Кери

Част третаОстанки от катастрофата

БЛАГОТВОРИТЕЛНА БОЛНИЦА — АНДОУВЪР/ ИСТОРИЯ НА ЗАБОЛЯВАНЕТО

Име: Уайт Кериета Н.

Адрес:47, Карлин стрийт, Чембърлейн, Мейн 02249

Бърза помощ: не

Линейка: №16

Лечение: не

Време на настъпване на смъртта: 28, май, 1979 год, 2.00 ч. прибл.

Причина на смъртта: кръвоизлив, шок, коронарно запушване и/или коронарна тромбоза (възможна)

Лице, идентифицирало смъртта: Сузан Д. Снел, 19 Бек Чембърлейн, Мейн, 02249

Роднини: няма

Тялото да се предаде на: Общината на Мейн

Дежурен лекар:

Патолог:

От Националната телеграфна служба, Петък, 5 юни, 1979 г.

ЧЕМБЪРЛЕЙН, МЕЙН

ДЪРЖАВНИ СЛУЖИТЕЛИ ТВЪРДЯТ, ЧЕ БРОЯТ НА ЗАГИНАЛИТЕ В ЧЕМБЪРЛЕЙН Е 409, КАТО 49 ВСЕ ОЩЕ СЕ СМЯТАТ ЗА ИЗЧЕЗНАЛИ. РАЗСЛЕДВАНЕТО ВЪВ ВРЪЗКА С КЕРИЕТА УАЙТ И Т. НАР. ТК ФЕНОМЕН ПРОДЪЛЖАВА СРЕД УПОРИТИТЕ СЛУХОВЕ, ЧЕ АУТОПСИЯТА НА МОМИЧЕТО УАЙТ Е РАЗКРИЛА НЯКОИ НЕОБИКНОВЕНИ ОБРАЗУВАНИЯ В МОЗЪЧНАТА КОРА. ГУБЕРНАТОРЪТ НА ЩАТА Е НАЗНАЧИЛ КОМИСИЯ С ШИРОКИ ПРАВОМОЩИЯ ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ НА ЦЯЛАТА ТРАГЕДИЯ. КРАЙ.

ЮНИ 5, 0303н

От: „Люистън Дейли Сън“, Неделя, 7 септември (стр. 3)

Наследството на ТК:

Изпепелена земя и изпепелени сърца

ЧЕМБЪРЛЕЙН — Нощта на Бала е вече история. Учените хора от векове казват, че времето лекува всички рани, но раната на този малък град в западен Мейн може да бъде смъртоносна. Улиците в жилищните квартали на източната част на града са все още там, охранявани от двестагодишни дъбове, спретнатите къщи в стил ранчо са все още чисти и неповредени. Но тази пасторална Нова Англия лежи на границата на едно почерняло и разхвърляно пепелище и в предните дворове на много от спретнатите къщи има табелки с надпис „Продава се“. Къщите, в които все още живеят хора, имат черен креп на входните врати. Големите ярко жълти товарни камиони и ремаркета за мебели са постоянна гледка по улиците на Чембърлейн тези дни.

Основното промишлено предприятие на града — Чембърлейнският тъкачен завод — е все още там, недокоснато от огъня, който опустоши голяма част от града през онези майски дни. Но от 4 юли насам то работи само на една смяна и, според президента Уйлям Чемблис, много е вероятно да бъдат освободени и още работници. „Имаме поръчки — заяви той — но не можете да поддържате производство без хора. Нямаме хора. От 15 август до сега получих още 34 заявления за напускане. Единственото нещо, което можем да направим, е да закрием бояджийския цех и да го изнесем другаде. Не ни се иска да освобождаваме хора, но нещата опират до финансовото оцеляване.“

Роджър Фиърън живее в Чембърлейн от двадесет и две години, осемнадесет от които работи в завода. През това време той се е издигнал от треторазряден бояджия, с надница от седемдесет и три цента на час, до началник на бояджийския цех; въпреки това, изглежда странно безразличен към възможността да загуби работата си. „Бих загубил дяволски добра заплата, каза той, това не е нещо, което човек прави с лека ръка. Двамата с жената го обсъдихме. Бихме могли да продадем къщата — Цената й е поне 20000 долара — но, макар, че сигурно няма да можем да вземем и половината от тази цена, ще я обявим за продан. Това няма значение. Не искаме вече да живеем в Чембърлейн. Както искате го приемайте, но за нас Чембърлейн е вече лошо място.“

