Килн хора

21. Двуличие

Първата ми мисъл, когато идвам на себе си, не е за тясната тръба, в която са ме затворили. Бил съм издебван от засада, хващан в капан, затварян в кутии и опакован толкова много пъти, че вече почти не обръщам внимание. Не, първата ми мисъл е: „Не би трябвало да спя“. В края на краищата аз съм дубъл. Когато ензимният ти часовник тиктака непрекъснато, няма време за фриволности.

След това нахлуват спомените…

Бързам покрай разнебитена ограда в старомоден крайградски анклав, построен за прислужниците на Енеас Каолин. Чудя се — накъде бърза призракът на Махарал? Защо последният голем на изобретателя се мъчи да избяга, вместо да помогне за изясняването на убийството на създателя си?

Бързам да прехвърля оградата, само за да открия…

ДубМахарал! Сивият стои срещу мен, усмихва се, вдигнал някакво оръжие…

Споменът е стряскащ. Нещо по-лошо — имам странното усещане, че оттогава е минало доста време. Часове. Повече, отколкото мога да си позволя.

Добре че плащам допълнително за оборудване на сивите си с блокиране на фобиите. В противен случай сега щях да съм изпаднал в истерия, напъхан в някакъв тесен цилиндър, потопен в някаква мазна поддържаща течност. Добре, Албърт… дубАлбърт… стига си блъскал стените. Никога няма да се измъкнеш оттук със сила. Съсредоточи се!

Спомням си как бързах да настигна призрака на Махарал, прехвърлих оградата и видях, че жертвата ми се е обърнала срещу мен, насочила някакъв газов пистолет в лицето ми. Направих лъжливо движение настрани с надеждата, че свежите ми рефлекси ще са по-бързи от старото му цял ден тяло.

„Явно не съм успял.“

Колко време съм бил изключен? Пращам запитване към идентификационния имплант и отговорът е остра болка — някой сигурно го е измъкнал от веждата ми. Пулсиращата дупка хлътва, когато прокарвам пръст, за да напипам раната.

В страни със строги закони махането на импланта автоматично убива дубъла. В ТЕЗ старите предпазни мерки се отшумели, тъй като той е просто един евтин транспондер и информационен чип. Мога да съществувам и без него. Но на архито ми няма да му е лесно да открие изгубената си собственост — точно затова бандитите махат идентификаторите.

Дали са се сетили да махнат и другите ми импланти? Зная, че автоматичното записващо устройство продължава да работи. Доколкото разбирам, този разказ може да се окаже безполезен и думите ще потънат в ентропията, също като мислите ми. Но не мога да прекъсна диктовката. Тя е заложена в мен и ще работи, докато този жалък глинен мозък не се разпадне.

Момент. Повечето поддържащи резервоари са снабдени с малки прозорчета, за да могат собствениците им да видят придобивките си. Пред очите ми има единствено плътен метал, но отнякъде идва светлина.

Зад мен. Притискам дланите си до вътрешната стена на резервоара и бавно се завъртам… ето го. През дебелото стъкло виждам стая, напомняща лабораторията на някакъв побъркан учен.

Моят цилиндър не е единственият. Няколко десетки подобни резервоара са сбутани как да е покрай неравните каменни стени. Зад тях виждам фризери за заготовки, няколко впечатващи устройства и пещи за новите дубликати. Всяко устройство носи една и съща емблема — буквите „У“ и „П“, всяка оградена в отделен кръг. Поставени една до друга, буквите се сливат в нещо като символ на безкрайността. По целия свят това лого е символ на гарантирано качество. Оригинален артикул. Кашер.

Възможно ли е да се намирам в бляскавата централа на „Универсални пещи“? Нещо в грубите каменни стени ми казва „не“. Широколентови свръхпроводящи кабели лежат небрежно разхвърляни между работните скамейки. Прашните лавици подсказват, че от службата за почистване не пращат нашарените си на ивици големи тук. Където и да се намира това „тук“.

„Като начало ще предположа, че преданият доктор Махарал е отмъквал канцеларски материали, при това в доста сериозни количества, преди смъртта си.“

Освен обичайното оборудване за дублиране виждам и няколко други машини, които ми изглеждат непознати. Имат вида на изложени на показ прототипове. Редица от контейнери под налягане и дюзи съскат и пускат многоцветни пари.

Една плоча се плъзва настрани и облаците пари се разпръсват пред гола фигура, лежаща на мека платформа — с онзи свеж вид на недопечено тесто, който имаш винаги, когато излезеш от затоплящата вана. Прилича на трупа на Йосил Махарал, който бях видял в имението на Каолин, но е без нито едно косъмче и в металически сив цвят, изпъстрен с мъждукащи червеникави полутонове.

Внезапно трепване и вдишване. Създанието започва да поема въздух, за да захрани каталитичните клетки. Очите се отварят — тъмни, лишени от зеници. Обръщат се към мен, сякаш усещат погледа ми.

В тях има студенина. Ледена, но без агония. Стига, разбира се, изобщо да можеш да разчетеш нещо в погледа на един дубъл.

Големът сяда, спуска крака на пода и тръгва към мен. Куца. Същата походка, която бях видял. Но това копие е друго. Трябва да е друго. Този дубъл е нов. Значи походката има някакво друго обяснение. Може би навик.

Нов ли? Как е възможно да е нов? Махарал е мъртъв! Вече няма образец, от който да се копира. Няма душа, която да се отпечата в глината. Освен ако не е имал няколко резервни впечатани заготовки, оставени във фризера. Но пък машината, от която излезе това създание, не прилича на пещите и хладилниците, които съм виждал.

Още преди да проговори започвам да се питам — а дали не съм свидетел на някакво технологично чудо? Епохално научно откритие? Проектът „Зороастър“?

Все още съвсем гол, дубМахарал се взира през малкия прозорец на контейнера ми, сякаш оглежда някаква ценна придобивка.

— Добре се справяш, доколкото виждам. — Думите влизат през малка мембрана, която кара гъстата мазна течност около мен да вибрира. — Надявам се, че се чувстваш удобно, Албърт.

Как да отговоря? Безпомощно свивам рамене.

— Има говорителна тръба под прозореца — обяснява ми големът.

Поглеждам надолу, опипвам с ръка и я откривам. Гъвкав маркуч с маска, прилягаща над носа и устата. Щом я слагам, започва изпомпването и в устата ми нахлува вода, след това въздух — предизвикват спазматични пристъпи на кашлица. Въпреки това е облекчение да дишам отново. Колко ли време съм прекарал така?

Но това също така означава, че ензимният часовник започва да тиктака отново.

— Така значи… — Отново кашлям. — Значи другият сив те е извадил от хладилника и ти е казал кой съм преди да му изтече срокът. Голяма работа.

Дубликатът се ухилва.

— Няма нужда да ми се казва. Аз съм същият сив. Онзи, който разговаря с архетипа ти във вторник сутринта. Същият, който стоеше до собственото ми тяло. Същият „призрак“, който те застреля във вторник следобед.

Как е възможно това? После си спомням странно изглеждащата машина. Поглеждам към петната, които проблясват под кожата, вместо тя да свети като нова… Мисля, че разбирам.

— Дубъл-регенерация. За това ли става дума? — След кратка пауза добавям: — И „Универсални пещи“ иска да скрие откритието ти, за да запази размера на продажбите.

Усмивката на дубМахарал се втвърдява.

— Добро предположение. Но ако ставаше дума само за това, щеше да има колапс. Икономически трусове. Но нищо, с което обществото да не е в състояние да се справи.

Мисля усилено и се мъча да разбера за какво намеква.

Нещо по-сериозно от икономически колапс?

— Колко… колко време може един дубъл да събира нови спомени, докато не стане невъзможно да ги прехвърли?

Похитителят ми кимва.

— Отговорът зависи от първоначално впечатаната личност. Но си на прав път. След време душевното поле на голема започва да се изкривява и се превръща в нещо друго.

— В нова личност — промърморвам аз. — Сума ти народ може да се разтревожи от подобна възможност.

ДубМахарал ме наблюдава, сякаш преценява реакциите ми. Но за какво?

Обмислям сегашното си положение и съм учуден от спокойствието, с което приемам всичко.

— Сложил си нещо в поддържащата течност. Седатив?

— Слабо успокоително. Двамата с теб имаме да вършим работа. Не е в твоя полза да се вълнуваш прекалено. Когато си превъзбуден, имаш склонност да постъпваш непредвидимо.

Хм. Клара твърди абсолютно същото. Мога да го приема от нея, но не и от този палячо. Седатив или не, ще се „превъзбуждам“, когато си искам, по дяволите.

— Говориш, сякаш сме се срещали и преди.

— О, да. Не че би се сетил. Първият път, когато се срещнахме, беше много отдавна и не в тази лаборатория. А за всички останали пъти… нямам спомени.

Как да реагирам на подобна новина, освен да зяпна? Това означава, че аз не съм първият Албърт Морис, отвлечен от Махарал. Трябва да е свил и няколко други копия — някои от онези, мистериозно изчезнали през годините — и ги е изхвърлил на боклука, когато е приключил с тях…

… но какво е приключвал? Не ми се вярва обичайните перверзни да са в негов стил.

Рискувах да изкажа предположение.

— Експерименти. Крадял си дубълите ми и си експериментирал с тях. Но защо? Защо точно аз?

Очите на Махарал са като стъклени. В тях мога да видя отражението на собственото си лице.

— Поради много причини. Една от тях е професията ти. Най-редовно губиш висококачествени големи, без да се тревожиш особено много за тях. Щом работата ти върви, лошите са хванати и клиентът си плаща, отписваш няколкото необясними загуби като част от работата. Дори не докладваш за тях на застрахователите си.

— Но…

— Разбира се, това не е единствената причина.

Казва го с тона на някой, който знае какво ще кажа и е уморен от непрекъснатите повтаряния, сякаш му се е налагало отново и отново да ми обяснява едно и също. От това ме втриса.

Мълчанието продължава. Може би чака? Изпитва ме? Може би трябва да се досетя за нещо само от данните, които са изложени пред мен?

Първоначалното почервеняване от изпичането е отминало. Той стои пред мен в обикновен сив тон и изглежда умерено свеж… но не напълно. Някои от подкожните петна не са изчезнали. Какъвто и процес да е бил използван за възстановяването на elan vital, той е неравномерен. Несъвършен, като филмова звезда, подложена на поредната си пластична операция. Отдолу си личат следите от необратими износвания и повреди.

— Трябва… да има ограничение. Ограничение в броя на възстановяване на клетките.

Той кимва.

— Винаги е било грешно да се търси спасение само чрез грижи за тялото. Това са знаели дори и древните, по времето, когато човешкият дух е имал един-единствен дом.

Дори те са разбирали, че вечността се постига не чрез тялото, а чрез душата.

Независимо от проповедническия тон разбирам, че влага в думите си колкото духовен, толкова и технологичен смисъл.

— Чрез душата… Искаш да кажеш, от едно тяло в друго. — Примигнах. — От оригинал към тяло, различно от оригинала ли?

Той съкрушено отпуска рамене.

— Значи си направил друго откритие. Много по-значимо от продължаването на срока на годност на голема.

— Продължавай — казва той.

Думите с неохота напускат устата ми.

— Ти… ти мислиш, че можеш да продължиш да съществуваш безкрайно, без реалния си аз.

На стоманеносивото лице се появява доволната усмивка на учител, радващ се на правилната догадка на любимия си ученик. И същевременно тя е смразяващо жестока.

— Реалността е въпрос на гледна точка.

Аз съм истинският Йосил Махарал.

22. „Мим“ е думата

Това е първата ми възможност да издиктувам доклада си, след като едва успях да се измъкна от бъркотията в „Универсални пещи“.

Говоренето на старомоден самописец ми се струва не особено подходящ начин да загубя ценното си време, особено когато бягам. Колко по-удобно им е на специалните сиви детективи на Албърт, снабдени с шикозни субвокални записващи устройства и вграден подтик да описват всичко, което виждат и мислят в реалновремево сегашно време! Но аз съм само домакински зелен, дори и след като съм се пребоядисвал на няколко пъти. Евтин боклук. И ако трябва да опиша своята нищожна роля във всичко това, ще се наложи да го правя по трудния начин.

Което ме навежда на въпроса за наградата. Описание за кого?

Не за създателя ми истАлбърт, който със сигурност е мъртъв. Нито за ченгетата, които ще ме подложат на дисекция в мига, в който ме видят. Както и сивите ми братя. По дяволите, втриса ме само като си помисля за тях.

Защо тогава да си правя труда да рецитирам всичко това? Кой ще го е грижа?

Може и да съм франки, но не мога да престана да си представям Клара, биеща се някъде в пустинята, без да подозира, че истинският й любовник е бил изпарен от ракета. Тя заслужава съвременната утеха — да чуе за това от призрака му. Ще рече, от мен, тъй като аз съм единственият останал дубъл. Дори при положение, че изобщо не се смятам за Албърт Морис.

И ето го пред теб, скъпа Клара. Написано от призрак писмо, което да ти помогне да преминеш през първия етап на мъката. Бедният Албърт си имаше своите трески за дялане, но поне бе свестен. И имаше работа.

Бях там, когато се случи — имам предвид „атаката“ срещу „Универсални пещи“. Стоях във фабриката и гледах как на не повече от тридесетина метра от мен сивият номер две побягна, целият на петна и обезцветен от нещо ужасно, което мърдаше в корема му и сякаш всеки момент щеше да избухне. Профуча покрай нас, като едва погледна към мен и пора-дубъл на Пал, застанал на рамото ми. А бяхме минали през самия ад, за да се промъкнем вътре и да го спасим!

Без да обръща внимание на виковете ни, той се огледа като луд и намери онова, което търсеше — място, където да умре, без да нарани никого.

Да де, никого с изключение на онзи беден шофьор на самотоварача, който така и не разбра защо изведнъж на един непознат му е скимнало да му се завре в задника. И това беше само първата неприятна изненада за нещастника. Гигантският дубъл-работник изрева и започна да се уголемява, надхвърляйки неколкократно първоначалните си размери, като надуван балон… като някой анимационен герой, духащ прекалено силно собствения си пръст. Помислих си, че горкият самотоварач всеки момент ще експлодира! Тогава с нас щеше да бъде свършено. С мен поне със сигурност. И с всички във фабриката. В „Универсални пещи“. Може би дори с всички дубъли в града?

(Представете си само как всички архита сами си вършат работата! Разбира се, знаят как. Но всеки е свикнал да бъде мнозина и да живее няколко живота успоредно. Да бъдеш ограничен само в едно тяло направо ще ги подлуди.)

За наше щастие, злополучният самотоварач престана да се надува в последния момент. Оглеждаше се с опулените си очи като някаква огромна изненадана риба, сякаш си мислеше: „Това го няма в договора ми“. След това душевният му пламък угасна. Глиненото тяло потръпна, вдърви се и замръзна неподвижно.

Господи, ама че начин да си отидеш.

Последва същински ураган от хаос и пищящи аларми. Машините се изключиха. Големите-работници зарязаха работата си и фабриката се напълни със спасителни отряди, които се заеха да ограничат пораженията. Видях прояви на безразсъдна храброст — по-точно, щеше да бъде храброст, ако екипите не бяха дубликати-еднодневки. Но въпреки това трябваше кураж, за да доближиш подпухналото туловище. От пропуканото тяло бликаха тънки пръски. Всеки дубъл, върху който паднеше дори капчица, падаше в агония на земята.

Но по-голямата част от отровата остана вътре в тресящия се самотоварач. Докато го гледах как спада и се разтваря отвътре, пристигнаха чистачи на червени ивици с дълги маркучи и покриха всичко с антиприонна пяна.

Надойдоха шефове на компанията. Не истински хора, а множество забързани сиви учени с бели престилки, след това няколко яркосини полицаи и няколко надзиратели от Обществена безопасност в златно и сребърно. Накрая се изтъпанчи и платинен дубликат на самия шеф на УП вайс Енеас Каолин и започна да иска обяснения.

— Хайде — обади се малкият пор на рамото ми. — Да се пръждосваме. Оранжев си, но големият шеф може да познае, лицето ти.

Но въпреки това се изкушавах да остана и да разбера какво се е случило. Може би щях да мога да помогна на Албърт да изчисти името си. А и какво ме очакваше в света навън? Десет часа безцелно чесане по главата и слушане на взаимните обвинения на Гадарен и Лум, докато часовникът ми се спре и не настъпи моят ред да се стопя?

Пяната продължаваше да се разтича, като клокочеше и съскаше. Впечатаните инстинкти за самосъхранение действат като при истински човек и затова започнах да отстъпвам пред нея, заедно с останалите свидетели.

— Добре — въздъхнах накрая. — Да се махаме.

Обърнах се и се озовах лице в лице с неколцина здравеняци от охраната на бледи оранжеви и сини ивици. И тройно по-големи ерзац мускули, които заплашително се издуваха.

— Елате с нас, моля — властно каза един от тях с нарочно усиления си глас и хвана в желязна хватка ръката ми. Веднага приех това като добър знак.

Имам предвид любезната част.

Напъхаха ни в закрит автомобил — от онези с металните стени, които си остават непроницаеми, независимо колко силно се взираш в тях. Палоидът нарече това липса на възпитание.

— Можеха поне да ни позволят да погледаме малко преди да ни накълцат мозъците — измърмори порът с лицето на Пал, с което спечели благоразположението на пазачите ни по типичния за него начин. — Хей, вие там! Какво ще кажете да позволите на приятелчето да се консултира с адвокатската си програма, а? Искате ли да бъдете подведени под лична отговорност, когато ви наложа мегазапор на цялата компания за отвличане на дубъл? Да знаете за неотдавнашното решение на делото „ДубАдисън срещу Хюз“? Вече не се приемат за оправдание думите „ама аз само изпълнявах заповеди“. А Хенчмъновия закон помните ли го? Ако в този момент смените позицията си, можете да ми помогнете да осъдя шефа ви и направо ще ви затрупам с мангизи!

Малкият стар Пал, чаровен в каквато и да било форма. Не че имаше някакво значение. От юридическа гледна точка бе абсолютно маловажно дали бяхме „арестувани“. Като най-обикновена собственост (и възможни съучастници в промишлен саботаж) нямаше да успеем да накараме някой служител на УП да се застъпи за накърнените ни права.

Поне шофьорът бе оставил таблото за забавления на, дръжката на седалката ми включено и повиках новините. Пространството пред мен се изпълни с холомрежови мехури, повечето от които се занимаваха с „пропадналата фанатична терористична атака“ срещу УП. Не казваха кой знае колко. Както и да е, малко по-късно класацията се поведе от друга новина. Мехурът й се изду и изригна, изтиквайки останалите в ъглите.

Отначало не разпознах мястото на бълващия пламъци ад. Но новинарите скоро добавиха и адреса, улучената цел на нелегалната ракета убиец.

— Леле! — промърмори Пал в ухото ми. — Кофти работа, Албърт.

Беше домът ми. Или мястото, където това мое тяло бе впечатано със спомени преди да тръгне да се шляе само в този дълъг скръбен ден. „Мамка му, изгорили са дори и градината“ — помислих си, докато гледах как пламъците поглъщат постройката и всичко вътре в нея.

В известен смисъл това си беше и благодат. Водещите клюкарски мрежи вече сочеха Албърт Морис като главен заподозрян в атаката срещу УП. Здравата щеше да загази, ако бе още жив. Горкото копеле. Мисля, че можеше да очаква подобен край с неговите романтични и старомодни опити да се изправи като някакъв кръстоносец срещу силите на злото. Рано или късно щеше да раздразни някоя наистина едра риба и да си навлече беля на главата. Който и да бе направил това, бе действал опустошително категорично.

Още дори не бях започнал да схващам напълно в какво съм се забъркал, когато колата намали и спря. Задната врата започна да се отваря и рошавият пор-дубъл на Пал се приготви за скок. Но дубълите от охраната бяха бдителни и бързи. Един стисна врата на палоида като с менгеме. Другият ме хвана за лакътя — учтиво, но достатъчно силно, за да ми покаже колко безсмислена би била всяка евентуална съпротива.

Слязохме до неосветен портик в голяма каменна сграда и тръгнахме по едва видими стълби, отчасти скрити зад хризантеми — някои от тях бяха наистина прекрасни. Сигурно щях да се съпротивлявам достатъчно дълго на пазача си, за да ги помириша, ако носът ми работеше. Е, добре де…

В края на стълбището имаше отворена врата, водеща към нещо като фоайе, където няколко души се бяха разположили на кресла и около маси, пушеха, разговаряха и отпиваха от питиетата си. На пръв поглед реших, че са истински, тъй като всички бяха в различни оттенъци на човешкото кафяво и носеха истински облекла, макар и доста старомодни. Но окото ми на експерт бързо установи, че тоновете на плътта са постигнати с гримове. Лицата им съвсем ги издаваха — всички носеха познатите изражения на примирение и скука. Това бяха дубъли в края на дългия си работен ден, чакащи търпеливо момента на изтичането на срока им.

Двама от тях седяха пред скъпи интерфейсни екрани и разговаряха с компютърно генерирани ИИ-аватари с лица, подобни на техните собствени. Единият беше мъничък, приличащ на дете голем, облечен в изтъркани дочени дрехи. Не можех да разбера нито една негова дума. Другият, оформен като закръглена жена с червеникава коса, облечена в несъразмерно дамско облекло, говореше достатъчно силно, за да я чуя, докато пазачът ме влачеше покрай нея.

— … с наближаващия развод ще има много промени — говореше тя на лицето на екрана. — Моята част ще става все по-усложнена, докато предизвиканите от стреса субмотивации стават все по-недоловими. Щом не можем да имаме по-добра ден-за-ден приемственост, бих искала поне да получа повече данни за оригиналните индекси на нещастие. Особено щом ми се налага да започвам всеки ден почти от нулата. За щастие, ситуацията е толкова хаотична, че постоянството не е съвсем задължително и дори не се очаква от субекта…

Гласът й бе чист професионализъм, а думите й нямаха нищо общо с мен. Албърт Морис очевидно не бе единственият кадърен наемник, привлечен за някой от неясните проекти на ексцентричния трилионер.

Охраната ни заведе до една врата в другия край на салона. Видим лъч сканира челата им на сини ивици и отвори вратата. Видях огромна зала, разделена от редове тежки колони, поддържащи постройката отгоре. Закрачихме бързо през тази бетонна гора и от всички страни виждахме различни лаборатории. Апаратурата от лявата ми страна бе свързана с дублирането, както и би могло да се очаква — фризери, впечатващи устройства, пещи и така нататък, както и няколко устройства, които ми бяха непознати. От дясната ми страна имаше апаратура, свързана с човешката биология и медицина — истинска миниатюрна човешка болница, допълнително оборудвана с последните модели мозъчни скенери-анализатори.

Всъщност предположих, че са това. Албърт е… беше… аматьор, който най-грижливо следеше цялата литература, свързана с мозъчната психопатология на престъпниците. Интерес, който аз, бидейки франки, очевидно не притежавах.

Пазачите ни заведоха до друга чакалня, намираща се зад заключена врата. През тесния прозорец видях нервно крачеща фигура, която изстрелваше въпроси към някого извън полезрението ми. Кожата на разпитващия бе лъскава, блестяща и под нея се издуваха скъпи синтетични сухожилия, почти като човешки. Малцина могат да си позволят подобни тела, да не говорим за използването им в големи количества. Това бе вторият висококачествен Каолин-дубъл, който виждах през последния час. Не преставаше да поглежда към стената, където се рееха и блъскаха множество мехури-дисплеи, издуващи се в отговор на погледа му и показващи събития от различни части на света.

Забелязах, че няколко мехура продължават да показват фабриката. Аварийните екипи продължаваха да се мотаят нагоре-надолу, но вече не така обезумяло. Явно бяха успели да ограничат действието на прионната атака. Бях готов да се обзаложа, че производството ще се възобнови още преди изгрев-слънце — поне в по-отдалечените части на нивото.

Друг екран гледаше към тлеещите останки на малка къща — дома на Албърт, а може би и неговия крематориум. Уви.

— Отдръпнете се оттам, моля — каза един от пазачите с тон, който показваше, че повтарянето няма да е толкова учтиво. Махнах се от прозореца и се присъединих към палоида, който лежеше на тънкия дюшек, поставен върху едно болнично легло. Малкият голем-пор ближеше раните си, получени по време на кратката схватка, с която си осигурихме достъп в „Универсални пещи“.

Както и беше очаквал истПал, тунелите, изкопани от фанатичните последователи на Лум и Гадарен, вече бяха открити от някого. Скрити механични пазачи, бдителни и много по-дълготрайни от глината, се нахвърлиха върху нас, когато излязохме навън. Но глината е пъргава. А и онези роботи-пазачи никога не се бяха изправяли срещу цял взвод атакуващи палоиди! Докато стигнах, битката бе почти приключила. Намерих един палоид посред парчетата от дубъл-съратници и механични пазачи. Отразяващата му козина пушеше и повечето от малките бойни бълхи, които носеше, бяха изчезнали. Но противниците бяха унищожени и пътят пред нас беше открит. Можехме да се втурнем да търсим сивия ми брат преди да са го пипнали за извършване на престъпление.

Стана така, че предупреждението ни пристигна твърде късно. Все пак сивият явно сам се беше досетил. Втурването му в последния момент в задника на самотоварача бе храбро и находчиво. Поне се надявах, че властите ще го приемат за такова. Ако им бъде разказана цялата история, разбира се.

Докато чакахме, малкият голем на Пал започна да се оплаква.

— Хей! Какво трябва да направя, за да получа малко медицинска помощ? Някой да е забелязал случайно, че съм повреден? Какво ще кажете за една красива медицинска сестра? Или за малко гипс и шпакла?

Единият от пазачите го изгледа, след което промърмори нещо в комуникатора на китката си. След малко се появи оранжев сервизен дубъл, лишен от всякакви полови белези на оригинала си, и започна да пръска с различни спрейове раните на Палоид. Аз също бях получил едно-две изгаряния, но да сте ме чували да хленча?

Минутите минаваха. Много минути. Помислих си, че вече сигурно е сряда. Страхотно. Май трябваше да си прекарам вчерашния ден на плажа.

Докато чакахме, един дубъл-куриер мина забързано с дългите си крака покрай нас. Носеше малък тефлонов контейнер. Палоидът сбърчи влажния си нос и кихна.

— Каквото и да се намира в тая кутия, било е дезинфекцирано по най-малко петдесет различни начина — отбеляза той. — Смърди на алкохол, бензол, бактина и на онова пенестото от фабриката.

Пратеникът почука на вратата и влезе. Чух как платиненият Каолин изрева: „Най-после!“, а ние пак останахме да висим и да се скапваме с всяка изминала минута. Малко след като болногледачът приключи със закърпването на палоида, малкият ми приятел зацвърча отново — настояваше за още една услуга.

— Ей, приятел, що не ми дадеш един четец, а? Трябва да съм полезен, нали разбираш? Оригиналът ми неотдавна се включи в един читателски клуб. Иска да дочете „Моби Дуб“ преди следващото събиране. Мога да отметна няколко глави, вместо да безделнича тук.

И това ако не е наглост! Да предположим, че успее да прочете страница-две. Но дали ще успее да прехвърли и една думичка в истПал? „Естествено — помислих си аз. — Стига да успеем да се махнем оттук.“

За моя най-голяма изненада пазачът сви рамене, отиде до един шкаф, измъкна един оръфан таблет и го метна на леглото до палоида. Малкият голем плъзна лапа по списъка със заглавията, за да намери последния бестселър за морския голем, който бил толкова огромен, че на енергийните му клетки щели да са им необходими десетилетия преди да се изтощят… дубъл-чудовище, впечатано с измъчената душа на побъркан учен, който след това трябвало да преследва ужасното си създание, носещо се през всичките седем океана, разбиващо кораби на трески и изобличаващо непреклонния си преследвач в продължение на цели хиляда страници. Напоследък се появиха маса романи и филми на подобна тема, описващи конфликтите между дубълите и техните архетипни оригинали. Чувал съм, че този бил написан добре и бил пълен с претенциозни екзистенциални постановки. Но Албърт Морис никога не си бе падал по висшата литература.

Всъщност бях доста изненадан да науча, че Пал им слабост към подобни неща. Читателски клуб, да му се не види и керамичният ми задник! Явно беше намислил нещо.

— Елате — каза единият от пазачите ни в отговор на някакъв скрит сигнал. — Очакват ви.

— Каква чест е да бъдеш очакван! — Естествено Пал не можеше да пропусне поредната възможност за остроумна забележка. Пусна таблета, покатери се на рамото ми и аз се помъкнах към вече отворената врата на някаква зала за заседания.

Надутият голем-Каолин ни чакаше.

— Седнете — заповяда той. Тръшнах се на стола, който ми посочи — покрит с повече тапицерия, отколкото бе необходимо за евтиното ми тяло.

— Аз съм много зает — обяви магнатът-дубликат. — Имате десет минути за обяснения. Бъдете точни.

Никакви заплахи или увещания. Никакви предупреждения да казваме само истината. Почти със сигурност щяха да ни подслушват сложни неврални програми. Макар че тези системи не са разумни (във всеки точен смисъл на думата), необходима е много голяма концентрация и късмет, за да ги заблудиш. Албърт имаше тази дарба и предполагам, че аз също я бях наследил. Но нямах никакво желание да се опитвам да я използвам.

А и истината сама по себе си беше достатъчно занимателна. Пали започна направо по същество.

— Предполагам ще се съгласите, че всичко започна в понеделник, когато две различни групи фанатици се свързаха с мен и се оплакаха, че моят приятел — порът ме посочи с лапа — им е досаждал със среднощните си посещения…

Издрънка цялата история, включително подозренията ни, не някой е замислил да скрои номер на злополучните фанатици Лум и Гадарен заедно с истАлбърт и да ги изкара виновни за саботажа в УП.

Не можех да упреквам решението на палоида да сътрудничи и да разкаже всичко. Колкото по-скоро разследването излезеше на правия път, толкова по-добре — това бе единственият начин да се изчисти името на Албърт, независимо че това едва ли имаше особено значение за него. (Забелязах, че малкият пор умело избягва споменаването на собствения си оригинал. Засега истПал беше извън опасност.)

И въпреки това глиненият ми мозък бе изпълнен с лоши предчувствия. Самият Каолин също не беше изключение от евентуалните заподозрени. Разбира се, не бих могъл да си представя защо му е на един трилионер да саботира собствената си компания. Но след ден като изминалия и най-шантавите конспиративни теории ти се струват приемливи и правдоподобни. Нима сивият номер едно от вторник не изчезна мистериозно точно тук, в имението на Каолин? А и магнатът бе един от малцината, който разполагаше с достатъчно средства — технически и финансови — да даде ход на нещо толкова забъркано и пъклено.

Но главната ми мисъл беше „Но къде са ченгетата? Този разпит трябва да се води от професионалисти.“

Следователно Каолин имаше нещо, което предпочиташе да пази в тайна. Дори с риск да престъпи закона.

„Можеше здравата да загази, ако беше наранен и един-единствен истински човек при атаката — помислих си. — Всъщност единствените засегнати, които видях в УП, бяха дубъли…“ Мисълта увисна, недовършена и незадоволителна.

— Леле, леле — поклати глава платиненият ни домакин, след като порът-дубъл приключи невероятния си разказ за среднощни посетители, религиозни фанатици, граждански права и тайни тунели. — На това му се вика история.

— Благодаря! — изтърси палоидът и размаха задната си добавка от удоволствие от комплимента. За малко да го цапардосам.

— Разбира се, при други обстоятелства щях да я сметна за абсурдна. Смесица от пълни фантазии и откровени безумия. — Той помълча. — От друга страна, тя се връзва с една друга информация, която получих току-що.

Платиненият дубъл направи знак на куриера, който търпеливо стоеше в ъгъла, да се приближи. С помощта на ръкавици за еднократна употреба жълтият голем извади от кутията малък цилиндър — най-малкият и най-простият вид аудиоархив, който не се нуждае от захранване — и го пъхна във възпроизвеждащото устройство на масата. Прародителите ни не биха нарекли разнеслия се звук глас — повече приличаше на ромон от приглушени цъкания и полутонове, който се превърна в порой от стенания, след като куриерът го пусна на по-високи обороти. Но въпреки това всяка дума достигаше до мен кристалночиста.

Винаги съм кисел, когато излизам от затоплящата вана… грабвам хартиените дрехи от шкафа… като чудесно знам, че съм копие-еднодневка…

Ама че гадост. Откъде е това скапано настроение? Може би от новините на Риту? От напомнянето, че истинската смърт все още дебне всички ни?

… Понякога си щурецът. Понякога — мравката.

Разбирането беше много по-силно от простото чуване на познатия ритъм и фрази. Не мислите бяха онова, което ме порази и изпълзи с неспокойното усещане за повторяемост. Личността, която говореше това, бе започнала своята пародия на живот само минути преди аз да започна своята. И двамата бяхме започнали съществуването си във вторник сутринта с почти едни и същи мисли — макар и да не съм снабден с допълнителните екстри на сивия. Изработен от по-груб материал, аз бързо преминах някаква странна граница и разбрах, че съм франки. Първият, правен някога от Албърт Морис.

Приятелчето, което водеше този дневник, явно бе по-стандартно. Поредният лоялен сив. Истински професионалист. Достатъчно умен, за да разкрие интригите на всеки дребен престъпник.

Но и достатъчно предсказуем, за да попадне в капана, заложен от някой наистина дяволски ум.

… Намирам се в „Студио Нео“ и минавам покрай лъскави витрини, предлагащи услуги, които никой не би могъл и да си представи преди появата на голем-технологията…

Чакай малко.

Телефонът… Пал… Нел решава да прехвърли обаждането към истинския ми аз, но продължавам да слушам. Иска да ида при него…

— Виждаш ли? — заяде се малкият пор-голем на рамото ми. — Исках да те предупредя, Албърт!

— Не разбра ли, че не съм Албърт! — озъбих му се аз. Раздразнени и нервни, продължихме да слушаме забързания запис, описващ фаталната среща.

Секретарката на маестрата… вървим в посока, отдалечаваща ме от Уоммейкър.

— Срещата ни засяга някои деликатни въпроси…

Слушахме унесено как „клиентите“ — един от тях се представяше за самата маестра — обясняват, че се нуждаят от дискретен следовател, който да души тайно, но напълно законно около УП и да измъкне информация за наличието на тайни технологии. Точно онова, което би погъделичкало суетата и любопитството на Албърт! Особено хитър ми се стори начинът, по който всеки от новите му работодатели правеше всичко възможно да се представи в колкото се може по-дразнеща и неприятна светлина. Знаеха, че понеже познава архетипа си, той ще свръхкомпенсира и няма да позволи на личната неприязън да повлияе на решението му. Че ще понесе непоносимото от чист инат. (Можете да го наречете и „професионализъм“.)

Подмамваха го като риба.

Последва приключението в клуба и измъкването на косъм след случайната среща с някакви гладиатори-големи. Среща, след която трябваше да бъде спешно поправен — от пчелите от кошера на царица Ирена. От разказа му в сегашно време ми се прииска да скоча и да му изкрещя да се събуди и да разбере, че го използват!

Е, отстрани е лесно да забележиш пъкления номер. (Дали аз бих го забелязал при подобни обстоятелства?)

Но всички страни допуснаха грешки. Врагът — който и да бе забъркал този сложен заговор — пропусна да забележи реалновремевото записващо устройство на сивия, скрито в плътните душевни нишки в ларинкса му — дори когато го приведоха в безсъзнание, за Да го „поправят“ и да инсталират зловещата прионна бомба. Несъмнено бяха търсили по-хитроумни комуникационни и проследяващи устройства, но малкият архиватор не използваше друго захранване освен слабите движения на гърлото. Старомодна, но практически невидима записваща система… точно затова Албърт винаги я инсталираше в сивите си.

Нищо чудно, че куриерът бе взел такива предпазни мерки, когато докосваше цилиндъра! Макар и дезинфекциран, той бе измъкнат от отвратителната, заразена с прион каша на пода на фабриката — смесените останки на злополучния самотоварач и обречения частен детектив. В него все още можеше да има останали каталитични молекули, смъртоносни за същества като нас, лишени от истинска имунна система.

Но все пак това бе една много важна следа сред стопените останки. Жизненоважно доказателство. Може би достатъчно, за да оправдае посмъртно създателя ми.

Но защо Каолин го пускаше на нас — на палоида и мен — вместо на полицията?

Високоскоростният разказ скоро стигна до най-добрата част от деня на сивия — майсторското измъкване от Всевиждащото градско око, измамването на цял легион обществени и частни камери, покриващи почти всеки ъгъл на съвременния градски пейзаж. Сто на сто му бе харесало. Но след това, вече потулил следите си, той бе влязъл в „Универсални пещи“.

