Кери

Част втораНощта на бала

Облече роклята си за първи път сутринта на 27 май в стаята си. Беше си купила и специален сутиен за нея, който повдигаше добре гърдите й (не че те толкова се нуждаеха от това), но оставяше горните им половини открити. Допирът на роклята върху тялото й създаваше странно, мъгляво чувство хем на срам, хем на непокорна възбуда.

Роклята беше дълга почти до земята. Полата й падаше свободно, но в талията беше прибрана, платът допираше кожата й с непривично усещане за мекост. Беше свикнала само с памучните и вълнени материи.

Линията, като че ли, беше добра — или щеше да бъде с новите обувки. Обу ги, оправи си деколтето и се приближи до прозореца. Можеше да се види само като един влудяващо призрачен образ, но всичко, изглежда, беше наред. Може би по-късно щеше…

Вратата се отвори рязко зад гърба й с бързо прещракване на бравата и Кери се обърна с лице към майка си.

Беше облечена за работа, с бялата жилетка и черния тефтер в едната ръка. В другата държеше Библията на Татко Ралф.

Втренчиха се една в друга.

Без да си дава сметка за това, Кери почувствува, че гърбът й се изправя докато стоеше права в лъчите на ранната пролетна слънчева светлина, която бликаше от прозореца.

— Червено — измърмори Мама. — Можех да се сетя, че ще е червено.

Кери не каза нищо.

— Мога да видя твоите мръснивъзглавници. Всеки ще ги види. Ще ти оглеждат тялото. В книгата пише…

— Това са си моите гърди Мамо. Всяка жена има.

— Свали тази рокля — каза Мама.

— Няма.

— Свали я, Кери. Ще слезем долу и ще я изгорим заедно и после ще си помислим за опрощение. Ще се покаем. — Очите й започнаха да блестят със странния, разфокусиран плам, който я обземаше в случаите, които тя считаше за изпитание на вярата. — Аз ще остана в къщи, няма да ходя на работа и ти ще останеш, няма да ходиш на училище. Ще се молим. Ще молим Бога да ни прати знак. Ще паднем на колене и ще се молим за Петдесетнишкия огън.

— Не, Мамо.

Майка й се протегна и ощипа лицето си. Остана червена следа. Погледна да види реакцията на Кери, но като не последва такава, сви пръстите на дясната си ръка като птичи пръсти и заби ноктите си в собствената си буза. Показа се тънка струйка кръв. Изохка и се олюля назад. Очите й светеха от екзалтация.

— Престани да се нараняваш! Мамо! Това няма да ме спре.

Мама изпищя. Сви дясната си ръка в юмрук и се удари в устата, от която потече кръв. Пръстите й бяха изцапани с нея, тя ги погледна като в просъница и зацапа корицата на Библията.

— Окъпани в кръвта на агнето — шепнеше. — Много пъти. Много пъти той и аз…

— Тръгвай, Мамо!

Погледна Кери с блестящи очи. На лицето й беше изписан ужасяващ израз на праведен гняв.

— Не можеш да излъжеш Бога — шепнеше. — Бъди сигурна, че грехът ти ще те споходи. Изгори я, Кери! Махни от себе си това дяволско червено и го изгори! Изгори го! Изгори го!

Вратата се отвори сама.

— Махни се, Мамо.

Мама се усмихна. На разкървавената й уста усмивката изглеждаше гротескна, изкривена.

— Както Джезабел падна от кулата, нека така да стане и с теб — каза — и кучетата дойдоха и изблизаха кръвта. Има го в Библията. Това е…

Краката й започнаха да се плъзгат по пода, тя ги погледна смаяно. Дървото като че ли се беше превърнало в лед.

— Спри това! — изпищя.

Сега беше в антрето. Сграбчи дръжката на вратата и се задържа за момент, след това пръстите й се откопчаха, като че ли сами.

— Обичам те, Мамо — каза Кери твърдо, — съжалявам.

Представи си как вратата се захлопва и тя направи точно това, като че ли подкарана от лек бриз. Внимателно, така че да не я нарани, отпусна мислено ръцете, с които беше изтласкала майка си навън.

След миг Маргарет заблъска по вратата. Кери я държеше затворена, а устните й потреперваха.

— Ще има съд! — пророкуваше Маргарет Уайт. — Аз си измивам ръцете от това. Опитах се!

— Пилат е казал това — измърмори си Кери.

Майка й се махна. След минута Кери я видя да минава долу по пътеката и да пресича улицата.

— Мамо — каза меко и залепи чело до стъклото.

От: „Сянката експлодира“ (стр. 129)

Преди да преминем към по-подробен анализ на самата Нощ на Бала, би било добре да обобщим това, което знаем за лицето Кери Уайт.

Знаем, че Кери е жертва на религиозната мания на майка си. Знаем, че тя притежава латентна телекинетична дарба, обикновено обозначавана като ТК. Знаем, че тази, т. нар. „дива дарба“ е наистина наследствена черта, произвеждана от ген, който обикновено е рецесивен, ако въобще присъства. Подозираме, че телекинетичната способност може да е свързана с работата на жлезите. Знаем, че Кери е показала поне веднъж способността си като малко момиче, когато е била поставена в екстремална ситуация на вина и стрес. Знаем, че втора екстремална ситуация на вина и стрес възниква при инцидента в банята. Лансира се теорията (особено от Уйлям Тронбъри и Джулия Дживънс от Бъркли), че повторната поява на ТК способността в този момент е предизвикана както от психологически фактори (т.е. реакцията и на другите момичета и на самата Кери при първата менструация), така и от физиологически фактори (т.е. настъпването на пубертета).

И накрая, знаем, че в Нощта на Бала, възниква трета стресова ситуация и предизвиква ужасните събития, които започваме да разглеждаме сега. Ще започнем с…

(не съм нервна ни най-малко не съм нервна)

Томи се беше отбил по-рано да й донесе нагръдното букетче и сега тя се мъчеше да го забоде с топлийка на рамото на роклята си сама. Нямаше, разбира се, Мама, която да го направи вместо нея и трябваше да внимава да го сложи там на място. Мама се беше затворила в стаята за молитви преди два часа и се молеше там истерично. Гласът й се повишаваше и стихваше на страховити, неритмични цикли.

(съжалявам мамо но не мога да се извинявам)

Когато го беше закачила така, че да й хареса, отпусна ръце и застана мълчаливо за момент със затворени очи.

В къщата нямаше голямо огледало,

(суета суета всичко е суета)

но мислеше, че всичко е наред. Трябваше да бъде. Тя…

Отвори отново очи. Часовникът с кукувицата, купен със зелени марки, показваше седем и десет.

(той ще дойде след двадесет минути)

Ще дойде ли?

Може би всичко беше просто преднамерена шега, последният удар, последният смазващ удар. Да я оставят да седи тук половин нощ със смачкана бална рокля, която в талията е като дреха на принцеса, има ръкави като на роклята на Жулиета и проста свободна пола — и с чаените рози, забодени на лявото й рамо.

От другата стая, сега на висок тон: „Знаем, че ти носиш Окото, което наблюдава, скритото око и звука на черните тръби. Ние най-сърдечно се разкайваме…“

Кери си мислеше, че никой не би могъл да разбере какъв зверски кураж й беше нужен, за да се изправи срещу това, да се открие за всевъзможните страшни неща, които можеха да се случат тази нощ. Да се изправят срещу нея едва ли беше най-лошото от тях. Всъщност, в нея се прокрадваше някаква мъглява мисъл, че може би би било най-добре ако…

(не спри това)

Разбира се, че щеше да е по-лесно, да си остане тук с Мама. По-безопасно. Тя знаеше ТЕ какво мислеха за Мама. Добре де, Мама беше, може би, фанатичка, ненормална, но тя беше предсказуема поне, къщата беше предсказуема. Тя никога не беше ходила в домовете на смеещите се, писукащи момичета, които мятаха неща.

Ами, ако той не дойде, ако тя се оттегли и откаже? Училището свършва след месец. Тогава какво? Пълзящо, подземно съществуване в тази къща, поддържана от Мама, с викторините и сапунените опери по телевизията в къщата на мисис Гарисън, когато тя Покани Кери Да Я Посети (мисис Гарисън беше на осемдесет и шест), с разходките до Центъра, за да купи малц за след вечеря от Кели Фрут. Щеше да бъде изоставена, да надебелее, да загуби надежда, да загуби дори и способността да мисли.

Не. О, Боже, моля ти се, не.

(моля те нека има щастлив край)

— … защити ни от НЕГО, с разцепеното стъпало, който причаква в алеите и по паркингите на крайпътните заведения. О, спасителю…

Седем и двадесет и пет.

Неспокойна, без да мисли, тя започна да повдига предмети с ума си и да ги поставя обратно долу, така както нервна жена, очакваща някого в ресторант, сгъва и разгъва кърпичката си. Можеше да повдигне половин дузина предмети във въздуха едновременно, без никакъв признак на умора или главоболие. Очакваше силата да започне да отслабва, но тя остана на висок градус, без признак за избледняване. Оня ден на път от училище за в къщи, беше преобърнала една паркирана кола

(о боже дано не е шега)

надолу до завоя за главната улица, без да се напрегне въобще. Безделниците, които се мотаеха около сградата на съда, се бяха втрещили така, че очите им щяха да изскочат. Разбира се, и тя се втренчи натам, но вътрешно се подсмихваше.

Кукувицата изскочи от часовника и изкука веднъж. Седем и половина.

Беше започнала да се тревожи малко от страхотното напрежение, което причиняваше използуването на силата, върху сърцето и дробовете, и вътрешния й термостат. Подозираше, че не е невъзможно сърцето й буквално да се пръсне от напрежението. Беше нещо като че ли си влязъл в чуждо тяло и го караш да тича и тича и тича. Ти самият няма да заплатиш за това, другото тяло ще плати. Започваше да разбира, че нейната сила навярно не е много различна от силата на индийските факири, които ходят на горещи въглени, забиват си игли в очите или истински се погребват за периоди до шест седмици. Господството на ума над материята във всякаква форма е ужасно изсмукване на ресурсите на тялото.

Седем и тридесет и две.

(няма да дойде)

(не мисли за това наблюдаван чайник не завира той ще дойде)

(не няма той е навън и ти се присмива с приятелите си и скоро те ще префучат в една от техните бързи шумни коли, заливайки се в смях и викове)

Започна да мести шевната машина нагоре и надолу като описваше широка дъга във въздуха.

— … и ни защити от непокорни дъщери, обсебени от безумието на Покварената…

— Млъкни! — рязко изкрещя Кери.

Последва уплашена тишина за момент и след това бръщолевенето започна отново.

Седем и тридесет и три.

Няма да дойде.

(тогава ще потроша къщата)

Мисълта се яви някакси естествено и ясно. Първо с шевната машина ще пробие стената на дневната. Диванът — през прозореца. Маси, столове, книги и трактати — всичко ще се разлети. Ще разкъса водопроводната инсталация и тя ще рукне като току-що срязани артерии. Покривът, ако е по силите й, керемидите ще хвърчат нагоре в нощта като подплашени гълъби.

В прозореца ярко блеснаха фаровете на автомобил.

Другите коли бяха подминавали, карайки сърцето й да трепне, но тази вървеше много по-бавно.

(о)

Изтича до прозореца, неспособна да се сдържи и — това беше той, Томи, точно излизаше от колата си и даже и на уличното осветление беше хубав и жизнен и почти… пращеше. Странната дума, която й хрумна, я накара да се изкиска.

Мама беше спряла да се моли.

Сграбчи лекия си копринен шал от облегалката на стола, където го беше положила и го обви около голите си рамене. Облиза устните си, докосна косата си, би продала душата си за едно огледало в този миг. Звънецът в антрето издаде остър звук.

Насили се да изчака, като контролираше треперенето на ръцете си, за второто позвъняване. Тогава тръгна бавно, съпроводена от шумоленето на коприна.

Отвори вратата и той беше там, почти ослепителен с официалното си бяло сако и тъмни панталони.

Гледаха се един друг и никой не продумваше.

Тя чувстваше, че сърцето й ще се пръсне, ако той произнесеше дори и един неуместен звук, а ако се засмееше — щеше да умре. Чувстваше — съвсем физически — че целият й мизерен живот се е стеснил до една точка, която би могла да бъде или край или начало на разширяващ се лъч.

— Харесваш ли ме? — промълви накрая безпомощно.

— Красива си — отвърна той.

Тя беше красива.

От: „Сянката експлодира“ (стр. 131)

Докато тези, които ще ходят на Бала, се събират пред училището или точно напускат заведенията, в които са взели аперитива си преди бала, Кристин Харгенсен и Уйлям Нолан са се срещнали в една стая над местната крайградска кръчма „Кавалера“. Знаем, че те са се срещали там от известно време; има го в протоколите на комисията Уайт. Това, което не знаем, е дали плановете им са разработени и необратими или дали са тръгнали просто по моментна прищявка…

— Време ли е вече? — попита тя в тъмното.

— Не — отвърна той, след като погледна часовника си.

През дървения под слабо се чуваше думкането на джубокса, който свиреше Тя трябва да е светица на Рей Прайс. „Кавалера“, помисли си Крис, не си е сменял плочите още от първия път когато беше дошла тук с момче преди две години. Разбира се, тогава тя беше долу в кръчмата, не в една от „специалните стаи“ на Сам Дево.

Цигарата на Били премигваше в тъмното, като окото на неспокоен демон. Гледаше я замислено. Не беше му позволявала да спи с нея до миналия понеделник, когато той й беше обещал, че заедно с приятелите си ще й помогне да нареди Кери Уайт, ако тя наистина се осмели да отиде на бала с Томи Рос. Но те бяха идвали тук и преди това и бяха се отдавали на някои много жарки нежности, които тя наричаше на ум „шотландска любов“, а той, с неизменната си способност да подчертава вулгарното — сухо дразнене.

Имаше намерение да го кара да чака, докато той наистина направи нещо,

(ама разбира се той направи намери кръвта)

но нещата започнаха да се изплъзват от ръцете й и това я тревожеше. Ако не беше му се отдала доброволно в понеделник, той щеше да я обладае насила.

Били не беше първият й любовник, но беше първият с когото не можеше да си играе на воля. Момчетата й преди него бяха умни марионетки, с чисти от пъпки лица и родители с връзки и членски карти за клуба на отбраното общество. Караха собствени скъпи коли. Учеха в Бостонския колеж. Носеха типичните за студентското братство винтяги през зимата и опънати по мускулите фанелки с ярки раета през лятото. Пушеха много марихуана и говореха за смешните неща, които са им се случвали когато са дрогирани. В началото се държаха с нея приятелски покровителствено (всички гимназистки, колкото и да са хубави, са от Лигата на Буш) и винаги свършваха като подтичваха след нея със задъхана, кучешка похот. Ако подтичваха достатъчно дълго и изхарчваха достатъчно много, тя обикновено им позволяваше да спят с нея. Доста често лежеше пасивно под тях докато свършеха като нито им помагаше, нито им пречеше. По-късно тя постигаше свой собствен самотен оргазъм като преживяваше случката като затворена брънка от спомени.

Беше срещнала Били Нолан след оргия с наркотици в един апартамент в Кембридж. Четирима студенти, сред тях и тогавашното гадже на Крис, бяха заловени, че притежават наркотици. Крис и другите момичета бяха обвинени за това, че са присъствали. Баща й се погрижи да потули всичко тихо и ефикасно и я попита дали си дава сметка как би се отразило на имиджа му, ако дъщеря му бъде въвлечена в дело за наркотици. Тя му отвърна, че се съмнява дали нещо би могло въобще да навреди на някой от тях и тогава той й отне колата.

Една седмица по-късно Били й предложи да я закара до къщи и тя прие.

Той беше това, което другите момчета наричаха „бял негър“ или тип от залите с игрални автомати. И въпреки това, в него имаше нещо, което я възбуждаше и сега, лежаща сънливо на това незаконно легло (но с будното чувство за възбуда и сладостен страх) си мислеше, че може да е било заради колата му — поне в началото.

Тя беше съвършено различна от серийните, анонимни коли на приятелите й от нейния кръг с техните цели спускащи се стъкла, пречупващи се волани, леко неприятна миризма на калъфи от изкуствена кожа и сенници на предните стъкла.

Колата на Били беше стара, мрачна, някакси зловеща, предното стъкло беше помътняло по краищата, като че ли започваше да се образува катаракт. Седалките бяха продънени и неокачени. Отзад се търкаляха и звънтяха бирени бутилки (гаджетата от нейния кръг пиеха „Будвайзер“, Били и приятелите му пиеха „Рейнголд“) и тя трябваше да поставя краката си от двете страни на огромен, омазан със смазка сандък за инструменти, който нямаше похлупак. Инструментите вътре бяха от най-различни видове и подозираше, че повечето от тях са крадени. Колата миришеше на масло и газ. Звукът от мотора минаваше през тънкия под и нахлуваше вътре шумно и освежително. Задницата беше повдигната и капакът като че ли сочеше към пътя.

И, разбира се, той караше бързо.

На третия ден, когато я караше към къщи, една от предните гуми изгърмя при шестдесет мили в час, колата се поднесе със свистене, тя изпищя силно, внезапно обзета от мисълта за собствената си смърт. В ума й като таблоидна фотография се появи образът на потрошено, окървавено тяло, изхвърлено до цокъла на телефонна кабина като купчина парцали. Били изпсува и започна да бърше замъгленото предно стъкло от край до край.

Спряха от лявата страна на платното и когато излезе от колата с колене, които заплашваха да поддадат на всяка стъпка, видя, че са оставили лъкатушна следа от размазана гума, дълга седемдесет стъпки.

Били вече отваряше багажника и вадеше от него крик като си мърмореше нещо сам. Нищо вътре не се беше разместило.

Мина покрай нея, от ъгъла на устата му вече висеше цигара.

— Донеси оная кутия с инструменти, маце.

Тя беше сащисана. Устата й се отвори и затвори на два пъти, като на риба на сухо, преди да успее да изрече нещо.

— Аз… аз няма! Ти почти ме у… ти… почти… ти лудо копеле! Освен това, тя е мръсна!

— Донеси я или няма да те заведа на шибаните борби утре вечер — беше се обърнал назад и я изгледа с ледено безразличие.

— Мразя борбите!

Никога не беше ходила на борби, но гневът и яростта й изискваха абсолюти. Гаджетата от нейния кръг я водеха на рок концерти, които тя ненавиждаше. В края на краищата там винаги попадаш до някой, който не се е къпал от седмици.

Той вдигна рамене, върна се при предната част и започна да повдига колата с крика.

Тя донесе инструментите, като при това зацапа навсякъде с масло новата си фирмена жилетка. Той изсумтя без да се обръща. Фланелката му се беше извадила от джинсите и плътта на гърба му се показваше гладка, загоряла, трепкаща от мускули. Това я развълнува и усети, че езикът й се показва в ъгъла на устата. Помогна му да извади гумата от колелото. Колата се заклати заплашително върху крика.

Когато работата беше свършена и тя се качи пак в колата жилетката и скъпата й червена пола бяха оплескани с големи мазни петна.

— Ако си мислиш… — започна, когато той седна зад волана.

Той се премести по седалката към нея и я целуна, а ръцете му се движеха тежко по тялото й от кръста към гърдите. Дъхът му имаше аромата на тютюн, от него се носеше мирис на крем за бръснене и пот. Тя се втренчи надолу в тялото си, дишайки тежко. Сега жилетката беше омазана и с прахоляк и кал от пътя. Двадесет и седем и петдесет в „Джордан Маршал“, а не ставаше за нищо друго вече, освен за кофата за боклук. Беше силно възбудена, почти болезнено.

— Как ще обясниш това? — попита той и я целуна отново. Имаше усещането, че устата му се усмихваше докато я целуваше.

— Пипай ме — прошепна в ухото му. — Опипвай ме цялата. Изцапай ме.

Той не се поколеба. Найлонът се разцепи като зейнала уста. Полата й — и без това къса — беше вдигната грубо нагоре до кръста й. Той я опипваше алчно, без никакъв финес въобще. И нещо — може би това, може би внезапния повей на смъртта — я доведе до внезапен разтърсващ оргазъм. Отиде на борбите с него.

— Осем без четвърт — каза той и седна в леглото. Запали лампата и започна да се облича. Тялото му все още я вълнуваше. Помисли си за вечерта на миналия понеделник и за това как беше. Той беше…

(не)

Ще има достатъчно време да мисли за това по-късно, може би, когато от това би имало някаква полза, а не би предизвиквало само безполезна възбуда. Прехвърли краката си през ръба на леглото и обу пликчетата си.

— Може би идеята не струва — каза, но не беше сигурна дали изпитва него или себе си. — Може би трябва просто да се върнем пак в леглото и…

— Идеята е добра — каза той и по лицето му премина сянка на веселие. — Свинска кръв за свиня.

— Какво?

— Нищо. Хайде. Обличай се.

Тя се облече и когато излизаха по задните стълби усещаше, че в слабините й се надига и разраства като дива лоза силна възбуда.

От: „Името ми е Сузан Снел“ (стр. 45)

Разбирате ли, аз не съжалявам за всичко това толкова много, колкото си мислят хората, че би трябвало да съжалявам. Не че го казват направо; но хората винаги говорят колко ужасно много съжаляват. Това е обикновено точно преди да ми поискат автограф. Но те очакват от тебе да съжаляваш. Очакват да плачеш непрестанно, да пиеш малко повече от обичайното или да вземаш наркотици. В такъв случай казват: „О, това е такъв срам. Но, нали знаете какво й се случи“ — и дъра, дъра, дъра.

Но „съжалявам“ е дума за охлаждане на човешките чувства. Използуваме я когато разлеем чаша кафе или ударим накриво топката на боулинга с момичетата от Лигата. Истинското съжаление е рядко срещано нещо, също както и истинската любов. Аз вече не съжалявам, че Томи е мъртъв. Той вече ми изглежда като сън, който някога съм преживяла. Може би си мислите, че това е жестоко, но много вода изтече от Нощта на Бала. И не съжалявам за това, че се явих пред комисията Уайт. Казах им истината — толкова, колкото знаех от нея.

Но съжалявам за Кери.

