Изкуплението на Алтал

Глава 35

— Не можем да направим нищо, Алтал — каза Халор. — Мъртъв е.

— Сержантът е прав, Алтал — промърмори гласът на Двейя. — Изгубихме Салкан.

— Ти наистина ли нищо не можеш да направиш, Еми?

— Не. Боя се, че не.

Алтал изруга.

— И аз изпитвам същите чувства, Алтал — каза Халор. — Обикнах това момче. Всичките го обикнахме.

— Бейд, изглежда, наистина много страда.

— Бейд направи точно това, което трябваше да направи — каза Халор и подритна неподвижното тяло на облечения с черна ризница Яхаг. — Този пък кой е?

— Не знам точно — призна Алтал. — Изглежда, беше външен човек, подчинен непосредствено на Арган. Струва ми се, че Генд нямаше власт над него. Тук наистина се случиха доста неща, които не успях напълно да разбера.

— Важното е, че победихме — каза Халор, после се намръщи. — Мислех си, че жреците не убиват хора. Нали това е едно от нещата, които са им забранени?

— Не познавам чак дотам църковните правила — отвърна Алтал. — Брат Бейд обаче направо пощуря, след като Яхаг уби Салкан.

— Случват се и такива работи — каза Халор и вдигна рамене. — Не е зле да го наблюдаваш отблизо. Той не е арумец, така че не е особено добре обучен. Един арумец не се вълнува, когато му се наложи да убие враг. Един жрец от равнинните страни обаче очевидно възприема нещата иначе. Струва ми се, че ме разбираш.

— Не е необходимо да ми обясняваш това — отвърна Алтал и погледна Бейд. — Между другото, вече не изглежда чак толкова разтревожен.

— Точно това имам предвид, Алтал. Би следвало да е разтревожен. Току-що изгуби близък приятел, а прави нещо съвършено недопустимо. Това негово безизразно лице ме смущава. В този момент не бих му позволил да се доближи до нищо остро.

— Той няма да се самоубие! — възрази Алтал.

— Ако е в нормално състояние, да. Точно в този момент обаче според мен не е в нормално състояние.

— Добре, ще имам грижата да го наблюдавам — съгласи се Алтал. — А сега нека да махнем труповете. А след това заедно с Елиар ще заведем Бейд в Дома и ще го предадем на Еми.

— Това наистина е най-доброто решение — съгласи се Халор.

— Това вероятно ще ни отнеме известно време, господарке — каза уморено княз Дакан след два дни, когато всички се събраха в тронната зала на Андина. — Не обяснихме положението на членовете на съда, когато тази варварка нахълта в Остос.

— Нямаше как да им го обясним, Дакан — каза Андина. — Дворецът се оказа буквално пренаселен от шпиони.

— Вече не е — промърмори Лейта.

— За съжаление, това също усложнява нещата — отбеляза Дакан. — Сигурен съм, че те до един са получавали пари от врага, обаче хвърлянето на обикновени лакеи и коняри в тъмницата заедно с високопоставени придворни би създало впечатление за произвол. А и някои от тези арести трудно биха намерили разумно обяснение. — Дакан прокара уморено ръка по лицето си. — Струва ми се, че Лейта не е допуснала грешка при разкриването на вражеските агенти, обаче не разполагаме с данни, които да могат да бъдат убедителни пред съда.

— Дакан, ти си изтощен — каза съчувствено Андина.

— Просто съм малко отпаднал, господарке — призна той. — Напоследък обстановката бе доста объркана.

— В такъв случай защо не хапнеш нещо и след това не поспиш?

— Има толкова много работа, че…

— Работата може да почака. Иди си легни, Дакан.

— Но…

Андина се изправи на трона си и заповяда:

— Прибери се в покоите си! Веднага!

— Слушам — отвърна той с лека усмивка. После с бавни уморени стъпки излезе от залата.

— Направо съм влюбена в този старец — промърмори топло Андина.

— Изобщо не ти личи, знаеш ли? — обади се Лейта.

В тронната зала влязоха Елиар и Гер.

— В Пома всичко е приключило — съобщи Елиар. — Твенгор е изхвърлил вражеските сили от града, а Кройтер и Дрегон са ги довършили.

— Къде е Халор? — попита Алтал.

— Залепил се е за онзи прозорец — отвърна Гер. — Ще трябва цял табун коне, за да го отлепим от него.

— Каза ми да се върна, защото може да му потрябва вратата — добави Елиар. — Предаде ми да ви съобщя, че Твенгор ще дойде тук, за да си прибере парите. Сержантът смята, че би трябвало да се съберем на съвещание, след като Кройтер и Дрегон приключат работата си в Кадон и Мавор.

— Това не е лоша идея — каза Алтал. — Как е Бейд?

— През повечето време спи — отвърна Гер. — Според Еми това е най-добрият начин да се успокои.

— Той ще се възстанови напълно, нали? — попита разтревожено Лейта.

— Винаги е малко странен, след като Еми го събуди — отговорни Гер. — Говори за неща, които не разбирам. Еми го оставя да говори, докато се храни, а след това отново го приспива. Не се тревожи, Лейта. Еми ще го излекува напълно дори ако се наложи за целта да го разглоби целия и после да го сглоби пак.

Лейта потрепери.

— Много зловеща мисъл.

— Е, познаваш Еми — каза Гер.

Когато княз Твенгор и херцог Бердор пристигнаха в Остос, гражданите, избягали при наближаването на Гелта, вече бяха започнали да се завръщат и градът почти се бе върнал към нормалния си ритъм. Алтал бе донякъде удивен от това, че Твенгор все още избягва силната бира.

— Къде е Халор? — попита огромният брадат княз, след като оправи сметките си с Алтал.

— Пътува по работа — отговори неопределено Алтал.

— Той наистина доста пътува в последно време.

— Зает е с една голяма война.

— Исках да си поговоря с него точно за тази война. Преди време изказа мисълта, че след унищожаването на войските на Кантон би било хубаво този град въобще да се обезвреди. Реших, че след като той и без това ми е по пътя, мога да обсъдя този въпрос с Халор.

— Идеята ти не е лоша. Виждам, че си довел и херцог Бердор.

— Да — каза Твенгор. — Добро момче е, но е толкова наивно, че търговците в неговия град непрестанно го мамеха с данъците. Сега Пома е в развалини, така че той ще трябва да започне всичко отначало. Казах му, че ще се справи с работата си по-добре, ако известно време издава нарежданията си от Остос. Ако е решил да възстанови Пома, ще му трябват пари, а парите означават данъци. Бердор иска гражданите на Пома да го обикнат. Ако го бях оставил там, търговците щяха да се нахвърлят върху него като лешояди. Трябва да се научи да проявява твърдост, а Остос като че ли е най-подходящото място за това.

— В последно време доста си се променил, Твенгор.

— Искаш да кажеш, след като престанах да пия, така ли?

— Нищо чудно и това да ти се е отразило.

— Искрено съжалявам за случилото се с червенокосия овчар — каза Твенгор. — Вектианските момчета, които работеха при мен, много се разстроиха. Някой после направи ли нещо?

— Брат Бейд се погрижи за това.

— Нямах пред вид погребение.

— И аз. Бейд прободе с меч човека, който уби Салкан.

— Жрецът ли? — попита Твенгор, сякаш не вярваше на ушите си. — Нали на жреците им е забранено да правят такива работи.

— Навярно Бейд си е помислил, че случаят е по-особен.

— Така и няма да разбера жителите на равнините — каза Твенгор.

Когато вражеските армии бяха прогонени от кралството на Андина и арумските племенни вождове и местните херцози се събраха в Остос, за да обсъдят бъдещите си действия, есента вече бе оголила дърветата.

— В крайна сметка всичко се свежда до изхранването — заяви херцог Нитрал в един мрачен следобед. — Опожаряването на нивята на централна Треборея бе разумно, когато ни нападнаха, но сега, когато наближава зимата, всички може би съжаляваме за това.

— Този въпрос може да намери решение — каза Олкар, херцогът на Кадон. — Познавам доста търговци на пшеница в Магу. Сигурен съм, че малко ще понадуят цените, но Перквейн разполага с много пшеница.

— Преди всичко трябва да нахраним селяните — заяви Андина. — Няма да оставя децата си да умрат от глад.

— Децата си ли? — Елиар бе изненадан от тази дума.

— Тя проведе доста дълги разговори по този въпрос с Еми, Елиар — обясни Гер на приятеля си. — Знаеш, че Еми е чувствителна на тази тема.

— Но така ще опразниш държавната хазна, господарке — изказа опасенията си княз Дакан.

— Това наистина е неприятно, но обстановката го налага.

— Току-що чухте майката на Треборея — каза шеговито Лейта. — Бъдете послушни, за да не ви остави без вечеря.

— Изобщо не е смешно, Лейта — сопна й се Андина.

— На мен ми хареса — каза Гер и се ухили.

— В момента обстановката в Перквейн не е съвсем спокойна — каза Нитрал на Олкар. — След като Кройтер и Дрегон свалиха обсадата на Мавор, нашествениците, оказали се на запад от река Остос, избягаха в Перквейн. Отгоре на всичко там има и някакви религиозни вълнения.

— Нима е възможно да се спори по религиозни въпроси? — попита удивено Твенгор. — Не би ли могло със същия успех да се спори за времето?

— Перквейнците са доста особени — каза Нитрал. — Тъй като единствената им грижа е да слушат как расте пшеницата, им остава доста време за празни мисли.

— Търговците на пшеница от Магу обожават парите — каза Олкар. — Аз говоря същия език, така че ще се разберем с тях.

— Цялата обстановка навежда на мисълта, че предстоят гладни времена — отбеляза сержант Халор. — Ще ви кажа нещо, което може би ще ви учуди и ще ви се стори противно на всичко, на което са ни учили: сега според мен е най-подходящият момент всички да се отправим срещу Кантон.

— Имаш предвид война през зимата? — попита недоверчиво Колейка. — Сезонът не е ли противопоказен за това?

— Това няма да е същинска война, Колейка — каза Твенгор. — След като бяха разгромени от Кройтер и Дрегон, всички наемници, които работеха за Кантон, избягаха. Отгоре на всичко и владетелят на Кантон стана жертва на загадъчна смърт. Единственото, което трябва да направим, е на път за вкъщи да се отбием в Кантон и да кажем на жителите му да се предадат. Смяташ ли, че ще се осмелят да ни противоречат?

— Твенгор е прав, господа — каза княз Алброн. — Най-добре е да се махаме от Треборея колкото се може по-скоро. Сигурен съм, че много ще липсваме на майката на Треборея, обаче ако се задържим прекалено много в дома й, можем да я отегчим с присъствието си.

Седналата до него Астарела го сръга с лакът.

— Да? — усмихна й се той.

— Поговори с чичо ми — отсече тя. — Още сега.

— Моментът не е подходящ, мила.

— Направи го, Алброн, преди да си забравил.

— Това е все пак частен въпрос.

— Ти в тайна ли мислеше да го запазиш?

— Не, но…

— Направи го сега, Алброн.

— Добре, мила — отвърна Алброн и след кратък интервал се изкашля и каза с официален тон: — Княже Кройтер.

— Да, княже Алброн? С какво мога да ви бъда полезен? — попита плакандецът с русата брада. На устните му заигра лека усмивка.

— Става дума за нещо сериозно, чичо — смъмри го Астарела.

— Прощавай, мила. Предполагам, Алброн, че имате някакво искане към мен.

— Позволявам си да ви помоля, светлейши княже, да ми дадете ръката на вашата племенница Астарела, която да взема за съпруга. — заяви тържествено Алброн.

— Я виж ти! — каза Кройтер. — И хиляда години да бях умувал, пак нямаше да допусна, че ще чуя такава молба!

— Чичо, ще престанеш ли с тези приказки? — разсърди се Астарела.

— Просто се шегувам, дете мое — отвърна й Кройтер с широка усмивка. — Какво мислиш самата ти по този въпрос? Изборът ти би могъл да е и по-лош. Княз Алброн може и да не разбира много от коне, но иначе си го бива.

— Наистина ли? — отвърна Астарела със закачлива усмивка. — Е, все ще свърши работа.

— Астарела! — възкликна Алброн.

— Добре, Астарела, добре. Щом желаеш това, радвам се да дам съгласието си. Княже Алброн, имате моето позволение да се ожените за племенницата ми. Доволни ли сте?

— Вероятно хиляда коня ще са достатъчно — замислено каза Астарела.

— Не те разбрах, мила — каза Кройтер.

— Става дума за зестрата ми, чичо. Струва ми се, че хиляда коня ще са достатъчно. Не трябва да забравяме и булчинската ми рокля, разбира се.

— Хиляда! — почти изкрещя Кройтер. — Ти с всичкия си ли си?

— Ти нали ме обичаш, чичо? Нали не си решил просто да се отървеш от мен?

— Разбира се, че те обичам, Астарела. Обаче хиляда коня…

— Така всички в Плаканд ще разберат колко много ме цениш, мили чичо — сладко каза Астарела.

— Алброн, ти ли й даде този акъл? — попита Кройтер.

— За пръв път чувам за това! — отвърна Алброн и погледна Астарела с недоумение. — Кажи ми за какво ни са хиляда коня? — попита я.

— Не ме интересува за какво, Алброн. Просто броят им трябва да отразява цената ми. Аз да не съм някаква просякиня!

Алброн и Кройтер се спогледаха безпомощно и казаха едновременно:

— Добре, Астарела.

Когато керванът се отправи на север, над централна Треборея вече се бе спуснала зимата. Над опустошената земя бяха надвиснали мръсни мрачни облаци, навяващи хлад.

Керванът се отби за малко в Мавор, после заобиколи езерото и се отправи към град Кадон.

— Тук ще се разделим, господарке — каза херцог Олкар. — Ще проявя максимална твърдост в преговорите с търговците на жито от Магу, но съм сигурен, че ще се опитат да ни смъкнат кожата.

— Боя се, че това не може да се избегне, Олкар — отвърна Андина. — На всяка цена трябва да осигуря хляб за народа си.

— Аз пък се боя, че и двамата пропускате нещо — каза Алтал. — В Кантон има зърнохранилища, а там все още не се е водила война. Когато превземем града, зърното ще стане наша собственост. Бъдете внимателен с думите, които ще използувате при преговорите с кръвопийците от Магу, херцог Олкар. Не произнасяйте думи като „бедствие“ или „глад“. Използувайте вместо тях думи като „необходими резерви“ и „презастраховка“.

— Княже Алтал, вие май вече сте се занимавали с подобни сделки, нали не греша? — попита Олкар.

— Да, ваше сиятелство, имало е случаи и аз да съм се занимавал с дребни мошеничества — призна Алтал. — Всъщност нали няма принципна разлика между това, което аз правех някога, а вие правите сега?

Олкар внезапно се ухили.

— Предполага се, че такива неща трябва да остават в тайна, княже.

— Той ще се справи, Андина — увери Алтал владетелката на Остос, после отново се обърна към херцога. — Ваше сиятелство, добре ще е да проточите малко преговорите. След като превземем Кантон, ще направя оглед на зърнохранилищата там и после ще се присъединя към вас в Магу. Добре е да установим какви са истинските ни потребности от жито преди да започнем да си харчим парите.

— Точно същото си мислех и аз, княже — съгласи се Олкар.

В двореца на херцог Олкар завариха капитаните Гелун и Вендан, които ги очакваха.

— С дълбока скръб ви съобщаваме, че вождовете на нашите славни родове загинаха геройски по време на неотдавнашната война — съобщи им скръбно високият капитан Вендан.

— Цял Арум скърби заедно с вас, благородни капитане — отвърна му Алброн.

— Е, приключихме ли с официалната част? — попита капитан Гелун.

— Според мен да — отвърна Твенгор. — Нали не трябва да позволяваме на скръбта да ни сломи?

— Засега успявам да се справя с болката си — отвърна Гелун.

— Кои ще дойдат на тяхно място? — попита в упор Колейка Желязната челюст.

— Боя се, че това все още не е съвсем ясно — отвърна Вендан. — И двамата нямат преки наследници. Единствените им роднини са няколко втори братовчеди и племенници.

— Някой умее ли да произнася речи? — попита Колейка, като огледа останалите князе.

— Алброн като че ли най-много го бива за това — каза Лейвон. — Грамотен е, така че ще може да използува и стихове.

— Пропуснах ли нещо съществено? — попита Андина. — У нас, в Треборея, наследяването на престола се определя по кръвна линия.

— В Арум нещата стоят малко по-иначе, малка майчице — отвърна Твенгор и се усмихна. — В случаи като този се изслушва и мнението на князете от останалите родове. Трябва да се спогаждаме с новите князе, така че в случая нашите съвети имат тежест. — После огледа присъстващите. — Ще наруша ли някакви правила, ако кажа, че според мен Гелун и Вендан са най-подходящите кандидати?

— Струва ми се, че лично аз се разбирам с тях — каза Лейвон.

— Може да приемем, че сме взели решение — рече Колейка. — Всички ли сте съгласни.

Князете закимаха утвърдително.

— Ще трябва да подготвя речта си — каза Алброн, погледна капитан Вендан и полита: — Как точно загинаха Смегор и Таури? Може би ще е добре да го спомена в речта си.

— На твое място не бих го направил — отвърна Вендан. — Смъртта им определено не е била приятна. Настъпила е вследствие използуването на огън и на едни много дълги железни шишове. — После хвърли поглед към Андина, Лейта и Астарела. — Не знам дали е уместно да разказвам повече подробности пред дамите.

— По-добре не го прави — съгласи се Алброн. — Ще използувам думата „героично“ и толкова.

— Така е най-добре — съгласи се капитан Гелун.

— Къде са в момента твоите хора? — попита Твенгор.

— В граничната зона — отвърна Вендан. — Не ми се вярва кантонците да предприемат нещо, но все пак не е зле хората ми да са на безопасно място.

— Правилно — рече одобрително Твенгор. — Защо не отидем при тях и не приключим с формалностите? После можем да настъпим оттам към Кантон, за да присъствуваме и на коронясването, преди да се приберем у дома.

— За какво коронясване говориш, княже Твенгор? — попита Андина и озадачено смръщи вежди.

— За твоето, майчице — отвърна й той с топла усмивка. — Ще е хубаво да те коронясаме за императрица на Треборея. Можем да направим това веднага след като ограбим и опожарим Кантон.

— Императрица ли? — Андина се ококори.

— Титлата звучи красиво, нали? — попита Твенгор с лукава усмивка.

— Да живее нейно императорско величество Андина Треборейска! — извика тържествено Лейта.

— Всъщност тази идея е доста интересна — каза Андина.

— Не си гризи ноктите, мила — каза й Лейта. — Ужасно си загрозяваш ръцете.

Надгробното слово, произнесено от княз Алброн, бе издържано в съответствие с изискванията към подобни церемонии. Съдържаше необходимата доза скръб и краснословие и тактично премълчаваше недостатъците на покойните Смегор и Таури. Сетне всички князе и генерали на арумските армии последователно препоръчаха Гелун и Вендан като „временни“ вождове, „докато се изясни положението“.

— Какво искат да кажат с това „временни“? — обърна се Лейта към Алтал.

— Че ще заемат тези длъжности само няколко века — обясни й той. — В Арум това е обичайна практика. Далечните роднини на покойния княз обикновено не се обиждат, когато на новия владетел добавят пред титлата думата „временен“. Обикновено след няколко поколения тя отпада от само себе си.

— Вие мъжете никога ли не пораствате?

— Когато можем да си го позволим, не.

Сред останалите без водачи войници от южен Арум се разгърнаха дискусии, свързани най-вече с терминологията. Накрая бе взето решение да се използува думата „временен“ вместо израза „временно изпълняващ длъжността“ и проблемите бяха решени почти без кръвопролития.

След края на дискусията княз Алброн отново взе думата.

— Господа — обърна се той към събралите се вождове. — Нашата очарователна работодателка има някои идеи, които би желала да сподели с нас.

— Каква е тази работа? — обърна се Алтал към Лейта.

— Андина иска да произнесе реч, татко — отвърна Лейта. — Това не те ли изпълва с вълнение?

— Винаги ли ще се заяждаш така с мен?

— Е, само от време на време. Понякога просто не мога да се сдържам.

Дребничката Андина се качи върху една обърната каруца, за да може да я видят всички едри арумски мъже, и заговори със звънкия си глас:

— Скъпи приятели! Воините от красивите арумски планини нямат равни на себе си в известния ни свят! Все още съм в плен на радостта от прекрасната победа, с която ме дарихте. Моите врагове бяха разгромени, а сега сме се устремили към Кантон. Бях намислила да разруша до основи този град, но току-що показаното от вас чувство на здрав разум и толерантност ме накара да размисля. Моят враг, владетелят на Кантон, е мъртъв. Камъните на Кантон не са ме обидили с нищо, а от наказването на камъни и без това не би имало голяма полза. Не сте ли съгласни?

Присъствуващите се засмяха.

— С подкрепата на цял Арум бих могла да нахлуя в Кантон и да наложа волята си на неговите граждани — продължи Андина. — Какво друго обаче бих постигнала с това, освен да си спечеля вечната им омраза? Днес наблюдавах с изумление как най-войнственият народ на земята се преклони пред разума и не допусна завръщане към братоубийствените войни от древните времена. Аз съм само една простодушна девойка, но урокът, който ми дадохте днес, силно ме впечатли. Заради това ще отида в Кантон не като завоевател, а като освободител. Нека се ръководим от здравия разум! От същия здрав разум, който залегна в днешните ви дискусии. Ще последвам вашия пример, мои доблестни воини! Доблестта ви пролича и в това, че в днешния ден не допуснахте никакви битки.

Всички вече бяха спрели да се смеят и след като Андина слезе от каруцата, се възцари ледена тишина.

— Тя ни плаща заплатите — каза простодушно княз Твенгор. — Значи ще правим това, което иска. Нали така? Ако някой не е разбрал, да дойде при мен и аз ще му обясня защо. Ще му го обясня и в най-големи подробности, ако иска.

— Хубава реч — промърмори Лейта.

— За коя от двете речи ти е думата? — попита Алтал.

— Не задавай такива въпроси, мили татко. Ако познавам Андина добре, а аз наистина я познавам добре, тя е автор и на двете. Не ти ли се струва, че епилогът на Твенгор се върза прекалено логично със завършека на нейното слово, за да можем да говорим за случайно съвпадение?

Късно вечерта Алтал се свърза с Двейя и й изпрати послание:

— Трябва да си поговорим, Еми.

— Проблеми ли има? — отвърна гласът й.

— Започвам да губя контрол над Лейта. С всеки ден става все по-неуправляема. Опитва се да скрие това, но е ужасно разтревожена за Бейд. Как е той?

— Без промени. Оставям го да спи. Или по-точно, принуждавам го да спи. Събужда се винаги в същото състояние.

— Откога продължава това?

— Поне от месец.

— И още не се е успокоил?

— Почти никак. Той е смазан от чувство за вина, Алтал. Вини себе си за смъртта на Салкан и е ужасен от това, че уби Яхаг. Все още ми е трудно да го обучавам.

— Той трябва да си възвърне трудоспособността, Еми! Перквейн ще започне да ври всеки момент, а ние скоро ще трябва да се отправим натам, нали?

— По всяка вероятност.

— В Перквейн се разгарят религиозни конфликти, които до един носят щемпела „Арган“. Бейд е човекът, който трябва да се справи с Арган, прав ли съм?

— По всяка вероятност.

— В такъв случай ще трябва да се съвземе, и при това бързо. Лишим ли се от Бейд, ще изгубим и Лейта. Тя е най-уязвимият член на групата и без Бейд направо ще се размекне.

— По-наблюдателен си, отколкото предполагах, любов моя.

— Това не е някакво особено мое достижение, Еми. Не забравяй, че някога се прехранвах чрез разгадаване на хорските намерения. Ако изминат още няколко дни, без Бейд да започне да се съвзема, Лейта може да се счупи като крехка стъклена чаша.

— Старая се, приятелю. Когато видиш Бейд следващия път, той може да ти се стори по-стар. Важното е обаче да остане при нас. Ако му потрябват години, за да се съвземе, ще имам грижата да му ги осигуря.

Пред зеещите градски порти на Кантон нямаше охрана. Улиците бяха пусти. Сержант Гебел се почеса по плешивата глава и жаловито въздъхна.

— Тук можеше да плячкосаме цяло състояние.

— И да продължим една война, която вече ни омръзна — допълни Халор.

— На княз Гвети няма да му стане много приятно, когато разбере, че в Треборея е избухнал мир.

— В живота на всички ни има и дъждовни дни, сержанте — каза му тържествено Лейта.

— Знам — отвърна Гебел. — Когато кажа на Гвети, че войните в Треборея са приключили, ще се намръщи като буреносен облак, който ще се стовари върху главата ми.

Сержант Халор изпрати в двореца няколко взвода войници, за да го претърсят и да проверят дали някъде няма потенциални огнища на съпротива. А също и за да доведат всички сановници, които намерят, в тронната зала, „за да събеседват с Освободителката“.

— Радвам се да те видя, княз Айдру — обърна се Дакан към един възрастен сановник, който боязливо се отдръпна встрани, когато Андина царствено влезе в тронната зала със свитата си. — Виждам, че си успял да оцелееш въпреки последните превратности на съдбата.

— Едва оцелях — отвърна старецът. — А ти какво правиш тук, Дакан? Мислех си, че вече си безнадеждно изкуфял.

— Айдру, не забравяй, че си поне няколко години по-възрастен от мен — напомни му Дакан. — Защо позволи на Пелгат да придаде на тази глупава война такива мащаби?

Старият кантонски сановник отчаяно размаха ръце.

— Той не ме слушаше, Дакан. Изобщо престана да ми обръща внимание. — Айдру примигна от удивление и попита: — Това ти ли си, сержант Халор? Аз пък си мислех, че си загинал по време на последната война.

— Не съм лесен за убиване.

— Виждам, че си преминал на другата страна.

— Там плащат по-добре, княже — обясни Халор.

— Ти все още не познаваш нашата божествена ариа, нали, Айдру? — попита Дакан.

Айдру погледна Андина и възкликна:

— Та тя е още дете! Според слуховете била цели десет метра висока.

— Това е заради гласа й, приятелю — обясни Дакан. — Тя е мъничка, но винаги успява да бъде ясно чута от всички.

— Дръж се прилично — ласкаво го смъмри Андина.

— Добре, майчице — отвърна Дакан с поклон.

— Бих се радвала, ако престанеш да използуваш тази дума — смъмри го Андина.

— Извинете, ваше величество — каза Дакан. — Повлиях се от Лейта, вярвам, че ме разбирате. — После тонът му изведнъж стана официален. — Имам честта да ви представя моята господарка, нейно величество Андина от Остос.

Айдру направи дълбок поклон.

— А това, господарке, е Айдру, управителят на Кантон. До смъртта на владетеля Пелгат бе негов главен съветник.

