Империя на бури

40.

Пушекът жилеше очите на Елида през по-голямата част от сивкавото задушно утро.

Просто полета, оставени на угар, твърдеше Моли, за да се обогати пръстта с пепел за следващата реколта. Сигурно горяха на километри от тях, но бурният северен вятър, духащ към дома, към Терасен, разнасяше дима и прахта.

Те обаче не пътуваха към Терасен. Придвижваха се на изток, право към брега.

Скоро тя трябваше да потегли на север. Бяха минали през един град – само един, а и на жителите му вече им беше омръзнало от странстващи карнавали и изпълнители. Макар и нощта да беше далеч, Елида знаеше, че вероятно щяха да заработят само колкото да покрият разходите си.

Засега беше привлякла едва четирима клиенти в малката си палатка, повечето млади мъже, искащи да узнаят кои от местните момичета ги харесват, и то без дори да им прави впечатление, че Елида – под дебелия пласт грим по лицето си – не беше по-възрастна от тях самите. Всичките се разотидоха, когато приятелите им профучаха край палатката и им подшушнаха през нашарените със звезди крила на входа й, че един хвърляч на мечове изнасял страхотно представление и ръцете му били почти колкото дънери.

Елида изръмжа от яд – и заради безмозъчните младежи, които хукнаха така, а единият и без да си плати, и задето Лоркан й крадеше клиентите.

Изчака цели две минути, преди да изскочи от палатката, закачайки нелепия тюрбан, който Моли бе настояла да сложи на главата й. Перна ядосано връвчиците с маниста и талисмани, висящи от сводестия му връх, и едва не се препъна в кървавочервената си роба, забързана да види за какво е цялата гюрултия.

Щом младите мъже от града бяха впечатлени от мускулите на Лоркан, кой знае как им се дивяха младите жени.

И по-възрастните, осъзна Елида, и реши да не се промъква през многолюдната тълпа, струпана пред импровизираната сцена, на която Лоркан жонглираше с мечове и ножове и ги мяташе по мишени.

Той не беше изпълнител по природа. Даже имаше наглостта да изглежда отегчен, дори намръщен.

Но компенсираше липсата си на чар с голото си от кръста нагоре, лъснало от олио тяло. И свещени богове...

Лоркан караше младежите, които бяха посетили палатката й преди малко, да приличат на деца.

Балансираше и хвърляше оръжията си така, сякаш бяха перца, и Елида имаше чувството, че просто следва ежедневната си тренировка. Въпреки това тълпата възклицаваше на всяко завъртане, на всяко мятане и улавяне и в купата на ръба на сцената продължаваха да дрънчат монети.

Тъмната му коса като че ли поглъщаше светлината от горящите факли край него, а ониксовите му очи гледаха безизразно. Елида се питаше дали не си представя как избива всички зрители, точещи лиги по него като кучета по кокал. И не го винеше.

Струйка пот се търкулна през къдравите тъмни косъмчета по изваяните му гърди. Елида проследи с леко омагьосан поглед лъкатушещия път на капката надолу по мускулестите извивки на корема му. И по-надолу.

Същата си като всички въздишащи жени наоколо, смъмри се тя и пое към палатката си, когато Моли отбеляза до нея:

– Съпругът ти може просто да си седи на сцената и да кърпи чорапите ти, но жените пак ще пръскат пари за възможността да го позяпат.

– Така им въздействаше, където и да ходехме с бившата ни трупа – излъга Елида.

Моли изцъка с език.

– Имаш късмет – изшушука тя в момента, в който Лоркан хвърли меча си високо във въздуха и хората ахнаха, – че още те гледа така.

Елида се зачуди дали Лоркан изобщо би я погледнал, ако разбереше как се казва, коя е и какво носи. Всяка нощ спеше на пода в палатката им – не че тя му беше предложила шалтето. Обикновено се прибираше, след като тя потънеше в сън, и излизаше, преди да се е събудила. Нямаше представа с какво се занимава – сигурно тренираше, щом тялото му беше... такова.

Лоркан хвърли три ножа във въздуха и се поклони на публиката без нито капка смиреност и актьорска жизнерадост. Почитателите му ахнаха отново, вперили очи в ножовете, които вече летяха към открития му гръбнак.

Но той се завъртя с ловко и красиво движение, улавяйки и трите един по един.

Тълпата избухна в овации, а Лоркан отправи равнодушен поглед към купата с монети.

Още медни – и няколко сребърни – заваляха като звънък дъжд.

Моли се засмя гърлено.

– Копнежът и страхът са способни да развържат всяка кесия. – После стрелна укорително Елида. – А ти не трябва ли да си в палатката си?

Без да й отговори, Елида тръгна към палатката и можеше да се закълне, че усети как очите на Лоркан се впиват в нея, в тюрбана и множеството й маниста, в дългата широка роба. Тя обаче просто се върна на работното си място и изтърпя още шепа млади мъже и няколко момичета, разпитващи за любовния си живот, преди отново да остане сама в глупавата палатка, чийто мрак бе нарушен единствено от окачените по тавана й кристални сфери с малки свещички вътре.

Вече чакаше Моли да обяви с крясък, че карнавалът е към своя край, когато Лоркан влезе в палатката, бършейки лицето си с парче плат, което определено не беше ризата му.

– Сигурно се досещаш, че Моли ще те умолява да останеш – рече Елида.

Той седна в сгъваемия стол пред кръглата й маса.

– Това професионалното ти предсказание ли е?

Тя перна връвчицата с маниста, люлееща се пред очите й.

– Да не би да си продал ризата си?

Лоркан й се ухили дивашки.

– Съпругата на един земеделец ми даде десет медни монети за нея.

– Отвратително – намръщи се Елида.

– Парите са си пари. Но предполагам на теб не ти се налага да мислиш за това, като се има предвид колко злато имаш.

Тя задържа погледа му, без да си придава любезен фасон.

– Рядко те виждам в толкова добро настроение.

– Сигурно е защото две жени и един мъж ми предложиха място в леглото си тази нощ.

– Тогава какво правиш тук?

Въпросът й прозвуча по-остро, отколкото бе възнамерявала.

Той плъзна очи по висящите сфери, тъкания килим, черната покривка и ръцете й, белязани, мазолести и малки, стиснали ръба на масата.

– Не бих ли осуетил ролите ни, ако избягам с някоя друга? Всички ще очакват да ме изхвърлиш от палатката, да си съкрушена и бясна до края на дните си тук.

– По-добре се позабавлявай – отвърна тя. – И бездруго скоро си тръгваш.

– Ти също – напомни й той.

Елида потупа с пръст по покривката и мазолестата й кожа закачи грубата материя.

– Какво има? – попита той. Звучеше така, сякаш вежливостта му създаваше неудобство.

– Нищо.

Но не беше нищо. Много добре знаеше защо отлага момента, в който трябваше да потегли на север, неизбежната раздяла с трупата, както и последната, самотна отсечка от пътешествието си.

Не се изявяваше добре дори в пропаднала карнавална трупа. Какво, по дяволите, очакваше да прави в кралския двор на толкова могъщи владетели, особено при положение че не можеше да чете? Елин унищожаваше крале и спасяваше градове, а тя самата как възнамеряваше да се покаже достойна? Перейки дрехите им? Или миейки чинии?

– Мериън – рече грубо Лоркан.

Тя вдигна поглед, изненадана, че още е пред нея. Тъмните му очи бяха неразгадаеми в сумрака.

– Доста млади мъже не можеха да откъснат поглед от теб тази вечер. Ти защо не се позабавлява с тях?

– Защо? – озъби се тя.

Мисълта някой непознат да я докосва, някой безлик, безименен мъж да я опипва в мрака...

Лоркан застина. И попита с умишлено спокоен глас:

– Да не би в Морат някой да те е...

– Не. – Елида знаеше какво има предвид. – Не, не се стигна дотам. – Но като си спомнеше как онези мъже я бяха докосвали, бяха се присмивали на голотата й... Затова прокуди спомена. – Никога досега не съм била с мъж. Не съм имала нито възможност, нито желание.

Той килна глава настрани и тъмната му, копринена коса се люшна пред лицето му.

– Да не би да предпочиташ жени?

Тя примигна насреща му.

– Не. Не мисля. Не знам какво предпочитам. Пак ти казвам, никога не съм... Никога не съм имала шанса да изпитам подобно нещо.

Не знаеше какво е страст. Нито пък как и защо бяха стигнали до тази тема.

– Защо?

И заради огромното внимание, което й отделяше, заради погледа, който стрелна към начервените й устни, на Елида й се прииска да му разкаже. За кулата, за Върнън, за родителите си. Защо, за да изпита някога страст, трябваше първо да се довери толкова категорично на човека до себе си, че всички ужаси от миналото й да избледнеят, да се убеди, че той ще се бори с нокти и зъби за свободата й и никога няма да я заключи, нарани или изостави.

Тя отвори уста. И в този миг започнаха писъците.

Лоркан не проумяваше какво прави в нелепата ясновидска палатка на Мериън. Трябваше да се измие, да се изчисти от потта и олиото, както и от чувството, оставено му от всички онези лепкави погледи.

Но беше забелязал Мериън в публиката към края на скапаното си представление. Не я беше виждал по-рано вечерта, преди да си сложи тюрбана и да облече виненочервената роба, но... дали от грима, от чернилото около очите й, от това, че червените й устни караха устата й да изглежда като пресен плод – не знаеше защо, но... привлече интереса му.

Направи му впечатление, че и останалите мъже я гледаха. Някои направо я зяпаха с удивление и лъст по лицата си, докато Мериън, в пълно неведение, стоеше най-отзад и наблюдаваше изпълнението му.

Беше красива. След няколко седмици на добра храна и сигурност, ужасеното, измършавяло момиче вече разкриваше истинската си красота. Лоркан сложи край на представлението си по-скоро, отколкото бе възнамерявал първоначално, но като я потърси отново с очи, нея вече я нямаше.

Той проследи мириса й като някое куче през тълпата и я намери в жалката й палатка.

В тъмната й вътрешност, осветена само от няколко висящи кълба, с тюрбана, всичките маниста и тъмночервената роба... беше същинско олицетворение на истинския оракул. Спокойна, прелестна... и съвършено забранена.

И така вглъбено се хулеше, задето не можеше да откъсне поглед от сочната й, греховна уста, докато му признаваше, че е недокосната, че не усети нищо нередно, преди да се разразят писъците.

Но не защото беше зает да си представя какви звуци биха се ронели от плътните й устни, ако съвсем бавно, нежно я запознаеше с изкуството на плътските удоволствия.

Внезапното нападение вероятно беше начинът, по който Хелас му казваше да държи оная си работа в гащите и да укроти мръсното си подсъзнание.

– Скрий се под някой фургон и стой там! – нареди й той и изхвърча от палатката.

Не изчака да види дали ще се подчини. Мериън беше умна, знаеше, че има по-голям шанс да оцелее, ако го послуша и намери укритие.

Лоркан освободи силата си из потъналия в паника карнавал – тъмна, страховита вълна, която се разля напред, после се върна да му покаже какво е доловила. И дарбата му ликуваше, задъхана от нетърпение, а това значеше само едно: смърт.

В единия край на полето започваха покрайнините на малкото градче. А в другия имаше гора и безкрайна нощ – и криле.

Гигантски, жилести силуети се спуснаха от небесата – магията му разпозна четири. Четири илкена, които кацаха по земята с извадени нокти и оголени кръвожадни зъби. Ципестите им криле ги обозначаваха като различен вид от онези, които ги бяха погнали в Оуквалд. Различен вид – или усъвършенствана форма на и бездруго брутален ловец.

Хората търчаха с писъци към града, към прикритието на тъмните полета.

Онези далечни огньове не бяха дело на земеделци, не бяха просто горящи стърнища.

Някой ги беше запалил, за да обгърне с димна завеса небето, да прикрие мириса на зверовете. От него. И от всички други воини със свръхестествени дарби.

Мериън. Издирваха Мериън.

Карнавалът тънеше в хаос, конете цвилеха и скачаха. Лоркан се спусна към мястото в центъра на лагера, където бяха кацнали четирите илкена – точно където бе изнасял представлението си преди броени минути, – и пристигна навреме да зърне как единият напада произволен млад мъж и го прекатурва по гръб.

Докато младежът викаше имената на богове, които нямаше да отговорят, илкенът се наведе над него, изваждайки един от дългите си нокти, и разпори корема му с плавно движение. Нещастникът още крещеше, когато чудовището зарови безформеното си лице в него и запирува с вътрешностите му.

– Хиляди проклятия, какви са тези твари? – извиси глас Омбриел с дълъг меч в ръка. Хватката й му подсказваше, че знае как да го използва.

Ник дотърча зад нея с грохотни стъпки, стиснал два недодялани, почти ръждясали ножа в месестите си ръце.

– Моратски зверове – отвърна сбито Лоркан. Ник гледаше учудено ножа и брадвата в ръцете му, но Лоркан не си направи труда да се преструва на простичък човек от пустошта, непохватен с подобни оръжия, а добави със студен воински тон: – Преодоляват повечето видове магически защити и ако искате да ги спрете, трябва да им отсечете главите.

– Но те са високи почти три метра – рече Омбриел с пребледняло лице.

Лоркан ги остави на размишленията и страховете им и влезе в кръга светлина в сърцето на лагера, докато четирите илкена приключваха с младежа, който още беше жив и молеше безгласно за помощ.

Лоркан запрати магията си към него и можеше да се закълне, че прочете благодарност в очите му, когато смъртта го целуна за поздрав.

Илкените вдигнаха глави едновременно и изсъскаха тихо. От зъбите им се стичаше кръв.

Лоркан задълба в силата си, подготвяйки се поне да ги разсее и обърка с нея, ако наистина се окажеха напълно неуязвими от магия. Така може би Мериън щеше да избяга. Илкенът, който бе разпорил корема на мъжа, заговори на Лоркан с присмех, посипан върху сивия му език.

– Ти ли си главатарят?

– Да – отвърна кратко той.

Въпросът на съществото му казваше достатъчно. Не знаеха кой е, нито че помагаше на Мериън да се измъкне.

Четирите илкена се усмихнаха.

– Търсим едно момиче. Тя уби един от нашите. И няколко други.

Обвиняваха нея за смъртта на илкена, който той беше погубил преди седмици? А може би просто го използваха като оправдание за собствените си планове?

– Проследихме я до моста на Акантус... Може да се крие тук сред хората ти – оголи зъби съществото.

Лоркан се надяваше Ник и Омбриел да си замълчат. Ако дори понечеха да ги разкрият, щеше да използва брадвата в ръцете си.

– Проверете в някой друг карнавал. Нашата трупа е в този състав от месеци насам.

– Момичето е дребно – продължи съществото и плашещо човешките му очи просветнаха. – И куца с единия крак.

– Не познаваме такова момиче.

Щяха да я издирват до всички краища на света.

– Тогава нареди хората си пред нас, за да... преценим сами.

Щяха да ги накарат да вървят пред тях. Да ги огледат от

глава до пети. И да търсят сред тях тъмнокосо момиче с осакатен крак и каквито други отличителни белези им беше описал чичо й.

– Всички се разбягаха от страх. Кой знае, може да се върнат чак след дни. Но повтарям – добави Лоркан, повдигайки леко брадвата си, – никой от кервана ми не отговаря на вашето описание.

Зад него Ник и Омбриел мълчаха и вонята на ужаса им се набиваше в ноздрите му. Със силата на волята си заповяда на Мериън да остане в скривалището си.

Илкенът се усмихна – по-противна усмивка Лоркан не беше съзирал през всички векове на живота си.

– Имаме злато. – Съществото до него наистина носеше пълна кесия на колана си. – Казва се Елида Локан. Чичо й е лордът на Перант. Ще те възнагради богато, ако я предадеш.

Думите му цапардосаха Лоркан като камъни. Мериън – Елида го беше... лъгала. Спотаила бе тайната си дори от неговото обоняние, беше използвала достатъчно истини и собствения си искрен страх, за да замаскира мириса...

– Не познаваме момиче с такова име – повтори Лоркан.

– Жалко – пророни звярът. – Защото, ако беше при вас, просто щяхме да я вземем и да си тръгнем. При това положение обаче... – Илкенът се усмихна на тримата си спътници и те разтърсиха тъмните си криле. – Излиза, че сме прелетели такова разстояние за нищо. И сме много гладни.

41.

Елида се беше скътала в един тайник в пода на най-големия фургон и се молеше никой да не я открие. Или да реши да опожари лагера. Трескавото й дишане беше единственият звук наоколо. Въздухът в тясното пространство се нагорещи и болезнени спазми започнаха да пронизват свитите й на топка крака, но тя не излезе от скривалището си.

Лоркан беше хукнал навън – право към хаоса. А тя беше избягала от палатката тъкмо навреме да види как четири илкена – крилати илкени – се спускат над лагера. Не остана да наблюдава какво ще последва.

Времето се заизнизва – минути или часове, не можеше да прецени.

Тя беше отговорна за това. Тя беше довела тези същества в лагера, при трупата, при кервана...

Писъците се усилиха, сетне намаляха. И изчезнаха.

Лоркан можеше да е мъртъв. Всички можеше да са мъртви.

Елида напрегна слуха си и опита да укроти дишането си, за да се ослуша за признаци на живот, на раздвижване край тясното й, задушно скривалище, което несъмнено беше предвидено за превозване на контрабандни стоки, не на човешки същества.

Не можеше да остане скрита още дълго. Ако илкените бяха избили всички навън, щяха да претърсят фургоните за оцелели. И по всяка вероятност щяха да я надушат.

Трябваше да избяга. Да излезе от тайника, да се огледа добре и да хукне към тъмните поля с надеждата, че там не дебнеха още зверове. Стъпалата и прасците й се бяха вкочанили още преди минути и я гъделичкаха нетърпимо. Кой знае дали изобщо можеше да върви, а и глупавият й, безполезен крак...

Заслуша се отново, молейки се на Анийт да насочи вниманието на илкените другаде.

Посрещна я само тишина. Писъците бяха стихнали напълно.

Сега. Трябваше да тръгне сега, за да се възползва от прикритието на тъмнината.

Не позволи на страха да лее още отрова в кръвта й. Беше се измъкнала жива от Морат и бе оцеляла седмици наред съвсем сама. Щеше да се справи и с това, нямаше друг избор, а и на драго сърце щеше да мие чиниите на кралицата, ако само така можеше да спаси живота си...

Елида се изправи и повдигна тихо капака с болезнени рамене, докато не усети как малкото декоративно килимче се плъзва по него. Огледа вътрешността на фургона, празните пейки от двете му страни, след това впери взор в нощта, която я зовеше отвъд тях. Откъм лагера зад нея се разливаше светлина, но напред... черно море. Полето се намираше на десетина метра.

Елида надигна капака достатъчно, че да изпълзи по корем върху дървените дъски на пода, изтръпвайки от скърцането на старите му панти. Но робата й се закачи на нещо и я принуди да спре. Тя стисна зъби и задърпа слепешком. Платът се беше заклещил някъде в тайника. Анийт да й е на помощ...

– Кажи ми сега – провлачи дълбок мъжки глас зад нея откъм седалката на кочияша – какво щеше да направиш, ако бях илкен?

Облекчението стопи костите й и едва сдържа надигналия се в гърлото й стон. Като се обърна, забеляза Лоркан да седи окъпан в черна кръв на седалката зад кочияшката, изпънал крака пред себе си. Захвърлил бе на пода брадвата и меча си – покрити в същата черна кръв – и дъвчеше безгрижно дълъг стрък жито, вперил очи в брезентовата стена на фургона.

– На твое място – продължи умислено той, без да я поглежда – първо бих разкарал тая роба. Побегнеш ли, със сигурност ще се препънеш в нея, а и червеното е като сигнал за обяд.

Елида пак издърпа края на робата и платът най-сетне се скъса. Тя свъси вежди и опипа мястото, където се бе закачила, откривайки щръкнала дъска.

– И второ – продължи Лоркан, без дори да направи усилието да избърше черната кръв от лицето си, – бих казал проклетата истина на моя милост. Знаеше ли, че илкените обожават да говорят, ако ги мотивираш достатъчно? Споделиха ми някои много, много пикантни неща. – Тъмните му очи най-сетне се плъзнаха към нея с неописуема ожесточеност. – Но ти не ми довери истината, нали, Елида?

Очите й бяха изцъклени, а лицето й – пребледняло под грима. Беше загубила тюрбана и част от тъмната й коса се измъкна от фибите, докато изпълзяваше от скривалището си. Лоркан следеше всяко нейно движение, размишлявайки какво да я прави.

Лъжкиня. Хитроумна малка лъжкиня.

Елида Локан, законна лейди на Перант, се измъкна от тайника, затръшна капака му и впери свиреп поглед в него, коленичила на пода. Той й отговори със също толкова свирепо изражение.

– Защо да ти се доверявам – подхвана тя с впечатляващо студен глас, – като се има предвид, че си ме преследвал дни наред в гората? Защо да ти разкривам каквото и да било за себе си, при положение че можеше да ме продадеш на онзи с най-пълна кесия?

Цялото тяло го болеше; главата му пулсираше заради клането, от което едва се беше измъкнал жив. Илкените бяха паднали, но не без съпротива. А онзи, който беше запазил жив, който Ник и Омбриел го бяха умолявали да убие, за да приключи всичко, всъщност му беше разказал съвсем малко.

Лоркан обаче реши, че не е нужно съпругата му да научава колко точно, както и че е време да провери колко ще му сподели самата тя, ако я заблудеше с малко от своите лъжи.

Елида надникна към оръжията му, към смърдящата кръв, покриваща кожата му като олио.

– Всичките ли уби?

Той извади житния стрък от устата си.

– Смяташ ли, че щях да седя тук, ако не бях?

Елида Локан не беше най-обикновена девойка, тръгнала към родината, за да служи на кралицата си. Беше лейди с кралска кръв, решена да се върне при огнедишащата кучка в северните земи, за да й предложи услугите си. Двете с Елин щяха да са добра комбина. Миловидната лъжкиня и непоносимо нахаканата принцеса.

Елида се стовари на пейката и започна да разтрива стъпалата и прасците си.

– Рискувам кожата си заради теб – продължи с премерено спокоен глас Лоркан, – а ти решаваш да ми спестиш информацията, че чичо ти не е просто някакъв си командир в Морат, а дясната ръка на Ераван. И ти си най-ценното му притежание.

– Казах ти достатъчно от истината. Няма значение коя съм. И не съм ничие притежание.

Гневът му дръпна свирепо повода, който старателно бе държал съвсем къс, докато проследяваше мириса й до фургона. Навън останалите стягаха трескаво багажа си, подготвяйки се да избягат под булото на нощта, преди хората от селото да са обвинили тях за нещастието.

– Напротив, има значение коя си. Чичо ти знае, че кралицата на Терасен би платила прескъпо, за да си те върне. Ти не си просто развъдна кобила, а средство за преговаряне.

Може би се надява именно с твоя помощ оная кучка да коленичи пред него.

По изваяното й лице проблесна ярост.

– И ти имаш предостатъчно тайни, Лоркан. – Тя изплю името му като проклятие. – И още не мога да реша дали да приемам като обида, или като забавна подробност факта, че ме смяташ за твърде глупава, за да забележа. Намираш ме за някое изумяло от страх момиченце, прекалено благодарно за появата на толкова силен, мистериозен воин, че да се зачуди защо пътищата ни се пресякоха, какво целиш и каква ще е твоята облага от всичко това. Дадох ти точно онова, което искаше да видиш: загубена млада жена, изпаднала в нужда, що-годе опитна в лъжите и измамите, но в общи линии безобидна. А ти с типичната за всички безсмъртни самомнителност даже не се замисли. И защо да се хабиш, след като всички човеци са безполезни? Защо да си правиш труда, като и бездруго възнамеряваш да ме изоставиш в мига, в който получиш каквото искаш от мен?

Лоркан примигна насреща й и стъпи здраво на крака. Тя не трепна дори.

Не можеше да си спомни кога за последно някой му беше приказвал така.

– Съветвам те да внимаваш с тона.

Елида му се подсмихна ненавистно.

– Или какво? Ще ме продадеш на Морат? Ще ме използваш, за да се промъкнеш в крепостта?

– Не ми беше хрумвало, но благодаря за идеята.

Тя преглътна сухо – единственият белег, че се страхуваше. А после заяви с ясен, непоколебим глас:

– Ако опиташ да ме завлечеш обратно в Морат, ще сложа край на живота си, преди да си достигнал крепостния мост.

В крайна сметка тази й заплаха успя да укроти гнева му, жестокото му възмущение от това, че... че наистина се бе възползвала от очакванията му за нея, от арогантността и предразсъдъците му.

Той се обърна към нея с премерени думи.

– Какво носиш със себе си и защо те преследват така неуморно заради него? Не те издирват заради кралската ти кръв, нито заради магията ти или защото точно теб трябва да използват в развъдните си експерименти. Какво криеш през цялото време?

Явно тази нощ предразполагаше към откровения или пък близката среща със смъртта я правеше леко безразсъдна, защото Елида каза:

– Подарък... за Селена Сардотиен. От една пленница в Морат, която дълго време е чакала да й се отблагодари за някогашна добрина. Друго не знам.

Подарък за наемната убийца – не за кралицата. Може би нещо незначително, но...

– Дай да го видя.

– Не.

Отново впиха погледи един в друг. И Лоркан знаеше, че ако реши, може просто да я изчака да заспи, да открадне загадъчния предмет и да изчезне. Да разбере защо го брани толкова ревностно.

Но една малка, глупава част от него бе наясно и че отнемеше ли нещо от тази толкова ограбвана жена... едва ли щеше да му го прости. През вековете беше правил купища невъобразими, жестоки неща, без да се замисли. И то с наслада, със задоволство.

Сега обаче нещо го възпираше. Нещо... незнайно какво го караше да се замисли.

Елида като че ли прочете мислите му с неясната си дарба. Отпусна рамене и впери празен поглед в брезентовата стена на фургона, заслушана в приближаващите викове на спътниците им – подканваха се едни други да побързат и да съберат само най-важното.

Накрая пророни тихо:

– Мериън е името на покойната ми майка. Тя умря, защитавайки Елин Галантиус от един асасин. Спечели й време да избяга, за да може един ден да се върне в кралството и да ни спаси. Чичо ми Върнън гледаше с усмивка как екзекутират пред двореца ни баща ми, законния лорд на Перант. После си присвои титлата, земите и дома му. През следващите десет години чичо ми ме държа заключена с дойката ми в най-високата кула на двореца в Перант. Когато счупих глезена си, той не пусна никого от лечителите да ми помогне, понеже им нямаше вяра. Нареди да сложат решетки на прозорците, за да не се хвърля от кулата, и закопча глезените ми в окови, за да не избягам. Изкара ме от затвора ми само за да ме тикне в един затворнически фургон и да ме откара до Морат. Там ме принуди да работя като слугиня, ей така, за да се радва на унижението и ужаса ми. Всеки божи ден планирах бягството си. А когато моментът настъпи... се възползвах. Не знаех за илкените; само бях чувала слухове за адските твари, които развъждаха в подземията на крепостта. Нямам земи, пари и армия, които да предложа на Елин Галантиус. Ала ще я намеря и ще й помогна както мога. Ще съм доволна, ако и само на едно момиче като мен спестя ужаса, който аз преживях.

Той позволи на искреността в думите й да попие в съзнанието му. Да промени представата му за нея. Неговите собствени планове.

После каза грубо:

– Аз съм на повече от петстотин години. Положил съм кръвна клетва пред елфическата кралица Майев и съм неин помощник-командир. Правил съм велики и ужасяващи неща в нейно име и ще върша още, преди смъртта да ме вземе. Отраснах без баща по улиците на Доранел и бесувах с другите захвърлени деца, докато не осъзнах, че дарбата ми ме прави различен от тях. Тя привлече вниманието на Майев. Убивам по-бързо от всеки; усещам кога смъртта приближава. Мисля, че магията ми е смърт и е дар от самия Хелас. Тук съм от името на кралицата ми, макар и без нейно позволение. Не е изключено да ме накаже със смърт заради провинението ми. Ако хората й ме намерят, е за твое добро да се преструваш, че не ме познаваш.

Имаше и още, но... Елида също бе запазила част от тайните си. Бяха се изповядали достатъчно засега.

Нито капка страх не почерни мириса й.

– Имаш ли семейство? – бе единственото, което попита.

– Не.

– А приятели?

– Не.

Хунтата му не се броеше. Проклетият Белотрън най-безцеремонно ги беше изоставил, за да служи на Елин Галантиус; Фенрис не криеше, че мрази кръвната връзка с кралицата им; Вон все беше другаде; непоклатимата сдържаност на Гавриел го вбесяваше; а Конал беше твърде зает в спалнята на Майев.

Елида килна глава и няколко кичура се свлякоха пред лицето й. Прииска му се да ги отметне, за да прочете изражението в тъмните й очи. Но ръцете му бяха изцапани с гнусна кръв. А и имаше чувството, че Елида Локан не позволяваше да я докосват без разрешение.

– Значи – пророни тя, – с теб си приличаме поне в това отношение.

Нямаха семейство, нито приятели. Не му се беше струвало толкова жалко, докато не го чу от нейната уста, докато не се видя през нейните очи.

Моли изрева нещо близо до фургона и Елида сви рамене, ставайки на крака.

– Трябва да се приведеш в нормален вид. Пак си заприличал на воин.

Лоркан не знаеше дали да го приема като комплимент.

– За жалост, Ник и Омбриел вече се досещат, че не сме тези, за които се представяме.

В очите й просветна тревога.

– Да се отцепим ли...

– Не. Ще си мълчат. – Макар и само защото бяха станали свидетели как Лоркан се справя с илкените и знаеха какво точно можеше да им се случи, ако проронеха и дума. – Можем да останем още малко, докато се поуталожат нещата.

Елида кимна и тръгна към изхода на фургона, куцайки осезаемо. За да слезе, първо седна на ръба – съсипаният й глезен я болеше твърде много, за да скочи на земята. Но в движенията й прозираше смирение и достойнство, въпреки че изсъска от болка, когато кракът й стъпи в калта.

После се загуби с куцукане в нощта, без да погледне назад към Лоркан.

А той се чудеше с какво, по дяволите, се захваща.

42.

Смъртта миришеше на сол, кръв и гнило дърво.

И болеше.

Мракът да я погълне, болеше адски. И ако съдеше по режещата агония в корема си, Древните бяха излъгали, че лекувала всички болежки. Освен това главата й пулсираше нетърпимо, устата й беше ужасно суха, а раната на ръката й сякаш гореше.

Може би Мракът представляваше друг свят, друго измерение. Може би беше попаднала в ада, от който хората така се бояха.

Смъртта беше ужасна.

И нея й се искаше да прати в ада...

Манон Черноклюна открехна тежките си като олово, парещи клепачи и примижа срещу мъждукащата лампа, полюшваща се от дървения таван над нея.

Силният мирис на сол, поклащането и скърцането на света около нея й подсказваха, че не се намира в истинска спалня. По-скоро в каюта на кораб.

Малък кораб, в чиято каюта едва се събираше леглото и през чийто илюминатор нямаше да минат дори раменете й...

Тя се надигна рязко. Абраксос. Къде беше Абраксос...

– Успокой се – провлачи познат до болка женски глас откъм сенките при долния край на леглото.

В корема й избухна болка – закъснял отзвук от рязкото й движение – и погледът й запрескача между бялата превръзка под пръстите й и младата кралица, седнала в стола до вратата. Между жената и оковите около собствените й китки и глезени, чиито вериги бяха закачани за стените чрез пробити специално за целта дупки.

– Май пак ми задлъжня, Манон Черноклюна – отбеляза Елин Галантиус със студена насмешка в тюркоазените си очи.

Елида. Дали Елида се беше добрала дотук...

– Придирчивият ти уивърн дойка е добре. Не разбирам какво те е накарало да си избереш толкова добродушно животно, но сега се припича доволно на предната палуба. Е, моряците не са така радостни, особено като трябва да чистят след него.

Беше заръчала на Абраксос да намери безопасно място. А той беше открил кралицата някак. Дали не бе усетил, че това е единственото място, където може да спасят живота й?

Ботушите на Елин тупнаха на пода. Манон долавяше у нея откровена непоносимост към глупостите на околните, каквато не бе излъчвала при последната им среща. Сякаш жената воин, която се бе смяла по време на битката им в разрушения храм на Темис, бе загубила част от дяволития си хумор за сметка на новата пресметлива жестокост, която прозираше в очите й.

Силен спазъм преряза корема на Манон и тя прехапа устна, за да сдържи стона си.

– Който те е ранил така, не си е играл – рече кралицата. – Семейни неприятности?

Не беше нито нейна, нито чиято и да било работа.

– Позволи ми да се възстановя и ще си тръгна – изграчи Манон с тежък, сух език.

– О, не – отвърна мило Елин. – Никъде няма да ходиш. Уивърнът ти е свободен да отлети, когато си реши, но ти официално си наша пленница.

Главата на Манон се завъртя, но тя намери сили да попита:

– Наша?

Кралицата се усмихна многозначително и стана с грациозно движение. Косата й беше по-дълга, лицето й – отслабнало, а тюркоазените й очи гледаха студено, изтерзано. Тя заяви безцеремонно:

– Това са правилата, Черноклюна. Опиташ ли да избягаш, мъртва си. Нараниш ли някого, мъртва си. Навлечеш ли ни неприятности по един или друг начин... Предполагам, че схвана мисълта ми. Направиш ли една грешна стъпка, ще завърша започнатото онзи ден в гората, независимо от дълга си към теб. Този път няма да ми трябва меч, за да те убия.

Докато говореше, в очите й сякаш мъждукаха златисти пламъци. И въпреки болката Манон осъзна с трепет, че кралицата наистина можеше да я унищожи, преди тя самата да я доближи достатъчно, за да атакува.

Елин се обърна към вратата и сложи белязана длан на валчестата дръжка.

– Преди да те изцеля, намерих железни стружки в корема ти. Съветвам те да не лъжеш поне онзи, който би те изтърпял достатъчно, че да чуе цялата история. – Тя посочи с брадичка към пода, където имаше кана и чаша. – Водата е до леглото ти. Дано успееш да я стигнеш.

Сетне излезе.

Манон послуша равномерния тропот на отдалечаващите й се стъпки. Не се чуваха други гласове и звуци, освен плисъка на вълните покрай кораба, скърцането на дърво и... чайки. Значи се намираха близо до брега. Но накъде плаваха... това трябваше да разбере.

След като се възстановеше. След като се измъкнеше от тези окови. След като яхнеше Абраксос.

И къде щеше да отиде? При кого?

Нямаше гнездо, където да се прибере, нито клан, който да я защити от баба й. А Тринайсетте... Къде ли бяха сега? Дали не ги бяха заловили?

Въпреки че коремът й гореше, реши да се пресегне за водата. Ала я проряза такава болка, че веднага се отказа.

Несъмнено бяха научили коя е. Тринайсетте вече знаеха.

Не просто крочанка по майчина линия... а последната крочанска кралица.

И сестра й... доведената й сестра...

Манон впери поглед в обгърнатия от сенки дървен таван.

Усещаше крочанската кръв по ръцете си. А пелерината й... червената й пелерина беше метната на ръба на леглото. Пелерината на сестра й. Която баба й я бе накарала да носи, знаейки на кого е, чие гърло бе прерязала Манон.

Вече не беше наследница на Черноклюните, независимо каква кръв течеше във вените й.

Отчаянието се сви като котка около болката в корема й. Вече беше никой... беше едно нищо.

Неусетно се унесе в сън.

Вещицата спа три дни, след като Елин им съобщи, че се е свестила. Дориан влизаше в тясната каюта с Роуан и кралицата всеки път, когато я изцеляваха малко по малко, и наблюдаваше как действа магията им, макар и да не смееше самият той да я използва върху Черноклюната.

Дори в безсъзнание, всеки дъх, всяко трепване на Манон му напомняше, че е хищник по рождение, чието съкрушително красиво лице беше коварна маска, примамваща лековерните към сигурна смърт.

А това му се струваше някак уместно, като се имаше предвид, че и те по всяка вероятност плаваха към гибелта си.

Придружавани от двата кораба на Ролф, се бяха спуснали по крайбрежието на Ейлве, но на премерено разстояние от брега. Свирепа буря ги принуди да пуснат котва сред малките островчета в близост до Лериба, където оцеляха само защото ветровете на Роуан ги бранеха. Въпреки това повечето от тях прекараха цялата буря, пъхнали главите си в кофа. Той включително.

Вече наближаваха Банджали и с всяка следваща левга към прелестния град Дориан неуспешно се мъчеше да не мисли за мъртвата си приятелка. Да не гадае дали Нехемия щеше да ги придружава на това пътешествие, ако нещата не се бяха объркали толкова. Да не размишлява дали допирът й – Знакът на Уирда, който бе изрисувала върху гърдите му – не бе събудил силата му някак. Дали не беше колкото дар, толкова и проклятие.

Не бе събрал смелост да попита Елин как е, но често я хващаше да се взира в брега, макар че нито го виждаха от кораба, нито имаха намерение да го доближават.

След още седмица – може би и по-малко, ако Роуан помагаше с магията си – щяха да стигнат източния край на Каменните блата. А след като скъсяха достатъчно разстоянието... щяха да разчитат на смътните насоки на Ролф.

И да избягват армадата на Мелисанде – вече на Ераван, разположена отвъд носа на полуострова в Залива на Оро.

Но засега... Дориан беше на пост в стаята на Манон, тъй като не смееха да поемат рискове с наследницата на Черноклюните.

Покашля се, когато клепачите й с гъсти, черни мигли потрепнаха, преди да се вдигнат напълно.

Златисти, размътени от съня очи срещнаха неговите.

– Здравей, малка вещице – обади се той.

Плътните й, чувствени устни се стегнаха леко, незнайно дали в потисната гримаса или усмивка. Манон се надигна в леглото и луннобялата й коса се плъзна напред, а оковите й издрънчаха.

– Здравей, малки принце – отвърна тя с глас като шкурка.

Той надникна към каната с вода.

– Пийва ли ти се вода?

Гърлото й сигурно изгаряше от жажда. Не й бяха давали почти никаква вода от страх, че може да се задави и да извади железните си зъби.

Манон погледна каната, после отмести поглед към него.

– И твоя пленница ли съм?

– Вече ти се издължих – отвърна лаконично той. – Не си ми никаква.

– Какво стана – рече дрезгаво тя. Не въпрос, а заповед, която той й позволи да му отправи.

Въпреки това първо напълни чашата й, мъчейки се да не издава, че преценява дължината на веригите й, преди да й я подаде. Но от железните й нокти нямаше и следа, когато фините й пръсти се обвиха около чашата. Тя изтръпна леко, и още веднъж, докато я вдигаше към все още бледите си устни – и отпи. И продължи да пие.

Докато не пресуши чашата. Без да изрече и дума, Дориан я напълни пак. Веднъж. Втори път. Трети път.

Щом най-сетне тя утоли жаждата си, той й каза:

– Уивърнът ти се устреми право към кораба ни. Ти се прекатури от седлото и падна във водата на петдесетина метра от борда ни. Нямаме представа как ни е намерил. Извадихме те от водата и не друг, а Роуан закърпи корема ти временно още на палубата, преди да те пренесем тук долу. Цяло чудо е, че не умря от кръвозагуба. Дори раната ти да не се инфектираше. Държим те тук от седмица, през което време Елин и Роуан се трудят по теб. Наложи се да те отворят отново, за да изрежат загниващата плът. Оттогава ту изпадаш в безсъзнание, ту се свестяваш.

На Дориан не му се щеше да й съобщава, че той бе скочил във водата. Просто действа инстинктивно... също като Манон, когато го спаси в кулата му. Дължеше й го. Лизандра в облика си на морски дракон ги бе настигнала само секунди по-късно и той качи отпуснатото, натежало тяло на Манон върху гърба на хамелеонката. Вещицата бледнееше като смъртник, а раната в корема й... Едва не повърна, като я видя. Приличаше на непохватно изкормена риба.

Изкормена. Елин бе използвала същата дума час по-късно, когато извади от нея малко парче метал, отчупило се от нечии много, много остри железни нокти.

Никой от тях не спомена, че можеше да е било наказание, задето го бе спасила.

Манон оглеждаше стаята с бързо избистрящ се поглед.

– Къде сме?

– По море.

Елин беше наредила да не й дава никаква информация за плановете и местоположението им.

– Гладна ли си? – попита я той, чудейки се какво ли ядяха вещиците.

И златистите й очи наистина се стрелнаха към гърлото му.

– Сериозно? – вдигна вежда той.

Ноздрите й се отвориха леко.

– Само за развлечение.

– Не си ли... поне отчасти човек?

– Твърде малка част.

Да, а останалите части... елф, Валг... Валгската кръв бе създала вещиците. С принца, доскоро обсебвал тялото му, имаха една кръв. От черната яма на паметта му изпълзяха образи и думи – как принцът бе видял златните очи, които сега се взираха в Дориан, как му бе изпищял да се махне от нея... Очите на валгските крале. Той попита предпазливо:

– Значи се смяташ по-скоро за Валг, отколкото за човек?

– Валгите са ми врагове. Ераван ми е враг.

– Това прави ли ни съюзници?

Лицето й не издаде какво помисли по въпроса.

– Има ли при вас млада жена на име Елида?

– Не. – Коя пък беше тя? – Не сме срещали жена с това име.

Манон затвори очи за миг и преглътна.

– Чували ли сте нещо за Тринайсетте ми?

– Не сме виждали друга вещица с уивърн от седмици. – Той се почуди защо настояваше да знае, защо бе застинала така. – Не си наясно дали са оцелели.

А и онези железни стружки в корема й...

Манон пророни с равен, мъртвешки студен глас:

– Предай на Елин Галантиус изобщо да не опитва да ме използва за разменна монета. Матроната на Черноклюните не ме признава нито за наследница, нито за вещица дори, а и само ще издадете местонахождението си.

Магията му се размърда.

– Какво се е случило след Рифтхолд?

Тя се отпусна назад върху възглавницата и извърна глава от него. Пръски пяна от отворения илюминатор си впримчиха в косата й и я накараха да заблести в сумрачната каюта.

– Всичко си има цена.

И тези й думи, както и начинът, по който обърна лице встрани, като че очакваше смъртта си, го накараха да промълви нежно:

– Някога ти казах да ме намериш отново, а ти явно си нямала търпение да зърнеш приказното ми лице.

Раменете й се напрегнаха леко.

– Гладна съм.

Той се усмихна бавно.

Сякаш дочула усмивката му, Манон го изгледа кръвнишки.

– Храна.

Но тялото й още бе толкова крехко. Каквото и да беше станало, каквото и да беше преживяла... Дориан преметна ръка през облегалката на стола си.

– Пристига до няколко минути. Няма да позволя да измършавееш. Ще е жалко да загубим най-красивата жена на света толкова рано в безсмъртния й демонски живот.

– Не съм жена – беше краткият й отговор, но в очите й от разтопено злато кипеше буен гняв.

Той сви небрежно рамене навярно защото все пак беше окована и защото, макар и смъртната опасност, която излъчваше, да привличаше вниманието му, тя не събуждаше страх у него.

– Вещица, жена... ако съществените части са налице, няма значение.

Тя се надигна до седнало положение и по съвършеното й лице се изписаха почуда и вяло възмущение. Сетне оголи заканително зъби.

Дориан й отвърна с ленива усмивка.

– Ако щеш, вярвай, но на този кораб сме се събрали смайващ брой красиви мъже и жени. Ще се впишеш отлично. Както и в редиците на киселите безсмъртни.

Манон надникна към вратата секунди преди той да чуе приближаващите стъпки. Двамата се умълчаха, докато дръжката не се завъртя, разкривайки свъсеното лице на Едион.

– Будна и готова да разкъсва гърла, както виждам – каза вместо поздрав генералът.

Дориан стана и взе подноса с рибена яхния от ръцете му. Начинът, по който Едион гледаше Манон, го наведе на мисълта, че може би трябваше да провери храната за отрова. Тя впери дързък поглед в златокосия воин.

– Ако зависеше от мен, бих свалил и теб, и недораслия ти уивърн от небето – обяви Едион. – Благодари се, че кралицата ми има по-голяма полза от теб, ако си жива.

После излезе.

Дориан остави подноса до Манон и тя го подуши от разстояние. Накрая опита яхнията бавно, предпазливо, сякаш й позволяваше да се плъзне в оздравяващия й корем, за да види как ще й се отрази. Сякаш наистина я пробваше за отрова. Докато чакаше резултата, тя каза:

– Смятах, че ти се разпореждаш на кораба.

Дориан едва се сдържа да не настръхне.

– Знаеш в какво положение съм. В момента разчитам на добрата воля на приятелите ми.

– И кралицата на Терасен е сред тях?

– На никого друг не бих се доверил да пази гърба ми.

С изключение на Каол, но... нямаше смисъл да си спомня за него, да чувства липсата му.

Манон изяде още една лъжица от рибената си яхния. И още една. И още една.

А Дориан осъзна, че се хранеше, за да не говори с него. Нетипичното й мълчание го подтикна да попита:

– Баба ти те е подредила така, нали?

Лъжицата й се изля в пукнатата дървена паница. Тя обърна бавно лице към нето. Неразгадаемо изражение, изваяно от кошмари и среднощни фантазии.

– Съжалявам – призна той, – ако така... ако си платила за спасяването ми онзи ден в Рифтхолд.

– Разбери дали Тринайсетте ми са живи, малки принце. Направиш ли го, ще бъда на твоите заповеди.

– Къде ги видя за последно?

Мълчание. Тя изяде още една лъжица яхния.

– Присъстваха ли, когато баба ти ти причини това? – настоя той.

Раменете й увиснаха леко и тя загреба поредната лъжица от мътната течност, но не я вдигна до устата си.

– Цената за провинението ми в Рифтхолд беше животът на Втората ми. Отказах да я платя. Затова спечелих на Тринайсетте ми време да избягат. В момента, в който замахнах с меча си срещу баба ми, се простих с титлата и легиона си. Докато бягах, загубих сестрите си. Не знам дали са живи, или вече са ги изловили. – Очите й, лъснали не само от парата на яхнията, се стрелнаха към неговите. – Намери ги. Разбери дали са оцелели, или са се върнали в Мрака.

– Насред океана сме. Не очаквам скоро да получим вести за каквото и да било.

Тя продължи да се храни.

– Само те ми останаха.

В такъв случай и двамата сме наследници без корони. Манон изсумтя мрачно. Морският бриз развяваше леко белите й коси.

Дориан стана и се запъти към вратата.

– Ще сторя каквото мога.

– И... Елида.

Пак това име.

– Коя е тя?

Манон обаче отново беше насочила вниманието си към яхнията.

– Просто кажи на Елин Галантиус, че Елида Локан е жива... И я издирва.

Разговорът с краля й изцеди всички сили. След като напълни корема си и пи още вода, Манон се отпусна назад в леглото и заспа.

И се унесе в сън задълго.

По някое време вратата на каютата се отвори със замах и имаше бегъл спомен, че кралицата на Терасен, а после и генералът принц я разпитват нещо. Навярно за Елида.

Ала Манон остана в полусвяст, твърде изтощена да мисли и говори. Чудеше се дали и от дишането няма да се умори. Дали тялото й вече не беше взело това решение вместо нея.

Не беше осъзнала колко невъзможно бе оцеляването на Тринайсетте, докато не започна да умолява Дориан Хавилиард да ги открие. Докато не изпита такова отчаяние, че беше готова да продаде меча си за вести от тях.

Кой знае дали изобщо искаха да й служат след всичко, което бе излязло наяве. Черноклюна – и крочанка.

А родителите й... баба й ги беше убила. Обещали бяха на света дете на мира, но тя бе позволила на баба си да я превърне в дете на войната.

Мислите й се виеха като вихрушки, изцеждайки мощта й, притъпявайки цветове и звуци. Будеше се колкото да задоволи биологичните си нужди, хранеше се, когато й оставеха храна, а през останалото време се отдаваше на тежкия, безсмислен сън.

Понякога сънуваше, че отново е в онази стая в Омега, и усещаше кръвта на доведената си сестра по ръцете си. Вкусваше я в устата си. Друг път се озоваваше до баба си, но на сегашната си възраст, не като незрялата вещица от онзи ден, когато бе помогнала на баба си да посече красив брадат мъж, който се молеше за живота й – за живота на потомката си. Понякога прелиташе над тучна зелена земя и западният вятър пееше над дома й.

Често в сънищата й голяма котка, светла и петниста като стар сняг върху гранитна скала, седеше в каютата й, размахвайки дългата си опашка, забележеше ли изцъкления й поглед. Понякога беше озъбен бял вълк. Или златиста пума с кротки очи.

Щеше й се да вкопчат челюсти в гърлото й и да го стиснат.

Но така и не стана.

Затова Манон Черноклюна продължаваше да спи. И да сънува.

43.

Лоркан не спираше да се пита какво прави там цели три дни по-късно. Бяха оставили градчето в равнината далеч зад себе си, но ужасът от онази нощ обгръщаше карнавалния керван като тежко одеяло през цялото време, докато фургоните препускаха по прашните пътища.

Спътниците им не се бяха досетили как точно бяха надвили илкените, не подозираха колко трудни бяха за убиване, както и че никой смъртен не можеше да унищожи дори един, камо ли четири. Ник и Омбриел избягваха двама им с Елида и само предпазливите им, изучаващи погледи край вечерния лагерен огън разкриваха, че още се мъчеха да проумеят кой и какво бе той.

Елида също странеше от него. Досега не им се беше отдала възможност да опънат палатките си, защото гледаха да се отдалечат колкото може повече от предишния си лагер, но тази вечер, скътани на сигурно зад стените на един малък град в равнината, трябваше да споделят стая в евтината странноприемница, за която на Моли й се беше откъснало от сърцето да плати.

Трудно му беше да не наблюдава как Елида оглежда града, странноприемницата – изпитателното око, с което преценяваше всичко, нотките на изненада и озадаченост, които понякога прекосяваха лицето й.

Лоркан поддържаше крака й стабилен с помощта на тънка струйка магия. Тя не обелваше нито дума по въпроса. И понякога тъмната му, смъртна магия докосваше нещото, което носеше – подаръка на умираща жена към една необуздана жена асасин, – и се дръпваше уплашено.

Лоркан не бе настоявал да го види от онази нощ, макар че доста време размишляваше какво би могла да къта от Морат. Нашийниците и пръстените вероятно бяха само малка част от гнусните му тайнства.

Белотрън и кралицата кучка не подозираха за съществуването на илкените, както и навярно за повечето ужаси, за които Елида му бе споделила. Питаше се какво ли би причинила на тварите една стена от див огън; дали илкените не бяха подготвени за арсенала на Елин Галантиус. Ако Ераван беше достатъчно умен, вероятно беше намислил нещо.

Докато другите се отправяха с грохнали стъпки към занемарената странноприемница в търсене на храна и почивка, Елида каза на Моли, че отива да се разходи по брега на реката, и пое по калдъръмените улици. И макар стомахът му да къркореше от глад, Лоркан закрачи след нея – все пак трябваше да пази красивата си съпруга в град, пропаднал още преди десетилетия. Несъмнено заради упоритото пътно строителство на Адарлан из целия континент, както и поради факта, че градът бе останал далеч от всички важни артерии, минаващи през околните земи.

Гръмотевичната буря, която бе доловил, че се заражда на хоризонта, се тътреше към каменния град, чиято светлина постепенно се менеше от златиста в сребриста. До няколко минути лепкавата влажност на въздуха бе прокудена от приятна хладина. Лоркан остави Елида да извърви три пресечки сама, преди да се изравни с нея.

– Ще вали – отбеляза той.

Тя приплъзна празен поглед към него.

– Знам какво означават гръмотевиците.

Сгушеният в стените си град бе построен от двете страни на малка полузабравена река, в чиито два края имаше по един гигантски шлюз, където стражи събираха такса за вход и преглеждаха всички стоки на влизане в града. Мирисът на застояла вода, риба и гнило дърво го достигна още преди да види калното, спокойно течение на реката. Елида спря точно преди пристанището.

– Какво търсиш? – попита я той най-сетне, отправил очи към притъмняващото небе.

Пристанищни работници, моряци и търговци също хвърляха поглед на облаците, хвърчейки насам-натам. Някои оставаха да завържат дългите си, плоски баржи и да застопорят гладките гребла, с които се придвижваха по реката. Преди около триста години беше посещавал кралство, чиито жители пренасяха с баржи стоки от единия до другия му край. Името му убягваше, потънало нейде из катакомбите на паметта му. Стана му чудно обаче дали още то съществуваше, спотаено между две планински вериги в далечния край на света.

Ярките очи на Елида проследиха групичка добре облечени мъже, запътили се към една пивница.

– Бурите карат хората да търсят подслон – обясни шепнешком тя. – Тоест да се затворят на едно място, без каквато и да било друга работа, освен да си разменят клюки. Клюките обикновено са новини от търговци и моряци за близките земи. – Погледът й се стрелна към него, изпълнен със сух хумор. – Ето това означават гръмотевиците.

Лоркан примигна насреща й, а тя последва мъжете, които влязоха в пристанищната пивница. Първите едри капки на бурята затрополиха върху позеленелия от мъх калдъръм на кея.

Лоркан влезе в пивницата след Елида и една част от него си призна, че за всичките му петстотин години на оцеляване, убийства и предана служба нито веднъж не беше срещал човек, толкова... незаинтригуван от него. Дори проклетата Елин го възприемаше като опасен противник. Може би животът край чудовища беше изкоренил от съзнанието й разумната доза страх от тях. Недоумяваше как и тя самата не се беше превърнала в чудовище.

Инстинктът и обучението го накараха да плъзне бдителен поглед из пивницата, но не откри нищо, заслужаващо вниманието му. Вонята, витаеща из помещението – на немити тела, пикня, мухъл и влажна вълна, – беше направо задушлива. Само за няколко секунди Елида вече си беше заплюла маса до тази на мъжете от пристанището и поръча две халби бира и каквото обедно ястие предлагаха.

Лоркан се настани на древния дървен стол до нейния и проклетата антика така простена, че очакваше да се срути под него. Над тях проехтя гръм и всички очи се отправиха към прозорците с изглед към кея. Вече валеше проливно и баржите се люшкаха по разбушуваните води.

Стовариха обяда пред тях, купите издрънчаха върху масата и част от гъстата кафява яхния се разля през нащърбените им ръбове. Елида дори не я погледна, нито докосна халбата, тръсната пред нея със същата незаинтересованост от бакшиш. Очите й шареха из помещението.

– Пий – нареди му тя.

На Лоркан му хрумна да я смъмри, задето му даваше заповеди, но... му харесваше да гледа това дребно, крехко същество в действие. Да наблюдава как обхожда с поглед цяла стая непознати и подбира плячката си. Беше дошла на лов... за най-надеждния и безопасен източник на информация; за човека, който не би докладвал на градския гарнизон, който още беше под ръководството на Адарлан, че тъмнокосо момиче разпитва за вражеските сили.

Затова Лоркан просто отпи от бирата си и продължи да я следи как се взира в околните. Толкова пресметливост имаше под бледото й лице, толкова лъжи се готвеха да изтекат от устните й като розови пъпки. Една част от него се зачуди дали собствената му кралица не би я намерила за полезна, дали Майев също би усетила, че навярно самата Анийт бе научила момичето да гледа, слуша и лъже.

Друга част се ужасяваше от мисълта Елида да попадне в ръцете на Майев. От идеята в какво можеше да се превърне. Какво щеше да е принудена да върши като шпионин или като придворна на Майев. Навярно беше добре, че е смъртна, защото с толкова кратък живот Майев не би си направила труда да я преобрази в свой най-безмилостен лакей.

Така се беше увлякъл в размишления, че почти не забеляза, когато Елида се облегна небрежно в стола си и прекъсна разговора на търговците и капитаните на масата зад тях.

– Как така Рифтхолд вече го няма?

Лоркан наостри уши. Бяха чули новината още преди седмици.

Капитанката, която се намираше най-близо до тях – жена на около трийсет – премери двама им с поглед и рече:

– Е, не че го няма, но... вече е владение на вещиците, изпратени от херцог Перингтън. Прокудили са Дориан Хавилиард от града.

Елида, хитроумната малка лъжкиня, придоби смаяно изражение.

– От седмици сме в дълбоката пустош и не знаехме. Мъртъв ли е Дориан Хавилиард? – прошепна ужасено... сякаш не искаше да я чуят.

Отговори й по-възрастен брадат мъж от същата маса.

– Не са открили тялото му, но щом херцогът е снел титлата му, предполагам, че е жив. Не виждам смисъл от подобни мерки срещу мъртвец.

Навън проехтя гръм и почти заглуши следващия й притаен въпрос.

– Дали... дали ще тръгне на север? Към... нея?

Всички знаеха отлично за кого говори. А Лоркан най-сетне схвана защо бе дошла тук.

Канеше се да поеме на север. На следващия ден може би... или когато керванът потеглеше. По всяка вероятност щеше да наеме някоя от лодките на кея, за да я отведе на север, а той... той щеше да се запъти на юг. Към Морат.

Всички около масата огледаха преценяващо младата жена пред тях – а след това и Лоркан. Той опита да се усмихне, да си придаде обикновен, дружелюбен вид. Никой от тях не отвърна на усмивката му, макар че явно беше успял да ги заблуди, защото брадатият обяви:

– Тя не е в Севера.

Този път Елида застина.

Брадатият продължи:

– Разправят, че минала през Илиум и смачкала войниците на Адарлан. Предишната седмица пък вдигнала голяма врява в Залива на Черепа. Сега плавала нанякъде – според едни към Вендлин, според други – към Ейлве, а според трети бягала чак в другия край на света. Но със сигурност не е в Севера. И явно няма да се върне скоро. Мен ако питате, не е разумно да оставя кралството си незащитено. Ама какво разбира някаква си хлапачка от военна стратегия.

Лоркан се съмняваше да е прав и кучката да е предприела каквото и да било без насоките на Белотрън и сина на Гавриел. Елида въздъхна треперливо.

– Защо й е било да напуска Терасен?

– Кой знае? – Жената се обърна към храната и събеседниците си. – Май кралицата има навика да се появява тъкмо там, където най-малко я очакват, да сее хаос и пак да се покрива. Много хора се обзалагат къде ще изникне този път. Аз смятам, че ще е в Банджали, в Ейлве. Врос пък, че ще е Варес във Вендлин.

– Защо Ейлве? – не се отказа Елида.

– Кой знае? Не е глупачка да разкрива плановете си.

Жената изгледа остро Елида, сякаш да пресече любопитството й.

Елида се обърна към яхнията и бирата си и бурята навън заглуши повечето разговори в стаята.

Лоркан я наблюдаваше как изпива безмълвно цялата си халба, а когато й се стори най-малко подозрително, стана и си тръгна.

Елида посети още две пивници в града, следвайки същата стратегия. Новината се изменяше леко с всеки новопоявил се разказ, но като че ли битуваше общото мнение, че Елин е тръгнала нанякъде, на юг или на изток, и никой не знаеше какво да очаква от нея.

Елида напусна и третата пивница с Лоркан по петите си. Не си бяха обелили и дума от първата. В главата му се въртеше само мисълта какво ще е отново да потегли сам на път. Да я остави... и повече никога да не я види.

Тя вдигна поглед към дъждовното небе и най-сетне проговори:

– Планът беше да поема на север.

Лоркан осъзна, че няма желание нито да потвърждава, нито да отрича. Като безполезен глупак се поколеба да я тласне в първоначалната й посока.

Тя сведе лице и светкавиците позлатиха високите й скули.

– Но накъде да тръгна сега? Как да я открия?

– Какво разбра от слуховете? – осмели се да попита той.

Анализирал бе всяко късче информация, но искаше да види острия й ум в действие. И една малка част от него желаеше да чуе какво решение ще вземе за противоположните посоки, в които трябваше да се насочат.

Елида отвърна тихо:

– Банджали, в Ейлве. Мисля, че се е запътила към Банджали.

Той се помъчи да прикрие облекчението си. И той самият беше стигнал до същото заключение, макар и единствено защото така би сторил Белотрън, а лично бе обучавал принца в продължение на няколко десетилетия.

Тя потри лицето си.

– Много ли е... далеч?

– Доста.

Тя отпусна ръце до тялото си със сковано, бяло като кост лице.

– Но как ще стигна дотам? Как...

Потърка гърдите си с длан.

– Мога да ти намеря карта – предложи Лоркан. Просто за да види дали ще го помоли да остане с нея.

Тя преглътна сухо и поклати глава, разлюлявайки черната си коса.

– Няма да ми е от полза.

– Картите винаги са от полза.

– Не и ако не можеш да четеш.

Лоркан примигна насреща й, чудейки се дали я е чул правилно. Но бледите й бузи се изчервиха, а тъмните й очи се замъглиха от срам и отчаяние.

– Но ти...

През последните седмици наистина не беше изникнал повод да му сподели.

– Научих азбуката, но когато... когато се случиха всички онези неща и ме затвориха в кулата... Дойката ми е неграмотна – обясни тя. – Затова нямаше кой да ме обучава. И така забравих дори онова, което знаех.

Стана му интересно дали изобщо щеше да разбере, ако тя не му беше признала.

– Справила си се впечатляващо добре без четене – отбеляза, без да се замисля, но явно бе избрал правилните думи, защото ъгълчетата на устата й се вирнаха във вяла усмивка.

– Да, може да се каже – отвърна умислено тя.

Магията на Лоркан усети гарнизона преди слуха и обонянието му.

Уви се около мечовете им – обикновени, полуръждясали оръжия – и се окъпа в страха и напрежението им. Вкуси дори частица жажда за кръв.

Лошо. Вървяха право към тях.

Той се приближи до Ели да.

– Явно приятелите ни от карнавала са искали да изкарат някоя и друга сребърна монета.

Безпомощното отчаяние по лицето й отстъпи място на будна готовност.

– Стражи?

Лоркан кимна. Стъпките вече бяха достатъчно близо, че да преброи войниците, които прииждаха откъм гарнизона в сърцето на града, несъмнено с намерението да ги приклещят между мечовете си и реката. Ако беше комарджия, щеше да се обзаложи, че двата моста – на по десетина пресечки в двете посоки – вече гъмжат от стражи.

– Имаш право на избор – обърна се към нея той. – Единият вариант е веднага да реша въпроса и да се върнем в странноприемницата, за да разберем дали Ник и Омбриел са дръзнали да ни предадат... – Тя стисна уста и Лоркан знаеше какъв е изборът й още преди да предложи: – Другият вариант е още сега да се качим на някоя от баржите и да се махнем оттук.

– Вторият – пророни тя.

– Добре – беше краткият му отговор.

После грабна ръката й и я затегли напред. Но въпреки че подкрепяше крака й с магията си, беше твърде бавна...

– Просто го направи – заповяда му тя.

Лоркан я преметна през рамо, извади брадвата си със свободната си ръка и хукна към водата.

Елида подскачаше и се блъскаше в широкото рамо на Лоркан, вирнала глава достатъчно, че да наблюдава улицата зад тях. Нямаше и следа от стражи, но... малкото гласче, което често шепнеше в ухото й, сега я умоляваше настойчиво да побърза. Да се маха оттук.

– Градските порти – рече задъхано тя, докато мускул и кост се удряха в корема й. – И там ще има войници.

– Остави ги на мен.

Елида опита да не си представя какво значи това. Лоркан стъпи на пристанището и се спусна към една от баржите, прелитайки по стълбите на дългия дървен кей. Корабчето беше по-малко от останалите, с боядисана в яркозелено кабина в центъра. И празно – с изключение на няколкото сандъка, стоварени на носа.

Лоркан пъхна брадвата в джоба си, а Елида вкопчи пръсти в мускулестото му рамо за опора, докато я прехвърляше през високия ръб на плавателния съд, за да я остави върху дървената му палуба. Тя залитна, преди краката й да свикнат с клатушкането на реката, но...

Лоркан вече се завърташе към върлинестия мъж, който препускаше към него с нож в ръка.

– Това е моята лодка – изрева той.

Чак като слезе на кея по късата дървена стълбичка, осъзна на кого бе налетял: очите му попиха внушителните размери на Лоркан, брадвата и меча в ръцете му и смъртоносното изражение по лицето му.

– Вече е наша – заяви лаконично Лоркан.

Погледът на мъжа прескочи между двама им.

– Няма... няма как да минете през мостовете и градската стена...

Секунди. Имаха секунди, преди стражите да ги връхлетят.

– Качвай се. Веднага – заповяда му Лоркан.

Мъжът заотстъпва.

Елида се хвана с една ръка за широкия, издигнат ръб на корабчето и рече със спокоен тон:

– Ще те убие, преди да си изкачил стълбата. Изкарай ни от града и обещавам да те пуснем.

– Ако не сега, след това ще ми прережете гърлото – преглътна тежко мъжът.

И наистина, Лоркан нагласяше брадвата в ръката си, както правеше винаги преди да я хвърли.

– Съветвам те да помислиш – каза Елида.

Китката на Лоркан потрепна едва забележимо. Щеше да го направи, щеше да убие този невинен човек само за да ги спаси...

Мъжът свали ножа и го прибра в ножницата на хълбока си.

– Отвъд града реката прави чупка. Там ще ме оставите.

Това я устройваше. Мъжът се спусна към тях, отвърза няколко въжета и скочи в лодката с лекотата на човек, който го бе вършил хиляди пъти. А щом двамата с Лоркан измъкнаха греблата от скобите им, за да изтласкат лодката от пристанището, елфът изсъска:

– Ако ни предадеш, ще си мъртъв още преди стражите да се качат на борда.

Мъжът кимна и загреба към източния изход на града, докато Лоркан влачеше Елида към кабината.

Блестящите й от чистота прозорци говореха, че човекът се гордее с лодката си. Лоркан я тикна под една маса в средата на помещението, чиято бродирана покривка я изолира от всичко, освен от звуците: затихващите стъпки на самия Лоркан, който несъмнено си търсеше скривалище в кабината, откъдето да следи развоя на събитията; барабаненето на дъжда по плоския покрив; глухото трополене на греблото по корпуса на баржата.

Тялото скоро я заболя от неподвижната поза, която беше заела.

Такъв ли живот я очакваше занапред? Да я преследват и гонят из целия свят?

И как изобщо щеше да намери Елин? Можеше да се върне в Терасен, но нямаше представа кой го управлява от Оринт. Ако Елин не си бе върнала трона... Може би трябваше да го приеме като знак, че там я дебнат опасности, че положението в Терасен не е добро.

