Измяната

Глава 20Възмездие

Земята бе влажна.

Пъг се надигна на лакти и видя, че Джеймс и Локлир все още лежат в несвяст. Горат бе дошъл на себе си, но изглеждаше замаян. Оуин седеше, стиснал главата си с ръце.

— Какво стана? — простена той.

— Ударихме се в някаква преграда — обясни Пъг и стисна очи, надявайки се болката да попремине.

Джеймс също почна да се свестява. Надигна се и се огледа с премрежен поглед.

— Къде сме?

— В стария двор на замъка Сетанон — отвърна Пъг и посочи обгорялата врата на полуразрушената и изоставена портална кула. — Точно над целта, която дирехме.

— И как ще стигнем там? — попита Горат.

— Ще определим границите на преградата и ще открием място, откъдето да проникнем в старите тунели под града. Не може да са заградили отвсякъде.

— Защо не? — попита Оуин.

— Защото дори шестима цурански магьосници не са в състояние да поддържат ден и нощ толкова голяма преграда. Макала не знае, че съм избягал от Тимиряния. Поставили са преградата само за неочаквани посетители, което означава, че се редуват да я поддържат един по един. Трябва да е от малките, за да го правят.

— Звучи логично — съгласи се Локлир, изправи се и простена.

— Ако има място, откъдето да се прониква в старите тунели, то трябва да е на най-долния етаж на изоставената крепост — продължи Пъг. — Ще започнем да търсим оттам.

— Но първо ще потърся нещо, от което да направя факла — заяви Горат.

Докато чакаха, Пъг се обърна към Оуин.

— Как се чувстваш?

— Уморен, разнебитен и ядосан. Но поне съм жив. А ти?

Пъг докосна длани, после бавно ги раздалечи. Между ръцете му премина синя искра.

— Усещам, че силите ми се възвръщат, макар и бавно. Може би това забавяне ще ми е от полза. — Той снижи глас и продължи: — Не искам другите да го знаят, но ако се изправя срещу цуранските Велики, дори да съм във върхова форма, ме очаква погром. Ще трябва да разчитаме на потайни действия и изненада. Най-добре ще е да ги издебнем един по един и да ги надвиваме физически — ако успеем да го направим, преди да са използвали заклинанията си. Всъщност имаме още едно предимство. Цуранските Велики се смятат за богоподобни и като недосегаеми на своя свят не са привикнали към идеята за физическо насилие. По-вероятно е първо да се опитат да ни заповядват, а едва след това да прибегнат до употребата на магия.

— Аз лично не кипя от ентусиазъм да се срещам с тях — призна Оуин. — Вярно, че в съзнанието ми взеха да се проявяват част от знанията, получени от теб, и вече съм сигурен, че мога да правя неща, които вчера ми бяха непознати. Но все още съм неуверен в силите си.

— В такъв случай ще правиш каквото ти казвам.

Горат се върна с две факли.

— Намерих ги в един изоставен склад. — Освен това бе взел арбалет и колчан със стрели. — Подхвърли арбалета на Локлир и младият скуайър го улови и го огледа внимателно.

— Доста е прашен и не е смазван от десетина години — бяха първите му впечатления. — Но поне не е ръждясал. — Той опря арбалета в земята и застъпи стъпенката, за да запъне тетивата. За разлика от по-тежките арбалети, които трябваше да се навиват, този се зареждаше само с опъване. — Нещо тетивата не ми вдъхва доверие.

Но старият арбалет се зареди със звучно изщракване и Локлир постави стрела в канала.

— Я се дръпнете. Някой може да пострада, ако тетивата се скъса.

Той се прицели в близката врата и дръпна спусъка. Стрелата се заби със звънтене в масивната врата.

Локлир огледа одобрително оръжието.

— Бива ги старите майстори.

— Ще го пробваш ли пак? — попита Джеймс.

— Не — отвърна Локлир. — Не бих искал да предизвиквам съдбата. Достатъчен е и един изстрел, стига да е в подходящия момент.

Джеймс кимна.

Пъг огледа малкия отряд и нареди:

— Да тръгваме.

— Чакайте! — Пъг вдигна ръка.

Намираха се в дълбок тунел, толкова тесен, че почти не можеха да се завъртят в него. Раменете на Горат стържеха срещуположните стени.

— Какво има? — попита Джеймс.

— Тук трябва да е. — Пъг посочи голата стена. — Ако не се лъжа, тук имаше врата към една подземна галерия.

Джеймс извади кинжала си, Горат също, и двамата започнаха да копаят в стената. Скоро плувнаха в пот, но усилията им бяха възнаградени — под остриетата им се показаха тухли.

— Отдръпнете се — рече Оуин и доближи факлата до стената. Без да обръща внимание на пламъците на факлата, Горат се наведе до него и каза:

— Тухли са и са се поразклатили. Направете ми място. — Той опря ръце, запъна се в крака в насрещната стена и напъна мишци. Стената поддаде със скърцане и стържене; първо падна една тухла, последваха я още няколко.

В следващия миг цял участък от стената се срути. Тунелът се изпълни с прахоляк и Оуин започна да киха.

Без да се колебае, Горат грабна факлата от Оуин и прекрачи в отвора. Другите го последваха. Галерията бе просторна, подът бе покрит с дебел слой прах, трупал се тук от векове. Пъг вдигна ръка и от дланта му бликна светлина, която озари цялото помещение.

Намираха се в естествена подземна кухина. По тавана и стените бяха изрисувани дракони и същества в доспехи, които ги яздеха.

— Валхеру! — прошепна Горат със страхопочитание. — Това е било тяхно леговище.

— Преди да продължим нататък — заговори Пъг, — бих искал да ви подготвя за това, което ви предстои да видите. Не става въпрос само за Шестимата, срещата с които не е изключена, но някъде наблизо се намира един свещен предмет, известен като Камъка на живота. Този предмет е създаден от валхеру, за да го използват като оръжие срещу боговете по време на Войните на хаоса. Точното му предназначение винаги ми е убягвало, макар от доста време да се занимавам с изучаване на източниците, в които се споменава за него, но в едно няма съмнение: целта му е да предизвика огромни разрушения. Именно него диреше и лъжеводачът Мурмандамус по време на Големия бунт преди десет години.