От гишето се подават две неща — значка на посетител и карта… Насочвам се към ескалатора, водещ надолу… потъвам в огромния мравуняк под блестящите корпоративни куполи в търсене на улики, че Каолин незаконно крие важни научни открития…

Добре, да предположим, че „Универсални пещи“ са намерили решение как да прехвърлят Постоянната вълна на разстояния, по-големи от един метър. Ще има ли улики, които лаик като мен да е в състояние да различи?… Може би точно в този момент шефовете на УП тайно се „излъчват“ из цялата планета?

Двамата с палоида се спогледахме.

— Еха! — промърмори малкият голем.

Възможно ли бе това да е било откритието? Дистанционното дублиране би разтърсило начина на живот, с който едва напоследък започнахме да свикваме след всички години на сътресения.

И двамата се обърнахме към дубКаолин. Реакцията му не издаваше нищо, но какво ли бе направил, когато беше чул думите първия път? Дали платиненият му тен беше потъмнял от ярост и страх?

Вибрация под краката ми… огромни машини разбъркват органичната глина и втъкават в нея нишките, настроени да вибрират с ритмите на изтръгнатата душа… омесват кукли, които вървят и говорят… и ние приемаме всичко това за даденост…

По дяволите. Нещо ме тормози… Как е възможно „Универсални пещи“ да скрият нещо толкова значимо, че да променят хода на историята?

Да, злото процъфтява, когато се пази в тайна. Точно това кара Албърт да продължава напред. Да разобличава престъпниците. Да открива истината. Напук на всичко. Но дали аз в момента се занимавам със същото?

— Най-после — промърморих аз, когато сивият започна да си задава правилните въпроси. Което си е истина — той изрази съмненията си и преди това. Но от това последвалите събития изглеждаха още по-отчайващи.

Може би сивият е бил дефектен като мен — долнокачествено копие, направено от изтощен оригинал. Албърт не бе в най-добрата си форма. От друга страна обаче той беше манипулиран от истински експерти. Може би просто не бяхме имали никакъв шанс.

Нещо като комар избягва замахването ми и се насочва към лицето ми. Използвам внезапен прилив на енергия, за да хвана нещото… и да го смачкам…

Миниатюрният Пал впи нокти в псевдоплътта ми.

— По дяволите, Албърт! Доста се охарчих за ситните роботи. — Гледаше ме с мъничките си очи, сякаш аз бях виновен за твърдоглавието на сивия. Може би трябваше да реагирам и да го метна от рамото си на пода. Но записът наближаваше фаталната си кулминация.

Изведнъж разбирам… Щяха да увеличат размера на пораженията, като забавят задействането… с помощта на часовников механизъм или чрез включването му, когато мина през втори скенер…

— Спри!

Оттук нататък диктовката се превърна в забързан, трескав стон, много по-труден за разбиране, сякаш думите се изговаряха от някой, който се е задъхал от тичане или се мъчи да се съсредоточи върху безнадеждна задача.

В опит да спаси нещо много повече от собствения си мизерен живот.

— Виждам своя версия, боядисана в УП оранжево версия — носи някакво подобно на невестулка същество… Изглежда, днес си е намерил по-интересна работа от чистенето на тоалетни. Радвам се за теб, Зелчо…

Почувствах се малко засрамен заради сардоничните мисли на сивия. Може би трябваше да положа повече усилия, за да го спася? Щеше ли истАл да е жив, ако бяхме успели?

Безсмислено е да съжаляваш, когато собственият ти часовник неумолимо тиктака. Защо Каолин ни пусна този запис? За да се подиграе на провала ни?

Нещастният самотоварач се гърчи… не мога да го виня, но болката само ме кара да продължа още по-навътре, като задържам дъха си…

… бивам изяждан…

Дали съм достатъчно дълбоко? Ще успее ли огромното глинено тяло да задър…

Записът завърши с остър писък.

Двамата с палоида се обърнахме към безстрастното, почти човешко лице на дубЕнеас Каолин. Той ни гледа дълго, без да каже нито дума. Едната му ръка леко трепереше. Накрая заговори с тих глас, който звучеше по-изтощено, отколкото подобава на един голем на средна възраст.

— Така. Искате ли да се пробвате да пипнете перверзниците, които направиха всичко това?

Двамата с дубъла на Пал се погледнахме слисани.

— Да не искате да кажете… — заекнах аз. — Да не искате да кажете, че ни наемате?

Какво очакваше да свършим за десетте часа (или по-малко), които ни бяха останали?

23. Глазирани зайчета

Пустинята е много по-ярка, отколкото я показват в холокината. Някои твърдят, че сиянието можело дори да проникне през черепа ти и да достигне чак до епифизната жлеза, — онова дълбоко скрито „трето око“, което мистиците от миналото са наричали пряка връзка с душата. Казват, че изгарящата светлина разкривала скритите тайни. Или пък те довежда до такъв делириум, че лесно можеш да откриеш космически смисъл и в най-простите неща. Нищо чудно, че пустините са традиционното обиталище на аскети с безумни очи, търсещи лика на Бога.

Точно сега нямам нищо против да срещна някой аскет.

Ще го помоля да ми услужи с телефона си.

Дали това нещо работи? Прекарах последните два часа в бърникане на малкото захранвано от мускулите звукозаписно устройство. Тествах го, като му диктувах какво се бе случило снощи. Първо трябваше да го изкопая от сивия голем, който бях напъхал в багажника на разбитото волво. Отвратителна задача, но дубълът така и така си беше отишъл, заедно с цялата електроника на колата, когато платиненият Каолин стреля със странното си оръжие по нас.

Субвокалният рекордер не се нуждае от електричество — една от причините, поради която го инсталирам в моите сиви. Не мога да диктувам със забързания гърлен код, както правя, когато съм от глина. Но въпреки това малкото устройство може да възприема околните звуци — като изговорени думи например, — докато е закрепено на венците ми. Малките трепвания са достатъчни, за да го захранват. След всичко, което ни се случи, Риту ще си помисли, че съм получил някакъв нервен тик.

Тя излезе от убежището ни (цепнатина сред камънаците), за да пие вода от малкото езерце в дъното на каньона, който открихме. Дори дубълите имат нужда от вода в пустинята — освен ако не искаш слънцето да ги свлече и да ги напука. Това ми дава оправдание за собствените ми разходки до езерото. В края на краищата аз съм истински. Нося си знака на Адам, скрит от грима и дрехите.

Защо продължавам да се правя на изкуствен ли? От любезност. Големът на Риту няма голям шанс да се добере до вкъщи, за да бъде прехвърлен. А и едва ли оригиналът му ще поиска подобни спомени. От друга страна, моите изгледи да се махна оттук са доста по-добри. Ще изчакам падането на нощта и ще тръгна на запад под светлината на луната, докато не стигна до път, до къща или до камерата на някоя екогрупа. До каквото и да е, на което бих могъл да извикам „Помощ“. Просто цивилизацията в наши дни е прекалено голямо нещо, за да успееш да го подминеш. А здравото органично тяло може да издържи много, стига да не направиш някоя глупост.

Да предположим, че стигна до телефон. Да го използвам ли? В момента врагът ми (вайс Каолин?) сигурно е убеден, че съм мъртъв. Истински мъртъв след ракетната атака срещу къщата ми. Заедно с всичките ми дубъли. Положил е много усилия, та Албърт Морис да бъде лишен от всякаква възможност за приемственост. Повторното ми появяване само ще привлече вниманието му отново.

Първо имам нужда от информация. От план.

А и също така по-добре да стоя настрана и от ченгетата. Докато не докажа, че са ме натопили. Малко допълнителни страдания — преход през пустинята, като избягвам всички възможни камери — могат да се окажат от полза, ако искам да се промъкна незабелязано в града.

Дали ще се заема с това? О, преживял съм хиляди наранявания, всяко от които би довършило и най-здравия от прародителите ми — изгаряния, удушавания и обезглавявания. Умирал съм повече пъти, отколкото мога да преброя. Но днешният човек никога не прави подобни неща, когато е в органична форма! Истинското тяло е за упражнения, а не за мъчения.

Някога здравият ми стар дядо от двадесети век е хвърлял своето тяло — единственото си тяло — от мост, завързан за края на еластично въже. Изтърпявал е невероятни мъчения в зъболекарски кабинети. Всеки ден е пътувал по магистрали без насочващи лъчи, като е доверявал самото си съществуване на съмнителните шофьорски умения на съвсем непознати хора, профучаващи покрай него в примитивните си превозни средства, пълни с течни експлозиви.

Дядо ми сигурно просто би свил рамене, пред подобно предизвикателство и би тръгнал през пустинята без никакви оплаквания и възражения. А аз сигурно ще заскимтя, ако в обувката ми влезе и едно-единствено камъче. Но въпреки това съм твърдо решен да опитам. Довечера, след като големът на Риту се пресели на мястото, където отиват лишените от всякаква надежда големи.

Дотогава ще остана с нея.

Тя се връща, така че спирам диктовката. Всичко по-нататък ще трябва да се записва от разговорите ни.

— Албърт, успя ли да спасиш нещо от колата?

— Не много. Всичко е изгоряло — апаратура, радио, локатори… Май никой не знае, че сме тук.

— Имаш ли някаква представа как стана така?

— Само предположение. Оръжието на дубКаолин е унищожило цялата електроника и е било предназначено да вижда сметката на впечатана глина.

— Но тогава защо сме тук?

— Защото старото волво има повече метал, отколкото днешните автомобили. Бяхме по-добре защитени. Освен това изненадах Каолин, като тръгнах право към него и не му дадох да се прицели добре. Сигурно затова бяхме само зашеметени.

— А след това? Как стана така, че сме на дъното на това дере? На километри наоколо има само кактуси и шубраци. Къде е пътят?

— Видях сред останките нещо, което не бях забелязал досега. Локва до вратата на шофьора.

— Локва ли?

— Кал от голем. Останки от неуспелия ни убиец, според мен.

— Аз… още не мога да повярвам, че беше Енеас. Защо му е да ни убива?

— И аз се чудя. Но ето я и интересната част, Риту. Локвата беше прекалено малка — на половината размер!

— Половина… сигурно е бил разкъсан на две, когато го размаза. Но къде е другата част?

— Искаш ли да чуеш предположението ми? Макар и разкъсан на части, Каолин може и да е успял да довлече каквото е останало от него до колата и се е вмъкнал през полуотвореното стъкло. Ние сме извън строя. Двигателят е продължил да работи, но вратите и прозорците са блокирали. Той не е можел да ни довърши с голи, ръце. Затова…

— Затова се е добрал до контролера… до газта и управляващия лост… и ни е закарал през пустинята, а половината му тяло е висяло през цялото време отвън.

— Искал е да ни скрие, за да не ни намерят и да ни спасят. Някъде насред горещата пустиня, през която не може да мине никой дубъл. И след като го е направил, сложил край на мъченията си, като се е пуснал и се е разтворил.

— Но какво може да ни попречи да изминем разстоянието по тъмно? О, да. Крайният срок. По кое време беше впечатан, Албърт?

— Ами… по-рано от теб, предполагам. Каолин е имал основателна причина да мисли, че не можем да оцелеем след полунощ. Видя ни в дома ти, нали си спомняш?

— Сигурен ли си, че това е същото копие на Енеас, което стреля по нас?

— Какво значение има?

— Може би има. Ако този тук е бил направен само да изглежда като него.

— Възможно е. Но тези анатомично правилни платинени копия са скъпи и трудно могат да се произведат нелегално. Да погледнем на нещата от друг ъгъл, Риту. Ако имаше телефон, на Каолин ли би се обадила?

— Ами… май не. Но ако имахме някаква представа защо…

— Обзалагам се, че е свързано с всички останали шантави неща, дето се случиха вчера. Фаталният „инцидент“ с баща ти също трябва да е свързан с всичко това. Изчезването на призрака му в имението на Каолин, както и на един от моите сиви. Каолин може да си е помислил, че призракът на Махарал и моят сив са в съюз.

— В какво?

— След това и атаката срещу УП. Според клюкарските канали по някакъв начин в нея е бил замесен друг мой дубъл. Прилича ми на нещо, нагласено специално да ме дискредитира.

— Искаш да кажеш, че всичко това е заради тебе? Не е ли малко солипсистично?

— Няма нищо солипсистично във взривяването на дома ми, Риту.

— О, вярно. Твоето архи. Твоят истински… забравих.

— Няма значение.

— Как можах да забравя? Та ти сега си призрак. Ужас. И аз те забърках във всичко това.

— Нямаше как да знаеш…

— И все пак ми се иска да можех да направя нещо.

— Забрави. А и не можем да разгадаем тайната, докато сме заседнали в пустинята.

— И това не ти дава мира, Албърт. Освен че знаеш, че с живота ти е свършено. Освен несправедливостта усещам отчаяние… желание да решиш още една загадка.

— Е, нали съм детектив. Откриването на истината…

— И това те вълнува дори сега?

— Особено сега.

— Тогава… завиждам ти.

— На мен!? Твоят оригинал е жив. Тя не е подложена на непосредствена опасност. Каолин, изглежда, е много по-заинтересован от…

— Не, Албърт. Завиждам на страстта ти. На съсредоточеността ти, на целеустремеността. Възхищавам се.

— Е, чак пък толкова…

— Наистина. Представям си, че това добавя още масло в огъня — да умираш… да си призрак… и никога да не разбереш какво се е случило.

— „Никога“ е много силна дума. Остава ми надеждата.

— Типично за тебе, Албърт! Оставаш си оптимист дори и след смъртта си. Надяваш се, че някой сателит ще забележи сигнала 808 от раздраната облицовка на седалките, който изписа на пясъка. И най-малкото ще ти даде възможност да разкажеш всичко на следващия детектив.

— Нещо такова.

— Дори и сега, когато слънцето залязва и не се виждат никакви вертолети?

— Недостатък на характера.

— Чудесен недостатък. Иска ми се да го имах и аз.

— Ти ще продължиш, Риту.

— Да, утре ще има Риту Махарал и няма да има Албърт Морис. Зная, че би трябвало да го кажа с повече чувство, но…

— Няма нищо.

— Мога ли да ти кажа нещо, Албърт? Една тайна?

— Е, Риту, доверяването на мен може и да не е най-до…

— Истината е, че винаги съм имала проблеми с дубълите. Моите често се държат по начини, по които не очаквам. Не исках да правя и този.

— Съжалявам.

— И сега да очаквам смъртта в пустинята. Дори и ако тя е само една от нас, която…

— Можем ли да поговорим за нещо различно от неизбежния край, Риту?

— Извинявай, Албърт. Връщам се все на тая тема против волята си. За какво искаш да поговорим?

— Например за това какво е работил баща ти преди смъртта си.

— Албърт… по договор не можеш да разпитваш по тази тема.

— Това беше тогава.

— Разбирам. А и на кого би могъл да кажеш? Добре. От години Енеас Каолин караше баща ми да работи върху един от най-трудните проблеми на солистиката — Нехомологичния проблем на впечатването.

— Върху какво?

— Върху прехвърлянето на Постоянната вълна на голема — на спомените и опита — в репозитарий, различен от човешкия оригинал, който е създал голема.

— Искаш да кажеш, да се копира паметта от цял ден върху някой друг?

— Не се смей. Правено е. Вземи сто двойки еднояйчни близнаци. Около пет от тях могат да си разменят частични спомени посредством дубълите си. Повечето получават ужасни главоболия и дезориентация, но отделни двойки правят перфектни прехвърляния! Като използват големите като посредници за споделяне на всичките си спомени, те стават всъщност една личност с две органични тела, два истински живота плюс всички паралелни копия, които искат да направят.

— Чувал съм за това. Помислих, че е просто случайност.

— Никой не желае прекалено разгласяване. Възможността за дезинтеграция…

— Баща ти се е опитвал да го направи възможно между хора, които не са близнаци? Които дори не са и роднини? Стига бе!

— Не се учудвай толкова. Идеята е съществувала още от появата на дублирането и е вдъхновила безброй бездарни писатели и режисьори.

— Прекалено са много, от аматьори до метастудиа. Дори не се и опитвам да стоя в течение.

— Защото имаш работа. Истинска работа. Но изкуството е всичко, с което разполагат някои хора.

— Какво общо има това с…

— Изслушай ме. Гледа ли онова парасенси „Изкривеният“? Беше голям хит преди няколко години.

— Някой ме насили да го изтърпя почти целия.

— Помниш ли как лошите крадяха дубълите на важни учени и политици…

— Защото разполагаха с начин да прехвърлят паметта им в компютър. Страхотна идея за шпионски трилър, макар и невъзможна. Транзистор срещу неврон. Математика срещу метафора. Някой не беше ли доказал, че тези два свята никога не могат да се срещнат?

— Бевисов и Леов доказаха, че ние сме аналогови същества. Физически, а не софтуерни битове и байтове. Но душите също могат да бъдат копирани, както и всяко друго нещо.

— Баща ти не беше ли ученик на Бевисов?

— Техният екип за първи път впечата Постоянната вълна в кукла в „Каолин Клейнамейшън“. Прав си, историята в „Изкривеният“ беше тъпа. Дори компютър с размерите на Флорида няма да успее да копира човешка душа.

— Не мисля, че всяка история за прехвърляне в някой друг включва компютри.

— Така е. В някои драми отвличат голем и прехвърлят спомените му върху доброволец, за да измъкнат тайните. А понякога прехвърлената личност взема връх! Страшна идея, която наистина може да завладее публиката. Но сериозно погледнато, какво може да стане в действителност, ако се научим да прехвърляме паметта между хората и заличим границите между човешките души?

„Субвокална бележка до мен. Докато гледам как Риту говори, забелязвам, че води разговора леко, но ритъмът на говора й показва силен стрес, реалистично представен от сивия дубликат. Явно темата я засяга дълбоко.

Само да имах някои от аналитичните апарати!“

— Не знам, Риту. Ако хората можеха да разменят спомените си, мъжете и жените нямаше вече да бъдат такава загадка едни за други. Щяхме да можем да разбираме противоположния пол.

— Хм. Това би могло да доведе и до отрицателни последствия. Само си помисли как сексуалното напрежение допринася за тръпката в… о!

— Какво има?

— Албърт, виж хоризонта!

— Залезът, да.

— Забравила съм колко е красива тази част от деня в пустинята.

— Част от оранжевото сияние е от ЮЗЕТВП. Мисля, че ще свикнем да пием вода, която свети… Хей, да не ти става студено? Можем да се стоплим, като повървим. Вече е безопасно.

— Ние сме направени преди вчерашния залез, забрави ли? По-добре запази малкото elan, която ти е останала. Освен ако не искаш да я изразходваш за нещо по-приятно.

— Ами…

— Да се притиснем един до друг и да се стоплим.

— Става. Така по-добре ли е? Ти… ти казваше, че всичките онези бездарни режисьори имали нещо общо с последните занимания на баща ти.

— В известен смисъл. Сюжетите на холоисториите винаги се насочват към най-тъпите начини, по които може да се използва технологията. Но баща ми трябваше да обмисли всеки възможен сценарий. Прехвърлянето в друг води до сериозни морални усложнения. И въпреки това…

— Да?

— Имах чувството, че баща ми вече е научил много по въпроса. Много повече, отколкото признава.

— Продължавай, Риту.

— Сигурен ли си, че искаш? Какво значение има, когато краят ще настъпи всеки момент? Още едно от нещата, които ме ужасяват в дублирането. Тиктакащият часовник… много по-добре да се разсееш с нещо преди да се разпаднеш.

— Разсейване. Добре. Ти как би искала да прекараме останалото време, Риту?

— Аз… ами… Каква е личната ти философия относно чукането на грънци?

— Моля?

— Глинена игра. Месене на топки. Трябва ли да го казвам направо, Албърт?

— О… дубъл-секс. Риту, изненадваш ме.

— Защото го казах първа? Защото не подобава на една дама? Нямаме време за скромности, Албърт. Или може би спазваш някакъв обет за целомъдрие?

— Не, но…

— Повечето от мъжете, които познавам — и много жени, между другото — са абонирани за „Плейдуб“ и подобни списания и веднъж седмично получават плътно опаковани пакети с впечатан „експерт“ вътре. Дори и когато са по-възрастни…

— Риту, аз имам сериозна приятелка.

— Зная, четох профила ти. Воин. Много впечатляващо. Напълно ли сте се врекли, или само частично?

— Клара не е светица. Но сме запазили истинския контакт само един за друг…

— Много мило. И морално. Но ти не ми отговори на въпроса.

— Дубълсекс? Е, добре. Много зависи от това дали ще прехвърлиш.

— Което май не ни се очертава тази вечер.

— Разбирам какво имаш предвид.

— За разсейването. Искам да кажа, какъв е смисълът от задръжки, когато светът ще свърши след час или някъде там. Чийто и живот да бъде спасен…

— Добре! Съгласен съм. Ела насам.

— …

— …

— О, Господи!

— Какво?

— Албърт, поръчваш много скъпи сиви!

— Ти също.

— УП предлага специални екстри на служителите си с големи намаления. Това е хубаво…

— Да. Хайде…

— Ох, чакай, тук има камък… Така. Сега е по-добре. Ела. Отпусни се, Албърт. Искам да ти е хубаво. Забрави всичко.

— Да. Толкова е…

— … истинско. Сякаш…

— … сякаш… А… а-пчхи!

— Какво беше това? Да не би да… кихна?

— Помислих, че ти кихна. Прахта…

— Ти го направи! Ти си истински, по дяволите! Сигурна съм!

— Риту, нека ти обясня…

— Махай се от мен, копеле!

— Разбира се. Но… каква е тази боя, дето се люпи от врата ти?

— Млъквай!

— И лещите от очите ти са паднали. Помислих си, че твоята текстура е прекалено съвършена. Ти също си истинска!

— Помислих си, че си мъртъв. Че си само призрак, който скоро ще изчезне. Опитвах се да те утеша.

— Аз исках да утеша теб! Чии бяха онези приказки за разсейването?

— Говорех за теб, идиот такъв!

— Изглеждаше така, сякаш говореше за себе си.

— Доста правдоподобно извинение.

— Слушай! Да не си мислиш, че бих те докоснал, ако знаех? Казах ти, че ние с Клара…

— Мамка ти!

— Защо? И двамата сме лъгали, нали така? Аз ще ти кажа моята причина да дойда маскиран, а ти своята. Съгласна ли си?

— Върви на майната си!

— Не си ли доволна, че не съм бил в къщата си, когато падна ракетата? Да не би да предпочиташ да съм мъртъв?

— Не, разбира се. Просто…

— Можех да тръгна преди часове. Но останах да…

— Да се възползваш от момента!

— Риту, и двамата сме си помислили — по дяволите, какъв е смисълът?

— Именно!

— Какво?

— … Какво?

— Не помърмори ли нещо току-що?

— Не! Всъщност…

— Да?

— Казах само, че беше… наистина приятно…

— Да… беше. Ох, сега пък защо се смееш?

— Просто си помислих как щяхме да си лежим после, доволни, че сме се „утешили“… и да се чакаме един друг да започнем да се топим. Щяхме доста да почакаме…

— Ха. Смешно, наистина. И лошо, че го открихме толкова бързо.

— Да. Но, Албърт?

— Да, Риту?

— Наистина се радвам, че си жив.

— Благодаря. Много мило от твоя страна.

— Е, сега какво?

— Сега ли? Предлагам да тръгваме. Ще вземем пластмасовата туба от колата, ще я напълним с вода и ще тръгнем на запад.

— Към града? Сигурен ли си, че нямаш предвид югоизток?

— Югоизток ли?

— Към хижата на баща ми.

— Урака Меса. Не зная, Риту. Здравата съм загазил.

— И трябва здравата да помислиш как да решиш проблема. Хижата е усамотена и има екранирани връзки с Мрежата. Можеш да пращаш навън агенти, да разбереш какво става, преди да се изправиш срещу Енеас… или който стои зад всичко това.

— Разбирам. Можем ли да стигнем дотам пеша?

— Има само един начин да разберем.

— Добре…

— Освен това ще минем покрай бойното поле. Не беше ли това причината, поради която дойде лично, вместо да пратиш дубъл?

— Толкова ли ми личи, Риту?

— Реалистка съм и мога да кажа — и да завиждам, — когато някой е влюбен.

— Е, ние с Клара… и двамата сме предпазливи по отношение на обвързването. Но…

— Добре тогава. Нека тогава твоята любима-воин бъде нашата цел. Стъмва се, но луната изгрява, а аз имам прибор за нощно виждане в лявото си око.

— Аз също.

— Значи ще можем и да потичаме. Навремето прародителите ни са прекосявали тази пустиня. Не им отстъпваме по нищо, нали?

— Щом казваш, Риту. Според скромния ми опит хората могат да се изкарват какви ли не.

24. Психокерамика

Никога не съм предполагал, че да си опитно морско свинче на луд учен може да се окаже толкова интересно нещо.

Изминаха около десет часа, откакто протеиновият ми часовник започна обратното отброяване, което щеше да задейства рефлекса на сьомгата… онзи познат подтик да заплувам или да се затичам обратно към къщи, преодолявайки всяко препятствие, за да излея спомените от миниживота си в обширния склад на истинския човешки мозък. Но този дразнещ рефлекс бързо отшумя. Всеки голем-рефлекс, отпечатан в псевдоплътта ми, бе унищожен от физическите и психическите удари, на които бях подложен.

— Ще свикнеш с обновяването — обясни ми дубМахарал, докато ме подлагаше на мъчения с пара, горещи струи и облъчвания, след които тялото и крайниците ми оставаха подпухнали и треперещи както когато излизаш от пещта.

— Ще те боли само първите няколко пъти — каза той.

— Колко пъти може да се направи това преди…

— Преди неизбежното износване да направи тялото безполезно ли? Глината все още е много по-малотрайна от плътта. Този прототип може да направи до тридесет обновявания. Старият ми екип в УП сигурно вече е направил по-добър модел. Стига Енеас да не е спрял проекта… което изглежда твърде възможно.

„Тридесет обновявания“ — повторих си.

Тридесет пъти по-дълъг живот от обичайния за един дубъл. Жалко подаяние в сравнение с десетките хиляди дни, с които разполагаш в съвременния разнопосочен живот. Но със свежата elan, течаща през глиненото ми тяло, отговорих на Махарал честно.

— Ще съм ти благодарен, ако това не е просто начин да удължиш пленничеството ми.

— О, стига. Има ли продължение, има и надежда. Само си помисли — тридесет дни, в които да се надяваш и да кроиш планове за бягство!

— Може би. Но казваш, че съм бил тук и преди. Отвлечен и подложен на експерименти. Нима някой от онези Албъртовци е успял да избяга?

— Ако трябва да съм честен, трима се оказаха достатъчно умни, за да намерят начини да се измъкнат. Единият беше спрян от кучетата ми, точно на изхода. Друг се стопи, докато прекосяваше пустинята. А един дори успя да се добере до телефон! Но ти вече беше анулирал кредитния код на нещастника, след като не се бе появил цяла седмица. Моят роботизиран ловец го хвана преди да успее да прати съобщение през безплатните мрежи.

— Ще се погрижа за в бъдеще да оставям кодовете активни по-дълго време.

— Непоправимият оптимист! — засмя се Махарал. — Разказах ти за другите само за да ти покажа колко безполезно е бягството. Взех мерки да запуша пробивите в охраната, които използва тогава.

— Значи ще трябва да измисля нещо ново.

— Освен това знам как мислиш, Албърт. Изучавам те от години.

— Нима? Тогава защо съм тук, дубЙосил? Нещо в мен не ти дава покой. Нещо, което ти трябва, не съм ли прав?

Той ме погледна. Можех да се закълна, че в очите му проблесна нещо, намиращо се между алчността и страха.

— Към края съм — каза той. — Почти съм го стигнал.

— Най-добре да е така — отговорих му. — Дори възстановителната технология не може да те държи завинаги без истинско тяло. В мен е ключът, нали? В мен има някаква тайна, която би решила проблема ти. Но аз също ще се износя след няколко дни.

— Състезаваш се с времето.

— Тогава да вземем Енеас Каолин. Той гореше от желание да те види подложен на дисекция в лабораторията във вторник сутринта. Защо? Да не би да подозира, че си крал оборудване за своя собствена лаборатория, за да се опиташ да измамиш смъртта?

Напрегнатото изражение на Махарал става високомерно.

— Ти си умен както винаги, Албърт. Но в предположенията ти винаги нещо куца. Никога не можеш да схванеш истината, дори когато я излагам цялата пред теб.

Как да отговориш, когато някакво тяло ти казва подобно нещо за теб? Когато някой друг заявява, че знае как ще постъпиш по-добре от самия теб? Защото помни множество минали епизоди като този, напрегнати сблъсъци, които не можеш да си спомниш?

Не можех да отговоря и замълчах. Обновяването ми бе подарило още малко време, така че зачаках удобен момент.

Той дръпна превключвателя и запазващата течност от контейнера ми бързо се изля навън, след което килията ми се отвори. Докато тялото ми все още трепереше под въздействието на катализата, той нахлузи около китките и глезените ми енергийни окови. След това с помощта на дистанционно управление ме принуди да тръгна като марионетка към едно устройство, което приличаше на свръхподсилена впечатваща машина. Забелязах от края на апарата да стърчат два крака, боядисани в яркоалено. Заготовка. При това доста малка.

— Да не искаш да ме копираш? Нека те предупредя, дубЙосил…

— Само Йосил, Нали ти казах, вече аз съм Махарал.

— Да бе, дубЙосил. Ясно е, че искаш да направиш копие от копие. Как иначе ще оцелееш след тридесетото подновяване? Но, честно казано, що за решение е това? Второто копие винаги има пукнатини във впечатването. И става още по-лошо, когато копираш него. Грешките се натрупват. На третото ще бъдеш късметлия, ако си в състояние да ходиш.

— Така казват.

— Така казват ли? Виж какво, половината от работата ми е свързана с хващане на крадци на авторски права, които отвличат дубъли на филмови звезди, проститутки и така нататък, за да продават техни пиратски копия ментета. Насилствено превпечатаните ментета може и да стават за сексиграчки, ако клиентът е с ниски стандарти. Но това не е решение на твоя проблем.

— Ще видим. А сега, ако обичаш, бъди така добър да се отпуснеш и да ми съдействаш.

— Защо да го правя? Трудно е да направиш добро копие от съпротивляващ се субект. Мога да направя нещата по-трудни за теб.

— Прав си. Но само си помисли. Колкото по-добро е копието, толкова по-добре за теб. Ще има твоите способности, твоите мотиви, твоето мнение за мен! — Махарал се изкиска. — Качественото копие може да ти бъде съюзник в опитите ти да ме победиш.

Замислих се.

— Другите отвлечени Албъртовци… сигурно са се опитвали и по двата начина.

— Така е, само че когато копието беше лошо, просто опитвах отново. И отново, докато накрая не се съгласяваш да съдействаш. И тогава постигахме истински напредък.

— Представите ни за напредък очевидно се разминават.

— Може би. А може би не можеш да схванеш ползите от програмата ми, макар и да се опитвах да ти ги обяснявам в другите случаи. Във всеки случай твоят проблем сега е прагматичен, Албърт. Не можеш да постигнеш кой знае какво, окован във вериги. Двама от вас може и да постигнат нещо повече. Логиката е очевидна.

— Върви на майната си.

Той сви рамене.

— Помисли, Албърт. Имам достатъчно заготовки, за да експериментирам с теб колкото си искам.

Сивият на Махарал ме остави сам. Беше разочарован — но очевидно бе водил този разговор много пъти с моите други аз-ове и от опит знаеше, че накрая аргументите му побеждават.

Как само ми се искаше да съм бил по-внимателен при проследяването на всички мои копия, изчезнали през годините! А просто бях приел, че високата степен на загуба е неизбежна при работа като моята. И доколкото случаите вървяха добре, ми се струваше, че жертвите си заслужават. Не става дума за упоритост като тази на Клара — да пращаш себе си отново и отново на гладиаторски битки в името на ТЕЗ и страната си, с почти никакъв шанс да се върнеш цял-целеничък. Дори и така да е, дадох си дума за в бъдеще да съм по-внимателен.

Ако изобщо успеех да се измъкна оттук.

Ако разполагах с друга възможност.

Е, добре. Предадох се пред логиката на Йосил. Съсредоточаването по време на впечатването можеше да гарантира, че моят дубъл-брат ще се появи от пещта, изпълнен с ненавист към лудия учен.

И се оказа, че съм прав.

Сякаш имаше някакво значение.

— А сега за протокола — това не е първият път, когато си спомням за трансфер от дубъл на дубъл.

Стига де, всеки го е правил. Повечето хора не са очаровани от продукта, който често се оказва жалка плоска карикатура. Може да е дори болезнено да го гледаш, сякаш виждаш версия на себе си, която е пияна, друсана или безнадеждно болна. Навремето в колежа някои от момчетата правеха франкита само заради купона. Но аз никога не съм си падал по подобни забавления.

Отчасти, защото второто поколение дубъли никога не показват явни признаци на деградация. Никакви тремори или очевидни дупки в паметта. Никакви комични залитания и лигавене. Пълна досада! Със същия успех бих могъл да си правя копията и директно. А и по този начин се чувствах по-комфортно. А и освен това защо да нарушавам предупрежденията на УП? Могат да ти отнемат пещта.

Винаги съм знаел, че съм добър копист. Малцина са надарени тъкмо с тази дарба. На младини дори участвах в научна разработка, И какво от това? Няма особен практически смисъл. За какво ти е да правиш трансфер от дубъл към дубъл, дори и да го правиш добре?

Освен това те кара да се чувстваш странно. Изобщо не е като свалянето на спомените. Да лежиш на мястото на оригинала в глинено тяло, особено когато сензорите започват да те сондират с пипалцата си, които са пригодени по-добре да сканират неврони. Тетраграматронът трябва да работи по-усилено, за да хване Постоянната ти вълна, внимателно да измъкне всички акорди от вътрешната ти симфония и да копира и усили всяка нота, за да засвири идентична резонантна мелодия на другия инструмент до теб.

Странна работа. Този път определено усетих нещо като ехо, идващо от новия дубъл — все още безжизнена буца в своята затопляща вана. Усещането за déjà vu, което дедите ни са смятали за толкова свръхестествено (днес, го наричаме вълнение в Постоянната вълна) се стовари върху мен като леден дъх. Като внезапен порив на призрачен вятър. Усещане за интимни ласки със самия себе си, което никак не ми харесва.

Дали това е част от експеримента? Част от това, което се опитва да постигне Махарал?

— Преди два века Уилям Джеймс е въвел термина „поток на съзнанието“ — бодро отбеляза Махарал, докато се занимаваше с копчетата на пулта. — Говорел е за начина, по който всички ние обличаме чувството си за идентичност в илюзия. Илюзията за континуитет — като възприемането на една и съща река, течаща от един извор до океана.

— Дори дубъл-технологията не е променила тази романтична заблуда — продължи той. — Тя само добави многобройни странични разклонения и притоци към реката, но всички те продължават да се вливат в една-единствена душа, в същността, която всеки човек най-арогантно избира да нарече „аз“. Но реката сама по себе си е нищо! Тя е аморфна. Мираж. Непрекъснато променящ се поток от отделни разбъркващи се молекули и моменти. Дори древните мистици са знаели, че влизането два пъти в един и същи поток от едно и също място ще те потопи в две съвсем различни „реки“. В различни течности, изпикани в течението от различни слонове, на различни места и по различно време.

— Правиш философията да изглежда освежаващо натуралистична — измърморих аз, докато лежах и безпомощно слушах монолога му.

— Благодаря. Всъщност точно тази метафора беше твоя. Каза я преди години друг голем на Албърт Морис. Което е и доказателство на гледната ми точка, приятелю. Постоянната вълна е нещо много повече от продължаване на паметта. И би трябвало да бъде! Трябва да има някакъв вид връзка на по-високо — или по-ниско — ниво.

Тази игра ми е позната. Махарал се опитваше да ме разсее, така че гневът ми да не влияе върху процеса на впечатване. Но същевременно долавях в гласа му някаква искреност. Наистина се вълнуваше от глупостите, които дрънкаше.

А и необичайните усещания ме караха да искам да отвлека вниманието си от странно силното резонантно ехо. Въпреки че главата ми бе стегната между сондите, успях да обърна очи към Махарал.

— Говориш за Бог, нали?

— Ами… да. В известен смисъл.

— Не е ли малко странно, професоре? Целият ти живот е минал в нахлуване в територията на религията, в опити да я направиш практична и всеки да може да дублира душевното си поле, подобно на някаква евтина снимка. Едва ли старите църковни консерватори мразят някого повече от теб.

