Избор на лице

1.

Когато усетих куршума да пронизва сърцето ми, моята първа реакция беше безкрайно изумление. Как?…

После вече бях мъртъв.

Не помня да съм се разпищял, макар Мишката да разправяше, че станало точно така, а отгоре на всичко дясната ми ръка се вкопчила в гърдите. После съм станал като дървен, отпуснал съм се и съм замрял неподвижно. Трябваше да повярвам на горкото момиче, защото това се случи в собственото й легло.

Налудничава мисъл се стрелна през съзнанието ми в мига, преди да умра: „Извади седма скоба!…“ Нямах представа защо.

Помня лицето й, зелените очи, полуприкрити от дългите ресници, розовите устни, отворили се в усмивка. После усетих болката, връхлетя ме изумлението. Не чух изстрела, който ме довърши.

По-късно някакъв лекар обясняваше, че със сърцето ми всичко е наред въпреки тревожните симптоми. Нямало никакви явни причини да изпитвам болки в гръдния кош и да припадам. И без това ми беше ясно какъв е случаят, исках само да се махна от Амбулаторията, за да се отправя веднага към Крило 18, Библиотеката, ниша 17641. Там щях да се оправя с последиците от моята трагична смърт.

Но ме задържаха още няколко часа, настояваха да си почина. Ама че глупаци! Щом със здравето бях наред, защо да почивам? Пък и не можех да се отпусна, разбира се. Току-що ме бяха убили.

Чувствах се много изплашен и озадачен. Как е могъл някой да извърши подобно нещо? И каква е причината? Както си лежах, заобиколен от стерилната белота, треперещ и едновременно плувнал в пот, съзнавах колко е важно да тръгна незабавно, да видя какво са направили с мен, да прикрия бързо следите. Но изпитвах ужасна погнуса и боязън от гледката, от свидетелството за престъплението. Тези колебания ми отнеха немалко време, през което изобщо не помръднах. Запазвах достатъчна част от разсъдъка си, за да разбирам, че ще бъда безполезен, докато не се освободя от първоначалното си объркване.

Затова си наложих да анализирам чувствата си. Убийство! Нещо нечувано в наши дни. Дори не си спомнях кога бе извършено предишното, а пък бях по добре осведомен от останалите. Строгото възпитание от най-ранна възраст и множеството заместители на склонността към насилие почти не допускаха това, а даже и да се случеше патологичен изблик на агресия, значителният напредък на медицината позволяваше на лекарите да закърпят навреме жертвата. Но хладнокръвно, обмислено убийство… Да, от последното наистина бе изминало много време. Някакъв по-цинично настроен призрак на мое предишно „аз“ нашепваше, че може би точно хладнокръвните, обмислени убийства не са предизвиквали подозрения, затова не знам нищо за тях. Набързо прогоних натрапника в пълната забрава, която отдавна заслужаваше. Не се оставих да ме убеди или поне така си мислех. При качеството на събираната за всеки в Дома информация предположението ми изглеждаше невероятно.

Лош късмет бе, че неприятната задача се падна точно на мен. Сега трябваше да направя онова, което току-що бях отхвърлил като постъпка, немислима за друг. Тоест да реша как да прикрия факта, че нещо се е случило. В края на краищата нали бях особен случай? Не влизах в общата сметка…

Кискането ме стресна, особено щом усетих, че излиза от собственото ми гърло.

— Добре казано, стар досаднико! — говорех си аз. — Май долавям ирония в станалите събития.

„Дрън-дрън! Та ти изобщо нямаш чувство за хумор, Ланге!“

— О, все пак оценявам нелепостта на положението си. Но не виждам повод за смях в едно убийство.

„Не и когато ние сме жертвата, а?“

— Послужи си не с най-правилното местоимение.

„Все едно. Нека бъде, както ти харесва. И твоите ръце са не по-малко изцапани.“

— Аз не съм касапин! На никого не съм посягал!

Потиснах напиращия кикот.

„А какво мислиш за самоубийството? Нещо да кажеш за мен например?“

— Човек има право да върши каквото пожелае със себе си! А ти… ти си нищо! Дори не съществуваш!

„Тогава защо се вълнуваш? Да не ти е изгорял бушонът? Не, Ланге. Истински съм. А ти ме уби. Само че още съществувам. И ще настъпи моментът на моето възкресение. Ти самият ще ме върнеш към живота.“

— Никога!

„И то защото съм ти нужен. Мигът наближава!“

Задавен от гняв, прогоних предшественика си във въображаемото чистилище, където му беше мястото. Известно време проклинах факта, че съм такъв, какъвто съм, но и съзнавах, че бях преживял срив, причинен от травмата на собствената ми смърт. Скоро ми олекна. Напомних си, че докато хората си остават все същите, трябва да продължавам да нося кръста си, всеки път по различен начин.

Аз/ние трябваше да изчакаме, докато получа възможността да направя нещо. Да чакаме и да се крием. Колкото повече се бавех, толкова по-трудно щяхме да се изплъзнем, дори да не бях обект на постоянно наблюдение. Всички ние разбирахме и това, но оценявахме дълбочината на моите чувства и необходимостта от време, за да се овладея достатъчно.

Скръцнах със зъби и свих юмруци. Не можех да си позволя да се самосъжалявам. Трябваше да го отложа за по-късно.

Заставих се да стана и да прекося стаята до мивката. От огледалото над нея ме гледаше собственото ми отражение — посивяла коса, тъмни очи, лице на петдесетгодишен. Прокарах пръсти през косата си и си отправих измъчена усмивка.

— Жалка гледка — казах на самия себе си и ние си кимнахме в знак на съгласие.

Пуснах студената вода и наплисках обилно набразденото си от бръчки лице, измих си ръцете и се почувствах малко по-добре. Започнах да мисля само за непосредствената задача и извадих дрехи от скрита в стената ниша. Щом веднъж се раздвижих, вече не можех да стоя така. Трябваше да се махна оттук. Натиснах звънеца и закрачих нервно из стаята. Спирах няколко пъти пред прозореца и се заглеждах в малкия, заобиколен от стени парк, където се мяркаха само неколцина пациенти и посетители. Високо над всички нас светлините отслабваха — започваше нощният период. Виждах три от приличащите на тирбушони пренасящи колони и широките веранди на галерия далече вляво. По подвижните пътеки и кръстовищата нямаше много хора, не забелязах и никаква летяща кола.

Отзовалата се сестра доведе след малко младия лекар, който бе установил, че нямам здравословни проблеми. И понеже вече бяхме на едно мнение по въпроса, той ме пусна да си вървя. Благодарих му и излязох. Докато вървях по наклонената рампа към най-близката подвижна пътека, наистина открих, че се чувствам доста по-добре.

Отначало не ме беше грижа коя посока ще избера. Исках само да се отдалеча от Амбулаторията с всичките й миризми, напомнящи ми за моята скорошна злополука. Минавах край огромни аптечни складове, понякога над мен прелитаха въздушни линейки. Стени, прегради, платформи, рампи — всичко беше бяло и лъхащо на дезинфекция. Преместих се навътре към най-бързата пътека и започнах да се отдалечавам с нарастваща скорост от санитари, сестри, лекари, пациенти и техни близки. Радвах се да се отърва от тях. Мразех това място, предназначено за онези, които се възстановяваха, както и за другите, лишени от такъв късмет. Пътеката се шмугваше през края на парк, където такива нещастници седяха по пейки и в моторизирани колички в очакване на деня, когато черната порта ще се отвори и за тях. Сред плетеницата на металната мрежа над главата ми подобни на грабливи птици кранове пренасяха всичко необходимо за решаването на твърде сложното уравнение „хора-предмети-енергия-пространство“. Прехвърлих се от пътека на пътека поне десетина пъти и си отдъхнах чак в изпълнената с тълпи, ярко осветена Кухня. Тук ароматите, движението, звуците и цветовете ми напомниха, че другото вече е останало зад гърба ми.

Отбих се в малка, огряна от светлини закусвалня. Бях изгладнял, но след първите хапки престанах да усещам вкуса на храната, само дъвчех и преглъщах механично. Все се озъртах към другите в залата. Неволно се питах: „Може ли да е някой от тях? По какво да различа един убиец?“

Можеше да е всеки… стига да има мотив и склонност към насилие, а това трудно се разпознава по изражението на лицето. Колкото и да не вярвах, че някой притежава тези съставки, все пак неизвестният ги бе проявил само преди няколко часа.

И вече не изпитвах глад.

Можеше да е всеки…

Обзе ме желанието да се махна. Всичко наоколо ми се струваше зловещо. Откривах заплаха в небрежните жестове и погледи наоколо, всеки мускул в тялото ми се напрягаше, когато край мен минеше някой с поднос. Знаех, че ако закачи стола ми или само се докосне до мен, ще скоча с крясък.

Щом видях, че проходът между масичките се е освободил, веднага закрачих по него. Едва се сдържах да не затичам към подвижната пътека. Дълго се прехвърлях — не исках да попадна в блъсканица, но и се боях да остана сам. Чувах тихите проклятия, които сякаш сами се изтръгваха от устата ми.

Разбира се, имаше място, където щях да заваря хора и можех да се освободя от страха си. Почти не се съмнявах в това. Лесно беше да проверя, но се опасявах, че настроението ми е доста заразително и предпочитах да не се издавам, докато не се успокоя. Най-просто беше да отида там — на местопрестъплението.

Реших, че първо ще изпия нещо. Само че нямах желание да си поръчам в това Крило. Защо ли? Пак се държах неразумно. Започваха да ме притесняват на собствената ми територия.

Последвах указанията на светещите горе табели и се насочих към най-близката телепортираща станция.

Най-сетне видях в далечината внушителната стена с вечно променящата се мозайка от цифри и букви. Слязох от пътеката пред станцията и се загледах в списъка на маршрутите. Рехава нишка пристигащи се изнизваше през изходите, други стояха или седяха наоколо и хвърляха по едно око на разписанието. Научих, че Портал 11 би ме прехвърлил в Коктейлбара на Крило 19 след шест минути. Влязох в затвореното пространство пред 11 — нямаше никаква опашка — и подадох картата си за сканиране. Тихо бръмчене, после щракване и зарешетената врата в дъното се плъзна встрани.

Качих се по рампата до чакалнята на Портала. Заварих трима мъже и момиче в униформата на медицинска сестра. Може би се грижеше за единия от мъжете, стар особняк в моторна количка, макар че не стоеше до него. Той ме загледа внимателно и се усмихна полека, сякаш се готвеше да подхване разговор. Все още не се чувствах способен за контакт и извърнах глава. Преместих се по-надалече от него. Единият от двамата други стоеше до Портала, почти скрит зад четивото си, а вторият крачеше с куфарче в ръка и често поглеждаше към часовника.

Когато светна червената лампа и зазвуча приглушеният звънец, тръгнах последен към Портала. Отново подадох картата си за проверка и минах през входа. Когато влязох в подземния тунел, чувах тих пукот наоколо, а в ноздрите ми нахлу миризмата на озон. На стотина метра пред мен се проточваха металните стени на тунела, осветени мъждиво от позамърсени лампи. Виждах хаоса от обяви и рисунки по стените, а на пода — дребни боклуци.

По средата на тунела нисък набит мъж четеше рекламен плакат, скръстил ръце зад гърба, а между устните си премяташе клечка. Обърна се ухилен към мен, когато го доближих.

Свърнах наляво, но той пак ми препречи пътя. Спрях и скръстих ръце на гърдите си, с пръстите на дясната освободих магнитната закопчалка под мишницата си и напипах дръжката на зашеметяващото пистолетче.

Усмивката на мъжа стана съзаклятническа, той ми кимна и прошепна:

— Снимки…

Без да чака някакъв отговор, той бръкна под якето си. Отдъхнах си, защото не посягаше за оръжие, а наистина извади тесте снимки, щръкнало от вътрешния му джоб. Пристъпи към мен и започна да ги прехвърля в ръцете си.

На друго място и не точно в този момент сигурно щях да го арестувам или да го разкарам грубо според настроението си. Но в подпространствения тунел въпросът за юрисдикцията винаги беше малко по-деликатен, особено ако мъжът бе изчакал тук няколко прехвърляния, а това ми се струваше най-вероятно. Пък и сега изобщо не ме занимаваха професионалните ми задължения. Понечих да го заобиколя.

Той се вкопчи в ръката ми и поднесе снимките към очите ми.

— Какво ще кажеш, а?

Погледнах неволно. Сигурно настроението ми беше още по-далече от обичайното, защото не можех да се откъсна от лъскавите снимки, които ми показваше една по една.

Не знам защо тези изображения ме очароваха, макар да ги бях виждал много пъти. Имаше три снимки на Земята от Космоса, по една на всяка друга планета в Слънчевата система и още десетина на небесни тела около други звезди, както и на цели звездни купове. Бях странно развълнуван и леко се подразних от слабостта си.

— Красиво е, нали?

Кимнах му и мъжът веднага отсече:

— Получаваш всичко за петдесетачка.

— Ти си луд! Искаш прекалено много.

— Ама снимките са страхотни.

— Вярно — признах, — но не и на тази цена. И нямам петдесет долара в себе си.

— Ще ти дам шест по избор за двайсет и пет.

— Не.

Можех просто да му кажа, че никога не нося налични нари, и да приключа пазарлъка. На теория не се и нуждаех от пари, защото картата ми за самоличност служеше и за разплащания от личната ми сметка. Естествено всички носят и по малко налични за покупки, които не желаят да бъдат записани. Можех да го пратя по дяволите и да си продължа по пътя.

Е, добре, колебаех се, макар да не ми беше ясна причината. Вероятно тези снимки ме привличаха въпреки всичко. За да се отърва по-бързо от психотравмата си, реших да угодя на неврозите си и да купя две-три.

Избрах отчетлива, контрастна снимка на Земята и една с бяло-черната спирала на Млечния път. Струваха ми по два долара. Прибрах ги до пистолета си и се отдалечих от мъжа с натрапчивата усмивка и клечка между зъбите.

След малко се озовах пред коктейлбара на Крило 19. Стъпих на подвижната пътека. Тук беше вечна нощ и точно затова мястото ми се видя подходящо. Мракът скриваше тавана, а малките осветени пространства приличаха на лагерни огньове сред необятна равнина. Останах на най-бавната пътека — съвсем сам. Четиримата, които минаха заедно с мен през Портала, не се виждаха никакви. Прехвърлих се няколко пъти, докато стигнах в по-тъмен район далече наляво. Минах край грижливо разположени ниши и кътчета във всевъзможни стилове. Някои бяха заети, повечето пустееха. Тук-там се натъквах на веселящи се групички, чувах откъси от мелодии и смях. Понякога зървах двойки, допрели главите си над масичките, по които трептяха слаби светлинки. Веднъж забелязах и самотник, облегнал се тежко до бутилката. Сигурно изминах няколко километра навътре, преди да ме обземе отпускащото чувство на усамотение. Чак тогава слязох от пътеката, за да потърся подходящо място.

Свих зад ъгъл, минах по мостче, шмугнах се между няколко фалшиви палми и побързах да се отдалеча от този натрапчив полинезийски декор. Още няколко криволици ме отведоха до изненадващо малко ъгълче. Настаних се на плетен стол до маса, протегнах ръка и включих имитацията на газена лампа. Мекото жълтеникаво сияние ми откри кресла с дантелени покривала, пиано, два-три безизразни портрета, цял шкаф скъпо подвързани книги. Бях попаднал във викториански кабинет и си казах, че точно тук, където лъхаше на устойчивост и сигурност, мога да се отпусна.

Намерих обслужващия модул под масичката. Пъхнах картата си в процепа и си поръчах джин с тоник. Хрумна ми да поискам и пура. Сигналът избръмча след секунди, вдигнах капака и наредих всичко на масичката.

Отпих първата студена глътка и запалих пурата. Превъзходен вкус. Поне за малко се отърсих от мислите си, просто седях, сякаш загърнат в приятните усещания. Накрая обаче нещо се размърда в дълбините на съзнанието ми, ръката ми се плъзна към джоба на якето и извади двете снимки. Поставих ги една до друга и се загледах в тях.

Същото очарование и подобието на тъга по отдавна невижданото…

Взирах се в Земята и величествената звездна река, опитвах се да анализирам чувствата си, но напразно. Обхвана ме напрежение. Какво ли будеше у мен тези емоции?

Дали бяха присъщи на стария Ланге, покойния ми старши предшественик? Може би беше нещо свързано с него, с пожертваната част…

Имаше само един начин да се убедя — процедура, предвидена за извънредни ситуации. Не си спомнях да е била използвана някога. Въпреки ужасното произшествие, още не смятах, че ровенето в посттравматичното състояние оправдава подобна крайна мярка. Мъртвите са си мъртви, и то по основателни причини. Колкото и сериозно да изглеждаше сегашното ми положение, дори не можех да си представя такова стечение на обстоятелствата, което да изисква изваждането на седма скоба…

Господи! Изведнъж ме връхлетя налудничавото прозрение в предсмъртния миг, потискано досега от болката, от страха… „Извади седма скоба…“

Но по каква причина? Неизвестно.

Не последва нито присмехулен кикот, нито шизофренична реакция. Бих ги приел дори с облекчение, толкова самотен и ужасен бях. Но се боях от седма скоба дори повече от смъртта.

Защо на мен се падна да бъда старшият, свръзката? Защо аз трябваше да нося отговорността?

Изгълтах остатъка в чашата, сподавяйки мисленото възклицание: „Не е честно!“ Лесно и бързо можех да се освободя от тегнещата самота, но нямаше да е честно спрямо другите. Не! Бях длъжен сам да реша този проблем. Проклинах слабостта и страха си, но знаех, че няма да намеря помощ от тази страна на черната врата. По дяволите!

Поръчах си още едно питие, но сега го пиех на малки, редки глътки. Подръпвах от пурата. Взирах се в снимките, като се опитвах да разкрия тайните им само със силата на погледа си. Нищо не постигнах. Привличаха, защото бяха забранени. Никой сред живите не помнеше Земята, а и кой ли беше виждал звезда? Въпреки възрастта си и аз се чувствах малко виновен и засрамен, че седя и разглеждам изображения на мястото, от което произхождахме, и на галактическия му фон. Е, поне не будеха в мен престъпни намерения.

Стори ми се, че чух шум, но при всичките тези прегради и мебели наоколо ми беше трудно да определя посоката. А и едва ли имаше значение. Някой можеше да е седнал само на метър-два от мен и пак да бъде напълно невидим в мрака. Все още се нуждаех от илюзията за уединение. Не бях готов да стана и да продължа работата си.

Вслушвах се в тиктакането на часовника в остъклената му кутия. Харесваше ми това местенце. Защо ли да не си отбележа координатите му, за да дойда отново някой път? Бих могъл да…

Този път не ми се причу. Шумът беше много по-силен. Някой се блъсна в нещо. Имаше и механично жужене. Олекна ми. Вероятно наоколо се мотаеше почистващ робот, но нямаше да се напъха в заета ниша. Вдигнах чашата и отдръпнах ръката си от снимките. Засмях се. Бях ги прикрил неволно, щом ми се стори, че някой може да мине край мен.

След малко пак чух звука, съвсем наблизо. После той се показа иззад далечния ъгъл на „стаята“. Беше старецът в инвалидната количка, който мина преди мен през Портал 11. Кимна и се усмихна.

— Здравейте — промълви и се плъзна още напред. — Казвам се Блек. Видях ви в подземната станция до Амбулаторията в Крило 3.

— Да, помня ви — кимнах.

Той се ухили и се настани от другата страна на масичката.

— Като ви забелязах да слизате от пътеката тук, рекох си, че сте дошъл да пийнете.

Вторачи се многозначително в чашата ми.

— Аз пък не ви видях на пътеката.

— Бях доста далече зад вас. Между другото, изпаднах в малко неловко положение и си помислих дали няма да ми помогнете.

— Какъв е проблемът?

— Бих искал да си купя нещо за пиене.

Посочих модула под масичката.

— Ами заповядайте.

Но той поклати глава.

— Май не ме разбрахте. Не мога сам да си поръчам.

— Какво означава това?

— Лекарите ми забраниха. Блокираха сметката ми. Ако си пъхна картата в тази машина и поискам алкохол, при проверка Централата ще се натъкне на забраната и нищо няма да получа.

— Ясно…

— Не съм съвсем без пари. Тоест… нося и налични. Само че тези джунджурии не ги приемат. И си помислих — ако някой се съгласи да ми купи една чашка с картата си, ще му върна сумата, че дори ще го почерпя. И няма да останат никакви следи.

— Не знам… — проточих. — Щом вашият лекар смята, че не е добре за вас да пиете, едва ли трябва да ви помагам да си навредите.

— Е, да, докторът е прав. Не съм в цветущо здраве. Достатъчно е да ме погледнете, за да се убедите. И никак не ми е весело. Стискам душата си между зъбите с помощта на лекарите, но това трудно може да се нарече живот. И ако утре съм малко по-зле, няма да е прекалена цена за един почти чист бърбън с малко лед. Във всеки случай няма да ме затрие. — Старецът вдигна рамене. — Пък дори да ме довърши, никой няма да се опечали. Е, какво ще кажете?

Кимнах.

— Не е незаконно, а и вие най-добре си знаете.

Пъхнах картата си в процепа.

— Нека да е двоен… — облиза се непознатият.

Изпълних молбата му и когато пое чашата, той отпи дълга, бавна глътка и въздъхна. После остави чашата, бръкна под куртката си и извади пакет цигари.

— И това не бива да правя — промърмори, след като си запали една.

Поседяхме мълчаливо около минута, всеки зает със собствените си грижи. Странно, но не ми беше неприятно да се простя с уединението си, за което положих толкова усилия. Съчувствах на стареца. Вероятно беше самотен и го очакваше единствено неизбежният край. Ето защо само се чуди как да се измъкне за малко от дома за отдих и да изкрънка по някое питие — едно от малкото останали му удоволствия. Но изпитах и нещо повече. Съзирах жив дух, упорство, сила в набръчканото му лице. Тъмните му очи гледаха зорко, осеяните със старчески петна ръце не трепереха. В него имаше нещо успокояващо, почти познато. Не се съмнявах, че го виждам за първи път, но в същото време ме споходи абсурдната увереност, че срещата ни е някак предопределена.

— Какво имате там? — попита ме и проследих посоката на погледа му. — Мръсни картинки, а?

Лицето ми пламна.

— Нещо подобно… — измънках и той се ухили.

Посегна, но се поколеба.

— Може ли?

Кимнах. Взе снимките и се облегна в количката си. Гъстите рошави вежди надвиснаха над присвитите му очи, леко наклони глава встрани. Взираше се дълго, стиснал устни. После се засмя и остави снимките на масата.

— Много са добри. Чудесни са. — Изведнъж гласът му се промени. — „Виж Земята и умри.“

— Не ви разбирам…

— Доста стара поговорка, която преправих току-що. „Виж Венеция и умри“ или пък „Виж Неапол и умри“. Някога жителите на много страни и градове си позволявали гордостта да вярват, че посетилият ги чужденец е постигнал висшето благо в живота си. Но на моята възраст човек става по-космополитичен. Благодаря, че ми позволихте да ги разгледам. — Заговори още по-твърдо. — Събудиха множество спомени у мен. Някои дори са радостни.

Надигна решително чашата си и аз го зяпнах смаян. Сякаш наедряваше пред очите ми, седеше много по-изправен. И все пак беше невъзможно. Нямаше как да не го попитам:

— На каква възраст по-точно сте вие, господин Блек?

Усмихна се с крайчеца на устата, докато гасеше цигарата си.

— Възможните отговори са твърде много. Но май се сещам какво ви интересува. Да, виждал съм Земята — истинската, а не на снимки. И помня какво беше, преди Домът да бъде изграден.

— Не — отсякох. — Това е физически невъзможно.

Сви рамене и въздъхна.

— Може би сте прав, Ланге. — Допи последните капки в чашата си. — Всъщност няма значение.

И аз оставих чашата си до снимките.

— Откъде знаете името ми?

Той бръкна в джоба си.

— Дължа ви нещо. — Но извади не пари. — Виж Земята и… Ариведерчи.

Усетих как куршумът прониза сърцето ми.

2.

Но как?…

Музиката ме заливаше, притискаше, пулсираше, а светлините примигваха все по-бързо. Идваше моят ред да се включа с кларинета. Справих се някак — в рамките на поносимото. Скоро последваха ръкоплясканията. Станах да се поклоня, макар и с омекнали колене. Най-сетне сцената притъмня и слязох с останалите по стъпалата. Докато минавахме отзад, дланта на Мартин се отпусна тежко върху рамото ми. Шефът на нашия оркестър, набит пълнеещ мъж, почти оплешивял и с торбички под очите, беше чудесен изпълнител на тромбон и голям симпатяга.

— Енгел, какво ти стана преди малко?

— Присви ме стомахът. Май съм ял нещо развалено. За две-три минути се почувствах доста зле.

— Сега как си?

— Благодаря, по-добре.

— Дано не си докараш някоя язва. Не е шега работа. Неприятности ли имаш?

— Да, но май скоро ще се отърва от тях.

— Е, поне това е добре. Не си хаби нервите.

Кимнах му.

— До утре.

— Ще се видим.

Побързах да се отдалеча. Проклятие! Имах нужда да намеря спокойно кътче възможно най-скоро. Всяка загубена секунда струваше твърде скъпо. По дяволите, как можах да си позволя такова сляпо благодушие? Ама че съм тъпанар! Да му се не види дано!

Свирепо натиках инструмента в калъфа, поставих рекорд по скоростно преобличане, после тръгнах към подвижните пътеки, без да обръщам внимание на никого и нищо, което би ме забавило. Преместих се на най-бързата пътека и се започнаха маневри за изплъзване. Сменях посоката на почти всяко кръстовище. Спуснах се в пренасящата колона три нива по-надолу и закрачих устремно. Накрая се убедих, че никой не ме следи. Чак тогава пак стъпих на пътеките и се насочих към Дневната.

Увереността, че нямам никакво излишно време, ме докарваше почти до истерия. Но малкото пламтящо кълбо на яростта в стомаха не ми позволяваше да се поддам на паниката. Нещо неразбираемо за мен ми бе посегнало на два пъти. Гневът набъбваше в мен — могъщ, необичаен. Не си спомнях да съм изпадал в подобно състояние преди. И въпреки това ми беше някак познато, отдадох му се охотно. Може би точно събудилата се свирепост не ми позволи да припадна този път. В мен полека се надигаше жаждата да отвърна с удар на убийците, да си отмъстя лично, а не само да раздам правосъдие. Колкото и недопустимо да беше това желание, не се опитах да го задуша в усмирителната ризница на самодисциплината — все нещо трябваше да ме държи на крака.

… А и чувството не беше неприятно.

Сянка на усмивка изкриви нагоре ъгълчетата на устата ми. О, не, никак не беше зле да се ядосам. Каква естествена, човешка емоция! Всеки го знае. Почти бях готов да допусна, че е жалко да се прахосва срещу заместители на агресията…

Слязох от пътеката, щом се добрах до Дневната, и закрачих през секторите. Хората седяха, стояха, изтягаха се, приказваха, четяха, дремеха, слушаха музика, гледаха записи, а винаги имаше и по някое тихо кътче, ако човек желаеше да се усамоти. Бързах по мекия под, свивах зад ъгли, минавах през всевъзможни периоди и стилове с надеждата да не срещна нито един познат.

Късмет!

Малка, пуста беседка, оскъдно осветена… пищно зелено кресло, чиято облегалка май се сваляше…

Познах. Намалих още лампата и се облегнах назад. Можех да наблюдавам и двата входа, макар да бях сигурен, че никой не ме е проследил дотук.

Първо се постарах да си поема дъх и да реша кой съм аз в момента. За щастие прехвърлянето на свръзката минава съвсем гладко. Все се чудиш как ще бъде, докато не го преживееш. После те връхлита… и пак не знаеш. Само си уверен, че е станало както трябва.

Знаех, че вече не съм този Марк Енгел, какъвто бях преди старецът да застреля Ланге. Аз бях Ланге, който беше също Енгел. Тоест — ние си бяхме ние. Бяхме се слели, напълно или почти, когато свръзката се измести със смъртта на неговото тяло. Не се налагаше да се приспособявам кой знае колко, защото бяхме преживявали временно сливане много пъти в миналото. Е, сега беше за постоянно и се налагаше да прекроя костюма по своя мярка. Това обаче можеше да почака. Трябваше да направим нещо още след първото убийство. Само че Ланге предпочете да се размотава… и забавянето се оказа фатално. Не одобрявах желанието му да избягва крайните действия, в каквото и състояние да се намираше тогава. Усещах как, пренесло се в мен, това започва да подяжда и моята решителност. И от тази част щяхме да се отървем съвсем скоро, щом сложа осма скоба.