Но пък и да потегли към Ейлве, следвайки някакви си догадки... От всички слухове, които бе уловила през последните два часа, логиката на капитанката беше най-правдива.

Светът сякаш застина в смълчано напрежение, скован от вълна от страх.

В следващия момент чуха гласа на лодкаря и скърцане на метал – порта. Градските порти.

Елида остана под масата, дишайки равномерно, докато премисляше положението им. Не очакваше да липсват на някого от трупата.

И беше готова да се обзаложи на всички пари в ботуша си, че Ник и Омбриел бяха изпратили стражите по петите им, преценили, че двамата с Лоркан са твърде опасни, особено като се имаше предвид, че илкените я издирваха. Стана й чудно дали Моли е знаела през цялото време, още от първата им среща, че са лъжци, и дали лично не беше дала позволение на Ник и Омбриел да ги издадат на гарнизона, когато обявената награда бе станала твърде примамлива, а цената на предаността й – твърде висока.

Елида въздъхна през носа си. Разнесе се звукът от плисък, но лодката продължи напред.

Беше взела поне камъчето, въпреки че дрехите й, колкото и дрипави да бяха, щяха да й липсват. Коженото й облекло я запарваше в тукашния зной, а ако тръгнеше към Ейлве, направо щеше да се свари в него...

След секунда долови стъпките на Лоркан.

– Излез.

Тя изтръпна от болката в глезена си, но изпълзя изпод масата и се огледа из кабината.

– Неприятности?

Той поклати глава. Дрехите му бяха опръскани от дъжд или речна вода. Елида надникна зад гърба му към мястото, от което мъжът бе управлявал лодката. Но него го нямаше – не беше нито там, нито в задната й част.

– Скочи в реката при чупката и заплува към брега – обясни Лоркан.

Тя въздъхна.

– Като нищо ще изтича до центъра да им каже. А те бързо ще ни настигнат.

– Ще се справим – отвърна Лоркан и се обърна.

Твърде бързо. Избегна погледа й твърде бързо...

Тя стрелна очи към мокрите ръкави на ризата му. Сякаш... сякаш беше измил ръцете си набързо, небрежно.

Надзърна и към брадвата на хълбока му, когато той закрачи към вратата на кабината.

– Убил си го, нали?

Ето защо беше чула плисък. Беше изхвърлил тялото му във водата.

Лоркан спря на място. И я погледна през широкото си рамо. В тъмните му очи нямаше нищо човешко.

– Ако искаш да оцелееш, трябва да си готова на всичко.

– Може да е изхранвал семейство.

Не беше видяла да носи сватбен пръстен, но това не значеше нищо.

– Ник и Омбриел не са мислили за това, когато са ни издали на гарнизона.

Той излезе на палубата, а Елида изхвърча след него. Зелени дървета обточваха реката като жив щит.

И ето – върху гредите лъщеше тъмно петно. Стомахът й се преобърна.

– Планирал си да ме излъжеш – вбеси се тя. – Но как щеше да ми обясниш това?

Той сви рамене, след което грабна греблото и с едно плавно движение се озова в другия край на баржата, за да ги изтласка от пясъчната плитчина, която наближаваха.

Беше убил човека...

– Обещах му да го освободим.

– Ти му обеща, не аз.

Пръстите й се свиха в юмруци. И чудноватият камък в джоба й помръдна в парчето си плат.

Лоркан застина, стиснал здраво греблото.

– Какво е това? – попита с плашещо кротък глас.

Тя не отговори. За нищо на света нямаше да отстъпи пред него, нямаше да му позволи да я заплашва, да пренебрегва решенията й, да убива хора, за да се спасят те...

– Какво. Е. Това.

Елида отказа да проговори, да докосне камъка в джоба си. Той вибрираше недоволно, сякаш отваряше очи като пробуждащ се звяр, но тя не посмя да посегне към него, да приеме странното му, неземно присъствие.

Очите на Лоркан се разшириха леко. Той пусна греблото, прекоси палубата и влезе в кабината. Ели да остана на ръба на лодката, чудейки се дали да го последва, или просто да скочи във водата и да доплува до брега, но...

Чу се сблъсък на метал в метал, като че отваряше нещо, и тогава...

Ревът му разтърси лодката, реката, дърветата. Дългокраките речни птици излетяха в небето.

Лоркан бутна вратата с толкова бесен замах, че едва не я откъсна от пантите, и хвърли нещо като парчета от счупен амулет в реката. Поне опита, ала ги запрати с такава сила, че откъслеците прелетяха над реката и се блъснаха в едно дърво, натрошавайки кората му.

После се завъртя и гневът на Елида се препъна пред изгарящата ярост, изкривила лицето му. Той закрачи хищнически към нея и сграбчи греблото, навярно за да не я удуши.

– Какво носиш?

Настойчивостта, буйството и собственическият тон на гласа му я разяриха отново и тя пророни с тиха злъч:

– Защо просто не прережеш и моето гърло, за да разбереш?

Ноздрите на Лоркан се разшириха.

– Ако не можеш да преглътнеш, че съм убил човек, който смърдеше от нетърпение да ни издаде, значи, ще се влюбиш в кралицата си.

От известно време бе започнал да й загатва, че знае нещо за нея, и то достатъчно, че да я нарича с ужасни имена, но...

– Какво искаш да кажеш?

О, богове, той като че ли не успяваше да удържа беса си повече.

– Селена Сардотиен е деветнайсетгодишна наемна убийца, която се има за най-добрата в света. – Той изсумтя. – Цял живот е убивала, гуляла и подкупвала, без нито веднъж да се разкае. Напротив: гордееше се със себе си. Миналата пролет един от моите воини, принц Роуан от рода на Белия трън, бе изпратен да се погрижи за нея, когато океанът я изхвърли на брега на Вендлин. Той обаче взе, че се влюби в нея, както и тя в него. Никой не знае какво са правили в Камбрийските планини, но след това Селена спря да се нарича така и отново възприе истинското си име. – Той се усмихна свирепо. – Елин Галантиус.

Елида почти не чувстваше тялото си.

– Какво? – беше единствената дума, която успя да скалъпи.

– Огнедишащата ти кралица е проклет асасин. Обучавали са я да убива още когато майка ти е загинала, за да я защити. Да бъде същата като мъжа, заклал майка ти и кралското ти семейство.

Елида заклати глава и ръцете й провиснаха до тялото й.

– Какво? – повтори.

Лоркан се изсмя безрадостно.

– През десетте ти години на заточение в онази кула тя е живяла в разкош с богатствата на Рифтхолд, глезена от господаря си, краля на асасините, когото уби най-хладнокръвно миналата пролет. Така че ще се увериш, че отдавна загубената ти спасителка с нищо не ме превъзхожда. Че и тя би убила онзи мъж и не би търпяла мрънкането ти повече от мен.

Елин... наемната убийца. Елин – същата жена, на която трябваше да предаде камъка...

– Знаел си – пророни тя. – През цялото това време си знаел, че двете жени, които търсех, са един и същи човек.

– Казах ти, че като намериш едната, ще намериш и другата.

– Знаел си, а не ми каза. Защо?

– И ти не си ми разкрила всичките си тайни. Не виждам защо аз да ти споделям своите.

Тя затвори очи, мъчейки се да забрави тъмното петно на дървения под, да потуши паренето от думите му и да затвори дупката, зейнала под краката й. Какво имаше в онзи амулет? Защо беше извикал така и...

– Малката ти кралица – озъби й се Лоркан – е убийца, крадла и лъжкиня. Така че, ако ще обвиняваш мен в тези неща, бъди готова да обвиниш и нея.

Усещаше кожата си твърде тясна, костите си – твърде крехки, за да понесат гнева, който я превземаше. Затърси трескаво най-болезнените думи, сякаш можеше да ги запрати по главата му като шепа камъни.

– Грешала съм – изсъска накрая. – Казах, че двамата с теб сме еднакви, защото нямаме семейства и приятели. Но аз нямам, защото така се стече животът ми. А ти, защото никой не може да те понася. – Тя опита – успешно, ако съдеше по злобата, кипяща в очите му – да го изгледа отвисоко, макар той да се извисяваше над нея. – И знаеш ли коя е най-голямата лъжа, която разправяш на всички, Лоркан? Че така ти харесва да живееш. Но когато говориш за моя кралица кучка, чувам само думите на един ревностен завистник, самотен и жалък. Защото си гледал как Елин и принц Роуан се влюбват и си ги ненавиждал заради щастието им. Защото ти самият си толкова нещастен. – Думите й се заизливаха безспирно. – Така че наричай Елин убийца и крадла, и лъжкиня колкото си щеш. Наричай я огнедишаща кучка. Но аз ще реша дали наистина е такава, когато я срещна очи в очи. И повярвай ми, ще го сторя. – Тя посочи към тинестата сивкава река, течаща край тях. – Отивам в Ейлве. Води ме на брега и ще си измия ръцете от теб, както ти изми твоите от кръвта на онзи човек.

Лоркан я изгледа кръвнишки, достатъчно озъбен, че да разкрие леко удължените си кучешки зъби. Ала нея не я интересуваха елфическото му потекло, възрастта му и смъртоносните му умения.

След малко заби греблото в речното дъно и изтласка лодката, но не в посока към брега, а напред по реката.

– Не ме ли чу? Води ме на брега.

– Не.

Гневът й надви здравия й разум, предупрежденията на Лоркан, и тя се спусна към него.

– Не?

Той остави греблото да се влачи във водата и извърна лице към нея. По него нямаше никакви емоции – дори гняв.

– Реката направи завой на юг преди около три километра. На картата в кабината видях, че можем да плаваме по нея право на юг, а после да намерим най-бързия маршрут до Банджали. – Тя избърса дъжда от челото си, а Лоркан доближи лице на сантиметри от нейното. – Оказва се, че и на мен ми изникна работа с Елин Галантиус. Поздравления, милейди. Току-що си намери придружител до Ейлве.

В очите му блестеше студена, убийствена светлина и Елида пак се зачуди за какво ли бе изревал така.

Погледът му се спусна към стиснатите й от ярост устни. И една част от нея, която нямаше нищо общо със страха, застина, докато друга започна да се топи.

Когато очите му най-сетне намериха нейните, Лоркан изръмжа с глас, подобен на среднощен гръм.

– За пред всички останали още си ми съпруга.

Елида не възрази – просто се върна в кабината, докато непоносимата му магия подкрепяше крака й, и затръшна вратата така силно, че стъклото изтрополи.

Буреносните облаци се разнесоха, разкривайки звездно небе и луна, чиято светлина беше достатъчна, за да може Лоркан да плава спокойно по тясната, сънлива река.

Продължи да гребе час след час, обмисляйки как точно да убие Елин Галантиус, без Елида и Белотрън да му попречат, и как да накълца трупа й на малки парчета, за да послужи за храна на гарваните.

Беше го излъгала. Двамата с Белотрън го бяха измамили в деня, когато принцът му даде Ключа на Уирда.

В амулета намери само един от онези пръстени – съвършено безполезен пръстен от Камък на Уирда, увит в парче пергамент. На него с женски почерк бе написано:

Щеше да я убие. Бавно. Изобретателно. Принуден бе да положи кръвна клетва, че пръстенът на Мала наистина прави притежателя си неуязвим от Валгите, но не се беше сетил да изиска от тях доказателство, че техният Ключ на Уирда е истински.

А Елида – онова, което тя носеше, което му бе помогнало да осъзнае, че... За това щеше да мисли по-натам. И по-късно щеше да реши какво да прави с малката лейди на Перант.

Утешаваше се единствено от мисълта, че си беше върнал пръстена на Мала, но онази кучка още държеше ключа. А щом Елида и бездруго трябваше да стигне до Елин... Ами просто щеше да я намери вместо нея.

И щеше да накара кралицата на Терасен да пълзи по корем пред него.

44.

Светът започна и свърши в пламъци.

Море от огън без място за въздух, за друг звук, освен грохота на потоците от разтопена земя. Истинското сърце на огъня – средството за сътворение и разруха. А тя се давеше в него.

Тежестта му я задушаваше и тя се мяташе под него, търсейки повърхност или дъно, от което да се изтласка нагоре. Но не намираше нито едно от двете.

Когато огънят нахлу в гърлото й, изпълни тялото й и започна да разтапя вътрешностите й, тя закрещя без глас, молейки се за пощада...

Елин.

Името прокънтя из ядрото от пламъци в сърцето на света, призова я като спасителен маяк. Родена бе в очакване на този глас, сляпо го бе издирвала през целия си живот, щеше да го последва до края на съществуванието си...

– ЕЛИН.

Елин се провеси от леглото, усещайки огън в устата си, в гърлото си, в ушите си. Истински огън.

Златисти и сини пламъци се виеха из най-жарките нюанси на червеното. Истински огън изригваше от нея и прогаряше чаршафите, а стаята, останалата част от леглото и корабът сред океана оставаха неизпепелени единствено благодарение на непробиваема, неразрушима стена от въздух.

Ръце, обвити в лед, стиснаха раменете й и озъбеното лице на Роуан изплува сред пламъците, заповядвайки й да диша...

Тя пое глътка въздух. Още огън рукна от гърлото й.

Нямаше нишка, нито верига, с която да придърпа магията си. О, богове... о, богове, дори не долавяше силите й да се изчерпват. Не съществуваше нищо друго, освен пламъците...

Роуан сграбчи лицето й в длани и от допира на лед и вятър с огнената й кожа се издигнаха облаци пара.

– Ти владееш огъня; ти го контролираш. Страхът ти му позволява да те надвие.

Тялото й отново се изви върху леглото, чисто голо. Явно беше изгорила дрехите си – любимата риза на Роуан. Пламъците й се разбушуваха още повече.

Той я стисна здраво и я принуди да го погледне, преди да изръмжи:

– Виждам те. Виждам всяка част от теб. И не се боя.

Няма да се боя.

Линия сред горящата стихия.

Името ми е Елин Ашривер Галантиус.

И няма да се боя.

Въжето се появи пред очите й, сякаш го бе хванала в ръка.

Тъмнина, блажена и спокойна, заля бушуващото огнище.

Тя преглътна веднъж, два пъти.

– Роуан.

Очите му блестяха с почти животинска яркост и оглеждаха всеки сантиметър от нея.

Сърцето му биеше лудо, ехтеше в треска.

– Роуан – повтори тя.

Той не помръдваше, не откъсваше взор от нея, вглъбен да издирва следи от изгаряне, дълбоки рани. Паниката му увисна като тежест в гърдите й.

Елин сграбчи рамото му и впи нокти в него, потресена от неистовата ярост във всеки мускул, като че беше освободил цялата си сила в готовност да се бори за нея, да я запази в тялото й, а не да я загуби като богиня или по-лошо.

– Успокой се. Веднага.

Той не я послуша. Елин врътна очи и изтръгна ръцете му от лицето си, за да отметне чаршафите.

– Добре съм – увери го, изговаряйки отчетливо думите. – Ти се погрижи. А сега ми донеси вода. Жадна съм.

Елементарна, лесна заповед. За да й прислужи, защото знаеше от него, че елфите обичали да се чувстват нужни, да угаждат на онази част от себе си, която ги подтиквала да се суетят около другарката си. За да го извлачи обратно до това простичко ниво на цивилизованост и разум.

Лицето на Роуан оставаше все така обладано от дивашки бяс и от инстинктивния ужас, скрит под него.

Ето защо Елин се приведе, драсна с кучешките си зъби долната му челюст и прошепна до кожата му:

– Ако не започнеш да се държиш като принц, ще спиш на пода.

Той отдръпна разяреното си, другосветско лице от нея, но докато думите й попиваха в съзнанието му, чертите му започнаха да омекват малко по малко. Още изглеждаше вбесен, но поне вече не се канеше да убие невидимата заплаха срещу нея. Доближи я пак и на свой ред драсна нейната челюст със зъби, промълвявайки в ухото й:

– Ще те накарам да съжаляваш за думите си, принцесо.

О, богове! Пръстите на краката й се свиха блажено, но

той стана от леглото и движението събуди всеки мускул от голото му тяло. Тя му се усмихна превзето и го зяпна как върви с котешка грация към умивалника и каната върху него.

Кучият му син имаше наглостта да я огледа от глава до пети, вдигайки каната. И да й прати самодоволна мъжкарска усмивка, докато пълнеше чашата точно до ръба с експертна прецизност.

Хрумна й да му отвърне с малко пламък по голия му задник. Той върна каната на мястото й с пресилено спокойствие и тръгна обратно към леглото, без да откъсва очи от нея. Накрая остави чашата с вода на малката нощна масичка.

Елин се изправи на учудващо стабилни крака и застана срещу нещо.

Стаята се изпълни със скърцането на кораба и плисъка на вълните.

– Какво беше това? – попита го тихо.

Погледът му се премрежи.

– Просто... изгубих контрол.

– Защо?

Той надникна към илюминатора и целунатото от луната море отвъд него. Толкова рядко се случваше да избягва очите й.

– Защо? – настоя тя.

Роуан най-сетне я погледна.

– Не знаех дали не те е обсебила отново. – Въпреки че Ключът на Уирда вече беше на нощната масичка, а не около врата й. – Дори след като осъзнах, че просто си в плен на магията, не можах да... Магията те отвлече. От много време не ми се беше случвало да се чудя как... да си те върна. – Той оголи зъби и въздъхна пресекливо, насочвайки гнева към себе си. – Преди да си ме нарекла маркиращо територията си копеле, ми позволи да ти се извиня и да ти обясня, че е много трудно да...

– Роуан. – Той застина. Елин взе малкото разстояние, останало помежду им, и всяка нейна стъпка беше като отговор на някой от въпросите, които си задаваше от мига на сътворението си. – Ти не си човек. И не очаквам да се държиш като такъв.

Той като че ли се напрегна. Но Елин сложи ръка върху голите му гърди, точно над сърцето му. То продължаваше да бумти под дланта й.

Тя продължи тихо, чувствайки тревожния му ритъм.

– Не ме е грижа дали си елф, или човек, Валг или проклет караконджул. Какъвто си, такъв си. А аз искам... нуждая се от някого до себе си, от някого, който не се извинява за това. За същността си. И ти никога не си го правил. – Тя се приведе напред да целуне голата кожа, където допреди малко бе стояла ръката й. – Моля те, не започвай сега. Да, понякога ме вбесяваш с елфическите си глупости, но... Чух гласа ти. Той ме събуди. Изведе ме от онова... място.

Той сведе глава, опирайки челото си в нейното.

– Ще ми се да можех да ти предложа повече. За войната и след нея.

Тя плъзна ръце около голия му кръст.

– Предлагаш ми повече, отколкото някога съм могла да си мечтая. – Усети, че Роуан се кани да възрази, и добави: – А понеже и Дароу, и Ролф ми заявиха, че трябвало да продам ръката си в името на предстоящата война, аз ще сторя точно обратното.

Той изсумтя.

– Колко типично. Но ако Терасен има необходимост от...

– Ето как виждам аз нещата – обяви тя и се отдръпна назад, за да огледа изсеченото му лице. – Не разполагаме с много време. А бракът с кралска особа от друго кралство, с всичките му договори и големите разстояния, плюс месеците, необходими за набирането и изпращане на армия... просто нямаме толкова време. Имаме само настоящето. А и не ми трябва съпруг, който ще се съревновава с мен или който ще се наложи да изпратя в някое убежище, или пък ще се крие по ъглите, когато се събудя, обгърната в пламъци. – Тя отново целуна татуираните му гърди, точно над могъщото му, грохотно сърце. – Ето това, Роуан... само от това имам потребност. Само от това.

Екотът от дълбоката му, треперлива въздишка отекна до скулата й и той помилва косата й, голия й гръб. И по-надолу.

– Кралски двор, способен да промени света.

Тя целуна ъгълчето на устата му.

– Ще намерим начин... заедно. – Думите, които той самият бе изрекъл, които бяха дали шанс за изцеление на разбитото й сърце. И на неговото. Тя добави дрезгаво: – Нараних ли те?

– Не. – Роуан погали с палец скулата й. – Нищо не си ми направила. Нито на когото и да било друг.

Нещо в гърдите й рухна и той я взе на ръце, а тя зарови лице във врата му. Мазолестите му пръсти замилваха гърба й, всеки белег и татуировките, изрисувани от него.

– Ако оцелеем след тази война – промълви след малко тя върху голите му гърди, – с теб ще трябва да се научим да разпускаме. Да се наспиваме нощем.

– Ако оцелеем след тази война, принцесо – отвърна той, плъзвайки палец по извивката на гръбнака й, – с удоволствие ще сторя каквото поискаш. Дори да се науча да разпускам.

– Ами ако не ни чака нито миг покой, дори след като намерим Ключалката и ключовете и изпратим Ераван обратно в пъкленото му измерение?

Шеговитостта по лицето му отстъпи място на нещо по-дълбоко и пръстите му застинаха върху гърба й.

– Дори всеки божи ден над главите ни да надвисва война, дори постоянно да си имаме работа с капризни пратеници, да посещаваме ужасяващи кралства, където да ни се налага да спазваме поведение, с радост ще го върша, ако ти си до мен.

Устните й потрепериха.

– Ах, ти. Кога се научи да изнасяш толкова трогателни речи?

– Просто си търсех оправдание да се науча – рече той и я целуна по бузата.

Сетне плъзна устни надолу, обсипвайки с нежни, хапливи целувки челюстта й, ухото й, шията й. Тялото й се напрегна и омекна едновременно. Тя впи нокти в гърба му и му разкри гърлото си, докато кучешките му зъби драскаха нежно кожата й.

– Обичам те – пророни Роуан и прокара език по мястото, където допреди малко бяха зъбите му. – Бих влязъл в горящото сърце на ада, за да те намеря.

И едва не го беше сторил преди няколко минути, прииска й се да му каже. Вместо това само изви гръб още малко и от гърдите й се изтръгна тъничък, жаден стон. Това чувство... той... щеше ли да има край копнежът? Нуждата не само да е близо до него, но и да го усеща толкова надълбоко в себе си, че душите им да се преплитат една в друга, магиите им да танцуват заедно... Нишката, която я бе извела от онова пламтящо ядро на лудостта и унищожението.

– Моля те – прошепна тя и заби нокти в кръста му, за да подчертае молбата си.

Дълбокият стон на Роуан беше единственият му отговор. Той я надигна и я привлече плътно към тялото си, а тя уви крака около кръста му и му позволи да я отнесе не до леглото, а до стената, където допирът на хладното дърво зад гърба й контрастираше с горещината и твърдостта, които я притискаха отпред...

Той пак прокара език по онова местенце на шията й и Елин простена през зъби:

– Моля те.

Долови усмивката му до кожата си, преди да проникне в нея с един дълъг, могъщ тласък – и да захапе плътта й.

Присвояването, неизтощимо и истинско, от което знаеше, че така отчаяно се бе нуждал. От което тя се нуждаеше и със зъбите му в нея, с тялото му в нея... Щеше да се взриви, да се пръсне от непреодолимата потребност...

Бедрата на Роуан се задвижиха в муден, плавен ритъм, докато кучешките му зъби оставаха забити в шията й. Докато езикът му обхождаше двете точки на удоволствие, обградени от тънка болка, и вкусваше същината й като вино.

Щом апогеят я застигна, от гърлото му протътна нисък, порочен смях, а тя впи зъби в рамото му, за да не изкрещи толкова силно, че да събуди съществата, спящи по морското дъно.

Когато накрая Роуан откъсна уста от шията й и магията му излекува малките дупчици, които бе пробил там, стисна бедрата й и я прикова към стената, навлизайки по-дълбоко, по-силно в нея.

Елин прокара пръсти през косата му и го целуна необуздано, опитвайки собствената си кръв по езика му.

После прошепна в устата му:

– Винаги ще намирам път до теб.

И в този миг, когато тя полетя от ръба, Роуан скочи с нея.

Манон Черноклюна се събуди.

Нямаше звук, нито миризма, нищо, което да й подскаже защо се бе пробудила, но хищническите й инстинкти бяха доловили нещо нередно, изтръгвайки я от съня.

Тя се надигна в леглото и примигна. От дълбоката й рана беше останала само тъпа болка, а главата й се беше избистрила от онази странна мъглявост.

Стаята беше потънала в почти пълен мрак, с изключение на лунната светлина, която се процеждаше през илюминатора, озарявайки смътно тясната й каюта. От колко ли време се давеше в сън и нетърпима меланхолия?

Заслуша се внимателно в скърцането на кораба. Някъде над нея се чу слабо ръмжене – Абраксос. Жив. И спеше – добре познаваше този сънен, хриптящ звук.

Поразклати оковите около китките си и ги вдигна да огледа закопчалката им. Хитро приспособление, дебелите вериги бяха здраво закачени за стената. Глезените й също бяха оковани.

Не си спомняше кога за последно е била в окови. Как ги бе търпяла Елида цяло десетилетие?

Може би щеше да я открие, след като се измъкнеше оттук. Така или иначе се съмняваше Хавилиард да има вести за Тринайсетте. Щеше да се прокрадне до Абраксос, да отлетят към брега и да намерят Елида, преди да проследят сестринството й. А после... не знаеше какво я очаква след това. Но при всички случаи беше за предпочитане пред това да лежи тук като червей на припек, позволявайки на отчаянието, което я бе обзело през последните дни, да беснее в съзнанието й.

Сякаш го бе призовала, и вратата се отвори.

Дориан се появи на входа със свещ в...

Не беше свещ. Чист пламък се виеше около пръстите му. Озарените му сапфирени очи намериха нейните, вече избистрени.

– Ти ли беше... ти ли изпрати онази вълна от сила?

– Не. – Не й се наложи да гадае много кой е бил в такъв случай. – Вещиците нямат толкова мощна магия.

Той килна глава и пламъците позлатиха синкавочерната му коса.

– Но живеете дълго.

Тя кимна и Дориан прие жеста й като покана да седне в обичайния си стол.

– Нарича се Отдаването – обясни тя и по гръбнака й се плъзна студена тръпка. – Малкото магия, която владеем. Обикновено не разполагаме с магически сили, но в един-единствен момент от живота си вещицата може да призове велика сила, с която да удари враговете си. Ала плаща солена цена: взривът я изпепелява и отдава тялото си на Мрака. В множество битки по време на вещерските войни вещици и от двете страни се жертваха с Отдаване.

– Но това е самоубийство... да се взривиш, за да повлечеш враговете със себе си.

– Така е, и гледката не е приятна. Когато вещица от Железни зъби отдава живота си на Мрака, силата му я изпълва и се освобождава от нея под формата на абаносова вълна. Проявление на чернотата в душите ни.

– Виждала ли си го с очите си?

– Веднъж. От уплашена млада вещица, която бе наясно, че не е способна да си спечели слава по друг начин. Само дето унищожи половината от кохортата на Железни зъби заедно с крочанките.

Съзнанието й се вкопчи в думата. Крочанки. Нейният народ...

Не бяха неин народ. Тя беше от Черноклюните, дявол да го вземе...

– Смяташ ли, че вещиците от Железни зъби ще го използват срещу нас?

– Ако си имате работа с по-нисши сестринства, да. Древните са твърде самомнителни и калени в боя, за да предпочетат Отдаването пред сраженията. Но по-младите, по-слаби сестринства лесно се плашат или искат да си заслужат почести чрез саможертва.

– Това е убийство.

– Това е война. Войната е разрешено убийство, независимо на чия страна се биеш. – По лицето й пробяга гняв и тя попита: – Ти убивал ли си някога?

Той отвори уста да отрече, но светлината в ръката му угасна.

Беше убивал. Навярно с онзи нашийник на врата си. Валгът в него го беше правил. Неведнъж. И с много кръв.

– Спомни си какво са те принудили да вършиш – посъветва го Манон, – когато отново се изправиш срещу тях.

– Едва ли някога ще го забравя, малка вещице.

Той стана и се запъти към вратата.

– Тези окови протриват кожата ми до кръв – оплака се тя. – Сигурна съм, че поне ти изпитваш състрадание към оковани същества. – Дориан спря. Манон вдигна ръце, за да му покаже веригите си. – Давам ти думата си, че няма да навредя никому.

– Не аз решавам. А след като вече проговори, може би, ако разкажеш на Елин каквото иска да знае, ще се издигнеш в очите й.

Манон нямаше представа какво бе искала от нея кралицата. Изобщо.

– Колкото повече стоя тук, малки принце, толкова по-вероятно е да направя някоя глупост, като ме освободите. Позволи ми поне да усетя вятъра по лицето си.

– Имаш прозорец. Застани пред него.

Една част от нея подскочи от грубостта, мъжествеността в тона му, от дръзката поза на широките му рамене.

– Ако спях – измърка тя, – щеше ли да останеш, за да ме погледаш малко?

Ледена насмешка просветна в очите му.

– Ти би ли възразила?

И навярно в знак на безразсъдство и изстъпление, и леко слабоумие от кръвозагубата, Манон отвърна:

– Ако възнамеряваш да се промъкваш тук посред нощ, е редно и аз да получавам някаква облага от това.

Устните му потрепнаха, но усмивката му беше толкова студена и същевременно чувствена, че я накара да се замисли какво ли би било да си поиграе с крал, надарен с първична магия. Дали щеше да я предизвика да се моли за пръв път в живота си. Изглеждаше способен – готов на малко жестокост в спалнята. Кръвта й се пораздвижи.

– Колкото и да се изкушавам да те видя гола и окована... – Той се засмя похотливо. – Едва ли ще ти е особено приятно да загубиш контрола си.

– Бил си с толкова жени, че нуждите на една вещица са ти повече от ясни?

Усмивката му стана ленива.

– Кавалерът не разкрива подобни тайни.

– Колко?

Беше само на двайсет, но някогашен принц и настоящ крал. Жените несъмнено му се лепяха още откакто гласът му бе възмъжал.

– А ти с колко мъже си била? – парира я той.

Тя се подсмихна.

– Достатъчно са, за да знам как да задоволявам нуждите на смъртни принцове. Да те накарам да ме умоляваш.

Нищо че всъщност си мислеше точно за обратното.

Той прекоси стаята с небрежна крачка, влизайки в обсега на веригите й, надвеси се над нея, докато почти не опря нос в нейния, и без нито капка шеговитост по лицето си по свирепата си, красива уста, той заяви:

– Не смятам, че си способна да задоволиш моите нужди, малка вещице. И повече никога за нищо няма да се моля в живота си.

След това си тръгна. Манон го изпрати с поглед, съскайки от яд, задето не се беше възползвала от възможността да го сграбчи, да го вземе за заложник и да изиска свободата си в замяна на живота му; заради самонадеяното му твърдение; заради огъня, който бе разпалил в най-тайното кътче на тялото й и чието лумтене я предизвика да стисне бедрата си.

Никога досега не й бяха отказвали. Мъжете бяха готови да станат на парчета, понякога буквално, за да влязат в леглото й. А тя... Тя не знаеше какво би сторила, ако той бе приел предложението й, ако беше решила да провери на какво точно е способен кралят с красивата си уста и атлетично тяло. А това единствено отвличаше вниманието й от настоящото й положение, даваше й повод да се мрази далеч повече.

Още прогаряше вратата с гнева си, когато тя се отвори отново.

Дориан се облегна на вехтото дърво с премрежен от желание или омраза поглед. Може би от двете. И дръпна резето, без дори да го погледне.

Сърцето й ускори ритъма си и цялото й безсмъртно внимание се съсредоточи върху равномерното му, спокойно дишане, върху непроницаемото му лице.

Той пророни с дрезгав глас:

– Няма да си губя времето да те увещавам колко глупаво би било да опиташ да ме вземеш за заложник.

– А аз няма да губя моето да те съветвам да вземеш само каквото ти предлагам и нищо повече.

Тя напрегна слуха си, но проклетото му сърце дори не трепна. Не долови нито следа от страх.

– Искам да чуя, че си съгласна – заяви той и стрелна очи към веригите.

Отне й секунда да проумее какво има предвид, а след това се изсмя гърлено.

– Толкова си съобразителен, малки принце. Но отговорът ми е „да“. Правя го по своя собствена воля. Ще си остане нашата малка тайна.

И бездруго вече беше никой. Да сподели леглото си с врага, не представляваше нищо в сравнение с крочанската кръв, течаща във вените й.

Започна да разкопчава бялата риза, която носеше от незнайно колко време, но той изръмжа:

– Аз ще го направя.

Можеше да си го избие от главата. Тя докосна второто копче.

Невидими ръце сграбчиха китките й толкова силно, че пръстите й пуснаха ризата.

Дориан я доближи.

– Казах, че аз ще го направя. – Той се извиси над нея и Манон обходи с поглед всеки сантиметър от него. През тялото й пробяга сладостна тръпка. – Съветвам те да ме слушаш.

Съвършената мъжка арогантност в тази му заповед...

– Играеш си със смъртта, ако...

Той сведе уста до нейната.

Допирът му беше лек като перце, едва осезаем. Устремен, преднамерен и толкова неочакван, че тялото й се изви малко към него.

Той целуна ъгълчето на устата й със същата нежност. Сетне и другото. Тя не помръдваше, не дишаше дори, сякаш всяка част от тялото й чакаше да види какво ще предприеме след това.

Дориан обаче се отдръпна, проучвайки очите й с хладен поглед. И видя нещо в тях, което го накара да отстъпи назад.

Невидимите пръсти върху китките й изчезнаха. Вратата се отключи. И нахаканата усмивка се върна на лицето му.

– Може би някоя друга нощ, малка вещице – повдигна рамо Дориан.

Манон едва не изкрещя, когато излезе през вратата – и не се върна.

45.

Вещицата беше в съзнание и бясна.

Едион имаше удоволствието да й сервира закуска и като влезе в каютата, опита да не обръща внимание на остатъчния мирис на женска възбуда, примесен с този на Дориан.

Кралят имаше право да продължи напред с живота си, размишляваше Едион часове по-късно, докато оглеждаше следобедния хоризонт от румпела. В тихите часове на поста си често премисляше свирепия укор на Лизандра относно жестокото му отношение към краля. И може би – може би – Лизандра имаше право. И може би това, че Дориан беше способен да погледне друга жена, след като бе станал свидетел на обезглавяването на Сорша, беше същинско чудо. Но... точно вещицата ли? С това нещо ли искаше да си легне?

Точно този въпрос зададе на Лизандра, когато дойде при него трийсетина минути по-късно, още мокра от патрула си във водите пред тях – спокойни засега.

Тя сбърчи чело, разресвайки с пръсти мастиленочерната си коса.

– Имах клиенти, които бяха загубили съпругите или любовниците си и просто търсеха разтуха. Оглеждаха се за нещо, точно обратно на възлюбените им, навярно за да не правят връзка с вече преживяното. Онова, което се е случило на Дориан, би променило всеки. Нищо чудно сега да го привличат опасните неща.

– Открай време има слабост към тях – измърмори Едион, надниквайки към Елин и Роуан, които тренираха с мечовете си на главната палуба, докато клонящото към хоризонта слънце обагряше потните им тела в златисто.

Дориан седеше на стълбите към квартердека с Дамарис върху коленете си и почти дремеше в следобедния зной. Една част от Едион се усмихна при мисълта, че Роуан несъмнено би сритал задника му за такова лентяйство.

– Елин беше опасна, но все пак човек – отбеляза Лизандра. – Манон... не е. И сигурно точно това му харесва в нея. На твое място не бих се бъркала.

– Нямам намерение да се меся в тази лудост, спокойно. Макар че аз лично не бих допуснал онези железни зъби до любимите ми части. – Едион се ухили, а Лизандра отметна глава назад и се изсмя. Той добави: – Пък и тази сутрин, като гледах как Елин и вещицата се препират за Елида, реших да стоя настрана и да се наслаждавам на зрелището.

Малката Елида Локан беше жива и ги издирваше. О, богове! Изражението на Елин, докато Манон й разказваше подробно какво бе опитал да й причини Върнън...

Заключена в кула – в град, който бе посещавал безброй пъти през изминалите десет години. Нищо чудно дори да бе гледала как Гибелният легион влиза и излиза от града. Навярно сигурна, че я е забравил или изобщо не го е грижа за нея.

А сега скиташе по света. Съвсем сама.

С необратимо осакатен крак, никакви умения за самоотбрана и оръжия. С малко късмет щеше да се натъкне първо на Гибелния легион. Командирите му щяха да познаят името й и да я вземат под крилото си. Ако изобщо посмееше да им се представи.

Едва се беше сдържал да не удуши Манон, задето бе оставила момичето насред Оуквалд, а не я беше отвела право в Терасен.

Елин обаче не прояви такава кротост.

Два удара, толкова бързи, че дори Водачката на Крилото не ги предвиди.

Първо един шамар с опакото на ръката. Задето бе изоставила Елида.

После огнен обръч около гърлото й, който я прикова със сила към дървената стена, за да се закълне, че казва истината.

Роуан напомни сухо на братовчедка си, че Манон все пак беше помогнала на Елида да се измъкне от Морат. А Елин от* беляза просто, че ако не го беше сторила, огънят вече щеше да прогаря гърлото й.

И така беше приключил въпросът.

Елин, ако съдеше по яростта, с която нападаше Роуан в другия край на палубата, все още беше ядосана.

Вещицата, ако съдеше по ръмженето и мириса в каютата й – също.

Едион нямаше търпение да стигнат до Каменните блата, макар и там да не ги очакваше нищо приятно.

Още три дни плаване ги деляха от източния бряг. А после... после щяха да видят колко струваше съюзничеството на Ролф, доколко можеше да му се има доверие.

– Не е възможно да го избягваш вечно – обади се Лизандра, привличайки вниманието му към другата причина, поради която изгаряше от нетърпение да слезе от кораба.

Баща му седеше на пост до Абраксос, който се беше свил на носа на кораба, и го наблюдаваше. Опитваше да разбере как се убиват уивърни, къде да атакува.

Нищо че точно този беше просто възголямо куче, толкова кротък, че даже не бяха направили усилието да му слагат окови. И бездруго нямаха толкова големи, а и по всяка вероятност животното не би си тръгнало без Манон. Напускаше кораба само за да лови риба или голям дивеч, докато Лизандра го придружаваше под водата в облика си на морски дракон. А винаги когато лежеше на палубата… Пумата не го изпускаше от око.

Едион не беше проговарял на Гавриел от онзи ден в Залива на Черепа.

– Не го избягвам – отвърна накрая той. – Просто нямам желание да приказвам с него.

Лизандра отметна мократа си коса през рамо и огледа намръщено влажните петна по бялата си риза.

– На мен примерно ще ми е интересно да чуя как са се срещнали с майка ти. Той е добродушен. За човек от кадъра на Майев. Със сигурно по-добродушен от Фенрис.

Фенрис наистина го караше да вилнее от яд. Ухиленото му лице, наглото му държане, мрачното му високомерие... Поредното огледало, осъзнаваше той... което обаче преследваше Елин навсякъде като куче. Или вълк.

Едион не се беше изправял срещу него на бойната площадка, но внимателно го наблюдаваше как се бие с Роуан и Гавриел, които го бяха обучавали. И се биеше точно така, както очакваше да го стори воин, обучаван няколко века от двама опитни убийци. Но повече не видя нито следа от магията, с която Фенрис бе прескачал през пространството, като че минаваше през невидими врати.

И сякаш мислите му бяха призовали безсмъртния воин, защото Фенрис излезе с наперена походка от сенките под палубата и се подсмихна на всички им, преди да заеме поста си до предната мачта. Бяха си разпределили постовете и патрулните обиколки, като Лизандра и Роуан обикновено летяха надалеч пред и зад тях или контактуваха с двата придружаващи ги кораба. Едион не бе посмял да й сподели, че често броеше минутите, преди да се върне, че в гърдите му тегнеше непоносима тежест, докато не зърнеше крилатия й или люспест облик на хоризонта.

Не се съмняваше, че и тя като братовчедка му не би одобрила суетенето му.

Лизандра наблюдаваше внимателно Елин и Роуан, чиито остриета лъщяха като живак при всеки сблъсък.

– Уроците ти вървят добре – похвали я Едион.

Зелените очи на Лизандра се сбърчиха в усмивка. Всички се редуваха да я обучават на ръкопашен бой и работа с различни оръжия. Тя имаше известни умения, придобити във времето, прекарано с Аробин – беше му споделила, че я научил, за да осигури оцеляването на инвестицията си.

Ала хамелеонката не желаеше да се усъвършенства. В убиването на мъже по един куп начини. Едион се учудваше, че това й решение го вълнува толкова. Все пак бе отхвърлила със смях въпроса, който й бе отправил онзи ден на плажа в Залива на Черепа. Оттогава и двамата не го бяха подхващали наново.

Неспособен да се държи, Едион тръгна след нея, когато Лизандра се запъти с лежерна стъпка към бойната площадка на кралицата и принца, а Дориан се отдръпна мълчаливо встрани, за да й направи път по стълбището. Едион отбеляза уважителния жест на краля и потисна собствените си противоречиви чувства към него, оставайки на най-горното стъпало, откъдето се взря в братовчедка си и Роуан.

Двамата вече бяха стигнали до безизходна хватка, затова Роуан сложи край на двубоя и прибра меча си в ножницата му. А щом Елин го изгледа ядно, задето не беше спечелила, той я перна с пръст по носа. Едион се засмя скришом и надникна към хамелеонката, докато кралицата и принцът крачеха към каната с вода и чашите до парапета на стълбите.

Тъкмо се канеше да предложи на Лизандра последен рунд на бойната площадка, преди слънцето да е залязло, когато Дориан опря ръце на коленете си и каза на Елин през парапета:

– Не вярвам, че ще направи нещо, ако я пуснем.

Елин отпи малка глътка вода, още задъхана от двубоя.

– И стигна до това заключение преди, по време на или след нощното си посещение при нея?

О, богове! Такъв разговор се очертаваше, значи.

Дориан се поусмихна.

– Ти се увличаш по безсмъртни воини. На мен забранено ли ми е?

Тихото издрънчаване на чашата й върху малката масичка накара Едион да застане нащрек и да си припомни разположението на палубите. Фенрис ги наблюдаваше от предната мачта, а Лизандра бе от другата страна на Дориан. Така че самият Едион, който се намираше на стъпалото над Дориан и същевременно до Елин, която бе близо до тях, щеше да попадне точно в епицентъра на урагана.

Тъкмо където се беше заклел пред себе си да не се озовава.

Роуан, който стоеше от другата страна на братовчедка му, попита Дориан:

– Има ли причина, Ваше Величество, да настоявате за освобождаването на вещицата?

Елин му стрелна огнен поглед. Чудесно, нека принцът се оправя с гнева й. Дори дни след единението им, след което всички се преструваха, че не забелязват двете дупчици по шията на Роуан и тънките, дълбоки драскотини по раменете му, елфическият принц продължаваше да изглежда като трудно оцелял корабокрушенец, който се бе насладил на всяка секунда от връхлетялата го буря.

А тази сутрин и Елин се беше появила със същите дупчици на шията. Едион едва не я бе помолил да си намери шал.

– Как ти звучи да заключим някого от вас в една стая – Дориан посочи с брадичка елфическите воини в другия край на палубата, после и Лизандра от дясната му страна – и да видим как ще се чувства след толкова време?

– Всеки сантиметър от тялото й е създаден така, че да прелъстява мъжете – обясни Елин. – Да ги заблуждава, че е безобидна.

– Повярвай ми, Манон Черноклюна далеч не е безобидна.

Елин обаче продължи:

– Тя и племето й са убийци. Не знаят какво е съвест. Каквото и да й е причинила баба й, завинаги ще си остане такава. Отказвам да изложа на опасност живота на всички хора на кораба, за да може ти да спиш добре нощем – заяви тя многозначително и очите й просветнаха.

Всички запристъпваха нервно от крак на крак и Едион тъкмо се канеше да покани Лизандра на вечерна тренировка, слагайки край на разговора, когато Дориан процеди с обезпокоително тих глас:

– Напомням ти, че съм крал.

Две тюркоазенозлатисти очи се устремиха към него. Едион почти виждаше думите, които Елин се бореше да премисли, докато гневът й я умоляваше да отвърне на предизвикателството му. С няколко подбрани изречения можеше да посече духа му и да потъпче още повече онова, което бе останало от него след издевателствата на валгския принц. И по този начин да загуби силен съюзник, чиято помощ щеше да й е нужна не само в предстоящата война, но и ако оцелееха. И погледът й поомекна. Приятел. Това също можеше да загуби.

Елин потри белезите по китките си, изпъкващи на златистата светлина на залеза. На Едион му прилошаваше от тях. След секунда размисъл братовчедка му каза на Дориан:

– Контролирани движения. Винаги когато излиза от стаята, ще е под наблюдение. Един от елфите плюс един от нас. Окови на китките, не на краката. В стаята ще е без вериги, но пред вратата й винаги ще има някого, който ще бъде на пост.

Едион забеляза, че Роуан милва с палец белега върху едната й китка.

– Добре – отвърна лаконично Дориан.

Хрумна му да уведоми краля, че компромисът от страна на Елин беше повод, достоен за празненство.

Гласът й спадна до онези познати, смъртоносни низини.

– След като ти се нафлиртува с нея онзи ден в Оуквалд, със сестринството й опитаха да ме убият.

– Ти я провокира – отвърна Дориан. – А аз съм тук днес благодарение на риска, който пое, връщайки се в Рифтхолд два пъти.

Елин избърса потта от челото си.

– Има си своите мотиви и много се съмнявам да го е сторила само защото след стогодишния си живот на убийца е решила, че хубавичкото ти личице ще я направи добра.

– Твоето накара Роуан да загърби тривековна кръвна клетва.

Бащата на Едион напусна поста си край Абраксос и тръгна към тях, проговаряйки кротко:

– Съветвам ви, Ваше Величество, да оставите този спор.

И наистина, инстинктите на Едион беше нащрек заради ледения гняв, който струеше от всеки мускул на принца.

Дориан също забеляза това и заяви леко гузно:

– Не исках да те обидя, Роуан.

Гавриел килна глава и златистата му коса се разля върху едното му широко рамо.

– Не се безпокойте, Ваше Величество – пророни с вяла усмивка воинът. – Фенрис наля достатъчно масло в огъня на Роуан, че да го държи още три века.

Едион примигна недоумяващо, изумен от шегата и загадъчната усмивка по лицето на баща си.

Елин му спести усилието да решава дали да отвърне на тази усмивка, казвайки на Дориан:

– Е, да видим дали Водачката на Крилото ще иска да се разходи по палубата преди вечеря.

Дориан с право я измери недоверчиво, помисли си Едион. Ала Елин вече крачеше към другия край на палубата. Фенрис се откъсна от поста си на предната мачта и удостои всички им с острия си, свадлив поглед, докато минаваха край него.

Но и той щеше да ги последва. В никакъв случай не биваше да освобождават вещицата, преди всички да се съберат. Дори кадърът го разбираше.

Затова, докато нощта се спускаше над тях, Едион тръгна след кралицата си към сумрачната вътрешност на кораба, молейки се Елин и Манон да не го направят на парчета.

Да си легнеш с вещица. Елин стисна зъби, носейки се към стаята на Манон.

Едно време Дориан беше прословут с подвизите си в света на жените, но това... тя изсумтя. Искаше й се Каол да беше наблизо, макар и само за да види неговото изражение.

Въпреки че нещо в гърдите й се отпускаше при мисълта, че е в Юга заедно с Фалик. И навярно събираха армия, с която да пресекат Тясното море и да потеглят на север. Ако имаха късмет.

Ако. Елин ненавиждаше тази дума. Но... приятелството й с Дориан беше достатъчно ценно. Склонила бе да изпълни молбата му отчасти за да прояви добрина към него, но главно защото знаеше, че Манон може да им каже още за Морат. За Ераван. Още много.

А се съмняваше вещицата да е особено словоохотлива, не и при положение, че Елин си беше изпуснала нервите мъничко тази сутрин. И може би постъпваше подмолно, използвайки влечението на Дориан, за да я предразположи, но... все пак се намираха във война.

Като наближи каютата на вещицата, тя сви ръка в юмрук. Големите вълни, с които се бореха от пладне, люшкаха фенерите в коридора.

Роуан беше излекувал натъртването по кокалчетата й от сблъсъка с лицето на Манон, а тя му се беше отблагодарила, като заключи вратата на стаята им и падна на колене пред него. Още усещаше пръстите му, вкопчени в косата й, чуваше стоновете му...

Роуан, който пристъпваше на крачка зад нея, завъртя рязко глава в нейна посока.

За какво си се размислила, по дяволите?

Внезапно разширените му зеници й дадоха да разбере, че отлично знае за какво се е размислила. Фактът, че Фенрис нарочно изостана по коридора, й показваше, че мирисът й се е променил.

Обичайното – отвърна тя на Роуан с пресилена усмивка. – Убийства, плетене на една кука, как да те накарам да издаваш онези звуци отново...

Лицето му придоби болезнено изражение, което я накара да се ухили. Особено като забеляза как подскочи гърлото му.

Втори рунд – беше отговорът му. – Веднага щом приключим тук, ще си спретнем втори рунд. Този път обаче ще видим какви звуци издаваш ти.

Елин едва не се блъсна във вратата на отворената каюта. Гърленият смях на Роуан я подтикна да се съсредоточи и да спре да се хили като ослепяла от похот, болна от любов глупачка...

Манон седеше в леглото и златните й очи се стрелкаха между Роуан, Дориан и нея.

Фенрис влезе след тях и вниманието му директно се прикова към вещицата. Несъмнено беше зашеметен от красотата й, изяществото й, съвършенството й, дрън-дрън-дрън.

Манон проговори с нисък, безизразен глас:

– Кой е това?

Дориан вдигна вежда, проследявайки погледа й.

– Срещала си го и преди. Това е Фенрис, заклет воин на кралица Майев.

Начинът, по който Манон присви очи, събуди инстинкта й. Вещицата разтвори ноздри да надуши Фенрис, чийто мирис вероятно беше едва доловим в пренаселената каюта...

– Не, не е – отсече тя.

И извади железните си нокти точно преди Фенрис да атакува.

46.

Елин посегна инстинктивно към ножа си вместо към магията.

Затова, когато Фенрис скочи с ръмжене към Манон, силата на Роуан го запрати към другия край на стаята.

А преди воинът да се е строполил на пода, Елин вече беше издигнала огнената си стена между тях.

– Какво, по дяволите? – изплю тя.

Фенрис падна на колене и задращи гърлото си, докато магията на Роуан го стискаше.

Каютата беше прекалено тясна, за да се съберат всички, без да се скупчат твърде близо един до друг. Дориан пристъпи до леглото на окованата Манон с танцуващ по пръстите му лед.

– Как така това не е Фенрис? – попита Елин вещицата, без да сваля очи от него.

Роуан изсумтя зад нея.

И Елин се взря със смесица от ужас и удивление как гърдите на Фенрис се разширяват от дълбока глътка въздух. Той стана на крака и плъзна очи по огнената стена.

Сякаш магията на Роуан се беше изчерпала.

А когато кожата на Фенрис като че ли засия и започна да се топи, когато от разливащата се илюзия изникна същество, бледо като девствен сняг, Елин хвърли дискретен поглед през рамо към братовчед си.

Той веднага тръгна към Манон, изваждайки от джоба си ключовете за оковите й.

Вещицата не помръдваше, докато нещото пред тях придобиваше форма. Издължените му крайници, плътно прибраните му криле, потресаващо гротескното лице, душещият въздуха нос...

Веригите на Манон издрънчаха и паднаха от ръцете й.

Елин се извърна към съществото, намиращо се отвъд огнената й стена.

– Какво си ти?

Манон отговори вместо него:

– Хрътката на Ераван.

Изчадието се ухили, разкривайки изгнили, черни остатъци от зъби.

– На вашите услуги – изграчи то. Тя, осъзна Елин, забелязала малките му, съсухрени гърди. – Значи си запазила вътрешностите си. – Изгъргори Хрътката срещу Манон.

– Къде е Фенрис? – попита Елин.

Усмивката на съществото не потрепна.

– Обхожда някоя от палубите на кораба, предполагам. Без да съзнава, както и никой от вас не съзнаваше, че един от вашите не е тук, докато аз...

– Ох, поредната бъбрица – рече отегчено Елин, отмятайки плитката си през рамо. – Нека позная: убила си някой моряк, заела си мястото му, научила си как да изнесеш Манон от кораба, без патрулите ни да те засекат, и... какво? Възнамерявала си да я отмъкнеш през нощта? – Елин огледа смръщено тялото на съществото. – Изглеждаш така, сякаш не можеш да вдигнеш дори вилица, а и май от месеци не си го правила.

Хрътката примигна насреща й, а после изсъска.

Манон се изсмя гърлено.

– Мен ако питаш – продължи Елин, – можеше просто да се прокраднеш тук и да си спестиш стотиците глупави стъпки...

– Хамелеон – изсъска съществото, толкова гладно, че думите на Елин пресекнаха.

Огромните му очи бяха намерили Лизандра, която ръмжеше тихо от ъгъла в облика си на призрачен леопард.

– Хамелеон – просъска отново и гнусният копнеж изкриви чертите му.

И Елин се досети от какво произлизаше изчадието пред тях. Какво бе заловил и изопачил в подземията на Морат Ераван.

– Та както казвах – провлачи Елин с възможно най-невъзмутимия си тон, – сама се докара дотук...

– Дойдох за наследницата на Черноклюните – обяви задъхано Хрътката. – Но гледай на какво попаднах: цяло съкровище. Всичките вие накуп струвате колкото теглото си в злато.

Очите й помътняха, като че вече не беше в тялото си, сякаш се беше пренесла духом в друга стая...

Проклятие!

Елин атакува с огъня си.

Хрътката изпищя...

И пламъците на Елин се превърнаха в пара.

Роуан веднага изскочи пред нея с изваден меч. Магията й...

– Трябваше да ми дадеш вещицата – изсмя се Хрътката и изтръгна илюминатора от корпуса на кораба. – Сега той знае с кого пътуваш, в кой кораб сте...

Изчадието се спусна към дупката, която бе пробило в стената, откъдето в каютата нахлуваше морска пяна.

Стрела с черна глава се заби в коляното му... и още една.

Хрътката се строполи на пода само на сантиметри от свободата си.

Влизайки в стаята с ръмжене, Фенрис изстреля и трета стрела, с която прикова рамото й към дървените греди.

Очевидно не му харесваше да се представят за него. Кръвнишкият му поглед към Роуан го доказваше. И питаше как никой от тях не бе забелязал разликата.

Ала Хрътката се изтръгна от стрелата, оплисквайки стаята с черна кръв, чиято смрад се пропи във въздуха. Елин беше извадила кинжала си, готова да го запрати по нея; Манон беше заела нападателна поза; Роуан държеше брадвата си в ръка.

Хрътката метна ивица черна кожа в средата на каютата.

Манон застина на място.

– Втората ти пищя, докато Ераван я изтезаваше – рече съществото. – Негово Мрачно Величество ти изпраща това за спомен.

Елин не смееше да отмести поглед от изчадието, можеше да се закълне обаче, че Манон залитна.

Тогава Хрътката каза на вещицата:

– Дар от краля на Валгите... за последната крочанска кралица.

Манон се взираше вцепенено в превръзката за глава от сплетена кожа, същата, която Астерин носеше всеки ден, дори когато не влизаха в битка, без да я е грижа какво бе съобщила Хрътката на останалите. Без да я е грижа дали е наследница на вещерския клан на Черноклюните, или кралица на крочаните. Дали...

Грохотен рев я изтръгна от унеса, заглушавайки всяка мисъл в главата й.

Ревът, напуснал собствената й уста, когато се хвърли срещу Хрътката.

Стрелите в съществото я изподраха, докато поваляше влажното му, кокалесто тяло на дървения под. Нокти и зъби се понесоха към лицето й, но тя вкопчи ръце в гърлото му и желязото прониза лепкавата му кожа.

В следващия миг призрачни ръце приковаха към дървото хищническите му нокти, Дориан застана над тях с невъзмутимо лице. Хрътката се замята, мъчейки се да се изтръгне от хватката му...

И изпищя, когато невидимите ръце прекършиха костите й.

И минаха през тях.

Манон погледна втрещено отсечените крайници на съществото, преди от гърлото му да се търкулне крясък, толкова силен, че ушите й запищяха. Дориан обаче нареди с кротък глас.

– Довърши я.

Манон вдигна свободната си ръка, решена да убие съществото с желязо, не със стомана.

Останалите гледаха иззад тях с извадени оръжия.

Хрътката изпъхтя:

– Не искаш ли да знаеш какви бяха последните думи на Втората ти? За какво ни умоляваше?

Манон се поколеба.

– А онази ужасна дамга на корема й, белега на нечистата. Ти ли й я направи, Черноклюна?

Не. Не, не, не...

– Бебе; каза, че е родила мъртва дъщеря.

Манон замръзна напълно.

И не се защити, когато Хрътката се спусна към гърлото й с оголени зъби.

Нито огън, нито вятър прекършиха врата на изчадието.

А невидими ръце.

Изхрущяването отекна между стените на каютата и Манон се завъртя към Дориан Хавилиард. Сапфирените му очи бяха съвършено безпощадни. Тя изръмжа.

– Как смееш да отнемаш жертвата ми...

От палубата се чуха викове и Абраксос изрева.

Абраксос.

Манон се завъртя на пета и проби с тяло стената от воини, препускайки по коридора, нагоре по стълбите...

Железните й нокти издълбаха дълбоки бразди в хлъзгавото дърво на парапета, докато се набираше по него, превита от остра болка в корема. Навън я посрещна задушният нощен въздух, мирисът на море и...

Бяха шестима.

Кожата им не беше костенобяла като тази на Хрътката, а тъмна, петниста, създадена за прокрадване из сенките. Бяха крилати, с почти човешки лица и тела...

Илкени – изсъска едно от страшилищата, изкормвайки един от моряците само със замах на ноктестата си ръка. – Ние сме илкени и идваме да пируваме. И наистина палубата беше осеяна с трупове на пирати и медният мирис на кръвта им изпълни сетивата й, докато препускаше към мястото, откъдето бе долетял ревът на Абраксос.

Но той вече беше във въздуха и размахваше широко криле, мятайки опашка.

Хамелеонката беше до него в облик на уивърн.

И двамата се бореха с три от по-дребните, но и много по-пъргави фигури...

В нощта избухнаха пламъци, придружени от вятър и лед.

Единият илкен се разтопи на мястото си. Крилете на втория се прекършиха от нищото. А третият – той се превърна в леден блок, който се пръсна по цялата палуба.

Още осем илкена кацнаха на кораба и единият изтръгна гръкляна на моряка, крещящ до предната мачта...

Железните зъби на Манон се спуснаха от венците й. До нея пак изригна огън, устремен като мълния към връхлитащите чудовища.

Но те преминаха през него.

Корабът се превърна в същинска касапница: криле и нокти разкъсваха безпощадно крехки човешки тела, докато безсмъртните воини атакуваха яростно илкените, обкръжили палубата.

Едион хукна след Елин в мига, в който уивърнът изрева.

Достигнал бе до главната палуба, когато онези твари нападнаха кораба. Когато огънят на Елин избуя пред него и той осъзна, че братовчедка му може да се защитава и сама. Но дявол да го вземе – валгският крал не беше скучал. Илкени, така се бяха нарекли.

Два от тях стояха пред него на квартердека, където беше изтичал, за да спаси капитанката и помощника й от безмилостно изкормване. И двата звяра бяха високи почти три метра и родени от същински кошмар, но очите им... това бяха човешки очи. А мирисът им беше на... гнило месо, но... и почти човешки. Почти.

Сега стояха пред стълбите към главната палуба, препречвайки пътя му.

– Колко богат улов само – процеди едното същество.

Едион не смееше да откъсне вниманието си от тях, но смътно чу как Елин нарежда на Роуан да помогне на другите кораби. Едва долови ръмженето на вълк и пума и усети студена целувка по кожата си, когато ледена стихия обзе света.

Той стисна здраво дръжката на меча си и го завъртя в ръце веднъж, втори път. Дали пиратският лорд не ги бе издал на Морат? А погледът, който Хрътката беше впила в Лизандра...

Гневът запя в кръвта му.

Илкените го премериха с кръвожадни очи, а Едион отново преметна меча в ръцете си. Двама на един – имаше шанс.

Докато трети звяр не изскочи от сенките зад гърба му.

Елин уби един от илкените с Голдрин. Обезглави го.

Другите два... Ако съдеше по писъците им след това, не останаха особено доволни от постъпката й.

Рев на пума прониза нощта и Елин се молеше Гавриел да е с Едион, където и да беше той...

Двата илкена пред нея, заприщили пътя й към каютите, най-сетне спряха да съскат, но само колкото да попитат:

– Къде са пламъците ти сега?

Елин отвори уста, ала в този миг Фенрис изскочи от едно кътче на нощта, сякаш влетяваше през врата, и нападна по-близкото до него същество. Явно имаше сметки за разчистване.

Челюстите на Фенрис се вкопчиха в гърлото на илкена, но в този момент другият се извъртя към него с извадени нокти.

Елин не беше достатъчно бърза, за да го спре, и двете му ноктести ръце раздраха бялото палто на Фенрис, както и щита, който бе издигнал около себе си. Ревът на воина огласи океана.

Два меча от огън пронизаха вратовете на двата илкена.

Главите им се търкулнаха върху окървавената палуба.

Фенрис залитна назад и направи само крачка, преди да рухне върху дъските. Елин се спусна към него с ругатни на уста.

Кръв и кост, и зеленикава слуз – отрова. Като онази по опашките на уивърните.

Сякаш гасеше хиляди свещи, Елин изтласка огъня си настрана и призова лечебната си вода. Фенрис си върна елфическия образ и запроклина свирепо, стиснал зъби и залепил ръка върху ранените си ребра.

– Не мърдай! – нареди му тя.

Веднага след началото на атаката беше изпратила Роуан към другите кораби; той опита да възрази, но... в крайна сметка се подчини на заповедта й. Елин нямаше представа къде се намира Водачката на Крилото – крочанската кралица. Свещени богове!

Тя приготви магията си, стараейки се да успокои побеснялото си сърце...

– Останалите са добре – рече задъхано Едион, докуцукал до тях с дрехи, целите облени в черна кръв.

Елин едва не простена от облекчение, докато не забеляза блясъка в очите на братовчед си и как... Гавриел, също толкова окървавен, куца по-лошо и от него на крачка зад сина си. Какво им се беше случило, по дяволите?

Фенрис простена и тя се съсредоточи върху раните му и отровата, проникваща в кръвта му. Тъкмо отваряше уста да му заповяда да свали ръката си, когато се разнесе плющене на криле.

И то не от онези, които харесваше.

Едион мигновено застана пред тях с изваден меч и изкривено от болка лице, но единият илкен вдигна хищническата си ръка. Искаха да преговарят.

Братовчед й застина. Гавриел направи едва доловима крачка към илкена, който душеше въздуха към Фенрис с кръвожадна усмивка.

– Не си прави труда – посъветва съществото Елин с приглушен смях. – Не му остава много.

Едион изръмжа и стисна дръжките на бойните си ножове. Елин свика пламъците си. Само най-жаркият й огън можеше да ги убие – по-слабият изобщо не им вредеше. Но по-късно щеше да размишлява върху това.

– Изпращат ме да ви предам едно послание – обяви ухилено илкенът, кимвайки с глава през рамо към хоризонта. – Много мило от твоя страна да потвърдиш в Залива на Черепа, че носиш онова, което Негово Мрачно Величество издирва.

Стомахът на Елин пропадна чак до стъпалата й.

Ключът. Ераван знаеше, че носи Ключа на Уирда.

47.

Роуан летеше към кораба, тласкан от побеснялата си магия.

Другите два кораба не бяха нападнати – капитаните им дори имаха наглостта да попитат за какво са всичките тези крясъци.

Роуан не благоволи да им обяснява, а само ги извести за вражеската атака и им заповяда да пуснат котва. Сетне се втурна обратно към кораба. Към клането.

И се върна с толкова разтуптяно сърце, че щеше да повърне от облекчение, като наближи и видя Елин коленичила на палубата. Докато не забеляза, че Фенрис кърви под ръцете й.

Докато последният илкен не кацна пред тях.

Устремявайки се към палубата, превърна гнева си в смъртоносно копие и приготви магията си за атака. Беше открил, че концентрираните удари с нея проникваха през вродената им защита.

Щеше да откъсне главата на тази твар.

Но тъкмо когато Роуан кацна на палубата и си върна елфическия облик, съществото се засмя и надникна през мършавото си рамо.

– Морат ви чака с отворени врати – подсмихна се илкенът и изхвърча, преди Роуан да му се е нахвърлил.

Елин не помръдваше. Гавриел и Едион, окъпани в кръв и ранени, също стояха почти неподвижно. Фенрис лежеше с окървавени гърди, върху които зеленееше противна слуз – отрова...

Елин клечеше над воина и от дланите й струеше светлина. Съсредоточила се беше върху малката частица вода от силата си – капка в морето от огън...

Роуан отвори уста да й предложи помощ, но в този момент Лизандра попита задъхано от сенките:

– Някой ще се погрижи ли за това чудо, или аз да се заема?

Илкенът, вече просто черна точка в притъмнялото небе, летеше към далечния бряг, несъмнено на път към Морат, за да докладва.

Роуан грабна падналия лък на Фенрис и колчана му с черноглави стрели.

Никой не го спря, докато крачеше към парапета, газейки в локви кръв с ботушите си.

Единствените звуци наоколо бяха кроткият плисък на вълните, воплите на ранените и скърцането на големия лък, когато Роуан сложи стрела и опъна тетивата. Още и още. Мускулите на ръцете му се изопнаха, но той се прицели към тъмното петно, размахващо криле към хоризонта.

– Залагам една златна монета, че ще пропусне – обади се дрезгаво Фенрис.

– Пази си дъха за оздравяването – смъмри го Елин.

– Залагам две, че ще уцели – рече Едион зад него.

– Всичките вървете по дяволите – озъби им се Елин. Но после добави: – Залагам пет... не десет, че ще го свали още с първия изстрел.

– Дадено! – изграчи Фенрис с пресипнал от болка глас.

Роуан стисна зъби.

– Напомнете ми после защо изобщо се занимавам с вас.

И пусна тетивата.

Стрелата полетя почти невидима през нощното небе.

И с елфическото си зрение той съзря съвсем ясно как застига целта си.

Прониза главата на съществото.

Елин се засмя тихичко, когато тялото му цопна във водата и плисъкът се видя дори от толкова голямо разстояние.

Роуан обърна свъсено лице към нея, докато под пръстите й, разперени над обезобразените гърди на Фенрис, проблясваше светлина. Погледът му прескочи към воина, сетне към Едион и той каза:

– Плащайте, кретени.

