Калисто

Калисто

Горещият ослепителен блясък от лъчите на Релиос пронизваше въздуха над огромна равнина с оранжевочервена трева. Безоблачното небе сияеше бледожълто. От белите стени на сградите лъхаше зной. За земен човек би било трудно да ги гледа — толкова ярко отразяваха те бялата светлина на Релиос. Но тесните, пропускащи малко светлина очи на калистяните бяха свикнали с този блясък.

Зад сградите се бе ширнал необятният син простор на океана. Не подухваше никакъв ветрец и океанът приличаше на огромно огледало, толкова неподвижна и гладка беше безкрайната му повърхност.

Близо до брега, почти до самия кей, иззидан от червен камък, бе спрял плавателен съд. Дългият му и тесен корпус, боядисан сребристо, беше покрит отгоре с прозрачен похлупак, през който се виждаше палуба без никакви надстройки. В плавателния съд имаше неколцина калистяни с леки, почти прозрачни дрехи; те се взираха напрегнато в морето.

Натам бяха устремени и погледите на калистяните, застанали пред входа на голямата сграда, предназначението на която се отгатваше по огромните пръстени, поставени сякаш един в друг — това беше биениетостанцията. В нея се влизаше през широка арка. Фронтонът й, направен от материал, подобен на мрамор, беше украсен отстрани с две скулптурни групи от по шест фигури, в които всеки лесно можеше да познае екипажа на звездолета, отлетял към далечната Миени. Строгото лице на Диегон се открояваше в скулптурната група отляво на входа. А отдясно — лицето на Миенион, на което художникът бе успял да придаде характерния за старшия инженер на кораба спокоен израз.

Скулптурните фигури бяха издялани от черен камък, а строгите пестеливи линии на рисунъка създаваха впечатление, че цялата група всеки миг може да се откъсне от постамента и да се устреми нагоре.

Над главите на статуите, високо във въздуха, на дълги и прозрачни стрели висяха две бели кълба. Дори при дневния блясък те слабо светеха отвътре. Сякаш именно към тях, като към символи на небесни тела, се стремяха фигурите на Диегон и спътниците му.

Сградата беше много висока, но имаше само един етаж. Огромните прозорци нямаха нито рамки, нито стъкла. Фронтонът на арката със скулптурните фигури и ниската вита оградка по края на плоския покрив бяха единствената й архитектурна украса.

Пръстените на биениетостанцията искряха в блясъка на Релиос, сякаш бяха от кристал, и изглеждаха почти нереални.

Пред арката стояха шестима калистяни — доста възрастни, с набръчкани лица и прошарени коси. Само на един от тях косите не бяха още побелели. Петимата бяха облечени съвсем леко — с панталони, подобни на клин, и с прозрачни разноцветни ризи. Единият — висок старец, беше облечен много по-топло с костюм от плътна материя с кожа на яката. Той се подпираше на дебел бастун.

И шестимата гледаха към изпълненото с блясък небе.

Като разтопено и до бяло нажежено злато се бе ширнала бездънната му дълбочина. Сякаш от доменна пещ върху Калисто се лееше жарката светлина на Релиос, увиснал сред небето като снежнобяло кълбо. От равнината и небето, от тревата и стените на сградата — отвсякъде лъхаше зной, но калистяните не го усещаха.

Високият старец изви главата си и се обърна към калистянина, застанал до него.

— Ако Диегон е пресметнал точно, звездолетът трябва вече да се появи.

— Как може да не е пресметнал точно?

Старецът се усмихна.

— Вие не допускате, че баща ви може да сгреши, нали?

— А нима вие, Женсийнг, допускате такова нещо? — вместо да му отговори, го попита Виег Диегон. — Баща ми винаги е бил точен. Той съобщи, че ще долетят в определеното време, значи, така ще бъде.

Изведнаж той се наведе напред и протегна ръка.

— Ето ги!

Какво можеше да види в разкалѐното, блеснало от безброй искрящи точки небе?…

Но, изглежда, не само той го беше видял.

— Летят, летят! — разнесоха се развълнувани гласове.

Далече-далече, на самия хоризонт, като ярка звезда блестеше приближаващият се междузвезден кораб.

Върху покрива на сградата настъпи оживление. Няколко калистяни припряно се суетяха край малък апарат.

— Готови ли сте? — викна им Женсийнг.

— Готови сме! — отговориха му оттам.

Гигантското кълбо бавно се приближаваше. В бялата светлина на Релиос изчезна синкавият му оттенък, който така добре личеше на Земята, и звездолетът изглеждаше ослепително бял.

— Преди единадесет години — каза Женсийнг — дванадесет герои отлетяха от Калисто. Малцина вярваха в техния успех. И ето че се връщат, връщат се победители. Сега ние сме свидетели на едно от най-забележителните събития в историята на нашата планета.

Звездолетът се спускаше.

И ето бялото кълбо докосна земята и застина неподвижно.

— Те кацнаха на същото място, където корабът стоеше преди единадесет години — каза Виег Диегон.

Цели три земни месеца, а не петдесет дни бяха прекарали на Кетио звездоплавателите.

На тази планета, отдалечена от Релиос осемдесет милиона километра повече, отколкото Калисто, Широков напълно оцени предвидливостта на калистянските учени. И той, и Синяев първите седмици се чувствуваха много зле. Макар не тъй горещи като на Калисто, и тук лъчите на Релиос-Сириус бяха твърде жарки за хората, привикнали с климата на северните области на земното кълбо. По пладне температурата на въздуха достигаше шестдесет градуса по Целзий, въпреки че звездолетът не беше кацнал на екватора, а в умерения пояс на планетата.

Сийнг и Гесиян постоянно се консултираха с учените от Калисто (на Кетио имаше няколко биениетостанции) и заставиха гостите от Земята да изпълняват подробно разработена програма за постепенна тренировка, която трябваше да ги приучи към калистянското „слънце“. Петдесетте дни се оказаха малко и екипажът на кораба безропотно остана на Кетио още един месец.

Широков и Синяев безпрекословно изпълняваха указанията на лекарите и търпеливо чакаха края на тази скучна процедура. Измъчваше ги мисълта, че заради тях страдат и приятелите им.

— Не бива да рискуваме — отговаряше Сийнг на молбите им да се ускори подготовката. — Иначе, като отлетите на Калисто, ще трябва веднага да я напуснете.

На молбите им Гесиян нищо не отговаряше и само въсеше вежди. Нещо не му харесваше; личеше, че някаква мисъл го тревожи.

Веднаж Широков направо попита младия калистянин, с когото вече го свързваше сърдечна дружба, какво го безпокои.

— Не се тревожа само аз — отговори му Гесиян. — И Сийнг се тревожи, но той умее по-добре от мене да скрива тревогата си. Не сме доволни от състоянието на вашия организъм. Нещо не е в ред. Изглежда, че между Релиос и Миени разликата не е само в количеството на топлината. За съжаление обаче ние знаем твърде малко за вашето слънце.

— Поговорете с Георгий — каза Широков. — Той добре познава Миени.

— Сега няма смисъл. Ще имаме такъв разговор, но чак на Калисто. Необходими ни са астрономи, които добре да познават особеностите на Релиос и да могат да определят в какво се състои разликата между него и Миени.

— Нали тук е Виениян?

— Науката не стои на едно място. За единадесетте години Виениян е изостанал в своята специалност, както и Сийнг — в медицината. Те самите знаят това. Нали искаха да ви заведат на Калисто без подготовка. Въпреки всичко не бива да допуснем вашият полет да остане безрезултатен. На всяка цена трябва да бъдете на Калисто.

— Готови сме да рискуваме.

— И ние. Това е необходимо за науката. Обаче трябва да направим всичко, за да намалим риска.

Много скучни се сториха на двамата земни хора и на калистяните тези три месеца.

Оказваше своето влияние сравнително близката вече цел — планетата Калисто.

Вечер тя блестеше ниско над хоризонта — привличаше, тревожеше и вълнуваше.

Колко бавно вървеше времето!

Трите месеца почти неотлъчно прекараха на звездолета. Огромните кетири и хищните гисели на Сетито бяха по-малко опасни от дивите обитатели на Кетио.

— Между тях е разпространено миенкоядството — каза веднаж Диегон. — Нужно е много време, за да ги отучим от тази привичка.26

— Давали ли са жертви калистяните? — попита Широков.

— Да, давали са — неохотно му отговори Диегон.

— И какво предприеха калистяните?

— Станаха по-предпазливи.

По-късно се изясни, че калистяните никога, нито веднаж, не са употребили оръжие. Те виждаха в жителите на Кетио хора също като тях самите. Упорито и търпеливо се стремяха да спечелят дружбата на туземците, като ги снабдяваха с предмети от първа необходимост в неограничено количество. Рано или късно това трябваше да даде резултати. Засега резултатите почти не се забелязваха, но не биваше да се забравя, че калистяните бяха дошли на Кетио сравнително отскоро. Те разбираха, че прибързаността в едно такова сложно начинание няма да доведе до нищо добро и своя план за цивилизоване на обитателите на Кетио щяха да провеждат в продължение на много години. Но срокът все пак беше нищожен в сравнение с времето, което би било необходимо, за да се измине този път без намесата на калистяните!

— Когато преодолеем последните остатъци от недоверие и спечелим дружбата им, работата ще тръгне много по-бързо — каза Гесиян.

Широков и Синяев няколко пъти виждаха кетияни. На тълпи от по сто-двеста души те идваха при кълбото, очевидно очаквайки подаръци. От звездолета никак не се страхуваха — знаеха, че екипажът няма да им причини нищо лошо.

За да не измамят очакванията на туземците, Диегон се разпореди да изнесат няколко тона най-различни неща, предимно продукти, вече ненужни на експедицията.

Широков и Синяев видяха с каква алчност се нахвърлиха на подаръците обитателите на Кетио, видяха и как те се сбиха за тях.

По ръст, дори по чертите на лицето кетияните много приличаха на калистяните. Само със силен бинокъл се забелязваха ниските им сплескани чела и злият поглед на дългите, но не толкова тесни като на калистяните очи.

На Синяев направи впечатление, че туземците нямат никакво оръжие от метал.

— Не им даваме — поясни му Гесиян. — Това само ще увеличи броя на убийствата. Имат си камъни и тояги. Дори и те за съжаление са им твърде много.

— А зверовете?

— Едри хищници на Кетио няма, унищожили сме ги. А с дребните те добре се справят и с това, което имат. Ловко си служат с камъните.

Широков можа реално да се убеди колко верни бяха тези думи.

Екипажът на кораба наблюдаваше кетияните от площадката на върха на звездолета. Първото появяване на Широков и Синяев предизвика сред туземците паника. Те се разтревожиха, нещо викаха и един на друг си сочеха странните бели хора, съвсем неприличащи на калистяните, с които бяха свикнали.

Но веднаж, когато Широков и Синяев бяха сами отгоре на кълбото и разглеждаха новодошлата група туземци, която се бе приближила до самия кораб, кетияните неочаквано ги нападнаха.

Каква беше причината за това неочаквано нападение? Нито двамата земни хора, нито калистяните можаха да разберат.

До този ден обитателите на Кетио се държаха дружелюбно. Може би белите хора им се бяха сторили врагове и само постоянното присъствие на калистяните беше възпирало диваците. Когато видяха, че странните същества са сами, кетияните проявиха омразата си към тях.

Градушка от камъни се изсипа отгоре на кълбото. Трябваше да притежаваш наистина исполинска сила, за да хвърлиш на такава височина камък, голям колкото юмрук.

Един камък улучи Широков по челото и ожули доста кожата му. Кръв обля лицето му.

— Слизай долу! — закрещя Синяев.

Той сграби Широков и се спусна към подемника. Няколко камъка улучиха и него, но не го нараниха.

Сийнг и Гесиян веднага сложиха Широков да легне. Макар че раната му беше нищожна, екипажът на кораба много се разтревожи.

Широков се смееше, но трябваше да лежи два дни. До леглото му дежуреха на смени калистяните като при тежко болен.

Именно през време на тази му болест, съществуваща само във въображението на Гесиян и Сийнг, с него се случи нещо, което той запомни завинаги.

Събуди се в полунощ и като отвори очи, видя Диени. Девойката, сменила някого, седеше до леглото му. Наведена, тя четеше книга при светлината на малко светещо глобусче, старателно засенчено откъм леглото. Широков вече познаваше тези лампи, съдържащи в себе си светлинната енергия, беше свикнал с тях през време на пътуването.

Книгата в ръцете на девойката, съвсем същата като книгите на Земята, й придаваше познат на Широков земен вид — на болногледачка в някоя болница. Той отдавна бе престанал да забелязва черния цвят и странно резките черти на калистянските лица.

Сигурно Диени долови движението му и се обърна. Широков успя да затвори очи, престори се на заспал.

Тя се приближи до него и той усети погледа й върху лицето си.

А после… тя се наведе и топлите й устни докоснаха ръката му, отпусната върху одеялото.

Калистяните не познаваха целувката. Такъв обичай никога не е имало у тях. Диени не целуна ръката на Широков, само я докосна с устните си.

Той целият пламна. Страхуваше се да помръдне, за да не разбере тя, че е буден. Добре, че Диени веднага се отдалечи.

Защо направи тя това? Широков се питаше и не можеше да си отговори. Пред никого, дори пред Синяев не спомена за тази случка.

Държането на Диени към него не се промени. Тя сякаш не правеше разлика между него и Синяев. На Широков понякога страшно много се искаше да я попита за причината на странната й постъпка, но някакво сложно чувство, може би страх от разочарование, го възпираше.

„Дали отношението й към мене ще се промени, ако узнае, че тогава бях буден?“ — мислеше си Широков.

И дори пред себе си не можеше да признае какъв отговор щеше да му е по-приятен.

Като спомен от Кетио на челото на Широков личеше малък белег, но според думите на Сийнг той скоро щеше да изчезне.

Настъпи най-сетне денят, в който щяха да отлетят от Кетио. Двамата приятели без тъга се разделиха с планетата. Тя никак не приличаше на Земята, а те предпочитаха да гледат оранжевочервената растителност на Калисто.

— На Сетито видяхме далечното минало на нашата родина — каза Синяев. — И Кетио е минало, но по-близко. Сега ни предстои да видим бъдещето. Какво ли ще бъде то?

— Няма съмнение, че ще е прекрасно — отговори Широков.

Рано сутринта, когато наоколо едва бе почнала да се разсейва нощната тъма, прогонвана от лъчите на току-що изгряващия Релиос, бялото кълбо бавно се издигна над равнината на Кетио.

Започна последният и най-кратък полет. До Калисто щяха да летят само пет земни денонощия.

И ето зад прозрачните екрани се разгърна панорамата на дългоочакваната планета.

От всички страни чак до хоризонта се простираше океан. Един оранжевочервен остров като ярко петно се открояваше върху тъмносинята му повърхност. Виждаха се тъничките нишки на пръстените на биениетостанцията и дребни бели точици — няколкото здания.

Целият екипаж беше в помещението на централния пост. Диегон седеше пред таблото за управление, другите се трупаха при „прозорците“.

Развълнувани и измъчвани от нетърпение, калистяните не сваляха очи от родната гледка. Дълги години бяха чакали тази минута и ето най-сетне тя настъпи. Назад останаха безкрайните простори на вселената, черната безвъздушна бездна. Звездолетът летеше в атмосферата на Калисто. Още малко и ще стъпят на планетата, ще вдъхнат родния въздух, ще прегърнат близките си. Струваше им се, че корабът едва-едва се движи и всяка минута насочваха нетърпеливи погледи към Диегон, сякаш го молеха да увеличи скоростта.

Широков и Синяев стояха прегърнати пред екрана. Те мълчаха, разбираха се без думи. Целта, за постигането на която дадоха толкова години от живота си, беше пред тях.

Калисто! Към нея се стремяха те, оставили на Земята всичко скъпо. За нея, за да видят бъдещето на своята Земя, се бяха съгласили да прекарат мъчителните години на звездолета. За нови знания, за полза на цялото човечество извършиха те дългото и тежко пътуване.

И ето Калисто е пред тях.

Очакваха ги три години тежка и напрегната работа.

Широков и Синяев бяха почивали повече, отколкото е нужно. Изпълваше ги енергия и желание да работят. И само нейде дълбоко в съзнанието им се таеше смътна тревога, предизвикана от опасенията на Гесиян. Те я отпъждаха, но тя упорито се връщаше, отравяше радостта от постигането на целта и будеше сега вече безполезни размисли.

С прямотата, присъща на калистяните, Гесиян не се опитваше да ги успокоява и открито им казваше, че според него отиването им на Калисто е преждевременно.

— Трябваше няколко месеца да прекарате на Сетито и най-малко година на Кетио. Още по-добре щеше да бъде да сте преминали съответната подготовка у вас, на Земята. И едва тогава да летите за Калисто. Направеното от нас не е достатъчно. Не мога да ви гарантирам, че в най-близко време няма да се наложи да се върнете на Сетито.

Като лекар, Широков много добре разбираше колко основателни са опасенията на Гесиян. Вече се беше убедил, че Релиос не е Слънцето. Лъчите му притежават други свойства, носеха в себе си много повече енергия. Те явно действуваха на организма другояче, не като лъчите на Слънцето.

— Е, какво пък! — казваше Синяев. — Ако Гесиян излезе прав, ще се върнем на Сетито, а после отново ще идем на Калисто. Трябва на всяка цена да изпълним задачата, която са ни поставили.

Първата, наистина не много съществена и отдавна предвидена разлика между Релиос и Слънцето те усетиха още на Кетио. Двамата земни хора трябваше да сложат очила със затъмнени стъкла. Широко отворените им очи не можеха да понасят ослепително ярката бяла светлина на Релиос. И трите години, които щяха да прекарат на Калисто, те трябваше да гледат света през тези стъкла. Очилата обаче бяха такива, че разнообразието на багрите и оттенъците не се губеше, само се смекчаваше, ставаше също като на земните багри и оттенъци. Те виждаха околните предмети такива, каквито ги виждаха калистяните с незащитени очи.

Звездолетът бавно се спускаше все по-ниско и по-ниско.

С жадно любопитство двамата приятели се взираха в оранжевия остров. Но нито на острова, нито около него забелязваха нещо, което да показва, че обитателите на планетата се готвят да посрещнат завръщащия се звездолет. А добре знаеха, че през всичките тези години калистяните с нетърпение са очаквали Диегон и неговите спътници, пък сега, когато вече са узнали, че на кораба има и двама човека от друг свят, тяхното нетърпение се е увеличило многократно.

Островът, морето и въздухът бяха безлюдни.

— Нима няма да ви посрещат? — обърна се Широков към Сийнг, който стоеше до него.

— Ще ни посрещат, но не тук — отговори Гесиян, чул въпроса. — На острова ще ни посрещнат само работниците от космическата станция.

Диегон протегна ръка и завъртя една ръчка на пулта. Образът върху екрана, пред който стояха Широков и Синяев, трепна и изведнаж целият остров със светкавична бързина се „устреми към тях“. След няколко мига се показаха сградите, дойдоха съвсем наблизо, изчезнаха извън екрана и ето пред тях, на две крачки е мраморна арка. Край арката видяха две скулптурни групи и неколцина калистяни, които ги гледаха сякаш право в очите.

— Ето го баща ми. — Широков чу зад гърба си гласа на Диени и тънката й ръка се протегна към екрана, сочеше човека, застанал до един висок старец, подпрял се на дебел бастун.

Широков трепна. Напоследък, винаги когато Диени беше наблизо, той се вълнуваше и изпитваше някаква необяснима тревога.

Диегон помоли Миенион да го смени и се приближи до екрана.

Всички се отдръпнаха, а командирът на кораба близо минута се взираше в лицето на сина си, когото не беше виждал толкова дълго.

Какво ставаше в душата му? Какво чувствуваше в тази минута? Строгото му лице с резките изразителни черти не се промени. Той се обърна и отиде при пулта.

— А този сигурно е Женсийнг? — попита Широков, когато отново се приближи до екрана.

— Да, това е именно Женсийнг — отговори му Диени, като наблегна на думата „именно“.

Широков и Синяев бяха слушали много за Женсийнг; всички калистяни говореха за него с дълбоко уважение. Те внимателно гледаха знаменития учен и виден инженер — първия калистянин, стъпил на съседните планети.

— Не изглежда много стар — забеляза Синяев.

— А вече е на седемдесет и една година — каза Сийнг.

„Сто четиридесет и две по нашему“ — помисли си Широков.

Образът трепна и със светкавична бързина се върна на предишното си място. Арката и групата посрещачи изчезнаха от погледа.

— Ще ви посреща цялото население на планетата — каза Гесиян.

Широков въпросително го погледна. Преди малко беше казал друго.

— Много просто — обясни му младият лекар. — На станцията има мощна биениета. По всички екрани, а у нас няма дом без екран, ще видят вашето пристигане.

— Ако вашите домашни екрани са така съвършени като тези… — каза Синяев.

— Съвсем не са по-лоши — каза Миенион.

— И сравнение не може да става — усмихнат го поправи Гесиян. — Вие все забравяте, че сте отсъствували единадесет години. На Калисто много неща са се изменили.

— Така е. Така е. Не ставаме за екскурзоводи. Ние самите ще трябва да се запознаваме с много неща.

Оранжевият остров, който отдалеч изглеждаше малък, бързо се уголемяваше. Звездолетът се спусна на височина сто метра. Пръстените на биениетостанцията, които бяха изчезнали зад хоризонта, когато корабът се приближаваше към планетата, отново се показаха.

Още няколко минути и бялото кълбо увисна над обширната писта на ракетодрума.

Космическият рейс завърши.

— През осемстотин и третия ден на 2387 година — тържествено произнесе Миенион — звездолетът стартира точно от това място, над което се намираме сега. В четиристотин тридесет и третия ден от 2392 година стъпихме на повърхността на Земята и прекарахме на нея двеста и деветдесет дни по наше изчисление. На двадесет и третия ден от 2393 година корабът ни напусна Земята и пое обратния път. И ето днес на четиристотин седемдесет и шестия ден от 2398 година ние се върнахме на Калисто. Звездолетът прекара в полет според времето, изминало на Калисто, единадесет години триста деветдесет и три дни, като прелетя за това време общо…

„Сто шестдесет и четири трилиона един милиард двеста и тридесет милиона километра“ — преведе на ум Синяев.

— От все сърце ви поздравяваме със завършването на вашия героичен полет — каза Широков.

— А ние — отговори му Миенион — ви поздравяваме със завършването на първата половина от вашия полет и с долитането ви на Калисто.

Корабът бавно и плавно се спускаше. Двигателите работеха с исполинска сила, като удържаха хилядатонната му тежест. Чудовищен ураган се развихряше под него, но въздухът наоколо остана чист и прозрачен. Пистата, на която звездолетът се спускаше, беше така чиста, че не се вдигна нито една прашинка.

Никой не почувствува тласък. Бялото кълбо докосна родната планета съвсем неусетно.

Диегон изключи двигателите, изпълнили своята служба, и се изправи. Всички се обърнаха към него. Няколко минути в централния пост цареше особена тържествена тишина.

Всички мълчаха.

Широков и Синяев се прегърнаха и разцелуваха. Целта е постигната! Звездолетът стоеше неподвижно на повърхността на Калисто!

Първият час в чуждия свят

От сградата на биениетостанцията към кораба, кацнал в средата на пистата, бързо се приближаваше превозно средство, просто по форма, но съвсем чудновато за непосветения в тайната на конструкцията му; вътре седяха шестима калистяни.

Беше нещо като лодка, направена от гофриран материал, светлосиня на цвят. Дъното й беше плоско, а бордовете — ниски. Отгоре „лодката“ бе покрита с прозрачен и почти невидим похлупак без никакви отвори, през които да се влиза и излиза.

Странното превозно средство се движеше почти до земята, без да я докосва. Летеше във въздуха на височина няколко сантиметра. Но крила нямаше.

Никой не управляваше апарата. Нямаше нито кормило, нито ръчки, нито педали, нито бутончета — нищо. Нямаше и двигател, поне никъде не се виждаше.

Отпред седяха Виег Диегон и Женсийнг. Другите четирима седяха зад тях.

„Лодката“ летеше бързо. От време на време, когато срещнеше неравност в терена, плавно се издигаше, но щом прелетеше препятствието, отново се спускаше почти до земята.

Пътниците мълчаха и не сваляха очи от нарастващата грамада на космическия кораб. На върха му се виждаха десет души. Шестима вече бяха долу.

„Лодката“ спря, но остана да виси във въздуха. Прозрачният й похлупак се издигна на четири тънки сребристи подпорки.

Пътниците излязоха.

„Лодката“ леко се заклати и отново застана хоризонтално, като продължи неподвижно да виси на невидимите нишки, с които сякаш беше окачена на нещо — неволно се получаваше такова впечатление.

Един от членовете на екипажа на звездолета кацна до самата „лодка“. Той свали крилата си и се обърна. Шестимата калистяни веднага видяха, че пред тях е един от обитателите на Земята; напоследък цялата планета Калисто говореше само за тях.

С ненаситен интерес Женсийнг и спътниците му разглеждаха гостенина. Човекът от Земята бе облечен в необикновен костюм, но освен по костюма и по цвета на кожата си по нищо друго не се различаваше от калистяните. Той беше истински „миенк“. Очите му бяха закрити с черни очила.

— Кой знае защо, винаги съм си представял, че обитателите на другите светове не може да приличат на нас — тихо каза Виег Диегон.

— Нали знаехте, че тези приличат на нас — отговори му Женсийнг.

Гостът от Миени се усмихна с червените си устни.

— Преди и ние мислехме така — каза той на калистянски. — Но долитането на вашия кораб на Земята доказа, че това предположение е погрешно. Аз се казвам Георгий Синяев. А ето го и моя приятел Пьотър Широков — добави той, като посочи някого зад тях.

Шестимата калистяни бързо се обърнаха. Съсредоточили вниманието си на Синяев, те не забелязаха как зад гърба им се бяха събрали всички членове от екипажа на звездолета. До Диегон стоеше другият жител на Земята, който отначало им се стори като копие на първия.

— Здравейте, приятели! — каза Широков. — Моля да ни приемете за гости на вашата планета.

Женсийнг пръв дойде на себе си.

— Поздравяваме ви с долитането — каза той, като прегърна един след друг гостите. — Щастливи сме, че ви виждаме.

И другите последваха примера му. Само Виег Диегон прегърна най-напред баща си, а после жителите на Земята. Обаче дъщеря си поздрави след тях.

На Широков и Синяев се мярна мисълта, че ако не бяха те, посрещането на Диегон и спътниците му щеше да бъде съвсем друго. Сега калистяните съсредоточаваха цялото си внимание върху гостите, а звездоплавателите, завърнали се от своя единствен по рода си рейс, оставаха на втори план. Това беше несправедливо.

Впечатлението им обаче беше погрешно. Ефектът от връщането на звездолета бе огромен, а тяхното присъствие само подчертаваше успеха на рейса.

Диегон и другарите му никак не изглеждаха обидени.

— Вие още сега трябва да кажете няколко думи пред калистяните — рече Женсийнг. — Цялата планета е развълнувана от вашето долитане. Сигурен съм, че на нощната половина на Калисто никой не спи.

— Готови сме — каза Диегон от името на всички.

— На покрива на станцията е поставена биенитеси.

— Какво е поставено? — попита Диегон, явно учуден.

— Забравих, че биенитесите са нещо ново — отговори му Женсийнг. — Това е разновидност на биениетата.

— Какво значи „теси“?

— Дълго трябва да се обяснява. Нека отложим за друг път.

— Добре — съгласи се Диегон. — Знаем, че на Калисто ни очакват много нови неща.

Думата „биени“, преведена, значеше предаване, а „ета“ — вълна. Следователно „биениета“ значеше предаване по вълна. Биенитеси можеше да се възприеме като предаване по „теси“, но не само Широков и Синяев, а и калистяните, завърнали се от Земята, не знаеха какво значи тази дума. Очевидно тя беше съвсем нова.

Синяев си спомни, че чу подобна дума от Биеси, когато му обясняваше устройството на своя кораб. Но тогава той не я попита какво значи.

— Да вървим! — каза Диегон. — Надяваме се — обърна се той към земните хора, — че и вие ще се съгласите да кажете няколко думи на калистяните.

— Разбира се — отговори Широков.

— Помниш ли — попита го Синяев на руски — как Бияинин говори пред микрофона на петнадесети август?

— На Земята! — В гласа на Широков трепна тъга.

— Тогава аз мислех — също на руски каза застаналият до тях Бияинин, — че вашето „радио“ е нещо като нашата биениета и смятах, че всички жители на Земята ме виждат, затова много се учудвах, че „биениетата“ е толкова малка.

Шегата на Бияинин разсея тъжното настроение, което за минута бе обзело двамата приятели. Земята беше далече; едва след три години ще полетят натам. Не беше време да тъгуват за нея.

— Сядайте! — каза Женсийнг.

Широков се обърна и трепна от изненада. Не по-малко учудени бяха и другите.

„Лодката“ пред тях висеше във въздуха.

Беше напълно ясно, че не я поддържа реактивна сила, а нещо друго.

Голямо насекомо, приличащо на паяк, пропълзя под летателния апарат на дългите си членести крачета. Значи, въздухът под „лодката“ е спокоен.

Широков по навик погледна Миенион, очаквайки обяснения. Но инженерът гледаше необикновения апарат с не по-малко учудване от другите.

— Обяснете ни, моля ви се, какво е това? — каза Ниянийнг. — Какъв е принципът?

Целият екипаж на звездолета се обърна към Женсийнг.

Вместо него обаче съвсем неочаквано за Широков отговори Синяев.

— Антигравитация — каза той. — Същият принцип, както и на корабите за вътрешни рейсове.

— Съвсем вярно — потвърди Женсийнг. — Сигурно вие на Земята сте добре запознати с антигравитацията? — попита той.

— Теоретично — усмихна се Синяев. — Практическо приложение още нямаме.

— Това е последното постижение на нашата техника. Олити — Женсийнг посочи лодката — има навсякъде. Вие много пъти ще ги срещате.

— Да отложим запознаването — каза Диегон. — Но думата „олити“ не е нова.

— Името остана предишното. Променен е само принципът. И то не на всички олити. Много от тях още са със старата конструкция.

Широков и Синяев първи влязоха в лодката. След тях се качиха Женсийнг, Диегон и Бияинин.

Когато някой стъпеше на борда, олитата леко се поклащаше, сякаш се намираше върху водите на невидимо езеро.

Миенион внимателно наблюдаваше качването на пътниците.

— Теглото на олитата се увеличи — каза той. — Защо това не влияе на положението й?

— Силата на антигравитационното поле се изменя автоматично — отговори му Женсийнг. — Ние скоро ще се върнем.

Прозрачният похлупак се спусна.

Широков и Синяев много се вълнуваха. От този момент започваше животът им на Калисто. Отсега нататък на всяка крачка ги очакваха изненади и загадки, неизвестна обстановка, чужд бит. „Автомобилът“, неподчиняващ се на законите на притеглянето, беше първо звено от дългата верига, която щяха да наблюдават в продължение на цели три години по земно пресмятане.

С чувство, подобно на онова, което изпита, когато зад гърба му се затвори вратата на подемника в деня на отлитането им от Земята, Широков седна в креслото, направено сякаш от стъкло. То леко хлътна и еластично като течност обгърна тялото му. Той престана да усеща теглото си. Така става, когато се потапяш във вода.

Никой не седна да управлява „лодката“ — кормило нямаше.

Щом прозрачният похлупак се спусна, олитата плавно направи завой и се понесе напред.

— Но все пак кой я управлява? Нима тя сама избира пътя с някакви необикновени усъвършенствувани „телеочи“, с „електронен мозък“ и създадени от калистяните механични „нерви“?

— И аз зная колкото вас — с неприсъща за него сдържаност отговори Диегон на въпроса на Синяев.

— От утре — каза Женсийнг — ще получавате отговор на всеки ваш въпрос. А сега не се отвличайте. За цялата Калисто днес е тържественият и радостен ден на вашето посрещане. После в Атили.

— Какво е това Атили? — попита Широков.

— Добре, че поне на това мога да ви отговоря — усмихна се Диегон. — Атили е име на град. Навярно са решили да ви настанят там.

— Точно така — каза Женсийнг. — Дълго мислихме къде ще ви бъде най-добре и се спряхме на Атили. От всички големи градове на Калисто той е най-отдалеченият от екватора.

— Правилно е — каза Синяев, — но само на първо време.

— Можете да живеете, където искате — побърза да го увери Женсийнг.

— А вие къде живеете? — обърна се Широков към Диегон и за първи път си помисли, че може би ще трябва да се разделят със спътниците си, с които тъй бяха свикнали.

— Никой от нас никога не е живял в Атили — отговори му Диегон. — Но ще ви придружим дотам и ще останем там, за да сме заедно.

Зарадван, Широков прекара пръсти по челото на Диегон. Земните хора бяха вече свикнали да изразяват благодарността си по калистянски. Този жест беше равносилен на здраво ръкостискане.

Олитата спря точно пред арката, която Широков и Синяев бяха видели преди малко на екрана в централния пост на звездолета.

Щом излязоха от „лодката“, те веднага забелязаха скулптурните фигури край входа и лесно познаха спътниците си.

— Групата ще трябва да се промени — каза Женсийнг. — От Миени се върнаха не дванадесет, а четиринадесет души.

— И думата „Миени“ трябва да се промени — добави Бияинин. — Звездата, която ние наричаме „Миени“, има друго име — Слънце.

— Слъ-нце — бавно, много трудно повтори Женсийнг. — Думата е мъчна. Но ние нямаме вече право да казваме „Миени“. А вие как наричате нашия Релиос?

— Сириус — отговори Синяев. — Разбирам, че ви е трудно да произнасяте думата „Слънце“. Наричайте нашата звезда Хелиос27.

— А защо имате няколко названия за едно и също нещо?

— Защото на Земята има много народи и много езици. „Слънце“ е на езика на народа, към който принадлежим ние двамата.

— Това, което ни казвате, е много интересно — рече Женсийнг, който внимателно и с явен интерес слушаше Синяев. — Но не ми е съвсем ясно.

— Временно се задоволете с това. А сега не се отвличайте — пошегува се Синяев, като повтори думите, казани преди малко от Женсийнг.

Старият калистянин се усмихна.

— Хелиос — повтори той. — Да, това е много по-лесно. Но във ваша чест, първите хора от друга планета, посетили Калисто, ще казваме „Слънце“, въпреки че думата е по-трудна.

— На Земята думата Релиос влезе във всеобща употреба — каза Синяев.

Най-напред Женсийнг, а след него и другите влязоха в сградата.

Стаите бяха просторни, много високи, но почти празни, с блестящи разноцветни подове и огромни прозорци.

Личеше, че сградата не е само биениетостанция. Навярно беше и „космическа гара“ — централна сграда на острова, който целият представляваше ракетодрум.

По-късно научиха, че сградата се нарича „Дом на небето“. Липсата на мебели, високите стени, статуите, които в огромните помещения изглеждаха съвсем малки, подчертаваха замисъла на архитекта.

Учуди ги необикновената чистота на въздуха вътре в сградата. Може би това бе от близостта на океана или пък действуваше специална вентилация.

Широков и Синяев помнеха молбата на Женсийнг и за нищо вече не питаха.

На пода в една от стаите се открояваше син кръг с диаметър около три метра, чиято повърхност лъщеше с метален блясък. В средата на тавана имаше отвор.

Когато по покана на Женсийнг всички застанаха върху кръга, той бързо се издигна и плътно легна в отвора на тавана.

Озоваха се върху покрива на сградата.

— Своеобразен асансьор — каза Синяев.

Плоският покрив бе постлан с жълти триъгълни плочки и обграден с ниска балюстрада.

Оттук много добре се виждаше бялото кълбо на звездолета, а край него можеха да се различат дребните фигурки на калистяните.

„Там е Диени!“ — Широков изведнаж разбра, че вече му е домъчняло за нея.

Високо над главата му, чак до небето, се губеха искрящите като кристал пръстени на междупланетната биениетостанция. Дори отблизо те изглеждаха въздушни, трудно се различаваха в блясъка на Релиос, въпреки че бяха направени от метал.

До подемника имаше малък апарат, който на пръв поглед приличаше на училищен телескоп.

Това именно беше тайнствената биенитеса. Край нея стояха в очакване трима млади калистяни.

Широков и Синяев вече почнаха да свикват с това, че появата им сред калистяните предизвиква голям интерес и не обърнаха внимание на смаяните погледи, с които ги посрещнаха. Най-много ги заинтересува апаратът. Знаеха, че цялата планета наблюдава пристигането на звездолета. Женсийнг казваше, че калистяните ги виждат на екраните си. Това значеше, че „телевизионната“ камера е снабдена с телескопно устройство, което позволява да се приближи сниманият обект дори когато се намира, както бе в случая, на разстояние два километра.

Като видя с какъв интерес гостите разглеждат биенитесата, един от калистяните се приближи и започна да им обяснява. Някой навярно бе успял да му каже, че пришълците от другата планета разбират калистянски. От неговите думи Широков и Синяев дойдоха до заключението, че камерата работи на съвсем друг принцип от този на земните телевизионни камери. Тя даваше цветен и обемен образ и предаването се извършваше направо от нея, без да минава през усилвателно устройство на мощна промеждутъчна станция. Не разбраха обаче как един толкова малък апарат притежава такава мощност, че предаванията му да се приемат от всички приемници на Калисто.

Думата „теси“ постоянно се срещаше в обясненията, ала смисълът й още не им беше ясен.

— Харесва ли ви? — попита калистянинът.

— Да — отговори Синяев. — Вашата биенитеса работи на друг принцип, не е като нашите. Бих искал да се запозная по-подробно с устройството й.

— После, после! — намеси се Женсийнг. — Калистяните чакат. — Той се приближи до апарата и застана точно срещу отвора на тръбата. Широков си представи как на екраните ще се появи лицето на Женсийнг. Колко ли милиона калистяни ще го слушат?

— Преди повече от единадесет години… — започна Женсийнг.

Той говореше точно срещу обектива. Тази малка апаратура по мощност се равняваше на най-големите земни радиостанции и чрез нея можеха да се предават по цялата планета цвят, обем и звук едновременно.

Женсийнг разказа как е бил организиран полетът към Миени, разказа за старта на звездолета и за многото различни предположения на калистянските учени, отнасящи се за резултата от полета.

