Измяната

Глава 6Пътуването

Грейвс им помаха за поздрав.

— Джеймс, няма да е зле да се отбиете до града, преди да си тръгнете.

— Защо? — попита Джеймс и се вгледа в лицето на абата.

— Няколко минути след като тръгнахте по пътя, покрай нас премина конен отряд, който се насочи към града.

Джеймс погледна към града, сякаш можеше да различи конниците от такова разстояние.

— Имало е нещо особено в тях, инак нямаше да им обърнеш внимание. Какво?

— Дрехите им бяха в цветовете на кралската армия. И ако вече не съм забравил дните, когато бях крадец в Крондор, начело яздеше старият Ги дьо Батира.

— Значи има какво да се види — каза Джеймс, даде знак на Горат и Оуин да го последват и закрачи към града. — Скоро ще се върнем, Грейвс.

Абатът им махна за довиждане и се прибра.

Стигнаха града, тръгнаха по централния булевард и излязоха на градския площад. Там конниците вече слизаха от конете и сваляха седлата и багажа пред хан с шахматна пешка на табелата. Всички войници бяха с дрехи в кралските цветове: черни ботуши и панталони, сиви наметала и алени жакети, върху които бе изрисуван бял кръг и ален, изправен на задните си крака лъв със златна корона, стиснал меч. Виолетовите ивици по края на кръга и по ръба на наметалата сочеха, че войниците принадлежат към дворцовата гвардия и служат лично на кралското семейство. Двама от тях бяха застанали на пост пред вратата и единият спря Джими и спътниците му с думите:

— Дотук. Ханът е на разположение на риланонския херцог и никой не може да влиза без негово разрешение.

— В такъв случай иди при него, боец, и му докладвай, че е дошъл скуайър Джеймс от Крондор по дела на принца.

Войникът огледа внимателно Джеймс и спътниците му, после влезе вътре.

Миг по-късно пред тях се изправи едър мъж с черна превръзка на едното око. Подпря се на вратата, огледа ги и им махна да влизат.

Вътре войниците от кралската гвардия продължаваха да претършуват помещението.

Ги дьо Батира, херцог на Риланон и Първи канцлер на Островното кралство, им даде знак да се присъединят към него на масата.

— Донесете нещо за пиене! — провикна се той и един от войниците изтича да изпълни нареждането. Незабавно им поднесоха големи халби пенлив ейл.

— Ще желае ли милорд нещо за ядене? — попита с разтреперан глас ханджията.

— По-късно — отвърна Ги, докато бавно си сваляше ръкавиците. — Нека да е прясно и топло — за мен и хората ми. — Ханджията се поклони и отстъпи заднешком, като пътем събори един стол и едва не се удари в ръба на масата. Ги погледна към Джеймс и му кимна.

— Значи Арута те е пратил на изток да подушиш обстановката?

— Може и така да се каже, ваша светлост — отвърна леко намръщено Джеймс.

Ги посочи Горат.

— Обясни ми сега защо не бива да му отсичам главата, а теб да обеся като предател на Короната?

Ръката на Горат стисна дръжката на сабята. Оуин пребледня, но с изненада установи, че Джеймс се усмихва.

— Защото ще ядосаш Арута?

Ги се разсмя.

— Същият шегаджия си, а, Джими?

— И такъв ще си остана до края — рече младият скуайър. — Двамата с теб сме преживели твърде много премеждия заедно, за да се питаме кой в какво вярва, така че ще отдам въпроса ти на лошото ти настроение. С какво те е разсърдил Арута?

— Ами с ей това — отвърна херцогът на Риланон, най-могъщият благородник в цялото кралство след членовете на кралската фамилия, и махна с ръка да покаже обстановката. — Защото съм тук, в едно градче, чиято единствена причина за съществуване е местоположението му между Крондор и Саладор и защото Луам е обезпокоен от вестите, които пристигат в двора за някакъв ренегат-моредел… — той погледна с единственото си здраво око Горат, — както и за разни съмнителни типове, които търчат между това проклето място и Ромней.

— Но защо пратиха точно теб?

— По много причини — отвърна херцогът и отново надигна чашата с ейл. — Обикновено не пия толкова рано, но и рядко ми се случва да яздя до толкова късно през нощта.

