Калисто

В пустото пространство

Хилядолетия наред разумът на човека е възприемал като неотменен факта за съществуването на Слънцето. Струвало му се невъзможно да си представи света без Слънцето. Нощта не дава тази представа, защото човек знае, че Слънцето съществува, макар временно да не се вижда.

После човекът научава, че във всемира има места, където Слънцето не свети, но той си ги представя съвсем отвлечено. На Земята такива места няма, а да се отдалечи от нея, човекът досега не е могъл. Светът без Слънцето е бил свят теоретичен, достъпен само за разума, а не и за възприятията на човека от Земята.

И ето че Слънцето изчезна! То стана като всички други звезди, които отвред заобикаляха звездолета на Калисто. Трудно беше дори да се намери на небето.

Така слабо светеше лъчезарното земно Слънце, че можеше да се гледа през оптическите уреди на кораба като всяка друга звезда.

Това беше така странно, така противоречеше на вековния човешки опит, че дори Георгий Николаевич Синяев, свикнал като астроном с мисълта, че Слънцето е обикновена звезда, трудно можеше да повярва, че слабо блещукащата звездичка, която вижда през окуляра, наистина е онова Слънце, край което някъде наблизо се намира неговата родна планета, невидима от такова разстояние.

Видът на небето поразително се измени. Не се виждаше нито едно познато от детството съзвездие. Всички звезди измениха положението си, „разбъркаха се“ и той се учудваше, че не може да намери нито една от тях. Така беше отначало. Постепенно с помощта на Виениян Синяев се научи да намира добре познатите му звезди в новото им положение една спрямо друга.

Но колкото и странно да е, от всички звезди той най-често губеше Слънцето. Беше му най-трудно да намери на небето именно него.

Това странно обстоятелство дълго време оставаше загадка за Синяев, но когато веднаж Виениян му разказа, че след отлитането им от Калисто и той също тъй трудно намирал Релиос, младият астроном разбра причината.

Когато търсеше която и да е друга звезда, той можеше да се ориентира донякъде по разположението на Млечния път, който от борда на кораба изглеждаше също тъй, както и от Земята, а никога дотогава не му се бе случвало да наблюдава Слънцето спрямо Млечния път. То винаги му се е струвало различно от другите звезди и нямащо с тях никаква връзка. Трябваше да свикне да възприема Слънцето като звезда.

Да намира Слънцето и звездите, беше трудно, но затова пък изпитваше истинска наслада да ги изучава с многобройните съвършени уреди от астрономическата обсерватория на звездолета. Пустотата зад борда създаваше идеални условия, за каквито астрономите на Земята можеха само да мечтаят.

Синяев работеше с увлечение, като до минимум намали часовете за почивка.

Той постъпваше така не само от научна любознателност. Работата му помагаше да надвива мислите си за Земята и за оставените там близки хора. Той разбираше колко малка е вероятността, когато се върне, да завари майка си и баща си живи и макар че нито за миг не се разкайваше за решението си да лети към Калисто, беше му мъчително и тежко да мисли за близките си.

И Широков преживяваше същото. Той беше сирак, не бе оставил на Земята любимо семейство, но може би още по-тежко понасяше раздялата с родната планета. Единственото, с което можеше да се заеме, беше да превежда на калистянски книгите, които носеше със себе си, ала в тях всичко, всеки ред, всяка дума му напомняше за напуснатата Земя, всичко му говореше все за нея.

И Пьотър Аркадиевич като другаря си работеше „от сутрин до вечер“.

Калистяните все тъй любезно и грижливо се отнасяха към гостите си и с всички сили се стараеха да им помогнат да преодолеят мъката; разбираха, че най-тежка е именно първата година от раздялата с родината. И те бяха преживели същото преди дванадесет земни години, когато корабът се отдалечаваше от Калисто.

Звездолетът летеше вече осем месеца по земно пресмятане. Почти два трилиона километра го отделяха от Слънцето и Земята. Бавно и постепенно увеличавайки скоростта, сега той летеше с невъобразима бързина — всяка секунда изминаваше повече от сто и деветдесет хиляди километра.

Безшумно и непрекъснато работеха мощните двигатели на кораба, като прибавяха към скоростта му по деветстотин шестдесет и четири километра в денонощие. (Тоест всеки двадесет и четири часа. Денонощие в обикновения смисъл на думата на кораба, разбира се, не съществуваше.) Ускорението, а следователно и силата на тежестта се равняваше на 10 м/сек² и екипажът се чувствуваше също като на Земята или като на Калисто. Четири месеца още двигателите щяха да работят, а после звездолетът като небесно тяло щеше да се движи по инерция. Едва на разстояние три трилиона четиристотин тридесет и два милиарда километра от Релиос двигателите отново ще почнат да работят, за да намалят скоростта също тъй постепенно.

Широков и Синяев вече така добре бяха усвоили калистянския език, че можеха да разговарят с домакините на всяка тема. Най-сетне те зададоха въпроса, който най-много интересуваше учените и инженерите на Земята — какво дава сила на корабните двигатели, какво използуват те за „гориво“.

Отговорът не бе изненадващ.

Учените на Земята, макар засега и принципно, но вече си представяха конструкцията на мезонната ракета и възможностите, които тя ще разкрие пред астронавтиката. Не им беше ясно само как ще се получават струите античастици, къде ще се пази антивеществото, за да не става анихилация.

Всичко това калистяните знаеха. Но тяхната мезонна техника извънредно много бе изпреварила представите на хората и никак не беше чудно, че Смирнов и Манаенко, които на Земята изследваха двигателите на звездолета, не разбраха, че двигателят не е атомен, а мезонен. При това калистяните от напълно ясни съображения не допускаха земните учени там, където се съхраняваше антивеществото. Звездолетът на калистяните беше мезонен и атомен едновременно. При полет с малка скорост близо до Земята и в атмосферата й калистяните бяха използували атомна енергия, а в междузвездното пространство превключваха двигателите на мезонна. Но корабът нямаше отразяващ рефлектор. За Широков и Синяев просто остана неясно от какво се отразява мощното излъчване, създавано от анихилацията. Това бе техника, още недостъпна за разбирането на земния човек.

За седемте изминали месеца те свикнаха на кораба и се чувствуваха като у дома си. Живееха общ живот с домакините (по-право стараеха се да живеят).

Това не беше трудно. Калистяните проявяваха учудваща деликатност, сякаш разбираха и най-лекия оттенък в мислите и настроенията на земните си другари. Нито веднъж някой от калистяните не натрапи компанията си, когато по една или друга причина Широков и Синяев искаха да бъдат сами. Калистяните безпогрешно отгатваха тези минути, сякаш можеха да четат мислите им.

В самото начало, пък и през десетте месеца, докато звездолетът беше на Земята, хората мъчно различаваха калистяните един от друг. Струваха им се „еднакви“. Сега Широков и Синяев ги различаваха тъй лесно, както на Земята различаваха приятелите и познатите си. Чудно им се виждаше как по-рано не са забелязвали тъй очевидното им различие. Също като хората на Земята и калистяните се различаваха един от друг. И то не само по чертите на лицето. Невъзмутимият и дори флегматичен Миенион рязко се отличаваше от впечатлителния Сийнг, а съсредоточеният, рядко усмихващ се Диегон — от жизнерадостния, обичащ шегите и закачките Ленийнг. На пръв поглед между Бияинин и Виениян нямаше нищо общо — толкова различен беше характерът им и дори начинът им на говорене. Обединяваше ги само онова, което ги беше подтикнало да участвуват в космическия рейс — любовта им към знанието.

Широков и другарят му понякога забравяха, че не са калистяни, дотолкова се бяха сближили представителите на двете планети. И едните, и другите говореха и мислеха все за едно и също за времето, когато звездолетът ще ги е отнесъл вече на Калисто. И едните, и другите по различни причини, но с еднакво нетърпение очакваха този ден.

Широков прекарваше почти цялото време в каютата си и се занимаваше с преводите. Усърдно му помагаше Бияинин, който продължаваше да учи руски и бе значително напреднал. Наистина той говореше с много неправилно произношение, с неприсъща за руския език мекота на звука, но можеше да чете и да разбира почти всичко. В почивките между астрономическите си наблюдения към тях се присъединяваше и Синяев. Тримата водеха безкрайни разговори, в тях рядко споменаваха за Земята, а винаги ги насочваха към Калисто. На Широков и Синяев бе тежко да говорят за Земята и те се стараеха да не засягат тази тема. Бияинин също никога не започваше пръв да говори за планетата, останала далеко зад тях, и ако все пак се подхванеше разговор за Земята, това ставаше винаги по вина на Широков.

Така и днес, след като завърши страница от превода и я сложи настрана, Широков вдигна глава и се обърна към Синяев, който усърдно превеждаше описанието на един експонат за калистянския „Музей на Земята“.

— Превеждам роман от Лев Толстой. С какво чудно майсторство умее той с няколко думи да даде ярка картина от нашата природа! Но да се преведат тези описания, е извънредно трудно. Вземете например този откъс. Как да го преведа на калистянски, та и жителите на Калисто да почувствуват пейзажа тъй, както го чувствуваме ние? „В гората беше почти горещо, не полъхваше ветрец. Брезата, цяла отрупана със зелени лепкави листа, не потрепваше, а изпод ланшната шума, надигайки я, се подаваха зелената, първата трева и някакви лилави цветчета. Пръснати тук-там из брезовата гора, дребните смърчове с грубата си вечна зеленина неприятно напомняха за зимата.“ Какво да правя, когато те не знаят какво е бреза, смърч и зима?

— Да! — само това можа да му отговори Синяев. — А как се справяте с това затруднение?

— На Земята не взехме под внимание, че твърде много думи са непреводими на калистянски. Изходът е един. Сега правя чернови превод, а когато стигнем на Калисто и вече по-добре науча калистянски, ще го редактирам. Тогава Бияинин ще е овладял руския и ще можем да съставим руско-калистянски речник.

— А по-късно ще може да конструираме електронна машина-преводач — рече Синяев. — Все пак пълно покриване на текстовете няма да постигнем. Вие знаете ли — добави той, като променяше темата на разговора, — че Диегон е болен?

— Зная, но той скоро ще оздравее.

— Какво му е?

Широков сви рамене.

— Калистяните свеждат всички болести до разстройства на централната нервна система. И това, разбира се, е правилно. Но техните диагнози ми се струват някак еднообразни.

— С какво го лекува Сийнг?

— С почивка — отговори Широков. — С изкуствен сън. И у нас на Земята прилагат това средство, но не тъй често, както калистяните. При тях то е универсално.

— Значи, Диегон спи?

— Да, вече два дни.

— Исках да ви кажа, че и аз не се чувствувам съвсем добре.

— Трудно ви е да се движите? — бързо попита Широков.

— Да, някаква слабост. А как познахте?

— И аз имам чувството, че съм отмалял. Като че ли всичко е станало по-тежко от преди.

— И собственото ми тяло като че ли е натежало. Може би са увеличили ускорението.

— Не ми се вярва. Трябва да поговоря със Сийнг.

Синяев взе от масата една книга и я премери на ръка.

— Явно, че е по-тежка — каза той.

Някой почука на вратата.

— Влезте! — каза Широков по калистянски.

В каютата влезе Ниянийнг.

— Да не би да преча? — попита той с присъщата си вежливост.

— Ни най-малко — отговори Широков. — Седнете и вземете участие в нашия разговор.

Калистянинът премести едно кресло и седна.

— Току-що говорехме, че всички предмети на кораба сякаш са станали по-тежки — каза Синяев.

— И така е всъщност — отговори инженерът.

— Ускорението ли е увеличено?

— Не, то си е същото. Но вече летим със скорост над сто и деветдесет хиляди километра в секунда и следователно…17

— Ах, да! — възкликна Синяев. — Аз съвсем забравих за скоростта.

Широков го погледна въпросително.

— На звездолета дават своите отражения законите за относителността, по-конкретно увеличението на масата при скорости, близки до скоростта на светлината.

— Съвсем вярно — потвърди Ниянийнг. — Както корабът, така и всичко, което се намира на него, сега е приблизително едно цяло и тридесет и пет стотни пъти по-тежко, отколкото при старта. Когато достигнем скорост двеста и седемдесет хиляди километра в секунда, масата ще се увеличи точно два и половина пъти, а при максималната скорост на кораба, която, както ви е известно, е двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда, масата ще се увеличи две цяло и седемдесет и седем стотни пъти.18

— Такова тегло — каза Широков — може да се отрази вредно върху здравето на екипажа.

— От нашата наука е установено, че постепенното увеличаване на теглото до два и половина пъти не е вредно за човека — отговори му Ниянийнг. — Диегон довежда скоростта до двеста седемдесет и осем хиляди, а теглото, както казах, до две цяло и седемдесет и седем. Това вече не е безвредно, но ние взимаме мерки.

— Какви? — попита Широков.

— Когато корабът достигне скорост двеста и седемдесет хиляди километра в секунда, екипажът ще продължи пътуването в легнало положение до момента, в който ще настъпи безтегловност.

— Кога ще стане това?

— Седем хиляди и петстотин ваши часа след старта ни от Земята.

Синяев бързо пресметна върху едно листче.

— По нашия календар това ще бъде на петнадесети март.

— Почти след три месеца — каза Широков. — А колко време ще трябва да лежим?

— Двеста седемдесет и два часа. Но няма да скучаете. През всичкото време ще спите.

— Разбирам — каза Синяев, — звездолетът лети в пустото пространство и не се нуждае от управляване. Но все пак е рисковано.

— Не се изразих точно. Миенион и аз ще спим на смени, за всеки случай.

— Навярно именно поради увеличението на масата вие сте се спрели на скоростта двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда? — попита Широков.

— Донякъде затова, но има и други причини, свързани с двигателите. Много е съблазнително половината път да се лети с ускорение, а другата половина със забавяне, но засега това е недостъпно за нашата техника.

— В такъв случай обаче корабът ще надмине скоростта на светлината! — смая се Широков, който съвсем смътно знаеше изводите от теорията за относителността.

— Съществува предположение, че скоростта на светлината не е крайната граница — отговори Ниянийнг — и че тя може да бъде надмината. Но на практика това още не е проверено. Засега се смята, че при едно непрекъснато ускорение корабът все повече ще се приближава до скоростта на светлината, но никога няма да я достигне.

— Парадоксите на относителността — поясни Синяев. — Сега ние проверяваме на практика нейните изводи.

Тревожна мисъл мина през ума на Широков. Той си спомни, че за човека, който се движи със скорост, близка до скоростта на светлината, времето ще върви по-бавно, отколкото за онзи, който се намира на Земята. Докато те летят към Калисто и се връщат обратно, времето на Земята много ще изпревари времето на кораба.

— Е и какво — попита той, — съвпада ли теорията с практиката?

— Засега по всички точки.

— Значи, когато се върнем на Земята, няма да заварим никого от онези, които оставихме там? Ще се пренесем в бъдещето, а? Много неприятно.

— Не ви разбирам — каза Ниянийнг. — Вие нали знаехте, че се разделяте със Земята за двадесет и пет години. Какво ви разтревожи сега?

— Не бях взел пред вид, че на Земята ще изминат повече от двадесет и пет години.

— Но защо? — учуди се Синяев.

— Кога ще се върнем на Земята според земните часовници?

— След двадесет и пет години. Вие знаете това.

— Изглежда, че Пьотър Аркадиевич се е объркал в парадокса на времето — каза Синяев. — И не е никак чудно, защото той не е математик. Продължителността на полета е изчислена за земното време, а не за времето на кораба, както мислите вие. Ние ще летим към Калисто единадесет години според часовниците на Земята, ала много, много по-малко според часовниците на кораба. За нас полетът ще трае три години и няколко месеца. Вие ще се върнете остарял с десет години, а всичките ви близки и познати ще са остарели с двадесет и пет години. Това е своеобразна награда за скуката през време на полета.

— Наистина — каза Широков — аз не съм математик и подобни парадокси не са ми съвсем ясни. Ала много се радвам, че опасенията ми са напразни.

Синяев и Ниянийнг се засмяха.

През следващите дни те внимателно наблюдаваха как бавно, но непрекъснато на кораба се увеличава тежестта на всички предмети. Бялото кълбо летеше все по-бързо и по-бързо — наближаваше минутата, когато двигателите ще спрат и кълбото ще продължи да лети по инерция.

Тогава щеше да изчезне всякаква тежест и да настъпи странен, фантастичен живот без тегло. Той ще трае девет години според часовниците на Земята, но само три по часовниците на кораба. И през всичкото това време звездолетът стремително ще се носи с една и съща скорост към далечната Калисто през мрака и студа на вселената, от света на безмълвието към света на движението, живота и светлината.

Няма тежест!

Неусетно наближаваше петнадесети март, денят, в който екипажът на звездолета щеше да заспи дълбоко, за да може без вреда да понесе сравнително краткия период на прекомерното увеличение на тежестта. Широков вече едва вдигаше пишещата си машина. Креслата в каютата му бяха станали толкова тежки, че трябваше да напряга всичките си сили, за да ги помести. Да ходиш, особено да се качваш по стълбите, беше уморително. Пьотър Аркадиевич се чувствуваше така, сякаш бе остарял най-малко с четиридесет години.

По съвета на Сийнг сега той работеше полулегнал на мекия диван, като се стараеше колкото може по-малко да се движи.

— Като че ли ми е по-тежко дори и да мисля — забеляза Синяев.

Говореха бавно и неясно, едва движеха устните и езика си. Синяев беше бледен.

— Не се чувствувам добре — отговори той на въпроса на Широков.

Те млъкнаха, уморени от краткия разговор, и дълго лежаха неподвижно: Широков лежеше на нещо като диван, а Синяев — в креслото. Чуваше се само напрегнатото им дишане. Всяко вдъхване им струваше усилия, сякаш нещо тежеше на гърдите им и им пречеше да дишат.

— Няма да издържа дълго — каза Синяев.

— Днес — отговори му Широков.

Той извади часовника си — прекрасен хронометър, подарен му пред старта от професор Лебедев. „Вземете го — беше му казал Семьон Павлович. — Ще ви служи вярно през целите двадесет и пет години.“

— Спрял е — каза Широков. — Пружината няма сила да движи механизма, всичките му части са станали два и половина пъти по-тежки.

Без да почука, в каютата влезе Сийнг. Калистянският лекар едва се движеше. След него влезе Миенион. Инженерът беше по-млад от лекаря и затова вървеше по-леко и без видимо усилие носеше малък, плосък предмет, който приличаше на кутия за пергели.

— Дойдохме да ви пожелаем лека нощ — усмихна се той.

— Само вие и ние двамата сме още будни — добави Сийнг. — Целият екипаж на звездолета вече спи. Сега е ваш ред.

— Най-сетне! — облекчено въздъхна Синяев. — Нека първо аз.

— Във вашата каюта ли ще си легнете?

— Да, разбира се.

Той излезе с двамата калистяни.

— Съблечете се и легнете — каза Сийнг на Широков, като се спря за миг на вратата.

— Добре — отговори му той.

Останал сам, Широков отиде до стената и натисна едно бутонче. От нея безшумно се отдели, сякаш излезе оттам, широко меко легло.

Не се наложи да чака дълго. След седем-осем минути двамата калистяни се върнаха.

— Е, как мина? — попита Широков.

— Гиеоргий вече спи — отговори Сийнг.

Миенион отвори кутията. В нея имаше няколко прозрачни кубчета, пълни с безцветна течност, и стъкленичка с правоъгълна форма.

Широков знаеше какво е това.

— Първо храната — помоли той, — после сънят.

— Както искате — отговори му Сийнг.

Той постави четирите кубчета в лакътните свивки на Широков. След минута кубчетата бяха празни. Хранителният разтвор безболезнено се беше всмукал в тялото през стените на кубчетата и през кожата.

— Ще ме събудите ли, или сам ще се събудя? — попита Широков.

— Ще се събудите сам — отговори му Сийнг. Дозата е отмерена за двеста двадесет и пет часа сън.

— Толкова точно!?

Широков се обърна настрана. Сийнг грижливо сложи зад гърба му възглавница.

— Удобно ли ви е?

— Съвсем. Хайде!

Сийнг поднесе към устата му гъвкава тръбичка, съединена със стъкленичката. Краят на тръбичката бе разширен и плътно прилепваше към устните.

— Вдъхнете всичкото наведнъж — каза Сийнг. — С едно дълбоко вдишване.