— Трябва някъде да споменеш и думата „пренебрегнат“, Дакан — каза Айдру. — Преди края на живота си Пелгат отказваше дори да ме види. Единствените хора, на които обръщаше внимание, бяха неколцина чужденци, които само дето не се бяха заселили в тронната зала.

— Това ни е известно — намеси се Алтал. — Ако подходим към въпроса по същество, неотдавнашната война нямаше отношение към Кантон. Тя бе един от резултатите от един мой много стар конфликт с един човек на име Генд.

— Знам го! — каза Айдру. — Кръвта ми изстиваше само при мисълта, че съм в едно и също помещение с него. — Кантонският сановник посочи с ръка трона и се обърна към Андина. — Желаете ли да заемете своя нов престол, ариа Андина?

— Не, Айдру — отвърна тя. — Едва ли е необходимо. Прекалено е масивен за моя вкус, пък и не дойдох в Кантон като завоевателка. Както обясни княз Алтал, истинската война се води между него и Генд. — На лицето й се появи очарователна усмивка. — Всъщност, Кантон и Остос бяха по-скоро невинни странични наблюдатели на тази война. Точно сега ни предстоят по-важни дела от разнищването на стари вражди. По време на неотдавнашната неприятност основно бойно поле бе централна Треборея, при което бе унищожена голяма част от тазгодишната реколта на пшеница. Застрашени сме от една продължителна и гладна зима, княже, и аз съм решила да не допусна хората да гладуват, дори и ако това доведе до изпразването на хазната на Кантон и на Остос.

— Напълно съм съгласен с вас по този въпрос, ариа Андина.

— Има ли наблизо заседателна зала? — попита Дакан. — Започват да ме болят краката, а тъй като разискването на този въпрос ще отнеме доста време, ще е добре да поседнем удобно.

— Ще позволите ли да поканя на заседанието някои експерти, ариа Андина? — попита Айдру.

— Естествено, княже — бързо отвърна тя. — Заедно с вас и с Дакан бихме могли да умуваме цял ден по въпроса, без да стигнем до конкретен извод. Нали именно за такива случаи са ни необходими експерти.

— Щастлив човек си ти — каза Айдру на Дакан. — Твоята владетелка е не само приятна за гледане, но има и глава на раменете. Просто си нямаш представа колко неприятен стана животът в Кантон, след като престолът бе зает от Пелгат. Ако успея да разбера кой уреди смъртта на този луд, съм готов да му оближа краката.

Андина повдигна малкото си краче и го огледа неодобрително.

— Точно сега краката ми не са особено чисти, княже — отвърна му с лукава усмивчица. — Бихме могли да разискваме този въпрос след като се изкъпя.

Айдру примигна от удивление, после изведнъж се засмя.

— Трябваше да се сетя. Защо не потърсим добре затоплена стая с удобно кресло за нашия сърдит приятел? Там ще можем да си поговорим за убийства и за форми на управление, и за това как по дяволите ще успеем да изхраним народа на Треборея до следващата пролет.

Заседателната зала, в която ги отведе Айдру, бе голяма и удобна.

— Да наредя ли да донесат бира? — попита Айдру.

— За мен не е нужно, благодаря — каза княз Твенгор. — Виж, ако има нещо за ядене, не бих отказал.

— Добре ли си? — попита удивено княз Лейвон.

— Точно сега се чувствувам много добре, Лейвон — отвърна Твенгор. — При това имам намерението да продължавам да се чувствувам така. Не знам как точно Алтал успя да прочисти остатъците от десетгодишно пиянство в кръвта ми, обаче не съм се чувствувал така добре, откакто бях юноша. Заради това не смятам да рискувам.

— Имаш ли нещо против аз да си пийна малко? — попита Лейвон.

— Ти сам се разпореждаш с корема си и с главата си. Ако си решил да ги увреждаш — давай!

Присъстващите заеха местата си около дългата заседателна маса.

— Струва ми се, че преди всичко ще се нуждаем от някои конкретни числа — каза Алтал, който откри заседанието. — Необходимо е да установим колко точно гърла ни предстои да изхраним и на колко точно възлизат запасите от пшеница в Кантон, Остос и другите треборейски градове. Чак след това ще установим допълнителните количества, които ни трябват. — После се обърна към Айдру. — Нашата малка майчица вече взе някои мерки в това отношение.

— Ще престанеш ли най-сетне? — извиси се гласът на Андина. — Не съм ничия „майчица“!

— Тя може и да те напляска — каза Лейта. — Едва ли обаче ще е много сурова.

— Да се върнем на темата — продължи Алтал. — Ариа Андина вече изпрати в Магу херцог Олкар. Самият той е търговец, който добре познава повечето търговци на пшеница в Магу. След като разберем какви са потребностите ни, ще отида в Магу и ще кажа на Олкар колко пшеница не ни достига. Едва ли ще е необходимо да изкупим цялата тазгодишна реколта.

— Не, за Бога! — възкликна Айдру. — Така хазната на цяла Треборея би останала без стотинка. — После погледна нервно Андина. — Ариа Андина, преди да продължа да се изказвам, бих искал да узная какъв е моят статут тук? На военнопленник, на пленник, комуто предстои да заплати откуп, или на потенциален роб?

— Ще измислим подходяща титла за вас, княз Айдру — отвърна тя.

— „Имперски съветник“ ми звучи добре — каза Лейта. — На нашата Андина много й хареса титлата „императрица на Треборея“. Нали така, мила?

— Вече престана да ми харесва, Лейта — отвърна Андина. — Това мое конкретно заблуждение не продължи дълго. Засега ще е най-добре да дадем на Кантон статута на протекторат. Терминът е неопределен, така че няма да нарани хорските чувства, а освен това свидетелствува за временно състояние. Ще трябва да посрещнем предстоящата зима и да се освободим от всички слуги на Генд преди да открием едно по-дълготрайно решение. Става дума за нещо временно. Нещо, което ще продължи само докато обстоятелствата се изяснят.

— Това „временно състояние“ едва ли ще продължи повече от два века — тихо каза княз Твенгор на племенника си Лейвон.

— Може и три — поправи го Лейвон. — Хайде, да кажем, най-много пет.

Глава 36

— Положението не се оказа толкова лошо, колкото предполагаше Андина, Еми — каза Алтал, когато двамата с Елиар на път за Магу се отбиха в кулата. — Дакан очевидно държи в главата си цяло счетоводство. Когато към житните резерви на Остос добавихме и тези в Кантон, се оказа, че няма да възникне необходимост от закупуването на особено големи количества жито. Имаш ли нещо против да се отбия до нашата частна златна мина, за да взема оттам парите, необходими за целта?

— Защо си решил да направиш това, приятелю? — попита тя.

— Ако не го направя, много от сънародниците на Андина ще измрат. Ако не й се помогне сега, тя ще страда години.

— И?

— Какво искаш да кажеш с това „И?“?

— Нали не си се разтревожил единствено за настроението на Андина, любов моя?

— Парите си стоят заровени в земята, Еми, и не се използуват за нищо полезно. С това не искам да кажа, че изпитвам безразличие към тях.

— Значи твърдо си решил да не си признаеш, Алтал, така ли?

— За какво признание става дума?

— Става дума да си признаеш, че и ти си загрижен за добруването на обикновените хора в Треборея не по-малко от Андина. Съчувствието не е грях, Алтал. Не трябва да се срамуваш от него.

— Еми, не ставаш ли малко мелодраматична?

Тя разпери ръце.

— Добре, предавам се! Опитах се само да ти направя комплимент, глупчо!

— Ще съм ти благодарен, ако не говориш много по този въпрос, Еми. Не забравяй, че трябва да пазя репутацията си. Хората може да си развалят мнението за мен, ако разберат, че съм мекосърдечен.

— Бейд започна ли най-сетне да се съвзема? — попита Елиар.

— Трудно ми е да кажа — отвърна Двейя. — Понякога се държи почти нормално, но в други моменти без видими причини се откъсва от действителността.

— Между другото, къде е той сега? — попита Алтал.

— Решил е да се отдаде на отшелничество. Затворил се е в една празна стая. Бих могла да се опитам да въздействувам непосредствено върху разума му, но предпочитам да не го правя. В дългосрочен план за него ще е най-добре да се излекува със собствени усилия. Рано или късно ще трябва да осмисли случилото се в Остос и да се научи да го приема. Ако започна да го успокоявам сега, проблемите му може да потънат под повърхността и да изплуват отново в най-неподходящия момент.

— Колко време ще му трябва, за да се излекува? — попита Елиар. — Лейта наистина страда за него и вече не е в състояние дори да усети чувствата му.

— Той прави това умишлено, Елиар — обясни Двейя. — Той изживява нещо ужасно и не иска да го почувствува и тя. Засега съм замразила времето, в което живее. Ако му трябва само време, ще получи толкова, колкото му е необходимо. — После се обърна към Алтал. — Когато отидеш в Магу, любов моя, отваряй си очите и ушите. Бъди нащрек. В Магу става нещо, което не е съвсем естествено. Опитай се да разбереш нещо по-конкретно.

— Херцог Нитрал спомена някакви вълнения на религиозна основа, Еми — каза Елиар. — Възможно ли е те да имат отношение към тамошните събития?

— Възможно е. Алтал, къде са останалите деца?

— Заминаха за Арум заедно с князете, за да присъствуват на сватбата между Алброн и Астарела — отвърна той.

— Добре — каза тя доволно.

— Ти май наистина много обичаш сватбите, нали, Еми?

— Алти, ти май си забравил коя съм.

— Няма как да го забравя. Елиар, да вървим в Магу. Ще ни трябват около десет хиляди тона пшеница, така че ще е добре да започнем покупките преди цената да се е повишила.

— Ще се справим, Алтал — заяви херцог Олкар. — Ако направя покупките за един по-дълъг период, ще мога да закупя това количество, без да предизвиквам внезапни повишения на цените. Ако закупя пшеницата на партиди от по хиляда тона, дори бих могъл да получа отстъпка върху цената.

— Олкар, виждам, че си по-голям разбойник дори и от мен — каза Алтал на херцога на Кадон.

— Благодаря, Алтал — отвърна Олкар с хитра усмивка.

— Имаш ли усещането, че в Перквейн назряват някакви събития? — попита Алтал. — Според херцог Нитрал вече се очертавали някакви религиозни конфликти.

— За религията не съм чул нищо — отвърна Олкар. — Сред селячеството определено има недоволство, но то, както ми казаха, се развихря периодично на всеки десет години. Ако питаш мен, това е по вина на собствениците. Перквейнци са себични глупаци, които харчат милиони за построяването на дворци. В същото време селяните живеят в коптори и разликата между „твоя дворец“ и „моя коптор“ няма как да не дразни. Идеята, че можеш да живееш в удобство, без в същото време да биеш на очи, все още не е стигнала до съзнанието на перквейнците. Едрите собственици излагат на показ богатствата си, а селяните се дразнят от това. Всъщност в това няма нищо ново.

— Ще се опитам да разузная едно-друго — каза Алтал. — Ако предстои селско въстание, по-добре ще е да закупим пшеницата и да я прехвърлим през границата преди да са започнали първите палежи.

— До такива крайности никога не се е стигало, Алтал.

— Нека не рискуваме, херцог Олкар. Ако объркаме нещо, ще си имаме неприятности с ариа Андина. Сигурен съм, че ще й чуем гласа, дори и тя да не напусне престола си в Остос.

— За това си напълно прав — съгласи се Олкар. — Може би няма да е зле да наема неколкостотин каруци.

— Моят прапрадядо е бил може би един от най-великите крадци на своето време — продължи да се хвали Алтал на останалите клиенти на една жалка кръчма срещу брега на реката. — Бил обаче селско момче от планините и дотогава никога не бил виждал книжни пари. Смятал, че парите били жълти и кръгли и дрънчели. Изобщо си нямал представа, че държал в ръцете си милиони, и заради това просто ги оставил и си тръгнал.

— Трагична история — коментира един от присъствуващите професионалисти и поклати глава.

— Така е — съгласи се Алтал. — Баща ми ми разказваше, че в нашия род от десет поколения не можело да се намери човек, който да си е изкарвал хляба с честен труд. Ако изключим един негов чичо, черната овца на рода, който бил дърводелец. Това е петно за родовата чест и заради това съм сега тук, в Перквейн. За да се опитам да го измия.

— На теб какъв ти е профилът? — попита един джебчия със сръчни пръсти.

— С всичко се занимавам. Универсален специалист съм. Знам, че големите клечки в нашия бранш предпочитат тясната специализация. Ако властите обаче започнат да търсят усилено пладнешки разбойник и в главите им започнат да се въртят само пладнешки разбойници, то време ще е за този пладнешки разбойник да продаде коня си и шапката си с пера и да започне временно да се занимава с джебчийство в някой град.

— В това има логика — съгласи се един жилав мъж с голям нос, специализирал се в ограбването на домове. — Не знам обаче дали не си избрал неподходящ момент за гостуване в Перквейн. Тук обстановката взе да става напрегната.

— Това вече един човек ми го каза още когато пристигнах. Не беше обаче съвсем трезвен, така че не успях да разбера какво точно иска да ми обясни. Обясняваше ми нещо за религията. Тук наистина ли възприемате религията толкова сериозно?

— Хората, които са с всичкия си, не й обръщат особено внимание — каза крадецът. — На юг обаче сред духовенството е започнал да действува един нов орден. Досега бяхме чували за жреца с бели, черни и кафяви дрехи. Сега научавам, че новият орден бил с червени дрехи. В проповедите си говорели за социална справедливост, за потисничеството на богатите и за бедствуващи селяни. Всичко това е пълна глупост, разбира се, обаче селяните вярват на тези неща. Те, селяните де, обаче нямат кой знае колко акъл. Ако имаха, нямаше да са селяни, нали така?

— Аз в такива неща не бих повярвал — каза Алтал. — Значи и тук, в Перквейн, става това, което може да се види и другаде. Земевладелците грабят селяните, търговците грабят земевладелците, а ние грабим търговците. Заради това ние стоим на най-високото стъпало на социалната стълба.

— Този начин на разсъждение ми допада — рече дългоносият крадец на останалите. — Ако погледнем нещата по този начин, не излиза ли, че именно ние сме истинските благородници?

— Тези, които не ни познават, не биха ни възприели така — отвърна джебчията.

— Има ли възможност това напрежение сред селяните да доведе до нещо сериозно? — попита Алтал.

— Предполагам, че някои богатски къщи ще бъдат опожарени и някои земевладелци ще осъмнат с прерязани гърла — каза крадецът и присви рамене. — Ще последват и грабежи, разбира се. Цялата плячка обаче ще я приберат жреците с червените дрехи. Няма жрец, който да не смята, че половината богатства на света не трябва да му принадлежат. Заради това в бедните страни няма да видиш много жреци. Това така наречено селско въстание си е чиста лъжа и измама. Жреците с червените дрехи ще разбунтуват селяните, селяните ще се разкрещят и ще се втурнат с вили и коси да грабят де що видят, а накрая жреците ще им приберат плячката.

Алтал поклати тъжно глава и въздъхна.

— И как ще свърши според вас цялата тази работа?

Дългоносият крадец се засмя цинично.

— Благородниците ще видят накъде духа вятърът и ще подкупят новите жреци. Тогава жреците ще престанат да говорят за социална справедливост и ще започнат да говорят за мир и спокойствие. Вместо да ги призовават да приберат „това, което справедливо ви се полага“, ще им обяснят, че ще бъдат възнаградени на небесата. После, обхванати от чувство за „граждански дълг“, тихомълком ще уведомят властите кои са ръководителите на бунта, и не след дълго по дърветата в цял Перквейн ще увиснат обесени селяни. Революциите винаги свършват така.

— Не намираш ли, приятелю, че гледаш доста цинично на живота?

— Свикнал съм да надничам дълбоко в сърцата на хората — отвърна красноречиво крадецът. — Ако трябва да съм честен, предпочитам да надникна в помийна яма.

— Ти обаче ме наведе на една интересна мисъл — каза Алтал. — Ако, да речем, всичките навлечем зелени дрехи, или сини, няма значение, и започнем да хвалим на селяните някакъв нов бог, или още по-добре, някакъв стар, но отдавна забравен бог, то ще можем да повторим със същия успех номера на червенодрешковците. Изглежда, че от религията могат да се спечелят пари.

— Сетих се за едно божество, което с положителност ще ти свърши работа — каза джебчията и се ухили.

— Така ли? Кое божество имаш предвид?

— Какво ще кажеш за Двейя?

Алтал насмалко не се задави.

— Преди няколко хилядолетия тя е била главната богиня на Перквейн — започна да обяснява джебчията. — Храмът й все още си стои в самия център на Магу. Нищо, че жреците с кафявите дрехи го обсебиха. Ако не се лъжа, някъде в дъното на храма още може да се види една нейна статуя. По-подходящо божество за такава цел няма да намериш. — Дългоносият крадец се разсмя, изправи се и вдигна ръце като за благословия. — Елате при мен, чада мои! Елате и възхвалете с песни и молитви божествената Двейя, вчерашната и утрешната богиня на плодородния Перквейн! Подчинявайте й се, братя, разгромете неверниците и върнете миналата слава на нашия скъп Перквейн!

— Амин! — добави джебчията и също се разсмя.

Когато излезе от кръчмата, Алтал целият трепереше.

— Значи такава била работата — изхъмка Двейя, след като Алтал й разказа чутото от разбойниците.

— Какво имаш предвид, мила?

— Генд определено е склонен малко да преиграва. Жреците на Дейва в Некверос носят виолетови раса.

— Какво излиза? Че това селско въстание е нещо повече от авантюра на група опортюнисти, така ли? Че може би е опит да се подлъжат селяните да боготворят брат ти?

— Това не е невъзможно, Алтал. Генд не извади особен късмет с войните. Нищо чудно сега да прибегне до социални революции с религиозна окраска.

— Доста странна каша забърква.

— Така е, любов моя. Само дето не ми е ясно как ще се опита да представи Дейва като приятел на масите. Откъм арогантност той е по-лош дори от Дейвос. Трябва да приключим колкото се може по-бързо със сватбата на Алброн, за да може да се върнем в Магу преди да е пламнал цял Перквейн. Най-добре е да отведем всички гости в замъка на Алброн, като използуваме вратите.

— Не знам дали е уместно, Еми — каза с известно съмнение Елиар. — Ако тръгнем по суша към замъка на княза, вместо да използуваме Дома, ще стигнем там в средата на зимата. Би било добре да направиш една или две виелици, за да не се усъмни никой.

— Не ми се иска да го правя. Ледниците започнаха да се топят и не искам да се меся в климата. Кажи на останалите да вмятат в речта си от време на време изрази като „необичайно време“ или „изключително мека зима“. Това би трябвало да е достатъчно, за да не събудим подозрения.

— Как е Бейд? — попита Елиар.

— Както преди. Продължава да се опива от вината си.

— Той има ли представа от колко време е тук?

— Едва ли. Започна вече да бърка реалното време с времето на Дома.

— Това е нов термин, Еми — отбеляза Алтал. — Харесва ми, обаче. „Време на Дома“. Това обяснява доста неща.

— Радвам се да чуя това, приятелю.

— Да тръгваме тогава — обърна се Алтал към Елиар. — Колкото по-скоро приключим със сватбата на твоя княз, толкова по-бързо ще се върнем в Перквейн, за да сложим пръти в колелата на каруцата на Генд. Това започна да ми става хоби.

Елиар и Алтал се присъединиха към останалите при хълмовете на Арум, а след това изчакаха техния „местен герой“ да ги въведе без затруднения в един коридор в северното крило на Дома.

— Това умение май си го развил до съвършенство, Елиар — отбеляза сержант Халор. — Чудесно знаех какво правиш и въпреки това и аз не успях да разбера кога минахме през вратата.

— Натрупах доста опит, сержанте — отвърна скромно Елиар. — Като практикуваш нещо, в крайна сметка го научаваш.

— Къде ще излезем, Алтал?

— На няколко километра на юг от замъка на княз Алброн. Еми иска да приключим по-бързо със сватбата, за да можем да се заемем с революцията в Перквейн. Да не забравя: трябва да се престорим на изненадани от меката зима. Ще пристигнем месец и половина по-рано, отколкото ако бяхме използували нормалния път, и хората ще очакват да се е натрупал сняг.

— Ще се постарая да изглеждам изненадан — отвърна сухо Халор.

— Наистина много желая да те запозная с нея, Андина — каза развълнувано Елиар на малката владетелка на следващата сутрин по време на закуската в замъка на княз Алброн. — В крайна сметка скоро тя ще ти стане роднина.

— Сигурен съм, че майката на Елиар ще ти допадне, Андина — каза княз Алброн. — Тя е прекрасна жена.

— Майка ти защо не живее в селото, Елиар? — попита с любопитство Гер.

— Баща ми построи къщата ни извън града и на майка ми въобще не й дойде наум да се пресели другаде. Каза, че там се чувствувала добре.

Княз Алброн въздъхна.

— Това бе една от най-големите трагедии на нашия род — тъжно каза той. — Агус, бащата на Елиар, бе един от най-великите воини в нашата история. С Халор бяха почти като братя.

— Истина е. Бяхме много близки — потвърди Халор. Алтал малко се изненада от безстрастния тон на сержанта.

— Ако имах литературна дарба, щях да напиша епически роман за първата среща между Агус и Алайя, така се казва майката на Алтал — каза княз Алброн.

— Прекрасно име — тъжно каза Лейта.

— Вярно е — съгласи се Алброн. — Алайя и Агус, ако си спомням добре, ги запозна Халор. Случайно присъствувах на това запознанство и не си спомням после да съм видял подобно нещо. Още щом се срещнаха, веднага си пролича, че се влюбиха безнадеждно един в друг. Нали така, Халор?

Сержант Халор дори не си направи труда да отговори, а само кимна.

— Не сме нарушавали спокойствието на Алайя — продължи Алброн. — Струва ми се, че все още е в траур.

— Не е съвсем така, княже — възрази Елиар. — Тя винаги се радва, когато ме види. Освен това никога не пъди гостите.

— Мисля, че бих искала да се запозная лично с тази дама — каза Астарела. — Защо не й направим кратко посещение, за да я поканим на сватбата ни?

— Прекрасна идея! — въодушевено каза Алброн. — Елиар, защо не се отбиете при майка ти със сержант Халор, за да й съобщите, че след малко ще я навестим? Не мисля, че от наша страна ще е възпитано, ако внезапно се изтърсим на прага й, нали?

— Веднага ще тръгнем, княже — зарадвано каза Елиар.

Халор обаче изглеждаше малко мрачен.

Къщата на Алайя бе малка спретната сграда, построена от старателно одялани дървени трупи. Пред кухнята имаше малка градинка.

Майката на Елиар бе висока жена на около тридесет и пет години с кестенява коса и тъмносини очи.

— Та тя е красавица! — промърмори нервно Андина на Лейта.

— Забелязах — каза Лейта.

— Добре ли изглеждам? — попита Андина с известно смущение.

— Чудесно изглеждаш, мила — увери я Лейта. — Няма защо да нервничиш.

— Тя е майка на Елиар, Лейта, и държа да ме хареса.

— Всички те харесват, Андина. От всяка твоя пора направо блика очарование.

— Ще престанеш ли да ме дразниш?

— По всяка вероятност не. Това ми стана любимо занимание.

— Княже Алброн, моят дом се чувствува почетен от вашето присъствие — каза Алайя и направи изящен поклон. Гласът й бе звънък и мелодичен.

— Почетените сме ние, Алайя — отвърна Алброн и също се поклони.

— А това е Андина, мамо — представи Елиар владетелката на Остос.

Усмивката на Алайя приличаше на изгряващо слънце. Без дори да се замисли, тя протегна ръце към дребното момиче. Андина се затича към нея и двете се прегърнаха.

— Не си ли малко дребничка? — каза нежно Алайя. — Елиар вече ме предупреди, че не си много висока, но не очаквах да си чак толкова мъничка.

— Ще ти достави ли удоволствие, ако застана на пръсти? — попита Андина.

— За мен си прекрасна такава, каквато си, Андина — отвърна Алайя. — Не се променяй. Елиар каза, че си била така любезна да го храниш.

— Мисля да го храня цял живот — отвърна Андина.

— Това е твърде трудна задача за едно толкова малко момиче.

— Ще се опитам да се справя, Алайя. Установих, че докато имам подръка някаква храна, която да му тикна в устата, няма опасност да изяде мебелите.

И двете се засмяха и погледнаха с обич младежа.

— Струва ми се, че трябва да си поговорим, Алтал — каза Лейта. — Има нещо, което искам да споделя с теб.

— Нещо бързо ли е?

— Не е чак толкова бързо, но ще е добре да го споделя с теб веднага. Това няма да ни отнеме много време, а и никой няма да забележи отсъствието ни за няколко минути.

— Отново започна да говориш загадъчно — каза Алтал, докато излизаха.

— Престани да мрънкаш, татко — смъмри го тя.

Излязоха от градинката на Алайя и се озоваха в малка горичка до реката.

— Слушам те, Лейта. Какво те смущава? — попита Алтал.

— Сержант Халор се чувствува много неудобно, Алтал.

— Да не би да казваш, че не понася майката на Елиар?

— Тъкмо обратното. Някога с Алайя са „ходели“, както се казва, докато не я запознал с Агус, бащата на Елиар.

— Така ли?

— Чу какво каза княз Алброн. Става дума за любов от пръв поглед. Халор е наблюдателен и веднага е разбрал какво се е случило. Обичал Алайя — а и сега я обича, — обаче Агус му бил като брат, така че той скрил чувствата си и се отдръпнал.

— Май започна да ми разправяш поредната банална история.

— После нещата стават по-лоши. След като Агус загинал в една от безсмислените войни в равнината, Халор решил, че за него може би се открива някакъв шанс. Алайя обаче била толкова съкрушена от смъртта на съпруга си, че заживяла отшелнически. Когато Елиар започнал да се подготвя като боец, Халор го взел под свое покровителство. Ако си обърнал внимание, държи се с него повече като баща със син, отколкото като командир към подчинен.

— Знаеш ли, права си. Халор наистина се грижи за Елиар. Алайя изпитва ли някакви чувства към Халор?

— По начало го възприема като стар приятел, обаче усетих и признаци, че би могло да се стигне до нещо повече. Стига Халор да не проявява припряност.

— Сега само това ни трябваше — недоволно промърмори Алтал. — Лейта, по-добре да не ми бе разказвала всичко това.

— Опитвам се да те държа в течение на събитията за твое собствено добро, татко — каза Лейта.

— Какво искаш да кажеш?

— Не смяташ ли, че Двейя би могла да оцени тази ситуация като много интересна? И че ако пропуснеш да я уведомиш за нея, тя би могла, меко казано, да ти се разсърди?