Нея я забравиха, разбирате ли? Превърнаха я в нещо като символ и забравиха, че тя беше човешко същество, също така реално, както и вие, които четете тази книга, с надежди и мечти и т. н. Излишно е да ви казвам, че предполагам, че вече нищо не е в състояние да промени образа й от сух вестникарски портрет в човешка личност. А тя беше, и нея я болеше. Болеше я повече отколкото можем да си представим.

Затова съжалявам за нея и се надявам този бал да е бил хубав за нея. Докато започне ужасът, разбира се. Надявам се да е бил хубав и чудесен, и магически…

Томи влезе в паркинга до новото крило на училището, остави мотора да работи на място за секунда и след това го изгаси. Кери седеше на седалката, придържайки шала около голите си рамене. Изведнъж й се стори, че преживява сън от скрити намерения и току-що е осъзнала това. Какво правеше? Беше оставила Мама сама.

— Нервна ли си? — попита той и скочи.

— Да.

Засмя се и излезе. Тя точно се канеше да отвори вратата, когато той я отвори пред нея.

— Недей да нервничиш — каза той. — Ти си като Галатея.

— Кой?

— Галатея. Четохме за нея в часовете на мистър Ивърс. Тя се превърнала от робиня в красива жена и никой никога не я познал.

— Аз искам те да ме познаят — каза тя след като размисли.

— Не те коря. Хайде.

Джордж Досън и Фрида Джейсън стояха до апарата за Кола. Фрида беше в оранжева тюлена феерия и приличаше на туба. Дона Тибодо прибираше пропуските на входа заедно с Дейвид Брекен. Те и двамата бяха членове на Националното дружество на честта, част от личното Гестапо на мисис Гиър и носеха бели долнища и червени блейзери — цветовете на училището. Тина Блейк и Норма Уотсън раздаваха програмите и упътваха хората навътре според схемата на местата. И двете бяха облечени в черно и, мислеше си Кери, вероятно предполагаха, че са много шик, но й приличаха на продавачки на цигари от стар гангстерски филм.

Всички се обърнаха да огледат Томи и Кери, когато влязоха и за момент настъпи плътна, странна тишина. Кери почувства силно желание да оближе устните си, но се въздържа. Тогава Джордж Досън каза:

— Господи, странно изглеждаш, Рос.

— Кога слезе от клона, Бомба? — усмихна се Томи.

Досън се впусна напред с вдигнати юмруци и в миг Кери усети да я обзема пронизителен ужас. В напрегнатото й състояние, тя беше на ръба да вдигне Джордж и да го метне през хола. Тогава си даде сметка, че това е стара игра, често практикувана и обичана.

Двамата се боксираха в центъра на нарастващия кръг. Тогава Джордж, който беше ръгнат на два пъти в ребрата, започна да кряка и вика:

— Убийте тези Конги! Хванете ония Гууки! Копията! Тигрови клетки!

И Томи свали гарда, смеейки се.

— Не се тревожи за тях — каза Фрида, почесвайки се по носа. — Ако се убият един друг, аз ще танцувам с теб.

— Изглеждат твърде глупави, за да убиват — осмели се да вметне Кери — Като динозаври.

И когато Фрида й намигна, почувствува нещо много старо и ръждясало да се отпуска вътре в нея. Обзе я някаква топлина. Облекчение. Свобода.

— От къде си купи роклята? — попита Фрида — Харесвам я.

— Уших си я сама.

— Уши си я? — Очите на Фрида се разшириха от истинска почуда. — Ама наистина ли?

Кери почувствува, че се изчервява силно.

— Да. Аз я уших. Аз… аз обичам да шия. Купих плата от „Джонс“ в Андоувър. Кройката е наистина много лесна.

— Хайде — каза Джон, обръщайки се към всички. — Музиката ще започне.

Когато влизаха Джордж разиграваше импресии на Боби Пикет и гримасничеше. Кери обясняваше на Фрида за роклята си и Томи се подхилваше с ръце в джобовете. Су би му казала, че така разваля линията на сакото си, но, по дяволите, изглежда помагаше. До сега помагаше добре.

На него, на Джордж и на Фрида им оставаха по-малко от два часа живот.

От: „Сянката експлодира“ (стр. 132)

Позицията на комисията Уайт за това, което е послужило като спусък за отприщването на цялата работа — две кофи свинска кръв, поставени на една греда над сцената — е много слаба и колеблива дори и в светлината на оскъдните конкретни доказателства. Ако човек реши да се довери на устните свидетелства на кръга най-близки приятели на Нолан (и, за да бъдем безпощадно честни, трябва да признаем, че те не изглеждат достатъчно интелигентни, за да им се доверим), тогава излиза, че Нолан е поел тази част от конспирацията изцяло в свои ръце и е действал по свое усмотрение…

Не говореше, когато шофираше; обичаше да шофира. Това му създаваше усещане за власт, което не можеше да си съперничи с нищо друго, даже и с чукането.

Пътят се извиваше пред тях като черно-бяла фотография и стрелката на скоростомера потрепваше малко над седемдесет. Той беше от семейство, което, според терминологията на социалните работници, се определяше като разбито; баща му си беше вдигнал чуковете след като се провали с една авантюра с лошо стопанисвана бензиностанция; тогава Били беше на дванадесет години. А майка му имаше четири гаджета според последното преброяване. Брус беше най-предпочитан в момента. Работеше в Сийграмс 7. Тя все повече заприличваше на дебела торба.

А колата: колата, със собствените си мистични силови линии го подхранваше с чувство за сила и слава. Тя го правеше човек, с когото другите да се съобразяват, човек с „манна“. Не случайно повечето от чукането беше правил на задната седалка. Колата беше негов роб и негов Бог. Тя даваше и можеше да взема. Били я беше използувал, за да взема, много пъти. В дългите, безсънни нощи, когато майка му и Брус се караха, Били си напукваше пуканки и излизаше на лов за скитащи кучки. Понякога сутрин оставяше колата да се вмъкне с изгасен мотор в гаража, който беше построил зад къщата, с броня, потънала във вода.

Тя вече познаваше привичките му достатъчно добре, за да не си прави труда да започва разговор, който и без това щеше да бъде напълно игнориран. Седеше до него с един крак подвит под тялото й и гризеше кокалчето на пръста си. Фаровете на колите, които просветваха срещу тях по шосе 302, блясваха в косата й, обливайки я в сребро.

Той се чудеше колко ще я задържи. Може би не дълго, след тази нощ. Всичко някакси беше довело до това, дори и началните дни, и когато свършеха днес, спойката, която ги държеше заедно, щеше да изтънее, можеше да се разтопи и щяха да останат с учудването си как въобще е могло да се случи. Той си мислеше, че тя все по-малко щеше да прилича на богиня и все повече щеше да се превръща в типичната кучка от отбраното общество, а от това все повече щеше да му се иска да я потупва малко с колана. Или, може би, много. Да натрие носа й с него.

Изправиха се на Брикярд Хил и в ниското под тях, беше училището, паркингът му изпълнен с блестящите коли на татковците. Усети познатото чувство на погнуса и омраза, които се надигаха в гърлото му. Ще им дадем нещо

(една нощ която да запомнят)

Можем да направим това.

Крилата с класните стаи бяха тъмни и мълчаливи, и пусти; фоайето беше осветено с обичайната жълтеникава светлина, а камарата от стъкло, която беше в източната част на гимнастическия салон, грееше в мека, оранжева светлина, която беше ефирна, почти призрачна. Отново горчивият вкус и желанието да хвърля камъни.

— Виждам светлините, виждам светлините на бала — измърмори той.

— Ъ? — обърна се Крис към него, стресната в собствените си мисли.

— Нищо — докосна гърба на врата й. — Мисля, че ще ти дам ти да дръпнеш конците.

Били направи всичко сам, защото знаеше чудесно, че не може да се довери на никой друг. Усвояването на този урок беше тежко, много по-тежко от уроците, които се учат в училище, но той го беше научил добре. Момчетата, с които беше ходил предишната нощ до фермата на Хенти, въобще не знаеха за какво му е кръвта. Навярно подозираха, че Крис има пръст в тази работа, но не можеха да са сигурни дори и в това.

Пристигна до училището само няколко минути, след като вечерта на четвъртък беше превалила в утрото на петък и обиколи два пъти, за да се увери, че е пусто и, че никоя от двете полицейски коли на Чембърлейн не е наоколо.

Вкара колата в паркинга с изгасени фарове и зави към задната част на сградата. По-нататък просветваше футболното игрище под мембрана от тънко разстлана над земята мъгла. Отвори багажника и отключи хладилния сандък. Кръвта беше се втвърдила и замръзнала, но всичко беше наред. Имаше следващите двадесет и четири часа, за да се разтопи.

Сложи кофите на земята и извади някои инструменти от кутията, пъхна ги в задния си джоб и грабна една кафява кесия от седалката. Вътре издрънчаха гайки.

Работеше без да бърза, със спокойната съсредоточеност на човек, който не очаква да бъде прекъснат. Салонът, в който щяха да бъдат танците, служеше едновременно и за училищна аула и малката редица прозорци гледащи към мястото, на което беше паркирал, се отваряха към пространство зад сцената, което служеше за склад. Подбра един плосък инструмент с край на шпатула и го мушна в малкия процеп между горния и долния панел на прозореца. Инструментът беше добър. Сам го беше направил в Чембърлейнската железарница. Преместваше го леко, докато накрая бравата на прозореца се освободи. Бутна панела нагоре и се вмъкна вътре.

Беше много тъмно. Разнасяше се миризма от старите бои на декорите на Драматичния кръжок. Наоколо като стражи стояха източените сенки на стойките и кутиите с инструменти на Бенд Съсайъти. Пианото на мистър Доунър стоеше в единия край.

Били извади фенерче от торбата, освети си пътя към сцената и мина пред червените плюшени завеси. Подът на салона, с очертаните баскетболни полета и много излъскана повърхност, блестеше като кехлибарена лагуна. Насочи светлината си към авансцената пред завесите. Там, с призрачни тебеширени линии, някой беше очертал на пода силуетите на троновете на Краля и Кралицата, които щяха да бъдат поставени на следващия ден. Тогава цялата авансцена щеше да е обсипана с изкуствени цветя… защо, само Бог знае.

Изви врат и насочи лъча от фенерчето нагоре в тъмното. Отгоре в сенчести линии преминаваха греди. Гредите над дансинга бяха обвити с разтегателна хартия, но на мястото точно над авансцената, не бяха украсени. Малка завеска ги прикриваше и не се виждаха от салона. Тя прикриваше също и прожекторите, които щяха да осветяват паното с гондолата.

Били изгаси фенерчето, пристъпи към лявата страна на авансцената и се покатери по стоманената стълба, закрепена с болтове към стената. Съдържанието на кафявата му торба, която, за по-безопасно беше пъхнал в ризата си подрънкваше със странно, празно веселие в пустия салон.

На горния край на стълбата имаше малка платформа. Сега, като погледнеше към авансцената, сценичните решетки за декори оставаха отдясно, самият салон — от ляво. Имаше решетки с всевъзможни декори на Драматичния кръжок, някои от тях чак от 1920 г. Един бюст на Палас, използван в някаква вехта драматична версия на „Гарванът“ на Едгар По, се блещеше срещу Били с празни очи от върха на една ръждясала решетка. Право напред вървеше греда, която пресичаше авансцената. Прожекторите, които щяха да осветяват паното, бяха прикрепени към нея с болтове.

Той стъпи върху нея и започна да се придвижва без усилие, без страх, над завеската. Тананикаше си тихо популярна мелодия. Върху гредата имаше поне един инч прах и краката му оставяха дълги, размазани следи. На половината път спря, опря се на колене и погледна надолу.

Да. С помощта на светлината на фенерчето можеше да различи тебеширените линии точно отдолу. Подсвирна си беззвучно.

Отбеляза с x точното място върху прахта и проследи с лъча на фенерчето пътя обратно до платформата. Никой нямаше да се качва тук до Бала; прожекторите, които щяха да осветяват паното и авансцената, където щяха да бъдат коронясани Краля и Кралицата

(добре ще ги короняса той)

се контролираха от шалтера зад сцената. Всеки, който би погледнал право нагоре отдолу, би бил заслепен от тези същите прожектори. Приготовленията му щяха да бъдат забелязани само, ако някой се качи горе при скарите за нещо. Не вярваше, че някой би направил това. Рискът беше приемлив.

Отвори кафявата торба и извади чифт гумени ръкавици „Плейтекс“, сложи ги и извади една от двете малки макари, които беше купил вчера. Беше ги взел от една железария в Боксфърд, за по-сигурно. Пъхна няколко пирона в устата си, като цигари и взе чука. Все още тананикайки си през затворената уста, пълна с пирони, прикрепи макарата добре в ъгъла над платформата за оркестъра. До нея заби малък гвоздей с дупка.

Слезе по стълбата, прекоси пространството зад сцената и се покатери по друга стълба, недалеч от мястото, през което беше влязъл. Озова се в таванско помещение — нещо като училищен килер. Тук имаше топове училищни дневници, проядени от молци спортни униформи, стари учебници, огризани от мишки.

Като погледнеше наляво, можеше да освети над сценичните решетки и прожектори, макарата, която току-що беше закрепил. Като се обърнеше надясно в лицето го удряше хладният нощен въздух, нахлуващ от отдушник на стената. Все още тананикайки си, извади втората макара и я прикрепи.

Слезе пак долу, изпълзя през прозореца, който беше отворил и взе двете кофи със свинска кръв. Работеше вече половин час, а те още не показваха признаци за разтопяване. Вдигна кофите и отиде обратно до прозореца. В тъмното силуетът му приличаше на фермер, който се връща от първото доене. Повдигна кофите, пъхна ги вътре и влезе след това.

Беше му по-лесно да ходи по гредата с по една кофа във всяка ръка за равновесие. Когато стигна до отбелязания в прахта X, постави долу кофите, взря се отново в очертанията с тебешир на авансцената, кимна и се върна обратно на платформата. Мислеше при последното си отиване при кофите да ги избърше, защото по тях имаше отпечатъци на Кени, Дон и Стив, но май по-добре да се откаже. Щяха да преживеят малка изненада в събота сутринта. Сви устни при тази мисъл.

Последното нещо в торбата беше кълбо канап от юта. Отиде обратно при кофите и завърза на хлабав възел дръжките и на двете. Прекара канапа през дупката на винта, след това — през макарата. Хвърли неразвиващото се кълбо отсреща към тавана и направи същото и там. Навярно не би му се видяло забавно да научи, че в мрака на аудиторията, покрит и изцапан с десетилетен прах, със сивите мушици, които летяха сънливо около косата му с форма на гарваново гнездо, той приличаше на гърбавия, малоумен Руде Голдберг, погълнат в строителството на по-добър миши капан.

Скупчи разхлабения канап на върха на камара от щайги, близо до отдушника. Слезе за последен път и си изтръска ръцете. Работата беше свършена.

Погледна през прозореца, провря се и скочи на земята. Затвори прозореца, провря отново лоста си и затвори ключалката доколкото можа. Тогава се върна при колата си.

Крис казваше, че има големи шансове Томи Рос и оная кучка Уайт да бъдат хората под кофите; тихомълком тя беше провела своята агитация с приятелите си. Това щеше да бъде добре, ако стане. Но, за Били, щеше да е добре и с всеки друг също.

Започваше да си мисли, че щеше да е добре, даже и ако там беше самата Крис.

Подкара колата.

От: „Името ми е Сузан Снел“ (стр. 48)

„Кери отишла да види Томи в деня преди бала. Чакала го навън пред класната стая и, той каза, че имала наистина нещастен вид, като че ли е мислела, че той ще й кресне да престане да виси наоколо и да му досажда.

Казала, че трябва да се прибере най-късно в единадесет и тридесет, защото иначе майка й щяла да се тревожи. Казала, че не иска да му разваля вечерта или нещо такова, но че нямало да е честно да остави майка си да се тревожи.

Томи предложил да спрат след бала в Кени Фрут и да обърнат една бира с хамбургер. Всички други щели да ходят в Уестоубър или Люистън, така че те щели да бъдат сами. Лицето на Кери светнало, каза той. Казала му, че това би било добре. Много добре.

Това е момичето, което наричат чудовище. Искам добре да запомните това. Момиче, което можеше да се задоволи с хамбургер и халба бира след единствената си училищна танцова забава, само и само майка й да не се безпокои…“

Първото нещо, което порази Кери, когато влязоха, беше Разкошът. Не разкош, а Разкош. Наоколо се носеха красиви сенки в тафта, дантела, коприна, сатен. Въздухът беше наситен с аромата на цветя, обонянието непрестанно беше изненадвано от него. Момичета с рокли без гръб, с дълбоки деколтета, разкриващи гънката между гърдите им, с Имперски талии, дълги поли, волани. Ослепително бели официални сака, пристегнати пояси, черни обувки, излъскани до блясък.

На дансинга имаше малко хора все още и в меката, въртяща се мъглявина те изглеждаха като безплътни същества. Тя всъщност не искаше да ги вижда като свои съученици. Искаше да бъдат красиви непознати.

Ръката на Томи държеше здраво лакътя й.

— Паното е красиво — каза той.

— Да — съгласи се тя почти шепнешком.

Беше добило някакво меко земно лъчение под оранжевите светли петна, гондолиерът облегнат с безкрайна отпуснатост на веслото си, а слънцето огрява всичко наоколо и върховете на сградите се сливат над градския канал. Осени я внезапна и лека мисъл, че този момент ще остане с нея завинаги, непрестанно в паметта й.

Съмняваше се дали всички останали го чувстваха — те бяха виждали света — но дори и Джордж беше замлъкнал за миг докато гледаха и сцената, ароматът, дори звукът на оркестъра, който свиреше смътно различима филмова музика, бяха запечатани в нея завинаги и тя беше спокойна. Душата й позна минута спокойствие, като че ли беше разгъната и изгладена с ютия.

— Йехууу — извика Джордж изведнъж и поведе Фрида към дансинга. Започна саркастични буйни джазови стъпки следвайки вехтата музика от времето на биг-бендите и някой му извика. Джордж изтрака с токовете, изхили се и започна бесен казашки пирует с кръстосани ръце, от който едва не падна по задник на земята.

— Джордж е забавен — усмихна се Кери.

— Несъмнено. Той е добро момче. Тук има много добри хора. Искаш ли да седнеш?

— Да — отвърна с благодарност.

Той отиде обратно до вратата и се върна с Норма Уотсън, чиято коса беше изтеглена нагоре в огромна, рошава експлозия.

— На другата СТРАНА сте, — каза и огледа Кери отгоре до долу, търсейки измъкната презрамка, цъфнали пъпки или някакви други вести, които да занесе като се върне на входа, след като изпълни задачата си. — ХУБАВА е роклята ти, Кери. От къде я взе?

Кери й каза, докато Норма ги водеше към масата, покрай дансинга. От нея се разнасяха аромати на сапун „Ейвън“, парфюм от „Ууолуорт“ и дъвка „Джуси Фрут“.

До масата имаше два сгъваеми стола (обвързани и накичени с панделки от неизменната разтегателна хартия) и самата маса беше украсена с разтегателна хартия в цветовете на училището. Върху нея имаше свещ, затъкната във винена бутилка, програма за танците, тънък позлатен молив и два сувенира за празника — гондоли, пълни с различни ядки от „Плантърс“.

— Не мога да го ПОЕМА — казваше Норма. — Изглеждаш толкова РАЗЛИЧНА. — Погледна Кери странно, крадешком и това я накара да се почувства нервна. — Ти определено БЛЕСТИШ. Каква е ТАЙНАТА ти?

— Аз съм тайната любовница на Дон Маклийн — каза Кери. Томи прихна, но бързо сподави кикота си. Усмивката на Норма помръкна малко, а Кери беше удивена от собственото си остроумие и дързост. Така изглежда човек когато на него му се присмиват. Като че ли пчела го е ужилила отзад. Кери установи, че й се харесва Норма да изглежда така. Това определено не беше християнско чувство.

— Добре, трябва да се връщам — Каза Норма. — Не е ли ВЪЛНУВАЩО, Томи? — УсмивКата й беше състрадателна. — Не би ли било вълнуващо да…

— Студена пот се стича по бедрата ми на ручеи, — каза Томи мрачно.

Норма си тръгна със странна, объркана усмивка. Нещата не вървяха така както се очакваше. Всички знаеха как се очаква да се развиват нещата при Кери. Томи се изкиска отново.

— Искаш ли да танцуваме? — попита я.

Тя не можеше да танцува, но все още не беше готова да признае това.

— Нека поседнем за минута.

Видя свещта докато Томи придърпваше стола й, за да седне и го попита дали би я запалил. Той я запали. Очите им се срещнаха над пламъка. Той се пресегна и хвана ръката й. Оркестърът продължаваше да свири.

От: „Сянката експлодира“ (стр.133-134)

Навярно майката на Кери ще стане обект на цялостно изследване някой ден, когато темата за самата Кери придобие по-академичен характер. Аз самият бих опитал да направя това, ако не за друго, то поне, за да се добера до семейното дърво на Бигъм. Би било изключително интересно да видим на какви странни неща може да попаднем като се върнем с две-три поколения назад…

И налице е, разбира се, фактът, че Кери се е върнала вкъщи в Нощта на Бала. Защо? Трудно е да се каже доколко мотивите на Кери по това време са нормални. Може да е отишла за оправдание и опрощение, а може и да е отишла с ясната цел да извърши майкоубийство. Във всички случаи, наличните факти показват, че Маргарет Уайт изглежда я е чакала…

Къщата беше напълно тиха.

Беше излязла.

Вечерта.

Излязла.

Маргарет Уайт влезе бавно от спалнята си в дневната стая. Първо беше дошло кръвотечението и мръсните помисли, които Дяволът изпраща с него. След това — тази адска сила, която й беше дал Дяволът. Тя дойде по времето на кръвта и времето на космите по тялото, разбира се. О, тя познаваше Силата на Дявола. Собствената й баба я притежаваше. Тя можеше да запали камината без даже да се помръдне от люлеещия се стол до прозореца. Тя караше очите й да блестят с

(няма да търпиш вещица да живее)

някаква магьосническа светлина. А понякога на вечеря захарницата започваше да се върти бясно като дервиш. Когато това се случваше Баба кудкудякаше дивашки и бръщолевеше несвързано и правеше знака на Лошото Око около себе си. Понякога се задъхваше като куче в горещ ден и когато умря от сърдечен удар на шестдесет и шест години, вече сенилна до идиотизъм, Кери нямаше още и годинка. Не бяха минали и четири седмици от погребението на Баба, когато, веднъж Маргарет влезе в спалнята си и намери момиченцето, което лежеше в люлката, да се смее и гука като наблюдаваше шише, което се поклащаше, висейки свободно във въздуха над главата й.