Широков дълбоко вдъхна. За секунда му се стори, че фигурите на калистяните се заклатиха и някак странно се замъглиха. После всичко изчезна и той се унесе в сън, дълбок, без сънища.

Не усети как Сийнг нежно прокара ръка по челото и косата му.

— Не забравяйте — каза той на Миенион — от време на време да идвате при него, подсещайте и Ниянийнг. Ако забележите и най-малката промяна, веднага ме събудете.

— Разбира се! — отговори инженерът. — Ние добре знаем колко скъпи са за нас тези двама човека.

Сийнг замислено погледна спящия Широков.

— Странно — каза той. — На тяхната планета бях някак свикнал с цвета на кожата им, а сега пак ми се струва чудновата. Погледнете как своеобразно и нежно мургавината на лицето преминава в руменина по шията и раменете. А китките на ръцете са съвсем бели. Наистина фантазията на природата е неизчерпаема. А очите им! Каква странна форма имат те. На Гиеоргий са сиво-зелени, а на Пиетия — светлосини. Ако се бяхме върнали без тях, нямаше да ни повярват, че има такива чудни хора.

Бялото кълбо стремително се носеше през черната пустота.

Безшумно работеха двигателите, като отхвърляха назад невидимата за окото светлина. Постепенно увеличаващата се сила на реакцията с все по-голяма и по-голяма мощност тласкаше напред огромния кораб, който с всяка измината секунда ставаше по-тежък.

Екипажът спеше.

Миенион, легнал в каютата си, внимателно следеше уредите, намиращи се пред него на стената. В същата каюта спеше и Ниянийнг. След определено време той щеше да се събуди и да смени Миенион. Само те двамата ще бодърствуват през десетте дни, за да пазят кораба от непредвидени случайности.

Звездолетът стремително се носеше напред.

Всяка минута оставяше зад себе си стотици хиляди километри.

Пред тях беше Релиос, Калисто, родината!

Тази мисъл сгряваше сърцето на Миенион с най-топла обич.

Дълбока тишина цареше на кораба.

Широков не се разсъни изведнъж. Събуждаше се бавно и постепенно: сънища смениха дълбокия унес. Сънуваше, че си е у дома. До него седеше Куприянов и му бинтоваше крака. Навиваше бинта стегнато и кракът му изтръпваше. „По-хлабаво“ — помоли го Широков. „Не бива — отговори му професорът. — Ще летите до Калисто.“ — „Калисто? — попита Широков. — Чувал съм някъде тази дума.“ — „Ще летите двадесет и пет години — каза Куприянов. — А превръзката може да се разхлаби.“ И той още повече стегна бинта. „Сега ще ви поставя във вода“ — рече той, вдигна го на ръце и го понесе. После изчезна, а Широков усети, че е във вода и плава по гръб. „Сигурно това е пътят за Калисто“ — помисли си той и се събуди.

Преди да отвори очи, изведнаж си спомни всичко. Знаеше, че лежи в каютата си на калистянския звездолет и че навярно десетте дни вече са минали. Но, кой знае защо, още усещаше крака си стегнат с бинт и му се струваше, че наистина плува по гръб във вода.

И без да съзнава ясно причината, той отвори очи и видя точно пред себе си голям лист, на който с едри букви бе написано на руски:

„По-внимателно! Помнете, че няма тегло!“

Унесът на съня, който замъгляваше мозъка му, бързо се разсейваше. Разбра смисъла и значението на предупредителния надпис. Сигурно Бияинин го е написал.

Диегон подробно беше обяснил на Широков как трябва да постъпва при условията на безтегловност и той добре помнеше думите му. Предпазливо раздвижи ръцете си. Колкото и бавно да ги помръдна, стори му се, че цялата постеля под него се разлюля.

Като се стараеше да лежи съвсем мирно, започна да обмисля как да стане, за да се облече и да излезе от каютата. Левият му крак продължаваше да е „бинтован“. Навярно в съня си го е подвил неудобно и е изтръпнал. Съвсем предпазливо Широков опъна крака си. Веднага усети прилива на кръв и разбра, че кракът му отскоро е изтръпнал.

Чувствуваше се здрав и силен.

Бавно обърна главата си и се огледа наоколо.

Най-напред забеляза, че пода го няма. Каютата беше станала съвсем кръгла, като вътрешната повърхност на една топка. Леглото му, прикрепено за стената, висеше високо над онази част, която все още възприемаше като долна.

„Как ще стана, като няма на какво да стъпя!“ — помисли си той.

До леглото му във въздуха висеше креслото, на което беше оставил бельото и дрехите си.

Широков дълго го гледа. Разбираше, че креслото няма къде да падне, но не можеше да повярва, че гледката е реална.

Освен креслото цялата мебелировка на каютата бе изчезнала. Навярно калистяните са се събудили преди него и са привели каютата в състояние, отговарящо на новите условия.

Широков искаше да стане и да се облече, но не смееше да се помръдне и остана да лежи.

„Ама аз не лежа — казваше си той. — Няма тежест. Вися над леглото, без да се опирам на него, вися във въздуха. Точно така ще мога да вися на което и да е друго място.“

Той обаче не можеше да се застави да направи необходимото движение и да напусне леглото си.

Стана му срамно, като си помисли, че някой може да влезе и да види колко се страхува, затова преодоля малодушието си.

Внимателно повдигна одеялото и за миг го пусна. Одеялото не падна, а остана да виси над него. Неволно го хвана и веднага усети, че и той самият увисна над леглото. Прекара ръка под гърба си и се убеди, че наистина виси, не се опира на нищо.

Улови се за ръба на леглото и притегли тялото си обратно.

Пет-шест минути лежа така, като се мъчеше да преодолее вълнението си, и едва когато сърцето му престана да тупти лудо като картечница, той бавно се изправи и седна.

Ръцете не му се подчиняваха. Нямаха тегло, а мозъкът му още не беше свикнал да управлява безтегловни крайници. Координацията между мускулните усилия и предизвиканите от тях движения бе нарушена и трябваше да мине известно време, докато организмът се пригоди към новите, неизпитвани никога досега условия.

Като се стараеше точно да пресмята движенията си, Широков протегна ръка към креслото, за да си вземе оставеното там бельо. Но изглежда, че беше наблегнал твърде силно седалката, защото креслото изведнъж се залюля и плавно се спусна надолу (той все още смяташе, че онова, което се намира под леглото му, е долу, а противоположната посока е горе, макар че тези понятия нямат смисъл в света на безтегловността).

— Да! — произнесе Широков. — Ами сега? Как ще го вдигна обратно?

Чувствуваше се съвсем безпомощен и „седеше“ на края на леглото, хванал се за него, за да не падне.

„Но нали не мога да падна — убеждаваше се той. — Нямам тежест!“

Вече не се страхуваше, че може някой да влезе, а, напротив, искаше това. Нека видят, че се страхува, но да му помогнат. И изпита дълбоко облекчение, когато вратата се отвори.

На прага „стоеше“ Сийнг.

За миг Широков се уплаши, че калистянинът няма да забележи, че подът е махнат, и ще падне, щом прекрачи прага.

— Събудихте ли се? — попита го Сийнг. — Как се чувствувате?

Той се откъсна от вратата и увисна във въздуха.

Впечатлението беше още по-поразително, отколкото при висящото кресло. Сийнг плаваше към Широков като перушинка, гонена от слаб ветрец.

— Чувствувам се добре — отговори Широков, — но не мога да свикна.

— И ние изпитвахме същото, когато за пръв път останахме без тегло — каза Сийнг.

Той „стоеше“ до леглото съвсем спокойно и леко и на Широков му се стори, че никак не е страшно да напусне убежището си.

— Оставихме ви креслото каза Сийнг, като мислехме, че то ще ви помогне, но виждам, че неправилно сте си послужили с него.

Широков се засмя.

— Така е. Исках да взема дрехите си, но те ми избягаха!

Сийнг докосна с ръка края на леглото и това леко движение беше достатъчно — тялото му плавно се спусна. Той се улови за облегалото на креслото и като се отблъсна с крак, издигна се обратно заедно с креслото. При обикновени условия би било невъзможно тъй с една ръка да се държи във въздуха тежкото кресло.

— Обличайте се! Аз пък ще го държа, за да не ви избяга пак — пошегува се Сийнг.

Зад борда на кораба

Времето течеше.

Много събития бяха станали и на Земята, и на Калисто. Единадесет години не са малко.

А звездолетът все тъй бързо и равномерно се носеше през пустотата на вселената от едната планета към другата.

На Синяев и Широков животът на Земята им се струваше като призрачен сън. Сякаш се бе отдръпнал някъде далеко-далеко в мъгливата далечина на миналото.

Назад остана невидимата точка, където звездолетът се намираше на равно разстояние от Релиос и Слънцето. Космонавтите тържествено отпразнуваха преминаването на тази точка. И отново времето потече, изпълнено с работа, различна за всеки член от екипажа, но насочена към една и съща цел.

Зад борда цареше вечна нощ, нямаше и не можеше да има смяна на светлината и мрака, но някак от само себе си се бе установил постоянен „дневен“ режим. Последователното редуване на сън, работа и почивка се спазваше най-строго и това също помагаше по-бързо да тече времето.

Дните се натрупваха в седмица, седмиците — в месеци и Широков понякога с учудване забелязваше по дневника си, че е минало много повече време, отколкото предполагаше.

Планетата Калисто вече не бе така безкрайно далечна, както доскоро му се струваше, но продължаваше да го привлича със същата сила.

През оптическите уреди Релиос-Сириус се виждаше все като мъничка точка, но звездолетът беше вече много по близо до него, отколкото до Слънцето. Величествената звезда се приближаваше. Разстоянието пред тях вече не се струваше на Синяев непреодолима бездна. Бездната остана назад — между кораба и Слънцето.

Бяха към края на „десетата“ година от полета. Скоро отново щяха да заработят двигателите, да започне забавянето и да свърши безтегловният живот, с който бяха тъй свикнали.

Броенето на годините, наложително в условията на земния живот, на кораба загуби всякакво значение; времето, както посоката, се обърка и Широков трудно успяваше да води дневника си по земния календар. Не можеше да свикне с мисълта, че е живял около три години, а на Земята са минали почти цели десет, че дните и месеците на кораба не са равни на земните дни и месеци. „Спечеленото време“ създаваше трудно преодолимо объркване в съзнанието му.

Въпреки „спечеленото време“ струваше му се, че много, много отдавна са напуснали Земята.

— Обратният път ще ни се стори още по-дълъг — каза Широков.

— Обратният път винаги се струва на човека по-кратък — отговори Синяев. — И за мене, и за тебе той ще бъде още по-кратък, защото ще знаем, че се връщаме в родината си.

Отдавна вече си говореха на „ти“ и отношенията им бяха братски. Тук на кораба те наистина бяха братя в най-пълното значение на тази дума (а още повече щяха да се чувствуват братя през следващите години на Калисто в условията на чуждия за тях живот).

— Именно за това — възрази Широков — пътят ще ни се стори по-дълъг.

— Тогава ще видим! По-дълъг или по-къс, но още няколко години ще трябва да прекараме на звездолета. А може и да не искаме да се върнем.

— Да не искаме да се върнем?! — смая се Широков. — Нима допускаш, че може да се случи такова нещо?

— Не, разбира се усмихна се Синяев. — Казах го само тъй, примерно.

Бияинин — и той беше при тях — вдигна глава от книгата, която внимателно четеше, подготвяйки я за превод. Той вече съвсем добре владееше руски и само мекотата на произношението му го издаваше, че е калистянин.

— Пътят на връщане — каза Бияинин — изглежда по-кратък само до средата. А после става все по-дълъг и по-дълъг. Вярвайте ми, сам изпитвам това.

— Значи, и двамата сме прави — засмя се Синяев.

— Освен това… — започна Широков, но не се доизказа.

Нещо се случи.

Чуха едва доловим звук от удар.

Не ги порази обаче звукът и не беше той, който накара сърцата им да затуптят по-бързо.

Бяха свикнали полетът да не се усеща във вътрешността на кораба. Гигантското кълбо летеше съвсем плавно и равномерно и на тях винаги им се струваше, че стои на едно място. Но ето че сега тримата усетиха лек тласък. Звездолетът едва забележимо бе трепнал. Няколко секунди те мълчаливо се гледаха в очите и напрегнато се ослушваха. Но всичко беше тихо. Корабът, както и преди, им се струваше напълно неподвижен.

Беше ясно, че лети със същата скорост и в същата посока. Ако не беше така, ако звездолетът дори най-малко се е отклонил от пътя или е забавил скоростта си, хората в него щяха да бъдат мъртви. При скорост двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда дори най-малкото изменение в режима на полета не може да мине безнаказано за екипажа. Инерционните претоварвания щяха да бъдат чудовищно големи.

Какво ли се случи?

Пръв Бияинин се втурна към вратата. Широков и Синяев се спуснаха след него към кръглия коридор. Обикновено празен, сега той бързо се изпълваше с калистяни, устремили се към централния пост. Изглежда, че всички бяха чули удара и бяха усетили слабия, но страшен поради своята неизвестност тласък на космическия кораб.

Широков видя Миенион и се позабави, за да се изравни с него.

— Какво се случи? — попита той инженера, чисто лице не изразяваше ни най-малка тревога.

— Навярно сблъскване с метеоритна частица отговори Миенион.

— Но откъде се е взел тук метеорит?

— Не метеорит, а най-малка частица от метеорит. Междузвездното пространство не е абсолютно празно.

Те минаха последни през люка в помещението на централния пост.

Светлината се отразяваше в осмоъгълните панели на телевизионните екрани и сферичната стая сякаш цялата блестеше. Пултът за управляване висеше в центъра на сферата. Пред него нямаше кресло — то беше съвсем излишно при условията на безтегловност.

Миенион остави Широков и се насочи към пулта, пред който във въздуха висяха Диегон, Виениян и Ниянийнг. Широков се спря със Синяев и другите калистяни до входа.

Навярно нищо опасно не бе станало. Лицата на насъбралите се пред пулта бяха спокойни. Те разглеждаха многобройните уреди без онази припряност, която би показвала, че звездолетът е застрашен.

Широков чу, че Диегон каза:

— Никъде няма пробив. Да проверим екраните.

Светлината угасна и млечнобелите осмоъгълници един след друг сякаш премахнаха стените на кораба.

Пултът и хората, събрали се в централния пост, останаха увиснали в пустотата сред черния мрак на безпределното пространство.

Широков си спомни какво вълнение и дори страх изпита, когато за пръв път видя тази вълшебна гледка. Сега беше вече свикнал с нея и само се зарадва, като се убеди, че обективите на телевизионните апарати — очите на кораба — не са пострадали.

Чу се гласът на Миенион:

— Струва ми се, че всичко е благополучно.

— Трябва да проверим астрономическите пунктове — каза Виениян.

Отново блесна светлината в централния пост.

— Проверете апаратите си — каза Диегон, — а после трябва да излезем от кораба и да прегледаме целия звездолет отвън.

— Ей сега ще ги проверя — отговори Виениян на командира на кораба и се отправи към люка.

— Ще дойда с вас — каза Синяев.

Двамата астрономи се спуснаха в люка. Всички други останаха в централния пост да чакат резултатите от прегледа.

Широков доплува до Миенион.

— Вие казахте, че върху нас е връхлетяла метеоритна частица — рече той. — Нима една такава частица би могла да повреди корпуса на кораба?

— При обикновени условия дори голям къс, твърд като кесинда, не може да пробие стената на звездолета — отговори му инженерът. — Но не забравяйте, че летим със скорост двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда. Това променя положението. При такива обстоятелства и най-миниатюрната песъчинка е опасна.

— Изключително рядка случайност — каза Диегон. — В междузвездното пространство, далеч от планетните системи, срещата с метеорит се смята практически невъзможна, но… както виждате…

— Ами ако частицата беше пробила корпуса… — започна Широков.

— Но тя не го проби — пресече го Миенион. — А ако го беше пробила, щеше да заседне между стените на външната обвивка.

Виениян и Синяев се върнаха. И астрономическите уреди бяха в изправност.

— Аз ще изляза — каза Диегон.

— И аз ще дойда с вас. — Миенион погледна Широков и Синяев. — А вие не искате ли?

— Много ще се радваме, ако може.

В централния пост донесоха четири костюма. Широков очакваше да види нещо като водолазни скафандри, но се оказа, че калистянските костюми за движение в празното пространство съвсем не приличат на водолазни скафандри.

Помолиха го да се съблече. На голо му облякоха нещо като трико. Също като втора кожа то плътно прилепна по тялото и главата му. Лицето му беше покрито и той нищо не виждаше. После усети, че му опасаха широк колан и здраво го стегнаха.

Чу гласа на Ниянийнг:

— Ей сега ще виждате.

Нечия ръка докосна колана му и изведнъж материята пред лицето му стана прозрачна. Широков видя до себе си Синяев, Диегон и Миенион, облечени също като него.

Приличащата на трико материя върху лицата им беше невидима. Сякаш нищо не покриваше лицето. Но Широков усещаше наблягането на тъканта.

— Сега шлема — каза Ниянийнг.

Шлемът беше прозрачна маска, която поставиха пред лицето му и прикрепиха към тила. От маската излизаха гъвкави тръбички, свързани с малка металическа кутия на гърба му. Отгоре върху маската имаше някакви чудновати, тъмнозелени кълба, които приличаха на детска топка, колкото малък портокал.

— Това са източниците на светлина — каза Миенион, доловил погледа на Широков. — Енергията се съдържа в тях самите. За да ги запалите, трябва да натиснете това бутонче на колана. Запомнете къде е. В тъмното няма да го видите. Когато излезем от кораба, натиснете бутончето.

Гласът на калистянина се чуваше съвсем ясно. Но Широков не виждаше нищо, което поне малко да прилича на апаратура за свръзка.

— А как ще разговаряме в безвъздушното пространство? — попита Синяев. — Там няма звукове.

И Широков се тъкмеше да зададе същия въпрос.

— В шлемовете има звуко-слухово устройство — отговори Миенион. — То е съвсем миниатюрно и затова не се вижда. Ще разговаряме в безвъздушното пространство също като тук. И дори по-добре. Ще можем да се чуваме на разстояние до двеста метра. Въздухът постъпва и се изхвърля автоматично и вие няма защо да се грижите за това. Ще се чувствувате като на кораба. Налягането вътре в костюма ще бъде нормално.

— Не ми е съвсем ясно — каза Синяев. — Отвън няма да има въздух. А как стои въпросът с вътрешното налягане?

— Тъканта набляга кожата и заменя външното налягане. Тя е абсолютно непроницаема.

— А как ще се движим в безвъздушното пространство? — попита Широков.

— Ето, с помощта на това — отговори Миенион.

Той подаде на Широков и Синяев две малки тръби.

— Обикновена ракета — обясни той. — Като натиснете това лостче, вие я привеждате в действие. От предния й отвор ще изригне струя газ и тялото ви ще получи реактивен тласък в противоположната посока. С тази ракета можете да се движите в безвъздушното пространство във всяка посока. Тя е заредена за три часа непрекъснато действие.

Той внимателно погледна Широков, после Синяев.

— От нищо не се страхувайте. Ние ще бъдем до вас и ще ви помогнем при първите крачки.

Синяев вместо отговор само сви рамене.

— Никак не се страхувам — каза обидено Широков. — Никак!

Всъщност той малко се страхуваше, но за нищо на света не би признал това.

Маската беше така прозрачна, сякаш на главата му нямаше нищо. Дишаше се леко.

— Готови ли сте? — попита Диегон.

— Готови сме — отговориха Широков, Синяев и Миенион.

Те тръгнаха след командира на кораба към вратата на подемника.

Диегон натисна познатото бутонче.

Минаха няколко секунди, но сигналната лампичка над вратата не светваше. Значи, площадката не се беше спуснала.

— Ето къде е попаднал метеоритът — каза Миенион.

Диегон още веднъж натисна бутончето, но резултатът беше същият. Навярно механизмът на подемника бе повреден. Диегон се насочи към втория подемник. Всички го последваха.

„Ами ако и той не работи?“ — помисли си Широков.

Вторият подемник обаче работеше нормално. Светна лампичката и херметическата врата се отвори. Шахтата беше отделена от външния свят със също такъв херметично затварящ се капак и нито една молекула въздух не можеше да излезе от кораба.

„Ами студът? — сети се Широков. — Навън е чудовищен мраз.“

И сякаш в отговор на неговата мисъл Миенион каза:

— Да включим нагряването.