Фиърън не е единственият. Хенри Кели, собственик на магазин за цигари и сода, наричан Кели Фрут преди да изгори в нощта на Бала, няма планове да го изгражда наново. „Децата ги няма, повдига рамене той, ако отворя магазина отново, ще има прекалено много призраци в ъглите. Ще взема парите от застраховката и ще се оттегля в Сан Питърсбърг.“

Седмица след като торнадото през 1954 година премина смъртоносния си и разрушителен път през Уорчестър, във въздуха се носеше звука на ударите с чукове, аромата на пресни чамови дъски, чувството за оптимизъм и човешка жилавост. В Чембърлейн няма нищо такова. Главният път беше разчистен от отломките и, толкоз. Лицата, които виждате, са изпълнени с тъпа безнадеждност. Мъжете пият бира мълчаливо в бара на Франк на ъгъла на Съливан Стрийт, жените си говорят за загуба и тъга в задните дворове. Чембърлейн беше обявен за бедствена зона и има достатъчно пари, с които градът да се изправи на крака и да започне възстановяването на бизнес кварталите му.

Но главният бизнес в Чембърлейн през последните четири месеца е погребалният.

За сега е установена смъртта на четиристотин и четиридесет, други осемнадесет се смятат за изчезнали. И шестдесет и седем от мъртвите са били абитуриенти от Средното училище Иуйн. Навярно това повече от всичко друго, е смазало духа на Чембърлейн.

Те бяха погребани на 1 и 2 юни в три масови церемонии. На 3 юни се състоя панахида на градския площад. Това беше най-вълнуващата церемония, на която съм присъствал. Присъстваха хиляди хора, но цялото множество беше съвършено безмълвно когато училищният оркестър, намалял от шестдесет и шест на само четиридесет души, изпълни химна на училището.

Следващата седмица се състоя тържествена церемония по връчване на дипломите в Академията в съседния Мотън, но само петдесет и двама абитуриенти бяха останали живи да си получат дипломите. Ученикът, който произнасяше прощалната реч, Хенри Стемпъл, избухна в сълзи по средата на речта и не можа да продължи. Нямаше вечерни забави след церемонията, абитуриентите просто си взеха дипломите и си отидоха вкъщи.

Но, с напредването на лятото, приказките продължаваха да се разплитат при откриването на нови и нови тела. На някои жители им се струваше, че коричката от раната се олющваше отново и отново, така че раната пак да започне да кърви.

Ако сте един от многото любители на сензации, които се размотаваха из Чембърлейн миналата седмица, трябва да сте го видели като град, страдащ от смъртоносен рак на духа. Малко хора, с вид на загубени, бродят между рафтовете на магазина A&P. Конгрегистката църква на Карлин Стрийт я няма, пометена е от огъня, но тухлената Католическа църква все още стои на Елм Стрийт, а спретнатата Методистка църква, макар и белязана от огъня, е цяла. Но посещението е много слабо. Старците все още седят на пейките на Градския площад, но без интерес към игрите на квадрати, както и към разговорите.

Цялостното впечатление, което се създава, е, че това е град, който чака да умре. Днес не е достатъчно да се каже, че Чембърлейн никога няма да бъде същия като преди. Навярно по-близо до истината ще бъдем, ако кажем, че Чембърлейн просто няма да го бъде.

