Конго

1. Диаманти

Сутринта тънък слой черни сажди бяха покрили лагера, а в далечината Мукенко изригваше гъсти валма черен пушек. Ейми задърпа Елиът за ръкава.

Тръгва сега, сигнализира тя настойчиво.

— Не, Ейми — отвърна той.

Никой от експедицията не беше с настроение да си тръгва, включително и Елиът. След като стана, той се улови, че мисли за допълнителните данни, от които не нуждаеше преди да си тръгне от Зиндж. Елиът вече не беше доволен от скелета на тези същества; също като при хората, уникалността им се простираше далеч отвъд подробностите от физическата структура до поведението им. Искаше да заснеме с видеокамерата сивите маймуни, и да направи още записи на словесните им общувания. Рос бе решена повече от всякога да открие диамантите, а Мънро напълно споделяше чувствата й.

Тръгва сега.

— Защо тръгваме сега? — запита я той.

Лоша земя. Тръгва сега.

Елиът не беше запознат с вулканичната активност, но гледката не го впечатли особено. Мукенко беше просто по-активен в сравнение с предишните дни; вулканът бе изригвал пушек и газ още при пристигането им във Вирунга.

— Има ли някаква опасност? — запита той Мънро.

Мънро вдигна рамене.

— Кахега мисли, че има, но той по всяка вероятност търси повод да си тръгне за вкъщи.

Ейми дотича при Мънро с вдигнати ръце, и започна да пляска земята пред него. Той схвана жеста й като желание за игра; засмя се и започна да я чеше. тя започна да му сигнализира.

— Какво казва тя? — запита той. — Какви ги говориш, ти малко дяволче?

Ейми изгрухтя от наслаждение, и продължи да сигнализира.

— Казва да си тръгваме веднага — преведе Елиът.

Мънро спря да я чеше.

— Така ли? — запита той рязко. — Какво точно каза?

Сериозното изражение на Мънро изненада силно Елиът, макар и Ейми да възприе интереса му към речта й като нещо съвсем обикновено. Тя отново сигнализира, този път по-бавно, заради Мънро с очи впити в лицето му.

— Твърди, че земята е лоша.

— Хмм — произнесе Мънро. — Интересно. — Той погледна Ейми и после часовника си.

Космат нос слуша Ейми отива вкъщи веднага, сигнализира Ейми.

— Казва да я послушаш и да се прибираме у дома — каза Елиът.

Мънро повдигна рамене.

— Кажи й, че разбирам.

Елиът преведе. Ейми изглеждаше много нещастна и спря да сигнализира.

— Къде е Рос? — запита Мънро.

— Тук е — обади се Рос.

— Хайде да тръгваме — каза Мънро и те поеха към Зиндж. Сега ги очакваше поредната изненада — Ейми сигнализира, че и тя идва с тях и забърза да ги настигне.

Това беше последният им ден в града и всички участници в конгоанската експедиция описват една и съща реакция: градът, който до този момент беше обвит с такава тайнственост, сега по някакъв начин бе загубил романтичното си було. Тази сутрин те видяха града такъв, какъвто си беше в действителност: струпване от ронещи се древни сгради сред една вряла и воняща негостоприемна джунгла.

Всички с изключение на Мънро го намериха еднообразен. Мънро беше разтревожен.

Елиът беше отегчен; говореше за вербализациите и защо му трябваха записите на магнитофон, и дали беше възможно да се съхрани мозъка на някоя от застреляните маймуни, за да го отнесат в Щатите. Изглеждаше така, сякаш се водеше някакъв академичен дебат за произхода на езика; хората обикновено считаха, че езикът се е развил от животинските крясъци, но сега вече знаеха, че животинските лаеве и крясъци се контролираха от мозъчната кора, и че истинският език произхождаше от друга част на мозъка наречена мазолестото поле на Брока… Мънро изобщо не ги слушаше. Беше съсредоточил цялото си внимание върху далечния грохот на Мукенко.

Мънро си имаше собствен опит с вулканите; той беше в Конго през 1968 година, когато избухна Мбути, друг вулкан от Вирунга. Когато предният ден чу резките експлозии, той веднага ги разпозна като бронтидите, все още необяснените явления, съпровождащи наближаващите земетресения. Мънро бе приел, че Мукенко скоро ще изригне, и след като предната нощ видя танцуващия лазерен лъч, той вече знаеше, че по горните склонове на вулкана вече се усещаше надигащата се вулканична активност.

Мънро добре знаеше, че вулканите са непредсказуеми; свидетел на това беше фактът, че развалините на древния град в подножието на един действащ вулкан бяха останали недокоснати в продължение на повече от петстотин години. По планинските склонове можеха да се забележат пресни лавови полета; същото се виждаше и по южните склонове на юг, но самият град бе запазен. Само по себе си това не беше кой знае колко забележително; конфигурацията на Мукенко беше такава, че повечето изригвания се получаваха върху полегатите южни склонове. Но това не означаваше, че в момента опасността беше малка. Непредсказуемостта на вулканичните изригвания означаваше, че всеки момент животът им можеше да се окаже в опасност. Опасността идваше не толкова от лавата, скоростта на която при изчитане рядко надхвърляше походката на спокойно крачещ мъж; щяха да минат часове преди лавата да достигне лагера им. Истинската опасност при вулканичните изригвания идваше от пепелта и газа.

Точно както при пожарите, когато повечето хора в действителност загиваха от натравяне от пушеците, при вулканите повечето смъртни случаи се дължаха на задушаването от пепелта и въглеродния двуокис. Вулканичните газове са по-тежки от въздуха; изгубеният град Зиндж, който се намираше в долина, можеше само за минути да бъде покрит с тежка и отровна атмосфера, породена от мощно изригване на Мукенко.

Въпросът беше с каква скорост Мукенко се движеше към основната си еруптивна фаза. Това беше причината, поради която Мънро така живо се интересуваше от реакциите на Ейми: беше добре известно, че приматите можеха да предсказват геологически събития като земетресения и изригвания на вулкани. Мънро беше силно изненадан, че Елиът, който бъбреше несвързано като маймуна за очакващите го перспективи успееше ли да отнесе замразен горилски мозък в Щатите, не знаеше нищо за това. Още по-изненадан беше от Рос, която със своите обширни знания по геология не бе успяла да разпознае сутрешното падане на пепелта като началото на мощно вулканично изригване.

Рос знаеше, че вулканът набира сили за мощна ерупция. Същата сутрин тя бе направила обичайния опит за връзка с Хюстън; за нейна изненада, предавателните кодове веднага сработиха. След регистрацията на сигналите на скрамблера тя започна да набира обновените данни за експедицията; екранът обаче остана празен и изведе съобщение:

Това беше авариен сигнал за извънредни ситуации; до този момент не й се беше случвало да му става свидетел по време на експедиция. Тя изчисти паметта и натисна бутона за връзка. Няколко секунди сбитото на пакет съобщение се забави, после екранът светна.