Той протегна ръка и завъртя една малка ръчка върху колана на Широковия костюм.

Широков веднага усети топлина. Материята, която плътно обгръщаше цялото му тяло, равномерно се нагряваше. След няколко секунди му стана горещо.

— Трябва да го намалите малко — каза той.

— Ей сега ще отворим шахтата — обади се Миенион.

Вратата към кораба се затвори. Широков не видя как се плъзна и скри капакът над главата му, но се досети за това по студа, който нахлу в кабината.

— Усилете нагряването — каза невидимият в тъмнината Миенион.

Широков напипа ръчката и я завъртя малко. Отново му стана топло.

Площадката на подемника бързо се издигна и те се озоваха на повърхността на кълбото.

Плътна, непроницаема тъма обкръжаваше кораба. Черната бездна започваше пред самите тях. Нищо не се виждаше — нито корабът, нито пространството, нито звездите. Само назад, там, откъдето идваше звездолетът, блещукаше мъглив пръстен, бял в средата, червен и виолетов по краищата. Пръстенът беше съставен от звезди, които се намираха не отзад, а встрани от кораба. Чудовищната скорост на звездолета караше лъчите на светлината им да „се изместват“ назад, към кърмата.

Тази картина не учуди Широков. Той я беше виждал и преди върху екраните на централния пост. Синяев подробно му беше обяснил причините на това явление. Колкото по-бързо лети корабът, толкова повече се скъсява дължината на светлинните вълни, идващи от звездите, които се намират пред тях, и толкова повече се удължава дължината на светлинните вълни от звездите, които остават зад звездолета. При скорост двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда и едните, и другите бяха станали невидими, светлината им беше „избягала“ в инфрачервената и ултравиолетовата част на спектъра, които човешкото око не възприема. Ако звездолетът достигнеше скоростта на светлината, многоцветният пръстен зад тях щеше да се превърне в точка.

— Ами вие с Виениян как правите наблюденията си? — беше попитал тогава Широков.

— През окуляри, снабдени с трансформатори на светлината — отговори му Синяев. — А също и чрез снимки. Виениян има ленти, чувствителни към лъчите от двете страни на видимия за нас участък от спектъра.

Ярко блеснаха кълбата върху шлемовете на калистяните. Светлината беше ослепително бяла. Като изтръгната от мрака се появи част от металния корпус на звездолета. Широков и Синяев включиха лампите си.

Мракът сякаш още по-плътно се сгъсти около тях. Сноповете светлина, ясно видими като лъчи на прожектори, мърдаха като живи при движенията на хората. Когато някой вдигнеше глава, лъчът от лампата му се плъзваше по кълбото и мигновено изчезваше, сякаш погълнат от околния мрак. Само лампата му се виждаше като ярко петно.

Фантастичните, със „стъклени“ глави фигури, които изглеждаха голи в плътно прилепналото о тялото им трико, ту се появяваха, осветени от лампата на съседа, ту изчезваха, стопявайки се в мрака, и ставаха невидими.

Широков с краката си докосваше повърхността на звездолета; усещаше под себе си твърдия и сигурен метал, но знаеше, че е достатъчно дори най-лекото движение и опората ще изчезне, той ще се откъсне от кораба и ще увисне в пустотата. Искаше му се да направи това движение, но не смееше.

Звездолетът продължаваше стремително да се носи напред. Неволно ти се струваше, че ако се откъснеш от него, в миг ще изостанеш и за няколко секунди ще се намериш на стотици хиляди километри от кораба. Разумът казваше на Широков, че това не може да се случи, че и той самият се носи напред със същата скорост като кораба, но инстинктивният страх беше по-силен от разума и волята.

Той видя как Диегон протегна ръката си с „ракетата“. Струята газ не се виждаше, но командирът на кораба се издигна над кълбото и бавно проплава край Широков.

Миенион и Синяев направиха същото.

— Следвайте ни — каза Диегон.

Едва сега Широков забеляза, че е изтървал тръбата си. Тя висеше в празното пространство до него и той ясно виждаше как бавно се приближава към повърхността на кораба.

Разбра, че тръбата пада към кораба, също тъй както на Земята изтърваните предмети падат надолу. Тя се подчиняваше на силата на притеглянето между нея и кълбото. Тази сила беше съвсем малка, но все пак съществуваше.

— Значи — каза Широков, без да забелязва, че говори на глас, — и аз ще се спусна надолу, ако се издигна от кълбото.

— Трудно е да се издигаш или да се спускаш, когато няма горе и долу — чу той гласа на Диегон.

Синяев и двамата калистяни бяха на няколко метра от Широков, но на него изведнъж му се стори, че са много далече. Той грабна тръбата и бързо натисна лостчето.

Силен тласък блъсна ръката му назад. В следния миг той се намери в пустотата и мрака на вселената. И тримата му другари, и кълбото — всичко изчезна. Не виждаше нито кораба, нито светлината на лампите. Не знаеше в коя посока е звездолетът.

При страшната мисъл, че е изостанал, сърцето му се сви от ужас. Искаше да изкрещи, да извика за помощ, но не можа да издаде нито звук. Законите на физиката, които му бяха добре известни, в миг изхвръкнаха от ума му.

„Край! — мислеше си той. — Звездолетът е отлетял напред и вече е на милиони километри от мене. Не може да се върне назад.“

Дори много години по-късно, винаги когато си спомнеше тези минути, Широков потреперваше.

Той беше сам в безпределния простор. Абстрактната дума „безкрайност“ внезапно се изпълни за него с реално съдържание. Безкрайността го обкръжаваше отвред. Той я виждаше.

И изведнъж спокойният глас на Диегон прозвуча в шлема му:

— Петя, къде изчезнахте?

Меко произнесеното от калистянина „Пиетия“ отекна като музика в ушите на Широков. Той не е сам! Другарите му са някъде тук, наблизо!

Искаше да отговори, но не можеше. Твърда буца заседна в гърлото му.

— Къде сте? — Гласът на Диегон прозвуча тревожно.

Широков напрегна волята си и преодоля вълнението, което стискаше гърлото му.

— И аз не зная — отговори той. — Корабът изчезна и не мога да го намеря. Навярно сте много далече от мене.

— Много силно сте наблегнали лоста и сте отлетели встрани. Но щом ни чувате, разстоянието не е повече от двеста метра. Няма нищо страшно. Сега ще запалят прожектора.

След няколко секунди ярък лъч блесна на стотина метра от Широков.

— Виждате ли го? — попита Диегон.

— Виждам.

— Обърнете тръбата си в противоположна на кораба посока и ще бъдете тласнат обратно. Но помнете: колкото по-силно наблягате лостчето, толкова по-бързо ще се движите.

Скоро Широков се присъедини към другарите си.

— Много се уплаших — откровено си призна той.

— Не е чудно — каза Миенион. — Всеки на ваше място би се уплашил.

След неволния си полет в пространството Широков вече много по-уверено си служеше с ракетата. Заедно с калистяните той се приближи към шахтата на повредения подемник.

Видяха, че метеоритът е попаднал точно на ръба на люка и го е деформирал. Металът беше сплескан и хлътнал навътре. Камъкът не се виждаше.

— Метеоритът се е разбил при удара и се е превърнал на прах, а може дори на газ, който се е разсеял в пространството — каза Диегон. — Но все пак е повредил подемника.

— Да! — Миенион поклати глава. — Ремонтът може да стане едва на Калисто. Но вижте каква чудовищна е била силата на удара! — добави той.

— Ами какво ще стане, ако втори метеорит повреди и другия подемник? — изрече Широков внезапно хрумналата му мисъл.

— На Калисто ще поправят повредата и ние ще излезем от кораба.

— Ами ако това стане сега, в тази минута?

При светлината на лампата си Широков видя, че Миенион се усмихна.

— Тогава звездолетът ще отнесе на Калисто нашите трупове. Но това не може да стане. Изключително рядка случайност е метеорит да попадне на космически кораб далече от звездите.

Пред финала

Последната година от полета се стори на екипажа на космическия кораб най-дълга.

Колкото по-близо беше желаната цел, толкова по-бавно течеше времето.

Все по-често и по-често калистяните и земните им другари проявяваха явно нетърпение — и в работата, и в разговорите помежду си, и просто в държането си. Все по-често Диегон трябваше да отговаря на въпроса: „Кога най-после?“

Всички знаеха, че звездолетът ще стигне на Калисто в определения, предварително пресметнат ден и че не е във властта на командира да ускори настъпването на този ден, но въпреки това питаха.

Единадесет години, тоест двадесет и две земни години калистяните не бяха видели родината си (за тях самите бяха минали по-малко години, но това не променяше същността на работата), не знаеха какво е станало през това време там, как са близките и приятелите им, дали са живи. Обзелото ги нетърпение сега, когато родната планета е толкова близо, беше естествено и понятно.

А що се отнася до Широков и Синяев, тяхното нетърпение имаше друга причина. Те бяха напуснали Земята от желание да видят и опознаят другата планета и с цялата си душа се стремяха към нея. Трите години, които щяха да прекарат на Калисто, бяха тяхната цел, за постигането на която търпеливо понасяха дългите години на пътуването.

И не биваше да се забравя, че докато за калистяните този междузвезден рейс беше последен в живота им (трудно можеше да се предположи, че някой от тях още веднъж ще се реши да лети към Земята), за Широков и Синяев той беше пръв. След три години им предстоеше да прекарат на звездолет още единадесет земни години.

През последната година мъката им по Земята изведнъж много се изостри. Досега те несъзнателно се залъгваха с мислите за Калисто. Сега, когато полетът завършваше, пред тях все по-ясно изпъкваше картината на връщането им към Земята. Нетърпеливо очаквайки финала, те, може би, без да съзнават, се стремяха вече не към деня, когато ще кацнат на Калисто, а към друг ден — когато звездолетът ще ги понесе към родината им.

И на тях последната година се стори безкрайна. Но когато годината се свършваше, те с учудване се увериха, че е минала много бързо.

Отдавна бяха включени двигателите. Сега те работеха със забавяне, намалявайки скоростта на кораба с десет метра в секунда.

Преминаването от безтегловно състояние към увеличена тежест беше по-осезаемо и по-болезнено, отколкото първия път, когато този процес ставаше обратно — от тежест към безтегловност. Вече не десет дни, а почти два месеца екипажът на кораба трябваше да прекара в легло. Изкуственият сън този път не мина без последици — няколко дни всички се чувствуваха зле и само благодарение на енергичните мерки на Сийнг възвърнаха нормалното си състояние. Понесоха съня по-зле, защото организмът (по-точно сърцето) бе свикнал да работи в условията на безтегловност и внезапно възникналата тежест, съчетана със значително повишилата се маса, беше тежко претоварване.

Когато всички напуснаха леглото, звездолетът вече бе забавил скоростта до двеста и двадесет хиляди километра в секунда и масата му, а също и масата на всичко, което се намираше в него, се бе увеличила само един път и половина.

Сега корабът летеше сякаш в противоположна посока. При отдалечаването от Земята цялата първа година относителната посока на полета му беше нагоре. Слънцето през всичкото време се намираше долу.

По-късно посока изобщо не съществуваше за екипажа. А сега силата на тежестта бе насочена към Релиос и звездолетът сякаш летеше право надолу. За да види Слънцето, Синяев трябваше да насочи телескопа си към зенита.

Отново свикнаха да ходят по под, да се изкачват и да слизат по стълби, да си служат с маси и кресла, да лягат в легло и да усещат как то хлътва от тежестта на тялото им.

Преходът към обикновени условия обаче не проникна изведнъж в съзнанието им. Мнозина дълго не можеха да свикнат да отмерват движенията си така автоматично като хората на Земята и на Калисто. Няколко дни Синяев дори трябваше да лежи, защото веднаж, влизайки, беше забравил, че има стълба, падна от доста високо и се удари зле.

— Не се ядосвайте! — шегуваше се Сийнг, давайки му първа помощ. — Когато летяхме към Земята, трима от нас също така пострадаха.

— При вас процентът е бил два пъти по-малък — намръщен от болка, неволно се усмихна Синяев. — Ние сме двама, а вие — дванадесет.

Най-сетне настана денят, когато Диегон събра в централния пост целия екипаж и тържествено обяви, че звездолетът е навлязъл в пределите на планетната система на Релиос.

— След четиристотин и осемдесет часа ще бъдем на Калисто — каза той.

Можете да си представите колко се зарадваха калистяните при тези думи. Черните им лица грейнаха като от вътрешна светлина. Дори винаги невъзмутимият Миенион се развесели.

Широков и Синяев от все сърце поздравиха скъпите си другари.

Дните потекоха много по-бързо.

Разговорите не преставаха, но ако до този ден темата им беше Калисто изобщо, сега разговорите добиха вече личен характер. Калистяните разказваха за близките си, за своите планове, за по-нататъшния си живот и известно време нямаха общ език с гостите си.

Широков и Синяев разбираха състоянието им и не се обиждаха.

Екипажът на звездолета вече можеше да вижда Калисто. През телескопа тя изглеждаше като малка звездичка, но всеки от калистяните беше способен по цели часове да я гледа.

Планетата видимо се приближаваше. От ден на ден ставаше по-ярка (разбира се, само през телескопа). Скоро можеха вече и да я различат — изглеждаше като тесен сърп. До нея се появиха две светли точки — спътниците й — двете луни на Калисто.

На четвъртия ден след тъй важното за всички съобщение командирът на кораба отново ги помоли да се съберат в централния пост.

Угасна светлината, „отвориха се“ екраните и познатата картина на звездния свят обкръжи кораба. Само че сега отдолу я закриваше плоскостта на пода.

Всичко беше както обикновено, но имаше някаква разлика, нещо се бе променило и събралите се в централния пост не разбраха веднага в какво именно се състои промяната.

Централният пост беше осветен отвън!

Нямаше го онзи черен мрак, който настъпваше винаги, когато загасяха светлината. Хората се виждаха помежду си.

— Релиос! — развълнуван каза Виениян, но колкото и тихо да бе произнесъл думата, всички я чуха.

През долния екран, който беше до самия под, проникваше слабата още, но ясно забележима светлина на Сириус-Релиос. Той изглеждаше като голяма звезда, но лъчите му достигаха и най-отдалечените граници на системата, където сега се намираше корабът.

Светлината идваше от слънцето на Калисто, но и Широков, и Синяев изпитаха същата радост като калистяните, за които тази светлина бе скъпа още от детството.

Дълго не включиха осветлението в централния пост. Звездоплавателите, които толкова отдавна не бяха виждали своето слънце, се наслаждаваха на лъчите му, още съвсем слаби, но напомнящи им за толкова много неща.

През следващите дни централният пост стана място, където се събираше целият екипаж. Калистяните без желание излизаха оттук и при първа възможност пак се връщаха. Те с радост наблюдаваха как светлината на Релиос става все по-ярка и по-ярка, колкото повече корабът се приближаваше към него.

Когато Релиос бе вече толкова близо, че не можеше да се гледа с незащитено око, Широков и Синяев узнаха още една техническа подробност в устройството на екраните. Единият, пред който се трупаха калистяните, потъмня, сякаш се покри със сивкава ципа. И от ден на ден тя ставаше все по-тъмна, намалявайки блясъка на слънцето. Но макар че видимостта се беше влошила, калистяните продължаваха наблюденията си.

Широков искрено споделяше преживяванията им и се радваше заедно с тях, но без да иска, някакво смътно чувство на огорчение не го напускаше. Като поговори със Синяев, разбра, че и той изпитва същото. Причината беше, че калистяните се приближават към Релиос, а Слънцето бе останало нейде безкрайно далече и щяха да минат много години, докато отново го видят. Радостта на калистяните сякаш подчертаваше това.

На кораба брояха вече не дните, а часовете. Всеки от звездоплавателите в който и да е момент можеше да каже колко часа има още до финала.

Ако неочаквано се разбереше, че звездолетът ще закъснее дори с един ден, това щеше да бъде тежък удар за екипажа му, толкова напрегнати бяха часовете на очакването. Но космическият кораб не можеше да закъснее. Той летеше по вечните и неизменни закони на механиката и движението му в пространството беше също тъй точно и безпогрешно, както движението на самата планета, към която той се стремеше.

Ала звездолетът все пак не беше небесно тяло. Управляваше го волята на човека, а не законите на природата. Законите на природата не се променят, а волята на човека може да се промени. Нито Диегон, нито някой от другарите му допускаха, че могат доброволно да променят пътя на кораба и да отложат тъй горещо очакваната минута, когато ще кацнат на Калисто. Не допускаха и дори не можеха да си представят такава вероятност. Но когато до края на полета оставаха по-малко от осемдесет часа, звездолетът рязко измени направлението на полета и се насочи встрани от Калисто. И нито един човек на борда му не се огорчи. Нетърпението им, стремежът по-скоро да видят скъпите си и близки хора — всичко изчезна, изместено от друго по-силно, по-властно чувство. С още по-голямо нетърпение екипажът на кораба броеше часовете, отделящи ги от новата цел, за която доскоро никой нямаше и представа.

Случайността в живота играе голяма роля. Понякога тя обърква плановете на хората, понякога им помага. Но онова, което се случи на звездолета, с еднакво основание можеше да се отнесе и към двата вида случайност.

— Да идем в централния пост — каза Виениян на Синяев, който подреждаше заедно с него многобройните материали от астрономическите наблюдения, направени през време на полета.

— А какво интересно има там? — попита Синяев; той не обичаше да прекъсва започнатата си работа.

— Ленийнг се опитва да приеме съобщение от Калисто.

— Съобщение от Калисто?

— Да. И вчера се опита, но напразно. Може днес да успее.

— Не разбирам — каза Синяев. — Нима на такова разстояние звездолетът може да влезе във връзка с Калисто?

— Звездолетът не може, неговата станция не е достатъчно мощна, но от Калисто могат да ни пратят съобщение и ние да го приемем. Преди да отлетим за Миении19, уговорихме се, че пет денонощия преди финала всеки ден по едно и също време ще изпращат съобщение.

— Но нали казахте, че вчера не е имало съобщение.

— Да, и това много учуди Ленийнг и Диегон. Станцията на Калисто е достатъчно мощна. Наистина по времето, когато отлетяхме към Земята, техниката на космическата връзка беше още неусъвършенствувана. Може би причината се крие в това. Вчерашното разстояние може да е било все още твърде голямо.

— За тези години вашите инженери може би са увеличили мощността на станцията, дори положително са я увеличили.

— Не. Тази връзка няма нищо общо с вашето… радио. (Виениян едва изговори руската дума.) Станцията на Калисто трябва да съответствува на станцията на кораба, иначе връзка няма да се получи. Тъй или иначе те са принудени да използуват същата апаратура.

— Виениян, вие ме учудвате! — усмихна се Синяев. — Никога не бих предположил, че калистяните могат да бъдат толкова консервативни. Вие просто подценявате възможностите на науката и техниката. Причината за мълчанието на Калисто е много по-проста. Звездолетът закъснява.

— Да, ние закъсняхме деветдесет и един ден. Но нима можете да помислите, че те са престанали да пращат съобщенията? Разбира се, не! Те са ги пращали и ще ги пращат, докато корабът се върне или докато минат всички допустими срокове.

— В случая вие, разбира се, сте прав — каза Синяев. — Сега аз пък подцених вашите съотечественици. Да вървим! Това е много интересно.

Пред централния пулт те завариха всички членове на екипажа. И Широков беше тук.

Ленийнг, най-младият от калистяните, седеше пред пулта и внимателно гледаше малък кръгъл екран. Широков, а и приятелят му не предполагаха, че на това място има нещо като „радиостанция“. Дори им се стори, че никога по-рано не са забелязали този екран.

Стъклото му (или нещо, приличащо на стъкло) беше тъмно, почти черно. То смътно напомняше екран на невключен телевизор. Може би наистина беше телевизор и ей сега ще започне телевизионно предаване от Калисто?…

— Не — отговори Миенион, когато Широков го попита за това. — На такова разстояние още не умеем да предаваме образ. До нашето отлитане поне не умееха — добави той.

Ленийнг предупредително вдигна ръка. Дългите му гъвкави пръсти забележимо трепереха.

Всички се приближиха до него.

И внезапно екранът просветля, стана почти бял.

— Предаване! — каза Ленийнг неестествено високо.

На екрана се появи черна линия. Тя ту се стесняваше, ту се разширяваше, после изчезна и отново се появи.

