Интервю с вампир

Втора част

Цяла нощ стоях на палубата на френския кораб „Мариана“ и гледах подвижните мостчета. Дългият пристан беше пълен с хора, в луксозните кабини до късно се вихреха празненства, палубите бяха претъпкани с пасажери и гости. Накрая, преди зазоряване, партитата едно по едно заглъхнаха и каретите напуснаха тесните крайбрежни улици. Няколко окъснели пътници се качиха на борда, един-двама се мотаеха от часове покрай бордовите огради. Но Лестат и неговият новоизпечен вампир, ако бяха оцелели от огъня (а аз бях сигурен, че са оцелели), явно не бяха успели да ни проследят до кораба. Багажът ни беше изнесен от къщата същия ден, а дори да беше останало нещо, което да им подскаже накъде сме се запътили, то със сигурност беше изгоряло в пожара. И все пак аз чаках. Клодия седеше в заключената ни кабина и не отделяше очи от илюминатора. Лестат обаче не се появи.

Накрая, както се и надявах, суматохата покрай качването на борда приключи преди зазоряване. Неколцина махаха от кея и тревистия хълм наблизо, когато големият кораб първо се разклати, а после се наклони силно на една страна. Накрая се плъзна с едно величествено движение по течението на Мисисипи.

Светлините на Ню Орлиънс се смаляваха в далечината, докато не се превърнаха в бледи фосфоресценции на фона на просветляващите облаци. Бях изтощен до крайност, но останах на палубата възможно най-дълго, за да гледам града, който може би нямаше да видя отново. По едно време минахме и покрай кейовете на плантациите Френие и Поант дю Лак и когато видях как огромната крайбрежна стена от върби и кипариси се насища със зелено в мрака, аз разбрах, че утрото наближава. Утрото беше опасно близо.

Когато вкарах ключа в ключалката на кабината, аз се чувствах изтощен както никога дотогава. Никога, през всички години, прекарани с моето странно семейство, не бях чувствал такъв страх, такава уязвимост, такъв ужас. Нямаше лесно да се отърся от тях. Нямаше скоро да се почувствам в безопасност. За мен беше достъпно само измамното облекчение на крайната умора — когато нито умът, нито тялото могат да понасят повече ужаса. Лестат беше на мили от нас, но неговото възкръсване беше събудило у мен същинска паяжина от страхове, от която не можех да се отскубна. Дори когато Клодия ми каза: „Вече сме в безопасност, Луи“, а аз се съгласих шепнешком, пак виждах как Лестат застава на прага с изпъкнали очи и нашарена от белези плът. Как бе успял да се завърне, как бе успял да избегне смъртта? Как би могло което и да е създание да се възстанови след подобно съсухряне? Какъвто и да беше отговорът, какво ли означаваше той — не само за него, но и за мен и Клодия? Да, бяхме се спасили от Лестат, но дали се бяхме спасили от самите себе си?

На кораба се разрази странна „треска“. На него нямаше много гризачи и все пак от време на време откриваха телата им съвсем изсъхнали, сякаш бяха умрели преди дни. После се появи и треската. Първи се разболя един пътник, който страдаше от слабост и възпалено гърло. Понякога се появяваха и странни петна на шията или пък някъде другаде. Друг път пък не се виждаха никакви петна, а се отваряше някоя стара рана. Болният се залежаваше, спеше постоянно и накрая умираше. На няколко пъти се проведоха погребения във водите на Атлантика. Естествено, заради страх от треската, аз избягвах пътниците, не исках да се присъединявам към мъжете в салона за пушене, не говорех с тях, нито изслушвах разказите за мечтите и очакванията им. Хранех се сам. Клодия обаче обичаше да наблюдава хората, затова стоеше на палубата и ги гледаше как се разхождат в ранната вечер, а по-късно, когато сядах до илюминатора, ми казваше:

— Мисля, че тя ще е следващата жертва…

Аз оставях книгата и поглеждах навън, като усещах лекото полюшване на кораба, гледах звездите, които бяха още по-ясни и ярки насред океана, сякаш се къпеха във вълните. На моменти, когато седях сам в тъмната каюта, ми се струваше, че небето се е снишило, за да докосне морето, и при тази среща ще се разкрие някаква огромна мистерия, някаква огромна пропаст ще се затвори чудотворно. Но кой би могъл да разкрие тази мистерия, когато небето и морето станат неразличими и се слеят в едно? Кой? Господ? Или Сатаната? Внезапно ми хрумна, че ще е много голяма утеха да видя Сатаната, да го погледна в лицето, колкото и ужасно да е изражението му, да знам, че му принадлежа напълно и най-сетне да се сложи край на мъчителното неведение. Исках да пристъпя отвъд някакъв воал, който завинаги ще ме отдели от онова, което наричах човешка природа.

Усещах как корабът се приближава все повече към тази тайна. Небесната твърд нямаше край, обгръщаше ни от всички страни с невероятната си красота и ненакърнена тишина. И тогава думите „да намериш покой“ ми се сториха ужасни. Защото няма покой за прокълнатия, не може да има; какво беше моето мъчение в сравнение с вечните мъки в ада? Морето се люлееше под неизменните звезди, какво общо можеха да имат те със Сатаната? Спомних си онези образи, които ни се струват така статични в детството, когато сме така силно завладени от вихъра на смъртния живот, че едва можем да си ги представим: серафим, вгледан завинаги в лицето на Бог, а то — Неговото лице — беше вечният покой, за който това нежно, вълнуващо се море е само неясно обещание.

Но дори в тези моменти, когато целият свят спеше, раят и адът ми изглеждаха само мъчителна фантазия. Да вярвам в едното или другото… беше вероятно единственото спасение, за което можех да мечтая.

Клодия, също като Лестат, много обичаше светлината и щом се събудеше, веднага палеше лампите. Тя имаше прекрасно тесте карти за игра, които беше взела от една дама на борда. Бяха изрисувани в стил Мария Антоанета и на гърба им имаше златни стилизирани лилии на ярковиолетов фон. Тя редеше пасианси, при които картите се нареждаха като на циферблат на часовник. Не спираше да ми задава въпроси за възстановяването на Лестат и накрая аз започнах да ѝ отговарям. Тя вече не се страхуваше. Дори и да си спомняше писъците си при пожара, явно не се замисляше за случилото се. Дори и да помнеше как бе плакала в прегръдките ми преди това, явно това не я беше променило. Тя беше същата както преди — решителна и мълчалива, но мълчанието ѝ нямаше нищо общо с тревогата или съжалението.

— Трябваше да го изгорим — каза тя. — Не биваше да се подвеждаме по вида му и да решаваме, че вече е мъртъв.

— Но как е могъл да оцелее? — попитах аз. — Нали го видя, знаеш какво стана с него. — Този разговор изобщо не ми беше приятен. С удоволствие бих забравил всичко това, но съзнанието ми не го позволяваше. Тя отговаряше на моите въпроси, но всъщност водеше диалог със самата себе си.

— Вероятно просто не е имал сили да се бори повече с нас — обясни ми тя, — но е бил още жив. Въпреки че приличаше на изсъхнал труп, той е бил в съзнание и е планирал…

— Да е бил в съзнание в подобно състояние! — прошепнах аз.

— Може би, щом сме стигнали до тресавището и е чул, че каретата ни си тръгва, той е събрал достатъчно сили да раздвижи крайниците си. Около него е било пълно с всякакви твари. Веднъж го видях как откъсна главата на един градински гущер и гледаше как кръвта му капе по тревата. Можеш ли да си представиш каква воля за живот е имало у него, докато е размахвал ръце из водата, за да докопа нещо живо?

— Воля за живот? — измърморих аз. — Може би е било нещо друго…

— А после, когато е почувствал, че силите му се завръщат достатъчно, за да може да стигне до пътя, е срещнал някого. Вероятно се е криел и е чакал да мине някоя карета. Вероятно е пълзял и е пиел кръвта на всяко срещнато създание, докато не е налетял на колиби на имигранти или пък на някоя от онези изолирани провинциални къщи. Какво ли е последвало тогава?! — Тя се втренчи във висящата от тавана лампа с присвити очи. Говореше приглушено, без всякаква емоция. — Сигурна съм какво е сторил после. Сигурно не е успял да се върне в Ню Орлиънс преди зазоряване, но определено е имал време да стигне до гробището в Олд Байо. Болниците за бедни всекидневно извозват там нови ковчези. Направо го виждам как рови в земята, за да открие такъв ковчег, изхвърля трупа и ляга на негово място, за да дочака нощта в плиткия гроб, където никой не би се осмелил да го безпокои. Да… това е направил. Сигурна съм.

Мислих доста време за това, представях си го и сам се убедих, че най-вероятно точно това се е случило. После тя добави замислено, докато поставяше поредната карта и се взираше в кръглото лице на белокосия цар:

— И аз бих сторила същото. Защо ме гледаш така? — попита ме и събра картите. Малките ѝ пръстчета се опитваха да подравнят тестето и после да го разбъркат.

— Но мислиш ли, че… ако бяхме изгорили останките му, щеше да умре? — попитах аз.

— Разбира се. Тогава нямаше да има какво да се съживява. Но накъде биеш с този въпрос?

Тя започна да раздава карти на двама ни върху малката дъбова масичка. Аз погледнах моите, но не ги докоснах.

— Не зная — прошепнах. — Вероятно не е бил воден от жажда за живот или от силна воля… защото просто не е имал нужда и от двете.

Тя ме гледаше безизразно и аз не можех да разчета мислите ѝ, нито да разбера дали е схванала думите ми.

— Вероятно той просто не може да умре… вероятно той е просто… наистина безсмъртен?

Тя дълго стоя и се взира в мен.

