Интервю с вампир

Трета част

Самото споменаване на Париж ме изпълни с трепет и удовлетворение и това беше невероятно. Усещах, че облекчението е съвсем близо. Изумих се не само от емоциите си, но и от факта, че почти бях забравил за това.

Чудя се дали изобщо разбираш какво имам предвид. Сега не мога да ти обясня добре защо това, което изпитвам към днешния Париж, няма нищо общо с чувствата ми към този град тогава, в онзи час. И все пак дори сега, когато мисля за него, изпитвам нещо подобно на тогавашното щастие. Сега по-добре отвсякога осъзнавам, че никога няма да позная щастието и че дори не го заслужавам. Не копнея за него. И все пак споменаването на Париж ме кара да се чувствам щастлив.

Често ме боли от красотата на смъртните, величието на техните творения ме изпълва с онзи болезнен копнеж, който изпитах и във водите на Средиземно море. Но Париж, Париж ме привличаше неудържимо и аз забравих за всичко друго. Забравих, че съм прокълнато неутешимо същество в човешка кожа и човешки дрехи. Париж беше по-завладяващ и по-лечебен за мен, отколкото можех да си представя.

Той беше майката на Ню Орлиънс, не бива да забравяш това. Той беше дал живот на Ню Орлиънс и на неговото население. А Ню Орлиънс се стремеше да се превърне във втори Париж. Но въпреки че беше красив и оживен, той беше много крехък. В него винаги си оставаше нещо диво и примитивно, нещо, което застрашаваше екзотичния и изтънчен живот както отвътре, така и отвън. Нито сантиметър от дървените улици и нито една тухла от претъпканите испански къщи не бяха защитени от яростта на дивото, което вечно заплашваше града и беше готово да го погълне. Урагани, наводнения, трески, чума — влажният климат на Луизиана разяждаше безмилостно всяка дъска и каменна фасада и градът беше като някакъв плод на въображението на хората, които се опитваха да оцелеят; мечта, поддържана с ежеминутните усилия на силната, макар и неосъзната колективна воля.

Но Париж, Париж беше цял и цялостен, отделна вселена, издълбана и съхранявана от историята. В ерата на Наполеон той се издигаше с величествените си сгради, масивните си катедрали, широките си булеварди и древните, извити улички — огромен и неразрушим, като самата природа. Той приютяваше всичко, неговото изменчиво и омагьосано население изпълваше галериите, театрите, кафенетата и раждаше нови и нови гении, светци, философи и войнолюбци, пораждаше жизнерадост и твореше най-изящното изкуство. Сякаш целият свят извън Париж тънеше в мрак и всичко изящно, всичко красиво, всичко важно достигаше своя разцвет именно в Париж. Дори царствените дървета, които красяха и заслоняваха улиците, бяха въплъщение на духа на този град — а водите на Сена се виеха сдържани и красиви през самото му сърце. Сякаш самата земя на това място беше така оформена от кръвта и съзнанието, че вече беше престанала да бъде земя и бе станала Париж.

Ние отново бяхме живи. Отново обичахме и аз бях в такава еуфория след онези мрачни и безнадеждни нощи из Източна Европа, че се предадох напълно, когато Клодия реши да се преместим в хотел „Сен Габриел“ на Булеварда на Капуцините. Той беше смятан за един от най-големите хотели в Европа. В сравнение с огромните му стаи нашата стара къща в Ню Орлиънс изглеждаше съвсем малка. Взехме един от най-хубавите апартаменти, чиито прозорци гледаха към осветен от газените фенери булевард с асфалтирани тротоари, по които постоянно се разхождаха хора, а потокът от карети по платното беше безкраен. В тях се возеха разкошно облечени дами и техните кавалери на път за операта, оперетата, за някоя балетна или театрална постановка, за някой бал или прием в Тюйлери.

Клодия ми изложи съображенията си за тези огромни разходи внимателно и много логично, но аз виждах, че вече ѝ омръзва да получава всичко чрез мен. Това я изморяваше. Този хотел, каза ми тя, ни осигурявал пълна свобода и нашите нощни набези щели да останат незабелязани в този постоянен поток от европейски туристи. Стаите ни щели да бъдат поддържани от анонимни слуги, а огромната цена ни гарантирала дискретност и сигурност. Но имаше и още нещо. Друга, по-важна за нея причина.

— Това е моят свят — обясни ми тя, като седна на малко кадифено кресло пред отворения балкон, за да гледа как дългата редица карети спират една по една пред вратите на нашия хотел. — Искам всичко да е така, както го харесвам. — Говореше сякаш на себе си.

И наистина всичко беше по неин вкус — зашеметяващи тапети на рози със златни украси, изобилие от всякакви дамаски и кадифени мебели, бродирани възглавници и копринени декорации за огромното легло с четири колони. На мраморната лавица над камината всеки ден се появяваше букет рози, а преграденият със завеса будоар беше пълен с инкрустирани масички, които се отразяваха до безкрай в наклонените огледала. Накрая Клодия обгради високите френски прозорци с истинска градина от камелии и папрат.

— Цветята ми липсват повече от всичко друго — каза ми тя.

Държеше да има цветя дори в картините, които купувахме от магазини и галерии. Те бяха все великолепни платна, каквито не бях виждал в Ню Орлиънс — от класически изобразени букети, които те карат да протегнеш ръка, за да докоснеш цветчетата, паднали по триизмерно нарисуваната маса, до смущаващи картини в нов стил, в които цветовете сияеха така интензивно, че разрушаваха старите линии и старата солидност, за да създадат видение като в миговете на делириум, когато пред очите ми разцъфваха цветя, трепкащи като пламъци на фенер. Самият Париж нахлу в нашия апартамент.

Чувствах се у дома там, изоставих мечтите за просто съществуване, защото въздухът в хотела беше сладък като въздуха в двора на къщата на Рю Роял, а изобилието от газени фенери лишаваше дори орнаментираните тавани от сенки. Светлината танцуваше по извивките и топчетата на кристалните полилеи. Мрак не съществуваше. Вампири не съществуваха.

Така, дори под бремето на моето търсене, аз се опивах от мисълта, че поне за час можем да сме просто баща и дъщеря, които се качват в каретата, за да се разходят по брега на Сена, да минат по моста към Латинския квартал и да поемат по тъмните тесни улички само в търсене на история, а не на жертви. После се завръщахме към тиктакащите часовници, към месинговите решетки на камината и играехме карти на масата. Бяхме заобиколени от книги с поезия, програми за постановки, от жуженето на огромния хотел, от звук на далечни цигулки, от бърз женски развълнуван глас, придружен от звънтенето на четката за коса. Някакъв мъж на горния етаж повтаряше отново и отново: „Да, разбирам, вече разбирам, вече разбирам…“

— Това ли искаше? — попита ме веднъж Клодия, вероятно за да ми покаже, че не е забравила за мен, макар да мълчеше от часове. Не говореше вече за вампири, но нещо не беше наред. В мълчанието ѝ не се усещаше предишното спокойствие, нито безметежност. Тя мислеше за нещо и то я изпълваше с неудовлетворение. И макар че не виждах гняв в очите ѝ, знаех, че той е много, много близо до повърхността.

— Ти знаеш какво искам аз — отговорих, подхранвайки илюзията, че все още имам свои желания. — Една мансарда близо до Сорбоната и до шумния Рю Сен Мишел, доста далеч оттук. Но иначе щях да живея, както би живяла и ти.

Видях, че ѝ стана приятно, но погледна покрай мен, сякаш казваше: „Нямаш лек за това. Не се опитвай да разбереш, не ме питай какво бих искала аз.“

Моята памет е много ясна, много ярка, а би трябвало всичко да се омекотява с времето, неразгаданото да бъде притъпено. Всички спомени още ме вълнуват като снимки в медальон, но чудовищни снимки, каквито нито един апарат не може да улови. Отново и отново виждам Клодия до пианото в нощта, когато Лестат свиреше и се приближаваше към смъртта. Помня как лицето ѝ се превръщаше в разкривена маска, когато той я дразнеше. Всъщност, ако беше по-внимателен, той нямаше да умре. Ако изобщо беше мъртъв.

В Клодия обаче назряваше нещо, което бавно започна да се разкрива, и то пред най-неохотния свидетел на този свят. У нея се разгоря нова страст по пръстени и гривни, каквито децата не носеха. Наперената ѝ походка не беше походка на дете. Често ме водеше в малки бутици и сочеше заповедно към някой парфюм или чифт ръкавици, които после плащаше сама. Аз бях винаги наблизо, винаги смутен — не защото се страхувах от нещо в този огромен град, а защото се страхувах за самата нея. Тя винаги се представяше за „изгубено дете“ пред своите жертви, за „сираче“, а ето, че сега се превръщаше в нещо друго, нещо странно и шокиращо за хората, които я срещаха. Но тези срещи си бяха нейна работа и аз гледах да се разхождам сам покрай великолепните фасади на „Нотр Дам“ или пък седях в каретата и я чаках.

Една нощ се събудих в разкошното легло в хотела и видях, че съм заспал над книгата си. Клодия я нямаше. Не посмях да попитам персонала дали са я виждали. Ние винаги се опитвахме да минаваме незабележимо покрай тях, бяхме анонимни. Потърсих я по коридорите, по страничните улички, дори в балната зала, защото бях завладян от неизразимо ужасяващата мисъл, че може да е там сама. Накрая я видях да минава през страничните врати на фоайето. По косата ѝ блещукаха дъждовни капчици. Приличаше на дете, което се е впуснало в някоя лудория, и предизвика усмивки сред хората, когато се заизкачва по огромното стълбище и мина покрай мен, сякаш изобщо не ме забелязва. Невероятна и странно грациозна обида.

Аз затворих вратата на апартамента точно когато тя сваляше пелерината си и пръскаше златни капчици вода, като тръскаше косата си. Панделките на бонето ѝ бяха разхлабени и аз изпитах силно облекчение, когато видях детската рокля, панделките и нещо възхитително успокоително в ръцете ѝ — малка порцеланова кукла. Клодия не обелваше нито дума; занимаваше се с куклата, чиито крачета звънтяха като езиче на камбанка, прикрепени на куки под бухналата рокля.

— Виж, това е кукла дама — каза ми накрая и ме погледна. — Виждаш ли, това е кукла дама.

Остави куклата на тоалетката.

— Е, и какво? — попитах аз.

— Една жена я направи — каза тя. — Тя прави кукли деца, само кукли деца, има цял магазин с тях, но аз ѝ казах, че искам кукла дама.

Това беше много странно, дори загадъчно. Тя седеше и гледаше куклата, а по челото ѝ бяха полепнали мокри кичури коса.

— Знаеш ли защо я направи за мен? — попита след малко.

В този миг ми се прииска в стаята да имаше сенки, за да мога да се отдръпна от светлината на огъня и да не стоя на леглото като на огромна сцена, от която гледам Клодия и отраженията ѝ в огледалата — безброй бухнали ръкави.

— Защото си красиво дете и тя е искала да те зарадва — казах аз, а гласът ми прозвуча някак чужд.

Тя се засмя беззвучно.

— Красиво дете — повтори и ме погледна. — Все още ли ме мислиш за такова?

Отново сведе лице, защото се заигра с куклата. Пръстите ѝ притискаха мъничкото плетено деколте и се плъзгаха към порцелановите гърди.

— Да, аз приличам на детските кукли, аз съм кукла дете. Трябваше да я видиш как работи в магазина си. Приведена над своите кукли, всички с едно и също лице, с едни и същи устни.

Тя докосна горната си устна. Изведнъж ми се стори, че стените потрепериха, а отраженията ѝ в огледалата се размазаха, сякаш самата земя въздъхна от дъното на недрата си. По улицата отекваше тропотът на карета, но някъде много далеч. Тогава видях какво прави тя: притискаше едната си ръка към устните си, а с другата чупеше куклата — стискаше я така силно, че тя хрущеше и се чупеше на малки парченца, които падаха от окървавената ѝ ръка на килима. Извърнах глава, но продължавах да я виждам в наклоненото огледало над огъня, виждах как ме оглежда от глава до пети. Отражението ѝ тръгна право към мен и се приближи до леглото.

— Защо извръщаш очи, защо не гледаш към мен? — попита тя нежно, със сребърно гласче. Но после се засмя съвсем по женски и каза: — Нима си мислеше, че вечно ще остана твоя дъщеря? Да не би да си глупак, баща на глупците?

— Не ми харесва тонът ти… — отговорих аз.

— О… така ли. — Виждах я само като пламък с крайчеца на окото си — златистосин пламък.

— А какво мислят те за теб? — попитах аз възможно най-внимателно. — Какво мислят за теб хората по улиците? — И направих жест към отворения прозорец.

— Много неща. — Тя се усмихна. — Много неща. Хората са много добри в намирането на обяснения за всичко. Виждал ли си джуджетата в лунапарка и в цирка, изродите, за които хората плащат, за да им се посмеят?

— Аз бях само чирак на магьосника! — избухнах внезапно, не можах да се сдържа. — Само чирак! — Исках да я докосна, да погаля косата ѝ, но се страхувах от нея, гневът ѝ тепърва се разгаряше.

Тя обаче пак се усмихна, дръпна ръката ми в скута си и я притисна към тялото си.

— Да, само чирак — засмя се отново. — Искам да ми кажеш само едно, само едно нещо от висините на твоето величие. Какво е… какво е да правиш любов?

Отдръпнах се от нея и трескаво започнах да търся пелерината и ръкавиците си.

— Е, нима не помниш? — попита тя съвършено спокойна, когато хванах месинговата дръжка на вратата.

Спрях, защото чувствах погледа ѝ на гърба си. Срамувах се. Обърнах се, сякаш сам се питах накъде съм се запътил.

— То е съвсем мимолетно — казах, като се опитвах да не срещам погледа ѝ. Очите ѝ бяха мразовито сини. Сериозни. — И… рядко се постига в цялост… усещането е много силно и бързо отминава. Мисля, че е нещо като съвсем бледо подобие на убиването.

— О… А болката, която ти причинявам сега, тя също ли е бледо подобие на убиването?

— Да, мадам — отвърнах. — Мисля, че е точно така.

Поклоних се бързо и ѝ пожелах лека нощ.

Дълго след като се отдалечих от хотела, не можех да забавя крачка. Бях прекосил Сена. Търсех мрака. Исках да се скрия от Клодия и от чувствата, които назряваха в мен, от огромния, поглъщащ ме страх, че съм съвършено неспособен да я направя щастлива, или пък да ощастливя себе си, като доставя удоволствие на нея.

Бях готов да ѝ дам целия свят, само да е доволна; всичко, което сега притежавахме, ми се стори празно и безплътно. И все пак бях наранен както от очите ѝ, така и от думите ѝ. Докато се отдалечавах от Рю Сен Мишел и навлизах все по-дълбоко из тъмните улички на Латинския квартал, трескаво търсех обяснения, дори прошепвах някои от тях, но знаех, че нищо не може да облекчи нейното дълбоко недоволство и моята болка.

Накрая думите ми се сляха в някаква странна мантра. Вървях в черната тишина на средновековните улици и сляпо следвах резките завои, успокоен от високите и тесни сгради, които сякаш всеки миг щяха да се срутят една към друга и да затворят пролуката към безразличните звезди.

— Не мога да я направя щастлива, не мога да я направя щастлива; нещастието ѝ нараства с всеки изминал ден.

Това си повтарях до безкрай, като молитва, като заклинание, с което да променя истината — нейното неизбежно разочарование от нашето търсене, което ни запрати в тази тъмница и стана причина тя да се отдалечи от мен, да ме забрави заради огромната си нужда. Дори изпитах дива ревност от майсторката на кукли, на която Клодия бе доверила желанията си и на която беше поръчала подрънкващата миниатюрна дама. Ревнувах, защото тази жена бе успяла да сътвори нещо, което Клодия бе притискала към гърдите си, изцяло забравила за мен.

— Докъде ще доведе всичко това? — питах се аз.

За всичките месеци, откакто живеех в Париж, не бях осъзнал колко огромен е този град, не бях си давал сметка, че мога да премина от някоя извита задънена уличка направо в свят на удоволствията и никога не бях усещал така натрапчиво неговата безполезност. Градът не можеше да потуши гнева на Клодия, ако тя не бе способна да преодолее горчивия си копнеж по невъзможното. Бях безпомощен да ѝ помогна. Тя също беше безпомощна. Но беше по-силна от мен. Дори в този момент, когато избягах от нея, аз знаех, че тя ме обича.

И така, замаян, изморен и някак приятно изгубен, аз усетих, с моите неугасими вампирски сетива, че някой ме следи.

Първо си помислих, че Клодия е тръгнала след мен. И тъй като беше много умна, ме е следила от голямо разстояние. Но след миг в ума ми се роди друга мисъл, доста по-жестока, с оглед на случилото се между нас. Стъпките бяха твърде тежки, за да са на Клодия. Зад мен по улицата вървеше човек — вървеше право към собствената си смърт.

Аз продължих напред, почти готов да се потопя отново в болката си, защото смятах, че я заслужавам. Но умът ми каза: „Не бъди глупак, слушай!“. Тогава ми просветна, че стъпките, които отекваха на голямо разстояние зад мен, са в перфектен синхрон с моите. Нима беше случайност? Смъртен не би могъл да долови ритъма на стъпките ми, защото разстоянието беше твърде голямо. Спрях, за да помисля, и те също спряха. Реших, че така ми се е сторило, обърнах се и продължих. Стъпките се чуха отново. Бяха в пълен синхрон с моите, забързваха се, щом се забързвах и аз. После се случи нещо невероятно, нещо небивало. Тъй като цялото ми внимание бе погълнато от стъпките зад мен, аз се препънах в една паднала на улицата керемида и полетях към стената. Стъпките зад мен също се препънаха в пълен унисон с моето падане.

Бях изумен и дори ме хвана страх. Улицата от двете ми страни беше съвсем тъмна. Не идваше светлинка даже от някой тавански прозорец. В момента известна безопасност ми гарантираше единствено голямото разстояние между мен и онзи, който ме следеше. Вече бях напълно сигурен, че не е човешко същество. Съвсем се обърках, не знаех какво да правя. Изпитвах почти непреодолимо желание да извикам това същество и да му дам да разбере, че го чакам, че съм го търсил, че съм готов да се срещна с него. И все пак ме беше страх. Най-разумното решение беше да продължа напред и да чакам непознатия да ме настигне. Но щом го направих, засилих неволно крачка, но разстоянието между мен и преследвача ми не се скъсяваше. Напрежението ми растеше, мракът ми се струваше все по-страховит. Постоянно говорех безмълвно на стъпките, които чувах зад гърба си: „Защо ме следваш, защо искаш да чуя, че ме следиш?“.

Завих зад ъгъла и пред мен, на следващия ъгъл, се появи светлина. Улицата леко се издигаше и аз тръгнах много бавно натам, защото не бързах да изляза на светлото. Кръвта бумтеше в ушите ми.

Точно преди ъгъла спрях и чух, че нещо над главата ми трополи. Сякаш покривът на къщата, до която стоях, щеше да се срути всеки момент. Отскочих назад точно преди цяла купчина керемиди да се разбие на улицата. Една дори ме удари по рамото. След това всичко стихна. Аз се взирах в керемидите, ослушвах се и чаках. После бавно завих зад ъгъла и излязох на светло. Видях фигурата на друг вампир, който стоеше в началото на улицата, точно под газения фенер.

Беше огромен, макар и слаб като мен. Дългото му бяло лице сияеше под светлината на лампата, а големите черни очи се взираха в мен с неподправено любопитство. Десният му крак беше леко присвит в коляното, сякаш е спрял насред крачка. Внезапно осъзнах, че не само има същата дълга гъста и сресана назад черна коса като моята, че е облечен със същото палто и същата пелерина, но и съвършено имитира позата и изражението ми. Преглътнах и бавно го огледах, като се опитвах да скрия вълнението си. Той ме гледаше с интерес. После примигна и аз си дадох сметка, че съм сторил същото. А когато изпънах ръце и ги скръстих на гърдите, той бавно повтори движението. Беше влудяващо. Повече от влудяващо. Защото, помръднех ли устни, помръдваше ги и той, и думите замираха в гърлото ми и не можех да кажа нищо, за да го накарам да спре. Той се извисяваше пред мен, а язвителните му черни очи ме гледаха с неотклонно внимание, което, разбира се, беше повече от язвително. Той беше вампирът — а аз явно бях огледалото.

— Много умно — сопнах се отчаяно и, разбира се, той повтори думите ми също толкова бързо.

Въпреки че бях вбесен, аз неволно се усмихнах, без да обръщам внимание на потта, избила от всяка моя пора и на силното треперене в краката си. Той също се усмихна, но очите му запазиха яростния си животински поглед, който не приличаше на моя. А и усмивката беше много зловеща, тъй като беше съвсем изкуствена.

Пристъпих напред и той стори същото. Спрях рязко и той спря, но после много бавно вдигна дясната си ръка, сви пръсти в юмрук и започна да се удря бързо в гърдите, за да се подиграе на учестения ми пулс. Засмя се, отметна глава назад и показа острите си зъби. Смехът му изпълни цялата улица. Мразех го. Мразех го от дъното на душата си.

— Какво искаш от мен? — попитах, но въпросът ми беше повторен с насмешлив тон.

— Глупак! — извиках аз. — Палячо!

Той не повтори последната обида, тя застина на устните му и лицето му се изопна.

Онова, което направих после, беше напълно импулсивно. Обърнах му гръб и си тръгнах, вероятно за да го накарам да ме последва и да започне да ме пита кой съм. Но той се раздвижи така бързо, че дори не видях как се озова право пред мен, сякаш се материализира от въздуха. Отново му обърнах гръб — но пак го видях под лампата, само леко разрошената му коса подсказваше, че изобщо е помръдвал от мястото си.

— Аз те търсех! Дойдох в Париж, за да те намеря! — казах с усилие и той не повтори думите ми, само стоеше и ме гледаше.

Пристъпи бавно и грациозно напред и аз видях вече неговата поза и маниери. Протегна ръка, сякаш за да се здрависаме, но много бързо ме бутна назад. Ризата ми беше подгизнала от пот и лепнеше на гърба ми, когато се надигнах. Ръката ми се изцапа от влажната стена.

Щом се обърнах към него, той ме повали по гръб на земята.

Ще ми се да можех да ти опиша силата му. Ти би я изпитал сам, ако те ударя, защото дори няма да видиш движението на ръката ми.

Нещо в мен обаче казваше, че трябва да му покажа собствената си сила. Затова станах бързо и се втурнах напред с протегнати ръце. Срещнах обаче само нощния въздух, който се вихреше под фенера. Стъписах се и започнах да се оглеждам наоколо като пълен глупак. Сигурен бях, че това е някакво изпитание. Взирах се напрегнато в тъмната улица, в нишите на вратите, навсякъде, където би могъл да се скрие. Не исках да участвам в това, но нямаше начин да се измъкна. Тъкмо се опитвах да намеря думи, с които да му обясня, че не искам това да продължава, когато той се появи отново, завъртя ме към себе си, пак ме повали на паважа и стовари крак върху ребрата ми. Вбесих се толкова много, че го дръпнах здраво за крака и той падна към каменната стена отсреща и изрева от гняв.

След това настъпи пълна суматоха. Аз още стисках крака му, а той се опитваше да го забие в корема ми. По някое време успя да се отскубне и ме вдигна във въздуха със силните си ръце. Не е трудно да се досетиш какво можеше да ми се случи. Той можеше да ме изхвърли на няколко метра, защото беше достатъчно силен. А тогава може би щях да изгубя съзнание от удара. Тази мисъл ме тормозеше много силно още по време на мелето — не знаех дали мога да изгубя съзнание. Но така и не ми се удаде случай да проверя. Защото, въпреки че бях много объркан, усетих, че се е появил още някой, който успя да накара нападателя ми да отпусне хватката си.

Вдигнах глава и видях, че все още съм на улицата. Мярнах за миг две фигури, като моментно примигване на образ зад клепачите, щом затвориш очи. След това виждах само вихър от черни дрехи, ботуши, които удрят в камъка, и нощта. Седнах задъхан, с обляно в пот лице. Огледах се наоколо и се втренчих в тясната ивица небе между покривите. Тъй като се взирах много напрегнато, успях да забележа как една фигура изниква от мрака на стената над мен. Беше клекнала на камъните на трегера и се извърна така, че само за миг зърнах косата и едро бяло лице. Странно лице, по-широко и не така слабо като на другия — огромните черни очи се взираха спокойно в мен. От устните му се чу шепот, макар че те не помръднаха.

— Нищо ти няма.

— Да, разбира се, че нищо ми няма.

Станах на крака, готов за атака. Но фигурата си остана в същата поза, сякаш беше част от стената. Видях как бялата ръка бърка в джоба на жилетката. Извади една картичка и ми я подаде. Не помръднах да я взема.

— Ела при нас утре вечер — прошепна гладкото безизразно лице, осветено само наполовина от лампата. — Няма да те нараня. И няма да позволя на останалите да те наранят. Няма да им позволя.

Тогава ръката направи онова загадъчно движение, присъщо само на вампирите — сякаш се откъсна от тялото в мрака и пъхна картичката в дланта ми. Лилавият шрифт веднага засия на светлината. Фигурата се понесе като котка по стената и бързо изчезна между фронтоните на таванските помещения.

Знаех, че вече съм сам. Чувствах го. Бумтенето на сърцето ми сякаш изпълваше пустата улица, докато седях под лампата и гледах картичката. Адресът ми беше добре известен, защото неведнъж бях ходил в театрите по въпросната улица. Но името ме изуми: „Театър на вампирите“, и часът на постановката — 9 вечерта.

Обърнах картичката и на гърба ѝ открих бележка: „Доведи и малката красавица. Добре дошли сте. Арманд!“

Нямаше никакво съмнение, че съобщението е написано от онзи, който ми даде картичката. Почти нямах време да се върна в хотела и да разкажа на Клодия всичко, преди да се е съмнало. Хукнах назад така бързо, че хората, които минаваха по булевардите, не можеха да забележат сянката, която профучава край тях.

В „Театъра на вампирите“ се влизаше само с покани и на следващата нощ портиерът внимателно разгледа картичката ми, докато дъждът се сипеше над нас и над една двойка, застанала до затворената каса. На смачканите плакати се виждаха страховити вампири, разперили ръце и пелерини като прилепови крила, готови да се нахвърлят върху голите рамене на смъртна жертва. Всички двойки, които се бяха събрали в претъпканото фоайе, бяха смъртни, нямаше вампири. Дори момчето на входа, което най-сетне ни пусна вътре, беше човек. Озовахме се сред мокри вълнени палта, облечени в ръкавици женски ръце, които оправяха красиви широкополи шапки и влажни къдрици. Аз си проправях път към сенките, изпълнен с трепетно очакване. Бяхме се нахранили по-рано само за да не изглеждаме твърде бледи в театъра и очите ни да са ясни. А вкусът на кръвта, на която не се бях насладил изцяло, засилваше нервността ми. Но нямах време за друго. Тази нощ не беше определена за убийства. Тази нощ беше нощ на разкрития, независимо как щеше да свърши. Бях напълно сигурен в това.

И така, ние стояхме сред изцяло човешка тълпа, вратите към салона се отвориха и едно младо момче се приближи и ни направи знак да тръгнем към стълбището.

За нас беше определена една от най-хубавите ложи в салона. Въпреки че изпитата кръв нямаше как да направи лицето ми съвсем човешко, нито пък да превърне Клодия, която държах на ръце, в човешко дете, разпоредителят явно не обърна никакво внимание на това, или пък не му пукаше. Всъщност той дори ни се усмихна приветливо, когато дръпна завеската зад двете кресла до месинговия парапет.

— Мислиш ли, че е възможно да имат роби хора? — прошепна Клодия.

