Империя на бури

1.

Всяка глътка въздух пареше гърлото на Елида Локан, докато куцукаше нагоре по един стръмен планински хълм.

Ронливата сива скала под килима от подгизнала шума на Оуквалдския лес правеше склона опасно хлъзгав, а великанските дъбове се издигаха толкова високо над нея, че нямаше как да се вкопчи в някой клон, ако залитнеше. Преглъщайки опасността от падане в името на скоростта, Елида прекрачи ръба на скалистото било и безмилостната болка в крака я принуди да се свлече на колене.

Гористи хълмове се стелеха във всяка посока, а дърветата им наподобяваха решетките на безкрайна клетка.

Седмици. Бяха минали седмици, откакто Манон Черноклюна и Тринайсетте я оставиха в тази гора и Водачката на Крилото й заповяда да върви на север. Да намери загубената си кралица, вече пораснала и могъща, и да открие Селена Сардотиен, която и да беше тя, за да изплати дълга си към Калтейн Ромпие.

Но дори седмици по-късно я измъчваха кошмари за онези последни моменти в Морат: как стражите опитаха да я завлекат в подземието, където да превърнат тялото й в развъдник на валгски изчадия, как Водачката на Крилото ги изкла до крак и как Калтейн Ромпие извади странния, тъмен камък, зашит в ръката й, и нареди на Елида да го занесе на Селена Сардотиен.

След това Калтейн преобрази Морат в димяща развалина.

Елида вдигна мръсна, почти разтреперана ръка до гърдите си и докосна твърдата издатинка в джоба на кожените дрехи за летене, които още носеше. Можеше да се закълне, че камъкът пулсираше слабо до кожата й, сякаш в унисон с препускащото й сърце.

Елида потрепери под воднистата слънчева светлина, процеждаща се през зелените корони на дърветата. Лятото тегнеше върху света и горещината ставаше толкова потискаща, че водата се беше превърнала в най-ценното нещо за нея.

Така беше още от самото начало – но сега целият й ден, целият й живот се въртеше около нея.

За щастие, Оуквалд гъмжеше от горски поточета, след като и последните планински снегове се бяха стекли от върховете. За нещастие обаче, Елида беше научила по трудния начин коя вода да не пие.

Три дни едва не умря от повръщане и треска, след като изгълта голяма доза от водата на едно застояло езеро. Три дни трепери толкова неудържимо, че очакваше костите й да се пропукат. Три дни рида тихо, отчаяна, че щеше да посрещне смъртта си сама в тази безкрайна гора и никой никога нямаше да разбере.

И през цялото това време камъчето в джоба до гърдите й пулсираше и туптеше. Можеше да се закълне, че в трескавите й сънища странният предмет й шепнеше, пееше й приспивни песни на езици, които не вярваше, че човешка уста е способна да произнесе.

Оттогава не се обаждаше, но още й беше чудно. Чудно й беше дали повечето хора не биха умрели от такава треска.

Дали носеше дар или проклятие на север. И дали тази Селена Сардотиен ще знае какво да стори с него.

Предай й, че можеш да отвориш всяка врата, стига да имаш ключа, беше й заръчала Калтейн. Често, като спираше за почивка, Елида проучваше лъскавия черен камък. Определено не приличаше на ключ: дори не беше шлифован, а изглеждаше като отчупен от по-голям камък. Може би думите на Калтейн бяха гатанка, разгадаема само от онази, за която бяха предназначени.

Елида свали леката раница от раменете си и отметна платнения й капак. Храната й бе свършила още преди седмица и оттогава се препитаваше с горски плодове. Всичките й бяха непознати, но един смътен спомен от годините с бавачката й Финула й беше подсказал първо да разтрие малко от плода по вътрешната страна на китката си, за да провери дали кожата й няма да се обрине.

В повечето случаи – прекалено често – точно така ставаше.

Ала от време на време се натъкваше на храст, натежал от ядливи плодове, и се натъпкваше с тях, преди да напълни и раницата си. В този момент бръкна в изцапаната в розово и синьо подплата на раницата си и извади последната шепа плодове, увити в резервната й риза, чийто бял плат беше осеян с червени и лилави петна.

Една-единствена шепа, а трябваше да й стигне, докато намереше следващия храст.

Гладът глождеше стомаха й, но Елида изяде само половината. Кой знае, можеше да се натъкне на още храна преди мръкване.

Не умееше да ловува – пък и мисълта да хване някое живо същество, да прекърши врата му или да строши черепа му с камък... Още не беше чак толкова отчаяна.

Вероятно това доказваше, че не е истинска Черноклюна, независимо от тайните корени на майка й.

Елида облиза сока на плодовете от пръстите си заедно с мръсотията, а щом се изправи на скованите си крака, изсъска през зъби от болка. Нямаше да издържи дълго без храна, но беше твърде рисковано да използва парите от Манон в някое село или да доближи някой от огньовете на лагеруващи ловджии, които срещаше през последните седмици.

Не – беше се нагледала на човешка добрина и милост.

Никога нямаше да забрави похотливите погледи на стражите, докато лежеше гола в подземието, нито пък защо чичо й я беше продал на херцог Перингтън.

Елида изтръпна, преметна раницата на гърба си и заслиза внимателно по склона от другата страна на хълма, заобикаляйки камънаците и изскочилите от земята корени.

Дали не беше сбъркала пътя? Изобщо как щеше да разбере, че е влязла в границите на Терасен?

И как щеше да открие кралицата си – двора си?

Тя прогони тези мисли от съзнанието си и продължи да се придържа към сенките, избягвайки слънчевите петна. От припека само щеше да ожаднее още повече, да й стане още по-топло.

Трябваше да намери вода, това май беше по-важно, отколкото да дири горски плодове, преди нощта да се е спуснала.

Достигна подножието на хълма, сдържайки стона си при вида на поредния лабиринт от дървета и камъни.

Намираше се в пресъхнало речно корито, виещо се между хълмовете, което рязко сменяше посоката си пред нея – на север. От гърдите й се изтръгна шумна въздишка. Слава на Анийт! Поне Покровителката на мъдростта не я беше изоставила още.

Щеше да следва коритото на север, докъдето можеше, а после...

Елида не знаеше кое сетиво го улови. Не беше обонянието й, нито зрението или слухът, защото нямаше нищо необикновено в гнилата шума по глинестата почва и слънчевата светлина, и голите камъни, и шепота на листата високо над нея.

Но ето че тялото й се вцепени, сякаш нещо бе закачило нишка от големия гоблен на света.

Жужащите, шумолящи звуци на гората утихнаха едва миг по-късно.

Елида плъзна поглед по хълмовете, по пресъхналото речно корито. Корените на един дъб върху най-близкия хълм стърчаха от единия му тревист скат, подсигурявайки единственото укритие край пустата каменна река. Идеално.

Тя закуцука към него с мъчителни болки в осакатения си крак, докато камъните тракаха под тежестта й и дращеха глезените й. Почти можеше да докосне корените, когато проехтя първият глух бумтеж.

Не гръм. Не, едва ли някога щеше да забрави точно този звук – той също я преследва дълго време и наяве, и насън.

Пърпоренето на могъщи ципести криле. Уивърни.

И още по-смъртоносните им ездачи: вещиците от клана на Железните зъби, чиито сетива не отстъпваха по острота на техните.

Ехтежът на гигантски крила наближаваше през утихналата като гробище гора и Елида се спусна към провисналите от хълма дебели корени. Камъни и пръчки прежулваха голите й ръце, коленете й се блъскаха в чакълестата пръст, докато накрая не се притисна по гръб към склона и надникна към короните на дърветата през плетеницата от корени.

Един удар – и втори, долетял едва миг след първия, и то в такъв унисон, че всеки друг в гората би го помислил просто за ехо, но Елида знаеше: две вещици.

По време на престоя си в Морат беше научила, че вещиците от Железните зъби имаха заповед да прикриват числеността си. Затова летяха в съвършена огледална формация, така че случайните свидетели да докладват само за един уивърн.

Тези двете обаче, които и да бяха, постъпваха небрежно. Или поне дотолкова небрежно, доколкото можеха да постъпват безсмъртните, кръвожадни вещици. Навярно нисши членове на клана си, изпратени на разузнавателна мисия.

Или да издирят някого, дребен, вцепенен от ужас глас прошепна в главата й.

Елида се притисна още по-силно към почвата и корените се впиха в гърба й, докато оглеждаше дървесните корони наоколо.

Ето. С крайчеца на окото си мярна как скорострелно грамадно петно прелита високо над гората, събуждайки застиналите листа. Ципесто крило с извит, отровен нокът в края проблесна под слънчевата светлина.

Рядко – наистина рядко – излизаха денем. Каквото и да издирваха, явно беше важно.

Елида не посмя да си поеме дъх, докато грохотният удар на криле не заглъхна на север.

Към Ферианската падина, където Манон бе споменала, че лагерува втората половина от ордата.

Елида помръдна чак когато горските звуци нарушиха тишината отново. Мускулите й се бяха схванали от дългата неподвижност и тя простена, докато протягаше болезнените си крака и ръце.

Нямаше край – пътят й нямаше край. Беше готова на всичко за покрив над главата си. И топла храна. Може би си струваше да рискува, за да си ги подсигури поне за една нощ.

Отново пое по сухото като барут речно корито, но направи само две крачки, преди онова незнайно сетиво пак да се събуди, сякаш топла женска ръка бе хванала рамото й, за да я спре.

Непроходимата гора кипеше от живот. Но Елида го усещаше – усещаше нещо нередно.

Не бяха нито вещици, нито уивърни, нито зверове. Някой – някой я наблюдаваше.

Някой я следеше.

С прикрито движение тя извади бойния нож, който Манон й беше дала, преди да я остави в тази омразна гора.

И й се прииска вещицата да я беше научила как да убива.

Лоркан Салватер бягаше от проклетите зверове вече два дни.

Не че можеше да ги вини. Вещиците се вбесиха, когато се прокрадна в горския им лагер посред нощ, закла три от пазителките им, без те и уивърните им да забележат, и отмъкна една от тях в гората за разпит.

Отне му два часа да пречупи вещицата от клана на Жълтоногите, след като я скри толкова надълбоко в гърлото на една пещера, че дори писъците й не се долавяха навън. Два часа, и тя пропя.

Две еднакви вещерски армии чакаха знак да превземат континента: едната в Морат, другата във Ферианската падина. Жълтоногите нямаха представа каква сила владее херцог Перингтън – нито какво издирва Лоркан: другите два Ключа на Уирда, сродни на онзи, който висеше на дълга верижка около врата му. Три парчета камък, отсечени от Портата на Уирда, всеки носещ невиждана, чудовищна сила. А когато трите бъдеха обединени... можеха да отворят портата между световете. Да ги унищожат – или да свикат армиите им. Или много, много по-лошо.

Лоркан прояви великодушието да убие вещицата бързо.

Оттогава сестрите й го преследваха.

Приклекнал зад гъст храсталак в подножието на един стръмен хълм, той наблюдаваше как момичето излиза плахо иззад корените. Пръв се бе скрил тук, слушайки я как пристига тромаво откъм хълма, гледаше я как куцука към скривалището, усетила какво наближава.

Имаше крехка фигура, достатъчно дребна да реши, че едва е прокървила, ако не бяха едрите гърди под тесния й кожен костюм.

Дрехите й незабавно привлякоха вниманието му. Жълтоногите носеха подобни – всъщност всички вещици. Това момиче обаче принадлежеше на човешката раса.

А когато се обърна с лице към него, тъмните й очи обходиха гората с твърде зрял, твърде вещ поглед, който далеч не беше присъщ на дете. Беше поне на осемнайсет, ако не и на повече. Бледото й лице беше мърляво, изпито. Навярно дълго време беше гладувала в пустошта. Ножът в ръката й трепереше достатъчно, за да го наведе на мисълта, че вероятно не знаеше как да си служи с него.

Лоркан не излезе от скривалището си, а продължи да я следи как оглежда хълмовете, сухото речно корито, короните на дърветата.

Незнайно как момичето усещаше близостта му.

Интересно. Обикновено малцина можеха да го открият, решеше ли да остане скрит.

Всеки мускул в тялото й беше напрегнат, ала въпреки това се озърна внимателно из дерето, преди да въздъхне тихо през стиснати устни и да продължи напред, отдалечавайки се от него.

Куцаше тежко; сигурно беше пострадала при падане по някой горист склон.

Плитката й подскачаше по раницата й с всяка стъпка, а копринената й коса беше тъмна като неговата. По-тъмна дори. Черна като беззвездна нощ.

Един полъх на вятъра му донесе мириса й и Лоркан го вдиша, позволявайки на елфическите си сетива – наследени от противния му баща – да разучат и нея, както правеха с всекиго от пет века насам.

Човек. Определено човек, но...

Познаваше този мирис.

През последните няколко месеца беше изклал много, много същества, от които струеше именно той.

О, колко удобно. Навярно дар от боговете: полезна плячка за разпит. Но по-късно, след като я проучеше по-добре и опознаеше слабостите й.

Лоркан излезе от храсталака, без да помръдне дори клонка.

Обсебеното от демон момиче куцукаше по речното корито, стиснало нескопосано дръжката на безполезния си нож. Дотук добре.

Лоркан отново тръгна на лов.

2.

Трополенето на дъжда, който се процеждаше през листата и ниските мъгли на Оуквалдския лес, почти заглушаваше бълбукането на пълноводното поточе, лъкатушещо между препятствията по пътя си.

Приклекнала до рекичката и напълно забравила за празните мяхове върху тревистия й бряг, Елин Ашривер Галантиус протегна обсипаната си с белези ръка над бързеите, заслушана в песента на утринната буря.

Грохотът на натежалите буреносни облаци и палещият отговор на светкавиците се обединяваха в свиреп, трескав ритъм още час преди съмване, а сега се разпръсваха и укротяваха, докато Елин се мъчеше да усмири огненото кълбо от магия в душата си.

Вдиша хладовитата мъгла и парите на свежия дъжд, приемайки ги надълбоко в дробовете си. Магията й поугасна, сякаш се прозяваше рано сутринта и отново заспиваше.

В лагера на няколко крачки от нея приятелите й също спяха, защитени от бурята с невидимия щит на Роуан, докато нейният рубинен пламък, горял цяла нощ, още ги пазеше от северняшкия студ, който не омекваше дори в разгара на лятото. Точно този пламък й създаваше трудности – как да го държи разпален, докато в същото време използваше малкия воден дар, наследен от майка й.

Елин сви пръсти над поточето.

На отсрещния му бряг, върху мъхест камък, скътан в обятията на чворест дъб, малки, бели като кост пръстчета се свиха и изпращяха тихо в отражение на нейните.

Елин се усмихна и пророни едва доловимо над шумотевицата от потока и дъжда:

– Ако имаш някакви насоки за мен, приятелю, ще се радвам да ги чуя.

Тънките пръсти се скриха зад билото на скалата, по която, подобно на много други в тази гора, бяха изсечени символи и спирали.

Малките хора ги следяха неотлъчно, откакто бяха влезли в Терасен. Ескортират ни, настояваше Едион всеки път, мернеха ли големите им, бездънни очи да мигат откъм някой заплетен къпинак, или да ги наблюдават през листата на някое от прочутите оуквалдски дървета. Но не се приближаваха достатъчно, че Елин да ги зърне добре.

Въпреки това дребните им спътници им оставяха мънички подаръци пред нощните укрепления на Роуан, и то без да ги усещат онези от тях, които бяха на пост.

Една сутрин намериха венец от горски теменуги. Елин го подари на Еванджелин, която го носи върху червенозлатистата си коса, докато не се разпадна. На следващата сутрин ги чакаха два: един за Елин и един по-малък за момичето с белези. Друг път Малките хора им бяха оставили миниатюрно копие на Роуан във формата му на ястреб, изработено от врабчи пера, жълъди и сухи крилца от бръмбари. Елфическият й принц се поусмихна, като съзря подаръка си – и оттогава го носеше в дисагите си.

Елин също се засмя на спомена. Макар че постоянното присъствие на Малките хора, които слушаха и наблюдаваха всяко тяхно действие, донякъде... усложняваше нещата. Не в някое важно отношение, но все пак бягствата им с Роуан в гората не бяха толкова романтични, когато знаеха, че си имат публика. Особено ако на Едион и Лизандра им писнеше до такава степен от тайните им похотливи погледи, че започнеха да си измислят нескопосани оправдания да изгонят Елин и Роуан от полезрението и обонянието си поне за малко: дамата била изпуснала несъществуващата си кърпичка на несъществуващия път далеч зад тях; трябвали им още дърва за огън, на който от своя страна не му бяха нужни дърва, за да гори.

А що се отнасяше до настоящата й публика...

Елин разпери пръсти над рекичката и позволи на сърцето си да се укроти като стоплено от слънцето горско езерце, на съзнанието си – да се отърси от обичайните задръжки.

Ивица вода се издигна от потока, сива и бистра, и тя я прокара през разперените си пръсти така, сякаш тъчеше на стан.

Килна ръка, за да се порадва как кожата й прозираше през водата, и спусна струйката надолу по нея, увивайки я около китката си.

– Няма много за докладване пред хората ти, а? – попита съществото, което я гледаше от другата страна на камъка.

Мокра шума заскърца зад нея и Елин знаеше, че я чува само защото Роуан е искал да я извести за появата си.

– Внимавай, иначе може да оставят нещо мокро и студено в спалния ти чувал следващия път.

Елин пусна водата в поточето, преди да надникне през рамо.

– Дали приемат поръчки? Защото в момента съм готова да разменя цялото си кралство за една гореща вана.

Очите на Роуан затанцуваха, а тя стана на крака, сваляйки защитния купол, с който се пазеше от дъжда, и парата от невидимия пламък се сля с мъглата край тях. Елфическият принц вдигна вежди.

– Трябва ли да се притеснявам, че си толкова словоохотлива така рано сутринта?

Тя врътна очи и се обърна към камъка, откъдето малкият й зрител бе следил жалките й опити да овладее водата. Върху мократа шума обаче се движеше само мъглата.

Силни ръце я обгърнаха през кръста и я придърпаха към топлината на тялото му, а устните му докоснаха шията й на местенцето точно под ухото.

Елин се изви към тялото му, докато устата му скиташе по врата й, стопляйки изстудената от мъглата кожа.

– Добро утро и на теб – пророни тя.

Дълбокото ръмжене на Роуан накара пръстите на краката й да се свият.

Не смееха да спрат в някоя странноприемница, дори след като влязоха в границите на Терасен преди три дни – по пътищата и пивниците още гъмжеше от вражески очи. А и адарланските войници най-сетне напускаха проклетите й земи по заповед на Дориан.

Същите тези войници можеха просто да се върнат назад и да се съюзят с чудовището, дебнещо в Морат, вместо да останат верни на краля си.

– Ако толкова искаш да се изкъпеш – прошепна до врата й Роуан, – видях едно езерце на около половин километър оттук. Може да затоплиш водите му... и за двама ни.

Тя прокара нокти по задната част на ръцете му и нагоре към лактите му.

– По-скоро ще сваря всички риби и жаби в него. Тогава едва ли ще е много приятно.

– Поне ще имаме закуска.

Тя се засмя тихо и кучешките зъби на Роуан одраскаха нежно чувствителното местенце, където вратът й се срещаше с рамото й. Елин впи пръсти в мощните мускули на предмишниците му, наслаждавайки се на силата им.

– Лордовете ще пристигнат чак по залез. Имаме време. – Думите й бяха задъхани, почти шепот.

Като пресякоха границата, Едион изпрати вест до няколкото лорда, на които имаше доверие, и им уреди среща с тях на тази поляна, където дълги години се беше събирал тайно с бунтовниците.

Групичката им пристигна по-рано, за да огледа мястото, да се запознае с недостатъците и преимуществата му. Наоколо нямаше нито следа от човеци: Едион и Гибелният легион винаги се бяха старали да не оставят никакви доказателства за пребиваването си тук. Братовчед й и легендарната му армия бяха направили толкова много за безопасността на Терасен през последното десетилетие. Въпреки това не биваше да поемат рискове, макар и лордовете да бяха от най-доверените хора на чичо й.

– Колкото и съблазнително да звучи – подхвана Роуан, гризвайки ухото й по начин, който й пречеше да мисли, – след час трябва да съм тръгнал. – На него се падаше да провери пътя пред тях за заплахи. Леки като перце целувки заобсипваха челюстта й, бузата й. – А и онова, което ти казах преди, още важи. Нямам намерение да те обладавам за пръв път до дънера на някое дърво.

– Няма да е до дънер, а в езеро. – Мрачен смях до внезапно пламналата й кожа. Едва се сдържаше да не грабне ръката му и да я плъзне нагоре до гърдите си, да му се примоли да я докосне, да я вкуси, да я поеме цялата. – Знаеш ли, започвам да си мисля, че си садист.

– Повярвай ми, и на мен не ми е лесно.

Той я придърпа още по-силно към себе си, позволявайки й да усети доказателството, притискащо се с впечатляваща настоятелност към задните й части. Елин почти простена.

Роуан обаче се отдръпна от нея и тя се раздели неохотно с топлината му, с ръцете му и тялото му, и устата му. Обърна се и намери боровозелените му очи приковани в нейните, а от погледа му в кръвта й плъзна тръпка, по-силна от всяка магия.

– Кажи наистина, защо си толкова бодра тази сутрин? – попита той.

Тя му се оплези.

– Поех поста на Едион, понеже Лизандра и Лапичка можеха да събудят и мъртвите с хъркането си. – Единият край на устата му потрепна в усмивка, но Елин само сви рамене. – И бездруго не можех да заспя.

Той стисна челюсти и погледна към мястото, където амулетът се криеше под ризата и тъмния й кожен жакет.

– Да не би Ключът на Уирда да те безпокои?

– Не, не е това.

Започнала бе да го носи, след като Еванджелин беше преровила дисагите й и беше нахлузила верижката му около врата си. Видяха го чак когато малката се върна от близкия поток с Амулета на Оринт върху пътническите си дрехи. Слава на боговете, че точно тогава се намираха в Оуквалд, но... Елин нямаше намерение да рискува повече.

Особено при положение, че Лоркан още си мислеше, че е получил истинския амулет.

Не се бяха срещали с безсмъртния воин, откакто беше напуснал Рифтхолд, и Елин често се питаше колко ли на юг е стигнал – дали вече е осъзнал, че носи фалшив Ключ на Уирда в също толкова фалшив Амулет на Оринт. Дали вече е открил къде кралят на Адарлан и херцог Перингтьн са скрили другите два.

Не Перингтьн – Ераван.

Ледена тръпка пропълзя надолу по гръбнака й, сякаш сянката на Морат се беше материализирала зад нея и я дращеше с нокът.

– Просто... заради тази среща е – махна с ръка Елин. – Не трябваше ли да се състои в Оринт? Да се срещаме в гората ми се струва толкова... драматично.

Роуан пак отправи поглед към северния хоризонт. Поне още седмица ги делеше от града – някога славното сърце на кралството й. На целия континент. А стигнеха ли, щеше да започне безкрайна върволица от съвети и подготовки, и решения, които единствено тя можеше да вземе. Срещата, уредена от Едион, щеше да е само началото.

– По-разумно е да влезем в града с установени съюзници, отколкото в пълно неведение – отвърна Роуан накрая. Сетне й се усмихна дяволито и погледна многозначително към Голдрин, прибран в ножницата на гърба й, както и към всички останали оръжия по дрехите й. – Пък и намери кой да говори за „драматично“.

Тя му отвърна с вулгарен жест.

Едион беше много внимателен с посланията си, докато уреждаше срещата – беше избрал това място, за да са далеч от възможни жертви и вражески очи. А и макар да вярваше на поканените лордове, за които й беше разказвал доста през изминалите седмици, той не им беше споменал колко спътници има – нито какви са талантите им. За всеки случай.

Нищо че Елин носеше оръжие, способно да изтрие цялата долина от лицето на земята заедно с планината Еленови рога над нея. А това беше само магията й.

Роуан се заигра с един кичур от косата й – отново избуяла почти до гърдите й.

– Тревожи те фактът, че Ераван още не ни е погнал.

Тя прокара език по зъбите си.

– Какво го спира? Ние ли грешим, че чакаме покана да го нападнем? Може би нарочно ни позволява да съберем силите си, с Едион да вдигнем Гибелния легион и да натрупаме още по-голяма армия около него, само и само да се наслади на възможно най-пълното ни поражение?

Пръстите на Роуан застинаха в косата й.

– Чу какво каза вестоносецът на Едион. Взривът е сринал голяма част от Морат. Може тепърва да се изправя на крака.

– Никой не пое отговорност за взрива. Нещо ме кара да се съмнявам.

– Всичко те усъмнява.

Тя отвърна на погледа му.

– В теб не се съмнявам.

Роуан погали с пръст бузата й. Дъждът отново се усили и кроткото му барабанене беше единственият звук на километри от тях.

Елин се надигна на пръсти. Чувствайки очите на Роуан върху себе си, как тялото му застива с хищническа съсредоточеност, тя целуна ъгълчето на устата му, горната им извивка, другото им ъгълче.

Леки, закачливи целувки. Предвидени да проверят кой от двама им ще се поддаде на изкушението пръв.

Роуан го стори.

Вдиша рязко и я сграбчи за ханша, придърпвайки я към себе си, а после наклони глава така, че да покрие устата й със своята, и задълбочи целувката им толкова, че коленете й заплашиха да се подвият под нея. Езикът му докосна нейния с мудно, обиграно движение, което й подсказа какво точно е способен да направи на друго място.

В кръвта й пламнаха въглени и мъхът под краката им изсъска, а дъждът се превърна в пара.

Елин прекъсна задъхано целувката, доволна да види, че и гърдите на Роуан се надигаха и спадаха в неравен ритъм. Толкова прясна – притегателната сила помежду им още беше толкова прясна, толкова... сурова. Всепоглъщаща. И плътското желание беше само една малка част от нея.

Роуан караше магията й да запее. Навярно защото беше неин каранам, но... нейната магия искаше да танцува с неговата. И от скрежа, проблясващ в очите му, й ставаше ясно, че неговата жадуваше същото.

Роуан се приведе напред, докато не опря челото си в нейното.

– Скоро – обеща й той с дрезгав, нисък глас. – Нека първо намерим някое безопасно място, от което ще успеем лесно да се отбраняваме.

Защото безопасността й винаги щеше да е най-важна за него. Основното беше тя да е защитена, жива. Беше го научил по трудния начин.

Сърцето й се сви и тя се отдръпна назад, за да вдигне ръка до лицето му. Роуан прочете нежността в очите й, в тялото й и собствената му вродена свирепост отстъпи пред ласкавостта, каквато малцина бяха зървали у него. Гърлото я болеше от усилието да задържи думите си неизречени.

Вече от доста време беше влюбена в него. По-дълго, отколкото й се щеше да си признае.

Опита да не мисли за това дали и той изпитваше същите чувства към нея. Тези неща – тези мечти – се намираха най-отдолу в много, много дълъг и кървав списък с приоритети.

Затова Елин го целуна нежно и ръцете на Роуан отново обгърнаха ханша й.

– Огнено сърце – пророни той до устните й.

– Мишелов – прошепна тя до неговите.

Смехът на Роуан отекна в гърдите й.

Сладкото гласче на Еванджелин изчурулика откъм лагера:

– Дойде ли време за закуска?

Елин изсумтя. Лапичка и Еванджелин вече бутаха горката Лизандра, просната в облика си на призрачен леопард, до безсмъртния огън. Едион лежеше неподвижен като камък от другата му страна. По всяка вероятност Лапичка щеше да нападне него след това.

– Хранааааааааа! – извика Еванджелин. Само след миг кучето й отвърна с вой.

Лизандра изръмжа и двамата нетърпеливци замлъкнаха.

Роуан се засмя отново, а Елин си помисли, че този смях никога нямаше да й омръзне. Нито усмивката му.

– Трябва да приготвим закуска – каза той, извръщайки се към лагера, – преди Еванджелин и Лапичка да са обърнали всичко с главата надолу.

Елин се изкиска, но надникна през рамо към гората, стелеща се към Еленови рога. Към лордовете, които вероятно вече пътуваха на юг, за да решат заедно как ще подходят към войната... и как ще изградят наново рухналото си кралство.

Щом погледна напред, Роуан вече крачеше към лагера, а червенозлатистата коса на Еванджелин проблясваше, докато момиченцето подскачаше покрай капещите дървета, умолявайки принца за печени филийки и яйца.

Нейното семейство – и нейното кралство.

Две мечти, които отдавна смяташе за загубени, осъзна Елин, докато северният вятър брулеше косите й. Две мечти, заради които беше готова на всичко – да се погуби, да се продаде...

Тъкмо се канеше да тръгне към лагера, за да предпази Еванджелин от готварските умения на Роуан, когато забеляза предмета върху камъка отвъд поточето.

Прескочи водата с един скок и огледа внимателно подаръка от малкия й приятел.

Изработен от клонки, паяжини и рибешки люспи, дребният уивърн имаше обезпокоителна прилика с истинските. Крилете му бяха широко разперени, а пълната му паст с остри като шипове зъби зееше заплашително.

Вместо да го вземе от камъка, Елин впери очи на юг към древния масив на Оуквалд и крепостта Морат отвъд него. Към преродения Ераван, който я очакваше с армията си от вещици и валгски пехотинци.

Елин Галантиус, кралица на Терасен, знаеше, че скоро ще дойде време да докаже колко е готова да кърви в името на Ерилея.

Полезно беше, мислеше си Едион Ашривер, да пътуваш с двама даровити магьосници. Особено в такова скапано време.

Дъждът не спря да вали цял ден, докато се подготвяха за срещата. Роуан излетя на два пъти от лагера им, за да провери докъде са стигнали лордовете, но нито веднъж не ги видя или надуши.

Никой не смееше да тръгне по прословутите с калта си терасенски пътища в подобно време. Но като се имаше предвид, че пътуваха с Рен Алсбрук, Едион не се и съмняваше, че ще останат скрити чак до залез. Освен ако лошото време не ги беше забавило... което изобщо нямаше да го учуди.

Една гръмотевица прокънтя толкова близо, че околните дървета се разтресоха. Светкавицата, дошла по петите й, обагри мокрите листа в сребристо и озари света така ярко, че заслепи дори елфическите му очи. Но поне беше на сухо. И на топло.

Така усърдно избягваха цивилизацията, че не беше смогнал да види колко магьосници бяха излезли от скривалищата си – и кой се радваше на възродените си дарби. Зърна само едно момиче, около деветгодишно, да тъче струйки вода над фонтана в селото си, забавлявайки шумна групичка други деца.

Хора с каменни, белязани лица гледаха представлението от сенките, но никой не се намеси. Вестоносците на Едион му бяха съобщили, че повечето хора вече знаеха как кралят на Адарлан е потискал магията с тъмните си сили през последните десет години. Но въпреки това се съмняваше онези, които бяха понесли загубата й и изтреблението на вида си, да разкрият силите си в скоро време.

Поне докато смелчаци като спътниците му и онова момиченце на площада не покажеха на света, че е безопасно да го сторят; че момиче, владеещо водната магия, можеше да подсигури благоденствие на селото си и обработваемите земи около него.

Едион свъси вежди към притъмняващото небе, въртейки небрежно Меча на Оринт между дланите си. Дори преди магията да изчезне, една раса всяваше най-много страх в сърцата на останалите и в най-добрия случай членовете й живееха като парии, а в най-лошия – биваха изтребвани. Дворовете във всяка земя от векове ги преследваха като шпиони и наемни убийци. Но неговият двор...

Доволно, гърлено мъркане се разнесе из малкия им лагер и Едион отмести поглед към предмета на размислите си. Еванджелин си тананикаше, коленичила върху спалния си чувал, и прокарваше нежно конската четка през козината на Лизандра.

Дни наред не беше успял да свикне с облика й на призрачен леопард. Годините, прекарани в Еленови рога, бяха развили у него първичен инстинкт за самосъхранение. А сега Лизандра лежеше по корем с прибрани нокти, докато повереницата й я чешеше.

В този си вид не приличаше особено на шпионин, нито на асасин. Усмихна се на бледозелените й очи с натежали от удоволствие клепачи. Как ли щяха да реагират на такава гледка лордовете?

Спътницата им хамелеон използваше седмиците, които бяха прекарали в път, да изпробва нови форми: птици, горски зверове, насекоми, често склонни да жужат в ухото му или да го хапят. Рядко – наистина рядко – Лизандра приемаше човешката форма, в която за пръв път я беше видял. Но като се имаше предвид какво й бяха причинили и какви неща я бяха принуждавали да прави в човешкото си тяло, Едион не я винеше.

Макар че щеше да й се наложи да си възвърне някогашния облик, когато я представеха като дама в двора на Елин. Чудно му беше дали щеше да си възвърне онова прелестно лице, или да надене друга човешка кожа.

Освен това се питаше какво ли е чувството да променяш костите, кожата и цвета си – не че й бе задал този въпрос. Главно защото Лизандра не беше приемала човешки облик от доста време.

Едион погледна към Елин, която седеше от другата страна на огъня с Лапичка в скута и си играеше с дългите уши на кучето, докато чакаше лордовете. Погледът на братовчедка му беше върху древния меч – меча на баща й, който Едион така безцеремонно въртеше и премяташе в ръцете си, онзи с металната дръжка и с глава от пукната кост, който познаваше сантиметър по сантиметър като собственото си лице. В очите й пробяга тъга, внезапна като светкавицата над главите им, и изчезна.

Беше му върнала меча на тръгване от Рифтхолд, избирайки да носи Голдрин вместо него. Той опита да я убеди да задържи свещения меч на Терасен, но тя настоя, че е по-добре да остане в негови ръце, че той заслужава честта повече от всеки друг, включително и от нея самата.

Колкото по на север отиваха, толкова повече се умълчаваше. Явно дългото пътуване изсмукваше силите й.

След тази вечер, в зависимост от разговора с лордовете, Едион щеше да й намери някое тихо местенце, където да почине за ден-два, преди да извървят последната отсечка до Оринт.

Едион се изправи на крака, прибра меча до ножа, подарък от Роуан, и отиде при нея. Пухкавата опашка на Лапичка затупа по земята, а той седна до кралицата си.

– Май имаш нужда от подстрижка – рече тя. Косата му наистина беше станала по-дълга, отколкото обикновено я носеше. – Почти колкото моята е. – Тя свъси вежди. – Така изглеждаме, все едно сме се наговорили.

Той изсумтя, милвайки главата на кучето.

– И какво от това?

Елин сви рамене.

– Ако искаш и да се обличаме еднакво, брой ме.

Едион се ухили.

– Момчетата от легиона ще ме скъсат от подигравки.

Легионът му лагеруваше до границата на Оринт, където им беше наредил да следят за безопасността на града, докато чакаха. Докато чакаха да убиват и умират в нейно име.

А с парите, които беше измъкнала с лукавство и кръвопролития от някогашния си господар през пролетта, щяха да си купят армия като притурка към Гибелния легион. Може би и наемни убийци.

Искрата в очите на Елин поугасна, сякаш и тя се беше замислила какво изискваше командването на легиона му. Рисковете и цената – не в злато, а в животи. Едион можеше да се закълне, че и огънят замъждука.

През последното десетилетие беше убивала, борила се беше с какви ли не врагове и безброй пъти се беше разминавала на косъм от смъртта. Въпреки това Едион знаеше, че ще й е трудно да изпрати войници – да изпрати него – на бойното поле.

Това щеше да е първото й изпитание като кралица.

Но срещата с лордовете беше преди него.

– Нали помниш всичко, което ти разказах за тях?

Елин го изгледа безизразно.

– Да, помня, братовчеде. – Тя го сръчка силно в ребрата, на мястото, където сега се разстилаше още незаздравялата татуировка, която Роуан му беше направил преди три дни. Имената на всички им, оплетени в сложен терасенски възел... точно до сърцето. Едион изтръпна от болката в разранената плът и отблъсна ръката й. Тя изрецитира: – Муртауг бил син на земеделец, но се оженил за бабата на Рен. Макар и да не е кръвен потомък на рода Алсбрук, до ден-днешен седи на престола, колкото и да убеждава Рен да вземе титлата. – Тя устреми поглед към небето. – Дароу е най-богатият земевладелец след моя милост и господства над няколкото оцелели лордове, и то главно заради заслугите си по време на адарланската окупация.

Тя го стрелна с поглед, достатъчно остър да разреже кожата му.

Едион вдигна ръце.

– Можеш ли да ме виниш, че искам всичко да мине гладко?

Тя сви рамене, без да му отхапе главата.

– Дароу беше любовник на чичо ти – добави той, изпъвайки крака пред себе си. – Десетилетия наред. Никога не ми е говорил за него, но... бяха много близки, Елин. Дароу не скърбя открито по Орлон, не и повече от обичайното след смъртта на крал, но след това се промени коренно. Сега е кораво копеле, но все така справедлив лорд. Прави почти всичко поради безсмъртната си любов към Орлон... и към Терасен. Хитрите му ходове ни помогнаха да не умрем от глад през годините. Не го забравяй.

Дароу наистина открай време лавираше между службата си към краля на Адарлан и усилията да подкопае властта му.

– Известно. Ми. Е – натърти Елин.

Май прекаляваше, този тон навярно беше първото й и последно предупреждение, че започваше да я ядосва. През голяма част от пътешествието им й беше разказвал за Рен и Муртауг, както и за Дароу. Знаеше, че братовчедка му вероятно можеше да цитира какви земи притежаваха, каква продукция вадеха от тях, кои бяха предците им и покойните и живи членове на семействата им от последното десетилетие. Но трябваше да я изпита още веднъж, да провери дали е запомнила всичко... Просто инстинктите го подтикваха да се убеди, че срещата ще мине възможно най-гладко. Много беше заложено на карта.

Роуан изтрака с клюн върху високия клон, от който наблюдаваше гората, после плесна с криле и полетя през дъжда, минавайки през предпазния си купол, сякаш той се разтвори като завеса пред него.

Едион стана на крака и се заослушва, оглеждайки гората. До ушите му достигаше само трополенето на дъждовни капки по листата. Лизандра се протегна и оголи дългите си зъби, а острите й като игли нокти изскочиха и проблеснаха на светлината от огъня.

Докато Роуан не им дадеше знак, че е безопасно – че наближаваха само лордовете, без придружители, – щяха да следват уговорения ред на действие.

Еванджелин се приближи до огъня, както я бяха научили. Пламъците се отвориха пред нея, за да я пропуснат заедно с Лапичка, и усетили страха на детето, се затвориха отново, създавайки проход до вътрешен кръг на огъня, където нямаше опасност да изгорят нея, но щяха да стопят костите на всеки доближил я враг.

Елин просто надникна към Едион с безмълвна заповед и той пристъпи към западната страна на огъня, докато Лизандра се придвижваше към южната. Елин зае северната, но отправи поглед на запад, накъдето беше полетял Роуан.

Сух, горещ полъх се понесе из малкия им купол и около пръстите на свободната й ръка, небрежно отпусната до тялото й, затанцуваха искри като светулки. С другата държеше Голдрин, в чиято дръжка рубинът сияеше като жив въглен.

Чу се шумолене на листа и трошене на клонки и Мечът на Оринт заблестя в златисто и червено на светлината от пламъците на Елин, когато Едион го издърпа. Той го извади от ножницата му, а с другата ръка хвана древния кинжал, подарен му от Роуан. През последните седмици елфическият принц запознаваше него и другите им спътници с Древния завет. С отдавна забравените традиции и правила на елфите, почти изкоренени дори в двора на Майев. Но възродени тук и сега, докато всеки от тях поемаше ролята и задълженията си, предварително уговорени и избрани.

Роуан изникна от дъжда в елфическия си облик с полепнала по главата сребриста коса и изпъкнала върху смуглата кожа на лицето му черна татуировка. От лордовете нямаше и следа.

Ала Роуан държеше ловния си нож до голото гърло на млад мъж с тънък нос и го водеше към огъня. Изцапани от дългия път, подгизналите дрехи на непознатия носеха герба на Дароу – нападащ язовец.

– Вестоносец – обяви дрезгаво Роуан.

Елин мигновено реши, че не обича особено изненадите. Сините очи на вестоносеца бяха изцъклени, но мокрото му, луничаво лице изглеждаше спокойно. Невъзмутимо. И остана такова дори когато видя Лизандра с позлатените й от светлината на огъня зъби. Дори когато Роуан го тикна напред, без да отлепя кръвожадния си нож от гърлото му.

Едион направи знак с брадичка към Роуан.

– Няма как да ни предаде посланието си с нож в гръкляна. Роуан свали оръжието си, но не го прибра в ножницата. И се отдалечи само на малка стъпка от мъжа.

– Къде са? – попита Едион.

Мъжът се поклони бързо на братовчед й.

– В една странноприемница на шест километра оттук, генерале...

Думите му заглъхнаха, когато Елин се показа иззад огъня. Държеше го бурен, а Еванджелин и Лапичка – затворени на безопасно в сърцевината му. Вестоносецът издаде тихичък звук.

Знаеше. Начинът, по който погледът му прескачаше между двама им с Едион, отчитайки еднаквите им очи, еднаквия цвят на косите им, говореше, че знае. Сякаш внезапно осенен от прозрението, вестоносецът се поклони.

Елин гледаше как мъжът свежда очи, как разкрива тила си, как голата му кожа блести от дъждовната вода. И магията й се надигна. А онова нещо – пъклената сила, увиснала между гърдите й – като че ли отвори древното си око, за да следи събитията.

Лизандра запристъпва мълчаливо към вестоносеца и започна да души мокрите му дрехи с трепкащи мустаци, а той се скова ококорено. Имаше благоразумието да остане неподвижен.

– Отлага ли се срещата? – попита студено Едион, отново плъзвайки поглед из гората.

Мъжът изтръпна.

– Не, генерале... но искат да отидете при тях в странноприемницата. Заради дъжда.

Едион врътна очи.

– Кажи на Дароу да си довлече задника тук. Водата няма да го разтопи.

– Не е заради лорд Дароу – побърза да го увери мъжът. – С цялото ми уважение, сър, лорд Муртауг се бави това лято. Лорд Рен не искал да го пуска в тъмното и дъжда.