Маргарет едва не я уби тогава. Ралф я спря.

Не трябваше да допуска да я спре.

Сега Маргарет Уайт стоеше в средата на дневната. Христос от Разпятието я гледаше с наранени, страдащи, укорителни очи. Часовникът с кукувицата тик-такаше. Беше осем и десет.

Тя можеше да почувства, буквално да почувствува Дяволската Сила, която работеше в Кери. Тя пролазваше по цялото й тяло, повдигайки и оттласквайки я като с лоши, гъделичкащи пръсти. Беше започнала да изпълнява задълженията си отново, когато Кери беше на три години и я беше хванала да гледа греховно Дяволската мръсница от съседния двор. Тогава дойдоха камъните и тя беше отслабнала. Но силата се върна отново след тринадесет години. С Бог шега не бива.

Първо кръвта, след това Силата,

(напиши си името напиши го с кръв)

а сега момчето и танците и той ще я заведе в крайпътно заведение след това, ще я закара на паркинга, ще я вкара на задната седалка, ще я вземе…

Кръв, свежа кръв. Кръвта беше винаги в дъното на това и само кръвта можеше да изкупи греха.

Тя беше голяма жена, с масивни ръце над лактите, които бяха умалили раменете й до вдлъбнатини, но главата й изглеждаше изненадващо малка на края на силния й врат с изпъкнали жили. Лицето й някога е било красиво. Все още беше красиво по един особен, фанатизиран начин. Но очите й бяха приели един странен, блуждаещ вид, а около непреклонната, но някакси слаба уста, се бяха образували жестоки, дълбоки бръчки. Косата й, която беше почти съвсем черна преди една година, сега беше почти съвсем бяла.

Единственият начин да убиеш греха, истинския черен грях, е да го удавиш в кръвта на

(тя трябва да бъде пожертвана)

покайващо се сърце. Съвсем сигурно е, че Бог разбираше това и беше положил пръста си върху нея. Не беше ли сам Бог изкомандвал Авраам да заведе сина си Исак горе на върха на планината?

Прошляпа навън към кухнята със старите си, шатрави чехли и отвори чекмеджето за кухненски прибори. Ножът, който използуваха за рязане на месо, беше дълъг и остър, вдлъбнат като дъга по средата от непрестанното точене. Седна на високия стол до плота, извади бруса от малката му алуминиева чинийка и започна да го прокарва по лъскавия край на острието с апатичното, болезнено съсредоточено внимание на прокълнатия.

Часовникът с кукувицата тик-такаше и тик-такаше и най-накрая птичето изскочи навън, за да изкука веднъж и оповести осем и половина.

В устата й имаше вкус на маслини.

КЛАСЪТ НА АБИТУРИЕНТИТЕ ПРЕДСТАВЯ ПРОЛЕТНИЯ БАЛ 79-ТА

27 Май, 1979

Свирят: Били Босмън Бенд

Джоси енд Мунглоус

ПРОГРАМА

„Кабаре“ — Бейтън Туърлинг

„500 мили“

„Лимоново дърво“

„Господин с тамбурина“

Фолк музика от Джон Суидън и Морийн Коуан

„Улицата, на която живееш“

„На главата ми падат капки дъжд“

Хор на Гимназията Иуйн

„Мост над бурни води“

ПРИДРУЖИТЕЛИ

Мистър Стивънс, мис Гиър, мистър и мисис Люблин, мис Дисжардин.

Коронация в 22.00 часа

Запомнете — това е ВАШИЯТ бал; направете го такъв, че да го запомните завинаги!

Когато я покани за трети път, Кери трябваше да признае, че не умее да танцува. Не добави, че сега, когато рок-съставът беше поел щафетата за половин час, тя щеше да се чувствува не на място, ако започне да се върти на дансинга.

(и грешна)

да, и грешна.

Томи кимна и се усмихна. Наклони се към нея и каза, че мрази да танцува. Би ли искала да станат и обиколят по другите маси? Към гърлото й пропълзя вълна на ужас, но кимна. Да, добре би било. Той се грижеше за нея. И тя трябваше да се грижи за него (дори и той да не очакваше това от нея); това беше част от сделката. А и се чувстваше прочистена от магията на вечерта. Изведнъж се изпълни с надежда, че никой няма да протегне крак да я спъне, или да направи зад гърба й знак, че е смахната, или да плисне вода в лицето й и да отстъпи кривейки се, докато всички останали се смеят и подвикват.

Ако имаше магия, тя не беше божествена, а езическа.

— Кери? — чу колеблив глас.

Толкова се беше унесла да наблюдава оркестъра и дансинга, и другите маси, че не беше видяла някой да се приближава до масата им въобще. Томи беше отишъл да вземе пунш.

Обърна се и видя мис Дисжардин.

В първия миг двете само се гледаха, а помежду им премина споменът, предаван

(тя ме видя тя ме видя гола и плачеща и окървавена)

без думи или мисли. С очи.

— Много добре изглеждате, мис Дисжардин, — каза накрая Кери срамежливо.

Истина беше. Беше облечена в опъната по тялото сребриста лъскава рокля, чудесно подхождаща на русата й коса, която беше вдигната нагоре. На врата й висеше много семпъл медальон. Изглеждаше много млада, достатъчно млада, за да е участничка, а не придружителка в Бала.

— Благодаря — поколеба се и след това постави ръката си, облечена в ръкавица, върху ръката на Кери. — Ти си красива — каза и всяка дума беше натоварена с особено съдържание.

Кери почувствува, че се изчервява отново и сведе очи към масата.

— Толкова мило от ваша страна да кажете това. Знам, че не съм… наистина… но, благодаря ви.

— Истина е — каза Дисжардин. — Кери, всичко, което се случи преди… добре де, всичко е забравено. Исках да знаеш това.

— Аз не мога да го забравя — каза Кери. Вдигна очи. Думите, които напираха на устата й бяха: „Не обвинявам вече никого“. Сдържа ги. Беше лъжа. Обвиняваше всички тях и винаги щеше да ги обвинява, а повече от всичко на света искаше да бъде честна. — Но вече е приключило. Сега вече е приключило.

Мис Дисжардин се усмихна и очите й като че ли улавяха и задържаха меката смес от светлини в някакъв влажен блясък. Погледна към дансинга. Кери проследи погледа й.

— Спомням си моя собствен бал — каза Дисжардин меко. — Като се качих на токчета, бях два инча по-висока от момчето, с което отидох. Той ми даде букетче, което не отиваше на роклята ми. Ауспухът на колата му беше счупен и моторът… о, страшен пукот. Но беше вълшебно. Дори не знам защо. Но никога след това не съм имала среща като тази, никога. — Погледна Кери. — И за теб ли е така?

— Много е хубаво — каза Кери.

— И това ли е всичко?

— Не, има и още нещо. Не бих могла да кажа всичко. На никого.

Дисжардин се усмихна и стисна ръката й.

— Няма да го забравиш никога — каза, — никога.

— Мисля, че сте права.

— Приятно прекарване, Кери.

— Благодаря.

Томи дойде с чашите пунш точно когато Дисжардин си тръгна към масите на придружителите, заобикаляйки дансинга.

— Какво искаше? — попита той, поставяйки внимателно чашите на масата.

— Мисля, че искаше да каже, че съжалява, — каза Кери, гледайки след нея.

(мамо отпусни каишките на престилката си аз пораствам)

и така искаше да бъде.

— Виж — каза той когато ставаха.

Двама или трима сценични работници избутваха троновете за Краля и Кралицата, а мистър Лавоайе, председателят на настоятелството, ги напътваше с ръце към очертаните места на сцената. Помисли си, че тези тронове приличат на мебели от времето на Крал Артур, така както бяха обвити целите в ослепително бяло, по което бяха накачени живи цветя и огромни знамена от разтегателна хартия.

— Красиви са, — каза тя.

— Ти си красива — каза Томи и тя се почувствува съвсем сигурна, че нищо лошо не можеше да се случи тази вечер — може би дори те самите да бъдат избрани за Крал и Кралица на Бала. Усмихна се на собствената си суета.

Беше девет часа.

Су Снел седеше мълчаливо в дневната, подшиваше подгъва на една рокля и слушаше албума Лонг Джон Силвър на Джеферсън Еърплейн. Плочата беше стара и стържеше, но мелодията беше успокояваща.

Майка й и баща й бяха излезли да прекарат вечерта навън. Те знаеха какво става, сигурна беше, но й бяха спестили празните приказки за това как се гордеят със Своето Момиче или колко са доволни от това, че тя накрая Пораства. Доволна беше, че я оставиха сама, тъй като все още имаше съмнения относно мотивите си и се страхуваше да ги анализира много дълбоко, защото можеше да открие искрата на користта, която да свети и й смигва иззад черната завеса на подсъзнанието.

Беше го направила и това беше достатъчно, задоволяваше я.

(той може да се влюби в нея)

Вдигна очи, като че ли някой беше проговорил от антрето, с изплашена усмивка, потрепваща на устните й. Това щеше да бъде завършек като в приказка, нали? Принцът се навежда над Спящата Красавица, докосва устни до нейните.

Су, не знам как да ти кажа това, но…

Усмивката изчезна.

Мензисът й беше закъснял. Почти с една седмица. А винаги беше точен като часовник.

Грамофонът изщрака; върху диска се спусна нова плоча. Във внезапно настъпилата тишина, чу как нещо вътре в нея се преобърна. Навярно просто душата й.

Беше девет и петнадесет.

Били докара колата в отдалечения ъгъл на паркинга и я паркира в квадрат, който гледаше към асфалтовата алея, водеща към главния път. Крис понечи да слезе, но той я бутна обратно на седалката.

— Какво — попита тя нервно.

— Използуват мегафон, за да оповестят Краля и Кралицата — каза той. — След това единият от оркестрите ще изсвири училищния химн. Това значи, че те сядат там, на онези тронове.

— Знам всичко това. Пусни ме, боли.

Той стисна китката й още по-силно и почувствува как дребните й кости изпукват. Достави му мрачно удоволствие. Тя не извика. Добро момиче беше.

— Слушай сега. Искам да знаеш в какво участвуваш. Ще дръпнеш въжето когато свири музиката. Силно ще го дръпнеш. Между макарите е малко хлабаво, но не много. Като го дръпнеш и усетиш, че кофите падат, ще бягаш. Няма да стоиш наоколо, за да слушаш писъците или за нещо друго. Тази работа не е играчка. Това е криминално престъпление, разбираш ли? За него няма да те глобят. Ще те бутнат в затвора и ще те подключат там.

За него това беше огромна реч.

Очите й само светеха срещу него, изпълнени с непокорен гняв.

— Разбра ли?

— Да.

— Добре. Като паднат кофите, аз ще се затичам. Като стигна до колата, тръгвам веднага. Ако си там, можеш да дойдеш. Ако не си, оставям те. Ако те оставя, ти ще се раздрънкаш. Ще те убия. Вярваш ли ми?

— Да. Махни си шибаната ръка от мен.

Махна я. Неволна усмивка докосна лицето му.

— Добре. Всичко ще бъде наред.

Излязоха от колата.

Беше почти девет и половина.

Вик Муни, председател на абитуриентския клас, викаше бодро в микрофона:

— Хайде, дами и господа. Седнете на местата си, моля. Време е да гласуваме. Ще гласуваме за Крал и Кралица.

— Това състезание обижда жените — извика Майра Круз, смутено и незлобливо.

— Обижда и мъжете — отвърна й силно Джордж Досън и в салона се разнесе смях.

Майра премълча. Беше изказала протеста си.

— Заемете местата си, моля! — усмихваше се Вик пред микрофона, силно изчервен, почесвайки една пъпка на бузата си. Огромният венециански гондолиер поглеждаше сънливо над рамото му. — Време е да гласуваме.

Кери и Томи седнаха. Тина Блейк и Норма Уотсън разнасяха ксерокопираните бюлетини и когато ги пусна на масата им, Норма прошепна:

— КЪСМЕТ!

Кери вдигна бюлетината и започна да я изучава. Устата й се отвори от почуда.

— Томи, ние сме тук!

— Да, видях — каза той. — В училището гласуват за отделен кандидат и неговият компаньон е въвлечен, ще не ще. Така че, приветствам те на борда. Искаш ли да се отКаЖем?

— Ти искаш ли да се откажем? — захапа устни и го погледна Кери.

— Не, по дяволите — отвърна той весело. — Ако спечелиш, трябва само да седнеш там докато изсвирят училищния химн, да изтанцуваш един танц и да размахаш скиптъра с вид на пълен идиот. Снимат те за училищния албум, така че всеки да може да види, че изглеждаш съвсем като пълен идиот.

— За кого ще гласуваме? — Погледна умислено малкия молив до гондолата й с ядки. — Те са повече твоята тайфа, не моята. Всъщност, аз въобще нямам тайфа.

— Хайде да гласуваме за себе си — повдигна рамене той.

— Фалшивата скромност да върви по дяволите.

Тя се изсмя силно и притисна ръка до устата си. Звукът й беше напълно непознат. И преди да се замисли, очерта кръг около техните имена, на трето място в колонката. Малкият молив се счупи в ръката й и тя ахна. Тресчица се беше забила в меката част на върха на единия й пръст и там се появи капка кръв.

— Нарани ли се?

— Не — усмихна се тя, но изведнъж откри, че това й е много трудно. Видът на кръвта я отвращаваше. Забърса я с кърпичка. — Но счупих молива, а той е сувенир. Ама че съм глупачка.

— Ето ти гондолката — каза той и я побутна към нея. — Биип, биип.

Гърлото й се стегна и почувства, че ще се разплаче, а после ще се срамува за това. Не се разплака, но пред очите й започна да се мержелее, като че ли гледаше през призма и наведе глава, така че той да не забележи.

Оркестърът свиреше лека музика за запълване на времето докато членовете на Дружеството на Честта събираха сгънатите бюлетини. Занесоха ги на масата на придружителите до вратата, където Вик и Стивънс и Люблинови ги преброяваха. Мис Гиър следеше всичко това с мрачни, остри като свредел очи.

Кери почувства, че вътре в нея неволно се надига напрежение, от което мускулите на стомаха й се опъваха. Стисна ръката на Томи. Абсурдно беше, разбира се. Никой нямаше да гласува за тях. За жребецът навярно биха гласували, но не и когато той е обвързан в тандем с една крава. Сигурно щяха да спечелят Френк и Джесика или, може би, Дон Фарман и Хелън Шайърс. Или… по дяволите!

Две от купчинките нарастваха по-бързо от другите.

Мистър Стивънс свърши разгъването на бюлетините и всички те се изредиха да броят големите купчини, които изглеждаха горе-долу еднакви. Главите им се скупчиха, поговориха си нещо и ги преброиха още веднъж. Мистър Стивънс кимна, прелисти с палец бюлетините като човек, който ще раздава карти за покер и ги подаде на Вик. Той се качи отново на сцената и застана до микрофона. Усмихна се нервно, чукна по микрофона и премига от внезапното му биене. Едвам не изпусна бюлетините на пода, който беше покрит с тежки електрически кабели. Някой се изкиска.

— Имаме една малка засечка — каза безизразно. — Мистър Люблин казва, че за първи път в историята на Пролетния бал…

— Откога я отчита? — извика някой зад Томи. — От хиляда и осемстотната година ли?

— Получи се завръзка.

Това предизвика мърморене в тълпата.

— На точки или на раета? — извика Джордж Досън и в залата се чу смях.

Вик пусна изкривена тънка усмивка и едва не изтърва бюлетините пак.

— Шестдесет и три гласа за Френк Гриър и Джесика Маклийн и шестдесет и три гласа за Томас Рос и Кери Уайт.

Съобщението беше последвано от моментна тишина, след това избухнаха внезапни аплодисменти. Томи погледна към партньорката си. Главата й беше сведена, като че ли засрамено, но изведнъж го обзе чувство

(Кери Кери Кери)

не много различно от онова, което беше изпитал когато я покани на бала. Като че ли нещо чуждо прошаваше в съзнанието му, повтаряйки името на Кери отново и отново. Като че ли…

— Внимание — викаше Вик. — Моля за вашето внимание. — Аплодисментите стихнаха. — Ще гласуваме за двете двойки. Когато разпоредителите, които разнасят листовете стигнат до вас, моля напишете двойката, която предпочитате.

Остави микрофона с явно облекчение.

Бюлетините бяха разнесени. Това бяха листчета, откъснати набързо, от останали програми за бала. Оркестърът свиреше, без никой да го забелязва и всички разговаряха възбудено.

— Аплодисментите не бяха за нас — каза Кери като вдигна поглед. Това, което той беше почувствал (или си мислеше, че е почувствал) беше отминало. — Не може да са били за нас.

— Може би са били за теб.

Погледна го, онемяла.

— Защо се бавят толкова? — изсъска му тя. — Чух, че ръкопляскаха, това трябва да е било. Ако ти си…

Канапът висеше между тях отпуснато, недокосван след като Били беше прокарал гаечен ключ през отдушника и го беше измъкнал.

— Не се безпокой — каза той спокойно. — Ще изсвирят училищния химн. Винаги така правят.

— Ама…

— Затваряй си устата. Много дрънкаш. — Върхът на цигарата му премигваше миролюбиво в тъмното.

Тя млъкна. Но

(о само веднъж да свърши това ще омекнеш като тесто или ще трябва да легнеш със собствените си топки нощес)

умът й прескачаше бясно по думите му, подреждайки ги. Никой не разговаряше с нея по този начин. Баща й беше адвокат.

Беше десет без седем.

Той държеше счупения молив в ръката, готов да пише с него, когато тя докосна китката му леко, но настойчиво.

— Недей…

— Какво?

— Не гласувай за нас — каза накрая.

— Защо? — Повдигна вежди въпросително. — Ако хлътнеш в нещо, по-добре е с двата крака. Така казва майка ми.

(майка)

В ума й веднага изникна образа на майка й която произнася безкрайни молитви към онзи безличен, окачен на стълбовете Бог, който посича с огнен меч в ръка паркингите на крайпътните заведения. Мрачен ужас се надигна в нея и трябваше да се бори с цялото си същество, за да го подтисне. Не можеше да обясни страха си, предчувствието за нещо страшно. Можа само да се усмихне безпомощно и да промълви:

— Недей. Моля те.

Членовете на Дружеството на честта се връщаха да събират сгънатите листове. Той се поколеба за момент, след това набързо надраска „Томи и Кери“ на назъбеното листче.

— За теб — каза. — Тази вечер ти си първа класа.

Не можеше да му отвърне, защото предчувствието беше в нея с образа на майка й.

Ножът отхвръкна от бруса и в миг проряза меката плът под палеца й.

Погледна раната. От зиналия й отвор бавно изтичаше гъста кръв и по ръката й се стичаше на петно върху износения линолеум на кухненския под. Значи добре. Добре беше. Острието беше опитало плът и пуснало кръв. Не я превърза, а докосна струйката кръв с острия ръб на ножа, оставяйки кръвта да замъгли стоманения му блясък. Започна пак да го точи, без да обръща внимание на капките кръв, които оплискваха роклята й.

Ако дясното ти око те обижда, извади го.

Може и да беше тежко библейско предписание, но то беше сладостно и хубаво. Предписание, подходящо за онези, които се прокрадват като сенки през вратите на хотелите-бардаци и се шмугват в гъсталаците около алеите.

Извади го

(о и отвратителната музика която свирят)

Извади го

(момичетата показват бельото си как е потънало как е потънало в кръв)

Оо!

Часовникът с кукувицата започна да бие десет и

(да й извади червата и да ги хвърли на пода)

ако дясното ти око те обиди, извади го

Беше свършила с роклята, а не можеше да гледа телевизия или да си извади книга или да се обади на Нанси. Нямаше какво да прави, освен да седи на дивана с лице към тъмнината в кухненския прозорец и да усеща как вътре в нея се надига някакъв безименен страх, като дете, което се приближава към ужасен край.

Въздъхна и започна разсеяно да мачка ръцете си. Бяха студени и вкочанени. Беше десет и дванадесет и нямаше никаква причина, наистина никаква причина да се чувства така, като че ли наближаваше краят на света.

Купчините бяха по-високи този път, но пак изглеждаха съвсем еднакви. Отново ги преброиха три пъти, за да са сигурни. След това Вик Муни отиде пак на микрофона. Направи малка пауза, вдъхвайки мъглявото усещане на напрежение, което витаеше във въздуха и след това обяви простичко:

— Томи и Кери печелят. С един глас.

За миг — мъртва тишина, след това салонът отново гръмна от аплодисменти, в някои от тях не липсваха подигравателните полутонове. Кери пое дъх изплашено и Томи почувства отново (но само за миг) онова странно замайване в главата си

(Кери Кери Кери Кери)

което, като че ли изтриваше всякакви мисли, освен името и образа на това странно момиче, с което беше дошъл. За миг той буквално се вцепени.

Нещо падна на пода и издрънча и в същия момент свещта между тях потрепна и изгасна.

Джоси и Мунглоус свиреха джазиран вариант на Помп енд Съркамстънс, разпоредителите се появиха на масата им (почти магически: всичко това беше репетирано упорито от Мис Гиър, която, според мълвата, изяждала бавните и тромави разпоредители за обяд), скиптър, завит в алуминиево фолио, беше поставен в ръката на Томи, наметало с яка от рунтава кучешка козина беше преметнато през раменете на Кери и момче и момиче в бели блейзъри ги поведоха по централната пътека. Оркестърът гърмеше. Публиката ръкопляскаше. Мис Гиър изглеждаше удовлетворена. Томи Рос се подсмихваше развеселен.

Заведоха ги горе по стълбата на сцената, поставиха ги да седнат на троновете. Аплодисментите все още гърмяха. В тях вече не се долавяше сарказъм; бяха честни и дълбоки, малко страшни. Кери беше доволна, че можа да седне. Всичко ставаше твърде бързо. Краката й трепереха и изведнъж, въпреки сравнително високото деколте на роклята й, я обзе чувството, че гърдите й

(мръснивъзглавници)

са ужасно разголени. Шумът от аплодисментите я замайваше, караше я да се чувства почти пияна от пунша. Част от нея беше наистина убедена, че всичко това е сън, от който ще се събуди със смесено чувство на облекчение и загуба.