— Лъжеводачът ли? — попита объркано Горат.

— Той не беше истински моредел, а пантатийски змиежрец, приел този облик с помощта на черна магия, за да примами твоите сънародници да пожертват живота си за неговата кауза. Той улавяше и събираше есенцията на изгубените им животи, за да я използва като ключ към пробуждането на Камъка на живота. Ако беше постигнал целта си, боя се, че последствията за всички живи същества на Мидкемия щяха да са катастрофални. Тимирянската пустош е цветуща градина в сравнение с голия камънак, в който щеше да се превърне този свят.

Очите на Горат се наляха с кръв.

— Толкова невинни жертви заради тези пантатийци!

Оуин също изглеждаше объркан.

— Не разбирам нещо. Как може един жрец или магьосник от висшето изкуство да задейства такова нещо? Щом валхеру са изчезнали, не се ли е изгубила с тях и тайната на този Камък на живота?

— Не — отвърна Пъг. — Душите на валхеру са оковани вътре в камъка и не е изключено при неумело боравене с него да бъдат освободени. Макар и да са лишени от тела, комбинираната енергия от съзнанията им ще е достатъчна да активира Камъка. Не бива да позволяваме в никакъв случай това да се случи.

— Значи Макала иска да ни унищожи? — попита Локлир.

— Не е чак такъв безумец — възрази Пъг. — Но е фанатично предан на Империята и вярва, че Кралството разполага с могъщо оръжие за разрушение, което някой ден може да бъде използвано срещу неговия народ. Ето защо отчаяно се опитва да разкрие тайната на това оръжие, за да може да се защитава срещу него, или да построи друго подобно, чрез което да държи Кралството в послушание.

— Този глупак! — възкликна Горат. — Каква дребнава и злобна душица!

— Може би възгледите му за света наистина са дребнави — съгласи се Пъг, — но в магията е опитен и силен противник. Не бих могъл да му се опра, особено сега, когато съм толкова отслабнал. Ето защо трябва първо да се отървем от шестимата му помощници и едва тогава да се справим с него — двамата с Оуин. — Той изгледа Горат и Оуин. — Вие, приятели — един главатар-ренегат от Севера и най-малкият син на прочут благородник, — сега ставате мои довереници. Само кралското семейство, както и неколцина ветерани от битката за Сетанон, между които Локлир и Джеймс, са посветени в тайната на Камъка на живота.

— Ще умра, но няма да я разкрия пред никого — обеща Горат. Оуин само кимна.

— А сега ме последвайте.

Пъг ги поведе надолу по един дълъг коридор, който очевидно някога се бе използвал като вход за подземния град.

— Два от градовете на север — Сар-Саргот и Сар-Исбандия, са били построени от гламределите по подобие на този. Някога са го наричали Градът на Дракен-Корин.

— Чувал съм това име — намеси се Горат. — Дори валхеру са го смятали за безумец.

— Но тъкмо той ги убедил да влеят жизнените си сили в Камъка на живота.

— Защо е толкова голям тунелът? — попита Оуин, загледан във високите сводове.

Пъг се засмя.

— Някога да си виждал малък дракон?

— Не. — Оуин се изчерви. — Никакъв не съм виждал.

Стигнаха до масивна дървена врата, здрава като закалено желязо.

Пантите бяха с размерите на човешки тела. Между крилата имаше достатъчен процеп, за да се промъкнат. Вътре спряха.

Внезапно сабята на Горат светна в сумрака и преди Оуин и Пъг да осъзнаят какво става, на пода се въргаляха два окървавени таласъма.

— Това означава, че сме близо — отбеляза невъзмутимо Пъг.

— А също и че Делекан е наблизо — добави Горат.

— Макала може и да го използва — каза Пъг, — но се съмнявам, че ще му разкрие цялата тайна на Камъка на живота. Никой от вашите моределски вещери не е в състояние да го прехвърли чак тук. Ще трябва сам да открие пътя от повърхността.

— Съмнявам се този гигантски подземен лабиринт да има само един вход — отбеляза Горат.

— Така е — кимна Пъг. — Макала може да се премества с магия от едно място на друго, но трябва да знае къде точно отива. Първия път някой друг го е довел тук.

— Наго — рече Горат. — Той прекара на юг близо година, преди да започне тази безумна война. Ако успеем да накараме този Макала да проговори, обзалагам се, ще признае, че тъкмо Наго му е показал входа към това място.

— По-късно ще обсъждаме този въпрос — рече Пъг. — Както и да са се запознали, явно са решили, че целите им оправдават сътрудничеството им. Мисля си, че Макала използва Делекан също както лъжеводачът Мурмандамус използваше твоя народ, Горат. Той пращаше сънародниците ти на смърт срещу моите, сънародници, само и само за да задържи армията на принца далеч от това място.

Продължиха напред, но скоро Пъг вдигна ръка.

— Чакайте! — Протегна и двете си ръце напред и попита: — Оуин, усещаш ли?

Оуин се приближи към него и също протегна ръце. Почувства върху дланите си енергия, парливо усещане, което се усилваше заедно с натиска на ръцете му.

— Това преграда ли е? — попита той.

— Да — отвърна Пъг. — В нея се ударихме, когато се опитвах да ви прехвърля в залата на долното ниво.

Пъг я притисна с длани и премести ръце първо вляво, а после и вдясно. След миг кимна, видимо доволен.

— Това е сфера. Трябва да я заобиколим и сигурно на другия край ще открием онези, които са я създали. — Той посочи една врата в стената отдясно. — Оттук.

Влязоха в тунел, който слизаше още по-надолу в земните недра.

Магията в стаята бе толкова силна, че дори Джеймс и Локлир я усетиха и настръхнаха.

— Какво е това място? — попита Джеймс.

