Книга за гробището

Седма глава Някойси Джак

Последните няколко месеца Сайлъс беше много зает. Изчезваше от гробището с дни, а понякога със седмици. Около Коледа мис Лупеску замести Сайлъс за три седмици. Заедно с Ник се хранеха в малкия й апартамент в Стария град. Тя дори го заведе на мач, както бе обещал наставника му. Но един ден мис Лупеску стисна бузите на Ник, нарече го Нимини10, галеното име, с което се обръщаше към него, и замина за място, което нарече „Старата родина“.

Сега и Сайлъс, и мис Лупеску ги нямаше. Господин и госпожа Оуенс седяха в гробницата на Джосая Уортингтън и говореха с него. И тримата не изглеждаха щастливи.

Джосая се обърна към двамата си събеседници:

— Значи не ви е казал къде отива и как да се грижим за детето?

Когато Оуенсови поклатиха глави, Джосая попита:

— Добре, но къде е?

Оуенсови не знаеха. Господин Оуенс рече разтревожено:

— Никога не е отсъствал толкова дълго. Освен това, когато детето дойде при нас, той обеща, че ще е тук или някой друг ще ни помага да се грижим за него. Обеща ни!

— Тревожа се, че може да му се е случило нещо — намеси се госпожа Оуенс. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разплаче, но после сълзите й се превърнаха в гняв: — Толкова по-зле за него! Няма ли никакъв начин да го открием и да го извикаме?

— Аз поне не знам — рече Джосая. — Но мисля, че е оставил в криптата пари за храна за момчето.

— Пари! — извика госпожа Оуенс. — За какво са ни пари?

— Ще му трябват пари да отиде да си купи храна… — започна господин Оуенс, но жена му го прекъсна троснато:

— И ти си като всички останали!

После излезе от гробницата и тръгна да търси сина си. Както очакваше, намери го на върха на хълма, вперил поглед в града.

— Давам едно пени, за да узная мислите ти — каза майка му.

— Ти нямаш едно пени — отвърна Ник.

Вече беше на четиринайсет години и стърчеше над нея.

— Имам две в ковчега. Сигурно вече са позеленели, но все пак са там.

— Мислех си за света — каза Ник. — Откъде сме сигурни, че човекът, който уби семейството ми, е още жив и че още ме търси?

— Сайлъс твърди, че е така.

— Но не ни казва нищо повече.

— Той ти желае само доброто, знаеш това — каза госпожа Оуенс.

— Благодаря! — отвърна заядливо Ник. — И къде е сега?

Майка му замълча.

— Видяла си мъжа, който е убил семейството ми, нали? — попита Ник. — В деня, в който сте ме осиновили.

Госпожа Оуенс кимна.

— Как изглеждаше?

— Гледах най-вече теб, дете. Чакай да помисля… тъмна коса, много тъмна… Уплаших се от него. Имаше много слабо лице. Беше едновременно гладен и ядосан. Сайлъс го отпрати.

— Защо не го е убил? — в гласа на Ник се долавяше ярост. — Трябвало е да го убие още тогава!

Госпожа Оуенс докосна ръката на Ник със студените си пръсти.

— Сайлъс не е чудовище, Ник.

— Ако го беше убил, сега щях да съм в безопасност. Щях да мога да ходя навсякъде.

— Сайлъс знае повече от теб по въпроса, повече от всички нас. Сайлъс разбира и живота, и смъртта — каза майка му.

— Как се казва? Човекът, който ги е убил — попита Ник.

— Не каза. Поне не го каза тогава.

Ник наклони глава и я погледна с очи, сиви като гръмотевични облаци.

— Но ти знаеш, нали?

— Нищо не можеш да направиш, Ник — госпожа Оуенс погледна кротко сина си.

— Мога! Мога да се науча! Мога всеки ден да уча нещо, от което имам нужда. Вече знам за таласъмските порти. Научих се да Сънобродя. Мис Лупеску ме научи да наблюдавам звездите. Сайлъс ме научи на мълчание. Мога да Витая. Мога да се Сливам. Познавам всеки сантиметър от гробището.

Госпожа Оуенс се протегна и докосна рамото на сина си.

— Един ден… — започна тя, после се поколеба. Един ден няма да може да го докосва. Един ден Ник ще ги напусне. Един ден… После продължи: — Сайлъс ми каза, че мъжът, който уби семейството ти, се казва Джак.

Ник не продума, само кимна.

— Мамо?

— Какво има, синко?

— Кога ще се върне Сайлъс?

Среднощният вятър беше студен и идваше от север.

Госпожа Оуенс вече не бе ядосана. Страхуваше се за сина си. Промълви само:

— Де да знаех, скъпо момче, де да знаех!

Скарлет Амбър Пъркинс беше на петнайсет години и седеше на горния етаж на стар двуетажен автобус, цялата кълбо от дива омраза. Мразеше родителите си, че се разделиха. Мразеше майка си, че се преместиха от Шотландия тук, мразеше баща си, защото явно не му пукаше, че нея я няма. Мразеше този град, че е толкова различен — по нищо не прилича на Глазгоу, където отрасна. Мразеше го и защото всеки път, когато завиеше зад някой ъгъл и видеше нещо, светът ставаше болезнено, ужасяващо познат.

Сутринта беше избухнала пред майка си.

— В Глазгоу имах приятели! — в гласа на Скарлет се смесваха гневен крясък и сълзи. — Никога повече няма да ги видя!

А майка й отговори хладно:

— Поне си била тук и преди. Живяхме тук, когато беше малка.

— Не си спомням! — викна Скарлет — И вече не познавам никого. Да не искаш да намеря приятелите, които съм имала на пет години? Това ли искаш?

— Ами не те спирам — отвърна майка й.

Скарлет беше ядосана целия ден в училище и продължаваше да е ядосана и сега. Мразеше училището, мразеше света, а точно в този момент мразеше и градския транспорт.

Всеки ден автобус № 97 с последна спирка в центъра на града я откарваше от училищните врати до края на улицата, където майка й бе наела малък апартамент. В този ветровит априлски ден бе чакала почти половин час автобус № 97, но той така и не дойде, затова когато видя автобус № 121, на който също пишеше, че отива до центъра, се качи на него. Но там, където нейният автобус завиваше надясно, този зави наляво, към Стария град, мина покрай градската градина, покрай статуята на баронет Джосая Уортингтън, а после започна да се изкачва по хълма. Пътят лъкатушеше между високи къщи. Сърцето на Скарлет се сви и ядът отстъпи място на силна тревога.

Тя слезе на долния етаж, наклони се напред, погледна табелата, на която пишеше да не говори с шофьора, докато превозното средство е в движение, и каза:

— Извинете, исках да стигна до авеню „Акация“.

Шофьорът, едра жена с кожа по-тъмна дори от тази на Скарлет, каза:

— Тогава трябваше да вземете № 97.

— Но нали и този отива в центъра.

— Да, накрая, но дори когато стигнете там, ще трябва да се върнете — жената въздъхна. — Най-добре да слезете тук и да се спуснете надолу по хълма. Пред кметството има автобусна спирка. От нея можете да хванете № 4 или № 58 — и двата ще ви закарат почти до авеню „Акация“. Слезте на Спортния център и оттам ще вървите пеша. Запомнихте ли?

— Номер 4 или 58.

— Ще ви спра тук.

Спирката беше на хълма, до широки отворени железни порти, и изглеждаше отблъскваща и неприветлива. Скарлет изчака на вратата на автобуса, докато жената не каза: „Хайде, скачайте“. Когато стъпи на тротоара, автобусът избълва облак черен дим и отмина с ръмжене.

Вятърът свиреше в дърветата от другата страна на стената.

Скарлет започна да се спуска по хълма — ето затова й трябва мобилен телефон, помисли си тя. Ако закъснее дори пет минути, майка й ще се побърка, но все пак няма да купи на Скарлет телефон. Ами добре! Ще се наложи да изтърпи поредния скандал. Нито ще е първият, нито последният.

Момичето стигна отворените порти. Хвърли един поглед през тях и…

— Странно — каза на глас.

Има една фраза — „дежа вю“, която означава, че имаш усещането, че си бил на това място и преди, че някак си си го сънувал или видял в мислите си. Скарлет беше преживявала подобно нещо — увереността, че някоя учителка ей сега ще им разкаже за почивката си в Инвърнес или че някой вече е изпускал лъжицата точно по този начин. Но сега беше различно. Не беше усещане, че и друг път е била тук. Беше нещо по-истинско.

Скарлет мина през отворените порти и влезе в гробището.

Стъпките й подплашиха една сврака — проблесна пъстра светкавица: бяло, черно и преливащо в цветовете на дъгата зелено — птицата кацна на едно тисово дърво и я загледа. Зад ъгъла, помисли Скарлет, има църква с пейка отпред. Щом зави зад ъгъла наистина видя църква, много по-малка от тази, която си представяше — малка зловеща готическа постройка от сив камък със заострена кула. Пред нея стоеше очукана дървена скамейка. Тя приближи, седна на пейката и залюля крака, все едно още беше малко момиченце.

— Ехо? Ами… хей? — разнесе се глас зад гърба й. — Знам, че е много нахално, но бихте ли ми помогнали да задържите това… Имам нужда от още един чифт ръце, ако няма да ви притесня твърде много.

Скарлет се огледа и видя мъж със светлобежов шлифер, приклекнал пред надгробен камък. Държеше голям лист хартия, който се развяваше на вятъра. Тя забърза към него.

— Задръжте така — каза мъжът. — Едната ръка тук, другата там, точно така. Ужасно е неудобно, знам. Страшно съм ви благодарен!

До него стоеше кутия за бисквити, от която извади нещо, подобно на пастел, но с размера на малка свещ. Започна да го търка нагоре-надолу по камъка с леки, уверени движения.

— Готово! — каза весело той. — И ето я сега… опа! Тук долу има нещо завъртяно, мисля, че трябва да е било бръшлян — във викторианската епоха са рисували бръшлян навсякъде, заради символиката… Готово! Може вече да пуснете.

Той се изправи и прокара ръка през сивата си оредяваща коса.

— Ох, имах нужда да се изправя. Краката ми са изтръпнали. Е, какво ще кажете за това?

Надгробната плоча, покрита със зелени и жълти лишеи, беше толкова очукана, че надписът бе избледнял и почти нечетлив, но отпечатъкът беше ясен. „Маджела Годспийд, енориарша, 1791–1870, живее вече само в паметта ни“ — прочете Скарлет.

— А сега вероятно и там я няма — отбеляза мъжът.

Той се усмихваше колебливо и примигваше насреща й зад малки кръгли очила, с които приличаше на дружелюбна сова.

Едра капка дъжд падна върху хартията. Мъжът бързо нави листа на руло и грабна кутията с пастели. Паднаха още няколко капки, докато Скарлет отиде да вземе една папка, която той я помоли да вземе, и която беше подпряна на близкия надгробен камък. После го последва към малката врата на църквата, където дъждът не можеше да ги достигне.

— Много ви благодаря — обърна се към нея мъжът. — Мисля, че няма да завали силно. Прогнозата за следобеда бе преобладаващо слънчево.

Сякаш в отговор на думите му студен порив на вятъра блъсна вратата и ливна пороен дъжд.

— Знам какво си мислите — обърна се човекът към Скарлет.

— Така ли? — каза тя. Мислеше си „мама ще ме убие“.

— Чудите се дали това е църква или гробищен параклис. Отговорът е, че, доколкото ми е известно, тук наистина е имало малка църква и първоначално гробището е било в двора й — някъде през 8–9 век. Оттогава църквата е престроявана и разширявана няколко пъти. Но през 20-те години на 19-и век избухнал пожар. И без това църквата вече била станала малка и хората от района започнали да използват „Свети Дънстън“ на селския площад. Затова когато възстановили тази, я построили като гробищен параклис. Запазили много от първоначалните й черти — твърди се, че стъклописите на далечната стена са оригинални…

— Всъщност — каза Скарлет, — си мислех, че мама ще ме убие. Качих се в грешния автобус и вече съм закъсняла много.

— Боже, горката! — съжали я мъжът. — Вижте, аз живея съвсем наблизо. Изчакайте тук! — при тези думи той пъхна папката, кутията с пастели и рулото хартия в ръцете й и се спусна към портата на гробището, привел рамене, за да се предпази от проливния дъжд. След няколко минути Скарлет видя фаровете на кола и чу клаксона й.

Затича се към портата и видя зелено старо „мини“. Човекът, с когото бе говорила, седеше зад волана.

— Хайде — каза той, като свали прозореца. — Къде да ви откарам?

Скарлет не помръдна, а дъждът се стичаше по врата й.

— Не се качвам при непознати.

— Много правилно — отвърна мъжът. — Но доброто дело заслужава отплата, нали така. Сложете всичко на задната седалка преди да подгизне — той отвори вратата, Скарлет се наведе и подреди нещата отзад колкото можа по-добре. — Знаете ли какво, защо не се обадите на майка си. Използвайте моя телефон и й кажете номера на колата ми. Но първо влезте вътре, че навън ще подгизнете.

Скарлет се колебаеше. Косата й започваше да натежава от дъжда. Беше студено.

Човекът се протегна и й подаде мобилния си телефон. Скарлет го погледна и осъзна, че повече се страхува да се обади на майка си, отколкото да се качи в колата. После каза:

— Мога да се обадя и на полицията, нали?

— Разбира се, че можете. А можете да се приберете пеша или да се обадите на майка ви да дойде да ви прибере.

