Шеста глава Никой в училище

Над гробището се сипеше дъжд и светът се размиваше в отраженията си в локвите. Ник седеше под арката, която разделяше Египетската алея и северозападната пустош под нея от останалата част на гробището. Беше се скрил от всички, които биха го търсили — живи или мъртви, и четеше книга.

— Проклет да си! — разнесе се вик откъм пътеката. — Проклет да си, господинчо! Да ти изтекат очите! Когато те хвана, ще те накарам да съжаляваш, че си се родил!

Ник въздъхна, свали книгата и се наведе, за да види как Такъри Поринджър (1720–1734, син на горния) трополи по хлъзгавата пътека. Такъри беше едро момче — умрял на 14 години, малко след като станал чирак на майстор бояджия. Един ден майсторът и другите чираци му скроили номер. Дал му осем медни петачета и му казали да не се връща без половин галон червено-бяла боя на райета, за боядисване на бръснарските стълбчета9.

Такъри обикалял пет часа града в кишавия януарски ден в търсене на червено-бяла боя на райета — навсякъде, където отивал, му се смеели и го пращали да търси другаде. Най-накрая разбрал, че го вземат на подбив, и от ярост получил удар. Мъчил се цяла седмица. Преди да умре, мятал бесни погледи на другите чираци и дори на господин Хоробин, майстора бояджия, който бил изтърпял далеч по-лоши неща в дните си като чирак и не разбирал за какво е цялата тази врява.

Такъри Поринджър починал страшно ядосан, стиснал в ръка своя „Робинзон Крузо“, заедно с една сребърна монета от шест пенса и дрехите на гърба си. Книгата била единственото му притежание и майка му настояла да го погребат с нея. Смъртта не бе смекчила нрава на Такъри и сега той крещеше:

— Знам, че си някъде тук! Излез и понеси наказанието си, крадец такъв!

Ник затвори книгата.

— Не съм крадец, Такъри. Взех книгата само назаем. Обещавам, че ще ти я върна, щом я прочета.

Такъри погледна нагоре и забеляза Ник зад статуята на Озирис.

— Казах ти да не я пипаш!

Ник въздъхна:

— Но тук има толкова малко книги. Сега съм на най-интересното място. Той намира отпечатък от крак — значи на острова има още някого.

— Книгата е моя! — упорстваше Такъри. — Върни ми я!

Ник беше готов да спори или просто да се пазари, но видя обиденото изражение на Такъри и се предаде. Спусна се по арката, скочи на земята и подаде книгата.

— Дръж!

Такъри издърпа грубо книгата и го изгледа кръвнишки.

— Мога да ти почета — предложи Ник. — Наистина.

— Върви си троши дебелата глава! — отговори му по-голямото момче и замахна. Удари го по ухото, но изражението на Поринджър показваше, че болката в юмрука му едва ли е по-слаба, отколкото тази в пламналото ухо на Ник.

Такъри затича надолу по пътеката. Ник го гледаше как се отдалечава. Ухото го болеше, а очите му пареха. После тръгна под дъжда по хлъзгавата алея, покрита с бръшлян. Подхлъзна се, падна, скъса дънките и ожули коляно си.

Покрай стената имаше върбова горичка и Ник едва не се блъсна в госпожица Юфемия Хорсфол и Том Сандс, които излизаха заедно от много години. Том бе погребан толкова отдавна, че от надгробния му камък бе останал само обрулен къс. Живял бе по време на Стогодишната война с Франция, докато госпожица Юфемия (1861–1883, „Спи тя, ала, уви, при ангелите спи.“) бе погребана през Викторианската епоха, след като гробището бе разширено и за около 50 години се бе превърнало в успешно търговско предприятие. Затова тя разполагаше с цяла гробница зад черна порта на Алеята на върбите. Но двойката явно нямаше проблеми с разликата в историческите епохи.

— Не бързай толкова, млади Ник — провикна се Том, — ще се нараниш.

— Вече се е наранил — отбеляза госпожица Юфемия. — Божичко, Ник, без съмнение майка ти ще има да каже доста неща по въпроса. Никак няма да ни е лесно да зашием тези панталони.

— Ох, съжалявам! — отвърна Ник.

— А и наставникът ти те търсеше — добави Том.

— Все още е ден — вдигна поглед към сивото небе Ник.

— Станал е овреме — отговори Том. Ник знаеше, че тази дума означава „рано“. — Каза, ако те видим, да ти предадем, че те вика.

Ник кимна.

— В храстите зад Литълджонови има зрели лешници — прошепна Том с усмивка, сякаш искаше да смекчи новината.

Ник благодари, втурна се под дъжда по лъкатушещата пътека по склоновете на гробището и не се спря, докато не стигна стария параклис.

Вратата беше отворена. Сайлъс, който не беше почитател нито на дъжда, нито на дневната светлина, седеше в сенките.

— Чух, че си ме търсил — рече Ник.

— Да — потвърди Сайлъс. — Май си скъсал панталоните си.

— Тичах — обясни Ник. — Малко се посбих с Такъри Поринджър. Исках да прочета „Робинзон Крузо“. Това е книга за един човек на кораб — това е нещо, което върви по море, което е вода като огромна локва — и как корабът се разбива на остров, което е място в морето, където можеш да стоиш и…

Сайлъс го прекъсна:

— Минаха единадесет години, Ник. От единадесет години си с нас.

— Да — отвърна Ник. — Сигурно е така.

Сайлъс сведе поглед към питомника си. Момчето беше слабо, мишата му коса бе леко потъмняла с възрастта.

В стария параклис всичко тънеше в сенки.

— Мисля — започна наставникът му, — че е време да поговорим откъде си дошъл.

Ник пое дълбоко въздух и каза възможно най-небрежно, макар сърцето му да препускаше в гърдите:

— Може да не е сега, ако не искаш…

Тишина. Чуваше се само шуртенето на дъжда и водата от улуците. Тишина, която продължи толкова дълго, че Ник си помисли, че повече няма да издържи.

Най-накрая Сайлъс каза:

— Знаеш, че си различен, че си жив. Знаеш, че те прибрахме — всъщност, те те прибраха — и аз се съгласих да съм твой наставник.

Ник мълчеше.