— Съкровищница — обясни Пъг. — Една от многото. Не пипайте нищо. Някои от тези предмети са вълшебни, трудно ми е да преценя последствията от случайно задействане.

— Това пък какво е? — Оуин посочи един голям ловджийски рог, изписан със странни руни.

— Надписите са ми познати — обади се Горат. — Мисля, че такъв е бил езикът на валхеру.

— И какво пише? — не спираше да любопитства Оуин.

— Това е глифът на Тирана от Ветровитата долина.

Пъг се опита да си спомни кой точно е този валхеру и съжали, че Томас не е тук, за да му каже.

— Тази крипта е за плячка — каза Горат. — Тук са струпани откраднати или отнети със сила трофеи. — Той посочи няколко отворени сандъка, в който имаше покрити с прах скъпоценни камъни и накити.

Оуин вдигна ръка и я задържа над ловджийския рог.

— Пъг, моля те, ела да видиш.

Пъг се приближи до него, докосна рога и прошепна:

— От него извира магия!

И тогава старият магьосник си спомни — а може би вълшебният предмет имаше способността да въздейства на паметта му. Той отдръпна ръка от рога, като че ли го бе опарил.

— Алгон-Кокун! Убит от Ашен-Шугар. Наистина жалко, че Томас не е тук. Това е ловджийски рог, който… — Зениците му се разшириха. Той взе рога, преметна златистата му каишка през раменете на Оуин и го провеси на хълбока му. — Все още действа и би могъл да наруши равновесието — в наша полза. — Пъг се огледа. — Тук има толкова много неща, които бих искал да изуча на спокойствие. Толкова много, което не зная.

— Знаем обаче, че Макала е някъде наблизо — намеси се Оуин, — и че трябва да го спрем.

Пъг кимна, обърна се и продължи по дългия коридор.

Тясното помещение, в което влязоха, бе озарено от собствена светлина и Горат угаси факлата. За да пести енергия, Пъг също бе престанал да използва светлината от дланта си. Усещаше, че паметта му се възвръща, а и способностите на Оуин бяха надминали далеч онова, което момчето можеше, когато за пръв път се срещна с Локлир. Но сега им предстоеше да се изправят пред седем Велики от Келеуан — Макала и шестимата му съюзници.

Горат се промъкна безшумно до ъгъла и надникна предпазливо. Отдръпна глава и вдигна три пръста към Пъг и Оуин. В помещението имаше двама магьосници и вероятно един прислужник или помощник. Пъг бе обмислял дълго как да подходи към някогашните си събратя. Почти бе сигурен, че Макала не му е разкрил цялата истина, а дори и да го бе сторил, това бе по-скоро неговата версия за нещата.

Пъг си даваше сметка, че в резултат от техните действия бяха пострадали или загинали хиляди хора, моредели, троли и таласъми и че това престъпление не бива да остане ненаказано. Даде знак на Оуин да пристъпи вляво, а той се премести надясно. След това посочи арбалета на Локлир и размърда три пръста — показваше му, че трябва да се заеме с третия противник.

Изчака всички да заемат местата си, след това махна отривисто с ръка и се втурна напред.

Тримата им противници вдигнаха глави. Двама носеха черни наметала, а третият бе воин-моредел.

Локлир опря арбалета в бузата си, пое си въздух, издиша, задържа, прицели се, както го бяха учили, и дръпна спусъка.

Късата стрела изсвистя, удари моредела в гърдите, завъртя го и го блъсна в стената.

Двамата цурани стояха като парализирани, втрещени от изненадващата атака. След миг обездвижващите заклинания бяха завършени и цураните успяха само да изстенат. Горат пристъпи напред с вдигната сабя, готов да ги посече, ако се наложи.

Но нямаше никаква нужда. Пъг махна с ръка да запазят тишина и се огледа и ослуша дали не е вдигната тревога.

Но в тунела цареше тишина.

— Остават още четирима, плюс Макала — прошепна той.

— Това ми прилича на спално помещение — каза Джеймс и посочи леглото до стената. — Сигурно тук са си почивали на смени, докато другите са поддържали сферата около Камъка на живота.

Пъг затвори очи и настрои вътрешните си сетива. Някъде в далечината се долавяше познато присъствие. Той се пресегна към него, но усети, че му пречат да осъществи контакт.

— Още не — чуха го да шепне.

— Какво не? — попита Джеймс уморено.

Пъг го погледна внимателно, премести поглед върху Локлир и попита:

— Вие двамата почивали ли сте си, откакто тръгнахте от Северен страж?

— Арута има един знахар-магьосник, който ни снабди с някакъв подсилващ чай. Пиехме го нощем, защото ни оставаха само по час-два за сън.

— Това може да свърши работа за кратко време — обясни Пъг, — но впоследствие се налага по-продължителен отдих. Внимавайте. Усещам, че сетивата ви са притъпени и вече не сте толкова бързи, колкото смятате.

Локлир погледна Джеймс и подхвърли:

— Не виждам нищо чудно в това да сме изморени.

Джеймс се засмя и го потупа по бузата.

— Той ни съветва да не бъдем прекалено самоуверени, Локи.

— Джими Ръчицата — самоуверен? Боже опази — отвърна Локлир и сви устни.

— Елате — рече им Пъг. — Магия, достатъчно силна да създаде подобна преграда, не е нещо, което да се среща всеки ден. Прилича донякъде на бариерата, която бе издигнал около мен тимирянският бог.

Продължиха по коридора и се озоваха в друга, по-голяма зала. В далечния й край се движеха неясни фигури и Пъг даде знак на хората си да се разпръснат.

Изведнъж подземната кухина се озари от светлина.

Към тях се приближаваха две загърнати в наметала фигури.

— Казаха ни да те очакваме тук, Миламбер — произнесе едната.

— Затапек, не заставай насреща ми. Макала ви е излъгал и сега сте отговорни за смъртта на невинни хора. Спри, преди да си оцапал ръцете си с още кръв.