— Не става въпрос за религия — остро отговори той. — Всичко това, което сме направили аз и останалите с въвеждането на технологията, е да направим следващата крачка в дългата кампания, да отблъснем неясната бъркотия от противоречащи си суеверия и да запалим повече светлина. Първи Галилей и Коперник са се борили да освободят астрономията от свещениците, според които целият космос се ограничава единствено до човешките представи. След това Нютон, Болцман и Айнщайн са освободили физиката. Известно време религиите твърдяха, че животът е прекалено сложен и тайнствен, за да бъде разбран от някой друг, освен от Създателя — докато не анализирахме генома и не започнахме да създаваме нови видове в лабораториите. В наши дни повечето бебета се подлагат на генна терапия преди или след зачеването, и никой не възразява.

— Че защо да възразяват? — попитах аз, озадачен за момент. — Няма значение. Нека позная. Искаш да продължиш тази историческа нишка до съзнанието…

— И човешката душа, да. Това бе последният бастион на религията на двадесети век. Нека науката да обяснява природните закони — от квазарите до кварките! От геологията до биологията! И какво от това? Тези закони са просто предписания и декор, измислен от създател, който се вълнува много повече от въпросите за духа! Така твърдели те. Едва когато Джефти Анонас открила вибриращата същност на душата, претеглила я, измерила я…

— Някои все още отхвърлят избраната от нея терминология — отбелязах аз. — И твърдят, че съществува истинска душа, отвъд Постоянната вълна. Непостижима…

— … и неизразима, да. Нещо, което смъртните никога не могат да открият, нито да сведат до взаимодействащи си закони и сили. — Махарал рязко се изсмя. — Значи отстъпването с бой продължава. Всеки път, когато науката направи някакво откритие, се появяват нови видове бастиони… нова защитна линия, дефинираща някаква остатъчна територия, която ще остане завинаги свята, мистична и недостижима. Далеч от ръцете на профаните. До следващото научно откритие.

— Което с такъв хъс преследваш. Но защо тогава да говорим за религия…

— Не за религия, скъпи ми друже. Говорехме за общуването с Бог.

— Хм, разликата…

— … би трябвало да е повече от ясна! Макар че винаги ми е било трудно да ти я обясня.

— Е… съжалявам.

— Не, няма за какво. Свикнал съм с упоритата ти мудност. Редките дарби невинаги се съчетават с интелигентност.

Почувствах рязък звън в Постоянната вълна, който продължи да вибрирах пълна сила между мен и новия голем. Едно поне бе сигурно. Той щеше да мрази ненормалника също толкова, колкото и аз.

— Продължавай — промърморих аз. — За теб и за Бог.

Но Той млъкна на това място.

Разнесе се тих звън и скенерът отпусна хватката си. Последните пипала излязоха от носа ми. Изведнъж се оказах отново сам в натежалата ми глинена глава.

Машините забучаха и новият голем се понесе към пещта. Скоро го видях да става и да прави първите си несигурни стъпки.

Тъмночервен, като пръстта на Тексарканзас. И малък като дете. Освен това изглеждаше слаб. За да може Махарал да го контролира по-лесно. Но въпреки това високият сив призрак на професора предпазливо постави чифт енергийни белезници на китките му още преди първоначалното замайване да е отшумяло.

Ама че предпазни мерки! Сигурно съм му създавал доста неприятности. Поне това ми даде частица утеха.

— Няма да се бавим — обърна се към мен дубЙосил. — Искам да го подложа на някои контролни тестове и след това ще видим как протича обратното прехвърляне.

— О. Чакам с нетърпение.

Обикновено избягвам да срещам погледа на току-що създадените си копия. Чувствам се неудобно, а и какъв е смисълът? Но този път, след всичките необичайни усещания по време на впечатването, се почувствах длъжен да погледна малкия в очите. Няма прозорец към душата на голема ли? Може и да е така, но усетих някакво напрежение, когато черните му очи срещнаха моите. Нямаше нужда да чакам прехвърлянето, за да науча какви мисли минават през него.

„Потърси някакъв начин“ — мълчаливо го подтикнах аз.

Другият ми аз ми отговори с рязко кимане. След това, дръпнат от оковите на Махарал, се обърна и последва господаря ни към някаква друга част на зловещата лаборатория.

Така че сега лежа и чакам на мястото, където ме оставиха, и тревожно се питам какво ли още ми е приготвил моят похитител.

Тридесет дни вече започват да ми се струват много дълго време. Трябва да намеря начин да разбера много по-рано дали Бог няма да се окаже един от личните приятели на Йосил Махарал.

И освен това, дори и да ми се отвори подходяща възможност, трябва да внимавам какво правя. Например какво да правя, ако се озова в близост до телефон? Да извикам ли ченгетата? В някои случаи е достатъчно жертвата само да се обади за помощ и да чака професионалните си синьокожи спасители. Проста работа.

Но не и в този случай.

Колкото и да се мъча, не мога да улича Махарал в извършването и на едно-единствено углавно престъпление. Поне доколкото знам аз. Само дълга серия от кражби на оборудване, отвличане на дубъли, нарушения на авторски права и нелицензирани експерименти — нарушения, които в наши дни се наказват с граждански запрещения и автоматични глоби. След времето на Дерегулацията полицията не обръща особено внимание на подобен вид престъпления.

Не и аз!

Мен никакви жалки глоби не са в състояние да ме задоволят.

Истинският свят си има своите правила, а аз — моите.

Ще накарам тази проклета купчина прах да си плати. Дубъл срещу дубъл.

25. Горяща от страст глина

За моя изненада, вайс Енеас Каолин иска да ме наеме за детектив!

— Така. Искате ли да се пробвате да пипнете перверзниците, които направиха всичко това?

И посочи холомехурите, които се блъскаха един в друг. Повечето от тях показваха мястото на саботажа в „Универсални пещи“, сега гъмжащо от многоцветни дубъли-техници, подобно на гъмжило от мравки, борещи, се да върнат фабриката в работещо и носещо печалби състояние.

Други мехури се взираха надолу към димящите останки на малка къща в предградията.

Офертата на трилионера ме накара да си глътна езика, но малкият голем-невестулка на Пал я прие с апломб.

— Разбира се, ще се заемем. Но ще искаме четворно по-висок хонорар от обичайните такси на Албърт. Плюс разходите… в това число и за нова къща в замяна на току-що разрушената.

„Няма ли да поискаш между другото и ново органично тяло за Албърт?“ — язвително си помислих аз. Пал понякога ме поразява със способността си да се поти над дреболиите, без да обръща внимание на цялостната картина. Като например фактът, че Албърт Морис вече не съществува. Така че кой всъщност ще се заеме със случая? Моите законни права не са по-големи от тези на говорещ тостер.

Каолин остана невъзмутим.

— Условията са приемливи, но при условие, че плащането ще зависи изцяло от резултатите. И при положение, че господин Морис наистина се окаже невинен, както загатва записът.

— Загатва!? — викна палоидът. — Чухте разказа. Онзи нещастник е бил измамен! Лапнал въдицата, насаден на пачи яйца, баламосан, изпързалян…

— Пал — опитах се да го прекъсна.

— … подлъган, заблуден, преметнат! Балама. Глупак, марионетка, дръвник, тъпоглавец, пионка…

— Може и да е така — прекъсна го Каолин с вдигане на ръка. — Или пък записът е бил подготвен по-рано. Записан предварително, за да послужи като блестящо алиби.

— Това може да се провери — възразих аз. — Дори скрито в гърлото му, устройството би трябвало да запише и околния градски шум. Говорещи хора. Двигател на камион по улицата. Отделни звуци, които след внимателен анализ ще могат да се съпоставят с действителни събития, записани от обществените камери.

— Добре — кимна Каолин. — Тогава не предварително записан. Но въпреки това неверен. Сивият може да е минал през всичко това и да се е преструвал, че не е от конспираторите. Преструвал се е на лековерен…

— … наивен, доверчив, тъп…

— Млъквай, Пал! Не мисля, че… — поклатих глава. — Не мисля, че всичко това е наша работа. Не е ли най-добре да покажете този запис на полицията?

Изразителните, почти истински устни на дубКаолин се свиха.

— Адвокатът ми твърди, че сме на ръба на закона.

Така се изненадах, че се изсмях.

— Такъв голям промишлен саботаж…

— Без нито една човешка жертва.

— Без нито една… А какво по дяволите е това?

Посочих с пръст към новинарските мехури, показващи въздушен изглед към нещастната ми изгорена къща. Искам да кажа, къщата на Албърт. Както и да е. В отговор на вниманието ми мехурът се изду и изтика останалите назад. Образът се уголеми към няколко верни оперативни работници от Отдела за особено тежки престъпления, които претърсваха отломките. Професионалисти най-висока класа, търсещи части от тялото. И от ракетата естествено.

— Засега няма доказана връзка между тази трагедия и случилото се в УП.

Каолин произнесе това с толкова безизразно лице, че няколко секунди само го зяпах.

— Ще успеете да пробутвате това твърдение най-много още няколко часа, независимо колко добри адвокати имате. Когато ченгетата намерят тялото ми… имам предвид тялото на Албърт… и когато се вземат показанията на дубълите й камерите В УП, застрахователите ви няма да имат друга възможност, освен да сътрудничат с властите. Полицията ще научи, че сте намерили нещо важно в калта след атаката. И ако продължавате да твърдите противното, най-вероятно някой от служителите ви…

— … ще ме натопи с надеждата да получи награда. Моля ви, не съм толкова голям глупак. Няма да се опитвам да държа записа настрана от ченгетата. Тоест, не за дълго. Но едно малко забавяне може да се окаже полезно.

— По какъв начин полезно?

— Чатнах! — изписука минидубълът на Пал и се ухили, очевидно доволен. — Искате саботьорите да си мислят, че са успели. Ако приемем, че не са знаели за записващото устройство, те могат да си помислят, че са извън опасност. И това ще ни даде време да ги спипаме!

— Време ли? — намесих се аз. — Какво време? Вие да не сте се побъркали? Та аз бях изпечен преди повече от двадесет часа! Часовникът ми скоро ще спре. Едва ще ми стигне времето да вечерям и да отида на някое представление. Какво ви кара да мислите, че ще мога да провеждам разследване в подобно състояние, дори и да ми се иска?

Тук Енеас Каолин се усмихна.

— О, може би ще успея да направя нещо по въпроса с часовника.

След по-малко от половин час излязох от най-големия апарат, с който разполагаше магнатът в своето мазе-лаборатория. Фучаща и съскаща машинария, която ме блъскаше, удряше, пръскаше и масажираше, докато не ме заболя навсякъде… като онзи път, когато Клара ме накара да изкарам военния курс по калистеника в истинска плът и само по бельо. Влажното ми глинено тяло обезпокоително съскаше от прясно инжектираната elan. Чувствах се способен да се изправя срещу целия свят! Е, стига преди това да не експлодирам.

— Тази ваша джаджа ще промени доста неща — отбеляза Пал, който излъчваше същия неистов блясък.

— Има недостатъци — като високата цена, — които могат и да попречат на серийното производство — отговори дубКаолин. — Съществуват само два прототипа и… не всички резултати са задоволителни.

— Не на мен тия — промърморих аз. — Не, не ми обръщайте внимание. Просяците не могат да проявяват капризи. Благодаря ви за продължаването на този така наречен живот.

Погледнах надолу и видях, че цветът ми отново е променен. За трети път за един ден. Сега приличах на висококачествен сив. Леле-мале. И кой казва, че не мога да направя кариера? Може да има прогрес — дори и за едно франки.

— Къде смятате да отидете първо? — попита платиненият трилионер, очевидно горящ от нетърпение да ни разкара. Макар и да не съм Албърт Морис, аз се опитах да си представя какво би направил моят създател, частният детектив.

— При царица Ирена — реших аз. — Хайде, Пал. Отиваме в „Дъгоцветния салон“.

Каолин ни предостави малка мощна кола от гаража на компанията. Несъмнено беше снабдена с транспондер и микрофони, за да ни държи под око. Палоидът трябваше да се съгласи да не се прехвърля обратно в оригиналния Пал и дори да не влиза във връзка с архито си. Всъщност нямахме право да споменаваме пред никого за онова, което видяхме в мазето на имението.

Независимо дали тези забрани бяха напълно законни, бях сигурен, че Каолин разполага с някакъв начин да ги подсили — в противен случай не би ни разрешил да тръгнем. Може би сега бе мой ред да нося бомба. Нещо мъничко, имплантирано, докато тялото ми беше в онази съскаща експериментална машина за подмладяване? Нямах начин да проверя… нито пък причина да го правя, доколкото целите ни бяха едни и същи.

Да се доберем до истината, нали така? До онова, което интересува всички ни, нали? Мен и Каолин. Но откъде да съм сигурен?

За пореден път в главата ми се появи същият стар въпрос. Защо точно аз?

Защо да наема недодялано зелено франки на детектив, чието поведение вече би трябвало да изглежда повече от обезпокоително в очите на Каолин? Дори и сивият да не е бил един от заговорниците, той бе тяхната будала — както цветисто се беше изразил Пал.

Изглеждаше странно магнатът да ми се доверява.

Но на кого би могъл да се довери? Каолин изобщо не се майтапеше, когато спомена Хенчмъновия закон. Скоро след приемането си той се превърнал в най-бързия начин човек да се пенсионира млад — като натопи собствения си шеф. Наказателните награди ставали все по-големи, когато мошениците с бели якички окапвали един след друг и половината от сумата от налаганите им глоби отивала за нови награди, с което примамвали още повече доверени помощници и десни ръце да започнат да дрънкат. За изненада на всички, светът се напълнил, с камери, които осигурявали доста добра защита срещу възмездието на повечето тълпи. Множество банди и съзаклятия, унищожили сами себе си просто докато се опитвали да накарат подчинените си да мълчат.

Неумолимата логика на Дилемата на затворника поставила началото на рухването на конспирация след конспирация, след като информаторите се превръщали в обществени герои и така ускорявали стремежа към публичност и печалби. По едно време изглеждало, сякаш коварството е притиснато до стената. Всяка престъпна схема, в която участвали повече от трима души, изглеждала обречена от самото си начало.

И тогава се появила дубъл-технологията.

В наши дни отново е възможно да имаш банда от безжалостни съучастници — ако всички те са ти самият! Още по-добре, ако успееш да си намериш и доверени съюзници — те могат да владеят умения, които ти липсват. Но все пак трябва да си достатъчно умен, за да държиш броя на оригиналите малък. Трима или четирима. Най-много петима. Един повече — и си изправен пред огромния шанс да бъдеш предаден от някой от приятелчетата си. Гузната съвест е способна на чудеса, ако наградите са големи.

Каолин сигурно имаше няколко хиляди истински служители, които произвеждаха за него десетки хиляди опитни и работливи дубъли на ден. Но би ли могъл да помоли когото и да било от тях да върви по ръба на бръснача — както щяхме да направим двамата с Пали? Възможностите пред него бяха малко. Или да го направи самичък, пращайки свои собствени копия, или да наеме някого с нужните умения. Някой, когото вече познава като склонен да върви по ръба и който същевременно има репутацията на човек, държащ на думата си. Някой, който освен това е и силно мотивиран да стигне колкото се може по-бързо до дъното на цялата тази помия.

След като бе изслушал записа на онзи злощастен сив, Каолин сигурно бе разбрал, че държа на качеството във всичко. Естествено нямах никакво намерение да усложнявам нещата, като призная, че съм франки. Та нали можеше да реши да ме хвърли в първия рециклатор!

Докато чакахме шофьора да докара отпуснатата ни кола, продължих да тормозя Каолин с въпроси.

— Не би било зле да зная защо някой ще иска да съсипе фабриката ви.

— „Защо“ би трябвало да ви вълнува по-малко от „кой“ — твърдо отговори той.

— Стига, сър. Разбирането на мотивите може да е решаващо за хващането на престъпниците. Имате ли конкуренти, които да отказват да плащат реали за вашите патенти? Или завиждат на ефективността на производството ви? Биха ли могли да се опитат да сложат пръчка в колелото на УП?

Каолин късо се изсмя.

— Всяка фирма, която е публична собственост, е заобиколена от прекалено силна охрана. А тероризмът е рискована работа — не е в стила на самодоволните ми съперници от „Фабрик Шелм“ или „Хаякава Шобо“. Защо да използват бомби, когато могат да ми причинят много повече неприятности с адвокатите си?

— Добре, тогава кой според вас може да е толкова отчаян, че да използва бомби?

— Имате предвид някой друг освен фанатиците пред портала? — Платиненият дубъл сви рамене. — Не си правя труда да броя враговете си, господин Морис. Всъщност вече бих се оттеглил в някое от извънградските си имения, ако някои важни развойни проекти не налагаха присъствието ми тук, където мога бързо и лесно да впечатвам. — Той въздъхна. — Щом толкова ви трябва моето мнение, мога само да рискувам предположението, че този отвратителен саботаж е работа на перверзни умове.

— Ъъъ… перверзни ли? — Примигнах от изненада. — Когато чух тази дума преди малко, не мислех, че я използвате буквално.

— О, напротив. Религиозните маниаци и фанатиците на толерантността не са единствените, които ме мразят. Нима не знаете? Може и да съм спомогнал за влизането в епохата на дублирането, но също така от самото начало съм се противопоставял срещу някои от начините, по които се използва тази технология. Бях ужасен от някои от гадостите, които вършеха част от клиентите.

— Е, новаторите често идеализират представата си за това какво ще стане…

— Случайно да ви приличам на някакъв загубен идеалист? — озъби се Каолин. — Разбирам, че много нововъведения се използват по неподходящия начин, особено когато ги предоставиш на масите. Вземете например как всяка нова медия, от печатното издание до киното и интернет, са ставали основен източник за порнография почти веднага след възникването си. Или когато самотни ексцентрици започнаха да използват дубълите за секс и премахнаха всички граници между фантазия, невярност и самоизнасилване.

— Естествено това не ви е изненадало.

— Не и най-ниското ниво. Всеки може да разбере, че тази технология може да направи мимолетния секс между непознати отново безопасен, след няколкото поколения страх. Това е естествено минаване от една крайност в друга, предизвикана от дълбоко вкоренените в нас животински инстинкти. По дяволите, та тенденцията да се използват анимирани кукли започна преди още Бевисов и Леов да впечатат първата Постоянна вълна. Не ми беше особено приятно, когато видях как навсякъде се появяват дубъл-публични домове и микс-клубове, но поне това изглеждаше човешко. Чак по-късно дойде модата на „модификациите“. Вълна след вълна така наречени иновации, агравации, преднамерени осакатявания…

— А, да. Опитвали сте се да попречите на хората да променят заготовките, които им продавате. Но днес това със сигурност е изгубена кауза.

Каолин го призна с вдигане на рамене.

— И въпреки това съм сигурен, че извратените типове помнят как им се противопоставях. И всяка година подкрепям финансово законопроекта за жестокостта.

— Имате предвид законопроекта за предвзето целомъдрие — промърмори палоидът от парапета на служебния вход на имението. — Нима наистина искате всички дубъли, които произвеждате, да бъдат с понижен капацитет за емоции?

— Само онези, които призовават към насилствено или враждебно поведение.

— Но това е половината от удоволствието да бъдеш голем! Можеш да правиш и най-екстремните неща. Да освободиш потискания вътре в теб демон…

— Потискането съществува напълно оправдано — разпали се Каолин. Палоидът определено знаеше как да го предизвика. — Поради обществени, психологически и еволюционни причини. Всяка година антрополозите набелязват все по-тревожни тенденции. Хората стават по-коравосърдечни спрямо нечуваните нива на насилието…

— … на стриктно определено място и време. Като фантазирането за неща, които никога не биха направили лично. Няма категорично доказателство, че, фантазиите се отразяват върху поведението в истинския…

— … стават склонни към осакатявания на човешката форма…

— … и научават от първа ръка какво е да си по-силен или по-слаб, сакат или от противоположния пол…

… причиняват страдания…

— … и ги изживяват лично…

— … стават по-безчувствени…

— … и по-съпричастни…

— Стига! — изкрещях аз. Отначало беше забавно да гледам как платиненият голем на мултитрилионера започна да се надвиква със същество във формата на пор от Стария град. Но пълната липса на чувство за самосъхранение у Пал може много бързо да стане безинтересна. Та ние съществувахме благодарение на него. — Значи мислите, че атаката може да е отмъщение за подкрепата ви на законопроекта за жестокостта?

ДубКаолин сви рамене.

— Миналата година бе прокаран в Индо-Персия. Това прави двадесет и шест страни. Аржентините ще гласуват следващия месец. Дегенератите може да виждат в това тревожна тенденция към времето, когато допълнителните ни аз-ове ще станат всъщност по-спокойни и добри от нас самите…

— Тоест, безполови и скучни…

— … и ще ни помагат да издигнем човечеството, вместо да го принизяваме — завърши Каолин и изгледа намръщен палоида, с което даваше да се разбере, че спорът е приключен. Този път малкият ми приятел разбра намека. Или не каза нищо просто защото в този момент пристигна колата, докарана до портика от жълтокож с безизразно лице. Единственият признак за индивидуалност у него бе мелодията, която тихо си тананикаше, докато ми държеше вратата, и продължи да си я припява, когато се затича, за да хване буса в посока към главната квартира.

Нагласих си седалката и платиненият Каолин ми подаде портафон с шифрован номер, на който да мога да звънна, ако изникне нещо спешно. Иначе бях инструктиран на всеки три часа да пращам доклади на високоприоритетния му адрес за автоматично обобщение и транскрипция.

Тъкмо се канех да затворя вратата, когато малкият дубъл-невестулка на Пал най-неочаквано скочи от моето рамо на рамото на Каолин! Сребристият голем изплашено трепна, когато палоидът се уви около врата му.

— Невероятна текстура — измърмори миниатюрният дубъл. — Толкова реалистична. Питах се…

Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще лепне на Каолин страстна целувка. И внезапно се извъртя и впи блестящите си зъби в блестящия врат, точно над яката!

От двете еднакви ранички потече гадна каша.

— Какво по дяволите?… — Заслепен от болка и гняв, Каолин замахна с юмрук, но палоидът лесно се измъкна и скочи през отворения прозорец на колата в ръцете ми. Облиза кантата по зъбатата си муцуна и я изплю отвратен.

— Глина! Отврат. Добре де, в края на краищата наистина е изкуствен. Трябваше да проверя. Можеше и да се преструва.

Такъв си е Пал. Големците винаги го предизвикват да показва най-лошото от себе си. Побързах да умилостивя работодателя ни.

— Извинявайте, сър. Пал обича всичко да му е ясно. А и не можете да отречете, че това тяло е ужасно реалистично.

ДубКаолин беше побеснял.

— А ако наистина бях маскиран? Това проклето животинче щеше да ме осакати! Освен това не ви влиза в проклетата работа в какъв вид да се появявам! Имам добра памет за…

Той внезапно млъкна и пое дълбоко дъх. Раните спряха да текат след секунди и се покриха с твърда керамична коричка. В края на краищата, всичко между дубъли беше маловажно.

— О, я се разкарайте. И не ми досаждайте, освен ако не намерите нещо интересно.

— Благодаря за приятната среща! — жизнерадостно отвърна Пал. — Много поздрави на вашия архет…

Побързах да потегля и да прекъсна остроумните реплики на Пал. Докато минавахме през портала, хвърлих яростен и осъдителен поглед към спътника си.

— Какво? — ухили ми се в отговор порът. — Само не ми казвай, че ти не си изпитвал любопитство при вида на такъв префърцунен и реалистичен голем! Нали ги знаеш всички онези истории. За това как никой не е виждал архито му от години.

— Пал, любопитството е едно, а…

— Така ли? Точно в този момент това е единствената причина, която ме кара да продължавам напред. Нали чаткаш?

Уви, чатках. Макар и да ми бе осигурено продължение — двойно по-дълъг живот от онзи, който очаквах вчера, когато излязох от пещта — денят си е само ден. За франки или призрак.

Какво бих могъл да постигна за толкова време? Може би справедливост. Или мъничко отмъщение за гадините, които убиха нещастния Албърт. Тези постижения можеха да ме задоволят напълно. Но не можеш да ги достигнеш, когато си в рециклатора.

От друга страна, любопитството е лишено от продължителност и никакъв краен срок не е в състояние да го спре. Има и по-лоши неща, заради които да живее човек, независимо дали е роден от жена, или от пещ. А любопитството може да те подкрепя, независимо колко лош късмет вадиш.

— Както и да е, Албърт. Видя ли изражението, когато го ухапах?

— По дяволите, да, видях го! Ти, малък… — Поклатих глава. Надутата физиономия на Каолин все още сърфираше по пенестия гребен на моята Постоянна вълна. Изражението му — оскърбено и смаяно — беше…

… смешно.

Не се сдържах и прихнах. Смехът ни тресеше, докато пресякох на жълто, с което добавих още едно четиристепенно нарушение на сметката на УП. Радостта се смесваше с невероятното усещане за подмладяване, което все още изпълваше ободрената ми глинена плът. Караше ме да се чувствам по-жив, отколкото бях преди… ами, преди часове!

— Добре, добре — казах накрая и опитах да се съсредоточа върху шофирането. Намирахме се в Новия град и на пътя можеше да изскочи някое дете. Нямаше време за невнимание зад волана. — Хайде, Пал. Да видим какво става при Ирена.

Онова, което ставаше, бе смърт.

Пред входа на „Дъгоцветния салон“ се бе струпала тълпа. Всякакви видове крещящо оцветени дубъли — специализирани и модифицирани в домашни условия за удоволствия или ритуални двубои — объркано пристъпваха от крак на крак и мърмореха. Достъпът до любимото им свърталище бе отказан от ивици светеща лента, която примигваше в дразнещ окото ритъм и пращаше съобщението „стой настрана“ право в големските фибри, изпълващи глинените им тела.

Оформена като жена червена фигура стоеше на входа. Носеше черни очила. И търпеливо обясняваше, Докато двамата с палоида приближавахме към нея:

— Ще повторя: съжалявам, но не можете да влезете. Клубът скоро ще има нови управители. Дотогава трябва да си намерите друго място за удовлетворяване на френетичните си страсти.

Огледах я. Прекалено подчертаните закръглености на тялото и сякаш крещяха „курва“, но скритите под ноктите й игли загатваха за бияч с достатъчно сила, за да поддържа ред, ако посетителите станат прекалено напористи. Сигурно беше една от работничките на Ирена — онова същество начело на колонията, което се споменаваше в дневника на сивАлбърт. Отговаряше на описанието с изключение на това, че изглеждаше измъчена и изтощена — очевидно изразходваше последните си запаси от енергия.

Някои от посетителите си тръгнаха с надежда да намерят друг вертеп, работещ по това време. И предлагащ подобни забавления. В забързаната им походка видях нещо мрачно и заплашително. Особено в дубълите-гладиатори с бодливите прибавки по телата и в онези с преувеличените полови белези. Този вид често се прави от пристрастени — наркомани, които имат нужда от редовни дози интензивни спомени — и колкото по-екстравагантни и изпълнени с насилие, толкова по-добре. Ако дубълите не успеят да отнесат вкъщи стоката, оригиналите им не ги приемат. Шансът им за континуитет зависи от намирането на емоции — където и да е.

Но въпреки това продължаваха да идват нови посетители, тълпяха се пред входа и се опитваха да спорят с червената биячка. Дали щеше да остане там, докато се разпадне? От показанията на сивия бях останал с впечатлението, че Ирена гледа много сериозно на прехвърлянето.

— Да опитаме отзад — предложи ми палоидът на рамото ми. — Според записа там роякът държи царицата си.

Царицата си. Разбира се, бях чувал за подобни неща. Но въпреки това ми се струват ужасяващи. Господи, рояци и царици. Някои твърдят, че рано или късно ще се стигне дотам поради присъщата логика на дубъл-технологията.

Интересни времена.

— Добре — отговорих на малкия си другар. — Да идем да хвърлим един поглед.

26. Души на целулоид

Двамата с Риту бяхме доста смачкани и изморени след прехода през пустинята, продължил цялата нощ и сутринта.

Сигурно си мислите, че сивите ни маскировки бяха станали на нещо повече от „смачкани“. За щастие, най-качествените продукти в областта гримьорското изкуство не запушват порите. Вместо да спират потта, те всъщност я попиват и засилват охлаждащия ефект от всеки полъх на вятъра. Прахта и солите се изхвърлят. Всъщност дори съм чувал, че материалите те държат по-чист и охладен, отколкото голата кожа.

Това е чудесно, стига да имаш и достатъчно вода за пиене. Което пък стана проблем на два пъти по време на дългия ни път на юг от клисурата, където бе катастрофирало волвото. Всеки път, когато водата в тубата намаляваше насред някое огромно открито пространство без никакви признаци на цивилизация, започвах да се питам дали всъщност преходът бе чак толкова добра идея.

Но независимо от външния си вид, днешната пустиня не е същата, с която са се сблъскали предшествениците ни. Всеки път, когато водата ни беше на път да свърши, се появяваше нещо. Както онзи път, когато попаднахме на район с изоставени скватерски колиби от преди повече от век, построени върху груби циментови плочи и с ръждясали стоманени покриви. В едната имаше древни раздърпани килими, толкова прашни, че поддържаха цели малки екосистеми. Повреденият водопровод на колибата се захранваше от цистерна, в която открихме покрита с пяна вода — неприятна на вкус, но все пак добре дошла. Един друг път Риту откри точно при входа на някаква изоставена мина локва, образувала се от капещата отгоре вода. Не бях особено ентусиазиран от перспективата да пия от тази претъпкана с минерали мътилка, но съвременното лечение с хелати9 може да се справи с всякакви токсини — стига да се доберяхме навреме до някое цивилизовано място.

Така че преходът ни, макар и да бе авантюра (съпътствана с доста неудобства), не бе въпрос на живот и смърт. На няколко пъти забелязахме проблясванията на роботизирани метеорологични станции или сиво-кафявите кутии на отделни екокамери. Така че ако попаднехме в истинска беда, винаги имахме възможност да извикаме помощ. Имахме основателни причини да не го правим. Беше въпрос на избор. Това направи пътуването ни сравнително поносимо.

Всъщност двамата с Риту открихме, че дори имаме сили да убием част от времето, като продължихме разговора си за последните представления и филми, които бяхме гледали. Като класическото клише, с което се сблъскваш на всяка крачка — как дубликат твърди, че е „истинският“ и обвинява оригинала си, че е Мошеник-самозванец. Сред по-добрите неща, които бяхме гледали и двамата, бе „Червена като мен“ — документална история за една жена, чиято кожа поначало не е кафява — „неистинска“ според повечето хора — и заради това на всяка крачка я третирали като голем. Всички ние търпим да бъдем „най-обикновена собственост“ през по-голямата част от времето, защото нещата се уравновесяват, нали така? Но онази героиня никога не бе имала възможност да бъде в ролята на гражданин/господар. Историята ми напомни за Пал, прикован към животоподдържащото си кресло, неспособен да усети света по друг начин, освен чрез дубъли. Животът невинаги е честен.

Така научих защо Риту бе дошла на това пътуване лично, вместо да изпрати сив дубъл. Оказа се, че тя също е недъгава. Не може да прави надеждни копия. Често от тях нищо не става.

Милиони хора изобщо не могат да използват пещите и така страдат от неудобствата и недостатъците, съпътстващи един-единствен линеен живот. Фанатиците ги наричат „бездушевни“ и смятат, че това може да се случи само на хора, лишени от Постоянна вълна. Наследствената недостатъчност създава сериозни пречки при намиране на работа или партньор. В действителност днешният безсърдечен вариант на смъртното наказание е премахването на връзката на Бевисов у престъпника, лишаването му от възможност да впечатва и затварянето му в килията на собственото му тяло.

Много десетки милиони са в състояние да имитират само груби и тромави карикатури, способни единствено да окосят ливадата пред дома им или да боядисат оградата — и нищо повече от това.

Проблемът на Риту е различен. Тя впечатва много интелигентни и фини дубъли, но повечето от тях са франкита, които напълно късат с нея.

— Когато бях тийнейджърка, често излизаха от пещите сърдити и дори ме мразеха! Вместо да ми помагат да си свърша задачите, някои се опитваха да ги саботират или ме поставяха в неудобни положения. Едва в последните години постигнах някакво приемливо равновесие. Сега около половината от големите ми вършат онова, което искам. Останалите си тръгват, обикновено без да създават проблеми. Въпреки това винаги им слагам транспондери, за да съм сигурна, че се държат добре.

Това нелеко признание бе произнесено, след като бяхме ходили часове и умората бе пробила черупката, в която се затваряше. Смънках нещо съчувствено. Нямах никакво желание да й кажа, че никога не съм правил франкита. (Искам да кажа, до вчера, когато зеленият ми прати онова странно съобщение. Но все още не съм склонен да му повярвам.)

Колкото до случая с Риту, от заниманията ми с психопатология можех да си направя следното заключение — дъщерята на Йосил Махарал имаше дълбоки психологични проблеми, които стоят потиснати, когато се намира под защитата на собствената си кожа. Но дублирането ги отприщва и ги усилва по най-грубия начин. „Класически случай на потисната омраза към самия себе си“ — помислих си и веднага се укорих, че поставям диагноза на базата на съвсем несигурни данни.

Това обясняваше защо бе дошла с мен лично. Ясно бе, че е важно да участва в огледа на пустинното убежище на баща си. И за да е сигурна, че всичко ще мине наред, го бе направила по добрия старомоден начин.

Разговорът ни (включително и това признание) бе записан на малкия транскрибер, имплантиран под кожата зад ухото ми. Чувствах се неудобно, но нямаше начин да го спра. Може би щях да изтрия записа по-късно, когато ми се отвореше възможност.

Международният боен район „Джеси Хелмс“.

От разстояние той прилича на най-обикновена пустинна военна база — зелен оазис, покрит с полюшващи клоните си палми, тенискортове и плувни басейни. Казармите за разквартируваните войници имат съответния спартански вид — бунгала с надвиснали над тях дървета, разположени наблизо киберсимулационни станции, учебни арени и градини за дзен-самовглъбяване. Всичко, което е нужно на войниците за наточване на бойния им дух.

В пълен контраст с тях са хотелите, нагло издигащи се към небето недалеч от главния портал и даващи приют на журналисти и военни маниаци, които присъстват лично на всяко по-значително сражение. Унищожаващи електрониката бариери държат настрана репортерите и тайно шпиониращите камери, за да могат бойците вътре да се съсредоточат, без да им се пречи. Да подготвят душите си за битката.

Далеч извън оазиса, под естествено хълмче, оградено отвсякъде със следи от автомобилни гуми, се намират недрата на базата — поддържащият комплекс, който зрителите на предаваните по телевизията битки никога не виждат. Там се намират машините за производство на оръжия и специално пригодените голем-преси, съобразени с изискванията на съвременното военно дело. Под друга могила, на няколко километра по-нататък, има подобни съоръжения за гостуващите армии, които идват по няколко пъти на годината да прекарат по няколко седмици в ожесточени сражения отвъд веригата хълмове — където се намира самото бойно поле.

— Хм, не ми прилича войната да е свършила — коментира Риту, докато ми подаваше ръчния окуляр — едно от малкото неща, които успях да спася от разпердушиненото волво. Дори от билото, намиращо се на пет километра разстояние от границата, се виждаше ясно, че битката между ТЕЗ и Индонезия продължава да е все така ожесточена. Местата за паркиране около хотелите бяха претъпкани. Небето на юг бе изпълнено с реещи се камери и ретранслатори.

Под тази далечна орда от бръмчащи воайорски очи, точно от другата страна на гранитния вал, ставаше нещо. Отделни гръмове, подобно на някаква свирепа буря, отекваха през скалната бариера. На няколко пъти мощни детонации караха въздуха около нас да трепери. Съпътстваха ги изригвалия от светлина, толкова ярки, че по огрения от обедното слънце терен заиграваха сенки.

От другата страна на вала клокочеше нещо, силно напомнящо за самия ад. Пламтящи вихри смърт, толкова стихийна и безжалостна, че прадедите ни не биха могли дори да си я представят… а ще е много трудно да намериш някой жив в нашия пренаселен свят, който да се почувства зле при мисълта за нея.

— И как ще успеем да видим твоята приятелка? — попита ме спътничката ми. — Ще отидем при главния вход и ще поискаме свиждане ли?

Поклатих глава. Де да беше толкова лесно… През цялото нелеко пътуване из пустинята този момент не ми излизаше от главата.

— Не е много умно да привличаме вниманието.

— Прав си. Последните новини, които чух, бяха, че си заподозрян в сериозно престъпление.

— И мъртъв.