Рос хвърли поглед към лагера. Кахега приготвяше закуската; Ейми клечеше до огъня и ядеше печен банан (беше си извоювавала при Кахега положението на специален гост); Мънро и Елиът си пиеха кафето. Ако се изключеше тънкия слой черна пепел, това си беше съвсем нормално утро в лагера. Тя се върна към екрана.

Рос хвърли поглед към димящия конус на Мукенко. Да върви по дяволите, реши тя. Трябваха й диамантите; беше изминала прекалено дълъг път, за да се откаже пред самия финал.

Екранът примига настойчиво:

Рос изключи предавателя.

С напредването на утрото те усетиха земята няколко пъти рязко да се разтърсва; рушащите се здания изригнаха облаци прах. Грохотът от Мукенко започна да зачестява. Рос не обръщаше внимание.

— Това просто означава, че в страната се въдят слонове — каза тя.

Това беше парафраза на стара геоложка шега: „Който търси слонове, отива в страна, където се въдят.“ Страна със слонове означаваше място, където имаше вероятност да открият минералите, които търсят.

— А който иска диаманти, не трябва да се бои от вулканите — допълни тя, повдигайки рамене.

Връзката на диамантите с вулканите беше известна повече от столетие, но механизмът й още не беше разбран напълно. Повечето теории постулираха, че диамантите, които представляваха кристали на чистия въглерод, се образуват сред огромните температури и налягания на горната мантия на Земята хиляда мили под повърхността й. На такава дълбочина диамантите оставаха недосегаеми, освен във вулканичните области, където реките от разтопена магма ги изнасяха до повърхността.

Това обаче не означаваше, че човек трябва непременно да се затича към първия действащ вулкан с кошница в ръка. По-голямата част от диамантените мини се намираха в местата на угаснали вулкани, във вкаменените конуси наречени кимбърлитови тръби, наречени така по името на геологическите формации в Кимбърли, Южна Африка. Вирунга, която се намираше близо геологически нестабилната Долина на разлома, демонстрираше непрекъсната вулканична активност в продължение на повече от петдесет милиона години. Сега те търсеха същите изстинали вулкани, които по-раншните обитатели на Зиндж бяха успели да открият.

Малко преди обед те ги намериха, по средата на пътя до възвишенията на изток от града; представляваха серия изкопани тунели врязани в планинските склонове на Мукенко.

Елиът беше разочарован.

— Не знам какво очаквах в онзи момент — разказваше по-късно той, — но това просто се оказа кафяво обагрен тунел в земята; от стените му тук-там стърчаха скали. Не можех да разбера какво толкова им се вълнуваше Рос.

Тези парчета кафяви скали представляваха диамантите; след като бъдеха почистени, те придобиваха прозрачността на мръсно стъкло.

— Помислиха, че съм превъртяла — каза по-късно Рос, — защото почнах да скачам като малко момиченце. Защото просто не знаеха какво се намира пред очите им.

В една обикновена кимбърлитова тръба диамантите са разпръснати в скалната матрица. На всеки сто тона обработена скална маса диамантените мини извличаха средно само по тридесет и два карата, или една пета част от унцията. Ако погледнете надолу в шахтата на някоя диамантена мина, няма да видите никакви диаманти. Мините на Зиндж обаче изобилстваха със стърчащи камъни. С помощта на мачетето си Мънро откърти шестстотин карата. А Рос видя шест или седем камъка стърчащи от една стена, всеки един от тях не по-малък от онези откъртени от Мънро.

— С просто око се виждаха четири-пет хиляди карата — каза по-късно тя. — Без никакво копаене, без отделяне, без никакви усилия. Просто си седиш и им се любуваш. Това беше мина по-богата и от мината Премиер в Южна Африка. Направо беше невероятно.

Елиът формулира на глас въпроса, който вече се въртеше в главата на Рос.

— След като тази мина е толкова приказно богата, защо са я изоставили?

— Горилите са излезли извън контрол — обади се Мънро. — Писнало им е да ги експлоатират и са направили революция.

И той се разсмя с цяло гърло докато къртеше диаманти от скалата.

Рос размисли над идеята му, както бе прехвърлила през ума си и по-ранното предположение на Елиът, че градът е бил връхлетян от чума. По нейно мнение обяснението беше доста по-прозаично.

— Мисля, — каза тя, — че според техните представи мините са се изчерпали.

Действително, погледнати като скъпоценни камъни, тези кристали бяха с много лошо качество — сини, изпъстрени с примеси.

Хората от Зиндж едва ли биха могли да предполагат, че петстотин години по-късно тези същите безполезни камъни ще бъдат далеч по-желани от всички останали минерални ресурси на планетата.

— Какво ги прави тия сини диаманти толкова ценни?

— Те ще променят света — заяви Рос. — Ще сложат край на ерата на ядреното оръжие.

2. Война със скоростта на светлината

През януари 1979 година докато свидетелства пред сенатския подкомитет по военните въпроси генерал Франклин Е. Мартин от Агенцията по проекта за авангардни изследвания към Пентагона, заявява:

— През 1939 година в самото начало на Втората световна война най-важната страна на света за американските военни усилия беше Белгийско Конго.

Мартин обяснява, че Конго, сега Заир, в продължение на четиридесет години е било жизнено важно за американските интереси, а в бъдеще дори ще повиши значението си за Америка. (Мартин казва направо, че „тази страна ще влезе във война с всяка друга страна заради Заир преди още да се сбием за което и да било арабско нефтено кралство“.)