Тази пролет старецът беше яздил из кралствата като същински демон, спомни си Елин. Навярно умората си казваше своето. Едион въздъхна.

– Естествено, първо ще трябва да огледаме странноприемницата. Срещата ще се забави.

– Разбира се, генерале. Наясно са. – Вестоносецът впи смаян поглед в Еванджелин и Лапичка, намиращи се в защитния пръстен на огъня. И не въоръженият елфически принц до него, не призрачният леопард с извадени нокти, а огънят на Елин го накара да пребледнее като смъртник. – Но ще ви чакат. Лорд Дароу обаче губи търпение. Притеснено му е извън стените на Оринт. Всъщност на всички ни е притеснено в последно време.

Елин изсумтя тихо. И още как.

3.

Манон Черноклюна стоеше нащрек в единия край на дългия, тъмен мост към Морат и гледаше как сестринството на баба й се спуска от сивите облаци.

Дори сред пушилката от безчетните ковачници обемистата, черна като обсидиан роба на Върховната вещица на клана Черноклюни не можеше да бъде сбъркана. Никоя друга не се обличаше като Майка Черноклюна. Сестринството й излетя от тежката облачна пелена, спазвайки почтително разстояние от нея и придружаващата я ездачка на едър мъжки уивърн.

Манон и строените зад нея Тринайсетте не помръднаха от местата си, когато уивърните и ездачките им кацнаха на тъмните камъни в двора отвъд моста. Далеч изпод тях се чуваше мръсната, затрупана с отломки река, чийто екот се бореше за надмощие със стърженето на нокти по камък и шумоленето на прибиращи се криле.

Баба й бе дошла в Морат.

Или каквото беше останало от него, при положение че една трета от древната крепост лежеше в руини.

Астерин вдиша през зъби, когато бабата на Манон слезе от животното си с едно плавно движение и извърна смръщен поглед към черната развалина, издигаща се над Манон и Тринайсетте. Херцог Перингтън вече ги чакаше в съвещателната си зала и Манон не се съмняваше, че домашният му любимец, лорд Върнън, ще направи всичко по силите си да опетни името й и да я спъне. Ако имаше подходящ момент да се отърве от нея, то това беше сега – когато баба й можеше да види с очите си какво е постигнала.

И в какво се е провалила.

Манон остана с изпънат гръб, докато баба й прекосяваше широкия каменен мост със стъпки, заглушени от тътена на буйната река, далечния бумтеж на крила и металическия грохот на ковачниците, които работеха ден и нощ, за да въоръжат армията им. Щом баба й се доближи достатъчно, че да зърне бялото на очите й, Манон се поклони.

Скърцането на кожени дрехи й подсказа, че Тринайсетте са последвали примера й.

Като вдигна глава, Майка Черноклюна вече стоеше пред нея.

Смърт, жестока и коварна, дебнеше в опръсканите й със златисто ониксови очи.

– Води ме при херцога – нареди баба й вместо поздрав.

Манон усети как Тринайсетте се напрягат. Не заради думите на Върховната вещица, а заради сестринството й, което сега прииждаше зад нея. Истинска рядкост беше да я следват така отблизо и да я бранят.

Но тази цитадела принадлежеше на хората – и демоните. А и се очертаваше дълъг престой, може би дори постоянен, ако съдеха по факта, че баба й водеше със себе си красивата тъмнокоса млада вещица, която в момента топлеше леглото й. Майка Черноклюна не си бе позволила безразсъдството да остане без допълнителна защита. Макар и Тринайсетте да й подсигуряваха достатъчна безопасност. Или поне би трябвало.

Манон едва се сдържа да не извади железните си нокти, като си представи каква заплаха можеше да ги дебне.

Вместо това се поклони отново и се обърна към високите отворени порти на Морат. Тринайсетте сториха на двете им с Майка Черноклюна път, сетне редиците им пак се затвориха като смъртоносна завеса. Не биваше да поемат никакви рискове, не и когато ставаше дума за наследницата и Върховната вещица.

С почти беззвучни стъпки Манон поведе баба си през тъмните коридори на крепостта. Тринайсетте и сестринството на матроната ги следваха неотлъчно. Слугите ги нямаше – или защото наблюдаваха скришом отнякъде, или защото се бяха разбягали, следвайки повелята на човешките си инстинкти.

Докато се изкачваха по първото от многото вити стълбища към съвещателната зала на херцога, Майка Черноклюна проговори:

– Имаш ли да докладваш нещо?

– Не, бабо.

Манон потисна импулса си да надникне към вещицата, към прошарената й със сребристо тъмна коса, към бледото лице, прорязано от древна омраза, към ръждясалите, вечно извадени на показ зъби.

Към лицето на Върховната вещица, която бе белязала Втората й, която бе хвърлила мъртвородената дъщеря на Астерин в огъня, отричайки й правото да я прегърне поне веднъж. Която след това бе пребила Втората й и я бе запратила на сигурна смърт в снеговете, а нея самата бе заслепявала с лъжлива история почти век.

Манон се питаше какви ли мисли препускат из главата на Астерин сега. Какво се въртеше в главите на Сорел и Веста, които бяха намерили Астерин в снега. И й бяха помогнали.

Без да продумат и дума на Манон.

Креатура на баба си – това беше Манон. Макар че доскоро ролята не й се беше струвала толкова омразна.

– Разбра ли кой е отговорен за взрива?

Робата на матроната се развяваше зад нея, докато крачеха по дългия, тесен коридор към съвещателната зала.

– Не, бабо.

Черните очи със златни пръски се стрелнаха към нея.

– Колко удобно, Водачке на Крилото, че се оплакваш от експериментите на херцога, а само дни след това Жълтоногите изгарят в подземията.

Идеално!, едва не възкликна Манон. Макар и да бяха загубили няколко сестринства, експлозията поне бе сложила край на развъждането на онези валгски изчадия. Но Манон усети как вниманието на Тринайсетте се приковава към гърба на баба й.

И нещо като страх пробяга през вените й.

Страх от обвинението на Майка Черноклюна и от границата, която Тринайсетте чертаеха... която бяха начертали още преди известно време.

Неподчинение. Това правеха през последните месеци. Ако Върховната вещица научеше, щеше да върже Манон за някой кол и да я бичува, докато не съдереше кожата от гърба й. Щеше да накара Тринайсетте да гледат, за да им покаже колко безсилни са да отбраняват наследницата, а после щеше да им наложи същото наказание. И навярно да ги облее със солена вода за финал, повтаряйки упражнението ден след ден.

– Дочух, че била робинята на херцога, онази, човешката жена – отвърна студено Манон. – Но тъй като и тя самата е била изпепелена, никой не може да го потвърди. Не исках да ти губя времето с клюки и теории.

– Тя му е била подвластна.

– Но не и огънят й от сенки.

Огънят от сенки – могъщата сила, способна да изпари враговете им за секунди в комбинация с огледалните вещерски кули, които трите матрони строяха във Ферианската падина. Но със загубата на Калтейн се лишаваха и от всепомитащото си оръжие.

А херцогът нямаше да приеме друг господар сега, когато кралят му беше мъртъв. Не признаваше правото на законния принц върху престола.

Баба й не отговори.

Другата фигура на игралната дъска – принцът със сапфирени очи, който някога бе изпаднал в плен на валгски принц.

Вече освободен. И съюзен с младата златокоса кралица.

Достигнаха вратите на залата и Манон прогони всички мисли от главата си, когато стражите с празни погледи отвориха черния камък пред тях.

Веднага щом съзря масата от черно стъкло и кой стоеше на нея, над сетивата й се разстла убийствено спокойствие.

Върнън: висок, върлинест, с вечната си мазна усмивка и дрехи в терасенско зелено.

А до него – златокос мъж с кожа, бледа като слонова кост.

От херцога нямаше и следа. Непознатият се обърна към тях. Дори баба й застина за миг.

Не заради красотата на младия мъж, нито заради силата в изваяното му тяло или изящните му черни дрехи. А заради златистите му очи. Същите като тези на Манон.

Очите на валгските крале.

Манон начерта в главата си карта на изходите, прозорците, оръжията, които щяха да използват с Тринайсетте при бягството си. Инстинктът я подтикна да пристъпи пред баба си; обучението я накара да хване дръжките на двата си ножа още преди златоокият да е мигнал.

Той обаче впери валгските си очи в нея. И се усмихна.

– Водачке на Крилото. – Погледна към баба й и кимна. – Майко Черноклюна.

Гласът му беше чувствен, прекрасен и жесток. Но тонът му, повелителната нотка в него...

Самодоволната усмивка на Върнън изглеждаше някак напрегната, смуглата му кожа бе твърде бледа.

– Кой си ти – рече Манон на непознатия; по-скоро заповед, отколкото въпрос.

Мъжът кимна към свободните места около масата.

– Отлично се досещаш кой съм, Манон Черноклюна.

Перингтън. Незнайно как в друго тяло. Защото...

Защото онова другосветско, противно нещо, което често бе виждала да наднича през очите му... сега стоеше пред нея от плът и кръв.

Изопнатото лице на Майка Черноклюна й говореше, че и тя вече е наясно.

– Омръзна ми да нося онова провиснало месо – обясни той, настанявайки се с котешка грация на стола до Върнън. После махна с дългите си, мощни пръсти. – Враговете ми знаят кой съм. Защо да крия от съюзниците си?

Върнън се поклони и пророни:

– Господарю Ераван, позволете да донеса на Майка Черноклюна нещо за пийване. Дълго е пътувала.

Манон премери с поглед високия, длъгнест мъж. Вече им беше поднесъл два дара: уважение към баба й и истинското име на херцога. Ераван.

Стана й чудно какво ли знаеше за него Гислейн, която сега стоеше на пост в коридора.

Валгският крал кимна с благоволение. Лордът на Перант отиде с бързи стъпки до малката масичка до стената и взе една кана, а Манон и Майка Черноклюна заеха местата срещу демонския крал.

Уважение – нещото, което Върнън нито веднъж не беше проявил без саркастичната си усмивчица. Сега обаче...

Може би сега, когато лордът на Перант най-сетне беше осъзнал що за чудовище държеше повода му, отчаяно си търсеше съюзници. Знаеше, че Манон... че Манон наистина може да е имала пръст във взрива.

Тя пое една от чашите от резбовани рога, които Върнън сервира пред тях, но не отпи от водата. Баба й също.

От другата страна на масата Ераван се усмихна леко. В изражението му не прозираше нито мрак, нито поквара, като че имаше силата да държи истинската си природа в тайна. Само очите му я издаваха. Нейните очи.

Зад двете с баба й останаха само Вторите им, а другите вещици от Тринайсетте и сестринството на Майка Черноклюна ги чакаха в коридора зад затворените врати.

Манон се чувстваше в капан в залата на валгския крал.

– Е – подхвана Ераван, оглеждайки ги така, че Манон стисна устни, за да не оголи зъби насреща му, – готови ли са войските във Ферианската падина?

Баба й склони да кимне леко насреща му.

– Потеглят по залез-слънце. За два дни ще стигнат до Рифтхолд.

Манон не смееше да помръдне в стола си.

– Изпращаш войската в Рифтхолд?

Демонският крал присви очи.

– Изпращам теб в Рифтхолд, за да ми върнеш града. Като изпълниш мисията си, ферианският легион ще бъде разставен там под командването на Искра Жълтонога.

Рифтхолд. Най-сетне, най-сетне щяха да се сражават, да проверят как ще се справят уивърните им в битка...

– Очакват ли атаката?

Безжизнена усмивка.

– Силите ни ще ги връхлетят твърде бързо, за да ги достигне вест.

Именно заради това им съобщаваше чак сега.

Манон потупа с крак по каменния под, нетърпелива да се впусне в действие, да започне подготовката на воините си.

– Колко от сестринствата в Морат да взема на север?

– Искра потегля с втората половина от въздушния ни легион. Предполагам, че няма да са необходими много от моратските сестринства.

Предизвикателство... и изпитание.

Манон се замисли.

– Ще взема Тринайсетте и две придружаващи сестринства.

Нямаше нужда да разкриват на враговете си колко сестринства летяха във въздушния легион, нито пък всичките да тръгват на война, при положение че дори само Тринайсетте несъмнено можеха да превземат столицата.

Ераван просто килна глава в знак на съгласие. Майка Черноклюна й кимна едва забележимо – на по-голямо одобрение Манон не можеше да се надява.

– Ами принцът? – попита тя.

Крал. Крал Дориан.

Върховната вещица й стрелна възмутен поглед, но демонът отговори:

– Искам ти лично да ми го доведеш. Ако оцелее след щурма.

А тъй като огнената кралица си беше тръгнала, Дориан Хавилиард и градът му бяха беззащитни.

Не че я интересуваше. Все пак водеха война.

Трябваше само да я спечели и да се прибере у дома, в Пустошта. Макар че този мъж, този демонски крал можеше да отстъпи от обещанието си.

Но за това щеше да мисли по-късно. Сега... сега я чакаше истинска битка. Вече долавяше дивата й песен в кръвта си.

Демонският крал и баба й продължаваха разговора, ето защо Манон прогони от главата си мелодията на дрънчащи щитове и сблъскващи се мечове за достатъчно дълго, че да чуе думите им.

– След като превземете столицата, искам онези кораби в Ейвъри.

– Хората от Сребърното езеро са дали съгласието си?

Баба й огледа картата, застопорена с гладки камъчета върху стъклената маса. Манон последва погледа й до Сребърното езеро в далечния край на Ейвъри и до града, сгушен до Белия зъб: Аниел.

Перингтьн – Ераван – сви широките си рамене.

– Тамошният лорд още не се е заклел във вярност нито на мен, нито на краля момче. Но очаквам, като научи за падението на Рифтхолд, пратениците му веднага да допълзят до прага ни. – Бегла усмивка. – Крепостта им край Западните водопади на езерото още носи белезите от последния поход на армията ни. Виждал съм безбройните паметници от онази война в Аниел; лордът ще се досети колко лесно мога отново да превърна града му в костница.

Манон пак заоглежда картата, потискайки въпросите си.

Древен. Валгският крал беше толкова древен, че я караше да се чувства млада. В сравнение с него дори баба й беше като дете.

И навярно Майка Черноклюна бе постъпила глупаво, тласвайки ги към съюз с това същество. Манон се насили да срещне очите му.

– Ако имаме укрепления в Морат, Рифтхолд и Аниел, покриваме само южната половина на Адарлан. Ами на север от Ферианската падина? И на юг от Адарлан?

– Белхейвън продължава да е под мой контрол; тамошните лордове и търговци ламтят за злато. Мелисанде... – Златните очи на демонския крал се приковаха в една точка на запад отвъд планината. – Ейлве тъне в разруха под него, а Фенхароу, на изток, е запустяла кланица. В интерес на Мелисанде е да поддържа съюза си с мен, особено като се има предвид, че Терасен е останал без пукната пара. – Кралят плъзна поглед на север. – Елин Галантиус би трябвало вече да е достигнала двореца си. А когато Рифтхолд се превърне в пепелище, тя също ще се почувства много самотна на Север. Наследницата на Бранън няма съюзници на този континент. Вече не.

Манон обаче забеляза, че очите на краля демон отскочиха към Ейлве – само за част от секундата.

Тя надникна към баба си, която я гледаше с притихнало изражение, вещаещо смърт, ако Манон дръзнеше да каже нещо. Въпреки това тя се обърна към Ераван.

– Столицата ти е сърцето на търговията ти. Ако я нападна с легиона ми, няма да ти останат много човешки съюзници...

– Доколкото знам, Манон Черноклюна, легионът е мой.

Манон устоя на горящия му поглед, макар и да я събличаше гола.

– Ако опустошиш Рифтхолд – подхвана тя с безизразен тон, – владетели като лорда на Аниел и кралицата на Мелисанде, както и лордовете на Фенхароу може да решат, че си струва да поемат риска да се обединят срещу теб. Щом си готов да разрушиш собствената си столица, защо да вярват на обещанията ти за съюзничество? Първо обяви с декрет, че кралят и кралицата са врагове на континента. Представи ни като освободители на Рифтхолд, не като завоеватели, и останалите владетели ще си помислят дали да се обединят с Терасен. Ще разруша града достатъчно, че да им демонстрирам могъществото ни, но ще забраня на войската от Железни зъби да го изравняват със земята.

Златните му очи се присвиха в размишление.

Манон съзнаваше, че баба й е на косъм да забие нокти в бузата й, но остана с все така изправени рамене. Не я беше грижа за града и жителите му. Тази война наистина можеше да се обърне срещу тях, ако унищожението на Рифтхолд обединеше разпръснатите им врагове... което пък щеше да отложи завръщането на Черноклюните в Пустошта.

Очите на Върнън срещнаха нейните. Страх – и пресметливост. Той се извърна към Ераван.

– Водачката на Крилото има право, милорд.

Какво й убягваше? Върнън знаеше нещо.

Ераван обаче наклони глава и златистата му коса се спусна по челото му.

– Ето защо си Водачка на Крилото ми, Манон Черно-клюна, и защо Искра Жълтонога не ти отне поста.

Отвращение и гордост подеха битка в съзнанието й, но тя само кимна.

– И още нещо.

Манон остана неподвижна и в очакване.

Демонският крал се настани удобно в стола си.

– В Рифтхолд има една стъклена стена. Няма как да я пропуснеш. – Манон я знаеше, беше кацала отгоре й. – Поразруши града, колкото да вселиш страх, да покажеш силата ни. Но тази стена... Искам да я повалиш.

– Защо? – беше единственият й отговор.

Златните му очи се нажежиха като живи въглени.

– Защото унищожението на един символ може да прекърши духа на народа също колкото кръвопролитията.

Стъклената стена – мощта на Елин Галантиус. И милостта й. Манон кимна и чак тогава откъсна очи от неговите. Кралят направи жест с брадичка към затворените врати – безмълвен знак, че са свободни.

Манон напусна залата още преди той да се е обърнал към Върнън. Чак когато се отдалечи, й хрумна, че трябваше да остане, за да брани Майка Черноклюна.

Тринайсетте не проговориха, докато не кацнаха в личната си оръжейна във военния лагер; не бяха рискували дори докато оседлаваха уивърните си в новото им гнездо.

Двете придружаващи сестринства, избрани от Манон – и двете от Черноклюните, прелетяха през пушилката и мрака, които вечно се виеха около Морат, на път към собствените им оръжейни. И по-добре.

Застанала в калта пред набързо скалъпения лабиринт от ковачници и палатки, Манон обяви на събралите се пред нея Тринайсетте:

– Излитаме след трийсет минути.

Зад тях ковачи и прислужници вече бързаха да навлекат броните на завързаните с вериги уивърни.

Ако бяха достатъчно умни и пъргави, нямаше да свършат в челюстите им. Небесносинята женска на Астерин тъкмо оглеждаше гладно мъжа до себе си.

Манон се изкушаваше да види дали ще го схруска, но върна погледа си към сестринството.

– Ако имаме късмет, ще пристигнем преди Искра и ще дадем тон на щурма. Ако не, ще я намерим и ще спрем клането. Принце, оставете на мен. – Докато изричаше последното, не дръзна да надзърне към Астерин. – Жълтоногите несъмнено ще опитат да вземат главата му. Искам да го предотвратите.

А може би беше добра идея междувременно да умъртвят Искра. В битките постоянно се случваха непредвидени събития.

Тринайсетте сведоха покорно глави. Манон кимна през рамо към оръжейната под една от паянтовите палатки.

– Пълно снаряжение. – Устните й се извиха в режеща усмивка. – Трябва да сме в най-добрия си вид за първата ни грандиозна изява.

Отвърнаха й дванайсет също толкова свирепи усмивки и вещиците се отправиха към масите и поставките, където през последните месеци бяха изработвани старателно броните им.

Само Астерин остана до нея, а когато Гислейн мина покрай тях, Манон я сграбчи за ръката и извиси глас над дрънченето на наковални и рева на уивърните.

– Кажи ни какво знаеш за Ераван! – Гислейн, чиято тъмна кожа изглеждаше пребледняла, отвори уста, но Манон я прекъсна остро: – Накратко.

Гислейн преглътна тежко и кимна, докато останалите от Тринайсетте се приготвяха за битка зад гърба й. Книжовницата воин зашепна така, че само Манон и Астерин да я чуват.

– Той е един от тримата валгски крале, нападнали света ни в зората на времето. Останалите двама или загинали, или били прокудени обратно в тъмното им измерение. Ераван останал тук с малката си армия. Дошъл на този континент, след като Майев и Бранън сразили войската му, и хиляда години тайно възвръщал числеността й в дълбините на Белия зъб. Когато бил готов, когато усетил, че огънят на крал Бранън гасне, Ераван решил да завоюва този континент. Според легендите бил победен от дъщерята на Бранън и човешкия й спътник.

Астерин изсумтя.

– Струва ми се, че легендите грешат.

Манон пусна ръката на Гислейн.

– Подготвяй се. Разкажи и на останалите, когато можеш.

Гислейн се поклони и закрачи към оръжейната.

Манон игнорира присвития поглед на Астерин. Сега не му беше времето за такъв разговор.

Сетне намери немия ковач на обичайното му място. По очерненото му със сажди лице се стичаха струйки пот, но изражението му беше спокойно, когато отгърна платнището от тезгяха си, за да разкрие бронята й. Излъскана, готова.

Костюмът от тъмен метал беше старателно изработен да наподобява уивърнски люспи. Манон прокара пръст по застъпващите се пластини и вдигна едната ръкавица, съвършено следваща очертанията на ръката й.

– Прекрасна е.

Ужасяваща, но прекрасна. Стана й чудно как ли ковачът приемаше факта, че й беше сътворил броня, с която да сее смърт сред братята му човеци. Червендалестото му лице не разкриваше нищо.

Тя свали червената си пелерина и започна да облича отделните части на доспехите си. Пасваха й като втора кожа, гъвкави и пластични, където трябваше, здрави и неподатливи на местата, от които зависеше животът й.

Като приключи, ковачът я огледа и кимна одобрително, после бръкна под тезгяха и извади друг предмет отгоре му. В първия момент Манон можеше единствено да се взира в коронования шлем.

Беше изкован от същия тъмен метал, а носните и челни предпазители имаха такава форма, че скриваха по-голямата част от лицето й – с изключение на устата й. И железните й зъби. Шестте върха на короната стърчаха нагоре като малки мечове.

Шлем на завоевател. На демон.

Манон долови погледите на Тринайсетте, вече въоръжени, докато подпъхваше плитката си отзад в бронята си и слагаше шлема на главата си.

Пасна й отлично и вътрешността му охлади пламналата й кожа. Макар и голяма част от лицето й да беше скрита в сенките му, видя съвсем ясно как ковачът кимва одобрително.

Не знаеше защо си прави труда, но нещо я накара да му благодари.

Поредното сдържано кимване беше единственият му отговор, преди Манон да си тръгне от тезгяха му.

Войниците се отдръпваха от пътя й, щом излезе с устремена крачка от оръжейната, давайки сигнал на Тринайсетте. После яхна Абраксос, пременен в новата му броня.

Накрая, без да обърне поглед към Морат, излетя със сестринството си в сивото небе.

4.

Едион и Роуан не позволиха на вестоносеца на Дароу да се върне преди тях и да предупреди лордовете кога да ги очакват. Ако това беше някакъв ловък ход, с който да ги поставят в неизгодна позиция, независимо че Муртауг и Рен им бяха помогнали през пролетта, то трябваше все някак да си възвърнат предимството.

Елин започваше да си мисли, че е редно да възприеме дъждовното време като поличба. А може би възрастта на Муртауг подсигуряваше удобен повод Дароу да я подложи на изпитание. Наложи й се да овладее гнева си при тази идея.

Странноприемницата се намираше на един кръстопът в началото на Оуквалд. Претъпкана беше заради дъждовната нощ, ето защо си платиха двойно, за да приберат конете под навеса. Елин имаше основание да вярва, че само с една дума, с една искрица от легендарния си огън можеше да им освободи място не само в конюшнята, но и в странноприемницата.

Лизандра беше вървяла на километър пред тях и щом пристигнаха, се показа от храсталака да кимне на Елин с подишалата си козинеста глава. Беше безопасно.

В странноприемницата нямаше свободни стаи, а и самата пивница беше претъпкана с пътници, ловджии и всякакви други, търсещи укритие от пороя. Някои дори бяха насядали до стените и на Елин й се струваше, че с приятелите й така ще прекарат нощта след края на срещата.

Няколко глави се завъртяха към тях, като влязоха, но провисналите им от дъжда качулки и пелерини прикриваха лицата и оръжията им, затова главите бързо се върнаха към питиетата, картите или пиянските песни.

Лизандра най-сетне се беше преобразила в човек и вярна на клетвата си отпреди няколко месеца, беше смалила някога пищната си гръд. Независимо от онова, което ги очакваше в самостоятелната трапезария в дъното на странноприемницата, Елин се подсмихна на жената хамелеон.

– По-добре ли е така? – попита я шепнешком над главата на Еванджелин, докато вестоносецът на Дароу крачеше през тълпата редом с Едион.

Усмивката на Лизандра беше почти дивашка.

– О, нямаш представа.

Елин можеше да се закълне, че Роуан се засмя зад тях.

Вестоносецът и Едион свърнаха по един коридор. Смътната светлина от свещите се отразяваше в капките дъждовна вода, която още се стичаше по кръглия изподран щит, препасан през гърба на братовчед й. Вълкът на Севера, който, макар и печелил множество битки с елфическата си скорост и сила, беше заслужил уважението и предаността на легиона си като човек. Елин, все още в елфическата си форма, се питаше дали не е трябвало и тя да се върне към някогашния си вид.

Рен Алсбрук ги чакаше в трапезарията. Рен, още един приятел от детството й, когото едва не уби – когото опита да убие миналата зима – и който нямаше представа в какво се е превърнала; който бе живял в апартамента й, без да съзнава, че е отседнал при загубената си кралица. А Муртауг... Имаше бегли спомени за него, най-яркият от които бе как седи на трапезата на чичо й и тайничко й дава допълнително къпинови тарталети.

Единственото добро нещо, което им бе останало, малкото сигурност, до последно се дължаха на Едион – драскотините по щита му го доказваха съвсем явно. Принос за това имаха и тримата мъже, чакащи я в трапезарията.

Раменете на Елин започнаха да се превиват напред, но Едион и вестоносецът спряха пред дървена врата и почукаха веднъж. Лапичка прелетя покрай прасеца й с развята опашка и се изтръска отново, разпръсквайки навсякъде капки вода. Елин се усмихна, а Лизандра изсумтя. Водеха мокро куче на тайна среща – изключително кралско поведение.

Но Елин беше обещала пред себе си още преди месеци, че няма да се преструва на нещо, което не е. Пълзяла беше през мрак, кръв и отчаяние – и беше оцеляла. Лорд Дароу можеше да им предложи армия и средства за войната... ала тя имаше и двете. Колкото повече, толкова по-добре, ала... и тя не идваше с празни ръце. Беше се погрижила за себе си. За всички им.

Елин изправи рамене, а Едион влезе в стаята и веднага заговори на хората вътре:

– Типично за вас, копелета такива, да ни накарате да бъхтим толкова път в дъжда само защото ви е страх да се измокрите. Рен, нацупен... естествено. Муртауг, за мен е удоволствие, както винаги. Дароу, косата ти изглежда не по-добре от моята.

Някой му отвърна със сух, студен глас:

– Като се има предвид колко потайна среща ни беше уредил, Едион, човек ще си помисли, че се прокрадваш през собственото си кралство.

Елин достигна открехнатата врата, умувайки дали си струва да започне разговора, като каже на глупаците вътре да приказват по-тихо, но...

Те точно това правеха. С елфическия си слух тя долови повече от звуците, достъпни за човешкото ухо. Мина пред Лизандра и Еванджелин и спря на вратата, за да огледа самостоятелната трапезария.

Един прозорец, открехнат за проветрение. Бумтяща камина и голяма правоъгълна маса пред нея, отрупана с празни чинии, трохи и очукани подноси. На нея седяха двама старци и единият шепнеше нещо в ухото на вестоносеца, препалено тихо дори за елфическия й слух; младият мъж се поклони на всички им и напусна стаята. Двамата старци се поизправиха, надничайки покрай Едион – към нея.

Елин съсредоточи вниманието си към тъмнокосия младеж до камината, опрял ръка в полицата над нея. Белязаното му, загоряло от слънцето лице изглеждаше някак отпуснато.

Спомняше си двата еднакви меча на гърба му. Тъмните му, пламтящи очи.

Тя свали качулката си с пресъхнала уста. Рен Алсбрук подскочи.

Старците бяха станали на крака. Елин познаваше единия от тях.

Зачуди се как не беше разпознала Муртауг в нощта, когато бе отишла да коли наред в онзи склад. Особено при положение, че именно той я беше възпрял.

Другият старец... макар и сбръчкано, лицето му изглеждаше силно – калено. Лишено от всякаква радост и топлина. Лице на мъж, свикнал да става неговото, да му се подчиняват безропотно. Тялото му беше слабо и жилесто, но гръбнакът му още беше опънат като струна. Очевидно не воюваше с меч, а с ума си.

Прачичо й Орлон беше и двете. А и мил човек, нито веднъж не беше чула строга или гневна дума от него. Този тук обаче... Елин впи поглед в сивите очи на Дароу – хищник, разпознал хищник.

– Лорд Дароу – килна глава тя. Не можа да сдържи кривата си усмивка. – Май уютно сте се настанили.

Безизразното лице на Дароу не трепна. Не го впечатляваше с остроумието си.

Е, все тая.

Елин го загледа в очакване, нямаше намерение да откъсва очи от него, докато не й се поклонеше.

Той само кимна леко.

– Малко по-ниско – измърка тя.

Едион й стрелна предупредителен поглед.

Дароу не й се подчини.

Муртауг й се поклони дълбоко вместо двама им и каза:

– Ваше Величество. Простете, че изпратихме вестоносеца да ви доведе, но внукът ми се тревожи за здравето ми. – Той опита да се усмихне. – Понякога ме влудява със суетенето си.

Без да обръща внимание на дядо си, Рен се отблъсна от полицата над камината и заобиколи масата, изпълвайки стаята с тропота на ботушите си.

– Знаел си – пророни на Едион.

Лизандра затвори вратата и каза на Еванджелин да застане до прозореца с Лапичка, все някой трябваше да следи за любопитни погледи. Едион се поусмихна на Рен.

– Изненада.

Преди младият лорд да отговори, Роуан застана до Елин и свали качулката си.

Мъжете се сковаха пред разбуленото величие на елфическия воин – очите му вече мътнееха от ярост. И се впиваха в лорд Дароу.

– Такова нещо не съм виждал от цяла вечност – пророни Дароу.

Муртауг овладя смайването си – примесено с малко страх може би – достатъчно, че да посочи с ръка празните столове срещу тях.

– Заповядайте, настанете се. И извинете за неразборията. Не предполагахме, че вестоносецът ще ви доведе толкова бързо. – Елин не благоволи да седне. Нито пък спътниците й. Муртауг добави: – Можем да поръчаме прясна храна, ако желаете. Сигурно умирате от глад.

Рен прати на дядо си недоумяващ поглед, който й каза достатъчно за отношението на бунтовника към нея.

Лорд Дароу пак я наблюдаваше. Преценяваше я.

Смирение – благодарност. Трябваше да опита; можеше да опита, по дяволите. Дароу се беше жертвал за нейното кралство; имаше да й предложи войска и пари за предстоящата битка с Ераван. Тя самата беше свикала тази среща; тя беше поканила лордовете. Какво от това, че сбирката се състоеше на друго място? Нали всички бяха тук. Това трябваше да й стига.

Елин се насили да иде до масата. Да заеме мястото пред Дароу и Муртауг.

Рен остана прав, следейки движенията й с тъмен огън в очите.

Тя му проговори тихо:

– Благодаря ти... задето помогна на капитан Уестфол миналата пролет.

Нервно мускулче потрепна в челюстта на Рен, но той отвърна:

– Как е той? Едион спомена в писмото си, че бил ранен.

– Последно го видях, когато заминаваше към лечителите в Антика. Към Торе Сесме.

– Радвам се.

– Ще бъдете ли така добри да ме просветлите откъде се познавате, или очаквате да се досетя сам? – обади се лорд Дароу.

Тонът му накара Елин да преброи наум до десет. В крайна сметка отговори Едион, заемайки мястото до нея.

– Внимавай как ни приказваш, Дароу!

Дароу сключи на масата пред себе си чворестите си, но добре поддържани пръсти.

– Или какво? Да не би да ме превърнете в пепел, принцесо? Да стопите костите ми?

Лизандра седна до Едион и попита с вкоренената си безобидна любезност:

– Случайно да е останала вода в онази кана? Пътят през бурята доста ни умори.

На Елин й идеше да я целуне заради благородния опит да притъпи острото като бръснач напрежение около масата.

– А смея ли да се поинтересувам коя сте вие?

Дароу изгледа свъсено прелестната хубавица, чиито вирнати в ъгълчетата очи не се смутиха от острия му поглед, провокиран въпреки вежливите й думи. Вярно – нямаше как да знае с кого пътуваха. Нито какви дарби имаха.

– Лизандра – отговори му Едион, който свали щита от гърба си и го остави на пода зад тях с тежко тупване. – Лейди на Каравер.

– Няма такова място – отсече Дароу.

Елин сви рамене.

– Вече има. – Лизандра беше избрала името, каквото и да значеше то, преди седмица: скочи на крака посред нощ и го изкрещя към Елин веднага щом се овладя достатъчно, че да си върне човешкия облик. На Елин не й се вярваше скоро да забрави как изглежда призрачен леопард, мъчещ се да проговори. Тя се поусмихна на Рен, който още я наблюдаваше като ястреб. – Позволих си да откупя земята, от която се отказа семейството ти. Май двамата ще бъдете съседи.

– А мога ли да попитам – продължи Дароу, стиснал устни при вида на белега от изгаряне върху татуировката на Лизандра, който се виждаше, каквато и форма да придобиеше тя – от какво потекло е лейди Лизандра?

– Не свиках тази среща, за да обсъждаме потекла и корени – парира го с равен тон Елин.

Надникна към Роуан, който кимна в уверение на това, че персоналът на странноприемницата е далеч от трапезарията и никой не ги подслушва.

Елфическият й принц отиде при масичката до стената, за да занесе вода на Лизандра. Подуши я и Елин не се съмняваше, че е влял магията си в нея, за да я провери за отрова и други вещества, докато четири чаши се носеха към тях на крилете на призрачен вятър.

Тримата лордове гледаха в смаяна притихналост. Роуан седна на масата и разля небрежно водата, после извика и пета чаша, напълни я и я изпрати по въздуха на Еванджелин. Момичето се усмихна на магическия му жест и продължи да зяпа през оплискания с дъжд прозорец. Слушаше внимателно разговора, преструвайки се на хубавичко, безполезно хлапе, точно както я беше научила Лизандра.

Лорд Дароу се обади пръв.

– Явно елфическият ви воин има и други умения, освен безмилостна жестокост.

– Ако срещата ни бъде прекъсната от вражески сили – отвърна кротко Елин, – ще сте благодарен за безмилостната му жестокост, лорд Дароу.

– Ами вашите умения? И за тях ли трябва да съм благодарен?

Не я беше грижа как бе научил. Просто килна глава, решена поне този път да подбере прецизно всяка своя дума.

– Да не би да имате предпочитания относно уменията ми?

Усмивката на Дароу беше безрадостна.

– Малко самоконтрол ще ви е от полза, Ваше Височество.

От двете й страни нервите на Роуан и Едион се обтегнаха като тетива на лък. Но щом тя успяваше да сдържа гнева си, и те щяха да се справят...

Ваше Височество. Не Величество.

– Ще обмисля предложението ви – отвърна накрая с тънка усмивка. – А що се отнася до причината с двора ми да ви повикаме на среща...

– Двор? – повдигна сребристите си вежди лорд Дароу. Сетне обходи с ленив поглед Лизандра, Едион и накрая Роуан. Рен ги зяпаше с нещо като копнеж, а може би и ужас, изписан по лицето му. – Това ли наричате двор?

– Естествено, ще бъде разширен, стигнем ли до Оринт...

– А като стана въпрос, не виждам как може да имате двор, след като още не сте кралица.

Брадичката й остана високо вирната.

– Не съм сигурна, че разбирам накъде биете.

Дароу отпи от бирата си. Трясъкът, с който остави халбата си на масата, отекна из цялата стая. До него Муртауг беше застинал като мъртвец.

– Всеки владетел на Терасен трябва да бъде одобрен от господстващите родове на отделните територии.

Лед, студен и древен, запука из вените й. На Елин й се щеше да го отдаде на омразното нещо, висящо около врата й.

– Да не би да твърдите – подхвана опасно тихо и огънят, пламнал в стомаха й, затанцува по езика й, – че макар да съм последната жива наследница на рода Галантиус, тронът ми още не ми принадлежи?

Долови как Роуан впи поглед в лицето й, но не извърна своя от лорд Дароу.

– Твърдя, принцесо, че макар да сте последната пряка потомка на Бранън, има и други възможности, други посоки, ако вие не бъдете одобрена.

– Уейлан, моля те – намеси се Муртауг. – Не дойдохме на срещата за това, а да обсъдим възраждането на кралството, да помогнем на Нейно Величество и да сключим съюз с нея.

Никой не го удостои с внимание.

– Други възможности, като например ваша милост? – Елин се обърна към Дароу.

Из устата й се виеше пушек. Тя го преглътна и едва не се задави с него.

Дароу дори не трепна.

– Нали не очаквате да позволим на деветнайсетгодишна наемна убийца, независимо от корените й, да влезе с маршова стъпка в кралството ни и да започне да се разпорежда с нас.

Премисли нещата, поеми дълбоко въздух. Армия, пари, подкрепа за пречупения ти народ. Това ти предлага Дароу, това може да спечелиш, ако само успееш да озаптиш проклетите си нерви.

Тя потуши огъня във вените си до мъждукащи въглени.

– Разбирам, че миналото ми може да се смята за непригодно...

– Намирам всичко около вас, принцесо, за непригодно. Изборът ви на приятели и членове на двора ви е само началото. Можете ли да ми обясните защо дружите с долнопробна курва и дори я пробутвате за дама? И защо един от лакеите на Майев седи до вас? – Той хвърли презрителен поглед към Роуан. – Принц Роуан, ако не се лъжа? – Явно беше навързал нещата от онова, което вестоносецът му беше прошепнал по-рано. – О, да, чували сме за вас. Колко интересно стечение на обстоятелствата: тъкмо когато кралството ни е най-слабо, а наследницата му – малолетна, един от най-доверените воини на Майев успява да си намери удобно местенце след толкова години на въздишки по земите ни. А може би правилният въпрос е защо да пълзите в краката на Майев, когато можете да управлявате рамо до рамо с принцеса Елин?

Струваше й доста усилия да не свие пръстите си в юмруци.

– Принц Роуан е мой каранам. Предаността му е отвъд всякакво съмнение.

– Каранам. Позабравена дума. Какво друго ви научи Майев в Доранел миналата пролет?

Тя стисна зъби, за да сдържи яростния си отговор, а Роуан докосна ръката й под масата – изражението му си оставаше все така отегчено, незаинтересовано. Спокойствието на бясна, притаена буря. Позволявате ли да взема думата, Ваше Величество?

Имаше чувството, че Роуан с огромно удоволствие щеше да разкъса Дароу на много малки парченца. Освен това не я напускаше усещането, че с огромно удоволствие би му помогнала.

Тя кимна леко; и бездруго беше загубила дар слово покрай борбата да овладее огъня си.

И честно казано, малко й дожаля за Дароу, когато елфическият принц впи в него поглед, наситен с тристагодишна свирепост.

– Обвинявате ме, че съм положил кръвна клетва пред кралицата ми, воден от зла умисъл?

В думите му нямаше нищо човешко, нито капка милост.

Дароу обаче не потрепна. Вместо това вдигна вежди към Едион, сетне се обърна към Елин и поклати глава.

– Отдали сте свещената клетва на този... елф?

Рен гледаше смаяно Едион, а белегът изпъкваше върху смуглата му кожа. Не беше успяла да го защити. Нито сестра му, когато магическата им академия се беше превърнала в кланица при нападението над Адарлан. Едион долови недоумението на Рен и поклати дискретно глава, сякаш да му каже: „Ще ти обясня по-късно“.

Роуан обаче се отпусна назад в стола си с лека усмивка – ужасяваща и кошмарна.

– В живота си съм срещал много принцеси, наследили цели кралства, лорд Дароу, и нека ви уверя, че никоя от тях не беше толкова глупава, че да разреши на елф да се възползва така от положението й, камо ли моята кралица. Но ако целях да се добера с лъжа до някой трон, щях да избера къде-къде по-мирно и проспериращо кралство. – Той сви рамене. – Пък и не смятам, че брат ми и сестра ми, намиращи се в тази стая, биха ме пощадили, ако подозираха, че мисля злото на кралицата и кралството им.

Едион кимна сериозно, а до него Лизандра изправи рамене – не от гняв или изненада, а от гордост. Жестът й съкруши сърцето на Елин толкова, колкото и го разведри.

Елин се усмихна бавно на Дароу, смирила пламъците във вените си.

– Колко време ви отне да съставите списък с нещата, за които можете да ме обидите или обвините по време на тази среща?

Вместо да отвърне на въпроса й, Дароу направи жест с брадичка към Едион.

– Доста си мълчалив тази вечер.

– Едва ли ще искаш да чуеш мислите ми точно в момента, Дароу – отбеляза Едион.

– Принц от друга раса е откраднал кръвната ти клетва, кралицата ти е наемна убийца, мъкнеща курви със себе си, а ти нямаш какво да кажеш?

Столът на Едион изскърца и Елин си позволи да надникне към него – братовчед й толкова силно беше вкопчил пръсти в подлакътниците му, че кокалчетата му се белееха.

Лизандра, макар и с видимо изопнат гръб, не направи удоволствието на Дароу да се изчерви от срам.

Търпението на Елин се изчерпа. Искри затанцуваха около пръстите й под масата.

Дароу обаче продължи, преди тя да проговори или да изпепели стаята.