Ленийнг бавно и внимателно въртеше стъклото. Линията престана да се движи и застина неподвижно — черна и отчетлива.

— Готово! — каза Ленийнг тъй, сякаш далечният оператор, който водеше предаването, можеше да го чуе.

Екранът се очисти. После по него се появиха и затрептяха причудливо начупени линии. Те сякаш излизаха от левия край на екрана и изчезваха зад десния.

Ленийнг бавно четеше на глас:

— „За Диегон… за Диегон… Чакаме ви… Кацане… на същото място… където… беше даден… стартът… Семействата… на екипажа… са здрави… поздравяват ви… заедно с нас.“

Пробягаха последните линии и екранът отново стана чист. После „радиограмата“ започна да тече втори път, но Ленийнг пак така я четеше на висок глас, а всички други, все тъй внимателно притаили дъх, слушаха. Това беше първият глас от Калисто от много години насам и те бяха готови да го слушат безкрай.

Когато текстът беше предаден и приет за трети път, екранът „угасна“ и отново стана почти черен.

Възбудени възгласи смениха тишината. Калистяните говореха всички едновременно и се прекъсваха един друг от желание да изразят радостта си. Никога по-рано те не бяха приличали толкова на земните хора, както в тия минути, когато получиха известието, че близките им са живи и ги чакат. Черните лица на калистяните сияеха от щастие.

Само Ленийнг не вземаше участие в общото ликуване. Продължаваше да седи на мястото си, сякаш му беше жал да се раздели с апарата. Явно съвсем несъзнателно, той бавно въртеше „стъклото“.

И изведнъж екранът отново светна. По внезапно променилото се лице на Ленийнг пролича, че това стана неочаквано за него. Той сподавено възкликна и стремително се наведе към екрана.

В миг настъпи пълна тишина.

Нима Калисто ще предаде извънредно още една „телеграма“?…

Черната линия не се появи. По екрана направо затрептяха начупените линии на текста, и то не спокойно както преди, а бързо и някак нервно:

— „От експлозията… — четеше Ленийнг — са тежко ранени двама членове от експедицията. Необходима е бърза помощ. Нямам на разположение никакви средства. Най-малкото забавяне заплашва ранените със смърт. Чакам отговор“.

Линиите на странното предаване изчезнаха, но екранът остана светъл.

— Какво значи това? — попита Бияинин.

— Приехме съобщението от средата.

— Това е ясно, но откъде е предадено и до кого е адресирано?

— Съобщението е адресирано за Калисто — каза Виениян. — Няма за къде другаде.

— А може да е от един звездолет за друг или от някоя от планетите до летящ кораб.

— В съобщението се споменава за експедиция. Смятам, че нещастието се е случило или на Сетито, или на Кетио — каза Миенион.

— Но как ще научим къде точно? — попита Синяев.

Той знаеше какво означават наименованията, произнесени от Миенион. Те бяха на планети от системата на Релиос, до които калистяните много пъти вече са извършвали полети с космически кораби.

— Трябва да почакаме отговора — каза Диегон. — Къде се намират сега тези планети? — обърна се той към Виениян.

— Сетито е близо до нас — отговори му астрономът. — Приблизително на същото разстояние като Калисто, само че от другата ни страна. А Кетио е много далече, почти на два милиарда километра.

— Какво е приблизително разстоянието между Сетито и Калисто? — попита Диегон.

— Мога да ви отговоря не приблизително, а съвсем точно. Четиристотин милиона километра.

— Значи, ако техниката на предаването не се е изменила, докато ни е нямало, отговорът трябва да се очаква след двадесетина минути — каза Диегон.

— Да, след толкова. — Личеше, че Виениян е озадачен. — Защо можахме да уловим това предаване? Нима на Калисто космическата връзка е все на същото равнище?

— Не е възможно — каза Ленийнг. — Но фактът си е факт. Нашата апаратура прие предаването.

Четиринадесетте звездоплаватели бяха силно развълнувани.

Какво ли се е случило на Сетито или на Кетио? Защо и къде е станала експлозия?

— Аз мисля — каза Сийнг, — че експлозията е станала на кораб. В съобщението се казва, че има двама ранени, а участниците в експедицията нямат средства, за да им окажат помощ. Ако корабът не е разрушен, не би било така.

— Ако думите за помощта се отнасят за ранените, вие сте прав — намеси се Ниянийнг. — Но те могат да се отнасят и за самия кораб.

— За съжаление не — поклати глава Сийнг. — В съобщението се казваше: „Най-малкото забавяне застрашава ранените със смърт.“

Никой нищо не възрази на тези думи.

— А го уловихме съвсем случайно — каза Ленийнг.

В централния пост настъпи тежко мълчание.

Текстът на отговора се появи върху екрана след дванадесет минути.

Какво означаваше това? Дали Виениян е сгрешил и разстоянието между кораба и Калисто е много по-малко, или… трудно обаче можеше да се повярва, че предаването, на какъвто и принцип да се извършва то, е могло да дойде със скорост, по-голяма от скоростта на светлината!

Тъй или иначе, отговорът дойде по-рано, отколкото го очакваха, но в момента никой не обърна внимание на това странно обстоятелство.

„Спешно готвим кораб — гласеше съобщението. — Ще излетим след тридесет и шест часа. Ще пристигнем на Сетито сто и осемдесет часа след отлитането. Направете всичко възможно за спасяване на пострадалите“.

Значи, нещастието бе станало на Сетито, а не на Кетио.

— Трябва да почакаме и да чуем какво ще кажат те — пресипнал от вълнение, произнесе Сийнг.

— Ще узнаем след десет минути — каза Виениян. — Сетито е по-близо до нас от Калисто. — Той погледна с недоумение Диегон. — Но все пак как стана така, че толкова скоро приехме отговора на Калисто?

— Ще научим, когато завърши нашият полет — отговори Миенион вместо Диегон. — Това е нова техника и няма смисъл да гадаем.

Случилото се просто порази Синяев. Той не допускаше, че Диегон и Виениян са могли да сгрешат в разстоянията. Но в такъв случай калистянската техника е намерила начин за свръзка, извършваща се със скорост, по-голяма от скоростта на светлината. Наистина и на Земята някои учени смятаха, че скоростта на светлината не е крайният предел, но Синяев никога не бе споделял възгледите им. И ето че за един миг схващанията му бяха разбити на пух и прах от безспорния факт. Съобщението бе изминало своя път два пъти по-бързо, отколкото би го изминала радиовълната.

Един истински учен не може да не се вълнува от подобни „изненади“, а Синяев беше истински учен и сега, без да сваля поглед от стрелките на часовника си, с трепет очакваше дали следващото съобщение ще дойде със същата невероятна бързина. В тези минути той забрави всичко и навярно по-нетърпеливо от всички, които се намираха край пулта, очакваше отговора от Сетито.

Отговорът се появи на екрана след десет минути и половина!

Нямаше никакво съмнение!

Отговорът беше кратък и страшен:

— „Сто и осемдесет часа за нас са все едно триста — прочете Ленийнг. — Ще бъде късно! Ресиин“.

Екранът угасна.

Няколко секунди в централния пост никой не продума нито дума.

Диегон, дълбоко замислен, вдигна глава и погледна Миенион. В очите на командира на кораба се четеше ням въпрос. Той нищо не каза, но главният инженер на звездолета го разбра.

— Напълно е възможно — отговори той. — Натоварването е допустимо.

Диегон бавно плъзна поглед по лицето на всеки един от екипажа. Всички го гледаха право в очите и беше ясно, че от всекиго той получи безмълвен отговор на своя неизречен въпрос. После се обърна към двамата учени от Земята.

С шестото си чувство Широков и Синяев разбраха какво ги пита погледът на Диегон.

— Разбира се! — каза Синяев.

Широков само кимна в знак на съгласие.

— Много добре — каза Диегон.

Централният пост веднага се изпразни. Калистяните бързо го напуснаха и се разотидоха по каютите си.

— Елате! — каза Сийнг на Широков и Синяев. — Трябва да легнете в леглата си.

— Пак ли ще спим?

— Не, но трябва да легнете. Все пак скоростта е голяма. Завоят ще причини допълнително натоварване на организма.

— По-бързо! — каза Диегон. — Не губете време. Ще чакам само пет минути.

В гората

Дневното светило се спусна зад хоризонта и изведнаж, без да се здрачи, плътен мрак обви земята.

Ниско надвисна тежка пелена облаци, затули звездите и направи нощта още по-непрогледна.

Поривист вятър шумеше в короните на исполинските дървета сред гъстата гора, заобикаляща отвред малката полянка.

Въздухът беше влажен, с остър дъх на гора, цветя и гниещи растения. Навътре в гората нещо тежко се движеше и с пращене ломеше дърветата. От време на време се разнасяше нисък, дрезгав рев, следван от пронизителен вой. Веднага се откликваха други, също такива гласове, сякаш поляната бе обкръжена от огромни озъбени муцуни, които издаваха този отвратителен вой.

А когато воят заглъхваше, чуваше се ритмичен стържещ шум на крила. На фона на тъмните облаци се стрелкаха черните контури на крилати същества. Бяха три. В стремителни зигзази те се носеха над поляната, като ту се спускаха надолу, ту се извисяваха.

Едното изведнаж се стрелна надолу, сякаш искаше, тъй както се е засилило, да се забие в поляната. Като зелени пламъци светеха двете му очи. Разперените му ципести крила достигаха на дължина четири метра.

От поляната се надигна човек. Тънка огнена нишка безшумно проряза мрака по посока на зелените очи.

С глух шум грамадната птица падна долу. Двете други се стрелнаха встрани и изчезнаха.

Човекът отново се отпусна на тревата. Чу се мек глас, който произнесе на калистянски:

— Четвърта.

Отговори му друг мек и приятен глас:

— Ех, да бяха само те! Ами ако довтасат ония…

— Те няма да дойдат тук. Поляната е встрани от пътеката, по която отиват нощем на реката.

— Ако ни подушат, може и да дойдат.

— Да се надяваме, че това няма да се случи.20

Разговорът секна. Трима души седяха мълчаливо на поляната и напрегнато се ослушваха в звуците на гората. Други двама лежаха между тях.

Отново се чу стържещ шум, който се приближаваше. Над поляната се замяркаха два чифта огромни крила.

— Ама че упорити! Няма да се умирят, докато не убием и последната.

— А после ще довтасат други.

— Внимание! И двете нападат.

Двама от хората станаха. Крилатите сенки с пламтящите зелени очи се устремиха към тях. Две мълнии ги поразиха във въздуха.

— Засега няма други!

— Ще чакаме следващите.

Трясък от паднало дърво се раздаде съвсем наблизо, едва ли не на края на гората, на сто метра от тях. Чуха тежкия тропот на грамадни крака.

— Това вече не е на пътеката — шепнешком каза единият.

— Ослушвайте се по-внимателно! — също тъй шепнешком му отговори другият. — В тази непрогледна тъмнина може да се промъкне съвсем близо.

Оглушителен рев изпълни цялата поляна. Последвалият го вой беше толкова пронизителен, че хората се уловиха за главите и запушиха ушите си, за да се защитят от непоносимия, забиващ се в мозъка звук.

Земята потреперваше под стъпките на грамаден звяр, пращяха клони, с екот се късаха лиани.

— Изглежда, че не ни подуши.

Тежките стъпки се отдалечаваха от поляната.

— Весела нощ, няма що — каза човекът, който уби първата птица.

Той се наведе над двамата, които лежаха на тревата.

— В безсъзнание са. Този вой би ги събудил, колкото и дълбоко да са заспали.

В гласа му прозвуча тревога.

И другите двама се наведоха, взирайки се в лицата на лежащите.

— Дайте светлина!

— Много е опасно!

— Трябва! Светнете!

В ръцете на единия от калистяните блесна с бяла светлина малко кълбо. И тримата склониха глава до глава, за да закрият светлината.

— Прав сте, загубили са съзнание — каза човекът, който поиска да запалят фенерчето. — Това е много лошо.

Той извади от чантата си стъкленичка и я поднесе към устата първо на единия, после на другия безжизнено проснали се на земята калистяни.

Черните им лица със затворени очи не трепнаха.

— Но те са живи, нали?

— Засега още са живи — отговори онзи, който, изглежда, беше лекар, като наблегна на думата „засега“. — Ще приложа по-силно средство. Ако продължават да са в безсъзнание — това за тях е сигурна смърт.

Той разхлаби червените яки на сивите комбинезони на ранените и сложи върху голите им шии две малки кубчета. Намиращата се в тях течност почти мигновено изчезна. След половин минута леко трепване на клепките показа, че са дошли в съзнание.

— Загасете фенерчето.

Отново се прихлупи над тях черното покривало на нощта. Калистяните тревожно се ослушваха, но наоколо беше тихо.

— Ех, да бяхме на станцията! — със съжаление каза младежки глас, като че ли на четиринадесет-петнадесетгодишно момче.

— Утре ще сме там. Тази нощ е последната ни в гората. А другиден ще долети звездолетът на Калисто.

— Ще долети, но, уви, твърде късно.

— По-тихо!

— Те не чуват. Сега спят дълбоко.

— Може пък да доживеят до долитането на кораба, а?

— Не! Най-късно утре към обяд всичко ще бъде свършено.

— Нима не можеха да излетят веднага след съобщението ни?

— Щом не са излетели, значи, не са могли.

— Ужасно! Ще узнаем ли някога какво е причинило експлозията?

— Напълно положително никога няма да узнаем, но инженерите ще намерят обяснение.

— От това обаче няма да ни стане по-леко. Нима вие, Ресиин, нямате никакво средство, за да ги спасите?

— Всичко изчезна заедно с кораба — отговори лекарят. — В станцията намерих само тази чанта. В нея има средства за оказване на първа помощ, но няма с какво да спра разпространяването на изотопното обгаряне. Раните на краката не са опасни.

— Защо тъй дълго не се обажда Линг?

— Няма какво да ни съобщи, затова и мълчи.

— Добре, че оцеляха двата чифта крила. Какво щяхме да правим без тях?

— Резултатът щеше да бъде същият. Наистина щяхме да погладуваме, докато се доберем до станцията, но за ранените е безразлично дали сме изпратили съобщението вчера, или ще го пратим утре.

— Не е безразлично — каза Ресиин. — Те са живи, а без тази чанта щяха да бъдат вече мъртви.

— Не е ли все едно, щом не можем да ги спасим?

Някъде отдалеч пак долетя ревът и воят на горските обитатели.

— Не мога да понасям този ужасен вой — каза младежкият глас.

— Това са нерви, а един пътешественик по планетите не бива да проявява нерви. Не предполагах, че сте нервна Диени.

— Представете си, такава съм. Все пак аз съм момиче.

— Не съм забелязвал досега.

— Какво не сте забелязвали, Вииниин? Че Диени е момиче или че е нервна?

Тримата се разсмяха.

— Когато хората могат да се смеят — каза Ресиин, — положението не е толкова лошо.

— Вярно е — тъжно рече Диени. — Но ние се смеем през сълзи.

— Горкият Виенион — каза Ресиин. — Той така мечтаеше да посрещне звездолета на Диегон.

— Вие все още се надявате, че звездолетът ще се върне? — изрази съмнение Вииниин.

— Разбира се, ще се върне.

— Едва ли. Експедицията от Миени трябваше да се върне преди деветдесет и два дни, а не се върна.

— Все ми се струва, че са намерили населена планета — каза Диени — и затова са се забавили, да се запознаят с нея.

— Такова забавяне е предвидено в плана им. Преди деветдесет и два дни изтече последният срок за връщането им.

— Какво са деветдесет и два дни? Аз съм уверена, че ще се върнат. Толкова ми се иска да видя моя знаменит дядо!

— Да, аз съвсем забравих! Вие сте внучка на Диегон.

— Никога не съм виждала дядо си. Родена съм наскоро след отлитането на звездолета. Две години след отлитането му.

— Колко сте млада още, Диени!

Разговорът отново секна. Двамата мъже и девойката мълчаха и се ослушваха, като се взираха тревожно в мрака.

— Дано по-скоро се съмне!

Дълго време животните, които бродеха из гората, не се обаждаха. Само шумът на дърветата, люшкани от свирепите пориви на вятъра, нарушаваше тишината. Грамадните птици, които до преди малко упорито нападаха пътниците, не се появиха вече.

За миг блесна и угасна фенерчето.

— Докато съмне, има още три часа — каза Вииниин.

Нощта ставаше все по-студена. За калистяните, свикнали на топло, тя беше твърде студена.

Диени задряма, склопила глава на рамото на Ресиин. Той се стараеше да не мърда и внимателно се вслушваше в дишането на ранените. Тежко бе на душата на лекаря. Знаеше, че след няколко часа дори това пресекливо дишане ще спре завинаги. Да им помогне — не можеше, знаеше много добре, че смъртта им е неизбежна, но все пак беше готов в минутата да направи всичко, та поне малко да им продължи живота.

Случилото се в онзи страшен ден не излизаше от ума му.

Не бяха минали и тридесет часа от катастрофата, а му се струваше, че тя е станала отдавна, толкова много неща преживяха след нея.

В злополучното утро Ресиин, Линг — командирът на звездолета — и Диени се отдалечиха доста от мястото в гората, където беше кацнал корабът, с намерение да я прекосят и да излязат при планината; оттам извираше малката рекичка, която течеше край лагера им. Искаха да походят из планината и не бяха взели крила.

Вървяха по брега, като внимаваха дали няма да се появи някое от гигантските животни, които обитаваха Сетито. Линг мечтаеше да убие едно такова чудовище, да изгори тялото му, а скелета му да отнесе на Калисто. Досега всички опити на ловците да убият кетир завършваха с неуспех.

Бяха се отдалечили на седем-осем километра, когато се случи бедата.

Денят беше безоблачен. Ярко сияеше Релиос. И изведнаж странна синьо-зелена светлина озари цялата местност, затъмнявайки блясъка на слънцето. Източникът на светлината беше зад тях.

После се разнесе страшен тътен от експлозия.

Те се обърнаха и видяха над гората, там, където беше корабът, да се издига бързо грамаден разноцветен облак, подобен на исполински чадър.

Няколко секунди стояха неподвижни; не можеха да разберат нищо, но смътно чувствуваха, че се е случило най-страшното.

— Звездолетът! — ужасен извика Линг и се спусна назад, сякаш можеше да измине тичешком осемте километра, които ги отделяха от лагера.

Ресиин и Диени хукнаха след него.

… Час и половина те ту вървяха, ту тичаха, измъчвани от страх пред неизвестността. Действителността се оказа по-лоша и от най-мрачните предположения.

На два километра от лагера срещнаха Вииниин. Щурманът на звездолета бързо вървеше срещу тях, носейки в ръце чифт крила.

— Знаех накъде се бяхте запътили — задъхан каза той. — Тръгнах да ви посрещна, за да ви предупредя: не бива да се приближавате повече.

— Какво стана? — попита Линг и по лицето му личеше, че знае какъв ще бъде отговорът.

— Звездолетът вече не съществува.

Линг се хвана за главата. Но след минута се овладя и със спокоен глас попита:

— Къде бяхте в това време?

— На двадесет и пет километра южно от кораба. Летях към него на значителна височина и всичко видях. Чудя се как не ослепях от блясъка. Корабът експлодира. От него нищо не е останало, а също така и от лагера.

— Нищо не е останало — повтори Линг.

Ужасени, Ресиин и Диени не можеха да произнесат нито дума.

— А Лиети, Виенион, Синиян? — попита Линг. — Загинаха ли?

— Синиян излетя с крила заедно с мен, само че в друга посока — отговори щурманът. — А Виенион беше отишъл към голямата река. На кораба остана само Лиети. Казваше ми, че има намерение да провери подаването в централния двигател.

— От какво ли е станала експлозията? — Линг се замисли. — Трябва да намерим Синиян и Виенион — каза той.

— Ще ги потърся. — Вииниин си сложи крилата. — Не се приближавайте до мястото на кораба, излъчванията са още силни.

— Ще ви чакаме тук.

Щурманът се върна след един час. През цялото време тримата калистяни мълчаха. Мъката ги беше обзела така силно, че не можеха да говорят. Гибелта на другаря им и неизвестната участ на другите двама изместиха от съзнанието им мисълта, че звездолетът вече не съществува и че те самите се намират в твърде тежко положение.

Вииниин им съобщи, че е намерил двамата от екипажа на различни места, но на еднакво разстояние от унищожения при експлозията лагер.