През Втората световна война с три пратки държани в абсолютна тайна Конго снабдява Съединените щати с урана използван при създаването на атомните бомби хвърлени върху Япония. Към 1960 година Съединените щати вече не се нуждаят от уран, но медта и кобалтът си остават стратегически суровини. През седемдесетте ударението се измества към заирските залежи от тантал, волфрам и германий — елементи жизнено необходими за полупроводниковата електроника. А през осемдесетте „така наречените сини диаманти тип IIв ще представляват най-важният военен ресурс в света“, а по презумпция Заир е извънредно богат на такива диаманти. По мнението на генерал Мартин сините диаманти са необходими защото „навлизаме в ера когато грубата разрушителна сила на оръжията ще бъде далеч по-маловажна, отколкото скоростта и интелигентността.“

В продължение на тридесет години военните мозъци всяка нощ имаха кошмари изпълнени с междуконтинентални балистически ракети. Мартин обаче твърди, че „междуконтиненталните балистични ракети са груби оръжия. Те изобщо не се приближават до теоретичните граници налагани от физическите закони. Според законите на айнщайновата физика, нищо не може да превиши скоростта на светлината, или 300 000 километра в секунда. Сега ние разработваме високоенергийни импулсни лазери и корпускулярни оръжейни системи, които функционират със скоростта на светлината. Пред лицето на такива оръжия, балистичните ракети със своите 17 000 мили в час не представляват нищо друго освен мудни динозаври от предишна ера, толкова подходящи, колкото и кавалерията през Първата световна война, и също толкова лесно унищожими.“

Оръжията, действащи със скоростта на светлината, са най-подходящи за космоса, и се появяват за пръв път на спътниците. Мартин отбелязва, че руснаците са успели да унищожат американския шпионски спътник VV/02 още през 1973 година; през 19775 година Хюз Еъркрафт разработва система за бързо прицелване и стрелба която е способна да поразява едновременно множество цели, изстрелвайки осем високоенергийни импулса за по-малко от секунда. През 1978 година екипът на Хюз Еъркрафт вече е намалил времето за реакция до петдесет наносекунди, или петдесет милиардни от секундата — и увеличава точността на попадение на лъча до петстотин поразяеми цели за врем по-малко от минута. Разработки като тази бележат края на междуконтиненталните ракети като оръжие.

При отсъствието на гигантските ракети миниатюрните бързодействащи компютри ще бъдат от далеч по-голямо значение при бъдещи конфликти, отколкото ядрените бомби, а тяхното бързодействие ще бъде единственият най-важен фактор предопределящ изхода от бъдещата Трета световна война. Бързодействието на компютрите сега е прицелната точка в надпреварата на въоръжаването, също както на времето броят на мегатоновете беше в центъра на вниманието.

Ще сменим компютрите с електронните схеми с такива със светлинни схеми само заради скоростта; интерферометърът на Фабри-Перо, оптическият еквивалент на един транзистор, може да реагира за 1 пикосекунда (десет на минус дванадесета степен), най-малко хиляда пъти по-бързо от най-бързите преходи на Джоузефсън. Новото поколение от оптични компютри според Мартин ще зависи от наличието на диамантите с борови покрития Тип IIв.

Елиът веднага видя най-сериозното последствие от оръжията действащи със скоростта на светлината — те надвишаваха многократно човешкото възприятие. Мъжете бяха свикнали към механизираната бойна техника, но една бъдеща война щеше да бъде война на машините в един много тревожен и неочакван смисъл: машините щяха в действителност да направляват хода на конфликт траещ само минути от началото до края.

През 1956 година, началото на залеза на стратегическите бомбардировачи, въображението на военните мозъци беше родило обмен на ядрени удари между враждуващите страни с продължителност 12 часа. През 1963 година междуконтиненталните балистични ракети бяха свили тази продължителност до 3 часа. През 1974 година военните теоретици предсказваха, че бъдещата война ще трае само 30 минути, и въпреки това тази „тридесетминутна война“ щеше да е по-сложна от всяка друга предишна война в човешката история.

Ако през петдесетте години американците и руснаците бяха изстреляли всичките ядрени бомбардировачи и ракети в един и същ момент, във въздуха пак нямаше да има повече от 10 000 бойни единици, атакуващи и контраатакуващи. Пълният брой на стълкновенията на оръжията с целите би възлязъл на 15 000 за втория час от войната. Това представлява внушителната бройка от 4 ракети поразяващи целите си всяка секунда по света.

Но при тази диверсифицирана тактическа война, броят на оръжията и „системните елементи“ нараства астрономически. Според съвременните изчисления съществуват 400 милиона компютри ангажирани във военното дело, с общ брой на оръжейните взаимодействия повече от 15 милиарда само през първия половин час от войната. Това означава 8 милиона оръжейни взаимодействия всяка секунда, в един главозамайващ с бързодействието си конфликт на самолети, ракети, танкове и сухопътни войски.

Такава война е по силите единствено на машините: времето за реакция на човека е несравнимо по-голямо. Третата световна война няма да бъде война на натискане на бутони, защото както казва генерал Милтън, „Натискането на бутон отнема прекалено дълго време на човек — най-малко 1,8 секунди, което по мерките на съвременната война е цяла вечност.“

Този факт създава онова, което Мартин нарича „скалния проблем“. Човешките реакции са геологически бавни, сравнени с един бързодействащ компютър. „Един модерен компютър извършва 2 000 000 милиона пресмятания за времето, необходимо на човек да примига. Следователно, от гледната точка на компютрите водещи следващата война, човешките същества ще бъдат застинали като скали. Човешките войни никога не са продължавали толкова дълго, че да вземат предвид темпото на геологическите промени. В бъдещето компютърните войни няма да продължават достатъчно дълго, за да се вземе предвид и темпото на промяна на човека.“

След като човешките същества притежават изключително бавна реакция, необходимо е да прехвърлят контрола върху вземането на решенията по военните операции на по-бързия разум на компютрите. „В бъдещата война ние трябва да изоставим всяка надежда за регулиране курса на конфликта. Ако ние решим да «водим» войната с човешко темпо, загубата ни е в кърпа вързана. Единствената ни надежда е да се доверим на машините. А това вече означава, че човешката преценка, хуманните ценности, човешкото мислене стават абсолютно излишни. Третата световна война ще се води чрез посредници: това ще бъда една война само на машините, върху която ние се боим да окажем каквото и да било въздействие от страх да не причиним забавяне на вземанията на решения от компютрите, което несъмнено би довело до нашето поражение.“ А този финален и съдбоносен преход, преходът от компютри работещи с бързодействие измерващо се в наносекунди към такива с бързодействие в пикосекунди, зависеше от диамантите Тип IIв.

Елиът беше дълбоко разстроен от перспективата за прехвърляне на контрола от човека на неговите творения.

Рос само повдигна рамене.

— Това е неизбежно — каза тя. — В клисурата Олдувай в Танзания има следи от къща на два милиона години. Хоминидите от онова време не са се задоволявали само с пещери и други природни подслони; те са си създавали подслони изцяло със собствените си ръце. Хората винаги променят природата според нуждите си.

— Но ти не можеш просто така да оставиш машините да вземат решения вместо теб — възрази Елиът.

— Ние го правим от столетия — отвърна тя. — Какво представлява одомашненото животно или джобният калкулатор ако не опит да се откажеш от контрола? Ние не искаме да орем ръчно нивите или да смятаме на ръка квадратни корени, затова прехвърляме работата на някакъв друг разум, който обучаваме, отглеждаме или създаваме.

— Но ти не можеш да оставиш тези творения да вземат властта.