— Ако е бил в съзнание в онова съсухрено тяло… — добавих накрая, като извърнах поглед от нея, — тогава защо да няма съзнание и във всичко останало? В огъня, в слънчевата светлина… във всичко?

— Луи — каза ми тя тихо. — Ти се страхуваш. Не се опитваш да се пребориш със страха си. Не осъзнаваш каква заплаха е той за теб. Ние ще намерим отговори на всички тези въпроси, когато намерим онези, които могат да ни ги дадат, онези, които носят това знание от векове, защото съществуват сигурно от цяла вечност. Това знание е наше рождено право, а той ни лиши от него. Той заслужи смъртта си.

— Но той не е мъртъв… — отвърнах аз.

— Мъртъв е — каза тя. — Няма как да е избягал от онази къща, освен ако не са излезли заедно с нас. Не. Той е мъртъв, както и онзи нещастен ценител на изкуството, неговият приятел. А относно съзнанието… какво значение има това?

Тя събра картите, остави ги встрани и ми даде знак да ѝ подам една от книгите ѝ от масичката до леглото. Беше разопаковала тези книги още щом се качихме на борда. Те бяха все писания за вампири, които тя използваше като пътеводители. Но не ставаше дума за някакви романтични английски истории, нито пък за романи от Едгар Алън По. Това бяха нещо като документални записи за вампири в Източна Европа, които се бяха превърнали в Библия за нея. В тези страни наистина изгаряха останките на вампирите, пробождаха сърцата им и им отсичаха главите. Тя четеше с часове тези стари книги, които бяха четени и препрочитани още преди да прекосят Атлантика. Това бяха записки на пътешественици, на учени и духовници. Тя беше планирала нашето пътуване съгласно наученото от тях. То трябваше да ни отведе през великолепните столици на Европа към Черно море, където щяхме да акостираме във Варна и да започнем търсенето си из дивите Карпати.

За мен това не беше особено приятна перспектива, защото мечтаех за други места и друго знание, което Клодия още дори не беше започнала да разбира. Семената на този копнеж бяха покълнали в мен преди години и сега избуяваха в горчиви цветя, докато корабът минаваше през Гибралтарския проток и навлизаше във водите на Средиземно море.

Щеше ми се тези води да са сини, но не бяха. Те бяха тъмни, мрачни води. Колко се измъчвах, когато се опитвах да си спомня цвета на морето, което като младеж с още неизтормозени сетива приемах за даденост, но споменът се изплъзваше някъде във вечността. Средиземно море беше черно, черно покрай бреговете на Италия, черно покрай бреговете на Гърция, черно навсякъде, черно в студените часове преди зазоряване, когато дори Клодия спеше, изморена от книгите си и мизерната храна, която предпазливостта позволяваше на вампирския ѝ глад, а аз свеждах фенера към водата, за да озари вълните. Но не виждах нищо освен самата светлина. Отражението на лъча ме следваше като неизменно око, което се е втренчило в мен от дълбините и сякаш казваше: „Луи, ти ще намираш само мрак. Това море не е твоето море. Митовете на хората не са твоите митове. Човешките съкровища не ти принадлежат.“

Колко горчивина ми носеше в тези моменти мисълта за нашето търсене на вампирите от древността. Горчивина, която усещах така осезателно, че самият въздух губеше своята свежест. Какви тайни можеха да ни разкрият онези чудовищни създания на мрака? Какво щяха да ни донесат техните зловещи ограничения, дори и да успеехме да ги открием? Какво можеше да разкрие един прокълнат на друг?

Така и не слязох на брега в Пирея, но все пак мислено се разходих из Акропола в Атина, гледах как луната се издига през открития покрив на Партенона, мерех ръста си до огромните колони, бродех по улиците на гърците, умрели на Маратон, слушах воя на вятъра сред древните маслинови дръвчета. Това бяха паметниците на хора, които не могат да умрат, а не на живите мъртви. Ето това бяха тайните, надживели хода на времето, които смътно започвах да разбирам. Все пак нищо не можеше да ме откъсне от мисълта за нашето търсене и аз отново се питах до какво ще доведат въпросите ни, не е ли твърде голям рискът. Защото отговорите може да имат непосилна цена и да крият огромна опасност. Кой би могъл да знае това по-добре от мен — аз, който бях наблюдавал смъртта на собственото си тяло, който бях видял как всичко, което наричам човешко, умира, за да ме свърже отново неразривно със света и да ме превърне във вечен изгнаник, в призрак с живо сърце?

Морето ме люлееше в прегръдките си и ми изпращаше лоши сънища и мъчителни спомени. Спомних си една зима в Ню Орлиънс, когато бродех из гробището „Сейнт Луис“ и видях сестра си. Беше стара и прегърбена. Държеше букет бели рози, чиито трънливи стъбла бяха внимателно увити в стар пергамент. Беше свела сивокосата си глава, докато пристъпваше в страховития мрак към гроба на нейния брат Луи, точно до гроба на по-малкия ѝ брат… Луи беше умрял в пожара в Поант дю Лак, оставяйки голямо наследство на свой кръщелник и съименник, когото тя не познаваше. Тези цветя бяха за Луи, сякаш не беше минал половин век от неговата смърт, сякаш паметта ѝ, също като неговата, не ѝ даваше мира. Мъката беше изострила чертите на красивото ѝ лице и беше прегърбила тесния ѝ гръб. Какво не бих дал да можех да докосна сребърната ѝ коса, да ѝ прошепна, че я обичам. Но не исках ужасът да замени мъката до края на живота ѝ. Оставих я със скръбта ѝ.

Сега сънувах много повече. Сънувах дълго, затворен в кораба, в собственото си тяло, вече предугаждащо издигането на слънцето по-точно от всяко друго. Накрая наистина закопнях за планините на Източна Европа, надявах се, че някъде из тези диви земи ще открием отговора на въпроса защо е възможно такова страдание, защо Бог е позволил то да започне и как може да бъде прекратено. Аз нямах куража да се опитам да го прекратя сам, докато не намеря този отговор.

Някъде по това време водите на Средиземно море се смениха с водите на Черно море.

Вампирът въздъхна. Момчето се беше облегнало на лакът и подпираше брадичката си на дясната си длан. Жадното му изражение контрастираше на зачервените му очи.

— Мислиш ли, че си играя с теб? — попита вампирът, тънките му тъмни вежди се събраха за миг.

— Не — отвърна бързо момчето. — Знам, че не бива да ви задавам повече въпроси. Вие ще ми кажете всичко, когато му дойде времето. — Устните му се отпуснаха и той погледна вампира, сякаш искаше да покаже, че е готов за продължението на разказа му. Изведнъж се чу далечен звук. Идваше някъде от старата викторианска сграда, в която се намираха. Първият подобен звук, който чуваха. Но това не притесни вампира. Той гледаше нанякъде, сякаш отново се беше откъснал напълно от настоящето.

— Онова село. Не мога да си спомня името му. Помня, че беше на мили от брега и стигнахме дотам сами с карета. И то каква карета! Клодия я осигури, трябваше да го очаквам. Но всичко, което се случи после, беше неочаквано за мен. Още когато пристигнахме във Варна, аз забелязах известни промени в Клодия, които отново ми доказаха, че тя е не само моя дъщеря, но и дъщеря на Лестат. От мен беше научила стойността на парите, но от Лестат бе наследила увлечението, с което ги харчеше. Клодия искаше да пътуваме с най-луксозната черна карета, която успеем да намерим. Тя беше с кожени седалки и можеше да побере цяла група пътници, а не просто един мъж и дете, които пътуваха в компанията само на резбован дъбов сандък. Отзад бяха натоварени два други сандъка с най-прекрасните дрехи, които магазините там предлагаха. Потеглихме. Огромните колела с меки ресори носеха голямата карета със страховита лекота по планинските пътища. Имаше странна тръпка в това пътуване — конете галопираха, а каретата се наклоняваше лекичко по пътищата на тази неизвестна страна.

А страната наистина беше такава. Пуста и мрачна, каквато е всяка провинция. Винаги тъмна. Замъците и руините често потъваха в тъма, когато облаците скриваха луната. Това ме изпълваше с тревога, каквато не бях изпитвал в Ню Орлиънс. Самите хора бяха много странни. Ние се чувствахме в огромна опасност из техните малки селца и знаехме, че наистина ни грози такава.

В Ню Орлиънс нямаше нужда да прикриваме убийствата си. Те винаги намираха някакво обяснение — треска, чума, престъпления. Но сега трябваше да изминаваме огромни разстояния, за да убиваме незабелязано. Защото тези прости селяни, за които улиците на Ню Орлиънс сигурно щяха да бъдат ужасяващи, вярваха напълно, че съществуват ходещи мъртъвци, които пият кръвта на живите. Те знаеха нашите имена: вампири, дяволи. А ние, които бяхме нащрек за всеки слух, за нищо на света не искахме да ставаме причина за мълва.

Пътувахме сами, с голяма бързина и в разкош. Опитвахме се да останем незабелязани, да дочуем някой разговор за вампири в хановете, където сядах до камината, а дъщеря ми спеше на гърдите ми. Там все се намираше някой от селяните или гостите, който знаеше немски или френски и с готовност ми разказваше познатите легенди.

Накрая стигнахме до онова село, което беше повратната точка в нашето пътуване. Не помня аромати от това пътуване, нито свежестта на въздуха, нито прохладата на нощите. Дори сега не мога да говоря за него съвсем спокойно.

Бяхме прекарали предната нощ в едно стопанство, където не научихме нищо ново. Самото място изглеждаше някак особено пусто, защото въпреки че не пристигнахме твърде късно, всички капаци по малката улица бяха залостени, а фенерът, който висеше от табелата на странноприемницата, беше загасен.