– Ако още се надяваш да си спечелиш официален пост в Терасен, Едион, май е добра идея да провериш дали родата ти във Вендлин не е склонна да преразгледа предложението ти за брак отпреди толкова много години. Може пък да те приемат за член на семейството. Колко щеше да е различно всичко, ако с възлюбената ти принцеса Елин се бяхте сгодили, ако от Вендлин не бяха отхвърлили предложението официално да обединим кралствата си... навярно по повеля на Майев.

Той прати многозначителна усмивка на Роуан.

Светът й се наклони едва доловимо. Даже и Едион пребледня. Никой никога не беше намеквал пред нея, че е имало планове за венчаването им. Или че родът Ашривер наистина е оставил Терасен в момент на войни и разруха.

– Какво ще кажат хората за обичаната си принцеса спасителка – продължи умислено Дароу, полагайки длани върху масата, – като разберат как е прекарвала времето си тя, докато те са страдали? – Плесница в лицето, една и после още една. – Но – добави той – ти винаги си бил продажник, Едион. Въпреки че се питам дали принцеса Елин знае какво...

Елин атакува.

Не с огън, а със стомана.

Кинжалът, треперещ между пръстите на Дароу, блещукаше на светлината от бумтящата камина.

Тя изръмжа в лицето на стареца, докато Роуан и Едион се надигаха в столовете си, а Рен се пресягаше за оръжие, макар и пребледнял – пребледнял от ужас пред призрачния леопард, заел мястото на Лизандра.

Муртауг гледаше хамелеона с отворена уста. Дароу обаче се взираше ядно в Елин.

– Щом искате да обиждате мен, Дароу, заповядайте – изсъска му тя, почти долепила нос в неговия. – Но ако обидите приятелите ми още веднъж, няма да ви пощадя.

Тя впери взор в кинжала между разперените му пръсти – острието се беше разминало на косъм от луничавата му плът.

– Виждам, че сте наследили пламенния нрав на баща си – озъби се Дароу. – Така ли възнамерявате да управлявате кралството? Ако не харесвате някого, ще го заплашвате? – Той измъкна ръката си от острието и се отдръпна назад достатъчно, че да скръсти ръце на гърдите си. – Какво би казал Орлон за подобно хулиганско поведение?

– Мери си приказките, Дароу – предупреди го Едион.

Дароу вдигна вежди.

– Всичко, което постигнах, което пожертвах през последните десет години, беше в името на Орлон, за да почета паметта му и да спася кралството му – моето кралство. Няма да позволя на една разглезена, безочлива хлапачка да го унищожи с истеричните си пристъпи. Наслаждавахте ли се на рифтхолдските богатства през изминалите години, принцесо? Лесно ли забравихте нас, клетниците в Севера, докато си купувахте скъпи дрешки и служехте на чудовището, изклало семейството и приятелите ви?

Войска, пари и обединен Терасен.

– Дори братовчед ви, независимо от продажничеството си, ни помогна в Севера. А Рен Алсбрук... – той махна с ръка към Рен. – Знаете ли, че докато вие сте тънели в разкош, Рен и дядо му са търсили пари под дърво и камък, за да поддържат бунтовническото движение? Че са живели в коптори и са спали под коне?

– Достатъчно – прекъсна го Едион.

– Остави го да продължи – нареди Елин, облегна се назад в стола си и скръсти ръце.

– Какво друго има за казване, принцесо? Да не си въобразявате, че народът на Терасен ще се радва на кралица, служила на врага му? Споделяла леглото си със сина на врага?

Дълбокото ръмжене на Лизандра разклати чашите по масата.

Дароу продължи невъзмутимо:

– Кралица, която сега несъмнено дели постелята си с елфически принц, служил на другия ни враг. Как смятате, че ще се преглътне това?

Елин не искаше да знае как се е досетил Дароу, какво бе прочел помежду им.

– Не е ваша работа кой споделя леглото ми – обяви тя.

– Именно по тази причина не сте подходяща за трона. Работа на всички нас е кой споделя леглото на кралицата. Ще излъжете ли народа ни за миналото си, ще отречете ли, че сте служили на детронирания крал... и на сина му, макар и по различен начин?

Под масата Роуан стрелна ръка да хване нейната; пръстите му бяха обвити с лед, който укроти огъня, припламващ в ноктите й. В хватката му нямаше нито предупреждение, нито упрек, просто й даваше да разбере, че и той едва се сдържа да не разбие платото за храна в лицето на Дароу.

Ето защо, преплитайки пръсти с тези на Роуан, не откъсна поглед от очите на лорда.

– Ще разкажа на моя народ – подхвана тихо, но не и плахо Елин – цялата истина. Ще им покажа белезите по гърба ми от Ендовиер, белезите по цялото ми тяло от годините, които прекарах като Селена Сардотиен, и ще им кажа, че новият крал на Адарлан не е чудовище. Ще им кажа, че с него имаме общ враг: кучия син в Морат. И че Дориан Хавилиард е единственият ни шанс за оцеляване, за бъдещ мир между кралствата ни.

– А ако се окаже, че не е? Ще разбиете ли каменния му дворец, както разбихте стъкления?

Каол я беше предупредил още преди месеци. Трябваше по-сериозно да обмисли факта, че хората вероятно щяха да настояват за начини да ограничат силата й. Силата на двора, който се събираше около нея. Ала нека Дароу вярва, че тя е разрушила стъкления дворец; че тя е убила краля. Така бе по-добре, отколкото да узнае катастрофалната истина.

– Ако все още желаете да бъдете част от Терасен – продължи Дароу, когато никой от тях не отвърна, – Едион със сигурност ще успее да ви намери място в Гибелния легион. Не сте ми необходима в Оринт.

Тя вирна вежди.

– Имате ли да ми казвате нещо друго?

Сивите му очи се вкамениха.

– Не признавам правото ви да управлявате кралството ни; не ви признавам за законна кралица на Терасен. На мое мнение са и лордовете Слоан, Айрънуд и Гунар, с които образуваме оцеляващото мнозинство от някогашния двор на чичо ви. Дори семейство Алсбрук да застане на ваша страна, ще имате един глас срещу четири. Генерал Ашривер не разполага нито със земи, нито с титла в Терасен, затова е лишен от право на глас. Що се отнася до лейди Лизандра, Каравер не е припозната територия; не признаваме и потеклото й, нито начина, по който сте откупили въпросните земи. – Официални думи, подобаващи на официално изявление. – Ако решите да се върнете в Оринт и да превземете насилствено трона, ще го приемем за измяна и повод за военни действия срещу вас. – Дароу извади от жакета си лист, съдържащ тържествена декларация и четири подписа в дъното. – От този момент нататък до следващо решение оставате законна принцеса на Терасен, но не и негова кралица.

5.

Елин не можеше да откъсне поглед от листа пред себе си, от подписите, нанесени много преди тази вечер – хората, обявили се срещу нея още преди да я срещнат, променили бъдещето й, кралството й само с едно движение на перото.

Може би трябваше да свика срещата чак в Оринт, защото, когато народът й я посрещнеше тържествено, щеше да е по-трудно да я изхвърлят в канавката на двореца.

– Гибелта ни дебне от Южен Адарлан – пророни Елин, – а вие събирате подписи?

Дароу я изгледа злобно.

– Когато изпитаме нужда от... уменията ви, ще изпратим вест.

В тялото й не пламна огън, дори искра. Сякаш Дароу го беше стиснал в юмрука си и го бе угасил.

– Гибелният легион – подхвана Едион с легендарната си арогантност – не се подчинява на друг, освен на Елин Галантиус.

– Гибелният легион – изплю Дароу – вече е под наше командване. Когато на трона няма достоен владетел, лордовете се разпореждат с армията на Терасен. – Отново впери взор в Елин, сякаш усетил смътния й, но все по-избистрящ се план да влезе публично в града, спъвайки опитите му да осуети възкачването й на трона. – Стъпиш ли в Оринт, момиче, ще си платиш.

– Това заплаха ли е? – озъби му се Едион и вкопчи ръка в дръжката на Меча на Оринт, намиращ се в ножницата върху хълбока му.

– Това е законът – отвърна лаконично Дароу. – Почитан от поколения владетели от рода Галантиус.

Главата й бучеше жестоко, а над света отвън тегнеше няма пустота.

– Валгите ни готвят атака, валгският крал ни готви атака – натърти Едион с най-генералския си тон. – А твоята кралица, Дароу, може да е единственото ни спасение.

– Война се печели с численост, не с магия. Отлично го знаеш, Едион. Сражавал си се в Тералис. – Просторната равнина преди Оринт, поле на последната обречена битка срещу империята. По-голямата част от терасенската армия и командирите й не бяха напуснали касапницата и кръвта им бе обагряла реките дни след това. Ако Едион се беше сражавал в нея... богове, трябва да е бил на четиринайсет. Стомахът й се преобърна. Дароу завърши: – Магията ни е коствала тежка загуба в миналото. Няма да й се доверим отново.

– Ще са ни нужни съюзници... – подхвана гневно Едион.

– Нямаме съюзници – отсече Дароу. – Освен ако Нейно Височество не благоволи да ни помогне, като ни подсигури войски и оръжия чрез брак. – Той стрелна остър поглед към Роуан. – Сами сме.

Елин се замисли дали да не му разкрие каквото знаеше, да му каже за парите, които бе придобила с кроежи и кръв, но...

Нещо студено и лепкаво прокънтя в нея. Брак с крал, принц или император.

Такава ли беше цената? Искаха от нея да заложи не просто живота, но и мечтите си? Завинаги да остане принцеса, да забрави кралската корона? Да се бори не само с магия, но и с другата сила в тялото си: синята кръв?

Не смееше да погледне Роуан, да надникне в боровозелените му очи.

Някога се беше смяла на Дориан, беше му се подиграла за признанието, че мисълта за брак с друга жена, освен възлюбената му, го отвращавала. Укорила го беше, задето избираше любовта пред мира в кралството му.

Явно боговете наистина я мразеха. Явно я изправяха пред изпитание. Избавяха я от един вид робство, за да я впримчат в друг. Явно това беше наказанието й за годините, прекарани в разкоша на Рифтхолд.

Дароу й се усмихна самодоволно.

– Намери ми съюзници, Елин Галантиус, и може да преразгледаме ролята ти в бъдещето на Терасен. Помисли си. Благодарим ти за срещата.

Елин стана безмълвно. Другите последваха примера й. С изключение на Дароу.

Тя взе листа, подписан от него, и отново се съсредоточи в думите, решили съдбата й, в подписите под тях. Пращенето на огъня в камината беше единственият звук в стаята.

Елин го заглуши.

После угаси свещите. Загаси и полилея от ковано желязо над масата.

Спусна се мрак, прорязан от две резки вдишвания – Муртауг и Рен. Трополенето на дъжда изпълни черната стая.

Елин заговори в тъмнината, обърнала лице към мястото на Дароу.

– Съветвам ви, лорд Дароу, да свиквате с това. Защото, ако загубим тази война, мракът ще властва до края на света.

Чу се драсване и съсък – пламна кибритена клечка, която запали свещта на масата. Набръчканото, изпълнено с ненавист лице на Дароу изплува в тъмнината.

– Хората владеят светлината, наследнице на Бранън.

Елин впери поглед в самотното пламъче на Дароу. Листът в ръцете й се превърна в пепел.

Но преди да е изрекла нещо, Дароу обяви:

– Това е законът, наше право. Пренебрегнеш ли указа ни, принцесо, почерняш всичко, в името на което семейството ти живя и умря. Лордовете на Терасен се произнесоха.

Елин усети стабилната ръка на Роуан върху кръста си. Обърна поглед към напрегнатото лице на Рен. И опита да надвика бумтежа в главата си.

– Независимо дали ще гласуваш в моя полза, в двора ми винаги ще има място за теб. Заради онова, за което помогна на Едион и капитана да постигнат. Заради Нехемия.

Нехемия, с която се бяха трудили заедно, с която бяха воювали заедно. Нещо като болка пробяга в очите на Рен и той отвори уста да проговори, но Дароу му отне думата.

– Каква загуба – изплю той. – Принцеса, истински отдадена на народа си, борила се до последна глътка въздух за...

– Само още дума от теб – обади се тихо Роуан, – и ще забравя колко лордове те подкрепят и какви са законите ви. Само още дума за това, и ще те изкормя, преди да си станал от стола си. Ясно ли е?

За пръв път Дароу пребледня от свирепото изражение в очите на Роуан. Думите му бяха постигнали целта си, сковавайки душите им.

Едион грабна кинжала на Елин от масата.

– Ще обмислим предложението ви.

След това взе щита си и сложи ръка върху рамото на Елин, упътвайки я към изхода. Очуканият, изподран щит и древният меч на хълбока му съумяха да разсекат дълбокото й вцепенение, да задвижат краката й.

Рен отиде да отвори вратата и се показа в коридора отвъд нея, за да го огледа, а после стори път на Лизандра, след чиято рунтава опашка минаха Еванджелин и Лапичка. Явно потайността беше изостанала на заден план.

Елин погледна младия лорд в очите и пое дъх да каже нещо, но в този миг Лизандра изръмжа в коридора пред нея.

Кинжалът веднага се озова в ръката й, готов за атака.

Към тях препускаше вестоносецът на Дароу.

– Рифтхолд – спря задъхано той, оплисквайки ги с дъждовна вода. – Един от разузнавачите от Ферианската падина току-що мина оттук. Въздушната кавалерия на Железни зъби лети към Рифтхолд. Ще щурмуват града.

Елин стоеше на една поляна отвъд светлината на странноприемницата. Дъждът залепваше косата по главата й и караше кожата й да настръхва. Мокреше всички до кости, защото Роуан вече се препасваше с допълнителните ножове, които му беше дала, спестявайки всяка капка магия за предстоящото.

Бяха изслушали каквото имаше да им казва вестоносецът – съвсем недостатъчно.

Въздушната кавалерия на Железните зъби, лагеруваща във Ферианската падина, вече летеше към Рифтхолд. Мишената им беше Дориан Хавилиард. Жив или мъртъв.

Щяха да достигнат града на следващия ден по смрачаване, а след като го превземеха... Мрежата на Ераван, хвърлена през средата на континента, щеше да е пълна. Щеше да е недосегаем за войските на Мелисанде, Фенхароу и Ейлве, както и за тези на Терасен. Освен ако не пропилееха месеци в поход около планината.

– Няма какво да сторим за града – обяви Едион, прорязвайки дъжда с дълбокия си глас. Тримата се криеха под короната на някакъв великански дъб и държаха под око Рен и Муртауг, които разговаряха с Еванджелин и Лизандра, отново добила човешки облик. Братовчед й продължи под съпровода от дрънченето на дъжда по щита на гърба му: – Щом вещиците летят към Рифтхолд, няма надежда за него.

Елин се чудеше дали Манон Черноклюна ще води атаката, дали нямаше да имат това щастие. Водачката на Крилото ги беше спасявала веднъж, но само като отплата за дълга й към нея. Не й се вярваше да им помогне отново.

Едион срещна погледа на Роуан.

– Дориан трябва да бъде спасен на всяка цена. Познавам стила на Перингтьн... на Ераван. Не вярвай на обещанията им и не позволявай да отвлекат Дориан отново. – Едион прокара ръка през подгизналата си коса и добави: – Нито пък теб, Роуан.

Това бяха най-ужасяващите думи, които някога бе чувала. Кимването на Роуан накара коленете й да омекнат. Опита да не мисли за двата стъклени флакона, които братовчед й беше дал на принца едва преди няколко минути. За съдържанието им. Дори не знаеше кога и откъде се бе сдобил с тях.

Всичко друго, но не и това. Всичко друго...

Ръката на Роуан докосна нейната.

– Ще го спася – пророни той.

– Не бих те молила за такова нещо, ако не беше... Дориан е жизненоважен. Загубим ли него, губим подкрепата на Адарлан.

И един от малкото магьосници, способни да се опълчат на Морат.

Роуан кимна мрачно.

– Тук съм, за да ти служа, Елин. Не се извинявай, че ми възлагаш мисия.

Защото само Роуан, яхнал ветровете с магията си, можеше да достигне Рифтхолд навреме. Но нищо чудно вече да закъсняваше. Тя преглътна сухо, борейки се с чувството, че изтръгват света изпод краката й.

Бегло движение в началото на гората привлече погледа й и Елин надзърна с умишлено безизразно лице към предмета, оставен от малки вретеновидни ръчички в корените на един чворест дъб. Никой от другите дори не надникна в тази посока.

Роуан приключи с подготовката на оръжията си и стрелна Елин и Едион с воинска прямота.

– Къде да се срещнем, след като измъкна принца?

– Бягайте на север – рече Едион. – Стойте настрана от Ферианската падина.

Дароу изникна в другия край на поляната и извика заповеднически Муртауг.

– Не! – отсече Елин.

Двамата воини се обърнаха към нея.

Очите й гледаха на север през пороя и светкавиците.

Нямаше да стъпи в Оринт; нямаше да види дома си.

Намери ми съюзници, беше й наредил презрително Дароу.

Не смееше да види какво са й оставили Малките хора под сянката на бруленото от поривистия дъжд дърво, стоящо на няколко стъпки от нея.

– Ако имаш доверие на Рен – обърна се към Едион тя, – кажи му да стигне до Гибелния легион и да го подготви за настъпление откъм север. Щом ние няма да ги водим, воините ти ще трябва сами да заобикалят заповедите на Дароу.

Едион вдигна вежди.

– Какво си намислила?

Елин посочи с брадичка към Роуан.

– Осигури кораб и отплавайте на юг с Дориан. По суша е твърде рисковано, но по вода ветровете ти могат да ви отведат до Залива на Черепа за няколко дни.

– По дяволите! – въздъхна Едион.

Но Елин посочи през рамо към Рен и Муртауг и каза на братовчед си:

– От теб знам, че тези двамата поддържат връзка с капитан Ролф. Накарай някой от тях да ни напише препоръчително писмо. Още сега.

– Мислех, че ти познаваш Ролф – отбеляза Едион.

Елин му се усмихна мрачно.

– Двамата с него се разделихме... с лошо, така да се каже. Но ако можем да го спечелим на наша страна...

– Ще имаме малка флота, която да обедини Севера и Юга, да преодолее блокадите – довърши вместо нея Едион.

И добре че беше отмъкнала всичкото онова злато от Аробин, за да им плати.

– Заливът на Черепа може да е единственото безопасно укритие в момента. Оттам ще се свържем с другите кралства. – Не посмя да им каже, че Ролф всъщност можеше да им предложи много повече от флота блокадоразбивачи, стига тя да изиграеше добре картите си. Вместо това се обърна към Роуан: – Чакай ни там. Тази вечер потегляме към брега, откъдето ще отплаваме към Мъртвите острови. Ще пристигнем две седмици след теб.

Едион стисна рамото на Роуан за сбогом и тръгна към Рен и Муртауг. След малко старецът вече куцукаше към странноприемницата, а Дароу крачеше до братовчед й, търсейки отговори.

Интересуваше се я само Муртауг да напише препоръчителното писмо до Ролф.

Най-сетне насаме с Роуан, Елин каза:

– Дароу очаква да приема заповедта му със сведена глава. Но ако успеем да съберем армия в Юга, ще можем да изтласкаме Ераван право към мечовете на Гибелния легион.

– Не е сигурно, че дори това ще убеди Дароу и останалите...

– За това ще мисля по-късно – поклати глава тя, разпръсквайки дъждовна вода край себе си. – Засега нямам намерение да губя войната, защото на някакъв си дъртак му харесва да си играе на крал.

Роуан се усмихна някак свирепо, дяволито. Приведе се и докосна устните й със своите.

– Аз също нямам намерение да му отстъпвам трона, Елин.

Тя пророни само:

– Върни се при мен.

Мисълта за касапницата, която го очакваше в Рифтхолд, пак я връхлетя. Богове... о, богове! Ако нещо му се случеше...

Той погали бузата й с кокалчето на показалеца си и обходи устните й с палец. Тя опря длан в мускулестите му гърди, точно на мястото, където висяха двата флакона с отрова. За част от секундата й хрумна да изпари смъртоносната течност в тях.

Но ако заловяха Роуан, ако заловяха Дориан...

– Не мога... не мога да те пусна...

– Можеш – прекъсна я той, без да оставя място за спор. Гласът на принца командир. – И ще ме пуснеш. – Палецът му отново описа устните й. – А като ме намериш, на всяка цена ще се отдадем на онази дълго чакана нощ. Не ме интересува къде, нито кой ще ни види. – Той долепи устни до врата й и пророни до мократа й кожа: – Ти си моето Огнено сърце.

Тя хвана лицето му между дланите си и го придърпа за целувка.

Роуан я прегърна силно и ръцете му заобхождаха тялото й, сякаш запечатваха в себе си усещането от допира. Целувката му беше необуздана – лед и огън, преплетени ведно. Щом накрая се откъснаха задъхано един от друг, дори дъждът като че ли секна за миг.

И през пороя и огъня, и леда, през мрака и светкавиците, и гръмотевиците в главата й проблесна една дума – отговор и предизвикателство, и истина, която незабавно отхвърли, загърби. Не за нея самата, а за него... за него...

Роуан се преобрази с блясък, по-ярък от светкавиците.

Щом Елин спря да мига заслепено, голям ястреб размахваше криле в брулената от пороя нощ, насочвайки се към гората. Роуан свърна надясно към брега с крясък – общение и боен вик.

Елин преглътна буцата в гърлото си, а Едион дойде до нея и стисна рамото й.

– Лизандра иска Муртауг да вземе Еванджелин. За да я направи дама. Малката отказва да тръгне с него. Май ще ни трябва... помощ.

Момичето наистина се беше вкопчило в покровителката си с разтресени от силни вопли рамене. Муртауг се беше върнал от странноприемницата и наблюдаваше безпомощно сценката.

Елин закрачи през джвакащата кал. Колко далечна, колко отдавнашна й се струваше сега ведрата им сутрин заедно.

Тя докосна подгизналата коса на Еванджелин и момичето се откъсна от Лизандра достатъчно, че Елин да му каже:

– Ти си дама от двора ми. Затова трябва да ми се подчиняваш. Много си умна, смела и симпатична, но потегляме към мрачни, ужасни места, където дори мен ме е страх да отида.

Долната устна на Еванджелин затрепери. Нещо в гърдите на Елин се стегна, но тя подсвирна и Лапичка, която се криеше от дъжда под конете им, се довлачи мудно.

– Искам от теб да се грижиш за Лапичка – рече Елин, милвайки влажната глава на кучето и дългите му уши. – Защото и тя би била в опасност на онези мрачни, ужасни места. Само на теб мога да я поверя. Ще се погрижиш ли за нея?

Защо не се беше радвала повече на онези щастливи, безметежни, скучни мигове от пътешествието им? Защо не бе ценила повече всяка секунда, която бяха прекарали заедно всичките в безопасност?

Над главата на момичето лицето на Лизандра изглеждаше напрегнато – очите й лъщяха не само от дъжда. Въпреки това кимна на Елин, оглеждайки за пореден път Муртауг с хищническа съсредоточеност.

– Остани с лорд Муртауг, запознай се с тукашния двор и тънкостите му и пази приятелката ми – повтори Елин на Еванджелин и клекна да целуне мократа глава на Лапичка. Веднъж. Два пъти. Кучето облиза разсеяно дъжда от лицето й. – Ще ми обещаеш ли? – Попита тя.

Еванджелин се взря в кучето, после в покровителката си. И кимна.

Елин я целуна по бузата и прошепна в ухото й:

– И междувременно гледай да обработиш тези жалки старчоци. – Тя се отдръпна от нея, за да й намигне. – Върни ми кралството, Еванджелин.

На малката обаче не й беше до усмивки, ето защо само кимна отново.

Елин целуна Лапичка за последно и се върна при братовчед си, а Лизандра коленичи в калта пред момичето, отметна мократа му коса назад и му заговори твърде тихо дори за елфическия слух на Елин.

Едион изтръгна поглед от Лизандра и момичето и го насочи към Рен и Муртауг, стискайки решително устни. Елин пое след него и спря на метър от лордовете Алсбрук.

– Писмото ви. Ваше Величество – обяви старецът и й подаде цилиндър, запечатан с восък.

Елин взе и му кимна признателно.

– Ако не искаш да замениш един тиранин за друг – обърна се Едион към Рен. – най-добре подготви Гибелния легион и всички други войници, с които разполагаш, за настъпление откъм север.

Муртаут отговори вместо внука си.

– Дароу го прави за добро...

– Дароу – прекъсна го Едион – вече има броени дни живот.

Всички обърнаха очи към нея. Елин обаче наблюдаваше

как светлините на странноприемницата мъждукат през дърветата и старецът отново крачи към тях като същинска природна стихия.

– Няма да пипаме Дароу – обяви тя.

– Какво? – озъби се Едион.

– Готова съм да заложа всичките си пари – обясни Елин, – че вече се е погрижил, ако случайно го застигне преждевременна смърт, повече никога да не стъпим в Оринт. – Муртауг й кимна утвърдително. Тя сви рамене. – Затова няма да го пипаме. Ще играем по свирката му, по неговите правила, закони и клетви.

На няколко метра от тях Лизандра и Еванджелин още си говореха тихо. Момиченцето плачеше в прегръдката на покровителката си, а Лапичка я побутваше тревожно с муцуна.

Елин върна очи към Муртауг.

– Не ви познавам, лорде, но дълги години бяхте предан на чичо ми, на цялото ми семейство. – Тя извади един кинжал от скрита до бедрото си ножница и всички подскочиха, когато сряза дланта си. Дори Едион. Елин стисна окървавената си ръка в юмрук и я вдигна във въздуха помежду им. – Затова съм сигурна, че ще разберете каква стойност имат кръвните клетви за мен и ще ми повярвате, като ви кажа, че ако онова момиченце пострада, физически или другояче, няма да ме е грижа какви закони и правила ще наруша. – Лизандра вече ги гледаше, навярно усетила кръвта с хамелеонските си сетива. – Ако Еванджелин пострада, ще изгорите. Всички до един.

– Заплашвате собствените си придворни? – попита презрително Дароу, спирайки на няколко стъпки от тях.

Елин не му обърна внимание. Муртауг я гледаше изцъклено – Рен също.

Кръвта й се попи в свещената земя.

– Приемете го като изпитание.

Едион изруга. Но разбираше. Ако лордовете на Терасен не можеха да опазят едно дете в кралството си, не намереха съвест да спасят Еванджелин, да се погрижат за някого, който нямаше с какво да им е от полза, нито с богатства, нито с титли... значи, заслужаваха да умрат.

Муртауг се поклони отново.

– На вашите услуги съм, Ваше Величество. – Сетне добави тихо: – Загубих моите внучки. Няма да изгубя друго дете.

С тези думи старецът тръгна към Дароу и го дръпна със себе си.

Елин се обърна със свито сърце към Рен, чийто белег се криеше под сянката на натежалата му от вода качулка.

– Ще ми се да имахме време за разговори. Да ти обясня всичко.

– Неведнъж ти се е случвало да напуснеш кралството ни. Не виждам защо сега да е различно.

Едион изръмжа гърлено, но Елин го прекъсна.

– Обвинявай ме колкото си искаш, Рен Алсбрук. Но не предавай кралството.

Тя прочете безмълвния отговор в очите му. Както ти прави цели десет години?

Болезнен удар под кръста, но Елин си замълча. В този момент забеляза, че очите на Рен попаднаха върху Еванджелин, върху дълбоките белези по лицето й. Почти същите като тези по неговото. Нещо в погледа му омекна, макар и малко.

Ала Дароу отново крачеше бясно към Елин с пребледняло от гняв лице.

– Ах, ти... – подхвана той.

Елин вдигна ръка. По върховете на пръстите й танцуваха пламъци и превръщаха дъжда в пара. Към китката й бавно се стичаше кръв от дълбоката рана в дланта й – същата като белега на дясната й ръка, ярка като рубина в дръжката на Голдрин зад рамото й.

– Ще положа още една клетва – обяви тя и пак сви окървавената си ръка в юмрук, сваляйки я помежду им. Дароу видимо се напрегна.

Кръвта й покапа по свещената земя на Терасен и усмивката й стана смъртоносна. Дори Едион притаи дъх до нея.

Елин заяви:

– Кълна се, че колкото и далеч да стигна, колкото и да ми коства, поискаш ли помощта ми, ще дойда. Кълна се в кръвта си, в името на семейството си, че няма да обърна гръб на Терасен, както ти обърна гръб на мен. Кълна се, Дароу, че когато настъпи денят да молиш за помощта ми, ще поставя кралството пред гордостта си и няма да те убия. Мисля, че най-подходящото наказание за теб ще е да ме гледаш на трона до края на нищожния си живот.

Лицето му, допреди малко пребледняло, вече полилавяваше.

Тя просто го загърби.

– Къде си мислиш, че отиваш? – попита Дароу.

Явно Муртауг не му беше разказал за плана й да замине за Мъртвите острови. Интересно.

Елин надникна през рамо.

– Да напомня на някои хора, че са ми задължени. Да събера армия от асасини, крадци, изгнаници и обикновени граждани. Да завърша онова, което започна преди много, много време.

Дароу й отвърна с мълчание.

Елин и Едион тръгнаха към Лизандра, която стоеше под дъжда и ги наблюдаваше с мрачно изражение. Еванджелин прегръщаше телцето си и ридаеше тихо, а Лапичка се беше долепила до нея.

Прогонвайки тъгата от сърцето си, болката и тревогата от съзнанието си, Елин каза на хамелеонката и генерала:

– Потегляме.

Едион целуна мократа глава на Еванджелин, преди Муртауг и Рен да я отведат в странноприемницата с явна ласкавост, докато Дароу крачеше сърдито пред тях. А когато тримата се разпръснаха да вземат конете си и Елин остана сама, най-сетне се престраши да доближи потъналото в сенки чворесто дърво.

Малките хора бяха научили за атаката на уивърнската кавалерия тази сутрин.

Затова Елин предполагаше, че малката фигурка, вече разпадаща се под обилния порой, беше поредното послание. Този път само за нея.

Крайбрежният храм на Бранън беше изработен с видимо старание – хитроумно изделие от клечки и камъчета, оформящи колоните и олтара... А върху свещената скала в центъра му бяха измайсторили бял елен от неразчепкана овча вълна, чиито внушителни рога представляваха извити тръни.

Заповед – къде да отиде, какво трябва да вземе. А тя беше готова да им се подчини, да изпълни заръката им. Дори да се наложеше да каже на другите само половината истина.

Елин разруши макета, но остави в дланта си елена, чиято вълна вече се степваше от дъжда.

Едион и Лизандра се приближаваха с цвилене на коне, но Елин го почувства миг преди да се появи между далечните, обгърнати в нощта дървета. Твърде надалеч в гората, за да е друго, освен призрак, откъслек от съня на някой древен бог.

Тя го погледа с притаен дъх, а когато яхна коня си и вдигна черната си качулка, й стана чудно дали спътниците й бяха забелязали, че не дъждът лъщи по лицето й.

Дали и те бяха видели белия елен, Господаря на Севера, с приглушено от пороя безсмъртно сияние, дошъл от дълбините на гората да се сбогува с Елин Галантиус.

6.

Дориан Хавилиард, крал на Адарлан, ненавиждаше тишината.

Тя се беше превърнала в негов вечен спътник из почти пустите зали на каменния му дворец – нощем клечеше в ъгъла на личната му стая, намираща се високо в едната кула, а денем го гледаше от другия край на масата при всяко хранене.

Открай време знаеше, че един ден ще стане крал.

Ала не беше очаквал да наследи рухнал трон и празна крепост.

Майка му и малкият му брат още си стояха закътани в планинската им вила в Арарат. Не ги беше поканил в двореца. Дори се беше разпоредил да не идват.

Макар и само защото с майка му щеше да се върне и цялата й префърцунена свита, а Дориан предпочиташе тишината пред безкрайното им кудкудякане. И защото така щеше да му се наложи да погледне майка си и брат си в очите и да излъже кой бе унищожил стъкления замък, кой бе избил повечето им придворни и кой бе отнел живота на баща му. Да излъже за нещото, в което се беше превърнал баща му – за демона, загнездил се в него.

Демон, който беше заплодил майка му – не веднъж, а два пъти.

Застанал на малката каменна тераса на личната си кула, Дориан обхождаше с поглед блещукащата шир на Рифтхолд под залязващото слънце, лъскавата ивица на Ейвъри, криволичеща откъм морето, виеща се из града като змия, преди да продължи право към сърцето на континента.

Скривайки гледката, разпери дланите си, покрити с мазоли от тренировките с меч, които отново бе подхванал. Любимите му стражи – хора на Каол – бяха мъртви до един.

Изтезавани и убити.

Спомените му за робуването на нашийника от Камък на Уирда бяха смътни и мъгливи. Но в кошмарите си понякога се озоваваше в една от тъмниците в подземията на двореца с облени от чужда кръв ръце, с нечии умолителни писъци в ушите му.

Не той беше отговорен за това, повтаряше си, а валгският принц. Баща му.

Още му беше трудно да гледа в очите новия капитан на стражата, приятел на Несрин Фалик, когато бе помолил да го научи на бойни умения, да му помогне да заякне.

Никога повече. Никога повече нямаше да бъде слаб, безполезен и уплашен.

Дориан отправи поглед на юг, сякаш виждаше чак до Антика. Стана му чудно дали Каол и Несрин са стигнали вече, дали вещите лечители на Торе Сесме се бяха захванали да церят измъченото му тяло.

И за това беше отговорен демонът в баща му, той беше прекършил гръбнака на Каол.

Мъжът, борещ се в тялото му, беше смекчил смъртоносната сила на удара.

Дориан нямаше такъв контрол, такова влияние, докато наблюдаваше как демонът използва собственото му тяло – докато демонът изтезаваше, убиваше и вземаше каквото пожелае. Явно баща му се оказваше по-силният човек от двама им. По-добрият.

Не че някога му се беше отдал шанс да го опознае като човек.

Дориан стисна пръсти в юмрук и в дланта му проблесна скреж. Сурова магия, но нямаше кой да го научи да я използва. Нямаше кого да помоли.

Облегна се на каменната стена до вратата на терасата и вдигна ръка към бледата ивица върху гърлото си. Колкото и часове да беше прекарал в тренировки под слънцето, кожата, намирала се под нашийника, така й не беше потъмняла. Може би завинаги щеше да остане светла.

Вероятно до края на дните си щеше да чува в сънищата си съскащия глас на демонския принц. Може би винаги щеше да се буди с чувството, че потта по тялото му е кръвта на Сорша, кръвта на Елин, когато я бе наръгал.

Елин. Не беше получил вест от нея – нито от когото и да било – относно завръщането на кралицата в родното й кралство. Опитваше да не се безпокои, да не размишлява защо още не е чул нищо.

Нищо, при положение че разузнавачите на Несрин и Каол вече му носеха новини за пробуждането на Морат.

Дориан надникна към стаята си, към купчината листове върху претрупаното си писалище, и потрепери. Чакаше го още много административна работа, преди да си легне: писма за подписване, планове за прочит...

В града отекна гръм.

Навярно сигнал, че трябва да се залавя за работа, освен ако не искаше за пореден път да будува до черните часове на утрото. Дориан влезе вътре, въздишайки остро през носа, а зад гърба му пак прокънтя гръмотевица.

Твърде скоро, твърде кратка.

Дориан се обърна да огледа хоризонта. Нямаше облаци – само червено-розово-златисто небе.

Но градът, ширнал се в подножието на хълма, върху който се издигаше дворецът, сякаш застина. Дори калната Ейвъри като че ли спря да пълзи към континента, сепната от поредния гърмеж.

И преди беше чувал този звук.

Магията във вените му забушува и докато се запита какво ли е усетила, терасата се вледени без негово благоволение, толкова бързо и свирепо, че камъните простенаха от студа.

Опита да я прибере, сякаш беше кълбо прежда, търкулнало се от ръцете му, но тя не му се подчини и ледът й плъзна още по-бързо, още по-дебел по каменната тераса. По сводестата врата зад него, по извитата фасада на кулата...

На запад прозвуча рог. Висок, оглушителен звук.

Тревожният му вой престана преждевременно.

Ъгълът на терасата не му предлагаше изглед към източника му. Той влетя в стаята, забравил за вледенените камъни, и се спусна към отворения западен прозорец. Беше подминал едва половината колони от книги и документи, когато зърна хоризонта. Когато градът му се изпълни с писъци.

В далечината, притулвайки залеза като ято прилепи, летеше цял легион уивърни.

Всичките бяха яхнати от вещици, надаващи боен рев към пламналото небе.

Манон и Тринайсетте летяха без почивка, без сън. Предишния ден бяха оставили двете придружаващи ги сестринства назад, тъй като уивърните им бяха твърде уморени, за да продължат с тяхното темпо. Особено след като Тринайсетте от месеци излизаха да патрулират в околността на Морат, надграждайки плавно издръжливостта си.

Летяха нависоко, за да останат скрити над облаците, но през пролуките в тях мярваха континента във всевъзможните му нюанси на лятно зелено и масленожълто, и бляскаво сапфирено. Този ден обаче беше ясен и те нахлуха в Рифтхолд без прикритието на облачна покривка тъкмо когато слънцето се спускаше на запад.

Към загубената й родина.

От тази височина, когато хоризонтът най-сетне разкри столицата, Манон съзря опустошението в неговия пълен мащаб.

Щурмът бе започнал без нея. Легионът на Искра продължаваше атаката си и още се устремяваше свирепо към двореца и стъклената стена, разгърната в западния край на града.

Манон сръчка Абраксос с колене в безмълвна заповед да ускори темпото си.

Той се подчини, но едва. Напълно бе изнемощял. И не само той.

Искра държеше сама да се увенчае с победата. Манон не се и съмняваше, че наследницата на Жълтоногите е получила заповедта да отложи нападението... до появата на самата Манон. Кучка! Гледала бе да стигне първа, да атакува без нея...

Наближаваха столицата все повече и повече.

Скоро писъците ги достигнаха. И червената й пелерина натежа като воденичен камък.

Манон насочи Абраксос към каменния дворец на хълма, надничащ иззад лъскавата стъклена стена – онази, която й бе наредено да разруши, – молейки се да не е закъсняла поне за едно.

И че знае какво прави.

7.

Дориан вдигна тревога, но стражите вече знаеха какво се случва. А когато опита да слезе от кулата, те препречиха стълбището и му казаха да остане горе. Той понечи да ги заобиколи, да помогне, но хората му го помолиха да не мърда оттам. Помолиха го, защото не искаха да го загубят.

Отчаянието в младите им гласове го накара да остане в кулата. Млади, но не безполезни.

Дориан стоеше на терасата си с изпъната напред ръка.

От такова разстояние не можеше да направи нищо, докато уивърните сееха гибел отвъд стъклената стена. Рушаха сгради, бутаха покриви с ноктите си, грабеха хора от улиците – неговите поданици.

Покриха небето като одеяло от остри зъби и нокти и макар стрелите на градската стража да попадаха в целта си, уивърните дори не им обръщаха внимание.

Дориан свика всичката си магия, подчинявайки я на волята си, призовавайки лед и вятър върху дланта си.

Трябваше да е упражнил способностите си досега, да помоли Елин да го научи поне на нещо, докато беше в Рифтхолд.

Уивърните приближаваха бавно двореца и стъклената стена около него, сякаш искаха да му демонстрират колко е безсилен пред тяхната мощ.

Нека дойдат. Нека сами влязат в капана на магията му.

Да, не умееше да я контролира на дълго разстояние като Елин, да обгърне града със силата си, но ако се доближеха достатъчно...

Повече никога нямаше да е слаб и страхлив.

Първият уивърн прелетя над стъклената стена. Беше гигантски – много по-едър от обсипаното с белези животно на белокосата вещица. Общо шест се устремиха към кулата, към двореца. Към краля му.

Дориан щеше да им покаже що за крал беше.

Позволи им да се доближат, стиснал пръсти в юмруци, докато ровеше все по-надълбоко и по-надълбоко в извора на магията си. Множество вещици останаха при стената и опашките на уивърните им заблъскаха матовото стъкло, трошейки го късче по късче. Като че шестте, полетели към двореца, съвсем спокойно можеха да го превземат и сами.

Вече ги виждаше ясно – виждаше кожените им костюми с железни шипове, как светлината на залязващото слънце се отразява по масивните нагръдници на уивърните, прелитащи стремглаво над още несъвзелата се от предишния удар околност на двореца.

А щом зърна кръвожадните им усмивки, оголващи железните им зъби, когато крясъците на стражите, които храбро ги обстрелваха откъм портата и прозорците на двореца, проехтяха в ушите му, той протегна ръка към вещиците.

Лед и вятър връхлетяха ездачките и летящите им зверове.

Стражите извикаха смаяно, а после потънаха в изумено мълчание.

Дориан дишаше тежко, бореше се за въздух, докато магията се изцеждаше от него и той се мъчеше да си спомни кой е и как се казва. Беше отнел много животи под робството на демона, но никога по своя воля.

А докато мъртвото месо се ръсеше от небето, строполявайки се по земята около двореца, докато кръвта на враговете му се сипеше в ситен червен дъжд... Още, стенеше магията му, виейки се в шеметни спирали и нагоре, и надолу, отново повличайки го в ледените си бързеи.

Отвъд пропукващата се стъклена стена градът му кървеше. Крещеше от ужас.

Още четири уивърна прелетяха над стената и ездачките им ги насочиха към разкъсаните си сестри. Горчиви викове се изтръгнаха от безсмъртните им гърла, докато вятърът брулеше краищата на жълтите ленти около главите им. Уивърните им се устремиха към небето, сякаш им бе заповядано да се издигат и издигат, за да се спуснат право върху него.

По устните на Дориан затанцува усмивка и той отново освободи магията си – този път двоен камшик, който изплющя към реещите се горе уивърни.

Още кръв и парчета уивърни и вещици полетяха към земята, всичките покрити с толкова дебел лед, че се строшиха при сблъсъка с плочника на вътрешния двор.

Дориан запробива още по-надълбоко. Ако успееше да влезе в града, можеше да разпери по-широко магическата си мрежа...

В този миг го нападнаха от друго място. Не отпред, нито от горе или от долу.

А отзад.