— Пак ти повтарям, че го правим в продължения на столетия — каза Рос. — Виж само: откажем ли се да разработваме по-бързи компютри, руснаците ще го направят. Те щяха да са тук, в Заир, точно на мястото ни, и щяха да търсят диамантите, ако китайците не ги сдържаха. Не можеш да забавиш технологичния прогрес. Длъжни сме да осъществяваме веднага всичко, което е по възможностите ни.

— Не — възрази решително Елиът. — Ние можем и трябва да вземаме решенията си сами. Няма да участвам в такова нещо.

— Тогава тръгвай си — каза му тя. — Така или иначе Конго не е място за кабинетни учени.

Тя започна да разопакова раницата си, изваждайки поредица от бели керамични конуси, и няколко малки кутии с антени. Тя свърза по една кутия към всеки конус, после влезе в първия тунел и започна да помества конусите до стените, навлизайки все по-навътре.

Питър не щастлив Питър.

— Да, не съм щастлив — каза Елиът.

Защо не щастлив?

— Трудно е за обяснение, Ейми — отвърна той.

Питър каже Ейми добра горила.

— Знам, Ейми.

Карън Рос се измъкна от първия тунел, за да се вмъкне в следващия. Елиът видя фенерчето й да проблясва докато помества конусите и после се скри от погледа му.

Мънро излезе на слънце с джоби издути от диаманти.

— Къде е Рос?

— В тунелите.

— Какво прави?

— Май се кани да прави някакво изпитание с експлозиви.

Той посочи към трите останали керамични конуса на земята до раницата й.

Мънро вдигна един конус и го огледа.

— Знаеш ли какво представлява това? — запита го той.

Елиът поклати глава.

— Това са РКЕ и тя е превъртяла съвсем, за да ги слага там. Като нищо може да вдигне във въздуха цялата околност.

Резонантните конвенционални експлозиви, или РКЕ, представляват много мощни гранати с часовников механизъм, могъщ брак между микроелектрониката и технология на експлозивните материали.

— Преди две години използвахме РКЕ за да взривяваме мостове в Ангола — обясни Мънро. — При правилно разполагане шест унции от експлозива могат да срутят петдесеттонна стоманена конструкция. Взривяват се при помощта на онези сензорни устройства. — Той кимна към една кутия за управление която лежеше до раницата на Рос — Тя следи ударните вълни от по-ранните заряди и включва детонаторите на следващите заряди в синхронизирана последователност, за да създаде резонансни вълни, които буквално раздробяват конструкцията на моста на парчета. Гледката е особено впечатляваща.

Мънро хвърли поглед към Мукенко, който димеше над главите им.

В този момент Рос се измъкна от тунела ухилена до ушите.

— Скоро ще имаме отговори на всичките си въпроси — заяви гордо тя.

— Отговори?

— За големината на кимбърлитовите залежи. Заложила съм дванадесет сеизмични заряда, напълно достатъчни да ни осигурят достоверни данни.

— Ти си заложила дванадесет резонантни заряда — поправи я Мънро.

— Е, това е всичко, което успях да домъкна. Трябва да се задоволим само с тях.

— Напълно достатъчни са — каза Мънро. — А вероятно даже са и в повече. Онзи вулкан там — той махна с палец зад гърба си — е в еруптивна фаза.

— Заложила съм общо осемстотин грама експлозив — каза Рос. — Това е по-малко от паунд и половина. С него и без него, все тая.

— Не е ли по-добре да не правим тая проба?

Елиът слушаше спора им със смесени чувства. На пръв поглед възраженията на Мънро звучаха абсурдно — няколко обикновени експлозивни заряди, както и да ги свържеха, едва ли бяха способни да задействат вулканична ерупция. Беше нелепо; Елиът се чудеше защо Мънро беше толкова непреклонен за тия опасности. Изглеждаше така, сякаш знаеше нещо, за което Елиът и Рос си нямаха и представа.

3. МО/ОПАИ/ВУЛКАН/7021

През 1978 година Мънро бе водил експедиция в Замбия, в състава на която се намираше Робърт Пери, млад геолог от хавайския университет. Пери бе работил върху ПРОЕКТ ВУЛКАН, най-авангардната програма финансирана от отдела за проекти с авангардни изследвания (ОПАИ) към министерството на отбраната.

ВУЛКАН беше толкова полемичен, че през 1975 година по време на изслушването на подкомитета по военните въпроси към камарата на представителите проектът МО/ОПАИ/ВУЛКАН 7021 беше грижливо замаскиран сред „разнообразни дългосрочни финансирания от значимост за националната сигурност.“ Следващата година обаче конгресменът Дейви Айнага (от хавайския щат) изрови проекта, настоявайки да знае „неговата точно военно предназначение, и защо трябва да бъде финансиран изцяло в рамките на щата Хавай.“

Говорителите на Пентагона обясниха любезно, че проектът ВУЛКАН представлява „система за предупреждение за цунами“, която е от изключителна важност за местните жители на хавайските острови, също както и военните инсталации там. Експерти на Пентагона припомниха на Айнага, че през 1948 година едно цунами бе прекосило Тихия океан, като първо бе помело Кауаи, но се движело толкова бързо по дължината на веригата от хавайските острови, че когато двадесет минути по-късно връхлетяло върху Оаху и Пърл Харбър, не успели да излъчат никакво предупреждение.

„Това цунами беше предизвикано от подземна вулканична лавина близо до японското крайбрежие“ казаха те. „Но Хавайските острови си имат свои собствени активни вулкани, и след като сега Хонолулу е град с половин милионно население, а присъствието на морските съдове там се изчислява на тридесет и пет милиарда долара, способността за предсказване възникването на цунами като вторичен ефект от изригванията на хавайските вулкани се превръща в предмет огромно дългосрочно значение.“

В действителност ПРОЕКТ ВУЛКАН изобщо не беше дългосрочен; той беше предназначен да се проведе при следващото изригване на Мауна Лоа, най-големият действащ вулкан в света, намиращ се на големия хавайски остров. Целта на проекта ВУЛКАН беше да се контролират вулканичните изригвания с развитието им; беше избран Мауна Лоа, тъй като изригванията му бяха относително слаби.

Макар и да се издига на височина само 13 500 фута, Мауна Лоа е най-голямата планина в света. Измерена от основата си в дълбочините на океанското дъно, Мауна Лоа по обем превъзхожда два пъти Маунт Еверест; това е една уникална и изключителна геологическа формация. А Мауна Лоа отдавна се беше превърнала в най-обстойно изучавания вулкан в историята; още през 1928 година на кратера й беше издигната постоянна научна станция за наблюдение. Той беше също така и най-кръстосвания вулкан в историята, защото стичащата се на всеки три години по склоновете му лава беше удряна и блъскана от кого ли и какво ли не, от бомбардировачи до местни групи въоръжени с лопати и пясъчни торби.