Ако случаят беше друг, щях първо да разнищя плетеницата „кой какъв е“, но сега имахме по-спешни задачи.

После вече бяхме всички заедно — Дейвис, Джийн, Серафис, Дженкинс, Караб, Винкел и останалите. Изведнъж аз се превърнах в тях и те в мен. Всички бяхме „аз“. Почти без колебание всеки се наместваше в мрежата, щом разпознаеше преместването на свръзката. Прекрасно, уютно, познато преживяване.

Гледах през множество очи, чувах какви ли не звуци, усещах тежестта на всичките ни тела. Сякаш бяхме една неразделна плът, а крайниците ни се простираха из всички Крила. Отскоро с два по-малко, разбира се. Всъщност в твърде особен смисъл ние си бяхме едно цяло тяло.

В този миг извън времето осъзнавахме съдържанието на всичките си отделни мозъци. Кратката вечност на разбирането, протоплазменото състояние на временния отказ от индивидуалност, за да можем със скок да надраснем сбора на натрупания опит след последното ни сливане преди около месец.

Долових страх и за мое учудване липсваше гняв, освен внесения от мен при сливането. Отвърнаха ми с мек укор, бързо отстъпил на разбирането, че току-що съм поел свръзката върху себе си и не съм имал време да се приспособя. Иначе просто щяха да размият и сподавят моята ярост. Но сега се бояха от всякаква реакция, която би ме уязвила, преди да съм излял личността си в новата форма. Добре. Наистина имах нужда от това.

Първи умря Хинкли в Библиотеката на Крило 18. Знаехме, че е станало в ниша 17641, личното му жилище, защото всички възприехме мигновено предсмъртните му впечатления. Той пак беше с нас, но не можеше да ни подскаже нищо за унищожителя си. Реагирахме различно на кончината му според разнообразните си темпераменти, но бяхме еднакво неспособни да си обясним причината за убийството и засега никой от нас не бе предприел нищо съществено. А тялото на Ланге още лежеше проснато в онзи викториански салон насред коктейлбара на Крило 19, освен ако старецът не бе направил нещо с него.

… И никой не познаваше господин Блек, нито откъде идва. Аз поех задачата да го издиря, защото скоро щях да разполагам с необходимата техника.

Дейвис беше в Библиотеката на Крило 18 и държеше под око ниша 17641. Вече се бе погрижил жилището да бъде обявено за свободно, а комуникаторът — превключен на автоматичен отговор. Решихме, че още е рано да влиза, а трябва да продължи наблюдението, докато Серафис се присъедини към него. Серафис беше нашият лекар и можеше да попълни необходимите документи за естествена смърт. После тялото щеше да попадне в погребалното бюро на Винкел, за да изчезне.

Но с Ланге имахме сериозен проблем. Освен че още един смъртен акт, подписан от Серафис в друго Крило и съвсем скоро след съобщението за Хинкли, щеше да изглежда твърде необичайно, но и Ланге беше прегледан същия ден със заключение за добро здраве.

Налагаше се Винкел да се заеме лично с преместването на трупа, а и с премахването на всякакви улики. Професията му правеше неговата поява там напълно естествена в очите на другите. После трябваше да прехвърли тялото в Нулевото крило и да го скрие. Там щеше да бъде замразено, докато преценим как най-добре да постъпим. А дотогава щяхме официално да дадем отпуск на Ланге, картата му пък щеше да ни послужи за пътуване, хранене и дребни покупки, така че той да продължи да съществува поне официално.

Разбира се, предстоеше да съберем всички улики за собственото си разследване на убийствата. Страхът напрано ни тресеше. Не беше обикновено съвпадение смъртта на двама от нас, но не ни хрумваха никакви логични хипотези за мотивите на убийците, освен най-смразяващите. След безплодните напъни се споразумяхме да прекъснем сливането, за да предприемем най-належащите мерки. Аз трябваше да отида в Нулевото крило, за да наглася нещата между мен и Ланге.

Примигнах и последните остатъци на техните мисли избледняха. Побързах да стана. Засилих осветлението и направих предпазливо няколко крачки, докато се преценявах, след като отново бях станал самият аз. Е, не съвсем.

Според мен някой бе решил да унищожи цялото семейство. Мотивите нямаха особено значение. Стигаше ми фактът, че единствените убийства напоследък бяха на хора от семейството. А не бяхме чак толкова много. Ясно ми стана също, че онова, което смятахме за най-добре пазената тайна в Дома, е разкрито, поне отчасти. И господин Блек несъмнено изчакваше удобна възможност, за да нанесе следващия удар. Щях да се заема с издирването още щом си свършех другата работа в Нулевото крило.

Но какво трябваше да сторя, щом го намеря?

Наложих си да не мисля за това. Все още не бях готов да приема отговора, подсказан ми от яростта. По-късно, по-късно… И отново този страх… Не само заради опасението, че смъртта може да ме дебне навсякъде, но и от нежеланието у мен/Ланге да извършим неизбежното частично самоубийство. Не трябваше да гледаме така на тази необходимост, както никой нормален човек не смята, че посяга на себе си, ако трябва да си извади развален зъб. И все пак не изгаряхме от желание да го сторим, обаче времето ни притискаше.

Спомням си, че когато излизах от нишата, ме споходи мисълта: „Щом можем сами да си причиним това…“

Не минах по същия маршрут през Дневната, а заобиколих в обратна посока и накрая стигнах до бавна и тясна второстепенна пътека, на която останах по-дълго. Вляво от мен се точеше равна, извисяваща се преграда, покрита с безкрайно повтарящ се абстрактен орнамент. Вдясно виждах просторните, едва осветени части на Дневната, из която бяха неравномерно пръснати почиващи си хора.

После се прехвърлих на пътека, продължаваща под прав ъгъл спрямо предишната. Озърнах се. Забелязах нечия фигура на няколкостотин метра зад себе си. Преди малко не се виждаше. Изчаках около две минути и се огледах пак. Мъжът ме доближаваше, защото вървеше по пътеката.

Поколебах се миг-два и също закрачих. Твърде вероятно беше да е невинна случайност, но при тези обстоятелства никоя предпазна мярка не ми се виждаше излишна. Още на следващото кръстовище стъпих върху друга пътека, но си наложих да не поглеждам назад, защото наближавахме оживен район.

Когато се озовахме в този сектор на Дневната, слязох от пътеката и застанах до няколко подредени дивана. Този път се обърнах. Никакво съмнение. Онзи още беше зад мен и ме гледаше втренчено.

Скръстих ръце на гърдите си и също го зяпнах. Наоколо имаше десетки хора — разговаряха, четяха, хапваха, играеха карти. Чувствах се в пълна безопасност сред тях. Изглежда той също го разбра, защото незабавно извърна глава и продължи нататък. Докато го проследих как отминава, позволих си миг на задоволство от собствената си изобретателност и хитрост. И още в следващата секунда се простих със спокойствието, защото осъзнах, че съм пъхнал ръката си в левия вътрешен джоб и стискам дръжката на зашеметяващото пистолетче, каквото носехме всички от семейството. Страхът отново ме връхлетя с пълна сила и разбрах, че нито за миг не съм могъл да се освободя от него. Раздухах пак жаравата на гнева си, за да се отърся от шока и да си вдъхна искрица смелост. Стъпих отново върху пътеката.

Виждах мъжа далече напред. Бях успял да го огледам доста подробно. Кестенявата му коса се спускаше до раменете, имаше и брада. Носеше очила със синкави огледални стъкла, яке в същия цвят и бял къс панталон.

Син проблясък, когато се огледа през рамо…

Тръгнах към него, а сърцето ми заблъска тежко. Изведнъж ме обзе неудържимото желание, по-силно дори от страха, да видя неговата реакция.

Той се загледа право напред, постоя неподвижен към половин минута и пак се озърна. Аз продължавах да скъсявам разстоянието помежду ни. При следващото му обръщане бръкнах демонстративно под якето си с жеста на герой от криминале, решен да си послужи със смъртоносно оръжие.

Мъжът мигновено скочи от пътеката, после се шмугна зад най-близката преграда. Чак сега видях, че накуцва. Не бях забелязал това, когато вървеше след мен преди малко, но сега ми се струваше, че стъпва много внимателно на левия си крак.

Аз също не останах на пътеката нито миг повече. Щеше да е крайно безразсъдно да мина бавно край него, ако е въоръжен. Забързах надясно към друга преграда. В момента ми стигаше, че избяга от мен, за да се уверя във враждебните му намерения.

Плъзнах се край ниската стена, минах през празна ниша и стигнах до коридор, продължаващ наляво, към непознатия. Свършваше в ограден с три стени сектор, в който видях четири дивана, различни кресла и маси, също и камина със запален огън. Прекосих на бегом и подадох глава иззад следващия ъгъл. Не видях никого.

Огледах няколко празни кътчета, но петдесетина метра по-нататък имаше още прегради под всякакви ъгли. Забелязах входовете към още пет-шест стаи, където не можех да надникна от скривалището си. Излязох бавно и предпазливо, вече с пистолета в ръка. За четири-пет минути обиколих навсякъде, но наоколо беше пусто. След малко вече бях в сектора, където избяга непознатият, и започнах да претърсвам старателно.

Май се беше отказал да ме причаква. Имаше предостатъчно време да се измъкне някъде. Докато стоях и обмислях положението, ме измъчваха опасения. Може би онзи сега заобикаляше, за да ми излезе в гръб… или пък се готвеше да ме нападне от засада. Внезапно ми хрумна, че може да не е сам. Или замисълът е бил той да ме подмами, докато някой друг…

Реших, че най-безопасно е да изчезна без никакво бавене, да заблудя преследвачите си и да стигна до Нулевото крило.

Промъкнах се обратно до пътеката, изчаках група хора и незабавно се смесих с тях. Онези, които разбутах или сръгах с лакти, ме стрелнаха със сърдити или направо заканителни погледи, но ми се размина само с това. Докато се отдалечавахме от рисковата зона, бях почти недостижима мишена.

— … ама вие сте нетърпим грубиян! — сопна ми се доста плещеста червенокоса жена с изобилен син грим около очите.

Кимнах сговорчиво и продължих да се взирам в хората и нишите, край които се плъзгахме. Никъде не открих непознатия.

След около километър стигнахме до кръстовище и аз веднага свърнах наляво. Групата, от която се възползвах като щит, ме съпроводи с хапливи забележки. Продължиха по пътя си — явно бяха тръгнали да се веселят някъде.

Новата пътека беше по-многолюдна и скоро ме пренесе до двупосочно движение с няколко скорости. Бях заобиколен от тълпи, от застоял въздух и все по-силен шум. Прехвърлих се на най-бързото платно и се движих с него няколко минути. Следях знаците, които ме упътиха към близката колона.

Беше за надолу — прозрачна, ехтяща, безкрайно навиваща се спирала през нивата на Дома. Някакво момченце се втурна нагоре, кикотеше се и току поглеждаше през рамо. Пресегнах се и сграбчих едната му ръка. Отначало опита да се освободи, после се извъртя към мен с яден поглед. След малко една жена изпухтя до нас. Лицето й беше алено, очите й мятаха гневни искри. Стисна свободната ръка на момченцето и го зашлеви по бузата.

— Колко пъти да ти повтарям! — изсъска тя. — Не искам никога да правиш това! — Чак тогава се обърна към мен. — Благодаря ви, че го спряхте. Изобщо не знам какво ги прихваща децата, та все тичат в обратната посока.

— И за мен е загадка — усмихнах й се и пуснах пленника.

Слязоха на долното ниво, в Кухнята. Чух жената да казва:

— Почакай само да се приберем вкъщи!

А дребосъкът не пропусна да ми се изплези скришом.

Замислих се какво ли е да си дете и да се подчиняваш на родителите си.

Продължих надолу към Залата за отдих. Там се качих на бърза пътека през игралните сектори. Край мен хората се занимаваха с всевъзможни групови спортове. Пътеката се издигна за известно време и можех да огледам всичко на километри около себе си. Навсякъде по някой риташе, удряше, хвърляше, хващаше, дриблираше, тичаше с топки по полета и кортове, над мрежи, срещу стени, в кошове. Агитки от запалянковци крещяха и тропаха с крака, широки висящи табла показваха променящите се резултати, а високоговорителите бълваха съдийски решения и пращене. Таванът светеше в светлосиньо — цветът ми се стори приятен и особено подходящ за този район. Вълнички блещукаха по повърхността на басейни и хвърляха светлинни отблясъци по кули и трамплини. До мен достигна полъх, наситен с миризма на пот и талк, преди да потъне във вентилационните шахти и да се пречисти.

Гъмжилото по пътеките ми пречеше да проверя следи ли ме някой. Започнах да се прехвърлям на все по-тесни ленти към значително по-оскъдно осветени сектори. Спътниците ми намаляваха, докато доближавах дългите редици маси, предназначени за по-кротки развлечения. Самотни играчи и малки групи се забавляваха с карти и дъски. Някои се състезаваха помежду си, други предпочитаха машини като съперници, за да изпитат късмета, уменията и знанията си до определена от самите тях степен. Търкаляха се зарове, въртяха се рулетки, разбъркваха се тестета карти. Фигури напредваха, отстъпваха, прескачаха, вземаха или биваха пометени от дъската. Съобщаваха се печеливши числа, огласяваха се залози. Хората блъфираха, атакуваха, стремяха се към победа, повече точки или поне равенство. Често парите сменяха собственици под масите. Не се загледах. Не съм от запалените любители на хазарта.

Синьото притъмняваше постепенно над главата ми, гласовете затихваха и изведнъж чух пронизителен звън — телефон в по-близкия край на пуст проход. Стори ми се някак странно да го чувам, когато наоколо не се виждаше никой, който да отговори на обаждането.

Навътре в затъмнения район имаше колона, по кристалната й спирала просветваха сигнални лампички. Пак стъпих върху еднопосочна безлюдна пътека. На всеки стотина метра имаше слабоват светилник, а в здрача край мен тракаха и бръмчаха машините за поддръжка и почистване. Непрекъснато се озъртах, но никой друг не ме последва по пътеката.

След минута стигнах до поредната пресечка и реших да мина върху другата лента. Не видях никого на кръстовището. Разбутани от машините прашинки се въртяха в жълтеникавия конус под лампата на ъгловия стълб. Точно когато минавах край него, отново чух звън. Беше телефонът на стълба. Още дълго чувах настойчивите му сигнали. Този опит да се свържеш с някого, дето го няма, беше малко печален. А може би номерът бе избран погрешно.

Минах край празно игрище за поло, механичните коне чакаха неподвижно — прави редици от унили статуи. Тъмната вода в басейните се полюшваше монотонно като натрапчив спомен. Сиви чували, отворени към пода, се поклащаха между шкафчета и игрални маси и поглъщаха боклуците. От далечно поле или корт се надигна линейка и се стрелна през полумрака, червеният й кръст грееше. Плъзнах се край прегърната в усамотено ъгълче двойка. Дори нямаше да ги забележа, ако не бяха трепнали, щом усетиха присъствието ми. После минах край преграда, от която не бяха напълно заличени дебело намацаните букви „ЗВЕЗДИ“. Пак се огледах, но още бях сам на пътеката.

Прехвърлих се, минах над множество трансформатори, спуснах се и после извървях пеша два сектора, за да стигна до подвижна лента, водеща право към колоната. Тук беше съвсем тихо и пусто. Към колоната се доближаваха от различни посоки няколко човека, но отвътре в момента никой не излизаше. Трима мъже се навъртаха край щанд за списания и сладкиши. Досетих се, че тук бих могъл да се сдобия с още снимки като онези у Ланге, да направя незаконно залагане или да си купя нещо извън списъците на разрешените стоки.

Топъл поток ме лъхна, когато се спуснах в сияещата колона. Предположих, че вече нищо не ме грози, всъщност едва ли бях в опасност, откакто напуснах Дневната. И все пак бях твърдо решен да залича следите си, защото не забравях накъде съм се отправил. Макар че досега никой от нас не е бил преследван, когато е отивал в Нулевото крило.

На долното ниво излязох в сектор от Канцеларията, където тъкмо приключваха работа. Щом огледах всички тези хора, които се канеха да си тръгнат, осъзнах колко съм уморен. За миг се поколебах дали да не продължа до следващото ниво, за да избягна тълпите. Но пък можех да се влея в гъмжилото и да стана напълно незабележим, затова се отказах от хрумването си.

Стъпих на основната пътека, след няколко минути се чу пронизителен сигнал и плътни човешки вълни ме заляха отвсякъде. Останах на средното платно, което скоро се препълни — бутаха ме, притискаха ме и аз се носех напред, обездвижен до пълна безпомощност. Затова пък станах анонимна частица от тълпата и си повтарях упорито, че си струва неудобствата.

Можех само да въртя глава и виждах проточилите се привидно в безкрая редици бюра, откъдето бягаха хората, изоставили зад себе си телефони, машини, хартии в приглушената вече светлина. Скоро почистващите конвейери щяха да се раздвижат над Канцеларията. Замислих се за работата тук, но бързо си наложих да не се занимавам с това. Не биваше да се разсейвам.

Следвах пътя на най-малкото съпротивление и множеството ме прехвърляше със себе си от пътека на пътека в продължение на десетина минути, после гъмжилото започна да става по-рехаво, поразпръсна се и можех да взимам самостоятелни решения за посоката. Избрах си нова цел.

След малко вече се придвижвах по спомагателни ленти към почти затъмнен район от Канцеларията. Насочих се в отсрещния му край към друга водеща надолу колона.

Докато следвах на зигзаг избрания маршрут, започнах да долавям възможното присъствие на преследвач. Не бях съвсем сигурен, но ми се стори, че една от далечните фигури се преместваше на същите подвижни ленти. Не изпитах нов прилив на безпокойство, сякаш запасите ми от това състояние бяха изчерпани почти напълно. Стъпих на нова пътека и зачаках. Скоро и друг направи същото. Според часовника и моите преценки за скоростта и разстоянието помежду ни, беше възможно да е същият човек.

Щом подозренията ми се потвърдиха, оставаше да избера как да постъпя. Реших да направя още един опит да се отърва от „сянката“. Не успеех ли, щях да се скрия и да изчакам в засада.

Продължих нататък в тъмнината, а той не изоставаше. Стигнах до къса лента, прескочих върху нея и се затичах. Добрах се до следващото кръстовище и завих, преди онзи да се появи наблизо. Бягах с все сила. Тази пътека се оказа по-дълга и усещах цялата тежест на своите четиридесет и шест години, докато стигна пресечката. Но вече не виждах преследвача.

Постоях задъхан върху новата лента. Не успявах да доловя никакви необичайни звуци. Всъщност цареше почти ненарушима тишина, а и плътният здрач беше съвсем подходящ за изпълнението на моя замисъл.

Отстъпих вляво от пътеката. Пред мен се простираха цели декари бюра и накрая се губеха от погледа ми, сякаш никой не би могъл да преброди тези полета на усърдието. Закрачих между тях. Още бях доста далече от колоната. Не се насочих право към нея, а малко под ъгъл по един безкраен проход през този работен сектор. Претичвах край затъмнените бюра, сливащи се едно с друго, докато не си казах, че съм потънал достатъчно навътре в мрака.

Когато останах без дъх, продължих да вървя бавно и в съзнанието ми се промъкна кошмарната мисъл, че тъпча на място. Тази натрапчива монотонност ме лишаваше безпощадно от усещането за движение — все същия въртящ се стол, сиво бюро, телефон, канцеларски машини, плоски решетести кошнички за входяща и изходяща кореспонденция… Обзе ме чувството за неизбежност, съпроводено от онова чудато проникване във вечността, когато сетивата се притъпяват от еднообразие. В този миг на безвремие ми се струваше, че винаги съм бил тук и тук ще остана, тичащ с всички сили на място насред вселената от бюра.

Спрях и се облегнах тежко на едно от тях, за да се убедя в неговата материалност, а и за да си почина. Извърнах се към осветената подвижна пътека. Нямаше никой. Дори ако се бе опитвал да ме проследи, изглежда се бях изплъзнал. Не забелязвах и движение сред стотиците бюра, които подминах.

И тогава, на сантиметри от ръката ми, телефонът зазвъня.

Изкрещях и побягнах. Всичко натрупано и потиснато, натикано в подсъзнанието, пренебрегнато, забравено изведнъж изригна в една-единствена ужасна секунда.

Бягах, превърнал се в безмозъчно кълбо от представи и реакции, а звънът ме следваше, блъскаше в съзнанието ми, опустошаваше го напълно.

… Понякога дори ме изпреварваше — щом замреше зад гърба ми, започваше да отеква от някое бюро, до което още не бях стигнал. Телефоните се превръщаха в черни злобни горгони, от които се виеха електрически змии. Този миг беше извън времето и продължаваше безкрайно.

Тичах диво, лудешки, блъсках се в разни неща, препъвах се, проклинах — не бях човек, а тласкано от ужас движение сред джунгла от заплахи. Някаква частица от мен като че още се стараеше да обмисли случилото се, но нямах полза от това.

Ставаше прекалено — убийствата, опасността, гонитбата, атаката на неизвестното. Нямах смелост да се озъртам. Иначе можеше и да видя нещо. Или още по-зле — погледът ми пак да срещне нищото. Това беше критичната точка, всеки зазвънял телефон ставаше пореден удар с нож в раната.

Въздухът пареше сухо и тежко в гърдите ми, с всяко конвулсивно движение на ребрата ми болката набъбваше. Усещах, че влагата от очите ми се стича по запотените бузи, но май и панталонът ми беше мокър.

И в мъгливия калейдоскоп на очите ми, далече напред, проникна светлинка, малък жълт ореол. Като че сред него седеше приведен човек.

Хълцах и се напъвах да стигна до това островче, каквото и да представляваше, може би защото беше топло, ярко, толкова различно от всичко наоколо.

Последва експлозията, удавила всякакви други звуци, ослепителният блясък, лишил ме от зрение, накрая пламтящият, разкъсващ тялото удар… и отчаяните думи се изписаха върху екрана на съзнанието ми: „Издърпай седма скоба!“

После всичко свърши.

3.

Бавно идвах на себе си, но се чувствах уморен до мозъка на костите си. Нямах ни най-малка представа къде съм, какво ми се е случило и колко време е минало. Исках да потъна отново в забравата, вместо да науча нещо страшно.

Но съзнанието ми упорито се проясняваше. Тъкмо започвах да признавам, че аз съм си аз и май не усещам никаква болка, когато очите ми сами се отвориха и се фокусираха в гледката.

— Добре ли сте? — долетя глас откъм неясното лице само на педя от моето.

Нищо по-тъпо и по-приятно не бях чувал през живота си.

— Не знам. Дайте ми една минута да си събера мислите.

А те вече връхлитаха ума ми като внезапна приливна вълна. Припомних си всичко и научих последните събития. Дейвис и Серафис бяха мъртви. Както бяхме решили, нашият лекар се присъедини към Дейвис в Крило 18. Двамата влязоха в ниша 17641. И се препънаха в детонатора на някакво взривно устройство. Експлозията ги уби. И аз преживях смъртта им.

С изненада установих, че все още запазвам разсъдъка си. Преди не бих повярвал, че съм способен да понеса четири пъти в един и същ ден гибелта си. Или бях станал по-безчувствен, или притежавах много по-голяма издръжливост, отколкото си представях. Все едно. Олекна ми, че този път не се разстроих чак толкова. Естествено тревожех се за бъдещето. Но най-вече кипях от княв.

Лежах на пода, а нечия ръка обгърна раменете ми, за да ме повдигне. Вече виждах надвесилото се лице — беше момиче. Тя ми се стори по-изплашена от мен. В момента не бях готов да я преценя като хубавица, макар че имаше всички предпоставки за това — ако ви допадат тъмнокоси, светлооки жени с високи, добре очертани скули. Но бях много щастлив, че виждам нея, а не другия… Носеше очила с безцветни стъкла и изобщо не беше гримирана. Не знам дали очите й ми се видяха толкова големи заради дебелите лещи, или беше от стъписването.

— Как се чувствате? — попита тя.

Тръснах глава няколко пъти и се опитах да седна. Разтърках си очите, прокарах пръсти през косата си и няколко пъти си поех дълбоко дъх.

— Вече съм съвсем наред, благодаря. Нищо ми няма.

Тя бе коленичила до мен в прохода между бюрата. Продължаваше да ме придържа.

— Какво се случи?

— И аз се канех да ви попитам същото. Вие какво видяхте?

— Тичахте насам. Извикахте и се свлякохте.

— Имаше ли друг мъж зад мен? Наблизо или по-надалече?

Тя поклати глава бавно и уверено.

— Не, не видях. Не бяхте ли сам?

— Не знам. Стори ми се, че чух някой да върви след мен.

— Затова ли бягахте?

— Заради телефоните. Стреснах се, когато започнаха да звънят един след друг. Знаете ли защо се случи това?

— Не. Спряха горе-долу в мига, когато вие паднахте. Помислих си, че нещо се е случило със захранването.

Заставих се да стана и се подпрях на близкото бюро.

— Искате ли чаша вода? — попита ме момичето.

Не бях жаден, но се нуждаех от време, за да съчиня най-неотложните лъжи, затова казах:

— Добре ще ми се отрази.

— Седнете тук. Ей сега ще се върна.

Посочи ми стола до осветеното бюро. Пльоснах се тежко на седалката, а тя сви някъде наляво. Погледът ми се плъзна по плота на бюрото. Върху него бяха пръснати статистически таблици, имаше и отворен бележник, изписан на ръка. Изглежда момичето подготвяше някакъв отчет.

Затършувах в джобовете си, докато открих малкото шишенце с таблетки амфетамин. Поддържаха ме бодър и жизнен, когато имахме по-късен концерт. Едва ли щяха да ми навредят и сега, напротив — имах нужда да се стегна.

Когато момичето ми донесе чашата с вода, аз промърморих, гълтайки таблетката:

— Благодаря. Трябваше да се сетя за лекарството си по-рано.

— Състоянието ви сериозно ли е? — попита ме тя загрижено. — Мога да повикам…

Поклатих глава и допих водата. Бях доволен, че така обясних случилото се по-правдоподобно.

— Не е толкова зле, колкото изглежда отстрани. Понякога имам пристъпи. Забравих да изпия лекарството навреме. Това е всичко.

— Сигурен ли сте, че вече ви мина?

— Да. Мога да си продължа по пътя.

Понечих да стана.

— Не — натърти тя и натисна раменете ми с длани. — Почакайте. Поемете си дъх.

— Добре де — предадох се. — Може ли да попитам защо сте останала да работите съвсем сама тук?

Тя стрелна с поглед пръснатите по бюрото материали, изчерви се и сведе глава.

— Изоставам — промълви тихичко.

— О, имате нужда от пари и работите извънредно, така ли?

— Не, правя го за себе си.

— Май сте много усърдна.

Тя стисна устни и се вторачи в мен с присвити очи.

— Не, точно обратното е. — Помълча и попита: — Не работите в този сектор, нали?

Поклатих глава безмълвно.

— Виждате ли… — въздъхна момичето. — Работата никак не ми допада, пък и не ме бива за нея. Вечно се обърквам и бавя другите. Останах по свое желание, за да видя не мога ли да оправя този хаос.

— Тъй ли… Съжалявам, че ви прекъснах.

Тя вдигна рамене.

— Няма нищо. Тъкмо се канех да си тръгна, когато се появихте.

— Привършихте ли?

Тя се засмя кисело.

— Може и така да се каже.

— Нима сте?…

— Да — прекъсна ме тя. — След няколко дни ще открият каква каша съм забъркала и ще ме изхвърлят.

— Наистина съжалявам.

— Не е нужно — пак вдигна рамене тя. — Ще ме върнат в Центъра за безработни, може би следващата работа ще ми хареса повече.

— А на колко места са ви пращали досега?

— Трудно ми е да ги изброя. Трябва да са били повече от двайсетина.

Взрях се в нея по-внимателно. Значи само ми се е сторило, че е съвсем младичка.

— Зле звучи, а? — добави тя. — Нищо не върша както трябва. И често си навличам дребни злополуки.

— Вероятно са допуснали грешка в анализа на професионалната ви годност — предположих аз. — Може би трябва да ви насочат към съвсем друг вид работа.

— О, опитаха почти всичко — изрече тя небрежно. — Вече само клатят глави, като ме видят да се връщам с подвита опашка. — Изкикоти се. — А вие с какво се занимавате?

— Музикант съм.

— А, ето нещо, с което още не съм се захващала. Може пък и да се получи? Как се казвате?

— Марк Енгел. А вие?

— Гленда… Гленда Глин. Имате ли нещо против да ви попитам защо бродехте из Канцеларията в тази тъмнотия?

— Просто исках да се поразтъпча.