— Миламбер, Макала не е единственият в нашия Съвет, който те смята за неистински Велик — много по-заинтересуван от съдбата на сънародниците си, отколкото от доброто на Империята. Инак защо ще криеш това могъщо оръжие от нас?

Вторият магьосник зад Затапек зае позиция встрани и насочи жезъла си към Пъг, сякаш беше оръжие. Внезапно зад гърба на Пъг звънна тетивата на арбалет и вторият магьосник се завъртя във въздуха, а от окървавеното му рамо бликна кръв. Той изкрещя от болка и Затапек реагира мигновено.

Цуранският Велик вдигна ръце с изпънати напред пръсти и от тях бликна порой от синкава енергия, която удари Пъг в гърдите. Краката на магьосника се подкосиха, той падна на пода и се загърчи от болка.

Беше ред на Оуин да се намеси. Голяма огнена сфера се появи върху дланта му и се понесе към Затапек. Но цуранският магьосник беше готов — вдигна лявата си ръка и пред нея изникна стена от енергия, която разпръсна огнената топка и останките й се посипаха върху камъните.

Единствената полза бе, че за кратко Затапек бе изгубил контрол върху магията, с която бе атакувал Пъг.

Оуин не знаеше какво да предприеме, затова затвори очи и остави на интуицията си да решава. Протегна ръка, произнесе една-единствена дума и около цуранския магьосник се завъртя стълб от сгъстен въздух. За миг Затапек не можеше да вижда нищо — освен това бе раздвоен, тъй като се беше подготвял за поредната енергийна атака. В това състояние ударът го завари неподготвен и той отхвръкна на двайсетина стъпки назад.

Горат изтича към него и последното нещо, което видя зашеметеният цуранец, беше извисяващата се над него фигура на тъмния елф, с вдигната високо сабя. След това, с един-единствен удар, Горат го довърши.

Оуин се наведе над Пъг, който все още не се бе съвзел от заклинанието, с което го бяха атакували. Тялото Му се тресеше неудържимо, зъбите му тракаха, лицето му бе изкривено в мъчителна гримаса.

— Можеш ли да направиш нещо? — попита го Локлир.

— Не зная — отвърна Оуин. Докосна с пръсти ръката на Пъг и в същия миг почувства остра болка. Но вместо да се отдръпне, младият магьосник разтвори съзнанието си за болката и се опита да уталожи бушуващата енергия. Постепенно я овладя, насочи я към пода и тя изчезна.

Пъг се отпусна в ръцете му. От устните му се отрони мъчителна въздишка.

— Пъг! — извика му Джеймс. — Чуваш ли ме?

Пъг кимна отпаднало, после каза:

— Помогнете ми да стана, моля ви.

Джеймс го хвана през кръста и го вдигна. Краката на Пъг трепереха.

— Толкова се радвам — заговори припряно Оуин. — За една минута видях повече заклинания, отколкото през целия си живот.

— Ти се справи добре. Това е, защото се довери на инстинктите си. Ако продължаваш в същия дух, магьосническите умения, които получи от мен, ще ти послужат добре. — Пъг се освободи от прегръдката на Джеймс и направи няколко крачки. Видимо се възстановяваше с всеки миг. — Справихме се с четирима. Поне един от останалите ще е зает да поддържа преградата, ако не и двамата. Остава само да ги открием и да се справим и с тях. Тогава преградата, която блокира достъпа до Камъка на живота, ще падне и ще можем да се заемем с Макала.

Той се огледа. Магьосникът, когото Локлир бе прострелял, вече бе издъхнал.

— Зад онази врата има още една съкровищница. Отсрещната й стена е била разрушена с магия преди много години. Зад разрушената стена е стаята с Камъка на живота.

— В такъв случай — обади се Горат — трябва да предполагаме, че последните двама цурани и Макала са зад тези врати.

— Елате — каза Пъг и тръгна предпазливо към вратата. Пътем се надвеси над спътника на Затапек, млад Велик, когото не познаваше. „Вероятно е бил още ученик, когато бях на Келеуан — помисли си Пъг. — Колко жалко. — Мъртвият магьосник бе изцъклил безжизнените си очи към тавана. — Каква безсмислена загуба.“

Когато наближиха вратата, Пъг даде знак на спътниците си да спрат. Надникна бързо и зърна две фигури, които стояха неподвижно. Стори му се, че не са го забелязали. Вниманието им бе приковано от две цели: да очакват появата на Пъг и да поддържат преградата. Пъг знаеше, че подобна продължителна задача неимоверно изтощава тялото и притъпява сетивата, но не хранеше илюзии, че и в това състояние би могъл да ги надвие.

Делекан и неговите Тъкачи на заклинания трябваше да са някъде наблизо — опитваха се да открият пещерата или да освободят Мурмандамус, ако наистина вярваха, че още е жив. И в двата случая появата на Пъг или задействането на Камъка на живота от Макала щеше да сложи край на опитите им.

Пъг отстъпи назад и затвори очи.

„Виках те, но не успях да достигна ума ти“ — отекна в главата му познат глас.

Той погледна към Оуин и прошепна:

— Оракулът.

Оуин кимна.

Пъг отвърна мислено:

„Трябва да свалим преградата и да те освободим.“

„Черните мантии се промъкнаха една нощ и изпълниха подземието с мъгла, която приспа слугите ми, а мен лиши от сили. След това ме оковаха със заклинания, които дори аз не можех да неутрализирам. А всичко това стана, защото не мога да предвиждам собственото си бъдеще. След време може би ще се освободя, но за момента съм жалко подобие на онова, което бях.“

Пъг познаваше добре могъществото на Аалския оракул и бе наистина впечатлен от подготовката на Макала. Не биваше никога вече да го подценява.

„Макала е безжалостен и твърдо решен да доведе замисленото докрай, но не е склонен към агресивни постъпки като твоите сънародници. Ако искаше смъртта ти, досега да ти е отнел живота. Стига му обаче, че те е извадил от строя за известно време. Нямаш някакви тежки наранявания, нали?“

— Трябва бързо да премахнем тези двамата — прошепна Пъг на Оуин.