Сайлъс продължи с кадифения си глас:

— Ти имаше родители и по-голяма сестра. Те бяха убити. Мисля, че и ти трябваше да бъдеш убит и това не стана благодарение на късмета ти и намесата на Оуенсови.

— И на твоята — вметна Ник, който бе слушал много разкази за онази нощ от различни хора, някои от които дори са присъствали там. За гробището това бе важна нощ.

Сайлъс каза:

— Човекът, който уби семейството ти, все още те търси и все още иска да те убие.

— И какво от това? — сви рамене Ник. — Просто смърт. Така де, повечето ми най-добри приятели са мъртви.

— Да — Сайлъс се поколеба, — така е. Повечето от тях са приключили работата си с този свят, но ти не си. Ти си жив, Ник. Това означава, че имаш безкрайни възможности — можеш да правиш всичко, да мечтаеш за всичко. Ако искаш да промениш света, той ще се промени. Имаш възможности. Умреш ли, тях вече няма да ги има. Край. Свършил си каквото си свършил, приключил си с мечтите си, написал си името си. Може да те погребат тук, дори може и да се върнеш и да бродиш тук, но с твоите възможности ще е свършено.

Ник се замисли. Звучеше почти вярно, въпреки че се сещаше за изключения — родителите му например го бяха осиновили. Но мъртвите и живите са различни и той знаеше това, въпреки че симпатиите му клоняха към мъртвите.

— Ами ти? — обърна се Ник към Сайлъс.

— Какво аз?

— Е, ти не си жив. Но се разхождаш извън гробището и вършиш разни неща.

— Аз — каза Сайлъс — съм точно това, което съм, и нищо повече. Както каза, аз не съм жив. Но ако с мен се свърши, аз просто ще престана да съществувам. Ние, тези като мен, или сме, или не сме, ако ме разбираш.

— Не съвсем.

Сайлъс въздъхна. Дъждът бе спрял и облачният сумрак се превърна в истински здрач.

— Ник — каза той, — има много причини, поради които е важно да си в безопасност.

Ник попита:

— А сигурен ли си, че човекът, който е убил семейството ми и иска да убие и мен, все още е навън? — от известно време мислеше за това и знаеше какво иска да направи.

— Да. Още е там.

— Тогава — Ник изрече немислимото — искам да тръгна на училище.

Сайлъс не можеше да се развълнува. Светът можеше да свърши, но на него и окото му нямаше да мигне. Но сега отвори уста, смръщи вежди и каза само:

— Какво?

— Научих много неща в това гробище — обясни Ник. — Мога да се Сливам и да Витая, мога да отворя таласъмска порта, познавам съзвездията. Но отвън има друг свят, с море и острови, корабокрушения и прасета. Искам да кажа, пълен е с неща, за които не знам. Учителите тук ме научиха на много, но искам да знам още, щом ще трябва да оцелявам навън някой ден.

Сайлъс не изглеждаше впечатлен.

— И дума да не става. Тук си в безопасност. Как да те опазим навън? Там може да ти се случи всичко.

— Да — съгласи се Ник. — Това са възможностите, за който говореше. — Замълча и после проговори тихо: — Някой е убил майка ми, баща ми и сестра ми.

— Да, някой го направи.

— Човек ли?

— Човек.

— Което означава — каза Ник, — че не задаваш правилния въпрос.

Сайлъс повдигна вежда.

— Как така?

— Ами — продължи Ник, — ако изляза във външния свят, въпросът не е „кой ще ме опази от него“?

— Не е ли?

— Не. Въпросът е „кой ще го опази от мен?“

Клонките драскаха по високите прозорци, сякаш искаха някой да ги пусне вътре. Сайлъс изтръска въображаема прашинка от ръкава си с остри като бръснач нокти и каза:

— Трябва да ти намерим училище.



Никой не забелязваше момчето, поне не в началото. Никой дори не забелязваше, че не го забелязва. То седеше на средната редица в класната стая, не говореше много, освен ако не го попитат, а дори и тогава отговорите му бяха кратки, безцветни и бързо се забравяха — той сякаш изчезваше от мислите и спомените.

— Мислиш ли, че семейството му е набожно? — попита господин Кирби в учителската стая, докато проверяваше домашни работи.

— Чие семейство? — попита госпожа Маккинън.

— На Оуен от осми „бе“ — отговори господин Кирби.

— Високото пъпчиво момче?

— По-скоро ми се струва, че е среден на ръст.

Госпожа Маккинън сви рамене.

— И какво за него?

— Всичко си записва — продължи господин Кирби. — Има чудесен почерк, направо калиграфски.

— И защо смятате, че е набожен?

— Казва, че нямат компютър.

— Е, и?

— Няма и телефон.

— Не виждам защо това да прави хората набожни — каза госпожа Маккинън, която плетеше на една игла, откакто забраниха пушенето в учителската стая. В момента майстореше бебешко одеялце, което не беше за никого.

Господин Кирби сви рамене:

— Той е умно момче. Просто не знае някои неща. А по история разказва измислени подробности, които ги няма в учебниците…

— Какви подробности?

Господин Кирби прегледа работата на Ник и я остави върху купчината. След като пред него нямаше нищо, което да му напомня за какво говори, темата веднага му се стори мъглява и неважна.

— Разни неща — отвърна разсеяно той и забрави за това.

Точно както забрави да впише името на Ник в дневника.

Точно както името на Ник не можеше да се открие в документите на училището.

Момчето беше образцов ученик, незабележим и бързо забравян. Прекарваше повечето си свободно време в дъното на кабинета по английски, където имаше рафтове със стари книги, и в училищната библиотека — голяма стая, пълна с книги и стари фотьойли, където четеше със същото желание, с което други деца се хранеха.

Другите ученици също забравяха за него. Но не и когато седеше пред тях — тогава си го спомняха. Но когато момчето бе далеч от очите им, то бе далеч и от ума им. Не мислеха за него. Нямаше защо. Ако някой помолеше учениците в осми „бе“ да затворят очи и да изброят 25-те момчета и момичета в клас, Оуенс нямаше да е в списъка. Присъствието му бе почти призрачно.

Разбира се, когато го виждаха, беше различно.