— Лестат не вярваше на човешките роби — отвърнах аз. Гледах как залата се пълни и украсените с цветя шапки, които плуваха между редиците тапицирани с коприна кресла. Бели рамене просветваха в силно извития балкон, който се простираше пред нас, диаманти проблясваха на светлината на газените лампи.

— Помни, че поне този път трябва да бъдеш лукав — прошепна ми Клодия със сведена глава. — Ти си твърде голям джентълмен.

Светлините угаснаха, първо на балкона, а после и покрай стените на партера. Малък оркестър се беше събрал в оркестрината под сцената, а пред дългата завеса от зелено кадифе горяха газеници, които лека-полека просветляха и публиката се стопи в мрака, сякаш обгърната от сив облак, в който блещукаха само диамантите — по китки, шии и пръсти. Постепенно шепотът стихваше, докато накрая се чуваше само нечия отекваща кашлица. После настъпи тишина.

Тамбурината зазвуча бавно и ритмично. Към нея се присъедини тънкият глас на флейтата, който сякаш пое острия металически звън на тамбурината и го изви в натрапчива мелодия с чисто средновековно звучене. После се чуха струнни акорди, които подчертаваха тамбурината. Флейтата се извиси в меланхолична и тъжна мелодия. В тази музика имаше очарование и цялата публика беше притихнала и омагьосана от нея, сякаш мелодията беше сияеща панделка, която бавно се развива в тъмното. Вдигането на завесата не наруши тишината и с най-слабия шум. Светлините се засилиха, а сцената се превърна в гъста гора. Сияние танцуваше по кръглите дървесни стволове и по купчините листа, над които се извисяваше свод от мрак. Между дърветата се виждаше нещо като нисък каменен речен бряг, а отвъд — блещукащите води на реката. Този триизмерен свят беше сътворен от художник върху тънко памучно платно, което потрепваше съвсем леко от слабо течение.

Редки аплаузи поздравиха илюзията и постепенно набраха привърженици от всички части на салона, докато не се издигнаха в силно кресчендо, а после отмряха. На сцената се появи тъмна, увита с пелерина фигура, като се придвижваше от един дървесен ствол на друг толкова бързо, сякаш магически се появяваше право в центъра на кръговете светлина. От пелерината се появи ръка, стиснала сребърна коса, а другата държеше дръжката на маска и прикриваше лицето. Маската беше образ на Смъртта — нарисуван череп.

Сред публиката се чуха няколко ахвания. На сцената стоеше самата Смърт, стиснала косата. Смърт сред мрачна гора. Нещо в мен също откликваше на видяното, но не от страх. Човешкото в мен откликваше на магията на тези красиви декори, на мистерията на света на сцената, свят, в който тази закачулена фигура се движеше напред-назад с грацията на пантера и изтръгваше от публиката ахвания, въздишки и благоговеен шепот.

Самите жестове на тази фигура омайваха, подобно на ритъма на музиката. След това се появиха още фигури от двете страни на сцената. Първо излезе една много стара прегърбена жена със сива и подобна на мъх коса. В едната си ръка носеше огромна кошница с цветя. Повлече крака по сцената, а главата ѝ се полюшваше под ритъма на музиката и на бързите стъпки на Мрачния жътвар. Изведнъж жената забърза назад, сякаш беше видяла зловещата фигура, остави кошницата и сключи ръце за молитва. Беше изморена. Опря глава на ръцете си, после ги протегна умолително към него. Той пристъпи към нея, за да я погледне в лицето, което беше невидимо за нас — закрито от сенките и сивата коса, — и веднага се отдръпна, като замаха с ръце пред себе си, сякаш да прогони неприятната миризма. От залата се чу колеблив смях. Но щом старицата се изправи и тръгна след Смъртта, смехът секна.

Музиката премина в жига, докато старицата преследваше Мрачния жътвар по сцената. Накрая той се прилепи до един дървесен дънер и скри маскираното си лице под пелерината, както птица крие главата си с крило. Старата жена, изгубена и отчаяна, взе кошницата си, а музиката забави ритъм и стана по-нежна, докато тя излизаше от сцената. Аз не харесах това. Не ми хареса смехът. Появиха се още фигури и музиката акцентираше техните жестове — това бяха сакати с патерици, просяци в сиви дрипи. Всички посягаха към Смъртта, която се въртеше бързо, изплъзваше им се ловко и правеше почти женствени знаци на отвращение и досада.

Едва тогава осъзнах, че мъртвешки бялата ръка, която извършва тези комични движения, не е боядисана. Именно ръката на вампир предизвикваше смях сред публиката. Щом сцената най-сетне опустя, вампирската ръка се вдигна към ухиления череп, за да прикрие прозявка. После фигурата застана така, сякаш беше облегната на едно изрисувано върху платното дърво, и задряма. Музиката имитираше чуруликане на птици, къдреше се като звук на течаща вода. Насоченият фенер, който осветяваше вампира, притъмня и накрая почти изгасна.

Друг много ярък лъч прониза платното и разкри млада жена, застанала сама в дъното на сцената. Тя беше с царствена осанка и обгърната от гъста златиста коса. Усетих възхитата сред публиката, когато жената се залута из осветения кръг, сякаш се беше изгубила сред дърветата. И тя наистина се беше загубила, защото не беше вампир. Петната по блузата и полата ѝ не бяха сценична боя, а по красивото ѝ лице нямаше и помен от грим. Тя се взираше в светлината, а чертите ѝ бяха фини и изящни като на мраморна Мадона. Русата коса беше ореолът ѝ. Силната светлина я заслепяваше напълно, но всички я виждаха. Стонът, който изскочи от устните ѝ, докато се луташе по сцената, беше последван като ехо от тънкия, романтичен глас на флейтата. Фигурата на Смъртта се събуди със сепване в своя блед кръг светлина, обърна се да види момичето и вдигна рязко глава в израз на възхищение.

Последва съвсем мимолетен изблик на смях. Момичето беше твърде красиво, а в сивите му очи се четеше истински ужас. Играта ѝ беше твърде истинска. После маската с черепа внезапно беше скрита под пелерината и Смъртта разкри сияещото си бяло лице на публиката, като приглади черната си коса с бързи движения. Изпъна жилетката си и изтръска въображаемите прашинки от реверите си. Смъртта беше влюбена. Бялото лице, сияйните скули и намигащото дяволито око спечелиха аплодисментите на публиката, която беше сметнала това за майсторска илюзия. Всъщност на сцената стоеше истински вампир — онзи, който ме бе нападнал в Латинския квартал — злобен, ухилен вампир, ярко осветен от жълтия лъч на фенера.

Аз посегнах към Клодия в тъмното и стиснах здраво ръката ѝ. Тя обаче стоеше неподвижно като омагьосана. Гората на сцената, из която се луташе безпомощното смъртно момиче, взряно в невидимия източник на смеха, се раздели на две половини, за да позволи на вампира да стигне до жертвата си.

Тогава момичето се приближи до светлините в предната част на сцената и го видя. Спря насред крачка и изхлипа като малко дете. Всъщност тя много приличаше на дете, макар че беше зряла жена. Само леките бръчици по нежната плът около очите ѝ издаваха възрастта ѝ. Гърдите ѝ бяха малки, но надигаха красиво блузата ѝ. Бедрата ѝ бяха тесни, но прелъстителни изпод изцапаната пола. Тя се отдръпна от вампира и аз видях в очите ѝ сълзи, които блещукаха като стъкълца. Изплаших се за нея, дожаля ми. Красотата ѝ беше трогателна.

От мрака в дъното на сцената се появиха няколко нарисувани черепа. Фигурите, които носеха маските, бяха невидими заради черните си дрехи. Само белите ръце, които придържаха пелерините, сияеха. Това бяха мъже и жени вампири, които се приближаваха към жертвата. Един по един те хвърлиха маските на отвратителна купчина и черепите се ухилиха към потъналия в мрак таван. На сцената бяха излезли седем вампира, сред които имаше три жени. Полуразголените им бели гърди сияеха над тесните черни корсажи, а суровите им бели лица се взираха с мрачни очи под черни къдрици. Изглеждаха поразително красиви, докато плаваха в мрака и обграждаха жената. До русата ѝ коса и розова кожа те изглеждаха още по-бледи и студени. Чувах дишането на хората в залата, тихите им въздишки. Спектакълът беше невероятен — този затварящ се обръч от бели лица и водещата фигура на Джентълмена Смърт, който се обърна към публиката с ръце на сърцето и сведена от копнеж глава, за да събуди съчувствието им — не е ли неустоима! Чуха се смехове, въздишки.

Но именно жената наруши магическата тишина.

— Не искам да умра — тихичко каза тя. Гласът ѝ звънтеше като камбана.

— Ние сме Смъртта — отвърна водачът, а останалите прошепнаха: — Смъртта!

Тя се обърна и косата ѝ се развя като златен дъжд — гъста и жива над прашните ѝ дрехи.

— Помогнете ми! — извика жената немощно, сякаш се страхуваше да повиши глас. — Някой да ми… — Обръщаше се към зрителите в залата, защото знаеше, че са там. Клодия се изсмя тихо. Момичето на сцената не разбираше съвсем къде се намира и какво се случва, но определено знаеше повече от хората, които се взираха в нея от местата си в салона.

— Не искам да умра! Не искам! — Нежният ѝ глас се прекърши, очите ѝ бяха приковани във високия и зловещ водач на вампирите, в лукавия демон, който пристъпи извън кръга към нея.

— Всички умираме — каза ѝ той. — Това е общото между всички смъртни. — Ръката му посочи към оркестрината, далечните лица на балкона и ложите.

— Не — възпротиви се тя с ужас. — Пред мен има още много години живот… — Гласът ѝ беше станал още по-звънлив от болката. Това я правеше неустоима, също като извивките на голата ѝ шия и жестовете на ръката.

— Години! — извика главният вампир. — Откъде знаеш, че ти остават много години? Смъртта не признава възрастта! Може би в тялото ти вече тлее болест, която ще те изяде отвътре. Или някой мъж може да те убие заради златната ти коса! — И той докосна косите ѝ. Дълбокият му свръхестествен глас беше много плътен: — Има ли смисъл да гадаем какво ти е подготвила съдбата?

— Не ме интересува… аз не се страхувам — възпротиви се тя, звънкият ѝ глас прозвуча много крехък след неговия. — Искам да живея…

— Добре, ако живееш още години, какво ще получиш? Да се превърнеш в прегърбена беззъба старица? — Той отмести косите ѝ от гърба ѝ и оголи бледата ѝ шия, а после бавно дръпна връвчицата на набора на блузата ѝ. Евтината материя се отвори и ръкавите се плъзнаха по тесните розови рамене. Жената веднага ги притисна с длани, но вампирът я хвана за китките и ги дръпна рязко встрани. Всички в залата се втренчиха в тялото ѝ — жените през театралните бинокли, а мъжете се приведоха напред в креслата си. Видях как дрехата ѝ пада и разкрива бледа съвършена кожа, която пулсираше заедно със сърцето ѝ. Малките зърна задържаха дрехата и тя бавно се свлече надолу. Вампирът държеше жената за китките. По зачервените ѝ бузи се стичаха сълзи и тя беше прехапала долната си устна.

— Съвсем сигурно е, че тази розова плът ще посивее и ще се сбръчка с възрастта — каза той.

— Не ме убивайте, моля ви — молеше се тя и извърна лице от него. — Не ми пука за това… Не ми пука…

— А защо ти пука дали ще умреш, щом такива ужаси не те плашат?

Тя тръсна глава, беше объркана, надхитрена, безпомощна. Усетих как гневът се надига във вените ми, също като страстта. Жената беше свела глава и знаеше, че трябва сама да се пребори за живота си, а това беше нечестно, чудовищно нечестно. Тя трябваше да привежда логични доводи, за да защити правото на живот на красивото си тяло и душата си. Но вампирът я беше надхитрил, беше успял да я обърка и да се присмее дори на естествения ѝ инстинкт за самосъхранение. Усещах как тя умира отвътре, как отслабва и изгаря от омраза към него.

Блузата ѝ се смъкна до кръста. Малките ѝ кръгли гърди бяха оголени и това предизвика възбуден шепот сред тълпата. Жената се бореше да освободи китките си, но той не ѝ позволи.

— Да кажем, че те пуснем… да кажем, че Мрачния жътвар има сърце, което не може да устои на твоята красота… Към кого тогава да насочи страстта си? Някой трябва да умре вместо теб. Би ли го избрала сама? Би ли избрала кой да застане тук и да страда, както ти страдаш сега? — Той посочи към публиката. Младата жена беше ужасена. — Имаш ли сестра… майка… дете?

— Не — изпъшка тя. — Не… — Разклати бурно глава и златната ѝ коса се разпиля.

— Със сигурност има кой да дойде на твое място. Някой приятел? Ти избираш!

— Не мога. Не бих могла… — Тя се извиваше, за да се освободи. Вампирите около нея я гледаха напълно неподвижни, лицата им бяха безизразни като маски.

— Не можеш, значи? — дразнеше я той. Знаех, че ако тя се беше решила на това, той само щеше да ѝ се присмее, да каже, че е не по-малко зла от него, че заслужава съдбата си.

— Смъртта те дебне навсякъде — въздъхна той и сякаш внезапно се вбеси. Публиката не го усети, но аз го разбрах. Виждах как мускулите на гладкото му лице се изопнаха. Опитваше се да привлече погледа ѝ, но тя отчаяно се извръщаше от него. Усетих в топлия въздух миризмата на прах и парфюма на кожата ѝ. Чувах тихото биене на сърцето ѝ. — Непознатата смърт… това е съдбата на всички смъртни. — Той се наведе към нея, привлечен неудържимо, но все още се сдържаше. — Ммм… но ние сме позната смърт! А ти ще станеш наша невеста. Знаеш ли какво е да те обича Дяволът? — Той целуна лицето ѝ и брилянтните следи от сълзите. — Знаеш ли какво е Смъртта да узнае името ти?

Тя го погледна, скована от страх. После очите ѝ се замъглиха и устните ѝ се отпуснаха. Взираше се покрай него, към друг вампир, който излезе бавно от сенките. Дълго беше стоял в периферията на групата със сплетени ръце и спокоен поглед. Не изглеждаше гладен. Не изглеждаше прехласнат. Но тя го гледаше право в очите и ужасът я обля с прелестно сияние, което я направи неустоима. Можех да почувствам кожата ѝ, малките ѝ заострени гърди, усещах как ръцете ми я галят. Затворих очи и я видях да сияе в мрака. Това чувстваха всички останали вампири около нея. Тя нямаше шанс.

Щом погледнах отново, я видях да излъчва сияние в мътната светлина на лампите по сцената. Сълзите ѝ се стичаха като злато. Вампирът в края на сцената каза:

— Няма да боли…

Видях как водачът се скова, но останалите сигурно виждаха само гладкото детско лице на жената, разтворените ѝ устни и невинната ѝ почуда, докато гледаше другия вампир. Мекият ѝ глас повтори след него:

— Няма ли да боли?

— Твоята красота е дар за нас. — Плътният му глас изпълни цялата зала, сякаш за да потуши надигащата се вълна от възбуда. Ръката му се помръдна съвсем леко, почти недоловимо. Водачът отстъпи и се превърна в едно от останалите търпеливи бели лица, които изразяваха странна смесица от глад и хладнокръвие. Другият тръгна бавно и грациозно към жената. Тя се беше отпуснала, забравила за голотата си, клепачите ѝ потрепваха, а от влажните ѝ устни се отрони въздишка.

— Няма да боли — повтори тя.

Едва издържах да я гледам така — тя беше привлечена от него, виждах я как умира, подвластна на вампирската му сила. Исках да ѝ извикам, да прекъсна транса ѝ. Исках я. Исках я, докато той се приближаваше към нея. Протегна ръка и дръпна връвта на полата ѝ, а тя се беше наклонила към него с отпусната назад глава. Черната дреха се плъзна по бедрата ѝ, разкри златистите косми между краката ѝ и накрая се свлече в краката ѝ. Вампирът разтвори ръце и обърна гръб на блещукащите светлини. Кестенявата му коса сякаш потрепваше, когато златото на нейната се посипа по черното му палто.

— Няма да боли… няма да боли… — шептеше ѝ той, а тя му се отдаваше.

После я извъртя бавно настрани, за да могат зрителите да видят спокойното ѝ лице, вдигна я и гърбът ѝ се изви, когато голите ѝ гърди докоснаха копчетата на палтото му. Бледите ѝ ръце се увиха около врата му. Тя се скова и изпищя, когато той заби зъбите си в нея. Лицето обаче беше застинало. Потъналият в полумрак театър бе изпълнен със страст. Бялата ръка на вампира светеше върху нейните розови бедра, а златната коса се стелеше отгоре ѝ. Той я вдигна от дъските, докато пиеше кръвта ѝ, и гърлото ѝ засия до бялата му буза. Аз бях целият в пот, замаян, гладът се надигаше в мен и свиваше сърцето и вените ми. Стиснах месинговите перила на ложата толкова силно, че усетих как металът започва да проскърцва в сглобките си. Това тихо проскърцване, което смъртните не можеха да чуят, сякаш ме върна към действителността.

Сведох глава, исках да затворя очи. Въздухът беше наситен с аромата на солената кожа на жената, близка, гореща и сладка. Останалите вампири се приближиха към нея, бялата ръка, която я притискаше, потрепна и кестенявият вампир пусна момичето, обърна го и го показа на публиката. Главата ѝ се килна назад и една от поразително красивите жени вампири се надигна зад нея и започна да я гали, докато се навеждаше да пие. Вече всички се бяха струпали около жертвата си и тя минаваше от един на друг пред очите на омагьосаната тълпа. Главата ѝ беше отпусната напред, на рамото на един вампир, а тилът ѝ изглеждаше също толкова изкусителен, както малкото ѝ дупе, гладките дълги бедра или нежните гънки в свивките на превитите ѝ колене.

Аз седнах и се облегнах назад в стола си. Усещах вкуса ѝ в устата си, вените ме боляха силно. Забелязах как кестенявият вампир, който я беше омаял, се отделя от останалите. Тъмните му очи ме съзряха в мрака и се втренчиха в мен.

Вампирите се отдръпваха един по един. Нарисуваната гора се появи отново и се плъзна безшумно на мястото си. Смъртното момиче, вече много крехко и бледо, лежеше голо сред мистериозната гора, положено върху коприната на черен открит ковчег, сякаш на самия горски под. Музиката започна отново — беше зловеща и тревожна, ставаше все по-силна, а светлините намаляваха. Всички вампири бяха изчезнали, освен лукавия им водач, който беше взел косата си от ъгъла и държеше маската пред лицето си. Наведе се над спящото момиче в полумрака. Музиката набираше сила заедно с тъмнината. Скоро затихна и тя.

За миг всички в залата замръзнаха на местата си.

После се чуха единични ръкопляскания, които бързо увлякоха всички останали. Фенерите по стените се запалиха и хората веднага започнаха да разговарят помежду си. Една жена от средния ред стана, за да вземе лисичата кожа от стола си, макар че още никой не беше напуснал мястото си. Друг човек бързо започна да си проправя път към застланата с килим пътека. Всички станаха на крака и се отправиха към изходите.

Фоайето отново се изпълни с уютното жужене на изискана, парфюмирана тълпа. Магията беше разрушена. Вратите се отвориха към ароматния дъжд навън, чу се тропот на конски подкови, гласове викаха такси. Сред морето от леко разместени кресла в салона върху една зелена облегалка сияеше бяла ръкавица.

Аз гледах и слушах, скрил с длан лицето си от всички и от никого. Лакътят ми беше опрян на перилата, а страстта в мен угасваше, въпреки че още чувствах вкуса на момичето върху устните си. Ароматът ѝ се сливаше с този на дъжда и аз още чувах биенето на сърцето ѝ в празния салон. Поех си дъх и вкусих дъжда. Погледнах към Клодия, която стоеше напълно неподвижно, прибрала ръце в скута си.

Изведнъж почувствах някакво объркване и горчив вкус в устата си. Видях един разпоредител да върви между редовете на партера, като оправяше креслата и събираше разпръснатите по килима програми. Знаех, че и болката, и объркването, и заслепяващата страст ще отминат, ако скоча долу, дръпна човека в мрака и отнема живота му. Исках да го направя и в същото време не исках. Клодия се наведе към мен и прошепна:

— Търпение, Луи. Търпение.

Отворих очи. Някой се беше приближил до нас, и то без да го чуя, въпреки че очаквах появата му. Стоеше напълно притихнал зад завесата на входа на ложата. Това беше вампирът с кестенявата коса, който винаги беше встрани от останалите. Сега беше застанал на покритите с килим стълби и ни гледаше. Знаех, че точно той ми даде картичката, с която влязохме в театъра. Арманд.

Може би дори щеше да ме стресне, ако не беше така неподвижен и с някак замечтано изражение. Изглеждаше така, сякаш стои до стената от доста време и не промени с нищо позата си, когато го погледнах и тръгнах към него. Ако не бях толкова смаян от появата му, сигурно щях да си помисля, че го предпочитам пред високия му чернокос другар. Но не мислех за това. Очите му се отместиха лениво към Клодия и я огледаха без никакво неудобство. Аз сложих ръка на рамото ѝ.

— От много време ви търсим — казах му и сърцето ми се успокои. Това спокойствие сякаш погълна тревогата и загрижеността ми, както морето поглъща късчета от земята. Не мога да го опиша съвсем. И тогава и сега ми е невъзможно. Усилието да си го обясня пред мен самия ме разстройва. Имах чувството, че той знае какво се опитвам да направя, и самата му поза, дълбоките му кафяви очи сякаш се опитваха да ми кажат, че няма смисъл да мисля за това, нито пък да казвам каквото и да било. Клодия мълчеше.

Вампирът се отдели от стената и тръгна по стълбите, като ни направи знак да го последваме — много плавен и много бърз. Моите жестове бяха просто гротескни в сравнение с неговите. Той отвори една врата на долния етаж и ни покани в помещенията под театъра. Краката му едва докосваха каменните стъпала, а гърбът му беше обърнат доверчиво към нас.

Озовахме се в нещо като огромна подземна бална зала, която беше много по-стара от сградата над главите ни. Вратата, през която минахме, се затръшна и светлините отмряха, преди аз да успея да огледам добре помещението. Чух шумолене на дрехи в тъмното и после рязкото драсване на кибритена клечка. Лицето на вампира се появи като огромен пламък над огънчето. Друга фигура се приближи към светлината до него — едно младо момче му поднасяше свещ. Щом го видях, отново изпитах силния копнеж, който голата жена беше събудила в мен от сцената. Момчето се обърна и ме погледна, както ме гледаше кестенявият вампир, който беше запалил вече свещта и му каза да си върви. Светлината достигна до далечните стени и вампирът вдигна свещта и тръгна покрай едната стена, като ни подкани да го последваме.

Виждах цял свят от фрески и стенописи, цветовете им бяха дълбоки и ярки на танцуващата светлина. Постепенно ми стана ясно каква е основната им тема. Това беше ужасяващата картина „Триумфът на Смъртта“ на Брьогел, нарисувана в такъв мащаб, че безбройните отвратителни фигури надвисваха над нас в мрака. Безмилостните скелети пренасяха безпомощните мъртви през вонящ ров или пък теглеха каруци с човешки черепи, обезглавяваха проснати на земята трупове или пък увесваха човеци на бесилки. Камбана биеше над безкрайния ад на изпепелената и димяща пустош, през която огромна армия настъпваше към клането. Извърнах се, но вампирът с кестенявата коса докосна ръката ми и ми посочи нататък по стената, за да видя „Падението на ангелите“. Пред очите ми бавно се материализираха прокълнатите същества, прокудени от небесните висини към зловещия хаос от чудовища. Картината беше така жива и съвършена, че потръпнах. Вампирът ме докосна отново, но аз не помръднах, загледан в горната част на стенописа, където в сенките различих два красиви ангела с тромпети пред устните. За секунда магията се разруши. Бях почувствал същото, като при първото си влизане в „Нотр Дам“, но след това сякаш нещо мимолетно и съкровено се откъсна от мен.

Свещта се издигна. Ужасите по стените заиграха около мен: кошмарните образи на Бош, подутите трупове на Траини, чудовищните ездачи на Дюрер, смайваща сбирка от средновековни гравюри, емблеми и резби. На тавана бяха изрисувани скелети и гниещи мъртъвци, демони и уреди за мъчения. Сякаш бях попаднал в катедрала на смъртта.

Накрая се озовахме в средата на залата, а свещта оживяваше образите навсякъде около нас. Бях като в делириум, помещението се люлееше пред очите ми и имах чувството, че политам в бездна. Посегнах да хвана ръката на Клодия. Тя стоеше замислена, с безизразно лице. Погледна ме равнодушно, за да покаже, че иска да я оставя на мира, и изтича далеч от мен. Тропотът на стъпките ѝ отекна силно по каменния под, сякаш някой потупваше с пръсти по слепоочията ми, по самия ми череп. Притиснах с длани слепоочията си и се взрях невиждащо в пода, в търсене на някакво убежище. Ако вдигнех очи, щях да налетя на някой отвратителен ужас, който не бих понесъл. Видях как лицето на вампира изплува в светлината на свещта, лишените му от възраст очи бяха обрамчени от черни мигли. Устните му бяха неподвижни, но на мен ми се стори, че се усмихва. Взирах се все по-усилено в него, убеден, че това е някаква могъща илюзия, която мога да разруша, ако се концентрирам. Но колкото повече го гледах, толкова повече ми се струваше, че той се усмихва и дори ми се причу някакво беззвучно шептене и тананикане. Нещо шумолеше в мрака, сякаш тапети се навиваха и пращяха в пожар или пък от лицето на горяща кукла се белеше боя. Изпитах желание да посегна към него, да го разтърся силно, за да накарам лицето му да се раздвижи. Внезапно той се оказа притиснат към мен, прегърнал ме с една ръка през гърдите. Миглите му бяха толкова близо, че ги виждах размазани и сияещи над бялото на очите му; усетих лекия му дъх по кожата си. Да, това беше делириум.

Опитах се да се отдалеча от вампира, но той ме привличаше и аз не можех да помръдна, ръката му ме държеше здраво, а свещта блестеше право в очите ми и дори усетих топлината на пламъка. Студената ми плът закопня за тази топлина, но тя внезапно изчезна и пред очите ми остана само неговото лъчисто лице, каквото дори Лестат нямаше — бяло, без пори и много мъжествено. Да, това беше вампир. Това бяха вампири. Безкраен низ същества от собствения ми вид.

След миг осъзнах, че протягам ръка да докосна лицето му. Той обаче се оказа така далеч от мен, сякаш никога не ме беше приближавал. Дори направи опит да отблъсне ръката ми. Аз се отдръпнах, изчервен и смутен.

Някъде из Париж прозвуча камбана — приглушените златни трели проникнаха през стените, а гредите, които отнасяха този звук в недрата на земята, приличаха на огромни тръби на орган. Отново чух онзи шепот и неразбираемото пеене. Смъртното момче ме гледаше и аз подуших горещия аромат на плътта му. Гъвкавата ръка на вампира му направи знак и то се приближи към мен. Гледаше ме безстрашно и развълнувано. Пристъпи към светлината на свещта и сложи ръце на раменете ми.

Никога не бях изпитвал подобно нещо, подобно съзнателно отдаване на смъртен. Но преди да успея да го отблъсна, за да го спася, видях раните на нежната му шия. Той ми се предлагаше. Притискаше се към мен и дори усетих твърдия му член под дрехите. Въздишка на похот излетя от устните ми, а той се наклони по-близо и докосна с устни студената ми, безжизнена плът. Забих зъби в кожата му, тялото ми се скова — членът му се притискаше в крака ми, — и аз вдигнах момчето от пода, обзет от страст. Сърцето му изпращаше вълни от кръв в мен и аз се люлеех заедно с жертвата си, изпитвах наслада не само от кръвта, но и от неговия екстаз, от удоволствието му.