— И двамата са получили обгаряния — каза той, — защото в момента на експлозията са били на разстояние, по-малко от половин километър. Синиян си е счупил краката. Паднал, съборила го на земята взривната вълна; добре поне, че е летял ниско. Виенион също е наранил крака си. И двамата не виждат.

— Къде са? — бързо попита Ресиин.

— Синиян е на един километър оттук, на края на гората. Виенион е на четири-пет километра, също на края на гората.

— Дайте ми вашите крила — каза Ресиин. — Аз ще отлетя, а вие идвайте след мен.

Той бързо намери пострадалите си другари и им даде първа помощ. В джоба си носеше кутия с необходимите средства, с която никога не се разделяше.

И двамата калистяни бяха ослепели. Но Ресиин не се тревожеше. На Калисто отдавна бе изчезнало дори понятието за сляп човек — медицината възвръщаше зрението при всички случаи. Опасността беше другаде. Като прегледа обгарянията, лекарят се убеди, че са смъртоносни. А със средствата, които имаше, не можеше да помогне. Зае се с краката на пострадалите.

Двамата звездоплаватели лежаха доста далеч един от друг и лекарят трябваше няколко пъти да прелита от единия до другия.

Когато дойдоха Линг, Вииниин и Диени, те пренесоха Синиян при Виенион и седнаха да обсъдят какво да правят по-нататък.

Нямаше никакъв смисъл да стоят тук. Лагерът с петте палатки, в които бяха изследователските им уреди, вече не съществуваше. На километър и половина зееше черна обгоряла яма. От огромния космически кораб нямаше и следа… Сякаш звездолетът се бе изпарил. Нямаше съмнение, че корабът е унищожен вследствие на съприкосновение на изотопните материали с антиизотопни вън от двигателя. Нищо друго не можеше така без остатък да унищожи звездолета и лагера. Но как е станало това съприкосновение? На този въпрос можеше да отговори само инженер Лиети, а той беше загинал.

Решиха да вървят към станцията, построена на Сетито от една по-раншна експедиция. По права линия дотам имаше двадесетина километра, но трябваше да минат през гората, а там се срещаха огромни хищни животни.

Пътят беше опасен, но друг изход нямаше. Трябваше да рискуват. Само от станцията можеха да съобщят на Калисто за катастрофата и да поискат помощ. Там имаше апарат за междупланетна свръзка — „биениета“.

Виенион можеше да ходи сам, като го подкрепят, но Синиян трябваше да го носят.

— По-бързо! — подканяше ги Линг. — Трябва колкото се може по-бързо да се махнем оттук. Местността може да е заразена вследствие на експлозията.

Като хвърлиха последен поглед към мястото, където бе загинал другарят им, четиримата мъже и девойката, носейки на носилка Синиян, навлязоха в гората.

Предстоеше им да си проправят път през непроходимата гора най-малко две денонощия. Нямаха дори ножове, за да си разчистват пътя, само едни голи ръце.

Виенион скоро се почувствува тъй зле, че не можеше да върви. Направиха още една носилка от клони и понесоха и двамата ранени. Вървяха само два часа, а трябваше да спрат да почиват. Бяха изминали едва километър и половина.

— Положението ни е извънредно лошо — заключи след краткото им съвещание Линг. — С такова темпо няма да стигнем и за две денонощия. През нощта не можем да вървим, а денят на Сетито е кратък. Някой от нас трябва да отлети до станцията. Може там да намери някакъв инструмент за разчистване на пътя. Трябва да вземе и продукти.

— А най-главното — да изпрати съобщение на Калисто — добави Вииниин.

Решиха двама да останат тук с ранените, а другите двама да отлетят на станцията, което нямаше да им отнеме много време.

Отлетяха Линг и Ресиин (крилата на Синиян за щастие не бяха повредени при падането).

Когато се издигнаха над гората и другарите им вече не можеха да ги чуват, Ресиин каза на командира на звездолета какво е истинското положение на ранените. Досега той криеше страшната истина най-вече заради Диени. Изотопното обгаряне се разпространява в организма и само бърза помощ можеше да предотврати смъртта.

Линг го изслуша външно спокоен.

— Колко време ще могат да живеят? — попита той.

— Ако на станцията намерим поне някое от средствата, които са необходими в случая — отговори му Ресиин, — пак няма да живеят повече от четиридесет и осем часа.

— Толкова бързо няма да могат да долетят от Калисто до Сетито — тъжно каза Линг.

Станцията за междупланетна свръзка беше една малка сграда, над която се извисяваха огромни металически концентрични пръстени. Линг знаеше, че на станцията на Калисто винаги има дежурен.

Той изпрати биениета и след четиридесет минути получи отговор.

Отговорът бе такъв, какъвто Линг очакваше. Помощта можеше да дойде едва след сто и осемдесет часа.

Това значеше, че Синиян и Виенион са обречени на смърт.

На станцията не намериха никакви инструменти, с които да си проправят път през гората. Линг и Ресиин взеха чантата с медикаменти, продукти и малка подвижна биениета и като се уговориха с Калисто за часа на следващата свръзка, полетяха обратно. Скоро се присъединиха към другарите си.

До вечерта извървяха още пет километра. Когато се стъмни, настаниха се да почиват. Бяха капнали от умора, но за спане и дума не можеше да става. През всичкото време трябваше да бъдат готови да отблъскват нападенията на хищниците и гигантските птици.

Щом Релиос изгря, тръгнаха на път.

Беше извънредно трудно да се върви, а още повече и с носилки. Повалени дървета, храсталаци и преплетени лиани на всяка крачка им препречваха пътя. Трябваше да ги заобикалят, а понякога да се връщат назад и да търсят нов път. До вечерта извървяха още седем километра. Приблизително толкова оставаха и до станцията.

Ако не беше Ресиин и неговите медикаменти, щяха съвсем да капнат от умора, особено Диени. Три пъти на ден лекарят на звездолета им даваше да гълтат някакви черни таблетки. Таблетките нямаха никакъв вкус, но добре подкрепяха силите и прогонваха съня.

Втората нощ в гората на случайно намерената широка поляна Линг не беше с тях. Той отлетя на станцията, за да следи сипналите на излетелия от Калисто звездолет.

Те все се надяваха, че по някакъв начин помощта ще дойде навреме.

Състоянието на ранените се влошаваше. За Ресиин беше ясно, че краят им е близък.

Нощта преваляше. При екватора на планетата разсъмването настъпваше бързо.

Ревът и воят на кетирите призори вече не се чуваха. Птиците не се появяваха. Шест бяха убили през нощта.

На Сетито калистяните не се разделяха със своите кию-диели21. Това оръжие беше сигурна защита срещу птиците, но дали ще е ефикасно и срещу гигантските кетири, още не беше проверено. Досега нито един от тези зверове не бе нападал пътниците.

През нощта Линг няколко пъти говори с другарите си по биениетосвръзката. Той им съобщи, че екипажът от идващия им на помощ кораб е довел ускорението до максимално възможната граница, но въпреки това най-рано на следващия ден призори ще може да кацне на Сетито.

— Напразно рискуват — каза Ресиин. — И без това ще бъде късно.

Преди да се зазори, стана още по-студено.

През нощта от предпазливост не запалиха огън, но сега, когато хищниците и птиците вече не се появяваха и не се чуваха, Вииниин, който в отсъствието на Линг оглавяваше групата, им разреши да накладат огън.

Сухи клони имаше колкото искаш и скоро на поляната весело затрептяха пламъци.

— Никога не съм предполагала, че ще ми се случи да се грея на накладен огън — каза Диени. — За такъв огън само съм чела в книгите.

— Скоро ще долети Линг — каза Вииниин. — И ще тръгнем в последния преход.

— Още не е сигурно дали ще е последен — обади се Ресиин. — Кой знае каква е гората пред нас.

Чу се мелодично бръмчене. Екранът на портативната биениета заблещука със синкава светлина. Появи се умалено, но съвсем ясно лицето на Линг. Всички веднага забелязаха, че командирът им е много развълнуван.

— Приятели! — каза той и гласът му звучеше възбудено и радостно. — Току-що говорих с Диегон!

Неочаквано спасение

Трудно е да си представим ефекта, предизвикан от това съобщение.

— С кой Диегон? — едновременно възкликнаха и тримата.

На Диени за миг се стори, че Линг говори за баща й.

— С командира на междузвездния кораб, с кой друг! — радостно отговори Линг. — Те летят към нас!

— Летят към нас?!

— Приближават се към Сетито. Диегон каза, че са уловили съобщението ни за катастрофата и са насочили звездолета си към Сетито. Чакайте там. Трябва да давам пеленг на Диегон.

— Далече ли са? — попита Ресиин, но екранът угасна и той не получи отговор.

— Изглежда, че са съвсем близо — каза Вииниин, — щом работата е стигнала до пеленг.

— Но, тогава, значи… — започна Диени.

— Да! — звънна гласът на Ресиин. — Да, Диени! Виенион и Синиян няма да умрат. На кораба на Диегон сигурно има медикаменти за даване на помощ при всички възможни случаи. Но дали ще долетят навреме? Ще успеят ли?

— Ще успеят — уверено каза Вииниин. — Помня много добре описанието на кораба на Диегон. Предавателната му станция е с много малка мощност. По онова време техниката на биениетосвръзката едва налучкваше пътя на междупланетните предавания. Екипажът на кораба може да приема биениети, но сам не може да ги изпраща надалече. Щом Линг е разговарял с Диегон, значи, звездолетът е съвсем наблизо.

Умората от безсънната нощ изведнаж изчезна. С нетърпение очакваха следващото съобщение на Линг. Ядосваха се, че не могат да слушат как дава пеленг на космическия кораб. Портативната им биениета имаше тясно ограничен диапазон.

Виенион и Синиян продължаваха да спят и още не знаеха каква радост изпълва сърцата на другарите им, не знаеха, че спасението им е близо.

Вече се разсъмваше. Облаците, които с плътна пелена застилаха небето, просветляваха и започнаха да се разпръсват. На изток се виждаше ясна светлосиня ивица, предвещаваща безоблачен ден. Поривистият вятър, който духа цяла нощ, почти утихна и в гората цареше пълна тишина. Дългоочакваното съобщение най-сетне дойде. Заблещука екранът и на него се появи лицето на Линг.

— Звездолетът на Диегон — каза той — се намира в атмосферата на Сетито. Лети направо към станцията, точно по пеленга. Гледайте на запад.

Бързо се съмваше, след миг на хоризонта щеше да се появи дискът на Релиос, но западната страна на небето, над върхарите на гората, бе още съвсем тъмна.

Дълбоко развълнувани, тримата калистяни чакаха появата на легендарния кораб. Единадесет години22 цялото население на Калисто мислеше и говореше за него, за дванадесетте смелчаци, които за пръв път в историята дръзнаха да напуснат планетната система на Релиос и да се насочат към съседна звезда, за да търсят живот. Единадесет години калистяните очакваха завръщането им и ето те се връщат, връщат се като спасители на изпаднали в беда другари.

Прекрасен завършък на подвига им!

Далече-далече над облаците се появи светлина. Отначало изглеждаше като точка и ако не я очакваха, нямаше да я забележат, после почна бързо да се приближава и да става все по-ярка. Кръглото светло петно се движеше точно към поляната.

— Звездолетът лети над облаците — каза Вииниин. — Прожекторът му ги осветлява отгоре.

Дълъг прав лъч ослепително блесна и се плъзна по земята. Космическият кораб се беше спуснал под облаците.

В този миг лъчите на изгряващия Релиос докоснаха небето над гората. Веднага стана съвсем светло и калистяните видяха как из облаците изплава и заблестя бялото кълбо.

Външният му вид им бе добре познат от безбройните описания, рисунки и снимки. Ярко осветен от Релиос, звездолетът летеше точно към тях, като постепенно се снишаваше. Прожекторът му угасна.

Чуха силен, стремително приближаващ се шум, сякаш свирепа буря внезапно се разрази над гората.

След минута ураганният вятър връхлетя върху поляната.

Повалени на земята, калистяните не успяха да видят как гигантският кораб прелетя над тях. Когато се изправиха, разлюлялата се гора шумеше вече далече на изток.

Още зашеметени от падането, те веднага се сетиха за ранените, които лежаха на земята, и се спуснаха към тях.

— Сега вече няма да умрете, мили приятели — говореше Ресиин, като внимателно махаше листата, полепили се по лицата на спящите.

Диени вдигна съборената биениета и я огледа.

— В ред е — успокоена, каза девойката.

— Добре, че не се повреди — обади се Вииниин, който тревожно я разглеждаше. — Линг веднага ще ни съобщи, щом корабът кацне.

Той още не беше довършил думата си и се чу мелодичното бръмчене на сигнала. Появи се лицето на Линг.

— Звездолетът кацна на километър от станцията — каза той. — Ей сега ще отлетя при него. Не напускайте поляната. Скоро ще бъдем при вас.

— Дано да е по-скоро! — въздъхна Ресиин, щом екранът загасна.

Сега, когато помощта беше тъй близко, все му се струваше, че тя ще закъснее. Той се взираше тревожно в лицата на ранените.

Денят вече бе настъпил. Половината небе се очисти от облаците, а лъчите на Релиос прогониха нощния студ.

Макар че в сравнение с Калисто Сетито се намираше много по-далече от Релиос, за облечените в кожени комбинезони калистяни бе достатъчно топло. Човек от Земята би се чувствувал съвсем добре; температурата на въздуха беше към двадесет градуса над нулата.

Но калистяните на поляната дори не подозираха за съществуването на Земята.

Чакаха само половин час.

Преди малко в очакване на звездолета гледаха на запад, а сега бяха устремили поглед на изток, откъдето щяха да се зададат Линг и смелите звездоплаватели, кацнали на Сетито, връщайки се от своя междузвезден полет.

— Кой ли ще долети при нас? — без да се обръща към някого, попита Диени.

— Навярно Диегон и, разбира се, Сийнг — отговори Ресиин. — А може и още някой. Скоро ще видите дядо си, Диени.

— Толкова много искам да го видя! — каза Диени.

Пет точки се появиха в далечината и бързо се приближаваха към полянката.

Долетяха и се спуснаха на двадесетина метра от угасналия огън, после свалиха крилата си и се отправиха към калистяните, които ги чакаха, развълнувани от необикновената среща на необитаемата планета.

Диени изведнаж сграбчи и стисна ръката на Ресиин.

— Кой е този? — прошепна тя така тихо, че лекарят едва я чу.

Но и Ресиин, и Вииниин вече го бяха видели и замряха от учудване и изненада.

Пръв заедно с Линг вървеше лекарят на звездолета Сийнг, а до него…

Облечен в лек, съвсем неподходящ за климата на Сетито костюм с чудновата кройка, към тях се приближаваше нисък човек с бледорозово, почти бяло лице. Косите му бяха светли и леко къдрави. Чертите на лицето му приличаха на чертите на калистяните, но изглеждаха по-дребни и не така резки. Широко отворените му очи, с необикновен разрез, бяха сини. Червените му устни се усмихваха. Ръцете му, които се подаваха от ръкавите на кафявата кожена дреха, бяха бели като лицето му.

Малко по-назад вървяха Миенион и Бияинин. Диегон не беше между дошлите.

Ресиин и другарите му, готови да посрещнат възторжено прославените звездоплаватели, вече губеха търпение. И ето членове от дългоочаквания легендарен екипаж са тук, пред тях, а те внезапно загубиха способност да говорят и да се движат. Появата на загадъчния непознат така ги порази, че те забравиха всичко на света и гледаха само него.

Гласът на Сийнг ги извади от вцепенението им.

— Хайде де, посрещайте ни — усмихна се той. — И прегърнете нашия гост. Казва се Пьотър Широков. Той е от една далечна прекрасна планета, която имахме щастието да открием. Другарят му остана на кораба и ви чака.

„Тези странни хора са двама — помисли си Диени. — Жители на друг свят!“

И тримата изведнаж разбраха смисъла на това, което чуха, цялото огромно значение на думите на Сийнг.

Калистяните отдавна вече се бяха отказали от мисълта, че само на тяхната планета съществува разумен живот. На планетата Кетио те видяха хора също като тях, само че още на много ниско стъпало от своето развитие. Нямаше съмнение, че из просторите на вселената съществуват безброй планети, на които има живот. Струваше им се обаче, а и науката потвърждаваше това, че Миени е твърде студена звезда, за да може на планетите й да се е развил живот, подобен на калистянския. Повечето калистянски учени смятаха, че експедицията на Диегон ще се върне без резултат. Само Диегон и единадесетте му другари вярваха, че край Миени ще намерят разумен живот и с тази увереност предприеха далечното си пътуване.

И ето че излязоха прави!

Под лъчите на Релиос, на поляната сред девствената гора на Сетито, пред тримата калистяни стоеше човек, който с нищо не напомняше дивите обитатели на Кетио.

Той беше друго същество, което по ръст, цвят на кожата, очите и устните не приличаше на калистяните, но беше умствено високо развит обитател на неизвестната планета, съществуваща под светлината на Миени.

Двамата калистяни и девойката почувствуваха дълбока радост, че имаха щастието първи да поздравят пратениците на планетата, дори името на която още не знаеха.

Те едновременно пристъпиха към синеокия гост от друга планета.

Той се усмихна — блеснаха белоснежните му зъби — и каза на чист калистянски език, само с малко твърд изговор:

— Здравейте, приятели! Приветствувам ви от името на човечеството на Земята, което ни изпрати при вас. Диегон и другарите му долетяха на Земята и се запознаха с нашия живот. Сега ние отиваме на Калисто да се запознаем с вашия. Зная, че ще ни приемете като другари. Още веднаж здравейте, приятели!

— Стиснете му ръка — каза Сийнг. — В тяхната родина обичаят е такъв.

— Защо? — рече Широков. — На Калисто обичаят е друг и аз ще се придържам към него.

Той прегърна Ресиин, който бе най-близо, и прекара пръсти по челото му. Развълнуван, лекарят му отвърна със същото.

Широков се обърна към Диени. Вече беше вдигнал ръце да я прегърне, но изведнаж ги отпусна и внимателно се взря в чертите на лицето на застаналия пред него строен млад калистянин, облечен като всички други в сив комбинезон с червена кожа на яката. Не можеше да каже защо, но лицето на Диени му се стори познато.

— Вие жена ли сте? — попита той.

— Да — учудено отговори Диени.

— Тогава — каза Широков — аз специално поздравявам вас, първата жена от Калисто, която виждам.

Диени го прегърна. Нежното докосване на пръстите й дълбоко го развълнува. Неочаквано дори за себе си хвана ръката й и я целуна.

— Имаме на Земята такъв обичай — поясни той, като видя учудването не само на новите, но и на старите си приятели.

Беше смутен от постъпката си. Облъхна го нещо далечно и почти забравено. Спомни си своята майка, единствената жена, чиято ръка бе целувал като дете. Лицето на Диени, чуждо за него — човека от Земята, изведнаж му се стори родно и мило.

— Вашето лице — каза той, за да скрие смущението си — ми напомня за някого.

— Казвам се Диени — рече девойката, — внучка съм на човек, когото добре познавате.

— На кого?

— На Рийг Диегон.

Този отговор смая не само Широков, но и Сийнг, Бияинин и Миенион.

— Внучка на Диегон? — едновременно повториха четиримата.

Широков разбра защо чертите на лицето й му се сториха познати. Той дори се учуди, че сам не се сети кой е пред него. Поразителната прилика сега биеше в очи.

— Диегон никога не ни е споменавал за вас — каза Миенион.

— Той не знае за моето съществуване — усмихна се Диени.

— Чия дъщеря сте?

— На Виег Диегон.

— Чудесна изненада за нашия командир — каза Бияинин.

Докато Широков се запознаваше с двамата калистяни и девойката, Сийнг не губеше време. Той извади малък апарат и го постави на земята до Синиян.

— Трябва да се оголи мястото на изгарянето — каза той.

Ресиин и Линг се заеха да му помагат. Разкопчаха кожения комбинезон, а дрехите под него разрязаха. Не посмяха да съблекат ранения, защото за калистяните въздухът беше твърде студен. Само на Широков не му беше студено.

На черните гърди на Синиян рязко се открояваха сиви петна.

— Обгарянето е проникнало много дълбоко — каза Сийнг. — Ако бяхме закъснели… А други изгаряния има ли? — сам се прекъсна той, обръщайки се към Ресиин.