Скарлет седна и затвори вратата. Продължаваше да държи телефона.

— Къде живеете? — попита мъжът.

— Наистина няма нужда. Може просто да ме закарате до автобусната спирка…

— Ще ви закарам до вас. Адресът?

— Авеню „Акация“, 102-А. Отбивате от главния път, малко след големия Спортен център…

— Доста сте се отдалечили. Добре, сега ще ви закарам — той свали ръчната спирачка, обърна колата и пое надолу по хълма.

— Отдавна ли живеете тук? — попита той.

— Не, преместихме се след Коледа. Но сме живели тук, докато навърша пет години.

— Някакъв акцент ли долавям?

— Десет години живяхме в Шотландия. Там говорех като всички останали, а като дойдохме тук, изпъквам като бяла врана.

Скарлет искаше думите й да прозвучат като шега, но те бяха самата истина и го усети в мига, в който ги произнесе — не смешно, а с горчивина.

Мъжът я откара до авеню „Акация“, паркира пред дома й, после настоя да я изпрати до входа. Когато вратата се отвори, каза:

— Ужасно съжалявам! Позволих си да доведа дъщеря ви. Явно добре сте я възпитали, тя отказва да се качва при непознати. Но все пак валеше дъжд, беше хванала грешен автобус и се бе озовала в другия край на града. Доста объркана история. Надявам се да успеете да простите… на нея… и, ами, и на мен.

Скарлет очакваше майка й да се разкрещи и на двамата, но с изненада и облекчение чу как тя казва:

— Никога не е излишна малко предпазливост в наши дни.

После попита дали господин „Ами“ е учител и не иска ли чаша чай?

Господин „Ами“ каза, че се казва Фрост, но може да го нарича Джей, госпожа Пъркинс се усмихна, каза му да я нарича Нуна и сложи чайника да заври.

Докато пиеха чай, Скарлет разказа на майка си историята с объркания автобус и как се озовала на гробището, как срещнала господин Фрост до малката църква…

Госпожа Пъркинс изпусна чашата си.

Седяха на масата в кухнята, затова чашата не падна отвисоко и не се счупи, просто чаят се разля. Госпожа Пъркинс се извини, непохватно попи разсипания чай с кърпа и после попита:

— Гробището на хълма ли, в Стария град?

— Аз живея недалеч — обясни господин Фрост. — Снемам отпечатъци от много гробове. Знаете ли, че всъщност гробището е природен резерват?

— Знам! — стисна устни госпожа Пъркинс. После добави: — Благодаря ви, че докарахте Скарлет у дома, господин Фрост. — Всяка дума бе като кубче лед. — Мисля, че е време да си вървите.

— Това е доста рязко — миролюбиво отбеляза господин Фрост. — Не исках да ви засегна. Нещо лошо ли казах? Отпечатъците са за местен исторически проект, не копая кости или нещо такова.

За миг Скарлет реши, че майка й ще се нахвърли върху господин Фрост, който изглеждаше доста разтревожен. Но тя поклати глава и каза:

— Извинете, семейна история. Не е ваша вината — после, сякаш с усилие на волята, продължи жизнерадостно: — Като малка Скарлет си играеше в онова гробище. Беше преди десет години. Имаше си въображаем приятел. Момченце на име Никой.

В ъгълчето на устните на господин Фрост потрепна усмивка.

— Призраче ли?

— Не, не мисля. Просто живееше там. Тя дори ни показа гроба, в който живее. Така че може би е бил призрак. Спомняш ли си, скъпа?

Скарлет поклати глава.

— Май съм била странно дете.

— Сигурен съм, че не сте била нищо подобно, ами… — каза господин Фрост. — Възпитавате чудесна дъщеря, Нуна. Е, чаят беше прекрасен. Много се радвам, че се запознах с нови приятели. Сега ще вървя, трябва да си приготвя вечеря, а после ще ходя на среща на местното Историческо общество.

— Сам ли си приготвяте вечерята? — попита госпожа Пъркинс.

— Да, сам. По-скоро я размразявам. Освен това съм майстор на полуготовите храни. Храня се сам, живея сам, закоравял стар ерген съм. Всъщност във вестниците това винаги значи гей, нали? Не съм гей, просто досега не съм срещнал подходящата жена — за миг той изглеждаше доста тъжен.

Госпожа Пъркинс, която мразеше да готви, обяви, че винаги приготвя твърде много храна през уикендите и докато изпращаше господин Фрост във фоайето, Скарлет я чу да го кани на вечеря в събота, а той да приема с голямо удоволствие да дойде.

Когато госпожа Пъркинс се върна, единственото, което каза, беше:

— Надявам се, че си написала домашните си.

Вечерта в леглото, докато слушаше как колите ръмжат към главния път, Скарлет мислеше за случилото се следобед. Била е в гробището като малка. Затова всичко й изглеждаше толкова познато.

Представяше си и си спомняше разни неща, а по някое време заспа, но и в съня си вървеше по пътеките на гробището. Беше нощ, но виждаше всичко ясно като бял ден. Стоеше на върха на хълма. Момче, горе-долу на нейната възраст, бе застанало с гръб към нея и гледаше светлините на града.

— Хей, момче! Какво правиш? — попита Скарлет.

Той се огледа, сякаш не успя да я фокусира.

— Кой говори? — попита той, а после каза: — О, виждам те, в известна степен. Сънобродиш ли?

— Мисля, че сънувам — съгласи се тя.

— Не точно това имах предвид. Здрасти! Аз съм Ник.

— Аз съм Скарлет — каза тя.

Той пак я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.

— Ама разбира се! Знаех си, че ми изглеждаш позната. Днес беше в гробището с онзи човек с хартията.

— Господин Фрост — обясни тя. — Много е мил. Закара ме до вкъщи. — После попита: — Ти видя ли ни?

— Да. Виждам повечето неща, които се случват в гробището.

— Що за име е Ник? — попита тя.

— Съкратено от Никой.

— Точно така! — извика Скарлет. — Ето за какво е този сън. Ти си въображаемият ми приятел, който имах като малка, но си пораснал.

Той кимна.

Беше по-висок от нея. Облечен бе в сиво, въпреки че Скарлет не можеше да опише дрехите му. Косата му беше твърде дълга и тя си помисли, че отдавна не се е подстригвал.

— Ти беше много смела — каза той. — Спуснахме се дълбоко във вътрешността на хълма и видяхме Индиговия човек и Гибелта.

Тогава нещо прещрака в главата й. Един през друг запрепускаха образи, заля я порой от картини…

— Спомням си — каза Скарлет.

Но го каза в тъмната пустота на стаята си и в отговор не чу нищо друго, освен приглушения грохот от далечен камион, който пътуваше в нощта.

Ник имаше запаси от храна, скрити в криптата, както и в някои от по-хладните гробове, гробници и мавзолеи. Сайлъс се беше погрижил. Имаше Достатъчно храна за няколко месеца. Когато Сайлъс и мис Лупеску ги нямаше, той просто не напускаше гробището.

Липсваше му светът зад гробищната порта, но знаеше, че навън не е в безопасност. Все още не. А гробището беше неговият свят и владение, гордееше се с него и го обичаше така, както само 14-годишно момче може да обича.

Но все пак…

В гробището никой не се променяше. Децата, с които Ник си играеше като малък, оставаха малки деца. Фортинбрас Бартълби, преди най-добрият му приятел, сега бе пет-шест години по-малък от него и всеки път, когато се видеха, намираха все по-малко неща, за които да си говорят. Такъри Поринджър бе на ръста и годините на Ник и се държеше много по-добре с него. Вечер се разхождаха заедно и той му разказваше за нещастията, случили се на негови приятели. Обикновено историите завършваха с обесването на приятеля по погрешка, но понякога провинилият се биваше закарван в Американските колонии и не се налагаше да го обесват, стига да не се връща.

Лиза Хемпсток, приятелка на Ник вече шест години, също бе различна, но по друг начин. Тя все по-рядко се появяваше, когато Ник слизаше до избуялата коприва, за да я види, а появеше ли се, беше избухлива, заядлива и често, направо груба.

Ник говори с господин Оуенс за това и след като помисли малко, баща му каза:

— Просто жените са такива. Харесваше те като момче и вероятно сега, когато вече си млад мъж, не е сигурна кой си. Когато бях малък, всеки ден си играех с едно момиченце край езерото с патиците, но когато тя стана на твоята възраст, един ден ме замери с ябълка и не ми проговори, докато не навърших седемнайсет.

Госпожа Оунес изсумтя:

— Не беше ябълка, а круша. И ти проговорих доста скоро след това, нали танцувахме на сватбата на братовчед ти Нед, която вдигнаха два дни след шестнайсетия ти рожден ден.

— Разбира се, че си права, скъпа — и господин Оуенс намигна на Ник, за да му покаже, че изобщо не мисли така. После само с устни произнесе „седемнайсет“.

Ник не си позволяваше да има приятели сред живите. През кратките си училищни дни бе разбрал, че това носи само неприятности. Но все пак не бе забравил Скарлет, тя му беше липсвала години, след като си тръгна, и той дълго привиква с факта, че никога повече няма да я види. И ето, сега тя бе дошла в гробището, а той не я позна…

Ник навлезе по-дълбоко в непроходимата плетеница от обрасли с бръшлян дървета, която правеше северозападната част на гробището много опасна. Табели предупреждаваха посетителите да не преминават, но нямаше нужда от тях. Минеш ли бръшляновата завеса в края на Египетската алея и черната врата в псевдо-египетските стени, която водеше към гробовете, всичко ставаше неприветливо и злокобно. В северозападната част природата от почти сто години бавно си връщаше гробището, камъните бяха килнати, гробовете бяха забравени или просто изчезнали под зеления бръшлян и петдесет години листопади. Пътеките бяха изличени и непроходими.

Ник пристъпваше внимателно. Познаваше района добре и знаеше колко е опасен.

Когато беше на девет години, изследваше точно тази част от гробището, когато почвата под краката му внезапно поддаде и той се строполи в дупка, дълбока почти шест метра. Гробът бил изкопан надълбоко, за да поеме много мъртви, но сега нямаше надгробен камък и на дъното лежеше само един ковчег, в който почиваше лекар на име Карстеърс. Лекарят се въодушеви от пристигането на момчето и настояваше да прегледа китката му (която бе изкълчена, защото при падането момчето се хвана за един корен), преди Ник да успее да го убеди да повика помощ.

Ник си проправяше път през северозападната част — хаос от окапали листа и бръшлян, където лисиците си бяха направили дупки, а паднали ангели се взираха в небето с невиждащи очи. Трябваше да поговори с Поета.

Поетът се казваше Неемия Трот и на камъка му под зеленината пишеше:

— Господин Трот? Може ли да се посъветвам с вас? — повика го Ник.

Неемия едва доловимо засия.

— Разбира се, скъпо момче. Съветът на поетите е вежливостта на кралете! С какъв мехлем да намажа — не, не мехлем — с какъв балсам да облекча болката ти?

— Всъщност не ме боли. Просто… ами има едно момиче, което познавах преди и не съм сигурен дали да я потърся и да говоря с нея, или просто да я забравя.

Неемия Трот се изправи в цял ръст, въпреки това остана по-нисък от Ник, и развълнувано протегна ръце към момчето:

— О! Трябва да идеш при нея и да я умоляваш! Трябва да я наречеш твоя Терпсихора, твоя Ехо, твоя Клитемнестра! Трябва да напишеш стихове за нея, величествени оди — ще ти помогна с тях — тогава, но едва тогава, трябва да спечелиш сърцето на истинската си любов.

— Всъщност не искам да печеля сърцето й. Тя не е истинската ми любов — каза Ник. — Просто искам да поговоря с нея.

— От всички органи — каза Неемия Трот — езикът е най-забележителния. С него опитваме едновременно сладкото вино и горчивата отрова. Със същия този език изричаме думи едновременно сладки и горчиви. Иди при нея! Говори с нея!

— Но не бива.

— Бива, сър! Трябва! Аз ще пиша за това, когато битката е загубена или спечелена.

— Но ако се покажа на един човек, тогава другите по-лесно ще ме видят…

Неемия Трот каза:

— Ах, чуй ме, млади Леандре, млади герою, млади Александре, ако не рискуваш, нищо няма да спечелиш.

— Имате право — Ник бе доволен, че се е сетил да се посъветва с Поета. Всъщност, помисли той, ако не можеш да се довериш на един поет за разумен съвет, то тогава на кого? Което му напомни… — Господин Трот, разкажете ми за отмъщението.

— Ястие, което се сервира студено — отговори Неемия. — Не се заемай с отмъщение, докато в теб още пламти желание. Изчакай подходящия час. Имаше един некадърен писач, О’Лиъри — ирландец, трябва да уточня — който има нахалството, проклетникът, да пише за първия ми тънък сборник стихове — „Китка красота, събрана за подбрани господа“, и да твърди, че е долнокачествена безсмислица без никаква стойност и че хартията, на която е написана, по-добре да се използва за… Не, не мога да го произнеса! Повярвай ми, беше изключително просташко сравнение.

— Отмъстихте ли му? — полюбопитства Ник.