— Изпаднал сте в беда…

Странно, това изобщо не беше въпрос.

— Защо сте толкова уверена?

— Не знам. Досещам се. Е, какво ще кажете?

— А ако ви отговоря с „да“, какво ще направите?

— Ще се опитам да ви помогна, стига да е по силите ми.

— Но защо?

— Не понасям, когато видя как проблемите затрупват някого. Самата аз вечно съм затънала и никак не ми харесва, като се случи и на друг. Поне умея да съчувствам.

Не долових дали се шегуваше или говореше сериозно, но за всеки случай се усмихнах.

— Жалко, че трябва да ви разочаровам, но нямам никакви тревоги.

Тя сви вежди.

— Скоро ще си имате. Дори бих казала — твърде скоро.

Малко се подразних от непоклатимата увереност в гласа й. Едва ли имаше значение, щом ей сега щяхме да се разделим, и то най-вероятно завинаги. Все пак се ядосах.

— Бихте ли задоволили любопитството ми? Откъде знаете?

— Майка ми твърдеше, че познавам, защото прадедите ми били от Уелс.

— Ама че щуротия!

— Прав сте. Само че се каните да се спуснете в Подземието, щом излезете оттук. Да знаете, че не бива да правите това.

Сигурно веднага разпозна смайването ми по гримасата, която изкриви чертите ми, защото се засмя. Надявах се, че гадае само по лицето ми. Вярно, че бях обмислил възможността да мина за по-напряко през Подземието, за да направя поредния опит да се отърва от преследвачите си. И сега се почувствах доста неловко. Момичето наистина успя да ме разколебае.

Прихнах.

— Но това е нелепо. Няма как да сте научила, че…

— Нали ви обясних?

— Е… Благодаря за помощта — казах и станах от стола, — но вече е време да си вървя. — Усещах как капсулата е наситила кръвта ми, отдавна не се бях чувствал толкова силен. — Надявам се, че следващата ви работа ще е по-удовлетворителна за вас.

А тя дръпна чекмедже на бюрото, смете всички хартии в него и го затвори. Зърнах за миг стъписваща бъркотия от лични и канцеларски дреболии. После взе черния си елек от облегалката на стола, наметна го и угаси лампата.

— Тръгвам с вас.

— Моля?

— Току-виж съм ви от полза. Вече ми се струва, че нося отговорност за вас.

— Но това е смешно! Изобщо няма да идвате с мен!

— Защо?

Прехапах си долната устна. Не беше особено подходящо да изтъквам възможни опасности, след като току-що заявих, че нямам никакви проблеми.

— Оценявам вашата загриженост, но вече съм добре. Честно! Не е нужно да се престаравате толкова…

— Нищо особено не правя — заяви тя, хвана ме под ръка и ме побутна обратно към подвижната пътека.

Едва сега прецених, че тя е висока към метър и осемдесет — само три-четири пръста по-малко от мен — и е твърде силна въпреки малко кльощавата си фигура.

Потиснах първоначалните си импулси и се постарах да обмисля спокойно положението. Твърде възможно бе да ми е спасила живота само с присъствието си. Ако моят преследвач е имал намерение да ме сплаши, бе постигнал напълно целта си. А ако е искал да ме довърши, щом се паникьосам, Гленда вероятно се е оказала пречка. Дали пък нямаше да бъда в по-голяма безопасност, ако тя ме придружава? Искрено ме безпокоеше мисълта, че може да я изложа на ненужни рискове, но пък не успявах да измисля убедителен начин да се отърва от нея. Реших да я изтърпя само колкото да объркам неизвестния враг, после да я оставя някъде и да се устремя към Нулевото крило. Да, така щеше да е по-добре за всички.

Плашех се от очевидния факт, че неприятелят ме познаваше толкова добре. Следваше ме с учудваща лекота, но май знаеше и точно какъв натиск да приложи, кога ще съм най-уязвим и как да ме пречупи набързо. Вече се чудех дали разполагам с необходимите средства, за да го възпра. Боях се, че ще се наложи да стигна до крайност. Е, и това можеше да се реши…

„Като гледам, дишат ти във врата.“

— Колкото по-скоро го докопаме, толкова по-добре — казах на себе си.

„Хм, ти си по-добра версия от Ланге.“

— Знам.

„Само се страхувам, че и ти няма да си достатъчно чевръст.“

— Какво се опитваш да ми кажеш?

„Учиш се, но малко бавно. Мисля, че и на тебе ще ти видят сметката.“

— Може и да не познаеш.

„Но не вярвам загубата да е напразна. Все пак ще се поучиш от опита.“

— И в какво бъркам според тебе?

„Забрави мъртъвците и престани да бягаш. Пречукай врага си и чак тогава почисти къщата.“

— Вече реших кое е по-важно и спешно.

„Да бе, личат си големите ти успехи!“

— Ще се възползвам обаче от съвета ти да забравя мъртвите, като започна от тебе…

„Чакай! Нужен съм ти, глупако! Ако ти е мил животът…“

— Махай се!

„… издърпай седма скоба!“

Прогоних го от съзнанието си и въздъхнах:

— Чудесно мога да мина и без помощта на някои хора…

— Какво казахте? — учуди се Гленда.

— А, нищо особено. Мърморя си.

— За миг ми се стори, че с нас има още някой.

— Вашето келтско въображение се опитва да си поддържа реномето.

— Не, върши си работата, за която му плащам.

Вторачих се в нея и тя се изкикоти. Ама че чувство за хумор има това момиче!

Бях нащрек, когато доближихме лентата, но този път не се виждаше никой наоколо. Стъпихме на нея и продължихме през мрака. Усещах Гленда до себе си и като че се овладях — истинска човешка котва сред невротичните ми бури и урагани.

— Сега как сте?

— Още по-добре.

— Радвам се.

След няколко минути стигнахме до кръстовище и стъпихме на по-широка пътека. Осветлението тук беше по-ярко, мяркаха се и хора. С още едно прехвърляне щяхме да стигнем до пренасящата колона. Издърпай седма скоба… Примамлива, макар и еретична идея — да освободя страшилищата, които Ланге бе оковал сред непрогледната нощ на душата си. За миг сподавих смеха си, после се почувствах оскърбен, накрая отново се развеселих. Частта от мен, която си оставаше разсъдливия стар Енгел, сметна, че е забавно да си представя толкова романтично превзетия Ланге. Неговата външност му бе позволявала да се размотава навсякъде като застаряваща кралица-майка и да набелязва младежите, нуждаещи се от вкарване в правия път. Да си помислиш, че се е боричкал с безименни демони, а после е минал през нещо повече от символично самоубийство, за да направи свръзката, беше почти неприемливо за трезвия ум на Енгел. Тогава се засегна другата част от мен — самият Ланге.

Но границите и различията вече се размиваха и аз — който и ще да бях — накрая си позволих само лека усмивка. Беше ми приятно, че спояването на частите минава поне на повърхността гладко, макар и да се питах какви ли сблъсъци се разиграват в обширната територия на моето подсъзнание.

… Да издърпаме седма скоба означаваше да заличим най-великото дело на Ланге в неспирните ни усилия да направляваме нравствената еволюция на човешкото съзнание. Напрегнах се, защото Ланге в мен се възпротиви дори на обмислянето на подобни действия. Но другите продължаваха да тънат в догадки какво ли е било пожертвано — като мушици, неудържимо притегляни от пламъка на свещ.

Наследих личните кошмари на Ланге и, разбира се, би му харесало много да чуе моите безмълвни крясъци: „Зазас, Зазас. Насатанада, Зазас“ — словата, с които се отварят широко Адските порти…

Това пък откъде ми хрумна? Или от преминалото в мен съзнание на Хинкли, или от Ланге, или от онова, което бе останало отвъд седма скоба. Вероятно Хинкли отвръщаше по този начин на дяволската метафора за седма скоба. Сякаш в отговор на мълчаливия ми въпрос, стори ми се, че го чувам да рецитира:

Той беше нашият библиотекар и имаше възможност да си подбере какъв ли не цитат. Само че не ми стана ясно дали одобряваше идеята, или напротив? Не успях да разгадая чувствата му. Казах си, че точно неясното мнение е проблемът на книжниците. А пък аз…

Проклятие! Съсредоточих се отново. Ланге ли ме разсейваше, за да ме измъкне от колебанията?

Или беше онзи, някогашният, в старанието си да ме въодушеви толкова, че да го възкреся?

Как ли ще се почувствам, когато дойде и моят ред?

Представих си, че ще им посвиря на кларинет — тихо, но безкрайно изкусително…

Прехапах си устните. Огледах какво имаше около пътеката, за да установя докъде сме стигнали. Взрях се за малко в къдриците зад дясното ухо на Гленда, в извивката на шията й. Потактувах с крак. Виждах, че е време да се заема отново със сегашното си положение. Стана ми ясно, че вътрешните ми конфликти са доста по-силни, отколкото си мислех само допреди няколко неопределими мига.

— Докъде смятате да ме придружите? — осведомих се предпазливо.

— Докъдето е необходимо.

— Необходимо за какво?

— За да се уверя, че сте в безопасност.

— Може да се окаже по-трудно, отколкото си представяте.

— Какво се опитвате да ми внушите?

— Бяхте права, когато предположихте, че нещо ме заплашва.

— Знам.

— Ясно, но се опитвам да кажа друго: макар и да познахте, не осъзнавате степента на риска. Затрудненията ми са сериозни, но и опасни. Дори не си представяте колко ми помогнахте досега. И най-добрият начин да се отблагодаря е да се сбогувам с вас. Наистина няма с какво повече да облекчите неприятностите ми, а ако останете с мен, нищо чудно да засегнат и вас. Вече съм в състояние да се оправя сам и трябва да се заема с работата си. Затова, Гленда, отново ви изразявам своята признателност и при колоната ще се разделим.

— Не.

— Как тъй „не“? Не съм ви питал за вашите намерения. Казах ви какво реших. Трябва да се разделим. При това веднага. Помогнахте ми и аз ви отвръщам със същото.

— Имам предчувствие, че ще се нуждаете от подкрепа. Съвсем скоро.

— И ще я получа.

— Да, защото аз ще бъда с вас.

Преглътнах първите хрумнали ми реплики и само изрекох:

— Защо? Бихте ли ми обяснила поведението си?

— Защото — започна тя без колебание — досега не съм се замесвала в приключения. През целия си живот копнея за някакво разнообразие, само че не ми се случва нищо интересно. Вече започвах да мисля, че желанието ми няма да се сбъдне. А вие се появихте точно когато бях разбрала, че ще загубя поредната тъпа длъжност. Щом чух телефоните да звънят един след друг и ви видях да тичате към мен, знаех, че вече е различно. Нещо като предопределение. Странно, но звънът сякаш ви преследваше… и се свлякохте толкова драматично, точно в краката ми… Беше толкова вълнуващо! И сега просто жадувам да узная как ще продължи всичко, не разбирате ли?

— Щом приключа с тази неразбория, ще ви се обадя, за да ви разкажа.

— Боя се, че няма да ми е достатъчно — възрази тя.

— Ще се наложи да се примирите.

Тя само поклати глава и се извърна.

— Трябва да се прехвърлим на тази пресечка — подсказа след малко, — ако искаме да стигнем до колоната.

— Знам.

Стъпихме върху другата пътека, по която стояха повече хора. Не можех да преценя дали някой ни следи.

— Сигурно се мъчите да измислите как да се отървете от мен най-безболезнено.

— Познахте.

— Откажете се — отсече тя. — Нямам никакво намерение да си тръгна.

— Не знаете нищо за кашата, в която се набърквате толкова упорито — уверих я аз, — но не съм склонен да ви поучавам. Вече обясних, че е опасно. А всеки, който се втурва стремглаво към опасности, само за да задоволи авантюристични наклонности, се държи глупаво. Май започвам да се досещам защо не се задържате задълго на никоя работа.

— Колкото и да ме обиждате, няма да ме прогоните.

— Наистина сте глупачка!

— Приказвайте каквото си щете, но имам право да използвам обществения транспорт като всички останали. При това съм решила къде отивам, така че защо не опитате да приемете нещата по-спокойно?

— Защо ли ми се струва, че се държите като зяпачите, които обожават катастрофи?

— Само че аз възнамерявам не само да гледам отстрани, ако се наложи.

— Повече няма да споря с вас — отсякох накрая. — Защо сте толкова сигурна, че не съм извратен, луд, престъпник или още някакъв неприятен тип?

— Няма значение, вече избрах на чия страна съм.

— Да, това достатъчно ми подсказва колко сте устойчива психически.

— Може да сте прав. Но е без значение, щом не се стряскам от възможните ви скрити пороци.

— Все едно. Да оставим тази тема…

Загледах се в пренасящата колона. Над главите ни изтрака кран, под който внушително се носеше контейнер с канцеларски мебели. В един от секторите вдясно ярка дъга от заваряване разпръскваше мрака. Сигурно подменяха или поправяха тръбопровод. За миг дочух откъслечни неясни акорди. Далече пред нас се простираше геометрично правилно подреденият около колоната парк. Цареше лек сумрак, встрани се издигаше статуя, тук-там имаше пръснати по алеите пейки. Когато доближихме достатъчно, установих, че дърветата са живи, а не изкуствени. Малко по-нататък забелязах и фонтан.

— Напомня ми нещо от романите на Томас Улф — промълви Гленда.

В този момент бях повече Хинкли, отколкото някой от другите, почти без да доловя промяната.

— Да — чух се да казвам. — Доста страници е изписал за площада на онова градче, нали?

— Само че тук липсват кметството и съдебната палата, на чиято фасада трябва да има голям часовник.

— Ето го часовника — над входа на колоната.

— Вярно, само че не звъни и винаги показва точното време.

— Така е. И не е нацвъкан от гълъбите.

— Няма да е зле, ако има и работилница на каменоделец.

— Без надгробните камъни.

— Прав си…

Замислих се за истинските площади — на Земята. Дали странният господин Блек наистина помнеше тези неща или просто си убиваше времето, преди да убие мен? Самият аз нямах подобни спомени, за да събудят носталгия у мен, затова можех да си обясня чувствата само с намесата на Хинкли — беше романтик, пътешестваше, без да стане от удобното кресло. Дори можех да го определя като любител на природата… в място, където нямаше нищо естествено. Печално. Тъгата ме налегна за кратко — мъчно ми беше за Хинкли, за площадите и всичко останало.

— Изглежда четеш много — отбелязах гласно и тя кимна.

Щом стигнахме парка, слязохме от пътеката. Тръгнахме по алеите. През отмерени интервали скритите в храстите и клоните на дърветата високоговорители пускаха на запис чуруликане на птички. Чудноватият аромат на влажна пръст проникна в ноздрите ни. Обиколихме колоната и минахме край малкия искрящ фонтан. Гленда потопи пръсти във водата.

— Какво правим тук? — учуди се тя след малко, щом завършихме обиколката и тръгнахме обратно натам, откъдето дойдохме.

— Протакаме — промърморих, настаних се на пейка и се вторачих в подвижната пътека.

Гленда седна до мен и също се загледа натам.

— Ясно… — каза тихичко след секунда.

— И докато се мотаем тук, защо не ми разкажеш нещо за себе си?

— Какво искаш да знаеш?

— Ами нека е първото, което ти хрумне.

— А ти ще ми отвърнеш ли със същото?

— Може би. Защо? Това условие ли е?

— Просто ще ми бъде приятно.

— Нека видим за какво ще се сетя, докато ти говориш.

— На двадесет и две години съм — започна Гленда. — Родила съм се в това Крило. Израснах в Класната стая. Баща ми беше учител, а майка ми — художничка. И двамата починаха. Сега живея в Библиотеката.

Стиснах ръката й.

— Той ли е? — Тя се взря във фигурата, която се появи преди миг на пътеката. — Врагът, от когото бягаш?

— Няма как да проверя — промърморих, — но ще действам, все едно съм сигурен. Да вървим.

Минахме от другата страна на колоната и влязохме.

— Дали пък не си измисли това, само за да не говориш за себе си?

— Бих могъл и така да ти отвлека вниманието, но този път не позна.

Започнахме спускането, като печелехме време с бърз ход по виещата се надолу спирала. Но ако продължавах да бягам, а после да изчаквам противника, можех пак да загазя. Нямах такова намерение. Струваше ми се, че успях да проверя това, което исках.

Ако беше същият човек, спазваше прекалено голяма дистанция, за да не ме изпусне от Дневната дотук. Колкото и добре да ме бе проучил, едва ли разчиташе само на интуицията си, за да предвижда следващата ми стъпка. Вече беше ясно, че сериозно е решил да ни премахне. Така че разполагаше със средства да открива къде съм.

Но как би могъл да ми прикачи предавател?

Нямаше какво да умувам — отговорът не можеше да ми послужи особено в този момент. Дрехите ми престояха доста време в моето шкафче в съблекалнята, докато бяхме на сцената. Всеки е можел да се промъкне и да сложи нещо, с което винаги да открива точните ми координати.

„Бръмбарът“ вероятно беше микроскопичен, а и как да отгатна къде може да е? Търсенето на устройството вероятно щеше много да се проточи. За жалост нямаше как да захвърля дрехите си, без да се набивам на очи в това Крило.

Все пак бях доволен, че отделих време да проверя догадката си. Иначе щях да го отведа направо до тайния изход, мислейки, че съм се отървал от него. А това не биваше да се случи. Спуснахме се в колоната чак до Подземието, а планът вече беше съвсем отчетлив в съзнанието ми.

Освен хората от поддръжката почти никой не се мяркаше тук. Подземието представляваше лабиринт от машини — реактори, генератори, помпи, климатични инсталации, компютри, трансформатори на материята, контролни пултове — полускрити в джунгла от тръби и дебели кабели. На всеки няколко метра минаваха подвижни пътеки за техниците, имаше метални стълби, които наглед не водеха доникъде, неустойчиви площадки, полюшващи се под краката на всяка стъпка, плетеница от проходи, кранове, подемници, наситена с миризмата на масло и прегоряла изолация, с неспирното бръмчене, бълбукане, тракане и пукот, със синкавото електрическо сияние.

… А това означаваше богат избор от възможни укрития, както и всякакви смущаващи въздействия върху устройството, с което врагът ме следеше.

Постоях неподвижен, докато се ориентирам. Макар да виждах две далечни колони, исках да се добера до подземен преходник. Открих знаците, сочещи маршрута към най-близкия, и тръгнах към водещата натам подвижна пътека. Бях намислил да прескачам от Крило в Крило, докато попадна в станция, предлагаща незабавно прехвърляне в нужната ми Стая. Ако моят непознат противник успееше да ме последва и през междузвездното пространство, сигурно заслужаваше да спечели играта. Съмнявах се обаче възможностите му да се простират чак дотам.

… А все някъде, преди да стигна до желания Портал, трябваше да се отърва от Гленда. Изобщо не ми допадаше идеята да ме придружи до мястото, накъдето отивах, а и не ми изглеждаше нещо да я заплашва, когато остане сама. Бърз изстрел със зашеметяващото пистолетче щом останем само двамата, и нека си отспи на някоя от пейките за отдих на техниците. Така щеше да е по-безопасно за нея, отколкото да ходим навсякъде заедно.

Тази лента се оказа широка и твърде мудна, но поне за минута никой не можеше да ни зърне откъм колоната, толкова претъпкано с оборудване беше това Крило. По-скоро усещахме с телата си пулса на механичното оживление, отколкото го чувахме. Две смени в бърза последователност и попаднахме на по-тясна и скоростна пътека, горе-долу успоредна на първата. Всъщност се преместихме само на стотина метра, но беше напълно скрита от погледите ни. Досега не срещнахме никого сред машините.

Питах се какво ли мислят и вършат другите, дали се досещат поне приблизително за положението, в което бях изпаднал. Струваше ми се съвсем вероятно, защото знаеха, че съм жив и бяха научили за последните загинали сред нас, обаче още не получаваха нови нареждания от мен. Значи са преценили, че продължавам да се спасявам с бягство от врага и ще се свържа с тях, щом имам възможност, а всеки техен опит да стигнат мислено до мен би отвлякъл вниманието ми от решаването на непосредствените ми проблеми. Чудех се доколко са способни да предприемат нещо напълно самостоятелно. Трябваше да обсъдим всичко, когато най-сетне попадна в Нулевото крило.

Крачехме припряно по пътеката, за да не губим време. Осветлението беше ярко, почти неприятно за очите, защото тук денят продължаваше вечно. Над нас неспирно се движеха кранове — гмуркаха се, повдигаха товара си, преместваха го. Машините съскаха, тракаха, бръмчаха. Почувствах нелепо облекчение, когато минахме край поредния телефон и той не звънна.

— Сега ще ми кажеш ли от кого бягаш и защо? — настоя Гленда.

— Не.

— Мога да ти бъда по-полезна, ако знам.

— Ти сама ми се натрапи — напомних й жлъчно. — Не съм ти обещавал разходка с екскурзовод.

— Опасността, която долових преди… сега е съвсем наблизо.

— Надявам се, че грешиш.

Но и аз изпитах особеното чувство. Моята мания за преследване и без друго се събуждаше при всеки повод, но напоследък просто нямаше как да задреме. Стъпих на първата пътека, водеща надясно, без всъщност да знам точно накъде. Гленда ме следваше неотлъчно. Озовахме се в теснотията между грамадни метални кули. Въздухът се затопляше, скоро стана твърде задушно. Шест-седем метра над нас на метално скеле стояха двама работници. Зяпнаха ни учудено.

Завивахме и се премествахме още няколко пъти, дори използвахме за две-три минути толкова тясно платно, че не можехме да стоим един до друг. След малко успяхме да се прехвърлим на по-нормална пътека в желаната от мен посока. Мярнахме група ученици, дошли да се запознаят с вентилационния комплекс. Бяха далече вдясно и скоро ги загубихме от поглед.

Започнах да се озъртам за подходяща ниша или площадка, където да оставя Гленда. Стиснах дръжката на скритото под лявата ми мишница пистолетче. Но идеята да постъпя така с момичето не ми се струваше особено приятна. Май не обичам да оставям след себе си разплетени нишки, водещи до кълбото. А и ме измъчваше любопитство. Странно момиче, което не се задържа дълго на никаква работа, а се впуска настървено да ми помага… Трябваше да проверя и нея възможно най-скоро. Имах желание да се погрижа за по-приемливо решаване на проблемите й.

— … не се обръщай рязко — чух я да казва, — но според мен ни следят. Не, не е на пътеката, а горе. Наляво и зад нас.

Постарах се да погледна натам колкото е възможно по-незабележимо. Една секунда ми стигна и отново се загледах напред.

Той вървеше решително по металните мостчета над машините и ни настигаше, избрал най-късия път.

… И ярките светлини се отразяваха в сините стъкла на очилата му.

Спестих си ругатните. Почти очаквах да се случи това. В един налудничав миг ми се прииска да носех нещо по-убедително от зашеметяващото пистолетче. Побързах да потисна това желание. Преместих се няколко крачки напред, но Гленда пак застана до мен.

— По дяволите! Отдалечи се!

— Защо ли си мисля, че за тебе е по-добре, ако съм наблизо?

— Но пък ти можеш да пострадаш. Дръпни се веднага!

— Кратко и ясно — не!

— Както искаш. Предупредих те. Не се сещам какво друго да направя за тебе. Радвай се на приключенията, щом толкова ги обичаш.

— Точно това правя.

Умът ми прехвърляше трескаво възможностите. Да, бях по-бърз и енергичен от Ланге, но може би и това не стигаше. Ако е така, заслужавам си провала. Фактът, че се оказах по-силен, отколкото бе той, сам по себе си съвсем не ми гарантираше оцеляването в сегашното положение. Поне научих някои подробности за противника и имах твърдото намерение да го опозная още по-добре.

Започнах да се взирам, за да открия някоя по-масивна машина с удобни извивки и издатъци, където да съм достатъчно защитен, но да имам възможност за стрелба. Забелязах няколко доста удобни скривалища. После се обърнах, за да преценя кога ще ни настигне врагът.

— Сега какво ще правиш? — попита Гленда.

Нещо глождеше съзнанието ми, но не можех да си обясня какво не ми харесва, а и нямах време за това.

— Ами ще те опръскам цялата с кръв, освен ако не правиш точно каквото ти кажа.

— Слушам те.

— Ей там, на триста метра отпред и вдясно, има голяма сива машина с черен навес откъм нас. Виждаш ли я?

— Да, това е генератор „Лангтън“.

— Ще тръгна наляво след около минута. Ти остани на пътеката още няколко секунди. Той ще наблюдава само мен. Когато се изравниш с генератора, претичай и се скрий зад него. Щом отвлека вниманието на онзи мъж горе, отстъпи назад и се скрий някъде из комплекса. Гледай какво става и преценявай сама как да постъпиш. Желая ти късмет.

— Не, идвам с тебе.

Извих тялото си така, че ръцете ми да не се виждат отгоре, и насочих пистолета към нея.

— Опиташ ли се да ми досаждаш, ще те просна и пътеката ще те изнесе оттук. Не спори с мен, а прави каквото ти казах!

После скочих и се хвърлих към укритието, което си бях избрал. Зърнах за миг фигурата горе, която тичаше към мен, повдигайки дясната си ръка.

Чух изстрела, но едва ли можеше да се надява, че ще ме улучи в движение. Изчезнах от погледа му, преди да натисне спусъка втори път. Натиках се в пролуката, която бях видял — минаваше през средата на машината, където висяха някакви кабели, после продължаваше чак до другия край. Май имаше и странично отклонение. Виждах достатъчно добре през плетеницата от пръти и кабели над мен и останах доволен — онзи трябваше да застане почти отгоре ми, за да стреля през тази бъркотия.

Промъкнах се само няколко крачки навътре, когато я чух.

— Дяволите те взели! — изръмжах й. — Казах ти да се скриеш зад генератора.

— Реших да не те послушам — невъзмутимо заяви тя. — Знаех си, че няма да погледнеш назад, докато тичаш.

Свих рамене и продължих напред. Усещах, че Гленда не изостава. Виждах части от няколко мостчета, едно от тях минаваше над отсрещния край на машината. Според моите сметки противникът трябваше всеки миг да се появи пред погледа ми.

— С какво да ти помогна? — настойчиво прошепна момичето.

— Прави, каквото щеш — озъбих й се. — Не поемам никаква отговорност за онова, което ще те сполети. Сама ще си докараш смъртта.

Долових как рязко си пое дъх и хапливият отговор заседна в гърлото й.

Възможно бе непознатият да се е спуснал по някоя от стълбите и да се прокрадва към нас сред този хаос от механизми. Или пък беше спрял да обмисли следващия си ход. Дали не бе избрал друг път, за да ме издебне? Не знаех колко близо е в момента. Нямаше смисъл да се ослушвам, защото и тропот от бягащи крака би потънал в целия този шум наоколо, а и машината, в която се криехме, вибрираше непрекъснато.

Докато се промъквах към страничното отклонение, рязък звук привлече вниманието ми. Звънеше телефон в някоя от стаичките на техниците наблизо.

Изпсувах шепнешком и се прилепих към металната стена. Изгарях от желание да напъхам слушалката в храносмилателния тракт на онзи тип — откъм устата или през другия край, и то незабавно. Но този път не дадох воля на нервите си. Пискливите сигнали ме дразнеха ужасно, но се овладях.

Миг по-късно чух тежките удари на обувките му и се досетих какво е направил.

Незнайно как бе предвидил шока, който ще ми причини, затова носеше устройство от типа на тези за включване на всеки телефон, каквито използваха техниците при ремонт. Бе стигнал по мостчетата над моето скривалище, после бе включил най-близкия телефон, за да ме разстрои. През това време скочи върху машината. Само че не се хванах в капана му. Притиснат в металния корпус, усещах сътресенията от неговите стъпки. Той търсеше удобна пролука или отвор, за да се прицели в мен. И май се надяваше да ме завари парализиран от ужас и безпомощен.

Изведнъж високо вдясно се мярнаха глава, рамо и ръка, полускрити от кръстосани опорни греди.

И в мига, когато рязко вдигнах ръка и натиснах спусъка, чух трясъка на неговия изстрел и късото изсвирване на рикошета. После той се скри.

Заотстъпвах назад и се блъснах в Гленда. Без да погледна, я тласнах към нишата и изсъсках нещо неразбираемо дори за самия мен. Напъхах се до нея. Отново чух тропот на подметки и осъзнах, че противникът ми е прескочил дясното отклонение. Завъртях се, за да покрия посоката, откъдето можеше да се появи, и внезапно изпитах нелепо удоволствие, защото телефонът замлъкна.

Онзи се показа за частица от секундата, стреля, не ме улучи. И аз успях да натисна спусъка. Предчувствах, че следващия път всичко ще свърши тъй или иначе. Вече знаеше къде съм.

