Камъните падат, всички умират

14

Когато се събудих на сутринта, си бяха отишли. И двамата. Нямах представа какво е казала Бранди на Тео, но той не вдигна телефона, когато се опитах да му се обадя. Защото шофира, успокоявах се.

Да. Това беше. А не фактът, че Бранди му е разказала всичко и той е решил да си иде и никога повече да не ми проговори.

Преживях закуската — кафето, яйцата, въпросите на баба за приятелите ми и присвитите очи на леля Холи. Учудих се, че не съм по-разстроен. Сякаш черупка ме предпазваше от шока. Като че ли бях безчувствен. Беше така през по-голямата част от деня.

Накрая баба попита дали съм добре, което подсказваше, че е забелязала как изобщо не съм. И тъй като нямах абсолютно никакво желание да споделям за приятелката си — вече бивша приятелка — пред милионгодишната си баба зомби, излязох от къщата.

Не бях осъзнал, че съм се отправил към Майското поле, докато не се озовах там. Замислих се дали да не продължа по пътя чак до града, може би да си взема нещо за хапване. Но не ми се правеше нито едно от тези неща. Исках само да си седя тук, да играя глупави игри на телефона си и да чакам тази безчувственост да отмине.

Позвъняването на телефона изтръгна замаяния ми от компютърната игра мозък. Но не беше Бранди, както се надявах. Нито пък Тео.

Беше майка ми.

Отхвърлих обаждането, както правех винаги, но по някаква причина не можех да откъсна поглед от името й на екрана.

Беше изоставила татко, а след това прибра всичките си вещи, за да не може той да прониква в съзнанието й. Татко можеше да я върне, но не го направи.

Бранди беше изхвърчала от стаята ми, отвратена от новата информация за уменията ми. А какво бях направил аз? Можех да я върна, а не го сторих.

През цялото това време не можех да разбера.

Преди още да съм размислил, открих номера на татко и го набрах.

— Аспън, толкова се радвам, че се обади — татко вдигна телефона почти веднага. Говореше бързо, сякаш искаше да каже всичко, което си е намислил, преди отново да му затворя: — Чух се с Холи. Разбирам защо си разстроен. Не съм искал да вземам толкова много от теб. Честно, нямах представа, че изобщо не си спомняш майка ми и…

— Тате — прекъснах го аз. Той замълча. — Помниш ли, когато те молех да върнеш мама?

— По-скоро изискваше — отвърна той. — Но, да. Разбира се, че помня.

— И ти отказа.

Той направи пауза.

— Аспън, сине, няма да променя решението си.

— Не, не, не е това — отпуснах се назад, положих гръб в тревата и се загледах във върха на Майското дърво. — Всъщност… имам предвид, че… ами, ти нямаше да можеш да живееш с мисълта за това, нали? Да останеш женен за някой, за когото знаеш, че няма да те иска, ако не си приложил магията си?

— Отчасти — каза бавно той.

— Кое е останалото?

— Останалото е… боже, не мога да го обясня добре.

— Опитай — настоях.

Още една пауза. Чувах го как диша дълбоко.

— Кратката версия е, че не е редно.

Намръщих се и изчаках да сподели повече подробности. Той продължи:

— Когато отнемаш нечии мисли, чувства… импулси или нещо от сорта, ти отнемаш и част от него самия. Влюбих се в майка ти, точно заради това, което беше. Никога не бих го променил.

— Дори ако означава да я изгубиш? — попитах.

— Да — отвърна тихо той. — Дори и така.

— Но все пак си променил неща у мен. Тъгата по определени неща. Дори спомени. Това ли е, или си вземал и още?

— Това със спомените не беше нарочно — каза той. — Толкова много съжалявам. Наистина.

— Не отговори на въпроса ми — не се отказвах.

Татко въздъхна.

— Не беше още много. Но, да. Страхът например. Отнемал съм ти страха няколко пъти.

Усетих как стомахът ми се свива.

— Страх от какво?

— О, боже. Дори вече не си спомням — каза той. — Да видим. О! Помниш ли, когато искаше да се пробваш в Малката лига[38], но се боеше от топката?

— Така ли?