— Ако ти току-що не ми бе разказала тази тъжна малка история, нямаше да знам за нея.

— Нима наистина можеш да допуснеш, татко, че ще имам тайни от теб? — попита Лейта с престорено удивление. — Ако не бях споделила с теб това, можеше да пострадам аз. Наистина те обичам, мили татко, но не чак толкова. Вече си известен за случая, така че ти се заеми с него. Не се ли гордееш с моята проницателност?

— Наистина бих се радвал да престанеш да ме наричаш „татко“, Лейта — отвърна недоволно той.

Тя внезапно го погледна изненадано, разплака се и закри лицето си с ръце.

— Сега пък какво ти става? — попита я той.

— Остави ме на мира — захлипа тя. — Остави ме, Алтал!

— Няма да те оставя на мира, Лейта. Какво ти става?

— Мислех си, че си различен. Остави ме — отвърна тя и продължи да плаче.

Той инстинктивно я прегърна. Тя за миг оказа съпротива, но после се отпусна върху гърдите му, като продължи да плаче неудържимо.

Очевидно бе твърде разстроена, за да говори смислено, така че Алтал опита да се свърже с нея „по другия начин“.

Внимателно навлезе в съзнанието й и установи, че мислите й са съвсем объркани.

— Отдръпни се! Отдръпни се! — мислено го помоли тя.

— Няма — каза й той на глас и продължи да търси.

Заляха го милион нейни спомени от кверонското село Петелея, а чувството й за самота го прободе сякаш с нож. Въпреки своята дарба Лейта бе израсла в почти пълна самота. Баща й бе умрял преди тя да се роди, а майка й бе душевноболна, не точно безумна, може би, но „странна“. Другите деца от селото изпитваха боязън от нейното умение да отгатва мислите им и страняха от нея, така че тя бе израсла без приятели и в почти пълна самота. И в страх. Над всичките й спомени бе надвиснала сянката на сладострастния жрец със сурово лице, брат Амбо, чиято ненавист към нея се бе засилвала с всяка година. Опитите й да го избягва се бяха оказали безплодни, тъй като той я бе преследвал навсякъде, и страхът от неговото въображение я бе изпълнил с ужас. Ужас, който буквално я бе лишил от способността да мисли и да действува.

Макар и да беше наясно с намеренията му, тя бе съвсем беззащитна. Точно заради това бе станала жертва на неговите измислени обвинения и на пародията на процес и бе осъдена на смърт в пламъците.

А после в Петелея се бе появил Бейд и я бе спасил от кладата.

— Заслугата не е само негова, Лейта — поясни Алтал на глас. — Изпрати ни Еми, а и Ножът ни помогна.

— Знам това много добре, татко, но в онзи ден бях много напрегната. След като Елиар ми показа Ножа, разбрах, че вече не съм сама. Бях се сдобила изведнъж със семейство, и именно Бейд бе направил това възможно. Поне така го възприех в онзи миг.

— А сега си влюбена в него.

— Мислех си, че това е съвсем очевидно, татко.

— Пак използуваш това обръщение.

— Ти май не ме слушаш внимателно, Алтал. Нали и тази дума влиза в понятието „семейство“? Когато бяхме във Векти и Елиар бе временно ослепял, ти през цялото време се опита да ме убедиш да допусна Елиар в разума си, като използува думи като „братя и сестри“ и „семейство“. Не си ли даваш сметка, че с тези думи сам предложи да играеш ролята на баща? Аз наистина се нуждая от баща, обаче ти сам предложи да поемеш тази роля. Вече е късно да се отмяташ от думите си.

— Струва ми се, че думите ти не са лишени от своеобразна извратена логика, Лейта — предаде се най-сетне той. — Добре, щом си решила да ми викаш „татко“, не възразявам.

— Слава Богу! — отвърна тя с престорено въодушевление. — А сега ми кажи: какво ще правим с клетия Бейд?

— Еми ще има грижата за това.

— Не, татко, не е Еми. Тя очаква да се сетиш, че това е именно твоя отговорност.

— Откъде накъде?

— Имам си собствени източници на информация, татко. Можеш да ми вярваш — каза тя. — Ще дойде ден, когато на двама ни с Бейд ще се наложи да направим някои ужасни неща на някои хора и поради това и двамата ще трябва да възприемаме някого като своя опора. Струва ми се, че подхождаш за тази роля.

— „Ужасни неща“ звучи доста неопределено, Лейта. Би ли могла да бъдеш малко по-конкретна?

— Съжалявам, но засега просто не знам нищо повече, татко. Знае ги Двейя и се опитва да ги скрие от мен, но успявам да доловя по нещо. Просто си длъжен да върнеш Бейд към нормалното му състояние. Той трябва да е способен да действува, тъй като няма да се справя сама!

После отново започна да плаче и Алтал също отново, без да се замисля, я прегърна.

— Трябва бързо да се върна в Дома — каза Алтал на Елиар, когато гостите напуснаха къщата на Алайя и се запътиха към замъка на княз Алброн.

— Толкова ли е спешно?

— Да. Трябва да поговоря с Еми. Пак играе някакви игри, които вече започнаха да ме дразнят.

— Може да си имаш неприятности, Алтал.

— Няма да ми е за пръв път. Когато пристигнем, ще е по-добре да ме почакаш в столовата, Елиар.

— Ама разговорът ви май наистина ще е сериозен!

— По всяка вероятност да, така че ще е добре да не се въртиш наоколо, когато започне разправията.

Изостанаха от групата тъкмо когато тя навлезе в селото, и Елиар отвори една врата, видима само за него.

— Пожелавам ти късмет — каза Елиар, когато остави Алтал до стълбището, водещо към кулата на Двейя.

Алтал само изръмжа и тръгна по стъпалата.

— Каква приятна изненада! — възкликна радостно Двейя, когато Алтал отвори вратата на стаята с юмрук.

— Еми, престани — отсече той. — Знаеше, че идвам, и ти е много добре известно защо идвам.

— Май днес сме много раздразнителни.

— Престани. Защо не ми каза какво искаш от мен?

— Бейд все още не беше готов за това, мили.

— Жалко. В такъв случай ще го подготвя. Вие двамата насмалко щяхте да погубите Лейта, а аз няма да допусна това.

— Алти, ти наистина ли започна да се вживяваш сериозно в ролята на „татко“?

— Да, съвсем сериозно. Къде е Бейд?

— Нали няма да му направиш нищо лошо?

— Това ще зависи от ината му. Може и да се наложи да го блъсна няколко пъти в стената, но ще го излекувам. А после двамата с теб ще трябва да проведем един доста дълъг разговор.

Зелените й очи се присвиха.

— Не ми харесва тонът ти, Алтал.

— Ще свикнеш. Къде е Бейд?

— На две врати от столовата. От лявата страна на коридора. Не вярвам обаче да те пусне да влезеш.

— Нима може да ми попречи? — Алтал излезе и затича по стълбището, като взимаше по две стъпала наведнъж.

— Не забравяй, без бой! — разнесе се зад гърба му гласът на Двейя.

Алтал стигна до вратата, зад която се намираше Бейд, и за миг се спря, за да успокои гнева си.

— Бейд, аз съм, Алтал. Отвори.

Нямаше отговор.

— Бейд, отвори веднага!

Безмълвието продължи.

В последния момент Алтал реши да отвори вратата, без да прибягва до помощта на половината дузина думи от Книгата, които можеше да използува за целта, и я разби с ритници.

Бейд, небръснат и с празен поглед, се бе свил в единия ъгъл на подобната на затворническа килия стая и методично удряше главата си в стената.

— Прекрати това и веднага стани — нареди му Алтал.

— Аз се погубих. Аз извърших убийство! — изстена Бейд.

— Видях — потвърди Алтал. — Малко несръчно го извърши, обаче резултатът бе добър. Ако ще практикуваш това занимание, ще трябва да потренираш.

Бейд го изгледа така, сякаш не вярваше на ушите си.

— Нима не ме разбираш? Аз съм жрец. На нас ни е забранено да убиваме.

— Не останах с чувството да си имал някакви задръжки, когато си наемал онези двама убийци, които трябваше да довършат владетеля на Кантон.

— Това не е същото.

— Така ли? Че каква е разликата?

— Нямаше да убия владетеля лично.

— Това си е чиста софистика, Бейд, и ти чудесно го знаеш. Грехът, ако държиш да го наричаш така, се крие в помисъла, а не в това кой точно е промушил жертвата с нож. Яхаг уби Салкан, а ти направи точно това, което трябваше да се направи. Редно е човек да убива хората, които убиват приятелите му.

— Аз обаче съм жрец.

— Забелязал съм. Към коя религия обаче принадлежиш? Можеш да обсъдиш този въпрос с Еми, макар че според мен тя възприема света малко по-различно от брат си. Това обаче в случая е без значение. Ако не отвориш вратата към разума си за Лейта, ще направя с нея същото, което направих с вратата на тази стая. Идиот си, Бейд, защото не се замисляш, че тъпашкото ти чувство за вина и самосъжалението ти буквално погубват Лейта. Не ме интересува колко още хора ще убиеш, обаче ако продължаваш да причиняваш болка на Лейта, ще бръкна в гърлото ти и ще ти изтръгна сърцето.

— Салкан загина по моя вина!

— Вярно е, така беше. И какво от това?

Бейд го погледна ужасено.

— Ти да не би да очакваше, че ще те оневиня? Стореното — сторено. Бейд, няма наказания или награди. Има само последици. Ти направи грешка и ще трябва да живееш с мисълта за нея. Сам. Няма да ти позволя да потапяш в своето чувство за вина цялото семейство. Ако си решил да се погубваш, свърши тази работа насаме. Някъде, където да не те гледаме.

— Аз съм убиец — заяви Бейд.

— Не особено добър, ако питаш мен. А сега престани да хленчиш, че ни чака работа. — Алтал неодобрително огледа мръсната килия. — Почисти този боклук и се измий. Трябва да отидем в замъка на княз Алброн. Предстои ти да извършиш бракосъчетание.

— Не мога да направя това!

— Можеш, братко Бейд, можеш. И ще го направиш, повярвай ми. Та ако ще за целта да трябва да застана зад гърба ти с тояга в ръка. Хайде, действувай!

Денят на сватбата на Алброн и Астарела бе ясен и хладен. Поради сезона замъкът бе украсен почти изключително с вечнозелени растения и яркоцветни знаменца.

След предната вечер, в която Алброн се прости с ергенския си живот, поканените на сватбата князе, генерали и благородници се чувствуваха, меко казано, деликатно. Поради някакви свои причини княз Твенгор намираше това за много забавно.

С ръководството на младите дами, участвуващи в сватбената церемония, се бе заела Алайя. Доколкото Алтал можа да прецени, в седмицата преди сватбата заниманията им се изразяваха главно в правене на украси и кикотене.

За церемонията бяха пристигнали княз Гвети и старият княз Делур, тъй като по традиция арумските вождове трябваше да присъствуват на бракосъчетанието на свой събрат. През по-голямата част от времето Гвети прояви сдържаност. Решението на Андина да не позволи плячкосването на град Кантон бе възмутило княза и той очевидно не намираше достатъчни основания за радост.

Церемонията трябваше да се състои по пладне. Това бе древен арумски обичай, целящ да даде на гостите възможност да се възстановят след веселбата от предната вечер и същевременно да не пречи много на веселията след самата церемония. Арумците се отнасяха сериозно към своите ритуали.

Относно самия обред възникнаха известни религиозни спорове, тъй като богът на арумците бе планинският бог Бергос, докато плакандците се кланяха на Хердос, бога на скотовъдците.

— Бракосъчетанието ще бъде извършено от брат Бейд — каза Алтал с доста рязък тон, който веднага сложи край на спора.

И така, малко преди пладне Бейд, облечен с черните си дрехи, застана пред входа на главната зала на замъка заедно с княз Алброн, сержант Халор и княз Кройтер, в очакване на идването на младоженката и на нейните шаферки Андина и Лейта.

Заедно с останалите гости Алтал чакаше началото на церемонията. Когато огромната врата се отвори, за да пропусне Астарела и придружителките й, той усети едно много добре познато му ухание, извърна се и видя Двейя.

— Ти какво правиш тук? — попита я тихо.

— Всичко е наред, любов моя. И аз съм поканена на сватбата.

— Нямах това предвид. Мислех, че не можеш да напуснеш Дома в същинския си вид.

— Как можа да ти хрумне такова смехотворно нещо?

— Досега никога не си го правила. Винаги излизаше в облика на котката Еми. Бях решил, че не ти се позволява да го правиш в истинския си облик.

— Никой не може да ми забранява или позволява нещо, глупчо. Мислех си, че това ти е известно — отвърна Еми. После присви съвършените си устни. — Е, признавам, че не го правя често. В същинския си вид привличам прекалено много внимание.

— Особено мъжкото.

— Дръж се възпитано, Алтал. Мина ли ти ядът?

— Какъв яд?

— При последното ти идване в Дома ми се стори доста ядосан.

— Изкарах си яда на Бейд.

— Нали не си го блъскал в стената?

— Е, не особено силно. Ето, идва Астарела.

Сияещата Астарела тръгна през залата. Лицето на княз Алброн придоби едновременно глуповато и възхитено изражение.

— Подай ми носната си кърпа, Алтал — каза Двейя и подсмръкна.

Алтал я погледна изненадано.

— Еми, ти да не би да плачеш?

— Винаги се разплаквам на сватби, Алтал. А ти?

— Не съм бил на много сватби, Еми — призна Алтал.

— Добре е да свикнеш с бракосъчетанията, приятелю. В моите представи за света те са нещо много важно. А сега мирувай и ми дай носната си кърпа.

— Да, мила.

Глава 37

— Наистина ли трябва да тръгваш, Алтал? — попита княз Алброн два дни по-късно.

— Боя се, че да, Алброн — отвърна Алтал. Бяха в една от стаите на горния етаж на замъка. — В Перквейн назряват смутове и искам да съм в течение на събитията. Ако не възразяваш, а и дори да възразяваш, бих те помолил да пуснеш с мен сержант Халор. Възможно е да ми потрябва, а да не разполагам с време да се връщам тук да го търся.

— Нямам нищо против, Алтал. Така може би ще ти се отплатя поне малко за всичко, което направи за мен.

— Нима си ми задължен с нещо?

— Не се прави на наивен, Алтал. Ти имаш голям принос за брака ми с Астарела.

— Чрез този брак се решиха доста проблеми — отвърна Алтал и повдигна рамене.

— Какво всъщност става в Перквейн?

— Назряват селски бунтове. Или поне така изглежда на повърхността.

Алброн неодобрително поклати глава.

— Изглежда, в равнините не се проявява особено разбиране към грижите на обикновените хора.

— Нямат си и представа за тях. Аристократите прекарват твърде много време, за да се любуват на себе си пред огледалото, така че не им остава време за простолюдието. От това, което чух, такива бунтове има приблизително веднъж на десет години. Близко е до ума, че след петия или шестия бунт аристократите би трябвало да започнат да се досещат, че правят някаква грешка.

— Дано да не се досетят. Ако аристократите започнат да се държат като разумни човешки същества, арумските родове ще останат без работа.

— Имам още една молба към теб, Алброн.

— Трябва само да я кажеш.

— Би ли могъл да задържиш Андина и Лейта за известно време в замъка?

— Разбира се, но защо? Нима в Дома няма да са в безопасност?

— Бих искал Лейта за известно време да е далеч от брат Бейд. Той преминава през душевна криза и ще е най-добре да я изживее сам. Няма защо да занимава Лейта с нея. На Бейд и на мен, както и на Елиар и сержант Халор, ще ни се наложи да прекосяваме Дома доста често. Заради това ще е най-добре младите дами за известно време да са другаде.

— И Гер ли ще остане тук?

— Не, ще го взема с мен. Често има доста интересни идеи.

— Така е — усмихна се Алброн. — Да не забравя: ако в Перквейн избухнат военни действия, извести ме чрез Елиар. Докато успееш да мигнеш, ще съм изпратил в Дома цяла армия.

— Няма да забравя това, княже — отвърна Алтал и стана. — Между другото, добре ще е да наредиш на хората си да подготвят конюшните. Когато Кройтер се върне в Плаканд, ще започне да ти изпраща зестрата на Астарела. Скоро ще бъдеш залян от коне.

— Благодаря ти, че ми напомни — каза хладно Алброн.

— Няма за какво, светли княже — отвърна Алтал. На излизане се усмихна.

— Перквейнците в действителност са клонка на треборейците — обясни същата вечер Двейя на Алтал и спътниците му. — През осмото хилядолетие Остос изпрати на запад кораби, за да създадат нови поселения и да обработват нови селскостопански земи. Кантонците също изпратиха хора, които да основат собствени поселения. Кажи-речи нестихващата война между Кантон и Остос не се отрази на перквейнците. Тях ги интересуваше само собствената им реколта и собственото им забогатяване. Вълненията в Треборея разрушиха някои от социалните прегради, така че треборейските селяни днес се радват на много по-голяма свобода от перквейнските. Перквейнските селяни не са точно крепостни, но не са много далеч от това.

— Какво означава „крепостен“, Еми? — попита озадачено Гер.

— Означава, че ги възприемат като имущество, Гер. Като част от самата земя. Когато някой закупи земя в страна, където съществува крепостничество, той встъпва във владение и на хората, които живеят върху нея.

— В такъв случай те роби ли са? — попита Елиар.

— Не съвсем — отвърна Двейя. — Просто са част от земята, и толкова. Крепостният селянин живее малко по-добре от роба, но всъщност не се отличава особено от него.

— Никога не бих търпял подобно нещо — възкликна Гер. — Бих избягал толкова бързо, че въобще няма да ме усетят.

— Това се случва доста често, Гер — каза Двейя.

— Страната едно цяло ли е? — попита сержант Халор. — Или е разделена на разни херцогства и други подобни? Всъщност интересува ме дали съществува централно правителство.

— На теория столицата на Перквейн е Магу — отвърна тя. — Никой обаче не се интересува от това. На практика властта е в ръцете на духовенството.

— Така е — потвърди Бейд. — Отгоре на всичко, по-лошо духовенство от перквейнското няма. Там господствуват жреците с кафяви дрехи, а техният орден се интересува повече от своите богатства и привилегии, отколкото от добруването на по-долните класи. Има и представители на жреците с черни дрехи, имам предвид моя орден, както и на жреците с белите одежди. Обаче не разполагат с особено влияние. Още преди столетия трите ордена са се договорили никой от тях да не посяга към територията на останалите.

— Неотдавна посетих едно свърталище на разбойници в Магу, където стана дума за обстановката в Перквейн. — каза Алтал. — Генд очевидно е решил да се възползува от страданията на перквейнското селячество. В крайбрежните градове са се появили самозвани жреци, които проповядват революция и призовават селяните на бунт.

— Самозвани ли?

— Крадците бяха сигурни, че тези смутители на реда не са истински жреци. Облечени са в червени одежди и изнасят проповеди в защита на социалната справедливост, като разобличават алчните благородници и поквареното духовенство. За нещастие, повечето от нещата, които казват, са верни. Особено за Перквейн. Там към селяните определено не се отнасят добре, а духовенството в кафяви одежди подкрепя аристокрацията в нейните усилия да ограбва бедните.

— Духовенство с червени одежди не съществува — каза убедено Бейд.

— Съществува, братко Бейд — възрази Двейя. — В Некверос духовниците са облечени в алени одежди. Брат ми открай време обича ярките цветове.

— Да не искаш да кажеш, че перквейнските селяни са започнали да боготворят демона Дейва?

— Едва ли — отвърна Двейя. — Поне в този момент, едва ли. Крайната цел може би е такава, обаче точно сега в южен Перквейн ударението се поставя върху социалните промени. В една система, основана върху управлението на аристократите, има много несправедливост. Вероятно защото аристократите възприемат селяните като подчовеци. В миналото имаше много революции, но не дадоха резултат. Най-вече поради това, че единственото, към което се стремяха техните ръководители, бе да се сдобият с позициите и привилегиите на разобличаваните от тях благородници. Всъщност единственото нещо, което революциите променят, е терминологията.

— Кой е глава на кафявото духовенство, Бейд? — попита Алтал.

— Екзарх Алейкон — отвърна Бейд. — Главният храм на кафявото духовенство някога бе в Дейка, в Екверо, обаче след разгрома на дейканската империя кафявите се преместиха в Магу. Тамошният им храм е великолепен.

— Благодаря ти — каза Двейя с лека усмивка.

— Не знам дали те разбирам — отвърна озадачено Бейд.

— Това е моят храм, Бейд. Жреците с кафяви одежди го присвоиха преди няколко хиляди години.

— Не знаех — призна Бейд.

— Те не обичат да говорят за това. А и неизвестно защо мисълта, че освен богове има и богини, ги тревожи.

— Нима селяните наистина живеят толкова зле? — попита сержант Халор. — Винаги има недоволни, които непрестанно мърморят, но най-често те са движени от алчността и завистта.

— Прозорецът е тук, сержанте — отвърна Двейя. — Иди при него и сам се убеди.

— Ще го направя — отвърна Халор. — Искам да знам срещу какво сме изправени.

Гледката от южния прозорец сякаш се размаза, но след малко пред очите им се появиха поля и сиво бурно море.

— Това е местност в южен Перквейн, недалеч от морското пристанище Егни — поясни Двейя.

— Защо там е ден, докато тук е вече тъмно? — попита Гер.

— Защото се намираме доста по на север — отговори Двейя.

— Това какво общо има с въпроса ми? — попита детето.

— Алтал ще ти обясни — отвърна Двейя с лека усмивка.

— Грешиш, Еми — каза Алтал. — Аз знам, че това се случва всяка година. Причината обаче не ми е известна.

— Обясних ти я обстойно още много отдавна, приятелю.

— Знам. Въпреки това явлението не ми е ясно.

— Тогава ми каза, че си разбрал.

Той вдигна рамене.

— Излъгах те. Беше ми по-лесно да те излъжа, отколкото да изчакам да ми го обясниш за трети път.

— Би трябвало да се срамуваш — смъмри го тя.

— Изглежда, е късен следобед — каза сержант Халор, като присви очи. — Какво правят тези селяни на полето през зимата?

— Нищо смислено — отвърна Двейя. — Просто благородният собственик на земята не обича селяните му да безделничат.

Селяните, мършави и мръсни, бяха облечени в парцали. Копаеха земята с примитивни мотики под бдителния поглед на един навъсен надзирател на кон и с камшик.

До надзирателя се приближи на коня си богато облечен благородник и попита:

— Само дотук ли са стигнали?

— Земята е замръзнала, господарю — обясни надзирателят. — Само си губят времето.

— Тяхното време ми принадлежи — каза благородникът. — Щом съм заповядал да копаят, ще копаят. Не им трябва да знаят защо.

— Това ми е ясно, господарю — отвърна надзирателят. — Няма обаче да е зле аз да знам причината.

— Появили са се агитатори, Алкос — отвърна благородникът. — Като намерим работа на селяните си, няма да им остане време да слушат речи.

— Разбрах — каза надзирателят. — Това е наистина разумно. Няма да е зле обаче да бъдат нахранени малко по-добре. Днес десетина припаднаха.

— Глупости — каза презрително благородникът. — Преструват се. Точно затова съм ти дал камшик, Алкос. Дръж ги да копаят, докато се стъмни. Чак тогава им разреши да се нахранят. Кажи им утре да са тук преди да се е съмнало.

— Господарю, повечето от тях нямат какво да ядат. Повечето всъщност се хранят с трева.

— И животните се хранят с трева, Алкос. Надзиравай ги. Аз трябва да се прибирам в имението. Наближава време за вечеря, а буквално умирам от глад.

— Ти всичко това сега го съчини, нали, Еми? — попита я безмълвно Алтал.

— Не съм, приятелю — отвърна му тъжно тя. — Не ми се наложи. Всичко това наистина се случва и положението става още по-лошо.

Гледката отново се замъгли и след малко пред Алтал и спътниците му се появи вътрешността на богато мебелирана стая. Върху разкошно кресло се бе настанил шкембест човек, който разсеяно си играеше с кама с позлатена дръжка.

На вратата се почука и след малко в стаята влезе един войник и докладва:

— Той каза „не“, княже.

— Какво искаш да кажеш? — възкликна благородникът.

— Заинати се, княже. Освен това май наистина е силно привързан към дъщеря си.

— В такъв случай го убий! Искам още тази нощ това момиче в спалнята си!

— Върховният шериф каза, че вече не ни е позволено да убиваме селяните, княже. Тези жреци, които мътят главите на хората, само това и чакат. Научат ли за нечия случайна смърт, веднага я използуват, за да бунтуват селяните.

— По-смехотворно нещо от това не бях чувал!

— Прав сте, обаче ако убия този твърдоглав стар глупак, върховният шериф още утре сутрин ще почука на вратата ви — отвърна войникът. После, изглежда, се сети за нещо и лукаво присви очи. — Знаете ли какво, княже? Може да се направи друго нещо. Бащата на момичето е сакат. Миналата година го ритна кон и му счупи крака. Не е в състояние да работи, а освен това хубаво момиче има още осем деца.

— И какво от това?

— Защо да не му кажа, че ще го изгоните от порутената му колиба, ако не ви даде дъщеря си? Зима е и цялото му семейство ще умре или от глад, или от студ, ако остане без храна и подслон. Струва ми се, че ще прояви сговорчивост.

— Чудесна идея! — ухили се благородникът. — Направи го, сержанте. Кажи му да започне да се изнася. Ако дъщеря му тази нощ не бъде тук, утре още по тъмно да го няма.

— Можеш ли да откриеш вратата до това място, Елиар? — изръмжа сержант Халор.

— Веднага, сержанте — отвърна Елиар със стоманен глас. — Да взема ли меча си?

— Добра идея.

— Почакайте малко, господа. Още не сме приключили — каза Двейя.

Картината отново се промени и Алтал и приятелите му надникнаха в друг дом. Строен благородник със сурово лице бе седнал пред маса, покрита с документи, и разговаряше с жрец, облечен с кафяви одежди.

— Прочетох ги десетина пъти и все още не знам как да реша проблема, братко Савел — каза благородникът. — Този кладенец ми трябва, но селяните го притежават от хиляда години. Ако разполагах с водата му, можех да напоя поне още неколкостотин акра земя.

— Успокойте се, господин бароне — отвърна жрецът. — Ако не можете да откриете подходящ документ, ще трябва да съчиним един.

— Смятате ли, че съдът ще признае валидността му?

— Естествено, че ще я признае, господин бароне. Председател на съда е моят скопас, който ми дължи няколко услуги. Когато му представя моето „изумително откритие“, той ще постанови селото, заедно с кладенеца, да стане ваша собственост. Властите ще изгонят селяните, а вие после ще разрушите къщите им. Или ще ги използувате като обори, ако ви вършат работа.

— Смятате ли, че това може да ни се размине безнаказано, братко Савел? — попита баронът със съмнение.