Вик избумтя в микрофона:

— Кралят и Кралицата на Пролетен бал 1979 година Томи РОС и Кери УАЙТ.

Още аплодисменти се люшнаха, прогърмяха, изтрещяха. Томи Рос, вече в последните минути на своя живот, хвана ръката на Кери и й се усмихна, мислейки, че интуицията на Сузи е била много точна. Тя успя някакси да му се усмихне в отговор.

Томи

(тя беше права и аз я обичам добре но обичам и тази също тази Кери тя е красива и аз ги обичам всичките светлината светлината в очите й)

и Кери

(не мога да ги видя светлините са прекалено ярки мога да ги чуя но не мога да ги видя банята помни банята о мамо прекалено високо е мисля че искам да слезна долу о те смеят ли ми се и готвят ли се да мятат неща да ме сочат с пръст и да пищят от смях не мога да ги видя не мога да ги видя всичко блести)

и гредата отгоре над тях. Двата оркестъра гръмнаха с тактовете на училищния химн с внезапната хармония на медените инструменти и барабани. Публиката стана на крака и запя все още ръкопляскайки.

Беше десет нула седем часа.

Били точно беше прегънал крака, за да раздвижи ставите си. Крис Харгенсен стоеше до него със засилващи се признаци на нервност. Ръцете й се триеха безцелно по ръбовете на джинсите, хапеше долната си устна, дъвчеше я.

— Мислиш, че ще гласуват за тях! — попита Били меко.

— Ще гласуват — отвърна му. — Нагласила съм работата. Защо продължават да ръкопляскат? Какво става там?

— Не ме питай, маце. Аз…

Изведнъж прогърмя училищният химн, мощно и плътно в мекия майски въздух и Крис подскочи като ужилена. Издаде лек вик от изненада.

Всички станете прави за Томас Иуйн Хиюуууу…

— Хайде — каза той. — Там са. — Очите му светеха меко в тъмнината. Странната полуусмивка отново докосна лицето му.

Тя облиза устните си. И двамата се втренчиха в канапа.

Ще издигнем знамето ти в небесатааааа

— Млъкни — прошепна тя. Цялата трепереше и в ума му мина мисълта, че тялото й никога не е изглеждало така съблазнително и възбуждащо. Като свърши всичко това той щеше да я обладава дотогава докато всички други пъти когато е била обладавана заприличат на чукане с кутрето на първолак. Щеше да влезе в нея като суров кочан в масло.

— Не ти ли стиска, маце? — Наведе се към нея. — Няма да го дръпна вместо теб, маце. Може да си седи там до края на света.

С гордост носим червеното и бялотооооо

От устата й изскочи рязък, приглушен полувик и тя се приведе напред и дръпна яростно канапа с две ръце. В първия момент той провисна хлабаво в ръцете й и тя си помисли, че Били я беше изпързалял и не е закачил канапа на нищо. След това се опъна, застина за миг и рязко се плъзна през дланите й, оставяйки тънка жулка.

— Аз… — започна

Музиката вътре замря с нестройно дрънчене. Откъслечни гласове продължиха да пеят малко след нея и после и те спряха. Възцари се минута тишина и след това някой изписка. Отново тишина.

Гледаха се втренчено в тъмнината, смразени от действието, което мисълта им не можеше да побере. Самият й дъх застина като бучка лед в гърлото.

Тогава вътре започна смехът.

Беше десет и двадесет и пет и тя се чувстваше все по-зле и по-зле. Су стоеше на един крак пред газовата печка и чакаше млякото да започне да вдига пара, така че да може да разтвори нес-кафето в него. На два пъти беше се качвала горе и обличала нощницата си и двата пъти беше се спирала, притегляна, без никаква причина, от кухненския прозорец, който гледаше надолу към Брикярд Хил и детелината на Шосе номер 6, която водеше към града.

Сега, когато сирената, монтирана на кметството на Главната улица, започна изведнъж да вие в нощта, с паническите цикли на надуване и издъхване, тя дори не се обърна веднага към прозореца, а само изключи котлона под млякото, за да не загори.

Градската сирена свиреше всеки ден в дванадесет на обяд и толкоз, освен в случаите когато събираше доброволните отряди на пожарникарите през сезона на полските пожари през август и септември. Тя беше строго предназначена за големи бедствия и воят й звучеше ужасно, като в просъница, в празната къща.

Отиде до прозореца, но бавно. Воят на сирената се надигаше, спадаше, надигаше, спадаше. Някъде започнаха да свирят непрекъснато клаксони като при сватба. На тъмното стъкло можеше да види отражението си с разтворени устни, разширени очи. След това стъклото се замъгли от дъха й и го размаза.

В съзнанието й изникна полузабравен спомен. Като деца в началното училище бяха правили тренировки за противовъздушна отбрана. Когато учителката плеснеше с ръце и кажеше: „Градската сирена вие“, трябваше да пропълзиш под чина си, да сложиш ръце над главата си и да чакаш или отбоя или вражеските ракети да те направят на пух и прах. Сега съвършено ясно

(градската сирена вие)

чу как тези думи отекнаха в съзнанието й.

Далеко долу, вляво, където беше училищният паркинг — кръгът от луминесцентни лампи около него обозначаваше мястото му много ясно, въпреки че самото училище не се виждаше в тъмното — проблясна искра, като че ли Бог беше ударил кремък в огниво.

(там са, резервоарите с нафта)

Искрата потрепна, след това блесна в оранжеви пламъци. Сега вече се виждаше и училището и то гореше.

Беше вече тръгнала към килера, за да вземе палтото си, когато първият приглушен взрив разтърси пода под краката й и порцеланът на майка й в бюфета се раздрънча.

От: „Ние оцеляхме след «черния бал»“, от Норма Уотсън (Публикувана в Ридърс Дайджест, август, 1980 г. като статия, озаглавена „Драма в истинския живот“)

… това се случи толкова бързо, че никой всъщност не разбра какво става. Ние всички стояхме, аплодирахме и пеехме училищния химн. Тогава — аз бях на масата на разпоредителите точно до главния вход и гледах към сцената — големите прожектори над сцената осветиха нещо метално, което блясна силно. Стоях с Тина Блейк и Стела Норман и мисля, че и те видяха блясъка.

И изведнъж нещо огромно червено се разплиска във въздуха. Част от него плисна по паното и потече в дълги вади. Знаех в този миг, още дори преди да ги е обляло, че това е кръв. Стела Норман помислила, че е боя, но аз имах предчувствие, точно както когато брат ми беше блъснат от един сенокос.

Те бяха наквасени. Кери си изпати най-зле. Изглеждаше така, като че ли е била потопена в казан с червена боя. Просто седеше там. Не помръдваше. Съставът, който беше по-близо до сцената, Джоси и Мунглоус, беше оплискан. Бас-китаристът имаше бяла китара, но тя беше цялата оплискана.

— Господи, това е кръв — казах.

Като казах това Тина изпищя. Много силно и писъкът й прокънтя през залата.

Хората бяха спрели да пеят и цареше пълна тишина. Не можех да се помръдна. Бях прикована на място. Погледнах нагоре и видях две кофи, които висяха високо над троновете, поклащаха се и се почукваха. От тях още капеше. Изведнъж паднаха, провличайки дълго хлабаво въже след себе си. Едната удари Томи Рос по главата. Изгърмя много силно, като гонг.

Тук някой се изсмя. Не знам кой беше, но не се смееше като човек, който е видял нещо смешно и весело. Беше груб, истеричен, ужасен смях.

В същия миг Кери отвори широко очи.

Тогава всички започнаха да се смеят. Аз също. Боже мой. Беше толкова… неземно.

Като бях малка имах една книжка на Уолт Дисни — Песента на Юга и в нея беше оная приказка на Чичо Ремус за тарбабито. Имаше и картинка на тарбаби, което седеше по средата на пътя и приличаше на ония, старовремските негърски магьосници с черни лица и големи бели очи. Като отвори очите си, Кери беше нещо такова. Те бяха единственото нещо по нея, което не беше напълно червено. И светлината се отразяваше в тях, така че изглеждаха съвсем стъклени. Господ да ми е на помощ, ако не приличаше на Еди Кентър когато прави своите номера с извити навътре очи.

Това разсмя хората. Не можехме да се сдържим. Беше един от тези случаи, в които или се разсмиваш, или откачаш. Кери беше ядката на всички шеги от много време и усетихме, че тази вечер участвуваме в някаква много специална шега. Като че ли наблюдавахме как някой се присъединява отново към човешката раса и, аз лично, бях благодарна на Бога за това. И онова стана.

Онзи ужас.

Просто нямаше какво друго да правиш. Или трябваше да се смееш, или да плачеш. А кой можеше да се разплаче за Кери след всичките тези години?

Тя просто седеше там, гледайки ги втренчено, а смехът се надигаше все по-силно и по-силно. Хората се държаха за коремите и се превиваха, и я сочеха с пръсти. Томи беше единственият, който не гледаше към нея. Беше се отпуснал някакси надолу в трона, като че ли спеше. Но не се виждаше, че е ранен. И той беше целият оплискан с кръв.

И тогава лицето й… се пречупи. Не знам как иначе да го опиша. Вдигна ръце пред очите си и с мъка се надигна на крака. Почти се заплете в собствените си крака и падна на земята и това още повече разсмя всички. След това някакси… подскочи от сцената. Приличаше на голяма червена жаба, която подскача от листо на лилия. Едва не падна пак, но успя да се задържи на крака.

Мис Дисжардин изтича към нея и вече не се смееше. Беше протегнала ръце към Кери. Но изведнъж се извъртя и се блъсна в стената до сцената. Това беше най-странното нещо. Не се спъна, нищо такова. Като че ли някой я беше блъснал, но там нямаше никой.

Кери изтича през тълпата с ръце, притиснати до лицето и някой й подложи крак. Не знам кой беше, но тя се просна на земята по лице оставяйки дълга червена бразда по пода. И каза: „Ух!, спомням си това. Това ме разсмя още повече, това Керино «Ух». Започна да лази по пода, след това стана и се затича навън. Изтича точно покрай мен. Можех да усетя мириса на кръв. Миришеше на развалено и гнило.

Слезе по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж и излезе през вратата. И си отиде.

Смехът малко позаглъхна, полека-лека. Някои хора още подсмърчаха и сумтяха. Лени Брок беше извадил голяма бяла носна кърпа и си бършеше очите. Сали Макманус беше толкова пребледняла, като че ли ще хвърли топа, но още се кискаше и изглежда не можеше да спре. Били Босмън просто стоеше там с малката си диригентска палка в ръка и поклащаше глава. Мистър Люблин седеше до мис Дисжардин и викаше да му дадат книжна салфетка. Носът й беше разкървавен.

Трябва да сте наясно, че всичко това се случи за не повече от две минути. Никой не можеше да осмисли нещата. Всички бяхме шашнати. Някои се лутаха из залата, приказваха си, но малко. Хелън Шайърс избухна в плач и това накара някои да станат.

— Извикайте лекар — чу се вик тогава. — Хей, бързо повикайте лекар!

Беше Джоси Врек. Той беше горе на сцената, коленичил до Томи Рос, а лицето му — пребледняло като тебешир. Опита се да го повдигне, но тронът се прекатури и Томи се срути на земята.

Никой не помръдна. Всички гледаха като вцепенени. Имах чувството, че съм замръзнала на буца лед. Боже мой, беше единственото, което ми дойде на ум. Боже мой, Боже мой, Боже мой. И тогава се промъкна и другата мисъл — за Кери. И за Бога. Всичко беше измесено и това беше ужасно.

Стела погледна над главата ми и каза:

— Кери се върна.

— Да, вярно — казах аз.

Всички врати на фоайето се затръшнаха. Звукът приличаше на пляскане с ръце. Някой отзад изпищя и това даде знак за паническото бягство. Хукнаха към вратите вкупом. Аз просто седях там, не вярвайки на очите си. И когато погледнах към вратата, точно преди първите от тях да стигнат там и да започнат да натискат, видях Кери, която гледаше навътре, лицето й беше размазано като на индианец боядисан с цветовете на войната.

Усмихваше се.

Те бутаха вратите, блъскаха по тях, но не ги помръдваха. Още хора се скупчиха зад тях и виждах как смачкваха първите в мелето, които стенеха и хриптяха. Вратите не се отваряха, а те никога не се заключват — това е щатски закон.

Мистър Стивънс и мистър Люблин нагазиха в тълпата и започнаха да ги разблъскват, сграбчвайки ги за сака, ризи, за каквото падне. Всички пищяха и се бутаха като добитък. Мистър Стивънс удари шамари на няколко момичета и трясна Вик Муни по окото. Викаха им да излизат през задната противопожарна врата. Някой тръгнаха натам. Те са тези, които оцеляха.

И точно тогава започна да вали… поне така си помислих в началото. Навсякъде течеше вода. Погледнах нагоре и видях, че всички пожарогасители бяха развъртяни, из цялата зала. Водата се удряше по баскетболното игрище и се разплискваше. Джоси Врек крещеше на момчетата от състава си да изключат електрическите китари и микрофони, но те всички бяха изчезнали. Той скочи от сцената.

Паниката на вратите спря. Хората се отдръпваха оттам, с очи, вперени нагоре към тавана. Чух някой, мисля, че беше Дон Фарнъм, да казва: «Това ще развали баскетболното игрище».

Няколко души се приближиха до Томи Рос. Изведнъж почувствувах, че трябва да изляза от там. Хванах Тина Блейк за ръка и й казах: «Да бягаме. Бързо».

За да стигнеш до противопожарния изход, трябва да минеш през къс коридор отляво на сцената. И там имаше пожарогасители, но те не бяха развинтени. И вратата беше отворена — виждах няколко души да излизат през нея тичешком. Но повечето просто стояха наоколо, на малки групички, пулеха се един срещу друг. Някои гледаха петното кръв на пода, където беше паднала Кери. Водата го измиваше.

Хванах Тина за ръка и започнах да я тегля към надписа ИЗХОД. В същия този миг блясна огромна светкавица, чу се писък и страхотен вой на микрофона. Обърнах се и видях Джоси Врек, хванал една от стойките за микрофон. Не можеше да я пусне. Очите му бяха изскочили от орбитите си, косата му се беше изправила и изглеждаше така, като че ли танцува. Краката му се плъзгаха във водата наоколо и от ризата му започна да излиза пушек.

Падна върху единия от усилвателите — те бяха големи, пет или шест стъпки високи — и той се прекатури във водата. Микрофонният вой прерасна в раздиращ писък, след това — още един съскащ блясък и всичко свърши. Ризата на Джоси гореше.

Тина ми изкрещя: «Бягай! Хайде, Норма! Моля те!» Изтичахме навън в коридора, а зад сцената нещо експлодира — предполагам, че главният шалтер за електрическата инсталация. Погледнах назад само за секунда. Можех да видя всичко през десния ъгъл на сцената, където беше тялото, на Томи, защото завесата беше вдигната. Всичките тежки кабели за осветлението бяха във въздуха, мятаха се, извиваха се, свистяха като змии, извадени от кошницата на индийски факир. Тогава един от тях се скъса на две. Когато се удари във водата, проблясна виолетова светкавица и тогава всички изведнъж започнаха да пищят.

В този миг ние вече бяхме извън вратата и се затичахме през паркинга. Мисля, че и аз пищях. Не си спомням добре. Нищо не си спомням добре от момента, в който те започнаха да пищят. След като онези кабели за високо напрежение се удариха в покрития с вода под…

За Томи Рос, осемнадесетгодишен, краят дойде бързо, леко и почти безболезнено.

Той така и не разбра, че става нещо важно. Чу се някакъв дрънчащ звук, който той моментално свърза с

(ето там кофите за мляко)

един детски спомен от фермата на чичо си Гелън и след това с

(някой изтърва нещо)

оркестъра долу под него. Мярна му се Джоси Врек, който гледаше нагоре, над главата му

(какво имам някой да не ми е закачил нещо)

и тогава още наполовина пълната с кръв кофа го удари по главата. Изпъкналият ръб, който обрамчваше дъното на кофата, го удари точно на върха на главата и

(хей това боли)

той се плъзна бързо надолу в безсъзнание. Беше все още проснат на сцената когато огънят, започнал в електрическата уредба на Джоси и Мунглоус, се разпростря към паното с венецианския гондолиер и след това към вехториите от стари униформи, книги, хартии зад сцената.

Той беше мъртъв, когато, половин час по-късно, експлодира резервоара за нафта.

От Телеграфната агенция на Нова Англия, 10.46 ч.

ЧЕМБЪРЛЕЙН, МЕЙН

В МОМЕНТА В ЕДИННОТО СРЕДНО УЧИЛИЩЕ ИУЙН БУШУВА ПОЖАР, КОЙТО ИЗЛИЗА ИЗПОД КОНТРОЛ. В МОМЕНТА НА ИЗБУХВАНЕТО МУ В УЧИЛИЩЕТО Е ИМАЛО ТАНЦОВА ЗАБАВА. ПРЕДПОЛАГА СЕ, ЧЕ НЕИЗПРАВНОСТИ В ЕЛЕКТРИЧЕСКАТА ИНСТАЛАЦИЯ СА ПРИЧИНА ЗА ПОЖАРА. ОЧЕВИДЦИ ТВЪРДЯТ, ЧЕ УЧИЛИЩНАТА ПРОТИВОПОЖАРНА ИНСТАЛАЦИЯ Е ЗАДЕЙСТВАЛА БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ, ПРЕДИЗВИКВАЙКИ КЪСО СЪЕДИНЕНИЕ В УРЕДБАТА НА ОРКЕСТЪРА. НЯКОИ ОЧЕВИДЦИ СЪЩО ТВЪРДЯТ, ЧЕ Е ИМАЛО РАЗКЪСВАНЕ НА КАБЕЛИ ЗА ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ. СМЯТА СЕ ЧЕ ПОНЕ СТО И ДЕСЕТ ДУШИ МОЖЕ БИ СА БИЛИ ОБХВАНАТИ В ПОЖАРА В ГИМНАСТИЧЕСКИЯ САЛОН НА УЧИЛИЩЕТО. ПОИСКАНА Е ПОМОЩ ОТ ПОЖАРНИКАРСКИТЕ СЛУЖБИ В СЪСЕДНИТЕ ГРАДОВЕ — УЕСТОУВЪР, МОТЪН И ЛЮИСТЪН И СЕ ОЧАКВА ТЯ ВЕЧЕ ДА Е НА ПЪТ. ЗА СЕГА НЕ СЕ СЪОБЩАВА ЗА ЖЕРТВИ. 10.46 ч., 27.05. 6904, АР

От Телеграфната агенция на Нова Англия, 11.22 ч. Спешно

ЧЕМБЪРЛЕЙН, МЕЙН

ОГРОМЕН ВЗРИВ РАЗТЪРСИ ЕДИННОТО СРЕДНО УЧИЛИЩЕ ТОМАС ИУЙН В МАЛКИЯ ГРАД ЧЕМБЪРЛЕЙН. ТРИТЕ ЧЕМБЪРЛЕЙНСКИ ПОЖАРНИКАРСКИ КОЛИ, ИЗПРАТЕНИ ПО-РАНО, ЗА ДА ПОТУШАТ ОГЪНЯ В ГИМНАСТИЧЕСКИЯ САЛОН, КЪДЕТО СЕ Е ПРОВЕЖДАЛ АБИТУРИЕНТСКИ БАЛ, СА ПРИСТИГНАЛИ БЕЗ ДА МОГАТ ДА ПОМОГНАТ. НАМЕРИЛИ СА ВАНДАЛСКИ РАЗБИТИ ВСИЧКИ КРАНОВЕ НА УЛИЧНИЯ ВОДОПРОВОД И СЕ СЪОБЩАВА, ЧЕ НАЛЯГАНЕТО НА ВОДАТА Е НУЛЕВО В ЦЕЛИЯ РАЙОН ОТ ЦЕНТЪРА НА ГРАДА, ОБХВАНАТ МЕЖДУ СПРИНГ СТРИЙТ И ГРАС ПЛАЦА. СПОРЕД ЕДИН ОТ ШЕФОВЕТЕ НА ПОЖАРНАТА ОХРАНА: «ДЮЗИТЕ НА ПРОКЛЕТИТЕ НЕЩА БЯХА ИЗВАДЕНИ, СИГУРНО СА ШУРТЯЛИ КАТО НЕФТЕНИ ФОНТАНИ, ДОКАТО ДЕЦАТА ТАМ СА ИЗГАРЯЛИ.» ДО СЕГА СА ОТКРИТИ ТРИ ТЕЛА. ЕДНОТО ОТ ТЯХ БЕШЕ ИДЕНТИФИЦИРАНО — ТОМАС Б. МИЪРС, ЧЕМБЪРЛЕЙНСКИ ПОЖАРНИКАР. ДРУГИТЕ ДВЕ СА ОЧЕВИДНО НА АБИТУРИЕНТИ. ДРУГИ ТРИМА ЧЕМБЪРЛЕЙНСКИ ПОЖАРНИКАРИ СА ПОСТЪПИЛИ В БОЛНИЦАТА В МОТЪН С ПО-ДРЕБНИ ИЗГАРЯНИЯ И ЗАДУШАВАНЕ С ДИМ. СМЯТА СЕ, ЧЕ ЕКСПЛОЗИЯТА Е СТАНАЛА, КОГАТО ОГЪНЯТ Е СТИГНАЛ ДО УЧИЛИЩНИТЕ ЦИСТЕРНИ С НАФТА, РАЗПОЛОЖЕНИ БЛИЗО ДО ГИМНАСТИЧЕСКИЯ САЛОН. СМЯТА СЕ ЧЕ САМИЯТ ПОЖАР Е ЗАПОЧНАЛ ОТ ЛОШО ИЗОЛИРАНИ ЕЛЕКТРИЧЕСКИ СЪОРЪЖЕНИЯ, СЛЕД ПОВРЕДА В ПРОТИВОПОЖАРНАТА СИСТЕМА. КРАЙ. 11.25 ч., 27 май, 27 70119 е АП

Су имаше само разрешително да шофира, но взе ключовете от колата на майка си от таблото до хладилника и изтича към гаража. Кухненският часовник показваше точно 11.00.