— На него и на цялото му вредно племе! О, отмъстих, господин Оуенс, и то как! Написах и публикувах писмо, което след това заковах по портите на кръчмите в Лондон, които такива пропаднали драскачи имаха навика да посещават. Там обясних, че предвид крехкостта на поетическия гений, аз отсега нататък няма да пиша за тях, а само за мен и идните поколения. И че, докато съм жив, няма да публикувам повече стихове — за тях! Затуй оставих указания след смъртта ми стиховете ми да бъдат погребани с мен, непубликувани, та само когато бъдните поколения оценят моя гений и разберат, че стотици от куплетите ми са изгубени — изгубени! — едва тогава ковчегът ми да бъде изровен, едва тогава стиховете ми да бъдат отделени от студената ми мъртва ръка, за да се публикуват за одобрение и наслада на всички. Ужасно нещо е да си изпреварил времето си!

— А след като умряхте, публикуваха ли стиховете ви?

— Не, още не. Но има много време. Бъдните поколения нямат край.

— Значи… това е отмъщението ви?

— Точно така. Могъщо и коварно отмъщение!

— Аха-а… — отрони Ник, който не беше напълно убеден.

— Най-добре се сервира студено — гордо произнесе Неемия Трот.

Ник остави зад гърба си северозападната част на гробището и тръгна към Египетската алея. Вървеше по по-равни и не така обрасли пътеки. Когато падна мрак, свърна към стария параклис — не защото се надяваше Сайлъс да се е върнал, а защото цял живот отиваше там по здрач и му харесваше да следва този ритъм. А и беше гладен.

Момчето се шмугна през вратата в криптата. Премести кашон, пълен с овлажнели стари енорийски документи и извади кутия портокалов сок, ябълка, пакет солети и парче сирене, които изяде, докато се чудеше как и дали да потърси Скарлет — явно можеше да Съноброди, след като така бе дошла при него…

Ник излезе и тъкмо се канеше да поседне на сивата дървена пейка, зърна нещо, което го накара да спре като закован. На пейката вече седеше някой и четеше списание.

Ник се Сля, стана част от гробището, точно като сянка или клонче.

Но тя вдигна поглед. Гледаше право в него и попита:

— Ник? Ти ли си?

Ник замълча за момент, а после попита:

— Виждаш ли ме?

— Виждам те едва-едва. Отначало помислих, че си някаква сянка. Но изглеждаш точно както в съня ми и тогава ти сякаш стана по-ясен.

Той приближи до пейката й и се обърна към момичето:

— Наистина ли успяваш да четеш? Не е ли твърде тъмно за теб?

Скарлет затвори списанието.

— Странно — каза тя. — Наистина вече е твърде тъмно, но четях без никакъв проблем.

— А ти… — провлачи той, без да е напълно сигурен какво иска да я пита. — Сама ли си тук?

Тя кимна.

— След училище дойдох да помогна на господин Фрост за няколко отпечатъка от надгробни камъни. После му казах, че искам малко да поседя тук и да помисля. Обещах да пия чай с него, след като приключа. Той ще ме откара до вкъщи. Не ме попита защо искам да остана. Каза, че и той обича да седи в гробища и смята, че са най-спокойните места на света. — Тя замълча и после погледна Ник в очите: — Може ли да те прегърна?

— Искаш ли? — попита той.

— Да.

— Добре тогава — Ник се замисли за миг — Нямам нищо против.

— Нали ръцете ми няма да минат през теб? Нали наистина си тук?

— Няма да минеш през мен — увери я той и тя го прегърна и притисна толкова силно, че почти му спря дъха. — Боли ме!

— Извинявай — Скарлет го пусна.

— Не, беше хубаво. Искам да кажа, че ме стисна по-силно, отколкото очаквах.

— Просто исках да се уверя, че си истински. През всички тези години мислех, че си плод на въображението ми. После като че ли те забравих. Но ето, не съм те измислила. Ти се върна и то не само в мислите ми, но и в реалния свят.

Ник се усмихна.

— Преди носеше едно такова оранжево палтенце и всеки път, когато видех някъде такъв цвят, се сещах за теб. Предполагам, че вече не го обличаш.

— Не — отвърна тя, — от доста време. Сега ми е твърде малко.

— Да — съгласи се Ник, — разбира се.

— Трябва да се прибирам — каза Скарлет, — но мисля, че мога да мина през уикенда. — Като видя изражението на лицето му, уточни: — Днес е сряда.

— Ще се радвам да дойдеш.

Тя се обърна да си върви, но се спря.

— А как ще те открия следващия път?

Ник отвърна:

— Не се тревожи, аз ще те намеря. Ела сама и аз ще те намеря.

Скарлет кимна и се отдалечи.

Ник се върна през гробището и пое по хълма към гробницата на Фробишър. Не влезе вътре, а се изкачи по стената, като се хващаше и стъпваше по дебелите корени на бръшляна. Така стигна до каменния покрив. Там седна и се замисли, вперил поглед в постоянно движещия се свят отвъд гробището. Спомни си как Скарлет го прегърна и колко спокойно му стана в тази прегръдка, макар да бе само за миг. Мислеше си колко би било хубаво да върви в безопасност извън гробището и колко е добре, че е господар на своя собствен малък свят.

Скарлет каза:

— Много благодаря, но не искам чаша чай, нито шоколадова бисквита.

Господин Фрост се притесни.

— Да ти кажа честно — започна той, — изглеждаш така, сякаш си видяла призрак. Гробището, разбира се, е подходящо място за такава среща. Една моя леля твърдеше, че папагалът й е обладан от духове. Беше червена ара — птицата, не леля ми. Леля ми беше архитект. Така и не разбрах подробности за папагала и за духовете.

— Добре съм — каза Скарлет. — Просто денят беше дълъг.

— Тогава ще те откарам у дома. Да имаш някаква представа какво пише тук? От половин час се мъча да го разгадая.

Той посочи един отпечатък от надгробен камък. Листът лежеше на масичката, затиснат с по един буркан в четирите края, за да е опънат.

— Как мислиш — продължи той, — дали името е Гладстон? Може да е роднина на премиер-министъра… Но нищо друго не мога да разчета.

— Боя се, че и аз — каза Скарлет. — Но ще погледна пак, когато дойда в събота.

— Дали и майка ти ще дойде?

— Каза, че ще ме докара сутринта. После трябва да напазарува за вечеря. Ще прави печено пиле.

— Мислиш ли — попита господин Фрост с надежда, — че може да има и печени картофи?

— Така смятам, да.

Господин Фрост изглеждаше очарован. После каза:

— Не бих искал да я притеснявам.

— На нея й харесва — Скарлет беше откровена. — Благодаря, че ще ме закарате у дома.

— За мен е удоволствие — усмихна се господин Фрост.

Двамата слязоха по стълбите на високия и тесен дом и излязоха през малкото антре.

Пещерите на Дракона в Краков са под хълма Вавел, кръстен на отдавна умрял дракон. Тези пещери са известни на туристите. Под тях обаче има други, за които туристите дори не подозират и затова никога не посещават. Тези пещери се спускат дълбоко в недрата на планината и са пълни с живот.

Сайлъс влезе пръв, следван от сивата грамада на мис Лупеску, която меко стъпваше на четири лапи. Зад тях вървеше Кандар, увита в превръзки асирийска мумия с мощни орлови криле и очи като рубини, хванал под мишница малко прасе.

Първоначално бяха четирима, но изгубиха Харун в една пещера, някъде дълбоко под тях. Ифритът11 бе прекалено самоуверен, като всички от неговата раса, и стъпи в пространство, оградено от три бронзови огледала. Погълна го проблясък бронзова светлина.

За миг Харун се виждаше в огледалата, макар да бе изчезнал от реалния свят. Огнените му очи бяха широко отворени, а устните му се движеха, сякаш им крещеше да внимават и да се махат. Миг след това се стопи без следа.

Сайлъс, който нямаше проблеми с огледалата, покри едното с палтото си и така обезвреди капана.

— Е — каза той, — сега останахме трима.

— И едно прасе — добави Кандар.

— Защо? — попита мис Лупеску с вълчи език през вълчи зъби. — Защо прасе?

— Носи късмет — отвърна Кандар.

Мис Лупеско изръмжа с недоверие.

— Харун имаше ли прасе? — просто попита Кандар.

— Тихо! — изшътка Сайлъс. — Идват! Много са, ако съдя по шума.

— Нека дойдат — прошепна Кандар.

Козината на мис Лупеску настръхна. Тя не каза нищо, но беше готова да ги посрещне и само с усилие на волята се сдържаше да не отметне глава назад и да завие.

— Тук е много красиво — каза Скарлет.

— Да — потвърди Ник.

— Значи цялото ти семейство е било убито? — попита момичето. — А знае ли се кой го е направил?

— Не, поне доколкото ми е известно. Наставникът ми каза само, че убиецът е още жив и че някой ден ще разкаже и останалото, което знае.

— Някой ден?

— Когато съм готов.

— От какво го е страх? Че ще метнеш пушка на рамо и ще тръгнеш да отмъщаваш на човека, убил семейството ти?

Ник я погледна сериозно.

— Ами да! Разбира се, не с пушка, но да… Нещо такова…

— Шегуваш се!

Ник замълча, стиснал устни. После поклати глава и каза:

— Не се шегувам.

Беше ясна, слънчева съботна сутрин. Двамата минаха през входа на Египетската алея, за да се скрият от слънцето под боровете и разрасналата се араукария12.

— Наставникът ти също ли е мъртъв?

— Не искам да говорим за това — каза Ник.

— Дори и с мен ли? Обиди се Скарлет.

— Дори и с теб.

— Добре — каза тя. — Щом така искаш.

— Виж, съжалявам, не исках… — започна Ник, но Скарлет не го остави да довърши.

— Обещах на господин Фрост да не се бавя. Трябва да се връщам.

— Добре — съгласи се Ник, разтревожен, че я е обидил, а и не знаеше какво да каже, за да оправи нещата.

Ник гледаше как момичето се отдалечава по криволичещата пътечка към параклиса. Изведнъж познат женски глас произнесе насмешливо:

— Вижте я само! Госпожица Голямата работа!

Но наоколо нямаше никого.

Ник тръгна към Египетската алея, чувстваше се много неловко. Госпожица Лилибет и госпожица Вайълет му разрешиха да остави в гробницата им кашон със стари книги и сега му се искаше да вземе нещо за четене.

Скарлет помага на господин Фрост да сваля отпечатъци от надгробните плочи почти до обяд. Тогава спряха, за да хапнат. Той предложи да я почерпи с риба и пържени картофки и двамата слязоха до будката в подножието на хълма. На връщане похапваха от хартиени пликове вдигаща пара риба и картофки, обилно полети с оцет и с проблясващи кристалчета сол.

Скарлет каза:

— Ако искате да научите нещо за някое убийство, къде ще потърсите? Вече опитах в интернет.

— Ами зависи. За какво точно убийство говорим?

— Мисля, че е станало тук, преди 13–14 години. Някъде наблизо е било убито цяло семейство.

— Леле! — възкликна господин Фрост. — Наистина ли?

— О, да. Добре ли сте?

— Не съвсем. Стреснах се малко. На човек не му се ще да мисли за престъпления, извършени наблизо, а какво остава за такива случили се тук. Не съм очаквал момиче на твоята възраст да се интересува от подобни неща.

— Всъщност не аз — призна Скарлет, — един приятел се интересува.

Господин Фрост дояде последната пържена рибка.

— Предполагам, че трябва да погледнеш в библиотеката. Ако няма нищо в интернет, ще го има в архива на вестниците. Защо толкова се интересуваш?

— Ами — Скарлет искаше да лъже възможно най-малко, — заради едно познато момче. Той разпитваше.

— Определено в библиотеката — каза господин Фрост. — Убийство! Бррр! Тръпки ме побиват!

— И мен — отвърна Скарлет. — Мъничко. — После попита с надежда: — Дали е възможно да ме закарате до библиотеката този следобед?

Господин Фрост отхапа половината от голям картоф и погледна разочаровано остатъка:

— Колко бързо изстиват! В един миг си изгаряш устата, а в следващия се чудиш как изстиват толкова бързо.

— Съжалявам — каза Скарлет. — Не биваше да ви моля да ме карате навсякъде…

— Нищо подобно — прекъсна я господин Фрост. — Просто се чудя как най-добре да организирам следобеда и дали майка ти обича шоколадови бонбони. Бутилка вино или бонбони? Не мога да реша. Може би и двете?

— Мога сама да се прибера от библиотеката — каза Скарлет. — Мама обича бонбони. Както и аз.

— Тогава ще са бонбони — с облекчение въздъхна господин Фрост. Бяха стигнали средата на редица от високи къщи, подредени терасовидно на хълма, и зелената кола марка „Мини“, паркирана отпред. — Качвай се, ще те закарам до библиотеката.

Библиотеката беше квадратна сграда от камък и тухли, построена в началото на миналия век. Скарлет се огледа и пристъпи към библиотекарката.

— Да? — каза жената.

— Искам да видя изрезки от някои стари вестници.

— За училище ли ти трябват? — попита жената.

— За историята на града — кимна Скарлет, доволна, че всъщност не лъже много.

— Пазим местния вестник на микрофилм — каза жената.

Беше пълна и с големи сребърни халки на ушите. Сърцето на Скарлет биеше лудо, убедена, че изглежда виновна или подозрително, но жената я заведе в стая, пълна с кутии, подобни на компютърни монитори, и й показа как да ги използва, за да прожектира по една страница от вестника на екрана.

— Някой ден ще ги дигитализираме — каза тя. — Така, кои дати те интересуват?

— Вестници от преди 13–14 години — отвърна Скарлет. — Не мога да кажа по-точно. Ще разбера какво търся, щом го видя.