— Та кой може да ни попречи, господин бароне? Аристокрацията владее земята, а църквата — съдилищата. Ако действуваме заедно, можем да правим каквото си искаме.

— Какво ще кажете, сержанте? — обърна се Двейя към Халор. — Получихте ли отговор на въпросите си?

— Да, госпожо — отвърна той. — Възниква обаче друг въпрос. Защо трябва да се намесваме в тази история? След това, което видях, бих казал, че тази революция отдавна е трябвало да избухне. Защо не се ограничим просто със затварянето на границите на Перквейн? Селячеството ще има грижата само̀ да разгроми аристокрацията и духовенството.

— Защото революцията не се ръководи от този, от когото трябва.

— Какво излиза? Че ние просто ще се намесим и ще им я откраднем изпод носа ли? — попита Гер.

— В общи линии, да.

— След като ще им откраднем революцията, няма ли да е добре преди това да видим кои са хората, които я организират? — попита Халор. — Пехал и Гелта вече са елиминирани. Значи командува някой друг. Опознаването на врага е много важно нещо.

— Добре казано, сержанте — съгласи се Двейя. — Значи сега ще се заемем с малко разузнаване.

Алтал направи крачка назад и изпрати мисъл към Бейд. Главата на младия жрец все още бе изпълнена с бурни емоции. Той все още изпитваше скръб и вина, обаче под тях бе започнал да се появява гняв. Неправдите на перквейнското общество бяха започнали да надделяват над самообвиненията му.

— Това е само началото, приятелю — прошепна гласът на Двейя. — Не го насилвай. Струва ми се, че ще се съвземе със собствени сили.

— Самата ти не попресили ли малко действителността, Еми? — попита Алтал.

— Съвсем малко — призна тя. — Мислите на повечето хора, които наблюдавахме, не са чак толкова порочни, колкото това, което чухме и видяхме.

— Еми, отново хитруваш.

— Така е. Намирам обаче хитруването за приемливо, щом ще помогне за съвземането на брат Бейд.

— Разбиранията ти за морал са доста гъвкави.

— Не говори такива неща. По-добре наблюдавай Бейд. Скоро ще види и чуе някои неща, които могат да му помогнат да стъпи на земята.

Мъглата зад южния прозорец се вдигна и картината отново стана ясна. Алтал и останалите се оказаха пред развалините на къща, построена на хълм, извисил се над южното крайбрежие. Сред развалините имаше палатка и малък огън. До него бе застанал жълтокосият прокуден жрец Арган и с досада подритваше няколко полуразпаднали се тухли.

— Така ще си повредиш обувките — чу се глас от мрака.

— Къде беше досега? — обърна се Арган.

— Обикалях из околностите — отговори Коман. — Нали искаше това от мен?

— Откри ли нещо?

— Все още никой не е нахлул в страната, ако именно това те вълнува. Арган, струва ми се, че те няма напълно да разберат действията ти. Не успях да открия Алтал, обаче това не трябва да те учудва. По всяка вероятност се е укрил в Дома на края на света, а той е извън моя обсег. Имаш ли вести от Генд?

— Не. Той е в Нагараш, опитва се да умилостиви Господаря.

На грубото лице на Коман се появи лека усмивка.

— Наистина си хитър, Арган, признавам ти това. Именно ти измъкна Яхаг от Нагараш и уреди убийството му, обаче Генд ще опере пешкира.

— Сам си е виновен, след като си присвои заслугите за моята идея — отвърна насмешливо Арган. — Генд винаги много се радва на похвалите на Господаря.

— Виждам, че и ти си забелязал това — каза сухо Арган.

— Планът обаче можеше да успее — каза Арган. — Яхаг бе съвършеният отговор на сложния план на Алтал за пленяване на Гелта, обаче идиотът Бейд изгуби самообладание и закла Яхаг преди да успеем да му попречим.

— Опитах се да те предупредя за него, Арган, обаче ти не пожела да ме изслушаш.

— Не бях допускал, че може да стигне толкова далеч. Това бе крещящо нарушение на основните правила на църквата. Самия мен ме изгониха за нещо къде-къде по-маловажно.

— Ще ти призная обаче, че Яхаг няма да ми липсва много. Кръвта ми изстиваше още щом го видех. Дори и Генд се страхуваше от него. Единствено Господарят се чувствуваше добре в компанията на Яхаг.

— Така е — потвърди унило Арган. — Ако обаче бях успял да си спечеля подкрепата му, можеше да изтикам Генд от мястото му и сам да го заема. Всичко се развиваше както трябва до момента, когато безумният чернодрешко взе меч и уби средството, с което щях да се сдобия с власт.

— Щом изпитваш такива чувства, убий го. Хном по всяка вероятност ще успее да те вкара в Дома на Двейя.

— Не се шегувай, Коман. Чудесно знаеш, че бих се осмелил да вляза в този Дом толкова, колкото и ти.

— Само предложих, преподобни Арган — каза подигравателно Коман. — След като разбрах колко е силно желанието ти да убиеш чернодрешкото, реших, че мисълта, че можеш да загинеш самият ти, когато правиш такъв опит, не те смущава особено.

— Отмъщението е наистина много приятно нещо, приятелю — каза Арган. — Трябва обаче да останеш жив, за да можеш да му се насладиш. Ще видя сметката и на Бейд, когато му дойде времето. Точно сега обаче се нуждая от повече жреци с червени дрехи, за да поддържам градуса на въстанието. Иди в Нагараш и докарай толкова, колкото може да ти отпусне Господарят. Преди настъпването на пролетта искам да съм в храма в Магу. Ако продължаваме да се туткаме, Алтал може да ни причака някъде с цяла армия.

— Веднага ще изпълня заповедта ти, почитаеми — отвърна Коман с подигравателен поклон.

— Що за човек беше този Яхаг, госпожо? — попита сержант Халор. — Знаех, че Гелта са боеше от него. Не ми бе известно обаче, че вдъхва страх и у самия Генд.

— Той бе създание, напълно лишено от всякакви чувства — отвърна Двейя. — Не изпитваше нито любов, нито омраза, нито страх. Не изпитваше нищо. Беше съвсем празен.

— Човек от лед? — обади се Гер.

— Изразяваш се доста точно, Гер — съгласи се Двейя. — Ако беше оцелял, може би наистина щеше да помогне на Арган да заеме мястото на Генд.

— Лошите хора не общуват помежду си така, както общуваме ние, нали? — попита момчето. — Ние непрекъснато се стараем да си помагаме, а те през цялото време се опитват да си забият нож в гърба.

— Такива са предпочитанията на Дейва, Гер — отвърна Двейя. — В очите на брат ми Яхаг бе едно съвършено човешко същество.

— Самият Яхаг обаче възприемаше нещата другояче — отбеляза Алтал. — Най-силното му желание бе да умре.

— Такъв е смисълът на Нагараш, любов моя — отвърна Двейя.

— Рано или късно ще трябва да се погрижим и за това място — каза мрачно Халор.

— Какво точно имаш предвид? — попита Двейя.

— Не знам. Може би ще трябва да отидем там и да изгасим огъня. Колкото до предстоящата война, госпожо, длъжен съм да ви кажа, че тя не ме изпълва с особено въодушевление. Освен ако нещо не се промени, рискуваме да не се съюзим с когото трябва. Този бунт отдавна трябваше да започне. Независимо кой го ръководи.

— В момента се занимавам точно с това, сержанте — каза Алтал. — Според мен първата ни стъпка би следвало да бъде получаването на достъп до екзарха на жреците с кафяви одежди. Как му беше името, Бейд? Алейкон?

Бейд кимна и каза:

— Моят екзарх го нарича и с други имена, обаче едва ли е удобно да ги произнасям в присъствието на дами.

— Ако Алейкон одобрява нещата, които видяхме преди малко, екзархът ти вероятно се изразява твърде меко, Бейд — каза Халор. — Кажи какво си намислил, Алтал?

— Жреците с кафявите дрехи са алчни хора, а мен много ме бива да мамя алчни хора — отвърна Алтал. — Преди всичко, ще трябва да привлека цялото внимание на екзарх Алейкон. Нека предположим, че някой баснословно богат човек от Екверо или от Медио отиде в Магу на религиозно поклонение. Според теб, братко Бейд, този човек би ли срещнал особени трудности, ако се опита да получи аудиенция при екзарха?

— Ни най-малко. Особено ако поклонението му е обусловено от желание да изкупи минали грехове. Думата „изкупление“ дрънчи като злато в ушите на високопоставените йерарси на кафявото духовенство.

— И аз реших, че така ще мога да привлека вниманието им — каза Алтал. — Ще си купя скъпи дрехи, ще се държа надменно с всички и ще закупя или наема скъпа къща. После личният ми изповедник ще се отбие в храма, за да помоли да бъда приет от екзарх Алейкон.

— Предполагам, че аз ще бъда личния ти изповедник, нали? — обади се Бейд.

— Колко си съобразителен, Бейд! — възкликна Алтал. — Как успя да се сетиш?

— Досетлив съм си — отвърна сухо Бейд.

— Господин Алтал, откъде ще кажеш, че си дошъл? — попита Гер.

— Няма значение откъде — каза Алтал. — Важното е да е някъде отдалеч.

— Кажи, че си от Кентейн, любов моя — предложи Двейя.

Той се намръщи.

— Струва ми се, че съм чувал за такова място. Къде обаче се намира?

— Това е древното название на района, разположен между екверските езера Апса и Мейда. От хилядолетия там не живеят хора.

— Звучи красиво. Добре. Ще се превърна в херцога на Кентейн, който е заел престола си с убийство. Ще изпитвам угризения на съвестта, нуждаещи се от божествено опрощение. Някой вижда ли слаби места в тази постановка?

— Винаги си измисля такива работи, нали? — попита сержант Халор. — Алтал, защо не кажеш на хората самата истина?

— Халор, не мислиш ли, че ако отида в Магу и се представя като пратеник на богинята Двейя, веднага ще ме приберат в лудницата? От истината много рядко има полза.

— Според мен е време да върнеш Лейта и Андина у дома, мили — каза безмълвно Двейя.

— Според теб Бейд вече съвзе ли се, Еми? Ако е решил да се разпада по шевовете, не бих искал Лейта да е близо до него.

— Вече се съвзема. Вече започва да проумява какво точно е представлявал Яхаг, така че преодоля най-страшното си чувство. Нека Лейта дойде при него преди отново да се обърка.

— Слушам, Еми — каза Алтал.

— Парите ще ми потрябват веднага, ваше сиятелство — каза граф Баской, човек с вид на изпаднал благородник. — Имам дългове към някои хора, които са доста нетърпеливи.

— Предполагам, че в последно време заровете не са били особено благоразположени към вас — каза Алтал.

— Нямате представа колко неблагоразположени бяха — завайка се Баской.

— Вашият дом напълно ме устройва, Баской — каза Алтал, като огледа още веднъж разкошната приемна. — Възможно е да ми се наложи да престоя доста време в Магу, а не изпитвам желание да се настаня в бедняшка странноприемница, където да имам за съседи хлебарки и дървеници. Ще го наема за половин година. Ако жреците от храма кажат, че изкуплението ми трябва да продължи повече време, ще можем да се договорим отново.

— Напълно съм съгласен с вас, херцог Алтал. Имате ли нещо против да оставя личните си вещи на съхранение на тавана?

— Разбира се, че нямам, граф Баской. След като приключите с това, свържете се с моя личен изповедник брат Бейд и той ще ви заплати наема.

— Напълно ли сте сигурен, че не бих могъл и самият аз да се преместя на тавана? Или в мазето? — попита Баской.

— Това не би било разумно, графе — каза Алтал. — Имам врагове, пред които вашите кредитори навярно наподобяват котенца. Самият вие няма да пожелаете да бъдете в дома, ако някой ден решат случайно да ме потърсят.

— Е, мога да си намеря стая в някоя странноприемница — тъжно каза Баской.

— На ваше място бих избягвал странноприемници, където се играят хазартни игри, графе — посъветва го Алтал. — Когато заровете не те обичат, по-добре е да стоиш далеч от тях.

— Прав сте — съгласи се мрачно Баской.

— Вие сте херцог на какво? — попита с недоумение Олкар, херцогът на Кадон.

— Херцог на Кентейн — отвърна Алтал.

— Това току-що го измислихте, нали?

— Така е. Как вървят сделките на пазара за пшеница?

— Доста добре — каза доволно Олкар. — През изминалата година са имали най-добрата реколта от дванадесет години насам. Това допринася за падането на цените. Вече изпратих в Кантон четири хиляди тона, а съм предплатил още три хиляди. Не е лесно обаче да се намерят каруци. Както и да е, ако въстанието не избухне до месец, ще успея да изпратя в Треборея цялото жито, което й е необходимо.

— Андина ще се зарадва на тази новина, Олкар.

— Каква е тази история с „херцог на Кентейн“?

— Стръв, която ще използувам за риболов, ваше сиятелство. Нуждая се от информация, която вероятно мога да получа от духовенството. Бихте могли при разговори да споменете, че херцогът на Кентейн, който е толкова богат, че дори нощното му гърне е от чисто злато, страда от силни угризения на съвестта за някои стари грехове и е дошъл в Магу, за да си закупи опрощение.

— Ако се пусне такъв слух, още на другия ден всички перквейнски духовници ще се струпат пред прага ти, Алтал.

— Точно това целя, ваше сиятелство — отвърна Алтал с лукава усмивка. — Така няма да ми се наложи да ги издирвам. Те ще ми дойдат на крака.

— Това ще ти струва доста пари, Алтал.

— Парите всъщност са нещо без значение, Олкар.

— Пепел ти на езика! — възкликна Олкар.

— До ушите на нашия свят екзарх Алейкон достигнаха сведения за вашите душевни страдания, херцог Алтал — каза жрецът в кафяви одежди, който бе почукал на портата на Алтал още преди да се зазори.

— Молех се на Бога това да стане — отвърна Алтал благочестиво и погледна към небето.

— Светият Алейкон е много трогнат от вашите терзания, ваше сиятелство — продължи жрецът. — Нашият екзарх е може би най-благочестивият човек на света. Изрази готовност веднага да ви приеме в личния си параклис в централния храм.

— Дълбоко съм трогнат от тази чест, ваше преподобие. Умолявам ви да се върнете в храма и да уведомите вашия свят екзарх, че заедно със свитата си ще се отзова веднага на неговата покана.

— Веднага ще го направя, ваше сиятелство. Какво да отговоря на екзарх Алейкон, когато ме попита кога точно да ви очаква?

— Оттук тръгвам направо за храма, ваше преподобие — отвърна Алтал. — Смея да кажа, че ако дори малко се позабавите, може и да ви изпреваря. Бремето на моите грехове е много тежко и трябва да се освободя от него преди да е прекършило гръбнака ми.

— Ще се върна в храма на бегом, ваше сиятелство — обеща жрецът.

След като посетителят излезе, сержант Халор се опита без особен успех да не избухне в смях.

— Някакви проблеми ли имате, сержанте? — попита го Лейта.

— Негово сиятелство просто малко изгуби чувството за мярка — засмя се Халор.

— Това е една от слабостите на татко — съгласи се Лейта. — Никога не използува лъжица, когато има подръка лопата.

Древният храм на Двейя бе безспорно най-великолепната сграда в Магу. Кафявият орден бе положил известни усилия да отстрани най-видимите признаци, че храмът е бил издигнат в чест на богиня на плодородието, и гротескната й статуя бе свалена от олтара. Жрецът, който бе посетил Алтал сутринта, излезе тихо от една врата непосредствено зад олтара, за да посрещне гостите. Не успя да скрие смущението си, когато видя хората, придружаващи Алтал.

— Заради своите грехове си спечелих много врагове, ваше преподобие — обясни Алтал. — Едва ли щеше да е разумно да оставя дъщерите си без охрана. Има и други причини, поради които не ги изпускам от полезрението си, но едва ли ще бъде уместно да ги излагам пред човек, дал обет за целомъдрие.

Жрецът примига и се изчерви.

— Разбирам. — После се обърна, отвори вратата и ги поведе по слабо осветен коридор, завършващ с друга врата, от масивно черешово дърво. — Това е частният параклис на нашия свят екзарх — рече жрецът и почука на вратата.

— Влез — чу се глас отвътре.

Жрецът отвори вратата, въведе Алтал и спътниците му в параклиса, коленичи и каза:

— Свети Алейконе, имам честта да ви представя негово сиятелство Алтал, херцог на Кентейн.

После се изправи и се оттегли заднишком, като се кланяше на всяка крачка.

Екзарх Алейкон се оказа възпълен човек с късо подстригана руса коса и сериозно изражение.

— Почетен съм от вашето внимание, ваше сиятелство — каза той малко небрежно. — Мислех, че предпочитате да разговаряме насаме, за да можем да обсъдим по-спокойно естеството на вашите грехове.

— Разговорите насаме са разкош, какъвто не мога да си позволя, ваше високопреосвещенство — отвърна Алтал. — Извоювах си херцогския сан благодарение на моето честолюбие, а моите методи ми спечелиха много врагове. Тези две прекрасни млади дами са моите дъщери Лейта и Андина. Детето е личният им паж. Жрецът с черните дрехи е брат Бейд, моят личен изповедник. Цялата ми челяд непрестанно е изложена на опасност и заради това трябва да бъде защитавана непрестанно от лични телохранители. Халор и Елиар са най-изявените рицари в цял Кентейн.

— Херцогство Кентейн съществува от хиляди години, ваше високопреосвещенство — обясняваше малко по-късно Алтал на екзарха. — В течение на векове покварата бе така усъвършенствувана, че достигна ранга на изкуство. Радвам се на послушанието на всички съдии, а колкото до духовенството, и то играе по моята свирка. Всичко това се постига с пари, а хазната я управлявам аз. Моите поданици се научиха да не ми противоречат. Пожелая ли нещо, просто го взимам, а ако някой реши да възрази, просто изчезва. Всичко би било наред, ако не бяха ужасяващите кошмари, които ме измъчват напоследък.

— Кошмари ли? — попита екзархът.

— Ваше високопреосвещенство, чували ли сте за място, наречено Нагараш?

Лицето на Алейкон побеля като платно.

— Виждам, че сте чували — продължи Алтал. — Е, аз пък отгоре на това го и видях, и никак не би ми се искало да се озова на това място. Там сградите са направени от огън, а хората се гърчат по улиците като малки пламъчета и надават ужасяващи стенания и викове, изпълнени със страшна болка. Именно от тези стенания ми настръхват косите, защото вече ги чувам непрестанно, дори и когато съм буден. Заради това дойдох в Магу. Ако успеете да сложите край на тези кошмари, ще заплатя каквато сума пожелаете.

— Наистина ли се покайвате за греховете си, сине мой? — попита Алейкон.

— Аз да се покайвам? Това би било нелепо. За да се сдобия с това, което исках, направих това, което трябваше. Искам само да предадете на вашия господ, че съм готов да му заплатя колкото пари иска, само и само да ме отърве от тези ужасни сънища.

— Той се колебае, татко — прошепна тихият глас на Лейта. — От една страна, наистина иска парите ти, от друга, добре знае, че не му е по силите да прекрати тези „кошмари“.

— Чудесно. Значи всичко се развива по план.

— А какъв всъщност е твоят план, Алтал? — попита любопитният Бейд.

— Само гледай какво правя, братко Бейд. Гледай и се учи.

— Ще се помоля на Бога да ви напъти, херцог Алтал — отвърна малко смутено екзарх Алейкон. — Ако дойдете утре, ще можем да обсъдим едно подходящо покаяние.

— Благодаря, ваше високопреосвещенство — заяви Алтал, стана и се поклони благочестиво. — Утре още на зазоряване ще дойда с толкова злато, колкото мога да нося. Стига да съм спал добре през нощта.

— Това е ужасно, татко! — промърмори Лейта.

— На мен пък ми харесва — отвърна Алтал.

Глава 38

— Негово високопреосвещенство е, как да ви кажа, неразположен, ваше сиятелство — каза на Алтал на следващата сутрин жрецът, който го бе посетил в дома на граф Баской.

— Така ли?

— Предполагам, че е от храната — побърза да добави жрецът.

— Разбирам ви, такива неща се случват — каза Алтал. — Колко време според вас ще му бъде необходимо, за да се възстанови? Дали днес по някое време бих могъл да го посетя?

— Не ми се вярва, ваше сиятелство. Може би по-скоро утре.

— Той е много разтревожен, татко — докладва мълчаливо Лейта. — Екзарх Алейкон се е събудил тази сутрин, като е надавал ужасени викове. И сега продължава да крещи. Жреците смятат, че е обезумял.

— Какво си направила, Еми? — свърза се Алтал с Двейя.

— Откраднах ти идеята, любов моя — измърка тя. — Бе твърде хубава, за да я пренебрегна. Как така се сети да привлечеш вниманието му чрез кошмари?

— Трябваше да привлека вниманието му на всяка цена, Еми. Нашият въображаем кентейнски херцог е твърде голям разбойник, за да може да бъде убедителен с хленчове за минали грехове. Нуждаех се наистина от нещо ужасно, за да мога да бъда убедителен, когато обяснявам причините за идването си в Перквейн. След като поразмислих, реших да обясня всичко с кошмари за Нагараш.

— Значи си изсмукал всичко от пръстите си?

— Права си само донякъде, Еми. Доколкото ми е известно, значителна част от подготовката на семинаристите от трите ордена е свързана с живописни описания на Нагараш. Реших, че по този начин ще успея да привлека вниманието на екзарх Алейкон. Нищо чудно пък и да е било резултат от божествено вдъхновение.

— Нека предположим, че просто те е осенила гениална мисъл, приятелю.

— Това би било малко пресилено, Еми.

— Според мен не. Тази мисъл просто ти хрумна, но аз я заимствувах и я доразвих. Ти само си зървал Нагараш за кратки мигове, когато Хном е отварял вратите си, но аз уредих на Алейкон да сънува гледки от самия град, а Нагараш е място, изпълнено с покруса и отчаяние. Заради това именно Яхаг изпита благодарност към Бейд, когато той го уби. В Нагараш смъртта се приема като избавление.

— Алейкон нали ще се възстанови от тези ужасни сънища? Струва ми се, че скоро ще ми потрябва.

— Нека го оставим малко да втаса, приятелю, преди да го пъхнем в пещта. След седмица подобни сънища ще бъде готов на всичко. Я по-добре се върни с децата у дома, че трябва да си поговорим.

Когато Алтал и приятелите му се отправиха към дома на граф Баской, видяха, че улиците на града са буквално препълнени с тежко въоръжени войници. Движеха се на малки групички и бяха сякаш настръхнали. На една калдъръмена уличка Алтал спря един продавач с количка, натоварена с репи и го попита:

— Какво става тук, приятелю?

Продавачът вдигна рамене.

— Предполагам, че княз Марвейн показва силата си. Не сте ли разбрали, че има селски вълнения.

— Пристигнах в Магу снощи — отвърна Алтал.

— Така ли? Откъде сте?

— От Екверо. Дошъл съм по работа. Та какво според вас вълнува селяните?

— Обичайните неща. От време на време се сърдят от отношението на света към тях. Винаги, когато се случи такова нещо, княз Марвейн извежда войниците си на улицата. Държи всички жители на града да не забравят у кого е силата.

— Нима гражданите ще последват селяците?

— Не, разбира се — отвърна възмутено продавачът на репи. — В по-сиромашките квартали на града обаче винаги могат да се открият малцина недоволни. Нашият благороден княз държи и те да са наясно с обстановката в града. Докато човек си гледа работата, войниците няма да му направят нищо лошо. Интересуват ли ви репи?

— Съжалявам, но от тях винаги изпитвам ужасни болки в стомаха.

— Разбирам ви — каза продавачът. — На мен по същия начин ми действува лукът.

— Приятно ми е да науча, че не само аз имам нежен стомах. Пожелавам ти приятен ден.

— Алтал, чувала съм разни неща за този княз Марвейн — каза Андина, когато се озоваха пред дома на граф Баской. — Изглежда, е жесток тиранин с прекалено високо мнение за себе си.

— Може би ще се наложи да го излекуваме от тази илюзия — каза навъсено сержант Халор.

— Разполагаме с известно време — каза им Двейя, когато се събраха в кулата. — Арган действува много внимателно и не забравя да укрепи контрола си над един град, преди да се заеме със следващия. Революциите се различават от нашествията. Бейд, как се процедира, когато един екзарх не е в състояние да изпълнява задълженията си?

Бейд се отпусна в креслото и впери поглед в тавана.

— При нормални обстоятелства църковната йерархия предпочита да поддържа погрешната представа, че екзархът е просто „неразположен“. И без това в наше време повечето текущи решения се взимат от църковната бюрокрация, а екзархът се превръща все повече в представителна фигура. Сегашната обстановка обаче не е нормална. Селското въстание в южен Перквейн е извънредно произшествие от първостепенна величина. Веднага щом стане ясно, че екзарх Алейкон не е в състояние да изпълнява своите функции, някой високопоставен скопас ще установи връзка с екзарсите Емдал и Едон и ще ги призове да свикат върховен религиозен събор.

— Това да не би да е нещо като съвета на арумските вождове? — попита сержант Халор.

— Точно така — потвърди Халор. — Ако се реши, че е настъпила опасност за вярата, върховният съвет може да пренебрегне обичайните процедури. Емдал или Едон биха могли да сменят Алейкон или дори да приемат жреците му в собствените си ордени. Не смятам обаче, че биха могли да стигнат дотам. Това би крило опасността от религиозна война, която буквално да обърне наопаки цивилизования свят.

— А Арган би могъл да се възползува от това, за да се сдобие направо с императорски престол — добави Алтал.

— Възможно е и да крои подобно нещо — каза Двейя. — С помощта на планината на сержант Халор и на реката, течаща в две посоки, успяхме да обезвредим Пехал. Благодарение на преструвките на Андина примамихме Гелта в Остос. От хитруването нерядко наистина има полза.

— Бях сигурен, че с времето ще одобриш моя начин на мислене, Еми — каза дяволито Алтал.

— Не ви разбирам — каза Андина.

— Става дума за един наш отдавнашен спор, малката — обясни Алтал. — Еми реши да ме учи на истина, добродетел и нравственост. Аз пък й предложих в замяна да я науча как да лъже, мами и краде. Очевидно засега аз се оказвам по-добър учител.

— Важното е да се свърши работа — каза Двейя. — Струва ми се, че засега ще позволя на Алейкон да продължава да сънува Нагараш. Братко Бейд, искам да знам кой взима решенията в ордена, след като екзархът не е в състояние да си гледа работата. Искам да знам всичко, което можеш да научиш за този човек, за да го подтикна да се свърже с Емдал и Едон. Искам тези двамата да се озоват в Магу колкото се може по-скоро.

