Изкуплението на Алтал

Глава 21

През планините на Кагвер премина лятна буря — огромни черни облаци, назъбени светкавици и страшни гръмотевици, които разтърсиха каменните основи на вечния Дом на края на света. Дъждът, шибан от вятъра, заля зъберите на крепостните кули. Малко след полунощ обаче бурята премина и иззад облаците се подаде сребърната луна и огледа от небосвода света, измит от дивата стихия.

Двейя, застанала до северния прозорец, излъчваше съвършенство. Зелените й очи криеха тайна.

— С какво точно се занимава Генд във Векти, Двейя? — попита Алтал.

— Бедите идват от север, Алтал — отвърна тя и се извърна с лице към присъствуващите. — Генд изпрати Гелта в южно Ансу, за да разбуни племената, живеещи покрай границата. През четвъртото хилядолетие тя бе господарка на тези племена и дори и днес е централна фигура в тяхната митология. Завръщането й бе прието като чудо и южните племена сега са убедени, че тя е безсмъртната богиня на войната. Ще я следват сляпо и ако не я спрем, тя до месец ще разгроми Векти.

— Тя как успя да убеди хората, че е същата Гелта, която е била техен вожд преди хиляди години? — попита Алтал. — Жителите на Ансу не са от най-умните хора, но дори и те трудно биха повярвали на това.

— Генд я представи както трябва, приятелю — отвърна Двейя. — След като Гелта слезе с кон от небесата, скептицизмът престана да е на мода в Ансу.

— Вектите разполагат ли с армия, способна да ги отблъсне? — попита Елиар. — Или поне да забави настъплението им?

Бейд се засмя.

— Какво е толкова смешно? — попита Елиар.

— Векти е страна на овцете, Елиар — отвърна Бейд. — Управляват я жреци с бели одежди. Белодрешковците възведоха „кротостта“ в ранга на висша добродетел. Вектите няма да се защитават. Отстъпниците в бели одежди се погрижиха за това.

— Не можем ли да отложим богословските спорове за по-нататък, Бейд? — попита Алтал. — Трябват ми факти, а не оценки. Коя е столицата на Векти и кой управлява тази страна?

— Може би наистина се отклоних малко от темата — извини се Бейд. — Правителството на Векти е разположено в старата провинциална столица Кейвон. Градът съществува още от времето на дейканската империя и формалният носител на властта е пряк потомък на последния имперски управител.

— Формален? Защо?

— Защото той е просто една движеща се шега, Алтал. Официалната му титла е „натус“, което означава „баща“. Овчарите имат твърде странни представи за властта. Нарича се Дакрел и е представителна фигура без никаква истинска власт. Носи златна корона, облича се с древна дейканска тога и държи скиптър. Дакрел е възпълен плешив мъж на средна възраст с разум, неомърсен от мисли. Нито той, нито неговите „кралски укази“ никога не напускат двореца. Угодниците от неговия двор непрестанно му обясняват, че е много велик. Ликът му е изобразен на вектианските монети и с това се изчерпва цялата му роля.

— Кой в такъв случай действително управлява страната? — попита Андина.

— Екзарх Едон.

— „Екзарх“? Това благородническа титла ли е?

— Това е духовен сан, княгиньо. Всеки от трите ордена се ръководи от екзарх. В превод означава приблизително нещо като „свещеник на свещениците“. Истинската власт във Векти се държи от Едон, така че ще трябва да се разбираме с него. Той е човек с блестящ ум, но е хитър и хлъзгав и не трябва да му се има доверие.

— Те разполагат ли с някаква войска? — попита Елиар.

— Държат два представителни легиона в двореца на Дакрел — отвърна Бейд. — Само дето войниците им са дебели, лениви и вероятно напълно негодни за бой. Имат мечове, но не знаят как да ги използуват. Ако ги накараш да извървят повече от километър, вероятно ще изпопадат от изтощение.

Елиар се намръщи.

— А какво ще кажеш за обикновените хора? От тях могат ли да станат войници?

— Съмнявам се — отвърна Бейд. — Те са овчари и приличат повече на овце, отколкото на хора. Ще се разбягат от ужас и при най-малката заплаха. Средният вектианец прекарва дните си в милване на агънца и в съчиняване на лоши стихове и още по-лоши песни. Обикновено възпява любовта си към овчарката от съседната долина.

— Еми, трябва ли въобще да се занимаваме с тези хора? — обърна се Елиар към Двейя. — Струва ми се, че те не заслужават това.

— Нямаме избор, Елиар — отвърна Богинята. — Генд вече контролира Некверос откъм запад. Би могъл да попиташ сержант Халор в каква стратегическа позиция ще се окажеш, ако врагът контролира територии от двете ти страни. Ние всъщност ще защитаваме не Векти, а източния си фланг.

— Не бях съобразил това — призна Елиар.

— Добре е да отидем в Кейвон и да поговорим с Едон — каза Алтал.

— Войната сигурно ще е свършила, преди да получиш такава възможност — засмя се Бейд.

— Не те разбирам.

— Белодрешковците са традиционалисти до маниакалност, Алтал. За аудиенция при Едон се чака по половин година. Трябва да си пробиеш път през цели роти надути църковни функционери, за да можеш да се доближиш до екзарха.

— Бих могъл да използувам врата — каза Елиар.

— Едва ли е необходимо да отваряме врати из непознати места — отвърна Алтал. — Нищо чудно Генд да има свои шпиони в Кейвон. — След това погледна въпросително Бейд и попита: — Кой е глава на твоя орден?

— Екзарх Емдал.

— Ако той изпрати свой служител да поговори в Кейвон, за да се срещне с Едон, пратеникът не би трябвало да бъде затруднен от обичайните процедури, нали?

— Предполагам, че не. Би ми трябвала обаче поне седмица, за да се свържа с моя екзарх и да му обясня обстановката.

— Екзархът ти е зает човек, Бейд. Не бива да му губим времето. Какъв човек би използувал, за да занесе послание на Едон?

— Вероятно някой „скопас“. Това е духовен сан в нашата църква.

— Те специално облекло ли имат?

— Дрехите им не са от зебло, ако имаш това предвид — отвърна Бейд и огледа собственото си грубо черно расо. — Освен това носят пурпурни пояси.

— Поздравявам те по случай твоето повишение, скопас Бейд — каза Алтал.

— Не можем да направим това!

— Защо да не можем? Ако за отварянето на врата е необходим само кат нови дрехи, веднага ще ти изтъка няколко метра златна тъкан.

— Това е забранено!

— В Авес сигурно е забранено, но ние няма да ходим в Авес, Бейд. Ще ходим в Кейвон. Там твоят орден няма власт, така че и правилата му не са валидни в този град, нали?

— Това е чиста софистика, Алтал.

— Разбира се, че е софистика. Софистиката лежи в основата на всяка прилична религия. Не го ли знаеше? Освен дрехата ще ти трябва ли и някакво пълномощно?

Бейд понечи да възрази, но после присви очи и каза:

— Може и да се получи. Това ще е в разрез с всичко, на което са ме учили, обаче…

— Нашата цел е благородна, скопас Бейд. Средствата, с които сме решили да я постигнем, не са от особено значение — каза Алтал и се обърна към Двейя. — Ти ще дойдеш ли с нас?

— Този път ще трябва да се справиш без моята помощ, Алтал. Ние с момичетата и Гер ще те изчакаме тук.

— Както кажеш — отвърна Алтал и стана. — Елиар, да потърсим вратата за Кейвон.

Когато Елиар преведе Алтал и Бейд през врата, водеща към малък върбалак встрани от шосето, идващо от юг, над заоблените хълмове на Векти тъкмо се зазоряваше. Алтал отиде до края на горичката и погледна към града.

Кейвон се намираше на сто и петдесет километра нагоре по реката от древните развалини на Авес. Бе разположен на източния бряг на река Медио. Подобно на всички провинциални центрове, приличаше на неумело копие на столицата. В много отношения представляваше имитация на Дейка: имаше си форум, дворец и храм като столичните, само че по-малки. Архитектурата му не говореше за вдъхновение, а статуите бяха сякаш вдървени. Губернаторите, които бяха управлявали Векти дълги векове, бяха бюрократи от имперския град Дейка, а няма бюрократ, който да се обременява с разбиране на изкуството. Или на каквото и да е, ако трябва да бъдем точни. Бяха се постарали Кейвон да заприлича колкото се може повече на Дейка. В резултат на това той не се бе развил, а беше западнал.

Храмът на Хердос бе разположен непосредствено до двореца на управителя. Алтал си помисли, че това също е свидетелство за опит да се копира Дейка, макар и да не се бе задържал дълго в централната част на столицата преди две хиляди и петстотин години, когато се опита да ограби търговеца на сол Квесо. Поради приликите между двата града изпита странното усещане, че вече е преживял всичко това. Зададе си въпроса дали екзарх Едон не държи кучета в храма си.

Бейд определено се чувствуваше неловко в новите си одеяния.

— Как според теб трябва да се държа, Алтал? — попита той.

— На твое място бих се държал най-вече арогантно, Бейд. Ще се справиш ли?

— Ще се опитам.

— Не се опитвай, Бейд. Справи се. Трябва да изиграеш ролята си съвестно, за да бъдеш убедителен. Ти носиш послание от изключителна важност от екзарх Емдал до екзарх Едон и даваш ясно да се разбере, че си готов да убиеш всеки, който се опитва да ти попречи.

— Да убивам?

— Не си длъжен да го правиш. Просто заплаши, че ще го направиш. Облечен си в одеждите на високопоставен служител на ордена си. Научи се да си пробиваш път.

— Какво послание трябва да нося? Дали няма да е добре да го напиша?

— В никакъв случай. Не се знае в чии ръце може да попадне. Ще кажеш, че е устно послание, което можеш да съобщиш единствено на Едон. Ще съчиниш нещо от типа на следното: екзархът ти неотдавна е научил, че демонът Дейва е започнал кампания за завладяване на света, и тъй като твоят екзарх е наистина свят човек, е решил да пренебрегне традиционната си враждебност към отстъпниците в бели одежди и да им се притече на помощ в предстоящата битка със силите на мрака.

Бейд примига от удивление.

— Нали разбра, че трябва да дадем някакво смислено обяснение за пристигането на ордата арумски варвари, която утре или вдругиден ще се озове в Кейвон? — продължи Алтал. — Сега ти нахвърлям обяснението в най-общи линии. В него без съмнение ще трябва да се поизглади едно-друго, но това ще направим в движение. Едон сигурно вече знае, че на северната му граница се струпват ансуйци, но ти му представи нещата така, сякаш си научил ужасяващи новини. Опитай се да си дадеш вид, че си ужасѐн, и му наговори няколко неща, които няма как да не привлекат вниманието му: край на света, нашествие на демонски орди от пъкъла, угасване на слънцето — ти по-добре си знаеш. Елиар ще го представиш като говорител на родовете на Арум, а мен като благодетел, който финансира нашата свята мисия, целяща да избави света от силите на мрака.

— Всичко това не е ли малко пресилено, Алтал?

— Пресилено е, разбира се. Просто ти излагам общата идея, а ти, братко Бейд, поправяй и импровизирай както намериш за добре. Дай простор на въображението си. След като видях как се справи с Амбо в Кверон, изпитвам пълно доверие към умението ти да лъжеш.

Бейд се намръщи.

— На мен всъщност ми е забранено да лъжа.

— Ако се замислиш внимателно, ще установиш, че тази лъжа е невероятно близо до истината. Ние наистина предлагаме помощ, а колкото до войната, тя е сблъсък между силите на доброто и силите на злото. Призовавам те единствено да пропуснеш някои неща, които Едон по всяка вероятност няма да е в състояние да разбере. Ако отидеш при него и му кажеш истината, сто на сто ще те сметне за опасен луд и ще нареди да те хвърлят в тъмница. Подай му само толкова истина, колкото смяташ, че може да усвои, а останалата част премълчи. Кажи му, че арумците ще дойдат да се бият заради него, и той ще те приеме с разтворени обятия. Трябва да стъпим там, Бейд, и това е най-бързият начин, който ми идва наум.

Алтал хвърли поглед към изгряващото слънце и каза:

— Време е да отидем в града. Белодрешковците сигурно вече са се разсънили.

Когато влязоха в храма, Бейд прие строго и властно изражение и също така властно нареди на храмовите служители незабавно да го отведат при екзарх Едон. Алтал наблюдаваше разговора с интерес, но не каза нищо. Реши, че след известно обучение брат Бейд би могъл да достигне висоти в една съвършено различна професия.

Не всички белодрешковци обаче започнаха да се суетят при вида на Бейд. На малка масичка пред приемната на екзарха се бе настанил някакъв надут жрец. Алтал бе виждал такова изражение на лицето на някои граждани на Дейка, и то много го дразнеше.

— Ще изчакаш да ти дойде редът — важно каза жрецът на Бейд.

— Елиар, ако този глупак незабавно не се размърда, веднага го убий — сухо каза Бейд.

— Слушам, уважаеми скопас — отвърна Елиар и извади Ножа.

— Не! — извика надутият жрец, скочи от стола и престана да вири нос.

— Държането ти ми харесва — каза Бейд. — Сега иди при екзарха и му кажи, че скопас Бейд му носи важно послание от екзарха на жреците с черни одежди. Съдбата на света може и да не зависи от бързината, с която ще изпълниш тази заповед, но за твоята лична съдба не може да се каже същото. Бегом!

Ужасеният жрец хукна към вратата на екзарха.

— Бях убедителен, нали? — попита Бейд и се подсмихна.

— Засега се справяш чудесно, Бейд — отвърна Алтал. — Продължавай все така.

— Екзархът ви очаква, преподобни — каза жрецът, щом се върна и се поклони.

— Крайно време беше — каза Бейд и поведе Алтал и Елиар към кабинета на Едон.

Кабинетът на екзарха бе пълен с рафтове, отрупани с книги и свитъци. Тук-там полираният каменен под бе застлан с агнешки кожи.

Екзарх Едон бе възслаб, дори мършав човек с бяла роба с качулка. Имаше сребърна коса и силно набръчкано лице, върху което играеше лека усмивка.

— Защо се забавихте толкова, скопас Бейд? — попита той.

— Срещали ли сме се по-рано, ваше преосвещенство? — попита Бейд.

— Лично не, скопас, но от известно време започнаха да ме обсипват с новини, с доста истерични новини, бих казал, и още след като влязохте в храма, реших, че ще дойдете при мен.

— Признавам, че обноските ми не бяха съвсем любезни — каза Бейд. — Вероятно важността на посланието на моя екзарх се е отразила върху тях. Извинявам се за това.

— Няма защо да се извинявате, скопас Бейд. Наистина ли щяхте да убиете брат Акас?

— Вероятно не — отвърна Бейд. — С течение на годините обаче научих, че думата „убийство“ отваря много врати.

— Тази дума съвсем определено успя да разсъни брат Акас. Кажете ми, скопас Бейд, кое е толкова важно, че ви накара да прибегнете до заплаха с убийство, за да го доведете до мое знание?

— Ваше преосвещенство, на северната ви граница назрява опасност — каза мрачно Бейд.

— Това ни е известно, скопас Бейд. Нещо друго има ли?

— Опасността е по-сериозна, отколкото изглежда на пръв поглед, ваше преосвещенство. Именно сериозността й накара моя екзарх да ви предложи помощ.

— Да не би слънцето да е угаснало, без да се усетя? — попита Едон. — Кое е могло да уплаши Емдал толкова много, че да ви изпрати тук?

— Ваше преосвещенство, нали сте чували за човек на име Генд? — попита предпазливо Бейд.

Лицето на Едон побеля като платно и той възкликна:

— Не говорите сериозно!

— Боя се, че става дума за нещо съвсем сериозно, ваше преосвещенство. Ние, жреците с черни дрехи, разполагаме с източници на информация, които не винаги са достъпни за нашите братя с бели и кафяви одежди. Миналата седмица екзарх Емдал научи, че племената в южно Ансу са насъскани от някои от слугите на Генд. Разбра, че Гелта, кралицата на мрака, е решила да нахлуе във Векти.

— Значи Дейва най-сетне е решил да действува — каза Едон с треперещ глас. — Решил е да напусне Нагараш.

— Така изглежда, ваше преосвещенство. Именно тази информация накара екзарх Емдал да забрави традиционната си враждебност към вашия орден и да ви предложи помощ. Различните ордени не се разбираме много помежду си, но всичките сме единодушни, че именно Дейва е нашият общ враг.

— Обречени сме, скопас Бейд — отчаяно каза Едон. — Ние сме жреци, а не войници. Не виждам как можем да спрем дивашката сган, идваща от Ансу.

— Екзарх Емдал е съвсем наясно с това, ваше преосвещенство. Именно заради това вече взе мерки да привлече на помощ хора, способни да водят война. Със средства от хазната на нашия орден нае войници от Арум. Те не след дълго ще бъдат във Векти и дори Гелта и Пехал трудно ще се справят с тези ревящи варвари.

— Ревящи варвари? — попита Елиар.

— Тази характеристика е условна, Елиар — извини се Бейд и обясни на побледнелия Едон. — Този млад мъж с фустанелата е Елиар, представител на родовете на Арум. Помолих го да ме придружи, за да потвърди пред вас думите ми и за да направи оглед на северната ви граница с цел да уведоми за видяното генералите на настъпващата армия.

— Виждам, че действувате бързо, скопас Бейд — каза Едон.

— Преследват ме всички демони на ада, ваше преосвещенство, и това ме кара да не губя време. Другият ми придружител е господин Алтал, човекът, който разпределя парите. Той е пътувал из много страни и е много опитен в решаването на най-различни проблеми. Казано простичко, той знае кои хора могат да бъдат привлечени към сътрудничество с помощта на подкупи.

— Вие, чернодрешковците, сте по-непочтени дори отколкото си мислех — каза Едон.

— Нашият орден е най-старият, ваше преосвещенство — отвърна тъжно Бейд. — Ние познаваме по-добре истинския свят от нашите братя в бели или кафяви одежди. Вашите ордени не са в състояние да се примирят с вродената поквара на по-голямата част от човечеството. Ние, чернодрешковците, се лишихме от своите илюзии още преди еони, а един свят без илюзии е много тъжно място. Виждаме света такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто бихме искали да бъде. Нашите мотиви са в крайна сметка толкова чисти, колкото и вашите, макар и методите ни понякога да изглеждат малко цинични. В този несъвършен свят ще трябва да използуваме всички възможни средства, за да постигнем целта си.

— Може би ще трябва да се поуча от вас — каза Едон.

— Правилно, ваше преосвещенство — обади се Алтал. — Наблюдавайте ни и се учете. — После се ухили просташки. — И тъй като сме вече съюзници, ще ви взема по-малко пари за учението.

— В Дома ли ще се прибираме? — попита Елиар, след като се върнаха в горичката.

Алтал се намръщи.

— По-добре ще е първо да поговорим с Алброн. Не бива да се бавим повече. Добре ще е утре сутрин в Кейвон да пристигне един челен отряд. Гелта не е от тези, които си губят времето. Нищо чудно във всеки момент да прекоси границата, така че трябва да имаме готовност да я посрещнем.

След малко прекосиха Дома и се оказаха в кабинета на княз Алброн.

— Радвам се, че се отби, Алтал — каза Алброн. — Има нещо, което трябва да изясним.

— Да?

— Още след като приключи съветът, се сетих, че се налага да направим нещо, което би могло да хвърли Двейя в смут.

— Ще се опитам да не допусна това, ако ми е по силите. За какво става дума, Алброн?

— Мисля, че ще трябва да уведомим сержант Халор за съществуването на вратите.

— Какво?

Алброн вдигна ръка.

— Изслушай ме внимателно, приятелю. Ако се абстрахираме от всички глупости, свързани с рангове и титли, Халор е човекът, който в действителност ще командува нашите сили. Ако той не знае нищо за съществуването на вратите, няма да е в състояние да се възползува от стратегическите преимущества, които те ни предоставят. Замислиш ли се сериозно, Алтал, няма как да не стигнеш до извода, че важното е именно той, а не аз да зная за съществуването на вратите.

— Князът е прав — каза Елиар. — Сержант Халор е най-добрият военачалник в цял Арум. Ако той научи тайната за вратите, ще ги използува по начини, за които ние дори не се досещаме.

— Ще трябва да обсъдя този въпрос с Двейя — предпазливо каза Алтал.

— Нали разбра съображенията ми?

— Разбрах ги, естествено. Обаче няма да ми е лесно да ги разясня и на Двейя.

— Във Векти няма хора, които да можем да използуваме, Двейя — каза й Алтал веднага след като останаха насаме в кулата. — Ако пък се доверим на оценката на Бейд, в цялата страна няма нито един храбрец.

— Нищо чудно тези хора да ти поднесат някоя изненада, любов моя — изрази тя несъгласието си.

— Не храня особени надежди в това отношение — отвърна той. — Да не забравя: Алброн каза нещо, което си заслужава да обсъдим.

— Така ли? Какво?

— Най-важният човек, с когото ще работим във Векти, пък и навсякъде другаде, където се появи Генд, е сержант Халор. Ние можем и да имаме велики замисли, но именно той ще трябва да ги осъществява.

— На мен ми се стори, че е човек, който си разбира от работата.

— Добър войник е, не ще и дума — съгласи се Алтал и за миг се поколеба. — Виж, Двейя, няма да го увъртам. Алброн смята, че трябва да обясним на Халор как се ползуват вратите.

— Напълно е прав — отвърна Двейя с безразличие.

— Еми! — възкликна той.

— Нали ти казах, че е прав, Алтал. Добре. Обясни на Халор как да използува вратите.

— Ти няма ли да имаш нещо против?

— Ти очакваше ли да имам нещо против?

— Не. Всъщност бях сигурен, че ще възразиш.

— Защо да възразявам?

— Мислех си, че и Домът, и това, което можем да направим с вратите, трябва да се запазят в най-дълбока тайна.

— Как можа да ти дойде наум такава нелепа мисъл? Генд знае всичко за тези врати. В Нагараш той си има собствени врати и може да прави с тях същото, което можем да правим и ние. Защо трябва да крием вратите от приятелите си, след като враговете ни знаят всичко за тях? Ти виждаш ли логика в това?

— Какво става тук, княже? — попита Халор, като огледа дългия коридор. — Това не е оръжейната.

— Така е, сержанте. Не е оръжейната — отвърна Алброн.

— Къде сме? И как се озовахме тук?

— Това е част от свят, за който знаят твърде малко хора, сержанте — каза Алтал. — Влизането в него има обяснение, но то е не само доста сложно, но и досадно. Защо не приемем, че някои нормални правила тук просто не важат, и не се задоволим с тази констатация? Кажи ми сега, ако решиш, че трябва да отидеш в треборейския град Кантон, какво ще направиш?

— Ще открадна кон и ще яздя в югоизточна посока няколко седмици. Защо обаче трябва да ходя в Кантон?

— Кантон е просто пример. Знам, че си бил там и че ще разпознаеш града, като го видиш. На мен обаче ми е известен и друг начин, по който можем да стигнем там. Заведи ни в Кантон, Елиар.

— Веднага. Пада се само през няколко врати.

Сержант Халор изгледа подозрително младия боец, но не каза нищо.

— Ето го — каза Елиар и отвори вратата.

Сержант Халор хвърли бегъл поглед към града отвъд прага.

— Наистина много прилича на Кантон — каза с безразличие, после се обърна към Алброн. — Княже, нямаме ли си по-важни занимания? Това е наистина много забавно, но трябва да подготвям войските за дълъг поход.

— Значи не вярваш, че онова там наистина е Кантон, така ли? — попита Алтал.

— Естествено, че е Кантон, Алтал — съгласи се Халор със сарказъм. — Всички знаем, че за хора като теб обикновените природни закони не важат. А сега защо да не отскочим до обратната страна на луната, за да ми покажеш гледката?

— Искаш ли да отскочиш за малко до града, сержанте? — попита Алброн.

— Княже, ако премина през тази картина, ще я разкъсам.

— Това не е картина, Халор. Това наистина е град Кантон.

— Вие да не би да сте пили? — грубо попита Халор.

— Това не е лоша идея — каза Алтал. — Защо пък да не се отбием в някоя от градските кръчми?

Водени от Елиар, прекосиха прага и се озоваха на пътя, водещ към градските порти. Елиар спря за миг, за да бележи месторазположението на вратата, просто за всеки случай.

Когато наближиха портите на Кантон, скептицизмът на Халор бързо започна да изчезва.

— Това е работа на русото момиче от Кверон, на Лейта, нали? — предположи той. — Значи в крайна сметка тя наистина е вещица.

— Ако това ти е приятно, приеми го по този начин — отвърна Алтал. — Целта на тази демонстрация обаче бе да разбереш, че има неща, които могат да се окажат много полезни за теб. Ще изпием ли по халба бира? Ако много желаеш, може да изпием и по няколко. Ако обаче не бързаш, бих искал първо да ти покажа някои други неща.

— Бирата може да почака — отсече Халор и погледна Алтал. — Господин Алтал, ако това е някаква шега, ще остана много, ама наистина много разочарован от вас. Защо по-добре не се отбием в някой друг град? Нека обаче аз посоча в кой.

— Чудесно. Кой град би желал да видиш?

Халор изгледа подозрително Алтал и Елиар и отсече:

— Баго.

— Къде се намира Баго? — попита Алброн. — И кога си ходил там?

Халор се ухили и погледна Алтал.

— Май този път няма да се справите, нали? Май не ви остана време да натъкмите илюзията, познах ли?

— Няма такова нещо. Ти си съобразителен човек, Халор. Елиар, да вървим в Баго.

Сержант Халор задели следващия час за изброяването на имената на градове, разпилени из южните страни. Елиар послушно го разходи из всичките.

— Тук не може да няма някаква хитрина — заключи най-сетне Халор. — Да пукна обаче, ако мога да разбера как го правиш.

— А ако няма хитрина?

— Ако няма хитрина, значи наистина съм се побъркал.

— За да не влизаме в спор, нека допуснем, че нито има хитрина, нито си се побъркал. Нека допуснем, че командуваш взвод или армия и че си решил да ги отведеш от замъка на княз Алброн до някой град на другия край на света. За такава цел този начин на пътуване не би ли ти бил полезен?

— Ако това наистина се получава, бих могъл да поставя своя княз на трона на целия свят! — възкликна Халор.

— Това всъщност е интересна идея и… — започна Алброн.

— Засега не се занимавай с нея — отсече решително Алтал.

Когато влязоха в кабинета на екзарх Едон, завариха там един възбуден млад овчар. Косата му бе червена, почти оранжева на цвят.

— Бяха на коне, ваше преосвещенство! — крещеше отчаяно младият човек. — Бяха на коне и започнаха да избиват овцете ми!

— Успокой се, Салкан! — каза му среброкосият екзарх и даде знак на Бейд и на останалите да не се намесват в разговора.

— Поне им дадох да разберат! — продължи ожесточено овчарят. — Убих трима. Друг път няма да закачат овцете ми.

— Убеден съм, че тези трима вече няма да ти причиняват неприятности — промърмори Едон. — Но сега имам посетители, Салкан. Би ли могъл да почакаш навън?

— Може би няма да е зле да остане тук, ваше преосвещенство — обади се Алтал. — Очевидно разполага с информация, която ще ни бъде полезна.

— Бързо действувате, скопас Бейд — отбеляза Едон.

— Нашият екзарх поощрява деловитостта, ваше преосвещенство — отвърна Бейд. — Нещо повече, много държи на нея. Това е генерал Халор, командирът на арумската военна част, която в момента напредва към вашата западна граница. Доведохме го с нас, за да ви го представим.

— Ваше преосвещенство, имате ли нещо против да поговоря с вашия млад посетител? — попита любезно Халор. — Той вече се е сблъскал с враговете ни и бих желал да науча някои подробности за тях.

— Моля ви, генерал Халор, заповядайте — отвърна Едон.

— Ти Салкан ли се казваш? — обърна се Халор към червенокосия.

— Да, господине.

— Колко конници имаше в групата, която те нападна?

— Десетина — отвърна Салкан. — Не успях да ги преброя точно. Нямах време.

— Къде точно пасеше овцете си?

— До границата. Всъщност в граничната зона. Там има само пасбища и не може да се разбере къде точно минава границата.

— Ще се погрижим и за тази работа, но по-късно — каза Халор. — Нападателите какви оръжия имаха?

— Копия — отвърна Салкан.

— Къси, дълги?

— Доста дълги.

— Как ги използуваха? Мятаха ли ги, или просто яздеха сред овцете и ги пронизваха с тях?

— Точно така ги използуваха. Не си спомням някой да е мятал копие.

— Други оръжия имаха ли?

— Май имаха криви саби.

— Брадви?

— Не видях брадви.

— Щом те са били на коне, а ти не, как успя да убиеш трима?

— С прашката си, господине. Всички вектиански пастири имаме прашки. Често ни се налага да прогонваме вълците и за това винаги носим прашки.

— Къде се прицелвате?

— Обикновено в главата.

— Не използувате ли копия или лъкове?

— Те само ни пречат, господине. Прашката въобще не тежи, а подходящи камъни се намират навсякъде.

— Досега си мислех, че прашката е детска играчка.

— Съвсем не е така, генерал Халор — вметна Алтал. — Когато бях по-млад, винаги носех прашка. Благодарение на нея се хранех редовно.

— Възможно ли е с прашка да се убие кон?

— Даже много лесно. Костта между очите на коня съвсем не е дебела. От доста време не съм използувал прашка, но съм убеден, че и сега бих могъл да съборя бягащ кон от стотина метра.

— Не ми е лесно да ти повярвам, Алтал.

— От петдесет крачки съм убивал зайци, а конете са доста по-едри от зайците.

На лицето на сержант Халор внезапно се появи широка усмивка.

— Струва ми се, че работата ми ще бъде значително улеснена, Алтал. Ти не се оказа прав. Вектите разполагат с армия, и то точно такава, каквато ни трябва.

— Не ви разбирам, генерал Халор — каза Едон.