— Има и на краката, но най-опасни са тези.

Сийнг включи апарата. Сивите петна изведнаж станаха зелени.

Широков, забравил новите си познати, внимателно наблюдаваше процедурата. Той вече знаеше достатъчно за медицината на Калисто и познаваше лечебните апарати, но не му се беше случвало да ги вижда в действие освен при онзи далечен случай, когато Сийнг пред очите му отстрани от тялото на Виениян куршумите на Ю Син-чжоу. Колко отдавна беше това! Какъв чуден се струваше тогава на земните медици апаратът на Сийнг, а колко прост се оказа той, когато Сийнг обясни неговото устройство и принципа на действие.

Застанала настрана заедно с другите калистяни, за да не пречи на лекарите, Диени не сваляше поглед от лицето на Широков.

„Ето как изглеждали те — мислеше си девойката. — Едновременно приличат и не приличат на нас. Бели калистяни. Колко е хубаво, че опасенията ми не се оправдаха.“

Диени беше млада, впечатлителна и склонна към мечтателност. Още като дете бе слушала от баща си безкрайни разкази за звездолета, отлетял към далечната звезда, и за неговия командир. Всички деца на Калисто знаеха имената на смелите звездоплаватели, а Диени се радваше и гордееше, че един от тях е нейният дядо. Тя обичаше да мечтае за времето, когато звездолетът ще се върне.

Често си представяше неизвестната планета, която дядо й ще намери, представяше си и нейните обитатели. В детското й въображение те по всичко приличаха на калистяните.

Годините минаваха; детето порасна, стана девойка, но мечтите й за хората от другата планета все тъй я вълнуваха. Свикна да мисли за тях.

И тя стана астронавт, видя обитателите на Кетио, но те съвсем не бяха олицетворението на нейната мечта.

Наивните детски фантазии се смениха със знанията на възрастния човек. Диени вече не си представяше, че жителите от другата планетна система непременно трябва да бъдат копие на калистяните. Знаеше, че формите на живот са безкрайно разнообразни. Но нейна съкровена мечта си оставаше да види с очите си „човека от Миени“.

Нека дори това същество да не прилича съвсем на калистяните, но да бъде разумно, следователно сродно на тях.

И ето съвсем неочаквано мечтата й се сбъдна. „Човекът от Миени“ е пред нея и формите на тялото му съвсем не са чудновати, а най-обикновени. И бялото му лице е дори посвоему красиво.

„Какви чудни очи има! Сини като небето на Сетито. И как широко са отворени… А устните му са червени. Колко странно! Навярно са червени, защото кожата им е тънка и кръвта прозира.“

Тя си спомни как тези устни докоснаха ръката й. Бяха нежни и меки.

„Чуден обичай — да докосват с устни ръцете на жената! Моята ръка сигурно му се е сторила груба.“

Тя погледна ръката на Широков. Беше съвсем бяла, едва ли не прозрачна.

На Диени изведнаж й се дощя да докосне тази ръка с устните си. Кръвта й като гореща вълна нахлу към лицето; бузите й посивяха.

Тя нищо не знаеше за целувката. В калистянския език дори нямаше такава дума.

Широков усети погледа на Диени. Искаше му се тя да отмести очи и да престане да го гледа. Той навярно й изглежда изрод. Нали е свикнала лицата да са черни и с резки черти.

През тези години Широков и Синяев толкова бяха свикнали с калистяните, че вече не забелязваха разликата между себе си и тях. Но помнеха какви чудновати им се струваха калистяните в първите дни от тяхното пребиваване на Земята.

На тази девойка от Калисто (щом Диегон не знае за съществуването й, значи, Диени е съвсем млада) цветът на кожата му сигурно й се струва странен. Бяло лице, червени устни, сини очи — Широков за пръв път си помисли, че това разнообразие от багри може да прави неприятно впечатление.

„Е, какво пък! — реши той. — Нека гледа. Трябва да свиквам. На Калисто всички ще ни разглеждат.“

Той свъси вежди и без да обръща повече внимание на Диени, съсредоточено наблюдаваше процедурата.

Сийнг бавно въртеше малък диск върху корпуса на апарата — Широков знаеше, че така той усилва невидимия поток неутронни частици. Зеленият цвят на мястото на обгарянето постепенно потъмняваше и преминаваше във виолетов. Всичко продължи около час.

— Сега другия — рече Сийнг.

Същата процедура беше извършена над Виенион.

Върху поразените места наложиха дебел слой силно миришещ мехлем и ги бинтоваха. Двамата ранени все още спяха.

— Сега всичко е наред — каза Сийнг, като се изправяше. — Последните манипулации ще направим на звездолета.

Без да се бавят, тръгнаха към станцията. Всички поред носеха ранените.

Миенион и Диени вървяха напред и проправяха път, като унищожаваха препятствията с „лъчите“ на ултразвук.

Хищниците и птиците не се показваха. Само веднаж се чу някъде отдалече рев и вой на кетир.

Най-сетне излязоха от гората и пред тях се откри равнина, простираща се до хоризонта. Видяха станцията, издигаща се на нисък хълм, а вдясно от нея — бялото кълбо на космическия кораб.

Над кълбото летяха няколко души от екипажа, които чакаха да се покажат от гората другарите им. Щом ги забелязаха, четирима се насочиха към тях, бързо ги пресрещнаха и кацнаха пред тях на земята. Бяха долетели Диегон, Виениян, Ленийнг и Синяев.

Преди да поздрави съотечествениците си, Диегон попита Сийнг как са ранените.

— Вън от опасност са — отговори корабният лекар.

Диени веднага позна Диегон. Гледаше само него, без да забелязва дори Синяев, към когото насочиха вниманието си спътниците й.

В техния дом на Калисто на много места бяха поставени бюстове на Диегон, затова тя познаваше добре строгите и резки черти на лицето му. Сега той е пред нея, остарял, още по-строг, отколкото на портретите, но с познатото, родно лице.

Тя стоеше малко настрана от другите и Диегон първо поздрави Ресиин и Вииниин, а после се приближи към нея.

— Драго ми е да видя една млада представителка на нашата наука — любезно каза той, като я прегръщаше.

Диени притисна лице към гърдите му. Ръцете й останаха отпуснати и Диегон усети как силно трепери тялото й от някакво дълбоко, непознато за него вълнение.

Той забеляза внезапно настъпилото мълчание и обърна глава към спътниците си.

Никой не гледаше към него и девойката. Калистяните и двамата земни хора сякаш нарочно се бяха обърнали настрана.

Без още да се досеща защо другарите му се държат така, Диегон внимателно, но смело повдигна с ръка лицето на девойката и се взря в чертите му.

— Как е името ви, девойко? — попита той, но вече не се съмняваше какъв ще бъде отговорът й. Тези черти му бяха много добре познати.

— Диени Диегон — отговори тя и още по-силно се притисна към него.

На междупланетната станция

Сградата бе построена на един хълм, със склонове, нарочно отрязани отвесно, навярно за да не могат огромните животни на Сетито да стигат до нея. Нагоре водеше тясна стълба, изсечена в каменистия терен.

Станцията имаше формата на куб, беше светлосиня и без каквато и да е украса. На всяка стена имаше по два прозореца, без рамки и стъкла, високи, но много тесни, поради което повече приличаха на пролуки, отколкото на прозорци.

Линг обясни, че прозорците нарочно са направени такива, защото, ако са широки, птиците ще проникват вътре и ще повредят апаратурата. „Тази станция — каза той — е построена отдавна и затова има прозорци. Станцията на Кетио, построена по-късно, няма никакви отвори.“ — „Значи, осветява се изкуствено?“ — попита Синяев. „Не, стените й са прозрачни.“

Огромните пръстени с диаметър не по-малък от петдесет метра мътно проблясваха, осветени от лъчите на Релиос, и не можеше да се разбере как са закрепени над плоския покрив.

Широков и Синяев с интерес разглеждаха пръстените и сградата. Това беше първата междупланетна „радиостанция“, която те виждаха, и не можеха да я гледат без вълнение, като си мислеха какви ли са тези свръхмощни „генератори“, които пращат „вълните“ си на такова исполинско разстояние и създават възможност за междупланетни разговори.

Отгоре на всичко това не беше и радио, а нещо съвсем различно, основаващо се на други принципи.

Биениетостанцията беше върхът на съвременната калистянска техника. Преди да отлети звездолетът на Диегон, тоест преди двадесет и две години (единадесет по калистянско пресмятане), такива станции още нямало на планетите, съседни на Калисто. Диегон, Миенион и другарите им, а също така и гостите от Земята виждаха такава станция за първи път.

— Навярно разговор може да се води само когато Калисто и Сетито се намират на най-малко разстояние една от друга? — попита Широков.

— Не, това няма значение — отговори му Линг. — Разговор може да се води винаги освен в случаите, когато Калисто и Сетито се намират на една линия с Релиос, от двете му страни. Тогава биениетите не могат да достигнат. Но ние взимаме пред вид това обстоятелство и организираме експедиции само когато връзката е непрекъсната.

— А защо тогава не достигат? — попита Синяев.

— Защото полето на Релиос е с много голяма мощност.

— Гравитационното ли поле?

— Да, разбира се.

Този отговор обясни много неща на Синяев. Той вече смътно се досещаше какъв е принципът за предаването на съобщения между планетите. Науката на Земята беше почти пред разкриването на тайната на притеглянето и сега положително знаеше, че енергията на гравитацията се разпространява мигновено, неизмеримо по-бързо от енергията на светлината.

— С каква скорост се извършва предаването? — попита той, като искаше окончателно да се убеди, че предположението му е вярно.

На лицето на Линг се появи странен израз. Той като че ли се смути. Изглежда, че се засрами от нещо.

— Знаем, че предаването трябва да става мигновено — отговори той с такъв тон, сякаш се извиняваше. — Но то, кой знае защо, се забавя. Най-вероятно е апаратите за свръзка да причиняват забавянето. Съобщението стига само два пъти по-бързо от лъча на светлината. А при вас как е? — попита той, като понижи глас.

„Ето защо се е смутил — помисли си Синяев. — Станало му е неловко, че техниката на Калисто е «изостанала». Той предполага, че ние сме по-напреднали.“

За малко не се разсмя. Техниката в неговата родина беше още далече от биениетата на калистяните.

Той нищо не отговори на въпроса на Линг, а му зададе нов въпрос:

— Какво допринасят експедициите ви до съседните планети?

— Всяка планета се развива по свой път и изучаването на тези пътища е благородна задача. Така по-лесно ще разберем пътя, по който се е развивала нашата планета. Този въпрос още не е напълно изяснен.

Линг, Ресиин, Вииниин и Диени след първото им напълно обяснимо и естествено учудване с нищо не проявяваха любопитството си към хората на Земята. Отношенията им веднага станаха сърдечни. На Широков му мина през ума, че деликатността не е присъща само на екипажа на звездолета, а е обща черта в характера на калистяните, придобита от комунистическия строй на живота им. Нахалното любопитство им беше чуждо.

„А Диени — спомни си той — така настойчиво ме разглеждаше в гората. Значи, жените на Калисто са по-любопитни от мъжете.“

Но той тутакси отхвърли този извод. За държането на Диени имаше някаква особена причина.

Широков бе вече свикнал калистяните винаги напълно откровено да изказват мислите си. Надяваше се, че и Диени ще му отговори със същата откровеност и реши да я попита при първия удобен случай.

Стигнаха до хълма и се спряха в подножието на стълбата.

От двете страни на входа имаше статуи — по-точно два барелефа, изсечени върху кръглите колони в началото на стълбата. Колоните бяха високи около три метра.

Широков и Синяев знаеха, че скулптурата е най-разпространеното изкуство на Калисто.

— Отдавна ли са поставени тук? — попита Диегон.

— Преди пет години.

— Вие били ли сте на Сетито по-рано? — попита Широков.

— Два пъти — отговори Диегон. — Но статуите, както и пръстените — той кимна с глава към покрива — тогава още ги нямаше.

— Какво се помещаваше тогава в тази сграда?

— Нищо. Беше просто място за почивка на екипажите.

Синяев внимателно разглеждаше барелефите. Каменните черти на един от калистяните му се сториха познати. Той се взря по-внимателно.

— Това като че ли сте вие? — обърна се той към Миенион.

— Познахте — отвърна инженерът. — Наистина съм аз. Бях един от четиримата от екипажа на звездолета, долетял пръв на тази планета. Кой е скулпторът? — обърна се той към Линг.

Линг произнесе едно име. Разбира се, то бе съвсем непознато за Широков и Синяев, но личеше, че е добре известно на калистяните.

— Виж ти! — рече Миенион. — Не знаех, че съм удостоен с такава чест.

— Не се знае кой е удостоеният — каза Диени, — дали вие или скулпторът.

Миенион се усмихна.

— Твърде високо ме поставяте — каза той.

— Надали може да бъдете поставен на по-високо, отколкото сте — възрази му Диени.

— Хайде да вдигаме ранените. — На Миенион не му се искаше да говорят повече на тази тема.

„Интересно, дали у калистяните се е запазило чувството за тщеславие? — помисли си Широков. — Общественият строй на живота им сякаш не е добра почва за развитието на такова чувство.“

Диегон нежно погледна внучката си.

— Ентусиастка! — каза той. — И вие би трябвало да отлетите на Земята.23

Диени нищо не му отговори.

Девойката все повече и повече се харесваше на Широков.

С нещо недоловимо тя му напомняше неговата годеница, която бе умряла, преди да му стане жена.

Внимателно понесоха нагоре по стълбата Синиян и Виенион. Те все още спяха, лицата им бяха неподвижни и безучастни.

След носилките се изкачиха и другите.

Стълбата свършваше пред самата врата. Наистина в първия момент Широков и Синяев не видяха никаква врата. Стената беше гладка като на всички други места. Но Линг натисна едно едва забележимо бутонче и част от стената се раздвижи, дръпна се малко назад и се издигна. Образува се проход, не по-широк от половин метър. Носилките от клони не можеха да минат през тази врата. Калистяните внесоха ранените на ръце. След тях влезе и Сийнг.

— Защо вратата е толкова тясна? — попита Широков.

— За да се запазим от летящите животни — отговори Вииниин. — На Сетито ги има много. Птицата може да връхлети върху вратата и случайно да натисне бутончето. Нали не идваме тук често.

— Внимание! — чу се гласът на Диени. — Гисели!

Всички бързо се обърнаха.

От гората към хълма се приближаваха огромни крилати същества. Бяха най-малко петнадесет.

— Стари познати! — каза Миенион.

Гиселите бързо се приближаваха. Ципестите им крила издаваха стържещ звук. Дори посред бял ден зелените очи на тъпите им муцуни святкаха. Уродливите им тела с дълги, няколко пъти сгънати крака, завършващи с остри нокти, достигаха три метра дължина. Полуживотни, полуптици, гиселите летяха не в права линия, а в поривисти зигзаги, конвулсивно мятайки се насам-натам.

— Тази нощ убихме шест — каза Диени.

Тя първа извади оръжието си. Широков я наблюдаваше, но не забеляза у нея ни най-малък признак на страх или вълнение. Тази девойка, едва излязла от детската възраст, се държеше спокойно като мъжете, току-що завършили междузвездния рейс.

Спокойствието й бе неприятно на Широков.

„Ако би проявила женска слабост — помисли си той, — щеше повече да прилича на девойките от Земята.“

След калистяните, които явно нямаха намерение да се крият от гиселите в станцията, и Широков, и Синяев извадиха пистолетите си.

Преди да излязат от кораба и да стъпят на Сетито, Диегон им предложи кию-диели, но те не ги взеха. Предпочетоха познатото земно оръжие, което се оказа в багажа им между другите вещи. Кой и защо бе сложил пистолети в куфарите им — не знаеха. Сега обаче те им влязоха в работа.

Гиселите вече бяха близо. След миг щяха да проехтят изстрелите и да се опънат към хищниците огнените нишки на калистянските кию-диели.

Ала птиците внезапно направиха остър завой и се устремиха към бялото кълбо на звездолета. Може би се изплашиха от многото хора.

— Не — отговори Миенион на въпроса на Синяев, — гиселите от нищо не се страхуват. Кой ги знае защо се отклониха.

На върха на кораба се виждаше малката фигура на някого от екипажа.

— Дали ги вижда? — тревожно каза Диегон.

— Сигурно ги вижда.

Гиселите вече се приближаваха към кълбото, където все така стоеше самотната фигура.

— Защо не се спусне вътре? — каза Диегон, като тропна с крак. — Те са твърде много. Той няма да се справи с всичките.

Синяев извади от калъфа силен бинокъл и го долепи до очите си.

— Май е Ниянийнг — рече той. — Разглежда нещо на другата страна и е гърбом към птиците.

Но ако не виждаше опасността, Ниянийнг би трябвало поне да чуе шума от крилата. Не се забелязваше да е чул птиците и да се готви да отбие нападението им.

— Слизайте долу! — викна Диени, сякаш инженерът можеше да я чуе от такова разстояние.

— Вашето безшумно оръжие тук няма да помогне — каза Широков. — Да опитаме нашето.

Той вдигна пистолета си и гръмна три пъти във въздуха.

— Обърна се — каза Синяев.

Видяха как Ниянийнг се спусна към люка на подемника. Едва се бе скрил, и гиселите прелетяха над самото кълбо. Синяев видя през бинокъла как една от птиците се удари о кесиндовата му повърхност.

— Още една секунда — каза той, като свали бинокъла — и тя щеше да го грабне.

— Благодаря, Петя — каза Диегон.

— Калистяните навсякъде избягват шума — засмя се Широков, — но някой път и той може да свърши работа.

— Кетир! — възкликна Диени.

— Ето какво е гледал той — каза Линг.

Животното се подаде иззад кораба. Навярно ходеше около него, разглеждайки непознатия предмет.

Понеже кетирът се движеше близо до кораба, чиито размери бяха добре известни на хората, те можаха да си създадат ясна представа колко огромно е животното.

— Чудовище — каза Синяев.

Не можеше да се намери по-подходяща дума. Кетирът — висок към шест метра и дълъг дванадесет — напълно заслужаваше да бъде наречен чудовище. Дори до звездолета той пак изглеждаше грамаден. Тъмносивото му туловище на прекомерно дебели къси крака сякаш не вървеше, а пълзеше по равнината. Раздвоена опашка се влачеше след него. Непропорционално тънката му шия завършваше с малка глава, която дори с бинокъла не се виждаше от такова разстояние. Голото му, без козина, тяло мътно пробляскваше.

— На всяка цена трябва да го видя отблизо и да го фотографирам — каза Широков. — Кога друг път ще имам случай да видя жив бронтозавър24.

Във възбудата си той дори не забеляза, че говори на руски. Бияинин преведе думите му.

— Откъде искате да го снимате? — попита Линг.

— От кораба — отвърна му Широков.

Той бързо започна да си слага крилата. Фотоапарата си носеше през рамо и за няколкото часа, прекарани на Сетито, беше направил вече много снимки.

— Няма да те пусна сам — каза Синяев.

— Да не сте помислили да слизате на земята — предупреди ги Диегон. — Кетирът е много опасен и въпреки че наглед е тромав, препуска много бързо.

— Няма да забравяме това — отговори Синяев.

— Не е ли по-добре да се откажете — рече Диени и Широков изведнаж си спомни, че точно същите думи му беше казал Куприянов в паметния ден, когато за пръв път се готвеше да лети с крила заедно с калистяните след излизането им от кълбото на полето край Курск.

„Къде ли е сега Михаил Михайлович? Жив ли е? Спомня ли си за мене?…“

— По-внимателно… — тихо добави Диени и в тесния прорез на тъмните й очи блесна пламъче, така поне се стори на Широков.

— Кетирът нали не лети — отговори й той. — Каква опасност може да има? А гиселите отдавна вече не се виждат.

Двамата веднага литнаха с най-голяма скорост, защото се страхуваха да не би животното да се отдалечи от звездолета и тогава на снимката нямаше да личи колко е грамадно. Километъра, който делеше кораба от хълма, те преодоляха за минута.

Отблизо кетирът изглеждаше още по-тромав, отколкото отдалеч. Те можаха да разгледат много добре сбръчканата му като на земния слон гола кожа и несъразмерно малката плоска глава.

— Истински бронтозавър! — възкликна Широков.

Синяев кимна.

Кетирът, изглежда, ги чу. Вдигна глава и те видяха свирепите му очи, които също като на гиселите святкаха със зелен пламък.