— Да — татко се засмя. — Беше абсолютно уверен, че топката ще те уцели в окото и така ще стане причина за внезапната ти смърт. Глупав, безпочвен страх. Затова го премахнах и ето че се вписа в отбора, точно както си знаех.

Майчице, спомнях си го много добре. Но нямах представа, че на татко дължа причината да не изпитвам страх във втория ден от пробите…

— Ами манията ти по хъскита, помниш ли? — продължаваше той. — Всичко започна с онова куче. Срещнахме го на улицата и то се хвърли да лае по теб. Ти се ужаси… поне в началото.

— Чакай, чакай, не — намесих се аз, тъй като също си спомнях кучето. Бях съвсем малък, а кучето толкова голямо и изведнъж, съвсем внезапно, беше станало кротко, защото татко беше… — Чакай, ти не проникна ли в съзнанието на онова куче? Не му ли отне агресията?

— На кучето? — учуди се татко. — Не, разбира се, че не. Взех твоя страх.

Значи кучето поначало не е било зло. Просто аз съм се страхувал, това е всичко. Толкова съм глупав, че не съм го разбрал по-рано.

— А имаше и един случай в центъра на града…

— Добре, добре, спри, схванах — прекъснах го. — Но… добре, щом си направил всичко това, означава ли… както сам каза… че си ми отнел това, което съм? Или по-скоро, което съм бил?

И в този момент изникна най-важният от всички въпроси: Кой щях да бъда, ако не ми беше взел всички онези неща? Все пак не се осмелих да го изрека на глас. Беше твърде сериозно. Прекалено.

— Сине, направих ти услуга. Боже, колко пъти само съм си мечтал да можех да открадна собствените си чувства… просто да ги залича… но не мога да разчитам някой да го направи за мен. Холи отказва да наруши проклетото правило, а не е редно баща да моли сина си за подобно нещо. Но не мислиш ли, че бих изтрил всичко, което се е натрупало с времето? Или чувствата, които изпитах, след като майка ти ме напусна, стига да можех? Такъв късметлия си, Аспън. Нямаш представа.

Хрумна ми ужасна мисъл.

— Заличи ли моите чувства, след като мама си тръгна?

Поредната пауза. Достатъчно дълга, че да разбера смисъла й.

— Никога не си можел да понасяш скръбта, сине — каза припряно той. — По-добре беше да не тъгуваш.

Какво имаше предвид с това да не тъгуваш? Значи все пак съм тъгувал… нали? Замислих се за седмиците след заминаването на мама, опитвах се да открия конкретен момент… не успях да открия тъга в спомените си. И все пак не тъгата ме караше да игнорирам обажданията й или да й се развикам в единствения случай, в който вдигнах.

— Отнел си ми тъгата — казах, — но не си ми отнел гнева?

— Разбира се, че не — отговори татко. — Гневът е естествена реакция за момче на твоята възраст.

— Значи гневът е нещо нормално — заговорих бавно, — но тъгата не е.

— Сине, не става въпрос какво е нормално…

— За какво тогава? За това, с кое ти е по-лесно да се справиш?

Пауза. Още една проклета пауза.

— Аспън — татко въздъхна. — Сине. Важното беше с кое ти ще се справиш по-лесно. Никой баща не обича да вижда сина си да страда. Просто повечето не са способни да заличат тази болка. Аз притежавам тази дарба и съвсем логично я използвах. Какъв избор имах? Аз съм твой баща. Трябваше да ти помогна.

Стиснах очи.

— Наричаш „облекчаване на болката“ отнемането на важни неща, без дори да попиташ преди това.

Татко заговори съвсем тихо.

— Само се опитвах да ти помогна.

— Не, не си — възразих. — Карал си ме да избера страна. Мама си тръгна и ти си направил така, че да не искам дори да говоря с нея, а в същото време играеше игрички от сорта „Нека си направим приятелска вечер на по чаша скоч и филм“. И всичко беше супер, защото не можех да изпитвам друго освен гняв към мама, защото ти си го направил така. Нали?

Не последва отговор.

Е, получих отговор на въпроса си. Клоните и небето се размазаха пред погледа ми. Затворих очи.

— Повече не кради от мен — предупредих го категорично. — Дори и да мислиш, че ми помагаш. Неслучайно си имаме правило: Не крадем от семейството. Ти сам ме научи на това правило, за бога.