— А, да. И мъртъв. Доста шум ще се вдигне, когато подложиш ретината си под идентификационния скенер. Искаш ли аз да го направя? Ще наема стая. Най-после ще се отървем от проклетия грим. — Тя посочи сивата псевдокожа, покриваща ни от глава до пети. Изглеждаше доста раздрана след многото часове под слънчевите лъчи и пронизващия вятър. — Ще взема една гореща вана, докато й се обаждаш.

Отново поклатих глава.

— Разбира се, от теб зависи, Риту. Но не мисля, че и ти трябва да се издаваш. Дори и полицията да не те преследва, не трябва да забравяш за Енеас Каолин.

— Ако онзи на магистралата беше Енеас. Външният вид не е категорично доказателство, Албърт.

— Хм. Би ли заложила живота си заради подобно схващане? Ясно е, че Каолин и баща ти са се занимавали с нещо голямо. Нещо обезпокоително. Всички следи сочат, че пътищата им са се разделили. Може би това е довело и до смъртта на баща ти на същата магистрала, на която попаднахме в засада и ние…

Риту вдигна ръка.

— Убеди ме. Трябва ни надежден мрежов достъп, за да открием какво става, преди да стане известно, че сме живи.

— И Клара е точно човекът, който може да уреди подобен достъп. — Отново вдигнах окуляра. — Стига да успеем да минем незабелязани оставащите няколко километра и да привлечем вниманието й.

— Имаш ли идея как ще стане това?

— Най-напред отиваме ето там.

Посочих наляво, встрани от главния портал, към порутения лагер, простиращ се покрай оградата на известно разстояние от бляскавите хотели. Разноцветни фигури се движеха сред палатките, подвижните домове и импровизираните арени, създаващи впечатлението за някакъв анархистичен карнавал.

27. Чирепи в рая

Двамата с малкия дубъл на Пал се махнахме от главния вход на „Дъгоцветния салон“ и заобиколихме сградата в търсене на друг начин да влезем вътре. Служебната алея бе оградена с висок зид, но не ни се наложи да го прескачаме. Порталът беше открехнат и зад него се виждаше голям автомобил. Промъкнахме се вътре и уж нехайно се заразхождахме около колата.

Така гласеше надписът на холограмната емблема. От двете му страни се мъдреха два грациозно приведени херувима. Огромната чиния на покрива изглеждаше ръчно изработена, страшно натруфена и много по-голяма, отколкото е необходима за сносна сателитна връзка. Докато минавахме покрай нея, кожата ми изтръпна — почти същото усещане, което изпитах след подмладяването си.

— Доста енергия има натрупана в тази кола — коментира палоидът и изви гръб. Козината му настръхна.

— Да си чувал за тези момчета? — попитах го.

— Малко. Оттук-оттам. — Гласът на палоида бе тих и изразителен.

Студени криогенни пари се носеха около дебели изолирани кабели, виещи се между колата и задната врата на сградата, откъдето се чуваше кичозна музика на орган. Предпазливо прекрачих кабелите и пристъпих в подобното на пещера помещение, в което няколко десетки закачулени фигури се олюляваха под приличащите на погребални звуци.

— Какво става тука? — подигравателно попита Пал — Да не би да снимат поредната серия на „Театъра на Винсент Прайс10“?

Много добре знаех какво бе станало тук вчера, когато тези създания бяха успели да измамят един от най-добрите сиви на Албърт и бяха инсталирали дяволската бомба в търбуха му. Щом бяха успели да направят това, по-добре едно нещастно франки като мен да си отваря очите на четири. Все пак под маскировката си оставах най-обикновен зелен.

Очите ми привикнаха с тъмнината и видях, че всички фигури са в същия характерен червеникав оттенък, като онази на главния вход на клуба. Всички, с изключение на централната фигура, положена на висока платформа. Тя бе толкова бледа, че отначало я помислих за бял дубъл.

Но не, лежащото тяло се оказа истински човек. Редки кичури сива коса стърчаха сред прикрепените към главата й електроди. По-голямата част от тежкото, отпуснато тяло бе покрита с червена копринена дреха. Повечето от хората се стремят да поддържат органичните си тела в добра форма. (И се стараят да придобият достатъчно тен, за да не ги бъркат с големи за удоволствия!) Но някои ги използват само за едно-единствено нещо — да служат като хранилища на памет, предавана от днешната серия дубъли на утрешната. Очевидно Ирена бе на върха на тази тенденция. Нищо чудно, че бе съдържателка на подобно модно свърталище!

А от погребалните звуци, изпълващи помещението, не беше трудно да се досетя, че животът на Ирена е към края си. Гърдите й се издигаха и спускаха неравномерно под покривалото. От многобройни тръби капеха някакви лекарства, а медицинските монитори тихо иззвъняваха.

Не видях никаква пещ. Никакви редици дубъли-заготовки. Значи не се занимаваше да прави призраци, както постъпват някои малко преди да умрат — бълват последния рояк автономни дубликати, които да се погрижат за последните детайли… или да кажат всичко онова, което никога не биха посмели да изговорят приживе. Повечето от копията на Ирена изглеждаха доста стари. Може би дори бяха съществували по времето, когато сивАлбърт е бил „поправян“.

Дали Ирена бе престанала да произвежда дубликати точно тогава, или малко след това? Много странно съвпадение, ако наистина беше съвпадение.

Скрит в сенките, видях една от Ирените да стои настрана от погребалната церемония и да разговаря с пурпурен голем, чиято глава с огромните си очи и стилно извит нос приличаше на глава на сокол.

— Хор — промърмори Пал.

— Какъв хор?

— Хор! — Той посочи ярката роба на посетителя, покрита с надписи и заплетени фигури. — Египетски бог на смъртта и отвъдния свят. Доста превзето за моя вкус.

„Естествено“ — помислих си: Последни възможности. Едно от онези предприятия, предлагащи специализирана помощ при смъртта или непосредствено преди нея. За която и услуга да се досетиш, винаги ще се намери някой от милионите отегчени до смърт безработни, който с радост ще ти я предложи.

Прокраднах се по-близо, докато онзи с птичето лице коментираше разни неща от някаква лъскава брошура.

— … Това е една от най-популярните опции. Пълна криогенна суспензия! Разполагам с апаратура, с която мога да вкарам в органичното тяло на архетипа ви подходяща комбинация от научно балансирани стабилизиращи агенти и ще понижим температурата му, докато го доставим в главното хранилище в Редланд. То е оборудвано със собствени геотермални енергийни източници и е така укрепено, че може да устои и на пряко метеоритно попадение! Оригиналът ви само трябва да впечата разрешение…

— Криогенната суспензия не ни интересува — отвърна един червен голем от името на рояка. — Многократно се е доказвало, че замразеният човешки мозък не може да задържи Постоянна Вълна. Тя просто изчезва.

— Но има спомени, запазени в почти квадрилион синапен и междуклетъчни…

— Спомените не са хомологични — не са същото, като осъзнаването кой си ти. А и достъп до повечето от тях може да получи единствено функциониращо копие на Постоянната вълна.

— Добре, тогава дубълите могат да се замразяват. Да предположим, че един от тях придружи главата на оригинала в хранилището. Тогава някой ден, когато технологиите са напреднали значително, една комбинация от…

— Достатъчно — прекъсна го червената Ирена. — Научната фантастика не ни интересува. Нека другите да ви плащат, за да ви бъдат опитни морски свинчета. Ние искаме една съвсем проста услуга и именно заради нея се обърнахме към фирмата ви. Избрахме антената.

— Антената — кимна пурпурният човек-сокол. — По закон съм длъжен да ви уведомя, че технологията е непроверена и няма доказан успех, независимо че мнозина твърдят, че резонантните…

— Имаме причина да смятаме, че провалите ви се дължат на липса на съсредоточеност, желание и концентрация. Ние ще ги осигурим, ако си свършите работата така, както твърдите в рекламите си.

Хор се изправи.

— Добре, нека бъде антената. Въпреки това ми трябва разрешение. Моля, нека архетипът ви направи впечатване тук.

Той извади тежък плосък правоъгълник от гънките на робата си и скъса тънката опаковка, под която излезе гъста, тежка пара. Червеният дубъл внимателно пое таблета с двете си ръце, като внимаваше да не докосне влажната повърхност.

— Ще се върна след няколко минути. Трябва да довърша подготовката. — Хор се обърна и тръгна към колата, развявайки ярките краища на робата си.

Гледахме как червената пълномощничка мина през тълпата свои сестри, които й направиха път, без някой да им дава сигнал, пристъпи към платформата и задържа таблета точно над лежащото тяло. Оригиналът реагира с вдигане на едната си ръка, след това на другата. „Тя е в съзнание“ — досетих се аз.

Два други дубъла внимателно пристъпиха от двете й страни, за да я подкрепят.

Таблетът се спусна още по-ниско към бледото жълтеникаво лице, докато от дъха по повърхността не се образуваха капчици. Оригиналната Ирена пое дълбоко дъх и червеният дубъл притисна глинената плочка към лицето й — бързо и достатъчно силно, за да я обвие около главата й… и да я задържи няколко секунди, докато не се оформи почти съвършена маска. Устата й бе полуотворена.

Само за няколко мига суровата глина се промени пред очите ни и бързо премина през няколко цветови спектъра — включително и през някои тонове, които древните отшелници обикновено са търсели в отдалечените кътчета на света по време на тъмната ера преди солистиката. Стори ми се, че най-ярките отблясъци бяха в областта на устата.

После вече твърдата маска беше махната и истИрена остана да лежи трепереща, но без да й бъде причинена никаква вреда.

— Винаги съм го мразел — промърмори палоидът. — Проклети адвокати.

— Подписите могат да се фалшифицират, Пал. Същото се отнася до пръстовите отпечатъци, криптошифрите и сканирането на ретината. Но не и отпечатъкът на душата.

Ирена вече бе сключила договор с „Последни възможности“ и през последните мигове на органичния си живот можеше да купи нещо, което смяташе за най-ценно. Леле, леле. Поредната последица от Голямата дерегулация. Държавата не се намесва между теб и духовния ти наставник, особено що се отнася до избора ти как точно да напуснеш този свят.

Жалко, но бедният Албърт бе лишен от право на мнение по тази тема. Обзалагам се, че отчасти благодарение и на Ирена.

Палоидът се завъртя напрегнато на рамото ми. Обърнах се и видях към нас да приближава някаква фигура. Друг червен дубликат, който изглеждаше малко по-износен от останалите, но въпреки това достатъчно заплашителен.

— Господин Морис — леко склони глава тя. — Вие ли сте? Или друго копие? Трябва ли да се представя?

— Нито едното — отговорих аз, без да ме е грижа дали неясният ми отговор я е объркал. — Познавам ви, Ирена. Но не съм нещастникът, когото взривихте снощи.

Тя примирено сви рамене.

— Когато ви видях, в мен се породи надежда…

— Надежда ли? За какво?

— Че новините по някакъв начин са излъгали. Надявах се да сте същият дубъл, който беше тук вчера.

— Какво искате да кажете? Много добре знаете какво, стана с онзи сив. Вие го убихте. Взривихте го в „Универсални пещи“! Само благодарение на последната му героична постъпка нямаше жертви и поражения.

— Да, бомбата — примирено кимна тя. — Така ще твърдят всички. А всъщност си мислехме, че имплантираме шпионска апаратура, настроена да усеща и оценява експерименталните душевни полета в изследователския отдел…

— Стига дрънканици — коментира палоидът.

— Не, наистина! Вестта за атаката срещу УП беше пълна изненада. Разбрахме, че сме били използвани. И предадени.

— Правилно. Хайде разкажете ми за това предателство!

Тя кимна, без да забележи сарказма.

— Разбира се. Веднага разбрахме, че някой от съюзниците ни е нагласил нещата така, че вината за атаката да падне върху нас — като част от многопластовата защита, предназначена да запази истинския извършител. Дори тактиката на сивия да беше перфектна — дори да беше успял да заличи следите си и да прекъсне всички преки връзки, водещи към работодателите му — престъпление с такъв размер не би могло да остане неразрешено. „Универсални пещи“ не биха пожалили никакви средства, за да намерят виновника. И така крайното обвинение щеше да се стовари върху нас. Вие ли сте първият предвестник на възмездието, дубМорис?

— Е, може и да съм предвестник, но не съм Морис — промърморих толкова тихо, че тя не ме чу.

— Малко сме изненадани да видим вас — продължи червеният дубъл — вместо охраната на „Универсални пещи“ или полицията. Може би са на път? Няма значение. Скоро няма да ни има. Ще тръгнем веднага след като решим по какъв точно начин да го направим.

Не се вързах.

— Значи твърдите, че не сте виновни за прионната бомба. А какво ще кажете за ракетното нападение срещу истАлбърт, което унищожи къщата му?

— Не е ли очевидно? — попита тя. — Главният мозък зад всичко това — изглежда, нашият общ враг — е трябвало да покрие собствената си роля, след като ни е използвал. Това означава да не оставя нищо на случайността. Е, уби ви малко по-бързо, отколкото мен, но също толкова безскрупулно. С две думи, нас вече ни няма. Тоест, не и в тази плоскост на реалността — добави тя.

Хвърлих поглед към платформата, която бе придвижена по-близо до колата. Съскащите криокабели бяха закачени за пипалата на сифтера, поставен на бледата глава на истИрена.

— Ще направите някакво завързано самоубийство. И така няма да можете да свидетелствате като цялостна личност пред съда. Сигурни ли сте, че искате да го направите? Няма ли това само да помогне на бившия ви партньор, който ви е предал? Не мислите ли, че трябва да помогнете да бъде заловен?

— Защо? Отмъщението няма значение. Така и така умираме… оставаха ни само няколко седмици. Участието ни в плана му беше отчаян ход, продиктуван от надеждата, че ще можем да избегнем съдбата си. Доверихме се, рискувахме и изгубихме. Но поне имаме право да изберем начина, по който да си отидем.

Палоидът се озъби.

— Отмъщението може да няма значение за вас, но Албърт ми беше приятел. Искам да пипна копелето, което направи това.

— Желаем ви късмет — въздъхна червеният дубъл. — Но той е прочут с това, че е майстор в потулването.

— За вайс Колинс ли става дума? Онзи, когото срещна сивият?

Тя кимна.

— Вие го познавате и под друго име.

Краката ми се подкосиха.

— Бета!

— Именно. Между другото, беше доста ядосан от нападението срещу Телър Билдинг. Излезе му много скъпо. Но планът му да използва Албърт Морис зрееше преди това.

— Заедно с плана да убие и вас.

— Така е. Ние виждахме в съучастието опит за хитър промишлен шпионаж. Възможност да откраднем последните новости в дубъл-технологията, преди да са минали през тромавата процедура на лицензирането.

— Нова дубъл-технология. Да нямате предвид дистанционно копиране? — Това беше версията, която бяха развили пред сивия.

— Моля ви. Това заинтересува маестра Уоммейкър, но беше използвано само колкото да хвърли прах в очите ви. Подозирам, че вече знаете какво търсехме ние.

— Подмладяване на големите — предположи палоидът. — Начин да се запазят. Искате ли да позная защо? Паметта на архито ви е пълна, Или почти пълна.

— Пълна ли? — не разбрах аз.

— Прекалено много прехвърляния, Албърт. Ирена се е дублирала прекалено много и е сваляла спомените на всяко направено копие. И е достигнала границата, за която повечето хора само предполагат. Кажете ми — обърна се той към червената, — колко века живяхте в субективно време? Хиляда години?

— Какво значение има?

— Може и да има. За науката — отговорих аз. — За да могат другите да се поучат от вашите грешки.

Но още докато говорех, виждах колко безполезни са всички алтруистични апели. Независимо колко бе стара, тази личност не се интересуваше от нищо друго освен от самата себе си.

— Значи сте чули слухове за подмладителния процес и сте си помислили, че по-дългото съществуване на дубълите ще…

— … ще помогне да се отложи неизбежното, така ли? — прекъсна ме палоидът. — И участието на Бета в съюза също изглежда логично. Така би могъл да удължава времето на съществуване на образците си. Би могъл дори да се преориентира от търговията към даването под наем!

— Точно това ни обясни и той. Бета изглеждаше съвсем естествен съюзник за кражбата на технологията. Аз… ние все още не можем да си представим какво би могъл да постигне с разрушаването на „Универсални пещи“.

— Е, само че не успя! — озъби се палоидът. — Благодарение на Албърт. Надхитри го в последния момент.

Прииска ми се да изсумтя. Доста съмнително бе доколко сивият е „надхитрил“ когото и да било! Но си замълчах.

— Каквито и да са поводите му, несъмнено ще опита отново.

Ирена кимна.

— По всяка вероятност. Но скоро това няма да ни засяга.

През рамото й видях, че приготовленията почти са завършили. Студени пари се носеха около платформата, големи високочувствителни сифтери се приближаваха до сивокосата глава на истИрена. Тя дишаше трудно, но очите й бяха отворени и ясни. Разнасяха се някакви тихи звуци и се запитах дали не се опитва да каже нещо… естествено, ако все още бе запазила тази способност. От прекалено много години бе използвала други очи, уши и ръце, с които да общува със света.

Хор се бе върнал, преоблечен в друга роба — синя, с кръгли мандали по нея. Суетеше се около многобройните пипала на сифтера, докато червените дубъли лягаха на земята като цветни листенца. Всички носеха стандартните покрити с мрежа електроди шапки.

— Иха! — обади се палоидът. — Ще се прехвърлят всички наведнъж! Не мога да си представя какво главоболие бих имал, ако бях на нейно място.

— Сигурно е свикнала — отговорих аз и се обърнах към червената, с която разговаряхме. Но нея я нямаше! Без да каже нито дума, без дори да се сбогува, беше тръгнала да се присъедини към останалите. Настигнах я и я задържах за ръката.

— Чакайте малко. Имам още няколко въпроса.

— Имам важна среща — кратко каза тя. — Побързайте.

— Ами Джинийн Уоммейкър? Тя беше ли съучастничка в заговора? Или някой се е маскирал като нея?

Тя се ухили.

— О, не е ли чудесна тази наша съвременна епоха? Не мога да ви кажа със сигурност, господин Морис. Не и без извършване на структурен душевен анализ. Но определено изглеждаше и се държеше като маестрата, не мислите ли? А сега трябва да вървя…

— Стига, длъжница сте ми! — настоях аз. — Поне ми кажете как да намеря Бета.

Тя се разсмя.

— Сигурно се шегувате. Сбогом, господин Морис.

И понечи да тръгне, но рязко се завъртя, когато отново посегнах да я сграбча за ръката. Изгледа ме заплашително. От върховете на кървавочервените й пръсти се подадоха блестящи игли, намазани с течност… с нещо, което сигурно бе доста по-силно от зашеметяващо масло. Забелязах, че церемонията наближава своята кулминация. Хор мърмореше някакви дивотии — за това как всяка душа трябва накрая да се слее с истинския Оригинал, източника на всички души, намиращ се някъде из вселената. Внезапно ме осени вдъхновение.

— Чакайте малко. Вие все още търсите някакъв вид безсмъртие, нали, Ирена? Опитът да откраднете подмладяваща технология от УП бе провал и ченгетата скоро ще пристигнат и тук. Значи искате да опитате нещо друго. Да изстреляте Постоянната си вълна нанякъде. Право в ефира, с цялата мощност на микротермоядрена електроцентрала! Да засилите електрическия поток от мозъчната смърт. И същевременно да използвате дубълите като ракети, които да изстрелят духа. Прав ли съм?

— Нещо такова — каза тя, като предпазливо отстъпи назад, където я очакваше последната шапка, висяща до платформата. — В космоса има сурови ритми, господин Морис. Астрономите засичат субспектрални подобия на Постоянната вълна на душата, но груби и необработени. Също като прясна голем-глина. Първите съзнания, които успеят да прехвърлят своите вълни, биха могли…

— Биха могли да се уголемят неимоверно, да станат Бог! Да, чувал съм за тази идея. — Палоидът скочи от рамото ми и се понесе напред, като крещеше. — Трябва да видя това!

Продължих колкото се може по-бързо.

— Ирена, нима всички стари религии не обещават отвъден живот като награда за добродетел? Вие мислите, че технологиите са в състояние да я заместят. Чудесно. Но ако грешите? Никога ли не сте се замисляли, че предците ни може да са били поне отчасти прави? Ако ви тежи някакъв вид карма или грях, като например късането на крил…

— Опитвате се да посеете съмнения! — изсъска тя.

— Те вече са посети в дубъла, който стои пред мен! — отговорих аз. — Може би не трябва да предавате такива мисли на рояка. Можете да останете и да ми помогнете. Да намалите малко злините, които сте сторили. Да намалите поне малко товара. Да помогнете на рояка, като останете и изкупите…

Нещо в думите ми предизвика взрив от емоции.

— Не!

Тя изкрещя проклятие, замахва към мен с ноктите си и се обърна да побегне към платформата… и се закова на място при вида на малкото, подобно на пор същество, захапало с блестящите си зъби шапката с електродите. Със скъсан кабел.

Червеният дубъл нададе такъв отчаян вой, че нямаше начин да не се възхитя.

„А аз си мислех, че «пчелата работничка» ще има слабо чувство за самоличност, подобно на мравка. При Ирена е точно обратното! Всяка част от нея отчаяно иска континуитет. Огромното, френетично его е било източникът на силата й. И на краха й.“

Хор изглеждаше объркан от суматохата. Някои от другите червени започнаха да отварят очи.

— Хайде — умолявах единствената стояща червена дубъл, която трепереше, докато палоидът разкъсваше шапката на парчета. Тъмните й очи бяха разширени от ужас. — Помогни ми да намеря Бета. Това може да наклони равновесието на кармата…

Тя с писък се обърна (трябваше да отскоча, за да избегна блестящите й нокти) и с всички сили хукна покрай кабелите към алеята. След малко се чу думкане.

— Какво става? — изкрещя Хор. — Хей, какво правиш? Разкарай се от колата ми!

Пурпурният хукна след нея и остави машинариите си включени. Разнесе се остър вой, издигащ се към някакво неизбежно кресчендо. Преместих се по-близо, за да видя какво става навън и същевременно да погледна истИрена — органичната жена, която лежеше на платформата, жадуваща да умре по правилния начин, така че Постоянната й вълна да се извиси и да стигне до рая.

Как се беше изразило червеното копие?

„В космоса има сурови ритми… подобни на Постоянната вълна… също като прясна голем-глина… Първите съзнания, които успеят да прехвърлят своите вълни…“

О, Господи!

Приближих до платформата. Отчаяното червено копие се катереше на покрива на колата! Хор беше по петите му, робата се развяваше покрай голите му крака по твърде недостоен начин. По пипалата, обгърнали главата на истИрена, прескачаха искри.

— Господин Морис…

Едва успях да чуя влажния хрип сред воя на машините. Наведох се към умиращата жена, като внимавах да не докосна нещо. Бледото й лице бе цялото на петна и покрито е малки пъпчици. За момент се зарадвах, че нямам обоняние.

— Албърт…

Не беше личност, която ми харесваше особено. Но все пак страданията й бяха истински и предполагам, че заслужаваше съжаление.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попитах я, като се чудех кога ли точно машинариите ще отприщят цялата потисната в тях енергия. Не беше особено здравословно да стоя тук.

— Чух… какво… казахте…

— Какво, онова за кармата и прочее? Вижте какво, не съм свещеник. Как бих…

— Не… прав сте… — Тя тежко поемаше дъх между думите. — Зад бара… махнете кетонния капак… пипнете… пипнете…

Клепачите й затрепериха.

— По-добре да се разкарваме оттук, приятел — подкани ме палоидът. Вече беше застанал до вратата и слънцето светеше в гърба му. Побързах да се присъединя към него и се обърнах точно навреме, за да видя как започна избухването на малки мълнии. Тялото на Ирена конвулсивно се сгърчи. Обкръжаващото я съцветие от червени големи направи същото. В перфектен синхрон. Нямаше да продължи дълго.

Докато отстъпвахме по алеята, погледнахме към суматохата на покрива на колата. Последният дубъл на Ирена, който скоро щеше да осиротее, здраво стискаше голямата антена и ридаеше съвсем реалистично, а Хор я държеше за глезена. Той, от своя страна, се държеше за багажника и се мъчеше да я смъкне долу.

— Пускай! Ще я счупиш! Имаш ли представа колко дълго съм спестявал за лиценз…

Палоидът скочи на рамото ми и забързах, за да увелича разстоянието между нас и… и каквото там щеше да се случи.

От задното помещение на „Дъгоцветния салон“ се разнесе гръм, подобен на барабанен бой… или по-скоро на квакането на милион преграквали гигантски жаби. Добре де, сравненията ми куцат, но всеки, роден в този век, би познал басовия каданс на неимоверно усилената Постоянна вълна. Може би на тромава карикатура, внушителна, но лишена от финес. Или колосално уголемена версия на истинската. Кой може да каже?

„Ирена би могла… само за няколко секунди.“

Последният й голем ридаеше на покрива на колата и се мъчеше да се освободи от хватката на Хор и да сложи главата си точно пред антената.

— Не ме оставяйте! — стенеше тя. — Не ме оставяйте сама!

— Мисля, че мравките работнички не би трябвало да обръщат чак толкова внимание на собственото си аз — сухо коментира палоидът.

— Преди малко си мислех за същото. Може би в крайна сметка ще се окаже, че рояк е неточна метафора. Човешката личност, най-добре пригодена за начина на живот на Ирена, е цялото его. Никога не би допуснала да изгуби и частица от себе си. Сигурно стремежът да бъдеш голям може да е също толкова наркотик, колкото…

— Започва се! — прекъсна ме дубълът на Пал.

От дъното на алеята гледахме как ярката светлина се излива през задната врата на клуба, от помещението, където лежеше Ирена и копията й.

Светлината изгаряше и хвърляше сенки дори върху огрения от слънцето асфалт. Инстинктивно вдигнах ръка пред очите си.

Борбата на покрива на колата свърши, когато Хор с вик скочи долу. В същия миг нещо се понесе през свръхпроводимите кабели. Последният червен дубъл изкрещя и отчаяно сграбчи антената, от което стойките й изскърцаха. Колата бе обгърната от блестяща вълна. Искри покриха нея и чинията…

Изригна видим лъч и удари глиненото тяло, което се разтресе, втвърди се, увисна на антената и я наклони надолу, изтръгвайки металните й подпори. Ние с Пал (и с виещия Хор) гледахме как антената се отчупи… и падна на земята до колата.

Безшумна, ослепителна вълна от чиста светлина блесна покрай нас с Пали. По гърба ми преминаха гърчове. Ушите ми изпукаха силно и болезнено. Разреждания на статично електричество последваха светлината, взривиха задните врати на буса и разпиляха някакво оборудване по земята.

Излъчването приключи, насочено не към космоса над главите ни, а към пясъчната алея под нас.

Хор се свлече на земята и отчаяно застена във внезапно възцарилата се тишина.

— Нали знаеш, Зелчо — обади се малкият ми приятел от рамото ми, когато най-сетне успяхме да дойдем на себе си от този спектакъл. — Нали знаеш, този град е построен върху богати залежи от чиста глина. Това е една от причините преди години Енеас Каолин да построи първата си лаборатория именно тук. Няма да е прекалено пресилено да си представиш…

— Млъквай, Пал.

Не исках да слушам поредната извратена идея, която му бе хрумнала. А пък и димът вече бе започнал да се разсейва и не видях никакви признаци на пожар. Никой не би могъл да ни попречи да влезем в „Дъгоцветния салон“.

— Хайде — казах аз и потърках челюстта си. Болеше ме точно под ушите. — Да видим що за подарък ни е оставила Ирена.

— Хм? За какво става дума?

Не бях съвсем сигурен. „Кетонен капак“ ли бе казала? Или нещо за „изкупление“?

Както й да е, опитах се да не мисля с лошо за Ирена. Независимо от всичко, което ми бе сторила, просто не ми се струваше почтено. Особено когато се промъкнахме вътре и минахме покрай изпържените останки върху платформата и заобикалящите ги тлеещи парчета от теракотени статуи.

Никога не бях виждал някой да умира така издъно.

28. Китайски синдром

Йосил Махарал (или по-точно неговият сив призрак) очевидно много се гордееше с колекцията си, започваща от уникалната сбирка клинописни таблички и цилиндрични печати от древна Месопотамия — калната страна, където преди повече от четири хиляди години се появила писмеността.

— Това е бил първият вид магия, която наистина е работила надеждно и постоянно — каза той, като взе някакъв предмет с цвета и формата на точилка, покрит с плитки, застъпващи се клиновидни врязвания. — Или поне всеки, който е научил новото тайнство да запише своите думи, мисли и история с помощта на знаци, отпечатани в меката глина, е можел да постигне някакъв вид безсмъртие. Безсмъртието на говоренето през времето и пространството, дори и много след като оригиналното ти тяло се е превърнало отново на прах.

Не бе необходимо да съм гений, за да схвана алюзията. Той бе също такава проява на продължаването на живота след смъртта. Сложно съцветие от впечатана в глина душа, която продължава да говори и след като оригиналният Йосил Махарал е загубил органичния си живот в самотната пустинна клисура под магистралата. Нищо чудно, че изпитваше чувство за своеобразно родство с малките плочки.

Колекцията на Махарал включваше и образци на антична керамика, изписана на ръка — като няколко големи амфори с вино, извадени от една римска бирема11, потънала преди две хиляди години и открита неотдавна от дубъли-археолози на дъното на Средиземно море. А до тях, зад същата витрина, лежеше сервиз от редкия син порцелан, някога пренесен покрай Африканския рог в трюма на клипер, за да радва окото на някой богат търговец.

Още по-скъпоценни за домакина ми бяха няколко човешки изображения с размерите на длан от епоха, много по-ранна от Рим и Вавилон. Време преди появата на градовете и писмеността, когато всички наши прародители се скитали без покриви над главите си — племена от ловци и събирачи. Сивият голем ми показа десетина от тези „Венери“, изваяни от неолитна речна кал, всичките надарени с огромни гърди и съблазнителни бедра, които се изтегляха надолу от обемистите седалищни части към изящни тънки крака. С очевидна гордост ми обясни къде е била намерена всяка от тях и отпреди колко хилядолетия е. Лишени от лица, повечето от фигурките изглеждаха загадъчни. Анонимни. Мистериозни. И чудовищно женски.

— В края на двадесети век около тези изображения се зародил постмодерен култ — четеше лекцията си той, докато дърпаше веригата около врата ми, за да ме води от витрина на витрина. — Вдъхновени от мъничките фигурки, неколцина мистици-хиперфеминисти развили възхитителна и приятна идеологическа фантазия. Смятали, че почитането на Майката-Земя предхождало всички други религиозни системи по цялата планета. В центъра на тази вездесъща неолитна религия е било очевидно почитането на богиня! Богиня, чиито главни функции били плодородието и майчината любов. И така било, докато не се появили брутални банди мачовци, последователи на Йехова-Зевс-Шива и родени от внезапната вълна на отвратителните нови технологии — металургия, земеделие и писменост. Те довели със себе си конкуренцията и дестабилизиращата привързаност, които разтърсили спокойния стар начин на живот и детронирали благородната Гея. Следователно всяко престъпление и катастрофа от писаната история произлиза от онази първа трагична революция.

Призракът на Махарал се засмя и завъртя една от статуетките в ръката си.

— О, теорията за богинята била много популярна и креативна. Макар че съществува и друго, много по-просто обяснение защо в останките от селищата от каменната ера се откриват толкова много от тези малки фигурки.

— Всяка човешка култура е положила значителни творчески усилия в изработката на преувеличени изображения на плодовитата женска форма… като еротично изкуство — продължи той. — Или порнография, ако повече ти харесва. Спокойно можем да приемем, че в пещерните времена е имало обезсърчени мъжкари, също както и днес. И сигурно са „почитали“ тези малки Венери по начини, които са им били познати. Далеч не толкова възвишено, колкото почитането на Гея, но също толкова човешко. И след цялото това изминало време единствената съществена промяна е, че днешните сексидоли са много по-реалистични и задоволяващи.

Той помълча и добави:

— И все пак има пречки.

Окован във вериги, с миниатюрно тяло и принуден да слушам дрънканиците му, можех само да се чудя. Нарочно ли говореше така обидно, за да види реакцията ми? Защо би трябвало великият професор Махарал да се интересува какво мисля? В края на краищата аз съм само един червеникавооранжев голем с ръст една четвърт от човешкия, впечатан от сивия, когото той бе заловил в имението на Каолин във вторник. На какъв интелектуален разговор изобщо би могъл да разчита със същество като мен?

„Добре де, не мисли за себе си като за умствено недоразвит.“ Още щом излязох от пещта, направих проверка и не открих никакви очевидни пропуски в паметта си. Е, не мога да решавам диференциални уравнения наум… но и самият Албърт успя да го направи за първи път много отдавна и то само за два месеца, когато трябваше да си вземе изпита по висша математика, за да завърши колежа. Бяха нужни усилията на трима абаносови, за да получи достъп до тази болезнена красота. Изхвърли я от главата си веднага след изпитите, освобождавайки място сред стотиците милиарди неврони за по-практични, спомени.

Виждате ли? Дори мога да бъда ироничен.

Добре, очевидно съм по-добър във впечатването от копие към копие, отколкото предполагах — нещо, което Йосил Махарал очевидно знае от дълги години. Може би от времето, когато участвах в онзи летен изследователски проект в училище. Наистина ли постиженията ми са били толкова необикновени? Дали не е започнал да отвлича мои копия още оттогава?

Тази мисъл ме кара да се чувствам зловещо. Даже нещо по-лошо. Изнасилен. Господи, що за изрод!

Твърди, че си имал причини. Но не е ли така с всички фанатици?

— А ето го и най-голямото ми съкровище — каза Йосил, докато ме водеше към поредния експонат. — Беше ми подарена от самия почетен Син на небето преди три години, в знак на благодарност за работата ми в Ксиан.

Пред мен, затворена в стъклената си витрина, стоеше статуя в цял ръст, изобразяваща войник, готов за бой. Скулпторът бе изпипал всичко до най-малките детайли — виждаха се дори нитовете, които закрепваха една за друга ивиците на кожената ризница. Мустаците, козята брадичка и изпъкналите скули допълваха силно изразените азиатски черти, докоснати с намек за уникалност. Статуята бе изработена от кафява теракота.

Разбира се, знаех за Ксиан, едно от чудесата на света. Немислимо бе частно лице да притежава една от тези статуи, въпреки че бяха в такова огромно количество. Хиляди, събрани в цели погребани полкове, открити в продължение на повече от век. Всяка от тях носеше индивидуалните черти на някой от войниците, служили на Цин, първия император, завладял и обединил всички земи на Изтока. Същият Цин, който започнал строежа на Великата китайска стена и на чието име бил наречен Китай.

— Знаеш за работата ми там — каза дубЙосил. Това не беше въпрос. Естествено. Беше говорил и с другите Албъртовци и им бе показвал същите предмети.

„Но с каква цел? Защо да обяснява всичко това, щом знае, че спомените ще бъдат изтрити и че трябва да ми го казва отново следващия път, когато открадне поредното ми копие за експериментите си?

Освен ако това не е част от опитите му…“

— Чел съм една-две статии по въпроса — предпазливо отговорих аз. — Твърдиш, че си намерил следи от души в някои от статуите.

— Нещо такова. — В тънката усмивка на дубЙосил си личеше гордостта от спомена за сензацията, предизвикана от откритието му. — Някои твърдят, че фактите са съмнителни, но лично аз съм убеден, че е налице някакво примитивно впечатване. Но как точно? Още не знаем. Може би просто щастлива случайност, или работата на някой древен гений, помогнала ни да обясним поразителните политически събития от онова време, както и дълбокото страхопочитание, което изпитвали към Цин съвременниците му.

— Като пряко следствие на откритията ми настоящият Син на небето най-после се съгласи да отвори колосалната гробница на Цин през следващата година! — продължи той. — Много дълбоки тайни, лежали погребани цели хилядолетия, ще намерят решението си.

— Хм. Лошо, че ти няма да бъдеш там и да видиш това с очите си.

— Може би не. А може би да. Много възхитителни противоречия могат де се открият в думите ти, Албърт.

— Така ли? И какви по-точно?

— Каза „лошо“, с което намекваш за ценности. Обръщението „ти“ се отнася към мен като за мислещо същество, личността, която в момента те държи в плен, нали?

— Ами… да.

— А след това и изразите „да бъдеш там“ и „да видиш с очите си“. О, казал си го просто така, вярно.

— Не разбирам…

— Живеем в особено време — заобяснява дубМахарал. — Време, в което религията и философията са се превърнали в експериментални науки, в предмет, с който се занимават инженери. Чудесата се превръщат в продукти със запазена марка, бутилирани и продавани с намаление. Преките потомци на хората, които правели върховете на стрелите си от кремъци, сега не само създават живот, но и променят самия смисъл на света! И все пак…

Той замълча.