Едион се засмя, но Роуан засече сянката, която пробяга в очите на Елин, щом върна поглед към някогашния му брат по оръжие. Разбра защо бе решила да разведри обстановката, въпреки че Фенрис лежеше тежко ранен пред нея. Защото, ако Ераван вече знаеше къде се намират... трябваше да изчезват. Възможно най-бързо.

И да се молят насоките на Ролф за местонахождението на Ключалката да са верни.

На Едион му писваше от изненади.

Писваше му сърцето му да спира толкова често.

Както се беше случило, когато Гавриел скочи да спаси задника му от илкените. Пумата им налетя с ярост, която накара Едион да се почувства като недодялан хлапак, хванал първия си меч.

Глупавото копеле си спечели одиране по ръката и ребрата, от което изрева до небесата. За щастие, отровата по ноктите на звяра вече беше изразходена по предишните му жертви.

Но точно острият мирис на кръвта на баща му го провокира да се съживи – медният, смъртен мирис на кръв. Гавриел само му намигна и Едион забрави пулсиращата болка над едното си коляно от удара, който беше получил преди броени минути. И двамата се бориха гръб в гръб, докато не превърнаха изчадията в потрепващи купчини от кокали и плът.

После, без да каже нито дума на баща си, Едион върна меча и щита на гърба си и пое да търси Елин.

Братовчедка му още коленичеше над Фенрис и благодари на Роуан само с потупване по бедрото, когато принцът профуча край нея, за да помогне на останалите ранени. Потупване по бедрото – за изстрел, който Едион не се съмняваше, че повечето стрелци от Гибелния легион щяха да сметнат за невъзможен.

Едион остави кофата с вода, която му беше поискала за Фенрис, и опита да не изтръпне видимо, гледайки как бърше зелената отрова, сълзяща от раната му. На няколко крачки от тях баща му се грижеше за хлипащ пират – с нищо и никаква си драскотина на бедрото.

Фенрис изсъска и Елин му отвърна с болезнено пъшкане. Едион си проправи път до тях.

– Какво има?

Елин поклати глава веднъж, за да го отпрати. Той обаче остана и я видя как сключва поглед с този на Фенрис по начин, който му подсказваше, че каквото и да предстоеше, със сигурност щеше да заболи. Стотици пъти беше наблюдавал лечители и войници да си разменят същия поглед на бойното поле или в лечителските шатри.

– Защо – пророни задъхано Фенрис – просто – пак се задъха – не ги разтопи?

– Защото исках да им изкопча малко информация, преди ти да се развихриш, нагло елфическо копеле такова.

Тя отново стисна зъби и Едион сложи ръка на гърба й, знаейки, че отровата е в болезнен досег с магията й, докато се мъчеше да я изцеди от тялото на воина. Тя се притисна леко към дланта му.

– И без твоя помощ ще се възстановя – отсече сипкаво Фенрис, доловил напрежението й. – Върви да помогнеш на другите.

– О, я да мълчиш! – озъби му се тя. – Всичките сте просто нетърпими. Онова нещо имаше отрова по ноктите си...

– Другите...

– Кажи ми как действа твоята магия. Как е възможно да прескачаш от място на място?

Хитроумен, лесен начин да съсредоточи вниманието му другаде.

Едион огледа палубата, за да се увери, че някой друг не се нуждае от помощта му, и се зае да попива кръвта и отровата, струящи от гърдите на Фенрис. Сигурно болеше ужасно. Непрестанното пулсиране в крака му вероятно беше нищо в сравнение с неговите мъки.

– Никой не знае откъде идва, нито какво представлява – заразказва Фенрис между плитки глътки въздух, свивайки и разпускайки пръсти до тялото си. – Но ми позволява да прескачам от място на място. Само на кратки разстояния, и то едва броени пъти, преди силите ми да се изтощят, но... доста ме е улеснявало на бойното поле. – Той изпуфтя през стиснати зъби, когато външните ръбове на раната му започнаха да се протягат един към друг. – Като изключим това, нямам други дарования. По-бърз съм, по-силен и по-лесно оздравявам от повечето елфи, но нямам извънредни умения. Мога да браня с невидим щит себе си и други, но не и да подчинявам природните стихии на волята си.

Ръката на Елин потрепери леко над раната му.

– От какво е щитът ти тогава?

Той пробва да свие рамене, но неуспешно. Гавриел се обади от мястото си над хленчещия пират.

– От арогантност.

Елин изсумтя и без да откъсва очи от раната на Фенрис, рече:

– Значи си имал чувство за хумор, Гавриел.

Пумата на Доранел я възнагради с хитра усмивка през рамо. Рядко срещаната, сдържана версия на широките усмивки, типични за Едион. Веднъж Елин го беше нарекла Чичо Котарак, но Едион толкова злобно й бе скръцнал със зъби, че не беше посмяла да използва прякора друг път. Гавриел обаче бе отвърнал на същата шега с търпеливата въздишка, която като че ли пазеше само за нея и Фенрис.

– Такова чувство за хумор се проявява едва веднъж на цял век – програми Фенрис, – така че дано се Обезсмъртиш, иначе му ставаш свидетел за пръв и последен път. – Елин се засмя, но усмивката й бързо посърна. Нещо студено и лепкаво се размърда в стомаха на Едион. – Извинявай. – Добави Фенрис и изтръпна или от думата, или от болка.

Преди Едион да се замисли по-сериозно върху чутото, Елин попита:

– Откъде произхождаш? За Лоркан знам, че е бил копеле от бедняшкия квартал.

– После стана копеле от двореца на Майев, така че не го мисли – подсмихна се Фенрис, макар и бронзовото му лице да беше пребледняло. Устните на Елин се извиха в усмивка. – Ние с Конал сме синове на благородници от югоизточната част на кралството й.

Той изсъска от болка.

– Ами родителите ти? – поинтересува се Едион, забелязвайки, че на Елин й е трудно да води разговора.

Беше я виждал да лекува малки драскотини и да затваря раната на Манон в продължение на дни, но...

– Майка ни беше воин – отговори измъчено Фенрис. – И ни отгледа като такива. Баща ни също беше воин, но често отсъстваше от дома, все беше по фронтовете. На нея се полагаше да брани дома и земите ни. И да служи на Майев. – И двамата задишаха още по-тежко и мъчително. Едион застана така, че Елин да отпусне цялата си тежест на ръката му въпреки болката в подутото му коляно. – Когато с Кон бяхме на по трийсет, вече изгаряхме от нетърпение да я придружим до Доранел, да разгледаме града, да срещнем кралицата и изобщо... да се отдадем на онова, което правеха всички млади елфи, разполагащи с пари и младост. Само че веднага щом ни зърна, Майев... – Този път му трябваше повече време да си поеме дъх. – Нещата не потръгнаха на добре.

Едион знаеше останалото; Елин също.

И последната зелена слуз се изля от гърдите на Фенрис. А Елин продума:

– Тя е наясно, че ненавиждате клетвата си към нея, нали?

– Да – потвърди той. – И несъмнено ме е изпратила тук, за да ме изтезава с временна свобода.

Ръцете на Елин трепереха, тялото й се тресеше до дланта на Едион. Той преметна ръка през кръста й.

– Съжалявам, че си обвързан по такъв начин с нея – скалъпи тя.

Раните в гърдите на Фенрис започваха да се затварят. Роуан дойде при тях, сякаш почувствал, че й прималява.

Фенрис вдигна сивкаво, изопнато лице към принца, а после се обърна към Елин.

– Това сме родени да правим: да браним, да служим и боготворим. А Майев ни предлага... насмешливо подобие. – Той огледа бавно зарастващите си рани. – Това зове елфическата ни кръв, това ни води в света. И към него се стремим, макар и да го крием.

Бащата на Едион беше застинал над ранения пират.

Едион, изненадвайки дори себе си, попита Гавриел през рамо:

– А ти смяташ ли, че службата за Майев отговаря на нуждите ви, или си на неговото мнение?

Баща му примигна – по-голяма проява на изумление не можеше да очаква от него – и стана на крака, оставяйки изцеления моряк да спи. Едион понесе първичния удар на карамеления му поглед, но опита да не се поддава на надеждата, която блестеше в очите на Пумата.

– Аз също произлизам от благородническо семейство. Най-малкият съм от трима братя. Нямаше да наследя нито имоти, нито титла, затова реших да стана воин. Впоследствие привлякох вниманието на Майев... и предложението й. Не познавах... не познавам по-голяма чест от това.

– Не отговори на въпроса ми – рече тихо Едион.

Баща му раздвижи смутено рамене.

– Съжалих само веднъж. Само веднъж исках да се откажа от службата си за нея.

Пумата не довърши, ала Едион се досещаше какво им бе спестил.

Елин отметна кичур коса от лицето си.

– Толкова много ли си я обичал?

Едион се постара да прикрие благодарността си, задето бе попитала вместо него.

Гавриел сви ръцете си в юмруци и кокалчетата им побеляха.

– Тя беше ярка звезда във вековете на мрак. Готов бях да я последвам до всички краища на света, стига да ми позволеше. Но тя не ми разреши и аз уважих желанието й да стоя настрана. Да не я търся. Затова отидох на друг континент и си забраних да поглеждам назад.

Скърцането на кораба и стоновете на ранените останаха единствените звуци край тях. Едион не се подчини на импулса да се изправи и да си тръгне. Щеше да изглежда като обидено дете – не като генерал, сражавал се в кръв до колене.

Елин отново изрече думите, които той самият не дръзваше да пусне на свобода.

– Но си щял да престъпиш кръвната си клетва заради нея? Заради тях?

– Живея заради честта си – отвърна Гавриел. – Но ако Майев бе опитала да посегне на нея или на теб, Едион, щях да сторя всичко по силите си да ви спася.

Думите му връхлетяха Едион и нахлуха в тялото му. Той не си позволи да се замисля върху тях, върху истината, която усещаше във всеки техен звук. Върху собственото си име в устата на баща му.

Гавриел се увери, че пиратът няма други травми, и премина към следващия ранен. Карамелените му очи се плъзнаха към коляното на Едион, видимо подуто под панталона му.

– Някой трябва да се погрижи за крака ти или след няколко часа няма да можеш да стъпваш на него.

Елин веднага впери поглед в тялото му, оглеждайки го за наранявания, но Едион остана взрян в баща си.

– И сам мога да се лекувам. – Лечителите от бойното поле и Гибелният легион му бяха дали достатъчно уроци през годините. – Ти се погрижи за твоите рани.

Кръвта по ризата на воина вече засъхваше. Извадил бе голям късмет, че отровата по ноктите на илкена се беше изчерпала. Гавриел сведе очи към тялото си и преглътна, карайки плетеницата от татуировки на врата му да подскочи, но продължи напред, без да обели и дума.

Елин най-сетне се отлепи от Едион и се напрегна да стане на крака, но не успя. А когато помътнелите й очи загубиха фокус и той посегна да я хване, Роуан вече беше до нея и я грабна на ръце, преди да е целунала дъските. Твърде бързо – явно беше изцедила запасите си от сила прекалено скоростно, лишавайки и тялото си от всякаква храна.

Накрая тя отпусна глава върху гърдите на Роуан с провиснала от влагата коса, а той стрелна поглед към Едион. Напрежението в очите на принца накара стомахът му да се свие на кълбо. Морат знаеше срещу какво се изправя. Срещу кого се изправя. Ераван беше създал воините си точно за целта. Роуан кимна, сякаш в потвърждение на мислите му, но каза само:

– Дръж крака си вдигнат.

Когато понесе Елин към каютите, Фенрис вече дремеше леко.

Едион остана сам през нощта: първо постоя на пост, а през следващите няколко часа поседя на квартердека, облегнал гръб на мачтата и вдигнал ранения си крак във въздуха, тъй като не му се щеше да слиза в тясната, сумрачна вътрешност на кораба.

Сънят най-сетне започваше да го подръпва, когато на няколко крачки от него се чу скърцане на дърво, и то само защото тя му бе позволила да изскърца, за да не го уплаши.

Призрачният леопард седна до него с потрепваща опашка и срещна погледа му за миг, преди да положи голямата си глава на бедрото му.

И двамата загледаха мълчаливо как звездите блещукат над спокойните води, докато светлината им обагряше кожуха й в меко сребристо. По устните на Едион изплува лека усмивка.

48.

Трудиха се цяла нощ, пускайки котва само колкото екипажът да закърпи дупката в каютата на Манон. Засега щеше да издържи, увери го капитанката, но боговете да са им на помощ, ако ги връхлетеше още някоя буря, преди да достигнат блатата.

Обгрижваха ранените часове наред и Дориан се благодареше за малкото лечебна магия, научена от Роуан, с чиято помощ спояваше раздраната плът на моряците. Успяваше да задържи скромната вечеря в стомаха си единствено като се преструваше, че сглобява пъзел или кърпи скъсан плат. Но отровата... Нея оставяше на Роуан, Елин и Гавриел.

Когато в утринното небе са разля потискащо сивкавата светлина на зората, лицата им бяха болнави жълтеникави петна, потънали дълбоко под очите им. Поне Фенрис вече куцукаше наоколо, а Едион беше позволил на Елин да излекува коляното му само колкото да стане на крака, но... Положението си оставаше плачевно.

Дориан плъзна поглед по окървавената палуба и коленете му се олюляха леко. Някой беше изхвърлил труповете на илкените зад борда, а и повечето кръв беше измита, но... Ако Хрътката говореше истината, нямаха време да се отбиват до някое пристанище, за да поправят останалите щети по кораба.

Ниско, тътнещо ръмжене привлече погледа му към другия край на палубата, към носа.

Вещицата още беше там. Цяла нощ бе почиствала раните на Абраксос и продължаваше и сега. Едно от изчадията го беше ухапало няколко пъти – за щастие, по зъбите им нямаше отрова, но... уивърнът беше загубил кръв. Манон не допускаше никой друг край него.

Елин опита да го доближи веднъж, но когато вещицата й се озъби, тя изруга толкова свирепо, че всички обърнаха глави към нея, и й заяви, че ако уивърнът й умре, тя ще е виновна. Манон заплаши да изтръгне гръбнака й, Елин й отвърна с вулгарен жест, а Лизандра, в облика си на призрачен леопард, се принуди да ги наблюдава цял час от такелажа на главната мачта.

Сега обаче... Вещицата се облегна на Абраксос и позволи на топлия утринен вятър да полюшва мързеливо бялата й коса.

Дориан знаеше, че навлиза в опасни води. Миналата нощ бе готов да я разсъблече бавно и да намери по-добро приложение на веригите й. А когато видя, че златните й очи го поглъщат също толкова гладно, колкото той искаше да погълне други части от нея...

Сякаш усетила втренчения му поглед, Манон надникна към него.

Макар и да ги делеше цяла палуба, всеки сантиметър помежду им се опъна като струна.

Разбира се, Едион и Фенрис веднага доловиха това и застинаха на място до парапета, където миеха дървения под от кръвта. Фенрис изсумтя. И двамата бяха оздравели достатъчно, че да вървят, но никой не понечи да спре Манон, когато тръгна към него. Явно бяха решили, че щом още не е избягала или атакувала, нямаше да го стори точно сега.

Манон се облегна на парапета и отправи поглед към безкрайната синева на океана и розовите облачета, плаващи на хоризонта. Ризата и дланите й бяха оплискани с тъмна кръв.

– На теб ли трябва да благодаря за свободата си?

Той облегна лакти на дървения парапет.

– Може би.

Златните й очи се плъзнаха към него.

– Магията ти... каква е?

– Не знам – отвърна Дориан, забил поглед в ръцете си. – Чувствах я като продължение на самия себе си. Като истински ръце, с които можех да боравя.

За част от секундата се замисли какво бе усетил с тях, приковавайки китките й – как бе откликнало тялото й, когато устните му едва бяха погалили нейните, как едни от частите му се бяха отпуснали, а други – напрегнали, точно както му харесваше. Златните й очи се разшириха, сякаш и тя си спомняше същото, и Дориан каза неочаквано дори за себе си:

– Не бих те наранил.

– Но уби Хрътката с голямо удоволствие.

Той не си направи труда да прикрие леда в очите си.

– Да.

Манон пристъпи достатъчно близо до него, че да прокара пръст по светлата линия около врата му, и той забрави, че цял кораб хора ги наблюдаваше.

– Можеше да я измъчваш, но вместо това я уби на място. Защо?

– Защото си поставям граници дори с враговете ни.

– Ето го отговора тогава.

– Не съм ти задавал въпрос.

Манон изсумтя.

– Цяла нощ го виждам в очите ти: питаш се дали и ти не се превръщаш в чудовище като всички нас. Следващия път, когато убиеш някого, си припомни какво си казал.

– А ти на какво мнение си по този въпрос, малка вещице?

Тя го погледна в очите, сякаш можеше да му покаже какво е правила през едновековния си живот.

– Не съм смъртна. Не играя по вашите правила. Убивала съм и съм ранявала хора за забавление. Не ме бъркай се човешка жена, малък принце.

– Не проявявам интерес към човешките жени – заяви дрезгаво той. – Твърде крехки са.

Ала последните думи засегнаха една дълбока, болезнена рана в него.

– Тези илкени... – смени темата той, за да прокуди болката. – Знаеше ли за тях?

– Предполагам, че и те идват от недрата на онази планина.

Груб женски глас изръмжа:

– Как така предполагаш?

Дориан едва не изскочи от кожата си. Явно Елин беше научила това-онова от призрачния леопард. Дори Манон примигна изненадано срещу окървавената кралица, ненадейно озовала се зад тях.

Вещицата надникна към Едион и Фенрис, които, чули въпроса на кралицата си, тръгнаха към тях, последвани от Гавриел. Ризата на Фенрис още висеше на съдрани парчета. Поне Роуан остана на поста си върху мачтата, а Лизандра летеше някъде над тях, оглеждайки се за опасности.

– За пръв път виждам илкени – обясни вещицата. – Само бях чувала за тях. Слушах писъците им, докато умираха, както и неистовите им викове, докато се прераждаха. Не знаех какво представляват. Нито че Ераван би ги изпратил толкова надалеч от гнездото им. Сенките ми ги съзряха веднъж и описанието им съвпада със съществата, които ни нападнаха снощи.

– За разузнавачи или за воини са създадени? – попита Елин.

Явно свежият въздух правеше Манон словоохотлива, защото облегна гръб на парапета, обръщайки се с лице към шайката убийци пред тях.

– Не знаем. Спотаяваха се в облаците. Сенките ми са способни да открият всичко, което не иска да бъде открито, но така и не успяха да издирят тези същества.

Елин се напрегна леко и загледа свъсено водата, раздирана от кораба. И не каза нищо, сякаш думите й се бяха изпарили, отстъпвайки място на умората – или на нещо по-тежко от нея.

– Осъзнай се – нареди й Манон.

Едион изръмжа предупредително.

Елин вдигна бавно очи към вещицата и Дориан се приготви за предстоящата буря.

– Е, не си предвидила такова развитие – продължи Манон. – Проследили са ви. Но не се разсейвай по малките поражения. Това е война. Ще рухват градове, ще измират хора. И ако бях на твое място, повече би ме терзал въпросът защо са изпратили толкова малко илкени.

– Ако беше на мое място – процеди Елин с глас, който накара магията на Дориан да се надигне и по пръстите му да затанцува лед. Ръката на Едион намери меча му. – Ако беше на мое място. – Гърлен, горчив смях. Дориан не беше чувал този звук от... от една окъпана в кръв спалня в стъклен дворец, който вече не съществуваше. – Е, не си на мое място, Черноклюна, така че ще те помоля да запазиш разсъжденията си за себе си.

– Не съм Черноклюна – поправи я Манон.

Всички впериха погледи в нея, а вещицата просто наблюдаваше кралицата.

Накрая Елин махна с белязана ръка.

– Вярно. Бях забравила този проблем. Да чуем историята тогава.

Дориан се запита дали няма да стигнат до бой, но Манон просто изчака няколко секунди, отново надзърна към хоризонта и рече:

– Когато баба ми ме лиши от титлата ми на наследница и Водачка на Крилото, ме лиши и от потеклото ми. Каза ми, че баща ми бил крочански принц, а тя го убила заедно с майка ми, защото планирали да сложат край на кръвната вражда между народите ни и на проклятието, тегнещо върху земите ни.

Дориан надникна към Едион. Лицето на Вълкът на Севера беше напрегнато и ашриверските му очи блестяха ярко, кипнали от мислите, които му навяваше изповедта на вещицата.

– Аз съм последната крочанска кралица – продължи с леко скован глас Манон, сякаш за пръв път го признаваше пред себе си, – последната пряка потомка на самата Рианон Крочан.

Елин само прокара език по зъбите си и повдигна вежди.

– И – продължи Манон, – независимо дали баба ми го признава, или не, аз съм наследница на вещерския клан на Черноклюните. Сестрите ми, които се бият рамо до рамо с мен от сто години, са прекарали повечето от тях в избиване на крочанки. В мечти за родината ни, където аз им обещах да се завърнем. Но сега Тринайсетте ми са разпилени кой знае къде, а аз съм низвергната. И наследница на короната на заклетите ни врагове. Така че не само твоите планове, Ваше Величество, са отишли по дяволите. Вземи се в ръце и измисли какво да правите от тук нататък.

Две кралици – сред тях имаше две кралици, осъзна Дориан.

Елин затвори очи и от гърдите й се изтръгна груб, дълбок смях. Едион пак се напрегна, сякаш не знаеше дали смехът й ще доведе до насилие, или до примирие, но Манон не помръдна от мястото си. Готова да понесе каквото и да я връхлетеше.

Елин отвори очи с поугаснала, но все така режеща усмивка и каза на вещерската кралица:

– Знаех си, че не напразно съм спасила жалкия ти задник.

Манон й отвърна с ужасяващо подсмихване.

Елфите като че ли си отдъхнаха, Дориан също.

Но тогава Фенрис подръпна долната си устна, оглеждайки небето.

– Не разбирам само защо е чакал толкова, за да атакува. Ако Ераван ви иска мъртви – той кимна към Дориан и Елин, – защо ви е позволил да съзреете, да натрупате сили?

Дориан се помъчи да не изтръпне при мисълта колко уязвими са били някога.

– Защото му избягах – обясни Елин. На Дориан не му се щеше да си припомня за онази нощ преди десет години, но споменът изплющя като камшик в неговото съзнание, както и в това на Елин и Едион. – Мислеше ме за мъртва. А Дориан... баща му го е бранил. Доколкото е могъл.

Дориан опита да прогони и този спомен. Особено когато Манон килна въпросително глава.

– Майев знаеше, че си жива – обади се Фенрис. – По всяка вероятност същото важи и за Ераван.

– Може тя да му е казала – предположи Едион.

Фенрис извърна глава към генерала.

– Никога не е общувала нито с Ераван, нито с Адарлан.

– Доколкото вие знаете – поправи го Едион. – Освен ако не обича да приказва в спалнята.

Очите на Фенрис притъмняха.

– Майев не споделя властта си с никого. За нея Адарлан беше само пречка. И до ден-днешен е така.

– Всеки си има цена – изтъкна Едион.

– Безименна е цената на нейната преданост – озъби му се Фенрис. – Тя не се продава.

Елин застина от думите на воина.

Примигна насреща му и сбърчи вежди, докато устните й повтаряха безмълвно твърдението му.

– Какво има? – загрижи се Едион.

– Безименна е цената... – пророни Елин. Едион отвори уста, несъмнено за да разбере какво е привлякло интереса й, но Елин извърна умислена гримаса към Манон. – Могат ли вещиците да виждат в бъдещето? Като оракули?

– Някои – отвърна Манон. – Синьокръвните твърдят, че са способни на ясновидство.

– А други кланове?

– Казват, че за Древните миналото, настоящето и бъдещето се сливат едно в друго.

Елин поклати глава и тръгна към вратата, водеща към коридора, обточен с малки каюти. Роуан скочи от такелажа и се преобрази в движение, приключвайки тъкмо когато краката му стъпиха на дървения под. Без дори да ги погледне, изхвърча след нея в коридора и затръшна вратата след тях.

– Това пък какво беше? – озадачи се Фенрис.

– Една от Древните – пророни умислено Дориан и се обърна към Манон. – Баба Жълтонога.

Всички погледи се стрелнаха към него. Но пръстите на Манон докоснаха ключиците й – точно на мястото, където огърлицата от белези, дело на Баба Жълтонога, още белееше по врата на Елин.

– Тази зима беше в твоя замък – обясни му Манон. – Работеше като ясновидка.

– И какво, казала е нещо по въпроса? – скръсти ръце Едион.

Той знаеше за посещението й, спомни си Дориан. Едион му беше признал, че открай време държи под око вещиците – изобщо всички важни играчи в кралството.

Манон изгледа високомерно генерала.

– Баба Жълтонога наистина беше ясновидка; могъщ оракул. Обзалагам се, че веднага е разпознала кралицата. И е видяла какво възнамерява да продаде на онзи, който й предложеше най-висока цена. – Дориан опита да не изтръпне от спомена. Елин беше заклала Жълтонога, когато вещицата бе заплашила да продаде неговите тайни. Но дори не му беше загатнала, че и нейните са в опасност. Манон продължи: – Жълтонога със сигурност не й е казала нищо в прав текст; несъмнено е използвала загадъчния си език. За да се побърка кралицата, разгадае ли мистерията.

Тя стрелна многозначителен поглед към вратата, през която бе излязла Елин.

Никой от тях не продума дори докато закусваха със студена овесена каша.

Явно готвачът не беше оцелял в нощното клане.

Роуан почука на вратата на собствената им баня. Беше я заключила. Беше влязла в стаята им, после в банята и се беше заключила вътре.

А сега повръщаше.

– Елин – изръмжа тихо той.

Насечена глътка въздух, пак повръщане – и още повръщане.

– Елин – озъби й се пак, умувайки колко ли време беше благоприлично да изчака, преди да изкърти вратата.

Дръж се като принц, беше го смъмрила миналата вечер.

– Не ми е добре – отвърна му приглушено накрая.

Гласът й беше празен, безизразен – не го беше чувал такъв от доста време.

– Тогава ме пусни, за да ти помогна – каза й с възможно най-спокойния си, разумен тон.

Беше се изолирала от него – от него.

– Не искам да ме виждаш в такова състояние.

– Виждал съм те да се напикаваш. Ще понеса и повръщането. Не че не съм те виждал да го правиш и преди.

Десет секунди. Още десет секунди му се струваше достатъчно време, преди да натисне дръжката и да направи бравата на парчета.

– Просто... дай ми минутка.

– С какво те разстрои Фенрис?

Чул беше всичко от мачтата.

Пълна тишина. Като че издърпваше първичния ужас обратно в себе си и го натъпкваше в някое кътче на душата си, където да не го вижда и чувства, за да забрави за съществуването му. За да не му каже за него.

– Елин.

Дръжката се завъртя.

Лицето й беше пепеляво, очите й – зачервени.

– Искам да говоря с Лизандра – обяви тя с пресеклив глас.

Роуан погледна кофата, която беше напълнила наполовина, вдигна очи и към побелелите й устни. И потта по челото й.

Сърцето му спря в гърдите, като се замисли, че... че може и да казваше истината.

И защо й беше лошо. Опита да долови мириса й, но тясното пространство бе превзето от миризмата на повръщано и морска вода. Той отстъпи назад, пропъждайки мислите. И без да продума повече, напусна стаята им.

Изпаднал във внезапно вцепенение, издири хамелеонката, която се беше върнала от разузнавателната мисия и поглъщаше студената си закуска, добивайки човешки облик. Щом изслуша молбата му с угрижен поглед, Лизандра се подчини мълчаливо.

Роуан се преобрази в ястреб и полетя толкова нависоко, че корабът се превърна в полюшваща се точка под него. Облаците охладиха крилете му, а ревът на вятъра заглуши паниката, кънтяща в сърцето му.

Искаше да се загуби в пробуждащото се небе, докато оглеждаше за опасности, да дойде на себе си, преди да се върне при нея и да й зададе въпросите, чиито отговори навярно още не беше готов да чуе.

Брегът изникна пред взора му и единствено магията му попречи да падне като камък от небето заради картината, която първите лъчи на слънцето му разкриха.

Широки, блещукащи реки и криволичещи поточета се виеха през хълмистите смарагдовозлатисти поля и тръстиките край тях, обградени от двете страни с изгорялото злато на пясъчни плитчини.

А където някога бяха накацали малки рибарски селца... Огън.

Десетки селца горяха.

Моряците от кораба под него започнаха да крещят, най-сетне видели брега на хоризонта и пушека над него.

Ейлве.

Ейлве гореше.

49.

Елида не проговори на Лоркан цели три дни.

И нямаше да му проговори още три, дори три месеца, ако неволята не ги беше принудила да нарушат ненавистното си мълчание.

Дойде й цикълът. И благодарение на стабилния й, здравословен хранителен режим от последния месец, беше прераснал от непостоянна, бавна струйка в потопа, който я бе разбудил тази сутрин.

Изхвърчала бе от тясното легло в каютата към малката тоалетна на борда, преравяйки всяко чекмедже, всяка кутия по пътя си, но... очевидно на проклетата лодка не беше стъпвала жена. Затова се принуди да разкъса бродираната покривка за маса на парчета, за да се почисти, Лоркан се беше събудил и вече управляваше лодката.

– Трябва да спрем за някои неща – заяви му Елида с равен тон.

– Още смърдиш на кръв.

– Очаквам да смърдя на кръв още няколко дни и ще става все по-зле, преди да ми мине, затова трябва да спрем. Сега.

Той се обърна от обичайното си място близо до носа на лодката и подуши въздуха веднъж. Лицето й гореше, а стомахът й беше възел от болезнени спазми.

– Ще спра при следващия град.

– След колко време ще го стигнем?

Картата не й вършеше никаква работа.

– До вечерта.

Досега подминаваха градчетата и стражевите кули по речния бряг, изхранвайки се с рибата, която Лоркан улавяше. А Елида толкова се ядосваше на собствената си безпомощност, че след първия ден започна да имитира действията му и успя да си хване една тлъста пъстърва. Накара него да я убие, изкорми и изпече, но... поне я беше хванала.

– Хубаво – рече тя.

– Хубаво – повтори Лоркан.

Тя тръгна към кабината да търси още плат, с който да издържи до вечерта, но той я спря с думите:

– Последния път почти не кърви.

Далеч не й се водеше подобен разговор.

– Сигурно тялото ми най-сетне се е почувствало в достатъчна безопасност, за да се държи нормално.

Защото, въпреки че беше убил онзи мъж, излъгал я беше, а после бе изплюл в лицето й истината за Елин... Лоркан щеше да се изправи срещу всяка заплаха без нито секунда колебание. Вероятно за да защити себе си, но и на нея беше обещал закрила. Успяваше да спи през нощта, защото той лежеше на пода между нея и вратата.

– Значи... нищо ти няма – отбеляза той, без да я погледне.

Тя обаче килна глава, изучавайки яките мускули по гърба му. Дори докато не му говореше, не спираше да го наблюдава – и си намираше оправдания да го зяпа, докато тренираше денем, обикновено гол от кръста нагоре.

– Да, нищо ми няма – потвърди тя.

Поне така се надяваше. Но Финула, дойката й, редовно бе цъкала с език, коментирайки колко смахнат бил цикълът й – прекадено слаб и нередовен. А този път й идваше точно един месец след последната дата... Но сега не й се мислеше за това.

– Хубаво – отвърна Лоркан. – Иначе щеше да ни забавиш.

Тя врътна очи срещу гърба му, съвсем не изненада от отговора, и закуцука към кабината.

И бездруго трябваше да спре на сушата, казваше си Лоркан, докато гледаше как Елида се пазари с една ханджийка от градчето за необходимите й неща.

Беше увила тъмната си коса в изхвърлена червена кърпа, която навярно беше намерила на жалката им баржа, и дори говореше с носов акцент. Цялото й излъчване му се струваше коренно различно от това на изтънчената, тиха жена, която бе игнорирал през последните три дни.

Мълчанието й го устройваше. Използвал бе тези три дни да крои планове за Елин Галантиус, за това как щеше да й върне услугата.

Странноприемницата му се виждаше достатъчно безопасна, ето защо остави Елида да се пазари – оказа се, че искала и нови дрехи – и тръгна по разбитите улици на затънтеното градче да търси провизии.

Наоколо гъмжеше от речни търговци и риболовци, пуснали котва, за да пренощуват в града. Благодарение на заплашителния си вид Лоркан успя да купи щайга ябълки, сушено сърнешко месо и овес на половин цена. Само за да се отърве от него, търговецът от занемарения кей му даде и няколко круши – за прекрасната дама.

Вече наближаваше лодката им, натоварен с покупките, когато думите отекнаха в главата му като нехармоничен камбанен звън.

Не беше водил Елида до онази част от кея. Не беше видял мъжа, докато връзваше лодката им на пристана, нито на тръгване из града. Възможно беше да е подочул за тях, но това беше речно градче: постоянно идваха и си отиваха непознати лица, които плащаха за анонимността си.

Той ускори крачка. Откъм реката плъзваше мъгла, обвивайки във воала си градчето и отсрещния бряг. Докато хвърли щайгата и другите покупки в лодката, без дори да си направи труда да ги завърже, улиците вече пустееха.

Магията му потрепна. Той плъзна поглед из мъглата, по златните петънца от запалени свещи зад хорските прозорци. Нещо не е наред, не е наред, не е наред, нашепваше му тя.

Къде се губеше Елида?

Побързай, привика я наум, броейки пресечките, които бяха подминали на път към странноприемницата. Вече трябваше да се е върнала.

Мъглата се нагнети около него. Край ботушите му се разнесе писукане.

Лоркан изруга към калдъръма, където цяло стадо плъхове препускаше към водата. Всички се хвърлиха в реката, прескачайки се един друг.

Не, не се задаваха неприятности – те вече бяха тук.

Ханджийката настоя Елида да премери дрехите, преди да й ги продаде. Струпа ги в ръцете й и я упъти към една стаичка в дъното на странноприемницата.

Мъжете я зяпаха с прекалено алчни погледи, докато минаваше покрай тях по тесния коридор. Типично за Лоркан да я остави сама, докато задоволяваше собствените си нужди. Елида се шмугна в съвършено тъмната, хладна стая. Завъртя се да потърси свещ и кремък.

Вратата щракна, затваряйки я вътре.

Тя скочи към дръжката, докато познатото тънко гласче шепнеше: Бягай бягай бягай бягай бягай бягай.

Блъсна се в нещо мускулесто, мършаво и сухо като щавена кожа.

Вонеше на гнило месо и стара кръв.

В другия край на стаята пламна свещ. И разкри дървена маса, празна камина, залостени прозорци и...

Върнън. Седеше от другата страна на масата с котешка усмивка на лице.

Здрави, ноктести ръце се вкопчиха в раменете й, пронизвайки кожения й жакет. Илкенът я стисна силно, а чичо й провлачи:

– какво приключение спретна само, скъпа ми Елида.

50.

– Как ме намери? – пророни Елида, едва сдържайки се да не повърне от смрадта на илкена.

Чичо й стана на крака с плавно, премерено движение и изопна зелената си туника.

– Задаваш ми въпроси, за да си спечелиш време? Хитро, но очаквано.

Той кимна на съществото. И то издаде нисък, гърлен хрущящ звук.

Вратата зад него се отвори, разкривайки още два илкена, запълнили коридорчето с крилете и противните си лица. О, богове! О, богове!

Мисли мисли мисли мисли мисли.

– По последни сведения спътникът ти товари провизии в лодката ви и се готви да отплава. Явно е трябвало да му платиш повече.

– Той ми е съпруг – изсъска Елида. – Нямаш право да ме разделяш с него, нямаш.

Защото омъжеше ли се, настойничеството на Върнън приключваше.

Той се изсмя тихо.

– Лоркан Салватер, помощник-командирът на Майев, ти е съпруг? Моля ти се, Елида. – Върнън махна лениво на илкена. – Потегляме.

Трябваше да им се измъкне сега, преди да са имали възможност да я преместят, да я тикнат някъде.

Но накъде да бяга? Ханджийката я беше издала, някой беше докладвал на Върнън къде се намира лодката им...

Илкенът я дръпна. Тя закова пети в дървения под, не че щеше да й помогне.

Съществото се изхили и доближи уста до ухото й.

– Имаш чиста кръв. Надушвам я.

Тя се отдръпна погнусено, но то стисна ръката й и сивкавият му език погъделичка шията й. Колкото и да се мяташе в хватката му, не успяваше да се изплъзне, докато я водеше към двата илкена, чакащи в коридора. Към задната врата на три метра от тях, вече отворена към черната нощ отвъд.

– Виждаш ли от какво те пазех в Морат, Елида? – рече ласкаво Върнън, крачейки зад тях.

Тя заби крака в дървения под, задърпа се към стената, към нещо, в което да намери опора, за да се съпротивлява...

Не.

Не.

Не.

Лоркан я беше оставил, извлякъл бе нужната му информация от нея и си беше тръгнал. Тя само го бавеше, навличаше му врагове.

– А какво ще правиш сега в Морат – продължи умислено Върнън, – когато Манон Черноклюна вече не е сред живите?

Думите му сякаш я блъснаха в гръдния кош. Манон...

– Собствената й баба я изкорми и я хвърли от крепостта заради неподчинението й. Аз ще те пазя от роднините ти, разбира се, но... Ераван ще иска да узнае с какво си се занимавала. Какво... си взела от Калтейн.

Камъкът в джоба на гърдите й.

Той жужеше и шепнеше, пробуждайки се, докато тя риташе яростно.

Никой от притихналата странноприемница в другия край на коридора не благоволи да надникне зад ъгъла и да провери кой крещи. Още един илкен изникна отвъд отворената задна врата.

Четири. А Лоркан я беше изоставил...

Камъкът запари до гърдите й.

Но един глас, млад и стар, мъдър и гальовен, прошепна: Не го докосвай. Не го използвай. Не му обръщай внимание.

Беше зашит в кожата на Калтейн, откъдето я беше подлудил. Беше я превърнал в... празна черупка.

Черупка, в която се бе загнездило нещо друго.

Отворената врата приближаваше неумолимо.

Мисли мисли мисли.

Въздухът не й достигаше, за да мисли, а вонята на илкена й обещаваше хиляди ужаси в подземията на Морат...

Не, нямаше да се върне там. Нямаше да им се даде, да им позволи да я пречупят и използват...

Един шанс. Имаше един-единствен шанс.

Не – прошепна гласът в главата й. – Не...

Чичо й ги изпревари и пръв излезе през вратата, а Елида видя ножа на хълбока му. Друго не й трябваше. Беше наблюдавала Лоркан, докато ловуваше.

Върнън спря в задния двор до правоъгълна желязна кутия.

В едната й стена имаше малко прозорче.

И дръжки в двата й края.

Трите свободни илкена се подредиха около кутията и Елида веднага се досети защо ги водеше Върнън.

Щяха да я тикнат вътре, да заключат вратата и да я отнесат по въздух до Морат.

Кутията наподобяваше изправен ковчег.

Вратата й я зовеше отворена.

Илкенът трябваше да я освободи от хватката си, за да я хвърли вътре. Поне за част от секундата. А тя трябваше да се възползва.

Върнън се мотаеше до кутията, ала Елида не посмя да погледне към ножа му.

От гърлото й се изтръгна вопъл. Щеше да си умре тук – в този мръсен двор, заобиколена от изчадия. Повече никога нямаше да види слънцето, да се смее, да слуша музика...

Илкените около кутията се размърдаха нетърпеливо, шумолейки с крил е.

Пет стъпки. Четири. Три.

Не, не, не, умоляваше я мъдрият глас.

Нямаше да позволи да я отведат обратно в Морат. Да я превърнат в извращение...

Илкенът я блъсна напред с груба сила, която се очакваше да я запрати право в кутията.

Елида обаче се извърна и уцели ръба й. Носът й изхрущя болезнено, но тя се хвърли към чичо си, премествайки цялата си тежест върху ранения си глезен, за да стигне ножа на хълбока му.

Върнън нямаше време да осъзнае какво е намислила, преди да изтръгне оръжието от ножницата му. Завъртя го в едната си ръка, а с другата го хвана за дръжката.

Сетне изви рамене напред с движение, което накара гърдите й да се вдлъбнат, и заби острието.

Лоркан се прицели.

Четирите илкена не го виждаха в мъглата, докато мъжът – несъмнено чичото на Елида – гледаше как едно от изчадията му я влачи към металната кутия.

Към него беше насочил брадвата си Лоркан.

Елида ридаеше. От ужас и отчаяние.

Всеки неин звук заостряше гнева му до нещо толкова смъртоносно, че едва се владееше.

Илкенът я хвърли към кутията.

Ала Елида доказа твърдението си, че за нищо на света няма да се върне в Морат.

Долови как носът й се счупи в ръба на кутията... разпозна и изненадания вик на чичо й, когато тя отскочи от метала и се хвърли към него...

И грабна кинжала му. Но не за да го убие.

Лоркан изпита истински страх за пръв път от петстотин години, когато Елида обърна острието към себе си, готова да го забие право в сърцето си.

Той метна брадвата.

И тъкмо когато върхът на кинжала проби кожената дреха върху ребрата й, дървената дръжка на брадвата му блъсна китката й.

Елида падна на земята с писък, а кинжалът изхвърча от ръката й...

Всички обърнаха очи към покрива, от който бе стрелял, но Лоркан вече препускаше. Скочи върху съседния покрив при оръжията, които бе оставил там преди минути, знаейки, че ще излязат през задната врата...

Следващият му нож прониза крилото на единия илкен. И още един, за да го повали, преди да са разкрили местоположението му. После хукна към третия покрив от едната страна на вътрешния двор. Към меча, който си беше приготвил там. И го заби право в лицето на най-близката твар.

Оставаха още две и Върнън, който им крещеше да пъхнат момичето в кутията...

Елида тичаше с всички сили към единия изход от двора – към тясната уличка, а не към широкия път. Към тясната уличка, където илкените не можеха да се проврат, особено покрай всички боклуци, с които беше задръстена. Умно момиче.

Лоркан се засили и се претърколи на следващия покрив при двата последни кинжала...

Хвърли ги, но илкените вече бяха опознали метода му.

Ала не и този на Елида.

Тя не беше хукнала към уличката само за да се спаси, а и за да вземе брадвата.

Пред смаяния поглед на Лоркан момичето се промъкна зад разсеяния илкен и заби брадвата в крилете му.

С ранена китка. С кървящ нос.

Илкенът изпищя и заразмахва ръце да я сграбчи, но падна на колене.

Тъкмо където й трябваше.

Брадвата летеше към него още преди писъкът му да е заглъхнал.

И само миг по-късно звукът секна изцяло, защото главата му се търкулна върху калдъръма.

Лоркан скочи от покрива, препускайки към единствения оцелял илкен, който вече й се зъбеше заканително...

Но съществото се завъртя и хукна към вратата, където Върнън се криеше с пребледняло лице.

Стенейки, докато собствената й кръв капеше по камъните, Елида се извъртя към чичо си, вдигнала брадва.

Щом го достигна, илкенът го грабна в мощните си ръце и излетя с него.

Елида все пак хвърли брадвата.

И пропусна крилото на илкена на косъм.

Оръжието издрънча върху калдъръма, спуквайки един камък. Точно до илкена с раздрано крило, който пълзеше към изхода на двора.

Елида взе брадвата и тръгна към съскащия, тежко ранен звяр.

Той замахна с нокти към нея, но тя му се измъкна с лекота.

После стъпи върху разпореното му крило, спирайки пълзенето му към свободата, и илкенът изпищя.

А когато се умълча, тя пророни с тих, безпощаден глас, какъвто никога не бе чувал от устата й, ясен, независимо от запушената й с кръв ноздра.

– Искам Ераван да знае, че следващия път, когато ви изпрати по дирите ми като глутница кучета, ще му върна услугата. Искам да знае, че следващия път, когато го видя, ще издълбая името на Манон върху проклетото му сърце.

По лицето й се търкулнаха сълзи, мълчаливи и безспирни като гнева, който сега вселяваше в чертите й могъща, страховита красота.

– Но май тази вечер късметът не е с теб – каза Елида на илкена, вдигайки брадвата през рамо. Съществото като че ли проплака пред мрачната й усмивка. – Защото само един от вас може да занесе посланието ми. А приятелите ти вече летят към Морат.

Брадвата полетя надолу.

Плът, кости и кръв се пръснаха по камъните.

Тя се надигна над трупа и впи поглед в смърдящата кръв, процеждаща се от врата му.

Лоркан отиде леко сковано до нея и изтръгна брадвата от ръцете й. Не можеше да си обясни как я беше използвала с ранената си китка...

Движението я накара да изпъшка. Сякаш силата, върлувала в кръвта й, беше изчезнала, оставяйки само болка след себе си.

Тя стисна китката си и остана съвършено безмълвна, докато той обикаляше мъртвите илкени, за да отсече главите им и да събере оръжията си.

Гостите на странноприемницата започваха да се раздвижват, да проверяват откъде е дошъл всичкият този шум, питайки се дали е безопасно да излязат навън, за да видят какво се е случило с момичето, което бяха предали, без да им мигне окото.

За част от секундата на Лоркан му хрумна да пререже гърлото на ханджийката.

Но Елида заяви:

– Толкова смърт стига.

Сълзи се стичаха по оплисканите й с черна кръв бузи – пръски кръв, сякаш имитиращи луничките й. Друга кръв, алена и чиста, струеше от носа й надолу към устата и брадичката й и на места засъхваше.

Затова Лоркан пъхна брадвата в ножницата си и я грабна на ръце. Тя не възрази.

Понесе я през обвития в мъгла град към лодката им. Край нея вече се бяха струпали хора, несъмнено дошли да задигнат провизиите им, след като илкените си тръгнеха. Лоркан им се озъби и те се разхвърчаха в мъглата.

Като стъпи на палубата, разлюлявайки я под краката си, Елида пророни:

– Той ми каза, че си тръгнал без мен.

Вместо да я остави, Лоркан я прехвърли в едната си ръка и се зае да отвързва въжето с другата.

– Повярвала си му.

Тя опита да избърше кръвта по лицето си, но изтръпна от болката в ранената си китка – и счупения нос. За него трябваше да се погрижи веднага. По всяка вероятност щеше да остане леко крив завинаги, ала не вярваше да я е грижа.

По-скоро му се струваше, че цял живот ще гледа на него като на доказателство, че се е борила и е оцеляла.

Лоркан най-сетне се реши да я остави – върху щайгата с ябълки, където можеше да я наблюдава. Елида се настани мълчаливо, а той взе греблото и отблъсна лодката от кея, от омразния град, благодарен за прикритието на мъглата, докато се носеха надолу по течението. Навярно можеха да си позволят още два дни по реката, преди да тръгнат по суша, за да се отърсят от врагове, ако такива случайно ги преследваха. За щастие, бяха се приближили достатъчно до Ейлве, че да го достигнат за броени дни пеша.

Когато край тях не остана нищо друго, освен стелеща се мъгла и плисъка на реката по дъното на лодката, Лоркан каза:

– Щеше да забиеш онзи кинжал.

Тя не отвърна и тишината се проточи толкова, че го накара да се обърне към щайгата с ябълки.

Елида се взираше във водата и по лицето й се ронеха сълзи.

Лоркан не знаеше как да утешава, да успокоява, не и както на нея й бе нужно.

Затова остави греблото и седна до нея на щайгата. Дървото простена под тежестта му.

– Коя е Манон?

Беше чул повечето от думите на Върнън в онази уединена трапезария, докато залагаше капана си във вътрешния двор, но някои подробности му убягваха.

– Водачката на Крилото на Железни зъби – отговори Елида с разтреперан глас и с думи, възпрепятствани от кръвта, запушила едната й ноздра.

– Тя ти е помогнала да се измъкнеш от крепостта – предположи той. – Затова се скиташе из Оуквалд с вещерски дрехи.

Елида кимна.

– Ами Калтейн? Коя е тя?

Жената, дала й мистериозния предмет, който разнасяше със себе си.

– Любовницата на Ераван... робинята му. Моя връстница. Беше зашил камъка в ръката й, за да я превърне в жив призрак. Тя ни даде време да избягаме с Манон, преди да изпепели по-голямата част от Морат и самата себе си.

Елида бръкна в жакета си, задъхана от сълзите, които още се стичаха по лицето й. Когато извади парче тъмен плат, Лоркан притаи дъх.

Мирисът по него беше женски, непознат – измъчен, тъжен и студен. Ала под него дебнеше друг мирис; мирис, който познаваше и мразеше...

– Калтейн ми заръча да предам това на Селена, не на Елин – обясни Елида, разтреперана от тихи вопли. – Защото Селена... тя й подарила топла пелерина в една студена тъмница. А когато повели Калтейн към Морат, не й позволили да вземе пелерината със себе си, затова тя откъснала това парченце. За да запомни добрината на Селена и да й се отблагодари един ден. Но... що за подарък е това нещо? Какво представлява?

Тя отвори вързопчето, разкривайки тъмно парче камък.

Всяка капка кръв в тялото му изстина и закипя, събуди се и загина.

Елида продължаваше да ридае тихо.

– Що за отплата е това? С мозъка на костите си усещам, че не трябва да го докосвам. Един... един глас ми нашепва да

не си го помислям дори...

Зло. Нещото в красивата й, мърлява ръка беше зло. Не му беше мястото тук... не биваше да е тук...

Богът, бдял над него през целия му живот, се беше отдръпнал в сенките на съзнанието му.

Дори смъртта се боеше от него.

– Скрий го – рече й грубо. – Веднага.

Тя се подчини с несигурна ръка. Чак когато го пъхна отново във вътрешния джоб на жакета си, Лоркан додаде:

– Ела да те почистим. И да се погрижим за китката и носа ти. През това време ще ти разкажа онова, което знам.

Тя кимна, вперила поглед в реката.

Лоркан се пресегна и хвана брадичката й, извъртайки лицето й към себе си. Безнадеждни, притъмнели очи срещнаха неговите. Той избърса една самотна сълза с палеца си.

– Обещах да те браня. И ще удържа на думата си, Елида.

Тя понечи да се изтръгне от ръката му, но той я стисна

малко по-силно, за да задържи погледа й върху себе си.

– Винаги ще те намирам – закле й се той.

Тя преглътна.

– Обещавам – прошепна Лоркан.

Елида преся всичката информация, която той й беше дал, докато почистваше лицето й, превързваше китката й с мек плат и бързо, но грижовно намести счупения й нос.

Ключове на Уирда. Порти на Уирда.

Елин държеше единия ключ. И търсеше другите два.

Скоро щеше да търси само един. Защото Елида щеше да й даде своя.

Два ключа – срещу един. Навярно имаха шанс да спечелят войната.

Макар че Елида недоумяваше как би ги използвала Елин, без да се самоунищожи. Но... тя си знаеше работата. Ераван може и да командваше страховити армии, ала Елин притежаваше два от ключовете...

Опита да не мисли за Манон. Върнън беше излъгал, че Лоркан я е изоставил, за да прекърши духа й, да я накара да тръгне с него доброволно. Нищо чудно и Манон да беше невредима.

Нямаше да му вярва, докато не се увереше сама. Докато целият свят не й закрещеше, че Водачката на Крилото е загинала.

Лоркан се върна при носа на лодката, а тя се преоблече в една от неговите ризи, докато кожените й одежди съхнеха. Китката й пулсираше от тъпа, настойчива болка, лицето й също, а и Лоркан я беше предупредил, че най-вероятно окото й ще посинее от счупения нос, но... поне главата й се беше избистрила.

Тя застана до него, гледайки как тласка греблото по тинестото речно дъно.

– Аз убих онези същества.

– Справи се отлично – похвали я той.

– И не съжалявам.

Тъмни, бездънни очи се плъзнаха към нейните.

– Радвам се.

Не знаеше защо – защо изпита нужда да го стори и защо реши, че би струвало нещо за него, но Елида се надигна на пръсти и целуна четинестата му буза с думите:

– И аз винаги ще те намирам, Лоркан.

Усещаше втренчения му поглед дори минути по-късно, след като си легна.

Като се събуди, намери до леглото си чисти парчета плат за цикъла й.

Собствената му риза, изпрана и изсъхнала през нощта, нарязана за нейните нужди.

51.

Брегът на Ейлве гореше.

Цели три дни плаваха покрай рибарските селца. Някои още бяха обгърнати в пламъци, други вече тлееха. Елин и Роуан помагаха с гасенето на всеки бушуващ пожар.

Роуан можеше да долети до сушата в облика си на ястреб, но... нейното сърце се късаше, задето не можеха да се задържат толкова, че да останат там повече. Затова помагаше от кораба – бъркаше надълбоко в силата си и я запращаше колкото можеше по-надалеч отвъд води, небе и пясък, за да потушава пожарите един по един.

До края на третия ден вече изнемогваше и я мъчеше такава жажда, че колкото и вода да пиеше, не успяваше да я утоли, а сухите й устни се лющеха.

Роуан три пъти посети брега, за да разпитва кой е опожарил селата.

Всеки път отговорът беше един и същ: през нощта ги беше връхлетяла тъмнина, заличила дори звездите, и не след дълго селата вече горели, подпалени от стрели, които никой не виждал, докато не попаднели в целта си.

Но къде беше сега тази тъмнина, къде бяха войските на Ераван... никой не знаеше.

От Майев също нямаше и следа.

Роуан и Лизандра летяха надалеч, издирвайки армадите им, ала без успех.

Призраци – някои от селяните твърдяха, че са ги нападнали призраци. Призраците на непогребаните им мъртъвци, завърнали се от далечни бойни полета.

Докато не плъзна друг слух.

Че Елин Галантиус опожарявала Ейлве, село по село. Като възмездие, задето не помогнали на кралството й преди десет години.

Нищо че сега потушаваше същите тези огньове. Не повярваха на Роуан, когато опита да им обясни кой им помагаше от борда на далечния кораб.

Казваше й да не ги слуша, да не се вживява в думите им. И тя опитваше.

А веднъж, докато галеше с палец белега на едната й длан, привеждайки се да я целуне по врата... той вдиша мириса й и Елин веднага разбра, че е намерил отговора на въпроса, който го бе накарал да избяга от кораба онази сутрин. Не, не носеше детето му в утробата си.

Бяха говорили за това само веднъж – предишната седмица. Когато бе слязла от него, задъхана и обляна в пот, а той я беше попитал дали пие някаква отвара. Тя просто отрече.

А той застина на място.

После Елин му обясни, че щом беше наследила толкова много от елфическата кръв на Маб, нищо чудно да се бе сдобила в замяна и с трудността, с която елфите зачеваха. И макар моментът да беше крайно неподходящ... ако това беше единственият й шанс да осигури на Терасен кръвен наследник, бъдеще... нямаше да го пропилее. Зелените му очи се замъглиха, но той кимна и я целуна по рамото. Повече не бяха говорили по въпроса.

Елин така и не се осмели да го попита дали иска да стане баща на децата й. Дали изобщо иска да има деца след случилото се с Лирия.

И в онзи кратък момент, преди да отлети обратно към брега, за да угаси поредния пожар, не събрала кураж да му обясни защо беше повърнала онази сутрин.

Последните три дни минаваха като в мъгла. От мига, в който Фенрис изрече думите „безименна е цената“, всичко се превърна в мътилка от пушек, огън, вълни и слънце.

Но докато слънцето залязваше на третия ден, Елин отново прокуди тази мисли от съзнанието си, виждайки, че един от придружаващите ги кораби дава сигнали и екипажът му трескаво се бори да пусне котва.

По челото й изби пот, езикът й изсъхна като пергамент. Но забрави и жаждата, и умората си, щом зърна какво бяха забелязали преди това хората на Ролф.

Равна, наводнена земя се простираше под облачното небе, докъдето око стигаше. Мъхестозелени и костенобели треви обгръщаха стърчащите тук-там островчета – живи оазиси сред гладката като огледало сива вода. А между тях, подобно на крайниците на небрежно погребан труп, от чернеещите води и хълмисти земи надничаха... руини. Гигантските, древни руини на прелестния град, отдавна погълнат от океана.

Каменните блата.

Манон остави човеците и елфите да се срещнат с капитаните на другите два кораба.

Новината я достигна не след дълго: онова, което издирваха, се намираше на ден и половина път навътре в сушата. Не знаеха къде точно, нито колко време щеше да им отнеме да го намерят. Корабите щяха да ги чакат тук.

И явно бяха решили, че Манон ще ги придружи на сухопътното им пътешествие. Навярно защото кралицата подозираше, че ако я остави на кораба, скромната им флота можеше да пострада.

Умна жена.

Но това беше другата й грижа. Онази, която сега я наблюдаваше с тревожен, обезсърчен поглед.

Абраксос махна леко с опашка и железните шипове по края й изскърцаха върху блестящата от чистота палуба. Сякаш беше чул заповедта, която кралицата беше издала едва преди минута: уивърнът си тръгва.

Прекадено много щеше да се набива на очи върху равното, открито пространство на блатата.

Манон сложи ръка върху осеяната му с белези муцуна, взирайки се в бездънните му, черни очи.

– Трябва да се покриеш някъде.

Топла, тъжна въздишка в дланта й.

– Недей да мрънкаш – рече му Манон, макар че нещо се усука болезнено в стомаха й. – Не се показвай на никого, бъди нащрек и се върни след четири дни. – Тя си позволи да се наведе напред, опирайки чело в муцуната му. Той изръмжа тъжно и звукът прокънтя в костите й. – С теб сме комбина, приятелю. Няколко дни раздяла не са нищо.

Той побутна главата й със своята.

Тя преглътна тежко.

– Ти спаси живота ми. Неведнъж. Така и не ти благодарих за това.

Абраксос отново изскимтя тихо.

– Двамата с теб – обеща му тя – ще сме заедно, докато Мракът ни призове.

После се насили да откъсне глава от него. Да погали муцуната му само още веднъж. И направи крачка назад. И още една.

– Върви.

Той не помръдна. Манон оголи железните си зъби.

– Върви!

Абраксос я изгледа укорително, но стегна тялото си и вдигна криле.

И Манон реши, че никога не е мразила някого повече от кралицата на Терасен и приятелите й. Задето ги принуждаваха да се разделят, при положение че толкова неволи бяха преживели заедно.

Но Абраксос излетя, платната простенаха от вятъра на крилете му и Манон го изпрати с поглед, докато не остана

само точка на хоризонта, докато не приготвиха лодките, които щяха да ги отведат до високите треви и застоялата сивкава вода на блатата.

Кралицата и свитата й се окичваха с оръжията си, както някои се кичеха с бижута, движейки се в тандем. Толкова й заприличаха на Тринайсетте й, че извърна очи, скри се в сенките на предната мачта и опита да укроти дишането си.

Ръцете й трепереха. Астерин не беше мъртва. Тринайсетте не бяха мъртви.

Досега бе държала мислите за тях настрана. Но в този момент, когато душещият цветя уивърн отлетя към хоризонта...

Последното късче от Водачката на Крилото изчезна заедно с него.

Мудният вятър я теглеше към сушата – към онези блата. Влачеше червената й пелерина със себе си.

Манон прокара пръст по аленото наметало, което нарочно си беше сложила тази сутрин.

Рианон.

Не беше подозирала, че крочанската кралска линия е оцеляла след онази последна битка преди пет века. Питаше се дали някоя от крочанките, освен доведената й сестра, знаеше, че детето на Лотиан Черноклюна и един от крочанските принцове беше живо.

Манон разкопча брошката, прикрепяща пелерината към раменете й, и претегли в ръце тежкия червен плат.

С няколко ловки движения на ноктите си изряза дълга, тънка ивица от него. И я завърза в края на плитката си, където червеното сякаш блестеше на фона на луннобялата й коса.

После излезе от сенките на мачтата и надникна през парапета на кораба.

Никой не каза и дума, когато хвърли пелерината на доведената си сестра в морето.

Вятърът я поноси няколко метра над вълните, преди да полети като умиращо листо към водата. Локва кръв – на това приличаше от разстояние, докато течението я носеше навътре, навътре и все по-навътре в океана.

Кралят на Адарлан и кралицата на Терасен чакаха до парапета на главната палуба, докато спътниците им се качваха в лодките, полюшващи се върху вълните.

Сапфир и тюркоаз посрещнаха погледа й.

Не се съмняваше, че я бяха видели. Навярно не разбираха какво значение имаше за нея пелерината, но... разбираха ритуала.

Манон тръгна към тях, прибирайки железните си нокти и зъби.

Елин Галантиус пророни тихо:

– Никога няма да забравиш лицата им.

Чак когато загребаха към брега, мокрени от пръски морска пяна, Манон осъзна, че кралицата не говореше за Тринайсетте. И се запита дали, гледайки как морето носи пелерината й, Елин също не я беше оприличила на пролята кръв.

52.

Не стигнаха до Лериба. Нито до Банджали. Дори не ги доближиха.

Лоркан усети онзи натиск по рамото, който го бе направлявал цял живот, бе чертал пътя му – онази невидима, настойчива ръка от сенки и смърт. Затова се отправиха на юг, после на запад, плавайки бързо през речната мрежа на Ейлве.

Елида не му се опълчи, когато й обясни, че щом самият Хелас го тласка нанякъде, значи кралицата, която издирваха, се намираше в тази посока. Накъдето и да водеше тя. По онези земи със сигурност нямаше градове, а само безкрайни поля, обточващи южния край на Оуквалд, и отвъд тях – блата. Изоставеният полуостров, чиито блата бяха пълни с руини.

Но щом натам го водеше Хелас... Натискът на тъмния бог по рамото му никога не го бе подвеждал. Времето щеше да покаже накъде го насочва този път.

Не си позволи да размишлява много върху факта, че Елида носеше Ключ на Уирда или че възнамеряваше да го предаде на врага му. Може би невидимата ръка щеше да отведе и двама им при нея.

Тогава щеше да има два ключа, стига да изиграеше правилно картите си.

Стига да действаше по-умно, по-ловко и по-безпощадно от останалите.

А после идваше най-опасната част от плана му: да влезе с два ключа в сърцето на Морат, за да намери третия. Скоростта щеше да е най-надеждният му съюзник и единственият му шанс за оцеляване.

И навярно повече никога нямаше да види нито Елида, нито другите.

Същата сутрин най-сетне бяха изоставили лодката, натъпквайки колкото можеха повече от провизиите си в раници, преди да потеглят през морето от разлюлени треви. Часове по-късно, докато изкачваха стръмен хълм в равнината, дишането на Елида ставаше все по-тежко. От два дни долавяше мириса на морска сол – явно наближаваха блатата. Вече прехвърляха билото, когато Елида преглътна сухо и той й подаде манерката с вода.

Тя обаче спря и отпусна ръце до тялото си.

Лоркан също замръзна, видял какво се простираше пред тях.

– Какво е това място? – прошепна Елида, сякаш се боеше, че земята отвъд хълма ще я чуе.

Земята, която чак до хоризонта беше потънала поне десет метра надолу от подножието на скалата, пропаднала отвесно така, сякаш някой гневен бог бе тропнал с крак върху равнината, оставяйки отпечатъка си.

Сребриста, леко солена вода покриваше по-голямата част от площта, чиято гладка като огледало повърхност беше насечена единствено от тревисти островчета и могилки – и живописни руини.

– Това място е злокобно – прошепна Елида. – Не бива да оставаме.

И наистина космите по ръцете му бяха настръхнали и всичките му инстинкти бяха нащрек, докато оглеждаше блатата, руините, къпинаците и гъстата растителност, задушила някои от островчетата.

Дори богът на смъртта спря на рамото му.

– Какво усещаш?

Устните й бяха безкръвни.

– Тишина. Живот, но и такава... тишина. Сякаш...

– Сякаш какво? – подкани я той.

Думите й бяха тихи като въздишка.

– Сякаш всички хора, живели тук някога, отдавна, още са затворени вътре, още са... отдолу. – Тя посочи към един рухнал купол, навярно покривът на някогашна бална зала, прикрепена към висока кула. Дворец. – Не мисля, че живите са добре дошли тук, Лоркан. Зверовете в тези води... Не смятам, че търпят натрапници. Нито мъртъвците.

– Кой ти го казва: камъкът или богинята ти закрилница?

– Сърцето ми. Анийт мълчи. Струва ми се, че не иска да припарва до това място. И не ми се вярва да ни последва.

– Дошла е с теб в Морат, но отказва да те последва тук?

– Какво има в тези блата? – попита тя вместо отговор. – Защо Елин се е запътила насам?

Май това беше правилният въпрос. Щом те го усещаха, значи, кралицата и Белотрън също щяха да го доловят и само голяма награда или заплаха би ги тласнала насам.

– Не знам – отвърна той. – Наблизо няма нито градове, нито речни постове.

Но именно тук го беше довел тъмният бог и ръката му продължаваше да го бута напред, макар и разтреперана.

По малките островчета, осигуряващи единствената защита от нещата, които обитаваха стъклените води, нямаше нищо друго, освен руини и гъста растителност.

Лоркан се подчини на бога зад рамото си и поведе господарката на Перант към блатата.

– Кой е живял тук? – попита Ели да, вперила поглед в прояденото от стихиите лице на статуята, изпъкваща от почти срутена каменна стена, която едва се крепеше на ръба на едно от островчетата.

Личеше си, че покритата с мъх жена, изсечена в камъка, е била красива някога, въпреки че сега служеше като опора за отдавна прогнилите греди и покрив. Ала булото, с което бе изобразена, вече приличаше на покров. Елида потръпна.

– Това място е било разрушено и забравено векове, преди аз да се родя – отговори Лоркан.

– В територията на Ейлве ли е влизало?

– Принадлежало е на кралство, което вече не съществува.

Владение на загубен народ, скитал по земите, за да се слива с други народи.

– Явно са били много даровити, щом са построили толкова красиви сгради.

Лоркан изсумтя в потвърждение. От два дни кретаха през блатата – но от Елин нямаше и следа. Спяха в руините, макар че никой от двама им не успяваше да си почине истински. Сънищата на Елида бяха населявани от бледите лица с млечнобели очи на хора, които никога не бе срещала, стенещи умолително, докато солената вода нахлуваше в гърлата им, в носовете им. Дори будна ги виждаше, чуваше воплите им в песента на вятъра.

„Просто свистенето на морския бриз измежду камъните“, бе измърморил през първия ден Лоркан.

Но го долавяше в очите му. И той чуваше гласовете на мъртвите.

Чуваше грохота на онзи катаклизъм, който беше накарал земята да потъне под краката им, чуваше буйните води, които ги бяха погълнали, преди да успеят да избягат. В годините след това чудновати зверове от морето, блатата и реките се бяха събрали на едно място, превръщайки руините в ловно поле, изяждайки се един друг, когато удавените трупове бяха свършили. Бяха се променяли, адаптирали – постепенно бяха станали по-едри и по-умни от предците си.