— Как е преминал полетът и какво са видели край Миени нашите смели звездоплаватели, ще ви разкаже Рийг Диегон — командирът на кораба.

— Митинг, в който участвува цялото население на планетата — прошепна Синяев на ухото на Широков.

Диегон говорѝ малко за полета, цялото си изказване посвети на Земята. Подробно разказа за срещата с хората и за тях самите. Накратко описа природата и градовете на Земята. После се спря върху причините за закъснението на звездолета.

Широков го слушаше с тревога. Страхуваше се, че разказът за произшествието в лагера край Курск може да създаде у калистяните, непознаващи условията на земния живот, невярна представа за хората.

Диегон обаче не спомена нищо за диверсията.

— Вратата към помещението на централния агрегат беше повредена и не можеше да се отваря — само толкова каза той. — Техниката на Земята ни оказа неоценима помощ.

Широков и Синяев облекчено въздъхнаха. Калистяните ще научат истинската причина за повредата, но само да не е сега, по-късно това няма да е страшно.

— Всичко, което видяхме на тази далечна планета — приключи Диегон, — ни убеди, че земните хора и калистяните ще живеят дружно. След нашия полет ще последват и други. Искам да вярвам, че към съюза на Земята и Калисто ще се присъединят и обитателите на други светове, на спътници на звездите, които се намират не много далече от Миени — Слънцето — и от Релиос. Първата крачка е направена. Ние, дванадесет калистяни, посетихме Земята. Сега двама учени от Земята долетяха при нас. Щастливи сме, че се върнахме в родината, но още по-щастливи сме, че не се върнахме сами. Ще дадем думата на нашите скъпи гости. Не се учудвайте, че ще говорят на нашия език. През време на полета те добре го овладяха. Пред вас е представител на медицинската наука на Земята — Пьотър Широков.

— Говорете по-дълго — каза му Женсийнг. — Дайте време на калистяните добре да ви разгледат.

Широков за миг се поколеба, после решително свали очилата си и се приближи до апарата. Ярката светлина му беше много неприятна, трябваше силно да присвие очи, но му се струваше, че така е по-добре, отколкото да се покаже пред милионите зрители с очила, които загрозяваха лицето му. Като знаеше с какъв жаден интерес калистяните ще го разглеждат, той страшно се вълнуваше и няколко секунди не беше в състояние да почне да говори.

Точно пред себе си виждаше тъмния отвор на тръбата на предавателя. В дъното на отвора нещо блещукаше. На Широков изведнъж се стори, че пред него има прозорец, зад който се е ширнал целият простор на огромната планета, и безброй черни лица с дълги тесни очи, устремени в него.

Той въздъхна дълбоко и каза:

— Здравейте, другари калистяни!

Произнесе думите и едва тогава разбра, че говори на руски.

Всички, които стояха край апарата, го гледаха внимателно и сериозно. Никой сякаш не се учуди, че говори на земен език. Навярно всички си помислиха, че го е направил нарочно.

Трите думи, казани на родния език, някак изведнаж успокоиха Широков и той продължи да говори вече на калистянски и както му се струваше, съвсем спокойно. Но по-късно изобщо не можеше да си спомни какво е говорил на калистяните този ден. Думите сами излизаха от устата му без участието на неговата воля. Но когато след известно време попита Синяев какво е впечатлението му от речта, разбра, че е говорил добре и с чувство.

След Широков говори Синяев. Той не само привидно, а наистина беше напълно спокоен. След кратко приветствие той разви мисълта, изказана от Диегон, че към съюза между земните хора и калистяните в бъдеще ще се присъединят и жителите на други, засега още неизвестни планети.

Женсийнг закри своеобразния „митинг“ и всички пак с чудната олита се отправиха към звездолета.

Калистяните бързаха да напуснат острова.

— На звездолета носим безброй предмети, подарени ни от Земята — каза Диегон на Женсийнг. — Моля ви да не го разтоварвате без мене.

— Никой нищо няма да пипне във ваше отсъствие — отговори му Женсийнг.

Пътуване по океана

— С какво ще стигнем до континента? — попита Синяев.

— С кораб — отговори му Женсийнг.

— А защо не по въздуха? Ще бъде по-бързо.

— Разликата във време е незначителна. Корабът се движи бързо. Такова е желанието на Диегон и другарите му. Но ако вие имате нещо против…

— Съвсем не! Просто не понасям добре клатушкането.

— Клатушкане няма да има.

— Ами ако излезе буря?

— Изключено е. Докато пътувате по океана, вятърът няма да бъде допуснат в тази част на планетата.

— Вие управлявате вятъра? — смаян от думите му, попита Синяев.

Отговорът беше изненадващ.

— Времето се планира.

Широков и Синяев мълчаливо се спогледаха.

— Дори ако е бил предвиден вятър в тази част на океана — невъзмутимо продължи Женсийнг, — заради вас станциите са променили програмата. Охладените над океана въздушни маси ще бъдат насочени в друга посока.

— Но как… — започна Синяев и млъкна. Не си струваше труда да иска да му обясняват. Беше немислимо да научат и да разберат всичко наведнаж.

Приготвиха се бързо за път. Звездоплавателите имаха намерение да се върнат на острова и не взеха със себе си никакви вещи. Багажът на гостите се оказа обаче твърде обемист. Те щяха да останат на континента и взеха със себе си всичко, което носеха от Земята.

С тъга напускаха звездолета, на който бяха прекарали повече от три години.

— С този ли звездолет ще се върнем на Земята? — попита Широков.

— Разбира се, не — отговори му Миенион. — За вас ще построят нов, по последната дума на техниката. Нали на Сетито видяхте, че съвременните звездолети са много по-съвършени.

Олитата в три рейса откара всички на пристанището.

Всъщност това не беше пристанище, а просто кей. Една огромна площадка, построена от червени каменни плочи, нещо средно между гранит и мрамор, лъскави като огледало. Всяка плоча беше най-малко двадесет квадратни метра.

Щом калистяните и гостите им излязоха на кея, корабът, спрял на петдесет метра от брега, ги поздрави с протяжен, странно звънтящ звук. Въпреки голямата мощност на „сирената“ той не беше неприятен за слуха и притежаваше някаква своеобразна мекота.

— Мислех, че на Калисто няма сирени — каза Широков. — Нали те създават шум.

— Доскоро сирените бяха необходими при мореплаването — отговори му Гесиян. — Калисто е гореща планета и на нея често падат гъсти мъгли. Сега, разбира се, сирените не са вече нужни. Но морската традиция се е запазила.

Корабът се приближи.

Двамата приятели знаеха много неща за Калисто. Годините на полета не бяха минали за тях без полза. Те прочетоха всички книги, които имаше на звездолета, а и много неща научиха от разговорите с членовете на екипажа. Планетата вече не беше за тях загадъчна и непозната, но да четеш, е едно, а да се запознаеш непосредствено, е съвсем друго. И въпреки че бяха виждали такива кораби на рисунките и снимките, те с огромен интерес разглеждаха странния плавателен съд.

Той беше малък и много тесен. Ширината на палубата му не надминаваше четири метра. Нямаше нито мачти, нито комини. Корпусът му беше от сребрист метал и почти не се подаваше над водата. Цялата горна надводна част бе покрита с прозрачен похлупак със светлосинкав оттенък. Бордовете бяха съвсем ниски и затова изглеждаше, че по водата плува огромна стъклена лодка, обърната с кила нагоре.

Кеят беше значително по-нависоко от борда на кораба и хората, застанали там, гледаха кораба отгоре. Първото впечатление беше, че няма никакви палубни надстройки. А палубата представлявате гладка, тъмно оцветена повърхност, без никакъв ръб, сякаш беше покрита с линолеум. На три места се виждаха малки зелени кръгове.

Екипажът на кораба се състоеше от осем души. Моряците бяха облечени твърде своеобразно в костюми, каквито земните хора не бяха виждали досега. Панталоните им бяха къси до коленете, а мрежестите им фланелки — без ръкави. И панталоните им, и фланелките бяха светлосиви. Като всички калистяни, и те не носеха шапки.

— Същински деца — каза Синяев.

Наистина чудноватата униформа на моряците приличаше на лятно детско облекло. Отдалеч изглеждаше, като че ли на палубата са застанали черни момчета по гащета и фланелки.

— На този прозрачен похлупак не виждам никакъв отвор, през който да проникнем в кораба — каза Широков. — Или пък похлупакът се вдига като на олитата?

— Вгледайте се по-внимателно — отговори му Гесиян. — Входът е точно пред вас.

— Аз го виждам — каза Синяев.

Като се взря по-добре в повърхността на „стъклото“, и Широков забеляза тънка синя линия. Почти невидима на светлосиния фон, тя започваше от борда нагоре, извиваше се на дъга и отново се спускаше до борда, сякаш някой с тънка четка бе нарисувал арка.

В момента, когато Широков забеляза „вратата“, тя се дръпна навътре и се плъзна встрани. Образува се отвор. Край него се събраха осемте члена на екипажа.

Широков и Синяев очакваха, че от кораба ще прехвърлят до брега трап или някаква стълба, но стана нещо, което те съвсем не очакваха.

Каменната плоча, която изглеждаше така здраво и завинаги зазидана в кея, се помести и заедно с тях се спусна надолу. Кой и как бе привел в действие механизма на този оригинален подемник, те не забелязаха.

Входът към кораба се оказа точно пред тях, на същото равнище, и трябваше да направят само една крачка, за да стъпят на палубата.

Един от моряците излезе напред.

— Хората от Земята — каза той — са желани гости на кораба. Драго ни е да ви приемем. Моля, заповядайте.

Широков и Синяев трябваше първи да стъпят на борда на кораба. На Широков пак му мина през ума, че тяхното присъствие не е изгодно за Диегон и другите звездоплаватели — на тях почти не им обръщаха внимание; вниманието всецяло бе съсредоточено върху него и Синяев.

За тяхно учудване екипажът на кораба посрещна гостите твърде сдържано. Никой не се опита да ги прегърне. Моряците ги поздравяваха само с жест. Това беше резултат от няколкото думи, които Женсийнг каза така, че те не ги чуха. Още на звездолета Диегон беше изказал опасение, че едно прекалено възторжено посрещане може в края на краищата да бъде уморително за хората от Земята.

След тях на борда на кораба минаха всички членове от екипажа на звездолета. Женсийнг и другите калистяни останаха на брега.

— Скоро ще се видим — каза Женсийнг.

— Вие няма ли да дойдете с нас? — попита Широков, като неволно погледна Диени.

— Не. Корабът дойде за вас и за екипажа на звездолета. Населението на Атили ви очаква.

— Ще ми бъде много приятно, ако се настаните в моя дом — каза Гесиян. — Аз живея в Атили.

— Ние сме гости на Калисто — отговори Широков. — Благодаря за поканата, но ние ще живеем там, където ни настанят. Моето желание и желанието на другаря ми е да не се разделяме с нашите приятели и спътници от полета.

Диегон протегна ръка и нежно прекара пръсти по челото и косите на Широков.

— На всеки калистянин ще е приятно да му бъдете гости — каза той.

„Стъклената врата“ безшумно застана на мястото си. Каменната плоча с изпращачите се издигна и отново неразличимо се сля с кея. Корабът неусетно се отдели от пристана и бавно започна да се отдалечава.

Женсийнг и другите изпращачи вървяха по кея успоредно с кораба, но скоро изостанаха. Корабът се движеше все по-бързо и по-бързо. Дългият му тесен корпус леко пореше тъмната вода на океана, като оставяше след себе си разширяваща се бразда разпенени вълни. С почти недоловимо поклащане той се отдалечаваше от брега, увеличавайки скоростта си.

Минаха няколко минути и корабът се понесе така бързо, че гладката повърхност на водата край бордовете му се превърна в мяркащи се линии. Клатенето, което и без това почти не се усещаше, съвсем изчезна. Като стрела летеше той по водата; високи вълни се вдигаха пред острия му нос и със светкавична бързина оставаха далеко назад.

— Ако не е този похлупак — каза Синяев, — нямаше да може да се стои на палубата.

— Сигурно затова е и поставен — отговори Широков.

Но не мина много време и те разбраха, че капакът, който покриваше палубата, нямаше само това предназначение.

Оранжевият остров бързо се смаляваше. Все по-тънки ставаха пръстените на биениетостанцията.

Далече зад тях като малко клъбце се виждаше звездолетът.

Скоро островът съвсем изчезна. От всички страни се ширна равнината на океана. Корабът като исполинско торпедо се носеше стремително към вечно недостигаемата линия на хоризонта. Трудно беше дори да си представят колко силен щеше да бъде насрещният вятър при такава скорост, ако палубата беше открита.

От безоблачното небе се лееше ярката светлина на Релиос.

— Забеляза ли, че тук съвсем не е горещо? — попита Широков, застанал заедно със Синяев и другите на носа на кораба.

— Забелязах, но не зная как да си го обясня.

— Капакът, с който е покрита палубата, отслабва топлинните лъчи — обясни им един моряк.

— Значи — каза Широков, — и на калистяните е неприятна прекалената топлина?

— Съвсем не — отговори същият моряк. — Ние не намираме да е прекалено горещо на Калисто. А този похлупак е направен заради вас. По-рано имаше от друг материал. Смениха го. Ние се готвехме да ви посрещнем — поясни той — и знаехме, че на вашата планета не е така горещо като тук.

— И само затова ли са направили този огромен похлупак?

Морякът вдигна рамене.

— А защо не? — каза той. — Иначе трябваше да напуснете палубата и да стоите долу. Смятахме, че това няма да ви е приятно.

— Наистина — каза на руски Синяев и се разсмя, — какво по-просто! Чудя се, че не са построили специално за нас нов кораб.

Осведомеността на калистянина не ги учуди. Те знаеха, че докато бяха на Кетио, Калисто е получила много биениетограми, посветени на тях.

— Далеко ли е градът? — попита Широков.

— На две хиляди километра.28

— А колко време ще трае пътуването дотам?

— Четири часа?

— Охо! — каза Синяев. — Бързо се движи вашият кораб.

— Шестстотин километра в час.

— Та това е по-бързо от глисер. — Синяев каза думата „глисер“ на руски.

— Не ви разбрах.

— Моят другар казва — отговори му Широков, — че вашият кораб се движи по-бързо от най-бързоходните съдове на Земята. Вие ли сте командирът на кораба?

— В този рейс аз управлявам кораба — отговори му калистянинът.

Въпросът на Широков като че ли го учуди. Преди да отговори, той за минута се замисли.

Диегон се намеси в разговора.

— У нас няма командири и подчинени — каза той. — Всеки член от екипажа може да изпълнява еднакво добре длъжността на командира и всички други длъжности на кораба. Разпределянето на задълженията става по взаимно съгласие.

— Очаквах подобно нещо — каза Широков. — Бях уверен, че при вас е именно така — поясни той думите си.

— Обаче на звездолета — забеляза Синяев — работата стоеше малко по-другояче.

— Е, да, в един космически рейс. Там са необходими специални знания и опитност. Не всеки може да управлява звездолет.

Морякът предложи на гостите да разгледат кораба. Широков и Синяев с удоволствие се съгласиха. С тях тръгнаха и двама от екипажа — Диегон и Миенион. На кораба нямаше никакви стълби, които на Земята са тъй задължителен и характерен белег за корабите. За слизане във вътрешността си служеха с асансьори.

На три места — на носа, в средата и на кърмата — се виждаха кръглите площадки на подемниците, обградени с леко изпъкнали над палубата пръстеновидни ръбове, оцветени зелено. Шестимата свободно се събраха на едната от тях. Командирът на кораба натисна с крак пръстеновидния ръб там, където се намираше един почти незабележим педал, и площадката плавно се спусна надолу.

— Всичките им асансьори са направени по един принцип — каза Синяев. — Също такива бяха и на звездолета, и на кея.

— Нашите асансьори с кабинките повече ми харесват — отговори му Широков.

Те очакваха да видят каюти, но каюти нямаше. Нямаше и коридор. Вътрешността на кораба беше разделена с прегради на три отделения и всяко от тях имаше свой асансьор.

Корабът не беше пътнически. Широков и Синяев веднага научиха, че на Калисто отдавна не съществува морски транспорт. Всички превози се извършват по въздуха.

— За какво е предназначен този кораб? — попита Синяев.

— За научни изследвания в океана — отговори му морякът.

Носовото отделение, в което се спуснаха, беше командният пункт, откъдето се управляваше корабът. Подемникът се намираше в задната част на това помещение. Площадката се спусна до самия под и сякаш се сля с него. Пред тях имаше някаква машина, която закриваше вътрешността на помещението.

Когато я заобиколиха, пред очите на Широков и Синяев се разкри чудна гледка.

Стори им се, че по някакъв начин отново са се озовали на палубата. Пред тях и встрани се разстилаше равнината на океана. Над главите им беше небето с ослепително белия диск на Релиос.

Стените и таванът бяха абсолютно невидими.

Те обаче знаеха, че помещението се намира под ватерлинията и лесно се досетиха, че това е пак система от телевизионни екрани, само че по-съвършена от телевизионната система на звездолета. Липсваше решетката от рамките на отделните екрани, екранът беше един и обгръщаше цялото помещение освен пода и задната стена. Нещо подобно те бяха видели на звездолета за вътрешни рейсове.

Гостите на Калисто може би си помислиха, че тази гледка учудва само тях, но думите на Миенион показаха, че съвсем не е така.

— Поразително! — възкликна инженерът. — Виждам, че докато нас ни е нямало тук, техниката много е напреднала.

— Преди отлитането ни за Миени — обърна се Диегон към Широков — екраните на корабите по нищо не се различаваха от екраните, с които е снабден звездолетът. Този цял, ненасечен екран е новост за нас.

— Корабът е построен преди две години — обясни морякът.

— Има ли все още някъде екрани от стария тип? — попита Широков.

— Доколкото зная, няма. Защо са ни, щом новите са по-съвършени?

На командния пункт не стоеше никой. Нямаше дори кормчия, какъвто по навик очакваха да видят.

— Кой води сега кораба по курса? — попита Синяев.

Морякът посочи „машината“ зад гърба им. Това беше един гладък тъмносин куб, по който нямаше никакви уреди, бутончета и ръчки.

— Курсът е нанесен на картата. Корабът сам ще стигне до определеното място.

Морякът се приближи до поставения в средата на помещението втори куб, много по-малък по размери.

Гостите видяха, че в него имаше голям лист, на който със сини и червени цветове беше изобразена географска карта. Тя много приличаше на земните карти, имаше също такива меридиани и паралели.

— Това е участъкът от океана между Острова на небето и Атили — каза морякът. — А тази черна линия е нанесеният курс. Без намесата на командира корабът няма да се отклони.

— А подводните течения?

— Автоматът ги взема под внимание.

— Но щом корабът се управлява от автомат, защо е този голям екран?

— Корабът може да се управлява и ръчно. Ето гледайте!

Морякът натисна малко бутонче.

До този момент Широков и Синяев мислеха, че кубът е направен от прозрачен материал, но сега той изведнаж „угасна“ и те разбраха, че не е прозрачен. Сега стана тъмен на цвят и приличаше на пластмасов. Картата не се виждаше.

Предната му страна се отвори и се появи табло с множество бутончета.

— Това е пултът за ръчно управляване — каза морякът.

Усещаше се, че корабът забавя ход. Това се виждаше и на екрана.

— Когато картата е изключена, автоматът не може да работи. Двигателите спряха.

Морякът сложи пръсти върху бутончетата.

— Да направим кръг.

Ръцете на калистянина бяха извънредно гъвкави. Дългите им тънки пръсти можеха да извършват едновременно най-различни движения, непостижими за ръката на земния човек. Калистяните не правеха разлика между лява и дясна ръка, с двете си служеха еднакво.

Движенията на пръстите на командира, които бързо докосваха бутонче след бутонче, напомниха на Широков свирене на роял.

Двигателите отново заработиха. Леко наклонен на ляв борд, корабът описа по океана широк кръг.

— Следете какво ще правя — каза морякът. — Отклонявам кораба от курса. Насочвам носа му в противоположната посока. А сега отново включвам автомата. Внимавайте какво ще стане по-нататък.

Той говореше и привеждаше думите си в изпълнение.

Кубът отново стана прозрачен. Появи се картата. До черната линия на курса се виждаше малка точка, която бавно се движеше.

— Какво е това? — попита Широков.

— Сигурно е мястото на кораба — каза Синяев.

— Точно така. Тази точка е нашият кораб. Сега автоматът ще го изведе на верния път.

Широков и Синяев наблюдаваха движенията на малката точка, видяха как тя тръгна обратно, направи полукръг и после се сля с черната линия.

— Благодаря! — каза Широков. — Много е интересно.

— Ако нямате нищо против, да продължим разглеждането на кораба — предложи морякът.

Средното помещение се използуваше от екипажа за живеене и работа. Тук имаше много уреди и апарати с непонятно предназначение и непозната конструкция. Гостите не задаваха въпроси; беше им ясно, че това са съоръжения за научна работа.

— Не сте ли гладни? — попита морякът. — Тук има всичко необходимо.

Широков и Синяев отказаха. Те наистина не чувствуваха глад.

След като разгледаха помещението за живеене, минаха в третия отсек. Тук се намираха двигателите на кораба.

„Машинната зала“ беше малко помещение със стени, под и таван от метал. Един до друг стърчаха четири дълги, като че ли стоманени цилиндри. От тях излизаха гъвкави тръби, които се губеха под пода.

Командирът на кораба обясни, че всеки цилиндър е двигател. Тръбите ги свързват с агрегатите за управляване. Всеки е зареден за няколко години непрекъсната работа.

— Обслужващ персонал не е нужен — каза морякът. — Те не изискват никакви грижи.

Обясненията на калистяните винаги се отличаваха с яснота, но този път Широков и Синяев изобщо не разбраха на какъв принцип работят двигателите. Това не бяха нито турбини, нито реактивни мотори. Нещо, което се намираше зад кърмата, привеждаше цилиндрите в движение. Показаха им и чертежите, но пак не им стана по-ясно. На края на всеки цилиндър имаше по три удължени конуса, сякаш втикнати един в друг.

Някакво сложно чувство възпря Широков и Синяев да задават нови въпроси. И двамата се престориха, че всичко са разбрали. Синяев неочаквано заяви (на руски), че техниката на калистяните започва да го дразни.

— Просто сме уморени — отговори му Широков. — Твърде много впечатления наведнаж.

Задната стена на машинното отделение не беше от метал. Прозрачна и много тънка плоскост с размери два на три метра отделяше помещението от океана и служеше за кърма на кораба. Зад нея бурно кипеше бяла пяна. От време на време дълбоко сред „врящата“ пяна се мяркаха лъскави кръгове.

— През тази стена — поясни командирът — могат да се преглеждат външните краища на двигателите, когато не работят. Това правим при всеки престой на кораба в пристанището.

— Ами ако стената се счупи?

— Ако такава опасност съществуваше дори само теоретично — последва отговорът, — ние никога нямаше да ви позволим да влезете тук.

— От какво е направена?

— От особен вид стъкло.

— Струва ми се, че е твърде рисковано да се използува стъкло на такова място.

— То е повече от здраво. Практически е невъзможно да бъде счупено, без да се приложат специални методи.

„Релиос Витини“

— Знаеш ли какво ми харесва най-много? — попита Синяев, когато, след като разгледаха машинното отделение, отново се качиха на палубата. — Тишината. Всичките им машини работят безшумно.

— Отдавна е известно, че шумът е вреден — отговори Широков. — Но за съжаление нашата техника още не може да го премахне. В бъдеще това непременно ще стане. И машините на Земята ще работят безшумно както тук.

Стояха сами на носа на кораба. Както и по-рано на звездолета калистяните не им натрапваха своята компания. Те с удоволствие разговаряха с гостите, но инициативата предоставяха винаги на тях. Широков и Синяев отдавна бяха свикнали с естествената и непринудена деликатност на приятелите си. Затова, когато Миенион дойде при тях явно с желание да се намеси в разговора им, те разбраха, че има да им каже нещо важно.

— Наближаваме мястото, което вече двеста и петдесет години е свещено за калистяните — каза инженерът. — Ние предприехме пътуването по море именно за да се отбием най-напред тук. Ако нямате нищо против, с готовност ще ви покажем паметника на миналото.

— Как може да имаме нещо против? — каза Широков. — Ще бъдем дори много доволни.

— Паметникът навярно се намира на някой остров? — попита Синяев.

— Не, на дъното на океана. Тук не е много дълбоко. Калистяните често го посещават. Посещението е задължително и за нашите деца, когато започва обучението им.

— Готови сме.

— Корабът ще стигне на определения пункт след няколко минути.

— С водолазни костюми ли ще се спуснем на дъното, или на кораба има подводница? — попита Широков.

— Нито едното, нито другото — отговори му Миенион. — На това място дълбочината е седемстотин метра. Ще се спуснем с кораба.

Синяев кимна. Сякаш бе очаквал точно такъв отговор. Надводният кораб същевременно беше и подводен. Напълно естествено!

Корабът започна да забавя ход.

— Тук — каза Миенион.

Вълните, надигнати от стремителния ход на кораба, се успокоиха. Наоколо се простираше почти неподвижна гладка повърхност. Съвсем безоблачното в началото на пътуването им небе се покри с леки перести облаци. Широков забеляза няколко птици, които летяха много високо.

— На какво разстояние оттук е сушата? — попита той.

— На сто и двадесет километра. Сега сме в пролива, който разделя двата континента.

— Зная го — каза Синяев. — Виждал съм го на вашите карти.

— Разрешете да се спускаме — обърна се към него командирът на кораба.

— Не съм аз, който трябва да разрешавам — отговори Синяев и леко сви рамене. — Ние сме гости. Домакините тук сте вие.

— Не трябва ли да напуснем палубата? — попита Широков.

— Разбира се, не. Водата не може да проникне тук.

Корабът започна бавно да се потопява.

Широков с тревога гледаше как равнището на океана все по-високо се издига по борда. Той имаше доверие в техниката на калистяните, но не можеше да си наложи да бъде така невъзмутимо спокоен като другаря си. Похлупакът изглеждаше много крехък и тънък. На дълбочина седемстотин метра налягането трябва да е огромно.

— На каква дълбочина може да се спусне корабът? — попита той.

— На два километра. Материалът на похлупака и формата му могат да издържат налягане до двеста килограма на квадратен сантиметър.

Широков нищо не каза. Всецяло бе погълнат от предстоящата гледка. Никога не беше имал случай да се спуска под вода, а сега ще види и подводния свят на непознатата планета.

Повърхността на океана се сля над тях. Блясъкът на деня се превърна в син здрач. Широков и Синяев свалиха тъмните си очила.

Съвсем наблизо видяха плъзгащи се сенки, навярно бяха морски животни, но не можеха да ги разгледат.

Корабът се спускаше все по-дълбоко и мракът постепенно се сгъстяваше. Тънкият похлупак сякаш се разтопи във водата и стана невидим. На хората им се струваше, че между тях и бездната на океана няма никаква преграда.

— Защо не запалят прожектори? — попита Синяев. — Или тук няма?

— Разбира се, че има — отговори му Диегон, който стоеше до него на носа на кораба заедно с другите калистяни освен командира. — Но по традиция се приближаваме към паметника без светлина. Нищо не бива да нарушава покоя на това място.

— Интересно — каза Синяев. — Изглежда, че вие имате твърде много традиции. Тази е вече втора.

— А каква беше първата? — попита Широков.

— Ами че сирената на кораба. Не помниш ли какво ни разказа Гесиян на острова?

— Калистяните почитат паметта на предците си — каза Диегон. — Традициите ни свързват с тях.

Корабът се спускаше много бавно.

„Колко жалко, че не можем да разгледаме водните обитатели“ — помисли си Широков.

Беше ясно, че скоростта на потопяването напълно зависи от калистяните. Навярно и това бе една от традициите им. В бавното приближаване към загадъчния паметник имаше нещо тържествено.

Минаха десетина минути и светлината съвсем изчезна. Настана непрогледен мрак.

— Гледайте! — каза Диегон и Широков почувствува, че калистянинът протегна в тъмното ръката си.

Пред тях, дълбоко долу се показа смътно различим светещ облак. Не можеше да се определи какъв е източникът на тази светлина, но светлината като че ли беше електрическа. Сякаш в дълбината на океана горяха мощни лампи, осветявайки нещо, засега още невидимо.

Раздаде се гласът на Бияинин. Говореше на руски:

— Векове наред на Калисто господствували гнет, насилие и безправие. Трудещото се население, както на Земята, се борило срещу господарите за права и за по-добър живот. Многото въстания били жестоко потушавани. Преди петстотин години — по земно пресмятане — избухнало най-голямото, решаващо и последно въстание. Това било вече гражданска война, кръвопролитна, но кратка. Класата на господарите била заличена от лицето на планетата. Започнала епохата на свободно развитие на обществото. През време на войната господарите заловили двеста и десет най-видни революционери. Натоварили ги на един кораб и ги откарали сред океана. По онова време имало търговски кораби. Този кораб носел името „Диеси“. То съответствува на думата „Надежда“. На сто двадесет и третия ден от 2137 година на това място на океана, където се намираме сега, „Диеси“ бил потопен заедно с хората.

— Ще видим паметник на „Диеси“? — попита Широков.

— Не, тук е самият кораб. Калистяните са запазили историческия кораб. Но сега той не се нарича „Диеси“. На борда му е написано друго име.

— Какво?

— „Релиос Витини“.

— „Слънце на свободата“ — преведе Синяев. — Много красиво име.

— Гибелта на двеста и десетте най-добри синове на народа станала причина цялото население с изключение на господарите да премине на страната на въстаналите.

И войната завършила. Двеста и десетте били последните жертви.

Корабът все така бавно се приближаваше към сияещия облак, който ставаше все по-ярък. Когато стигна до целта и увисна неподвижно на триста и четиридесет метра над дъното, хората видяха поразителна гледка.

Под седемстотинметровия слой вода в правилен кръг на равно разстояние една от друга се извисяваха двадесет и две високи мачти. На всяка от тях висяха по две кълба, които изпускаха силна светлина. Виждаше се и най-малката подробност по дъното. То сякаш беше старателно почистено — нямаше нито камъни, нито растения — гладка, плоска равнина.

В средата на осветения кръг се виждаше дълъг кораб, вишнев на цвят, затънал в дъното до ватерлинията. По него не личаха никакви повреди, изглеждаше, като че ли току-що е спуснат от стапела на корабостроителния завод. На късата му предна мачта „се развяваше“ зелено знаме. Не на кърмата, както на земните кораби, а в средата на корпуса му със зелени букви блестеше гордото име на кораба „Релиос Витини“.

На дъното на океана той стоеше съвсем правилно и със своето някак странно вкаменено знаме изглеждаше толкова „жив“, че отсъствието на хора по палубата му беше някак неестествено. Неволно възникваше представата, че под кораба не е дъно, а водна повърхност, че ей сега той ще потегли и на палубата му ще се появят хора.

Но никой не се появяваше. Неподвижно стоеше славният паметник на трагедията, станала преди петстотин години, запазен от хората на дъното на океана — мавзолей на героите на калистянския народ.

Синяев пръв наруши мълчанието.

— Как сте успели да запазите всичко това толкова дълго време? — попита той, без да се обръща към някого.

— „Релиос Витини“ — отговори му един от калистяните — е потънал точно на това място и в това положение, в което го виждате. Ние не сме го премествали, а само сме го покрили със смес, която го предпазва от действието на водата и времето. Така той ще стои хиляди години. Вас навярно ви учудва видът на знамето? Това е истинското знаме на кораба и то си има своя история. Материята на знамето е напоена с вещество, което, съединено с водата, го е вкаменило. Мачтите и лампите са поставени по-късно, преди петдесет-шестдесет години.

— Как се захранват с енергия лампите?

— Източникът на енергия е в тях самите. Те могат да горят неограничен брой години.

Широков си представи исполинската работа, която са извършили калистяните, за да поставят мачтите, кълбата, пък и за да запазят самия кораб. Струваше му се, че би било по-лесно да издигнат „Релиос Витини“ на повърхността, но разбираше и величието на този паметник тук, на океанското дъно, и неволно се прекланяше пред хората, които не се бяха поколебали пред трудностите на своя план.

В този странен от земно гледище паметник имаше нещо трогателно и същевременно грандиозно.

И отново, както преди много години, в деня, в който бе умрял Щерн, калистяните коленичиха и протегнаха ръцете си напред с длани надолу. Сега прощалният им жест беше в памет на ония, които преди петстотин години са загинали на този кораб.

И без да се уговарят, Широков и Синяев едновременно коленичиха до своите приятели. Тук, на Калисто, те по калистянски изразиха уважението си към героите, чиято памет така свято се почиташе на планетата.

Корабът направи кръг над „Релиос Витини“ и пак така бавно започна да се издига. Всички, застанали на палубата, не откъсваха поглед от подводния паметник, докато той не изчезна в облака светлина, който постепенно потъмняваше.

Корабът увеличи скоростта на издигането си и след няколко минути излезе на повърхността на океана, от синята дрезгавина в белия блясък на деня. Лъчите на Релиос бързо изпариха водата по прозрачния му „покрив“ и той се понесе напред с предишната си скорост.

— Каквото и да видя на Калисто — каза Широков, — никога няма да забравя тази гледка.

— И аз също — обади се Синяев.

Атили

След ярката светлина и нажежения въздух на улицата прохладата и мекият полумрак в стаята действуваха успокоително върху възбудените им нерви.

Широките прозорци — арки, без рамки и стъкла, бяха закрити с нещо тъмножълто, което правеше светлината вътре в дома подобна на слънчевата. Очите, уморени от блясъка на Релиос, отпочиваха в тази приятна светлина.

Стаята беше много своеобразна.

Стените бяха високи шест-седем метра, бледозелени и изглеждаха порести. Почти до тавана, на половин метър от него, имаше широк корниз. Таванът като че ли беше от тъмно стъкло и в него ясно се отразяваше цялата обстановка на стаята.

Непостланият под, гладък и блестящ като идеално лъснат паркет, за разлика от тавана, не отразяваше нищо. Беше блестящ и същевременно изглеждаше матов. По равната му вишнево оцветена повърхност нямаше нито един ръб.

Ъглите на стаята не бяха прави, а заоблени.

В средата имаше малък неограден фонтан. „Водата“ му бе златистозелена. От фонтана лъхаше прохлада като от истинска вода, но струите му падаха съвсем безшумно.

Мебелите бяха удобни и своеобразно красиви, не със земна, а със своя, непривична за хората от Земята калистянска красота. Всеки предмет по изящната си изработка и подбрани багри изглеждаше като произведение на изкуството. Причудливо извитите крачета на „креслата“, панелите, вратичките — всичко беше от някакъв странен материал, който не приличаше на нищо земно, беше прозрачно дълбок, блестящ и матов едновременно.

Цветовете на мебелите хармонираха с цвета на стените. Преобладаваха зелените тонове.

Нито един от мебелите не бе поставен до самата стена, което също беше необичайно. Дълги ниски „саксии“ от зелено „стъкло“ с растения заемаха свободното пространство зад мебелите, широко почти метър и половина.

Тази калистянска флора повече от обстановката напомняше на хората, че не се намират на Земята. Те не видяха нито едно листче, нито едно цвете, които поне малко да приличат на земните.

Цветята имаха преливащи светлосини и странно златисти оттенъци. Листата, свити на тръбички, бяха зелени, което особено учудваше тук на Калисто, където растителният свят обикновено имаше червени и оранжеви тонове.

— Това са специално отгледани стайни растения — каза Сийнг. — И са поставени тук за вас.

В стаите цареше дълбока тишина. Нито звук не проникваше и отвън, макар че къщата беше в центъра на огромния град.

Тъмножълтата „завеса“ едва забележимо плавно се поклащаше и ритмичното й движение действуваше приспивно.

Широков съсредоточено гледаше това нещо, което закриваше прозореца, с надежда да заспи най-сетне, но сънят упорито не идваше.

И Синяев, който лежеше на другия диван, не можеше да заспи.

Пред мисления поглед на приятелите стояха картините, минали пред очите им за сравнително малкото часове от първия им ден, прекаран на Калисто. Впечатленията бяха толкова много, че споменът за тях щеше да им стигне за цял живот, а днес беше едва първият ден от многото, които им предстояха.

Чувствуваха се толкова уморени, че дори самото неподвижно лежане на меката постеля, тишината, която цареше в дома, и прохладният полумрак им доставяха физическа наслада.

Дано само по-скоро заспят!

Широков мечтаеше да дойде Сийнг и да им даде сънотворното средство, действието на което те два пъти бяха изпитали на звездолета, но нямаше никаква вероятност да дойде калистянският лекар. Гостите бяха изразили желание да си починат и тъй като вече добре познаваха калистяните, не се съмняваха, че желанието им ще бъде изпълнено като нещо свято. Докато те сами не повикат, никой няма да влезе при тях, а къде и как да намери Сийнг или друг лекар, Широков съвсем не знаеше. Освен това беше тъй уморен, че му се струваше невъзможно да стане и да излезе от стаята.

Те мълчаха, всеки в себе си преживяваше още веднаж събитията от този ден.

Приземяването на звездолета, посрещането им на острова, странният „автомобил“, който не се подчинява на законите на притеглянето, пътуването по океана с подводно-надводния кораб и особено приказното видение на „Релиос Витини“ на дъното на океана занимаваха мислите им и прогонваха съня.

И най-сетне Атили!

Те не можаха добре да разгледат града, но онова, което успяха да видят, им направи силно впечатление.

Атили бе град на дворците. Те не видяха нито една сграда, която да не може да се нарече дворец; всяка заслужаваше специално описание. А при това знаеха, че Атили съвсем не е най-големият и най-населеният град на Калисто. Той беше „покрайнина“, най-северният от градовете на континента, значи, нещо като провинция по земните представи. Повечето калистяни предпочитаха да живеят близо до екватора.

Градът се простираше като дълга лента по крайбрежието и в него навярно имаше не по-малко сгради, отколкото в Москва, Лондон или Нюйорк, но обширни пространства с оранжевочервена растителност отделяха къщите една от друга. Атили заемаше невероятно огромна площ.