— Казва се Есра, Алтал — докладва Бейд още същата вечер, когато се върна в дома на граф Баской. — Скопас е и се е специализирал в подробностите, особено свързаните с числа. Другите църковни йерарси го ненавиждат, вероятно защото непрестанно открива нередности в счетоводните им книги. Той е висок, много слаб и блед като призрак.

— Тази новина не ме радва — отвърна Алтал. — Дребнавите хора обикновено не разполагат с много власт.

— Скопас Есра контролира хазната на ордена, Алтал — отвърна Бейд и се усмихна. — В религиозен орден, движен от сребролюбието, контролът се осъществява от човека, който държи кесията.

— Добре казано. Какво според теб трябва да направим, за да го накараме да поиска помощ?

— Трябва да го подтикнем към разточителство. Ако Двейя успее да убеди Алейкон да похарчи много пари, Есра по всяка вероятност ще избухне от негодувание.

— Ще поговоря с нея — обеща Алтал. — Сигурен съм, че ще открие подходящо решение.

— Той, изглежда, започна да идва на себе си, Еми — докладва Алтал, когато заедно с Елиар се прибра в Дома. — Може би трябва непрестанно да се товари с работа, за да успее да реши проблема си.

— Това е за предпочитане, отколкото да го блъскаш в стените — съгласи се тя.

— Ти наистина ли направи такова нещо, Алтал? — попита Елиар.

— Не го блъснах кой знае колко силно — отвърна Алтал. — Опитах се просто да привлека вниманието му. Както и да е, брат Бейд ми съобщи, че трябва да накараме един скопас да се поразмърда. Той държи съкровищницата на ордена и е скъперник. Бейд смята, че ако екзарх Алейкон бъде подтикнат към разточителство, скопас Есра веднага ще поиска от останалите двама екзарси да свикат събор.

— Какво би казал, ако Алейкон започне да подновява храма ми? — каза Двейя.

— Може и да си права — каза Алтал с известно съмнение. — Зависи какво точно имаш предвид, Еми.

— Просто ми дойде наум, че моят олтар би могъл да се възстанови. Едно време бе целият покрит със злато. Когато обсебиха храма ми, свещениците с кафяви дрехи прибраха златото. Ако се опитам да внуша на Алейкон да позлати отново моя олтар… — Еми не довърши мисълта си.

— Този олтар е доста голям — каза Алтал. — Ще сгреша ли, ако кажа, че за възстановяването му ще потрябва доста злато?

— Поне няколко тона.

— Не знам какво мисли по въпроса Бейд, но тази твоя идея би могла да реши проблема, Еми. Измъкването на толкова много злато от съкровищницата на ордена няма как да не накара скопас Есра да подскочи до тавана.

— Арган е успял повече или по-малко успешно да се закрепи в няколко крайбрежни градове: Егни, Атал, Пела и Баго — докладва сержант Халор след седмица, когато всички отново се събраха в помещението в кулата. — Изпратил е свои агитатори в Лейда и Дайл, за да разбунтуват тамошното селячество.

— Според теб след колко време ще е в състояние да предприеме поход към Магу? — попита Бейд.

— Поне два месеца — отвърна Халор. — Той не е припрян човек. Напълно се различава от Пехал и Гелта. Много е предпазлив. Според мен обаче ще е добре да ускорим идването на другите двама екзарси. Жреците обичат много да говорят, преди да вземат решения. Не се обиждай от думите ми, братко Бейд.

— Не се безпокой, сержанте — отвърна Бейд. — Това е вярно, понякога сме прекалено бъбриви. Може би по този начин подсъзнателно се опитваме да се откажем от взимането на решения — продължи Бейд, после се обърна към Двейя. — Сержантът вероятно е прав. Според мен ще е добре екзарсите Емдал и Едон да се озоват тук възможно по-скоро. Предстои им да вземат важни решения, а Арган вече е на ход.

Двейя присви устни и каза:

— Ще си поиграя малко с паметта на някои хора. После Елиар би могъл да вкара екзарсите в Дома и да ги откара направо в Магу. Не сме в състояние да вземем истински решения преди Едон и Емдар да са в Магу.

— Пълчищата на Арган вече напуснаха Егни и се отправиха към Лейда — докладва на следващата сутрин сержант Халор. — Не напредват бързо, обаче все пак напредват.

— Кое ги забавя? — попита Елиар.

— Най-вече грабежите — каза мрачно Халор. — Най-сигурният начин да не пристигнеш на местоназначението си е да отпуснеш юздите на една недисциплинирана войска в район, където има села и градове.

— Ти не каза ли веднъж, че глупавият противник може да се приеме като дар божи? — попита дяволито Елиар.

— Може и да съм казал такова нещо, Елиар, но това продължава да ме дразни. Просто не е професионално.

— Вече отправиха ли се от Баго към Дейл? — попита Алтал.

— Все още не са приключили с плячкосването на Баго — отвърна Халор. — Може би ще трябва някой да подпали града, ако иска селяните въобще да се замислят, че трябва да продължат.

Бейд погледна с удивление сержанта и попита:

— Заради това ли се опожаряват градовете?

— Разбира се, братко Бейд. Мислех, че това е общоизвестна истина. Един грабител ще се замисли дали не е време да напусне града чак в момента, когато огънят започне да му пърли опашката. Пожарът е единственото средство, способно да накара една армия, оказала се в град, да излезе от него.

— Не се тревожи за това, Алтал — каза Двейя.

— Дните не съвпадат, Еми — възрази той. — На пратениците на Есра ще им трябват няколко седмици, за да стигнат до храма на жреците с черни дрехи в Дейка, и още повече, за да стигнат до Кейвон. Ако Емдал и Едон пристигнат в Магу още утре, това няма как да не събуди подозренията на Есра.

Тя въздъхна дълбоко и погледна към тавана.

— Престани да реагираш така, Еми.

— А ти престани да ми говориш глупости, приятелю. Чудесно съм запозната с всички проблеми, свързани с хода на времето, и вече ги реших. От доста време започнахме да променяме времето и пространството по свое желание, така че би следвало досега да си разбрал, че километрите и секундите означават това, което аз искам да означават. Никой няма да забележи нищо, Алтал, така че престани да се вълнуваш.

— Добре, Еми, добре. Алейкон все още ли страда от кошмари?

— Вече не са непрестанни. Искам да е мил и сговорчив, когато заедно с Емдал и Едон започнат да взимат решения.

— За какви решения говориш?

— Бъди търпелив, Алтал, и ще разбереш.

Екзарх Емдал бе плещест мъж с набръчкано лице и груб глас. Пристигна в Магу едновременно с Едон в един хладен следобед, след което двамата веднага се срещнаха със скопас Есра и други високопоставени жреци от местния орден.

— Прилича на бик, татко — докладва Лейта. — Прегазва всекиго, който му се окаже на пътя в храма, и изглежда, знае много повече неща, отколкото му се полага.

— Нашият орден се е специализирал в събирането на информация — поясни Бейд. — Малко са нещата, които се случват по света, без да бъдат доведени до знанието на моя екзарх. Чувал съм, че при извънредни обстоятелства се държи доста грубо. Ще трябва да внимаваме с него.

— Може би да, а може би не — отвърна Алтал. — Ако много е зажаднял за истини, мога да му съобщя повече истини, отколкото е в състояние да усвои. Екзарх Емдал може и да е бик, но моите рога са още по-големи.

На следващата сутрин в дома на граф Баской се яви пратеник. Носеше документ, в който се „изискваше“ присъствието на херцога на Кентейн в двореца.

— Имай добрината да се върнеш в храма и да уведомиш екзарсите, че ще дойда при тях в удобно за мен време — каза Алтал, като си придаде важност.

— Не трябваше да се изразяваш така, Алтал — намръщи се Бейд.

— Не си прав — отвърна Алтал. — Исках да пораздрънкам малко синджира, с който е вързан Емдал. Ще изчакаме да мине половин час. След това ще се отбием в храма. Струва ми се, че няма да е зле известно време да не биеш много-много на очи, братко Бейд. Ще поядосам малко Емдал и не бих искал да си изкара яда на теб.

Задържаха се известно време в удобната приемна на Баской. Най-сетне Алтал каза:

— Е, време е да тръгваме. Ще отидем в храма, за да се заемем с възпитанието на някои хора.

— Не действуваш ли малко припряно? — попита Андина.

— Права си — отвърна Алтал. — Важното е обаче да привлека цялото внимание на Емдал върху себе си.

Излязоха от дома и се запътиха към храма. Там ги посрещнаха с доста недружелюбни погледи. Алтал не обърна внимание на демонстративно показаната враждебност и се запъти право към личния параклис на Алейкон.

— Тук ли са? — обърна се към жреца, който пръв го бе посетил в дома на граф Баской.

— Не, ваше сиятелство — отвърна нервно жрецът. — Екзарх Алейкон все още не се чувствува добре, а екзарсите Емдал и Едон в момента заседават в библиотеката.

— Добре ще е да ме отведеш веднага при тях — каза Алтал.

Жрецът ги поведе към библиотеката. Начело вървеше Алтал, приятелите му го следваха. Всички бяха запазили ледено спокойствие.

— Вероятно ще се наложи да почакате няколко минути, ваше сиятелство — каза жрецът, когато стигнаха до една врата с арка.

— През последните няколко седмици бяхте много любезен, млади човече — отвърна Алтал. — Не бих искал да ви създавам неприятности. В момента нямате ли някаква друга наистина неотложна работа в друга част на храма?

— Ще измисля нещо, ваше сиятелство — отвърна с благодарност жрецът и побърза да се измъкне.

— Какво си намислил? — попита гласът на Двейя.

— Решил съм да привлека вниманието им, Еми. Ще пренебрегна някой банални любезности и ще си проправя грубо път към Емдал и Едон. Не мисля да играя по тяхната свирка, както те вероятно очакват. — После рязко отвори вратата на библиотеката и тръгна с широки крачки към двамата екзарси.

— Няма защо да ставате, господа. Казаха ми, че желаете да ме видите. Ето ме при вас. Какви са ви проблемите?

— Защо се забави? — сърдито попита Емдон.

— Заради разбиранията си за вежливост, ваше високопреосвещенство — отвърна Алтал и направи изящен поклон. — Знам, че е прието да се принуждават посетителите да зъзнат известно време в чакалнята, и заради това реших да прекарам това време в по-приятна обстановка. Предстои ни да разискваме много неща, господа, така че нека започнем да говорим по същество. Какво искате да знаете?

— Искаме да знаем всичко — отвърна Емдал с гробовен глас. — Кой си ти в действителност, Алтал? В последно време светът стана много бурен и навсякъде в центъра на събитията се оказвахте ти и твоите хора. Навсякъде, където отиваш, нагрубяваш хора, много по-високопоставени от теб, а това нарушава естествените порядки. Църквата иска да узнае какви са твоите намерения.

Алтал кимна на придружаващите го да седнат и след това сам се намести в едно кресло. После попита:

— Какво количество истина сте готов да усвоите, екзарх Емдал?

— По-голямо от това, което си готов да ми поднесеш. Да започнем с твоята личност.

— Това ли е всичко? — попита Алтал. — Казвам се Алтал, но това вече ви е известно. Аз съм крадец и измамник, а когато обстоятелствата са изисквали това, и убиец. Родих се много, много отдавна и над мен бе надвиснала зла прокоба, когато всичко това започна. Потърси ме човек на име Генд, ученик на демона Дейва, и ме нае да открадна нещо, което той окачестви като книга. Отидох в Дома на края на света, където се намираше книгата, и там заварих една котка. Само дето не бе истинска котка. Бе богинята Двейя, сестра на Дейвос и Дейва. Емдал, ти нали знаеш, че Девос и Дейва са братя? Както и да е, котката, която нарекох Еми, ме научи как да чета Книгата на Дейвос. Около две хиляди и петстотин години по-късно напуснахме Дома заедно и започнахме да търсим някои хора: млад арумец на име Елиар, Андина, ариа на Остос, жрец на черния орден на име Бейд, малък крадец на име Гер, както и Лейта, способна да чете чуждите мисли. След това всички заедно се върнахме в Дома и там видяхме богинята Двейя в истинския й облик. Тя ни обясни някои неща, след което повторно излязохме от Дома, за да се справим с Генд и неговите слуги в неизбежната битка между доброто и злото. Това правим и в момента. Вече извадихме от строя двама от слугите на Генд: Пехал и Гелта. Сега сме в Перквейн, за да се справим с прокудения жрец Арган и с Коман, който също умее да чете мисли. Вие, господа, можете или да ми помогнете, или да ме оставите да се справя сам. Решението ще вземете вие. Длъжен съм обаче да ви предупредя, че ако се опитате по какъвто и да било начин да ми попречите, ще унищожа и вас, и всички сили, които евентуално съберете срещу мен. По силите ми е да направя неща, които вие дори не можете да си представите, така че не ми пречете да си гледам работата. Тази информация устройва ли те, Емдал?

Екзарх Емдал се бе опулил.

— Да не забравя — продължи Алтал. — Двейя се намеси в живота на екзарх Алейкон само за да привлече вашето внимание. Клетият човечец не се е побъркал. Просто Двейя започна да насища сънищата му с видения на Нагараш, това е всичко. Достатъчно са само малко такива видения, за да се привлече неотклонното внимание на всички.

— Нагараш е само метафора, Алтал — възрази Едон. — Само начин да се обясни определено душевно състояние.

— Боя се, че не си прав, Едон — възрази Алтал. — Нагараш е нещо много по-реално от твоите често неясни формулировки на същността на злото. Нагараш не е просто душевно състояние. Успях да го зърна няколко пъти. Обикновено в моментите, когато Генд се опитваше да ме изненада.

— И къде точно се намира?

— Твърди се, че се намира в огромна изпълнена с огън пещера, разположена непосредствено под планините на Некверос. Истината е, че може да се намира навсякъде, където Генд реши. Нагараш прилича на Дома на края на света, който може да се намира във всеки отрязък на пространството и времето. — Алтал леко се усмихна и продължи. — Навсякъдето и винагито имат алтернатива, но не ни се позволява дори да мислим за нея. Гер веднъж започна да се забавлява с понятия като никъдето и никогато и направо уплаши Двейя. Предполагам, че отвъд доброто и злото съществува хаос, който е толкова гладен, че може да погълне вселената. Нека се завърнем обаче към действителността. Замислим ли се, Домът и Нагараш са същинските реалности, а това, което смятаме за реален свят, е просто тяхно отражение. Това ме навежда на мисълта, че самите ние сме метафори, или концепции, ако това ви звучи по-добре, които трябва да отразяват борбата между реалностите на Двейя и Дейва. — Алтал се засмя. — Бихме могли да обсъждаме всичко това в течение на векове, нали? Точно сега обаче ще е по-добре да се занимаем с една малка война. Скопас Есра ви изпрати съобщения, в които ви призова да дойдете в Магу, защото според него екзарх Алейкон е започнал да откача. В този свят съобщенията пътуват до вас месец и половина и на вас щеше да ви трябва още месец и половина, за да пристигнете в Магу. Ако обаче решите да проверите, ще установите, че Есра ви е изпратил съобщенията в началото на миналата седмица. Еми можеше да ви предаде посланието още по-бързо, обаче не обича да вдига голям шум… Господа, струва ми се, че моите мисли не достигат до вас.

— Струва ми се, че ти си още по-смахнат и от Алейкон — грубо каза Емдал.

— Алейкон въобще не е смахнат, екзарх Емдал — каза Лейта. — Той просто сънуваше кошмари, свързани с Нагараш, и при това те не бяха сътворени от собствения му разум. Тези кошмари му ги внуши Двейя. Замисълът бе да се създаде впечатление, че е обезумял, та вие двамата да дойдете тук. Замисълът успя, така че предполагам, че Алейкон съвсем скоро ще се възстанови.

— Ти си вещицата, нали? — попита Емдал.

— Тази дума започна вече да ми омръзва — отвърна хладно и враждебно Лейта.

— На ваше място щях да съм много внимателен, господин жрец — обади се Гер. — Лейта не се бои от нищо и от никого и ако я разсърдите, може да направи мозъка ви на каша.

— Всичко това са глупости! — избухна Емдал. — Като ви гледам, мястото на всички ви е в някоя лудница. Ние сме ръководители на вярата и ние сме тези, които определяме в какво може да се вярва или да не се вярва!

— Лейта, няма да е зле да му покажеш колко много греши — каза гласно Алтал.

— Добре, татко — съгласи се тя. — Май трябва да направя точно това. — После погледна екзарха със суровото лице и въздъхна. — Много е тъжно, ваше високопреосвещенство, но Нагараш наистина съществува. Той не е измислица на духовенството с цел да се измамят наивните хора. Не трябва да изпитвате повече съмнения и угризения във връзка с това. Не трябва да корите самия себе си за тези съмнения.

На лицето на Емдал внезапно се изписа смущение и той започна да трепери.

— Как… — започна, но не довърши мисълта си.

— Лейта има такава дарба, ваше високопреосвещенство — обясни любезно Алтал. — В състояние е да прочете и най-съкровените ви мисли.

— Престанете да окачествявате това като дарба — възрази Лейта. — По-скоро е проклятие. Не изпитвам никакво желание да чувам нещата, които сами нахлуват в главата ми.

— Това започва едновременно да ми омръзва и да ме дразни, Алтал — чу той гласа на Двейя в главата си. — Отдръпни се за малко, а аз ще се погрижа за положението.

Една от стените на библиотеката на Алейкон внезапно престана да съществува. Там, където допреди малко бе имало стена, се появи съвършеното лице на Двейя. Спокойно, красиво и толкова голямо, че Алтал се стресна и насмалко не подскочи. Съвършените й ръце бяха кръстосани на равнището на пода, а върху тях бе подпряла брадичката си. Гледаше замислено.

— Понякога забравям колко сте дребни вие, хората — промърмори Двейя. — Дребни и несъвършени.

Посегна с една от огромните си ръце, внимателно улови вцепенения екзарх Емдал и го постави върху дланта на другата си ръка. След това постъпи по същия начин с Едон и попита:

— Обстановката започна ли да ви се прояснява, господа?

Двамата се бяха вкопчили един в друг и цвърчаха като мишоци.

— Престанете, моля ви! — смъмри ги тя с глас, в който прозираше необяснима любезност. — Няма да ви направя нищо лошо. Алтал не е най-надеждният човек на света, обаче този път говори самата истина. Аз съм тази, която той ви каза, че съм, и не сте в плен на някаква илюзия. Искам от двама ви да се държите добре и да правите точно това, което ви предаде Алтал. Нали няма да спорим по този въпрос, господа?

Емдал и Едон, все още вкопчени един в друг и треперещи от страх, побързаха с енергични кимания да потвърдят, че са разбрали.

— Знаех си, че сте послушни момчета — промърмори Двейя, посегна с огромния си показалец и ги докосна нежно и гальовно.

— Колко сте малки — каза отново. — Малки, съвсем мънички… — После внимателно ги улови, сложи ги в креслата им и нареди:

— Алтал, доведи ги при мен. И не забравяй и Алейкон. Предстои им да вземат някои важни решения, а това може да им отнеме много време. Когато се окажат в Дома, ще им осигуря толкова време, колкото им е необходимо.

Екзарх Алейкон целият трепереше.

— Еми, с него може би допусна грешка — изказа безмълвно предположение Алтал. — Той и без това е почти обезумял от кошмарите, така че влизането в Дома може да му дойде множко.

— Доведи го при мен, приятелю — отвърна Двейя. — Веднага ще го излекувам.

Алтал внимателно подхвана екзарх Алейкон под мишница и го поведе към мраморната маса, където Двейя бе седнала в компанията на Емдал и Едон. Забеляза, че Книгата е покрита с дебел плат.

— Не изглеждаш много добре, Алейкон — каза Емдал.

— Къде се намираме? — попита обърканият Алейкон.

— Нямаме точна представа, Алейкон — отвърна среброкосият Едон. — Точно в този момент ми се струва, че съм доста отдалечен от реалността.

— Зависи от това как точно възприемаш реалността — каза Емдал.

— Божество, можеш ли да оправиш главата на Алейкон? — обърна се той към Двейя. — Предстои ни да вземем някои важни решения, а точно сега главата му не функционира.

— Може би наистина малко се поувлякохме — съгласи се Двейя, като погледна измъченото лице на екзарха. — Твоите кошмари приключиха, Алейкон — каза му. — Те постигнаха целта си, така че е време да ги прекратим. — После махна парчето плат, което покриваше Книгата и каза: — Дай ми ръката си, Алейкон.

Екзархът подаде треперещата си ръка. Двейя нежно я хвана и я сложи с дланта надолу върху обвитата с кожа Книга.

— Просто се отпусни — каза му. — Книгата на моя брат ще заличи всякакви спомени от кошмарите ти.

— Нима това наистина е… — започна развълнувано Едон.

— Да, това е Книгата на Дейвос — каза му Алтал. — Доста е интересна, стига веднъж да навлезеш в нея. В самото начало е малко скучна. Братът на Двейя очевидно не си пада много по встъпленията.

— Дръж се възпитано — смъмри го Двейя.

— Извинявай — отвърна Алтал.

Екзарх Алейкон гледаше удивено.

— Засега това би трябвало да е достатъчно — каза делово Двейя. — Господа, предстои ви да обсъждате конкретни неща, а религиозният екстаз едва ли би ви помогнал в това.

— Може ли и аз… — попита Едон, като протегна ръка към Книгата. Очите му бяха изпълнени с копнеж.

— Позволи им да я докоснат, Еми — предложи Алтал. — Иначе ще си мислят само за нея, а ни предстои сериозна работа.

Двейя погледна строго двамата екзарси и каза:

— Ако искате да докоснете Книгата, нямам възражения. Няма обаче да надничате в нея.

При тези думи Алтал избухна в смях.

— Кое ти е толкова смешно? — попита Двейя.

— Нищо, Еми, нищо — отвърна той с престорена невинност. — Просто ми стана забавно.

Суровото лице на екзарх Емдал бе замислено.

— Виждам, че църквата наистина се е отклонила от първоначалната си цел, господа — обърна се той към Алейкон и Едон. — Решихме да впечатлим богатите и силните, като им подражаваме, и в крайна сметка станахме по-нагли и горделиви от тях. Изгубихме всякакъв допир с обикновените хора и така разтворихме портите пред врага.

— Погледни реалността такава, каквато е, Емдал — отвърна пълният Алейкон. — Църквата е принудена да живее в реалния свят, колкото и несъвършен да е той. Без помощта на аристокрацията никога нямаше да успеем да изпълним задачата си.

— Дали наистина сме успели, Алейкон? — попита Емдал. — На мен лично ми се струва, че светът започна да се разпада на парчета.

— Струва ми се, че малко се отклоняваме от задачата си — вметна Алтал. — Когато къщата ти гори, не си губиш времето в размисли с коя точно кофа да гасиш пожара. Защо не видим лицата на хората, които са го подпалили? Може би няма да е излишно да ги опознаем.

— Не знам дали разполагаме с достатъчно време за това, Алтал — възрази Едон.

— В Дома на Еми времето не означава нищо — обади се Гер. — Разстоянието също. Всъщност времето и разстоянието са едно и също нещо. Всичко в света непрестанно се движи, тъй като светът е част от небето, а то непрестанно се движи. Когато говорим за километри, ние всъщност говорим за часове. Говорим за това колко часа са ни необходими, за да изминем едно или друго разстояние. Може би именно поради тази причина никой не може да види Дома на Еми. Макар той да е винаги тук, Еми може да го накара да бъде в някое друго време.

— На това дете главата му наред ли е? — попита Емдал.

— Той просто разсъждава по-бързо от нас, екзарх Емдал — отвърна Алтал. — Освен това доразвива мислите си повече. Ако поговорите малко с него, ще останете наистина удивен.

— Или съвсем объркан — добави сержант Халор. — Струва ми се, че Гер не живее в един и същ свят с нас. Мисълта му се движи толкова бързо, че единствено Двейя успява да я следи.

Тримата екзарси погледнаха въпросително малкото момче.

— Не се замисляйте за съдбата му, господа — каза категорично Двейя. — Момчето е мое и ще си остане мое. Гер, обясни им как действуват прозорците.

— Веднага, Еми — отвърна Гер и погледна тримата мъже. — Тъй като Домът се намира навсякъде, прозорците гледат също навсякъде, където поиска Еми. В случая трябва да разберем какво правят лошите и коя ще е следващата им стъпка. Най-хубавото нещо на тези прозорци е, че ние можем едновременно да видим и да чуем лошите, без те въобще да си дадат сметка, че сме застанали зад гърба им. Всъщност ние не сме застанали точно зад гърба им. — Гер се намръщи. — Всичко това е ужасно трудно за обяснение. Знам какво се получава, но не са ми известни думите, с които мога да ви го обясня. Ако Домът се намира навсякъде, това не означава ли, че същевременно не се намира никъде? Е, не съвсем никъде, но мъничко никъде. Достатъчно никъде, за да не могат да разберат лошите, че ги наблюдаваме.

— Струва ми се, че думичката, която ти е нужна, е „вездесъщ“, момче — каза Емдал. — Тя е една от постоянните черти на Бог. Ако Бог се намира едновременно навсякъде, човек не може да се укрие от него.

— Приятно ми е да чуя това, господин жрецо — отвърна с благодарност Гер. — По едно време бях започнал да мисля, че единствено на мен ми идват наум такива неща, а това те кара да се чувствуваш ужасно самотен.

— Добре ще е да започнеш да привикваш към последната мисъл, момче — каза му Емдал. — Ти, изглежда, притежаваш дарбата да осмисляш инстинктивно понятия, до които други едва-едва успяват да се докоснат, и то след като са учили цял живот. Какъв богослов можеше да направим от това момче, ако го бяхме открили по-рано! — въздъхна със съжаление Емдал.

— Той и сам ще се оправи, Емдал. Остави го на мира — каза Двейя.

— Понякога мислите могат да бъдат много опасни, ако никой не ги направлява — каза Емдал.

— И двамата ми братя са на същото мнение — каза Двейя. — За щастие на Гер, открих го аз.

— Те наистина ли са ти братя, Двейя? — попита Емдал със странно унил глас.

— Нещата са малко по-сложни, Емдал, но думата „брат“ характеризира доста точно взаимоотношенията ни. Не е ли време всички да надникнем през прозореца и да проверим какво кроят „лошите“?

Светлината отвъд прозореца изчезна и на нейно място се появи здрач.

— Какво става? — попита разтревожено Едон.

— Прозорецът се движи, ваше високопреосвещенство — обясни Бейд. — Движи се в пространството, а бих казал, и във времето, след като започна да става по-тъмно. — После се обърна към Двейя и попита:

— Какво точно наблюдаваме?

— Наблюдаваме град Лейда, разположен в централната част на южен Перквейн — отвърна тя. — Наблюдаваме вчерашната вечер.

— Онзи там, дето се промъква по улицата, не е ли Коман? — попита Алтал, втренчил се в тъмната вечер.