Отметнах глава назад и се прицелих нагоре. Сега сигурно щеше да прескочи прохода точно над мен.

Не виждах особено добри шансове за себе си. Дори да го улуча, щеше да му остане време за поне един изстрел. Не само се притеснявах как да опазя момичето живо и здраво, но и се чудех колко ли сериозно може да бъда ранен, ако изобщо оцелея. Щях да го уцеля — знаех, предчувствах, бях се заклел. Дори да забиеше куршум право в сърцето ми, щях поне за малко да го извадя от играта. Но исках да живея, за да го завлека в Нулевото крило, да измъкна всичко от главата му и да стъпча мозъка му на пода. Колко жалко, ако умра, когато е уязвим, а нищо не мога да му сторя.

— … Ако ме убие — казвах на Гленда през това време, — а той изпадне в безсъзнание там горе… — Усещах, че не аз изричам ужасните слова, макар да излизаха от собствената ми уста. — … ще можеш ли да се качиш и да го довършиш със собствения му пистолет? Да му пръснеш главата с един куршум или да го простреляш в сърцето?

— Не! Не мога! За нищо на света!

— Но така ще ми спестиш много грижи по-късно.

— По-късно ли?! — Тя се засмя почти истерично. — Нали ще си мъртъв… — Запъна се, но по тежкото й дишане усетих как се напрегна изведнъж. Какво чакаше онзи, вдън земя да потъне дано?

— Хайде бе! — подвикнах му. — Това ти е за последно! Дори да ме убиеш, свършено е с тебе! — Нищо. Никакъв отговор, нито звук.

Тогава Гленда ми зашепна трескаво:

— Значи си ти, познала съм. Чуй ме, много е важно. Вземи ме със себе си на онова тайно място. Имам нещо за тебе. Важно е…

Беше късно за този разговор. Още три гръмки стъпки, после тропот, когато моят враг прескочи прохода и стреля надолу. Усетих изгаряща болка по ребрата си. И този път го улучих, бях сигурен.

Бял панталон, синьо яке, дълга кестенява коса, сини огледални стъкла на очилата. Завъртя се във въздуха, докато падаше, разперил лявата ръка, за да запази равновесие, протегнал дясната с оръжието напред. Стиснатите му зъби бяха оголени в мрачна усмивка.

— Господин Блек, недейте! — разнесе се писъкът на Гленда, а вторият куршум се впи в рамото ми и ме отхвърли назад към момичето.

Зашеметяващото пистолетче падна от безполезната ми вече дясна ръка. Въпреки всичко не се съмнявах, че го уцелих.

Да, беше господин Блек. Същият, с когото седях в Коктейлбара… кога ли беше? Вярно, косата се различаваше по цвят и дължина, дрехите бяха други, очилата закриваха половината му лице, но очертанията на челюстите, гънките около устата бяха същите…

Той се опитваше да спре треперенето на ръката си, за да стреля отново. Гленда още пищеше, когато последният куршум разкъса червата ми.

После мъжът се свлече по гръб, а аз паднах напред и от стомаха нагоре към главата ми сякаш се надигна мастиленочерен поток.

Звънкото ехо от изстрела заглъхна, аз още усещах трептенето на машината и предъвквах фразата: „Издърпай седма скоба“. Гленда викаше:

— Библиотеката! Ниша 18237! Важно е! Библиотеката! Ниша 18237…

Остана само мекото нищо.

4.

Изправих се и продължих да бягам. Не беше логично, но нищо не можех да направя със себе си.

Добре че никой наоколо не беше в състояние да забележи.

Да, но скоро видях наблизо групичка живи хора и трябваше или да забавя темпото, или да им се набия в очите, което никак не ми се искаше. Прехапах устни, озърнах се и спрях, за да вдишам дълбоко няколко пъти.

После част от Енгел пое юздите в свои ръце и се почувствах по-добре…

Страхотна воля! Кой би помислил, че точно Енгел ще се прояви като такъв храбрец? Застаряващ кларинетист, тих и кротък човечец. Сега само аз/той/ние знаехме какво се е таяло в него, но аз вече бях различен и още се променях. Съзнавах, че процесът в мен е неустойчив като разклатен живак и не може да се ограничи — тежък, проблясващ, изпълнен със сила и стабилност…

Да, ние всички се оказахме по-корави, отколкото си мислехме. Все едно бяхме мощен двигател, който само се прокашля няколко пъти, преди да заработи равномерно. Почти стигнахме до целта си, а аз — Пол Караб, сега бях свръзката…

Бягството ми започна почти неволно и дори малко приличаше на позорна постъпка, но се превърна вече в мисия. Макар и проява на слабост, действията ми бяха напълно правилни.

… Пол Караб, здрав, тридесет и пет годишен, уредник в Дневната на Крило 1, най-младият член на групата в Дома, бягащ като подплашен заек.

Но страхът отслабваше при намесата на Енгел/Ланге. Чувствах се по-спокоен с всеки изминал миг.

Убийствата ме хвърлиха в паника и ставаше все по-зле. Припадах всеки път и се опомнях в още по-лоша форма. Бях готов да се спасявам с бягство още по време на сливането, но тогава напипах опора под краката си. Когато обаче Серафис и Дейвис си докараха белята, май разсъдъкът ми изчезна в облака дим от взрива. Виждах, че позицията ми независимо от всички предпазни мерки не е никаква защита срещу този начин на нападение, срещу явното намерение да бъде унищожено цялото семейство. Не изпитвах нито любопитството на Ланге, нито гнева на Енгел. Не се съмнявах, че и такива чувства ще ме споходят по-късно, но паниката ме лиши от толкова важните други стимули за оцеляване. Не се срамувах от себе си прекалено дълго. Уплахата ми бе послужила в най-критичния момент, а вече не бях същият човек, който й се поддаде.

Наблюдавах бавното шествие на опечалените, които съпровождаха движещ се по лентата сандък. Проповедникът вървеше отпред и четеше последните молитви. За съжаление от мястото си не можех да различа черната врата, към която вървяха — пречеха ми всевъзможни прегради и мебели. Натрапващото се сравнение връхлетя съзнанието ми и се настани с драскане на нокти, грачене и размахване на черни пера — Пол Караб, какъвто се познавах, беше вече мъртъв заедно с половината семейство, а може би и целият ни живот със смисъла и стремежите му си поемаше дъх за последен път.

Не!

Няма да допусна това.

Изненадах се на своята решителност, но тя ме бе обзела изцяло. Знаех какво ми предстои, защото бях длъжен да го направя. Решението не се взимаше с помощта на логиката. Другите вероятно не биха одобрили действията ми. Всъщност кой знае — като си припомним твърде необичайните обстоятелства… Все едно, изборът се падаше на мен.

Както винаги Катедралата беше мозайка от светлини и мрак. Тръгнах по диагонал наляво и стигнах до входа на един в момента затъмнен сектор. Озърнах се внимателно, сниших се и запълзях по корем, за да не пресека лъча на детектора, който би включил меката светлина, ароматизаторите, отпускащата душата музика и сиянието около олтара. Седнах настрани на една от пейките, за да виждам по-добре и да внимавам за участниците в погребалната церемония. Много ми се пушеше, но щеше да е неприлично да запаля цигара точно тук, затова потиснах изкушението.

Оттук вече виждах черната порта — вратата към вечността, отвъдното, другия свят. Наричайте го както ви харесва. Лентата свършваше точно пред нея и се връщаше отдолу. Опечалените доближиха тържествено, служителят от погребалното бюро пристъпи напред и набра кода за отваряне на малкото табло в тъмна рамка.

Плочата се завъртя безшумно навътре и ковчегът продължи напред, последван и от значително количество цветя. Разбира се, от такова разстояние нямаше как да различа дали са изкуствени, но толкова много истински цветя биха стрували цяло състояние, което никак не се връзваше с малобройната групичка. Тунелът продължаваше надолу под значителен наклон и скоро тленните останки изчезнаха. Вратата се затвори, свещеникът изрече още няколко думи на утеха, хората се извърнаха и си тръгнаха — разговаряха или мълчаха според степента на налегналата ги печал.

Съпроводих ги с поглед, изчаках десетина минути секторът да притъмнее отново, после още десетина. Накрая се измъкнах навън.

Всичко беше неподвижно, тихо… Дори лентата за придвижване на ковчезите бе изключена. Най-близкият осветен район се намираше на достатъчно разстояние, защото дори не чувах минорните акорди на музиката.

Примъкнах се до лентата. Не знам защо плъзнах дланта си по нея, докато вървях към стената. Очаквах да си спомня нещо от усещането ли? Сетих се за Гленда. Какво ли правеше в момента? И къде ли беше? Дали е съобщила на полицията, или просто е избягала? Най-сетне мислите ми се бяха подредили и се върнах към онези последни моменти, които отбягвах досега старателно. Какво каза момичето накрая? Не и обичайните истерични глупости при вида на внезапна насилствена смърт. Не, съвсем не звучеше така. Повтаряше някакъв важен адрес. Ако това не е било странна форма на истерия, другото обяснение ми се виждаше твърде обезпокоително. Каква полза би имал един умиращ от подобна информация, освен ако не се отнася за моя случай?

Само че не бе възможно да е разбрала. Изобщо не можех да си представя как би се добрала до истината.

… Същото важеше, разбира се, за всеки друг. Включително и за господин Блек.

… Когото тя очевидно познаваше.

Превъртях лентата още малко назад и си припомних странната ни среща…

Естествено щях да проуча това. Всичко, което можеше да е свързано по някакъв начин с последните ни неприятности, беше жизненоважно за мен.

… А и привидно безсмисленото й упорито желание да тръгне с мен.

Да, щях да се заема с много въпроси около това момиче. И то скоро.

Стигнах до края на лентата и прескочих. Трябваше да застана от дясната страна, за да съм пред таблото.

Черната порта, през която мъртвите напускаха Дома — всъщност единственият начин някой да излезе оттук. Вратата бе направена от лека сплав, към два метра висока и три широка и в мъждивата светлина приличаше повече на петно… или на дупка. Набрах комбинацията и плочата безшумно се завъртя навътре. Още чернилка. Дори толкова отблизо не бях сигурен, че е отворена. Точно това ми трябваше в момента.

Качих се на лентата и прекрачих вътре, балансирайки, за да запазя равновесие. Опрях се с ръка на гладката стена. С другата хванах вратата и я върнах на мястото й. Нямаше да се заключи, докато не задействам механизма, но щеше да изглежда затворена, ако някой минеше край нея през следващите минути.

Запълзях заднешком надолу по тунела. Беше дълъг само десетина метра. Щом стигнах до отсрещната стена, станах и отново се облегнах. Пръстите ми се плъзнаха по равната повърхност в търсене на кутията.

Само след миг я напипах и отворих капачето. Лампичката вътре светна веднага и отново можех да виждам какво правя. Това оборудване твърде рядко се нуждаеше от преглед и поправка, а моите действия изобщо не бяха предвидени в наръчника по поддръжката. И без това нямаше причина някой да си играе с координатите за изпращането на мъртъвците по еднопосочния им път сред звездите.

Това обаче не се отнасяше за нас.

Свърших си работата, затворих капачето и зачаках. Трябваше да минат петнадесет секунди, преди процесът да започне. После системата щеше да се нагласи автоматично на предишните координати.

Някъде горе ключалката на вратата щракна. Чудесно. Сега май трябваше да си припомня нещо…

Изведнъж се пльоснах по корем. Обърнах се на хълбок и станах, опирайки се на стената. Да, можех и по-навреме да се сетя, че тунелът беше силно наклонен, а повърхността, на която се прехвърлях — равна.

После отвсякъде ме обля светлина. Къс, ослепително ярък коридор. Не се и опитвах да огледам стените, защото очите ме заболяха. Закрих ги с длан и тръгнах напред. През това време ме анализираха на стотици — може би и хиляди — равнища. С това се занимаваха скритите устройства, които биха пуснали вътре само един-единствен човек.

Щом доближих вратата, тя се плъзна нагоре и аз въздъхнах, прекрачвайки в Нулевото крило.

Облекчението, приливът на спокойствие ме разлюляха. Бях си у дома. И в пълна безопасност. Врагът не можеше да ме последва тук.

Тръгнах наляво по извития, покрит с мека червена пътека коридор. Обикалях около сърцевината на крепостта, минавах край огромните, херметично затворени хранилища на Лабораторията, Изчислителния център. Склада и Архива. Докато вървях, се зачудих що за състояние на духа е подтикнало някоя моя по-ранна версия да им даде толкова делнични имена, като знаех какво съдържат. Вероятно се дължеше на склонност към хаплива ирония.

Минах край масивните врати и влязох в кабинет или малък салон. Още с първата ми крачка вътре лампите светнаха. Угасих ги с едно плясване на ръце. Стигаше ми и осветлението от коридора. Помещението не беше особено просторно. Светли стени, тъмен килим, бюро, две кресла, диван с масички от двете му страни, вграден в стената библиотечен шкаф с остъклени вратички. Точно каквото го помнех.

Пресегнах се към бутоните по облегалката на креслото и включих отсрещната стена на пълна прозрачност.

Навън беше нощ и дебела оранжева луна висеше над белите каменни хълмове на около километър наляво, придаваше им вид на половин челюст с нацепени зъби. Близките скали бяха лъскавочерни, сякаш скоро ги бе поръсил дъждец. В далечината се разнасяха бледи облаци. А над всичко грееха неизброими звезди. Погледнах за миг индикаторите на дясната стена. Температурата навън беше малко над 13 градуса по Целзий. Завъртях креслото към панорамата и се настаних.

Без да откъсвам поглед от пейзажа, напипах пакет с цигари и си запалих една.

Колкото и положението да не търпеше отлагане, имах нужда от тези мигове, от цигарата, от гледката, преди да направя следващата стъпка. Исках да се отпусна, за да съм в състояние да продължа. Това беше важно.

Канех се да наруша няколко от строгите ни правила, за да се придържам към други. Просто трябваше да реша кое е по-важно в момента. Ако прибегнех до сливане, очаквах силна съпротива от останалите, но нали сега аз бях свръзката, единственият наследник на последните мигове на Енгел, значи само аз можех да направя нещо. Решението се падаше на мен и вече го знаех.

„Браво! Най-сетне отново имаме начело някой с повече ум в главата!“

— Но не го дължим на тебе, старче.

„Ха, естествено, че го дължиш на мен! От край до край!“

— Е, няма да си губя времето в спорове с тебе. Нищо няма да се промени, а след малко дори няма да има значение.

„Кой знае…“

— Какво се опитваш да ми кажеш?

„Да почакаме и ще видим, и то след малко, както сам ми напомни.“

— Едва ли имаш по-добра представа от мен точно какво ще се случи. Е, всъщност имаш…

„Така е. Не е ли време да се уверим?“

— Доста дълго си чакал. Не можеш ли да потърпиш, докато си изпуша цигарата?

„Добре. Наслаждавай се на унилото си съзерцание. Май дори не разбираш какво виждаш в момента.“

— А ти знаеш, тъй ли?

„Поне ми е по-ясно, отколкото на тебе.“

— Ще видим.

„Прав си.“

Нощта беше достатъчно ясна, за да различа няколко кратера в далечината. Очертанията им бяха смекчени от поникналите по тях ниски храсти. Взрях се по-напрегнато и ми се стори, че забелязвам силуета на грамадна порутена сграда, напомняща малко за крепост, в подножието на хълмовете. Предчувствието, че ще науча нещо повече за загадъчната развалина, ме изкушаваше…

Стига! Толкова много имам да свърша! А онези руини… Не съм ли ги виждал стотици пъти? И през колко различни очи?

Надигнах се рязко, смачках цигарата в близкия пепелник, обърнах се и излязох от стаята.

Трептях от възбуда, когато стигнах до Архива, подобен на великански сейф. Започнах да изпълнявам прецизно сложните и потенциално смъртоносни манипулации със заключващия механизъм.

След четвърт час влязох и лампите вътре се включиха. Броени секунди по-късно тежката врата се плъзна със съскане на мястото си.

Отсрещната извита стена се намираше на десетина метра, а ширината на залата беше поне петнадесет метра. Върху плот пред мен бяха наредени в няколко редици контролните устройства — като криле, излизащи от централния пулт. Тежкото кресло в средата бе обърнато към мен, сякаш ме очакваше.

Смъкнах в движение якето от раменете си и го оставих сгънато на един рафт. Настаних се в креслото и го завъртях към пулта. Включих програмите за проверка и подготовка. Отнеха ми към десетина минути заедно със задействането в нужната последователност на отделни модули. Радвах се, че трябва да се съсредоточа изцяло в работата си и не ми оставаше време за излишни мисли. Накрая всички индикатори светнаха в желаните цветове и трябваше да се заема с онова, заради което дойдох тук.

Дръпнах подвижната преграда вляво и завъртях шлема на дългия му тежък прът. Проверих го с няколко теста. Беше в идеално състояние.

Нагласих го на главата си, докато опря удобно в раменете ми. Имаше отвори за очите, за да следя какво върша. Включих програмата, която проверяваше състоянието ми.

Усетих вибрации, докато различните части на шлема се наместваха по издатините на черепа ми. Последва леко стягане — контактите се прилепиха до кожата. Едва доловимо сътресение, няколко капки влага. Обезболяващото. Докато проникваше през кожата, част от количеството остана по косата ми. Нямаше значение. Не исках да ходя с гола глава или да нося перука. Заради това си струваше да понеса струйката, стекла се под яката ми.

Не ми се вярва да има човек, който с удоволствие се подлага на бърникане в тялото му, какво остава пък за главата. Колкото и да е опитен и осведомен, трудно е да сдържи емоциите си. Но синият индикатор скоро светна пред очите ми. Значи всички сонди и манипулатори бяха проникнали през кожата, костта, еластичната обвивка на мозъка и се бяха наместили в съответните центрове, за да образуват мрежата, необходима за изпълнение на задачата.

Машината беше готова. Настъпваше мигът за стандартната операция, извършвана от всяка нова свръзка. Време беше да преровя моето/нашето съзнание и старателно да залича всички частици от Ланге и Енгел, които според мен влизаха в противоречие със собствената ми личност. Трябваше да изтрия и спомените им. Мигът на жертвата, на частичното самоубийство, на отърваването от ненужния багаж, от боклука, задръстващ ума и създаващ конфликти. Все още никому не е известно колко може да побере човешкият мозък, затова отдавна бяхме решили да не изпробваме издръжливостта си. Аз смятах, че причината е била такава. А семейството продължаваше да съществува, следователно каквито и да са били подбудите, струваше си да се придържаме към решението. Поне досега ни беше полезно. Дойде редът на Ланге и Енгел да си отидат — и вероятно да се превърнат в автономни ядра или лични демони сред тъмата на моето подсъзнание.

Само че мисълта за заплахата, надвиснала над нас, не ми даваше покой и исках да съм нещо повече, а не по-малко, да знам още, не да забравям. Винаги съхранявахме в паметта си факта, че при извънредни обстоятелства покойниците могат да бъдат възкресени. Доколкото знаех, не бяхме прибягвали до този последен спасителен изход. Разбира се, не знаех какво ще последва. Струваше ми се очевидно, че няма да се размине само с освежаване на паметта. Осъзнавах се като съвсем самостоятелно и истинско „аз“, въпреки че бях отчасти Ланге и Енгел. Положението оправдаваше и по-крайните мерки.

Усещах твърде отчетливо ударите на сърцето си, когато се обърнах към таблото със седемте поставени скоби и отвори за поне още толкова.

Всяка скоба беше животът на една от нашите групи, цяло поколение като закована с карфица невидима пеперуда…

Посегнах с влажна от пот ръка.

Скобата се слагаше след всяка процедура по изтриване. А издърпването й означаваше да съсипя делото на свой предшественик, да събудя неговия предшественик в паметта си.

Но какво правех? Нали бях тук, за да поставя осма скоба…

Китката ми затрепери.

Това е грешка! Нелепо е дори да ми хрумне, че…

Ръката ми се спусна уверено. Изобщо нямах сили да я възпра.

Гледах като прикован от магия как пръстите ми избраха целта си и извадиха седма скоба.

5.

Не знам какво всъщност очаквах. Удар на гонг? Разтърсваща съзнанието светкавица, последвана от мрака на забравата? Предполагах, че ще е нещо по-драматично.

Най-вече приличаше на сутрешно събуждане, когато спомените за предния ден като че се издигат заедно със слънцето на хоризонта. Просто умът ми се проясни и видях онова, което винаги е било в мен. Същинска галерия от познати картини.

Старият Ланге…

Разбира се! Случвало се е да си играем на негов син. Беше въпрос на случайност свръзката да премине от един фалшив Ланге върху следващия. Съзирах и другите от предишни сливания, отдавна забравени, но отново с мен, сякаш никога не са били оставяни в миналото.

Сега бях демонът, който напоследък тормозеше всички. Бях Енгел, Ланге, Ланге-старши и частиците, които той бе съхранил от предшественика си — странен ум, който само преди минути бих определил като напълно чужд. Уинтън. Но доколкото наследникът му бе решил да го съхрани, струваше ми се съвсем познат. Какво ставаше? Натрупаните в мен спомени се простираха цял век назад във времето. Чувството, че всичко е различно, съпровождащо новата за мен достъпност на целия този опит… ме превръщаше в друг. Но какъв?

„Точно това ще ти е трудно да проумееш в сегашното си състояние.“

Ама че сила! Ето го — Уинтън. За миг бях твърде стъписан да измисля отговор. Знаех, че освобождавайки демона на Ланге и приемайки го като част от себе си, ще се сблъскам с онази по-стара граница, но досега изобщо не се сетих, че ще трябва да си имам работа и с предшественика…

„Но ти се нуждаеше от онова, което си върна, дори само като отправна точка. Сега си по-знаещ и могъщ, но не достатъчно, за да се справиш с господин Блек. Затова ще са ти необходими способностите, които ще придобиеш, ако извадиш шеста скоба. И то веднага!“

Решителен. Непреклонен. И как умееше да настоява… Това ме подтикна към решението. Наистина имах нужда от тази несломима воля, от мощта на психиката му.

И преди в главата ми да се съберат достатъчно доводи против тази постъпка, ръката ми се премести няколко сантиметра встрани и издърпа шеста скоба.

Да! Мъглата се разнесе, паметта ми обхващаше може би век и половина, но не това ме порази. Самите спомени приличаха повече на сънища и не будеха никакви емоции. Но в мен се просмука някаква твърдост, безмилостна основа, която ми внуши, че имам сили да се справя с проблемите си. Имаше и още нещо…

Тъкмо започнах да се ориентирам в собствената си реакция, да обмислям затрудненията си, когато и другият се размърда, ако мога така да кажа.

Господи, какво чувство!… Сякаш водите от пролетното топене на снеговете напираха зад стара язовирна стена. Усещах все по-силния натиск, но никак не бях сигурен в преградата, която трябваше да го удържи.

„Да, ти беше слабак и имаше нужда от тази сила. Но сега не е моментът да спираш на средата на пътя. Пресегни се и вземи всичко, което ти е под ръка. Ще ти послужи всяко оръжие, което можеш да достигнеш. Ще се изправиш срещу твърде силен враг. Затова трябва отново да станеш съвършен. Изтегли пета скоба и ме върни към живот. Аз ще ти покажа как да си разчистиш сметките с господин Блек.“

— Не — измънках, — почакай… Почакай…

„Няма време. Позицията на твоя противник става все по-неуязвима, докато протакаш. Не се отказвай от инструмента, с който можеш да шлифоваш диаманта, не захвърляй основния камък на арката. Ще имаш нужда от мен. Издърпай пета скоба!“

Ръката ми запълзя към нея, но вече се боях, че съм прекрачил границата. Не виждах как ще укротя стихията, която после щеше да изтръгне от мен жертването и на четвърта скоба, после на трета… и така до самото начало. Това означаваше да срутя градежа, издигнат толкова бавно и мъчително, да се откажа от продължилите векове усилия в стремежа към нравствена еволюция.

„Споделям мотивите ти, изповядвам същите принципи. Но те ще бъдат похабени напразно, ако не си в състояние да ги превръщаш в дела. Трябват ти моите знания, за да се защитиш. Следователно… Извади пета скоба! Веднага!“

Мускулите на ръката ме заболяха. Пръстите ми се сгърчиха като нокти на хищна птица.

— Не! — изсъсках. — По дяволите! Не!

„Длъжен си!“

Ръката ми се стрелна конвулсивно и докоснах пета скоба.

Подложих се на твърде сериозни и бързи промени. Нямах нито една опорна точка в психиката си. А може би Джордън беше прав — изведнъж си спомних името му. Може би. Но нямаше да се поддам на бруталния му натиск. Изобщо не разбирах в какво се бях превърнал. Да отприщя още едно незнайно естество в себе си се равняваше на неизлечима психоза.

„Естествено е да си толкова неуверен. Но трябва и да проумееш, че твоите колебания излагат на риск останалите, момичето също…“

— Чакай!

После ме връхлетя смъртоносният гняв. Аз — Джеймс Уинтън, го заличих някога, пожертвах го, прекърших волята му. А сега тази жалка измет, ненужна отломка от моето „аз“ се опитваше да ми заповядва, сякаш бях момченце!

Бавно, съвсем бавно свих дясната си китка в юмрук. И го стоварих върху таблото.

— Не! Вече имам всичко, от което се нуждая.

„Какъв глупак си!“

Вдигнах ръка и демонстративно натиснах с палец пета скоба.

Мълчание.

После се опитвах да не мисля за нищо, да не ровя в преживените сътресения, а превключих само на мускулна активност — започнах мудния процес по освобождаването си от апаратурата.

Най-после налягането в главата ми отслабна и индикаторите ме осведомиха, че вече е безопасно да махна шлема. Върнах го в нишата му, изключих всичко и излязох от Архива, като внимателно проверих процедурата на затварянето. Тръгнах по коридора към Изчислителния център, стартирах продължителната процедура по отварянето му и се върнах в кабинета си, защото трябваше да почакам повече от десет минути.

Тръшнах се в креслото, запалих нова цигара и се зазяпах в нощта. Луната се бе преместила забележимо върху небосклона. Новата игра на сенките откриваше още следи от опустошение из местността. Гледката вече ми се струваше много по-позната, макар още да не разбирах що за унищожителна сила е вилняла тук. Война ли е имало? А развалините в подножието на мрачните хълмове ми се виждаха още по-интересни и смущаващи…

Разсеяните ми мисли бяха отрязани като с нож, щом се вгледах в разрушената крепост. Стори ми се, че долових неясно движение.

Станах и почти долепих лице в прозореца.

Ето го пак! Проблясък… Да, из отломките се мяркаше светлинка. Взирах се напрегнато и я забелязах още няколко пъти. Опитах се да измеря периодичността на появата й, но не открих нищо любопитно. За миг ме обля нетърпимо сияние, сякаш лъчът на фар се завъртя към мен и ме освети.

Вдигнах ръка, за да предпазя очите си, а с пръстите на другата напипах слепешком бутона за затъмняване на стената.

Върнах се в креслото и някаква малка частица от мен се изненада, че не се притеснявах особено от странната случка. Учудването избледня бързо. Всъщност нямаше нищо необичайно в онази светлина. Поколения наред тя се появяваше от време на време. Бях я забравил… по-точно, припомних си я ей сега. Навярно някакъв механизъм се включва под въздействието на случайни дразнители, работи за кратко и пак потъва в бездейност. Един от онези житейски факти, на които реагираш с вдигнати рамене и: „Какво от това?“

Но дали загадката беше чак толкова невинна? Вдън земя да потъне! Много по-неотложни проблеми привличаха вниманието ми.

Например — кой съм аз сега? Съзнавах, че не съм човекът, който влезе в Нулевото крило. Това не беше загуба, а придобивка. Поне така приех промяната. Но какво спечелих всъщност?

Честно казано, бях по-скоро Уинтън, а не Караб. Осъзнавах, че така е било винаги, а другите са били само преходен етап, житейска лаборатория, от която съм се възползвал за някакви експерименти. Сега се налагаше да изоставя своите опити, за да премахна от пътя си по-сериозните препятствия.

Господи, как съм допуснал да се превърна в такъв наивник! Присмивах се на своите последни превзети превъплъщения, на техните страхове и притеснения.

Не се ли сещаха на чии рамене са стъпили? Кой им извоюва правото да се отдават на своите префинени скрупули? Кой им даде възможността да реализират възвишените си подбуди в ролята на анонимни благодетели на Дома? Само през последното поколение — времето на Ланге, те предотвратиха епидемия, справиха се с най-тежките последици от няколко сериозни злополуки, подкрепиха ред многообещаващи изследователски проекти в медицината, прекратиха три проучвания, които можеха да се отклонят в нежелана посока, подсказаха на компютрите и политиците няколко благоразумни решения за ограничаване прираста на населението, безопасен начин за изразходване на агресивността и оптимизиране на най-важните области в образованието, помогнаха за създаването на нови развлечения, погрижиха се за рязко намаляване на престъпността и подкрепиха различни групи и индивиди в тежки за тях периоди. Но как стигнаха до онова, което някои биха нарекли високомерна намеса в чужди работи, а други — проява на безкористно човеколюбие? Пътят им бе проправен с усилен размисъл, пот, жертви и немалко кръв.