— При схватка с кавалерия пехотата е винаги в по-неизгодна позиция, ваше преосвещенство — обясни Халор, — Ездачите се придвижват по-бързо от пехотинците и ги отблъскват с конете си. По билото на хълмовете ще подготвя обичайните насипи, а по скатовете ще поставя шипове, но това ще има по-скоро показен характер. Враговете ни са кавалеристи, които ще щурмуват скатовете с конете си, за да нападнат окопите ми. След като обаче се окажат в обсега на прашките на вашите овчари, ще бъдат спрени.

— Вярата ни не позволява убийството на човеци, генерале.

— Нали младият Салкан е убил трима?

— Да, но докато е защитавал овцете си. Само при такива обстоятелства убийството на хора е допустимо.

— В такъв случай, ваше преосвещенство, няма да искам от вашите овчари да убиват хора. Нека да убият конете им. Враговете ни са конници, които вероятно са прекарали целия си живот върху седлата. Навярно са станали толкова кривокраки, че едва могат да се движат пешком. След като вашите овчари обаче избият конете им, те ще бъдат принудени да вървят пеша, за да стигнат до моите окопи. Духът им вече ще е прекършен и ще бъдат принудени да се бият по стръмнината, и то по начин, на който не са свикнали. Тогава просто ще ги смачкаме.

— Защо сте сигурен, че духът им ще е прекършен?

— Един конник се привързва много към коня си, ваше преосвещенство. Обича го повече от жена си. Ще се изправим пред армия от задъхани инвалиди, която ще се опита да щурмува хълм, покрит с най-различни препятствия, и то под дъжд от стрели и копия. Малцина са тези, които ще стигнат до окопите. Добре ще е да огледам местността, за да определя къде да ги изкопаем.

— Прокопаването на окопи през цяло северно Векти няма ли да отнеме много време? — попита Едон.

Халор повдигна рамене.

— Не чак толкова много. Разполагам с достатъчно хора, ваше преосвещенство. И те ще копаят много усърдно, тъй като тези окопи ще са единствената защитна преграда, способна да спаси живота им.

— Все още не се е стъмнило, така че разполагаме с достатъчно време за оглед на терена — каза Алтал, след като се завърнаха в Дома. — Бейд, би ли разказал на Двейя каква работа свършихме днес? Можеш да й спестиш информацията за конете, защото тя понякога е сантиментална. Кажи й, че след малко ще се върнем. Елиар, хайде да огледаме северно Векти.

Елиар преведе Алтал и Халор през врата, водеща към затревен хълм. Бе късен и мрачен следобед. Сержант Халор огледа местността и каза:

— Не виждам никакви дървета.

— Така е, сержанте — потвърди Алтал. — Заради това хората възприемат такива терени като пасбища. Когато има дървета, смятат ги за гори.

— Остави шегите, Алтал. Нали ще ни трябват заострени колове. Очевидно ще трябва да ги донесем от другаде.

— Алтал! — изсъска Елиар. — Пехал е някъде наблизо!

— Къде?

— Не знам точно къде, но е съвсем близо. Ножът започна да пее.

Елиар стисна дръжката на Ножа, съсредоточи се и прошепна:

— Те са точно от другата страна на хълма.

— Те?

— Струва ми се, че с него е Генд.

— Върни ни в Дома! Веднага!

— Но…

— Изпълнявай — тихо отсече Халор.

Елиар ги отведе до мястото, където се намираше вратата, и се оказаха в коридора на Дома.

— А сега къде да отидем, Алтал? — попита Елиар.

— Не знам дали това, което съм намислил, ще се получи, обаче искам да откриеш врата, която да е на около три-четири метра от мястото, където се намират Генд и Пехал. След това я отвори колкото се може по-тихо и съвсем мъничко. Не искам да минавам през нея. Искам само, както съм застанал в коридора, да чуя за какво си говорят.

— Виж ти, не се бях досетил за такова нещо — каза с възхищение Халор. — Ще успееш ли да се справиш, Елиар?

— Не съм сигурен, сержанте, но ще опитам — отвърна Елиар. После докосна точно съседната врата и прошепна: — Според мен, тази ще свърши работа. — Бавно натисна дръжката на вратата и едва-едва я открехна.

Генд и Пехал бяха застанали сред трева, висока до коленете им. На запад небето бе кървавочервено и отрупано с черни облаци. Отвъд двамата събеседници се виждаше голям лагер, простиращ се до съседната долина.

Генд все още носеше древния шлем, който Алтал бе видял в кръчмата на Набжор. Горящите му очи проблясваха сърдито, вперени в скотоподобния Пехал.

— Вече казах и на теб, и на Гелта, да престанете с тези игрички. Престанете да прекосявате границата и да убивате всекиго, когото видите.

— Ние само загряваме, господарю — отвърна Пехал.

— Разбрах, че загрявате. Тя понякога е по-лоша дори и от теб, Пехал. Кажи й да не минава от другата страна на границата. След колко време ще пристигне и останалата част от войската й?

— Най-много след две седмици. Очаква да дойдат още три племена.

— Кажи й, че й давам една седмица срок. Трябва да започнем да действуваме преди Алтал да е успял да укрепи границата. Кажи й да прекрати тези набези. След седмица започваме нашествието, независимо дали с Гелта ще бъдете готови или не. Длъжен съм да изпреваря Алтал.

— Прекалено много се опасяваш от него — отвърна пренебрежително Пехал.

— Добре ще е и ти да започнеш да се опасяваш от него, Пехал. Той действува много по-бързо, отколкото бях допускал. С всеки ден научава все нови и нови неща за Дома. Прекратете набезите във Векти. С тях само засилвате бдителността му.

— Добре, господарю — отвърна мрачно Пехал.

Глава 22

— Затвори вратата, Елиар — прошепна Алтал.

Елиар кимна и бързо затвори вратата.

— Е, Халор, какво ще кажеш? — обърна се Елиар към сержанта. — Ще разполагаме ли с достатъчно време за подготовка?

Халор присви очи и се замисли.

— Времето наистина не е много, но ако имаме малко късмет…

— Самият аз винаги съм имал късмет — каза Алтал. — За по-сигурно обаче първо ще си поговоря с Двейя.

— Кой е той? — попита Халор.

— Не той, а тя, сержанте — поправи го Елиар. — Сигурен съм, че ще я харесаш.

— Къде живее?

— Тук — каза Алтал. — Този Дом е неин.

— Значи е благородница, нали така?

— Нещо доста по-значимо от благородница, сержанте — отвърна Елиар.

Изкачиха стълбите и се озоваха при останалите членове на компанията. Двейя, Андина и Лейта водеха оживени спорове за прически.

Бейд четеше Книгата, а Гер с недоволство гледаше ледените планини зад северния прозорец.

— Колко мило от твоя страна, че намери време да се отбиеш, Алтал — сухо каза Двейя.

— Бях много зает — отвърна той.

— Престани!

— Извинявай. Но наистина имахме доста работа. Това е сержант Халор. Той ще командува силите ни във Векти.

— Приятно ми е, сержанте — каза Двейя и поздрави госта си с леко кимване.

— И на мен ми е приятно, госпожо. Имате много красив дом.

— Радвам се, че ви харесва. Подари ми го брат ми. Доста отдавна.

— Доста необичайно място е.

— Така е — отвърна тя и на съвършените й устни се появи лека усмивка.

— Успяхме да свършим доста работа във Векти — отбеляза Алтал.

— Брат Бейд вероятно е успял вече да те информира за беседата ни с екзарх Едон. Екзархът има известни съмнения относно мотивацията ни, но не е в позиция да спори. Сержант Халор огледа местността, където ще отблъснем ансуйците, и смята, че ще е лесно защитима, след като там се прокопаят малко окопи. А, да не забравя: видях Генд.

— Кого? — Тонът й бе определено враждебен.

— Изглеждаше много добре. Не успяхме да си поговорим, но съм сигурен, че щеше да ти изпрати много здраве по мен, ако го бяхме направили.

— Алтал, започваш да ме ядосваш.

— Алтал се сети, че можем да използуваме вратите по по-различен начин — побърза да се намеси Елиар. — Знаеш ли, че ако разтвориш една от тези врати в близост до място, където разговарят хора, можеш да чуеш какво си говорят, без да напускаш Дома?

— Вероятно е така — отвърна Двейя. — Лично аз разполагам със собствени средства за тази цел, така че това не ми се е налагало.

— Хубавото е, че хората, които подслушваш, не забелязват присъствието ти. Ако не преминеш през вратата, не могат да те видят.

— Откъде ти дойде наум такова нещо, Алтал? — попита Двейя.

— Предполагам, че към тази идея ме наведоха ранните ми навици — отвърна той. — Важното е, че успяхме да подслушаме Генд, когато триеше сол на главата на Пехал. Пехал и Гелта очевидно са се забавлявали с набези в земята на вектите и Генд им забрани изрично да правят това. После нареди на скота да започне нашествието след седмица.

— Вие можете ли да се подготвите за такъв срок, сержанте? — обърна се Двейя към Халор.

— Струва ми се, че да, госпожо. След като разположим там войски, ще задействувам разузнавачите си. Важно е да разберем дали ще ни нападнат пехотинци, или конници.

— По всяка вероятност и едните, и другите — каза тя. — Пехал е пехотинец, а Гелта открай време обича да язди.

— Това е полезна информация, госпожо. Алтал понякога е склонен да пренебрегва някои детайли.

— Това ми е известно — усмихна се Двейя. — И понякога е доста груб, нали?

Халор повдигна рамене.

— Точно сега ни е полезен госпожо, така че ще изтърпя странностите му. Според мен неговите проблеми се дължат на убеждението му, че е много забавен. Всъщност не е чак толкова забавен, но ще се научим да го понасяме.

Алтал погледна свирепо Халор.

— Всички ли са започнали да те дразнят, Алти? — попита Двейя с престорено съчувствие. — Клетото момченце.

— Ако съм разбрал добре, тук командувате вие, госпожо — каза Халор на Двейя.

— В известен смисъл, да. Алтал почти винаги прави това, което му наредя. Дразни ли ви мисълта, че можете да получавате заповеди от жена, сержанте?

— Не, госпожо. Предпочитам да изпълнявам заповедите на умна жена, отколкото на глупав мъж. Така или иначе, сега трябва да се вземе принципно решение. Със стратегията и тактиката ще се справя, но ми е необходимо да зная какво искате да постигнем.

— Бихте ли уточнили въпроса си, сержанте?

— През следващата седмица ще ни нападнат нашите врагове Пехал и Гвелта и аз ще трябва да ги отблъсна. Докъде желаете да отида? Бих могъл например просто да им натрия носовете, ако желаете само това.

— Но вие не бихте се удовлетворили с подобно нещо, нали?

— Не, госпожо, това наистина не би ме удовлетворило. Аз обаче нямам отношение към политическите аспекти на тази война. Добрият войник винаги стои по-далеч от политиката и религията. Ако желанието ви е просто да ги напляскам и да ги прогоня, ще го направя.

— Това обаче не би ви удовлетворило, нали?

— Не, госпожо. Ако просто им натрия носовете, след месец те ще се върнат и ще ми се наложи да ангажирам срещу тях войски, които биха могли да бъдат потребни в някоя друга част на границата.

— В такъв случай какво предлагате?

— Изтребление, госпожо. Ако сега избия всичко, що шава покрай тази граница, няма да ми се наложи да го правя втори път. Вярно е, че това изглежда малко брутално, но все пак става дума за война, а не за ходене на гости. Вие сте дама, а дамите са мекосърдечни. Бих ви посъветвал обаче да не ми връзвате ръцете.

— Какво имате предвид? Палежи и убийства?

— Точно това, госпожо.

— Добре, сержанте, разполагате с пълна свобода на действие.

— Имам чувството, че с вас ще се разбираме добре, госпожо — отвърна Халор със стоманена усмивка.

Въпреки нетърпението на Халор Двейя настоя всички да останат на вечеря.

— Дамите се чувствуват малко пренебрегнати — обясни поканата си на Алтал. — Нека да запазим мира в семейството, доколкото е възможно.

— Времето никак не ми стига, Двейя.

— Забравяш къде се намираш, приятелю. Времето, прекарано тук, няма да се отрази на плановете ти. То може просто да застине, стига да пожелая това.

Дамите заделиха известно време, всъщност, доста дълго време, на обличането си, след което всички насядаха около масата.

Андина се зае с Елиар и успя да напълни чинията му цели три пъти преди той да й каже, че е „пълен дотук“, като посочи гърлото си.

— Откога продължава това? — обърна се Халор към Алтал.

— От доста време.

— Сега ми става ясно защо напоследък Елиар е малко разсеян. Подобни са и отношенията между жреца и вещицата, нали? Мислиш ли, че би могъл да убедиш Двейя да отложи сватбите за след войната? Женените мъже не са добри войници.

— Тя държи нещата под контрол — отвърна Алтал. — Струва ми се, че споделя вижданията ти относно необходимостта сватбите да не се преплитат с войните.

После погледна Двейя и я попита:

— Имаш ли нещо против да обсъдим някои делови въпроси, докато се храним?

— Стига да не си прекалено обстоен.

— Според мен би било добре Елиар да отведе брат Бейд в Кейвон — каза Алтал. — Там има един рижав овчар, който ще е необходим на сержант Халор по време на битката. Ще му наредим да събере колкото се може повече овчари и да ги поведе към границата.

— Наистина ли ще ги накараш да вървят пешком? — попита Бейд.

— Те така или иначе през следващите няколко дни няма да ни трябват, така че нека не ни се пречкат преди рововете и насипите да са завършени. Ако в деня на нашествието все още са далеч, Елиар ще ги докара навреме на полесражението чрез вратите.

— Аз да остана ли в Кейвон с Бейд? — попита Елиар.

— Не. Просто го остави там и се върни. После заедно с Халор ще отидем при Алброн. Ще трябва да разберем кой от родовете ще се заеме с тези укрепления. Вероятно ще ми трябва и разрешение, за да мобилизираме рода.

— Едно-две бурета със злато са цялото разрешение, което ще ти трябва, Алтал — каза Халор. — Струва ми се, че за построяването на укрепленията ще бъде най-добре да използувам рода на Гвети. Думата „злато“ винаги привлича вниманието му.

— Длъжни сме да спазваме приличието, Халор. Не бих искал да обидя княз Алброн.

— Извинявайте, хрумна ми нещо — обади се Гер.

— Слушайте го внимателно, сержанте — каза Алтал. — Гер проявява голяма изобретателност, когато става дума за използуването на вратите. Някои от идеите му са толкова сложни, че и аз не мога да ги разбера. Кажи, Гер.

— Тази война не е единствената, която ще се води, нали?

— По всяка вероятност ще е само първата. Ще бъде последвана от други.

— В такъв случай няма ли да е добре всички арумци да се отправят на поход още сега?

— Накъде? — попита с любопитство Халор.

— Това е без значение.

— Боя се, че не те разбирам, млади човече.

— Нали тръгването на война им отнема известно време? Трябва да си приготвят снаряжението, да се сбогуват с жените и приятелките си, да се понапият веднъж-дваж и така нататък. Нали е така?

— В общи линии, да.

— По-нататък е възможно да настъпи момент, когато някой от хората на Генд ще ни изненада и ще ни потрябват бързо много войници. Ако те вече са се отправили на поход и преминат през Дома, Елиар ще може веднага да ги преведе през необходимата врата и ще бъдат на полесражението само след минута.

— Как да те разбирам? Че трябва да започнат да се движат в кръгове ли? — попита озадачено Елиар.

— А защо не? Еми може да нагласи нещата така, че те ще си мислят, че са вървели месеци. Впрочем някои от тях наистина ще повървят доста дълго. Ще бъдат обаче тук във всеки момент, когато ти потрябват. През цялото време ще държиш седем или осем армии в джоба си и ще ги използуваш веднага, когато бъдат необходими.

— Можем ли да направим това? — обърна се Халор към Алтал с известно недоверие.

— Не виждам причини да не можем. Ще трябва да се доогладят някои детайли, но основната идея сама по себе си е смислена.

— Ще трябва обаче да им кажем накъде отиват, Гер. Ще трябва да знаят къде е войната, преди да се отправят на поход.

Гер вдигна рамене.

— Измисли каквито щеш имена на страни и народи. Доколкото съм разбрал, арумците не се интересуват от това къде ще се бият и срещу кого ще се бият. За тях важното е да си получат заплатите.

— Знаех си, че нещо в тази идея не е наред — тържествено каза Алтал.

— Да съм пропуснал нещо важно? — попита Гер с оклюмал гребен.

— Ти спомена една неприятна дума, Гер — „заплати“. Трябва да започна да им ги изплащам още в момента, когато се отправят на поход.

— Ще им заплатиш обаче само за времето, когато са на път. То може да се скъси, а може и да се удължи. В крайна сметка можеш да платиш и по-малко. Освен това ти каза, че имаш много злато. Ако наистина е така, то златото за теб ще е без значение.

Алтал погледна момчето. От тона на Генд, когато даваше нареждания на Пехал, си личеше, че е уплашен. Алтал тогава реши, че Генд се бои именно от него. Очевидно бе сгрешил. Именно рошавото момченце, още ненавършило десет години, бе уплашило Генд.

— Няма страшно, Алти — чу гласа на Еми в главата си. — Ще продължавам да те обичам дори и някой да е по-умен от теб.

— Княже, в Арум има по-добри бойци от войниците на Гвети — обясни Халор след няколко часа на гладко избръснатия си вожд. — Що се отнася обаче до изграждането на фортификации, те са най-добрите.

Алброн кимна утвърдително.

— Така е. Самият Гвети се е погрижил за това. Обича патовите положения, тъй като му се плаща на ден. Точно затова неговите хора боравят по-добре с лопати, отколкото с мечове.

Халор кимна.

— Не са ми много по сърце, но в случая ще ми потрябват точно те. За такива битки не ми трябват хора като Твенгор. Твърде е непредсказуем.

— Какви са стратегическите ти планове, сержанте? — попита Алброн.

— Всички подробности все още не са доуточнени, княже, обаче съм подготвил няколко изненади за Пехал и Гелта.

— Така ли?

— Оказа се, че вектите не са толкова кротки, колкото си мислехме. Стават много войнствени, когато трябва за защитават овцете си. Използуват прашки, и при това нямам предвид детски играчки. Срещнахме един младеж, който бе убил трима конници на Пехал, нападнали овцете му.

— Нима ги е убил с прашка? — попита Алброн изненадано.

— Един камък между очите убива човек или кон, княже. При това го убива по-бързо от меч. Ансуйците на Гелта са конници и това ме бе разтревожило. Сега обаче съм вече спокоен. Ансуйците могат да започнат атаката си като конници, но ще я завършат като пешаци, докато стигнат до окопите. Тези хора, които си нямат никаква представа за тактиката на пехотата, ще трябва да щурмуват хълмовете пешком.

— Добре си го измислил, сержант.

— Това е само началото, княже. Ще разположа войниците на стария княз Делур в близост до западната част на бойното поле и после ще наема една кавалерийска армия в Плаканд. Имам добри познати там, а плакандците са по-добри конници от ансуйците. Те ще настъпят към източната част на Векти. Разполагат с цяла седмица, така че ще бъдат на място, когато започне битката. Ще изчакам ансуйците на Пехал да се изтощят при щурма на укрепленията на Гвети, а след това ще дам знак на хората на Делур и на плакандците и те ще ударят ансуйците откъм тила. Не вярвам след тази атака да оцелеят много хора, княже.

— Блестящо, Халор! Блестящо!

— И на мен този план ми допада, княже. Ще е добре обаче, ако мога да разчитам на помощта на Мелгор, съпруга на сестра ви. Аз през това време ще се щурам навсякъде като куче със запалена опашка, а княз Гвети казва на хората си да не бързат, когато копаят окопи. Ще трябва някой да ги пришпорва да работят по-бързо. Тези укрепления трябва на всяка цена да бъдат готови преди края на седмицата, дори ако се наложи клетият Гвети да изгуби някоя и друга жълтица заради това.

— Аз ще имам грижата за това, сержанте — каза Алброн.

— Какво?

— Време е и аз да се заема с работа. Прекарвам цялото си време тук и го посвещавам само на сделки. Не съм взел участие в нито една от войните, на които те изпратих след смъртта на баща си. Омръзна ми само да кисна в замъка. Искам да стана истински арумец.

— Не ви бива за тази работа, княже — каза откровено Халор.

— Аз бързо се уча, Халор. Независимо дали това ти харесва, или не, тук командувам аз. Лично аз ще поема грижата копаенето да върви по-бързо.

Халор се намръщи.

— Дали все пак няма да е по-добре да вземете Мелгор като съветник, княже? Може и да му се наложи да постави на мястото му някого от хората на Гвети, когато започне да обяснява колко е трудно да се изхвърля пръст с лопата.

— Не съм в кой знае колко добри отношения със съпруга на сестра си, Халор. Освен това аз съм вожд на рода и много добре знам как трябва да се издават заповеди. Аз ще имам грижата за окопите, Халор. — Алброн се усмихна като момче и добави: — Май възприемаш всичко това като детинщина, греша ли?

— Само донякъде, княже. Кое ви накара да вземете това решение?

— Възбудата от битката, Халор. Прекарвам дълги часове в пресмятания на числа и броене на пари. Все още обаче съм арумец и когато чуя тръбенето на бойния рог, кръвта ми започва да кипи. Тази война ще е може би най-важната в историята на света и не искам да я пропусна.

Халор въздъхна примирено.

— Така е, княже. Не вярвам да поискате да я пропуснете.

Рано на следващата сутрин Елиар се върна от Кейвон и докладва:

— На екзарх Едон не му стана много приятно от чутото. Струва ми се, че очакваше неговите овчари въобще да не се включват в битката. Мисълта, че други хора могат да свършат неговата работа, явно му допада. Бейд обаче успя да промени начина му на мислене.

— Как го направи?

— Каза му горе-долу следното: „Ако твоите хора не участвуват в битката, и ние няма защо да си правим труда“. Едон чудесно го разбра. Къде ще ходим сега?

— В замъка на Гвети. Трябва да закараме неговите изкопчии на границата с Векти колкото се може по-скоро.

След това погледна въпросително Двейя, която разсеяно прелистваше страниците на Книгата, и я попита:

— Гер беше ли близо до истината, когато спомена вратите, водещи към винагито?

— В общи линии, да — отвърна тя. — Защо питаш?

— Ще ми трябва повече време от това, с което разполагаме. Мисълта, че всички кланове на Арум ще се разхождат из коридорите на Дома, наистина ми допада, но все пак организирането на всичко това ще изисква време. Ако Елиар ме отведе към вратата, водеща към миналата седмица, ще разполагам с достатъчно време, за да мобилизирам клановете и да ги отведа на полесражението преди Пехал и Гелта да са започнали атаката си. Не обичам да броя часовете. При такива обстоятелства хората са склонни да допускат грешки.

— Ще се погрижим за това, мили. Сега организирай хората на Гвети, а после се върни тук. Ще трябва да обясня някои неща на Елиар. Вратите към винагито се отличават донякъде от вратите към навсякъдето, и процедурата по отварянето им не е съвсем същата.

— Добре. Елиар, вземи буре злато и да вървим при Гвети.

Елиар стисна за миг дръжката на Ножа и леко се намръщи. После кимна утвърдително, сякаш бе чул глас, и каза:

— Вратата се пада само на няколко врати от тази, която води към княз Алброн. — После взе едно буре и поведе Алтал и Халор надолу по стълбите.

— Вие двамата откога сте женени, Алтал? — попита Халор.

— Какво?

— Не си ли женен за госпожата, която командува всички ни?

— Откъде ти хрумна пък това?

— Не сте ли женени? — попита недоверчиво Халор. — Държите се като женени.

Алтал се засмя.

— Вярно е, че се държим така. Сигурен съм, че ще стигнем и до сватба, но първо трябва да преодолеем някои технически препятствия. Може би няма да е лесно да получим разрешението на семейството й.

— Това е вратата — каза Елиар.

— Какво има от другата страна? — попита Алтал.

— Голямата врата към залата, където Гвети вика хората си, за да им дава заповеди.

— По-добре ще е аз да говоря, Алтал — предложи Халор. — По време на съвета успях да поставя Гвети на мястото му, така че вече ми стана ясно как да му дърпам юздите, за да върви в правилната посока.

— Отгоре на всичко това ти доставя удоволствие, нали, Халор? — Алтал се ухили.

— Дразненето на Гвети е едно от любимите ми занимания — засмя се Халор.

Елиар ги преведе през вратата и се озоваха в миришещо на мухъл грамадно помещение. В единия му ъгъл княз Гвети се бе навел над грубо скована маса и броеше пари.

— Дойдох да прибера хората ти, княже Гвети — каза без никакви увъртания сержант Халор.

Гвети бързо се опита да скрие парите.

— Изненада ме, сержанте — възкликна той и на изпитото му лице се появи лукава усмивка. — Радвам се, че дойде. На съвета пропуснахме да разгледаме един важен въпрос.

— Тъй ли? Аз пък останах с чувството, че се договорихме за всичко. Договорихме се да се плаща на човекоден, нали така?

— Така е, така е — побърза да се съгласи Гвети. — Не засегнахме обаче разходите за наемането на оръжията. Чудесно знаеш, сержанте, че хубавите мечове и брадви напоследък много поскъпнаха.

— Оръжията ще ги осигурим ние, княже — намеси се Алтал.

— Обаче… — понечи да възрази Гвети.

— Ние наемаме тела, Гвети, а не евтините мечове в склада ти.

— Ами ботуши? — Гласът на Гвети прозвуча почти отчаяно. — Моите хора ще има да бият дълъг път до долината. Сто на сто ботушите им ще се протрият.

— И за ботушите ще имаме грижата. Гвети, престани да се опитваш да ме изнудваш. Не си ми от категорията. Я по-добре кажи колко смяташ да ни платиш за храната, която твоите хора ще изядат по време на похода.

— Та това е абсурдно! — каза Гвети и се ококори.

— Това са твои хора, Гвети. Изхранването им е твоя отговорност, не моя. Ако половината от тях изпукат от глад, това е твой проблем. Това е положението. Аз ти плащам на човекоден. Срещу храната, която е за твоя сметка, ще осигуря оръжия и ботуши, и сме квит.

— Това не е справедливо! — протестира Гвети.

— Такъв е животът. Решавай, Гвети. Ако тази честна сделка не ти допада, ще се разбера с княз Делур, а ти си стой тука и си брой стотинките. Само че ми отговори веднага, Гвети. Много бързам.

Елиар отвори бурето и извади шепа жълтици.

— Ти не си… — започна Гвети, но не си довърши мисълта, тъй като Елиар изсипа монетите в бурето.

— Договорихме ли се?

— Добре де, разбойнико, договорихме се — изръмжа Гвети.

— Колко време ще ти трябва, за да събереш хората си?

— Те са вече готови, Алтал. Ще им наредят да тръгнат веднага, след като ми платите. За един месец в аванс.

— Не се шегувай. За една седмица.

— Това е абсолютно неприемливо!

— Прибери бурето, Елиар, и да вървим при княз Делур — каза Алтал.

— Добре де, добре! Щом сте рекли за седмица, така да бъде.

— Сделките с вас са същинско удоволствие, княже — любезно каза Алтал. — Плати му, Елиар, и да вървим. Ариа Андина не обича да чака.

— Твоето бързане съвсем ме измъчи, Алтал — оплака се Елиар, когато след няколко часа се завърнаха в Дома. — Това прескачане между навсякъдето и винагито така ме умори, че станах почти прозрачен.

— Прави каквото ти се нарежда, Елиар, и престани да се самосъжаляваш — изръмжа сержант Халор, после погледна облеченото във фустанели войнство на княз Гвети, което маршируваше из коридора и отбеляза: — Виждат ми се полузаспали.

— Да — съгласи се Алтал. — Но само наполовина. Разумът им функционира. В момента си мислят, че вървят из планините на Кагвер. Изгубили са досег с реалното време. През последния половин час си мислят, че са лагерували поне дванадесет пъти. Ще пристигнат във Векти преди края на деня, обаче ще си мислят, че са пътували поне месец. Остани засега при тях. Излай им някоя и друга заповед, за да знаят, че си тук. Стой обаче по-далеч от северния прозорец на Дома. До час тук ще се появят хората на княз Делур.

— Как успяваш да организираш всичко това?

— Малко е сложно, Халор, но аз съм професионален мошеник, така че съм привикнал със сложни задачи — засмя се Алтал.

— Кое е толкова смешно?

— Гер беше прав. Плащам на Гвети и на останалите вождове за времето, което протича там, където са те. Домът заличава цялото време, което би било необходимо на войниците, за да прекосят планините. Гвети ще бъде ужасно разочарован, когато му върна хората само след две седмици.

— Имаш душата на крадец, Алтал — укори го Халор.

— Благодаря, сержанте.

— Не мислех, че това е комплимент.

— Всичко зависи от гледната точка. Добре, Елиар, сега да се върнем в миналата седмица. Имам някои специални планове за Смегор и Таури.

— Така ли?

— Искам да ги лиша от всякаква възможност за контакт с Генд. Заради това ще настоя те лично да поведат хората си, вместо да прехвърлят командуването на някой капитан. Искам двамата да са ми постоянно под око.

Алтал бе почти напълно изтощен, след като заедно с Елиар докара всички арумски кланове в Дома. Отпусна се безсилно в стола си до масата и каза:

— Готов съм да спя цяла седмица.

— Няма да стане — възрази Двейя. — Ден и половина ще ти стигнат. Не се опитвай да ни измамиш, Алти. Всичко това ти е страхотно забавно.

— Забавно е, наистина — призна той. — Наистина, в днешния напрегнат ден не направих нищо особено, но затова пък посетих толкова много места, че сега всичко ми е в мъгла. Захванах се с осемте рода на Арум още от сутринта и вече забравих колко пъти съм посетил Дома.

— Има още нещо, което трябва да изясним, Алтал — каза Андина. — Лъжеш се, ако мислиш, че докато вие, мъжете, си играете навън, ние с Лейта ще стоим тук и ще безделничим. При следващото ви излизане и ние ще дойдем с вас.