Кулата му се килна на една страна и той полетя напред, блъсвайки се в каменния парапет на терасата с такава сила, че едва не се претърколи от ръба.

Чу се трошене на камък и дърво и едно парче скала щеше да го премаже, ако не се беше защитил с магията си като под купол.

Той хукна към спалнята си. Грамадна дупка зееше в едната стена и покрива. А върху разбития камък стоеше широкоплещеста вещица с превръзка от избледняла жълта кожа около главата и усмивка, пълна с остри като бръсначи железни зъби.

Дориан призова магията си, но тя му отвърна само с искра.

Беше я употребил твърде скоро, твърде бързо, осъзна той. Твърде неконтролируемо. Нямаше достатъчно време да я извлече цялата. Уивърнът на вещицата подаде главата си в кулата.

Зад него още шест крилати звяра прелетяха над стъклената стена, отправяйки се към незащитения му гръб. А самата стена... Стената на Елин... Яростни, свирепи нокти и опашки я изравниха със земята.

Дориан погледна вратата към стълбището, откъдето вече трябваше да са влетели стражите. Но оттам го посрещна само тишина.

Толкова близо беше, но за да я стигне, трябваше да мине пред пастта на уивърна. Точно заради това се усмихваше вещицата.

Един шанс – щеше да има само един шанс за бягство.

Дориан побърза да свие пръсти в юмруци, за да не го оглежда повече вещицата.

Стрелна едната си ръка напред и от дланта му изхвърча лед право в очите на уивърна. Той изрева, отстъпвайки назад, и Дориан хукна.

Нещо остро закачи ухото му и се заби в стената пред него. Кинжал.

Той продължи да препуска към вратата...

Опашката се мярна в периферното му зрение само миг, преди да го блъсне в ребрата.

Когато полетя към каменната стена, магията му го обгърна, бранейки костите и черепа му. Сблъсъкът беше толкова силен, че камъните изпукаха. Толкова силен, че щеше да убие повечето хора.

Звезди и мрак затанцуваха пред очите му. Вратата беше така близо.

Дориан опита да стане, но крайниците му не се подчиниха.

Зашеметен; зашеметен от...

Мокра топлина се разля точно под ребрата му. Кръв. Раната не беше смъртоносна, но достатъчно дълбока да му причини болка, нанесъл му я беше някой от шиповете по опашката на звяра. Шипове, покрити със зеленикава лъскавина.

Отрова. Някаква отрова, която отслабваше и парализираше, преди да убие жертвата си...

Нямаше да позволи да го отвлекат отново, не и в Морат, не и при херцога и нашийниците му...

Магията му се забунтува срещу обездвижващата гибелна целувка на отровата. Лечебна магия. Но бавна, отслабена от безразсъдната му употреба отпреди малко.

Дориан опита да пропълзи до вратата, лъхтейки през стиснати зъби.

Вещицата изрева някаква команда на уивърна и Дориан събра достатъчно сили да извърне глава към тях. Тъкмо навреме да я види как изважда мечовете си и се гласи да скочи на седлото.

Не, не, не...

Но краката й не докоснаха земята.

В единия миг премяташе крак през гърба на звяра.

В следващия главата й я нямаше и кръвта й къпеше уивърна, който изрева, обърна се...

И изхвърча от зейналата дупка в стената на кулата, блъснат от друг, по-дребен уивърн. Осеян с белези и свиреп, с лъскави криле.

Дориан не изчака да види какво ще стане, не прояви и грам любопитство.

Запълзя към вратата, докато магията му поглъщаше отровата, която трябваше да го убие – буен поток от светлина, борещ се с могъща сила срещу зеленикавата тъмнина.

Разкъсана кожа, мускули и кости се съединяваха бавно със сърбеж, а онази искра проблясваше и мъждукаше във вените му.

Дориан тъкмо се пресягаше към дръжката на вратата, когато дребният уивърн кацна в дупката на разрушената му кула и от огромните му зъби закапа кръв по разпилените документи, на които се беше ядосвал преди броени минути. Облечената му в броня ловка ездачка скочи леко от седлото и стрелите в колчана, преметнат през гърба й, издрънчаха в дръжката на величествения меч до него.

Тя свали шлема, коронован с тънки като копия остриета.

Дориан позна лицето й, преди да си спомни името й.

Позна бялата й като лунно отражение коса, разливаща се по тъмната й люспеста броня; позна очите й с цвят на изгоряло злато.

Позна небивало красивото й лице, изпълнено със студена кръвожадност и зъл интелект.

– Ставай! – озъби му се Манон Черноклюна.

Проклятие.

Думата ехтеше като монотонна мантра в главата на Манон, докато крачеше през руините на кралската кула и бронята й громолеше по изпопадалите камъни, пръснатите листове и разпилени книги.

Проклятие. Проклятие. Проклятие.

Искра я нямаше никъде – поне около двореца. Сестринството й обаче беше тук.

И когато Манон зърна вещицата от Жълтоногите в разрушената кула, готова да убие краля... едновековните й инстинкти и обучението й бързо взеха решение вместо нея.

Само един замах на Ветросеч от гърба на Абраксос, и сестрата на Искра падна мъртва.

Проклятие. Проклятие. Проклятие.

След това Абраксос нападна уивърна й, мътноок мъжкар, който не успя дори да изреве, преди зъбите на Абраксос да се впият в дебелото му гърло и да се разхвърчат кървави парчета месо.

Нямаше време да се диви колко смело бе скочил в бой Абраксос, как дори не се беше поколебал. Неустрашимият й уивърн. Щеше да го нагости с допълнителна порция месо.

Тъмният, окървавен жакет на младия крал беше покрит с прахоляк и мръсотия. Но сапфирените му очи бяха бистри, макар и изцъклени. Тя отново извиси глас над ужасяващата глъчка на града.

– Ставай.

Той пак се пресегна към дръжката на желязната врата. Не за да извика помощ или да избяга, осъзна Манон, която вече се намираше на крачка от него, а за да се надигне.

Тя огледа дългите му крака, по-мускулести, отколкото при предишната им среща. После забеляза и раната, надничаща от едната страна на съдрания му жакет. Не особено дълбока и застрашаваща, но...

Проклятие. Проклятие. Проклятие.

Отровата от опашката на уивърна беше смъртоносна в най-лошия случай и парализираща – в най-добрия. Обездвижваше ранения само с една драскотина. Вече трябваше да е мъртъв. Или да умира.

– Какво искаш? – попита дрезгаво той и очите му запрескачаха между нея и Абраксос, който оглеждаше небето за други нападатели, мърдайки нетърпеливо криле.

Кралят опитваше да си спечели време, докато раната му зараснеше.

Магия. Само най-силната магия би могла да го спаси от смърт.

– Мълчи – озъби му се Манон и го изправи на крака.

Той не подскочи от допира й, нито от железните нокти, които съдраха жакета му. Стори й се по-тежък, отколкото бе очаквала, сякаш беше натрупал още мускули и под горните си дрехи. Но със силата й на безсмъртна не й костваше много енергия да го вдигне на нозе.

Беше забравила колко по-висок е. Като се изправи лице в лице с нея, Дориан впи поглед в очите й и пророни задъхано:

– Здравей, малка вещице.

Половинчатата му усмивка събуди една древна, хищническа част от нея, която се размърда и насочи уши към него. Не долавяше нито капка страх. Интересно.

– Здравей, малки принце – измърка в отговор Манон.

Абраксос изръмжа предупредително и Манон извърна глава към него. Друг уивърн летеше стремглаво към тях.

– Върви! – нареди му тя и го остави да се подпре на стената, отваряйки вратата на кулата. Посрещнаха ги писъците на стражите от долните етажи. Дориан се отпусна до стената, сякаш цялото му внимание бе съсредоточено в това да се задържи на крака. – Има ли друг изход?

Кралят я изгледа с отявлено преценяващ поглед, който я подтикна да изръмжи.

Зад тях, сякаш Майката им протягаше ръка, силен вятър изтласка уивърна и ездачката му настрана от кулата, запращайки ги към града. Дори Абраксос изрева, толкова силно вкопчен в стената, че камъкът се пропукваше под ноктите му.

– Има тайни проходи – отвърна кралят. – Но ти...

– Тогава ги намери. Изчезвай.

Той не помръдна от мястото си до стената.

– Защо?

Бледата линия още бележеше гърлото му, изпъквайки сред златистия тен на останалата му кожа. Ала тя не търпеше разпити от смъртни. Били те крале. Никога повече.

Затова пренебрегна въпроса му и каза:

– Перингтън не е това, за което го мислехме. Той е демон в смъртно тяло и сега е сменил кожата си. Вече е златокос мъж, въдещ зло в Морат, което скоро ще посее над света. Това е само началото. – Тя махна с железни нокти към опустошението около тях. – Така цели да прекърши духа ти и да спечели благоволението на други кралства, представяйки те за техен враг. Събери армията си, преди неговата да е достигнала непобедими размери. Иска да превземе не само континента, но и цяла Ерилея.

– И защо й е на въздушната му командирка да ми казва всичко това?

– Мотивите ми не те засягат. А сега бягай.

Онзи могъщ вятър отново блъсна двореца и изтласка наближаващите врагове; каменните стени простенаха под напора му. Вятър, ухаещ на борове и сняг – познат, странен аромат. Древен, коварен и жесток.

– Ти уби онази вещица.

Кръвта на Жълтоногата още се стичаше по камъните. Покриваше Ветросеч и сваления й шлем. Убийца на вещици.

Манон прогони мисълта заедно с прикрития в наблюдението му въпрос.

– Дължиш ми живота си, кралю на Адарлан. Готви се за деня, в който ще дойда да поискам отплата.

Той стисна чувствените си устни.

– Бий се с нас. Сега – бий се с нас сега срещу него.

Откъм отворената врата крясъци и бойни викове разсичаха въздуха. Вещиците бяха успели да кацнат някъде наблизо и бяха проникнали в двореца. Съвсем скоро щяха да ги открият. И ако кралят не беше избягал... Тя го издърпа от стената и го тикна към стълбището.

Краката му се подкосиха и той вкопчи смугла ръка в древния камък на стената. После я стрелна остро през широкото си рамо. Остър поглед.

– Не разпознаваш ли смъртта, когато те гледа в очите? – изсъска му с дълбок, злостен глас Манон.

– Виждал съм и по-лошо от смъртта – отвърна той и замръзналите му сапфирени очи я обходиха от главата до металните върхове на ботушите й и обратно. – Смъртта от твоята ръка би била милост в сравнение с останалото.

Нещо в нея потрепна от думите му, но кралят вече куцукаше надолу по стълбището, подпирайки се с ръка на стената. Движеше се толкова бавно, докато отровата се изпаряваше от него и магията му несъмнено се бореше с всички сили да спаси живота му.

Вратата в дъното на кулата се пръсна на парчета.

Дориан замръзна при вида на четирите Жълтоноги, които влетяха с ръмжене през входа. Щом стигнаха центъра на кулата, вещиците спряха и вдигнаха объркани погледи към Водачката на Крилото.

Ветросеч трепна в ръката й. Трябваше да го убие – да го убие веднага, преди да са разгласили, че са я видели с него...

Проклятие, проклятие, проклятие.

Но не й се наложи да взима такова решение. Във вихър от стомана Жълтоногите загинаха, преди дори да обърнат очи към воина, прелетял през вратата.

Сребриста коса, татуирано лице и шия, леко заострени уши. Източникът на онзи вятър.

Дориан изруга и залитна едно стъпало надолу, но взорът на елфическия воин беше върху нея. Изпълнен със смъртоносна ярост.

Въздухът в гърлото на Манон секна.

От гърдите й се изтръгна сподавен звук и тя заотстъпва назад, дращейки врата си, сякаш искаше да отвори път на въздуха. Магията на елфа я държеше непоклатимо.

Щеше да я убие за онова, което бе опитала да причини на кралицата му. За стрелата на Астерин, насочена към сърцето й. Стрелата, пред която беше скочил.

Манон се свлече на колене. Кралят мигновено се озова до нея и след като се досети какво става, изрева към долната площадка:

– НЕ!

Само толкова беше нужно. Въздухът отново изпълни устата й, дробовете й и Манон го загълта жадно, извивайки гръб.

Нейната раса нямаше магическа защита срещу такива атаки. Само в най-отчаяните, най-разярени моменти можеха да извлекат от магията, стаена дълбоко в тях – и то с унищожителни последствия. Дори най-кръвожадните и бездушни вещици сред тях едва-едва шепнеха за това деяние: Отдаването.

Лицето на Дориан изплува пред воднистото й зрение. Докато Манон още гълташе с пълни дробове свежия, животоспасяващ въздух, той каза:

– Намери ме, като размислиш, Черноклюна.

Сетне кралят изчезна.

8.

Роуан от рода на Белия трън летя без храна, вода и почивка цели два дни.

Въпреки това достигна Рифтхолд твърде късно.

Вещиците и уивърните им вече сееха хаос из столицата. Виждал бе падението на доста градове през вековете, за да знае, че с този беше свършено.

Дори жителите му да обединяха сили срещу врага, просто щяха да посрещнат смъртта си заедно. Вещиците вече бяха сринали стъклената стена на Елин. Поредният пресметлив ход на Ераван.

С мъка остави невинните да се борят сами за живота си и продължи неотклонно към каменния дворец и кулата на краля. Имаше мисия, възложена му от кралицата.

Да, закъснял беше, но надежда съществуваше.

Дориан Хавилиард залиташе от слабост, докато Роуан го влачеше по коридорите на замъка, използвайки острия си слух и обоняние, за да избягва местата, където още кипяха битки. Ако вещиците пазеха тайните проходи, ако не успееха да достигнат каналите... Роуан съставяше план след план. И никой нямаше добър завършек.

– Насам – рече задъхано кралят. Проговаряше за пръв път, откакто бе слязъл по стълбището. Вече се намираха в жилищната част на двореца, която Роуан бе зървал само отвън по време на разузнавателните си полети като ястреб. Покоите на кралицата. – В спалнята на майка ми има таен изход.

Белите врати на покоите бяха заключени.

Без дори да се замисли, Роуан ги разби в експлозия от дървени трески, които се забиха по пищните мебели и картините по стените. Украшения и ценни предмети се пръснаха на парчета пред очите им.

– Извинявай – обърна се Роуан към краля, макар и да не прозвуча особено искрено.

Магията му просветна, размърда се леко във вените му, за да му напомни, че е на привършване. Двата дни на стремглав полет и борбата с уивърните му бяха коствали скъпо.

Дориан огледа непреднамерената разруха.

– Все някой щеше да го стори – пророни равнодушно.

После се спусна през стаята, накуцвайки леко. Ако магията му беше малко по-слаба, навярно щеше да загине от отровната опашка на уивърна.

Дориан се спря пред голям позлатен портрет на красива кестенява жена, прегърнала бебе със сапфирени очи.

Погледът му остана върху нея за част от секундата, но Роуан улови момента. Дориан дръпна картината към себе си. Зад нея се криеше малка врата.

Роуан накара краля да мине пръв със свещ в ръка, а после с помощта на магията си върна картината на мястото й, преди да затвори вратата след тях.

Каменният проход беше тесен и прашен. Но вятърът някъде напред обещаваше открити пространства, влага и плесен. Роуан изпрати малка нишка магия да проучи стълбището, по което слизаха, и множеството коридори пред тях. Нямаше срутвания от взрива на часовниковата кула. Нито следа от дебнещи врагове и противната смрад на Валгите и зверовете им. И това беше нещо.

Елфическият му слух долавяше заглушените писъци и викове на умиращите над тях.

– Трябваше да остана – прошепна Дориан.

Значи и това му даряваше магията – свръхчовешки слух.

Сурова магия с множество дарове: лед, огън, изцеряване, изострени сетива и сила. Сигурно дори хамелеонство, ако се постараеше.

– Жив ще си по-ценен за народа си – увери го Роуан с отекващ между камъните глас.

Умората го глождеше, но той я отблъсна. Щеше да почива, когато достигнеха безопасно място.

Кралят не отвърна.

Затова Роуан продължи:

– Виждал съм падението на много градове. И на цели кралства. А унищожението, което съзрях от небето на идване, беше толкова пълно, че дори със завидните си дарби не е имало какво да предприемеш.

Не знаеше какво ще правят, ако такова опустошение достигнеше и Оринт. Нито защо Ераван го отлагаше. По-късно щеше да мисли за това.

– Трябва да умра с тях – беше отговорът на краля.

Достигнаха дъното на стълбището, откъдето проходът се разширяваше и разклоняваше. Роуан отново прати магията си да проучи многото тунели и стълбища. Стълбището отдясно водеше до входа на канал. Дотук добре.

– Изпратен съм да ти попреча точно в това – призна накрая Роуан.

Кралят го погледна през рамо и изтръпна от болка, когато движението опъна още неоздравялата му кожа. Точно на мястото, където Роуан подозираше, че бе зеела рана едва преди минути, от която сега оставаше само червен белег, надничащ през едната страна на съдрания му жакет.

– Щеше да я убиеш – отбеляза Дориан.

Роуан знаеше за кого говори той.

– Защо ме спря?

И кралят му разказа за случката от преди малко, докато слизаха все по-надълбоко в недрата на двореца.

– Аз не бих й се доверил – заяви Роуан, когато Дориан приключи с разказа си, – но може пък боговете да ни ударят едно рамо. Възможно е наследницата на Черноклюните да се присъедини към каузата ни.

Ако първо не я изобличаха. Но дори да разполагаха с подкрепата само на тринайсет вещици и уивърните им, ако това сестринство беше най-силното от целия клан Железни зъби... можеше да даде шанс на Оринт в борбата им срещу Ераван.

Достигнаха канализацията на двореца. Дори плъховете търчаха уплашено през входа на малкото водно поточе, сякаш воят на уивърните звучеше като погребален звън и за тях.

Подминаха свод, затрупан от срутени камънаци – несъмнено от експлозията на адския огън, която бяха предизвикали миналото лято.

Проходът на Елин, осъзна Роуан и нещо се сви дълбоко в гърдите му. Няколко стъпки напред стара локва изсъхнала кръв петнеше камъните до канала. Човешка воня се носеше около нея, покварена и гнусна.

– Тук Елин изкорми Арчър Фин – обясни Дориан, проследил погледа му.

Роуан не си позволи да мисли за това, нито за факта, че тези глупаци несъзнателно бяха дали на един асасин стая, тайно свързана с покоите на кралицата им.

Вързана за една каменна колона ги чакаше лодка, доста поизгнила, но достатъчно здрава. А решетката към малката рекичка, пълзяща край двореца, още беше отворена.

Роуан отново изпрати магията си пред тях, за да проучи безопасно ли е извън канализацията. Не я прерязаха криле, нито пък се пропи с мириса на кръв. Явно източната страна на двореца беше останала спокойна. Ако вещиците бяха достатъчно умни, щяха да сложат стражи във всяко негово ъгълче.

Но писъците и умолителните стонове, идващи отгоре, подсказваха на Роуан, че вещиците са твърде отнесени в жаждата си за кръв, за да разсъждават трезво. Поне за няколко минути.

Той посочи с брадичка към лодката.

– Качвай се.

Дориан свъси вежди, забелязал плесента и прогнилите места в корпуса й.

– Ще е цял късмет, ако не се разпадне под нас.

– Теб – поправи го Роуан. – Под теб. Не мен. Качвай се.

Тонът му накара Дориан да се подчини.

– А ти какво...

Роуан свали пелерината си и загърна краля с нея.

– Легни и се завий с нея.

Дориан отново се подчини, макар и леко пребледнял. Роуан преряза сръчно въжетата с ножовете си.

Сетне внезапно се преобрази и размаха криле достатъчно шумно, че да покаже на Дориан какво се е случило. Магията му простена и се напрегна, изтласквайки уж празната лодка от канала, сякаш някой случайно я беше изтървал.

След това излетя от изхода на канализацията и покри лодката със стена от твърд въздух, която изолираше мириса на краля и щеше да възпре неочаквано полетелите към него стрели.

С един-единствен поглед назад Роуан се устреми по течението на малката река, носейки се високо над лодката.

Един-единствен поглед назад към града, изковал, прекършил и закрилял кралицата му.

Стъклената й стена се стелеше на лъскави парчета из улиците и тревата.

Последните седмици, прекарани по пътищата, бяха същинско мъчение – копнежът да я обладае, да я вкуси го побъркваше. А думите на Дароу го бяха накарали да се замисли... и май, независимо от обещанието му на раздяла, се получаваше добре, че не бяха сторили последната стъпка.

Мисълта витаеше в дъното на съзнанието му дълго преди онзи дъртак да ги запознае с глупавите си укази: наистина беше принц, но само на хартия.

Нямаше нито армия, нито пари. Солидните средства, които притежаваше, бяха останали в Доранел, а Майев никога нямаше да му позволи да си ги върне. Пък и навярно вече бяха разпределени между братовчедите му натрапници заедно със земите и жилищата му. Независимо дали някои от тях – братовчедите, с които беше израснал – бяха отказали, водени от типичните за рода Белия трън преданост и упорство. Роуан вече можеше да предложи на кралицата си само силата на меча си, могъществото на магията си и искрената вярност на сърцето си.

А тези неща не печелеха войни.

Докато слушаха Дароу, беше доловил отчаянието й с острите си сетива, колкото и да го прикриваше лицето й. И познаваше огнената й душа: щеше да го направи. Да се омъжи за някой чуждоземен принц или лорд. Дори това помежду им... дори Роуан да бе наясно, че не е най-обикновена похот, нито просто любов.

Нещото помежду им можеше да погълне света със силата си.

И ако изберяха него, ако изберяха да останат заедно, изходът можеше да е фатален.

Именно затова не изрече думите, които от доста време пазеше за нея, дори когато всичките му инстинкти крещяха да го стори на раздяла. И може би това, че бе спечелил Елин само за да я загуби, беше наказанието му, задето бе допуснал смъртта на другарката си; задето най-сетне се беше отказал от всичката си скръб и омраза.

Плисъкът на вълните беше едва доловим покрай рева на уивърни и писъците на невинните, молещи за помощ, която нямаше да дойде. Той потисна болката в гърдите си, позива да се обърне.

Тук бушуваше война. Тези земи щяха да понесат и по-лошо през идните дни и месеци. Кралицата му, независимо от старанието му да я опази, щеше да понесе и нещо още по-лошо.

Щом лодката заплава по малката река, криволичеща към делтата на Ейвъри, следвана от белоопашат ястреб високо в небето, стените на каменния дворец вече се къпеха в кръв.

9.

Елида Локан знаеше, че я преследват.

Вече от три дни се мъчеше да избяга на нещото, което я дебнеше през безкрайната шир на Оуквалд. И междувременно се загуби.

Три дни без почти никакъв сън, без почивка дори за да намери храна и вода.

Веднъж свърна на юг, за да заблуди преследвача си. В крайна сметка цял ден държа тази посока. После се отправи на запад към планините. Сетне пак на юг, може би югоизток; не можеше да прецени. По това време вече бягаше, ала Оуквалдският лес беше толкова дълбок, че почти не виждаше слънцето, за да се ориентира по него. А без ясен поглед към звездите, тъй като не смееше да спре, за да се изкачи на някое дърво, не можеше да намери Господаря на Севера – нейния маяк към дома.

До обяд на третия ден вече беше на ръба на сълзите. От изтощение, от гняв, от пропил се чак в костите й страх. Щом преследвачът й я причакваше толкова време, то със сигурност нямаше да я убие бързо.

Спря на една поляна с препускащо през нея чевръсто поточе. Ножът трепереше в ръката й, а кракът я болеше – съсипаният й, безполезен крак. Готова бе да предложи на Мрачния владетел душата си в замяна на няколко часа мир и спокойствие.

Елида пусна ножа в тревата до себе си, падна на колене пред поточето и загълта жадно. Водата изпълни празнотата в стомаха й, оставена от горските плодове и корените. Наля манерката си с неудържимо разтреперани ръце.

Толкова разтреперани, че изпусна металната капачка в реката.

Изруга и бръкна до лакти в студената вода, опипвайки каменистото дъно, покрито с хлъзгави водорасли, молейки се за поне мъничко късмет...

Пръстите й тъкмо стиснаха капачката, когато първият вой огласи гората.

Елида и Оуквалдският лес застинаха.

Беше чувала кучешки лай и неземния хор на вълците, докато я влачеха от Перант към Морат.

Но това не беше нито едно от двете. Това беше...

В Морат й се беше случвало такъв вой да я изтръгне от съня й нощем. Вой, който успяваше да повярва, че си е представила, когато не прозвучеше отново. Никой нищо не беше споменавал за подобно нещо.

Но ето го сега. Онзи звук.

Ще създадем чудеса, които ще накарат светът да трепери.

О, богове! Елида завинти на сляпо капачката върху гърлото на манерката си. Каквото и същество да бе издало този звук, наближаваше бързо. Може би, ако се качеше на някое дърво – много, много нависоко, – щеше да се спаси. Да се скрие. Може би.

Тя се завъртя да пъхне манерката в чантата си.

От другата страна на потока обаче клечеше воин с дълъг, страховит нож, опрян върху коляното му.

Черните му очи я поглъщаха, а лицето под също толкова черната му, дълга до раменете коса беше сурово. Той процеди с гранитен глас:

– Освен ако не искаш да се превърнеш в обяд, момиченце, те съветвам да дойдеш с мен.

Тихичък, древен глас прошепна в ухото й, че най-сетне бе намерила непреклонния си преследвач.

А сега и двамата се бяха превърнали в нечия плячка.

Лоркан Салватер слушаше усилващото се ръмжене в древната гора с убеждението, че по всяка вероятност ще умрат.

Е, поне момичето. Или в лапите на чудовището, което ги беше погнало и двамата, или от неговия собствен нож. Още не беше решил.

Човешки – мирисът й на канела и бъз беше съвършено човешки... но и онзи друг мирис го имаше, онази нотка на тъмнина, която пърхаше край нея като колибри.

Сигурно щеше да заподозре, че тя е призовала зверовете, ако не долавяше острата миризма на страх във въздуха. И ако не я преследваше от три дни, позволявайки й да се загуби в оплетения лабиринт на Оуквалд. Нищо в действията й не говореше, че е обсебена от Валг.

Лоркан се изправи на крака и тъмните й очи се разшириха пред великанския му ръст. Тя остана на колене пред потока, протегнала мръсна ръка към кинжала, който безразсъдно бе захвърлила в тревата. Но не беше достатъчно глупава или отчаяна, за да го вдигне срещу него.

– Кой си ти?

Пресипналият й глас беше нисък – не чуруликащото, високо гласче, което бе очаквал от фината й, напълно оформена фигура. Нисък, студен и равен.

– Ако искаш да умреш – отвърна Лоркан, – твоя воля: продължавай да задаваш въпроси.

После се обърна на север.

И тогава от срещуположната посока дойде ново ръмжене.

Две глутници, настъпващи от двете им страни. Чу се шумолене на трева и дрехи и като погледна към отсрещния бряг, момичето беше станало; държеше кинжала си в ръка, а лицето й бледнееше навярно защото беше осъзнала какво се случва: обкръжаваха ги.

– Изток или запад? – попита Лоркан.

През петте века, в които обикаляше света с окървавени мечове, нито веднъж не беше доловил такова ръмжене. Извади брадвата от колана на хълбока си.

– Изток – пророни момичето, впервайки взор ту в едната, ту в другата посока. – Казаха ми... казаха ми да не навлизам в планината. Там бродят уивърни: грамадни, крилати зверове.

– Знам какво е уивърн – увери я той.

Тонът му подпали искра гняв в тъмните й очи, но страхът я угаси. И тя заотстъпва към посоката, която бе избрала. Едно от съществата нададе траурен вой. В него нямаше нищо вълчо. Не, беше твърде пронизителен, писклив – като трели на прилеп. Но по-дълбок. По-кръвожаден.

– Бягай! – нареди Лоркан.

И тя се втурна.

Трябваше да й го признае: независимо от осакатения й крак, от умората, която я правеше безразсъдна през последните няколко дни, препусна като сърна през дърветата; вероятно ужасът заглушаваше болката й. Лоркан прескочи широкия поток с едно ловко движение, скъсявайки разстоянието помежду им за част от секундата. Човеците бяха толкова мудни. Дъхът й вече пресекваше, докато се изкачваше по един хълм, издавайки достатъчно звуци, че да привлече вниманието на преследвачите им.

Трошене на клони откъм шубрака зад тях – откъм юг. Две или три същества, ако съдеше по звуците. И то големи, ако съдеше по тропота на крайниците им.

Момичето достигна едва-едва билото на хълма. Изправи се и Лоркан отново огледа крака й.

Защо я беше преследвал толкова време, ако сега щеше да умре? За миг усети тежестта във връхната си дреха – скътания Ключ на Уирда. Магията на Лоркан беше силна, по-силна от тази на всички полуелфически воини във всички кралства по света. Но използваше ли Ключа...

Използваше ли Ключа, щеше да си заслужи проклятието, което би му навлякъл.

Затова хвърли мрежа от магията си зад тях, невидима преграда с плаващи струи черен вятър. Когато силата му се разля като вълна, момичето настръхна и извърна глава към него. Кожата й пребледня още повече, но тя продължи куция си бяг надолу по хълма.

Само миг по-късно четири масивни тела се сблъскаха с магията му.

Острият мирис на кръвта й, докато раздираше плътта си по скали и щръкнали корени, изпълни носа му. Беше прекалено бавна.

Лоркан отвори уста да я пришпори, но в този момент невидимата му стена се срина.

Не се срина, а се разцепи, сякаш зверовете я бяха продрали.

Невъзможно. Никой не можеше да проникне през щита му. Дори проклетникът Роуан от рода на Белия трън.

Но нямаше лъжа – магията му бе сразена.

Момичето достигна дерето в подножието на хълма и едва не зарида при вида на равната горска площ пред тях. Хукна натам и тъмната й плитка се замята наляво-надясно, а раницата й заподскача по стройния й гръб. Лоркан тръгна след нея, оглеждайки гората от двете им страни. Зад тях отново се чу ръмжене и трошене на клони.

Зверовете ги изтласкваха нанякъде, но към какво? И ако бяха успели да разкъсат магията му...

От дълго, дълго време не беше срещал нов враг, когото да разнищва, да търси начини да унищожи.

– Не спирай – изграчи й той и момичето дори не надникна през рамо, когато Лоркан заби пети между два великански дъба.

От дни се потапяше в магията си с намерението да я използва върху не съвсем човешкото момиче, омръзнеше ли му да я преследва. Сега тялото му преливаше от нея, силата му напираше да се излее.

Лоркан преметна брадвата в ръката си – веднъж, два пъти. Песента на метала отекна из гъстата гора. Студен вятър, пропит с черна мъгла, затанцува между пръстите на свободната му ръка.

Не като този на Белия трън, нито светлина и пламък като силата на кралицата му кучка. Нито дори сурова магия като тази на новия крал на Адарлан.

Не, магията на Лоркан беше магия на волята – на смъртта и острата мисъл, на унищожението. Нямаше име за нея.

Дори кралицата му не знаеше как да я нарече и откъде извираше. Навярно дар от тъмния бог, от Хелас, размишляваше Майев – тъмна дарба за тъмния й воин. Само това я интересуваше.

Дива усмивка танцуваше по устните на Лоркан, когато разреши на магията си да се издигне до повърхността, когато позволи на черния й бяс да изпълни вените му.

Рушил бе цели градове с мощта й.

Не вярваше, че тези зверове, колкото и свирепи да бяха, можеха да я преживеят.

Щом го наближиха, съществата забавиха крачка, усетили дебнещия ги хищник.

За пръв път от много време Лоркан не намери думи, с които да опише какво виждаха очите му.

Май трябваше да убие момичето. Смъртта от неговата ръка щеше да е милост в сравнение с онова, което щяха да й причинят озъбените твари пред него, ниско приклекнали върху масивни, кръвожадни нокти. Не бяха Копои на Уирда. Много по-страшни.

Кожата им беше петнистосиня, толкова тъмна, че изглеждаше почти черна. Всеки от дъгите им, изваяни от мускули крайници беше поддържан с безмилостна педантичност. Източените нокти на ръцете им – всяка с по пет пръста – сега бяха извити, сякаш в подготовка за нападение.

Но не телата им го смаяха.

Смая го това, че като спряха пред него, се усмихнаха под сплесканите си носове като на прилепи, разкривайки двойни редове с игловидни зъби, а след това се изправиха на задните си крака.

Изопнаха се до пълния си ръст, сякаш пълзящ човек се надигаше на нозете си. Само че тези същества стърчаха поне с половин метър над него.

А подозрението му за обезпокоително познатите им фигури бе потвърдено, когато най-близкото отвори противната си паст и рече:

– Още не сме вкусили плътта на твоята раса.

Лоркан вдигна рязко брадвата.

– И аз не съм имал удоволствието да ви срещна друг път.

Изключително малко зверове владееха езиците на смъртните и елфите. Повечето ги бяха научили чрез магия, придобита с коварство или нечие благоволение.

На главите им лъщяха тъмни човешки очи, присвити от трепетно очакване на неизбежното кръвопролитие.

Белия трън го беше предупредил какво се случва в Морат, беше споменал, че Копоите на Уирда навярно бяха едва първите от множество ужасяващи неща, които скоро щяха да плъзнат по света. Лоркан обаче не беше подозирал, че въпросните същества ще са високи почти два метра и половина и отчасти човешки, отчасти пъклено творение на Ераван.

Най-близкото дръзна да пристъпи към него, но бързо изсъска заради невидимата преграда, която беше опънал помежду им. Магията му потрепери и запулсира заради отровните нокти, с които чудовището бе проболо щита му.

Един срещу четирима. Обикновено не представляваше трудност за него.

Обикновено.

Но сега носеше Ключа на Уирда, който тварите издирваха, както и златния пръстен, който бе откраднал от Майев и който после бе даден на Елин Галантиус и беше откраднат и от нея. Пръстенът на Атрил. А ако отнесяха някой от двата предмета на господаря си...

Тогава Ераван щеше да притежава и трите Ключа на Уирда. И щеше да отвори вратата между световете, освобождавайки строените отвъд валгски орди. А що се отнасяше до златния пръстен на Атрил... Лоркан не се съмняваше, че Ераван ще унищожи пръстена, изкован от самата Мала – единствения талисман в цяла Ерилея, даряващ неуязвимост от Камъка на Уирда... и Валгите.

Затова Лоркан се впусна в атака. По-бързо, отколкото дори те можеха да осъзнаят, той запрати брадвата си по най-далечното същество, приковало очи към онова, което изпробваше щита му с нокти.

Брадвата се заби във врата му, дълбоко и безпощадно, и спътниците му извърнаха светкавично глави към него. Тъкмо навреме, за да видят как се сгромолясва на земята. Явно тварите бяха смъртоносни по природа, но все още неопитни.

Възползвайки се от моментното им невнимание, Лоркан хвърли двата си ножа.

Две остриета се вклиниха в две набраздени чела и жертвите му отметнаха глави назад, стоварвайки се на колене.

Съществото в средата, онова, което бе проговорило, нададе първичен, оглушителен вой. Сетне се втурна към щита.

Този път отскочи от още по-наситената магия. Лоркан извади меча си и още един нож.

И можеше само да гледа как звярът реве срещу щита му, блъскайки го с двете си изродени, покрити с нокти ръце... и магическата стена се топи под допира му.

Съществото мина през щита му като през врата.

– Е, да поиграем.

Лоркан зае отбранителна поза, чудейки се докъде ли беше стигнало момичето, дали изобщо беше видяла какво ги преследва. Паническите й стъпки отдавна бяха заглъхнали.

Зад изчадието спътниците му се гърчеха.

Не – съживяваха се.

Двете вдигнаха силни, смъртоносни ръце към кинжалите в черепите си и ги изтръгнаха със стържене на метал по кост.

Само онова, чиято глава се държеше за врата му на няколко сухожилия, остана на земята. Ясно, трябваше да ги обезглавява.

Макар и това да изискваше близка среща с тях.

Съществото пред него се усмихна с кръвнишко доволство.

– Какво сте вие? – процеди дрезгаво Лоркан.

Другите две вече стояха заплашително на крака с напълно зараснали рани по главите.

– Ние сме ловците на Негово Мрачно Величество – отвърна с театрален поклон водачът им. – Ние сме илкените. И преследваме когото ни наредят.

Онези вещици бяха изпратили зверовете си по петите му? Страхливки, защо не дебнеха сами плячката си?

Илкенът продължи, пристъпвайки към него на крака, превити назад.

– Възнамерявахме да те дарим с бърза смърт. – Съществото подуши смълчаната гора с разширени ноздри. – Но тъй като ни попречи да хванем плячката си... с наслада ще те убиваме малко по малко.

Значи, не той беше плячката. Не него преследваха уивърните през цялото това време, не него искаха тези твари. Нямаха представа какво носеше – кой беше.

– За какво ви е момичето? – попита той, следейки бдително как трите илкена се примъкваха към него.

– Не те засяга – отсече водачът им.

– Ако за залавянето й е обявена награда, ще ви помогна.

Тъмни, бездушни очи се стрелнаха към него.

– Нея браниш?

Лоркан сви рамене, молейки се да не усетят, че блъфира, за да спечели още време на момичето, за да разбере откъде идва силата им.

– Дори не знам името й.

Трите илкена се спогледаха въпросително, съвещателно. Водачът им рече:

– Тя има своята значимост за краля ни. Заведи му я и ще те изпълни с мощ, много по-голяма от някакви си нищожни щитове.

Това ли бяха получили и човеците, които те някога са били – магия, неуязвима от естествените сили на този свят? Или изборът им е бил отнет също като душите им?

– С какво е важна за него?

Вече се намираха на един хвърлей от него. Питаше се колко ли време им беше нужно да възстановят силата, която им бе позволила да разпорят магическата му стена. Нищо чудно и те да печелеха време.

Илкенът отвърна:

– Тя е крадла и убийца. Кралят трябва да й въздаде справедливост.

Лоркан можеше да се закълне, че невидима ръка докосна рамото му.

Познаваше този допир, цял живот му се беше доверявал. Точно той го беше опазил жив толкова време.

Докосване по гърба да върви напред, да се бие и да убива, и да вдишва смъртта. Докосване по рамото да бяга. Да знае, че напред го чака само гибел, а животът е зад него.

Илкенът се ухили отново; зъбите му светеха в горския сумрак.

Сякаш в отговор, нечий писък проехтя откъм гората зад тях.

10.

Елида Локан стоеше пред същество, родено от кошмарите на мрачен бог.

То се издигаше в другия край на поляната, вкопало хищнически нокти в глинестата горска почва.

– Ето къде си била – изсъска чудовището през зъби, по-остри от резците на щука. – Ела с мен, момиче, и ще те даря с бърз свършек.

Лъжи. Виждаше как я оглежда, как извива нокти, като че вече усещаше мекия й корем под тях. Беше се явило на пътя й като от облак нощ, присмивайки се на писъка й. Тя вдигна ножа с разтреперана ръка.

Съществото стоеше като човек – говореше по човешки. А очите му... Съвършено бездушни, но формата им... И те бяха човешки. Чудовищни – що за кошмарно въображение бе съчинило подобно страшилище?

Знаеше отговора.

Помощ. Трябваше й помощ. Но онзи мъж от потока навярно беше посрещнал смъртта си в ноктите на другите зверове. Питаше се колко ли време го беше бранила магията му.

Съществото пристъпи към нея, мускулестите му крака скъсиха разстоянието прекалено бързо. Тя заотстъпва към гората, в посоката, откъдето беше дошла.

– И кръвта ти ли е сладка като лицето ти, момиче?

Сивкавият му език опита въздуха помежду им.

Мисли, мисли, мисли.

Какво би сторила Манон пред такова същество?

Манон, припомни си тя, беше надарена със свои собствени остри нокти и зъби.

Но едно мъничко гласче прошепна в ухото й: Ти също. Използвай дарованията си.

Съществуваха и други оръжия, освен онези, изковани от желязо и стомана.

Макар коленете й да трепереха, Елида вдигна брадичка и погледна звяра в черните му, човешки очи.

– Внимателно – предупреди го тя, понижавайки глас до дълбоката дрезгавост, с която Манон често плашеше околните. Елида бръкна в джоба на палтото си, извади парчето камък и го стисна в юмрука си, за да призове онази неземна сила да изпълни поляната, света. Молейки се съществото да не надзърне към ръката й, да не попита какво държи, тя провлачи самоуверено: – Нали не смяташ, че Мрачният крал ще те посрещне радушно, ако ме нараниш? – Тя го изгледа отвисоко. Или доколкото можа от мястото си поне на метър под него. – Изпратена съм да търся момичето. Не ми се пречкай.

В този момент съществото като че ли забеляза кожените й бойни одежди.

Сякаш долови странния, особен мирис на камъка.

И се поколеба.

Елида задържа маската на студена неприязън върху лицето си.

– Изчезни от погледа ми.

Едва не повърна, тръгвайки към него към сигурна смърт. Въпреки това продължи уверено с дръзката походка на Манон. Докато го подминаваше, намери сили да впери очи в отвратителното му прилепово лице.

– Предай на спътниците ти, че ако отново ми попречите, лично ще съставя развлекателната ви програма в подземията на Морат.

В очите му продължи да танцува колебание – редом с искрен страх. Думите й бяха просто сполучлива догадка от дочутото в крепостта. Дори не смееше да си помисли какво се случваше там, за да накара страшилище като това да затрепери.

Елида беше на пет стъпки от съществото, крачейки с острото съзнание, че гръбнакът й бе напълно изложен на кръвожадните му нокти и зъби, когато то попита:

– Защо бягаше от нас?

Без да се обърне, тя процеди с ледения, злобен глас на Манон Черноклюна:

– Не отговарям на въпросите на нисшестоящи твари. Вече прекъснахте мисията ми и ранихте глезена ми с безсмислената си атака. Моли се да не помня лицето ти, щом се върна в крепостта.

Разбра къде е допуснала грешка в мига, в който звярът вдиша през зъби.

Въпреки това продължи напред с изопнат гръб.

– Какво съвпадение – провлачи съществото, – че и плячката ни е със същия недъг.

Анийт да й е на помощ! А сигурно дори не беше забелязало куцането й до този момент. Глупачка. Глупачка.