— Но ти си мой син и аз…

— Но съм и неин син — казах. — Или поне бях. Докато ти не ми я отне.

— Но…

— Няма но! Разбра ли? — дишай. Спокойно. Дишай. Спокойно. — Не искам повече да ми ровиш в съзнанието. Никога. В никакъв случай, единствено, ако специално те помоля за това. Става ли?

Нова пауза. Тази като че ли продължи вечно.

Най-накрая не издържах.

— Обещай ми повече да не крадеш от мен.

— Добре — звучеше пораженски. Наранен. — Щом наистина искаш това, тогава ти обещавам.

Хрумна ми да му кажа да стои далеч от вещите ми. Все пак не ми се искаше да заприличам на мама, която взе цялото обзавеждане, защото било и нейно. Беше ми обещал и аз му вярвах.

— Добре — казах. — Благодаря.

— Може ли да попитам как се стигна до всичко това? Да не би нещо да се е случило там?

Да, нещо се беше случило. Бях му се обадил да му разкажа за Бранди, как си беше тръгнала, а аз не я бях спрял и как вече разбирах историята с мама. Но сега… в главата ми имаше толкова други неща. Тъга. Срам. Други работи, които дори още нямаха име. И не исках баща ми да ги открадне, преди дори да съм ги осмислил. Беше обещал, разбира се, но все пак. Старите навици са си стари навици, нали?

— Не — отговорих. — Нищо не се е случило.

— Сигурен ли си?

— Ами… — затворих очи й притиснах телефона до ухото си. — Всъщност ме поканиха да се преместя тук. Да помагам за ритуала на мястото на Хедър.

— А… Помислих си, че може да го направят.

— Обмислям го.

Татко запази мълчание.

— Смяташ ли, че трябва да го направя?

— Смятам — започна той предпазливо, — че си млад човек, който сам може да взема решенията си. Мисля, че ще го обмислиш добре и ми се струва… всъщност мисля, че каквото и решение да вземеш, ще бъде правилното.

Правилното. Как изобщо можех да стигна до правилно решение, след като липсваха части от личността ми?

Не, не биваше да мисля така. Беше тъпо и драматично. Татко беше прав. Нужно ми беше само малко време да си помисля.

— Да — казах. — Вероятно си прав.

Помислих си да се обадя на мама. Но след това, което току-що бях разбрал, нямах представа какво да й кажа. Затова оставих телефона си настрана в тревата и се опитах да помисля.

Слънцето се движеше над мен и яркото синьо на деня отстъпи място на бледите ивици розово и виолетово над планините. Над Скалата.

Тогава чух тихи стъпки. Обувки, шепнещи в тревата, приближаваха към мен.

— Хей — сръчка ме Лия в рамото и седна до мен. Бях й написал съобщение, след като се чух с татко, и тя се беше съгласила да се видим веднага след смяната й в книжарницата. — Общуваш с природата?

— Да… не съвсем — поздравих я с лека усмивка. — Просто се чудя колко различно би изглеждало.

— Различно?

— Ако Скалата се срути.

— О! — промълви тя.

Свих рамене и отместих поглед от Скалата, така че да виждам лицето на Лия.

— Всъщност става въпрос за семейството ми — казах. — Не за града. Това е имала предвид Хедър в писмото. Всички потомци на Уилоу. Хм. Тя споменавала ли ти е за Уилоу?

— Безсмъртният матриарх на фамилия Куик? — ухили се самодоволно Лия. — Да, споменавала ми е.

— Тя ме помоли да се преместя тук.

Лицето й се изопна.

— И да заместиш Хедър?

Кимнах.

— Ще го направиш ли? — попита ме тя.

— Не знам — признах. — Вероятно. Уф, не знам. Дали трябва?

Устните й се извиха, но не точно в усмивка.

— Затова ли ми прати съобщение? За да ми поискаш съвет?

— Не, не. Е… Да… Нямам идея кого друг да попитам.

— Ами приятелката ти? — попита тя. — О, почакай. Точно така. Все още я мамиш.

— Всъщност, не го правя.

Лия рязко вдигна вежди.

— Сериозно?