След миг, отмалял и задъхан, видях как той се изплъзва от ръцете ми. Устата ми още беше пълна с кръвта му. Момчето се отпусна до вампира с кестенявата коса и го прегърна през кръста. Гледаше ме със същия спокоен поглед като наставника си, а очите му бяха замъглени от загубата на кръв. Помня, че пристъпих напред, привлечен от него и напълно изгубил контрол. Този поглед ме влудяваше. Той трябваше да умре, но не умря. Щеше да оживее, след като съзнателно беше вкусил и преживял тази интимност! Извърнах се. Множество вампири се появиха от сенките, а пламъците на свещите им потрепваха в студения въздух. Над тях се извисяваха огромни фрески: жена, разкъсвана от лешояд с човешко лице; гол мъж завързан за ръката и крака към дърво, а до него виси торс, чиито отрязани ръце са завързани за друг клон, а главата му е забита на пика.

Пеенето прозвуча отново. Постепенно гладът ми затихна и се подчини на волята. Главата ми обаче пулсираше и ми се струваше, че сиянието на свещите се слива в ярки кръгове. Някой ме докосна, а после ме блъсна грубо и аз едва не изгубих равновесие. Изправих се и видях слабото ъгловато лице на лукавия вампир, когото ненавиждах. Той пак посегна към мен с белите си ръце, но другият се изпречи между нас. Направи нещо много бързо, може би удари чернокосия. И двамата стояха като вкаменени, вперили поглед един в друг. Ходът на времето напомняше прииждането на вълни по пуст бряг. Не можех да кажа колко дълго сме стояли така в сенките, и колко неподвижни ми изглеждаха. Само трептящите пламъци ми се струваха реални. Помня, че запристъпвах покрай стената, напипах едно огромно дъбово кресло и се свлякох в него. Клодия беше наблизо и шепнеше на някого със сладкия си глас. Челото ми пламтеше.

— Ела с мен — каза ми вампирът с кестенявата коса.

Взирах се в лицето му, за да видя дали помръдват устните му. След това тримата тръгнахме по дълго стълбище, което водеше дълбоко под града. Клодия вървеше напред и сянката ѝ се издължаваше по стената. Ставаше все по-хладно и замириса на вода. През камъните се процеждаха капки — като златни зрънца на светлината на свещта.

Озовахме се в малка стая. В дълбоко огнище, издълбано в каменната стена, гореше огън. В другия ъгъл, в една каменна ниша имаше легло, преградено от стаята с месингови врати. След това видях дългата стена с книги срещу огнището и дървеното писалище до нея. До другата стена имаше ковчег. После стаята започна да се върти пред очите ми, а вампирът с кестенявата коса сложи ръце на раменете ми и ме заведе до едно кожено кресло. Огънят пареше на краката ми, но това ми беше приятно, помагаше ми да надмогна объркването си. Облегнах се назад с притворени очи и се опитах да огледам отново стаята. Леглото ми заприлича на сцена, а на ленените възглавници лежеше онова момче. Черната му коса беше разделена на път и се къдреше около ушите. Така сънлив и трескав той приличаше на странните андрогенни същества от картина на Ботичели. До него лежеше Клодия и малката ѝ ръчичка сияеше на розовата му кожа. Лицето ѝ беше заровено в шията му. Кестенявият вампир плесна с ръце и Клодия се надигна, а момчето потрепери. Вампирът я взе нежно, както бих я вдигнал аз, и тя уви ръце около врата му. Очите ѝ бяха притворени, а устните ѝ червенееха от кръвта.

Той я постави внимателно на писалището и тя легна с гръб към подвързаните с кожа книги. Ръцете ѝ се отпуснаха грациозно в скута на лилавата ѝ рокля. Вратите се затвориха пред момчето и то заспа, като зарови лице във възглавниците.

Нещо в тази стая ме притесняваше, но не знаех какво. Нямах представа какво ми е, знам само, че аз самият или някой друг се стремеше да ме откъсне от двете ужасяващи състояния: от вцепенението ми от мрачните картини и от спомена за убийството, което щях да извърша пред очите на всички.

Не знаех какво ме заплашва, от какво иска да избяга съзнанието ми. Не отделях очи от Клодия, която лежеше до книгите сред предметите по писалището — полиран бял череп, свещник, една отворена пергаментова книга, чийто ръкописен шрифт сияеше на светлината. Забелязах над нея лакирана и някак потрепваща средновековна картина на дявол с рога и копита, който беше надвиснал над сборище на вещици. Главата на Клодия беше точно под картината, а разпилените ѝ къдрици почти я докосваха. Тя гледаше вампира с разширени от удивление очи. Прииска ми се да я грабна и я видях във въображението си как увисва като кукла. Взирах се в дявола, чудовищното му лице ми се струваше за предпочитане пред нейната зловеща неподвижност.

— Няма да събудите момчето, ако говорите — каза ми кафявоокият вампир. — Дошли сте отдалеч, пътували сте дълго.

Постепенно объркването ми се разнесе като дим, издухан от порив свеж въздух. Вече бях съвсем буден и спокойно го наблюдавах. Той се беше настанил в креслото срещу мен. Клодия също го гледаше. Той местеше поглед ту към мен, ту към нея, а гладкото му лице и кротките му очи не се бяха променили изобщо.

— Казвам се Арманд — заяви той. — Изпратих Сантяго да ти предаде поканата ни. Знам вашите имена. Приветствам ви в моя дом.

Аз събрах сили да заговоря, но гласът ми прозвуча странно дори за самия мен, когато му казах, че сме се страхували, че сме сами на този свят.

— Но как изобщо сте се появили? — попита той.

Клодия вдигна съвсем леко ръка от скута си, а очите ѝ механично се преместиха от неговото лице на моето. Видях това и знаех, че и той го е забелязал, но още не го показваше с нищо. Веднага разбрах какво иска да ми каже тя.

— Не искате да ми отговорите — каза Арманд с нисък глас, който беше дори по-премерен от този на Клодия, съвсем нечовешки.

Усетих, че отново съм погълнат от присъствието му и се осъзнах с огромно усилие.

— Ти ли си лидерът на групата? — попитах аз.

— Не и в смисъла, който ти влагаш — отвърна ми той. — Но ако изобщо имаме лидер, това сигурно съм аз.

— Не бих искал… би ли ме извинил… но не съм дошъл да обсъждам моето превръщане във вампир. То не ме вълнува, вълнуват ме други въпроси. Затова ако ти нямаш някаква власт, на която съм длъжен да се подчиня, бих искал да не говорим за тези неща.

— А ако ти кажа, че имам такава власт, ще се подчиниш ли? — попита той.

Ще ми се да можех да опиша маниера му на говорене, как всеки път, когато заговореше, сякаш се откъсваше от същото дълбоко съзерцание, в което бях изпаднал и аз, всеки път изглеждаше като сепнат. Това ме объркваше и едновременно с това силно ме привличаше, както ме привличаше самата стая, нейната простота, разкошът ѝ, комбинацията от най-важните неща: книгите, писалището, двете кресла до огъня, ковчега, картините. Изведнъж разкошът на хотелския апартамент ми се стори вулгарен и безсмислен. Разбирах всичко тук, но не и спящото момче, което ме изумяваше.

— Не съм сигурен — отвърнах аз, неспособен да откъсна очи от средновековния Сатана. — Ще трябва да знам откъде… откъде произтича тази власт. Дали идва от другите вампири… или пък от другаде.

— От другаде… — повтори той. — Какво означава това?

— От него? — И аз посочих средновековната картина.

— Това е една картина — отбеляза той.

— И нищо повече?

— Нищо повече.

— А Сатаната… значи не той ти е дал власт като лидер или като вампир?

— Не — отвърна той така спокойно, че ми беше невъзможно да разбера какво мисли за въпросите ми, дали изобщо мисли за тях по единствения понятен за мен начин.

— А другите вампири?

— Не — каза той отново.

— Тогава ние не сме… — облегнах се назад. — Не сме деца на Сатаната?

— Как бихме могли да сме деца на Сатаната? — попита той. — Нима смяташ, че Сатаната е сътворил света, който те заобикаля?

— Не, аз вярвам, че той е дело на Бог, ако изобщо някой го е сътворил. Но Господ трябва да е сътворил и Сатаната и аз искам да знам дали ние сме негови чеда!

— Точно така. Следователно, ако вярваш, че Господ е сътворил Сатаната, трябва да разбереш, че цялата мощ на Сатаната идва от Господ и Сатаната е просто Божие творение, каквито сме и ние. Няма никакви деца на Сатаната.

Не можах да скрия емоцията си. Облегнах се назад в коженото кресло и се вгледах в една малка резбована фигурка на дявол. Най-сетне бях освободен за миг от оковите на присъствието на Арманд и потънах в собствените си мисли, в необоримата логика на това просто съждение.

— Но защо това те тревожи? Със сигурност моите думи не те изненадват — каза ми той. — Защо позволяваш на това да те безпокои?

— Нека ти обясня — започнах аз. — Знам, че ти си главен вампир. И аз те уважавам. Но не съм способен на твоята дистанцираност. Знам какво представлява тя, но не я притежавам. Съмнявам се, че изобщо някога ще я постигна. И приемам това.

— Разбирам — кимна той. — Видях те в театъра, ти страдаше, съчувстваше на онова момиче. Видях, че съчувстваше и на Денис, когато ти го предложих; ти също умираш, когато убиваш, сякаш смяташ, че заслужаваш да умреш и не си спестяваш никое страдание. Но защо тогава искаш да се наречеш дете на Сатаната, щом притежаваш подобна емоция и чувство за справедливост!

— Аз съм зъл, аз съм зло като всеки вампир, съществувал някога! Убивал съм хиляди пъти и ще го направя пак. Аз пих от това момче, когато ти ми го предложи, макар че не знаех, че ще оцелее след това.

— А защо това да те прави зъл като другите вампири? Нима няма степени на злото? Нима злото е огромна зловеща пропаст, в която падаш още с първия грях и политаш към дъното?

— Да, така мисля — отвърнах аз. — Може би не е логично, както би искал да звучи. Но за мен това е пустош и мрак, в които не намирам утешение.

— Но ти не си докрай честен — каза ми той и за първи път усетих някаква емоция в гласа му. — Със сигурност разбираш, че при добродетелта има степени и вариации. Има детска добрина, която е невинност, съществува и добрината на монаха, който отдава всичко свое на другите и живее единствено, за да им служи. Има я и добродетелта на светците, добродетелта на обикновените домакини. Нима всичко това е едно и също?

— Не. Но това няма нищо общо и не може да се сравнява със злото — отговорих аз.

Не бях разсъждавал за тези неща, но сега отговарях убедено. Моите най-дълбоки чувства намираха форма, каквато нямаше да имат, ако не ги бях изрекъл точно в този разговор. В някакъв смисъл моят ум имаше пасивната роля. Имам предвид, че той трябваше само да извлече и формулира мисълта от мътилката на копнеж и болка, но само когато бъдеше докоснат от другото съзнание, когато бъдеше оплоден от него, дълбоко развълнуван от него и подтикнат да направи заключения. Най-сетне изпитвах така лелеяното и осезателно облекчение от самотата. Ясно си спомням и още страдам от онези мигове в друг век, когато стоях в подножието на стълбата на къщата на Бабет и когато изгарях от безсилие след годините, прекарани с Лестат. После дойде страстната и обречена любов към Клодия, която накара самотата ми да отстъпи благодарение на задоволяването на сетивата, същите онези сетива, които копнееха за убийство. Видях и пустия планински връх в Източна Европа, където се срещнах с безмозъчния вампир и го убих сред руините на манастира. Сега имах чувството, че някакъв огромен копнеж на ума ми се е пробудил отново, за да бъде задоволен. Това чувствах, въпреки че казах:

— Тази мрачна пустош съществува. Няма никаква утеха.

Гледах Арманд и големите му кафяви очи на изопнатото, неподвластно на времето лице. Той също ме гледаше, но както се гледа картина, и аз отново почувствах как се откъсвам от физическия свят и се плъзгам към познатия делириум. Пробуждането на нуждата ми беше така ужасяващо, че всяко обещание за задоволяването ѝ съдържаше и непоносимата възможност за разочарование. И все пак ужасният, древният, преследващият ме въпрос за злото ме измъчваше.

Мисля, че хванах главата си с ръце, както смъртните инстинктивно покриват лицето си с длани и посягат към мозъка си, сякаш могат да го достигнат през черепа, за да го масажират и да облекчат агонията му.

— А как се стига до злото? — попита ме той. — Как така някой изведнъж се откъсва от истинния път и твори зло, като трибунала на простолюдието на Революцията или пък най-жестоките римски императори? Нима е нужно само да пропуснеш някоя неделна проповед или пък да изплюеш комката за причастие? Или пък да откраднеш самун хляб… или да спиш с жената на съседа?

— Не… — поклатих аз глава. — Не.

— Ако злото няма степени и наистина съществува, то тогава и един грях ще е достатъчен. Това ли искаш да ми кажеш? Че Бог съществува и…

— Не знам дали Бог съществува — прекъснах го аз. — От всичко, което наистина знам, излиза, че… той не съществува.

— Тогава грехът няма никакво значение — каза той. — Няма грях, няма зло.

— Това не е истина. Защото, ако Господ не съществува, то ние сме съществата с най-висше съзнание във вселената. Само ние разбираме понятието за време и стойността на всяка минута от човешкия живот. А злото, истинското зло, е отнемането на човешки живот. Няма значение, че човекът така или иначе може да умре утре или пък вдругиден, или когато и да било… Защото ако Господ не съществува, този живот… всяка секунда от него… е всичко, което имаме.

Той се облегна замислено назад, големите му очи се присвиха и се вгледаха в огъня. За първи път откъсваше поглед от мен и аз можех да го гледам спокойно. Дълго стоя така и аз почти долавях мислите му, сякаш бяха осезаеми като дим. Не ги четях, но чувствах силата им. Той притежаваше някаква аура и въпреки че лицето му беше младо, изглеждаше безкрайно стар и мъдър. Не мога да го обясня добре, защото не мога да опиша как на това младо лице и в тези невинни очи се четяха огромен опит и мъдрост.

Той стана, хвана ръце зад гърба си, и погледна към Клодия. Нейното мълчание бе неразбираемо за мен. Тя не се интересуваше от тези въпроси, но беше възхитена от него и чакаше да ѝ обърне внимание, като междувременно се учеше от разговора ни. Разбрах и нещо друго, докато те се взираха един в друг. Движенията му бяха контролирани, с неподвластен на човешки жестове или навици маниер. Жестикулираше единствено при нужда, ритуално, като продължение на мисълта, а неподвижността му беше направо свръхестествена. Клодия също беше замръзнала. Те се гледаха с някакво необикновено разбиране, от което аз бях напълно изключен.

За тях аз бях объркано и трескаво същество, каквито бяха смъртните за мен. Когато Арманд се обърна, знаех, че вече е разбрал, че Клодия не споделя моите схващания за злото.

Той заговори внезапно, обърнат към пламъците:

— Значи съществува само едно зло.

— Да — отвърнах аз и този всепоглъщащ въпрос оживя отново, изличавайки всички други тревоги.

— Така е — каза той изненадващо и засили тъгата и отчаянието ми.

— Значи Господ не съществува… ти не знаеш дали Той съществува?

— Не зная.

— Не знаеш! — повторих, без да скривам своята човешка болка.

— Не.

— И никой от вампирите тук не е беседвал с Бога или с Дявола!

— Не и тези, които аз познавам — отвърна той замислен, огънят танцуваше в очите му. — А доколкото знам, след четиристотин години, аз съм най-старият вампир на този свят.

Взирах се изумен в него.

От това се бях страхувал винаги. Значи имаше само самота, нямаше никаква надежда. Нещата щяха да продължат, както са били преди. Моето търсене беше приключило. Аз се облегнах назад и се загледах в огнените езици.

Беше безсмислено да продължавам този разговор, пътуването ми из света се оказа ненужно — ето че пак чух същата история.

— Четиристотин години — повторих аз.

Помня, че се взирах в огъня. Една цепеница се плъзгаше много бавно надолу и цяла нощ нямаше да достигне жаравата. По нея имаше малки дупчици с някаква субстанция, която гореше много бързо и във всяка дупка танцуваше пламъче. Тези малки пламъчета с черни устички ми приличаха на лица, които пеят без глас. Всяко лумване на огъня караше безгласния хор да запее нямата си песен.

Арманд се извъртя и дрехите му изшумоляха. Коленичи пред мен като мозайка от потрепващи сенки и светлина. Протегна ръце да хване главата ми, очите му горяха.

— Това зло, това схващане за злото, е породено от разочарование и горчивина! Нима не разбираш? Деца на Сатаната! Деца на Бога! Само за това ли искаше да ме питаш, само това ли те интересува — искаш да ни превърнеш в божества и дяволи, когато единствената сила, която съществува, е в самите нас? Как може да вярваш в тези стари фантасмагории, в тези митове, в тези емблеми на свръхестественото?

Той откачи картината на дявола, която висеше над неподвижната Клодия, но така бързо, че не можах да проследя движението му. Демонът просто изведнъж се оказа точно пред очите ми и след миг се озова в пращящите пламъци.

Нещо в мен се прекърши от думите на Арманд. Нещо се скъса в душата ми и аз изпитах мъчителна болка във всеки мускул. Станах и отстъпих от него.

— Да не си луд? — попитах, изумен от собствения си гняв, от собственото си отчаяние. — Ето ни тук двамата, безсмъртни и вечни, ставаме нощем, за да се храним с човешка кръв. На писалището ти, до книгите, събрали знанието на вековете, седи красиво дете, което е демон също като нас. А ти ме питаш защо съм тръгнал да търся значението на свръхестественото! След като видях в какво се превърнах, имам правото да вярвам във всичко! И щом вярвам в това и докато съм така объркан, мога да приема и най-невероятната истина — че в нашето съществуване няма никакъв смисъл!

Тръгнах към вратата, далеч от изуменото му лице. Той беше вдигнал ръка пред устните си и единият му пръст беше забит в дланта.

— Недей! Върни се… — прошепна ми.

— Не, не и сега. Остави ме да си ида. Поне за малко… пусни ме… Нищо не се е променило; всичко си е същото. Дай ми време да го осмисля… просто ме пусни.

Обърнах се, преди да затворя вратата. Клодия ме гледаше и ми направи лек жест да си вървя — лек, като усмивката ѝ, в която се долавяше и малко тъга.

Исках да изляза от театъра и да бродя по улиците на Париж, да се съвзема след ужасните впечатления от тази нощ. Но докато вървях покрай стената на коридора в каменното подземие, започнах да се обърквам все повече. Може би просто не бях в състояние да се контролирам. Сега разбирах, че Лестат не биваше да умира, ако изобщо беше умрял. Като се замислих за него — а аз никога не бях спирал да мисля за него, — го видях в много по-добра светлина. И той беше изгубен като нас. Не пазеше ревниво знанието си, а просто не знаеше нищо. Нямаше нищо за научаване.

Всъщност лека-полека ми стана ясно, че съм го мразил по съвсем неоснователни причини; да, точно така беше. И все пак не го разбирах напълно. Най-сетне се озовах до мрачното стълбище, светлината от балната зала хвърляше сянката ми на грубия под. Аз притисках с ръце главата си, защото умората ме надвиваше. Умът ми казваше: Спи. Но по-мощната му повеля беше: Прогони тези мисли. Още не бях направил никакъв опит да се върна в хотел „Сен Габриел“, който ми се струваше най-сигурното място сега. Той ми предлагаше смъртната утеха на разкоша, където можех да се изтегна в кадифено кресло, да кача единия си крак на отоманката, да се взирам в огъня, който ближе мраморните плочи, и в отражението на един замислен човек във високите огледала. Избягай там, казвах си, но отново дойде онази мисъл: Бях мразил Лестат без никакво основание. Прошепнах я, опитвах се да я изтръгна от мрачния басейн на съзнанието ми. Шепотът ми прозвуча дрезгаво в каменния свод на стълбите.

Тогава чух тих глас, недоловим за смъртните:

— Как така? Защо си го мразил?

Извърнах се толкова рязко, че останах без дъх. Един вампир седеше близо до мен на стълбите, а рамото ми почти докосваше върха на ботуша му — беше събрал крака към гърдите си и ги прегръщаше с ръце. За миг реших, че очите ме лъжат. Това беше лукавият вампир, когото Арманд беше нарекъл Сантяго.

Сега не изглеждаше като преди, не беше нито дяволит, нито злонамерен, макар че само преди няколко часа беше посегнал да ме удари. Взираше се в мен над свитите си колене. Косата му беше разрошена, а устните — съвсем отпуснати.

— Това има значение само за мен — казах му аз, след като страхът ми отмина.

— Но ти каза едно име. Чух те да казваш име.

— Да, но не искам да го изричам отново — отсякох и се извърнах от него. Чак сега разбрах как ме е заблудил и защо не бях видял сянката му. Беше се свил в моята. Мисълта, че се беше прокраднал по стълбите, за да седне точно зад мен, беше доста притеснителна. Всичко в него беше притеснително и аз си припомних, че не бива да му имам доверие. Смятах, че Арманд, с хипнотичната си сила, се стреми към истината: той успяваше да извлече от мен истината без думи. А този вампир беше лъжец. Усещах силата му, жестокостта му, мощта му, която беше не по-малка от тази на Арманд.

— Дошъл си в Париж да ни търсиш, а сега седиш сам на стълбите — каза той с помирителен тон. — Защо не дойдеш горе с нас? Защо не говориш с нас за онзи, когото спомена. Аз знам кой е той, знам името му.

— Нищо не знаеш, няма откъде да знаеш. Той беше смъртен — казах аз, воден от инстинкта си. Мисълта за Лестат ме притесняваше, но мисълта, че това създание може да знае за смъртта му, направо ме плашеше.

— Значи дойде тук, за да мислиш за смъртните и тяхната съдба? — попита той, но без сарказъм.

— Дойдох, за да бъда сам. Нека това не те обижда, но е точно така — измърморих аз.

— Но да оставаш сам в това състояние на ума, когато дори не чу стъпките ми… Харесваш ми. Искам да дойдеш горе. — И той бавно ме вдигна на крака.

В този миг вратата на килията на Арманд се отвори и хвърли светлина в коридора. Чух го да идва и Сантяго ме пусна. Стоях съвсем объркан. Арманд се появи в подножието на стълбите с Клодия на ръце. Тя имаше същото безизразно изражение, като че ли беше дълбоко замислена за нещо и не виждаше нищо около себе си. Не разбирах какво ѝ става. Взех я от Арманд и тя уви нежните си ръчички около мен, сякаш бяхме в ковчега и се отдавахме на дълбокия сън.

Арманд изблъска силно Сантяго и той политна назад, но бързо се надигна само за да получи още един удар от Арманд, който го изтласка към върха на стълбите. Всичко това се случи толкова бързо, че аз виждах само вихъра на дрехите им и чувах дращенето на ботушите им. После Арманд остана сам на върха на стълбите и аз тръгнах към него.

— Няма да можеш да напуснеш театъра тази нощ — прошепна ми той. — Сантяго се съмнява в теб. Аз те доведох тук и той смята, че има право да те опознае по-добре. Твоята сигурност зависи от това. — Поведе ме бавно към балната зала. После се обърна и притисна устни към ухото ми: — Трябва да те предупредя. Не отговаряй на никакви въпроси. Питай и намирай отговорите, които търсиш, постепенно. Но не разкривай нищо, особено за произхода си.

Отдалечи се от нас, но ни направи знак да го последваме в мрака, където се бяха събрали останалите — скупчени като мраморни статуи. Лицата и ръцете им приличаха на нашите. Изведнъж изпитах силното чувство, че сме направени от един и същ материал. Тази мисъл ми беше хрумвала от време на време през дългите години в Ню Орлиънс и сега ме разтревожи силно, когато видях отраженията на вампирите във високите огледала по стените, между ужасяващите стенописи.

Клодия сякаш се събуди, когато се настаних в едно от дъбовите кресла. Наведе се към мен и ми каза нещо несвързано, но в потвърждение на думите на Арманд: да не разкривам нищо за произхода ни. Исках да говоря с нея, но високият Сантяго ни гледаше, като хвърляше по някой поглед и на Арманд. Една групичка жени вампири се бяха събрали около Арманд и аз усетих лека възбуда, когато видях как са го прегърнали през кръста. Но най-впечатляващото не бяха изящните им тела, деликатните черти и грациозните ръце, нито омайващите им очи, фиксирани в мен. Впечатли ме собствената ми дива ревност. Изплаших се, когато ги видях да се приближават към него и той се обърна, за да ги целуне. После ги доведе при мен и това ме обърка още повече.

Помня имената само на Естел и Селесте — порцеланови красавици, които започнаха да галят Клодия като слепци. Прокарваха ръце през сияйната ѝ коса, докосваха устните ѝ, а тя, с все още замъглен поглед, търпеше това. Жените не можеха да разберат нещо, което отдавна бях проумял: че в това малко телце живее остър ум на жена. И сега, докато наблюдавах как Клодия се извръща към тях, прихванала лилавата си рокля и как се усмихва студено на възхищението им, аз се чудех колко ли пъти съм ѝ говорил като на малко дете, галил съм я без мярка и съм я вземал на ръце. Умът ми препускаше в три посоки: мислех за последната ни нощ в хотел „Сен Габриел“, от която сякаш беше минал цял век — тогава Клодия ми беше говорила за любовта с ожесточение; още не можех да дойда на себе си след разговора с Арманд и едновременно с това бях погълнат от присъствието на вампирите, които си шепнеха в мрака под гротескните стенописи. Можех да науча много за тях, без дори да задавам въпроси. Ясно беше, че животът на вампирите в Париж е такъв, какъвто се страхувах, че е — случилото се на малката сцена в театъра го доказваше.

Цялата къща тънеше в приглушени светлини и навсякъде имаше картини, които се увеличаваха почти всяка нощ от вампирите с нова гравюра или пък с творба от съвременен художник. Селесте беше сложила студената си ръка на рамото ми и ми говореше с презрение за хората, създали тези картини, а Естел, която държеше Клодия в скута си, уточни за мен, наивния американец, че вампирите не са сътворили тези ужасии, а само са ги събрали, потвърждавайки отново и отново, че хората са способни на много по-голямо зло.

— Нима художниците на тези картини са сътворили зло? — попита тихо Клодия.

Селесте отметна назад черните си къдрици и се засмя.

— Представиш ли си нещо, то лесно може да се сътвори на практика — отвърна тя бързо, но очите ѝ криеха потисната враждебност. — Разбира се, ние се стараем да не отстъпваме на хората в разнообразните методи на убийство! — Наведе се бързо напред и докосна коляното на Клодия. Тя само я погледна, а Селесте се изсмя нервно и продължи.

Сантяго се приближи до нас и повдигна въпроса за хотела, в който бяхме отседнали. Каза, че бил крайно несигурен, и придружи думите си с малко пресилена жестикулация. Оказа се, че е доста добре информиран за нашия апартамент. Знаеше и за сандъка, в който спяхме. Това му се сторило вулгарно.

— Елате тук! — каза ми с почти детска простота, каквато бе показал и на стълбите. — Живейте с нас и няма да има нужда от подобни маскировки. Ние си имаме пазачи. Но кажи ми, откъде идвате! — настоя той, коленичи и сложи ръка на креслото ми. — Имаш някакъв акцент.

Бях смътно ужасен от мисълта, че френският ми има акцент, но това не беше главната ми грижа. Сантяго беше решителен и натрапчиво властен. Междувременно разговорът около нас продължаваше. Естел обясняваше, че вампирите трябва да носят черно, лилавата рокля на Клодия била красива, но безвкусна.