Проектът ВУЛКАН възнамеряваше да промени курса на изригванията на Мауна Лоа чрез „продухване“ на гигантския вулкан, освобождавайки огромни количества разтопена магма посредством серия синхронизирани, неядрени експлозии детонирани чрез повредени линии в екрана. През октомври 1978 година проектът ВУЛКАН беше проведен тайно; екипите специализирани във взривяването на детонационни високоексплозивни резонансни конически заряди използваха хеликоптер. Проектът ВУЛКАН продължи два дни; на третия гражданската вулканична лаборатория към Мауна Лоа обяви, че „октомврийското избухване на Мауна Лоа беше по-слабо от очакваното, и не се очакват никакви по-нататъшни избухвания.“

Проектът ВУЛКАН беше секретен, но Мънро беше научил всичко за него една пиянска нощ около лагерния огън близо до Бенгази. Той си спомни всичко това докато Рос подреждаше последователността от резонантни експлозии в района на вулкана през време на еруптивната му фаза. Основният принцип на ВУЛКАН беше, че гигантските геологически усилия — без значение дали такива на земетресение, вулкан или тихоокеански тайфун — можеха да бъдат освободени от относително съвсем слаби енергийни тласъци.

Рос се готвеше да взриви коническите си експлозиви.

— Според мен трябва да се опиташ пак да се свържеш с Хюстън — каза Мънро.

— В момента е невъзможно — заяви авторитетно Рос. — Оставена съм да решавам сама; и реших да получа представа за степента на диамантените залежи в подножието на възвишенията.

Докато хората спореха, Ейми й доскуча и се разгледа наоколо за нещо по-интересно.Тя вдигна детонационното устройство което лежеше до раницата на Рос. То представляваше дребен апарат със шест светещи светодиода, нещо, повече от достатъчно, за да очарова Ейми. Тя вдигна ръка да натисне бутоните.

Карън Рос изведнъж погледна през рамо.

— О, Господи!

Мънро мигновено се изви.

— Ейми — произнесе спокойно той. — Ейми, не. Не. Ейми не добра.

Ейми добра горила Ейми добра.

Ейми държеше детонационното устройство в ръката си. Тя беше като омагьосана от примигващите светодиоди. Обърна глава към хората до нея.

— Не, Ейми — произнесе Мънро. Той се обърна към Елиът. — Не можеш да я спреш?

— О, какво пък, по дяволите — каза Рос. — Давай, Ейми.

Серия последователни експлозии издухаха блестящ диамантен прах от минните шахти, и после настана тишина.

— Е, — проговори доволна Рос, — надявам се, че вече сте спокойни. Абсолютно ясно е, че такъв минимален експлозивен заряд не е в състояние да раздвижи вулкана. Затова за в бъдеще ви моля да оставите грижите в научен аспект на мен и…

И в този миг Мукенко изрева с цял кратер, и теренът се разтърси с такава сила, че всички изпопадаха на земята.

4. ТСЗР, Хюстън

В 1 часа след полунощ местно време, Р. Б. Травис се навъси пред екрана на компютъра върху бюрото му. Той току-що бе получил последните изображения на фотосферата от обсерваторията в Кит Пийк, посредством телеметричния обмен, които го бяха накарали да стърчи цял ден пред екрана в очакване на данните; това беше една от причините, поради която Травис бе изпаднал в мрачно настроение.

Изображението на фотосферата беше в негатив — на екрана слънчевата сфера изглеждаше черна, с верига от блестящи бели слънчеви петна. По сферата бяха пръснати най-малко петнадесет големи слънчеви петна; едно от тях бе породило масивната слънчева ерупция почернил живота на толкова много земни жители.

От два дни насам Травис спеше в ТСЗР. Цялата операция беше отишла по дяволите. ТСЗР имаше екип пратен в северен Пакистан, недалеч от тревожната афганистанска граница; друга в централна Малайзия, в област контролирана от комунистически бунтовници; и екипът в Конго, изправен пред разбунтувани местни жители и някаква неизвестна група от горилоподобни същества.

В продължение на повече от двадесет и четири часа връзката с всички екипа по света беше прекъсната от изригването на слънцето. Травис бе правил симулации за всички тях с компютъра с обновяване на данните на всеки шест часа. Резултатите не го радваха. Пакистанският екип изглеждаше добре, но беше изостанал с шест часа от графика си, което им струваше още двеста хиляди долара допълнително; екипът в Малайзия беше изложен сериозна опасност; а на експедицията в Конго беше лепнат етикета „неспасяема“. До този момент Травис бе имал два „неспасяеми“ екипа — единият в басейна на Амазонка през 1976 година, и в Шри Ланка през 1978 година; беше загубил хора и от двете групи.

Нещата се развиваха зле. И въпреки това последните вести бяха далеч по-обнадеждаващи в сравнение с предишните. По всичко изглеждаше, че преди няколко часа бяха успели да осъществят кратка връзка с екипа в Конго, макар и да не бяха получили потвърждение от Рос. Той се зачуди дали екипът бе получил предупреждението или не. Загледа с безсилна ярост черния диск.

Един от главните програмисти на име Ричардс промуши глава през вратата му.

— Имам нещо за експедицията в Конго.

— Давай — каза Травис. Всичко ново за конгоанския екип беше важно.

— Южноафриканската сеизмологична станция в йоханесбургския университет докладва за трептения на земната кора в дванайсет часа и четири минути следобед местно време. Координатите на изчисления епицентър съвпадат с тези на Мукенко от веригата Вирунга. Трептенията са били многократни, по скалата на Рихтер са се движели от пет до осем.

— Имате потвърждение от другаде? — запита Травис.

— Най-близката станция е в Найроби; според тях трусовете се движат от шест до девет по скалата на Рихтер, или девет по скалата на Морели, съпроводени с тежко изригване от кратера на вулкана. Те също така предсказват, че местните атмосферни условия спомагат силно за провеждането на големи електрически изпразвания.

Травис погледна часовника си.

— Дванайсет и четири местно време беше преди около час каза той. — Защо не съм информиран?

— Едва сега го получихме от африканската станция. Предполагам, че според не е било нищо сериозно, просто още един вулкан.

Травис въздъхна. Това му беше лошото; беше прието да се счита, че вулканичната активност е съвсем обикновен феномен върху земната повърхност. От 1965 година, когато започнаха да се съхраняват данните от цялото земно кълбо, всяка година беше имало по двайсет и две големи изригвания, или грубо по едно на всеки две седмици. Сеизмичните станции не си чупеха краката да оповестяват такива „обикновени“ случаи; сред тях това се считаше за лош вкус.