Жената й подаде малка кутия с изданията на вестника за период от пет години и каза:

— Давай смело!

Скарлет предполагаше, че убийството на цяло семейство ще бъде на първа страница, но най-накрая намери съобщението, забутано някъде на пета страница. Беше станало през октомври, преди 13 години. Статията беше безцветна, без подробности, просто сухо изреждане на факти:

Не се споменаваше как е убито семейството, не се казваше нищо за изчезнало бебе. През следващите седмици нямаше развитие на случая, а полицията изобщо не беше коментирала.

Но Скарлет бе сигурна, че е намери каквото търси: „Дънстън роуд“ № 33. Знаеше коя е къщата.

Беше влизала вътре.

Скарлет върна кутията с микрофилми на библиотекарката, благодари й и пое към къщи под топлите лъчи на априлското слънце. Майка й готвеше в кухнята — не съвсем успешно, съдейки по миризмата на загоряло, която изпълваше почти целия апартамент. Скарлет се прибра в стаята си и разтвори широко прозорците, за да проветри. После седна на леглото и взе телефона.

— Ало? Господин Фрост?

— Скарлет, всичко наред ли е за тази вечер? Как е майка ти?

— Всичко е под контрол — каза момичето, това бе отговорила и на майка си, когато я попита същото. — Господин Фрост, откога живеете в къщата?

— Откога ли? Ами от около четири месеца.

— Как я открихте?

— Чрез агенция. Къщата беше празна, можех да си я позволя. Исках да мога да стигам пеша до гробището, и тя се оказа идеална.

— Господин Фрост… — Скарлет се чудеше как да му каже и после просто го изстреля: — Преди тринайсет години трима души са били убити в къщата ви — семейство Дориан.

На другия край на слушалката се възцари мълчание.

— Господин Фрост? Там ли сте?

— Ами… Да, тук съм, Скарлет, извинявай. Беше много неочаквано. Къщата е стара, нормално е преди време да са се случвали разни неща. Но не и… така де, какво е станало?

Момичето се зачуди колко може да сподели. После каза:

— Имаше кратка статия в стар вестник, пишеше само адреса и нищо друго. Не знам как са умрели.

— Аха! Боже мой… — господин Фрост звучеше по-заинтригуван от новините, отколкото Скарлет бе очаквала. — И тук, малка Скарлет, се наместват местните историци. Остави на мен, ще открия всичко, което мога, и ще те уведомя.

— Благодаря ви — в гласа на момичето се долавяше облекчение.

— Ами… Предполагам, че ми се обади, защото ако Нуна разбере, че в дома ми е станало убийство, било то преди тринайсет години, никога няма да ти разреши повече да ме виждаш или да идваш на гробището. Значи няма да го споменавам, освен ако ти не кажеш нещо.

— Благодаря, господин Фрост!

— Ще се видим в седем. Ще донеса бонбони.

Вечерята беше изключително приятна. Миризмата на изгоряло бе изчезнала от кухнята. Пилето беше вкусно, салатата — още повече, печените картофи бяха леко препечени, но очарованият господин Фрост заяви, че ги обича точно такива и си сипа втора порция.

Цветята бяха чудесни, а бонбоните, които хапнаха за десерт, бяха прекрасни. Господин Фрост седя и говори с тях, после гледаха телевизия до към десет часа, а после той каза, че трябва да се прибира.

— Времето, приливите и историческите проучвания не чакат никого — каза той, енергично стисна ръката на Нуна, намигна съзаклятнически на дъщеря й и си тръгна.

През нощта Скарлет се опита да потърси Ник в сънищата си — мислеше за него, преди да заспи, представяше си как върви из гробището и го търси, но когато заспа, сънуваше как се разхожда из центъра на Глазгоу с приятелите си от старото училище. Търсеха някаква улица, но попадаха само в задънени пасажи.

Дълбоко под Краковския хълм, в най-дълбокото подземие под пещерите, наречени Леговището на дракона, мис Лупеску се препъна и падна.

Сайлъс приклекна до нея и взе главата й в ръце. Лицето й бе изцапано с кръв, част от която беше нейна собствена.

— Остави ме тук — каза тя. — Спаси момчето.

В момента тя бе наполовина вълк, наполовина жена, но лицето й бе човешко.

— Не — каза Сайлъс, — няма да те оставя.

Зад него Кандар люлееше прасенцето си, както дете гушка кукла. Лявото крило на мумията беше раздробено и никога повече нямаше да лети, но брадясалото му лице беше невъзмутимо.

— Ще се върнат, Сайлъс — прошепна мис Лупеску. — Слънцето ще изгрее скоро.

— Тогава — отвърна Сайлъс — трябва да се справим с тях, преди да са готови за нападение. Можеш ли да се изправиш?

— Да! Аз съм Божия хрътка — каза мис Лупеску, — ще се изправя. — Наведе глава в сенките, изви пръсти. Когато отново вдигна глава, тя беше вълча. Опря предни лапи на скалата и се изправи с усилие — сив вълк, по-едър от мечка. Козината и муцуната й бяха окървавени.

Вълкът отметна глава назад и зави яростно и предизвикателно. Оголи зъби и пак наведе глава.

— Сега — изръмжа мис Лупеску — да приключваме с това!

В късния неделен следобед телефонът иззвъня. Скарлет седеше на долния етаж и усърдно прерисуваше лица от мангата13, която четеше. Майка й вдигна слушалката.

— Забавно, тъкмо говорехме за вас — каза тя, въпреки че нямаше нищо подобно. — Беше чудесно — продължи. — Много приятно. Не, наистина, изобщо не е проблем. Бонбоните ли? Бяха идеални. Просто идеални. Казах на Скарлет да ви предаде, че когато искате вкусна вечеря, само ми се обадете. Скарлет ли? Да, тук е. Ще я извикам. Скарлет!

— Тук съм, мамо, не е нужно да викаш — тя взе телефона. — Господин Фрост?

— Скарлет? — гласът му звучеше развълнувано. — Ами… за онова, което говорихме. Което се е случило в къщата ми. Можеш да кажеш на приятеля си, че открих… слушай, като каза „приятел“, да не го каза в смисъл на това, че всъщност говорим за теб? Или наистина има друг човек, ако не е твърде личен въпрос…

— Имам истински приятел, който се интересува — развесели се Скарлет.

Майка й я погледна озадачено.

— Кажи на приятеля си, че се порових малко — не буквално, а по-скоро се разтърсих, доста работа отхвърлих — и мисля, че намерих информация. Натъкнах се на нещо скрито. Не мисля, че трябва да го разпространяваме… открих някои неща.

— Какви?

— Виж… да не си помислиш, че съм луд. Доколкото разбрах, убити са трима души. А един — мисля, че е бебе — е останал жив. Не са били трима, а четирима в семейството. Само трима са умрели. Кажи на приятеля си да дойде при мен, всичко ще му разкажа.

— Ще му кажа — отвърна Скарлет.

Когато затвори телефона, сърцето й биеше лудо.

Ник се спусна по тесните каменни стълби за пръв път от шест години. Стъпките му отекваха в залата под хълма.

Слезе до долу и изчака Гибелта да се покаже. Чакаше ли, чакаше, но нищо не се появи, нищо не прошепна, нищо не помръдна.

Той се огледа, без да се притеснява от пълната тъмнина, защото виждаше, както виждат мъртвите. Приближи каменния олтар, издигнат на пода, върху който лежаха чашата, брошката и каменният нож.

Протегна се и докосна острието. Не очакваше да е толкова остро и се поряза.

— ТОВА Е СЪКРОВИЩЕТО НА ГИБЕЛТА — просъска тройният глас, но звучеше по-слабо, отколкото си го спомняше, по-колебливо.

— Ти си най-старото нещо тук — каза Ник. — Дойдох да говоря с теб. Искам съвет.

Мълчание. После:

— НИЩО НЕ ИДВА ПРИ ГИБЕЛТА ЗА СЪВЕТ. ГИБЕЛТА ПАЗИ. ГИБЕЛТА ЧАКА.

— Знам. Но Сайлъс го няма и не знам с кого друг да говоря.

В отговор не дойде нищо, само тишина, която натежаваше от прах и самота.

— Не знам какво да правя — честно каза Ник. — Мисля, че мога да открия кой е убил семейството ми и кой иска да убие мен. Но това означава да напусна гробището.

Гибелта не каза нищо. Пипалца от дим бавно се кълбяха наоколо.

— Не ме е страх от смъртта — продължи момчето. — Просто много хора, които обичам, толкова дълго се грижиха да ме опазят, да ме учат, да ме защитават…

Отново само тишина.

Тогава той каза:

— Трябва да го направя сам.

— ДА.

— Ами това е. Извинявай, че те обезпокоих.

Тогава то зашепна в главата на Ник с глас, който хитро се плъзгаше и промъкваше:

— ГИБЕЛТА БЕ ОСТАВЕНА ДА ПАЗИ СЪКРОВИЩЕТО ДО ЗАВРЪЩАНЕТО НА ГОСПОДАРЯ. ТИ ЛИ СИ НАШИЯТ ГОСПОДАР?

— Не — отвърна Ник.

Тогава в гласа на Гибелта проскимтя надежда:

— ЩЕ БЪДЕШ ЛИ НАШ ГОСПОДАР?

— Страхувам се, че не.

— АКО СИ НАШ ГОСПОДАР, ЩЕ ТЕ ОБВИЕМ ЗАВИНАГИ. АКО СИ НАШ ГОСПОДАР, ЩЕ ТЕ ПАЗИМ И ЗАЩИТАВАМЕ ДО СВЪРШЕКА НА ВРЕМЕТО. НИКОГА НЯМА ДА ТЕ ОСТАВИМ ДА СЕ ИЗЛОЖИШ НА ОПАСНОСТИТЕ НА ТОЗИ СВЯТ.

— Не съм вашият господар.

— НЕ.

Ник усети как Гибелта се извива през съзнанието му.

— ТОГАВА НАМЕРИ ИМЕТО СИ.

След тези думи съзнанието му опустя, стаята бе празна, а Ник остана сам.

Момчето се изкачи се по стълбите внимателно, но бързо. Беше взел решение и трябваше да действа, докато то все още пламтеше в главата му.

Скарлет го чакаше на пейката до параклиса.

— Е? — попита тя.

— Ще го направя. Хайде — отвърна той и двамата тръгнаха рамо до рамо по пътеката към гробищната порта.

На № 33 се издигаше висока къща, подобна на вретено сред терасовидно разположени домове. Беше незабележима сграда от червени тухли. Ник я погледна колебливо, чудеше се дали не му изглежда позната или специална. Но тя бе просто къща като всички останали. Отпред имаше малка бетонна площадка, а едно зелено „Мини“ беше паркирано на улицата. Предната врата някога може би е била яркосиня, но цветът бе избледнял от времето и слънцето.

— Е? — попита Скарлет.

Ник почука на вратата. Първоначално нямаше отговор, после се чу тропот по стълбите, вратата се отвори и разкри малкото антре. В рамката й застана мъж с очила и оредяваща сива коса, който примигна насреща им, после рязко протегна ръка към Ник, усмихна се нервно и каза:

— Ти сигурно си тайнственият приятел на госпожица Пъркинс. Приятно ми е.

— Това е Ник — каза Скарлет.

— Мик ли?

— Ник, с „Н“ — поправи го тя. — Ник, това е господин Фрост.

Ник и Фрост си подадоха ръце.

— Сложих чайника — каза домакинът. — Какво ще кажете да обменим информация на чаша чай?

Ник и Скарлет го последваха по стълбите към кухнята, където той наля три големи чаши чай, а после ги въведе в малък хол.

— Къщата се извисява само нагоре — започна да обяснява господин Фрост. — Тоалетната е на горния етаж, там е и кабинетът ми, а спалните са на последния. С толкова много стълби човек поддържа форма.

Седнаха на голям, крещящо лилав диван („Беше си тук, когато се нанесох“) и отпиваха от чая си.

Скарлет се притесняваше, че господин Фрост ще отрупа Ник с въпроси, но не стана така. Той изглеждаше развълнуван, сякаш е идентифицирал изгубения надгробен камък на някой известен човек и няма търпение да каже на всички. Въртеше се нетърпеливо на стола си, сякаш искаше да им съобщи нещо страхотно и му костваше физическо усилие да не ги засипе веднага с информация.

— И какво открихте? — попита Скарлет.

Господин Фрост започна:

— Ами ти беше права. Наистина това е къщата, в която са били убити онези хора. И… мисля, че престъплението е било… не точно прикрито, но забравено, оставено да потъне в забрава… от властите.

— Не разбирам — каза Скарлет. — Не можеш просто да сметеш под килима едно убийство.

— Но с това е станало точно така — каза Фрост и отпи от чая си. — Замесени са много влиятелни хора. Това е единственото обяснение и за случилото се с най-малкото дете…

— А какво се е случило? — попита Ник.

— Оцеляло е — каза Фрост. — Сигурен съм! Но никой не го е потърсил. Изчезнало малко дете обикновено е национална новина. Но не, някак си са го потулили.

— Кои са те? — попита Ник.

— Същите хора, които са поръчали убийството на семейството.

— Знаете ли нещо повече по този въпрос?

— Да. Тоест, малко… — Фрост замълча. — Съжалявам… Наистина… Вижте… Но предвид това, което открих… Всичко е твърде невероятно.

Скарлет започваше да се ядосва.

— Какво? Какво сте открили?

Фрост се смути.