— Така се сливаме с нощта — каза тя. — Имаме погребален шик.

После почти допря буза към бузата на Клодия и се засмя, за да смекчи забележката си. Селесте също се смееше, засмя се и Сантяго. Цялата зала сякаш оживя от неестествен звънлив смях, неестествени гласове отекваха в изографисаните стени и къдреха пламъчетата на свещите.

— Но пък как да скриеш подобни къдрици — каза Селесте, докато си играеше със златната коса на Клодия.

Тогава осъзнах нещо, което вероятно беше очевидно: те всички бяха боядисали косите си в черно, всички освен Арманд. Това, и фактът, че се обличаха само в черно, допринасяше значително за смущаващото впечатление, че сме статуи, изваяни от един скулптор. Не мога да опиша колко смутен бях от този факт — той събуждаше у мен толкова дълбоко безпокойство, че дори не можех да го осъзная.

Станах, пристъпих към едно от тесните огледала и започнах да ги наблюдавам. Клодия сияеше като скъпоценен камък сред тях, също като смъртното момче, което спеше долу. В този миг осъзнах, че са ужасно отегчителни. Всичко наоколо ме отегчаваше, сияещите им вампирски очи си приличаха като две капки вода, дори остроумията им бяха скучни.

Само мисълта за знанието, което исках да получа от тях, събуждаше интереса ми.

— Вампирите от Източна Европа…. — казваше Клодия. — Какво общо имат с нас тези чудовищни създания?

— Те са завърнали се от онзи свят — отговори тихо Арманд от другия край на залата и свръхестественият слух на всички се напрегна, за да долови шепота му. Всички притихнаха. — Тяхната кръв е различна, мръсна. Те се умножават като нас, но без нужното умение и грижа. В старите времена… — Замълча и аз видях в огледалото, че лицето му се скова.

— О, разкажи ни за старите времена — обади се Селесте с по човешки писклив глас, а в тона ѝ се долавяше порочност.

Сантяго отново се върна към сарказма си.

— Да, разкажи ни за сборищата и за билките, които могат да ни направят невидими. — Усмихна се и продължи: — Кажи и за изгарянията на клада!

Арманд гледаше Клодия.

— Пазете се от тези чудовища — каза той и очите му се отклониха първо към Сантяго, а после към Селесте. — От завърналите се мъртви. Те ще ви нападнат все едно сте смъртни.

Селесте потрепери и каза нещо с презрение, както аристократ говори за селските си роднини, които носят същата фамилия. Аз гледах Клодия, защото очите ѝ отново се бяха замъглили. Тя внезапно се извърна от Арманд.

Гласовете на останалите пак се извисиха — като глъчка на парти. Разговаряха за нощните убийства, описваха срещите си със смъртни без никаква емоция, като ярки светкавици от време на време се чуваха и жестоки подробности. Висок слаб вампир беше нападнат в един ъгъл на залата заради ненужна романтичност, с която гледал на човешкия живот — липсвал му кураж, отказвал да върши най-забавното, което моментът му предлагал. Той изглеждаше простоват, свиваше рамене, говореше бавно и запазваше мълчание задълго, сякаш вече се беше преситил и се чудеше дали да не си легне в ковчега. Все пак остана сред тази странна група, която превръщаше безсмъртието в клуб на конформисти. Как ли би ги възприел Лестат? Дали е бил сред тях? Какво го е накарало да ги напусне? Никой не можеше да заповядва на Лестат, той беше господар на малкото си обкръжение, но как ли биха оценили неговата изобретателност и начина, по който си играеше с жертвите си. Често се чуваше думата „пропуснал“ — дума, която беше много важна за мен като новопревърнат вампир. „Пропусна“ възможността да убиеш това дете. „Пропусна“ възможността да изплашиш онази нещастна жена или пък да подлудиш онзи мъж, което нямаше да е много трудно.

Главата ми се замая. Обикновено главоболие на смъртен. Жадувах да се махна от тези вампири и само далечната фигура на Арманд ме задържаше. Той, а не предупрежденията му. Изглеждаше дистанциран от останалите, макар че често кимаше и изричаше по някоя дума. И макар че беше част от тях, много рядко вдигаше ръка от облегалката на креслото, която имаше форма на лъвска лапа. Вълнувах се, като го гледах такъв, виждах, че никой от малката група не улавя погледа му, както го улавям аз, и никой не го задържа така, както го задържам аз. И все пак той оставаше далеч от мен, само очите му ме следяха. Предупрежденията му звънтяха в ушите ми, но аз ги пропъждах. Исках да се махна от този театър и в същия миг не помръдвах, слушах ги и всичко ми се струваше ненужно и скучно.

— Значи за вас всичко е позволено, няма никакви престъпления? — попита Клодия. Виолетовите ѝ очи бяха фиксирани в мен през огледалото, защото стоях с гръб към нея.

— Престъпления ли, това е скука! — извика Естел и посочи Арманд с белия си пръст. Той се засмя тихо от ъгъла на залата. — Скуката е смърт! — изкрещя Естел и оголи вампирските си зъби, а Арманд вдигна ленивата си ръка към челото си в театрален жест на страх.

Но Сантяго, който стоеше с ръце зад гърба, се намеси.

— Престъпления! — каза той. — Да, има едно престъпление, заради което бихме преследвали всеки вампир, за да го унищожим. И можеш ли да се досетиш кое е то? — Погледна към мен и после пак към безизразното лице на Клодия. — Би трябвало да знаете, щом сте така потайни относно вампира, който ви е създал.

— И какво е то? — попита тя, а очите ѝ леко се разшириха.

Залата постепенно притихна, всички бели лица се извърнаха към Сантяго, който се беше надвесил над Клодия. Очите му блестяха от доволство, че е попаднал в целта. После тръгна към мен и сложи ръка на рамото ми.

— Можете ли да се досетите за кое престъпление става дума? Нима вашият наставник не ви е казал?

Обърна ме леко и потупа по гърдите ми в синхрон с ритъма на сърцето.

— Има едно престъпление, което се наказва със смърт. И то е, когато посегнеш на някой от твоя собствен вид!

— Ооо! — извика Клодия и започна да се смее. Тръгна през залата, лилавата ѝ рокля се въртеше, а стъпките ѝ кънтяха по пода. Хвана ме за ръката и рече: — А аз се страхувах, че голямото престъпление е да се родиш като Венера от пяната на вълните, като нас! Господар вампир! Ела, да вървим! — кимна ми и ме задърпа.

Арманд се смееше, а Сантяго беше съвсем неподвижен. Арманд стана, когато стигнахме до вратата, и каза:

— Добре дошли сте утре вечер. Както и следващата вечер.

Не можах да си поема дъх чак докато не излязохме на улицата. Още валеше и градът изглеждаше опустял, но все пак красив. Вятърът носеше парченца хартия, сияеща карета мина бавно с ритмичен тропот на копита. Небето беше бледо виолетово. Аз вървях бързо, а Клодия ситнеше до мен. Взех я на ръце, защото не можеше да смогне на ритъма ми.

— Не ги харесвам — каза ми тя гневно, когато наближихме хотел „Сен Габриел“. Дори неговото просторно, ярко осветено фоайе беше пусто в този предутринен час. Аз профучах покрай сънливите служители на рецепцията.

— Търсих ги из целия свят, а сега ги ненавиждам! — Тя хвърли пелерината си и тръгна към средата на стаята.

Дъждът обливаше френските прозорци. Аз запалих свещите една по една и вдигнах свещника, за да запаля газениците, както биха сторили Лестат или Клодия. После отидох до червеникавокафявото кадифено кресло, което си бях представял в подземието, и се отпуснах изтощен в него. За миг ми се стори, че цялата стая е в пламъци, но щом погледът ми попадна на пастелната картина с позлатена рамка, изобразяваща дървета и спокойни води, магията на вампирите най-сетне се развали. Те не можеха да ни достигнат тук, мислех си, макар че осъзнавах, че това е глупава заблуда.

— Аз съм в голяма опасност — каза Клодия, още изгаряща от гняв.

— Но как са разбрали какво сме направили? А, между другото, и двамата сме в опасност! Нима си мислиш, че не съзнавам вината си! Дори и да не бях замесен… — Посегнах към нея и я придърпах към себе си, но тя ме погледна така яростно, че отпуснах ръце. — Нима мислиш, че бих те изоставил?

Тя се усмихваше. За миг не повярвах на очите си.

— Не, не би ме изоставил, Луи. Не би го направил. Опасността ни свързва…

— Любовта ни свързва — казах аз тихо.

— Любов? Какво имаш предвид под любов? — И сякаш видяла болката на лицето ми, тя се приближи и притисна длани към бузите ми. Беше студена, не се беше наситила с кръв, беше опитала от смъртното момче, но не се беше наситила.

— Ти приемаш обичта ми за даденост — казах ѝ аз. — Ние сме свързани и… — Още докато изричах тези думи, почувствах как увереността ми отслабва. Изпитах същото мъчително чувство, както предишната нощ, когато тя говореше за страстта на смъртните. Извърнах се от нея.

— Ти би ме изоставил заради Арманд, ако той пожелае това…

— Никога… — отвърнах.

— Ще ме изоставиш, защото той те иска и ти го искаш. Той те чака…

— Никога… — Станах и тръгнах към сандъка. Вратите бяха заключени, но те нямаше да спрат онези вампири. Единственият начин да се предпазим от тях беше да се събудим възможно най-рано. Обърнах се към нея и ѝ казах да легне до мен. Исках да заровя лице в косата ѝ и да я помоля да ми прости. Защото всъщност беше права — още я обичах, обичах я както преди. Когато я придърпах към себе си, тя каза:

— Знаеш ли какво ми казваше той без думи; знаеш ли какво ме омагьосваше така, че не можех да отделя очи от него, защо ме привличаше, сякаш теглеше с връв сърцето ми?

— Значи и ти си се чувствала така… — прошепнах.

— Той ме лиши от сили! — каза тя и аз си спомних как стоеше до книгите на бюрото с отпуснато вратле и ръце.

— Какво говориш? Че ти е говорил без…

— Без думи! — повтори тя. Газениците вече догаряха и пламъците на свещите се бяха издължили. Дъждът барабанеше по капаците. — Знаеш ли какво ми каза… че трябва да умра! — прошепна тя. — Че трябва да те оставя на мира.

Поклатих глава и все пак чудовищното ми сърце се сви от вълнение. Тя говореше истината, така както я чувстваше. Очите ѝ изглеждаха някак стъклени и сребристи.

— Той извлече живота от мен — каза тя, а красивите ѝ устни потрепериха. Не можех да понеса това. Прегърнах я силно, но в очите ѝ още имаше сълзи. — Той извлича живота от момчето, което е негов роб, и от мен, защото иска да ме направи своя робиня. Той те обича. Той те обича. Той ще те получи и няма да позволи да застана на пътя му.

— Просто не си го разбрала! — възпротивих се аз и я целунах. Исках да я обсипя с целувки, по бузите, по устните.

— Не, много добре го разбрах — прошепна тя, докато я целувах. — Ти не го разбираш. Любовта те е заслепила, заслепява те възхищението към него, властта му. Ако знаеш как се опива от смъртта, би го намразил повече, отколкото мразеше Лестат. Луи, не бива да се връщаш при него. Казвам ти, аз съм в опасност!

Рано на следващата вечер аз я изоставих, защото бях убеден, че мога да имам доверие на Арманд, за разлика от останалите вампири. Тя се раздели с мен неохотно и аз се почувствах дълбоко натъжен от изражението в очите ѝ. Всяка слабост ѝ беше чужда и все пак в погледа ѝ видях страх и чувство за поражение. Забързах към театъра и изчаках отвън да се разотидат и последните посетители. Портиерите започнаха да затварят вратите.

Не знам за какъв ме мислеха. Сигурно за актьор като останалите, който не е свалил сценичния си грим? Нямаше значение. Важно беше само да ме пуснат вътре и аз минах покрай тях и покрай неколцина от вампирите в балната зала и най-сетне стигнах до отворената врата на Арманд. Той ме видя веднага, със сигурност беше чул стъпките ми. Приветства ме и ме покани да седна. С него беше смъртното момче, което вечеряше на писалището месо и риба в сребърна чиния, до която имаше и гарафа с бяло вино. Беше още трескаво и слабо заради случилото се предната нощ, но кожата му имаше цвят, а топлината и ароматът му ме измъчваха неимоверно. Арманд се настани до огъня, в коженото кресло срещу мен, и се обърна към момчето със скръстени на облегалката ръце. Момчето напълни чашата си и я вдигна за наздравица:

— За господаря ми — каза то и ме стрелна с развеселен поглед. Но тостът беше всъщност за Арманд.

— За твоя роб — прошепна страстно Арманд и загледа как то отпива на големи глътки. Поглъщаше с поглед влажните устни и движещата се плът на шията. Момчето забоде парченце бяло месо и преди да го лапне, вдигна вилицата за поздрав. Ядеше бавно, без да отделя очи от Арманд. Имах чувството, че вампирът се гощава заедно с него, отпивайки от живота, от който вече не можеше да опита иначе, освен с поглед. Но колкото и увлечен да изглеждаше от това, той не се измъчваше; не се измъчваше като мен преди години, когато стоях под прозореца на Бабет и копнеех за човешкия ѝ живот.

Момчето се нахрани, коленичи и прегърна Арманд през врата, сякаш се наслаждаваше на ледената му плът. Спомних си първата нощ, когато Лестат дойде при мен — как ме прогаряха очите му, как сияеше бялото му лице. Вероятно сега аз изглеждам такъв в твоите очи.

Най-сетне се свърши и момчето отиде да спи. Арманд заключи месинговите порти пред него. Смъртният задряма след минути, преситен, а Арманд се настани срещу мен. Очите му бяха огромни и красиво спокойни, някак невинни. Когато усетих, че потъвам в тях, аз откъснах поглед. Искаше ми се в камината да бушува огън, но там вече имаше само въглени.

— Каза ми да не издавам нищо за произхода си, защо? — попитах аз и го погледнах. Беше усетил отдръпването ми, но не изглеждаше обиден, само се взираше в мен с тиха почуда. Но дори това беше непосилно за мен, затова пак се извърнах.

— Убихте ли вампира, който ви е превърнал? Затова ли сте тук без него? Защо не ми кажеш името му? Сантяго смята, че сте го убили.

— Дори и да е така, или ако не можем да ви убедим в обратното, какво ще стане — ще ни унищожите ли? — попитах аз.

— Няма да ви сторя нищо — каза той спокойно. — Но, както вече ти казах, не съм главен тук, в смисъла, който ти влагаш в това понятие.

— Но те те смятат за главен, не е ли така? Вече два пъти ме спасяваш от Сантяго.

— Аз съм по-силен и по-стар от него. Сантяго е по-млад вампир дори от теб — каза Арманд. Говореше спокойно, без никаква гордост. Просто излагаше фактите.

— Не искаме да сме във вражда с вас.

— Вече се случи — каза той. — Не с мен, но с онези горе.

— Но защо той ни подозира?

Той като че ли се замисли, сведе поглед и облегна брадичка на юмрука си. След малко, макар че на мен ми се стори след цяла вечност, вдигна очи и каза:

— Мога да ти кажа защо. Първо, вие сте твърде потайни. По света има малко вампири и всички живеят в съперничество, подбират новаците много внимателно и искат да са сигурни, че те ще уважават събратята си. В тази къща има петнайсет вампира и този брой ревниво се пази. Освен това те се страхуват от слабите вампири. За тях е очевидно, че ти имаш много недостатъци: твърде чувствителен и умозрителен си. Както сам каза, не си способен на типичната за вампирите дистанцираност. Не бива да забравяме и мистериозното дете, което никога няма да порасне, никога няма да е способно да се грижи само за себе си. Аз не бих превърнал във вампир това момче, ако животът му, който е твърде ценен за мен, не се намира в огромна опасност. Той е още много млад, не е достатъчно силен и едва е отпил от живота, а ето, че ти водиш със себе си такова дете. Що за вампир е способен да я превърне, питат се те. Ти ли си този вампир? Е, както виждаш, откриват в теб доста недостатъци и много неща ги озадачават, а ти неизменно мълчиш. Затова не могат да ти имат доверие. А и Сантяго просто си търси повод. Има още една причина да те мрази, и може би тя е по-силна от всичко останало. Тя е силна и много проста: когато си го срещнал в Латинския квартал, ти… за нещастие… си го нарекъл „палячо“.

— Ооо! — Облегнах се назад.

— Може би за всички щеше да е по-добре, ако тогава си беше замълчал. — Той се усмихна, като видя, че разбирам иронията във всичко това.

Замислих се върху думите му, но най-много ми тежаха странните предупреждения на Клодия, че този мил мъж срещу мен ѝ е казал: „Умри“, както и бавно засилващото се отвращение, което изпитвах към вампирите в балната зала горе.

Изгарях от желание да говоря с него за всичко това. Но не биваше, не още, въпреки че като гледах очите му, не можех да повярвам, че е упражнил подобна сила над нея. Неговите очи ми казваха: „Живей“. Неговите очи ми казваха: „Учи се“. Колко копнеех да му споделя всичко, което ме объркваше, да споделя изумлението си от това, че след толкова години търсене откривам вампири, превърнали безсмъртието в клуб на евтин конформизъм. И все пак, въпреки объркването и тъгата, осъзнах, че не може да бъде иначе. Какво ли бях очаквал? Какво право имах да съм така огорчен и разочарован от Лестат, че да позволя да бъде убит. Само защото не ми показа онова, което трябваше да открия сам? Какво ми беше казал Арманд? Че единствената сила е в нас самите…

— Чуй ме — каза ми той. — Трябва да стоиш далеч от тях. Лицето ти не скрива нищо. Сега ще ми разкажеш всичко, което искам да знам. Погледни ме в очите.

Аз не го направих. Забих поглед в една от малките картини на писалището му, докато Мадоната и Младенецът, изобразени на нея, не се превърнаха само в хармония от линии и цветове. Защото знаех, че казва истината.

— Тогава ги спри, посъветвай ги да не се опитват да ми навредят. Защо не го направиш? Сам каза, че не сме твои врагове, каквото и да сме направили…

Той въздъхна леко.

— Вече ги спрях веднъж. Не искам да налагам властта си над тях, за да ги възпра напълно. Защото ако упражня власт, ще трябва да я защитавам. Ще си създам врагове, с които ще трябва да се занимавам вечно. А единственото, което искам, е малко пространство и покой. Иначе нямаше да стоя тук. Приел съм скиптъра, доколкото са ми го връчили сами, но не за да ги управлявам, а за да ги държа на разстояние.

— Трябваше да се досетя — казах, а очите ми още прогаряха онази картина.

— Ще стоиш настрани. Селесте е много силна, защото е една от най-старите сред нас, освен това завижда на детето заради красотата му. А Сантяго само чака някакво доказателство за вашето престъпление.

Обърнах се бавно и го погледнах. Той отново стоеше зловещо неподвижен, сякаш не беше жив. Тишината се проточи. Още чувах думите му: „Искам само малко пространство и покой. Иначе нямаше да стоя тук.“ Изпитах такъв силен копнеж към него, че се наложи да впрегна всичките си сили, за да остана на мястото си. Щеше ми се нещата да се подредят така: Клодия да е в безопасност сред тези вампири, без да е заплашена от наказание за някакво престъпление, а аз да съм свободен, свободен завинаги в тази килия, докато съм добре дошъл в нея.

Погледнах към смъртното момче, но не го видях заспало на леглото, а коленичило и прегърнало Арманд. За мен това беше икона на любовта, която сам изпитвах. Не, това не беше физическа любов, макар че Арманд беше красив и мисълта за интимност с него не можеше да бъде отблъскваща. Но за вампирите физическата любов намира своята кулминация и се задоволява единствено в едно — в убийството. Говоря за друг вид любов, за привличането, което изпитвах към него като към мой учител. Учител, какъвто Лестат никога не е бил.

Знаех, че Арманд не би крил знание от мен. Той щеше да ме пропусне, както стъклото пропуска лъча, за да черпя от него и да укрепвам. Затворих очи. Той каза нещо, но съвсем тихо: „Знаеш ли защо съм тук?“.

Погледнах го, като се питах дали е разчел мислите ми, дали е способен на това, щом притежава огромна мощ. След всички тези години вече бях готов да простя на Лестат, че не бе способен да ми покаже как да използвам силата си. И все пак копнеех именно за това. Отново ме обзе тъга, заради собствената ми слабост и ужасната ми дилема. Клодия ме очакваше, моята дъщеря и любима.

— Какво трябва да сторя? — прошепнах. — Да стоя далеч от тях и от теб? След всички тези години…

— Какво значение имат годините за теб? — каза той.

Усмихнах се и кимнах.

— Какво искаш да сториш? — попита ме с най-нежния и съчувствен тон.

— Нима не знаеш, нима нямаш силата да разбереш? — отвърнах аз. — Не можеш ли да четеш мислите ми?

Той поклати глава.

— Не и по начина, който имаш предвид. Знам само, че ти и детето сте в истинска опасност. Знам, че си самотен въпреки обичта ѝ и че това е непоносимо за теб.

Аз се изправих. Трябваше само да ида до вратата, да прекося бързо коридора, но тези прости действия изискваха и последните капки от моята сила, от странната особеност на вампирското съществуване, която познавах едва повърхностно — отчуждеността.

— Просто те моля да ги държиш далеч от нас — казах аз от прага, но не можах да го погледна, дори не исках да чувам мекия му глас.

— Не си отивай — каза той.

— Нямам избор.

Вече бях в коридора, когато го чух така близо до мен, че се сепнах. Гледаше ме право в очите и ми подаваше някакъв ключ.

— Тук има една врата — каза ми и посочи към тъмния край на пасажа, където си мислех, че има стена. — Стълбите водят към една странична уличка, само аз ги използвам. Мини оттам, за да избегнеш останалите. Разтревожен си и те ще го забележат. — Веднага се обърнах, въпреки че с цялото си същество копнеех да остана с него. — Но нека ти кажа едно — продължи той и леко притисна опакото на дланта си към сърцето ми. — Използвай силата в теб. Не се гнуси от нея. Използвай я! А когато те видят горе на улицата, използвай тази сила, за да направиш изражението си неразгадаемо, гледай на тях, както на всеки друг, и се пази. Запомни тези думи, нека те да са нещо като амулет за теб. А когато срещнеш погледа на Сантяго или на някой друг вампир, говори му любезно, но не забравяй предупреждението ми. Помни какво ти казах. Говоря ти направо, защото знам, че ти предпочиташ така. В това е твоята сила.

Взех ключа от него и дори не помня как съм отключил вратата и съм тръгнал по стълбите. Не помня и къде остана той. Помня само, че излязох на една тъмна странична уличка до театъра и чух Арманд да ми говори много тихо, някъде близо до мен: „Ела пак при мен, когато можеш.“ Огледах се, но не го видях никъде. Той на няколко пъти ми беше казал да не напускам хотела, за да не давам на останалите доказателството за вината ни, което те само чакаха.

— Да убиеш друг вампир е много вълнуващо — каза ми той. — Затова е забранено под страх от смъртно наказание.

Изведнъж ми се стори, че се пробуждам. Видях парижката улица, обливана от дъжда, високите тесни сгради от двете ми страни, видях и че вратата зад гърба ми се слива със стената и Арманд вече не е до мен.

Въпреки че Клодия ме чакаше, въпреки че я видях до прозореца ни в хотела, осветена от газените лампи — мъничка фигура сред восъчните листенца на цветята, — аз се отдалечих от булеварда и се потопих в тъмните улички, както често правех в Ню Орлиънс.

Не че не я обичах вече, но осъзнавах, че страстта ми към нея е така огромна, както и страстта ми към Арманд. Затова се опитвах да избягам и от двамата, оставих жаждата за убийство в мен да нарасне, като жадувана треска, за да замъгли съзнанието ми и да притъпи болката.

Един мъж вървеше към мен сред мъглата, спуснала се след дъжда. Струваше ми се, че броди из някакъв неестествен пейзаж, защото нощта беше много мрачна и нереална. Хълмът, на който стоях, можеше да бъде всеки хълм по света, а меките светлини на Париж се бяха превърнали в безформени искрици в мъглата. Мъжът беше пиян и вървеше право към смъртта си — пулсиращите му пръсти посегнаха право към лицето ми.

Но аз още не се бях отдал сляпо на жаждата и отчаянието. Трябваше да му кажа да се маха, дори устните ми оформиха заръката на Арманд: „Внимавай!“. И все пак той плъзна дръзко ръка около кръста ми и ме погледна с обожание. Искаше да ме нарисува, казваше, че щял да ме заведе на топло и приятно място. Боите, с които беше изцапана ризата му, миришеха приятно. Последвах го през Монмартър и му прошепнах:

— Ти не си мъртъв, нали?

Той ме превеждаше през някаква избуяла градина, между влажни треви, и ми отвърна, смеейки се:

— Жив съм, жив съм. — Докосна бузата ми и ме погали, като накрая извъртя леко брадичката ми, за да ме насочи към ниската врата.

Газените лампи вътре осветиха ярко зачервеното му лице, наистина беше много топло.

Видях огромните му блещукащи очи и малките червени венички по бялото. Топлата му ръка разгаряше глада ми, докато той ме водеше към едно кресло. В следващия миг се оказах заобиколен от пламтящи лица, които се издигаха над дима на лампите и потрепваха от жегата на огнището. Под скосения покрив имаше цял пъстър свят от платна — искряща, пулсираща красота.

— Седни, седни… — прикани ме мъжът, трескавите му ръце ме бутнаха в гърдите, а после потупаха дланите ми. Гладът ми се надигаше на вълни.

Той застана далеч от мен, с напрегнат поглед и палитра в едната си ръка. Ръката, която рисуваше, беше скрита зад огромно платно. Аз седях безпомощен, без да мисля за нищо, плаващ сред картините му, погълнат от възхитата в очите му. Потъвах в тях, докато очите на Арманд изчезнаха от ума ми и вече не чувах тичащите стъпки на Клодия по каменния коридор, далеч, далеч от мен.

— Ти си жив… — прошепнах аз.

— Кости — произнесе той. — Кости.

И аз видях купчини кости, изровени от плитките гробове в Ню Орлиънс, за да може друг да легне в тясната дупка. Очите ми се затвориха, гладът ми прерастваше в агония, сърцето ми крещеше за живо сърце. Усетих, че той тръгва напред и слага ръце на лицето ми — фатална стъпка, фатално движение. От устните ми излетя въздишка.

— Спасявай се — прошепнах му. — Внимавай!

И тогава нещо се случи с лъчистото му влажно лице, сякаш някой пресуши спуканите кръвоносни съдове по крехката му кожа. Той отстъпи от мен, четката падна от ръката му. Аз станах, прехапал устни, очите ми поглъщаха багрите на лицето му, ушите ми се опиваха от задавения му вик, ръцете ми обгърнаха тази силна, съпротивляваща се плът. Притеглих го към себе си и разкъсах плътта, засмуках кръвта, която ѝ даваше живот.

— Умри — прошепнах му, когато той се отпусна в ръцете ми и главата му клюмна на палтото ми. — Умри! — Опита се да ме погледне, а аз започнах да пия отново. Той се замята, докато не се изплъзна безчувствен и скован на пода, на крачка от смъртта. Очите му не се затвориха.

Застанах пред платната му — прималял и спокоен. Взирах се в него, в мътните му избледняващи очи, в моите руменеещи ръце, в моята затопляща се кожа.

— Отново съм смъртен — прошепнах му. — Жив съм. Живея с твоята кръв.

Той затвори очи, а аз отстъпих към стената и се озовах пред собственото си лице.