Корабът, който ги докара от Острова на небето, наистина се движеше с малка скорост, но все пак цели три часа плува покрай застроения бряг, докато стигне центъра на Атили. Почти всички сгради имаха широки, украсени със статуи стълбища, които слизаха до самата вода. Тези стълбища и плоските покриви подчертаваха приликата на калистянската архитектура с древноегипетската, забелязана още при първото запознаване на земните хора с постройките на Калисто.

В центъра на града видяха червен каменен кей, до който спря корабът.

Посрещането, устроено им от жителите на Атили, бе наистина грандиозно. Много време, преди да се покаже градът, стотици плавателни съдове с най-различни размери и конструкции вече придружаваха кораба. Широков и Синяев се учудиха на големия брой кораби, понеже знаеха, че морският транспорт вече е излязъл от употреба. Но им обясниха, че това са плавателни съдове за разходка, нещо като яхтите на Земята.

Небето беше изпълнено с летящи с крила калистяни. Бяха хиляди. Над тях летяха безброй олити.

На кея се беше събрало неизброимо множество. Навярно цялото население на града, а може би и много калистяни от други градове бяха дошли за посрещането. Широков и Синяев запомниха само разноцветните дрехи и цветята, с които беше посипан целият път от пристанището до този дом.

Хората от Земята и дванадесетте калистянски звездоплаватели бяха изнесени на ръце от кораба до брега.

Широков и Синяев знаеха, че Женсийнг, Гесиян и другите, останали на острова, са излетели за Атили веднага след тях, но не видяха никого от своите „стари“ познати, които положително бяха сред тълпата. Ако това бе на Земята, познатите непременно биха дошли при героите на деня.

Повече от два часа ги носеха, като ги предаваха от ръце на ръце, и така бавно шествуваха сред неизброимата тълпа. Шествието беше радостно и вълнуващо, но за Широков и Синяев то се превърна в жестоко мъчение, което обаче не можаха да забележат дори обикновено много чувствителните и внимателни калистяни.

Когато пред къщата най-сетне ги оставиха да стъпят, двамата гости на Калисто бяха едва ли не припаднали. Но те намериха сили да скрият страданието, неволно причинено им от гостоприемните домакини. Не искаха да помрачават радостта им от посрещането, защото знаеха много добре, че калистяните ще изпаднат в отчаяние от своята непредвидливост.

Причина за мъченията им бяха лесно поносимите за калистяните лъчи на Релиос, който изливаше нетърпим зной върху планетата. В главата и на Широков, и на Синяев бучеше, мислите им се объркваха, тялото им се обливаше с гъста, лепкава пот. Почувствуваха се щастливи, когато, придружени от Диегон, Сийнг и един непознат калистянин, влязоха в прохладните стаи.

Едва тук, страхувайки се от топлинен удар, Широков каза на Сийнг в какво състояние се намират.

Думите му явно поразиха и огорчиха тримата калистяни, но те, без да губят време за извинения, веднага се заловиха за работа.

Отведоха гостите в едно помещение, в средата на което имаше голям басейн, бързо ги съблякоха и ги потопиха във водата с необикновен светлосин цвят. Сийнг донесе два съда, много приличащи на чаши за вино, пълни с безцветна течност, и помоли Широков и Синяев да я изпият. Мислите им веднага се проясниха.

После старателно избърсаха пациентите си и ги облякоха в леки калистянски дрехи, понеже техните бяха целите мокри от пот, а багажът им бе останал на кораба.

Всичко се извършваше бързо и мълчаливо.

Когато влязоха в стаята с фонтана, Сийнг настоя да легнат на „диваните“ и едва тогава мрачно каза:

— Никога няма да си простя това.

Диегон само го погледна и в погледа му се четеше горчив упрек.

— Сега ние се чувствуваме съвсем добре — каза Широков.

— Бяхте длъжни да ни предупредите много по-рано — рече калистянинът, името на когото още не знаеха. — Трябваше да се обърнете към когото и да било край вас. Един от двама ви е лекар, той знае на каква опасност е излагал себе си и другаря си.

— На кого е тази къща? — попита Широков, за да избегне необходимостта да признае, че именно той е лекарят.

Калистянинът учуден погледна Широков. Въпросът явно го озадачи.

— Къщите не могат да принадлежат на някого — отговори Диегон. — Те принадлежат на всички. Също както и всичко друго. Тази къща е подредена специално за вас по указанията на Гесиян и Сийнг. Хората, които са живели тук, са се преместили в друга. В Атили къщите са повече, отколкото са необходими на населението му.

— Ако къщата е била заета — каза Синяев, — по-удобно би било да обзаведете за нас някоя друга. Която и да е. Защо е трябвало да безпокоите хората?

— Не се тревожете. Калистяните често се преместват от една къща в друга или от един град в друг. Тук е удобно за вас дори само за това, че има фонтани, а фонтани няма във всяка къща. Не всички обичат прохладата.

— Ами личните вещи… — започна Широков, но млъкна, без да довърши фразата си.

Тук, на Калисто, земните представи и понятия бяха неприложими. Думите „частна собственост“ отдавна са изчезнали от съзнанието на калистяните. Въпросът, който искаше да зададе, щеше да им се стори безсмислен.

— Според мен най-добре ще е да заспим — каза Широков. — Днес ни се струпаха твърде много впечатления.

— Така е — съгласи се Сийнг. — Сега спете тук.

Донесоха чаршафи и възглавници. Те бяха също като земните. Материята им бе тънка и лъскава. Разбира се, от одеяла нямаше нужда при този свръхтропичен климат.

Беше следобед и на улицата бе още съвсем светло. Широков попита не може ли с нещо да се закрият двата огромни прозореца на стаята.

Непознатият калистянин отиде до единия прозорец. Широков и Синяев не забелязаха какво направи той там, но двата огромни прозореца изведнаж се покриха с нещо като мъгла, която бързо се сгъстяваше.

— Какъв цвят предпочитате? — попита калистянинът.

— Как какъв? — учуди се Синяев.

— С какъв цвят да закрия прозорците? Със зелен, син или жълт?

— Нека да е жълт.

„Завесата“, закрила прозореца, се обагри в жълто.

— Така добре ли е?

— Много добре, благодаря!

За кой ли път през този забележителен ден Широков и Синяев мълком се спогледаха. Станалото беше съвсем непонятно, но нито единият, нито другият зададоха някакъв въпрос. Бяха извънредно уморени. Имаха много време занапред.

— Ще спите до сутринта — усмихнат им каза Сийнг на излизане.

Ако знаеше, че тъй дълго няма да могат да заспят, той, разбира се, щеше да се върне и да им помогне да надвият безсънието. Но Сийнг не беше вече в къщата. Както и другите калистяни, завърнали се от космическия рейс, той бързаше да се види с близките си, които се бяха събрали в Атили и отдавна го очакваха.

Широков и Синяев бяха сами в просторния дворец, предоставен на тяхно разположение за цялото време, което щяха да прекарат в Атили.

Бяха им показали къде е „трапезарията“ и как да си послужат с апарата, от който можеха да получат каквито поискат ястия или напитки, без да излизат от дома.

До стаята, в която лежаха сега, видяха друга, доста по-малка, но пак така красиво наредена. В нея имаше няколко „шкафа“ със седмоъгълни вратички. „Шкафовете“ бяха пълни с най-различни вещи за домашна употреба, поставени и наредени безупречно; навярно тук имаше всичко, каквото би им потрябвало. Казаха им, че тези неща сега принадлежат на тях и могат да ги ползуват, както си искат.

— Всичко, каквото ви потрябва и не го намерите тук — рече калистянинът, — ще ви бъде доставено на минутата. Само трябва да кажете. Старахме се нищо да не пропуснем, но може нещо да не сме предвидили.

— Колко грижи ви създадохме — каза Широков.

— Ние сме ви задължени за гостоприемството, оказано на Земята на Диегон и другарите му.

— О, ние съвсем не ги посрещнахме така.

— Вие не сте знаели — каза Диегон. — Вас никой не ви беше предупредил за нашето долитане.

Освен трите стаи и стаята с басейна в къщата имаше още няколко помещения, но запознаването с тях трябваше да отложат за другия ден.

В края на краищата и двамата заспаха почти едновременно и спаха дълбоко, непробудно, чак до сутринта.

„Вълшебно царство!“

Когато на другия ден Широков се събуди, отначало му се стори, че изобщо не е спал. През жълтите „завеси“ проникваше същата светлина както и преди. Но като погледна часовника си, разбра, че не е вечер, а късно утро.

Синяев още спеше.

Широков стана и отиде до прозореца. Много го интересуваше загадъчната мъглица, която закриваше прозорците.

Отблизо видя, че е полупрозрачна и усети как въздухът отвън свободно минава през нея. „Завесата“ леко се поклащаше, смътно се провиждаха контурите на дърветата и дори можеше да се различи морето. Тя сякаш беше тънка тъкан или пък дебело тъмножълто стъкло.

Протегна ръка и усети еластична съпротива.

Как „да отвори“ прозореца?

Широков помнеше на кое място се приближи вчера непознатият калистянин, за да „затвори“ прозореца. Погледна натам и веднага видя четири малки бутончета, различни по цвят — бяло, синьо, зелено и жълто. Едното бутонче (жълтото) сякаш беше хлътнало малко в стената.

Широков го натисна.

Бутончето потъна още по-дълбоко и тутакси цветът на „завесата“ стана по-тъмен.

„Ясно! — помисли си той. — Колкото по-силно натискаш бутончето, толкова по-плътно става пердето. Трябва да върна бутончето в изходното му положение и прозорецът ще се «отвори».“

Той се опита да хване с пръсти копчето на бутончето, но не успя. Бутончето бе много малко.

„Навярно тук има бутонче за блокиране“ — помисли си Широков.

Натисна бялото. Жълтото тутакси изскочи навън. „Завесите“ бързо просветляха и изчезнаха. В стаята нахлуха лъчите на Релиос.

— Просто и удобно — гласно каза Широков.

Механизмът наистина бе много прост. Но онова, което той управляваше, беше съвсем непонятно. Какво закриваше прозорците? Газ ли?

Широков натисна бялото бутонче, без да сваля очи от прозореца.

Видя как огромният отвор се забули с полупрозрачна мъглива ципа. Тя се разстла изведнаж по целия отвор, сякаш тънък слой от въздуха загуби изведнаж чистотата и прозрачността си.

Сърцето на Широков затуптя по-бързо. Всичко, което е непонятно, вълнува.

Предпазливо започна да натиска синьото бутонче.

И колкото повече потъваше то в стената, толкова по-тъмносиня ставаше загадъчната ципа.

Широков за трети път натисна бялото. Прозорците „се отвориха“.

Той се върна към леглото си.

Не! Невъзможно беше да разгадае каква е същността тук! Това не му напомняше нищо познато. Ще трябва да попита.

Синяев още спеше. Широков нямаше търпение и реши да го събуди.

— Добро утро!

Георгий Николаевич отвори очи и в първия миг сякаш не разбираше къде се намира. Смаяно огледа стените, тавана и цялата обстановка в стаята, после седна в леглото и весело се усмихна:

— Добро калистянско утро! Нима наистина сме на Калисто?

— Ако обстановката не те убеждава, стани и погледни през прозореца. Аз тъкмо го отворих. Много интересно нещо.

Широков разказа за току-що направените експерименти.

Думите му обаче не направиха никакво впечатление на Синяев.

— Оранжевият остров — каза той. — „Релиос Витини“, Атили нали не бяха сън?… Преди да се събудя, сънувах, че съм на борда на звездолета. Дълго ли сме спали?

— Почти четиринадесет часа.

Синяев се озърна, сякаш търсеше нещо.

— Чудно, че още не са донесли вещите ни. Никак не ми се иска да обличам калистянския костюм, а нашите сигурно още не са изсъхнали.

— Калистяните не искат да ни безпокоят — каза Широков. — Докато сами не повикаме, никой няма да дойде.

— А как ще направим това?

Широков сви рамене:

— Не зная, ще видим.

— Не се обличай — каза Синяев. — Да идем първо в басейна. Тук все пак е твърде горещо.

Широков с удоволствие се съгласи. Той се чувствуваше малко отпаднал, главата му тежеше. Така се чувствува човек, прекарал нощта в прекалено затоплена стая.

Лесно намериха помещението с басейна. Той беше напълнен с чиста и съвсем безцветна вода. Вчерашната, те добре помнеха, имаше светлосин оттенък.

Басейнът беше толкова голям, че можеха да плуват в него. Явно водата бе от друг „сорт“. Тя леко пощипваше тялото, напомняйки нарзанови бани29.

Като излязоха от басейна, се почувствуваха съвсем освежени. От отпадналостта и тежестта в главата нямаше и следа.

Не им се искаше да обличат калистянските дрехи, но трябваше да признаят, че те са много удобни. Бяха леки, почти без тегло, и никак не пречеха на движенията.

— Първото, което трябва да направим, е да извикаме Сийнг — каза Широков.

— Защо именно Сийнг? Може Гесиян или Диени.

Широков трепна и внимателно погледна приятеля си.

Дали случайно или нарочно спомена той това име?

Лицето на Синяев беше невъзмутимо.

„Случайно е“ — реши Широков.

— Защото температурните условия на Калисто — отвърна той — са така необичайни за нас, че докато свикнем, трябва постоянно да бъдем под лекарски надзор. Ако повикаме Гесиян, Сийнг може да се обиди.

— Калистяните никога и за нищо не се обиждат.

— Все пак по-добре да повикаме Сийнг.

— Да идем да търсим „телефон“. Те навярно не са забравили да ни оставят наставление как да си послужим с него.

От къпалнята излязоха през друга врата. На прага Синяев случайно се обърна и успя да забележи как водата от басейна със смайваща бързина изчезна. После със същата бързина отново се напълни.

Широков вървеше пред Синяев и не видя това.

Синяев му го разказа.

— Вероятно — рече Широков — автомат управлява водата в басейна. През точно определено време водата се сменя.

— Съмнявам се. Ако е така, водата можеше да се смени, докато бяхме в басейна. Не, не е автомат. Във всеки случай не е сляп автомат. Да се върнем. Искам да проверя едно мое предположение.

Тъй бързо се съблече и се хвърли във водата. После излезе от басейна и застана край него, като внимателно наблюдаваше водата. Широков не по-малко от Синяев се заинтересува от опита.

Минаха няколко минути, но водата не се сменяше.

— Виждаш ли! — каза Широков.

— Не, това не може да бъде. Уверен съм, че предположението ми е вярно. Моля ти се, изкъпи се и ти.

Широков не остави да го молят.

Той поплава малко, после излезе от водата и когато двамата се облякоха, водата изчезна. Новата вода беше тъмносиня, също като онази, която бяха видели вчера.

— Сега ясно ли ти е? — тържествуваше Синяев. — Автоматът е така настроен, че сменя водата, след като се изкъпят двама души. Освен това той чака, докато се облекат. Може да поискаме още веднаж да се окъпем.

— Да, явно е, автоматът „вижда“. Но къде е той?

Те внимателно огледаха помещението. В него нямаше нищо друго освен басейна и малък седмостенен шкаф само с чаршафи и пешкири. Стените и таванът, тъмносини на цвят, бяха сякаш от пластмаса, а подът и стените на басейна — от някакъв бял материал, полиран до блясък. Не видяха нищо, което да прилича на управляващ апарат. Светлина, идваща неизвестно откъде, осветяваше помещението.

— Изглежда, че автоматът е скрит в стената — каза Широков. — Мен повече ме интересува друго; защо водата е различна? Най-напред беше безцветна като обикновена вода, а сега е светлосиня, почти синя. Такава беше и вчера. Дали това не означава, че калистяните се къпят три пъти на ден и всеки път водата притежава различни свойства?

— Сигурно е така.

— Но нали на тях не им е горещо. Защо ще се къпят толкова често? Мисля, че това е направено специално за нас.

— Сега ние използувахме и водата за обедното къпане. Басейнът се напълни за вечерното.

— Добре! Ами ако поискаме да се окъпем за четвърти път?

Синяев отрицателно поклати глава.

— Не бива. Трябва да попитаме Сийнг.

— Да, прав си. Тук има нещо, свързано с медицината.

Те отново минаха през същата врата. Стаята зад нея беше малка — не повече от осем квадратни метра. Стените й бяха драпирани с плътна мъхеста материя — нещо като кадифе. Със същата материя бе облицован и таванът. Подът меко потъваше под стъпките им. Беше порест и приличаше на сюнгер.

От тавана на дълга верижка висеше някакво кълбо, на цвят стоманеносиво. На стената видяха малко табло с три бутончета.

— Какво е това? — попита Синяев.

— Въпросът ти не е отправен към когото трябва. И аз зная колкото тебе. Навярно е апарат за някакво облъчване. Разположението на стаята до къпалнята доказва това. Никак не ме учудва, че тук има апарат. Калистяните живеят почти два пъти по-дълго от нас. Без специални мерки за подкрепяне на организма не може да се постигне това. Четох, че по-рано продължителността на живота им била като нашата. Водата в басейна и този апарат имат една и съща цел.

Зад стаята за облъчване имаше просторна зала с много шкафове, още по-чудновати по форма от онези, които видяха досега. „Шкафовете“ бяха толкова прозрачни, че изглеждаха почти невидими. Бяха пълни с книги и някакви апарати. Край тях имаше ниски кресла и осмоъгълни маси.

Без да се бавят, продължиха нататък. Минаха през „трапезарията“, която бяха видели вчера. Тук имаше само маса и няколко кресла (столове калистяните изобщо нямаха). В ъгъла — голям апарат за доставянето на храната. Няколко черни статуи и своеобразни „саксии“ с цветя украсяваха стаята.

— Не си ли гладен? — попита Широков.

— Гладен съм, но после ще ядем. Нека да разгледаме цялата къща — отговори Синяев.

Той се приближи до следващата врата. Както всички врати в къщата и тя беше двукрила, без брава и се отваряше на двете страни.

Прекрачи прага, спря се и повика Широков:

— Гледай!

Стаята беше много голяма, по-голяма от другите. Едната й стена цялата беше прозорец, зад който се бе ширнал гладкият океан. Светлината на Релиос свободно проникваше вътре. Стените й бяха бледосини. Четири фонтана, заобиколени от жълто-оранжеви растения с дълги, свити на тръбичка листа, заемаха четирите заоблени ъгъла. Сред цветята имаше бели статуи. Подът беше пурпурен. И мебелите бяха пурпурни.

— Ама че чудновато съчетание на багри! — каза Широков.

— Гледай! — повтори Синяев.

И едва тогава Широков забеляза, че в стаята нещо се движи.

В първия миг му се стори, че е някакво животно с тънки, дълги пипалца.

Но това беше едно не много голямо кълбо, което се движеше на шест металически крачета. То ходеше от предмет до предмет и сякаш ги опипваше с гъвкавите си „ръце“. Една от „ръцете“ започна да се удължава и прекара по статуята края си, приличащ на голяма четка. Тънкият слой прах, който покриваше скулптурата, изчезна.

Кълбото се движеше безшумно и бързо, като се приближаваше към двамата мъже, застанали на прага на стаята, но на три-четири метра от тях се спря. „Ръката“ му се протегна към стената и натисна едно бутонче. Видяха как поставената наблизо статуя се поотмести и се откри ниша. Кълбото скръсти „ръце“ и влезе в нишата. Статуята се върна на мястото си, закривайки я.

— Обикновен андроид30 — каза Широков. — Аз очаквах да видя нещо подобно. Автоматизираното почистване на помещенията е напълно естествено при една толкова напреднала техника.

— Навярно във всяка стая има такъв апарат — добави Синяев. — Ще помоля да ми обяснят как е устроен.

Андроидът бе идеално изпълнил задачата си. Прашинка не беше останала по мебелите и статуите, подът бе толкова чист, че дори ти ставаше някак неудобно да стъпваш по него.

Тази стая се оказа последната. До нея беше спалнята.

— В къщата има седем стаи — каза Широков. — А ми се струваше, че има повече. Разпределението е рационално и ми харесва; три от помещенията — това с басейна, килерът и библиотеката, са разположени на задната половина и нямат прозорци. Другите четири са към фасадата.

— Благодаря — каза Синяев. — Сега имам представа за къщата.

Широков се засмя.

— За три години ще свикнем с тези домове — каза той. — А когато се върнем на Земята, ще ни се види тясно и неудобно.

И изведнъж смехът им секна. Далечната родина изникна пред тях и всичко, което бяха оставили там, им се стори желано и мило. Нищо, че там няма такива идеални удобства, нищо, че животът на Земята още не е подреден, след време той ще бъде друг, под светлината на родното Слънце, сред зелената растителност, близка и любима. Какво от това, че всичко на Калисто е тъй красиво направено — то е чуждо!

Страшно им се доиска да видят поне за секунда земна къща и земна обстановка, само да я зърнат, за миг.

— Ех, поне на ски да можехме да идем — ни в клин, ни в ръкав изтърси Синяев.

Ски, сняг! Няма скоро да видят всичко това!

Отидоха до прозореца. Пред него имаше тераса, постлана със светлосини плочки. Широка стълба се спускаше от терасата към водата. До най-долното стъпало се поклащаше малка лодка със стъклен похлупак. Изходът към терасата беше в един от ъглите на стаята зад фонтана.

От къщата до брега на океана по целия склон се простираше градина с безброй оранжеви, червени и тъмножълти растения. Сред гъстата „зеленина“ се криеха неизбежните статуи — черни, бели и златистосиви. Двамата приятели забелязаха няколко малки птички. Една кацна на перилата на терасата и можаха добре да я разгледат. Птичката беше колкото врабче, със сини перца и светлосиньо коремче. Тънкият й остър клюн беше по-дълъг от телцето, а опашката й раздвоена като на лястовичка.

Широков тихо подсвирна, птичката обърна главица, погледна ги със зелените си очички и хвръкна. За миг блесна в лъчите на Релиос като скъпоценен аметист и изчезна в оранжевия листак.

— Вълшебно царство! — каза Синяев, но някак вяло, без въодушевление. — Дали не сънуваме?

Широков се усмихна. Личеше, че мисълта за ските още не е напуснала приятеля му.

— Ако е сън, то двамата го сънуваме едновременно, а такова нещо никога не се случва.

Зад тях се разнесе тих звук, сякаш някой със стъклено чукче удари по сребърна пластинка.

Те се обърнаха, но в стаята както и преди нямаше никого.

Звукът се повтори и сега разбраха откъде идва.

На една от стените видяха голям екран, широк около два метра, обагрен в сребристосиньо и почти неразличим на фона на стената със същия цвят. Под екрана имаше ниска петоъгълна масичка с две пръстеновидни крачета, а върху нея — продълговата кутия с две бутончета и нещо като металическа решетка.

Мелодичният звук се раздаде за трети път.

— „Телефонът“ звъни — каза Синяев.

Приближиха се до екрана. Той не беше прозрачен, но, кой знае защо, изглеждаше бездънно дълбок. Отраженията си в него не видяха.

Широков съгледа на масичката една бележка и я взе. На руски с почерка на Бияинин беше написано:

„Чрез този екран може да говорите с всеки човек, който се намира на Калисто. За повикване натиснете бутончето отляво и високо назовете името и презимето на онзи, с когото желаете да говорите.

Ако чуете чуждо повикване и искате да му отговорите, натиснете дясното бутонче.“

— Това значи, че на Калисто няма двама души с еднакво име и презиме — каза Синяев.

— Нима ти не знаеш това? — попита Широков, като внимателно разглеждаше бутончетата и решетката, която навярно закриваше микрофона или заменящия го апарат. — Аз отдавна го зная. Но интересното е, че Бияинин вчера не беше тук. А кога е оставена бележката?

— Навярно, докато сме спали.

— Да, някой е влизал. Но не е там работата. Друго е интересното. Тук няма никакви ключалки. Входната врата винаги е отворена. Нима на Калисто няма любопитни?

— А, ти за това ли говориш? Да, изглежда, че те не страдат от този порок. У нас, на Земята, пред къщата, в която са отседнали хора от друга планета, би се трупала тълпа от сутрин до вечер.

— Да, точно така. А тук всеки калистянин би могъл да влезе при нас винаги, когато поиска.

— В това именно се състои тяхното превъзходство. Те винаги и във всичко мислят за другите, да не причинят на другия и най-малката неприятност. Това е влязло в плътта и кръвта им, станало е норма на поведение.

— Да, точно така — повтори Широков.

Звънът се раздаде още веднаж.

— Някой иска да говори с нас.

— А може да викат някой от предишните обитатели на къщата?

— Едва ли. Но все пак трябва да отговорим.

Широков натисна дясното бутонче.

Екранът мигновено просветля и стана бял. После изведнаж „изчезна“.

Образува се „прозорец“ и те видяха вътрешността на почти също такава стая, в каквато се намираха, само че без фонтани.

Буквално на „две крачки“ от другата страна на екрана стоеше Сийнг.

Ако не бяха видели как се появи образът му, можеха да се закълнат, че това не е образ, а самият Сийнг, толкова реална бе фигурата му.

— Викам ви вече четвърти път — каза калистянинът. — Спахте дълго и дълбоко. Как се чувствувате?

Ако той изведнаж им подадеше ръка, нямаше да се учудят. В този момент им се струваше, че на Калисто всичко е възможно.

Те знаеха много добре какво е телевизия, можеха да си представят телевизор, изпълняващ ролята на телефон — всичко това беше познато на Земята. Бяха видели и познаваха екраните на звездолета. Много неща научиха и от прочетените книги. Самата гледка на „живия“ Сийнг не ги учуди. Порази ги обаче съвършенството на техниката.

Без да отговорят на калистянина, те внимателно се взираха там, където до преди малко бе екранът, но не го виждаха. Сребристосиньото „стъкло“ бе станало абсолютно невидимо. Синяев дори протегна ръка със смътното опасение, че ръката му няма да срещне преграда и ще проникне по-навътре, отколкото би позволила стената, пръстите му обаче докоснаха твърда и гладка повърхност. Екранът, разбира се, си стоеше на мястото.

Но въпреки доказателството той не можеше да се отърси от впечатлението, че пред тях е отвор.

Стори им се, че паузата продължи дълго, но Сийнг отново заговори, без да изкаже учудване, че не му отговарят.

— Не ме ли чувате? — Той завъртя някаква ръчка на също такава кутия, каквато се намираше и пред техния екран. — Ами сега?

Въпросът му прозвуча оглушително гръмко.

— Ние ви чувахме добре и по-рано — каза Широков. — Не ви отговаряхме, защото бяхме смаяни.

Сийнг се усмихна и завъртя обратно ръчката.

— Какво има тук за смайване? — попита той нормално високо. — Това е обикновен екран. Как се чувствувате? Добре ли спахте?

— Отлично! — отговори Широков. — Спахме четиринадесет часа и чудесно си отпочинахме.

— Чакаме с нетърпение по-скоро да се запознаем с Атили — добави Синяев.

— Ако искате — каза Сийнг, — мога веднага да долетя при вас. Или предпочитате да дойде някой друг?

— Много ще ни е приятно, ако дойдете вие.

— Тогава чакайте ме. Пристигам след няколко минути. Ще кацна на терасата.

Ежедневието на Калисто

Наистина не се наложи да чакат дълго. Не минаха дори пет минути и над терасата се появи въздушно превозно средство. То много приличаше на лодката, спряла в подножието на стълбището, само че имаше къси крила. Но когато то се спусна почти съвсем отвесно, крилата му изчезнаха в корпуса и веднага се разбра, че и то е като лодката. Очевидно олитите бяха предназначени за разходка не само по въздуха, а и по вода.

Широков и Синяев внимателно наблюдаваха кацането. Олитата на Сийнг не увисна във въздуха, както на острова, а се спусна на терасата.

— Навярно това е стара конструкция — каза Синяев. — И наличието на крила потвърждава същото.

„Стъкленият“ похлупак се повдигна на тънки металически лостчета, Сийнг бързо излезе и влезе в дома, без да даде възможност на двамата да го посрещнат.

— Вие трябва колкото се може по-рядко да се излагате на прякото действие на лъчите на Релиос — каза той, като се ръкува с тях по земен обичай.

— Нима може цели три години да стоим вкъщи! — възрази Синяев.

— Не е и необходимо. Но докато организмът ви не е свикнал, трябва да бъдем предпазливи.

— Искаме да разгледаме Атили.

— Това може да стане от олитата. Помните ли похлупака на кораба? Под неговата защита можете да прекарате колкото искате, без да се страхувате.

— А нима и на олитите ви похлупакът е такъв? — попита Широков.

— Не. На нас не са ни нужни такива похлупаци.

— Е, тогава?

— Бяха допуснали малка грешка — каза Сийнг. — Приготвили похлупак на кораба, а не се сетили за олитата. Но всичко вече е направено. Вашата олита ще пристигне ей сега.

— Наша олита?

— Да, специално за вас. Похлупакът й вече е готов.

— Кажете, Сийнг — запита Синяев, — отношението ви към нас изключение ли е, или то е обикновена норма на поведение?

— Не ви разбирам напълно.

— Ако такъв специален похлупак бе необходим не за нас, а за някой калистянин, щяхте ли да го направите?

— Естествено. Сега ви разбрах. Не се безпокойте! Ние се отнасяме към вас така, както и помежду си. Мога да ви докажа това. Ето моята олита например. Такива апарати вече са излезли от употреба. Но аз не мога да управлявам новите, както не могат да правят това и всички ония, с които летях до Земята. Изостанали сме от живота. И по наша молба произведоха дванадесет олити от стария тип.

— Но нали пристигнахме на Калисто едва вчера?

— Какво от това? Направата на такъв апарат не изисква много време.

— Много искам да разгледам вашите заводи — каза Синяев.

— Никой няма да ви пречи.

— Да не бързаме — рече Широков. — И за това ще дойде ред. За днес ще бъде достатъчно да разгледаме града и да посетим Диегон. Той тук ли е?

— Да, всички отседнахме в Атили.

— Скоро ли ще пратят олитата ни? — нетърпеливо попита Синяев.

— Това може да научим. Но аз не ви съветвам да излизате точно сега, когато Релиос е в зенита.

— Сийнг е прав — каза Широков, забелязал недоволството по лицето на приятеля си. — Защо напразно да рискуваме? Един-два часа ще минат бързо. Аз например мога да задам много въпроси и тук. При това съм и гладен.

— Вие още не сте закусили?

— Просто забравихме. Пригответе се, Сийнг! Ще ви задам толкова въпроси, че ще ви отворят много работа.

Калистянинът се усмихна.

— Страхувам се — отговори той, — че ще бъда лош консултант. За единадесет години животът на Калисто чувствително се е променил. Много неща на мен самия са неясни. Съветвам ви да повикате някой от вашите нови познати.

— Но кого? — попита Синяев. — Да безпокоим Женсийнг, е неудобно.

— Защо пък? Ако е свободен, той с радост ще долети при вас. Но най-вероятно е да е зает. Повикайте Гесиян — той знае всичко. Или Виег Диегон.

— Гесиян и Биеси — реши Синяев.

— Добре — каза Сийнг. — Биеси е опитен инженер.

— Сега ще се свържа с тях. — На Широков се искаше сам да изпробва екранната връзка. — Чие име да назова?

— Което и да е.

— Впрочем аз не зная малкото име на Гесиян.

— Казва се Сиен.

— У нас, на Земята, имаме име Сеня — каза Синяев.

— Наричайте го така, ще му е много приятно.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Все пак попитай него самия — посъветва го Широков.

Синяев се приближи до екрана, натисна бутончето и високо произнесе:

— Сиен Гесиян.

Очакваше, че екранът, както и първия път, ще изчезне от погледа му, но той си остана „на мястото“.

— Докато виканият не натисне бутончето — поясни Сийнг, — екраните няма да се включат.

— А ако точно в този момент някой иска да ни повика? — заинтересува се Синяев.

— Екранът му за миг ще потъмнее, което означава „заето“.

— Сложна техника!

— О, не! Съвсем проста е.

След минута, минута и половина екранът „изчезна“. Пред тях се появи стая в дома на Гесиян. Пред екрана стоеше Биеси.

Широков и Синяев с интерес очакваха да видят още един калистянски дом, обстановката му, но като съзряха Биеси, моментално забравиха всичко. И двамата се смутиха, изчервиха се и не знаеха как да излязат от това положение, недопустимо според техните понятия.

Трудно е на човек да се отърси от дълбоко вкоренените понятия. Схващанията на хората, изграждани години наред в миналото, не могат изведнаж да бъдат сменени с други, макар и по-съвършени.

Биеси беше в светлосива съвсем прозрачна дреха. Тялото й сякаш бе обвито с лека мъгла.

Разбира се, на нея изобщо не й идваше на ум, че в облеклото й може да има нещо „нередно“. Тя радостно поздрави хората от Земята.

— Много се радвам, че ви виждам! Гесиян ей сега ще дойде, той е в басейна.

Широков и Синяев се стараеха да я гледат само в лицето. Биеси не забеляза смущението им, тя не познаваше земните хора и не можеше да тълкува израза на лицата им.

Сийнг обаче забеляза.

— Нашите гости ви молят да дойдете при тях — каза той.

— С най-голямо удоволствие.

— Знаете ли къде са настанени?

— Разбира се.

— Е, тогава чакаме ви — и след тези думи Сийнг изключи екрана, навярно за най-голямо учудване на Биеси.

— Какво има? — попита той, като се обърна към Широков. — Кръвта нахлу в лицето ви. Защо?

На такъв прям въпрос можеше да се отговори само също тъй прямо. Но дали Сийнг няма да сметне гостите на Калисто за диваци?

„Нали познава живота на Земята — помисли си Широков. — И при това е лекар.“

Синяев както винаги излезе по-смел от своя приятел. Той естествено и откровено обясни на Сийнг защо са се смутили.

— Добре! — каза калистянинът. — Напълно ви разбирам, ние трябваше сами да се сетим. Това няма да се повтори.

— Какво смятате да правите? — разтревожи се Широков.

Сийнг очевидно разбра мисълта му.

— Не се безпокойте — каза той. — Калистяните ще ви разберат. Вие още не ни познавате добре. Моля ви, излезте от стаята за две минути.

Широков и Синяев се спогледаха. Една и съща мисъл се мярна в главата им — дали не искат прекалено много от калистяните? Но не им оставаше нищо друго, освен да изпълнят молбата на Сийнг.

— Много неудобно се получи — каза Синяев, когато минаха в съседната стая. — Но аз съм доволен, че стана така. Ако тя дойде при нас в този си вид, ще ни бъде неловко да сме в нейната компания.

Широков си замълча.

С кого говорѝ Сийнг и какво точно каза, те не узнаха, но вече никога и на никого не видяха такава дреха, в каквато бе Биеси.

Младите съпрузи долетяха съвсем скоро. На Широков и Синяев беше приятно да видят Гесиян, когото искрено бяха обикнали. Те успяха да скрият неволното си смущение, когато влезе Биеси, облечена сега в съвсем лека дреха, но не и прозрачна. А колкото до младата калистянка, тя сякаш дори и не разбра каква е била „грешката“ й.

Олитата на Гесиян, както преди малко Сийнговата, кацна на терасата, а не остана да виси във въздуха, макар веднага да пролича, че има съвсем друга конструкция. Синяев тутакси попита защо кацна.

— О, просто за икономия — отговори му Биеси. — Аз изключих полето. Искаме да прекараме с вас по-дълго време, ако нямате нищо против. Колкото и малко, но все пак енергията се хаби. А освен това може би ще има вятър… не помня точно.

Тези думи напомниха на двамата земни хора, че на Калисто времето е подчинено на програма. Биеси не си спомняше дали за днес е определен вятър, или не.

— А какво ще ви попречи вятърът? — попита Синяев.

— Ако оставя олитата да виси във въздуха без надзор, вятърът може да я отнесе — засмя се Биеси. — Веднаж ми се случи такова нещо.

— Случи се, наистина! — подхвана Гесиян. — И аз трябваше дълго да търся нашата олита. Ние с Биеси бяхме в гората. Излизаме от гората — няма я! Изчезнала. Ами сега? Питам: „Да не би да сте забравили да изключите полето?“ — „Струва ми се, не.“ И таз хубава! Олитата ни се намери на три километра от гората. Добре, че прелетя един калистянин. Сниши се и пита: „Не е ли ваша онази олита, дето лети сама ей там?“ Цялата работа е, че с изключено поле олитата тежи точно толкова, колкото да не се издига от въздушното налягане. Всъщност тя нищо не тежи. Вятърът я беше понесъл като перушинка.

Сийнг се смееше. Широков и Синяев слушаха сериозно. Този шеговит разговор им разкриваше много неща от всекидневния делничен живот на калистяните. Колко се различаваше той от земния!

— Закусете с нас — покани ги Широков.

— С удоволствие — в един глас отговориха Гесиян и Биеси.

— Не може ли някак да ни бъде донесен багажът? — попита Синяев. — Искам да се преоблека.

— Това е съвсем лесно — каза Сийнг.

Той отиде до екрана. Скоро се появи стая, която нямаше нищо общо с видените досега. По стените й имаше много екрани, но с доста по-малки размери от техния. В средата — маса с наклонен плот, а пред нея кресло. Нищо друго нямаше в стаята. В креслото седеше млад калистянин.

— Още не съм дал сигнала за повикване — каза Сийнг. — Той не ни вижда.

— Кой е той?

— Дежурният по сектор. Пред вас е оперативният пост. Оттук се осъществява координацията на работите, извършващи се в дадения сектор. В Атили има осем такива сектора. Освен това има и централен градски пост, който обединява работата на секторните постове. Там има няколко дежурни. Централните градски постове съгласуват дейността си с постовете на уритите, нещо като вашите „области“. А постовете на уритите от своя страна постоянно са свързани с поста „Калисто“, който е централен за цялата планета. Така се осъществява у нас необходимият ред в работата.

— Тази система е остаряла — намеси се Гесиян. — Трябва да бъде заменена с някаква друга. Постът „Калисто“ едно време е бил пряко подчинен, на съвета на планетата и тази система е имала смисъл. Сега съветът фактически не съществува. Но както виждате, старата система съществува. Това е то консервативността на мисленето — прибави той и сви рамене.

Широков се усмихна. Всичко на този свят е относително и Гесиян, разбира се, е прав. Но странно звучеше думата консерватизъм, употребена за калистяните. Всичко, което Широков и Синяев знаеха за тях, не допускаше дори мисълта за закостенялост и привързаност към остарялото, отживялото.

— А кой пречи да се въведе нова система? — попита Синяев.