— Няма — възрази той. — Няма да позволя да бъдете изложени на опасност, и то от двете страни.

— Какво имаш предвид?

— Нещо, което е свързано с разликата между момчетата и момичетата. Наех войници, а не хористи, а войниците имат склонността да са много прями, когато искат нещо. С Лейта вероятно бихте били по-застрашени от арумците, отколкото от ансуйците.

— Алтал, защо не оставиш аз да помисля за това? — попита го Двейя. — Изяж си вечерята и поспи. И без това утре те чака още един напрегнат ден.

Гласът на духа на мрака застена. Мрачното ехо на стона се разстла върху земите на ансуйците.

В долината хората воюваха с камъни. Камъните бяха остри, а кръвта бе ярка, и тази кръв изпълваше с наслада сърцето на Пехал.

Мрачноликата Гелта, Кралицата на нощта, подкара коня си към върха на хълма. Каменната й брадва плачеше. Плачеше с кръвта на поразените врагове.

— Те бягат! — възкликна Кралицата на нощта. — Всички бягат пред мен, звероподобни мой друже. Винаги ще бягат! Няма човешко същество, което да се осмели да се сблъска с гнева ми!

— Ти си моя истинска сестра, Кралице на нощта! — възкликна скотоподобният Пехал. — Вкусът на кръвта радва езика ти така, както радва и моя. Тази нощ ще пируваме с плътта на нашите врагове и нощта ще бъде пълна с ликуване.

— Какво да сторим сутринта, братко мой? — попита с грубия си глас Кралицата на нощта с обезобразеното от белег лице. — Цял Ансу вече е мой. Кои са следващите страни и градове, които трябва да бъдат поразени от несломимата ми воля?

— Насочи гнева си срещу града, който хората смятат за свещен — рече звероподобният Пехал. — Задръж нетърпението си, защото ще посегна във времето, което тепърва предстои, и ще въоръжа теб и твоята рат с чудотворни оръжия. Захвърли каменните си оръжия, Кралице на нощта, защото ще въоръжа теб и твоите хора със стоманени. По твоя заповед Авес ще се отметне от Дейвос и ще се кланя на теб, на мен и на нашия, господар Генд. Храмовете на Дейвос ще кънтят от възхвала на Дейва и по олтарите им ще се стича вкусна червена кръв!

— Авес ще бъде мой, мили братко! — ликуващо извика Кралицата на нощта. — Дейвос ще бъде отхвърлен и над целия свят ще царува Дейва!

Зловещият стон се разнесе отново над равнината и премина във вик, а сърцето на Кралицата на нощта се изпълни с радост.

Глава 23

На другата сутрин всички бяха потиснати.

— Нима пак сънувахме един и същи сън? — обърна се Гер към Двейя с треперещ глас.

Тя кимна утвърдително.

— И аз така си помислих — каза момчето. — Направи ми впечатление воят, раздаващ се в далечината. Това в действителност не се е случило, нали? Имам предвид разговора между тези двамата. Те просто се опитват да променят действителността, нали?

— Така е — каза Двейя. — Това, което наистина се случи, не им хареса, и те се завърнаха и се опитаха да го променят. Гелта така и не успя да завладее цяло Ансу. Колкото до Пехал, тя се запозна с него много по-късно.

На лицето на русокосата Лейта бе изписан ужас.

— Какво ти е, мила? — попита разтревожено Андина. — Този малък разговор между ония не бе приятен, но все пак… — Андина се поколеба.

— Онова, което чу, докосна само повърхността, Андина. Онова, което ставаше в разума им, бе много по-лошо.

— И това ли ти е по силите? — възкликна Бейд. — Та те бяха само илюзия. Нима си в състояние да чуваш мислите на илюзиите?

— Нямаше как да не ги чуя, Бейд — отвърна тя измъчено. — Пехал и Гелта са по-отвратителни от животни. Ужасяващото клане изпълни и двамата с неописуемо сладострастие.

— Не вярвам в това, Лейта — каза Двейя. — Не обръщай внимание на това, което си чула. В крайна сметка то бе само сън. При това сън, по всяка вероятност насочен повече към теб, отколкото към нас.

— Към мен ли?

— Генд знае коя си и какво можеш да правиш. Това малко представление вероятно бе предназначено за теб. Генд пожела да ти покаже нещо толкова отблъскващо, че да те дострашее да използуваш дарбата си. Това едва ли ще е последният му опит. Той се бои от теб, така че ще направи всичко, за да ти попречи да правиш това, което трябва да правиш.

— Има още нещо, за което си заслужава да се замислим — каза Алтал.

— Да? Какво? — попита Двейя.

— Генд по всяка вероятност подготвя нашествието си от доста отдавна, нали?

— Да, така е.

— В такъв случай той почти сигурно е внедрил свои хора при натуса на Векти и в храма на Хердос, нали така?

— Сигурна съм, че го е направил.

— В такъв случай Андина е права. Двете с Лейта ще трябва да ни придружат във Векти.

— За това въобще не може да става и дума — каза Бейд. — Много е опасно.

— Ние ще ги защитим, Бейд — отвърна Алтал. — Важното е Лейта да дойде с мен в Кейвон. Непременно трябва да разбера кои са хората на Генд в този град.

— Щом толкова се тревожите за момичетата, не е ли достатъчно да ги облечете в момчешки дрехи? — попита Гер.

— Гер, момичетата се различават от момчетата — каза му нежно Андина. — Външността ни е различна.

Тя си пое дъх и посочи с ръка гърдите си.

— Виждаш ли какво имам предвид?

Лицето на Гер стана яркочервено.

— Ами ако си облечете по-широчки дрехи… — смутолеви и се изчерви още повече.

Андина палаво се изкиска.

— Не биваше да правиш това, мила — смъмри я Лейта и се обърна към Елиар. — Княз Алброн има прислуга, нали?

— Не бих я нарекъл прислуга — отвърна Елиар. — Има коняри, които се грижат за конете му. Разполага и с готвачи, които му приготвят храна. Иначе сам върши повечето неща.

— Жителите на Векти обаче няма как да знаят това, нали?

— По всяка вероятност не го знаят.

— В такъв случай няма как да им е известно, че Алброн не разполага със слуги в същинския смисъл на думата, нали?

— Така е.

Лейта огледа Андина и каза:

— Би ли се изправила за миг, мила?

Андина се изправи.

— Какво си намислила, Лейта?

— Нисичка си, както виждам — отбеляза Лейта и присви устни.

— Това не е по моя вина.

— Гер, би ли застанал до нея? — каза Лейта.

Гер заобиколи масата и застана до Андина.

— Така и предполагах, почти са еднакви на ръст — каза Лейта. — Ако ги облечем в еднакви дрехи и скрием косата на Андина под шапка…

— Искаш да се облечем като пажове? — попита Андина. — Алтал, според теб тази хитрина осъществима ли е?

— Би могло да се получи — отвърна Алтал. — Особено ако Алброн бъде придружен във Векти от още няколко униформени слуги. Ще поискам от Едон да осигури подходящи помещения за тях, като му обясня, че това не са войници и няма да придружават началника си в окопите. Ще включим и Лейта в тази група, за да успее да открие злосторниците.

— И теб ли ще облекат като паж, Лейта? — обърна се Андина към приятелката си.

— Доста съм по-висока от теб и от Гер, мила — отвърна Лейта. — Трудно бих могла да мина за десетгодишна. — После замислено се погали по бузата. — Ако си сложа изкуствена брада, ще успеем ли да ги измамим?

Бейд се засмя и Лейта го изгледа сърдито.

— Престани!

— Преди да заминете за Кейвон, ще трябва да се погрижим за още нещо — замислено каза Двейя.

— Еми, ти няма ли да дойдеш с нас? — попита Алтал.

— По-добре ще е да остана тук. Така ще мога да наблюдавам враговете от прозореца и да ви предупреждавам, ако кроят изненади.

— Този прозорец е доста далеч от Векти, Еми.

— Приятелю, този прозорец бе доста далеч от Дейка през нощта, когато те подгониха кучетата на Квесо, и въпреки това успях да наблюдавам превъзходно всичко, което ставаше. Прозорецът ще се намира там, където аз пожелая да го поставя, Алтал. Ела и се убеди сам — каза Двейя и го поведе към прозореца.

Планините на Кагвер вече ги нямаше. Пред взора на Алтал се появиха хълмисти равнини.

— Нима това е Векти? — попита той.

— Да, северно Векти. В близост до границата с Ансу. Това място по всяка вероятност е в непосредствена близост до мястото, където ще се води битката. По време на тази битка нашите сили ще бъдат командувани от сержант Халор. Според мен ще е по-добре той да е тук, а не на самото полесражение. Преди всичко оттук ще има много по-добър обзор. За присъствието му тук обаче има още една, много по-важна причина.

— Коя?

— Коман, слугата на Генд, има дарба като на Лейта. Ако Халор се намира на полесражението, Коман ще чуе всичките му заповеди още преди да ги е изрекъл. Коман обаче не може да чуе нищичко от нещата, които стават тук.

— На Халор няма ли да му бъде малко трудно да издава заповеди оттук, от Дома? Вярно е, че е доста гласовит, но и разстоянието не е малко, Еми.

— Тъкмо затова ще ни е потребна още една врата — каза Двейя и докосна с ръка каменната стена до прозореца. — Струва ми се, че е най-удобно да бъде именно тук. Тя няма да е напълно еднаква с останалите врати в Дома, така че ще е добре да се различава и по вида си. Елиар трябва да знае, че тя е по-особена.

— Накъде ще води тази врата, Еми?

— Накъдето пожелаем. Най-често към мястото, което Халор може да наблюдава от прозореца. Елиар ще има грижата да съобщава на войските заповедите на командира.

— Не мога да разбера смисъла на всичко това, Еми. Коман може да чуе Елиар така, както може да чуе Халор, нали?

— Може да го чуе само ако знае къде се намира. Ако Елиар използува новата врата, ще влиза и излиза през нея толкова бързо, че Коман няма да е в състояние да определи местоположението му. Ще направим няколко експеримента преди това, Алтал, но е добре да създадеш вратата. Нека горната й част има формата на арка. Направи й също така месингови панти и красива дръжка, за да знае Елиар, че тази врата не е обикновена. Използувай думата „пери“. Тази врата ще назовем не просто „врата“, а „портал“. Важно е Елиар да я възприема по различен начин. Направи вратата, Алтал.

— Добре, Еми — отвърна Алтал, сети се за една красива врата, която бе видял в храма на Двейя в Магу, съсредоточи се върху този спомен и произнесе думата „пери“.

— Чудесно, Алтал — похвали то Двейя, след като вратата се появи. — Точно такова нещо ни трябваше.

После се обърна към Елиар и Гер. Гер възбудено обясняваше нещо, а Елиар изглеждаше смутен.

— Елиар, ела — каза му Двейя. — Искам да ти покажа нещо.

— Веднага Еми — каза Елиар и се изправи.

— Искам да дойдете и останалите — каза Двейя.

Всички се струпаха до прозореца.

— Това нова врата ли е? — попита Андина. — Накъде води?

— Води натам — отвърна Лейта и посочи с ръка пространството отвъд прозореца.

— Това не е Кагвер, нали? — попита Бейд, след като надникна навън.

— Не е — потвърди Двейя. — Това е северно Векти. Вероятно наблизо се намира мястото, където ще водим битка срещу ансуйците. Този портал се отличава от останалите врати в Дома. Те са обвързани към определено място, но порталът ще се разтвори към всяко място, което пожелаем. Когато битката започне, сержант Халор ще застане пред този прозорец, а Елиар ще съобщава неговите заповеди на войските. — Двейя се обърна към Лейта и попита: — Колко време ти е необходимо, за да се концентрираш върху мислите на една конкретна личност, мила?

— Зависи къде се намира и колко хора има около нея, Двейя. Също и от околния шум. Струва ми се, че в разгара на една битка това не може да се постигне лесно.

— И аз така си помислих. Ако Елиар използува тази врата, за да предава заповедите на сержант Халор на войниците, ще се връща тук толкова често, че Коман няма да успее да определи дори местоположението му.

— Извинявайте — намеси се Гер. — Еми, добре ли те разбрах? Вратата до прозореца наистина ли води навсякъде?

— Всъщност да.

— Не води ли в такъв случай и към винагито? Елиар не би ли могъл, като премине през нея, да се озове тридесет години назад във времето и да влезе в голямата църква в Кейвон?

— Да, може. Защо питаш?

— Това е чудесна врата! — възкликна Гер. — Елиар, защо не се опиташ да направиш това, което казах?

— Бих могъл да се опитам, разбира се — каза Елиар колебливо и се намръщи. — Нямам представа обаче как би изглеждало мястото.

— Не вярвам въобще да има някакъв определен облик, Елиар. Направи опит, за да видим какво ще се случи.

— Добре, Гер — отвърна Елиар разсеяно и посегна към красивата месингова дръжка на вратата.

Вратата внезапно се промени. Месинговите панти и масивните дъски изчезнаха и на мястото им се появи безформен отвор, изпълнен с абсолютен мрак.

— НЕ! — Гласът на Двейя премина почти във вик.

— Аз само… — започна да обяснява Елиар.

— Престани! Изхвърли тази мисъл от главата си! И никога повече не прави това — каза Двейя. Стените потрепериха от силния й глас.

Елиар направи крачка назад и порталът се върна в предишното си състояние.

— Елиар, какво направи? — попита Андина.

— Това не бе моя идея — опита се да се оправдае Елиар. — Гер поиска да види как изглежда вратата към никъдето и никогата.

— Елиар, не позволявай на тази мисъл въобще повече да ти идва наум! — нареди му Двейя.

— Ама наистина ли е толкова опасно? — попита Гер уплашено.

— Разсъди сам, Гер. Помисли си за това, което поиска от Елиар. Какво има зад вратата, която той почти успя да отвори?

— Не би трябвало да има нищо опасно. Не би ли трябвало да има само пустота? Искаше ми се да видя как изглежда пустотата. Много обичам да размишлявам за навсякъдето и винагито, така че ми хрумна и мисълта за обратната им страна. Оттам именно се сетих за никъдето и никогата. Нима тази врата не води към пустотата?

— Така е, Гер. Само че пустотата винаги е гладна. Тя поглъща всичко, оказало се в близост до нея: хора, къщи, луни, слънца и звезди. Не прави повече такива експерименти, Гер. Отсега нататък, дойде ли ти наум някаква нова подобна лудешка идея, въобще не я споменавай на Елиар преди да си я споделил с мен. Вратата, която му назова, е именно вратата, която няма да отворим никога.

— Жалко, че нямаме магаре — каза Елиар и за пореден път изпъшка под тежестта на бурето, което мъкнеше на рамо по улиците на Хердон.

— Имаме си магаре и се казва Елиар — ухили се Халор.

— Откъде познаваш човека, с когото ще се срещнем? — обърна се Алтал към Халор.

— Воювахме заедно преди няколко години — отвърна Халор. — В Екверо действувахме съвместно срещу армията на каприте. Пехотата ми ги задържаше, а конницата на Кройтер ги нападаше откъм тила.

— Кройтер ли се казва?

— Да. Той е племенен вожд от източен Плаканд. Занимава се главно с животновъдство, обаче печели пари и като дава конницата си под наем за водене на войни в цивилизованите страни. След като плаканите разбраха колко много са се замогнали родовете на Арум като наемници, решиха и те да си опитат късмета. С Кройтер се разбираме много добре. Имам му доверие, така че се сетих първо за него, когато стана дума ансуйците да бъдат нападнати откъм тила с конница. Ако Кройтер ми обещае, че ще направи нещо, мога да съм сигурен, че ще го направи.

— Сержанте, ти май имаш много познати и приятели.

— Участвувал съм в много войни на много места, Алтал, така че имам приятели в повечето от равнинните страни.

— Сигурен ли си, че Кройтер ще е тук?

— Той всяко лято е тук, за да продава крави на търговците от цивилизованите страни. Ако го няма, значи още не е дошъл или пък току-що си е заминал. Ще пообиколя града и ще проверя. Ако още не е пристигнал или пък си е тръгнал, пак ще го открием. Нали разполагаме с врати?

След малко Халор спря пред една сграда от грубо одялани дървени трупи. Пред входа й висеше табела, върху която бе изобразен грозд.

— Това е любимата му кръчма — каза Халор. — Първо ще проверим тук.

Кръчмата бе мрачна и миризлива. Независимо от ранния час вече имаше доста шумни посетители.

— Извадихме късмет — каза Халор. — Кройтер е ей там, в ъгъла. Нещо повече, все още изглежда доста трезвен. Ей сега ще си поговорим с него.

Пробиха си път през навалицата и спряха до вожда. Кройтер имаше мръсна руса коса и брада, волски рамене и огромни ръце.

— Та това е моят стар приятел Халор! — възкликна великанът. — Какво правиш в Плаканд, приятелю?

— Търсех теб. Как си?

— Не мога да се оплача.

— Успя ли да продадеш говедата?

— Още вчера. Реших да се поразтоваря няколко дни преди да си прибера хората и да се отправим към къщи.

— Добре че успях да те открия. Имаш ли някакви сериозни планове за следващия месец?

— Не. Да не би да се отваря някаква работа?

— Заел съм се с една малка война. Ще ми трябва конница, та се сетих за теб. Това интересува ли те?

— Нямам нищо против да си поговорим. Къде ще се води тази война, Халор? Хората ми са уморени от дългия преход с говедата, така че ако ще се воюва в Перквейн, ще трябва да се заплатят добри пари.

— Парите са добри, Кройтер, а войната ще се води почти пред вратата ти.

— Така ли? Нищо не съм чувал за това. Къде точно ще се води?

— В северно Векти.

— В северно Векти няма за какво да се воюва.

— Има. Месторазположението му. На южните ансуйци, изглежда, им е омръзнал животът, така че са решили да преминат през Векти и оттам да ударят по Медио и Екверо, за да си понапълнят джобовете и да се повеселят. Хората, за които работя, биха предпочели ансуйците да не правят това и определено не искат войната да стигне до техните градове. Изградих в северно Векти отбранителна линия, която да отблъсне нашествието. Ако се огранича само с това, ще ме очаква едно дълго и скучно лято.

— И заради това си решил аз да ги ударя откъм тила, така ли?

— Когато се бихме срещу каприте, тази тактика сполучи — отвърна Халор. — Ансуйците ще се струпат пред моите укрепления, така че няма да могат да се измъкнат от тебе, когато ги нападнеш в гръб. На мен ми се плаща за свършен труд, а не на надница, така че няма смисъл работата да се протака.

Кройтер погледна към тавана.

— Ансуйците не са чак толкова добри, за каквито се мислят, а и кончетата им са доста мършави. И казваш, заплащането е добро?

— Не се оплаквам.

— Значи става дума за кратка война срещу добро заплащане и ще се приберем у дома към есента. Нали така?

— Стига да се договорим.

— Струва ми се, че можеш да разчиташ на мен, приятелю.

— До пет дни ще трябва да си заел позиции — каза Халор. — Бих се радвал, ако минеш откъм източната страна, за да не се досетят ансуйците за появяването ти.

— Това се разбира от само себе си, Халор. Хайде сега да си поговорим за парите. Колко време ще мине, докато видя някакви пари?

— Толкова, колкото е необходимо на този младеж да разтвори дървената си кесия! — ухили се Халор.

— Досега не бях чувал за дървени кесии — отбеляза Кройтер.

— Напоследък именно те са на мода, Кройтер — каза му Алтал. — Елиар, отвори кесията и да се залавяме за работа.

— Това не трябва да ви учудва, екзарх Едон — извини се княз Алброн на екзарха, когато се яви със свитата си в покоите, приготвени от жреците на Хердос за арумския военачалник. — След като започнахме войни в цивилизованите земи, ние до известна степен се заразихме от техния начин на мислене. Ако трябва да бъда искрен с вас, бих предпочел да оставя тези слуги у дома. Не се нуждая нито от пажове, нито от гадател, когато водя война, но напоследък условностите станаха по-важни от реалните потребности.

— Такива са проклятията на цивилизацията, княже — отвърна Едон и се усмихна. — Ако смятате, че един арумски военачалник е прекалено претоварен от прислуга, трябва само да видите каква е свитата на един високопоставен духовник. — След това огледа с любопитство дългото наметало и огромната качулка на Лейта и попита: — Нима арумците наистина разчитате толкова много на гадателите?

— Има такова нещо. Някои от по-изостаналите князе дори не се преобличат, преди да са се допитали до гадателите си. Бих казал, че самият аз съм надрасъл това. Ако всичко върви както трябва, оставям пажовете, гадателя и слугата тук, докато аз съм в окопите. Впрочем, като стана дума за това, може би ще е по-добре да се преоблека и да се заема с работа. Екзархът на чернодрешковците не ме нае точно заради изящните ми обноски.

— В такъв случай, може би ще е по-добре да ви оставя сам, княже Алброн — рече Едон, направи лек поклон и излезе.

— Справихте се чудесно, княз Алброн — рече Андина с одобрение и огледа разкошно обзаведеното помещение. Владетелката на Остос бе облечена с лилава ливрея, еднаква с тази на Гер; дългата й коса бе скрита под малка стегната шапка.

— И на мен ми се е случвало да посещавам цивилизования свят, принцесо — каза Алброн и повдигна рамене. — Имам представа за играта, която е прието да се води на подобни места.

— Откриваш ли някакви следи от шпионите на Генд, Лейта? — обърна се Алтал към русокосото момиче с качулката.

— Съвсем малко — отвърна тя и отметна качулката. — Генд има няколко свои хора в двореца на натуса, но повечето са тук, в храма. Генд, изглежда, знае, че натус Дакрел не се радва на кой знае колко голям авторитет тук, във Векти.

— Откри ли нещо важно в храма? — попита Алтал.

— Нищо особено. Хората на Генд тук са шпиони, а не заговорници. Не бих те съветвала обаче да споделяш твърде много неща с Едон. Някои от хората на Генд са в непосредственото му обкръжение и чрез тях би могла да изтече информация.

— Ние така или иначе бяхме решили да го държим на разстояние от събитията — каза княз Алброн. — По-добре си нахлузи отново качулката, Лейта.

— Тук е доста горещо — оплака се тя.

— Съжалявам, но арумските гадатели непрестанно крият лицата си — каза Алброн и се засмя. — Предполагам, че така изглеждат още по-тайнствени. Точно това ме наведе на идеята да те преоблека като гадател. Бащата на княз Твенгор имаше гадател, който го напътствува цели тридесет години. Едва след смъртта на гадателя разбраха, че не е мъж.

— Това все пак е за предпочитане пред изкуствената брада, Лейта — коментира Андина.

— А пък аз вече се бях настроила да си засуквам мустаците — каза Лейта малко разочаровано.

— Видът ти беше напълно убедителен — каза Андина. — Поне до момента, когато започна да се движиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Прекалено са ти кръшни движенията, мила.

— Какво?

— Кръшни са. Всичко по теб се движи, когато вървиш. Братко Бейд, нима не си забелязал това?

Лицето на Бейд поруменя.

— Бях останала с чувството, че го забелязваш — продължи Андина.

— Да знаеш, Лейта, ти съвсем определено привличаш вниманието му, когато минаваш покрай него.

— Наистина ли? — попита Лейта с престорено удивление. — Трябваше да ми го кажеш, Бейд. Щом движенията ми ти доставят такова удоволствие, бих се радвала да…

— Не можем ли да сменим темата? — прекъсна я Бейд.

— Да оставим децата да се забавляват, Алтал — предложи княз Алброн. — Халор ни очаква в окопите.

— Правилно — съгласи се Алтал.

Елиар постави ръка върху дръжката на вратата и се съсредоточи. След това отвори и ги въведе в миришещата на пръст траншея, която хората на княз Гвети прокопаваха през пасбищата на северно Векти.

— Добре дошли — приветствува ги Халор. — В Кейвон има ли някакви проблеми, княже?

— Всичко се развива гладко — отвърна Алброн, огледа се и отбеляза: — Напредват по-бързо, отколкото очаквах.

— Гебел си разбира от работата, княже — отвърна Халор.

— Гебел?

— Гебел е сержантът на хората на Гвети. Когато се измъкне от опекунството на началника си, си върши работата както трябва. Гвети винаги нарежда на хората си да се туткат колкото се може повече. Те се съгласяват с усмивка, за да не му развалят настроението, и после правят това, което си знаят. Поговорих с Гебел веднага след пристигането им и той и неговите землемери набелязаха мястото на траншеята още преди да се усетя. Гебел е организиран човек, пък и много пъти е вършил тази работа.

Халор се извърна и посочи на изток.

— Хребетът следва плътно това изсъхнало русло и това е направо чудесно за нас. Подстъпите към траншеята са разположени върху стръмен скат и това винаги е предимство. Всички неща се търкалят отгоре надолу и Гебел има доста интересни идеи за някои неща, които ще бъдат търкулнати върху ансуйците, когато се опитат да щурмуват укреплението ни. Ще ви представя на Гебел, княже, и той ще ви обясни всичко. На ваше място бих го изслушал много внимателно. Гебел е същински гений, когато става дума за позиционна война.

— Така добър като теб ли е?

— По-добър, княже. Не разбира много от нападение, но е майстор на отбраната. Принуждава врага си да дойде при него. Това не е най-добрият начин да се спечели една война, но така определено е много трудно да я изгубиш. Военните действия се удължават, но това радва княз Гвети. В повечето случаи враговете на Гебел се отказват от намеренията си и се оттеглят след неколкомесечни безплодни и скъпо струващи атаки срещу неговите укрепления.

— Това е равнозначно на победа, сержанте.

— Понякога, да, но не и в нашия случай. Обаче вече взех мерки. От Гебел искам само да удържи позицията си и нищо друго. Разполагам с други сили за провеждане на атаките, които ще унищожат ансуйците. Елате с мен, княже. Ще ви представя Гебел, а после с Елиар и Алтал ще се върнем в Дома. Искам да отведа хората на стария княз Делур в Елкан в северно Екверо, за да заемат позиция на западния ни фланг, когато стане необходимо.

Сержант Гебел бе набит плешив мъж с рошава брада. Под фустанелата му се криеха яки крака, дебели като дървесни стволове. Говореше със сух плътен глас.

— Радвам се да ви видя, княз Алброн — каза не особено убедително. — Халор обясни ли ви обстановката?

— Тук сме, за да копаем окопи — каза Алброн.

— Не това имах предвид. Известно ви е, че аз командувам тук, нали?

— Разбира се, сержанте. Дошъл съм тук да се уча, не да командвам. Сега изучавам военното дело. Халор ми каза, че вие сте най-добрият, когато става дума за отбрана. Ще се радвам да науча нещо от вас.

— Тук не сме точно в училище, княже — изръмжа Гебел. — Няма да имам време да изнасям уроци.

— Няма да преча на работата ви, сержант — каза княз Алброн. — Ще науча основното, което ми е нужно, просто като наблюдавам.

— Имам други занимания — каза Халор. — Ще ви оставя да продължите работата си. Ще се върна след малко.

Алтал, Елиар и Халор бяха застанали пред вратата, водеща към един от коридорите в северното крило на Дома.

— Сигурен ли си, че тази е вратата, Елиар? — попита Халор. — Не виждам никой да се задава.

— Точно тази е, сержант — настоя Елиар. — Хората на княз Делур би трябвало да се появят във всеки момент.

В отговор Халор изръмжа, после погледна Алтал и попита:

— Хората на Делур какво си въобразяват, че виждат, когато минават по тези коридори?

— Планините на Кагвер — отвърна Алтал.

— Не забелязват ли стените или тавана? — попита Халор.

— Не. Привиждат им се дървета, планини и небе. Това е своеобразно внушение, сержанте. Ако започна да ви обяснявам колко е горещо, не след дълго ще започнете да се потите.

— Ти ли ще им внушиш това нещо?

Алтал се засмя.

— За тази работа ме бива, сержанте, обаче не съм чак толкова добър. За това нещо ще има грижата Двейя. Домът е неин и повече или по-малко изпълнява това, което тя му нареди. Кого точно очакваме?

— Капитан Дрегон. Той командува хората на княз Делур. С него сме работили заедно по време на две войни. В окопното дело не го бива толкова, колкото Гебел, но затова пък е майстор на внезапните атаки.

— Ето, идат — тихо каза Елиар.

По коридора към тях се доближаваше голяма група мъже с фустанели, водена от навъсен мъж с прошарена коса.

— Защо се забави, Дрегон? — попита го Халор.

— Защото брах ягоди, Халор — отвърна подигравателно Дрегон. — Ти пък какво правиш тук?

— Реших да се уверя лично, че няма да закъснееш. Ако разполагаш с няколко минути, бихме могли да поговорим.

— Добре — съгласи се Дрегон и се обърна към хората си. — Вие продължавайте, ще ви настигна. — След това свали шлема си и се огледа. — Ненавиждам планините. Приятни са за гледане, но не и да ги прекосяваш.

— Вярно е — съгласи се Халор.

— Гебел оправя ли се с окопите?

— Дори по-бързо от очакваното. Всъщност и ти го познаваш добре — отвърна Халор и се усмихна лукаво.

— Така е — съгласи се Дрегон. — Понякога ми се струва, че е същински кърт. Преди няколко години се бихме един срещу друг по време на една война в Перквейн и ми се наложи да нападна неговите укрепления. Това се оказа доста неприятно занимание. Каква войска ще има насреща ни този път, Халор?

— Конница, поне на първо време. Имам предчувствието, че ще ни нападне и пехота, обаче разузнавачите ми още не са я открили.

— Имаш ли представа кога може да започне битката?

— В това отношение извадихме късмет — каза Халор. — Един от разузнавачите успял да ги подслуша, докато споделяли плановете си. До битката остават четири дни.

— А къде? Добре е да знаем кога, но и мястото на битката е не по-малко важно.

— Все още се опитвам да разбера това.