— Права си, съжалявам. Не е добра идея да пазим тайни. Ние, историците не заравяме нещата, а ги изравяме, показваме ги на хората. — Той спря, поколеба се, после каза: — Открих едно писмо. Горе… Беше скрито под разместена дъска на пода. — Обърна се към Ник: — Млади господине, имам ли основание да предположа, че вашият интерес към този ужасен случай е личен?

Ник кимна.

— Няма да питам нищо повече — каза господин Фрост и се изправи. — Елате — обърна се той към Ник, но спря Скарлет: — Ти недей, все още не. Ще покажа първо на него и ако той сметне, че няма проблем, ще повикам и теб. Става ли?

— Става — съгласи се Скарлет.

— Няма да се бавим — каза господин Фрост. — Хайде, младежо!

Ник се изправи и погледна Скарлет с притеснение.

— Няма проблем — каза тя и му се усмихна възможно най-успокояващо. — Ще те изчакам тук.

Скарлет гледаше как сенките им пресичат стаята и тръгват по стълбите. В гърдите й се бореха тревога и очакване. Чудеше се какво ли ще узнае Ник и се радваше, че ще го узнае пръв. Все пак, това беше неговата история. Негово право.

Господин Фрост поведе Ник нагоре по стълбите.

Докато се изкачваше, момчето се оглеждаше, но нищо не му се стори познато. Всичко изглеждаше чуждо.

— Чак на самия връх — каза господин Фрост. Изкачиха още една площадка. — Не искам да… ами, не отговаряй, ако не искаш, но… хм… ти си момчето, нали?

Ник не отговори.

— Пристигнахме — каза господин Фрост. Отключи вратата, бутна я и влязоха.

Стаята бе малка, таванска със скосен таван. Преди тринайсет години в нея имаше люлка. Сега момчето и мъжът едва се побираха между стените.

— Истински късмет, всъщност — каза господин Фрост. — Може да се каже, че беше под носа ми. — Той се наведе и отметна протрития килим.

— Значи знаете защо е било убито семейството ми? — попита Ник.

— Всичко е тук — отвърна господин Фрост. После хвана една къса дъска от пода и я разклати, докато накрая я извади. — Това е била бебешката стая. Ще ти покажа… всъщност единственото, което не знаем, е кой е убиецът. За него не се знае нищо, нямаме ни най-малка представа.

— Знаем, че е бил тъмнокос — каза Ник в стаята, която някога бе негова. — И знаем, че се казва Джак.

Господин Фрост пъхна ръка в дупката на мястото на дъската.

— Минаха почти тринайсет години — каза той. — За толкова време косата оредява и посивява. Но да, прав си. Името е Джак.

Той се изправи. В ръката, която измъкна от дупката на пода, държеше голям, остър нож.

— Така — каза Някойси Джак. — Хайде, момче, време е да приключваме!

Ник впи поглед в мъжа. Сякаш личността на господин Фрост бе като палто или шапка, които този човек беше облякъл, и сега ги захвърли. Дружелюбната външност изчезна.

Очилата и ножът пробляснаха.

Отдолу се разнесе гласът на Скарлет.

— Господин Фрост, някой чука на вратата, да отворя ли?

Някойси Джак отклони поглед само за миг, но Ник знаеше, че този миг е всичко, с което разполага, и се Сля — колкото можа по-пълно и окончателно. Джак се обърна към мястото, където стоеше Ник, после претърси с поглед стаята. На лицето му се изписаха ярост и учудване. Пристъпи навътре и завъртя глава наляво-надясно — като тигър, надушил плячка.

— Тук някъде си — изръмжа той. — Подушвам те!

Вратата на таванската стая се трясна зад гърба му, той се метна към нея и чу как ключът изщраква в ключалката.

Някойси Джак извиси глас:

— Така ще си спечелиш само няколко минути, но няма да ме спреш, момче! — извика той през затворената врата. После добави по-тихо: — С теб имаме недовършена работа.

Ник се втурна по стълбите, блъскаше се в стените и едва не се изтърколи в стремежа си да стигне по-бързо при Скарлет.

— Скарлет! — изкрещя той, щом я видя. — Това е той! Да бягаме!

— Кой? За какво говориш?

— Той! Господин Фрост е Джак! Опита се да ме убие!

Отгоре се чу трясък, когато Някойси Джак ритна вратата.

— Но… — Скарлет се опита да осмисли чутото. — Но той е добър.

— Не! — отвърна Ник, хвана ръката й и я дръпна надолу по стълбите. — Не е!

Скарлет отвори входната врата.

— О, добър вечер, млада госпожице — мъжът на прага сведе поглед към нея. — Търсим господин Фрост. Мисля, че той живее тук.

Косата на мъжа бе сребристобяла и от него се носеше ухание на одеколон.

— Негови приятели ли сте? — попита тя.

— О, да — каза по-ниският мъж, застанал зад първия. Имаше малък черен мустак и единствен той носеше шапка.

— Разбира се — добави трети, по-млад, огромен и рус като скандинавец.

— На който и да е Джак от нас — каза последният, широкоплещест и як като бик, с голяма глава и смугла кожа.

— Той… Господин Фрост… Наложи се да излезе — отвърна тя.

— Но колата му е тук — отбеляза среброкосият, а русият попита:

— А ти коя си, впрочем?

— Той е приятел на мама — отговори Скарлет.

Видя, че Ник премина край групата мъже и вече й махаше настоятелно да ги остави и да го последва.

Възможно най-небрежно тя каза:

— Той отскочи само за малко да купи вестник от магазина на ъгъла.

Скарлет затвори вратата зад себе си, заобиколи мъжете и тръгна по улицата.

— Къде отиваш? — попита мустакатият.

— Трябва да хвана автобуса — отвърна тя и без да се обръща тръгна нагоре по хълма към автобусната спирка и гробището.

Ник вървеше до нея. Сега дори на Скарлет й изглеждаше призрачен в сгъстяващия се мрак — като нещо почти изчезнало, като потрепване на нагорещен въздух, като прелитащ лист, за миг заприличал на момче.

— Върви по-бързо — каза Ник. — Гледат те. Но не тичай!

— Кои са те? — попита тихо момичето.

— Не знам — отвърна Ник, — но усетих нещо странно. Сякаш не са истински хора. Ще се върна да ги подслушам.

— Разбира се, че са хора — каза Скарлет и изкачи хълма колкото можа по-бързо, но без да тича. Вече не беше сигурна, че Ник е до нея.

Четиримата стояха пред вратата на № 33.

— Това не ми харесва — каза едрият мъж с бичия врат.

— Не ви харесва ли, господин Тар? — обърна се към него среброкосият. — На никого от нас не му харесва. Всичко се обърка.

— Краков заглъхна. Не отговарят… А след Мелбърн и Ванкувър… — започна мустакатият. — Доколкото знаем, ние четиримата сме последните.

— Замълчете, моля, господин Кеч — прекъсна го среброкосият. — Размишлявам.

— Извинете, сър — отвърна Кеч и приглади мустаците си, без да сваля ръкавици. Погледна към върха на хълма, после пак надолу и засвири през зъби.

— Мисля… че трябва да я настигнем — каза господин Тар, мъжът с бичия врат.

— Мисля, че трябва да ме слушате, когато говоря — каза рязко среброкосият. — Помолих ви да замълчите. Имах предвид наистина да млъкнете!

— Извинете, господин Денди — каза русият.

Тримата замълчаха.

В тишината чуха приглушени удари, долитащи от горните етажи на къщата.

— Влизам — каза господин Денди14. — Господин Тар, елате с мен. Нимбъл и Кеч, хванете момичето. Доведете я тук.

— Жива или мъртва? — попита господин Кеч със самодоволна усмивка.

— Жива, глупако! — отвърна господин Денди. — Искам да разбера какво знае.

— Може да е една от тях — замисли се господин Тар. — От онези, които ни удариха във Ванкувър и Мелбърн и…

— Хвани я — прекъсна го господин Денди. — Тръгвай веднага!

Русият и мустакатият с шапката се затичаха към върха на хълма.

Господин Денди и господин Тар застанаха пред вратата на № 33.

— Разбий я — нареди господин Денди.

Господин Тар подпря вратата с рамо и натисна с цялата си тежест.

— Подсилена е — заяви той. — Защитена е.

— Няма нещо, което някой си Джак да направи, а друг да не може да поправи — каза господин Денди. Свали ръкавицата си, опря длан на вратата и замърмори нещо на език, по-стар от английския. — Опитай сега.

Тар се облегна на вратата, изсумтя и натисна. Този път ключалката поддаде и вратата се отвори.

— Много добре — каза господин Денди.

Високо над главите им, под самия покрив, се разнесе трясък.

Някойси Джак ги пресрещна по средата на стълбището. Господин Денди му се усмихна — невесела усмивка, която обаче разкри съвършени зъби.

— Здравей, Джак Фрост — каза той. — Мислех, че си хванал момчето.

— Така беше — отвърна Джак. — Но то се изплъзна.

— Пак ли? — усмивката на Джак Денди стана по-широка, по-хладна и още по-съвършена. — Първият път е грешка, Джак. Вторият път е катастрофа.

— Ще го хванем — каза Някойси Джак. — Всичко ще свърши днес.

— Дано е така — отвърна господин Денди.

— Той е в гробището — обясни Някойси Джак.

Тримата забързаха надолу по стълбите.

Джак подуши въздуха. Ноздрите му се изпълниха с мириса на момчето, космите по врата му настръхнаха. Обзе го усещането, че същото се бе случило преди много години. Спря, облече дългото си черно палто, което висеше в антрето, напълно неуместно редом до сакото от туид и бежовия шлифер на господин Фрост.

Входната врата беше отворена. Навън дневната светлина изтляваше. Този път Джак знаеше точно накъде да тръгне. Не се поколеба, а направо излезе от къщата и тръгна нагоре по хълма към гробището.

Когато Скарлет стигна портите на гробището, видя, че са затворени. Момичето отчаяно ги разтърси, но катинарът не помръдна. В следващия миг до нея се появи Ник.

— Знаеш ли къде е ключът? — попита тя.

— Нямаме време — отвърна момчето и се притисна към металните пръчки. — Прегърни ме.

— Какво да направя?

— Просто ме прегърни и затвори очи.

Скарлет се втренчи в Ник, сякаш го предизвикваше, после го прегърна силно и стисна очи.

— Добре.

Ник се облегна на пръчките на портата. Те се смятаха за част от гробището и той се надяваше, че Свободата на гробището може би, вероятно, само този път, ще се простре и над други хора. После се промуши като дим през решетката.

— Може да отвориш очи — каза той.

Тя го послуша.

— Как го направи?

— Това е моят дом — отвърна Ник. — Тук мога да правя много неща.

Чуха се стъпки по тротоара, двама мъже се появиха от другата страна на портите и започнаха да ги разтърсват и блъскат.

— Ехо! — извика Джак Кеч и мустаците му потрепнаха, когато се усмихна на Скарлет през пръчките — също като анимационен заек, намислил нещо зловещо. На лявата му предмишница бе намотана черна копринена корда. Издърпа я с дясната си ръка, без да сваля ръкавицата си, започна да си играе с нея, да пробва здравината й и да я заплита между пръстите си, сякаш оплиташе котешка люлка. — Хайде, момиченце, всичко е наред. Никой няма да ти направи нищо лошо.

— Искаме само да отговориш на няколко въпроса — кимна едрият рус мъж, господин Нимбъл. — Идваме като официални лица. (Той излъга. Нямаше нищо официално във Всякой Джак, въпреки че по Някой Джак работеше в правителства, полиции и къде ли още не.)

— Бягай! — извика Ник на Скарлет и я дръпна за ръката.

Тя се затича.

— Видя ли това? — каза този Джак, когото наричаха Кеч.

— Кое?

— Видях някой с нея. Момче.

— Момчето ли? — попита този Джак, когото наричаха Нимбъл.

— Откъде да знам? Помогни ми да се кача.

По-едрият мъж направи столче с двете си ръце и Джак Кеч стъпи с обутия си в черно крак. Повдигна се, прехвърли се през портата и се приземи на алеята на четири крака като жаба. Бързо се изправи и извика:

— Намери друг вход, аз ще ги догоня!

Мъжът побягна по криволичещата пътека, която водеше навътре в гробището.

— Само ми кажи какво правим — каза Скарлет.

Ник вървеше бързо през сумрачното гробище, но не тичаше, все още не тичаше.

— Как така какво?

— Мисля, че онзи мъж искаше да ме убие. Видя ли как си играеше с черното въже?

— Сигурен съм, че искаше. Онзи Джак — твоят господин Фрост — щеше да убие мен. Имаше нож.

— Не е моят господин Фрост. Ох, сигурно донякъде е, извинявай. Къде отиваме?

— Първо да те скрием на безопасно място. После ще се оправям с тях.

Обитателите на гробището се пробуждаха и се събираха разтревожени.

— Ник? — повика го Кай Помпей. — Какво става?

— Лоши хора — отвърна Ник. — Може ли нашите да ги наблюдават? Казвайте ми непрекъснато къде се намират. Трябва да скрием Скарлет, някакви предложения?

— В криптата на параклиса? — предложи Такъри Поринджър.

— Първо там ще погледнат.

— С кого говориш? — попита Скарлет и го изгледа така, сякаш беше полудял.

Кай Помпей се намеси:

— Вътре в хълма.

Ник се замисли.

— Да. Добро предложение. Скарлет, помниш ли мястото, където намерихме Индиговия човек?