Дик Фартинг беше на 12 години, но можеше да мине — и понякога минаваше — за 16-годишен. Той беше момче с крива усмивка и малко въображение. Беше практичен в най-общия смисъл на думата, добър джебчия и понякога побойник, който не държеше другите деца — особено по-дребните от него, да го харесват, стига да правят каквото им каже. Но все пак имаше приятел. Тя се казваше Морийн Куилинг, но всички й викаха Мо. Беше слабо момиче с бледа кожа и светла руса коса, с воднисти сини очи и с остър, любопитен нос. Дик крадеше в магазините, но Мо беше тази, която му казваше какво да краде. Дик можеше да удря, наранява и заплашва, но Мо му казваше кого да заплаши. Двамата заедно бяха, както тя казваше, перфектният отбор.

Седяха в ъгъла на библиотеката и деляха плячката от джобните на седми клас. Осем-девет от единайсетгодишните бяха научени всяка седмица да им дават джобните си.

— Синх още не е кихнал — каза Мо. — Трябва да го намериш.

— Добре — отвърна Дик, — ще си плати.

— Какво сви? Диск ли?

Дик кимна.

— Просто му посочи къде греши — каза Мо, която искаше да звучи като трудните деца от телевизията.

— Лесна работа — отвърна Дик. — Ние сме добър отбор.

— Като Батман и Робин — каза Мо.

— По-скоро като доктор Джекил и мистър Хайд — отбеляза някой, който незабелязан от двамата четеше, седнал в стола до прозореца, а после стана и излезе от стаята.



Пол Синх седеше до прозореца край съблекалните, пъхнал ръце дълбоко в джоба си и потънал в мрачни мисли.

Момчето извади едната си ръка, отвори я, погледна шепата монети, тръсна глава, и пак сключи ръка около монетите.

— Това ли чакат Дик и Мо? — попита някой. Пол стреснато подскочи и монетите издрънчаха по пода.

Другото момче му помогна да ги събере и му ги подаде. Беше по-голям и Пол се сети, че го е виждал и преди, но не беше съвсем сигурен. Погледна го изпитателно и попита:

— Ти с тях ли си? С Дик и Мо?

Другото момче поклати глава.

— Не. Мисля, че са твърде отблъскващи — поколеба се, после каза: — Всъщност, дойдох да те посъветвам нещо.

— Какво?

— Не им давай пари.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Защото не изнудват мен ли?

Момчето го погледна и Пол отмести засрамено поглед.

— Били са те или са те заплашвали, докато не си откраднал диск заради тях. После са ти казали, че ако не им даваш джобните си, ще те издадат. Какво, да не те снимаха, докато крадеше?

Пол кимна.

— Просто откажи — каза момчето. — Не го прави.

— Ще ме убият. Освен това казаха…

— Кажи им, че полицията и училищната администрация ще се заинтересуват много повече от двама ученици, които карат по-малките да крадат заради тях и после ги принуждават да им дават джобните си, отколкото от едно дете, принудено против волята си да открадне диск. Кажи им, че ако пак те докоснат, ще се обадиш в полицията и че си записал всичко и ако нещо ти се случи, каквото и да е — ако се върнеш с насинено око или нещо подобно, приятелите ти автоматично ще го изпратят на училищните власти и полицията.

— Но… Не мога — каза Пол.

— Тогава ще им даваш джобните си, докато завършиш училище и вечно ще се страхуваш от тях.

Пол се замисли.

— Защо просто да не кажа на полицията?

— Можеш, ако искаш.

— Първо ще опитам по твоя начин — реши Пол и се усмихна. Не беше широка усмивка, но пък бе първата от три седмици насам.

Пол Синх обясни на Дик Фартинг как и защо няма да му плаща повече и си тръгна, докато Дик просто стоеше безмълвен, като свиваше и отпускаше юмруци. На следващия ден още пет единадесетгодишни момчета отидоха при него на игрището и му казаха, че си искат парите — всички, които са му дали предишния месец, или ще отидат в полицията. Така че сега Дик беше безкрайно нещастен младеж.

Мо каза:

— Той беше, сигурна съм. Той го започна. Ако не беше той, никога нямаше да се сетят сами. Трябва да му дадем урок и после всички ще се държат добре.

— Кой? — попита Дик.

— Онзи, който вечно чете. Оня от библиотеката — Мик Оуенс. Той е.

Дик бавно кимна. После попита:

— Кой точно е той?

— Ще ти го покажа — успокои го Мо.



Ник беше свикнал да не му обръщат внимание, да живее в сенките. Когато обикновено погледите се плъзгат по теб, без очите да те забелязват, безпогрешно разпознаваш, ако някой те види, ако те държи под око и се интересува от теб. Когато едва се мяркаш в съзнанието на хората, а те сочат или те следват… това привлича вниманието ти.

Двамата последваха Ник извън училище и по пътя, покрай вестникарската будка на ъгъла и през железопътния надлез. Той не бързаше, искаше да е сигурен, че двамата го следят — едрото момче и русото момиче с изострено лице. Внимаваше да не го изпуснат. После влезе в малкия църковен двор в края на пътя, миниатюрното гробище зад местната църква, и ги изчака зад гроба на Родерик Персън и жена му Амабела, както и на втората му жена Портуния („Спят, докато отново не се пробудят.“).

— Ти си онова хлапе — изрече момичешки глас. — Мик Оуенс. Сериозно си загазил, Мик Оуенс!

— Всъщност се казвам Ник — каза Ник и ги погледна. — С „Н“. А вие сте Джекил и Хайд.

— Ти беше — каза момчето. — Ти подучи седмокласниците.

— Ще те научим ние тебе! — Дик Фартинг се усмихна зло.

— Обичам да се уча — отвърна Ник. — Ако и вие обръщахте внимание на ученето, нямаше да се налага да изнудвате по-малките за джобни пари.

— Мъртъв си, Оуенс! — смръщи вежди Дик.

Ник поклати глава и посочи наоколо.

— Аз не съм, но те са.

— Кои? — попита Мо.

— Хората тук — отговори Ник. — Доведох ви, за да ви дам възможност за избор…

— Не си ни довел ти! — отсече Дик.

— Но вие сте тук, нали? — кротко продължи Ник. — Аз исках да дойдете тук, затова тръгнах насам и вие ме последвахте. Значи аз съм ви довел.

Мо се огледа нервно наоколо.

— Приятели ли имаш тук? — попита тя.