— Онези съмнителни типове, дето ги спомена, не са ли случайно Нощни ястреби? — попита Джеймс.

— Може и такива да са — съгласи се Ги. — При Арута какво се чува?

— Нищо, докато не се прибера за доклад. Но по пътя към града Локи и тези двамата се натъкнали на измамници, представящи се за Нощни ястреби.

Ги се загледа през прозореца, сякаш обмисляше чутото.

— Ако се опитваш да възродиш Нощните ястреби — обърна се той към Джеймс, — но същевременно не искаш никой да разбере намеренията ти, няма ли да използваш двама главорези, които да се представят за членове на Гилдията на смъртта?

Джеймс го погледна ококорено.

— Гениално! Така ще отклоня вниманието от онова, което правя, ще пожертвам няколко пешки и хората, от които най-много се страхувам, няма да ме вземат на сериозно.

— Джими, погледни по-надълбоко — посъветва го Ги. — Трябва да откриеш онези, които стоят зад новите ни неприятности. Има едно старо правило: „При липса на противоположна информация предполагай, че противникът ти ще действа умно“; Следствието от това правило е: „Дръж се глупаво и противникът ти няма да те приема на сериозно“.

— Все още не си ми казал какво търсиш тук — припомни му Джеймс.

Ги кимна.

— Кралят ми нареди да се заема лично с управлението на този район. Изглежда, някои местни благородници са под подозрение.

— За предателство?

— Не точно, макар и това да не е изключено. — Ги гаврътна остатъка от ейла. — По-скоро са заподозрени в некомпетентност. Всеки момент може да избухне война между гилдиите, а графът на Ромней не предприема нищо. Наредих на един отряд кралски копиеносци да се насочат към града и да поставят графа под стража. Следващата седмица, когато отида там, ще реша как да постъпя с него.

— Но за каква война говориш? — попита Джеймс.

— Не зная подробностите, но изглежда, Братството на лодкарите е вдигнало цените за услугите си до такава степен, че търговците нямат сметка товарите им да бъдат прекарвани по реката, и всички останали гилдии се събират в обща опозиция срещу лодкарите. И двете страни наемат войници, нищо чудно графът вече да е обявил извънредно положение. Дявол го взел, не е изключено градът вече да е опожарен. — Той удари с пестник по масата, сякаш не даваше пукната пара дали Ромней ще бъде изпепелен до основи. — Ето защо кралят ни прати — нека хората видят, че е лично заинтересован от спокойствието и мира, нека развеем пред тях знамената и се покажем в цветовете на неговата армия. Освен това ми е наредено от Негово величество тази вечер да изнеса лекция.

— Лекция ли? — учуди се Джеймс и едва не се разсмя. — За какво? И пред кого?

Ги въздъхна.

— За Арменгарската битка и пред всеки, който иска да я чуе. — Той поклати глава, сякаш не можеше да повярва на думите си. — Спомняш ли си онзи разбойник Грейвс, дето ишапците го пратиха тук да основе ново абатство?

Джеймс кимна.

— Познавам Етан отпреди да чуе гласа на Всевишния. В онези дни беше един от най-големите биячи на Шегаджиите.

— Мога да си представя. Та той решил — а може би решението е на Ишапския храм в Риланон, — че тук, в Малаково средище, трябва да бъде основано училище, защото щяло да е „в центъра на Кралството“ и щели да идват „млади благородници от всички краища“. Щели да го нарекат колегиум. — Той понижи глас. — Имам чувството, че не вярват на нашето приятелче Пъг и на онова, което прави в Звезден пристан, и смятат да се заемат сами с възпитанието на младите благородници от Кралството. Освен това искат да разполагат с база близо до… — Погледът му се премести върху Оуин и Горат и той остави изречението недовършено.

Джеймс знаеше за какво говори: близо до Сетанон и Камъка на живота — и затова само кимна едва забележимо и отбеляза:

— Не забелязах кой знае колко млади благородници наоколо, Ги.

Ги се пресегна да го потупа игриво по главата, но Джеймс се отдръпна навреме.

— Ама и ти си един шегаджия, Джими, винаги си бил голям шегаджия. Ще си останеш същият дори някой ден да те направят крондорски херцог.