Задави колата при първия опит да я запали и се насили да изчака малко преди да опита отново. Този път моторът изкашля и тръгна и тя наду газта, излезе от гаража невнимателно и простърга единия калник. Зави така, че изпод задните колела се разхвърча чакъл. Плимутът, модел 77-ма на майка й, поднесе на пътя и почти се изправи вертикално, от което стомахът й се сви. Едва тогава тя си даде сметка, че дълбоко от гърлото й излизаха стонове, като от животно, хванато в капан.

Не спря на знака Стоп, който отбелязваше кръстовището на Шосе 6 и Черния чембърлейнски път. Нощта се огласяше от сирените на пожарните коли от изток, където Чембърлейн граничеше с Уестоувър и от юг зад гърба й, където беше Мотън.

Беше почти в подножието на хълма, когато училището експлодира.

Натисна спирачката с двата крака и беше подхвърлена върху волана като парцалена кукла. Гумите изсвистяха по паважа. Успя някакси да отвори вратата с блъскане и се намери навън, прикрила очи от блясъка на огъня с ръце.

Стълб от пламък се беше устремил право нагоре в небето, повлякъл купища плющящи стоманени покривни панели, дъски, хартии. Носеше се гъста миризма на масло. Главната улица беше осветена като с прожектори. В тази страхотна стотна от секундата тя видя, че цялото крило на гимнастическия салон на училището беше размазана, горяща развалина.

Ударната вълна дойде след миг, поваляйки я назад. Пътният прахоляк профуча край нея във внезапен, мощен порив, носен от вълна горещ въздух, който й напомни смътно за

(миризмата на метрото)

едно пътешествие до Бостън предишната година. Прозорците на магазина Билс Хоум и на Кели Фрут Къмпъни извънтяха и се сринаха навътре.

Беше паднала на едната си страна и огънят осветяваше улицата с адска мараня. Това, което се случи после, ставаше в забавено темпо, тъй като съзнанието й се беше устремило напред

(мъртви са те всички мъртви Кери защо пък си мисли за Кери)

в свой собствен бяг. Напред профучаваха коли, тичаха хора, някои от тях по нощници, пижами, халати. Видя мъж, който излизаше от главния вход на чембърлейнския полицейски участък. Движеше се бавно. Колите се движеха бавно. Даже тичащите хора се движеха бавно.

Видя как мъжът на стъпалата на полицейския участък сви ръцете си на фуния пред устата и извика нещо, което потъна във воя на градската сирена, клаксоните на пожарните коли, чудовищното свистене на огъня. Прозвуча като:

— Хейрет! Не хей този задник!

Тук долу цялата улица беше мокра. Светлината танцуваше по водата.

— Хей, това е …

И тогава светът експлодира.

От показанията, дадени под клетва от Томас К. Куилан, пред Държавната комисия за разследване на Мейн във връзка със събитията от 27–28 май в Чембърлейн, Мейн:

К. Мистър Куилан, вие жител ли сте на Чембърлейн?

А. Да.

К. Какъв е адресът ви?

А. Държа стая над басейна. Аз работя там. Чистя подовете, забърсвам масите, работя на машините.

К. Къде бяхте през нощта на 27 май в 10.30 часа, мистър Куилан?

А. Добре… всъщност бях задържан в килия на полицейския участък. Вижте сега, получавам парите в четвъртък. И винаги излизам и се натрясквам. Отивам в «Кавалера», пия Шлиц, играя малко покер в задната стая. Но като пия ставам лош. Като че ли триста дявола влизат в главата ми. Като бродяга. Веднъж цапнах един тип с един стол и …

К. Привичка ли ви беше да отивате в полицейския участък когато усетите, че ви обземат такива пристъпи на темперамент?

А. Ъхъ. Големия Отис, той ми е приятелче.

К. Имате предвид шериф Отис Дойл?

А. Ъхъ. Той ми е казал да се обаждам всеки път като усетя, че ставам лош. Вечерта преди бала ние с тайфа момчета бяхме там в задната стая на «Кавалера», играхме покер и аз започнах да си мисля, че мошеника Марсел Бубей лъже. Ако бях трезвен щях да знам какво правя — най-френският начин да хванеш някой мошеник, че лъже е като си гледаш своите карти — ама тоя ми вдигна кръвното. Бях изпил няколко бири, значи, затова стиснах зъби и отидох долу в участъка. Плеси беше дежурен и той направо ме заключи в килия номер едно. Плеси е готино момче. Знаехме се с майка му едно време, ама преди много години.

К. Мистър Куилан, мислите ли, че бихме могли да поговорим за нощта на 27 май? За 10.30 часа?

А. Нали за нея говорим?

К. От сърце се надявам да е така. Продължете.

А. Значи, Плеси ме заключи към два без петнайсет в петък сутринта и направо съм откъртил. Може да се каже, че съм предал Богу дух. Събудих се към четири след обед на другия ден, взех три хапчета Алказелцер и пак заспах. Имам си такъв табиет. Мога да спя докато съвсем ми мине махмурлука. Големия Отис вика, че трябва да разбера как точно го правя и да си извадя патент. Казва, че мога да спестя на света много болка.

К. Сигурен съм, че бихте могли, мистър Куилан. После кога се събудихте отново?

А. Около десет в петък вечерта. Бях много гладен и реших да хапна долу в бюфета.

К. Оставили са ви съвсем сам в отворена килия?

А. Разбира се. Аз съм фантастично момче когато съм трезвен. Даже веднъж …

К. Само разкажете на комисията какво стана когато напуснахте килията.

А. Противопожарната сирена засвири, това стана. Изкара ми ангелите. Не съм я чувал тая сирена от като свърши войната във Виетнам. Тичам горе и, мама му стара — в канцеларията няма никой. Викам си — по дяволите, Плеси ще загази за тая работа. Там винаги трябва да има човек за връзка, ако се обади някой. И значи, отидох до прозореца и погледнах навън.

К. От този прозорец виждаше ли се училището?

А. Ъхъ. Наоколо тичаха хора и крещяха. И тогава точно видях Кери Уайт.

К. Бяхте ли виждали Кери Уайт преди?

А. Не.

К. Тогава как разбрахте, че това е тя?

А. Това е трудно да се обясни.

К. Можехте ли да я видите ясно?

А. Стоеше под една улична лампа до противопожарния воден кран на ъгъла на Мейн и Спринг.

К. Нещо случи ли се?

А. За Бога, може и да се каже, че се случи. Цялата горна част на крана експлодира и изхвърча на три страни. Наляво, надясно и право нагоре към небето.

К. В колко часа стана тази … хм … повреда?

А. Около единадесет без десет. Не ще е било по-късно.

К. Тогава какво стана?

А. Тя тръгна надолу към града. Мистър, тя изглеждаше ужасно. Облечена беше в някаква бална рокля, в това, което беше останало от нея, и беше цялата мокра от крана и покрита в кръв. Изглеждаше като човек, точно преживял катастрофа с кола. Но се усмихваше. Никога не съм виждал такава усмивка. Като на главата на смъртта. И все си гледаше ръцете и ги изтриваше в роклята си, мъчейки се да махне кръвта и си мислеше, че никога няма да може да я махне и, че ще залее с кръв целия град и ще ги накара да й платят. Такива ужасни неща.

К. От къде пък имате представа какво си е мислела?

А. Не зная. Не мога да обясня.

К. Ще ви моля в останалата част от вашите показания да се придържате към това, което сте видял, мистър Куилан.

А. Добре. Имаше кран на ъгъла на Грас Плаца и той — пак така. Тоя го виждах по-добре. Големите винтове от страни се развинтиха сами, видях. как стана това. Гръмна точно като другия. А тя беше щастлива. Казваше си, че това ще ги изкъпе. Тогава почнаха да минават пожарните коли и аз й загубих следите. Новата пожарна се приближи до училището и започнаха да се мъчат с тези кранове, ама видяха, че няма да се докопат до вода. Шефът Бъртън ги хокаше и точно тогава експлодира училището. Господи Исусе.

К. Вие напуснахте ли полицейския участък?

А. Ъхъ. Исках да намеря Плеси и да му кажа за оная смахнатата и крановете. Тогава погледнах към станцията на Теди — Амоко — и видях нещо, от което ми се смрази кръвта. Всичките шест маркуча бяха откачени от куките си. Теди Дучамп е мъртъв от 1968 година, мир на праха му, ама момчето му заключва тези помпи всяка нощ, както правеше и Теди. Всичките маркучи висяха разнебитени до колонките си. Капачките им се търкаляха по асфалта и автоматите на всичките бяха включени за зареждане. Газта изтичаше по локалното платно и се разнасяше по улицата. Боже мили, като видях това и топките ми се изправиха. И тогава видях оня приятел дето тичаше със запалена цигара.

К. Какво направихте?

А. Развиках се. Нещо от рода на «Хей, внимавай с тази цигара! Хей, недей, това е газ!» Той въобще не ме чу. Сирените на пожарните, и градската сирена, и колите бучат нагоре надолу по улиците, не се учудвам. Видях, че ще се насади и започнах да отстъпвам назад.

К. Какво стана после?

А. После. Е, после Дяволът дойде в Чембърлейн …

Когато кофите се обърнаха, тя отначало чу през музиката на оркестъра само силен, метален звън и след това беше потопена в нещо мокро. Инстинктивно затвори очи. До нея се разнесе стон и с частицата от съзнанието си, която съвсем наскоро се беше пробудила, усети мигновена болка.

(томи)

Музиката спря разпокъсано, нестройно, няколко гласа се проточиха след нея като скъсани струни и, във внезапното мъртвило на очакването, изпълнило мига между събитието и осмислянето му като нещо съдбовно, чу някой да казва ясно:

— Господи, това е кръв.

Миг по-късно, като че ли за да доведе истината до съзнанието й да я направи напълно, съвършено ясна, някой изпищя.

Кери седеше със затворени очи и чувстваше как в съзнанието й се надига черна вълна на ужас. Мама излезе права, в края на краищата. Те отново й се бяха присмяли, отново я бяха взели на прицел. Ужасът от това би трябвало да е монотонен, но не беше; бяха я хванали на прицел тук горе, тук горе пред цялото училище и бяха повторили сцената от банята … само че гласът беше казал

(господи това е кръв)

нещо прекалено страшно, за да бъде подминато. Ако си отвори очите и излезе истина, о, тогава какво? Какво тогава?

Някой започна да се смее със звука на самотна, изплашена хиена и тя отвори очите си, отвори ги, за да види кой е и това беше кръв, най-страшният кошмар. И тя беше червена и подгизнала в нея, те я бяха потопили в най-съкровеното нещо — кръвта — и седеше там пред тях и мисълта й

(о … аз … ПОКРИТА … с нея)

беше оцветена в призрачен пурпурен цвят от отвращение и срам. Можеше да се помирише и това беше вонята на кръв, нейната ужасна мокрота, бакърената й миризма. В пробляскващ калейдоскоп от образи тя видя кръвта как се стича тежко по голите й бедра, чу постоянното шуртене на душовете, усети меките удари от тампоните и превръзките по кожата си, доколкото гласовете я приканваха да се запуши. Накрая я бяха обляли с душа, който искаха.

Втори глас се присъедини към първия, последван от трети — кикот в момчешко сопрано — четвърти, пети, десети, всички, всички се смеят. Вик Муни се смееше. Можеше да го види. Лицето му беше напълно застинало, шокирано, но този смях въпреки това излизаше от него.

Седеше съвсем неподвижно, оставяйки шума да я облива като голяма вълна. Те все още бяха красиви и все още имаше магия, но тя беше теглила чертата и приказката сега вече беше отровнозеленикава от развала и злоба. В тази приказка човек отхапва от отровни ябълки, нападат го чудовища, ядат го тигри.

Те отново й се смееха.

И изведнъж всичко се прекърши. Връхлетя я страшното осъзнаване на това как долно я бяха излъгали и един ужасен, беззвучен вик

(те ме ГЛЕДАТ)

се опита да се изтръгне от нея. Сложи ръце пред лицето си, за да го скрие и стана с мъка от стола. Единствената й мисъл беше да бяга, да излезе от светлината, да остави тъмнината да я покрие и прикрие.

Но това беше като да се опиташ да бягаш през меласа. Предателският й ум беше забавил всичко до скоростта на пълзене, като че ли Бог беше сменил цялата сцена от 78 на 33,5 оборота. Даже и смехът като че ли беше забавен до зловещо басово боботене.

Краката й се препъваха един в друг и почти падна от ръба на сцената. Съвзе се, наведе се и скочи долу на пода. Пронизителният смях се разля още по-силно. Звучеше като триещи се една в друга скали.

Искаше да не вижда, но виждаше; светлините бяха много ярки и можеше да види лицата на всички тях. Устата им, зъбите им, очите им. Можеше да види размазаните си със съсирена кръв ръце пред лицето си.

Мис Дисжардин тичаше към нея и лицето на мис Дисжардин беше изпълнено с лъжливо състрадание. Кери можеше да види под повърхността, там където истинската мис Дисжардин се смееше и кискаше с гранясалия цинизъм на стара мома. Устата на мис Дисжардин се отвори и гласът й излезе ужасен, и бавен, и дълбок.

— Дай да ти помогна, скъпа. О, така съж …

Изплющя по нея

(извиване)

и мис Дисжардин отхвръкна, блъсна се в стената до сцената и се строполи като купчина.

Кери се затича. Тичаше по средата между тях. Ръцете бяха на лицето й, но можеше да вижда през пролуките между пръстите си, можеше да ги вижда, да вижда колко хубави бяха, обляни в светлина, обвити в ярките ангслски одежди на Лицеприятието. Лъскавите обувки, ясните лица, добре направените фризури, блестящите рокли. Те отстъпваха пред нея, като че ли беше чумава, но продължаваха да се смеят. Тогава пред нея срамежливо се протегна един крак

(о да това е следващото о да)

и тя падна на ръце и колене и започна да пълзи, да пълзи по пода с наквасена от кръв коса, провиснала пред лицето й, пълзеше като Свети Павел по Пътя за Дамаск с очи, ослепени от светлината. Следващото беше някой да я ритне по задника.

Но никой не я ритна и тогава тя с усилие се надигна отново на крака. Нещата се задвижиха по-бързо. Излезе през вратата и се озова във фоайето, след това полетя надолу по стълбите, по които заедно с Томи се бяха изкачили така тържествено само преди два часа.

(томи е мъртъв платена е пълната цена плати си изцяло задето доведе една чумава в светлото място)

Слизаше надолу с големи, тромави скокове и звукът от смеха пърхаше около нея като крила на черни птици.

И ето — тъмнината.

Изтича през предната поляна на училището, загуби си и двете бални обувки и бягаше боса. Ниско окосената трева беше като кадифе, леко покрита с роса, а смехът беше останал отзад. Започна малко да се успокоява.

Тогава краката й наистина се заплетоха и падна по лице до пилона за знамето. Лежеше неподвижно, дишаше тежко, пламтящото й лице беше забито в хладната трева. Потекоха сълзите на срама, горещи и тежки като първата менструална кръв. Бяха я победили, бяха я сразили веднъж и завинаги. Това беше краят.

Бързо ще се съвземе сега и ще се промъкне до къщи по задните улици, като върви в сянката на къщите, ще намери Мама и ще признае, че е сгрешила

(!!! НЕ !!!)

Твърдостта в нея — а в нея имаше много твърдост — изведнъж се надигна и извика силно думата килера? Безкрайните молитви? Трактатите и кръста и единствената механична птица в часовника с кукувицата да отбелязва остатъка от часове и дни, и години от нейния живот?

Изведнъж, като че ли някакъв видеокасетофон, включен в съзнанието й, видя как мис Дисжардин тичаше към нея и видя как беше отхвърлена настрани като парцалена кукла, когато използува ума си за това, без да си го помисли съзнателно.

Извъртя се по гръб, очите й се втренчиха лудо в звездите. Забравяше

(!!! СИЛАТА !!!)

Време беше да им даде един урок. Време беше да им покаже това онова. Изкиска се истерично. Това беше любимият израз на Мама.

(мама се прибира в къщи оставя чантата си очилата й блестят добре мисля че показах това онова на оня елт в работата днес)

Имаше система от противопожарни кранове. Можеше да ги включи, лесно щеше да ги включи. Изкиска се отново и стана на крака, тръгна боса обратно към входа на фоайето. Да включи системата от кранове и да затвори всички врати. Щеше да влезе вътре и да им позволи те да я видят, щеше да гледа и да се смее, когато водата разваля роклите им и прическите им и маха блясъка от обувките им. Съжаляваше само, че не можеше да потече кръв.

Фоайето беше празно. Спря на средата на стълбите и ИЗВИВАНЕ, вратите се хлопнаха под силата на концентрираната енергия, която беше насочила към тях, пневматичните брави прещракаха. Чу някои от тях да пищят и това беше като музика, сладостна музика за душата.

За момент нищо не се случи и после почувства как натискат вратите, мъчейки се да ги отворят. Налягането беше нищожно. Те бяха в капан

(в капан)

и фразата прокънтя възбуждащо в съзнанието й. Бяха в ръцете й, подвластни на нейната сила. Сила. Каква дума беше това.

Премина останалите стъпала до горе и погледна навътре. Джордж Досън беше премазан към стъклото, блъскаше се, мъчеше се да се измъкне, лицето му беше изкривено от усилията. Зад него имаше други, всички те приличаха на риби в аквариум.

Погледна нагоре, да, противопожарните кранове бяха там, с малки клапи, като метални маргаритки. Тръбите преминаваха през тесни отвори в зелената стена от сгуробетон. Спомняше си, че вътре има много кранове. Навярно това беше изискване на законите за противопожарна охрана или Бог знае.

Законите за противопожарна охрана. Като светкавица в ума й проблесна

(дебели черни кабели като змии)

че електрическите кабели се простираха по цялата сцена. Публиката не ги виждаше заради долните прожектори, но тя трябваше да пристъпва много внимателно над тях, за да стигне до трона. Томи държеше ръката й.

(огън и вода)

Насочи умствената си енергия, опипа мислено тръбите, проследи ги. Студени, пълни с вода. Усети вкус на желязо в устата си, на студено, мокро желязо, вкуса на вода, изпита от мундщука на градински маркуч.

Извиване

Нищо не се случи в първия момент. След това започнаха да отстъпват от вратата, оглеждайки се. Приближи се до малкото продълговато стъкло на средната врата и надникна вътре.

В салона валеше.

Кери се усмихна.

Не беше обхванала всички, само някои. Но откри, че като гледа нагоре с очи към противопожарната система, може по-лесно да я проследи с ума си. Започна да развива още клапи и още. Но пак не стигаше. Те още не викаха, значи не беше достатъчно.

(нарани ги нарани ги тогава)

На сцената до Томи имаше едно момче, което крещеше нещо и жестикулираше бясно. Докато го гледаше, той слезе долу и изтича към уредбата на оркестъра. Хвана стойката на единия микрофон и беше прикован. Кери наблюдаваше с изумление как тялото му започна почти неподвижния танц на електричеството. Краката му се плъзгаха по водата, косата му щръкна на кичури, устата му се отвори, като уста на риба на сухо. Смешен беше. Тя се разсмя.

(за бога тогава нека те всички станат смешни)

И с внезапно, сляпо напрягане на мозъка, впрегна цялата енергия, която можа.

Някои светлини изгаснаха. Някъде проблясна мъглява светкавица от удара на жив кабел в локва вода. Разбиването на електрическите шалтери отекваше като тъпи удари в ума й. Момчето, което държеше микрофонната стойка до преди малко, падна на едната си страна, а сноп от пурпурни искри се разлетя с гръм и украсата от разтегателна хартия на сцената пламна.

На пода точно под троновете, пращеше 220-волтов зареден електрически кабел и до него Ронда Симърд танцуваше като полудяла марионетка в зелената си тюлена бална рокля. Набраната й пола изведнъж пламна и тя падна напред, все още тресейки се.

Може би точно в този миг Кери пристъпи отвъд чертата. Опря се до вратата, сърцето й биеше лудо, но тялото й беше студено като буца лед. Лицето й беше безизразно, но на бузите й имаше мътно червени трескави петна. Главата й бучеше, всяка съзнателна мисъл изчезна.

Отстъпи от вратата, но все още я държеше затворена. Правеше го без мисъл или план. Вътре гореше ослепителен огън и тя смътно си помисли, че паното трябва да се е запалило.

Строполи се на най-горното стъпало и склони глава върху коленете си, мъчейки се да успокои дишането си. Те пак се опитваха да излязат през вратите, но тя ги държеше затворени без усилие — това, само по себе си, не изискваше усилие. Някакво приглушено чувство й казваше, че няколко души излизат през задната врата, ама нищо, остави ги. По-късно ще ги хване. Ще хване всичките. До един.

Слезе по стълбите и излезе през предния вход, като още държеше вратите на салона затворени. Лесно беше. Трябваше само да ги виждаш в ума си.

Изведнъж засвири градската сирена и тя подскочи от уплаха, инстинктивно вдигайки ръце пред лицето си

(сирената това е просто пожарната сирена).

за миг. Видът на вратите на салона изчезна от вътрешното й око и някои почти излязоха от там. Не, не. Непослушници. Хлопна ги отново, премазвайки нечии пръсти, като че ли на Дейл Норбърт, единият от които беше прорязан от бравата.

Тръгна отново като замаяна през тревата, приличаше на бостанско плашило с изскочили очи. Насочи се към Мейн Стрийт. От дясната й страна беше централната част — универсалният магазин, Кели Фрут, фризьорският салон, газовата станция, полицейският участък, пожарната …

(ще ми изгасят огъня)

Ама нямаше да им даде. Започна да се киска. Това беше кикотът на безумец — триумфален, безпомощен, победоносен, ужасен. Стигна до първия уличен кран и се опита да извие огромния боядисан винт от едната му страна.

(ох)

Тежък беше. Беше много тежък. Металът беше стегнато завинтен в резбата. Няма значение.

Изви го още по-силно и усети, че поддава. След това — от другата страна. След това — отгоре. След това завъртя и трите наведнъж и те изхвръкнаха едновременно. Водата шурна навън и нагоре и понесе един от винтовете с бясна скорост в двуметровия фонтан. Той се удари в улицата, подскочи и изчезна. Водата бликаше на струя, излизаща от кръстовидна основа.