Бягството нямаше да й помогне, само щеше да увери съществото в правотата му. Затова спря, сякаш нервите й се бяха изчерпали, и извърна бясно лице към него.

– Какви ги бръщолевиш?

Съвършена самоувереност, съвършена ярост.

Чудовището отново се поколеба. Един шанс – имаше само един шанс. Скоро щеше да схване, че го е изиграла.

Елида задържа погледа му. Беше като да се взира в очите на мъртва змия.

После процеди със смъртоносния тих глас, така любим на вещиците:

– Не ме принуждавай да ти показвам какво сложи в мен Негово Мрачно Величество на онази маса в подземието.

Сякаш в отговор камъкът в ръката й запулсира и Елида можеше да се закълне, че измежду пръстите й заструи мрак.

Съществото потрепери и предприе крачка назад.

Без да се замисля какво държи в ръката си, Елида го изгледа злобно и продължи по пътя си.

Извървя около километър, преди гората отново да зашумоли оживено край нея.

Тогава падна на колене и повърна.

От стомаха й излезе само жлъчка и вода. Толкова бе заета да бълва стомашни сокове от страх и облекчение, че не усети някой да я доближава, докато не стана твърде късно.

Широка ръка стисна рамото й и я завъртя.

Тя извади кинжала си, но прекалено бавно. Същата ръка я пусна, за да бутне ножа на тревата.

Елида се озова пред омърсеното лице на мъжа от потока. Не, не омърсено. Оплискано с воняща черна кръв.

– Как? – смая се тя, отстъпвайки назад.

– Първо ти – озъби й се непознатият и кимна рязко към гората зад тях.

Тя проследи погледа му. Но не зърна нищо.

Като върна очи към суровото му лице, до гърлото й студенееше острието на меч.

Тя опита да му се измъкне, но мъжът стисна ръката й и впи стоманата още по-надълбоко в кожата й.

– Защо миришеш като една от тях? Защо те преследват?

Добре че беше прибрала камъка в джоба си, иначе можеше да му покаже. Опасяваше се обаче, че движението ще го подтикне към атака, а и малкото гласче й нашепваше да крие камъка.

Затова му предложи друга истина.

– Защото прекарах последните няколко месеца в Морат сред тази миризма. Издирват ме, понеже успях да избягам. Тръгнала съм на север, там е най-безопасно.

Той свали меча с едно светкавично движение и поряза ръката й. Просто драскотина, която й причини само безобидна болка.

Пред очите на двамата червената й кръв плисна и закапа по земята.

И този отговор му стигаше.

– Можеш да ми викаш Лоркан – обяви, макар и да не го беше питала.

Сетне я преметна през широкото си рамо като чувал с картофи и хукна.

За секунди Елида се увери в две неща: че останалите същества – колкото и да бяха – явно ги следваха, и то бързо. Изглежда, че бяха разбрали, че се е измъкнала с хитрост. И че мъжът, летящ като вятъра сред древните дъбове, беше полуелф.

Лоркан препускаше през гората и дробовете му гълтаха жадно от задушния въздух. Преметнато през рамото му, момичето дори не мрънкаше, докато стопяваха километрите. Беше пренасял багажи, по-тежки от нея, през цели планински вериги.

Забави крачка чак когато силата му започна да гасне, изразходвана по-бързо заради магията, която му се беше наложило да използва, за да се пребори с вродената устойчивост на трите илкена към нея и да ги впримчи в смъртна хватка. Накрая уби два от тях, а третия прикова за достатъчно време, че да догони момичето.

Беше му провървяло.

Оказваше се, че момичето е умница.

Спря плавно и я остави на земята достатъчно грубо, че да я заболи раненият глезен. Кръвта й беше червена вместо смърдящата чернилка на обсебените от Валг, но това не обясняваше как бе смогнала да усмири илкена.

– Къде отиваме? – попита тя и свали раницата си, за да извади облечена в кожа манерка.

Лоркан зачака сълзите и молитвите, и жалбите й. Но тя просто развъртя капачката и отпи голяма глътка вода. После, за негова изненада, предложи и на него.

Той не прие. А тя просто отпи отново.

– Отиваме към края на гората, към река Акантус.

– А къде... къде сме сега?

Колебанието й му казваше достатъчно: беше се замислила дали да рискува с въпрос, разкриващ уязвимостта й... но в крайна сметка бе решила, че отчаяно се нуждае от отговора.

– Как се казваш?

– Мериън – отвърна, а сетне впи очи в него с такава нетрепваща решимост, че той килна глава.

Ясно. Отговор за отговор.

– Намираме се в сърцето на Адарлан. Беше на един ден път от река Ейвъри.

Мериън примигна. Стана му чудно дали изобщо е знаела, дали се е замислила как ще прекоси бурната река, потапяла кораби с възможно най-опитните капитани.

– Продължаваме ли да бягаме, или може да поседна малко? – попита тя.

Той се ослуша за опасности, след това посочи с брадичка.

Мериън въздъхна и седна върху покритата с мъх и корени земя. Очите й го заоглеждаха.

– Мислех, че всички елфи са мъртви. Дори полуелфите.

– Аз съм от Вендлин. А ти – вдигна леко вежди той – си от Морат.

– Не съм от Морат. Избягах от Морат.

– Защо? И как?

Присвитите й очи му казаха достатъчно: тя бе наясно, че още не й вярва напълно, независимо че бе видял червената й кръв. Но вместо да му отвърне, се приведе над краката си, за да развърже връзките на единия си ботуш. Пръстите й трепереха леко, но се справи; събу ботуша, свали чорапа и нави крачола на кожения си панталон, разкривайки...

По дяволите! Виждал бе предостатъчно осакатени тела през живота си, самият той бе осакатил предостатъчно, но почти никой не изоставяше травмата си така. Кракът на Мериън представляваше грозен набор от белези и изкривени кости. А точно над уродливия й глезен личаха още незаздравелите рани от окови.

Тя пророни тихо:

– Съюзниците на Морат обикновено са цели. Тъмната им магия лесно цери недъзите, а такива определено не са им нужни.

Ето защо беше стигнала толкова далеч с куцане. Имаше го от години, ако се съдеше по цвета на белезите.

Мериън спусна крачола си, но остави стъпалото си голо, за да го разтрие, и изсъска през зъби.

Той седна на един паднал дънер на няколко крачки от нея и свали раницата си, за да бръкне в нея.

– Разкажи ми каквото знаеш за Морат – нареди и й хвърли кутия с мехлем от Доранел.

Момичето я загледа и проницателните й очи веднага навързаха кой е, откъде идва и какво съдържаше кутията. Щом впери взор в лицето му, кимна в мълчалив знак, че приемаше предложението му: облекчение от болката в замяна на отговори. Тя развинти капака и на Лоркан му направи впечатление как отвори леко уста, вдишвайки силния аромат на билките.

Болка и наслада затанцуваха по лицето й, докато втриваше мехлема в старите си рани.

А през това време говореше.

Разказа му за въздушната кавалерия от Железни зъби, за Водачката на Крилото и Тринайсетте, за армиите, лагеруващи около планинската крепост, за местата, където денонощно отекваха писъци, за безчетните ковачници и работилници. Описа и бягството си: без всякакво предупреждение, незнайно как, дворецът се беше взривил. Възползвайки се от случая, Мериън се беше предрешила като вещица, грабнала беше една от раниците им и беше избягала. В настъпилия хаос никой не я беше погнал.

– Бягам от седмици – добави тя. – А очевидно съм взела едва половината разстояние.

– Накъде?

Мериън погледна на север.

– Към Терасен.

Лоркан потисна ръмженето, надигнало се в гърлото му.

– Не пропускаш нищо.

– Имаш ли новини? – попита го с тревожен поглед тя.

– Не – сви рамене Лоркан. Тя спря да разтрива крака и глезена си. – Какво ще търсиш в Терасен? Семейството си?

Не я попита защо са я отвели в Морат. Нямаше особено желание да слуша тъжната й история. Уверил се беше, че всеки си има такава.

Лицето на момичето се напрегна.

– Длъжница съм на една приятелка, на жената, която ми помогна да се измъкна от Морат. Тя ми заръча да намеря момиче на име Селена Сардотиен. И това е първата ми мисия: да науча коя е и къде е. Терасен ми се струва по-добро място да започна търсенето си от Адарлан.

В думите й нямаше коварство, нито нотка в гласа й не му подсказваше, че срещата им е била нещо повече от чиста случайност.

– А след това – продължи момичето с още по-грейнали очи – трябва да открия Елин Галантиус, кралицата на Терасен.

Едва се сдържа да не посегне към меча си.

– Защо?

Мериън надникна към него, сякаш беше забравила, че изобщо е до нея.

– Носят се слухове, че набирала армия, с която да възпре моратската. Искам да й предложа услугите си.

– Защо? – повтори въпроса си той.

Като изключеше остроумието, което я бе спасило от ноктите на илкена, не виждаше друга причина кралицата кучка да се нуждае от услугите на това момиче.

Мериън стисна плътните си устни.

– Защото съм от Терасен, а мислех, че кралицата ми е мъртва. Сега, когато знам, че е жива и се бори, ще се боря с нея. За да направя така, че никое друго момиче да не бъде отвлечено от дома му, заточено в Морат и забравено.

Лоркан се замисли дали да не й каже каквото знаеше: че двете й мисии всъщност са една и съща. Но това щеше да доведе до тирада от въпроси, а той не беше в настроение да...

– А ти защо искаш да отидеш в Морат? Всички останали бягат оттам.

– Господарката ми ме изпрати да потуша заплахата, която се надига там.

– Ама ти си един човек... елф.

Не беше искала да го обиди, но Лоркан все пак я изгледа ядно.

– И аз си имам своите умения.

Очите й отскочиха към ръцете му, покрити със засъхнала черна кръв. Стана му чудно дали момичето не вижда следите от магията, струяла преди малко оттам.

Той зачака Мериън да продължи с въпросите, но тя нахлузи чорапа си, после и ботуша и го завърза.

– Не бива да почиваме дълго.

Каквото беше вярно, вярно си беше.

Тя се изправи, потрепвайки леко от болка, но погледна с одобрителна гримаса крака си. Достатъчен отговор за действието на мехлема. После се наведе да вземе кутията и тъмната й коса се свлече пред лицето й. Явно в даден момент плитката й се беше разплела.

Стана и му хвърли кутията. Той я хвана с една ръка.

– А като стигнем Акантус, какво?

Той прибра кутията в пелерината си.

– В равнината сега е пълно с търговски кервани и странстващи сезонни панаири; срещнах доста по пътя си насам. Все някой ще иска да прекоси реката. А ние ще се скрием при тях. След като стъпим на другия бряг и се отдалечим достатъчно, ти тръгваш на север, а аз – на юг.

Тя присви леко очи, но каза:

– Защо ти е да пътуваш с мен?

– Искам да ми опишеш по-подробно вътрешността на Морат. Аз ще те пазя от опасности, а ти ще ми кажеш каквото знаеш.

Слънцето започваше да се спуска към хоризонта, къпейки гората в златисто. Мериън свъси леко вежди.

– Кълнеш ли се? Че ще ме пазиш?

– Днес не те оставих на илкените, нали?

Тя го изгледа с трезвост и проникновение, които го накараха да спре на място.

– Закълни се.

Той врътна очи.

– Обещавам. – Момичето нямаше представа, че през последните пет века обещанията бяха единствената му разменна монета. – Няма да те изоставя.

Тя кимна, привидно доволна от отговора му.

– Тогава ще ти разкажа каквото знам.

Лоркан отправи поглед на изток, премятайки раницата си през рамо.

Мериън обаче каза:

– Ще ни търсят на всеки кръстопът, ще преравят всеки фургон. Щом ме откриха тук, ще ме намерят и на всеки главен път.

Същото важеше и за него, ако вещиците още го издирваха.

– Имаш някаква идея ли? – попита Лоркан.

По розовите й устни затанцува бледа усмивка, независимо от ужаса, от който току-що се бяха спасили, от мъките й в гората.

– Може да се каже.

11.

Манон Черноклюна кацна в Морат, повече от готова да реже гърла.

Всичко се беше объркало.

Всичко.

Уби онази кучка от Жълтоногите заедно с уивърна й, спаси краля със сапфирени очи и видя как елфическият принц заколва четирите вещици от Жълтоногите.

Пет. Пет Жълтоноги бяха мъртви или от нейната ръка, убити заради бездействието й. Пет сестри на Искра.

В крайна сметка почти не участва в унищожението на Рифтхолд, а го остави на другите. Въпреки това сложи коронования си шлем и нареди на Абраксос да отлети до най-високата кула на каменния дворец, откъдето да изреве победоносно – и да разгласи заповедта й.

Дори при далечните бели стени на града, където изтребваха стражите и уплашените жители, уивърните спряха при сигнала му за отбой. Всички сестринства до едно се подчиниха.

Тринайсетте я намериха само след броени секунди. Тя не им разказа какво се случило, но и Сорел, и Астерин впериха погледи в нея: първата, за да се увери, че не е пострадала по време на „атаката“, която уж се беше състояла, а втората – защото я бе придружила до Рифтхолд онзи ден, когато Манон беше оставила послание с валгска кръв до кралицата на Терасен.

След като уивърните на Тринайсетте накацаха по кулите на двореца, някои увиснали по външните им стени като котки или змии, Манон зачака Искра Жълтонога.

Сега, докато крачеше по сумрачните, вонящи коридори на Морат, пъхнала шлема си под мишница и следвана от Астерин и Сорел, разговорът им отново се разигра в главата й.

Искра кацна на единственото свободно място: едно кътче от покрива, намиращ се под Манон, която умишлено беше избрала точно тази позиция.

Кестенявата коса на вещицата се беше разплела от стегнатата й плитка, а надменното й лице беше оплискано с човешка кръв.

– Тази победа беше моя – озъби се тя на Манон.

Манон й отвърна изпод сянката на шлема си:

– Градът е мой.

– Аз трябваше да превзема Рифтхолд; от теб се искаше само да следиш атаката. – Блясък на железни зъби. На кулата отдясно на Манон Астерин изръмжа предупредително. Искра извърна тъмните си очи към русата вещица и отново оголи зъби. – Разкарай глутницата си кучки от града ми.

Манон премери с поглед Фендир, мъжкия уивърн на Искра.

– Достатъчен отпечатък остави. Постижението ти е отчетено.

Искра затрепери от гняв. Не заради думите й. Вятърът беше изменил посоката си и сега духаше към нея. Носеше й мириса на Манон.

– Коя? – кипна Искра. – Коя от сестрите ми закла?

Манон не трепна, не позволи на нито капка съжаление или тревога да се изпише по лицето й.

– Защо ми е да знам имената ви? Тя ме нападна, докато наближавах плячката си, решена да си присвои краля и готова да посегне на наследница заради това. Заслужи си наказанието. Особено като се има предвид, че плячката ми се измъкна, докато се разправях с нея.

Лъжкиня лъжкиня лъжкиня.

Манон оголи железните си зъби – единствената част от лицето й, видима под шлема.

– В двореца лежат труповете на още четири от твоите: уби ги елфическият принц, дошъл да спаси краля, докато аз се занимавах с твоята калпава кучка. Смятай се за щастливка, Искра Жълтонога, че няма да накажа и теб заради загубата си.

Смуглото лице на Искра бе пребледняло. Тя огледа Манон и Тринайсетте и рече:

– Прави каквото искаш с града. Твой е. – По устните й пробяга усмивка и посочи с ръка Манон. Тринайсетте застанаха нащрек около нея, извадиха тихо стрели и ги устремиха към наследницата на Жълтоногите. – Но ти, Водачке на Крилото... – Усмивката й се разшири и тя дръпна юздите на уивърна си, готова да поеме към небето. – Ти си лъжкиня, Убийцо на вещици.

После отлетя.

Не към града, а високо в небето.

До няколко минути вече се беше скрила от полезрението й, насочвайки се към Морат.

Към бабата на Манон.

Манон погледна към Астерин, после и към Сорел, преди да свърнат по коридора към съвещателната зала на Ераван. Където бе наясно, че ги чакаха Искра, баба й и останалите матрони. И наистина, щом надникна зад ъгъла, зърна Третите и Четвъртите на няколко сестринства, които се гледаха една друга също толкова подозрително, колкото и мъжете с празни лица, застанали на пост пред двойната врата.

Манон се обърна към Втората и Третата си:

– Ще стане грозно.

– Ще се справим – увери я тихо Сорел.

Манон стисна шлема си малко по-силно.

– Ако срещата свърши зле, взимате Тринайсетте и напускате крепостта.

– Манон, не бива да влизаш с намерението да се предадеш – прошепна Астерин. – Отричай до последно. – Дори да се беше досетила, че Манон е убила онази вещица, за да спаси врага им, Сорел не каза нищо. Астерин додаде: – Къде да отидем?

– Нито знам, нито ме е грижа – отвърна Манон. – Но когато умра, Тринайсетте ще станат мишена на всеки, който ни има зъб. – Списъкът беше много, много дълъг. Тя погледна Втората си в очите. – Изведи ги оттук. На всяка цена.

Двете вещици се спогледаха. Сорел се намеси:

– Волята ти е заповед за нас, Водачке на Крилото.

Манон остана в очакване – очакваше възражението на

Втората си, но Астерин само склони глава в знак на съгласие. Тъмните й очи горяха.

Възелът в гърдите на Манон се отпусна и тя завъртя рамене, преди да се обърне към залата. Астерин обаче сграбчи ръката й.

– Внимавай.

На Манон й хрумна да й се озъби, да я нарече безгръбначна глупачка, но... беше виждала на какво е способна баба й. Астерин носеше доказателствата върху плътта си.

Нямаше намерение да влиза в залата с гузно изражение на лице, с вид на лъжкиня. Не – щеше да накара Искра да се мъчи докрай.

Ето защо вдиша дълбоко и тръгна с обичайната си буреносна походка, докато призрачен вятър развяваше червената й пелерина зад нея.

С наближаването им всички впериха погледи в тях. Но това се очакваше.

Манон не благоволи да поздрави Третите и Четвъртите, струпани пред вратата, макар и да ги огледа с периферното си зрение. Две млади от сестринството на Искра. Шест стари с ръждясали железни зъби от сестринствата на матроните. И...

Имаше още две млади вещици с превръзки от сплетена синя кожа на челата.

Петра Синьокръвна беше дошла.

Ако всички наследници и матроните им се бяха събрали...

Нямаше място за страх в опустялото й сърце.

Манон отвори вратите със замах. Астерин я последва в залата, а Сорел остана при другите в коридора.

Десет вещици обърнаха погледи към Манон. Ераван го нямаше.

Но макар баба й да стоеше в центъра на групата, когато Астерин застана до стената зад нея, при останалите Втори, вниманието на Манон веднага отскочи към златокосата наследница.

Петра.

Не беше виждала наследницата на Синьокръвните от деня на военните игри, когато Манон я беше спасила от смъртоносно падане. Беше спасила нейния живот, но не и този на уивърна й, чието гърло бе разкъсано от мъжкаря на Искра.

Наследницата на Синьокръвните стоеше до майка си Кресеида, и двете високи и стройни. Корона от железни звезди лежеше върху светлото чело на матроната, чието лице беше неразгадаемо.

За разлика от това на Петра. Предпазливост – в дълбоките й сини очи светеше сигнал за тревога. Облечена бе в кожен костюм за летене, а от бронзовите му орнаменти върху рамене й се спускаше тъмносиня пелерина; златната й плитка падаше върху гърдите й. Петра открай време й се струваше особнячка, отнесена в облаците, но всички Синьокръвни бяха такива. „Мистици“, „фанатици“, „ексцентрици“ бяха сред по-меките определения, с които често описваха тях и поклонничеството им пред Триликата богиня.

Но в лицето на Петра прозираше пустота, каквато Манон не бе доловила при последната им среща преди месеци. Според слуховете загубата на уивърна й я бе прекършила, не бе излизала от леглото със седмици.

Вещиците не скърбяха, защото не обичаха достатъчно, че такава загуба да ги съкруши. Макар и Астерин, която сега стоеше до Втората на матроната им, да беше доказала обратното.

Петра кимна леко – повече от приветствие, отправено от една наследница към друга. Манон се обърна към баба си, преди някой да е забелязал.

Майка Черноклюна стоеше в широката си черна роба, със сплетена тъмна коса, навита върху темето й. Като короната, която баба й искаше да им спечели – на себе си и Манон. Върховни кралици на Пустошта, беше обещала веднъж на Манон. За тази титла беше готова да предаде всяка вещица в залата.

Манон се поклони на баба си, после и на другите две матрони.

Искра й се озъби от мястото си до главатарката на Жълтоногите, древна, прегърбена старуха с парчета месо между зъбите, заседнали от обяда й. Манон впери студен поглед в наследницата, изопвайки гръб.

– Три сме се събрали – подхвана баба й и всяка кост в тялото на Манон се вкамени. – Три матрони за трите лица на Майката.

Девицата, Майката, Старицата. Затова Жълтоногите винаги избираха стара матрона, Черноклюните – вещица в разцвета й, а Синьокръвните – млада, свежа вещица като Кресеида.

Манон обаче не се интересуваше от това, не и докато слушаше тържествените им думи.

– Сърпът на Старицата господства в небето тази нощ – изрече монотонно Кресеида. – Нека Майката въздаде правосъдие с него.

Това не беше съвещание.

Извикали я бяха на съд.

Искра се усмихна.

Сякаш свързани с невидима нишка, Манон усети как Астерин се напряга зад нея, как се подготвя за най-лошото.

– Кръвта се заплаща с кръв – обади се дрезгаво старата матрона на Жълтоногите. – Ще отсъдим колко се дължи.

Манон не помръдна, не биваше да показва нито капка страх и тревога.

Вещерският съд беше безпощаден, строг. Обикновено неразбирателствата се решаваха с традиционните три удара в лицето, ребрата и корема. Много рядко, само при най-тежки обстоятелства, трите матрони се събираха да въздадат справедливост.

Бабата на Манон рече:

– Манон Черноклюна, обвинена си в убийството на вещица от клана на Жълтоногите без всякакво друго основание, освен собствената си гордост.

Очите на Искра вече пламтяха.

– А тъй като загиналата е била от сестринството на наследницата, си извършила престъпление срещу Искра. – Лицето на баба й беше сковано от гняв: не заради постъпката на Манон, а задето я бяха хванали. – Безразсъдството или непрозорливостта ти са довели до убийството на още четири нейни сестри. Тяхната кръв също е по твоите ръце. – Железните зъби на баба й лъщяха на светлината от свещите. – Отричаш ли тези обвинения?

Без да свежда гръб, Манон погледна всяка от присъстващите в очите.

– Не отричам, че убих вещицата от сестринството на Искра, когато опита да отнеме плячката ми. Не отричам, че другите четири бяха избити от елфическия принц. Но отказвам да приема вината.

– Подушвах кръвта на Зелта по нея – изсъска Искра. – Подушвах страха и болката й.

– Подушила си страх и болка, Жълтонога – озъби й се Манон, – защото посестримата ти беше мерзавка, която нападна своя бойна другарка. Докато осъзнае, че е безсилна срещу мен, вече беше твърде късно.

Лицето на Искра се сгърчи от ярост.

– Лъжкиня...

– Кажи ни, наследнице на Черноклюните – обади се Кресеида, – какво се случи в Рифтхолд преди три дни?

Манон им разказа.

И за пръв път в столетието на нещастното си съществование излъга старейшините. Оплете фин гоблен от лъжи, в който дори тя самата повярва. Като приключи, махна към Искра Жълтонога.

– За никого не е тайна, че наследницата на Жълтоногите от дълго време ламти за поста ми. И сега бърза да ме засипва с обвинения, за да вземе мястото ми на Водачка на Крилото, също както сестра й пробва да си присвои плячката ми.

Искра настръхна, но не отвори уста. Петра обаче пристъпи напред и заговори:

– Имам въпроси към наследницата на Черноклюните, ако позволите.

Бабата на Манон я изгледа, сякаш предпочиташе да изтръгнат собствените й нокти един по един, но другите две кимнаха.

Манон изпъна гръб, приготвяйки се за онова, което й беше намислила Петра.

Сините очи на вещицата посрещнаха спокойно погледа на Манон.

– Приемаш ли ме за свой враг или съперница?

– Приемам те за съюзница, когато обстоятелствата го изискват, но винаги и съперница.

Първата истина, напуснала устата й.

– Въпреки това ме спаси от сигурна смърт по време на военните игри. Защо?

Другите две матрони се спогледаха с неразгадаеми изражения.

Манон вирна брадичка.

– Защото Кийли се би за теб до последно. Нямаше да позволя смъртта й да остане напразна. Всеки мой другар по оръжие го заслужава.

Като чу името на мъртвия си уивърн, по лицето на Петра пробяга болка.

– Запомнила си името й?

Манон знаеше, че това не е въпрос. Въпреки това кимна.

Петра се обърна към матроните.

– Онзи ден Искра Жълтонога едва не ме уби, а мъжкарят й погуби моята женска.

– Вече обсъждахме въпроса – намеси се Искра, оголвайки зъби – и всички се съгласиха, че е било злополука...

Петра вдигна ръка.

– Не съм приключила, Искра Жълтонога.

В думите й към другата наследница стържеше сурова стомана. Една малка част от Манон се радваше, че не са насочени към нея.

Тонът й даде на Искра да разбере, че има недовършена работа с нея, и Жълтоногата отстъпи.

Петра свали ръката си.

– Манон Черноклюна можеше да ме остави да умра онзи ден. Така щеше да й е най-лесно, а и нямаше да я изправят на съд, както сега. Но тя избра да рискува своя живот и този на уивърна си, за да ме спаси.

Доживотен дълг – това ги свързваше. Дали Петра не възнамеряваше да го изплати, произнасяйки се в нейна защита? Манон едва сдържа самодоволната си усмивка.

Петра продължи:

– Не виждам защо Манон Черноклюна би спасила мен само за да се обърне срещу сестрите си от другия клан. Провъзгласихте я за Водачка на Крилото заради покорството, дисциплината и жестокостта й; не позволявайте ядът на Искра Жълтонога да опетни качествата, които видяхте в нея тогава и които продължават да съществуват до ден-днешен. Не губете Водачката на Крилото заради някакво си недоразумение.

Петра се поклони и се върна на мястото до майка си, а матроните отново се спогледаха. Безмълвният разговор между трите вещици продължи, докато бабата на Манон не пристъпи напред. Другите две не помръднаха от местата си, оставяйки решението на нея. Манон едва не отпусна рамене от облекчение.

Щеше да спипа Петра веднага щом вещицата имаше неблагоразумието да остане сама, да изкопчи от нея защо се бе обявила в нейна защита.

Чернозлатистият поглед на баба й беше суров. Безпощаден.

– Петра Синьокръвна е права.

Обтегнатата нишка между Манон и Астерин също се поразхлаби.

– Не бива да губим покорната ни, предана Водачка на Крилото.

Манон беше търпяла ударите на баба си и преди. Щеше да ги понесе отново.

– Защо наследницата на клана на Черноклюните да губи живота си заради този на най-обикновена вещица? Водачка на Крилото или не, настоящият спор опира до думата на една наследница срещу тази на друга. Въпреки това кръвта е пролята. И за нея трябва да се плати с кръв.

Манон отново стисна шлема си. Баба й се усмихна.

– Кръвопролитието трябва да е равно – заяви тя с монотонен глас. И отправи поглед отвъд рамото на Манон. – Затова ти, внучке, няма да умреш заради постъпката си. С живота си ще плати една от Тринайсетте ти.

За пръв път от много, много време насам Манон си припомни какъв е вкусът на страха, на човешката безпомощност. Баба й продължи с древни очи, озарени от триумф.

– Втората ти, Астерин Черноклюна, ще изплати кръвния ни дълг към клана на Жълтоногите. Ще умре утре по изгрев.

12.

Без Еванджелин да ги забавя, Елин, Едион и Лизандра почти не почиваха, бъхтейки път към крайбрежието.

Елин остана в елфическата си форма, за да поддържа темпото на Едион, който, колкото и да не й се щеше да си признае, беше по-добрият ездач от двама им. Лизандра се превръщаше в различни видове птици, за да оглежда пътя пред тях. През последните седмици Роуан я беше научил как да разузнава: на какво да обръща внимание, от какво да страни и какво да обследва по-отблизо. Но Лизандра така и не видя нищо заплашително от птичи поглед, а Елин и Едион не срещнаха почти никакви опасности на земята, прекосявайки долините и равнините на Терасенската низина.

Толкова малко беше останало от някогашните богатства на кралството.

Елин опитваше да не мисли за това – за занемарените имения, изоставените ферми, измъчените лица на хората, престрашили се да излязат в града за провизии, загърнати с пелерини и потулени под качулки. Макар че тя самата се беше опълчила на мрака и си бе тръгнала, пълна със светлина, един глас шепнеше в главата й: Ти си виновна, ти си виновна, ти си виновна.

Този глас често напомняше ледения тон на Уейлан Дароу.

Елин оставяше златни монети след себе си – под чашата воднист чай, предложена на двама им с Едион едно дъждовно утро; в кутията за хляб на земеделец, който им даде няколко филии и парче месо за Лизандра, приела облик на сокол; в монетника на ханджия, който им поднесе безплатна купа яхния, като видя колко бързо излапаха обяда си.

Ала раздаденото злато не укроти пукота в сърцето й – онзи противен глас, преследващ и мислите, и сънищата й.

Като стигнаха древния пристанищен град Илиум седмица по-късно, вече беше спряла да оставя златни монети след себе си.

Започнало беше да й се струва като подкуп. Не към поданиците й, които дори не подозираха, че е сред тях, а към собствената й съвест.

Зелените равнини лека-полека отстъпваха място на каменисти, сухи крайбрежни земи, преди белите стени на града да изникнат между бурното тюркоазено море и широкото устие на река Флорин, лъкатушеща към вътрешността на континента чак до Оринт. Илиум беше също толкова древен, колкото самия Терасен и навярно вече щеше да е забравен и от търговците, и от историята, ако не беше рухналият храм в североизточния край на града, който привличаше поклонници и го поддържаше жив.

Храмът на Скалата – така се наричаше и беше изграден около скалата, където Бранън за пръв път стъпил на континента, преди да отплава нагоре по течението на Флорин към извора й в подножието на Еленови рога. Елин нямаше представа откъде Малките хора знаеха за древната постройка.

Масивният, внушителен храм на Илиум се издигаше върху светла стръмна скала с грандиозен изглед към обруления от бури, живописен градец зад него и безпределния океан отвъд, чиято лазурност напомняше на Елин за спокойните води на Юга.

Води, към които Роуан и Дориан сигурно вече плаваха, ако всичко беше протекло по план. Елин опита да не мисли и за това. Без елфическия принц около нея тегнеше ужасяваща, безкрайна тишина.

Почти като тази, обгърнала белите стени на града и хората отвъд тях. Закачулени и въоръжени до зъби под тежките си пелерини, Елин и Едион минаха с конете през отворените порти: просто двама предпазливи поклонници, запътили се към храма. Криеха лицата си не само за да не ги разпознае някой от жителите на града, но и поради незначителната подробност, че в момента Илиум беше под адарланска окупация.

Лизандра им донесе тази вест сутринта след разузнавателния си полет. Задържа се в човешка форма само колкото да им съобщи.

– Трябваше да тръгнем на север, към Елдрис – измърмори Едион, докато яздеха бавно покрай група стражи с каменни лица и адарлански брони, които надникнаха към тях заради сокола с остър поглед и още по-остър клюн, кацнал върху рамото на Елин. Никой не забеляза щита, скътан между дисагите на Едион и старателно загърнат с пелерината му. Нито пък скритите им мечове. Дамарис беше в обичайното си скривалище от последните седмици: привързан под солидните чанти с древните книги с магически заклинания, които Елин бе заела от кралската библиотека на Дориан в Рифтхолд. – Не е късно да се върнем.

Елин го стрелна косо изпод качулката си.

– Ако си въобразяваш, че ще оставя този град в ръцете на Адарлан, върви по дяволите.

Лизандра изтрака с клюн в потвърждение на чутото.

Малките хора с право я бяха упътили насам, изработвайки почти съвършен макет на храма. Благодарение на магическите си способности, каквито и да бяха те, дребните същества бяха научили новината дълго преди Елин: Рифтхолд наистина беше опустошен от вещици, а кралят му беше изчезнал. Окуражен от тази вест и от слуха, че тя самата няма намерение да си връща трона и също си е плюла на петите, лордът на Меах, бащата на Роланд Хавилиард и един от най-могъщите владетели в Адарлан, беше пресякъл границата на Терасен с гарнизона си. Обявявайки Илиум за свое притежание.

– Тук са разпределени петдесет войници – предупреди Едион двете им с Лизандра.

Хамелеонката само разтръска крил е, сякаш да каже: „Е, и?“.

Той стисна челюсти.

– Повярвайте ми, и мен ме сърбят ръцете да ги разпердушиня, но...

– Няма да се крия в собственото си кралство – отсече Елин. – И няма да си тръгна, без да им напомня на кого принадлежат тези земи.

Едион си замълча и свърнаха по улицата, водеща до малката крайбрежна странноприемница, която Лизандра беше открила тази сутрин. В срещуположния край на града спрямо храма.

Храмът, който войниците имаха наглостта да използват за военна база.

– На Адарлан ли искаш да изпратиш послание, или на Дароу? – престраши се да попита накрая Едион.

– Искам да освободя народа си, който от твърде дълго търпи тези адарлански лайна – озъби му се Елин и дръпна юздите на кобилата си пред двора на странноприемницата. Лизандра впи нокти в рамото й в знак на съгласие. Само на няколко стъпки от ронещата се стена на двора океанът сияеше в сапфирено. – Тръгваме на смрачаване.

Едион не отвърна, скрил лице под качулката си. Ханджията излезе и платиха стая за една нощ. Елин остави братовчед си да се поцупи малко, сдържайки магията си. Тази сутрин не беше освобождавала нито капка от нея, тъй като я пазеше за вечерта, и напорът й беше като необлекчим сърбеж, като острие, което не можеше да притъпи.

Чак когато се затвориха в малката си стая с две легла и Лизандра кацна на перваза на прозореца, Едион проговори:

– Елин, знаеш, че ще ти помогна... знаеш, че искам да изгоним тези копелета от града. Но гражданите на Илиум живеят тук от векове, наясно са, че при война те понасят първите атаки.

Нямаше нужда да добавя, че войниците просто щяха да се върнат веднага щом те напуснеха града.

Лизандра почука с клюн по стъклото на прозореца – безмълвна молба. Елин го отвори, за да пусне морския бриз в стаята.

– Символите имат голяма сила, Едион – пророни тя, гледайки как соколът разперва петнистите си криле.

Беше изчела доста книги по въпроса заради онова глупаво състезание в Рифтхолд.

Той изсумтя.

– Знам. Повярвай ми, впрягал съм ги в своя полза при всяка възможност. – Той потупа костената дръжка на Меча на Оринт, за да подчертае думите си. – Като се замисля, веднъж казах същото нещо на Дориан и Каол.

Той поклати умислено глава.

Елин се облегна на перваза.

– Едно време Илиум е бил укреплението на мисенианците.

– Мисенианците са просто мит, прокудени са от континента още преди триста години. Ако си търсиш символ, имай предвид, че те са изживели славата си, а и са били доста разколно племе.

Елин бе наясно с това. Мисенианците бяха управлявали Илиум не като благородници, а като престъпни лордове. Но по време на някоя отдавнашна война смъртоносната им флота била толкова важна за победата, че тогавашният крал узаконил властта им. Докато няколко века по-късно не били прогонени от земите си, защото отказали да помогнат на Терасен в друга война.

Лизандра спусна крилете си, достатъчно охладена, и Елин срещна зеления й поглед. Хамелеонката й се струваше леко отчуждена през последната седмица; предпочиташе перата и козината пред човешката кожа. Навярно защото една част от нея сега яздеше към Оринт с Рен и Муртауг. Елин погали копринената глава на приятелката си.

– Мисенианците обърнали гръб на Терасен, защото не искали да измират във война, в която не вярвали.

– А скоро след това се разпръснали и изчезнали безследно – изтъкна Едион. – Накъде биеш? Да не мислиш, че като освободиш Илиум, те ще се върнат в родните си земи? Народът им отдавна е изчезнал, Елин, заедно с морските си дракони.

И наистина в града нямаше нито следа от легендарната флота и воините, водили сражения в далечни, свирепи морета, бранили границите на кралството, проливайки кръвта си по вълните отвъд прозорците. И кръвта на морските си дракони, техни съюзници и оръжия. Когато и последният дракон загинал от мъка по океана на Терасен, мисенианците се изличили напълно. Според древните пророчества само завръщането на морските дракони можело да доведе славните воини в родината им.

Едион започна да вади скритите в дисагите им оръжия, с изключение на Дамарис, и да връзва ножниците им по себе си. Увери се, че ножът от Роуан е здраво закрепен до хълбока му, преди да се обърне към Елин и Лизандра, които още стояха до прозореца.

– Знам, че според вас, двечките, мъжете съществуваме, за да ви подсигуряваме хубава гледка и храна, но да не забравяме, че аз съм генерал от армията на Терасен. Трябва да съберем истинска войска, а не да губим времето си в лов на духове. Ако не придвижим силите си към Севера до средата на есента, зимните бури ще ни възпрепятстват и по суша, и по море.

– Щом си толкова запознат с мощните символи, Едион – отвърна Елин, – знаеш защо Илиум е важен. Не можем да го отстъпим на Адарлан. Поради десетки причини.

Не се и съмняваше, че братовчед й вече ги е пресметнал.

– Тогава завладей града – предизвика я Едион. – Но призори трябва да отплаваме оттук. – Той присви очи насреща й. – Храмът. И заради него е, нали?

– Този храм е мое законно притежание – отвърна Елин. – Не мога да допусна такова омерзение. – Тя раздвижи раменете си. Още не беше свикнала да разкрива плановете си, да се оправдава. Но беше обещала, че ще опита да е по... открита относно намеренията си. А поне по този въпрос можеше да си го позволи. – Нито от страна на Адарлан, нито от страна на Дароу. Не и ако искам да си върна трона един ден.

Едион се замисли. После изсумтя с лека усмивка на лице.

– Неоспорима кралица със синя кръв и легенди зад гърба си. – Изражението му остана вглъбено. – Ще бъдеш неоспорима кралица, ако накараш кралския пламък да разцъфне отново.

– Жалко, че Лизандра може да преобразява само себе си, а не и разни предмети – пророни Елин.

Лизандра изтрака с клюн и разроши перата си в знак на съгласие.

– Казват, че пламъкът разцъфнал веднъж при управлението на Орлон – продължи братовчед й. – Намерили само един цвят, в Оуквалд.

– Знам – отвърна тихо Елин. – Чичо ми го държеше между две стъкла върху бюрото си.

Още си спомняше ясно малкото червено-оранжево цветче със съвсем обикновена форма, но толкова бликащо от живот, че я беше оставило без дъх. Беше разцъфнало в поля и планини из цялото кралство в деня, когато Бранън стъпил на континента. Векове наред след това, откриел ли някой дори едно цветче, настоящият суверен бил смятан за богоизбран и кралството му благоденствало.

Последното цвете, преди това от второто десетилетие от управлението на Орлон, било открито цели деветдесет и пет години по-рано. Елин преглътна сухо.

– Да не би Адарлан...

– У Дароу е – прекъсна я Едион. – Единственото притежание на Орлон, което успял да грабне, преди войниците да превземат двореца.

Елин кимна и магията просветна в отговор. Дори Мечът на Оринт беше попаднал в ръцете на Адарлан, докато Едион не му го взе. Да, братовчед й разбираше повече от всеки друг каква сила можеше да притежава един символ. Как загубата или възраждането на даден символ можеше да срази или окрили всяка армия, всеки народ.

Достатъчно – кралството й бе понесло достатъчно унищожение и болка.

– Хайде! – подкани тя Лизандра и Едион, отправяйки се към вратата. – Трябва да хапнем, преди да всеем хаос.

13.

Дориан не беше виждал толкова звезди от доста време.

Далеч зад тях небето още сивееше от пушек, чиито стълбове се виеха, осветени от полумесеца. Поне писъците бяха заглъхнали километри назад. Заедно с бумтежа на чудовищни крила.

Седнал зад него в едномачтовата лодка, принц Роуан от рода на Белия трън рееше поглед по спокойната черна повърхност на морето. Плаваха на юг към Мъртвите острови, тласкани от магията на елфическия воин. С негова помощ бързо бяха стигнали до морския бряг, където без всякакви угризения бе откраднал тази лодка, докато вниманието на собственика й бе насочено на запад към изпадналия в ужас град. През цялото това време Дориан мълчеше, чувствайки се също толкова безпомощен, колкото и преди часове, докато пред собствените му очи опустошаваха града му и колеха поданиците му.

– Трябва да хапнеш нещо – обади се Роуан от другия край на малката лодка.

Дориан надникна към чувала с провизии, който спътникът му беше задигнал. Хляб, сирене, ябълки, сушена риба... Стомахът му се преобърна.

– Бил си пронизан от отровен шип – продължи Роуан с глас, не по-силен от плисъка на вълните около лодката им, докато бързият му вятър ги тласкаше откъм гърба й. – Изчерпал си магията си, за да останеш жив и на крака. Трябва да се храниш, в противен случай няма да се възстановиш. – Той замълча за момент. – Не те ли е научила Елин?

Дориан преглътна.

– Не. Нямаше време да ми обяснява за магията.

Той надникна към задницата на лодката, където Роуан седеше с ръка на руля. Заострените му уши още го смайваха, дори месеци, след като се беше запознал с него. А сребристата му коса...

Не като тази на Манон, съвършено бяла като лунна светлина върху девствен сняг.

Зачуди се какво ли е станало с Водачката на Крилото, която беше убила заради него, пощадила го беше.

Не, не пощадила. Спасила.

Дориан не беше глупак. Знаеше, че го е направила за своя облага. Беше му чужда като воина, седящ в другия край на лодката – дори още повече.

Но онази тъмнина, онази жестокост и неподправеният й, откровен светоглед... С нея нямаше тайни. Нямаше лъжи.