Джеймс се разсмя.

— Може би. И така, къде са споменатите млади благородници?

Ги въздъхна.

— Е, сигурно един-двама ще дойдат от околните райони. Точно затова препусках цяла нощ — за да стигна навреме. Проклетата буря забави кораба ми за Саладор с два дни, наложи се да яздим нощем. — Ги огледа празната си чаша. — И всичко заради пустата му лекция. Ще бъде в една къща в източната част на града. Не можеш я подмина — отпред ще стоят на пост кралски гвардейци. — Той се изправи. Джеймс пъргаво скочи, след него се надигнаха Оуин и Горат. — Луам ме помоли да свърша тази работа, докато уреждах някои въпроси по границата със Западните владения и като услуга към Ишапския храм. Не мога да откажа на краля, пред когото съм се клел във вярност. Но и ти също си се клел, тъй че не можеш да откажеш на мен. Искам от теб, приятелю, да присъстваш тази вечер на лекцията в ролята на клакьор. Сега ще ида да нагледам какво правят моите хора, а после възнамерявам да подремна.

С тези думи херцогът ги напусна. Горат се обърна към Джеймс и попита:

— Какво е клакьор?

Джеймс се засмя.

— Театралните управители често ги наемат да ръкопляскат силно по време на представление, уж страшно им е харесало. Понякога става много смешно. Петима или шестима присъстващи ръкопляскат, докато останалите замерят актьорите със зарзават и ги освиркват.

— Хора! — Горат смаяно поклати глава.

Към тях се приближи съдържателят.

— Нещо друго, господа? — Той втренчи поглед в лицето на Джеймс, после разтърси глава. — Извинете. Взех ви за някой друг. — Та да искате още нещо?

— Ако до час не хапна нещо, след тази бира ще заспя на масата — оплака се Оуин. — Никога не съм пил толкова рано.

Горат изсумтя неодобрително, но не каза нищо.

— Каквото можете да ни предложите, уважаеми…

— Айван, господине — рече съдържателят, обърна се и се отдалечи.

Вратата на странноприемницата се разтвори и влязоха трима души. Джеймс, Оуин и Горат ги изгледаха с безпокойство. Влезлите обаче, изглежда, бяха местни: единият носеше дъска за шах. Настаниха се на една близка маса и двама заиграха, а третият ги наблюдаваше.

Айван се върна и им поднесе храна: сушено месо, сирене, варени зеленчуци и подсладени ябълки.

— Още ейл? — попита, след като остави подноса на масата. Джеймс кимна. Влязоха още двама с дъска за шах и той попита:

— Това тук често явление ли е?

— Турнирите ли? — попита Айван. — Разбира се. Точно затова на герба отвън има пешка. Тази странноприемница я отвори преди трийсетина години старият Баргист, а той беше голям играч. Оттогава тук непрестанно се отбиват пътници и местни, за да премерят сили на шах. Вие играете ли, господине?

— Не много добре… — измънка Джеймс. — Моят… господар ме научи на някои неща.

— Тук винаги можете да намерите някого, с когото да поиграете — каза съдържателят и отново ги изостави, тъй като го викаха от другите маси.

Вратата отново се отвори. Този път влезе дрипава старица. Мина през помещението и спря до Джеймс.

— Мислех, че си отишъл в Литън, Лизли. И откъде намери тия дрешки? — Тя опипа финия плат на дрехата му. — Като гледам какви са хубави, сигурно си ги свил от някой барон. — И му намигна съзаклятнически.

— Боя се, че ме бъркате с някого. Казвам се Джеймс…

— Джеймс значи? — прекъсна го тя. — Е, нека е Джеймс, щом настояваш. — Сръга го в ребрата и отново му намигна. — Като оня път, дето сдъвка сапуна, а после се просна и взе да бълваш мехури, а? Що пари прибра тогава от състрадателните. Нищо де, както кажеш. Бъди сега добричък и ми поръчай нещо за хапване. — Забеляза Горат и попита: — Момче, за к’во ти е тоя елф? Не знаеш ли, че носят лош късмет? Ей таквиз кат’ тоя убиха моя Джек и сега бунтуват народа в Сетанон. Какво си намислил?