— Но те имат проблеми — каза Ричардс. — След като спътниците са забити от слънчевите петна, на всички им се налага да предават по земен кабел. А доколкото ми е известно, североизточно Конго е необитаемо.

— Колко зле е девет по Морели? — запита Травис.

Ричардс не отговори веднага.

— Доста, мистър Травис.

5. „Сякаш природата беше обезумяла“

В Конго земните трусове по скалата на Рихтер бяха 8, а по Морели — IХ. При тази мощ на трусовете земята се тресе толкова силно, че човек трудно може да запази равновесие. В земната кора възникват и странични размествания и се отварят дълбоки цепнатини; дърветата и дори сградите със стоманени конструкции се сгромолясват.

За Елиът, Рос и Мънро петте минути, последвали началото на изригването, представляваха зловещ кошмар. По думите на Елиът „природата сякаш беше обезумяла. Всички изпопадахме като зрели круши; наложи се да пълзим на крака и ръце, като бебета. Дори и след като се отдалечихме от тунелите на минните шахти, градът изглеждаше като люшкаща се детска играчка. Измина може би около половин минута, преди сградите да почнат да се срутват. И тогава всичко сякаш се сгромоляса в един миг: стените хлътнаха навътре, покривите рухнаха, грамадни каменни блокове се се затъркаляха в джунглата. Дървета се тресяха и превиваха като храсти при силен вятър, и много скоро и те започнаха да падат.“

Грохотът беше невероятен, усилен още повече и от рева на Мукенко. Вулканът вече не ръмжеше; лавата излиташе от кратера в поредица от експлозии. Експлозиите породиха ударни вълни; дори и когато земята под краката им се поуспокои, ураганът нажежен въздух на свой ред ги натъркаля пак. „Все едно се бяхме озовали по средата на някое полесражение“ припомняше си по-късно Елиът.

Ейми беше обезумяла. Ръмжейки от страх, тя се хвърли в прегръдките на Елиът, като почти мигновено изпусна целия си мехур върху дрехите му, докато тичаха обратно към лагера.

Внезапен трус събори Рос на земята. Тя се изправи с мъка и залитна напред; влажният въздух и гъстият прах и пепел от изригването на вулкана се врязаха особено силно в сетивата й. Само след няколко минути небето над тях потъмня като в нощ, и от кипящите облаци се отделиха първите храстовидни разклонения на мълниите. Предната нощ беше валяло; джунглата около тях беше подгизнала цялата, а въздухът беше пренаситен с влага. Накратко казано, всички предпоставки за буря от мълнии. Рос беше разкъсвана между перверзното желание да наблюдава този теоретичен феномен и желанието да бяга през глава.

Бурята започна с един ослепителен синьо-бял блясък. Електрическите мълнии падаха удряха навред около тях като дъжд; по-късно Рос изчисли, че в първата минута са ударили двеста мълнии; или повече от три на секунда. Познатият грохот от откъслечните гръмотевици сега се бе слял в непрестанен грохот, наподобяващ гигантски водопад. Адският шум направо късаше тъпанчетата им, а съпровождащите ги ударни вълни буквално ги отхвърляха назад.

Всичко се случваше толкова бързо, че те просто нямаха време да осмислят усещанията си. Обичайните им очаквания бяха обърнати с главата надолу. Един от носачите, Амбури, се бе върнал към града, за да ги намери. Те го видяха застанал на едно чисто пространство, да им маха трескаво, когато една мълния с грохот си проби път към небето през едно близко дърво. Рос добре знаеше, че блясъкът на мълнията следва невидимият поток електрони към земята и че в действителност се стрелва от земята към небето. Но да го види на живо! Експлозията повдигна Амбури от земята и го подхвърли във въздуха към тях; той задраска по земята, изправи се на крака и запищя истерично на суахили.

Навсякъде около тях дърветата пукаха, разцепваха се и съскаха с облаци от изпарена влага когато стъблата на мълниите се стрелваха през тях. По думите на по-късно на Рос „Мълниите биеха навсякъде, ослепителните блясъци сякаш бяха застинали във въздуха, всичко съскаше ужасно. Този мъж [Амбури] пищеше с цяло гърло и в следващия миг една мълния мина през него. Бях на една ръка разстояние от него, но почти не усетих да се отделя топлина, само бяла светлина. Той сякаш се вкамени и в същия миг се разнесе ужасяваща смрад; цялото му тяло пламна и той падна на земята. Мънро се изтърколи до него да угаси пламъците, но той вече беше мъртъв, и ние продължихме да бягаме. Нямаше никакво време да реагираме; трусовете непрекъснато ни поваляха на земята. Скоро всички бяхме полуослепели от мълниите. Спомням си, че някой крещеше, но не знам кой беше. Бях сигурна, че всички ще умрем.“

Близо до лагера гигантско дърво се стовари точно пред тях, създавайки им препятствие високо и широка колкото триетажна сграда. Докато се прехвърляха през него, мълниите съскаха сред влажните клони, кората пукаше и се пръскаше, цялото дърво се пукаше. Ейми зави от болка когато една бяла мълния се стрелна през ръката й докато сграбчваше един мокър клон. Тя мигновено се хвърли на земята, заравяйки глава в мокрите листа и категорично отказвайки да продължи. Елиът буквално я влачи през оставащото разстояние до лагера.

Мънро пръв се добра до лагера. Намери Кахега да се мъчи да опакова палатките, но при тези непрестанни трусове и мълнии беше невъзможно. Една палатка от Милар избухна в пламъци. Във въздуха се разнесе острият мирис на горяща пластмаса. Параболичната антена беше поразена от мълния и се разцепи на парчета; във въздуха се понесоха късчета метал.

— Тръгвай! — изкрещя Мънро. — Тръгвай!

— Ндио мзее! — изкрещя Кахега и бързо грабна раницата си. Той се обърна към останалите и в този момент Елиът се появи олюлявайки се от черната мъгла с Ейми притисната към гърдите му. Беше изкълчил крака си и забележимо куцаше. Ейми бързо скочи на земята.

— Тръгвайте! — изкрещя Мънро.

Елиът се раздвижи и в тъкмо в този момент от мрака на пепелта изскочи превита на две Рос, разкашляна. Лявата част на тялото й беше опушена и почерняла, а кожата на лявата й ръка беше обгорена. Беше ударена от мълния, макар и в паметта й да имаше празно място за това. Тя посочи към носа и гърлото си и изхриптя:

— Пари… гори…

— Това е от газа — изкрещя Мънро. Той я прегърна с една ръка и я понесе полуоткъсната от земята. — Трябва да се качим на хълма!