Пред праговете бяха събрани отпадъци. Имаше и други признаци, че нещо не е наред. Под затворените прозорци на един дюкян бе оставена малка кутия с увехнали цветя. Насред двора на странноприемницата се търкаляше бъчва. Това място приличаше на селище, поразено от чума.

Когато оставих Клодия на земята до каретата, видях ивицата светлина под вратата на хана.

— Сложи си качулката — казах ѝ бързо. — Те идват.

Някой отвътре дърпаше резето.

Първо видях само светлината зад фигурата в тесния процеп. После фенерите на нашата карета осветиха очите на жената.

— Търсим стая да пренощуваме — казах аз на немски. — А и конете се нуждаят от грижи.

— Нощта не е време за пътуване — каза ми жената със странен, безизразен глас. — И то с дете. — Когато изрече това, аз забелязах и другите в помещението зад нея. Чух, че говорят нещо и видях блясъка на огън. Повечето от хората вътре бяха селяни, освен един мъж, който беше облечен като мен — с редингот и палто, метнато на раменете. Дрехите му обаче бяха измачкани и износени. Червената му коса светеше като пламък. Той беше чужденец и единствен не гледаше към нас. Главата му се люлееше леко, сякаш беше пиян.

— Дъщеря ми е уморена — казах аз на жената. — Няма къде другаде да отседнем. — Взех Клодия на ръце, а тя обърна лице към мен и прошепна:

— Луи, чесънът и разпятието над вратата.

Не ги бях забелязал. Разпятието беше малко, с бронзовата фигура на Исус. Беше заковано към дървото, а чесънът бе увит около него. Една свежа връзка беше преплетена с друга, по-стара, в която скилидките бяха изсъхнали. Жената проследи погледа ми и ме погледна някак остро. Личеше си, че е много изтощена — очите ѝ бяха зачервени, а ръцете, които стискаха шала на гърдите ѝ, трепереха. Черната ѝ коса беше много разрошена. Аз тръгнах натам и стигнах почти до прага. Тя внезапно отвори широко вратата, сякаш в този миг беше решила да ни пусне вътре. Каза молитва, когато минах покрай нея, сигурен съм в това, въпреки че не разбрах славянските думи.

Малката стая с нисък таван беше пълна с хора. До грубите дървени стени се бяха събрали мъже и жени, седяха на пейки и дори по пода. Сякаш се беше събрало цялото село. Едно дете спеше в скута на жена, а друго — на стълбите, увито с одеяла. Коленете му бяха свити до едното стъпало, а ръчичките му бяха подложени под главата на следващото. Навсякъде висяха връзки чесън, закачени на куки и гвоздеи, наред с тигани и кани. Единствената светлина идваше от огъня, който хвърляше разкривени сенки по взиращите се в нас лица.

Никой не ни покани да седнем, нито пък ни предложи нещо за ядене. Накрая жената ми каза на немски, че мога да отведа конете в конюшнята, ако искам. Тя се взираше в мен с някак диви, зачервени очи, но след малко изражението ѝ омекна. Каза ми, че ще застане на прага на хана с фенер, за да ми свети, но трябва да побързам и да оставя детето вътре.

Аз обаче бях забелязал нещо друго, някаква миризма под тежкия аромат на горящо дърво и вино. Това беше миризмата на смърт. Усетих как Клодия притисна ръка към гърдите ми и видях, че малкото ѝ пръстче сочи към врата в подножието на стълбите. Миризмата идваше оттам.

Жената ми беше сипала чаша вино и купа с бульон. Аз седнах, сложих Клодия на коляното си, а тя извърна глава от огъня към загадъчната врата. Всички се взираха в нас, освен чужденеца. Виждах профила му съвсем ясно. Беше доста по-млад, отколкото ми се беше сторило, и изглеждаше изтощен и разстроен. Имаше слабо, но много приятно лице, светлата му луничава кожа му придаваше момчешки вид. Големите му сини очи бяха втренчени в огъня, сякаш разговаряха с него, а ресниците и веждите му бяха златисти на тази светлина. Това му придаваше много невинно и откровено изражение. Но той беше нещастен, разстроен и пиян. Внезапно се обърна към мен и видях, че плаче.

— Говорите ли английски? — прогърмя гласът му в тишината.

— Да — отвърнах аз и той погледна победоносно към останалите. Те се взираха в него безмълвни.

— Говорите английски! — извика той и устните му се разтеглиха в горчива усмивка, очите му се извъртяха към тавана, а после се приковаха в моите. — Махайте се от тази страна — каза той. — Махайте се веднага. Впрягайте каретата и препускайте, докато конете не умрат от умора, но се махнете оттук! — Раменете му се разтресоха конвулсивно, сякаш беше тежко болен. Той притисна ръка към устата си. Жената, която стоеше до стената със скръстени над мръсната престилка ръце, каза съвсем спокойно на немски:

— Можете да тръгнете призори. Призори.

— Но какво става? — попитах я аз и после погледнах към мъжа. Той ме гледаше със стъклени и зачервени очи. Никой не отговори. Една цепеница падна тежко в огъня.

— Няма ли да ми кажете? — попитах аз тихо англичанина. Той стана и политна така, че щеше да падне. Беше малко по-висок от мен. Главата му се залюля напред-назад, преди той да запази равновесие и да се задържи за ръба на масата. Черното му палто и ризата бяха изцапани с вино.

— Искате ли да ви покажа? — изпъшка той и ме погледна в очите. — Искате ли да видите сам? — Говореше тихо, но някак патетично.

— Оставете детето! — нареди рязко жената и направи повелителен жест с ръка.

— Тя спи — казах аз и станах, за да последвам англичанина към вратата под стълбището.

Само една свещ гореше на бюфета вътре и първото, което видях, беше редицата красиво изрисувани чинии на лавицата. Имаше малко, закрито с перде прозорче и изображение на Девата и Младенеца на стената. В средата на стаята имаше огромна дъбова маса, на която беше положено тялото на млада жена. Белите ѝ ръце бяха скръстени на гърдите, а кестенявата ѝ коса се спускаше около бялата шия и стигаше под раменете. Красивото ѝ лице беше сковано в смъртта. Около китката ѝ беше увита кехлибарена броеница, която висеше върху тъмната вълнена пола. До жената имаше много красива червена филцова шапка с широка мека периферия и воал, а също и чифт тъмни ръкавици. Бяха сложени така, сякаш мъртвата всеки миг ще се надигне и ще си ги сложи. Англичанинът потупа внимателно шапката, когато се приближи към трупа. Беше на ръба на силите си. Извади огромна носна кърпа от палтото си и закри с нея лицето си.

— Знаете ли какво искат да направят с нея? — прошепна той, като ме погледна. — Имате ли представа?

Жената влезе зад нас и посегна да го хване за ръката, но той грубо я отблъсна и извика на немски:

— Махни се от мен. Махни се!

В другата стая се чу шепот. Англичанинът отново погледна към младата жена и очите му се изпълниха със сълзи.

— Толкова невинна — каза той тихо, после вдигна глава към тавана, сви ръка в юмрук и изпъшка: — Проклет да си… Господи! Проклет да си!

— Боже! — прошепна жената и бързо се прекръсти.

— Виждате ли това? — попита ме той и отдръпна внимателно дантелата около шията на жената, сякаш не можеше и не искаше да докосне студената плът. На шията личаха двете познати рани, които бях виждал хиляди пъти на хиляди човешки шии. Мъжът отдръпна ръце към лицето си и високото му слабо тяло се залюля. — Мисля, че полудявам! — изпъшка той.

— Хайде, елате — каза жената и го задърпа. Лицето ѝ внезапно се зачерви.

— Оставете го — казах ѝ аз. — Оставете го. Аз ще се погрижа за него.

Тя изкриви уста.

— Ще ви изхвърля и двамата навън в мрака, ако не престанете.

Личеше, че е много изморена и е на път да избухне. Но после ни обърна гръб и придърпа шала по-плътно на раменете си. Излезе от стаята, а мъжете, които се бяха събрали на вратата, ѝ направиха път да мине.

Англичанинът плачеше.

Знаех какво трябва да направя, не само защото исках да науча още от него, но и защото сърцето ми се свиваше от жал. Съдбата ме беше срещнала с този човек без никаква милост.

— Ще остана с вас — предложих му аз. Донесох два стола и ги сложих до масата. Той седна тежко на единия, загледан в потрепващото пламъче на свещта. Затворих вратата и стените сякаш се сключиха над нас, а кръгчето светлина на свещта засия по-ярко около сведената му глава. Той се облегна на бюфета и избърса лицето си с носната кърпа. Извади една обшита с кожа манерка от джоба си и ми предложи. Аз отказах и го попитах:

— Ще ми кажете ли какво се случи?

Той кимна.

— Може пък вие да донесете малко разум на това място. Аз съм англичанин. Вие сте французин, нали?

— Да — кимнах аз.

После той стисна пламенно ръката ми. Алкохолът беше притъпил така сетивата му, че не усети колко студена е плътта ми. Каза ми името си — Морган. Имал отчаяна нужда от мен, нуждаел се от мен така, както от никой друг в живота си. И в този миг, докато държах трескавата му ръка, аз направих нещо много странно. Казах му името си, което не бях разкривал почти пред никого. Но той гледаше към мъртвата и сякаш не ме чу. Устните му се изкривиха в лека усмивка, а в очите му избиха сълзи. Изражението му можеше да трогне всеки.

— Аз съм виновен — каза той и кимна. — Аз я доведох тук. — Вдигна вежди, сякаш се чудеше на този факт.

— Не — възразих веднага. — Не си виновен ти. Кажи ми кой го направи.

Той изглеждаше някак объркан, потънал в мисли.