— Какво е станало в Сетанон? — попита Джеймс.

Тя се наведе, премигна и разгледа лицето му отблизо.

— Ти не си Лизли! — Тупна го по рамото и попита: — Как се сдоби с неговото лице? — Изведнъж отстъпи назад и вдигна ръка към устата си. — Ай-ай! Ти ще да си някой зъл чародей! Приел си облика на Лизли, за да ме измамиш!

— Госпожо! — вдигна ръце Джеймс. — Ние не сме зли чародеи.

— Нито пък аз съм елф! — изсумтя ядосано Горат.

Старицата отново се наведе напред.

— Вярно, не ми изглежда да си зъл. Ама наистина приличаш на Лизли. Трябва да си негов близнак, тъй да знаеш.

Джеймс махна на Айван и му подхвърли една монета.

— Погрижи се да нахранят тази жена — нареди той и пак се обърна към нея. — Та казваш, Лизли е тръгнал за Литън?

— Отпраши още преди няколко дни — каза тя. — Имал там среща с един господин. Страх ме е, че ще загази. Все се забърква в разни каши. А и се съмнявам онзи, с когото ще се среща, наистина да е „господин“.

Айван хвана старицата за лакътя, отведе я в ъгъла и сложи пред нея чиния с храна. Тя започна да яде, без да поглежда към Джеймс и спътниците му.

— Двойник? — подметна Горат.

— Възможно ли е някой да е пратил на пътя за Ромней човек, който прилича на теб? — попита Оуин.

Джеймс вдигна рамене.

— Не е изключено. И преди са го правили. Навремето срещнах двойник на принца в каналите на Крондор. Ако не бяха мръсните ботуши, щеше наистина да накара хората да повярват, че е Арута, и да създаде сериозни проблеми. — Той поклати глава и добави: — Но се съмнявам. Доколкото разбрах от думите на старицата, този Лизли не живее тук от вчера. Може наистина да става дума за съвпадение. Преди известно време някакви типове в Танерус искаха да поизтупат от мен праха заради неуредени сметки. Спасих се едва когато ги убедих, че не съм този, за когото ме вземат. На два пъти за по-малко от година оставам с впечатлението, че наблизо има човек, който прилича на мен, но от това, което чувам за него, май не ми прави услуги с приликата си. — Той отново даде знак на съдържателя да се приближи и го попита направо:

— Да си ме виждал и преди?

— Не съм сигурен — отвърна уклончиво Айван.

— Но одеве каза, че си ме виждал.

— Не. Казах, че ви взех за един друг човек.

— Кой? — попита Джеймс.

— Лизли Шайбата — отвърна Айван. — Тукашен мошеник, да си кажа правичката. Занимава се със съмнителни дела. Ала въпреки това е сериозен човек, ако трябва да се върши работа с него.

— Аха. — Джеймс кимна. — Отдавна ли го познаваш?

— Около десет години, с известни прекъсвания. Той често отсъства, понякога за повече от месец, дори година се е случвало да го няма. Никога не можеш да си сигурен какво е намислил. — Ханджията изгледа и тримата. — Ще поръчате ли още нещо?

— Не, това е всичко — отвърна Джеймс.

— Сега какво ще правим? — попита Оуин и се прозя.

— Аз ще се върна да си побъбря със старото приятелче Грейвс. А ти, като гледам, имаш нужда от дрямка. Довечера ще идем да слушаме лекцията на херцог Ги за Арменгарската битка пред местната младеж.

— Аз ще остана тук — заяви Горат. — Много добре зная какво стана при Арменгар. Нали бях там.

Джеймс се захили.

— Аз също. Но ще отидем. Не бива да разочароваме херцога, приятелю. Той може да ни създаде сериозни проблеми, стига да пожелае.

Горат изсумтя недоволно, но въпреки това се изправи и каза:

— Излизам да разузная наоколо. Доколкото разбрах от старицата, наблизо се навъртат мои сънародници. Ще ида да потърся повече сведения.

— Хубаво — кимна Джеймс и също се изправи. — Поне има с какво да се занимаваме.

Джеймс и Горат излязоха. Оуин се приближи до Айван и попита:

— Мога ли да наема стая за тази нощ?