Именно заради тези зверове преходът през блатата отнемаше толкова време. Лоркан оглеждаше зорко съмнително спокойните води между островчетата. Понякога решаваше, че е безопасно да прегазят през дълбоката до гърдите солена вода. В други случаи трябваше да изчакат.

В други случаи дори островите не бяха безопасни. Вече на два пъти Елида виждаше дълга, люспеста опашка – сякаш покрита с броня – да се плъзва зад някоя каменна стена или рухнала колона. На три пъти зърваше големи златисти очи с тесни зеници да ги наблюдават измежду тръстиките.

Винаги, усетеха ли, че не са сами, Лоркан я премяташе през рамо и хукваше с нея.

Имаше и змии, които обичаха да висят от призрачните дървета, намерили оскъдно препитание на островчетата. Имаше и дотегливи, хапещи мушички, безобидни в сравнение с облаците от комари, които ги преследваха с часове. Или докато Лоркан не запратеше вълна от тъмната си магия по тях и не се поръсеха по земята като черен дъжд.

Но всеки път, убиеше ли Лоркан нещо... Елида усещаше земята да трепери. Не заради страх от него... а сякаш се разбуждаше. И слушаше.

Питаше се кой бе посмял да стъпи по нея.

На четвъртата нощ Елида беше толкова уморена и напрегната, че й идеше да заплаче, като намериха убежище: срутена зала с отчасти запазен мецанин. Беше открита към небето и пълзящи растения задушаваха трите й стени, но каменното стълбище беше здраво и достатъчно издигнато над острова, че никой воден звяр да не може да ги достигне. Лоркан заложи капани от бръшлян и клони в основата и на върха на стълбището, за да чуят, ако някоя твар все пак пробваше да пропълзи по стъпалата.

Не смееха да запалят огън, но беше достатъчно топло, че да не й липсва. Лежейки до Лоркан, чието тяло образуваше масивна стена между нея и камъка от лявата й страна, Елида гледаше мъждукащите звезди, докато ленивото жужене на насекомите изпълваше ушите й. Нещо изрева в далечината.

Насекомите застинаха. Цялото блато като че насочи вниманието си към дивия, дълбок рев.

Животът бавно се завърна – макар и попритихнал.

– Поспи, Елида – пророни Лоркан.

Тя преглътна. Страхът се беше просмукал в кръвта й.

– Какво беше това?

– Някой от зверовете. Не знам дали беше зов за чифтосване, или предупреждение да не навлизаме в територията му.

Тя не искаше да си представя колко големи бяха тукашните обитатели. Достатъчно й беше, че мяркаше очи и опашки.

– Разкажи ми за нея – прошепна тя. – За твоята кралица.

– Едва ли ще ти помогне да заспиш.

Тя се обърна на другата страна и го намери да лежи по гръб, зареял поглед в небето.

– Наистина ли ще те убие за това, което си направил? – Той кимна. – Но си готов да рискуваш в нейно име. – Тя опря глава на юмрука си. – Обичаш ли я?

Очите му, по-тъмни от междузвездното пространство, се плъзнаха към нея.

– От пръв поглед се влюбих в Майев.

– А... любовник ли си й?

Досега не бе посмяла да го пита, пък и май не искаше да знае.

– Не. Предложих й веднъж. Тя се изсмя на наглостта ми. – Той стисна устни. – Затова й служа по други начини.

В далечината отново прокънтя същият рев и светът притихна за няколко секунди. От по-близо ли дойде този път, или си въобразяваше? Щом обърна поглед към Лоркан, той се взираше в устните й.

– Може би се възползва от любовта ти – прошепна тя. – Може би й е изгодно да те влачи със себе си. Нищо чудно да размисли, когато усети, че си на път да... да я напуснеш.

– Положил съм кръвна клетва пред нея. За нищо на света няма да я изоставя.

Гърдите я заболяха да го чуе.

– Тогава може да е спокойна, че ще линееш по нея цяла вечност.

Думите й прозвучаха по-остро, отколкото бе възнамерявала, и тя понечи да извърне поглед към звездите, но Лоркан хвана брадичката й с неочаквана ловкост. Впи очи в нейните така, сякаш ги изучаваше.

– Не допускай грешката да си мислиш, че съм романтичен глупак. Не храня нито капка надежда за нея.

– Значи не е истинска любов.

– Ти пък какво разбираш от любов?

Беше на сантиметри от нея – не знаеше кога се е доближил толкова.

– Мисля, че любовта трябва да те прави щастлив – отвърна Елида, спомняйки си колко често се усмихваха майка й и баща й, как се гледаха един друг. – Да изкарва наяве най-доброто в теб.

– И намекваш, че моят случай не е такъв?

– Не смятам, че знаеш какво е щастие.

Лицето му стана сериозно, умислено.

– Нямам нищо против... компанията ти.

– Това комплимент ли е?

Половинчата усмивка проряза изсеченото му от гранит лице. И на Елида й се прииска... прииска й се да докосне тази усмивка, устните му. С пръстите си, с устните си. Подмладяваше го, правеше го... красив.

Затова протегна разтреперани пръсти и ги допря до устните му.

Лоркан застина... почти провесен над нея, с вдълбочен, нетрепващ поглед.

Но тя проследи контурите на устните му, изненадана от меката им, топла кожа, контрастираща с грубите думи, които обикновено се сипеха от тях.

Като достигна външния им ъгъл, той притисна лице към ръката й, отпускайки леко драскаща буза в дланта й. Клепачите му натежаха, а тя погали с палец твърдия релеф на скулата му.

– Бих те скрила в Перант – прошепна тя. – Ако... след като свършиш започнатото, ти трябва място, където да останеш... Можеш да живееш там. С мен.

Очите му се отвориха рязко, но светлината в тях далеч не беше студена.

– Ще бъда опозорен елф, а това би се отразило зле и на теб.

– Ако някой мисли така, мястото му не е в Перант.

Гърлото му подскочи.

– Елида, ти трябва да...

Но тя се надигна леко и замести пръстите си с уста.

Целувката й беше нежна, тиха и кратка. Едва докосна устните му.

А като се отдръпна, й се стори, че Лоркан трепери леко. Бузите й пламнаха, но пророни с учудващо стабилен глас:

– Не е нужно да ми даваш отговор сега. Нито когато и да било. Може да се появиш на прага ми след десет години и предложението ми още ще важи. Просто знай, че за теб винаги ще има място в Перант, стига да го пожелаеш.

Нещо като агония пробяга в очите му – най-човешкото изражение, което някога бе виждала, изписано по лицето му.

Но той се приведе напред и независимо от страховитите блата, от чернотата, превземаща света, за пръв път от десет години Елида осъзна, че не се бои от нищо, когато Лоркан докосна устните й със своите. И повтори, целувайки едното ъгълче на устата й, сетне другото.

Целувките му бяха нежни, търпеливи, ръцете му също, докато отместваха с милувка косата от челото й, докато се плъзваха по ханша й, по ребрата й. Тя вдигна своите към лицето му и зарови пръсти в косата му, извивайки тяло към него, жадувайки за тежестта му върху себе си.

Езикът на Лоркан погали пролуката между устните й и Елида се удиви с каква естествена лекота ги отвори за него, как кожата й пееше от допира му, от неговата твърдост до нейната мекота. Лоркан простена при първата среща на езиците им и бедрото му се притисна към нейното по начин, който разпали огън в нея и накара тялото й да се огъне към неговото в отговор и молба.

Той я целуна по-дълбоко и плъзна ръка към бедрото й, отваряйки леко краката й, за да се настани между тях. И когато цялото му тяло се изравни с нейното... Елида се притисна задъхано в него, а Лоркан откъсна уста от нейната и целуна долната й челюст, шията й, ухото й. Тя трепереше – не от страх, а от копнеж, докато Лоркан шепнеше името й отново и отново върху кожата й.

Като молитва – така звучеше то от неговите уста. Тя пое лицето му в длани и откри, че очите му горят, че и той диша тежко като нея.

Осмели се да плъзне пръсти от бузата му, надолу по врата му и под яката на ризата му. Кожата му беше като нагорещена коприна. Той потрепери от допира й и сведе глава, разливайки мастиленочерната си коса по челото й, и тазът му се долепи достатъчно плътно до нейния, че да изтръгне тихичък стон от гърлото й. Още, осъзна Елида – искаше още.

Очите му срещнаха нейните в безмълвен въпрос и ръката й спря върху кожата над сърцето му. Под нея кънтеше бесен, грохотен ритъм.

Тя се надигна да го целуне отново и когато устата й докосна неговата, прошепна отговора си...

Лоркан вдигна рязко глава. Скочи на крака и се завъртя на североизток.

Където тъмнина се разливаше по звездите, заличавайки ги една по една.

Огънят и копнежът в тялото й угаснаха за миг.

– Това буря ли е?

– Трябва да се махаме оттук. Бързо – отвърна той.

Нощта едва започваше – до зората имаше поне шест часа. Ако тръгнеха през блатата сега... Сгъстяващият се мрак поглъщаше все повече и повече звезди.

– Какво е това?

Чернотата напредваше с всяка секунда. Разстилаше се. Дори блатните чудовища замлъкнаха.

– Илкени – пророни Лоркан – Армия от илкени.

Елида знаеше, че не идват за нея.

53.

Вече два дни скитаха из безкрайния лабиринт на Каменните блата – цели два дни, не ден и половина, както ги беше уверил проклетият Ролф. Елин едва се сдържаше да не изпепели всичко край себе си. Заради водата и голямата влажност кожата й никога не беше суха, постоянно я чувстваше потна и лепкава. А имаше и нещо по-лошо: насекомите.

Държеше малките демони настрана с щит от невидим огън, чието присъствие личеше само от тъничките звуци, когато мушичките и комарите се блъсваха в него и падаха изпържени. Навярно щеше да им съчувства, ако не бяха опитали да я изядат жива още през първия им ден в блатата. Ако не беше дръгнала десетките подути ухапвания, докато кожата й не прокърви, след което Роуан я излекува.

След нападението на Хрътката собствените й лечителски умения още не се бяха възстановили. Затова Роуан и Гавриел се грижеха за всички им, изцерявайки сърбящите ухапвания, зачервяванията от парещи растения, драскотините от потопени, нащърбени руини, които ги порязваха, ако не внимаваха достатъчно, крачейки през солената вода.

Само Манон като че ли не страдаше от тягостните условия и дори намираше дивата, гнила красота на блатата за очарователна. Всъщност със златните й очи и остри, лъскави зъби Елин я оприличаваше на някое от страховитите речни същества, обитаващи това проклето място. Но се опитваше да не мисли в тази посока. Да съсредоточи вниманието си върху измъкването им на суха земя.

В сърцето на тази мъртва, окаяна пустош обаче се криеше Ключалката на Мала.

Докато слънцето пълзеше към хоризонта, Роуан разучаваше пътя пред тях в облика си на ястреб, а Лизандра оглеждаше водите между малките могилки под формата на слузеста, люспеста блатна твар. Когато Елин я зърна за пръв път, направи гримаса, а хамелеонката й отвърна с възмутен съсък с раздвоения си език, преди да цопне във водата.

Докато изкачваше една от могилките, обрасла в трънливи храсталаци и коронована с две паднали колони, Елин отново сбърчи лице в недоволна физиономия. За пореден път попадаха на лабиринт, създаден да драска, боде и раздира.

Затова тя изпрати огнена вълна по склона, превръщайки всичко в пепел, която бързо се накваси и стана сивкава тиня, полепваща по ботушите й.

Фенрис се засмя, докато слизаха заедно през нея.

– Е, да кажем, че така ще ни е по-лесно.

Той й подаде ръка, за да я преведе през водата, и една част от нея се дръпна при мисълта да я съпровождат така, но... едва ли щеше да й хареса особено, ако пропаднеше в някоя дънна яма. Все пак беше съвсем наясно какво имаше дълбоко под тях. Хич не й се плуваше сред гнилите останки на хора.

Фенрис стисна здраво ръката й и загазиха през стигащата до гърдите вода. Щом се озоваха до следващото островче, той първо издигна нея до брега и тогава се качи. Със сигурност щеше да му е много по-лесно да прескача от суша на суша във вълчи облик; на Гавриел също. Елин просто не разбираше защо стоят в обичайния си вид.

Поизсуши се доколкото можа с магията си, а после използва снопче от нея да изсуши и дрехите на двамата воини.

Безобиден, незначителен разход на сила. Макар и употребата й в продължение на три дни по горящите брегове на Ейлве да я беше изцедила. Не огъня й, а нея самата. Физически. Умствено. Все още имаше чувството, че може да проспи цяла седмица. Но магията шепнеше. Непрестанно, безпощадно. Колкото и да беше уморена... силата й искаше още. Сушенето на дрехите им между вировете с блатна вода поне я укротяваше. Засега.

Лизандра показа противната си глава от един къпинак и Елин ахна, отстъпвайки стреснато назад. Хамелеонката се ухили, разкривайки два много, много остри зъба. Фенрис се засмя тихо, докато я гледаше как пълзи на няколко крачки от тях.

– Значи, можеш да променяш кожата и костите си, но дамгата си остава?

Лизандра спря на няколко сантиметра от водата. На островчето пред тях Едион се понапрегна, въпреки че продължи по пътя си. Чудесно. Поне Елин не беше единствената, готова да изтръгне гръкляна на всеки, дръзнал да се подиграе с Лизандра. Приятелката й обаче засия и започна да се уголемява, докато не придоби човекоподобна форма – елфическа.

Докато пред очите на Фенрис не застана самият той, макар и по-дребен, колкото да влезе в женски дрехи. Гавриел, който тъкмо се качваше на тяхната могилка, позалитна смаяно, като я съзря.

Лизандра провлачи с глас, който бе почти същият като този на Фенрис.

– Предполагам, че завинаги ще си остане отличителният ми белег.

Тя протегна ръка и вдигна ръкава на жакета си, разкривайки бронзовата кожа на китката си, белязана с познатата дамга. Сетне плъзна очи надолу по тялото си.

Продължиха да газят през вода и да се катерят, докато тя не добави:

– Слухът ти наистина е по-добър от нашия. – Тя прокара език по леко удължените си кучешки зъби. Фенрис изтръпна. – Каква е ползата от това? – Попита тя.

Гавриел ги настигна и побутна хамелеонката няколко крачки напред.

– Не е добра идея да питаш точно него, ако искаш да получиш пълноценен отговор.

Лизандра се изкиска и погледна Пумата с усмивка, докато слизаха по склона. Странно беше да се наблюдава как се усмихва с лицето на Фенрис. Той улови погледа на Елин и се намръщи, несъмнено смутен от случващото се. Тя му се засмя в отговор.

Пред тях се чу плясък на криле и Елин използва момента да се полюбува на бързия, устремен полет на Роуан. Така силен и непоколебим.

Гавриел поизостана с няколко стъпки, а Лизандра спря до Едион на върха на хълмчето и се преобрази в собствения си облик. Залитна леко и Елин се спусна към нея, но Едион я предвари, хващайки внимателно лакътя й. Роуан кацна и също се преобрази. Май всички имаха нужда от една хубава, дълга почивка.

Елфическият й принц каза:

– Само направо. Ще стигнем до утре следобед.

Видеше ли Ролф отново, щяха да си поговорят как точно изчисляваше разстоянията на проклетата си карта.

Лицето на Роуан обаче беше пребледняло под татуировките. След миг принцът добави:

– Усещам го... магията ми го усеща.

– Кажи ми, че не е под пет метра вода.

Той поклати отривисто глава.

– Беше твърде рисковано да го доближавам повече, но ми напомня на храма на Грехоядеца.

– Явно е чудесно, приветливо и уютно местенце – коментира Елин.

Едион се засмя под носа си, отправил очи към хоризонта. Дориан и Манон тъкмо се изкачваха мокри до кости на брега под тях и вещицата обходи с поглед морето от острови напред. Дори нещо да беше привлякло вниманието й, не каза и дума.

Роуан огледа могилата, върху която стояха: висока, защитена от полусрутена каменна стена от едната си страна и трънливи храсталаци от другата.

– Тази вечер ще лагеруваме тук. Има достатъчно прикритие.

Елин едва не си отдъхна от облекчение. Лизандра благодари тихо на боговете.

За няколко минути с физически и магически труд успяха да разчистят една част от островчето, колкото да се настанят между гигантските каменни блокове, и Едион се зае с готвенето: очертаваше се окаяна вечеря с твърд хляб и блатните същества, които Гавриел и Роуан бяха уловили, решавайки, че стават за ядене. Елин не остана да гледа братовчед си, понеже предпочиташе да не знае какво предстои да пъхне в устата си.

Като че и другите нямаха особено желание да следят приготовленията, а когато Едион приключи, макар и изненадващо добре да беше комбинирал скромните им запаси от подправки, някои части от месото бяха... жилави. Слузести. Лизандра видимо се мъчеше да не повърне, колкото и любезно да го прикриваше.

Настъпи нощта и цяло море от звезди заблещука в небето. Елин не си спомняше кога за последно беше попадала толкова далеч от всякаква цивилизация – вероятно по време на океанското пътуване към и от Вендлин.

Едион, който седеше до нея, й подаде олекналия мях с вино. Тя глътна от него, благодарна, че киселата струя отми вкуса на месото.

– Да не си ми казал какво ядохме – измърмори му Елин, гледайки как останалите довършват мълчаливо храната си. Лизандра изрази смръщено съгласието си.

Едион се ухили леко злокобно и също плъзна поглед около спътниците им. На няколко стъпки от тях, почти скрита в сенките, Манон следеше всичко. Ала погледът на Едион се задържа върху Дориан и Елин се приготви за предстоящото.

Усмивката на братовчед й обаче поомекна.

– Още се храни като изискана дама.

Дориан вдигна рязко глава, а Елин едва сдържа смеха си при спомена, който я връхлетя. Преди десет години двамата бяха седнали заедно на маса и тя беше споделила с принц Хавилиард какво смята за обноските му на хранене. Дориан примигна, несъмнено споходен от същия спомен, а очите на останалите запрескачаха неразбиращо помежду им.

Кралят кимна великодушно.

– Ще го приема за комплимент.

И наистина, ръцете му бяха сравнително чисти, а вече сухите му дрехи – безупречни.

Нейните ръце пък... Елин бръкна в джоба си за кърпичка. И тя беше не по-чиста от нея самата, но я предпочиташе пред панталона си. Извади от нея Окото на Елена, остави го на коляното си и избърса с парчето коприна мазнината и подправките от пръстите си, преди да го предложи на Лизандра. Докато хамелеонката чистеше ръцете си, тя докосна небрежно огънатия метал на Окото и синият камък в сърцето му замъждука като кобалтов пламък.

– Доколкото си спомням – продължи Дориан с лукава усмивка, – вие двамата...

Нападението се случи толкова внезапно, че Елин не го усети, нито видя, докато не приключи.

В единия миг Манон седеше до огъня и блатата се стелеха зад нея като черно море.

В следващия откъм храсталака по брега я връхлетяха люспи и лъщящи бели зъби. А после – тишина: огромният блатен звяр замръзна на място.

Възпрян от силни невидими ръце.

Манон гледаше с наполовина изваден меч и насечено дишане млечнорозовата паст, зейнала достатъчно широко, че да отхапе главата й. Зъбите му бяха дълги колкото палеца на Елин.

Едион изруга. Останалите дори не помръднаха.

Магията на Дориан държеше звяра неподвижен, замръзнал, макар и по него да не се виждаше лед. Същата сила, която беше впрегнал срещу Хрътката. Елин огледа разстоянието между него и чудовището за видими нишки, за сияещи пипала от магията му, но не откри нищо. Дори не беше вдигнал ръка, за да я насочи. Интересно.

Дориан се обърна към Манон, която още се взираше в смъртта, зяпнала пред лицето й.

– Да го убия ли, или да го освободя?

Елин определено имаше мнение по въпроса, но предупредителният поглед на Роуан я накара да си замълчи. И да се взре озадачено в принца си.

Ах, ти, лукаво копеле.

Суровото му, татуирано лице не разкриваше нищо.

Манон надникна към Дориан.

– Освободи го.

Лицето на краля се напрегна, а в следващия момент звярът полетя през мрака, сякаш някой бог го беше запратил към блатата. Чу се далечен плисък.

– Не са ли красиви? – въздъхна Лизандра.

Елин й стрелна укорителен поглед. Хамелеонката се ухили насреща й.

Но Елин върна очи към Роуан и ги впи в неговите.

Колко удобно, че щитът ти изчезна тъкмо когато оная твар е долазила. Отлична възможност за урок по владеене на магия. Ами ако нещо се беше объркало?

Очите на Роуан просветнаха.

Защо според теб дупката се отвори точно до вещицата?

Елин преглътна възмутения си смях. Манон Черноклюна обаче оглеждаше краля, все още вкопчила ръка в меча си. Елин не си направи труда да се преструва, че не ги наблюдава, когато вещицата извърна златист поглед към нея. Към Окото на Елена върху коляното й.

Горната й устна се отдръпна от зъбите й.

– Откъде го взе?

Косъмчетата по ръцете на Елин настръхнаха.

– Окото на Елена ли? Подарък ми е.

Вещицата отново надникна към Дориан, сякаш за да се спаси от онова чудовище... О, значи, Роуан не беше свалил щита си само заради урок по магия. Този път Елин не посмя да го погледне. Манон заби пръсти в калната земя и зачерта нещо.

Голям кръг – и още два застъпващи се кръга, единият в окръжността на другия.

– Това е Триликата богиня – обясни Манон с тих глас. – Наричаме това... – Тя нарисува груба линия във вътрешния кръг, в пространството с форма на око при застъпването на двата. – Окото на Богинята. Но не Елена. – Отново очерта външния кръг. – Старицата. – Нарече го тя. После повтори контурите и на вътрешния горен кръг. – Майката. – Накрая уплътни и долния. – Девицата. – Тя прободе с пръст окото в него. – И сърцето на Мрака в лоното й.

Елин поклати глава. Останалите дори не мигнаха.

Манон продължи:

– Това е символ на Железни зъби. Пророците на Синьокръвните го татуират върху сърцата си. А когато живеехме в Пустошта, онези, които печелеха слава в битка, получаваха такива татуировки. Като знак, че са благословени от Богинята.

На Елин й хрумна да хвърли проклетия амулет в блатото, но вместо това каза:

– Когато за пръв път видях Баба Жълтонога... амулетът натежа и се затопли от близостта й. Реших, че е предупреждение. Но явно я е разпознал.

Манон плъзна поглед по огърлицата от белези около врата на Елин.

– Имал е такава мощ дори докато магията е под запор?

– Знам, че някои предмети са били... изключение. – Гласът на Елин се напрегна. – Баба Жълтонога познаваше цялата история на Ключовете и Портите на Уирда. Тя ми разказа за тях. И от вашата история ли са част?

– Не. Не по същия начин – отговори Манон. – Но Баба Жълтонога беше от Древните; имаше познания, вече загубени за нас. Съвсем сама срути стените на крочанския град.

– Според легендите битката е била... катастрофална – отбеляза Дориан.

В очите на Манон пробягаха сенки.

– Доколкото знам, бойното поле още е безплодно. Нито стръкче трева не виреело там. Разправят, че било заради проклятието на Рианон Крочан. Или заради кръвта, която се е пропивала в почвата му през последните три седмици от войната.

– Какво е това проклятие? – сбърчи вежди Лизандра.

Манон се загледа в железните си нокти за толкова дълго, че Елин не очакваше да отговори. Едион хвърли мяха с вино в скута й и тя отпи повторно, когато Манон най-сетне отвърна:

– Рианон Крочан удържала обсадата на трите матрони на Железни зъби цели три дни. Сестрите й били избити край нея, децата й – заклани, а принц-консортът – нанизан на кол във военния им лагер. Последната крочанска кралица, последната надежда на хилядолетната им династия... Тя не се предала лесно. Чак когато паднала призори на четвъртия ден, градът бил загубен. И докато лежала в калта на бойното поле, докато вещиците от Железни зъби рушали крепостните стени край нея и изтребвали народа й... тя ни проклела. Проклела трите матрони, а чрез тях и целия ни клан. Проклела и самата Баба Жълтонога, която нанесла смъртния удар на Рианон.

Никой от тях не помръдна, не продума. До един бяха притаили дъх.

– Със сетния си дъх Рианон се заклела, че може да спечелим войната, но не и земите й, че заради престъплението си ще наследим територията само за да я гледаме как вехне и линее. Че уивърните ни ще се спаружат и измрат; дъщерите ни ще се раждат мъртви, отровени от реките. Рибите ще гният в езерата, преди да ги уловим. Зайците и сърните ще се крият високо в планината. И някога тучното Вещерско кралство ще се превърне в пустош. Вещиците от Железни зъби й се изсмели, опиянени от крочанска кръв. Докато не дошла първата им мъртвородена потомка. А след нея и още една, и още една. Докато добитъкът не започнал да мре по полетата, а нивите не посърнали за една нощ. До края на месеца не останала никаква храна. До втория трите клана на Железни зъби вече се обръщали един срещу друг и се разпадали. Затова матроните ни обрекли на изгнание. Разделили клановете и ни принудили да заживеем поотделно отвъд планината. На всеки няколко десетилетия изпращат групи вещици, които да опитват да съживят земите, да проверяват дали проклятието още ги държи. Но никоя от тях не се е завръщала. Скитници сме от петстотин години насам. А раната се отвори още повече, когато човеците си присвоиха земята ни. И тя им откликна с плодовитост.

– Но възнамерявате да се върнете там? – попита Дориан.

Златните й очи просветнаха като нещо от друг свят.

– Рианон Крочан казала, че има само един-единствен начин да сложим край на проклятието. – Манон преглътна и изрецитира със студен, свит глас:

– Манон се заигра с края на плитката си, с парчето от червената пелерина, което беше овързала около него. – Всяка вещица от Железни зъби по света е опитвала да разтълкува проклятието. От цели пет века ни мъчи.

– А твоите родители... бракосъчетали са ги, за да прекъснат проклятието? – намеси се внимателно Елин.

Вещицата кимна рязко.

– Не бях подозирала, че кръвната линия на Рианон е оцеляла.

И сега течеше в сините вени на Манон.

– Елена е живяла цяло хилядолетие преди вещерските войни – замисли се на глас Дориан. – Имало ли е Окото нещо общо с тях?

Манон не отговори. Само протегна крак да изтрие символа, който бе изрисувала в калта.

Елин пресуши последното вино и прибра амулета в джоба си.

– Е, вече разбираш – обърна се тя към Дориан – защо ми е малко трудно да се занимавам с Елена.

Островът беше достатъчно просторен, че да проведат разговор, без да ги подслушва някой.

Роуан предполагаше, че точно това искат воините от някогашния му кадър, като го намериха на пост на върха на потъналото в пълзящи растения, рушащо се спираловидно стълбище с изглед към целия остров и всичко около него. Той се облегна на един запазен участък от извитата стена и попита само:

– Какво?

– Трябва да отведеш Елин на хиляда километра оттук – отвърна Гавриел. – Още тази вечер.

Една вълна от магията му и безпогрешните му инстинкти му подсказа, че няма опасности в близост до тях, успокоявайки убийствения гняв, в който се беше потопил при мисълта.

Фенрис добави:

– Каквото и да ни чака утре, чакало ни е дълго време, Роуан.

– А вие откъде знаете?

Карамелените очи на Гавриел светеха с животинска яркост в мрака.

– Животът на твоята възлюбена и този на вещицата са свързани. Насам ги водят сили, неразбираеми дори за нас.

– Замисли се – настоя Фенрис. – Две жени, чиито пътища се пресякоха по необикновен начин тази вечер. Две кралици, които могат да управляват двете половини на континента, две страни на една монета. Във вените и на двете тече смесена кръв. Манон, потомка на Железни зъби и крочанка. Елин...

– Човек и елф – довърши Роуан вместо него.

– Двете заедно обхващат трите основни раси на света. Обединяват смъртните и безсмъртните; едната боготвори огъня, другата – мрака. Да продължавам ли? Имам чувството, че всички сме пионки в играта на някого, който я води от дълго време – от цяла вечност.

Роуан му отпрати поглед, от какъвто повечето мъже отстъпваха. Въпреки че се замисли по въпроса.

– Майев чака, Роуан – намеси се Гавриел. – Още от смъртта на Бранън. Чака някой да я отведе до ключовете. Твоята Елин.

Майев не беше споменала Ключалката миналата пролет. Но не беше споменала и пръстена на Мала. Роуан пророни с бавен, смъртоносен глас:

– За Ключалката ли ви е изпратила Майев?

– Не – отвърна Фенрис. – Никога не ни е споменавала за нея. – Той пристъпи от крак на крак и извърна глава към далечен зверски рев. – Ако Майев и Елин решат да воюват една с друга, Роуан, ако се срещнат на бойното поле...

Той опита да не си представя бедствената сеч, абсолютното унищожение.

Дали не трябваше да останат в Севера, да подсилят отбранителните си сили.

– Майев не търпи загуби – пророни Фенрис. – Теб вече те е заменила.

Роуан се извъртя към Гавриел.

– Кой?

Котешките му очи притъмняха.

– Каирн.

Кръвта на Роуан замръзна, изстина повече от магията му.

– Побъркала ли се е?

– Каза ни за повишението му в деня, преди да заминем.

Изпрати ни от двореца ухилен като котарак с канарче в устата.

– Той е садист.

Каирн... На каквито и обучения да го подлагаше, както на бойното поле, така и извън него, не беше успял да пречупи влечението му по жестокостите. Беше го заключвал, бичувал, дисциплинирал всячески; беше опитвал да изтръгне дори капчица състрадание от него... но нищо. Каирн просто беше роден с вкус към чуждото мъчение.

Затова Роуан го изгони от армията си и го стовари в скута на Лоркан. Каирн издържа около месец при него, преди да го изпратят в един самостоятелен легион, командван от генерал, който не принадлежеше към кадъра им и нямаше такова желание. А слуховете за издевателствата на Каирн върху другите войници и невинните хора по пътя му...

Елфите нямаха почти никакви закони срещу убийството. И при всяка среща с Каирн Роуан се замисляше дали да не отърве света от зверщината му. А сега Майев го беше назначила в кадъра, беше му дала почти неограничена власт...

– Готов съм да се обзаложа на всичкото си злато, че ще остави Елин почти да се самоунищожи във войната срещу Ераван... и ще я нападне, когато е най-слаба – замисли се на глас Фенрис.

Майев очевидно не ги беше обрекла на мълчание посредством кръвната клетва... Искаше двамата с Елин да научат за това. Да се впуснат в тревоги и догадки.

Фенрис и Гавриел се спогледаха предпазливо.

– Продължаваме да й служим, Роуан – пророни Пумата. – И мисията ни не се е променила: ще убием Лоркан, когато моментът настъпи.

– Защо изобщо го споменавате? Няма да ви попреча. Нито пък Елин, повярвайте ми.

– Защото – отвърна Фенрис – Майев не екзекутира. Тя наказва... и то бавно. В продължение на години. Но Лоркан го иска мъртъв. Не с единия крак в гроба, нито с прерязано гърло, а необратимо мъртъв.

– Обезглавен и изгорен – поясни мрачно Гавриел.

Роуан въздъхна.

– Защо?

Фенрис хвърли поглед през ръба на стълбището – към Елин, която спеше с блеснали под лунната светлина златисти коси.

– Вие двамата с Лоркан сте най-могъщите елфи в света.

– Забравяш, че Лоркан и Елин не могат да се търпят. Едва ли има някакъв шанс за съюзничество помежду им.

– Казваме само – обясни Фенрис, – че Майев не взима подобни решения без съществено основание. Бъдете готови за всичко. Изпращането на армадата й, каквато и да е тя, е само началото.

Блатните зверове изреваха и на Роуан му се прииска да им изреве в отговор. Ако Елин и Каирн някога се срещнеха, ако Майев имаше и друг замисъл, освен стремежа към ключовете...

Елин се обърна в съня си, смръщена заради шума. Лизандра дремеше до нея в облика си на призрачен леопард и пухкавата й опашка потрепваше. Роуан се отблъсна от стената, повече от готов да отиде при кралицата си. Но хвана и Фенрис да я гледа с напрегнато, изнурено лице. Той прошепна с пречупен глас:

– Убий ме. Ако получа онази заповед, просто ме убий, Роуан, преди да й навредя.

– Ще си мъртъв, преди да я припариш дори.

Не прозвуча като заплаха – просто обещание и чист факт. Фенрис отпусна рамене поуспокоен.

– Радвам се – подхвана той с необичайно тържествен тон, – че получих това време, че Майев ми го даде, макар и неумишлено. Че успях да бъда тук, да стана част от това.

Роуан нямаше думи, затова погледна към Гавриел.

А Пумата просто кимаше, вперил очи в малкия им лагер под стълбището. В спящия си син.

54.

Последната отсечка от пътешествието им се оказа най-дългата, мислеше си Манон на следващата сутрин.

Близо – бяха съвсем близо до Ключалката, която кралицата, носеща вещерски символ в джоба си, издирваше.

Преди да заспи, се беше впуснала в размишления за възможната връзка, но без да стигне до отговор. Всички се събудиха преди съмване, изтръгнати от съня заради потискащата влага, толкова тежка, че Манон я чувстваше като одеяло върху раменете си.

Кралицата предвождаше почти безмълвно групата им, докато другарят й летеше над тях, а братовчед й и хамелеонката – в облика на кошмарна блатна змия – я обграждаха от двете страни. Вълкът и Пумата крачеха най-отзад, откъдето душеха въздуха и се ослушваха за опасности.

Хората, обитавали някога тези земи, бяха срещнали мъчителна смърт. Манон долавяше болката им дори сега – тя шепнеше сред камъните, мътеше водите. Блатното чудовище, което е нападна миналата нощ, беше нищо в сравнение с другите ужаси тук. Изопнатото бронзово лице на Дориан Хавилиард, вървящ до нея, й подсказваше, че и той мисли така.

Манон нагази до кръста във вир с топла, гъста вода и реши да изгони на бял свят въпроса, който трополеше в черепа й.

– Как Елин ще използва ключовете, за да надвие Ераван и Валгите му? И да унищожи творенията му, които дори не идват от неговия свят, а са някаква гнусна кръстоска?

Две сапфирени очи се плъзнаха към нея.

– Какво?

– Има ли начин да отсее едните от другите, или ще изпрати всички с валгска кръв – тя долепи длан до мокрите си гърди – в царството на тъмнината и студа?

Дориан стисна лъскави зъби.

– Не знам – призна той, гледайки как Елин прескача ловко един камък. – Предполагам, че ще ни каже, когато е най-удачно за нея.

И най-неудачно за тях, не добави той.

– И сигурно тя решава кого ще го бъде и кого не?

– Не би изпратила някой да живее с Валгите току-така.

– Но в крайна сметка решението е нейно?

Дориан спря на билото на едно малко хълмче.

– Решението е на онзи, който притежава ключовете. И най-добре се моли на злите богове, в които вярваш, Елин да ги докопа първа.

– Ами ти?

– Защо ми е да припарвам до тези неща?

– Не й отстъпваш по могъщество. И ти би могъл да ги притежаваш. Защо не?

Останалите бързо се отдалечаваха от тях, но Дориан не помръдна от мястото си. Дори дръзна да я сграбчи за китката – силно.

– Защо не? – Суров студ превзе красивото му лице. Манон не можеше да извърне очи от него. Топъл, влажен полъх прелетя покрай тях, повличайки косата й със себе си. Но него не докосна, не разлюля нито косъм от гарвановочерната му глава. Щит – беше се прикрил с щит. Срещу нея или съществата, дебнещи в блатото? – Защото аз го направих. – Пророни тихо накрая.

Тя зачака.

Сапфирените му очи бяха като късове лед.

– Аз убих баща си. Аз разруших двореца. Аз избих собствения си двор. И ако държа ключовете, Водачке на Крилото – завърши той, освобождавайки китката й, – несъмнено ще го повторя в другия край на континента.

– Защо? – пророни тя с премръзнала кръв.

И вълната от ледовит гняв, която се изля от него, наистина я ужаси.

– Защото тя умря. И дори преди това светът намери начин да я измъчва, да я накара да се чувства самотна и уплашена. Може всички да са я забравили, но аз я помня. Никога няма да забравя цвета на очите й, нито усмивката й. И никога няма да им простя, задето й я отнеха.

Твърде крехки – така бе нарекъл човешките жени. Нищо чудно, че тя го привличаше тогава.

Манон нямаше отговор и макар да знаеше, че той и не чака такъв, каза:

– Добре.

После, без да обърне внимание на облекчението, просветнало в очите му, продължи напред.

Изчисленията на Роуан се оказваха верни: достигнаха Ключалката до пладне.

Елин предполагаше, че дори принцът й да не беше разучавал пътя напред, щеше да е съвсем очевидно още от мига, в който зърнеха наводнения лабиринт от срутени колони, че Ключалката е скрита под рухналия каменен купол в центъра им. Главно защото всичко наоколо – всеки задушаващ бурен, всяка капка вода – като че ли се мъчеше да избяга оттам. Сякаш сградата беше тъмното, пулсиращо сърце на блатата.

Роуан се преобрази, кацвайки на тревистото островче в близост до руините на храма, върху което всички се бяха струпали, и мигновено се озова до нея. Тя опита да прикрие облекчението си, че го виждаше невредим.

Съзнаваше, че наистина ги измъчва, поставяйки се в опасност, когато й скимнеше. Ако и те изпитваха подобен ужас, май трябваше да преосмисли действията си.

– Това място е твърде тихо – отбеляза Роуан. – Разузнах цялата околност, но... нищо.

Лизандра се отдалечи на няколко стъпки от тях, готова да се преобрази.

– Аз ще поема водата. Ако изрева два пъти, качете се на високо. Ако изрева веднъж и отривисто, няма опасност.

Елин кимна утвърдително, съгласна беше с плана й. Докато Едион стигне до външната стена на сградата, Лизандра, покрита в люспи и остри нокти, вече беше пропълзяла във водата.

Роуан кимна на Гавриел и Фенрис. Двамата се преобразиха мълчаливо и закрачиха напред. Фенрис тръгна с Едион, а Гавриел – в обратната посока.

Роуан остана с Елин, а Дориан и вещицата чакаха сигнала зад тях.

Щом Лизандра разсече въздуха с резкия си, единичен рев, Елин прошепна на Роуан:

– Каква е уловката? Къде е уловката? Съмнително лесно ми се струва.

И наистина, наоколо нямаше нищо и никого. Никаква заплаха, с изключение на онова, което гниеше във вировете и подводните ями.

– Повярвай ми, и аз само за това мисля.

Почти го долавяше как навлиза в онова мразовито, яростно място – където вроденият инстинкт и вековете житейски опит го караха да възприема света като бойно поле и го поставяха в готовност да премахне всяка заплаха за нея. Там живееше не само елфическата му природа, но и неговата собствена. Оттам извираше нуждата му да брани, да защитава, да се бори за всичко, което обича.

Елин пристъпи до него и го целуна по шията. Боровозелените му очи се постоплиха и оставиха руините, за да огледат лицето й.

– Като се върнем в цивилизацията – подхвана той с все по-задълбочаващ се глас, докато целуваше бузата й, ухото й, челото й, – ще ти намеря най-хубавата странноприемница на проклетия континент.

– Така ли?

Той я целуна по устата. Веднъж, два пъти.

– С качествена храна, безкрайно удобно легло и голяма вана.

Дори сред блатата лесно можеше да се опияни от него, от вкуса и мириса му, от гласа и допира му.

– Колко голяма? – пророни тя, без да я е грижа, че останалите се връщаха и можеха да ги чуят.

– Достатъчно голяма за двама – прошепна той до устните й.

Кръвта й се разпени от обещанието му. И тя го целуна веднъж, но страстно.

– Беззащитна съм пред такива предложения. Особено ако са отправени от толкова чаровен елф.

Той се намръщи на определението „чаровен“ и захапа леко ухото й с кучешките си зъби.

– Водя си сметка, принцесо. За да мога да ти се отплатя за всички сладки приказки следващия път, когато останем насаме.

Пръстите на краката й се свиха в подгизналите й ботуши. Въпреки това го потупа по рамото, плъзна лишен от почтителност поглед по тялото му и тръгна напред, казвайки:

– Дано ме накараш да ти се моля.

Ръмженето иззад гърба й разпали огън в нея.

Ала горещото чувство удържа едва минута. Само след няколко завоя по лабиринта от рухнали стени и колони, след като беше оставила Дориан да пази входа, докато Роуан разучаваше терена напред, Елин се озова до вещицата, която изглеждаше крайно отегчена. Нормално. Все пак я бяха довели насила.

Крачейки възможно най-тихо под високите каменни арки и колони, Роуан им даде сигнал от кръстопътя пред тях. Наближаваха.

Елин извади Голдрин от ножницата му, а Манон приготви своя меч.

Елин го зяпна с вдигнати вежди.

– Как се казва мечът ти?

– Ветросеч.

Елин изцъка с език.

– Хубаво име.

– Твоят?

– Голдрин.

Железните й зъби се оголиха в полуусмивка.

– Не особено хубаво име.

– Предишният му собственик е виновен.

За това, както и за много, много други неща.

Достигнаха кръстопътя, откъдето можеха да тръгнат наляво или надясно, но не и директно към центъра на срутения храм.

– Ти поеми наляво – нареди Роуан на Манон. – Свирни, ако намериш нещо.

Манон закрачи сред камъните, водата и тръстиките с достатъчно сковани рамене, че да си проличи колко я е ядосал заповедническият му тон, но не беше толкова глупава, че да му се опълчи.

Елин продължи с Роуан, подсмихвайки се леко. Докато прокарваше свободната си длан по изсечените стени, тя попита небрежно:

– Какво точно ти каза Мала, когато ти се яви по изгрев?

Той стрелна поглед към нея.

– Защо?

Сърцето й затуптя грохотно и навярно беше малодушно от нейна страна да го споменава точно сега, но...

Роуан я стисна за лакътя, прочел езика на тялото й, надушил страха и болката й.

– Елин.

Тя свика силите си, заобиколена от камък, вода и трънаци, и свърна зад ъгъла.

Тогава го видя.

Дори Роуан забрави да настоява за отговор от нея, като се изправиха пред откритото пространство, обградено от сринати стени и осеяно с повалени колони. А в северния му край...

– Голяма изненада... – измърмори Елин. – Има олтар.

– Това е сандък – поправи я с лека усмивка Роуан. – Има си капак.

– Още по-добре – сръчка го с лакът тя.

Да, да, щеше да му доразкаже по-късно.

Водата, която ги делеше от сандъка, беше неподвижна и сребриста – но твърде мътна, за да видят дали изобщо имаше дъно отвъд стъпалата към издигнатия подиум. Елин призова водната си магия с надеждата, че ще й прошепне какво се криеше под повърхността, но огънят й гореше твърде шумно.

Откъм другата страна на помещението се чу джвакане и Манон изникна иззад отсрещната стена. Вниманието й веднага беше привлечено от каменния сандък в дъното, който целият бе на пукнатини и обгърнат от бурени и пълзящи растения. Тя начена да гази бавно през водата.

– Не докосвай сандъка – предупреди я Елин.

Манон само я изгледа и продължи напред към подиума. Внимавайки да не се подхлъзне по влажния под, Елин прекоси помещението и пое нагоре по стълбите към издигнатата площадка, следвана от Роуан.

Манон се приведе над сандъка, за да огледа капака му, но не го отвори. Изучаваше безбройните Знаци на Уирда, изсечени в камъка.

Нехемия знаеше как да ги използва. Бяха я научили и владееше изкуството достатъчно, че да впрегне силата им. Елин нито веднъж не я попита как, защо или кога.

Но ето че намираха Знаци на Уирда чак в сърцевината на Ейлве.

Елин се качи при Манон и огледа капака отблизо.

– Познаваш ли ги?

Манон отметна дългата си бяла коса.

– Никога през живота си не съм виждала такива руни.

Елин проучи няколко от тях, напрягайки паметта си, за да ги преведе.

– И аз не съм срещала някои от тях. Други са ми познати. – Тя се почеса по главата. – Да хвърлим ли камък по сандъка? – Попита, извъртайки глава към Роуан, който надничаше зад рамото й. – Интересно ми е какво ще стане.

В този миг въздухът около тях сякаш потрепери, заглушавайки неспирното жужене на блатните обитатели. Внезапно възцарилата се тишина и смаяният възглас на Фенрис накараха Елин и Манон да заемат отбранителна позиция, заставайки гръб в гръб. Сякаш го бяха правили поне сто пъти досега.

Роуан бе неподвижен и оглеждаше сивото небе, руините, водата.

– Какво има? – прошепна Елин.

Но преди принцът й да отговори, тя го усети отново – пулсиращ, тъмен вятър, който настояваше да получи вниманието им. Не бяха Валгите. Не, тази тъмнина извираше от другаде.

– Лоркан – прошепна Роуан и стисна дръжката на меча си, без да го извади.

– Това неговата магия ли е?

Елин изтръпна при допира на целунатия от смъртта вятър. Опита да го прогони с ръка, като че беше комар. Той й се озъби в отговор.

– Това е предупредителният му сигнал – пророни Роуан.

– За какво? – попита рязко Манон.

Ала Роуан вече се катереше ловко по високите стени, макар и камъните да се ронеха под краката му. Намери си удобно място и плъзна поглед по земите отвъд.

Накрая слезе с лекота и плисъкът на ботушите му във водата отекна из каменното помещение.

Лизандра допълзя иззад една туфа бурени и спря на място с отривист замах на люспестата си опашка, когато Роуан заяви с плашещо спокойствие:

– Наближава ни въздушен легион.

– Железни зъби? – прошепна Манон.

– Не – отговори Роуан, посрещайки погледа на Елин с ледената непоклатимост, благодарение на която бе оцелявал векове на бойното поле. – Илкени.

– Колко? – попита Елин с глух, далечен глас.

Гърлото на Роуан подскочи и тя осъзна, че не беше оглеждал хоризонта и обкръжаващите ги земи, за да планира неизбежната битка, а за да намери начин да я измъкне оттук. Дори да се наложеше останалите да й спечелят време, жертвайки собствения си живот.

– Петстотин.

55.

Дъхът прогаряше гърлото му с всяко вдишване, но Лоркан продължаваше да препуска през блатата, докато Елида се мъчеше да поддържа темпото му, без нито веднъж да се оплаче, макар и постоянно да оглеждаше небето с изцъклени, притъмнели очи.

Лоркан изпрати още един трепкащ пулс от силата си. Не към крилатата армия, летяща със страшна мощ недалеч пред тях, а по-надалеч – където и да се намираха Белотрън и кралицата му кучка в това гнило място. Ако илкените ги достигнеха преди Лоркан, Ключът на Уирда, който кучката носеше, щеше да е загубен. А Елида... Той изтика мислите си.

Илкените пореха въздуха, устремени към сърцето на блатата. Какво, по дяволите, водеше кралицата на такова място?

Елида изостана и се препъна в един сипаничав камък, а Лоркан я хвана под лакътя, преди да е паднала. Трябваше да побързат. Ако илкените им изскочеха изневиделица, ако му отнемеха отмъщението и ключа...

Лоркан разпращаше вълна след вълна от силата си във всички посоки.

Дори да забравеше за ключовете, не искаше да зърва лицето на Елида, ако илкените ги стигнеха първи. Ако двамата с нея намереха жалките останки от огнедишащата кучка и свитата й.

Нямаше къде да отидат.

В сърцето на това разложено място нямаше накъде да избягат, къде да се скрият.

Ераван ги беше проследил дотук. И беше изпратил петстотин илкена, за да му ги доведат. Щом тварите му ги бяха намерили насред морето и тази безгранична пустош, с лекота щяха да ги открият и ако опитаха да се скрият сред руините.

Всички се събраха мълчаливо на едно тревисто хълмче до рухналия храм и загледаха как черната мъглявина се сгъстява на хоризонта, а дълбоко в руините зад тях каменният сандък ги очакваше. Недокоснат.

Елин знаеше, че Ключалката не може да им помогне – само щяха да пропилеят времето си, вдигайки тежкия капак. Бранън можеше да се нареди на опашката с недоволни.

А Лоркан... беше някъде наблизо. Но затова щеше да мисли по-късно. Поне Фенрис и Гавриел оставаха с тях, вместо да се спуснат да изпълняват заповедта на Майев.

Впил очи в бързите, ципести криле на хоризонта, Роуан каза:

– Ще използваме храма. Ще ги принудим да влизат един по един на няколко ключови места.

Досущ като ято скакалци, илкените заприщваха облаците, светлината, небето. Глухо, мъгляво спокойствие обземаше Елин.

Осмина срещу петстотин.

Фенрис завърза чевръсто златистата си коса.

– Разделяме си ги и започваме да ги избиваме един по един. Преди да са доближили препалено. Докато още са във въздуха.

Той потупа с крак земята и развъртя рамене, сякаш се отърсваше от хватката на кръвната клетва, която навярно ревеше в ухото му да убие Лоркан.

– Има и друг начин – обади се дрезгаво Елин.

– Не! – отсече Роуан.

Тя преглътна тежко и вдигна брадичка.

– Наоколо няма нищо и никого. Ако използвам ключа, рискът ще е нищожен...

Зъбите на Роуан просветнаха.

– Не, и точка по въпроса.

– Не приемам заповеди от теб – процеди с фатално спокойствие Елин.

Видя и усети как гневът на Роуан се надига със зашеметяваща скорост.

– Ще трябва да изтръгнеш ключа от студените ми, мъртви ръце.

И говореше сериозно, щеше да я принуди да го убие, за да използва ключа, преди да е взела Ключалката.

Едион се засмя горчиво.

– Искаше да демонстрираш силата си пред враговете ни, Елин. – Армията се приближаваше все повече и повече, а ледът и вятърът на Роуан се потриваха в нея, докато дълбаеше навътре към магията си. Едион посочи с брадичка към приближаващата орда. – Май Ераван ти изпраща отговора си.

– Обвиняваш мен за това? – изсъска тя насреща му.

Очите на Едион притъмняха.

– Трябваше да останем в Севера.

– Нямах избор, в случай че си забравил.

– Напротив – отвърна братовчед й. Никой от останалите, дори Роуан, не посмя да се намеси. – Още от самото начало имаше избор, но ти реши да се изперчиш с магията си.

Тя пристъпи към него, съзнавайки, че очите й вече пламтят.

– Да разбирам ли, че фазата „съвършена си“ е приключила?!

Едион сбърчи горната си устна.

– Това не ти е игра. Намираме се във война, а ти не спря да предизвикваш Ераван. Отказваш да обсъждаш замислите си с нас, да ни дадеш думата, при положение че ние сме водили войни...

– Не смей да ми приписваш вината за всичко.

Елин надникна в себе си – към силата в дълбините й. Надолу и все по надолу, до онази бездна с вечен огън.

– Сега не му е времето за такива разговори – обади се Гавриел.

Едион вдигна ръка към него в безмълвна, свирепа заповед да си държи езика зад зъбите.

– Къде са съюзниците ни, Елин? Къде са армиите ни? След всичките ни усилия имаме на своя страна само един пиратски лорд, който като нищо ще размисли, ако чуе за това от грешните хора.

Тя сдържа думите си. Време. Трябвало й бе време...

– Ако искаме да оцелеем – намеси се Роуан, – се налага да заемем позиции.

По върховете на пръстите й просветнаха живи въглени.

– Ще се преборим заедно. – Опита да не се обижда от вдигнатите им вежди и леко зейналите им усти. – Магията може да не издържи дълго срещу тях. Но стоманата ще го стори. – Тя кимна към Роуан, после към Едион. – Планирайте отбраната.

Те се подчиниха. Роуан застана до нея и сложи ръка на кръста й. Единствената подкрепа, която щеше да й покаже, защото знаеше – и двамата знаеха, – че сама трябваше да се защити в този спор. Принцът й попита другите елфи:

– С колко стрели разполагаме?

– Десет пълни колчана – отвърна Гавриел, надничайки към Едион, който свали Меча на Оринт от гърба си и закопча ножницата му на хълбока си.

Лизандра, отново в човешки облик, стоеше на брега и наблюдаваше със скован гръб как илкените се роят на хоризонта.

Елин остави елфите да уточнят бойните си позиции и отиде до приятелката си.

– Не е нужно да се биеш с нас. Може да останеш с Манон, да следите заедно за нападение от другата посока.

Манон вече се катереше по една от срутените стени, преметнала колчан с обезпокоително малко стрели през гърба си до Ветросеч. Едион й беше наредил да провери другата страна на острова за неприятни изненади. Вещицата като че ли се канеше да оспори командата му, докато не осъзна, че на това бойно поле не тя бе главатарят.

Лизандра сплете на хлабава плитка черната си коса. Иначе златистата й кожа беше придобила болнав жълтеникав цвят.

– Не знам как са го правили толкова пъти. Векове наред.

– Откровено казано, и аз нямам представа – сподели Елин, надничайки през рамо към елфите, които обсъждаха разположението на блатата, посоката на вятъра и каквото друго можеха да използват.

Лизандра потри лицето си и изопна рамене.

– Блатните зверове лесно се палят. Подобно на един човек, когото познавам. – Елин я сръчка с лакът и хамелеонката се засмя, независимо от връхлитащата ги армия. – Мога да ги разлютя, да заплаша гнездата им. Така, когато илкените започнат да кацат...

– Няма да си имат работа само с нас.

Елин й се усмихна мрачно.

Но кожата на Лизандра си оставаше бледна, а дишането й – неравномерно. Елин преплете пръсти с нейните и ги стисна леко.

Лизандра й отговори със същото, после я пусна и преди да се преобрази, пророни:

– Ще ви дам сигнал, щом съм готова.

Елин просто кимна и остана на брега за момент, наблюдавайки как дългокраката бяла птица полита над блатото към сгъстяващата се тъмнина.

Обърна се към другите тъкмо навреме, за да види как Роуан прави знак с брадичка към Едион, Гавриел и Фенрис.

– Вашата задача е да ги насочите към нас.

– А вие какво ще правите? – попита братовчед й, плъзвайки поглед по трима им с Роуан и Дориан.

– Аз ще започна атаката – обяви Елин с танцуващи в очите й пламъци.

Роуан килна глава към нея.

– Нейно Величество иска да начене атаката. Така и ще стане. А когато онези твари се разпръснат в сляпа паника, нападаме и ние.

Едион я изгледа многозначително.

– Не пропускай този път.

– Задник – озъби му се тя.

С безрадостна усмивка Едион тръгна да донесе още оръжия от раниците им. Грабна по един колчан във всяка ръка и преметна един от лъковете през широкия си гръб до щита. Манон вече беше заела поста си на стената зад тях и слагаше стрела в другия му лък.

Роуан инструктира Дориан:

– Къси атаки. Избираш си цел, най-добре средата на някоя група, и изразходваш само колкото е необходимо от магията си. Не я пропилявай наведнъж. Хубаво е да се прицелваш в главите им.

– А като започнат да кацат? – попита Дориан, оглеждайки терена.

– Дръж щита си вдигнат и нападай само когато е възможно. Гърбът ти винаги да е към стената.

– Няма да допусна отново да му стана пленник.

Елин опита да не се замисля какво значеше това.

От стената над тях Манон, приготвила стрела в лъка си, заяви:

– Ако се стигне дотам, малки принце, ще те убия преди тях.

– Да не си посмяла – изсъска й Елин.

Никой от двамата не обърна внимание на предупреждението й. Вместо това Дориан каза:

– Благодаря ти.

– Никого няма да пленяват – изръмжа Елин и ги остави.

И нямаше да има втора, нито трета атака.

Само първата. Само нейната.

Може би беше време да провери колко дълбок е новият кладенец на силата й. Какво го обитаваше.

Може би беше време Морат да закрещи от ужас.

Елин отиде до брега и скочи на съседния остров от обрасли в трева камъни. Роуан пое мълчаливо след нея, следвайки всяко нейно движение. Чак когато достигнаха следващия хълм, той извърна към нея изопнато в решителна гримаса лице. Очите му бяха също толкова студени, колкото нейните.

Ала този път гневът му беше насочен към нея – по-бесен не го беше виждала от Миствард насам. Тя оголи зъби в зверска, демонична усмивка.

– Знам, знам. Просто добави предложението ми да използвам Ключа на Уирда към списъка с всичките ми ужасни изказвания и постъпки.

Плясъкът на гигантски ципести криле и оглушителните крясъци на илкените най-сетне започваха да ги застигат. Коленете й потрепериха, но тя потисна страха си, съзнавайки, че и Роуан, и останалите щяха да го надушат.

Затова се осмели да направи още крачка по наводнената, затънала в тръстики равнина – към армията от чудовища. Щяха да ги връхлетят до броени минути, а може би по-малко.

Отвратителният, противен Лоркан им беше дал време да се подготвят. Където и да се намираше копелето.

Роуан не понечи да я спре, когато направи още една крачка, и още една. Трябваше да се отдалечи от тях, да се увери, че всяко въгленче на магията й ще достигне враговете, без да пилее енергията си, за да ги доближава повече.

За целта трябваше да навлезе в блатото сама. Да изчака тварите да я приближат толкова, че да вижда зъбите им. Навярно вече знаеха кой върви през тръстиките към тях. Какво им беше намислила.

Въпреки това не спираха устрема си.

Някъде отдясно се чуха далечните ревове на блатни зверове – несъмнено погнали Лизандра. Елин се молеше да са изгладнели. И да харесват моратско месо.

– Елин.

Гласът на Роуан я достигна през вода, растения и вятър. Тя спря и надникна през рамо към брега, където принцът й като че ли едва се сдържаше да не тръгне след нея.

Силните, непоклатими костици на лицето му се бяха сключили в познатата й маска на воинска свирепост. Но борово-зелените му очи блестяха от сдържана нежност, когато каза:

– Не забравяй коя си. По пътя натам и по пътя обратно. Не забравяй коя си. И че си моя.

Тя се замисли за новите, фини белези по гърба му – браздите от нейните нокти, които беше отказал да излекува с магията си и вместо това беше запечатал завинаги с морска вода, преди безсмъртното му тяло да ги е заличило. Белязала го беше като свой, прошепнал бе до устните й последния път, когато проникна в нея. Така че и той, и всеки друг, който видеше гърба му, да знае, че й принадлежи, че той е неин, а тя – негова.

И защото той беше неин, защото всичките бяха нейни...

Елин му обърна гръб и хукна през равнината.

С всяка стъпка към армията от илкени, чиито криле вече виждаше, следеше водите за зверовете, които Лизандра водеше след себе си, макар и вече да се спускаше все по-надълбоко в огнището на магията си.

От дни кръжеше около ръба й, наблюдавайки бушуващата лава на дъното на дълбоката бездна. И Роуан го знаеше. Фенрис и Гавриел също. Бранеше ги, сушеше дрехите им, избиваше дотегливите насекоми – безобидни начини да облекчи напрежението, да запази самообладание, да свикне с глъбините и натиска на силата си.

Защото, колкото повече се потапяше в нея, толкова повече тялото й, съзнанието й хлътваха под напора. И тогава настъпваше изтощението – когато напрежението надделяваше, когато магията се изцеждаше твърде бързо, твърде алчно, когато от нея не беше останала и капка, а тя продължаваше да дълбае.

Елин спря рязко в сърцето на равнината. Илкените я бяха зърнали да препуска и вече летяха към нея.

Без да подозират, че трима елфи се прокрадват към тях, готови да ги изтласкат с лъковете си към нейните пламъци.

Но дали щеше да прогори с тях щитовете им? Трябваше да изцеди силата си до последна капка, за да ги изпепели наведнъж. Пълното могъщество на Елин, носителката на огъня. И нито въгленче по-малко.

Затова изостави задръжките на цивилизацията, на съвестта си, на човешките закони и се гмурна в огъня си.

Полетя в пъклената бездна и почти забрави за влагата по кожата си, за нарастващия натиск в главата си.

Щеше да се устреми право надолу и да се изтласка от дъното, изнасяйки всичките си залежи от сила на повърхността. Тежестта щеше да е жестока. И най-голямото изпитание за контрола и мощта й. Лесно – толкова беше лесно да прониже като копие сърцевината от огън и пепел. Трудното беше да ги повлече нагоре със себе си; тогава можеше да се пропука.

Потъваше надълбоко и все по-надълбоко в магията си. През далечни, смъртни очи виждаше как илкените наближават със страшна скорост. Милост, ако някога са били човеци, навярно унищожението им щеше да е проява на милост.

Елин разбра, че е достигнала някогашното дъно на силата си, когато в кръвта й заехтя предупредителен камбанен звън. Въпреки това се втурна към горящите недра на ада.

Кралицата на огъня и сенките, Огнената наследница, Елин, Дивият огън, Огненото сърце...

Прогори всяко от званията си, превъплъщавайки се в тях, в онова, което другоземните пратеници я наричаха през зъби, когато докладваха за нарастващата крехка власт на кралицата дете от Терасен. Обещание, прошепнато в мрака.

Напрежението започна да изпълва главата й, вените й.

Далеч зад себе си, на безопасно разстояние от магията си, усети пулсиращите сили на Роуан и Дориан, които готвеха удара, отговор на нейния.

Елин се гмурна в неизследваните дълбини на могъществото си.

И огненият ад като че ли нямаше край.

56.

Лоркан знаеше, че ще закъснеят, независимо от предупредителния му сигнал.

Той спря на ръба на голяма наводнена равнина, докато Елида криволичеше задъхано към него. Тя отметна кичур коса от лицето си и пръстенът на Атрил просветна върху ръката й. Не попита откъде го е взел, нито какво прави, когато Лоркан го наниза на пръста й тази сутрин. А той й каза единствено да не го сваля, защото може да се окаже единственото нещо, способно да я опази от илкените, от Морат.

Крилатата войска беше полетяла на север, отдалечавайки се от Лоркан и Елида, откъдето вероятно щеше да нападне в засада. А в отсрещния край на равнината, твърде далеч за човешките очи на Елида, сребристата коса на Белотрън проблясваше под луната светлина. До него стоеше кралят на Адарлан. Магия, ярка и студена, се виеше около двама им. А още по-надалеч...

Свещени богове! Гавриел и Фенрис се спотаяваха в тръстиката с извадени лъкове. И синът на Гавриел. Целеха се в приближаващата армия. Чакаха да...

Лоркан проследи погледите им.

Не наблюдаваха черната орда.

А кралицата, застанала сама в сърцето на потъналата равнина.

С фатално закъснение Лоркан осъзна, че двамата с Елида се намираха от грешната страна на линията – твърде на север от безопасното място зад гърба на кралицата, където стояха спътниците й.

Осъзна го точно в мига, в който очите на Елида попаднаха върху златокосата жена, изправена сама срещу армията. Ръцете й увиснаха до тялото й. Лицето й пребледня. Елида направи крачка – една-единствена крачка към Елин, издавайки тъничък звук.

И в този момент Лоркан го долови.

Беше го усетил само веднъж в живота си досега – онзи съдбовен ден в Миствард. Когато кралицата на Терасен унищожи валгските принцове, когато силата й изригна от дълбоката си бездна като неудържима стихия и разтърси света.

Но онова беше нищо – нищо – в сравнение с мощта, която сега се раждаше с грохотен рев.

Елида се олюля и впери смаян поглед в тинята под краката си, в трептящата блатна вода.

Петстотин илкена летяха в смъртоносен облак към тях. Ала те бяха предусетили предупреждението му и им бяха устроили капан.

А силата... силата, която Елин извличаше от пъкъла, горящ в нея, от огнените дълбини на прокълнатото й тяло... Тя щеше да ги отнесе.

– Какво е... – подхвана немощно Елида, но Лоркан скочи към нея, бутна я на земята и покри тялото й със своето.

После ги обгърна с щита си, гмурвайки се стремглаво, почти неконтролируемо в магията си. Нямаше време за нищо друго, освен да излее всяка капка от силата си в този щит, в единствената преграда, която можеше да ги предпази от изпепеляващата мощ на кралицата.

Не биваше да пилее сили в предупреждения. Защото жестът му навярно щеше да им коства живота.

Белотрън е знаел още в Миствард, че кралицата тепърва ще усвои рожденото си право, че такава сила се явява веднъж на хилядолетия, а ако й служеше...

Двор, който нямаше просто да промени света. Щеше да роди нов свят.

Двор, който можеше да завладее този свят – и всеки друг.

Стига кралицата им да го поискаше. И именно там беше въпросът, нали?

– Лоркан – прошепна Елида с глас, пресекващ или от копнеж по кралицата, или от страх.

Но не му остана време да гадае, защото зверски рев се надигна от тръстиките. Заповед.

И дъжд от стрели, точни и безпощадни, излетя откъм блатата право към двата фланга на моратската войска. Нито една от черноглавите стрели на Фенрис не пропусна целта си. Синът на Гавриел също се оказа точен стрелец. От небето заваляха илкени, а оцелелите се заблъскаха панически с криле, всеки напиращ към центъра на формацията.

Точно там, където кралицата на Терасен запрати пълната мощ на магията си.

В момента, в който Лизандра подаде сигнала, че блатните зверове са наизлезли от летовищата си, и се върна на техния остров, в момента, в който илкените се приближиха толкова, че Едион можеше да ги сваля от небето като гъски, кралицата му избухна.

Въпреки че се целеше в противоположната посока, въпреки че Роуан ги беше обгърнал с щита си, огънят го запали.

– Свещени богове! – чу се да казва, докато залиташе назад през тръстиките, отдалечавайки се от огневата й линия. — Проклет да съм!

Илкените в центъра на легиона нямаха време дори да изпищят, преди да ги погълне море от пламъци.

Елин не беше спасителка, в чието име да се обединят, а природна стихия, в която трябваше да оцелеят.

Огънят й се нагорещяваше все повече и костите му стенеха, докато по челото му избиваше пот. Въпреки това Едион зае нова позиция, надничайки да се увери, че баща му и Фенрис са направили също отвъд наводнената равнина, и се прицели към илкените, бягащи от стръвните пламъци. Всяка стрела се бореше.

Пепел се сипеше от небето като бавен, гъст сняг.

В мига, в който силата на Елин започна да стихва, лед и вятър избухнаха над главите им.

На местата, където допреди секунди златисточервени пламъци бяха топили легиона на Ераван, сега Дориан и Роуан сееха смърт.

Илкените още държаха фронта, досущ като тъмно петно, трудно за отмиване.

Елин продължаваше да гори. Едион дори не я виждаше в жаркото ядро на магията й.