— Никога не бях излизал от Англия — започна след малко. — Аз рисувам… ако това има значение… правех картини, албум… Мислех, че тази страна е много интересна и живописна! — Той огледа стаята и замлъкна. Дълго се взира в мъртвата, после изрече името ѝ: „Емили“, а аз имах чувството, че съм зърнал нещо безкрайно съкровено за него.

Постепенно той започна да ми разказва историята си. Били на меден месец из Германия и из тази страна. Накъдето ги отвеждали дилижансите. Целта била да открият красиви местности, които той да нарисува. Озовали се на това далечно място, защото наблизо имало стар манастир, който бил доста добре запазен.

Но Морган и Емили така и не стигнали до него. Очаквала ги трагедия.

Оказало се, че редовните дилижанси не минават оттук, затова Морган наел един селянин да ги докара с каруцата си. Пристигнали следобед и видели някакво голямо движение в гробището извън града. Селянинът отказал да слезе от каруцата, за да види какво става.

— Приличаше на някаква процесия — каза Морган, — хората бяха облечени с най-хубавите си дрехи, някои носеха цветя. Аз бях много любопитен. Исках да видя всичко. Бях толкова нетърпелив, че дори позволих на онзи човек да изостави и нас, и багажа ни. Все пак селото се виждаше в далечината. Всъщност аз пожелах да спрем, не Емили, но тя винаги се съгласяваше с мен. Оставих я да седи на куфарите ни и тръгнах сам по хълма. Видяхте ли гробището на идване? Не, разбира се, че не сте. Слава Богу, че сте стигнали дотук невредими. Но ако минавате оттам, не спирайте, без значение колко изморени са конете… — Той замълча.

— Каква опасност има там? — попитах аз.

— Опасност…! Варвари! — измърмори той и погледна към вратата. После отпи отново от манерката и я затвори. — Е, не беше процесия. Веднага го разбрах. Никой не ми проговори, когато се появих, нали ги знаете какви са, но пък явно нямаха нищо против да гледам. Няма да ми повярвате, като ви кажа какво видях. Но трябва да ми повярвате, защото иначе ще полудея.

— Ще ви повярвам, продължавайте — казах аз.

— Гробището беше пълно с нови гробове, веднага забелязах това. Някои от тях имаха нови дървени кръстове, а други представляваха само могили от пръст, отрупани със свежи цветя. Събралите се селяни също държаха цветя, поне някои от тях, сякаш възнамеряваха да ги оставят на гробовете. Но всички стояха като вкаменени и се взираха в двама мъже, които държаха юздата на бял кон — прекрасно животно! Конят пръхтеше, тъпчеше с копита и се извиваше на една страна, сякаш искаше да се махне от това място. Да, прекрасно създание, чистобял жребец. По едно време, не мога да кажа как решиха кога, защото никой от тях не продума, един мъж, явно водачът им, удари коня така силно с дръжката на една лопата, че той препусна като вихър по хълма. Сигурно можете да си представите. Реших, че няма да го видят отново, но след миг той забави ход, обърна се и препусна сред старите гробове по хълма към новоизкопаните долу. Хората стояха и го гледаха. Никой не гъкваше. Конят препускаше през могилите, право през цветята, а никой не понечи да го хване за юздата. Накрая спря като закован до един от гробовете.

Морган избърса очи, но сълзите му вече бяха пресъхнали. Изглежда, разказът му увличаше и самия него.

— Е, това се случи — продължи той. — Конят просто спря до онзи гроб, а сред тълпата се чу писък. Не, не беше писък, а нещо като стон. После всичко притихна. Конят не помръдваше от мястото си и само тръскаше глава. Накрая водачът хукна напред и извика още неколцина от мъжете. Една жена запищя и се хвърли към гроба, почти под копитата на коня. Аз се приближих колкото можах и видях надгробния камък с издълбаното име. Беше на млада жена, починала само преди шест месеца. Датите също бяха издълбани на камъка. А нещастната жена, която беше коленичила в пръстта, прегръщаше паметника, сякаш се опитваше да го изтръгне от земята. Мъжете я вдигнаха и я издърпаха встрани.

Исках да се обърна и да си тръгна, но не можех. Не и преди да видя какво възнамеряват да правят. Разбира се, Емили беше в безопасност, пък и тези хора не ни обръщаха никакво внимание. Онези двамата издърпаха жената и други дойдоха с лопати и започнаха да копаят гроба. Много скоро се озоваха долу. Всички бяха така тихи, че чувахме и най-слабия звук. Лопатите се забиваха в земята и изхвърляха пръстта навън. Не мога да ви го опиша. Слънцето грееше над нас, на небето нямаше нито едно облаче, а всички стояха притихнали и се държаха един за друг. Дори онази нещастна женица…

Той замълча, защото очите му пак бяха спрели на Емили. Аз чаках търпеливо да продължи. Чувах плисъка на уискито, когато надигна манерката, и бях доволен, че има достатъчно от него, за да притъпява болката.

— Но въпреки това сякаш на онзи хълм беше среднощ — каза той и ме погледна. — Такова беше усещането. После чух как един от мъжете в гроба удари с лопата капака на ковчега! Започна да изхвърля навън счупените дъски и след малко изкрещя от ужас. Останалите се приближиха към гроба, погледнаха вътре и се отдръпнаха с писъци. Някои се извърнаха и се опитаха да избягат. Бедната женица направо полудя, преви колене и се опита да се освободи от тримата мъже, които я държаха. Аз също не се стърпях и се приближих. Не мисля, че нещо беше в състояние да ми попречи. За първи път правех подобно нещо и Господ ми е свидетел, че ще ми е за последно. Е, ще ми повярвате, нали, трябва да ми повярвате! Там, в ковчега, до който стоеше онзи мъж, имаше мъртва жена, която… която беше досущ като жива. — Гласът му се прекърши, очите му бяха широко отворени, а ръката му бе вдигната така, сякаш държеше нещо невидимо в пръстите си. — Тя беше съвсем като жива! Погребана преди шест месеца! А си лежеше там като жива! Саванът беше смъкнат от нея, а ръцете ѝ бяха скръстени на гърдите, все едно спеше.

Въздъхна, ръката му увисна и той поклати глава. Известно време просто седеше и се взираше в нищото.

— Кълна ви се, че беше така! — каза след малко. — А онзи мъж в гроба се наведе и вдигна ръката ѝ. Тя не беше скована като на мъртвец! Мъжът я задържа и разгледа ноктите. После извика нещо. Жената до гроба започна да рита тези, които я държаха, и ровеше с крака в пръстта, която се сипеше право по лицето и косата на мъртвата. А тя беше много красива. Да, само да можехте да я видите! Само да знаете какво направиха те тогава!

— Какво направиха? — попитах аз тихо, но знаех какво ще чуя.

— Ами те… — започна той. — Човек не може да си представи нещо подобно, докато не го види! — Погледна ме, извил вежди, сякаш се готвеше да ми довери ужасяваща тайна. — Просто не можем да си го представим.

— Не, не можем — потвърдих аз.

— Те извадиха отнякъде дървен кол и онзи мъж в гроба го взе заедно с един чук. Опря кола в гърдите ѝ. Не можех да повярвам! После с един мощен замах го заби в нея. Казвам ви, не можех да помръдна, дори и да исках. Бях като вкаменен. После онзи тип, онзи звяр, взе лопатата си и с две ръце я заби във врата на жената. Главата се отдели съвсем лесно. — Той затвори очи, разкриви лице и извърна глава настрани.

Гледах го, но не го виждах. Виждах обезглавената жена в гроба и изпитвах такова силно отвращение, сякаш някой ме стискаше за гърлото и вътрешностите ми се преобърнаха. Не можех да дишам. Тогава усетих устните на Клодия на китката си. Тя се взираше в Морган, явно бе влязла в стаята преди доста време.

Той бавно вдигна очи към мен, погледът му беше поглед на безумец.

— Това искат да сторят и с нея — каза той. — С Емили! Но няма да им позволя. — Тръсна глава решително. — Няма да им позволя. Трябва да ми помогнете, Луи. — Устните му трепереха, а лицето му внезапно се разкриви от отчаяние. — В нашите вени тече една кръв. Имам предвид, че англичаните и французите са цивилизовани хора, Луи. А тези тук са диваци!

— Опитайте да се успокоите — казах аз и посегнах към него. — Кажете ми какво стана после. С вас и Емили.

Той ровеше за бутилката си. Извади я от джоба си и отвинти капачката.

— Вие сте истински приятел, Луи — каза ми категорично. — Аз веднага отведох Емили оттам, а те започнаха да горят трупа право на гробището. Емили не биваше да вижда това… — Поклати глава. — Нямаше как да намерим карета, която да ни отведе надалеч. Никой от местните нямаше да бие два дни път, за да стигнем до някое нормално място!

— Но как обясниха това, Морган? — настоях аз. Виждах, че няма да издържи още дълго.

— Вампири! — извика той и уискито се плисна по ръката му. — Вампири, Луи! Можете ли да повярвате! — И той посочи към вратата с манерката. — Нашествие на вампири! Говорят за това само шепнешком, сякаш самият Дявол подслушва зад прага! Разбира се, Господ бил милостив и щял да сложи край на това. Те просто попречили на онази мъртва жена на гробището да излиза нощем и да се храни с живите! — Пак вдигна бутилката към устните си и изпъшка: — Господи!

Гледах го как отпива и чаках търпеливо.

— А Емили… — продължи той. — Тя сметна това за много вълнуващо. Сякаш ставаше дума за хубава вечеря и чаша вино. Тя не беше видяла жената! Не видя какво ѝ сториха — добави отчаяно. — Исках да се махна оттам, предложих им пари.

Ако сте приключили с това, все някой от вас ще иска парите ми, много пари, за да ни откарате оттук, казвах им.