Един час по-късно, вече на по-високо, те видяха за последен път града, погълнат от пушек и пепел. По-нататък върху склоновете на вулкана дърветата едно след друго избухваха в пламъци с напредването на кипящата лава. Чуха агонизиращите писъци на сивите горили върху склона на хълма. Зеленината постепенно отстъпваше все по-надолу, към града, докато накрая и самия град беше погълнат от тъмния облак.

Изгубеният и намерен град Зиндж беше погребан завинаги.

Едва тогава Рос проумя, че завинаги се беше простила и с диамантите си.

6. Кошмари

Бяха останали без храна, без вода и със съвсем малко муниции. Влачеха се през джунглата с дрехи превърнати на парцали, лица опушени, изтощени до крайност. Не разменяха дори и по дума; мълчаливо напредваха. Елиът по-късно сподели, че сякаш „са се движели през някакъв кошмар“.

Светът около тях беше мрачен и сив. Искрящите само преди няколко снежнобели водопади и потоци сега течаха черни от пепелта, мръсна пяна покриваше бреговете. небето беше тъмносиво, с откъслечни кървавочерни отблясъци от вулкана. Самият въздух буквално беше посивял; кашляха непрекъснато и залитаха в един свят на черна пепел и прах.

Целите бяха посивели от праха; раниците им, разранените им от непрестанното триене лица, а косите им бяха станали пепеляви. Носовете и очите им горяха. не можеха да направят нищо; оставаше им само да крачат, докато паднат.

Рос се препъваше непрекъснато; при едно такова препъване й хрумна ироничния финал на персоналната й характеристика. Много отдавна бе успяла да пробие кодовете на всички бази-данни на ТСЗР и се пъхаше навсякъде, където пожелаеше, включително и във файла с характеристиката й. Тя знаеше оценката наизуст.

МЛАДА-АРОГАНТНА (вероятно) / СЛАБИ ВРЪЗКИ С ХОРАТА (тя изпитваше определена антипатия към това определение) / ДОМИНИРАЩА (може би) / БЕЗЧУВСТВЕНА (каквото и да означаваше това) ИСКА ДА УСПЕЕ НА ВСЯКА ЦЕНА (нима беше толкова лошо?)

Знаеше също така и заключенията за последния етап. Всички ония матрични глупости за стойностите на величините и така нататък. И последното изречение от характеристиката й: СУБЕКТЪТ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ДЪРЖАН ПОД НАБЛЮДЕНИЕ ПРИ ПРОЦЕДУРИТЕ ОРИЕНТИРАНИ КЪМ ПОСТИГАНЕТО НА ЦЕЛТА В ПОСЛЕДНИЯ ЕТАП.

Нищо от това обаче не беше съществено. Тя се бе добрала до диамантите само за да бъде победена от най-лошото вулканично изригване в Африка за последните десет години. Кой би могъл да я обвини за случилото се? Тя нямаше вина. Щеше да го докаже още през следващата си експедиция.

Мънро изпитваше чувството на безсилие, което обзема играча, заложил всичко според правилата, но въпреки това само губи. Той бе постъпил правилно, отхвърляйки офертата на евро-японския консорциум; бе взел правилно решение да потегли с ТСЗР; и въпреки това си тръгваше с празни ръце. Е, ръцете му бяха празни наистина, но пък джобовете…

Елиът се завръщаше без фотографии, без видеозаписи,звукозаписи, или скелет на сива горила. Дори и измерванията му бяха пропаднали. Без такива доказателства, той не би и посмял дори да гъкне, че е открил нов вид; в действителност, той би бил последният наивник да предлага за широко обсъждане възможността. Един голям шанс му се бе изплъзнал, и сега, крачейки сред тъмния ландшафт, той изпитваше единствено чувството, че природата е полудяла; птиците падаха от небето с пронизителни крясъци, задушени от отровните газове; животни в далечината пищяха и виеха в агония. По обяд покрай тях пребяга леопард с подпалена козина на задните крака. Някъде в далечината тревожно тръбяха слонове.

Те тръбяха за погубените души в един зъл, опушен от сажди зъл свят, наподобяващ картина от ада; непрестанен огън и мрак, където осъдените души пищят от вечните мъки. А зад тях Мукенко плюеше сгурия и нажежен дъжд. В един момент обсипа дъжд от живи въглени, които съскаха удряйки се в мокрите листа над главите им, а после превръщаха разкаляната под краката им земя в черна пръст, горяха дрехите и кожата им, косата им миришеше на изгоряло докато се гърчеха от болки и накрая потърсиха спасение под високите дървета, всички сгушени накуп в очакване да престане живия огън от небесата.

Мънро беше решил още в първата минута от изригването да потеглят направо към разбития С130, който можеше да им предложи подслон и запаси. Той прецени, че за два часа ще се доберат до самолета. В действителност изминаха шест часа докато гигантския посипан с пепел корпус на самолета изплава сред мрачния следобеден здрач.

Една от причините, поради която се бяха забавили толкова много, беше, че им се налагаше да избягват генерал Мугуру и войниците му. Всеки път, когато попадаха на следи от джипове, Мънро ги повеждаше още по на запад, дълбоко в джунглата.

— Не е от тия момчета, за които си струва да съжалява, че не ги познава човек — увери ги Мънро. — Нито пък някое от момчетата му. Те не биха се погнусили да ви изрежат черния дроб и да го хапнат суров.

Тъмният слой прах и пепел покрил крилата и фюзелажа караше транспортния гигант да изглежда като засипан с черен сняг. От едното изкривено крило се сипеше черен водопад от прах. Някъде отдалеч долитаха мекото биене на барабаните на Кигани, и грохотът от артилерията на войската на Мугуру. Иначе, като се изключеха тези звуци, всичко беше спокойно.

Мънро изчакваше в гората зад мястото на рухването и наблюдаваше самолета. Рос използва възможността да опита връзката с Хюстън, като непрекъснато триеше праха от екрана, но не можа да се свърже.

Накрая Мънро им махна с ръка и те всички тръгнаха към самолета. Ейми панически се вкопчи в ръкава на Мънро. Не отива, сигнализира тя. Хора там.

Мънро я изгледа със свъсено чело, и после се обърна към Елиът. Елиът посочи към самолета. След няколко секунди последва трясък и двама боядисани в бяло бойци на Кигани изскочиха от един люк върху стърчащото крило. Носеха кашони с уиски и спореха как да ги спуснат на земята под тях. В този момент още петима Кигани се появиха под крилото и те им подадоха кашоните. Двамата скочиха долу и групата им се отдалечи.

Мънро погледна Ейми и се усмихна.