— Замина тази сутрин — казах апатично. — Очевидно съм ужасна противна личност и не бива никога да излизам с някого, само защото съм…

В гърлото ми заседна буца.

— Аспън? — настоя Лия. — Само защото какво?

— Защото… боже. Тя беше права, нали? Аз я накарах да се влюби в мен — Лия ококори очи. — Искам да кажа, не точно, но и аз допринесох, за да се случи. Промених я. Промених същността й.

— Стой, почакай — Лия вдигна длан. — Накарал си я да се влюби в теб и си й признал?

— Ами, да — отвърнах. — Ти каза…

— Знам какво казах! Но все пак понякога истината е прекалено голяма хапка за преглъщане, не ти ли е ясно?

Почти не обърнах внимание на въпроса. Като че ли целият ми живот се разпадаше. Цялата информация, с която разполагах за себе си, сега се срутваше като лавина.

— Също толкова лош съм като баща ми — гласът ми звучеше тънък и далечен.

— Баща ти? — учуди се тя.

Кимнах.

— Имаме си семейно правило. Да не крадем един от друг. При никакви обстоятелства. Но той все пак е крал от мен. Откраднал ми е тъгата, след като Хедър умря и след като мама ни напусна. Крадял е тъга, понякога и страховете ми, но е оставил всичко останало, а то е точно това, което ме прави раздразнителен. Но очевидно е нормално, гневът е нещо естествено, но как може да е естествен, след като е откраднал определени неща и е оставил други, само защото не съм се справял добре със скръбта?

— Не се справяш със скръбта? — прозвуча гласът на Лия като ехо. — В сравнение с какво? Не е нещо, в което можеш да бъдеш добър.

— Нямам представа — признах, наведох се напред и скрих лице в дланите си. — Изглежда някакъв психотерапевт му казал, че не се справям добре със скръбта за момче на моята възраст. Нещо от сорта. Не знам.

— Значи момчетата не могат да тъгуват? — попита Лия. — И баща ти иска да си мъжествен робот без чувства? Така ли?

— Ха. Не. Или може би да? Боже, нямам представа. Но дали щях да постъпя така с Бранди, ако не беше всичко, което е направил баща ми? Знам ли какво друго е откраднал? Може да съм робот. Може да не съм в състояние да проявя съпричастност към други човешки същества.

— Да не би да ти е откраднал и съчувствието? — попита Лия.

Замислих се по въпроса.

— Всъщност не… поне мисля, че не. Но е взел толкова много неща. Струва ми се, че чувствата ми не са нормални. Нали оттам идва съчувствието?

Тя леко сбърчи нос.

— Може би. Предполагам. Не знам. Струва ми се, че си в състояние да проявиш съпричастност колкото и всеки друг, стига да си направиш труда. Може би ти е нужно малко повече усилие, отколкото на останалите, но… — тя просто разпери ръце и остави изречението недовършено.

— Страхотно — казах. — Чудесно. Значи, баща ми е откраднал куп неща от мен, но аз съм виновен, че съм такъв…

— Какъв? — попита Лия.

Въпросът много си го биваше. Какъв бях? Какъв щях да бъда, ако татко не ми беше взел всички тези неща? Или ако поне знаех за тях и се бях опитал да ги компенсирам? По дяволите, какво ли щеше да бъде, ако изобщо не притежавах подобна сила?

— Провал — прошепнах. — Лия, наистина се издъних.

Тя лекичко се усмихна.

— Може и да си. Но наистина обичаш това момиче, нали? Бранди. Любовта кара хората да вършат странни неща.

Дали на практика чувствата ми към нея наистина бяха любов? Или беше само някаква глупава мания?

— Дори аз самият вече не знам — признах. — Но не става въпрос само за нея. Крада от всички. Ето ти пример. Тео ми се ядоса, че имам по-високи оценки по математика от него. И какво направих аз? Отнех му завистта, а след това взех уменията по алгебра на случайно хлапе и ги дадох на Тео.

— От кое хлапе?

Примигнах.

— Какво искаш да кажеш?

— От кого си откраднал математическите умения, за да му ги дадеш?

Замислих се за секунда.