— Но те не бяха приключили… — прошепнах аз.

Виждах сълзите в очите му, устата му се изкриви от болка.

— Какво стана с нея? — попитах.

— Не зная — въздъхна той и поклати глава. След това притисна манерката към челото си, може би за да го разхлади.

— В хана ли се случи?

— Казват, че е излязла навън — призна той, а по бузите му се стичаха сълзи. — Навсякъде беше заключено! Те провериха. Врати, прозорци! На сутринта всички крещяха, а нея я нямаше. Прозорецът зееше отворен и Емили я нямаше в стаята. Дори не се облякох. Хукнах веднага. Едва не се препънах в нея зад хана. Тя лежеше под едно прасковено дърво и държеше празна чаша. Стискаше празна чаша! Казаха, че вампирът я е примамил… искала е да му даде вода…

Манерката се изплъзна от ръцете му. Той притисна длани към ушите си и се преви надолу, главата му клюмна.

Дълго го гледах. Нямах какво да му кажа. Той проплака тихо, че те искат да осквернят тялото ѝ, защото и тя вече била вампир. Аз го уверих, че не е, но той вероятно не ме чу.

Стана и едва не падна. Посегна напред и преди да се опре на бюфета, пръстите му неволно изгасиха фитила на вече догарящата свещ. Стана съвсем тъмно, а Морган отпусна глава на ръката си.

Сега сякаш цялата останала светлина в стаята се беше събрала в очите на Клодия. Тишината се проточи и тъкмо когато вече се чудех дали Морган ще надигне глава, жената влезе в стаята. Свещта ѝ го освети и аз видях, че той спи.

— Излизайте — каза ми тя. Около нея се виждаха много тъмни силуети, ханът беше пълен с хора. — Вървете до огъня!

— Какво смятате да правите? — попитах аз, станах и взех на ръце Клодия. — Искам да знам какво ще правите!

— Вървете до огъня — сопна се жената.

— Не, няма да ида — отвърнах, но тя присви очи и изръмжа:

— Вървете!

— Морган — повиках го аз, но той не ме чуваше, не можеше да ме чуе.

— Оставете го — каза ми ядно жената.

— Но това, което смятате да правите, е глупаво, не разбирате ли? Тази жена е мъртва! — замолих я аз.

— Луи — прошепна ми Клодия съвсем тихо, за да не я чуят. Беше ме прегърнала през врата и ръката ѝ беше скрита под обшитата с кожа качулка на пелерината ми. — Остави ги.

Останалите влязоха в стаята и заобиколиха масата. Гледаха ни с печални изражения.

— Но откъде са дошли тези вампири? — прошепнах аз. — Нали сте проверили в гробището! Ако наистина има вампири, къде се крият тогава? Тази жена не може да ви нарани. Търсете вампирите.

— През деня — каза мрачно жената, като примигна и кимна. — През деня. Ние ги ловим денем.

— Къде, в гробището ли? Като разкопавате гробовете на собствените ви съселяни?

Тя поклати глава и каза:

— В руините. Те винаги са се крили в руините. Сбъркахме с гробището. Още по времето на дядо ми са се крили в руините. И сега са там. Ще ги претърсим камък по камък, докато не ги намерим. Но вие… вие трябва да излезете от стаята. Защото иначе ще ви накараме да си тръгнете оттук преди съмване!

Тя извади изпод престилката си един кол и го вдигна към потрепващия пламък на свещта.

— Чувате ли ме, излизайте! — каза отново, а мъжете се събраха по-близо до нея, все така безмълвни и с блеснали на слабата светлина очи.

— Да, ще излезем — отвърнах аз. — И аз предпочитам да изляза.

Минах покрай нея, като едва не я съборих, а останалите бързо ми направиха път. Отидох до вратата на хана и рязко издърпах резето.

— Не! — изкрещя жената на своя гърлен немски. Да не си луд! — Спусна се към мен и бързо дръпна резето. После опря длани на грубите дъски на вратата и извика: — Какво правиш, човече?

— Къде са тези руини? — попитах аз спокойно. — Колко са далеч? Отляво или отдясно на пътя са?

— Не, не. — Тя поклати трескаво глава, а аз отворих отново вратата и студеният въздух облъхна лицето ми. Една от жените извика нещо от мястото си до стената, дете изстена в съня си. — Отивам. Искам само едно от вас — да ми кажете къде са тези руини.

— Не разбираш — отвърна жената, а аз стиснах топлата ѝ китка и я избутах бавно през вратата. Тя запъваше крака по дъските, очите ѝ гледаха диво. Мъжете се приближиха, но щом жената пристъпи навън против волята си, спряха. Тя тръсна глава и косата ѝ падна над очите, които се взираха в лицето ми.

— Хайде, кажи ми — настоях аз.

Тогава видях, че тя не се взира в мен, а в Клодия, която се беше обърнала към нея и огънят осветяваше лицето ѝ. Жената не виждаше заоблените бузки, нито присвитата ѝ уста, а очите ѝ — те се взираха в нея мрачно и някак демонично. Жената прехапа устни.

— На север или на юг?

— На север — прошепна тя.

— Вляво или вдясно?

— Вляво.

— А колко е далече?

Бореше се да се освободи от ръката ми, но накрая изпъшка:

— На три мили оттук.

Аз я пуснах и тя политна назад към вратата. Очите ѝ се бяха разширили от страх и объркване. Обърнах се да тръгна към каретата, но жената внезапно ми извика да спра. Беше откъртила разпятието от гредата над прага и го протягаше към мен. В този миг от мрачния пустинен пейзаж на моята памет се съживи образът на Бабет, която се взираше в мен преди много години и изрече онези думи: „Махни се от мен, Сатана!“.

Жената обаче изглеждаше отчаяна, а не изплашена.

Подаде ми разпятието и каза:

— Вземете го, моля ви, в името на Бога. И пътувайте бързо.

Вратата се затръшна и ние с Клодия се озовахме сред пълен мрак.

След минути вече пътувахме и черният тунел на нощта се сключваше около слабото сияние на фенерите на нашата карета. Всичко тънеше в мрак, сякаш не минавахме през село, а през пустош. Взехме един завой с голяма скорост, ресорите изскърцаха, а мътната луна разкри в далечината отвъд боровете черния силует на манастира. Не можех да спра да мисля за Морган, още чувах гласа му, но и изпитвах ужасяващо нетърпение да се срещна със създанието, убило Емили. Създание, което със сигурност беше от нашия вид. Клодия беше като подивяла. Ако можеше да направлява конете, със сигурност щеше да грабне юздите. Постоянно ме приканваше да използвам камшика. Удряше яростно по ниските клони, които изникваха пред лицата ни, и ме стискаше така силно през кръста на люлеещата се капра, сякаш ръката ѝ беше от стомана.

Помня, че пътят изви много рязко, фенерите изтракаха, а Клодия извиси глас над фученето на вятъра:

— Ето там, Луи, виждаш ли го?

И аз дръпнах рязко юздите.

Клодия падна на колене, притисната към мен. Каретата се олюляваше като кораб в морето.

Голям облак разкри лицето на луната и над нас се издигна огромен тъмен силует на кула. През един висок прозорец се виждаше небето. Аз седнах, вкопчен в пейката, и се опитах да се успокоя. Каретата спря да се поклаща.

Единият кон изпръхтя, а после всичко притихна.

— Ела, Луи — каза Клодия.

Аз прошепнах нещо, не исках да сляза от каретата. Имах странното, но съвсем ясно усещане, че Морган е някъде наблизо и ми говори с ниския си, монотонен глас, умолява ме да му помогна. Около нас нямаше жива душа. Чуваше се само воят на вятъра и шепотът на листата.

— Мислиш ли, че той знае, че идваме? — попитах аз и гласът ми прозвуча странно чужд. Още бях в онази малка стая, сякаш не можех да избягам от нея, а гъстата гора наоколо беше само привидение. Мисля, че потреперих. После почувствах как ръката на Клодия леко докосва моята. Вдигнах очи. Тънки борчета се извиваха зад нея, а шумът на листата се засили, сякаш някаква огромна уста засмукваше въздуха и създаваше вихри.

— Сигурно ще я погребат на кръстопът? Това ли ще направят? Онази англичанка! — прошепнах аз.

— Ех, защо нямах твоя ръст… а ти моето сърце — каза Клодия. — О, Луи… — Тя наклони глава към мен, точно както вампир се навежда за смъртоносна целувка, и аз се отдръпнах. Устните ѝ обаче леко докоснаха моите и се разтвориха едва, за да всмучат дъха ми и да го върнат обратно, щом я прегърнах.

— Нека аз те водя — каза Клодия. — Няма връщане назад. Вземи ме на ръце и ме остави на земята.

Но аз имах чувството, че цяла вечност усещам устните ѝ по лицето и клепачите си. Тя обаче стана и мекотата на малкото ѝ телце ме напусна. Скочи грациозно и леко до каретата. Стисна за миг ръката ми. Стоеше насред пътя, в потрепващото петно светлина, хвърляна от фенера, и ме гледаше. Кимна и отстъпи назад.

— Луи, хайде, слез… — подкани ме тя и аз имах чувството, че всеки миг ще се стопи в мрака. Бързо откачих фенера от куката и слязох до нея във високата трева.

— Усещаш ли опасността? — попитах шепнешком. — Носи се във въздуха. — Тя се усмихна и се обърна към хълма. Фенерът освети пътека през високата гора. Клодия придържаше пелерината си с малката си бяла ръчичка и бързаше напред.

— Чакай, чакай малко…

— Страхът е твой враг — отвърна тя, но не спря.