— Изглежда, е той — отвърна Двейя. — Самата аз търсех Арган, но Домът разполага със собствен разум. Понякога Дейвос е малко мързелив и Домът се престарава в желанието си да го улесни.

— Ето ти интересна тема за размисъл, братко Бейд — каза дяволито Лейта. — Опитай се да си представиш мързеливо божество.

— Моля те, Лейта, престани — каза умолително Бейд. — И без това си имам доста неприятности. Не прониквай в разума ми точно сега. Едва ли би пожелала да видиш това, което се крие там.

Екзарх Емдал погледна въпросително Бейд и Лейта, но не каза нищо.

Вървящият по мръсната тъмна улица Коман отвори вратата на една сграда и влезе.

Светлината отново се разсея. Прозорецът последва шпионина на Генд в разхвърляна стая, където го чакаше Арган.

— Успя ли да научиш нещо полезно? — попита Арган.

Белобрадият Коман седна и каза:

— Местният владетел се смята за херцог. Казва се Арекад и е крайно глупав човек.

— Не очаквах нещо различно, приятелю — отвърна русокосият бивш жрец. — Какво ще ми кажеш за местния скопас?

— Типичен духовник от ордена на кафявите. Раболепничи пред херцога и изземва от простолюдието всяка стотинка, която успее да докопа. Тук врящото гърне е почти готово да закипи, Арган. Достатъчна е само една проповед.

— Не е необходимо да споделяш с Генд това, което ще ти кажа, приятелю. Никога не съм изпитвал особено доверие към тези открити военни кампании. Винаги е по-лесно да действуваш отвътре. Пехал и Гелта трябваше да бъдат оставени в ранното средновековие, където им е мястото. Ако Генд ме беше послушал, вече щяхме да държим под контрол Векти и Треборея, а останалите страни щяха да отворят границите си за нас.

— Възможно е, но това няма защо да ни вълнува, Арган. Генд е този, който ще трябва да дава обяснения на Господаря. Струва ми се, че Господарят започва да става нетърпелив. Не разполагаме с цяла вечност, за да си свършим работата. Военните кампании във Векти и Треборея бяха чиста загуба на време, и това стана по вина на Генд, а не по наша вина.

— Напълно съм съгласен с теб, стари приятелю — отвърна Арган. — Ние искаме да завладеем сърцата и разума на хората, а не телата им. Ключът към това е храмът на Двейя в Магу. Ако заедно с теб го предложим в дар на Господаря, той може и да прокуди нашия „славен водач“.

— Не сме ли прекалено амбициозни? — попита Коман.

— Аз съм по-подходящ за тази длъжност от Генд, стари приятелю. Знаеш това не по-зле от мен. Когато всичко приключи, аз ще седна от дясната страна на Дейва в Нагараш, ти ще седнеш от лявата, и целият свят ще ни се кланя.

— Красиво говориш, Арган, но преди това трябва да елиминираш Генд, а това съвсем не е лесна работа.

— Алтал вече се справи с него без особени трудности.

— И теб те бива, Арган, но не чак толкова, колкото Алтал.

— Това ще разберем след време, стари приятелю. Сега искам да знам — с мен ли си?

— Само до определен момент. Ако Генд разбере какво правиш, ще трябва да се оправяш сам.

— Не очаквах и да чуя друго от теб, стари приятелю. А сега нека да докладваме резултатите от нашата работа на Генд. Не искам задачата ни да му се стори лесна, не знам дали ме разбираш.

Алтал се обърна в леглото си и удари възглавницата с юмрук. После, като си мърмореше нещо, постепенно се успокои и потъна в сън.

В огромния празен храм в Магу влязоха две чистачки с метли и парцали. Носеха престилки, а на главите им бяха вързани кърпи. Когато влязоха, ги приветствува Песента на Ножа.

Едната от чистачките бе бледата русокоса Лейта. Другата бе съвършената Двейя. Бледата Лейта се разплака и седна на каменните плочи на пода. После вдигна одежда от изящна тъкан и без да престава да хлипа, откъсна единия ръкав от одеждата и го хвърли в неподвижния въздух. Ножът също изплака и ръкавът изчезна във въздуха.

А на лицето на Двейя бе изписана скръб.

Без да спира да плаче, Лейта откъсна другия ръкав от скъпата одежда и хвърли и него във въздуха. Ножът още веднъж изплака и и този ръкав изчезна.

Сетне Лейта, с лице, мокро от сълзи, разкъса изящната тъкан на малки парченца и хвърли всичките във въздуха, както бе направила с ръкавите. Когато приключи, от скъпата одежда не бе останало нищо. Лейта се просна по очи върху каменните плочи пред олтара и започна да ридае като дете.

Съвършената Двейя обаче не я утеши, а отиде до олтара и грижливо започна да го почиства със съвършената си ръка.

Това, което напада от олтара, бе ситно като прах.

Тогава тя нареди да бъде отворен прозорецът, който човеците наричат Бейд. През прозореца Бейд нахлу силен вятър. Ножът започна да пее и прахът изчезна.

„Моят храм отново е чист и неосквернен!“ — каза спокойно и доволно Богинята.

Глава 39

— Спахте ли добре, господа? — обърна се на другата сутрин дяволито Алтал към екзарсите.

— Много добре — отвърна среброкосият Едон. — Имах обаче един доста странен сън. Странно защо, но не мога да го изхвърля от съзнанието си.

— Ще се опитам да го отгатна. Вероятно сте сънували две чистачки, които почистват храма. Едната от тях е разкъсвала риза, докато другата е почиствала олтара от прах. Отгатнах ли?

— Как познахте? — попита удивено Едон.

— Не сте единственият, който е сънувал този сън през изминалата нощ. Това се е случвало и преди, но в този конкретен случай сънят навярно ни е дарен от Двейя. И друг път сме имали общи сънища, но тогава ни ги изпращаше Дейва. Едва ли щяха да ви доставят удоволствие.

— Ти би трябвало да разбираш от сънища, Едон — каза екзарх Емдал. — Вие, белодрешковците, печелите повече пари от тълкуването на сънища, отколкото от хороскопи. Но какъв беше този странен звук в съня, Алтал?

— Песента на Ножа, Емдал. Сънищата на Дейва звучат по съвсем различен начин. Повечето сънища всъщност не означават нищо, обаче чуеш ли песен, заслужават да им обърнеш внимание. Всъщност става дума за съновни видения, които представляват алтернатива на реалността. Досегашните ни сънища бяха опити на Генд да видоизмени някои събития от миналото, за да промени следващите събития. Понякога смисълът на сънищата е еднозначен, но снощният сън бе по-сложен. Разбира се, Еми е много по-изискана от братята си. Ако съм разбрал добре снощното видение, то е свързано с пречистването на храма на Двейя в Магу.

— Но това е нашият храм! — възрази екзарх Алейкон.

— Сега е ваш, но преди няколко хилядолетия е бил храм на Двейя. Ако тя си го поиска, ще останете на улицата. Както и да е, вчера говорехме за метафори, и те може би могат да обяснят най-добре вчерашния сън. Двейя и Лейта очевидно са решили да почистят храма, но чистенето няма да се сведе до праха и парцалите. С течение на времето вашият орден се е оказал в плен на покварата. Интересувате се прекалено много от пари и власт, а отношението ви към обикновените хора е такова, че проправи пътя на Арган, слугата на Генд. Самият Арган е бивш жрец, така че знае добре как да проповядва. Проповедите му представляват преди всичко разобличения на неправдите, извършени от вашия орден, и хората го слушат с голяма охота. Генд се опита да завземе Векти и Треборея с войска. Сега се опитва да установява господство с помощта на социална революция, а това е много по-опасно. Очевидно този път Двейя ще се намеси лично. Когато се заеме с нещо, върши го много старателно. Ще почисти всичко, което я обижда, така че вие, жреците с кафяви дрехи, можете да отидете да правите компания на Арган и Коман на бунището.

— Дейвос няма да позволи подобно нещо! — възкликна Алейкон.

— Не със съвсем сигурен, ваше високопреосвещенство. Двейя и брат й често се карат, обаче съвсем определено се обичат. Дейвос е един далечен от нас бог, обаче Двейя се чувствува лично засегната. Ако се почувствува обидена, ще предприеме необходимите мерки и Дейвос няма да й попречи.

Тримата екзарси погледнаха смутено Двейя. Тя леко се усмихна и не каза нищо.

— Еми със своя сън се опитваше да покаже бъдещето, нали? — обърна се Гер към Алтал. — Нали става дума за нещо, което още не се е случило? Нали е нещо подобно на съня, в който лошата жена стъпи на врата на Андина?

— Вероятно си прав, Гер — съгласи се Алтал. — Еми обича да прави скокове във времето, така че понякога е трудно да се установи къде точно се намира. Този път ми се струва, че става дума за нещо, което все още не се е случвало и в което ще вземе някакво участие и брат Бейд.

— Все още не, любов моя — прошепна гласът на Двейя. — Преди това трябва да се случат няколко други неща. Хайде веднага след закуска да отидем до прозореца и да видим какво прави Арган.

— Къде се случва това, сержант Халор? — попита Бейд, когато се присъединиха към строгия арумец, застанал до западния прозорец.

— Това е Дейл — обясни Халор. — След като някой най-после се сети, че трябва да подпали Баго, селяните прибраха плячкосаното и се запътиха на североизток. Защитните съоръжения на Баго са смехотворни, така че не вярвам градът да издържи дълго. Там са Арган и Коман и ми се струва, че Арган вече е готов с реч, която да разбуни селяните.

— Това се нарича проповед, сержанте — каза Бейд.

— Няма значение как го наричат — каза с безразличие Халор. — Аз съм арумец и не разбирам много-много от религиозна терминология. Когато някой идиот започне да крещи „Моят бог е по-добър от твоя бог!“, не му обръщам особено внимание. Само си стискам по-силно кесията.

— Това е разумна реакция — каза Алтал. — Интересно ми е обаче да видя как се справя с работата си Арган. Успял е да разбуни Перквейн, така че вероятно го бива като оратор.

— Идат — съобщи Елиар откъм прозореца.

— Господа, вярвам, че ще ви е интересно да чуете как говори конкуренцията — обърна се Алтал към екзарсите. — Сигурен съм, че Арган ще се постарае да засегне колкото се може повече болезнени теми.

Огромна тълпа парцаливи селяни се бе устремила по замръзналите ниви на северен Перквейн към мрачните стени на Дейл. Сред тълпата се мяркаха и великолепно облечени хора — очевидно гардеробът на някои благородници се бе оказал сред плячката, взета от крайбрежните градове.

Лицето на екзарх Алейкон побеля като платно.

— Нямах представа, че са толкова много! — възкликна той. — Не им се вижда краят!

— Сега е зима, Алейкон, и те нямат какво да правят — каза Емдал.

Океанът от селяни напредваше към Дейл.

— Струва ми се, че ще си имаме неприятности — каза мрачно сержант Халор. — Те не знаят как да се бият и май единственото, което ги интересува, са грабежите. Оставам обаче с впечатлението, че почти всички селяни в Перквейн са се присъединили към въстанието. Да се биеш с тълпа е безсмислено. В цял Арум няма достатъчно професионални войници, за да се противопоставят на такава тълпа, а и нито един княз не е толкова глупав, че да направи това. Аристокрацията, изглежда, винаги забравя колко много са селяните. След като селячеството бъде разбунено и му се предложи някаква цел, няма как да бъде спряно.

— Струва ми се, Алейкон, че изборът ти е бил погрешен — отбеляза с лека ирония Едон. — Вярно е, че парите на Перквейн са у благородниците, обаче селяните са много повече. На твое място щях да отчета това.

— Коман — каза загадъчно Лейта. — И Арган.

— Къде са? — попита Бейд.

— Начело на тълпата — каза тя, като погледна през прозореца. — Ей там. В ей онази каруца.

— Може ли да се доближим до тях, госпожо? — обърна се Халор към Двейя. — Струва ми се, че ще е добре да ги чуем.

— Разбира се, сержанте — отвърна Двейя и махна с ръка към прозореца.

— Твоите хора знаят ли какво се очаква от тях? — попита Арган. Беше облечен в закърпено червено расо и очевидно не се бе бръснал седмици.

— Прекалено много се вълнуваш — отвърна Коман. — Всичко е организирано така, както пожела.

Коман бе облечен в дрипи, позакърпени тук-там с груби конци.

— Само задавай въпроси, Арган, и веднага ще получиш очакваните от теб отговори — каза той. — Само дето не би било зле да поразпалиш малко тези селяци. Ентусиазмът им започна да гасне, а от тези грабежи в крайбрежните градове войската ти започна да намалява. Селянинът, който няма какво да губи, е готов да последва всекиго. Селянинът, който току-що се е сдобил с кесия със злато, иска да поживее достатъчно дълго, за да може да го похарчи.

— Мога да ги поразпаля повторно когато поискам, стари приятелю — отвърна убедено Арган. — С моите проповеди мога да привлека и птиците от дърветата, стига да пожелая. Генд наблизо ли е?

— Не е толкова близо, че да мога да го открия. Според мен е все още в Нагараш и се опитва да намери някакви извинения за смъртта на Яхаг. На Господаря тази смърт никак не му допадна.

— Колко неприятно! — каза с ирония Арган. — Нещата се развиват добре за нас, не си ли съгласен? Когато предложим в дар на Господаря храма на Двейя в Магу, той може би ще реши, че Генд не му е чак толкова потребен.

— Нека първо превземем Магу, а после ще празнуваме, Арган — отвърна Коман. — Алтал все още действува, а досега винаги надхитряше Генд. Ако искаш да превземеш храма в Магу, ще трябва да си имаш работа с Алтал. Не знам дали това ще ти е по силите.

— Виждам, че се радваш на голямо уважение във вражия стан, Алтал — каза Емдал.

— Мен просто ме бива и това е известно на всички — отвърна небрежно Алтал.

— Хайде, Коман — каза Арган, когато се озоваха на около километър от портите на Дейл. — Да отидем на това възвишение, за да могат всички да ме видят.

— Добре — съгласи се Коман.

— И имай грижата всички да ме чуят — добави Арган.

— Не се безпокой — отвърна Коман.

— Има нещо, което не успях да разбера — каза екзарх Емдал. — Тази тълпа се е проточила на километри. Никой не може да говори толкова силно, че да го чуят чак на такова разстояние.

— Коман ще има грижата за това, ваше високопреосвещенство — каза Лейта.

— Как?

— Нямам представа — призна тя.

— За целта съществува един малък номер, Емдал — каза Алтал.

— Ти самият владееш ли този номер?

— Вероятно бих могъл да направя същото, стига да пожелая. Ще трябва само да попитам Еми за думата, която трябва да се произнесе. Това има връзка с Книгите, а те винаги малко усложняват нещата.

— За някакво чудо ли говориш?

— В известен смисъл — да. Ако искаш, после можем да си поговорим отново на тази тема. Нека сега чуем какво ще каже Арган.

Когато разбитата каруца стигна върха на възвишението, русокосият Арган нахлузи по-плътно качулката на главата си, за да скрие лицето си, и се изправи. Хората на Коман започнаха да призовават тълпата да пази тишина. След като се установи известно подобие на ред, Арган отметна качулката и на лицето му се изписа благородно страдание.

— Братя и сестри! — извика с глас, треперещ от вълнение.

Сред тълпата се възцари тишина.

— Братя и сестри! — повтори Арган. — В нашата борба за справедливост изтърпяхме много неща. Сега е зима и студеният северен вятър хапе плътта ни, а замръзналата земя разранява краката ни. Боси и голи пресякохме цял Перквейн въпреки свирепата зима. Изпитваме глад и жажда, обаче не за хляб и вода. Стремим се към нещо много по-голямо. Знаете ли за какво се борим?

— За правда! — изкрещя един набит селянин.

— Добре го каза, братко! — съгласи се Арган. — Точно за правда се борим! Кой обаче е препречил пътя ни към нея?

— Благородниците! — изкрещя друг селянин.

— Така е — съгласи се Арган. — Пречат ни именно тези, които се наричат благородници. Не мога да видя нищо благородно в това, което правят с нас от векове. Богатата перквейнска земя е много плодородна и ражда изобилна храна. Каква част от нея обаче остава за нас?

— Никаква! — изкрещя една измъчена жена с чорлава сплъстена коса.

— Добре го каза, сестро! — съгласи се отново Арган. — За нас нищо не е предвидено. За нас не е предвидена нито закуска, нито вечеря. Нищо не получаваме. Трепем се цял живот за извличането на храна от богатата перквейнска земя, а не получаваме нищо. Онези, които се наричат благородници, не само че ни взимат всичко, но искат и още. А когато вече няма какво да им даваме, започват да ни бият с тояги и камшици. И то не толкова, за да задоволят алчността си, колкото за да утолят жаждата си за жестокост. На това благородство ли му казвате?

— Не! — изкрещяха хиляди гласове.

— Трябва ли да уважаваме тези долни негодници?

— Не!

— Сред цялото това изобилие ние продължаваме да гладуваме, братя и сестри, а тези, които се наричат благородници, ни измъчват по всякакви начини, защото вярват, че това е тяхно божествено право. В Перквейн е по-добре да си кон или куче, отколкото човек от народа. Нека обаче се замислим още малко, братя и сестри. Виждал ли е някой от вас благородник, който без усилия да отличи лявата си ръка от дясната?

Тълпата избухна в смях.

— Или сам да си завърже обувките?

Тълпата отново избухна в смях.

— Или сам да си почеше гърба, когато го засърби?

— Малко преиграва — отбеляза Емдал.

— Просто отчита равнището на слушателите си, ваше високопреосвещенство — обясни Алтал. — Селяните са твърде земни създания.

— Нашите неописуемо благородни благородници са прекалено тъпи, за да отличат деня от нощта — продължи ораторът. — Съвсем очевидно е, че някой или нещо ги тласка по пътя на потисничеството и неправдата. Кой според вас е виновен за това, братя и сестри?

— Църквата! — разнесе се силен глас от тълпата.

— Това беше умно — каза екзарх Едон.

— Да не искаш да кажеш, че си съгласен с този безбожник? — попита гневно Алейкон.

— Имах предвид ораторското му умение, Алейкон — обясни Едон. — Човекът си разбира от занаята, това е безспорно.

— Нима жестокостта и потисничеството са част от истинската Божия природа? — обърна се Арган към тълпата.

— Не! — отвърнаха десетина гласа.

— Съвсем очевидно е, че в Перквейн църквата се отклони от верния път, начертан от Бога. Това няма защо да ни изненадва. Онези с кафявите раса са добре известни с умението си да си играят със Словото Божие, за да развихрят жаждата си за власт и пари. Проповядват ни да се подчиняваме на благородниците и да се примиряваме с тяхното потисничество. Облечени сме в парцали и живеем в коптори, които не могат да ни опазят от студа, а в същото време благородниците се обличат със скъпи кожи и живеят в дворци. Кой внушава на тази разглезена и тъпа аристокрация, че поведението й е правилно?

— Кафявите раса! — изгърмя глас в тълпата.

— Жените ни са станали плячка на благородни развратници. Кой внушава на аристокрацията, че озлочестяването на селянки не е грях?

— Кафявите раса! — изкрещя тълпата.

— Какво трябва да направим, за да тръгнем по истинския Божи път?

— Да убиваме! — изкрещя самотен глас.

— Кого трябва да убиваме?

— Благородниците!

— Кой споделя вината на благородниците?

— Кафявите раса!

— Трябва ли да убиваме и кафявите раса?

— Да!

— Хората обаче трябва да имат духовни пастири. Иначе ще се отклонят от правия път. Кажете ми, граждани на Перквейн, в ръцете на кой орден сте готови да поверите душите си?

— На червените раса! — отвърнаха клакьорите на Коман.

Набитият селянин с гръмкия глас излезе напред и викна:

— Поведи ни, братко Арган! Кажи ни какво трябва да направим, за да се освободим от потисниците!

На лицето на Арган се изписа пресилена скромност.

— Аз съм недостоен за това, братко — отвърна той с благ глас.

— Недостойният е екзарх Алейкон, братко Арган — възрази селянинът. — Отърви ни от потисниците! Дари ни с правда!

— Нима такава е волята на всички, които са се събрали тук?

— Да! — раздаде се глас от безброй гърла и закънтя над замръзналата равнина.

— В такъв случай последвайте ме, братя и сестри. Последвайте ме през портите на Дейл. Когато пречистим и този град от греха, къде ще отидем?

— В Магу!

Огромната тълпа се люшна напред и стените на града не можаха да я спрат.

— Той представи всичко по извратен начин — опита се да протестира екзарх Алейкон. — Положението в Перквейн не е чак толкова лошо.

— Наистина ли? — попита иронично Едон. — Твоите кафяви раса са добре известни с алчността си. Неприятно ми е да го призная, но този с червеното расо каза самата истина. Ако у нас се е запазила и капчица почтеност, би следвало да признаем, че това селско въстание отдавна е назряло.

— Хайде да не обсъждаме тези неща тук, Едон! — намеси се Емдал. — Струва ми се, че е време тримата да обсъдим заедно обстановката. Обстойно и насаме — каза и се обърна към Алтал. — Алтал, трябва ни стая, където да си поговорим. Желателно е да е по-далеч оттук.

— Според мен най-подходяща за целта е кулата в края на западния коридор — каза Двейя. — Елиар, би ли ги завел там?

Елиар кимна и каза:

— Моля ви да ме последвате, ваши високопреосвещенства.

Емдал погледна Лейта и хитро й намигна.

— Това пък какво беше? — обърна се Бейд към бледата девойка, след като духовниците излязоха с Елиар.

— Твоят екзарх току-що ме покани да взема участие в съвещанието им — отвърна Лейта. — Знае, че аз така или иначе ще ги подслушвам, но съзнателно ме покани да го направя. Намислил е едно от тези неща, които Алтал нарича „хитрини“, и иска да получи нашата помощ.

— Би ли ни обяснила тази хитрина малко по-конкретно, Лейта? — попита Андина.

— Емдал възприема смутовете в Перквейн като златен шанс за своя орден, мила — обясни Лейта. — Кафявият орден е напълно разложен от поквара и Емдал е решил да се възползува от обстоятелствата, за да лиши Алейкон от власт. Ако не разполагаха с подкрепата на перквейнската аристокрация, кафявите раса щяха да са орден от крайпътни просяци.

— Великолепна идея — изкиска се Андина. — И как точно възнамерява Емдал да осъществи плана си?

— Все още обмисля подробностите, но в общи линии е решил да използува проповедта на Арган, за да уплаши Алейкон и да го накара да изтегли жреците си от Перквейн. Уж „временно“, без Алейкон да разбере, че когато всичко приключи, няма да може да се върне в Перквейн.

— Моят екзарх е много хитър — гордо каза Бейд. — Когато обстановката в Перквейн се успокои, Алейкон ще разбере, че черните раса са заели мястото му.

— Нещата не стоят съвсем така — отвърна Лейта с лукава усмивка. — Емдал все още не си е изяснил всички подробности, но знае, че евентуален пряк сблъсък между кафявите и черните раса би предизвикал война, пред която селските вълнения ще наподобяват невинна разходка. Не е ли така?

— Лейта, ти май премълчаваш нещо — укори я Бенд.

— Аз ли? Как бих могла да си позволя такова нещо! — отвърна Лейта с пресилено възмущение.

— Женски работи! — изсумтя Бейд и махна с ръка.

Съвещанието в кулата в края на западния коридор продължи няколко дни. Елиар, който носеше храна на тримата екзарси, съобщи, че протичало оживено.

В един снежен следобед тримата се върнаха в кулата на Двейя. Алейкон бе малко мрачен, но Емдал и Едон изглеждаха удовлетворени.

— Успяхме да се разберем! — съобщи Емдал. — Кризата в Перквейн е пряк резултат от нашата политика. Най-голяма отговорност за нея има Алейкон естествено, но и ние не сме безукорни. Съсредоточихме всичките си усилия върху силните на деня и пренебрегнахме обикновените хора. Решихме, че силните на деня са в състояние да задължат обикновените хора да приемат нашите вярвания, но това естествено се оказа грешка. Силните могат да принудят по-слабите да извършат определени действия, но не и да им наредят как да мислят и в какво да вярват. Онези с червените раса се възползуваха от грубата ни грешка и са готови да нахлуят и в храма в Магу. Ако не предприемем незабавни стъпки, разбира се.

— Дори незабавните стъпки могат да се окажат недостатъчно навременни — каза малко назидателно Андина. — Перквейнската аристокрация е прочута с лошото си отношение към бедните, а кафявият орден има същата слава. Аз може и да съм само едно глупаво момиченце, но и на мен ми е добре известно, че добруването на всяко общество зависи в много по-голяма степен от селяните и от градските труженици, отколкото от аристокрацията. И трите ордена извършиха предателство спрямо обикновените хора, така че те вече няма да ви имат доверие.

— Точно това казах и аз — отвърна Емдал и се обърна към останалите двама екзарси. — Видяхте ли, скъпи приятели, че дори и това дете схвана мащабите на нашата грешка?

— Добре, Емдал, не е необходимо непрестанно да ни напомняш това — сърдито каза Алейкон. — Говори по същество и да приключим е цялата история.

— Великолепна идея, Алейкон! — съгласи се Емдал. — Трябва ни някой, който да бъде противопоставен на този Арган, а нито един нормален гражданин не би повярвал в нищо, което излиза от устата на официалното духовенство.

— В общи линии сте прави — съгласи се Алтал. — И какво смятате да направите?

— Нуждаем се от нов глас — каза Емдал. — Глас, който да не е омърсен от досегашните ни грешки.

— И каква точно изненада си ни подготвил, Емдал? — попита Двейя.

— Току-що учредихме нов църковен орден. Новият орден ще носи раса, отличаващи се от нашите, за да не го свързват с нещата, които сме правили в миналото. Членовете му ще се грижат за бедните и за онеправданите, няма да живеят в дворци и няма да се сдружават с аристокрацията.

— Това е може би едно добро начало — каза с известно съмнение Бейд. — Моля да ме извините, ваше високопреосвещенство, но дали този орден ще разполага с достатъчно време, за да се противопостави на проповедите на Арган? Той вече има множество привърженици, които е решил да поведе към Магу още преди края на седмицата.

— Предполагаме, че за целта ще е необходимо умението да се проповядва убедително и вдъхновено, братко Бейд — съгласи се Емдал. — Самият аз съм сигурен, че ти ще се справиш с тази задача.

Лицето на Бейд внезапно побеля като платно.

— Аз ли?! — възкликна той.

— Това е едно от малкото неща, по които постигнахме съгласие, екзарх Бейд — каза Едон. — Ти си единственият възможен избор. Орденът ти ще бъде съставен от жреци със сиви раса, които ще дадат обет за бедност. По време на съвещанието обсъдихме и въпроса за целомъдрието, но накрая решихме, че бихме могли да обидим богинята Двейя, ако проявим настойчивост в това отношение.