– Трябва да ядеш, за да имаш сили – продължаваше Роуан. – Магията ти се захранва от енергията на тялото ти... от теб. Колкото по-отпочинал си, толкова по-силна е тя. И по-важното: толкова по-лесно я контролираш. Силата ти е част от теб, но и води свой собствен живот. Ако я оставиш да прави каквото си иска, ще те погълне, ще те използва като инструмент. – Роуан се усмихна, разкривайки белите си зъби. – Една наша позната обича да изцежда магията си, да я изразходва за безсмислени неща, за да я притъпява. – Дориан усети как погледът на Роуан го приковава с почти физическа мощ. – Ти решаваш до каква степен да я допуснеш в живота си, как да я използваш. Но ако скоро не я овладееш, Ваше Величество, ще те унищожи.

По гръбнака на Дориан пробяга студена тръпка.

Дали откритият океан го подтикна, или безбрежното звездно небе над тях, но Дориан каза:

– Не беше достатъчна. Онзи ден... денят, в който Сорша умря, магията ми не успя да я спаси. – Той разпери ръце върху скута си. – Иска единствено да руши.

Помежду им се спусна тишина, толкова протяжна, че Дориан се зачуди дали Роуан не е заспал. Не беше посмял да го попита кога е спал за последно; определено се беше нахвърлил на храната като прегладнял.

– И аз не успях да спася другарката си – сподели Роуан накрая.

Дориан изправи гръб. Елин му беше разказвала доста за принца, но не и това. Навярно защото не смяташе, че има право да говори за тази му тайна, за тъгата му.

– Съжалявам – каза Дориан.

С магията си беше почувствал връзката между двама им с Елин – стигаше по-надълбоко от кръвта им, от магията им, и беше предположил, че двамата са другари по душа, макар и още да не го бяха обявили пред другиго. Но ако Роуан вече имаше другарка, която бе загубил...

– Ще намразиш света, Дориан – продължи Роуан, – Ще намразиш себе си. Ще намразиш магията си и всеки миг на покой или щастие. Но аз имах късмета да управлявам мирно кралство и никой да не разчита на мен. Ти нямаш този шанс.

Бреговата линия изникна на хоризонта като стена от стръмни скали и Роуан завъртя руля, насочвайки лодката към открито море. Дориан знаеше, че се движат бързо, но сигурно бяха изминали почти половината път до южната граница – под прикритието на мрака не бе подозирал колко скоростно топят километрите.

След кратко мълчание той каза:

– Аз съм владетел на разбито кралство. Народът ми не знае кой го управлява. А сега бягам... – Той поклати глава, долавяйки как умората гризе костите му. – Нима предадох кралството си на Ераван? Какво... какво да сторя сега?

Скърцането на лодката и плисъкът на вода бяха единствените звуци наоколо.

– Хората ти вече са се уверили, че не си сред мъртвите. От теб зависи как ще го тълкуват: дали ще възприемат липсата ти като бягство, или като опит да им помогнеш, да ги спасиш. Трябва да им дадеш да разберат.

– Като отида на Мъртвите острови.

Той кимна.

– Едва ли ще те изненада, че Елин е в лоши отношения с пиратския лорд. Ти обаче не си. В твой интерес е да му се представиш като полезен съюзник. Едион ми каза, че едно време Мъртвите острови били похитени от генерал Нарок и няколко от войските на Ераван. Ролф и флотата му избягали... и макар сега Ролф отново да владее Залива на Черепа, този му позор може да е пътят ти към него. Убеди го, че не си като баща си и че ще дадеш на него и пиратите му известни привилегии.

– Тоест, че ще ги превърна в капери.

– Ти имаш злато, и ние имаме злато. Ако с пари и позволение да плячкосва корабите на Ераван можем да си подсигурим цяла армада в Юга, ще е глупаво да не опитаме.

Дориан обмисли думите на принца.

– Никога досега не съм срещал пират.

– Срещна Елин, когато още се представяше като Селена – рече сухо Роуан. – Гарантирам ти, че Ролф няма да е много по-тежък случай.

– Това не ме успокоява.

Роуан се засмя. И помежду им отново се спусна тишина. Накрая принцът каза:

– Съжалявам за Сорша.

Дориан сви рамене и веднага се охули за жеста, който сякаш омаловажаваше Сорша и храбростта й, любовта му към нея.

– Знаеш ли – додаде после, – понякога ми се иска Каол да беше тук, да ми помага. А в други случаи се радвам, че го няма, за да не е в опасност отново. Спокоен съм, че е в Антика с Несрин. – Той огледа принца, смъртоносната му осанка, хищническия покой на Стойката му дори докато гребеше. – Искаш ли... искаш ли да ми обясниш за магията? Не всичко, но... каквото можеш, когато можеш.

Роуан се замисли за миг и отвърна:

– Много крале съм познавал в живота си, Дориан Хавилиард. И много малко биха помолили за помощ в нужда, биха оставили гордостта си.

Дориан подозираше, че бе загубил гордостта си още в ръцете на валгския принц.

– Ще те науча колкото мога, преди да пристигнем в Залива на Черепа – съгласи се Роуан. – Там може и да намерим някой магьосник, измъкнал се на онези кръвопийци, който да те научи по-добре от мен.

– Ти си учил Елин.

Отново мълчание. После:

– Елин е сърцето ми. Научих я на онова, което знам, и се получи, защото магиите ни са дълбоко свързани също като душите ни. Ти си... друг случай. Рядко съм срещал магия като твоята. Трябва ти човек, който да я познава, или поне да знае как да ти помогне да я овладееш. Аз мога да ти покажа как да я контролираш; как да се потапяш в нея и да се грижиш за себе си.

Дориан кимна с благодарност.

– Когато с Елин се срещнахте за пръв път, усети ли...?

Той изсумтя.

– Не. Богове, в никакъв случай. Искахме да се убием един друг. – Смехът напусна гласа му. – Тя беше... на много тъмно място. Аз също. Но си помогнахме взаимно. Намерихме пътя заедно.

За част от секундата Дориан не можа да продума. Сякаш прочел мислите му, Роуан каза:

– И ти ще откриеш пътя си, Дориан. Ще достигнеш до изхода.

Дориан нямаш думи да опише онова, което кипеше в сърцето му, затова само въздъхна към звездното безкрайно небе.

– Към Залива на Черепа тогава.

Усмивката на Роуан представляваше бяла резка в мрака.

– Към Залива на Черепа.

14.

Едион Ашривер, облечен в черни бойни доспехи, се беше скрил в едно тъмно ъгълче на улицата отвъд храма и наблюдаваше как братовчедка му се изкачва по сградата до него.

Вече си бяха осигурили място на някакъв кораб, отплаващ сутринта, а по друг – вестоносен, пътуващ за Вендлин, бяха изпратили писма, подписани и от двама им, с които умоляваха рода Ашривер за помощ. Защото наученото днес...

През последното десетилетие беше посещавал Илиум достатъчно пъти, за да го познава добре. Обикновено с Гибелния легион лагеруваха извън стените на града и така хубаво си прекарваха в пивниците му, че на сутринта редовно повръщаше в собствения си шлем. Ето защо спомените му доста се различаваха от мъртвешката тишина, когато с Елин поеха по прашните улици, закачулени и не твърде общителни.

По време на всичките му посещения в града нито веднъж не му беше хрумнало, че един ден ще скита по улиците му с кралицата си, нито че лицето й ще е толкова пропито с печал при вида на уплашените му, нещастни жители и белезите от войната.

Не хвърляха цветя пред краката им, не ознаменуваха завръщането им с тържествени тромпети. Посрещнаха ги само прибоят, воят на вятъра и жаркото слънце. И гневът на Елин, като виждаше войниците, разпръснати из улиците на града...

Всички странници се следяха изкъсо, затова трябваше да внимават с уреждането на места в кораба. В очите на града, на света, те просто щяха да се качат на „Лятна дама“ сутринта и да потеглят на север към Сурия. Но всъщност щяха да се прокраднат на борда на „Ветропей“ малко преди изгрев и призори да отплават на юг. Откупили бяха със злато мълчанието на капитана.

И информация. На излизане от каютата му той ги беше спрял с думите:

– Брат ми е търговец. Пренася стоки от далечни страни. Миналата седмица ми донесе вест, че по западното крайбрежие на елфическите земи се събирали кораби.

– Накъде ще плават? – подскочи Елин.

– Колко кораба? – попита в същия миг Едион.

– Петдесет, всичките военни – отговори капитанът с изпитателен поглед, несъмнено убеден, че двамата с братовчедка му са разузнавачи на някого от многото участници във войната. – Цяла армия елфически воини лагерували на брега. Явно в очакване на заповед за абордаж.

По всяка вероятност новината щеше да се разпространи бързо. Да уплаши хората. Едион реши, че трябва да изпрати заповед до командира на Гибелния легион да подготви мъжете и да овладее пресилените слухове.

Лицето на Елин пребледня леко и той сложи успокоителна ръка между плешките й. При допира му обаче тя изпъна гръб и попита капитана:

– Случайно брат ти да е останал с впечатлението, че кралица Майев се е съюзила с Морат или че възнамерява да се притече на помощ на Терасен?

– Нито едно от двете – отсече капитанът. – Просто е минавал покрай армадата, но щом е била на толкова открито място, едва ли мисията й е тайна. Само толкова знаем. Може пък да са готвили корабите за друга война.

Лицето на кралицата му не разкри нищо изпод сянката на качулката. Едион извика същата безизразност по своето.

Само че нейното запази равнодушието си през целия обратен път и в часовете след това, докато точеха оръжията си, както и когато отново излязоха на улицата, този път под прикритието на нощта. Ако Майев наистина събираше армия, за да ги нападне...

Елин спря на покрива – беше увила ярката дръжка на Голдрин с парче плат, за да скрие блясъка й – и Едион надникна отвъд тъмната й фигура към адарланските стражи, патрулиращи пред стените на храма на няколко метра под нея.

Братовчедка му обаче извърна глава към океана, сякаш погледът й стигаше чак до армадата на Майев. Ако безсмъртната кучка се съюзеше с Морат... Но нима можеше да е толкова глупава? Двамата зли владетели щяха да се унищожат един друг в надмогването си до властта. А покрай това и континента.

Мрачен владетел и Мрачна кралица, обединени срещу Носителката на огъня...

Трябваше да действат бързо. Да отрежат главата на едната змия, преди да посегнат на другата.

Чу се шумолене на плат и кожа и Едион надникна през рамо към Лизандра, която също очакваше сигнала на Елин. Беше в пътническото си облекло – леко поизносено и мръсно. Цял следобед бе чела някаква вехта книга. „Забравените същества от дълбините“ или нещо такова. Устните му потрепнаха в усмивка, като се замисли дали бе заела, или откраднала стария том.

Тя надзърна към тъмния силует на Елин върху покрива. После се покашля тихо и заговори с глас, който нито кралицата, нито войниците отвъд улицата можеха да чуят.

– Прие повелята на Дароу твърде спокойно.

– Не бих нарекъл нищо от случващото се спокойно.

Но Едион знаеше за какво говори хамелеонката. Откакто Роуан бе заминал и бяха получиха новината за разгрома на Рифтхолд, Елин като че ли отсъстваше духом. Струваше му се някак отчуждена.

Бледозелените очи на Лизандра го приковаха на място.

– Това е затишието преди буря, Едион.

Всичките му хищнически инстинкти се пробудиха.

Погледът на Лизандра отново намери стройната фигура на Елин.

– Задава се буря. Страховита буря.

Не говореше за злите сили в Морат, нито за кроежите на Дароу в Оринт, нито за армадата на Майев, а за приклекналата върху онзи покрив жена, вкопчила пръсти в ръба му.

– Нали не се боиш от...?

Той не можа да довърши. Беше свикнал хамелеонката неотлъчно да пази гърба на Елин и безспорно одобряваше идеята. Роуан от дясната й страна, Едион от лявата, а Лизандра зад гърба й: нищо и никой нямаше да докопа кралицата им.

– Не, в никакъв случай – отсече Лизандра. Нещо се отпусна в гърдите му. – Но колкото повече мисля за това, толкова повече... толкова повече ми се струва, че всичко е било планирано, наредено още преди време. Ераван е разполагал с десетилетия, преди Елин да се роди: десетилетия, в които не е имал врагове с нейната сила или тази на Дориан. А решава да нападне сега? В момент, когато на земята се е появила Носителка на огъня?

– Какво се опитваш да кажеш?

Обмислял бе всичко това и преди в дългите часове на пост по време на пътешествието им. Идеята беше ужасяваща, невъзможна, но... все пак животът им рядко се подчиняваше на логичното и нормалното. Хамелеонката до него доказваше именно това.

– Морат сее зло по света – рече Лизандра. – Майев се пробужда отвъд океана. Две богини вървят ръка за ръка с Елин. Мала и Деанна бдят над нея през целия й живот. А може би не са бдели. Може би... са я подготвяли. За да съумеят един ден да я използват като свое оръжие. Но се чудя дали боговете са премерили цената на тази буря. И дали жертвите им се струват допустими.

По гръбнака му плъзна тръпка.

Лизандра продължи толкова тихо, че Едион се замисли дали пази думите си от ушите на Елин, или от тези на боговете.

– Мракът на Ераван още не се е разгърнал изцяло. Но според мен същото важи и за огъня на Елин.

– Тя не е просто неосъзната пионка.

Щеше да се опълчи на боговете, да намери начин да ги погуби, ако заплашеха Елин, ако решаха, че тези земи са допустима жертва за сразяването на Мрачния владетел.

– Толкова ли ти е трудно поне веднъж да се съгласиш с мен?

– Никога не съм изказвал несъгласие.

– Винаги имаш отговор за всичко. – Тя поклати глава. – Непоносим си.

Едион се ухили.

– Радвам се, че най-сетне съм влязъл под кожата ти. Тоест кожите ти.

Смайващо красивото й лице придоби дяволито изражение.

– Внимавай, Едион. Хапя.

Той се приведе към нея. Знаеше границите си с Лизандра, наясно бе, че не би ги пресякъл, не би припарил до тях дори. Не и след всичко, което бе търпяла още от дете, не и след като най-сетне си беше върнала свободата. Не и след всичко, което той самият беше преживял.

Макар и още да не беше разказал нищичко на Елин. Нима можеше? Нима можеше да й обясни какво са му сторили, какво е бил принуден да прави през първите години на завоевателните си походи?

Флиртовете с Лизандра бяха безобидни – и за двама им. Богове, беше мимолетно щастие да си побъбри с нея повече от минута, преди тя да приеме някой от другите си облици. Затова тракна със зъби и пророни:

– Добре че умея да карам жените да мъркат.

Тя се засмя тихо, но звукът заглъхна, щом вдигна поглед към кралицата им, чиято тъмна копринена коса се вееше на морския бриз.

– Всеки момент ще даде сигнал – предупреди го тя.

Не го интересуваше какво мисли Дароу, какви обиди ръси презрителната му уста. Лизандра бе спасила живота му, беше се борила за кралицата им и бе рискувала всичко, включително повереницата си, за да го спаси от екзекуция и да го сбере с Елин. Видя колко често стрелкаше поглед назад през първите няколко дни от похода им, за да провери дали не ги следват Муртауг и Рен заедно с Еванджелин. Знаеше, че дори сега една част от нея си оставаше с момичето, също както една част от Елин оставаше с Роуан. И се питаше дали и той някога щеше да изпита такава любов...

Към Елин – да, но... тя беше част от него, също като крайниците му. Не беше избор, подобен на самоотвержеността на Лизандра към онова момиченце, нито приличаше на притегателната сила между Роуан и Елин. Може би беше глупаво от негова страна да мисли за такива неща, предвид обучението си и онова, което ги очакваше в Морат, но... Не би й го признал за нищо на света, ала понякога, като ги гледаше с Роуан, им завиждаше.

Не желаеше дори да си помисля за другия намек на Дароу, че преди десетина години наистина бе имало опит за съюзничество между Вендлин и Терасен, цената за което щеше да е брак между двама им с Елин, но родът им отвъд океана бе отхвърлил предложението.

Той обичаше братовчедка си, но идеята да я докосне по такъв начин караше стомахът му да се преобърне. И му се струваше, че чувството е взаимно.

Не му беше показала писмото, което бе написала до Вендлин. А на него дори не му беше хрумнало да поиска да го види. Той вдигна поглед към самотната фигура пред необятния, тъмен океан.

И осъзна, че не иска да знае какво има в него.

Той беше генерал, воин, кален от кръв, ярост и загуби; беше зървал и правил неща, заради които още се будеше нощем, но... Не искаше да знае. Още не.

– Трябва да тръгнем преди съмване – прошепна Лизандра. – Това място не ми харесва.

Той кимна към петдесетте войници отвъд стените на храма.

– Разбираемо.

Преди Лизандра да отвърне, от пръстите на Елин лумнаха сини пламъци. Сигналът.

Едион се скри в сенките, а Лизандра се превърна в призрачен леопард и нададе рев, който разбуди близките домове. Хората наизскачаха по улиците, а войниците отвориха портите на храма, за да проверят какво се случва.

Елин слезе от покрива с няколко ловки движения, приземявайки се с котешка елегантност, докато войниците се изливаха на улицата с извадени оръжия и изцъклени погледи.

Очите им се разшириха още повече, когато Лизандра пристъпи с хищническа грация до Елин и изръмжа, а Едион застана от другата й страна. Двамата свалиха заедно качулките си. Зад тях някой ахна.

Не заради златистите им коси и лицата им, а заради ръката, увита в сини пламъци, която Елин вдигна над главата си, преди да заговори на войниците, насочили арбалети към тях.

– Изчезвайте от храма ми.

Войниците примигнаха насреща й. Един от жителите на града застена, щом върху косата й се появи огнена корона. Когато парчето плат, усукано около дръжката на Голдрин, изгоря и рубинът засия в кървавочервено.

Едион се усмихна на адарланските копелета, свали щита от гърба си и каза:

– Господарката ми ви предлага избор: напуснете сега... или няма да си тръгнете.

Войниците се спогледаха. Пламъците около главата на Елин загоряха още по-ярко като фар в мрака. О, да, могъществото на символите.

Елин стоеше пред тях с корона от огън, същинска цитадела сред сгъстяващата се нощ. Затова Едион извади Меча на Оринт от ножницата на гръбнака си. Някой извика от ужас при вида на древното могъщо оръжие.

Все повече войници се стичаха в открития двор на храма. Някои пускаха оръжията си мигновено и вдигаха ръце. Отстъпваха.

– Проклети страхливци! – укори ги един войник, проправяйки си път напред. Командир, ако можеха да съдят по медалите върху червенозлатистата му униформа. Човек. По ничии ръце не се мярваха черни пръстени. Той сви гневно устни, впил очи в Едион, в щита и меча му, вдигнат пред него и готов за кръвопролитие. – Вълкът на Севера. – Рече с дълбок, презрителен глас командирът. – И огнедишащата кучка.

Елин го изгледа отегчено. После за последен път се обърна към човешките войници, пристъпващи нервно от крак на крак.

– Живейте или умрете; изборът е ваш. Но сега е моментът да решите.

– Не слушайте тази кучка – озъби им се командирът. – Най-обикновени салонни номера, както ни предупреди лорд Меах.

Но още петима войници пуснаха оръжията си и побягнаха. Направо препуснаха презглава към улицата.

– Някой друг? – попита любезно Елин.

Останаха трийсет и пет войници, всичките с извадени оръжия и сурови лица. Едион се беше сражавал срещу такива мъже. Елин го погледна въпросително. Той й кимна. Командирът ги държеше здраво в ноктите си, щяха да отстъпят единствено след него.

– Хайде тогава. Да видим какво можете! – предизвика ги главнокомандващият. – В леглото ме чака една прекрасна фермерска щерка...

Елин духна към него, сякаш гасеше свещ.

Той замлъкна. Като че всички мисли и чувства се бяха изпарили от главата му. Сетне тялото му се вкамени.

И за част от секундата на Едион му се стори, че наистина го е превърнала в камък, тъй като кожата и адарланската му униформа се оцветиха в различни нюанси на сивото.

Чак когато океанският бриз повя и мъжът се посипа като пепел по земята, Едион осъзна втрещено какво е направила братовчедка му.

Изгорила го беше жив. От вътрешността навън. Някой изпищя.

А тя рече простичко:

– Предупредих ви.

Няколко войници хукнаха към портите.

Повечето обаче останаха на място с лъснали от омраза и отвращение очи – към магията, към кралицата му... към него.

На лицето му се появи вълча усмивка и той вдигна Меча на Оринт, спускайки се към войниците отляво; Лизандра скочи към тези отдясно с гърлено ръмжене, а Елин обгърна света с рубиненозлатисти пламъци.

Превзеха храма за двайсетина минути.

Още в първите десет падна в техни ръце, след като една част от войниците загина в бой, а останалите бяха отмъкнати в градската тъмница от мъжете и жените, включили се в битката. През другите десет огледаха територията за дебнещи в засада врагове. Но откриха само притежанията и отпадъците им. Храмът беше в окаяно състояние: по свещените стени бяха издълбани имената на адарланските прасета, древните урни с вечен огън бяха угасени или превърнати в гърнета...

Пред очите на всички им Елин запрати огнена мълния през коридорите и стаите на храма, която погълна всяка следа от адарланците и премахна дългогодишните мръсотии, прахоляк и изпражнения от чайки, разкривайки внушителните древни релефи, изсечени във всички каменни колони, стъпала и стени.

Храмът се състоеше от три сгради около просторен вътрешен двор: библиотека, покоите на жриците, които отдавна не бяха сред живите, и самото светилище, където се съхраняваше древната Скала. Елин заведе Едион и Лизандра в библиотеката, най-лесно отбраняемото място в комплекса, където да пригодят нещо за спане, докато стена от огън ограждаше цялата територия на храма.

Очите на Едион все още блестяха от бойна ярост, когато му заяви, че иска да остане насаме със свещената Скала. Беше се сражавал достойно и Елин умишлено му беше прехвърлила няколко войници, които да довърши сам. Не само тя беше символ тази вечер, не само нея наблюдаваха.

А що се отнасяше до Лизандра, която нападна врага със зверска свирепост... Отново се беше превърнала в сокол, когато Елин я остави, кацнала на една гнила греда в просторната библиотека, съзерцаваща огромния морски дракон, изсечен в каменния под, най-сетне разкрит в цялата си прелест от очистителния огън. Из целия храм се срещаха такива релефи, наследство от отдавна прокуден народ.

Във всяко кътче на трите сгради отекваше шепотът или ревът на вълните, разбиващи се в брега далеч под тях. Нямаше какво да погълне звука, да го смекчи. Величествените, монументални зали и дворове, където някога бе имало олтари и статуи, и градини за размисъл, сега се простираха напълно празни, с изключение на пушека от огъня й.

Хубаво. Огънят унищожаваше, но и прочистваше.

Тя прекоси с тихи стъпки притъмнелия двор до най-закътаното, най-тачено светилище, достигащо чак до океанския бряг. Златна светлина се изливаше върху каменистата земя пред стълбището му – светлината от урните с вече неугасващия огън, горящ в памет на Бранън.

Облечена в черно, Елин крачеше като сянка, укротявайки пламъците до сънливо пукащи живи въглени, преди да проникне в сърцето на светилището.

Внушителната океанска стена бе изградена да не допуска гнева на бурите до каменната вътрешност на храма, но въпреки това мястото беше влажно и във въздуха тегнеше миризмата на морска сол.

Елин разчисти грамадното преддверие и мина между двете дебели колони, обрамчили входа на вътрешното светилище. В отсрещния му край, открита към бушуващите вълни, се издигаше гигантската черна Скала.

Беше гладка като стъкло, несъмнено от благоговейните ръце, докосвали я хилядолетия наред, и голяма колкото търговски фургон. Стърчеше нагоре, надвесена над вълните, и звездната светлина се отразяваше по дупчестата й повърхност. Елин изгаси всички свещи в залата, с изключение на самотната бяла свещ в средата на Скалата.

Резбите из храма не разкриваха нито Знаци на Уирда, нито други послания от Малките хора. Само спирали и елени.

Значи, трябваше да подходи по стария начин.

Тя изкачи тясното стълбище, позволяващо на поклонниците да видят отблизо свещената Скала, и стъпи върху нея.

15.

Океанът сякаш застина.

Елин измъкна Ключа на Уирда от жакета си, оставяйки го да виси между гърдите й, седна на провесения над вълните ръб на Скалата и отправи поглед към обгърнатото в нощ море.

И зачака.

Лунният сърп започваше да се спуска към хоризонта, когато дълбок мъжки глас продума зад гърба й:

– Изглеждаш по-млада, отколкото очаквах.

Елин не откъсна поглед от водата, макар че стомахът й се сви.

– Но също толкова очарователна, нали?

Не долови стъпки, но гласът определено идваше от по-близо, когато каза:

– Дъщеря ми е била права за скромността ти.

– Странно, не ми е споменавала, че имаш чувство за хумор.

Въздухът от дясната й страна се раздвижи и дълги, мускулести крака под древна броня се появиха до нейните; обутите им в сандали стъпала висяха от ръба на Скалата. Тя дръзна да обърне глава и откри, че бронята обгръща могъщо мъжко тяло, над което имаше широко, красиво лице. Лесно би заблудил всеки, че е от плът и кръв, ако не излъчваше бледо синьо сияние.

Елин сведе леко глава в поклон пред Бранън.

Той отвърна на жеста й с полуусмивка, докато червено-златистата му коса се развяваше лениво под лунното небе.

– Свирепа, но благополучна битка – коментира той.

Елин сви рамене.

– Получих послание да дойда в този храм. Намерих го зает. Затова го освободих. Пак заповядай.

Устните му наново потрепнаха в усмивка.

– Не мога да остана дълго.

– Но ще се постараеш да сместиш в малкото време, което имаш, колкото може повече загадъчни предупреждения, нали?

Бранън вдигна вежди и очите му с цвят на бренди се набръчкаха по краищата.

– Не без причина накарах приятелите си да ти оставят онова послание.

– О, сигурна съм. – В противен случай не би рискувала да превземе храма. – Но първо ми разкажи за Майев.

Беше чакала достатъчно, докато благоволят да й изпратят посланието си. Сега имаше цял куп въпроси.

Бранън стисна устни.

– Поясни какво точно те интересува.

– Смъртна ли е?

Кралят завъртя глава към нея.

– Тя е стара, Наследница на Терасен е. Беше стара дори когато аз бях дете. Плановете й се простират надалеч...

– Знам, знам. Но ще умре ли, ако пробода сърцето й с нож? Или отсека главата й?

Той се умълча за миг.

– Не знам.

– Какво?

Бранън поклати глава.

– Не знам. Всички елфи са смъртни, но тя е надживяла дори нашия дълъг живот, а силата й... никой не разбира истински силата й.

– Но ти си пътувал с нея, за да си върнете ключовете...

– Не знам отговора на въпроса ти. Но съм наясно, че огънят ми отдавна я плаши. Твоят също.

– Не е Валг, нали?

Дълбок смях.

– Не. Бездушна е като Валг, но не е от тях.

Образът на Бранън започна да се замъглява леко.

Той обаче съзря въпроса в очите й и й кимна да го зададе.

Елин преглътна, стисна леко челюсти и въздъхна.

– Ще овладея ли някога силата си?

Погледът на Бранън омекна леко.

– Да и не. Занапред въздействието й върху отношенията ти с околните ще те затруднява повече от овладяването й; но двете неща са неразривно свързани. Магията не е лесен дар, в която и да е от формите си, но огънят... Горим не само в силата си, но и в душите си. За добро или зло. – Очите му отскочиха към Голдрин, чиято дръжка надничаше иззад рамото й, и той се засмя изненадано. – Мъртъв ли е звярът от пещерата?

– Не, но ми каза, че му липсваш и трябва да го навестиш в скоро време. Самотен е.

Бранън отново й отвърна със смях.

– Двамата с теб добре щяхме да се забавляваме.

– Приисква ми се да бяха изпратили теб вместо дъщеря ти. Явно чувството за хумор прескача едно поколение.

Май не трябваше да го изрича, защото същото това чувство за хумор се изпари от красивото му смугло лице, а очите му с цвят на бренди изстинаха. Бранън посегна да хване ръката й, но пръстите му минаха през нейните, стигайки чак до камъка.

– Ключалката, Наследнице на Терасен. Призовах те тук заради нея. В Каменните блата лежи потънал град. Ключалката е скрита в него. Тя е нужна, за да обединиш ключовете с разрушената Порта на Уирда. Само с нея можеш да ги върнеш в портата и да я затвориш завинаги. Дъщеря ми те умолява...

– Каква Ключалка...

– Намери Ключалката.

– Къде в Каменните блата? Мястото е доста...

Бранън изчезна.

Елин свъси вежди и пъхна Амулета на Оринт под ризата си.

– Разбира се, че ще има ключалка, дявол да я вземе! – промърмори тя.

Стана на крака с тих стон и отправи смръщен поглед към нощните вълни, разбиващи се на няколко метра от нея. Към древната кралица отвъд, която готвеше армадата си за атака.

И се изплези.

– Е, ако Майев не е имала намерение да ни напада, това несъмнено ще я разлюти – провлачи Едион откъм сянката на близката колона.

Елин подскочи и изсъска.

Братовчед й й се ухили, а зъбите му проблеснаха бели като луната.

– Мислеше, че няма да се досетя ли? Естествено, че имаш тайна причина да превземеш храма. Все пак тази пролет в Рифтхолд опознах склонността ти да планираш няколко неща наведнъж.

Тя врътна очи, смъкна се от свещената Скала и заслиза с тежки стъпки по стълбището.

– Предполагам, че си чул всичко.

– Бранън ми намигна, преди да изчезне.

Тя стисна челюсти.

Едион облегна рамо на резбованата колона.

– Ключалка, а? И кога възнамеряваше да ни уведомиш за тази промяна в плановете?

Елин го доближи с наперена походка.

– Когато сметнех за нужно, ето кога. И няма промяна в плановете, още не. Главната ни цел си остава да намерим съюзници, а не да следваме мистериозните нареждания на мъртви крале.

Едион просто се усмихна. Нещо помръдна в черните сенки на храма, привличайки вниманието й, и Елин въздъхна шумно.

– Вие двамата сте направо непоносими.

Лизандра кацна върху една близка статуя и тракна нахакано с клюн.

Едион преметна ръка през раменете на братовчедка си и я поведе обратно към порутените покои на жреците в храма.

– Нов двор, нови традиции: така каза. Дори за теб самата. Беше хубаво да започнеш с отказването от тайните планове, защото винаги намаляваш живота ми с по няколко години при официалното им разбулване. Макар че определено ми хареса новият ти номер с изпепеляването. Много артистично.

Елин го сръчка с лакът.

– Не смей да...

Нечии стъпки захрущяха по сухата пръст в близкия двор, секвайки думите й. Вятърът им донесе познат до болка мирис.

Валг. Силен, щом бе успял да проникне през огнената й стена.

Елин извади Голдрин от ножницата му, а Мечът на Оринт проблесна в ръката на Едион като току-що изкована стомана. Лизандра се скъта по-надълбоко в сенките.

– Предателство или дяволски лош късмет? – промърмори Едион.

– Вероятно и двете – отвърна шепнешком Елин и в следващия миг фигурата изникна между две от каменните колони.

Мъжът беше набит и леко закръглен, далеч не отговаряше на стандартите за красота, които валгските принцове преследваха в избора си на човешко тяло. Но нечовешката воня, дори с черния нашийник на дебелия му врат... беше много по-силна от обикновено.

Естествено, Бранън не си беше направил труда да я предупреди.

Валгът пристъпи в светлината на свещените мангали.

Щом зърна лицето му, всички мисли изхвърчаха от главата й.

И проумя, че Едион е бил прав: тазвечерните й действия наистина бяха разпратили послание. Същинско известие за местонахождението й. Ераван бе очаквал тази среща повече от няколко часа. Валгският крал познаваше и двете страни на миналото й.

Затова насреща й се хилеше главният надзирател на Ендовиер.

Още преследваше сънищата й.

Сънуваше червендалестото му, грозновато лице и развратния поглед, с който гледаше нея и другите жени в Ендовиер. Смехът му, когато я съблякоха до кръста и я бичуваха публично, а после я оставиха да виси от оковите в хапещия студ или жарещото слънце. Усмивката му, като я тикнаха в тъмната мина, все така широка, когато дойде време да я изведат дни или седмици по-късно.

Дръжката на Голдрин стана хлъзгава в ръката й. Пръстите на свободната й веднага пламнаха. Прокле Лоркан, задето беше откраднал златния пръстен – единствената защита, единственото изкупление.

Погледът на Едион прескачаше между двама им, прочел ужаса в очите й.

Главният надзирател на Ендовиер процеди презрително:

– Няма ли да ни запознаеш, робиньо?

Вледененото изражение по лицето на братовчед й заедно с вперения му взор в избледнелите белези от окови по китките й й подсказа, че се е досетил кой стои пред тях.

Едион пристъпи между тях, несъмнено тълкувайки всеки звук, всяка сянка, всеки мирис, за да се увери, че мъжът е дошъл сам; преценявайки колко трябваше да се борят, за да излязат от храма. Лизандра прелетя до съседната статуя, готова да се преобрази и да скочи в атака по техен сигнал.

Елин опита да свика онова нахапано поведение, което я бе предпазвало и измъквало от какво ли не досега. Но виждаше само как надзирателят завлича онези жени зад сградите; чуваше единствено затръшването на желязната порта над тъмната мина; подушваше солта и кръвта, и вонята на немити тела; усещаше само парещите струи кръв по съдрания си гръб...

Няма да се страхувам, няма да се страхувам...

– Свършиха ли се хубавците във всички останали кралства, с които да се разправяш? – провлачи Едион, за да им спечели време.

– Приближи се, генерале – рече презрително надзирателят, – и ще видим дали ти няма да ми паснеш по-добре.

Едион се изкикоти и вдигна Меча на Оринт малко по-високо.

– Опитай, но едва ли ще оцелееш.

Като видя меча – меча на баща й, меча на народа й...

Елин вирна брадичка и пламъците около лявата й ръка лумнаха още по-ярко.

Воднистите сини очи на надзирателя се плъзнаха към нейните и се присвиха насмешливо.

– Жалко, че нямаше малката си дарбица, когато те тикнах в мините. И когато оплисквах земята с кръвта ти.

Едион отвърна с дълбоко ръмжене.

Елин обаче принуди устата си да се извие в усмивка.

– Късно е. Току-що пречуках войниците ти. Хайде да приключваме тук, за да мога да си почина най-сетне.

Горната устна на надзирателя се сви в презрителна гримаса.

– Скоро ще те науча на обноски, момиче. Всички ви ще науча.

Амулетът между гърдите й сякаш затътна, съживен от сурова, древна сила.

Елин не му обърна внимание, прокуди всяка мисъл за него. Ако Валгът – ако Ераван надушеше, че притежава тъкмо онова, което така отчаяно издирваше...

Надзирателят отново отвори уста. Елин атакува.

Огънят й го запрати към най-близката стена и влетя в гърлото му, в ушите му, в носа му. Пламъците му не горяха, защото бяха от светлина, ослепително бяла...

Надзирателят изрева, гърчейки се, докато магията й проникваше в него, сливаше се с него.

Ала вътре нямаше за какво да се захване. Нямаше тъмнина, която да изгори, нито въгленче, на което да вдъхне живот. Само...

Елин залитна назад, магията й изчезна и коленете й се подкосиха, сякаш ударени с тояга. Главата й запулсира, а стомахът й се сви болезнено. Познаваше това чувство – този вкус.

Желязо. Като че надзирателят беше пълен с него. И онзи мазен, противен послевкус... Камък на Уирда.

Демонът в надзирателя се изсмя пресекливо.

– Какво са нашийниците и пръстените в сравнение с цяло сърце? Сърце от желязо и Камък на Уирда вместо нещастния мускул на един страхливец.

– Защо? – пророни тя.

– Изпратиха ме тук, за да демонстрирам какво ви очаква, ако със свитата ти решите да посетите Морат.

Елин тласна огъня си в него и пламъците обгърнаха вътрешността му, връхлетяха ядрото му от чист мрак. Отново и отново, и отново. Надзирателят продължи да реве, но тя не спря атаката си, докато...

... не повърна върху каменния под между тях. Едион я изправи на крака.

Елин вдигна глава; беше изгорила дрехите му, но кожата му си оставаше непокътната.

А зад ребрата му желязното сърце биеше като свиреп юмрук.

Блъскаше се в кожата му, разпъваше кост и плът.

Елин отстъпи назад и Едион стрелна ръка пред нея, докато надзирателят се гърчеше в агония с отворена в безмълвен писък уста.

Лизандра долетя от покривните греди, преобразявайки се в ръмжащ леопард.

Железният юмрук отново се стовари върху ребрата на надзирателя. Този път костите се счупиха и щръкнаха навън, разкъсвайки мускул и кожа, и гръдният му кош разцъфна като цвете. Отвътре беше празен. Нямаше нито кръв, нито органи.

Само могъща, вечна тъмнина – с два мъждукащи златни въглена в средата.

Не въглени. Очи. Лъснали от древна злост. Клепачите им се присвиха от доволство.

Трябваше да впрегне огъня си до последна искра, за да изпъне гръб, да килне самоуверено глава и да провлачи:

– Поне знаеш как да излезеш драматично на сцената, Ераван.

16.

Надзирателят проговори, но не със своя глас. Нито с този на Перингтън.

Беше чужд, стар глас от друг свят и живот, глас, който се хранеше с писъци, кръв и болка. Звукът накара магията й да се забунтува и даже Едион изруга тихо, все още мъчейки се да я избута зад себе си.

Елин обаче стоеше смело пред тъмнината, наблюдаваща ги от разтворения гръден кош на мъжа. И знаеше, че дори тялото му да не беше смъртно ранено, не беше останало нищо за спасяване. Поначало нямаше нищо за спасяване.

Тя стисна юмруци до тялото си, свиквайки магията си срещу тъмнината, която се виеше и гърчеше в гърдите на надзирателя.

Ераван проговори:

– Струва ми се, че ми дължиш благодарност, Наследнице на Бранън.

Тя вирна вежди и усети вкус на пушек в устата си. Кротко, прошепна на магията си. Ераван в никакъв случай не биваше да вижда амулета около врата й, да долавя близостта на последния Ключ на Уирда в него. Вече притежаваше първите два и ако заподозреше, че третият е в храма, че пълното му господство над това кралство и всички останали е на една ръка разстояние... Трябваше да го разсейва някак.

Затова изсумтя и отвърна:

– И за какво по-точно да ти благодаря?

Въгленовите й очи се вдигнаха нагоре, сякаш оглеждаха кухото тяло на надзирателя.

– За този малък предупредителен подарък. Задето отървах света от поредния вредител.

И задето ти показах колко безполезно ще е да ми се опълчиш, прошепна онзи глас в черепа й.

Тя запрати сляпо огъня си по ужасяващия, красив звук, залитайки назад към Едион. По пребледнялото лице на братовчед й личеше, че и той го бе чул, усетил беше омърсяващия му допир.

Ераван се засмя.

– Изненадан съм, че първо опита да го спасиш. След онова, което ти стори в Ендовиер. Принцът ми едва устиска в съзнанието му; толкова гнусно беше. Удоволствие ли ти доставя да решаваш кой може да бъде спасен и кой – не? Толкова е лесно да се превърнеш в малка огнена богиня.

Гадеше й се – остро, студено чувство в стомаха й.

– Мислех си, че имаш по-важна работа, Ераван – отвърна вместо нея Едион, – отколкото да ни дразниш посред нощ. А може би така отвличаш вниманието си от факта, че Дориан Хавилиард се изплъзна между пръстите ти?

Мракът изсъска. Едион стисна рамото й в безмълвно предупреждение. Приключи разговора още сега. Преди Ераван да е атакувал. Преди да е усетил, че ключът, който издирва, е на няколко стъпки от него.

Елин килна глава срещу силата, наблюдаваща ги от дупката, издълбана в плът и кост.

– Съветвам те да си починеш и да събираш сили, Ераван – измърка тя и му намигна с всичката дързост, останала в нея. – Ще са ти нужни.

Той й отговори с гърлен смях и в очите й избуяха пламък насищайки кръвта й с приятна, ласкава топлина.

– Така е – съгласи се Ераван. – Особено като се имат предвид плановете ми за самопровъзгласения крал на Адарлан.

Сърцето на Елин спря.

– Май е трябвало да посъветваш любовника си да се маскира, преди да измъкне Дориан Хавилиард от Рифтхолд. – Очите му се присвиха до тесни процепи. – Как се казваше... О, да! – Възкликна Ераван, все едно някой му го беше прошепнал. – Принц Роуан от рода на Белия трън, син на Доранел. Какъв трофей ще бъде само!

Елин се спусна в огън и тъмнина, без да се предава на ужаса, полазил тялото й.

– Ловците ми вече го преследват – продължи напевно Ераван. – И ти обещавам, че ще ги нараня, Елин Галантиус. Ще ги превърна в свои най-верни генерали. Като започна с елфическия ти принц...

Таран от нажежено синьо блъсна кухината в гръдния кош на мъжа, горящите очи в нея.

Елин задържа магията си върху гърдите му, върху костите и плътта, които се топяха, оставяйки единствено сърцето от желязо и Камък на Уирда. Силата й се разливаше около него като река около щръкнала подводна скала и изгаряше тялото му, нещото в него...

– Не си прави труда да спасяваш която и да е част от него – изръмжа тихо Едион.

Докато магията струеше от нея, Елин надникна през рамо. Лизандра вече стоеше в човешки облик до Едион, стиснала зъби срещу надзирателя...

Елин си плати за мига на невнимание.

Чу вика на Едион, преди тъмната сила на Ераван да я шибне в гърдите.

Полетя назад и усети как въздухът изплющява като камшик до нея, как гърбът й се ожулва на каменната стена, преди агонията на мрака да я връхлети с пълна мощ. Дъхът й секна, кръвта й застина...

Ставай ставай ставай.

Ераван се изсмя тихо, а Едион моментално се озова до нея и я вдигна на крака, докато съзнанието й, тялото й се мъчеха да си върнат целостта...