Но от друга страна си е струвало. Странно бе да гледам от две точки във времето. Но още докато се чудех, двете перспективи започнаха да се сливат и се почувствах обогатен. Бях наясно, че кръгозорът на Джордън е още по-широк. Имах някои от спомените му и знаех, че стигат още по-далече в миналото. Може би прибързах…

Не! Някъде трябваше да тегля чертата. Предостатъчно беше и вече пробуденото. Зад всичко сторено от нас стояха необорими доводи. Познавайки сегашното си „аз“, имах пълно доверие на всички свои предишни решения. Вярвах, че не съм потискал себе си напразно, че съм имал основание за всяко частично самоубийство. Да съсипя постигнатото, заради любопитство, щеше да бъде проява на безотговорност.

Главата ме засърбя и върна мислите ми към неотложните задачи.

Станах. Секретните ключалки на Изчислителния център би трябвало да са готови за следващи операции. Разтривах полека кожата на главата си, докато се връщах по коридора. Чудех се какво да правя с Джийн, Дженкинс и Винкел. Още бяха живи и засега само това имаше значение. Не смятах, че са сериозно заплашени, защото бях оставил господин Блек в доста неудобно за него състояние. Имали са предостатъчно време да се вслушат в инстинкта си за самосъхранение и да вземат съответните мерки. Нямаше смисъл да се свързвам с тях, преди да съм готов да поговорим, а това можеше да почака. Трябваше ми още малко време, за да успея да вляза в Изчислителния център, и го използвах да си задам някои въпроси за Гленда. От последните й думи ми стана съвсем ясно, че знаеше доста за мен. Питах се не „какво“, а „как“. Освен това познаваше стария ми враг, представящ се напоследък като господин Блек. Това стигаше, за да й обърна повече внимание.

Секретните ключалки бяха готови за последната операция. Набрах кода, отворих вратата и влязох. Залата приличаше на Архива, но беше по-голяма. И тук апаратурата почти покриваше отсрещната стена, а удобното кресло беше разположено по-наляво. Заключих, седнах на мястото си и задействах Бандита. Странно, в един момент се бяха отказали от прякора, който му бях лепнал, за да го обозначат с твърде бледото словосъчетание „изчислителен център“. Пред себе си обаче имах не само компютър. Беше и изкусен крадец на информация. Фактът, че никой досега не бе открил намесата му, отдаваше дължимото на анонимния му творец, осигурил му достъп до основните бази данни в Крило 1. Уменията на машината съвсем не се изчерпваха с това. При нужда намираше най-добрите точки за проникване и вмъкваше необходимите поправки. Изчислителен център, как ли пък не!

Възложих му да издири господин Блек. Не хранех големи надежди за успех, но нищо не пречеше да опитам. Току-виж този път е действал небрежно. Вече имах внушително досие за него, скрито някъде из лъскавите недра на Бандита, който веднага се възползва от информацията при търсенето. Разбирах защо и тази част от спомените ни е била изтрита, но вече виждах каква грешка бяхме допуснали. Вероятно ни се е сторило, че тогава сме приключили историята напълно задоволително, а спомените за насилието са били трудно поносими за моите твърде цивилизовани потомци. Всъщност грешката беше донякъде и моя. Нямаше как да не ги разбера и да не им простя.

Накарах Бандита да ми събере данните за Гленда и записите за последните места, където е била. Пуснах и претърсване на основните данни за Хинкли, Ланге, Дейвис, Серафис и Енгел, за да проверя дали смъртта на някого от тях вече е регистрирана.

В този момент се разпищя алармата, а аз бях изстрелян от креслото от нахлулия в кръвта ми адреналин.

Преместих се до страничен пулт, включих монитора и задействах цял арсенал, после прехвърлих всевъзможни смъртоносни устройства от автоматичен на ръчен контрол.

Разочарован установих, че новодошлите са Винкел и един ковчег. Скенерът засече масата на сандъка и потвърди, че не е жива материя. Вероятно бяха останките на Ланге. Засмях се на огорчението си. Трябваше да се радвам, че точно Винкел измежду нас е успял да изпълни задачата си. А вместо това се подразних, че няма да се изправя срещу поредния опит на господин Блек. Би открил много бързо, че не страдам от комплексите на по-младите ми събратя. Освен другото онези две скоби пазеха задръжки, трупани в продължение на цяло столетие. Досега нашият враг стреляше безнаказано по глинени гълъбчета. Крайно време беше да опита зъбите на прилеп-кръвопиец, заразен с бяс. Само се надявах преди края да му кажа, че пак се е натъкнал на Уинтън.

Спрях алармата и включих комуникатора.

— Добре се справи, Винкел. Ей сега ще дойда да ти помогна. В Изчислителния център съм.

— Караб, вече се тревожех за тебе — промълви от екрана тридесетгодишната, по-светлокоса моя версия. — Не се свърза с нас и…

— Поеми си дъх. Положението ни се подобрява.

Прекъснах разговора, отворих чекмедже и извадих малък пистолет. Проверих дали оръжието е в изправност и го заредих. Не знам защо го пуснах в джоба си. Може би се обадиха вкоренените стари навици да не се доверявам на никого, включително и на себе си.

Веднага излязох, защото отвътре вратата се отваряше лесно, жегна ме съвестта, че не заключих грижливо. Правилата се бяха впили дълбоко в съзнанието ми. Проклет да е този Блек! Точно заради него въведохме сложните процедури — дори успя да проникне в Нулевото крило и го изненадахме съвсем случайно. Ако тогава го бях очистил, щях много да си улесня живота.

Тръгнах по коридора, подминах защитните системи зад входа и кимнах на Винкел, напрегнат като струна до ковчега.

— Добре, да напъхаме карантиите на студено — подканих го. — Имаме още много работа.

Той кимна, но не каза нищо. Хванахме сандъка и го понесохме.

— Боях се, че не си успял да дойдеш тук — промърмори Винкел след малко.

— Както виждаш, опасенията ти са били съвсем безпочвени.

— Да…

Оставихме ковчега пред бронираната врата и аз се обърнах към контролното табло.

— В джоба ти май има оръжие — подхвърли Винкел.

— Позна.

— Но не е зашеметяващ пистолет. Остава да е истински…

— Пак си прав.

— Защо го носиш?

— Помисли и ще се сетиш сам — натъртих, без да отделям поглед от таблото.

Часовниковият механизъм задейства и аз обърнах глава.

— Ела в Изчислителния център. Докато чакаме, ще проверя някои неща.

Той тръгна с мен, но пред вратата спря като закован.

— Не е заключена!

— Вярно. Но точно сега времето е доста ценно — отвърнах, влизайки.

Винкел си замълча, а аз седнах пред Бандита да видя докъде е стигнал с проучванията. Както и подозирах, господин Блек се бе прикривал добре. Засега не разполагахме с нищо. Машината обаче продължаваше да търси по все по-косвени признаци.

Забелязах, че ничия смърт още не бе регистрирана. Вероятно в жилището на Хинкли цареше такъв хаос, че не можеха да установят самоличността на пострадалите. А за Енгел беше малко рано да очаквам сведения, дори да са открили трупа му, в което се съмнявах.

… впрочем господин Блек едва ли сам щеше да съобщи за поредното си убийство, а колкото повече научавах за Гленда, толкова по-непредсказуема ми изглеждаше, си казах, докато преглеждах набързо информацията за момичето.

— Трудно ли прехвърли тялото на Ланге тук? — попитах Винкел.

— Не, нищо особено. Не срещнах никого…

Алармата изпищя отново. На екрана се появи Дженкинс. Побързах да се обадя:

— Здрасти. С Винкел сме в Изчислителния център. Идвай. И гледай да не се спънеш в Ланге!

Прекъснах връзката, без да чакам отговор от разтревожения младеж, сходен с нас по ръст и телосложение.

Усетих погледа на Винкел и се обърнах към него.

— Променил си се — отбеляза той. — И то невероятно. Не разбирам какво става. Защо не предизвика сливане, когато дойде тук? И защо да не го направим сега?

— Търпение. Вече ти казах, че времето ни е твърде малко и трябва да го разпределям точно. Скоро ще ви обясня всичко. Довери ми се.

Винкел кимна, по устните му се плъзна неубедително подобие на усмивка.

— Значи си решил какво да правиш?

— Да, всичко ми е ясно.

След секунди нахълта Дженкинс. Дишаше тежко, лицето му пламтеше.

— Какво става? — разкрещя се той.

Винкел отиде при него, прегърна го през рамо и рече:

— По-спокойно. Караб ще ни обясни всичко. Знае как да се справи с проблемите.

Дженкинс потръпна видимо и сякаш се смали.

— Надявам се, искрено се надявам да е така — каза го вече по-тихо и бавно. — Може би не е зле да започнеш с обяснението какво се случи в Крило 5.

— Че какво му има на Крило 5?

— Просто го няма — изтърси Дженкинс.

6.

Значи е дъщеря на горкия Кендъл Глин. Интересно, но и тъжно, странно и неудобно съвпадение. Всъщност съвпаденията ме настройват подозрително и изведнъж осъзнах, че начинът, по който Ланге се бе справил с тогавашното положение, ме изпълва с угризения. Чудно, той пък изобщо не се бе усъмнил в правотата си. Сметнал е, че това е най-цивилизованият начин да отстрани проблема, защото се гнусял от насилието. Аз обаче щях просто да изчакам най-подходящия момент и да гръмна онзи тип лично. Може би щях да се чувствам виновен, но щеше да е друго — работата щеше да е свършена малко по-чисто, поне според моите схващания.

Докато извършвах манипулациите по отварянето на помещението с припасите, се замислих за отминалите събития. Дженкинс и Винкел бяха в другия край на коридора — слагаха трупа на Ланге в хладилна камера. Стори ми се уместно да им намеря занимание, докато и Джийн успее да дойде. Тогава смятах да поговоря направо с тях, вместо да прибягвам до сливане. Добре щеше да е сами да видят нещата и откъм опаката им страна.

Онова се е случило преди шестнадесет години, значи Гленда е била твърде малка да разбере и запомни всичко. Макар че и така знаеше прекалено много. Тогава аз/ние/свръзката беше в тялото на Ланге и се налагаше Кендъл Глин да бъде спрян. Твърде красноречиво разпространяваше идеите си и вече няколко години бях нащрек за момента, когато ще стане опасен. Нямаше да се безпокоя, ако беше по-посредствен човек. Но Глин се проявяваше като вълшебник в инженерството. Един от онези учени-творци, каквито се появяват веднъж на няколко столетия, за да вдъхнат някакъв смисъл в отдавна изхабената от употреба дума „гений“. Неговите колеги го уважаваха, завиждаха му, прекланяха се пред него. И човекът край конвейера, наред с онзи в лабораторията, знаеше името му. Отдавна бе прехвърлил четиридесетте, когато се ожени и малко по-късно се роди Гленда. Не беше заклет мизантроп, както често се случва с блестящите интелектуалци, прекарали първите тридесет години от живота си в себедоказване. Държеше се дружелюбно и въпреки това си оставаше потенциална заплаха за повечето установени традиции в обществото. Образно казано, канеше се да ни сервира друго меню. Последният истински революционер, когото познавах. Но във въплъщението си като Ланге само се боях от него.

Щом научих, че е минало времето на приказките и той подготвя доклад за Съвета, като дори си е осигурил подкрепа за гласуването на предложения от него пилотен проект, го посетих в ролята си на Джес Борген, застаряващ член-кореспондент на Академията на науките. Помня добре онзи ден и онова тяло, защото простатната жлеза ме мъчеше и по пътя към жилището на Глин трябваше на няколко пъти да се отбивам, за да се облекча.

Кендъл изобщо не се вписваше в представата за книжен плъх. Беше нисък и по-скоро набит, с грубовати черти на лицето и гъста, рошава черна коса, посребрена покрай ушите. Най-впечатляващи бяха очите му. Изглеждаха огромни поради коригиращите лещи и внушаваха представата, че са прочели и прозрели много неща, включително и между редовете. В моето положение това беше смущаващо. Намерих претекст, само няколко минути след началото на разговора ни, за да изляза за малко от стаята с глобусите, звездните карти, работните маси, чертежите, моделите на екосистеми и компютърния терминал. Явната способност на този мъж да осъществи онова, за което другите само мрънкаха десетилетия наред, сериозно ме притесняваше.

— Но нали осемнадесетте свята на Дома приблизително отговарят на земните условия — ми бе напомнил той, — иначе нямаше да разположим Крилата на тях.

С това отвърна на репликата ми, че всяка от планетите се отличава значително от останалите.

— Значи искате да захвърлите хората сред още неподготвена за обитаване среда? — попитах го.

— Всъщност кой не е готов — хората или световете? — подсмихна се Кендъл.

— И едните, и другите.

— Могат да живеят в модули със затворена екосистема, докато довършват тераформирането.

— Нека допуснем за момент, че ще имаме полза да приспособим за нуждите си и повърхността на нашите светове. Но защо е необходим този междинен етап? Защо да не извършим работата от вътрешността на Дома, а когато всичко е готово, нека желаещите да излязат.

— Не. Боя се — подхвана той тихо, зареял поглед към подредените по масите глобуси, — че стигнах до мнение за Дома като задънена еволюционна ниша, в която човечеството се е натикало. Създадохме постоянна, твърде устойчива среда. Хората са принудени да се приспособяват към условията или да се провалят. И понеже човек е издръжливо, гъвкаво създание, не е допуснал да се провали. Затова през последните няколко века се е променил значително.

— Да, оглади острите си ръбове, стана по-разумен, способен на контрол.

— Никак не ми харесва последната особеност, която изтъкнахте.

— Говоря за самоконтрол.

Той издаде звук, приличащ и на кикот, и на пръхтене, и тогава аз се извиних, за да посетя тоалетната.

Говорихме почти два часа, но този диалог само систематизираше несъгласията ни. Нито за миг не се усъмних, че предложеният от него проект е напълно осъществим. Бях уверен, че всичките осемнадесет свята могат да станат обитаеми за хората. Виждах, че е твърде голяма вероятността различните животоподдържащи системи, които бе разработил в зависимост от свойствата на планетите, да осигурят добра защита на обитателите, докато трае тераформирането. Разбира се, реален беше и другият му любим проект — нова програма за изследване на космоса със свръхсветлинни кораби, която неизбежно щеше да доведе до откриването на още светове, подходящи за заселване. Но за мен нямаше никакво значение дали възнамерява да прокара всичко наведнъж или на час по лъжичка.

Занимаваше ме само заплахата за Дома. Не се боях от онова Навън, а от последиците на достъпността му за това Вътре. Очевидно плановете на Кендъл Глин противоречаха напълно на моите.

— Но защо сте така настроен срещу Дома? — попитах го уж на шега по някое време.

— Домът дресира прекалено успешно остатъците от човешката раса — отвърна той. — Масите вече имат поведенческите реакции на стадо крави. Някой ден обаче ще ни връхлети бик и как ще ни свари?…

— Принуден съм да оспоря съжденията ви. Домът е първото място в историята на човечеството, в което хората успяват да съжителстват мирно. Най-сетне се учат да правят нещо съвместно, вместо да си съперничат. За мен това е преимущество, а не слабост.

Очите му се присвиха насреща ми, сякаш ме виждаха за първи път.

— Не е вярно. Получават удар с палка по главата, ако не желаят да работят заедно. Мозъците им са промити, натъпкани са с всякакви химикали и подложени на терапия, чиято главна задача е да ги приспособи към една неестествена норма, ако не са достатъчно кротки според същата тази норма. Превръщат се в чудесно програмирани клаустрофили. Но докато се учат да живеят заедно в Дома и да го обичат, опасявам се, че губят способността си да живеят където и да било другаде. А Домът не може да се съхрани вечно. И краят му може би ще възвести края и на човечеството.

— Но това е смешно! — възкликнах аз.

Можех да му изтъкна здравината и сигурността на Дома. Можех да наблегна на факта, че разпръсването на расата по тези осемнадесет планети е достатъчна застраховка за оцеляването й. Но това беше само повърхностният пласт на конфликта помежду ни. Всъщност не приемах нито едно от твърденията му за влиянието на Дома върху хората. Само че не можех да изтъкна това, без да разкрия своята роля и замислите си. Затова се ограничих с маската си на защитник на статуквото.

Кендъл ми отвърна с усмивка, която само изпъна горната му устна. Изглеждаше зловещо.

— Да, така е — кимна гой. — Смешно е, че стигнахме чак дотук. Бих се успокоил за психическото здраве на нашата раса, ако можех да повярвам в някаква теория за демонична намеса в историята, ако можех да посоча индивид или група като главен виновник за тази лудост. — Глин въздъхна. — И все пак се надявам, че след време ще се поучим от грешките си.

Насоката на разговора ме смути сериозно и аз започнах да го разпитвам за подробности в някои от животоподдържащите му системи. Убедих се неохотно, че са проектирани изключително изкусно, и реших, че си струва поне те да бъдат запазени.

Ах, само да бях открил някакви технически недостатъци или дори решаваща грешка в принципите на проекта… Нямаше. Глин изпипваше всичко много грижливо. Беше прекалено надарен. А така ми се искаше да го спра, като му докажа, че предложенията му са фантазьорство…

Имаше достатъчно силен обществен интерес към работата му, което ме тревожеше. Вече организирах съпротивата сред консерваторите в Съвета и в Академията, но изобщо не бях сигурен дали това ще стигне, за да го проваля… а трябваше да стъпча тези плевели веднъж завинаги, за да не избуят отново.

И моето въплъщение Ланге реши, че има и заобиколни начини.

Бандитът обаче не изрови никакъв скандален факт в живота на Кендъл Глин въпреки най-старателното проучване. Нямаше значение дали е скучно добродетелен, или се прикрива умело. В миналото му нямаше нищо, с което да си послужа срещу него.

Трепнах и се сгърчих от срам, докато си припомнях мислите, решението и действията на своето следващо „аз“. Да, много съм се променил само за няколко поколения.

Подбрахме пет момичета от района, където живееше Глин. Погрижихме се да не направи впечатление отсъствието им за няколко часа. Бяха подложени на хипноза, показахме им записи на Кендъл Глин, а в същото време набивахме в паметта им онова, което уж им е казал и направил през последните месеци. Решихме, че две от момичетата наистина трябва да имат следи от сексуално насилие. Серафис отстрани по хирургически път химена им и предизвика леки влагалищни инфекции. Едната трябваше да обвини насилника, другата да потвърди историята, а останалите да разкажат убедително за застаряващия мръсник, чиито джобове са винаги пълни със сладкиши. Разбира се, съответните медицински капацитети щяха по-късно да се погрижат момичетата да оздравеят и да забравят напълно случките, в които те вярваха искрено. Така утешихме колективната си съвест.

Стана точно каквото искахме. Щом новината се разнесе, Кендъл и неговите проекти бяха съсипани окончателно, а думата „звезди“ придоби още по-гнусно звучене. Глин бе изпратен за промиване на мозъка и всичко свърши.

Спомнях си отвращението и ужаса, които той изпитваше към средствата за интегриране на индивидите в обществото, но на нас така и не ни хрумна, че може наистина да е склонен към насилие психопат или — според израза на Ланге — останка от миналото. А май трябваше да предвидим реакцията му по небрежния отговор на последния ми въпрос по време на разговора ни, малко преди да се запътя отново към тоалетната:

— А как ще постъпите, ако идеите ви бъдат отхвърлени категорично?

Тогава той сведе поглед към меките си чехли и размърда пръстите на краката си в тях. После каза:

— Ако проектът не бъде приет, всичко е свършено.

Около месец по-късно той се обеси в Лечебницата. По онова време Гленда трябва да е била на пет или шест години.

Колкото и отблъскваща да бе всяка насилствена смърт, не се чувствахме особено виновни. Приехме печалния край на Глин като една от онези непредвидими злополуки, които са неизбежни дори ако човек просто си върши работата. А и тогава не предполагахме за възможна връзка между Кендъл и господин Блек. По мое време смятахме Блек за мъртъв и Ланге-старши бе заличил спомените за него, като ме пожертва. Само че отново си бях на мястото и инцидентът с Кендъл Глин започна да ми изглежда много по-страшен. И за разлика от своите наследници се чувствах гадно заради методите им.

Смятах, че имаме дълг на честта към Гленда.

Разбира се, щях да я потърся. Знаеше нещо — може би особено важно — което искаше да ми съобщи. Щях да я намеря и без това, защото ме бе помолила, а и заради голямата вероятност да е изпаднала в беда.

Когато масивната врата най-сетне се отключи, влязох и взех неща, които можеха да ми потрябват. Замъкнах ги в кабинета, като оставих и тази врата отворена.

„Библиотеката! Ниша 18237!“, бе повтаряла Гленда. Не спомена Крило, значи говореше за онова, в което се намирахме тогава.

… Крило 5, а Бандитът вече потвърди новината, донесена ни от Дженкинс. Наскоро подпространствените тунели и съобщителните връзки с това Крило са били прекъснати.

Освободих се от товара си и се върнах в Изчислителния център, където пуснах още една проверка чрез Бандита. Той само повтори известното — не бе постъпвала нова информация. Само че бързият тест на личния ми достъп до Крило 5 показа, че всичко работи. Точно това очаквах. Енергийният източник за моите линии бе разположен тук, а не там. Мярна ми се странното подозрение, че дори да не беше така, Крило 5 щеше да остане достъпно за мен. Вече схващах схемата, от която и аз бях част. Винкел и Дженкинс се върнаха след малко.

— Готови ли сте?

— Да — отвърна Винкел. — Слушай, ние също имаме право да знаем какво…

— Разбира се — прекъснах го. — Ще научите.

— Кога?

— Нека почакаме, може би ще дойде и Джийн.

— А защо просто не слеем съзнанията си? Ще разбереш веднага къде е.

— Ще обсъдим и това.

Тръгнах към вратата.

— Сега какво да правим? — обади се Дженкинс зад гърба ми.

— Май ще е най-добре да останете тук, за да изключите алармата, когато се появи Джийн.

— А защо не още сега?

Върнах се при пулта и превключих защитните системи отново на автоматичен контрол. Извадих и пистолета, за да е под ръка. — Защото може да ни навести още някой — обясних, докато пусках и контролния монитор.

— Кой? — учуди се Дженкинс.

— Ще поговорим и за това след малко.

— А какво да правим, ако дойде друг?

— Не го ли спрат машините, постарайте се вие да свършите тази работа.

— Дори ако това означава да използваме пистолета ли?

— Ще си послужите със зъбите и ноктите си, ако е необходимо. Връщам се в кабинета. Трябва да се погрижа за някои неща.

Чух ги да си приказват, докато се отдалечавах по коридора, но може би беше по-добре, че не схващах думите.

Щом влязох в кабинета, включих прозрачната външна стена. Навън температурата бе спаднала леко, а с новото си положение в небето луната пак бе променила килима от сенки. Светлинката в развалините вече не се виждаше. Взирах се натам поне минута и се чудех какво предизвика появата й по-рано, после се заех със струпаните на пода приспособления.

Съблякох се по бельо и надянах лека броня, покриваща ме от слабините до врата. Избрах дълъг и широк черен панталон, защото исках да залепя на лявата си подбедрица малко пластични експлозиви. Пъхнах едрокалибрен револвер в кобура на колана си и го покрих с бяла риза. Нещо отвън дразнеше вниманието ми, докато нагласявах калъфа със стилета на лявата си ръка. Не беше ли някакво движение? Запалих цигара и прекарах още няколко минути пред прозореца.

Да, ето го проблясъка. И отново. Веднъж, втори път…

Наблюдението ми бе прекъснато от накъсания звук на алармата. Забързах по коридора към входа. Врявата престана почти веднага, затова след първите няколко крачки вървях по-спокойно. Стигнах до мястото, откъдето се уверих, че Джийн, нашият младок, е влязъл, махнах му и понечих да се върна.

— Почакай! — подвикна ми той и зад гърба ми се разнесе забързан тропот.

— Ей сега ще дойда при вас — казах му, без да се обърна. — Иди в Изчислителния център. Дженкинс и Винкел са там.

Но той не спря и вдигнах рамене. Сам можеше да види къде отивам, нямах време за излишни обяснения.

Настигна ме точно пред кабинета. Каквото и да се канеше да каже, забрави го за частица от секундата, защото светлината ни заслепи. Джийн се вкопчи в ръката ми и двамата замръзнахме за миг.

После аз влязох, той ме пусна и застана до мен. Доближихме прозореца и примижахме срещу ослепителното сияние. Да, нямаше съмнение — източникът му се намираше сред руините.

Зад нас Винкел издаде някакъв неразбираем задавен звук. После светлината изчезна, сякаш нищо не е било.

Протегнах ръка и отново направих стената непрозрачна. Докато се обръщах към стола, до който стоях преди идването на Джийн, Дженкинс нахлу в стаята.

— Какво става? — попита тревожно, а погледът му шареше по лицата ни.

— Нищо особено в момента — уверих го, докато навличах сиво яке.

Пуснах цяла шепа патрони и две газови гранати в левия си джоб. Три малки шрапнелни бомби изпълниха десния.

— Веднага се връщаме в Изчислителния център — обявих високо. — И някой от вас ще дежури там през цялото време, докато не оправим нещата. Не искам никакви нежелани гости тук!

— Че кога ли е имало? — озадачи се Дженкинс.

— Имало е.

— Кой е идвал?

— Там ще го обсъдим. Да вървим.

Последваха ме по коридора. Джийн попита:

— Каква беше тази светлина?

— Не знам.

— Може да е важно.

— Без съмнение.

Щом влязохме в залата, започнах да нагласявам устройствата, които трябваше да ме прехвърлят в Крило 5. Но преди да пусна тестовете на схемите, Винкел се изпречи пред мен с ръце на кръста.

— Добре, изплюй камъчето! Защо отбягваш сливането?

— Защото и вие щяхте да бъдете подложени на коренна промяна, а ви искам каквито сте, докато не реша какво да предприема спрямо сегашното си състояние.

— Не те разбирам.

Въздъхнах, запалих поредната цигара и седнах на един шкаф с лице към тримата.

— Извадих седма и шеста скоби.

— Какво?!

— Чухте ме добре.

Настъпи тишина. Очаквах лавина от въпроси, а те само ме зяпаха.

— Нищо друго не ми оставаше. Избиваха ни наляво и надясно, без никаква видима причина, не знаехме как да спрем унищожителя си. Като освободих трупаната с поколения памет, се надявах да открия някакво оръжие или жизненоважна информация. Освен това бях много изплашен.

Винкел сведе поглед и кимна.

— Щях да направя същото на твое място.

— И аз — съгласи се Джийн.

— Вероятно и аз не бих намерил друго решение — каза Дженкинс, за да подкрепи желанието им да ме успокоят.

— Научи ли нещо важно?

— Да, струва ми се. Но е доста заплетено и имаме време само за основните факти.

— Но преди това ни кажи нещо друго — отсече Винкел, — кой си в момента?

— Същият като преди. — Знаех, че го лъжа, но долавях тяхната нужда да повярват, че нещата не се разпадат пред очите им. — Единствената разлика е, че сега имам достъп до цялата памет на Ланге-старши и Уинтън, а и онова от Джордън, което Уинтън е предпочел да запази.

Но той май усети опита ми да го заблудя и настоя:

— Кой от всички налага волята си?

— Аз, по дяволите!

Изкуших се да предизвикам сливането на съзнанията още в същия миг и да приключа с тези празни приказки. Надделя обаче увереността ми, че това не е благоразумно, след като не знаех какво трябва да заличавам у себе си по-късно. А и доколкото можех да съдя по израза на Винкел, вероятно би оказал сериозна съпротива срещу сливането. Добавих:

— Има влияние и от тях, разбира се. Неизбежно е. За щастие то ни е само от полза в сегашното положение. По същество не съм се променил.

Май не успях да го убедя, но не упорствах повече, защото само бих подхранил съмненията му. Реших да поговорим за най-важното.