— Навикът — отвърна Гесиян. — Мнозина смятат, че и старата система напълно отговаря на предназначението си.

— Вие казахте, че съветът на планетата вече не съществува. Кой тогава трябва да каже решаващата дума?

— Всеки, който пожелае, може и аз. Но няма да я кажеш, като знаеш, че не всички са съгласни.

— А как ще се узнае това?

— На десет дни се провежда обсъждане. Всеки може да предложи нещо свое, ново. Ако няма възражения, предложението се осъществява.

— От кого?

— Как така „от кого“? От онези, за които се отнася.

— Не ми е ясно — каза Синяев. — Да предположим, че внеса предложение да се построи кула. Според мене тя ще украси града. Да предположим, че никой не възразява. А по-нататък? Кой ще направи техническия проект, кой ще даде материал и работна сила? Към кого да се обръщам?

Тримата калистяни се спогледаха. Като че ли не знаеха какво да отговорят на този странен за тях въпрос. Широков с интерес чакаше отговора.

— Сега аз мога да кажа като вас „не ми е ясно“! — рече Гесиян. — Предложението е внесено, възражения няма. Значи, се е харесало. Сега вече не само вие искате да се построи кулата. Като вас мислят мнозина. На Калисто има много архитекти, машини, строителни материали. Какво неясно има тук. Кулата ще се строи.

— От кого? — настойчиво попита Синяев.

Широков виждаше, че Гесиян просто не разбира другаря му.

— Георгий пита — намеси се той — кой ще включи работата в текущия план. Кой ще обяви почването на работите? Кой ще определи мястото на строежа и най-сетне кой ще състави проекта? Нали може да се случи така, че едновременно няколко души да почнат да работят над проекта на кулата.

— Това постоянно се случва. Рядко има един проект.

— Кой ще избере най-добрия?

— Самите архитекти. Те ще покажат един на друг своите работи и ще изберат.

— А няма ли да има спорове?

— Защо? Спорове винаги има. Но най-хубавото само говори за себе си. Ако аз съм направил по-хубав проект от вас, вие не можете да не признаете това.

Синяев погледна Широков.

— Безполезен разговор — каза той на руски.

— Когато проектът е готов — продължи Гесиян, — ще го включат в плана на сектора, ако работата е от малък мащаб; на уритата, ако е от по-голям мащаб, или на поста „Калисто“, ако е от общопланетен характер. След това всичко тръгва по обикновения път.

— Кой може да дежури на поста? — попита Широков, за да промени темата. — Това сигурно е много сложна работа.

— Не е чак толкова сложна. Трябва просто да се свикне с нея. Дежурен може да бъде всеки, който има склонност към такъв вид работа. Например аз не бих се съгласил, не ми допада. Но мнозина я обичат и дори се увличат в нея. Понякога след свършването на смяната дежурният отказва да отстъпи мястото си на друг. Желаещият да заеме мястото, а желаещи винаги има повече, отколкото е необходимо, е принуден да се обърне за подкрепа към дежурния на централния пост. — Гесиян се засмя. — Впрочем такива случаи има не само при дежурните, а навсякъде.

— Какъв е работният ден?

— Обикновен. Четири часа. Това е малко, за да се удовлетвори човек, когато той иска да работи. Но тук вече нищо не може да се направи. По въпросите за продължителността на работния ден решаващата дума принадлежи на медицината. А ние, медиците, смятаме, че четири часа са напълно достатъчни. Потребността от труд е задоволена, а организмът не изпитва вредна умора. Много често се внасят предложения за увеличаване на работния ден, но ние не се предаваме.

Докато водеха този разговор, дежурният по сектор няколко пъти се свързваше с различни пунктове на града. Виждаха как той повдига главата си, очевидно привлечен от звука на сигнала, и натиска някое от бутончетата върху наклонения плот на масата. В същия миг „изчезваше“ един от екраните и се появяваше вътрешност на дом, каюта на кораб или някакво странно помещение, може би заводски цех. Някакви калистяни говореха нещо на дежурния, а той повикваше други и говореше с тях. По едно време на един от екраните видяха втори също такъв пост и неговия дежурен.

Широков и Синяев не сваляха поглед от тази картина. Трудовият живот на Калисто минаваше пред очите им по екраните, които виждаха на своя екран. Така понякога на киноекрана се вижда друга кинозала, в която се представя друг филм.

— Защо ние виждаме дежурния пост, а оттам не ни виждат? — попита Синяев.

— Екранът е включен едностранно. Когато дадем сигнал, дежурният ще ни включи към един от екраните си. Това се прави, за да не му се пречи на работата. Щом желаещият да говори вижда, че дежурният е зает, ще почака, докато се освободи.

— Значи, ние можем по такъв начин да надникнем във всяка къща?

— Разбира се, не. Такава връзка има с постовете и освен това с дежурните медицински пунктове.

Сийнг за втори път натисна лявото бутонче. Видяха как дежурният протегна ръка към пулта.

В следващата секунда стаята на поста мигновено „се обърна“ към екрана. Видяха я вече от другата страна и разбраха, че са ги включили към екран, разположен на противоположната стена.

Спокойният израз върху лицето на младия калистянин се замени с учудване и радост. Той скочи от креслото и дотича сякаш съвсем до тях.

— Хората от Земята! — възкликна той. — Нашите гости!

— Здравейте! — каза Широков.

— Знаех, че сте настанени в моя сектор, но не се надявах, че ще поискате връзка с мен. Много се радвам, че ви виждам!

— Нашите гости имат молба към вас — каза Сийнг.

— Готов съм да изпълня всичко!

Дежурният просто не сваляше поглед от Широков и Синяев. Младото му лице изразяваше такъв възторг, че те неволно се засмяха.

— Не сте ли ни виждали досега? — попита Синяев.

— Виждах ви два пъти. Веднъж у дома, когато говорехте от Острова на небето, а после тук, в Атили. Но това е толкова малко!

— Нашите гости молят да им бъдат донесени вещите, оставени на кораба — каза Сийнг.

— Всичките ли?

— Не, те са твърде много. Засега само двата… — Синяев се запъна, не знаеше как да каже „куфар“, не можеше да преведе думата на калистянски. — Двете големи кафяви кутии с дръжки и металически ключалки.

Сийнг разбра за какво става дума и обясни по-подробно.

— Веднага ще бъде изпълнено — каза дежурният.

Той се върна към пулта и направи необходимото включване. „Изчезна“ един от екраните и се яви познатото им помещение на командния пункт в кораба. Видяха командира, който веднага ги забеляза и ги поздрави с махане на ръка. Дежурният ясно и разбрано предаде молбата им. Широков и Синяев чуваха всяка дума.

— Хората от Земята са настанени в четвърти сектор 4472.

— Колко съжалявам, че не мога сам да изпълня молбата ви — каза морякът. — Вещите ви обаче незабавно ще изпратя.

Дежурният изключи екрана на кораба и отново се приближи към тях.

— Съжалявам — каза той, — принуден съм да прекратя нашия разговор. Вече няколко пъти ме викат. Наистина свързалите се с мене са видели с кого разговарям, но все пак…

— Ще се видим друг път — каза Широков.

Сийнг изключи екрана:

— Вещите ви ей сега ще бъдат донесени.

— Право да си кажа, съжалявам, че ги поисках — каза Синяев. — Нямаше ли да е по-добре сами да отлетим на кораба?

— Не мислете за това. Всеки калистянин с радост ще изпълни вашето желание. Вие сте гости не на един човек, а на цялата планета.

— На кого ще бъде възложено донасянето? — попита Широков.

— На някой, който в този момент не е зает.

— Ами ако не се намери такъв?

— Хора има винаги предостатъчно.

Не минаха и петнадесет минути, когато на терасата кацна олита. От нея излезе калистянин и извади двата куфара.

— Трябва да му благодарим — каза Синяев.

Излязоха на терасата. Калистянинът ги поздрави радостно, но не така възторжено, както дежурният по сектор.

— Много сме ви благодарни за услугата — каза Широков. — Може ли да научим вашето име?

— Казвам се Жиес Дниин. Приятно ми е, че можах да ви видя отблизо.

— Не ви ли затруднихме, като ви помолихме да ни донесете вещите?

— Вие не сте ме молили. Но аз с удоволствие изпълних вашето желание. Трябва ли ви нещо друго?

— Не, благодаря, нищо не ни трябва.

— Тогава ще продължа полета си. Желая ви добре да поработите на Калисто.

— Знаете ли кой е този? — попита Гесиян, когато олитата се скри от погледа. — Един виден геолог. Той е много известен учен.

— Но защо именно на него са възложили да мъкне нашите вещи? — възмути се Широков. — Или не са знаели кой е той?

— Ами не е ли все едно — учуди се Биеси, — щом е могъл да го направи?

Широков и Синяев нищо не казаха. Струваше им се много странно, че са се обърнали към знаменития учен с молба да изпълни ролята на носач. Но явно калистяните не виждаха тук нищо особено. Човекът можел да свърши дадената работа — това според тях е напълно достатъчно да се обърнат към него.

— Защо той не остана да поговори с нас?

— Защото вие не изразихте такова желание — отговори Сийнг. — Вашите въпроси за нас са странни. Аз ви разбирам, защото съм свикнал с вас през годините, които прекарахме заедно. Другите няма да ви разберат. На Калисто схващанията не са като на Земята.

— Виждаме това — въздъхна Синяев.

Пренесоха куфарите в стаята, в която Широков и Синяев прекараха нощта. Тя бе старателно разтребена, но леглата не бяха побутнати. Широков каза, че са видели механичния чистач и попита дали всяка стая има такъв андроид.

— Всяка — отговори Гесиян. — Освен домашните машини има и машини, които почистват улиците и градините. „Андроидът“, както я наричате вие, е разтребил стаята, но не е побутнал леглата, защото той не умее да прави това. Навярно тук не е било спалня. Днес ще се направят преобразования в тази къща. Посочете къде искате да спите занапред и там ще поставят машина, която ще оправя и леглата.

— Впрочем защо ние спахте именно тук?

— Защото в тази стая е по-хладно, отколкото в другите. В къщата специално за вас направиха изкуствено охлаждане, но се оказа недостатъчно. Ще го усилят.

— Колко грижи! — възкликна Синяев.

— Разбира се, вие сте в по-особено положение — каза Биеси, — но който и да е калистянин може да помоли да направят промяна в дома му. Това е обикновено явление.

— А как ще научат, че някъде се нуждаят от услуги?

Широков и Синяев непрестанно задаваха въпроси.

Но все нови и нови възникваха на всяка крачка. На пръв поглед животът на Калисто и на Земята си приличаха, но всъщност по съдържанието си рязко се различаваха. И причината не беше само в по-напредналата техника. Основната разлика се състоеше в психиката на калистяните, в тяхното отношение към труда и един към друг. Тъй като напълно липсваше какъвто и да било държавен апарат, тази разлика имаше решаващо значение и определяше целия строй на живота. Никога и никъде не се прилагаше и най-малкото насилие. Всичко се вършеше доброволно, въз основа на личното желание на всеки калистянин да участвува в общите работи. Общественият строй на Калисто представляваше от себе си колектив, обединяващ цялото население на планетата, и всеки член от този многомилионен колектив отдаваше всичките си сили и знания за постигане на общата цел, поставяйки я над личното. Тази цел беше да се направи животът още по-хубав, още по-пълнокръвен, отколкото е в дадения момент, да се движи напред изкуството и науката, като се откриват и подчиняват все нови и нови природни сили. Прекрасен и безкраен път!

Земните хора искаха да научат колкото се може повече и колкото се може по-скоро абсолютно всичко. Сийнг, Гесиян и Биеси им отговаряха с явно желание. Това поощряваше Широков и Синяев и те не се стесняваха да питат.

Пьотър Аркадиевич си спомни как и калистяните на Земята го отрупваха с безбройни въпроси и колко трудно му беше тогава, защото още не знаеше добре езика. Така е! Това е в реда на нещата. Във всеки случай на калистяните е по-лесно, отколкото му беше на него.

— Затова са дежурните на постовете — отговори Биеси. — Ето, виждате ли този малък апарат? — Тя отиде до стената, на която видяха кутия, приличаща на високоговорител от радиоуредба, но направена от „кристал“ като пулта на „телефона“. — Той приема съобщенията на дежурния пост за необходимата работна сила. Когато искате да работите („искате“, а не „трябва“ — отбеляза си на ум Широков), включвате апарата и избирате, каквото ви подхожда, след което съобщавате на дежурния и работата се изключва от по-нататъшните съобщения като изпълнена.

Тя завъртя една малка ръчка и кутията заговори високо и отчетливо:

— В централния склад „В“ на четвърти сектор са необходими двама души за пренастройване на изчислителна машина тип „Гиир“. Корабът „Виери“ се нуждае от пет души екипаж, плава за Кусуди. В дом 289 и 2387 от втори сектор трябва да бъдат превключени приемните екрани на името на новите обитатели…

Гласът млъкна, понеже Биеси изключи апарата.

— Това са малки съобщения — каза тя. — Предават се непрекъснато, по реда на постъпването на молбите. Вечер съобщават за големите работи, набелязани за следващия ден.

— За тези работи, за които току-що чухме, сигурно вече са се явили желаещи? — попита Синяев.

— Разбира се. Никога не се налага съобщенията да се повтарят. Но онзи, който иска да се заеме с обявената работа, трябва много да бърза.

— Защо?

— Ще я вземат други.

— Нима работа не достига?

— Малко е в сравнение с броя на населението на Атили. Това са дребни, незапланувани работи. Те се извършват между другото, извън работното време.

Гесиян се разсмя.

— Тук се проявява нежеланието на калистяните да се подчиняват на медицинските изисквания — каза той. — Те уверяват, че тези дребни работи им служат за развлечение. Принудени сме да правим отстъпки.

— Но по-големите, плановите работи стигат за всички, нали?

Гесиян се намръщи.

— Общо взето, стигат. Но понякога се налага да измисляме работа.

— Коя е причината да се стигне до това положение?

— Автоматизацията. Основната част от работата се извършва без участието на хората.

— А какво ще стане в бъдеще?

— Смятам, че положението няма да се измени. И сега половината от населението на Калисто са работници на науката и изкуството. В бъдеще при още по-голямо развитие на техниката и на автоматиката броят на заетите с чисто умствен труд ще се увеличи — и това е.

— Излиза, че у вас още има разлика между умствения и физическия труд — каза Широков. — В какво се състои физическият труд?

— В управляване на машините и автоматите. Те могат да работят самостоятелно, но не във всички случаи. Нуждаят се от известно поддържане и настройка. А освен това и дребните работи, за които преди малко говорихме.

— Не питах това — усмихна се Широков. — Аз имах пред вид съвсем друг физически труд.

— Вие казахте — намеси се Синяев, — че половината от населението са работници на науката и изкуството. С какво се занимава другата половина?

— Струва ми се, че аз вече отговорих на този въпрос — учуди се Гесиян. — Освен учените и хората на изкуството на обществото са нужни лекари, инженери и много други специалисти. Ние имаме много и най-различни заводи; в тях работят хора. Изобилието не се създава от само себе си, то е резултат на огромен труд. Автоматизацията прави този труд незабележим, но той съществува. Впрочем вие се учудвахте, че един учен се зае да ви донесе багажа. В повечето случаи дребните работи се изпълняват именно от работниците на науката и изкуството.

— Но защо?

— Първо, защото на хората е необходим физически труд, само спортът не е достатъчен. А, второ, на работниците на умствения труд повече, отколкото на когото и да било е необходимо от време на време да се отвличат от своите занимания и да навлизат сред самия живот. Мнозина ежедневно се занимават с такъв труд в часовете на творчески съмнения и несполуки.

— Оставам с впечатлението, че всеки калистянин получава всестранно образование — забеляза Синяев.

— Донякъде това е вярно, но съществува и специализация. Аз например, както знаете, съм лекар, но познавам устройството на всички машини дотолкова, че мога да работя навсякъде.

— Колко години учат децата?

— За да получат общо образование, две години и половина. Изучаването на избраната специалност продължава неопределено време, но обикновено от две до три години.

— А от каква възраст започва обучението?

— От тригодишна31.

Пресметнато по земно време, това значи, че калистяните завършват висшето си образование на седемнадесет години. Сега им стана ясно как Гесиян и Диени, толкова млади, са вече учени.

— Нямаме търпение кога със собствените си очи ще видим всичко, за което ни разказвате — рече Синяев.

— Времето ви е достатъчно — отговори му Сийнг. — Днес е едва вторият ден от пребиваването ви на Калисто. Имате още година и половина, а по вашему — три.

— Ние обаче пак забравихме да закусим — каза Широков. — Така можем да умрем от глад на вашата планета.

На олитата

На Калисто нямаше ресторанти или столове. Всичко можеше да се получи по специално прекарани тръби, без да се излиза от къщи. В стаята, където трябваше да закусват, обядват и вечерят, в „трапезарията“, както я наричаха помежду си Широков и Синяев, на особена поставка имаше голям дебел „албум“. Страниците му бяха изпълнени с няколко хиляди названия и рисунки на различни ястия. След всяко название имаше номер.

До стената се намираше автомат с четири реда цифри върху петоъгълната вратичка. Всяка цифра можеше да се натиска като бутонче. За да се получи исканото ястие, трябваше само да се наберат нужните номера и да се завърти малка ръчка. След минута се чуваше сигнал. В апарата се оказваше всичко поръчано. Ястията бяха прекрасно приготвени, в красиви съдове, горещи, топли или студени — според желанието. Изпразнените чинии и чаши (те бяха многоъгълни, но не се различаваха много от земните) се поставяха обратно в автомата, завъртваше се друга ръчка — и това беше всичко. В калистянските домове не знаеха какво е да приготвяш обяд, да миеш съдове и други подобни.

Сийнг поръча закуска за пет души. Широков и Синяев още не можеха да се ориентират в названията на „менюто“, но през време на полета бяха свикнали с калистянската храна и можеха да ядат всичко.

— Колко души работят в… — Синяев пак се запъна, защото не знаеше думата „кухня“.

И Широков не знаеше тази дума. Очевидно тя просто липсваше в езика на калистяните.

— В продоволствения завод ли? Това ли искахте да попитате? — намеси се Биеси. — Обикновено нито един човек. Приготвянето на ястията и доставянето им по домовете се извършва автоматично.

— Ами снабдяването на завода с продукти? Месо, зеленчук, плодове?

— Зеленчукът и плодовете се доставят веднаж на десет дни. Складират се в приемните помещения и това е всичко. А що се отнася до месото, вие грешите, ако мислите, че това е месо от животни.

— Какво е тогава? — попита Широков. Има вкус на прясно месо, почти същото като у нас.

— Едно време и калистяните като хората на Земята са яли месо от убити животни — каза Сийнг, — но сега не се храним вече с животинско месо.

— Това, което ядете — добави Биеси, — е месо, само че синтезирано. То е по-хранително от естественото и не съдържа никакви вредни вещества.

— Значи, калистяните не убиват животните? Но в такъв случай броят им може да нарасне прекомерно.

— На нас не ни трябва месото им, но използуваме вълната и кожата им. Изобщо на Калисто животните не са толкова много. Някои видове са унищожени като вредни или безполезни.

— А зеленчуците и плодовете също ли се получават чрез синтезиране?

— Не, това не е необходимо. Разбира се, всичко може да се синтезира, но зеленчуците и плодовете у нас са напълно достатъчно.

— Къде ги отглеждате?

— Навсякъде. Всички калистяни не живеят в градове. Повечето учени и работниците на изкуството предпочитат да живеят сред природата. Всяка къща е заобиколена от градина или поле. Да се работи там, е полезно. Не бива непрекъснато да се седи на бюрото или в лабораторията.

— Може ли да посетим продоволствения завод или такава къща извън града? — попита Синяев.

— Разбира се. Може да посетите всичко, което пожелаете.

— Вие казахте, че в продоволствения завод обикновено няма никой. Значи, все пак понякога там има хора? Обяснете ни! Нали виждате колко внимателно слушаме всяка ваша дума — засмя се Синяев.

— Имах предвид специалистите-кулинари. Изкуството на храненето или, ако щете, техниката на храненето, е голямо и необходимо дело. В този списък — тя посочи албума-меню — има няколко хиляди названия. Но непрекъснато се измислят и добавят нови.

— Значи, това меню не е постоянно?

— Да, променя се. Приблизително два пъти в годината в домовете се доставят нови албуми.

След закуската минаха в спалнята. За учудване на Широков и Синяев някой беше оправил леглата.

— Не е кой знае каква работа! — отговори Гесиян на въпроса на Широков. — Не се тревожете за такива дреболии. Нали сте гости.

— Но все пак кой е оправил леглата ни?

— Е, да речем, че аз — засмя се Гесиян. — Не е ли все едно кой? Беше ми приятно. Няма да се повтори вече — бързо добави той. — Всичко ще върши домашната машина.

— Благодаря! — каза Широков. — Но ние можехме и сами.

Облякоха своите дрехи и изпитаха такова удоволствие, сякаш дълги години не бяха виждали земни вещи. Дори дъхът на плата, изтъкан на Земята, им беше приятен.

Сега те отново се сблъскаха с разликата в схващанията на хората от Земята и калистяните. За да се преоблекат, трябваше да свалят калистянските костюми, но Биеси, при все че знаеше какво искат да правят, не излизаше от стаята. Наложи се да се извинят и да я помолят да излезе.

— Нашето възпитание сигурно ви се струва смешно — каза Широков на Сийнг.

— Ни най-малко. Не е трудно да се разбере. Човек винаги може да разбере другия, колкото и да се различават един от друг. А вие се различавате твърде малко от нас.

— Вие сте любезен и вежлив както винаги — каза Синяев.

Когато отново влязоха в стаята, която имаше врата към терасата, там завариха няколко непознати калистяни. Те работеха нещо до една от стените. Гесиян обясни, че тези хора са се заели да усилят охладителната инсталация на дома, а ще свършат и някои други дребни работи.

— Когато се върнете, всичко ще бъде вече готово — каза той.

След обичайните приветствия един от „работниците“ („Кой ги знае какви са — помисли си Широков. — Нали възложиха на един голям учен да донесе куфарите ни!“) попита дали да превключи екраните на името на новите обитатели на къщата.

— Превключете ги — каза Синяев. — Да речем, на мое име.

— По-добре да направим другояче — предложи Сийнг. — Вашите имена са трудни за произнасяне. Настройте екрана на думата „Земя“.

— Вие нямате нищо против, нали? — попита калистянинът, който навярно ръководеше другарите си.

— Напротив! Ще ни бъде само приятно.

— Тогава така и ще направим. Зиемия — повтори той. — Правилно ли го произнасям?

— Горе-долу правилно — усмихна се Синяев.

— Да не забравите да съобщите това на поста „Калисто“ — каза Гесиян.

В тази минута на терасата се спусна голяма тъмносива олита. От нея излезе един калистянин и влезе в дома. Той вежливо поздрави и съобщи, че тази олита е предназначена за гостите.

— Тъкмо навреме — каза Синяев. — Благодаря!

— Да ви науча ли да я управлявате? — попита калистянинът.

— Аз ще ги науча — обади се Биеси.

— В такъв случай довиждане! Мога ли да използувам някоя от вашите олити?

— Вземете моята — каза Гесиян. — Ето онази.

Очевидно искайки да скрие любопитството си, калистянинът внимателно изгледа Широков и Синяев и излезе.

— Не го попитахте накъде ще отлети — каза Широков.

— А защо ми е да зная?

— Но нали взе вашата олита? Вие откъде ще вземете друга?

— Откъдето поискам.

„Отговор чисто по калистянски — помисли си Широков. — У тях това е много просто. Откъдето поиска и толкова.“

Като оставиха „работниците“ да си работят свободно в къщата, и петимата излязоха на терасата.

Олитата, построена специално за Широков и Синяев, беше шестместна. По изящната си външна и вътрешна украса тя приличаше на елегантна играчка и въпреки големината й неволно ти се искаше да я поставиш в кадифена кутийка като произведение на изкуството.

— Това е най-новата конструкция — каза Биеси. — Управляването й е много просто.

— Поразително е с какво внимание се отнасят към нас калистяните — каза Синяев на руски. — Да не мислиш, че олитата случайно е такъв цвят? Нищо подобно. Веднаж казах, не помня на кого, че най-много обичам тъмносивия цвят и както виждаш, запомнили са.

— Може и така да е — малко недоверчиво му отвърна Широков.

Веднага забелязаха, че небето, което сутринта беше съвсем ведро, се покри с облаци. Релиос не се виждаше.

— Дъжд ли очаквате?

— Не — Биеси погледна небето, — това не са дъждовни облаци. Според програмата трябва да е ясно. Навярно специално за вас са покрили небето с облаци. Калистяните се тревожат — поясни тя думите си, — че ви е твърде горещо. Особено след вчерашния случай.

— А какво е било вчера?

— Как какво? Нали ви е било лошо след обикалянето по улиците на Атили.

— Вие откъде знаете?

— Цялата Калисто знае.

Тези думи напомниха на гостите от Земята истинското положение на нещата. Те сякаш бяха забравили, че върху тях е съсредоточено вниманието на цялото население на планетата. Може би това беше станало, защото никой от калистяните не проявяваше явно любопитството си. Като че ли ги бяха оставили на спокойствие, свободни да постъпват както желаят. Никой калистянин не се приближаваше и не долиташе към техния дом, за да погледне жителите от другата планета.

Широков си спомни тълпите, които обсаждаха от сутрин до вечер обсерваторията на Щерн, а преди това лагера край Курск, където той, като комендант, често трябваше да се обръща за помощ към Черепанов, за да запази калистяните от хорското любопитство.

Жителите на Атили се държаха съвсем другояче.

Облаците над града, насочени насам специално за гостите, бяха ярка илюстрация на ненатрапчивите грижи и внимание от страна на калистяните.

Шестте кресла бяха направени от същия вече познат на Широков и Синяев материал, приличащ на стъкло, който хлътваше под тежестта на тялото и сякаш обгръщаше седналия в креслото човек, приемайки формата му.

Биеси седна да управлява олитата. В първия момент те изобщо не видяха никакви „уреди за управляване“. Нямаше нито кормило, нито бутончета, нито някакви ръчки. На Синяев дори му мина през ума да не би апаратът да се управлява мислено, чрез биотокове. Че на Калисто е напълно възможно да съществува биотехника, беше мислил още на Острова на небето, когато летяха към пристана с неуправлявания от никого апарат. През 19… година, преди да напуснат Земята, вече бяха изобретени биотехнически протези, които успешно заменяха на човека отрязаната ръка или крак. А на Синяев се струваше, че техниката на калистяните във всяко отношение е изпреварила земната.

Предположението му обаче не се потвърди. Биеси постави обутия си в сребрист сандал крак върху един малък педал, снабден с металическа скобка. Изглежда, че това именно бе „управлението“.

Синяев седна до младата калистянка и внимателно наблюдаваше действията й.

Леко движение на пръстите на стъпалото надолу.

Прозрачният похлупак се спусна и покри лодката.

— Накъде да се отправим? — попита Биеси.

— Искаме да разгледаме града.

— И да посетим Диегон — добави Широков. — Но най-напред нека полетим над Атили.

Биеси помръдна върха на сандала си. Олитата се отдели от терасата и се издигна право нагоре на четиридесет-петдесет метра.

Ново, едва забележимо движение на стъпалото, този път напред. Издигането се прекрати и олитата полетя хоризонтално.

Както и преди, на острова, не се чуваше никакъв звук, ни най-малък шум, който да показва, че работи двигател. Олитата летеше сякаш от само себе си, като приказното хвърчащо килимче.

Беше удобно да се седи. Широк кръгозор се откриваше през прозрачния похлупак. Бордовете на олитата едва достигаха до кръста на пътниците и те можеха да виждат наоколо и надолу без никакво усилие. Почти пълното отсъствие на чувство на тежест не можеше да се дължи само на действието на обгръщащата ги седалка, беше ясно, че теглото наистина е намалено, и това доказваше, че олитата се държи във въздуха от силата на антигравитацията. Двигател за постъпателното движение безспорно имаше, но никъде не се виждаше.

— Колко време е необходимо, за да се научи човек да управлява олитата? — попита Синяев.

— Никакво време не е необходимо — отговори Биеси. — Сядайте на моето място и карайте.

— Щом е така, защо Сийнг и другарите му, които летяха до Земята, помолили да произведат за тях олити от старата конструкция.

Биеси сви рамене.

— Питайте ги. Странно и почти необяснимо желание.

Широков погледна Сийнг, който седеше до него на втория ред седалки, и му се стори, че при думите на Биеси лекарят на звездолета се смути. Той дори се извърна, като се престори, че разглежда нещо долу.

„Интересна психическа проява — помисли си Широков. — Най-странно е, че такъв своеобразен консерватизъм проявява не само Сийнг, но и другите дванадесет звездоплаватели.“

Синяев също забеляза смущението на своя стар приятел и замълча.

— Олитата на острова нямаше такъв педал — обърна се той към Биеси.

— Навярно е била от типа на автоматизираните, като например товарните олити, които също летят без хора по определен маршрут. А тези са предназначени за свободен полет. Е, ще седнете ли на моето място?

— Страхувам се — отвърна Синяев. — Под моето управление рискуваме да се забием в земята.

— Това не може да се случи. Олитата никога няма да падне.

— От само себе си няма да падне, тава е ясно, но ако я насоча надолу с пълна скорост?

— Тя няма да ви се подчини. Не се страхувайте от нищо. Управляването е извънредно просто. Движение на стъпалото напред, назад, встрани, надолу и нагоре — това е цялата техника на управляване. Маневрите се извършват автоматично, без участието на водача. Само не наблягайте твърде рязко напред или назад. Ще се получи неприятен тласък.

— Е, какво пък — реши се Синяев, — да опитаме.

Размениха си местата.

— Наистина било съвсем просто — каза Синяев след минута. — Движенията, които трябва да се извършват, са толкова естествени, че е невъзможно да сгрешиш. Петя, искаш ли да опиташ?

— Друг път — отговори Широков. — Ти бъди по-внимателен!

Отгоре се виждаше, че Атили има само една, безкрайно дълга улица, която минаваше по брега на океана. Къщите бяха построени между нея и брега. От другата страна на улицата се редяха някакви сгради, много дълги, по три-четири километра, ниски и без прозорци. А зад тях, до хоризонта, се простираше цяло море от оранжевочервена растителност.

— Това са заводи — обясни Гесиян.

По улицата имаше много пешеходци. И никак не бе чудно — за човека е полезно да ходи пеша, калистяните не можеха все да летят.

Като видя толкова много летателни машини — олити с всякакви размери и какви ли не други видове, които се стрелкаха във всички посоки, Широков отначало се страхуваше, че под управлението на Синяев ще се сблъскат с някого, но после се успокои. Движението над града сякаш се подчиняваше на невидим регулировчик. Машините летяха на различна височина в зависимост от посоката и скоростта. Изпълнявайки указанията на Биеси, Синяев не нарушаваше реда. Въздухът, изглежда, бе разделен на зони. Най-високо летяха някакви големи машини с особена конструкция и като че ли без хора, по-долу беше зоната на олитите. Още по-ниско, почти над къщите и дърветата, често се виждаха калистяни с крила.

Широков си спомни грамадните въздушни кораби, приличащи на дирижабли, които бе видял в калистянските книги още на Земята, и попита защо не ги срещат.

— Те излязоха от употреба — отговори му Гесиян. — Конструкторите непрекъснато работят над нови модели и веднага заменят остарелите.

След като летяха близо половин час, Синяев каза, че според него е достатъчно.

— Градът трябва да се разгледа не отгоре, а отдолу, от земята. Къде е домът на Диегон?

— Ние отдавна прелетяхме над него.

— Да обърнем ли назад?

— Тук не бива да се обръща — каза Биеси. — Трябва да продължим още малко.

— Край нас няма никой.

— Въпреки това. Някоя олита може да излети тъкмо на това място. Има специални места за завой.

Скоро долу, точно по средата на улицата, видяха висок зелен стълб. Такива стълбове бяха срещали и преди това.

— Ето тук можете да обърнете.

Синяев леко отклони върха на стъпалото си вляво. Олитата послушно направи широк полукръг.

Олитите, които летяха зад тях и нямаше да завиват, се спускаха или издигаха, когато приближаваха стълба, за да освободят мястото.

— Тук няма да излети нито една олита — каза Биеси. — Забравих да ви предупредя, но вие правилно направихте завоя вляво.

— Ами ако все пак излети? — Синяев се усмихна. — Какво е наказанието за нарушаване на правилата?

— Не съм чувала да е имало такъв случай.

— Но все пак? Ако някой наруши правилата?

— Аз мисля, че такова нещо не може да се случи — спокойно каза Гесиян. — А ако се случи, лекарите ще изследват виновния, тъй като той сигурно ще се окаже болен.

— Защо трябва да се задават въпроси, отговорът на които се знае предварително? — обади се недоволен Широков.

Не се разбра дали думите на Гесиян убедиха Синяев, или той реши да послуша съвета на приятеля си, но замълча и с удвоено внимание управляваше олитата.

— Ето къщата, в която се е настанил Диегон — каза Биеси след няколко минути.

Внезапно в олитата се разнесе нечий непознат глас, който повтори няколко пъти:

— Геогий Синев!… Геогий Синев!

— Какво е това? — попита Синяев. — Като че ли викат мене.

— Да, вас ви викат — потвърди Гесиян. — Изглежда, че в олитата е монтиран дублиращ приемник от екрана на вашия дом, за да знаете, когато някой ви вика.

— Нашият екран е настроен на думата „Земя“.

— Когато са строили олитата, това още не е било известно.

— Геогий Синев!…

— Аз мога ли да отговоря?

— Право да си кажа, не зная — отвърна му Гесиян. — Обикновено в олитите няма такава връзка. Те често минават от едни ръце в други.

— Гласът е съвсем непознат — намеси се Широков.

— Неудобно е да не отговорим. Може би трябва да се върнем?

— Вече сме при дома на Диегон. Да се спуснем и да научим кой ви вика — предложи Биеси.

— Ако това може да се направи от всяка къща, тогава добре — съгласи се Синяев.

В този момент бяха тъкмо над терасата, на която трябваше да кацнат. Синяев дръпна педала назад. Олитата спря и увисна неподвижно на място.

— Натиснете педала — каза Биеси.

— Силно или слабо?

— Все едно. Спускането се извършва винаги с една и съща скорост.

Щом олитата докосна каменните плочи на терасата, насреща им изтича Диени.

До този момент Синяев смяташе, че калистяните, независимо от пола, се обличат еднакво. Но сега се убеди, че не е така. Диени бе облечена в бяла рокля с широк бледозелен колан. Златистите й коси, по-дълги, отколкото на мъжете, бяха вчесани в проста и строга прическа. Така тя се стори на Синяев много по-красива, отколкото в костюма на астронавт.

Широков дори не забеляза в какво е облечена Диени. Той я гледаше в лицето, изпитвайки не само радост, че я среща, но и нещо повече. И внезапно разбра, че през всичкото време е тъгувал за нея.

„Глупости! — помисли си той. — Само това ми липсваше — да се влюбя. Сякаш на Калисто нямам друга работа.“

След Диени излязоха Диегон и синът му.

— По-скоро влизайте вътре — каза Гесиян. — Не бива дълго да стоите под открито небе.

— Но нали Релиос не се вижда?

— Въпреки това. Лъчите му проникват и през облаците.

— Осъждате ни на доста скучен живот — каза Синяев. — Ако ще продължава така, няма да видим много нещо на Калисто.

— През първите дни това е необходимо. А по-нататък — ще видим.

Стаята с терасата много приличаше на стаята с терасата в техния дом, само че нямаше фонтани.

Сийнг каза, че някой много настоятелно вика Синяев.

— Сега ще научим кой е — рече Виег Диегон и се приближи до екрана.

— Повикванията регистрират ли се? — попита Синяев.

— Не, но ако разговорът е срочен и важен, чрез дежурния пост може да се определи часът, когато вие сам ще се свържете с този, който иска да ви види.

На екрана се появи централният пост на Атили. Той бе няколко пъти по-голям от секторния и в него имаше петима дежурни. Виег Диегон поговори с единия.

Широков и Синяев нарочно не се приближиха до екрана. Не искаха да забавят разговора, което неизбежно щеше да стане, ако дежурните от поста ги видеха.

Екранът „угасна“.

— С вас иска да говори Аин Зивиен — каза Диегон. — Моли ви да се свържете с него колкото се може по-скоро.

— Аин Зивиен! — възкликна Биеси. — Странно!

— Кой е той? — попита Синяев.

— Много голям учен. Ръководи всички работа по изучаване на гравитацията и антигравитацията. За какво ли му трябвате?

— Може би като астроном — предположи Широков.

— Астрономията на Калисто не е по-назад от нашата — възрази Синяев. Защо да гадаем! — Той отиде до екрана и като натисна бутончето за повикване, произнесе отчетливо: Аин Зивиен.

Екранът веднага „изчезна“. Откри се малка, скромно наредена стая с множество прозрачни, почти невидими шкафове, пълни с книги.

Пред екрана седеше възрастен калистянин, облечен в обичайните полупрозрачни дрехи от бяла материя.

— Геогий Синев? — попита той и млъкна в очакване.

— Аз съм.

— Извинете, че ви безпокоя. Един много важен въпрос изисква вашето присъствие. Той е важен не толкова за нас, колкото за вас двамата и вашата планета. Не бива да се отлага, тъй като може да се наложи да напуснете Калисто и да се върнете на Сетито.

— А защо? — неволно възкликна Синяев.

Зивиен се усмихна:

— Смятам, че ви е ясно защо. Ако не ви е ясно, попитайте Гесиян. Той е до вас. Или пък вашия другар, нали е лекар?

— Не смятам, че ще бъде наложително.

— Още по-добре. Но въпросът е толкова важен, че не искаме да рискуваме.

— Аз съм на ваше разположение — каза Синяев.

— Моля ви да дойдете в теси-станцията на гравиоинститута.

— Кога?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Готов съм, ако искате, и веднага.

— Много добре. В кой дом сте?

— Атили, втори сектор 8843 — отговори Диегон.

— Чакайте там. След половин час ще долети олита да ви вземе.

— Не позволявам — каза Гесиян. — Нашият гост засега не може да използува обикновените олити. Само своята.

— Тогава какво да пратим?

— Разрешете ми да го доведа при вас — каза Биеси. — Аз зная къде се намира гравиоинститутът.