Но такава сила несъмнено си имаше цена.

Братовчедка му познаваше по рождение тежестта на короната и магията си. Още в юношеството си беше изпитала самотата, която и двете носеха. И това изглеждаше като достатъчно наказание, но... несъмнено щеше да плати и друга цена.

Безименна е цената.

Прозрение замъждука в дъното на съзнанието му, но все още твърде смътно. Той изстреля предпоследната си стрела право между очите на един подивял илкен.

И лека-полека изкованата им от мрак защита срещу магията рухна под ударите от лед, вятър и огън.

Тогава Белотрън закрачи към огнената буря, вихреща се на петнайсетина метра от тях. Към Елин.

Лоркан държеше Елида прикована към земята, влагайки всяка сянка, всяка капка тъмнина в щита си. Пламъците бяха толкова горещи, че потта от челото му капеше върху копринената й коса, разстлана по зеления мъх. Блатните води край тях кипяха.

Кипяха. Сварени риби изскачаха на повърхността им с корема нагоре. Тревите изсъхнаха и се подпалиха. Целият свят се превърна в царство на огъня без край и начало.

Раздраната, тъмна душа на Лоркан се стрелна назад и зарева в тон с жарката песен на силата й.

Елида вкопчи юмруци в ризата му и зарови лице в шията му, а той стисна зъби, за да понесе мощта на огнената стихия. Но не беше само огнена. Усети вятър и лед. Две други всепомитащи магии се бяха присъединили към нейната и заедно покосяваха илкените. Отслабваха неумолимо щита му.

Вълна след вълна магиите им брулеха неговата. Нечия по-слаба сила вече щеше да е рухнала от напора, щеше да се е опълчила, вместо да склони глава пред бурята.

Ако Ераван успееше да сложи нашийник около врата на Елин Галантиус... всичко щеше да приключи.

Да подчини на волята си такава жена, такава сила... но дали един нашийник би успял да я овладее...

Усети раздвижване сред пламъците.

Белотрън крачеше бавно през врящите блата.

Огънят се изви около купола на щита му и леденият му вятър образува малки вихрушки в стихията.

Само безумец би влязъл в такава буря.

Илкените падаха ли, падаха мъртви, бавно и с много кръв, изоставени от тъмната им магия. Онези, които опитваха да избягат от огъня, леда и вятъра, умираха от стрели. Другите, които успяваха да кацнат, намираха смъртта си в засади от нокти, зъби и люспести опашки.

Бяха се възползвали докрай от предупреждението му. А фактът, че илкените бяха скочили толкова лесно в капана им...

Роуан достигна кралицата в сърцето на блатата тъкмо когато пламъците й угасваха. Когато собственият му вятър стихваше и струи безпощаден лед поразяваха малкото илкени, лутащи се из небесата.

Пепел и лъскави късчета лед се сипеха като сняг; живи въглени танцуваха между обгорелите останки от илкените. Оцелели нямаше. Нито един.

Лоркан не смееше да вдигне щита си.

Дори когато принцът стъпи на малкото островче, където стоеше кралицата. Дори когато Елин се обърна към Роуан и единственият пламък, който остана, беше огнената корона на главата й.

Продължи да гледа безмълвно как Роуан плъзва ръка през кръста на кралицата си, а с другата обгръща едната страна на лицето й и я целува.

Искри просветнаха в разпуснатите й коси и тя обви с ръце врата му, притискайки се към него. Златна корона от пламъци се появи върху главата на Роуан – същата като онази, която Лоркан беше зърнал в Миствард.

Познаваше Белотрън. Знаеше, че принцът не ламти за власт, каквато повечето безсмъртни преследваха. По всяка вероятност щеше да обича тази жена, дори да беше най-обикновена. Но дарбата й...

Пустеещата душа на Лоркан усети притегателната сила. И веднага я намрази.

Заради нея Белотрън бе минал през огъня; заради нея Фенрис вече прекосяваше равнината като сомнамбул, вперил цялото си внимание в преплетените им тела.

Елида се раздвижи под него.

– Свърши ли се?

Като се имаше предвид с какъв плам кралицата целуваше принца, не знаеше как точно да й отговори. Но я остави да се изниже изпод него и да стане на крака, за да види двете фигури на хоризонта. Той застана до нея.

– Избиха ги до крак – промълви Елида.

Цял легион. Надвили го бяха, макар и трудно.

От небето продължаваше да се сипе пепел, трупайки се по копринената, черна като нощ коса на Елида. Той махна нежно няколко прашинки, после вдигна щит над главата й, за да я защити.

Не я беше докосвал от предишната нощ. Нямаше кога, а и не му се щеше да се замисля как му бе подействала целувката й. Как го беше сразила и още стягаше стомаха му по начин, който не знаеше дали ще преживее.

– Какво ще правим сега? – попита Елида.

Отне му малко време да разбере въпроса й. Елин и Роуан най-сетне се разделиха, макар че принцът се наведе да погъделичка с нос врата й.

Силата привличаше сила в света на елфите. Навярно Елин Галантиус просто беше извадила лош късмет, че силата на Майев бе привлякла кадъра дълго преди тя да се роди, че воините се бяха обрекли на нея.

А може би те бяха извадили лош късмет, защото не бяха изчакали за нещо по-добро.

Лоркан разтръска глава, за да прогони безполезните, изменнически мисли.

Пред него стоеше Елин Галантиус. С изцедени сили.

Усещаше я вече – пълната липса на звук и чувство, и топлина, където допреди минути бе върлувала свирепа буря. Усещаше прокрадващия се студ.

Беше изразходила всичките си запаси. Спътниците й също. Може би Белотрън беше отишъл да я прегърне не защото искаше да я обладае насред блатата, а за да я задържи на крака, след като беше изчерпала цялата си енергия. И беше уязвима.

Открита за нападения.

Какво ще правим сега?, беше го попитала Елида.

Лоркан се поусмихна.

– Ще идем да ги поздравим.

Тя се стресна от промяната в тона му.

– Но вие не сте в приятелски отношения.

Определено не бяха, а и едва ли щяха да си изградят такива, като се имаше предвид какво е намислил на кралицата. И че носеше Ключа на Уирда... сродния на този у Елида.

– Няма да ме нападнат – увери я Лоркан и се отправи към тях.

Блатната вода беше почти вряла и той изгледа смръщено мъртвите риби, изцъклили млечни очи към небето. Жаби и други водни твари се люшкаха безжизнено по вълничките, които правеше с краката си.

Елида изсъска, като нагази в горещата вода, но го последва.

И Лоркан се устреми към плячката си, твърде съсредоточен върху огнедишащата кучка, за да забележи, че Фенрис и Гавриел са напуснали позициите си сред тръстиката.

57.

Всяка стъпка към Елин траеше цяла вечност, но и някак й се струваше твърде бърза.

За пръв път недъгът й я смущаваше толкова. Мръсните дрехи; дългата й, неоформена коса; дребното й тяло, лишено от всякакви забележими дарования.

Беше си представяла могъществото на Елин, сънувала беше как разрушава стъкления дворец.

Но не беше предполагала, че реалната среща с унищожителната й сила ще накара костите й да треперят от ужас. Нито че и спътниците й ще имат толкова опустошителни дарби – бяха преплели леда и вятъра си с нейния огън и от небето бяха завалели трупове. Елида почти съчувстваше на илкените, които бяха погубили. Почти.

Лоркан беше мълчалив. Напрегнат.

Вече умееше да разпознава настроенията му, малките издайнически знаци, които той си мислеше, че никой не забелязва. Но ето го – нервния тик от лявата страна на устата му. По него познаваше, че опитва да потисне гнева си. Освен това беше килнал леко глава надясно – знак, че преценява от всеки ъгъл обкръжението си, всяко оръжие, всяко препятствие по пътя си. Каквато и среща да се очертаваше, Лоркан не очакваше да протече спокойно.

Нащрек бе за битка.

Елин – Елин – обърна поглед към тях от тревистата могила, на която стоеше. Среброкосият й принц също се завъртя. И пристъпи с воинско спокойствие пред нея. Елин обаче стори крачка встрани и се показа иззад гърба му. Той опита да я скрие отново. Тя го сръчка с лакът и остана до него. Принцът на Доранел – любовникът на кралицата. Доколко ли се вслушваше Елин в мнението му? Ако той ненавиждаше Лоркан, дали презрението и недоверието му щяха веднага да се пренесат и върху нея?

Трябваше да помисли по въпроса – как щеше да изглежда, ако се появеше с Лоркан. Ако ги доближеше с него до себе си.

– Съжаляваш ли за избора си на съюзник? – попита Лоркан с режещо спокойствие.

Явно и той разпознаваше издайническите знаци на тялото й.

– Говори доста за мен, не смяташ ли?

Елида можеше да се закълне, че нещо като болка пробяга в очите му. Типично за Лоркан – дори когато го нападна така яростно на онази лодка, почти не трепна.

Вместо това воинът процеди хладнокръвно:

– Май срокът на уговорката ни и бездруго изтича. Задължително ще им обясня каква сделка сме сключили, не се безпокой. Не би било хубаво да си помислят, че се влачиш с мен.

– Нямах това предвид.

Той изсумтя.

– Все тая.

Елида спря, обзета от внезапно желание да го обвини в лъжа – отчасти защото знаеше, че наистина лъже, и отчасти защото собствените й гърди се свиха от думите му. Въпреки това си замълча и му позволи да тръгне напред, разширявайки бездната помежду им с всяка своя гневна стъпка.

Но какво щеше да каже тя на Елин? Здрасти? Как си? Моля те, не ме изгаряй? Извинявай, че съм толкова мръсна и саката?

Нежна ръка докосна рамото й. Бъди нащрек. Огледай се.

Елида вдигна поглед от мърлявите си дрехи. Лоркан беше на около пет метра от нея, а останалите – просто силуети на хоризонта.

Невидимата ръка стисна леко рамото й. Наблюдавай. Отваряй си очите.

Какво толкова имаше да вижда? От дясната й страна валяха пепел и ледени късчета, от лявата се издигаха руини, а отпред се ширеха блатата. Въпреки това тя огледа внимателно света около себе си.

Имаше нещо гнило. Нещо бе накарало оцелелите след магическата стихия блатни твари да притихнат отново. Обгорените треви съскаха и шумоляха наоколо.

Лоркан продължаваше напред със скован гръб, макар че не посягаше към оръжията си.

Виж виж виж.

Какво да види? Завъртя се на място, но нищо не привлече погледа й. Отвори уста да извика Лоркан.

Златни очи просветнаха в храсталака на трийсетина крачки пред нея.

Огромни златни очи, вперени в Лоркан, който минаваше едва на метър от тях. Пума, готова да му се нахвърли, да разкъсва плът и да троши кости...

Не...

Звярът изскочи от овъглената трева.

Елида изкрещя името на Лоркан.

Той се завъртя, но не към пумата. Към нея; бясното му лице се извърна към нея...

Елида вече тичаше с пищящ от болка крак, когато Лоркан най-накрая усети, че всеки момент ще бъде нападнат.

Пумата го достигна и масивните й нокти се устремиха към корема му, а зъбите й – право към гърлото му.

Лоркан извади ловния си нож с такава бързина, че Елида съзря само сивия проблясък на стомана.

Звярът и елфът се сгромолясаха в тинестата вода.

Тя се спусна към тях с нечленоразделен крясък. Това не беше обикновена пума. Никак даже. Животното предвиждаше всяко следващо движение на Лоркан, докато се търкаляха във водата, докато се атакуваха и отбраняваха, докато кръвта и на двама им хвърчеше във всички посоки, а магиите и щитовете им се сблъскваха...

Тогава нападна и вълкът.

Гигантски бял вълк, който изскочи от нищото, озверял от ярост и втурнат към Лоркан.

Той се изтръгна задъхан от лапите на пумата с облени в кръв ръка и крак. Но вълкът се изпари. Къде беше, къде...

Пак се появи от нищото, сякаш влетял от невидим мост на около три метра от Лоркан.

Не просто го нападаха. Екзекутираха го.

Елида притича между две могили, докато заледени стръкове трева режеха дланите й и нещо хрущеше в крака й...

Вълкът скочи към уязвимия гръб на Лоркан със замъглени от кръвожадност очи и лъснали зъби.

Елида изкачи на бегом малкото хълмче, а времето сякаш пропадаше под стъпалата й.

Не не не не не не.

Стръвни бели зъби летяха към гръбнака на Лоркан.

В този миг Лоркан я чу – чу треперливия стон, с който се хвърли върху него.

Тъмните му очи просветнаха в нещо като ужас, когато се блъсна в незащитения му гръб.

Когато забеляза смъртната опасност, идваща не от пумата пред него, а от вълка, чиито челюсти се впиха в нейната ръка вместо във врата му.

Елида можеше да се закълне, че очите на вълка се изцъклиха от недоумение, а в нейното тяло се заби тъмен, непоклатим щит, изкарвайки въздуха от гърдите й...

Кръв и болка, кости и трева, и грохотна ярост.

Светът се наклони и двамата с Лоркан се строполиха на земята; нейното тяло се стовари върху неговото и челюстите на вълка се изтръгнаха от ръката й.

Тя се сви върху Лоркан в очакване вълкът и пумата да сложат край на всичко, да прекършат врата й с челюстите си.

Но нищо не ги нападна. Пълна тишина прониза света.

Лоркан я преобърна с насечен дъх и окървавено, пребледняло лице. Очите му веднага намериха нейните, ръката й...

– ЕлидаЕлидаЕлида...

Тя не можеше да си поеме въздух, не виждаше нищо заради агонията в ръката си, в разкъсаната плът и натрошените кости...

Той сграбчи лицето й, преди да е погледнала, и изрева:

– Защо го направи? Защо?

Но не изчака отговора й. Вместо това вдигна рязко глава и изръмжа толкова свирепо, че звукът отекна в костите й, изостри болката й, докато не простена.

Лоркан се озъби на пумата и вълка. Щитът му се виеше като обсидианов вятър край тях.

– Мъртви сте. И двамата сте мъртви...

Елида извъртя глава достатъчно, че да забележи как вълкът се взира в тях. В Лоркан. Как в един миг го обгръща ослепителна светлина, а в следващия на мястото му стои най-красивият мъж, който някога бе зървала. Златистобронзовото му лице се напрегна при вида на ръката й. Ръката й, ръката й...

– Лоркан, изпълняваме заповед – обади се непознат, добронамерен мъжки глас.

Пумата също се беше преобразила в елф.

– Плюя на заповедите ти, долно копеле...

Воинът вълк процеди задъхано:

– Не можем да се съпротивляваме още дълго на клетвата, Лоркан...

– Свали щита – каза по-уравновесеният воин. – Ще излекувам момичето. Ще я оставим да си върви.

– Ще убия и двама ви – закле се Лоркан. – Ще ви убия...

Елида погледна ръката си.

От нея липсваше парче. От предмишницата й. По обгорилата трева плискаше кръв. От раздраната плът стърчеше бяла кост....

Май закрещя, зарида или просто затрепери безмълвно.

– Не гледай – скара и се Лоркан и отново стисна лицето й, за да привлече очите й към своите.

Чертите му бяха погълнати от такава ярост, че едва го разпозна, но той не нападна елфите.

Силата му беше изцедена. Беше я изчерпал почти докрай с щита срещу огъня на Елин и другата магия, чиято и да беше тя. А този, който ги бранеше сега, извличаше последните му капки сила.

Свалеше ли го, за да я излекуват... щяха да го убият. Беше ги предупредил за нападението на илкените, но въпреки това щяха да го убият.

Елин – къде беше Елин...

Светът почерняваше в краищата; тялото й искаше да се предаде, вместо да търпи болката, която пренареждаше всичко в живота й.

Лоркан се напрегна, сякаш доловил дебнещото я забвение.

– Излекувайте я – нареди той на добродушния елф – и ще продължим...

– Не – смогна да пророни тя.

Не по този начин, не заради нея...

Лоркан огледа лицето й с непроницаемо изражение в ониксовите си очи. Сетне пророни тихо:

– Искаше ми се да дойда в Перант с теб.

После свали щита си.

Изборът не беше труден. И не го плашеше. Далеч не колкото смъртоносната рана в ръката й.

Фенрис беше засегнал артерията й. Елида щеше да умре от кръвозагуба само за броени минути.

Лоркан идваше от мрака и носеше дарбата му. Лесно щеше да се върне в него.

Но да позволи на меката, прелестна светлина пред него да угасне... В древните си, горчиви кости съзнаваше, че не може да го допусне.

Тя беше забравена – от всекиго и всичко. И въпреки това хранеше надежда. Бе проявила добрина към него.

Беше го дарила с поне малко покой през времето им заедно.

Беше му предложила дом.

Знаеше, че Фенрис няма да намери сили да се пребори със заповедта на Майев. Знаеше, че Гавриел ще удържи на думата си и ще излекува Елида, но Фенрис не можеше да се опълчи на кръвната си клетва.

Знаеше, че кучият син ще съжалява после. Знаеше, че вълкът бе изпитал ужас, когато Елида скочи помежду им.

Лоркан спусна щита си, молейки се тя да не гледа, когато касапницата започнеше. Когато двамата с Фенрис се сблъскаха със зъби и нокти. Щеше да удържи известно време срещу него. Докато Гавриел не се върнеше в боя.

Щитът изчезна и Гавриел веднага коленичи, пресягайки се към ръката й. Болката я парализираше, но опита да каже на Лоркан да бяга, да вдигне щита...

Той стана и загърби молбите й.

Вместо това се обърна към Фенрис. Воинът трепереше от сдържана ярост, стиснал юмруци от двете страни на тялото си, за да не посегне към оръжията си.

Елида продължаваше да ридае, да го умолява.

В напрегнатите черти на Фенрис се четеше разкаяние.

Лоркан просто му се усмихна.

И Фенрис скъса веригите на въздържанието си.

Подчиненият му скочи към него с изваден меч и Лоркан вдигна своя, тъй като се досещаше кой ход ще използва Фенрис. Все пак той го беше научил на него. Знаеше и че е спуснал левия си гард, макар и за секунда, разкривайки врата си...

Фенрис се приземи пред него, замахна ниско с меча си и отскочи надясно.

Лоркан устреми своя към уязвимата част на врата му.

В този миг и двамата бяха отнесени от ледовит, непреодолим вятър. Или поне колкото бе останало от него след епичната битка.

Фенрис стана, погълнат от жажда за кръв, но вятърът пак го цапардоса. И отново. И отново. Не му даваше да се надигне от земята. Лоркан се бореше с напора му, но щитът, с който Белотрън ги беше обградил, суровата мощ, с която ги приковаваше към земята, бяха твърде силни за тялото му, останало без нито капка магия.

Нечии ботуши заскърцаха по обгорената трева. Проснат на брега на малкото островче, Лоркан надигна глава. Белотрън стоеше между двама им с Фенрис с помътнели от ярост очи.

Роуан плъзна поглед към Гавриел и Елида, която още плачеше, още го молеше да спре. Но ръката й...

Дебела драскотина бележеше луннобялата й ръка, а грубата лечебна сила на Гавриел беше запълнила дупките и липсващата плът, беше заздравила счупените кости. Сигурно беше изразходил всичката си магия, за да...

Гавриел се олюля леко.

Гласът на Белотрън звучеше като чакъл.

– Това приключва тук и сега. Няма да ги докосвате. Под защитата на Елин Галантиус са. Ако ги нараните, ще го смятаме за нападение срещу Нейно Величество.

Точно определени, древни думи – единственият начин да възпрепятства кръвна клетва. Не да я анулира, а само да позабави изпълнението й. Да им спечели време.

Фенрис дишаше тежко, но в погледа му проблесна облекчение. Раменете на Гавриел се поотпуснаха.

Тъмните очи на Елида още бяха замъглени от болка, а шепата лунички по бузите й изпъкваха на фона на неестествено бялата й кожа.

Белотрън се извърна към Фенрис и Гавриел.

– Ясно ли е какво ще се случи, ако прекрачите тази граница?

За абсолютно смайване на Лоркан двамата сведоха глави и отвърнаха в един глас:

– Да, принце.

Роуан спусна щитовете и Лоркан веднага се завтече към Елида, която се помъчи да седне, вперила взор в почти заздравялата си ръка. Гавриел имаше благоразумието да отстъпи назад. Лоркан огледа ръката й, лицето й, жаден да я докосне, да усети мириса й...

Не му направи впечатление, че леките стъпки в тревата не бяха на досегашните му събеседници.

Ала веднага позна женския глас, който попита иззад него:

– Какво става тук, по дяволите?

Елида нямаше думи да обясни на Лоркан какво бе почувствала в момента, в който бе спуснал щита си. А после и когато среброкосият татуиран принц воин беше спрял неизбежното кръвопролитие.

В дробовете й не остана нито глътка въздух, когато надникна над широкото рамо на Лоркан и зърна златокосата жена, крачеща към тях.

Беше млада, но лицето й... Беше древно, мъдро и прозорливо, заредено с мощ. Красиво с бронзовата си кожа и живописни тюркоазени очи. Тюркоазени очи с оградени в златисто зеници.

Ашриверски очи.

Същите като на златокосия, напет мъж, който застана до нея, напрегнал мускулестото си тяло, докато преценяваше дали ще се наложи да пролее кръв. В едната си ръка държеше лък.

Двете страни на една и съща златна монета.

Елин. Едион.

И двамата се вторачваха в нея с ашриверските си очи.

Елин примигна. И златистото й лице се сбърчи с думите:

– Ти ли си Елида?

Елида намери сили колкото да кимне. Мускулите на Лоркан бяха обтегнати като тетива, а тялото му – още наведено над нея.

Елин я доближи, без да откъсва поглед от лицето й. Елида се чувстваше толкова млада в сравнение с жената пред нея. Имаше белези навсякъде по ръцете, около врата, около китките, където бе носила окови.

Елин коленичи до нея и Елида се замисли дали не трябва дай се поклони, да опре чело в земята...

– Толкова много... приличаш на майка си – каза Елин с пресекваш глас.

Едион също коленичи безмълвно и постави широката си ръка върху рамото на Елин.

Майка й, която бе умряла в бой, за да спаси живота на жената пред нея…

– Съжалявам – промълви Елин. Раменете й се превиха, главата й увисна ниско и по пламналите й бузи се търкулнаха сълзи. – Толкова много съжалявам.

От колко ли години тези думи стояха заключени в душата й?

Ръката я болеше, но това не спря Елида да докосне юмрука на Елин, стиснат в скута й.

Да докосне бронзовата й, обсипана с белези ръка. Топла, лепкава кожа посрещна пръстите й.

Истинска. Елин беше истинска.

Кралицата, която сякаш току-що се беше уверила в същото за нея, вдигна глава и отвори уста, но устните й потрепериха и тя ги стисна.

Никой от свидетелите им не продума.

Накрая Елин каза на Елида:

– Тя ми спечели време.

Елида знаеше за кого говори.

Ръката на кралицата се разтресе. И гласът й едва не рухна напълно, когато промълви:

– Днес съм жива благодарение на майка ти.

– Знам – прошепна Ели да.

– Тя ми заръча да ти предам... – Елин си пое пресеклива глътка въздух, но не откъсна поглед от нея дори докато сълзите й си проправяха вадички по мръсните й бузи. – Майка ти ми заръча да ти предам, че те обича безкрайно. Това бяха последните й думи към мен. Кажи на моята Елида, че я обичам безкрайно.

Повече от десетилетие Елин бе носила сама сетните й думи. През цяло десетилетие на смърт, отчаяние и войни тя ги бе пренасяла от кралство в кралство.

А сега се намираха накрай света. И тук, макар и за миг, Елида почувства топлата ръка на майка си върху рамото си.

Сълзите запариха в очите й и се отрониха. Внезапно сухата трева зад тях изхрущя.

Първо зърна бялата коса. После и златните очи.

И Елида зарида, когато Манон Черноклюна се появи с лека усмивка на уста.

Когато Водачката на Крилото видя двете им с Елин, застанали коляно до коляно в тревата, оформи безмълвно с устни една дума.

Надежда.

Не беше мъртва. Всичките бяха оцелели.

Едион пророни дрезгаво:

– Ръката ти...

Елин я хвана нежно. Огледа плитката резка и новата розова кожа, чиито очертания разкриваха колко от плътта й бе липсвала едва преди минути. Кралицата се извъртя на колене и изръмжа на воина вълк.

Златокосият елф извърна очи от гневния й поглед.

– Не беше виновен той – намери сили да каже Елида.

– Ухапването – рече сухо Елин с разярен тюркоазен поглед – говори друго.

– Съжалявам – каза елфът, незнайно дали на кралицата, или на нея, и впери пълен с покруса взор в Елин.

Тя игнорира думите му. И воинът сведе сломено глава. Среброкосият принц му отпрати кратък състрадателен поглед.

Но ако заповедта за убийството на Лоркан не идваше от Елин...

Елин се обърна към другия златокос елф, към онзи, който я беше излекувал – Пумата.

– Предполагам, че Роуан ви е обяснил как стоят нещата. Докоснете ли ги, мъртви сте. Дори да ги изгледате лошо, мъртви сте.

Елида опита да не изтръпне от яростта в гласа й. Злорадата усмивка на Манон й помогна.

Елин се напрегна, когато вещицата наближи незащитения й гръб, но й позволи да коленичи отдясно на Елида. Да я огледа със златните си очи.

– Добра среща, малка вещице – поздрави я Манон.

После и двете с Елин се извърнаха към Лоркан.

– Струваш ми се малко поизмъчен – изсумтя кралицата.

– Подобно – озъби й се той.

Усмивката на Елин беше смразяваща.

– Получил си бележката ми, надявам се?

Едион плъзна ръка към дръжката на меча си...

– Мечът на Оринт – промълви Елида, забелязала костената глава на ефеса, древните руни. Елин и Лоркан прекъснаха свадата си за момент. – Мечът... ти...

Върнън я беше излъгал, че кралят на Адарлан го е претопил. Изгорил го заедно с трона от еленови рога.

Тюркоазените очи на Елин омекнаха.

– Мечът оцеля. Ние също.

Те тримата, остатъкът от двора им, семействата им.

Елин отново оглеждаше Лоркан преценяващо с онази зловеща усмивка на лице. Елида пророни тихо:

– Оцелях, Ваше Величество, благодарение на него. – Тя кимна към Манон. – И на нея. Тук съм благодарение на тях двамата.

Манон кимна в отговор и вниманието й се насочи към джоба, където бе видяла Елида да прибира парчето камък. Търсеното потвърждение. Напомняше й за третата част от триъгълника.

– Тук съм – добави Елида, прикована от обезпокоително живите очи на Елин, – благодарение на Калтейн Ромпие.

В гърлото й заседна буца, но тя я пренебрегна и бръкна с разтреперани пръсти във вътрешния си джоб, откъдето извади увитото в плат парче камък. Неземната му енергия запулсира в дланта й.

– Заръча ми да ти предам това. Тоест на Селена Сардотиен. Тя не знаеше, че са... че сте един и същи човек. Каза, че било отплата за... за топлата пелерина, която си й дала в студената тъмница. – Не се срамуваше от сълзите си, защото ги лееше в чест на онази жена и подвига й. Елин огледа парчето плат в потръпващата длан на Елида. – Мисля, че е запазила плата, за да й напомня за добрината ти. – Пророни сипкаво Елида. – В Морат я пречупиха... нараниха я. И умря сама там. Умря сама, за да не ме... за да не...

Никой от околните не продума, не помръдна. Не можеше да прецени дали е за добро, или лошо. Дали това, че Лоркан сложи ръка на гърба й, не я накара да плаче още по-силно.

Думите се заизливаха от треперещата й уста.

– Каза да ти напомня, ч-че си обещала да ги накажеш всичките. И че м-можеш да отключиш всяка врата, стига да имаш к-ключа.

Елин стисна устни и затвори очи.

Отнякъде се появи красив, тъмнокос мъж. Сигурно беше броени години по-възрастен от нея, но имаше толкова величествена осанка, че се почувства дребна и нескопосана пред него. Сапфирените му очи се съсредоточиха в нея, интелигенти и невъзмутими, и той попита:

– Калтейн Ромпие е спасила живота ти? И ти е дала това?

Той я познаваше.

Манон Черноклюна обяви с тих, помпозен глас:

– Лейди Елида Локан от Перант, запознай се с Дориан Хавилиард, крал на Адарлан.

Кралят я изгледа с вдигнати вежди.

– В-Ваше Величество – изпелтечи Елида.

Крайно време беше да се изправи. Да престане да се търкаля по земята като червей. Но камъкът в парчето плат още лежеше върху дланта й.

Елин избърса влажното си лице в единия си ръкав и се надигна.

– Знаеш ли какво носиш, Елида?

– Д-Да, Ваше Величество.

Тюркоазените й очи, изтерзани и уморени, намериха нейните. После се плъзнаха към Лоркан.

– Защо не си го взел?

Гласът й беше глух, суров. Елида подозираше, че ще е щастлива, ако никога не се обърнеше към нея с такъв.

Лоркан посрещна погледа й, без да мигне дори.

– Нямах това право.

Очите на Елин запрескачаха между двама им, виждайки твърде много. И без капка топлина, тя каза на Лоркан:

– Благодаря ти, че ми я доведе.

Останалите като че ли се мъчеха да прикрият смайването си от тези й думи.

Кралицата обаче се обърна към Манон.

– От сега нататък Елида е част от моя двор. Независимо от вещерската кръв във вените си, тя е лейди на Перант и е моя.

Две златни очи просветнаха в отговор на предизвикателството й.

– А ако реша да я обявя за наследница на Черноклюните?

– На Черноклюните или на Крочаните? – подразни я Елин.

Елида примигна озадачено. Манон и Крочаните? Изобщо каква работа имаше тук Водачката на Крилото? Къде беше Абраксос? Вещицата отвърна:

– Внимавайте, Ваше Величество. Изчерпахте цялата си сила и ще ви се наложи да се биете с мен по стария начин.

Опасната усмивка се завърна върху лицето й.

– Знаеш ли, от доста време чакам втори рунд.

– Дами – предупреди ги среброкосият принц през стиснати зъби.

Двете се обърнаха едновременно към Роуан от рода на Белия трън и му се усмихнаха невинно. Елфическият принц имаше благоразумието само да изтръпне от погледите им.

Щом двете жени отново насочиха почти безпощадното си любопитство към нея, на Елида й се прииска да се скрие зад Лоркан. Манон се пресегна и обърна ръката й към тази на Елин.

– Ето, въпросът е решен – заяви тя.

Елин видимо се учуди, но пъхна загърнатия ключ в джоба си. Тъмна сянка мигновено се вдигна от сърцето на Елида; непрестанният шепот стихна.

– Ставай – нареди й Манон. – Бяхме започнали нещо.

Тя понечи да я вдигне, но Лоркан я предвари. И не пусна ръката й, а тя опита да не се поддава на желанието си да се притисне към топлото му тяло. Помъчи се да прикрие факта, че макар току-що да бе срещнала кралицата си, приятелката си, двора си... незнайно защо се чувстваше най-сигурна до Лоркан.

Манон му се подсмихна.

– Твоите претенции към нея, елфе, не са на дневен ред. – Железните й зъби изскочиха, превръщайки красивото й лице в страховита маска. Лоркан не я пусна. – Не. Я. Докосвай. – Процеди Манон с онзи глас, който обикновено вещаеше смърт.

– Не приемам заповеди от вещици – отвърна Лоркан. – И нямаш право да се месиш в отношенията ни.

Елида го изгледа свъсено.

– Само влошаваш нещата.

– На това му викаме „елфически глупости“ – осведоми я Елин. – Също така можем да го наречем „маркиращо територията си копеле“.

Елфическият принц се покашля многозначително зад нея.

Кралицата надникна през рамо с вирнати вежди.

– Да не би да забравям някое гальовно обръщение?

Очите на принца воин просветнаха, въпреки че лицето му остана сковано от хищническа зоркост.

– Не мисля.

Елин намигна на Лоркан.

– Ако я нараниш, ще стопя костите ти – информира го кротко и си тръгна.

Желязната усмивка на Манон се разшири и тя сведе глава в пародия на поклон, преди да последва кралицата.

Едион огледа Лоркан от глава до пети и изсумтя:

– Елин прави каквото си пожелае, но мисля, че ще ми позволи да проверя колко от костите ти мога да строша, преди да ги е стопила.

После и той закрачи след двете жени. Едната сребърна, а другата – златна.

Елида едва не изпищя, когато някакъв призрачен леопард изскочи от нищото, подуши въздуха към Лоркан и пое след другите в елегантен тръс, размахвайки пухкавата си опашка.

След това си тръгна кралят, а след тях – и двамата елфи. Докато не остана само принц Роуан от рода на Белия трън. Среброкосият воин я изгледа красноречиво.

И Елида незабавно се откъсна от Лоркан. Елин и Едион бяха спрели да я изчакат. С леки, приветливи усмивки на лица.

Елида се насочи към тях, към новия си двор, без да поглежда назад.

През последните минути Роуан нарочно мълчеше и наблюдаваше събитията.

Лоркан беше проявил готовност да умре за Елида. Да се откаже от службата си в името на Майев, за да спаси живота на момичето. А после се беше държал достатъчно собственически, че да го накара да се зачуди дали и той самият не изглеждаше толкова нелепо в присъствието на Елин.

Когато двамата останаха насаме, Роуан го попита:

– Как ни откри?

Режеща усмивка.

– Тъмният бог ме тласкаше насам. Армията от илкени се погрижи за останалото.

Същият Лоркан, когото познаваше от векове, но някак... различен. Типичната му острота беше притъпена – не, беше укротена.

Сега следеше с поглед укротителката си, но щом го отмести към Елин, която вървеше до нея, стисна челюсти.

– Предполагам знаеш, че тази сила може да я унищожи?

– Знам – призна Роуан.

Онова, което беше постигнала преди минути, силата, която беше извлякла от себе си... Беше като песен, в чийто ритъм и неговата магия затанцува.

Когато защитата на илкените най-сетне рухна под напора на огън, лед и вятър, Роуан не удържа на стремлението да встъпи в горящото сърце на силата й и да я види озарена от него.

Вече прекосяваше равнината, когато проумя, че не го привличаше само огнената сила, но и жената вътре в нея, която навярно се нуждаеше от физически контакт с друго живо същество, за да си припомни, че има тяло и близки хора, за да се изтръгне от смъртния покой, така безпощадно покосяващ крилатите зверове. Но тогава пламъците угаснаха и докато враговете им падаха от небето на пепел, лед и късове месо, тя го погледна... Свещени богове, когато го стрелна с очи, Роуан едва не падна на колене пред нея.

Негова кралица, любовница и най-скъп приятел — и още толкова много. Не го интересуваше, че ги наблюдават. И той самият имаше потребност да я докосне, да се увери, че е невредима, да почувства жената, способна на велики и ужасяващи дела, но и способна да го погледне с такъв зов, с толкова живот в очите.

Вдъхваш ми воля за живот, Роуан.

Чудеше се дали и Елида Локан не въздействаше по същия начин на Лоркан.

– Ами мисията ти? – попита го Роуан.

Нежността напусна гранитните черти на Лоркан.

– Защо не ми кажеш каква работа имате вие на това лайняно място, а после ще обсъдим моите планове?

– Елин ще реши какво да ти каже и какво – не.

– Добро куче.

Роуан му отвърна с ленива усмивка, но се въздържа да му спомене за дребното тъмнокосо момиче, което вече държеше неговите юзди.

58.

Калтейн Ромпие току-що бе променила хода на събитията.

Дориан за пръв път се срамуваше толкова от себе си.

Защо не беше по-добър? По-прозорлив? Всъщност това важеше за всички им.

Мислите се вихреха в главата му, докато, намирайки се отново в полунаводнения храм, наблюдаваше от разстояние как Елин оглежда каменния сандък върху олтара така, сякаш й бе опонент.

От едната й страна стоеше лейди Ели да, до нея Манон, а Лизандра в облика си на призрачен леопард се беше излегнала в краката на кралицата.

Силата, събрана в групичката им, беше зашеметяваща. А Елида... На път обратно към руините Манон беше подшушнала на Елин, че Анийт бдяла над нея.

Също както други богове бдяха над всеки от тях.

Лоркан влезе в храма, придружаван от Роуан. Фенрис, Гавриел и Едион ги доближиха, хванали дръжките на мечовете си. Телата им още излъчваха напрежение, докато следяха Лоркан неотлъчно с очи. Особено воините на Майев.

Втори кръг на велика мощ.

Лоркан, благословеният от самия Хелас — това му беше разказал за него Роуан по време на пътешествието им до Мъртвите острови. Хелас, богът на смъртта. Дошъл по тези земи с Анийт, негова принцеса-консорт.

Косъмчетата по ръцете на Дориан настръхнаха.

Древни потомци – всеки докоснат от различен бог, всеки доведен дотук свише. Всичко това не можеше да е просто съвпадение.

Манон го забеляза, че стои настрана, разтълкува предпазливостта по лицето му и се откъсна от кръга шепнещи жени, за да застане до него.

– Какво?

Дориан стисна челюсти.

– Имам лошо предчувствие.

Той зачака опровержение, подигравка. Манон обаче додаде:

– Обясни ми.

Дориан отвори уста, но в този миг Елин се качи на подиума.

Ключалката – Ключалката, която щеше да възпре Ключовете на Уирда и щеше да позволи на Елин да ги върне в портата. Благодарение на Калтейн и Елида им оставаше да намерят само още един. Където и да го беше скрил Ераван. Но за да вземат Ключалката...

Роуан се озова до кралицата в мига, в който надникна в сандъка.

Тя извърна бавно поглед към тях. Към Манон.

– Качи се тук – нареди й с обезпокоително невъзмутим глас.

Манон не допусна грешката да й се опълчи.

– Сега не му е нито мястото, нито времето да го разглеждате – предупреди Роуан кралицата. – Ще го отнесем до кораба и там ще го проучваме.

Елин се съгласи с пребледняло лице.

– Имало ли е изобщо Ключалка? – попита ги Манон.

– Не знам.

Дориан за пръв път чуваше тези думи от Елин. А това му беше достатъчно, за да се покатери нагоре по стълбите, оставяйки мокри следи по подиума, и да надникне в сандъка.

Ключалка нямаше. Не и каквато бяха очаквали, каквато кралицата беше изпратена да открие.

В каменния сандък имаше едно-единствено нещо.

Огледало с железен обков и почти златиста от старост повърхност, покрита с жълтеникави петна и мръсотия. А в горния десен ъгъл на усуканата, изящно изкована рамка...

Знакът от Окото на Елена. Вещерският символ.

– Какво е това, дявол да го вземе? – учуди се Едион от стълбите.

Отговори му Манон, надничайки косо към притъмнялото лице на кралицата.

– Вещерско огледало.

– Какво? – попита Елин.

Останалите се приближиха да чуят.

Манон почука с нокът по каменния ръб на сандъка.

– Случайно Баба Жълтонога да ти е споменала в деня, когато я уби, защо е дошла, какво иска от теб и предишния крал?

Дориан се разтърси из паметта си, но не откри нищо.

– Не. – Елин го изгледа въпросително, но той поклати глава. Тя попита вещицата: – А ти знаеш ли какво е искала?

Манон кимна едва доловимо. И въздъхна колебливо. Дориан се приготви за предстоящото.

– Баба Жълтонога е отишла на среща с краля, за да му покаже как действат магическите й огледала.

– Изпотроших повечето – скръсти ръце Елин.

– Унищожила си само евтини дубликати. Истинските й вещерски огледала... Тях не можеш да ги счупиш. Не и толкова лесно.

Дориан имаше ужасяващо предчувствие.

– Какво прави с тях?

– С тях можеш да видиш бъдещето, миналото и настоящето. Да говориш през своето огледало с притежателя на сродното му. Съществуват и изключително редките сребърни огледала, за чието изковаване майсторът трябва да вложи нещо скъпо за себе си. – Манон сниши глас и Дориан се зачуди дали дори сред Черноклюните това не бяха легенди, предавани край лагерните огньове. – Има и такива, които задържат и усилват големи запаси от сурова сила, за да я освободят с жестока мощ, ако огледалото бъде насочено към нещо.

– Оръжие – заключи Едион и Манон кимна утвърдително. Явно и генералът беше навързал нещата, защото следващият му въпрос превари този на Дориан. – Значи, Баба Жълтонога се е срещнала с краля, за да обсъждат оръжия?

Манон се умълча толкова дълго, че очакваше Елин всеки момент да я пришпори. Той обаче й стрелна предупредителен поглед и кралицата не се обади. Никой от тях не посмя.

Накрая вещицата каза:

– Строят кули. Гигантски, но предвидени за теглене през бойните полета. Целите са покрити с вещерски огледала. Ераван планира да ги използва съвместно с магията си, за да изтребва армиите ви само с няколко удара.

Елин затвори очи. Роуан сложи ръка върху рамото й.

– Това... – подхвана Дориан, махвайки с ръка към каменния сандък, към огледалото в него. – Това едно от огледалата, които ще употребят, ли е?

– Не – рече Манон, загледана във вещерското огледало в сандъка. – Не знам какво предназначение има точно това огледало, на какво е способно... но определено не е Ключалката, която търсите вие.

Елин извади Окото на Елена от джоба си, претегляйки го в длан, и въздъхна отривисто през носа си.

– Нямам търпение днешният ден да приключи.

Километър след километър елфите мъкнеха огледалото.

Роуан и Едион притиснаха Манон за подробности относно вещерските кули. Две вече бяха готови, но нямаше представа още колко се изграждат. Първите две се намираха във Ферианската падина, ала сигурно имаше и другаде. Не, не знаеше как ги придвижват. Нито колко вещици бяха необходими за използването на една кула.

Елин позволи на думите им да се утаят в една дълбока, смълчана част от съзнанието й. Щеше да мисли по въпроса на следващия ден, след като се наспеше. Днес вече нямаше сили за проклетото вещерско огледало.

Магията й беше изцедена до последна капка. За пръв път от дни огнената бездна сякаш бе изпаднала в унес.

Тя самата можеше да проспи цяла седмица. Цял месец.

Всяка стъпка през блатата на път към мястото, където ги чакаха трите кораба, я изтощаваше още повече. Лизандра на няколко пъти й предлагаше да се преобрази в кон и да я носи на гърба си, но Елин отказваше. Хамелеонката беше не по-малко грохнала. За всички им важеше.

Искаше й се да поговори с Елида, да я разпита какво бе преживяла през всичките тези години, но... Беше загубила дар слово от умора. Знаеше от какъв сън има нужда – онова дълбоко, целебно забвение, което изискваше тялото й всеки път, когато пилееше навън твърде много от магията си.

Затова почти не говореше с Елида, позволявайки на Лоркан да я крепи в бързия им поход към брега. В устрема им да отнесат огледалото до корабите.

Толкова много тайни – Елена, Бранън и древната им война още бяха забулени в тайнственост. Дали Ключалката изобщо съществуваше? Или пък вещерското огледало беше Ключалката? Прекалено много въпроси с твърде малко отговори. Но щеше да измисли нещо. След като се върнеха на безопасно място; след като се наспеше.

След като... всичко останало се наредеше. Ето защо се влачеха през блатата без почивка.

Лизандра първа долови опасността с леопардовите си сетива на километър от белите пясъци на брега и спокойното сиво море отвъд, скрита зад стена от тревисти дюни.

Всички изкачиха най-близката дюна с извадени оръжия, изравяйки пясъка под краката си. Роуан не се преобрази – единственото видимо доказателство за пълната му немощ. Въпреки това пръв достигна билото. И извади меча от ножницата на гърба си.

Елин спря до него с прогоряло гърло, а Гавриел и Фенрис оставиха внимателно огледалото до нея.

Сто платна сивееха пред тях, обградили трите им кораба. Простираха се към западния хоризонт, погълнати от тишина; едничкият звук бяха крясъците на моряците. Кораби от запада... от Залива на Оро.

Армадата на Мелисанде.

А на плажа ги чакаше взвод от двайсетина воини, предвождани от жена със сива пелерина. Лизандра извади ноктите си и изръмжа гърлено.

Лоркан избута Елида зад себе си.

– Трябва да се оттеглим към блатата – каза на Роуан, чието лице бе застинало като камък, докато оглеждаше групата воини на плажа и многочислената флота отвъд тях. – Можем да им се измъкнем.

Елин пъхна ръце в джобовете си.

– Няма да ни нападнат.

– И стигна до такова заключение въз основа на многото си години военен опит? – нападна я Лоркан.

– Внимавай – озъби му се Роуан.

– Това е пълен абсурд – изплю генералът и се извъртя, сякаш щеше да грабне пребледнялата Елида на ръце. – Запасите ни са изчерпани...

Не успя да преметне Елида през рамо само защото тънка като хартия огнена стена препречи пътя му. Едва на толкова беше способна Елин в момента.

Манон изскочи насреща му с извадени железни нокти и изръмжа:

– Няма да я водиш никъде. Нито сега, нито когато и да било.

Лоркан се надигна до пълния си ръст. Но преди да съсипят всичко в яростта си, Елида докосна нежно ръката му, с която вече бе стиснал дръжката на меча си.

– По свое желание съм с него, Манон.

Вещицата бегло надзърна към ръката й върху мускулите на Лоркан и отвърна:

– Ще говорим за това по-късно.

Несъмнено. Елин изгледа Лоркан и му кимна.

– Върви да се мръщиш другаде.

Жената със сива пелерина на плажа вече крачеше към тях, следвана от воините си.

– С теб още имаме въпроси за изясняване – изръмжа Лоркан.

Елин се поусмихна.

– И смяташ, че не знам?

Той застана до Роуан и тъмната му сила се задипли над вълните като беззвучен гръм. Заемаше отбранителна позиция.

Елин погледна каменното лице на принца си, сетне Едион, извадил меча и щита си в готовност за борба, после и другите си спътници.

– Да отидем да ги поздравим.

– Елин... – подскочи Роуан.

Но тя вече слизаше по дюната с внимателни стъпки по хлъзгавия пясък и гордо вдигната глава. Воините зад нея крачеха с обтегнати като струни тела, но дишането им си оставаше равномерно – бяха готови на всичко.

Сивите брони на войниците пред тях бяха тежки, протрити, лицата им – сурови и белязани. Очите им ги изучаваха внимателно. Фенрис се озъби на единия и мъжът извърна поглед.

Жената с пелерината спря на около три метра от тях и свали качулката си с котешка грация.

Елин знаеше всичко за нея.

Знаеше, че е двайсетгодишна, че виненочервеното е естественият цвят на средно дългата й коса, че не беше виждала червеникавокафяви очи като нейните в нито едно кралство, на нито едно от приключенията си. Че вълчата глава, с която завършваше дръжката на внушителния меч до хълбока й, беше от герба на рода й. Веднага разпозна луничките й, плътните й, засмени устни; разпозна привидно слабите ръце, криещи здрави като скала мускули, които сега скръсти пред гърдите си.

Плътните устни се извиха в половинчата усмивка и Ансел от Брайърклиф, кралица на Пустошта, провлачи:

– Кой ти даде разрешение да използваш името ми в бойните ями, Елин?

– Аз лично си дадох разрешение да използвам името ти така, както сметна за добре, Ансел. И то още в деня, в който пощадих живота ти, вместо да те убия, както се полага на страхливка като теб.

Нахаканата й усмивка се разшири.

– Здрасти, кучко – измърка Ансел.

– Здрасти, предателко – измърка в отговор Елин, преценявайки армадата пред тях. – Значи, все пак се дотътри навреме.

59.

Елин усети пълното изумление на спътниците си, когато Ансел сведе глава в театрален поклон, махвайки с ръка към корабите зад тях, и каза:

– Флотата ви, както заповядахте.

Елин изсумтя.

– Войниците ти май не са в най-добрата си форма.

– Ох, винаги така изглеждат. Все им разправям, че трябва да отделят внимание и на външния си вид, не само на вътрешната си красота, но... знаеш какви са мъжете.

Елин се засмя. Макар и да долавяше как озадачението на приятелите й се нажежава до нещо огненочервено.

Манон пристъпи напред и морският бриз развя кичури от бялата й коса пред лицето й.

– Флотата на Мелисанде е под командването на Морат. Ако ще си съдействаш с тази... жена, направо сключи съюз с Ераван.

Виждайки железните й зъби и нокти, Ансел пребледня. И Елин си спомни историята, която наемната убийца, превърнала се в кралица, й беше разказала веднъж сред пустинните пясъци под балдахин от звезди. Вещица от клана на Железни зъби бе изяла жива приятелка от детството й.

Самата Ансел, след като семейството й било избито, попаднала в лагер на Железни зъби и оцеляла като по чудо.

– Тя не е от Мелисанде – обясни Елин. – Пустошта е съюзник на Терасен.

Едион подскочи, оглеждайки внимателно корабите и жената пред тях.

Манон Черноклюна процеди с гибелен глас:

– Коя е тя, че да представлява Пустошта?

О, свещени богове! С отегчена, съвършено непочтителна гримаса Елин махна с ръка между двете.

– Манон Черноклюна, наследница на вещерския клан на Черноклюните и последна кралица на Крочаните... запознай се с Ансел от Брайърклиф, асасин и кралица на Западната пустош.

Мощен тътен изпълваше главата на Манон, докато плаваха към кораба им, прекъсван единствено от плисъка на греблата в спокойните води.

Щеше да убие червенокосата кучка. Бавно.

Никой не проговори, докато наближаваха големия кораб и се качваха по стълбицата му.

От Абраксос нямаше и следа.

Манон огледа небесата, флотата, морето. Нито люспа.

Гневът в стомаха й се превърна в нещо друго, нещо по-лошо, и тя се запъти към червендалестата капитанка, решена да разбере какво е положението.

Елин обаче излезе небрежно на пътя й и й се ухили змийски, докато погледът й прескачаше между двете им с червенокосата жена, облегната на парапета на стълбите, водещи към горната палуба.

Манон я заобиколи с бясна крачка.

– Ансел от Брайърклиф не представлява Пустошта.

Къде беше Абраксос...

– Ти ли тогава?

И Манон се зачуди дали някак... дали някак не се беше оплела в плановете на кралицата. Особено когато изпита потребност да спре отново, да се обърне и да заяви с високомерна усмивка:

– Да. Аз представлявам Пустошта.

Дори Роуан примигна недоумяващо, чувайки тона на Манон Черноклюна – гласа не на вещица, воин или хищник. А на кралица.

Последната крочанска кралица.

Премери в главата си опасността от бясна схватка между Ансел от Брайърклиф и Манон Черноклюна.

И си спомни какво му беше разказвала Елин за Ансел – за предателството й по времето, когато двете се бяха обучавали в пустинята, за битката им до смърт, в която Елин бе пощадила червенокосата. Превръщайки я в своя длъжница.

А сега кралицата му беше поискала отплата.

Ансел, с типичната си арогантност, която напълно обясняваше защо двете с Елин веднага се бяха сприятелили, провлачи на Манон от стълбите към квартердека.

– Е, по последни сведения нито Крочаните, нито Жлезни зъби си мръдват пръста да бранят Пустошта. Като единствен покровител на народа й през изминалите две години, определено имам правото да я представлявам. И да решавам на кого ще помогнем и как. – Ансел се подсмихна на Елин, сякаш не забелязваше, че вещицата се взира в гърлото й, готова да го разкъса с железните си зъби. – Двете с теб все пак ни дели една граница. Трябва да постъпя добросъседски.

– Обясни – нареди й сковано Едион с толкова бушуващо сърце, че Роуан чуваше тътена му.

Това беше първата дума, която генералът отронваше, откакто Ансел свали качулката си. Откакто бяха получили малката изненада на Елин.

Ансел килна глава и копринената й коса с цвят на старо вино отрази светлината. Точно такава му я беше описала Елин.

– Ами, преди няколко месеца, докато си живеех най-безгрижно в Пустошта, не щеш ли, получих съобщение. От нашата Елин. Съвсем четливо съобщение от Рифтхолд. От бойните ями на Рифтхолд, за да сме по-точни. – Тя се изкиска, клатейки глава. – Веднага разбрах, че трябва да се подготвя, че трябва да придвижа армията си до подножието на планината Анаскаул.

Дъхът на Едион секна. Само дълговековното обучение, на което Роуан бе подложен, му помогна да не изпита същото. Воините от кадъра му стояха непоклатимо зад тях, в позиции, които бяха заемали стотици пъти през вековете. В готовност за кръвопролития – или отбрана.

Ансел се усмихна очарователно.

– В момента половината от войската ми напредва натам. За да обедини сили с Терасен. Кралството на приятелката ми Селена Сардотиен, която не забрави, че ми е такава дори в Червената пустиня; и която не спря да гледа на север всяка нощ, когато звездите изгрееха. Не се сещам за по-добра отплата от това да спася кралството, което никога не забрави. И това беше преди да получа писмото й преди няколко месеца, откъдето научих коя е всъщност, както и че ще ме изкорми, ако не подкрепя каузата й. С армията ми вече бяхме тръгнали на път, но... тогава се сдобих със следващото й писмо. С него пък ме призоваваше в Залива на Оро. Трябваше да я чакам тук и да следвам инструкциите й.

Едион врътна глава към Елин. По бронзовото му лице още блестеше солена вода от лодката.

– Спешните съобщения от Илиум...

Елин махна лениво към Ансел.

– Остави я да довърши.

Ансел отиде с лежерна крачка до нея и я хвана под ръка. Тя се подсмихна като демон.

– Предполагам, че си знаете колко обича да се разпорежда Нейно Величество. Е, аз изпълних инструкциите й. С половината ми войска се отцепихме на юг, прекосихме Белия зъб и влязохме в Мелисанде. Кралицата му реши, че се притичваме на помощ. И ни пусна през градските порти.

Роуан затаи дъх.

Ансел подсвирна силно и от най-близкия кораб се чу тропот на копита и цвилене.

След миг от конюшнята излезе астерионски кон.

Животно, същинско въплъщение на бурите.

Роуан не си спомняше кога за последно беше виждал Елин да сияе от искрено щастие.

– Касида – пророни тя.

– Знаете ли – продължи Ансел, – доста обичам да плячкосвам. А войските на Мелисанде бяха в толкова намален състав заради Морат, че кралицата нямаше друг избор, освен да си кротува. Макар че се поядоса, като взех коня... и още повече, като я изведох от собствената й тъмница, за да й покажа, че флагът на Терасен се развява заедно с моя вълк над собствения й дворец.

– Какво? – изстреля Едион.

Елин и Ансел се извърнаха към него с вирнати вежди. Дориан пристъпи смаяно напред, а кралицата на Пустошта му хвърли поглед, който казваше, че би искала да плячкоса и него.

Ансел обгърна корабите около тях с широк размах на ръката си.

– Флотът на Мелисанде вече е наш. Столицата му също. – Тя посочи с брадичка към Елин. – Пак заповядай.

Манон Черноклюна избухна в смях.

Едион не знаеше на кого да се ядосва повече: на Елин, задето не му беше казала за Ансел от Брайърклиф и проклетата армия, на която тихомълком беше наредила да плячкоса Мелисанде и да плени флота му, или на себе си, задето не й се беше доверил. Задето я беше попитал къде са съюзниците им и й беше отправил укори в миговете преди атаката на илкените. А тя просто ги беше преглътнала.

Докато спътниците му, струпани на главната палуба, все още осмисляха думите на Ансел, братовчедка му рече тихо:

– Мелисанде щеше да помогне на Морат в разцепването на Севера и Юга. Не превзех столицата им за слава и територии, а защото няма да позволя на нищо да попречи на победата ни над Морат. Сега Мелисанде ще проумее каква е цената на съюза с Ераван.

Едион опита да потисне яда си. Та той беше неин генерал принц. Роуан – неин консорт, или нещо подобно. А Елин не им беше разкрила плановете си. Дори не му беше хрумнало да възприема Пустошта като възможен съюзник. Навярно именно затова му го беше спестила. Защото щеше да й каже, че е загубена кауза.

Той се обърна към Ансел.

– От Мелисанде по всяка вероятност са изпратили вест до Морат. Собствената им армия несъмнено вече препуска обратно към столицата. Преведи хората си обратно през Белия зъб. Ние ще ръководим армадата оттук.

Ансел надзърна към Елин, която кимна в знак на съгласие. Кралицата на Пустошта го попита:

– А после да поемем на север към Терасен и да минем през някой от проходите на Анаскаул?

Едион кимна утвърдително, обмисляйки вече къде може да разположи войниците й, както и на кого от Гибелния легион да повери командването им. Но без да е виждал хората й в действие... Той се отправи към стълбите за квартердека, без да чака разрешение.

Елин обаче се покашля и той спря.

– Преди Ансел да замине утре сутрин, говорете къде да разположи армията си, след като отново я събере на едно място.

Той просто кимна и продължи нагоре по стълбите, пренебрегвайки угрижения поглед на баща си. Останалите също се пръснаха; Едион не се интересуваше кой къде отива, а само че му оставаха поне няколко минути насаме.

Облегна се на парапета и впери взор в морето, плискащо се по корпуса на кораба. Помъчи се да не обръща внимание на хората по околните кораби, които оглеждаха преценяващо него и спътниците им.

Шепотът им го застигаше отвъд водата. Вълкът на Севера; генерал Ашривер. Някои разказваха легенди – повечето откровени лъжи, макар че имаше и няколко, които що-годе се приближаваха до истината. Едион ги остави да се слеят с плясъка и съскането на вълните.

Вечно променящият й се мирис го връхлетя и нещо в гърдите му се разпусна. Разпусна се и още малко, като забеляза как фините й златисти ръце се опират на парапета до неговите.

Лизандра надникна през рамо към вещицата и Елида – свещени богове, Елида, – които бяха седнали край предната мачта и си приказваха тихо. Навярно си споделяха какви приключения бяха преживели след раздялата си.

Армадата щеше да отплава чак на сутринта, беше подочул от капитанката. Съмняваше се да е, защото Елин чакаше уивърнът на вещицата да се завърне.

– Не трябва да се бавим – подхвана Едион, плъзвайки поглед към северния хоризонт. От тази посока ги бяха нападнали илкените, а щом веднъж ги бяха намерили толкова лесно... Армадата край тях едва ли щеше да ги спаси. – Носим два от ключовете и Ключалката... или каквото там е онова вещерско огледало. Приливът ще ни помогне. Налага се да отплаваме час по-скоро.

Лизандра го стрелна остро.

– Обсъди въпроса с Елин.

Едион я огледа от глава да пети.

– Теб пък какво те гложди?

Държеше се студено с него от няколко дни. Сега обаче той видя пределно отчетливо как куртизанската маска пасва върху лицето й – очите й сякаш просветнаха, а намръщената й уста поомекна.

– Нищо. Просто съм уморена.

Погледът, който отправи към морето, обаче го накара да се притесни и той пророни внимателно:

– Откакто сме тръгнали, влизаме в битка след битка. Макар да имам десетгодишен опит с това, се чувствам изтощен. Не само физически, но и душевно.

Лизандра прокара пръст по гладкото дърво на парапета.

– Първоначално си мислех... Всичко ми се струваше едно голямо приключение. На колкото и сериозни опасности да се натъквахме, цялото преживяване беше ново за мен и се усещах толкова свободна далеч от натруфените рокли и спалните. Но онзи ден в Залива на Черепа спрях да го възприемам така. И започнах да виждам всичко като... борба за оцеляване. Осъзнах, че някои от нас може да не преживеят поредния сблъсък. – Устата й потрепери леко. – Никога не съм имала приятели; не и като сегашните. А днес, на онзи плаж, когато съзрях флота и си помислих, че е на враговете ни... За момент... – Тя вдиша дълбоко. – Ти как се справяш? Как си се научил да влизаш в битка с Гибелния легион, без да се сковаваш от ужас при мисълта, че навярно не всички ще си тръгнете от бойното поле?

Едион изслуша всяка нейна дума, претегли всяка пресеклива глътка въздух. И отвърна просто:

– Нямаш друг избор, освен да го приемеш. – Искаше му се да не й се налага да мисли за такива неща, да носи такова тегло върху плещите си. – Страхът от загубата... и той може да те съкруши също като самата загуба.

Лизандра най-сетне посрещна погледа му. Зелените й очи – тъгата в тях го връхлетя като удар в корема. Едва се сдържа да не я грабне в ръцете си. Но тя каза:

– Май и двамата ще трябва да си го припомняме в идните дни.

Той кимна и издиша през носа си.

– И да се радваме на времето, което имаме.

Вероятно и тя беше получавала този урок не по-малко пъти от него.

Изящното й гърло подскочи и тя го погледна изпод гъстите си мигли.

– Радвам му се. На това... каквото и да е то.

Сърцето му подхвана грохотен ритъм. Едион се поколеба дали да подходи тактично и си даде три глътки въздух време, за да реши. В крайна сметка избра обичайния си метод, който му служеше добре и на бойното поле, и извън него: прецизна, безкомпромисна атака, примесена с достатъчно арогантност, че да хване опонентите си неподготвени.

– Това – поде с полуусмивка – между нас?

Лизандра наистина възприе отбранителен тон и му показа ръката си.

– Знам, че миналото ми е... отблъскващо.

– Ще те спра на мига – обяви Едион и се осмели да пристъпи към нея. – И ще ти кажа, че няма нищо отблъскващо в теб. Нищо. Бил съм с не по-малко хора. Жени, мъже... Виждал съм и съм изпробвал всичко.

Тя вдигна вежди. Той сви рамене.

– Извличам удоволствие и от двата пола, в зависимост от настроението ми и човека пред мен. – Един от някогашните му любовници до ден-днешен си оставаше и един от най-близките му приятели и най-опитни командири в легиона му. – Привличането си е привличане. – Той свика смелостта си. – И го познавам достатъчно, за да разбирам какво има между нас с... – Нещо се притвори в очите й и думите му увехнаха. Твърде скоро. Твърде скоро беше за такива разговори. – Времето само ще покаже. Няма да се обвързваме с нищо друго, освен с искреност.

Наистина, ето това искаше от нея. Нищо повече от онова, което би пожелал от приятел.

Тънка усмивка затанцува по устните й.

– Да – пророни тя. – Да започнем оттам.

Той дръзна да направи още крачка към нея, без да го е грижа кой ги гледа от палубата, от мачтите или от армадата край тях. Красивите й скули пламнаха и му костваше големи усилия да не ги докосне с пръст, а после и с устни. Да вкуси кожата й.

Но щеше да й даде време. И да се радва на всеки миг, както беше посъветвал и нея.

Защото това щеше да е последният му лов. И нямаше намерение да пропилява всички приказни моменти наведнъж. Да губи времето, което съдбата им бе отредила, и всичко онова, което искаше да й покаже.

А копнееше да й покаже реките, горите и моретата на Терасен. Да я види как се смее във вихъра на есенните танци; как увива цветни ленти около майското дърво на пролет; как слуша с почуда древните предания за воини и призраци край буйните зимни огньове на планински пирове. Всичко. Щеше да й покаже всичко. И да се хвърля в бой отново и отново, за да се увери, че това ще е възможно.

Ето защо сега просто й се усмихна и докосна ръката й със своята.

– Радвам се, че поне веднъж сме на едно мнение.

60.

Елин и Ансел чукнаха бутилките си с вино над дългата, изподрана маса в камбуза и отпиха щедри глътки.

Отплаваха призори. На север – обратно на север. Към Терасен.

Елин опря лакти на гладкото дърво.

– Да пием за драматичните появи.

Лизандра, в облика си на призрачен леопард, която се беше свила върху пейката с глава в скута на Елин, откликна с тъничък котешки смях. Ансел примигна смаяно.

– И сега какво?

– Би било мило от твоя страна, Елин – промърмори Едион от другия край на масата, откъдето двамата с Роуан ги наблюдаваха ядосано, – ако поне с един от тайните си замисли ни запознаеш предварително.

– Но физиономиите ви са толкова безценни, когато дойде време за голямото разкритие – изчурулика тя.

Двамата с Роуан изръмжаха. О, не се и съмняваше, че са бесни. Подивели, задето не им беше казала за Ансел. Но идеята да ги разочарова, да се провали... Държеше да се заеме с това сама.

Роуан очевидно овладя гнева си достатъчно, че да попита Ансел:

– Нямаше ли илкени или Валги в Мелисанде?

– Намекваш, че войската ми не би смогнала да превземе града, ако имаше? – Тя глътна от виното си с просветващи от смях очи. Дориан седеше между Фенрис и Гавриел; и тримата имаха благоразумието да не се обаждат. Лоркан и Елида бяха някъде на горната палуба. – Не, принце. – Продължи Ансел. – Попитах кралицата на Мелисанде защо в града й няма моратски изчадия и след известно увещаване тя ми изпя, че с хитрина е успяла да удържи ноктите на Ераван далеч от себе си. И войниците си.

Елин поизправи гръб и й се дощя да имаше повече вино от третината в бутилка, която вече беше изпила.

– Когато войната приключи – добави Ансел, – Мелисанде няма да може да се оправдава, че е бил под робството на Ераван или Валгите. Действията на кралицата и армията й, изборът им да се съюзят с него... всичко е било подбудено от човешки мотиви. – Тя стрелна остър поглед към най-тъмната част на камбуза, където Манон Черноклюна седеше сама. – Поне Мелисанде ще може да споделя страданието си с Железни зъби.

Железните зъби на Манон проблеснаха в смътната светлина. Никой не беше виждал, нито чувал уивърна й. А следобеда двете с Елида си бяха приказвали повече от час на палубата.

Елин реши да направи услуга на всички и да се намеси.

– Трябват ми още хора, Ансел. А аз не съм способна да бъда на толкова места наведнъж.

Останалите впериха очи в нея.

Ансел постави бутилката си на масата.

– Искаш да ти доведа още една армия?

– Искам да ми намериш загубените крочански вещици – Манон скочи на крака.

– Какво?

Елин зачопли с нокът една от драскотините на масата.

– Крият се някъде. Но със сигурност има живи, щом железни зъби ги издирват. Няма да се учудя, ако имат многобройна войска. Освен това искам да ми обещаеш, че ще споделиш територията на Пустошта с тях. Брайършф и половината крайбрежие остават за теб. Отстъпи им континенталните и южните земи.

Манон крачеше към тях със смъртоносен поглед.

– Нямаш правото да обещаваш такова нещо.

Роуан и Едион стрелнаха ръце към мечовете си. Лизандра обаче отвори едно сънено око, опъна лапа върху пейката и разкри острите си като игли нокти, които попадаха в пространството между Елин и пищялите на Манон.

– Не можете да владеете онези земи заради проклятието – напомни й Елин. – Ансел обаче ги е завоювала с ловкост, кръв и загуби.

– Това е моята родина, родината на народа ми...