— Смътно. Беше тъмно. Помня, че нямаше от какво да се страхувам.

— Ще те заведа там.

Двамата забързаха по пътеката. Скарлет разбра, че Ник говори с други хора, докато вървяха, но чуваше само неговите думи. Все едно слушаше някой да говори по телефона. Което й напомни…

— Мама ще се побърка — каза тя. — Мъртва съм.

— Не, не си — поправи я Ник. — Още не. Още дълго няма да си. — После се обърна към някого: — Двама ли са вече? Заедно? Добре.

Стигнаха до гробницата на Фробишър.

— Входът е зад ковчега долу вляво — обясни Ник. — Ако чуеш да идва някои и това не съм аз, спусни се надолу, до самия край… има ли с какво да си светиш?

— Да, на ключодържателя ми има фенерче.

— Добре.

Той отвори вратата на гробницата.

— И внимавай да не се спънеш.

— Ти къде отиваш? — попита Скарлет.

— Това е моят дом — каза Ник. — Ще го защитя.

Скарлет стисна ключодържателя и коленичи. Зад ковчега беше тясно, но тя се промуши през отвора и дръпна ковчега на мястото му, доколкото успя. На слабата светлина на фенерчето видя каменни стъпала. Изправи се и опряла ръка в стената се спусна три стъпала надолу, после спря и седна, като се надяваше, че Ник знае какво прави. Не й оставаше нищо друго, освен да чака.

— Къде са сега? — попита Ник.

Баща му отвърна:

— Единият е при Египетската алея, търси те. Приятелят му чака до стената на алеята. Други трима прескачат оградата, качили са се на големите контейнери за боклук.

— Ще ми се Сайлъс да беше тук. Веднага щеше да се разправи с тях. Или поне мис Лупеску да беше наблизо.

— Ще се справиш и сам — окуражи го господин Оуенс.

— Къде е мама?

— Долу до стената.

— Кажи й, че съм скрил Скарлет в гробницата на Фробишър. Помоли я да я наглежда, ако нещо се случи с мен.

Ник притича през смрачилото се гробище. Единственият път към северозападната част беше през Египетската алея. А за да стигне до там, трябваше да мине покрай дребния мъж с черното копринено въже. Мъж, който го търсеше и искаше да го убие…

Аз съм Никой Оуенс, каза момчето само на себе си. Аз съм част от гробището. Всичко ще е наред.

Както се бе забързал към Египетската алея за малко да пропусне дребния човек — този Джак, когото наричаха Кеч. Човекът почти се бе слял със сенките.

Ник си пое въздух, Сля се колкото може по-пълно и премина край мъжа като прах, подет от вечерния ветрец.

Премина по потъналата в зеленина Египетска алея, после с усилие на волята стана възможно най-видим и подритна едно камъче.

Видя как сянката край арката се откъсва и тръгва след него, безшумна почти като мъртвите.

Ник се промуши през бръшляна край алеята и се озова в северозападния край на гробището. Знаеше, че трябва правилно да разпредели времето. Ако е твърде бърз, мъжът ще го изгуби от поглед, но ако се забави, черното копринено въже щеше да се увие около шията му, да му отнеме дъха и цялото му бъдеще.

Ник се промуши шумно през вейките на бръшляна, като подплаши една от многото лисици в гробището и тя се шмугна под земята. Тук бе като джунгла от паднали надгробни камъни и безглави статуи, дървета и храсти, хлъзгави купчини полуизгнили листа. Но той познаваше тази джунгла още откакто се научи да ходи.

Сега бързаше, но стъпваше внимателно от преплетено бръшляново коренище върху някой камък, изпълнен с увереност, че това е неговото гробище. Усещаше как самото то се опитва да го скрие, да го защити, да го направи невидим — и се бореше с тази закрила, защото искаше да го виждат.

Видя Неемия Трот и се поспря.

— Привет, млади Ник! — извика поетът. — Чух, че понастоящем всички са обзети от възбуда, че ти се носиш из тези селения като комета през небесната твърд. Какво ще кажеш, добри ми Ник?

— Стойте тук — каза Ник, — останете на мястото си. Наблюдавайте пътя, откъдето дойдох. Кажете ми, когато се приближи.

Ник заобиколи покрития с бръшлян гроб на Карстеърс, после спря с гръб към преследвача си, като дишаше тежко, сякаш е останал без дъх.

И зачака. Минаха само няколко секунди, но сякаш изтече малка вечност.

(„Тук е, момче — прошепна Неемия Трот. — На около двайсет стъпки зад теб.“)

Този Джак, когото наричаха Кеч, видя момчето пред себе си и опъна въжето. То се беше увивало около много вратове през годините и за всеки, озовал се в прегръдката му, се бе превръщало в смърт. Беше много меко, здраво и неуловимо за рентгенови лъчи.

Мустаците на Кеч помръднаха, но всичко друго беше застинало. Той видя плячката си и не искаше да я подплаши. Тръгна напред, тих като сянка.

Момчето се изправи.

Джак Кеч се устреми напред, лъснатите му черни обувки се плъзгаха почти безшумно по гнилата шума.

(„Идва, момче!“ — извика Неемия Трот.)

Ник се обърна, а Джак Кеч скочи към него…

… в следващия миг усети как земята пропада под краката му. Опита се да се хване с ръка в ръкавица, но пропадаше все по-дълбоко и все по-дълбоко в стария гроб, цели шест метра, преди да се приземи с трясък върху ковчега на господин Карстеърс, като натроши едновременно капака му и своя глезен.

— Този е първият — спокойно заяви Ник, въпреки че бе всичко друго, но не и спокоен.

— Елегантно изпълнение — обобщи Неемия Трот. — Трябва да съчиня ода. Ще останеш ли да я чуеш?

— Нямам време — отвърна Ник. — Къде са другите мъже?

Юфемия Хорсфол каза:

— Трима са на югозападната пътека, изкачват хълма.

Том Сандс добави:

— Има и още един. В момента обикаля параклиса. Той непрекъснато идваше в гробището миналия месец. Но сега нещо в него е различно.

— Дръжте под око мъжа в гроба на господин Карстеърс. И моля ви, извинете се на господин Карстеърс от мое име…

Ник се шмугна под един боров клон и побягна с големи скокове по хълма. Когато го устройваше, следваше пътеките, когато не — ги напускаше или подскачаше по паметниците и камъните, ако така беше по-бързо.

Тъкмо минаваше покрай старата ябълка, когато чу хаплив женски глас:

— Все още са четирима. И четиримата са убийци, които няма сами да паднат в отворени гробове, за да ти угодят.

— Здрасти, Лиза. Мислех, че ми се сърдиш.

— Може да се сърдя, може и да не се сърдя — каза тя, като си оставаше само глас. — Но няма да им позволя да те накълцат. О, не!

— Тогава ги препъни заради мен, объркай ги и ги забави. Ще можеш ли?

— Докато ти пак избягаш? Никой Оуенс, защо просто не се Слееш и не се скриеш в гробчето на майка си, където никога няма да те намерят, а Сайлъс скоро ще се върне и ще се оправи с тях…

— Може да се върне, може и да не се върне — прекъсна я Ник. — Ще те чакам при поразеното от мълнията дърво.

— Аз все още не ти говоря — каза гласът на Лиза Хемсток, надут като паун и наперен като врабче.

— Всъщност ми говориш. Нали сега разговаряме.

— Това е извънредна ситуация. После — нито дума.

Ник стигна до удареното от гръм дърво — дъб, изгорен от мълния преди двайсет години. От него бе останал само почернял отломък, овъглена ръка, протегнала хищни нокти към небето.

В главата на Ник се зароди идея. Не бе съвсем оформена… А и не знаеше дали ще си спомни уроците на мис Лупески, дали ще си спомни всичко, което бе видял и чул като дете.

Намери гроба по-трудно, отколкото очакваше, въпреки че нарочно го търсеше. Най-накрая го откри — грозен, килнат под странен ъгъл, върху плочата му кацнал прояден от влагата ангел, като огромен разкривен лишей. Едва когато го докосна и усети хладната тръпка, се увери, че е точно това, което търси.

Седна на гроба и се насили да стане напълно видим.

— Не си се Слял — каза гласът на Лиза. — Всеки може да те намери.

— Добре — отвърна Ник. — Искам да ме намерят.

— Не знае никой някойси кога ще го намери — пропя Лиза.

Луната изгря. Беше огромна и все още ниско над хоризонта. Ник се зачуди дали няма да е прекалено, ако започне да си подсвирква.

— Виждам го!

Един мъж се затича към него, като се препъваше, а други двама го следваха неотлъчно.

Ник знаеше, че край него са се скупчили мъртвите и гледат какво става, но се застави да не им обръща внимание. Настани се по-удобно върху грозния гроб. Чувстваше се като примамка в капан. Усещането не бе приятно.

Онзи, който приличаше на бик, пръв стигна гроба, последван от среброкосия, който им казваше какво да правят, и от високия блондин.

Ник не помръдна от мястото си.

Среброкосият каза:

— Аха, неуловимият млад Дориан, предполагам. Удивително! Джак Фрост преобърна целия свят, а ти си седиш тук, точно където те остави преди тринайсет години.

— Онзи мъж уби семейството ми — каза Ник.

— Точно така.

— Защо?

— Има ли значение? Никога няма да успееш да го разкажеш.

— Тогава няма да ти се скърши езикът, ако ми кажеш, нали?

Среброкосият се изсмя дрезгаво.

— Ха! Смешно момче. Аз искам да знам как си живял в гробището цели тринайсет години, без никой да се усети?

— Ще отговоря на твоя въпрос, ако ти отговориш на моя.

Биковратият извика:

— Не говори така на господин Денди, сополанко! Ще те разкъсам на парчета, да знаеш!

Среброкосият пристъпи към гроба.

— Тихо, Джак Тар! Добре, отговор за отговор. Ние, аз и моите приятели, сме членове на братство, наречено Всякой Джак, или Валетата15.

Имаме и други имена. Съществуваме от много отдавна. Знаем… помним неща, които повечето хора са забравили, например древното познание.

— Вълшебство — каза Ник. — Поназнайвате малко вълшебство?

Мъжът кимна.

— Може да го наречеш и така. Но това е много особен вид вълшебство — такова, което взимаш от смъртта. Нещо напуска този свят, друго идва на негово място.

— Убили сте семейството ми заради това? Заради магически сили? Това е нелепо.

— Не, убихме ги за защита. Много отдавна, още по времето на пирамидите в Египет, един от нашите членове предсказа, че някой ден ще се роди дете, което ще върви по границата между света на живите и мъртвите. Ако това дете порасне, ще настъпи краят на нашия орден и на всичко, за което се борим. Наши хора правеха хороскопи още преди Лондон да се появи на картите, не изпускахме от очи семейството ти още от времето, преди Ню Амстердам да стане Ню Йорк. Изпратихме този, когото мислехме за най-добрия, най-точния и за най-опасния от всички Джаковци, да се разправи с теб. Трябваше да го направи както трябва, за да вземем магическите сили на злото и да ги впрегнем в наша изгода, за да е наред всичко още пет хиляди години. Само че той се провали.

Ник погледна тримата мъже.

— И къде е той сега? Защо не е тук?

Русият каза:

— Ние и сами можем да се справим с теб. Нашият Джак Фрост има чудесно обоняние. Сега е по следите на малката ти приятелка. Не бива да оставяме никакви свидетели.

Ник се наведе напред и зарови ръце в избуялите по неподдържания гроб бурени.

— Елате да ме хванете — простичко каза той.

Русият се ухили, биковратият се втурна и дори господин Денди пристъпи няколко крачки напред.

Ник зарови пръстите си колкото може по-дълбоко в тревата, оголи зъби и извика три думи на език, който бе древен още преди Индиговия човек да се роди.

— Сках! Тех! Кавага!

Таласъмската порта се отвори.

Гробът зейна като отместен капак към подземие. В дълбоката пропаст под портата Ник видя звезди — тъмнината бе изпълнена с мъждукащи светлинки.

Бикоподобният господин Тар се оказа на ръба на пропастта, не можа да спре, препъна се и полетя надолу.

Господин Нимбъл видя дупката и скочи над нея с протегнати към Ник ръце. Момчето гледаше как полетът му спря във въздуха. Мъжът замря в най-високата точка, увисна там за малко, преди да бъде засмукан през Таласъмската порта и да пропадне надолу…

Господин Денди спря на ръба, стъпи на края на камъка, и се взря в тъмнината под себе си. После вдигна поглед към Ник и тънките му устни се разтегнаха в усмивка.

— Не знам какво направи току-що — каза той, — но няма да се получи. — Измъкна ръката си в ръкавица от джоба и насочи пистолет право в гърдите на Ник. — Трябваше да го направя преди тринайсет години. Човек не бива да се доверява на други. Ако нещо е важно, свърши го сам!

От отворената Таласъмска порта полъхна горещ и сух пустинен вятър и довя песъчинки. Ник каза:

— Долу има пустиня. Ако търсиш, можеш да намериш вода, с повече усилия ще се намери и нещо за ядене, но не предизвиквай Нощните призраци. Особено много избягвай Гулхайм. Таласъмите изтриват спомените ти и те превръщат в един от тях, или пък чакат да изгниеш, за да те изядат. Можеш да избегнеш и едното, и другото.

Дулото на пистолета не помръдна. Господин Денди попита:

— И защо ми казваш всичко това?

Ник посочи гробището.

— Заради тях — при думите му господин Денди изви очи за миг и Ник се Сля.