— Прекрасно.

— Дълго ли ще ме задържите? — попита Синяев.

— Два-три дни.

— Сам ли да дойда или с моя приятел?

— Много ще ни е приятно да видим и него, но само вие сте ни необходим — с присъщата на калистяните прямота отговори Зивиен.

Синяев не попита защо е необходим на института. Беше ясно, че въпросът е много сериозен и че е неудобно да се говори по екрана.

— Чакаме ви — каза Зивиен.

Екранът „угасна“, тоест отново стана видим.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита Синяев.

— Като че ли няма нужда — отговори Широков. — Върви сам.

— Как ще се справиш без нашата олита?

— Петя ще остане тук — каза Диегон. — Ще бъде наш гост. Ние ще се постараем да не скучае.

Блясвания по небето

След отлитането на кораба за Калисто в живота на Николай Николаевич Козловски станаха големи промени. Калистяните, без да искат, рязко измениха съдбата му по най-непредвиден начин.

По инициатива на Съветската академия на науките бе създаден Международен комитет по изучаване и практическо овладяване на огромното количество научни и технически материали, оставени на Земята от калистяните. В него влязоха най-големи учени от двадесет и три страни, включително и всички членове от бившата експедиция на Куприянов.

На първото организационно заседание на новия комитет по предложение на академик Неверов, единодушно подкрепено от всички, Козловски бе избран за председател.

— Скъпи другари — каза Николай Николаевич, смаян от този избор (той присъствуваше на заседанието като гост), — аз не съм учен, а партиен работник. Как мога да ръководя такъв комитет?

— Необходим е човек, който да ни обедини в сплотен колектив — отговори му Неверов. — Вие сте именно такъв човек. Всички членове на комитета ви познават и уважават. Не ни отказвайте. Ото Юлиевич Шмид не е бил полярник, но под неговото ръководство съветските полярници удържаха редица блестящи победи в Арктика.

Секретарят на Централния комитет на КПСС, който присъствуваше на заседанието, поиска думата.

— Одобрявам избора ви — кратко каза той.

Козловски трябваше да се съгласи.

И ето минаха повече от единадесет години. Сравнително малкият отначало комитет се превърна в огромен научен институт, международен в пълния смисъл на думата. В него работеха учени с най-различни специалности — медици и астронавти, биолози и математици, химици и инженери-конструктори, астрономи и… езиковеди. Между стените му се чуваха езици от всички страни на света.

Напусна поста заместник-председател професор Куприянов, който оглавяваше медицинската секция, напуснаха и мнозина други, които положиха началото на комитета; на тяхно място идваха нови хора, разширяваха се рамките на работата, съвсем нови проблеми се разглеждаха в програмата на института, а Козловски все си стоеше на поста директор. Авторитетът му по всички въпроси, отнасящи се до предстоящите връзки с Калисто, се зачиташе в целия научен свят.

Човечеството от Земята се готвеше да върне посещението на калистяните.

Още преди да долетят гостите от Калисто, бяха пуснати първите изкуствени спътници на Земята, работеше се за осъществяването на една отдавнашна мечта — междупланетните полети. Изучаването на калистянските материали ускори работите на учените и инженерите. Естествено и закономерно беше всички сили, които работеха в областта на космонавтиката, да се влеят в института, ръководен от Козловски.

Пет години след старта на калистянския звездолет първият космически кораб вече посети Луната. Автоматични ракети без хора скоро щяха да бъдат пуснати към Венера и Марс. Вече се създаваше и голям звездолет за полет до Калисто.

Имената на двамата смелчаци, отлетели с калистяните за тяхната родина, не слизаха от страниците на световния печат. С предизвиканата сензация Широков и Синяев счупиха всички рекорди на продължителност.

През май 19… година, точно единадесет години след отлитането, портретите им се появиха на първите страници на всички вестници и списания с вълнуващото заглавие:

Никой не можеше да знае, че през това време те се намираха на друга планета от системата на Релиос-Сириус.

Герои на Земята!

Това не беше звънък епитет, измислен от журналистите.

Званието Герои на Земята действително принадлежеше на тях.

Съветското правителство задочно награди двамата учени със Златната звезда на Герои на Съветския съюз. Всички очакваха това и никой не се учуди. Но академиите на науките, обществените организации и печатът от всички страни изразиха недоволство.

Защо Герои на Съветския съюз? Нима Широков и Синяев представляват на Калисто само Съветския съюз?

Професор Матисен пръв произнесе думите Герои на Земята.

И ето на специално свикана конференция бе учредено ново, първо в историята на човечеството международно звание. То щеше да се присъжда на онези, които в интересите на цялото човечество удържат победи над космоса. Бурните аплодисменти на делегатите, на многобройните гости и кореспонденти заглушиха четенето на указа, с който конференцията присъждаше званието Герой на Земята на Пьотър Аркадиевич Широков и Георгий Николаевич Синяев — първите хора, напуснали Земята, за да установят връзка с един далечен свят.

Ако те биха могли да научат това! Каква радост и заслужена гордост биха изпълнили сърцата им!

Но едва след четиринадесет години те щяха да научат за високата чест, с която ги бе удостоило човечеството.

Бяха минали единадесет години. До връщането на героите оставаха още четиринадесет.

— Страшно много време за човек на моята възраст — каза Куприянов. — Няма да доживея до връщането им. А колко ми се иска!

— Това зависи преди всичко от тебе самия — отговори му Козловски. — Възложено ти е да запазиш живота на всички, които искат да видят Пьотър и Георгий. Изпълнявай това поръчение не само по отношение на другите, но и към себе си. Не трябва да се съмняваш, че Широков много ще иска да те види.

Куприянов погледна портрета на Широков, който заедно с портретите на Синяев и покойния Щерн бе закачен в служебния кабинет на Козловски, и въздъхна.

— Лесно е да се каже.

— И да се направи, не е трудно. В краен случай последвай примера на Зинаида Александровна Синяева.

— Май че е още рано.

— Ето на̀, виждаш ли! Какво мърмориш тогава?

Куприянов се засмя.

— Много искам да видя Петя и да узная какво има на Калисто. А мърморенето е привилегия на старостта.

— Работѝ! — каза Козловски, като сви рамене.

Поръчението, за което спомена бившият секретар на Курския обком на партията, съществуваше напълно официално. На едно от заседанията на „калистянския комитет“ бе поставен въпросът да се подготви посрещането на звездолета, когато долети за втори път на Земята. Този въпрос бе повдигнат от професор Лебедев малко преждевременно, но Куприянов се възползува от случая и изказа отдавна измъчващата го мисъл, че когато Широков и Синяев се върнат, повечето от приятелите им няма да са живи.

— Но какво можем да направим? — попита го академик Неверов.

— Да се възползуваме от познанията, които ще почерпим от калистянските медицински книги. Известно е, че калистяните могат да преустановяват дейността на организма, да предизвикват изкуствена летаргия за неопределено време. Сийнг казваше, че по този начин може да се запази животът на човека за дълго време. Наистина това не продължава живота, а само създава престой. У тях самите този метод почти не се прилага.

— Но ние не умеем да го прилагаме.

— Скоро ще умеем.

— Ясно е, че калистяните не желаят такъв „престой“, както го наричате вие — забеляза един от членовете на комитета. — Нищо привлекателно няма в него.

— За близките на Широков и Синяев това е едно разрешение — възрази Куприянов.

— Значи, вие предлагате да приспите, да изключите от живота за двадесет и пет години…

— Не — прекъсна го Козловски. — Аз разбирам мисълта на Михаил Михайлович така: нашият комитет трябва да контролира здравето на определен кръг лица и само в краен случаи да се възползува от калистянската рецепта.

— Съвършено вярно — потвърди Куприянов.

Предложението бе прието единодушно. Веднага беше създадена „комисия за опазване живота на близките на Широков и Синяев“, а ръководенето й бе възложено лично на Куприянов.

Оттогава минаха девет години. Всички близки, животът на които трябваше „да бъде запазен на всяка цена“, се намираха под непрестанно наблюдение. Всички бяха живи, с изключение на Николай Емелянович Синяев, който почина внезапно от парализа на сърцето.

Преди една година се яви опасност за живота на майката на Синяев. Старицата беше много зле и сякаш нищо вече не можеше да спаси най-близкия човек на Синяев. Но по това време медицинските средства на калистяните бяха вече основно проучени, макар и непроверени още на практика. Куприянов предложи единствения изход — да приспят Синяева по начина, прилаган на Калисто.

Зинаида Александровна е радост се съгласи. Тя много искаше да види сина си.

Лекарите най-точно изпълниха всички указания на непознатия им автор, написал калистянската медицинска книга. Науката на далечната Калисто спаси живота на майката на своя гост.

Странни неща ставаха в тялото на старата жена, заспала „мъртвешки“ дълбок сън. То явно се подмладяваше — бръчките изчезваха, косите ставаха черни, кожата се освежаваше.

Мина около една година и човек трудно можеше да познае Зинаида Александровна Синяева. Седемдесетгодишната жена сякаш бе станала четиридесетгодишна. Под стъкления похлупак, около който един до друг бяха наредени някакви странни апарати, лежеше без признак на живот, но явно жива съвсем не стара жена. Децата й — сестрата и братята на Синяев — едва можеха да познаят майка си. Такава тя е била в годините на тяхното ранно детство.

Беше съвсем ясно, че Георгий Николаевич, като се върне на Земята, ще види майка си по-млада, отколкото я бе оставил.

Неотдавна повториха опита. Стареещият вече академик Лебедев също пожела да изпита върху себе си действието на подмладяващия сън. И отново всичко стана тъй, както трябваше. Рецептите на калистяните действуваха резултатно.

Новият начин за „подмладяване“ предизвика голямо вълнение сред учените по цял свят. Калистяните подчертаваха, че „летаргията“ не оказва влияние върху продължителността на съзнателния живот на човека, престоят не влияе върху нея. Но бе ясно, че именно тук трябва да се търси пълното разрешаване на проблемата да се даде на човека втора младост. Откриваха се грандиозни перспективи.

Куприянов и най-близките му сътрудници всецяло се отдадоха на изучаването на новия отрасъл в медицината. Но материалите, оставени от калистяните, бяха непълни. Много неща в механизма на летаргията не можеха да се изяснят. Колкото и силно да беше желанието на учените да подарят на човечеството мощно средство за борба със старостта, трябваше да чакат повторно долитане на калистянски кораб.

— След четиринадесет години — казваше Куприянов — ще имаме истински ръководител в нашата работа — Пьотър Аркадиевич Широков. За трите години, прекарани на Калисто, той добре ще изучи калистянската медицина, а освен това ще донесе и всички материали, които ни липсват сега.

И с още по-голямо нетърпение зачакаха повторното посещение на калистяните.

Ех, ако можеха да попитат калистяните и веднага да получат отговор. Уви! Това беше абсолютно невъзможно.

Какво може да е по-бързо от светлината? 300 000 километра прелита тя в секунда. Но дори и на нея са й необходими повече от осем години, за да преодолее исполинското разстояние между Земята и Калисто. Седемнадесет години оттук дотам и обратно! Трудно ще е да се разговаря при такива условия.

— Жалко, разбира се — казваха учените, — но в случая нищо не може да ни помогне.

И изведнаж стана нещо!…

Невероятно! Невъзможно! „Противоестествено“!…

На 12 септември 19… година (тази дата бе записана със златни букви в историята на човечеството) в Източен Сибир и над територията на Северен Китай бяха забелязани някакви странни блясвания, също като малки взривове високо в горните слоеве на атмосферата.

Ден след ден (за щастие времето беше ясно) те се появяваха с поразителна точност в един и същ час.

Двадесет и девет блясвания, петнадесетминутна пауза, отново двадесет и девет блясвания, отново пауза и още веднаж.

И тъй всеки ден.

С това загадъчно явление в атмосферата се заеха метеоролозите. Те определиха точно на каква височина се появяват блясванията; оказа се, че са на височина сто и тридесет километра над повърхността на Земята, тоест приблизително до горната граница на слоя на Хевисайд.

Редовното появяване и математическата правилност на блясванията изключваха вероятността да се смятат за природно явление.

Какво ли ще е тогава?…

На 16 септември целият свят узна сензационната новина.

Тайната бе разгадана. По-точно казано, тя стана още по-загадъчна, но най-важното — вече не беше загадка какво означават блясванията.

Хората узнаха кой ги предизвиква на небето!

Но как — все още беше тайна.

От загадъчното явление на небето в източната част на Азия се заинтересуваха всички страни. Десетки предположения се правеха и от учените, и от обикновените хора.

Безспорно беше само едно — блясванията имат извънземен произход.

Тайната успя да разгадае скромният телеграфист Николай Семьонович Кабанов от телеграфо-пощенската станция Албазин, разположена почти на границата между Китай и СССР. Той пръв забеляза, че блясванията не са еднакви: едни бяха по-дълги, други — по-кратки. Щом на Кабанов му хрумна мисълта, че блясванията приличат на морзова азбука, той лесно разбра смисъла им.

Високо в йоносферата на Земята всеки ден по едно и също време три пъти се явяваха двете думи: „Пьотър Широков“.

Сякаш бомба избухна над човечеството!

Блясванията бяха сигнали от Калисто!

По някакъв необясним начин калистяните ги изпращаха на Земята. В това нямаше съмнение. Морзовата азбука те са научили от Синяев и Широков, това също бе вън от съмнение. Избраните от тях две думи — името и презимето, известни на всички — трябваше да покажат откъде идват сигналите. Тяхното редовно, ежедневно повтаряне означаваше, че калистяните се страхуват да не би хората да не забележат и да не разберат веднага смисъла на небесното явление.

Това означаваше още, че блясванията са пратени от Калисто най-рано преди четири месеца. Едва през май тази година звездолетът би могъл да завърши рейса си.

Отново възникна въпросът — какво ли може да е това? Какво би могло да стигне от Калисто до Земята двеста и петдесет пъти по-бързо от светлинния лъч?

„Пьотър Широков“! Това безспорно бе само встъпление. Когато според пресмятанията на калистяните земните хора видят и разберат, че сигналите идват от Калисто, ще последват оттам някакви съобщения. И не бива да ги пропуснат.

Козловски действуваше бързо. Щом получиха известие за разшифроването на блясванията и отпаднаха съмненията за техния калистянски произход, експедиция от института отлетя за Източен Сибир.

Трябваше да се има пред вид, че времето може да се промени, да се появят облаци. В разпореждане на Козловски бяха дадени три свръхвисочинни самолета. За наблюдателен пункт избраха град Хабаровск, където блясванията се виждаха най-добре.

Освен Козловски в експедицията участвуваха Куприянов, Аверин, Смирнов, Лао Сен, Лежнев, Матисен и четирима опитни радисти, виртуозно владеещи приемането на сигнали по морзовата азбука.

На десетия ден след първото появяване блясванията се промениха. Сега предаваха името и презимето на Широков с латинската азбука. След още десет дни пак стана промяна — калистяните преминаха на английски правопис.

— Съвсем ясно и логично — каза Куприянов. — Те не са могли да насочат сигналите с абсолютна точност. Там не знаят на кое място ще ги видим.

— Изключително търпение — подчерта Аверин. — Цял месец предават едно и също.

— И това е напълно понятно — отговори Козловски. — Калистяните се готвят да предадат нещо много важно. Дават ни време да се подготвим за приемането. Но аз мисля, че един месец е крайният срок. Всеки ден трябва да очакваме основния текст.

— Трябва да се има и пред вид, че на Широков и Синяев е необходимо време, за да преведат на руски сложния може би текст на съобщението, а навярно и на латински, и на английски. И то по морзовата азбука. Това не е така просто — добави Куприянов.

Предсказанието на Козловски се сбъдна. На 12 октомври, точно след един месец, започна предаването на най-необичайния текст, приеман някога от земните телеграфисти.

Всеки ден, каквото и да бе времето, от хабаровския аеродрум излитаха трите самолета и като се издигаха над всяка възможна облачност, четири часа кръжаха над града.

Всеки ден четиримата радисти записваха предаването, което се извършваше с много бързо темпо.

Широков и Синяев точно бяха предвидили какво именно ще предприемат на Земята за приемане на съобщението. Ако на борда на самолетите радистите не бяха виртуози, не би било възможно да се запишат сигналите от Калисто, толкова бързо следваха те един след друг. Бързо и в същото време извънредно бавно. Всяка фраза се повтаряше по три пъти на три езика. За един ден успяваха да приемат текст само две-три страници от бележник. А на следващия ден се повтаряше същото предаване. Но и него старателно записваха.

Точността на предаването беше удивителна. Нито един пропуск, нито една неясна буква. Кратките и дългите блясвания се редуваха с математична правилност. Сякаш не осемдесет трилиона километра, а съвсем малко разстояние отделяше калистянските оператори от радистите, които приемаха на Земята. Целта на предаването се изясни още първия ден.

„Достигнахме Калисто на 15 септември 19… година, по земния календар — гласеше приетото съобщение. — И двамата сме здрави. Горещ поздрав на всички, на всички! Приемайте описание на начина, по който се извършва предаването, и на необходимата за това апаратура. Широков. Синяев“

Трудно е дори да си представим какво впечатление направи появата на тази телеграма по страниците на вестниците! Начинът на предаването! Устройството на апаратурата за него! Това значеше, че Земята ще може да говори с Калисто, без отговорът да се бави седемнадесет години!

Онова, което съвсем доскоро изглеждаше абсолютно невъзможно, стана действителност.

Но нима това не е обща съдба на всичко, което хората смятат за невъзможно, забравяйки, че не всички природни закони са им известни!

Като се върна в Хабаровск след приемането на първото съобщение, Козловски свика съвещание.

— Широков и Синяев са достигнали Калисто през септември — заяви пред събранието професор Смирнов. — Това значи, че предаването е започнало веднага след тяхното долитане, на 12 септември, по същото време, когато сигналите бяха забелязани за пръв път. Следователно те изминават пътя от Калисто до Земята фактически мигновено, а не за четири месеца, както предполагахме ние. Те не биха могли да се разпространяват с трептения като светлината и радиовълните. Тук има нещо ново. По-скоро всичко това е из областта на гравитацията. Необходимо е да се извикат физици, които работят над проблемите на гравитационните полета.

— Ще го направим — каза Козловски. — Днес ще дам нареждане, а утре нашите сътрудници от секцията по физика ще са тук. Но защо сигналите се появиха на 12-и, а Широков и Синяев съобщават, че са пристигнали на 15-ти?

— Най-вероятно е да е грешка — отговори Куприянов. — Никак не е чудно, като се вземе под внимание спецификата на междупланетния рейс, че за един многогодишен полет са сгрешили с няколко дни.

Ден след ден, седмица след седмица излитаха във въздуха самолетите на експедицията. Изпълваха се дебели тетрадки със стенографни записи.

Поразителното откритие на калистянската наука постепенно ставаше ясно на учените от Земята.

А когато завърши предаването и накрая бе написана думата „чакаме“, започна трудна и срочна работа. Целият свят, притаил дъх, я следеше. Установяваше се пряка мигновена телеграфна връзка между две планети, които се намираха на невъобразимо разстояние една от друга.

Дали ще успее земната техника да се справи с неимоверните трудности на тази грандиозна задача?

Калистяните бяха съобщили всичко необходимо за успеха. Сега той зависеше от инженерите и астрономите.

— Ще успеем на всяка цена — заяви в печата Козловски, директорът на „Института Калисто“. — Най-късно след три месеца нашето съобщение ще бъде изпратено. И тогава ще започне постоянно ежедневно общуване с калистяните.

— Е, сега аз окончателно се отказвам да последвам примера на Синяева и Лебедев — каза Куприянов.

— Не се знае — отговори му Николай Николаевич. — Може все пак да се наложи. И не само на теб, но и на мен. Мисля, че Широков и Синяев ще се зарадват, като ме видят.

„Ще говорим със Земята“

Синяев се върна едва на следващия ден привечер. Цялото време, докато той отсъствуваше, Широков прекара в семейството на Диегон. Не му се искаше да се връща сам в огромния празен дом. Едва сега Пьотър Аркадиевич разбра какво е станал за него земният му другар. С ужас си спомняше своето намерение да лети на Калисто без спътник, без приятел, с когото да споделя всичко — мисли, чувства и усилващата се тъга по родината.

През дългите години на полета те се бяха слели в едно същество, разбираха се без думи. За всеки от тях дори самото присъствие на другия бе огромно облекчение. Тук, на Калисто, всичко им бе чуждо — и слънцето, и природата, и хората, даже и въздухът, който дишаха. Никога нито един човек не беше се откъсвал от родината така безнадеждно далече. Но трябваше Синяев да се отдели за малко, та Широков да разбере колко е трудно без близък човек.

„Вие ще имате другар, с когото по-леко ще понасяте дългата раздяла със Земята. Каквото и да говорим, ала не е лесно. Двама ще ви бъде по-леко.“ Колко често Широков си спомняше през тези два дни мъдрите думи на Щерн! Старият учен по-добре от него разбираше тежестта на задачата, с която се бе наел. И колко прав беше!

Диегон, синът му и Диени като най-близки роднини обкръжаваха с внимание Широков. Вниманието им не се натрапваше, но се проявяваше във всяка дреболия. Всичко, което му беше необходимо, изникваше като от само себе си. Калистяните безпогрешно отгатваха и най-малките оттенъци в настроението му. Тяхната изтънчена чувствителност, развила се през вековете на истинско човешко общество, изпъкна пред Широков особено релефно. Той обичаше това семейство — то му беше близко и мило, но други калистяни, кой знае защо, не искаше да вижда. И дори това непонятно за него самия психическо състояние беше отгатнато по най-чуден начин. През тези два дни никой не посети дома на Диегон. Гесиян и Сийнг веднага след отлитането на Синяев изчезнаха някъде и не се вестяваха. Широков знаеше, че те с удоволствие ще дойдат, ако ги повика, но не му се искаше да прави това. Бе благодарен, че го оставиха сам. Диегонови не му пречеха.

Понякога Широков се ядосваше на приятеля си. Нима е толкова зает, че не може да намери време да му се обади по екрана, поне само за да му каже кога мисли да се върне? Или той не изпитва чувства като неговите? Не му е домъчняло и изобщо е забравил за съществуването му?

В един такъв момент той отиде при Рийг Диегон.

— Вашият приятел без съмнение е много зает — каза доскорошният командир на звездолета. — Повикването на Зивиен означава, че въпросът е за нещо важно, извънредно важно. Защо не отидохте с него?

— Защото Зивиен не изрази такова желание — отговори Широков, повтаряйки фразата, която често чуваше от калистяните.

— Скучно ли ви е при нас?

— Не. Но…

— Разбирам ви. Диегон нежно прекара пръсти по челото и косите на Широков. — Това е реакция. Твърде много впечатления получихте през последните дни. Организмът ви, имам пред вид нервната система, инстинктивно се стреми към почивка. Ако искате, можем да ви дадем сънотворно, докато Георгий се върне.

— Не, няма нужда. Към това средство може би ще трябва да прибегнем и двамата, но не сега. Защо не виждам жена ви и другите ви деца? — попита той, за да промени темата на разговора. — Помня, казвахте, че имате шест деца.

— Аз се видях с тях — отговори Диегон. — А не идват тук по същата причина, по която никой не идва, докато вие не пожелаете това.

— Обаче синът ви — Виег…

— Прав сте. Но ние смятахме, че бащата на Диени за вас е повече от другите.

Широков усети, че се изчервява. Само това липсваше! Нима Диегон намеква за чувството, което с всеки изминат ден все по-силно изпитваше в душата си? Мъчеше се да го потисне, но то ставаше все по-властно, може би именно защото той се бореше с него. Но как другояче можеха да се тълкуват тези думи?…

Широков мълчеше, тъй като не знаеше какво да отговори. Диегон му се притече на помощ.

— Дълго време прекарахте с моята внучка. Свикнали сте с нея почти както с нас. Мислехме, че вие и Георгий сте я обикнали. Нима сме сбъркали?

На Широков се стори, че Диегон нарочно подчерта думите: „вие и Георгий“.

— О, не! — отговори той. — Не сте сбъркали. Как ще сбъркате. Нима може някой да не обикне Диени?

Диегон се усмихна. Но усмивката почти тутакси изчезна от лицето му. Тихо, сякаш сам на себе си, той каза:

— Човек от Земята и човек от Калисто. Външно имат много общи неща. Но душевният строй…

Широков излезе от стаята му съвсем объркан. Нямаше никакво съмнение — Диегон се е досетил за всичко. Той мисли за евентуалния брак (Широков трепна при тази дума) между внучката му и него — човека от Земята. И мисли за това като учен, разглеждайки въпроса като научна физиологична проблема.

„Но защо му е хрумнала тази мисъл? — питаше се Широков. — Нима тя е могла да възникне, без Диени да е давала някакъв повод?“

Той обаче в нищо не можеше да намери потвърждение. Диени се отнасяше към него и Синяев съвсем еднакво. Но нали тогава, на Кетио, тя целуна ръката му!…

Думите на Диегон окончателно отвориха очите на Широков. Да, той обича Диени. За какво? Някой някога могъл ли е да отговори на този въпрос! Просто, защото тя е Диени и както му се струваше, най-хубавата девойка в цялата вселена.

Този разговор, едновременно приятен и неприятен за Широков, стана вечерта на първия ден от отсъствието на Синяев.

Пьотър Аркадиевич не спа добре през нощта. Мислеше си за своята първа любов там, на Земята, и сравняваше двете чувства — тогавашното и сегашното.

За какво бе обикнал Лена? Казват, че са нужни общи вкусове, интереси, стремежи. Имаха ли ги с Лена? Не, като че ли ги нямаха. А любов имаше.

Той и Диени безспорно имат едно нещо общо — стремежа към други светове. На Кетио му беше разказвала за живота си, за мечтите си да види човек от друга планета. Сега тя мечтаеше да види Земята.

Не беше ли предизвикало това първия порив? Не! Сега ясно разбираше, че я обикна още щом я срещна първия път, на Сетито.

От какво възниква това всемогъщо чувство — двигателят на Живота? Вечна и никога напълно неразгадана тайна на природата!

Широков вече не беше младеж. Той напусна родината двадесет и седем годишен. Според времето, изтекло на Земята, сега той трябваше да е на тридесет и осем. Но законите на субсветлинните скорости го бяха „подмладили“ почти с осем години. Беше тридесетгодишен мъж.

„Не е ли твърде голяма разликата? — мислеше си Широков. — Диени по земно пресмятане няма повече от деветнадесет, най-много двадесет години. А какво ли имаше пред вид Диегон, като говореше за разликата в душевното устройство? Калистяните гледат на брака само като на средство за продължаване живота на планетата. Очевидно Диегон е имал това пред вид.“

В края на краищата той съвсем се обърка в мислите и колебанията си. Като засипваше, реши, че още утре ще говори с Диегон направо и откровено. Простата мисъл, че ще е много по-добре да поговори със самата Диени, кой знае защо, не му дойде на ум.

Но и през целия следващ ден не изпълни намерението си. Причината, разбира се, дойде от само себе си: „Може всичко това да е плод на въображението ми? С какви очи ще ме погледне Диегон, ако аз му изтърся такава несериозна новина?“

И чак до вечерта, когато най-сетне Синяев се върна, Широков старателно избягваше компанията на Диени, като сега вече се преструваше, че търси усамотение. Страх го бе да срещне изпитателния поглед на Диегон или на сина му. И с още по-голямо нетърпение очакваше Синяев, за да напусне с него този дом, пребиваването му в който толкова се усложни.

Синяев долетя, когато бяха седнали да вечерят. С него дойдоха Биеси и Аин Зивиен.

Георгий Николаевич влезе в стаята радостно развълнуван и се хвърли на врата на Широков. Така силно го прегърна, че Пьотър Аркадиевич веднага разбра — и този път мислите и чувствата им са били еднакви.

— Да знаеш какво научих! — каза Синяев на руски. — Скоро ще разговаряме със Земята.

— Как така ще разговаряме?

— По телеграф.

Широков помисли, че приятелят му се е побъркал.

— По какъв телеграф? Я си помисли какво казваш! Възможно ли е такова нещо?

— Там е работата, че е възможно. — Синяев весело се засмя. — Не вярваш ли? Питай Зивиен. — Той се обърна към калистяните и продължи вече на техния език: — Моят приятел не ми вярва. Кажете му, че говоря самата истина.

Зивиен погледна Широков и съвсем сериозно каза:

— Ако става дума за свръзката със Земята, Синяев казва истината. С негова помощ ние се убедихме, че можем да осъществим тази идея. И за наше, и за ваше щастие той е опитен астроном. Ако с вас бе човек с друга специалност, нищо нямаше да излезе. Но за да успеем, е нужно много труд. Вие готов ли сте?

— Щом се отнася за свръзка със Земята, за която няма да са потребни дълги години…

— Нито дори минута — вметна Синяев.

— … разбира се, че съм готов на всичко за нейното осъществяване.

— Ти знаеш ли морзовата азбука? — попита Синяев.

— Не, никак.

— Така и предполагахме. Но все в някоя от книгите, които донесохме от Земята, ще я намерим. Иначе нищо няма да излезе.

— Но обясни ми най-сетне в какво се състои работата! Защо ме измъчваш? — помоли Широков.

— Лесно е да се каже „обясни ми“. И аз едва го разбрах, и то съвсем не всичко. Но това е дълъг разговор. Хайде да се прибираме.

Широков бе свикнал да чете мислите на Синяев. Разбра, че Георгий, кой знае защо, не иска да говори пред калистяните.

— Да се прибираме — каза той, ставайки.

Както винаги, никой не се опита да ги убеждава да останат, щом са пожелали да си отиват.

— Разрешете ми утре сутринта да ви посетя — помоли Зивиен. — Трябва да уговорим всичко подробно.

— Разбира се — отвърна Синяев. — Ако искате, елате да пренощувате у нас — с леко запъване, което само Широков забеляза, добави той.

— Не, аз ще остана тук. Да разкажа всичко на Диегон.

— Вие отдавна ли се познавате? — попита Широков, като искаше да си изясни какви са отношенията между Зивиен и семейството на неговия стар приятел. Той забеляза, че те се поздравиха, сякаш се бяха видели вчера.

— Познавам Диегон така, както го познават и всички калистяни — отговори Зивиен. — Но се виждаме за първи път.

Виег Диегон поиска да ги придружи.

— Ще ви бъдем много благодарни — отвърна Широков. — Сам исках да ви помоля.

Сбогуваха се и излязоха на терасата. Биеси седна в олитата на Диегон и отлетя у дома си. Виег Диегон щеше да се върне с олитата на Сийнг, която беше останала на терасата в дома на Широков и Синяев.

Мръкваше се и багрите на дърветата в градината загубиха яркостта си. Небето както и преди бе покрито с облаци, времето през тези дни не се променяше. Калистяните продължаваха да пазят гостите си от преките лъчи на Релиос. Изкуствено образуваната облачност беше достатъчно плътна, но дъжд не валеше.

— В Атили дъжд не е нужен — бе отговорил Диегон на въпроса на Широков. — Атмосферната влага се насочва за поливане на полетата и горите.

Олитата, управлявана от Виег Диегон, бързо ги отнесе в дома им. Калистянинът попита дали се нуждаят от нещо и като получи отрицателен отговор, се сбогува и отлетя обратно.

— Най-после! — облекчено въздъхна Синяев. — Уморих се в тяхната компания.

— И аз — не съвсем искрено каза Широков.

Щом напуснаха дома на Диегон, образът на Диени отново изпълни съзнанието му. „Ех, че магия!“ — помисли си той.

Стаята се освети, щом влязоха в нея. Светлината не блесна изведнаж, а постепенно, без да ги заслепява с внезапна яркост. Но източникът й никъде не се виждаше.

— А как ще я загасим? — попита Синяев.

— Има специални бутончета. Ти ще вечеряш ли?

— Не. Прехраниха ме през тези два дни. Гледаха ме като писано яйце.

— Къде беше?

— В теси-секцията. Ти вече знаеш. А нощувах у Зивиен.

— Хайде, разказвай!

— Много бих искал първо да се изкъпя в басейна.

— Ти да не би нарочно да изпитваш търпението ми? — засмя се Широков. — Е, добре, да идем!

След къпането се разположиха на един от диваните в голямата зала.

— Откъде да започна? — попита Синяев.

— От началото — пошегува се Широков. — Истина ли е, че ще можем да говорим със Земята? Все още не ми се вярва.

— Ах, Петя! — каза Синяев. — Това е така прекрасно, така радостно! Помисли си само! Скоро ще научим какво става там, ще научим как са нашите близки и приятели. Всичко!

— Разправяй по-скоро!

— Почакай, не е толкова просто. Не исках да говоря пред Диегон, защото мога само на руски. Старецът достатъчно добре разбира. Да знаеш как ми дотегна да се чувствувам глупак пред тях.

— Но защо говориш така! Те са по-напреднали, но разликата не е чак толкова голяма.

— През тези два дни бях буквално глупак. Изобщо не разбрах кое е основата на всичко това. Но аз откровено им признах и ги уверих, че учените на Земята ще се ориентират. Как мислиш?

— Ти забравяш, че аз още нищо не зная — усмихна се Широков. — Но на Земята непременно ще се ориентират, каквото и да е то.

— Нали видя олитата на острова?

— Да, разбира се!

— Калистяните са разкрили тайната на притеглянето. Не само са я разкрили, но са се научили и да я управляват. Олитата и звездолетът на Гесиян се държат във въздуха, защото между тях и планетата са отслабени нишките на притеглянето. Тези нишки могат да се усилват или отслабват по желание. Не е ли чудесно?

— Чудесно е. Но разказвай същината.

— Слушай една лекция. Наистина лекторът зле познава материала, върху който говори, но…

— Стига предисловия. Какво става с тебе днес?

— И аз не зная. Потресен съм от всичко, което чух и видях. — Синяев потърка слепоочията си. — И така, калистяните определят силата на притеглянето с думата „нишка“. Нишките на притеглянето пронизват цялата вселена. Те съществуват между всички тела, но с увеличаване на разстоянието отслабват. Между Земята и Калисто също ги има. Подчертавам, не само между Релиос и Слънцето, но и между Земята и Калисто. Двете планети, макар и много слабо, но се притеглят. Между тях постоянно са опънати нишки.

— Теси? — досети се Широков.

— Не съвсем точно, но в общи черти е така. Теси не е самата нишка, а само нейна съставна част, частица от ядрото на атома. Ядрата пулсират, като отделят теси, които мигновено пронизват цялата вселена и щом срещнат други, излизащи от друго тяло, те се съединяват с тях и образуват нишка. Така възниква гравитационното поле. Тук, доколкото разбрах, действува законът за привличането на противоположните знаци. Вече ти казах, че не разбрах добре обясненията им.

— Достатъчно — каза Широков. — Повече не ни е и нужно. Не сме физици. Значи, тесите летят по-бързо от светлината?

— Не, това е съвсем друго. Представи си много дълга връв, лека и идеално здрава. Ако дръпнеш единия й край, то дръпването мигновено ще се усети и на другия край, колкото и дълга да е връвта. Или друг пример: хора са наредени във верига един зад друг. Чува се команда и цялата верига едновременно прави крачка напред. Колкото и да е дълга веригата, първият и последният ще пристъпят напред в един и същ момент. Това е, по-ясно не мога да ти обясня — добави Синяев, като разпери ръце. — В този въпрос се ориентират малцина калистяни.

— Разбирам го, но смътно — каза Широков и двамата се разсмяха.

— Там е бедата, че го разбираме смътно. Но на Земята ще го разберат по-ясно. Важното е, че тесите свързват всички тела във вселената с нишките на притеглянето, както и да става то. И че съществува нишка, по-точно безброй нишки между Земята и Калисто. А калистяните могат да усилят или отслабят тези нишки. Могат, тъй да се каже, да дръпнат връвта или да дадат команда на веригата.

— Мисля, че се досещам — каза Широков.

— Недей мисли така. И аз отначало смятах, че съм се досетил. Слушай нататък. Сега започва най-трудното. Аз ги попитах: щом като можете произволно да отслабвате нишките на притеглянето, значи, възможно е и напълно да се унищожи притеглянето между Земята и Калисто? Зивиен ми отговори: „Не. Теоретично е възможно, но на практика — не. За тази цел би била нужна толкова енергия, колкото се съдържа в маса, много милиони пъти по-голяма от масата на Релиос. Да се управлява силата на притеглянето, може само в неголеми мащаби. Относително, разбира се. В нашия случай във властта на калистяните е само тясно, почти нереално снопче нишка между Земята и Калисто. Най-тънък теси-лъч. Но той може да се използува като проводник.“

— Нищо не разбирам.

— На, виждаш ли! А казваше „досещам се“. Като всички частици на атома, тесите също имат противоположно заредена частица — антитеси. Съприкосновението на тесите и антитесите предизвиква анихилация. Сега си представи, че изпращаме в пространството два лъча — лъч теси и лъч антитеси — под ъгъл един към друг. На едно определено място те ще се срещнат. И веднага ще се получи анихилация, блясък, светлина. Може да се пресметне така, че това блясване да стане близо до Земята, в атмосферата й.

— Почакай! Преди да достигне Земята, антилъчът ще измине огромно разстояние. Той веднага ще се сблъска с положителни частици. И ще стане анихилация…

— Точно така — прекъсна го Синяев. — И аз веднага попитах същото. Оказа се, че няма да се случи нищо подобно. Теси-лъчите няма да се насочат под ъгъл, те ще тръгнат паралелно. Това е само схема, нагледен пример. Калистяните са намерили друг начин. Научили са се да създават античастици от положителните частици; такива са и тесите. Чрез спомагателен лъч. Тук вече започват такива дебри, че и при най-голямо желание не мога нищо да разбера и да ти обясня. Интересно е, че Зивиен каза същото, което пише Ленин: „Атомът е неизчерпаем.“ И ето те са открили частици, които пренасят теси-частиците на каквото пожелаеш разстояние. И чрез тези частици (впрочем те дори нямат още название, толкова са нови) на границите на йонизирания слой на планетата възникват антитеси, става анихилация — блясване. То може да бъде по-силно или по-слабо — по желание.

— И тези блясвания могат да се виждат и да се четат като телеграфна лента?