— Ще се справиш ли? — попита го младежът.

— Налага се. — Той се обърна към Джеймс, Горат и Локлир. — Ако очакват да ги нападнем с магия, значи не предвиждат възможността за физическа атака. Щом влезем през вратата, ще ни последвате, но гледайте да застанете встрани, в случай че ни ударят. — Той посочи Горат. — Това, което ще видиш отвъд преградата, ще те смае, но не се тревожи. Там лежи един доста голям женски дракон. Той е Аалският оракул и трябва да бъде опазен от Делекан и от всякаква друга опасност, докато не възстанови силите си. Ако не успея да победя Макала, оракулът остава единствената ни надежда.

Горат кимна.

— Разбирам. — После погледна към Локлир и Джеймс. — Ще пазим дракона, докато вие двамата се справите с магьосниците.

Оуин вече се готвеше да прекрачи прага, когато Пъг го спря.

— Има едно заклинание, което може да ни осигури нужното време, за да се справим с Макала. Падне ли преградата, той веднага ще разбере, че двамата му помощници са били надвити.

— И кое е то?

— Ако са изморени от усилието — както предполагам, — бихме могли да ги зашеметим с едно съвсем слабо заклинание. Успеем ли да го направим, те ще продължават да поддържат преградата поне още минута, което ще е достатъчно, за да прекосим помещението до голямата пукнатина в стената между него и следващата зала. Имаме нужда от тази кратка отсрочка, защото за да се срещнем с Макала, ще трябва да се преместим във времето.

Оуин кимна, затвори за миг очи, въздъхна и каза:

— Зная за кое заклинание говориш. — Веждите му се извиха нагоре. — Изглежда толкова лесно!

— Ако оцелеем — заяви Пъг, — припомни ми да ти разкажа колко време изгубих, за да изуча точно това заклинание. — Той кимна и те минаха през вратата. Двамата цурански Велики, изглежда, бяха подготвени, защото продължиха да поддържат преградата на мястото й и същевременно разпределиха силите си — единият ги защитаваше от атаките на Пъг, а вторият запокити насреща им магичен огън.

— Пази се! — извика Оуин и отскочи встрани.

Цураните бяха подготвени за появата на Пъг, но не и на втори магьосник. Почти едновременно Пъг и Оуин произнесоха уговореното заклинание, което си проправи път до уморените умове на цураните и ги парализира също толкова ефикасно, колкото ако ги бяха ударили по главите с чук.

Пъг се затича. Оуин бе на крачка зад него, без да откъсва очи от неподвижните тела на зашеметените цурански Велики. Миг по-късно телата им се строполиха на пода.

Преградата изчезна и на нейно място се показа следващата зала. Макар вече да знаеше, че ще види дракон, Оуин остана поразен от гледката. Драконът беше гигантски, без съмнение най-голямото живо същество на света. Главата му — колкото фургон — бе положена на земята, а гребенът й бе обсипан със скъпоценни камъни. Хиляди диаманти покриваха тялото от ноздрите до опашката, включително и масивните криле. Рубини, изумруди и сапфири хвърляха разноцветни отблясъци по стените на залата. Очите бяха скрити под тежки дебели клепачи, а между устните се подаваха снежнобели зъби, големи колкото мечове.

„Благодаря ти, магьоснико.“

Пъг огледа цуранската машина, която генерираше преградата. В нея блещукаха малки кристални късчета.

— Сега вече знаем защо Макала толкова отчаяно държеше да си получи рубина. — Пъг посочи машината. — Оуин, нали ти разказваше за някакви камъни с необичайни способности. Използвали са ги, за да захранват с енергия този уред, а Шестимата е трябвало да поддържат работата му. Знаех си, че Оракулът не би могъл да бъде изваден от строя с някоя обикновена магия. — Той се приближи към дракона и добави: — Горат и другите ще останат на пост, а ние с теб ще се справим с Макала.

„Трябва да побързате. Той действа с трескава бързина.“

Пъг и Оуин се завтекоха към цепнатината в стената — тя бе зейнала по време на двубоя между дракон и едно от най-ужасяващите същества, Господарите на ужаса, в апогея на решителната битка на Големия бунт, с която бе приключила заплахата за Кралството от страна на Мурмандамус.

Пъг се поколеба. Беше очаквал да види празно помещение, където двамата с Оуин щяха да се преместят във времето, за да се синхронизират с Камъка на живота. Вместо това извика:

— Богове! Макала е пренесъл Камъка на живота тук!

Цуранският Велик стоеше пред грамаден камък с цвят на изумруд, който му стигаше до кръста. От върха стърчеше златен меч с бяла дръжка, изработена вероятно от слонова кост. Върху дръжката имаше релефно изображение на златен дракон.

Черната мантия се извърна и каза:

— Впечатлен съм от теб, Миламбер. Не смятах, че ще успееш да преодолееш всички мои защити. Надявам се, че Затапек и останалите не са били подложени на недостойни страдания само заради това, че са се опитали да те спрат?

Пъг едва сдържаше гнева си.

— Те загинаха като истински цурани, проявявайки чест и достойнство, но така и не узнаха, че го правят заради двойствените ти машинации.

— Не говори за двойственост, Миламбер! Ти се закле да служиш на Империята, но скри от нас съществуването на тази ужасна лъжа! — Той пристъпи към Оуин и Пъг и извика: — Преди десет години ти се включи в битката, за да прогоним Врага от нашите светове, или поне така заяви пред Съвета. Хочопепа и Шимоне станаха свидетели на тази лъжа. Синове на велики цурански родове загинаха на този чужд свят, за да подкрепят великата кауза. Но ти така и не ни обясни защо този град е бил толкова важен, та да проливаме край него и цуранска кръв. — Той сниши глас. — Когато пристигнах тук, ти отклони въпросите ми, а като реших сам да открия отговорите, се натъкнах на това място, пълно с магични капани и клопки, във вътрешността на което се спотайваше това гигантско същество. И всичко това, за да бъда държан — аз, и всеки друг, който се появи — настрана от това нещо! — Той посочи с пръст Камъка на живота. — Ти не си прогонил Врага от този свят! Не — заключил си го в този камък до деня, когато възнамеряваш да го освободиш и да го насъскаш срещу онези, които смяташ за свои противници — може би срещу самата цуранска Империя!