Беше успял да направи само скица, дръзки черни линии, които съвършено формираха лицето и раменете ми. Цветовете бяха само загатнати: зеленото на очите ми, бялото на бузите. Обзе ме ужас, когато видях изражението! Той го беше уловил перфектно и в него нямаше нищо ужасяващо. Зелените очи се взираха в мен от платното с невинност и някакво вяло удивление пред завладяващия копнеж, който той не бе успял да разбере. Това беше Луи отпреди сто години, Луи, който слуша поученията на свещеника с разтворени устни, с леко разрошена коса, със свита в скута ръка. Това беше смъртният Луи. Мисля, че започнах да се смея, закрих лицето си с ръце и се смях така, че сълзи избиха в очите ми. Свалих длани и видях, че са мокри от сълзите, смесени с кръвта на смъртен. В мен се беше събудило чудовището, което беше убило и щеше да убие отново, чудовище, което грабна картината, за да избяга с нея от малката къща.

В този миг мъжът се надигна с животински стон и се вкопчи в ботуша ми. Ръцете му се плъзнаха по кожата. С изумителна дързост той посегна към картината и я грабна с побеляващите си ръце.

— Върни я! — изрева. — Върни ми я!

Аз се взирах в него и в собствените си ръце, които държаха онова, което той така отчаяно искаше да си върне, сякаш щеше да го отнесе със себе си в ада или в рая. Аз бях същество, което неговата кръв не можеше да превърне в човек, а той беше човек, когото моето зло не можеше да победи. И тогава, обезумял, аз изтръгнах картината от ръцете му, вдигнах го и разкъсах гърлото му от гняв.

Щом влязох в апартамента ни в хотел „Сен Габриел“, аз поставих картината над камината и много дълго я съзерцавах. Клодия беше някъде из стаите, но чувствах и още нечие присъствие — сякаш на някой от балконите над нас стоеше мъж или жена, чиято уникална миризма долавях. Не знам защо взех картината, защо се бих за нея така, че сега се срамувах от тази си постъпка, повече отколкото от самото убийство. Защо я бях сложил върху мраморната поставка над камината, защо свеждах глава, защо трепереха ръцете ми. Извърнах се бавно, исках да огледам познатите форми в стаята, да видя цветята, кадифето, свещите в техните поставки. Да бъда смъртен, нормален и в безопасност. Тогава като през мъгла видях една жена.

Седеше спокойно до разкошната маса, пред която Клодия обикновено се решеше. Беше напълно неподвижна и не изглеждаше изплашена. Зелените ѝ ръкави и полата от тафта се отразяваха в наклонените огледала, сякаш пред мен стояха стотици жени. Тъмната ѝ коса беше разделена в средата и изпъната зад ушите, но около бледото ѝ лице висяха десетина букли. Виолетовите ѝ очи бяха напълно спокойни, а детската ѝ устичка изглеждаше много мека и съвършено оформена. Тази уста ми се усмихна и заговори, докато очите пламтяха:

— Да, той е точно какъвто ми го описа. Вече го обичам. Точно такъв е.

Тя стана, повдигна леко бухналата си рокля и трите малки огледала опустяха.

Аз бях объркан и онемял от изненада. Обърнах се към Клодия, която стоеше до огромното легло. Малкото ѝ личице изглеждаше съвсем спокойно, макар че юмрукът ѝ стискаше копринената завеса.

— Мадлен — каза тя тихо, — Луи е срамежлив.

И загледа хладно как жената се усмихна, приближи се към мен и дръпна дантелената яка на врата си, за да ми покаже двете малки червени дупчици. Усмивката ѝ помръкна и изведнъж стана мрачна и чувствена, очите ѝ се присвиха и тя прошепна с въздишка:

— Пий.

Аз се извърнах към нея и вдигнах юмрук в безсилието си да намеря думи. Клодия обаче го хвана и се вгледа в мен неумолимо.

— Направи го, Луи, защото аз не мога.

Гласът ѝ беше болезнено спокоен, под твърдия и премерен тон се криеше огромна емоция.

— Нямам достатъчно сила! Видял си как става. Направи го!

Аз се откъснах от нея и притиснах с ръка юмрука си, сякаш го беше прегорила. Знаех, че ще е най-добре да се махна от стаята, но чувствах силата на Клодия, силата на волята ѝ и огъня в очите на смъртната жена. Клодия ме задържа не с молби, които биха разрушили властта ѝ, като събудят съжалението ми. Тя ме задържа с емоцията, която надделяваше над хлада в очите ѝ, и с начина, по който се извърна от мен, сякаш признаваше поражението си. Седна на леглото, сведе глава, устните ѝ се движеха трескаво, очите ѝ обхождаха стените. Исках да я докосна, да ѝ кажа, че иска невъзможното. Исках да потуша огъня, който я изгаряше отвътре.

Смъртната жена се настани в едно от кадифените кресла до огъня сред шумолящата си рокля от тафта, която сякаш беше част от нейната мистерия, от безстрастните ѝ очи, от трескавото ѝ лице. Обърнах се към нея, примамен от детската ѝ нацупена уста. Вампирската целувка не беше оставила по нея видима следа, освен раните на шията. Кожата ѝ си беше все така розова.

— Какви ти се струваме? — попитах я аз, защото видях, че гледа към Клодия. Беше възхитена от тази малка красавица, сплела ръчички с чисто женска страст.

Откъсна поглед от Клодия и ме погледна.

— Попитах те какви ти се струваме? Мислиш ли, че сме красиви, магически, харесва ли ти бялата ни кожа, свирепите ни очи? Много добре си спомням как изглежда вампирът в очите на смъртен, колко прелъстителна е красотата му! Казваш ми да пия, но нямаш и най-малка представа какво искаш от мен!

Клодия стана от леглото, приближи се и прошепна:

— Как смееш! Как смееш да решаваш вместо нас! Да знаеш само как те мразя! Мразя те толкова силно, че изгарям отвътре! — Малкото ѝ телце трепереше, а ръцете ѝ сновяха по плисираното горнище на жълтата ѝ рокля. — Не се извръщай от мен! Това ми омръзна до смърт, омръзна ми вечното ти страдание. Нищо не разбираш. Твоята злина е, че не можеш да бъдеш зъл, и аз трябва да страдам заради това. Но край, няма да страдам повече! — Заби пръсти в китката ми. Аз се извих и отстъпих от нея, ужасен от омразата и гнева, надигащи се в нея като пробуден звяр, който ме гледаше през очите ѝ.

— Вие ме откъснахте от света на живите като две ужасни чудовища от кошмарна приказка. Вие, слепите ми родители! Бащи! — Тя направо излая думата. — Нека сълзи избиват в очите ти. Нямаш достатъчно сълзи, за да оплачеш онова, което сторихте с мен. Още само шест, седем или осем години като смъртна… и щях да имам тази форма! — Тя посочи Мадлен, която беше вдигнала ръце към лицето си, а очите ѝ гледаха като през мъгла. Изрече със стон името на Клодия, но тя не я чу. — Да, тази форма, и тогава щях да знам какво е да съм твоя спътница. Чудовища! Как можахте да ме запратите в безсмъртието с това жалко, безпомощно тяло! — Сълзи светеха в очите ѝ. Замълча, а думите ѝ затихнаха, сякаш се утаиха в гърдите ѝ. — Сега ти ще ми я дадеш — каза тя и тръсна глава така, че къдриците ѝ потрепнаха. — Ще ми я дадеш. Ще го направиш, или ще довършиш започнатото онази нощ в Ню Орлиънс. Няма да живея повече с тази омраза, няма да живея с този гняв! Не мога. Няма да го понеса! — Тя тръсна глава и запуши уши, сякаш да се предпази от собствените си думи. Дишаше бързо и накъсано, сълзите вече се стичаха по бузите ѝ.

Коленичих до нея и протегнах ръце да я прегърна. И все пак не посмях да я докосна, не посмях дори да изрека името ѝ, защото се страхувах, че непоносимата болка ще се излее в чудовищен вик още с първата сричка.

Клодия поклати глава, избърса сълзите от бузите си и стисна зъби.

— Още те обичам и това е най-мъчителното. Никога не съм обичала Лестат. Но теб! Силата на омразата ми е равна на силата на обичта ми. Те са едно! Сега разбираш ли колко много те мразя! — Взря се в мен през червените сълзи, избили в очите ѝ.

— Да — прошепнах и сведох глава. Тя се отдалечи от мен и отиде при Мадлен, която я прегърна отчаяно, сякаш можеше да я защити от мен — но всъщност иронията се криеше в това, че Клодия трябваше да бъде защитена от самата себе си. Мадлен ѝ прошепна:

— Не плачи, не плачи! — И започна да гали лицето и косата ѝ така ожесточено, че би наранила човешко дете.

Клодия се отпусна на гърдите ѝ, затвори очи и лицето ѝ се отпусна, сякаш цялата ѝ страст се оттече от нея. Плъзна ръка по врата на Мадлен и главата ѝ клюмна върху роклята от тафта и дантела. Остана неподвижна, сълзите се стичаха по бузите ѝ, сякаш този изблик я беше изтощил и отчаял до крайност, сякаш стаята около нея и аз самият вече не съществувахме.

Двете стояха така, смъртната жена плачеше инстинктивно и прегръщаше онова, което не би могла да разбере — бялото, яростно и неестествено дете, което се заблуждаваше, че обича. Ако не съжалявах тази луда и безразсъдна жена, която си играеше с огъня, ако не я съжалявах, сякаш бях още смъртен, щях да изтръгна малкия демон от ръцете ѝ, щях да го притисна силно и да опровергая всичко, което ми беше наговорила. Но още стоях на колене. Любовта ѝ е равна на омразата. С тази мисъл се отпуснах назад и се облегнах на леглото.

Клодия се беше успокоила и седеше като статуя в скута на Мадлен. Влажните ѝ очи бяха приковани в мен, без да обръщат внимание на меката коса на жената, която докосваше раменете ѝ, и ласките на нежната ѝ ръка. Аз седях свлечен до колоната на леглото и се взирах във вампирските очи на Клодия, неспособен и нежелаещ да заговоря в своя защита. Мадлен ѝ шепнеше нещо, а сълзите ѝ капеха по роклята на детето вампир. Накрая Клодия стана и ѝ каза внимателно:

— Остави ни.

— Не — възпротиви се жената и се опита да я задържи. После затвори очи и цялата потрепери от раздразнение. Клодия обаче я хвана за ръка и тя стана от креслото. Беше вече отстъпчива, стъписана, пребледняла, роклята от зелена тафта се развяваше до малката жълта копринена роба.

Спряха под свода на салона и Мадлен се сепна объркана, ръката, с която притискаше шията си, трептеше като крило, а после застина. Тя се озърна, подобно на безпомощната жертва на сцената на „Театъра на вампирите“, която не знаеше къде се намира. Клодия излезе и след малко изникна от сенките с голяма кукла в ръце. Аз се надигнах на колене, за да я разгледам. Да, беше кукла с черна коса и зелени очи, цялата в дантела и панделки, със сладко личице и широко отворени очи. Порцелановите ѝ крачета изтракаха, когато Клодия я сложи в ръцете на Мадлен. Очите на жената станаха някак сурови, а устните ѝ се отдръпнаха назад в грозна гримаса, когато погали косата на куклата. Смееше се тихо и гърлено.

— Легни — каза ѝ Клодия и те сякаш потънаха във възглавниците на дивана, зелената тафта прошумоля и се отдръпна, когато Клодия легна до жената и обгърна врата ѝ. Видях как куклата се плъзга и пада на пода, ръката на Мадлен посегна за нея и остана да виси. Главата ѝ се отпусна назад, а очите се затвориха плътно. Къдриците на Клодия галеха лицето ѝ.

Аз отново седнах на пода и се облегнах на матрака на леглото. Клодия говореше нещо тихо, казваше на Мадлен да бъде търпелива, да не мърда. После чух стъпки по килима, затръшна се врата и отдели Мадлен от нас и от омразата ни, която се надигаше като отровни изпарения.

Вдигнах поглед и видях Клодия да седи като в транс, потънала в мисли, омразата и горчилката бяха изчезнали от лицето ѝ, изражението ѝ бе безизразно също като на куклата.

— Всичко, което каза, е вярно — заговорих аз. — Заслужавам омразата ти. Заслужавам я още в мига, в който Лестат те сложи в ръцете ми.

Тя сякаш не ме забелязваше, очите ѝ излъчваха мека светлина. Красотата ѝ прогаряше душата ми и аз не можах да ѝ устоя, когато тя ми каза:

— Ти си могъл да ме убиеш тогава. Могъл си. Въпреки Лестат. — Очите ѝ се спряха спокойно на мен. — Искаш ли да го направиш сега?

— Какво? — Придърпах я близо до себе си, стоплен от тихия ѝ глас. — Полудя ли, че ми говориш така? Дали искам да го направя сега!

— Аз искам — каза тя. — Наведи се над мен, както тогава, и изпий кръвта ми до капка. Имаш нужната сила, накарай сърцето ми да спре. Аз съм малка, можеш да надделееш. Няма да ти противостоя, аз съм нещо крехко, което ще смачкаш като цвете.

— Защо говориш така? По-добре забий нож в мен и го завърти.

— Би ли умрял с мен? — попита тя с лукава и саркастична усмивка. — Наистина ли би умрял с мен? Не разбираш ли какво се случва? Той ме убива, онзи вампир, който те превърна в свой роб, няма да споделя любовта ти с мен, нито капчица от нея. Виждам мощта му в очите ти. Виждам нещастието ти, любовта ти към него. Обърни се, гледай ме с тези любящи, копнеещи за него очи, и ме изслушай.

— Не, не искам… няма да те изоставя. Ние сме неразделни… нима не разбираш? Но не мога да ти дам онази жена.

— Но аз се боря за живота си! Тя ще се грижи за мен, ще продължи играта, нужна за оцеляването ми! И тогава ще можеш да идеш при него. Аз само се боря за живота си!

Изблъсках я назад и отвърнах:

— Не, не, това е лудост, това е отвратително. Ти си тази, която не иска да ме дели с него, ти искаш всяка капка от моята любов. И не само моята, а и нейната. Той е по-силен от теб, не ти обръща внимание, затова искаш смъртта му, както уби и Лестат. Но аз няма да стана съучастник в това убийство, няма! Няма да я направя една от нас, няма да нося вината за хилядите смъртни, които ще умрат в ръцете ѝ. Не, ти нямаш вече власт над мен!

Само да можеше да ме разбере!

И за миг не бях повярвал напълно в думите ѝ, че Арманд желае смъртта ѝ — той беше далеч от подобни егоистични страсти. Сега обаче не ме вълнуваше това, сега се случваше нещо много по-ужасно, нещо, което едва започвах да разбирам. Гневът ми не можеше да му противостои, усилията ми да се възпротивя на намеренията ѝ бяха напразни. Тя ме мразеше, ненавиждаше ме, както сама беше признала, и сърцето ми се сви, защото като ме лиши от обичта, която бе поддържала живота ми, тя ми нанесе смъртен удар. Ножът беше забит. Аз умирах пред очите ѝ, умирах за тази любов, както първата нощ, когато Лестат я подаде в ръцете ми и изрече името ми, а тя ме погледна. Умирах за любовта, която ме бе сгрявала, която бе пропъждала ненавистта ми към самия себе си, която ми позволяваше да съществувам. Лестат бе искал точно това, но с плана му вече беше свършено.

Аз крачех напред-назад из стаята, отварях и затварях безпомощно ръце. Чувствах не само омразата на Клодия, чувствах и болката ѝ. Тя ми беше показала болката си! Ние я бяхме запратили в безсмъртието с това безпомощно тяло. Запуших ушите си, сякаш отново беше изрекла тези думи, и сълзите ми рукнаха. През всичките тези години бях разчитал изцяло на нейната жестокост, на пълната ѝ неспособност да изпита болка! А сега ми беше показала огромната си болка. О, как ли би ни се присмял Лестат. Затова го беше убила, защото би ѝ се присмял. А за да съсипе мен, бе нужно само да ми покаже болката си. Детето, което бях превърнал във вампир, страдаше. Агонията ѝ беше моя агония.

В другата стая имаше ковчег, приготвен за Мадлен, и Клодия излезе, за да ме остави сам с неизбежното. Зарадвах се на тишината. До зазоряване имаше само няколко часа и аз застанах пред отворения прозорец, за да погледам ситния дъждец. Той блещукаше по листата на папратите, по сладките бели цветя и после се спускаше по стъблата им. На малкия балкон имаше истински цветен килим, дъждът потропваше меко по листенцата. Почувствах се много слаб и много самотен. Случилото се тази нощ не можеше да бъде поправено, както онова, което бях сторил на Клодия.

И все пак с удивление установих, че не изпитвам съжаление. Може би самата нощ, беззвездното небе, замръзналите в дъжда светлини на фенерите ми вдъхваха странна утеха, каквато не бях търсил и дори не знаех как да приема. Сам съм, мислех си. Съвсем сам. И това ми се стори прекрасно, приятно, неизбежно. Представих си какво би било, ако бях сам от самото начало. Ако след придобиването на вампирската сила бях напуснал Лестат, ако се бях откъснал от него и от всеки друг. Струваше ми се, че нощта ми говори: „Ти си нощта и само нощта те разбира и те прегръща в обятията си.“ Сам в сенките. Без кошмари. Неизразим покой.

И все пак усетих края на този покой така осезаемо, както и краткото си потапяне в него. Разнесе се като тъмни облаци. Огромната болка от загубата на Клодия ме притисна отново, сякаш се материализира от ъглите на тази претрупана и странно чужда стая. Но нещо ме зовеше навън, въпреки че нощта сякаш се стапяше в яростния вятър. Чувствах как нещо вика, някаква непозната, неодушевена сила. А нещо в мен откликна на този зов, и то не неохотно, а със загадъчна, смразяваща сила.

Тръгнах бавно през стаите, като леко разтварях вратите, докато не видях в слабата светлина на газените лампи, че жената спи на дивана, а куклата лежи на гърдите ѝ. Малко преди да коленича до нея, видях, че очите ѝ се отварят. Усещах и други очи, които се взираха в мен от мрака, и притихналото малко вампирско лице.

— Ще се грижиш ли за нея, Мадлен? — Тя стисна куклата и обърна лицето ѝ към гърдите си. Аз също посегнах към нея, не знам защо.

— Да! — отговори жената и повтори това отчаяно.

— За това ли я мислиш, за кукла? — попитах и докоснах главата на куклата, но тя я издърпа от мен и стисна зъби.

— Дете, което не може да умре! Ето какво е тя — каза жената, сякаш произнасяше проклятие.

— Ооо… — прошепнах аз.

— Вече приключих с куклите — каза Мадлен и захвърли куклата на възглавниците. Посегна към гърдите си, за да ми покаже нещо. Знаех какво е, бях го забелязал вече. Медальон със златна игла. Ще ми се да можех да ти опиша страстта, която бе поразила чертите ѝ, колко разкривена беше меката ѝ детска уста.

— А не е ли дете, което вече е умряло? — попитах аз, без да откъсвам очи от нея. Представих си магазин за кукли, кукли с еднакви лица. Тя тръсна глава, ръката ѝ стискаше така силно медальона, че иглата разкъса тафтата. Вече изгаряше от страх, беше изпаднала в паника. Дланта ѝ кървеше, разранена от счупената игла. Взех медальона от пръстите ѝ.

— Дъщеря ми — прошепна тя с треперещи устни.

На белия порцелан бе нарисувано кукленско лице, лицето на Клодия, детско лице, сладко, невинно. Дете с черна коса, като на куклата. Ужасена, майката се взираше в мрака пред себе си.

— Мъка… — казах аз тихо.

— Стига толкова мъка — прошепна тя и очите ѝ се присвиха, когато ме погледна. — Ако знаеш само как копнея да имам твоята сила, готова съм за нея, жадувам я. — Извърна се към мен и си пое така дълбоко дъх, че гърдите ѝ сякаш се издуха под роклята.

Изведнъж лицето ѝ се разкриви от безсилие. Тя се извърна от мен и поклати глава.

— Само ако беше човек; само ако беше смъртен човек! — продума тя гневно. — Тогава щях да ти покажа и моята сила… — Усмихна се злобно. — Бих те накарала да ме желаеш, да копнееш за мен! Но ти не си човек! — Ъгълчетата на устата ѝ увиснаха. — Какво мога да ти дам! Какво да ти предложа, за да ми дадеш онова, което искам! — Тя вдигна ръка към гърдите си и започна да ги гали, както би направил мъж.

Това беше странен момент, защото се изненадах от чувствата, които думите ѝ събудиха в мен. Тънката ѝ талия беше прелъстителна, като заоблените ѝ гърди и деликатните нацупени устни. Тя дори не подозираше доколко жив е в мен смъртният мъж, не знаеше как ме измъчва изпитата тази нощ кръв. Желаех я повече, отколкото предполагаше, защото тя не разбираше какво представлява убийството. Мъжката гордост в мен искаше да ѝ го докажа, да я унижа заради думите ѝ, заради евтината суета на провокацията ѝ и очите, които се извръщаха от мен с отвращение. Но това беше лудост. Това не бяха причини да дариш някого с безсмъртен живот.

Зададох ѝ жесток въпрос:

— Обичаше ли това дете?

Никога няма да забравя лицето ѝ, яростта ѝ, крайната ѝ омраза.

— Да — изсъска тя. — Как смееш!

Посегна да вземе медальона си, но виждах, че изгаря от вина, не от любов. Целият магазин с кукли, който Клодия ми беше описала, бе продукт на вина, рафтове с копия на мъртвото дете. Но тази вина я беше довела до смъртта. В нея имаше нещо така непреклонно и мощно, каквото бе и злото в мен. Мадлен протегна ръка и докосна жилетката ми, отвори пръсти и притисна гърдите ми. Коленичих и я привлякох към себе си, косата ѝ погали лицето ми.

— Хвани се бързо за мен, когато те захапя — казах аз, а очите ѝ се разшириха и устата ѝ се отвори. — Когато се унесеш, вслушай се силно в биенето на сърцето ми. Дръж се за него и си повтаряй: „Ще оживея.“

— Добре, добре — кимаше тя, сърцето ѝ биеше лудо от вълнение.

Ръцете ѝ изгаряха врата ми, а пръстите ѝ трескаво посягаха към яката ми.

— Вгледай се в онази далечна светлина; не отделяй очи от нея дори за секунда и си повтаряй, че ще оживееш.

Тя изпъшка, когато забих зъби в плътта ѝ и топлата кръв рукна в устата ми. Гърдите ѝ се притискаха към мен, цялото ѝ тяло се изви безпомощно на дивана. Виждах очите ѝ, макар че бях затворил своите, виждах прелъстителната ѝ уста. Продължавах да пия и усещах как отслабва, ръцете ѝ се отпуснаха вяло до тялото.

— Дръж се — шептях ѝ, преглъщайки топлата кръв, сърцето ѝ бумтеше в ушите ми, а кръвта ѝ издуваше преситените ми вени. — Гледай лампата.

Сърцето ѝ забави ритъма си и започна да спира, главата ѝ клюмна върху кадифето, а очите ѝ се замъглиха. За миг ми се стори, че не мога да помръдна, но знаех, че трябва. Сякаш друг вдигна ръката ми и я поднесе към устата ми. Стаята се въртеше пред очите ми, бях се концентрирал върху светлината, както бях поръчал и на нея, и смучех кръв от китката си, а после я поднесох към устата ѝ.

— Пий! Пий! — казах ѝ, но тя лежеше като мъртва. Придърпах я към себе си, кръвта ми течеше по устните ѝ. Тя отвори очи и най-сетне усетих лекия натиск на устата ѝ. След миг хвана ръката ми здраво и започна да пие. Аз я люлеех, шепнех ѝ, отчаяно се опитвах да се отърся от унеса. А после усетих огромната ѝ жажда. Всяка вена в мен го усети. Имах чувството, че ме разнищва с всяко смукване, вкопчих се в канапето, усещах лудото биене на сърцето ѝ, пръстите ѝ се забиваха в ръката ми, в изпънатата ми длан. Болеше ме толкова много, че едва сдържах писъка си. Отдръпнах се от нея, но тя не ме пускаше, животът ми изтичаше през раната на китката, а Мадлен пиеше и стенеше. Вените ми, изпънали се като струни, като пламтящи жици, теглеха силно сърцето ми, докато най-сетне успях да се освободя от нея и паднах на пода, стиснал кървящата си китка.

Жената се взираше в мен, устата ѝ беше цялата в кръв. Гледа ме сякаш цяла вечност. Образът ѝ се раздвояваше и утрояваше пред размътения ми поглед, докато накрая се отпуснах треперещ на пода. Тя вдигна ръка към устата си, очите ѝ не помръдваха, само се разширяваха все повече. Надигна се бавно, сякаш невидима сила я издърпа от канапето. Огледа втренчено стаята, а огромната ѝ рокля се въртеше като колосана. Приличаше на фигурка върху музикална кутия, която не спира да се върти в ритъма на музиката. Накрая се вгледа в тафтата, сграбчи я и я стисна така, че материята се смачка с шумолене. Пусна я и бързо запуши ушите си, затвори очи и след миг ги отвори широко. После видя лампата, далечната мъждукаща газена лампа в другата стая, която излъчваше слабо сияние през отворените врати. Хукна натам, спря до нея и я загледа с изумление.

— Не я докосвай — каза ѝ Клодия и внимателно я поведе настрани.

Мадлен обаче беше видяла цветята на балкона и тръгна към тях. Прокара ръце по цветчетата и после притисна влажните си длани към лицето си.

Аз стоях в края на стаята и я наблюдавах. Тя стисна няколко цвята, смачка ги и остави листенцата да се посипят около нея. После докосна огледалото и се взря в очите си. Болката ми вече отшумяваше, бях превързал раната с носна кърпа, и чаках, защото виждах, че Клодия не си спомня какво ще последва. Двете танцуваха заедно, докато кожата на Мадлен избледняваше все повече на златистата светлина. Тя грабна Клодия в прегръдките си и започнаха да се въртят в кръг. Клодия изглеждаше притеснена и бдителна въпреки усмивката си.

Мадлен скоро се изтощи. Отстъпи назад и залитна, но бързо се изправи и внимателно остави Клодия на земята, а тя се вдигна на пръсти и я прегърна.

— Луи — прошепна ми тихо. — Луи…

Кимнах ѝ да се отдалечи. Мадлен сякаш не виждаше и двама ни, взираше се в протегнатите си ръце. Лицето ѝ беше бяло като платно. Докосна устните си и се взря в тъмните петна по пръстите си.

— Не, не! — прошепнах аз, хванах Клодия за ръката и я издърпах към себе си. Мадлен изстена.

— Луи — прошепна ми Клодия толкова тихо, че Мадлен още не беше в състояние да я чуе.

— Тя умира, ти просто не си спомняш този етап, защото беше много малка — прошепнах ѝ и прибрах косата от очите ѝ, без да изпускам Мадлен от поглед. Тя се мяташе от огледало на огледало, обляна в сълзи — животът си отиваше от тялото ѝ.

— Но, Луи, ако тя умре… — извика Клодия.

— Не. — Коленичих пред нея, беше ужасена. — Кръвта е силна и ще ѝ помогне да живее. Но ще е много изплашена, много. — Стиснах нежно, но здраво ръката ѝ и я целунах по бузата. Тя ме погледна със смесица от учудване и страх. Продължи да ме гледа така, когато тръгнах към Мадлен. Тя се въртеше с разперени ръце и аз я хванах и я прегърнах. Очите ѝ вече горяха с неестествена светлина, а през сълзите в тях искреше виолетова ярост.

— Това е твоята човешка смърт — казах ѝ нежно. — Виждаш ли, небето изсветлява? Сега няма да се отделяш от мен, ще легнем заедно. Аз ще заспя много дълбоко и няма да мога да те утешавам. Ти ще лежиш до мен и ще се бориш със смъртта. Но не бива да се отделяш от мен, чу ли? Ще се притискаш към мен, а аз ще държа ръцете ти, докато съм в състояние да усещам нещо.