— Страхувам се, че не ме разбирате — каза Ник. — Трябва да престанете. Стига сте се държали така, сякаш другите хора не са важни. Спрете да наранявате хората!

Мо се усмихна злобно.

— За бога, удари го — нареди тя на Дик.

— Дадох ви шанс — каза Ник.

Дик замахна, но Ник вече го нямаше на мястото, към което полетя юмрукът и ръката на едрото момче се заби в надгробната плоча.

— Къде отиде? — огледа се объркано Мо. Дик ругаеше и тръскаше ръката си. Тя се вгледа подозрително в сенките на гробището. — Беше тук! И ти го видя, нали?

На Дик му липсваше въображение и сега не бе моментът да започне да мисли.

— Може би е избягал.

— Не се затича… — каза колебливо Мо. — Просто изведнъж изчезна… — Мо имаше въображение. Намираха се в призрачно гробище по здрач и косата й започна да настръхва. — Нещо никак, никак не е наред… — проточи тя. — После с наченки на паника извиси глас: — Да се махаме оттук!

— Ще го намеря — закани се Дик Фартинг — и ще го смажа от бой.

Мо усети как нещо я свива под лъжичката. Сенките наоколо сякаш се размърдаха.

— Дик — каза тя, — страх ме е!

Страхът е заразен. Понякога е достатъчно някой да каже, че се страхува, за да се материализира ужасът. Мо беше ужасена, а след нея се ужаси и Дик.

Той не каза нищо, просто побягна, а момичето го следваше по петите. Уличните светлини изплуваха пред тях, докато тичаха обратно към своя свят, и превърнаха здрача в нощ, а сенките — в мрачни места, където всичко може да се случи.

Тичаха, докато стигнаха къщата на Дик, влязоха вътре и светнаха всички лампи, а Мо се обади на майка си и през плач поиска да я приберат с кола, въпреки краткото разстояние до дома й. Тази вечер тя отказваше да се прибере пеша.



Ник със задоволство гледаше как Мо и Дик бягат.

— Много добре се получи, скъпи — каза топъл глас зад гърба му, — много добро Сливане, а после и Страх.

— Благодаря — отвърна Ник. — Дори не бях опитвал Страха върху живи хора. Знаех теорията, но все пак…

— Получи се прекрасно — весело каза една висока жена в бяло. — Аз съм Амабела Персън.

— Ник. Никой Оуенс.

— Живото момче? От голямото гробище на хълма? Наистина ли!?

— Аха — Ник нямаше представа, че някой извън неговото гробище може да знае за него.

Амабела чукаше по надгробния камък.

— Роди! Портуния! Излезте да видите кой е тук.

Амабела представи Ник, а той се здрависваше и повтаряше любезно: „Очарован съм да се запознаем“. Ник се бе научил да поздравява в маниера на над девет столетия.

— Господин Оуенс изплаши едни деца, които несъмнено си го заслужаваха — обясняваше Амабела.

— Добро представление — каза Родерик. — Невъзпитани хлапаци с укорително поведение, а?

— Тормозят другите деца в училище — обясни Ник. — Карат ги да им дават джобните си пари.

— Страхът несъмнено е добро начало — каза Портуния Персън, която беше пълна жена, доста по-възрастна от Амабела. — А какво си намислил, ако с това не постигнеш резултат?

— Не съм сигурен… — започна Ник.

Но Амабела го прекъсна:

— Смея да предложа Съноброденето, като най-ефикасно лекарство. Можеш да Сънебродиш, нали?

— Не съм сигурен — отвърна Ник. — Господин Пениуърт ми показа как се прави, но не съм… ами има неща, които знам само на теория и аз…

Портуния Персън го прекъсна:

— Съноброденето е много подходящо, но нека предложа едно хубаво Посещение. Подобни хора разбират само от това!

— О — каза Амабела с насмешка, — посещение ли? Портуния, скъпа, не мисля, че…

— Не, ти наистина не мислиш. За щастие поне една от нас го прави.

— Трябва да се прибирам — разбърза се Ник. — Ще се притесняват за мен.

— Разбира се — отвърнаха семейство Персън и заваляха любезности: „Радвам се, че се запознахме“ и „Прекрасна вечер, млади човече.“

Амабела и Портуния се гледаха свирепо, а Родерик Персън попита:

— Ако ми простиш любопитството, как е твоят наставник?

— Сайлъс ли? Добре е.

— Предай му поздравите ни. Страхувам се, че в такова малко църковно гробище като нашето никога няма да видим истински член на Почетната стража. Но все пак е приятно да знаем, че ги има.

— Лека нощ — каза Ник, който нямаше представа за какво говори мъжът, но остави този въпрос за по-късно. — Ще му предам поздравите ви.

Ник взе училищната си чанта и пое към дома, избирайки сенките.

Училището на живите не освобождаваше Ник от уроците му с мъртвите. Нощите бяха дълги и понякога се извиняваше и допълзяваше изтощен до леглото си още преди полунощ. Но в повечето случаи се справяше.

Господин Пениуърт нямаше от какво да се оплаква — Ник учеше прилежно и задаваше много въпроси. Тази вечер пита за Витаенето. Момчето се интересуваше от все повече подробности и измъчваше с въпроси учителя си, който всъщност никога не бе практикувал Витаенето.

— Как точно правя студен полъх във въздуха? — питаше момчето. — Мисля, че усвоих Страха, но как да го развия до Ужас?

Господин Пениуърт въздъхна и се постара да обясни всичко, така че свършиха чак към четири сутринта.

На другия ден в училище Ник беше уморен. Първият час имаха история — предмет, който Ник обичаше, въпреки че често трябваше да се бори с желанието си да се обади, че не се е случило така, не и според хората, които са присъствали тогава — но тази сутрин гледаше само как да не заспи.

Правеше всичко възможно да се съсредоточи в урока, затова не обръщаше внимание какво се случва около него. Мислеше за крал Чарлс Първи и за родителите си, господин и госпожа Оуенс, и за другото си семейство, което не си спомняше. В този момент на вратата се почука. Учениците и господин Кирби се обърнаха да видят кой е (седмокласник, пратен да вземе учебник). Докато всички бяха с гръб, Ник усети нещо да се забива в ръката му. Не извика, просто погледна.

Дик Фартинг му се усмихваше с подострен молив в ръка.