— Сега вече се досети. Кратките и дългите блясвания ще се появят по небето на Земята в същия момент, когато бъдат изпратени от Калисто — по-точно от една от „луните“ й. Нали и Калисто има йонизиран слой. Апаратурата за изпращане на сигнали към Земята вече е готова — неочаквано съобщи Синяев.

— Готова?

— Да, на луната на Калисто. Те пристъпили към работа веднага щом научили за нас и това, че съм астроном. Докато сме били на Кетио, те работели за нас. Ето защо ме извикаха още първия ден.

— Не разбирам защо им трябва земен астроном.

— Абсолютно необходим е.

— Заради разстоянията ли?

— Именно. Калистянските телескопи са основани на друг принцип, не са като нашите, но и с тях не може да се види Земята от такова разстояние. Знаеш ли, че дори радиусът на земната орбита се вижда от Калисто под ъгъл триста седемдесет и пет хилядни от ъгловата секунда?

— Досега не знаех — усмихна се Широков. — Но сега вече зная.

— А пък диаметърът на Земята се вижда под толкова малък ъгъл, че ти е трудно дори да си го представиш. От порядъка на три стохилядни от ъгловата секунда. Калистяните и понятие нямат къде, в каква точка спрямо Слънцето се намира сега Земята. А теси-лъчите трябва да се насочат точно към нея. Лесно е да се сбърка и да се използува нишката на притегляне между Калисто и друга някоя планета от слънчевата система, дори Луната.

— Много убедително — каза Широков. — Оставам с впечатлението, че тая работа е безнадеждна.

— Трудна е, но не е безнадеждна. С най-новите уреди на калистянските астрономи се вижда Юпитер. Ще повярваш ли? Когато се убедих, че виждам именно него съвсем близо до Слънцето, изпитах такова чувство, сякаш виждах Земята. Странно, нали?

— Съвсем не. Напълно естествено е.

— Това коренно променя работата. Щом се вижда Юпитер, лесно е да се изчисли местонахождението на Земята. Изчислителните машини на калистяните са много точни и много просто устроени. Но калистяните сами нищо не могат да направят. Трябва добре да се знаят всички елементи от орбитите на Земята и Юпитер.

— И вие имате намерение с един почти неосезаем лъч от разстояние осемдесет трилиона километра да улучите точно Земята?

— Да, представи си. Апаратурата дава тази възможност. Теси-лъчът може да се насочи с точност до една двумилионна от ъгловата секунда.

— Какво представлява апаратурата?

— Не съм я видял, тя е на един от спътниците на Калисто. Но ми показваха чертежите. Много сложно нещо. Може би два пъти по-голяма от тази къща. Калистяните твърдят, че като получат всички данни, ще пратят теси-лъча едва ли не точно в Москва.

— Значи, картината е такава — след като мисли няколко минути, каза Широков. — Теси-лъчът, съпроводен от спомагателния лъч, достига Земята и на небето се появяват кратки и дълги блясвания. Точки и тирета. По морзовата азбука хората ще прочетат съобщението от Калисто. Да предполагаме, че небето ще е безоблачно и че ще обърнат внимание на блясванията. А после какво? Ти каза, че ще можем да разговаряме със Земята.

— Да. И това наистина е така. Калистяните ще предадат всичко, каквото трябва, та на Земята да научат устройството на апаратурата и принципите, на които тя е основана. Там ще построят такава апаратура и ще отговорят. Разбира се, възможно е да има облачност. Но ние решихме цял месец да изпращаме само две думи: „Пьотър Широков“. На едно и също място. Не е възможно цял месец нито веднаж да не се проясни. У нас в СССР сега е есен, септември е. Обикновено по това време небето е безоблачно. А когато те разберат, че това са сигнали от Калисто, облачността вече няма да пречи. Ще използуват самолети. А след месец ние ще започнем да предаваме принципите на работа на теси-апаратурата.

— Но нали дори за калистянските учени тези принципи са новост?

— Да се открие нещо, е трудно, а да се обясни вече откритото, е много лесно.

— А къде ще поставят теси-апаратурата? Ти каза, че на планета, която има йонизиран слой, няма да може да работи.

— На Луната.

— Какво?

— Ами да! На Луната. Нима ти не вярваш, че хората вече са достигнали Луната? Особено след онова, което са научили от калистяните. Аз съм уверен, че откакто сме напуснали Земята, звездоплаването е направило рязък скок напред.

— Ами ако не е?

— Не е възможно. Дори калистяните са уверени в това.

Широков недоверчиво поклати глава.

— Твърде много „ако“ каза той. — Шансовете да получим отговор според мен са съвсем малки. Но както и да е! Да се изпрати съобщение — и това е много нещо.

— Отговор ще получим — уверено каза Синяев. — Непременно ще получим. Аз твърдо вярвам в силата на техниката на нашата Земя. Там ще направят всичко, за да ни отговорят. Знаеш ли какво каза Миенион?

— Той беше ли там?

— Да, повикаха го. Направо заяви, че като има пред вид какъв е развоят на техниката на Земята, отговорът ще дойде след една година.

— Каква година: земна или калистянска?

— Земна. Работата е там, че апаратурата е много проста, щом се знае на какъв принцип е основана. Миенион дава срок една година, защото трябва да се строи не на Земята, а на Луната. Странно! Миенион и другите калистяни вярват, а ти се съмняваш.

Широков поривисто прегърна другаря си.

— Аз не се съмнявам, а се страхувам да вярвам. Това е повече от прекрасно! Ами морзова азбука?

— Уверен съм, че я имаме. Сигурно ще я намерим в някоя от книгите по радиотехника или за начините за свръзка на Земята. Струва ми се дори, че я виждах, когато се занимавахме с преводите.

— Трябва колкото се може по-скоро да се убедим — нетърпеливо каза Широков. — Впрочем къде е багажът ни? Нима е все още на кораба?

— Едва ли. През тези два дни сигурно са го пренесли тук.

Синяев излезе прав. Всички вещи, които бяха донесени от Земята, се оказаха в стаята до спалнята. Сандъците, куфарите, пакетите бяха старателно подредени в ъгъла.

— Ти нали си бил тук? — рече Синяев. — Как не знаеш, че вещите ни са донесени?

— Аз не съм напускал дома на Диегон. И никой не ми е казвал. Пък и защо? Къщата не е заключена.

Не си легнаха да спят, докато не намериха необходимата книга, каквато, разбира се, имаше в старателно подбраната библиотека. Нали библиотеката беше съставена да запознае калистяните с всички страни от живота на Земята.

— Страшно ми става, като си помисля, че можеше да я няма — каза Широков, като нежно поглади с ръка безценната страница.

На велда

Заредиха се дни на напрегната и трудна работа.

По молба на Широков и Синяев към тях се присъедини и Бияинин и те тримата превеждаха на руски извънредно сложния текст на „посланието от Калисто за Земята“.

Често си спомняха съвещанието на техническата комисия след диверсията на звездолета. Както и тогава, някои фрази трябваше да се превеждат по много сложен начин.

В дома, в който живееха гостите на Калисто, постоянни посетители станаха членовете на експедицията към Слънцето, те с всички сили се стараеха да помогнат на работата.

Една фраза се смяташе за правилно преведена, ако Синяев, който по-добре от Широков се ориентираше в тези въпроси, кажеше, че му е ясна.

— Следвам курс по най-нова ядрена физика — шегуваше се той.

През цялото това време земните хора почти не излизаха на „слънчева“ светлина и домашните им лекари — Гесиян и Сийнг — бяха много доволни от тази допълнителна карантина. Облачността над Атили постепенно намаляваше и към края на работата им небето над града отново беше безоблачно.

— Ако постоянно държим над вас облаците — казваше Гесиян, — никога няма да свикнете с лъчите на Релиос. А вие трябва да се запознаете с цялата Калисто.

— Никакви тревожни симптоми няма — отговаряше му Широков. — Струва ми се, че Релиос е безвреден за нас.

Той премълча, че няколко пъти двамата със Синяев чувствуваха отпадналост — смяташе, че е от преумора след напрегнатата работа. Добре познаваше изострената мнителност на калистянските лекари към тях, беше я изпитал лично след случая с камъка на Кетио.

„Ако им кажа, те току-виж, без да има нужда, ни върнат на Кетио или на Сетито“ — мислеше си той.

Докато работеха над превода, теси-апаратурата от спътника на Калисто всеки ден изпращаше сигнали на Земята. Всички, и земните хора, и калистяните, бяха дълбоко убедени, че думите „Пьотър Широков“ няма да останат незабелязани. Точността на изчисленията и сигурното автоматично насочване на лъча не оставяха място за съмнения.

— Блясванията ще се появят над Москва или пък близо край Москва — казваше Синяев, когато Широков отново започваше да се съмнява. — Между Релиос и Слънцето няма нито една звезда и лъчът не може да се отклони.

— Ами самото Слънце? — питаше Широков.

— Влиянието на гравитационното поле на Слънцето е взето пред вид при изчисленията.

— Но Земята се върти.

— И това е взето пред вид. Теси-лъчът се движи, наистина абсолютно незабележимо дори за най-точните уреди, по посока на въртенето на Земята. Сигналите блясват на едно и също място.

— И ти си уверен, че няма грешка?

— Уверен съм.

— А защо тогава предаваме сигналите на три езика?

— За това настояваха калистяните. Те искат да осигурят успеха си сто на сто. Може лъчът да не е насочен съвсем точно.

— Значи, това все пак е възможно? — разочаровано попита Широков.

— Само разумна предвидливост, не повече.

— А и основния ли текст ще предаваме на три езика?

— Да. По три пъти всяка фраза. На руски, английски и френски.

— Тогава по-добре не на френски, а на латински.

— Ти толкова добре ли го знаеш?

— Не по-зле от руския.

— Какъв си ми умен. — Синяев прекара пръсти по челото на Широков. — Значи, английски и латински. Ти ще превеждаш; това не е трудно, щом вече имаме руския текст. А аз ще го зашифровам на морзовата азбука. Латинските и френските букви са еднакви.

Въпреки всички усилия обаче за петнадесети октомври преводът не беше завършен. Синяев предложи на Зивиен, който ръководеше цялата работа, да отложат предаването на основния текст, като продължат да предават встъпителните думи.

— Ние смятаме, че можем да започнем — отговори Зивиен. — Защо да заставяме хората на Земята да чакат? За тях това навярно ще бъде тежко. Ние ще почнем, а вие продължавайте работата си. Уверен съм, че други затруднения няма да срещнете. В останалата част от текста няма непознати за вас думи.

Така и решиха.

И през ден дежурен звездолет извършваше рейс до спътника на Калисто, като отнасяше там следващата пратка металически пластинки, на които по специална система бяха нанесени знаците, съответствуващи на точките и тиретата от морзовата азбука, написани от Синяев на лист хартия.

Пластинките поставяха в теси-апаратурата, която автоматично изпращаше „телеграмата“ на Земята.

— Можете да предавате по триста знака в минута — каза Синяев на Зивиен. — На Земята има оператори, които могат да приемат текст с такава скорост.

— Това ще облекчи работата — отговори Зивиен. — Но ще бъдат ли използувани там такива оператори?

— Разбира се. Щом думите „Пьотър Широков“ бъдат видени и разбрани. Освен това на Земята могат да снимат блясванията и на кинолента.

Мина още един земен месец и работата по превода беше успешно завършена.

— Сега — каза Широков — няма да имам спокойствие, докато не получим отговор.

— Ще трябва да чакаме една година.

— А може би и по-малко?

— Миенион смята, че дванадесет наши месеца е най-краткият срок.

— Дали сме успели? — тъжно каза Широков.

— Решиха след половин година по наше пресмятане да повторят предаването.

— Колко хубаво ще е да получим думичка поне от Земята.

— Как няма да е хубаво! — каза Синяев.

За него и за Широков неуспехът би бил тежък удар. Колкото и странно да е, но надеждите си за положителен резултат възлагаха на… деликатното и внимателно отношение на калистяните към тях. Те едва ли биха предложили да се направи опитът, ако не бяха сигурни в успеха. Досега всичко доказваше, че калистяните прекрасно разбират психическото състояние на своите гости. А щом калистяните са сигурни… Широков и Синяев вярваха в тяхната техника и в знанията им.

Но все пак оставаше място и за съмнение. Ако техниката на Земята още не е в състояние да достави на Луната всичко, което е необходимо за теси-апаратурата, отговор няма да получат.

Искаше им се да съкратят времето на очакването. В такъв случай нищо не помага тъй сигурно, както напрегнатият труд.

Съставената още на Земята програма за работа бе толкова обширна, че и трите земни години, които Широков и Синяев имаха на разположение, можеше да не им стигнат. Те не бързаха, понеже разбираха, че прибързаността при една такава работа е вредна, но естественото любопитство ги караше през свободното време да продължават теоретичното запознаване с живота и науката на Калисто, започнато още на звездолета. Много четяха, цели часове разговаряха с калистяните, всеки ден гледаха и слушаха предаваните два пъти през деня „новини от планетата“ — своеобразен преглед по екраните, който на Калисто заместваше вестниците. Но всичко това не ги задоволяваше, искаше им се непосредствено да видят всичко.

— Прекарахме на Калисто достатъчно много време — каза Широков на Гесиян. — Струва ми се, че вече трябва да прекратим затворничеството. Дойде време свободно да се запознаем с вашата планета.

— А нима не сте свободни? — учуди се Гесиян.

— Разбира се, че не. Не ни позволявате дори да се разходим из града. Каква свобода е това?

— Чудно ми е, че чувам такива думи от вас. Вие сте лекар. А ние постъпваме така във ваш интерес. Впрочем — добави Гесиян, свивайки рамене — правете каквото искате. Вие бяхте, сте и винаги ще бъдете напълно свободни в своите постъпки.

На Широков се стори, че Гесиян се обиди. Нежно прокара пръсти по челото на калистянина.

— Много искам по-скоро да видя всичко — каза той за извинение. — Тежко е нищо да не правиш.

— Трудно е, разбира се. Но напоследък вие много работихте.

— Разбирам вашите опасения — продължи Широков. — Ще направим опит. Утре сутрин ще ни покажете както трябва Атили. Та ние почти не сме видели града. А после най-старателно ни прегледайте.

— Добре — явно без желание се съгласи Гесиян. — Нека да е утре. Рано или късно това ще трябва да се направи. Но не ви съветвам веднага да започнете разходка пеша. Най-добре е да отлетите някъде с обикновена олита, например на велда. Утре тъкмо има състезание по фетима.

— Какво е то?

— Спортно състезание. Финална среща за първенството на Калисто.

— Чудесно — възкликна Синяев.

Той бе голям запалянко по футбола и в Москва не пропускаше нито един мач. Но той изобщо обичаше спорта, не само футбола.

Калистянската дума „велд“ означаваше открит стадион.

— Защо финалната среща става в Атили? — попита Широков, предчувствувайки какъв ще бъде отговорът. Той знаеше, че градът, в който бяха настанени, съвсем не е от големите.

— Надявахме се, че вие ще поискате да видите срещата — отговори Гесиян точно тъй, както очакваше Широков.

Какво можеше да се каже? Безграничното гостоприемство на калистяните се проявяваше абсолютно във всичко.

— Ами ще има ли места? — попита Синяев. — Велдът навярно ще бъде препълнен.

— Да, тези състезания винаги предизвикват голям интерес. Но за вас…

— Колко места има велдът?

— Не зная точно. Струва ми се, че около двеста хиляди.

— Раздават ли се билети? — Синяев, увлечен, за малко не каза „продават ли се“.

— Не. Няма нужда от никакви билети. Който успее, влиза. Трябва да се обадите на дежурния от първи сектор, че искате да гледате състезанието и той ще каже номера на мястото ви. Когато всички места бъдат ангажирани, приемането на заявки се прекратява.

Синяев погледна Широков. Пьотър Аркадиевич видя в очите на приятеля си лукаво пламъче и разбра мисълта му.

— Такова нещо при тях не може да се случи — каза той на руски.

— Мога да си представя какво би станало, ако администрацията на нашите стадиони въведеше такъв ред — каза Синяев и се разсмя. — Ама че свят! Това е просто зашеметяваща честност.

Както винаги лицето на Гесиян не изрази ни най-малко любопитство. Той слушаше — по-точно не слушаше непонятния му разговор, загледал се през прозореца. Синяев побърза да му обясни защо се смее.

— При системата на заплащане това е още по-непонятно, отколкото ако би се случило при нас — каза калистянинът. — Да идем в голямата стая. Ще попитам дежурния за нашите места.

Дежурният на първи сектор, където навярно се намираше велдът, отговори, без да се замисли и без да погледне в някакъв бележник, че за хората от Земята е запазена кабина номер едно.

— В нея има десет места — предупреди ги той.

— Кого още да поканим? — каза Широков. — Предлагам Сийнг, Миенион и Ниянийнг. Разбира се, вас и Биеси — добави той, обръщайки се към Гесиян.

Синяев се усмихна. Споменатите от приятеля му калистяни и те двамата ставаха всичко седем души. Очевидно Широков смяташе, че присъствието на Диегон се подразбира.

И Гесиян го разбра така.

— С Диегон, сина му и Диени ставаме тъкмо десет души — каза той. — Не се съмнявам, че всички с удоволствие ще ви придружат.

На другата сутрин Синяев се събуди рано и разбуди Широков. Предстоящото състезание, първото, което щяха да видят на Калисто, където спортът беше широко разпространен, извънредно много го интересуваше.

Той знаеше, че калистяните нямат нищо подобно на футбола, но Гесиян каза, че срещата по фетима е за първенството на цялата планета и това бе достатъчно, за да пробуди у него запалянковеца.

По навик Синяев най-напред попита какво ще бъде времето: „Ами ако вали дъжд?“

Широков пренебрежително махна с ръка.

— Има да чакаш! — каза той. — Прелестта на ненадейния летен дъжд! Веселият писък на девойките, застигнати от дъжда и тичащи към първото изпречило им се прикритие! Много ти се иска! Те определят времето също така, както ние разписанието на влаковете.

Синяев натисна бутончето и „отвори“ прозорците. Небето беше съвсем безоблачно.

Изкъпаха се в басейна, облякоха се, закусиха, разположиха се в „голямата“ стая, както я нарече вчера Гесиян, и зачакаха да долетят приятелите им.

Синяев всяка минута поглеждаше часовника си.

— Да не закъснеем!

Мачът по фетима трябваше да започне точно по пладне.

Калистяните дойдоха всички заедно с една голяма олита, необичайно обагрена в бледорозово.

— Вие твърдо ли сте решили да направите опита? — попита Сийнг. — Не забравяйте, че сега е най-горещото време на деня.

— Искаме да видим фетимата — каза Синяев.

— Състезанията може да се гледат и на екрана. Поне до велда отлетете с вашата олита.

— Недейте така, Сийнг! — каза Широков. — Вече шестдесет дни сме на Калисто и е време да бъдем наясно. Всяка предпазливост трябва да има граница. Нали решихме, няма какво да говорим повече!

— Не е ли вече време? — попита Синяев. — Да не закъснеем.

Той не искаше да мисли за нищо друго освен за мача.

— Ами знаете ли в какво се състои играта? — попита го Диени.

Тя беше пак с бяла къса рокля без ръкави.

— Не зная — отговори Синяев. — Но и вие не ми казвайте. Искам сам да разбера.

Случайно или нарочно, но Широков седна до Диени в мекото „стъклено“ кресло на олитата. Системата на управляване тук беше същата като на тяхната въздушна лодка. Виег Диегон управляваше олитата.

Лъчите на Релиос свободно проникваха през прозрачния похлупак, който не намаляваше силата им. Беше повече от горещо. Широков и Синяев покриха главите си с носните кърпи. Макар че от Земята бяха взели бели шапки, каквито обикновено се носят в южните курорти, нито единият, нито другият искаше да си сложи шапката. Твърде нелепо щяха да изглеждат те на Калисто, където не се носеха никакви шапки.

Още не бяха прелетели и половината път, когато Широков почувствува отпадналост. От време на време сякаш мъгла забулваше съзнанието му, сърцето му започваше да тупти неравномерно. Нежният глас на Диени звучеше в тези мигове сякаш отдалече. Но той мълчеше, защото добре знаеше, че ако каже за състоянието си, Гесиян веднага ще го върне вкъщи. Синяев, разбира се, ще тръгне с него и ще се лиши от удоволствието. Така отдавна той не беше гледал спортно състезание, а толкова ги обичаше!

„Ще ми мине — мислеше си Широков. — Просто отдавна не съм бил на слънце.“

Олитата излезе извън града. Наоколо се простираше оранжева равнина. В далечината се показаха многобройни здания, разделени, както навсякъде, от жълтите петна на градините.

— Това е Геня — каза Диени, — спортното предградие на Атили. Аз много добре го познавам. Живях тук почти цяла година, когато се увличах по спорта.

— Какъв? — попита Широков. — Навярно гимнастика?

— Познахте. Но големи успехи не постигнах. Попречи ми моето увлечение в звездоплаването, а имах големи заложби.

Широков нито за секунда не си помисли, че Диени се хвали.

Въздухът пъстрееше от най-разноцветни олити с всякакви размери. Хиляди калистяни летяха с крила.

Олитата им кацна на обширен площад, вече изпълнен от десетки хиляди олити. Тълпи калистяни с разноцветни дрехи отиваха към велда. Въздухът кънтеше от гласове.

Диегон колебливо поклати глава и каза на сина си, който се готвеше да вдигне похлупака на олитата, за да излязат.

— Не беше ли по-добре да кацнем на самия велд? Ами да! — отговори той на недоумяващия поглед на Виег. — За такъв изключителен случай е позволено. А после вие ще се върнете тук и пешком ще се присъедините към нас. За тях — той посочи с очи Широков и Синяев — не е добре да вървят така бавно под лъчите на Релиос.

Намиращите се наблизо калистяни обаче вече бяха познали гостите на Калисто. Новината за тяхното долитане на велда мигновено се разпръсна сред тълпата. Движението към стадиона се прекрати и хиляди лица се обърнаха към тях.

— Закъсняхме! — каза Диегон. — Сега ще трябва да излезем тук.

Опасенията му се оказаха напразни. Когато излязоха от олитата, тълпата се раздели на две и се образува широка пътека към един от входовете на зданието.

Когато ставаше от креслото, Широков усети силно сърцебиене. Бе принуден да остане на мястото си няколко мига, хванал се за облегалото. Другарите му нищо не забелязаха и навярно помислиха, че просто иска да излезе последен. Пристъпът бе кратък и мина така внезапно, както и дойде. Широков излезе от олитата, разтревожен вече не на шега.

Калистяните приветствуваха хората от Земята, махайки с ръце, вдигнати над главата. Не се чуха никакви възгласи, тъй обикновени при подобни случаи на Земята. Между двете стени от калистяни те влязоха в зданието без каквото и да било затруднение.

— Докато сте летели към Слънцето, вие сте отвикнали от нас — пошегува се Диени над Диегон.

— Изглежда, че е така — усмихна се той.

Външният вид на велда край Атили приличаше на ленинградския стадион „Киров“. И тук имаше широки, украсени със статуи стълби, които водеха към горните входове. Приликата се допълваше от полегатите пътеки и многобройните лехи с цветя. Но общата архитектура на сградата бе съвсем друга.

Диегон и спътниците му влязоха през долния вход и се озоваха в дълъг коридор, които навярно заобикаляше целия стадион. Имаше много врати с номера на тях също като в театралните коридори.

Диегон отвори вратата с номер едно и те влязоха в кабината. Тя беше колкото голяма ложа в театър, открита отпред и отгоре. Само върху задната й част бе направен навес.

Велдът бе почти пълен. Той представляваше колосален спортен комплекс с губещи се далеко нагоре сектори за зрителите, по-стръмни от земните стадиони. Кабините като тази, в която се намираха, заемаха партера. Другите места бяха съвсем открити и облени от ослепителната светлина на Релиос. Те пъстрееха с всички цветове на дъгата и с линиите на черните лица над разноцветните костюми.

— За кого са предназначени тези кабини? — попита Синяев.

— За онези, които по някакви причини не могат да седят на откритите места — отговори Сийнг. — Например за болни.

— Значи, за да се ползуват от тези места, трябва свидетелство от лекар.

— Не, защо? Онзи, който е неразположен, моли да му се запази място в кабина — не разбра въпроса му Сийнг. — Ако има нужда от лекар, човек си седи вкъщи.

Широков седна почти до задната стена, под сянката на навеса. Но и оттук целият велд се виждаше като на длан.

Той приличаше на земните стадиони, но нито за минута не можеше да се забрави, че не е строен на Земята. Всичко беше съвсем друго, всичко носеше отпечатък на чужда за земните хора архитектура. Велдът не беше построен нито от камък, нито от метал, нито от дърво, нито от пластмаса. А бе пак от онзи чуден материал, който изглеждаше прозрачен и блестящ, но не е прозрачен, нито матов. Никъде нямаше слънчеви отблясъци, ярката светлина на Релиос не се отразяваше нито от гладките степи, нито от полираните панели, които сякаш поглъщаха лъчите му в прозрачната си дълбочина. Неволно ти се струваше, че всичко наоколо трябва да бъде нажежено, но стените и преградите бяха хладни при пипане.

Велдът имаше овална форма. Заобикаляше го навярно лекоатлетическа писта, странно бяла на цвят, сякаш постлана с трамбован сняг. В средата беше игрището, но то не беше правоъгълно, а елипсовидно, обрасло с яркооранжева трева.

Не се наложи да чакат дълго.

Раздаде се звънлив удар, който проехтя три пъти.

От четирите страни на игрището изтичаха отборите. Младежи и девойки. Групите бяха големи, във всяка имаше около тридесет души, облечени в плътно прилепнали по тялото костюми — бели, зелени, розови и светлосини. Всяка група изнесе по четири съответно оцветени големи обръча. Събраха се на средата, размениха обръчите си и се пръснаха по края на тревната площ.

Широков видя как излязоха отборите, успя да ги разгледа, но внезапно почувствува, че от сърцето към главата му нахлу студена вълна. Стадионът потъмня пред очите му и някак странно се люшна.

Спътниците му, които седяха пред него, се превърнаха в мъгливи петна…

Предупреждението

Широков отвори очи и веднага му мина мисълта, че този пристъп бе по-силен от предишните и че трябва още сега да каже на Гесиян, но не видя нито Гесиян, нито стадиона.

Лежеше в стаята си. Прозорците бяха покрити с тъмносиня завеса. Стаята бе осветена от слабо сияние, излъчващо се от тавана, и в нея беше сумрачно.

„Полетът с олитата… велдът… Диени с бялата рокля… — помисли си той. — Нима всичко това е било сън?“

Той погледна дивана насреща, мислеше, че ще види приятеля си, но Синяев не беше там. Нямаше го, а дори и леглото му не бе постлано. А той самият лежеше съблечен под лека завивка.

„Нещо лошо се е случило — помисли си той. — Какво ли е сега — ден или нощ?“

Обърна глава към прозореца и неочаквано видя Синяев, който седеше облечен в креслото. До него, в другото кресло, седеше Диени.

— Георгий! — тихо го повика Широков.

Синяев и Диени скочиха, щом чуха гласа му.

— Най-после! — възкликна Синяев. — Диени, повикайте Гесиян.

Девойката бързо излезе от стаята.

— Какво се е случило с мене?

— Нещо лошо. Изпадна в безсъзнание на стадиона.

— Отдавна ли?

— Около обед. Нима не помниш? А сега минава полунощ.

— И ти не спиш заради мене?

— Какво говориш, Петя! Как мога да спя? Тук са всичките ни приятели, членовете на екипажа от звездолета, Диени с баща си, Гесиян, Биеси, Женсийнг, Зивиен и много други. Припадъкът ти разтревожи цялата Калисто. Как се чувствуваш?

Широков не успя да му отговори. В стаята влязоха Гесиян, Сийнг и един непознат калистянин с дълбоки бръчки по лицето.

— Това е един прочут лекар — успя да прошепне Синяев на ухото на Широков. — Казва се Бийнг. Повикаха го от другия материк на Калисто.

Тримата лекари се приближиха до Широков. Сийнг седна на края на леглото. Гесиян учтиво премести едно кресло за Бийнг, а сам остана прав до главата на Широков.

— Много ни изплашихте вие, Петя — каза Сийнг, сякаш не знаеше откъде да почне разговора. — Как се чувствувате сега?

— Съвсем нормално, като че ли съм се събудил от дълбок сън.

— Много лошо! — неочаквано каза Бийнг.

— Тъкмо обратното — Широков не разбра за какво се отнася възклицанието на стария калистянин, — много добре.

— Това именно е лошото — последва отговорът на Бийнг. — Ако се бяхте събудили болен, щеше да е добре.

— Не ви разбирам.

— Опитът, за който вие така настоявахте, завърши плачевно — каза Гесиян. — Това и трябваше да се очаква. А че сега се чувствувате нормално, е още по-лошо. Излиза, че нашето предположение е вярно.

— Обяснете ми!

— Причината за вашия припадък е Релиос, неговите лъчи, към които не сте свикнали.

— Но нали у нас, на Земята, калистяните никак не страдаха от лъчите на Слънцето, към които също не бяха свикнали. Това, което ми се случи, не прилича на топлинен удар.

— Релиос и Миени — намеси се Бийнг — са различни звезди. Въпросът не е там, че лъчите на Релиос носят повече топлина, а че са по-активни. Ясно ли ви е какво значи това?

Той не говореше, а мърмореше и с нещо напомни на Широков за Щерн.

— Да речем, че ми е ясно.

— Трябвало е да послушате Гесиян и да останете на Сетито стотина дни, после на Кетио — двеста и едва тогава да долетите на Калисто. Необходимо е било добре да свикнете с лъчите на Релиос там, където те не са така силни.

— Но все пак какво се е случило с мене? — попита Широков.

— Случило се е това, че върху организма ви е оказала вредно влияние някаква съставна част от лъчите на Релиос, която според думите на другаря ви Миени я няма.

— Щом е така, защо това вредно влияние се проявява само върху мен?

— Изглежда, че организмът на вашия другар е по-малко податлив на това вредно влияние. Но и с него ще се случи същото, което се случи с вас. Неизбежно!

Широков си спомни, че няколко пъти Синяев му се оплакваше от отпадналост и симптомите й съвпадаха с онова, което той изпитваше. Отдавна трябваше да каже на Гесиян. Тук той допусна голяма грешка.

— А според вас какво трябва да се прави? — попита той. — И какви опасни последици би имал за нас престоят ни на Калисто?

Последната фраза Широков изтърва някак неволно и ужасен разбра, че и сам сякаш допуска необходимостта да напуснат планетата, с която те всъщност още не бяха почнали да се запознават.

Синяев, който седеше в креслото малко по-настрана и не вземаше участие в разговора, трепна, като чу тези думи.

Гесиян погледна Сийнг и върху лицето му, чийто израз Широков отдавна се бе научил да разбира, се мярна смущение.

— Много съжалявам — каза Гесиян, — но трябва да повторя онова, което ви казах и преди. Пребиваването на Калисто за вас е опасно. Вие трябва да се върнете обратно на Кетио или още по-добре — на Сетито и да прекарате там около двеста дни.

— Да загубим почти цяла година — каза на руски Синяев. — Немислимо.

— Каква е тази съставна част? — попита го Широков.

— Не зная точно. — Синяев скочи от креслото и се приближи до леглото на приятеля си. — Днес ми показаха спектрите на Релиос. Те са същите, каквито отдавна познаваме на Земята, но има няколко линии в повече. Казах им, че тези линии липсват в спектъра на Слънцето. И толкоз! А те направиха от мухата слон.

— Слон? — замислено рече Широков.

Синяев сви рамене:

— Ти си лекар, аз не съм. Освен това ти си болният. Аз съм напълно здрав.

— Така ли мислите? — попита го Сийнг.

— Поне засега. — Синяев се върна при креслото си и се отпусна в него, явно не желаеше да продължава разговора.

Широков се замисли. Синяев, разбира се, е прав. Трябва да решава именно той. Да решава за себе си и за другаря си. Всичко потвърждаваше, че съветът на калистянските лекари е правилен. Двеста дни! В края на краищата не е чак толкова голям срок. А после може да останат по-дълго на Калисто, нали сега има как да съобщят това на Земята. Трябва да се съгласят. Но колко е тежко да реши.

— Добре! — каза той след продължително мълчание. — Да допуснем, че сте прави. Вярвам на вашите знания и опитност. Но нали не познавате, не можете да познавате организма на земния човек. Дори Сийнг. Другарят ми е напълно здрав. Това ме заставя да се колебая. Може положението да не е толкова критично. Трябва да разберете, че всеки ден е скъп за нас. Да загубим двеста дни!

— Вие по-добре знаете — рече Бийнг. — Ние казахме нашето мнение. Постъпвайте, както искате.

— Трябва да помислите, Петя — меко каза Сийнг.

— Ще помисля.

С това свърши разговорът, но се наложи да го подновят много по-скоро, отколкото Широков предполагаше.

— Съветвам ви да не ставате до утре — каза Гесиян и като им пожела лека нощ, излезе заедно с колегите си.

— Иди при тях, Георгий — каза Широков. — Не е удобно да оставяме гостите сами.

Синяев излезе от стаята, но скоро се върна.

— Няма никой. Всички са отлетели. Тук е само Сийнг.

— Къде е той?

— В голямата зала. Каза, че за всеки случай ще нощува тук. Нареди да го повикам, ако не можеш да заспиш.

— Нареди? — усмихна се Широков.

— Помоли, разбира се. Но молбата на лекаря е заповед, нали?

Синяев се приближи и седна на края на леглото.

— Какво мислиш ти за всичко това? — попита той, като сложи ръката си върху ръката на Широков и почна нежно да гали пръстите му, които му се сториха много студени.

— А ти какво мислиш?

— Първа бука за поука. Но нашият опит ще бъде от голяма полза за ония, които ще долетят след нас на Калисто.

— Значи, смяташ, че тъй или иначе ще трябва да отлетим оттук?

— Не аз, а ти смяташ така. Нали затова си учил тая наука.

В гласа на Синяев звучеше дълбока тъга.

„Да — помисли си Широков, — въпросът е само отложен, но не и снет. И може моята днешна нерешителност да ни струва скъпо.“

— Ами фетима? — попита той, за да отвлече приятеля си от тъжните мисли. — И ти не можа да я видиш.

— Състезанието се отложи.

— Заради мене?

— Да беше видял какво стана на стадиона! Зрителите изпълниха цялото игрище, щом научиха, че си припаднал. Кой ти мислеше за състезанието! Когато те настаниха в специално повиканата олита, навярно санитарна, и тя полетя към Атили, всички калистяни напуснаха стадиона и ни придружаваха чак дотук. Цял живот няма да забравя тази гледка. Просто небето не се виждаше.

— Чудни хора! — каза Широков. — И много добри. Дори прекрасни.

— Особено Диени! — Синяев изведнъж прегърна Широков и силно го целуна по устните.

— Почакай! — усмихна се Широков. — Защо намесваш тук Диени? Какво бърбориш?

— Добре де — каза Синяев. — Защо да мълча? Тя те обича — добави той съвсем сериозно. — Днес разбрах това.

— Глупости!

— Е, както искаш! — Синяев стана и се приближи до прозореца. Тъмносинята завеса „се стопи“ и изчезна. В стаята нахлу странна, мъртвешки зеленикава светлина. Причудливи двойни сенки легнаха на пода. — Погледни! Такава гледка няма да видиш на Земята.

Небето беше безоблачно. Хиляди звезди в необикновените съчетания на калистянските съзвездия блещукаха в тъмната му дълбина. Точно срещу прозореца, близо една до друга, светеха на небето двете „луни“ на Калисто. Те бяха значително по-малки от спътника на Земята и почти с еднакъв диаметър (така изглеждаше). По-голямата беше жълта, по-малката — странно синкава. Светлината им поотделно беше много по-слаба от светлината на пълната Луна, но заедно светеха доста силно.

Широков стана и отиде до прозореца. Досега не му се бе случвало да види едновременно двата спътника на Калисто.

— Не бива да ставаш — каза Синяев.

— Ей сега ще легна — отговори Широков.

Той прегърна другаря си през раменете и те мълчаливо гледаха непривичната и чужда за тях картина в рамката на широкия прозорец.

Оранжевочервената градина изглеждаше кафява при зелената светлина, създавана от двойното осветление на калистянските „луни“. Черните статуи не се виждаха, белите бяха станали зелени. Океанът беше още по син, отколкото през деня. С ултрамаринов блясък искреше спокойната му повърхност. През гъстите клони на храстите и дърветата се мяркаха разноцветни светлинки. Сякаш хиляди светещи насекоми прелитаха от едно място на друго, въртейки се в нощен хоровод.

В океана и във въздуха се виждаха няколко плавателни съда и олити. Те се виждаха така ясно, сякаш ги осветяваше силен лъч на прожектор. Лъчът бе невидим и осветяваше кораба, без да осветява водата край бордовете му.

— Корабите и олитите навярно сами излъчват светлина — каза Широков.

— Да, за да се избягват сблъскванията в тъмнината. Гледай! — Синяев протегна ръка. — Виждаш ли, ето там, ниско над хоризонта, две едри звезди на една линия, паралелна на хоризонта?

— Виждам.

— Мислено продължи линията вляво. Тя ще стигне до малка звездичка приблизително от втора степен. Виждаш ли я? Тази звезда калистяните наричат Миени.

— Земята! — прошепна Широков.

Жълтеникавата звезда блещукаше често и силно. Сякаш там, на родното Слънце, бушуваше огнена буря. С блясъците си то изпращаше поздрав на своите синове, отлетели така безмерно далече от всевечната си майка.

— Не — тъжно отговори Синяев. — Не е Земята. Слънцето. Нашата Земя не може да се види от такова разстояние дори през най-силен телескоп; тя е така безкрайно малка в сравнение с мащабите на вселената. Впрочем и Калисто е малка — добави той, кой знае защо, ядосано.

— Там е Земята — каза Широков. — Може би ще я видим много скоро. По-скоро, отколкото предполагахме.

— Не — рече Синяев. — Не искам да отлитаме от Калисто по-рано от определения срок. Те грешат. И тук може да се привиква към лъчите на Релиос.

— Много бих искал да е така — тихо се обади Широков. — Ще опитаме.

Гласът му звучеше съвсем неуверено. Синяев забеляза това, но нищо не каза.

Широков дълбоко въздъхна.

— Да идем да спим каза той и без да чака отговор, се отдалечи от прозореца.