— Преди няколко поколения един човек научил за нас. Как се е натъкнал на тайната все още е неясно. Но тогава показал недвусмислено, че познава самоличността на всеки от семейството. Опитал се да изтреби всички ни, при това по начин, твърде сходен с последните инциденти. Очевидно не успял, може би защото тогава още сме били склонни незабавно да отвръщаме на удара с по-силен. Обаче нито сме го унищожили, нито сме го заловили, за да пренастроим личността му. Дори не сме установили кой е. Успял е да убие трима от нас, преди да организираме предпазните мерки така, че следващите му опити напълно да се провалят. Той на свой ред започнал да бяга и се крие. Два пъти едва не сме го спипали. После изчезнал. Нямало повече нападения. Години наред не се чуло нищо за него. И макар да не сме забравили урока, липсата на пряка опасност притъпила усета ни. Казали сме си, че може и да е мъртъв. Или се е отказал от кръвожадните си планове по толкова неразбираеми причини, колкото и първоначалните да се нахвърли върху нас. Все едно. Изглежда не споделил откритието си, защото нямало дори и най-незначителен признак, че някой друг знае за нас. Девет години по-късно неочаквано отново нанесъл удара си. Използвал още по-добре изпипана тактика. И този път се добрал до петима от нас. Вероятно щял да постигне нещо повече, но умиращият Бентън успял да го гръмне. Явно нашият враг бил зле ранен, но успял да се измъкне, преди останалите да дойдат. После пак нищо не се случило в продължение на няколко години. Предположили сме, че е умрял от раните си.

— А откъде знаеш, че е бил все същият човек? — усъмни се Джийн.

— Това е само хипотеза, опираща се на сходния подход при нападенията. Имаме и приблизителна представа за външността му от предсмъртните спомени на неколцина от нас. Също и други данни, например от анализа на кръвта му…

— Той ли ни заплашва сега? — попита Винкел.

— Да, доколкото мога да съдя от припомненото. Според мен трябва да е същият.

— Имало ли е и други нападения?

— Да. Много години след края на Джордън, когато Уинтън бил свръзка, онзи проникнал тук — в Нулевото крило. Не знаем намеренията му, защото нямаме представа какво би сторил, ако беше заварил мястото пусто, както е през повечето време. Но Уинтън случайно бил тук, точно където сме сега — в Изчислителния център. Алармата задействала и той огледал добре натрапника на контролния монитор. Любопитно е, че нашият враг се изплъзнал на автоматичните защитни системи. Остава загадка как го е постигнал. Уинтън го пресрещнал в коридора и веднага започнал да стреля. Онзи избягал, отвръщайки на огъня, и макар да бил отново ранен, успял да изчезне. Уинтън се върнал тук и го проследил. Нашият враг се прехвърлил в Катедралата на Крило 7. Уинтън незабавно предизвикал сливане и останалите се опитали да хванат врага. Но намерили само кървави петна.

— Значи тогава се появил за последен път… ако не броим сегашните му атаки?

— Да. Ланге-старши запазил информацията, за да бъдем предпазливи. Но следващият Ланге я изтрил като излишно напомняне за извършено насилие. Толкова време минало, че сметнал врага ни за мъртъв.

— Грешка.

— Очевидно.

— Нима не е оставил никакви следи?

— Някоя прекъсната нишка тук-там. Например изпусна куфарче с инструменти, когато аз… когато Уинтън го улучи. Оказа се, че е било откраднато от шкаф на техник в Подземието на Крило 11.

— Нямало ли е отпечатъци по инструментите?

— Никакви. Винаги е носел ръкавици. Внимавал е. Дълго сме ровили информацията за всеки, свързан дори най-косвено с онова шкафче. И пак не сме се натъкнали на нищо. Но самите инструменти ни подсказали интересни изводи.

— Какви?

— Били подходящи за типа ключалки, които сме имали тогава. Това подсеща ли ви за нещо?

— Изчезналият клонинг!

— Именно. Нашата най-сериозна неразгадана мистерия поне от едно столетие. Един ден установяваме, че клонинг липсва от хранилището. Къде, как, защо? Никакви отговори. Абсолютно безполезен за всекиго освен за семейството. А се е предполагало, че само ние имаме достъп. Въпреки това изчезнал. Затова сме сложили по-сложните ключалки и сме монтирали защитните системи. Променили сме начините за проникване чрез подпространствените тунели. Някой все пак успял да стигне дотук и съвсем случайно сме му попречили. Връзката между двата факта е несъмнена, не са ясни само мотивите. Променили сме цялата система за сигурност, за да добие сегашния си вид. Но с годините сме се отпуснали отново. Изминало толкова време, че сме си позволили да забравим всичко освен неприятната история с клонинга. Незнайно защо никой от нас не посмял да я заличи. Усещам, че господин Блек е замесен в онази случка. Затова искам някой от вас да наблюдава входа непрекъснато. Ако имаме нежелан гост и пак успее да заблуди автоматичните защитни системи, искам мигновено да превключите на ръчно управление. Освен това трябва да носите нещо по-сериозно от зашеметяващите пистолетчета. — Огледах лицата на тримата. Стъписване, недоумение, раздразнение.

— И как трябва да постъпим с господин Блек? — попита накрая Винкел.

— Е, бих желал да запазим съдържанието на главата му. Но ако случайно някой куршум го похаби, няма да се разсърдя.

Протегнах ръка към пулта и набрах координатите за прехвърляне в Крило 5.

— Още не си ни казал всичко, нали? — не мирясваше Винкел.

— Засега знаете най-важното. Нямаме време за губене. Ти обаче си следващата потенциална свръзка. Ако нещо ми се случи, ще знаеш повече и от мен. Ето ти едно от предимствата на серийното безсмъртие.

— Може би не всичко ще поискам да запазя.

— … и нищо не те принуждава да го правиш. Това пък е предимството на частичното самоубийство.

Тръгнах към вратата.

— Ще го доведеш тук за разпит ли?

Озърнах се за миг на излизане.

— Целта ми е по-скромна. Просто искам да пречукам оня кучи син.

След минута попаднах сред мрак и тишина в Крило 5.

7.

Излязох много предпазливо, наоколо май не се мяркаше никой. Чудесно. Затворих черната порта и побързах да се отдалеча от нея.

Нещо не беше наред и минаха няколко секунди, докато обмисля смътните си впечатления.

Да, тишината. Твърде необичайно беше да чувам само ехото от собствените си стъпки. Никакви шумове от машини, дори от подвижните пътеки. Въздухът ми се стори значително по-топъл от привичната температура, не усещах дори лек полъх. Здрачът също беше някак по-плътен, макар че далече вдясно виждах слабо осветено място.

Не дадох воля на любопитството си, а продължих в избраната посока. Там беше най-близката пренасяща колона — мрачна виеща се кула сред хаоса от начупени очертания, която сякаш чезнеше в безкрая.

Опасявах се, че ще трябва да се изкачвам пеша по спиралата.

Дали господин Блек ме причакваше някъде наоколо? Вероятно, щом знаеше как си служим с черните порти, бе предвидил откъде ще проникна в Крило 5.

Дали бедствието показваше до какви крайности можеше да стигне в желанието си да ни унищожи? Или беше отдавна подготвена диверсия, част от план, в който отстраняването ни е само незначителна подробност?

Все едно. Бях готов да приключа с него.

Промъквах се напред в тъмнината. Дали имаше повреда в Подземието, или енергията се отклоняваше другаде заради особено тежка авария?

А какво ли правеше Гленда? Дали знаеше? Беше ли замесена във всичко това?

Изведнъж се вцепених, само ръката ми успя да докопа дръжката на оръжието и почти го измъкна от кобура. Що за дивотия?…

Акорд. Още един. После гневно набиваща се в ушите музика. Агресивно и нервно изтръгната на орган не много далече от мен. След секунди се сетих коя е мелодията, твърде неуместна в това място на размисъл и покой — „Проклятието на Фауст“.

Разбира се, свих наляво, воден от звуците. Има обстоятелства, когато запознаването с неестественото е не само приемливо, но и задължително. Например ако нямаш представа какво става наоколо.

Скоро пред очите ми се разкри смайваща гледка. Разрошен мъж в дрехи на свещеник седеше пред клавишите. Малък свещник пръскаше бледа светлина край него, а две бутилки вино му правеха компания. Влязох в сектора. Мъжът ми се усмихна, после отново притвори очи и продължи да свири. Но когато го доближих, отвори очи и усмивката му се стопи, долната му челюст увисна от ужас. Пръстите му неловко изтръгнаха последен дисонанс от органа. Човекът се разтрепери.

Постоях нерешително, умувайки как да постъпя. Другият обаче сложи край на колебанията ми, като вдигна глава и отлепи длани от лицето си. Вторачи се в мен, дишайки тежко и промълви:

— Не ме измъчвайте. Ще изявите ли волята си?

— За какво говорите?

— Решихте ли да изпълните желанието ми?

Погледът му се плъзна към краката ми, после мъжът се озърна за миг към олтара. Забелязах, че кръстът е обърнат надолу.

Свих рамене незабележимо. Нищо особено. Местният проповедник решил да се прехвърли в другия отбор. Струваше ли си да губя време, за да науча поводите и подбудите за решението му?

Прецених, че е важно, защото нямаше съмнение, че човекът съвсем наскоро е понесъл тежко сътресение на психиката.

— Е?… — плахо подкани той.

— За кого ме смятате? — отвърнах с въпрос.

Изкриви устни в кисела усмивка и наведе глава.

— Видях откъде се появихте. Не отделях поглед от черната порта, откакто принесох жертвата. И щом ви зърнах, засвирих най-уместната музика.

— Ясно. И към какви облаги се стремите?

— Чухте ме и дойдохте. Знаете желанията ми.

— Не изпитвай търпението ми! — изръмжах. — Искам да го чуя от тебе! Веднага!

Очите му се разшириха от страх и той се просна по корем пред мен.

— Не съм искал да ви обидя! Стремя се само да изпълнявам волята ви!

— А какво изведнъж те накара да разбереш кое е добро и подходящо за тебе?

— Когато се случи и хората започнаха да идват при мен със своя ужас… Изнасях проповеди, четях молитви. А хората все прииждаха. И накрая ме осени прозрение. Още преди енергията да спре. Дори преди да дадат заповед за евакуация. Разбрах, че сме прокълнати. Знаех, че сме оставени на погибел и си помислих: „Тогава нека се обърнем покорно към неправедния и нечестивия, защото в падението си ще заслужим да ни пренесе в своите вечни селения.“

— Според тебе защо сте прокълнати?

— Заради своята надменност, вражди, тайни копнежи…

— Всъщност те питам какво точно се случи.

Вдигна глава да ме изгледа недоумяващо.

— За взривовете и останалото ли говорите?

— Да. И стани най-сетне.

Изправи се и отстъпи заднешком. Когато краката му опряха в скамейката, аз кимнах:

— Я седни.

— Взривовете се разнесоха преди няколко часа — започна той. — Разкъсаха стената и ни показаха… звездите. О, Боже! — Стресна се по смешен начин и промърмори: — Моля да ми простите.

— На кое ниво стана това?

— Дневната — измънка той и се озърна с копнеж към бутилката.

Въздъхнах. Тъй значи. Четири нива под това, на което се намирах, а Библиотеката беше само две по-долу. Значи стената се е пръснала на парчета… Взривът трябва да е бил внушителен.

— А след експлозиите? — подканих проповедника.

— Хората се втурнаха да бягат. После всички проумяха какво се е случило и се залепиха да зяпат. — Облиза устни и пак стрелна с поглед бутилката. — Накрая отново побягнаха надалече от дупката.

— Пийни си — разреших му.

Той награби бутилката и отметна глава. Наблюдавах как гръклянът му мърдаше яко при всяка глътка.

Крило 5… Поне бе избрал планета с достатъчно благоприятни условия, където да предизвика катастрофата. Атмосферата беше годна за дишане, макар и да дразнеше малко гърлото и белите дробове, а температурата оставаше поносима и през нощта.

— Ти надникна ли?

Свещеникът отдели бутилката от устните си, кимна и се закашля. След миг посочи олтара.

— Съзрях вечността. Небето се простира в безкрая. Видях и светлините… Надуших смрадта на Геената огнена. Хора пищяха и падаха в несвяст. Други се блъскаха, за да погледнат. Някои бягаха. Имаше и такива, които излязоха навън и мисля, че се изгубиха. Най-после ни изтласкаха настрани от дупката и ни принудиха да напуснем онова ниво. Може вече и да са възстановили стената. Мнозина дойдоха в Катедралата. Непрекъснато отслужвахме литургии. Сам аз изнесох три проповеди. И се чувствах все по-особено. Знаех, че е настъпил Страшният съд. И разбрах, че до един сме недостойни. Това е краят. Домът е пред разруха, а небесата са се разтворили. Човекът е нищожен и лишен от добродетели. Осъзнах това, щом се изправих пред вечността. — Той поспря колкото да пийне малко вино и продължи: — И повече не можех да продължавам. Как да се моля за спасение от участта, която сами си навлякохме? Реших, че е по-добре да приема смирено съдбата си. Затова дойдох тук, по-далече от останалите. Всички те са ей там. — Посочи осветения район. Вече не се съмнявах, че трепкащото сияние е от множество запалени свещи. — Извърших онова, което е уместно за времена като тези. Вземи ме със себе си, господарю — завърши той и хлъцна.

— Не съм онзи, когото си призовавал — казах му и тръгнах да си вървя.

— Не! — изхленчи той, после чух дрънчене и бълбукане от разлятата бутилка. Свещеникът изруга грозно и се спусна да я вдигне. — Видях те да излизаш оттам! — писна след миг. — Дойде през черната порта!

— Грешиш.

— Не! Още вярвам на очите си! Кой си ти тогава?

Жалкото му объркване май ме бе подтикнало към по-философско настроение, отколкото предполагах, защото наистина се замислих над въпроса му и отговорих честно:

— Наистина не знам.

После си тръгнах.

— Лъжец! — кресна мъжът зад гърба ми. — Цар на лъжите! — И заплака. — Значи адът е тук… — чух отслабващия му глас.

Побързах да се отдалеча. Мислех си за реакциите на останалите наоколо. Чудех се дали неговият случай е типичен. Надявах се да не е вярно и че е отклонение от нормата. Все пак искахме да ги насочим по друг път.

Вървях до неподвижната пътека, водеща към пренасящата колона. Малки групички се влачеха край мен и в двете посоки. Единственото мъждиво осветление беше от знаците с автономно енергийно захранване, свещите в Катедралата и ръчни фенери, носени от скитащите.

През следващите пет-десет минути подминах две дълги шествия, сред които нямаше човек без запалена свещ в ръце. Изобщо не забелязах самотни пешеходци.

Пак се замислих за липсата на енергийно захранване. Произшествието едва ли бе наложило пренасочване на електрическите линии, дори на едно-единствено ниво. Не, сигурно имаше още някакъв саботаж в Подземието. А това подсказваше за бомба със закъснител, защото имах впечатлението, че Блек се отличава с характер на вълк-единак. Значи много внимателно е съставил графика на действията си. Атаките срещу семейството, пробива в стената, повредите в електрическите мрежи. Вече напипвах някаква закономерност, но още не можех да я проумея. И вероятно щеше да се наложи да го ликвидирам, преди да узная нещо от него. Другият възможен резултат от сблъсъка също не би допринесъл за по-добрата осведоменост на семейството. Жалко. Цялото това планиране, хитроумие, усет… и успехът означава, че унищожаваш единствените, които са способни да оценят дарбите ти. Беше печално. Както и да го погледнех.

Скоро влязох в колоната. Мрак и неподвижност. Тръгнах надолу по спиралата. Подминах следващото ниво — Спалнята, защото различих отблясъците на няколко пожара, при това един беше съвсем наблизо. Наоколо се щураха хора и отначало се усъмних дали не са се поддали на паниката и дори сами да са запалили огньовете. Не бях справедлив. Повечето се опитваха да гасят с платнища и с кофи вода. Май нещо се бе объркало и с автоматично задействащите пръскачки. Многобройни противопожарни машини се устремяваха към пламъците — и по повърхността, и във въздуха сред застиналите в най-различни положения кранове.

На следващото ниво, за моя радост, нямаше признаци на сериозни бедствия. Пред мен се движеха множество светлинки, носени от хора. Отдъхнах си, че господин Блек не се бе отдал на подпалвачески страсти и в Библиотеката.

Доколкото виждах, немалко хора влизаха в колоната, но никой не идваше насреща ми. Значи всички слизаха към повредената Дневна. Чудех се какво ли ги влече натам.

Мислено си припомних подредбата на това ниво и тръгнах към аварийния хангар на около половин километър от колоната. Смятах да използвам някакво въздушно возило, защото споменатият от Гленда номер се намираше доста далече оттук.

Стигнах до изхода и побързах да се дръпна встрани, защото групи хора непрекъснато нахлуваха в колоната и се затичваха надолу по спиралата. Говореха оживено, някои почти истерично. Мнозина бяха помъкнали вързопи.

— Къде отивате? — попитах мъж, който поспря до мен да си поеме дъх.

— Навън.

Не можах да повярвам на ушите си.

— Как тъй „навън“? Нима ще излезете от Дома?

— Че какво друго да правим? Домът се разпада.

— Но вие не можете… тоест, нали са закрили дупката и са отцепили района?

Той се разсмя.

— Послушай ме и ела с нас. Отначало няма да повярваш на онова, което ще видиш.

— Защо?

— Прекрасно е!

— Но…

Мъжът отмина и скоро се изгуби от погледа ми.

Естествено разтревожих се. Дочутите откъслечни фрази показваха твърде голямо разнообразие от мотиви за това преселение — от страха Домът да не се срути съвсем скоро до жаждата за приключения. Някои бяха като омагьосани от катастрофата, други — обзети от религиозен екстаз или пък научен интерес, дори първобитно любопитство. Каквито и да бяха причините, последиците явно щяха да бъдат трайни. Никак не ми харесваше намесата на непредсказуеми явления в моята затворена и контролирана система.

Но в момента не можех да предприема нищо. Втурнах се към хангара. Пробягах в спринт последните стотина метра към зеещите големи врати. Осветих помещението с фенерчето, което отнех от блъсналия се в мен мъж. Вляво долу имаше две машини. Прескочих парапета, увиснах на ръце и скочих на площадката.

Едното крилато возило беше полуразглобено за ремонт, другото — натикано в нишата си. Проверих горивото, дръпнах преградата и напъвайки се с всички сили, успях да го избутам на площадката. Двигателят се включи веднага и след минута бях във въздуха. Избирах посоката внимателно, летях плътно под тавана с включени предни и странични фарове, за да не се блъсна в някой кран или колона. А под мен, същински фотографски негативи на мушици около свещ, светлинките се стичаха към тъмната колона.

Ниша 18237. Разстоянието беше доста голямо. От време на време се спусках, за да разчета в светлината на фаровете указателните табели. Край мен някой прелетя в обратна посока, но не каза нищо по комуникатора.

Постарах се да не мисля за тревогите и приумиците на населението, а да се занимавам със собствените си главоболия. Моят враг внимаваше при всеки свой ход и не вярвах да се отпусне точно сега. Пак се сетих за Гленда, но този път се питах дали не се насочвам право към някаква клопка. Като дъщеря на Кендъл, ако подозираше ролята ми в неговата гибел, имаше пълно право да ми навреди по всякакъв начин. Какви бяха подбудите и намеренията й? Дали Блек я използваше? И как? Макар че в съзнанието си пребродих цели лабиринти от въпроси и съмнения, не ми хрумна нищо друго, освен да действам решително и без колебания. Твърде много неща не знаех. Всяко усилие да проявя изобретателност можеше да ми струва твърде скъпо. Не се съмнявах, че Блек почти се е опомнил от тежката наркоза, причинена му от Енгел.

В сектора, споменат от Гленда, забелязах голямо открито пространство до скупчени маси, прегради и машини, приземих возилото, изключих светлините и двигателя и излязох от кабината. Мракът наоколо не ме притесняваше. Бях огледал мястото отгоре и ми се стори, че е съвсем безлюдно. Въпреки това се хвърлих към най-близкото укритие и започнах да се промъквам предпазливо към търсената ниша.

Няколко минути наблюдавах околността на номер 18237. Не забелязах някой да се спотайва в засада. Но докато зад съседните прозорци трепкаха пламъчета, в стаичката на Гленда беше съвсем тъмно. Доближих, стиснал дръжката на пистолета, и почуках. Стоях и се питах дали Гленда се е поддала на общата бъркотия или нещо друго й е попречило да се прибере. Реших да я чакам тук, ако се наложи.

Тъкмо вдигнах ръка да почукам пак с цевта на оръжието и чух шум отвътре. Вратата се открехна. Успях да позная Гленда в мрака. Очите й се стрелнаха от лицето ми към револвера.

— Да? Какво искате?

— Разделихме се доста внезапно преди малко — казах й. — Но ти ме покани да намина отново.

Лицето й се сгърчи и се отпусна пак за частица от секундата. Но гласът й прозвуча естествено, дори весело.

— Разбира се! Влез, влез!

В същото време вдигна дясната си ръка, сякаш за да ми попречи. Поколебах се озадачен, а тя се хвърли към мен.

Запрепъвах се назад в усилията си да не падна, Гленда пък се просна по лице. Тогава чух изстрела отвътре. Само че момичето бе успяло да ме отблъсне достатъчно настрани и врагът не можа да ме улучи. Веднага пуснах два куршума през вратата, за да не си въобразява онзи, че ще чакам да ме очисти. Крещях на Гленда да се скрие. Не беше нужно да я подканям. Изчезна бързо и безшумно в тъмнината.

А аз се претърколих напред и се прилепих до стената, за да не бъда видян от прозорците — не знаех къде точно е застанал онзи. Бях възнаграден за предвидливостта си със закъснял изстрел, пръснал стъклото до мен. Напипах едната газова граната, освободих предпазителя и я метнах през разбития прозорец. Секунда по-късно я последва и втората.

Запълзях полека назад, за да имам поле за обстрел и на вратата, и на прозорците.

Чаках. Чух мекия пукот на гранатите и след малко призрачни димни пипала запълзяха от прозореца и зейналата врата.

И докато се чудех какво ли ще предприеме този път моят враг, то се случи.

Мощен взрив… и бях засипан с парчета от стената. Обгърна ме облак от пушек и прахоляк. Насилвах се да не кашлям, очите ми се насълзиха и виждах само смътна мъгла пред себе си. Струваше ми се, че съм сритан здравата на няколко места по гърба и ребрата. Постарах се да насоча револвера обратно към нишата и мигах начесто, за да прочистя очите си.

Едва забелязах фигурата, прескачаща отломките, някъде около мястото на изчезналата врата. Вихрено сви надясно и изстрелът ми не го уцели.

Отръсках парчетиите от себе си, изправих се мъчително и се спуснах след него, макар че първите няколко крачки се олюлявах. Още го виждах и нямах никакво намерение да го изтърва отново.

Той стигна до преграда, неочаквано се извъртя на пети и стреля по мен, преди да се шмугне зад прикритието, дори без да изчака резултата от опита. Нещо ме жегна по лявата ръка. Вдигнах револвера и пуснах три куршума през преградата. Отскочих встрани и побързах да презаредя оръжието си.

Залегнах и подадох предпазливо глава иззад ъгъла. Дръпнах се светкавично, щом го зърнах до края на преградата, готов да ме довърши. Куршумът изсвистя високо над мен.

И аз стрелях, преди да се притисна в укритието си, за да извадя предпазителя на осколочна граната. Щом се показах, за да я хвърля, той незабавно ми отвърна с изстрел. Отскочих и запратих още една граната.

Първата избухна, докато втората още беше във въздуха. Преди взрива вече стисках револвера в дясната си ръка. Втурнах се към остатъците от преградата.

Не заварих никого в опустошения сектор. Озъртах се трескаво и най-сетне долових мярнала се за миг сянка далече наляво. Затичах нататък.

Той прекосяваше открита площадка, за да стигне до плетеницата от тесни проходи и полуоткрити кабинки на читалнята. Препусках с всички сили и разстоянието помежду ни намаляваше. Стрелях в движение и Блек се сви, залитна, но се напъна да продължи напред.

Щом стигна стълба до първите кабинки, той се улови с лявата ръка, завъртя се светкавично и започна да натиска спусъка. Наблизо нямаше прикритие, затова продължих да бягам, отвръщайки му със стрелба.

Не знам защо не ме пречука на място. Вероятно го бях ранил по-зле, отколкото допусках преди миг. Изпразни оръжието си по мен, прецени, че няма време да презареди, обърна се и се затича тежко към най-близкия проход. И аз нямах патрони в барабана на револвера и реших да не губя скъпоценни секунди. Последвах го по прохода.

Видях го как свърна наляво и позабавих крачките си. Макар още да беше достатъчно тъмно, за да се съмнявам в преценката си за разстоянието, забелязах стреснат, че може би вече минута лампите над нас мъждукат слабо. За мен беше твърде неприятно, че захранването е възстановено толкова бързо. Разчитах да довърша своя враг и да залича следите си, преди някой да е въвел отново ред в района.

Пъхнах револвера в кобура и откъснах залепения за лявата ми ръка стилет. Острието беше мокро от кръв и леко огънато. Предположих, че е от плъзналия се по ръката ми куршум.

Заобиколих отдалече ъгъла, зад който се скри Блек. Притичвах полуприклекнал, с отпуснати край тялото ръце.

Той скочи насреща ми. Забелязах проблясъка на острие, но държеше ножа непохватно и първият му удар, отбит с лекота от мен, беше и най-бързият, който успя да нанесе. Спря дясната ми ръка, стрелнала се към него, и пак замахна към корема ми. Бронята ми издържа на режещия удар, аз направих няколко лъжливи движения и забих стилета до дръжката в слънчевия му сплит. От гърлото на моя враг се изтръгна бълбукащ звук, той се вцепени и увисна тежко върху мен. Пуснах го на пода.

Включих фенерчето си, за да го огледам по-добре. Дръпнах косата му и тя остана в ръцете ми — тъмна перука. Собствената му коса беше снежнобяла. Наистина се оказа съшият човек с моторната количка, който накара Ланге да му поръча нещо за пиене, а после го застреля. Господин Блек.

Той се взря усмихнат в мен.

— Джордън?… — промълви хрипкаво.

— Уинтън — поправих го аз.

— Е, почти познах… Не можеше да е никой от по-късните. Какви нищожества само…

— Но защо? Защо го направи?

Той врътна глава немощно.

— Ще научиш. Скоро. Ще ти се стори дори прекалено скоро!

— Какво?!

Лицето му се разкриви, но той пак положи върховно усилие да се засмее.

— Можех да ти видя… сметката с ножа… ако исках… Поблъскай си главата над това…

После умря ухилен и изведнъж проумях смисъла на загадъчните му последни думи.

8.

Сливане… Не!

Беше стар, а и отдавна бе променил костната структура на лицето си много повече отколкото ние, но преживях смъртта му в себе си и се борех да предотвратя изненадващото сливане на съзнанията. Господин Блек се оказа изчезналият клонинг.

Скърцах със зъби, притиснал длани към слепоочията си, и сякаш градях защитни стени в главата си. Когато някой от нас умира, настъпва принудително сливане, но силата и последиците му невинаги са еднакви. Разбира се, няма особено значение, защото всички сме един в друг, а „свръзка“ е само думата, с която обозначаваме най-стария сред нас, който автоматично става и глава на семейството…

Блек наистина беше един от нас, защото усещах натиска на сливането в мига на смъртта. Сигурно цял живот бе предотвратявал с неимоверни усилия контакта си с нас. Но винаги е присъствал безмълвно в телепатичната ни мрежа. Чак сега си обясних невероятната му способност да знае точно къде сме, когато ни преследва.

И в същото време си оставаше абсолютно чуждо за нас съзнание. Въздействието на неговата личност можеше да се превърне в катастрофа. Разбира се, нямаше да повлияе върху всички ни, но щеше да надделее в повечето случаи.

Успях да го отхвърля. Връхлитащите психични вълни затихваха, избледняваха и накрая изчезнаха.

В първия миг Винкел, Джийн и Дженкинс трябва да са помислили, че умирам аз. После вече би било твърде късно да се опазят.

Кой от тях щеше да се пречупи първи? И какво би сторил?

По дяволите!

Измъкнах ножа от корема му и го избърсах с ръкава на якето. Да, блудният ни брат бе ритнал камбаната без всякакво съмнение. Сега трябваше да се върна незабавно в Нулевото крило, за да се справя с бедствието, което щеше да се развихри там всеки миг. Но ме гнетеше предчувствието, че няма да ми стигнат силите.

Пуснах стилета в един от джобовете си и се извърнах. Гленда стоеше само на три-четири метра от нас в тесния коридор, впила пръсти в бузите си.

— Мъртъв е — отрони тя. — Нали?

— Боя се, че не е вярно — казах, докато отмествах насила ръцете й от лицето.

Не я пуснах веднага, а я завъртях внимателно натам, откъдето бяхме дошли.

— Ела. Трябва да поговорим за много неща, но по-късно.