— Не ме е страх от теб — прошепна той.

Ник погледна ръката си — малка капка кръв се наля там, където острието на молива бе пробило кожата.

Следобед Мо Куилинг настигна Ник в коридора, а очите й бяха толкова широко разтворени, че навсякъде около ирисите й се виждаше бяло.

— Ти си шантав! — каза тя. — Нямаш никакви приятели!

— Не съм тук заради приятели — отвърна честно Ник. — Дойдох да се уча.

Мо сбърчи нос.

— Имаш ли представа колко шантаво е това? Никой не ходи на училище да се учи. Ходиш, защото се налага.

Ник сви рамене.

— Не ме е страх от теб — заяви тя. — Не знам какъв номер направи вчера, но не ме изплаши.

— Хубаво — отвърна Ник и отмина по коридора.

Чудеше се дали не допусна грешка, като се замеси.

Определено бе сгрешил в преценката си. Мо и Дик бяха започнали да говорят за него, вероятно и седмокласниците също. Другите деца го гледаха и го сочеха. Ник постепенно започваше да се превръща в присъствие, вместо в отсъствие, и това го караше да се чувства неудобно. Сайлъс го бе предупредил да си трае, да ходи на училище отчасти Слял се, но сега всичко се промени.

Вечерта Ник говори с наставника си и му разказа всичко. Не очакваше реакцията.

— Не мога да повярвам — каза Сайлъс, — че си могъл да бъдеш толкова… толкова глупав. След всичко, което ти казах, за да си почти невидим. А сега цялото училище говори за теб.

— А какво трябваше да направя?

— Не и това — отвърна Сайлъс. — Сега не е като в старите времена. Могат да те проследят, Ник! Могат да те намерят!

Невъзмутимата външност на Сайлъс беше като твърда обвивка от скали около разтопена лава. Ник разбираше колко е ядосан само защото го познаваше добре. Явно наставникът му се бореше да овладее гнева си.

Ник преглътна.

— Какво да правя? — попита простичко момчето.

— Не се връщай там — отговори Сайлъс. — Това с училището беше експеримент. Нека просто признаем, че не беше успешен.

Ник замълча, а после каза:

— Не е само заради новите неща, които научавам, има и нещо друго. Знаеш ли колко е хубаво да си в стая, пълна с хора, и всички да дишат?

— Не съм имал удоволствието да присъствам — отвърна Сайлъс. — Така, значи утре няма да ходиш на училище.

— Няма да избягам. Не и от Мо и Дик или от училището. По-скоро бих се махнал оттук.

— Ще правиш каквото ти се казва, момче! — категорично заяви Сайлъс, стегнат възел от кадифен гняв в тъмнината.

— Или какво? — избухна Ник с пламнали страни. — Какво ще направиш, за да ме задържиш? Ще ме убиеш ли? — при тези думи момчето се завъртя и пое по пътеката към портите, която водеше извън гробището.

Сайлъс викна след Ник, после спря и остана сам в нощта.

Обикновено лицето на Сайлъс бе непроницаемо. Сега бе като книга, написана на отдавна забравен език, с неразгадаема азбука. Сайлъс загърна около себе си сенките като плащ и се загледа по пътя, по който си тръгна момчето, но не го последва.



Дик Фартинг лежеше в леглото си, спеше и сънуваше пирати в слънчево синьо море. Беше капитан на пиратски кораб, натъпкан с подчиняващи се единайсетгодишни хлапаци. Имаше и момичета, разбира се, които бяха година или две по-големи и изглеждаха изключително красиви в пиратските си дрехи. Дик беше велик и щастлив. Внезапно всичко се обърка. Стоеше сам на палубата, а огромен мрачен кораб с размерите на петролен танкер, с парцаливи черни платна и череп на носа, се носеше през бурята право към него.

А после, както става в сънищата, се озова на черната палуба на новия кораб, а някой го гледаше отвисоко.

— Не се страхуваш от мен, така ли? — попита мъжът, който се извисяваше над него.

Дик погледна нагоре. В съня си се страхуваше, страхуваше се от този мъж с мъртвешко лице и пиратски одежди, сложил ръка на дръжката на сабята си.

— И какво, Дик, мислиш, че си пират? — попита похитителят и изведнъж нещо в мъжа се стори познато на момчето.

— Ти си онова хлапе, Ник Оуенс.

— Аз съм Никой — произнесе похитителят му. — А ти трябва да се промениш, да отгърнеш нова страница или ще стане много лошо!

— Как така лошо?

— Лошо в главата ти! — каза Кралят на пиратите, който сега се бе превърнал в момчето от класа му. Двамата стояха в училищното фоайе, а не на палубата на пиратския кораб, въпреки че бурята не беше отминала и подът се люлееше като кораб в морето.

— Това е сън — каза Дик.

— Разбира се, че е сън — потвърди другото момче. — Трябва да съм истинско чудовище, за да ти го причиня в реалността.

— Какво можеш да ми направиш на сън — попита Дик и се усмихна самоуверено. — Не ме е страх от теб! Още носиш белега от молива на ръката си — и той посочи ръката на Ник, където графитеният връх бе оставил черна точка.

— Надявах се, че няма да се стигне до това — каза момчето. Наклони глава на една страна, сякаш се вслушваше в нещо. — Гладни са…

— Кои? — попита Дик.

— Нещата в мазето. Или в трюма. Зависи дали това е училище или кораб, нали така?

Дик усети как го обзема паника.

— Там има… паяци… нали?

— Може би — каза другото момче. — Сам ще разбереш, нали?

Дик поклати глава.

— Не! Моля те, недей!

— Е — каза момчето, — всичко зависи от теб. Промени се или отиваш в мазето.

Шумът се усили — тропот, подобен на боричкане. Дик нямаше представа от какво е, но бе напълно убеден, че каквото и да е, е най-ужасното нещо, което някога е виждал или изобщо ще види…

Събуди се с вик на ужас.



Ник чу вика, ужасен крясък, и усети задоволството от добре свършената работа.

Стоеше на улицата пред дома на Дик Фартинг, а лицето му бе влажно от гъстата нощна мъгла. Беше развеселен и изтощен — едва бе удържал под контрол Съноброденето си, осъзнавайки твърде добре, че в съня няма нищо друго, освен тях двамата с Дик и че момчето се изплаши от най-обикновен шум.