Отново запрати силата си по него, позволявайки на Едион да си мисли, че той я държи права просто защото бе забравила да отстъпи от хватката му, а не защото коленете й трепереха толкова силно, че не бе сигурна дали изобщо може да стои на крака.

Но протегната й ръка поне беше непоклатима.

Храмът около тях потрепери от мощната енергия, бълваща от тялото й. Прахоляк и зрънца изронен камък заваляха от високия таван над главите им; колоните се люлееха като пияни другари.

Синята светлина на огъня озаряваше лицата на Лизандра и Едион, които наблюдаваха с изцъклени очи, но и непоклатима решимост – и смъртоносен гняв. Гърбът й се притисна още по-плътно в тялото на Едион, докато магията извираше бясно от нея, и той й даде опора в кръста.

Всеки сърдечен удар сякаш продължаваше цяла вечност; всяка глътка въздух болеше.

Тялото на надзирателя най-сетне рухна под мощта й – тъмните щитове около него не издържаха на напора й.

Ала една малка част от нея осъзна, че това се случи чак когато Ераван благоволи да си тръгне и усмихнатите му, горещи като живи въглени очи изчезнаха от черната кухина.

След като тялото на надзирателя се превърна в пепел, Елин прибра магията си и обви с нея сърцето си като в пашкул. После грабна ръката на Едион, мъчейки се да не диша твърде шумно, за да не чуе той дращенето в изстрадалите й дробове, да не разбере колко тежко я е поразила онази единствена струя тъмнина.

Из смълчания храм отекна остър звук – буцата желязо и Камък на Уирда тупна на каменния под.

Това беше цената – планът на Ераван. Знанието, че единствената милост, която й предлагаше, беше смърт за нея и свитата й.

Заловяха ли ги... щеше да изкорми приятелите й и да ги напълни с черната си мощ пред очите й. После щеше да я принуди да ги погледне в лицата, където нямаше да е останала и следа от душите им. А накрая щеше да се заеме и със самата нея.

Роуан и Дориан... Ако Ераван ги преследваше в момента, ако разбереше, че са в Залива на Черепа... и колко тежко я бе ударил с тъмната си магия...

Пламъците й се укротиха до топли въглени и най-сетне намери сили в краката си да се отдръпне от хватката на Едион.

– Налага се да се качим на кораба преди разсъмване, Елин – напомни й той. – Ако Ераван не е блъфирал...

Тя просто кимна. Трябваше да стигнат до Залива на Черепа толкова бързо, колкото им позволяваха вятърът и океанските течения.

Но когато братовчед й се обърна към сводестия изход на храма и пое към библиотеката, тя погледна гърдите си – непокътнати, макар и силата на Ераван да я беше пронизала като копие.

Беше пропуснал. Само с десетина сантиметра беше пропуснал амулета. И единствено благодарение на тази случайност не бе усетил Ключа на Уирда, скрит в него.

Въпреки това ударът още се разливаше като жестоки вълни в костите й.

Сякаш й напомняше, че макар тя да беше огнената наследница... Ераван беше Мрачният владетел.

17.

Манон Черноклюна гледаше как черните небеса над Морат изсветляват до гнило сиво в последното утро от живота на Астерин.

Не мигна цяла нощ; нито яде, нито пи, нито нищо друго, освен да точи Ветросеч в мразовитото гнездо на уивърните. Облегната на топлото тяло на Абраксос, отново и отново прокараше острието на могъщия меч по точилото, докато пръстите й не се сковаха от студ.

Баба й беше заповядала да заключат Астерин в най-дълбоката тъмница на крепостта, толкова строго охранявана, че бягството беше невъзможно. Спасяването също.

Манон се замисли по въпроса в първите часове след издаването на присъдата. Но ако опиташе да измъкне Втората си, предаваше Майка Черноклюна, целия си клан. Собствената й грешка, проклетите й решения я бяха довели дотук.

И ако отново прекрачеше правомощията си, останалите вещици от Тринайсетте щяха да платят с живота си. Имаше късмет, че не й бяха отнели титлата Водачка на Крилото. Поне още можеше да ръководи сестрите си, да ги брани. По-добре, отколкото някоя като Искра да поеме командването им.

Атаката на легиона от Ферианската падина над Рифтхолд, водена от наследницата на Жълтоногите, беше неорганизирана, хаотична – не бе методичният, старателно планиран щурм, който Манон би предприела, ако бяха възложили на нея задачата. Сега обаче нямаше значение дали градът е разрушен отчасти, или напълно. Съдбата на Астерин си оставаше същата.

Затова нямаше какво друго да прави, освен да точи древния си меч и да си припомня думите на Прошението. Защото щеше да ги изрече в подходящия момент. Имаше един последен дар за братовчедка си. Единственият.

Не дългото, бавно изтезание, последвано от обезглавяване, каквато беше типичната екзекуция за всяка провинила се вещица.

А бързата милост на собственото й острие.

Нечии ботуши застъргаха по камъка, мачкайки сламата, разпръсната по пода на гнездото. Позната походка – също толкова позната, колкото и тази на Астерин.

– Какво?! – каза на Сорел, без дори да извърне поглед през рамо.

– Изгревът наближава – обяви Третата й.

Която скоро щеше да стане Втора. Веста щеше да е Трета и... и може би Астерин най-сетне щеше да срещне ловеца си и мъртвородената им дъщеря.

Повече никога нямаше да язди ветровете; да се носи из небето на гърба на светлосинята си женска. Манон плъзна поглед към уивърна в отсрещния край на гнездото – пристъпваше неспокойно от крак на крак, буден, докато всички останали спяха.

Като че долавяше наближаващата с всяка изминала секунда гибел на господарката си.

Какво щеше да се случи с женската й, когато Астерин загинеше?

Манон стана и Абраксос побутна задната страна на бедрата й с муцуната си. Тя се пресегна надолу и погали люспестата му глава, чудейки се кого ли утешава с този жест. Алената й пелерина, окървавена и мърлява като самата нея, още висеше от ключиците й.

Тринайсетте щяха да станат дванайсет.

Манон посрещна погледа на Сорел, но очите на Третата й бяха вперени във Ветросеч, гол в ръката на Манон.

– Ще отправиш Прошението – досети се Сорел.

Манон опита да й отвърне, ала не съумя да отвори уста.

Затова само кимна.

Сорел впери взор в открития свод отвъд тялото на Абраксос.

– Иска ми се да беше видяла Пустошта. Поне веднъж.

Манон се насили да вдигне брадичката си.

– Нямаме право на желания. Нито на надежда – заяви на бъдещата си Втора. Сорел я стрелна уязвено. Манон пое обвинението й и додаде: – Ще продължим напред, ще се приспособим.

Сорел й отговори тихо, но непоколебимо.

– Тя умира, за да запази тайните ти.

За пръв път чуваше предизвикателство в гласа на Третата си. Дори ненавист.

Манон прибра Ветросеч в ножницата на хълбока си и тръгна към стълбището, неспособна да отвърне на въпросителния поглед на Абраксос.

– В такъв случай ще я запомня като достойна Втора.

Сорел не каза нищо.

Затова Манон продължи надолу към тъмното подземие на Морат, за да убие братовчедка си.

Екзекуцията нямаше да се състои в тъмницата.

Баба й беше избрала тераса с изглед към една от безкрайните урви на клисурата, извиваща се около Морат. Мястото вече гъмжеше от жадни за кръв вещици.

Матроните и наследниците на Кресеида и главатарката на Жълтоногите стояха пред тълпата, вгледани в отворените врати, през които Манон и Тринайсетте излязоха от крепостта.

Манон не чуваше шушукането на струпаните вещици; не чуваше воя на вятъра, фучащ между високите кули; не чуваше ударите на чукове от ковачниците в долината под тях.

Цялото й внимание бе съсредоточено върху Астерин, паднала на колене пред матроните. Тя също беше обърната към Манон, все още в облеклото си за летене. Златистата й коса беше провиснала и оплетена. Тя вдигна лице към нея...

– Беше справедливо – провлачи баба й, карайки тълпата да замлъкне – Искра Жълтонога да отмъсти за четирите си сестри, погубени по твоя вина. Отредихме й по три удара за всяка от убитите.

Общо дванайсет. Но ако съдеше по раните и синините по лицето на Астерин, по разцепената устна и приведената й стойка... бяха много повече от дванайсет.

Манон бавно извърна очи към Искра. Кокалчетата на пръстите й бяха охлузени, още кървяха от побоя над Астерин в тъмницата.

По време на който Манон бе скърбяла няколко етажа по-нагоре.

Тя отвори уста да освободи гнева, гърчещ се като живо същество в стомаха й, в кръвта й. Астерин обаче й отне думата.

– Нека те зарадвам, Манон – пророни Втората й с бледа, но нахакана усмивка, – че трябваше да ме завърже с вериги, за да ме пребие.

Очите на Искра просветнаха.

– И все пак крещя, докато те бичувах, кучко.

– Достатъчно – спря ги бабата на Манон, махвайки с ръка.

Манон едва чу командата й през шума в ушите си.

Бяха бичували сестра й като някоя долна твар, като смъртно нищожество...

От дясната й страна се разнесе ръмжене, ниско и злобно.

Остана без дъх, виждайки Сорел – непоклатима скала, бездушен камък – да се зъби на Искра, на всички събрани.

Бабата на Манон пристъпи ядосано напред. Тринайсетте стояха зад Водачката на Крилото като безмълвна, неразрушима стена.

Астерин плъзна бавен поглед по лицата им и Манон проумя, че Втората й го прави с ясното съзнание, че ще й е последно.

– Кръвта се заплаща с кръв – произнесоха в един глас думите от най-древния им ритуал баба й и матроната на Жълтоногите. Манон изпъна гръбнак в очакване на подходящия момент. – Всяка вещица, желаеща да пусне кръв в памет на Зелта Жълтонога, да стори крачка напред.

Железни нокти изскочиха от ръцете на цялото опечалено сестринство.

Астерин продължаваше да гледа Тринайсетте с бистър поглед и невъзмутимо изражение, изписано на окървавеното й лице.

Матроната на Жълтоногите заповяда:

– Подредете се в редица.

Манон се опомни.

– Изисквам правото си на екзекуция.

Всички замръзнаха.

Лицето на баба й пребледня от ярост. Но другите две матрони, дори и тази на Жълтоногите, просто се спотаиха в очакване.

Манон продължи с гордо вдигната глава.

– Настоявам да бъде зачетено правото ми да взема главата на Втората си. Кръвта ще бъда заплатена с кръв, но от моя меч. Тя ми принадлежи, затова смъртта й също трябва да е моя.

Астерин стисна устни и очите й чак сега заблестяха от сълзи. Да, разбираше, че това е единственият дар, който Манон можеше да й поднесе, единствената почест.

Кресеида Синьокръвна се обади преди другите две матрони.

– Тъй като спаси живота на дъщеря ми, Водачке на Крилото, ще ти бъде позволено.

Матроната на Жълтоногите извърна глава към Кресеида с жлъчен отговор на уста, но вече беше твърде късно. Думите бяха произнесени, а правилата се спазваха на всяка цена.

Манон дръзна да надзърне към баба си, докато вятърът брулеше зад гърба й червената пелерина на крочанката. Единствено омраза гореше в древните й очи – омраза и малка искра доволство, задето Астерин щеше да си отиде след десетилетия, в които я бе смятала за недостойна Втора.

Поне смъртта й щеше да дойде от ръката на Манон.

А на изток, разливайки се над планината като течно злато, слънцето започна да се издига в небето.

Прекарала бе цели сто години с Астерин. И винаги си беше мислила, че ще имат още сто.

Манон пророни на Сорел:

– Обърни я. Втората ми ще види зората поне още веднъж.

Сорел пристъпи покорно напред и завъртя Астерин с лице към Върховните вещици, тълпата, струпана пред парапета – и изгрева, който толкова рядко пронизваше сумрака на Морат.

Гърбът на кожените й дрехи беше пропит с кръв.

Въпреки това Астерин бе коленичила с изправени рамене и вдигната глава, вперила поглед не в зората, а в Манон, която обикаляше Втората си, за да застане няколко стъпки пред матроните.

– Нека стане преди закуска, Манон – подкани я баба й зад гърба й.

Манон извади Ветросеч и стоманата му сякаш запя, изплъзвайки се от ножницата.

Щом слънчевата светлина позлати терасата, Астерин пророни толкова тихо, че само Манон да я чуе:

– Носи тялото ми в горската колиба.

Нещо в гърдите на Манон рухна – рухна с такава сила, че й се стори невъзможно никой друг да не го е доловил.

Тя разпери меча си.

Само една дума от страна на Астерин, и можеше да спаси кожата си. Да изпее тайните на Манон, да разобличи предателствата й – и щеше да си тръгне жива оттук. Но Втората й не пророни нищо повече.

И в този миг Манон прозря, че имаше сили, по-велики от подчинението, дисциплината и жестокостта, че не бе родена без душа, нито без сърце.

Защото и душата, и сърцето й я умоляваха да не замахва с меча.

Манон погледна към Тринайсетте, наредени в полукръг около Астерин.

Една по една сестрите й вдигнаха по два пръста до челата си.

Сред тълпата се породи шепот. Жестът им почиташе не Върховна вещица.

А Кралица на вещиците.

Кралица на вещиците не бе имало от петстотин години, нито сред крочаните, нито сред Железни зъби. Нито една.

По лицата на Тринайсетте грееше прошка. Прошка и съпричастност, и преданост, която не беше сляпо подчинение, а изкована в болка и битки, в споделени победи и загуби. В надеждата за по-добър живот – по-добър свят.

Накрая Манон намери погледа на Астерин. По лицето на Втората й вече се стичаха сълзи. Не от страх или болка, а прощални сълзи. Сто години, а на Манон й се искаше да имаха още време заедно.

За част от секундата се замисли за небесносинята женска в гнездото, за уивърна, който щеше да чака ли, чака ездачката си до безкрай. За зелената камениста земя, простираща се чак до западното море.

Астерин вдигна разтреперана ръка и долепи два пръста до челото си.

– Отведи сестрите ни у дома, Манон – промълви тя. Манон наклони Ветросеч в готовност за смъртоносния замах.

Майка Черноклюна викна ядосано:

– Приключвай вече, Манон!

Манон срещна очите на Сорел, после и тези на Астерин. Даде на Тринайсетте последната си заповед.

– Бягайте!

Сетне Манон Черноклюна се завъртя и замахна с Ветросеч към баба си.

18.

Манон видя единствено проблясък от ръждясалите железни зъби на баба си, от железните й нокти, като вдигна ръце да се предпази от меча – но твърде късно.

Ветросеч полетя надолу в удар, който би разсякъл повечето смъртни наполовина.

Баба й обаче отстъпи назад с такава бързина, че мечът само се плъзна по торса й, разрязвайки плат и кожа в плитка рана между гърдите й. Плисна синя кръв, но Майка Черно-клюна веднага възпря следващия удар на Манон с железните си нокти – толкова твърди, че Ветросеч отскочи от тях.

Манон не погледна дали Тринайсетте са се подчинили на заповедта й. Астерин обаче крещеше; крещеше с всички сили да спрат. Виковете й ставаха все по-далечни, после се напласти само ехото им, сякаш я бяха завлекли в просторна зала.

Не се чу някой да хуква подир тях, сякаш свидетелите бяха твърде втрещени, за да направят нещо. Дотук добре.

Искра и Петра бяха извадили мечовете си и пристъпваха с извадени зъби между матроните си и Манон, отвеждайки Върховните си вещици далеч от опасността.

Сестринството на Майка Черноклюна скочи в атака, но тя разпери ръка срещу тях.

– Не се бъркайте – нареди им задъхано.

Манон обикаляше баба си с хищнически поглед. Синя кръв се стичаше по гърдите на Майка Черноклюна. Само сантиметър по-дълбоко, и щеше да е мъртва.

Мъртва.

Баба й оголи ръждивите си зъби.

– Моя е. – Тя посочи с брадичка към Манон. – Ще го направим по древния начин.

Стомахът на Манон се преобърна, но тя прибра меча си в ножницата.

С едно движение на китките извади железните си нокти, а като тракна с челюст, зъбите й също изскочиха.

– Да видим колко те бива, Водачке на Крилото – изсъска баба й и я нападна.

Манон никога не беше виждала баба си в бой, дори не беше тренирала с нея.

И се питаше дали не е така, защото Майка Черноклюна не желаеше останалите да знаят колко е ловка.

Манон едва се измъкна от ноктите, устремени към лицето й, към врата й, към корема й, отстъпвайки една крачка, две, три.

Трябваше да оцелее достатъчно дълго, че Тринайсетте да излетят в небето.

Матроната посегна към бузата й и тя парира удара с лакът, блъсвайки го силно в предмишницата на баба си. Тя изрева от болка и Манон й се изплъзна.

– Сега не е толкова лесно да ме раниш, нали, Манон Черноклюна? – рече задъхано баба й, докато Манон я обикаляше, впила поглед в очите й. Вещиците около тях не смееха да помръднат, Тринайсетте бяха изчезнали до една. Тя почти си отдъхна от облекчение. Сега оставаше само да занимава баба си достатъчно дълго, че да не даде на свидетелките заповед да ги догонят. – Много по-лесно е с меча, оръжието на страхливите човеци. – Кипеше от ярост баба й. – Със зъбите и ноктите... Трябва да си истински решена.

Двете се вкопчиха една в друга и с всяко замахване, с всеки предпазен ход по една съществена частица от нея се пропукваше. Отново прекъснаха схватката.

– Също толкова жалка си, колкото майка си – изсъска баба й. – Сигурно и ще умреш като нея... с моите зъби в гърлото си.

Майка й, която тя самата бе убила, напускайки тялото й, която бе умряла при раждането й...

– С години се мъча да изтръгна слабостта й от теб. – Баба й изплю синя кръв по камъните. – В името на Железни зъби те превърнах в природна стихия, в непобедим воин. А ти така ми се отблагодаряваш...

Манон не позволи на думите й да я смутят. Хвърли се към гърлото й, но в последния момент отклони атаката си.

Баба й изрева от болка – истинска болка, – когато ноктите на Манон раздраха рамото й.

Кръв оплиска ръката й, а по ноктите й полепна съдрана плът...

Манон залитна назад и в гърлото й запари жлъчка.

Предвиди удара, но въпреки това не смогна да го възпре, и дясната ръка на матроната закачи корема й, разсичайки частици от плата и кожата й.

Манон изпищя.

Кръв, гореща и синя, плисна от тялото й още преди баба й да отскочи назад.

Манон притисна с длан ранената плът на корема си. Сини струи потекоха между пръстите й и оплискаха каменния под.

Високо над тях изрева уивърн.

Абраксос.

Майка Черноклюна се изсмя, изтръсквайки кръвта на Манон от ноктите си.

– Ще накълцам уивърна ти на малки парченца и ще го дам на кучетата.

Независимо от агонията в корема й, зрението на Манон се избистри.

– Не и ако те убия първо.

Баба й се изкикоти, кръжейки около нея като лешояд.

– Отнемам ти титлата Водачка на Крилото. Отнемам ти титлата Наследница. – Доближаваше я стъпка след стъпка, досущ като пепелянка, спипала натясно плячката си. – От днес нататък си Манон Убийцата на вещици, Манон Родопредателката.

Думите на баба й я връхлитаха като камъни. Манон заотстъпва назад към парапета, притиснала раната в корема си, за да спре кървенето. Тълпата от вещици се разделяше като вода около тях. Още съвсем малко – само минута-две.

Баба й спря и примигна срещу отворените врати, току-що осъзнала, че Тринайсетте бяха изчезнали. Манон я нападна отново, преди да е изпратила вещиците подире им.

Замах, атака, удар, защита – движеха се като вихрушка от желязо, кръв и черен плат.

Но с едно рязко завъртане раните на Манон се разцепиха още повече и тя залитна от болка.

Майка Черноклюна не пропусна шанса си и мигом нападна.

Не с нокти или зъби, а с крак.

Ритникът в корема й накара Манон да изпищи и Абраксос й отвърна с рев. Окован в гнездото, и той скоро щеше да умре също като нея. Молеше се Тринайсетте да го спасят, да го вземат със себе си, накъдето и да полетяха.

Манон се блъсна в каменния парапет на терасата и се свлече на черните плочки. Синя кръв се лееше от раната й и оцветяваше панталона й.

Баба й я доближи бавно.

Манон се вкопчи в парапета и се изправи на крака за последно.

– Искаш ли да ти издам една тайна, Родопредателко? – попита я задъхано матроната.

Манон се отпусна на парапета, а бездънната урва отвъд него й носеше облекчение. Ако не полетеше, щяха да я отведат в тъмницата, където или щяха да я използват за гнусните експерименти на Ераван, или да я изтезават, докато се примолеше за смърт. А може би и двете.

Баба й заговори толкова тихо, че дори Манон едва я чуваше над собственото си затормозено дишане.

– Докато майка ти се мъчеше да те изкара от утробата си, ми призна кой е баща ти. Каза ми, че ти... ти ще си онази, която ще разбие проклятието и ще ни спаси; че баща ти бил крочански принц, същински феномен. И че смесената ти кръв била ключът.

Матроната вдигна ръка до устата си и облиза синята кръв на Манон от ноктите си.

Не.

Не.

– Така че си била Родопредателка през целия си живот – измърка баба й. – Избивайки крочаните, си изтребвала роднините си. Докато си била малка, баща ти те е издирвал под дърво и камък. Никога не спря да обича майка ти. Да я обича. – Изплю тя. – Теб също. Затова го убих.

Манон надзърна към урвата, към смъртта, която я зовеше от дъното й.

– Отчаянието му ми достави такова удоволствие, когато му казах какво съм й причинила. В какво ще превърна теб. Не в дете на мира, а на войната.

Превърна.

Превърна.

Превърна.

Железните нокти на Манон задраха тъмния камък на парапета. А после баба й изрече думите, които я прекършиха.

– Знаеш ли какво издирваше онази крочанка във Ферианската падина миналата пролет? Беше изпратена да търси теб. След сто и шестнайсет години на търсене, най-сетне бяха открили загубеното дете на покойния си принц.

Усмивката на баба й беше отвратителна в абсолютния си триумф. Манон призова всичките си сили в ръцете и краката си.

– Казваше се Рианон, като последната крочанска кралица. И ти беше доведена сестра. Призна ми го на една от масите ни. Мислеше, че ще спася живота й. А като видя в какво си се превърнала, избра да отнесе знанието със себе си в смъртта.

– Аз съм Черноклюна – пророни дрезгаво Манон с удавени в кръв думи.

Баба й пристъпи към нея и заяви с тържествена усмивка:

– Ти си крочанка. Последната от кралската им кръв, след като уби собствената си сестра. Ти си крочанска кралица.

Сред струпаните наоколо вещици тегнеше пълна тишина.

Баба й се пресегна към нея.

– И ще умреш като такава.

Манон не позволи на ноктите на баба й да я докоснат.

Някъде наблизо отекна бумтеж.

Манон използва събраната сила в ръцете и краката си, за да се преметне от каменния ръб на терасата.

И да полети във въздуха.

Въздух и камък, вятър и кръв...

Манон се блъсна в топла, люспеста кожа и изпищя от болка, преди да й причернее.

Над нея, някъде надалеч, баба й раздаваше заповеди.

Манон вкопчи нокти в солидната повърхност под себе си. И изтръгна познат вой на недоволство. Абраксос.

Въпреки това ноктите й останаха забити в кожата му, а той преглътна болката и направи вираж, отделяйки се от сянката на Морат...

Манон ги усети около себе си.

Съумя да отвори очи и спусна прозрачния клепач, за да ги брани от вятъра.

Еда и Бриар, Сенките й, вече летяха от двете им страни. Знаеше, че са я чакали, спотаени в крепостта с уивърните си, че са чули всяка от разобличителните думи на баба й.

– Останалите продължиха напред. Изпратиха нас да те вземем – надвика воя на вятъра Еда, по-голямата сестра. – Раната ти...

– Не е дълбока – отсече Манон и изтласка болката настрана, за да се съсредоточи върху настоящата си задача.

Намираше се на врата на Абраксос, на около метър от седлото си. Един по един изтръгна ноктите си от кожата му и се плъзна към седлото, макар и всяка глътка въздух да й носеше агония. Уивърнът залетя плавно, за да не я брули толкова вятъра, докато закопчаваше каишите около себе си.

Раните в корема й кървяха така силно, че скоро седлото й стана хлъзгаво.

Зад тях няколко рева разтърсиха планината.

– Не бива да им позволяваме да настигнат другите – смогна да изрече Манон.

Бриар я доближи с вееща се зад гърба й черна коса.

– Преследват ни шест Жълтоноги. От сестринството на Искра. Бързо скъсяват разстоянието.

Тъй като им се полагаше отмъщение, несъмнено им бяха позволили да ги избият.

Манон огледа върховете и клисурите край тях.

– По две на всяка – нареди тя. Черните уивърни на Сенките бяха гигантски и опитни в тайните мисии, но унищожителни в бой. – Еда, ти изтласкай две от Жълтоногите на запад;

Бриар, ти отклони две на изток. Последните две оставете на мен.

От другите вещици от Тринайсетте нямаше и следа нито в сивите облаци, нито из планината отдолу.

Хубаво – бяха се измъкнали. И това й стигаше.

– Убийте ги и намерете сестрите ни – заповяда им Манон, притиснала с ръка раната си.

– Но Водачке на Крилото…

Чувайки титлата си, тя едва не загуби воля. Въпреки това изрева:

– Това е заповед!

Сенките й се поклониха покорно. После, сякаш споделяха едно съзнание, едно сърце, свърнаха в противоположни посоки, отделяйки от Манон като цветни листенца, откъснати от вятъра.

Досущ като хрътки, надушили диря, четири Жълтоноги се отцепиха от групата и по две от тях погнаха всяка от Сенките.

Двете в средата на групата им полетяха по-бързо, по-устремено и се разделиха, за да обградят Манон. Зрението й се замъгли.

Лош знак – много лош знак.

Тя прошепна на Абраксос:

– Нека последната ни битка е достойна за песен.

Той изрева в отговор.

Жълтоногите ги доближиха достатъчно, че Манон да преброи оръжията им. Вещицата отдясно нададе свиреп боен вик.

Манон забоде лявата си пета в ребрата на Абраксос.

Той се стрелна като падаща звезда към върховете на пепелявата планина. Жълтоногите ги последваха.

Манон се устреми към клисурата, пресичаща гръбнака на планинската верига, макар вече да виждаше всичко черно-бяло и размито. През костите й пробяга студена тръпка.

Стените на клисурата се затвориха около тях като пастта на огромен звяр и тя дръпна поводите на Абраксос.

Уивърнът й разпери криле и се понесе странично край едната каменна стена на клисурата, а после, улавяйки някакво въздушно течение, изправи тялото си и прелетя стремглаво през сърцето на пролома, чиито скални колони стърчаха към небето като копия.

Жълтоногите, твърде опиянени от жаждата си за кръв, яхнали възголемите си уивърни, се уплашиха при вида на тясната клисура – на резкия завой...

Силен удар, остър писък... и околните скали затрепериха.

Манон надникна назад, преглъщайки режещата агония от движението. Един от уивърните беше изпаднал в паника, бе твърде голям за тясната пролука и се беше блъснал в една от високите скали. Сега тялото му падаше към земята като торба със строшени кости и кръв.

Другият уивърн обаче беше успял да направи острия вираж и вече летеше към тях. Размахът на крилете му беше толкова широк, че краищата им едва не докосваха двете страни на клисурата.

Манон пророни задъхано през окървавените си зъби:

– Лети, Абраксос.

И благодушният й уивърн с воинско сърце размаха криле още по-силно.

Манон напрегна сили да се задържи върху седлото и да притиска с ръка раната си, за да не изтече кръвта й, да не се даде на смъртоносния студ. Бяха я ранявали достатъчно, за да знае, че попадението на баба й е било сериозно.

Клисурата се изви рязко надясно и Абраксос направи завоя със завидна ловкост. Манон се молеше да чуе сблъсъка на преследващия ги уивърн с отвесната скала, болезнения му рев, но така и не дойдоха.

Тя познаваше тези смъртоносни каньони, беше летяла по същия маршрут безброй пъти по време на дългите напразни патрули през последните няколко месеца. За разлика от Жълтоногите, които ги бяха прекарали изолирани във Ферианската падина.

– Чак до края, Абраксос – пророни тя.

Ревът му беше единственото му потвърждение.

Един шанс. Имаха само един шанс. После с радост щеше да умре, спокойна, че никой нямаше да преследва Тринайсетте. Поне този ден.

Завой след завой Абраксос хвърчеше стремглаво през клисурата, шибайки опашката си в скалите, за да сипе скални късове по Жълтоногата зад тях.

Уивърнът й обаче се издигаше и спускаше по въздушното течение, избавяйки я от летящите камъни. По-близо – трябваше й по-близо. Затова подръпна юздите на Абраксос и той намали скоростта си.

Завой след завой, след завой прелитаха покрай черните скали така главоломно, че те се размиваха пред и бездруго замъгления й поглед.

Жълтоногата вече беше толкова близо до тях, че можеше да ги замери с кинжала си.

Манон погледна през рамо тъкмо навреме да види как прави точно това.

Но не един кинжал, а два с лъснала в смътната светлина на каньона стомана.

Манон се приготви за сблъсъка на метал с плът и кост.

Абраксос взе последния завой точно когато вещицата хвърляше кинжалите си по Манон. На едва метър от тях се издигна гигантска, непреодолима стена от черен камък.

Абраксос обаче улови вятъра и се понесе нагоре, изплувайки от сърцето на клисурата толкова близо до скалата, че Манон можеше да я докосне.

Двата кинжала издрънчаха по камъка на същото място, откъдето Манон бе прелетяла преди броени мигове.

Жълтоногата вещица и едрият й, тежък уивърн се разбиха в черната стена секунда след ножовете.

Камъкът простена от сблъсъка, а ездачката и звярът й полетяха към дъното на клисурата.

Задъхана, с влажно, кърваво гъргорене в гърлото си, Манон потупа немощно Абраксос по гърба.

– Браво! – похвали го тя.

Планините отново се смалиха. Оуквалд се ширна пред нея. Дървета – дърветата можеха да я укрият...

– Оук... – подхвана дрезгаво.

Но така и не довърши командата си, преди Тъмнината да я погълне.

19.

Елида Локан беше мълчалива през двата дни, в които с Лоркан вървяха по източния край на Оуквалд към равнината отвъд.

Не му беше задала най-важните въпроси, оставяйки го да си мисли, че е глупава хлапачка, заслепена от благодарност, задето я е спасил.

Бързо беше забравил, че макар той да я поноси на гръб, тя сама се спаси. Прие името й – името на майка й – без въпроси. Ако Върнън я преследваше... Глупава грешка, но нямаше как да я поправи, без да събуди подозренията на Лоркан.

Затова държеше езика зад зъбите си и не го питаше нищо. Например защо бе ходил по дирите й. Нито коя беше господарката му, щом й служеше толкова могъщ воин – защо искаше да стигне до Морат, защо постоянно докосваше някакъв предмет под тъмния си жакет. И защо я бе погледнал толкова изненадано – колкото и да се опиташе да го прикрие, – когато му спомена за Селена Сардотиен и Елин Галантиус.

Елида не се съмняваше, че воинът също има тайни и че независимо от обещанието му да я брани, щом получеше нужните отговори, щеше да сложи край на опеката си.

Въпреки това спа спокойно през последните две нощи благодарение на пълния си корем след успешния лов на Лоркан. Хванал бе два заека и след като тя излапа своя за броени минути, той й предложи половината от онова, което беше останало от неговия. Елида не си направи труда да отказва от вежливост.

В гората започна да просветлява чак няколко часа след изгрева и с всяка тяхна стъпка въздухът се освежаваше. Докато не чуха грохота на буйни води – Акантус.

Лоркан избърза напред и Елида можеше да се закълне, че дори дърветата му сториха път, когато вдигна ръка към нея в безмълвна заповед да го изчака на място.

Тя му се подчини и остана под сянката на дърветата, надявайки се, че няма да се разпореди да продължат пътя си през плетеницата на Оуквалд и да й откаже дългоочакваната стъпка в светлия, широк свят...

Лоркан й даде втори сигнал с ръка – да отиде при него. Теренът беше чист.

Елида направи тиха крачка отвъд края на гората, примигвайки срещу потопа от слънчева светлина, и застана до Лоркан на високия скалист речен бряг.

Реката беше огромна с препускащи бързеи във всички нюанси на сивото и кафявото – последният разтопен сняг от планинските склонове. Толкова пълноводна и буйна беше, че нямаше начин да я преплуват; трябваше да я пресекат някъде другаде. Но водата като че служеше за граница между два свята...

Хълмове и ливади с високи смарагдови треви се стелеха отвъд Акантус, подобно на шумолящо море под безоблачния син небесен свод, ширнало се чак до хоризонта.

– Не си спомням – пророни тя с глас, едва доловим над грохотната песен на реката – кога за последно съм виждала...

В Перант, заключена в онази кула, бе имала изглед само към града и малко от езерото в ясни дни. После я бяха тикнали в затворническия фургон, а накрая в Морат, откъдето можеше да зърне единствено планини, пепел и армии. А по време на полета й с Манон и Абраксос бе твърде заслепена от ужас и скръб, за да забележи каквото и да било. Сега обаче... Не си спомняше кога за последно бе виждала танца на слънцето по зелена поляна и малките кафяви птички, прехвърчащи над нея.

– До пътя ни остава малко повече от километър срещу течението на реката – обясни Лоркан. Тъмните му очи като че ли не се впечатляваха от Акантус и полюшващите се треви отвъд нея. – Ако искаш планът ти да проработи, е време да се подготвиш.

Тя го стрелна с остър поглед.

– Ти трябва да се подготвиш. – Лоркан вдигна озадачено вежди. Елида поясни: – Ако искаме номерът ни да мине, трябва поне... да се преструваш на човек.

Нищо в мъжа пред нея не говореше да е запазил дори късче от човешкото си потекло.

– Скрий повечето си оръжия – продължи тя – и остави само меча.

Въпреки че дори той щеше да е крайно показателен, че Лоркан не е обикновен скитник.

Тя извади една кожена връзка от джоба на жакета си.

– Вържи си косата. Така ще изглеждаш по... – Спотаената развеселеност, съчетана с предупредителните нотки в очите му, накара гласа й да заглъхне. – Цивилизован. – Събра смелост да довърши, разклащайки кожената връзка помежду им. Дебелите му пръсти се сключиха около нея и той се подчини с кисела гримаса. – И разкопчай жакета си. – Добави Елида, ровейки из въображаемия си списък с външни белези, които придаваха на човек по-безобиден вид.

Лоркан се подчини и на тази й заповед и скоро тъмносивата риза под тесния му черен жакет излезе наяве, разкривайки широките му, мускулести гърди. Така поне приличаше на отдаден на труда и умората, а не на кръвожаден воин.

– Ами ти? – отново вирна вежди Лоркан.

Елида се огледа и остави раницата си на земята. Първо съблече кожения си жакет. Макар и с чувство, че сваля пласт от собствената си кожа, после нави ръкавите а бялата си риза. Но поне без тясната й връхна дреха едрите й гърди излизаха на показ и я бележеха като жена, а не като кроткото момиченце, за което всички я вземаха. Накрая разплете плитката си и вдигна косата си на висок кок. Прическа на омъжена жена, вместо игривите разпуснати опашки на младостта.

Натъпка жакета в раницата си и се изправи срещу Лоркан.

Очите му я обходиха от глава до пети и той отново сбърчи чело.

– Големите цици нито доказват, нито крият нещо.

Бузите й пламнаха.

– Може пък да разсейват мъжете достатъчно, че да не задават въпроси.

С тези думи тя пое нагоре по течението на реката, мъчейки се да не мисли за мъжете, които я бяха опипвали с похотливи усмивки в онази килия. Но ако така можеше да прекоси реката, нямаше нищо против да използва тялото си. Мъжете и бездруго виждаха каквото си искат: млада красавица, която не настръхваше от вниманието им и говореше любезно с тях. Безобидна, симпатична, но и достатъчно незабележима.

Лоркан тръгна след нея, но я настигна и закрачи до рамото й като истински спътник, а не като обвързан с клетва придружител. Така щяха да извървят последния километър по извивката на реката.

Цвилене на коне, тропот на фургони и хорски крясъци ги посрещнаха преди самата гледка.

Ето че стояха пред него: широк, макар и видимо грохнал мост, в чиито два края се редяха опашки от фургони, каруци и ездачи. И поне двайсетина стражи в адарлански униформи наблюдаваха двата бряга, събираха такси и...

Проверяваха фургони, оглеждаха всяко лице, всеки пътник.

Илкенът бе знаел за куцането й.

Като наближиха двуетажния занемарен стражеви кантон от тяхната страна на реката, Елида забави крачка и пристъпи по-близо до Лоркан. Надолу по обточения с дървета път няколко също толкова западнали сгради кипяха от дейност. Хан и пивница, където друмниците можеха да изчакат с питие или гозба напливът от хора по моста да се изтече или да наемат стая в суровото време.

Толкова много хора – човеци. Никой не изглеждаше уплашен, ранен или болен. А стражите, независимо от униформите им, се държаха като човешки същества, докато претърсваха фургоните, минаващи покрай кантона, откъдето събираха такса и където спяха нощем.

Щом стъпиха на черния път, излизащ при началото на опашката, Елида прошепна на Лоркан:

– Не знам каква магия владееш, но ако можеш да прикриеш някак куцането ми...

Още преди да довърши изречението си, сила, подобна на прохладен нощен вятър, притисна глезена и прасеца й, после се уви около тях в здрава хватка. Също като шина.

Походката й се изглади и тя едва сдържа възторга си от чувството да върви с изправена, уверена стъпка. Не си позволи да му се зарадва, да му се любува, защото по всяка вероятност щеше да трае само докато прекосяха моста.

Търговските фургони се придвижваха бавно напред, претъпкани със стоките на онези, които не бяха посмели да пресекат Ейвъри в северната й част, а коларите гледаха смръщено, отегчени от чакане и напрегнати заради предстоящите проверки. Елида плъзна поглед по тях, по търговците, по другите пътници... Всеки от тях караше инстинктите й да крещят, че ще ги предадат в мига, в който помолеха да ги качат или опитаха да купят мълчанието им.

Ако тръгнеха да проучват чакащите, щяха да привлекат вниманието на стражите, затова Елида използва всяка стъпка, за да ги оглежда, докато уж вървеше към края на опашката. Но го достигна без нито една находка.

Лоркан обаче й показа с очи нещо зад гърба й – пивницата, чиито стени несъмнено бяха варосани, за да се замаскират ронещите се камъни.

– Да хапнем нещо, преди да се наредим на опашката – предложи той, достатъчно силно коларят пред тях да го чуе и да извърне незаинтригуван поглед.

Тя кимна. Вътре можеше да намерят някой подходящ, а и стомахът й къркореше от глад. Само дето...

– Нямам пари – пророни тя, като наближиха светлата дървена врата.

Лъжа. Имаше златни и сребърни монети от Манон. Само че нямаше намерение да ги показва на Лоркан, независимо от клетвата му.

– Аз имам предостатъчно – отвърна сухо той.

Елида се покашля деликатно и той я стрелна озадачено.

– Няма да ни спечелиш приятели в този си вид – отбеляза тя с лека усмивчица. – Ако влезеш в пивницата с осанка на воин, ще привлечеш доста внимание.

– И с каква осанка предлагаш да вляза тогава?

– С каквато е нужно в решителния момент. Обаче... недей да гледаш на кръв.

Той отвори вратата и докато зрението й се приспособи към светлината на полилеите от ковано желязо, лицето на Лоркан наистина се беше променило. Очите му никога нямаше да придобият топлота, но по устните му се беше появила приветлива усмивка, а раменете му се бяха отпуснали – мъж, леко подразнен от дългото чакане, но доволен, че поне ще се наяде.

Изглеждаше почти като човек.

Пивницата беше претъпкана и толкова шумна, че Елида едва успя да си поръча обяд на най-близката сервитьорка. Докато се промъкваха между пълните маси, й направи впечатление, че доста погледи попадаха върху гърдите й, а оттам върху лицето й. И се задържаха върху него.

Тя потисна неприятното чувство и продължи със спокойни стъпки към масата в дъното на помещението, току-що освободена от една видимо уморена двойка.

Около масата на няколко крачки от нея беше струпана шумна компания от осем души. Елида моментално отлъчи жената на средна възраст с гръмък смях като тяхна водачка. Всички останали – красива жена с гарвановочерна коса; широкоплещест брадат мъж с ръце, големи колкото чинии; и няколко опърпани хорица – непрекъснато наблюдаваха по-възрастната жена, премерваха реакциите й и я слушаха внимателно.

Елида седна на единия очукан дървен стол, а Лоркан зае този срещу нея. Мощната му фигура привлече по един поглед от брадатия и водачката на съседната маса.

Елида ги претегли в главата си.

Преценяващи погледи. Нито свадливи, нито заплашителни. Просто измерваха новодошлия.

За миг й стана чудно дали самата Анийт не беше накарала онази двойка да освободи точно тази маса за тях. Заради точно тези погледи.

Елида протегна ръка през масата и се взря в Лоркан със същата ленива усмивка, която веднъж беше видяла една кухненска помощница да изпраща на готвача в Морат.

– Съпруже – пророни ласкаво и размърда закачливо пръсти.

Лоркан стисна устни, но сложи грамадната си ръка върху нейната, покривайки я напълно.

Двамата едновременно усетиха допира на мазолите си и той хвана ръката й, за да огледа загрубялата й длан. Тя веднага я обърна и я постави върху неговата.

– Брат – прошепна Лоркан така, че да не ги чуе никой. – Брат съм ти.

– Съпруг си ми – натърти също толкова тихо Елида. – Женени сме от три месеца. Влез в роля.

Той се огледа наоколо; очевидно не беше забелязал преценяващия поглед на съседите им по маса. В очите му още танцуваше колебание заедно с мълчалив въпрос.

– Мъжете не се боят от брата на момичето – обясни му Елида. – Това би значело, че съм свободна, открита за... покани. Знам с какво неуважение подхождат мъжете към всичко, върху което смятат, че имат право. Затова си ми съпруг – изсъска тя – до второ нареждане.