Погледът на мъжа пробяга напред-назад, но Ник вече не беше до счупената статуя. От дълбоката бездна се дочу вик, като самотен вопъл на нощна птица.

Господин Денди се огледа, смръщи чело, целият кълбо от нерешителност и ярост.

— Къде си? — изръмжа той. — Да те вземат дяволите! Къде си?

Стори му се, че чу глас:

— Таласъмските порти са направени да се отварят и после да се затварят. Не бива да стоят отворени. Те искат да се затворят.

Камъкът над дупката потрепери и се разклати. Господин Денди бе преживял едно земетресение, преди години, в Бангладеш. Усещането беше същото — земята се разтресе, господин Денди се строполи и щеше да пропадне в мрака, но се хвана за килнатата надгробна плоча, обгърна я с ръце и я стисна здраво. Не знаеше какво има под него, но знаеше, че не желае да разбере.

Земята потрепери и той усети как камъкът се измества под тежестта му.

Вдигна поглед и видя момчето, което го гледаше с любопитство.

— Сега ще оставя вратата да се затвори — каза то. — Мисля, че ако продължаваш да се държиш за това, портата може да се затвори върху теб и да те смаже, или да те погълне и да станеш част от нея. Не знам. Но ти давам шанс — нещо, което вие не дадохте на семейството ми.

Тресенето се засили. Господин Денди се взря в сивите очи на момчето и изруга. После каза:

— Не можеш да избягаш от нас. Ние сме Всякой Джак, ние сме навсякъде, това не е краят.

— Определено е вашият край — отбеляза Ник. — Краят на хората ви и на всичко, за което се борите — както е предсказал човекът ви в Египет. Не ме убихте. Преди сте били навсякъде, но сега всичко свърши. — И тогава Ник се усмихна. — Това прави Сайлъс, нали? Ето къде е отишъл.

Изражението на господин Денди потвърди подозренията на Ник. Но той така и не узна какво щеше да му отговори мъжът, който се пусна от камъка и бавно пропадна през отворената Таласъмска порта.

— Вех Харадос! — извика Ник.

Таласъмската порта отново се превърна в обикновен гроб.

Някой го дърпаше за ръкава. Фортинбрас Бартълби вдигна лице към него.

— Ник! Мъжът от параклиса се качва по хълма.

Някойси Джак следваше обонянието си. Беше се отделил от другите заради вонята от одеколона на Джак Денди, която правеше невъзможно всякакво търсене.

Не можеше да открие момчето по миризмата. Не и тук, защото то миришеше като гробището. Но момичето миришеше като къщата на майка си, като капката парфюм, сложена на шията, преди тръгването на училище сутринта. Миришеше и на жертва — смесица от страх и пот, помисли Джак, миришеше като негова плячка. А там, където се намираше тя, рано или късно щеше да дойде и момчето.

Ръката му стисна дръжката на ножа и той пое нагоре по хълма. Почти бе изкачил върха, когато внезапно го осени чувството — но той знаеше, че е истина — че Джак Денди и останалите вече ги няма. Добре, помисли той. На върха винаги има място само за един. Възходът на Джак в ордена се забави, а после и спря, след като не успя да убие всички от семейство Дориан. Сякаш вече не му вярваха.

Съвсем скоро всичко ще се промени.

На върха на хълма Някойси Джак изгуби миризмата на момичето. Това му подсказа, че тя е някъде наблизо.

Върна се по стъпките си и отново улови парфюма й на около двайсетина метра, край малка гробница със затворена метална врата. Дръпна я към себе си и тя се отвори.

Сега миризмата стана по-силна. Джак надушваше, че момичето се страхува. Измъкна ковчезите един по един от нишите им и те се разбиха на пода, старото дърво се надроби на парчета, съдържанието им се пръсна по земята. Не, тя не се криеше в нито един от ковчезите…

Тогава къде е?

Огледа стената. Беше здрава. Застана на колене, издърпа последния ковчег и опипа с ръка зад него. И там откри отвор…

— Скарлет — повика я той, като се опита да си спомни как произнасяше името й, когато още беше господин Фрост, но вече дори не можеше да открие тази част от себе си, сега беше Някойси Джак и никой друг. Пропълзя на четири крака през дупката.

Когато Скарлет чу трясъците над главата си, тръгна внимателно надолу по стълбите, с лявата ръка се подпираше на стената, а в дясната държеше ключодържателя с фенерчето, чиято светлина стигаше само да види къде стъпва. Стигна до края на каменните стъпала и пристъпи в залата с разтуптяно сърце.

Страхуваше се — страхуваше се от милия господин Фрост и още по-страшните му приятели, страхуваше се от тази стая и спомените си, дори, ако трябваше да си признае, малко се страхуваше и от Ник. Той вече не беше мълчаливото загадъчно момче, връзката към нейното детство. Беше нещо различно, нещо не съвсем човешко.

Чудя се какво ли прави мама сега, помисли Скарлет. Сигурно не престава да звъни по телефона на господин Фрост, за да види кога ще се прибера. Ако се измъкна оттук жива, ще я накарам да ми купи телефон. Нелепо е, аз съм единствената в класа, която няма телефон.

Мама ми липсва, помисли тя.

Но не си беше и помисляла, че някой човек може да се движи толкова безшумно в мрака. Една ръка в ръкавица запуши устата й и глас, който далечно напомняше гласа на господин Фрост, произнесе равно:

— Ако се опиташ да се правиш на много умна, ако се опиташ изобщо да направиш нещо, ще ти прережа гърлото! Кимни, ако ме разбираш!

Скарлет кимна.

Ник видя разбитите ковчези и разпръснатото им съдържание в гробницата на Фробишър. Виждаха се мнозина Форбишърови от различни епохи и няколко Петифърови — всички в различна степен ядосани и ужасени.

— Той вече се спусна долу — каза Ефраим.

— Благодаря ти — отвърна Ник, пролази през дупката и слезе по стълбите във вътрешността на хълма.

Ник виждаше, както виждат мъртвите — виждаше стъпалата и стаята в края им. А когато се спусна до средата, видя и Някойси Джак, хванал Скарлет. Беше извил ръката й зад гърба й, а на гърлото й бе опрян голям, страшен нож за дране.

Някойси Джак погледна към него в мрака.

— Здравей, момче.

Ник не отвърна. Съсредоточи се върху Сливането и направи още една крачка.

— Мислиш, че не мога да те видя — каза Някойси Джак. — И си прав. Не мога. Но подушвам страха ти. Чувам как се движиш, чувам дъха ти. Сега, след като вече знам за хитроумния ти номер с изчезването, те усещам. Кажи нещо. Кажи го така, че да те чуя или ще накълцам младата дама на парченца. Разбираш ли ме?

— Да — каза Ник и гласът му отекна в стаята. — Разбирам.

— Добре — отвърна Джак. — Сега ела насам. Искам да си поговорим.

Ник заслиза по стълбите. Съсредоточи се върху Страха — повишаваше нивото на паника в залата, превръщаше Ужаса в нещо осезаемо…

— Престани — каза Някойси Джак. — Каквото и да правиш, спри!

Ник престана.

— Мислиш, че можеш да ми въртиш магическите си номерца, така ли? — продължи Джак. — Знаеш ли кой съм аз, момче?

— Ти си един Джак — отвърна Ник. — Ти уби семейството ми. Трябваше да убиеш и мен.

Джак повдигна вежди.

— Трябваше ли?

— О, да. Онзи старият каза, че ако ме оставите да порасна, орденът ви ще бъде унищожен. Ти се провали и загуби.

— Моят орден съществува още от времето преди Вавилон. Нищо не може да му навреди.

— Не са ти казали, нали? — Ник бе на пет крачки от Някойси Джак. — Онези четиримата бяха последните Джаковци. Какво беше… Краков, Ванкувър и Мелбърн. Всички паднаха.

Скарлет проговори:

— Моля те, Ник, накарай го да ме пусне.

— Не се притеснявай — гласът на Ник внушаваше спокойствие, но момчето изобщо не беше спокойно. Отново се обърна към Джак: — Няма смисъл да я нараняваш. Няма смисъл и да ме убиваш. Не разбираш ли? Сега дори го няма орденът на Всякой Джак. Вече не съществува.

Джак кимна замислено.

— Вярно е. И ако сега аз съм Джак-единак, това е отлична причина да ви убия и двамата.

Мълчание.

— Гордост — продължи Джак. — Гордея се с работата си. Гордея се, че винаги довършвам започнатото… Какво правиш?

Космите по тила на Ник настръхнаха. Той усети присъствието на пипалата от дим, които се виеха из залата, и каза:

— Не съм аз. Гибелта е. Пази скритото тук съкровище.

— Не лъжи!

— Не лъже, вярно е — обади се Скарлет.

— Вярно ли? Скрито съкровище? Не ме карай да…

— ГИБЕЛТА ПАЗИ СЪКРОВИЩЕТО ЗА ГОСПОДАРЯ!

— Кой го каза? — попита Някойси Джак и се огледа.

— Чу ли го? — учуди се Ник.

— Чух го — потвърди Джак.

— Аз нищо не чух — каза Скарлет.

Някойси Джак се обърна към Ник:

— Какво е това място, момче? Къде сме?

Преди Ник да успее да каже нещо, гласът на Гибелта отекна в залата:

— ТУК Е МЯСТОТО НА СЪКРОВИЩЕТО! ТУК Е МЯСТОТО НА СИЛАТА! ТУК ГИБЕЛТА ПАЗИ И ЧАКА ЗАВРЪЩАНЕТО НА ГОСПОДАРЯ!

— Джак? — повика Ник.

Някойси Джак наклони глава и каза:

— Приятно е да чуя името си от устата ти, момче. Ако го беше използвал и преди, щях да те намеря по-рано.

— Джак, как е истинското ми име? Как ме наричаха родителите ми?

— Какво значение има?

— Гибелта ми каза да открия името си — обясни Ник. — Какво е то?

— Я да видим — започна Джак. — Дали не беше Питър? Или Пол? Или Родерик… приличаш на Родерик. Или може би си Стивън… — той си играеше с момчето.

— Нищо не ти пречи да ми кажеш. Така и така ще ме убиеш — каза Ник.

Джак сви рамене и кимна в потвърждение на очевидното.

— Искам да пуснеш момичето — каза Ник. — Пусни Скарлет.

Джак се взря в тъмнината, после промълви:

— Онзи камък е олтар, нали?

— Предполагам.

— И има нож, чаша и брошка?

Джак се усмихна в тъмнината. Ник виждаше лицето му — странна, блажена усмивка, толкова не на място върху това лице, усмивка на човек, осенен от откритие. Скарлет виждаше само черен мрак, от който понякога в очните й ябълки избухваха проблясъци, но долавяше задоволството в гласа на убиеца.

Някойси Джак каза:

— Значи с братството е свършено и вече няма Съвет. Но дори да няма друг останал Джак, освен мен, какво значение има това? Мога да основа ново братство, което ще е още по-могъщо от предишното.

— МОЩ! — потвърди Гибелта.

— Идеално! — каза Джак. — Виж само. Намираме се на мястото, което моите хора търсеха хиляди години и имаме всичко необходимо за церемонията. Такива неща те карат да вярващ в провидението, нали? А може би събраните молитви на всеки Джак преди мен ме даряват с това в най-злощастния ми час.

Ник усещаше, че Гибелта слуша думите на Джак, чувстваше как в стаята се заражда и усилва тих възторжен шепот.

Някойси Джак продължи:

— Ще протегна ръка, момче. Скарлет, ножът ми още е на шията ти, не се опитвай да избягаш, когато те пусна. Момче, ти ще поставиш в ръката ми чашата, ножа и брошката.

— СЪКРОВИЩЕТО НА ГИБЕЛТА — прошепна тройният глас. — ТО ВИНАГИ СЕ ВРЪЩА! НИЕ ГО ПАЗИМ ЗА ГОСПОДАРЯ!

Ник се наведе, взе предметите от олтара и ги постави в отворената длан на Джак, който не бе свалил ръкавиците си. Мъжът се усмихна.

— Скарлет, сега ще те пусна. Когато отдръпна ножа, искам да легнеш по корем на земята, с ръце на тила. Ако мръднеш, ще те убия много мъчително. Разбра ли?

Тя преглътна. Устата й бе пресъхнала, но направи една треперлива крачка напред. Дясната й ръка, досега извита зад гърба, бе изтръпнала и безчувствена, в рамото си усещаше само иглички. Легна на пода и гърдите й опряха отъпканата земя.

Мъртви сме, помисли тя, без каквато и да било емоция. Сякаш гледаше как нещо се случва на други хора, сюрреалистична драма, която се превръща в игра на „Убийство в мрака“. Чу как Джак хваща Ник…

Гласът на момчето каза:

— Пусни я.

Гласът на Джак:

— Ако правиш каквото ти кажа, няма да я убия. Дори няма да я нараня.

— Не ти вярвам. Тя може да те разпознае.

— Не — гласът на Джак звучеше уверено. — Не може! — После продължи с възхищение: — Десет хиляди години, а ножът е още остър… Момче, иди и коленичи на олтарния камък. С ръце на гърба. Веднага!

— МИНА ТОЛКОВА МНОГО ВРЕМЕ — каза Гибелта, но Скарлет чу само съскащ звук, сякаш огромни намотки се развиваха някъде из стаята.

Но Някойси Джак го чу.

— Искаш ли да узнаеш името си, момче, преди да пролея кръвта ти върху камъка?