— Опитай се да го разбереш по-бързо, Халор. Траншеите на Гебел ще ни опазят поне две седмици, каквито и сили да ги щурмуват. Ще трябва обаче бързо да разбера къде да разположа хората си. Ако им се наложи да изминат сто километра до бойното поле, ще бъдат доста уморени, когато стигнат там.

— Ти вече си доста близо до град Елкан в северно Екверо, Дрегон — каза Халор. — Там вероятно за почивка и прегрупиране ще ти е достатъчен ден. Веднага щом науча нещо достоверно за мястото на основната атака срещу укрепленията на Гебел, ще те уведомя.

— Имай грижата за това, Халор. Не обичам да закъснявам за война.

— Без теб тя няма да е същата, приятелю.

— Добре дошли — приветствува ги княз Алброн. Изглеждаше доволен. — Успяхте ли да отведете капитан Дрегон и хората му в Елкан?

— Тази вечер ще бъдат там, княже — отвърна Халор. — Овчарите започнаха ли да пристигат?

— Разузнавачите на Гебел вече забелязаха челните им отряди. Но я по-добре хвърли един поглед на ската. Успях да убедя Гебел да добави нещо към гората заострени колове.

Халор излезе от окопа, погледна склона и попита:

— Храсталаци? Какъв е смисълът от поставянето на тези храсти между коловете?

— Те не са обикновени храсти, сержант — отвърна Алброн. — Местните хора ги наричат „адски храсталаци“. Имат десетсантиметрови шипове, здрави и остри като стомана. Растат покрай реката. Реших, че може да са ценна добавка към нашата барикада.

— Не сте се опитвали да заповядвате на Гебел да ги използува, нали?

— Знам как да се държа, сержанте — отвърна Алброн. — Просто му подадох клонка от проклетото растение и му казах: „Това не е ли интересно?“ Набоде се на шест или осем тръна и веднага ме разбра.

— Значи просто сте му направили предложение?

— Именно. От политика разбирам повече, отколкото от военни действия. Не съм се опитвал да натрия носа на Гебел, ако това те безпокои. Заповедите продължава да ги издава той, но вече се вслушва в моите предложения.

— Справяте се по-добре, отколкото предполагах, княже — каза Халор и отново погледна склона. — Защо обаче Гебел е разредил коловете в местата, където няма храсталаци? По този начин не предлагате ли на ансуйците леки пътища нагоре?

— Това не са пътища, а фунии, сержанте. След като ансуйските кавалеристи се заврат в храсталаците, ще яздят много нещастни коне. Колкото и да ги пришпорват или шибат, няма да успеят да ги накарат да се втурнат към барикадите и ще бъдат принудени да потърсят по-удобни пътища към върха. Гебел и аз им ги осигурихме. Веднага щом овчарите пристигнат, ще ги разположим в горния край на тези фунии. Ще им кажем да изчакат, докато първите редици на ансуйците изкачат половината хълм. След това ще развъртят прашките и ще поразят десетки от тях. Върху следващите редици ансуйци ще се затъркалят мъртви коне. Гебел е почти сигурен, че съчетанието от храсталаци, колове и прашки напълно ще деморализира ансуйците и ще ги държи на разстояние от окопите ни. Смяташ ли, че сме пропуснали нещо?

Халор се намръщи и промърмори:

— Не ме карайте да проявявам припряност. Трябва да си помисля.

— Мисли колкото си искаш, сержант — каза Алброн. — Погрижили сме се за всичко. Когато хората ти пристигнат, ще сме тук.

— Това всъщност е важното, княже. Ако вие с Гебел удържите позицията, ще докарам Кройтер и Дрегон. Ще изчакаме ансуйците напълно да се потопят в разгара на битката и тогава ще наредя на пехотата на Дрегон и конницата на Кройтер да ги нападнат в тил. Ще ги смелим на кайма направо тук, на склона на хълма.

— Нашият княз наистина си го бива! Нали така, сержанте? — възкликна въодушевено Елиар.

— Престани, Елиар! — скастри го Халор.

— Слушам! — отвърна Елиар и отдаде чест. Ръката му успя да прикрие усмивката, която заигра на устните му.

При огледа на окопите на Гебел Алтал започна да се ядосва. Траншеите засега бяха само плитки изкопи и Алтал остана с чувството, че през малкото време, което оставаше, няма как да станат по-дълбоки.

— Остават ни само три дни, Елиар — каза той на младия си приятел, след като вечеряха в покоите на княз Алброн в замъка в Кейвон. — Ако траншеите на Гебел дотогава не бъдат готови, Гелта просто ще ги прескочи.

— Сержант Халор каза, че Гебел е много по-напреднал в работата си, отколкото изглежда, Алтал — отвърна Елиар. — Истински трудната част при прокопаването на окопи е отстраняването на горния слой на почвата. Изхвърлянето на останалата пръст е лесно и става по-бързо. Сержант Халор е сигурен, че всичко ще е готово навреме.

През вратата нахлу Андина и възкликна:

— Елиар, трябва незабавно да се върна в Остос!

— Успокой се, Андина. Какво има?

— Лейта разбра, че Генд е решил отново да разпали войната в Треборея. Онзи идиот на трона на Кантон вече трупа войски. Длъжна съм да се завърна в Остос и да предупредя управителя си. Надничането през врати е наистина много забавно, но имам задължения в Остос. Моля те, Алтал, отведи ме у дома!

— Добре е да я послушаш, Алтал — разнесе се гласът на Двейя в главата му. — Нещата едва ли са чак толкова страшни, колкото си мисли тя, но все пак трябва да я успокоиш.

— Какво всъщност е намислил Генд?

— Според мен иска да ни накара да разпилеем силите си. Все още те изпреварва, макар и не с много. Предполагам, че се опитва да те обърка. Нападението срещу Остос би могло да е хитрина, която да ни накара да оголим позициите си. Генд знае за дарбата на Лейта и може би е наредил на хората си в Кейвон да й подават лъжлива информация.

— За Лейта знае — съгласи се Алтал. — Не вярвам обаче да знае нещо за Гер. Благодарение на идеята на това малко момче да се съберат всички родове на Арум в Дома мога само за миг да струпам огромна армия във всяка част на света.

— Не бъди прекалено самоуверен, Алтал. Поредната война в Треборея може и да е измислица, обаче сме длъжни да проверим. Заведете Андина да се срещне с княз Дакан, но после я върни в Кейвон. Не искам да се разхожда насам-натам без надзор.

Глава 24

Рано на следващата сутрин Елиар преведе Алтал и Андина през вратата, водеща към кабинета на княз Дакан в замъка на Остос.

Среброкосият управител сърдито вдигна поглед от писалището и викна:

— Кой си позволява да… Елиар, ти ли си? Какво правиш тук?

— Изпълнявам заповеди, княже — отвърна Елиар.

— А Алтал? Това ти ли си наистина?

— Радвам се на срещата ни, княже. Изглеждаш добре.

— Все още дишам, ако това имаш предвид. Бях останал с чувството, че ще продадеш Елиар в солните мини в Ансу.

— Реших вместо това да го задържа при себе си, княже. Той се оказа доста полезен младеж.

— Ти май вече престана да ме познаваш, Дакан — каза дяволито все още облечената като паж Андина.

— Господарке! — възкликна той и се изправи. — Къде бяхте? Вече цяла година обръщам света наопаки, за да ви открия!

Андина се затича към него и го прегърна.

— Мили ми Дакан!

— Нищо не разбирам, Алтал — каза Дакан. — Какво си направил с господарката ми?

— Как да ти кажа, Дакан… Взех я за малко на заем.

— Трябваше да кажеш „отвлякох я“, Алтал — поправи го Дакан.

— Той не е виновен, Дакан — намеси се Андина. — Той просто изпълняваше заповедите на тази, на която сега служим и двамата.

— Променили сте се, ариа Андина.

— Искаш да кажеш, че съм пораснала — засмя се Андина. — Как успяваше да ме търпиш? Та аз бях абсолютно непоносима!

— Е, може би мъничко трудна за понасяне — съгласи се той.

— Мъничко? Та аз бях чудовище! Готов ли си да приемеш извиненията ми за всичките неприятности, които ти причиних, след като заех престола? Твоето търпение бе почти нечовешко. Трябваше да ме поставиш на коленете си и здравата да ме напляскаш.

— Андина!

— Не е ли по-добре да се заемем с работа? — предложи Елиар. — Има доста неща за вършене.

— Той е прав, Андина — каза Алтал.

— Да. Винаги е дразнещо прав.

— Ще сгреша ли, ако кажа, че вашите чувства към този млад човек са се променили, господарке? — попита Дакан.

— В известен смисъл се промениха. Вече, поне през по-голямата част от времето, не изпитвам желание да го убия. Вместо това го храня. Всъщност той не носи вина, че уби баща ми. Вече знам кой е виновникът за това и Елиар обеща да го убие. Нали е много мило от негова страна?

— Все още нищо не разбирам, Алтал — призна Дакан.

— Целият свят е застрашен от гибел, княже — отвърна Алтал. — Заедно със съдружниците си обаче ще предотвратя тази работа. Андина, по-добре му обясни какво се е задало. Наистина не разполагаме с много време.

— Ще бъда кратка — обеща Андина. — Опасността, за която говори Алтал, не е случайна, Дакан. Зад цялата тази работа стои един човек от Некверос, който разполага с много съюзници. Всява навсякъде смутове, за да може да завладее света. Един от тези съюзници е идиотът от Кантон. Не след дълго ще се появи отново пред вратите на Остос.

— Да не би този глупак да е наел още арумци?

— Не. Вече не може да разполага с арумци. Всичките здрави мъже в Арум ги наех аз.

Дакан побледня и възкликна:

— Господарке! Вие ще опразните хазната! Колко пари обещахте на тези езичници и варвари?

— Парите ги даде Алтал, Дакан. Всичко това не ми струва стотинка. Елиар, обясни му какво трябва да очаква и какво трябва да направи.

— Добре, Андина — каза Елиар. — Княже, не ни е известно кога точно ще нахълтат кантонците на ваша територия, но по всяка вероятност ще е скоро. Разполагаме с войска и ще ви се притечем на помощ, обаче точно сега сме заети с друга война. Ще трябва да приключим с нея преди да се появим тук. Познавам вашите войници, тъй като съм се бил срещу тях.

— Имаше такова нещо — отвърна сухо Дакан.

— Нямаме представа колко голяма ще е кантонската армия, княже, но по всяка вероятност ще е по-голяма от вашата. Едва ли ще можете да я отблъснете при открити боеве, така че по-добре не се и опитвайте. Най-добрата ви тактика ще е да печелите време. Избийте колкото се може повече от техните хора при минимални загуби от ваша страна. Имам предвид внезапни нападения, засади и неща от този род. Защитавайте града така, както го защитаваше бащата на Андина. Стените на града са единственото ви преимущество. Докарайте хората си тук и затворете градските порти. Обещавам ви, че ще ви се притека на помощ още преди да ви се е свършила храната.

— Самата аз няма да мога да остана тук, Дакан, така че ще трябва ти да се погрижиш за града — каза Андина със звънкия си глас. — Не позволявай на враговете ни да унищожат Остос!

— Мога да ви обещая само, че ще се постарая, господарке — каза Дакан с известно съмнение. — Наш враг ще бъдат не само кантонците, но и самото време. И най-добрите намерения не са достатъчни, за да се докара тук цяла армия само за една нощ.

— Елиар наистина ще е тук, когато ти е необходим, Дакан! — увери го Андина, след това във внезапен порив прегърна стария княз и звучно го целуна. — До скоро виждане, скъпи приятелю — каза с мелодичния си глас.

Някъде по пладне Елиар и Алтал откриха сержант Халор и княз Алброн в траншеите до източния бряг на река Медио.

— Това просто не се прави, княже — обясняваше сержант Халор. — Само идиот е способен да предприеме масова атака на широк фронт. Нормалната стратегия предполага да събереш войските си в едно конкретно място и да нанесеш удар като копие.

— Къде обаче?

— Точно в това се състои проблемът, княже. Ние просто не знаем къде точно ще ни нападнат ансуйците. Известно ни е, че ще ни нападнат вдругиден. Не знаем обаче къде.

— Не може ли сами да се сетим?

— Бих могъл да посоча десетина места, където бих нападнал аз, ако воювах от другата страна. Когато ще нанасяш удар, винаги си избираш място, където характеристиките на терена ще са ти от полза. Например гори, които да прикрият движението на войските ти, по-малко стръмен склон, по-слаба отбрана и така нататък. След това подбираш няколко места далеч от това място и нападаш с няколко батальона, които да отклонят вниманието на врага. Целта на тази диверсия е да отвлече голяма част от защитниците от позициите им и да ги накара да ангажират резервите си. После, когато вече започнеш същинската атака, защитниците няма да разполагат с части, с които да те отблъснат.

— Ясно — замислено каза княз Алброн. — Ако съм те разбрал добре, най-добрата стратегия би била да не се обръща внимание на първите атаки и да се удържат силите за момента, когато ще започне истинската битка.

— Така е. Обаче откъде може да знае човек коя е истинската битка? Преди няколко години участвувах в една война в Перквейн, а противникът ми бе един от тези хора, които винаги предпочитат да изчакват. Надхитрих го, като нанесох истинския удар веднага. Отвличащи атаки, които да отклонят вниманието му, предприех едва след това. Той бе толкова уверен, че първата ми атака е отвличаща, че изтегли хора от бойното поле, за да отблъснат фалшивите атаки.

— Излиза, че това наподобява игра, така ли?

— Това е най-добрата игра на света, княже — отвърна Халор и внезапно се ухили. — Думата „стратегия“ предполага умението да надхитриш противника си и да отгатнеш всички негови номера. — После се почука по челото. — Войните се печелят тук, княже, а не в окопите. Точно сега бих дал цяла месечна заплата, за да разбера къде Пехал ще нанесе главния си удар.

— Наистина ли? — попита Алтал. — Сержанте, готов ли си да се подпишеш под тези думи?

— Когато разговарям с теб, не.

— Не разбираш от шеги — обвини го Алтал.

— Струва ми се, че виждам накъде биеш, Алтал — каза Елиар. — На теб ти е добре известно, че Бейд ще скочи до тавана, ако дори само ти хрумне подобна мисъл, нали?

— Допускам това. Не бих искал обаче да излагам Лейта на опасност. Утре вечер ще я докараме тук, в траншеите, и ще я помолим да се порови малко в главата на Пехал. Преди самото начало на битката ще я върнем в Кейвон.

— Не е ли добре да я доведем още този следобед? — попита княз Алброн. — Така няма ли да разполагаме с повече време за подготовката?

— Време не ни е необходимо, княже — напомни му Елиар. — Нали за тази цел разполагаме с врати?

— Пехал по всяка вероятност разполага със собствени врати — добави Алтал. — Точно затова Лейта ще ни е необходима тук едва десетина часа преди битката. Генд знае за дарбата й, така че може би ще се опита да ни пробута чрез нея фалшива информация. Ако е наредил на Пехал и Гелта да нанесат удара си на дадено място и Лейта получи тази информация, ние ще струпаме сили на това място. Ако обаче Генд към полунощ издаде нареждане да се нанесе удар на друго място, нашите сили няма да са там, където трябва. Дори и с помощта на вратите бихме се оказали в трудно положение.

— Това не означава ли, че Лейта трябва да открие Пехал? — попита Халор. — Редовите войници обикновено нямат представа къде точно се намират. Възможно ли е Пехал да я измами? Сиреч, да мисли съзнателно за едно място, вместо за друго. Това би ли могло да я заблуди?

— Пехал няма акъл за тази работа — отвърна Алтал. — Едно нещо е да произнесеш лъжа, друго нещо е да си я помислиш. Гелта би могла да се справи малко по-добре от Пехал, но и тя не би била убедителна. Това са примитивни хора, сержанте, и от тях не трябва да се очаква нищо особено сложно. Що се отнася до стратегията, те са застинали на фаза „палежи и убийства“, така че няма да направят нищо, отличаващо се със сложност. Впрочем, това ще установим утре вечер, когато Лейта дойде тук.

— От юг идват хора — каза Елиар. — Предполагам, че е Салкан с другите овчари.

— Идват навреме — каза княз Алброн.

— Не са натоварени с много снаряжение — отбеляза Халор, след като вдигна ръка над очите си и огледа наближаващите овчари. — Жалка работа.

— Какво имаш предвид? — попита княз Алброн озадачено.

— Дори не могат да маршируват както трябва. Приличат на група ученици на излет — непрекъснато събират нещо от земята.

— Събират камъни, сержанте — обясни Алтал. — При използуването на прашка подборът на камъни е важно нещо.

— Всички камъни са еднакви, Алтал.

— Не съвсем. Преди време намерих един съвършен камък и го пазих цели пет години, преди да открия достойна цел за него. Бе съвършено кръгъл и с размерите на кокоше яйце. И теглото му бе подходящо.

— Какво уби с него? Сърна ли? — попита Елиар.

— Не, Елиар. Такъв хубав камък не биваше да се хаби за сърна — отвърна Алтал и се навъси. — Използувах го в Кагвер. Там дълго ме преследваше един човек, и то заради дреболия, която в действителност не си струваше труда. След седмица ми омръзна да го избягвам и извадих прашката. Улучих го точно между очите. И той престана да ме тормози. — Алтал въздъхна тъжно. — Все още ми е жал за този камък.

— Няма да позволя това! — избухна на следващия ден Бейд, когато Алтал му съобщи плана си. Бяха в храма на Кейвон. — Не бива дори да ви идва наум, че ще допусна моята Лейта да бъде изложена на подобна опасност!

— Твоята Лейта? — промърмори русокосата девойка.

— Много добре знаеш какво имам предвид.

— Струва ми се, че да. Виждам, че събитията се развиват в правилна насока. Добре. Може би ще си поговорим за това след като се върна от траншеите.

— Няма да ходиш там! Забранявам ти!

— Да ми забраняваш? — В обикновено нежния глас на Лейта зазвуча стоманена нотка. — Ти не си ми собственик, Бейд. „Моята Лейта“ е едно нещо, „Забранявам ти“ — съвсем друго.

— Не исках да кажа това. — Бейд се поколеба и смени тактиката. — Не искам да ходиш там, Лейта — рече умолително. — Ако нещо ти се случи, ще полудея.

— Ти вече си обезумял, щом мислиш, че можеш да ми нареждаш какво да правя.

— Май изтърси голяма глупост, братко Бейд — каза Андина. — Би трябвало първо да мислиш, а не да изтърсваш първото нещо, което ти дойде наум.

— Бейд, тя няма да бъде изложена на никаква опасност — обърна се Алтал към младия жрец. — В траншеите има цяла армия, готова да я защити, а и тя ще прекара по-голямата част от времето в Дома. Ние просто ще се разходим из коридорите и ще надникнем от различни врати, докато тя открие Пехал и Гелта. Сержант Халор е длъжен да знае къде смятат да нанесат главния си удар, така че ще се подготви, за да ги отблъсне. От Лейта се очаква само да ги подслуша. Веднага щом научи това, което ни интересува, Елиар ще я доведе при теб, за да прекараш следващите няколко седмици в извинения за глупавите си приказки.

Алтал погледна западния прозорец и каза:

— След малко слънцето ще залезе. Елиар, хайде да тръгваме към траншеите с Лейта.

— Значи няма да е застрашена от нищо, нали? — попита Андина.

— Няма — отвърна Елиар.

— Щом е толкова безопасно, защо не отидем всички? Брат Бейд ще може да се грижи за Лейта, а ние с Гер ще наблюдаваме какво правите и можем да дадем някои препоръки. Моите препоръки може и да не се окажат особено ценни, но с Гер е друга работа, не мислиш ли?

— Идеята не е лоша, Алтал — съгласи се Елиар. — Гер не вижда света така, както го виждаме ние, така че би могъл да препоръча неща, за които никой от нас няма да се сети.

— Той е прав, приятелю — промърмори безмълвно гласът на Двейя.

— Добре — съгласи се Алтал. — Елиар, води всички ни към окопите.

— Както заповядаш, Алтал — отвърна Елиар.

— Сержант Халор, къде е Гебел? — попита Елиар, когато се присъединиха към Алброн и Халор в траншеята до брега на река Медио.

— Препоръчах му да огледа траншеята на няколко километра на изток — отвърна Халор. — Казах му, че укрепленията там не ми се струват съвсем надеждни. Знам къде е, така че винаги можем да го открием. Гебел е добър човек, но е твърде лишен от въображение, за да разбере всичко, което става тук. — После огледа неодобрително групата, появила се с Елиар. — Алтал, моментът едва ли е особено подходящ да организираш туристическа обиколка.

— Нямам такива намерения, сержант — отвърна Алтал.

— Нека не ми се пречкат тук — каза Халор, погледна Лейта, все още предрешена като гадател, и каза: — Няма да е зле да си нахлузиш качулката. Принцеса Андина наистина прилича на паж, така че няма да привлече внимание, обаче войниците на Гебел може да се повъзбудят, ако те видят.

— Ще послушам съвета ви, сержанте. Какво точно желаете да открия?

— Всъщност искам да узная къде точно Пехал и Гелта са разположили войските си. От това вероятно бих могъл да се досетя къде ще нанесат главния си удар.

— Щом разполагат с врати като нашите, значи могат да нанесат удара си отвсякъде — каза Елиар.

— Това ми е известно, Елиар. Точно затова и утре ще трябва да си нащрек. Дръж вратите за „другаде“ в добро състояние, защото може да ни се наложи бързо да предислоцираме войските на Гебел. Като начало обаче ще ги разположим в окопите срещу мястото, където са разположени вражеските сили. Ако Пехал и Гелта решат да отидат другаде, ще ги последваме.

— Какъв брой войници трябва да търся? — попита Лейта.

— Около двадесет или тридесет хиляди — отвърна Халор.

— Това не би трябвало да е трудно. Толкова много хора, събрани на едно място, вдигат голям шум — каза Лейта. — За да съм по-сигурна, ще започна с крачки от два километра, Елиар. Отдавна не съм практикувала подслушване от голямо разстояние. Ако успея да посегна още по-надалеч, ще направя още крачки.

— Току-що се сетих нещо — каза Гер.

— Нещо, което сме пропуснали ли? — попита Халор.

— Може би — отвърна Гер и се обърна към Елиар. — Ти можеш да разположиш вратите си където пожелаеш, нали?

— С точност до един сантиметър, Гер. Защо питаш?

Гер сложи ръка върху пръстта непосредствено над окопа.

— Можеш ли да я разположиш тук?

— За Бога! — възкликна княз Алброн. — Сержанте, как не се сетихме за това! Та те биха могли да прескочат всичките ни барикади и да се озоват в окопите ни преди да сме се усетили!

— Може би нещата не стоят точно така, княже — отвърна Елиар, стисна дръжката на Ножа и очите му се присвиха. — Струва ми се, че знам начин да се предотврати това, обаче преди това ще трябва да поговоря с Еми.

— Не усуквай, Елиар — изръмжа Халор. — Кажи какво точно имаш предвид.

— Всичко зависи от близостта на нашите врати с вратите на Нагараш — отвърна Елиар. — Ако те дойдат толкова близо, просто ще трябва да разтворя нашата врата срещу тяхната.

— Чудесна идея, Елиар! — язвително каза Андина. — В такъв случай вместо да нахълтат във Векти, ще нахълтат в Дома!

— Мога да се погрижа за това, Андина — каза Елиар. — Те дори няма да разберат къде се намират. Или по-точно, ще го разберат толкова, колкото го е разбрал капитан Дрегон. Те ще излязат от своята врата в Нагараш, ще преминат през моята врата и ще влязат в Дома, а оттам ще излязат през друга от моите врати, гледаща към подножието на хълма. Ако успея да сближа достатъчно тези три врати, по всяка вероятност ще има да щурмуват хълма цяло лято! — Елиар се засмя.

— Какво е толкова смешно, Елиар? — попита Халор.

— Струва ми се, че те въобще няма да забележат тази врата. Ако наглася вратите както трябва, стрелите, които отправят към нашите хора, ще се стоварят в основата на хълма. Така при всеки изстрел ще обстрелват собствените си резерви.

— Прекрасна идея! — ентусиазирано каза Гер. — В такъв случай на нашите хора няма да им се наложи да правят нищо. Просто ще стоят и ще гледат как лошите се самоизбиват.

— Струва ми се, че си губим времето — каза Халор. — По-добре да се заемем с работа. Лейта, успя ли да чуеш нещо?

— Сержанте, вие знаехте, че на половин километър оттук нагоре по реката има неколкостотин ансуйци, нали?

Халор кимна.

— Моите хора отдавна ги наблюдават. Строят салове. По всяка вероятност утре призори ще се спуснат по реката. Няма обаче да успеят да минат покрай нас. Гебел им е подготвил посрещане.

— По хълмовете от ансуйската страна има и конници.

— Това са конни патрули — каза Халор пренебрежително. — Не са опасни.

— Сега нека се придвижим два километра на изток, Елиар — каза Лейта.

Преходът бе толкова кратък, че Домът само се стрелна пред очите на Алтал, след което отново се озоваха в траншеята. Лейта се намръщи и каза:

— Усещам същите хора. Елиар, нека сега се преместим на десет километра.

— Добре — отвърна Елиар и ги преведе през врата, която очевидно бе видима само за него.

— Отново усещам същите хора — каза Лейта. — Усещам ги по-слабо, но пак са те. Елиар, да се преместим на петнадесет километра. Изглежда, мога да чувам много по-надалеч, отколкото бях предполагала.

— Сигурна ли си, че не си пропуснала никого? — попита Халор.

— Ако имаше някой в близост до нас, непременно щях да го чуя — увери го Лейта.

За кратко време провериха сто километра, но Лейта не усети нищо по-значимо от конните патрули.

Едва към полунощ възкликна доволно.

— Открих ги! — заяви тя и в следващия миг се намръщи. — Не, сержанте. Това не е основната част на войската, за която говорехте. Открих само триста или четиристотин души, които, изглежда, се веселят.

— Това е стар ансуйски обичай — каза Халор. — Не си спомням някога ансуйски войници да са щурмували крепост трезви. Обикновено са силно пияни, когато нападат.

— Ако са само четиристотин души, очевидно става дума за част за отвличащ маньовър, Халор — предположи княз Алброн.

— Възможно е — съгласи се Халор. — Да продължим.

— Почакайте! — извика внезапно Лейта.

— Какво има? — попита Алтал.

— Току-що докоснах Пехал! — изсъска Лейта. — И Гелта!

— Къде? — попита Халор.

— Не съм сигурна. Почакайте малко.

Лейта вдигна очи към звездите.

— Едва ли са там, Лейта — каза Андина.

— Тихо! — отвърна Лейта. — Опитвам се да се извися над пиянските брътвежи. — После се намръщи и отново се съсредоточи. След малко се усмихна. — Умно са го измислили! — Каза го почти с възхищение.

— Какво кроят? — попита я Алтал.

— Открих огромна пещера. Намира се на около километър зад тези хълмове. В нея има хиляди хора и коне. Усещам, че основното им нападение ще започне оттам. Ще започне обаче едва след изгрев слънце. Онези, които почти са се напили до безсъзнание и са в близост до нашите окопи, дори и не подозират за съществуването на тази сила. Мислят си, че предстои отвличащ маньовър, в който ще участвуват само те. Сержант Халор, според мен зад цялата тази работа стои Коман.

— Кой е Коман? — попита княз Алброн.

— Един от слугите на Генд. Има дарба като моята. Това очевидно е дело на човек, който знае как трябва да се използува тази дарба. Между мен и основната сила е изградил бариера от шум и пиянски песни. От друга страна, скалите над пещерата поглъщат звуците, издавани от хората и конете. Можеше въобще да не усетя присъствието на тази голяма военна част, ако Коман не бе излязъл от пещерата, за да поговори насаме с прокудения жрец Арган. Не обичат Пехал и Гелта и имам впечатлението, че често се усамотяват, за да дадат израз на чувствата си към тях, обаче това в случая не е съществено. Сержанте, определено това е мястото. Още при зазоряване пияниците ще нанесат отвличащ удар. Ще стоят извън обсега на стрелите, ще вдигат шум и ще размахват факли, след което ще се оттеглят. Ще има още няколко подобни акции на други места. После, час или час и нещо след изгрева, онези, които се крият в пещерата, ще…

Лейта внезапно спря и изсъска:

— Почакайте! Нещо не е наред! — И в следващия миг изкрещя: — Пазете се! Те използуват своите врати!

Алтал бързо се извърна и видя зад траншеята кратък проблясък. Видя и Хном, отворил широко една врата, а зад него град, обхванат от пламъци. След секунда Гелта изблъска Хном и скочи в траншеята, като размахваше допотопната си каменна брадва.

— Елиар, пази се! — изкрещя Алтал.

Брадвата на Гелта обаче вече се стоварваше върху главата на младия арумец. Той се олюля и падна по очи на дъното на траншеята.

Гелта нададе победен вик, а Хном побърза да я улови за ръката и да я дръпне през отвратителния портал.

И в мига преди двамата да се скрият, от дълбоките подземия на Нагараш се разнесе тържествуващият глас на Генд:

— Е, Алтал, твоята работа май приключи, а?

Порталът изчезна, но подигравателният смях на Генд продължи да кънти в траншеята.

Глава 25

— Не! — изкрещя Андина, коленичи до неподвижния си любим, притисна го към себе си и зарида.

Алтал чу гласа на Двейя в главата си.

— Алтал, откъсни я от него, че само ни пречи!

— Той жив ли е? — попита безмълвно Алтал.

— Разбира се, че е жив! Хайде, прави каквото ти казвам!

Алтал решително откъсна ридаещата девойка от Елиар.

— Спри, Андина. — Стремеше се гласът му да звучи спокойно. — Не е мъртъв, а само ранен, така че престани да го тръскаш.

— Алтал, отмести се — нареди му Двейя. — Трябва да поговоря с Лейта.

Алтал усети как Двейя го изтласква от пътя си.

— Лейта — каза тя. — Това съм аз. Искам да правиш точно това, което ще ти кажа.