Ник беше доволен. Дик щеше доста да се поколебае, преди пак да тормози по-малките.

А сега?

Ник пъхна ръце в джобовете си и тръгна, без да е сигурен накъде. Можеше да напусне училището, мислеше си той, както напусна гробището. Ще отиде някъде, където никой не го познава, ще седи по цял ден в библиотеката, ще чете книги и ще слуша как дишат хората. Чудеше се дали още има безлюдни острови, като онзи, на който се озовал Робинзон Крузо. Можеше да отиде да живее на някой от тях.

Ник не вдигна поглед. Ако го беше направил, щеше да види две воднисти сини очи да го наблюдават много внимателно от един прозорец.

Той стъпи на тъмна алея, където се чувстваше много по-удобно.

— Значи бягаш, а? — произнесе момичешки глас.

Ник не отвърна.

— Това е разликата между живите и мъртвите, нали? — продължи гласът. Говореше Лиза Хемпсток, въпреки че вещицата не се виждаше никъде. — Мъртвите не те разочароват. Изживели са живота си, сторили са каквото са сторили. Ние не се променяме. Живите непрекъснато те разочароват, нали така? Срещаш момче, което е храбро и благородно, но той пораства и бяга.

— Не е честно! — възропта Ник.

— Никой Оуенс, когото аз познавах, нямаше да избяга от гробището, без дори да каже довиждане на тези, които го обичат. Ще разбиеш сърцето на госпожа Оуенс.

Ник не бе помислил за това.

— Скарах се със Сайлъс.

— И какво?

— Искаше да се върна в гробището. Да спра да ходя на училище. Мисли, че е твърде опасно.

— Защо? С твоя талант и моите магии почти няма да те забележат.

— Забърках се в нещо. Едни деца тормозеха други. Исках да престанат и привлякох вниманието върху себе си…

Лиза вече се виждаше — мъглива фигура в алеята редом с Ник.

— Той е някъде тук и иска да умреш — каза тя. — Така, както е убил семейството ти. Ние в гробището искаме да останеш жив. Искаме да ни изненадваш и разочароваш, да ни впечатляваш и удивяваш. Върни се у дома, Ник.

— Мисля… казах някои неща на Сайлъс… Той ще е бесен.

— Ако не му пукаше за теб, нямаше да се разсърди — простичко отвърна тя.

Земята бе хлъзгава от падналите есенни листа, а мъглата размиваше всички очертания. Нищо не беше така ясно, както си го мислеше преди няколко минути.

— Направих Сънобродене — каза Ник.

— И как мина?

— Добре. Не беше лошо.

— Трябва да кажеш на господин Пениуърт. Той ще се зарадва.

— Права си. Трябва.

Ник стигна до края на алеята, но вместо да завие надясно, както възнамеряваше, и да тръгне по белия свят, той зави наляво, по Хай Стрийт, която щеше да го отведе пак до Дънстън Роуд и гробището на хълма.

— Какво? — попита Лиза. — Какво правиш?

— Прибирам се, както ми каза ти.

Сега се появиха светлините от витрините. Ник усещаше миризмата на гореща мазнина от магазина на ъгъла.

Павираната улица блестеше.

— Това е добре — каза Лиза, отново само глас. После гласът извика: — Бягай! Или се Слей! Нещо не е наред!

Ник щеше да й каже, че всичко е наред и тя се държи глупаво, когато голяма кола с мигаща лампа на покрива свърна рязко от пътя и спря пред него. От нея излязоха двама души.

— Извинявай, младежо — каза единият. — Полиция. Може ли да попитам какво правиш навън толкова късно?

— Не знаех, че е противозаконно — отвърна Ник.

По-едрият полицай отвори задната врата на колата.

— Това ли е младежът, когото сте видели, госпожице?

Мо Куилинг излезе от колата, погледна Ник и се усмихна.

— Той е. Беше в задния ни двор и чупеше разни неща. А после избяга — погледна Ник право в очите. — Видях те от прозореца на спалнята. Мисля, че той чупи прозорците в квартала.

— Как се казваш? — попита по-дребният полицай. Беше с риж мустак.

— Никой — каза Ник, а после изохка, защото рижият хвана ухото му и силно го изви.

— Не на мене тия — каза полицаят. — Просто отговаряй учтиво на въпросите. Ясно?

Ник замълча.

— Къде точно живееш? — попита полицаят.

Ник не каза нищо. Опита да се Слее, но Сливането — дори и с помощта на вещица — се корени в това вниманието на хората да се плъзга от теб, а в момента вниманието на всички, да не говорим и за двете едри ръце на властта, му пречеха да избяга. Ник каза:

— Не можете да ме арестувате за това, че не ви казвам името и адреса си.

— Не — съгласи се полицаят. — Но мога да те закарам в участъка, докато не ни кажеш име на родител, настойник или някой възрастен, отговарящ за теб, на чиито грижи можем да те предадем.

Полицаите сложиха Ник да седне отзад в колата при Мо Куилинг, която се усмихваше като котка, изяла всички канарчета.

— Видях те през прозореца — каза тихо тя. — Затова извиках полицията.

— Нищо не правех — отвърна Ник. — Дори не бях във вашата градина. И защо са те довели и теб?

— Тихо там отзад! — извика едрият полицай. Всички млъкнаха, докато колата не спря пред дома на Мо. Едрият й отвори вратата и тя излезе.

— Ще се обадим утре, да кажем на вашите какво сме открили — каза той.

— Благодаря, чичо Там — усмихна му се Мо. — Просто изпълнявах дълга си.

Колата пресече града. Всички мълчаха. Ник се опитваше да се Слее с всички сили, но без успех. Чувстваше се зле и нещастен. За една вечер бе преживял първото си скарване със Сайлъс, бе опитал да избяга от дома, не бе успял, а сега не бе успял и да се върне. Не можеше да каже на полицията нито къде живее, нито как се казва. Щеше да прекара остатъка от живота си в килия в участъка или в детски затвор. Имаше ли детски затвори? Нямаше представа.

— Извинете, има ли детски затвори? — попита той полицаите на предните седалки.

— Започна да се притесняваш, а? — каза чичото на Мо. — Не те виня. Деца, без контрол. Да ти кажа, на някои от вас мястото им е в затвора.