— И все пак какво?

Сивото лице на Махарал се изкриви.

— И все пак има пречки! За маса основни проблеми на сол истината сякаш няма никаква надежда да бъдат решени поради невероятната сложност на Постоянната вълна. Нито един компютър не е в състояние да я моделира, Албърт. Само най-късите и най-дебелите кабели могат да поемат неуловимото й величие, но тъкмо толкова, че да успееш да го впечаташ в лежащия до теб приемник от специално обработена глина. От математическа гледна точка, това е ужас! Направо съм поразен, че процесът изобщо работи. Всъщност много от най-големите умове на нашето време са на мнение, че просто трябва да бъдем благодарни и да приемем този дар, без да го разбираме, също като интелекта, музиката или смеха.

Той поклати глава и направи чудесна имитация на презрително изсумтяване.

— Естествено обикновените хора на улицата не знаят нищо за това. Родени със своенравния си човешки дух, те никога няма да бъдат задоволени от чудото. Нито от неимоверно удължения си живот. В никакъв случай! Просто го приемат за даденост и настояват за още. Те казват: „Направете така, че да можем да впечатваме големи от разстояние и да се телепортираме из цялата Слънчева система! Дайте ни телепатия, за да можем да абсорбираме спомените на другите! Няма значение какво казват метаматематическите уравнения. Искаме повече!“ И, разбира се, са прави. Дълбоко в себе си те усещат истината.

— За каква истина става дума, докторе?

— Истината, че човешките същества ще станат нещо повече! Въпреки че засега никой не знае как точно.

След тази двусмислена забележка Махарал внимателно върна на местата им скъпоценните си експонати — клинописните таблички и керамичните фрагменти. Древните амфори и китайския сервиз. Загадъчните еротични статуетки и снежнобелите дрезденски фигурки. Пергаментите на иврит, санскрит и изписаните с тайни знаци писания на средновековните алхимици. Накрая кимна на решително изправения теракотен войник, все още стоящ на стража с проблясващите си, едва доловими следи от душа. Махарал очевидно намираше комфорт сред съкровищата си, сякаш те му доказваха, че работата му е част от дълбоко почитана и древна традиция.

След това дръпна веригата и ме принуди да се запрепъвам зад него като малко дете, следващо безсърдечен великан, отново назад към лабораторията, пълна с машини, които зловещо съскаха, бръмчаха и изпускаха искри, карайки въздуха да трепери. Имах усещането, че някои от ефектите са просто заради самото представление. Йосил имаше афинитет към драматичното. За разлика от някои „побъркани учени“, той знаеше кой е и очевидно се наслаждаваше на ролята си.

Прозрачна звукоизолираща преграда разделяше помещението на две. Зад нея бе масата, на която „аз“ станах съзнателен преди около час, все още топъл от пещта. До нея, привързана за друга платформа, лежеше сива фигура, много по-висока от мен. Моят друг аз, който бях от два дни. Онзи, който послужи за образец за това стеснено съзнание.

Горкият сив. Оставен там да се безпокои, терзае и да крои напразни планове. Аз поне служех за развлечение на врага ни.

— Как си успял да запазиш всичко това в тайна? — попитах аз. Огромното количество предмети — да не говорим за скъпите машинарии — би било трудно да се транспортира до това скрито подземно леговище (където и да се намираше то) дори по времето на заговорите на някогашното ЦРУ и третокачествените филми за извънземни автоматични шпиони. А да се направи днес, от един-единствен човек, успял някак си да избегне всевиждащото и вседостъпно Око на отговорността, показваше, че съм в ръцете на истински гений. Сякаш вече не го знаех.

Гений, който поради някаква причина явно негодуваше срещу мен! Не само че физически се отнасяше безсърдечно към тялото, което носех, но и се колебаеше между сдържаното мълчание и внезапните изблици на общителност, сякаш изпитваше някаква вътрешна подбуда да ме впечатли. Разпознавах явни признаци на Смерш-Фокслайтнеров комплекс за малоценност… и се питах какво ли ще ми донесе подобна диагноза.

Продължавах да търся възможни начини за бягство, като знаех чудесно, че предишните ми превъплъщения са правели абсолютно същото. Но всичките им усилия и постижения бяха направили Махарал свръхпредпазлив — и сега той впечатваше само мои експериментални копия, прекалено слаби, за да се измъкнат от оковите си.

Махарал ме настани на един стол под някаква машина, напомняща гигантски микроскоп, и насочи огромните лещи към мъничката ми червеникавооранжева глава.

— Имам достъп до най-различни ресурси, съвсем наблизо оттук — отговори той на незададения ми въпрос. За съжаление, не ми помогна особено. Навел се над копчетата и циферблатите, мърморейки команди на компютъризирания вотролер, той изглеждаше повече съсредоточен върху работата си, отколкото върху моята особа. Но сега знаех повече.

Аз го тревожих — тревога, която ставаше все по-дълбока и по-дълбока. Всяка моя дума можеше да го изкара от релси.

— Добре, значи отхвърляме телепортирането и телепатията. Но дори и при това положение вие имате невероятни постижения, докторе. Успехът ви в удължаването на съществуването на псевдоплътта например. Иха! Само като си представиш как всички големи възстановяват своята elan за седмица или две… обзалагам се, че това би нанесло сериозен удар върху печалбите на „Универсални пещи“. Това ли е причината за разногласията с Енеас Каолин?

Забележката ми го накара да ме изгледа яростно. Сивите устни се свиха в тънка черта. Не каза нито дума.

— Хайде, докторе. Признай си. Почувствах Напрежението между вас двамата въпреки всичките ви преструвки в имението, когато се появи като призрак да видиш собственото си тяло. Вайс направо изгаряше от желание да сложи ръка на изкуствения ти мозък и да го направи на парчета. Защо? За да научи нещо повече за това ли? — Посочих голямата лаборатория с мистериозно откраднатото й оборудване. — Или се е опитвал да ти затвори устата?

Гримасата на лицето му ми подсказа, че съм ударил право в целта.

— Това ли е? Енеас Каолин ли уби истинския ти аз?

Полицията не бе открила никакви признаци за покушение на мястото, където бе загинал ИстЙосил Махарал. Но при търсенето на улики те бяха разчитали единствено на съвременната технология. А Енеас Каолин разполагаше с технологията на утрешния ден.

— Мислите добре както обикновено, господин Морис. Също като горкия Енеас.

— Така ли? Тогава се опитайте да ми обясните, професоре. Да започнем от това защо съм тук. Добре, значи правя чудесни копия. По какъв начин това би ви помогнало да разрешите великите тайни на солистиката?

Той вдигна очи нагоре и сви рамене — израз на изтощение и презрение, точно според модела на Смерш-Фокслайтнер. „Махарал не просто ми завижда. Той се страхува от мен! И затова трябва да преувеличава интелектуалната пропаст между нас и да принизява личността ми.

Дали Другите ми аз-ове са забелязали това? Несъмнено!“

— Няма да разбереш — промърмори той и отново се обърна към приборите си. Чух изпукване и мощният уред започна да се загрява. Бях във фокуса му.

— Несъмнено си отговарял така и на предишните Албъртовци. Но я ми кажи, дали поне веднъж си се опитал да обясниш? Или да ми предложиш да ти сътруднича, вместо да ме подлагаш на мъчителни експерименти? В края на краищата науката не може да бъде работа за самотник. Каквито и да са причините да работиш в изолация…

— … те са си лично мои. И са повече от достатъчни, за да оправдаят средствата ми. — Махарал се обърна и ме изгледа уморено. — А сега ще започнеш да дрънкаш за морал, за това колко е лошо да се третира по подобен начин друго мислещо същество. Макар че ти самият не се държиш по много по-различен начин към собствените си дубъли! Така и не си направи труда да разбереш къде са се дянали толкова много от тях през всичките тези години.

— Но… аз съм частен детектив. Това включва и изпращането на мои копия на опасни задачи. Поемането на рискове. И мислех за тях…

— … като за аз-ове-еднодневки. Загубата им не означава нищо, също както прародителите ни не биха седнали да оплакват загубата на някой неприятен ден. Е, това си е твое право. Но не ме наричай чудовище само защото се възползвам от предимството си.

Това ме накара да затая дъх.

— Чудовище ли съм те наричал?

Каменно изражение.

— Няколко пъти.

Замислих се.

— Е, добре. Значи трябва да очаквам, че твоята… процедура ще боли. При това много.

— Страхувам се, че да. Съжалявам. Но имам и добри новини! Имам основание да смятам, че този път нещата ще протекат много по-гладко.

— Защото си усъвършенствал методите си ли?

— Отчасти. И отчасти поради променените обстоятелства. Очаквам, че Постоянната ти вълна ще е по-Податлива… по-подвижна… сега, когато вече не си привързан към органичната реалност.

Начинът, по който го каза, не ми хареса.

— Какво искаш да кажеш с това „вече не си привързан“?

Махарал се намръщи, но виждах съвсем ясно, че зад изражението му се крие и частица удоволствие. Може би дори не осъзнаваше колко се радва да ми съобщи новината.

— Искам да кажа, че сте мъртъв, господин Морис. Вашето оригинално тяло бе превърнато в пара през нощта на вторник срещу сряда при ракетна атака, унищожила дома ви.

— При… какво?

— Да, нещастни ми събрат-артефакт. Също като мен, сега ти си — както се изразяват — призрак.

29. Имитация на подправен живот

„Дъгоцветния салон“ бе зловещо празен.

Няколко холопроектора бяха оставени включени и осветяваха дансинга и Ямата на злобата с извиващи се образи, подобно на някакви многоизмерни пейзажи на Дали, из който бродеха еротични фигури, притежаващи прекалено много крайници. Но без гърмящия керамопънк проблясващите форми изглеждаха твърде жалки. Мястото просто бе създадено за тълпи — гореща преса за неколкостотин ярко оцветени тела, носещи своите постоянни вълни открити, ултравъзприемчиви и свръхчувствителни, като ярките емоции на тийнейджърите.

— Чудя се кой ли ще поеме това място — обади се палоидът. — Мислиш ли, че Ирена има наследници или е оставила завещание? Дали всичко това няма да се обяви на търг?

— Защо? Да не искаш да ставаш кръчмар?

— Изкусително е. — Той скочи от рамото ми на широкия бар от лакирано тиково дърво. — Но може би не притежавам необходимите качества.

— Имаш предвид търпение, съсредоточеност и такт — отвърнах аз, докато се оглеждах. Зад бара бяха подредени всевъзможни тръби, канелки, бутилки и дозатори за интоксиканти, еуфорици, стимуланти, изравнители, ускорители, забавители, депресанти, антидепресанти, миопици, стигматици, зилотропици, хистерогени…

— Разби ме, Албърт. Макар че представата на Ирена за такт бе доста специфична. Същата като на сводниците, биячите и ченгетата. Да им го начукам на всичките.

— Нихилист — измърморих аз, докато продължавах да изучавам етикетите на главозамайващата колекция буламачи. Търсенето не се очертаваше да е от най-лесните. Разнообразието от боклуци, с които можеш да натъпчеш едно глинено тяло, никога няма да спре да ме смайва и несъмнено е поразило и откривателите на дубъл-технологията, когато хората се захванали да модифицират пещите в домашни условия. Можеш да настроиш голема си така, че да реагира невероятно на алкохол или ацетон, на електрически или магнитни полета, на звукова или радарна стимулация, образи или аромати… да не говорим за хилядите специално, изработени псевдопаразити. С други думи можеш да блъскаш, скубеш или задавяш Постоянната вълна по безброй начини, които биха били фатални за органичното ти тяло, и да прехвърлиш ярки спомени у дома в края на тежкия и изнурителен ден.

Нищо чудно, че има пристрастени към изживяванията. В сравнение с тях коктейлите между опиати и алкохол, които разни мрачни типове си правели по времето на дедите ни, приличат на доза витамини.

— Нихилист? Как смееш да ме наричаш така? Хей, приятел, кой стои тук и си хаби собствения си живот, за да ти помогне?

— И наричаш това кибичене помощ? Какво ще кажеш да подушиш малко зад бара?

В отговор той се озъби, но в крайна сметка скочи в другия край на бара и започна да души и да преглежда етикетите, без да престава да се оплаква на висок глас, че му ставам длъжник. Естествено изобщо не му се вързах. Личното пристрастяване на приятеля ми беше да се мотае и души насам-натам в света на тайните. След събитията от последния час изглеждаше по-щастлив от всякога.

„Надявам се да успее да прехвърли всичко това“ — помислих си аз, като си спомних за истПал, прикован към животоподдържащия си стол. Направо щеше да се побърка от кеф при спомена за стария Хор, падащ по задник от буса, а и би могъл да разсее мъката на Клара, като й разкаже как сме прекарали тези призрачни часове…

„Не, не трябва да мисля за нея. А и Клара ще си спомня за Албърт с обич. А това е повече от всички видове безсмъртие, за който съм чувал. Много повече безсмъртие, отколкото може да получи тъкмо това зелено франки.

Но пък и кой иска да живее вечно?“

Продължавах да се възхищавам на разнообразието субстанции, събрани зад бара. Явно Ирена бе имала истинско политическо влияние, за да държи всичко това. Токсичните тук бяха повече, отколкото в някогашния щат Делауер.

— Пипнах го! — обяви палоидът и изрази триумфа си със самодоволно задно салто. Побързах към неговата половина на бара, където се мъдреше огромна редица кранове — също като онези за наливна бира в кръчмите за истински хора. На единия от тях пишеше „Кетонен коктейл“.

— Хм, би могло и да е това. Ако беше казала „кетонена канелка“.

— Сигурен ли си, че беше „капак“?

— Абсолютно. — Побутнах внимателно крана. Не изгарях от желание да разлея и капчица от онова, което предлагаше. На евтиното ми зелено тяло — макар и подновено и пребоядисано — нямаше да му понесат повечето от екзотичните напитки, предлагани в заведението.

— Капакът… — започна палоидът.

— Знам, тъкмо това проверявам. — Кранът имаше голям декоративен край, оформен като заострена месингова тръба. Завъртях я на едната страна, после на другата. Тя помръдна малко, след което спря. Дори и след като натиснах с всички сили.

Тъкмо щях да се откажа, когато си помислих дали няма някаква комбинация, подобно на китайските кутии-главоблъсканици.

Опитах няколко завъртания, дърпания и бутания. Имаше някакъв прогрес, което потвърди предположението ми. Постепенно накрайникът тръгна нагоре, разкривайки някакъв цилиндър, покрит с нарези. Физическо хранилище, подобно на пиезомеханичните записващи устройства, които Албърт задължително слагаше на сивите си копия. По-сигурно от всяка електроника. Ирена явно бе схванала, че светът на дигиталните данни е прекалено вятърничав, за да му се доверяват истински тайни. Сигурността чрез кодиране е просто една лоша шега. Ако искаш да задържиш нещо далеч от любопитни очи, напиши го на лист. И скрий листа в кутия.

„Дано само не иска някакви идентификации или да е програмирано да се самоунищожи.“ Когато умиращата Ирена ми каза за скривалището, си помислих, че е някакво разкаяние пред смъртта — или може би малка кармична застраховка. Но можеше да има и друго обяснение. Капан. Дребнав акт на отмъщение заради последния й червен дубъл.

Ако можех да се потя, в краката ми сигурно щеше да има локва.

— По-добре стой настрана, Пал.

— Вече съм го направил, приятел. — Гласът му се разнесе някъде от другия край на бара, на повече от десет метра от мен. — Иначе съм винаги с теб, да знаеш.

Коментарът му почти ме разсмя. Почти.

Не дишах, докато правех последните няколко завъртания, докато накрая…

… месинговият капак се отдели и разкри кух тайник, в който беше натъпкано нещо. Облекчено издишах и се покатерих на бара.

Беше тънък пластмасов цилиндър. На края му, закрепен с кламер, се мъдреше хартиен етикет: „Бета“.

— Върхът! — възкликна палоидът, скочи обратно на бара и започна да опипва със сръчните си лапи-ръце останалите кранове. — Бас държа, че е криела какво ли не тука. Може да е имала странично занимание и да е изнудвала политици! Само си помисли — в бизнес като нейния между кетъринга и перверзните могат да се научат доста пикантерии, които да ти струват гласове, ако се разчуе!

— Правилно. Продължавай. — Сякаш на Пал му пукаше за политиците. — Само внимавай.

Сега бе мой ред да се отдръпна предпазливо, когато той се зае да бърника крановете за отрова един след друг. Всякакви по-нататъшни предупреждения щяха да бъдат безсмислени, така че го оставих с радост да рискува недълговечното си тяло според прищевките си.

— Ще бъда в офиса на Ирена — казах му аз.

Бяхме минали покрай него на път към бара — претрупан с апаратура информационен център, позволяващ наблюдение на всяко кътче от сградата. (Засмях се, когато видях как палоидът едва избегна пенливия душ от един от крановете, докато продължаваше да търси още скривалища.) Имаше и от онези шунтове, които бе споменал сивият в отчета си — устройствата, които дават на дубъла пряка (е, така да се каже) връзка с компютър. Ако се вярва на изчетените от мен материали по въпроса, преимуществата са твърде съмнителни. Лично аз бих предпочел да надяна чадор.

За щастие, имаше и обикновени мрежови конзоли. Няколко бяха оставени включени и подсказваха, че мястото е било напуснато много бързо. Нямаше да ми се наложи да се разправям с пароли и разни подобни глупости. Хакерството е адски старомодно и досадно занимание.

А и без това първата ми спирка беше пред един прост аналогов четец. Цилиндърът пасна идеално в гнездото. Дали имаше улики, обясняващи защо някой е нагласил атаката срещу „Универсални пещи“? Или за много по-тежкото престъпление — убийството на истинския Албърт Морис?

Щом включих четеца, във въздуха пред мен изскочи първото холоизображение. „Ето значи как изглежда «вайс Колинс». Нещастникът се оказа прав за този образ. Карирани дрехи върху карирана кожа… уф!“

И същевременно се долавяше дяволското му лукавство. Някои хора се крият, като се правят да изглеждат абсолютно безлични. Такива, че да ги забравиш на мига. Но можеш да постигнеш абсолютно същото, като се нагласиш така, че на останалите да им е противно да те гледат. Но въпреки всичко все още не можех да разбера как този портрет би ми помогнал да отговоря на който и да било от въпросите.

„Дали Ирена бе права, че вайс Колинс е бил представител на знаменития крадец на дубъли Бета?“

Сетих се за последната си среща с един от неговите бързо разпадащи се жълтури, заседнал в отходната тръба на Телър Билдинг. Бърбореше някакви несвързани неща за измяна и за някой, който се наричаше „Емет“. Албърт бе забравил за това, увлечен в други задачи.

Не забелязах особена прилика между жълтура и лицето от холоизображението пред мен — квадратно, подло и покрито със заслепяващи пресичащи се разноцветни ивици. В архива на Ирена имаше няколко десетки снимки, отбелязаните на тях дати показваха дните, в които конспираторите се бяха срещали на задната седалка на някаква лимузина — от време на време и с трети присъстващ, който приличаше на евтино бяло копие, на Джинийн Уоммейкър; Тези моментни снимки върху старите химични емулсии бяха най-доброто, с което Ирена бе успяла да се сдобие, докато внимателно бе държала под око съюзниците си.

„Всъщност не чак толкова внимателно. Дали изобщо се е опитвала да проследи Колинс по обществените камери?“ — питах се аз. Първата стъпка — проследяването на лимузината до агенцията за даване на коли под наем — изглеждаше съвсем очевидна.

О, на Албърт би му харесало подобно предизвикателство! Щеше да започне с фиксираните точки във времето и пространството, да съсредоточи вниманието си до степен на изпадане в транс и да проследи карираните дубъли на Колинс, обзет от жажда да разбере какви трикове използват, за да прикрият следите си, и доволен и от най-малкия им гаф.

Мисля, че бих могъл да го направя в празния офис. Но дали исках да го направя? Това, че бях наследил спомените на Албърт и някои от уменията му, не означаваше, че аз съм той! А и ракетата бе унищожила не само къщата на Албърт. Всичките специализирани програми, с които Морис успяваше да следи дубъли и хора в огромния мравуняк на града, си бяха отишли с Нел.

Понякога ми се иска гражданите на ТЕЗ да не са толкова безгрижни и свободолюбиви. На други места регулацията и наблюдението са на по-високи нива. Всеки произведен в Европа голем има истински транспондер, а не някакви си жалки идентификационни импланти. Онези големи са фабрично регистрирани на собственика си и могат да бъдат следени по сателит от времето на активиране до стопяването им. Винаги се намират начини да се мами, разбира се, но поне детективите имат откъде да започнат.

От друга страна, имах основателна причина да живея тук. Тиранията може просто да е излязла във ваканция. Би могла да се върне — отначало в едно кътче на света, после — в друго. А демокрацията съвсем не е пълна гаранция срещу нея. Но в ТЕЗ на „властта“ винаги се е гледало подозрително. По-скоро биха убили някого, след което ще започнат всичко от нулата.

Преглеждах снимка след снимка, показващи как Ирена и останалите заговорници дискутират стратегемата за привидно законния промишлен шпионаж — или поне така си е мислела тя. Но съюзниците й бяха имали други планове — да манипулират Ирена заради ресурсите й и Албърт Морис — заради уменията му. Както и фанатиците Гадарен и Лум, които да поемат първоначалните обвинения.

Тъй като бях срещал последните двама, знаех, че всеки първокласен следовател ще заподозре нещо нередно. Те просто не бяха достатъчно компетентни, за да саботират „Универсални пещи“. И макар че Гадарен би могъл да разполага с мотиви да унищожи УП, Лум желаеше да „освободи робите“, а не да ги унищожава. Всяко достатъчно умно ченге щеше да види в тях просто будали, на които им е бил извъртян гаден номер. Бета бе нагласил Ирена да поеме удара, след като първата защитна линия падне.

„Тя е разбрала всичко това в мига, когато е видяла снощните новини. Почукването на вратата е дошло едва след няколко часа. Би могла да остане и да помогне на следователите да разнищят още следи. Но Бета я е познавал прекалено добре. Отмъщението не би имало смисъл. Важно е било само уреждането с «Последни възможности» на подробностите около «безсмъртието».

Е, значи аз трябва да почистя след нея… и след Албърт. И…

И май ще излезе, че в крайна сметка животът ми продължава да изтича в чистене на кенефи.“

Всъщност Ирена бе свършила добра работа с тези снимки в едър план на Бета — стига това наистина да бе той. Може би сбърканият ми мозък гледаше на нещата по различен начин, но по-важно ми се стори да изуча лицето, отколкото да се мъча да го проследявам от една камера на друга.

Добре. Въпрос номер едно — наистина ли „вайс Колинс“ е Бета, прочутият крадец на големи и авторски права? Червената Ирена изглеждаше убедена. Може да бяха имали дълги и доходоносни делови отношения. А и не ми бе трудно да си представя как прагматичната Джинийн Уоммейкър решава да престане да се бори срещу Бета и вместо това да обедини усилията си с него. Та нима те двамата не бяха в кажи-речи един и същи бизнес? От кетъринг до удовлетворяване на перверзни?

Свързах четеца с компютъра на Ирена и получих бърз отговор, когато попитах за наличието на някои стандартни процедури за обработка на изображения. После поисках увеличаване на образа.

— И това ако не е интересно… — промърморих.

Очевидно Колинс бе използвал напълно различни схеми да украсява лицето на дубълите си на всяка от първите пет срещи с Ирена. Но на последните три мотивът на кожата оставаше един и същ. „Кой от елементите е важният? — зачудих се. — Първоначалното разнообразие? Или фактът, че после му е писнало да сменя шарките?“

Не разполагах с ресурси да извърша математическо-конфигурационен анализ на пресичащите се ивици и да определя дали в тях не е заложен някакъв код. Щеше да бъде, сякаш Бета да носи шифровани улики върху кожата си и да предизвиква неприятелите си да ги разшифроват. Вайс Каолин разполагаше с ресурси за подобен анализ, а аз работех за него. Бих могъл да препратя данните на магната за секунди, само с произнасянето на една-единствена команда.

— Увеличи — наредих вместо това на компютъра и оставих погледът ми да определи къде — карираната кожа на лявата буза на последната снимка на „вайс Колинс“.

Нел ми липсваше. И особено всичките й чудесни автоматични инструменти, които пазеше в леденото си ядро, готови да бъдат използвани от Албърт. Но с помощта на няколко евтини заместителя, изровени в интернет, успях да получа доста добра картина на глинената повърхност, която се оказа много фино загладена, с еластична, обработена от пещта текстура. Много високо качество. Бета можеше да си позволи скъпи тела.

По дяволите, знаех го. Това не беше нещо важно или ново. „И какво от това? Не съм Албърт Морис. Какво ме кара да си мисля, че мога да играя ролята на частен детектив?“

Преди да се откажа, реших да използвам същите инструменти върху по-ранните изображения. Дали беше някакво предчувствие?

И зяпнах.

Текстурата бе съвсем различна! По-груба. И този път имаше безброй мънички издатини, ред след ред, най-малко по хиляда на линеен сантиметър. Пиксел-емитери, сетих се. Като онези в умните тъкани, които си сменят цвета при дадена команда. Само че тези лежаха направо върху напълно нормално изглеждаща сива псевдоплът. Именно тези елементи създаваха каретата. Някои ставаха тъмни, други — светли, и заедно създаваха илюзията за пресичащи се ивици.

Така значи. Дори да бях използвал старите записи на камерите да проследя Колинс до, да кажем, агенцията за коли под наем, неминуемо щях да го изгубя. Щеше да настъпи един момент, когато той щеше да изчезне сред тълпата в някое скрито ъгълче. И щях да се оглеждам за карирани физиономии — а той щеше да си е сменил оцветяването на мига! Обзалагам се, че е имал и надуваеми протези под кожата си, с които също толкова бързо би могъл да смени и чертите на лицето си. Никаква нужда от бързо пребоядисване, маски и козметики в стил Албърт.

О, Албърт се гордееше с умението си да изчезва от поглед и да заличава следите си. Но Колинс — или Бета — го беше изпреварил с цяла обиколка! Това бе достатъчно, за да ми се прииска да се смея или да плача за бедния Ал, който си се представяше като някой Шерлок пред Мориарти в образа на Бета. Изобщо не беше дорасъл до това ниво.

Много впечатляващо. Но защо Бета бе спрял да използва този трик и беше минал на дубъли, които бяха по-луксозни, но не чак толкова ловки? И защо бе избрал да наеме сивия Албърт Морис да извърши всички онези стари номера с потулването, вместо да се заеме сам? Отново проверих изображението. Последните три снимки на Колинс бяха различни, спор нямаше. Можеше да се види дори по изражението — самодоволната усмивка, която изглеждаше съвсем естествена, ми се стори престорена на последните снимки.

Ех, ако срещите се бяха състояли в клуба! Ирена щеше да направи пълни холорадарни сканирания, да запише гласа му, ритъма на говора, движението на ръцете… всички онези дребни навици, които човек взема със себе си, когато се копира в глинените кукли. Следи, които са почти толкова уникални, колкото и самата Постоянна вълна. Дали Ирена или Уоммейкър бяха забелязали разликите? Или не бяха забелязали, че нещо се е променило?

А жълтият в тръбата на Телър Билдинг… той не твърдеше ли, че някаква беда се е стоварила върху Бета още преди двамата с Блейн да нападнем мястото?

Погледнах към монитора, показващ главното помещение на „Дъгоцветния салон“. Миниголемът на Пал си правеше купон и припяваше на отвратителната музика, носеща се от озвучителната система на дансинга, като продължаваше да пъха муцуната си във всяка ниша и скришно местенце, допълвайки насъбралата се вече колекция от метални джунджурии, отмъкнати от различните части на бара. Засега по пода се виждаха да текат само няколко слаби поточета зловредни флуиди. Но с това темпо можеше да унищожи всички запаси, преди да им е изтекъл срокът.

Малката подигравка тръсна поредния декоративен цилиндър на бара и погледна през него, докато монотонно напяваше някакъв лесно запомнящ се химн, почитан от нихилистите много преди да бъде роден който и да е от нас. Застана на задните си лапи и зави към тавана:

— Животът е лимон и си искам парите обратно!

Хей, това се отнасяше и за мен. Точно по този начин се чувствах вече повече от двадесет и четири часа. Но дори и да можех да получа някакво обезщетение за така наречения си живот, на чия сметка щеше да отиде то?

Натиснах копчето на бюрото.

— Пал! Добре ли си?

Побъркващият ритъм автоматично заглъхна. Той се обърна и ми се ухили.

— Чудесно, стари приятелю! Намерих още няколко тайника. — Държеше цилиндър като този, който бе у мен. — Предчувствието ми се оказа вярно! Ирена се е заела да изнудва двама от общинарите.

— Нещо по-така?

— Не. Би представлявало интерес преди всичко за местните. Продължавам да се надявам да попадна на нещо за президента. Но последното, което намерих, са само снимки на деца. Семейни, не някаква порнография. — Палоидът сви рамене. — А при теб как вървят нещата? Нещо полезно?

Полезно ли? Канех се да отговоря отрицателно, когато още едно странно предчувствие се пресече с резонанса на мутиралата ми Постоянна вълна. Със серия бързи примигвания наредих на компютъра да извика две изображения на Колинс-Бета — ранно и късно — и започнах да местя очи от едното на другото.

— Не съм сигурен, но…

Отляво бе изображението на Бета-хамелеона с хилядите пиксел-емитери върху сивата кожа, позволяващи моментална смяна на цвета. Другото лице на пръв поглед изглеждаше същото. Но отблизо се виждаше, че карираният мотив е просто нарисуван върху нормалната сива…

„Чакай малко“ — казах си, като забелязах няколко следи от изтъркване при брадичката на по-новия голем на Колинс. Нищо необичайно. Глината се драска лесно и не може да се възстановява сама. Понякога в края на деня целият си в драскотини и пукнатини, същински лунен пейзаж. Но тези мънички драскотини блестяха. Допълнителното увеличение разкри частици от сиво покритие, което се люпеше от повърхност с различна тоналност — пак приличаща на метал, но по-ярка. Не точно сребро. Нещо по-скъпо, като например бяло злато.

Или платина.

— Е? — извика палоидът отдолу. — Какво си се умислил?

Повече не исках да казвам нищо. Един дявол знае с какви подслушвателни устройства ме бе натъпкал Енеас Каолин, след като бе така любезен да удължи срока на псевдоживота ми. По дяволите, още нямах ни най-малка представа какви са мотивите му да ме изпрати „да открия истината“.

— Може би е време да се махаме оттук, Пал — казах аз, като внимателно подбирах думите си.

— Така ли? И накъде отиваме?

Замислих се. Имахме нужда от особен вид помощ. От такава, за съществуването на която не подозирах до вчера, когато бях само на няколко часа.

30. Имитиране на същността

За щастие, движението от и към бойното поле беше много оживено — от продоволствени композиции и трипалубни туристически автобуси до бусове и спортни велосипеди. Въздушното движение обаче беше строго ограничено, а мястото се намира доста далеч от града, което правеше пращането на дубъл чак дотук безсмислено. Щеше да му стигне време само да се помотае малко преди да прати главата си обратно.

За истинските запалянковци — и новинарите — бе по-добре да идват лично, което обясняваше редицата скъпи хотели, увеселителни центрове и казина недалеч от главния портал с високите му наблюдателни кули, гледащи към бойното поле. През нощта музиканти свирят импровизации, акомпаниращи блясъците и грохота, издигащи се над укреплението.

Както споменах, това си е съвсем обикновена военна база. Вземете си и семейството!

За последните няколко километра хванахме стоп. Взе ни разнебитена каравана с дванадесет колела и хриптящ каталитичен двигател, който вонеше от някаква незаконна петролна конверсия. Шофьорът, тъмнокафяв здравеняк с мазна къдрава коса, ни посрещна с широка усмивка.

— Няма да минавам покрай хотелите — обясни ни той. — Ще отбия към Лагера на кандидатите.

— Ние също сме натам, сър — обясних му аз с лек поклон — все пак той бе истински, а аз се преструвах, че не съм. Шофьорът ни изгледа от глава до пети.

— Нямате вид на кандидат-новобранци. Що за модел сте вие? Да не би да сте Стратези?

Кимнах и здравенякът прихна.

— Кандидат-генерали, мотаещи се загубени из пустинята! — Насмешливият му тон обаче не звучеше особено приятелски.

Скоро се сблъсках и с друг проблем. Веднага щом се качихме, в лявото ми око започна да примигва малка светлинна. За първи път от почти два дни имплантът ми хващаше годна за използване носеща вълна и искаше разрешение да отговори. Три почуквания по зъбите и можех да проверя какво е станало с унищожения ми дом и защо аматьорите криминалисти са ме свързали със саботажа в „Универсални пещи“. И най-важното от всичко — само след мигове щях да мога да разговарям с Клара!

Лагерът на кандидатите е точно онова, което може да се очаква в епоха, в която войната е спорт и безброй хора мечтаят за някакъв начин да се откроят от тълпата. Сред стъпкания прахоляк бързо можеш да надушиш острата миризма на топла глина от множество подсилени преносими пещи, около които се суетят запалянковци и шумно коментират специалните им модификации. Всеки път, когато някоя от тях се отвори, се събират тълпи, които зяпат и отправят забележки относно поредното чудовище, екипирано така, че в града неминуемо биха те арестували или глобили. Водоливници, великани-човекоядци, левиатани… с шипове, зъби и нокти… с диви очи или капещи разяждащи отрови от челюстите… задвижени от егото и душевния материал на някой тъп хобист, роден от жена, който се надува и позира някъде сред тълпата с надеждата да бъде „открит“ от професионалистите от другата страна на оградата — а може би дори да спечели жадуваната слава на почетните полета на битката.

Докато паркираше в края на лагера, шофьорът ни стана по-разговорлив.

— Нямаше да идвам този път, особено след като ТЕЗ започнаха толкова зле в понеделник. Изглеждаше сигурно, че ще се свърши бързо. Сбогом, айсберги, здравей, режим на водата! Всъщност индонезийците си заслужаваха победата с онези пъргави малки големи-убийци. Какви поразии само нанесоха на първата вълна атакуващи! Но после последва контраатаката ни на възвишенията Моеста! Виждали ли сте друг път подобно нещо?

— Еха — коментирах аз, изгарящ от нетърпение да се измъкна навън в мига, когато изключи съскащия двигател.

— Да, точно това имам предвид. Както и да е, внезапно се сетих, че имам чудесна бойна модификация, която да се справи с индонезийските дребосъци! Така че реших да дойда и да направя една малка демонстрация. Ако изкарам късмет, скоро ще съм на арената и привечер ще се пазаря с Додекаедъра!

— Е, желаем ви успех — смънках аз, докато завъртах дръжката на вратата.

Той изглеждаше разочарован от липсата ми на интерес.

— Подозирах, че вие двамата сте съгледвачи на армията, но май съм сбъркал, нали?

— Съгледвачи ли? — Риту определено бе объркана. — Какво ще правят съгледвачи извън бойното поле?

— Хайде, изчезвайте. — Шофьорът натисна лоста и отвори вратата. Горещият следобеден въздух лъхна в лицата ни.

— Благодарим за возенето.

Скочих на земята и бързо си тръгнах на юг, покрай групичка индиански колиби, където семейства се бяха събрали под маскировъчен балдахин, дъвчеха печено на жар месо и гледаха голям холоекран, по който течаха последните военни новини. Ако бях истински запалянко, щях да спра да проверя резултата и залозите. Но се интересувах от войната само на финалите, когато се класира Клара.

Мисля, че на нея това й харесва.

От едната страна бяха подредени каравани с извадени пред тях сергии, на които се продаваше всичко — от тъкани на ръка килими лумния и чудодейни почистващи препарати до ароматни сладкиши. Зад задължителния храм на Елвис се бяха събрали маниаци на тема състезателни всъдеходи и подготвяха чудовищните си коли за състезание по черния път недалеч оттук. Имаше от всички обичайни видове откачайки — мошеници, палячовци, нудисти и хора, скрили лицата си под чадори — но те не ме интересуваха. Обичайните подправки към истинската цел на този съмнителен фестивал.

Търсех сърцевината му.

Риту ме настигна и ме хвана за ръка; опитваше се да следва бързото ми темпо.

— Съгледвачи? — повтори тя.

— Съгледвачи на таланти, госпожице Махарал. Причината за всичко това — кимнах към заобикалящия ни хаотичен лагер. — Всякакви търсачи на силни усещания се събират тук, за да покажат домашно изработените си бойни дубъли на колизеума с надежда, че ще бъдат забелязани от професионалистите. Ако момчетата от армията забележат нещо, което им хареса, могат да привикат дизайнера зад оградата. И евентуално да го вземат.