— Всичко това беше номер! — завайка се Лейта. — Длъжна бях да се сетя, след като всичко изглеждаше толкова лесно…

— Нямаме време да се занимаваме с това. Искам да разбера колко е сериозна раната на Елиар.

— Провалих се, Двейя! — изхлипа Лейта. — Всичко с тази пещера бе само капан, а аз паднах право в него!

— Престани! — прекъсна я сърдито Двейя. — Сега трябва да влезеш във физическия мозък на Елиар. Трябва да разбера какво точно става там.

Погледът на Лейта започна да блуждае.

— Там няма нищо, Двейя! — каза тя безпомощно. — Разумът му е напълно празен.

— Интересува ме не разумът, а мозъкът, Лейта. Проникни по-надълбоко. Заобиколи мислите и проникни още по-надълбоко. Ей така.

В главата на Алтал се стрелна поредица от неразбираеми образи.

— Нима това е възможно? — удивено попита Лейта.

— Просто го направи. Не спори с мен. Трябва да разбера колко сериозно е пострадал.

Бледото лице на Лейта се изкриви от напрежение.

— Не така — чу Алтал собствения си глас. През съзнанието му се мярнаха още образи.

— Разбирам — отвърна Лейта. — Никога не съм правила подобно нещо.

Погледът й се поуспокои.

— Виждам кръв — докладва тя. — Много е тъмно, но задната част на мозъка му кърви.

— Много силно ли кърви? На струи ли?

— Не на струи, но не и на капки.

— Точно това ме тревожи. Сержант Халор, ще трябва да го махнем оттам. Извадете го от окопа и го настанете в място, което е топло и добре осветено.

— Ти май сега не си Алтал, нали? — попита Халор, като се вгледа в лицето на приятеля си.

— Това съм аз, Халор. Използувам гласа на Алтал, защото не разполагам с време да се явя лично. Хайде, нареди на хората си да пренесат Елиар. И да не го друсат много.

— Вие можете ли да го излекувате, госпожо? Онази грозна вещица наистина го тресна по главата доста силно.

— Е, не чак толкова силно, Халор. Той успя да се извърне точно в момента на удара. Така или иначе, трябва да бързаме. Трябва да го пренесем на място, където можем да го лекуваме.

— На хълма е палатката на Гебел — каза Алброн. — Използуваше я като команден пункт, докато хората му копаеха.

— Очевидно ще трябва да се задоволим с нея — каза Халор. — Друго удобно място наблизо няма. Сега ще извикам хората си.

— Тук стават някои неща, които не мога напълно да разбера — каза княз Алброн, като погледна изпитателно Алтал.

— Двейя разговаря с нас чрез Алтал, княже — обясни Бейд. — Тя е в Дома, а ние сме тук. Вероятно има и други начини да го направи, но този като че ли е най-бърз, пък и най-малко смущава хората около нас. Един гръмотевичен глас, раздаващ се от небесата, би привлякъл излишно внимание. Тя разговаря с нас по този начин още откакто се запознахме с Алтал.

— Тя нали може да излекува Елиар? — попита разтревожено Алброн. — Без тези негови врати едва ли ще имаме особени шансове. Излиза, че цялата тази работа с пияните ансуйци и с пещерата, пълна с хора и коне, е била начин да бъдем подмамени към тази част на траншеята, за да могат да убият Елиар.

— Положението ще се промени веднага след като излекуваме Елиар — успокои го Алтал.

— Ами ако не успеем?

— Моля те, княже, престани с тези „ако“ — отвърна уморено Алтал. — И без тях си имаме достатъчно основания за тревога.

Командният пункт на Гебел бе голяма палатка, в която имаше няколко нара, грубо направено огнище и маса, покрита с карти и схеми. Шестимата арумци, извикани от сержант Халор, внесоха Елиар в палатката и внимателно го положиха с лице надолу върху един от наровете.

— А сега ела, Лейта — чу Алтал гласа на Двейя. — Сега ще трябва да поработите заедно с Алтал. Мозъкът на Елиар кърви, а кръвта няма откъде да се изтече. Може би щеше да е по-добре, ако Гелта бе успяла да разцепи черепа му — тогава кръвта щеше да има откъде да се изтече. Сега обаче предизвиква налягане върху мозъка. Ако това продължи прекалено дълго, налягането ще разруши мозъка му и той ще умре.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да отстраним задната част на черепа му, Еми? — недоверчиво попита Алтал.

— Не ставай смешен, Алтал. За да отслабим натиска, е достатъчно да пробием една-две малки дупчици. След като Лейта определи точните места на кървенето, ти ще ги пробиеш с една дума от Книгата.

— Това достатъчно ли ще е? — попита Алтал. — Всичко това ми звучи прекалено просто, сякаш става дума за отводнителна тръба.

— По принцип си прав.

— Това ще го излекува ли?

— Не съвсем, обаче е първата стъпка, която трябва да направим. С останалите неща ще се заемем след като отслабим налягането. Действувай бързо, защото всяка минута е от значение. Първото нещо, което ни трябва, е силна светлина. Кажи „лойк“ и горната част на палатката ще засвети като купола в кулата.

— Добре. Друго трябва ли да направя?

— Кажи да извикат някой от местните овчари. Трябват ни някои растения, за да направим мехлем, и други, за да приготвим лекарство. Овчарите познават по-добре местните билки от арумците.

— Гер, бързо открий червенокосия овчар Салкан и веднага го доведи. Не се бави — изкомандува Алтал.

— Веднага — отвърна Гер и изтича навън.

— Ще трябва да обръснем тила на Елиар преди да започнем — каза Двейя.

— Бръсначът ти остър ли е, Бейд? — попита Алтал.

— Разбира се, Алтал.

— Чудесно. Двейя иска да обръснеш тила на Елиар.

— Алтал! — опита се да възрази Андина.

— Приспи я, Алтал — каза строго Двейя. — Използувай думата „леб“. Иначе тя само ще ни пречи, пък и не е необходимо да гледа.

— Добре — съгласи се безмълвно Алтал. След това се обърна към Андина.

— Андина?

— Да?

— „Леб“, Андина. „Леб“.

Погледът й внезапно угасна и тя безсилно се отпусна в ръцете му. Той я пренесе в другия край на палатката и внимателно я сложи на един нар.

— И сега какво, Двейя? — попита Лейта.

— Веднага щом Бейд свърши с бръсненето, ще определиш точните места, където кърви мозъкът. Сетне ще поставиш там пръстите си, за да може Алтал да разбере тяхното местонахождение. После той много внимателно ще пробие малки дупчици в черепната кост на Елиар, като произнесе думата „бер“. Кръвта ще изтече и ще престане да упражнява натиск върху мозъка.

— Някой правил ли е преди подобна операция, Двейя? — попита Лейта с известно съмнение.

— Такива операции са правени, макар и не много често — призна Двейя. — Повечето хора, които се обявяват за лечители, са мошеници, ако не и нещо по-лошо. Твърде малко са тези, които знаят как в действителност функционира човешкото тяло. От време на време се появяваха истински лечители, даровити хора, които бяха наясно с проблемите. За съжаление, не разполагаха с необходимите инструменти, нито пък бяха наясно с опасността от инфекция, така че не си даваха труда да почистят раната преди да започнат да пробиват дупки в хорските глави. Алтал няма да използува чук, длето или каменен нож. Ще използува една дума от Книгата. Мехлемът пък би трябвало да опази Елиар от всякакви инфекции.

— Казваш „би трябвало“ — отбеляза Алтал. — Ако трябва да се обзаложа за успеха на тази операция, какъв е шансът да спечеля?

— Шансовете са приблизително петдесет на петдесет, или малко по-добри. Нали си съгласен обаче, че нямаме друг избор?

— Съгласен съм — въздъхна Алтал.

Гер доведе в палатката огненокосия Салкан и още от прага попита задъхано:

— Как е Елиар?

— По-добре е — отвърна Бейд и избърса бръснача в един парцал.

— Защо му бръснеш главата?

— Алтал трябва да стигне до кожата, а косата пречи.

— Когато Елиар дойде в съзнание, сигурно ще те подгони с тояга. Ще изглежда страшно смешен без коса — отбеляза Гер.

— Салкан, трябва да приготвим мехлем — каза Двейя на младия овчар чрез устата на Алтал. — Ще ни трябват някои листа и корени. Елиар е много тежко ранен и искаме да го опазим от инфекция.

— Разбирам какво ти трябва, господин Алтал — отвърна Салкан. — Налагало ми се е да лекувам ранени овце. Гласът ти обаче звучи много странно. Добре ли си?

— Случи се нещо, което не биваше да се случва — отвърна Двейя. — То ме изнерви. Какви растения използуваш за приготвянето на мехлем?

Салкан спомена няколко названия, които не говореха нищо на Алтал.

— Би трябвало да свършат работа — каза Двейя. — Опитай се да откриеш храст със зелени ягоди и ми донеси няколко от тях.

— Тези ягоди са отровни — предупреди младежът.

— Ще отстраним отровата — увери го Двейя. — Останалите съставки пък ще неутрализират остатъците от нея. Мехлемът от зелени ягоди опазва от инфекция и освен това спира кръвотечението. Ще ми трябват и още няколко растения за едно лекарство, което ще дадем на Елиар да изпие.

Двейя изброи на младия овчар необходимите й растения.

— Сигурен ли си в това, което правиш? — попита Салкан със съмнение.

— Съвсем. Вземи една кошница, Гер, и отиди с него. Зелените ягоди донесете веднага. Те трябва да врят по-дълго от останалите растения.

— Веднага, Еми — отвърна Гер и излезе заедно със Салкан.

— Сега разпали огъня, Алтал — каза Двейя, — и сложи вода да кипне. Веднага щом започне да пуска мехурчета, произнеси думата „гел“, за да я пречистиш.

— Аз пък си мислех, че думата „гел“ се използува при замразяване.

— В известен смисъл е така.

— Очакваш да замразя кипяща вода, така ли? Нищо няма да се получи.

— Ще се получи, любов моя, имай ми доверие. Става дума за начин на пречистване на водата. Ще повторим тази операция няколко пъти, докато приготвяме мехлема и лекарството, което ще дадем на Елиар, след като пробиеш дупките в главата му. Освен това ще трябва да измиеш ръцете си с това лекарство. Всичко трябва да е абсолютно чисто.

— Не те разбирам, Еми.

— Чистото е добро, а мръсното е лошо. Какво има за разбиране?

— Не ми се карай, Еми — промърмори Алтал.

— Това няма да ми остане завинаги, нали, Еми? — попита Алтал, след като огледа ръцете си. Бяха позеленели, след като ги изми в отварата. — Доста ще ми е трудно да обяснявам на хората защо ръцете ми са зелени.

— Зеленото ще се измие. Сега намажи тила на Елиар с мехлема и да почваме. Слушай ме много внимателно, Алтал. Няма да пробиваме главата на Елиар грубо, така че произнасяй думата „бер“ много тихичко. В началото трябва просто да пробиеш кожата. После ще стигнеш до един много тънък слой плът. Ще произнесеш отново думичката „бер“ и ще пробиеш и нея. С тази ленена кърпа изтрий кръвта и намажи още веднъж главата на Елиар със зеления мехлем преди да започнеш да пробиваш костта. Непрестанно промивай отвора, за да го почистиш от парченцата кост.

— Това вече ми го каза няколко пъти, Еми.

— Няма да ти навреди да го чуеш още веднъж. Искам да съм абсолютно сигурна, че знаеш какво трябва да направиш. Когато пробиеш костта, трябва веднага да спреш. Между черепната кост и самия мозък има здрава ципа. Промий още веднъж старателно раната, преди да пробиеш ципата. Имаш ли въпроси?

— Струва ми се, че вече всичко ми стана ясно, Еми.

— Добре. Започвай.

Яркочервената струя кръв опръска лицето на Алтал.

— Сърцето му е силно — отбеляза безстрастно Двейя, докато Алтал си бършеше очите.

— Откъде знаеш? — попита безмълвно Лейта: Алтал чу въпроса й в главата си.

— При всяко туптене на сърцето кръвта блика от главата му като фонтан.

— Доста сте хладнокръвни, както виждам — укори ги Алтал. — Все пак говорим за Елиар, а не за пробита кофа.

— Не ставай сантиментален, Алтал — каза му Двейя. — Намажи раната с мехлема и пробий още един отвор от лявата страна.

— Колко отвори ще са необходими според теб?

— Ще видим какво ще ни каже Лейта, след като пробием първите два. Мехлемът би трябвало да спре кървенето на тези две рани, а тя ще ни каже има ли още засегнати места.

— По какъв точно начин мехлемът прекратява кръвотечението? — попита с любопитство Лейта.

— Свива кръвоносните съдове, мила. Ефектът е подобен на ефекта от яденето на стипчиви плодове. Заради това използуваме зелените ягоди. Те всъщност не са отровни, но са толкова горчиви, че според хората няма как да не са отровни. Заеми се с работа, Алтал. Не ти плащам, за да безделничиш.

— Да ми плащаш? Та ти нищо не ми плащаш, Еми.

— За това ще поговорим друг път, Алтал. Започвай да пробиваш.

— Какво направихте? — попита Андина, след като видя омотаната с бинтове глава на Елиар.

— Не е необходимо да ти обяснявам, мила — каза й Лейта. — Цялата работа беше доста противна.

— Не, питам какво направихте с мен.

— Алтал те приспа — обясним Бейд. — Ти беше много развълнувана и заради това Двейя реши да те успокои.

— Колко силно обичаш Елиар, Андина? — попита Двейя, като използува гласа на Алтал.

— Готова съм да умра за него.

— Това не би ни било особено полезно точно сега, мила. От теб искам да му даваш лекарството. Ти и без това си свикнала да го храниш. За това нещо ще трябва да имате грижата вие двамата с Бейд, тъй като Алтал и Лейта трябва да помагат на Халор и Алброн да отблъскват ансуйците, докато Елиар се съвземе.

— Просто ми обясни какво трябва да правя, Двейя — отвърна Андина.

— Виждаш ли паницата на масата и стъклената тръбичка до нея?

— Имаш предвид кафявия сироп в паницата?

— Това не е точно сироп, мила. Лекарство е. Елиар трябва да го поема на равномерни дози.

— Три пъти дневно или нещо от този род?

— Не. Става дума за нещо, което трябва да се прави много по-често. Елиар се нуждае от много малки дози от лекарството, подавани на равни интервали. Точно затова ще ти трябва стъклената тръбичка. На тръбичката има черта, която показва колко от лекарството трябва да му даваш. Взимаш тръбичката, потапяш я в лекарството до тази черта и след това затискаш с пръст горния край. После пъхаш другия край на тръбичката в устата на Елиар, вдигаш пръста си и лекарството изтича в устата му. Направи го веднъж, за да знаеш как да го направиш после.

Андина отиде до масата, взе тръбичката, потопи я в лепкавата течност и затисна горния отвор с пръст.

— Така ли?

— Точно така.

Андина постави края на тръбичката в устата на Елиар и повдигна пръста си.

— Та това е много лесно — каза самоуверено. — Колко пъти трябва да го направя?

— Веднъж на всеки сто удара на сърцето.

— На моето ли?

— Не, Андина. Не ти си пострадалата. Тук ще ти помогне брат Бейд. Той ще стои от другата страна на леглото с ръка върху сърцето на Елиар, за да отброява ударите му. На всеки сто удара ще ти дава знак да даваш лекарството.

— Не може ли вместо това да му се дават по-големи дози три или четири пъти дневно? — попита Бейд.

— Това лекарство е много силно, така че една свръхдоза би му навредила. Заради това лекарството трябва да се усвоява постепенно.

— Какъв е точният ефект от това лекарство?

— То неутрализира ефекта от мехлема, който Алтал използува, за да спре кръвотечението. Мозъкът се нуждае от кръв, братко Бейд, така че ние не можем да спрем кръвообращението. Дозировката трябва да е много точна. Това е много фина работа, наподобяваща настройването на арфа.

— Колко дълго ще продължи това? — попита Андина.

— Десет часа. Най-много двадесет. И двамата трябва да сте много внимателни. Лекарството трябва да се дава на равномерни дози. Ако сбъркате нещо, Елиар ще умре.

— Ако всичко това е вярно, може би мястото, където ще бъде нанесен главният удар, не е тук — разтревожено каза сержант Халор на Алтал. — След като целият този шум в пещерата е целял просто да подмами Елиар, за да го убият, могат да нанесат главния си удар другаде.

— Това ми се струва прекалено сложна комбинация за хора като Пехал и Гелта — изрази несъгласието си Алтал, после се обърна към бледата девойка. — Лейта, те дали са още в пещерата?

— Там са. Не мога да чуя нищо смислено, обаче броят на хората в пещерата не се е променил.

— До зазоряване остават два часа — каза Халор. — Ако са решили да нанасят удар другаде, би трябвало досега да са излезли оттам. Възможно ли е Елиар дотогава да се възстанови?

— По-добре ще е да не разчитаме на това — каза Алтал.

— Е, водили сме войни и без неговата помощ — каза Халор и вдигна рамене. — Барикадите на Гебел и овчарите би трябвало да удържат нападенията по цялото протежение на траншеята, преди да извикаме подкрепления. Да се надяваме, че това ще е достатъчно.

— Еми! — изпрати й беззвучно послание Алтал.

— Не е необходимо да крещиш, Алтал — смъмри го тя.

— Извинявай. Виждаш ли какво става в палатката?

— Разбира се, че виждам.

— Как е Елиар?

— Повърхностното кървене спря. На няколко места все още тече малко кръв, но положението като цяло е под контрол.

— Останалата част на мозъка му захранва ли се с достатъчно кръв?

— Доколкото мога да преценя, да.

— Добре. Ще мине обаче доста време, докато се съвземе напълно, нали?

— Да. Защо питаш?

— Замисълът Халор да командува битката от твоя прозорец се провали още в момента, когато Гелта прасна Елиар по главата. Очевидно ще ни се наложи да импровизираме. Халор каза на Гебел, че е изпратил съгледвачи, които да наблюдават ансуйците отблизо. Това не бе съвсем точно, тъй като Халор смяташе лично да се занимава с разузнаването, застанал на твоя прозорец. Това вече не е възможно, така че ще трябва да променим някои неща. Халор няма достъп до твоя прозорец, но ти имаш. Накратко, ще трябва да се заемеш с разузнаване. После ще ми съобщаваш какво си видяла, аз ще го предавам на Халор, а той от своя страна ще изпраща вестоносци при Гебел. Не мислиш ли, че по този начин бихме могли да разчитаме почти на същите резултати?

— По всяка вероятност, да. Използувай за вестоносци вектианските овчари. Овчарите са бързоноги. Струва ми се, че Салкан би могъл да ти бъде полезен.

— Това няма да му е приятно, Еми. Той е луда глава и иска да си изпробва прашката срещу ансуйците. Струва ми се, че независимо от всичките човеколюбиви указания на Едон, няма намерението да си хаби хубавите камъни за коне. По всяка вероятност няма да се прицелва добре и вместо конете ще убива ездачите им.

— Това е още едно основание да не го допускаме до окопите, приятелю. Не бива да дразним Едон повече, отколкото е необходимо. По-добре организирай вестоносците. И не се мотай, Алти. Вече се зазорява, така че не след дълго при теб ще стане доста шумно.

— Седем хиляди седемстотин и седемдесет и седем цяло и седем хиляди седемстотин седемдесет и седем осми — промърмори Лейта и добави разсеяно: — Делено на шестнадесет цяло и четвърт.

— Халор, какво си говори този с качулката? — попита сержант Гебел.

— Прави разни изчисления за катапултите — излъга Халор.

— Тези с катапултите са много особени — каза Гебел. — Говорят само с числа. Понякога си мисля, че и майтапите си ги разказват с числа.

— Нямаме много време, Гебел — каза Халор. — Моите хора ме уведомиха за всички места, където се струпват ансуйците. Намираме се на централно място, така че може би ще пожелаеш да установиш тук командния си пункт.

Гебел погледна на изток, където небето бе започнало да става по-светло, после погледна запалените факли в долината.

— Едва ли ще нанесат именно тук основния си удар. Никой не размахва запалени факли на място, което иска да запази в тайна.

— Може и да грешиш, Гебел — предупреди го Халор. — Нищо чудно по този начин да се опитват да те накарат да повярваш в това.

— Възможно е — съгласи се Гебел. — Самият аз няколко пъти съм използувал подобна хитрина.

— Просто бъди нащрек — предупреди го Халор, после посочи един хълм и каза: — Моята база ще е разположена там. Договорил съм се със съгледвачите си чрез система от сигнали да ми съобщават какво виждат. Чрез един вектиански овчар ще ти предавам информацията, която получа.

— Как е младият Елиар?

— Все още е в безсъзнание. Онази гнусна свиня наистина успя да го цапардоса здравата. Сега с него се занимават двама полеви хирурзи, но още е рано да се каже дали ще успее да се възстанови.

— Е, можем само да се надяваме да се оправи — каза Гебел и пак погледна на изток. — Скоро ще се зазори, Халор, така че е добре да заемем позиции. Няма значение, че войната няма да е нищо особено. Воювал съм срещу какви ли не глупаци, обаче тези ансуйци наистина държат първенството по глупост.

— Защото са конници, Гебел — отвърна пренебрежително Халор. — Предпочитат да възложат на конете си да мислят вместо тях. Зазорява се, така че е време да се върна на хълма. Младежът, когото ще използувам като вестоносец, има яркочервена коса, така че лесно ще го забележиш.

— Добре, Халор. А сега си тръгвай и не ми се пречкай, че ме чака много работа.

— Елиар като че ли се размърда — каза княз Алброн на Халор, Алтал и Лейта, когато те влязоха в палатката. — Освен това дишането му се нормализира.

— Трябва да излекуваме това момче — каза Халор. — Струпал съм голяма войска в коридорите на Дома, обаче не мога да използувам нито един човек от нея, докато Елиар не й отвори вратите.

— Според мен Гебел ще успее да задържи ансуйците доста дълго, Халор — каза Алброн.

— Алтал, заведи Лейта в палатката — каза гласът на Двейя. — Искам пак да надникна в главата на Елиар.

— Добре, Еми — отвърна й той безмълвно, след това каза на глас: — Лейта, ела да видим как е момчето.

— Добре — съгласи се тя.

— Двейя иска да си поговори с теб — каза й тихо той, когато влязоха.

— Да, вече я чух.

— Отмести се, Алтал — каза гласът на Двейя.

Той въздъхна.

— Добре, мила.

— Давай — каза Бейд с уморен глас на Андина.

Малката владетелка внимателно вкара стъклената тръбичка в устата на младия арумец.

— Надникни отново в главата му, Лейта, и ми кажи какво виждаш — нареди Двейя.

Лейта кимна и след малко Алтал чу някакво мърморене и попита:

— Какъв е този странен звук?

— Не ни пречи, Алтал — каза гласът на Двейя. — Остави я да работи.

— Кървенето сякаш е спряло — каза Лейта. После леко се намръщи и Алтал усети как отново посяга към мозъка на Елиар. — Впрочем, не, почакай. Останало е едно малко местенце в мозъка му, което продължава да кърви, макар и съвсем слабо. Намира се много навътре.

— Разумът му буден ли е? — попита Двейя.

— Като че ли да — отвърна Лейта. — Мислите му обаче са несвързани. Струва ми се, че сънува.

— Значи е започнал да се съвзема — замислено каза Двейя. — Братко Бейд, време е да променим процедурата. Увеличи интервала на двеста удара на сърцето.

— По-добре ли е? — попита обнадеждено Андина.

— Кървенето е почти напълно спряло, мила — каза й Лейта.

— Скоро ли ще се събуди?

— Не съвсем скоро, Андина — отвърна Двейя. — Сега сънува, а това е само първата стъпка към оздравяването. Продължавай да му даваш лекарството, докато не започне да се свестява. После увеличете интервала още повече: една доза на всеки четиристотин удара на сърцето. Когато започне да говори, спри да му даваш лекарството и извикай Лейта. Тогава ще дойда и пак ще го прегледам.

— Няма ли да е по-добре да останеш при нас? — попита Бейд.

— Вероятно си прав, Бейд, но в момента трябва да се занимаваме и с една малка война. Трябва да се погрижа не само за Елиар, но и за нейния изход.

При първите лъчи на слънцето ансуйците започнаха да оседлават конете си.

— Как е Елиар? — попита Алброн.

— Струва ми се, че прескочи трапа — отвърна Алтал. — Има обаче какво още да се желае.

— Не искам думите ми да се възприемат като критика, Алтал, но защо настоя да използувам като вестоносец Салкан? — попита Халор. — Много мило момче е, наистина, но едва ли може да направи разлика между меч и копие.

— Не ни трябва обучен войник, за да поддържа връзка с Гебел — обясни Алтал. — Коман подслушва, а при всяко свое отиване при Гебел Салкан ще носи две послания. Едното ще е предназначено за Гебел, а другото — за Коман. Постарайте се да гледате тъжно, господа. Двейя е почти сигурна, че Елиар ще се съвземе, но ще кажа на Салкан, че положението му е безнадеждно. Не искам Генд да разбере, че Елиар няма да умре. Ако разбере това, ще хвърли всичките си сили в атаката, за да се опита да приключи битката преди Елиар да се е съвзел. Ако е сигурен, че Елиар ще умре, няма да бърза толкова и ще се стреми да избягва големи загуби. На Елиар му трябва време, за да се възстанови, и лъжливите послания на Салкан ще ни спечелят това време.

— Лекарството не помогна ли? — попита Салкан.

— Боя се, че не, Салкан — отвърна мрачно Алтал. — Състоянието на Елиар се влоши и ми се струва, че няма да го бъде. Сержант Халор се нуждае от човек, който да замени Елиар като вестоносец.

— Значи имам още едно основание да убивам ансуйци — каза гневно червенокосият младеж. — Елиар ми беше симпатичен. Той беше мой приятел, а тези мръсници го убиха.

— На война винаги има убити, Салкан — каза мрачно Халор.

— Какво искате да направя, генерал Халор? — попита Салкан и младежкото му лице се навъси сурово.

Алтал придърпа Лейта встрани и я попита:

— Какво ще кажеш?

— Въодушевен е — отвърна тя. — Не разбира какво става, но е готов да изпълни всичко, което му наредим. Освен това е много ядосан заради случилото се с Елиар.

— Чудесно. Достатъчно ли е умен, за да забележи несъответствието между някои неща?

— Не ми се вярва. Прекалено лесно изпада във възбуда, а освен това изпитва огромен страх от сержант Халор. Готов е да изпълни всичко, което Халор му нареди, а освен това вече е така мущрован, че мислите му не са съвсем свързани. Не вярвам Коман да извлече много неща от него. Освен това, което ти току-що измисли за състоянието на Елиар.

— В такъв случай ще си заработи заплатата.

— Че ти плащаш ли му нещо?

— Може и да започна да му плащам, ако се очертае като необходим за следващата война.

Глава 26

В траншеите на сержант Гебел и на отсрещния хълм започна да се развиделява, обаче долината между тях продължаваше да тъне в мрак. На отсрещния скат пияните ансуйци бяха наклали огньове и размахваха факли. Бойните им викове отекваха от околните хълмове.

— Дискретността очевидно не е част от природата на ансуйците — отбеляза княз Алброн. — Само идиот би могъл да повярва, че тези ревящи глупаци са основната сила на врага.

— Не е съвсем така, княже — възрази Халор. — Вярно е, че малко преиграват, но то е, защото са наистина доста пияни. Основният удар срещу окопите на Гебел ще бъде осъществен именно тук. Замисълът е да ни накарат да повярваме, че тук не може да се случи нищо сериозно. Основният проблем е, че Гебел вероятно се е хванал на въдицата, а аз не мога да му кажа нищо за хората в пещерата, след като Коман подслушва всяко съобщение, което изпращам към окопите. При първия ни намек, че знаем нещо за войската, скрита в пещерата, вражеските генерали ще променят плановете си и ще ни ударят другаде.

— Гебел е твърде опитен боец, сержант Халор — каза Алтал на арумеца. — Сигурен съм, че е достатъчно хитър, за да не се хване на тази уловка.

— Бих се чувствувал по-спокоен, ако разполагаше с повече хора — отвърна навъсено Халор. — Не смея обаче да му предам никакви съобщения, които не мога да му обясня.

Гер дръпна Алтал за ръкава и каза:

— Попитай Еми дали може да предизвика мъгла до пещерата.

— Разбира се, че мога, Гер — отвърна Двейя чрез Алтал. — Но защо да го правя?

— Не съм сигурен дали това, което съм намислил, ще даде резултат — каза момчето. — Гъстата мъгла обаче би могла да се възприеме и като дим, нали?

— В някои случаи — да. Накъде биеш, Гер?

— Мислех си, че ние в действителност нямаме съгледвачи в близост до пещерата. Коман обаче не може да чуе как разговаряме, тъй като Лейта през цялото време изброява разни числа и частици от числа, и това го вбесява. Значи единственото, което би могъл да чуе, е това, което Салкан ще каже на господин Гебел. Ако искаме, можем да сътворим, че там имаме наш съгледвач, и…

— Да сътворим? Какво искаш да кажеш?

— Според мен иска да каже „да се престорим“, Алтал — промърмори Двейя. — Гер често обърква думите, когато е възбуден.

— Продължавай, Гер. Постарай се обаче да говориш по-стегнато и по-разбрано.

— Добре. Ще стане следното: Еми ще покрие с мъгла входа на пещерата, а господин Халор уж ще научи от измисления съгледвач, че оттам излиза дим. Ще изпрати Салкан при господин Гебел в окопите, за да му каже, че в пещерата май има хора, но не може да разбере колко. Генд веднага ще погледне пещерата и ще види мъглата. Ще реши, че нашият измислен съгледвач е глупав, след като не може да отличи мъгла от пушек, и че господин Халор е допуснал грешка. Господин Гебел обаче не е от хората, които рискуват, и заради това ще докара допълнително войници само защото в пещерата би могла да се крие армия. Генд ще се ядоса много, но няма да знае, че ние знаем със сигурност, че тази войска е в пещерата, така че няма да има причини да променя плановете си, нали?