— При други обстоятелства щях да ви услужа с радост — отвърна Айван. — Но кралските войници ги заеха всичките.

— Има ли наблизо друг хан?

— Има един на половин ден път западно, но не бих ви го препоръчал. Има и друг, на половин ден път източно, но и него не бих ви препоръчал.

— А може ли да спя в конюшнята?

— Кралските войници няма да позволят, момко. Съжалявам.

Оуин се обърна и тръгна към вратата. Реши да се присъедини към Джеймс. Щом не можеше да поспи, поне щеше да се опита да научи още нещо за ишапското абатство.

За немалка изненада на Джеймс на лекцията на Ги имаше много присъстващи. Оуин се отпусна на един от столовете и се огледа сънено. Докато бяха в абатството, се бе разровил из библиотеката. Натъкна се на една интересна книга за магии, която веднага грабна вниманието му.

По време на лекцията Джеймс на няколко пъти го сръга, тъй като младият монах се унасяше в сън. Когато лекцията приключи, Джеймс бе принуден да признае, че старият комендант на арменгарската отбрана наистина е бил брилянтен стратег. Самият факт, че значителен брой оцелели бяха стигнали безпрепятствено до Ябон, въпреки че Зъберите на света гъмжали от жадни за човешка кръв таласъми и моредели, говореше за изключителните му способности.

Аудиторията посрещна края на лекцията с ентусиазирани аплодисменти и неколцина млади благородници изтичаха да разговарят с херцога.

— Почакай тук — рече Джеймс на Оуин и стана да се сбогува с Ги. — Да тръгваме — повика го, когато свърши.

— Накъде? — попита Оуин. — В града няма свободни стаи за нощувка.

— Можем да спим на пода на гостната в абатството и да тръгнем утре рано.

— Добра идея — кимна Оуин. — Очите ми направо се затварят.

— Защото не си се научил да пиеш ейл по никое време — усмихна се Джими.

Излязоха на пътя и за изненада на Оуин Горат незабелязано се присъедини към тях.

— Откри ли нещо? — попита го Джеймс.

— Следи из околностите. Съвсем скоро наблизо са минавали моредели.

— Друго?

— Групи хора се придвижват на север от града, но явно го избягват.

— Сигурно не искат да ги виждат. Накъде са тръгнали — на изток или на запад?

— И в двете посоки. Доста хора, които се движат в двете посоки, но се стараят да останат незабелязани.

Джеймс поклати загрижено глава.

— Проклет да съм. Тая работа не ми харесва.

Останалата част от пътя до абатството изминаха в мълчание.

— Е — посрещна ги Грейвс на вратата, — как мина лекцията?

— Липсваше ни някоя апетитна певица — промърмори Джеймс, но лицето му остана сериозно.

— Идният месец херцог Арман дьо Севини също ще изнася лекция — съобщи Грейвс. — След него е Бодуен дьо ла Тровил.

— Ще се постарая да присъствам и на двете — увери го Джеймс. — Ще ни настаниш ли някъде за през нощта?

— Можете да спите под масата в гостната, Джими. Стаите на горния етаж са заети от братята.

— Под масите звучи чудесно — кимна Оуин и извади завивките от раницата.

Горат последва примера му без коментар.

Джеймс седна до бившия крадец, превърнал се в монах, и тихичко попита:

— Защо тук, Етан?

Абатът повдигна рамене.

— Не зная, Джими. Вече ти казах, че орденът държи да е близо до Сетанон. На няколко мили оттук възникна едно съвсем ново селище, нищо особено, дори не заслужава да го наречеш градче. Търговският път обаче е оживен и жителите му припечелват от търговия с керваните. Но тук можем да останем незабелязани и да пращаме наши хора, които да душат наоколо от време на време, колкото да се убедят, че няма промени в установеното положение.

— Забелязах, че и двамата лектори са хора, на които Батира има голямо доверие.

Грейвс кимна.

— Твърде много странни неща се случват напоследък, че да постъпва иначе. Някои от благородниците… — Той махна с ръка. — Вече не можеш да им се доверяваш като преди.

— Да не намекваш за предателство?