— Сам не вярваш на приказките си — отвърна Пъг.

— Не само че вярвам, но и ще взема мерки този ден да не настъпи никога. Почти успях да отключа този проклет камък и когато разбера тайните му механизми, ще го отнеса в Свещения град и ще го запазя там, в случай че Империята се нуждае от неговите способности.

— Пъг, той е обезумял! — обади се Оуин.

— Момче — озъби се Макала, — този разговор не е за деца. — Той махна небрежно с ръка и Оуин отхвръкна назад. В последния миг се досети, че заклинанието е вариант на онова, което той самият бе използвал, за да повали Затапек, и съумя да се предпази, за да не пострада сериозно. Въпреки това тупна доста силно на каменния под.

— Макала, ти си убиец — извика Пъг. — Посрещнах те като почетен гост в своя дом, а ти ме измами. Държа се с дъщеря ми, сякаш е пионка в гнусните ти интриги, и я изложи на ужасен риск. Само заради това заслужаваш да умреш. Хиляди други издъхнаха, за да можеш да стигнеш дотук.

— Толкова по-важно е да успея, Миламбер. Иначе ще са умрели напразно. Когато отнеса този камък на безопасно място в Имперския дворец, смъртта им ще се окаже благородно дело за благото на Империята.

Пъг се опита да събере всички резерви от сила, с които разполагаше. Даваше си сметка, че срещу него стои най-даровитият член на Съвета.

Макала отстъпи назад.

— Няма да се бия с теб, Миламбер. Аз бях един от онези, които ти помагаха, когато собственолично разруши голямата арена в Кентосани. Не храня илюзии, че мога да съм ти равен, дори когато още не си възстановил напълно силите си. — Той се извърна леко и даде знак с ръка.

От сенките се показаха две фигури — едри, заплашителни крилати сиви силуети.

— Едно от малкото неща, които ми бяха от полза, когато открих Тимиряния, беше жезълът, принадлежал на някакъв древен жрец на име Рлин Скрр. С негова помощ командвам тези създания. — Той се извърна към двете страховити същества и заповяда: — Убийте ги!

Пъг се наведе към Оуин и му прошепна:

— Бих могъл да поема единия, а ти другия, но не можем да се справим и с тях, и с Макала. Надуй рога!

Без да се двоуми, Оуин опря ловджийския рог до устните си. Наду го и в подземията отекна протяжен стон, който напомняше вълчи вой.

В залата задуха вледеняващ вятър, несъмнено породен от някаква древна магия. Внезапно до Оуин изникнаха две грамадни ловджийски хрътки с яки челюсти и закривени като кинжали нокти. Гледаха го покорно.

— Заповядай им, Оуин! — извика Пъг.

— Какво?

Пъг се обърна към него и младият магьосник видя в очите му гняв и омраза.

— Макала! — изсъска той.

Оуин изправи рамене, посочи с пръст цуранския магьосник и заповяда:

— Дръжте го!

Хрътките се хвърлиха напред. Пъг се извърна да посрещне по-близкото от страховитите същества и извика заклинанието, което бе използвал срещу тях на Тимиряния. Както и предния път, създанието бе обгърнато от подскачащи топчици от енергия, които го накараха да застине и да нададе зловещ стон.

Оуин запокити второ подобно заклинание по другото същество и то също замръзна.

Тогава и двамата насочиха вниманието си срещу Макала. Цуранският Велик бе издигнал защитна стена пред грамадните хрътки, които подскачаха и се опитваха да го докопат. Макала бавно отстъпваше, но хрътките го следваха по петите и той нямаше време да се заеме с Пъг и Оуин.

Пъг заобиколи Камъка на живота и отдели няколко секунди, за да го разгледа отблизо и да провери дали не е повреден. Благодари на боговете, че е здрав — изглежда, Макала все още не бе опитал да го счупи.

Погледна към Великия, който продължаваше да се брани от кучетата. Макар да неутрализираше успешно атаките им, те поглъщаха вниманието му изцяло.

Пъг се приближи до една от грамадните хрътки и извика:

— Макала, ти ме предаде, предаде семейството ми, измени и на своето братство в преследване на лични цели! Дори не си направи труда да обясниш какво е това „добро на Империята“, на което служиш — в противен случай щеше да си дадеш сметка, че намеренията ти излагат Империята на най-големия риск, пред който се е изправяла от времето, когато Врагът е изтикал Обединените народи през Златния мост. Хиляди загинаха заради твоята горделивост и невежество. Заради всичко това те осъждам на смърт.

Махна с ръка и изрече едно заклинание, което мигновено смъкна защитната преграда, вдигната от Макала. По-старият магьосник осъзна едва в последния миг какво прави Пъг и успя да извика само: „Не!“ След това хрътките се метнаха върху него и започнаха да го късат на парчета.

Смъртта му бе бърза. Хрътките продължиха да разкъсват трупа дори след като бе престанал да помръдва. Оуин се приближи и каза:

— Заслужаваше си го.

— Повикай хрътките — нареди Пъг.

— Спрете! — кресна им Оуин и хрътките го послушаха. — Сега какво да правя с тях?

— Ами, кажи им да вървят там, откъдето са дошли.

Оуин изпълни заръката и миг по-късно двете хрътки изчезнаха от погледите им. Той преметна отново ловджийския рог през рамо.

— Това е страшно оръжие.

Пъг го тупна по рамото.

— Всяко оръжие е страшно, ако не се използва правилно. — Той погледна разкъсания труп и допълни: — Този човек притежаваше грамадна сила и висок пост. И поруга и двете. Никога не го забравяй.

— Няма — обеща Оуин. — Започвам обаче да си мисля, че не ставам за магьосник.