— Хм, не съм съвсем сигурен — признах си. — Все пак схвана идеята. Също и приятелката на Бранди… Лорън… Падаше си по мен. Но аз не се интересувах, а не исках да изглеждам странен, затова й взех увлечението. Имахме и един съсед, който отглеждаше подправки на противопожарното стълбище между апартаментите ни, които миришеха странно, така че му отнех спомена, че трябва да се грижи за тях и те загинаха, и… — млъкнах. Поех си въздух. — Разбираш ли какво имам предвид? Просто съм един ужасен човек.

Имах чувството, че това е най-голямата истина, която някога съм изричал.

— О, разбира се, а това те прави толкова специален — в гласа й изведнъж долових умора. — Безспорно нямаш и най-малка представа, но всеки наранява някого, Аспън. Постоянно. Така правят хората. Дори да не притежават странни свръхестествени способности.

Избухнах гневно:

— Мозъкът на Бранди е изцяло променен, а онзи тип Джеси е сляп и…

— А братовчедка ти прекара последните години от краткия си живот, без да може да разчита на приятел. Чия е вината? Моя.

— Защо смяташ, че е същото? — попитах. — Става въпрос за съвсем различен свят. Цял живот крада неща от хората, а сега сам затъвам в помията и нямам представа какво да правя. Дали да спра? Не. В действителност обмислям дали да не се преместя тук, за да го правя още по-често. Затова не се опитвай да ме убеждаваш, че глупавите ти… приятелски тревоги са нещо подобно…

— Приятелски тревоги — повтори тихо тя и се изправи. — Да. Добре, ясно. Съжалявам, прав си. Наистина си най-ужасният човек в целия свят, затова аз и нищожните ми момичешки чувства трябва да се отместим и да дадем път на гигантските ти мъжки емоции, за да можеш да страдаш заради онова, което тати ти е причинил.

— Престани — казах и затворих очи. — Нямах това предвид.

— Неееее, разбира се, че не.

— Виж, Лия, в действителност не знаеш нищо за мен, разбра ли? Просто престани.

— Шегуваш ли се? Знам всичко за теб — подпряла длани на хълбоците си, стоеше и ме гледаше твърде дръзко. — Ти си човек, който си въобразява, че вината никога не е у него. Зарязват го и той обвинява баща си за това. Ще завършиш колеж и веднага след това ще напишеш мемоари колко е трудно да бъдеш на двайсет и няколко в съвременния свят. Жените никога няма да те разбират, ще станеш алкохолик, преди да навършиш четиридесет, а на петдесет ще започнеш да гласуваш за републиканците.

Тя спря, сякаш очакваше да споря с нея. Но как изобщо можех да възразя? Особено след като частица от мен ми подсказваше, че ако не внимавам, тя може да се окаже права.

— Лия — заговорих и се приближих към нея.

Тя се отдръпна и се усмихна безрадостно.

— Ще се видим друг път, Аспън. Обади ми се в магазина, когато ти се прииска да си купиш първата книга на Джонатан Франзен[39].

— Стига, Лия — хукнах след нея, но тя се обърна и пое с бърза крачка. И аз ускорих ход. Тя беше единственият ми приятел. Единственият човек извън роднините ми, който знаеше тайната ми и не я смяташе за ужасна. — Лия, почакай. Съжалявам. Само спри.

Тя спря. Но не се обърна, не каза нищо. Това означаваше, че аз трябва да заговоря пръв.

— Разкажи ми за Хедър — помолих.

Последва пауза, после Лия поклати глава.

— Сериозен съм — уверих я. — Ти искаше да говорим за Хедър. Говори тогава.

Тя отново се обърна с лице към мен. Тъжната усмивка беше изчезнала от лицето, сега виждах единствено изтощение. Изтощение и прилична доза недоверие.

— Искаш да чуеш за това? — попита тя.

— Да, искам — отговорих и с изненада установих, че наистина е така.

— Добре, седни.

Седнах с кръстосани крака на тревата и след кратко колебание тя направи същото.

— Знаеш за Шерлок Холмс, нали? — попита тя.

— Ъъ, всеки знае, не е ли така?

Но тогава си спомних писмото на Хедър. Как го беше адресирала: Само за очите на Шерлок. Фактът, че го беше подписала като Доктор У.