Синяев „спусна“ завесата.

Диени

Сутринта Синяев се събуди с чувство на голяма тежест. Нещо не го остави да спи добре през нощта. Какво? Мисълта за здравето на Широков? Или тревогата за него? Да, тревожеше се. Дори и като спеше, не забравяше това. Дали не бе от заплахата да напуснат Калисто, без да са завършили и дори без да са почнали работата? И това би могло да бъде причината.

Като отвори очи, той дълго лежа неподвижно, вниквайки в състоянието си. Сърцето му биеше неравномерно, прескачаше. От време на време студени тръпки на вълни преминаваха по тялото му, а съзнанието му се забулваше като в лека мъгла.

„Нима съм се разболял? — уплаши се той. — Само това липсваше!“

Често пъти, още на Земята, той се събуждаше с чувство, че ще се разболее. Тогава напрягаше воля и насила ставаше и се залавяше за обикновената си работа, без да мисли за неразположението си. В повечето случаи това помагаше, болестта биваше надвита още в зародиш.

Синяев реши и този път да прибегне до своето изпитано средство, за да надвие болестта. Отметна завивката — лека, почти прозрачна материя, и се опита бързо да стане от леглото, но с неволен стон се отпусна обратно. Сърцето му затуптя тъй лудо, че усети болка. Кървавочервена мъгла се спусна пред очите му.

Като през плътна стена той чу гласа на Широков:

— Какво ти е?

— Ела при мен — прошепна Синяев.

— Не мога да стана.

— И аз.

— Много ми е лошо. Ти какво усещаш?

Червената мъгла се разсея. Сърцето му сякаш се успокои, макар че продължаваше да тупти неравномерно. Ако не мърда, можеше да говори без неприятни усещания. Синяев шепнешком му разказа всичко.

— Същото става и с мен — отвърна Широков също шепнешком. — Веднага трябва да дойде лекар. Дали Сийнг ще се сети да влезе, без да го викаме?

В къщата бе тихо, а отвън не се чуваше никакъв звук. Сякаш всичко наоколо беше измряло. Учтивата деликатност на калистяните можеше да има лоши последици. Как да повикат Сийнг?

— Можеш ли да викаш? — попита Широков.

— Не. Повиша ли глас, получавам много силно сърцебиене, дори болезнено. Мога да говоря само шепнешком.

— И аз.

— Весела история.

Лежаха, без да помръдват, и с тревога очакваха нов пристъп на неизвестната болест.

Сийнг не идваше. Навярно смяташе, че гостите на планетата още не са се събудили и не искаше да ги безпокои.

— Ще ни уморят със своята деликатност — прошепна Синяев. — На Земята лекарят отдавна би дошъл да види болния си.

„Трябва да предприемем нещо“ — помисли си Широков.

Погледът му се спря на голям „кристален“ съд с формата на ваза, пълен със светлосиня течност. В съда имаше нариди — напитка с вкус, подобен на лимонов сок. Широков и Синяев често ожадняваха през нощта и затова на шкафчетата до главите им винаги имаше нариди. Много им харесваше.

— Георгий! — прошепна Широков. — Да взема да хвърля тази кана на пода, а? Трясъкът ще привлече вниманието на Сийнг и той ще дойде при нас да види какво става.

— Но тя ще се счупи.

— Кой я знае. Може би ще се счупи, а може би не. Ако не се счупи и нариди няма да се излее. Капакът се затваря плътно. Нали знаеш колко мъчно го отваряме.

— Ако каната се счупи и нариди се излее, някой трябва да почисти. Нашият андроид едва ли умее да прави това.

— Нима ще ни упрекнат?

— Не, разбира се, но някак си е неудобно.

— Не бива да чакаме. Сийнг може да дойде след час, а може и след два. Но как да бутна каната? Страх ме е да помръдна ръката си.

— И мене.

— Ще се опитам полекичка.

Широков започна бавно да вдига ръката си. Сърцето му веднага ускори ударите си, но нищо страшно не се случи.

— Спокойно, Петя! Не бързай!

Съдът беше лек за един здрав човек, но Широков с тревога мислеше дали ще има сили да го бутне на пода. Дали това движение няма да има лоши последици?…

И неочаквано чуха тих, мелодичен звук, който се разнесе из стаята, а след него ясния глас на Сийнг:

— Събудихте ли се? Да дойда ли при вас?

— Веднага! — колкото можеше високо му отговори Широков и внимателно отпусна ръката си.

— Отдавна ви чакаме — обади се и Синяев.

Не знаеха дали Сийнг ще чуе шепота им.

Калистянинът обаче го чу. Навярно стаите бяха свързани с някакви акустични апарати, досега неизвестни на Широков и Синяев. Почти веднага Сийнг влезе при тях.

Още от вратата той ги изгледа внимателно и веднага разбра, че се е случило нещо лошо.

— Какво ви е? — попита той явно развълнуван.

— Много ни е лошо, Сийнг — отвърна Широков. — Изглежда, че сме заболели сериозно.

— Пред прага сме на преждевременна смърт — добави Синяев, който с идването на Сийнг възвърна обичайното си настроение.

— Веднага ще се върна. — И като каза тези думи, калистянинът изчезна.

— Е, сега вече ще се заемат с нас — рече с усмивка Синяев. — Ще проявят любовта си към нас в пълен размер.

— А по какъв начин ни се обади? — попита Широков. Дори в това състояние той не можеше да не обърне внимание на новото за тях удобство от калистянската техника.

— Навярно е привел в действие някакъв апарат. Малко ли са те на Калисто! Но преди да се обади, той не ни е чувал, това е ясно. Иначе отдавна би дошъл.

Сийнг се върна скоро.

— След малко ще долетят Гесиян и Бийнг — каза той. — Не се тревожете за нищо. Всичко ще бъде наред. Почакайте! — добави той, като видя, че Широков иска да му каже как се чувствува. — Не говорете сега. По-добре мълчете.

— Не ни е трудно да говорим. Можем, но само тихо. Трудно ни е да се движим. Сърцето ни се разтуптява.

— Лежете съвсем спокойно.

— Принудени сме. Отдавна сме будни, Сийнг. Чакахме ви, а вие не идвахте. Тъкмях се да съборя върху пода съда с нариди и така да привлека вниманието ви. Но тъкмо в този миг вие ни се обадихте.

— Нима не знаете? — Сийнг показа малка издатина на крачето на осмоъгълната масичка. — Трябва да се натисне ето тук и ще влезе в действие връзката между всички стаи на дома.

— Не знаехме. И аз бях уверен, че няма да дойдете, докато не ви повикаме. А как се случи така, че се решихте да ни обезпокоите? — усмихна се Широков.

— Диени ме накара.

— Виждаш ли — на руски каза Синяев. — А ти не искаш да ми вярваш.

Широков почувствува приятно вълнение. Сърцето му ускори ударите си, но съвсем не тъй, както преди. В миг той прозря истината, за която бе мислил и по-рано, стараейки се да си изясни душевния мир на калистяните. Тяхната фина чувствителност, в която много пъти се беше уверил, неизбежно бе усилила у тях шестото чувство, несъзнателния, но безпогрешен инстинкт, който помага на човека да предусети бедата, заплашваща негов близък. И ако, както твърди Синяев, Диени обича Широков, няма нищо чудно в това, че тя бе предусетила заплашващата го опасност.

— Диени тук ли е? — попита той.

— Не — отговори Сийнг, — няма я. Тя се свърза с мен по екрана и ме помоли да вляза при вас. Сторило й се, че нещо ви се е случило.

„Правилно отгатнах — помисли си Широков. — И Георгий е прав. Колко е хубаво!“

— Калистянската медицина вярва ли в предчувствия? — попита Синяев.

— Зависи какви. Много често те са неверни. Във връзка са със състоянието на нервната система и с други фактори. Но когато една калистянка изпитва такова чувство, както Диени в дадения случай, то рядко бива лъжливо.

— Защо?

Широков разбра, че още малко и приятелят му ще получи от Сийнг оня отговор, за който той самият знаеше какъв ще бъде, но неизвестно защо не искаше да го чуе от калистянския лекар.

— Вашата наука обяснява ли откъде възникват тези предчувствия? — попита той, за да не даде възможност на Сийнг да отговори на Синяев.

— Засега само налучква пътищата за разрешаване на този въпрос. Но фактът не подлежи на никакво съмнение. Девойките са много чувствителни към всичко, което се отнася до онзи, когото обичат.

— Думата е изречена! — на руски каза Синяев.

Долитането на Гесиян и Бийнг избави Широков от неловкото положение.

Двамата лекари влязоха в стаята дори без да попитат може ли.

— Ето че се изпълни вашето желание — каза Широков, като се усмихна на Гесиян, когото винаги с радост срещаше. — Нали искахте да се разболея. Готово!

— Ех, да беше така! — въздъхна калистянинът. — За съжаление въпросът стои другояче. Днешното ви заболяване няма и не може да има никаква връзка с вчерашния ви припадък.

— Но вие още не сте ме прегледали — учуди се Широков. — Откъде знаете?

Бийнг нагласяваше на масичката до леглото на Широков някакъв апарат. Друг също такъв Гесиян постави до Синяев.

— Щом вчера сте се чувствували нормално — с все същия мърморещ, сякаш недоволен тон отговори Бийнг вместо Гесиян, — значи, днешното ви заболяване не е свързано с вчерашното. Астрономическите обсерватории — добави той — отбелязаха рязко усилване на активността на Релиос. Страхувам се, че вашата внезапна болест е свързана с това. Какво усещате?

Широков подробно описа симптомите на болестта.

— Вашият приятел същото ли усеща?

— Да.

— Още едно доказателство, че няма връзка с вчерашния ви припадък. Сийнг твърди, че вашето сърце никак не се различава от нашето. Да видим каква е работата!

Апаратът едва чуто забръмча. Сякаш невидима пчела започна да лети из стаята. Широков видя как на предната му страна заблещука малък екран. Такъв апарат той виждаше за пръв път, но не беше трудно да се досети какво представлява.

Бийнг извади малък плосък диск, несъединен с апарата, и го сложи върху гърдите на Широков.

— Ако искате да чуете сърцето ми, имайте пред вид, че у нас то е отляво.

Бийнг премести диска.

— Забравих — каза той.

На екрана се замяркаха линии.

— Помръднете ръката си! — заповяда Бийнг.

Широков се подчини и почувствува как сърцето му конвулсивно ускори ударите си. Линиите рязко се учестиха.

— Спрете! — явно изплашен, възкликна Бийнг. — Не мърдайте!

Той се обърна към Гесиян, който навярно бе направил същото изследване на Синяев, и двамата лекари са размениха кратки фрази, но ги произнесоха толкова бързо, че Широков и Синяев нищо не разбраха.

— Незабавно сън — каза Бийнг. — Десет дни.

Сийнг излезе от стаята.

— Вие дори не ни питате дали сме съгласни — обади се Синяев.

— При някои случаи това не е задължително. Щом аз казвам „трябва“, не бива да възразявате. Ние не признаваме на човека правото доброволно да умира.

— Какво, насила ли ще ни приспите?

— Да, ако се наложи — последва отговорът.

— Какво се перчиш, Георгий? — попита Широков. — Щом трябва — значи, трябва.

— Не е там въпросът. Аз нямам и намерение да протестирам. Просто исках да узная докъде стига у тях свободата на личността.

Сийнг се върна с двете добре познати им „стъклени“ шишенца.

— Непрекъснато дежурство край леглото им — успя да чуе Широков, преди чудното сънотворно лекарство на калистяните да го лиши от съзнание.

— Положението им е извънредно лошо — каза Бийнг, когато гостите на Калисто заспаха. — Вие и Сийнг сте допуснали голяма грешка, като сте се съгласили да отлетите от Кетио толкова скоро. Трябваше да ги държите там пет пъти повече.

В стаята, тихо стъпвайки, влезе Диени. Девойката, изглежда, чу думите на Бийнг.

— Какво ги заплашва? — попита тя, като се наведе над Широков.

— Невъзможност да се върнат на Земята — отговори й Бийнг. — Пребиваването на Калисто неизлечимо ще повреди сърцето, тъй като са долетели без специална подготовка. А в такъв случай не ще издържат обратния полет.

— Но няма да умрат, нали?

— Такова нещо, разбира се, няма да допуснем. Но да умрат или да не се върнат в родината си — за тях е равносилно.

Диени се усмихна, без да сваля очи от лицето на Широков.

— Само за единия — прошепна тя така тихо, че никой не я чу.

— Дежурството ще почна аз — каза Гесиян.

— Ако искате, и аз съм на ваше разположение — помоли Диени.

Широков се събуди след десет калистянски денонощия и видя седящата до леглото му Диени.

Веднага се разсъни, усмихна й се и й подаде ръка.

— Мила! — каза той на руски.

И сега Диени пак се наведе и докосна с устните си ръката му.

— Защо направихте това? — попита я Широков. — Сега и тогава на Кетио.

Бузите на девойката едва забележимо посивяха.

— Нали е такъв вашият земен обичай… — прошепна тя.

— Грешите, Диени. На Земята има обичай ръката на жената да се докосва с устни (той не можеше да каже „целува“, защото такава дума нямаше в калистянския език). Но към мъжете този обичай почти не се прилага.

— Почти? Значи, все пак…

— Само при особени случаи. У нас на Земята, ако един мъж и една жена се обичат, съединяват устните си — за своя изненада каза той, изпитвайки силно желание да осъществи на Калисто древния земен обичай. — Това ние наричаме „целувка“.

Едва чуто скръцна леглото на Синяев. Широков видя как приятелят му се обърна настрана, гърбом към тях. Явно Синяев също се бе събудил.

— Циелу… — опита се да повтори Диени, но от този опит нищо не излезе и тя се разсмя. — Колко е труден езикът ви! Струва ми се, че никога не ще мога да го науча така добре, както вие сте научили нашия. — Тя изведнъж скочи. — Колко съм невнимателна! Трябва да съобщя на Гесиян, че сте се събудили.

— Почакайте, Диени! — примоли се Широков. — Не е ли все едно дали ще му кажете сега или след малко. Зная, че няма нужда от лекар при пробуждането след съня, предизвикан от вашето средство. Поседете малко при мене.

— А как е сърцето ви?

— Бие съвсем нормално. Можете да ми вярвате. Нали съм лекар.

Най-естествено и непринудено Диени протегна ръка и я сложи върху гърдите на Широков точно над сърцето му. Тя не сбърка като Бийнг.

— О, не — каза тя, — сърцето ви бие много ускорено. Веднага ще повикам Гесиян.

И излезе.

— А пък моето бие съвсем спокойно — каза Синяев, като се обърна с лице към Широков. — Защо тя не провери моето?

— Не се смей, Георгий.

— Не се смея.

Диени се върна.

— Гесиян каза да лежите и по възможност да не мърдате. Той и Бийнг ей сега ще долетят.

— Ами Сийнг?

— Да, и той също.

За миг тя сякаш се поколеба, после седна до леглото на Синяев.

Скоро дойдоха лекарите. Старателният преглед, изглежда, ги удовлетвори и те разрешиха на Широков и Синяев да станат.

— Забранявам ви да излизате навън следващите няколко дни — каза Бийнг.

— Добре — отговори Широков. — Ще бъдем послушни.

Бийнг погледна Гесиян и младият калистянин, очевидно разбрал значението на погледа, помоли Синяев и Диени да излязат в съседната стая.

Синяев охотно ги последва. Той и Широков бяха спали в пижами и сега нямаше защо да се облича.

— Виж какво, Петя — каза Сийнг, когато останаха сами тримата. — Искаме да поговорим с вас като с лекар. Докато спяхте, ние изследвахме и вас, и вашия другар. Резултатите не са утешителни, макар че не установихме нищо, което пряко да застрашава живота ви. Но дойдохме до твърдото заключение, че пребиваването ви на Калисто е пагубно за вас.

Широков не се учуди, очакваше това.

— Настоявате да отлетим на Кетио?

— Засега не. Знаем, че не желаете. Търсим начин да ви запазим възможността да останете на Калисто. И ни се струва, че ще е от полза да направим един опит.

— Казвайте!

— Вие, разбира се, знаете какво е профилактична имунизация?

— Естествено.

— Бийнг предлага да направим опит да ви създадем имунитет към лъчите на Релиос.

— Нима имате такава ваксина? — зарадва се Широков.

— Не, разбира се. Досега не е ставало нужда. Пък и едва ли може да има такава ваксина.

— Тогава не разбирам.

— Сега ще разберете. Запазил съм анализа на вашата кръв. Помните ли, на звездолета ви взимах кръв. Сравнихме го с анализа, който получихме сега през време на съня ви. Оказа се, че има разлика. Гледайте. Това е анализът на кръвта ви, получен на звездолета, а това е сегашният. А ето и анализ на кръв, взета от калистянин. Сравнете ги и направете изводите си.

Широков внимателно разгледа подадените му от Сийнг листове с начертани по тях разноцветни криви.

Беше се вече научил да разбира медицинския „език“ на калистяните.

— Да — каза той, — виждам. В нашата кръв са се появили елементи, които преди са липсвали, но те винаги са съществували в кръвта на калистяните. Това е въздействието на Релиос и именно то е опасно за нас, тъй като нашият организъм не може да се бори с него.

— Вашият извод съвпада с нашия.

— Излиза, че сме започнали да привикваме, но на нашия организъм трябва да се помогне. Искате да ни прелеете кръв?

— Да. Бийнг смята, че това може да даде положителен резултат.

— А не се ли страхувате?

— Не. Нашата и вашата кръв са абсолютно идентични по състав.

— Но, Сийнг, нали знаете, че земните хора имат кръв от различни групи — каза Широков.

— Да — намеси се Бийнг, който досега мълчеше. — Знаем това. В миналото така е било и при калистяните. Сега всички имаме една група. Как се нарича тя у тях? — обърна се той към Сийнг.

— Нулева — почти на чист руски език отговори Сийнг.

— Да опитаме — каза Широков, — щом сте сигурни, че няма да има вреда…

— Изключено е. А дали ще има полза, ще видим.

— Във всеки случай това е един шанс. И много ли смятате да ни прелеете?

— Съвсем малко — отговори Бийнг. — Не повече от… — Той назова мярка, която съответствуваше на пет кубически сантиметра. — Ако резултатът е положителен, тогава ще повторим.

— Готов съм.

— А приятелят ви?

— Разбира се, че ще се съгласи. И той като мене не иска да напуска Калисто.

— На Георгий ще прелеем от Гесиян — каза Сийнг. — Той пожела.

— А на мен?

— Диени моли да вземем кръв от нея. Ако нямате нищо против.

С огромно усилие на волята Широков успя външно да запази спокойствие. Той веднага си спомни историята на Калисто, която бе чел на звездолета. На планетата в далечното минало съществувал обичай при сватбената церемония младоженците да си разменят кръв. Какво значеше това? Случайност? Или…

— Все ми е едно от кого — отговори той.

— Тогава да започнем — каза Бийнг.

Професионалното изкуство на калистянските медици беше на голяма висота. Не минаха дори пет минути и съвсем безболезнено операцията беше извършена.

— Сега ще лежите до утре — нареди Бийнг. — Утре ще ви прегледам.

— Диени, останете — помоли я Широков, когато девойката заедно с всички тръгна към вратата. — Искам да поговоря с вас. За малко — добави той.

Диени се върна и седна в креслото до леглото му.

Синяев излезе да изпрати лекарите.

— Диени… — започна Широков, твърдо решил да изясни всичко докрай. — Защо направихте това?

— Кое?

— Защо ми дадохте от своята кръв?

Беше съвсем уверен, че тя или ще замълчи, или ще му каже истината.

Всяка девойка на Земята би навела очи при този въпрос. Диени продължаваше открито да гледа Широков, но през тесния процеп на клепачите й очите не се виждаха. Какво можеше да се прочете в такива очи?…

— Дълго е за разказване…

— Нищо, говорете! Моля ви!

Диени погледна към вратата.

— Георгий няма да се върне скоро — каза Широков, уверен, че ще бъде именно така. — Ако не искате пред него…

— Искам само на вас. Мисля, че вие ще ме разберете.

— Ще се постарая, Диени.

— То е малко смешно. Но аз от дете съм такава. Нали Рийг Диегон ми е дядо. Неговата мечта в живота е била да стигне до Миени. Може би това ми се е предало по наследство, но аз още от малка мечтаех за вашето Слънце. Мечтаех за далечната звезда и за нейните планети, бях уверена, че дядо ми не греши и около Миени наистина има планети, населени с хора като нас. Още преди да съм ги видяла, преди да зная как изглеждат те, аз ги обичах. Странно, нали? Така е било през целия ми съзнателен живот. Кой знае защо, бях уверена, че ще видя хора оттам, от Миени. И ето че това се сбъдна. Колко е прекрасно да се осъществи мечтата ти!

— Но ние съвсем не сме такива, каквито сте си представяли, нали? — попита Широков.

— Не, не мога да кажа, че е така. Но сега вече и не помня какви сте били в представите ми преди. Когато ви видях, стори ми се, че сте именно такива, каквито си мечтаех. Навярно не е така. Но предишното съм забравила.

Тя млъкна. Широков лежеше неподвижно, развълнуван от нейната искреност.

— Обичам вашата Земя — скоро заговори Диени. — Винаги съм я обичала, въпреки че не съм я виждала, а доскоро дори не знаех дали наистина съществува. Обичам хората от Земята. Вашите девойки са мои сестри. Разправяхте ми, че у вас цялата растителност е зелена. Това ми се струва прекрасно. Зелено. Цветът на нашата свобода. Земя! — произнесе тя, като почти съвсем правилно изговори думата, но с неизразима прелест смекчавайки звуците. — Вие скоро ще се върнете там. Ще напуснете Калисто и кой знае дали друг път ще видя хора от Земята. И аз изпитах силно желание да отнесете със себе си, към вашето Слънце, нещо от мен. Така че винаги да бъде с вас, да не може да го загубите. Това е всичко. — Тя поривисто стана. — Смешно е, зная.

— Диени — каза Широков, — кой ви пречи да отлетите с нас на Земята? Бих искал винаги да сте с мене — изтръгна се от сърцето му.

Развълнуван, той чакаше отговора й. Това, което каза, бе признание.

— Не изричайте тези думи — прошепна Диени. — Може би у вас така е прието, но у нас първа трябва да каже девойката. Сама ще ви кажа, когато дойде време. Разберете ме!

И тя бързо излезе от стаята.

Широков затвори очи. Чувство за безгранично спокойствие изпълни цялото му същество. Знаеше, беше уверен, че правилно е разбрал отговора й.

Диени вече му беше казала.

Тържество на кибернетиката

Инжектирането на калистянска кръв не предизвика никакви усложнения. Широков и Синяев се чувствуваха на другия ден напълно здрави. Но въпреки това Бийнг повтори вчерашното си наставление — няколко дни да прекарат вкъщи, без да излизат.

— Повече от два месеца сме на Калисто, а още нищо не сме видели — каза Синяев. — За планетата знаем само онова, което знаехме и на Земята.

— Два месеца не е чак толкова много — отговори Широков. — Имаме още шестнадесет месеца. Но аз се страхувам, че изобщо няма да видим Калисто.

— Смяташ, че преливането…

— Това е само опит. С еднаква вероятност може и да успее, и да не успее.

— Тогава да не губим време. Калистяните твърдят, че има как да видим всичко, каквото искаме, без да излизаме навън. На екрана. Да се възползуваме от този начин. Да направим, тъй да се каже, предварително запознаване с Калисто. Ако всички опасения се окажат напразни, това няма да ни попречи, по-скоро тъкмо обратното.

— Нямам нищо против. Но кой ще ръководи тази екскурзия?

— Разбира се, нашите приятели — Гесиян, Биеси, Диегон, Диени…

— Ако не са заети.

— Струва ми се, че всички наши познати смятат за своя най-важна работа да ни обслужват — засмя се Синяев. — Колко е лесно у тях да получиш отпуск.

— Тук вече не си прав. А нима у нас, на Земята, не получихме отпуск, за да обслужваме калистяните? Ти с какво се занимаваше деветте месеца, докато калистяните бяха у нас?

— Упрекът ти е справедлив — рече Синяев. — Казах го, без да мисля. Включвай екрана!

Гесиян навярно говореше с някого. Когато Широков произнесе името му, екранът леко потъмня.

— Рийг Диегон! — каза Широков, като втори път натисна бутончето.

Към екрана се приближи Диени.

— Баща ми и дядо ми не са тук — каза тя. — Аз ей сега ще долетя при вас. С най-голямо удоволствие.

Връзка с Гесиян дълго не можаха да вземат.

— Хващам се на бас — рече Синяев, — че говори за нас с Бийнг или някой друг лекар. За нищо друго освен за нашето здраве не мисли сега Гесиян.

— Да се хванем — отвърна му Широков. — На къпането довечера. Който загуби баса, ще легне, без да се окъпе.

Синяев се намръщи.

— Няма да можеш да спиш добре — каза той.

— Аз ли? Нищо подобно. Без къпане ще легнеш ти.

— Много тежко условие.

— Аха! — засмя се Широков. — Отстъпваш! Е, добре. Ако загубиш, ще ти простя баса от медицински съображения.

Екранът на Гесиян най-после се освободи.

— Биеси я няма — каза младият лекар. — Отлетя в Кусуди, при дъщерята. Току-що говорих с нея.

Широков насмешливо погледна Синяев.

— А вие?

— О, разбира се, ще долетя при вас. Само че според мене трябва да поканите инженер. Ще ми е трудно да ви обяснявам техническите въпроси.

— Затова искахме да дойде Биеси — каза Синяев. — Тогава кого?

— Повикайте Линг — посъветва ги Гесиян. — Миенион и Ниянийнг не са в Атили. С Диегон заминаха за острова-ракетодрум, за да наблюдават разтоварването на звездолета. Помните ли Линг?

— Разбира се. Той в Атили ли е?

— Би трябвало да е тук. Сега ще науча. Почакайте до екрана.

— Линг! — каза Широков. — Радвам се, че с него всичко е благоприятно. Изглежда, не е бил виновен за смъртта на Лиети.

— Питах за това Зивиен — каза Синяев. — Смятат, че инженер Лиети е загинал поради собствената си непредпазливост. Най-интересното е, че този извод е направен въз основа на показанията на самия Линг, тоест на лице според нашите понятия заинтересовано и следователно неподходящо да бъде съдия.

— Те не знаят какво е лична заинтересованост. Психиката на калистяните е по-различна от нашата. Ако Линг беше виновен, той щеше да си признае.

— Много удобно за следователите. Впрочем у тях няма никакви съдебни органи.

— Ще дойде време и при нас няма да ги има.

Сигналът за повикване прекъсна разговора им.

— Ще е жалко, ако Линг не е в Атили — каза Широков, като натискаше нужното бутонче.

В „отвора“ на изчезналия екран обаче те не видяха, както очакваха, Гесиян, пред тях стоеше Линг.

— Поздравявам ви — каза калистянинът. — Гесиян ми предаде, че желаете да ме видите.

— Да — отговори Синяев. — Щяхме да ви помолим, ако не сте много зает, да дойдете при нас. Искаме да направим пътешествие из Калисто, без да излизаме от къщи. Лекарите ни забраниха…

— Зная. Всичко, което се отнася до вас, е известно на цялото население.

— Желанието ни е да се запознаем с някои неща по екрана. Но не можем да разберем всичко без обясненията на инженер.

— Благодаря ви, че сте се сетили за мен.

— Не се сетихме ние — отговори му Широков, без да иска, подражавайки на калистяните. — Гесиян се сети за вас.

— Но нали вие се съгласихте?

— И то с радост.

— В такъв случай идвам веднага.

— Как мислиш, дали не го обидих? — попита Широков, когато изключиха екрана.

— Разбира се, не. Те винаги говорят така.

— А, да — сети се Широков. — Ти загуби баса. Ще се къпеш само с мое разрешение.

— Нали ми прости?

— Мога да се отметна.

— Е, това вече не е по калистянски — каза Синяев и двамата се разсмяха.

Диени, Гесиян и Линг не ги накараха да чакат. Пристигнаха почти едновременно.

След взаимните поздравления петимата се настаниха удобно пред екрана.

— Откъде ще започнем нашето пътешествие из Калисто? — попита Гесиян.

— От Кусуди — отговори Диени. — Искам да ви покажа моята майка — добави тя, обръщайки се към Широков.

— Много ще ни бъде приятно.

— Иска да я покаже на тебе, не на мене — каза Синяев на руски. — А още по-точно — тебе да покаже на нея.

— Георгий! — закани му се Широков. — Ако продължаваш в този дух, няма да те пусна в басейна. Тя имаше пред вид нас двамата. — Какво е Кусуди? — попита той на калистянски. — Чувал съм това име.

— Кусуди е детският град — отговори Диени. — Далеко е оттук. Там съм пораснала. Майка ми е детска лекарка. Тя живее постоянно в Кусуди.

— Той единственият детски град ли е?

— О, не! Много имаме.

— Децата задължително ли живеят в тези градове?

— Разбира се, не е задължително, но всички деца живеят там. Тези градове са построени специално за децата и там има всичко, което им е необходимо. Запазила съм чудесни спомени от онова време.

— Ами ако родителите не могат да се заселят там заедно с децата си?

— Обикновено никой не постъпва така. Майка ми — това е изключение. В детските градове има много хора, които са се посветили на децата, обичат ги и умеят да работят с тях. Раздялата не измъчва никого. Майката и бащата, ако искат, могат дори всеки ден да виждат детето си и по всяко време да го посещават. Може за вас това да е странно, но ние сме свикнали към този ред и го намираме напълно естествен. Детето се нуждае от правилно възпитание.

— А-а, защо? Не е странно? — каза Широков, като си помисли, че малко майки на Земята биха се съгласили на дългогодишна раздяла с децата си.

Гесиян натисна бутончето и изрече няколко думи. Екранът „изчезна“ и пред тях се разкри просторна зала. По размерите на мебелите личеше, че е предназначена за малките калистяни. В залата нямаше никой.

— Сега е часът за къпане — каза Диени. — Децата са на брега на океана.

— Във вашите океани няма ли опасни хищници? — попита Широков.

— За съжаление още има, и то много и твърде опасни — отговори Линг. — Но местата за къпане са добре оградени.

— Сийнг ни разказваше, че не може да се гледа вътре в домовете, докато не е натиснато бутончето там — каза Синяев.

— Това не е частен дом.

В залата влезе някой. Беше жена в бяла рокля. Когато се приближи, Широков веднага разбра, че тя е именно майката на Диени. Приликата им потвърждаваше това.

„Защо влезе тъкмо тя? — помисли си той. — Защо не е на брега? Нима Диени я е предупредила?“

Жената се приближи до самия екран. Струваше му се, че ако протегне ръка, ще я докосне. Косите й бяха бели като роклята. Матовочерното й лице се открояваше странно в тази рамка.

— Здравейте — приветливо се усмихна тя. — Приятно ми е да ви видя. Благодаря ви, че се съгласихте да изпълните желанието на Диени.

„Така и предполагах“ — помисли си Широков.

— Искахме да видим децата — каза Синяев.

— Ще трябва да надникнете при нас малко по-късно. Децата са на брега. Диени, вие нали знаете реда? — обърна се тя към дъщеря си.

— Смятах, че в случая…

— Срещата с гостите на планетата ще развълнува децата и няма да заспят след къпането. Кой от двама ви е Широков? — неочаквано попита тя, като едва произнесе руското презиме.

Синяев посочи другаря си. Пьотър Аркадиевич се почувствува неловко, когато тесните очи на майката изпитателно се спряха на него.

„Георгий е прав — помисли си той, като мълчаливо се остави да го разглеждат. — Тя е говорила за мен с дъщеря си.“

Той не знаеше какво да каже. Всичко беше много особено от земна гледна точка.

— Вашето име е Пиетя?

— Пьотър — отговори Широков. — У нас, на Земята, имената често се произнасят различно в зависимост от отношенията между хората.

— Рийг Диегон ви нарича Пиетя.

— Да, той е мой приятел и е много по-възрастен от мен. Ще ми е приятно и вие да ме наричате така.

— Добре. А аз се казвам Миенио.

Широков си спомни, че бе чувал това име от Диегон преди няколко години, още на Земята.

— Ако не греша — каза той, — така се казва една от дъщерите на Рийг Диегон.

— Да, вярно. На Калисто имената често се повтарят. Презимената никога. — Тя още веднаж огледа Широков от краката до главата с внимателен, сякаш преценяващ поглед, после се обърна към дъщеря си. — Свържете се с мене, когато останете сама. Надявам се — добави тя, обръщайки се към всички, — че днес ще ви видя още веднаж. Децата ще се радват, ако могат да поговорят с вас. Сега трябва да бързам за брега.

— Дори прекалено откровено — каза Синяев, когато изключиха екрана от Кусуди. — Не предполагах, че съм отгатнал толкова точно.

— Няма защо да се обиждаме — отговори Широков. — Такива са разбиранията им.

Беше му неудобно от Гесиян и Линг, пред които стана тази сцена, но двамата калистяни сякаш нищо не бяха забелязали.

„Ще говорим откровено като тях“ — реши Широков и се обърна към Диени.

— Защо майка ви спря вниманието си специално на мене?

Диени му отговори с такава откровеност, каквато той не очакваше.

— Защото много съм й разказвала за вас. Трябва да се досещате защо.

Широков се смути.

— Какво да ви покажем сега? — дойде му на помощ Гесиян.

— Не зная.

— Може ли да се свържем с някоя станция за времето? — попита Синяев.

— Изобщо не, но за вас може. Включвам дежурната станция на Атили.

„Отвори се прозорец“ към голяма, скромно подредена стая. Няколко кресла и маса. Край стените имаше нещо подобно на шкафове или сандъци, наглед металически. Между тях се виждаха екрани. Синяев не видя нито един уред, нито един апарат, каквито по неговите представи непременно трябваше да има в една такава техническа станция. Обикновена стая с донякъде необичайна мебелировка — и толкова.

В нея видяха двама души. Единият стоеше наведен над масата и разглеждаше нещо като план или схема, другият работеше до шкафовете. Двамата се обърнаха, привлечени от сигнала за повикване, а когато разбраха кой ги вика, се приближиха до екрана.

— Нашите гости искат да се запознаят с вашата работа — каза Линг.

— С удоволствие ще им помогнем — отговори единият.

Те бяха инженери на времето — така се наричаше на Калисто тяхната специалност.

Разговорът продължи дълго, но говореше само Синяев. Широков не зададе нито един въпрос. Той внимателно следеше обясненията и демонстрираното повикване на дъжд, но след няколко часа помоли Синяев да му разкаже какво именно им бяха обяснявали.

Мислите на Пьотър Аркадиевич бяха далече от въпросите за времето.

Екранът ги пренесе в института по архитектура. Тук те се срещнаха с хората, проектиращи новите градове, които щяха да се появят на нови, сега още пусти места. Показаха им планове, макети, рисунки на сгради.

За Широков и Синяев Атили бе град на дворците, но в сравнение с онова, което щеше да бъде построено, той беше съвсем скромен.

— Защо проектирате предимно разкошни сгради? — попита Синяев. — Струва ми се, че и една по-скромна къща може да задоволи човека. И защо няма две еднакви?

— Всичко, което заобикаля човека, трябва да бъде красиво — отговориха му. — Това прави живота по-приятен. А хората имат различни вкусове. На Калисто още не всичко е красиво. Стремим се да преустроим градовете по нов начин. Колкото животът е по-хубав, толкова повече нарастват изискванията.

— А къде е техният предел?

— Засега не се вижда. Пък и едва ли може да бъде достигнат.

— Покажете ни и някои строежи — помоли Синяев. — Например на жилища.

Гесиян се свърза с дежурния по сектор и поговори с него.

— В Атили сега нищо не се строи — каза той. — Ще трябва да почакате малко. Ще ни свържат със строежа на един нов завод, недалече оттук.

— Защо трябва да чакаме?

— На строителната площадка няма екран. Но ще го монтират много бързо.

— Защо си правят такъв труд? Ние можем да погледаме нещо друго.

— Не е никакъв труд. С радост ще ви доставим това удоволствие. Няма да чакате дълго.

Линг започна да разказва за начините на производство. Разказът му бе толкова интересен, че Широков забрави своите мисли и слушаше тъй внимателно като Синяев, който нямаше причини да се замисля за странични неща.

Според разказа на Линг излизаше, че всичко, което се произвежда на планетата — предмети за бита, транспортни средства, облекло, хранителни продукти, самите машини, — се изработва без участието на човека.

Неволно се създаваше впечатлението, че човекът няма какво да прави на планетата, отдадена във властта на „умните“ машини.

Линг се усмихна, когато Широков гласно изрази тази мисъл.

— За да получите такова впечатление — каза той, — е виновен моят разказ. Аз говоря като инженер. Нищо подобно, разбира се, няма и не може да има. Колкото и могъща да е машинната техника, колкото и да сме автоматизирали производството, човекът е бил, е и ще бъде винаги главна движеща сила на напредъка. Никаква, дори „най-умната“ машина не може да замени творческия разум. Не е възможно да се създаде такова положение, при което човекът да няма какво да работи. Може да се създаде машина или цял завод, който да работи фактически безкрайно, без намесата на човека. Но този завод ще произвежда винаги едно и също. Много непривлекателен ще стане животът, ако всичко, което ви обкръжава, е винаги едно и също. Това няма да е живот. У нас всичко се променя, и то често. Твърде много неща в съвременния бит не ни задоволяват. Машината е помощник — нищо повече.

Не мина и половин час и се раздаде сигналът за повикване. Натиснаха бутончето и пред тях се разкри панорамата на строежа на завода.

Екранът бе монтиран на високо място, откъдето можеше добре да се види почти цялата строителна площ.

Строежът, изглежда, току-що започваше. Още нямаше стени. Надалече се простираха безкрайните линии на положените основи и по тях човек лесно можеше да си представи грандиозността на бъдещото здание.

Стотици машини със съвсем непонятна конструкция се движеха във всички посоки и работеха сякаш самостоятелно. Край тях нямаше нито един човек. Машините пренасяха строителния материал и градяха с него.

Картината се променяше буквално пред очите им. Тук-там вече израстваха стени. До преди малко се виждаше пръстта, но минаха няколко машини и вместо пръст — под от разноцветни плочи.

— Нима на строежа няма никой? — попита Синяев.