Ейми добра горила, сигнализира тя.

Изчакаха още двайсетина минути и след като нямаше повече Кигани, Мънро поведе групата към самолета. Тъкмо стигнаха до товарните люкове когато ги засипа рояк бели стрели.

— Бързо вътре! — изкрещя Мънро и ги подкара нагоре по разбитата гума на колесника, оттам върху крилото и после в самолета. Той затръшна аварийния люк; стрелите задрънчаха по металната повърхност.

Вътре в самолета беше тъмно; подът се бе наклонил в някакъв причудлив ъгъл. Сандъците с муниции се бяха плъзнали през прохода на другата страна, лежаха преобърнати и разбити. Навсякъде под краката им хрущеше разбито стъкло. Елиът занесе Ейми до една седалка и после забеляза, че Кигани ги бяха използвали като клозетни чинии.

Отвън долиташе биенето на барабани и облакът от стрели по корпуса на самолета се усили. Отвън дузини боядисани в бяло бойци тичаха между дърветата и плъзваха под крилото.

— Но какво ще правим? — запита Рос.

— Ще ги застреляме — изрече сбито Мънро, разбивайки един сандък с пълнители за автомат. — Сега поне вече имаме неограничени запаси от муниции.

— Но там има най-малко стотина мъже.

— Да, но само един от тях е от значение. Видиш ли един Кигани боядисан с червени ивици под очите, застреляй го на място. Атаката им ще секне начаса.

— Защо? — запита удивен Елиът.

— Защото той е магьосникът Ангава — отвърна Мънро, придвижвайки се към кокпита. — Убий го и сме спасени.

Стрелите с отровни върхове дрънчаха по пластмасовите илюминатори и металната повърхност; Кигани ги замеряха също така и с изпражнения, които барабаняха глухо по фюзелажа. Барабаните не секваха и за миг ритъма си.

Ейми беше ужасена и се притискаше в креслото, сигнализирайки, Ейми тръгва веднага птица лети.

Елиът откри двама Кигани скрити в задното отделение за пътници. За негово собствено изумление тай ги застреля без никакво колебание, изпразвайки цял пълнител; автоматът подскачаше в ръцете му, правейки на решето двамата Кигани.

— Много добре, докторе — похвали го ухилено Кахега, макар че Елиът трепереше целият без да може да се овладее. Той рухна в съседното на Ейми кресло.

Хора атакува птица птица лети веднага птица лети Ейми иска ходи.

Междувременно Кигани бяха изоставили атаката фронтално; сега вече атакуваха отзад, където нямаше илюминатори. Шляпането на босите им крака се разнесе по опашната секция, откъдето се прехвърлиха на фюзелажа над главите им. Двама бойци успяха да се покатерят през отворения товарен люк. Мънро изкрещя от кокпита:

— Пипнат ли ви, ще ви изядат!

Рос стреля към задния люк и кръвта на атакуващите Кигани я обля цялата.

Ейми не иска повече, сигнализира тя. Ейми иска ходи вкъщи. Тя сграбчи колана на креслото си.

— Ето го кучия син — изкрещя Мънро и изпразни половин пълнител. Млад мъж на около двадесет години с очи нашарени с червена боя рухна по гръб; тялото му заподскача под безмилостния откос на Мънро.

— Улучих го — извика доволен Мънро. — Ударих Ангава. — Той се дръпна назад, давайки възможност на бойците да извлекат тялото назад.

В този момент атаката на Кигани секна; бойците започнаха да се изтеглят в близките храсти. Мънро се приведе над сбръчканото тяло на пилота и се вгледа в джунглата.

— Какво ще стане сега? — запита Елиът. — Победихме ли?

Мънро поклати глава.

— Ще изчакат да залезе слънцето. После ще се върнат, за да ни убият.

— Какво ще правим тогава?

Мънро вече бе мислил върху въпроса. Не виждаше никаква възможност да напуснат самолета през следващите двадесет и четири часа. Трябваше да се защитават през нощта, а и се налагаше да разчистят едно широко пространство около самолета през деня. Очевидното решение беше да изгорят високите до кръста храсталаци в непосредствена близост до самолета — ако можех да го направят без да взривят останалото гориво в резервоарите на самолета.

— Потърси за огнехвъргачки — обърна се той към Кахега, — или за контейнери с газ.

Той пък започна да търси документи, които да му покажат къде се намираха резервоарите на самолета.

Рос го приближи.

— Май загазихме, а?

— Да — отвърна Мънро, без да споменава вулкана.

— Мисля, че допуснах грешка.

— Е, сега имаш възможност да я оправиш, като измислиш как да ни измъкнеш оттук.

— Ще видя какво мога да направя — обеща сериозно тя и тръгна назад. Четвърт час по-късно изпищя.

Мънро се хвърли назад към пътническото отделение с готов за стрелба автомат. Гледката обаче го изненада. Рос се търкаляше върху едно кресло, превита от истеричен смях. Другите също я загледаха, несигурни как да реагират. Той я сграбчи за раменете и я разтърси.

— Стегни се — каза й той, но тя продължи да се разтърсва от смях.

Кахега беше застанал до един цилиндър за газ с надпис ПРОПАН.

— Тя вижда това и пита колко още има, аз й казва още шест и тя започва смее.

Мънро се навъси. Цилиндърът беше голям, с обем двайсет кубически фута.

— Кахега, за какво им е бил този пропан?

Кахега повдигна рамене.

— Прекалено много за готвене. Трябва им само пет, десет кубически фута за готвене.

— А тук има още шест като този?

— Да, шефе. Шест.

— Това е дяволски много газ — заяви Мънро и в същия момент съобрази, че Рос с нейния инстинкт за планиране веднага ще е проумяла значимостта на всичкия този пропан, и Мънро също така разбра какво означаваше това, и на свой ред избухна в смях.

— Ще благоволи ли някой да ми каже за какво става дума? — не издържа накрая Елиът.

— Това означава — изрече с мъка през смях си Мънро, — това означава, че нещата се оправят.

Издут от 50 000 паунда въздух нагрят от горящия пропан блестящият пластмасов балон на консорциума се отдели от земята и се понесе високо над джунглата в потъмняващото нощно небе.

Кигани наизскачаха от гората размахващи лъкове и копия. Белите им стрели полетяха в здрача, но безсилни да достигнат балона падаха обратно на земята. Балонът се издигаше бързо в небето.

На височина 2 000 фута сферата беше подхваната от източен вятър, който я понесе надалеч от тъмната покривка на конгоанската гора, над острия разлом на Рифт Вали, чиито вертикални стени проблясваха под лъчите на луната.

Оттам балонът се плъзна през заирската граница на югозапад към Кения и цивилизацията.