– Такава отплата сте поискали от Ераван, нали? Да ви върне родината и вероятно да сложи край на проклятието. – Виждайки изцъкления поглед на Манон, Елин изсумтя. – Хм, май Древните не са ти казали, а? Жалко. Шпионите на Ансел обаче са разбрали. – Тя плъзна поглед към Водачката на Крилото. – Ако вие с народа ти докажете, че сте различни от матроните ви, в онези земи ще се намери кътче и за вас.

Манон просто се върна на мястото си и впи очи в малкия мангал на камбуза, сякаш можеше да го замрази с поглед.

– Толкова са докачливи тези вещици – коментира Ансел.

Елин стисна устни, но Лизандра отново се изсмя по котешки. Ноктите на Манон издрънчаха от другия край на стаята. Лизандра й отвърна със своите.

– Намери крочаните – каза Елин на червенокосата си приятелка.

– Няма ги вече – намеси се отново Манон. – Изтребили сме ги до крак.

Елин надникна бавно през рамо.

– А ако кралицата им ги призове?

– Кралица съм им, колкото и ти.

Скоро щеше да си проличи. Елин разпери длан върху масата.

– Изпращай всичко и всички на север – нареди тя на Ансел. – Коварната ти атака над столицата на Мелисанде несъмнено ще вбеси Ераван, но не бива да сме някъде по път, когато се втурне да отмъщава на Терасен.

– Мен ако питаш, Ераван е роден вбесен. – Само Ансел, която веднъж се бе изсмяла в лицето на смъртта, прескачайки клисура, и бе убедила Елин да допусне почти фаталната грешка да я последва, би се подиграла с валгски крал. Но приятелката й добави: – Добре, ще го сторя. Не знам доколко ще е от полза, но и бездруго имам работа на север. Само дето Хисли ще е съкрушена, че отново трябва да се раздели с Касида.

Далеч не я учудваше, че Ансел бе успяла да задържи Хисли, откраднатата астерионска кобила. Но Касида... о, Касида беше точно толкова красива, колкото Елин си я спомняше – дори й се видя още по-прелестна, когато я доведоха на борда на кораба им. След като я заведе в тясната влажна конюшня, Елин я изчетка и й се извини за дългата раздяла с една ябълка.

Ансел отпи от бутилката.

– Искам да знаеш, че разбрах, когато те изпратиха в Ендовиер. Още се борех за трона; със съюзниците ми лордове воювахме срещу войската на лорд Лок, но... Дори в Пустошта разбрахме.

Елин продължи да чопли масата, съзнавайки, че останалите също слушат.

– Не беше забавно.

Ансел кимна.

– След като убих Лок, трябваше да остана, за да защитавам трона си, да оправя живота на народа си. Ала знаех, че ако някой може да оцелее в Ендовиер, то това си ти. Потеглих натам миналото лято. Бях стигнала планината Рун, когато получих вест, че вече не си в солните мини. Че... – Тя надникна към Дориан, който я гледаше с каменно изражение от другия край на масата. – Че той те е отвел в столицата. Но не можех да отида в Рифтхолд. Бях твърде далеч, а и вече бях отсъствала препалено дълго от кралството си. Затова се върнах. Прибрах се у дома.

– Опитала си да ме измъкнеш? – процеди Елин през стегнато гърло.

Огънят обагряше косата на Ансел в рубинено и златисто.

– Нито час не минаваше, без да се замисля за онова, което извърших в пустинята. Как ти изстреля онази стрела след двайсет и една минути. Даде ми двайсет, каза, че ще стреляш дори да не съм напуснала обсега ти. Броях минутите; наясно бях колко са. Подари ми цяла отгоре.

Лизандра се протегна и побутна с муцуна ръката на Ансел. Тя я почеса лениво.

– Ти ми беше огледало. Допълнителната минута беше колкото за теб, толкова и за мен. – Елин отново чукна бутилката си в тази на Ансел. – Благодаря ти.

– Не бързай да ми благодариш – отвърна Ансел просто. Елин изпъна гръб. Другите около масата спряха да се хранят и оставиха приборите си в недоядената яхния.

– Не Ераван е опожарил крайбрежието – обяви Ансел с проблясващи на светлината от фенера червеникавокафяви очи. – Подложихме на разпит кралицата на Мелисанде и лейтенантите й, но... заповедта не е дошла от Морат.

Ниското ръмжене на Едион й подсказа, че всички знаеха отговора, преди тя да е продължила.

– Докладваха ни, че видели елфически войници да стрелят от корабите си.

– Майев – промълви Гавриел. – Но не е в нейния стил да опожарява.

– В моя е – обади се Елин.

Всички извърнаха погледи към нея. Тя се изсмя безрадостно.

Ансел само кимна.

– Тя пали пожарите и прехвърля вината на теб.

– С каква цел? – попита Дориан, прокарвайки пръсти през синкавочерната си коса.

– За да подрони авторитета й – отговори Роуан. – Да я накара да изглежда като тиранин, не като спасителка. Като заплаха, срещу която трябва да се обединяват, вместо да сключват съюзи с нея.

Елин плъзна език по зъбите си.

– Трябва да й го призная, добре си играе картите.

– Значи вече е достигнала тукашните брегове – рече Едион. – Но къде се крие, по дяволите?

Страх, тежък като камък, се стовари в корема на Елин. Не намери сили да отговори, че е потеглила на север, че навярно в този момент армадата й плаваше към незащитения Терасен. Надникна към Фенрис и Гавриел, които вече клатеха глави в безмълвен отговор на пронизителния поглед на Роуан.

– Тръгваме призори – обяви Елин.

Час по-късно, в смътната светлина на личната им каюта, Роуан начерта линия през картата, разгърната в средата на пода, после и втора до нея, и трета. Три линии с почти еднакво разстояние помежду им – широки ивици от континента. Елин ги огледа от мястото си до него.

Роуан нарисува стрелка от най-лявата линия към тази в средата и каза тихо, така че да не го чуят от съседните стаи и коридора:

– Ансел и армията й ще ударят откъм западните планини. – Нарисува и втора стрелка, тази с посока към най-дясната линия. – Ролф, мисенианците и армадата ще нападнат откъм източното крайбрежие. – Стрелка надолу и към десния край на рисунката му, където двете предишни щяха да се срещнат. – Гибелният легион и другата половина от армията на Ансел ще поемат центъра – от Еленови рога към сърцето на континента. И всичките ни сили ще се обединят при Морат. – Очите му бяха като зелен огън. – През цялото това време си придвижвала войските си в стратегическа позиция.

– Трябват ми още – каза Елин. – И още време.

Той сбърчи вежди.

– А ти в коя войска ще се сражаваш? – Едното ъгълче на устата му потрепна нагоре. – Предполагам, че няма смисъл да те увещавам да останеш зад огневата линия.

– Отлично знаеш, че няма.

– Е, така или иначе няма да е забавно, ако аз се окича с цялата слава, докато ти си седиш на задника. После ще те съсипя от подигравки.

Тя изсумтя и огледа другите карти, разгърнати по пода на каютата. Заедно се нареждаха като пъзел на света им – не само на континента, но и на земите отвъд него. И тя се извисяваше над него, сякаш виждаше армиите си, близки и далечни.

Роуан, все още коленичил, плъзна поглед по света в краката й.

Елин съзнаваше, че наистина може да е в краката й, ако спечелеше войната и си върнеше континента.

Очите й обходиха света, който някога й се бе струвал толкова необятен, а сега, когато го съзерцаваше отвисоко – безкрайно крехък. Малък и уязвим.

– Знай, че си способна – обади се Роуан с изпъкнала на светлината от фенера татуировка. – Да го превземеш. Да го завладееше целия. Използвай коварните ходове на Майев срещу нея самата. Изпълни онова си обещание.

В гласа му нямаше укор. Само откровена пресметливост, умисленост.

– А ти би ли останал до мен, ако се превърна в завоевател?

– Ще обединяваш народите; няма да грабиш и опожаряваш. Ще остана до теб, каквото ще да се случва.

– Но именно в това е заплахата, нали? – замисли се тя. – Другите кралства и земи ще живеят в непрекъснат страх, че един ден Терасен може да ми отеснее. Затова ще правят всичко по силите си да се уверят, че сме задоволени в границите си и имаме по-голяма полза от тях като съюзници и търговски партньори, отколкото като възможни завоевания.

Майев е нападнала крайбрежието на Ейлве, представяйки се за мен, за да настрои тези чужди земи срещу нас, да им припомни за мощта, която показах в Залива на Черепа... и да я използва срещу нас.

Той кимна.

– Но ако има как... би ли?

Представи си го за част от секундата – видя лицето си, изсечено върху статуи в кралства, толкова далечни, че дори не бяха чували за Терасен. Жива богиня – наследница на Мала и завоевателна на света. Щеше да разпръсне по континентите музика, книги и културни достижения, да заличи покварата, разяждаща някои тъмни кътчета на земята...

Но отвърна тихо:

– Не сега.

– По-натам?

– Ако ми омръзне да бъда кралица... сигурно ще се позамисля дали да не стана императрица. Да оставя на потомците си не само едно кралство, а толкова, колкото са звездите.

Нямаше как да навреди, изричайки го на глас. Мислейки за това, колкото и глупаво да беше. Макар че дори идеята за подобна възможност... навярно я приравняваше с Майев и Ераван.

Роуан кимна към най-близката карта – към Пустошта.

– Защо си простила на Ансел? След онова, което е причинила на теб и другите в пустинята?

Елин отново приклекна.

– Защото взе грешно решение в опит да изцери неизлечима рана. Да отмъсти за хората, които е обичала.

– И наистина си задействала плана си още в Рифтхолд? Докато си се била в ямите?

Тя му намигна пакостливо.

– Знаех, че ако се представям като Ансел от Брайърклиф, някак ще я застигне вест, че млада червенокоса жена използва нейното име, пердашейки войници в бойните ями. И веднага ще се досети, че съм аз.

– Значи, червената коса от онези дни... не е била само заради Аробин.

– Никак даже.

Елин загледа намръщено картите, недоволна, че не беше намерила още армии, скрити по света.

Роуан прокара ръка през косата си.

– Понякога ми се ще да знаех всяка мисъл, която минава през главата ти, всеки таен план и намерение. После си спомням какво удоволствие ми доставяш с драматичните си разкрития, които обичайно правиш точно когато е най-вероятно сърцето ми да спре.

– Сигурна бях, че си садист.

Той я целуна по устата веднъж, два пъти, после ръфна нежно върха на носа й с кучешките си зъби. Тя изохка, плясвайки го шеговито и дълбокият му смях отекна между дървените стени.

– Това е задето не ми каза – обясни той. – Отново.

Но независимо от думите му, независимо от всичко, изглеждаше толкова... щастлив. Толкова доволен и щастлив, че беше там, коленичил сред картите, докато фенерът гаснеше, а светът отиваше по дяволите.

Безрадостният, суров елф, с когото се беше запознала, който бе живял в очакване на опонент, достатъчно добър да го дари със смърт... Сега същият той я гледаше с щастие в очите.

Елин взе ръката му и я стисна силно.

– Роуан.

Искрата в погледа му угасна.

Тя стисна пръстите му още по-силно.

– Роуан, искам да направиш нещо за мен.

Манон лежеше свита настрани в тясното си легло, а сънят отказваше да дойде.

Но не заради отвратителните условия – не, беше спала в много по-лоши, дори в сравнение със зле запушената дупка в стената.

Тя отправи поглед през нея към снопа лунна светлина, който се процеждаше в каютата й заедно със соления летен бриз.

Нямаше да търси крочаните. Както и да я наричаше кралицата на Терасен, да приеме корените си беше едно, да се обяви за крочанска кралица – съвсем друго. И бездруго се съмняваше да й се отдадат в служба, при положение че беше убила принцесата им. Собствената си доведена сестра.

И дори крочаните да се преклоняха пред нея, да приемеха да се борят за каузата й... Манон докосна с ръка дебелия белег на корема си. Железни зъби нямаше да споделят с тях Пустошта.

Но точно това мислене, разсъждаваше тя, обръщайки се по гръб и отлепяйки косата си от потния си врат, ги беше обрекло на изгнание.

Отново надникна през пролуките в запушената дупка към морето отвъд. Чакаше да зърне сянка в нощното небе, да чуе охота на могъщи криле.

Абраксос вече трябваше да се е върнал. Тя потисна бушуващия в стомаха си ужас.

Но вместо криле долови скърцане на стъпки в коридора. Миг по-късно вратата се отвори на почти тихите си панти и пак се затвори. Някой я заключи.

Без да се надигне от леглото, Манон каза:

– Какво правиш тук.

Лунната светлина се процеждаше през синкавочерната коса на краля.

– Вече не си окована.

Думите му я накараха да седне в леглото, поглеждайки към куките на стената, от които висяха оковите й.

– Повече те влече с окови ли?

Сапфирените му очи като че ли проблеснаха в мрака и той облегна гръб на затворената врата.

– Понякога.

Тя изсумтя, но без да се замисли, каза:

– Още не съм чула коментара ти.

– За какво? – попита той, макар и отлично да знаеше

– За потеклото ми.

– Важно ли е за теб мнението ми, малка вещице?

Манон тръгна към него и спря едва на метър от лицето му усещайки всеки сантиметър нощ помежду им.

– Не изглеждаш възмутен, задето Елин плячкосала Мелисанде, без да сподели на никого, не те е грижа, че съм крочанка...

– Не бъркай мълчанието ми с равнодушие. Имам основание да не споделям възгледите си.

По пръстите му проблесна лед. Манон ги погледна.

– Чудно ми е твоя милост или кралицата ще се изправи срещу Ераван накрая.

– Ако огънят пребори тъмнината, ще се получи по-увлекателна легенда.

– Достатъчно увлекателно ми звучи да разкъсаш демонския крал, без да си служиш с ръце.

Той се поусмихна.

– Сещам се за по-добра употреба на ръцете ми – и невидимите, и истинските.

Покана и въпрос. Тя задържа погледа му.

– Тогава довърши започнатото – пророни Манон.

Дориан й отвърна с мека усмивка, но подправена с жестокост, която накара кръвта й да се нагорещи, сякаш Огнената кралица я беше възпламенила.

Тя му позволи да опре гърба й в стената. Да я прикове с очи, докато развързваше връзките на бялата й риза.

Една. По. Една.

Да докосне с уста голата й шия точно под ухото й.

Нежният допир я подтикна да извие леко гръб. И той плъзна език по мястото, където първо бе усетила устните му.

Сетне се отдръпна. И отстъпи назад.

Призрачните му ръце се плъзнаха нагоре по бедрата й, по кръста й. Устните му се отвориха леко и тялото му затрепери от сдържане. Сдържаше се, а повечето мъже взимаха, и взимаха, когато им се предложеше, пируваха с тялото й. Дориан Хавилиард обаче каза:

– Хрътката лъжеше онази нощ. За Втората ти. Усетих лъжата й... вкусих я.

Нещо стегнато в гърдите й се разпусна.

– Не искам да говоря за това.

Той пак пристъпи към нея и призрачните му ръце заскитаха точно под гърдите й. Тя стисна зъби.

– Тогава за какво искаш да говорим, Манон?

Не се сещаше дали някога я бе наричал по име. А начинът, по който го произнесе...

– Изобщо не желая да говоря – отвърна тя. – Същото важи и за теб. – Добави тя с многозначителен поглед.

Мрачната усмивка, подправена с жестокост, за пореден път изплува на лицето му. И сега, щом пристъпи към нея, ръцете му от плът и кръв замениха призрачните.

И заобхождаха бедрата й, кръста й, гърдите й в спокойни, лениви кръгове, които му позволи да рисува просто защото никой не беше дръзвал до момента. Всеки негов допир оставяше след себе си дири от огън и лед по кожата й. И всяко ласкаво, щедро докосване сякаш я обездвижваше. Дори не й хрумна да възрази, когато Дориан съблече ризата й и плъзна очи по голата й, осеяна с белези плът.

Попи лакомо с поглед гърдите й, корема й – дебелата бразда през него.

И гладът по лицето му се превърна в нещо ледено, свирепо.

– Преди време ме попита къде бих застанал спрямо границата между убийството за защита и това за удоволствие. – Пръстите му проследиха линията на белега. – Като намеря баба ти, ще прекрача границата.

По тялото й се стрелна студена тръпка, която накара гърдите й да настръхнат. Той ги погледа и погали с пръст едната, рисувайки бавен кръг върху нея. После се наведе и проследи пътя му с уста. И с език. Тя прехапа устна да възпре стона, надигнал се в гърлото й, и плъзна ръце в копринената му коса.

Без да откъсва уста от зърното й, Дориан отново намери очите й – сапфир, обрамчен с абаносови мигли – и прошепна:

– Искам да вкуся всеки сантиметър от теб.

А щом кралят вдигна глава и превзе устата й, Манон забрави всички задръжки.

И макар той да й беше казал, че копнее да я вкуси цялата, когато му се отдаде, Манон долови неговия вкус: на море, на зимно утро, нещо толкова чуждо и в същото време познато, което съумя да изтръгне дълго сдържания стон от дълбините й.

Пръстите му се плъзнаха към долната й челюст и наклониха лицето й така, че да обладае по-пълно устата й; всяко движение на езика му беше чувствено обещание, което я предизвикваше да се притиска към него. Да посреща жадно ласките му, докато разсъдъкът й не се замъгли напълно.

Никога не се беше замисляла какво би било да предаде контрола другиму. И да не го чувства като слабост, а като свобода.

Дориан насочи ръце надолу по бедрата й, сякаш се любуваше на мускулите им, после обхвана с длани задните й части, притискайки я към всеки твърд сантиметър от мъжеството си. Тихичкият звук в гърлото й секна, когато я отлепи от стената с едно плавно движение.

Манон уви крака около кръста му и той я понесе към леглото, без да откъсва уста от нейната, поглъщайки я лакомо. Положи я под себе си и се зае да разкопчава панталона си копче по копче, след което го изхлузи.

Чак тогава се отдръпна от нея, оставяйки я задъхана върху чаршафите, и плъзна поглед по чисто голото й тяло. Прокара нежно пръст нагоре по вътрешността на бедрото й. Все по-високо.

– Пожелах те в мига, в който те видях в Оуквалд – призна й с нисък, гърлен глас.

Манон се пресегна да съблече ризата му и белият плат разголи бронзова кожа върху изваяни мускули.

– Да – беше краткият й отговор. Разкопча колана му с разтреперани ръце. – Да... – Повтори тя и Дориан погали същината й с кокалчето на единия си пръст.

А онова, което намери там, го накара да изръмжи одобрително.

Дрехите му се озоваха при нейните на пода. Манон му позволи да вдигне ръцете й над главата й и магията му прикова нежно китките й към дюшека, докато той я докосваше първо с порочните си ръце. После и с порочната си уста. А щом я хвърли от ръба на пропастта и Манон захапа рамото му, за да заглуши вопъла си, Дориан Хавилиард проникна надълбоко в нея.

И движенията му я предизвикаха да забрави коя е, коя е била и коя се е заклела да стане. Зарови ръце в гъстата му коса и ги плъзна надолу по мускулите на гърба му, които се стягаха и гърчеха при всеки тласък, водещ я отново към онази шеметна пропаст. На това място беше само плът, огън и желязо; тук съществуваше само този егоистичен порив на тялото й, на неговото тяло.

Още. Искаше още – искаше всичко.

И може би му го беше прошепнала... или го беше умолявала... защото, Мракът да й е на помощ, Дориан й даде каквото искаше. Даде го и на двама им.

Когато най-сетне тялото му се укроти, той остана върху нея, с устни, кръжащи на милиметри от нейните след бруталната целувка, с която бе заглушил рева си след края.

Манон трепереше от... каквото и да й беше сторил – на нея и на тялото й. Той отметна кичур коса от лицето й; неговите пръсти също потръпваха.

Досега не беше осъзнавала колко тих е светът край тях, колко шумни са били те, особено с толкова елфически уши наоколо.

Дориан остана върху нея, в нея. Сапфирените му очи намериха устата й, все още леко задъхана.

– С това трябваше да освободим напрежението.

– И получи ли се? – попита тихо Манон, докато невидими ръце придърпваха дрехите му към тях.

Той прокара палец по долната й устна и потрепери, когато тя го засмука в устата си, докосвайки го с език.

– Не. Никак даже.

Но сивкавата светлина на зората вече се процеждаше в стаята и посребряваше стените. Дориан като че ли я забеляза в същия момент, в който и тя. Простена тихо и се слезе от нея. Манон се облече с тренирана ловкост и чак когато се зае да връзва ризата си, Дориан продума:

– С теб не сме приключили.

Съвършено мъжкото му обещание я накара да оголи зъби.

– Освен ако не искаш да разбереш още кои части от тялото ми са железни, аз решавам кога да ме докоснеш отново.

Дориан й отвърна със съвършено мъжкарска усмивка и вирнати вежди, преди да излезе през вратата също толкова безшумно, колкото и беше влязъл. Спря на прага, сякаш някоя от думите й бе грабнала вниманието му, но в крайна сметка продължи, затваряйки вратата с тихо щракване. Невъзмутим, напълно спокоен.

Манон го изпрати със смаян поглед, проклинайки кръвта си, задето се нагорещяваше отново, себе си, задето... задето му беше позволила такова нещо.

Чудеше се какво ли би казал той, ако му споделеше, че никога не бе допускала мъж върху себе си. Нито веднъж. Че й се бе приискало да забие зъби във врата му и да го вкуси истински. Да опита и други части от тялото му.

Тя преплете пръсти в косата си и се тръсна върху възглавницата.

Мракът да я вземе.

Отпрати безмълвна молитва Абраксос да се върне скоро.

Прекалено много време беше прекарала сред човеци и елфи. Трябваше да се махне. Елида беше в безопасност тук – каквато и да беше кралицата на Терасен, Манон знаеше, че ще брани момичето.

Но сега, когато Тринайсетте бяха разпилени и по всяка вероятност мъртви – нищо че Дориан твърдеше обратното, Манон нямаше представа къде да отиде. Светът за пръв път й се струваше толкова необятен.

И толкова празен.

Дори изтощена до краен предел, Елида почти не мигна през дългата нощ, в която двамата с Лоркан се люшкаха в хамаците на екипажа. Миризмите, звуците, вълнението на морето... Всички тези неща я глождеха, не я оставяха да заспи. Сякаш невидим пръст постоянно я ръчкаше, за да е нащрек, но... нямаше нищо.

Лоркан се въртя в хамака си с часове. Като че същата сила държеше и него буден.

Като че очакваше нещо.

Докато достигнат кораба, магията му беше отслабнала макар и да не даваше никакъв външен израз на напрежението си, освен леко стиснатите устни. Но Елида знаеше, че наближава пълното изтощение. Знаеше, защото с часове след това малката магическа шина около глезена й ту се появяваше, ту изчезваше.

След като Манон й разказа за незнайната съдба на Tpинайсетте, Елида гледаше да не се пречка на спътниците си, оставяйки ги да разговарят на спокойствие с червенокосата жена, която ги посрещна на плажа. Лоркан също. Слушаше плановете им с изопнато лице, сякаш нещо свито на кълбо в него се усукваше още по-стегнато с всяка изминала секунда.

Като го наблюдаваше как спи на няколко стъпки от нея – сънят бе смекчил суровото му воинско лице, малка част от нея се питаше дали не беше довела поредната опасност при кралицата. Дали останалите забелязваха колко често Лоркан впиваше поглед в гърба на Елин. Сякаш се прицелваше в него.

Навярно усетил вниманието й, той отвори клепачи. И посрещна погледа й, без да мигне. За секунда Елида се потопи в дълбините на очите му, някак вълшебни заради сребристата светлина на прииждащата зора.

Беше й доказал, че е готов да даде живота си, за да спаси нейния.

Каменното му лице се разнежи, когато сведе поглед към ръката й, висяща от хамака. Кожата още я понаболяваше, но... по чудо беше заздравяла. Вече два пъти беше благодарила на Гавриел, който просто кимваше скромно и свиваше рамене.

Бледа усмивка разцъфна по изсечената уста на Лоркан и той се пресегна да погали с мазолести пръсти ръката й.

– Това ли избираш? – прошепна той, не по-силно от скърцането на въжетата край тях.

Палецът му замилва дланта й.

Елида преглътна, но погълна с очи всяко очертание на лицето му. Отплаваха на север – още днес потегляше към дома.

– Мислех, че е видно – отвърна тя със също толкова тих глас и пламнали бузи.

Пръстите му се преплетоха с нейните и по черните му очи пробяга неразгадаема емоция.

– Трябва да си поговорим – пророни дрезгаво той.

Крясъкът на часовоя ги накара да подскочат. Преливаше

от искрен ужас.

Елида едва не се преобърна с хамака, докато моряците профучаваха край нея. Само махна косата от очите си, и Лоркан вече го нямаше.

Всички палуби бяха претъпкани с хора и й се наложи да изкуцука нагоре по стълбите, за да види какво ги е вдигнало от сън. На околните кораби цареше същият смут. И то с причина.

Откъм западния хоризонт се задаваше друга армада.

И Елида знаеше пределно добре, че тази не идваше по заповед на Елин.

Увери се, че е така, когато Фенрис прошепна от стълбите до нея:

– Майев.

61.

Нямаха друг избор, освен да дочакат корабите. Армадата на Майев имаше на своя страна вятъра и течението и щяха да ги настигнат, преди да са се добрали до брега. А никой от войниците им не можеше да избяга на елфическите воини по суша.

Роуан и Едион премислиха възможните ходове на Елин. Но всички пътища водеха до сблъсък. А още беше толкова изтощена, че... Знаеше какво да очаква.

Майев командваше с една трета повече кораби. И безсмъртни воини. С магически дарби.

Черните платна на армадата й изпълниха хоризонта твърде бързо и им дадоха да разберат, че вражеските кораби са по-здрави, а войниците им – по-опитни. Роуан и кадърът му лично бяха обучавали повечето от тях и подробностите, които разкриха, далеч не бяха окуражаващи.

Майев изпрати една изящно резбована гребна лодка с послание до тях.

Предайте се – или ще гниете на океанското дъно. Даваше им време за размисъл до съмване на другия ден.

Цял ден. За да може страхът да плъзне из цялата им войска.

Елин отново се срещна с Роуан и Едион. Фенрис и Гавриел не бяха призовани от кралицата им, но Лоркан кръстосваше като звяр в клетка, докато Елида наблюдаваше събитията с впечатляващо безизразно лице.

Нямаше изход. Дориан мълчеше, макар и погледът му често да прескачаше между двете им с Манон. Сякаш се опитваше да сглоби някакъв пъзел. Нито веднъж не загатна какъв.

Едион настояваше да атакуват – да приготвят тихо корабите и да атакуват. Но Майев щеше да предвиди този им ход. А и можеха да я ударят по-бързо с магия, отколкото със стрели и харпуни.

Време. Само с време разполагаше.

Обсъждаха теории, стратегии и планове. Роуан опита да я убеди, че е най-добре да избяга. Тя му позволи да се изкаже, за да осъзнае сам колко глупава идея предлагаше. След разговора им от миналата нощ трябваше да е наясно, че няма да го изостави. Не и по своя воля.

Слънцето залезе. А армадата на Майев чакаше търпеливо. Досущ като пантера, готова да се прицели по първи лъчи.

Време. Едничкото й оръжие в момента – и неин смъртен враг. А вече изтичаше.

Елин броеше черните платна отново и отново, докато нощта ги обгръщаше.

И нямаше представа какво да стори.

Беше недопустимо, реши Роуан през дългите часове на размисъл.

Недопустимо, че бяха постигнали толкова, само за да ги спъне не Ераван, а Майев.

Някогашната му кралица не беше благоволила да им се покаже. Но това не й беше в стила.

Щеше да го направи призори. Да приеме капитулацията на Елин лично, пред очите на всички. И тогава... Роуан нямаше представа какво ще извърши след това. Какво друго искаше, освен ключовете.

Елин беше плашещо спокойна. Обясняваше си го само с шока. Елин беше изпаднала в шок. Роуан я беше виждал да беснее, да убива, да се смее, да ридае, но никога... загубена. И се мразеше, задето не можеше да измисли решение. Да намери начин да я измъкне от всичко това.

Докато тя спеше дълбоко до него, той откъсна поглед от тавана над спалнята им и го плъзна към нея. Изучи очертанията на лицето й, златистите вълни на косата й, всеки луннобял белег, всяка черна завъртулка от мастило. После се наведе, тих като сняг, сипещ се в смълчана гора, и я целуна по челото.

Нямаше да позволи всичко да свърши тук, точно това да ги прекърши.

Познаваше флаговете, които се развяваха под герба на Майев. Цял ден ги броеше и подреждаше в списъци, преравяйки сенките на паметта си.

Облече се тихо и закопча портупея си чак като излезе в коридора. Стиснал дръжката на вратата, надникна за последно към нея.

За момент миналото го хвана в клопката си; за момент я видя такава, каквато за пръв път я бе зърнал на онзи покрив във Варес – пияна и пребита. Кръжеше в облика си на ястреб над нея, преценявайки новата си повереница, а тя го беше забелязала – макар и да се олюляваше на краката си, го беше забелязала. И му се беше оплезила.

Ако тогава някой му беше казал, че наквасената побойница ще се превърне в единственото нещо, без което не би могъл да живее... Роуан затвори вратата.

Само това можеше да й предложи.

Щом стъпи на палубата, се преобрази – просто лунен отблясък в тъмната нощ, спусна щита си и излетя в соления въздух право към флота на Майев.

Братовчедът на Роуан имаше благоразумието да не опита да го убие веднага щом го мярна в небето.

Бяха почти връстници и Роуан израсна с него в къщата на чичо си, след като родителите му угаснаха. Ако и чичо му някога угаснеше, Енда щеше да стане глава на рода им – принц с титла, имоти и армия.

Енда го усети, преди Роуан да се промъкне през крехкия щит на прозорците. И остана седнал на леглото, макар и облечен за битка, с ръка върху дръжката на меча си.

Роуан се преобрази и братовчед му го огледа от глава до пети.

– Асасин или пратеник си днес, принце?

– Нито едно от двете – отвърна Роуан, килвайки леко глава.

Енда също беше среброкос, но зелените му очи бяха изпъстрени с кафяво, което поглъщаше другия цвят, когато братовчед му се ядосаше.

И докато Роуан беше отгледан и обучен за бойните полета, Енда беше подготвен за дворцовите интриги и машинации. Макар и достатъчно снажен и мускулест, братовчед му нямаше неговите широки плещи и солидно тяло, но и това навярно се дължеше на различната подготовка, която бяха получили. Енда беше пределно вещ в боя, за да си заслужи командирския пост в армията на баща си, но обучението им рядко съвпадаше след първите десетилетия на младостта им, когато бяха вилнели на воля в имението на семейството му.

Енда не свали ръка от дръжката на меча си, а спокойното изражение на лицето му не трепна дори.

– Изглеждаш... променен – коментира братовчед му, сбърчил вежди. – Харесваш ми.

Едно време Енда му беше приятел – преди Лирия. Преди... всичко. И Роуан навярно би му споделил кой беше отговорен за тази промяна, но нямаше време. Не, времето не му беше съюзник тази нощ.

Вместо това отвърна:

– И ти изглеждаш променен, принце.

Енда му се поусмихна.

– Благодарение на другаря ми.

Някога тези думи биха го пронизали болезнено. Фактът, че Енда го споменаваше, му напомни, че братовчед му може и да не беше безкрайно опитен воин, но дворянинът в него проявяваше безспорна вещина в отчитането на важни подробности – като мириса на Елин например, вече завинаги примесен с неговия. Затова Роуан просто кимна и отвърна на усмивката му.

– Синът на лорд Кериган, нали?

Наистина, в мириса на Енда, в дълбоко, пълно единение, се преплиташе друг.

– Същият. – Енда пак се усмихна, но този път към пръстена на едната си ръка. – Съчетахме се и се венчахме по-рано това лято.

– И си го чакал цели сто години?

Той сви рамене, отпускайки леко хватката си върху меча.

– Ако си намерил правилния човек, принце, си струва да чакаш сто години.

Роуан знаеше. Разбираше го толкова добре, че гръдният му кош се пропукваше при мисълта.

– Ендимион – подхвана дрезгаво той. – Енда, трябва да ме изслушаш.

Повечето хора биха извикали стражите, но той познаваше Енда – поне някога го бе познавал. Беше един от братовчедите му, които години наред си вряха носовете в неговата работа. И то не от клюкарство, замисли се Роуан, а... за да запазят поне малка част от него жива. За което Енда се беше борил най-ревностно от всички тях.

Затова Ендимион направи жеста да го изслуша. Роуан се помъчи да говори сбито, да не позволява на ръцете си да треперят. В крайна сметка, струваше му се, че не искаше много.

Като приключи, Енда впи поглед в лицето му, прикрил мнението си зад изкованата в кралския двор маска на равнодушие.

И просто отвърна:

– Ще си помисля.

Роуан не можеше и да се надява на повече. Без да пророни нито дума, се преобрази отново в ястреб и отлетя в нощта към другия флаг, под който бе марширувал някога.

И така от кораб на кораб. Все една и съща реч. Една и съща молба.

И един и същ отговор от всичките му братовчеди.

Ще си помисля.

62.

Манон беше будна, когато Дориан влетя в стаята й час преди съмване. Без да обърне внимание на развързаната й риза, на пищните й гърди, които бе вкусил едва предишния ден, той заповяда:

– Облечи се и ела с мен.

За щастие, вещицата се подчини. Макар и главно от любопитство.

Като стигна до стаята на Елин, реши да почука – нищо чудно кралицата и Роуан да се възползваха от последните си часове заедно. Но намериха Елин на крака и облечена, а принца го нямаше. Тя погледна Дориан и попита:

– Какво има?

Без да отвърне, той поведе двете жени надолу към багажното отделение. Горните нива на кораба вече кипяха от военни приготовления.

По време на планирането и подготовките от изминалия ден беше размишлявал върху предупреждението, което Манон му беше отправила, след като накара кръвта му да запее от наслада.

Освен ако не искаш да разбереш още кои части от тялото ми са железни, аз решавам кога да ме докоснеш отново.

Думите й се бяха закачили на някой остър ъгъл в паметта му. Цяла нощ ги беше обмислял, будувайки в леглото си, докато се спускаше в още непопълнените си запаси от магия. А когато светлината започна да се променя...

Дориан свали чаршафа от вещерското огледало, внимателно подпряно на стената. Ключалката – или каквото друго беше. В смътното отражение зърна как двете кралици бърчеха чела зад гърба му.

Манон извади железните си нокти.

– На твое място бих внимавала с това нещо.

– Оценявам загрижеността ти – рече той, посрещайки златните й очи в огледалото. Тя не отвърна на усмивката му. Нито пък Елин. Дориан въздъхна. – Не мисля, че това вещерско огледало има каквато и да било сила. Не и осезаема, груба. Смятам, че силата му е познанието.

Елин го доближи с почти беззвучни стъпки.

– Казаха ми, че с Ключалката ще мога да върна трите ключа в портата им. Допускаш, че огледалото знае как?

Той просто кимна и опита да не се засяга от скептичната гримаса по лицето й.

Елин заусуква с пръсти един висящ конец от жакета си.

– Но какво общо има Ключалката огледало с армадата, която диша във врата ни?

Дориан едва се сдържа да не врътне очи.

– Има общо с думите на Деанна. Ами ако Ключалката не съществува само за да обедини ключовете с портата им, но и за да осигури безопасен контрол върху тях?

Елин свъси вежди към огледалото.

– Значи, предлагаш да извлачим това чудо на палубата и с негова помощ да взривим флота на Майев с двата ключа, които имаме?

Той си пое успокоителна глътка въздух, умолявайки боговете да го дарят с търпение.

– Казах, че според мен силата на това огледало е познанието. Мисля, че ще ти покаже как да овладееш безопасно тази на ключовете. За да се върнеш тук и да ги използваш без последици.

Тя примигна бавно насреща му.

– Как така „да се върнеш тук“?

Манон отговори вместо него, пристъпвайки по-близо.

– Това е пътническо огледало.

Дориан кимна.

– Замисли се върху думите на Деанна: Огън и желязо, сплетени ведно, отговори ще открият в древното сребро. Само стъпка ще й е нужна. – Той посочи огледалото. – Влез в среброто... и открий отговорите.

Манон изцъка с език.

– И предполагам, че ние двете сме огън и желязо.

Елин скръсти ръце.

Дориан стрелна самодоволен поглед към кралицата на Терасен.

– За твое сведение, не само ти можеш да намираш решения.

Елин го изгледа кръвнишки.

– Нямаме време за догадки. Твърде много неща могат да се объркат.

– Не ти остава много магия – парира я Дориан и махна с ръка към вещерското огледало. – А можете да влезете и излезете от огледалото преди съмване. И да използвате наученото, за да изпратите ясно послание на Майев.

– Мога да се бия със стомана, без да рискувам толкова и да губя времето си.

– Можеш да предотвратиш битката и загубата на живот от двете страни. – Той добави внимателно: – Времето ни вече изтече, Елин.

Тюркоазените й очи го гледаха спокойно – макар и с малко яд, задето пръв беше разгадал загадката, ала нещо просветна в тях.

– Знам – отвърна накрая. – Надявах се... – Тя поклати глава. – Времето ни свърши... – Пророни сякаш в отговор и надникна към огледалото, сетне и към Манон. Накрая въздъхна. – Не такъв беше планът ми.

– Знам – увери я Дориан с половинчата усмивка. – Затова и не ти харесва.

Преди Елин да е отхапала главата му, Манон попита:

– Но къде ще ни отведе огледалото?

Елин стисна челюсти.

– Да се надяваме, че няма да е в Морат.

Дориан се напрегна. Дали пък този план...

– Символът принадлежи и на двете ни – рече Манон, оглеждайки Окото на Елена, гравирано в среброто. – И ако огледалото те отведе в Морат, ще ти е необходим някой, който знае как да се измъкне оттам.

Откъм стълбите в дъното на багажното отделение се чуха стъпки. Дориан се извърна към тях, но Елин просто изсумтя на Манон и доближи огледалото.

– Тогава ще се видим от другата страна, вещице.

Златната глава на Едион се появи измежду сандъците.

– Какво, по дяволите...

Лекото кимване на Елин като че ли беше единствения знак, от който се нуждаеше Манон. Тя сложи ръка върху нейната.

Златните й очи срещнаха тези на Дориан за миг и той отвори уста да изрече думите, извиращи от пустото поле в гърдите му.

Но Елин и Манон долепиха сключените си ръце към вехтото стъкло.

А щом двете изчезнаха, смаяният вик на Едион прокънтя из търбуха на кораба.

63.

Елида наблюдаваше как екипажът на кораба им се подготвя за неизбежния сблъсък с гигантската армада пред тях и се потапя в същински хаос, когато Едион изрева откъм долното ниво.

Новината излезе наяве само секунди по-късно. Принц Роуан от рода на Белия трън тъкмо беше кацнал на главната палуба с изнурено лице и плувнали в страх очи, когато Едион изскочи през вратата, следван от Дориан, белязан с грозна синина около едното око. Крачейки бясно по палубата, Едион им разказа как Елин и Манон влезли в огледалото – Ключалката – и изчезнали. Както и че кралят на Адарлан разгадал загадката на Деанна и ги изпратил в сребърното измерение, за да им спечелят шанс за победа в предстоящата битка.

Всички слязоха в багажното отделение. Но колкото и Едион да се буташе в сребърната повърхност на огледалото, то не се отвори за него. Колкото и да го претърсваше с магията си Роуан, то не му издаде къде са Елин и Манон. Едион се изплю на пода, готов да посини и другото око на краля, който му обясняваше, че нямали друг избор. И като че ли не съжаляваше, докато Роуан не отказа да го погледне в очите.

Чак когато отново се събраха на палубата, без краля и хамелеонката, които бяха отишли да съобщят на капитанката за промяната в плановете, Елида се престраши да заговори нервно кръстосващия Едион.

– Стореното – сторено. Но не можем да чакаме Елин и

Манон да ни спасят.

Той спря и Елида се постара да не се свие от безпощадната ярост, която се изсипа върху нея.

– Когато изпитам нужда от мнението ти, за да намеря изчезналата ми кралица, ще го поискам.

Лоркан му изръмжа. Елида обаче вдигна брадичка, макар и опарена от обидата му.

– И аз чаках не по-малко от теб да я открия отново, Едион. Не само ти се боиш, че може пак да я загубиш.

Роуан от рода на Белия трън търкаше лицето си. Едва ли някога беше показвал наяве повече емоция от това.

Елфическият принц свали ръце и останалите обърнаха погледи към него. Очакваха заповедите му.

Дори Едион.

Елида изтръпна от прозрението, което я връхлетя. Потърси доказателство, но така и не намери.

– Продължаваме подготовката за битка – обяви дрезгаво Роуан. Надзърна към Лоркан, после към Фенрис и Гавриел и цялото му изражение се промени, раменете му се изопнаха, а в очите му се яви сурова, пресметлива нотка. – Майев несъмнено знае, че сте тук. И ще използва кръвната клетва, когато ще ни удари най-тежко.

Майев. Една част от нея искаше да види кралицата, съумяла векове наред да владее стремлението и привързаността на воин като Лоркан. И да й каже две-три приказки.

Фенрис хвана дръжката на меча си и заяви със спокойствие, каквото Елида не беше виждала от него досега.

– Не знам как да постъпим.

Гавриел също беше в недоумение, вперил поглед в татуираните си ръце, сякаш очакваше да се натъкне на отговора там.

Накрая се обади Лоркан:

– Ако разбере, че се биете на наша страна, край с вас. Или ще ви убие, или по друг начин ще ви накара да съжалявате за избора си.

– Ами ти? – предизвика го Фенрис.

Лоркан плъзна очи към него, после ги върна към двамата воини.

– За мен всичко приключи още преди месеци. Вече просто чакам да видя как ще ми отмъсти.

Дали щеше да го убие. Или пак да го направи свой роб.

Коремът й се преобърна и едва се сдържа да не грабне ръката му, да го помоли да се спасява.

– Ще забележи, че сме намерили начин да заобиколим заповедта й да те убием – обади се накрая Гавриел. – Ако не ни убие, задето се бием срещу нея, то ще е заради това. Най-вероятно вече сме мъртви.

– Съмва се след половин час, ако случайно решите да опитате отново – подхвърли Лоркан.

Елида се напрегна. Но Фенрис рече:

– Точно това е замисълът й. – Елида притаи дъх, докато воинът вълк оглеждаше елфите пред себе си, братята си по оръжие. – Да ни раздели, защото знае, че обединени сме безспорна заплаха за нея.

– Не можем да се възправим срещу нея – изтъкна Гавриел.

– Така е – съгласи се Фенрис. – Но пък можем да помогнем на някой друг да го стори. – Той погледна към Роуан и додаде: – Когато миналата пролет ни призова да защитим Миствард, тръгнахме, преди Майев да е надушила. Избягахме.

– Достатъчно – изръмжа Лоркан.

Но Фенрис продължи, без да откъсва очи от Роуан.

– Като се върнахме, Майев ни наказа подобаващо. Върза Лоркан и позволи на Каирн да го бичува, когато си пожелае. Лоркан, незнайно защо, ни заповяда да не ти казваме. Но мисля, че Майев е разбрала какво сме направили заедно в Миствард и е осъзнала колко опасни можем да сме за нея.

Принцът извърна очи към Лоркан, без да прикрива състраданието си – състрадание, чийто отзвук Елида долови в собственото си сърце. Дори след такова наказание... Лоркан продължаваше да е верен на Майев. Елида докосна ръката му с пръсти. Останалите забелязаха, но имаха благоразумието да си замълчат. Особено когато Лоркан погали с палец опакото на ръката й.

Стана й чудно дали Роуан се досещаше, че Лоркан не им е заповядал да мълчат от стратегически подбуди, а навярно за да спести чувството за вина на принца. За да предотврати желанието му да отмъсти на Майев по начин, който несъмнено би навредил на самия него.

– Знаел ли си – попита го дрезгаво Лоркан, – че ще те накаже, преди да поемеш към Миствард?

Лоркан задържа погледа на принца.

– Всички бяхме наясно каква цена ще платим.

Гърлото на Роуан подскочи и той вдиша дълбоко, стрелвайки очи към стълбището, сякаш очакваше Елин да се появи оттам със спасението им в ръце. Нея обаче я нямаше и Елида се молеше, където и да беше сега кралицата, да почерпи така нужните им познания. Роуан се обърна към братята си.

– Можете да се досетите какъв ще е изходът от тази битка. Дори екипажът ни да се състоеше само от елфи, армадата на Майев пак щеше да ни превъзхожда.

Слънцето се раздвижваше отвъд далечната морска шир и в небето започнаха да се процеждат розови и лилави багри.

Гавриел отвърна:

– И преди са ни превъзхождали. – Надзърна към Фенрис, който кимна мрачно. – Ще останем, докато не получим друга заповед.

С последните си думи той надникна към Едион. В ашриверските очи на генерала изплува нещо, което много приличаше на благодарност.

Елида усети вниманието на Лоркан върху себе си и той не откъсна поглед от нея дори докато казваше на Роуан:

– Ще изпратиш Елида на брега, охранявана от толкова хора, колкото можеш да отделиш. Сториш ли го, мечът ми е твой.

Елида подскочи. Но преди да каже нещо, Роуан отговори:

– Дадено.

Роуан ги разпредели из целия флот, поверявайки на всеки от тях командването на няколко кораба. Фенрис, Лоркан и Гавриел изпрати в центъра и задния край, възможно най-далеч от очите на Майев. Двамата с Едион поеха фронтовата линия, а Дориан и Ансел – корабите зад нея.

Лизандра вече плуваше под вода в облика си на морски дракон, готова по негова заповед да атакува корпуса, носа и руля на корабите, които й беше посочил предварително. Роуан можеше да се обзаложи, че макар елфическите кораби да имаха защитни щитове, едва ли бяха пилели ценни сили по подводните им части. Лизандра щеше да ги удари неочаквано и безпощадно и да изчезне, преди да са осъзнали какво ги е нападнало изпод вода.

Зората пукна, ясна и слънчева, и обагри платната в златисто.

Роуан не си позволи да се замисля за Елин, където и да беше тя.

Минутите се нижеха, а от нея нямаше и следа.

Малка дъбова лодка се откъсна от флота на Майев и заплава към неговия кораб.

На борда й имаше само трима – и никой от тях не беше Майев.

Долови как хиляди очи от двете страни на опасно тясната ивица празна вода между армадите се впиват в приближаващата лодка. В него.

Воин с герба на Майев върху гърдите си стоеше изправен с удивително елфическо равновесие в лодката, докато двамата гребци я държаха на място.

– Нейно Величество очаква отговора ви.

Роуан бръкна в изчерпаните си запаси от сила, но по лицето му не трепна дори мускулче.

– Уведоми Майев, че Елин Галантиус не присъства, за да й даде отговор.

Елфът примигна и това беше единствената следа от учудване, която допусна върху лицето си. Лакеите на Майев бяха стриктно обучени, отлично запознати с наказанието за неопазване на тайните й.

– Принцеса Елин Галантиус получи заповед да се предаде – изтъкна елфът.

– Кралица Елин Галантиус не е на този кораб, нито на някой от другите във флота ни. Всъщност кралицата не е дори на брега, нито в съседните земи. Така че Майев е била толкова път за нищо. Ще оставим армадата ви невредима, ако сте съгласни да ни върнете жеста.

Елфът му се присмя.

– Думи на страхливец, съзнал, че врагът го превъзхожда числено. Думи на изменник.

Роуан му отвърна с бледа усмивка.

– Да видим какво има да ни каже Майев.

Елфът се изплю във водата. И лодката се върна в прегръдката на армадата.

За миг Роуан си спомни последните си думи към Дориан, преди да го изпрати да обгърне с щит поверените му кораби.

Моментът за извинения беше минал. Елин или щеше да се върне, или... не си позволяваше да обмисля другия вариант. Но поне можеха да й спечелят възможно най-много време. Да се спасят с бой – заради нея и заради бъдещето на армадата.

Лицето на Дориан бе разкрило същите мисли, когато стисна ръката му и промълви:

– Хич не е трудно да умреш за приятелите си, нали?

Роуан не си направи труда да го уверява, че ще оцелеят.

Кралят беше обучен в изкуството на войната, макар и още да не го беше упражнявал на практика. Вместо това му се усмихна мрачно и каза:

– Не, не е трудно.

Думите отново отекнаха в съзнанието му, докато изпращаше с поглед посланическата лодка. И за всеки случай, за да си открадне поне малко време, подсили допълнително щитовете им.

Слънцето се беше откъснало напълно от хоризонта, когато отговорът на Майев пристигна.

Но не с вестоносец в лодка.

Нахлу със залп стрели, толкова многобройни, че затулиха светлината в дъговидния си полет през небето.

– Щитове! – изрева Роуан не само на магьосниците, но и на войниците, които вдигнаха очукани щитове над главите си, за да се предпазят от черния дъжд.

Стрелите попаднаха в целта си и магията му се загърчи под ударите им. Върховете им бяха обвити в друга магия и Роуан стисна зъби в напън да я възпре. Откъм някои от другите кораби, където щитът му не беше толкова силен, се чуха писъци.

И армадата на Майев запълзя към тях.

64.

Тялото на Елин не беше тяло.

Осъзна го единствено защото в пустия, прибулен сумрак Манон имаше тяло. Почти прозрачно, призрачно тяло, но... все пак тяло.

Зъбите и ноктите на вещицата просветваха в смътната светлина, докато се взираше във виещите се сивкави мъгли.

– Какво е това място?

Огледалото ги беше пренесло... някъде.

– Знам колкото и ти, вещице.

Дали времето беше спряло отвъд мъглите? Дали Майев беше прекратила атаката си, научавайки, че я няма на кораба – или въпреки това ги беше нападнала? Елин не се съмняваше, че Роуан ще удържи фронта възможно най-дълго, както и че двамата с Едион ще поведат армията й. Но...

Независимо дали вещерското огледало беше Ключалката, която търсеха, очакваше да има поне някаква реакция към двата Ключа на Уирда в жакета й.

Но... нищо. Абсолютно нищо.

Елин извади Голдрин. Рубинът му проблесна смътно в мъглата – единственият цвят, единствената светлина.

– Не се отделяй от мен – каза й Манон. – И говори само когато е нужно.

Елин беше съгласна. Под краката им имаше твърда земя, но мъглата я скриваше – маскираше всяко доказателство, че вървяха по сбита пръст... носеше се само приглушеното стържене на подметките им...

– Накъде според теб? – прошепна Елин.

Но така и не им се наложи да решават.

Сучещата се мъгла притъмня и двете пристъпиха една към друга, заставайки гръб в гръб. Край тях се разля черна нощ – заслепи ги.

И тогава – бледа, забулена светлина изплува в мрака пред тях. Не, не пред тях. Приближаваше се. Кокалестото рамо на Манон се заби в нейното и телата им се притиснаха, образувайки непробиваема стена.

Но светлината мъждукаше и се разгръщаше, а в ядрото й се появяваха фигури. Придобиваха форма.

Щом цветното светило ги погълна и стана съвсем осезаемо, Елин проумя три неща.

Фигурите пред тях нито ги виждаха, нито ги чуваха, нито ги усещаха.

И се намираха в миналото. Преди хиляда години.

И пред тях стоеше Елена Галантиус, коленичила насред черен, пустеещ планински проход. Носът й кървеше, сълзите й се търкаляха по мръсното й лице и капеха по бронята й. Застанала бе пред обсидианов саркофаг.

По черната му повърхност с бледосин огън горяха Знаци на Уирда. А в средата му... Окото на Елена. Амулетът беше инкрустиран в камъка и златото му сияеше с девствен блясък.

В следващия миг, сякаш призрак дъхна отгоре му, Окото се замъгли – Знаците на Уирда също.

Елена протегна треперлива ръка и завъртя Окото три пъти в черния камък. То изщрака и скочи в отворената й длан, заключило саркофага.

Заключило го беше.

– Носила си Ключалката през цялото време – пророни Манон. – Но тогава огледалото...

– Струва ми се – отвърна шепнешком Елин, – че умишлено са ни подвели.

– Защо? – попита тихо вещицата.

– Май всеки момент ще разберем.

Спомен – това виждаха с очите си. Но какво толкова важно ги бяха изпратили да търсят точно когато целият свят рухваше край тях?

Елин и Манон се взряха мълчаливо в сцената пред себе си. И истината – най-сетне истината – започна да се изплита пред погледите им.

65.

Утро в Обсидиановите проходи

Ключалката беше изсякла саркофага от планината.

И с всяка искрица от силата си беше заточила Ераван в камъка, зазидала го беше вътре.

Усещаше как Мрачният владетел спи под черната плоча. Чуваше как армията му от изчадия пирува с човешка плът в долината под нея. Колко ли щеше да продължи клането, след като научеха, че Ераван е победен?

Не хранеше наивни надежди, че приятелите й са оцелели. Не и след толкова време.

Коленичила върху нащърбената черна скала, Елена се взираше в обсидиановия саркофаг, в изсечените в камъка символи. В началото сияеха, но вече започваха да гаснат, да се уталожват по местата си. Когато преди месеци открадна Ключалката от баща си, още не подозираше, не разбираше каква сила крие. И схващаше защо я е изковал. Знаеше само, че Ключалката може да се използва един-единствен път. И силата й... о, могъщата й, всепомитаща сила... беше спасила всички.

Гавин, който досега бе лежал окървавен зад нея, се свестяваше. Лицето му беше толкова обезобразено, че почти не виждаше красивите, свирепи черти под всичката кръв. Лявата му ръка висеше до тялото му, напълно безполезна – цената, която беше платил, отвличайки вниманието на Ераван, докато тя освобождаваше заряда на Ключалката. Но дори Гавин не знаеше плановете й. Не знаеше какво бе откраднала какво криеше от толкова месеци.

Елена не съжаляваше. Защото само така можеше да го спаси от сигурна смърт. И по-лошо.

Гавин огледа саркофага, празния, изящен амулет на Ключалката в дланта, отпусната върху бедрото й. Веднага го позна – беше го съзирал около врата на баща й през седмиците си в Оринт. Синият камък в средата му, някога пламтял със скрита сила, сега сякаш гаснеше. Почти напълно изчерпан.

– Какво си сторила?

Гласът му беше пресипнал от викане, докато бе търпял тормоза на Ераван. За да й спечели време да спаси народа им...

Елена стисна Ключалката в юмрука си.

– Затворен е. Не може да излезе.

– Ключалката на баща ти...

– Направено е вече – отвърна тя и обърна поглед към десетината древни, безсмъртни фигури от другата страна на саркофага.

Гавин подскочи и изсъска от болка при внезапното движение.

Бяха безформени. Просто сбор от светлина и сенки, вятър и дъжд, песен и спомени. Всичките самостоятелни, но и част от едно цяло, от едно съзнание.

Гледаха счупената Ключалка в ръцете й, угасналия камък.

Гавин опря чело в окървавената скала и извърна очи.

Костите на Елена потрепериха от близостта им, но тя не сведе лице.

– Потомката на сестра ни ни предаде – продума едната фигура, изваяна от море, небе и бури.

Елена поклати глава, мъчейки се да преглътне. Така и не успя.

– Спасих народа ни. Спрях Ераван...

– Глупачка – укори я привидението с много гласове, и животински, и човешки. – Нечистокръвна глупачка. Не помисли ли защо баща ти носи Ключалката със себе си, защо чака толкова години, събира сили? Той трябваше да освободи мощта й, да обедини трите Ключа на Уирда с портата им и да ни изпрати у дома, преди да я затвори завинаги. И нас, и Мрачния владетел. Ключалката беше изкована за нас. Обещана ни беше. А ти пропиля силата й.

Елена долепи длан в земята за опора.

– Баща ми притежава Ключовете на Уирда?

Дори не й беше загатнал... А Ключалката... мислеше я за просто оръжие. Оръжие, което беше отказал да използва в тази проклета война.

Те не й отговориха, но мълчанието им беше достатъчно потвърждение.

Тъничък, прекършен звук изпълзя от гърлото й.

– Съжалявам – пророни Елена.

Гневът им разтърси костите й, заплаши да спре сърцето в гърдите й. Фигурата от огън, светлина и пепел като че ли укроти яростта си за миг.

И си спомни.

Не беше виждала, нито говорила с майка си, откакто тя напусна тялото си, за да изкове Ключалката. Откакто Рианон Крочан помогна на Мала да влее същността си в нея, затваряйки могъщата сила на амулета в малкото вещерско огледало, превърнато в син камък, откъдето можеше да бъде освободена един-единствен път. Така и не споделиха с Елена защо го правеха. Не й довериха, че е нещо повече от оръжие, от което баща й ще има отчаяна нужда един ден.

Цената: смъртното тяло на майка й, животът, за който бе мечтала с Бранън и децата им. Оттогава бяха минали десет години. Десет години баща й чакаше Мала да се завърне, надяваше се да я види отново. Поне още веднъж.

Няма да ви помня, беше казала Мала на всички им, преди да отдаде живота си заради ключалката. Но ето я сега. Стоеше като остров от спокойствие сред бурята на останалите.

Сякаш си спомняше.

– Майко – прошепна умолително Елена.

Мала, носителката на светлината, извърна поглед от нея. Фигурата, която ги наблюдаваше с мъдри, нетрепващи очи, каза:

– Освободете го. Щом земните твари ни предадоха, нека им върнем услугата. Освободете Мрачния владетел от ковчега му.

– Не – замоли ги Елена, ставайки на крака. – Моля ви... умолявам ви. Кажете ми какво да направя, за да изкупя вината си, но моля ви, не го освобождавайте. Умолявам ви.

– Един ден ще се надигне от гробницата си – обеща фигурата, изтъкана от тъмнина и смърт. – Ще се събуди. Ти пропиля силата на нашата Ключалка за нелепост, а можеше да помогнеш на всички, ако само бе проявила търпение и прозорливост.

– Да се събуди тогава – продължи с умолителен, разтреперан глас Елена. – Нека някой друг наследи тази война, някой по-добре подготвен.

– Мерзавка – процеди фигурата с глас от стомана, щитове и стрели. – Само мерзавка би предала бремето другиму.

– Моля ви – прошепна Елена. – Вземете ми всичко. Всичко. Но не и това.

Като едно привиденията извърнаха погледи към Гавин.

Не...

Но майка й рече:

– Чакахме толкова време да се върнем у дома. Можем да почакаме още малко. Да победим над това... място още малко.

Не просто богове, а различни, още по-висши същества. За които времето беше течно, а телата – нематериални и гъвкави. Които можеха да съществуват на няколко места наведнъж, да се разстилат като хвърлени мрежи. Бяха могъщи, безкрайни и вечни както хората за еднодневките.

Не бяха родени в този свят. Навярно бяха попаднали в капан тук, минавайки през някоя Порта на Уирда. И бяха сключили сделка с баща й, с Мала, да ги изпратят у дома, ако вземат Ераван със себе си. А тя бе провалила всичко.

Фигурата с три лица каза:

– Ще чакаме. Но търпението ни има цена.

– Кажете ми я – отвърна Елена.

Ако вземеха Гавин, щеше да го последва. Тя не беше наследница на трона на баща си. За никого не беше важно дали ще си тръгне от планинския проход. Не знаеше дали ще понесе да го види отново, не и след безочливата си, горделива постъпка. Бранън я молеше да го изслуша, да почака. Тя обаче открадна Ключалката и избяга с Гавин, отчаяна да спаси родината си.

Триликата я огледа.

– Наследниците на Мала също ще пролеят кръв, за да изковат Ключалката наново. И ти ще ги водиш като агнета на заколение, за да платят цената за твоя избор да пропилееш силата й тук, по тази дребна битка. Ти ще покажеш на бъдещата потомка как да изкове нова Ключалка с дарбите си от Мала и как да използва ключовете, за да ни изпрати у дома. Първоначалната ни сделка остава в сила: ще вземем Мрачния владетел с нас. Ще го разкъсаме в нашия свят, където ще е просто прах и помен. А когато си тръгнем, ти ще покажеш на потомката как да затвори вратата след нас, така че Ключалката да я задържи завинаги. Като отдаде жизнената си сила до последна капка. Както беше готов да стори баща ти в подходящия момент.

– Моля те – пророни Елена.

Триликата рече:

– Разкажи на Бранън Дивия огън за случилото се тук; за цената, която един ден ще платят потомците му. Кажи му да се подготви.

Тя позволи на думите, на проклятието да попият в съзнанието й.

– Добре – прошепна.

Но фигурите вече ги нямаше. От тях бе останала само топлина, сякаш слънчев лъч бе погалил бузата й.

Гавин вдигна глава.

– Какво си сторила? – повтори той. – Какво им даде?

– Ти не... не чули?

– Само твоите думи – промълви дрезгаво той с мъртвешки бледно лице. – Техните – не.

Тя впери поглед в саркофага пред тях, чийто черен камък беше вкопан в пръста на прохода. Неподвижен. Трябваше да построят нещо около него, да го скрият от хорските очи.

– Цената ще бъде изплатена... по-късно – пророни Елена.

– Разкажи ми.

Подпухналите му, сцепени устни едва изричаха думите. Тъй като и бездруго вече беше навлякла проклятието върху себе си, върху потомството си, не смяташе, че има какво да загуби от една лъжа. Само още веднъж, за последно.

– Ераван ще се събуди отново... един ден. Когато настъпи моментът, ще помогна в борбата срещу него.

В очите му играеше съмнение.

– Можеш ли да вървиш? – попита тя, протягайки ръка да му помогне.

Изгряващото слънце обагряше черните планини в златисто и червено. Беше сигурна, че долината отвъд тях се къпеше в алено.

Гавин пусна дръжката на Дамарис със счупените си пръсти. Но не прие ръката й.

И не й каза какво бе усетил, докосвайки Меча на Истината, какви лъжи бе почувствал и разбудил.

Повече никога не продумаха за този ден.

Вечер в Храма на Сандриан, Каменните блата

Принцесата на Ейлве скиташе из Каменните блата от седмици, търсейки отговори на загадки отпреди хиляда години. Отговори, които можеха да спасят обреченото й кралство.

Ключове, порти и ключалки – портали, руини и предсказания. Това си шепнеше принцесата в седмиците на самотния й поход през блатата, докато ловуваше, за да оцелее, бореше се със зъбати, отровни зверове и четеше посланията на звездите за развлечение.

А когато най-сетне достигна храма, когато се изправи пред каменния олтар и сандъка – същия като този под Морат, но светъл, – тя й се яви.

– Ти си Нехемия – пророни.

Принцесата се завъртя. Изцапаните й, влажни кожени дрехи изскърцаха от рязкото движение, а златните украшения по краищата на сплетената й коса издрънчаха.

Преценяващ поглед и... очи, прекадено стари за лицето на осемнайсетгодишно момиче; очи, взирали се дълго в мрака между звездите, копнели да разгадаят тайните му.

– А ти си Елена.

Елена кимна.

– Защо си дошла?

Принцесата на Ейлве кимна с изящна брадичка към каменния сандък.

– Нали съм призована да го отворя? Да науча как да избавя народа ни и да платя цената?

– Не – отвърна тихо Елена. – Не ти. Не по този начин.

Стиснатите устни бяха единственият белег за недоволството на принцесата.

– Тогава по какъв начин трябва да пролея кръвта си, милейди?

От толкова време наблюдаваше и чакаше, и плащаше за грешките си. Прекадено много време.

А сега мракът се разсейваше... и щеше да изгрее ново слънце. Трябваше да изгрее.

– Потомците на Мала ще платят, не ти.

Гърбът й се скова.

– Не отговори на въпроса ми.

На Елена й се щеше да задържи думите, да ги заключи в себе си. Но такава беше цената на кралството й, на народа й. За това кралство и неговия народ. И други.

– В Севера кръвта на Мала се е разделила на две. От едната страна е родът Хавилиард, чийто принц носи очите на другаря ми и моята сурова магия... с жестоката й мощ. От другата страна е родът Галантиус, където кръвта й се е запазила най-истинска: в огън, живи въглени и пепел.

– Елин Галантиус е мъртва – обяви Нехемия.

– Напротив. – Не, беше я спасила и още плащаше за постъпката си от онази зимна нощ. – Просто се крие, забравена от свят, който се радва, че великата й сила е угаснала, преди да съзрее.

– Къде е тогава? И какво общо има всичко това с мен, милейди?

– Ти познаваш добре историята, играчите и залозите. Познаваш Знаците на Уирда и знаеш как да ги използваш. Разгадала си грешно загадките, решавайки, че ти трябва да дойдеш тук. Но това огледало не е Ключалката; то е просто вир от спомени. Изковано от трима ни с баща ми и Рианон Крочан. Изковано заради наследницата на това бреме, за да разбере някой ден. Да научи всичко, преди да вземе своето решение. Тази среща също ще окаже своето влияние за него. Ето защо си призована тук.

Мъдрото, младо лице чакаше безмълвно.

– Върви на север, принцесо – продължи Елена. – Върви в двора на врага си. Срещни се с когото трябва, уреди си покана, направи всичко нужно, за да влезеш в двора на врага си. Двете кръвни линии ще се слеят там. Вече са се устремили една към друга.

– Елин Галантиус пътува към Адарлан?

– Не Елин. Не и с това име, с короната си. Но ще я познаеш по очите – тюркоазени с ядро от злато. По белега на челото й – знака на безименния, знака на Бранън. Напътствай я. Помагай й. Тя ще има нужда от теб.

– А цената?

Елена ги мразеше.

Мразеше боговете, измислили това наказание. Мразеше себе си. Мразеше дълга си, всички тези ярки светлини...

– Повече никога няма да зърнеш Ейлве.

Принцесата се загледа в звездите, сякаш й мълвяха, сякаш отговорът бе изписан сред тях.

– Ще оцелее ли народът ми? – попита с тъничък, тих гласец.

– Не знам.

– Тогава ще го подготвя. Докато съм в Рифтхолд, ще обединя бунтовниците, ще настроя континента за война.

Нехемия откъсна очи от звездите. На Елена й се прииска да падне на колене пред младата принцеса, да й се примоли за прошка.

– Един от тях трябва да е готов да стори нужното – каза Елена.

Нямаше друг начин да обясни, да се извини.

Нехемия преглътна.

– Тогава ще помогна с каквото мога. В името на Ерилея. И народа ми.

66.

Едион Ашривер се учеше как да убива и да държи фронта в битка още откакто набра достатъчно сили да вдигне меч. Коронован принц Рое Галантиус лично се бе заел с обучението му и му поставяше стандарти, които някои биха нарекли твърде взискателни за младо момче.