С усмивка на уста, залитайки, с биещо до пръсване сърце, тя тръгна надолу към Грас Плаца. Не си даваше сметка, че търка окървавените си ръце в роклята си като лейди Макбет, нито пък че плаче докато се смееше, нито, че една скрита частица от съзнанието й оплакваше окончателния й и пълен разпад.

Защото тя щеше да повлече със себе си и тях и щеше да има голямо изгаряне, докато светът се изпълни с неговата воня.

Отвори крана на Грас Плаца и тръгна към станцията на Теди. Тя беше първата газова станция, на която попадна, но не и последната.

От дадените под клетва показания на шерифа Отис Дойл, взети от Държавния съвет за разследване на Мейн (от Доклада на комисията Уайт), стр. 29-31:

К. Шериф, къде бяхте вие на двадесет и седми май вечерта?

А. Бях на шосе 179, известно като Стария път за Бентон; разследвах една автомобилна катастрофа. Тя беше станала всъщност извън очертанията на Чембърлейн, в района на Дърнъм, но аз помагах на Мел Крейгър, който е началник на участъка в Дърнъм.

К. Кога бяхте информиран за първи път, че в Средното училище Иуйн е станала беда?

А. Получих съобщение по радиото от офицера Джейкъб Плеси в 10.21 ч.

К. Какво беше естеството на съобщението по радиото?

А. Офицерът Плеси каза, че в училището има някакво произшествие, но не знаеше дали е сериозно или не. Чували се много викове, каза той и някой бил дръпнал пожарните алармени инсталации на едно-две места. Каза, че отива да се опита да установи характера на произшествието.

К. Каза ли, че училището гори?

А. Не, сър.

К. Вие помолихте ли го да ви докладва отново?

А. Да.

К. Офицерът Плеси докладва ли ви пак?

А. Не. Той е бил убит от последвалата експлозия на Газовата станция на Теди на ъгъла на Мейн и Самър.

К. Кога след това влязохте в радиовръзка за положението в Чембърлейн?

А. В 10.42 часа. По това време се връщах в Чембърлейн, с един заподозрян на задната седалка на колата ми, един пиян шофьор. Както казах, произшествието беше станало всъщност в района на Мел Крейгър, но Дърнъм няма арестантски килии. Когато го доведох в Чембърлейн и ние вече нямахме.

К. Какво съобщение получихте в 10.42 часа?

А. Получих съобщение от щатската полиция, което беше предадено там от Пожарната Команда на Мотън. Диспечерът на щатската полиция каза, че имало пожар и очевидно безредици в Иуйн, а вероятно и експлозия. По това време никой не знаеше нищо със сигурност. Помнете, че всичко е станало в един отрязък от четиридесет минути.

К. Разбираме това, шериф. Какво стана после?

А. Върнах се в Чембърлейн с надута сирена и запалена синя лампа. Опитвах се да се свържа с Джейк Плеси, но без резултат. Тогава се обади Том Куилан и започна да бръщолеви нещо, че целият град ще пламне и че няма вода.

К. Знаете ли в колко часа беше това?

А. Да, сър. По това време вече водех записки. Беше 10.58 ч.

К. Куилан твърди, че станцията «Амоко» е експлодирала в 11.00 ч.

А. Бих взел средното, сър. Да кажем, че е било 10.59 ч.

К. В колко часа пристигнахте в Чембърлейн?

А. В 11.10 ч., сър.

К. Какво беше впечатлението ви непосредствено при пристигането, шериф Дойл?

А. Бях като гръмнат. Не можех да повярвам на очите си.

К. Какво точно видяхте?

А. Цялата горна част на градската търговска зона гореше. Станцията «Амоко» беше изчезнала. Магазинът «Уулуъртс» беше само пламъци. Огънят се беше разпрострял към три дървени постройки до него — бара на Дафи, Кели Фрут Къмпани и залата за билярд. Горещината беше жестока. Искрите хвърчаха чак над покривите на агенцията за недвижими имоти «Мейтланд» и магазина за автомобили на Дуг Бран. Пристигаха пожарни коли, но малко можеха да помогнат. Всички противопожарни кранове на тази страна на улицата бяха развинтени. Единствените коли, които въобще вършеха нещо, бяха две стари помпи на Доброволния пожарникарски отряд от Уестоувър, но единственото, което можеха да направят, беше да намокрят покривите на съседните сгради. И разбира се — училището. То беше просто … изчезнало. Разбира се, то е достатъчно отдалечено, близо до него няма нищо, което да се подпали — но, Господи, всички тези деца вътре … Всички тези деца …

К. Срещнахте ли Сузан Снел при влизането в града?

А. Да, сър. Тя ми махна да спра.

К. По кое време беше това?

А. Точно като влязох в града … 11.12 ч. не по-късно.

К. Какво каза?

А. Беше разстроена. Беше претърпяла малко произшествие с колата — поднесла я — и говореше несвързано. Попита ме дали Томи е мъртъв. Попитах я кой Томи, но тя не отговори. Попита ме дали вече сме хванали Кери.

К. Комисията се интересува изключително много от тази част от вашите показания, шериф Дойл.

А. Да, сър, знам това.

К. Как отговорихте на въпроса й?

А. Добре, в града има само една Кери, доколкото знам, това е дъщерята на Маргарет Уайт. Попитах я дали Кери има нещо общо с пожарите. Мис Снел ми каза, че Кери ги е направила. Това бяха думите й: «Кери го направи. Кери го направи.» Повтори го два пъти.

К. Каза ли нещо друго?

А. Да, сър. Каза: «Те нараниха Кери за последен път.»

К. Шериф, сигурен ли сте, че не е казала: «Ние наранихме Кери за последен път»?

А. Съвсем сигурен съм.

К. Категоричен сте? Сто процента?

А. Сър, градът гореше около нас. Аз …

К. Тя беше ли пила?

А. Моля?

К. Тя беше ли пила. Казахте, че е претърпяла автомобилна злополука.

А. Убеден съм, че казах малко пътно произшествие — поднасяне на колата.

К. Но не можете да сте сигурен, че не е казала «ние», а не «те»?

А. Може и да е казала, но …

К. Какво направи мис Снел тогава?

А. Избухна в плач. Аз й ударих шамар.

К. Защо направихте това?

А. Беше изпаднала в истерия.

К. Успокои ли се впоследствие?

А. Да, сър. Млъкна и се взе под контрол доста бързо, като се има предвид, че приятелят й вероятно беше мъртъв.

К. Разпитахте ли я?

А. Ами, не така, както разпитвате престъпник, ако това имате предвид. Попитах я дали знае нещо за това, което се е случило. Повтори това, което беше казала вече, но по-спокойно. Попитах я къде е била когато е започнало бедствието и ми отвърна, че е била вкъщи.

К. Разпитвахте ли я още?

А. Не, сър.

К. Тя каза ли ви нещо друго?

А. Да, сър. Тя ме попита — помоли ме — да намеря Кери Уайт.

К. Вие как реагирахте на това?

А. Казах й да си върви вкъщи.

К. Благодаря, шериф Дойл.

Вик Муни изплува от сенките близо до офиса на «Бенкърс Тръст» с разкривена усмивка на лицето си. Беше огромна и страшна усмивка, усмивката на дива котка, разляла се сънливо в прострелваната от свистене на огъня тъмнина, като трасиращ спомен на безумието. Косата му, зализана внимателно за изпълнението на разпоредителските му функции, сега стърчеше нагоре, като гарваново гнездо. Малки капчици кръв бяха размазани по челото му, очевидно от някакво незапечатило се в съзнанието му падане по време на безумното бягство от бала. Едното му око беше отекло, червено и плътно затворено. Приближи до колата на шериф Дойл, облегна се на задната врата и се ухили на пияния шофьор, който дремеше вътре. После се обърна към Дойл, който току-що беше свършил със Су Снел. Огънят хвърляше трепкащи отблясъци светлина върху всичко, обагряйки света в кафеникавите тонове на съсирена кръв. Когато Дойл се обърна, Вик Муни го сграбчи. Сграбчи го така, както влюбен ерген сграбчва момата си в плътно притиснат танц. Сграбчи Дойл с две ръце и го притисна, като през цялото време се блещеше нагоре в лицето му с голямата си безумна усмивка.

— Вик — започна Дойл.

— Тя отвори всички кранове — каза Вик тихо, хилейки се. — Отвори всички кранове. Ронда Симърд изгоря. Ох, ауууууууу.

Дойл му удари два шамара, мазолестата му ръка изплющя по лицето на момчето. Писъкът спря внезапно, но усмивката остана, като ехо на злото. Беше отпусната и ужасна.

— Какво стана? — каза грубо Дойл. — Какво стана в училището?

— Кери — измърмори Вик. — Кери стана в училището. Тя … — отнесе се и продължи да се хили към земята.

Дойл го раздруса силно три пъти. Зъбите на Вик изтракаха като кастанети.

— Какво Кери?

— Кралица на бала — промърмори Вик. — Изляха кръв върху нея и Томи.

— Какво …

Беше 11.15 часа. «Тонис Ситго» на Самър Стрийт изведнъж експлодира с мощен, гъгнещ гръм. Улицата се освети като от дневна светлина и те двамата политнаха назад към полицейската кола и закриха очите си. Огромен, мазен огнен стълб се издигна над тополите в «Кортхаус Парк», осветявайки езерото с патиците. Сред всепоглъщащия трясък и бумтеж, който последва, Дойл можа да различи шума от падането обратно на земята на стъкла, дъски и парчетии от сгуробетонните блокове на газовата станция. Последва втора експлозия, която ги накара да подскочат пак. Той още не можеше да възприеме съвсем

(моят град това става в моя град)

че всичко това ставаше в Чембърлейн, в Чембърлейн, за Бога, градът където си пиеше ледения чай на верандата на майчината къща, свиреше на баскетболните мачове и правеше последната си обиколка надолу по шосе 6, покрай «Кавалера», преди да свие към къщи в 2.30 часа всяка сутрин. Неговият град изгаряше.

Том Куилан излезе от полицейския участък и се затича към колата на Дойл. Косата му стърчеше на всички страни, беше облечен в мръсно зелен работен комбинезон, чехлите на краката му бяха разменени, но Дойл си помисли, че никога в живота си не се е радвал толкова, че среща някого. Том Куилан беше част от Чембърлейн, както и всичко наоколо, но той беше тук — и цял.

— Боже мили — задъхваше се той. — Видяхте ли това!

— Какво е станало тук? — попита Дойл внимателно.

— Аз седях на радиостанцията — каза Куилан. — Мотън и Уестоувър искаха да знаят дали да пратят линейки и аз казах да, по дяволите, пращайте всичко. И катафалки. Правилно ли направих?

— Да. — Дойл прокара ръце през косата си. — Виждал ли си Хари Блок? — Блок беше градският инспектор по комуналните услуги, а в тях влизаше и водоснабдяването.

— Не. Но шефът Дейгън казва, че са намерили вода в стария «Ренет Блок» на другия край на града. Сега прокарват маркучите. Аз хванах някои момчета и те уреждат болница сега в полицейския участък. Добри момчета са, ама ще ви изплескат с кръв пода, Отис.

Отис Дойл усети, че потъва в някаква нереалност. Този разговор, положително, не можеше да става в Чембърлейн. Не можеше.

— Много добре, Томи. Правилно си постъпил. Върни се там и започни да привикваш всички лекари по телефонния указател. Аз отивам на Самър Стрийт.

— Дадено, Отис. Ако видиш оная лудата, внимавай.

— Коя? — Дойл не беше човек, който лае, но сега излая.

Том Куилан премига.

— Кери, Кери Уайт.

— Защо? Какво знаеш?

— Не знам. Просто нещо … така ми дойде на ум.

От Националната телеграфна служба, 11.46 часа

ЧЕМБЪРЛЕЙН, МЕЙН

БЕДСТВИЕ С ОГРОМНИ РАЗМЕРИ Е СПОЛЕТЯЛО ЧЕМБЪРЛЕЙН, МЕЙН ТАЗИ НОЩ. ПОЖАР, ЗА КОЙТО СЕ СМЯТА, ЧЕ Е ЗАПОЧНАЛ В СРЕДНОТО УЧИЛИЩЕ ИУЙН ПО ВРЕМЕ НА УЧИЛИЩНА ЗАБАВА, СЕ Е РАЗПРОСТРАНИЛ КЪМ ЦЕНТРАЛНАТА ЧАСТ НА ГРАДА И ПРИЧИНИЛ СЕРИЯ ЕКСПЛОЗИИ, КОИТО СА ИЗРАВНИЛИ СЪС ЗЕМЯТА ГОЛЯМА ЧАСТ ОТ ЦЕНТЪРА НА ГРАДА. СЪОБЩАВА СЕ, ЧЕ Е В ПЛАМЪЦИ И ЖИЛИЩЕН КВАРТАЛ НА ЗАПАД ОТ ЦЕНТЪРА НА ГРАДА. НАЙ-ГОЛЯМО ОБАЧЕ В МОМЕНТА Е БЕЗПОКОЙСТВОТО ЗА УЧИЛИЩЕТО, КЪДЕТО СЕ Е ПРОВЕЖДАЛ ПРОЛЕТЕН БАЛ. СЪЩЕСТВУВА ОПАСЕНИЕ, ЧЕ МНОГО ОТ УЧАСТНИЦИТЕ В НЕГО СА БИЛИ ОБХВАНАТИ В ПОЖАРА. РЪКОВОДИТЕЛ НА ПОЖАРНАТА КОМАНДА ОТ АНДОУВЪР, ПОВИКАН НА МЕСТОПРОИЗШЕСТВИЕТО, КАЗВА, ЧЕ ДОСЕГА ИЗВЕСТНИЯТ БРОЙ НА ЖЕРТВИТЕ Е 67, ПОВЕЧЕТО ОТ ТЯХ УЧЕНИЦИ ОТ ГОРНИЯ КЛАС. НА ВЪПРОСА КОЛКО МОЖЕ ДА СЕ ОКАЖЕ ОКОНЧАТЕЛНИЯТ БРОЙ, ТОЙ ОТВЪРНА: «НЕ ЗНАЕМ, СТРАХУВАМЕ СЕ ДА ГАДАЕМ. ЩЕ БЪДЕ ПО-ЛОШО ОТКОЛКОТО ПАЛМОВАТА ГОРИЧКА». СПОРЕД ПОСЛЕДНИТЕ СЪОБЩЕНИЯ, ТРИ ПОЖАРА ИЗЛИЗАТ ИЗПОД КОНТРОЛ В ГРАДА. СВЕДЕНИЯТА ЗА ВЪЗМОЖНИ ПАЛЕЖИ НЕ СА ПОТВЪРДЕНИ. КРАЙ. 11.56, 27 МАЙ, 27 8943ф

От Чембърлейн не постъпиха повече телеграфни съобщения. В 12.06 беше отворен главния газопровод на Джексън Авеню. В 12.17 ч. санитарят на една линейка от Мотън изхвърли фас в момента когато колата летеше към Самър Стрийт.

Експлозията разруши почти половин квартал наведнъж, включително и офисите на «Чембърлейн Кларион». Към 12.18 ч. Чембърлейн беше отрязан от останалата част на страната, която спеше здрав сън.

В 12.10 часа, все още седем минути преди експлозията на главния газопровод, телефонните връзки претърпяха по-малка експлозия — пълно оплитане на всички телефонни линии, които все още работеха. Трите изтормозени момичета, които бяха дежурни, останаха на поста си, но не можеха да направят каквото и да било. Работеха с лица, вцепенени от ужас, опитвайки се да осъществят неосъществими връзки.

И така, Чембърлейн се изсипа на улиците.

Дойдоха като нашествие от гробищата, които бяха разположени в нишата между кръстовището на Белскуиз Роуд и шосе 6; дойдоха в бели нощници и халати, като че ли обвити в покрови. Дойдоха с пижами и навити ролки (мисис Досън, да тя, майката на сега болното момче, което беше много голям веселяк, излезе с кална маска, като че ли се беше приготвила за шоу на негърски менестрели); дойдоха да видят какво става с града им, да видят дали той наистина лежи в пожарища и кръв. Много от тях дойдоха също и да умрат.

Карлин Стрийт беше натъпкана с тях, преливащ поток от тях, движещи се под трескавото зарево на небето, когато Кери излезе от Конгрегистката църква, където се беше молила.

Беше влязла вътре само преди пет минути, след като отвори главния газопровод (лесно стана, щом си го представи умствено как лежи там отдолу под улицата, стана лесно), но, като че ли бяха минали часове. Беше се молила дълго и дълбоко, ту на глас, ту беззвучно. Сърцето й бумтеше и биеше. Вените по лицето и врата й пулсираха. Умът й беше изпълнен с всепоглъщащото знание за СИЛА и за ПЪКЪЛ. Моли се пред олтара, коленичила със своята мокра, разкъсана и окървавена рокля, с боси крака, мръсни и кървящи от раната от счупена бутилка, на която беше стъпила. Дъхът й излизаше на хлипания и църквата се изпълни със стонове, поклащания, почуквания от психическата енергия, която се излъчваше от нея. Падаха пейките, политаха книгите с химни, сребърен съд за причастие полетя безшумно през тъмнината на свода и се блъсна в отсрещната стена. Тя се молеше, а отговор не идваше. Там нямаше никой — или, ако имаше, Той/То се криеше от нея. Бог беше отвърнал лице от нея, но защо не? Този ужас беше толкова Негово дело, колкото и нейно. И така, тя напусна църквата, напусна я, за да си отиде в къщи, да намери Мама и да доведе разпада си до край.

Спря се на долното стъпало, гледайки потока от хора, движещи се към центъра на града. Животни. Нека изгорят тогава. Нека улиците се изпълнят с миризмата на Жертвоприношението.

Извиване

И електрическите трансформатори на върха на стълбовете за осветление блеснаха с огнени колела от седефено пурпурни искри. Проводници за високо напрежение изпопадаха на улиците в блъсканицата от хора и някои започнаха да тичат, а това беше лошо за тях, защото сега улицата беше обсипана с жици и започна вонята, започна изгарянето. Хората започнаха да пищят и отстъпват, докосваха кабелите и заиграваха конвулсивния танц на електрошока. Някои вече се бяха свлекли на улицата, от халатите и пижамите им излизаше пушек.

Кери се обърна назад и погледна съсредоточено църквата, от която току-що беше излязла. Тежката врата се захлопна силно, като от ураганен вятър.

Кери тръгна към къщи.

От дадените под клетва показания на мисис Кора Симърд пред Държавния съвет за разследване (От Доклада на комисията Уайт), стр. 217-217:

К. Мисис Симърд съветът разбира, че сте загубила дъщеря си в нощта на бала и дълбоко ви съчувствува. Ще съкратим разпита до възможния минимум.

А. Благодаря. Искам да помогна, ако мога, разбира се.

К. Вие бяхте ли на Карлин Стрийт около 12.12. ч. когато Кериета Уайт е излязла от Конгрегистката църква на същата улица?

А. Да.

К. Защо бяхте там?

А. Съпругът ми трябваше да бъде по работа в Бостон през уикенда, а Ронда беше на бала. Седях в къщи сама, гледах телевизия и я чаках да се върне. Гледах петъчния нощен филм точно когато градската сирена започна да свири, но не свързах това с бала. Но след това стана експлозията… не знаех какво да правя. Опитах да се свържа с полицията, но след първите три числа линията даваше заето. Аз… аз… тогава…

К. Не бързайте, мисис Симърд. Успокойте се, не се притеснявайте.

А. Аз направо откачих. Чу се втора експлозия — сега знам, че е била от станцията «Амоко» — и реших да изляза из града да видя какво става. В небето имаше зарево, страхотно зарево. В този момент мисис Шайърс заблъска по вратата.

К. Мисис Джорджет Шайърс?

А. Да. Те живеят зад ъгъла, на Уйлоу 217. Това е точно оттатък Карлин Стрийт. Тя блъскаше и викаше: «Кора, вътре ли си? Вътре ли си?» Отидох до вратата. Беше с хавлия за баня и по чехли. Краката й изглеждаха премръзнали. Каза, че са се обадили на Обърнови, за да разберат дали знаят нещо и те й казали, че училището гори. Аз извиках: «О, Боже господи, Ронда е на танците».

К. Това ли е моментът, когато решихте да излезете из града с мисис Шайърс?

А. Не сме решавали нищо. Просто тръгнахме. Нахлузих чифт чехли, мисля, че бяха на Ронда. Имаха малки, бели, пухкави топчета отгоре. Би трябвало да си обуя моите обувки, но въобще не мислех. Навярно и сега не мисля. За какво ви е да слушате как ви разправям за обувките си?

К. Разкажете ни всичко по ваш начин, мисис Симърд.

А. Б-благодаря. Дадох на мисис Шайърс някакъв стар жакет, който ми попадна и тръгнахме.

К. Много хора ли имаше на Карлин Стрийт?

А. Не знам. Бях твърде разтревожена. Може би — тридесет, може би — повече.

К. Какво се случи?

А. Ние с Джорджет вървяхме към Мейн Стрийт, държахме се за ръце като малки момиченца, които вървят по полето след мръкване. Зъбите на Джорджет тракаха. Спомням си това. Исках да я помоля да спре да трака със зъби, но си помислих, че ще бъде неучтиво. Бяхме на една пресечка от Конгрегистката църква, когато видях, че вратата се отвори и си помислих: някой е бил вътре да се моли за Божията помощ. Но след секунда знаех, че не е вярно.

К. Как разбрахте? Логично е да предположите точно това, което сте предположили отначало.

А. Просто разбрах.

К. Познавахте ли лицето, което излезе от църквата?

А. Да, беше Кери Уайт.

К. Бяхте ли виждали някога преди Кери Уайт?

А. Не. Тя не беше сред приятелите на дъщеря ми.

К. Бяхте ли виждали снимка на Кери Уайт?

А. Не.

К. И, във всички случаи, там е било тъмно, а вие сте били на цяла пресечка от църквата.

А. Да, сър.

К. Мисис Симърд, как разбрахте, че това е Кери Уайт?

А. Просто знаех.

К. Това знание, мисис Симърд, то яви ли се като проблясък в съзнанието ви?

А. Не, сър.

К. Като какво беше?

А. Не мога да обясня. Изчезна така, както изчезва един сън. Час след като станете, можете да си спомните само, че сте сънували сън. Но знаех.

К. Това знание беше ли съпроводено с някакво емоционално чувство?

А. Да. Ужас.