Широков кацна върху кълбото, бързо свали крилете и се зае с апарата. Оттук кетирът се виждаше като на длан.

Снимка след снимка, Широков изщрака цялата лента. Нямаше защо да я пести — такъв случай надали щеше да му се удаде втори път.

— Готово! — облекчено въздъхна той, като щракна за последен път, снимайки през телеобектива муцуната на животното. — Жалко, че не взехме кинокамерата.

Но когато се обърна, зад гърба му нямаше никой Синяев бе изчезнал. Видя, че крилата му лежат до люка на подемника.

„Слязъл е за камерата“ — зарадва се Широков.

Ала корабът, изглежда, беше омръзнал на кетира, защото той бавно се обърна и тръгна към гората, без да погледне назад.

— Не ни смята за опасни — каза Синяев, когато отново се появи горе, придружен от Ниянийнг. — Дръпни се малко!

Носеше кинокамерата.

Пет минути, докато кетирът не се отдалечи съвсем. Синяев непрекъснато го снимаше.

— На Земята ще могат да видят как ходи — каза доволен той. — Жалко, че не направихме снимки и на гиселите.

— Благодаря! — каза Ниянийнг, като прегърна Широков. — Вие ме спасихте.

— Как така не ги забелязахте?

— Смая ме появата на кетира — обясни инженерът. — За пръв път виждам това животно.

И тримата се върнаха на хълма.

Широков и Синяев още не бяха влизали в станцията. С интерес разглеждаха вътрешната наредба на първия калистянски дом, който виждаха не на рисунка. Но обстановката бе съвсем скромна и те не откриха нищо ново освен, разбира се, биениетоапаратурата.

В станцията имаше три стаи. Едната беше за живеене и там сега лежаха Виенион и Синиян. Във втората се помещаваха агрегатите, които произвеждаха биениетоенергията, а в третата — приемателните и предавателните инсталации.

Диегон помоли Линг да повика Калисто.

Докато установяваха връзката, а това щеше да отнеме около двадесет и пет минути, Ниянийнг успя да отлети на кораба и скоро целият екипаж се събра в станцията. Всички искаха да присъствуват при разговора.

Дойде отговорът. Далечната калистянска станция питаше за здравето на ранените. Там още не знаеха, че корабът на Диегон е кацнал на Сетито, и мислеха, че ги вика Линг.

Диегон погледна Миенион. Те двамата учудващо добре се разбираха без думи. Така и сега Миенион само с поглед отговори на безмълвния му въпрос.

— Да — каза Диегон. — Така ще е най-добре. Предавайте! — обърна се той към Линг.

Широков и Синяев се приближиха. С приемането на биениети бяха вече запознати, но как се извършва предаването, още не знаеха.

Пред креслото, в което седеше Линг, имаше голям наклонен диск, направен сякаш от черно стъкло. Линг завъртя малка ръчка и цветът на диска веднага стана син.

Линг взе дълга тръбичка с топче на единия край и металическо острие на другия. Топчето беше прозрачно и от него излизаше тънка гъвкава жица.

С острието Линг започна да чертае по диска начупените линии на биениетата. Няколко секунди те личаха по синята повърхност, после изчезваха. В топчето нещо пращеше и от време на време припламваше.

Всяка фраза предаваха по три пъти.

— „Космическият кораб — диктуваше Диегон — се завърна от Миени. Уловихме биениетата на Линг. Звездолетът се насочи към Сетито. Двамата ранени са спасени. Чакаме спасителната експедиция и с нея заедно ще излетим към Калисто. Членовете на нашия екипаж са здрави. Диегон.“

Широков ясно си представяше какво впечатление ще направи биениетограмата в родината на звездоплавателите. Виждаше колко много се вълнува Диегон, гласът му трепереше.

Калистяните не произнесоха нито дума и не помръднаха от мястото си през целите двадесет и пет минути от предаването до получаването на отговора от Калисто. И ето че бързо и нервно, както личеше по всичко, затрептяха линиите по екрана.

„Бързам да предам на всички радостната вест — казваше неизвестният оператор от станцията на Калисто. — Поздравяваме ви. Благодарим за спасяването на пострадалите.“

Текстът на биениетата мина по екрана само веднаж. Калистянинът, който я предаваше, явно толкова се вълнуваше, че забрави да я повтори и дори не каза името си.

Почти веднага екранът отново светна. Затрептяха линиите.

— „Екипажът на кораба четеше Линг — поздравява героите от вселената. Гесиян“. Това е името на командира на кораба, който ни идва на помощ — обясни той.

На спасителния кораб следяха за биениети от Сетито и „бяха чули“ разговора на Диегон с Калисто.

— „Разбрахме. Чакаме ви“ — отговори Линг.

Щом екранът угасна, веднага започна ново предаване от Калисто.

„Скъпи приятели — казваше се в биениетата. — Радвам се, че съм на станцията и мога пръв да ви поздравя със завръщането. Моля да предадете накратко: оправдаха ли се вашите предположения? Намерихте ли край Миени живот? Женсийнг“

Диегон отново погледна Миенион и се усмихна:

— Това трябваше да се очаква. Няма как, сега ще им кажем.

Широков разбра за какво се бяха споразумели безмълвно преди половин час Диегон и Миенион. Тогава те още не са искали да съобщават за хората от Земята.

— Предавайте! — решително каза Диегон. — „Скъпи приятелю! Предположенията ни напълно се потвърдиха. Край Миени намерихме населена планета. Обитателите й по всичко приличат на нас. Двама от тях дойдоха с нас, скоро ще ги видите. Прегръщам ви. Диегон“

След двадесет и пет минути дойде отговорът:

„Прегърнете вместо нас скъпите гости. Още с по-голямо нетърпение чакаме кораба ви. Женсийнг“

Почти същата биениетограма незабавно последва и от борда на спасителния кораб. От нея стана ясно, че Гесиян се надява да кацне на Сетито утре сутринта.

След това съобщение екранът повече не светна.

Наближаваше нощта. Всички освен Сийнг и Ресиин отидоха на кораба. Диени остана да дежури край леглото на ранените.

— И аз мога да остана — предложи Широков.

— Благодаря — отговори Сийнг, — но няма нужда. Ние тримата сме достатъчно. Вие сте уморен — починете си!

Гесиян

— Ние се отправихме на Калисто, за да видим бъдещето на нашата Земя — каза Синяев. — А по пътя видяхме нейното минало.

— Да, така е — съгласи се Широков. — Сетито може да се нарече миналото на Земята.

— И Релиос тук е също като Слънцето — продължи Синяев. — И небето е синьо. А гората прилича на картинка от учебниците, изобразяващи каменовъглената епоха. Такава е била планетата ни преди много милиони години. И по нея както тук са бродели гигантски бронтозаври и са летели птеродактили. И не е имало хора.

— На Калисто няма зелена трева — каза Широков.

Те седяха на „покрива“ на звездолета и се грееха на лъчите на високо издигналия се Релиос. И двамата се любуваха на природата на Сетито, на зелената гора, на тревата и небето. Всичко тук им напомняше природата на далечната родна Земя.

За калистяните Сетито беше студена планета, а за хората от Земята бе гореща. Широков дори свали ризата си.

— Хубаво е — каза той. — А на Калисто жегата ще ни измъчва.

— Ако ни стане много жежко — засмя се Синяев, — ще идем на почивка в полярните области.

Както винаги безшумно се издигна подемникът. Излезе Диегон, придружен от Миенион и Линг. Командирът на загиналия звездолет смаяно погледна Широков.

— Какво правите? — каза той. — Може ли да се съблича човек на такъв студ?

Диегон се усмихна.

— Свикнали са. На тяхната планета при такава температура на въздуха смятат, че е топло.

— Днес е горещо, а не топло — каза Широков.

Линг недоверчиво поклати глава. С нескривано любопитство той разглеждаше розовите гърди и ръце на Широков. Още не бе свикнал с външността на хората от Земята и откриваше у тях много чудновати неща, които на Диегон и Миенион вече отдавна не правеха впечатление.

— Погрейте се — ласкаво им каза Диегон. — На Сетито Релиос по нищо не се различава от вашето Слънце. На Калисто никъде няма да намерите такива условия.

— Ние току-що говорихме, че ако се уморим от горещината, ще идем в полярните области на Калисто — каза Синяев.

По лицето на Диегон се мярна загриженост.

— Напразно — каза той. — На нашата родина никъде няма условия, подобни на Земята.

— Как така? В полярните области сигурно е студено! Относително, разбира се.

— Така е, но все пак няма да се чувствувате тъй, както се чувствувате тук.

— Обяснете ни — помоли го Широков.

— Сийнг ще ви обясни. Сега той ще се качи тук и ще поговори с вас.

Тонът на Диегон беше някак необикновен. И двамата приятели забелязаха това.

— Случило ли се е нещо? — попита Широков.

— Случи се това, което трябваше да се случи. Ние сме виновни, че не го предвидихме.

— Нищо не разбирам — каза разтревожен Широков.

И той, и Синяев гледаха Диегон, очаквайки по-ясно обяснение, но командирът на звездолета нищо повече не им каза. Диегон и спътниците му си сложиха крилата и отлетяха към кораба на Гесиян, който беше кацнал край гората на километър и половина от звездолета.

Корабът долетя рано сутринта. Едва беше изгрял Релиос, и над гората се появи апарат с необикновена форма. Широков и Синяев бяха свикнали с представата, че космическите кораби трябва да имат вретеновидна форма или да са кръгли като звездолета на Диегон. Струваше им се, че аеродинамичната форма е задължителна. Нали при излитането и при кацането корабът трябва да прорязва плътните слоеве на атмосферата.

Гесияновият „кораб за вътрешни рейсове“, както се изразяваха калистяните, по форма съвсем не беше аеродинамичен, по-скоро обратното. Той беше един удължен правоъгълен летящ брус, двадесетина метра дълъг, а с напречно сечение приблизително три метра. Беше бледозелен и нямаше крила.

Странно впечатление правеше този бавно плаващ над равнината „сандък“; не се разбираше какви сили го поддържат във въздуха.

Синяев погледна Миенион и видя върху лицето му същия израз на учудване като на лицето на Широков. Беше ясно, че инженерът на звездолета за пръв път в живота си вижда такава конструкция.

Зеленият кораб прелетя съвсем ниско над кълбото, където стояха двамата земни хора и всички калистяни.

— Как се държи във въздуха? — попита Синяев.

— Антигравитационно поле — кратко и не много ясно му отговори Линг.

Пак гравитация! Долетелите на Земята калистяни не бяха споменавали нищо за такава техника. Значи, тя е създадена през време на тяхното отсъствие.

Двадесет и две години — огромен срок за една високо развита наука!

„Колкото по-напред, толкова по-интересно“ — помисли си Синяев.

Зеленият „сандък“ летеше все по-бавно и по-бавно. Ето че той се спря неподвижно над избраното място и увисна във въздуха.

Не се чуваше нито звук. Нищо не показваше, че на кораба има някакъв двигател. Вълшебен изглеждаше целият му „невъзмутим“ вид. Сякаш за него не съществуваха законите за всемирното привличане.

Бавно и предпазливо корабът се спусна отвесно на земята.

— Да! — обърна се Миенион към Ниянийнг. — За да станем отново инженери, трябва доста неща да научим.

Екипажът на долетелия кораб се състоеше от четирима калистяни. Трима от тях веднага след кацането долетяха на звездолета.

Служеха си с „обикновени“ крила и това учуди Синяев. По-естествено щеше да му се стори, ако летяха изобщо без крила.

Широков и приятелят му вече знаеха от Ресиин, че командирът на кораба Гесиян по специалност е лекар. Макар и млад, той беше много известен на Калисто с научните си трудове и се ползуваше с голям авторитет.

Щом кацна на кълбото, той бързо свали крилата си и прегърна един след друг хората от Земята.

Беше облечен в черен комбинезон с черна кожа на яката и маншетите.

В първия миг появата на тази странна, цялата в черно фигура смая Широков и Синяев. Сякаш герой от детска приказка, някакъв вълшебен „дявол“ беше долетял до тях. После се вгледаха в младото му приветливо лице; то им направи приятно впечатление.

Другите двама бяха облечени в обикновените за калистянските звездоплаватели сиви комбинезони с червена кожа на яката и маншетите.

— Много се зарадвахме — каза Гесиян, — като научихме, че корабът на Диегон се е завърнал и с него са долетели двама души от Миени. Поздравявам ви, скъпи гости! — Той се обърна към Диегон и като го прегръщаше, каза: — Вие сигурно знаете техния език. Преведете им моите думи.

— Те ви разбраха — отговори му Диегон.

— Разбрахме ви — каза Широков. — И ви благодарим за топлото приветствие.

— През време на полета нашите гости добре усвоиха калистянския език — обясни Миенион.

— Ами вие?

— Само Бияинин. Техният език е много труден за нас.

И другите двама от екипажа на свой ред прегърнаха хората от Земята. Единият от тях — Миесин — също беше млад лекар като командира им. Другият, значително по-стар, се оказа жена.

— Казвам се Сети рече тя. — Аз съм виенити на Синиян.

Калистянската дума „виенити“ значеше „другарка“ и се употребяваше в смисъл на „съпруга“, но същевременно означаваше и дружба между жени. Когато дружеха мъж и жена, те се наричаха „виести“, тъй се наричаха и мъжете приятели.25

— Позволете ми да ви разгледам добре — каза Гесиян.

Той сложи ръце върху раменете на Широков и усмихнат го гледаше в лицето.

— На колко сте години, Гесиян? — попита го Широков.

— На четиринадесет.

— Двадесет и осем по нашему. Ние сме почти връстници.

— Чудесно — каза Гесиян. — Имаме повече основания да бъдем приятели.

Сийнг и Ресиин дойдоха при него.

— Да, да! — разбърза се Гесиян. — Да идем при ранените. Искам да ги видя. — Той пак се обърна към хората от Земята и спря върху тях внимателен поглед. — Много леко сте облечени — каза той със съвсем друг, професионален тон.

— За нас тук е достатъчно топло — отговори му Широков.

— Така, значи! — Гесиян свъси вежди. — Каква е средната температура на вашата планета?

Синяев му отговори.

— На какво разстояние е планетата ви от Миени?

Като получи отговор и на този въпрос, Гесиян се обърна към Сийнг.

— Вие, струва ми се, имахте намерение да отлетите направо на Калисто? — попита той.

— Да.

— Добре! После ще видим. Хайде, Сийнг.

Четиримата лекари си сложиха крилата и отлетяха към станцията.

Това беше първият намек, че отиването на земните хора на Калисто съвсем не е така просто, както мислеха. Но в този момент Широков и Синяев още не подозираха нищо тревожно.

След час Сийнг и Миесин се върнаха на звездолета.

— Как са ранените? — попита Диегон.

— С тях всичко е наред — отговори му Сийнг. — Зрението им обаче ще можем да възвърнем едва на Калисто.

— Гесиян при тях ли е?

— Да. Говори с Калисто. — Сийнг погледна Широков, който стоеше наблизо. Широков забеляза странното изражение на лицето на калистянския си приятел. Стори му се, че Сийнг е развълнуван и огорчен от нещо.

— Гесиян за нас ли говори с Калисто? — направо го попита Широков, като го гледаше в очите.

— Да. Искам да поговоря с вас — обърна се Сийнг към Диегон.

И те влязоха в звездолета.

Това беше втори намек, който вече будеше тревога.

И ето сега, няколко часа след долитането на Гесияновия кораб, Диегон вече трети път намеква за нещо неприятно, както личеше по всичко.

Какво ли се е случило?

Те с нетърпение чакаха Сийнг.

Лекарят на звездолета излезе горе при тях явно разстроен.

Седна до Широков и дълго мълча.

— Вижте какво, Петя — каза той най-сетне, — смятат ме за добър лекар, ала съвсем не е така.

— Нещо с ранените ли?

— Не, не. Не се отнася за ранените, а за вас.

— Ние нито веднаж не сме боледували.

Широков вече се досещаше от какво са разтревожени калистяните, но чакаше Сийнг да му разкаже всичко откровено.

„Добре, после ще видим“ — още звучаха в ушите му думите на Гесиян.

Дали не бе говорил с Калисто за това? Сигурно.

— Кажете ни направо — какво има? — помоли Синяев.

— Бях на Земята — сякаш сам на себе си каза Сийнг. — Познавам климата й, познавам организма на хората. И въпреки това не взех под внимание разликата между средната температура на Земята и на Калисто.

— Е, и? — попита Широков, разбрал всичко.

— Гесиян смята, че вие не бива да отлетите на Калисто. Засега поне не бива — поправи се Сийнг. — Трябва да свикнете с лъчите на Релиос.

— Тук?

— Не, тук нищо няма да се постигне. Сетито е твърде далече от Релиос. Гесиян се посъветва с лекарите и астрономите от Калисто. И решиха да ви изпратят на Кетио за аклиматизация. Кетио е по-близо до Релиос от Сетито, но по-далече, отколкото Калисто. Това ще е промеждутъчно пребиваване.

— И дълго ли смятат да ни държат там?

— Около петдесет дни.

Широков и Синяев размениха поглед. Петдесет дни! Не е чак толкова страшно. Те очакваха нещо по-лошо.

— Не заслужава да се тревожите за това — рече Широков.

— Как не ги разбираш? — на руски му каза Синяев. — Те не се тревожат от това. Въпросът не е там, че ние ще пристигнем на Калисто със закъснение.

— А в какво?

— Отнася се за тях самите.

Широков погледна тъжното лице на Сийнг, разбра всичко и каза:

— Отлетете на Калисто без нас. Ние с Гесиян ще се отправим за Кетио.

— Диегон не иска. Пък и другите не искат. Говорихме по този въпрос. Ние ще ви отведем на Кетио и ще останем там заедно с вас. Вие сте наши приятели, а приятели не се оставят.

Широков и Синяев знаеха много добре, че екипажът на звездолета ги обича, но такава самоотвержена проява на обичта им те не очакваха. Тези хора не бяха виждали родината си двадесет и две години. А Калисто беше толкова близо!

— Недейте постъпва така — каза Синяев.

— Решено е — отговори Сийнг. — Но, разбира се, мъчно ни е.

Широков прегърна калистянина, целуна го по сивите устни и каза развълнуван:

— Благодаря! Няма да забравим жертвата, която правите за нас.

Отново на път

Гесиян покани Широков и Синяев да посетят неговия кораб и да се запознаят с четвъртия член от екипажа. Тази вечер корабът напускаше Сетито, за да отнесе ранените колкото се може по-скоро на Калисто. До старта оставаха само няколко часа.

Няма защо да се казва, че двамата приятели с удоволствие приеха поканата.

Звездолетът на Диегон за тях беше разбираем. Конструкцията и двигателите му, макар още непостижими за техниката на Земята, не бяха загадка. Науката на Земята беше пред прага на откритията, направени от калистяните, преди корабът им да отлети към слънчевата система, тоест преди двадесет и две години. А корабът на Гесиян беше рожба на друга техника. Дори Миенион, един тъй изтъкнат калистянски инженер, не разбираше принципите на устройството му. Техника, основаваща се на гравитационните сили — нещо съвършено ново, загадъчно и затова особено интересно. Когато Широков и Синяев напускаха Земята, науката на родината им още не знаеше с положителност какво представлява физическата същност на притеглянето, науката още едва налучкваше разрешаването на тази загадка на природата.

Космическият кораб за „вътрешни рейсове“ нямаше нищо общо с кораба на Диегон не само по външен вид, но и по вътрешното си устройство.

Входът беше на единия край на „бруса“. През една обикновена плъзгаща се врата, която се затваряше херметически, направо се влизаше в коридор по продължението на целия кораб. Нищо подобно на изходна камера нямаше. Съставът на атмосферата на Сетито и на Кетио беше същият като на Калисто и нямаше нужда от камера.

Коридорът беше отляво край самата стена на кораба. Вдясно се помещаваха каютите. Бяха само четири, всяка дълга около пет метра, а широка и висока два и половина.

В сравнение със звездолета с многото просторни помещения Гесияновият кораб се стори на Широков и Синяев съвсем малък.

Веднага им направи впечатление, че на кораба сякаш няма нито помещение за двигатели, нито пулт за управляване.