Но Рое бе знаел, мислеше си Едион, докато стоеше на носа на кораба с въоръжените войници на Ансел от Брайърклиф зад себе си. Още тогава бе знаел, че Едион ще служи на Елин, и когато чужди армии оспорваха могъществото на Носителката на огъня... можеше да не се състоят от простосмъртни.

Рое – Евалин – бяха предвещали, че армията от безсмъртни, която сега се простираше пред тях, един ден ще навести тези брегове. И се бяха погрижили Едион да е готов, когато това се случи.

– Щитове – нареди той на мъжете, когато и вторият залп стрели заваля откъм армадата на Майев.

Магическата мантия около корабите им устояваше на нападението благодарение на Дориан Хавилиард и макар да се радваше, че им спестява кръвопролитията, след глупавия му номер с Елин и Манон, Едион стискаше зъби от яд при всяка цветна вълна, с която щитът откликваше на вражеските удари.

– Това са войници също като вас – продължи Едион. Не се подлъгвайте по заострените уши. И те кървят като нас. И умират от същите рани.

Не си позволи да погледне назад – към кораба, който баща му командваше и закриляше с щита си. Гавриел си бе мълчал, докато Фенрис разкриваше на армията им как да умъртвят бързо възстановяващ се елфически воин: трябваше да разсичат мускулите им, вместо да ги ръгат с мечовете. Срежеха ли някое сухожилие, можеха да повалят безсмъртния за достатъчно дълго, че да го убият.

На думи звучеше лесно. Ала войниците бяха пребледнели при мисълта за сражение с елфически воини. И то с право.

Работата на Едион не беше да им припомня явните факти, а да ги направи готови да умрат, да им покаже колко необходима е предстоящата битка. Страхът можеше да разбие всеки боеви строй по-бързо от вражеска атака.

Рое – истинският му баща – го беше научил на това. И Едион се беше уверил в правотата му по време на годините си в Севера; докато с Гибелния легион воюваха затънали до колене в кал и кръв.

Искаше му се те да бяха до него, не непознати войници от Пустошта.

Но нямаше да позволи на собствения му страх да подрони решимостта му.

Вторият залп на Майев се издигна нагоре и нагоре в небето. Стрелите летяха по-бързо и по-надалеч от тези на простосмъртните. Бяха по-точни.

Невидимият щит над тях потрепери, обсипан със сини и лилави отблясъци; стрелите изсъскваха при сблъсъка си с него и се плъзваха по повърхността му.

Ала вече се предаваше, защото върховете им бяха обгърнати с магия.

Войниците на палубата запристъпваха нервно, приготвяйки щитовете си, а бушуващият им страх покриваше сетивата на Едион като петмез.

– Просто дъждец, момчета – ухили им се той. – Мислех, че точно вие, копелета такива, сте свикнали с дъждове в Пустошта.

Чуха се няколко недоволни сумтежа, но металните им щитове спряха да треперят.

Едион се засмя, макар и насила. Превърна се във Вълкът от Севера, готов да пролива кръв по южните морета. Както го беше учил Рое дълго преди Терасен да падне под сянката на Адарлан.

Но нямаше да се повтори. Никога повече – и в никакъв случай нямаше да се дадат точно на Майев. Не и тук, без свидетели.

Напред, при фронтовата линия, магията на Роуан проблесна в бяло – беззвучен сигнал.

– Пригответе стрелите – нареди Едион.

Простенаха лъкове и стрелите се устремиха към небето. Още един проблясък.

– Стреляйте! – изрева Едион.

Светът притъмня под облак от стрели, летящи към армадата на Майев.

Буря от стрели, за да отвлекат вниманието им от истинската заплаха под вълните.

Водата беше по-тъмна тук и слънцето се процеждаше на тънки снопове между дебелите кореми на корабите, струпани на повърхността й.

Шумотевицата беше привлякла и други същества, кръвожадни хищници, дебнещи месото, което несъмнено щеше да завали след сблъсъка на двете армади.

Като видя проблясъка, Лизандра се гмурна надълбоко, заобикаляйки мършоядите, сливайки се с групичките им възможно най-добре, докато плуваше стремително.

Беше усъвършенствала морския дракон. Беше му дала по-дълги крайници и хватателни палци.

На опашката му – повече сила, по-добър контрол. Собствената й мисия през дългите дни на път. Да подобри нещо, което вече съществуваше. Да измени някое от творенията на боговете по свой вкус.

Лизандра достигна първия посочен от Роуан кораб. Обяснил и бе подробно къде и как точно да атакува. Затова само удари с опашка и рулят се разхвърча на парчета.

Крясъците я достигнаха дори под водата, а тя вече се беше завтекла към следващия белязан кораб.

Този път използва ноктите си – сграбчи руля и го изтръгна от носа. Сетне проби дупка в кила с топката в края на опашката си. Топка, не боздуган, защото шиповете му се бяха забивали в корабите при Залива на Черепа. Ето защо бе превърнала опашката си в таран.

Стрелите заваляха с по-голяма точност от тези на валгските войници, пронизвайки водата като сноповете слънчева светлина. Но Лизандра и за това се беше подготвила.

Върховете им отскачаха от люспи от паякова коприна. Беше опознала материала, изучавайки с часове крилете на Абраксос – търсейки начин да обгърне собствената си кожа в непробиваемата тъкан.

Тя разби следващия щурвал и още един. И още един.

Елфите я нападаха с бойни викове. Ала харпуните им бяха твърде тежки, а тя се гмуркаше прекадено надълбоко, прекадено бързо. Камшици от водна магия се стрелкаха след нея, за да я впримчат. Но тя се изплъзваше и на тях.

Дворът, който можеше да промени света, повтаряше си отново и отново, докато умората й натежаваше, докато обездвижваше кораб след кораб и пробиваше дупки в корпусите им.

Дала бе клетва пред този двор, пред това бъдеще. Пред Едион. И кралицата й. Нямаше да ги подведе.

И ако проклетата Майев искаше да воюва с тях, да ги нападне, когато бяха най-уязвими... Лизандра щеше да я накара да съжалява.

Магията на Дориан се бунтуваше, докато вражеската армада сееше хаос. Въпреки това той успяваше да задържи щитовете цели, кърпейки местата, пронизани от стрели. Но силата му започваше да го предава, твърде бързо изцедена – или заради някой номер на Майев, или заради магията по върховете на стрелите.

Дориан обаче стисна зъби и отново подчини магията на волята си, докато виковете на Роуан да не отстъпват ехтяха над водата – усилени от Гавриел по същия начин, по който бе подсилил собствения си глас в Залива на Черепа.

Въпреки че по корабите на Майев наставаше смут заради неочакваната подводна засада, армадата й се простираше чак до хоризонта.

Елин и Манон още не се бяха върнали.

Елф, обзет от бясна, смъртоносна паника, беше достатъчно ужасяваща гледка. Втори такъв значеше катаклизъм.

След като Елин и Манон влязоха в огледалото, Дориан подозираше, че само беснеенето на Едион бе изтръгнало Роуан от кръвожадната ярост, в която бе потънал. И само пулсиращата синина върху скулата му бе възпряла Роуан да му нанесе втора такава.

Дориан погледна към фронтовата линия, към елфическия принц, застанал на носа на кораба си с меч и брадва в ръце, с колчан стрели и лък през гърба и съвършено наточени ловджийски ножове навсякъде по тялото си. Май в крайна сметка не се беше опомнил.

Не, Роуан вече беше потънал в ледовит гняв, който караше магията на Дориан да трепери дори от това разстояние.

Долавяше силата на Роуан – също както бе усещал тази на Елин да се надига.

Когато Елин и Манон изчезнаха, принцът вече беше проникнал надълбоко в запасите си. През последния час, след като Едион съсредоточи страха и гнева си към предстоящата битка, се бе гмурнал още по-навътре. И сега силата му се вълнуваше край тях досущ като морето под краката им.

Дориан беше последвал примера му, уповавайки се на онова, което го беше научил. Вече лед обгръщаше вените му, сърцето му.

Едион му каза едно-единствено нещо, преди да замине за отредения му кораб от армадата им. След като приплъзна ашриверските си очи по него, задържайки ги върху синината, която той му беше направил, заяви:

– Страхът е смъртна присъда. Започне ли сражението, не забравяй, че не е нужно да оцелеем, а само да ги обезсилим достатъчно, че когато тя се върне... да ги изтреби до крак.

Когато. Не ако. Но намереше ли Елин телата им – стига морето да не ги погълнеше преди това... вероятно гневът й щеше да изпепели целия свят.

И може би така трябваше да стане. Може би този свят го заслужаваше.

Може би Манон Черноклюна щеше да й помогне. Може би двете щяха да властват заедно над останките.

Щеше му се да бе имал повече време да поговори с вещицата. Да я опознае не само телесно.

Защото макар и с унищожени щурвали... корабите пълзяха към тях.

Елфически воини. Родени и обучени да убиват.

Едион и Роуан изпратиха още един залп стрели по тях. Но вражеските щитове ги разбиха на парчета, преди да са достигнали целта си. Не ги чакаше нищо добро.

Той преглътна с разтуптяно сърце, докато корабите на Майев обкръжаваха уплашените им братя по оръжие и напредваха бавно към границата помежду им.

Магията му се загърчи.

Трябваше да се прицели внимателно. Да я използва добре.

Не вярваше да остане съсредоточена, ако я освободеше наведнъж.

Роуан го беше предупредил за това. Казал му беше да изчака, докато армадата ги наближеше достатъчно. Докато прекосеше границата. Докато принцът дадеше заповед за атака.

Но в тялото му вече се бореха огън и лед, напираха да излязат.

Продължи да наблюдава с гордо вдигната глава как все повече кораби застигат осакатените в предните редици и се изравняват с тях.

Дориан знаеше, че ще боли. Ще боли да разруши магията си, а после и тялото си. Ще боли да гледа как събратята му по оръжие падат един по един.

Роуан обаче удържаше корабите си на място, не им позволяваше да отстъпят.

Вражеският флот приближаваше неумолимо, разстилаше се да обхване цялата фронтова линия, тласкан от мощни ръце и масивни гребла. Стрелците бяха обтегнали тетивите и слънчевата светлина проблясваше по излъсканите брони на жадните за битка елфически воини. Отпочинали и готови настървени за сеч.

Майев нямаше да им даде втори шанс за капитулация. Щеше да ги смачка само и само да накаже Елин.

Дориан беше подписал смъртните им присъди, изпращайки Манон и Елин в света отвъд огледалото. Беше ги предал заради догадки.

Но Роуан от рода на Белия трън не ги беше предал. Защото, докато вражеските кораби се плъзваха измежду разбитите си спътници от предната линия, Дориан зърна, че над всеки от тях се развяваше един и същи флаг.

Сребрист с образа на пищящ ястреб.

А черните флагове с бухал по тях – флаговете на Майев – падаха един по един.

И когато изчезнаха напълно, елфическите кораби със сребристия флаг на рода на Белия трън откриха огън срещу собствената си армада.

67.

Роуан беше разказал на Енда за Елин.

Беше разказал на братовчед си за жената, която обичаше, за кралицата, чието сърце гореше с див огън. Беше му разказал за Ераван и заплахата от ключовете, за ламтежа на Майев по тях.

А после беше паднал на колене и се беше помолил на Енда за помощ.

Да не открива огън по армадата на Терасен.

А по тази на Майев.

Да не пропилява единствения им шанс за мир. За победа над мрака в лицето на Морат и Майев, за победа, преди да ги е погълнал. Да се бори не за поробилата ги кралица, а за онази, която ги бе спасила.

Ще си помисля, беше отвърнал Ендимион.

Получил отговора му, Роуан беше отлетял към кораба на една от братовчедките си. Принцеса Селен, най-младата му хитроумна братовчедка, го беше изслушала. Оставила го беше да й се моли. А после с лека усмивка му беше дала същия отговор. Ще си помисля.

И така Роуан кацаше от кораб на кораб. При братовчедите, които очакваше да чуят молбата му.

Измяна – за това им се молеше. Измяна и предателство, толкова тежки, че повече никога нямаше да се завърнат в родината си. Земите и титлите им щяха да бъдат иззети или унищожени.

И когато невредимите им кораби се изравниха с онези, които Лизандра вече беше застопорила, когато атакуваха с магия и стрели нищо неподозиращите сили на Майев, Роуан изрева на собствения си флот:

– Сега, сега, сега!

Греблата плеснаха във вълните и мъжете загребаха като побеснели към потъналата в хаос армада.

Всеки от братовчедите му се беше обърнал срещу Майев

Всеки един. Сякаш се бяха срещнали и бяха решили дружно да рискуват до пълен погром.

Роуан не бе имал собствена армия, която да предостави на Елин. На Терасен.

Затова й беше спечелил армия. Макар и Елин вече да беше взела всичко, което наистина искаше от него.

Сърцето му. Предаността му. Приятелството му.

И на Роуан му се прииска неговото Огнено сърце да беше сред тях, да види как родът на Белия трън атакува със страшна мощ флота на Майев и над вълните избухва буря от лед и вятър.

Лоркан не вярваше на очите си.

Не вярваше на очите си, когато една трета от армадата на Майев най-ненадейно откри огън срещу останалите й кораби.

Но веднага се досети – досети се, без дори да търси потвърждение, че флаговете над отцепническите кораби ще са сребристи.

Както и да ги беше привлякъл на тяхна страна, когато и да го бе сторил...

Белотрън бе успял. Заради нея.

Всичко заради Елин.

Роуан заповяда гръмко да разделят корабите на Майев помежду си, да се възползват от предимството си.

Лоркан, леко зашеметен, предаде заповедта му на собствените си кораби.

Майев нямаше да се примири с това. Щеше да заличи рода на Белия трън от лицето на земята.

При все това братовчедите му нападаха с лед и вятър собствения си флот, пронизваха със стрели и харпуни дърво и войници.

Вятър забрули косата му и Лоркан осъзна, че Белотрън напряга магията си до краен предел, за да тласне собствените им кораби в брана, преди братовчедите му да са загубили надмощието си. Глупци, всичките до един.

Глупци, и все пак...

Синът на Гавриел викаше името на Белотрън. Победен вик, дявол да го вземе. И мъжете го заповтаряха след него.

Тогава се извиси и гласът на Фенрис. На Гавриел. На червенокосата кралица. На краля от рода Хавилиард.

Армадата им се понесе към тази на Майев през море и платна и мечовете им проблеснаха на яркото утринно слънце. Дори ритъмът на греблата като че ли следваше победоносния напев.

Устремени към битката, към кървавата свада, всички ревяха името на принца.

Лоркан си даде секунда за размисъл върху всичко това – върху силата, подтикнала Роуан да заложи толкова на карта. И се зачуди дали именно тя не беше нещото, способно да хване и Майев, и Ераван неподготвени.

Но Майев – тя беше някъде в армадата си.

И щеше да им отмъсти. Да отвърне на удара, да ги накара да си платят...

Роуан заби армадата им в предните редици на вражеската, освобождавайки леда и вятъра си заедно със стрелите им.

И когато неговата магия изнемогнеше, тази на Дориан поемаше.

Невъзможната победа бе станала напълно възможна. Стига Белотрън и останалите да смогнеха да задържат позициите си, да устоят на ответния удар.

Лоркан заиздирва с поглед Фенрис и Гавриел сред кораба и войници.

И разбра, че Майев е отвърнала на удара, когато ги видя… щом съзря как се сковават един след друг. Как Фенрис скача във въздуха със засилка и изчезва. Белия вълк на Доранел мигновено изникна до Гавриел сред крясъците на смаяни от изненадващата му поява войници.

Той сграбчи ръката на Гавриел и в следващия миг изчезнаха заедно с напрегнати лица. Но преди от двама им да остане само слънчева светлина и морски пръски, Гавриел съумя да изпрати предупредителен поглед на Лоркан и да посоча нещо.

Лоркан извърна очи натам, съзнавайки колко бе рискувал с неподчинението си Гавриел.

И кръвта му изстина.

Майев позволяваше битката да се вихри във водите, защото тя самата си имаше друго занимание. Защото дори не се намираше във водата.

Беше на брега.

Натам бе посочил Гавриел. Не към плажа в далечината, а нагоре по брега – на запад.

Точно където бе оставил Елида преди няколко часа.

И Лоркан светкавично забрави битката, забрави обещанието си към Белотрън.

Защото първо на нея бе дал обещание.

Войниците имаха благоразумието да не се възпротивят когато той прехвърли командването на един от тях и скочи в близката лодка.

Елида не виждаше битката от скривалището си между пясъчните дюни. Но въпреки съскането на тревите край нея чуваше крясъците и тътена.

Опитваше да не се заслушва в глъчката на боя, а вместо това да се помоли на Анийт да помогне на приятелите й. Да опази Лоркан жив и да не допуска Майев до него.

Но Анийт кръжеше зад рамото й.

Виж – повтаряше й, както често правеше. – Виж, виж, виж.

Наоколо нямаше нищо, освен пясък, трева, вода и синьо небе. Никого, освен осемте войници, на които Лоркан бе заповядал да я пазят и които лежаха върху дюните – или облекчени, или разочаровани, задето пропускаха битката, вихреща се отвъд чупката на брега.

Гласът на богинята стана трескав.

Виж, виж, виж.

В следващия миг Анийт изчезна. Не – избяга.

Откъм блатата се носеха купести облаци и сякаш плаваха към източния хоризонт, откъдето слънцето започваше да се издига.

Елида стана и се подхлъзна леко върху стръмната дюна.

Вятърът брулеше тревите, а облаците лека-полека притуляха слънцето, карайки топлия пясък да посивее.

Нещо се задаваше.

Нещо, което знаеше, че Елин Галантиус черпи сили от слънчевата светлина. От Мала.

Устата на Елида пресъхна. Ако Върнън я намереше тук... този път нямаше да му се измъкне.

Войниците върху дюните зад нея се размърдаха, забелязали странния вятър, облаците. Усетили, че прииждащата буря не е природна стихия. Щяха ли да удържат атака на илкени достатъчно дълго, че да пристигне помощ? Или Върнън щеше да изпрати повече този път?

Но не Върнън донесе вятърът.

68.

Болеше я.

Болеше я да гледа Нехемия, млада, силна и мъдра. Да я слуша как говори с Елена в блатата сред същите онези руини.

Към тази болка се прибави и още една.

От това, че Елена и Нехемия се познаваха и бяха кроили планове заедно.

От това, че Елена бе започнала всичко още преди хиляда години.

От това, че Нехемия бе отишла в Рифтхолд да посрещне смъртта си.

Както и от ясното осъзнаване, че ще трябва да пречупи Елин – да я пречупи със смъртта си, за да остави асасинския живот и да се възкачи на трона си.

Пред Елин и Манон се разкри друга сцена. На потаен разговор в полунощ, дълбоко под стъкления дворец.

Кралица и принцеса се срещаха скришом. Както правеха вече месеци наред.

Кралицата искаше от принцесата да плати цената, която й бе предложила сред блатните руини. Да уреди собствената си смърт – да сложи начало на всичко. Нехемия беше предупредила Елена, че тя, Елин, ще рухне. По-лошо – ще пропадне в толкова дълбока бездна от гняв и отчаяние, че няма да успее да изпълзи от нея. Не и като Селена.

И имаше право.

Елин трепереше – трепереше в полувидимото си тяло, трепереше толкова силно, че очакваше плътта й всеки момент да се отлепи от костите й. Манон пристъпи по-близо до нея, навярно единствената утеха, която вещицата можеше да й предложи: подкрепа.

Отново впериха погледи във виещата се мъгла, където сцените — спомените — протичаха като в театър.

Елин не знаеше дали ще понесе още една истина. Още едно доказателство, че Елена бе предала двама им с Дориан на боговете заради нелепата грешка, която бе допуснала, недоразбирайки истинската цел на Ключалката, затваряйки Ереван в саркофага, вместо да остави Бранън да го довърши веднъж завинаги – и да изпрати боговете в света, който наричаха свой дом, за да повлекат и Мрачния владетел със себе си.

Да ги изпрати у дома... като отвореше Портата на Уирда с ключовете. И я запечаташе за вечни времена с новата Ключалка.

Безименна е цената.

Трябваше да използва собствената си сила, макар и изцедена до последна капка, да заложи собствения си живот за изковаването на новата Ключалка. Да използва ключовете един-единствен път – само веднъж, за да изпрати боговете и Ераван в техния свят, а после да затръшне портата завинаги.

Спомените се запрехвърляха един след друг.

Елена и Бранън си крещяха в стая, която Елин не беше виждала от десет години — кралските покои в двореца на Оринт. Нейните покои — или поне щяха да бъдат в един друг живот. Около гърлото на Елена блещукаше амулет: Окото. Първата и вече счупена Ключалка, която Елена, вече кралица на Адарлан, навярно носеше, за да й напомня за грешката й за обещанието й към разярените богове.

Свадата с баща и не стихна дълго време, докато принцесата не напусна кралските покои. А Елин знаеше, че Елена повече не се бе върнала в този бляскав дворец в Севера

Следващата сцена започна с вещерското огледало в незнайна каменна зала. Чернокоса красавица с корона от звезди стоеше пред Елена и Гавин и им обясняваше каква роля играе огледалото – че ще съхрани спомените в себе си. Рианон Крочан. Манон се взираше нетрепващо в нея и очите на Елин запрескачаха между двете жени.

Лицата им... бяха еднакви. Лицето на Манон и това на Рианон Крочан. Последните крочански кралици – всяка от своята епоха.

Сетне пред тях изплува образът на Бранън – заровил лице в дланите си, той ридаеше пред загърнато в покров тяло върху каменен олтар. Под плащеницата лежеше съсухреното тяло на старица.

Елена, жертвала безсмъртието си в името на човешки живот с Гавин. Бранън, още изглеждащ на трийсет.

И отново Бранън – огньовете на хиляда ковашки пещи озаряваха червеникавозлатистата му коса; беше оголил зъби над металния диск върху наковалнята и мускулите на гърба му се гърчеха под бронзовата му кожа, докато блъскаше и блъскаше, и блъскаше с чука.

Ковеше Амулета на Оринт.

Сложи два къса черен камък от двете му страни и ги заби в метала с яростен замах.

После изписа посланието на гърба му със Знаци на Уирда.

Послание за нея.

За истинската му наследница, стига Елена да понесеше наказанието си и да изпълнеше клетвата си към боговете. Наказанието и клетвата, които ги бяха разделили. С които Бранън не можеше да се примири. Не и докато имаше сила в тялото си.

Безименна е цената. Това бе изписано със Знаци на Уирда върху гърба на амулета. Онази, която носеше белега не Бранън, знака на безименния... тя щеше да е цената за края на всичко.

Посланието върху Амулета на Оринт беше единственото предупреждение, което можеше да й даде, единственото извинение за постъпката на дъщеря му, макар и да съдържаше тайна, толкова гибелна, че никой никога не биваше да я разбира.

Но щеше да й остави улики. За да довърши започнатото от тях.

Бранън бе изградил гробницата на Елена със собствените си ръце. Бе изсякъл посланието си към Елин в нея.

Загадки и улики. Само чрез тях му бе позволено да й явява истината, за да укрива ключовете от света, от силите, които биха ги използвали за власт и унищожение.

После изкова Морт... метала за чукалото, подарено му от Рианон Крочан, която погали бузата на краля, преди да напусне гробницата.

Рианон вече я нямаше, когато Бранън пъхна парчето черен камък под украшението в короната на Елена – втория Ключ на Уирда.

Когато остави Дамарис в Стойката му до втория саркофаг. За смъртния крал, когото ненавиждаше и бе търпял единствено заради дъщеря си. Макар и Гавин да му беше отнел дъщерята – дъщерята на душата му.

А за последния ключ... отиде в храма на Мала.

Още от самото начало именно там искаше да сложи край на всичко.

Бълбукането на лавата край храма беше песен в кръвта му, зов. Приветствие.

Само онези с дарби като неговите – нейните – можеха да стигнат до древния храм. Дори жриците не стъпваха на острова в сърцето на огнената река. Само наследницата му щеше да успее. Или носителят на ключ.

Затова Бранън скри последния под една каменна плоча.

А после влезе в реката от лава, в горящото сърце на възлюбената си.

И Бранън, крал на Терасен, Господар на огъня, не излезе

Елин не знаеше защо се учудва, че е способна да плаче в това си тяло. Че и в него имаше сълзи за проливане.

И ги изля за Бранън. Който знаеше какво обещание бе дала Елена на боговете – и с мъка бе склонил да предаде това бреме на някого от наследниците си.

Опитал бе да й помогне с каквото може. Да смекчи удара на клетвата, щом не беше способен да я отклони напълно. Да й даде шанс.

Безименна е цената.

– Не разбирам какво значи това – прошепна Манон.

Елин не намираше думи да й обясни. Дори на Роуан не бе успяла да каже.

Но тогава Елена им се яви, истинска колкото тях, и впери поглед в избледняващата златиста светлина на храма от чезнещия спомен.

– Съжалявам – обърна се към Елин тя.

После тръгна към нея, а Манон се скова и отстъпи встрани.

– Не виждах друг начин – продължи Елена.

В очите й се четеше искрена болка. Разкаяние.

– С причина ли избра мен, или просто искаше да спасиш безценната кръв на Гавин? – Гласът, изтръгнал се от гърлото на Елин, беше суров, злобен. – Защо да проливаш хавилиардска кръв, когато можеш просто да се върнеш към старите си навици и да предадеш бремето на друг?

Елена изтръпна.

– Дориан не беше готов. За разлика от теб. С Нехемия направихме този избор, за да се уверим, че всичко ще протече по план.

– По план – пророни Елин. – За да ме принудиш да почистя кашата, която ти забърка, защото си проклета крадла и страхливка?

– Боговете искаха да страдам – отвърна Елена. – И страдах. Знаейки, че ти ще трябва да се пребориш с всичко това. да носиш бремето... От хиляда години чувството за вина непрестанно раздира душата ми. Толкова лесно ми беше да се съглася, да си представя, че ще си просто някоя непозната, която няма да поиска да научи истината, а просто ще трябва да е на правилното място с правилната дарба, но... но ето че съм грешала. Жестоко съм грешала. – Елена вдигна ръце пред себе си с длани нагоре. – Мислех, че Ераван ще се надигне и светът просто ще се изправи срещу него. Не подозирах, че... че ще се спусне мрак... че народът ти ще страда. Ще страда, макар че аз опитах да опазя своя от същото страдание. А имаше толкова много гласове... толкова много, дори преди Адарлан да превземе земите ти. Точно тези гласове ме събудиха. Гласовете на онези, които се молеха за отговор, за помощ. – Очите на Елена се плъзнаха към Манон и обратно към нейните. – Гласове от всички кралства, от всички раси. Човеци, вещици, елфи... И всички се преплитаха в гоблен от блянове, всички се молеха за едно и също нещо... По-добър свят. Тогава се роди ти. Като оръжие срещу сгъстяващия се мрак с огъня си. Огънят на баща ми, могъществото на майка ми... най-сетне преродени. И беше толкова силна, Елин. Толкова силна и толкова уязвима. Не към външни заплахи, а към тази в собственото ти сърце, към самотата, която идва с такава мощ. Но някои знаеха какво носиш в себе си, какво можеш да дадеш на света. Родителите ти, дворът ти, прачичо ти... и Едион. Едион усещаше, че си Обещаната кралица, без да знае нищо и за теб, и за мен, и за онова, което сторих, за да спася народа си.

Думите й я блъскаха като камъни.

– Обещаната кралица – повтори Елин. – Но не на света. На боговете... на ключовете.

Обещана да изплати цената. Да се жертва, за да обедини ключовете и портата веднъж завинаги.

Деанна не се беше явила само за да й каже как да използва огледалото, а за да й напомни, че принадлежи на тях. Че има дълг към тях.

Елин пророни тихо:

– Онази нощ не оцелях в река Флорин по чист късмет, нали?

Елена поклати глава.

– Не сме...

– Не – озъби й се Елин. – Покажи ми.

Гърлото на Елена подскочи. Но мъглите притъмняха, обагриха се и въздухът край тях сякаш се пропи с мраз.

Трошене на клони, задъхано дишане, горчиви вопли, леки стъпки през къпинаци и шубрак. Приближаващ грохот от конски копита...

Елин застина на място, когато пред очите й изникна познатата, заскрежена гора, точно такава, каквато си я спомняше. Когато тя самата се появи, толкова малка и крехка, със съдрана, окаляна бяла нощница, чорлава коса и очи, лъснали от ужас и дълбока скръб, която я бе прекършила напълно. Устремила се беше трескаво към буйната река отвъд дърветата, към моста...

Вече виждаше стълбовете на моста и гората на другия бряг. Убежището й...

Манон изруга тихо, когато Елин Галантиус скочи на моста, осъзнавайки твърде късно, че е разрушен... и полетя към бушуващата, полузамръзнала река отдолу.

Елин беше забравила колко време пропадаше като камък. Колко свирепа беше черната река с озарени от ледовитата лунна светлина пенести бързеи.

Мрак и тишина обгърнаха образа пред тях, а реката продължаваше да влачи и премята гневно Елин.

– Толкова много смърт – прошепна Елена, докато гледаха как вледеняващата вода я върти и подхвърля като кукла. – Толкова много смърт и толкова много угасени светлини. – Продължи тя с пресекващ глас. – А ти беше така малка. И се бореше... бореше се с всички сили.

И наистина – раздираше водата с пръсти, риташе и се мяташе, мъчеше се да изскочи на повърхността, да си поеме въздух, а долавяше как дробовете й се предават, как напрежението расте...

Амулетът на Оринт около врата й засия и край нея като водни мехурчета зашумяха зеленикави символи.

Елена се свлече на колене, загледана в подводното сияние на амулета.

– Искаха да те взема още тогава. Амулетът на Оринт беше у теб, всички те мислеха за мъртва, а врагът бе зает с клането. Можех да те взема, да ти помогна да намериш другите два ключа. Беше ми позволено да ти помагам. А щом ги откриехме, трябваше да те принудя да изковеш Ключалката наново. Да влееш себе си до последна капка в нея и да накараш портата да се появи, за да върнеш ключовете в нея и да сложиш край на всичко, като изпратиш боговете в техния свят. Още тогава имаше достатъчно сила. Изковаването щеше да ти коства живота, но ти и бездруго беше почти мъртва. Затова ми позволиха да се явя телесно, да те спася.

Елена си пое насечена глътка въздух, наблюдавайки как една фигура се гмурва във водата. Среброкоса красавица с древна рокля. Тя хвана Елин през кръста и започна да я издига към повърхността.

Изскочиха от водата, тъмна, грохотна и свирепа, и Елин едва смогна да се вкопчи в дънера, към който я тласна Елена, да впие нокти в подгизналото дърво и да не го пуска, докато я носеше по течението, все по-надълбоко в нощта.

– Колебаех се дали да им се подчиня – пророни Елена. – Беше се вкопчила в онзи дънер с все сила. Току-що ти бяха отнели всичко – всичко, – но ти продължаваше да се бориш. Не се предаваше. Боговете ми казаха да побързам, защото дори тогава вече линееха и едва успяваха да ме задържат в телесна форма. Казаха ми просто да те взема, но... аз се поколебах. Изчаках да стигнеш до речния бряг.

Кал, тръстики и дървета се издигнаха над нея; по стръмния бряг на реката още белееха преспи сняг.

Гледайки как самата тя се изкачва по хълма бавно, болезнено, Елин усещаше призрачната, ледена кал под ноктите си, чувстваше съсипаното си, премръзнало тяло, трепереше върху земята.

Вече я сковаваше гибелен студ, когато Елена изпълзя на брега.

И скочи към нея, крещейки името й, докато студът и уплахата проникваха все по-надълбоко в тялото й...

– Мислех, че трябва да те спася само от удавяне – прошепна Елена. – Не осъзнавах, че толкова време на студа...

Елин наблюдаваше с посинели устни как собствените й крехки гърди се надигат и спадат, надигат се...

И застиват напълно.

– Ти умря – промълви Елена. – Умря на онзи бряг. Толкова се бори за живота си, а аз не успях да ти помогна. И точно тогава не ме беше грижа, че отново прекрачвах обещанието си към боговете. Не можех да мисля за друго... – По лицето й се търкулнаха сълзи. – Не бях способна да мисля за друго, освен за цялата тази несправедливост. Дори не беше поживяла, не бе имала шанс... И всички онези хора, които се молеха за по-добър свят... Теб нямаше да те има, за да им го осигуриш

О, богове!

– Елена – прошепна Елин.

Кралицата на Адарлан зарида в дланите си, докато някогашният й образ разтърсваше Елин отново и отново. Мъчеше се да я свести, да съживи малкото тяло, отказало се от живота.

– Не можех да го позволя – продължи с пресеклив глас Елена. – Не можех да се примиря с това. Не ме интересуваха боговете... а ти.

Светлина заискря по пръстите на Елена, плъзна се нагоре по ръката й и се разля по цялото й тяло. Огън. Тя прегърна Елин и топлината й разтопи снега край тях, изсуши заскрежената й коса.

Сините устни на малката Елин порозовяха. Застиналите й гърди се надигнаха леко.

Мракът бавно отстъпи място на сивкава утринна светлина.

– Опълчих им се.

Елена я остави сред тръстиките и стана, оглеждайки реката, света.

– Знаех чие имение е близо до речния бряг, но достатъчно далеч от дома на родителите ти, че да го търпят, стига собственикът му да не им създаваше грижи.

Елена, вече само бледа светлинка, изтръгна Аробин от дълбокия му сън в някогашното му жилище в Терасен. Сякаш в транс, кралят на асасините нахлузи ботушите си с лъснали на смътната светлина червени коси, яхна коня си и заязди към гората.

Още беше млад. Едва с няколко години по-възрастен от нея сега.

Конят на Аробин спря, като че невидима ръка бе дръпнала юздата му, и някогашният й господар плъзна поглед по буйната река, по дърветата, без дори да предполага, че търсеше нещо.

Но Елена се криеше сред тръстиките, макар и невидима като слънчевата светлина, когато очите на Аробин попаднаха върху малката, мърлява фигура, лежаща в несвяст на речния бряг. Той скочи от коня си с котешка ловкост, коленичи в калта, отмятайки пелерината си, и провери дали момичето диша.

– Знаех що за човек е, каква ще те направи. Какво обучение ще получиш при него. Но беше по-добре, отколкото да умреш. А оцелееше ли, заякнеше ли, превърнеше ли се в силна жена, се надявах, че ще дадеш на онези хора, които мечтаеха за по-добър свят... поне шанс да го изградят. Ще им помогнеш... преди боговете отново да си поискат дължимото.

Ръцете на Аробин се поколебаха, когато забеляза Амулета на Оринт.

Той го изхлузи от врата й и го пъхна в джоба си. После внимателно я вдигна на ръце и я отнесе до коня си.

– Беше толкова млада – повтори Елена. – И най-много мислех не за мечтателите, не за дълга... а за теб. Исках да ти дам време. За да поживееш поне мъничко.

– На каква цена, Елена? – попита дрезгаво Елин. – Как те наказаха заради това?

Елена се обгърна с ръце, докато Аробин яхваше коня с Елин в обятията си и сцената избледняваше, отново обвита от виеща се мъгла.

– Когато изпълня дълга си – рече немощно Елена, – аз също ще си отида. Заради времето, което ти дадох, след края на играта душата ми пак ще се слее с мрака. Повече няма да видя Гавин, нито децата си, нито приятелите си... Ще изчезна. Завинаги.

– Знаеше ли го, преди...

– Да. Повтаряха ми го множество пъти. Но просто не можех. Не можех да те оставя.

Елин падна на колене пред кралицата. И пое мокрото от сълзи лице на Елена между дланите си.

– Безименна е цената – каза Елин с пресекващ глас.

Елена кимна.

– Огледалото си беше най-обикновено огледало. Начин да те доведем тук. За да разбереш постъпките ни. – Просто дрънкулка от метал и стъкло, беше казала Елена, когато Елин я призова в Залива на Черепа. – Е, вече си тук и видя всичко. Вече разбираш каква е цената. Да изковеш Ключалката наново, да върнеш трите ключа в портата...

Белегът върху челото на Елин засия, нагорещявайки кожата й. Белегът на Бранън.

Знакът на безименния.

– Кръвта на Мала трябва да бъде изчерпана... силата ти трябва да бъде изчерпана. Всяка капка магия и кръв. Ти си цената за новата Ключалка, за обединяването на ключовете с портата. За да стане Портата на Уирда отново цяла.

– Знам – промълви тихо Елин.

Вече се беше досетила. И се подготвяше, доколкото бе възможно. Подготвяше нужното за останалите.

– Имам два ключа – заяви тя на кралицата. – Ако намеря третия, ако го открадна от Ераван... ще дойдеш ли с мен? Ще ми помогнеш ли да сложа край на всичко веднъж завинаги?

Ще дойдеш ли с мен, за да не съм сама?

Елена кимна, но прошепна:

– Съжалявам.

Елин свали ръце от лицето на кралицата. И си пое дълбока, треперлива глътка въздух.

– Защо не ми каза още от самото начало?

Имаше смътното чувство, че Манон преценява безмълвно всяка тяхна дума зад гърбовете им.

– Току-що се беше измъкнала от робията – отвърна Елена. – Едва се беше взела в ръце и държеше да покажеш, че още си силна, непокътната. Можех само да те направлявам, да те побутвам в правилната посока. Огледалото беше изковано и скрито, за да ти разкрие един ден всичко това. Защото аз не можех, не и когато ми беше позволено да ти се явявам само за по няколко минути.

– Защо ме прати във Вендлин? Майев е не по-малка заплаха от Ераван.

Ледниковосините й очи най-сетне срещнаха нейните.

– Знам. Майев отдавна цели да си върне всички ключове. Баща ми вярваше, че не я води само стремежът към завоевания. Но и нещо по-тъмно, по-зло. Не знам защо започна да издирва ключовете чак когато ти се появи. Но те изпратих във Вендлин, за да се изцериш. И да намериш... него. Онзи, който те чакаше от толкова време.

Сърцето на Елин се пропука.

– Роуан.

Елена кимна.

– Той беше глас в празнотата, таен, мълчалив мечтател. Спътниците му също. А елфическият принц...

Елин сдържа надигащия се в гърлото й вопъл.

– Знам. От доста време знам.

– Исках да вкусиш и тази радост – прошепна Елена. – Макар и за кратко.

– Вкусих я – намери сили да отвърне Елин. – Благодаря ти.

Като чу тези думи, Елена покри лицето си с ръце и потръпна. Но след миг впери очи в Елин, а после ги плъзна към Манон, която още ги наблюдаваше безмълвно.

– Силата на вещерското огледало угасва; няма да ви задържи тук още дълго. Моля те, нека ти покажа какво трябва да се направи. Как да сложите край на всичко. След това няма да ме виждате, но... Ще бъда с вас. До края, няма да ви изоставя нито за миг.

Манон просто сложи ръка върху меча си, а Елин преглътна и отвърна:

– Покажи ми тогава.

И Елена й разкри. А когато приключи, Елин не продума и дума. Манон крачеше напред-назад, ръмжейки тихо.

Елин не се съпротивлява, когато Елена се наведе да я целуне по челото, на мястото, където цял живот бе носила прокълнатия белег. Като дамгосано добиче, обречено да свърши в кланицата.

Белегът на Бранън. Знакът на копелето... на Безименния.

Безименна е цената. И за да им спечели бъдеще, щеше да я плати.

Беше направила каквото може, за да им подсигури помощ, дори след като тя си отидеше. Само това можеше да им даде последния си дар за Терасен. За онези, които обичаше със сърцето си от див огън.

Елена помилва бузата й. Сетне древната кралица изчезна заедно с мъглите.

Заля ги слънчева светлина, толкова ослепителна, че двете изпъшкаха и се блъснаха една в друга. Посрещнаха ги соленият мирис на морето, тътенът на вълните и шумоленето на крайбрежни треви. А отвъд тях, в далечината: бумтежът и глъчката на свирепа битка.

Намираха се в покрайнините на блатата, на самия бряг, а стълкновението се случваше на километри навътре в морето. Явно някак се бяха придвижили в мъглите...

Мек женски смях пропълзя през тревите. Елин го познаваше.

И веднага осъзна, че не те се бяха придвижвали през мъглите.

Неведоми сили или боговете, които ги наблюдаваха, ги бяха довели точно тук.

Сред пясъчните дюни на тюркоазеното море и мъртвите, още кървящи войници с герба на Брайърклиф върху броните си. Пред елфическата кралица Майев.

Елида Локан стоеше на колене пред нея – и един елф притискаше меч до гърлото й.

69.

Едион се беше изправял лице в лице със страховити армии, със смъртта повече пъти, отколкото можеше да преброи, но това...

Дори с плана на Роуан... вражеската армада ги превъзхождаше числено.

Битката между кораби ставаше твърде опасна, а магьосниците вече следяха Лизандра и не й позволяваха да атакува изпод вода.

Затова сега се биеше ожесточено рамо до рамо с Едион в облика си на призрачен леопард, поваляйки всеки елфически воин, опитал да се качи на кораба им, успял да се промъкне през унищожителната магия на Роуан и Дориан.

Баща му беше изчезнал. Фенрис и Лоркан също. За последно беше мярнал Пумата на квартердека на един от корабите под негово командване, с меч във всяка ръка, готов да коли. Сякаш усетил погледа му, той го обгради със стена от златна светлина.

Едион не посмя да го накара да махне щита си, който се свиваше и свиваше, докато не го обгърна като втора кожа.

Само след минути Гавриел изчезна – изпари се сякаш. Но магическият му щит остана около Едион.

Това бе началото на внезапния преврат в битката, след което заеха отбранителни позиции, тъй като численото превъзходство и безсмъртните сили на враговете започваха да надделяват над човешкия им флот.

Едион не се съмняваше, че Майев има пръст в тази работа, но проклетата кучка не беше негова грижа.

Не, негова грижа беше армадата, която ги обграждаше отвсякъде; враговете им – опитни воини, които не падаха лесно. Негова грижа беше и това, че бойната му ръка го болеше, щитът му беше огънат и надупчен от стрели, а още не се виждаше краят на вражеския флот.

Не си позволи да се замисля за Елин, да се чуди къде ли е. Елфическите му инстинкти се изостриха от грохота, с който магиите на Роуан и Дориан се устремиха към небето само за да се забият със страшна сила в единия фланг на врага.

Няколко кораба се пръснаха на парчета; воини се давеха под тежестта на броните си.

Приливът на магическа сила разклати и техния кораб, а Едион се възползва от краткото затишие в боя, за да огледа Лизандра. Кръвта от собствените му рани и тези на враговете му се сливаше с потта, обливаща кожата му.

– Искам да се махнеш оттук – нареди той на хамелеонката. Лизандра извърна козинеста глава към него и бледозелените й очи се присвиха леко. Кръвта от зъбите й капеше по дървените дъски на палубата.

Едион впи очи в нейните.

– Превърни се в птица, в пеперуда, в риба – не ме интересува. Ако видиш, че падаме, бягай оттук. Това е заповед.

Тя изсъска сякаш му казваше: „Не приемам заповеди от теб.“

– Реално погледнато, аз те превъзхождам по чин – изтъкна и плъзна меч по шита си, разсичайки две щръкнали от метала стрели. Поемаха към поредния кораб, пълен с отпочинали елфически воини. – Така че ще избягаш. Или ще ти сритам задника в Отвъдното.

Лизандра закрачи към него. По-малодушен мъж би отстъпил пред толкова гигантски хищник. Някои от войниците му това и сториха.

Едион обаче не мръдна от мястото си дори когато Лизандра се надигна на задни крака, стовари грамадните си предни лапи върху раменете му и доближи окървавеното си котешко лице до неговото. Мокрите й мустаци потрепнаха.

Призрачният леопард побутна нежно с муцуна едната му скула, шията му.

После се върна с тихи стъпки на мястото си, газейки в локви кръв.

А когато благоволи да надникне към него, докато плюеше кръв по палубата, Едион пророни:

– Следващия път го направи в човешки вид.

Тя просто изви пухкавата си опашка в отговор.

Корабът им се килна към последния им нападател. Температурата спадна рязко или от магията на Роуан и Дориан, или от тази на някой от белотрънските благородници. Имаха късмет, че магьосниците от флота на Майев произхождаха главно от рода на Роуан.

Едион се приготви, стъпвайки здраво на крака, докато вятър и лед брулеха вражеските линии. Елфически воини, навярно някогашни подчинени на Роуан, закрещяха. Ала двамата с Дориан не спряха безпощадната си атака. Удряха свирепо линия след линия от флота на Майев.

Все повече кораби се изливаха покрай тях и нападаха Едион и другите. Ансел от Брайърклиф удържаше левия фланг и... още се крепяха. Въпреки че армадата на Майев беше далеч по-многобройна от тяхната.

Първият елфически воин, който успя да проникне през парапета на кораба им, се устреми право към Лизандра.

И това беше последната му грешка.

Тя скочи, изплъзвайки се от меча му, и заби челюсти във врата му.

Чу се трошене на кости и плисна кръв.

Едион се спусна към следващия войник отвъд парапета, заобикаляйки абордажните куки, които летяха във високи дъги откъм вражеския кораб и се вкопчваха в палубата на техния.

Обзе го познатото убийствено спокойствие, но не изпускаше от око хамелеонката, която поваляше войник след войник, и тя обгърната от златистия щит на баща му.

Смъртта го обливаше като пороен дъжд.

Ала не се замисляше още колко кораба остават. Колко разбиваха Роуан и Дориан. Навсякъде около тях потъваха отломки, задръствайки обагреното с кръв море.

А Едион продължаваше да убива.

Да убива.

И убива.

Дъхът на Дориан прогаряше гърлото му, магията му отслабваше, а слепоочията му пулсираха болезнено, но той не спираше да сее ледена смърт, докато войниците край него се бореха и падаха мъртви.

Толкова много. Толкова много опитни воини, малцина от които бяха надарени с магия – и с нейна помощ проникваха отвъд защитната им линия.

Не смееше да надникне към приятелите си. Чуваше единствено бойни възгласи и свирепи ревове, писъците на умиращите прашене на дърво и свистене на скъсани въжета. Над тях се струпваха облаци, затулящи слънцето.

Магията му пееше, вледенявайки кораби, войници; къпеше ги в смъртта им. Но въпреки това започваше да чезне. Дориан не помнеше кога бе започнало всичко.

Връхлитаха ги още врагове. А Манон и Елин ги нямаше.

Роуан удържаше фронтовата линия, стиснал оръжията си в ръце, готов да покоси всеки войник, достатъчно глупав да го атакува. Но вече твърде много преодоляваха магията им. Заливаха ги на все по-мощни талази.

В мига, в който мисълта прелетя през главата му, Едион огласи вълните с вик на болка.

Последва го яростен рев. Дали Едион...

Медният привкус на кръв обля устата на Дориан – магията му се изчерпваше. Още един вик, дълбок и грохотен, разсече света. Дориан напрегна сили, свиквайки магията си навярно за последен път.

Ревът отново отекна, докато от небето с бясна скорост връхлиташе гигантска сянка.

Уивърн. Уивърн с лъскави криле.

А зад него, втурнали се към елфическия флот със зверски възторг, летяха още дванайсет.

70.

Лизандра познаваше този рев.

Но в следващия миг Абраксос проби гъстите облаци, придружаван от още дванайсет уивърна с ездачи на гърбовете. Вещици от клана на Железни зъби.

– Не стреляйте! – провикна се Роуан от няколко кораба разстояние към стрелците, които бяха насочили малкото си оставащи стрели към златокосата вещица, летяща до Абраксос, чийто бледосин уивърн извисяваше глас в боен писък.

Другите вещици и зверовете им нападнаха ожесточено елфическия флот, разсичаха сбитите им редици, късаха абордажните им въжета, за да спечелят малко време на тяхната армада. Как знаеха кого да атакуват, на чия страна да се сражават...

Абраксос и единайсет от спътниците му направиха плавен вираж на север, сетне се хвърлиха към изпадналия в смут вражески флот. Златокосата ездачка обаче се стрелна към кораба на Лизандра и небесносиният й уивърн кацна грациозно на носа му.

Вещицата беше красива, с превръзка от сплетена черна кожа през челото.

– Къде е Манон Черноклюна? – провикна се тя.

_ A ти коя си? – попита Едион със стържещ глас.

Но в следващия миг я позна, навярно спомнил си онзи ден в храма на Темис...

Вещицата се ухили, разкривайки бели зъби, въпреки че по пръстите й проблясваше желязо.

– Астерин Черноклюна, на вашите услуги. – Тя огледа воюващите кораби. – Къде е Манон? Абраксос ни...

– Дълга история, но е наблизо – надвика врявата Едион. Лизандра ги доближи, преценявайки с поглед вещицата, сестринството, което сееше разруха сред елфическите редици. – Ако с Тринайсетте спасите задниците ни, вещице – рече Едион, – ще ти кажа каквото искаш.

Тя се усмихна зловещо и килна глава настрани.

– В такъв случай ще поразчистим терена.

След това Астерин и уивърнът й излетяха, шмугвайки се между вълните, право към сражаващото се сестринство.

Щом ги наближиха, останалите уивърни и вещици се оттеглиха от боя, издигнаха се във въздуха и се престроиха в боен ред. Същински чук, готов да удари от небето.

Елфите осъзнаха какво ги чака. Започнаха да изпъват крехки щитове, да ги обстрелват трескаво с осуетен от паниката прицел. Но уивърните бяха покрити със собствена броня – непроницаема и красива.

Тринайсетте нападнаха южния фланг на врага със злобен смях.

На Лизандра й се искаше да й беше останала сила, колкото да се преобрази – за последно. Да се присъедини към тях във величавото им опустошение.

Тринайсетте събраха изпадналите в смут кораби помежду си и ги разбиха на парчета, използвайки всяко оръжие в арсенала си – уивърни, мечове, железни зъби. Който успееше да им се измъкне, бе даряван с жестоката милост на магиите на Роуан и Дориан. А който се измъкнеше и на тях...

Лизандра срещна окървавения поглед на Едион. Генералът принц й се подсмихна по типичния си вироглав начин, изпълвайки тялото й с тръпка, по-първична от жаждата за кръв.

– Не бива да оставяме вещиците с лошо впечатление, нали?

Лизандра отвърна на усмивката му и отново се хвърли в мелето.

Нямаше още много.

Магията на Роуан бе обтегната до точката на пречупване. Паниката тътнеше глухо в дъното на съзнанието му, но той продължаваше да вилнее, да коли с мечовете си всеки, който се промъкнеше през вятъра и леда му и суровата, необуздана сила на Дориан. Фенрис, Лоркан и Гавриел бяха изчезнали преди час или цяла вечност, несъмнено призовани от Майев, но армадата удържаше. Които и да бяха хората на Ансел от Брайърклиф, не се плашеха от елфически воини. И не за пръв път проливаха кръв. Същото важеше и за екипажа на Ролф. Нито един мъж не дезертира.

Тринайсетте не преставаха да беснеят над потъналия в суматоха елфически флот. Астерин Черноклюна раздаваше команди високо над тях и дванайсетте вещици разбиваха вражеските редици със свирепа, ловка решимост. Ако едно сестринство се сражаваше така, то цяла армия от тях...

И така, докато оцелелите кораби не решиха да постъпят по-умно от мъртвите си спътници и да бият отбой. Роуан стисна зъби. Ако Майев беше дала заповед за отстъпление...

Е, жалко. Много, много жалко. Собственоръчно щеше да изпрати кораба й в мастилено черните й дълбини.

Когато Астерин отново прелетя над него, приготвяйки Тринайсетте за нова атака, той й подсвирна силно. Тя стори същото в отговор. И Тринайсетте се спуснаха след отстъпващата армада.

Битката започна да стихва. Червените вълни край тях люшкаха останките от разбити кораби и трупове.

Роуан даде заповед на капитана да запази строя и да остане в готовност, в случай че някой от вражеските кораби имаше неблагоразумието все пак да се прицели.

С олюляващи се крака и ръце, толкова разтреперани, че се чудеше дали, ако остави оръжията си, ще смогне да ги вдигне отново, Роуан се преобрази в ястреб и излетя нависоко в небето.

Братовчедите му се бяха обединили с Тринайсетте в преследването на флота, избягал от бойното поле. Стърпя се да не преброи оцелелите кораби. Но все пак се извиси още по-нависоко и заобхожда с птичи поглед армадата.

Един от корабите липсваше.

Онзи, на който беше плавал, работил и воювал в предишни битки и пътешествия.

От „Славей“, личния боен кораб на Майев, нямаше и следа.

Нямаше го сред отстъпващия флот, който се защитаваше от благородниците от Белия трън и Тринайсетте.

Нямаше го и сред потъващите останки от кораби във водата.

Кръвта на Роуан замръзна. Въпреки това полетя стремглаво към кораба на Едион и Лизандра, чиято палуба беше потънала в толкова кръв, че образува вълнички в нея, като кацна.

Едион също бе окъпан в кръв – своя и чужда. Лизандра прочистваше стомаха си, пълен с нея. Роуан склони краката си да заобикалят труповете на мъртви елфи. Не смееше да се заглежда в лицата им.

– Върна ли се Елин? – попита моментално Едион и изтръпна от болката в бедрото си.

Роуан огледа раната на своя събрат. Трябваше да го излекува възможно най-скоро – веднага щом магията му се възстановеше. На такова място дори елфическата кръв на Едион нямаше да го предпази за дълго от инфекция.

– Не знам – отвърна той.

– Намери я! – изръмжа му генералът.

Откъсна очи от Роуан само за да зърне как Лизандра си възвръща човешкия облик и обхожда с поглед раните, обсипали кожата й.

Плътта на Роуан сякаш се сви по костите му. И имаше чувството, че подът ще се изплъзне изпод краката му, когато Дориан се появи на парапета с пребледняло, изнурено лице, несъмнено изразходвал магия си докарай, за да стигне с лодка до тях, и рече задъхано:

– Брегът. Елин е на брега, където оставихме Елида. Всички са там.

Но това беше на километри от тях. Как, по дяволите, бяха стигнали дотам?

– Откъде знаеш? – попита Лизандра, връзвайки косата си с кървави пръсти.

– Усещам нещо там – отвърна Дориан. – Огън, сенки и смърт. Лоркан, Елин и някой друг. Някой древен. Могъщ. – Роуан се приготви да чуе и останалото, но ужасът все пак го блъсна жестоко, когато Дориан добави: – И мисля, че е жена.

Майев ги беше докопала.

Не беше изпратила корабите си в битка за победа или завоевание.

А за да отклони вниманието им. Докато тя самата се прокрадваше до истинската плячка.

Нямаше начин да пристигнат навреме. Ако той полетеше сам към брега с изцедената си до краен предел магия, едва ли щеше да й е от помощ. Имаха по-голям шанс, Елин имаше по-голям шанс, ако отидеха заедно.

Роуан се завъртя към хоризонта зад тях – към уивърните, унищожаващи остатъка от вражеския флот. По вода щяха да стигнат твърде бавно; на магията си не можеше да разчита. Но с уивърн... С уивърн можеше и да се получи.

71.

Кралицата на елфите беше точно такава, каквато Елин я помнеше. Разкроена тъмна роба, красиво бледо лице под ониксова коса, червени устни, застинали в мистериозна усмивка... На главата й нямаше корона, защото и живите, и мъртвите знаеха какво представляваше тя.

Въплъщение на сънищата и кошмарите им; тъмната страна на луната.

А коленичила пред Майев, с острието на каменолик воин, опряно в шията й, Елида трепереше. Стражите й, мъже с герба на Ансел върху гърдите, навярно бяха избити още преди да извикат. Ако съдеше по полуизвадените им оръжия, дори не бяха имали късмета да се съпротивляват.

Зървайки Елида, Манон бе застинала като мъртвец с извадени железни нокти.

Елин извика половинчата усмивка на лицето си и заключи съдраното си, кървящо сърце надълбоко в гърдите си.

– Е, мен ако питаш, в Доранел се представи по-впечатляващо, но поне блатата отразяват отлично истинската ти природа. Идеалният нов дом за твоя милост. Определено си струваше да бия толкова път, за да ги завладея.

От билото на хълма, спускащ се към плажа, ги наблюдаваше малка групичка елфически воини. Мъже и жени, всичките въоръжени и непознати. Масивен, изящен кораб се полюшваше в спокойния залив отвъд.

Майев се позасмя.

– Радвам се да установя, че обичайното ти ведро настроение не е било помрачено от тези тъмни дни.

– Как иначе, при положение че толкова много от красивите ти мъжаги ми правят компания?

Майев килна глава и гъстата й, тъмна коса се разля върху едното й рамо. Сякаш в отговор, откъм дюните изникна Лоркан, задъхан, с изцъклени очи и изваден меч. Вперил ужасен поглед в Елида. Във воина, опрял острие в бялата й шия. Майев му прати лека усмивка, но извърна взор към Манон.

Докато вниманието й бе отклонено, Лоркан застана до Елин така, сякаш бяха съюзници в тази битка и щяха да се борят рамо до рамо. Тя не му каза нищо. Майев обаче заговори вещицата:

– Лицето ти ми е познато.

Въпросното лице остана студено, равнодушно.

– Пусни момичето.

Тънък смях, придружен от въздишка.

– Ах – Стомахът на Елин се сви, когато древните й очи се обърнаха към Елида. – Бранена от кралица, вещица и... помощник-командира ми.

Елин се напрегна още повече. Имаше чувството, че Лоркан не дишаше.

Мейев се заигра с кичур от провисналата коса на Елида. Наследницата на Перант потрепери.

– Момичето, което Лоркан Салватер ме призова да спася.

Вълната от сила на Лоркан в деня, когато флотът на Ансел бе дошъл… Елин знаеше, че е призоваване. Както тя самата беше призовала Валгите в Залива на Черепа. Нарочно не им беше обяснила чия е армадата, за да се порадва на изненадата им, а той бе призовал Майев, за да се пребори с корабите, които бе сметнал за вражески. За да спаси Елида.

– Съжалявам – каза простичко Лоркан.

Елин не знаеше дали говори на нея, или на Елида, чиито очи се разшириха от възмущение. Елин обаче отвърна:

– И мислеше, че не знаех? И че не съм взела предпазни мерки?

Лоркан сбърчи вежди. Елин сви рамене.

Майев продължи:

– Лейди Елида Локан, дъщеря на Кал и Мериън Локан. Нищо чудно, че вещицата напира да те вземе за себе си, щом нейната кръв тече във вените ти.

Манон изръмжа предупредително.

Елин провлачи към елфическата кралица:

– Е, едва ли си докарала древния си задник чак дотук, за да си поприказваме. Да действаме по същество. Какво искаш в замяна на момичето?

Познатата змийска усмивка изви устните на Майев.

Елида трепереше; всяка кост, всяка пора от тялото й трепереше от ужас пред безсмъртната кралица, извисяваща се над нея, пред воина, опрял меч в гърлото й. Останалите стражи от свитата на кралицата стояха на разстояние, но все към тях надничаше Лоркан с изопнато лице, докато и собственото му тяло едва не потръпна от трудно спотаявания гняв.

На тази кралица ли бе отдал сърцето си? На тази бездушна змия със смразяващ поглед? Която бе убила войниците без окото й да мигне?

Кралицата, която Лоркан бе призовал заради нея. Беше извикал Майев, за да спаси нея...

Дъхът на Елида ставаше все по-насечен в гърлото й. Предал ги беше. Предал бе Елин заради нея...

– Какво да поискам в замяна на момичето? – замисли се Майев, пристъпвайки към тях, изящна като лунен лъч. – Дали да не попитам помощник-командира си? Не се спря, Лоркан. Толкова си зает през последните месеци.

Той сведе глава и пророни с дрезгав глас:

– Правя всичко за вас, Ваше Величество.

– Тогава къде е пръстенът ми? Къде са ключовете ми?

Пръстен. Елида можеше да се обзаложи, че говори за златния пръстен на нейната ръка, скрит под другата докато ги стискаше пред себе си.

Лоркан кимна с брадичка към Елин.

– У нея са. Двата ключа.

Късове лед задрънчаха в тялото на Елида.

– Лоркан.

Острието се притисна още повече към гърлото й.

Елин само впери студен поглед в Лоркан.

Той не извърна очи към нито една от двете, като че дори не присъстваха.

– Елин притежава два от ключовете и вероятно знае къде Ераван е скрил третия.

– Лоркан – повтори умолително Елида.

Не – не би го направил... не би ги предал отново...

– Мълчи! – изръмжа й той.

Майев пак сведе поглед към Елида. Древната, вечна тъмнина в него беше задушаваща.

– Колко интимничите с него, милейди. Колко фамилиарно му говорите.

Елин изсумтя тихо – единственият й предупредителен сигнал.

– Нямаш ли си по-важна работа от тормоза над човеци? Пусни момичето и да уредим нещата по забавния начин.

По пръстите й танцуваха пламъци.

Не. Магията й беше изчерпана почти до краен предел. Използваше ли капка от нея, щеше да рухне.

Но Елин пристъпи напред, избутвайки Манон с тялото си принуждавайки я да се отмести. И се ухили кръвнишки.

– Искаш ли да потанцуваме, Майев?

В този миг стрелна поглед през рамо към Манон, сякаш й казваше: „Бягай! Грабни Елида веднага щом поваля стража На Майев... и бягай!“.

Древната кралица отвърна на усмивката й.

– Не мисля, че си подходящ танцов партньор точно в момента. Магията ти е почти изразходена. Да не вярващ, че съм тук само защото Лоркан ме призова? Кой според теб подшушна на Морат, че си тук? Естествено, глупаците не се досетиха, че когато пропилееш всичките си сили по техните армии, аз ще те чакам. Гасенето на пожарите, които заповядах на армадата ми да запали по брега на Ейлве, те изтощи достатъчно. А Лоркан значително ме улесни, като ми издаде точното ти местонахождение и ми спести усилието да те издирвам сама.

Капан. Огромен, дяволски капан. Предвиден да изцежда силите на Елин ден след ден – седмица след седмица. Тя обаче вдигна вежди.

– Довела си цяла армада само за да запалиш няколко пожара?

– Доведох цяла армада, за да проверя дали ще отвърнеш подобаващо на удара. И очевидно точно това е сторил принц Роуан.

В сърцето на Елида изплува надежда. Но тогава Майев добави:

– Армадата беше просто допълнителна мярка. В случай че илкените не успееха да изтощят енергията ти изцяло. Сметнах, че няколкостотин кораба ще са добри подпалки, докато аз дойда.

Беше жертвала собствения си флот – или поне част от него, за да се докопа до целта си. Същинска лудост. Кралицата беше напълно умопомрачена.

– Направете нещо – изсъска Елида към Лоркан, към Манон. – Направете нещо.

Никой от двамата не откликна.

Пламъците, лумнали около пръстите на Елин, вече обгръщаха цялата й ръка, плъзваха нагоре към рамото й. Тя каза на древната кралица:

– Много си се разприказвала.

Майев надникна към стража си и той издърпа Елида назад, без да откъсва меча си от гърлото й.

Елин се озъби на Манон.

– Отдръпни се!

Вещицата пристъпи назад, но очите й останаха върху стража, държащ Елида, и тя поглъщаше всяка подробност от действията му.

– Нали не се надяваш на победа? – подхвърли Майев, сякаш започваха игра на карти.

– Поне ще се позабавляваме до края – изчурулика Елин в отговор, вече обгърната в огън от глава до пети.

– О, нямам намерение да те убивам – измърка Майев. После и двете избухнаха.

Червенозлатист пламък изригна от Елин – посрещна го стена от мрак.

Сблъсъкът разтърси света.

Дори Манон падна по задник.

Лоркан обаче не чакаше.

Воинът над Елин окъпа косата й с кръв, когато Лоркан преряза гърлото му.

Двамата стражи зад него умряха един след друг с брадва в лицето Елида подскочи и без да обръща внимание на болката в крака си, хукна към Манон, водена от чист, сляп инстинкт – Лоркан обаче сграбчи яката на туниката й.

– Глупачка – озъби й се той, докато тя се мяташе в хватката му.

– Дръж момичето – заповяда тихо Майев, без дори да надникне към тях. – Не си и помисляй да избягаш с нея.

Той се закова на място, стисвайки я още по-силно.

Майев и Елин нападнаха отново.

Светлина и мрак.

Пясък се засвлича по дюните, а морската вода се разлюля.

Чак сега Майев се осмеляваше да нападне Елин.

Защото с пълната й огнена мощ...

Елин бе способна да я надвие.

Но в този миг, с изчерпани сили...

– Моля те – прошепна Елида на Лоркан.

Той обаче я държеше здраво, поробен от заповедта на Майев, наблюдавайки с еднаква бдителност сблъсъка на кралиците и свитата от елфи, които не смееха да го доближат, след като видяха какво причини на братята им.

– Бягай – пророни Лоркан в ухото й. – Ако ти е мил животът, бягай, Елида. Избутай ме, заобиколи някак повелята й. Блъсни ме и бягай.

За нищо на света. Предпочиташе да умре, вместо да избяга като страхливка, докато Елин се бореше за всички тях, докато...

Тъмнината погълна пламъка.

И дори Манон изтръпна, когато Елин отхвръкна назад.

Тънка като хартия огнена стена възпираше мрака. Стена, която трепереше...

Помощ. Трябваше им помощ...

Майев я връхлетя отляво, но Елин вдигна ръка и отклони удара й с пламък.

Ала не зърна заплахата отдясно. Елида изкрещя, опита да я предупреди, но твърде късно.

Черен камшик шибна Елин.

И тя се строполи на земята.

Елида не знаеше дали някога бе чувала по-ужасяващ звук от този, с който коленете на Елин Галантиус пронизаха пясъка.

Майев не пропиля шанса си.

Вълни тъмнина заблъскаха Елин отново и отново. Тя отклоняваше повечето, но някои я достигаха.

И Елида се усещаше толкова безсилна, докато Елин пищеше.

Докато мрачната, древна сила я удряше като чук наковалня.

Елида продължи да умолява Манон, която вече беше на няколко стъпки от нея.

– Направи нещо.

Манон не й обръщаше внимание, вперила поглед в битката пред тях.

Елин запълзя назад. От дясната й ноздра се стичаше кръв и капеше по бялата й риза.

Майев запристъпва към нея, докато тъмнината се усукваше около тялото й като мъгла.

Елин се помъчи да стане.

Опита, но краката й я предадоха. Кралицата на Терасен дишаше тежко и огънят й мъждукаше като гаснещи въглени край нея.

Майев я посочи с пръст.