— Хм. И често ли се случва?

— Официално не се случва изобщо — отговорих аз, докато се оглеждах да определя къде сме. — Аматьорското дубъл-насилие се смята за нежелателен порок, забрави ли? Подлежи на глоба за грях и на порицание, също като наркоманията. Помниш ли как ни агитираха срещу това в училище?

— Това май не е дало желаните резултатите — промърмори тя.

— Без майтап. Живеем в свободна страна. Хората правят каквото си поискат. Но въпреки това военните официално не подкрепят начинанието.

— А неофициално? — вдигна вежда тя.

Минавахме една аркада, където търговци предлагаха всякакви видове игри и увеселения — повечето от тях механични и старомодни, направени така, че да осигурят безопасни, но страшни изживявания за истинската плът. До тях една дълга палатка покриваше отделения на биозапалянковци, показващи генетично изменени животни — съвременния еквивалент на свине-рекордьори и расови бикове — сред вихър от грухтене, кудкудякане й магарешки рев. Хиляди цветове и миризми, всички свеждащи се до най-разнообразни оттенъци на вонята.

— Неофициално гледат, разбира се — отговорих й аз. — Половината от новаторските идеи в света в днешно време са дело на отегчени аматьори. Отворен код и прясна глина — друго не им трябва. Би било глупаво военните да не им обръщат внимание.

— Чудех се как смяташ да се промъкнем в базата. — Тя посочи оградата. — Сега схванах. Търсиш някой от съгледвачите!

Вече бяхме достатъчно близко до предпазната ограда, за да усетя действието й върху душата с гръбнака си. Трябваше да е някъде тук… сърцевината на целия този анархистичен панаир. Причината за съществуването му.

И точно тогава забелязах целта си — зад една голяма мръсна палатка, от която се чуваха ревове, издавани сякаш от морски слон. Отвън се бе наредила дълга опашка архита, които търпеливо чакаха реда си да влязат. Не ми пукаше дали вътре има насилие или еротика. Риту трябваше да потисне любопитството си и да продължи да върви след мен.

От другата страна на палатката се издигаше висока трибуна, направена от хоризонтални дъски и обтегнати кабели, поддържани от една-единствена мачта. Неколкостотин зрители се бяха насъбрали там и гигантската паяжина вибрираше всеки път, когато скачаха на крака с въодушевени викове или сядаха с разочаровани стонове. Широките им гърбове, покрити с меки платове, показваха, че са истински хора, с изгорели от слънцето ръце и вратове.

Сред виковете им се чуваха крясъци и ръмжене, идващи от централната арена. Предизвикателни обиди, излезли от уста, пригодени повече да хапят, отколкото да говорят. Звуци на яростни сблъсъци и влажно шляпане на разкъсвана псевдоплът.

Някои смятат, че се превръщаме в декаденти. Че всички градски скандалджии, пристрастените към прехвърляне и псевдовойните показват, че започваме да приличаме на Рим от императорската епоха с кървавите му циркове. Вечен, неуравновесен и обречен да падне.

Но за разлика от Рим, това не ни се натрапва отгоре. Слабото правителство дори проповядва за сдържаност. Не, това тръгва отдолу. Просто поредният изблик на човешкия ентусиазъм, освободен, от старите задръжки.

Е, дали наистина сме декаденти? Или минаваме през някаква фаза?

Варварство ли е, когато „жертвите“ идват доброволно и не се нанасят никакви щети?

Честно казано, нямах отговор. А и кой би имал?

На главния вход на арената имаше знак „само за архита“ и бдителен пазач — нечия маймуна домашен любимец, настанила се на един стол и въоръжена със спрей с разтворител, който не поврежда истинската плът. Двамата с Риту можехме да се промъкнем без никакви проблеми — само гримът ни можеше да пострада. Но той все още ми трябваше. Затова потърсихме място сред нямащите граждански права зрители, които се блъскаха под трибуните и се мъчеха да гледат сред краката на архитата. Много от дубълите бяха бойни модели с всякакви нокти, брони и копита — чакаха да дойде техният ред да излязат на гладиаторската арена.

Вонеше. С лигавене, грухтене и изригване на гъсти разноцветни газове, състезателите си разменяха подигравки, докато правеха залози и обменяха мнения за всеки рунд от гротескното клане. Но не всички. Един от присъстващите четеше от евтин таблет, към който се взираше през огромни очила, наместени на муцуна на тиранозавър. Когато сигналът оповести неговия ред да излезе на арената, изкуственият динозавър хвърли четеца на земята, но внимателно свали очилата с щипците си и ги постави на една от дъските на арената, между краката на едно архи, което ги взе и ги прибра в джоба си, без да каже нито дума.

Какво пък, някои хора се стремят да оползотворят цялото си време, независимо какво тяло носят.

Клара ми бе разказвала за това място, макар че никога не бях идвал тук по време на ранните си пътешествия, когато пристигах да гледам взвода й. Мнението й за „иновациите“ на дизайнерите аматьори не беше особено високо.

— Повечето са прекалено безвкусни, базирани на легендарни чудовища или на собствените им кошмари — казваше тя. — Стават за филми на ужасите, но са напълно безполезни в битка. Злобните погледи не помагат, когато врагът ти е насочил лъч от твърди частици между рогата ти.

Такова е моето момиче. Винаги изпълнена с нежна мъдрост. Открих, че съм затаил дъх в очакване да стигна до нея. Освен че просто ми липсваше, знаех, че вече трябва да е разбрала за забъркването ми с Каолин, Махарал и „Универсални, пещи“. Както и да е, исках да се свържа с нея преди да е дошла вестта, че съм бил убит в дома си при терористична атака. Надявах се, че е била прекалено заета, за да следи новините. Последното нещо, което исках, бе да се тревожи или да ме оплаква, докато има работа за екипа и страната си.

— О, Господи! — Риту Махарал гледаше касапницата на арената. — Никога не съм предполагала, че всичко това може да е толкова… — Млъкна, неспособна да намери подходящите, думи.

Аз също гледах. Не битката, а в търсене на определено същество. То нямаше да има зъби. Нито пък щеше да бъде архи. Професионалистите имат по-добри начини да прекарват реалното си време от посещенията на аматьорските гладиаторски боеве.

— Не си предполагала, че може да бъде какво? — попитах я разсеяно. От другата страна на трибуната имаше няколко големи, подобни на самотоварачи дубъли, които трябваше да изтеглят победените преди тлеещите им тела да се превърнат в кал — но не. Прекалено големи инвестиции в псевдоплът. Трябваше да има нещо по-компактно, по-икономично.

— Толкова вълнуващо! Винаги съм гледала малко надменно на подобни занимания. Но знаеш ли, ако впечатам някой подобен дубъл, сигурно; ще остана заинтересувана за цял ден… и двете от нас, искам да кажа.

— Хм, страхотно… стига само чудовището ти да не се обърне да те прегризе наполовина — коментирах. Риту пребледня, а аз продължих да оглеждам. Онзи, когото търсех, би трябвало да има добър обзор и същевременно да не привлича вниманието на запалянковците. „Ами ако не пращат никого? — разтревожих се. — Може просто да са поставили скрити камери…“

И в същия миг го открих. Сигурен бях. Малка фигура се тътреше по края на арената, приближаваше се до всеки повален боец и четеше идентификаторите им с къса сонда. Приличаше на шимпанзе или гибон. Можеш да видиш такива като тях навсякъде. Толкова обичайна гледка са, че почти не ги забелязваш.

Естествено. Събирачът на таксите.

— Хайде — задърпах Риту, която се дръпна — искаше да види края на турнира. Кълна се, за малко щях да я оставя, толкова бе завладяна от зрелището. За щастие, тъкмо в този миг единият от състезателите нанесе последен удар на съперника си. Огромното му тяло се строполи на арената с такава сила, че целият амфитеатър се разтресе.

— Да вървим! — изкрещях аз.

Този път тя тръгна.

Маймунякът изсумтя и плю, когато го повиках от мястото си под арената. Клекна на задните си крака и спокойно зачака следващия двубой.

— Махай се — измърмори той. Гласът му малко се различаваше от гласа на истинско шимпанзе.

Естествено, не бях първият, който се беше досетил що за птица е. Сигурно е много досадно разни аматьори непрекъснато да ти досаждат.

— Трябва да говоря с боец от четиристотин четиридесет и втори — казах аз.

— Да бе. Ти и всеки друг фен след атаката при Моеста. Съжалявам, приятел, никакви автографи до края на войната.

— Не съм никакъв фен. Съобщението е лично и спешно. Ще иска да го чуе, повярвай ми!

Шимпанзето плю отново — кафява храчка с жилка арсеник.

— И защо да ти вярвам?

Отчаянието се надигна в гърдите ми, но гласът ми остана спокоен.

— Защото ако сержант Клара Гонсалес разбере, че си ми попречил да се свържа с нея, ще пипне архито ти и ще му дари спомени, от които никога няма да се отървеш!

Маймунякът примигна няколко пъти срещу мен.

— Личи ти, че познаваш Клара. Кой си ти?

Опасен момент. Но имах ли някакъв избор?

Казах му… и тъмните му очи се опулиха срещу мен.

— Значи си призрак на горкия Албърт детектива, изминал целия този път да й каже сбогом? Адски съжалявам за станалото! Никак не е приятно да ти подпалят задника с ракета. Не мога да си представя какво ли е, ако ти се случи на живо.

— Прав си. Надявах се да се свържа с Клара преди да е научила.

Псевдошимпанзето цъкна с език и поклати глава.

— Де да беше успял, приятел. Щото само си пропилял оставащото ти време да се мъкнеш дотук. В мига, когато чу новините, Клара изчезна!

Сега беше мой ред да го зяпна учудено.

— Тя… тя се е самоотлъчила? В разгара на войната?

— Не само това, ами и отмъкна правителствен вертолет и отлетя право към града. Командирът ни загуби ума и дума, да знаеш!

— Не мога да повярвам!

Краката ми се подкосиха. Зави ми се свят.

— Да, кофти работа. Тя захвърля всичко и се втурва към града само за да пропусне призрака ти, който пък се е втурнал да я утешава.

Съгледвачът скочи от гредата до мен и ми протегна ръка.

— Гордън Чен, ефрейтор от сто и седемнадесета помощна рота. Май сме се срещали веднъж, когато дойде за финалите миналата година.

В съзнанието ми се появи образът на доста висок мъж с полуориенталски черти, съвършена стойка и любезна усмивка… най-неприличащият на маймуна човек, когото съм виждал. Но въпреки това носеше това тяло с лекота.

— Да — с отсъстващ глас казах аз. — На купона след полуфиналите с узбеките. Говорихме си за градинарство.

— Значи наистина си ти. — Зъбите му изглеждаха заплашително зад усмивката. — Гаутама! Често съм се питал какво ли е да си призрак. Шантаво ли е? — Усети се и поклати глава. — Извинявай. Мога ли да направя нещо за теб, Албърт? Само кажи.

Можеше да направи нещо за мен. Но казването можеше да изчака няколко секунди. Или минути. Трябваше ми време бурите в мен да се уталожат. Разочарованието ми, че съм изпуснал Клара. Изненадата, че е действала така импулсивно. И най-вече — един вцепеняващ факт.

„Винаги съм знаел, че ме харесва. Добри приятели сме, чудесно си пасваме в леглото. И ни е весело.

Но да направи такава луда изцепка! Да захвърли всичко и да отиде да рови из пепелта на къщата ми с надеждата да не съм бил там, когато е станала на развалини… Значи тя всъщност ме обича!“

През последните два дни научих, че едновременно съм заподозрян за престъпник и мишена за убийци. Бях попаднал в засада, оставен да умра, изтърпях едно мъчително пътешествие през пустинята и се сблъсках с още по-големи разочарования. И независимо от всичко това внезапно се почувствах доста… ами… щастлив.

„Ако оцелея и не свърша като труп или затворник, ще поговоря с нея. Ще премислим отношението си към…“

Фоновият шум от битката се смени с високо пращене, последвано от тежък шляпащ звук. Тълпата екзалтирани архита скочи на крака с рев и разтресе трибуната, когато някакво покрито с шипове кълбо полетя във висока дъга над арената, оставяйки лед себе си следа от съсиреци.

— Шрапнели! — изкрещя ефрейтор Чен и отскочи назад с маймунска пъргавина. Двамата с Риту се втурнахме след него и избегнахме на косъм зъбатата намръщена глава, която удари земята на метри от нас, затъркаля се и спря в краката ми.

Бързото разпадане вече бе в ход, двете уши избълваха дим и кал, която изцапа влажния пясък. По-добре беше собственикът на главата да я намери бързо, ако искаше пълно прехвърляне. Всички тези шипове и рогове сигурно бяха направени с много любов от някой хобист, но определено нямах никакво желание да докосна това огромно зъбато нещо!

Въпреки че беше откъсната, главата все още бе в съзнание.

— Еха… — прошепна тя. В дивите й очи все още мъждукаше пламъче. — Ама… че… кеф!…

Шимпанзето-боец изсумтя. В звука се долавяше известно уважение.

Обърнах се към него.

— Сериозно ли имаше предвид това, което каза — че искаш да направиш нещо за нас?

— Разбира се, защо не? — сви рамене маймунякът-дубъл. — Всеки приятел на Клара е и мой приятел.

31. Луд голем

Гледах опулено сивия призрак на Махарал.

— При… ракетна атака ли?

— Точно така. От дома ти — и архито ти — остана само един димящ кратер. Така че сега единствената ти надежда е същата като моята. Успешно приключване на експеримента.

Естествено реакцията ми беше изблик на страх и ужас. Макар и малко и евтино, червеното ми тяло бе оборудвано за всякакви емоции. Но все пак съм гледал смъртта в очите много пъти и досега винаги съм успявал да отложа последната среща. Така че защо да не се надявам? Махарал можеше и да блъфира. Да тества реакциите ми.

Запазих безизразна физиономия и обърнах нещата. Реших аз да го тествам.

— Континуитет, професоре. Всичко се свежда до него. Дори с новата технология за обновяване на elan клетките глиненото ти тяло не може да бъде презареждано повече от няколко пъти. Трябва да се сдобиеш с моята способност за копиране, за да правиш впечатване от един дубъл на друг. Това е единствената ти възможност при липсата на органичен мозък.

Той кимна.

— Продължавай.

— Но нещо ти е убягнало. Каквото и да правя, както и да успявам да правя такива добри копия, самото умение не се дублира лесно.

— Това е вярно, Морис. Вярвам, че умението ти е отчасти свързано с небрежното ти отношение към изгубените ти през годините дубъли. Отношение, което демонстрираш дори и в момента. Забелязваш ли колко спокойно реагираш на новината, че истинското ти тяло е унищожено? Всеки друг би обезумял.

Чувствах се всякак, до не и спокоен. Всъщност бях направо бесен! Но други неща бяха с по-висок приоритет от желанието ми да се разбеснея и да започна да му крещя. Всички мои предишни копия-затворници би трябвало да са открили синдрома на Смерш-Фокслайтнер. И бяха решили да се преструват, че са апатични. Че не им пука. За да накарат Махарал да говори.

Трябваше ли да се придържам към същия подход? Или да опитам нова тактика и да го изненадам?

Но за момента, закопчан с белезници, не виждах никакъв начин да се възползвам от изненадата. Най-добре да я запазя за по-нататък.

— Разбираш ли — продължи Махарал, увлечен от темата — ние хората сме все още привързани здраво към животинското в нас… към отчаяното желание да продължим органичното си съществуване. Наследеният инстинкт за самосъхранение е играл важна роля в еволюцията ни, но той може да бъде и котва, която да задържа Постоянната вълна. Това е една от причините много малко хора да правят наистина първокласни впечатвания, без значителни пропуски и липси в паметта. Хората просто се сдържат и никога не позволяват целите им същности да се прехвърлят в глината.

— Хм. Страхотна метафора. Но има и милиони изключения. Всъщност много хора са далеч по-нехайни към големите си, отколкото съм аз… или по-точно, отколкото бях. Търсачите на силни усещания. Гладиаторите. Прислужниците, които правят големи за печалба. И сините ченгета, които с радост ще скочат пред някой трамвай, за да спасят котка. Значи има нихилисти…

Думата накара Махарал да трепне и на лицето му за миг се изписа болка. Дълбоко лична болка. Нещо прещрака в главата ми, когато събрах няколкото несвързани впечатления от вчера.

— Дъщеря ти — предположих аз; — осланях се на предчувствието си.

Той неспокойно кимна.

— Риту може да се нарече по свой начин нихилист. Нейните дубъли са… непредсказуеми. Нелоялни. Не им пука. От друга страна… мисля, че и на нея не, й пука особено.

Лесно можеше да се прочете чувството за вина на изразителното му сиво лице. Надежда за нова посока, по която да тръгна. Съвсем нова, тъй като никой от предишните ми копия-пленници нямаше спомени за Риту. Можех ли да използвам тази тънка връзка по някакъв начин? Ако успеех да накарам Махарал да гледа на мен като на нещо повече…

Но той само поклати глава. Чертите на лицето му станаха по-резки.

— Нека просто да кажем, че няма проста или единствена причина, с която да се обяснят способностите ти, Морис. Всъщност смятам, че те са резултат на рядка комбинация, която може би не може да се повтори в друга личност, която остава впримчена в собствените си житейски проблеми. Личната гледна точка — параноично стеснена и към която същевременно се пристрастяваш — отдавна е изяснена като неразделна верига. Като котва, която държи душата прикована.

— Не разбирам…

— Разбира се, че не разбираш. Ако разбираше, щеше да изгубиш ума си от чудната красота и ужаса на всичко това!

— Аз…

— О, вината не е твоя. — След бурния изблик емоциите му бързо се уталожиха. — Всеки е дълбоко убеден, че собствената му гледна точка е по-важна от чиято и да било друга… всъщност дори по-важна от обективната матрица, която е в основата на така наречената реалност. Всеки се смята за герой в представление. Именно затова идеологиите и фанатизмът са по-силни от всякакви логични доводи.

Внезапно си припомних първата ми среща със сивия призрак в УП във вторник, малко преди оригиналът му да бъде открит мъртъв в смачканата кола. Тогава дубЙосил говореше за архито си с много изненадващи термини и описа истЙосил като параноик, който е на ръба на полудяването. По-късно описа кошмарите за „полудяла и излязла от контрол технология… същият страх, който са изпитвали Ферми и Опенхаймер, когато са наблюдавали първата атомна гъба…“

Тогава лесно пренебрегнах думите му. Интригуващи, но и мелодраматични. Но сега нещата започнаха да ми изглеждат по-различни. Възможно ли бе бащата и дъщерята да имат различни версии на една и съща основна тенденция? Предразположение към създаване на несигурни копия? Ама че иронично се е получило — един от създателите на съвременната голем-технология да не е в състояние да прави копия, на които да разчита!

Започнах да кроя догадки кога точно Йосил Махарал е направил великото си теоретично откритие. Миналата седмица? В понеделник? Часове преди смъртта си, когато е смятал, че е сам и в пълна безопасност? От нарастващото подозрение по гърба ми полазиха тръпки.

Междувременно сивият голем продължаваше:

— Не, значението на еготистичното12 мнение за собствената значимост не може да се отрече за времето, когато хората са се конкурирали помежду си и с природата, за да оцелеят. Едва сега то е разнородна благодат, насърчаваща вълни обществена алиенация. На по-фундаментално ниво то ограничава обхвата на функциите на вълната, които искаме да разберем, или може да се огъне под материалните събития, които другите могат да споделят и преценят… — Махарал замълча. — Но това май ти идва в повечко.

— Мисля, че си прав, докторе. — Замислих се за миг. — Но неотдавна четох една научнопопулярна статия… говориш за Ефекта на наблюдателя, нали?

— Да! — Той пристъпи напред и ентусиазмът за миг отстъпи пред презрението му към мен. — Преди години двамата с Бевисов спорехме дали новооткритата Постоянна вълна е проява на квантовата механика, или напълно отделен феномен, който използва подобна динамика на трансформирането. Подобно на повечето учени от неговото поколение, Бевисов не обичаше да използва думата „душа“ по отношение на нещо, което може да се измери или да се представи осезаемо във физическия свят. Вместо това той вярваше в един вариант на старата Копенхагенска квантова интерпретация — че всяко събитие във вселената поражда огромна система от взаимодействащи си вероятностни амплитуди. Нематериализирани възможности, които могат да се реализират единствено в присъствието на наблюдател.

— С други думи, „субективната гледна точка“, за която говореше.

— Да. Някой трябва съзнателно да забележи ефекта от експеримента или събитието, за да могат вълновите функции да се огънат и да станат действителни.

— Хм. — Напрягах се, но правех всичко възможно да не го показвам. — Имаш предвид като онази котарак в кутия, който е едновременно жив и мъртъв, докато някой не отвори кутията.

— Много добре, Албърт! Да. Подобно на смъртта или живота на котарака на Шрьодингер, всяко събитие във вселената остава неосъществено до момента, в който не бъде материализирано чрез наблюдението на мислещо същество. Дори това същество да се намира на много светлинни години разстояние. То поглежда случайно небето и вижда нова звезда. Така може да се каже, че то помогна да се създаде звездата, заедно с друг наблюдател, който също я е забелязал. Субективното и обективното имат много сложна връзка помежду си, така е! Много по-сложна, отколкото предполагаме.

— Разбирам, докторе. Тоест, мисля, че разбирам. И все пак… това трябва да има нещо общо с Постоянната вълна… но как?

Махарал бе прекалено въодушевен, за да се раздразни.

— Преди много време един известен физик, Роджър Пенроуз, предположил, че съзнанието произлиза от неосъществени квантови феномени, действащи на нивото органели, намиращи се в човешките мозъчни клетки. Някои вярват, че това е една от причините никой да не е успял да осъществи старата мечта за истински изкуствен интелект в компютър. Детерминистичната логика и на най-сложната дигитална система си остава фундаментално ограничена, неспособна да симулира и още по-малко да копира безкрайните последователности и стохастичните тонални модели на хиперсложната система, която наричаме душевно поле…

Уф. Направо ми се завиваше свят. Но исках Махарал да продължава да говори. Отчасти, защото би могъл да спомене нещо полезно. И за да забавя нещата. Каквото и да бе замислил да прави с мен побърканият учен с помощта на безумните си машинарии, вече знаех, че ще боли.

При това много. Достатъчно, за да изгубя самообладание.

А страшно мразя да губя самообладание.

— Така че всеки път, когато се копира човешката Постоянна вълна, остава едно ниво на дълбока връзка — „заплитане“, ако ще използваме стария термин от квантовата механика — между копието и оригиналния му образец. Между дубъла и органичния му оригинал. Не е на ниво, на което да може да се забележи. Никаква информация не се обменя, докато големът е някъде си. Но въпреки това свързващото звено си остава и задържа дублираната Постоянна вълна.

— Това ли имаш предвид под котва? — попитах го. Най-сетне започнах да виждам връзката.

— Да. Органелите, за които говори Пенроуз, наистина съществуват в мозъчните клетки. Но вместо с квантови събития те се заплитат с подобен, но напълно отделен спектър от солистични модели. Когато създаваме дубъли, ние усилваме тези безбройни събития и впечатваме комбинираната им вълна в празната матрица. Но дори когато тази нова матрица — големът — стане й излезе, неговият статут на наблюдател продължава да е свързан с оригинала.

— Дори ако големът не се върне за прехвърляне?

— Прехвърлянето включва извличането на спомени, Морис. А аз говоря за нещо много по-дълбоко от паметта. Говоря за смисъла, по който всеки индивид е суверенен наблюдател, който променя вселената — който прави вселената със самото си наблюдение.

Отново изгубих нишката.

— Искаш да кажеш, че всеки от нас…

— … някои от нас повече от другите, очевидно — озъби се Махарал. Гневът му се беше върнал. И завистта и омразата, които едва сега започнах да разбирам. — На ниско ниво твоята личност се оказва по-склонна да приеме несигурната природа на света — да дарява своите подличности със свой собствен, независим статут на наблюдатели…

— … и следователно с пълни Постоянни вълни — казах, за да поддържам разговора.

— Именно. В крайна сметка тази способност няма нищо общо с егоизма, нихилизма, небрежността… или интелекта, което е очевидно. Може би ти просто си по-склонен да се доверяваш на себе си, отколкото повечето хора.

Той сви рамене.

— Дори и така да е, талантите ти са спънати. Ограничени. Лошо орязани. Единствената им проява е способността ти да правиш добри копия, въпреки че би трябвало да си способен на много повече — когато се стигне до минаване отвъд, в нова територия, ти си оставаш също така закотвен, както всички… И изведнъж, преди по-малко от седмица, внезапно открих какъв трябва да е отговорът. Страшно прост, макар че е нужна брутална сила, за да се постигне краят, който търся. Колкото и да е иронично, това е същият момент на трансформация, която предците ни са свързвали с освобождаването на душата.

Той замълча.

Сетих се. Не беше трудно.

— Говориш за смъртта.

Усмивката на Махарал се разтегли още повече — ревностна, покровителствена и омразна.

— Много добре, Албърт! Наистина, древните са били прави в дуалистичното си вярване, че душата може да бъде освободена от тялото след смъртта. Само че има и много повече неща, за които не са могли да си представят…

Докато Махарал говореше, моята тактика беше ясна като бял ден. Да го карам да продължава. Имаше още въпроси и неща за откриване. И въпреки това…

Не можах да се сдържа. Гневът избухна в мен и малкото ми тяло с изненадваща сила опъна оковите.

— Ти си изстрелял ракетата! Ти си ме убил, мръсни кучи сине, заради проклетите си теории! Ах ти, мръсно садистично чудовище! Като се освободя от…

Йосил се засмя.

— Е, независимо от няколкото момента на просветление, ругатните започват по разписание. Ти си досадно предвидима личност, Морис. И смятам да извлека доста полза от предвидимостта ти.

И с тези думи дубМахарал се върна отново към подготовките си — мърмореше команди и натискаше копчета, докато аз лежах и изгарях, разкъсван между долнопробното задоволство да го мразя и разбирането, че реакцията ми е онази, която иска той.

Естествено, под всичко това дебнеше и любопитството какво смята да направи по-нататък.

32. Бдителност

Изоставихме колата на „Универсални пещи“, която ни бе отпуснал вайс Енеас Каолин. Предполагахме, че е натъпкана с подслушвателни устройства.

Какво ли друго бе предприел магнатът? Тази мисъл се въртеше непрекъснато в главата ми. Спрях една рикша пред спусналия кепенците „Дъгоцветен салон“, скочих на мястото за пътници и казах на шофьора да ни закара на Четвърта улица.

— И дай повечко газ! — добави моят малък пороподобен приятел, изгарящ от желание да се разкара оттук. В една малка кесия палоидът носеше някои от находките, на които попаднахме, докато тършувахме зад бара, където царица Ирена бе крила някои от тайните си. Май вече кроеше планове как да продаде материалите на „законните им притежатели“ срещу „хонорар за откриването им“, без да се налага да се използва думата „изнудване“.

Водачът сви рамене, свали крещящите си тъмни очила от челото си и си ги сложи. Това разкри малки шикарни дяволски рогца — вероятно имплантиран компас-локатор, достатъчно евтин, за да се инсталира дори на дубъл-еднодневка.

— Дръжте се! — предупреди ни той, хвана ярема и се понесе напред на силните си, подобни на кози крака. Едва след като набра скорост над тридесет клика, включи малкия електромотор и вдигна керамичните си копита над земята.

— Към конкретно място ли сте се запътили? — попита през рамо приличащият на сатир шофьор. — Или благородният сив просто се разхожда? Пътува за събиране на спомени? Желаете ли една бърза обиколка на града?

Трябваха ми няколко мига, преди да се сетя, че в дома на Каолин бях пребоядисан в първокласния „емисарски“ нюанс на сивото. Водачът очевидно бе решил, че не съм тукашен.

— Познавам всички исторически и тайни местенца. Пазарчета, където продават контрабандни стоки, каквито няма да видите никога на изток. Алеи, където законът не важи и камерите са забрадени. Само плащате малка такса за поквара и подписвате писмен отказ от претенции. И попадате в рая на анархизма!

— Само до Четвърта — отговорих аз. — Ще ти кажа къде да спреш, като стигнем. — Разбира се, имах определена цел, но не трябваше да я казвам на глас. Не и когато по всяка вероятност бяхме под наблюдение — и отвън, и отвътре.

Той прие отговора ми с изсумтяване и нагласи визьора си, като нехайно държеше кормилото с пръст. През това време аз измъкнах телефона, който получих малко след подмладяването си.

— На кого ще звъниш? — попита палоидът.

— Ти как мислиш? На работодателя ни естествено. — В паметта бе заложен един-единствен номер.

— Но тогава… защо оставихме колата, ако…

Малките тъмни очи проблеснаха. Направо виждах как подозрителният малък ум на Пал напряга сили.

— Добре де. Предай на Енеас много поздрави от мен.

Бидейки евтин зелен — макар и пребоядисван в оранжево и сиво — не можех изразително да извъртя очи към небето. Затова просто го игнорирах. Телефонът изтананика мелодията си. Кой щеше да отговори? Един от блестящите му големи… иди пък истинският отшелник-трилионер, скрил се зад микробонепропускливите стъкла на кулата си в префърцуненото имение. Или някой компютърен аватар, който или щеше само да приеме съобщението, или щеше да се справи с рутинните решения, може би използвайки записани думи, изречени от собствения глас на Каолин.

Чаках. Когато си от глина, чакането си е съвсем в реда на нещата. Независимо от краткотрайността ми, нетърпеливостта е за онези, които имат да губят истински живот.

Междувременно Старият град минаваше покрай нас с цялата си смес от мръсотия и ярки цветове. По някои от старите сгради, порутени и извадени от списъка за поддръжка, имаше предупредителни знаци, забраняващи влизането на истински хора. Но навсякъде имаше тълпи, абсолютно нехайни за нестабилното си обкръжение — хора, направени за изпълнен с тежък труд ден, но все пак по-ярки от безцветните си създатели. Заетите разноцветни мравки, благодарение на които цивилизацията продължава да съществува, непрестанно влизаха и излизаха от фабрики и работилници, мъкнеха тежки товари, бързаха за поверителни срещи и изпълняваха спешни поръчки, тичайки на дългите си крака.

Движението за миг се обърка и ни принуди да заобиколим открита строителна площадка, над която се рееше ярък холонадпис:

Блестящ дисплей отброяваше времето до деня, когато глинените хора и други товари щяха да бъдат изпращани до всяка част на града по разширена мрежа безвъздушни тръби, свързващи всеки адрес, подобно на безбройните самонасочващи се пакети с данни по интернет — напълно автоматично и почти безплатно. Шофьорите на маршрутни и бронтовози се оплакваха, че завършените етапи от проекта вече са ги лишили от най-доходоносните курсове. Отделни саботажи от време на време забавяха работата и напомняха на народа за старите дни на лудитите, когато профсъюзите водеха истински улични битки срещу дубъл-технологиите. Една неотдавнашна експлозия дори разруши намираща се недалеч сграда, разби на парчета повече от четиристотин голема и пръсна стъкла достатъчно далеч, за да нарежат един истински човек на цели три преки от нея. Наложи се да му направят шест шева. Това бе най-големият скандал.

Независимо от неуморното обществено мнение „Универсални пещи“ и останалите дубъл-производители лобираха здраво за инсталирането на тръбите във всеки град. Как по-добре да се увериш, че клиентите ти ще получават милионите си заготовки бързо и да им съдействаш да оползотворят, възможно най-пълно всеки впечатан ден? Колкото по-малко време големът прекарва в транспортиране или в хладилника, толкова повече клиенти ще имат чувството, че не са си хвърлили парите, на вятъра. И ще си поръчват още повече заготовки.

Под надписа се трудеха нискокачествени епсилон-модели — мъкнеха кошници с пръст на изпъстрените си с петна зелени гърбове. Други се спускаха надолу с части от керамична тръба, пригодена да издържа на високи налягания. Епсилоните дори не получават пълна впечатана личност. Никакви души и никакви рефлекси на сьомгата — само желание за работа и работа, и работа — докато рециклиращият контейнер не ги повика.

Сякаш виждах сцена от научнофантастичен кошмар, по-лош и от „Метрополис“ на Фриц Ланг — роби и работници, трудещи се за намиращите се някъде далеч господари, докато не умрат — обречени и неоплакани от никого. От друга страна, гледката изглеждаше великолепна! Свят на свободни граждани, отделящи малки части от себе си — с които лесно могат да се разделят, — които да се заемат с цялата необходима черна работа, за да могат всички да прекарат органичния си живот; в забавления и учене.

Кое от двете бе истина?

И двете едновременно?

А трябваше ли да ми пука изобщо?

Изненадах се от собствените си мисли.

„Това ли става с мозъка на дубъл, който е просъществувал повече от един ден? Нима презареждането с elan те прави мечтател и философ? Дали причината е в събитията, на които бях свидетел при Ирена?

Или защото съм франки?

Хайде, Каолин. Вдигни проклетия телефон!“

Всъщност мълчанието му ми даваше известна надежда. Може би Енеас не го беше особено грижа за нас двамата с палоида. Може да е прекалено зает, за да си прави труда да ни проверява.

А, но „зает“ не означава това, което е означавало навремето. Богаташът може да впечата достатъчно скъпи дубъли, за да държи всяка работа под око. Значи имаше някаква друга причина.

Строителната площадка се намираше на една пресечка зад нас, когато водачът внезапно зави, като сипеше ругатня след ругатня. Стиснах здраво седалката, готов за катастрофа, но движението си беше съвсем наред. Не, просто шофьорът се гневеше на събития, които нямаха нищо общо с работата му.

— Идиоти! Не можехте ли да се сетите, че ще ви чакат зад онзи хълм? Индонезийците сигурно го държат на прицел от пет различни ъгъла! Кретени! ТЕЗ просто трябва да се откаже от тази среща и да се предаде. Да прати целия си отбор гол на бойното поле! По-добре да започнем всичко на чисто!

По краищата на слънчевите му очила проблясваше слабо сияние. Е, значи очилата бяха и видеоприемници. Всъщност повечето са такива.

Но все пак не плащах, за да бъда потрошен от някакъв спортен запалянко. Още една издънка и щях да предявя граждански иск срещу него…

От чие име? Къде щяха да отидат парите? Горкият стар Албърт имаше сестра някъде в Джорджия, но тя бе собственик на пет патента и нямаше нужда от мангизи. И тогава се сетих — каквото е останало от собствеността на Ал, трябва да премине у Клара. Всичко, което не е реквизирано от ченгетата. Или от Каолин. Всичко зависеше от това да се намери някой друг, който да бъде обвинен в атаката срещу „Универсални пещи“.

Съмнявах се, че ще успея. Но първо трябваше да се съберат още данни.

— Хей, запалянко! — закрещя палоидът на шофьора, който продължаваше да псува, докато заобикаляхме някакви пешеходци и за малко да не ни размаже огромен осмокрак бус за доставки. — Стига си викал, ами гледай пътя!

Шофьорът избуча нещо през рамо към приятеля ми, който се озъби в отговор, изви дългия си гръб и извади нокти, сякаш се готвеше за скок. Тъкмо се канех да затворя телефона и да се намеся, когато внезапно в ухото ми се разнесе глас.

— А, значи все пак се обади. Чудех се кога ще го направиш — измърмори магнатът. Не можех да определя кой Каолин е това, но по всяка вероятност същият, който ни бе натоварил със задачата. — Какво видя в клуба на Ирена?

Никакви извинения, че ме е накарал да чакам. Това са то трилионерите.

— Истинската й смърт — отговорих аз. — Използва една от онези услуги с антените и се запрати заедно с всичките си дубъли към нирваносферата, или към пръстените на Валхала, или и аз не знам къде.

— Зная. Ченгетата току-що са пристигнали там и картината е пред мен. Невероятно. Ама че психарка! Разбра ли какво имах предвид, Морис? Светът се пълни с извратени типове и дублирането само влошава нещата още повече. Понякога ми се иска никога да не бяхме…

Млъкна, после продължи:

— Е, няма значение. Мислиш ли, че Ирена е избрала този момент да приключи с всичко, защото заговорът си е провалил? Защото не успяха да разрушат фабриката?

Каолин страшно умело се преструваше на абсолютно невинен. Реших да продължа играта.

— Ирена е просто поредната жертва, сър. Най-искрено вярваше, че е наела сивия Албърт като полулегален промишлен шпионин.

— Да нямаш предвид всички онези идиотии за тайната на телепортирането?

Хвърлих поглед назад към пневмо-тунела — огромни инвестиции щяха да отидат на вятъра, ако дистанционното дублиране един ден станеше реалност.