Тя тръгна без съпротива, когато я дръпнах от ухиления труп. Наближихме моята въздушна кола. Светлините над нас ставаха все по-ярки.

Чак когато се издигнахме във въздуха и полетяхме към колоната, тя заговори отново:

— Сега накъде?

— Към място, което наричаме Нулевото крило.

— Къде е то?

— Твърде сложно е, за да ти обясня набързо.

— Знаех, че имате някакво тайно убежище — кимна Гленда.

— От кого? От господин Блек ли?

— Да. Но защо каза, че той не е мъртъв? Нали те видях как го… уби.

— Умря само едно тяло. А той си е все така живичък.

— Къде е сега?

— Страхувам се, че е в Нулевото крило.

— Но как?… Както го правите вие ли?

— Вероятно. Ти досещаш ли се вече?

— Сигурна съм, че незнайно как ти си също господин Енгел, с когото бях по-рано, въпреки че го видях да умира. Някак се прехвърляте от тяло в тяло. Освен това ме намери на адреса, който му казах. Нямам представа точно как го постигате.

— Пак от господин Блек ли чу за това?

— Да.

— Той какъв ти беше?

— Мой настойник след смъртта на баща ми, откакто изпратиха майка ми на психотерапия. Сам предложи да се грижи за мен, а местният съвет го одобри. Бил е приятел на моя баща.

— А имаше ли някаква професия?

— Преподаваше класическа литература. Тогава се представяше като Хенри Ейбон.

— Защо?

— Ами отначало ми разправяше, че смяната на името било игра. Познавах го като господин Блек, откакто се помня. Започна да се нарича с другото име, когато стана мой настойник. Разбира се, по-късно се сетих, че не е игра, но не се разприказвах, защото го обичах. Беше много добър с мен… Значи според тебе има шанс да го видя пак скоро?

— За съжаление.

— А не би ли ми обяснил отношенията си с него?

— Врагове сме открай време. Той започна тази кървава разправа. Нямам идея защо.

Тя замълча. Открих пусто място недалече от пренасящата колона и приземих колата в оградена с три стени читалня. Когато подадох ръка на Гленда, за да й помогна да слезе от кабината, я попитах:

— А ти знаеш ли причината?

— Ами ако кажа „да“?

Сграбчих я за раменете и почти притиснах лицето си в нейното.

— Говори!

— Пусни ме! Не съм казвала, че знам!

Дръпнах се и лекичко я побутнах.

— Хайде. Трябва да се преместим две нива нагоре.

Щом не искаше да сподели нищо с мен, така да бъде. Нямах време да й вадя с ченгел отговорите. Бях решил да я открия по две причини — да я защитя и да получа от нея информацията, която мислех, че може да ми даде. Сега не изглеждаше да има нужда от закрила, а и съвсем не беше настроена приказливо. Но вече знаех колко близка е с господин Блек и си помислих, че мога да я използвам в ролята на заложница. Никак не ми хареса, че ме споходи това хрумване, но и нямах намерение да се откажа.

— Общо взето — подхвана тя, докато крачехме към колоната през все по-добре осветените сектори, — искаш да държиш хората затворени в Дома, нали?

— Е, ако трябва да отговоря кратко — да. Според мен е за тяхно добро.

— Защо?

— Това е най-сполучливият известен ми начин хората да се научат на истински задружен живот.

— Насила ли?

— Естествено. Когато им отнемеш възможността да отбягват съвместния живот и насочиш агресивната им енергия в безопасни занимания, хората са по-склонни да обединяват усилията си, а не да си пречат. Все пак има нужда и от известна принуда, за да се постигне това състояние.

— И после какво?

— Не разбирам смисъла на въпроса ти.

— Хората промениха ли се съществено през поколенията, прекарани в Дома?

— Така изглежда.

— И ще продължават ли да се променят?

— Убеден съм.

— А накрая ще им бъде ли позволено да излязат навън, щом се увериш, че са достигнали бленувания от тебе идеал?

— Разбира се.

— Защо не веднага? Защо искаш да са затворници, докато не се променят?

— Те не са затворници. Могат да отидат където си пожелаят.

— Сред стените на Дома!

— Да, сред стените на Дома.

— Защо не и навън?

Заболя ме главата, започнах да усещам остро и останалите си рани и натъртвания. Нямах особено настроение да отговарям на настойчивите й въпроси.

„Искаш ли аз да опитам?“

— Защо пък не? — отвърнах безмълвно. — Хайде, Джордън, да чуем какво ще измислиш.

„Дай ми устата, гърлото, самото си дишане. Отпусни се.“

След секунда-две той заговори.

— Да ги пусна на свобода ли? За да наблягат на различията си, за да поощря конкуренцията, насилието и взаимното им изтребление? Веднъж вече извървяха този път и съвсем малко не им стигна да се самоунищожат. При подобни обстоятелства може и да успеят следващия път. За да не допуснем това, трябва да се промени самият човек. Още не е какъвто може да стане, но вече е по-добър. Когато се научи на мир и сътрудничество — тук, в Дома — ще бъде готов и за света навън.

— Но дали още ще бъде човек?

— В каквото се превърне, такава ще е мярката за човечност.

— А кой ти дава правото ти да отсъдиш?

— Нека всеки, който иска, сам реши дали съм прав.

— Господин Блек взе решението си. И не се съгласи с тебе. А за да направиш Дома отново безопасен развъдник за своите идеали на ненасилието и сътрудничеството, ти го уби.

— Ще съществувам само докато съм нужен да възстановя спокойствието, после и аз ще си отида.

— Кой ще реши дали времето ти е отминало?

— Пак аз.

Гленда се разсмя.

— И ще можем ли да разчитаме на твоята безпристрастност?

— Не виждам основание за обратното. Правил съм го вече неведнъж.

Тя поклати глава и ме изгледа втренчено. Дори понечи да спре, но аз я водех подръка и продължихме към колоната.

— Защо имам чувството, че говорим на два различни езика?… В един момент ми се струваш съвсем разумен човек, в следващия нещо те прихваща. Ти единно цяло ли си, или името ви е легион?

Напрегнах волята си като стоманено острие и изрекох мислено: „Отстъпи, Джордън!“ Той се оттегли в мрака.

— Аз съм си аз — уверих я.

— Да те наричам ли Енгел?

— Защо не? Името ми подхожда не по-малко от останалите. Обясни ми защо Блек искаше да изведе хората от Дома.

— Смяташе, че животът тук ги кастрира духовно, превръща ги в безволеви твари… и че ако някой ден все пак се върнат в света, няма да оцелеят.

— Значи противоречията ни са твърде непримирими, за да се впускаме в спор. Всичко е въпрос на тълкуване. А какво ти каза за мен?

— Твърдеше, че има един враг на човечеството, обитаващ много тела, който изповядва точно възгледите, изречени от тебе.

— Не ти ли обясни как се е сдобил с тези сведения?

— Не.

— Нито дума ли не си чула от него за произхода му?

— Абсолютно нищо.

— Лъжеш ме.

Гленда вдигна рамене.

— И какво ще ми направиш, ако те лъжа?

— Засега нищо.

Влязохме в пренасящата колона. Край нас минаваха забързани тълпи — само надолу.

— Ами ако се разкрещя? — подхвърли тя. — Ако откажа да продължа с тебе?

— Съмнявам се, че ще постъпиш така. Ще дойдеш с мен, без да ми създаваш излишни неприятности.

— Защо си толкова сигурен?

— Привличам любопитството ти като магнит, а ти имаш един от най-будните умове в Дома.

— Откога пък ме познаваш толкова добре…

— Знам почти всичко, което може да се научи за тебе.

— Сега вече ме лъжеш.

Беше мой ред да вдигна рамене и да отвърна с усмивка. Въртяхме се със спиралата, все по-нагоре.

— … сигурно ще ме зашеметиш, а на хората ще кажеш, че ми е прилошало.

— Вероятно.

След секунда аз се свлякох надолу по стената и неволен вик се изтръгна от гърлото ми. Гленда улови ръката ми, с която махах отмалял, и ме крепеше, докато се гърчех спазматично, а светът ту нахлуваше, ту отлиташе в безкрая и се пренареждаше в мен и около мен.

— Какво ти е?

Само изграчих:

— После, после…

Най-сетне всичко се намести и отново знаех къде е центърът на нещата. Застанах твърдо на краката си, поех дълбоко застоялия въздух и закрачих напред. Гленда се вкопчи в ръката ми, като повтаряше:

— Какво ти е? Какво ти е?

— Добричкият господин Блек току-що уби още двама — казах й разсеяно, докато вървяхме забързано. — Вече си въобразява, че е надделял в нашата разправия и ако това те утешава — мисля, че може и да е прав.

Момичето предпочете да замълчи, само подтичваше до мен. Неколцина профучаха край нас, но пак надолу. Изобщо не ни погледнаха. Почудих се къде ли е сега онова момченце, дето все обичаше да тича в обратната посока. Представих си го пред огромната назъбена дупка в стената — как се обръща да ми се оплези, после изприпква навън към огряната от безброй звезди равнина.

Щом стигнахме нивото на Катедралата, видях, че и тук са възстановили осветлението, макар да беше слабовато. Пътеките все още не се движеха. Тръгнахме натам, откъдето бях дошъл. Беше ми интересно дали отказалият се от вярата си проповедник вече е излязъл от Дома.

Умряха Джийн и Дженкинс, а Винкел се предаде под напора на личността на Блек. Само миг-два употреба на първото попаднало му под ръка оръжие и вече имаше Нулевото крило на свое разположение. Какво още искаше?

Мен, разбира се.

Бях последен. Щом ме премахнеше, можеше спокойно да се заеме със замислите си, каквито и да бяха. Съжалявах, че ако ме победи, нямаше да науча истинската същност на връзката помежду ни и да разбера какви мисли е таял през всичките тези години. Почти си струваше смъртната опасност, само и само да узная… Засега оставих това настрана.

Ужасно ми се искаше да побягна, да стигна до черния портал по-скоро, да се гмурна в него и да реша всичко веднъж завинаги. Но натъртванията ме мъчеха достатъчно, за да забавят реакциите ми. Нямаше смисъл да попадна в Нулевото крило задъхан и съсипан.

У мен напираха и неща, които исках да кажа на Гленда. Например: „Добре, защо ме повика при себе си, когато умирах, а сега не искаш да споделиш нищо?“ Исках да знае, че съм научил за лъжата й — изобщо не бе сменяла десетки длъжности, а беше професор по инженерство. Исках и да я попитам защо първо ме подмами в засада, а после ме изблъска, за да не бъда застрелян. И защо толкова охотно идваше с мен сега. Беше любопитно и дали носи оръжие.

Разбира се, не изрекох на глас нищо.

Разминавахме се с мяркащи се нарядко хора, но нито те ни заговаряха, нито ние тях. Доколкото можах да преценя, всички идваха за една или друга религиозна служба. Скоро бяхме на мястото, към което се стремях. За жалост съвсем наблизо имаше литургия. Загубих десетина минути, докато открия друга черна порта в безлюден сектор. Отворих вратата, промъкнах се вътре, обърнах се и помогнах на Гленда да влезе след мен. Нито се противопостави, нито започна да ме засипва с въпроси, а ме последва по наклона с ръка на рамото ми.

Отворих кутията и пренастроих координатите, като през цялото време долавях напрегнатия поглед на момичето. Е, можех да пренастроя и паметта й, ако се наложеше.

Вратата горе щракна. Застанах пред Гленда с револвер в дясната ръка и приготвена за хвърляне граната в лявата. Ако защитните системи бяха в автоматичен режим, нямаше да ме обстрелват. Ако пък бяха на ръчен, надявах се присъствието на Гленда да възпре пръстите на Блек, посегнали към бутоните. Дори да я прежалеше, разчитах в първите мигове моята броня да ни предпази от смъртоносните устройства. Може би щях да ги неутрализирам навреме.

— Правилно ли предполагам, че процедурата обикновено не е толкова напрегната? — чух въпроса на момичето.

— Отдръпни се назад. Ще стъпим на съвсем равна повърхност.

Докато завърша изречението, вече не стояхме върху наклон.

9.

Въпреки всичко залитнах, чух накъсания вой на алармата и запратих гранатата си по оръжейния комплекс.

Бутнах Гленда към стената, която щеше да ни защити от взрива. Преди да е затихнала експлозията, аз се извъртях и се шмугнах през отварящия се портал.

Наоколо нямаше никой. Алармата продължаваше да си врещи. Аз тичах с все сила по коридора.

Профучах през първата му извивка, където вече бях защитен от обстрел и видях, че тежката врата на Изчислителния център е отворена. Показах се предпазливо иззад металната рамка, готов да стрелям.

Нямаше нужда да се прокрадвам. Тук бяха само Джийн и Дженкинс, а вече знаех, че са мъртви. Точно как бяха умрели за мен нямаше особено значение, но отбелязах мимоходом, че Джийн е прострелян в лявото слепоочие, а ризата на Дженкинс е подгизнала от кръв по гърдите и корема. Имах съвсем смътни спомени от нападението. Сливането при смърт протича малко странно. Ако аз ги бях изпреварил по пътя към нищото, те щяха да съхранят в паметта си моите последни мигове с ужасяваща яснота. Сякаш неволно си налагахме някакво старшинство, по най-болезнения начин, при прехвърлянето на свръзката. Нямам представа защо е така. А и не ми се струва важно.

Прекосих залата с няколко широки крачки и изключих алармата. Тъкмо се обръщах и Гленда влезе, запъна се и пребледня. Побързах да отида при нея, завъртях я с гръб към грозната гледка и я изведох.

— Оттук.

Вратата на Архива също зееше гостоприемно. Оставих момичето в коридора и продължих сам. Изскочих иззад рамката и нахълтах в залата.

Не заварих никого вътре. Но преди да си отдъхна и да се изправя, очите ми се обърнаха сами към най-важната част от залата и повече не виждах нищо друго.

Пета, четвърта, трета и втора скоби липсваха от таблото. Креслото бе завъртяно наляво, а шлемът висеше накриво отгоре.

Болката в раменете ме накара да усетя колко съм се напрегнал. Въздъхнах дълбоко, изтрих стичащата се по веждите ми пот и се извърнах.

В първите секунди отказвах да осъзная видяното. Който — или какъвто — да беше Блек доскоро, сега бе вкарал в съзнанието си още четирима от моите приспани демони, трима от които не познавах изобщо. Нищо не му пречеше да го стори, щом беше един от нашите клонинги. Но дори мисълта, че може да се престраши, не бе ми хрумвала досега. Както бях неподготвен, този шок се оказа по-страшен от всичко, дори от множествената ми смърт и хаоса в Крило 5.

Облегнах се на стената, без да изпускам от око коридора. Пръстите ми напипаха цигара и я запалиха. Налагаше се да проясня ума си и да действам без никакво протакане.

Несъмнено първата ми задача беше да го открия.

Добре, но можеше да е навсякъде — да се крие в Нулевото крило, да се е върнал къде ли не в Дома. Значи трябваше веднага да насъскам Бандита, за да провери дали вече е отбелязано нещо, направено от Винкел. В случай на отрицателен резултат трябваше да претърся Нулевото крило.

Почти без да забелязвам смутената и разстроена Гленда, аз се върнах в Изчислителния център. Не знам дали пак се измъчваше при вида на труповете, но не се отделяше от мен.

Не се наложи да насъсквам Бандита. Тъкмо застанах пред пулта и вниманието ми привлече мигаща червена светлинка на картата на Нулевото крило. Имаше отворен люк. Ако не беше опит за заблуда, значи моят противник може и да бе излязъл навън, на повърхността на планетата. Часовникът показваше, че това е станало само преди четири минути.

— Проклет да е, какво иска да направи? — промърморих, докато догадките се прескачаха една друга в главата ми.

Не се забавих с решението и хванах Гленда за ръката.

— Ела! Пак ще отидем оттатък. Трябва да ти покажа нещо. Спешно е!

Заведох я пред централния пулт в Архива. Извадих стилета си и изчегъртах топчето метал, с което бе запоена първа скоба. Обърнах се към Гленда и осъзнах, че още стискам ръката й. Очите й шареха по машинариите, лъскавото острие и лицето ми. Оставих ножа настрана и пуснах момичето.

— Искам да те помоля за една услуга — казах й. — Извънредно важно е, но нямам време за подробни обяснения.

— Слушам те.

— Сега ще изляза оттук. Не мога да предположа колко дълго ще се бавя, макар че ще се опитам да се върна скоро. Когато вляза отново, вероятно ще съм объркан, ранен или ще плещя глупости. Точно тогава ще имам нужда от твоята помощ. — Тупнах с длан по креслото. — Видиш ли ме в такова състояние, искам да ме накараш да седна тук, дори ако се наложи да ме проснеш преди това.

— С какво?

— Ей сега ще ти дам зашеметяващ пистолет. Стори ли ти се, че съм прекалено разстроен или… променен, тръшни ме на креслото и сложи този шлем на главата ми. — Чукнах с показалец по устройството. — След това натисни тези превключватели — целия ред, като започнеш отляво надясно. Всичко друго е вече настроено. После само ще почакаш да светне синият индикатор. Тогава извади тази скоба от таблото. Това е всичко.

— И какво ще стане?

— Не знам… тоест не мога да ти кажа нищо конкретно. Но само тази процедура ми остава, ако се случи онова, от което се страхувам. Сега трябва да тръгвам. Ще направиш ли каквото те помолих, ако е необходимо… ако ме видиш замаян и се държа странно?

— Да. Стига да обещаеш, че после ще отговориш на въпросите ми.

— Честна сделка… Сега би ли повторила какво трябва да направиш?

Щом се уверих, че е запомнила всичко правилно, изведох я от залата.

— Ще те заведа на едно уютно местенце близо до отворения люк. Там можеш да чакаш на спокойствие и ще ме видиш навреме, когато се върна.

Сетих се за тайнствената светлина в развалините и реших да й покажа как се затъмнява външната стена.

— … И още нещо — когато вляза, може би няма да съм аз.

— Моля?! — сепна се Гленда.

— Може би ще се държа различно. Твърде вероятно е да не съм същият човек.

— Я да видим правилно ли те разбрах — искаш да натикам насила под шлема следващия, когото видя да влиза тук, независимо дали тази идея му допада или не.

— Само ако ти прецениш, че не се държи нормално…

— Защо ли си мисля, че който и да е, няма да е много доволен, ако го принуждавам да върши нещо нежелано?

— Не „който и да е“. Пак ще съм аз, под една или друга форма.

— Добре. Ще го направя. Но не обсъдихме другата възможност.

— Коя?

— Ами ако никой не се върне?

— Значи всичко е свършило. Прибери се у дома и забрави тази история.

— И как да се прибера? Дори не мога да предположа къде сме.

— В онази зала с мъртъвците, наляво от средата на срещуположната стена ще видиш малко зелено контролно табло, с което се управлява транспортната система. Много е лесно. Ще разбереш какво да правиш, ако ти се наложи.

Въведох я в кабинета и тя се притисна уплашено към мен, дори извика. Външната стена в момента беше прозрачна. Луната вече не се виждаше, но цялата местност бе обгърната от бледо сияние. Значи втората луна — голяма и ярка — вече изгряваше, макар още да не се бе показала.

— Не е екран, а истински прозорец, нали? — попита момичето.

— Да — уверих я и извадих един зашеметяващ пистолет от чекмеджето. — Знаеш ли как да си служиш с това?

Тя доближаваше предпазливо прозореца. Погледна разсеяно оръжието, промърмори, че й е познато, и пак пристъпи напред като хипнотизирана. Вдигнах рамене, сложих пистолетчето в дланта й и свих пръстите й.

— Никога не съм виждала какво има навън… — промълви Гленда.

— Добре, гледай колкото ти душа иска. Трябва вече да изляза. Ето тук, отляво, има съвсем прост превключвател. Ако желаеш, можеш да затъмниш стената.

— Но защо? Толкова е красиво!

— Тук има едно чудновато явление — някаква много ярка светлина ту се появява, ту изчезва. Може да те заболят очите.

— Е, докато се случи, ще разглеждам. И ще…

— Засега сбогом. Скоро ще се видим.

— Чакай!

— Твърде много се забавих.

— Но аз забелязах някакво движение навън. Може и да беше човек.

— Къде?

Тя посочи порутената крепост. Не видях нищо и Гленда добави:

— Скри се някъде.

Благодарих й и я оставих пред прозореца. Съмнявах се дали забеляза, че излязох.

Люковете всъщност бяха три, предназначени да осигурят достатъчна защита срещу външните условия. Заварих ги отворени и побързах да се измъкна, като проверих оръжието в движение.

Беше хладно и миризмите на нощта нахлуха в ноздрите ми — ухания от всякаква зеленина. Само след миг новото усещане избледня в съзнанието ми. Бях излизал няколко пъти и знаех какво ще заваря.

Приспособих походката си спрямо неравната повърхност и поех към развалините. От време на време дочувах някакво цвъртене, но не можех да позная дали е от птички или насекоми. В падинките минавах през малки вълма мъгла. Камъните бяха лъскави от влагата. На открито хвърлях сянка, толкова силна бе станала светлината от луната. Веднъж се обърнах да погледна огромното бяло кълбо. Няколко ивичести облака го закриваха отчасти, иначе небето беше ясно, обсипано с безбройни звезди. Не се впечатлих от гледката, защото трябваше да се боря с твърде разнообразните си чувства, започващи със съмнение и страх.

Звездната панорама имаше нещо общо с тях. Бяхме се опитали да я превърнем в символ на сквернословието. Повлия ми и мрачната, сякаш замръзнала местност, през която крачех сам за първи път от десетилетия, извън Дома, в преследване на най-загадъчния човек, когото бях срещал, и все по-близо до тези тайнствени руини. Не ми се случваше често да изпадам в подобно състояние. Всъщност досега не виждах нищо особено в онази разрушена крепост. Просто си беше на мястото. Хрумна ми, че може би даденостите, в които не бях забелязал нищо странно, някога са ми били познати.

Какво ли съм знаел, но съм предпочел да забравя? Дали нещо от миналото би ми послужило сега? Дали се бях втурнал доброволно към гибелта си, към онзи, който съхраняваше в паметта си всичко познато, заедно с недостъпен за мен вековен опит? Твърде вероятно. Мислех си, че съзнавам всевъзможните последици от този сблъсък. Но и се тревожех, че моят враг също ги е преценил отдавна.

И защо избра точно това място за последната схватка? Не се съмнявах, че решението му е свързано по някакъв начин с развалините. Осъзнах, че се боя от тях. Но защо?

Ех, ако навреме бях извадил още някоя скоба…

Внимавах за засада, макар да не вярвах, че ще ме чака тук.

Този път сред отломките нямаше светлини. Нищо не помръдваше. Стъпките ми звучаха приглушено и ми се струваше, че най-силно се чува собственото ми дишане.

Изкачих наклон и за малко можех да огледам всичко надалече. Врагът не се мяркаше. Подухваше лек хладен ветрец и мъглата се разпръсна безследно.

Имах намерение да убия човек в името на мира, хармонията и братството. И за да опазя целостта на Дома. Вече беше очевидно, че и той смята да се разправи безмилостно с мен. Нямах особено ясна представа какви са подбудите му, но май не беше съгласен да държа човечеството затворено под похлупак. Достатъчна причина да го премахна от пътя си, поне според мен. За всеки друг бих допуснал, че е просто заблуден, но неговата свирепа упоритост и изобретателност будеха любопитството ми — какво го караше да се настървява така?

Не се съмнявах в собствената си правота — човешката природа можеше да се промени, хората бяха способни да се усъвършенстват нравствено, макар и по принуда. Докато заобикалях заблатената локва в дъното на кратер, за миг се учудих защо съм толкова убеден. Не че исках да се откажа, но ми стана интересно как ли тези идеи са се набили така в съзнанието ми. Досега изглеждаше сякаш винаги са били част от мен. И си помислих, че щом Блек е извадил всички онези скоби, двамата вече споделяме наследство, което е много по-ясно за него, отколкото за мен. Защо ли не се е настроил по същия начин? Имаше няколко различни възможности…

Или подбудите му бяха неуязвими за всякакво влияние, или се е променил донякъде, или ранното ни минало е останало достатъчно смътно за него, за да не промени с нищо нагласата му.

Може би и трите ми предположения бяха верни отчасти. Първото с нищо не ми помагаше, защото не познавах източника на вярата си. Смятах идеите си за напълно разумни, без непременно да са логически безупречни. Те си оставаха част от моята… нека да я нарека „традиция“. Да речем, че и неговите чувства са толкова силни и товарът от още четири живота, който Блек сам стовари върху себе си с издърпването на скобите, не го бе убедил да се разкае. Все пак не ми се вярваше сътресението да е минало, без да остави отпечатък… Все едно да гадая какъв ще е резултатът от опит в химическа лаборатория, ако смеся съдържанието на две колби без етикети.

Третата възможност ме смущаваше най-много, защото докосваше измъчващите ме отскоро съмнения.

Частичното самоубийство, белязано с поставените скоби, не беше само заради приспособяването на поредната свръзка. То беше още една стъпка в облагородяването, отърсване от онова, което за всяко поколение изглеждаше ненужно и враждебно на обществото, за да не изоставаме от напредъка, към който подтиквахме другите около нас. Сегашното ми състояние беше красноречиво доказателство за смисъла в постъпките ни. Бях способен на действия, от които Ланге или Енгел биха изтръпнали в погнуса. В момента това ме радваше, като знаех що за тип преследвам. Но макар да се приемах като необходимо зло, съжалявах за връщането назад. Средството, до което прибягнах, беше оправдано само защото сега и Блек представляваше останка от миналото.

Но какво се криеше под онези скоби? Ето това смущаваше мислите ми. Знаех какъв бях доскоро и в какво се превърнах. Събуждането на паметта беше съвсем естествено за мен, предишното ми „аз“ лесно потисна и надделя по-късните, сякаш са били мимолетни настроения. Всички съхранени спомени на Джордън също бяха част от мен, досещах се и за останалото, будещо се неясно в най-критичните моменти, когато той витаеше в съзнанието ми като терзаещ ме дух. Накратко, беше малко по-гаден и безогледен от мен. Не означаваше ли това, че по-ранните ми версии само са затвърдили у Блек онова, което го караше да се противопоставя? Така да се каже, бях опитвал да се измъкна сам за косата от блатото, бавно и болезнено. А какъв щях да бъда без несломимата воля в стремежа към съвършенство? С Блек бяхме една плът. Не разбирах как и защо е станало, но не се съмнявах във факта. От това се опасявах. Бяхме две страни на един и същ човек и ни разделяше само разминаването в целта, в идеала. Въпреки това бяхме готови да се самоунищожим заради него. В този миг ме връхлетя почти същият шок, който изпита Енгел, бягайки от редиците звънящи телефони. Но аз знаех чий глас ще чуя — своя.

Взрях се напрегнато в пръснатите камънаци пред мен. Наложих си да овладея чувствата си и да съм нащрек. Блек можеше да ме причаква съвсем наблизо.

Подминах малък кратер със стени от застинала лава. Изкачих следващия наклон и се озовах сред назъбени скали, откъдето само на километър от себе си виждах развалините.

Прикрих се и огледах околността. Беше добре осветена от луната, без никакво видимо движение, освен дребните хвъркати животинки, които ту се стрелкаха към земята, ту се издигаха отново. Светлина сред отломките не се виждаше. Озърнах се към тъмния масив на Крилото, където грееше самотен мъничък правоъгълник и отново се взрях напред.

Тогава го видях.

Забързано прекосяваше свлачище от натрошен чакъл, проточило се като замръзнала начупена светкавица върху склона малко вдясно от мен. Провираше се към развалините между по-големите камъни. Втурнах се след него, препъвах се, плъзгах се, изпод обувките ми хвърчаха камъчета на всички страни. Щом знаех къде е Блек, нямаше нужда да се промъквам незабелязано. Вече не се съмнявах, че наистина е решил да отиде в разрушената крепост и изведнъж си казах, че е жизненоважно да го докопам, преди да е стигнал там. Струваше ми се по-страшно, отколкото да ме причаква в засада. Знаеше много повече за общото ни минало и се боях да не намери нещо, което ще му даде преимущество в схватката.

Надолу, после пак нагоре. Нататък вече нямаше големи ями и падини. Все нагоре по склона — надупчен, с ивици от разтопена някога скала, напукан, осеян с чакъл и парчетии от разхвърчали се стени. Скоро стана невъзможно да тичам, но напрягах и последните си сили. Настигах го. Кога ли ще ме забележи?

След минута нямаше значение. Бях по-близо до него, отколкото той до развалините. И макар да се озърна, май не ме видя. Вече се задъхвах и усещах яростното туптене на кръвта в слепоочията си. Позабавих крачка, за да не се изтощя съвсем.