Черен камшик, по-бърз от пламъците на Елин, изскочи от него и се уви около гърлото й. Елин вкопчи пръсти в него и се замята с оголени зъби, докато огънят й ту лумваше, ту угасваше.

– Защо просто не използваш ключовете, Елин? – подкани я Майев. – Така със сигурност ще ме победиш.

Използвай ги – примоли й се Елида. – Използвай ги.

Но Елин не потърси силата им.

Черният бич се стегна около врата й.

Пламъците й изригваха и прегаряха.

В следващия миг тъмнината се разгърна и наново я приклещи в хватката си, докато Елин не запищя в агония...

Някъде отблизо долетя гърлено, кръвожадно ръмжене – единственото предупреждение, преди гигантски вълк да изскочи от високата трева, преобразявайки се в движение. Фенрис.

Само миг по-късно голяма пума се преметна през една от дюните, огледа се и също се преобрази. Гавриел.

– Пусни я – изръмжа Фенрис на злата кралица, пристъпвайки към нея. – Пусни я веднага.

Майев обърна глава към него, докато черният камшик продължаваше да шиба Елин.

– Виж ти кой реши да се появи. Още двама предатели – Тя заглади с длан една гънка по разкроената си рокля – Колко храбро от твоя страна, Фенрис, да се отзовеш възможно най-късно на заповедта ми да се явите на този плаж. – Тя изцъка с език. – Приятно ли ти беше да се правиш на всеотдаен поданик, докато въздишаше по младата Огнена кралица?

Сякаш в отговор, тъмнината стисна Елин отново и тя изпищя.

– Спри – озъби се Фенрис.

– Майев, моля те – обади се Гавриел, вдигайки длани към нея.

– Майев? – озадачи се кралицата. – Не „Ваше Величество“? Да не би Пумата да е забравил обноските си? Явно така ти влияе онова необуздано копеле, синът ти.

– Не го намесвай – отвърна Гавриел с плашещо спокойствие.

Но Майев позволи на тъмнината около Елин да се отвори като завеса.

Кралицата се беше свила настрани; вече и двете й ноздри кървяха, задъханата й уста също.

Фенрис скочи към нея. И помежду им се спусна черна стена.

– Не ставай глупав – рече гальовно Майев.

Елин се бореше за въздух с премрежени от болка очи. Очи, които се плъзнаха към Елида. Кървавата й, напукана уста оформи същата дума като преди: Бягай.

Но Елида нямаше да избяга. Не можеше.

Елин се помъчи да се надигне на разтрепераните си ръце. И Елида осъзна, че в тялото й не е останала нито капка магия.

Нито искрица огън. Нито един жив въглен.

И единственият начин, по който Елин можеше да приеме съдбата си, да се примири с нея, беше да си отиде в битка. Също като Мериън.

Само хрипливият й дъх се чуваше над бумтежа на вълните зад тях. Дори боят в далечината бе утихнал. Сражението бе приключило – или всички бяха мъртви.

Манон още стоеше като истукана.

– Моля те. Моля те – продължаваше да я зове Елида.

Майев се усмихна на вещицата.

– С теб нямам работа, Черноклюна. Ако не се месиш, си свободна да си вървиш.

– Моля те – не се отказа Елида.

Златните очи на Манон бяха сурови. Студени. Тя кимна на Манев.

– Съгласна съм.

Нещо в гърдите на Елида се разпадна.

Гавриел се обади от отсрещния край на тесния им кръг.

– Ваше Величество, моля ви. Оставете Елин Галантиус да води своята си война. Нека просто да се приберем у дома.

– У дома? – учуди се Майев. Черната стена между Фенрис и Елин се спусна, но воинът не опита да прекоси границата. Просто се взираше в Елин, навярно по същия начин, по който и Елида. Не откъсна поглед от нея, докато Майев не попита Гавриел: — Нима още наричаш Доранел свой дом?

– Да, Ваше Величество – рече овладяно Гавриел. – И то с чест.

– Чест… – повтори умислено Майев. – Да, ти и твоята чест сте неразделни, нали? Тогава защо не почете клетвата си към мен, Гавриел?

– Винаги съм я почитал.

– Наредих ли ви да умъртвите Лоркан при първа възможност?

– Изникнаха... обстоятелства, които ни попречиха. Пробвахме.

– Но се провалихте. А не е ли редно да наказвам онези, които ме предават, и то въпреки кръвната си клетва пред мен?

Гавриел сведе глава.

– Разбира се. И ще изтърпим наказанието си. А аз ще понеса и наказанието, което сте предвидили за Елин Галантиус.

Елин вдигна немощно глава и премрежените й от болка очи се изцъклиха. Напрегна се да проговори, но думите й се бяха разпаднали, гласът й – рухнал от пищене. Елида обаче позна думата, която устните й пророниха безмълвно. Не.

Не заради нея. Елида се питаше безмълвно дали жертвата на Гавриел не беше заради Елин, но и заради сина му. За да не се сблъсква Едион със страданието на кралицата си.

– Елин Галантиус – провлачи замислено Майев. – Всички само за Елин Галантиус говорят. Обещаната кралица. Е, Гавриел – злокобна усмивка, – щом си толкова отдаден на двора й, защо не се присъединиш към него?

Фенрис се напрегна, готов да скочи пред тъмната й сила, за да защити приятеля си.

Майев обаче каза:

– Прекъсвам кръвната ти клетва, Гавриел. Напускаш службата си към мен без почести, позорно. Освен това ти отнемам титлата.

– Кучка такава – озъби й се Фенрис, докато Гавриел се мъчеше да диша.

– Ваше Величество, умолявам ви... – процеди Гавриел, стисвайки рамото си, където невидими нокти продраха две линии в кожата му и кръвта му оплиска тревата.

Кръвта на Майев също покапа по земята, след като две подобни резки се отвориха и върху нейната ръка.

– Сторено е – рече просто тя. – Нека светът разбере колко струва честта ти. Предаде кралицата си заради чужда, заради копелето си.

Гавриел залитна назад и се срути в пясъка, долепил ръка до гърдите си. Фенрис изръмжа с вълчо изражение, но Майев се засмя тихо.

– О, иска ти се да сторя същото и с теб, нали, Фенрис? Но нима има по-голямо наказание за един истински изменник от това да те обрека на вечна служба към мен?

Той изсъска запъхтяно и Елида се зачуди дали няма да се нахвърли на кралицата, решен да я убие.

Майев се обърна към Елин и й заповяда:

– Стани!

Елин опита. Ала тялото й я предаде.

Майев изцъка с език и невидима ръка вдигна Елин на крака. Замъглените й от болка очи се избистриха, а като съзря кралицата да приближава, ги изпълни студен гняв.

Асасин, напомни си Елида. Елин беше асасин и ако Майев я доближеше достатъчно...

Но Майев спря. Невидимите ръце прерязаха портупеите на Елин. И Голдрин се стовари на земята. После кинжалите й започнаха да изскачат от ножниците си

– Толкова много оръжия – отбеляза Майев, докато невидимите ръце обезоръжаваха Елин с брутална ловкост,

Дори скритите под дрехите й ножове изпопадаха, порязвайки я междувременно. Под ризата и панталоните й разцъфнаха кървави петна. Защо стоеше така...

Набираше сили. За последния си удар. Последният си отпор.

Нека кралицата я мисли за безсилна.

– Защо? – попита дрезгаво Елин.

Печелеше време.

Майев подритна един паднал кинжал, чието острие бе изцапано с кръвта на Елин.

– Защо изобщо се занимавам с теб? Защото не мога да ти позволя да се жертваш за изковаването на нова Ключалка, нали разбираш? Не и при положение, че вече си се сдобила с онова, което ми е необходимо. Отдавна знам, че ти ще ми го дадеш, Елин Галантиус, и предприемам нужните стъпки, за да си го подсигуря.

– Кое? — пророни безсилно Елин.

– Още ли не си се досетила? – учуди се Майев. – Защо исках майка ти да те доведе при мен, защо миналата пролет те карах да правиш онези неща?

Никой от околните не смееше да мръдне.

Майев изсумтя – изтънчен, женствен звук на триумф.

– Бранън открадна ключовете от мен, след като аз ги взех от Валгите. Бяха моя собственост, а той ми ги отне. После се събра с онази твоя богиня и смеси огъня й със собствената си кръв, за да не посмея да докосна земите и потомците му. Но кръвта се разрежда през поколенията. Затова знаех че рано или късно пламъците му ще угаснат и ще дойде време да си отмъстя.

Елин се отпусна в ръцете, които я крепяха.

– И тъмната сила ми разкри миг от бъдещето. Видях, че мощта на Мала отново ще се възвиси. И че ти ще ме отведеш до ключовете. Само ти – единствената, на която Бранън оставяше улики, която можеше да открие и трите. Видях коя си, какво си. Видях кого обичаш. Видях другаря ти.

Шумоленето на морския бриз през високите треви остана единственият звук.

– Каква власт ще имате двамата с принц Роуан. А потомците ви... – Тя се подсмихна ехидно. – С Роуан можете да властвате над целия континент, ако пожелаете. Но децата ви... децата ви ще управляват империя, способна да покори света.

Елин затвори очи. Елфите клатеха бавно глави – отказваха да повярват.

– Не знаех кога ще се родиш ти, но когато принц Роуан от рода на Белия трън дойде на този свят, когато достигна зрялост и стана най-силният чистокръвен елф в кралството ми... теб още те нямаше. Досетих се обаче какво трябва да сторя. Да те хвана в лапите си. Да те подчиня на волята си, така че набереш ли достатъчно сила и опит, да намериш ключовете, да ми ги дадеш без дори да се замислиш.

Раменете на Елин затрепериха. Изпод затворените й клепачи шурнаха сълзи.

– Беше толкова лесно да подръпна правилните нишки в деня, когато Роуан видя Лирия на пазара. Да го пратя по другия път, да подлъжа инстинктите му. Лека промяна в съдбата.

– О, богове! – пророни Фенрис.

– И така другарят ти откри друга – продължи Майев. – И му позволих да се влюби, да й направи дете. Чак тогава го сразих. Никой не попита как онази вражеска войска мина точно покрай неговия дом в планината.

Коленете на Елин поддадоха напълно. Само невидимите ръце държаха изправено разтърсваното й от вопли тяло.

– И така Роуан положи кръвната клетва по своя воля. А аз зачаках да се родиш, когато съзрееш... Тогава щях да направя така, че пътищата ви да се пресекат; и само погледнехте ли се, щеше да паднеш в ръцете ми. Каквото и да поисках от теб, щеше да ми го дадеш. Дори ключовете. Заради другаря си. И почти го стори онзи ден в Доранел.

Елин стъпи бавно на земята, с такава болка, че Елида настръхна. Но кралицата вдигна глава и оголи гневно зъби.

– Ще те убия – изръмжа Елин срещу елфическата кралица.

– Точно това каза и на Роуан, когато се срещнахте, нали? – Бледата усмивка остана на лицето й. – Колко карах майка ти да те доведе при мен, за да се запознаеш с него, за да станеш моя, усетеше ли Роуан връзката помежду ви, но тя все отказваше. А всички знаем до какво я доведе това. През следващите десет години чувствах, че си жива. Някъде. Но когато ти дойде при мен... когато двамата с бъдещия ти другар се погледнахте един друг само с омраза... Признавам, не очаквах такова развитие. Не можех да повярвам, че съм прекършила Роуан от рода на Белия трън до такава степен, че да не разпознае собствената си другарка; че и ти си толкова заслепена от собствената си болка. А когато знаците започнаха да се проявяват, връзката каранам убеди Роуан, че му принадлежиш. Ти обаче не й се поддаваше. Кажи ми, Елин, от колко време знаеш, че той е другарят ти до живот?

Елин не отвърна; в очите й кипяха ярост, скръб и отчаяние.

– Остави я на мира – прошепна Елида.

Лоркан я стисна предупредително.

Майев не й обърна внимание.

– Е? Кога разбра?

– В храма на Темис – призна Елин, надничайки към Манон. – В мига, в който стрелата прониза рамото му. Преди месеци.

– И криеш от него, за да му спестиш чувството на вина заради Лирия, мъката по загубата й... – Майев изцъка с език. – Каква благородна лъжкиня.

Елин впери поглед в нищото и очите й сякаш се изпразниха.

– Трябваше и той да е тук – продължи Майев, сбърчила чело към хоризонта. – Все пак онзи ден в Доранел ви пуснах само за да ме отведете при ключовете. Освободих дори него, за да си помислиш, че ви се е разминало. Нямахте представа, че всъщност ви пращам на мисия. Но щом го няма... ще трябва да продължим без него.

Елин се напрегна. Фенрис изръмжа предупредително.

Майев сви рамене.

– Ако е някакво успокоение, Елин, нека те уверя, че с принц Роуан щяхте да живеете заедно хиляда години. Повече дори.

Светът започна да се върти по-бавно и Елида чуваше тътена на кръвта си, когато Майев добави:

– Дарбите на сестра ми Маб се запазиха през поколенията. Пълната сила, хамелеонството, елфическото безсмъртие. По всяка вероятност ти остават около пет години до Обезсмъртяването.

Елин направи гримаса. Майев не изцеждаше магията и физическите й сили, а духа й.

– Може да отпразнуваме заедно Обезсмъртяването ти – продължи Майев. – Определено нямам намерение да те губя заради Ключалката. Да губя ключовете, защото те, Елин, са създадени да бъдат използвани.

– Майев, моля те – пророни Фенрис.

Майев огледа съвършените си нокти.

– Най-ироничното в случая е, че дори не е имало нужда да си другарка на Роуан. Нито пък да го пречупвам. Е, ако не друго, беше поне интригуващо изпитание на силите ми. Но тъй като се съмнявам да тръгнеш с мен покорно, без най-малкото да опиташ да умреш преди това, ще ти предложа един избор.

Елин като че ли свика силите си за предстоящото, а Майев вдигна ръка и извика:

– Каирн.

Гавриел и Фенрис се сковаха. Локан почти подивя зад Елида, мъчейки се да я извлачи незабележимо назад, да заобиколи някак заповедта си.

Красив воин с кестенява коса се откъсна от свитата и тръгна към тях. Красив, ако се изключеше садистичната жестокост, обсебила сините му очи. И мечовете от двете му страни, камшикът, навит върху единия му хълбок, злокобната му усмивка. Беше я зървала и преди – върху лицето на Върнън. Върху толкова много лица в Морат.

– Позволете ми да ви представя най-новия член на кадъра ми. Каирн, запознай се с Елин Галантиус.

Каирн застана до кралицата си. А погледът, който отправи към нейната кралица, накара стомаха на Елида да се преобърне. Садист – да, сигурна беше, че това е подходящата дума за него, без дори да е чула гласа му.

– С Каирн – продължи Майев – имате нещо общо помежду си владеете едно и също умение. Разбира се, ти самата си разполагала едва с няколко години да научиш изкуството на изтезанията, но... Каирн може да ти покаже какво е усвоил в многовековния си опит.

Фенрис бе пребледнял от гняв.

– Майев, умолявам те...

Вълна от мрак се заби в тялото му, поваляйки го на колене, притискайки главата му в земята.

– Достатъчно – изсъска Майев.

Когато върна очи към Елин, отново се усмихваше.

– Както казах, предлагам ти избор. Можеш или да тръгнеш доброволно с мен и да се запознаеш по-отблизо с Каирн, или…

Погледът й се плъзна към Лоркан. Към Елида.

И сърнето й спря, когато Майев заяви:

– Или ще взема не само теб, но и Елида. Сигурна съм че двамата с Каирн ще се разбират чудесно.

72.

Тялото я болеше.

Всичко я болеше. Кръвта, дъхът, костите.

Не й бе останала нито капка магия. Нищо не можеше да я спаси.

– Не – пророни тихо Лоркан.

Елин обърна глава и движението запрати стрели от агония по гръбнака й. Въпреки това погледна към Елида и към Лоркан, принуден да я държи на място с пребледняло от ужас лице, докато очите му прескачаха между нея, Каирн и Майев. Манон правеше същото – преценяваше шансовете им колко бърза трябваше да е, за да се отдалечи достатъчно.

Добре. Добре – Манон щеше да измъкне Елида. Вещицата само чакаше Елин да предприеме нещо, без да съзнава, чене й бяха останали сили. Дори за последен удар.

А и тъмната хватка още стискаше костите й толкова здраво, че само едно агресивно движение... само едно – и щеше да ги строши.

Майев се обърна към Лоркан.

– На кое казваш „не“, Лоркан? На това да вземем Елида Локан с нас, ако Елин реши да се съпротивлява, или на великодушното ми предложение да я оставя на мира, ако Нейно Величество тръгне доброволно?

Кос поглед към Каирн, кестенявия елфически воин до Майев, й беше достатъчен да проумее що за същество е. Избила бе много като него през годините. Беше познавала Рурк Фаран. Представяше си какво би причинил на Елида... Лоркан също знаеше. А ако действаше с позволението на самата Майев...

– Тя е невинна — отвърна накрая Лоркан. – Вземи кралицата и ни пусни да си вървим.

Манон пък се осмели да повиши тон на Майев.

– Тя принадлежи на Железни зъби. Щом нямаш работа с мен, значи, нямаш и с нея. Не намесвай Елида Локан във всичко това.

Игнорирайки думите на вещицата, Майев провлачи към Лоркан:

– Заповядвам ти да останеш на място. Заповядвам ти да наблюдаваш безучастно. Заповядвам ти да не помръдваш и не продумваш до следващо нареждане. Същата заповед важи и за теб, Фенрис.

И Лоркан се подчини. Фенрис също. Телата им просто се вцепениха.

Елида се извърна към Лоркан.

– Можеш да спреш това, да се съпротивляваш...

Той дори не я погледна.

Елин знаеше, че Елида ще се опълчи. Не разбираше, че Майев играе тази игра от векове и бе очаквала точно този момент да я улови в капана си.

Като обърна очи към кралицата, тя й се усмихваше. И Елин знаеше, че бе играла, заложила беше всичко и бе загубила.

Майев кимна в знак на потвърждение.

Неизреченият въпрос танцуваше в очите на Елин, докато Елида крещеше на Лоркан, на Манон, умоляваше ги да помогнат. Но вещицата не отстъпваше от заповедта си. От мисията си.

Майев прочете въпроса в очите на Елин и каза:

– Ще нося ключовете в едната си ръка, а Елин, носителката на огъня, в другата.

Първо трябваше да я пречупи. Да я убие или да я...

Каирн се ухили насреща й.

Стражите на Майев влачеха нещо откъм лодката, с която бяха пристигнали до плажа от кораба, чиито тъмни платна вече се разпъваха.

Елида се извърна към Майев, която не благоволи да я погледне дори.

– Моля те, моля те...

Елин просто кимна на елфическата кралица. В жест на примирение и покорство.

Майев сведе глава с триумфална усмивка по червените си устни.

– Лоркан, пусни я.

Воинът свали ръце до тялото си.

И тъй като победата беше нейна, Майев освободи костите на Елин от тъмната си хватка. Позволи й да се обърне към Елида и да каже:

– Върви с Манон. Тя ще се погрижи за теб.

Елида заплака и отблъсна Лоркан от себе си.

– Тръгвам с теб, ще дойда с теб...

И наистина щеше. Щеше да понесе Каирн и Майев... Но Терасен се нуждаеше от храброст като нейната. За да оцелее, за да се надигне от прахта, Терасен се нуждаеше от Елида Локан.

– Кажи на другите – промълви Елин, преравяйки съзнанието си за подходящите думи. – Кажи на другите, че съжалявам. Кажи на Лизандра да не забравя обещанието си и че завинаги ще съм й благодарна. На Едион кажи, че... Кажи му, че не е виновен той и че... – Гласът й пресекна. – Щеше ми се да бе могъл да положи кръвната клетва, но сега Терасен ще търси от него закрила, редиците ни не бива да се разпадат.

Елида кимна, докато сълзите й се стичаха по опръсканото й с кръв лице.

– А на Роуан кажи...

Душата на Елин се пръсна на парчета, когато забеляза желязната кутия, която стражите на Майев носеха помежду си. Древен железен ковчег. Голям, колкото да побере един човек. Изкован специално за нея.

– Кажи на Роуан – продължи тя, потискайки напиращите вопли, – че съжалявам, задето го излъгах. Но времето ни и бездруго е било назаем. Дори преди днешния ден знаех, че е така, но въпреки това ми се искаше да ни бе отредено повече. – Мъчеше се да надвие треперещата си уста. – Кажи му, че трябва да се бори. Трябва да спаси Терасен и да не забравя клетвата си пред мен. И му кажи, че... че съм му благодарна, задето извървя с мен тъмния път обратно към светлината.

Елфите отвориха капака на ковчега и извадиха от него дълги, тежки вериги.

Един от тях подаде на Майев изящно изкована желязна маска. Тя я огледа в ръцете си.

Маската, веригите, кутията... всичките бяха изковани отдавна. Преди векове. За да удържат и прекършат избрания потомък на Мала.

Елин надникна към Лоркан, чиито тъмни очи бяха вперени в нейните.

И в тях проблясваше благодарност. Задето бе пощадила младата жена, на която бе отдал сърцето си, макар и още да не го знаеше.

Елида се примоли на Майев за последно.

– Не го прави.

Елин знаеше, че е безполезно. Затова каза на Елида:

– Радвам се, че те срещнах. И съм горда, че те познавам. Майка ти също би се гордяла с теб, Елида.

Майев свали маската и рече мудно на Елин:

– Разправят, че Огнената наследница не се прекланяла пред никого. – Змийската усмивка отново изкриви устните й. – Е, сега ще се преклониш пред мен.

Тя посочи към пясъка.

И Елин се подчини.

Коленете й изреваха от болка, когато се свлече на земята.

– По-ниско.

Тя се преви, докато челото й не се опря в пясъка. Но не си позволи да го почувства, не разреши на душата си да го почувства.

– Чудесно.

Елида ридаеше, молеше се без думи.

– Съблечи си ризата.

Елин се поколеба, вече проумяла какво предстои.

Защо Каирн носеше камшик на колана си.

– Съблечи си ризата.

Тя измъкна ризата от талията на панталона си, изхлузи я през глава и я хвърли на пясъка до себе си. Сетне свали и разтегателното парче плат от гърдите си.

– Варик, Хейрон.

Двама елфи пристъпиха напред.

Елин не се съпротивлява, когато я хванаха за ръцете, за да я вдигнат от земята, и ги разпериха широко. Морският въздух целуваше гърдите й, пъпа й.

– Десет удара с камшика, Каирн. Нека Нейно Величество разбере какво я очаква, като се приберем, ако не ми сътрудничи.

– С удоволствие, милейди.

Елин впи поглед в кръвожадните очи на Каирн и изпълни вените си с лед, когато воинът взе камшика от колана си. И огледа със свирепа усмивка голото й тяло. Платното, върху което щеше да рисува с кръв и болка.

Полюшвайки маската на върховете на пръстите си, Майев рече:

– Ще бъдеш ли така добра да броиш, Елин?

Елин не отвърна.

– Брой, или ще започваме отново с всеки неотброен удар. Ти решаваш колко време ще продължи боят. Освен ако не предпочиташ Елида Локан да го понесе вместо теб.

Не. За нищо на света.

Никой нямаше да понася болката й вместо нея. Никой.

Когато Каирн тръгна бавно към нея, наслаждавайки се на всяка стъпка, когато пусна камшика да се влачи по пясъка, тялото й я предаде. И затрепери неудържимо.

Тя познаваше тази болка. Знаеше какво ще е чувството как ще звучи.

Още я усещаше и чуваше в кошмарите си.

Точно затова Майев бе избрала да я бичува за наказание, затова го бе причинила на Роуан в Доранел.

Каирн спря. Елин усети как оглежда татуировката на гърба й. Любящите думи на Роуан, изписани на Древния език.

Той изсумтя. И Елин долови как тръпне от нетърпение да ги заличи.

– Започни! – нареди Майев.

Каирн вдиша рязко.

И макар да очакваше удара, макар да стискаше пясъка под себе си в шепи, нищо не можеше да я подготви за оглушителното изплющяване, за жилещата болка. Въпреки това не си позволи да проплаче, а само изсъска през зъби.

Ударът с камшик от надзирател в Ендовиер беше едно нещо.

А този от чистокръвен елф...

Задницата на панталона й се пропи с кръв, докато сцепената й кожа пищеше от болка.

Елин обаче знаеше как да устои. Как да понесе агонията.

– Кой удар подред беше това, Елин?

Не. Нямаше да брои за тази шибана кучка...

– Започни отначало, Каирн! – заповяда Майев.

Доволен смях. А след него изплющяване и онази болка... и Елин изви гръб; сухожилията на врата и едва не се скъсаха, докато пръхтеше през стиснати зъби. Елфите от двете й страни я стискаха достатъчно силно, че да посинят ръцете й.

Майев и Каирн зачакаха.

Елин отказваше да проговори. Да заброи. Предпочиташе да умре.

– О, богове – ридаеше Елида.

– Отначало! – нареди Майев през воплите на момичето.

И Каирн удари отново.

И отново.

И отново.

И отново.

Започваха отначало повече от девет пъти, преди Елин най-сетне да изпищи. Камшикът бе шибнал вече разцепена плът, стигайки чак до кокал.

И отново.

И отново.

И отново.

И отново.

Каирн се задъхваше. А Елин отказваше да проговори.

– Отначало – повтори за кой ли път Майев.

– Ваше Величество – обади се плахо единият от елфите, които я държаха. – Струва ми се разумно да продължите по-късно.

– Има предостатъчно плът – озъби му се Каирн.

Първият добави:

– Наближават други. Още са далеч, но наближават.

Роуан.

Чак тогава Елин простена. Време – беше печелила време...

Майев издаде тих звук на недоволство.

– Ще продължим по-късно. Пригответе я.

Елин с трудност вдигна глава, когато елфите я изправиха. От движението я прониза такава болка, че пред очите й се спусна тъмнина. Но тя я пребори – сключи зъби и изрева беззвучно срещу агонията, срещу мрака.

На няколко стъпки от нея Елида се строполи на колене, сякаш се канеше да моли, докато тялото й не рухнеше, но Манон я хвана.

– Тръгваме – каза вещицата и я затегли настрани към сушата.

– Не – изплю Елида, мятайки се в ръцете й.

Лоркан изцъкли очи, но заповедта на Майев не му даваше да помръдне, да стори каквото и да било, когато Манон извади Ветросеч и я блъсна в главата с дръжката му.

Момичето полетя надолу като камък. Манон веднага я преметна през рамо и каза на Майев:

– Успех.

Тя погледна към Елин – само веднъж. После извърна очи.

Майев не й обърна внимание и я остави да поеме към блатата. Лоркан щеше да изскочи от кожата си.

Сякаш с всички сили се бореше с кръвната клетва.

Но Елин не я беше грижа.

Елфите почти я влачеха към Майев.

Към желязната кутия. И веригите. И желязната маска.

Огнени спирали, малки слънца и живи въглени бяха изковани върху тъмната й повърхност. Подигравка със силата, която бе създадена да удържа – силата, която Майев се бе постарала да изцеди до последно, преди да я заключи. Иначе нямаше начин да успее.

Всеки сантиметър, в който краката й се тътреха по пясъка, отнемаше цяла вечност; и част от секундата. Панталонът й бе наквасен с кръв. Едва ли беше възможно да изцери раните си с всичкото това желязо край себе си. Само Майев можеше да ги излекува, и то когато сметнеше за добре.

Но със сигурност нямаше да я остави да умре. Не и докато не откриеше Ключовете на Уирда.

Време – благодарна беше за времето, което Елена й бе предоставила.

Време да срещне всеки от тях, да опознае поне малка част от света, да послуша приказна музика, да танцува, да се смее, да изпита истинско приятелство. Благодарна беше за Роуан.

Благодарна.

Затова Елин Галантиус избърса сълзите си.

И не се съпротивлява, когато Майев сложи красивата желязна маска на лицето й.

73.

Манон вървеше, без да спира.

Не смееше да надзърне назад. Боеше се древната, безсърдечна кралица да не разчете в очите й, че Елин не притежава Ключовете на Уирда, че ги бе пъхнала в джоба на Манон, когато я бутна, минавайки покрай нея. Елида щеше да я намрази заради това – всъщност вече я мразеше.

Но ако това беше цената – така да бъде.

Само един поглед от Елин й беше достатъчен да схване какво се очакваше от нея.

Да отнесе ключовете надалеч от Майев. Да отведе Елида.

Бяха изковали желязна кутия за кралицата на Терасен.

Елида започна да се свестява тъкмо когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуят. Загърчи се в ръцете й и Манон я пусна зад една дюна, стисвайки тила й толкова силно, че момичето замръзна при натиска на железните нокти в кожата й.

– Мълчи – изсъска Манон и Елида се подчини.

Двете се наведоха и надникнаха през високите треви. Само миг – само миг можеше да погледат, за да разберат накъде ще поведе Майев кралицата на Терасен.

Лоркан оставаше застинал на място, както му бе наредила. Гавриел беше почти в безсъзнание; дишаше тежко в тревата, сякаш изтръгвайки кръвната клетва от тялото му, кралицата го бе ранила жестоко.

Фенрис – Фенрис гледаше с искрена омраза Майев и Каирн. От камшика на Каирн още капеше кръв, докато войниците на елфическата кралица завързваха маската върху лицето на Елин.

Накрая оковаха китките й.

Глезените й.

Врата й.

Никой не излекува съдрания й гръб – не плът, а кърваво парче месо, преди да я вкарат в желязната кутия. Накараха я да легне върху откритите си рани.

А после я затвориха с капака. И я заключиха вътре.

Елида повърна в тревата и Манон сложи ръка върху гърба й.

Елфите понесоха ковчега надолу по дюните, към лодката и кораба в далечината.

– Фенрис, върви! – заповяда Майев, посочвайки „Славей“.

Фенрис се задъха, но не успя да се противопостави на командата й и тръгна след елфите. Погледът му попадна върху захвърлената в пясъка бяла риза. Беше оплискана с кръв от бичуването.

В следващия момент изчезна, сякаш мина през врата във въздуха и вятъра.

Останала насаме с Лоркан, кралицата го попита:

– И си направил всичко това заради мен?

Той не помръдна.

– Говори – нареди му Майев.

Лоркан въздъхна разтреперано и каза:

– Да. Да, извърших го заради теб. Всичко.

Елида стисна в шепи тревата и Манон се зачуди дали няма да й пораснат железни нокти, с които да раздере всичко от ярост. От омраза.

Майев спря до окървавената риза на Елин и погали скулата на Лоркан.

– Нямам нужда – пророни ласкаво тя – от самомнителни слуги, убедени в собствената си правота.

Той се скова от думите й.

– Ваше Величество...

– Отнемам ти кръвната клетва. Отнемам ти имуществото и титлите. И ти като Гавриел си освободен позорно от службата си към мен. Заради неподчинението и измяната ти те низвергвам от Доранел. Престъпиш ли границите на кралството ми, ще бъдеш убит.

– Ваше Величество, умолявам ви...

– Върви да умоляваш някой друг. Аз нямам нужда от воин, на когото не мога да се доверя. Отменям заповедта за убийството ти. Струва ми се по-лошо наказание да живееш в срам.

От китката му шурна кръв, сетне и от нейната. Земята се обагри в червено.

Лоркан се свлече на колене.

– Не търпя компанията на глупци – обяви Майев и го остави в пясъка.

Сякаш му беше нанесла жесток удар, същия като на Гавриел. И Лоркан не можеше да помръдне, да мисли и диша. Но все пак пробва да пълзи. Към Майев. Копелето се опита да пълзи.

– Трябва да вървим – пророни Манон.

Потърсеше ли Майев ключовете... Трябваше да вървят.

Откъм хоризонта проехтя рев.

Абраксос.

Сърцето й задумка от щастие, но...

Елида остана в тревата. Остана да гледа как Лоркан пълзи към кралицата, която крачеше по плажа с развяна зад гърба й черна рокля.

Как лодката с железния ковчег потегля към чакащия кораб. Майев седеше до него с ръка върху капака му. В името на здравия й разум Манон се молеше Елин да не будува през цялото време, което щеше да прекара вътре.

В името на света им се молеше кралицата на Терасен да оцелее.

Макар и само за да умре, спасявайки всички им.

74.

Имаше толкова много кръв.

Беше плискала чак до мястото, където Лоркан коленичеше сега, и вече се просмукваше в пясъка, лъщейки под слънцето.

Беше опръскала ризата й, захвърлена и забравена до него. Беше изцапала дори ножниците на мечовете и кинжалите й, разпилени наоколо като кости.

Какво бе направила Майев...

Какво бе направила Елин...

В гърдите му зееше дупка.

И имаше толкова много кръв.

От небето се чу плясък на криле, оглушителен рев, но той нямаше сили да вдигне глава. Нямаше желание.

Гласът на Елида разсече света; крещеше на някого.

– Корабът... корабът току-що изчезна; тръгна си, без да разбере, че ние сме взели...

Радостни възгласи – женски победоносни викове.

Грохотни, забързани стъпки.

В следващия миг силна ръка се вкопчи в косата му и дръпна главата му назад. Усети студено острие до шията си и лицето на Роуан, пропито с необуздан, смъртоносен гняв, изникна в полезрението му.

– Къде е Елин?

В гласа му разпозна паника – искрена паника, защото Белотрън бе видял разхвърляните оръжия и ризата й.

– Къде е Елин?

Какво беше направил, какво беше направил...

Болка проряза гърлото на Лоркан и топла кръв закапа надолу по шията му, по гърдите му.

– Къде е съпругата ми? – просъска Роуан.

Лоркан се олюля, коленичил в пясъка.

Съпруга.

Съпруга.

– О, богове – ридаеше Елида, дочула гласовете им. Воплите й сякаш отразяваха звука на собственото му разбито сърце. – О, богове...

И за пръв път от векове насам Лоркан заплака.

Роуан впи острието на кинжала си още по-надълбоко в гърлото му, макар и лицето на Лоркан да се обливаше в сълзи.

Какво бе направила онази жена...

Елин бе знаела, че Лоркан я е предал и е извикал Майев, че не й оставаше много.

И се беше омъжила за Белотрън... за да има Терасен крал. Навярно се бе съгласила именно защото бе наясно, че Лоркан я е предал, че Майев идва...

А Лоркан не й помогна.

Съпругата на Белотрън.

Другарката му.

Елин бе позволила да я бичуват и оковат, бе тръгнала доброволно с Майев, за да не попадне Елида в лапите на Каирн. И постъпката й бе колкото саможертва заради Елида, толкова и дар към него.

Поклонила се бе на Майев.

Заради Елида.

– Моля те – каза Роуан с пресеклив глас.

Воинското му спокойствие се пропукваше.

– Майев я взе – отговори му Манон, приближавайки.

Гавриел, който се беше надигнал на колене, макар че още се олюляваше от прекъсването на кръвната му клетва, пророни дрезгаво:

– Използва клетвата, за да ни възпре, да ни попречи да й помогнем. Дори на Лоркан.

Въпреки това Роуан не махна ножа си от врата му.

Лоркан бе сгрешил. Жестоко бе сгрешил.

И не съжаляваше напълно, не и ако Елида беше в безопасност, но...

Елин отказа да брои. Каирн изля цялата си сила в онзи камшик, а тя не им достави удоволствието да брои.

– Къде е корабът? – попита Едион, а после изруга, видял окървавената риза.

Грабна Голдрин и трескаво забърса с жакета си кървавите пръски от ножницата му.

– Изчезна – повтори Елида. – Просто... изчезна.

Белотрън го изгледа отвисоко с плувнали в агония и отчаяние очи. А Лоркан прошепна:

– Съжалявам.

Роуан свали ножа и пусна косата му. Залитна стъпка назад. Дориан беше коленичил в тревата до Гавриел и около тях сияеше бледа светлина. Лекуваше раните по ръцете му. За душевната, която Манон бе нанесла и на него, и на Лоркан, прекъсвайки позорно кръвните им клетви, нямаше лек.

Манон се приближи, вече обградена от сестрите си. Всичките подушиха кръвта. Златокосата изруга тихо.

Манон им разказа за Ключалката.

За Елена. За цената, която трябваше да плати на боговете. Която Елин трябваше да плати.

Но после Елида пое нишката, облегната на Лизандра, която гледаше кръвта и ризата така, сякаш бяха труп; разказа им какво се беше случило сред дюните. Каква жертва бе направила Елин.

Каза на Роуан, че той е другарят на Елин. Каза му за Лирия.

Разказа им за бичуването и за маската, и за кутията.

Като приключи, всички я съзерцаваха безмълвни. Докато Едион не се озъби на Лизандра:

– Знаела си.

Лизандра не трепна дори.

– Тя ме помоли... онзи ден на кораба. Помоли ме да й помогна. Каза ми каква подозира, че е цената за победата над Ераван и обезвреждането на ключовете. Какво трябва да сторя?

– Какво би могла да... – подхвана злобно Едион.

Лизандра вирна брадичка.

Роуан промълви:

– Елин е щяла да умре, за да изкове новата Ключалка, с която да запечата ключовете в портата и така да прокуди Ераван от нашия свят. Но никой няма да разбере. Освен нас. Защото ти си щяла да носиш нейната кожа до края на живота си.

Едион прокара ръка през окървавената си коса.

– Но потомците ви с Роуан не биха приличали на...

Лизандра го погледна умолително.

– Ти щеше да се погрижиш за това, Едион. С мен.

Със златистата си коса и ашриверски очи... Ако ги предадеше на потомството им, децата на хамелеонката щяха да минават за кралски наследници. Елин искаше Роуан да се възкачи на трона, а Едион щеше да е тайният баща на бъдещите принцове и принцеси.

Едион подскочи като ударен.

– И когато възнамерявахте да ни разкриете плана си? Преди или след като се озовях в едно легло с проклетата си братовчедка?

– Няма да ти се извинявам – рече кротко Лизандра. – Служа на нея. И съм готова да прекарам остатъка от живота си в неин образ, за да не е била напразна саможертвата й.

– Върви по дяволите! – нападна я Едион. – Върви по дяволите, лъжлива кучко!

Лизандра изръмжа с нечовешки глас.

Роуан просто взе Голдрин от ръцете на генерала и тръгна към морето с вееща се сребриста коса.

Лоркан стана и отново се олюля. Елида му даде опора.

И по бледото й, изопнато лице нямаше нищо от младата жена, която бе опознал през изминалите седмици. Нито в суровия й глас, когато му каза:

– Дано прекараш остатъка от жалкия си, безсмъртен живот в страдание. И сам. Дано живееш с разкаяние и вина в сърцето и никога да не намериш покой.

После тръгна към Тринайсетте. Златокосата вещица вдигна ръка и Елида се пъхна под нея, влизайки в убежище от криле, нокти и зъби.

Лизандра се спусна да помогне на Гавриел, който поне не се дръпна при вида на все още яростната й гримаса, а когато Лоркан надникна към Едион, младият генерал вече го наблюдаваше.

Наблюдаваше го с омраза в очите. Чиста омраза.

– Дори преди да получиш заповедта си, не предприе нищо да й помогнеш. Ти извика Майев тук. Никога няма да го забравя.

После закрачи към плажа – към Роуан, коленичил в пясъка.

Астерин беше жива.

Тринайсетте бяха живи. И сърцето на Манон преливаше от радост – истинска радост, докато гледаше веселите им лица с усмивка.

Докато стояха с уивърните си на една дюна с изглед към морето, тя попита Астерин:

– Как?

Астерин галеше косата на Елида, която плачеше на рамото й.

– Кучките на баба ти добре ни погониха, но в крайна сметка успяхме да ги изкормим. През последния месец не сме спирали да те издирваме. Но накрая Абраксос намери нас и като че ли знаеше къде си, затова го последвахме. – Тя зачопли едно петно засъхнала кръв върху бузата си. – И очевидно ви спасихме кожите.

Но не навреме, помисли си Манон, гледайки как Елида плаче тихо, как човеците и елфите или стояха бездейно, или спореха.

Не навреме, за да предотвратят това. За да спасят Елин Галантиус.

– И сега какво? – попита Сорел, докато превързваше ранената си ръка, облегната на уивърна си.

Тринайсетте погледнаха с очакване Манон.

Тя се осмели да попита:

– Чухте ли думите на баба ми, преди... всичко останало?

– Сенките ни казаха – отвърна Астерин с танцуващи очи.

– И?

– И какво? – изсумтя Сорел. – Наполовина крочанка си голяма работа.

– Кралица на крочаните.

И наследница на Рианон Крочан. Не бяха ли забелязали Древните приликата им?

Астерин сви рамене.

– Пет века чистата кръв на Железни зъби не успя да ни отведе у дома. Може пък ти да сполучиш.

Дете не на войната... а на мира.

– С мен ли сте? – попита ги тихо Манон. – Ще ми помогне те ли да направя каквото трябва, за да се върнем в Пустошта?

Елин Галантиус не се беше примолила на Елена за друга орис. Беше отправила само една молба към древната кралица: Ще дойдеш ли с мен? По същата причина, поради която Манон задаваше на сестрите си този въпрос.

Тринайсетте вдигнаха пръсти до челата си като една. И като една ги свалиха.

Манон извърна поглед към морето. В гърлото й бе заседнала буца.

– Елин Галантиус се отказа от свободата си, за да спаси вещица от Железни зъби – обяви Манон. Елида се изправи, откъсвайки лице от рамото на Астерин. Манон продължи: – Задължени сме й до живот. И нещо повече. Време е да станем по-добри от прамайките ни. Всички сме деца на тази земя.

– Какво си намислила? – попита Астерин със светнали очи.

Манон надникна зад тях. Към севера.

– Ще открия крочаните. И заедно с тях ще съберем армия. За Елин Галантиус. И народа й. И нашия народ.

– Никога няма да ни се доверят – обади се Сорел.

– В такъв случай просто ще ги очароваме както ние си знаем – провлачи Астерин.

Няколко от сестрите им се подсмихнаха; други запристъпваха нервно.

Манон отново попита Тринайсетте:

– С мен ли сте?

И този път, когато всички докоснаха с пръсти челата си, тя им отговори със същото.

Роуан и Едион седяха мълчаливо на плажа. Гавриел се беше посъвзел от наказанието на Майев и сега двамата с Лоркан стояха на върха на близката скала и разговаряха тихо; Лизандра, в образа си на призрачен леопард, седеше сама сред танцуващите треви; а Дориан просто ги наблюдаваше от върха на една дюна.

Онова, което беше направила Елин... за което ги беше излъгала...

Кръвта по пясъка започваше да засъхва на места.

Ако с Елин беше свършено, ако наистина платеше с живота си, успееше ли да се освободи...

– Двата ключа не са у Майев – заяви Манон, промъкнала се неусетно до Дориан. Сестрите й чакаха отзад, обградили закрилнически Елида. – В случай че се тревожите.

Лоркан и Гавриел се обърнаха към тях. Сетне и Лизандра.

Дориан се осмели да попита:

– Къде са тогава?

– У мен – отвърна простичко Манон. – Елин ги пъхна в джоба ми.

О, Елин. Елин. Толкова беше подлудила Майев, привличайки цялото й внимание към себе си, че древната кралица не се беше сетила да провери дали ключовете са у нея, преди да изчезне.

Беше я сполетяла толкова жестока, непоносима съдба, но Елин беше намерила начин да им помогне. Макар и за последно.

– Затова не можах да й се притека на помощ – обясни Манон. – Трябваше да изглеждам незаинтригувана. Равнодушна. – Едион се беше обърнал към тях от мястото си на плажа, долавяйки всяка дума благодарение на елфическия си слух. Манон каза на всички им: – Съжалявам. Съжалявам, че не можах да й помогна.

Тя бръкна в джоба на кожената си дреха и подаде на Дориан Амулета на Оринт и парче черен камък. Той се скова от смайване.

– Елена каза, че потомците на Мала можели да сложат край на всичко това. А кръвта й тече и във вашия род.

Златните й очи бяха уморени – натежали. Дориан осъзна, че му отправя въпрос.

Елин не бе очаквала да види Терасен отново.

Беше се омъжила за Роуан с ясното съзнание, че в най-добрия случай й остават месеци живот с него, дни – в най-лошия. Но държеше да даде на Терасен законен крал. Който да брани земите й.

Измислила бе план за всеки от тях – само не и за себе си.

– Мисията ни не приключва тук – промълви Дориан.

Манон поклати глава. И той знаеше, че не говори само за ключовете и за войната, когато отвърна:

– Не, не приключва тук.

Той взе ключовете от ръката й. Те пулсираха и сияеха, затоплийки дланта му. Чуждо, ужасяващо присъствие, а в същото време... единственото, което ги делеше от погрома.

Не, мисията им не завършваше тук. В никакъв случай. Дориан прибра ключовете в джоба си.

И пътят, който сега се простираше пред него, свръщайки към непознати, гладни сенки... вече не го плашеше.

75.

Роуан се беше оженил за Елин едва преди два дни.

Едион и Лизандра бяха единствените свидетели на церемонията им преди съмване. Капитанката, още сънена, ги венча бързо и тихо и подписа клетва за мълчание.

Имаха петнайсет минути да консумират брака си в каютата.

Едион още носеше официалните документи; у капитанката бяха останали копията.

Роуан стоеше на колене в пясъка от половин час и скиташе безмълвно по пътеките на бушуващите си мисли. Едион му правеше компания, вперил празен поглед в морето.

Роуан бе знаел.

Една част от него бе знаела, че Елин е другарката му. Но отбягваше мисълта от почит към Лирия, от страх. В Залива на Черепа скочи пред нея, защото дълбоко в себе си знаеше. Знаеше, че свещената връзка не би й позволила да нарани другаря си и че това можеше да е единствената сила, способна да я подтикне да си възвърне обратно контрола от Деанна. И дори след като му доказа, че е бил прав... Той отмести очи от доказателството, защото все още не се чувстваше готов, и го прокуди от съзнанието си.

Елин бе знаела с абсолютна сигурност. Знаела беше, че той е нейният другар. И не го бе притискала, не бе настоявала да го признае, защото го обичаше, а Роуан не се и съмняваше, че би предпочела да изтръгне собственото си сърце вместо да му причини болка и страдание.

Неговото Огнено сърце.

Неговата спътница, приятелка, любовница. Неговата съпруга.

Неговата другарка.

А проклетата кучка я беше затворила в желязна кутия. Беше я наказала безпощадно, проливайки толкова от кръвта й, колкото рядко бе виждал след бичуване. А после я беше оковала и я бе тикнала в същински железен ковчег... ранена, кървяща.

За да я удържи. Да я пречупи. Да я изтезава.

Неговото Огнено сърце, заключено в мрака.

Опитала бе да му каже. Точно преди да ги нападнат илкените.

Опитала беше да му каже, че онзи ден на кораба не бе повърнала, защото е бременна, а защото бе осъзнала, че я чака неминуема смърт. Както и че цената на това да затвори портата завинаги, да изкове нова Ключалка, беше животът й. Безсмъртният й живот.

Голдрин лежеше до него и рубинът му сияеше смътно под яркото слънце. Роуан взе две шепи пясък и остави златистите зрънца да се изнижат между пръстите му, позволявайки на вятъра да ги отнесе към морето.

Времето ни и бездруго е било назаем.

Елин не очакваше да й се притекат на помощ.

Тя, която се бе притекла на помощ на всички тях, която ги бе събрала. Беше се погрижила всичко да си дойде на мястото, след като отдадеше живота си. След като пожертваше хиляда години, за да ги спаси.

И несъмнено бе вярвала, че ще вземат правилното решение, мъдрото решение, и няма да тръгнат след нея; че ще поведат армиите си към победата – армиите, които тя им бе осигурила, съзнавайки, че няма да е с тях до края.

Вярвала бе, че няма да го види повече.

Но Роуан не можеше да се примири с това.

Отказваше да се примири.

Нямаше да се примири, че след като той бе намерил нея, а тя – него, и заедно бяха преодолели толкова тъга, болка и отчаяние, някой щеше да ги раздели. Нямаше да се примири със съдбата, на която бе орисана, нито с това, че животът й бе цената за спасението на света. Нейният или този на Дориан.

Нямаше да се примири нито за миг.

Чуха се стъпки по пясъка и той долови мириса на Лоркан, преди да погледне към него. За част от секундата се замисли дали да не сложи край на живота му на мига.

Защото знаеше, че в този ден – точно в този ден би го надвил. Нещо се беше пречупило в Лоркан и ако го нападнеше сега, щеше да го убие. Навярно дори нямаше да се съпротивлява истински.

Гранитното лице на Лоркан беше сурово, но очите му... В тях се четеше агония. И разкаяние.

Другите също се спуснаха по дюните и Едион се изправи на крака. Само Тринайсетте останаха настрана.

Всички впериха погледи в Роуан, още коленичил в пясъка.

Морето се люлееше под избистрящото се синьо небе.

Той изстреля онази съкровена връзка в света, разпери я широко като мрежа. Запрати я с магията си, с душата си, с пропуканото си сърце. За да я издирва.

Бори се – призова я, пускайки думите по връзката им. Връзката на единението им, която навярно се бе изтъкала още когато станаха каранам, скрити под огън, лед и надежда за по-светло бъдеще. – Бори се с нея. Идвам. Дори да ми отнеме хиляда години. Ще те намеря, ще те намеря, ще те намеря.

Отговориха му само сол, вятър и вода.

Роуан стана. И бавно се обърна към спътниците си.

Но вниманието им бе приковано към корабите, задаващи се откъм запад – откъм бойното поле. Корабите на братовчедите му, придружени от разредения флот на Ансел от Брайърклиф и трите кораба на Ролф.

Те обаче го накараха да застине на място.

Очите му привлече онзи, който тъкмо заобикаляше източния нос на брега – галера. Плаваше към тях, носена от призрачен, неестествено бърз вятър.

Роуан се приготви за предстоящото. Формата на неизвестния кораб беше чужда за всеки от флотовете. Но веднага загриза паметта му.

Един кораб се отцепи от тяхната армада и се понесе към брега. На борда му бяха Ансел от Брайърклиф и Енда.

Роуан и другите обаче наблюдаваха мълчаливо как непознатата галера преваля пенестите вълни и плъзва корем по пясъка.

Как моряците с маслинова кожа я издърпват навътре в плажа.

Широкоплещест младеж изскочи ловко от нея и морският бриз развя леко къдравата му тъмна коса.

Кожата му не излъчваше нито капка страх, докато крачеше към тях – дори за успокоение не посегна към изящния меч на хълбока си.

– Къде е Елин Галантиус? – попита леко задъхано непознатият, впервайки поглед в тях.

Акцентът му...

– Кой си ти? – изръмжа Роуан.

Но младежът вече беше достатъчно близо, че Роуан да види цвета на очите му. Тюркоазено – със сърцевина от злато.

Едион пророни сякаш в транс:

– Галан.

Галан Ашривер, коронован принц на Вендлин.

Като съзря принца воин, младият мъж отвори широко очи.

– Едион – рече дрезгаво с нещо като страхопочитание и скръб, изписана по лицето му. Ала побърза да прикрие и двете, възвръщайки си самонадеяния фасон, преди да попита отново: – Къде е тя?

Никой не му отговори. Едион зададе въпрос на свой ред.

– Какво правиш тук?

Галан сбърчи тъмни вежди.

– Очаквах да ви е уведомила.

– За какво? – попита твърде тихо Роуан.

Галан бръкна в джоба на износената си синя туника и извади намачкано писмо, което изглеждаше така, сякаш бе четено и препрочитано стотици пъти. Той го подаде безмълвно на Роуан.

Докато разгръщаше хартията, Роуан усети мириса й по нея. Едион надникна над рамото му.

Писмото на Елин до принца на Вендлин беше кратко. Свирепо. Големите букви се ширеха по страницата, сякаш едва бе сдържала гнева си.

Писмото завършваше с координати на това място.

– Беше изпратено лично до мен – обясни кротко Галан. – Не до баща ми. Само до мен.

До армадата, която Галан управляваше – блокадоразбивач във войната срещу Адарлан.

– Роуан – обади се предупредително Лизандра.

Той проследи погледа й.

Но не до Ансел и Енда, които вече пристигаха, заобикаляйки отдалече Тринайсетте и вдигнали въпросително вежди към Галан.

А до малката групичка хора, облечени в бяло, появили се на дюните зад тях. Бяха оплескани с кал и видът им бе такъв, като че те също бяха прекосили блатата, за да стигнат дотук.

И Роуан се досети.

Досети се кои са, преди дори да са доближили плажа.

Ансел от Брайърклиф бе пребледняла, разпознавайки многопластовите им, свободни одежда. А когато високият мъж в средата свали качулката си, за да покаже бронзовото си лице със зелени очи, още младо и красиво, кралицата на Пустошта прошепна:

– Илиас.

Илиас, син на Немия господар на Тихите асасини, впери смаян поглед в Ансел и гърбът му се скова. Но Роуан пристъпи към него, привличайки вниманието му. Илиас присви очи. И също като Галан прокара преценяващ поглед по всички им, издирвайки златокосата жена, която не беше сред тях. Накрая се взря в Роуан, навярно усетил кой е оста, около която се въртеше групата им.

И попита с глас, прегракнал от немота.

– Идваме да изпълним дълга си към Селена Сардотиен... към Елин Галантиус. Къде е тя?

– Вие сте сесиз суикаст – поклати глава Дориан. – Тихите асасини от Червената пустиня.

Илиас кимна. И отново надникна към Ансел, която се обърна към Роуан, все още зашеметена от недоумение.

– Явно приятелката ни е изискала отплата не само от нас, но и от другите си длъжници.

И сякаш думите й бяха сигнал, защото още облечени в бяло фигури изпълниха дюните зад тях.

Десетки. Стотици.

Роуан се зачуди дали всеки един асасин от прочутата пустинна крепост не беше дошъл да изпълни дълга си към младата кралица. Само тяхната група беше достатъчно опасен легион.

А Галан...

Роуан се обърна към коронования принц на Вендлин.

– Колко си довел? – попита го той.

Галан се поусмихна в отговор и посочи към източния хоризонт.

Над чийто ръб вече изплуваха бели платна. Кораб след кораб, след кораб, всеки с кобалтовия флаг на Вендлин.

– Предайте на Елин Галантиус, че Вендлин не е забравил Евалин Ашривер – каза Галан на двама им с Едион. – Нито Терасен.

Едион падна на колене в пясъка, докато армадата на Вендлин се разгръщаше пред тях.

Така и беше направила. Беше удържала на всяка своя дума.

Роуан преброи корабите, прииждащи откъм хоризонта. Преброи и тези в собствената им армада. Добави и корабите на Ролф – и на мисенианците, които бе отишъл да свика от Севера.

– Свещени богове – пророни Дориан, докато армадата на Вендлин обгръщаше все повече и повече от морето пред тях.

Едион ридаеше мълчаливо и по лицето му се лееха сълзи. Къде са съюзниците ни, Елин? Тя бе преглътнала упрека му – преглътнала го беше, защото не бе искала да ги разочарова, в случай че планът й пропаднеше. Роуан сложи ръка на рамото му.

Всичко за Терасен, беше се зарекла в деня, когато им бе разкрила кроежите си да докопа богатствата на Аробин. И Роуан знаеше, че всяка нейна стъпка дотук, всеки план и замисъл, всяка тайна и рискована мисия...

Беше за Терасен. За тях. За един по-добър свят.

Елин Галантиус бе събрала армия, с която можеше не само да надвие Морат, но и да разтърси звездите.

Знаела бе, че няма да я поведе. Но въпреки това щеше да удържи на обещанието си към Дароу: Кълна се в кръвта си, в името на семейството си, че няма да обърна гръб на Терасен, както ти обърна гръб на мен.

Освен това... ако Каол Уестфол и Несрин Фалик успееха да съберат войска на южния континент...

Едион най-сетне вдигна очи към него, разширени от същото прозрение.

Шанс. Съпругата му, другарката му им беше спечелила шанс за победа в тази война.

И не вярваше, че ще й се притекат на помощ.

– Галан?

Роуан застина като мъртвец от гласа, който отекна сред дюните. От златокосата жена, носеща кожата на възлюбената му.

Едион скочи на крака, готов да изръмжи, когато Роуан го стисна за ръката.

Лизан дра, в облика на Елин, както им бе обещала, се понесе към тях с широка усмивка на лице.

Тази усмивка... Тя проби дупка в сърцето му. Лизандра беше овладяла усмивката на Елин – дяволитата й наслада, примесена с остра като бръснач жестокост.

Актьорската й игра, усъвършенствана в същата пъклена дупка, където и Елин бе шлифовала своята, беше безупречна, докато говореше с Галан. Докато говореше с Илиас, прегръщайки го като стара негова приятелка и облекчена съюзничка.

Едион трепереше до него. Но светът нямаше да долови разликата.

Съюзниците им, враговете им не биваше да узнават, че безсмъртният огън на Мала е бил отвлечен. Затворен в железен ковчег.

Галан попита жената, която мислеше за братовчедка си.

– Е, накъде? –

Лизандра погледна него, после и Едион без нито следа от разкаяние, вина или съмнение по лицето си.

– На север. Към Терасен.

Стомахът на Роуан натежа като олово. Лизандра обаче извърна очи към него и каза с непоклатим, спокоен глас:

– Принце, искам да намериш едно нещо, преди да се присъединиш към силите ни в Севера.

Намери я, намери я, намери я, умоляваше го сякаш хамелеонката.

Роуан кимна, останал без думи. Лизандра го хвана за ръката и я стисна в знак на благодарност – любезно, сдържано сбогуване между кралица и консорта й; сетне отстъпи от него.

– Хайде – обърна се към Галан и Илиас, привиквайки ги с ръка към пребледнялата Ансел и свъсения Енда. – Налага се да обсъдим някои неща, преди да потеглим.

И отново останаха в тесен кръг.

Едион, отпуснал ръце до тялото си, ту ги свиваше в юмруци, ту ги отваряше, загледан в хамелеонката, която, облякла кожата на Елин, водеше съюзниците им към плажа. За да ги остави насаме.

Имаха армия, която да поведат към Морат, с която да се бият за победата...

Зад гърба му се долови шумолене в пясъка и Лоркан се появи от едната му страна.

– Ще дойда с теб. Ще ти помогна да я измъкнеш.

– Ще я намерим заедно – обади се дрезгаво Гавриел.

Чувайки думите на баща си, Едион изтръгна очи от Лизандра. Но си замълча – не му беше продумал, откакто бяха акостирали.

Елида ги доближи с накуцване и изрече със също толкова пресипнал глас:

– Заедно. Отиваме заедно.

Лоркан погледна преценяващо наследницата на Перант, но тя умишлено го пренебрегна. Очите му просветнаха, когато каза на Роуан:

– Фенрис е с нея. Ще усети, че сме тръгнали по дирите й, и ще се постарае да ни оставя следи.

Стига Майев да не заключеше и него. Но Фенрис се съпротивляваше на кръвната клетва още от деня, в който я бе положил. И ако сега само той стоеше между Каирн и Елин... Роуан не си позволи да се замисля за Каирн. За онова, което Майев вече му беше заповядала да направи и което предстоеше. Фенрис щеше да се бори за Елин. И Елин щеше да се бори за себе си.

Елин не знаеше какво е примирение.

Роуан се обърна към Едион и воинът принц отмести вниманието си от Лизандра, колкото да отвърне на погледа му. Веднага разбра посланието в него и сложи ръка върху дръжката на Меча на Оринт.

– Аз тръгвам на север. С нея. За да ръководя войските, да се уверя, че всичко върви по план.

Роуан стисна китката му.

– Редиците ни трябва да удържат. Спечели ни колкото можеш повече време, братко.

Едион сключи пръсти около неговата с пламнали очи. Роуан знаеше колко го боли. Но ако светът вярваше, че Елин се завръща на север, то поне един от генералите й трябваше да е до нея, за да командва армията й. А тъй като Гибелният легион се подчиняваше на Едион...

– Върни ни я, принце – каза той на Роуан с пресеклив глас. – Доведи я у дома.

Роуан задържа погледа на своя събрат и кимна.

– Ще се видим пак. С всички вас.

Не си пиля дъха да увещава генерала, че трябва да прости на хамелеонката. Самият той не знаеше какво да мисли за плана на Елин и Лизандра. Каква роля очакваха той да изиграе в него.

Дориан пристъпи напред, но надникна към Манон, която се взираше в морето, сякаш знаеше накъде е отплавал корабът на Майев, прикрит от същата мантия, с която бе обгърнала Фенрис и Гавриел в Залива на Черепа – с която бе скрила армадата си от очите на Ейлве.

– Вещиците политат на север – заяви Дориан. – И аз тръгвам с тях. За да видя дали мога да сторя онова, което се иска от мен.

– Остани с нас – предложи му Роуан. – Ще намерим начин да се справим с ключовете, Ключалката и боговете... с всичко.

Дориан поклати глава.

– Ако вие тръгвате след Майев, ключовете трябва да са възможно най-далеч. Ако успея да намеря третия... Така ще съм ви по-полезен.

– И вероятно ще умреш – намеси се остро Едион. – Ние потегляме към кървавите бойни полета на Севера, но ти се впускаш в още по-големи опасности. Морат ще ви чака.

Роуан му стрелна предупредителен поглед. Генералът обаче нехаеше. Не, в момента сновеше по опасен остър ръб, който лесно можеше да стане смъртоносен. Особено при положение, че Дориан имаше пръст в раздялата им с Елин.

Кралят на Адарлан отново надникна към Манон, която му се усмихна леко. И усмивката смекчи лицето й, накара го да оживее.

– Няма да позволя да умре – рече вещицата и плъзна поглед по всички им. – Тръгваме да търсим крочаните, да съберем войската им, каквато и да е тя.

Вещерска армия, която щеше да се изправи срещу легионите на Железни зъби.

Надежда – безценна, крехка надежда се пробуди в кръвта на Роуан.

Манон просто кимна за сбогом и се заизкачва по скалата към сестринството си.

Роуан пък кимна на Дориан, който обаче сведе глава в поклон – не просто жест между приятели, а между крале.

Принц-консорт, хрумна му да се поправи. Беше неин принц-консорт.

Макар и да се беше омъжила за него, за да му даде законното право да спаси Терасен и да го издигне от прахта. Да командва армиите, които им бе набавила на цената на всичко.

– Като изпълним мисията си, ще дойда при вас в Терасен, Едион – заяви кралят на Адарлан. – Кълна се, Роуан, че когато се върнете, когато и двамата се върнете, ще има за какво да се борите.

Едион като че ли се замисли. Претегли думите и изражението по лицето му. После пристъпи напред и прегърна краля. Бърза, груба прегръдка, която учуди Дориан, но поне скръбта в очите на генерала бе стихнала леко. Той сведе мълчалив поглед към Дамарис, прибран в ножницата на Дориан. Мечът на първия и най-велик крал на Адарлан. Едион като че ли съпостави древното оръжие с носителя му. И накрая кимна, по-скоро на себе си, отколкото на друг. Въпреки това Дориан повтори жеста в знак на благодарност.

След като генералът закрачи към корабите, умишлено заобикаляйки Лизандра – Елин, която се помъчи да го заговори, Роуан попита краля:

– Вярваш ли на вещиците?

Той кимна.

– Ще ви оставят два от уивърните си да бранят кораба ви до крайбрежието на континента. После ще се върнат при нас, а вие ще продължите накъдето... накъдето е нужно.

Майев можеше да я е отвела къде ли не, да е прехвърлила кораба си с магия в другия край на света.

– Благодаря ти – каза Роуан на Дориан.

– Не благодари на мен – усмихна се кралят. – Благодари на Манон.

И ако оцелееха, ако си върнеше Елин, щеше да й благодари.

Прегърна Дориан, пожела му успех и го изпрати с поглед нагоре по дюната, до белокосата вещица, която го чакаше там.

Лизандра вече даваше инструкции на Галан и Илиас как да натоварят двестате Тихи асасина на вендлинските кораби, докато Едион слушаше със скръстени ръце. Ансел беше потънала в разговор с Ендимион, който като че ли не знаеше как да подходи към червенокосата кралица с вълча усмивка. Ансел обаче, изглежда, нямаше търпение да повилнее. На Роуан му се искаше да намери време да благодари на всички тях – на Енда и на всеки от братовчедите си.

Бяха готови за отчаяния си набег към Севера. Точно както го бе замислила Елин.

Нямаше да си дадат нито почивка, нито време. Не разполагаха с нито миг за губене.

Уивърните заразмахваха криле. Дориан се качи на седлото зад Манон и я хвана през кръста. Вещицата каза нещо, което го накара да се засмее. Искрено.

Той вдигна ръка за сбогом и видимо изтръпна, щом Абраксос излетя.

Последваха го още десет уивърна.

Ухилената златокоса вещица Астерин и една от сестрите й на име Бриар – стройна, с черна коса и зелени очи – чакаха Гавриел, Лоркан и Елида, яхнали уивърните си. За да ги отведат до кораба, с който щяха да поемат по море.

Лоркан понечи да спре Елида, докато вървеше към уивърна на Астерин, но тя не му обърна внимание. Дори не го погледна, преди да поеме ръката на Астерин, която я вдигна на седлото. И макар Лоркан да го прикриваше добре, Роуан долови съкрушението по каленото му от вековни изпитания лице.

Когато излетяха, Гавриел изруга уплашено от мястото си зад златокосата вещица, а Роуан се заизкачва бавно по пясъчния хълм, закрепвайки древната ножница на Голдрин за портупея си.

Окървавената й риза още се търкаляше на билото му до локвата от кръвта й, просмукваща се в пясъка. Не се и съмняваше, че Каирн я е оставил нарочно.

Роуан се наведе да я вземе и прокара палци по мекия й плат.

Вещиците вече изчезваха на хоризонта; спътниците му достигаха кораба си, а останалите товареха по лодките армията, призована от другарката му.

Роуан доближи ризата до лицето си, вдиша мириса й. И почувства как нещо потрепна в него – усети връзката им.

Той пусна ризата и остави вятъра да я отнесе навътре в морето, надалеч от това окървавено място, смърдящо на болка.

Ще те намеря.

Сетне се преобрази, излетя в небето и се понесе по стремглавия, свиреп вятър, който сам бе призовал. Лазурното море се ширеше от дясната му страна, а зеленикавосивкавата плетеница на блатата – от лявата. Докато се сливаше с вятъра, следвайки приятелите си, които летяха успоредно на крайбрежието, Роуан запечати мириса й и кроткия трепет на връзката им в паметта си.

Кроткият трепет, който можеше да се закълне, че е доловил в отговор – досущ като пърхащото сърце на жив въглен.

И с разтърсващ света писък принц Роуан Белотрън Галантиус, консорт на кралицата на Терасен, тръгна да издирва съпругата си.