Продължи с уверена крачка дори след като високата трева се смени с ниски купчини камъни, а гората около нас стана още по-гъста. Кулата в далечината изчезна от погледите ни, защото луната вече избледняваше, а клоните на дърветата образуваха същинска плетеница над главите ни. Скоро вече не чувахме пръхтенето на конете и не усещахме миризмата им.

— Бъди нащрек! — прошепна ми Клодия, докато крачеше храбро напред, като спираше единствено за да си проправи път през преплетените храсталаци. Руините наистина бяха много стари. Кой знае какво се беше случило тук преди векове — чума, пожар или пък врагове бяха унищожили града. Само манастирът още стоеше на мястото си.

Изведнъж се чу шепот в тъмното, подобен на свистенето на вятъра или пък на шумоленето на листата, но не беше това. Видях как Клодия изпъна гръб и мярнах бялата ѝ ръчичка в тъмното, когато забави крачка. Тогава разбрах, че чувам шуртене на вода. От планината се стичаше поточе и се виеше между черните дънери, а после се спускаше като посребрен от луната водопад към един кипящ вир. Видях силуета на Клодия на фона на водопада — хвана се за един оголен корен, щръкнал от влажната земя, и започна да се изкачва по обраслия склон. Ръцете ѝ трепереха съвсем слабо, а малките ѝ ботушки се забиваха в пръстта.

Водата беше студена, придаваше свежест на въздуха и пръскаше светлина наоколо. За миг се поуспокоих. Нищо не помръдваше в гората. Заслушах се и лесно различих шума на листата, но не долавях друго. След секунда обаче се смразих, защото осъзнах, че нощта е твърде тиха, твърде безжизнена. Сякаш дори птиците бяха замлъкнали, хилядите твари, които трябваше да се щурат по брега на поточето, също ги нямаше. Клодия се беше изкачила на един насип над мен и посягаше за фенера. Пелерината ѝ бръсна лицето ми. Аз вдигнах фенера и щом той я освети, тя заприлича на зловещ херувим. Подаде ми ръка, сякаш възнамеряваше да ме изтегли на насипа. След малко продължихме нататък, над потока, по склона на планината.

— Усещаш ли? — прошепнах аз. — Твърде тихо е.

Тя стисна ръката ми, сякаш да ме накара да замълча. Склонът ставаше все по-стръмен и тишината ме изнервяше. Взирах се в басейнчето светлина около нас, за да видя всеки дънер по пътя ни. Нещо помръдна и аз веднага хванах Клодия и я издърпах силно назад. Но беше само гущер, който се щураше между листата. След малко всичко притихна, а Клодия се пъхна под пелерината ми и започна да ме тегли напред.

Скоро ароматът на водата изчезна и щом луната се показа за миг, видях точно пред нас нещо като полянка. Клодия стисна здраво фенера и затвори металната му вратичка. Опитах се да ѝ попреча, но тя ми каза тихо:

— Затвори очи за момент и после бавно ги отвори. Тогава ще го видиш.

Обля ме хлад, когато го направих, и стиснах здраво рамото ѝ. Щом отворих очи, видях отвъд дънерите на дърветата в далечината дългата ниска стена на манастира и високата квадратна кула. Зад тях, над огромна черна долина, сияеха покритите със сняг върхове на планината.

— Ела — каза Клодия, — но върви тихо, като призрак.

Тя се взря решително в стените пред нас и тръгна натам като към очакващо я убежище.

Не след дълго стигнахме до пролука в стената, обрасла с лози, които сякаш придържаха камъните на място. Погледнах нагоре и видях бледите светлинки на звездите. Миришеше силно на влажен камък. Пред нас имаше огромно стълбище, което водеше до тесните прозорци, които бяхме видели от долината. Под първата площадка на стълбището зееше входът към мрачните помещения на манастира.

Клодия стоеше съвсем неподвижно, сякаш и тя се беше превърнала в камък. Дори меките ѝ къдрици не се полюшваха. Слушаше нещо. Аз също се вслушах и долових само тихия вой на вятъра. Тя се раздвижи и бавно, но решително разчисти с крак земята пред себе си. Отдолу се видя камък, който изкънтя на кухо, когато Клодия тропна по него с пета. Беше много голям и се издигаше в другия ъгъл. Веднага си представих как група селяни заобикалят камъка и го вдигат с огромен лост. Клодия огледа стълбището и спря поглед на порутения вход под него. Луната се показа за миг през единия от високите прозорци, а Клодия скочи бързо и безшумно до мен.

— Чуваш ли го? — прошепна тя. — Слушай.

Звукът беше толкова тих, че никой смъртен не би го чул. Не идваше от руините, а от много далеч. Но не от посоката, от която бяхме дошли, а от друга — нагоре по хълма, от самото село. Първо беше само някакво шумолене и дращене, но после се засили и се превърна в тропот на крака. Клодия стисна ръката ми и ме дръпна нежно под стълбището. Виждах диплите на роклята ѝ под края на пелерината. Тропотът ставаше все по-силен и аз установих, че единият крак стъпва твърдо, а другият се провлачва по земята. Непознатият, който се приближаваше към нас, куцаше. Сърцето ми заби лудо в гърдите и аз усетих стягане в слепоочията, крайниците ми се разтрепериха. Чувствах съвсем осезаемо триенето на ризата в тялото ми, коравината на яката и докосването на копчетата в пелерината ми.

След това долових слаба миризма. Миризма на кръв, която веднага ме възбуди въпреки волята ми — топла, сладка миризма на човешка кръв. После усетих и аромата на жива плът и чух заедно със стъпките дрезгаво дихание.

С приближаването на стъпките се появи и още някакъв слаб звук, който се примесваше с останалите. Сякаш още едно същество приближаваше. Чувах как неравномерно бие сърцето му, свито от страх. Чувах и още едно сърце, силно, здраво, пулсиращо все по-устремно, сърце, силно като моето. А после, през назъбената пролука, през която бяхме влезли, видях и онзи, който се приближаваше към нас.

Първо се появи едното му огромно рамо и дълга ръка със свити пръсти. След това видях и главата му. На другото си рамо носеше тяло. Спря пред входа, изправи се, прехвърли тежестта на другата си страна и се втренчи право в нас в мрака. Всяко мускулче в мен се скова, докато се взирах в черния му силует на фона на нощното небе. Не виждах лицето му, само слабия блясък на очите му, които улавяха лунната светлина като парченца стъкло. После видях и просветването на копчетата и чух как издрънчаха, когато ръката му се разлюля отново и единият му дълъг крак се преви, за да направи крачка напред, към кулата и към нас.

Притисках се към Клодия, готов да я дръпна зад себе си, ако се наложи. Тогава обаче с изумление разбрах, че той не ме вижда, както аз виждам него. Вървеше, приведен под тежестта на тялото, право към манастирската врата. Луната освети сведената му глава, гъстата черна коса, която стигаше до прегърбените му рамене, и черните ръкави на палтото му. Реверите бяха разпрани, а ръкавите бяха скъсани по шевовете. Дори ми се стори, че зърнах плътта му през дупките. Човекът в ръцете му се размърда леко и изстена. Огромната фигура спря за миг и сякаш го удари по главата. Аз пристъпих напред към стената и се изпречих пред него.

Не казах нищо, не знам защо. Знаех само, че вече ме вижда, защото бях озарен от луната. Тъмната му глава се вдигна сепнато и зърнах очите му.

Той се вгледа в мен и аз видях сиянието на очите и блясъка на двата остри кучешки зъба. От гърлото му се надигна нисък и задавен вик. Стори ми се, че аз самият крещя.

Вампирът хвърли човека на камъните и се хвърли към мен. Изрева отново и аз усетих гнилия му дъх. Хищните му пръсти се вкопчиха в кожената яка на пелерината ми. Политнах назад и главата ми се удари в стената, но успях да докопам главата му и впих пръсти в мръсната му коса. Част от изгнилото му палто се отпра, но той продължаваше да ме стиска с желязна хватка. Докато се опитвах да отблъсна главата му назад, усетих как зъбите му докосват шията ми. Клодия изкрещя зад него и нещо тежко се стовари на главата му. Това го сепна, а след миг последва още един удар. Той се извърна яростно и аз забих юмрук в лицето му с всички сили. Когато се дръпна встрани, камъкът отново се стовари на главата му, а аз се хвърлих с цялата си тежест върху него и усетих как сакатият му крак се преви. Помня, че го удрях по главата и скубех цели кичури от мръсната му коса. Той се опитваше да ме захапе и мяташе ръце да ме докопа. Търкаляхме се, вкопчени един в друг, докато не го притиснах към земята и луната не освети лицето му. Чак тогава, останал без дъх, аз установих какво държа в ръцете си. Две огромни очи изпъкваха от оголени очни ями, а носът представляваше само две малки отвратителни дупки. По черепа имаше разложена плът, а по разпарцаливените дрехи беше полепнал слой от пръст, тиня и кръв. Аз се борех с труп, лишен от разум.

В този миг един остър камък се стовари върху челото му и от раната бликна кръв, която се стече между очите. Вампирът започна да се бори да се освободи, но още един камък го удари с такава сила, че чух как костите му се чупят. Кръв рукна между сплъстените кичури коса и започна да попива в тревата. Гърдите на съществото под мен пулсираха, но ръцете му потрепериха и застинаха. Аз се отдръпнах със свито от погнуса гърло, сърцето ми гореше, а всяка частица на тялото ми ме болеше от борбата. За миг огромната кула като че се наклони, а после се изправи отново. Аз лежах до стената, взирах се в създанието пред мен и ушите ми бучаха. Постепенно осъзнах, че Клодия е коленичила до гърдите му, рови из кървавата маса от кост и коса и изхвърля парчета от черепа. Бяхме срещнали европейски вампир — създание от Стария свят. И той беше мъртъв.