Ник не беше сигурен дали това означава „да“ или „не“. Погледна през прозореца. Нещо голямо пореше въздуха, над и леко встрани от колата, нещо по-тъмно и по-голямо и от най-голямата птица. Нещо с човешки ръст, което потрепваше и припляскваше като огромен прилеп.

Рижият полицай каза:

— Като стигнем в участъка, най-добре ни кажи името си и на кого да се обадим да те прибере. Ще кажем, че сме те проверили и ще те върнат у дома. Разбра ли? Ако ни съдействаш, ще мине по-леко и за теб и за нас ще има по-малко писмени обяснения. Ние сме ти приятели.

— Твърде меко се държиш с него. Една нощ в килията не е чак толкова тежка — каза едрият полицай. После погледна Ник: — Освен ако не е натоварено и не се наложи да те сложим заедно с няколко пияници. Понякога са доста неприятни.

„Лъже — помисли си Ник. — Правят го нарочно — добрият и лошият полицай…“

После колата зави и се чу силен удар. Нещо голямо се претърколи през капака на колата и отскочи в тъмното. Чу се скърцане на спирачки и рижият започна да ругае под носа си.

— Той изтича на пътя! Нали видя!

— Не съм сигурен какво видях — каза по-едрият. — Но ти удари нещо.

Двамата излязоха и осветиха наоколо с фенери. Рижият каза:

— Беше целият в черно, невъзможно е да го забележиш.

— Ето го — извика по-едрият. Двамата се втурнаха към тялото на земята и насочиха фенерите си.

Ник опита със задните врати. Не се отвориха. А между предните и задните седалки имаше метална решетка. Дори да се Слее, пак ще си остане отзад в полицейската кола.

Наведе се колкото може по-напред, за да види какво се е случило и какво лежи на пътя.

Рижият полицай се бе навел над тялото и го разглеждаше. Другият, по-едрият, стоеше над него и му светеше.

Ник погледна лицето на проснатото тяло и изведнъж започна отчаяно и трескаво да удря по стъклото. Едрият полицай приближи колата.

— Какво? — раздразнено попита той.

— Ударили сте… баща ми! — извика Ник.

— Майтапиш се!

— Прилича на него — каза Ник. — Може ли да го видя?

Едрият полицай сви рамене.

— Хей! Саймън, хлапето вика, че това е баща му.

— Сигурно се шегуваш!

— Мисля, че говори сериозно — и едрият отвори вратата, за да излезе Ник.

Сайлъс бе проснат по гръб на земята, където го беше ударила колата. Лежеше мъртвешки неподвижно.

Очите на Ник се напълниха със сълзи. Извика:

— Татко? — А после се обърна към полицаите: — Вие го убихте!

Не беше лъжа, каза си на ум, не съвсем.

— Повиках линейка — съобщи Саймън, полицаят с рижите мустаци.

— Беше злополука — каза другият.

Ник коленичи до Сайлъс и стисна студената му ръка. Щом са повикали линейка, няма много време. Затова каза:

— Значи край с кариерата ви.

— Беше нещастен случай, сам видя.

— Той просто излезе на пътя…

— Това, което видях — започна Ник, — е, че се съгласихте да направите услуга на племенницата си и да изплашите дете, с което тя се кара в училище. Затова ме арестувахте без причина. А когато баща ми изтича на пътя, за да опита да ви спре или да види какво става, вие нарочно го бутнахте.

— Беше нещастен случай! — повтори Саймън.

— Карал си се с Мо в училище ли? — попита чичо й Там, но не звучеше убедително.

— И двамата сме в осми „б“ в училището в Стария град — обясни Ник. — А вие убихте баща ми.

В далечината се дочу звук на сирена.

— Саймън — каза по-едрият, — трябва да поговорим за това.

Двамата минаха от другата страна на колата и оставиха Ник сам в сенките с падналия Сайлъс. Ник чуваше как полицаите си приказват разгорещено — използваха „Проклетата ти племенница!“ и „Да си беше гледал пътя!“. Саймън заби пръст в гърдите на Том…

Ник прошепна:

— Не гледат. Сега! — и се Сля.

Тъмнината се завихри и сгъсти, а тялото на земята сега стоеше до него. Сайлъс каза:

— Ще те отведа у дома. Хвани се за врата ми.

Ник се хвана здраво за наставника си и двамата потънаха в мрака, в посока към гробището.

— Съжалявам — каза Ник.

— И аз съжалявам — отвърна Сайлъс.

— Болеше ли? Като остави колата да те удари? — попита момчето.

— Да — отвърна наставникът му. — Трябва да благодариш на приятелката ти вещицата. Дойде да ми каже, че си в беда и в каква точно беда си.

Приземиха се в гробището. Ник погледна дома си така, сякаш го виждаше за пръв път, и каза:

— Случилото се тази нощ беше глупаво, нали? Изложих много неща на риск.

— Повече, отколкото можеш да си представиш, млади Никой Оуенс.

— Беше прав — умърлуши се Ник. — Няма да се върна. Не в това училище и не така.



Морийн Куилинг преживя най-лошата седмица в живота си. Дик Фартинг вече не й говореше, чичо й Том й крещя заради случката с Оуенс, после й каза да не споменава пред никого за онази нощ, защото може да си загуби работата. Родителите й бяха бесни. Чувстваше се предадена от всички, дори седмокласниците вече не се страхуваха от нея. Беше много гадно! Искаше да види онзи Оуенс, когото обвиняваше за всичко случило се с нея, искаше да го види да се гърчи в агония. Ако си мисли, че да го арестуват е зле… После кроеше планове за отмъщение, зли и сложни планове. Те бяха единственото, от което й ставаше по-добре, но дори и те не помагаха кой знае колко.

Ако имаше нещо, от което да я побиват тръпки, това бе почистването на научната лаборатория — трябваше да прибира бензиновите горелки, да се погрижи всички епруветки, петрита, неизползвана филтърна хартия и тем подобни да се върнат по местата си. Според строгата ротационна система й се налагаше да го прави едва веднъж на два месеца, но се разбираше от само себе си, че през най-лошата седмица от живота си ще се озове и в лабораторията.

Поне госпожа Хоукинс, която преподаваше естествени науки, бе там, събираше листата и подреждаше нещата си в края на деня. Успокояващо беше, че е тук, че изобщо има някой тук.