— Има — обясни им Гесиян. — Апаратите, които създават движещата сила (той не каза „двигатели“), са под пода и са изолирани от другите помещения. Това е необходимо, за да се избегне опасността от анихилация. А апаратите, предназначени да изменят посоката на полета — или другояче казано, пултът за управляване, — са в предната част на кораба. Сега ще идем там. Но корабът изобщо няма предна и задна част в тесния смисъл на думата.

— Как така? — попита Синяев.

— Много просто. Корабът лети винаги нагоре. Подът си остава винаги под. Когато се движи в хоризонтална плоскост, а това става само близо до повърхността на планетите, той може да лети във всяко положение. Специално предна част не съществува.

— Ами в моментите на безтегловност?

— Такива моменти няма. Нашите кораби за вътрешни рейсове половината път летят с ускорение, а втората половина — със забавяне. Силата на тежестта винаги е нормална и е насочена надолу, към пода.

Стигнаха до края на коридора; Гесиян натисна бутонче и отвори една врата.

— Ето тук седи водачът на кораба, когато трябва да извършва маневрите при излитане или кацане — каза той.

Ако Широков и Синяев не бяха виждали командния пост на Диегоновия кораб при „отворени“ екрани, можеха да помислят, че са излезли навън. Но те бяха свикнали към привидното отсъствие на екраните и разбраха, че тук има стени, под и таван, само че абсолютно невидими. Наоколо се простираше пейзажът на Сетито, а под краката си на половин метър разстояние виждаха зелената трева на равнината. Щом стъпиха на пода, те сякаш „увиснаха“ във въздуха.

Пред малък кръгъл „пулт“ с множество бутончета стоеше нисичка млада жена, около дванадесетгодишна по калистянско пресмятане.

— Жена ми — представи я Гесиян. — Биеси. Ние с нея за пръв път се срещнахме именно на Сетито и затова особено обичаме тази планета.

— И ни е много приятно, че можем да ви поздравим именно тук — каза Биеси.

Тя погледна мъжа си; той разбра погледа й и побърза да каже, че гостите от далечната планета разбират калистянски.

— Те и двамата отлично владеят нашия език.

— Колко добре стана, че навреме се притекохте на помощ — продължи калистянката. — Ако не бяхте вие, Синиян и Виенион щяха да загинат. Ние страшно бързахме, но знаехме, че закъсняваме и се бяхме отчаяли. Особено Сети.

Тя говореше така, сякаш Широков и Синяев бяха членове от екипажа на междузвездния кораб. В държането й към тях не се забелязваше никакво любопитство, каквото беше естествено да проявява.

— Диегон и другарите му — отговори й Синяев — нито минута не се колебаха. Щом уловихме биениетата на Линг, звездолетът се насочи към Сетито.

— Чуден край на един чуден рейс! — каза Биеси. — А колко бързахме! — добави тя. — Беше трудно, много трудно.

— Тя доведе ускорението до такъв предел — намеси се Гесиян, — че лежахме почти в безсъзнание.

Двамата приятели погледнаха учудени Гесиян. Досега чуваха, че Гесиян е командирът на кораба, а изведнаж той казваше съвсем друго.

— Не ви разбрах — каза Синяев, който вече бе свикнал като калистяните да говори и пита за всичко направо. — Кой от вас е командирът на кораба?

— Аз съм ръководител на спасителната експедиция — отвърна Гесиян. — А Биеси управлява кораба. Тя е инженер-астронавт, а аз съм само лекар.

— В такъв случай — обърна се Синяев към Биеси — разрешете ми да ви задам няколко въпроса.

— С радост ще ви отговоря, стига да мога — съгласи се тя.

От по-нататъшния им разговор Широков почти нищо не разбра. Синяев и Биеси говореха за проблемите на гравитацията, за които той само беше чувал. Струваше му се, че приятелят му разбира всичко, а всъщност и той не проумя много неща. Калистянската наука в тази област бе извънредно напреднала.

На въпроса на Синяев какъв е принципът на движението на кораба Биеси му отговори, че преди десет години (двадесет по земно пресмятане) калистяните напълно разкрили загадката на гравитационните сили. И не само я разкрили, а я приложили за нуждите на техниката. Появили се апарати, използуващи енергията на гравитационните и антигравитационните полета. Неутрализацията на притеглянето отначало постигали с помощта на мощно електростатично поле със заряд, противоположен по знак на гравитационното поле. Но този метод бил сложен за осъществяване и изисквал огромни разходи на енергия. Калистянските учени съсредоточили вниманието си в търсене на антигравитация в чист вид, тъй да се каже, и решили тази задача.

Така се появили звездолетите без двигатели; те използували при полет само силите на взаимодействие на гравитационните полета: едното — създавано изкуствено в тях самите, а другото — външно, като при това двете полета са с противоположни знаци.

От обясненията на Биеси Синяев си изясни, че калистяните могат по желание да променят знака на полето на кораба си, което именно им даваше възможност да маневрират в широки предели. Но как правеха това, той не разбра, пък и не би могъл да разбере, защото не бе запознат с основите на гравитационната наука, за която говореше Биеси.

— Доколкото разбрах — каза той, — вие използувате притеглянето и отблъскването на небесните тела. Но ние видяхме, че вашият кораб лети над Сетито в хоризонтална плоскост…

— О! — усмихна се Биеси. — За това не заслужава и да се приказва. Теглото на кораба е неутрализирано и той може да се привежда в движение от двигател с нищожна мощност. Ние имаме такъв.

— Откъде се получава енергията за полета на кораба? Говоря за междупланетния полет.

— Нали ви казах — учуди се Биеси. — Енергията на гравитационните полета я има навсякъде. Корабът може да лети безкрайно дълго. Енергията за създаване на негово собствено поле се черпи от околното пространство. Само трябва съответно да се промени знакът й.

— Точно това ви питам. Как постигате превръщането на положителното поле в отрицателно?

— Това правят апаратите, разположени в долната част на кораба.

И Биеси започна да обяснява устройството и принципа за работа на апаратите. Но тук вече Синяев нищо не разбра. Слушаше нежния глас на калистянката, който говореше сякаш на съвсем непознат за него език, и мислеше: дали да си признае невежеството, или да я остави да довърши? Кой знае защо, той се срамуваше да си признае и я остави да довърши обяснението си.

— Сега ясно ли ви е? — попита Биеси.

Синяев не издържа при този прям въпрос.

— Нищо не разбрах — неочаквано за себе си отговори той, за голямо учудване на Широков.

Биеси явно се огорчи.

— Не можах добре да ви обясня — каза тя. — Извинете ме. На Калисто ще намерите хора, които ще направят това много по-добре.

— Да се надяваме.

Синяев се страхуваше, че този отговор може още повече да огорчи Биеси, но нищо друго не можа да каже. Струваше му се невъзможно още при първото запознаване да принизява в нейните очи науката на Земята.

Но калистянката, изглежда, ни най-малко не се обиди. Разговорът им продължи, като че ли нищо не е станало.

Те дълго разговаряха. Широков и Синяев се чувствуваха добре с младите съпрузи, които също явно изпитваха симпатия към тях.

— Жалко, че ще трябва да се разделим с вас — каза Биеси, когато решиха да си отиват в звездолета.

— Ще се видим на Калисто — отговори й Широков.

В тази минута той случайно погледна Гесиян и забеляза как на високото му чело се появи дълбока бръчка.

И Биеси погледна мъжа си.

— Щом толкова много искате… — започна тя.

— Не, не може — пресече я Гесиян.

— Но за какво става дума? — попита Широков.

— Не може — повтори Гесиян.

— Той много иска да дойде с вас на Кетио — обясни Биеси.

— А защо да не може? Ранените ще останат под наблюдението на двама лекари. Или не смеете да им ги доверите?

— Аз съм поел да ръководя спасителната експедиция и трябва да доведа работата докрай. Зная, че Миесин ще направи всичко не по-зле от мене.

— Тогава каква е пречката?

— Аз отговарям за ранените.

— Пред кого? — попита Широков.

— Пред своята съвест.

Този отговор бе напълно естествен.

Калистяните имаха право да постъпват както искат, нищо не ги ограничаваше. Но винаги и във всяко отношение те се ръководеха от повелята на съвестта си и на общочовешкия морал.

Широков и Синяев не взеха да увещават Гесиян — знаеха, че ще е напразно.

Когато излязоха от кораба, видяха Ленийнг, който току-що бе кацнал на земята.

— Диегон ме прати за вас — каза той. — Искате ли да идете заедно с него на мястото на катастрофата?

— Разбира се! С най-голяма готовност.

Отлетяха за там с крила. Освен Диегон, Широков и Синяев в екскурзията участвуваха Линг, Миенион и Гесиян.

Преди да се издигнат във въздуха, Диегон се обърна към Широков и Синяев:

— Ако срещнем гисели, веднага се спускайте на земята и лягайте. Ние ще отблъскваме нападението. А ако това се случи над гората, отдалечавайте се напред с пълна скорост. В никакъв случай не се намесвайте, каквото и да стане. Грижете се само за собствената си безопасност. — Като забеляза, че Широков иска да му възрази, Диегон добави много сериозно: — Калистяните са стотици милиони, а вие сте двама. Не забравяйте това.

— Добре — каза Широков. — Обещаваме.

— Обещаваме — повтори Синяев.

Те не можеха да не се съгласят с Диегон. Заслужаваше ли да прекарат толкова години на звездолета и в края на пътуването да излагат на риск резултатите от цялата си мисия? Достигнали планетната система на Релиос, Широков и Синяев вече нямаха право да разполагат със себе си. Тях нямаше кой да ги замести. Те принадлежаха не на себе си, а на земната и калистянската наука.

Двадесеткилометровият полет над гората мина благополучно. Само към края му, вече над полето, където беше станала катастрофата, видяха няколко гисели.

Широков и Синяев, както бяха обещали, веднага се спуснаха край гората и се скриха.

Хищните птици обаче не забелязаха хората. Отлетяха в друга посока и скоро изчезнаха.

Калистяните внимателно огледаха мястото, където бе стоял звездолетът. От него и от лагера не беше останало абсолютно нищо — една огромна яма с обгоряла пръст. Никаква останка, нито най-малко късче метал. Космическият кораб беше просто изчезнал.

— Тук нищо няма да изясним — каза Миенион. — Станала е анихилация, това е положително. Но защо и как — можем само да предполагаме.

Широков незабелязано наблюдаваше Линг. Според неговите разбирания командирът на загиналия кораб носеше отговорност за гибелта на звездолета и за смъртта на един от членовете на екипажа. В каква форма може да се изрази тази отговорност, щом на Калисто няма никакви следствени органи и съдебни учреждения, да не говорим за затвори или трудововъзпитателни лагери, никакъв апарат за наказване на виновните?

Лицето на Линг беше тъжно, но същата тъга се четеше по лицата и на другите. Те тъгуваха за загиналия калистянин, а не защото се чувствуваха виновни. Нима на Калисто провиненията остават ненаказани? Това вече не е свобода на личността, а анархия.

Гесиян се отдалечи малко от другите и Широков се възползува от това, за да му зададе въпросите си.

— Разбирам причината за вашето недоумение — отговори му Гесиян, като го изслуша. — Преди няколко века и у нас е имало онова, което вие наричате „съд“. Хора са съдили простъпките на другите хора. Сега гледаме на тези въпроси малко по-другояче. Най-добрият съдия на човека си е той самият. Присъдата на съвестта е най-страшна и безпощадна, много по-строга от присъдата на другите хора. Ние не знаем виновен ли е Линг, или не. Това той знае по-добре от нас. А ако е виновен, мене ми е много жал за него.

Той млъкна и замислено се загледа в далечината:

— Ще ви разкажа един случай, станал на Калисто преди шестдесет години. Това ще ви помогне да разберете нашия възглед. Чел съм за този случай. Тогава в бита ни току-що били навлезли олитите, летящи лодки — поясни той. — Още не били установени правила за движение във въздуха. И се случило така, че две олити се сблъскали. Единият калистянин останал жив, другият умрял. Никой не знаел по чия вина е станала катастрофата. Никой в нищо не обвинявал оцелелия. Той дори не познавал загиналия. Били съвсем чужди хора. Но ето че човекът се самоубил. Значи, е бил виновен и не е могъл да понесе това. Никакъв съд не би произнесъл такава присъда.

— Вие одобрявате ли постъпката му?

— Трудно е да се отговори на такъв въпрос. Самоубийството е извънредно рядко явление на Калисто. Ние не смятаме, че човек е автомат, но не му признаваме и правото доброволно да напуска живота. В известен смисъл това е малодушие. Но трудно е да си представим и как може да продължава да живее един човек, като знае, че е убил някого. Въпросът е много сложен.

— Навярно са се случвали и други катастрофи?

— Не, оттогава не е имало нито една. Нали са установени правила за движението във въздуха, как може да стават катастрофи?

Тези думи поразиха Широков, те бяха произнесени така, сякаш спазването на правилата за движение се подразбира от само себе си.

Нали и на Земята има правила. Въпреки тях обаче стават стотици катастрофи и по пътищата, и във въздуха. Защо при калистяните е било достатъчно да се въведат правила и вече не е станало нито едно нещастие?

Примерът, приведен от Гесиян, беше повече от красноречив. Присъщите на калистяните висока съзнателност и грижливо отношение помежду им, черти, добре известни на Широков, изпъкваха тук с особена релефност.

Той със съвсем други очи погледна Линг, като се мъчеше да отгатне по лицето му дали е виновен за смъртта на инженер Лиети. Погледна го с тревога, защото не се съмняваше, че ако командирът на загиналия кораб е виновен, то го очаква най-строгата присъда, която сам ще произнесе и сам ще изпълни.

Лицето на Линг изглеждаше спокойно. Не, сигурно в нищо не е виновен. Широков почувствува облекчение, макар да не можеше с положителност да твърди, че разбира израза на калистянските лица.

На връщане той мислеше все за това.

На върха на кълбото Ниянийнг посрещна групата.

— Вика ви Калисто — обърна се той към Гесиян.

Младият лекар веднага отлетя на станцията.

Виенион и Синиян вече бяха пренесени на кораба на Гесиян. След два часа той щеше да напусне Сетито.

— Ние ще отлетим едновременно с тях — каза Диегон. — Сега Кетио се намира приблизително в същата посока като Калисто, само че от другата страна на Релиос. Отначало пътят ни е общ.

— Значи, ще прелетим край Калисто? — попита Синяев.

— Не. — Диегон свъси вежди. — Можехме, но няма да минем край Калисто. Това е свръх силите ни.

Синяев съжаляваше, че зададе този въпрос. Сам трябваше да съобрази.

— Напразно идвате с нас на Кетио — каза той.

Диегон нищо не му отговори.

След един час Гесиян се върна. Лицето му изразяваше голяма радост.

— Ще летя с вас — каза той. — Така са решили на Калисто. Миесин ще придружава ранените.

Широков си помисли дали това решение няма да обиди Сийнг. Сякаш не му оказват доверие. И като че ли в отговор на мислите му Сийнг рече:

— Аз ги помолих за това. Радвам се, че желанието ми е подкрепено.

„Не — помисли си Широков, — калистяните не са обикновени хора. Те са по-чисти от нас. Ето защо и в езика им липсва думата «самолюбие».“

— Значи — каза Диегон, — сега екипажът на нашия кораб ще се състои от шестнадесет души.

— А кой е шестнадесетият? — попита Синяев.

— С нас ще лети и Диени — отговори му Диегон, — не й се иска да се разделя с мене.

Той беше доволен от решението на внучката си. И напълно обяснимо. Досега нямаше възможност да си поговори с нея, да я разпита за сина си и за другите техни близки. Докато летят за Кетио, ще имат много време.

— А защо не идва с нас и Биеси? — попита Широков.

— Бърза да се върне на Калисто — отговори му Гесиян. — Домъчняло й е за дъщеричката.

Мина още един час и Релиос се спусна ниско към западния хоризонт. Наближаваше нощта.

— Време е да тръгваме — каза Диегон.

Той погледна лицата на земните си приятели и ласкаво ги попита:

— Тъжно ли ви е, че се разделяте със Сетито? Тя толкова прилича на Земята. Когато за пръв път видяхме природата на Земята, ние веднага забелязахме тази прилика.

— Да, малко ни е тъжно — за себе си и за другаря си отговори Синяев.

— Вие можете пак да долетите тук. Вместо да почивате в полярните области на Калисто, много по-добре ще се чувствувате на Сетито. Нашите кораби винаги са на ваше разположение.

— Ще бъде много хубаво. Благодаря!

— Сетито е интересна планета. Вие видяхте само гиселите и един кетир, а животинският свят тук е много разнообразен и съвсем различен от животинския свят на Калисто.

— А Кетио?

— Кетио по всичко прилича на Калисто. Растителност, животни, птици, хора — всичко е като на Калисто.

— Ако не се смята културата и техниката.

— Разбира се, но това е въпрос на време.

— Интересно — обърна се Синяев към Широков, — как ли се отнасят калистяните към диваците на Кетио? Каква работа провеждат с тях? Всъщност Кетио е колония на Калисто.

— А-а, за колониализъм тук и дума не може да става. Но ти си прав, много е интересно. Аз дори се радвам, че не отиваме направо на Калисто.

Корабът на Биеси се издигна пръв. С него отлетяха за Калисто осем души: трима от неговия екипаж и петима от екипажа на загиналия кораб.

Синиян и Виенион все още се намираха в състояние на дълбок сън. Те нищо не знаеха за хората от Земята.

Екипажът на бялото кълбо се събра в централния пост и през екраните наблюдаваше старта.

Бледозеленият „сандък“ неусетно се откъсна от земята и се издигна отвесно на височина около един километър. За миг застана неподвижно, рязко очертаващ се на фона на вече потъмнялото небе, после със стремителна бързина се стрелна и изчезна. Никаква следа от полета му не остана във въздуха.

Диегон изчакваше.

След пет минути светна екранът и Биеси съобщи, че корабът й се намира извън пределите на атмосферата.

— Виели! — каза Диегон.

Тази дума, която Широков беше чул от Ленийнг много отдавна, в оня далечен ден, когато калистяните излязоха от кълбото, и която тогава той схвана като „по-смело“, значеше „напред“.

Калистяните бързо отидоха по местата си, където трябваше да се намират при старт. Широков, Синяев, Гесиян и Диени останаха при Диегон.

Двамата приятели с тъга гледаха зеления пейзаж около кораба. Обзе ги чувство, подобно на онова, което изпитваха при старта от Земята. Ще мине много време, докато отново видят тъй познатата и родна картина. Очакваха ги червените, жълтите и оранжевите багри на Кетио и Калисто.

Повтори се същото, което стана при старта от Земята. Облаци прах, смесени с изскубната трева, закриха екраните като плътна стена. Сред такъв облак звездолетът плавно се издигна. Двигателите работеха безшумно и това създаваше илюзия, че работата им е лека. Чудовищната сила, откъснала от земята исполинския кораб, не се чувствуваше.

След няколко минути облакът, образуван при старта, остана ниско долу.

Звездолетът се издигаше все по-бързо и по-бързо. Небето постепенно потъмняваше. Изчезна нежната синева, тънка мъгла скри повърхността на Сетито с нейните гори, равнини, реки и „изкопаеми“ стопани — гигантските кетири и уродливите гисели, и още много други представители на животинския свят, които не можаха да видят.

Не мина много време и познатата картина на звездния свят обкръжи кораба.

Диегон увеличи ускорението, за да настигне Биеси. След два часа видяха на екрана бързо летящата точка, блеснала от лъчите на Релиос; и скоро двата кораба вече летяха успоредно на няколко километра един от друг.

— Колко време ще продължи ускорението? — попита Синяев.

— Деветдесет и два часа ще летим с ускорение и още толкова със забавяне — отговори му Диегон. — Безтегловно състояние няма да има. Ако ви е домъчняло за него — пошегува се той, — трябва да потърпите до обратния рейс към Земята.

— Не се ли страхувате, че в празното пространство двата кораба ще се притеглят?

— Страхувах се — отговори му Диегон. — Но Биеси каза, че такава опасност не ни застрашава.

— Ах, да! — каза Синяев. — Забравих, че корабът им е обкръжен с антигравитационно поле.

Все по-бързо се носеха напред огромното кълбо и малкият му спътник. След тридесет и два часа те щяха да се разделят в пространството и всеки ще се насочи към своята цел.

Далеко назад блещукаше зеленикавият диск на Сетито, който ставаше все по-малък и по-малък.

Пред тях беше Кетио — последната спирка пред дългоочаквания финал.