Избор на лице

Трета част

Извън времето, прозрях всичко.

Моите потомци ме бяха избрали за оръжие. Погрижиха се да ме заредят и насочат срещу Стайлър. А пък той бе манипулирал обстоятелствата така, че да изиграя Отело, докато той се прави на Хамлет. Настроил ме е да дресирам човечеството в малко по-миролюбив дух, защото му се сторило полезно. За някои подробности можех само да гадая, но сигурно се е сдобил с образец от моите тъкани, докато правех първите си експерименти с клонирането. Разполагаше с роботи, които да свършат работата… всъщност имаше ги и досега. А и нали той бе създал Нулевото крило. Едва ли имаше значение с точно какви средства си е послужил. По някое време клонирал първия господин Блек от моите клетки, заложил в съзнанието му подбуди, с които го превърнал в почти пълен мой антипод, и го пратил в Дома със заличена памет, осланяйки се на инстинкта му за самосъхранение. Трябвало е да възстанови равновесието, когато настъпи подходящият момент — същинска социологическа бомба със закъснител. Сега стената беше пробита, а Гленда — готова да осъществи проектите на Глин. Аз пък бях обезвреден. Лесно си представих гласа на Стайлър: „Да добавим осем кубика от основата Блек към киселината ди Негри…“

Вторачих се сърдито в разноцветните лампички. След малко протегнах ръка и започнах да натискам превключвателите.

Чух нечия стресната въздишка до себе си, длан притисна надолу ръката ми. Не можех да обърна глава заради шлема.

— Всичко е наред — казах на Гленда.

Пръстите й ме пуснаха.

— Кой?… — промълви след секунда.

Как, по дяволите, да отговоря на този въпрос?

— Името ми беше легион — започнах колебливо. — Цяла галерия от лица. Бях Блек, Енгел, Ланге, Уинтън, Караб, Винкел. Бях Джордън, Хинкли, Ланге-старши. И още мнозина, за които не си чувала. Бих казал, че е все едно, но не е, защото аз съм си аз. Все пак би трябвало да си избера някое от лицата. Добре, наричай ме Анджело. С това започнах.

— Боя се, че не те разбирам. Ти добре ли си?…

Вдигнах шлема от главата си и се извърнах към нея.

— Да. Наистина съм добре. И ти благодаря, че изпълни молбата ми. Успях ли да стигна дотук сам или се наложи да ме влачиш?

— Помогнах ти. Видях те, като падна.

— Значи излезе навън?

Лицето й грейна.

— И без това само си търсех повод. Е, не точно такъв. Но… беше толкова приятно!

Опипах хълбока си.

— Както виждам, позакърпила си ме.

— Ти кървеше.

Станах, подпрях се за миг на облегалката и започнах да се оглеждам.

— Какво търсиш?

— Цигари. Пуши ми се.

— Има в другата стая, където те чаках.

— Да отидем там.

Не й позволих да ме подкрепя. Тръгнахме по коридора.

— Колко време мина, откакто ме прибра вътре?

— Около час и четвърт.

Кимнах.

— А светлината остана ли или угасна?

— Не знам. Не съм поглеждала навън, откакто те домъкнах през люковете.

Щом влязохме в стаята, Гленда ми посочи цигарите, но отказа да си вземе. Преместих се пред прозореца, докато палех своята. В небето се промъкваше светъл жълтокафеникав оттенък. Засмуках силно дима, после започна да се кълби пред устата ми, когато въздъхнах.

— Наистина ли ти хареса навън?

— Да. А сега, на зазоряване, е още по-красиво.

— Чудесно. Искам да се поразходиш с мен.

— Състоянието ти не е много подходящо за разходки.

— Значи непременно трябва да изляза с придружител. Пък и имам нужда от секретарка.

Тя наклони глава настрани и ме изгледа с присвити очи. Аз се засмях.

— Хайде, да вървим. Изобщо няма да бързаме. Не е зле да се поразтъпчем на спокойствие.

Гленда кимна и тръгна до мен към люковете. Излязохме в хладното утро.

— Не мога да се наситя на този аромат — промълви момичето, като вдиша дълбоко. — Въздухът е толкова различен! — След малко се сепна: — Но къде отиваме?

— Нагоре.

— Към развалините ли? Доста са далече…

— Ще вървим бавно и кротко. Заникъде не бързаме. Имаме предостатъчно време за всичко.

Малко се дразнех, че трябваше да спирам и да си поемам дъх. Пък и се наложи да вървим повече, защото заобиколих отдалече трупа. Стараех се да прикрия често бодващата ме болка в хълбока, но накрая Гленда забеляза гримасите ми и ме хвана под ръка. Този път й позволих.