— Двете с Хедър влизахме в роли — каза тя. — Аз бях Шерлок. Тя беше моя доктор Уотсън. Бяхме може би… десетгодишни. Е, поне започнахме играта като десетгодишни. Слагах си старомоден каскет и носех лула, а тя вземаше стетоскоп и размахваше бастун. Така решавахме загадки заедно.

— Бастун? — попитах озадачен.

— Да. Бамбуков. Заради травмата на Уотсън от войната — тя вдигна вежди сякаш искаше да ми каже: Ехо, всеки ги знае тия неща.

— О, добре, ясно — отговорих. — Значи… решавали сте истински загадки?

— Понякога. В повечето случаи си ги измисляхме сами. Все пак имаше и няколко истински случая — като този със странната зелена слуз в банята.

— Пфу — казах аз.

— Да, отвратително беше, но взехме проба, а Рейчъл ни вкара в лабораторията по химия в гимназията, за да проведем тестове. Само че така и не стигнахме до тестовете, тъй като професор Мориарти ни спипа в крачка.

— Професор Мориарти…?

Тя се ухили и за секунда зърнах духа на десетгодишното момиченце, което е била.

— Портиерът на гимназията. Създаде ни неприятности и така се превърна в нашия отявлен враг. Следователно, Мориарти[40].

— Разбирам — отвърнах и осъзнах, че и аз самият също се хиля.

— Четяхме всички стари разкази — продължи тя. — Тези на Артър Конан Дойл. Гледахме всяка филмова екранизация или сериал, до който успявахме да се доберем, а повярвай ми, те са много. Пет милиона вида Холмс и пет милиона вида Уотсън. Някои прекрасни, други безумни. Такива със субтитри… — тя пое дълбоко дъх, а физиономията й се отрезви. — И тогава Хедър открадна гласа на сестра ми…

— Случайно — напомних.

— Сега вече знам — процеди Лия. — Но да. Хедър го е откраднала случайно и аз спрях да говоря с нея. Престанах да имам общо с нея. Включително свързано с Холмс. Зарязах всичките си книги и дивидита при нея и започнах да се мотая със Сейди, Джеси и още няколко души вместо това.

Но Хедър не намери нови приятели. Поне не истински. Все пак беше създала цял куп приятелства онлайн. Всичките тези хора, за които дори не бях чувала, не спираха да публикуват на стената й във Фейсбук и всички те си говореха за Холмс с нея. Разглеждах профилите им и всички бяха от Европа, Индия, Калифорния и от къде ли не. Всички бяха от много далеч.

— Следила си я във Фейсбук? — учудих се. — Въпреки че вече не си я харесвала?

Лия отново ме стрелна с поглед.

— Разбира се, че го правех. Но въпросът е в това, че тя не се отказа. Всички телевизионни предавания и публикации от фенове, а от време на време тя… сещаш се… пращаше ми по някой имейл, пъхваше бележка в шкафчето ми или ме пресрещаше в коридора. „Хей, хареса ли ти онова по Би Би Си?“, „Хей, трябва да прочетеш този фенфикшън“ или „Хей, пазиш ли още онази шапка?“ и други от сорта.

Опитвах се да се държа мило в началото. Просто се усмихвах, отговарях с „не“ и после я игнорирах. Но тя не се отказваше. Минаха може би години и в един момент започнах да се чудя как така не може да го преодолее. Реших, че е жалка, сантиментална и досадна, затова… започнах да се държа гадно. Наистина много гадно.

— В какъв смисъл гадно? — попитах.

Тя отпусна ръка и започна да си играе с подгъва на джинсите си.

— Ами… във всякакъв. Казвах й, че е бебе, че трябва да порасне. Всъщност винаги Сейди измисляше най-големите гадости. Започна да пуска слухове за нея, обявяваше я за зубър, за самотница и какво ли още не. Винаги беше Сейди. Но аз не я спрях. Просто стоях, слушах и гледах как Хедър става все по-тъжна и си казвах как няма значение, че няма приятели в истинския живот, нали си имаше всички онези в интернет.

— Хора, с които никога няма да й се наложи да се срещне — измърморих, свих защитно пръстите си в юмруци и се замислих за леля Холи. Доколкото ми беше известно, и майката на Холи нямаше никакви приятели.