— Историята е била достатъчно правдоподобна, за да заблуди сивия. Защо не и нея? Както и да е, тази сутрин Ирена е разбрала, че е била използвана да бъде обвинена за прионната атака. И затова е решила да излезе от играта.

— Значи поредният будала. Като теб, Лум и Гадарен. — Каолин изсумтя. — Откри ли някакви следи кой стои зад всичко това?

— Двамата й партньори са били карираният дубъл, който се е представил като вайс Колинс, и едно копие на маестрата, Джинийн Уоммейкър.

— Това ли е всичко? Вече го знаем от записа на сивия.

Не исках да казвам повече. Но Каолин все още ми беше клиент… най-малкото докато не проверях някои неща. Нямах законно и морално право да го лъжа.

— Вайс Колинс е бил просто фасада, разбира се. Ирена смяташе, че всъщност той би могъл да е Бета.

— Имаш предвид фалшификатора крадец на големи? Имаш ли някакви доказателства? — Гласът на Каолин зазвуча малко по-развълнувано. — Това би ми свършило идеална работа, за да натисна още повече. Да накарам ченгетата да започнат да гледат на това копеле като на обществена заплаха, а не като на поредния маловажен пират. Може да успеем да го изкараме от бизнеса!

Отговорих колкото се може по-внимателно:

— Аз мисля същото. Вървя по следите на Бета от три години. Имали сме доста неприятни сблъсъци.

— Да, сещам се. Измъкването ти в понеделник, последвано от нападението срещу Телър Билдинг във вторник. Имате за какво да си връщате един на друг.

Вече виждах целта на пътуването ни. Трябваше да накарам Каолин да се чувства достатъчно удобно, за да не се интересува от действията ми през следващите няколко минути. Определянето на времето беше от жизнена важност.

— Именно затова в момента отивам към Телър Билдинг.

Към. Това всъщност не беше лъжа. Пасваше на траекторията ни из Стария град, в случай че ни следеше по някакъв начин.

— За повече следи, а? Чудесно — каза Каолин. Чух някакви приглушени гласове около него; явно се нуждаеха от вниманието му. — Обади се отново, когато научиш повече — завърши той и прекъсна връзката, без да каже и едно „дочуване“.

„Точно навреме“ — помислих си облекчено.

— Спри тук! — казах на шофьора, който все още разделяше вниманието си между пътя, военните новини и ругаенето с Пал. „Как ли такива като тоя остават с книжки?“ — зачудих се, подхвърлих му една сребърна монета и скочих долу. За щастие, палоидът предпочете да си остане на рамото ми, вместо да налети на бой. Малко му оставаше.

„Църква на ефемералите“, гласеше мигащият надпис отпред. Изтичах нагоре по гранитните стълби, покрай всички окаяни дубъли — наранени, повредени или зарязани без никаква надежда да бъдат посрещнати вкъщи за прехвърляне. Повечето изглеждаха изтощени, близки до края си. А аз бях най-старият от всички! Единствената глинена личност, която имаше преки спомени от вчерашната проповед. Не че бях дошъл да присъствам на службата.

На опашката за бърза поправка чакаха няколко измъчени: копия; най-отпред стоеше дългурест пурпурен с откъсната лява ръка. За щастие, на смяна беше същата тъмнокоса доброволка и осигуряваше първа помощ на потъпканите и лишените от всякаква надежда. Каквато и психологическа причина да я бе накарала да посвети скъпоценното си реално време на съществата с къс живот, бях й благодарен.

— Опа! — ахна палоидът при вида на доброволката. — Това е Алекси.

— Какво? Познаваш ли я?

— Ъъъ… излизахме известно време — тихо ми прошепна минидубълът на Пал. — Мислиш ли, че ще ме познае?

Неволно сравних двата образа. Истинският Пал — красив, прошарен и широкоплещест, макар и без долната половина на тялото си и прикован завинаги към стола си — и вида на малкото пъргаво и ухилено същество, наподобяващо невестулка, което стоеше на рамото ми. Между тях нямаше нищо общо, освен когато не се стигнеше до нещата, които наистина имаха значение — като паметта, личността и душата.

— Може би не — отговорих аз, докато минавах покрай опашката и се насочвах към нея. — Стига да си държиш устата затворена.

Няколко наранени дубъла замърмориха, когато приближих до Алекси, заобиколена с варели евтина голем-вар, замазка и гипс. Тя ме погледна — и за първи път забелязах, че е красива по един особен мрачен, отдаден на призванието си начин. Започна да настоява да застана в края на опашката, но млъкна, когато вдигнах ризата си и се обърнах, за да й покажа дългия белег от втвърден цимент на гърба си.

— Помниш ли работата си, докторе? Свърши страхотна работа с онзи малък гаден поглъщач, дето ми дъвчеше чарковете. Сещам се, че един от колегите ти каза, че няма да изкарам деня. Трябваше да приемеш облога.

Тя примигна.

— Помня те. Но… това беше втор…

Алекси млъкна с ококорени очи. Не беше вчерашна — изводите сами се налагаха.

„Умна е, вярно си е. Но защо тогава е излизала с Пал?“

Пуснах ризата си.

— Можем ли да разговаряме някъде насаме?

Тя рязко кимна и ни направи знак да я последваме горе.

Странно, но палоидът не каза нито думичка, докато Алекси ни сканира. Тя бързо откри проследяващите буболечки, инсталирани от Каолин, когато бе така любезен да удължи псевдоживота ни.

Откри също така и бомбите.

Може би точно навреме, помислих си аз. Работодателят ни очакваше да докладваме от Телър Билдинг. Можеше да се раздразни, ако разбере, че сме кривнали от пътя.

— Коя Свиня ви е направила това? — изруга Алекси, докато внимателно оставяше бомбите в една очукана метална кутия. Има особени случаи, когато големите могат законно да носят устройства, за самоунищожаване, активиращи се дистанционно по радиото. Но те са много редки на територията на ТЕЗ. Естествено групата на Алекси възразяваше срещу тази практика по принцип. Въздържах се и не й казах, че нашите бомби ни ги е поставил самият велик робовладелец вайс Каолин. Ако научеше, тутакси щеше да го разгласи на всички активисти в движението си.

Не можех да позволя подобно нещо. Не още.

Палоидът се нуждаеше и от някои поправки. Докато тя работеше върху него, аз гледах от балкона към стъклописа в главната зала. Старите християнски символи бяха сменени с кръгла розета, подобна на цвете. Листенцата му изтъняваха навън преди внезапно да се разширят в самия край под прав ъгъл към заострените върхове. Отначало си помислих, че всяко листенце може би е риба с обърната към външната страна опашка. После обаче разбрах, че всъщност са китове — кашалоти, доколкото личеше — събрали огромните си вежди на някаква важна среща на умовете на семейство китови.

Какво означаваше този символизъм? Китовете — дълговечни, макар и застрашени — изглеждаха пълна противоположност на дубълите, които умираха бързо, но затова пък всеки ден се появяваха все повече и повече, винаги възстановявани от човешката изобретателност и дръзновение.

Розетата донякъде ми напомняше за мандалата, която носеше техникът-свещеник от „СД Последни възможности“, ръководил прехвърлянето на царица Ирена в отвъдното. Макар и съвсем различни в детайлите си, двете изображения се свеждаха до борбата за решаването на един и същи проблем — как да помирят впечатването на душата с трайния религиозен импулс. Но кой съм аз, за да си казвам мнението по подобни въпроси?

Наистина, тези ефемерали ми харесваха. Може би им дължах една-две услуги. Но засега трябваше да бъда въздържан.

Алекси приключи с работата си и обяви, че сме чисти. Внезапно се почувствах свободен за първи път, откакто… ами, откакто срещнах Пал, Лум и Гадарен в онзи запустял древен парк и бях въвлечен в цялата тази мръсотия.

— Сега мога да се обадя вкъщи! — ликуваше палоидът, забравил клетвата си да пази мълчание. — Да разкажа на себе си какво видях! Направо ще се побъркам от кеф при прехвърлянето.

Алекси погледна надолу към него и присви очи. Може би нещо в ритъма на говора на Пал й се бе сторило познато. Не й дадох време да се сети.

— Моят парт… двамата с моя приятел имаме нужда от сигурна връзка с мрежата. Можете ли да ни услужите с един-два чадора?

След колеблива пауза тя кимна и посочи към закачалката, От нея висяха две черни безформени одеяния.

— Неотдавна ги почистихме. Няма буболечки.

— Ще свършат идеална работа, благодаря — казах аз и тръгнах към закачалката.

— Само за ваша информация — добави тя, — абонирана съм за „Бдителност“, така че не се опитвайте да правите разни пакости или незаконни номера от наше име.

— Да, госпожо.

Алекси се намръщи.

— Мога ли да ви се доверя, че няма да пипате нищо друго тук, ако ви оставя и се върна при пациентите си?

Палоидът убедително кимна.

— Ще ви се отплатим за добротата ви — уверих я аз.

— Хм. Може би някой път ще ми обясните как става така, че все още ходите, след като отдавна трябваше да сте кал.

— Някой път. Обещавам.

Тя ни хвърли последен подозрителен поглед и излезе. Когато стъпките й заглъхнаха, погледнах въпросително палоида.

— Добре де! — гъвкаво се изви той. — Може би е по-добра, отколкото заслужавам. Ще се захващаме ли за работа? Няма да заблудим Каолин задълго.

Малкият ми приятел скочи на бюрото и аз му помогнах да се пъхне под чадора. Активната качулка го покри и се нагласи според странната му форма. Поставих другия на главата си и оставих черните му краища да се спускат по раменете надолу до кръста ми. Отвън приличах на някакво забулено същество от мрачните години преди половин век, когато в една трета от държавите на Земята жените били принуждавани да скриват лицата и телата си под безформени одеяния от муселин и марли. В наши дни старият потиснически чадор се бе превърнал в нещо, което ти даваше пълна свобода.

Отвътре…

Внезапно се озовах в друга вселена. Чудният космос на виртуалната реалност, където информацията и илюзията се смесват в изобилия от цветове и синтетични дълбочини. Сензорите на чадора усещаха разположението на ръцете ми, върховете на пръстите ми, всяко мое издишане, реагираха на всеки звук от симулирания ми ларинкс. Няколко измърморени команди — и след секунди пред мен се появиха три активни земни кълбета.

Първото увеличи образа към мястото, където се намираха димящите останки на дома ми… на Албъртовия дом. Безплатни корелатори се спуснаха от заобикалящия ме дигитален свят и започнаха да ме умоляват да им позволя да съберат всички данни за трагичното събитие. Двама от агентите бяха с добра репутация, така че им дадох няколко параметъра и ги пуснах да действат. На това ниво на осведоменост не ми струваха нито стотинка, а възможност за обратно проследяване не съществуваше. Нищо не ме отличаваше от милионите други воайори в мрежата. Вече имаше и други по-важни новини, така че действията ми не би трябвало да привлекат ничие внимание, докато не задълбая прекалено дълбоко.

Вторият мехур обхващаше новините за опита за саботаж в „Универсални пещи“. Поисках официалното становище на полицията — най-вече за да разбера дали Албърт все още е заподозрян. Освен това, всяко подобно събитие привличаше всякакъв вид конспиративни теории, доклади от доноснически клубове, хобисти, самотни параноици, автономни „ами ако“ агенти и мотаещи се „да, ама“ аватари. И ако никой от тях не бе на вярна следа, аз можех да пусна и свой собствен доклад! Пускането на анонимни слухове е дълбоко уважавано средство за пакостене, извоювало си специално почетно място.

„ИстАлбърт би бил много по-добър в това. А някой от абаносовите му — още повече.

А аз съм само един зелен, при това и франки. Но съм единственият, който е останал.“

Докато двата мехура се занимаваха с ровене и претърсване на купищата данни, подготвих третата си и най-опасна стъпка.

Резервният носител, където Албърт държеше архивни копия на файловете си, в случай че нещо се случи с домашния му компютър.

Да предположим, че Нел е регистрирала приближаващата ракета… дори само няколко секунди преди попадението. Съгласно инструкциите си тя би трябвало да прехвърли колкото се може повече данни във външния носител. Те би трябвало да ми покажат какво е правил — а вероятно дори какво е мислел — създателят ми в последния миг.

Наградата бе съблазнителна. Но достъпът до нея би могъл да е рискован. „Който и да е изпратил ракетата, той би трябвало да е държал къщата под наблюдение, за да е сигурен, че Албърт ще е вътре по време на нападението. Но колко интензивно е било наблюдението? Дали просто са разположили, навън миникамери, следящи кога Албърт влиза и излиза? Ами ако са успели да проникнат през защитните му екрани вътре в къщата? Де кажем, чрез летящ микрошпионин? Подобни неща стават от време на време. Технологиите се развиват и камерите стават все по-малки и по-малки. Само глупаците могат да се надяват, че тайните им ще останат непокътнати завинаги.

Някой може да е знаел всичко, включително и местоположението на носителя. Може да е поставил дебнещ софтуер, който да засече всеки, който се опитва да стигне до носителя. Взетият назаем чадор няма да ми осигури анонимност много време.“

Но нима имах избор? Алтернативата бе да отида при Пал, да се напием и да чакаме този изкуствено удължен псевдоживот най-накрая да свърши.

Майната му! Размърдах пръсти и измърморих няколко фрази под драпериите на чадора с надеждата, че Албърт не е сменил паролите, след като бе научил, че е създал първото си франки.

Почти веднага пред мен изникна едно доста добро факсимиле на Нел.

Експертите твърдят, че такова животно като истински дигитален интелект не съществува и никога няма да бъде създадено. Сигурно са прави. Това е една от онези „несбъднати мечти“ на научната фантастика от двадесети век, които никога няма да се превърнат в действителност — също като извънземните летящи чинии. Но все пак симулацията бе достигнала истинско съвършенство и една анимирана програма като нищо може да подлъже повечето хора с добре направена говореща глава… най-малкото за две-три реплики.

Лицето й бе моделирано по подобие на една моя преподавателка от колежа. Секси, без да се захласваш прекалено много. Истинска персонификация на ефикасност без въображение. Освен че поиска и провери паролата за достъп на следващо ниво, аватарът сканира лицето ми и изпрати сонда към идентификатора на челото ми.

При обичайни обстоятелства това щеше да е напълно достатъчно. Но не и този път.

— Несходство. Ти си зеленият от вторник, но въпреки това цветът ти е сив и би трябвало вече да не съществуваш. Достъпът до носителя е отказан, докато не бъде дадено убедително обяснение.

Кимнах.

— Права си. Ето ти обяснението. С две думи, момчетата от изследователския отдел на „Универсални пещи“ са открили начин да удължат периода на съществуване на дубълите. Това обяснява защо в момента съм пред теб. Откритието очевидно е предизвикало някакъв конфликт между вайс Енеас Каолин и доктор Йосил Махарал. Възможно е това да е довело до убийството на Махарал. Както и до убийството на Албърт Морис.

Анимираното лице се изкриви в някаква карикатура на съмнение. Трябваше да си напомня, че това не бе онази Нел, която познавах. Само неин фантом, реплика, натикана в един ъгъл на огромната инфосфера, работеща с късче взета под наем памет.

— Обяснението на удължаването на живота ти се преценява като приемливо с оглед на друга информация, записана от абаносовия малко преди експлозията. Но новото несъответствие трябва също да се обясни, преди да получиш достъп.

— Какво ново несъответствие?

Фантомът на Нел направи доста добро подобие на укорителен поглед — познат нюанс на програмирането, за който никога не ми бе пукало. Обикновено се проявяваше в моментите, когато се проявявах особено силно като глупак.

— Няма убедителни доказателства, че Албърт Морис е бил убит.

Ако бях истински, щях да се задавя.

— Няма убедителни… Какво точно пушещо дуло ти трябва? Не е ли убийство, когато някой те направи на парчета с ракетно нападение?

Трябваше да си напомня, че пред мен не стои истинска или глинена личност, с която да спориш на воля. Нито дори първокласен ИИ. За софтуерен фантом Нел изглеждаше доста добре. Но можеше да се е повредила или зациклила в някоя семантична връзка.

— Ракетната атака няма нищо общо с несъответствието, с което се занимаваме — а именно, предполагаемото убийство на Албърт Морис — отговори ми лицето.

Зяпнах го.

— Нищо… нищо общо ли?

Явно зациклянето бе сериозно. По дяволите! Май нямаше да получа никакъв достъп.

— Как… как е възможно смъртоносното оръжие да няма нищо общо?

— Органичният гражданин Албърт Морис липсва вече малко повече от денонощие. Не е оставил никакви следи в Мрежата, нито пък е бил засичан от уличните камери или…

— Е, разбира се, че не е…

— Но изчезването му беше очаквано. Нещо повече, то няма пряка връзка с унищожаването на дома му.

Така се слисах, че не можех да кажа нито дума. Очаквано? Няма връзка с унищожаването?

Сякаш принуден, обърнах поглед към мехура, който гледаше към Смокинената улица. Няколко реещи се очи-воайори и новинарски камери допринасяха за висококачественото изображение, което се уголеми и предостави ясен изглед отгоре към обгорените греди и срутените тухлени стени. Останките от комина стърчаха нагоре като някакъв предизвикателен пръст. Кованата метална балюстрада на задната веранда се бе превърнала на тирбушон от горещината, а от рамките за увивните рози бяха останали само обгорени пънчета.

Полицейската лента държеше настрана любопитните — истински хора и дубъли, които се опитваха да си вземат по някой сувенир. Вътре в кордона забелязах няколко абаносови — търсеха следи със скенерите и семплерите си. Други фигури се разхождаха сред развалините.

Докато бях разговарял с фантома, агентите бяха събрали наличната информация за ракетната атака и бяха оградили краищата на мехура с резюмета и диаграми. Видях един доклад за оръжието, което бе причинило всичко това. Точният модел бе неизвестен, но очевидно усъвършенстван да носи голям заряд в съвсем малък обем. Това обясняваше защо ракетата е била откарана тихомълком в Стария град и подготвена, без да бъде засечена. По-впечатляващ бе начинът, по който е била изстреляна — описвала е спирали и е изпускала гъст облак объркващи радарите метални ленти. Освен това бе изгорила по пътя си пет полуизоставени къщи и така напълно бе заличила следите към онзи, който я е изстрелял. Още по-лошо — недостигът на камери в този район пречеше на ченгетата да направят обратно проследяване. Сигурно никога нямаше да достигнат до непосредствения извършител.

„Кой може да има достъп до такова оръжие? — питах се със страхопочитание. — И защо го е използвал срещу нищо и никакъв местен детектив?“

Първият въпрос вече имаше отговор. Е, полицията мълчеше, разбира се, но правилото за пазене на професионална тайна не важи за хилядите анализатори-аматьори и пенсионирани експерти, разполагащи с маса свободно време. След задълбочено пресяване на цялата информация те бяха стигнали до консенсус.

Устройството трябва да е било на военните. При това не от нормалния асортимент, използван от националните ни отбори по време на ритуалните битки пред огромните аудитории на Международното бойно поле. Естествено държавите държат най-добрата си стока скрита-покрита, просто за всеки случаи. И тази ракета би трябвало да е едно от онези гадни неща, затворени в някое хранилище с надеждата никога да не бъдат използвани.

Това обясняваше защо толкова много абаносови пълзяха сред развалините. Сигурно се интересуваха много повече от оръжието, отколкото от горкия Албърт.

Имаше и други аномалии. Най-различни мнения течаха и мигаха по краищата на мехура.

— Предполага се, че този Морис е замесен някак си с опита за саботаж в „Универсални пещи“ във вторник вечерта. Очевидно трябва да е някакво отмъщение…

— Само след два часа? Глупости! Нужни са били дни или седмици, за да се разположи ракетата и да се вземат всички мерки за заличаване на следите…

— Правилно! Морис очевидно е станал жертва на заговор! Ракетата е трябвало да го убие, за да не свидетелства…

— Възможно е. Но въпреки всичко в цялата работа нещо намирисва. Защо не е намерено тялото?

— Какво тяло? Изпарило се е…

— Разкъсано на парчета…

— Така ли? Къде тогава са тези парчета?

— Има множество ДНК следи, идентични с профила на Морис…

— Именно следи! По дяволите, та ако взривите къщата ми, докато ме няма, ще намерите после какво ли не… клетки от кожа, пърхот, косми. Само погледнете възглавниците си — една десета от тежестта им се образува от частици, които са изпопадали от главите ви за хиляда нощи…

— Уф, ама че гадост!

— … така че не е достатъчно само това, че са намерили следи от ДНК в собствената му къща. За да се, потвърди смъртта, е необходима тъкан! Дори ако е бил направен на кайма, пак ще има парченца от кост, кръв, клетки от вътрешности…

Това ме потресе. Отчасти защото сам трябваше да се сетя! Дори като зелено франки. В края на краищата все още притежавам спомените на Албърт. И опита му.

Какво можеше да означава това?

Сигурно щях сам да стигна до очевидното заключение след секунда-две. Но в същия миг забелязах една самотна фигура, която вървеше из развалините и ровеше въглените с пръчка. Нещо в тънкото тяло привлече вниманието ми и мехурът реагира с увеличаване на образа.

Облечена в джинси, с прибрана под шапката коса, на пръв поглед фигурата приличаше на първокласен дубъл — още повече че лицето бе станало сиво от пепелта. Но когато един абаносов с поклон й направи път, разбрах, че трябва да е истинска. А и движенията й приличаха на движения на атлет.

До нея изскочи малък идентификационен етикет:

Чувствата ми бяха по-силни, отколкото очаквах, като се имаше предвид евтиното ми тяло.

— Клара — промърморих аз, когато лицето й се фокусира. Изражението й бе мрачно, комбинация от мъка и тотално объркване.

— Последната парола е приета — отговори фантомът на Нел. — Достъпът до носителя разрешен.

Погледнах надясно. Компютъризираното изображение бе сменено със списък, показващ съдържанието на папките. Симулираният глас на Нел продължи да говори:

— Първото нещо по важност е информацията, която поиска в настоящето си голем-тяло в тринадесет и четиридесет и пет във вторник. Поиска да открия келнера, уволнен от ресторант „Тур Ванадиум“. Въпреки че бях ограничена е тази примитивна форма, успях завърша проследяването. Името и кратката биография на келнера са дадени по-долу. Депозирал е протест в Агенцията на предприемачите, с който отхвърля каквато и да било отговорност за инцидента, довел до прекратяване…

Какъв келнер? Какъв ресторант? А, бях забравил. В момента това не ме вълнуваше.

— Точно преди експлозията в списъка със задачите имаше още неща — продължи фантомът на Нел. — Обаждания от Малахай Монтморилин, инспектор Блейн, Джинийн Уоммейкър, Томас Факс.

Списъкът бе дълъг и ироничен. Ако Албърт бе отговорил на обаждането на Пал, който се опитваше да го предупреди за заговора, в който бе замесен вторият сив, сигурно в момента нямаше да съм тук. Щях да прекарам остатъка от късото си времетраене като свободно франки, нямащо нищо общо с проблемите на Албърт, щях да забавлявам децата по улиците или да се опитам да намеря онзи тромав келнер. Докато се разпадна.

— Също така мога да възпроизведа записа на последното обаждане на оригинала ти до Риту Махарал, отнасящо се до пътуването им до хижата на баща й в пустинята.

Това пък какво е? Пътуване? Те двамата?

Разтреперих се. Пътуване с Риту Махарал… в пустинята? Внезапно видях смътно очертанията на онова, което се бе случило. Албърт бе напуснал лично, дегизиран като дубъл!

Ако го бе направил, дали е било защото е подозирал, че домът му се наблюдава от убиеца му? В такъв случай номерът му е проработил. Заблудил е всички, че истинското му тяло е останало вътре. Трябваше ми време, за да възприема тази поразителна идея. Можеше да има пукнатини… но въпреки всичко Албърт можеше да се окаже жив!

Добри новини, нали? Това би ме освободило от тежкия товар — задължението сам да разкрия истината. Доколкото го познавах, в момента Ал и десетки негови лоялни копия бяха по следите на лошите и стесняваха обръча около тях, твърдо решени да отмъстят за разпердушинената му градина.

И все пак… това ми донесе и чувство на разочарование. За известно време наистина се бях чувствал като важна личност. Сякаш тази малка тресчица живот по някакъв начин имаше значение в общата картина на събитията. Сякаш справедливостта зависеше от мен. От онова, което щях да реша да направя.

А сега?

Е, задълженията ми бяха ясни. Трябваше да докладвам, естествено. Да опиша всичко, което съм научил, и да предложа услугите си на моите по-добри същности.

Но изобщо не бе така романтично, както да продължа да се боря самичък.

Реших какво да правя, докато гледах как Клара се мотае из развалините, очевидно много по-загрижена от това какво е станало с Албърт, отколкото от изхода на войната. Ако Ал беше жив, явно не си бе направил труда дори да се свърже с нея. Дори само за да я успокои, че с него всичко е наред!

Може би беше предпочел компанията на красивата наследница, Риту Махарал.

Копеле.

Понякога можеш да се видиш добре само ако се погледнеш отстрани. И още по-добре, ако се превърнеш в някой друг.

И така, стигам до настоящия момент. Моят разказ приключи. Ще оставя едно копие в носителя… в случай, че се намери някой Албърт, който да си направи труда да го чуе.

Ще пратя също така съкратена версия на госпожица Риту Махарал. Тя бе последният работодател на Албърт точно преди ракетната атака, така че заслужава да научи, че според мен Енеас Каолин е станал опасен луд.

Но всъщност правя всичко това заради Клара. Тя е причината, поради която стоя тук под този чадор десет минути повече и бързо диктувам от първо лице разказ за всичко, което съм видял и направил през последните два дни. Правя го независимо от настойчивите молби на малкия пор-дубъл на Пал, който ме предупреждава, че с всяка секунда се излагаме на все по-голяма опасност. От страна на Каолин или на някой друг враг, който може да е по-опасен и от него.

Няма значение. Докладът ми сигурно няма никакво значение. В края на краищата, разкрил съм само няколко части от мозайката. Разбира се, далеч недостатъчни за разрешаването на случая.

Може би просто съм повторил работата, която вече е била свършена от някоя друга, много по-добра версия на „мен“.

По дяволите, дори не знам къде ще ида сега… макар че имам някои идеи.

И все пак искам да ти кажа нещо, Клара.

Докато тази малка частица душа продължава да съществува, аз ще те помня. Докато рециклиращият варел накрая ме повика, ще имам нещо… и някой… за когото да живея.

33. Запазени впечатления

Еха.

Това място е невероятно.

Наистина трябва да превключа в реално време, за да опиша какво виждам точно в момента.

Но дори и така, дали ще успея да го направя добре? Особено когато трябва да мърморя на малкия рекордер-имплант, взет от мъртвия голем. Имплант, който може би дори не работи правилно?

И все пак какво друго мога да направя, освен да се опитам? Малцина ще успеят; да видят този спектакъл, без спомените да не бъдат изтрити от мозъците им веднага след това.

Пред мен стои цяла армия, разделена по рангове и специалност в отделения, взводове, роти и полкове. Ред след ред неподвижни и яки фигури се губят някъде в далечината и хвърлят дълги сенки на слабата светлина. Нито живи, нито съвсем лишени от живот, мълчаливи в сухия мразовит въздух на дълбоката подземна зала, която сигурно се простира на километри. Всеки войник е запечатан в тънък пласт от гел, който го оставя свеж в очакване на заповедта, която никога няма да дойде — команда да се запалят лампите, да се включат намиращите се наблизо пещи и глиненият легион да бъде събуден от съня си.

Ефрейтор Чен казва, че в корпуса имат мото: „Отвори, изпечи, служи… и защитавай“.

Тази странна приумица — и самоподценяващият се хумор — ми вдъхва увереност. Малко. Така предполагам.

О, не се изненадах особено. Винаги са се носели слухове за тайно хранилище (или хранилища), в което се пази истинската военна мощ на държавата, приспана, но винаги готова за действие. Естествено, генералите и стратезите в Додекаедъра си дават сметка, че двадесетте малки помощни батальона като онзи на Клара няма да са достатъчни, ако някой ден се завърне истинската война. Всички предполагат, че тези гладиаторско-развлекателни единици са просто върхът на айсберга.

Да, но да го видя със собствените си очи…

— Елате — казва дубъл-Чен и ни прави знак с маймунската си ръка да го последваме. — Оттук се стига до защитения портал, който ви обещах.

Риту се мъчи да изтрие от лицето си остатъците от сивия грим още от момента, в който влязохме в тунела, водещ дълбоко под огромния военен комплекс. Но сега — докато гледа безбройните пашкули, — кърпата увисва в замръзналата й ръка.

— Невероятно. Разбирам защо са построили хранилището точно тук — за да могат войниците горе да впечатват копия за запас. Но не ми е ясно защо са ви толкова много?

Чен свива рамене и влиза в ролята на туристически гид.

— Защото противниковата страна може да разполага дори и с повече. — Той прави тромава стъпка към нас. — Само си помислете, госпожице. Копаенето на дупки е евтина работа. Също като правенето на предварително впечатани дубъли. Не са необходими никакви разходи за храна или обучение. За никакви застраховки или пенсионни осигуровки. Само малко за поддръжка. Имаме добри разузнавачи, работили в повече от дванадесет други страни — част от тях неприятелски настроени към нас. Индонезийците пазят своите войски в голяма пещера под Ява. Южен Хан, Гватемала и Гуджарта са натъпкали огромни орди също под земята. Пък и кой може да устои на изкушението? Представете си, че разполагате с военна сила, по-голяма от онази, която прусаците са стоварили при Марна, и която може да бъде мобилизирана и изпратена във всяка част на земното кълбо само за часове. И всеки войн да е напълно подготвен и с уменията и опита на ветеран.

— Плашещо е — отговарям аз.

Чен кимва.

— Затова се налага да разполагаме със същото — корпус защитници, готови да излязат изпод земята само за броени часове. От една страна, това е просто въпрос на изпреварване в дублирането.

— Искам да кажа, че цялата ситуация е плашеща. Цялата тази надпревара във въоръжаването…

— Оръжия, войници, тела… Наречи го просто сдържане. Да си сигурен, че противникът знае, че ще пострада жестоко, ако реши да нанесе първия удар. Същата логика е свършила добра работа на прадедите ни по времето на атомните бомби. Иначе нямаше сега да стоим тук и да си приказваме.

— И все пак е отвратително — коментира Риту.

— Точно така, госпожице. Но докато политиците не стигнат до сключване на съюз — на истински съюз с власт да прави проверки на място, — какво друго ни остава?

Мой ред е да поставя въпрос.

— Ами секретността? Как е възможно да се запази в тайна подобно нещо? Хенчмъновият закон…

— … е направен да поощрява доносниците. Съвсем вярно. Но въпреки това нито един вътрешен човек не се е разприказвал за погребаната под земята армия. И причината за това е съвсем проста, Албърт. Хенчмъновият закон е насочен срещу престъпната дейност. Да не мислиш, че шапкарите в Додекаедъра не са прочели законите внимателно? Никога не са отричали наличието на резервни отбранителни сили. В това няма нищо отвратително или незаконно — никакви истински хора не са били ощетени по никакъв начин — затова няма и награда за доносници. Тогава за какво му е на някой да разкрива за съществуването, на това място? Единственото, което ще спечели, е глоба върху пожизнените му доходи, за да покрие разходите по преместването на големите на някое друго място.

Чен ни поглежда закачливо.

— Между другото, това се отнася и за вас, ако решите да направите някоя глупост. Нямаме нищо против слуховете. Спокойно си дрънкайте за заговори и за каквото си искате с приятелите си. Само не пускайте нито думичка за местоположението на това място в Мрежата, или ще затънете в дългове и ще правите месечни вноски в сметката на Додекаедъра. До края на живота си.

Докато говореше това, направих с помощта на импланта си снимка на сцената. „За лична употреба“, оправдах сам себе си.

Може би трябва да я изтрия.

— А сега да ви заведа до секретния портал.

Все още леко зашеметени от предупреждението на ефрейтора, двамата с Риту мълчаливо го следваме покрай редиците съвременни еничари, мълчаливи като статуи, повечето от тях боядисани на камуфлажни петна. Едва отблизо си давам сметка колко големи са тези големи! Високи един път и половина от нормалния човешки ръст, с допълнителни енергийни клетки за повече сила, издръжливост и способност да използват подсилени сетива.

Макар че повечето от тях са яки и широкоплещести, продължавам да търся лицето на Клара. Несъмнено и тя е била образец и е вградила уменията и бойния си дух в стотици, може би в хиляди от тези дубликати. Малко съм раздразнен, че никога не ми е споменавала… поне не за мащаба на всичко това!

Докато вървим, Риту продължава да досажда на Чен.

— Струва ми се, че опасността не се свежда само до външна заплаха. Този легион не е ли изкушение и за онези, които държат ключовете? Ами ако шапкарите — или президентът, или дори главният защитник, решат, че демокрацията им е прекалено неудобна? Представете си само как милион напълно екипирани бойни големи излизат изпод земята като разгневени мравки и завладяват всеки град само за няколко…

— Нямаше ли един трилър преди няколко години точно по този сценарий? Страхотни ефекти и здрав екшън, доколкото си спомням. Орди от керамични чудовища, маршируващи с вдървените си крака, крещящи с бомбастични гласове и унищожаващи всичко пред себе си… с изключение на героя естествено. Все някак си не успяваха да го уцелят!

Чен се смее и посочва с дългата си ръка към заобикалящите ни роти.

— Но честно казано, историята бе съвсем изсмукана от пръстите. Всяко от тези момчета е впечатано от лицензиран гражданин-запасняк, точно според правилата. Те носят нашите спомени и ценности. И се получава малко трудничко да се добереш до купата, когато всичките ти главорези са направени от такива като мен — и Клара естествено, — на които демокрацията им се струва нещо чудесно. Освен това тук има и устройства за самоунищожение, а кодовете са разпределени между…

Чен спира и поклаща глава.

— Не, забравете всички предпазни мерки. Ако нямате вяра в процедурите и професионализма, погледнете на нещата от позицията на логиката.

— На каква логика, ефрейтор?

Чен потупва пластмасовата обвивка на стоящия до него боен голем, който може би съдържа дубликат на собствената му душа.

— Логиката на времетраенето им, госпожице. Макар и да е подсилен с допълнително гориво, бойният дубъл не може да съществува по-дълго от пет дни. Най-много седмица. Чудно ми е как ли ще се задържат всички тези завладени градове след този срок. Никаква малка групичка конспиратори не може да впечата достатъчно заместници. А никаква голяма група не би могла да задържи подобна тайна достатъчно дълго. Не, целта на тази армия е да поеме първата вълна от изненадващата атака на врага. След това хората сами ще трябва да защитават себе си и цивилизацията си. Единствено те могат да осигурят достатъчно свежи души и сурова храброст, които да бъдат използвани в един продължителен конфликт.

Чен свива рамене.

— Но всичко това е било вярно и по времето на дядо ми и на неговия дядо.

Риту не разполага с готов отговор на това, а аз успявам да запазя мълчание. Така че Чен се обръща отново и ни повежда покрай още полкове, подредени безупречно един след друг, докато изгубваме бройката им, поразени от огромния брой мълчаливи пазители.

Риту се чувства особено некомфортно. Рязка и отдалечена, тя по нищо не прилича на приказливата спътничка, с която минах през пустинята. Сигурно една от причините е в собствения й проблем с правенето на дубъли — никога не може да предскаже какво ще се получи от впечатването. Понякога всичко минава нормално — големът Риту прилича достатъчно на нея, за да споделя амбициите й и да изпълнява дадените задачи, след което да се върне за рутинното прехвърляне. Но други копия изчезват мистериозно и само й пращат шифровани обидни съобщения.

— Можеш ли да си представиш какво е да ти се подиграва някой, който знае всяко съкровено нещо, което някога си направил или помислил?

— Че тогава защо изобщо впечатваш? — попитах я по време на дългия ни преход през пустинята.

— Не разбираш ли? Работя за „Универсални пещи“! Израснала съм в глинената търговия. Това е всичко, което зная и мога. А за да си вършиш работата в наши дни трябва да копираш. Така че всяка сутрин изпичам два голема и се моля всичко да е наред.

Но ако има важна среща или нещо, което трябва да се направи както трябва, се опитвам да се справя с него лично.

Като пътуването до хижата на баща й и до мястото, където бе загинал. Когато поканих Риту, тя бе решила да похарчи ден от истинския си живот. Само че сега харчим няколко, откакто онзи отвратителен „Каолин“ ни направи засада на магистралата. Заседнали далеч от града, без никакви средства за комуникация и съвсем малко скъсили разстоянието до целта си. Сигурно й беше много трудно…

… както и на мен. Да измина целия този път и да открия, че Клара се е самоотлъчила и е отишла да се рови из останките на къщата ми, докато аз през това време разчитам на благодеяния. По дяволите, дано да стигнем по-скоро този портал. Трябва да намеря начин да се свържа…

Най-после!