— Вече не зная какво да мисля — въздъхна Грейвс. — Навремето бях крадец, после ме прибраха в храма в Риланон, а сега са ми възложили особено трудна и вероятно опасна задача. — Той сведе очи, сякаш не смееше да погледне Джеймс. — Не зная дали съм достоен да я изпълня докрай.

— Етан, не съм те чувал да говориш така за себе си.

Грейвс въздъхна.

— Много неща не знаеш, Джими. Все още имам някои стари… връзки, ако мога така да ги нарека. От онези, които не се прекъсват лесно. Това поне трябва да ти е ясно.

Джеймс се засмя.

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Аз самият имам смъртна присъда от Шегаджиите, в случай че прекося границите на техните владения, ала въпреки това го правя от време на време. И те си затварят очите, които означава, че им е изгодно.

— Дано наистина разбереш за какво говоря, когато му дойде времето. — Грейвс се надигна. — Отивам да си почина. Утре ме чака много работа. Лека нощ, Джими.

— И на теб, Етан.

Джеймс разгърна завивките си и легна до Оуин. Сънят дойде бързо. Докато се унасяше, се зачуди какво ли бе искал да каже Грейвс с думите „когато му дойде времето“.

Северният вятър свиреше в нощта. Джеймс се уви по-плътно в наметалото и протегна ръце към огъня, който озаряваше лицата на двамата му спътници. Пътят от Малаково средище за Силдън изглеждаше тревожно пуст в сравнение с Кралския друм за Саладор, но затова пък бе много по-пряк. Трите коня, които бе купил, хрупаха кротко трева.

— Джеймс — заговори Оуин, — има нещо, което не ми дава покой. Отдавна исках да го споделя с теб.

— Личи ти, че си обезпокоен — обади се Горат.

— И какво е то? — попита Джеймс.

— Усетих го, докато разговарях с Оракула… беше нещо като лошо предчувствие.

— Нищо чудно, като се имат предвид обстоятелствата — отбеляза Горат.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джеймс, който не откъсваше внимателен поглед от Оуин.

— Оракулът бе разтревожен от нещо.

Джеймс помълча, сетне каза:

— Не съм специалист по тия въпроси, аз самият никога не съм се срещал с Оракула, но от това, което съм чувал, зная, че той може да предсказва всякакви бъдещета, с изключение на своето собствено.

— Бъдещета? — учуди се Горат.

— Не зная дали се изразявам точно — продължи Джеймс, — но веднъж магьосникът Пъг ми обясни, че бъдещето не е предопределено, а е резултат от множество постъпки и като променяме някои от тях, можем да променяме и него.

— Тоест, ако Горат не беше дошъл да ни предупреди, сега планът на Делекан щеше да се осъществява без никакви пречки?

— Това ми е ясно — намеси се Горат. — Но щом бъдещето не е предопределено, каква полза от Оракула?

— Казват, че в думите му се криела много мъдрост — промърмори Джеймс.

— Мисля, че Джеймс е прав — рече Оуин. — Но все още не зная откъде дойде това усещане за тревога.

— Може би съдбата на Оракула по някакъв начин е преплетена с нашите действия — предположи Горат. — В такъв случай ще му е трудно да гледа в бъдещето — ако думите на Джеймс са верни. Може това да е източникът на безпокойството му.

Джеймс мълчеше. Той бе един от малцината, които знаеха за съществуването на Камъка на живота под Сетанон. Само шепа от оцелелите след битката бяха посветени в тайната на тази вълшебна реликва, останала запазена още от времето на Господарите на драконите. Още по-малко бяха в течение, че Аалският оракул, пазителят на Камъка на живота, се намира в едно подземие под град Сетанон.

Статуята при Малаково средище бе вдигната, за да разсее съмненията на онези, които бяха чували за съществуването на Оракула. Ако някой дойдеше да го потърси, тя осигуряваше възможност за контакт, без да се налага личното му присъствие.

— Опитвам се да намеря връзка между някои странни неща — промърмори Джеймс. — Имаме цурански Велики, чиито скъпоценности са били ограбени, за да могат също цурански ренегати да ги продадат на моределски нашественици, които ги заменят за оръжие. Имаме фалшива Гилдия на смъртта, която може би е параван за истински Нощни ястреби, оцелели от нощта, в която изгорихме щабквартирата им в Крондор. Имаме и многобройни лъжливи или истински сведения, които сочат, че се готви нашествие от север.