— Мъдро решение — отбеляза Лейта.

— Въобще не може да става дума за това — заяви твърдо Бейд. — Аз вече дори не съм жрец.

— Жреческият обет е за цял живот — отвърна Емдал. — Не можеш да се откажеш от него.

— Аз убих човек, ваше високопреосвещенство — каза безизразно Бейд.

— Какво?!

— Пронизах един човек с меч в тронната зала на двореца на ариа Андина. Аз съм прокълнат.

— Ще трябва да обсъдим тази работа — каза Алейкон и върху пълното му лице внезапно се появи широка усмивка. — Това променя напълно нещата, нали, Емдал? В крайна сметка май няма да ми се наложи да напускам Магу.

— Проблемът е сериозен, Емдал — загрижено каза Едон. — Убийството е по начало несъвместимо с духовния сан.

— Моля ти се, Едон, дръж се сериозно — каза сърдито Емдал. — От време на време и ние сме организирали убийства.

— Вярно е, обаче не сме ги извършвали лично. Можеш да ми възразиш, че това е въпрос от техническо естество, обаче правилата са си правила. Докато грехът на брат Бейд не бъде изкупен с покаяние, той няма право да бъде извисен.

— Кого точно уби, Бейд? — попита Емдал.

— Казваше се Яхаг, ваше високопреосвещенство — намеси се Андина. — Струва ми се, че брат Бейд малко преувеличава. Яхаг не бе човешко същество в същинския смисъл на думата. Беше повече демон, отколкото човек. Дори и Генд се боеше от него. Освен това малко преди да бъде убит, Яхаг уби един млад човек, когото Бейд подготвяше за послушник. Екзарх Едон познаваше този човек. Беше овчар от Векти, казваше се Салкан.

— Нима Салкан е мъртъв? — възкликна съкрушено Едон.

— Да, ваше преосвещенство — отвърна Андина. — Арган нареди на Яхаг да убие брат Бейд, обаче Салкан грабна меча на Елиар и се изправи пред Бейд, за да го защити. Яхаг го уби, а после Бейд уби Яхаг. Това се случи в Треборея, където ползуваме прецедентното право. Според нашите закони случилото се не е убийство и е нещо напълно оправдано.

— Брат Бейд е подчинен на църковните закони — каза заинатено Алейкон. — Докато не изкупи греха си, няма право да заема никаква длъжност в никакъв орден. — После се обърна към Емдал. — Е, видя ли как хитроумният ти план току-що се провали?

Емдал го погледна намръщено.

— Може и да не се е провалил — каза Едон. — Алейкон, обясни ни как разбираш покаянието.

— Като молитва, пост, отшелничество, тежък физически труд, въобще, наказанието трябва да се определи от неговия екзарх. Престани да хитруваш, Едон.

— Добре, хайде да се спрем на тежкия физически труд — каза Едон. — Днешната обстановка в Перквейн ме навежда на мисълта, че на света няма да има човек, по-натоварен с работа от екзарха на ордена на сивите раса. Брат Бейд ще може да изкупи своето престъпление, като се заеме с най-тежката задача на света.

— Точно така, изкупление чрез труд — съгласи се Емдал. — Блестящо решение, Едон!

— Това е чиста софистика! — протестира Алейкон.

— Естествено, че е софистика — съгласи се Емдал. — Обаче е качествена софистика. Брат Бейд е все още официално жрец с черно расо, така че в крайна сметка именно аз съм негов началник. Не е ли така?

— Е, от техническа гледна точка си прав — съгласи се неохотно Алейкон.

— Радвам се че си съгласен с мен. А сега ще трябва да се съобразим с някои условности, преди да продължим. Може ли да използувам твоята маса, божество? — обърна се той към Двейя.

— Разбира се, екзарх Емдал — отвърна тя.

Намръщеният Емдал седна до мраморната маса и нахлузи качулката си.

— Едон, ще имаш ли добрината да формулираш обвинението пред съда?

— Не се процедира така — възрази Алейкон.

— Зависи кой извършва процедурата, Алейкон — каза Емдал. — Брат Бейд е жрец с черно расо, така че това го поставя под моята юрисдикция. Съдебният процес, както и произнасянето на окончателната присъда, са в моите правомощия. Съдът е готов да изслуша обвинението, екзарх Едон.

Едон се изправи и също сложи качулката си.

— Арестуваният е обвинен в убийство, сияйни Емдал — започна той. — Освен това той призна злодеянието си.

— Какво ще каже по въпроса самият задържан? — попита строго Емдал. — Побързай, Бейд, че наближава време за обяд.

— Виновен съм, ваше високопреосвещенство — отвърна Бейд сломено. — Убих съзнателно човека на име Яхаг.

— Ще се подчиниш ли на решението на този съд?

— Да, ваше високопреосвещенство.

— Нека задържаният коленичи, за да изслуша присъдата — строго каза Емдал.

Треперещият Бейд падна на колене.

Емдал разсеяно постави ръка върху Книгата и каза:

— Задържаният се признава за виновен в извършването на убийство. Има ли да каже нещо преди да е произнесена присъдата?

— Аз… — започна Бейд.

— Спри — прекъсна го Емдал. — Почитаемият съд решава, че ти ще се занимаваш до края на живота си с тежък и изнурителен труд. Работата, която ще трябва да вършиш, е да служиш като екзарх на ордена на сивите раса. И нека Бог се смили над жалката ти душа.

— Но…

— Млъкни, Бейд! — сопна му се Емдал. — А сега се изправи и се заемай с работата си.

— Добре го измисли, Емдал — призна Алтал, когато заедно с екзарха се спускаха подир останалите по стълбите, водещи към столовата.

— Радвам се, че одобряваш решението ми. Заслугата за това обаче не е само моя. Именно Едон предложи изкуплението на греховете да се осъществи чрез тежък труд. Странно ми е, че ти не се сети за тази работа.

— Самият аз възприемам света малко по-иначе от вас, жреците — отвърна Алтал. — Аз съм професионален престъпник, така че много не съм се замислял за своите грехове. Яхаг заслужаваше да бъде убит, но не успях да убедя Бейд в това. Убедих го само донякъде, като го блъснах в стената.

— Интересен подход — отбеляза Емдал. — Бейд страдаше заради своето чувство за вина. Бе необходимо да заеме определена длъжност и аз приравних тази длъжност към наказанието. Самият той желаеше да бъде наказан, така че в крайна сметка всички получихме това, което искахме.

— И аз получих това, което исках.

— При това цялата работа не отне много време.

— Чувството за вина на Бейд го откъсна от Лейта и тя също започна да страда.

— Вещицата ли? Не мисля, че има нещо, способно да я смути. Тя е направена от стомана.

— Не си съвсем прав, Емдал. Тя е много крехка и се нуждае от обич. Възприе ме като баща. Представи си, точно мен!

— Можеше да направи и по-лош избор — отбеляза Емдал. — Навярно имаш немалко недостатъци, Алтал, обаче наистина обичаш своята малка групичка от последователи. Трябва ти само малка подготовка и от теб ще излезе превъзходен жрец. Впрочем, ти в действителност не си ли вече жрец? Не си ли екзархът на църквата на Двейя?

— Ние не държим чак толкова много на формалностите, Едон. Еми е много по-разкрепостена от братята си. Достатъчно й е да знае, че я обичаме, за да се чувствува щастлива. Понякога дори мърка от удоволствие.

— Мърка?

— Би ми отнело много време да ти го обясня — отвърна Алтал.

— Това е вероятно най-доброто решение, което можеше да вземем за такъв кратък срок, Бейд — каза Емдал, когато след няколко дни се върнаха в храма в Магу. — На Алейкон не му стана много приятно, но в крайна сметка всички се съгласихме, че нашите ордени трябва да дадат зелена улица на ордена на сивите раса. Орденът ти няма да е много голям. От обета за бедност на повечето жреци веднага им прилошава, така че доброволните ти следовници в началото няма да са много.

— Някои обаче няма да влязат в ордена съвсем доброволно — добави сухо Едон.

— Не приемам това, господа — отвърна решително Бейд. — Не приемам да използувате ордена като сметище, на което да изхвърляте нежелателни за вас лица.

— Не бързай, екзарх Бейд — каза екзарх Алейкон. — Орденът ти е учреден едва преди седмица. Съвсем определено ще трябва да се подчиняваш на нас тримата.

— В такъв случай можем да забравим за цялата работа — решително каза Бейд и лицето му се втвърди. — Ако сте решили просто да подхвърлите залъгалка на обикновените хора, за да успокоите недоволството, аз няма да участвувам в това. Нима наистина не си давате сметка, че по този начин би се повторила грешката, която проправи пътя на Арган?

— В случая е прав — съгласи се неохотно Емдал. После поклати глава и се усмихна лукаво. — Струва ми се, че се лиших от един от добрите си хора. Ако си бях гледал работата както трябва, можеше да открия брат Бейд навреме и да го направя свой приемник.

— Не и ако аз го бях открил преди теб, Емдал — каза Едон.

— Еми заръча да й се обадиш, Алтал — тихо каза Елиар, след като напуснаха разкошния кабинет на екзарх Алейкон.

— Така ли? Пак ли ще си имам неприятности?

— Не каза нищо, но не ми се вярва. Искаш ли да използуваме вратата към твоята стая? Аз ще остана на пост отвън.

— Добре.

Тръгнаха по коридора на храма към помещенията, които им бе отредил екзарх Алейкон, и след малко Елиар отвори вратата към стаята, предназначена за Алтал. Непосредствено зад вратата се появи известното им стълбище.

Алтал изкачи стълбите и влезе в стаята в кулата, където го очакваше Двейя. Тя протегна ръце към него и двамата, без да кажат дума, се прегърнаха.

— Нещо не е наред ли, Еми? — попита той.

— Не. Всъщност събитията се развиват доста добре. Бейд се справи със задачата си по-добре, отколкото очаквах. Има обаче нещо, което искам да ти обясня. Много е важно да знаеш какво се случва в действителност.

— Мислех си, че всичко е съвсем ясно, Еми.

— Не съвсем, приятелю. Думите, изписани върху Ножа, са малко по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед. На теб Ножът какво ти нареди?

— Да търся. Това не означаваше ли, че трябваше да се раздвижа и да открия и останалите?

— Може би означаваше нещо повече, любов моя. А именно, че трябваше да откриеш и мен.

— Но нима вече не те бях открил?

— Не. Ти откри котката Еми. Когато за пръв път погледна Ножа, още не бе открил мен.

— Така е. Накъде биеш?

— Ще стигнем и дотам, Алтал. Когато Елиар видя думата „води“, реши, че ще командува армия, но се оказа, че става дума за нещо съвсем друго. Андина прочете „подчини се“ и именно благодарение на това успя да победи Гелта.

— Започвам да те разбирам, Еми. На Лейта бе казано да „слуша“, а после се оказа, че тя не слуша с ушите си. Вече се възползувахме от тази нейна способност доста пъти.

— Нещата ще станат малко по-сложни за нея, когато се сблъска с Коман.

— Досетих се за това. Тя знае какво ще й се наложи да направи, и то никак не й харесва. Дълго плака на гърдите ми, след като отново ме нарече „татко“. Какво точно трябва да направи Коман?

— Трябва да слуша, Алтал, а когато тя слуша, Коман вече няма да е в състояние никога повече да слуша. Процедурата е доста сложна.

— А ужасна ли е?

— Наистина е ужасна. Именно заради това Лейта се нуждае толкова силно от теб не й се карай, когато те нарича „татко“. Тя се нуждае от помощ, така че я утеши, доколкото ти е по силите.

— Какво трябваше да символизира ризата във видението, което изпрати на всички ни?

— Ризата е Коман, любов моя.

— И тя на парчета ли ще го накъса? Това не ти ли се струва малко некрасиво?

— Повече от некрасиво, но трябва да бъде направено, любов моя — тъжно каза Двейя. — Стигаме до Бейд. „Просветлявай“ може да се окаже най-трудната дума, изписана върху Ножа. Задачата на Бейд в крайна сметка се състои в това да разобличи Арган и неговите червени раса и да разкрие какво представляват в действителност: служители на Дейва.

— Във видението не забелязах нищо такова.

— Това означава, че не си наблюдавал внимателно, Алтал. Аз с какво се занимавах?

— Почисти праха от олтара, после го хвърли във въздуха и вятърът от прозореца го отвя. Този прозорец обаче по някакъв начин ми напомняше Бейд. Точно това ме смути.

— Задачата на Бейд е да „дава светлина“, Алтал. Точно за това служат прозорците. Пропускат не само светлината, но и вятъра. Видението превърна Арган в прах, аз го хвърлих във въздуха, а после през прозореца, който възприемаме като Бейд, влезе вятърът, който издуха Арган. Възприеми видението, с което ви дарих, като метафора. Метафората е много полезно нещо. Безброй неща могат да бъдат обяснени с помощта на метафори.

— А ако оставим настрана метафорите, какво ще се случи наистина на Арган?

— Тялото му ще се разпадне и малките парченца, които някога са били Арган, ще се понесат във въздуха. После прозорецът, който възприемаме като Бейд, ще пропусне вятъра. Вятърът прочиства въздуха и дава достъп на истината. Нали си съгласен, че тя също може да се възприеме като светлина?

— Арган ще се възстанови ли?

— Не ми се вярва.

— Излиза, че Бейд ще извърши още едно убийство. Че убийството на Яхаг е било просто репетиция. Значи същинската задача на Бейд е да убие Арган. Защо трябваше да увърташ толкова много, Еми? Защо не каза направо, че искаш Бейд да убие Арган.

В отговор тя изсъска и присви очи.

Той се засмя от удоволствие.

— Само да знаеш колко много те обичам, Еми! — Прегърна я и я целуна нежно по шията.

Тя внезапно се изкиска като малко момиче и се опита да се освободи от прегръдките му.

— Не прави това, Алтал!

— Защо? — попита той с невинен поглед.

— Защото ме гъделичкаш.

— Та ти имаш ли гъдел, Еми?

— Ще обсъдим това друг път.

Той се усмихна дяволито.

— Ще очаквам този момент с нетърпение.

И се разсмя.

Глава 40

Брат Бейд съвсем определено се чувствуваше неловко в разкошното кресло в бившия кабинет на екзарх Алейкон.

— Наистина ли трябва да използувам този кабинет, Алтал?

— Ако те смущава, не, Бейд. Какво не ти харесва в него?

— Прекалено е луксозен, а аз се опитвам да открия жреци за орден, в който ще се дава обет за бедност. Никак не е подходящ за такава цел.

— В такъв случай се премести в друго помещение. Как върви набирането на хора?

— Не особено добре — призна Бейд. — Повечето кандидати все още възприемат духовния сан като лесен път към богатството и властта. Когато им кажа какво се очаква от тях, веднага губят интерес. Тези, които и след това продължават да се усмихват и да кимат одобрително, най-често са предрешени жреци с кафяви раса. Алейкон полага максимални старания да напълни ордена ми със свои хора, но Лейта ги филтрира, В дните, когато успея да открия трима подходящи кандидати, смятам, че съм извадил късмет.

— Може би няма да е зле да се насочиш към семинариите, Бейд — каза Алтал. — Може би е най-добре да се насочваш предимно към млади идеалисти.

Вратата се отвори и се показа Лейта. Поколеба се и попита:

— Заети ли сте?

— Не особено — отвърна Бейд, после каза на Алтал: — Изглежда, са започнали да разбират, че когато кажа „обет за бедност“, говоря сериозно. Заповядай, Лейта.

Лейта влезе и прошепна на Алтал:

— Има ли някаква възможност да обезвредиш подслушвачите, татко? Алейкон е наредил на няколко свои хора да се скрият буквално зад стените на тази стая и те му докладват всяка ваша дума.

— Е, трябваше да очакваме такова нещо — отбеляза Алтал, намръщи се и прелисти страниците на Книгата. — Открих нещо, което май ще свърши работа.

— Защо не попиташ Двейя? — каза Лейта.

— Искам да видя дали сам ще се справя — отвърна Алтал, махна с ръка във въздуха и произнесе: „кад-леу“.

— „Кад-леу“? — изкънтя в главата му гласът на Двейя.

— Отрицателните форми винаги са представлявали трудност за мен, Еми — призна Алтал. — Обикновено веднага се сещам за необходимата дума, когато трябва да кажа някому да направи нещо. Когато трябва да му наредя да не прави нещо, винаги се обърквам. Този път получи ли се?

— Донякъде. Шпионите на Алейкон все още могат да те чуват, но вече няма да обръщат внимание на думите ти. Няма да обръщат внимание на ничии думи. Отсега нататък ще бъдат малко странни.

— Всички жреци и без това са малко странни. Не се засягай от думите ми, Бейд.

— Трябва да ти съобщя още нещо — каза Лейта. — Алейкон никак не го радва решението, което Емдал и Едон му натрапиха в Дома. Укрил е голяма част от хората си в Магу. Преоблечени, разбира се. Все още не е съобщил на княз Марвейн, че брат Бейд ще поеме църковните дела в Магу. Марвейн определено не е най-големият умник на света и според мен Алейкон е направил кариера, като го е водил за носа. Алейкон е сигурен, че ще успее да убеди Марвейн да се престори, че приема ордена на сивите раса. Възнамерява обаче веднага след като Бейд обезвреди Арган и сложи край на селското въстание, да внуши на Марвейн да се завърне в Магу, да възстанови властта си, да прогони жреците със сиви раса, при това грубо, и да върне Перквейн на ордена на кафявите раса.

— Един вид, да извадя кестените от огъня и да изчакам те да се върнат и да се отърват от мен, така ли? — Бейд свъси вежди.

— Защо в такъв случай не ги изпреварим, като ние отървем от тях? — попита Алтал.

— Не искам повече убийства, Алтал.

— Съвсем не мислех за убийства, братко Бейд — каза Алтал и се ухили зловещо. — Може би е време екзарх Алейкон и княз Марвейн да се отправят на път.

— Къде смяташ да ги изпратиш? — попита Бейд.

— Не просто от другата страна на границата, в западна Треборея, а някъде много по-далеч. Толкова далеч, че да бъдат вече много стари, когато се върнат в Магу. Ще събера и останалите деца и ще се върнем у дома. Прозорците на Еми ще ни помогнат да открием ново местожителство на Алейкон и Марвейн. Може да е и на обратната страна на луната.

— А защо просто не ги убием? — попита Гер, когато се върнаха в Дома. — Това не е ли най-лесният начин да се отървеш от лоши хора, които ти пречат?

— Да не би напоследък пак да си си говорил с това дете, Алтал? — попита укорително Еми.

— Скоро не съм, Еми. Гер може да разсъждава и сам, без да се нуждае от моята помощ. Искам да изпратя тези двамата толкова далеч, че да изминат петдесет или шестдесет години преди да успеят да се върнат в града.

— Струва ми се, че Дверия е подходящо място за целта.

— Къде се намира?

— Отвъд източния бряг на Плаканд.

— Плаканд и бряг ли има? — попита Елиар. — Аз пък си мислех, че е безкрайна ливада.

— Безкрайни неща не съществуват, Елиар — каза Двейя. — Светът има формата на топка. На кълбо, по-точно. Както и да е, източното крайбрежие на Плаканд се намира на около две хиляди километра от Хердон. Дверия е голям остров, разположен на три хиляди и петстотин километра от това крайбрежие.

— На какво прилича? — попита Бейд.

— Прилича много на Хуле. Гора с много големи дървета и много диви животни.

— Там хора има ли? — попита Гер.

— Има, но Алейкон и Марвейн няма да успеят да разговарят с тях, тъй като тамошните хора няма да разберат думите им.

— Слабоумни ли са? — попита Гер.

— Не. Просто говорят на друг език.

— Хората говорят на човешки език — възрази момчето. — Кучетата разговарят с лай, птиците, с песни, а хората разговарят с думи. Това е всеизвестно.

— Не е така, Гер — нежно каза Двейя. — Съществуват десетки различни човешки езици. Може би и стотици.

— Но това е глупаво!

— Думата „глупаво“ е измислена от хората, Гер. Но както и да е. Островът е малко по-голям от Треборея и представлява огромна гора. Тамошните хора са много примитивни. Използуват каменни сечива, обличат се в животински кожи и почти не познават селското стопанство.

— Кораби имат ли? — попита Алтал.

— Само салове.

— Двама души трудно биха прекосили със сал и гребла море, широко три хиляди и петстотин километра — каза Андина.

— Това е почти невъзможно, мила — съгласи се Двейя. — Точно затова предлагам да ги изпратим именно в Дверия. Алейкон е жрец, а Марвейн благородник. Те никога не са държали в ръка инструмент, така че няма да могат да си построят кораб. Ако ги оставим там, там и ще си останат. За вечни времена.

— Не смятате ли, че ще ни липсват? — попита подигравателно Гер.

— Ще трябва да проявим твърдост и да се примирим с това — въздъхна престорено Лейта.

— Аз мога да проявявам твърдост, Лейта — каза Гер. — Ако стисна силно зъби, вероятно ще мога да преживея тази загуба.

— Това момче е наистина очарователно — нежно каза Лейта.

— За какво говориш, Бейд? — попита Алейкон на следващата сутрин, когато тримата екзарси се отзоваха на поканата на Бейд да го посетят.

— Опитвам се да ви спася живота, Алейкон — отвърна Бейд. — Ти вече чу проповедта на Арган в Дейл. Селяните убиват всеки жрец, който им попадне. Просто съм длъжен да ви отведа на безопасно място.

— И ние знаем безопасни места, където можем да се укрием — каза надменно Алейкон.

— Наистина ли? — каза Алтал. — Навсякъде е пълно със селяни, екзарх Алейкон. Достатъчни са две любопитни очи, за да ви открият веднага. Повярвайте ми, Бейд е прав. Ако искате да останете жив, махайте се оттук и вземете и княз Марвейн със себе си.

— Алейкон, ще направиш добре, ако се вслушаш внимателно в думите му — каза екзарх Емдал. — Едон, може би този съвет важи и за нас двамата. Нали взехме решение Бейд да се справи с обстановката в Перквейн? Не е ли по-добре да не му се пречкаме и да го оставим да си гледа работата?

— Май си прав — съгласи се Едон.

В кабинета влезе един унил жрец и каза на Алейкон:

— Княз Марвейн е тук, ваше високопреосвещенство. Иска незабавно да бъде приет.

— Още не сме приключили разговора си, братко — каза му Бейд. — Кажи на Марвейн, че ще му се наложи да почака.

Подпухналото лице на Алейкон пребледня и очите му се ококориха.

— Не можете да си позволявате такова нещо — възкликна той. — Марвейн е владетелят на Магу! Никой не си позволява да го кара да чака!

— Всичко в този свят се променя, Алейкон — каза философски Алтал. — И на Марвейн няма да му навреди да разбере това.

— Никой няма да приеме Бейд сериозно, ако нашите хора са на всеки ъгъл — грубо каза Емдал. — Възложихме му да свърши една работа. Нека да се махнем оттук и да не му пречим да я върши.

— Но… — понечи да възрази Алейкон.

— Къщата ти се е запалила, Алейкон — прекъсна го Едон. — По-добре се махай оттук, докато все още е възможно. И не забравяй да вземеш всичките си жреци. В случая си нямаме работа с обикновени хора. Самият аз успях да осъзная това още по време на ансуйското нашествие във Векти. Войната в Перквейн е продължение на онази война, а нашите врагове не са човешки същества в същинския смисъл на думата. Портите на Нагараш бяха отворени, Алейкон, и ти чудесно знаеш какво означава това.

При споменаването на Нагараш Алейкон побледня. Очевидно все още не бе забравил кошмарите си.

— Трябва да ви кажа още нещо, екзарх Алейкон — каза доволно Лейта. — Добре е да вземете със себе си и жреците с кафяви раса, които се опитват да се укрият, като се разтворят сред населението. Те няма да могат да се укрият, защото Коман ще ги открие до един, а Арган ще ги използува за съчки. Единственият, на когото е по силите, да се справи с Арган, е брат Бейд. Добре ще е вие и вашите хора да се укриете колкото се може по-скоро.

— Струва ми се, че вече изчерпахме тази тема — отбеляза Емдал. — Не е зле да извикаме Марвейн преди да се е вбесил. Да му кажем, че трябва да се готви за път, и да се отървем от него. Съгласни ли сте?

Княз Марвейн нахълта в помещението почти в прединфарктно състояние.

— Как се осмелявате? Не знаете ли кой съм аз? Никога не ми е била нанасяна такава обида!

— Разисквахме много важен проблем, ваше височество — опита се да успокои обстановката Алейкон. — Изправени сме пред сериозна криза.

— Селското въстание ли имаш предвид? — попита презрително Марвейн. — Много лесно се плашиш, Алейкон. Ще смажа това въстание още преди да се доближат до Магу. Достатъчно е да кажа една дума и всички въстаници ще бъдат избити.

— Не ми се вярва да се получи, княз Марвейн — обади се Емдал. — Селяните превъзхождат вашите сили в съотношение хиляда към едно.

— Кой е този човек, Алейкон? — попита Марвейн.

— Екзарх Емдал, ръководител на ордена на жреците с черни раса, ваше височество — отговори Алейкон.

— Нека си изясним обстановката още сега — каза Емдал. — Току-що проведохме заседание на Върховния църковен съвет, а Църквата не е подотчетна на светските власти, когато става дума за чисто религиозни дела. Църквата се видя принудена да се преустрои в съответствие с обстоятелствата, предизвикани от сегашната криза. Орденът на жреците с кафяви раса ще напусне, а на негово място ще действува орденът на жреците със сиви раса.

— Защо никой не ме попита дали позволявам това? — възкликна Марвейн. — Не можете да правите такива неща без моето разрешение!

— Току-що го направихме.

— Забранявам го!

— Можете да забранявате каквото си искате, княз Марвейн, обаче кафявите раса вече не разполагат с никаква власт в Перквейн. Ако имате въпроси от религиозно естество, отсега нататък ще трябва да ги отнасяте към екзарх Бейд, глава на ордена на жреците със сиви раса.

— Ей сега ще извикам стражата! — закани се Марвейн. — Ще ви тикна всичките в тъмницата! Никой не може да си позволява подобни работи без мое разрешение!

— Е, Бейд, как възнамеряваш да се справиш с този малък проблем? — попита Емдал.

— С решителност — отвърна Бейд и гласът му зазвуча като гласа на Емдал. Той погледна твърдо самозабравилия се аристократ и каза високо:

— Княз Марвейн, Върховният църковен съвет взе решение, което не подлежи на обсъждане. Останалите църковни ордени вече започнаха да напускат Перквейн, като ще бъдат заместени от ордена със сиви раса. Отсега нататък ние сме Църквата, а аз съм гласът на Църквата, така че млъкнете и ме слушайте внимателно.