Откъс от писмо с дата 9 юни, от Директора Хенри Грейл до Питър Филпот, Главен инспектор по училищата:

… и затова чувствам, че не мога повече да остана на сегашния си пост, чувствам, че тази трагедия би могла да се избегне ако аз бях показал повече проницателност. Моля да приемете оставката ми, считано от 1 юли, ако това е приемливо за Вас и Вашия отдел…

Откъс от писмо с дата 11 юни, от Рита Дисжардин, учител по физическо възпитание, до Директора Хенри Грейл:

„… с настоящето отказвам договора си с Вас. Чувствам, че по-скоро бих се самоубила, отколкото да преподавам отново. Всяка нощ си мисля: само, ако бях достигнала до това момиче, само ако, само ако…“

Надпис, направен с боя на тревата пред мястото, където е била къщата на Кери:

КЕРИ УАЙТ СЕ ПЕЧЕ НА ОГЪН ЗАРАДИ ГРЕХОВЕТЕ СИ. ИСУС НИКОГА НЕ ПРОПУСКА

От: „Телекинеза: Анализ и последствия.“ (Научен годишник, 81) от Дийн Макгафин:

В заключение, бих искал да подчертая големия риск, който поемат властите, като заравят случая Кери Уайт в дебрите на бюрокрацията — имам предвид конкретно т. нар. комисия Уайт. Сред политиците изглежда има много силно желание да гледат на ТК феномена като на нещо, с което се сблъскваме веднъж в продължение на един човешки живот и, макар и да е разбираема, тази позиция е неприемлива. Възможността да се прояви отново, от генетическа гледна точка, е 99 процента. Време е да започнем да планираме какво бихме правили…

От: „Обяснение на жаргонните термини: наръчник за родители“. Джон Р. Кумбс (Ню Йорк, Лайтхаус Прес, 1985 г.), стр. 73

да се опщепиш като Кери: да причиниш насилие или разрушение; безредица; объркване; (2) да подпалиш пожар (от Кери Уайт, 1963–1979).

От: „Сянката експлодира“ (стр. 201)

На друго място в тази книга споменахме за страница от училищна тетрадка на Кери Уайт, където строфа от известния рок певец на 60-те години — Боб Дилън, е написана многократно, като че ли в момент на отчаяние.

Сигурно няма да е неподходящо да привършим тази книга с няколко реда от друга песен на Боб Дилън, които биха могли да служат като епитаф на Кери:

„Бих искал, скъпа моя, да напиша мелодия тъй ясна,

която би спасила те от участта на безумие ужасно,

която тръпката, и огъня, и болката да облегчи

на безполезното ти и безпредметно знание…“

От: „Името ми е Сузан Снел“ (стр. 98)

Малката книжка вече е завършена. Надявам се да се продава добре, така че да мога да отида някъде, където никой не ме познава. Искам да обмисля всичко още веднъж, да реша какво ще правя от сега до онзи момент, когато моята светлинка ще се спусне надолу по онзи дълъг тунел в чернотата…

От заключението на Държавния съвет за разследване на Мейн във връзка със събитията на 27–28 май в Чембърлейн, Мейн:

… така, ние трябва да заключим, че макар и аутопсията, извършена на трупа, да показва някои изменения в мозъка, които може да са индикатори за наличието на някаква паранормална сила, не виждаме причини да се смята, че възникването на други такива случаи е възможно…

Откъс от писмо с дата 3 май, 1988 г. от Амелия Дженкс, Ройал Ноб, Тенеси, до Сандра Дженкс, Мейкен, Джорджия:

„… а малката ти племенничка расте като гъба, ужасно едра е за 2-годишно дете. Има сини очи като татко си и моята руса коса, ама сигурно ще потъмнее. Страшно хубава е и понякога, като я гледам как спи, си мисля, че много прилича на нашата майка.

Оня ден като си играеше в праха до къщата се приближих тихичко и видях най-смешното нещо. Ани си играеше с топчетата на братята си, само че те мърдаха съвсем сами. Ани се смееше и радваше, ама аз се поизплаших. Някои от топчетата подскачаха нагоре-надолу. Това ме подсети за баба, помниш ли като дойдоха хората на закона оня път да хванат Пит и пушките им изхвърчаха от ръцете им, а баба само се смееше и смееше. И тя можеше да кара стола си люлка да се люлее, даже и когато тя не беше в него. Яко се стряскам като се сетя за това. Много се надявам тя да не получава ония сърдечни пристъпи дето ги имаше баба, помниш ли?

Сега трябва да отивам и да пера, така че предай моите поздрави на Рич и гледай да ми пратиш снимки когато можеш. Все пак, нашата Ани е страшно хубава и очите й са ясни като мъниста. Хващам се на бас, че един ден ще стане покорител на света.

С много обич

Милиа“