Неочаквано Пъг прихна.

— Ставаш или не, не можеш го избегна. Оуин, макар да си млад, ти имаш големи способности.

— Аз ли? Аз съм най-обикновен младеж, който попада на добри учители първо Патрус, после и ти.

— Не е само това. — Пъг поклати глава и сложи ръка на рамото му. — Когато си свързахме умовете, ти придоби много от моите знания. Някои от тях ще останат задълго скрити от теб, други ще изникват неочаквано, в нужния момент. Какъвто и да избереш да станеш в този живот, рано или късно отново ще се захванеш с магьосничество и тогава със сигурност ще се прочуеш.

— Ще ми трябва време, за да свикна с това — въздъхна Оуин.

Разговорът им бе прекъснат от викове и звън на саби в съседното помещение.

„Магьоснико — долетя мисълта на дракона, — не мога да ги спра. Все още съм слаба.“

Пъг се извърна към цепнатината в стената и забеляза, че някой се промъква през нея. В първия миг помисли, че е Горат, но твърде късно откри, че е друг моредел.

Този носеше жезъл и го насочи към Оуин и Пъг. Сноп от енергия ги запрати към другия край на стаята. Пъг се удари в стената с такава сила, че пред очите му затанцуваха звезди, а Оуин се свлече и не можеше да си поеме въздух.

Все пак успя да види как Локлир удря изотзад моределския Тъкач на заклинания и той се просва по лице. После в цепнатината се появи още един моредел, който се сборичка с Локлир.

Миг след това помещението се изпълни с войници. Локлир продължаваше да се бие с моредела, Джеймс се бе счепкал с друг Тъкач на заклинания, който размахваше жезъл като онзи, който бе повалил Пъг и Оуин.

Оуин се изправи замаяно, наведе се над Пъг и му помогна да седне.

— Цялата тази работа започва да ми омръзва — изпъшка той. — Боли ме гърбът.

— Какво? — Пъг разтърси глава.

Горат се биеше с Делекан. Вождът на моределите си бе нахлузил черния шлем, който някога носеше Мурмандамус, и контешка черна ризница, чийто нагръдник бе обсипан със скъпоценни камъни.

Горат се подхлъзна, спъна се и Делекан използва това да го зашлеви през лицето със свободната си ръка и да го повали по гръб.

После видя разкъсаното тяло на Макала и лицето му се озари от зловеща усмивка. След това съгледа Камъка на живота.

Пъг осъзна, че моределът ще стигне преди него до камъка. Макала бе опасен заради онова, което знаеше, Делекан — заради това, което не знаеше. Щом видя златния меч, очите му се изцъклиха.

— Валхеру! — извика той. — Този меч е за крал!

Хвърли се към меча и Горат използва този момент да скочи и да го сграбчи за гърлото.

Делекан стисна дръжката на меча — и в същия миг пещерата се изпълни с оглушително боботене. Делекан изцъкли очи и от гърлото му се изтръгна гъргорене, но не заради задушаващата хватка на Горат. Някаква ужасяваща сила изпълваше тялото на моредела.

Мечът започна да се измъква и Горат се отказа от опитите си да удуши Делекан. Вместо това стисна дръжката на меча и се помъчи да го забие обратно в камъка.

Пъг разтърси глава и забеляза, че Локлир и Джеймс продължават да се сражават с противниците си.

— Какво да правим? — попита Оуин.

— Горат! Отдръпни се! — извика Пъг.

— Не мога — отвърна Горат. — Ако го направя, той ще извади меча.

Двамата моредели продължаваха да се борят. Очите на Делекан се бяха изцъклили дотолкова, че заплашваха всеки миг да изскочат от черепа му, лицето му бе станало мораво и лъщеше от пот. Чертите му бяха променени до неузнаваемост, сякаш умът му бе завладян от някой друг.

— Той се преобразява! — извика Пъг.

— Трябва да го спрем! — разкрещя се Оуин.

— Не го докосвайте! — кресна Пъг, опитвайки се да надвика шумотевицата.

— Трябва да му помогнем!

— Не можем — отвърна Пъг. — Помогнете на мен. Трябва да унищожим и двамата.

— Не зная как — оплака се Оуин.

— Трябва да го направиш! — кресна му Горат. — Инак древните сили ще ме погубят. Спаси народа ми, Оуин! Спаси ме!

Оуин кимна със сълзи на очи, след това започна да прави сложни движения с ръце над главата си. Пъг ги повтаряше. Накрая двамата едновременно посочиха вкопчените в борба на живот и смърт моредели до Камъка на живота.

От ръцете на магьосниците изригна поток от нетърпима горещина и една нажежена до бяло светкавица удари двамата моредели. За миг телата им бяха обгърнати от ослепително сияние, толкова ярко, че противникът на Джеймс бе принуден да отвърне глава и той се възползва от това — пристъпи напред и заби кинжала си в гърдите на магьосника. Едва тогава вдигна ръка и засенчи очи от светлината. След това се метна към воина, с когото се сражаваше Локлир, и двамата го довършиха.

Нисък протяжен вопъл долетя от двете обгърнати от сияние фигури, после те постепенно изчезнаха. Миг след това угасна и светлината.

А камъкът продължаваше да лежи на мястото си, с щръкналия от него меч.

Възцари се тишина. Четиримата оцелели дишаха тежко и не смееха да помръднат от местата си.

Оуин изхлипа и Пъг побърза да каже:

— Мисля, че започвам да разбирам…

— Какво стана? — попита Локлир. — Не можах да видя.

Джеймс огледа помещението и попита:

— Къде е Горат?

— Той ни спаси — обясни Пъг.

Джеймс кимна. Лицето му беше мрачно.

— Никога вече няма да мразя моределите.

— Понякога беше труден другар… — промърмори Локлир, — но си остана истински приятел.

— Мисля, че ще спя цяла седмица — оплака се Пъг. — Толкова съм изтощен.

— Стягай се, милорд херцог от Звезден пристан — рече му Джеймс, — защото ни чака още много работа.