Засмях се.

— Помниш ли кънките, които ти подарих за твоя седми рожден ден? И ти веднага си изкълчи глезена. Отначало си помислих, че няма страшно, а се оказа, че костта е пукната. Но ти не ми позволи да те нося. Ей така се облягаше на мен. Стискаше зъби да не плачеш, а цялото ти лице беше мокро от сълзи и си нахапа устните. Скъса си любимата синя рокличка с жълтата бродерия отпред. — Пръстите й се впиваха болезнено в ръката ми. От изток подухна слаб вятър. Аз се пресегнах и я погалих с другата си ръка. — Вече всичко е наред.

Тя кимна и се извърна.

Сякаш усетих проблясъка откъм разрушената крепост, още преди да го видя. Премигна, после вече светеше равномерно. През деня не беше толкова страховит.

Избирахме предпазливо пътя си между камъните и кратерите. Спуснахме се в падинка и пак се изкачихме.

— Виж, птица! — провикна се Гленда.

— Да, хубава е.

Приятна сутрин се спускаше над света, смекчаваше оттенъците на местността, където преживях своя кошмар. Далече вляво от нас се трупаха купести облаци и обещаваха дъжд по-късно през деня, но нищо не закриваше изгрева. Видях, че зеленината наоколо е повече, отколкото си представях.

Най-сетне страшната допреди часове светлина се скри над горния ръб на почернялата развалина. Разбитата врата зееше сред напуканите стени.

— Ще влезем ли? — попита момичето.

— Да.

Промъкнахме се през полусрутеното опожарено фоайе, осветено през процепите в тавана.

— Но какво ще правим тук? — учуди се Гленда, докато наближавахме по-запазения югозападен ъгъл.

— Мисля, че ще научиш само след минута. Затова имах нужда от секретарка.

Входът към вътрешния коридор, където проникнах преди толкова много години, бе запречен напълно от отломки, засипани и с пръст откъм стръмния хълм зад крепостта. Заведох Гленда в сравнително непокътнатата чакалня, където под купчините прахоляк още личаха очертанията на мебели. Да, паметта не ме лъжеше. Тъмното устройство сякаш дебнеше в нишата си на стената. Извадих кърпичка. Докато бършех телефона, той звънна.

Гленда издаде някакъв звук, който може би изразяваше недоумение.

— Ето, почистих го — казах и отстъпих. — Би ли се обадила вместо мен, моля?

Тя кимна, доближи апарата и взе слушалката, едновременно озадачена и стъписана.

Заслуша се, закри слушалката с длан и ме погледна.

— Той иска да знае коя съм.

— Ами, обясни му.

След малко тя пак се обърна към мен.

— Пита дали господин Анджело ди Негри е с мен.

— Ти си секретарката на господин ди Негри. Нека ти каже какво иска.

Кратко мълчание.

— Желае да поговорите за свършената от тебе работа.

— В момента съм зает — промърморих, докато отръсквах праха от един стол. — Ти ще му обясниш накратко структурата на Дома с разположението на Крилата и вътрешната им организация. Отговори на всички негови въпроси.

Това отне повече време. Аз привърших старателното почистване на вековната мръсотия от седалката и се настаних, преди Гленда да ме погледне пак.

— Интересува се дали вече може да говори с тебе.

Поклатих отрицателно глава и запалих цигара.

— Осведоми го, че стената е пробита в Крило 5 и много хора излизат навън. И му кажи, че се връщаш да осъществиш програма за подслоняването на преселниците.

— Тъй ли?

— Нали това искаш?

— Да, но…

— Ясно ли ти е какво оборудване е необходимо? Знаеш ли как да бъде произведено и използвано?

— Така ми се струва.

— Добре, кажи му и това.

Допуших цигарата. След малко запалих още една.

— Той пита каква според тебе е поуката от всичко това.

— Че как да знам, по дяволите? Дори не съм сигурен какво научих самият аз, освен че вече разбрах какво означава да се осъзнаеш като частица от грамадна машинария.

Тя му предаде думите ми, после промълви:

— И все пак би искал да чуе гласа ти. Моли те да му кажеш нещо. Каквото и да е.

— Кажи му, че дългът на честта помежду ни е уреден. И че съжаляваш, но по това време г-н Негри не приема разговори по телефона. След това затвори.

Тя се подчини. Поех ръката й, с която ми помогна да изляза от развалините. Слънцето се бе издигнало високо над хоризонта и вече се струпваха буреносни облаци. Може би щяхме да изпреварим поройния дъжд.

Но какво значение имаше всъщност това?