Секунди по-късно той се обърна, постоя вцепенен и побягна. Ругаех и го следвах с цялата скорост, която още можех да изстискам от тялото си. Разстоянието засега беше прекалено голямо за престрелки. Надявах се той да капне по-бързо от мен. Ако успеех да издържа още малко, сигурно щеше да си даде сметка, че не може да стигне целта си и ще му се наложи да се изправи срещу мен.

Отново погледна назад. Усилих темпото. От това разстояние сигурно можехме да се чуем. Той залитна, но не падна.

Постепенно погледът ми се избистри и фокусира. Сякаш получих втори дъх, а с него и увереността, че ще издържа докрай. Изглежда той също го разбра. Свърна надясно, където земята бе осеяна от канари, между които се виеше каменна река. Последвах го: с бронежилетката под комбинезона не се налагаше да бъда особено предпазлив.

Пистолетът се озова в ръката ми още преди противникът да изчезне зад най-близката скала. Заобиколих я отдалече, но той вече не беше там. Оказа се зад друго каменно укритие на около трийсетина метра и стреля веднага. Хукнах към него, без да отвръщам на изстрела. Нямаше смисъл да хабя патрони при разстоянието, което ни делеше. Видях го отново на още петдесет метра по-далече. Двата изстрела прозвучаха едновременно. Усетих удар в бронята някъде в областта на гърдите, докато моят куршум рикошира в скалата.

Продължих да тичам и отново стреляхме едновременно. Бронежилетката отрази още два куршума, докато той се олюля и надеждата възкръсна в мен. В следващия миг усетих пареща болка в лявото слепоочие, препънах се, пистолетът се изплъзна от внезапно изтръпналите ми пръсти.

Не приемах подобен край. Стори ми се, че чух изщракване близо до главата си и обръщайки се, видях върховете на обувки. Дясната ми ръка беше безполезна, но не можех да оставя врагът да презареди и спокойно да натисне спусъка. Докопах го с лявата си ръка за глезена. Опита да се освободи, но аз здраво се бях вкопчил. Понечи да ме ритне в мига, когато го дръпнах силно и се претърколих към него.

Пуснах го и с лявата си ръка успях да измъкна изкривения стилет от джоба на якето си.

Само че нямаше как да стигна до сърцето или гърлото му. Оставаше ми да опитам удар, с който да прережа артерия в крака му. Едва ли бих успял да замахна втори път. После щях да го притисна с тежестта на тялото си, докато му изтече кръвта.

Ударих мудно и той отби ръката ми настрани. Успя да се вкопчи в китката ми.

Опитах да се измъкна, но напразно. Той също беше ранен и слаб, виждах кръвта, просмукала се по дрехите му, но въпреки това ме надвиваше. С другата си ръка успя да откопчи пръстите ми от дръжката на ножа.

Почти бях в безсъзнание и все пак разбрах, че всичко е свършено и нищо повече не мога да направя.

Каква ирония. Със собственото ми оръжие… Исках да го убия, да не допусна сливане и да се отърва от него завинаги. Но сега…

Последното, което видях преди стилетът да се забие в мен, беше лицето му. Не ликуваше, долових само изтощение и сянка на страх.

10.

Тишина, проблясък, кръв. Болка…

Твърде късно. Твърде късно…

Да попреча… Вече не мога. Колко съм замаян…

… И светлината. Тази светлина!

Премигах непрекъснато. Бях целият мокър. Пот, слюнки, кръв…

В главата ми се блъскаха и разминаваха вихрушки, парчета от мисли, разкривени и разместени образи, гонещи се по съзнанието ми в неспирни кръгове…

Да се спра, да потисна трескавата възбуда на мозъка си, да огранича съзнанието си до равнището на най-просто наблюдение и контрол на движенията — само така се надявах да остана на ръба, без да се сгромолясам.

Болеше ме на много места, особено в дясната ръка. През цялото време я гледах невиждащо, но чак сега се принудих да насоча вниманието си само към нея.

Китката ми бе побеляла от усилието, с което стискаше дръжката, щръкнала от гърлото на мъжа, проснат върху краката ми. Над лявото му око имаше драскотина от куршум, челото, бузата и шията му бях изцапани с кръв.

Да, да, разбирах какво стана, но изтласках от ума си пресния спомен, щом започна да се избистря. Съсредоточих се върху проблема със схванатата си ръка. Разтривах и полека откопчвах пръстите си. Постепенно се отпуснаха и извиках неволно, когато напрежението в мускулите изчезна изведнъж. Но щом освободих ръката си, побързах да стисна клепачи.

Светлината…

Насочена право към мен, тя ме измъчва. Извърнах се и чак тогава отворих очи. Все още беше прекалено ярка. Реших да се махна. Щеше и да ми олекне, ако съм по-далече от трупа.

Измъкнах се внимателно, като старателно отбягвах да погледна и него, и към светлината. Веднага започнах да усещам болката от всички останали рани, особено в десния ми хълбок, мокър от изтичащата кръв. Все пак успях да се изправя и се опрях задъхан и замаян на близкия камък.

Намирах се насред кошмар и уплашено се опитвах да не мисля за случилото се току-що. Боях се и от предстоящото. Щом светът престана да се клатушка около мен, се оттласнах от камъка и закрачих. Вървях надолу, към увисналата над хоризонта тлъста бяла луна.

… Да се скрия от онази ослепителна светлина. Но тя изобщо не се отклоняваше от мен.

Свърнах надясно, после наляво. Забързах се. Нямаше спасение.

Потиснах изблика на ярост.

— Не! Не мисли! За Бога, само не мисли! — Бях изненадан от собствения си вик.

Не се оставяй да те погълне паниката, объркването. Там е хаосът. Позволявай си само по една представа, забравяйки всичко останало за момента.

Напрягах се да следя всяко свое движение, броях крачките си, оглеждах къде стъпвам, мислех си само за краката и стъпалата си.

Но май не вървях накъдето трябваше. Така ли беше? Да.

Вярно, нали се бях запътил към развалините. Щях да…

— Не мисли! — напомних си строго. — Махни се оттук! Махни се веднага!

Точно така. По-важно от всичко друго беше да се скрия от светлината. Чудесна идея. Дръж се здраво за нея.

Но…

Не я изпускай! Махни се оттук!

Вървях бързо. Петдесет крачки. Сто. Сега надясно. Петдесет крачки. Наляво. Още петдесет…

Конусът от болезнена светлина не ме изпускаше нито за миг, хвърляше дълги подскачащи сенки пред мен, осветяваше ми пътя. Плашеше ме и аз се затичах, търсех някаква преграда, която да ме отърве. Забелязах подходяща скална грамада на стотина метра, заобиколих я на бегом и се свлякох от другата страна, останал без дъх.

По навик посегнах за цигара.

Цигара ли? Нямах. Естествено. Винкел не пушеше. Но пък… Чакай! А Блек… Не!

Не мисли. Прехапах си устните. Тук светлината не ме достигаше. Бях в уютна тъмнина. Въздъхнах. Постарах се да успокоя дишането си. Скоро и пулсът ми се поразреди. Пронизващата болка в хълбока затихна до смъдене. И вече не кървеше толкова силно. Притисках раната с длан.

Трябваше да се върна при разрушената крепост. Но проклетият ослепителен лъч… Няма ли да угасне и да ме остави на мира?

Но защо да се завирам в онези руини? Нали исках само да се махна и да… Не. Чакай, чакай!

Унищожих и последния от тях. Всичко свърши.

Не.

Най-сетне се разправих с господин Блек.

Не.

Не ли?

Не!

И тогава адските порти се разтвориха за мен. Аз/той бяхме твърде слаби, за да не допуснем последното сливане. И най-ужасният резултат от факта беше желанието ми едновременно да се разкикотя и да зарева от бяс. Да разбереш не означава да се примириш, особено ако си напълно безпомощен да върнеш събитията назад. Отчаяно съзнавах какъв бях сега — можех да преценя положението си! Наистина, от всички гледни точки. Превърнах се в собствения си най-зъл враг. Май прихнах за миг. Носех се по тунелите на паметта си и всяка припомнена постъпка будеше чувства и желания, срещащи своята протиположност на всяка крачка. Започнах да се задушавам. Беше прекалено. Непоносимо. Разкъсвах се.

В този момент наистина не можех да направя нищо. Каквото и да си помислех, следваше незабавна остра реакция, насрещна вълна от вина, ярост, страх. И спасението, затръшнало отново портата на ужаса, дойде от единственото възможно място — света около мен.

Някакъв шум, не особено силен и доста далечен, привлече вниманието ми. Това равномерно тракане на метал беше крайно неуместно тук.

Изведнъж отново се съсредоточих само в сетивата си и настръхнах целия от предчувствието за опасност.

Заслушах се, преместих се малко надясно и надникнах иззад ръба на своя каменен щит. Миг-два светлината не се впиваше право в очите ми. Скоро се завъртя към мен, но не и преди да огледам добре източника на звуците.

Нисък робот с четири подобни на пипала манипулатора, с фотоелектрични сензори отпред. Напредваше към укритието ми на веригите си.

Обърнах се мигновено и побягнах. Изобщо не се усъмних, че машината идва да се разправи с мен.

Надолу. После нагоре. Пак надолу. Неравната местност скоро ме отърва от светлината. Тръгнах по-бавно, изпухтях и притиснах ръка към хълбока си. По-благоразумно беше да изчерпвам пестеливо силите си. Оттук имах да вървя само надолу и това щеше да ми помогне.

Озърнах се, но роботът още не се виждаше. Луната посребряваше повърхността на Нулевото крило пред мен. Различавах лесно единствения осветен прозорец. Пълзящата по земята мъгла сякаш светеше отвътре. Камъните блестяха като мокро стъкло. Премерих разстоянието на око и си казах, че имам някакъв шанс да надбягам механичния си преследвач.

Понякога го чувах да стърже по чакъла. Гонеше ме с доста добра скорост. Не бях сигурен дали трябва да съм му благодарен или да го проклинам. Колкото и да ме терзаеше онази светлина, в същото време ме привличаше непреодолимо. Вече знаех донякъде кой съм и разбирах отчасти подбудите си. Наистина се бяхме опитали да стигнем до развалините, но още не се сещах защо. И желанието все още ме измъчваше. Незнайно как бях научил, че светлината има няколко предназначения и едното е да ми даде сигнал, да ме повика. Само че вече не бях онзи, който е трябвало да тръгне към нея. Част от мен се боеше и искаше да е колкото се може по-далече оттук. Колебанието свърши, щом роботът се появи. Долавях присъствието на някакъв разум в движенията на машината. И щом не можех да проумея същността му, имах достатъчна причина да бягам от него.

Скоро обаче звуците станаха по-силни. Механичната твар май също бе ускорила ход.

Криволичех между назъбени скали и кратери, спусках се все по-близо до мъгливата падина. Но не се надявах да се отърва от робота, защото следваше равно място и там светлината неизбежно щеше да ме напипа. Стори ми се, че видях плъзгащия се над мен лъч, осветяващ пространството напред.

Насилвах се да бързам, препънах се и едва не се вцепених от ужас, когато осъзнах, че ставам твърде тромав. Наложих си спокойствие и продължих напред по-предпазливо.

Вече виждах ясно, че машината ме настига. Не се движеше обаче по права линия. От време на време завиваше, спираше, връщаше се, променяше посоката, обикаляше в кръг. Сниших се зад една скала и се постарах между мен и робота да има повече препятствия. Въпреки това той като че надушваше правилната посока. Все по-силно се съмнявах в способностите си да го изпреваря достатъчно, щом изляза на равното.

— Какво да правя, по дяволите?!

„Заслепи го, глупако!“

— Но как?

„Я се обърни надясно. Стига! Виждаш ли онази стръмнина? Ще се покатериш по нея!“

— Но нали веднага ще ме забележи?

„Точно това ни трябва. Върви!“

Изпълних заповедта. Поне имаше план, за разлика от мен. Ако човек не се довери на собствения си демон, на кого тогава?

Идеята нахлу в съзнанието ми, докато тичах тежко към възвишението. В нея нямаше нищо особено сложно, а в сегашните обстоятелства това много ми харесваше.

Скърцането на веригите от завиващата машина ми подсказа, че маневрата ми е забелязана веднага. Когато се огледах следващия път, роботът напредваше устремно към мен. Затичах още по-лудешки и чак когато доближих целта си, оцених, че склонът е почти отвесен.

Веднага започнах да се катеря.

„Тъй страхът превръща всички ни в герои…“

— Да знаеш само колко си прав!… — промърморих задъхан, докато се вслушвах във все по-силния шум.

Питах се дали досадната машина ще се опита да ме последва нагоре, или ще остане в подножието да чака кога ще ми омръзне да стърча на скалата. Не ми се вярваше да стигне чак догоре, съмнявах се дали и на мен ми е по силите. Хватката на пръстите ми отслабваше, хълбокът ме болеше и усещах стичащата се лепкава струйка. Когато се добрах на безопасна според мен височина, се уплаших да не припадна от преумора.

Гълтайки жадно въздух, изпълзях по корем на площадката, която си набелязахме, петнайсетина метра над равнината. Струва ми се, че наистина изпаднах в безсъзнание за малко.

Опомних се от звуците под мен. Ръцете и краката ми сякаш тежаха двойно повече, очаквах главата ми да се пръсне в следващия миг. Опрях се на лакти и надникнах над ръба.

Роботът бе решил да се катери. Сега беше четири-пет метра над земята. От това място нагоре ставаше още по-стръмно и той скрибуцаше съвсем бавно, манипулаторите му шареха в търсене на удобен захват.

„Прасни го де, какво чакаш!“

— Добре, добре! — измънках аз. — Ей сега!

Огледах боеприпасите, с които разполагах. Повечето камъни ми се видяха или дребни, или прекалено големи. Поколебах се за секунда-две. Да се опитам ли да стоваря тежко парче върху него, или да мятам малки камъни? Отговора получих от мускулите си.

Надигнах се на колене, после станах, събрах десетина отломки в купчинка до ръба. Дотогава машината бе изпълзяла още цял метър нагоре и се придърпваше към една здрава издатина.

Хвърлих три камъка. С два не улучих, а последният отскочи от шасито. Ама че гадост! Метнах още два и само един профуча близо до целта.

Със следващия разбих един от фотосензорите. Позволих си искрица надежда. Само че всички останали камъни отскочиха от шасито на робота, без да му навредят повече.

А той висеше на около осем метра над земята и се катереше упорито. Привидно беше в крайно неустойчиво положение, но дебелите лъскави манипулатори май бяха достатъчно здрави, за да го задържат.

Реших да си потърся още оръжия. Намерих едно парче колкото зелка и го вдигнах с две ръце.

Стовари се с внушителен трясък. Но за моя изненада машината само поспря, сякаш озадачена, и продължи нагоре.

Преборих се с доста по-тежък камък и успях да го изтърколя през ръба. След оглушителния удар роботът зацвърча и затрака, но скоро млъкна и се изтегли още малко.

А арсеналът ми беше на привършване. Не виждах камъни, с които да се справя лесно. Имаше грамадни, но с отчаяние съзнавах, че няма да ми стигнат силите да ги избутам. И все пак…

Забелязах един малко по-нависоко. Беше достатъчно голям да повреди машината. Ако успеех да го помръдна, щеше да се изтърколи надолу и стигнеше ли ръба — да падне върху моя мъчител, за да се отърва най-после.

За съжаление беше с твърде неправилна форма и не бях сигурен дали ще се насочи точно където искам.

Докато се колебаех, роботът подскочи рязко още метър нагоре и започна да опипва за нови опорни точки. Побързах да се кача над камъка, защото отвратителната машина бе изминала поне половината път до мен.

Отначало дори не можах да го помръдна. Трябва да съм натискал седем-осем пъти с цялата си тежест, преди да зашава. Но дотогава ръцете ми бяха станали почти безполезни, а съчетанието от главоболие и замайване можеше да ме просне всеки момент. Окуражавах се, че въпреки всичко ще постигна своето. Бутнах още два пъти и камъкът помръдна.

Опитах да легна по гръб и да го тласкам с крака. Хълбокът ме заболя още повече, но моето последно оръжие се плъзна сантиметър надолу. За миг се обърнах към ръба. Краят на манипулатор се мярна, опита да се закачи и изчезна от погледа ми.

Камъкът се заклати, наклони се напред и се върна на мястото си. Отново. И отново.

Почти успях да го изтърколя. Чувствах се като изстискан парцал. Не си представях как да бутам повече. Нямах сили и да се помръдна.

Някой от манипулаторите на робота май се заклещи в нещо. Чух мъчителното ръмжене на някакъв силов агрегат и скърцане на вериги. Можех само да лежа и да слушам. Проблясък, още един — лъчът се завъртя над мен, сниши се и ме обля със сиянието си. Изпсувах и се извърнах. В този миг открих, че имам толкова сили, колкото са ми нужни.

Краката ми почти се сгърчиха и забутаха. Така стисках зъби, че се боях да не ги натроша. Нови капки пот избиха по челото ми и се стекоха в очите. Раната на хълбока ми туптеше в ритъм със сърцето.

И тогава камъкът се наклони — мудно, непоносимо бавно. Приготвих се за нов тласък. Този път продължи надолу и аз се напънах до пръсване. Проклетото нещо сякаш се запъна за миг, после подскочи надолу и аз го последвах, превъртях се и пльоснах по лице.

Нямаше да знам точно какво стана, ако главата ми не бе увиснала над ръба. Виждах трийсетина сантиметра от робота. До последната частица от секундата се боях, че моят снаряд ще се отклони от целта.

Напразно се страхувах. Улучи лявата половина на предницата с великолепен грохот, после изчезна заедно с машината от погледа ми. Когато чух тътена от падането им долу, вече се унасях отново.

Нямам представа колко дълго съм лежал там. Спомням си, че сънувах звезди, реещи се като ярки островчета по тъмно езеро и скитащи сред тях хора — миролюбиви, мъдри, благородни. Струваше ми се, че дори причините да съм доволен бяха в конфликт помежду си. Или бях завършил делото си така, както си мечтаех, или хората се бяха пръснали в космоса против волята ми. Все едно. Видението беше хубаво и съжалявах, когато избледня. Предполагам, че пак онзи лъч ме събуди. Когато тръснах глава, вече не бях сигурен дали съм сънувал или наистина съм зяпал звездите. И какво ли значение имаше?…

Макар и трудно, претърколих се и застанах на ръце и колене, обърнал гръб на светлината. Погледнах.

Веригите на робота стърчаха нагоре, беше разкривен и неподвижен, отскочил цели десет метра от подножието на скалата. Никъде не видях камъка, с който го довърших.

Легнах по корем и се вторачих в унищожената машина. Въодушевлението ми скоро отстъпи пред унинието. Че какво бях самият аз, ако не повреден механизъм? Запазвайки само онова, което смятах за основа, всеки път се бях лишавал от нещо, докато се развие пружината ми. После пак. И пак.

Не, той го бе правил.

По дяволите! Не, аз го правих!

Или ние?

Добре де. Започвах да приемам по-спокойно сполетялото ме. Бъркотията в главата ми се пренареждаше през цялото време след последното сливане. С издърпването на всички онези скоби и възстановяването на спомените, от които преди това се бях лишавал, аз преживях множество психически сътресения. Но беше съвсем поносимо, защото си оставаше мое, познато, наместваше се, където принадлежеше. После настъпи контактът с чуждата свръзка, през която се бяха прецедили другите части от първоначалното ми „аз“.

Чужда ли? Вече не.

За миг бях застанал от другата страна на огледалото, взирайки се в гнусния товар, който поех върху себе си, щом издърпах скобите и смазах съзнанието на Винкел. Дори и така не открих каквото търсех — не прозрях какво подтикваше тази банда натрапници да се месят в живота на хората.

Натрапници ли? Бях същият като тях, разбира се. Но само за да им се противопоставя.

На тях?

Не, на нас.

Ама че смехория…

… Защото никой от нас не знаеше причината да сме толкова стръвно устремени, каквато и да беше истинската посока, нито какви сме всъщност. Аз наистина бях липсващият клонинг. Кражбата се оказа единственият изход заради твърде напредналата ми възраст и угасващите сили. После чрез внимателно изчислено самоубийство прехвърлих съзнанието си в тялото му, без да позволя на останалите да разгадаят кой съм. Бях се навъртал край тях поколения наред, почти от самото начало. Точно онези времена си оставаха неясни за мен. Винаги съм знаел, че съм от една плът и кръв с враговете. И нито за миг не се съмнявах, че те са мои врагове, защото изобщо не можех да изтърпя начина, по който осъществяваха замисъла си за Дома. Но тогава бях безсилен и само изчаквах. Познавах ги добре и по подмолните им действия, и по всяко сливане, в което успеех да участвам незабележимо. Мина много време, докато затварянето на човечеството и все по-затегнатият контрол над съдбата му ме принудиха да обмисля ликвидирането на виновниците.

Домът трябваше да остане съвсем временна мярка — докато се свържат и обединят колониите на другите планети, за да приютят оцелелите след катастрофата, погълнала Земята. А семейството реши да превърне Дома в затвор, защото смяташе, че същото може да се повтори, ако не се промени самият човек. Според мен те се отнасяха с хората като с пациенти. Самият аз бях убеден, че разселването на човечеството сред звездите е достатъчна гаранция то да не се погуби, тъй като щяха да възникнат различни култури, да се появят най-разнообразни възможности за развитие. Бях на Земята в последните й дни, работех в групите за евакуация и вярвах, че всичко се дължеше на злощастна случайност, на недоразумение. Дори да не бях прав, нямаше как това да се повтори. Исках човекът да излезе от този свой Дом и да продължи по пътя си.

Липсваха ми организацията и способностите на семейството. Споделях с тях само пълната анонимност. И реших да се възползвам от нея докрай. Обмислях плановете си грижливо, за да бъде ударът светкавичен и окончателен. Първия път се провалих, но те не научиха кой и какъв съм. Нямаше да имам никаква полза от властите — без да подозират за съществуването на семейството, бяха попаднали напълно под неговото влияние. Наблюдавах похватите на враговете си, подражавах им в умението да се прикриват. Признавам, поучих се и от тяхната жестокост в най-ранните периоди.

Те обаче се променяха. Знаех причината. Все същата идея за нравствената еволюция, но пренесена на равнището на индивида. И точно тя ги съсипа накрая. Този път се оказаха твърде слаби и аз надделях. Само че беше Пирова победа.

И аз не знаех кой съм. Най-ранните ми спомени бяха как бродя в Подземието на Крило 1, където след време започнах да работя като техник по поддръжката. Постепенно, чрез постоянни наблюдения и с помощта на телепатичната връзка, научих за семейството и техния грандиозен експеримент. Реших да им попреча и започнах да се уча.

Разбирах, че ако ги унищожа, вероятно ще се простя с надеждата да науча истината за себе си. И все пак бях готов да направя тази жертва…

И когато извадих скобите от гнездата им, не узнах онова, което жадувах. Но ако бях стигнал до източника на онази светлина…

Какво ли пък толкова имаше в нея? Още щом лъчът спря върху мен в кабинета, усетих как ме привлича. Можех да не губя време, за да търся информация в махането на скобите, а да тръгна веднага. И щях да избегна…

Нямаше да стане.

Сблъсъкът бе необходим, за да си свърша работата. Оставаше само да поддържам равновесието, да господствам в собственото си съзнание.

Но вече не исках да тръгна към светлината. Сега ме отблъскваше. Аз…

Ние…

Да — ние.

Не. Аз.

Ние сме аз.

Взирах се в разбитата машина и мислено се оприличавах на нея.

Времето се изнизваше. Главата ме заболя отново.

Ветрецът побутваше мъгливите вълма към робота. Нещо мъничко и размазано от скоростта на полета избръмча край мен.

Извих очи към леденото, величаво търкалящо се колело на луната.

Зъбите ми затракаха. Усещах как пръстите ми, впити в камъка, съвсем премръзнаха.

„Ставай!“

— Ама аз…

„Сега трябва да се спуснеш и да се прибереш. Я ставай!“

— Уморен съм.

„Вдигни се веднага!“

— Не знам дали ще мога.

„Можеш. Изправи се.“

— И не знам дали искам.

„Не ме интересува какво искаш. Ставай.“

— Защо?

„Защото аз ти казвам. По-бързо!“

— Добре, добре!

Надигнах се тромаво. Опрях се на колене, после приклекнах.

— Така бива ли?

„Да. Хайде, стани.“

Послушах го. Замайването мина след няколко секунди и реших, че съм в състояние да ходя. Постарах се да остана с гръб към светлината и така виждах Нулевото крило.

„Там ще отидеш. Размърдай се.“

Наведох глава, поех си дълбоко дъх няколко пъти и се заех да изпълнявам волята му.

Открих, че спускането не е толкова трудно като изкачването. Особено когато се подхлъзнах и тупнах долу от три метра.

„Продължавай. Продължавай!“

— Никога ли няма да намеря спокойствие? — попитах унило.

Но установих, че краката още ми се подчиняват и закрачих леко прегърбен, притиснал с ръка хълбока си. Сега скалата не позволяваше на лъча да ме достигне и ми олекна малко. Подминах робота, без да го погледна. Изкачвах се, спусках се, препъвах се. Изправях се и продължавах.

От мъчителните усилия се постоплих. След малко отново видях тъмната грамада на Крилото. И осветеният прозорец ми напомни за Гленда, а това пък ме накара да се замисля за нейния баща. Беше мой приятел, а аз го погубих. Не същият „аз“ — нито тогава, нито сега. Опитах се да погледна така на историята и почувствах кълновете на съгласието в себе си. Изпитвах съжаление, но по онова време бях друг… както и само преди часове. Може пък раздробяването и слепването на личността ми да не беше чак толкова съсипващо, защото бях свикнал от честото повторение. Сега разбирах какъв съм бил… отчасти. Все пак беше някаква отправна точка, за да прозра най-сетне кой съм сега.

Насърчавах Глин, виждах в него надежда за бъдещето, средство за изтръгване на хората от Дома. Но ми стана и симпатичен. Когато умря, прибрах детето при себе си. Тогава нямах никакви особени планове за нея. Направих го само заради приятелството си с нейния баща. Но по-късно различих в нея впечатляващи интелектуални заложби и се погрижих не само да получи превъзходно образование, но и да научи какво искаше да постигне Кендъл Глин, до последната подробност. И тя въодушевено прие идеите му като свои. Тогава вече я смятах повече за своя дъщеря, отколкото за негова. Беше естествено да я посветя в своите замисли. И тя стана моя съратничка. Но вече ми се искаше да бях минал без нейната помощ. Тя не знаеше, че ще убия Енгел или че ще принудя Уинтън да убие мен. Все пак успях. И не виждах как иначе бих се справил с враговете си. Победих…

Но щом съм победил, защо вървя към Нулевото крило, а не към развалините?

Защото…

„Продължавай.“

Трябваше да има все някаква причина. Само не можех да си я припомня. В главата ми имаше по-гъста мъгла, отколкото наоколо. И все пулсираше като болен зъб.

„Не се опитвай да мислиш. Нужно е само да вървиш.“

Гленда. Да, това беше. Тя ме чакаше. Връщах се да кажа на Гленда, че всичко е свършило.

„Стани!“

Чудна работа, дори не забелязах, че съм паднал. Помъчих се да стана и се свлякох.

„Не остана много. Трябва да продължиш. Надигни се.“

Исках да го послушам. Този дух беше много настойчив…

… Но краката ми все се оплитаха и правеха не каквото исках от тях. Ама че е вироглаво това тяло…

Усещах и странните движения в съзнанието си — като същинско махало. Нямах нищо против, стига да ми помогне в ходенето.

Пак се надигнах. И пак паднах.

Не бих се оставил да ми попречи такава дреболия. Не беше задължително да съм прав, за да продължа напред. Бях тласкал не едно тяло отвъд пределите на издръжливостта. Въпрос на нагласа. Важни бяха само волята и упоритостта. Май че по-подходяща е думата „инат“.

Запълзях. Времето загуби всякакъв смисъл за мен. Ръцете ми се вледениха.

Сега нагоре. Почти не обърнах внимание на светлината, когато ме застигна отново. Само се отдадох на мимолетна илюзия, че се намирам на някаква сцена и играя за невидима публика, потънала в мълчание, захласната в майсторското ми изпълнение.

Тъкмо преди ръцете ми да се подгънат за трети път, видях Крилото и прозореца в него.

Бяха много по-наблизо. Бавно, съвсем бавно се придърпах напред като стъпкано насекомо. Би било нелепо да се откажа точно сега. Какъв абсурд…

С огромно усилие поотворих очи и вдигнах глава. Откога ли лежа тук?

Не е добре.

Човек може да пришпорва тялото си, да го тласка, принуждава. Но приливите и отливите на съзнанието следват други правила.

Този път беше прилив…