Тя потъна в погледа ми и аз усетих чудото, което я завладява. В сиянието на очите ми виждаше цялото богатство от цветове. Поведох я внимателно към ковчега, като ѝ повтарях да не се страхува.

— Когато се събудиш, ще си вече безсмъртна. Недостижима за смъртта. Ела, легни. Усетих страха ѝ, когато видя тесния ковчег, покрит със сатен. Кожата ѝ вече започваше да сияе, да придобива блясъка, който излъчвахме ние с Клодия. Знаех, че няма да се реши, докато не легна с нея.

Прегърнах я и погледнах към Клодия, която стоеше в другия край на стаята, до ковчега, и ме гледаше. Изглеждаше спокойна, но някак мрачна, обзета от неясно съмнение, от хладно недоверие. Положих Мадлен до ковчега ѝ и отидох при Клодия. Коленичих до нея и я хванах за ръцете.

— Не ме ли познаваш? — попитах. — Не знаеш ли кой съм?

Тя ме погледна и отвърна:

— Не.

Усмихнах се и кимнах.

— Не се сърди за миналото — казах. — Вече сме квит.

Тя обърна глава встрани и ме изгледа внимателно, после се усмихна сякаш въпреки волята си, и кимна.

Аз продължих спокойно:

— Не тази жена умря тук тази нощ. Тя ще умира още много нощи, може би години. Тази нощ умря и последната следа от човешкото в мен.

Лицето на Клодия притъмня, сякаш над него падна воал. Устните ѝ се разтвориха, но тя само си пое дъх.

След малко каза:

— Тогава си прав. Вече сме квит.

— Искам да изгоря магазина за кукли! — изрече Мадлен. Хвърляше в огъня дрехите на мъртвата си дъщеря, бяла дантела, бежови рокли, малки обувчици и бонета, които миришеха на камфор. — Вече няма нужда от това. — Тя се изправи и се вгледа в огъня. После се обърна триумфално към Клодия, а в очите ѝ се четеше яростна преданост.

Но не ѝ вярвах. Не ѝ вярвах дори след като нощ след нощ трябваше да я откъсвам от жертвите ѝ, чиято кръв бе изпила до капка. Въпреки че се насищаше, тя вдигаше жертвите си и разкъсваше гърлата им с белите си пръсти, за да ги пресуши до последно. Но аз знаех, че тази лудост ще спре, тя ще се събуди и сияещата ѝ кожа и разкошният апартамент в хотела ще ѝ се сторят кошмарни, ще иска да бъде свободна. Тя още не разбираше, че това не е някакъв експеримент. Още оглеждаше острите си зъби в наклонените огледала, още се поддаваше на лудостта си.

Но се оказа, че лудостта ѝ е голяма и тя не иска да се събуди от съня. Не искаше да се върне към реалността, искаше да захранва с нея собствената си фантазия. Сякаш някакъв демон захранваше паяжината ѝ с нишки, за да създаде своя собствена вселена. Вече започвах да разбирам огромната ѝ жажда, магията ѝ.

Тя беше изкусна в правенето на кукли, заедно със стария си любовник беше измайсторила подобия на мъртвото си дете и ги бе наредила по рафтовете в магазина, който скоро щяхме да посетим. А към това майсторство се добавяха и вампирските умения и неистовост. Една нощ, след като едва я откъснах от жертвите ѝ, тя взе длето и нож и направи прекрасен люлеещ се стол за Клодия, за да може да седи в него пред огъня като истинска дама. През следващите нощи измайстори и масичка със същия размер, донесе от магазина си малка газена лампа, порцеланова чашка и чинийка. А от чантата на една жена пък бе взела малък, подвързан с кожа бележник, който изглеждаше като голям том в ръцете на Клодия. Светът сякаш се смаляваше и изчезваше напълно, щом пристъпиш в малкия будоар на Клодия — вътре имаше легло, чиито колони стигаха едва до гърдите ми, малки огледала, отразяващи само краката ми, картини, окачени на нивото на очите на Клодия, и накрая, на малката ѝ тоалетка, лежаха черни вечерни ръкавици с малки пръстчета, кадифена вечерна рокля с изрязан гръб и диадема като от детски маскен бал. Клодия приличаше на приказна кралица с голи бели рамене, докато бродеше облечена с елегантна рокля из миниатюрния си свят. Аз я гледах от прага като омагьосан, или пък лягах на килима и подпрян на лакът, се взирах в очите на любимата си, чийто поглед мистериозно беше омекнал благодарение на това съвършено светилище. Колко красива беше в черна дантела, русокоса красавица с лице на кукла и влажни очи, които ме гледат толкова сериозно и така дълго, че със сигурност вече не ме виждаха. Те виждаха нещо друго, не мен, не тромавата вселена, която ме заобикаляше, вселена, обезсилена вече, забравена от онази, която беше страдала в нея. Но тя вече не страдаше, докато слушаше музикалната си кутия или отпускаше ръка над часовника играчка. Минутите отлитаха бързо, като златен пясък. Имах чувството, че полудявам.

Поставих ръце под главата си и се вгледах в полилея; беше ми трудно да се откъсна от единия свят и да попадна в другия. Мадлен седеше на дивана и работеше с обичайната си страст, сякаш безсмъртието не включваше и миг почивка. Пришиваше кремава дантела към лилав сатен за малкото легло, като спираше само за да попие смесената с кръв пот от бялото си чело.

Затворих очи и се зачудих дали този миниатюрен свят няма да превземе всички стаи и аз, като Гъливер, една сутрин ще се събудя като овързан, нежелан гигант. Представих си къща, построена за Клодия, с градина, в която мишките ще са чудовища, с малки карети и цъфнали храсти вместо дървета. Смъртните ще са очаровани, ще коленичат да поглеждат през малките прозорчета. Те ще ги привличат като паяжина.

Но аз вече бях овързан със здрави въжета. Не само от приказната красота, от изкусителната тайна на белите рамене на Клодия и от сиянието на перлите, от омайващата апатия, от миниатюрните шишенца с парфюм, аз бях окован от страх. Страхувах се, че извън тези стаи, в които напътствах Мадлен — обяснявах ѝ вампирската природа и същността на убийството, макар че Клодия би се справила по-добре от мен, ако бе показала желание да го стори — че извън тези стаи, където всяка нощ получавах сладки целувки и спокойни погледи, уверяващи ме, че омразата на Клодия към мен няма да се завърне, извън тези стаи един ден ще открия, че по собствено желание съм позволил да се променя напълно, да загубя човешкото в себе си, което единствено бе способно да обича. Какво ще изпитвам тогава към Арманд, заради когото бях превърнал Мадлен, заради когото бях пожелал да бъда свободен? Странно и объркващо отчуждение? Тъпа болка? Неразпознаваема тръпка? Дори сред тази светска суета, аз пак го виждах в монашеската му килия, виждах тъмните му очи и усещах как ме привлича.

И все пак не отидох при него. Не смеех да науча колко голяма е загубата ми. Не смеех да я разгранича от друга, потискаща мисъл: че в Европа не открих никакво знание, което да излекува самотата ми, което да изличи отчаянието ми. Бях дълбал само в собствената си жалка душа, бях открил болката на Клодия и страстта по един вампир, който може би беше по-лош дори от Лестат и заради когото аз бях станал зъл като Лестат, но в когото за първи път бях видял обещание за добро насред това всепоглъщащо зло.

Но тези мисли вече се отдалечаваха от мен. Часовникът тиктакаше над камината, Мадлен искаше да види представленията в „Театъра на вампирите“ и се кълнеше, че ще защитава Клодия от всеки вампир там. Клодия пък казваше:

— Не още, почакай.

Аз лежах и гледах с известно облекчение колко силна е любовта на Мадлен към Клодия, колко сляпо и страстно я обича. Не изпитвах никакво съжаление към нея. Смятах, че още не е изпитала никакво страдание, не разбираше изобщо смъртта. Беше се отдала изключително лесно на крайната жестокост. Но и аз, с огромното ми самомнение и способност за самозаблуда, бях смятал, че единствената истинска емоция, която съм изпитвал, е мъката по покойния ми брат. Бях си позволил да забравя напълно как се влюбих в сияйните очи на Лестат, че продадох душата си заради тяхното искрящо многоцветие, и си мислех, че в тях се крие силата да ходиш по водата.

Какво би трябвало да стори Исус, за да ме накара да го последвам, както го беше последвал Матей или Петър? Като начало да се облича добре. Да има красиво лице и гъста руса коса.

Мразех се. И така, докато около мен приспивно жужеше разговорът между Клодия и Мадлен — Клодия шепнеше нещо за убиване и скорост, за вампирски умения, а Мадлен бе наведена над иглата си, — аз установих, че единствената емоция, на която вече съм способен, е ненавистта към самия мен. Обичах ли ги, мразех ли ги? Вече не ме интересуваше дали са там. Клодия докосна косата ми, сякаш искаше да ми покаже, че е намерила покой. Не ме интересуваше. Вече виждах Арманд като някакво привидение, като зад стъкло. И докато стисках ръката на Клодия, за първи път разбрах защо ми прости така лесно, макар че бе казала, че ме мрази и обича: защото всъщност не чувстваше нищо.

След седмица придружихме Мадлен до магазина ѝ, за да запалим света на куклите. Помня как се отдалечихме по улицата след това и завихме в една тясна и мрачна алея, където беше съвсем тихо — чуваше се само дъждът. Видях червено зарево в небето. Заби камбана, чуха се викове на мъже. Клодия говореше нещо за огъня. Гъстият дим, който се издигаше над сиянието, ме изнервяше. Почувствах страх. Не дивия страх на смъртен, а сякаш нещо студено се заби в гърдите ми. Спомних си старата къща на Рю Роял, обгърната от пламъци, и Лестат, проснат на пода.

— Огънят пречиства… — казва Клодия.

— Не, той просто руши… — отвърнах ѝ аз.

Мадлен бе минала покрай нас и сега бродеше в края на улицата, приличаше на призрак в дъжда, белите ѝ ръце се мятаха във въздуха и ни призоваваха да идем при нея. Помня, че Клодия тръгна натам. Гледах русата ѝ коса, когато ми нареди да я последвам. Една панделка беше паднала на земята и се въртеше в черна локва. Наведох се да я взема, но друга ръка я достигна преди мен. Ръката на Арманд.

За мен беше огромен шок да го видя така близо, като Мрачния жътвар, застанал на прага. Беше прекрасно реален с черната си пелерина и копринена вратовръзка, и все пак някак безплътен заради неподвижността си. Огънят блещукаше в очите му, червеното се смесваше с чернотата в тях в прекрасно, наситено кафяво.

Аз се сепнах като от сън, усетих, че ме прегръща, главата му се наведе, за да ми кимне да го последвам — отново бях завладян от присъствието му, то ме поглъщаше така пълно, както в килията му. Вървяхме заедно към Сена, провирахме се толкова бързо и изкусно през тълпата, че хората не ни забелязваха и ние едва забелязвахме тях. Бях изумен колко лесно поддържах темпото му. Той ме тласкаше да опозная силите си, караше ме да разбера, че пътят, по който бях вървял, е чисто човешки, и няма нужда да продължавам по него.

Отчаяно исках да говоря с него, да го спра, да го хвана за раменете и само да погледна в очите му, както последната нощ, да го фиксирам във времето и пространството, за да успея да се справя с вълнението в гърдите си. Исках да му кажа толкова много неща, да му обясня. И все пак не знаех какво да изрека, нито защо, знаех само, че чувството е така силно, че прерасна в облекчение. Именно това се бях страхувал, че съм загубил.

Не знаех къде се намираме, бях минавал веднъж оттам — улица със стари къщи, градински стени и порти за каретите с кули отгоре, прозорци с оловни стъкла под каменни арки. Къщи от друго столетие, разкривени дървета, внезапно спокойствие, което означаваше, че тълпите вече ги няма. Шепа смъртни живееха в този огромен район от къщи с високи тавани.

Арманд опря крак на стената и се хвана за един клон. После ми подаде ръка. След миг вече стоях до него и влажната зеленина докосваше лицето ми. Над себе си виждах етаж след етаж, увенчани от самотна кула, която едва личеше в мрака и пелената на дъжда.

— Чуй ме, ще се покачим в кулата — каза ми Арманд.

— Не, не мога…

— Още не си опознал собствените си сили. Ще се изкатериш лесно. Помни, че ако паднеш, няма да се нараниш. Прави каквото правя аз. Но не забравяй следното. Хората в тази къща ме познават от сто години и ме мислят за призрак. Затова ако случайно те видят, или пък ти ги зърнеш през прозорците, ще те помислят за същото и не бива да показваш, че си ги забелязал. Иначе ще ги разочароваш и объркаш. Разбра ли ме? Нищо не те застрашава.

Не бях сигурен кое ме плаши повече — самото катерене или мисълта, че ще ме помислят за призрак. Но нямаше време да се чудя повече. Арманд се закатери нагоре, краката му лесно откриваха процепите между камъните, ръцете му се забиваха здраво в издатините. Аз тръгнах след него, прилепен плътно към стената. Не смеех да погледна надолу и увиснах за миг на извитата арка над един прозорец, за да си почина. Надникнах вътре и видях огън, тъмно рамо, ръка, която държеше ръжен, човекът вътре нямаше представа, че го наблюдавам. Заизкачвахме се нагоре, докато не стигнахме до прозореца на кулата. Арманд веднага го отвори и промуши дългите си крака над перваза. Аз се издърпах след него и усетих как ме придърпва за раменете.

Щом се озовах в стаята, изпъшках неволно, потрих ръце и огледах това странно и влажно помещение. Покривите на къщите сребрееха под нас, тук-там между огромните, полюшващи се върхове на дърветата, се издигаха кулички. В далечината блещукаше разпокъсаната верига от светлини на булеварда. Стаята изглеждаше влажна като нощта навън. Арманд стъкваше огън.

Той вадеше столове от купчината гниещи мебели и без усилие ги чупеше на трески. В него имаше нещо гротескно, то се криеше в грациозността му и в неизменното спокойствие на бялото му лице. Той правеше нещо, което всеки би могъл да направи, чупеше дървени летви, и все пак го правеше така, както би го сторил единствено вампир. В него нямаше нищо човешко; дори красивите му черти и тъмната коса бяха част от красотата му на тъмен ангел, който само бегло прилича на хората. Изящно скроеното му палто беше като мираж. И въпреки че ме привличаше повече от всяко живо същество в живота ми, с изключение може би на Клодия, той ми вдъхваше и нещо като страх. Не се изненадах, че когато приключи, сложи един тежък дъбов стол за мен, но той самият отиде до камината и започна да грее ръцете си на огъня. Пламъците хвърляха червени сенки по лицето му.

— Чувам хората в къщата — казах аз.

Топлината беше приятна. Усещах как изсъхват кожените ми ботуши, как се сгряват пръстите ми.

— Да, значи знаеш, че и аз ги чувам — каза той тихо, и макар че го изрече без никакъв укор, веднага се усетих, че съм казал глупост.

— А ако дойдат тук? — настоях, без да откъсвам очи от него.

— Не можеш ли да заключиш от поведението ми, че няма да дойдат? — попита той. — Можем да стоим тук цялата нощ, без да говорим за тях. Искам да знаеш, че ако говорим за тях, то ще е по твое желание. — Аз не отговорих, вероятно съм изглеждал леко обиден, защото той побърза да ми каже, че те отдавна са запечатали тази кула и не влизат в нея. Виждали дима, който излиза от комина, и светлината през прозореца, но никой нямало да дръзне да се качи.

Чак тогава видях няколкото лавици с книги от едната страна на огнището и писалището. Листовете върху него бяха смачкани, но имаше мастилница и няколко писалки. Представих си колко уютна ще е тази стая, когато не вали, или след като огънят изсуши въздуха.

— Е, виждаш ли — каза Арманд, — наистина нямаш нужда от онзи хотел. Трябва ти съвсем малко. Но всеки сам решава от какво има нужда. Хората в тази къща дори са ми дали име — от двайсет години се разказват истории за срещите им с мен. Но за мен тези години са само мигове и не означават нищо. Тези хора не могат да ми навредят и аз използвам дома им, за да се усамотя. Никой от вампирите в театъра не знае, че идвам тук. Това е моя тайна.

Гледах го напрегнато и отново ме споходиха същите мисли като при посещението ми в театъра.

Вампирите нямат възраст, но аз се зачудих как ли е изглеждало това младо лице преди век или преди два века. Защото то не носеше белезите на възрастта, но определено не беше безизразно. То беше също толкова изразително, както и ненатрапчивият му глас. Аз го изследвах така вглъбено, че забравих къде се намирам. Знаех само, че съм силно привлечен от него и думите, които изричам, са почти ненужни.

— Но какво те задържа в „Театъра на вампирите“? — попитах го аз.

— Нуждата, разбира се. Но вече открих онова, от което се нуждая — отвърна той. — Защо ме избягваш?

— Не съм те избягвал — казах, като се опитвах да скрия вълнението, което тези думи предизвикаха у мен. — Знаеш, че трябва да защитя Клодия, тя си няма никого освен мен. Или поне нямаше, докато…

— Докато Мадлен не дойде да живее с вас…

— Да…

— Но сега Клодия те освободи, а ти оставаш с нея, сякаш не можеш да се разделиш с любовница.

— Не, тя не ми е любовница, не разбираш — започнах аз. — Тя е по-скоро мое дете, а и не знам дали тя е тази, която може да ме освободи… Не знам дали детето има властта да освободи родителя си. Не знам дали няма да съм свързан с нея, докато е…

Спрях. Щях да кажа: „докато е жива“, но осъзнах, че ще изрека просто кухо клише, присъщо за смъртните. Тя щеше да живее вечно, също като мен. Но не е ли така и при смъртните бащи? Техните дъщери живеят вечно, защото те самите, бащите, умират първи. Внезапно се обърках, но си давах сметка за начина, по който ме слуша Арманд. Той ме слушаше така, както всички мечтаят да бъдат слушани — лицето му сякаш отразяваше всяка моя дума, не бързаше да ме прекъсне и при най-малката пауза, не твърдеше, че ме разбира, преди още да съм изказал мисълта си, не спореше импулсивно — все неща, които често правят разговора невъзможен.

След дълга пауза той ми каза:

— Искам те. Нуждая се от теб повече от всичко на света.

Първо си помислих, че не съм чул правилно. Стори ми се невъзможно. Тези думи ме обезоръжиха напълно и мечтата за съвместния ни вечен живот затъмни всяка друга мисъл в ума ми.

— Казах, че те искам. Искам те повече от всичко на света — повтори той с едва доловима промяна в изражението си. После седна и зачака. Лицето му беше спокойно, както винаги, гладкото му бяло чело под гъстата кестенява коса не беше набраздено от тревога, огромните му очи се взираха в мен, устните му не помръдваха.

— И ти искаш същото, но не дойде при мен — каза той. — Има неща, които искаш да знаеш, но не питаш за тях. Видя как Клодия се отдалечава от теб и нищо не можеш да сториш, но все пак не се помъчи да ускориш това, не направи нищо!

— Не разбирам собствените си чувства. Вероятно ти ги разбираш по-добре…

— Все още нямаш никаква представа каква мистерия си! — рече той.

— Ти поне познаваш себе си добре. Аз не мога да се похваля със същото. Обичам Клодия и все пак не сме близки. Когато съм до теб, както сега, разбирам, че не знам нищо за нея, че не знам нищо за никого.

— Тя е просто един етап от твоя живот. Ако и когато се разделиш с нея, ще се разделиш с единственото същество, което е споделяло с теб този етап от живота ти. Страхуваш се от това, от самотата, от това бреме, от мащаба на вечността.

— Да, това е вярно, но не е всичко. Този етап не значи нищо за мен, само Клодия му придава смисъл. Другите вампири също преживяват столетия.

— Не, не ги преживяват — каза той. — Светът щеше да е пълен с вампири, ако беше така. Как според теб се оказах най-възрастният тук, или където и да било?

Замислих се. После предположих:

— От насилствена смърт ли умират?

— Не, почти никога. Не е нужно. Според теб мнозина ли притежават силата да живеят вечно? Първо, повечето вампири имат доста неясни представи за безсмъртието. Защото те искат и животът им да бъде като тях: непроменим и неразрушим — каретите да си останат същите, модата да съответства на разбиранията им, хората да се държат и да говорят така, както са го правили преди. А всъщност всичко се променя, освен самия вампир; всичко освен вампира подлежи на постоянна разруха и деформация. За едно неизменчиво съзнание, та дори и за най-изменчивото, безсмъртието скоро се превръща в доживотна присъда, в лудница от фигури и форми, които са вече напълно неразбираеми и лишени от стойност. Една вечер вампирът става и осъзнава, че се е случило това, което го е плашило от десетилетия — че вече не иска да живее, на никаква цена. Защото онова, което е правило безсмъртието така примамливо — стилът, модата, начинът на живот — вече е изличено от света. И тогава вампирът излиза навън, за да умре. Никой няма да открие останките му. Никой няма да разбере къде е отишъл. А често и никой от обкръжението му — ако е имал обкръжение от вампири — няма да е разбрал за неговото отчаяние. Защото той отдавна е престанал да говори — за себе си или за каквото и да било. Той просто изчезва.

Облегнах се назад, впечатлен от очевидната истина в това, и все пак всичко в мен се бунтуваше срещу подобна перспектива. Осъзнах колко дълбоки са надеждата и ужасът ми; колко различни са тези чувства от отчуждението, което той описваше, колко различни са и от това ужасно отчаяние. Внезапно то ми се стори вбесяващо и отвратително. Не можех да го приема.

— Ти обаче не би си позволил подобно състояние на ума. Виж се само — казах аз. — Дори да не беше останало и едно произведение на изкуството на този свят… а има хиляди от тях… дори да не беше останала и една природна красота… дори светът да се беше свил до една празна килия и една крехка свещица, ти ще се взираш в тази свещ, погълнат от трептенето на пламъка, от промяната на цветовете… Колко дълго би могло да те съхрани това… какви възможности би създало? Или греша? Нима съм просто луд идеалист?

— Не — отвърна той. На устните му се появи мимолетна усмивка, кратък прилив на удоволствие. После продължи: — Но ти изпитваш някакво задължение към света, който обичаш, защото той е все още непокътнат за теб. Разбираемо е как твоята чувствителност може да се превърне в инструмент на лудостта. Говориш за произведения на изкуството и природната красота. Ще ми се да бях художник, за да съживя Венеция от петнайсети век и палата на господаря ми там, любовта, която изпитвах към него, когато бях още смъртно момче, любовта, която той изпитваше към мен, когато ме направи вампир. О, ако можех да съживя тези времена за теб или за мен… само за миг! Какво не бих дал за това. Тежко е, че времето не успява да изтрие спомена за този период и той става все по-наситен и все по-магичен в светлината на света, който виждам днес.

— Любов ли? — попитах аз. — Между теб и вампира, който те е превърнал, е имало любов? — Наведох се напред.

— Да — отвърна той. — Толкова силна любов, че той не можеше да позволи да остарея и умра. Любов, която чакаше търпеливо, докато укрепна достатъчно, за да се преродя отново в мрака. Нима искаш да ми кажеш, че между теб и вампира, който те е създал, не е имало любов?

— Не — отговорих веднага. Не успях да потисна горчивата усмивка.

Той се вгледа в мен.

— Тогава защо ти е дарил тези сили?

Облегнах се назад и казах:

— Нима смяташ тези сили за дар! Разбира се, че така смяташ. Прости ми, но това ме изумява. Как е възможно да си тъй задълбочен и едновременно с това така наивен.

— Трябва ли да се обидя? — усмихна се той. Поведението му само потвърждаваше думите ми. Той наистина изглеждаше наивен. Беше ми трудно да го разбера.

— Не, не е обида. — Пулсът ми се учести, когато го погледнах. — Ти си всичко, за което съм мечтал, когато станах вампир. А смяташ тези сили за дар! Но кажи ми… още ли изпитваш любов към вампира, който ти е дал вечен живот?

Той сякаш се замисли, после каза:

— Това има ли значение? Не съм имал щастието да изпитвам любов към много хора или към много неща. Но него го обичам, да. Вероятно не по начина, който ти имаш предвид. Успяваш да ме объркаш доста лесно. Ти си загадка. Аз нямам нужда вече от онзи вампир.

— Бяха ми дарени вечен живот, изострени сетива и нуждата да убивам — бързо обясних аз, — защото вампирът, който ме превърна, искаше моята къща и парите ми. Можеш ли да разбереш подобно нещо? И все пак зад всичко това имаше още много други неща. Те започнаха да ми се разкриват постепенно, малко по малко! Все едно си открехнал врата пред мен, аз виждам светлината и трябва да стигна до нея, да отворя вратата изцяло и да навляза в мястото, за което ти си ми казал, че съществува! Но всъщност аз не вярвам, че то съществува! Вампирът, който ме превърна, за мен беше олицетворение на самото зло — беше мрачен, без въображение, безсъдържателен и винаги разочароващ! Сега го разбирам. Но ти, ти си нещо съвсем различно! Отвори вратата за мен, отвори я широко. Разкажи ми за онзи дворец във Венеция, за любовта, завършила с проклятие. Искам да чуя за това.

— Самозалъгваш се. Ти не се интересуваш от онзи палат — каза Арманд. — Вратата, която виждаш, води към мен. Ти искаш да живеем заедно, както го искам и аз. Аз съм зло, в което има безкрайно много степени, и няма никаква вина.

— Точно така — промърморих аз.

— Ето защо си нещастен. Ти дойде при мен и каза, че има само един грях — съзнателното отнемане на човешки живот.

— Да… Сигурно доста си се смял…

— Никога не съм ти се присмивал — каза той. — Не мога да си го позволя. Само ти можеш да ме спасиш от онова отчаяние, което ти описах. Ти си моята връзка с деветнайсети век, ти ще ми помогнеш да го разбера, да се съживя. От това имам отчаяна нужда. Точно теб чаках в онзи Театър на вампирите. Ако познавах смъртен с подобна чувствителност, с такава умозрителност, с такава болка в сърцето, щях да го превърна във вампир на мига. Но такива рядко се срещат. Трябвало е да чакам теб. И сега ще се боря за теб. Моята любов не познава жал. Това ли е за теб любовта?

— Но ти ще направиш ужасна грешка — казах веднага, като го гледах в очите. Още не бях осъзнал напълно думите му. Никога не бях потъвал в така дълбоко безсилие. Защото нямаше да мога да го задоволя. Не можах да задоволя Клодия. Не успях да задоволя и Лестат. Бях разочаровал дори смъртния си брат Пол!

— Не. Трябва да се свържа някак с този век — отговори ми той спокойно. — И мога да го сторя само чрез теб… не искам да ме учиш на нещо, което мога да видя в галерията или пък да прочета в книгите… ти носиш духа и сърцето на своя век.

— Не, не. — Разперих ръце, бях на път да избухна в горчив, истеричен смях. — Нима не разбираш? Не нося духа на своя век. Аз съм непригоден за нищо и винаги съм бил такъв! Не принадлежа на никой век, на никое място! — Да, това беше болезнената истина.

Лицето му обаче просветля от неустоима усмивка. Имах чувството, че ще се разсмее с глас, и наистина раменете му леко се разтресоха.

— Луи — каза той тихо. — Та именно това е духът на твоя век. Нима не го разбираш? Всички се чувстват така. Усещането ти за прокълнатост и за липса на вяра е характерно за твоето време.

Бях така зашеметен от думите му, че доста време не помръднах, само се взирах в огъня. Дървото вече беше изгоряло и в огнището имаше въглени — сиво-червена пустош, която би се пръснала на прах, удариш ли я с ръжена. И все пак излъчваше много топлина и светлина. Виждах целия си живот като на длан.