— Какво? — попита Лия.

— Приятелите от интернет — поясних. — Те са достатъчно далеч, че да е твърде малко вероятно да се появят близо до Майското дърво и да оставят нещо там. Нямаше да има опасност да й се наложи да открадне от някой от тях.

Лия изглеждаше съкрушена, за момент ми се стори, че отново ще се разплаче.

— Никога не се бях замисляла за това.

Свих рамене. Може би ако вземех решение да остана тук, нямаше да е добра идея да й бъда приятел.

— Спомняш ли си какво беше казала в писмото? Че не е паразит?

— Да…?

Тя се усмихна сковано.

— Аз я нарекох така. Само преди няколко месеца.

Потрепнах.

— Опа.

— В центъра на училищното фоайе. Пред… всъщност пред абсолютно всички — тя млъкна, започна да хапе ожесточено долната си устна и се загледа в далечината. Загледах се в помръдващата й челюст. — Мисля, че се опита да ми разкаже за някакво телевизионно предаване, а аз й заявих да се маха, но тя не го направи, затова избухнах. Разкрещях се. Наричах я с обидни думи. Пиявица, паразит, всякакви отвратителни епитети. Боже. Как ме гледаше само. Но просто стоеше и ме слушаше, докато не приключих, а после… — Лия се усмихна странно, някак пресилено. — След това ме попита дали след всичките тези приказки съм се почувствала по-добре. Попита дали най-после мога да й простя и каза, че искала отново да сме приятелки. Можеш ли да си представиш?

Помислих си за всички съобщения, които мама ми беше оставила. „Обичам те“, „Липсваш ми“, „Ела ми на гости“, без значение от колко време я игнорирах.

— Да — казах. — Мога да си представя.

— Ясно е, че се почувствах зле — каза Лия. — Затова я дръпнах настрани и… опитах се да се уговоря с нея. Ако успееше да върне гласа на Рейчъл и да накара Джеси да се влюби в мен, можехме отново да бъдем приятелки. Тя отказа. И с това приключи всичко. А сега е… — Лия замълча, прехапа устната си и се загледа надолу в тревата.

— Да — казах.

— Какво да?

— Да, доста неприятно.

Все пак се усмихна накриво.

— Виждаш ли? Само ни погледни. Двамата най-ужасни хора на този свят, седнали заедно под едно дърво. Направо сме отбор от суперзлодеи.

Изведнъж си дадох сметка, че отвръщам на усмивката й. Противно на всички очаквания бях успял да се почувствам по-добре. Не по отношение на онова, което беше направил татко, а… всъщност, още не бях съвсем сигурен. Все пак Лия стоеше до мен и пускаше черни шеги, а това караше ситуацията да изглежда не чак толкова ужасна.

Въздъхнах и се отпуснах назад в тревата. Лия легна до мен.

— Все още не мога да разбера — каза тя — защо прикриват смъртта на Хедър.

— О… Имало нещо общо с това, че се крием. Комбинация от крадене на спомените на хората и откровени лъжи. Почти сигурен съм, че е свързано и с укриване на данъци.

Лия се намръщи.

— Да, наясно съм с това. За да бъде защитена Уилоу, нали?

— Мисля, че да.

— Значи прикриват смъртта й в името на по-общата ситуация, добре. Но защо я крият от мен? Майка й знаеше, че съм наясно с всичко за проникването в съзнанието и ритуала, свързан със Скалата.

— Така ли? Наистина? — леля Холи наистина не приличаше на човек, готов да се примири с нещо подобно. Но от друга страна, напоследък леля Холи беше от хората, които прекаляваха с пиенето и са остро настроени към другите.

Лия кимна.

— Защо тя не ми каза? — в погледа на Лия вече се забелязваше гняв. — Хедър ми беше най-добрата приятелка, а се оказва, че е починала през февруари. Имах право да знам.

— Да — отговорих несигурно. — Вероятно си права.

Лия се изправи и изтупа джинсите си.

— Хайде — каза.

— Чакай, къде?

— Ще те закарам у вас — заяви тя и се усмихна мрачно. — Искам да си поприказвам с майката на Хедър.