К. Какво направихте тогава?

А. Обърнах се към Джорджет и казах: «Ето я там». Джорджет каза: «Да, това е тя». Започна да казва още нещо, но точно тогава цялата улица беше осветена от ярък блясък, изпълни се с трясък и електрическите жици започнаха да падат по земята, от някои от тях се разхвърчаха искри. Една от тях удари човек точно пред нас и той избухна в пламъци. Друг човек се затича, стъпи на една жица и тялото му просто… се изви в дъга назад, като че ли гърбът му е станал еластичен. И след това той падна долу. Други хора пищяха и тичаха, просто тичаха, и все нови и нови кабели падаха. Бяха разхвърляни навсякъде като змии. А тя беше доволна от това. Доволна! Можех да почувствам, че тя е доволна. Знаех, че трябва да запазя главата си. Хората, които тичаха, бяха убити с електрошок. Джорджет каза: «Бързо, Кора. О, Боже, не искам да изгоря жива тук». Казах: «Спри се. Трябва да използваме главите си, Кора, или никога вече няма да ги използваме». Нещо глупаво, от този сорт. Но тя не искаше да слуша. Пусна ръката ми и се затича към страничното платно. Извиках й да спре — там точно пред нас лежеше скъсан един от тези тежки главни кабели — но тя не слушаше. И тя… тя… ох. Можех да усетя миризмата когато тя започна да гори. Пушекът просто като че ли извираше от дрехите й и аз си помислих: ето какво трябва да е, когато човек го убиват на електрически стол. Миризмата беше сладникава, като от свинско месо. Някой от вас усещал ли е такава миризма? Аз я усещам в сънищата си. Стоях неподвижно, гледах как Джорджет Шайърс почернява. Някъде в западния край стана голяма експлозия — предполагам, че главния газопровод, — но аз почти не я забелязах. Огледах се наоколо — бях съвсем сама. Всички останали бяха или избягали или изгоряха. Видях навярно шест тела. Приличаха на купчини стари парцали. Един от кабелите беше паднал на верандата на една къща вляво и тя започваше да гори. Можех да чуя как старовремските дъски от покрива пукат като пуканки. Изглеждаше, като че ли съм стояла там дълго време, повтаряйки си, че трябва да запазя главата си. Като че ли бяха минали часове. Започнах да се страхувам, че ще припадна и ще се свлека върху един от кабелите или пък, че ще ме обземе паника и ще започна да тичам. Като… Като Джорджет. И затова тръгнах да вървя. Стъпка по стъпка. Улицата стана по-светла от горящата къща. Прекрачих две живи жици и заобиколих едно тяло, станало на каша. Аз… аз… аз… трябваше да гледам къде вървя. Имаше сватбена халка на ръката на тялото, но цялата беше почерняла. Цялата черна. Исусе, помислих си, мили Боже. Прекрачих над друга жица, а след нея имаше три други накуп. Просто спрях там и ги гледах. Мислех си, че, ако успея да ги прескоча, ще бъда добре, но… не смеех. Знаете ли все за какво си мислех? За онази игра, дето я играехме като деца — великанската стъпка. Един вътрешен глас ми говореше: «Кора, направи една великанска стъпка над живите жици на улицата». А аз си мислех — ще мога ли, ще мога ли. Едната от тях още хвърляше искри, но другите две изглеждаха мъртви. Обаче не сте сигурни. И третата жица заприлича на мъртва. Така, стоях там и чаках някой да се появи, но нямаше никой. Къщата още гореше и огънят се беше разпрострял към тревата, дърветата и живия плет пред нея. Но не идваха никакви пожарни коли. Разбира се, че не идваха. По това време гореше цялата западна част. И се почувствах така замаяна. И разбрах, накрая, че или ще направя великанската стъпка, или ще припадна и така, направих колкото можах по-голяма великанска стъпка, а токът на чехъла ми мина на инч от последната жица. След това трябваше да заобиколя края на още една жица и след това започнах да тичам. И това е всичко, което помня. Когато дойде утрото, лежах на едно одеало в полицейския участък, заедно с много други хора. Някои от тях, но много малко, бяха деца в абитуриентски дрехи и започннах да ги разпитвам дали са виждали Ронда. И те казаха… те к-к-казаха…

(кратка почивка)

К. Вие лично сте сигурна, че Кери Уайт направи това?

А. Да.

К. Благодаря, мисис Симърд.

А. Бих искала да задам въпрос, ако позволите.

К. Разбира се.

А. Какво ще стане, ако има и други като нея? Какво ще стане със света?

От: «Сянката експлодира» (стр. 151)

Към 12.45 часа през нощта на 28 май положението в Чембърлейн е критично. Училището е изгоряло вече на едно доста изолирано място, но и цялата централна градска част е в пламъци. Почти всичката вода от градската мрежа в този район е източена, но все пак има достатъчно вода, макар и с ниско налягане, в главния водопровод на Дейгън стрийт, с която могат да се спасят бизнес сградите оттатък кръстовището на Мейн и Оук стрийт.

Експлозията на «Тонис Ситго» в горния край на Самър стрийт е предизвикала бурен пожар, който не може да бъде овладян чак до десет часа сутринта. На Самър стрийт има вода, просто няма пожарникари и противопожарно оборудване, за да се използува тя. Оборудването е на път от Люистън, Обърн, Лисбън и Бранскуйк, но нищо не пристига преди един часа.

На Карлин стрийт започва пожар, предизвикан от свалени електропроводи. В последствие той ще обхване цялата северна част на улицата, включително и къщата, където Маргарет Уайт е дала живот на дъщеря си.

В западната част на града, точно под хълма, известен като Брикярд хил, става най-лошото бедствие — експлозия на главния газопровод, довела до пожар, който бушува извън контрол, през почти целия ден.

И, ако погледнем тези точки на картата на града (вж. заглавната страница), можем да проследим пътя на Кери — лутащия се, криволичещ през града път на разрушението, който обаче, със сигурност има крайна цел — дома й…“

Нещо изтрополя в дневната и Маргарет Уайт се изправи, с глава сведена на една страна. Касапският нож проблясваше мътно в светлината на пламъците. Електричеството беше спряло малко преди това и единствената светлина в къщата идваше от пожарите на улицата.

Една от картините падна от стената с трясък. Миг след това падна часовникът с кукувицата. Механичната птичка издаде кратък, непривичен грак и замлъкна.

Откъм града сирените виеха непрестанно, но тя въпреки това чу стъпките, които свиха по пътеката към къщата.

Вратата се отвори рязко. Стъпки в антрето.

Чу иконите в дневната (ХРИСТОС; НЕВИДИМИЯТ ГОСТ; ПРИБЛИЖАВА СЕ ЧАСЪТ; ГОТОВИ ЛИ СТЕ, АКО ДНЕС ЗАПОЧНЕ СТРАШНИЯ СЪД) да гърмят една след друга, като птици-мишени в павилион-стрелбище.

(о, ходила съм там и съм виждала танца на блудниците на дървените сцени)

Седеше на стола си като много умен учен, излязъл пред класа, но погледът й блуждаеше.

Стъклата в дневната изтрещяха навън.

Вратата на кухнята се отвори с трясък и Кери влезе вътре.

Тялото й, като че ли беше станало огънато, смалено, сбабичосано. Балната рокля висеше на парцали, свинската кръв беше започнала да се съсирва на черти. На челото й имаше зацапано петно машинно масло, двете й колена бяха цъфнали и ожулени.

— Мамо — прошепна. Очите й бяха свръхестествено ярки, като на ястреб, но устните й трепереха. Ако някой беше там и ги наблюдаваше, би останал изумен от приликата между двете.

Маргарет Уайт седеше на кухненския стол, ножът беше скрит в гънките на роклята в скута й.

— Трябваше да се убия когато той го пъхна в мен, — каза ясно. — След първия път, преди да се оженим, той обеща. Никога вече. Каза, че просто… сме се изтървали. Аз му повярвах. Паднах и загубих бебето и това беше присъдата на Бог. Почувствувах, че грехът беше изкупен. С кръв. Но грехът никога не умира. Грехът… никога… не умира.

Очите й блестяха.

— Мамо, аз…

— В началото беше наред. Живеехме без грях. Спяхме в едно легло, понякога опряли корем до корем и, о, можех да почувствам присъствието на Змията, но никога не го направихме докато — усмихна се, но това беше твърда, ужасна усмивка. — И онази вечер можех да видя, че той ме гледаше по Онзи Начин. Паднахме на колене да се помолим за сила и той… ме пипна. По онова място. Онова женското място. И аз го изгоних от къщата. Нямаше го часове наред, а аз се молех за него. Виждах го в ума си как скита по нощните улици, борейки се с Дявола, така както Яков се е борил с Ангела. И когато се върна, сърцето ми беше изпълнено с благодарност.

Спря, излъчвайки сухата си, мрачна усмивка в играещите светлосенки на стаята.

— Мамо, не искам да слушам това!

Чиниите в бюфета започнаха да гърмят като глинени гълъби.

— Чак когато влезе вътре, надуших миризмата на уиски в устата му. И той ме взе. Взе ме! С вонята на гнусното уиски от крайпътните кръчми все още на устата му, той ме облада… и на мен ми хареса това. — Изпищя последните думи, извърната нагоре към тавана. — На мен ми хареса цялото това мръсно чукане и ръцете му да шарят по мене, ПО ЦЯЛОТО МИ ТЯЛО!

— МАМО!

(МАМА!)

Спря, като че ли й бяха ударили шамар и запремига срещу дъщеря си.

— Едва не се самоубих — каза с по-нормален глас. — А Ралф плачеше и говореше за изкупление, а аз — не — и тогава той умря и после аз помислих, че Бог ми е пратил рак; че Той превръща женските ми части в нещо тъй черно и гнило, каквато е и грешната ми душа. Но това би било прекалено леко изкупление. Бог работи по неведоми начини. По чудодейни начини. Виждам това сега. Когато започнаха болките отидох и взех нож, — вдигна високо ножа. — И чаках ти да излезеш, за да мога да направя моето жертвоприношение. Но аз бях слаба и отстъпих от вярата си. Взех този нож в ръка отново, когато ти беше на три години, но пак отстъпих. Затова сега Дяволът се върна в къщата пак.

Държеше ножа високо, очите й се бяха вперили като хипнотизирани в проблясващия ръб на острието му. Кери пристъпи бавно, слепешката напред.

— Дойдох да те убия, Мамо. И ти чакаше тук, за да ме убиеш. Мамо, аз… не е правилно, Мамо. Не е…

— Хайде да се помолим — каза Мама тихо. Очите й се бяха вкопчили в Керините очи и в тях имаше безумно, ужасно състрадание. Светлината от пожара беше по-силна сега, танцуваше дервишки танц по стените. — За последен път да се помолим.

— О, мамо, помогни ми! — извика Кери.

Падна напред на колене, с наведена глава и ръце, вдигнати молитвено нагоре.

Мама се преви напред и ножът се спусна в просветваща дъга.

Кери, виждаща, навярно с крайчето на окото си, се изви назад и, вместо да промуши гърба й, ножът се заби в рамото й до дръжката. Краката на Мама се спънаха в краката на стола й и тя се срути в седнало положение.

Гледаха се безмълвно.

Около дръжката на ножа започна да избликва кръв и да се разплисква по пода.

— Ще ти направя подарък, Мамо — каза Кери меко.

Маргарет се опита да стане, политна и падна пак долу на ръце и колене.

— Какво правиш? — изграчи грубо.

— Представям си сърцето ти, Мамо, — каза Кери. — По-лесно е когато виждаш нещата в ума си. Твоето сърце е един голям, червен мускул. Моето тупти по-бързо когато използувам силата си. Но твоето тупти малко по-бавно сега. Малко по-бавно.

Маргарет се опита пак да стане, не успя и прекръсти във въздуха дъщеря си.

— Малко по-бавно, Мамо. Знаеш ли какъв е подаръкът, Мамо? Това, което винаги си искала. Тъмнина. Или в каквото там живее Бог.

Маргарет Уайт прошепна:

— Отче наш, Ти, който си в небесата…

— По-бавно, Мамо, по-бавно.

— … свято да бъде името Ти…

— Мога да видя как кръвта ти спира. По-бавно…

— … царството Ти…

— Ръцете и краката ти като мрамор, като алабастър. Бели.

— … Твое ще бъде…

— Моята воля, Мамо. По-бавно.

— … на земята…

— По-бавно.

— … Като … като …

Падна напред, ръцете й се извиваха.

— … Като е …

— Спри — прошепна Кери.

Огледа се и положи леко ръце около дръжката на ножа.

(не о не това боли това боли много)

Опита се да стане, не можа, след това се изправи, опирайки се на стола на Мама. Зави й се свят и й се повдигаше. Можеше да усети вкуса на кръвта дълбоко в гърлото си — лепкава и тежка. Пушек, парлив и задушлив, нахълтваше през прозорците сега. Пламъците бяха стигнали до съседната къща, даже искрите вече сигурно падаха меко върху покрива, който беше брутално надупчен от камъни преди хиляда години.

Кери излезе през задната врата, прекоси със залитане тревата и се облегна.

(къде е моята Мама)

на едно дърво. Имаше нещо, което трябваше да направи. Нещо, свързано с

(паркингите на крайпътните кръчми)

Ангелът със сабята. Огнената сабя.

Няма значение. Щеше да се сети.

Премина през задните дворове до Уйлоу стрийт и след това изпълзя по насипа на шосе 6.

Беше 1,15 часа.

Беше 11,20 часа когато Кристин Харгенсен и Били Нолан се върнаха в „Кавалера“. Качиха се по задните стълби, след това по коридора и едва тя беше успяла да запали лампата, той вече дърпаше блузата й.

— За Бога, нека да я разкопчая…

— По дяволите копчетата.

Изведнъж той я разкъса на гърба от горе надолу. Платът се разцепи с рязък остър звук. Едно копче подскочи и се изтърколи по голия дървен под. Музиката от долу стигаше до тях приглушена, но сградата вибрираше леко от тромаво-ентусиазираните танци на фермери, шофьори, мелничари с келнерки и фризьорки, на чиканосите и техните гаджета от Уестоубър и Мотън.

— Хей…

— Млъкни.

Зашлеви й шамар, от който главата й отхвръкна назад. Очите й се изпълниха с равен, мрачен блясък.

— Това е краят, Били — отстъпи назад от него, а гърдите се поклащаха в сутиена й, плоският й стомах пулсираше, краката й — дълги и потрепващи в джинсите; но отстъпи към леглото. — Свършено е.

Той се стегна и изви леко глава.

— Биеш ми дузпата, а, кучко?

— Ще ти бия и още нещо.

— Дяволски права си, има нещо за забиване.

Втренчиха се гневно един в друг, като дишаха тежко.

Той започна да разкопчава ризата си, на устните му се появи тънка усмивка.

— Направихме го, Чарли. Наистина го направихме. — Наричаше я Чарли когато беше доволен от нея. Изглежда това название беше, помисли си тя, в проблясък на мрачен хумор, родов термин за добра путка.

Усети, че на лицето й се появява лека усмивка, отпусна се малко и точно тогава той омота ризата си около лицето й, наведе се и я кюсна с глава в стомаха, като козел, поваляйки я на леглото. Пружините изскърцаха. Тя заудря безпомощно с юмруци по гърба му.

— Махни се от мен! Махни се от мен! Махни се от мен! Ти, шибано копеле, махни се от мен!

Той се усмихваше и с бързо, силно дръпване ципът й беше разтворен и бедрата й — оголени.

— Ще извикаш татко си ли? — сумтеше той. — Така ли ще направиш? Ха, ха. Това ли? Ще извикаш големия татко правист? Ха. Аз и на теб бих ти го направил същото, нали се сещаш? Бих олял цялата ти шибана тиква. Знаеш ли? Ха. Свинска кръв за свине, нали така? Направо на шибаната ти тиква. Ти…

Тя изведнъж беше спряла да се съпротивлява. Той спря, вгледа се втренчено в нея. На лицето й имаше странна усмивка.

— Ти искаше точно това да направиш през цялото време, нали? Ти, нещастна отрепка, такава. Така е, нали? Ти, пълзящо, едноклетъчно, безяйчено влечуго.

Усмивката му разцъфтяваше бавно, безумно.

— Няма значение.

— Не — Каза тя, — Няма. — Усмивката й изчезна изведнъж, жилите на врата й изпъкнаха силно, когато тя се дръпна назад и се изплю в лицето му.

Започнаха огнена, безумна схватка.

Долу музиката гърмеше и викаше („Гълтам малки бели хапчета и очите ми отварят се в унес/шест дни скитане по пътищата и прибирам се нощес“) с пълно гърло, много силно, много лошо, състав от пет души, облечени в каубойски ризи, накичени с метални украшения, нови избелели дънки с ярки тегели, от време на време избърсваха потта от челата си, размесена с Виталис, никой не чу градската сирена или първата експлозия, или втората и когато гръмна главния газопровод, и музиката спря, и някой пристигна на паркинга, и започна да крещи какво е станало, Крис и Били спяха.

Когато Крис се събуди рязко, часовникът на нощната масичка показваше един без десет. Някой блъскаше по вратата.

— Били — крещеше глас. — Ставай! Хей! Хей!

Били се раздвижи, преобърна се и бутна евтиния будилник на земята.

— Какво за Бога? — каза дрезгаво и седна. Болеше го гърбът. Кучката го беше нашарила с дълги драскотини. В момента почти не беше забелязал това, но сега реши, че ще трябва да я изпрати в къщи с натрита муцуна. Просто, за да й покаже кой е…

Изуми го тишината. Тишина. „Кавалера“ работеше до два часа; всъщност още се виждаха неоновите лампи, които просветваха и премигваха пред прашното стъкло на прозореца. Като се изключи силното думкане

(нещо се е случило)

мястото беше тихо като гробница.

— Били, там ли си? Хей!

— Кой е? — прошепна Крис. Очите й светеха напрегнато в проблясващото неоново осветление.

— Джеки Талбот — каза разсеяно, след това повиши глас. — Какво?

— Пусни ме вътре. Били. Трябва да ти кажа нещо!

Били стана и прошляпа до вратата гол. Откачи старовремското резе и отвори.

Джеки Талбот връхлетя вътре. Очите му бяха широко отворени и целия беше омазан със сажди. Пиеха си със Стив и Хенри, когато, в дванадесет без десет, дойде вестта. Бяха тръгнали към града със стария Додж на Хенри и бяха видели експлозията на главния газопровод на Джексън Авеню от височината на Брикярд Хил. Когато Джеки взе Доджа и потегли в 12,30 часа, градът беше в паническа бъркотия.

— Чембърлейн гори — каза на Били. — Целият шибан град. Училището отиде. Центърът отиде. Западният край гръмна — газ. И Карлин Стрийт е в огън. И казват, че Кери Уайт е направила това.

— О, Боже — каза Крис. Надигна се от леглото и се пресегна за дрехите си. — Какво…

— Млъкни — каза Били меко. — Или ще те сритам по задника. — Погледна Джеки и му кимна да продължи.

— Видели са я. Много хора я видели. Били, казват, че цялата е покрита с кръв. Тя е била на оня шибан бал нощес… Стив и Хенри не го разбраха, но… Били, ти… оная свинска кръв… тя беше…

— Ъхъ — каза Били.

— О, не — Джеки отстъпи назад и се опря на рамката на вратата. Лицето му беше мъртвешки жълтеникаво на светлината на уличната лампа. — О, Боже, Били, целия град…

— Кери друснала целия град? Кери Уайт? Стига, посрал си се от страх. — Каза го бавно, почти тържествено. Зад него Крис се обличаше припряно.

— Отиди и погледни през прозореца! — Каза Джеки.

Били пристъпи и погледна. Целият хоризонт на изток беше пурпурночервен и небето беше осветено от това.

В момента, в който погледна, отпред префучаха три пожарникарски коли. Можеше да разчете надписите върху тях в светлината на уличното осветление от паркинга на „Кавалера“.

— Майка му стара — каза — тези коли са от Брансуйк.

— Брансуйк? — каза Крис. — Това е на четиридесет мили. Не може да бъде…

— Добре, какво стана? — обърна се Били пак към джеки Талбот.

Джеки разклати глава.

— Никой не знае, още никой. Започнало е в училището. Кери и Томи Рос са станали Кралица и Крал и тогава някой излял две кофи кръв върху тях и тя избягала. Тогава училището се подпалило и, казват, че никой не е излязъл. След това е гръмнала „Амоко“, след това „Мобил Стейшън“ на Самър стрийт…

— „Ситго“ — вметна Били. — Казва се „Ситго“.

— Кой го е еня как се казва? — изкрещя Джеки. — Тя е била. Навсякъде, където нещо е станало, е била и тя! А ония кофи… никой от нас не носеше ръкавици…

— Аз ще се погрижа за това — каза Били.

— Няма да можеш, Били. Кери е…

— Махай се.

— Били…

— Махай се или ще ти извия врата.

Джеки отстъпи назад през вратата.

— Отивай си в къщи. Не говори с никого. Аз ще се погрижа за всичко.

— Добре — каза Джеки. — Добре, Били. Само си помислих…

Били хлопна вратата.

Крис се нахвърли върху него веднага:

— Били, какво ще правим с тая кучка Кери, о, Боже мой, какво ще правим…

Били я зашлеви като вложи цялата си сила в удара и той я повали на пода. Крис остана разпростряна долу зашеметена за миг, след това обви лице с ръцете си и захлипа.

Били си обу гащите, фланелката, обувките. След това отиде до нащърбената порцеланова мивка в ъгъла, щракна лампата, намокри си главата и започна да разресва косата си, приведен, за да вижда отражението си в старото, станало цялото на петна, огледало. Зад него полюлявайки се отнесено, Крис Харгенсен седеше на пода и бършеше кръвта от разцепената си устна.

— Ще ти кажа какво ще правим — каза той. — Отиваме в града да гледаме пожарите. След това се връщаме вкъщи. Ще кажеш на скъпото си старо татенце, че сме били в „Кавалера“ и сме си пили бирата, когато това се е случило. Аз ще кажа на скъпата си стара мамичка същото. Схващаш ли?

— Били, отпечатъците от пръстите ти — каза тя. Гласът й беше приглушен, но не неуважителен.

— Техните отпечатъци — каза той. — Аз носех ръкавици.