Екзарх Алейкон примига.

— Нямаме време за дипломатически любезности, княз Марвейн — продължи Бейд. — Ще говоря открито. Вие и останалата част от аристокрацията със съучастието на кафявия орден дълго издевателствувахте над обикновените хора и сега това ви се връща. Вашата наглост и вашата бруталност проправиха пътя на хора, с които наистина не бихте пожелали да се срещнете. Тези хора успяха да разбунтуват простолюдието на Перквейн и то в такава степен, че то сега жадува за кръв. За вашата кръв.

Княз Мервейн пребледня.

— Виждам, че май успяхте да вникнете в същината на думите ми — продължи Бейд. — Срещу Магу не напредва армия, княже. Напредва недисциплинирано море от хора, готово да размаже с лекота всякаква сила, която се опитате да му противопоставите. Въстаниците ще нахълтат в Магу като мравки и ще убият всеки, който им се изпречи на пътя. Никак не бих се изненадал, ако първото им решение бъде да ви отрежат главата и да я набучат на кол над градските порти. По всяка вероятност ще разграбят Магу, а после ще го опожарят до основи.

— Бог няма да допусне такова нещо! — каза Мервейн.

— На ваше място не бих разчитал много на това, ваше височество — каза Бейд. — Познавам добре Бог и ми е известно, че по начало той не се бърка в човешките дела.

— Това започва да става досадно — промърмори безмълвно Алтал. — Елиар, успя ли да откриеш вратата, водеща към острова, за който ни говори Еми?

— След малко ще я открия — отвърна облеченият във фустанела млад арумец. — Нима смяташ да я използуваме още сега?

— Не виждам защо да не го направим. Ще излъжа Марвейн, че в подземието има таен тунел. После ще го отведем там заедно с Алейкон. Избери си която врата намериш за добре и ни заведи в Дома. Оттам вече ще ги проводиш към новия им дом. Следи внимателно какво говоря, за да няма несъответствия между думите ми и действията ти. Разбра ли ме?

— Разбрах те, Алтал — потвърди Елиар.

Алтал стана, изправи се пред богато облечения княз Марвейн и рече учтиво:

— Моля да ме извините, ваше височество. Аз съм Алтал. Известен съм също и като херцога на Кентейн.

— Чувал съм за вас, ваше сиятелство — каза Мервейн и се поклони.

Алтал отвърна на поклона му и продължи:

— Ваше височество, наложи ми се да пренебрегна личните си дела, за да помогна на екзарх Бейд с някои делови съвети. Забелязали ли сте, че жреците понякога се затрудняват, когато трябва да решават житейски въпроси?

— Много пъти, ваше сиятелство — засмя се Марвейн.

— Така и предположих — каза Алтал и стрелна с поглед екзарх Алейкон. Безизразното лице на духовника го наведе на предположението, че Двейя вече е изключила разума му.

— Както и да е — продължи Алтал. — Когато разбрах, че към Магу се е устремило човешко море, реших да открия обходен път, по който да избягам. Екзарх Бейд може би вярва, че може да се спаси от тази бъркотия с помощта на молитви, но аз предпочитам да се погрижа сам за себе си. Обиколих храма и открих съвършен начин да се напусне Магу съвсем незабелязано. Тъй като и двамата сме благородници, любезността ми налага да споделя тази информация с вас. Понякога ставам толкова любезен, че самият аз трудно се понасям. — Той въздъхна.

— Струва ми се, че с вас ще постигнем разбирателство, херцог Алтал — отвърна Марвейн с широка усмивка.

— Напълно съм уверен в това. В момента не е необходимо да се проявява припряност, тъй като бунтовниците още не са достигнали града, обаче ако в Магу стане прекалено шумно, може и да не успеем да се срещнем. Позволете ми да покажа на вас, а и на екзарх Алейкон, един бърз начин за напускане на града, за да можете да се възползувате от него при необходимост.

— Чудесна идея, херцог Алтал. Къде са намира вашият спасителен път?

— В мазето, естествено. Подземните тунели почти винаги започват в мазета. Този тунел не е бил използуван от векове, ако съдя по паяжините. Минава под улиците на Магу и свършва в една горичка извън градските стени. Никой няма да ни забележи нито при влизане, нито при излизане от тунела.

— Възможно е да не ни се наложи да го ползуваме, но не е зле да го видим — каза Мервейн. — Ти ще дойдеш ли, Алейкон?

— Както нареди ваше височество — глухо отвърна Алейкон.

— Покажи им тунела, Елиар — каза Алтал.

— Слушам — отвърна Елиар и тръгна към вратата.

— Какво виждат? — обърна се безмълвно Алтал към Елиар.

— Паяжини, светлината на факла, мишки — отвърна младежът. — Всички тунели си приличат.

— Прав си. Колко още път остава?

— Съвсем малко. Вратата води към малка горска поляна. Когато стигнем до нея, трябва да ми дадеш съвсем малко време, за да настроя рамката. В Магу е сутрин, но в Дверия вече е нощ. Ще трябва да излязат в същия час на денонощието, за да не възникнат подозрения у Мервейн.

— Умно — съгласи се Алтал.

Елиар спря и се обърна към спътниците си.

— Тук е.

— Е, стигнахме най-сетне — каза Марвейн. — Бях започнал да си мисля, че вашият тунел е безкраен, херцог Алтал.

— Магу е доста голям град, ваше височество — напомни му Алтал. — След като се озовем в горичката, ще е добре да се огледаме, за да се уверим, че никой не ни е забелязал. Защо не отидете с екзарха до другия край на горичката, докато ние с Елиар огледаме местността пред градските стени? Не би било хубаво, ако някой бъбрив селянин обясни на целия град, че ни е видял, не мислите ли?

— Прав сте — съгласи се Мервейн. — Един такъв оглед е напълно уместен. След това ще се срещнем отново пред входа на тунела, съгласен ли сте?

— Разбира се — отвърна Алтал. — Когато стигнете края на горичката, проверете дали там няма падина или пътека, водеща на изток. Ако ще се измъкваме тайно от града, добре ще е да имаме предвид и тези неща.

— Виждам, че имате опит в това отношение, херцог Алтал.

— Имах много бурно детство, ваше височество. Кентейнското херцогство е доста оживено място. Ще се видим след около половин час.

— Добре — отвърна Мервейн. — Да вървим, Алейкон.

Двамата прекосиха поляната и влязоха в гората.

— Еми — каза безмълвно Алтал.

— Да, мили? — отвърна тя веднага.

— Нека главата на Алейкон остане изключена за още малко. Добре ще е двамата да се поразходят известно време из гората преди Мервейн да му съобщи лошата новина.

— Добре, мили, щом това ти доставя удоволствие.

Алтал замислено докосна отворената врата и каза:

— Запомни точното й местоположение, Елиар. Нищо чудно след време да ни свърши доста полезна работа. На Еми й настръхва опашката, когато убивам хора, но вече имам и друга възможност. Да се върнем сега в Магу и да приберем останалите. Струва ми се, че ще трябва да проведем едно малко съвещание в затворен кръг.

Сержант Халор бе стоял цял ден пред прозореца в кулата на Двейя.

— Давам им в най-добрия случай две седмици — каза той, когато влязоха. — Укрепват позициите си, докато напредват на север, но това не е армия. Това е недисциплинирана тълпа, която се интересува повече от грабежи, отколкото от религия или от социални въпроси.

— Революциите обикновено се развиват по този начин — тъжно каза Двейя. — Теоретиците произнасят високопарни речи. Техните последователи им ръкопляскат, но съвсем за малко, след което се отдават също на заниманието да присвояват всичко, което има някаква стойност.

— Виждам, че тази вечер си склонна към цинизъм, Еми — отбеляза Алтал.

— Всичко това вече съм го виждала — отвърна уморено Двейя. — При това много пъти. Всяка идея, колкото и да е славна, започва да избледнява почти незабавно. — Тя въздъхна, сякаш за да се отърси от мъката си, после каза: — Има няколко неща, които всички трябва да знаете. Видението, с което ви дарих, показва какво и къде трябва да се случи.

— Знам, че вие с Лейта бяхте в храма в Магу — каза Андина. — Какво точно обаче правехте там?

— Разтребвахме — отвърна простичко Двейя. — Лейта се погрижи за Коман, а ние с Бейд се справихме с Арган.

— Ти ни каза къде и какво ще се случи, Еми — каза Гер. — Не ни съобщи обаче кога. Генд винаги залага много на времето, когато използува тези видения. Твоето видение сега ли се осъществява? Или в някое друго време?

— Не се развива в настоящето, Гер. За да има полза от едно видение, то трябва да е или в миналото, или в бъдещето. Има определена възможност да се осъществят промени, като се въздействува върху настоящето. По-лесно обаче е да ги постигнеш, като отидеш назад или напред във времето.

— Това така и не го разбрах — призна Андина.

— Вероятно Еми още не е взела решение по въпроса — каза Гер. — Предполагам, че ще трябва да се случат още доста неща преди тя да е сигурна относно времето, когато ще се развие действието. Тя знае какво и къде ще се случи. Обаче ще успее да определи момента едва след като лошите се озоват в града, как се казваше…

— В Магу — уточни Лейта.

— Да де — каза Гер. — Според мен Еми изчаква Арган и другият да влязат в храма, преди тя да определи момента. Спомням си за Векти. Там всички сънувахме някогата, когато е била направена каменната брадва на оная лошата.

— Обичам това момче — каза топло Лейта. — Бих могла да размишлявам цели седмици върху неговите разбирания за времето. Трябва да се научиш да пишеш, Гер. Имаш душата на поет.

— Ни си права — каза Гер и се изчерви. — Работата е там, че просто не знам всички думи, с които трябва да облека мислите си, и заради това измислям нови. Както и да е, Арган и неговият приятел — макар че те всъщност не са приятели — ще нахълтат в храма, но ще се окажат във време, което не е сега. Обикновените хора, които вървят подир тях, много ще се изненадат, защото ще им се стори, че техните водачи са се превърнали в нищо. Обзалагам се, че това ще хвърли в ужас цялата тълпа и тя вероятно ще реши, че революцията вече не е забавна. Предполагам, че ще си тръгнат за вкъщи и няма да ни се наложи да убиваме никого. Това е най-добрият начин да се приключи една война, не мислите ли?

— Би трябвало от време на време да си поемаш дъх, Гер — каза му нежно Андина. — Понякога се въодушевяваш твърде много.

— Ти вече реши ли кое време ще използуваш, Еми? — попита Елиар.

— Време, в което храмът ми принадлежи — отвърна тя.

— В миналото ли е?

— Може би — отвърна тя със загадъчна усмивка. — А може и да е в бъдещето.

— Ти смяташ ли да се завърнеш в своя храм, Двейя? — попита Бейд. В гласа му пролича известно смущение.

— Аз никога не съм го напускала, Бейд. Храмът е все още мой и винаги ще бъде мой. Засега ти разрешавам да го използуваш — каза Двейя и го погледна дяволито. — Може би някой ден, когато разполагаш с повечко време, няма да е зле да се разберем колко ми дължи твоята Църква за наемането на сградата. Сигурно вече се е натрупала немалка сума.

— Как са успели да променят лицата си, Еми? — попита Гер след шестнадесет дни, когато видя през прозореца как жреците с червени раса се разхождат сред огромната тълпа селяни пред портите на града. — В Екверо от шлемовете им висяха стоманени висулки, но тук, в Перквейн, лицата им са съвсем открити.

— Това е само илюзия, Гер. Дейва го бива по илюзиите, а е научил и жреците си на това умение.

— Как ще ги накараме да възвърнат истинския си облик, когато дойде времето за това?

— Няма да ни се наложи да го правим — отвърна Двейя. — Когато Елиар им покаже Ножа, всичките илюзии ще се изпарят.

— Много бих се радвал да имам и аз такъв нож.

— На теб такъв нож не ти трябва, Гер. Ти можеш да виждаш и да разбираш нещата по-добре от всички.

— Все още не, но се старая да го постигна.

— Успя ли вече да опразниш града, братко Бейд? — попита сержант Халор.

— В общи линии, да, сержанте. Останаха само малко хора, укрили се по тавани и мазета в най-бедните квартали. — Бейд се усмихна. — Това са тези, които ще се присъединят към хората на Арган веднага след като преминат през градските порти. Вероятно просто са решили да заемат стартова позиция за плячкосването на града.

— Защо трябва винаги да палят пожари? — обърна се Бейд към Алтал. Двамата бяха застанали пред входа на храма и наблюдаваха как от различни квартали започват да се издигат стълбове дим.

— Не знам, Бейд — призна Алтал. — Възможно е тези пожари да са предизвикани от небрежност. Грабителите са по начало възбудени хора и понякога са твърде безгрижни. Възможно е палежите и да са умишлени, за да се накажат аристократите.

— Това е глупаво, Алтал — възрази Бейд.

— Естествено, че е глупаво. Тълпите са по начало глупави. Умът на тълпата се определя от ума на най-глупавия й член.

Бейд посегна колебливо напред, сякаш за да докосне нещо.

— Не се тревожи за това, Бейд — каза Алтал. — Щитът е на мястото си и нищо не може да проникне през него. Освен гласа ти естествено.

— Сигурен ли си?

— Имай ми доверие, Бейд. Никой няма да те нарани със стрела или да разбие черепа ти с брадва. Лейта направо ще ме съсипе, ако позволя да ти се случи нещо лошо. Твоите хора по местата си ли са?

— Да — каза Бейд. — Те ще проникнат в тълпата заедно с местните бунтовници. — После въздъхна със съжаление. — Жалко, че се налага да действуваме по този начин, Алтал. Някак си не е честно.

— И какво от това? Не е ли за предпочитане да се контролира тълпата, както го правя аз, а не както би го направил княз Мервейн?

— На това няма как да се възрази — съгласи се Бейд.

— Идат — каза Алтал и посочи към площада. Там се бяха появили неколцина мъже с коси, вили и брадви. — Сега е по-добре да се прибера. Ще бъда до прозореца. Той е непосредствено зад теб, на около метър и половина над главата ти. Ако нещо не се получи както трябва, ще те изтегля през него. Да направим една последна репетиция. Играта е сложна, така че трябва да сме сигурни във всяка стъпка.

— Вече я репетирахме десетина пъти, Алтал — каза Бейд.

— Нищо, братко Бейд. Значи ти ще излезеш пред входа на храма, за да посрещнеш Арган и Коман, когато стигнат стълбите. Елиар ще бъде при вратата. Арган и Коман ще прекосят площада и ще започнат да те ругаят и да те заплашват.

— И Коман ще подслушва всичките ми мисли — добави Бейд.

— Няма да успее. Лейта ще го заглуши. След това започва интересното. Арган ще поиска да влезе в храма и ти ще го поканиш да направи това. В следващия момент ще направиш стъпка вдясно, за да им дадеш път.

— Знам. В същия момент Елиар ще отвори вратата на храма и ще се премести вляво от нея.

— Виждам, че си запомнил всичко — каза Алтал. — Интересно. Истинската цел на всичко това е Елиар да застане между Арган и Коман и тълпата, която ги следва. Когато Елиар извади Ножа, Арган и Коман ще побягнат в една посока, а тълпата — в противоположната. На Еми не й трябва тълпа в храма, докато работи там. После ти ще произнесеш своята малка проповед пред тълпата и ще се присъединиш към дамите в храма. И не се туткай, Бейд. Еми няма да може да започне да изпарява Арган, докато ти си там. Всичко ли запомни?

— Толкова пъти съм го репетирал, че мога да го направя и насън.

— По-добре не го прави насън. Дръж очите и ушите си отворени. Ако се случи нещо неочаквано, ще се наложи и ние да направим малки промени в сценария. И ще правиш каквото ти кажа, без да питаш и без да мислиш.

— Не прекаляваш ли, любов моя? — промърмори Двейя.

— Понякога се налага някои неща да се набиват в главата на Бейд, Еми — отвърна той. — Често е склонен към творчески изяви. Лейта как се справя?

— Знае, че това, което й предстои да направи, е наложително. Помогни й, доколкото можеш.

Той кимна и зае мястото си до прозореца.

Облечените в червено палачи на Арган бяха в челната редица на настъпващата тълпа. Площадът пред стълбището на храма се изпълни с въодушевено простолюдие. После Арган и Коман тръгнаха към храма.

— Дръж се, Бейд! — каза Алтал на приятеля си. — Не забравяй, че не могат да ти направят нищо.

— Разбрах — отвърна Бейд.

Алтал се обърна към Елиар и му подвикна:

— Ти вече слез долу. Постарай се да не биеш на очи.

— Знам какво трябва да направя, Алтал — отвърна Елиар и нахлузи на главата си качулката на сивото расо. После отвори вратата до прозореца и зае позиция до входа на храма.

Арган и Коман стигнаха стълбите.

— Махай се оттам, ако ти е мил животът! — изкрещя Арган на Бейд.

— Какво искате? — попита подчертано официално Бейд.

— Това вече би следвало да си го разбрал, приятелче — иронично викна Арган. — Ще превземем храма. Махай се, докато все още можеш. От този момент единствената църква в Перквейн е църквата на червените раса.

Войнствено настроената тълпа започна да реве и да пристъпва напред.

— Сигурен ли си, че желаеш точно това, Арган? — попита Бейд.

— Той вече ми принадлежи. Магу е мой и ще управлявам Перквейн от храма.

Бейд се поклони и каза:

— Тук съм, за да служа. Храмът те очаква. — После направи крачка вдясно, за да даде път на натрапниците.

Арган и Коман започнаха да се изкачват по стълбите. Жреците с червени раса и тълпата ги последваха.

Бейд леко се извърна и даде знак на Елиар.

Младият арумец разтвори широко тежките врати на храма, направи крачка вляво и сведе почтително глава.

Арган и Коман направиха крачка назад. През отворените врати се виждаха бушуващи пламъци и се разнасяха жаловити стенания и писъци, които се чуха и на площадката пред храма. Ужасеното простолюдие се отдръпна.

— Няма ли да влезете? — обърна се Бейд към изпълнената с ужас тълпа.

— Това е само зрителна измама! — извика пискливо Арган. — Това е само илюзия!

— Ти си бил в Нагараш и друг път, братко Арган — каза Бейд. — Чудесно знаеш, че това, което виждаш, е реалност, а не илюзия.

През това време Елиар се разхождаше небрежно сред колоните от лявата част на вратата. Когато стигна до мястото, което Алтал бе белязал с боя върху мраморната плоча, погледна към прозореца и кимна.

— Започвай проповедта, Бейд! — нареди Алтал.

Бейд направи една крачка, застана между тълпата и двамата слуги на Генд и извиси глас.

— Наблюдавайте внимателно това откровение, деца мои! Очаква ви самият пъкъл, а демоните са вече сред вас!

После даде знак на Елиар и младежът дойде при него.

— Огледайте се, деца мои! — продължи Бейд. — Вижте истинските лица на хората с червените раса!

Елиар извади Ножа и го вдигна така, че да го види целият площад.

Арган и Коман нададоха ужасен вик и скриха лицата си с треперещи ръце.

Сред тълпата също се разнесоха викове и писъци. Облечените в червени раса слуги на Арган се загърчиха от неописуема болка, а човешките им лица започнаха да се разтапят като восък.

— Нима наистина са толкова грозни? — възкликна Алтал.

— В действителност са още по-отблъскващи, любов моя — отвърна му спокойно Двейя. — Това, което видя, е само повърхността на истинската им същност.

Създанията с червени раса бяха отвратителни. Кожата им бе люспеста и слузеста, а от устите им се подаваха остри зъби, от които се стичаше слюнка. Телата им бързо се подуха и достигнаха огромни размери.

— Не вярвайте на обещанията на Арган, чада мои! — закънтя гласът на Бейд. — Последвайте го, ако искате, или се присъединете към ордена на сивите раса. Ние ще ви напътствуваме и ще ви защитаваме от демоните на Нагараш и от тези, които се обявяват за ваши господари! Направете избора си, чада мои! Време е!

— Та това е екзарх Бейд! — извика изненадано един жрец със сиво расо, предрешен като обикновен гражданин. — Той е най-благочестивият човек на света!

— Слушайте го! — възкликна друг. — Сивите раса са нашите единствени приятели!

Думите на Бейд бързо се разпространиха из ужасената тълпа. Демоните, един по един, започнаха да изчезват.

Елиар тръгна към треперещата двойка, застанала пред вратата на храма, вдигнал Ножа пред себе си.

С отчаян писък Коман се обърна и се втурна през вратата на храма. Арган го последва.

И щом прекрачиха прага изчезнаха.

Ножът запя радостно — беше се върнал у дома си. По стените на храма разцъфнаха цветя, а пред олтара, където се намираше величествената мраморна статуя на богинята на плодовете, житото и възраждането, се появиха различни дарове — хляб, плодове и златна пшеница.

Алтал, все още до прозореца на Дома на края на света, промърмори:

— Та той всъщност си е обикновена сграда. Направена е от камъни, а не от стихове.

— Ще престанеш ли, Алтал? — прозвуча сърдито гласът на Двейя в главата му. Колкото и странно да бе, стори му се, че гласът й се разнася от статуята, скрита зад олтара.

— Все някой от двама ни не трябва да губи връзка с действителността, Еми — отвърна той.

— Именно това е действителността, любов моя. Престани да я опошляваш!

Лейта, с очи, изпълнени със сълзи, бе вперила поглед в прозореца.

— Помогни ми, татко! — извика тя. — Помогни ми, или ще умра!

— Няма да умреш, докато аз мога да дишам, дъще — увери той. — Отвори разума си, за да мога да ти помогна в изпълнението на тази тежка задача.

— Така е по-добре — промърмори Двейя с глас, нежен като хладен пролетен ветрец.

— Ако съм те разбрал добре, продължаваш да настояваш на своето, така ли? — насили се да й каже Алтал с хладен глас.

— По-добре е да те напътствувам в това, мили мой. За предпочитане е да те напътствуват, отколкото да те принуждават.

— Стори ми се, че усетих и заплаха в гласа ти, Есмералда — каза Алтал.

— Ще обсъдим това по-късно, Алтал. Сега дари нашата дъщеря с всичките си мисли и с цялата си любов. Тя много се нуждае от теб, защото й предстои ужасна задача.

Разумът на Алтал се сля с разума на неговата нежна и непокорна дъщеря и мислите им се превърнаха в едно цяло.

И Алтал сподели болката на дъщеря си. Върна се за миг към времето, когато Лейта за пръв път опозна пустотата, обграждаща всички останали хора. Пустота, която преди не бе познавала.

И най-сетне осъзна истината и разбра целия ужас на това, което трябваше да направи скъпата му дъщеря.

— Ела при мен, мило мое дете — рече той. — Ела, и аз ще те закрилям!

Потокът от мисли, с който го заля, бе изпълнен с благодарност и любов.

А после преплетените им мисли се стовариха върху Коман. Мисълта му се изпълни със звук, който не бе звук, тъй като мисълта на Коман никога не бе познавала тишината.

Лейта се доближи до слугата на Генд и той насочи лукавата си мисъл към нея, като забрави обърканите си мисли отвъд стените на храма.

Скърбящата Лейта внимателно затвори вратата зад хитрия Коман.

Изумен, той посегна с мисълта си и се опита да долови звука, който винаги го бе придружавал.

Този звук бе вече, уви, недостижим за него. Мисълта на Коман, сломена от ужаса на тишината, отскочи назад. Тогава той се вкопчи с нея в разума на Арган, макар винаги да бе презирал низвергнатия жрец.

Лейта, по чиито бузи се стичаха сълзи, изтласка напред нежния си разум и отворената врата между разума на Коман и разума на Арган също тихо се затвори.

Коман започна да вие, тъй като пустотата около него стана още по-голяма.

Той се свлече на пода на светия храм на Богинята Двейя и бе обхванат от ужас и отчаяние при мисълта за тази, която бе започнала да затваря вратите, досега винаги отворени за него.

Душата на Алтал се изпълни с жалост.

— Моля те, мили татко, не ме презирай за тази жестокост! — прозвуча изпълнената с болка мисъл на Лейта. — Жестокостта не е мое дело, а необходимост!

И Алтал втвърди сърцето си и изчака Лейта да извърши последното нещо, предизвикано от необходимостта.

— Сбогом, клети братко! — проплака Лейта и едновременно нежно и решително освободи мислите си от слугата на Генд.

Върху разума на нещастния Коман, лежащ на излъскания под на храма, изведнъж се стовариха безкрайна пустота и вечна тишина. Писъкът, който издаде, бе изпълнен с абсолютно отчаяние, защото никога досега не се бе оказвал в такава самота. Той се сви като зародиш и гласът и разумът му угаснаха.

Треперещата от ужас Лейта се разплака. Алтал, без да се замисля, я обгърна с успокояващите си мисли, за да я опази от ужаса на това, което току-що бе сторила.

Русокосият Арган не разбираше какво става и това бе изписано на лицето му.

От олтара се разнесе гласът на Богинята Двейя, и този глас бе изпълнен със строгост.

— Арган, слуга на Генд, самото ти присъствие осквернява моя свят храм.

Това, което доскоро беше било мрамор, се бе превърнало в топла плът. Величествената Двейя се надвеси над Арган.

Той бе така объркан, че не можеше да помръдне.

Гласът на Богинята отново се разнесе из храма.

— Ти бе изхвърлен от църквата, Арган. Всички храмове станаха недостъпни за теб, защото си нечист. Сега ще трябва да почистя това свято и благочестиво място от твоята поквара.

Божествената Двейя разгледа отрепката, която продължаваше да трепери пред нея, присви устни и добави:

— Няма да е много трудно. Ти си само прах, отлъчен от църквата жрецо, а прахът се чисти лесно.

После вдигна ръка, сякаш повдигаше нещо незначително.

И русокосият Арган, слугата на Генд, се издигна и увисна във въздуха пред Богинята, която го бе съдила и го беше намерила за виновен. После постепенно се изпари и във въздуха останаха да висят само блестящи прашинки, запазили формата му.

— Ела при прозореца, Бейд — каза Алтал. — Той е твой. А може би ти и прозорецът сте едно цяло. Не съм съвсем сигурен, тъй като видението на Еми бе доста сложно.

Бейд, побледнял и треперещ, отиде при Алтал до прозореца и попита смирено:

— Какво трябва да направя, Божество?

— Просто отвори прозореца, Бейд — каза Двейя. — Храмът трябва да се проветри.

Бейд послушно отвори прозореца. Нахлу силен вятър и зафуча около раменете му.

Блестящите прашинки, в които се бе превърнал Арган, бяха пометени. От слугата на Генд остана само бледото ехо на неговия отчаян вик, което се смеси с Песента на Ножа.

Лицето на Двейя излъчваше задоволство.

— Сега храмът ми отново е чист и неопетнен — рече тя.

Песента на Ножа се разнесе с неописуема красота и благослови светото място.