— Моите сънародници ще действат предпазливо — намеси се Горат. — Ще поискат от Делекан доказателства, че Мурмандамус наистина е жив и е затворен в Сетанон, преди да тръгнат на война.

— Не искам да обиждам сънародниците ти — отбеляза Джеймс, — но подобни „доказателства“ лесно могат да бъдат изфабрикувани.

— Съгласен съм — рече Горат. — Което е още една причина Делекан да се опитва да ни премахне.

Джеймс се облегна назад и се загърна в наметалото.

— Не зная дали някога ще открием отговорите на тези въпроси, но в момента предпочитам да поспя.

— В Литън ще потърсим ли твоя двойник? — попита го Оуин.

— На път ни е — каза Джеймс. — Нищо не пречи да поразпитаме из града.

Оуин се претърколи, за да се приближи максимално до огъня, без да си подпали дрехите. Горат лежеше мълчаливо: сигурно вече беше заспал.

Сънят не идваше. Джеймс се бореше с откъслечните сведения, с които разполагаше. Някъде сред този привиден хаос имаше обединяващо звено, схема, която свързваше всички участници и даваше на действията им разумно обяснение.

До самите покрайнини на Литън пътуваха безпрепятствено. Малко преди да стигнат забелязаха край пътя изоставена ферма с паянтова плевня, около която се навъртаха облечени в черно фигури.

Горат ги забеляза пръв и ги посочи на Джеймс.

— Въобще нямаше да ги видя, ако не ми беше казал — отвърна младият скуайър.

— Четирима са. Изглежда, в плевнята има нещо, което е събудило интереса им — обясни моределът.

— Щом цицината ме сърби — оплака се Джеймс, — значи е надушила неприятности. Дали не открихме истинските Нощни ястреби?

— Ами ако е така? — попита Оуин.

Джеймс измъкна сабята си и заяви:

— Ако е така, да ги убием, преди да са ни видели — стига да имаме късмет.

И отби от пътя и подкара коня в тръс през поляната. Прекосиха занемарената нива, обрасла с висока до кръста трева. В началото тревата ги скриваше, а и странните фигури продължаваха да наблюдават плевнята, което позволи на Джеймс и спътниците му да ги наближат, оставайки незабелязани.

Първият убиец, който ги видя, извика и двамата до него се обърнаха. В същия миг Джеймс пришпори коня си в атака. Една от черните фигури размаха сабя и се приготви да го промуши, докато втората отскочи чевръсто от пътя на коня. На ъгъла на плевнята трета фигура измъкна стрела от колчана и я постави на тетивата. Внезапно отнякъде изникна ослепителна топка от енергия — профуча недалеч от стрелеца с лък и удари стената на плевнята, което бе достатъчно ако не за друго, поне да му отвлече вниманието и да го накара да отстъпи назад.

В този момент Горат се изравни с втория убиец и скочи право върху него, докато Джеймс се биеше с първия. Оуин изруга: даваше си сметка, че макар да бе успял да разбули загадката на заклинанието, което бе използвал срещу него Наго, и дори да го повтори, все още не е в състояние да го контролира достатъчно добре. Той вдигна жезъла като тояга и препусна срещу мъжа с лъка, за да го повали, преди да е пуснал стрелата.

Горат прекърши гръкляна на противника си с плоското на сабята и се огледа. Джеймс все още не можеше да се справи със своя противник, а Оуин подскачаше около стрелеца с лък и безуспешно се опитваше да го удари — във всеки случай го занимаваше достатъчно, за да не му позволи да стреля. Накрая разяреният му противник хвърли лъка и се опита да си извади сабята.

Джеймс забеля колебанието на Горат и му извика:

— Намери четвъртия!

Горат мигновено се втурна към ъгъла на плевнята, заобиколи я и се озова пред широко разтворената порта. Вътре цареше мрак, който би се сторил непроницаем за човешкото око, но за тъмнокожия елф бе просто игра на светлосенки. Той забеляза някакво движение по гредите под покрива, притаи се и зачака.