— Каква работа? — попита навъсено Пъг.

— Забрави ли — попита със зла усмивка Джеймс, — че Камъкът на живота трябва да бъде върнат на мястото му? И че в Мъглива гора все още се подвизава цяла моределска армия? А патрулите на Делекан — и тях ли забрави?

— Мъртви сме, ако пристигнат точно сега — изхленчи Оуин. — Не мога да помръдна дори пръст.

— Щом преживяхме това, няма да допуснем да ни надвият само защото сме изтощени — заяви Локлир. — Някой от вас, магьосници, не може ли да измисли нещо?

— Помогнете ми да се изправя — рече му Пъг.

Джеймс се наведе над него, дръпна го да стане и попита:

— Какво ще правиш?

— Да съберем сили, приятели, защото ни чака едно малко представление.

Локлир го погледна объркано.

— Аз ли си губя ума, или наистина те чух да казваш, че ще играем представление?

— Точно това казах — кимна спокойно Пъг. — Последвайте ме.

Мороулф беше бесен. От два дни принц Калин и Дълголъкия си играеха с него на криеница и нито веднъж не бе успял да ги доближи. Докато в планините моределите разполагаха с много преимущества, тук, в гъстите гори, еледелите и техните двама приятели човеци се чувстваха в собствени води.

Добре поне, че продължаваха да се приближават към Сетанон. Мороулф очакваше всеки момент да получи нови заповеди от баща си, но вместо това до тях достигна вестта, че машината на разлома е била повредена. Мороулф бе твърдо убеден, че доста глави ще бъдат набучени на колове заради тази история, но не се опасяваше, че и неговата ще е сред тях.

— Господарю, дойдоха вестоносци.

Очакваше да види собствените си съгледвачи, пратени да надушат еледелите, но вместо тях се появиха почетните стражи на баща му, мръсни, изморени и завладени от панически ужас.

— Какво е станало? — попита той.

— Нещастие, господарю! На стената на Сетанон!

— Казвайте! — кресна им Мороулф.

— Преди три дни се промъкнахме незабелязано в града и господарят ни остави близо до задната порта на замъка. Нямаше го почти цял ден. Сетне изпод земята долетя страшен тътен и тогава видяхме нещо ужасно върху бойницата на замъка.

Мороулф сграбчи единия от войниците, разтърси го и викна:

— Казвай какво видяхте!

— Видяхме на бойницата баща ти и с него беше Мурмандамус. Сигурен съм, че беше той, защото не носеше риза, та се виждаше драконовият знак на тялото му. Беше измършавял като от дълго гладуване и блед от престоя под земята, но със сигурност беше той. Никакво съмнение няма. Той извика и всички чухме гласа му, усилен от някаква магия, точно както го чувахме преди десет години, господарю.

— Тъй-тъй — закима вторият войник. — Мурмандамус беше. А между него и баща ти стоеше човешкият принц Арута, с наведена глава, сякаш им е пленник. Мурмандамус извика, че най-сетне ще изпълни пророчеството и ще сложи край на живота на Господаря на Запада, но в мига, когато оголи сабята си…

— Какво? — В нетърпението си Мороулф удари войника и го повали на земята. — Казвай, ако ти е мил животът — обърна се той към другия.

— Милорд, отзад се показа един грамаден дракон, какъвто никой никога не е виждал. Тялото му излъчваше светлина и бе покрито с разноцветни отблясъци, а на гърба му яздеше магьосник с черни дрехи. Той извика, че Мурмандамус е лъжепророк и че пророчеството също е лъжливо, а после драконът изпусна огнена струя, толкова гореща, че чак ние я почувствахме. Господарю, баща ти и Мурмандамус се сгърчиха пред погледите ни, превърнаха се на пепел и бяха издухани от вятъра, а Господарят на Запада, принц Арута, остана невредим между тях!

Мороулф зави от болка и гняв и започна да удря войника.

— Проклети магьосници и пророци! — Накрая се изправи и огледа стражата си.

— Предайте на всички — рече той мрачно. — Връщаме се на север. Край на това безумие!

Моределите се завтекоха да предадат заповедта. Мороулф се обърна и бавно пое към лагера. Едва измина, няколко крачки, когато от сенките се показа неясна фигура.

— Милорд?

— Какво? — попита нетърпеливо Мороулф. Твърде късно забеляза, че заговорилият го продължава да се приближава към него, а когато го позна и извика, Нараб вече бе забил кинжала в гърдите на сина на своя враг.

Мороулф рухна на колене с разкривена от изненада уста и се просна възнак.

— Ние изпълнихме, каквото се искаше от нас — произнесе един глас от мрака.

Нараб се обърна.

— А аз ще изпълня моята част.

От гората се появи Мартин Дълголъкия с елфите си и Нараб продължи:

— Семейството ми е отмъстено. Сега вече мога да отведа хората си у дома.

— Няма да ви пречим, стига да се придвижвате на север — рече херцогът на Крудий. — Но никога вече не се връщайте на юг.

— Сега на север силата е у Лиалан и моите Снежни леопарди. Докато ние сме на власт, ще стоим оттатък планината. — Той вдигна ръка към Мартин и елфите. — Но вие също си стойте от тази страна.

Нараб се обърна и тръгна, а Мартин рече на елфите:

— Да се върнем в Сетанон, за да узнаем каква е тази мистерия, която току-що чухме. Ще ми се да намеря Пъг и да го попитам как така Мурмандамус се е надигнал от гроба, за да бъде убит повторно.

Елфът, към когото се обърна, кимна замислено.

— Брат ми сигурно ще се зарадва — подметна Мартин, — когато се върне и открие, че владенията му са в безопасност.

След това Дълголъкия преметна оръжието, на което дължеше името си, през рамо и закрачи на юг, като си подсвиркваше безгрижно. Макар да не знаеше подробностите за случилото се в Сетанон, вече не се съмняваше, че победата е на тяхна страна и че поне засега бъдещето им е осигурено. Останалото щеше да си дойде на мястото е времето.