Сержант Халор замислено се почеса по бузата, после каза:

— Това момче е цяло съкровище, Алтал. Тъпи грешки, като тази, която то току-що описа, на война се случват непрекъснато, така че тя няма да изненада никого. Гебел ще си остане там, където е, а Коман няма да успее да установи в причините за това нищо необичайно. Генд ще бъде лишен от елемента на изненада и затова ще се стигне до продължителна обсада. Благодарение на това Елиар ще има достатъчно време, за да се възстанови, и ще се върнем към изпълнението на първоначалния план.

— Значи има полза от това, което казах? — попита оживено Гер.

— Справи се много добре — каза му Халор и се ухили. — Хайде, иди да доведеш Салкан, че трябва да почваме.

Стоманеносивата светлина на зората започна да се просмуква в долината под окопите на сержант Гебел, а пияните ансуйци на отсрещния скат тръгнаха към конете си, за да започнат отвличащото нападение. И странно защо се смееха високо.

— Държат се така, сякаш става дума за някаква шега — каза неодобрително княз Алброн.

— В известен смисъл това е наистина шега, княже — рече Халор. — От нас се очаква да не приемем тази фалшива атака много сериозно. Поне така е предвидено. Не вярвам обаче точно сега Генд да е в особено добро настроение. Предполагам, че мъглата и пушекът на Гер малко са го натъжили.

Ансуйците яхнаха конете и препуснаха към предните укрепления на сержант Гебел. Смехът им се редуваше с бойни викове.

— Гебел дали няма просто да пренебрегне това показно нападение? — попита княз Алброн.

— Не ми се вярва — отвърна Халор. — На ансуйците може и да им е забавно, но Гебел няма особено развито чувство за хумор. Предполагам, че ще им устрои достойно посрещане.

Когато ансуйците достигнаха подножието на склона, катапултите на Гебел започнаха да хвърлят върху тях камъни.

— Сигурно много боли — отбеляза Гер.

— Прав си — съгласи се Алтал.

— Вече се подготвят — каза Лейта, когато слънцето се показа на хоризонта. — Във всеки момент могат да излязат от пещерата.

— Та това е тъпо! — възкликна Халор. — Те вече знаят, че не могат да ни изненадат. Какво си мисли Генд?

— Генд не е в пещерата, сержанте — каза Лейта. — Сега там командува Гелта.

— Това обяснява всичко — обади се Алтал. — Гелта е почти толкова тъпа, колкото Пехал. Тя разполага ли въобще с някакъв план, Лейта?

— С нищо смислено. Ще изведе силите си до билото на отсрещния хълм, ще изчака всички да се подредят така, че да можем да ги видим, после ще нареди на тръбачите си да ни направят малък концерт, а след това ще заповяда атака.

— Типично поведение на конници — каза Халор и поклати глава. — Винаги превръщат появяването си на бойното поле в представление. Мислят, че това всява страх у враговете им.

— А всява ли наистина страх? — попита Алтал.

— Не — отвърна Халор и повдигна рамене. — Гер, кажи на Салкан да отиде да предупреди Гебел. Да му съобщи, че ансуйците са готови да щурмуват.

— Слушам, господин Халор — каза Гер.

— Вече се появиха — каза Алтал и посочи отсрещния хълм.

Ансуйските конници вече се бяха подредили върху билото. Размахваха мечове и копия и надаваха бойни викове.

— Нормално за тях поведение — сухо отбеляза Халор.

— Какво имаш предвид? — попита Алброн.

— Това перчене. Не знам какво става с хората, когато се качат на кон, но искат на всяка цена да направят впечатление. Добрите войници обикновено гледат преди да започне боят никой да не ги забележи. Онези глупаци там просто не могат да понесат мисълта, че не биха ги забелязали. Конникът неизбежно отделя повече време и усилия, за да бъде забелязан, отколкото за бойните действия.

— Така обаче стават по-лесна мишена за стрелците — отбеляза Алтал.

— И това е вярно — съгласи се Халор. — Може би заради това конниците рядко живеят дълго. Както и да е, щом враговете ни желаят да се държат глупаво, не трябва да им пречим. — И се засмя.

Ансуйските тръбачи дадоха сигнал за нападение и конниците препуснаха надолу, като надаваха бойни викове и размахваха оръжията си. Гелта, яхнала черния си кон, бе застанала на билото, окуражаваше ги с крясъци и размахваше брадвата си.

Отдалеч атаката изглеждаше много внушителна, тъй като остриетата на ансуйските мечове заблестяха под лъчите на изгряващото слънце. Проблеми за нападателите възникнаха едва когато стигнаха основата на склона. Конете започнаха да се препъват и да падат, често върху ездачите си.

— Какво става? — попита Алтал. — Мислех, че овчарите ще започнат да ги замерват с прашки едва когато се доближат.

— Това са капани — обясни Халор. — След фалшивата атака при зазоряване Гебел изпрати долу свои хора, които забиха в земята колове и опнаха между тях въжета. Тревата е висока и те не се виждат. Ако ансуйците имаха някакъв акъл в главата, щяха да изгорят тревата преди да предприемат атаката. Сега ще трябва да са по-внимателни. Ще напредват по-бавно и така ще бъдат по-лесни мишени за прашките на овчарите.

Когато Салкан се завърна на хълма, ансуйците вече напредваха със скоростта на пешаци, а бойните им викове бяха доста по-слаби.

— Генерал Халор, генерал Гебел ще разреши на моите хора да предприемат първата атака срещу ансуйците — гордо каза Салкан. — Казах им да се целят в конете, а не в хората, но това не им се хареса. Май вече не разсъждават като овчари.

— Хората се променят по време на война — отвърна Халор.

— Не всички ансуйци са излезли от пещерата — каза Лейта. — Около една трета още са там.

— Това са резерви — обясни Халор. — Хора и коне, които могат да хвърлят в битката по-късно. Долавяш ли следи от присъствието на пехота?

Лейта вдигна глава, вгледа се в далечината и след малко каза:

— Не усещам нищо. Защо, какво има?

— Не действуват както трябва — отвърна Халор. — Пехал не е първият умник на света, но дори и той би трябвало да знае, че да се прави опит да се завземе укрепена позиция само с кавалерия е груба грешка. Търси пехотинци, Лейта. Засега нещата се развиват добре и не искам изненади.

Атаката на ансуйците бе възобновена веднага след като разчистиха въжетата. Конниците, без въобще да разсъждават, се устремиха към по-слабо защитените пътеки, оставени от княз Алброн.

Реакция откъм окопите настъпи чак в момента, когато нападателите стигнаха жалоните, които Алброн бе поставил по слона на хълма. В този миг овчарите на Салкан се подадоха от окопите, започнаха да въртят прашките над главите си и по команда на Гебел обсипаха с истински дъжд от камъни основното ядро на ансуйците.

В първата редица на нападателите настъпи хаос, после обхвана и задните редици, тъй като върху тях се затъркаляха коне. Цвиленето на ранените животни и изненаданите крясъци на конниците заглушиха бойните викове и атаката се провали.

Ансуйците се обърнаха и побягнаха.

Гелта, Кралицата на нощта, бе гласовита, така че виковете й се чуваха съвсем ясно. Наричаше бойците си страхливци и некадърници и ги псуваше как ли не.

— Не ми е известен смисълът на всичките думи, които използува — призна княз Алброн.

— Вие сте възпитан, човек, княже — каза му Халор. — Не е редно да го знаете.

— Ще направят ли още един опит?

— О, да — отвърна Халор. — В това се заключава целият смисъл на речта й. Предполагам, че преди залез ще има още два щурма.

— Няма ли да се опитат да разчистят барикадите преди да започнат следващата атака?

— Предполага се, че атаките целят точно това, княже — отвърна Халор. — Разбира се, за обезвреждането на един кол или един храст Гелта трябва да жертвува човек или кон. Не смятам обаче, че това много я смущава.

— Защо не използуват катапулти или поне куки и въжета, за да разчистят препятствията?

— Вероятно още не са се сетили. Конниците рядко използуват катапулти. Изглежда, ги възприемат като израз на слабост.

— Той е прав, княз Алброн — тъжно каза Лейта. — Животът на войниците на Гелта не означава нищо за нея. Дори й е приятно да наблюдава смъртта им.

— Това е безумие!

— Това е нещо по-лошо от безумие — каза Лейта. — Опитвам се да стоя колкото се може по-далеч от някои мисли на Гелта. Кръвта, без значение чия е, я възбужда по начини, за които не ми се говори.

Подтиквани от крясъците и ругатните на Кралицата на нощта, ансуйците предприемаха щурм след щурм по настръхналия от изострени колове склон. И заплащаха ужасна цена за това. Долната част на хълма бе буквално осеяна от труповете на хора и коне. Алтал обаче забеляза, че безсмислените на пръв поглед атаки все пак постепенно разрушават отбранителните съоръжения.

— Халор, ако тя продължи тези атаки, до вечерта хората й ще бъдат в окопите — каза той.

— Няма — успокои го Халор. — Не сме наели Гебел само да седи и да гледа.

В късния следобед непрестанните атаки на ансуйците бяха довели до разрушаването на почти всички прегради от колове и храсти. В този миг тръбачите на Гелта дадоха знак на конниците да се оттеглят на отсрещния хълм.

— Това означава ли, че се отказаха да нападат, генерал Халор? — попита Салкан.

— Не, момче — отвърна Халор. — Просто ще дадат на конете си малко почивка. Повечето барикади вече са отстранени и започва да мръква. Очаквам Гелта да предприеме още един щурм. По всяка вероятност е убедена, че този път силите й ще успеят да пробият отбраната.

— Трябва да вземем някакви мерки, генерале!

— Гебел вече ги е взел, Салкан. Когато ансуйците се устремят по този хълм, ще се срещнат с една доста неприятна изненада.

— Каква изненада? — попита княз Алброн.

— Ще я видите, княже — отвърна Халор. — Много е поучителна.

Слънцето вече доближаваше западния хоризонт, когато тръбачите на Гелта отново засвириха и ансуйците се хвърлиха в атака. Повечето прегради вече бяха отстранени, така че конниците с радостни викове се устремиха към билото.

Посрещнаха ги десетки дървени трупи, целите настръхнали от набучените по тях шипове. Дърветата се затъркаляха надолу по ската.

— Точно това е основната причина да се прокопават траншеи по самото било, обясни Халор. — Повечето неща се търкалят отгоре надолу. Едно седемметрово дърво тежи повече от тон. Ако в него се натикат остри шипове и после се пусне да се търкаля по склона, животът може да стане доста неприятен за тези, които се окажат на пътя му.

— Аз пък си помислих, че тези трупи с шипове са част от отбранителните съоръжения на траншеята — каза Алброн.

— Ансуйците очевидно са разсъдили по същия начин, княже. Предполагам, че за пръв път се сблъскват с добре обучена пехота. Приготвили сме им какви ли не изненади.

Трупите продължиха да се търкалят, като убиваха и осакатяваха хората и конете, оказали се на пътя им. Ужасените конници се извърнаха и побягнаха.

От отсрещния хребет Кралицата на нощта отново започна да сипе проклятия.

— Струва ми се, че не сте й много симпатичен, господин Халор — каза Гер.

— Нали? Би трябвало да се засрамя — отвърна Халор с лукава усмивка.

— Усещаш ли присъствието на Пехал? — обърна се Халор към Лейта.

— От началото на тази сутрин не го усещам. Има известни признаци, че си е отишъл.

— Точно от това се боях — кисело каза Халор.

— Защо, Халор? — попита княз Алброн.

— Предполагам, че е отишъл да доведе пехота, княже. Видяхте какво се случи днес. Кавалерията е абсолютно непотребна в окопната война. Ако Пехал докара пехота, утрешният ден може да бъде много неприятен.

— Елиар започна да се пробужда, Алтал — промърмори гласът на Двейя. — Хайде да проверим в какво състояние е. Доведи и Лейта, защото може да ми потрябва.

— Добре, Еми — отвърна Алтал и даде знак на Лейта да го последва.

— Започна да помръдва — докладва обнадеждено Андина. — Това означава, че ще се излекува напълно, нали?

— Ще видим — отвърна Двейя. — Увеличи интервала на четиристотин удара на сърцето. Някои от тези билки са опасни и не бива да му даваме повече, отколкото е необходимо.

— Ти не ми каза, че тези билки са отровни — укори я Андина.

— Всички лекарства са отровни, Андина, ако прекаляваш с тях. Той ги поема още от вчера, така че вече вероятно наближаваме пределната доза. Нали не искаш мозъкът му да бъде излекуван, а сърцето му да престане да бие?

— Сякаш е на път да се събуди, Двейя — докладва Лейта. — Чува какво си говорим, обаче не може да разбере напълно смисъла на думите ни.

— Еми, според теб кога ще е в състояние да се изправи на крака? — попита безмълвно Алтал.

— След няколко дни. Може и след седмица.

— Еми, трябва на всяка цена да се сдобием с достъп до тези врати! — протестира Алтал. — Ако Пехал успее да събере достатъчно пехота, няма да можем да издържим цяла седмица.

— Успокой се, Алтал. Елиар ще е в състояние да отвори вратата към Дома веднага, щом дойде в съзнание. След като го закарам там, ще разполагам с колкото време си искам за пълното му оздравяване. Не забравяй, че мога да променям хода на времето в Дома.

— Вярно, бях забравил за това. Всъщност той май няма да може да се придвижи сам, нали? Май ще трябва да го пренеса в Дома с помощта на Бейд. От Елиар всъщност се очаква само да протегне ръка и да докосне дръжката на вратата. След като го вкараме в Дома, можеш да го задържиш там цели месеци, докато се излекува напълно, а тук през това време няма да измине и минута.

— Ама умът му наистина щрака, нали, Двейя? — промърмори Лейта.

— Добре де, бях малко възбуден — отвърна раздразнено Алтал. — Времето започна да ме тревожи от мига, когато Гелта прасна Елиар по главата. Предполагам, че вече всичко е наред. Ще се почувствувам много по-добре, когато Еми ме избави от грижата за времето.

— Боли ме главата — промълви Елиар и отвори очи.

— Буден е! — изписка Андина и прегърна ранения младеж.

— Престани, Андина! — изкомандува Двейя. — Той трябва да лежи спокойно.

— Извинявай — отвърна Андина. — Само че… Впрочем, добре ме разбираш.

— Какво се случи? — попита Елиар. — Къде сме?

— Хном отвори врата зад окопа, Елиар — каза Лейта. — Оттам изскочи Гелта, удари те с брадвата си и отново се прибра през вратата преди да успеем да я заловим.

— Това вероятно обяснява и главобола ми — каза младият арумец. През вратата на палатката се подаде Гер и каза:

— Чух гласа на Елиар. Той се съвзе, нали?

— Говори тихо, Гер — изсъска Алтал. — Не искаме Салкан да разбере, че Елиар е оздравял.

— О, да, бях забравил — каза Гер и влезе в палатката.

— Колко време бях в безсъзнание? — попита Елиар.

— Почти цяло денонощие — отвърна Бейд. — Гелта те удари вчера в полунощ и ти проспа целия ден. Сега пак наближава полунощ.

— Значи затова е толкова тъмно. Има ли някаква причина да не палим светлини? Да не би наоколо да има вражески шпиони?

— За какво говориш, Елиар? — попита Андина. — В палатката не е тъмно. Куполът й свети.

— Не виждам никаква светлина, Андина — каза Елиар. — Нищо не виждам.

После вдигна ръка към лицето си, размърда пръсти и повтори:

— Нищо не виждам. Не мога да видя дори собствената си ръка. Боя се, че съм ослепял.

— Тъкмо от това се опасявах — каза беззвучно Двейя на Алтал.

— Нищо не мога да разбера, Еми. Гелта го удари по тила, не по лицето. Как е възможно от удар в тила да пострадат очите му?

— На очите му вероятно им няма нищо, Алтал. За съжаление, частта на мозъка, благодарение на която те функционират, е разположена точно в тази част на главата му, където го удари Гелта и очевидно в момента не работи.

— А ще се излекува ли? Има ли някакъв начин да отстраним повредата?

— Не знам, Алтал. Елиар е там, а аз съм тук. Ако можех да го вкарам в Дома, може би бих могла да се справя. За съжаление обаче само на него му е по силите да отвори врата към Дома. А за да я отвори, трябва да я види.

— Това е много неприятно, Еми. Бихме могли да закараме Елиар в Дома на носилка. Това обаче би ни отнело месец, ако не и повече. През това време Генд спокойно ще окупира цяло Векти и по-голямата част от Медио. Оттам ще се отправи на запад и няма да има кой да го спре. Особено след като всички здрави арумци се намират в Дома.

— Търся някакво решение, Алтал.

— Потърси го по-бързо, мила.

— А дали Двейя не би могла по някакъв начин… — колебливо започна княз Алброн.

Алтал поклати глава и каза:

— Без вратите не може да направи нищо. Ключ за тези врати е Ножът. У Елиар е, но той трябва да го вижда, за да може да го използува. Мисля, че Двейя е организирала нещата по този начин, за да не може Дейва да влезе в Дома.

— Все още не сме мъртви, Алтал — каза сержант Халор. — Изпратих куриер при Кройтер със съобщение да тръгне веднага насам. Сигурен съм, че Гебел ще удържи фронта до неговото идване.

В палатката влезе Лейта и княз Алброн я попита:

— Как е Елиар?

— Все така. Нищо не вижда. Има нещо, което е редно да научите обаче. Пехал се е върнал. Бил е в Регвос, откъдето е довел пехотна армия.

— Близо ли са до нас? — попита Халор.

— Сега са в пещерата. Пехал и Гелта подготвят плановете си за утре.

— Трябва да научиш за тези планове всичко, което ти е по силите, Лейта — каза уморено Халор. — Утрешният ден едва ли ще е особено приятен.

Алтал седеше в палатката и разсеяно наблюдаваше как Андина храни Елиар.

— Еми — каза беззвучно.

— Да? — Гласът й се отзова веднага.

— Дали няма някакъв начин, по който с помощта на Книгата да излекувам зрението на Елиар? Може би ако просто произнеса думата, с която трябва да прогледне…

— Не, Алтал. Има много малка възможност да му помогнеш да види това, което виждаш самият ти. Това обаче не би било решение на нашия проблем, тъй като ти не можеш да видиш тези врати. Между Елиар и Ножа съществува връзка, която му позволява да вижда тези врати и да ги използува. Единственият начин, по който би могло да се помогне за решаването на непосредствените ни проблеми, би бил…

Еми не довърши мисълта си и настъпи продължително мълчание.

— Дойде ли ти нещо наум, Еми? — попита Алтал обнадеждено.

— Може би. Има едно решение, което не ми допада много, тъй като съм почти сигурна, че ще даде отражение върху друго едно важно нещо, но може би не ни остава друга възможност.

— Изразяваш се твърде загадъчно, Еми.

— Алтал, не ми пречи точно сега. Опитвам се да измисля нещо, което да ни избави от неприятности.

Алтал излезе от палатката и завари сержант Халор и княз Алброн застанали до Лейта. И двамата наблюдаваха бледото момиче много внимателно.

— Тя успя ли да разбере нещо? — обърна се тихо Алтал към двамата арумци.

— Нищо особено — отвърна Халор. — Все още спорят.

— Може ли да замълчите? — тросна се Лейта. — Ако сте решили да разговаряте, правете го другаде.

— Прощавай — извини се Халор.

Всички замълчаха, затаили дъх.

— Аха, най-сетне се разбраха — каза Лейта. — Наложи се обаче Генд да им помогне.

— Генд там ли е? — попита Алтал.

— Не — каза тя. — Чух гласа му само за миг. Той е някъде много далеч оттук.

— За какво спореха? — попита княз Алброн.

— За утре сутрин са подготвили малка изненада за сержант Гебел. Пехал и Гелта не можеха да се разберат кой от двамата точно да му я поднесе. Генд възложи тази работа на Пехал и на Гелта никак не й стана приятно.

— Каква ще е изненадата? — попита Халор.

— Утре сутрин при развиделяване ще нападнат позициите на Гебел от две страни едновременно.

— Отляво и отдясно ли? — попита Алброн.

— Не. Отпред и откъм тила.

— Това е невъзможно! — каза Халор.

— Не е невъзможно — възрази Лейта. — Предвидено е Хном да отвори една врата зад окопите на Гебел, през която Пехал да нахлуе с пехотата си. Това обаче трябва да стане след като Гелта щурмува още няколко пъти върха с конницата си.

— Те вчера успяха да разчистят по-голямата част от защитните съоръжения по склона — каза княз Алброн. — Атаките на Гелта може да не се окажат толкова безплодни.

— Не е така, княже — възрази Халор. — Войниците на Гебел набучиха отново коловете и опнаха въжетата на капаните. Възстановиха и барикадите от тръни. Направиха го веднага след залез-слънце. Утре Гелта ще се сблъска със същите проблеми, които не можа да реши вчера. Заради това нейните действия ще бъдат по всяка вероятност само отвличащ маньовър. Ще се опита да привлече цялото внимание на Гебел върху себе си, така че нападението на пехотата на Пехал в гръб да се окаже пълна изненада. След като това вече ни е известно, ще предупредим Гебел, за да вземе мерки. Наистина, ще трябва малко да оголи някои места. Ще бъде принуден да изтегли сили от други окопи, за да се справи с Пехал. Салкан!

— Да, генерал Халор? — отвърна сънено червенокосият овчар.

— Измъкни се от одеялата, момче. Трябва веднага да занесеш едно послание в окопите.

— Слушам — каза Салкан и се прозина.

— Трябва ни Лейта, приятелю — промърмори Двейя. — Може би единствено тя би била в състояние да реши сегашния ни проблем. Единствено ако желае да помогне обаче. Нямам представа докъде се простира обхватът на нейната дарба, обаче тя очевидно е нещо много по-голямо от умението да се подслушва. Тя направи първата стъпка, когато успях да я убедя да разграничи мисълта на Елиар от неговия мозък. Това бе необходимо, когато трябваше да се определи точното място на нараняването. Следващата стъпка би могла да се окаже прекалено трудна за нея и тя би могла да откаже. А е възможно и самият Елиар да не се съгласи. Струва ми се, че трябва да поговориш и с двамата, и при това да го направиш веднага.

— В какво точно трябва да я убедя, Еми?

— Лейта е пасивна, Алтал. Засега тя само подслушва чуждите мисли. Ще трябва да направи една нова крачка — да проникне по-дълбоко в разума на Елиар. Това предполага да се проникне наистина доста дълбоко, а не само да се докосне повърхността. Всъщност тя досега е правила това — плъзгала се е по повърхността, колкото да регистрира чуждите мисли. Проникне ли дълбоко в разума на Елиар, той също ще проникне в нейните мисли. Лейта е свикнала с мисълта, че може да подслушва мислите на други хора. Занимавала се е с това цял живот. Мисълта, че някой друг би могъл да разбере нейните мисли, може да я уплаши.

— Защо? Би трябвало вече да е свикнала с тази мисъл.

— Мисълта е едно, а реалността е друго. Разумът и на двамата ще се слее в едно и между тях ще се установи постоянна връзка.

— Нещо като връзката между нас двамата?

— Точно така. Подобна връзка би могла да се отрази върху някои от отношенията им като представители на двата пола, а тя вероятно не желае това. Можем само да се надяваме, че такова нещо няма да се случи, но в момента за нас истински важното е да върнем зрението на Елиар.

Глава 27

— Предстои ни важна работа — каза Алтал с подчертано делови тон, когато влезе в палатката. — Еми има важни указания за вас, така че ме слушайте внимателно.

След малко Двейя отмести Алтал встрани и попита:

— Елиар, виждаш ли поне някакви проблясъци от светлина?

— Не виждам нищо, Еми — отвърна той отчаяно. — Всичко е тъмно като на дъното на кладенец. Не мога да разбера как удар по тила може да ми повреди очите, но наистина нищо не виждам.

— Задната част на мозъка е най-примитивната, Елиар. Там се намират сетивата: зрение, слух, обоняние и така нататък. Една буболечка не може да мисли, но може да вижда. Ти мислиш с челната част на мозъка си. Задната част е предназначена за по-прости неща.

— Какво можем да направим? — попита разплаканата Андина. — Досега не съм чувала за слепец, който да е възвърнал зрението си.

— Когато са повредени самите очи, шансовете да се възвърне зрението наистина не са големи, мила — обясни Двейя. — Очите на Елиар обаче са съвсем здрави. Когато Гелта го удари с брадвата си, тя нарани именно мозъка му. Ние успяхме да се справим с опасния кръвоизлив, като пробихме дупчици в тила му. Възможно е именно ударът, който насмалко не го уби, да е предизвикал тази слепота. Ако раната не е тежка, ще зарасне. След като зарасне, той отново ще прогледне, а когато прогледне, ще може да ползува вратите. В момента обаче не може да ги ползува, а аз трябва да го докарам тук, за да мога да го прегледам по-внимателно и да установя естеството на нараняването.

— Засега не им казваш всичко, нали, Еми? — попита беззвучно Алтал.

— Не им казвам всичко — призна гласът й. — Ако увреждането на мозъка му е прекалено голямо, по всяка вероятност ще остане сляп за цял живот. Не им казвай обаче това, Алтал — каза Двейя, сетне го изтласка встрани и отново заговори с гласа му.

— Елиар трябва да бъде доведен в Дома — каза на всички. — Само той обаче знае как да отваря вратите. Ще ми трябва помощта на Лейта.

— Как мога да му помогна да види вратата, водеща към Дома? — попита озадачено Лейта.

— Ще му заемеш очите си, Лейта.

— Не мога да ги извадя, божество.

— Знам. А и да ги извадиш, той не би могъл да ги използува. Както не може да използува собствените си очи.

— Не мога да те разбера, Еми — каза Елиар и се опита да надигне глава.

— Не мърдай — нареди му Андина и внимателно притисна главата му към възглавницата. — Инак пак ще започне да кърви.

— Лейта, за какво точно си мисли в момента Елиар? — попита Двейя.

— Нали ми нареди да не правя такива работи? — отвърна Лейта.

— Обстоятелствата са особени, мила, така че този път можеш да го направиш.

— Добре — отвърна Лейта и погледът й стана празен. — Много е нещастен. Сигурен е, че ще остане сляп до края на живота си, и съжалява, че ударът не го е убил.

— Права е — каза Елиар. — Кой ще се нуждае от мен, ако остана сляп?

— Не говори такива неща! — извика Андина, прегърна го и избухна в ридания.

— Успокой се, Андина — каза Двейя на малката владетелка. — Само ни пречиш. Елиар, ти почувствува ли нещо, когато Лейта започна да се разхожда из мислите ти?

— Само някаква топлина. Това има ли значение?

— Може би цялата работа ще протече по-лесно, отколкото си мислех. Лейта, ти какви чувства изпитваш към Елиар?

Лейта повдигна рамене и отвърна простичко.

— Обичам го.

— Лейта! — възкликна Андина.

— Не го обичам така, както си въобразяваш — отвърна й топло Лейта. — Обичам го така, както обичам теб и Гер. Чувствата ми към Бейд са по-различни, но това е друга тема. Ние всичките сме едно семейство и е напълно естествено хората да обичат членовете на своите семейства. Това непрестанно го установявам, когато слушам хорските мисли.

— Проникни малко по-надълбоко, Лейта — каза Двейя. — При това вдигни малко шум, за да може Елиар да усети присъствието ти.

На лицето на Лейта внезапно се изписа отвращение.

— Не можеш да искаш такова нещо от мен, Двейя! Не мога да го направя!

— Какъв е проблемът, Лейта? — попита Бейд.

— И да ти обясня, Бейд, няма да разбереш — отвърна тя ужасено.

— Има нещо, което те плаши, Лейта — каза Андина. — Толкова ли е страшно?

— Двейя, сигурно може да се намери някакво друго решение — каза бледото момиче.

— Там е работата, че няма друго решение, Лейта — отвърна Двейя. — Няма нищо страшно. Елиар е простодушно младо момче, така че няма нищо, с което да не можеш да се справиш.

— Той обаче е мъж, Двейя.

— Забелязала съм.

— Някой ще ми обясни ли какво става? — попита Елиар. — Какво искаш от нея, Еми? Защо е толкова разтревожена?

— Няма нищо сериозно, Елиар — отвърна Двейя.

— Аз ще му го обясня, Двейя — заяви Лейта. — Ти понякога говориш с твърде много недомлъвки.

Гласът на Лейта бе хладен, почти враждебен.

— Нещо тайно ли има, Еми? — попита Алтал.

— Тя вдига много шум за нищо — отвърна раздразнено Двейя.

— Нищо ли? — попита Лейта. — Имаш много странна представа за понятието „нищо“, Двейя.

— Може би е по-добре да си поговорим открито — каза Алтал. — Да не си намислила някаква хитрина, малко котенце?

— Изразяваш се много грозно, Алтал! — изсъска Двейя.

— Ти сама се издаде, Еми. Лейта, кажи какъв е проблемът.

— Ако изпълня желанието й и се вмъкна дълбоко под разума на Елиар, няма да мога да изляза оттам. Моят разум и неговият разум ще се прегърнат като уплашени деца и с Елиар никога вече няма да бъдем истински разделени.

— Какво от това? Нали и без това всички сме си близки?

— Чак толкова близки не сме. Елиар е мъж, а аз съм жена. Не може да не знаеш, че между мъжете и жените има известни разлики, нали, Алтал?

— Успокой се. Ти сигурна ли си, че няма да можеш после да откъснеш разума си от разума на Елиар?

— Ти можеш ли да откъснеш разума си от разума на Двейя?

— Нима става дума за същото? — каза Алтал. Гласът му бе изпълнен с изненада.

— Точно така, Алтал. Става дума за съвсем същото.

— Еми, не е ли възможно проблемът да се реши по някакъв друг начин? — попита той безмълвно.