— А вампирите от Театъра… — попитах тихо.

— Те реагират на този век с цинизъм, не могат да разберат смъртта на възможностите, техният глупав стремеж към изтънчено задоволяване на нуждите им е пародия на свръхестественото, упадък, чието последно убежище е в тази комична, маниерна безпомощност. Нали ги видя, виждал си такива като тях цял живот. Ти отразяваш своя век различно. Ти отразяваш разбитото му сърце.

— Но това е нещастие. Нещастие, което ти не можеш да разбереш.

— Не се и съмнявам. Кажи ми какво изпитваш сега, какво те кара да бъдеш нещастен. Кажи ми защо не дойде при мен цели седем дни, макар че изгаряше от желание да го направиш. Кажи ми какво още те задържа при Клодия и онази жена.

Поклатих глава.

— Не знаеш за какво ме питаш. За мен беше неимоверно трудно да превърна Мадлен във вампир. Бях си обещал никога да не го правя, бях се зарекъл да не позволя на самотата да ме принуди да го сторя. Аз не виждам нашия живот като дар от сила и мощ. За мен той е проклятие. Нямам куража да умра. Но да направя друг вампир! Да накарам друг да страда така, да нося вината за смъртта на всички онези, които този вампир ще убие! Наруших клетвата си…

— Не знам дали това ще ти донесе утеха… но сигурно разбираш, че и аз имам вина за случилото се.

— Имаш предвид, че го сторих, за да се освободя от Клодия, за да мога да дойда при теб… да, осъзнавам го. Но главната отговорност е моя!

— Не, имам предвид, че директно те накарах да го сториш! Бях наблизо онази нощ. Използвах най-голямата си сила, за да те принудя да го направиш. Знаеш ли това?

Аз сведох глава.

— И аз можех да я превърна във вампир — каза той тихо. — Но реших, че е най-добре да го направиш ти. Иначе нямаше да се откажеш от Клодия. Трябваше сам да го пожелаеш…

— Ненавиждам се за това! — извиках аз.

— Тогава ненавиждай мен, не себе си.

— Не. Ти не разбираш. Та ти едва не разруши онова, което цениш в мен, с този акт! Аз се опитах да ти устоя с всички сили, макар че не знаех, че се боря точно с теб. Нещо в мен почти умря! Някаква страст си отиде! Бях напълно разбит, когато Мадлен се превърна във вампир!

— Да, но тази страст отново е жива, как я наричаш хуманност. Ако не беше жива, сега в очите ти нямаше да има сълзи. Нямаше да има гняв в гласа ти.

Не можах да отвърна, само кимнах. Опитах се да заговоря отново:

— Не трябва да ме принуждаваш да върша нещо против волята си! Не трябва да прилагаш такава сила…

— Не — каза той веднага. — Не трябва. Моята сила бе блокирана някъде вътре в теб. Отвъд този праг аз съм безпомощен, обаче… все пак Мадлен беше превърната. Ти си свободен.

— Доволен ли си вече? — попитах, вече бях успял да се овладея. — Не исках да бъда груб. Ето, вече ме имаш. Аз те обичам. Но съм толкова объркан. Ти поне доволен ли си?

— Как да не съм? — отвърна той. — Разбира се, че съм доволен.

Станах и отидох до прозореца. Последните въглени вече умираха. Светлината идваше от сивото небе. Чух как Арманд се приближи до мен. Очите ми свикваха все повече със сиянието на небето и можех да видя профила на Арманд и очите му, отразени в стъклото. Шумът на дъжда вече беше различен — водата шуртеше по улуците на покрива, тропаше по керемидите, стичаше се меко през потрепващите клони на дърветата, плющеше по наклонения каменен перваз пред ръцете ми. Мека смесица от шумове, които озвучаваха нощта.

— Ще ми простиш ли? — попита Арманд.

— Нямаш нужда от прошката ми.

— Но ти имаш — каза той. — Затова и аз имам нужда от нея. — Лицето му беше съвършено спокойно.

— Тя ще се грижи ли за Клодия? Ще се справи ли? — попитах аз.

— Тя е идеална за целта. Луда е, но в днешно време това е преимущество. Ще се грижи за Клодия. Мадлен и за миг не може да остане сама, за нея е естествено да се грижи за близките си. Тя няма нужда от конкретна причина, за да обича Клодия, но ето че причина все пак има. Клодия е красива, спокойна, властна. Те двете се допълват прекрасно. Но си мисля, че… трябва да напуснат Париж възможно най-скоро.

— Защо?

— Знаеш защо. Сантяго и другите вампири ги подозират. Всички вече са видели Мадлен. Страхуват се, защото тя знае много за тях, а те не знаят нищо за нея.

— А онова момче, Денис? Какво ще правиш с него?

— Той е мъртъв — отговори Арманд.

Бях изумен. От думите му и от спокойствието му.

— Ти ли го уби?

Той кимна, а аз не казах нищо. Големите му тъмни очи ме гледаха като омагьосани. Не успях да скрия ужаса си. Меката му деликатна усмивка сякаш ме привлече към него, ръката му покри моята длан върху перваза на прозореца и почувствах как тялото ми само се извръща към него, приближава се, притегляно от неговата воля.

— Така беше най-добре — каза ми той внимателно, а после добави: — Трябва да вървим…

Погледна към улицата.

— Арманд — започнах аз, — не мога да…

— Луи, последвай ме — прошепна той, качи се на перваза и спря. — Помни, че ако паднеш долу на паважа, само малко ще те заболи. Ще се оправиш бързо и след дни няма да остане и белег. Костите и кожата ти се възстановяват лесно. Нека тази мисъл ти даде свободата да откриеш възможностите си. Хайде, да слизаме.

— А какво може да ме убие? — попитах аз.

Той пак спря.

— Унищожаването на останките ти. Не знаеше ли? Огън, насичане… слънчевата топлина. Но само това. Може да остане белег, но нищо друго. Помни, че си безсмъртен.

Погледнах надолу в мрака през сребристата пелена на дъжда. Някаква светлинка блещукаше под люлеещите се клони на дърветата. Мокри павета, желязната кука на звънеца на портата за каретите, лози висят от върха на стената. Огромна черна карета мина под лозите и светлината отслабна. Улицата от жълта стана сребриста, а после съвсем изчезна. Сякаш тъмните дървета я погълнаха. Не, по-скоро сякаш всичко беше извадено от самия мрак и се върна пак в него. Бях замаян. Имах чувството, че къщата се люлее. Арманд беше седнал на прозореца и ме гледаше.

— Луи, ела с мен тази нощ — прошепна ми внезапно и настойчиво.

— Не — отвърнах. — Твърде рано е, още не мога да ги напусна.

Той се извърна и погледна към тъмното небе. Стори ми се, че въздъхна. Докосна ръката ми на перваза, сякаш за да ми каже, че всичко е наред, после прехвърли крака навън и изчезна. Поколебах се за миг, защото сърцето ми биеше лудо. Прекрачих парапета и забързах след него, без да смея да погледна надолу.

Почти се зазоряваше, когато отключих апартамента ни в хотела. Газените лампи горяха. Мадлен беше заспала до камината, с иглата в ръка. Клодия бе застанала сред цветята до прозореца и ме гледаше. Държеше четката си за коса.

Останах на прага, за да се окопитя — всички чувствени удоволствия и объркването, които ми носеха тези стаи, ме заляха като вълни, напълно различни от магията на Арманд и помещението в кулата. Тук имаше нещо успокояващо и едновременно с това притеснително. Тръгнах към креслото си и седнах в него, притиснал ръце към слепоочията си. Клодия се приближи и усетих устните ѝ на челото си.

— Бил си с Арманд — каза тя. — Искаш да идеш при него.

Вдигнах поглед. Колко красиво беше лицето ѝ и колко близко ми се струваше. Поддадох се на желанието и докоснах бузите, клепачите — интимни жестове, които не си бях позволявал с нея от нощта на свадата ни.

— Ще се виждаме пак, не тук, на други места. Винаги ще знам къде си! — казах ѝ аз.

Тя ме прегърна през врата. Притисна се към мен и аз затворих очи и зарових лице в косата ѝ. Обсипах шията ѝ с целувки. Взех малките ѝ ръчички и започнах да ги целувам, целувах вдлъбнатинките на сгъвките, китките, отворените длани. Тя галеше косата и лицето ми.

— Както ти решиш — каза ми. — Както ти решиш.

— Ти щастлива ли си? Вече имаш ли каквото искаше?

— Да, Луи. — Тя сключи пръсти на тила ми. — Имам всичко, каквото съм желала. Но дали ти знаеш какво точно искаш? — Повдигна лицето ми, за да я погледна в очите. — За теб се страхувам, ти може да направиш грешка. Защо не напуснеш Париж с нас? — попита внезапно. — Пред нас е целият свят!

— Не. — Отдръпнах се от нея. — Ти искаш да е както преди, с Лестат. Но не може да бъде така. Не може.

— Сега ще бъде друго, съвсем различно, с Мадлен. Не искам миналото да се повтори, нали точно аз сложих края му. Но се чудя дали ти добре разбираш какво те привлича в Арманд.

Отдръпнах се от нея. Тя упорито и неразбираемо отказваше да го приеме и да го разбере. Пак щеше да ми каже, че той е искал смъртта ѝ. Не разбираше, че той не би могъл да иска подобно нещо, защото аз не го исках. Но как да ѝ обясня това, без да прозвуча помпозно, като заслепен от любов към него.

— Така трябва да стане — казах аз, сякаш току-що съм го осъзнал, под натиска на нейните съмнения. — Само той може да ми даде силата да бъда такъв, какъвто съм. Не мога да продължа да живея раздвоен, погълнат от нещастие. Или ще ида при него, или ще умра. А има и още нещо, нещо ирационално и необяснимо, но важно…

— Какво е то? — попита тя.

— Обичам го.

— Да, сигурна съм — отвърна тя. — Щом обичаш него, значи можеш да обичаш и мен, дори мен.

— Клодия, Клодия. — Притиснах я към гърдите си.

— Остава ми само да се надявам, че когато ти потрябвам, ще ме намериш… — прошепна тя. — Поне това ти дължа… толкова често те наранявах, толкова болка ти причиних.

Тя притихна в прегръдките ми. Усещах я в ръцете си и си мислех: „След малко вече няма да е с мен.“ Сега исках само да я прегръщам. Това винаги ми е доставяло огромно удоволствие. Да усещам тежестта ѝ, да чувствам ръката ѝ на шията си.

Една от лампите угасна. Част от светлината напусна хладната влажна нощ. Имах чувството, че се унасям. Ако бях смъртен, със сигурност щях да се отпусна и да заспя така. И все пак в това сънливо и уютно състояние почувствах странно усещане, че слънцето след малко ще ме събуди и аз ще видя гъстите папрати на светлината на изгрева и искрящите капки на дъжда. Прогоних това чувство и притворих очи.

По-късно често се опитвах да си спомня точно тези мигове. Отново и отново се опитвах да извикам в паметта си как стояхме отпуснати в онази стая и нещо смътно започваше да ме тревожи. Изведнъж бяха настъпили промени, които не бях забелязал. Дълго след това, насинен, ограбен и огорчен до крайност, аз се връщах към тези моменти, към сънливите предутринни часове, когато часовникът тиктакаше едва доловимо от полицата на камината, а небето изсветляваше все повече. Но си спомнях единствено — въпреки отчаянието, с което се опитвах да задържа този момент, — леката промяна в осветлението.

Ако не се бях отпуснал така, щях да го забележа. Бях потънал в други притеснения и затова го пропуснах. Една лампа изгасна, след нея отмря и пламъкът на догоряла свещ. Очите ми бяха притворени и ми се стори, че настъпва пълен мрак.

Щом ги отворих, вече беше твърде късно. Помня, че скочих на крака и ръката на Клодия се смъкна от врата ми. Из стаите се движеха привидения — мъже и жени, облечени в черно. Дрехите им сякаш поглъщаха светлината от всяка лакирана повърхност. Извиках към тях, Мадлен се сепна и се вкопчи за облегалката на креслото, после се свлече на колене, когато стигнаха до нея. Сантяго и Селесте вървяха към нас, а зад тях Естел и останалите, чиито имена не знаех, изпълваха огледалата и се скупчваха така, че заприличваха на огромна черна сянка. Извиках на Клодия да бяга и отворих вратата. Избутах я през нея, а после препречих изхода и изритах Сантяго.

За разлика от първата ми среща с него, сега силата ми беше огромна. Вероятно бих изгубил всяка битка в своя защита, но инстинктът ми да защитя Клодия и Мадлен беше много силен. Помня, че блъснах Сантяго назад и после ударих красивата Селесте, която се опитваше да мине покрай мен. Чувах стъпките на Клодия далеч долу по мраморното стълбище. Селесте беше бясна и издра лицето ми до кръв. Извъртях се към Сантяго, който ме беше стиснал много силно и посягаше към гърлото ми.

— Бий се с тях, Мадлен — извиках аз, но чувах само хлипането ѝ. После я видях — изплашена и неподвижна, заобиколена от вампирите. Те се смееха зловещо с кухия си, звънлив вампирски смях. Сантяго се държеше за лицето, защото бях забил зъби в него. Ударих го в гърдите, после в главата. Ръката ми се разкъсваше от болка, нечии ръце ме стиснаха през гърдите, аз ги отблъснах и чух зад себе си трясък на счупено стъкло. Но някой друг ме хвана за ръката и ме задърпа с невероятна сила.

Не отслабвах съпротивата си и не си спомням кога ме надвиха. Помня само, че бяха много. Накрая вече бях безпомощен, заобиколен отвсякъде и принуден да изляза от апартамента. Вампирите ме поведоха по коридора и после полетях надолу по стълбите. Освободих се за миг преди тесните задни врати на хотела, но те веднага ме обградиха отново. Виждах лицето на Селесте много близо до мен и стига да можех, щях да я разкъсам със зъби. Някой стискаше така силно едната ми китка, че вече не усещах ръката си. Мадлен вървеше до мен и хлипаше. Набутаха ни в една карета. Не спираха да ме удрят, но аз не губех съзнание. Помня ударите по тила ми, главата ми беше цялата в кръв, която се стичаше по врата ми и капеше по пода на каретата. Мислех си само, че все още съм жив, че все още съм в съзнание.

Щом ни завлякоха в „Театъра на вампирите“, започнах да викам Арманд.

Вече не ме държаха, а вървяха след мен и пред мен по стълбите към подземието и ме бутаха със злоба. По едно време успях да докопам Селесте, но тя изкрещя и някой ме удари в гръб.

Тогава видях Лестат — това беше най-тежкият удар. Той стоеше в средата на балната зала. Сивите му очи бяха приковани в мен, а устата му бе извита в лукава усмивка. Беше облечен безукорно, както винаги. Изглеждаше прекрасно с черното наметало и фината риза. Ужасните белези обаче още личаха и разкривяваха красивото му лице — тънки резки минаваха по деликатната кожа над горната му устна, по клепачите и по челото му. Очите му горяха от тиха ярост, която като че ли се подклаждаше от суетата му, от ужасната безмилостна суета, която казваше: „Видя ли в какво ме превърна?“.

— Този ли е? — попита Сантяго и ме блъсна напред.

Лестат се извърна рязко към него и рече дрезгаво:

— Казах ти, че искам Клодия, детето! Тя го направи!

Главата му се разтресе от ярост и той посегна към облегалката на креслото, но след миг се изправи и се взря в мен.

— Лестат — започнах аз, вече разбирах, че съм в безизходица. — Ти си жив! Нали си жив! Защо не им кажеш как се отнасяше с нас…

— Не. — Той тръсна яростно глава. — Ти се връщаш с мен, Луи.

Не можах да повярвам на ушите си. Разумът ми отчаяно ми нашепваше, че трябва да разговарям с него, но аз се изсмях и отвърнах:

— Ти си луд!

— Ще ти пощадя живота! — каза той, а клепачите му потрепнаха при тези думи, гърдите му се надигаха развълнувано и той отново посегна към мен, но отпусна ръка. — Вие ми обещахте — обърна се към Сантяго, — обещахте ми, че ще мога да го взема със себе си в Ню Орлиънс. — Започна да оглежда лицата на вампирите, скупчили се около нас, дишането му стана накъсано. — Къде е Клодия? — изкрещя. — Тя ми го причини, нали ви казах!

— Спокойно — отвърна Сантяго и посегна към него, но Лестат се отдръпна и почти изгуби равновесие. Хвана се за облегалката на креслото и остана така, със затворени очи, за да се успокои.

— Но той ѝ е помогнал… — започна Сантяго и пристъпи към него. Лестат вдигна поглед и отвърна:

— Не, Луи, ти трябва да се върнеш с мен. Трябва да ти кажа нещо… за онази нощ в блатото. — Замълча и пак се огледа така, сякаш беше в клетка, ранен и отчаян.

— Чуй ме, Лестат — започнах аз. — Остави я, остави я да си върви… и аз… аз ще се върна с теб. — Думите ми прозвучаха някак кухо. Опитах се да пристъпя към него, да го погледна спокойно, да усети силата ми. Той също ме гледаше, бореше се със собствената си слабост. Селесте ме хвана за китката. — Кажи им — продължих аз, — кажи им как се отнасяше с нас, че не знаехме законите, че тя не знаеше, че съществуват други вампири.

През цялото време си мислех само едно — че Арманд трябва да се върне тази нощ, че трябва да се появи. Той щеше да сложи край на това.

Тогава чух шум, сякаш нещо беше влачено по пода. Чувах и немощния плач на Мадлен. Огледах се и я видях в един стол. Взираше се в мен с нарастващ ужас. Опита се да стане, но те не ѝ позволиха.

— Лестат — започнах аз отново. — Какво искаш от мен? Каквото и да е, ще го направя…

Тогава видях откъде идва шумът. Лестат също го видя. Влачеха през залата ковчег с големи железни ключалки. Веднага разбрах какво ще последва и извиках отчаяно:

— Къде е Арманд?

— Тя ми го причини, Луи. Тя ми го причини. Не ти! Тя трябва да умре — говореше Лестат, гласът му изтъняваше все повече, а дъхът му се накъсваше от усилието. — Махнете това нещо оттук, Луи се връща с мен — изкрещя Лестат на Сантяго, но той само се изсмя. Селесте го последва и скоро вече всички вампири се смееха.

— Вие ми обещахте — извика Лестат.

— Нищо не сме ти обещавали — отвърна Сантяго.

— Те са се подиграли с теб — казах му аз, когато отвориха ковчега. — Подиграли са се! Трябва да намериш Арманд, той е главният тук. — Но Лестат като че ли не ме разбираше.

Започнах да се съпротивлявам с всички сили, ритах ги, опитвах да се освободя, крещях, че Арманд не би позволил това, че не бива да нараняват Клодия. И все пак те ме набутаха в ковчега, а яростните ми опити да се освободя не доведоха до нищо друго, освен че ми попречиха да чувам воя на Мадлен и блокираха за миг ужасната мисъл, че и Клодия ще бъде довлечена тук. Помня, че натисках отчаяно капака, но той се затръшна над мен, ключалките се затвориха и заключиха със скърцане на метал. Тогава в ума ми пламнаха отдавна изречени думи, думите на Лестат: „Едно гладуващо дете е ужасна гледка, а гладуващ вампир е още по-лошо. Ще чуят писъците ѝ чак в Париж.“ Обляното ми в кръв треперещо тяло застина в задушния ковчег. Не спирах да си повтарям, че Арманд ще ме спаси.

Вдигнаха ковчега и чух стържене на ботуши по пода. Люлеех се наляво-надясно, посегнах да се задържа за стените на ковчега и затворих очи. Заповядвах си да не докосвам стените и да не мисля за тясното пространство, в което съм затворен. Ковчегът се наклони, когато го понесоха по стълбите. Смътно долавях виковете на Мадлен, която зовеше Клодия, сякаш очакваше от нея спасение. „Викай Арманд, мислех си, той трябва да се прибере тази нощ.“ Само мисълта колко унизително ще е да закрещя ме накара да остана тих в ковчега.

Но тогава ми хрумна друго: Ами ако той не се върне? Ако в онова имение има ковчег… Тогава се пречупих напълно, изгубих контрол над тялото си и се замятах диво, за да се обърна и да заблъскам с гръб капака. Но не можех, беше твърде тясно. Главата ми се отпусна на дъските, по тялото ми течеше пот.

Вече не чувах виковете на Мадлен. Чувах само тропота на ботушите им и собственото си дишане. Помислих си, че Арманд ще се върне поне на следващата нощ — да, ще се върне и те ще му кажат какво са сторили. Той ще ни открие и ще ни освободи. Ковчегът се залюля. Усетих мирис на вода, почувствах хладината ѝ в задушния ковчег. Но миришеше и на нещо друго — на пръст. Пуснаха рязко ковчега и всичко ме заболя. Започнах да разтривам ръцете си, като се опитвах да не докосвам капака, да не усещам колко е близо, за да не събудя отново паниката.

Мислех си, че ще ме оставят така и ще си тръгнат, но те все още бяха наблизо. Долових непозната миризма, а после застинах, защото установих, че зидат стена. Усещах миризмата на хоросан. Бавно вдигнах ръка и избърсах лицето си. Е, добре, утре вечер ще съм свободен, мислех си, но с всеки миг ковчегът ми се струваше все по-тесен. Арманд ще дойде утре вечер, а дотогава ще си представям, че съм в собствения си ковчег, и ще спя, както винаги.

И все пак в очите ми избиха сълзи и аз неистово започнах да удрям по капака. Главата ми се мяташе наляво-надясно, представях си ужаса на нощите, които ме очакват. За да се откъсна от връхлитащата ме лудост, започнах да мисля за Клодия — представях си как ръцете ѝ ме обгръщат в сумрака на хотела, виждах извивката на бузката ѝ, бавното потрепване на миглите ѝ, копринения допир на устните ѝ. Целият се сковах, а краката ми заритаха по дъските. Бяха приключили с тухлите и чух отдалечаващи се стъпки. Започнах да викам Клодия и да се мятам, докато вратът ми не пламна от болка и не разкървавих с нокти дланите си. Лека-полека, като леден поток, дойде и познатият паралитичен сън. Опитах се да призова Арманд — отчаяно и глупаво усилие. Докато клепачите ми натежаваха и ръцете ми се отпускаха, смътно си давах сметка, че и той спи някъде, в своето убежище. Направих последно усилие да се освободя. Наоколо цареше мрак, ръцете ми безсмислено удряха дървото. Бях много изтощен. После дойде забравата.

Събуди ме някакъв глас. Далечен, но ясно доловим. Изрече името ми два пъти. В първия миг не можах да осъзная къде съм. Бях сънувал някакъв сън, който се изплъзваше, без да остави никакъв спомен, и нещо ужасно, което исках да си отиде. Отворих очи и усетих капака на ковчега над себе си. Слава Богу, осъзнах къде се намирам в същия миг, в който чух гласа на Арманд. Отговорих му и викът ми беше оглушителен в тесния ковчег. С ужас установих, че той ме търси, а аз не знам къде съм и не мога да му кажа. Но после го чух да ми говори, казваше ми да не се страхувам. Чух силен шум, който се повтори. После нещо изскърца, тухлите се срутиха. Няколко паднаха върху капака на ковчега. Арманд ги вдигна една по една и започна да откъртва ключалките.

Капакът изскърца. В очите ми блесна малка пролука, поех си жадно дъх и усетих как по лицето ми избива пот. Капакът се отвори и аз ослепях за миг. Седнах и видях през пръстите си ярката светлина на газена лампа.

— Бързо — каза ми Арманд. — Не вдигай шум.

— Къде отиваме? — попитах, виждах някакъв тухлен проход зад разбитата врата, по който имаше запечатани врати. Веднага си представих ковчези зад тези тухлени стени, ковчези, в които лежат гладни и гниещи вампири. Арманд ме вдигна на крака и пак ми заръча да не вдигам шум. Тръгнахме по прохода. Той спря пред една дървена врата и изгаси лампата. Първо настъпи пълен мрак, но след миг под вратата засия светлина. Той я отвори внимателно, за да не изскърца. Чувах собственото си дишане и се опитвах да го сдържам. Влязохме в нисък проход, който водеше към неговата килия. Докато вървях до Арманд, прозрях една ужасна истина. Той спасяваше само мен. Протегнах ръка да го спра, но той ме дръпна след себе си. Чак когато се озовахме на уличката до театъра, успях да го накарам да се обърне, но той само поклати глава и каза:

— Не мога да я спася!

— Нали не очакваш да си тръгна без нея! Те я държат долу! — Бях ужасѐн. — Арманд, трябва да я спасиш! Нямаш друг избор!

— Защо говориш така? — попита той. — Не разбираш ли, че не мога да я спася. Те ще се изправят срещу мен. Нищо не би ги спряло. Луи, разбери, не мога да я спася. Само ще те изложа на риск. Не бива да се връщаш там.

Отказвах да призная, че е точно така. Разчитах единствено на него. Даже вече не изпитвах страх. Исках само да се върна за Клодия, бях готов дори да умра. Наистина беше съвсем просто, не ставаше дума за кураж. Знаех и че Арманд ще ме последва и няма да се опита да ми попречи.

И се оказах прав. Хукнах обратно по коридора, към стълбището, което водеше към главната зала, и Арманд ме последва. Чувах вампирите горе. Чувах всякакви звуци, от движението по парижките улици. Вампирите се бяха събрали в залата. Когато стигнах до края на стълбите, видях Селесте пред вратата. Държеше една от онези странни маски и само ме гледаше. Не ми се стори притеснена. Всъщност дори беше странно безразлична.

Щях да разбера, ако се беше впуснала към мен или пък беше извикала на другите. Но тя не направи нищо подобно. Отстъпи към залата, обърна се рязко, явно наслаждавайки се на красивото движение на фустите си, и се приближи към кръга от вампири в центъра на залата. Вдигна маската пред лицето си и каза тихо зад нарисувания череп:

— Лестат… твоят приятел Луи е тук. Внимавай, Лестат!

Тя свали маската и отнякъде се чу смях. Вампирите бяха из цялата зала — тъмни фигури, настанени в креслата, или скупчени на групички. Лестат седеше прегърбен в едно кресло и не ме поглеждаше.

Правеше нещо с ръце, но не виждах какво. Вдигна бавно глава и кичури руса коса паднаха над очите му. В погледа му се четеше страх. Той се обърна към Арманд, който тръгна бавно през залата. Всички вампири се отдръпваха от него.

— Добър вечер, мосю — поклони му се Селесте, но той мина покрай нея, без да я погледне, взираше се в Лестат.

— Е, доволен ли си? — попита го.

Сивите очи на Лестат се взираха в него с учудване, устните му се раздвижиха, сякаш за да оформят думи. Очите му се напълниха със сълзи.

— Да… — прошепна накрая, едната му ръка беше скрита под наметалото. Там имаше нещо. Той ме погледна и сълзите се стекоха по страните му.

— Луи, моля те, трябва да ме изслушаш — каза Лестат с дълбок и плътен глас, в който се усещаше някакво непоносимо страдание. — Трябва да се върнеш… — После сведе глава и изкриви лице от срам.

Сантяго се изсмя. Арманд каза тихо на Лестат, че трябва да напусне Париж, защото е прокуден.

Лестат обаче седеше в креслото със затворени очи и разкривено от болка лице. Не приличаше на себе си — това беше страдащ, наранен Лестат. Лестат, какъвто аз не познавах.

— Моля те — повтори той. — Не мога да говоря с теб тук! Няма да ме разбереш! Ще дойдеш ли с мен… само за малко… докато отново дойда на себе си?