— Добре се справяш, Морийн — отбеляза учителката.

Една бяла змия в буркан с консерванти ги зяпаше с празен поглед. Мо благодари.

— Не трябваше ли да сте двама? — попита госпожа Хоукинс.

— Трябваше да съм с Оуенс — потвърди Мо. — Но не е идвал на училище от няколко дни.

Учителката се намръщи.

— Кой беше той? — разсеяно попита тя. — Нямам го в списъка.

— Мик Оуенс. Кафеникава коса, въздълга. Не говори много. Той каза имената на всички кости от скелета, когато правихме теста, помните ли?

— Всъщност не — призна си госпожа Хоукинс.

— Трябва да помните! Никой не го помни! Дори и господин Кирби!

Учителката пъхна останалите листа в чантата и каза:

— Добре, радвам се, че се справяш сама, скъпа. Не забравяй да избършеш работните плотове, преди да излезеш — и си тръгна, затваряйки вратата след себе си.

Лабораториите бяха стари. В тях имаше дълги дървени маси с газови горелки и вградени мивки. Имаше тъмни дървени полици, на които бяха подредени разни неща в големи бутилки. Нещата, които плуваха вътре, бяха мъртви, мъртви от дълго време. Дори имаше пожълтял човешки скелет в единия ъгъл на стаята — Мо не знаеше дали е истински, но точно в момента я плашеше до смърт.

Всеки шум отекваше в тази дълга стая. Тя включи всички лампи, дори тази над дъската, просто за да не се страхува толкова. В стаята започна да става хладно. Искаше й се да включи отоплението. Отиде до един от големите метални радиатори и го докосна. Пареше. Но въпреки това тя трепереше.

Стаята беше пуста и тревожна в пустотата си. Мо усети, че не е сама, сякаш някой я наблюдаваше.

Ами разбира се, че ме наблюдават — помисли си. Стотици мъртви неща в буркани ме гледат, да не говорим за скелета. Тя хвърли поглед към полиците.

Тогава мъртвите неща започнаха да се движат. Змия с невиждащи млечни очи разви спиралата си в буркан, пълен със спирт. Бодливо морско създание без лице започна да се извива и гърчи в течния си дом. Котенце, мъртво от десетилетия, оголи зъби и започна да драска по стъклото.

Мо затвори очи. Това не се случва, каза си наум. Въобразявам си! После на глас каза: „Не се страхувам!“

— Това е добре — произнесе някой в сенките край задната врата. — Много е гадно да те е страх.

— Никой от учителите не те помни — обърна се тя.

— Но ти ме помниш — каза момчето, архитектът на всичките й нещастия.

Тя хвана една мензура и я метна по него, но не уцели и стъкленицата се разби в стената.

— Как е Дик? — попита Ник, сякаш нищо не бе станало.

— Знаеш как е — каза тя. — Дори не иска да говори с мен. Влиза в час, после се прибира и си пише домашните. Сигурно сглобява релси за влакчетата си.

— Добре — каза той.

— А ти — продължи тя, — не си идвал на училище цяла седмица. Много си загазил, Мик Оуенс. Полицията дойде онзи ден. Търсят те.

— Което ми напомня… как е чичо ти Том?

Мо замълча.

— В известен смисъл — поде Ник, — ти спечели. Напускам училище. Но от друга страна, не си спечелила. Знаеш ли какво е да те преследва дух, Морийн Куилинг? Поглеждала ли си някога в огледалото, чудейки се дали очите, които те гледат оттам, са твоите? Седяла ли си в празна стая и изведнъж да осъзнаеш, че не си сама? Не е приятно.

— Ще ме преследваш ли? — гласът й потрепери.

Ник нищо не каза. Просто я гледаше. В далечния край на стаята изтрополи нещо — чантата й падна от стола и когато се озърна, вече бе останала сама в стаята. Или поне нямаше никой, когото можеше да види.

Пътят й към дома щеше да е много дълъг и много тъмен.



Момчето и наставникът му стояха на хълма и гледаха към светлините на града.

— Боли ли още? — попита Ник.

— Малко — отвърна Сайлъс. — Но бързо ще мине. Скоро ще съм си като преди.

— Можеше ли да умреш, като се хвърли пред колата?

Наставникът му поклати глава.

— Има някои неща, които могат да убият хора като мен. Но сред тях няма коли. Аз съм много стар и корав.

— Сгреших, нали? — попита Ник. — Цялата идея бе да го направим незабелязано. А после аз се замесих с децата в училище и докато се усетя, вече имаше полиция и такива неща. Постъпих като егоист.

Сайлъс вдигна вежда.

— Не си егоист. Имаш нужда да си сред своите. Разбираемо е. Просто в света на живите е по-трудно и не можем толкова лесно да те защитаваме. Исках да си в съвършена безопасност, но за твоя род има само едно съвършено безопасно място и няма да го достигнеш, докато не свършат всичките ти приключения и никое от тях вече няма значение.

Ник потърка с ръка камъка на Томас Р. Стаут (1817–1851 „Дълбоко опечалени са всички, които го познаваха“). Мъхът се ронеше под пръстите му.

— Той все още ме търси — каза Ник. — Онзи, който е убил първото ми семейство. Има много неща, които трябва да науча за хората. Ще ме спреш ли да не излизам от гробището?

— Не. Това беше грешка, от която и двамата се поучихме.

— Тогава какво?

— Ще трябва да се постараем да задоволим интереса ти към историите, книгите и света. Има библиотеки. Има и други начини. Има и много места, където да си сред други живи хора като теб, например на театър или на кино.

— Какво е това? Като футбола ли? Харесваше ми, като играеха в училището.

— Футбол… Хм, обикновено е твърде рано през деня за мен — каза Сайлъс. — Но мис Лупеску може да те заведе на футболен мач следващия път, когато дойде.

— Много ще се радвам — каза Ник.

Тръгнаха надолу по хълма. Сайлъс каза:

— Двамата оставихме твърде много следи през последните няколко седмици. Те още те търсят.

— Вече си ми казвал. Откъде знаеш? И кои са те? Какво искат?

Но Сайлъс само поклати глава и отказа да продължи разговора, така че Ник трябваше да се задоволи с това.

Загрузка...