Ник усети хладния нож на шията си. И в този момент разбра. Времето забави своя ход. Всичко се избистри.

— Знам името си — каза той. — Аз съм Никой Оуенс. Това съм аз!

Докато беше коленичил на студения олтарен камък, всичко му се изясни — беше много просто.

— Гибел — обърна се той към залата. — Още ли искаш господар?

— ГИБЕЛТАПАЗИСЪКРОВИЩЕТОДОЗАВРЪЩАНЕТО НА ГОСПОДАРЯ!

— Ами тогава — продължи Ник, — не намери ли най-накрая господаря, когото търсиш?

Усещаше как Гибелта се извива и уголемява, чу звук като от драскането на хиляди мъртви клонки, сякаш нещо огромно и мускулесто се плъзва като змия към средата на стаята. И тогава за пръв път Ник видя Гибелта. После така и не успя да опише какво е видял — нещо огромно, нещо с тяло на гигантска змия, но с глава на какво… Три глави, три шии… Лицата бяха мъртвешки, сякаш някой бе направил кукла от различни животински и човешки части. Лицата бяха покрити с пурпурни шарки, татуирани с индигови заврънкулки, които им придаваха странен, поразително чудовищен вид.

Лицата на Гибелта колебливо подушиха Джак, сякаш искаха да го пернат или погалят.

— Какво става? — попита Джак. — Какво е това? Какво прави?

— Казва се Гибел. Пази това място. Трябва му господар, който да му казва какво да прави — обясни Ник.

Джак претегли ножа си в ръка.

— Прекрасно — промърмори на себе си. После каза високо: — Разбира се! Това нещо е чакало мен. Аз съм новият му господар!

Гибелта се намотаваше на пръстени в стаята.

— ГОСПОДАРЮ? — повика тя, като куче, което търпеливо е чакало твърде дълго. Повтори „ГОСПОДАРЮ?“, сякаш пробваше вкуса на думата. Вкусът й хареса, затова го каза пак, с въздишка на наслада и копнеж: — ГОСПОДАРЮ…

Джак сведе поглед към Ник.

— Преди тринайсет години те изпуснах, а сега се събрахме отново. Краят на един орден, началото на друг. Сбогом, момче — с едната ръка Джак притисна ножа до гърлото на момчето, а с другата хвана чашата.

— Ник — каза Ник. — Не „момче“, а „Ник“. — Повиши глас: — Гибел? Какво ще правиш с новия си господар?

Гибелта въздъхна.

— ЩЕ ГО ПАЗИМ ДО КРАЯ НА ВРЕМЕТО. ГИБЕЛТА ЩЕ ГО ОБГЪРНЕ НАВЕКИ В СВОИТЕ ПРЪСТЕНИ И НИКОГА НЯМА ДА ГО ИЗЛОЖИ НА ОПАСНОСТИТЕ В ТОЗИ СВЯТ.

— Тогава го зашити — каза Ник. — Сега!

— Аз съм твоят господар! На мен ще се подчиняваш! — каза Джак.

— ГИБЕЛТА ЧАКА ТВЪРДЕ ДЪЛГО — победоносно произнесе тройният глас. — ТОЛКОВА ДЪЛГО! — И започна да навива огромните си, лениви пръстени около Някойси Джак.

Джак изпусна чашата. Сега държеше по един нож във всяка ръка — кремъчния и онзи с черната костена дръжка — и изкрещя:

— Махни се! Дръпни се от мен! Не се приближавай! — размаха ножа, докато Гибелта се извиваше около него и с едно последно движение го погълна в пръстените си.

Ник се втурна към Скарлет и й помогна да се изправи.

— Искам да видя! — каза тя. — Да видя какво става!

Момичето извади фенерчето и го включи…

Това, което Скарлет видя, не беше това, което видя Ник. За свой късмет тя не видя Гибелта. Но видя Някойси Джак. Видя уплахата по лицето му, поради която приличаше на някогашния господин Фрост. В своя ужас Някойси Джак отново се бе превърнал в милия човек, който я беше карал до дома. Той се носеше във въздуха, на пет, десет стъпки над земята, бясно размахваше двата ножа и се опитваше да намушка нещо, което тя не виждаше, но очевидно не успяваше да направи нищо.

Господин Фрост, Някойси Джак, който и да беше, се отдалечаваше от тях, засмукан от някаква сила, докато не се озова с разперени ръце и крака върху стената на залата.

На Скарлет й се стори, че нещо издърпва господин Фрост в стената, изтегля го в скалата, поглъща го. Сега вече се виждаше само лицето. Мъжът крещеше яростно, отчаяно, крещеше на Ник да извика съществото, да го спаси, моля те, моля те… после лицето също изчезна в стената и гласът замлъкна.

Ник се върна при олтара. Вдигна каменния нож, чашата и брошката от земята и ги постави обратно по местата им. Черният метален нож остана да лежи там, където беше паднал.

Скарлет каза:

— Нали каза, че Гибелта не може да причини нищо лошо на хората. Мислех, че може само да ни изплаши.

— Да — потвърди Ник. — Но тя искаше господар, когото да пази. Така ми каза.

— Значи си знаел. Знаел си, че така ще стане…

— Да… По-скоро се надявах.

Ник помогна на Скарлет да изкачи стълбите и да излезе насред хаоса в гробницата на Фробишърови.

— Трябва да почистя тук — небрежно произнесе Ник. Скарлет се стараеше да не гледа какво има по пода.

Излязоха в гробището. Момичето равно повтори:

— Знаел си, че така ще стане.

Този път Ник замълча.

Тя го погледна, сякаш не бе сигурна какво вижда.

— Значи си знаел, че Гибелта ще го отнесе. Затова ли ме скри долу? Затова ли? За да ти бъда примамка?

— Не е така — каза Ник. — А и още сме живи, нали? Той повече няма да ни притеснява.

Скарлет усещаше как в нея се надигат гняв и ярост. Страхът изчезна и сега й остана само желанието да избухне и да крещи, но потисна повика му.

— Ами другите мъже? И тях ли уби?

— Никого не съм убил.

— Тогава къде са?

— Единият е на дъното на дълбок гроб, лежи със счупен глезен. А другите трима са… ами просто много далеч оттук.

— И не си ги убил?

— Разбира се, че не. Това е моят дом. За какво ми е да се мотаят тук цяла вечност? — после добави: — Виж, всичко е наред, оправих се с тях.

Скарлет отстъпи и каза:

— Ти не си човек! Хората не се държат така. Не си по-добър от него. Ти си чудовище!

Кръвта се отдръпна от лицето на Ник. След всичко, което преживя тази вечер, след всичко случило се, се оказа, че е най-трудно да се справи с това.

— Не — повтори той, — не е така.

Скарлет заотстъпва назад.

Направи една крачка, две крачки и всеки момент щеше да се обърне и да побегне като луда, в отчаяно желание да се отдалечи от осветеното от луната гробище, когато висок мъж с дрехи от черно кадифе постави длан върху ръката й и каза:

— Боя се, че сте несправедлива към Ник. Но несъмнено ще сте по-щастлива, ако не си спомняте нищо от това. Затова нека повървим заедно и да поговорим за случилото се през последните няколко дни. За това, което би било разумно да си спомняте, и за това, което би било най-добре да забравите.

— Сайлъс — каза Ник. — Недей! Не я карай да ме забрави!

— Така ще е най-безопасно — отвърна равно наставникът му — за нея, а и за всички нас.

— А аз… нямам ли право на глас? — попита Скарлет.

Сайлъс не отвърна. Ник пристъпи към момичето.

— Виж, всичко свърши. Знам, че беше тежко. Но… Ние се справихме. Аз и ти. Победихме ги!

Тя леко завъртя глава, сякаш отхвърляше всичко, което бе видяла, всичко, което бе преживяла.

Погледна Сайлъс и каза само:

— Искам да се прибера у дома. Може ли?

Сайлъс кимна. Двамата тръгнаха по пътеката, която ги изведе от гробището. Ник гледаше как Скарлет си отива, надяваше се, че ще се обърне, ще се усмихне или просто ще го погледне без страх в очите. Но тя не се обърна. Просто си отиде.

Ник се върна в гробницата. Трябваше да върши нещо, затова започна да събира падналите ковчези, да почиства останките и да връща купчината преплетени кости по местата им. С разочарование разбра, че никой от многото Фробишъровци и Петифъровци, събрали се да гледат, не е напълно сигурен кои кости в кой ковчег стоят.

Един мъж върна Скарлет у дома. По-късно майка й не можа да си спомни точно какво й каза той, въпреки че с разочарование научи, че приятният Джак Фрост бил принуден да напусне града.

Мъжът разговаря с тях в кухнята, говориха за живота и мечтите им и накрая майката на Скарлет някак си стигна до извода, че ще се върнат в Глазгоу. Скарлет щеше да е по-щастлива край баща си и старите си приятели.

Сайлъс остави момичето и майка й да говорят в кухнята, да обсъждат как да се върнат в Шотландия, а Нуна обеща да купи на дъщеря си мобилен телефон. И двете почти не си спомняха, че Сайлъс изобщо е бил при тях, точно както той искаше.

Когато Сайлъс се върна в гробището, видя Ник да седи в амфитеатъра до обелиска, с безизразно лице.

— Как е тя?

— Отнех всичките й спомени — каза Сайлъс. — Ще се върнат в Глазгоу. Тя има приятели там.

— Как можа да я накараш да ме забрави?

— Хората искат да забравят невъзможното. Така животът им е по-лесен.

— Но аз я харесвах.

— Съжалявам.

Ник опита да се усмихне, но не намери сили.

— Мъжете… говореха за неприятностите, които имат в Краков, Мелбърн и Ванкувър. Ти беше, нали?

— Не бях сам — каза Сайлъс.

— Мис Лупеску? — предположи Ник. Като видя изражението на настойника си, попита: — Тя добре ли е?

Сайлъс поклати глава и за момент на Ник му беше много тежко да гледа лицето му.

— Тя се бори храбро. Бори се за теб, Ник.

Момчето каза:

— Гибелта хвана Някойси Джак. Трима от другите преминаха през Таласъмската порта. Единият е ранен, но е още жив на дъното на гроба на Карстеърс.

— Той е последният от Джаковците — кимна Сайлъс. — Тогава трябва да говоря с него преди изгрев.

В гробището духаше студен вятър, но нито мъжът, нито момчето го усещаха.

— Тя се страхуваше от мен — каза Ник.

— Да.

— Но защо? Аз й спасих живота. Не съм лош човек. Точно като нея съм. И аз съм жив. — После попита: — Как загина мис Лупеску?

— Храбро — лаконично каза Сайлъс. — В битка. Защитаваше другите.

Очите на Ник помътняха.

— Можеше да я докараш тук. Да я погребем тук. Тогава щях да си говоря с нея.

— Не беше възможно — отговори Сайлъс.

Ник усети парене в очите.

— Тя ме наричаше Нимини. Никой повече няма да ме нарича така.

Сайлъс попита:

— Искаш ли да отидем да ти купим храна?

— Ние ли? Искаш да дойда с теб? Да изляза от гробището?

— Никой вече не се опитва да те убие — каза Сайлъс. — Поне не сега. Те вече няма да могат да правят още много неща. Така че — да. Какво ти се яде?

Ник понечи да каже, че не е гладен, но това не беше вярно. Леко му се гадеше, леко му се виеше свят и умираше от глад.

— Пица — предложи той.

Тръгнаха към портите. По пътя Ник видя обитателите на гробището, но те оставиха момчето и наставникът му да преминат край тях без да кажат и дума. Само гледаха.

Ник се опита да им благодари за помощта, но мъртвите не казаха нищо.

Светлините на пицарията бяха ярки, твърде ярки за Ник. Двамата седнаха в дъното и Сайлъс му показа как да използва менюто и да си поръча. (Самият той си взе чаша вода и малка салата, в която ровеше с вилица, но така и не сложи в уста.)

Ник изяде въодушевено цялата си пица с пръсти. Не задаваше въпроси. Сайлъс сам щеше да му разкаже, когато реши, или пък нямаше да му разкаже.

— Знаехме за тях — поде наставникът му. — За Джаковците… от много дълго време, но узнавахме какво правят само по резултатите от дейността им. Подозирахме, че зад това стои организация, но тя беше скрита твърде добре. И когато тръгнаха след теб и убиха семейството ти, бавно успях да хвана следите им.

— Вие — ти и мис Лупеску ли? — попита Ник.

— Ние и други като нас.

— Почетната стража — каза Ник.

— Къде си чул за… — започна Сайлъс, но се прекъсна сам: — Няма значение. И стените имат уши. Да, Почетната стража.

Сайлъс взе чашата с вода, поднесе я към устните си, навлажни ги и пак я остави на черната полирана маса.

Повърхността на масата бе почти огледална и ако някой се вгледаше, щеше да забележи, че високият мъж няма отражение.

— Значи сега сте… приключили с тази история? — попита Ник. — Ти ще останеш ли?

— Дал съм дума — каза Сайлъс. — Ще остана, докато пораснеш.

— Вече съм пораснал — каза Ник.

— Не — отвърна Сайлъс. — Още не съвсем.

Той остави банкнота от десет лири на масата.

— А онова момиче — попита Ник, — Скарлет. Тя защо се изплаши от мен, Сайлъс?

Наставникът му не каза нищо и въпросът увисна във въздуха, докато мъжът и младежът излязоха от ярко осветената пицария и потънаха в очакващата ги тъмнина — нощта погълна и двамата.