— Това е лудост! — отвърнах аз и стиснах главата си с длани. — Къде е тя? Къде е? — Огледах безстрастните им лица с неразгадаеми усмивки. Обърнах се към Лестат и го сграбчих за реверите.

Тогава видях какво държи в ръцете си. Грабнах жълтата рокля и се втренчих в нея — това беше роклята на Клодия. Лестат вдигна ръка към устните си и извърна лице. Чувах тихите му сподавени ридания, докато се взирах невярващо в роклята. Тя беше изцапана със сълзи и кръв, прокарвах пръсти по мокрите следи, сякаш за да ги излича. Помня, че покрай покритите със стенописи стени горяха много свещи. Някаква врата беше отворена и през нея се виждаше дъждът. Пламъците на свещите потрепваха и подскачаха от вятъра, сякаш се отделяха от фитилите. Знаех, че Клодия е отвъд този праг. Свещите започнаха да се движат, защото ги държаха вампирите. Сантяго ми даде знак да мина през вратата, но аз не му обръщах внимание, не обръщах внимание на никого. Знаех, че ако го направя, ще полудея. Те нямаха значение, само Клодия имаше значение. Но къде беше тя? Трябваше да я намеря. Чувах смеха им, но някак отдалеч.

После видях нещо отвъд отворената врата, нещо, което бях виждал преди много, много време. Никой не знаеше за него. Не. Лестат знаеше. Но това нямаше значение. Надали сега си спомняше как стояхме преди много години пред вратата на малката кухня в Рю Роял и гледахме майката и дъщерята, прегърнати на пода. Сега майка и дъщеря лежаха под ситния дъждец — Мадлен и Клодия. Красивата червена коса на Мадлен, смесена със златната коса на Клодия, се развяваше от вятъра. Косите, кадифената рокля, малката покрита с кръв долна риза, обшита с дантела, те бяха непокътнати. Всичко останало беше превърнато в пепел, която беше запазила чертите на лицето на Мадлен, формата на ръката, която притискаше детето. А детето, древното дете, моята Клодия, беше превърната във въглени.

В гърдите ми се надигна див вик, който бе подет от вятъра. Дъждът валеше кротко върху овъглените тела, отмиваше следата от малка ръчичка по стената, русите кичури се развяваха от вятъра. Викът ми още не беше секнал, когато обезумях. Вкопчих се в някого и започнах да го удрям. Мислех, че е Сантяго. Исках да го унищожа, да размажа ухиленото му лице. Виковете му се смесиха с моите, ботушите му нагазиха сред пепелта. Аз го изблъсках към стената, очите ми бяха заслепени от дъжда и сълзите. Той падна по гръб и аз пак се спуснах към него. Арманд ме хвана и ме изведе от малката гробница към балната зала, в която се чуваха викове, гласове и сребрист смях.

Лестат изкрещя след мен:

— Луи, чакай ме. Луи, трябва да поговорим!

Виждах дълбоките му очи съвсем наблизо. Чувствах се все по-слаб, смътно осъзнавах смъртта на Мадлен и Клодия. Гласът на Арманд ми говореше съвсем тихо, може би даже без звук:

— Не можех да ги спра, не можех…

Те бяха мъртви, мъртви. А аз губех разсъдъка си. Сантяго лежеше някъде там, до тях, до полюшващите се от вятъра къдрици. Губех разсъдъка си.

Не можех да отнеса телата им с мен, не можех да ги взема. Арманд ме беше хванал под ръка и почти ме носеше през някакво кънтящо дървено пространство. Миризмите от улицата ставаха по-силни — миризми на коне, на кожа, — спираха бляскави карети. Можех да се видя как тичам по Булеварда на Капуцините с малък детски ковчег в ръце, а хората ми правят път, стават от масите пред кафенетата, а един от тях вдига ръка. Препънах се и усетих, че Арманд ме държи, пак зърнах кафявите му очи. Бях замаян, но продължавах да вървя. Видях блясъка на ботушите си.

— Луд ли е, че ми говори така? — Питах за Лестат, гласът ми трепереше от гняв, но звукът му ми носеше някаква утеха. Започнах да се смея, смеех се с цяло гърло. — Той трябва да е напълно луд, за да ми говори така. Чу ли го?

Очите на Арманд ми казваха: „Спи“. Исках да кажа нещо за Мадлен и Клодия, че не можем да ги оставим там, и пак усетих, че в мен се надига вик, който изтласка всичко по пътя си. Стиснах зъби, за да го задържа, защото беше толкова силен, че щеше да ме унищожи.

След това съзнанието ми се проясни. Вървяхме сляпо, без посока, както се лутат пияните смъртни, изпълнени с омраза към останалите и с чувството, че са непобедими. Така вървях из Ню Орлиънс в нощта, когато срещнах Лестат за първи път, лутах се като пияница, който чудодейно открива пътя си и усеща стъпките си стабилни. Видях един пиян човек, който някак успя да запали клечка кибрит. Поднесе я към лулата си и дръпна дима. Стоях пред прозорците на едно кафене. Мъжът дърпаше от лулата си. Изобщо не беше пиян. Арманд стоеше до мен и чакаше, бяхме на Булеварда на Капуцините. Или пък това беше Дьо Темпъл? Не бях сигурен. Бях вбесен, че телата на Клодия и Мадлен останаха на онова гнусно място. Виждах как Сантяго рита овъгленото тяло на моето дете! Закрещях през стиснати зъби и мъжът вътре се изправи от мястото си, а стъклото пред него се замъгли от дъха му.

— Махни се от мен — извиках на Арманд. — Продъни се в ада, не ме доближавай. Предупреждавам те, не ме доближавай.

Отдалечих се от него по булеварда, а една двойка отстъпи от пътя ми и мъжът даже протегна ръка, за да защити жената.

После се затичах. Хората ме гледаха учудени. Как ли съм изглеждал в очите им? Подивяло бледо създание, което се движи бързо като призрак. Когато най-сетне спрях, бях напълно изтощен, вените ми горяха от глад. Мисълта за убийство обаче ме изпълваше с отвращение. Седях на каменните стълби пред една църква, до една от малките странични врати, издълбани в камъка, които се залостват през нощта. Дъждът беше отслабнал, или поне така ми се стори. Улицата беше страховита и тиха, само един мъж мина далеч от мен с черен чадър. Арманд стоеше под дърветата от другата страна. Зад него се виждаше малка горичка с влажна трева, от която се издигаше мъгла.

Успях някак да се успокоя, като мислех единствено за болката в главата и стомаха си и за свитото си гърло. Лека-полека мислите ми се проясниха и аз си дадох сметка за всичко случило се, че съм се отдалечил много от Театъра и че останките на Мадлен и Клодия са още там. Жертви на унищожение, умрели в прегръдките си. Почувствах огромна решителност, бях готов на всичко.

— Не можех да го предотвратя — каза ми тихо Арманд.

Вдигнах очи и видях, че изражението му е изключително тъжно. Извърна се от мен, сякаш осъзна, че е безсмислено да ме убеждава в това. Почувствах огромната му мъка, поражението му. Знаех, че ако в този миг реша да излея целия си гняв върху него, той няма да ми се противопостави. Пак виждах старото отчуждение и пасивност, които сякаш бяха в основата на всичко и които го караха да повтаря: „Не можех да го предотвратя.“

— Напротив, можеше! — отвърнах тихо. — Много добре знаеш, че си могъл. Ти си техният водач! Само ти познаваш границите на мощта си. Те не разбират нищо, не са като теб.

Той все така не ме поглеждаше. Виждах какъв ефект имат върху него думите ми. Изглеждаше изтощен и тъжен.

— Ти имаш влияние върху тях. Те се страхуват от теб! — продължих аз. — Можеше да ги спреш, ако беше пожелал да използваш силата си, дори отвъд границите, които сам си си поставил. Ти сам си решил да не се намесваш. Заради скъпоценната си истина! Много добре те разбирам. В теб виждам отражение на самия себе си!

Той ме погледна в очите, но не каза нищо. Болката, изписана на лицето му, беше ужасна, толкова голяма, че не можеше да я контролира. Той се страхуваше от тази емоция. Аз не се страхувах. Той усещаше моята болка, защото способността му да съпреживява беше по-голяма от моята. Аз не усещах неговата болка, тя не значеше нищо за мен.

— Разбирам те много добре… — продължих. — Знаеш ли кое е в ядрото на моята злина? Пасивността ми. Слабостта, отказът да отхвърля този извратен и глупав морал, тази ужасяваща гордост! Позволих да се превърна в това, което съм, въпреки че знаех, че не бива. Позволих Клодия да бъде превърната във вампир. Стоях и гледах как тя убива Лестат, без да ѝ попреча с нищо. Не си помръднах пръста да я спра. А Мадлен, аз позволих тя да стигне дотам, макар че не биваше да я превръщам в една от нас. Знаех, че не бива! Е, вече няма да бъда пасивно, слабо същество, което се лута от злина на злина и плете мрежата на злото, чиято жертва съм самият аз. Свърши се! Вече знам какво да сторя. И те предупреждавам, заради това, че ме спаси от онзи гроб: Не се връщай отново в „Театъра на вампирите“. Дори не го доближавай.

Не изчаках да ми отговори. Може би дори не е имал подобно намерение. Не зная. Тръгнах си, без да погледна назад. Не знам дали ме е последвал. Не ме интересуваше.

Отидох в гробището на Монмартър. Не знам защо, може би защото не беше далеч от Булеварда на Капуцините. По онова време Монмартьр беше още в околностите на Париж, мрачно и спокойно място, далеч от метрополиса. Докато бродех сред ниските къщи с техните градинки, аз намерих жертва и се наситих, без да усетя удовлетворение. После потърсих в гробището ковчег, където да спя. Извадих останките на мъртвеца с голи ръце и легнах във вонящия гроб. Не мога да кажа, че ми беше приятно, но не това целях. Докато лежах в мрака и вдишвах вонята, далеч от всички смъртни и безсмъртни, аз се отдадох на мъката.

Но не задълго.

Когато на следващата вечер студеното сиво зимно слънце залезе, аз се събудих и сковаността бързо ме напусна, както винаги през зимата. Усещах тварите, които се щураха около мен в ковчега, изплашени от възкръсването ми. Бавно се надигнах под бледата луна, наслаждавайки се на студа, на гладкостта на мраморната плоча, която надигнах, за да изляза от гроба. Докато минавах покрай гробовете, в ума ми се зароди план, в който щях да заложа живота си със свободата на същество, което вече не се страхува от смъртта, което притежава изключителната сила на готовия да умре.

В една зеленчукова градина видях онова, което смътно присъстваше в мислите ми. Малка коса с остро извито острие, наслоено със зелени плевели от последното косене. Веднага го изчистих и прокарах пръст по острието. Чак тогава планът ми се избистри съвсем и аз забързах да осигуря останалото, което щеше да ми е нужно: трябваше да намеря карета и кочияш, който да ми служи няколко дни. Не беше трудно, дадох му много пари и му обещах още. Изнесох сандъка си от хотел „Сен Габриел“ и го вкарах в каретата, а после се снабдих с всичко останало. След това трябваше да изкарам до края на нощта — преструвах се, че пия с моя кочияш и го убедих да ме закара призори до Фонтенбло. Спах в каретата, като му обясних, че деликатното ми здраве не позволява да бъда буден при никакви обстоятелства — за да подчертая важността на думите си, му дадох още една щедра сума само за да не докосва вратата на каретата, докато сам не изляза оттам.

Когато се убедих, че е на мое разположение и е достатъчно пиян, за да не обръща внимание на нищо, освен на юздите, тръгнахме към Фонтенбло. Навлязохме бавно и внимателно в улицата, където беше „Театърът на вампирите“, и зачакахме на известно разстояние от сградата, докато небето започна да просветлява.

Театърът беше затворен и заключен през деня. Когато тръгнах натам, небето вече изсветляваше и знаех, че имам едва петнайсет минути, за да изпълня плана си. В този час вампирите бяха в ковчезите си, а дори някой да беше закъснял да си легне, не би чул какво става навън. Бързо пъхнах няколко летви до залостените врати и дръпнах резетата, които ги затвориха отвън. Един минувач видя какво правя, но продължи по пътя си, вероятно решил, че съм собственик на сградата. Аз не знаех. Опасявах се само, че вътре мога да срещна някой от продавачите на билети, разпоредителите или пък метач, останал да пази вампирите по време на дневния им сън.

Мислех за тази опасност, когато подкарахме каретата по уличката на Арманд. Оставих я там, взех две бурета с керосин и тръгнах към тайната врата.

Отключих лесно, както и предполагах. Щом влязох в коридора, отворих вратата на килията на Арманд и видях, че го няма вътре. Ковчегът му беше изчезнал. Всъщност всичко освен мебелите беше изчезнало. Бързо отворих едното буре и търколих другото по стълбите пред мен. Забързах след него и започнах да обливам откритите греди, дървените врати и килиите с керосин. Той миришеше много силно и лесно можеше да издаде присъствието ми. Спрях на стълбите и се заслушах, но не долових нищо, нямаше и помен от предполагаемите пазачи, както и от самите вампири. Стиснах дръжката на косата и тръгнах бавно нагоре, докато не застанах пред вратата на балната зала. Там нямаше никой и аз започнах да поливам с керосин креслата и драпериите. Спрях пред вратата, зад която бяха убити Мадлен и Клодия. О, как исках да я отворя. Толкова се изкушавах да го сторя, че почти забравих за плана си. Но видях светлината да се процежда през пролуките между дъските и разбрах, че трябва да продължа. Мадлен и Клодия не бяха там. Те бяха мъртви. Пък и какво щях да сторя, ако отворех вратата? Щях да видя останките им, сплъстената златна коса? Нямаше време, нито смисъл да го правя. Хукнах по тъмни коридори, в които не бях влизал, и заливах дървените врати с керосин. Бях сигурен, че вампирите лежат в стаите зад тях. После влязох в салона на театъра. Там беше много студено, от залостения преден вход се процеждаше сивкава светлина, затова аз побързах да облея всичко — огромната кадифена завеса, тапицираните кресла, драпериите към вратите на фоайето. Едното буре се изпразни и аз го захвърлих. Извадих една стъкмена от мен факла и приближих запалена клечка кибрит към напоените с керосин парцали. Запалих креслата и пламъците веднага зализаха тапицерията. Хукнах към сцената и запалих тъмната завеса. След секунди целият театър лумна в огън, стана светло като ден. Конструкцията заскърца и застена, докато огънят се катереше по стените и ближеше огромната арка на авансцената, гипсовите орнаменти на издадените напред ложи. Но нямах време да се възхищавам на гледката, нито да се наслаждавам на миризмата и прашенето. Тръгнах пак към подземието и подпалих едно от канапетата в балната зала, после завесите и всичко останало.

Някой затропа над главата ми — в помещения, които бях пропуснал. После чух отваряне на врата. Но вече е твърде късно, казах си, като стисках косата и факлата. Цялата сграда гореше. Те щяха да умрат. Хукнах по стълбите и чух как някъде далеч нечий писък се издига над прашенето и рева на пламъците. Плъзгах факлата по напоените с керосин летви по тавана и огънят бързо обгръщаше старото дърво, къдреше се под влажния таван. Сигурен бях, че изкрещя Сантяго. Когато стигнах долу, го видях да тича по стълбите зад мен. Димът вече беше много гъст и очите му сълзяха. Той изкрещя задавено: „Проклет да си!“. Аз спрях, присвих очи заради дима и усетих как се наливат със сълзи, но не го изпуснах от поглед нито за миг. Той се опитваше с всички сили да ме настигне, тичаше така бързо, че би бил невидим за смъртните. Щом ме наближи, аз завъртях косата и видях как тя се заби във врата му. Сантяго политна назад и посегна с две ръце към раната. Чуха се писъци, едно бяло, разкривено от ужас лице изникна над Сантяго. Някои от вампирите тичаха по прохода пред мен, който водеше към тайната врата. Аз не помръдвах, стоях и се взирах в Сантяго. Той успя да се изправи въпреки раната. Завъртях косата отново и този път не отворих рана. Просто двете ръце, които посягаха към главата, вече ги нямаше.

А главата, с ококорени, диво втренчени в пламъците очи и с тъмна сплъстена коса, падна в краката ми. Ритнах я силно и тя полетя по прохода. Хукнах след нея и захвърлих факлата и косата, защото трябваше да се предпазя от ярката светлина, която струеше от стълбището към улицата.

Дъждът се забиваше като ситни иглички в присвитите ми очи, докато се опитвах да видя тъмните очертания на каретата. Кочияшът се беше смъкнал на капрата, но щом чу дрезгавата ми команда, бързо се изправи и инстинктивно посегна към камшика. Каретата потегли рязко в мига, в който отворих вратата. Конете препуснаха с всички сили, а аз отворих капака на сандъка си, хвърлих се вътре на една страна и изгорените ми ръце се плъзнаха по хладната коприна. Капакът падна над мен и мракът ме обгърна.

Конете препускаха все по-бързо, далеч от горящата сграда. Още усещах миризмата на дим, тя ме задавяше и прогаряше очите и дробовете ми. Ръцете и челото ми бяха изгорели от ранната утринна светлина.

Но ние бързо се отдалечавахме от дима и писъците. Напускахме Париж. Бях приключил. „Театърът на вампирите“ бе изгорял до основи.

Отпуснах глава и видях Клодия и Мадлен, вкопчени в прегръдките си. Наведох се над меките им коси, блещукащи на светлината на свещта, и казах: „Не можах да ви отведа оттук. Не можах. Но те ще умрат заедно с вас. Ако огънят не ги погълне, слънцето ще ги изгори. Ако то не ги изгори, хората, които дойдат да гасят огъня, ще ги открият и ще ги изкарат на светло. Обещавам ви, че те ще умрат, всички затворени там ще умрат. Единствено тези убийства, от хилядите, които съм извършил в дългия си живот, ще са в името на доброто.“

След две нощи се върнах. Трябваше да се уверя, че подземието е изгоряло напълно, срутено и наводнено от дъжда. Само няколко почернели греди стърчаха като клади на фона на небето. Чудовищните стенописи в балната зала се бяха разпилели на парчета из развалините — тук изкривено лице, там част от ангелско крило.

Купих си вечерните вестници и тръгнах през тълпата към малкия кафе-театър от другата страна на улицата. Седнах под прикритието на сумрачната светлина на лампите и гъстия дим от пурите и зачетох статиите за разрушението. Били открити малко изпепелени тела в изгорелия театър, навсякъде имало дрехи и костюми. Предполагаше се, че прочутите актьори са успели да напуснат сградата преди огъня. С други думи, от съобщението ставаше ясно, че бяха намерени костите само на младите вампири, старите бяха изгорели напълно. Не се споменаваше за очевидци или за оцелели от пожара. И как би могло да има такива?

Все пак едно ме тревожеше. Не се страхувах дали някой от вампирите се е спасил. Така или иначе нямах желание да ги преследвам. Бях сигурен, че повечето от тях са мъртви. Но защо нямаше никакви човешки пазачи? Сантяго беше споменал за пазачи и аз бях предположил, че те са разпоредители или портиери, които приготвят театъра преди представление. Дори се бях подготвил за евентуален сблъсък с тях. Но не ги срещнах никъде. Това беше странно. Не можех да си обясня този факт и той не спираше да ме тревожи.

Накрая, когато оставих вестниците и се замислих отново върху всичко случило се, реших, че това няма значение. Единственото, което имаше значение, бе, че вече съм абсолютно сам на този свят, по-самотен отвсякога. Клодия я нямаше и аз не намирах причина да живея, нито пък имах желание за това.

И все пак мъката не успя да ме погълне напълно, не успя да ме превърне в прекършеното и отчаяно същество, каквото бях преди. Вероятно ужасът ми, когато видях изгореното тяло на Клодия, бе толкова силен, че нямаше как да ме владее дълго. Иначе нямаше да оцелея и минута. Часовете минаваха, димът ставаше все по-гъст, а завесата на сцената се спускаше и вдигаше. Някакви жени пееха и бижутата им отразяваха светлината. Плътните им гласове бяха някак жаловити, скръбни — зачудих се какво ли е да претърпиш огромна загуба като тази, да отмъстиш за нея и после да получиш съчувствие и утеха. Аз не можех да получа утеха, не можех да се доверя на никого. Собствените ми сълзи нямаха значение дори за самия мен.

Тогава се запитах къде да ида, ако ще продължавам да живея. Странно е как се роди отговорът на този въпрос. Излязох от кафе-театъра, обиколих изгорената сграда, а после закрачих по широкото авеню „Наполеон“ и стигнах близо до Лувъра. Имах чувството, че това място ме зове, въпреки че не бях стъпвал там. Бях минавал покрай дългата му фасада хиляди пъти с желанието да съм смъртен поне за ден, за да мога да вляза в многобройните зали и да разгледам прекрасните картини. Сега бях решен да го направя, бях обсебен от мисълта, че произведенията на изкуството ще ми донесат някаква утеха, без да се налага да убивам. Защото тези картини не бяха живи, но същевременно въплъщаваха самия живот.

Някъде по авеню „Наполеон“ чух стъпки зад себе си. Арманд ме следваше. Искаше да разбера, че е наблизо. Аз забавих крачка и го оставих да ме настигне. Дълго вървяхме така, без да продумаме. Не смеех да го погледна. Разбира се, през цялото време бях мислил за него. Мислех си, че ако бяхме смъртни мъже, а Клодия бе моя любима, сигурно щях да се хвърля в прегръдките му, за да споделя мъката, която ме изгаря. Но още не бях стигнал до подобен преломен момент. Чувствах се като вкаменен.

— Ти знаеш какво сторих — казах накрая. Бяхме свили от авенюто и виждах пред себе си дългата редица двойни колони на фасадата на Кралския музей. — Махнал си ковчега си оттам, както ти заръчах.

— Да — отвърна той. Гласът му ми подейства успокояващо, обезоръжи ме. Но вече бях почти безчувствен и смазан от умора.

— И все пак си тук с мен. Нима не искаш да отмъстиш за тях?

— Не.

— Те ти бяха приятели и ти беше техен водач — казах аз. — И все пак не ги предупреди какво ще сторя?

— Не.

— Но сигурно ме ненавиждаш за това. Със сигурност смяташ, че съм престъпил някакво правило, предал съм собствения си вид.

— Не — отвърна той тихо.

Бях изумен колко логично звучат отговорите му, макар че не можех да ги разбера.

Тогава неспокойното ми съзнание най-сетне проумя нещо.

— Но в театъра имаше пазачи, нали? Някои от разпоредителите спяха там. Защо ги нямаше в нощта на пожара? Защо не защитиха спящите вампири?

— Защото бяха наети от мен и аз ги освободих — отговори Арманд.

Спрях насред крачка. Погледнах го смело в очите и щом срещнах погледа му, душата ми закопня светът да не беше такава мрачна пустош, изпълнена само с въглени и смърт. Прииска ми се да е красив и ярък и ние с Арманд да живеем в него и да се радваме на любовта си.

— Освободил си ги, въпреки че знаеше какво планирам?

— Да — отговори той.

— Но ти беше техен водач! Те ти вярваха. Живееха с теб! Не те разбирам… защо?

— Мисли каквото желаеш — каза ми той спокойно и някак внимателно, сякаш за нищо на света не искаше да ме нарани с неволен упрек, просто искаше да приема отговора му буквално. — Аз се сещам за много обяснения. Избери си онова, в което ще ти е най-приятно да вярваш. То няма да е по-лошо от всяко друго. Но все пак ще ти дам една причина: напускам Париж, а театърът беше мой, затова освободих персонала.

— Но ти знаеше, че…

— Вече ти казах, това е просто една възможна причина, но тя е далеч от истината — каза ми той търпеливо.

— Ще се откажеш ли и от мен така лесно, както се отказа от тях? — попитах аз.

— Защо да го правя?

— Господи!

— Много си се променил — каза той, — но в доста отношения пак си си същият.

Повървях още няколко крачки и спрях пред входа на Лувъра. Многобройните му прозорци изглеждаха сребристи от лунната светлина и дъжда. После ми се стори, че виждам слаба светлинка да се движи вътре. Може би някой от пазачите обикаляше сред съкровищата. Как му завидях! Зачудих се как да се добера до него, да отнема живота му, фенера и ключовете. Но аз не съм много по планирането. Плановете ме объркват. Единственият завършен план в живота ми вече беше изпълнен.

Накрая се предадох. Обърнах се към Арманд и се вгледах в очите му, позволих му да се приближи до мен, сякаш бях негова жертва. Сведох глава и усетих здравата му ръка да обгръща раменете ми. В този миг чух пак думите на Клодия, може би последните ѝ думи — когато ми призна, че знае, че обичам Арманд, защото съм могъл да обичам дори нея. Сега тези думи ми се сториха многозначителни и иронични, видях в тях повече смисъл от вложения от нея.

— Да — казах му тихо, — това е венецът на злото. Ние можем да продължим напред и да живеем заедно, да се обичаме. Кой друг би ни дал и частица любов, частица съчувствие? Кой не би се опитал да ни унищожи? И все пак ние с теб се обичаме.

Той дълго остана неподвижен, вгледан в мен. После се приближи и наклони леко глава настрани, устните му се разтвориха, сякаш искаше да заговори. Но само се усмихна и поклати леко глава, за да покаже, че не ме е разбрал.

Аз вече не мислех за него. Беше настъпил един от онези редки моменти, в които като че ли не мислех за нищо. Умът ми беше празен. Видях, че дъждът е спрял, въздухът беше съвсем чист и студен. Улицата сияеше ярко. Исках да вляза в Лувъра. Дори казах това на Арманд и го помолих да ми помогне да вляза там преди съмване.

За него това беше много проста молба. Зачуди се само защо съм чакал толкова дълго.

Скоро напуснахме Париж. Казах на Арманд, че искам да се върна в Средиземноморието — не в Гърция, както си бях мечтал. Исках да ида в Египет. Исках да видя пустинята и най-вече пирамидите и гробниците на царете. Исках да се свържа с някои от грабителите, които вероятно познаваха гробниците по-добре от учените. Исках да проникна в още неразпечатаните камери и да видя мъртвите царе, техните вещи, произведенията на изкуството, струпани около тях, изображенията по стените. Арманд се съгласи охотно с идеята. Напуснахме Париж рано една вечер с карета, без никакви церемонии.

Но аз направих още нещо преди това. Върнах се в хотел „Сен Габриел“. Исках да взема някои от вещите на Клодия и Мадлен, да ги сложа в ковчези и да ги погреба в гробището на Монмартър. Но не го направих. Постоях малко в апартамента, който беше изрядно подреден от персонала. Изглеждаше така, сякаш Клодия и Мадлен ще се върнат всеки момент — гергефът на Мадлен лежеше сред конците ѝ на масичката до креслото. Тогава реших, че намерението ми е безсмислено и си тръгнах.

В този миг проумях нещо важно, или по-скоро най-сетне ми се изясни мащабът на промяната в мен. Онази нощ бях влязъл в Лувъра, за да успокоя душата си, да открия някакво трансцендентно удоволствие, което да заглуши болката и да ме накара да забравя дори за себе си. Само тази мисъл ме крепеше. А сега, когато стоях на тротоара пред хотела и гледах хората — добре облечени мъже и жени, продавачи на вестници, носачи на багаж, кочияши — аз виждах всичко в нова светлина. Преди за мен изкуството беше обещание за някакво по-дълбоко разбиране на човешкото сърце. А сега самото човешко сърце не значеше нищо за мен. Не го презирах, просто бях забравил за него. За мен прекрасните картини в Лувъра вече не бяха свързани с ръцете на създателите си. Бяха отделени от тях като мъртви, вкаменени деца. Като Клодия, отделена от майка си, и замразена през вековете сред перли и злато. Като куклите на Мадлен. И разбира се, също като Клодия, Мадлен и мен самия, тези прекрасни картини лесно можеха да се превърнат в пепел.