— Не, Алтал. Ако не се установи такава връзка между Лейта и Елиар, няма да се получи нищо. Сетивата се намират на най-дълбокото равнище на съзнанието, така че разумът на Лейта и разумът на Елиар трябва да се слеят напълно. Така, както това се получи при нас.

— Започнах да разбирам проблема — каза Алтал. — Може би всъщност проблем не съществува. Може би това, което предлага Двейя, в действителност е полезно.

— Какво си намислил, Алтал?

— Еми, просто наблюдавай какво правя и се учи.

— Започна да ставаш досаден, Алтал.

— И досадата ще ти мине. Добре, деца. На майка ви й хрумна една интересна идея, която би следвало да обсъдим, преди да продължим по-нататък.

— На майка ни ли? — попита озадачено Бейд.

— Нима тя не ни е майка? Не сте ли забелязали как се държи? Досущ като лястовица към пиленцата си — каза Алтал.

— Има известна истина в думите ти — съгласи се Лейта.

— Като проникнеш по-дълбоко в разума на Елиар, наистина ще се създаде връзката, която спомена. Нима обаче тя вече не съществува? Никой от вас не говори за нея, обаче тя така или иначе съществува, прав ли съм? Нима не приемаш Андина като своя сестра? Нима между вас двете не съществува такава връзка?

— Предполагам, че съществува — съгласи се Лейта.

— Защо в такъв случай вдигаш толкова шум за нещо, което вече съществува? Ти и без това си свързана с Елиар, и то още от момента, когато всичките напуснахме заедно Кверон. Просто тази връзка вече ще стане видима. Нищо чудно по-късно да пожелаем да я разширим и да привлечем и всички останали към това семейно общуване. Може и да се окаже много полезно. Обичта е красиво нещо, Лейта, и няма защо да се боиш от нея.

— Имам чувството, че ме водят за носа — каза Лейта и безпомощно се засмя. — А ти самият какво мислиш за това, Елиар?

— Винаги съм се чудел какво ли означава да имаш братя и сестри — отвърна той срамежливо. — Струва ми се, Лейта, че така или иначе ще трябва да го направим. Познаваш добре Еми, а и наистина искам да прогледна.

Тя нежно докосна бузата му с трепереща ръка.

— Добре братко, нека видим какво можем да направим.

Лейта започна да работи бавно, почти срамежливо, и няколко пъти двамата с Елиар силно се изчервиха.

— Това няма никакво значение, деца — каза Двейя. — Става дума само за физически различия, които са без особено значение за вашата личност. Всички ние осъзнаваме притежанието на своите физически тела и това въобще не трябва да ни смущава.

После Двейя направи кратка пауза и Алтал усети, че тя се колебае с какво да започне.

— Нека започнем с вкуса и обонянието — предложи Двейя. — Те са сравнително по-прости усещания. Гер, донеси някакво цвете.

— Какво цвете?

— Благоуханно, ако успееш да откриеш такова.

— Веднага — каза Гер и излетя от палатката.

— Вземи някоя от зелените ягоди, Алтал — нареди Двейя. — Не казвай нищо. Просто вземи една и я да й на Лейта да я лапне.

— Бях останал с чувството, че са отровни.

— Ще се отровиш само ако изядеш цяла чиния.

Алтал махна с ръка на Лейта, за да привлече вниманието й, и след това вдигна пръст пред устните си.

Тя кимна.

Алтал отиде до грубо скованата маса, взе една от малките зелени ягоди, върна се при леглото, подаде я на Лейта и посочи с пръст устата й.

Тя отново кимна и лапна ягодата. Сдъвка я, навъси се и сви устни.

— Това е ужасно! — възкликна Елиар, намръщи се и се опита да изплюе нещо.

— Това е най-приятното вкусово усещане, което си имал, Елиар — възрази Двейя. — Опитът излезе успешен.

Когато Лейта помириса малкото жълто цвете, донесено от Гер, Елиар се засмя и попита:

— Гер, целият ли се издра?

— Защо пък да съм се издрал? — попита озадаченият Гер.

— Защото това е цветето на дяволския храст. Уханието му е почти толкова силно, колкото са остри бодлите му.

— Значи всичко е наред, нали, Еми? — безмълвно попита развълнуваният Алтал.

— Засега се получава. А сега дръпни Лейта встрани и й прошепни нещо в ухото. Между техните носове и усти се установи връзка. Да видим какво става с ушите им.

След като Елиар повтори дума по дума това, което Алтал бе пошепнал в ухото на Лейта, Двейя му нареди да погъделичка крака й. Елиар веднага отдръпна собствения си крак.

— И четирите опита излязоха успешни — каза Двейя на глас. — Сега ще пристъпим към изпълнението на истински важната задача. Лейта, искам да прилепиш бузата си към бузата на Елиар и очите ви да бъдат колкото се може по-близко. Не мисли за нищо. Просто погледни покрива на палатката, а не нашите лица. Искам да видя дали е в състояние да забележи светлината, преди да продължим.

Лейта кимна, отиде до леглото на Елиар, коленичи до него и нежно притисна лицето си към неговото.

— Мога да виждам! — възкликна Елиар. — Вече не е тъмно!

— Сега започни да местиш бавно поглед, Лейта — каза Двейя. — Той ще трябва да свикне с някои неща. Отмести бавно поглед към Андина.

— Разбрах — каза Лейта.

— Не знам защо, но ми изглежда различна — оплака се Елиар.

— Зрението на Лейта не е съвсем като твоето, Елиар — обясни му Двейя. — Жените възприемат другите жени по различен начин от мъжете. Едва ли обаче е необходимо да ти обяснявам това точно сега. Виждаш ли я ясно?

— Струва ми се някак си разцентрована — каза Елиар.

— Какво искаш да кажеш? — попита възмутено Андина.

— Той не се опита да те обиди, мила — каза Двейя. — Той просто те наблюдава с очите на Лейта, а те не са точно като неговите. Ще му трябва известно време, за да привикне, но най-трудното вече мина.

Двейя използуваше гласа на Алтал и говореше делово и подчертано спокойно. Алтал обаче започна да примигва, след като усети в главата си нейната напрегнатост.

— Там няма нищо, Елиар — възрази Лейта, като се обърна отново с лице към младежа, седнал на койката.

— Моля те, Лейта, не ме гледай — каза той с разтреперан глас. — Завива ми се свят, когато виждам самия себе си.

— Извинявай — каза тя и отмести поглед встрани. — Все още не мога да видя нищо, което да наподобява врата.

Елиар посегна и докосна празното пространство между тях.

— Та тя е тук. Чуй. — Премести ръка малко по-напред и всички чуха звука на почукването върху дърво. Лейта посегна и започна да опипва пространството със собствената си ръка.

— Ръката ти току-що премина през вратата! — възкликна Елиар. — Еми, какво става? Тази врата е здрава като тухлена стена, а ръката на Лейта премина през нея като през въздух.

— Вратите съществуват само за теб, Елиар — обясни Двейя с гласа на Алтал. — Не съществуват за никой друг, освен ако ти не решиш да го преведеш през тях. Хората преминават през тези врати непрестанно, без дори да си дават сметка за това. Тук трябва да се отчете ролята на Ножа, а той усложнява нещата. Можеш ли да станеш?

— Вече се чувствувам добре, Еми. Ако изключим главобола.

— Изправи се бавно. Лейта и Андина ще те придържат, за да не паднеш. Ще наблюдаваш вратата с очите на Лейта, така че дръжката й няма да се намира точно там, където ще я потърси ръката ти, и ще трябва да опипаш пространството около нея. Когато стиснеш дръжката, отвори вратата и тримата можете да се върнете в Дома.

— Лейта и Андина ще се върнат веднага след това, нали? — попита Бейд.

— Не. Ще останат при мен и Елиар.

— Почакай малко, Еми — опита се да възрази Алтал. — Лейта ни е необходима тук. Вече се лишихме от врати. Ако се лишим и от уши, положението ни ще стане доста тежко.

— Лейта ще ми е необходима много повече, отколкото на вас, приятелю. Ще успеете да се справите и без нея за известно време, докато аз не мога да кажа същото. Няма да споря с теб, Алтал. Просто ще стане това, което казах, и толкоз.

Лейта и Андина помогнаха на Елиар да се изправи и го подкрепиха, докато той се опитваше да хване дръжката на вратата, достъпна само за него. По едно време ръката му стисна нещо.

— Хванах я — каза, и тримата изчезнаха.

— Кога ще се върне Лейта? — попита разтревожено сержант Халор.

— Трудно е да се каже — отвърна Алтал. — Всичко зависи от това доколко е сериозна раната на Елиар. Ако става дума за драскотина, която просто трябва да зарасне, няма да се бави дълго. Ако нараняването е сериозно, може да остане там доста време. Докато собствените му очи се оправят, ще трябва да използува очите на Лейта. Алтал се стараеше да говори спокойно и делово.

— Аз пък бях останал с чувството, че Двейя е в състояние да спре хода на времето в Дома — възрази княз Алброн.

— Времето има отношение и към вратите — каза Алтал. — Не съм сигурен какво точно ще трябва да направи Еми, за да му възвърне зрението, обаче времето вероятно ще продължи да си тече. Цялата работа доста се усложнява.

— Сега останах и без уши — каза Халор. — След като я няма Лейта, която да подслушва врага, не мога да знам какви ще са следващите му ходове.

— Можем да кажем на Гебел да се изтегли от окопите, сержант — каза княз Алброн. — Може да отстъпи няколко километра и отново да се окопае.

— Всичко това би представлявало само отсрочка, княже — каза Халор. — Гелта отново ще го нападне фронтално, а пехотата на Пехал в тила, като използува вратите на Хном.

— Можеш ли да предложиш друга възможност, Халор? — попита Алтал.

— Има една, обаче съвсем не е привлекателна — отвърна унило сержантът.

— Така ли? Колко е непривлекателна?

— Нарича се „последната твърд“, Алтал, и е трудно да се открие нещо по-непривлекателно от нея — отвърна Халор. После се огледа и попита: — Къде е Салкан? Той познава този район по-добре от мен.

— Какво ще търсим? — полита Алброн.

— Кръгъл хълм със стръмни склонове, княже. Гебел би могъл да построи укрепления на върху му и да отблъсква врага достатъчно дълго време. Поне докато пристигне Кройтер. Вратите на Хном няма да му бъдат от никаква полза, тъй като хората на Гебел ще оглеждат пространството във всички посоки и няма как да им бъде нанесен удар в гръб.

— Няма ли опасност врагът просто да заобиколи Гебел и да тръгне на поход срещу Кейвон?

— Едва ли, княже. Пехал и Гелта не са особено умни, но не са и чак толкова тъпи, че да оставят една арумска армия зад себе си.

— Според теб колко време би могъл да удържи Гебел такава позиция? — попита Алтал.

Халор вдигна рамене.

— Най-малко седмица. Може би и две. Стига да разполага с достатъчно храна и вода.

— Това не е малко време — коментира Алтал. — Впрочем, всичко зависи от това дали Еми ще успее да оправи зрението на Елиар. Смяташ ли, че днес Гебел ще успее да удържи позицията?

Халор кимна утвърдително.

— След като е предупреден за Пехал, ще успее да вземе необходимите мерки. При залез-слънце все още ще е в окопите си. Когато се стъмни, ще го изтеглим оттам и ще го отведем при някой подходящ хълм. Войната не е приключила, Алтал. Тя всъщност тепърва започва.

— Гебел си разбира от работата — каза сержант Халор на Алтал, Бейд и княз Алброн, когато на източното небе започнаха да се показват първите признаци на зазоряването. — Без Лейта ще сме в доста неизгодна позиция, обаче знаем достатъчно неща за плановете на врага, за да се оправим. Поне днес.

— А утре? — попита Алброн.

— Това ще зависи от наклона на хълма, който успеем да открием. И от разстоянието до него.

Откъм потъналите в мрак окопи се появиха Гер и Салкан.

— Гер каза, че ме викате, генерал Халор — каза овчарят.

— Така е — потвърди Халор. — Ти познаваш ли добре околността?

— Аз паса овцете си в тази част на Векти, генерале. Познавам всеки храст и всеки камък.

— Чудесно. Салкан, трябва ми висок хълм със стръмни склонове. Нещо като планински връх, ако щеш. Има ли подобно нещо близо до нас?

Салкан се намръщи, после каза:

— На няколко километра на юг се намира Кулата на Дайвер. Тя в общи линии отговаря на вашите изисквания.

— Кой е Дайвер? — попита Бейд.

— Един луд отшелник, живял тук преди неколкостотин години, ваше преподобие. Бил убеден, че е единственият човек на света, който обича Бога, и че всички останали хора са слуги на дявола. Когато видял този хълм, решил, че Бог го е създал специално за него. Той се извисява на повече от триста метра над равнината, а склоновете му са почти вертикални.

— В такъв случай как е успял да се изкачи там?

— По южния склон има скалиста пътека. Трудно е да се изкачи, на самият аз съм стигал по нея до самия връх. Както и да е, Дайвер се изкачил там и заживял в една пещера до самия връх. Имал навика да хвърля скали по пътеката, когато някой друг се опитвал да се качи — нали не се нуждаел от компания.

— В такъв случай там би трябвало да има и вода — каза Халор.

— Така е, генерал Халор. В дъното на пещерата има извор. Нямам представа как водата си пробива път дотам, обаче е бистра, вкусна и студена.

— Като тънка струйка ли изтича? — продължи да разпитва Халор.

— Съвсем не, господине. По-скоро като фонтан.

— Какво ще кажеш, Халор? — попита Алтал.

— Както го описва, прилича точно на това, което търсим — отвърна Халор. — Защо да не огледаме този хълм?

— Няма да е зле да го направим. Хората на Гебел са хванали няколко ансуйски коня. Вземи три и заедно със Салкан ще отидем да огледаме хълма.

Малко след зазоряване видяха хълма — стърчеше наистина като кула насред тревистата равнина.

— Как е могло подобно нещо да се появи в тази равнина? — попита сержант Халор, напълно удивен от видяното. — Прилича на заблудила се планина.

— Едва ли сега би трябвало да ни вълнува точно това — каза Алтал. — Кажете по-добре дали ще ни свърши работа.

— Ако успеем да стигнем върха, мястото е съвършено — каза Халор. — Ако Гебел разполага с достатъчно храна и вода, може да удържа тази крепост с години.

— Докато аз плащам на княз Гвети издръжката на неговата войска, той няма да остане там толкова дълго. Нека да огледаме пътеката. Салкан е като коза. Това, че е могъл да изкачи пътеката, не означава, че ще можем да го направим и ние.

Тримата се върнаха в траншеята към пладне.

— Ако Бог има зъби, това е един от тях, Гебел — каза Халор на плешивия брадат военачалник на Гвети. — Стърчи на над триста метра над равнината.

— Стръмни ли са склоновете? — попита Гебел.

— Даже трудно биха могли да се нарекат склонове, сержант Гебел — каза Алтал. — Почти вертикални са. Озовеш ли се веднъж в Кулата, дотам може да стигне само муха.

— Ако хората ми не могат да стигнат върха, каква полза ще имам от нея? — попита раздразнено Гебел.

— Има как да се стигне дотам — каза Салкан. — Изглежда, че част от върха се е срутила и на това място се е образувала пътека. Доста е по-стръмна от пътеките в подножието на хълма, а и доста по-тясна. Ние обаче успяхме да стигнем върха. Оттам обзорът е на километри.

— Не може в нея да няма нещо, което да не е наред — каза Гебел. — Досега не съм виждал нищо съвършено.

— Няма покрив, сержант, така че от време на време дъждовете ще те мокрят — каза Алтал. — Мога да ти гарантирам храната и водата, но не и посетители.

— Видя ли? — каза Гебел на Халор. — Знаех си, че все ще има нещо, което да не е наред.

— Какво се случи тук, докато ни нямаше? — попита Халор.

— Мръсната свиня продължи цяла сутрин да жертва конниците си — отвърна Гебел и повдигна рамене.

— Не чухте ли някакъв шум зад окопите ви? Не видяхте ли нещо?

— Нямаше нищо. Струва ми се, че твоите шпиони са те подвели, Халор. През цялата сутрин не видяхме никакъв признак на нещо, което да се движи зад нашите линии. Освен ако не се боиш да не те нападнат в гръб зайците.

— Все пак нека резервите ви бъдат в готовност и добре укрити, Гебел — каза Халор. — Преди залез-слънце ще бъдете нападнати от пехота откъм тила.

— Щом казваш, ще го имам предвид — каза Гебел спокойно.

— Вече успя ли да подготвиш изтеглянето си от окопите?

— Че каква подготовка е необходима за това? Щом се стъмни, ще изтегля хората си и ще се отправя на юг. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се, Гебел. Кажи какво искаш.

— Искам да ми услужиш с това червенокосо момче. Искам да изпратя две роти от моите хора, които да се изкачат на този Божи зъб. Моите хора ще пътуват в тъмнината, така че няколко огъня, накладени на върха, ще им помогнат да се ориентират.

— Това е разумно.

— Сержант Гебел, пак идат! — изкрещя един войник откъм окопите.

— Моля те да ме извиниш, Халор, обаче все още не съм приключил с тази малка война — каза с неудоволствие Гебел.

— Разбирам те. Пожелавам ти успешен ден — отвърна Халор.

— От твоите уста в Божиите уши, Халор — отвърна Гебел.

— Това е идея на Двейя — излъга Алтал, укрил се заедно с Халор и Алброн във високата трева в близост до палатката. Истината бе, че през последните няколко часа не бе влизал във връзка с нея.

— Овце? — каза Алброн, сякаш не вярваше на ушите си. — Не мога да те разбера, Алтал.

— Княже, благодарение на тях Коман няма да разбере нищо за хората, които Гебел е разположил на задната страна на този хълм. В този свят по-безмозъчни животни от овцете няма, а и отгоре на всичко непрестанно блеят. Замислиш ли се, няма как да не стигнеш до извода, че за нарушаването на способността на Коман да подслушва стадо овце ще свърши по-добра работа дори от дробите.

— Не смятам да споря с нея по този въпрос — каза Халор. — Щом Двейя казва да използуваме овце, така да бъде. Смяташ ли, че ще разполагаме с достатъчно време за реагиране, когато Пехал се появи в тила на Гебел през някоя от вратите на Хном?

— Едва ли ще е много.

— Гебел е взел някои мерки, сержанте — каза Алброн. — Задната страна не е толкова незащитена, колкото изглежда.

— Гебел е опитен боец — съгласи се Халор. — Няма да са необходими особени усилия, за да се развали денят на Пехал. Резервите на Гебел ще се стоварят върху него преди хората му да са успели да изминат петдесет метра. Впрочем, ето я и вещицата.

На отсрещния хребет отново се бе появила Кралицата на нощта. Оръжието, което размахваше, изглежда, бе същата каменна брадва, с която насмалко не бе убила Елиар. Тя спря за миг, огледа се, сякаш за да се убеди, че конниците й са по местата си, размаха брадвата и изкрещя:

— Нападайте! Убивайте! Убивайте! Убивайте!

Войската й изрева и се втурна надолу като вълна. Бойците надаваха дивашки викове и сечаха въздуха с мечовете си.

Алтал забеляза как на склона зад окопите на Гебел за кратък миг се стъмни, сякаш облак бе закрил слънцето.

След това от нищото с победен вик изскочи Пехал. Последва го дивашка армия от пехотинци.

— Избийте ги до крак! — изрева Пехал.

— От Регвос са — спокойно каза Халор, изправи се и даде знак с ръка на скритите резерви на Гебел да атакуват.

Пехал и пехотинците му се устремиха към привидно незащитения гръб на арумците, обаче в последния момент се изправиха пред гора от насочени срещу тях наклонени островърхи колове, изникнали сякаш внезапно изпод пръстта.

— Пустият му крадец! — възкликна Халор.

— Кой? — попита Алброн.

— Гебел. Преди няколко години използувах срещу него в Перквейн точно този номер.

Предните редици на пехотинците на Пехал, блъскани от войниците зад тях, се нанизаха на коловете. Когато натискът отслабна, стрелците на Гебел се изправиха и изстреляха стрелите си право в лицето на нападателите.

Пехотинците от Регвос отстъпиха, а веднага след това върху тях се нахвърлиха войниците от резервната войска на Гебел.

Ужасените овце, които успешно бяха укрили резервната армия от Коман, внесоха на бойното поле още по-голям смут. Подгонени от войниците на Гебел, те се понесоха надолу по склона като огромна бяла вълна и се смесиха с войските на Пехал.

— Такава гледка не се вижда често — отбеляза сержант Халор. — Не мога да си спомня кога за последен път съм виждал стадо овце да напада вражеска армия.

— В този сезон са на мода воюващите овце, сержанте — каза Алтал и веднага почувства съжаление за случилото се. Номерът с овцете бе изцяло негово дело, обаче той го бе обявил за замисъл на Двейя, за да получи съгласието на арумските си приятели. Идеята му се бе оказала блестяща, но нямаше как да я обяви за своя заслуга.

Това му се стори несправедливо.

Войниците на Гебел се втурнаха зад овцете, които ги бяха опазили от Коман, и се нахвърлиха върху отстъпващото в безпорядък войнство на Пехал.

Скотоподобният Пехал, зинал от удивление, сякаш се бе вкаменил, като гледаше как ужасените овце се нахвърлят върху неговите хора, а войниците на Гебел, следващи по петите своите вълнисти съюзници, избиват всички регвосци, попаднали пред очите им.

Изходът от битката бе ясен. Пехал нададе зверски рев, последван от вулкан от псувни, и бързо избяга през вратата на Хном, без да се интересува от неизбежната вече гибел на войската си.

Глава 28

— Не може да се отрече, че това си е истински Божи зъб! — каза едва ли не със страхопочитание сержант Гебел, когато прехвърлиха един хълм и видяха Кулата на Дайвер да се извисява посред равнината под бледата лунна светлина. — Къде е пътеката, за която спомена, Халор?

— От другата страна — отвърна Халор. — Може обаче да се наложи да се издигне укрепление около основата на хълма. Хората ти са много, а пътеката не е широка.

— Точно това ми харесва, Халор. Не искам към позициите ми да води царски друм. Няма да ни отнеме много време да достигнем върха. Наредих на челния си отряд да закрепи въжета покрай пътеката, а ариергардът, който оставих в окопите, би трябвало да прикрие от врага факта, че сме се изтеглили. След това, което направихме вчера с ансуйците, не вярвам да очакват да сме се махнали. Смляхме по-голямата част от пехотата им зад окопите и унищожихме голяма част от конницата им. Отстъплението след победа е доста необичайно нещо. Може би чак утре ще разберат, че сме се оттеглили. Докарването на подкрепления ще им отнеме доста време. Не ми е приятно да призная това, Халор, обаче тази твоя идея ми се вижда разумна от стратегическа гледна точка.

— Радвам се, че я одобряваш.

— Не казах, че я одобрявам. Казах само, че ми се вижда интересна като нововъведение в стратегията.

— Допускате ли, че е възможно те просто да ни заобиколят и да настъпят към Кейвон? — попита Бейд.

— На война всичко е възможно — отвърна Гебел. — Това обаче не ми се струва вероятно. Само идиот ще настъпва, като остави цяла вражеска армия в тила си. Ако рекат обаче да го направят, нямам нищо против. Нашите подкрепления вече са се запътили насам, така че ни трябва само време. Кавалерията на Кройтер би трябвало да дойде до няколко дни, а по петите я следва войската на стария княз Делур. Аз просто ще седя на върха на тази тъпа кула и ще ги изчакам. Ако врагът превземе Кейвон, веднага след пристигането на нашите подкрепления ще си го върнем.

— Това не би ли могло да доведе до разрушаването на целия град?

— Градовете не са чак толкова ценни. Пък и този град не е мой, така че дори да го изгорят до основи, това няма да ми наруши съня. Още от малък съм подпалвал градове и за удоволствие, и за пари — отвърна Гебел и се обърна към Халор. — Храна и вода осигурени ли са?

— Точно това е едно от нещата, заради които харесахме Кулата, сержант Гебел — излъга без никакво притеснение Алтал. — Брат Бейд научи за съществуването на монашески орден, държащ много силно на отшелничеството. Горе, на самия връх, има доста голяма пещера, в която блика извор. Доколкото разбрах, монасите цели десет години са трупали храна в пещерата: пшеница, сушени плодове, шунка и пушено говеждо месо, боб, въобще, обичайните неща. Когато вчера се качихме на върха, видяхме, че там наистина е складирана много храна.

— А какво се е случило с монасите?

Алтал вдигна рамене.

— Не могли да се разберат кой да ги ръководи. Доколкото разбрах, спорът започнал с много крясъци и приключил с размахване на брадви и ножове. В началото бил много шумен, но накрая настъпила мъртвешка тишина.

— Бог да ни пази от религията — каза Гебел.

— Бог да ни пази — повтори Алтал и се престори, че не вижда смаяното лице на Бейд.

— Имаш ли някакви вести от Двейя? — тихо попита Бейд, когато заедно с Алтал започна да изкачва стръмната пътека.

— Усетих присъствието й само веднъж — призна Алтал. — Не вярвам в близко време да има повече контакти. Коман ни подслушва и Еми е твърде умна, за да ми съобщи нещо, което не желае той да научи.

— Не можеш ли да го извадиш от строя с половинки, четвъртинки и третинки? Така, както го прави Лейта?

— Не мога да правя това до безкрайност. Сигурен съм, че Коман е съсредоточил вниманието си върху мен, защото Генд добре знае, че именно аз съм най-старшият тук. Ако знам прекалено много неща, рано или късно някое от тях няма да бъде опазено в тайна.

— Тя предупреди ли те, че ще те държи в неведение?

— Не се наложи да го направи. Познавам Еми твърде добре и нейният начин на мислене ми е известен. Ако нараняването на Елиар е леко, той вероятно ще се върне при нас още днес. Окаже ли се по-тежко, ще се наложи тя да го задържи за повече време.

Алтал предпочете да премълчи възможността слепотата на Елиар да се окаже постоянна.

— Много спокойно говориш за тези неща, Алтал — укори го Бейд.

— И да съм развълнуван, това няма да ми помогне. Имай вяра, братко Бейд. Ако вярата ти е достатъчно силна, може да помогне събитията да се развият в добра насока.

— Смущава ли те това, че самият аз се тревожа?

— Не, стига да не ме заразяваш с тревогите си.

След половинчасово катерене по стръмния склон сержант Гебел каза запъхтяно:

— Халор, трябват ми поне няколко минути, за да си поема дъх.

— Гебел, да не би да си се размекнал от спокойния живот в окопите? — попита лукаво Халор.

— Нямам впечатлението и ти да си се затичал към върха.

— Не би било учтиво да забързам нагоре и да те оставя сам, Гебел.

— Халор, наистина ли искаш да се състезаваме кой ще стигне пръв до върха?

— Честно казано, не. Въжетата, които твоят челен отряд е опънал покрай пътеката, определено правят катеренето по-приятно. Особено в тази тъмнина. Вчера изкачвахме този склон заедно със Салкан и Алтал посред бял ден, но когато стигнахме върха, вече бях останал без сили.

— Каква е обстановката горе?

— Не особено гостоприемна, ако трябва да ти кажа истината.

— Не възнамерявам да каня гости. Къде се намира пещерата, в която има храна и вода?

— От другата страна на мястото, където излиза пътеката. Доколкото мога да преценя, в резултат на земетресение се е срутила голяма скала и голяма част от върха се е сринала. Точно така се е образувала пътеката, по която вървим. Откъм северната страна склонът очевидно е по-устойчив. На върха има зъбер, тридесетина метра по-висок от останалата част на хълма. Отворът на пещерата е точно срещу зъбера.

— Ако се стигне до най-лошото, тази пещера може да се окаже много полезна.

— Да се надяваме, че няма да се стига до това.

— И аз така мисля — отвърна Гебел. — Ако врагът поиска да ни достигне, ще трябва да се изкачи по тази пътека. Имам усещането, че отгоре може да се свлекат нови скали. Трудно е човек да се съсредоточи, когато върху главата му падат камъни, нали?

— Ти очевидно излизаш от предположението, че ще си успял да качиш всичките си хора горе преди кавалерията на Гелта да ни нападне.

— Не изключвам такава възможност — съгласи се Гебел.

— Може ли да кажа нещо? — попита Гер, който седеше до тях.

— Внимавай, Гебел. Това момче е истински извор на умни идеи — предупреди Халор.

— Та той е още хлапе, Халор — каза с пренебрежение Гебел.

— Може би точно заради това мислите му са интересни. Главата му не е претъпкана с предубеждения. Кажи, Гер.

— Нали войниците на лошата жена яздят коне?

— Да, Гер — отвърна Халор.

— Ето какво си мисля: някои животни, свикнали с хората, например кучетата и котките, не се страхуват от огъня, нали така? Други животни обаче — конете, кравите и овцете — се страхуват от огъня. На километри около хълма расте трева. Камъните не горят, обаче тревата гори, нали?

— Така е — съгласи се Гебел. — Но ще загори само ако има силен вятър. Идеята ти е интересна, момче, обаче няма да ни свърши работа, ако времето не ни помогне.

Гер веднага се обърна към Алтал, но той му даде знак да замълчи и каза:

— Не е ли по-добре да обсъдим този въпрос по-късно, господа? В момента най-доброто ще е да продължим да се изкачваме.

Сержант Гебел въздъхна и стана.

— Къде се оттича водата, която блика от центъра на това езеро? — попита с любопитство Гебел, когато Алтал го отведе в пещерата и му показа запасите от храна, които бе подготвил предния ден.

— Нямам представа. Времето ни е малко, така че не си позволих да проуча това.

Гебел гребна шепа вода и я опита.

— Вкусна е.

— Изворната вода не е ли винаги вкусна, сержанте? — попита Бейд.

— Не винаги — отвърна Гебел и избърса ръка във фустанелата си. — До замъка на княз Гвети има извор, в чиято вода има много сяра. Отгоре на всичко е страшно гореща. Този твой хълм започва да ми харесва все повече и повече, Халор. Когато дойдат моите тиловаци с палатките, ще им кажа да направят лагер пред входа на пещерата.