— Не зная как е в този случай — отговори Линг. — Обикновено, ако проектът е изработен от човек, тогава той ръководи работата, макар да не е задължително. Ако го е проектирала фитизели32, тя наблюдава другите машини.

— Фитизели самостоятелно ли проектира?

— Да, нали това е завод, и то, изглежда, най-обикновен.

— И целият строеж ще бъде завършен без участието на човека?

— Не. Вътрешната уредба и монтирането на механизмите се извършват от хора. Разбира се, с помощта на специални машини. Автоматично се изгражда само зданието. По проекта.

— Но кой следи изпълнението да отговаря на проекта?

— Това прави фитизели. В нея е заложен проектът и тя няма да допусне никакво отклонение. Всички машини — Линг посочи екрана — са подчинени на една и изпълняват нейните указания по-точно и по-добре, отколкото биха могли да правят това хората.

— Те са много разумни — каза Диени. — Добре се разбират помежду си.

— Пълно тържество на кибернетиката — обади се Синяев.

— Непрекъснато ли строят? — попита Широков.

— Разбира се, денонощно. Машините нямат нужда от почивка.

Стига!

— Навярно няма да можем да видим полската работа? — попита Синяев. — Доколкото разбрах, на Калисто зеленчуците и плодовете не се синтезират, а се отглеждат при естествени условия.

— Да — отговори Линг, — на полето няма екрани. Но общата картина на полската работа би напомнила току-що видения строеж. Само че на полето има значително по-малко машини.

— Защо?

— Само защото калистяните обичат да работят на полето или в градината — засмя се инженерът. — Тази работа ни доставя удоволствие. Затова много неща, които може да прави машината, ние вършим със собствените си ръце.

— Впрочем имате ли малки градове със селскостопанско население? — попита Широков.

— Имаме, разбира се. Но повечето градове са разположени по бреговете на океана. До всеки пункт във вътрешността на материка може да се отлети за кратко време. Морският въздух е по-полезен за човека. Мнозина обаче живеят далеко от морето. Вкусовете на хората са безкрайно разнообразни.

— А може ли да се свържем с някой от тях?

— Сигурно може. Екрани има във всеки дом, където и да се намира той. Ей сега ще проверя.

— Мога да ви предложа да се свържем с Лийн Диегон, брата на моя баща — каза Диени. — Той живее в центъра на този материк, сред голяма гора.

— Чудесно — рече Широков. — Ще ни бъде много приятно да се запознаем с ваш роднина, Диени. Какъв е той? Питам за специалността му.

— Художник и скулптор. Той е човек, който обича самотата, но ще се радва да ви види.

Тя се наведе към екрана, натисна бутончето и произнесе името.

Екранът бе зает.

— Скоро ще се освободи — каза Диени. — Чичо ми не обича да разговаря дълго. За вас това не се отнася — добави тя. — Всеки калистянин с удоволствие ще говори с вас.

— Обяснете ми едно нещо — каза Синяев. — Помня, че на Калисто не може да има двама души с еднакво име и презиме. Но вашата майка, Диени, има същото име и презиме като вашата леля. Как да разбирам това?

— Грешите. Презимето на майка ми е Елиян.

— Тя обаче каза, че имената могат да се повтарят, а презимената — никога. Но аз виждам, че мнозина носят презимето Диегон.

— Тя е имала пред вид, че името и презимето на двама души никога не съвпадат. Това никога не се случва освен след смъртта на някого, когато негов близък получи името му.

— Жените никога ли не променят презимето си?

— Нито жените, нито мъжете. Защо да го променят? Какъв смисъл има?

— У нас е другояче.

— Зная. Време е обаче да повторим повикването.

Екранът на Лийн Диегон беше вече свободен. Пред тях се появи стая в дома на калистянина „отшелник“. Пред екрана стоеше човек, които удивително приличаше на Рийг Диегон. Същият ръст, същите черти на лицето. Ако Широков и Синяев не знаеха кой е пред тях, лесно можеха да сгрешат и да го вземат за своя стар приятел.

— Извинете ни — каза Широков, — че нарушихме спокойствието ви. Но Диени каза, че няма да ни се сърдите.

— И е съвсем права — отговори Лийн Диегон. — Доставихте ми голяма радост. Сигурно ви е подбудило желанието да видите човек, който живее далеч от градовете, и Диени ви е посочила мен.

— Отгатнахте.

— Имам само един екран. Освен тази стая няма да можете да видите нищо друго. А тя — той посочи с ръка наоколо — с нищо не е забележителна. Това е моето ателие.

Нямаше защо да казва това. Обстановката ясно показваше какви са заниманията на собственика. Навсякъде имаше скулптурни фигури — едни завършени, други още в процес на работа. По стените бяха окачени маски, също като в ателието на земен ваятел. Имаше и много картини. От това, което можаха да видят, Широков и Синяев разбраха, че Лийн Диегон е художник-пейзажист.

— Впрочем къщата не представлява за вас никакъв интерес, тя не се отличава особено от къщите в Атили. Само е по-малка.

— Навярно ви откъснахме от работата? — попита Широков, като забеляза, че ръцете на Диегон са изцапани с бои.

— Няма значение. — Той премести към екрана едно кресло и седна. — Ако имате въпроси, готов съм да ви отговарям.

— Казахте, че къщата ви не се отличава особено от къщите в Атили. Но вие навярно нямахте пред вид например доставянето на продукти? — попита Синяев.

— Какви продукти?

— За хранене. Закуски, обеди, вечери.

— Но защо? Всичко ми се доставя също като на вас.

— Откъде?

— От най-близкия град. Само че трябва да чакам малко повече.

— Какво е разстоянието до най-близкия град?

— Не зная точно. Към осемстотин километра.

— С олити ли се извършва доставянето?

— Не. Също като на вас, по обикновената автоматична мрежа. Виждам, че ви озадачава разстоянието. Но то няма значение. Когато построих тази къща, прекараха ми всичко необходимо за доставяне на храна, на морска вода за басейна и всичко, каквото може да ми потрябва. Нямам време да летя до града. Доставящите механизми са достатъчно мощни и разстоянието не им пречи.

— Не — каза Синяев, — мислех за друго. Но това не е важно. С какво се занимавате през свободното си време?

— Имам голяма овощна градина. Работя в нея. Физическият труд е добра отмора.

— С машини, нали?

— Не, нямам машини.

— Голяма ли е градината ви?

Лийн Диегон назова цифра, която съответствуваше на един квадратен километър.

— Тази толкова голяма площ сигурно ви отнема много време. Например поливането…

— С него няма защо да се занимавам. Когато градината трябва да се полее, обаждам се на станцията и ми пращат дъжд.

— Да, забравих — каза Синяев. — Но грижите за дърветата?

— Справям се — кратко отговори калистянинът.

— Ами беритбата на плодовете?

— Други я извършват. Откарват плодовете.

— Кой?

— Не зная. Моя грижа е да съобщя, че е настъпило време за бране, а защо да се интересувам кой ще долети за плодовете?

Диегон говореше, като че ли беше недоволен от нещо. Въпросите сякаш му бяха неприятни. Но нито Широков, нито Синяев не помислиха такова нещо. Те много добре знаеха, че ако Диегон не иска да говори с тях, ще им каже направо.

— Как работите? — попита го Широков. — Говоря за вашата главна работа.

При този въпрос изразът върху лицето на домакина се промени като по вълшебен начин. Той се оживи и в тона на отговора му вече не можеше да се забележи скука.

— Навярно искате да кажете не как, а над какво работя? Ето вижте!

Той се приближи до нещо, поставено в средата на ателието, и отметна тъмното покривало.

— Обикновено не показвам творбата си, преди да я завърша. Но на вас ще я покажа.

Беше една огромна картина, изработена не с четка, а с резец върху материал, приличащ на бледорозов мрамор. Скулптурата изобразяваше гора на брега на река. Навярно Диегон бе използувал бои или нещо друго, защото водата в реката беше обагрена в естествен цвят и бе така прозрачна, че се виждаха камъните по дъното. Дърветата бяха още само набелязани. Майсторството на изпълнението беше високо.

— За къде е предназначена тази скулптура? — попита Синяев.

— Засега още за никъде. Но ако се хареса, ще украсят някоя сграда или стая в детски град.

— Мисля, че не може да не се хареса — каза Широков. — Много е красива.

— Благодаря ви — каза Диегон. — Но още е рано да се преценява.

Той отново покри картината си и се приближи до екрана.

— Правите ли скулптурни портрети?

— Понякога. Но това не ми е специалност. Аз обичам да изобразявам природата. — Той се обърна, сякаш търсеше нещо. — Ето един портрет например.

Пред екрана се появи малък бюст от черен камък. Без съмнение това беше Диени, но само че като дете.

— Познавате ли кой е? — попита Диегон.

— Да, разбира се. Много добре е изработен.

Художникът пренебрежително махна с ръка.

— Това не е изкуство — каза той. — Такъв портрет може да се направи за един час. Ако искате, ще ви покажа как става.

Разбира се, Широков и Синяев веднага се съгласиха.

Диегон премести до екрана малка машина. Тя беше на колелца и леко се местеше. Приличаше на правоъгълен сандък.

Художникът внимателно се взря в лицата на гостите на Калисто.

— Вашата глава — обърна се той към Синяев — е по-трудна, отколкото на другаря ви. Затова, ако нямате нищо против, ще направя вашия портрет.

— Разбира се, нямам нищо против — отвърна Синяев.

И ето — за по-малко от час от бял камък беше създадена главата на Синяев. Калистянският скулптор съвсем не действуваше така, както обикновено работят скулпторите. Той сложи един каменен къс в машината, после на плътни листове нарисува главата на Георгий Николаевич от три страни и сложи листовете в машината. Не минаха десет минути и бюстът беше вече готов. Машината по рисунките го бе издялала от камъка. Но първият портрет не задоволи Диегон. Той сложи камъка обратно и започна да поправя рисунките. Така постъпи няколко пъти. В края на краищата се получи точен портрет, който учудваше с прецизната си изработка.

— Подарете ми тази скулптура — помоли Синяев.

— По-добре елате при мен и аз ще ви направи истински портрет — отговори Диегон. — Трябва да ви опозная отблизо. Този бюст е мъртъв. В него няма израз. Не познавам вашия характер, вкусовете ви. Вие за мене сте непознат човек. Сравнете го с портрета на Диени, той е изработен по същия начин.

Наистина разликата правеше впечатление дори на един несведущ човек. Портретът на Синяев беше маска, наистина имаше голяма прилика, но беше само маска, а лицето на малката Диени изразяваше мечтателност, която художникът смяташе за характерна черта на своята племенница. Лицето й беше живо.

— Все пак — каза Синяев — аз отново ви моля. Бих искал да имам този бюст за спомен от нашата среща.

— Щом искате — отговори Диегон, — ще го получите. Ще ви го изпратя. А сега извинявайте. Чака ме работа. Ако пак се свържете с мен, ще ми бъде много приятно.

Гесиян изключи екрана.

— Едно ме учудва — каза Синяев, — че… Да предположим — обърна се той към Линг, като сам се прекъсна, — че ми хрумне да се заселя в най-затънтеното място, някъде в планините…

— И там е населено.

— Нима само заради мене ще вземат да прокарат цяла система тръби за снабдяване?

— Разбира се.

— А не ви ли се струва, че не е рационално да се извършва такава огромна работа за един човек?

Четиримата калистяни се спогледаха. Явно не можаха да разберат въпроса.

— Нали не ви учудва, че в дома, в който живеете, всичко това го има? — меко попита Линг.

— Тук е град. В него живеят милиони хора, нека да са дори хиляди.

— Но в тази къща не живеят нито милиони, нито хиляди. Бихте могли да живеете тук и сам.

— Наистина не зная как да ви обясня моята мисъл. Тук, в Атили, има много къщи. Да се прекарат тръбите в една или в десет, или в сто не е голяма разликата. Имам пред вид изразходването на време и материали. Но да се прокарват тръбите на стотици километри заради един човек, е съвсем друго нещо. В една къща…

— Но нали в тази къща живеят хора? — попита Гесиян с такъв тон, с какъвто се говори на човек, който не иска да разбере очевидна истина. — Тези хора нямат ли право на онова, което притежават другите?

— Ние сме свикнали всичко да оценяваме в пари — каза Широков. — При тях материалите не струват нищо. Потребностите на човека са единственото мерило.

— Прищявката на един човек — продължи Синяев, без да слуша Широков — не може да е причина да се извърши такава огромна работа. Ако човек иска да живее далече от колектива, нека сам да си доставя каквото му е нужно.

— Работата, доколкото зная, съвсем не е толкова голяма — каза Диени.

— Извършват я машини — добави Линг. — А материали на Калисто има колкото искате.

— А какво ще гледаме по-нататък? — попита Георгий Николаевич, като се убеди, че по този въпрос няма да се разберат.

— Според мен време е да обядваме — каза Диени. — Гладна съм.

— Да, вярно и аз съм гладен — подкрепи я Широков. — Да идем в басейна, трябва да се освежим и да си починем.

— Може би най-добре ще е да ви оставим? — попита Гесиян. — Ако искате, пак ще дойдем по-късно.

„Бийнг молеше да не ги уморяваме — помисли си той. — Но как да позная доколко са уморени? Все още не мога да разбирам израза на белите им лица.“

— Не, моля ви, останете с нас — помоли Широков.

Никак не му се искаше Диени да си отиде. Той през цялото време се любуваше на девойката, като се мъчеше да прави това незабелязано. В нейно присъствие се чувствуваше някак особено добре.

— С удоволствие ще останем — отговори Гесиян. — Но смятам, че трябва да си починете.

— Вие няма да ни попречите.

След къпането, което както винаги им вля нови сили, всички минаха в столовата.

Гесиян ги посъветва след обяда да полежат час-два, но Широков и Синяев отказаха. Искаха да продължат „пътешествието“. Екранът даваше толкова пълна и реална картина, че се създаваше илюзия за действително пътешествие. За един ден те научиха за Калисто повече, отколкото през двата изтекли месеца.

— Какво искате да видите? — попита Гесиян, когато всички отново се настаниха край вълшебния „прозорец“.

— Ако е възможно, завод — отговори Синяев.

Бутончето бе натиснато, произнесени бяха необходимите думи и ето пред тях се появи заводски цех.

Идеална чистота, пълна тишина, не се вижда нито един човек.

Гигантската зала е пълна с машини. Но къде са те? Далече навътре се проточват редици тръби, виждат се някакви кубове или ръбести сфери със странна форма.

— Това са машините — каза Линг.

Никакво движение.

— Какво произвежда този завод?

Гесиян превключи екрана.

Голямо и много високо помещение, без покрив. Вижда се небето. То както винаги е безоблачно. В Атили рядко има нужда от дъжд. На пода са кацнали големи олити. Движещи се машини товарят в тях пакети с изобразена зелена звезда. Натоварените олити излитат, а на тяхно място кацат нови. Работата не спира нито за минута. И тук не се вижда нито един човек.

— Завод за медикаменти — каза Линг. На цялата Калисто има само два.

— Продукцията им достатъчна ли е за цялото население? — с професионален интерес попита Широков.

— Дори е в повече. От време на време се налага да спираме завода, а понякога и двата едновременно.

— Кой прави това?

— Дежурният по сектор по нареждане от поста Калисто.

— Защо на олитите няма хора? — попита Синяев.

— Това са товарни машини. Те превозват продукцията от завода в складовете. Хора не са нужни, автомати управляват. Маршрутът винаги е един и същ.

— В завода никакви хора ли няма?

— Има дежурни механици. Може нещо да се повреди.

Гесиян отново превключи екрана. Появи се малка, добре мебелирана стая също като в жилище. До масата в меки кресла седяха шестима калистяни. Пред тях имаше екрани, на които се виждаха цеховете на завода. Но преди Широков и Синяев да успеят да разгледат стаята на дежурните, екранът „угасна“, тоест отново се появи пред тях.

— Не бива да се отвлича вниманието им — каза Линг. — Като ви показахме това помещение, ние нарушихме правилото. Само дежурният по сектор има право да свързва механиците.

— Те дори не ни забелязаха.

— Не са и могли — каза Гесиян. — Аз не дадох сигнал.

— А как ще научат, че някъде е станала повреда? — попита Синяев.

— Машините сами ще повикат механика. Бихме могли да видим как става това, но се страхувам, че ще трябва да седим пред екрана дни наред, тъй като повреди се случват рядко. Повечето малки неизправности машината отстранява сама в движение, без да прекратява работата. Освен това има автоматични „механици“, подобни на онези, които разтребват стаите. Те могат да поправят определени повреди без участието на човека.

„Пътешествието“ продължаваше.

Един след друг на екрана се появяваха заводи — за облекло, за обувки, за мебели, за олити.

Навсякъде все същата картина.

Дълги зали, блестящи от идеална чистота, тръби, машини с непонятна форма, пълна тишина.

Автоматични конвейери непрекъснато изливат поток от предмети. Товарни, от никого неуправлявани олити излитат, кацат и отново излитат.

Мощна река ден и нощ „залива“ планетата с огромно количество най-разнообразна продукция.

— Стига! — каза най-сетне Синяев. — Нагледахме се на заводи. От всичко видяно главата ми се замая.

— Да, стига — с въздишка повтори Широков.

„Далече сме ние от такова развитие на автоматиката и от такова изобилие. Но и ние ще имаме всичко това.“

— Може би изобщо стига толкова, а? — попита Гесиян. — Утре ще продължим гледането.

— Покажете ни някакво представление — помоли Широков. — Трябва да разнообразим впечатленията си.

— Имате ли театри? — попита Синяев.

— Имали сме някога. Но сега такива като у вас нямаме. Всички представления се фиксират на лента.

Линг не каза „лента“. Такава дума калистяните нямаха. Образите и звукът се записваха на дискове, които донейде приличаха на грамофонни плочи с много малки размери.

— Значи, може да видим всяко представление независимо кога е било изпълнено?

— Общо взето, да. Станциите обаче предават определена програма. Тя е достатъчно разнообразна. Ако искате да видите нещо, което днес не се представя, трябва само да се свържете с архивата.

Появи се и „програмата“. Като огромна страница от вестник тя застана неподвижно и отчетливо на мястото на екрана. Имаше повече от двеста заглавия.

— Изобщо ли нямате вестници? — попита Синяев.

— Вестници като вашите вече отдавна нямаме. Но всеки момент можете да научите всички новини на планетата чрез този екран. Той ни замества вестниците. Всеки номер може да прочетете, когато поискате, дори след няколко дни.

— Твърде удобно — каза Широков.

Той и Синяев не се учудваха, че Линг е тъй добре осведомен за Земята, където никога не е бил. Те знаеха, че по цялата Калисто бяха научили буквално наизуст книгата на Бияинин „Планетата Земя“, издадена неотдавна във фантастично голям тираж. Те самите му бяха помагали да я пише още по време на полета им.

По съвета на Диени слушаха един музикален спектакъл, нещо като опера. Но артистите не пееха, а говореха под акомпанимента на инструментална музика. За Широков и Синяев музиката звучеше странно, а сюжета не разбраха добре.

След вечеря, когато Релиос залезе и нощта разпростря над Атили звездната си дантела, те изнесоха креслата на терасата.

Широков седна до Диени.

„Луните“ още ги нямаше. Те щяха да изгреят по-късно. В тъмнината лицето на Диени почти не се виждаше.

Широков изведнъж си спомни как преди четири години (но единадесет и половина по земното пресмятане) също тъй една нощ той седеше с Диегон, дядото на Диени, пред входа на палатката в лагера край Курск и слушаше разказа му за Калисто. Можеше ли да предположи тогава…

Искаше да й разкаже за тази далечна случка, затова се обърна, но никого не видя.

Диени бе изчезнала…

Изчезнаха всички, които бяха на терасата, и дори терасата…

От сърцето му нагоре, към главата, нахлу студена вълна…

Повелята на родината

Равнина, покрита със зелена трева.

На хоризонта зелена гора.

Синьо небе, на което далечният Релиос сияе също като Слънцето.

Всичко е като на Земята, всичко гали окото с привичното, познато от детинство съчетание на багрите.

Купестите облаци над гората, прохладният вятър, който нахлува през отворения прозорец, нормалната температура на въздуха — всичко е „земно“…

Защо тогава острото чувство на копнеж не напуска Широков?…

Някъде далеко, в небесните бездни, остана Калисто — чудната планета, светът на бъдещето!

Съвсем различна от Земята, сега тя го привличаше с още по-голяма сила.

Два кратки месеца и вратата на прекрасния свят се затвори пред него, преди да успее да влезе там. Остана само споменът, който будеше копнеж и мъка от неосъщественото желание.

Когато отбилият се на Сетито космически кораб го напускаше, Широков съжаляваше, че вече няма да види тази планета, така приличаща на Земята, а сега, когато отново се намираше на нея, проклинаше неочакваната и непредвидена болест, която го застави да напусне Калисто.

Въпреки че приличаше на Земята, Сетито му се струваше отвратителна като подигравка.

С тежка въздишка той извърна лице от тесния прозорец и се отпусна в креслото.

Беше сам в сградата на хълма, същата, която те със Синяев само преди два месеца разглеждаха с огромен интерес като първа калистянска постройка, видяна от тях.

Сега, след като бяха видели дворците на Атили, тази сграда му се струваше до немай-къде жалка.

Синяев беше отишъл с Гесиян и Биеси да снима околностите на хълма и реката, а ако му се удадеше, и някое от влечугите.

„Колкото и да се перчеше Георгий, ала все пак и той дойде тук. Объркаха се работите ни. Но може би още не е загубено всичко — опитваше се да се утеши Широков, — може би някак ще се оправи? Ще се върнем на Калисто и ще довършим запознаването си с нея. Защо да не може да стане и така?“

Случилото се в онази съдбоносна нощ се бе врязало в паметта му и той си спомняше за нея с чувство на обреченост.

Като лекар знаеше, че всичко е загубено, но като човек се възмущаваше и негодуваше срещу подлата шега, която му изигра съдбата.

Тогава, след като припадна втори път, край леглото му се състоя консулт. Той самият вземаше участие в него, като осведомяваше калистянските лекари по въпросите за нормалната дейност на човешкия организъм.

Петима лекари, ръководени от Бийнг, го подложиха на най-старателен и всестранен преглед.

Съдбовното решение бе единодушно.

— Единственото, което може да ви спаси, е незабавното връщане на Земята — произнесе Бийнг решението на консулта. — Инжектирането на калистянска кръв не даде очаквания резултат, а може би дори ви е навредило.

— Значи, за земните хора е невъзможно пребиваването на Калисто?

— Съвсем не. Ще се споразумеем с медиците на Земята. Преди да отлетят към нас, звездоплавателите ще бъдат подлагани на специална подготовка, а след това ще прекарват продължителна карантина на Сетито или Кетио. И едва тогава ще долитат на Калисто. С вас това не е било направено. Сега вече е късно.

— Но аз съм напълно здрав! — отчаян възкликна Синяев.

— Вие мислите така, но грешите. Просто сте по-издръжлив от приятеля си. Съблечете се! Ще ви прегледаме заедно и нека той ви каже какво сме видели.

Това бе урок по калистянска медицина и Широков с професионален интерес си спомняше многобройните уреди, с които под ръководството на Бийнг той провери как работят всички вътрешни органи в тялото на Синяев. Отличителната особеност на тези уреди беше, че с тях можеха да се видят процесите, които лекарите обикновено само чуват или усещат.

Резултатът от прегледа порази Широков. Въпреки че Синяев външно изглеждаше здрав, той безспорно беше болен. Особено засегнати бяха сърцето, периферните нерви и бъбреците. Широков откри всички признаци на нефрит, с изключение на отоци по лицето. Сякаш в организма на приятеля му (а следователно и в неговия собствен) бе проникнала някаква отрова. Той добре знаеше, че Синяев никога не е боледувал от нефрит. Съставът на кръвта му и кръвното налягане също будеха тревога.

— Не е отрова — обясни Бийнг, — а резултат от въздействието на лъчите на Релиос. Виждате до какво доведе едно пребиваване на Калисто без предварителна подготовка. Това не са предвидили нито вашите, нито нашите учени. По-нататък ще бъде още по-лошо. Връщайте се на Земята.

— Нека да направим още един, последен опит — помоли ги Широков. — Изпратете ни на Сетито. Едно продължително пребиваване там може да ни излекува.

— И без това трябва да ви изпратим на Сетито. Звездолетът не е готов за полет към Земята. Повярвайте ни, ние не по-малко от вас искаме да се върнете тук. Но ще видим!

— Не! — внезапно се обади Синяев. — Чувствувам се здрав и никъде няма да отлетя. Дойдох на Калисто, за да изуча живота тук, и ще продължа да го изучавам, докато мога. Много ми е мъчно, че Петя се разболя и ще трябва временно да се разделим. Нека той да отлети на Сетито, а после да се върне. Аз ще го чакам тук.

— Неразумно е, Георгий — каза Широков. — На Сетито ще оздравеем и ще се върнем.

— Не вярвам в целебната й сила.

— Ами ако се наложи да отлетя на Земята?

— Това е друго нещо. На Земята ще се върнем заедно.

Бийнг, Гесиян и Широков се опитваха да убедят упорития астроном, но напразно. Синяев категорично отказа да отлети с Широков.

— Разберете — рече той. — Аз нямам право да отлетя, докато се държа на краката си. Петя говори така, защото е лекар, а на мое място и той би постъпил като мене.

— Както искате — каза най-сетне Бийнг. — Останете тук.

— Нищо няма да ми се случи. Около пладне няма да излизам навън. И толкоз.

Щом решението бе взето, Биеси предложи да отведе Широков със своя звездолет на Сетито.

— Корабът и екипажът му са готови за старт.

Състоянието на Широков все още беше тежко, затова решиха незабавно да отлети на ракетодрума, за да бъде там преди изгряването на Релиос.

— Не се сърди, че те пускам сам — каза Синяев, като прегръщаше Широков — Не мога да постъпя другояче.

— Не ти се сърдя, но постъпваш неправилно, като оставаш на Калисто.

— Ще видим.

— Не се натъжавайте, че се разделяте с приятеля си — каза Бийнг, сбогувайки се с Широков. — Много скоро и той ще дойде при вас.

Скоростната олита за тридесет и пет минути преодоля разстоянието от Атили до ракетодрума.

Още не беше изгрял Релиос, когато управляваният от Биеси звездолет се откъсна от оранжевия остров и се устреми в далечния си път. Освен Широков и четиримата членове на екипажа на борда му бяха Сийнг, Ленийнг и Ресиин. По такъв начин Широков се намираше под наблюдението на четирима лекари.

До Сетито стигнаха без произшествия.

А предсказанието на Бийнг се сбъдна по-скоро, отколкото очакваше Широков. Призори те кацнаха на хълма, на който се издигаше биениетостанцията, а още вечерта същия ден долетя втори звездолет, с който пристигнаха Линг, Виениян, Гедиониинг — лекар, непознат на Широков, и… Синяев.

Той сам разказа на Широков, че почти веднага след изгряването на Релиос се почувствувал зле, скоро загубил съзнание и решили да го изпратят на Сетито, без да го питат. Дошъл в съзнание вече на борда на кораба, на много милиони километри от Калисто.

— Страшно ми е съвестно — завърши той разказа си, — че заради моето упорство трябваше да изпращат на Сетито втори кораб.

— Упорството не води до добро — пошегува се Широков, радостен, че отново са заедно.

— Най-много съжалявам, че няма да видим отговора от Земята. Това историческо събитие ще стане без нас.

— Докато дойде отговорът, има още много време. Или ти не вярваш, че ще се върнем на Калисто?

— А ти вярваш ли? Не, Петя, Бийнг е прав, ние с тебе няма да видим вече Калисто.

— Да, изглежда, че е така — въздъхна Широков.

И Диени като член от екипажа на кораба на Линг беше тук. Постоянното й присъствие радваше и същевременно измъчваше Широков. Той знаеше, че скоро ще напусне Сетито, ще отлети на Земята.

Нито една девойка не беше обичал така, както Диени. Но нима тя ще се съгласи да напусне Калисто, майка си, баща си и да тръгне с него? Разбира се, не!

Обещанието й „да му каже“ беше дадено тогава, когато всички смятаха, че той и Синяев ще прекарат на Калисто няколко години. А сега…

Сега Широков не се надяваше вече.

Настаниха се в малката сграда на биениетостанцията заедно със Сийнг и Ленийнг. Другите живееха на звездолетите, които останаха на Сетито. Екипажите им твърдо бяха решили, че ще стоят тук с другарите си докрай.

Занизаха се дните мъчително бавно.

Всеки ден Широков и Синяев бяха подлагани на специални процедури. Сложните апарати за процедурите бяха донесени на Сетито от Линг.

Биениетостанцията от оранжевия остров по два пъти на ден питаше за здравето на гостите на Калисто и предаваше безброй поздрави. Често с посредничеството на Ленийнг разговаряха с Диегон, Миенион и Женсийнг.

Вълни на сърдечна дружба летяха от Калисто до Сетито и обратно.

Така минаха три земни месеца. Тук те представляваха сто и четиринадесет денонощия.

Здравословното състояние на Широков и Синяев не се влошаваше, но не се и подобряваше. Лекарите не скриваха тревогата си. Макар и по-слаби поради разстоянието, лъчите на Релиос си оставаха лъчи на Релиос, не бяха като слънчевите, които единствено биха могли да ги излекуват напълно. Надеждите за аклиматизиране явно не се оправдаваха.

— Според мен вашето по-нататъшно стоене тук само ще ви навреди — каза Гесиян. — Позволете ни да съобщим на Калисто, че сте съгласни да отлетите на Земята. Звездолетът и екипажът му отдавна са готови.

— Да почакаме още малко — отговори му Широков.

Той изпадаше в отчаяние при мисълта, че ще се раздели с Диени, ще се раздели завинаги.

А що се отнася до Синяев, той би се съгласил не само да чака, но дори да се върне на Калисто въпреки явната опасност.

— Може да настъпи прелом — подкрепи той другаря си. — Нашият организъм ще се справи и всичко ще се нареди. Не искаме да пропуснем нито един шанс.

— Вие нямате никакви шансове — намеси се Гесиян. — Но постъпвайте, както искате. Аз съм длъжен само да ви предупредя, че рискувате изобщо да не се върнете на Земята и завинаги да останете тук.

— Тук или на Калисто?

— Именно тук. На Калисто ви очаква бърза смърт.

Тези думи накараха Синяев да се замисли.

Широков съзнаваше, че върху него пада голяма отговорност. По този въпрос приятелят му се осланя на него. Той трябваше да каже решаващата дума. Думата неизбежно щеше да бъде произнесена, но Широков отлагаше от днес за утре, надявайки се неизвестно на какво.

Опасните им колебания обаче се прекратиха най-неочаквано.

Сякаш нищо вече не можеше да учуди Широков и Синяев след всичко видяно и преживяно. Но онова, което се случи, порази и тях, и калистяните на двете планети. То се случи три дни след като корабът на Линг бе отлетял от Сетито. Той отлетя, за да попълни продоволствените запаси, които бяха на привършване. Никой не предполагаше, че пребиваването им на Сетито ще продължи толкова много.

За голямо учудване на Синяев и за огорчение на Широков Диени отлетя с Линг. Не каза защо отлита, а Широков, дори и Синяев не се решиха да я попитат.

Тя се сбогува с тях така, както обикновено се сбогуваше на Калисто.

— Ще се върне — каза Синяев. Но Широков не му вярваше.

Минаха три дни.

И изведнаж — биениетостанцията от оранжевия остров предаде неочаквана и радостна новина: на Калисто е получен отговор от Земята!

„Предайте на нашите скъпи приятели — гласеше съобщението, — че от Земята е получена първата тесиграма на руски език. Първият опит за пряка връзка — се увенча с пълен успех. Всички знаци са приети и записани. Бияинин се е заел с разшифроването им. Щом завърши работата, незабавно ще предадем на Сетито пълния текст. Горещо поздравяваме Широков и Синяев с поразителния успех на техниката и науката на тяхната родина. На Земята са построили тесиапаратурата в невероятно кратък срок.“

Гесиян, сияещ от радост, буквално се втурна при Широков и Синяев с това съобщение. Той поривисто ги прегърна — явно, че от все сърце се радваше заедно с тях.

След Гесиян в стаята дойдоха всички калистяни, които бяха на Сетито. Те така искрено се радваха на огромния успех на земната наука, сякаш беше успех на Калисто.

И в тази така ясно изразена атмосфера на сърдечна дружба и всеобща радост Синяев не се стърпя. Той лудешки заигра, заприкляка, като представи на калистяните бурната стремителност на руската пляска.

— Дали Бияинин ще може да свърши скоро разшифроването? — обърна се Широков към Лениинг. — Как мислите?

— Следващото предаване е определено за след четири часа — отговори инженерът.

И може да се каже без преувеличение, че тези четири часа им се сториха по-дълги от трите месеца, прекарани на Сетито.

От деня, в който калистянският звездолет отлетя от Земята, там бяха минали почти дванадесет години. Много неща са могли да се случат през това време. Мнозина от онези, които Широков и Синяев обичаха, може би вече не са живи — това ги безпокоеше най-много.

За цял живот запомниха те мъчително-тревожните двеста шестдесет и четири земни минути.

Точно в определеното време по екрана затрептяха дългоочакваните ивици на биениетограмата.

Лениинг записваше текста. Широков и Синяев, застанали зад гърба му, четяха това, което той пишеше.

Бяха твърдо уверени, че в тази първа тесиграма, адресирана до тях от Земята, ще им съобщят онова, което най-много ги интересуваше, и не сгрешиха.

Началото на тесиграмата — „До Героите на Земята Широков и Синяев“ — мина някак покрай съзнанието им. Не обърнаха никакво внимание на тези думи, очаквайки следващото.

„Съобщавам ви, че всички, които присъствуваха при отлитането ви за Калисто, са живи.“

Широков чу как Синяев пресекливо въздъхна, но не се обърна.

„Всички в семейството на Георгий Николаевич също са живи и здрави. Очакват своя син и брат…“

Пръстите на Синяев до болка стиснаха рамото на Широков, но и това не можа да го накара да отмести поглед от ръцете на Лениинг.

„Животът на Земята върви така, както когато бяхте тук. Спокойно работете и знайте, че всички, които обичате, ще ви посрещнат на Земята. Предайте нашата благодарност на науката на Калисто, която спаси живота на майката на Синяев. Подробности в следващите съобщения. Ще повтаряме тази телеграма през следващите два дни. С обич ви прегръщам. Козловски — директор на института «Калисто».“

Ленийнг записа последната дума и предаде листа на Широков. После стана и излезе заедно с всички калистяни, които присъствуваха при приемането.

Хората от Земята останаха сами.

— Това е! — смутено каза Широков.

— Да — отговори му Синяев.

И само толкова можаха да си кажат, потресени от безмерното щастие.

— Защо той пише, че науката на Калисто е спасила живота на майка ми? — попита Синяев, след като дълго мълчаха.

— Смятам, че това трябва да се разбира така: Зинаида Александровна е била тежко болна и те са използували някои методи, посочени в калистянските медицински книги.

— Всички са живи! — прошепна Синяев.

— Нещо повече — каза Широков. — Николай Николаевич съобщава, че всички ще бъдат живи до нашето завръщане. А той не е човек, който говори празни приказки.

— Как може да е сигурен в това?

— Не знам, но съм уверен, че той има основания да говори така.

Защо ли Козловски не им съобщи, че бащата на Синяев е умрял? Дали постъпи правилно? Не беше ли по-добре да им каже истината? За Синяев няма ли да бъде още по-тежко да научи истината, след като са го уверили, че на Земята ще го посрещнат всички? Трудно е да се отговори на такъв въпрос. Може би Козловски смяташе, че радостта от посрещането ще намали скръбта? Възможно е!

Приятелите десетки пъти препрочитаха скъпите редове. Но едва от следващите съобщения разбраха, че „Герои на Земята“ не са случайни думи, че наистина бяха удостоени с това високо звание. Лесно е да се досети човек какво изпитаха те.

Всеки ден биениетостанцията от оранжевия остров предаваше на Сетито поредния разговор между Калисто и Земята. Първата тесиграма, то се знае, нямаше защо да се повтаря. Калистяните веднага отговориха на Земята и съобщиха, че целият текст е приет напълно.

Широков и Синяев научиха всичко, което бе станало на Земята през време на тяхното отсъствие. Като че ли дългата раздяла изобщо не съществуваше.

Стана ясно, че бързината на отговора, които така учуди калистяните, бе постигната, защото земните учени, веднага щом разбрали принципа, открили възможност да се опрости апаратурата и дори да се извършва предаването не от Луната, а направо от Земята. Миенион и Зивиен съобщиха на Широков и Синяев, че на Калисто с нетърпение очакват да получат техническия текст, защото начинът на предаването, използуван на Земята, им е съвсем непознат.

„Вашата наука ни възхити“ — „писа“ Зивиен.

Двамата приятели безкрайно съжаляваха, че не могат да видят на небето на Калисто блясванията, изпратени от родна ръка.

Калистяните се досетиха и за това.

Когато се върна корабът на Линг, той им донесе серия снимки, на които ясно се виждаха блясванията — гласът на Земята.

Широков нито за минута не бе престанал да чака долитането на Линг. Дълбоко в сърцето си той таеше надеждата, че Диени ще се върне.

И ето корабът кацна на равнината пред хълма. Излязоха Линг и членовете на екипажа. Диени я нямаше.

— Тя остана на Калисто — отговори Линг на въпроса на Синяев.

— Това трябваше да се очаква — огорчен, каза на руски Широков. — Какво ще прави тя тук? Какво сме ние за нея?

— Все пак, струва ми се някак странно — отговори Синяев. — Диени е член от екипажа на кораба. А корабът е тук.

— Донесох ви тесиграма от Козловски — каза Линг, като с голям труд произнесе презимето.

Текстът й беше кратък:

„Заповядвам ви да се подчинявате на всички изисквания на Бийнг. Козловски“.

— Отде накъде той ще ни заповядва! — ядоса се Синяев.

— Това е повеля на партията — рече Широков.

— Бийнг ме помоли да ви предам, че ще бъде направено всичко възможно, за да останете — каза Линг.

— И за това сме благодарни — отвърна Широков. — Нямам нищо против да отлетя на Земята дори веднага.

Цялата прелест на Калисто бе помръкнала за него.