— Те няма ли да кажат? — попита тя. — Ако полицията ги хване и ги разпитва…

— Положително — каза той. — Ще кажат. — Къдриците и лимбите бяха почти в ред. Блестяха в светлината на мътната, оплескана от мухи, крушка, като вихрушки в дълбока вода. Лицето му беше спокойно, съсредоточено. Гребенът, който използуваше, беше изпожулен стар „Ейс“, замазан с мръсотия. Баща му му го беше подарил за единадесетия рожден ден и нито един зъб не беше счупен. Нито един.

— Може би те никога няма да намерят кофите — каза той. — Ако ги намерят, навярно отпечатъците ще са изгорели. Не знам. Но, ако Дойл прибере някой от тях в пандиза, аз потеглям за Калифорния. Ти прави каквото си искаш.

— Ще ме вземеш ли с теб? — попита тя. Погледна го от пода, устната й беше подпухнала и заприличала на негърска, в очите й имаше молба.

— Може би — усмихна се той. Но нямаше да я вземе. Вече не. — Хайде, отиваме в града.

Слязоха долу, минаха през празната танцова зала, където столовете още бяха изтеглени назад до масите, бирите седяха недоизпити.

Като излязоха през задната врата, Били каза:

— Това място все пак смърди.

Качиха се в колата му и той запали мотора. Когато светна с фаровете, Крис започна да пищи, притиснала юмруци до устата си.

Били го почувства в същия миг; нещо вътре в ума му

(кери кери кери кери)

някакво присъствие.

Кери стоеше пред тях, навярно на седемдесет фута напред.

Дългите фарове я хванаха в страшните черно-бели тонове на филмите на ужасите, подгизнала и оплескана в кръв. Сега вече много от нея беше собствената й кръв. Дръжката на касапския нож още се подаваше от рамото й, роклята й беше покрита с кал и полепнала с треволяци. Беше пропълзяла голяма част от пътя от Карлин стрийт в полусвяст, за да разруши тази крайпътна кръчма — може би същата, в която е започнало проклятието на нейното създаване.

Стоеше олюлявайки се, с ръце, протегнати напред, като на хипнотизатор и започна да пристъпва бавно към тях.

Случи се за стотна от секундата. Крис не беше успяла да завърши първия си писък. Рефлексите на Били бяха добри, реакцията му — моментална. Включи скоростта, натисна газта и тръгна.

Гумите на Шевролета просвистяха по асфалта и колата се метна напред като някакъв старинен и ужасен човекоядец. Фигурата се олюля пред предното стъкло и, като направи това, присъствието стана по-шумно

(КЕРИ КЕРИ КЕРИ)

и още по-шумно

(КЕРИ КЕРИ КЕРИ)

Като радио, завъртяно на пълна мощност. То, като че ли ги обгради, като в рамка и в един миг те застинаха в движение: Били

(КЕРИ точно като кучетата КЕРИ точно като проклетите кучета КЕРИ бих искал да мога КЕРИ да бъда КЕРИ теб)

и Крис

(КЕРИ исусе не да я убиваме КЕРИ не искахме да я убиваме КЕРИ били не искам КЕРИ да гледам КЕ)

и самата Кери

(погледни колелото на колата педала за газ на колата виждам КОЛЕЛОТО о боже сърцето ми сърцето ми сърцето ми)

И Били изведнъж усети, че колата му го предава, оживява, изплъзва се от ръцете му. Шевролетът заора и, целият в пушек, се изви в полукръг с вой и изведнъж облицованата стена на „Кавалера“ започна да се надига, надига, надига и

(това е)

те се блъснаха в нея с четиридесет мили в час и дъските от облицовката се разхвърчаха нагоре в трепкащата неонова светлина. Били беше подметнат напред и лостът на волана го разкъса. Крис беше изхвърлена на бронята.

Резервоарът цъфна и около задницата на колата започна да се образува локвичка от гориво. Краят на една от тръбите за газовете попадна в нея и горивото лумна в ярък огън.

Кери лежеше на едната си страна със затворени очи, дишаше тежко. Гърдите й горяха.

Започна да се влачи през паркинга, без посока.

(мамо съжалявам че всичко стана зле о мамо моля те мамо моля те боли ме ужасно мамо какво съм направила)

И изведнъж, всичко загуби значение, всичко щеше да бъде без значение, без значение, ако само можеше да се обърне по гръб, да се обърне и види звездите, да се обърне и да види само веднъж и тогава да умре.

Точно така я намери Су в два часа.

Когато шерифът Дойл я остави, Су повървя по улицата и седна на стъпалата на Чембърлейнската автоматична пералня. Гледаше горящото небе, без да го вижда. Томи беше мъртъв. Знаеше, че това е истина и я приемаше с лекота, която беше ужасяваща.

И, че Кери го беше направила.

Нямаше представа откъде знае това, но убедеността й беше така кристално ясна и точна, като аритметика.

Времето минаваше. Нямаше значение. Макбет беше убила съня, а Кери беше убила времето. Много добре. Bon mot, усмихна се Су горестно. Може ли това да е краят на нашата героиня, на Мис Шестнадесет Годишната Малка Сладурана?Вече няма да се тревожи за клуба на отбраното общество и за Клийн Корнърс. Не, никога. Отишла си е. Изгоряла е. Някой притича покрай нея, бръщолевейки, че Карлин Стрийт е в пламъци. Много хубаво от страна на Карлин Стрийт. Томи си беше отишъл. И Кери си беше отишла в къщи да убие майка си.

Изправи се рязко, взирайки се в тъмнината.

Не знаеше откъде знае. Нямаше никаква връзка с това, което някога беше чела за телепатията. В главата й нямаше картини, нямаше големи бели проблясъци на откровение, а само прозаично знание; така както знаете, че лятото идва след пролетта, че ракът може да ви умори, че майката на Кери е вече мъртва, че…

Сърцето й подскочи тежко в гърдите. Мъртва? Започна да изучава знанието си за инцидента, опитвайки се да не обръща внимание на противоестествения факт, че знанието е дошло от нищо.

Да, Маргарет Уайт беше мъртва, беше нещо свързано със сърцето й. Но тя беше промушила Кери с нож. Кери беше лошо наранена. Тя беше…

Нищо повече.

Стана и се затича към колата на майка си. След десет минути спря на ъгъла на Бренч и Карлин стрийт, която гореше. Нямаше никакви пожарни коли, но по средата на двата края на улицата бяха поставени магарета за рязане на дърва и мазно димящите, догарящи крайпътни лампи осветяваха надпис:

ВНИМАНИЕ! ЖИВИ ЖИЦИ!

Су прекоси два задни двора и се забута в израснал висок жив плет, който я изподраска с малки, бели, остри шипове. Излезе в съседния двор на Уайтови, прекоси го.

Къщата им беше в пламъци, покривът свистеше. Беше невъзможно даже и да си помисли да се приближи достатъчно, за да може да надникне вътре. Но на силните блясъци на огъня, видя нещо по-добро: размазаната кървава следа на Кери. Проследи я с наведена глава, мина покрай по-големите кървави петна, където Кери беше почивала, през един друг жив плет, през един заден двор на Уйлоу Стрийт и след това — през един шубрак. След него — късо, непавирано разклонение — почти пътечка — се виеше нагоре и надясно по насипа към шосе 6.

Спря изведнъж обзета от съмнение като от зла и ерозираща сила. Да предположим, че можеше да я намери. Тогава какво? Сърдечен удар? Подпалване на пожар? Взе се под контрол и се насили да тръгне пред приближаващата се кола или пожарна машина. Особеното й знание й казваше, че Кери е в състояние да направи всички тези неща.

(да намери полицай)

Изкиска се при тази мисъл и седна на тревата, овлажнена от роса. Вече беше намирала полицай. И, даже и да предположим, че Отис Дойл й беше повярвал, тогава какво? Изведнъж си представи картината на сто озверели преследвачи, които заобикалят Кери, настоявайки да им предаде оръжието си и да се предаде. Кери послушно вдига ръце и изважда главата от раменете си. Подава я на шериф Дойл, който тържествено я поставя в плетена кошница с надпис Народен Експонат А.

(а томи е мъртъв)

Стига, стига. Започна да плаче. Сложи ръцете си пред лицето и се разрида. Мек бриз прошумоля в храсталака на върха на хълма. Още пожарни коли просвистяха по шосе 6, като огромни червени хрътки в нощта.

(градът долу гори е добре)

Нямаше представа от колко време седи там и плаче в някаква тежка полудрямка. Не си даваше сметка и, че следва пътя на Кери към „Кавалера“, така както човек не си дава сметка, че диша, освен ако не мисли за това.

Кери беше много тежко ранена и в този момент я крепеше само зверската решимост. До „Кавалера“ имаше три мили, даже и напряко по полето, както вървеше Кери. Су

(наблюдаваше? мислеше? няма значение)

когато Кери падна в една канавка и се измъкна оттам премръзнала и трепереща. Изумително беше това, че продължаваше да върви. Но, разбира се, това беше заради Мама. Мама искаше тя да бъде Огненият Меч на Ангела, да разрушава…

(тя ще разруши и това също)

Стана и се затича тромаво, без да си прави труда да следи кървавата нишка. Вече нямаше нужда да я следи.

От „Сянката експлодира“ (стр. 164–165)

Каквото и да си мисли всеки от нас за случая с Кери Уайт, той е приключен. Време е да се обърнем към бъдещето. Както подчертава Дийн Макгафин в чудесната си статия в Научния годишник, ако откажем да направим това, съвсем сигурно ще трябва да заплатим висока цена.

Тук възниква един трънлив морален въпрос. Вече има напредък в работите по изолацията на ТК гена. Повече или по-малко общоприето сред научната общественост (вж. напр. Бург и Ханенган. Поглед към изолацията на ТК гена със специфични препоръки за контролните параметри. Годишник по микробиология. Бъркли, 1982 г.) е схващането, че когато се изработят процедурите за тестуване, всички деца на училищна възраст ще преминават нещо, подобно на противотуберкулозната ваксина. Но ТК не е бацил, той е също такава част от засегнатия човек, каквато е цветът на очите.

Ако скритите ТК способности се проявяват като елемент на пубертета и, ако този хипотетичен ТК тест се прави на децата в първи клас, тогава сигурно ще бъдем предупредени. Но дали предупредени значи и предварително подготвени? Ако тестът за туберкулоза е позитивен, детето може да бъде лекувано или изолирано. Ако ТК тестът е позитивен, нямаме друго лечение, освен куршум в главата. И как може въобще да се изолира лице, което впоследствие ще развие способност да разрушава всякакви стени?

Но дори и да можеше успешно да се изолира, ще разреши ли американският народ едно малко, хубаво момиченце да бъде отнето от родителите му при първите признаци на пубертета, за да бъде затворено в камера за цял живот? Съмнявам се. Особено след като комисията Уайт направи всичко възможно, за да убеди обществеността, че кошмарът в Чембърлейн е бил чиста случайност.

От дадени под клетва показания на Сузан Снел пред Държавния Съвет за разследване на Мейн (От Доклада на комисията Уайт), стр. 306-472:

К. Сега, мис Снел, съветът би искал да се върнем към показанията ви относно твърдението, че сте срещнали Кери Уайт на паркинга на „Кавалера“…

А. Защо продължавате да задавате едни и същи въпроси отново и отново? Вече два пъти ви говорих за това.

К. Искаме да се уверим, че записът е верен във всяко…

А. Искате да ме хванете в лъжа, нали точно това всъщност имате предвид? Не мислите, че ви казвам истината, нали?

К. Казвате, че сте попаднали на Кери в…

А. Ще ми отговорите ли?

К. … в 2.00 часа сутринта на 28 май. Така ли е?

А. Няма да отговарям на никакви въпроси, докато вие не отговорите на този, който току-що ви зададох.

К. Мис Снел, този орган е овластен да ви призове пред съда, ако откажете да отговаряте, с каквито и да било основания, освен Конституционните.

А. Не ме интересува какво сте овластени да правите. Аз загубих човек, когото обичам. Хайде, хвърлете ме в затвора. Не ме е грижа. Аз… аз… о, вървете по дяволите. Всички вие, вървете по дяволите. Опитвате се да… да… знам ли, да ме разпънете на кръст или нещо такова. Оставете ме на мира.

(Кратка почивка)

К. Мис Снел, готова ли сте да продължите да давате показания сега?

А. Да, но няма да позволя да ме тормозите, господин председател.

К. Разбира се, млада госпожо. Никой не иска да ви тормози. Така, вие твърдите, че сте попаднали на Кери на паркинга на тази кръчма в 2.00 часа. Правилно ли е?

А. Да.

К. Вие знаехте, че е 2.00 часа?

А. Носех часовника, който виждате на китката ми в момента.

К. Сигурно. „Кавалера“ не е ли на повече от шест мили от мястото, където оставихте колата на майка си?

А. Да, по шосе. Напряко е почти три.

К. Вие минахте това разстояние пеша?

А. Да.

К. Сега, по-рано сте казала, че сте „знаела“, че се приближавате до Кери. Можете ли да обясните това?

А. Не.

К. Можехте ли да я помиришете?

А. Какво?

К. Носа си ли следвахте?

(Смях в галериите)

А. Вие игрички ли си разигравате с мен?

К. Отговорете на въпроса, моля.

А. Не, аз не следвах носа си.

К. Можехте ли да я видите?

А. Не.

К. Да я чуете?

А. Не.

К. Тогава, как може да сте знаели, че тя е там?

А. Как е знаел Том Куилан? Или Кора Симърд? Или бедния Вик Муни? Как са знаели всички те?

К. Отговорете на въпроса, мис. Това не е нито мястото, нито времето да се държите нагло.

А. Но те наистина казаха, че „просто са знаели“, нали? Прочетох показанията на мисис Симърд във вестника! А, какво ще кажете за противопожарните кранове, които са се отворили сами? А за газовите помпи, които сами са отвили винтовете си и са се включили на зареждане? Жиците, които изпадаха от стълбовете! И…

К. Мис Снел, моля…

А. Тези неща се намират в протоколите от работата на тази комисия!

К. Това не е предмет на разговора сега.

А. Тогава кое е? Вие истината ли търсите или просто изкупителна жертва?

К. Вие отричате ли, че предварително сте знаели местонахождението на Кери?

А. Разбира се, че да. Това е абсурдна идея.

К. О? И защо е абсурдна?

А. Добре, ако намеквате, че е имало някаква конспирация, това е абсурд, защото Кери умираше, когато я намерих. Това нямаше да бъде лесен начин за умиране.

К. Ако не сте знаели предварително местонахождението й, как можахте да отидете направо при нея?

А. О, вие, глупав човек! Слушахте ли въобще това, което се говореше тук? Всички знаеха, че беше от Кери. Всеки би могъл да я намери, ако си беше наумил това.

К. Но не всеки я намери. Вие я намерихте. Можете ли да ни кажете защо хората не се стичаха от всички страни, като железни стружки, привличани от магнит?

А. Тя бързо отслабваше. Предполагам, че навярно… зоната на нейното въздействие се свиваше.

К. Мисля ще се съгласите, че това е относително небазиращо се на информация предположение?

А. Разбира се, че е. По отношение на Кери Уайт ние всички сме относително неинформирани.

К. Както искате, мис Снел. Сега можем ли да минем към…

Отначало, когато се изкатери по насипа между ливадата на Хенри Дрейн и паркинга на „Кавалера“, помисли, че Кери е мъртва. Тялото й лежеше наполовина в паркинга и изглеждаше странно смалена и превита. Напомни й за мъртвите животни, които беше виждала на шосе 495 — мармоти, бобаци, скункси — премазани от профучаващи камиони и фургони.

Но присъствието беше все още в нея, вибрираше упорито, повтаряше позивните сигнали на личността на Кери Уайт, отново и отново. На нещо от същността на Кери, някакъв Gestalt. Сега приглушена, не кънтяща, не заявяваща за себе си като с рог, но нарастваща и стихваща с постоянни трептения.

В безсъзнание.

Су се прехвърли над релсата, която ограждаше паркинга, усещайки горещината на огъня в лицето си. „Кавалера“ беше в сграда с дървена конструкция и тя гореше ярко. Вдясно от задния вход, сред огъня, се очертаваха овъглените останки на една кола. Кери беше направила това. Су не отиде да погледне дали вътре е имало някой. Това вече нямаше значение. Пристъпи към мястото където лежеше Кери, обърната на страни. Не можеше да чуе дори собствените си стъпки от алчния бумтеж на огъня. Погледна свитата на кълбо фигура, обзета от жалост и състрадание. Дръжката на ножа се подаваше жестоко от рамото й, тя лежеше в локва кръв — от устата й продължаваше да се стича нова кръв. Изглеждаше така, като че ли се беше опитвала да се обърне по гръб в момента когато е загубила съзнание. Можеше да пали пожари, да сваля електрически кабели, можеше да убива почти само със силата на ума си, а лежеше тук, неспособна да се обърне по гръб.

Су клекна, прихвана я за едната ръка и за ненараненото рамо и внимателно я обърна по гръб.

Кери изстена дрезгаво и клепките й трепнаха. Възприятието за присъствието й в ума на Су се изостри, като че ли някаква умствена картина идваше на фокус.

(кой е там)

И Су, без да мисли, заговори по същия начин:

(аз су снел)

Само че, нямаше нужда да мисли за името си. Мисълта за себе си като за себе си не се изразяваше нито в думи, нито в картини. Осмислянето на това, изведнъж постави всичко на мястото му, направи го реално и съчувствието към Кери проби тъмнината на шока.

И Кери, с далечен, безмълвен укор:

(вие ме изиграхте вие всички ме изиграхте)

(Кери аз даже не знам какво е станало томи ли е)

(вие ме изиграхте това е станало изиграхте изиграте о мръсен номер)

Смесицата от образ и чувство беше зашеметяваща, неописуема. Кръв. Тъга. Страх. Последният мръсен номер в дългата поредица от мръсни номера: всички те просветваха в шеметна верига, от която умът на Су започна да се мята безпомощно, безнадеждно. Те споделяха страшната тоталност на абсолютното знание.

(кери недей недей недей боли ме)

Сега момичетата, които хвърлят санитарните превръзки, подпяват, смеят се. Лицето на Су се отрази като в огледало в собственото й съзнание: грозно, карикатурно, цялото една зееща уста, жестоко красиво.

(виж мръсните номера виж че целият ми живот е един дълъг мръсен номер)

(виж кери погледни вътре в мен)

И Кери погледна.

Усещането беше ужасяващо. Умът и нервната й система бяха станали като библиотека. Някой, в отчаяна нужда, тичаше из нея, пръстите му леко докосваха рафтовете с книги, повдигаха някои, разглеждаха ги, оставяха ги обратно, пускаха някои на земята и листовете им пърхаха бясно

(проблясващи образи това съм аз като дете мразя го него татко о мамо боби ме бутна от моята количка искам да си карам количката ще ходим да видим леля сесил мамо ела бързо направих пиш)

във вихъра на спомените; и по-нататък и по-нататък, докато накрая стигна до рафт, отбелязан ТОМИ, с подзаглавие БАЛ. Разхвърляни отворени книги, проблясъци от опита, бележки в полето, написани с всички йероглифи на емоциите.

Търси… Намира повече, отколкото самата Су беше предполагала — любов към Томи, ревност, себичност, потребност да го подчини на своята воля по въпроса за отиването на бала с Кери, отвращение от самата Кери (би могла да се грижи по-добре за себе си тя наистина изглежда като ДЯВОЛСКА ПОВЛЕКАНА)

омраза към мис Дисжардин, омраза към самата себе си. Но никаква злоба към Кери лично, никакви планове да я изправи пред всички и да я смаже.

Трескавото усещане, че тършуват из най-тайните й коридори, започна да избледнява. Усети, че Кери се оттегля, слаба и изтощена.

(защо просто не ме остави сама)

(кери аз)

(мама щеше да бъде жива аз убих мама искам мама боли ме гърдите ме болят рамото ми о о о искам мама)

(кери аз)

И нямаше как да завърши тази мисъл, нямаше с какво да я завърши. Су беше внезапно обзета от ужас, който беше още по-страшен от това, че тя не можеше да му даде име. Кървящата аномалия на този замазан с машинно масло асфалт, изведнъж й се стори безсмислена и ужасна в своята болка и смърт.

(о мамо страхувам се МАМО)

Су се опита да се отдръпне, да освободи съзнанието си, да остави на Кери поне уединението на смъртта, но не беше в състояние да направи това. Чувстваше, че тя самата умира, а не искаше да вижда предварително тази сцена на собствената си смърт.

(Кери пусни ме да си отида)

(Мама Мама Мама оооооооооооооооООООООООООО)

Умственият вик достигна едно трепкащо, невероятно кресчендо и след това внезапно замря. В първия момент Су имаше чувството, че наблюдава как пламъкът на свещ изчезва в дълъг черен тунел с огромна скорост.

(тя умира о боже мой аз чувствам как тя умира)

И след това светлината изчезна и последната съзнателна мисъл беше

(мамо съжалявам къде)

и тя се прекърши, а Су беше настроена вътрешно само на празната, идиотска честота на физическите окончания на нервите, които щяха да умрат чак след часове.

Су тръгна със залитане към оградата на паркинга, с ръце опънати напред като на сляпа жена. Прекрачи над поставената на височината на коляното релса и се срути надолу по насипа. Стана на крака и пак тръгна, залитайки през полето, което се изпълваше с мистични бели ями от паднала ниско над земята прозрачна мъгла. Щурците пееха безгрижно и един козодой

(козодой значи някой умира)

изграчи в безмълвната неподвижност на утрото.

Започна да тича, дишайки тежко, бягаше от Томи, от пожарите и експлозиите, от Кери, но най-вече — от крайния ужас — от онази последна осветена мисъл, отнесена бързо надолу в черния тунел на вечността, последвана от празното, идиотско бръмчене на прозаичното електричество.

Следсмъртният образ започна да избледнява неохотно, оставяйки след себе си благословена, хладна тъмнина в ума й, тъмнина, която не знаеше нищо. Забави крачки, спря и осъзна, че нещо беше започнало да става. Стоеше по средата на голямото, покрито с мараня поле и чакаше.

Учестеното й дишане се забави, забави, като че ли изведнъж се е закачило на трън…

И изведнъж се отприщи в един провлечен вик.

Когато усети, че бавни струйки от тъмна менструална кръв се стичат надолу по бедрата й.