Колоните глинени войници свършват. Излизаме от мълчаливото множество само за да се озовем под още по-големи сенки — ред след ред големи автоматични пещи, в момента тихи, но готови да се включат бързо и да изпекат разопакованите воини на огромни групи, да стимулират elan клетките им и да пратят цели дивизии към саможертвата и славата.

Над нас се издигат корпоративни фирмени знаци, гравирани гордо в механичните чудовища. Няма по-известен символ от оградените в кръгове букви У и П. И все пак Риту не изглежда горда, а нервно разтрива рамене и ръце и погледът й скача наляво и надясно. Зъбите й са стиснати, сякаш ходи единствено със силата на волята си.

Чен ни води през една плъзгаща се врата в още една огромна зала, където на висящи от тавана куки висят безброй доспехи. Цяла гора от комбинирани дуралитни шлемове и брони, готови да се спуснат върху телата, все още горещи от пещта. Трябва да се промъкнем през тесен проход между тях, раменете ни закачат метални ливреи и гамаши и те се раздвижват като някакви призраци.

Чувствам се малък, сякаш сме деца, ходещи на пръсти през гардероба на някакви великани. Тази зала е по-зловеща дори от легионите големи войници. Може би защото тук няма душа. В края на краищата онази дубъл-армия бе човешка. Добре де, един вид човешка. А този оръжеен склад е изпълнен със смразяващото безличие на метал и силикон. Празни, доспехите обезпокоително силно ми приличат на роботи — смъртоносно неотговорни и освободени от всякакво подобие на съвест.

За щастие се движим бързо. След минути сме в другия край и съм доволен, че с това свършва!

Излизаме от „съблекалнята“ И Чен ми прави знак да се присъединя към него на балкона.

— Албърт, трябва да видиш това! Ще го намериш за интересно, ако Клара по някакъв начин ти е повлияла.

Приближавам до перилата и откривам, че терасата гледа към трета огромна галерия, на малко по-голяма дълбочина от предишната, натъпкана с най-добрите оръжия, които съм виждал. Всичко — ръчно огнестрелно, оръжие, огнемети, лични хеликораптори — е подредено на спретнати редове или рафтове, като някакво огромно тържище за оръдия за унищожение. Централна библиотека на войната.

Чен клати глава, очевидно изпълнен с копнеж и тъжен.

— Настояват да държим най-добрите неща тук долу, като резерва. За всеки случай, както се казва. Но определено ми се иска да можехме да ги използваме горе, по време на някои срещи. Като тази срещу индонезийците например. Яки копелета. Щеше да е страхотно, ако…

Ефрейторът-дубъл внезапно млъква и накланя маймунската си глава на една страна.

— Чу ли нещо?

За миг ми се струва, че ме дърпа за крака. Това зловещо място изглежда чудесно за свърталище на призраци.

Едва тогава… Да, тихо мърморене. Сега го чувам.

Взирам се надолу и най-накрая забелязвам движещи се фигури между далечните редове лавици. Някои са блестящо черни, а други — с цвят на стомана: Носят инструменти, таблички-бележници и оглеждат купищата складирани машини за убиване.

Чен прошепва една ругатня.

— По дяволите! Явно правят проверка! Но защо точно сега?

— Мисля, че зная.

Той ме поглежда с тъмните си очи под тежките изпъкнали вежди. После изведнъж се сеща.

— Ракетата! Онази, която унищожи архито ти заедно с къщата. Мислех си, че е ръчна изработка, като онези, дето ги правят градските смотаняци и престъпници в мазетата си. Но началството явно е заподозряло, че е било откраднато оттук. Мамка му, трябваше да се сетя!

Какво мога да кажа? Възможността ми бе хрумнала току-що. Но не исках да стряскам Чен, когато така се опитваше да ми помогне.

— Защо някой от армията ще иска да съм мъртъв? Вярно, Клара на няколко пъти заплашваше да ми счупи ръцете…

Майтапът е кух. Маймуната-дубъл на Чен се свива.

— Трябва да се омитаме. Веднага!

— Но ти обеща да ни заведеш…

— Защото си мислех, че тук няма никой! И не се бях сетил, че може да е замесено армейско оборудване. Определено не смятам да те пращам право в ръцете на тия типове! — Чен сграбчва ръката ми. — Да вземем госпожица Махарал и…

Изречението спира по средата, когато двамата се обръщаме и зяпваме.

Бяхме оставили Риту точно зад нас.

Сега е изчезнала. Единствената следа е шумоленето на една дълга редица висящи доспехи — отслабваща вълничка в морето от тела и шлемове, които кимат и учтиво се покланят, докато тя минава покрай тях.

34. Подвеждания

Трудно е, да се проникне в мислите на гений.

Обикновено това не е причина за тревога, тъй като е добре известно, че истинският блестящ талант има в повечето случаи положителна корелация с благоприличието — факт, на който разчитаме ние останалите, и то дори повече, отколкото си даваме сметка. Истинският свят не се мъти от луднали артисти, психясали генерали, мрачни писатели, вманиачени държавници, ненаситни магнати или побъркани учени като онези, които виждате по филмите.

От друга страна, изключенията придават на гения смесен образ в очите на обществото — жизнен, драматичен, до известна степен луд и малко опасен. Този образ прокарва романтичното виждане, популярно сред съмнителните типове, че за да си надарен, трябва да си и престъпник. Непоносим, за да те помнят. Арогантен, За да те приемат сериозно.

Йосил Махарал сигурно бе прекалил с гледането на долнопробни филми на младини, тъй като изцяло подхождаше на клишето. Сам в тайната си крепост, без никой, пред когото да отговаря — нито дори пред истинския си аз — той може да изиграе ролята на побъркан учен докрай. Нещо по-лошо мисли си, че нещо в мен ще му даде ключа за решаването на загадката — единственият му шанс за вечен живот.

Затворен в лабораторията му, безпомощно окован във вериги, започвам да усещам широко известния рефлекс на сьомгата. Познатия зов, който чуват повечето висококачествени големи в края на дългия ден. Подтикът да бързаш към къщи за прехвърляне, само че този път многократно усилен от странната машина.

Винаги съм можел да го преодолея, когато се е налагало. Но този път рефлексът е силен. Изпитвам толкова болезнена нужда, че дърпам веригите, които ме държат неподвижен, без да ме е грижа, че ще повредя вързаните си крайници. Древните инстинкти, наследени от милиони години, ми казват да пазя тялото, което нося. Но зовът е по-силен. Той казва, че това тяло не е по-важно от евтиния комплект хартиени дрехи. Онова, което има значение, са спомените.

Не. Не спомените. Нещо по-важно. А именно…

Не познавам научната терминология. Единственото, което зная точно в момента, е страстното желание. Да се върна. Да вляза отново в истинския си мозък.

Мозък, който, вече не съществува според дубЙосил, който неотдавна ме информира, че истинското тяло на Албърт Морис — тялото, което е излязло от майка ми преди повече от двадесет хиляди дни — е разкъсано на парчета късно във вторник. Заедно с дома и градината ми. Заедно с бележниците от училище и униформата от скаутския клуб. Заедно със спортните награди и магистърската теза, която все смятах да седна и да довърша… Заедно със сувенирите от повече от стоте разрешени от мен случая, в които бях разкрил лошите и бях пратил най-лошите от тях на лечение или в затвора.

Заедно с белега от куршум на лявото ми рамо — Клара го галеше, докато се любехме, и понякога дори оставяше следи от зъбите си по него — те постепенно изчезваха от еластичната ми плът. Плът, която вече не съществува. Така ми казаха.

Не мога да проверя по никакъв начин дали Махарал ми е казал истината. Но каква му е ползата да лъже един безпомощен пленник?

По дяволите. Бях хвърлил много усилия в онази градина. Сладките кайсии щяха да узреят следващата седмица.

Добре, успявам да се разсея по този начин от безполезния разговор със самия себе си. Има начин да отвърна на удара. Но колко дълго мога да издържа преди засиленият рефлекс да ме разкъса на части?

Още по-лошото е, че големът Махарал също говори. Непрекъснато бърбори, докато работи нещо на конзолата си. Може би го прави за собствените си нерви. Или като част от дяволския си план да скъса моите.

— … така че всичко е започнало десетилетия преди Джефти Анонас да открие Постоянната вълна. Двама души на име Нюберг и Д’Аквили открили вариации в невралните функции на човека с помощта на примитивни прожекционни машини. Най-много се заинтересували от промените във вестибуларния апарат в горната задна част на мозъка по време на медитации и молитва. Открили, че спиритуалните адепти — от будистките монаси до екзалтираните евангелисти — очевидно са се научили как да потискат дейността в тази неврална зона, чиято функция е да комбинира в едно данните от сензорите и да създаде ясна представа къде свършваш ти и къде започва останалият свят. Онова, което били успели да правят вярващите, било да елиминират представата за граница между тях самите и света. Един от ефектите — усещането за космическо единство или единение с вселената — се съпровождал с отделяне на ендорфин и други доставящи удоволствие химикали, които засилвали желанието да се връщаш отново и отново в това състояние. С други думи, молитвите и медитацията предизвиквали психохимично пристрастяване към стремежа за святост и единение с Бог!… Междувременно други изследователи търсели седалището на съзнанието, или въображаемото място, където смятаме, че съществуват нашите същности. Западняците обикновено смятат, че то е между очите и гледа през тях, подобно на някакъв малък хомункулус-аз, който язди вътре в главата. Но някои незападни племена са си представяли нещата по друг начин — вярвали са, че истинските ни същности обитават гърдите ни, някъде в района на биещото сърце. Експериментите показали, че хората могат да бъдат убедени да преместят това чувство за местоположение на същността — или душата. Можеш дори да се научиш да си я представяш извън тялото ти. Яхнала някакъв предмет… дори и кукла, направена от глина!

Насред дърдоренето си професорът от време на време спира и ми се усмихва.

— Помисли си само за въодушевлението, Албърт! Отначало тези следи нямали никакви очевидни връзки помежду си. Но не след дълго надарените с по-дръзко въображение започнали да схващат с какво са се захванали! Парчета от огромен пъзел. След това вход към свят, толкова огромен, колкото великата вселена на физиката… и също толкова пълен с възможности.

Безпомощно гледам как завърта някакъв голям кръгъл диск още веднъж. Машината над мен изревава и праща още един лъч в малката ми червено-оранжева глава. Успявам да сподавя стона си и да не му дам повод за още едно удоволствие. За да се разсея, продължавам този коментар… въпреки че нямам записващо устройство и думите са безполезни, потъващи в ентропията в мига, в който ги измислям.

Това няма нищо общо с въпроса. Продължавам да си заповядвам да намеря стил на поведение и да се придържам към него! Благороден съвет, даден на безпомощен затворник много отдавна от човек, преживял много по-жестоки мъчения от онези, за който Махарал изобщо може да си помисли. Съвет, който ми помага в момента, докато…

Друг лъч пробожда главата ми! Гърбът ми се извива в спазми. Гърча се и се разкъсвам от необходимостта да се върна.

Но къде да се върна? И защо ми причинява това?

Внезапно забелязвам нещо през стъклената стена, която разделя лабораторията на Йосил. От другата страна виждам сивАлбърт. Дубълът, който бе заловен в имението на Каолин във вторник. Онзи, който е бил доведен тук, възстановен и използван като образец, за да бъда направен аз.

Всеки път, когато тялото ми се извива, същото прави и неговото!

Дали Махарал ни причинява едно и също нещо едновременно? При сивия не виждам голяма машина като тази, прицелена в мен.

Това означава, че се случва нещо друго. Онзи дубъл по някакъв начин усеща същото, което усещам и аз! Той… агрх!

Това беше лошо. Стискам зъби толкова силно, че щях да ги счупя, ако бях истински.

Трябва да говоря. Веднага след следващия удар.

— Дис… дис… дис…

— Какво, Албърт? Опитваш се да кажеш нещо ли?

Дубълът на Йосил се навежда над мен и ме гледа с фалшиво съчувствие.

— Хайде, Албърт. Можеш да го направиш!

— Дис… тан… Дистанционно! Т-ти с-с-се опит-т-ваш да…

— Да направя дистанционно впечатване? — Похитителят ми се засмива. — Винаги казваш едно и също. Не, стари приятелю. Няма нищо по-досадно от тази стара мечта. Онова, което се опитвам да постигна, е много по-амбициозно. Фазово синхронизиране на псевдоквантумни душевни състояния на две свързани, но пространствено разделени постоянни вълни. Използване на дълбоката обвързаност на твоя Споделен наблюдателен унификационен локус. Това говори ли ти нещо?

Треперя.

— С-с-споде-делен наб-б-лю…

— Говорихме вече за това. Фактът, че всеки човек създава вселената, като действа в ролята на наблюдател, за огъването на вероятностите и… о, няма значение. Да кажем просто, че всички копия на Постоянната вълна остават свързани с оригиналната версия. Дори и твоята, Албърт, макар че оставяш на големите си забележителна свобода на действие. Искам да използвам тази връзка! По ирония това изисква прекъсването на първоначалната връзка, а единственият начин, по който тя може да бъде прекъсната… е с елиминирането на образеца-прототип.

— Уб-бил с-си…

— Истинския Албърт Морис с помощта на открадната ракета? Разбира се. Вече не го ли изяснихме?

— Себе си. Убил си себе си!

Този път сивият голем пред мен трепва.

— Ами… да, това също. И хич не беше лесно, повярвай ми. Но имах причини.

— П-причини ли?

— Трябваше да действам бързо. Преди да разбера напълно какво смятам да направя. Дори и така, за малко щях да се размина със себе си, докато карах по онази пустинна магистрала.

Става ми все по-трудно да говоря… да изплювам дори отделните думи… особено когато всеки път ме посреща поредният сарказъм. Безмилостните удари на машината, дърпаща рязко струните на Постоянната ми вълна… ме кара да крещя от желание да избягам… или да се върна за прехвърляне… в мозъка, който вече не съществува.

Добре, мисли! Да предположим, че истинския ми аз го няма. Ами сивият в другото отделение? Мога ли да прехвърля тази душа в него! Без апарат за прехвърляне е все едно да се опиташ да се прехвърлиш на Луната.

Освен ако…

… освен ако Махарал не очаква да се случи нещо друго. Нещо… о-ох!… необичайно.

Възможно… възможно ли е от мен да се очаква да пратя нещо… някаква част от мен… през помещението и през онова стъкло до сивия, без дебелите криокабели или останалите обичайни средства, които се свързват при прехвърлянето?

Усещам как следващият удар набира сила.

Мамка му, ще боли…

35. Гланциран и объркан

По дяволите. Какво беше това?

Дали не съм си въобразил, че някаква вълна мина през мен като горещ вятър?

Като едното нищо. Прикован към масата, неспособен да помръдна, осъден на възможно най-лошата присъда.

Да мисля.

От момента, в който Махарал ме принуди да впечатам онова малко червено-оранжево копие и ме остави да се сварявам тук, се мъча да измисля хитроумен план за измъкване. Такъв, за какъвто предишните заловени Албъртовци не са се сетили. Или ако не успея, да пратя по някакъв начин съобщение до истинския си аз. Предупреждение за технохорър шоуто на Йосил.

Да, зная. Невъзможно е. Но кроенето на планове, независимо колко безнадеждни са те, помага да мине времето.

Едва сега започвам да усещам приливи на странна тревога. Проблясващи образи, прекалено кратки, за да ги разпозная, като фрагменти от сън. Когато ги следвам, използвайки свободни асоциации, всичко, което ми идва наум, са огромни редици мълчаливи фигури… като статуите на Великденския остров. Или фигури от гигантски шах.

На всеки няколко минути изпитвам изблици на дива, клаустрофобична потребност. Да се махна от този затвор. Да си ида вкъщи. Да избягам от това задушаващо се тяло, което нося, и да се върна в онова, което е важното. От направеното от почти безсмъртна плът.

А нещо като гаден слух ми нашепва: „Вече няма «аз» и няма място, където да отида.“

36. Грънчарски блус

Старият град? Чирепи!

Двамата с палоида напуснахме Храма на ефемералите и забързахме по Четвърта улица покрай динобусите, които ревяха и сумтяха, извозвайки евтини работници. Товаробикове и бронтовози ръмжаха един срещу друг, пробивайки си път да доставят стоките си, а момчета за всичко спринтираха на дългите си крака, прескачайки наведените глави на ниските епсилони, крачещи към изкопите без нито една мисъл или грижа в главата си. Досадни малки дубъл-дяволи се щураха нагоре-надолу, измитаха всички боклуци и поддържаха улиците безупречно чисти. А сред всички тези еднодневки царствено крачеха сиви, бели и абаносови, носещи най-ценния товар — спомените, които истинските човешки същества ще поискат да прехвърлят в края на деня.

Старият град е част от съвременния живот, но защо тогава ми се стори толкова непознат този път? Защото съм научил, че съм франки на зрялата възраст почти два дена?

Шмугнах се покрай Телър Билдинг, където набегът от вторник въвлече горкия Албърт в беди, по-големи от възможностите му, забързах надолу по „прекия път“, препоръчан ми от малкото подобно на невестулка приятелче, което се бе разположило на рамото ми. Скоро излязохме от търговския район с оживените му офиси и фабрики и се потопихме в задните улички на юг — свят на разпадащи се сгради, безразсъдни приумици и краткотрайни перспективи.

Дубълите, които ще намерите в този район, са пратени с поръчения, който имат много малко общо с бизнеса или индустрията.

Един примигващ надпис крещеше „ИЗ-КОРМЯНЕ“! Отвън стояха викачи в крещящи цветове и приканваха минувачите да влязат за „пътуването на живота ви“. През издънените стени видях двадесететажна сграда, превърната в гигантска пързалка на ужасите… диво въртящо се увеселително влакче без колани и предпазни перила и с добавената особеност, че много от посетителите носеха оръжие и разменяха изстрели с онези, които минаваха покрай тях в други вагони. Ама че забава.

После идваше ред на кал-сводниците и д-бордеите — с огромни дупки и всякакъв вид примамливи прозорци — за онези, които не могат да си позволят фантазиите им да бъдат специално подготвени и доставени по домовете им.

Следваха същите онези покрити със сажди бойни полета, които бях посетил като тийнейджър, все така отбелязани с предупредителни знаци и с евтини будки, предлагащи оръжие на онези, които са забравили да си вземат своето собствено. „Безплатен лов на глави“, крещеше някаква реклама, сякаш на място като това някой би посмял да иска заплащане за традиционни услуги. „Оставете на нас подробностите около купона!“ — мигаше друг. „Отстъпки за рожденици!“

Нали знаете. Обичайните неща. Объркващи напомняния за младостта.

Имаше още нещо объркващо. Кожата ми беше започнала да се люпи. Сивото покритие, което изглеждаше така шикозно и първокачествено в имението на Каолин след подмладяващия курс, очевидно не беше нищо друго освен долнопробен евтин спрей. Щом започна да се бели, падаше на дълги ивици и смъкваше и червено-оранжевия пласт отдолу. Зачесах се, за да махна досадното покритие, и тялото ми бързо започна да си възвръща оригиналния цвят — зелен. Подходящ за косене на ливадата и почистване на банята. Не и за игра на детективи.

— Завий наляво, а на следващата пресечка — надясно. — Палоидът впи нокти в рамото ми. — Само внимавай за Капулетите.

— Да внимавам за какво?

Видях какво имаше предвид малко по-късно, когато завих на ъгъла и спрях изненадан, зяпнал към улицата. Беше променена до неузнаваемост от последния път, когато бях идвал тук — цял квартал, изграден отново като най-точно копие на Ренесансова Италия — от калдъръма до пищния фонтан на главния площад, разположен срещу романска черква. В двата края се издигаха две натруфени крепости-жилища с балкони, окичени с развяващите се знамена на съперничещите си знатни фамилии. Разноцветни наемници се навеждаха от терасите и крещяха към минаващите отдолу иди важно крачеха напред-назад и се перчеха с чорапогащите с жартиери и издуващи се дюкяни. Пищни женски бавно разхождаха широките си рокли от коприна покрай съдържатели на магазини, които гръмко и цветисто предлагаха стоките си.

Подобно разточително начинание изглеждаше твърде скъпо за Стария град, където всичко можеше да бъде разпердушинено на парчета от поредната голем-война, при която някой заблуден снаряд излезе извън очертаните граници. Но бързо разбрах, че рискът е самото оправдание за съществуването на квартала. Причината за благокалното му население.

До фонтана се разнесоха викове. Някакъв в червени и сини ивици буташе друг, чиято кожа и дрехи бяха на точки… всеки в ливреята на къщата си. Внезапно изсъскаха бляскави рапири и зазвъняха като звънци, а тълпата се събра да вика и да прави залози на фалшив Шекспиров жаргон.

„Уф — сетих се аз. — Един от двамата трябва да е Ромео. Дали всички членове на клуба се редуват за ролята, или се дава по старшинство? Може би дават мястото под наем за един ден, за да го финансират.“

Безработни и отегчени от предпазливите игри в предградията, тези запалянковци би трябвало да станат рано, за да си подготвят дубълите и да ги пращат тук всяка сутрин, след което да прекарат целия ден вкъщи, горящи от нетърпение да научат изхода от представлението — жив или мъртъв. Нищо, което биха могли да изпитат законно в истинска плът, не би могло да се сравни с яркия алтернативен живот, който водеха тук.

А аз си мислех, че Ирена, е особнячка!

— Спокойно, Албърт — сгълча ме една част от мен. — Имаш си работа — и нещо много повече. Истинският свят има смисъл за теб. Другите не са такива късметлии.

— Така ли? — отговори друг вътрешен глас. — Я си затваряй устата, кретен нещастен. Аз не съм Албърт.

Няколко наемници на точки обърнаха гръб на дуела и ни видяха да пресичаме близката отрупана с цветя колонада. Изръмжаха и ръцете им посегнаха към дръжките на шпагите.

Капулети, сетих се аз и бързо и покорно се поклоних, след което забързах, като гледах да не зяпам наоколо.

Благодаря, Пал. Ха, пряк път!

Посока. Скоро разбрах, че южният район на Стария град е отделен за симулатори и старите изоставени сгради са се върнали към нов, живот. Следващият квартал бе по тема от Дивия запад, изпълнен с шляещи се стрелци, оцветени във всички тонове на Шарената пустиня. Следваше някакъв стъклено-метален научнофантастичен сценарий, за който нямах време да се сетя, докато профучавах през него. Естествено общото между всички тях беше опасността. Разбира се, дигиталната виртуална реалност предлага още по-голям избор от места и ярко ги изобразява под прикритието на чадора ти. На дори и най-добрите добавки не могат да те накарат да почувстваш виртуалната реалност като истинска. Нищо чудно, че киберсветовете се населяват предимно от киберманиаци.

Следващата зона бе най-голяма от всички. И най-ужасяваща.

Заемаше цели шест квартала с гигантски холоекрани в двата края, подсилващи илюзията за безкраен, забързан градски пейзаж. Жесток градски пейзаж с порутени жилища и смразяващо познат вид. Светът, за който ми разказваха родителите ми. Периодът на проклятието. Времето на страх, войни и купонна система бе почти отминало по времето на моето раждане, когато бумът в дублирането започна да излива своя рог на изобилието наред със социалните помощи. Но белезите от Проклятието продължават да измъчват хората от моето поколение — дори и сега.

„Защо? — чудех се аз, докато гледах огромната имитация. — Защо някой ще хвърля толкова много пари и грижи, за да пресъздаде ада, от който едва се спасихме?“ Дори въздухът изглеждаше изпълнен с нещо, от което очите ти започват да парят. Мисля, че са му викали „смог“. Нали трябва да се пресъздаде всичко.

— Почти стигнахме — подкани ме палоидът. — Кафявата сграда отляво. После нагоре.

Тръгнах към порутения тухлен жилищен блок. Във фоайето в тенекиена кофа капеше вода, а по стените имаше старомодни олющени тапети. Сигурен съм, че ако разполагах с обоняние, щях да надуша миризмата на урина.

До третия етаж не видях никого, но зад затворените врати чувах най-различни гласове — гневни, нетърпеливи, страстни, дори викове на деца. „Сигурно повечето са компютърно генерирани. За да прилича на претъпкано с клиенти.“ Но все пак защо някой дори би си помислил да пробва подобен живот?

Спътникът ми посочи мръсния коридор.

— Наех един от тези малки апартаменти преди месеци, за да служи за тайна квартира за особени срещи. По-добре тук, отколкото вкъщи. А е и по-близко.

Той ме насочи към врата, обозначена с олющена ваденка като апартамент номер 2-В. Почуках.

— Влез! — извика познат глас.

Топката на вратата се завъртя под ръката ми — скъпи механични метални части, нарочно покрити с ръжда, за да скърцат. Същото се отнасяше и за пантите. Бутнах вратата и се оказах в стая, украсена в стил „ергенска бърлога“.

Няколко души стояха, когато влязох — разбира се, с изключение на онзи, когото търсех. Животоподдържащото кресло на Пал забръмча, когато тръгна към нас и се изправи на две колела — модерна техноаномалия сред изкуствената бедност.

— Зелчо! Вече те бях отписал — докато не дойде последният ти доклад преди около час. Ама че приключение! Стигането до „Универсални пещи“! Прионната атака! Наистина ли видя как онзи Морис се пъха в гъза на товарач? — Той се изкиска. — След това срещата с Енеас Каолин. Как само чакам да прехвърля всичко онова, дето стана при Ирена!

Яките ръце на Пал се протегнаха към дубъла-порно палоидът най-неочаквано се изплъзна от тях и мина зад врата ми на другото ми рамо.

— Това може да почака — изтърси малката версия на приятеля ми. — Първо, какво прави Гадарен тук и кои са тези другите?

Аз също бях разпознал мразещия големите фундаменталист. Присъствието му в Стария град бе като слизането на папата в ада. Горкият човечец явно бе отчаян и това се виждаше повече от ясно на истинското му лице.

Срещу Гадарен стоеше един зелен и се сетих, че това може да е единствено Лум, фанатикът-манципат. Евтиният глинен образ имаше само далечна прилика с широкобузестия оригинал, но ми кимна любезно, като на стар познат.

— Значи сте успели да се измъкнете от „Универсални пещи“, дубМорис! Бях много скептично настроен, когато господин Монтморилин ни подкани да дойдем колкото се може по-бързо тук на срещата. Естествено, радвам се да разбера, че животът ви е удължен. Това може да бъде истинска благодат за потиснатите!

— Аз също се радвам да ви видя — отговорих му. — И обясненията ще дойдат по реда си. Първо, кой е той?

Посочих третия гост на Пал. Голем, боядисан в бледоморав цвят, с неприлични жълто-кафяви райета, образуващи спирали от темето му надолу. Избраното лице на дубъла ми изглеждаше непознато, по усмивката тревожно ми напомняше за някого.

— Е, срещаме се отново, Морис — каза копието на спирали с глас, които събра стари спомени. — Ако пътищата ни продължат да се пресичат, ще започна да си мисля, че ме преследваш.

— Да бе. Поздрави и на теб, Бета. — Колкото мразех това копеле, толкова въпроси исках да му задам.

— Мисля, че е време да си поговорим за Енеас Каолин.

37. Предателство

Накрая се отказах да диктувам в реално време. Беше прекалено уморително да ползвам това малко записващо устройство. Истинското ми тяло просто не е пригодено за него! А и стана прекалено напечено, когато Риту ни изостави в огромната подземна база и изчезна сред армията мълчаливи кукли-защитници.

Отначало двамата с ефрейтор Чен просто зяпахме поразени. Къде беше отишла? За какво по дяволите трябваше да ни напуска, особено в тази обитавана от призраци пещера?

Чен се разкъсваше на две. Искаше да ме измъкне, оттук, след като видя проверяващите, които душеха наоколо, вероятно в търсене на ракетата, която ме беше „убила“. От друга страна, дубъл-ефрейторът не можеше просто да изостави Риту Махарал и да остави цивилен — при това истински — да се мотае из тайната база без охрана.

— Разполагате ли с нещо, което да може да проследява телесна топлина? — прошепнах му аз и посочих към доспехите, висящи в безкрайни редици около нас. — Или с нещо, което да засича метаболитни продукти?

Маймуноподобннят ми спътник се намръщи.

— Ако го призная, можеш да подадеш сигнал на доносник.

— Така ли? Супер. — Голем-армията би трябвало да ни предпазва от други голем-армии. Трудно може да се оправдае складирането на материали, с които можеш да засичаш истински хора. Само полицията може да разполага с подобни играчки, при това се наглеждат много строго.

Свих рамене.

— Значи можем просто да оставим Риту да се мотае тук. Ако се изгуби, може да използва някоя от онези големи машини да събуди някой войник и да го помоли да й покаже пътя. Казах ли ти, че работи в „Универсални пещи“?

Чен изръмжа.

— Мамка му! Добре. Следвай ме.

Обърна се и бързо се заклатушка към единия край на огромната съблекалня.

Повечето от доспехите бяха пригодени за по-едри тела, като онези, които бях видял в Залата на пазителите. Как ли точно този ефрейтор Чен смяташе да се намести в някои от тях? Скоро получих отговора. Последните няколко десетки реда се състояха от костюми с най-различни размери, за различен брой крайници и добавки. Очевидно съществуваха и специализирани бойни дубъли, каквито не бях виждал никога по телевизията, дори й при най-големите сражения на лигата.

— Костюмите на зелени и кехлибарени ивици са за разузнавачи — обясни ми той. — Имат адаптивен камуфлаж и пълен набор сензори… включително и такива, които биха послужили за нашата нужда да проследим… ъъъ… да намерим госпожица Махарал и да й помогнем.

Чен определено беше нервен. Очите му се стрелкаха наляво-надясно и можех да позная какво си мисли. Сигурно щеше да е по-просто, ако Риту си беше останала с маскировката, както направих аз. Но от грима кожата я сърбеше и тя го беше изтрила.

— Може ли истински човек да носи подобно нещо? — попитах аз и посочих висящата наблизо униформа.

— Може… а, разбрах те. Ако Риту влезе в такъв костюм и го затвори както трябва, няма да оставя никаква следа след себе си. Да. Първо трябва да проверя дали не е минала оттук.

Чен сграбчи един разузнавателен костюм (много по-малък от обикновения, но пасващ горе-долу на маймунското му тяло) и започна да затяга циповете. Застанах зад него, посегнах да му помогна…

… и го сграбчих здраво с лявата си ръка за раменете, а с дясната — за главата, след което натиснах здраво надолу.

Две неща работеха в моя полза — силните истински мускули и елементът на изненада. Но колко десети от секундата щяха да са необходими на тренирания войник да ме изрита и да заличи всички преимущества?

Той пусна доспехите, изкрещя и се опита да се извие и да ме хване.

Чен може и да беше професионалист, но аз знам едно-две неща за предателството и убийствата. А и тялото му не беше от най-първокласните. Вратът изпука точно навреме — в момента, когато той удари палеца ми и през ръката ми премина пареща болка.

— Ох! — изкрещях аз, пуснах го и затръсках наранения си палец.

Големът се изплъзна от ръцете ми и падна на пода. Макар и парализиран, можеше да ме вижда как ругая, подскачам и смуча пръста си.

Видях в очите му, че разбира.

Че знае, че съм истински. И че ме е наранил.

Когато светлината на съзнанието започна да помръква, устните на дубъла се раздвижиха, за да оформят една-единствена беззвучна дума.

„Извинявай.“

След което Постоянната вълна помръкна. Можех да видя… почти да усетя как изчезва.

Следващият ми ход бе ясен. Все още имах нужда от сигурен достъп до мрежата, а Чен току-що ми бе показал как мога да стигна до него незабелязан с помощта на един от „разузнавателните“ екипи. Сензорите му щяха да ми помогнат да засека и избегна инспекторите от Додекаедъра, които бяхме видели. Както и да проследя следата на Риту — стига да имах късмет.

Честно казано, изчезването й не беше основната ми грижа. Веднага щом се закопчах по съответния начин и се уверих, че мога да дишам, се наведох да вдигна глиненото тяло. Горкият дубЧен. Бих искал да кажа, че целта ми бе да го занеса до някой фризер и да спася спомените му. Но всъщност ми трябваше място, където да скрия разпадащото му се тяло — за предпочитане в анонимен рециклиращ контейнер.

А пък и истинският ефрейтор Чен не би се зарадвал особено на спомените му за случилото се днес. Най-добрата услуга, която можех да му направя, бе да залича всякакви следи от участието му във всичко това.

Добре де, може и да се оправдавам пред самия себе си. Трябваше да му видя сметката най-вече заради една основна причина. В мига, в който наденеше костюма, той щеше да започне да търси истинско човешко тяло… и щеше да намери едно, стоящо точно до него. Доста неудобно за мен самия. Не можех да го позволя.

Мисля, че разбра това малко преди края си.

Наблизо нямаше рециклиращ контейнер, така че извадих идентификатора му и натиках останалата му част в кошче за боклук.

Ще му се реванширам, ако успея да се измъкна от тази каша. Някой ден ще го поканя на вечеря. Нищо, че няма да има ни най-малка представа защо го правя.

Трябваха ми само няколко минути, за да свикна с костюма и да наглася камуфлажа му според осветлението. Подобно на октопод, чувствителната към светлина кожа непрекъснато се променяше, за да съответства на всичко, което се намираше около мен. Доста добра маскировка, дума да няма. Класи над онова, с което можеш да се сдобиеш от някой магазин за хобисти. Достатъчно добра, за да заблуди повечето охранителни системи, реагиращи на движение — било то дигитално, органично или глинено.

По дяволите. Дори след Голямата дерегулация правителствата намират начин да харчат данъците ни, за да произвеждат подобни нещица.

С нагласени на максимална чувствителност сензори се запромъквах към мястото, където Чен бе видял инспекторите. Може би щях да успея да ги подслушам и да разбера дали за убийството ми е било използвано откраднато военно оборудване. И което бе по-важно, секретният портал трябваше да се намира някъде зад оръжейната.

Надявах се също да попадна на машина за храна. Не може истински хора да не слизат тук поне от време на време! Да си органичен е хубаво, но си има и неудобствата. Бях толкова гладен, че дори самохипнозата не можеше вече да помогне срещу разбунтувалия се стомах.

Добре поне, че униформата имаше заглушители. Стомахът ми така гръмко се оплакваше, че бе в състояние да събуди и армията в съседната зала!

Това са то високите технологии.

38. Амфорум

Пълня се и преливам през ръба, подобно на контейнер — или няколко контейнера.

Единственото ми желание? Да изпразня съдовете, които съм!

Подтикът да се слея… да се съчетая… да, се свържа отново ме надвива.

Но кой мен?

Кое мен?

Защо, кога и къде мен?

Двойници. Еднакви и същевременно различни. Защото единият от мен знае неща, които другият не знае.

Единият е видял глинени съдове от корабокрушения, станали преди две хиляди години. Фигурки на богиня-майка или курва, оформени от кал преди двадесет хилядолетия. Клиновидни символи, отпечатани от ръка по времето, когато ръцете за първи път са се научили да описват мисли…

Единият бе видял всичко това. Другият аз се гърчи и се чуди откъде идват всички тези образи. Не спомени, а свежо, характерно изживяване на суровото и истинското.

Зная какво прави Махарал. Но откъде мога да знам?

Целта на това мъчение си остава неразбираема за мен. Наистина ли е полудял? Дали всички дубъли имат една и съща участ, когато се превърнат в призраци, оставени да се реят без връзка с душата-дом?

Или изпитва нов начин, по който да вибрира Постоянната вълна? Разнообразно.

Не се чувствам като единствен актьор. По-скоро като цяло представление. Като арена.

Аз съм форум.

Ах! Това не е като познатото усещане при прехвърляне, което е познато на всички ни — пасивно поглъщане на спомените, когато копието на Постоянната ти вълна изтича обратно, за да се съчетае с оригинала. Вместо това сякаш две вълни застават успоредно една на друга, сива и червена, но еднакви по положение, взаимодействащи си и взаимно засилващи се, опитващи се с всички сили да постигнат обща съгласуваност…

И някъде като фон, подобно на лош туристически гид или противен лектор, гласът на Йосил ми повтаря отново и отново, че „наблюдателите създават вселената“. О, той ме дразни и ми се подиграва с всяко следващо пулсиране на рефлекса на сьомгата, подтиква ме да си „вървя у дома“, към базата, която е по-дълготрайна.

„Отговори на гатанката ми, Морис — казва мъчителят ми. — Как можеш да бъдеш едновременно на две места, когато изобщо те няма?“