Дълго лежах на широкото стълбище, без да обръщам внимание на дебелия слой мръсотия по него. Чувствах хладна земята под главата си. Клодия стоеше до краката на вампира, отпуснала ръце до тялото си. Видях как очите ѝ се затварят за миг и лицето ѝ заприлича на малка, осветена от луната статуя. После цялата започна да се клати.

— Клодия — извиках я аз и тя се пробуди. Изглеждаше така мрачна, както рядко я бях виждал дотогава. Посочи ми човека, който лежеше близо до стената на кулата. Той не помръдваше, но знаех, че не е мъртъв. Напълно бях забравил за него, цялото тяло ме болеше, а сетивата ми още бяха притъпени от вонята на кървящия труп. Сега обаче видях мъжа и с част от съзнанието си знаех каква ще е съдбата му, но не ми пукаше. Оставаше най-много час до зазоряване.

— Той помръдна — каза ми Клодия и аз опитах да стана от стълбите.

По-добре беше да не се събужда, да не се събужда никога повече. Тя тръгна към него, като подмина с безразличие мъртвото създание, което едва не ни уби. Виждах само гърба ѝ и човека, който потрепваше под нея. Краката му се гърчеха в тревата. Не знам какво съм очаквал да намеря. Може би някой ужасен селянин, някой нещастен клетник, видял лицето на създанието, донесло го дотук. За миг не осъзнах кой точно лежи пред мен. Но това беше Морган. Бледото му лице беше озарено от луната, а на шията му личаха дупките, направени от вампирските зъби. Сините му очи гледаха тъпо и безизразно в нищото.

Те обаче се разшириха, когато аз се приближих.

— Луи! — прошепна той изумен. Устните му се раздвижиха, сякаш се опитваше да оформи думите, но не можеше. — Луи… — каза отново и тогава видях, че се усмихва. Изпъшка дрезгаво, когато се опита да се надигне на колене, и посегна към мен. Бледото му разкривено лице се изопна и той закима отчаяно. Червената му коса беше разрошена и падаше в очите му. Аз се обърнах и побягнах от него, но Клодия ме настигна и ме хвана за ръката.

— Не виждаш ли как изсветлява небето! — изсъска ми тя. Морган падна напред и се подпря на ръце.

— Луи — извика ме отново, а луната се отразяваше в очите му. Изглеждаше като слепец сред руините, слепец в нощта, слепец, който може да различи единствено познатото лице и едничката дума, която нашепваха устните му. Запуших ушите си и се отдръпнах от него. Той вдигна ръка и аз видях, че цялата е в кръв. Надушвах кръвта. Клодия също я надушваше.

Тя бързо се спусна към него, блъсна го назад към камъните и вкопчи белите си пръстчета в червената му коса, за да вдигне главата му. Той протегна ръце и започна да гали русите ѝ къдрици. Тя заби зъби в шията му и ръцете му се отпуснаха безжизнено.

Клодия ме настигна чак в края на гората.

— Трябва да идеш при него и да се нахраниш — каза ми тя. Подушвах кръвта по устните ѝ и виждах розовината по бузите ѝ, но не помръднах. — Чуй ме, Луи — каза ми тя със задавен от отчаяние и гняв глас. — Оставих го за теб, но той умира… няма време.

Грабнах я на ръце и започнах дългото спускане. Нямаше защо да се прикривам, нито да бъда предпазлив. Нищо свръхестествено не ни дебнеше. Вратата към тайните на Източна Европа отново беше затръшната пред нас. С мъка си пробивах път към каретата.

— Ще ме послушаш ли? — викаше ми Клодия, но аз не спирах и тя вкопчи ръце в палтото и в косата ми. — Не виждаш ли небето, не го ли виждаш!

Започна да хлипа, притисната към гърдите ми, когато прецапах през леденото поточе и хукнах презглава да търся фенера на пътя.

Небето беше тъмносиньо, когато открих каретата.

— Дай ми разпятието — извиках на Клодия и шибнах конете с камшика. — Можем да идем само на едно място. — Каретата се килна силно на завоя и Клодия се блъсна в мен. Отправяхме се към селото.

Между тъмните стволове на дърветата се издигаше мъгла и създаваше усещане за нещо злокобно. Въздухът беше студен и свеж, а птиците най-сетне бяха пропели, сякаш слънцето скоро щеше да се покаже. Но аз знаех, че е рано за зазоряване и имам още време. Тази мисъл беше прекрасна и успокояваща. Раните от борбата ме изгаряха и сърцето ме болеше от глад, но пък ми беше прекрасно леко. Когато видях сивите силуети на хана и камбанарията на църквата, звездите вече избледняваха.

След миг чуках по вратата на хана. Тя се отвори, а аз си сложих качулката и скрих Клодия под пелерината си.

— Във вашето село вече няма вампир! — заявих на жената, която се взираше изумена в мен. Стисках разпятието, което ми беше дала. — Слава на Бога, той е мъртъв. Ще откриете останките му в кулата. Кажи веднага на останалите. — После минах покрай нея и влязох в хана.

Хората вътре веднага скочиха на крака, но аз казах, че съм изморен и трябва да си почина. Да си почина и да се помоля. Наредих им да свалят сандъка от каретата и да го занесат в някоя прилична стая, където да поспя. После заръчах да ме събудят само при положение, че дойде съобщение за мен от епископа на Варна.

— Когато пристигне отецът, кажете му, че вампирът е мъртъв, а после го нахранете и го помолете да ме почака — казах накрая.

Жената се прекръсти.

— Нали разбирате, че не можех да разкрия мисията си пред вас, преди вампирът да бъде… — започнах аз, а тя веднага закима.

— Да, да, но вие не сте свещеник… ами детето?

— Не съм свещеник, просто съм вещ в тези неща. Нечестивите не могат да ме победят — отвърнах аз и спрях, защото вратата на малкия салон зееше отворена. На дъбовата маса имаше само бял квадратен чаршаф.

— Вашият приятел хукна през нощта навън… полудя — каза ми жената и заби поглед в пода.

Аз само кимнах.

Веднага щом затворих вратата на стаята си, чух виковете им. Имах чувството, че всеки хукна в различна посока. После прозвуча тревожен звън на църковна камбана. Клодия се беше изплъзнала от прегръдките ми и се взираше мрачно в мен, докато залоствах вратата, а сетне бавно издърпах резето на прозореца. Ледена светлина нахлу в стаята. Клодия още ме гледаше и след миг се приближи до мен. Обърнах се и видях, че е протегнала ръка.

— Ето — каза тя.

Явно съм изглеждал много зле. Чувствах се толкова слаб, че лицето ѝ потрепваше пред погледа ми, а сините ѝ очи танцуваха по белите ѝ бузи.

— Пий — прошепна тя и се приближи. — Пий! — И протегна меката си нежна китка към мен.

— Не, знам какво да направя, нима не съм го правил и преди? — отвърнах аз, а тя залости прозореца и тежката врата. Помня, че коленичих до малкото огнище и огледах стените. Зад варта те бяха изгнили и поддаваха под пръстите ми. Юмрукът ми лесно хлътна в стената и един отломък се заби в китката ми. Помня как опипвах в тъмното и хванах нещо топло и пулсиращо. Студен влажен въздух облъхна лицето ми и аз потънах в мрак. Имах чувството, че ме облива вода, която се просмуква през пробитата стена. Стаята вече я нямаше. Аз пиех от някакъв несекващ извор на топла кръв, която се изливаше в гърлото ми и захранваше пулсиращото ми сърце, а после потичаше по вените, за да стопли кожата, смразена от тази мрачна, ледена вода. Внезапно пулсациите на кръвта намаляха и цялото ми същество се възпротиви на това. Сърцето ми бумтеше и аз се опитвах да накарам и другото да забие заедно с него. Усетих как се издигам, сякаш плавам в мрака, а после и самият мрак започна да чезне като пулсациите на кръвта… Нещо се мержелееше пред очите ми, трептеше леко, придружено от глух звук на стъпки по стълбите, по дъсчения под, тракане на колела, тропот на подкови, някакво дрънчене. Виждах малка дървена рамка, а в нея фигурата на мъж. Беше ми познат. Познавах тази дълга, стройна фигура, черната вълниста коса. После видях и зелените очи, които се взираха в мен. Мъжът стискаше нещо в зъбите си — нещо огромно, меко и кафяво, което притискаше с две ръце към устата си. Това беше плъх. Огромен отвратителен кафяв плъх с изпънати крака и зейнала уста. Голямата му опашка се беше навила. Мъжът извика, хвърли го на пода и се втренчи в него с ужас. От устата му течеше кръв.

Някаква светлина ме заслепяваше. Опитах се да отворя очи и видях, че цялата стая сияе. Клодия беше точно до мен. Но вече не беше малко дете, а много по-голяма и ме дърпаше към себе си. Беше коленичила, а аз я прегръщах през кръста. Спусна се мрак и аз я притеглих към себе си. Всичко свърши. Някаква скованост плъзна по крайниците ми, заменена след миг от парализата на забравата.

Така беше из цяла Трансилвания, Унгария и България. Във всички тези страни селяните знаеха за съществуването на живи мъртъвци и разказваха много легенди за вампири. Всеки вампир, когото срещахме, се оказваше безмозъчен труп.

— Безмозъчен труп? — попита момчето.

— Да, винаги — отвърна вампирът. — Макар че рядко се натъквахме на тях. Понякога само ги гледахме отдалеч. Вече бяхме свикнали с тромавата им походка, волските глави и приведени рамене, с гнилите им разпарцаливени дрехи. В едно селце вампирът беше жена — беше мъртва вероятно от няколко месеца; селяните я бяха видели и знаеха точно коя е. Тя стана повод надеждата ни да се събуди отново след срещата с чудовището в Трансилвания. Тази надежда обаче бързо се стопи. Жената избяга от нас в гората, а ние я гонихме и се опитвахме да я хванем за дългата черна коса. Белите ѝ погребални одежди бяха просмукани със засъхнала кръв, а пръстите ѝ бяха целите в пръст от гроба. Погледът ѝ обаче беше съвсем празен — очите ѝ приличаха на две локви, които отразяваха луната. Никакви тайни, никакви истини, само отчаяние.