— Едва ли ще се устройваме тук на постоянно местожителство, Гебел — опита се да възрази Халор.

— Готов ли си да се обзаложим? Сигурен съм, че княз Гвети направо ще се влюби в този хълм, Халор. Върху него сякаш са изписани думите „патово положение“, а Гвети си умира от радост винаги, когато ги чуе.

На зазоряване една трета от хората на Гебел вече бяха изкачили Кулата и бяха заели позиции при склона срещу зъбера на северната страна. Когато стана по-светло, останалите започнаха да се катерят по-бързо. Така или иначе обаче беше ясно, че цялата войска няма да успее да се качи преди пладне.

Бейд се върна от една скала на северния склон, от която бе наблюдавал околностите.

— Имаме си компания, Алтал — докладва тихо. — Все още не е достатъчно светло, но забелязах, че от север се задава конница.

— Значи напразно си мислехме, че на Гелта ще й потрябва поне ден и половина, за да разбере, че сме се изтеглили — кисело каза Алтал. — Сигурно е стояла над главата на Коман с тояга в ръка и го е карала още от полунощ да подслушва мислите на ариергарда на Гебел.

Алтал наплюнчи пръст, повдигна го и продължи:

— Няма и следа от ветрец. Една хубава горяща степ би ни дала достатъчно време, за да се изкачат и останалите войници на Гебел преди Гелта да стигне дотук. Ако обаче няма вятър, нищо няма да се получи.

Алтал стисна зъби и изпрати безмълвно послание към Двейя.

Нямаше отговор.

— Това е много важно, Еми! Имаме си неприятности!

Мълчанието в главата му бе потискащо.

— Не иска да се обади — каза той на глас.

— Двейя ли? — попита Бейд.

Алтал кимна и каза:

— Напълно е изключила. Вероятно не иска да ме държи в течение на лечението на Елиар.

— Не можеш ли да се оправиш сам?

— Не знам каква дума да произнеса, Бейд. Не си спомням в Книгата да съм срещал думата „вятър“.

— Книгата е на наша страна, нали? — попита Гер.

— Поне така се надявам — отвърна Алтал.

— Тогава защо трябва да се тревожиш за дреболии? Не знаеш ли някоя дума, която да означава „порасни“ или „стани по-голям“, или нещо от този род?

— Когато набавям храна и вода, понякога използувам думата „пета“ — каза Алтал колебливо. — Използувах я вчера, когато трябваше да напълня пещерата с храна за хората на Гебел. Какво имаш предвид, Гер?

— Не можеш да отидеш до върха, да духнеш няколко пъти и да произнесеш тази дума? Книгата няма ли да разбере какво искаш да кажеш?

— Не съм сигурен дали ще се получи нещо — каза Алтал и се намръщи.

— Не можеш да знаеш това преди да си опитал.

— Решението не може да е чак толкова просто.

— Опитай.

— Нищо няма да се получи, Гер.

— Опитай.

Алтал колебливо отиде до ръба на скалата и си пое дълбоко дъх. След това издиша. Не вложи обаче особено усърдие и произнесе думата „пета“ доста унило.

Нищо не се получи.

— Знаех си, че няма да стане, Гер — каза Алтал.

— Можеше и да стане, стига да го беше казал по-убедено, Алтал — отвърна Гер. — Повтори опита, и този път го направи както трябва. Книгата трябва да остане с впечатлението, че намеренията ти са съвсем сериозни.

Алтал погледна Гер и в главата му започна да се оформя неясно подозрение. Погледна отново степта под нозете си и издиша с все сили, като едновременно произнесе думата „пета“.

Видя как долу, далеч под нозете му, тревата внезапно полегна, сякаш смачкана от невидима огромна ръка, и се залюля като вълни в бурно море.

— Знаех си, че ще се получи — доволно отбеляза Гер.

— Не усещам дори и най-слаб полъх на вятър, господин Алтал — възрази червенокосият овчар.

— Повярвай ми, Салкан — вятър ще има — каза Алтал. — Ти и твоите момчета запалете огньовете, а за раздухването им грижата ще имам аз.

Салкан присви подозрително очи.

— Вие май не сте като другите хора, нали? Умеете да правите неща, които другите не могат?

— По-късно ще ти обясня всичко, сине мой — отвърна му Бейд. — Тази война не е обикновена война и в нея се случват неща, които не могат да се обяснят с прости думи. Когато Алтал ти каже, че нещо ще стане, то наистина ще стане независимо дали е естествено, или не.

— Ти вълшебник ли си? — обърна се Салкан към Алтал.

— В известен смисъл, да — призна Алтал.

— Нашите жреци ни казват, че вълшебниците са съюзници на дявола.

— Не всички — възрази Бейд. — Вярно е, че Алтал притежава някои недостатъци, но инак си е Божи служител. Другаруването с него не застрашава душите ни.

— Сигурен ли сте, ваше преподобие?

— Съвсем сигурен, Салкан — отвърна Бейд. — В съюз с дявола са нашите врагове. Ние сме на страната на добрите.

— Щом казвате така, вярвам ви — рече Салкан. — Не че съм много религиозен, ама не ми се искаше да рискувам.

— Хайде, Салкан, не се мотай — каза му Алтал. — Взимай момчетата, запалете си факлите и подпалете тревата. И искам после ти и хората ти да защитите ариергарда. Възможно е някои от конниците да успеят да избегнат огъня, така че дръжте прашките си в готовност. Качете се след последните войници на Гебел и прережете въжетата.

— Слушам, господин Алтал — отвърна Салкан и тръгна към другите овчари.

— Когато цялата работа приключи, ще открадна това момче от Едон — замислено каза Бейд. — Би могло да се окаже много полезно.

— За това мисли после — каза Алтал. — Сега по-добре да се опитаме да поживеем достатъчно дълго, за да дочакаме залеза. По-добре да се върнем при скалата. Искам да видя какво става, но никак не ми се ще Гебел да ме гледа как правя вятър.

Салкан и приятелите му успяха да образуват огнен пръстен около хълма само за петнадесетина минути и се присъединиха към последните няколко батальона на Гебел, вече достигнали подножието на хълма.

— Иде — каза Гер и посочи на север.

Алтал погледна отвъд запалената трева. Ансуйците на Гелта — отдалеч приличаха на мравки — препускаха към Кулата.

— Дано всичко се получи както трябва — промърмори той и си пое дълбоко дъх. След това рязко издиша, загледан в конниците, и каза „пета“.

Лек вятър раздвижи огньовете.

— Огънят започна да се разгаря, Алтал — каза Гер. — Трябва ни обаче по-силен вятър.

— Старая се — отвърна Алтал, пое си отново дъх и повтори процедурата.

Огньовете от двете страни на Кулата се разгоряха и струя дим се понесе на север. Огньовете откъм северната част на хълма обаче все още бяха слаби.

— Самият хълм блокира вятъра ти, Алтал — каза Бейд. — Не се получава това, което ни е необходимо.

— Защо не насочиш вятъра направо надолу, към челните огньове, които не горят толкова добре, колкото страничните? — попита Гер.

— Досега не съм виждал вятър, който да вее отгоре надолу.

— Опитай.

Алтал реши да не възразява и изрева „пета“ право надолу.

Ленивите огньове откъм северната част на хълма, които досега бяха на завет, сякаш избухнаха и се понесоха на север като огнена вълна.

Ансуйците на Гелта спряха конете и зинаха от удивление, когато срещу тях се понесе ревяща огнена стена. След това, сякаш по команда, се извърнаха и побягнаха.

— Алтал, вече можеш да спреш — изкрещя Бейд: мъчеше се да надвика рева на вятъра. Бе залегнал, та стихията да не го отнесе.

— Чух те, братко Бейд — отвърна Алтал. — Ще го направя веднага щом разбера как.

— Не мога да ти го обясня, Алтал — призна Гер. — Просто ми се стори разумно, не знам защо. Ние работим за Еми, а Книгата също работи за Еми. При това положение не е редно Книгата да издребнява, нали?

Момчето сбърчи чело и добави:

— Всъщност и това май не обяснява всичко. Не ме бива в четенето, така че не разбирам много от книги. Може би нещо друго ме е навело на тази мисъл.

— Какво например? — попита Алтал, като надвика вече отслабващия вятър.

— Еми не иска да разговаря с теб, защото се бои, че някои от нещата, които ще ти каже, могат да бъдат подслушани от Коман. Може би Еми вкара тази идея в главата ми. Така, както господин Халор използува Салкан, за да пробута лъжи на Коман, докато бяхме в окопите.

— Това е разумно обяснение, Алтал — съгласи се Бейд. — Двейя всъщност не може да укрие нищо от теб, защото твоят и нейният разум са твърде тясно свързани. При това положение именно Гер е чудесен преносител на идеи. Той и без това винаги има странни идеи, така че и в това му предложение не можеше да откриеш нищо учудващо.

— Така е, трябваше да се сетя — съгласи се Алтал. — Тази настойчивост, с която Гер ми повтаряше „опитай“, е напълно в стила на Двейя. Всъщност не е важно откъде точно дойде идеята. Важното е, че свърши работа.

Слънцето, замъглено от дима на горящата трева, свенливо се показа на изток. Ураганът бе преминал в лек ветрец.

— Не виждам и следа от тях — каза княз Алброн. — Нищо чудно този пожар да ги е прогонил чак в Ансу.

— Това би било твърде хубаво, за да повярваме в него, княже — каза Халор. — По-вероятно е да са се прибрали в пещерата. — После замислено се почеса по ухото и продължи: — Много бих дал, за да разбера какво кроят, но Лейта я няма и едва ли ще го узнаем. Бих могъл да направя няколко предположения, но не ми е в характера.

— Все пак ще е по-добре да ги направиш — каза Алтал. — Какъв според теб ще е най-вероятният им ход?

— По всяка вероятност ще опитат нещо банално. Сигурен съм, че не бяха очаквали да се изтеглим по този начин. След като им натрихме носа при окопите, бе нормално да се очаква, че ще задържим позициите си. Съвсем необичайно е за една войска след победа като нашата просто да се изтегли, а необичайните неща на бойното поле много нервират военните. Предполагам, че ще направят няколко пробни атаки, колкото да ни опипат пулса. Те не искат да се сблъскват с повече изненади, така че известно време ще са предпазливи.

— Ако съм те разбрал добре, на първо време не очакваш никакви необичайни действия от тяхна страна, така ли?

— Поне не и през следващите няколко дни. Ние от самото начало започнахме да им поднасяме изненади, Алтал. Те не очакваха нито въжетата, нито адските храсталаци, нито овчари с прашки, нито нападението на резервната войска на Гебел. На всеки техен ход отвръщахме с по-добър ход. Ще са много предпазливи, когато се доближат до новата ни позиция. На тяхно място аз също бих бил предпазлив.

По пладне и последните бойци на Гебел стигнаха върха на Кулата на Дайвер. След тях дойдоха и овчарите на Салкан.

— Да прережем ли въжетата, генерал Халор? — попита младият червенокос овчар.

— По-добре ще е да се опитате да ги изтеглите, Салкан — отвърна Халор. — Хубавите въжета не са евтини, така че нека се лишим от тях само в краен случай.

— Ще се постараем, генерале.

— Сержант Халор е арумец до мозъка на костите, нали? — обърна се Бейд към Алтал. — Не иска да похабява нищо, което струва пари.

— Това никак не ме смущава, братко Бейд, тъй като всичките разходи са за моя сметка.

Гер, който допреди малко мяташе камъни от една скалиста площадка, дотича при тях и каза:

— Хрумна ми нещо.

— Казвай го по-бързо, момче — рече Халор. — Да не би да си открил начин да се подпали изгоряла трева?

— Не, господин Халор. За това би трябвало да изчакаме да мине година. Имам предвид вратите.

— Точно сега не разполагаме с врати, Гер — каза Алтал.

— Ние, не, но лошите разполагат с врати и ще се опитат да ги отворят точно в началото на пътеката. После, докато хората на господин Гебел ги отблъскват, ще отворят други врати и ще се появят в гърба на нашите хора, както вече го направиха. Не мислиш ли?

— Самият аз бих действувал по подобен начин, стига да разполагах с врати — съгласи се Халор. — Какво предлагаш?

— Огледах скалите при пещерата. Не ти ли приличат на кула, построена върху друга кула? Някои от хората на господин Гебел биха могли да останат до пътеката и да отблъскват лошите. Други обаче могат да изградят някакво укрепление пред входа на пещерата, а трети да се изкачат на върха на зъбера и оттам да обсипват с копия и стрели лошите, които се опитат да проникнат в пещерата. Малката кула върху голямата кула няма ли да е по-добро място за отблъскване на лошите, отколкото пътеката?

— Кажи какво искаш за това момче, Алтал — каза Халор. — Веднага ще ти го дам.

— С такива приказки ще ми създадеш неприятности, сержанте — отвърна Алтал.

— Да, Халор, това може да се направи — съгласи се неохотно Гебел. — Подобно нещо ще внесе смут сред нападателите. Ще изгубят хиляди хора, докато стигнат върха на пътеката, и след това ще видят, че им предстои да преодолеят още едно укрепление. Тогава повечето от тях ще изпитат неудържимо желание да се приберат у дома. Поне аз на тяхно място бих го изпитал. Какво ще е следващото ти предложение?

— Не знам — отвърна Халор. — Предполагам, че бихме могли да построим някаква кула върху този зъбер, стига да искаш.

— А после още една? И още една? В такъв случай най-горната кула ще трябва да е на колела.

— Защо пък на колела?

— За да можем да я избутаме до луната.

— Много смешно — отвърна сухо Халор.

— Радвам се, че имаш чувство за хумор — засмя се Гебел.

В късния следобед ансуйците на Гелта прекосиха опожарената степ и обкръжиха Кулата. Хората на Гебел скоро установиха, че една скала, бутната от върха от триста метра височина, се търкаля доста дълго, след като достигне основата му, и намериха това занимание за много забавно.

Ансуйците обаче не го намериха за забавно и се отдалечиха.

— Тези овчари защо хвърлят непрестанно камъни с прашките си върху пътеката? — попита сержант Гебел.

— Вероятно се развличат — отвърна Халор и вдигна рамене. — Защо трябва да ни вълнува това? Камъни има колкото щеш, а освен това овчарите не ни искат пари.

Гебел изръмжа нещо и тръгна към хората си.

— Защо наистина го правят? — попита княз Алброн.

— Това всъщност е моя идея — отвърна Гер. — Замислих се за свойствата на вратите. През една врата всичко може да премине в двете посоки, нали? Ако някой отвори врата, най-вероятно е да е застанал непосредствено зад нея, нали? В момента, когато Хном отвори вратата си към горната част на пътеката, някой камък може да го улучи право в главата. Ако му пръсне черепа, лошите ще останат без врати и ще бъдем в еднакво положение. Казах на Салкан, че камъните, мятани в тази посока, рано или късно ще ударят някого и той ще изпищи. Благодарение на писъка хората на господин Гебел ще разберат, че някой се опитва да ги нападне. Салкан реши, че идеята ми е добра, и се зае с изпълнението й.

— Бейд, ти беше ли нащрек, когато Пехал излезе от вратата на Хном зад окопите на Гебел? — попита Алтал същата вечер.

— Да. Наблюдавах всичко доста внимателно — отвърна Бейд. — Защо?

— Забеляза ли нещо особено в момента непосредствено преди отварянето на вратата?

Бейд се намръщи, после попита:

— Блещукането ли имаш предвид?

— Да. Значи това не е било плод на моето въображение. Ти как точно би описал това, което видя?

— Трудно ми е да ти отговоря — отвърна Бейд и се замисли, очевидно в търсене на подходящата дума. — Бих го описал като кратко преминаване на сянка пред слънцето. Ти какво ще кажеш?

— Да, описваш го доста точно — съгласи се Алтал. — Допускам, че това се получава винаги, когато се отваря врата. Не мога обаче да го заявя категорично, защото точно сега нямам връзка с Еми.

— Това може би се дължи на разликата в силата на светлината от двете страни на вратата, Алтал. От едната страна винаги е по-светло, отколкото от другата. Или по-тъмно.

— Обяснението ти звучи разумно. Имам чувството, че при отварянето на врати винаги се появява такова блещукане. По-рано не му обръщахме внимание, защото ние излизахме през вратите. Може би то ще е единственото предупреждение, че предстои вражеска атака.

Хората на сержант Гебел използуваха по-голямата част от нощта, за да издигнат пред входа на пещерата голям насип. След това го продължиха към източната и западната част на площадката.

— Работят много бързо, нали? — каза Гер.

— Имат доста голям опит в това отношение — отвърна Алтал.

— В това, изглежда, е и смисълът на войните, нали? — предположи Гер. — Едната страна гради насипи и барикади, а другата се стреми да ги преодолее.

— Това е част от дългата и скръбна история на човечеството — тъжно каза Бейд. — Рано или късно всички хора започват да измислят средства, с които да не допускат други при себе си.

— За това Еми се е погрижила много отдавна — каза Гер. — Никой не може да влезе в Дома без нейно разрешение.

— Да — каза Бейд.

— Пък и пропастта пред вратата й отблъсква евентуалните посетители. Всъщност тя играе ролята на крепостен ров.

— Какво е крепостен ров?

— Нещо като дълбок окоп, пълен с вода.

— Такова нещо наистина може да затрудни влизането — каза Гер.

— Ние не можем ли да направим нещо подобно? Алтал, нали в пещерата има извор?

Бейд поклати глава.

— За запълването на крепостен ров е необходима цяла река, Гер.

— Почакай малко, братко Бейд — каза Алтал, сякаш му бе хрумнало нещо.

— Изворът е наистина много красив, Алтал, но едва ли бихме могли да го възприемем като река — каза Бейд.

— Ако се уголеми, може и да заприлича на река. Май трябва да си поговоря с Халор.

— Понякога никак не се различаваш от Гер, Алтал.

— Благодаря ти, братко Бейд.

— С това сравнение не мислех да те похваля.

— Може и да не си мислил, но направи точно това.

— Това наистина изглежда интересно — съгласи се Халор. — Как обаче да го обясним на Гебел? Всичките му хора са заети с това укрепление. Никак не ми се вярва да задели половината от тях за изкопаването на ров.

— Едва ли ще им трябва особена помощ — каза Алтал. — Имам представа как изглежда един ров.

— Сам ли ще го изкопаеш? — попита недоверчиво княз Алброн.

— Не забравяй, че разполагам с известни възможности за това, Алброн — напомни му Алтал. — Ако произнеса думата „ров“ по правилния начин, пред стената на Гебел ще се появи ров.

— Как смяташ да му обясниш това?

— Не мисля да му го обяснявам. Започнахме да губим твърде много време за обяснения. Струва ми се, че този път ще направя нещо различно. Просто ще направя рова, а ако Гебел не успее да го разбере, толкова по-зле за него. Гебел и неговите хора вече започват да ме дразнят.

Гер пак дотича до тях и попита:

— Нали лошите ще използуват вратите, за да се появят тук?

— Сигурен съм, че ще го направят — отвърна сержант Халор.

— Защо тогава са вдигнали лагер в равнината? Видях малки огньове на много километри оттук.

— Сигурен ли си? — попита Алброн?

— Сега е нощ, княз Алброн, и огньовете могат да се видят и отдалеч, особено от такава височина.

— Покажи ми ги — решително каза Халор. — Не искам повече изненади. Хайде, княже, нека да ги видим.

— Допускаш ли, че Двейя би могла и сега да ти съобщи необходимата дума, както го направи последния път? — попита Бейд.

— Няма да й се наложи — отвърна Алтал. — Този път знам коя дума ми е необходима. С по-простите думи се справям без затруднения. Само сложните ме измъчват малко. В случая ми е необходима само думата за „копая“. Използувал съм я десетки пъти. Ако бях по-съобразителен, щях да улесня доста проникването ни в частната ми златна мина в Перквейн.

— А можеш ли да уголемиш потока? Знаеш ли коя дума е необходима?

Алтал вдигна рамене и каза:

— Ще използувам думата, с която засилих вятъра.

— Между вятъра и водата има доста голяма разлика, Алтал.

— Не е чак толкова голяма. Гер ми отвори очите, когато намекна, че самата Книга иска да ни помогне. Еми е тази, която обръща прекалено внимание на подробностите. Книгата е много по-великодушна в това отношение. Знай, братко Бейд, че пред укреплението на Гебел ще се появи ров и че този ров ще бъде пълен с вода. Повярвай ми.

— Все още си мисля, че там има войска, господин Халор — каза Гер. — Тези огньове са разположени прекалено близо един до друг, за да са остатъци от вчерашния пожар. Освен това пожарът ни се развихри в северна посока, а тези огньове са разположени на изток и на запад.

— Големите пожари предизвикват собствени въздушни течения, момче — обясни му търпеливо Халор. — Виждал съм как се образуват огнени вихрушки, разнасящи пламъци във всички посоки.

— Извинете ме, но мисля, че грешите.

— Може да си мислиш каквото си искаш, Гер — отвърна Халор. — Само дето не е необходимо да ми го натякваш.

Зазоряваше се. Алтал насмалко не подскочи, когато Гер произнесе думата „гре“ непосредствено зад гърба му.

— Не се прокрадвай така, Гер!

Лицето на Гер бе съвсем безизразно, а в погледа му зееше пустота. Той посочи един малък храст, отново каза „гре“ и отсече:

— Повтори тази дума, Алтал.

Погледът на Алтал се изпълни с удивление.

— „Гре“?

— Не задавай въпроси, Алтал. Просто произнеси думата.

Тонът, с който бяха изречени тези думи, се стори на Алтал много познат и той се засмя.

— Започваш да ме ядосваш, Алтал. Погледни храста и кажи „гре“.

— Слушам, Еми — отвърна Алтал и на лицето му се появи широка усмивка. Махна небрежно с ръка към храста и каза високо:

— Гре!

От храста незабавно изникнаха няколко нови клонки, покрити с листа.

— Много хитро от твоя страна — каза Алтал с възхищение.

— Кое? — попита озадачено Гер.

— Ти не разбра ли какво се случи току-що, Гер?

— Не се случи нищо, Алтал — отвърна Гер. — Просто дойдох да ти кажа, че според мен господин Халор греши. Ти какво имаш предвид?

— Нищо, Гер — излъга Алтал. — Просто стой по-близо до мен тази сутрин. Чувствувам се много по-спокоен, когато си наблизо.

Слънцето още не бе изгряло напълно, когато камъните, излитащи от прашките на овчарите, започнаха да звънтят по стомана. В следващия миг на петдесетина метра по-надолу по пътеката изникна орда въоръжени мъже — държаха щитовете си пред себе си.

— Стовариха ни се направо на главата! — изкрещя Бейд.

Хората на Гебел обаче изобщо не се паникьосаха, а повдигнаха с лостове това, което допреди малко всички бяха мислили за техен защитен вал, и огромните камъни се търкулнаха право към внезапно появилия се враг.

— Отстъпи! — изрева Гебел и бойците му затичаха нагоре и заеха позиции зад защитната стена пред входа на пещерата.

— Това бе умно от твоя страна — каза Халор с възхищение на плешивия си приятел.

— Халор, да не би наистина да си допускал, че ще се опитам да защитя тази пътека?

— Допусках, че за известно време можеш да се престориш, че я защитаваш.

— Не си жертвувам хората за тоя дето духа, Халор. Храната и водата са в пещерата. Значи ще защитавам нея. Ако на враговете ни е притрябвал тоя тъп хълм, нека заповядат. На мен ми трябват само зъберът и пещерата.

— Защо враговете ни не предприемат нищо? — попита Бейд след час, когато слънцето вече се бе вдигнало в небето, а хората на Гебел бяха заели позиции зад отбранителната стена в подножието на зъбера.

— Защото са смутени, Бейд — отвърна Халор. — Защото са изплашени. Гебел пак ги надхитри. Досега не е направил нито веднъж това, което очакваха да направи. Удържа позиции, когато не би трябвало да ги удържа, а после се изтегля безпричинно. Те просто си нямат представа за следващия му ход.

— Знаят само, че какъвто и да е, ще струва живота на доста от техните войници — добави Алброн.

— Кажи „твей“, Алтал — нареди с решителен глас Гер. Лицето му отново беше безизразно, а погледът му празен.

— Мислех по-добре да кажа „дигв“, Еми — възрази Алтал. — Не ми се вярва едно земетресение да ни дойде добре точно когато сме на върха на хълма.

— На петдесет стъпки на юг от зъбера има пукнатина, разположена в посока изток-запад, Алтал — обясни Гер със същия безизразен глас. — Ако я разшириш с помощта на земетресение, ще се получи точно желаният от теб ров.

— Няма да се получи нищо, Еми. Искам ровът да е непосредствено пред укреплението на Гебел. Ако е разположен толкова далеч, войските на Пехал просто ще го преплуват и ще продължат щурма.

— Направи каквото ти казвам, Алтал. Не говори и просто изпълнявай заповедите ми.

Алтал вдигна ръце в знак, че се предава и каза:

— Добре, Еми.

— После произнеси думата „еквер“, за да напълниш рова с вода.

— Добре, мила. И без това щях да я използувам, обаче си е по-друго, когато някой ти го нареди.

— Престани, моля те.

На половината разстояние до укрепената позиция на Гебел въздухът затрептя и през вратата на Хном нахлу регвоска пехота.

— Не бързай — каза Гер на Алтал.

— Остави ме да се справя сам, Еми. Все още си мисля, че ровът няма да е на най-подходящото място.

— Вярвай ми.

Пехотинците на врага с радостни викове хукнаха към примитивното укрепление на Гебел въпреки дъжда от стрели и камъни, който се стовари върху тях.

— Сега е моментът, Алтал — викна Гер.

— Твей! — извика Алтал и посочи мястото непосредствено пред напредващата войска.

Раздаде се силен глух тътен и целият хълм се разтресе. После се чу отвратителен пукот, непосредствено пред напредващия враг се появи огромна цепнатина и прерасна в дълбок ров, широк шест-седем метра.

Вражеската атака спря.

Разяреният Пехал спря пред новото препятствие и изрева:

— Нападайте! Избийте ги всичките!

Спуснаха в рова стълби и всички започнаха да слизат в току-що направения от Алтал ров.

— Какво чакаш, Алтал? — извика Бейд. — Та те нападат!

— Изчаквам да се съберат повечко души в рова — спокойно отвърна Алтал.

— Ти направи груба грешка, Алтал! — възкликна княз Алброн. — Ровът стига до двата края на хълма и водата ще изтече толкова бързо, че хората долу няма дори да си намокрят краката.

— Не смяташ ли, че това ще зависи от количеството вода, което ще налея? — попита Алтал, присви очи и огледа рова още веднъж. — Май повечето вече слязоха.

Последните редици на врага вече слизаха по стълбите. Той протегна ръка към земята й изкрещя:

— Еквер!

Дъното на рова сякаш се взриви от внезапно появила се огромна река. За разлика от обикновените реки, реката, току-що създадена от Алтал, течеше в две посоки, на изток и на запад и когато водата стигна краищата на платото, се образуваха два прекрасни водопада — водите им се стовариха от триста метра височина върху скалите в подножието на хълма.

Войниците на Пехал бяха повлечени от бурното течение и с отчаяни викове се понесоха към водопадите, които от огромна височина ги хвърлиха върху скалите долу.

Армията на Пехал буквално беше отнесена.

— Вижте! — изкрещя княз Алброн. — Това е Дрегон! Излиза от пещерата!

Алтал се обърна и с удивление видя как среброкосият капитан, командуващ войниците на княз Делур, излиза от пещерата с хората си и се присъединява към войниците на Гебел, заели позиции зад укреплението.

— Май не очакваше това, Алти? — попита дяволито Гер. Гласът му бе досущ като на Двейя.

Обезумелият от ярост Пехал, станал свидетел на гибелта на войските си, отнесени от реката, ревеше като звяр, въртеше меча си и избиваше собствените си войници, имали нещастието да се окажат в близост до него.

А после за удивление на всички във въздуха се материализира Елиар. Младият арумец бе напълно въоръжен и размаха застрашително меча си.

— Пехал! Бягай, докато все още можеш! — изкрещя младежът, — Бягай, защото иначе ще те убия!

— Но ти си мъртъв! — възкликна Пехал.

— Не съвсем — отвърна Елиар. — Хайде, Пехал, бягай или умирай!

И Елиар се втурна към удивения дивак.

Пехал започна да сипе проклятия и размаха огромния си меч.

Алтал вече бе престанал да се удивлява на този неочакван поврат на събитията. Проследи с любопитство как Елиар парира първата атака на скота и после с лекота плъзна острието на меча си по бузата на Пехал.

Пехал отстъпи. По лицето му потече кръв.

Елиар нападна отново и Пехал едва успя да отбие удара му с щита си.

Без да му позволява да си отдъхне, Елиар отново се нахвърли върху него — очевидно боравеше по-добре с меча. Пехал разчиташе почти единствено на грубата си сила и на яростта си, обаче започна видимо да губи самоувереност и самообладание, когато Елиар продължи да парира всичките му удари и непрестанно да му нанася опасни удари.

Накрая обезумелият от гняв Пехал захвърли щита, стисна меча си с две ръце и замахна с все сили. Елиар обаче ловко се сниши и острието профуча покрай главата му.

В следващия миг мечът на младежа изсвистя и китката на Пехал заедно с меча му отхвръкна настрани.

— Убий го, Елиар! — извика сержант Халор.

За изумление на всички обаче Елиар хвърли меча, извади от пояса си Ножа и го вдигна пред очите на Пехал.

Пехал изрева от ужас и се опита да закрие очите си с оцелялата си ръка. Кръвта от другата шуртеше като фонтан.

— Махай се! — изкрещя Елиар. — Махай се и не се връщай!

В същия миг се отвори врата и от нея се подаде ужасеният Хном. Той се наведе, хвана скимтящия осакатен Пехал и го дръпна.

После и двамата изчезнаха. Изчезна и блещукането, предизвикано от отварянето на вратата.