Миг по-късно някой претича отново по гредата, от която се посипа слама, и в същия миг една тъмна, скрита до стената фигура пусна нагоре стрела, ориентирайки се по шума. Горат се метна през вратата и преди Нощният ястреб да успее да опъне тетивата, се стовари върху него.

Борбата продължи само няколко секунди.

Отвън Джими също приключи с противника си и загледа как се справя Оуин.

Когато боят най-сетне свърши, Джеймс и Оуин влязоха в плевнята.

— Какво става тук? — попита Джеймс.

— Има някой горе — обясни Горат.

— Слизай! — извика Джеймс. — Нищо лошо няма да ти сторим.

Между гредите се показа непознат мъж и внимателно се спусна на пода. Разкърши схванатите си рамене и огледа тримата.

— Благодаря — бе първата му дума.

Приближи се до тях и когато спря на няколко крачки, Оуин възкликна:

— Богове!

Джеймс не можеше да откъсне поглед от мъжа, който изглеждаше като негов близнак.

— Ти трябва да си Лизли — рече той.

— И какво ви кара да смятате така? — попита непознатият.

— Това, че хората непрестанно ме бъркат с теб отвърна Джеймс и застана така, че светлината от вратата да пада върху лицето му. — Веднъж някакви типове в Танерус едва не ме убиха, защото ме взеха за друг.

Мъжът се разсмя.

— Хиляди извинения. Чакаха ме да се върна със стока, която ме пратиха да купя. За съжаление на обратния път бях задържан въпреки волята си и това сигурно ги е поизнервило. — Той спря за миг, после продължи: — Вярно е, че си приличаме достатъчно, за да ни бъркат. Аз съм Лизли Шайбата.

— А аз съм Джеймс, от Крондор. Тези са мои приятели — Оуин и Горат. Тръгнали сме за Ромней, но в Малаково средище една жена ме помисли за теб.

— Старата Патрума — каза Лизли. — Побъркана е — превъртя, откак убиха мъжа й. Хората в града й дават по нещо за ядене и я пускат да спи в оборите. Не зная защо, но разправя наляво и надясно, че ми е роднина. — Той поклати глава.

— Нещо против да ни кажеш защо Нощните ястреби се опитваха да ти видят сметката?

— Нощни ястреби? — учуди се Шайбата и сви рамене. — Убийци? Нямам представа. Дали пък не са ме взели за теб?

Горат погледна Джеймс, но не каза нищо. Само Оуин подхвърли едно колебливо:

— Може би…

— Не — спря ги Джеймс. — Аз пък мисля, че някой е държал тъкмо на теб да ти види сметката. Хайде да тръгваме за града — докато стигнем, току-виж си се сетил кой може да е.

Мъжът ги изгледа, сякаш претегляше възможността да им се опъне, но очевидно се отказа и кимна покорно.

— Да тръгваме. Ожаднях нещо, а в „Крайпътния хан“ винаги поднасят пресен ейл.

— Претършувайте телата — нареди Джеймс и Горат и Оуин тръгнаха да изпълнят поръчението му. — Ти от нищо ли не се нуждаеш? — попита той Лизли.

— Ами не. Имам си сабя, а торбата изгубих нейде из гората, докато тези четиримата ме гонеха. Всъщност мога да взема една от някой от тях.

— Твоя работа. — Джеймс сви рамене.

Оуин се върна при тях и каза:

— Нямат никакъв багаж, Джеймс. Нито документи, нито пари, нищичко. Само оръжията и черните дрехи.

— И тези неща — добави Горат, който тъкмо се бе появил. И вдигна един медальон с изрисуван върху него ястреб.

Джеймс го взе, разгледа го, хвърли го на земята и каза:

— Тези са истински Нощни ястреби. Не като онези самозванци от Крондор.

— Самозванци? — повтори Шайбата.

— Това е дълга история.

— Хубаво — кимна Шайбата. — Тъкмо ще пием по два ейла. Да вървим. — Той тръгна към мъждукащите светлини на градчето, а останалите се метнаха на конете и го последваха.

Оуин се изравни с Джими и му каза:

— Изглежда доста безгрижен за човек, който преди малко можеше да си изгуби главата.

— Прав си — съгласи се Джеймс.