— Но какви бяха тези същества? Защо не бяха като вас? — попита момчето с изкривени от отвращение устни. — Не разбирам. Как е възможно да са били толкова различни от вас и Клодия?

— Имах свои предположения по въпроса. Клодия също. Но основното чувство тогава беше отчаянието. Отчаяние и неизменен страх, че сме убили единствения вампир, който прилича на нас — Лестат. Това ни се струваше непоносимо. Нима той бе притежавал мъдростта на заклинател, или пък силите на вещица… Може би по някакъв начин бе успял да опази разума си от силите, които управляваха онези чудовища. Не, аз знаех, че той си беше просто Лестат, такъв, какъвто ти го описах — лишен от всякаква мистерия, границите на възможностите му ми бяха напълно познати, както и силата на чара му. Имах чувството, че нощите в Източна Европа са създадени специално за да мисля за него. Понякога усещах присъствието му така осезателно, сякаш току-що е напуснал стаята и звукът на гласа му още не е затихнал. Имаше нещо странно успокоително в това. Неволно си представях лицето му — не каквото беше в нощта на пожара, а преди това — каквото беше през последната нощ, която прекарахме заедно у дома. Ръката му играеше лениво по клавишите на пианото, а главата му беше наклонена на една страна. Когато осъзнах какво означават всички тези мисли, аз почувствах болка. Исках той да е жив! По време на мрачните нощи в Европа осъзнах, че Лестат е бил единственият вампир, който някога ще открия.

Клодия обаче беше заета от доста по-практични мисли. Тя непрестанно ме караше да разказвам за случилото се в хотела в Ню Орлиънс в нощта, когато я превърнахме във вампир. Постоянно преповтаряше този процес и търсеше някакво обяснение защо създанията, които срещахме из селските гробища, са лишени от разум. Ами ако след като е пила от кръвта на Лестат, тя беше положена в гроб и погребана, докато свръхестествената жажда за кръв я накара да счупи каменната врата на криптата, какво би се случило с разума ѝ тогава, в този преломен момент? Тялото ѝ сигурно щеше да се съхрани и след смъртта на разсъдъка. Тя щеше да броди из света и да се храни със смъртните, като създанията, които бяхме срещнали. Това беше нейното обяснение на загадката. Само че оставаше въпросът какво ги беше превърнало във вампири, откъде започва всичко. Клодия не можеше да обясни това и то ѝ даваше известна надежда, макар че аз вече не хранех илюзии. Чувствах само изтощение.

— Те умножават своя вид, това е ясно, но откъде се е започнало? — питаше тя. А после, в предградията на Виена, ми зададе въпрос, който никога не бе изричала. Дали мога да направя онова, което Лестат беше сторил с двама ни? Защо да не създадем друг вампир?

Отначало дори не я разбрах, толкова се отвращавах от този въпрос, че той събуждаше в мен неимоверен страх. Не исках да осъзная един силен импулс в себе си. Преди години, когато попаднах под очарованието на Бабет Френие, самотата ме бе накарала да мисля за подобна възможност. Но тогава се постарах да потисна това желание като нечиста страст. Опитвах се да страня от смъртните. Убивах само непознати. Англичанинът Морган беше в пълна безопасност с мен, защото го познавах, както познавах и Бабет. И двамата ми бяха причинили много болка. Дори не си помислях да отнема живота им. Защото животът в смъртта е нещо чудовищно. Извърнах се от Клодия и не ѝ отговорих. Тя се ядоса и беше нетърпелива, но не можеше да понесе подобно пренебрежение. Приближи се до мен, погали ме и ме погледна така ласкаво, сякаш наистина беше моя любяща дъщеря.

— Не мисли за това, Луи — каза ми по-късно, когато се бяхме настанили в малък хотел в покрайнините. Стоях до прозореца и гледах далечните светлини на Виена. Нямах търпение да ида в града, да съм отново сред цивилизацията. Нощта беше ясна и от града се издигаше мараня.

— Нека успокоя съвестта ти, макар че аз самата не знам какво е съвест — каза тя в ухото ми и ме погали по косата.

— Направи го, Клодия — отговорих ѝ. — Успокой съвестта ми. Кажи ми, че никога няма да говориш за това отново.

— Не искам още сираци като нас! — каза тя твърде бързо. Явно думите ми я бяха ядосали. Отношението ми я ядосваше. — Искам отговори, искам знание. Но, Луи, сигурен ли си, че не си го правил, без да разбереш?

Отново не можах да схвана думите ѝ и сигурно съм я погледнал неразбиращо. Исках само да млъкне и да остане до мен, да живеем във Виена. Пригладих косата ѝ назад, докоснах дългите ѝ мигли и се извърнах към светлините.

— В крайна сметка, какво може да е нужно да се създаде такова чудовище? — продължи тя. — Колко ли капки от твоята кръв трябва да се смесят с човешката… и какво сърце би издържало първата атака?

Усещах, че се взира в лицето ми, но останах неподвижен, със скръстени на гърдите ръце. Продължавах да гледам през прозореца.

— Бледата Емили и нещастният англичанин… — продължаваше Клодия, въпреки че лицето ми се разкриви от болка. — Техните сърца бяха слаби и те умряха по-скоро от страх пред смъртта, отколкото заради загубата на кръв. Самата мисъл ги уби. Но какви сърца биха оцелели? Сигурен ли си, че не си създал цял легион чудовища, които бродят инстинктивно по твоите стъпки? Колко ли дълго оцеляват сираците, които оставяш след себе си — ден, седмица, — преди слънцето да ги превърне в пепел или пък някоя от смъртните им жертви да ги отнесе със себе си?

— Престани — умолявах я аз. — Ако само знаеше колко ясно си представям всичко, за което говориш, би спряла на мига. Казвам ти, че никога не се е случвало подобно нещо! Лестат беше изпил кръвта ми и ме докара до прага на смъртта, за да ме направи вампир. А после ми даде да пия от неговата кръв, смесена с моята. Ето така се прави!

Тя се обърна и се вгледа в ръцете си. Мисля, че въздъхна, но не съм сигурен. После вдигна пак поглед към мен, огледа ме от горе до долу, преди накрая да срещне очите ми. Като че ли се усмихваше.

— Не се страхувай от моя интерес — каза ми тихо. — Все пак последното решение винаги е твое. Не е ли така?

— Не разбирам — отвърнах, а тя се изсмя студено и ми обърна гръб.

— Не можеш ли да си го представиш? — попита съвсем тихо. — Сборище на деца вампири. Само на това съм способна…

— Клодия — измърморих аз.

— Спокойно — отвърна тя рязко, но отново съвсем тихо. — Просто искам да кажа, че колкото и да ненавиждах Лестат…

— Какво? — прошепнах аз. — Продължавай.

— Колкото и да го ненавиждах, с него бяхме… някак завършени. — Тя ме погледна и клепачите ѝ потрепнаха, сякаш и най-лекото повишаване на гласа ѝ я беше разстроило така, както разстройваше и мен.

— Не, само ти беше завършена — казах аз. — Защото двамата бяхме до теб, от самото начало.

Тя се усмихна, но може и така да ми се бе сторило. Наклони глава, а очите ѝ се движеха под миглите, напред-назад, напред-назад.

— И двамата бяхте до мен. Представяш ли си го, както си представяш всичко останало?

Спомнях си една отдавна отминала нощ толкова живо, сякаш още не беше свършила. Тогава тя беше отчаяна и бе избягала от Лестат, който я накарал да убие една жена на улицата. Клодия отстъпила ужасена. Сигурен съм, че жената ѝ е напомнила за майка ѝ. Тя избяга и аз я открих в дрешника, под жакетите и палтата, плачеше, прегърнала куклата си. Седнах до нея и започнах да ѝ пея. Тя се взираше в мен, без да пуска куклата, сякаш сляпо се опитваше да заглуши болка, която още не можеше да разбере. Можеш ли да си го представиш — онзи разкошен дом, светлините на лампите и един баща вампир пее на своята вампирска дъщеря? Само куклата беше с човешко лице. Само куклата.

— Трябва да се махнем оттук! — каза ми Клодия сега, сякаш това ѝ беше хрумнало току-що и трябваше да се извърши незабавно. Беше притиснала ухото си с длан, за да го предпази от някакъв ужасен звук. — Да се махнем от пътя, изминат дотук, и от това, което виждам сега в очите ти само защото изказах на глас мислите си…

— Прощавай — казах ѝ възможно най-нежно и се откъснах от видението на онази стая, на онзи стар дрешник и от изплашеното чудовищно дете и моя чудовищен глас. А Лестат, къде беше Лестат? Някой драсна кибритена клечка в другата стая и по стените затанцува сянка, когато светлина се появи там, където царува само мракът.

— Не, ти ми прости… — отвърна тя сега, в малката хотелска стая близо до най-великата столица на Западна Европа. — Трябва да си простим взаимно. Но няма да простим на него; виждаш ли какво става с нас без него.

— Просто сме много изморени и всичко ни се струва страховито… — казах аз едновременно на нея и на себе си, защото нямаше на кого другиго да говоря на този свят.

— Да, но на това трябва да се сложи край. Започвам да разбирам къде сбъркахме. Трябва да пропуснем Виена. Имаме нужда от нашите хора, които говорят на нашия език. Искам да отидем в Париж.