По лицето на Лоркан пробяга сянка, придружена от друг въпрос. Такъв, на който не искаше и не можеше да отговори. Той стисна ръката й, за да привлече вниманието й. Тя обаче не откликна.

За щастие, храната им пристигна, преди Лоркан да й е отправил питането си гласно.

Яхния от кореноплодни и заешко. Тя й се нахвърли и едва не стопи небцето си с първата хапка.

Компанията зад тях отново се разприказва и докато се хранеше, Елида подслушваше разговора им, подбирайки откъслеци от него така, сякаш събираше миди на плажа.

– Ако ги поканим на едно представление, може да ни вземат само половината такса – рече русият брадат мъж.

– Едва ли – усъмни се водачката. – Копелетата ще ни искат пари, за да им играем. Или още по-лошо: ще им хареса представлението ни и ще ни накарат да поостанем. А ние не можем да си го позволим. Не и когато толкова трупи се плъзнали наоколо. Не бива да пристигаме в градовете от равнината след всички останали.

Елида почти се задави с яхнията си. Анийт безспорно беше освободила точно тази маса за тях. Още от самото начало планът й беше да намерят трупа актьори или карнавални изпълнители, с които да се слеят, а това...

– Ако платим цялата такса – обади се красивата жена, – сигурно ще стигнем до първия град измършавели от глад и без всякакви сили за сцената.

Елида вдигна очи към Лоркан – и той й кимна.

Тя отпи от соса на яхнията, събирайки кураж. В мислите й изскочи Астерин Черноклюна. Очарователна, самоуверена, неустрашима. Вечно нахакана, с небрежно отпуснати крайници и загадъчна усмивка на уста. Елида си пое дъх и позволи на спомените за вещицата да попият в мускулите, плътта и костите й.

После се завъртя в стола си, преметна ръка през облегалката му и привеждайки се към масата им, заяви с широка усмивка:

– Извинете, че прекъсвам обяда ви, но без да искам, хванах малко от разговора ви. – Всички се обърнаха към нея с вдигнати вежди; очите на водачката моментално се впиха в лицето й. Елида прочете оценката в тях: млада, красива, неутежнена от суров живот. Тя задържа изражението си приветливо и накара погледа си да просветне още повече. – Случайно да сте карнавална трупа? – Тя кимна с глава към Лоркан. – Двамата със съпруга ми от седмици се мъчим да влезем в някоя, но без успех. Всички са пълни.

– Нашата също – обяви водачката им.

– Разбирам – отвърна ведро Елида. – Но таксата на моста е соленичка за всеки от нас. А ако станем сътрудници, макар и временни... – Лоркан докосна коляното й със своето. Тя не отчете предупреждението му. – С радост ще ви помогнем с таксата, ще допълним онова, което не ви достига.

Преценяващият поглед на жената стана предпазлив.

– Наистина сме карнавална трупа. Но не си търсим нови членове.

Брадатият и красавицата й стрелнаха укорителни погледи.

Елида сви рамене.

– Добре тогава. Но ако случайно размислите, преди да си тръгнете, съпругът ми – тя махна с ръка към Лоркан, който ги гледаше с най-доброто си подобие на небрежна усмивка – е майстор в хвърлянето на мечове. В предишната ни трупа изкарваше добри пари в състезания срещу мъже, желаещи да го надвият в силови предизвикателства.

Водачката обърна проницателни очи към Лоркан – претегли височината, мускулатурата и стойката му.

Елида се увери, че е познала от какъв изпълнител имат нужда, когато жената отново се обърна към нея и попита:

– А ти какво си правила?

– Работех като гадателка. Наричаха ме свой оракул. – Тя сви рамене. – Но всичко е просто заблуда и налучкване.

И точно това щеше да е, като се имаше предвид, че не умееше да врачува.

Жената не се впечатли особено.

– И как се казваше трупата ви?

По всяка вероятност познаваха всички трупи, скитащи из равнината.

Тя претърси паметта си за нещо подходящо, каквото и да е...

Жълтоногите. Веднъж вещиците от Морат си бяха говорили за Баба Жълтонога, която пътувала под прикритие със странстващ карнавал и миналата зима загинала по необясними причини в Рифтхолд... Подробности след подробности, заровени в катакомбите на съзнанието й, започнаха да се изливат навън.

– Бяхме в Карнавала на огледалата – обяви накрая. Водачката явно го знаеше, защото в очите й просветнаха изненада и уважение. – Докато Баба Жълтонога, собственичката, не умря в Рифтхолд миналата зима. После си тръгнахме и оттогава си търсим нова работа.

– Откъде идвате всъщност? – попита брадатият.

Този път Лоркан отвърна.

– Семейството ми живее от западната страна на Белия зъб. Прекарахме последните месеци с тях, докато снеговете се стопят, понеже иначе проходът е твърде опасен. Странни неща се случват в планината напоследък – добави той.

Трупата застина.

– Така е – потвърди чернокосата. Сетне се взря във водачката им. – Могат да ни помогнат с таксата, Моли. А и откакто Саул ни напусна, нямаме такъв изпълнител...

Навярно хвърлячът им на мечове.

– Както казах – обади се Елида с чаровната усмивка на Астерин, – ще поостанем тук още малко, така че, ако размислите... елате да ни кажете. Ако ли не... – Тя отдаде почест с кривата си лъжица. – Сполука.

Нещо просветна в очите на Моли, но ги огледа още веднъж.

– Сполука – рече тихо.

Елида и Лоркан продължиха обяда си.

А когато сервитьорката дойде да й плати за него, Елида бръкна във вътрешния си джоб и извади сребърна монета.

Сервитьорката опули очи и отиде да й донесе рестото, но нея я интересуваха само изпителните погледи на Моли и колегите й.

Елида остави щедър бакшиш на масата, а после двамата с Лоркан се усмихнаха любезно на трупата и напуснаха пивницата.

Още с излизането Елида се нареди на края на опашката, без да сваля усмивката от лицето си и с все така изправен гръб.

Лоркан застана близо до нея, не привличайки особено внимание в тази си роля.

– Нямаш пари, а?

Тя го изгледа косо.

– Май съм грешала.

Белите му зъби просветнаха в усмивка – съвсем искрена този път.

– Е, надявай се да ни стигнат, Мериън, защото Моли всеки момент ще ти отправи предложение.

Елида извърна глава към хрущенето на чакъла под нечии черни ботуши и се натъкна на Моли пред себе си. Част от станалите чакаха пред пивницата, а другите свърнаха зад ъгъла и, навярно за да докарат фургона им.

Суровото лице на Моли беше пламнало, сякаш бяха спорили досега. Но тя само цъкна с език и рече:

– Временна работа, ако не струвате, ще изхвърчите и няма да си получите обратно парите за таксата.

Елида й се усмихна недотам престорено.

– Мериън и Лоркан на вашите услуги, мадам.

Съпруга. Свещени богове!

Беше надхвърлил петстотинте, а това... това момиче, тази млада жена, тази дяволица, каквото там беше, току-що си беше спечелила работа с лъжа. Хвърляч на мечове – как й беше хрумнало?

Лоркан стоеше пред пивницата с Мериън до себе си. Малка бедна трупа, и то в лош период, мислеше си той, докато двата боядисани в жълто фургона трополяха към тях, теглени от четири кранти.

Мериън наблюдаваше внимателно как Моли се качва на коларското място до чернокосата красавица, която не обръщаше абсолютно никакво внимание на Лоркан.

Е, фактът, че Мериън се представяше за негова съпруга, определено го лишаваше от всякакъв шанс за друго, освен да се любува на знойната хубавица.

Едва се сдържаше да не изръмжи. От месеци не си беше лягал с жена. И разбира се – разбира се – намираше подходяща кандидатка... тъкмо когато друга жена го беше впримчила в лъжите си.

Съпругата му.

Не че Мериън беше за изпускане, добави наум той, подчинявайки се на грубата заповед на Моли да се качват във втория фургон. Няколко от членовете на трупата ги следваха на грохналите си коне.

Мериън прие протегнатата ръка на брадатия, който с лекота я издърпа във фургона. Лоркан я последва, оглеждайки внимателно всеки от групичката им, както и малкото, сякаш сковано набързо градче. Няколко мъже и шепа жени бяха обърнали погледи след Мериън.

Невинното й лице в комбинация с пищните извивки на тялото й – още по-привлекателни сега, когато не куцаше, прилежно вдигнатата й коса... Момичето знаеше какво прави. Знаеше, че хората ще обръщат внимание на тези неща, ще мислят за тях, вместо за коварните лъжи, които им пробутваше.

Лоркан не прие ръката на брадатия и скочи сам във фургона, напомняйки си, че трябва да седне близо до Мериън, да преметне ръка през кокалестите й рамене и да изглежда доволен, че отново си е намерил трупа.

Фургонът се напълни с провизии и с още петима души, всеки от които се усмихна на Мериън – и бързо извърна поглед от него.

Мериън сложи ръка върху коляното му и Лоркан за малко щеше да се дръпне. По-рано се беше учудил колко загрубели бяха фините й ръце.

Не е била просто затворник в Морат – а робиня.

Мазолите й бяха стари и толкова твърди, че навярно се беше бъхтила с години. По всичко личеше, че е извършвала тежък труд, а и с осакатения й крак...

Той опита да не разсъждава за острия мирис на страх и болка, който бе доловил, когато му беше признала, че вече не вярва в добрината и милосърдието на хората. Не позволи на въображението си да гадае как е стигнала до такова заключение.

Във фургона беше задушно; въздухът миришеше на пот, слама, изпражненията на конете, подредени пред тях, и на желязо от оръжията.

– Нямате много притежания, като гледам? – попита брадатият. Ник, така им се представи.

По дяволите! Беше забравил, че човеците пътуват с багаж, сякаш се преселват някъде...

– Загубихме повечето на слизане от планината. Съпругът ми – натърти Мериън с шеговит яд – настоя да прегазим една буйна река. Имам късмет, че поне мен спаси, понеже не си направи труда да извади храната ни.

Ник се изкикоти гърлено.

– Подозирам, че е сметнал за по-важно да спаси теб, отколкото багажа ви.

Мериън врътна очи и потупа коляното на Лоркан. При всеки неин допир му идеше да се дръпне.

Не обичаше да го докосват дори любовниците му, напуснеха ли леглото. Някои намираха тази му особеност за обидна. Други си мислеха, че могат да го превърнат в свестен мъж, копнеещ единствено за дом и добра жена до себе си. Досега никоя не беше съумяла.

– Мога и сама да се спасявам – рече бодро Мериън. – Но мечовете му, провизиите ни, дрехите ми... – Тя поклати глава. – Изпълнението му няма да е особено бляскаво, докато не намерим откъде да си купим необходимото.

Ник срещна погледа на Лоркан и задържа очи върху него по-дълго, отколкото повечето мъже смееха. Лоркан нямаше представа каква роля играе в трупата. Някогашен изпълнител навярно, но определено настоящ охранител. Усмивката му посърна леко.

– Животът отвъд Белия зъб не е лесен. Семейството ти трябва да са жилави хора.

Лоркан кимна.

– Не искам такъв живот за съпругата ми – отвърна той.

– Странстването не е много по-лесно – изтъкна Ник.

– О – намеси се Мериън, – така ли мислиш? Живот под открито небе с безброй пътища пред теб; да скиташ, накъдето те отвее вятърът, без да дължиш обяснения никому? Волен живот... – Тя поклати глава. – Нима мога да искам нещо повече от живот без решетки?

Лоркан знаеше, че говори от сърце. Беше видял лицето й, когато се изправиха пред тревистата равнина.

– Думи на човек, прекарал достатъчно време по друмищата – рече Ник. – Нашата порода хора винаги имат два варианта пред себе си: или да се установят и повече никога да не стъпят на пътя, или вечно да скитат.

– Аз искам да поживея... да видя света – призна замечтано Мериън. – Ще ми се да зърна всичко.

Лоркан се чудеше дали ще й се отдаде този шанс, ако той се провалеше в мисията си, ако Ключът на Уирда, който носеше, попаднеше в грешни ръце.

– Хубаво, ама внимавай къде скиташ – свъси вежди Ник. – Ето какво се случи в Рифтхолд... пък и в Морат какво се мъти.

– Какво е станало в Рифтхолд? – Лоркан го прекъсна толкова остро, че Мериън стисна коляното му.

Ник почеса небрежно пшеничената си на цвят брада.

– Разправят, че целият град бил разрушен; превзет от летящи страшилища, яздени от жени демони. Вещици, ако вярваме на слуховете. От клана Железни зъби, дето само в легендите сме слушали за него.

Мъжът потрепери видимо.

Свещени богове! Каква ли разруха бе настанала. Лоркан се насили да го изслуша, да се съсредоточи в думите му, вместо да мисли колко са жертвите и какво значи това за развихрящата се война.

Ник продължи:

– За младия крал нищо не се знае. Но сега градът принадлежал на вещиците и зверовете им. Разправят, че било самоубийство да пътуваш на север; същото било и на юг... Така че – той сви рамене – ние потегляме на изток. Пък дано успеем да се разминем с онова, дето ни чака и от двете посоки. Или пък войната ще ни връхлети и всички ще се попилеем. – Ник го огледа от глава до пети. – Мъже като нас двамата по всяка вероятност ще бъдат повикани на военна служба.

Лоркан едва сдържа студения си смях. Никой не можеше да го принуди да прави каквото и да било – с изключение на кралицата му, а тя... Гърдите му се свиха. По-добре бе да не мисли за нея.

– Дали и двете страни ще наложат принудителна военна служба? – попита задъхано Мериън.

– Знам ли – отговори Ник. Мирисът и звуците на реката ставаха все по-осезаеми и Лоркан беше сигурен, че наближават кантона. Затова бръкна в жакета си за парите, които Моли му беше поискала. Доста повече от справедливия им дял, но не го интересуваше. Тези хора можеха да вървят по дяволите веднага щом ги откараха до сигурността на безкрайните равнини. – Херцог Перингтън може изобщо да не види нужда от нас, щом има вещици и зверове на своя страна.

И много по-страшни твари, искаше да добави Лоркан. Копои на Уирда и илкени, и боговете знаят още какво...

– Но Елин Галантиус... – подхвана умислено Ник. Ръката на Мериън се скова върху коляното на Лоркан. – Интересно ми е какво ще стори тя. Не е искала помощ, не е призовавала войници. Завладя цял Рифтхолд... уби краля, унищожи двореца му. Но върна града на новия му владетел.

Мериън се приведе напред и пейката под тях изскърца.

– Какво знаеш за Елин?

– Само слухове оттук-оттам – сви рамене Ник. – Разправят, че била невиждана хубавица, но студена като лед. Наричат я тиранин, страхливка, курва. Благословена от боговете и прокълната от боговете. Кой знае? Само на деветнайсет е, пък да носи толкова тежко бреме... ала се приказва, че дворът й бил силен. Бранели я хамелеон и двама принцове воини.

Лоркан се замисли за хамелеонката, която най-безцеремонно бе повърнала не веднъж, а два пъти върху него; за двамата принцове воини... Единият – синът на Гавриел.

– Ще ни избави ли, или ще обрече всички ни на смърт? – размишляваше на глас Ник, загледан в колоната ездачи зад фургона им. – Не знам дали ми харесва идеята да оставим всичко в нейни ръце, но... ако спечели войната, може пък земите ни да се оправят, животът ни да се подобри. А ако загуби... е, сигурно и бездруго заслужаваме да сме обречени.

– Ще спечели – заяви Мериън с тиха сила.

Ник вдигна вежди.

Чуха се крясъци на мъже и Лоркан каза:

– По-добре да оставим този разговор за друг път.

Наблизо захрущяха ботуши по чакъл и в следващия момент няколко униформени надникнаха през задния вход на фургона.

– Излезте – нареди единият. – Стройте се в редица.

Погледът му се спря на Мериън и в очите му изплува грозна, позната до болка светлина.

Лоркан затегна хватката си около раменете й и вместо да изръмжи, се обърна към нея с думите:

– Хайде, съпруго.

Тогава войникът го забеляза. Той отстъпи назад леко пребледнял и нареди да претърсят провизиите им.

Лоркан изскочи от фургона пръв и помогна на Мериън да слезе, хващайки я с две ръце за кръста. Като понечи да отстъпи от него, той я придърпа обратно към себе си и я прегърна през корема. Посрещна погледа на всеки от войниците, които минаха покрай тях, и му стана чудно кой ли пазеше тъмнокосата красавица от предния фургон.

След малко двете с Моли се появиха иззад фургона. Тъмна шапка с периферия прикриваше половината от матовото лице на хубавицата, а тялото й беше загърнато с дебело палто, гонещо окото от всяка женствена извивка по снагата й. Дори устата й бе заела неприятна форма, сякаш жената беше навлякла чужда кожа.

Въпреки това Моли я тикна между Лоркан и Ник. После взе кесията с пари от свободната ръка на Лоркан, като дори не му благодари.

Тъмнокосата се приведе напред и прошепна на Мериън:

– Не ги поглеждай в очите и не им отговаряй.

Мериън кимна, сведе брадичка и прикова поглед в земята.

Лоркан усещаше разтуптяното й сърце до себе си – подивяло, независимо от спокойното примирение, изписано по всяка ивица на тялото й.

– А ти – изсъска на него хубавицата, докато войниците претърсваха багажа им, взимайки каквото им се понравеше. – Моли каза, че ако се сбиеш с някого, изчезваш и няма да те вадим от затвора. Така че... остави ги да приказват и да ни се присмиват.

На Лоркан му хрумна да й отвърне, че може да изколи целия им гарнизон, ако му скимнеше, но наместо това просто кимна.

След пет минути се чу друга заповед. Моли плати таксата с парите на Лоркан и своите собствени, плюс допълнително за „бързо преминаване“. Сетне всички отново се натовариха по фургоните и никой не посмя да провери какво е било откраднато под носовете им. Мериън трепереше леко, докато я притискаше към себе си, но изражението й оставаше равнодушно, даже отегчено.

Стражите дори не ги разпитаха, не им зададоха въпроси за куцаща жена.

Акантус ехтеше под тях, докато минаваха по моста и колелата на фургона им трополяха по древните камъни. Мериън не спря да трепери.

Лоркан отново надзърна към лицето й – леката червенина по високите й скули, стиснатата й уста.

Не трепереше от страх, осъзна накрая, доловил мириса й. Да, и от него имаше нотка, но преобладаващата част беше нещо нажежено, нещо диво и бясно... и...

Гняв. Момичето трепереше от върл гняв. Заради проверката, заради лепкавите погледи на стражите.

Идеалист – това беше Мериън. Човек, който искаше да се бори за кралицата си, който също като Ник вярваше, че светът може да е по-добър.

Докато преминаваха и през кантона в другия край на моста, без да привлекат особено внимание от страна на тамошните стражи, докато си проправяха път през опашката за другата посока, вече стъпили в равнината, Лоркан се чудеше на този гняв – на вярата й в по-добрия свят.

Не му се щеше да казва нито на Мериън, нито на Ник, че мечтата им беше загубена кауза.

Мериън се отпусна достатъчно, че да надникне през задницата на фургона – към тревите, обточващи широкия черен път, към синьото небе, буйната река и зелената шир на Оуквалд зад тях. И независимо от гнева в тъмните й очи се прокрадна плахо възхищение. Той опита да не му обръща внимание.

В продължение на пет века бе опознавал най-лошото и най-доброто в човешката раса.

По-добър свят не съществуваше – нито пък щастлив завършек.

Защото завършеци нямаше.

И в тази война не ги очакваше нищо – избягалата робиня не я очакваше нищо друго, освен плитък гроб.

20.

Роуан от рода на Белия трън просто имаше нужда да почине някъде. Не го интересуваше дали ще е в легло, или в купа сено, или дори под кон в някоя конюшня. Трябваше му само тихичко местенце с покрив, който да го пази от поройния дъжд.

Заливът на Черепа беше точно каквото очакваше, но в същото време съвсем различен. Порутените сгради с напукана боя във всевъзможни цветове кипяха от живот, тъй като обитателите им затваряха кепенците и прибираха въжетата с простряно пране, уплашени от бурята, която бе подгонила Роуан и Дориан към пристанището минути по-рано.

Никой не им задава въпроси, като слязоха от лодката закачулени и загърнати с пелерини и Роуан метна една медна монета на пристанищния уредник. Достатъчно да купи мълчанието му, но и не толкова, че да привлече вниманието на крадците, наблюдаващи района.

Дориан вече на два пъти се изумяваше как Роуан все още е в свяст. Ако трябваше да е откровен, Роуан също се чудеше. През последните дни си беше позволявал да задреме само за по няколко часа, но преумората надигаше глава и непрестанно отслабваше магията и концентрацията му.

Когато не караше ветровете да тласкат лодката им през лазурните топли води около Мъртвите острови, кръжеше високо над тях, за да следи за наближаващи врагове. Без да зърне нито един. Обкръжаваха ги само тюркоазен океан и бели пясъци, прошарени с тъмни вулканични камъни. И всичко това обгръщаше потъналите в гъста смарагдова растителност планински острови, простиращи се по-надалеч дори от ястребовия му поглед.

Над Залива на Черепа отекна гръм и тюркоазените води отвъд пристанището се озариха, сякаш далечна светкавица бе запалила целия океан. Боядисаната в кобалтово пивница в близост до доковете обаче беше пълна независимо от връхлитащата буря.

„Морският дракон“. Личната щабквартира на Ролф, кръстена на кораба му, както му беше обяснила Елин. Роуан се замисли дали просто да не влязат вътре – двама загубени пътници, дирещи подслон от бурята.

Двамата с младия крал обаче бяха съставили друг маршрут по време на множеството часове, в които Роуан изпълняваше обещанието си да го научи как да използва магията си. Уроците продължаваха само по няколко минути, тъй като нямаше да е добре, ако кралят потопеше малката им лодка с неовладяната си сила. Ето защо се упражняваха с лед: Дориан образуваше с магия топка скреж върху дланта си и я оставяше да се стопи. И така много пъти.

Дори сега, застанал като камък сред потока от хора, спасяващи притежанията си от беснеещата недалеч буря, кралят свиваше и отпускаше пръстите си, докато Роуан се ориентираше в посоката, оглеждайки залива с форма на подкова чак до дебелата верига, опъната на устието му и вече потънала под повърхността на водата.

Коработрошача, така я наричаха. Покрита с ракообразни и забулена с воали от водорасли, масивната верига беше свързана с наблюдателниците от двете страни на залива, откъдето стражите я вдигаха или сваляха, за да пропускат корабите. Или да ги задържат в територията им, докато не платяха солената такса. Роуан и Дориан имаха късмета веригата да е свалена заради прииждащата буря.

Защото планираха да се представят... спокойно. Дипломатично.

Налагаше се, тъй като при последното си посещение преди две години Елин беше скъсала веригата и разрушила една от наблюдателниците (явно затова Ролф беше издигнал освен нова на нейно място, и втора от другата страна на залива), както и половината град. И беше повредила руловете на всички кораби в пристанището, включително на „Морският дракон“.

Действията й не изненадваха Роуан, но сега, когато виждаше мащаба на разрушителната й мощ... Свещени богове!

Затова появата на Дориан трябваше да е пълната противоположност на нейната. Щяха да си наемат стаи в някоя престижна странноприемница и да поискат официална среща с Ролф. Бяха избрали почтения, благоприличен подход.

Проблесна светкавица и Роуан огледа набързо улицата пред тях, хванал качулката си, за да не разкрие вятърът елфическото му лице.

В отсрещния край на улицата се мяркаше странноприемница, боядисана в смарагдово, чиято позлатена табела дрънчеше от буйния вятър. ОКЕАНСКАТА РОЗА.

Най-добрата в града, беше ги уверил пристанищният уредник. Все пак трябваше поне да изглежда, че разполагат с парите, които щяха да предложат на Ролф.

А и да си починат, макар и само за няколко часа. Роуан тръгна безкрайно облекчен към странноприемницата и надникна през рамо да извика краля.

Но сякаш боговете искаха да го подложат на изпитание, порив на охладения от дъжда вятър блъсна лицата им и събуди някакъв инстинкт в него. Въздухът като че ли се промени и голямо кълбо сила се струпа наблизо, призовавайки го.

Ножът от хълбока му мигновено се озова в мократа му ръка, докато погледът му обхождаше покривите на близките сгради, където се мержелееше само дъждовната завеса. Роуан укроти съзнанието си, заслушан в града и бурята край тях.

Дориан отметна подтикналата коса от лицето си, отворил уста да каже нещо, докато не забеляла ножа.

– И ти го усещаш.

Роуан кимна. По носа му се стичаше дъждовна вода.

– Ти какво долавяш?

Суровата сила на краля може би улавяше различни чувства, различни улики от онези, които неговият вятър, лед и инстинкти му донасяха. Ала тъй като не я беше овладял, навярно всичко му беше мъгливо.

– Нещо... старо. – Дориан изтръпна и пророни сред воя на бурята. – Хищно. Безпощадно. Друго не долавям.

– Напомня ли ти за Валгите?

Ако някой бе наясно, то това несъмнено щеше да е кралят пред него.

– Не – отвърна Дориан с премрежен поглед. – От тях магията ми се гнусеше. А това тук... просто събужда любопитството й. Усещам я предпазлива, но и търсеща да узнае. Нещото е скрито... по един или друг начин.

Роуан прибра кинжала си в ножницата.

– Тогава стой близо до мен и бъди нащрек.

Дориан никога не беше стъпвал на място като Залива на Черепа.

Въпреки че проливният дъжд брулеше лицата им, докато издирваха източника на онази сила по главната улица, беззаконието и съвършеният ред на островния град го удивяваха. Никой крал със синя кръв не господстваше над това място – управляваше го пиратски лорд, изкопчил властта с ръце, татуирани с картата на Световния океан.

Според слуховете картата му разкриваше къде го чакаха врагове, съкровища и бури. Цената: вечната му душа.

Елин беше потвърдила, че Ролф наистина е бездушен и татуиран. Що се отнасяше до картата... Тя бе свила рамене, обяснявайки, че по думите на Ролф картата спряла да се движи с краха на магията. Дориан се чудеше дали върху кожата на пирата сега се виждаше как двамата с Роуан крачат през града му, дали ги отбелязваше като врагове.

Елин навярно щеше да усети дълго преди да е стъпила на острова.

Загърнати с пелерини и качулки, подгизнали до кости, Дориан и Роуан обиколиха околните улици. Хората набързо се бяха изпокрили, а корабите в пристанището се люлееха бясно по вълните, обливащи широкия кей и калдъръмената улица отвъд него. Палмите се мятаха и съскаха и в небето не се забелязваше нито една чайка.

Магията му кротуваше, надигайки глава само когато Дориан се сковеше заради шумовете откъм пивниците, странноприемниците, домовете и дюкяните по пътя. Роуан се движеше устремено през бурята, а дъждът и вятърът сякаш се отваряха като завеса пред него.

Достигнаха кея, където гигантският кораб на Ролф се издигаше в буйната вода с вързани заради бурята платна.

Поне пиратският лорд си беше у дома. Дотук добре.

Приковал поглед във внушителния кораб, Дориан едва не се блъсна в гърба на Роуан, който спря внезапно.

Той залитна назад – за щастие, принцът воин не коментира, – после огледа сградата, привлякла вниманието на спътника му.

Магията му вирна глава като подплашена кошута.

– Защо изобщо се изненадвам – промърмори Роуан.

Боядисаната в синьо табела се поклащаше над входа на пивницата. МОРСКИЯТ ДРАКОН.

Надолу по улицата на пост стояха двама стражи, разпозна ги не по униформите, а защото стърчаха в бурята с ръце върху мечовете.

Роуан килна глава по начин, който подсказа на Дориан, че принцът навярно умува дали да не ги хвърли в бушуващите води на пристанището. Но никой не ги спря, когато Роуан стрелна предупредителен поглед към Дориан и отвори вратата на личната пивница на пиратския лорд. Посрещнаха ги златиста светлина, подове и стени от полирано дърво и аромат на подправки.

Помещението беше празно независимо от бурята. Напълно празно, с изключение на десетината маси.

Роуан затвори вратата след Дориан, оглеждайки стаята и тясното стълбище в дъното й. От мястото им до входа се виждаха надписите върху повечето маси.

„Бурегон“. „Лейди Ан“. „Тигрова звезда“.

Корабни кърми. Всички маси бяха сковани от корабни кърми.

И то не от кърмите на разбити кораби. Не, това беше трофейна зала – с нея пиратският лорд напомняше на посетителите как точно се беше сдобил с короната си.

Всички маси като че ли бяха подредени около тази в дъното – по-голяма и по-протрита от останалите. „Вършач“. Огромните дъски бяха осеяни с петна от прогорено и дупки, буквите обаче се четяха съвсем ясно. Сякаш Ролф не искаше никога да забравя кърмата на кой кораб му служеше за лична трапеза.

Но самият пират и силата, която бяха почувствали... От тях нямаше и следа.

Вратата зад бара се отвори и оттам излезе стройно кестеняво момиче. Престилката й я представяше като сервитьорка, но държеше раменете си прекадено изправени, главата си – гордо вдигната. Сивите й очи ги огледаха проницателно, но без всякакъв интерес.

– Капитанът се чудеше кога ли ще дойдете да разузнавате – обяви тя с осезаем акцент като този на Едион.

– Така ли? – отвърна Роуан.

Сервитьорката посочи с изваяната си брадичка към тясното дървено стълбище в дъното на пивницата.

– Иска да говори с вас в кабинета си. Горният етаж, втората врата по коридора.

– Защо...

Дори Дориан знаеше, че не бива да пренебрегва този тон. Момичето обаче просто грабна една чаша, насочи я срещу светлината на свещите, за да я огледа за петна, и извади парцал от престилката си. По мургавите й предмишници се виеха еднакви татуировки на ревящи сиви морски дракони, които сякаш пълзяха нагоре при всяко движение на мускулите й.

Цветът на люспите им беше същият като този на очите й, осъзна Дориан, когато тя отново ги извърна към двама им с Роуан и заяви сухо:

– Не го карайте да чака.

Докато изкачваха скърцащото, смътно осветено стълбище, Дориан прошепна на Роуан:

– Може да е капан.

– Не е изключено – рече също толкова тихо Роуан. – Но все пак ни покани в кабинета си. Ако беше капан, просто щеше да ни спипа неподготвени.

Дориан кимна и нещо в гърдите му се отпусна.

– А ти... твоята магия е... по-добра?

Суровото му лице не издаваше нищо.

– Ще се справя.

Не че това отговаряше на въпроса му.

По коридора на втория етаж стояха на пост четирима млади мъже със стоманени погледи, въоръжени с изящни мечове, чиито дръжки бяха с формата на атакуващи морски дракони – знакът на капитана им. Никой не им каза и дума, докато двамата с Роуан крачеха към втората врата.

Елфическият принц почука веднъж. Отвърна им само сумтеж.

Дориан си представяше по какви ли не начини мъжа зад вратата.

Но тъмнокос младеж, най-много на трийсет, излегнат върху червена кадифена кушетка пред оплискани от дъжда панорамни прозорци, определено не беше един от тях.

21.

Пиратският лорд на Залива на Черепа дори не ги погледна от кушетката, пред която кобалтовият килим бе осеян с купища листове. Ако съдеше по старателно изписаните колонки, различими от входа на кабинета му, Дориан предполагаше, че са сметки на стоки или приходи – законно или незаконно придобити.

Ролф продължи да наблюдава корабите, люшкащи се в пристанището, отвъд което сянката на Коработрошача прорязваше бруления от бурята свят.

По всяка вероятност беше научил за пристигането им не чрез магическа карта, а благодарение на бдението си до прозореца. Ръцете му бяха покрити с ръкавици от тъмна кожа, обсипана с драскотини и пукнатини от старост. Изпод тях не надничаха татуировки.

Роуан не помръдваше; оглеждаше капитана и кабинета му, без да мигне дори. Дориан бе участвал в достатъчно политически интриги, за да познава отлично употребите на мълчанието, както и силата на това да проговориш пръв. Силата да накараш опонента си да чака.

Барабаненето на дъжда по прозорците и приглушеното процеждане на капки вода от подгизналите им дрехи по протрития килим изпълваха тишината.

Капитан Ролф потропна с облечен в кожа пръст по страничната облегалка на кушетката, задържайки поглед върху пристанището още миг – сякаш за да се увери, че „Морският дракон“ е на сигурно в кея, – и най-сетне обърна очи към тях.

– Свалете си качулките. Държа да знам с кого разговарям.

Дориан се скова, но Роуан отвърна:

– Сервитьорката ти загатна, че много добре знаеш кои сме.

Коварна полуусмивка подръпна устните на Ролф, в чийто горен ляв ъгъл личеше малък белег. Дориан се надяваше да му е спомен от Елин.

– Сервитьорката ми е прекадено бъбрива.

– Тогава защо я държиш?

– Радва окото, а това е рядкост на острова – обясни Ролф, изправяйки се на крака.

Висок беше колкото Дориан и бе облечен в семпъл, но добре ушит черен тоалет. Елегантна рапира висеше от единия му хълбок, придружена от кинжал за париране със същата форма.

Роуан изсумтя, но за изненада на Дориан свали качулката си.

Морскозелените очи на Ролф просветнаха – несъмнено заради сребристата коса, заострените уши и леко издължените кучешки зъби на спътника му. И татуировката.

– Човек с вкус към мастилото, също като мен – отбеляза Ролф с одобрително кимване. – Струва ми се, че ще се разбираме, принце.

– Елф – поправи го Роуан. – Елфите не са човеци.

– Въпрос на изказ – отвърна Ролф, насочвайки вниманието си към Дориан. – Значи, ти си кралят, за когото се вдигна такава шумотевица.

Дориан най-сетне махна качулката си.

– Е, и?

Ролф посочи с покритата си с ръкавица ръка към писалище, отрупано с хвърчащи листове и с две кресла отпред. И то беше изтънчено като собственика си, но грохнало – от старост, дълга употреба или преживени битки. А ръкавиците на Ролф... Дали скриваха картите, татуирани отдолу?

Роуан кимна на Дориан да седне. Пламъците на запалените из целия кабинет свещи затрепкаха, докато двамата минаваха край тях на път към креслата.

Ролф заобиколи купчините листове по пода и зае своето място зад писалището. Резбованият му стол с висока облегалка приличаше на трон от някое далечно кралство.

– Изглеждаш ми учудващо спокоен за крал, който току-що е бил обявен за предател на собствената си корона и е свален от престола.

Дориан се радваше, че точно в този момент беше зает да сяда на креслото.

Роуан обаче повдигна вежда.

– И откъде имаш тази информация?

– От вестоносците, които пристигнаха вчера – отвърна Ролф, облегна се назад в стола си и скръсти ръце. – Херцог Перингтън, а може би трябва да го нарека крал Перингтън? Издал е декрет, подписан от повечето адарлански лордове и дами, в който обявява теб, Ваше Величество, за враг на кралството ти и твърди, че е освободил Рифтхолд от твоите лапи, след като с кралицата на Терасен сте избили множество невинни хорица миналата пролет. Освен това е споменато, че всеки твой съюзник – той кимна към Роуан – също е враг на кралството. И че армията му ще ви смаже, ако не се предадете.

Главата му се изпълни с тишина. Ролф продължи, но с малко по-смекчен тон.

– Брат ти е бил обявен за наследник на Перингтън и коронован принц.

О, богове! Холин беше още дете, но въпреки това... нещо в него беше изгнило, загнояло...

Беше ги оставил там. Вместо да се справи някак с майка си и брат си, им беше казал да не мърдат от планината, където сега бяха като агнета, обградени от глутница вълци.

Щеше му се Каол да беше с него. Времето да спре, за да може да поправи всички напукани парчета от себе си, да ги подреди поне някак, ако не в някогашния им ред.

Ролф продължи:

– Ако съдя по изражението ти, появата ти наистина има нещо общо с това, че Рифтхолд е разрушен и жителите му бягат накъдето им видят очите.

Дориан отблъсна коварните мисли и провлачи:

– Дойдох да разбера на чия страна в този конфликт си ти, капитане.

Ролф се приведе напред в стола си и опря предмишници на писалището.

– Явно наистина си отчаян. – Той надникна към Роуан. – А твоята кралица също толкова отчаяна ли е за помощта ми?

– Моята кралица – отвърна Роуан – не е предмет на този разговор.

Ролф само се усмихна на Дориан.

– Искаш да знаеш на чия страна съм? На онази, която стои надалеч от моята територия.

– Носят се слухове – подхвана с равен глас Роуан, – че най-източната част от този архипелаг вече не е твоя територия.

Ролф задържа погледа на Роуан. Секунда. Две. По челюстта на капитана потрепна мускул.

Той свали ръкавиците си, разкривайки ръце, татуирани от върховете на пръстите до китките. Обърна ги с дланите нагоре и им показа карта на островната група, но тогава...

Дориан и Роуан се приведоха напред – сините води наистина се вълнуваха и по тях се носеха малки черни точки. А най-източният край на архипелага, извит към открито море...

Там водите бяха сиви, а островите – червеникавокафяви. Ала нищо не помръдваше, нямаше точки, обозначаващи кораби... сякаш картата бе застинала.

– Разполагат с магия, която ги прикрива... дори от това – обясни Ролф. – Не мога да преброя нито корабите им, нито войниците, нито зверовете. Разузнавачите ми никога не се връщат. Тази зима редовно чувахме страшни ревове откъм островите: Някои почти човешки, други съвсем не. Често виждахме... странни същества по скалите. Хора, но не точно. Не направихме нищо по въпроса твърде дълго и сега плащаме цената.

– Зверове – поде бавно Дориан. – Какви зверове?

Мрачната усмивка разтегна белега на Ролф.

Такива, каквито биха те накарали да избягаш от континента, Ваше Величество.

Покровителственият му тон изопна търпението на Дориан.

– Преживявал съм повече кошмари, отколкото можеш да си представиш, капитане.

Ролф изсумтя, но очите му се спуснаха до бледата линия по гърлото на Дориан.

Роуан се отпусна назад в стола си с ленива изтънченост – олицетворение на военния командир.

– Сигурно сте сключили сериозен мирен договор с тях, щом още живеете тук, и то с толкова малко кораби в пристанището.

Ролф нахлузи оръфаните си ръкавици.

– Налага се флотът ми да пиратства от време на време. Знаете как е: сметки за плащане и така нататък.

– О, да. Особено като се има предвид, че държиш четирима стражи на пост в коридора си.

Дориан хвана мисълта на елфическия принц и се обърна към него.

– Ненадушихнито един Валг в града.

Каквато и да беше онази сила… вече бе избледняла и изчезнала.

– Така е – отне им думата Ролф. – защото изтребихме повечето.

Вятърът разклати прозорците в рамките им, сливайки дъждовните капки по тях.

– А що се отнася до четиримата мъже в коридора, само те останаха от екипажа ми в. Благодарение на битката, която водихме през пролетта, за да си върнем острова, след като генералът на Перингтън го превзе.

Дориан изруга тихо, но злобно. Капитанът кимна.

– Но сега отново съм пиратски лорд на Залива на Черепа и ако онези от Морат искат само източните острови, то с радост ги отстъпвам на Перингтън и зверовете му. Пределът и бездруго е изтъкан само от пещери и скали.

– Какви са зверовете? – попита Дориан отново.

Светлозелените очи на Ролф притъмняха.

– Морски уивърни. Вещиците владеят небето с летящите си страшилища; а тукашните води вече принадлежат на същества, създадени за водни битки, изродени копия на древни твари. Представете си звяр с размерите на половин боен кораб, по-бърз от делфин, и щетите, които може да нанесе със зъби, нокти и отровна опашка, голяма колкото мачта. А още по-лошото е, че убиеш ли едно от родените на островите същества, възрастните ще те преследват до всички краища на земята. – Ролф сви рамене. – Е, дано проумяваш, Ваше Височество, защо нямам намерение с пръст да докосвам източните острови, стига обитателите им да живеят в мир с мен. Единствената ми цел е да извличам печалба от начинанията си.

Той махна с ръка към листовете, разпилени навсякъде из кабинета му.

Дориан замълча. Предложението, което бе възнамерявал да отправи на капитана... Хазната му вече принадлежеше на Морат. А не му се вярваше частни предприемачи да му заемат пари.

Погледът на Роуан му казваше същото. Значи, трябваше да измислят нов начин да привлекат Ролф на своя страна. Дориан пак се озърна из кабинета – обзавеждането му клонеше към лукса, но повечето мебели бяха износени. Замисли се за града край тях, още потънал в руини. За четиримата оцелели от целия екипаж на капитана. За начина, по който Ролф беше стрелнал очи към светлата линия около врата му.

Роуан отвори уста да каже нещо, но Дориан го предвари.

– Не всички изчезнали от екипажа ти са убити. Някои са били отвлечени, нали?

Морскозелените очи на Ролф изстинаха.

Дориан не се отказа.

– Били са заловени заедно с други и отведени на Мъртвите острови. Изтезавали са ги за информация как и откъде да те нападнат. Единственият начин да ги освободиш, когато са ти ги върнали като демони, облечени в човешки тела, е бил да ги обезглавиш. И да ги изгориш.

– Пръстени или нашийници са носили, капитане? – попита безпощадно Роуан.

Ролф преглътна сухо. След дълго мълчание отвърна:

– Пръстени. Казваха, че са били освободени. Но не бяха мъжете, които... – Той поклати глава. – Демони... – Пророни, като че това обясняваше нещо. – Беше вселил демони в телата им.

И Роуан му разказа. За Валгите, за принцовете им, за Ераван, последния валгски крал.

Ролф дори имаше благоразумието да изглежда притеснен, когато Роуан завърши.

– Захвърлил е кожата на Перингтън. Сега е просто Ераван, крал Ераван очевидно.

Погледът на Ролф отново намери шията на Дориан и той едва се сдържа да не докосне белега.

– Как си оцелял? Ние успяхме да срежем пръстените, но хората ми... вече ги нямаше.

Дориан поклати глава.

– Не знам.

Никой отговор не правеше хората на Ролф... по-маловажни, задето не бяха оцелели. Може би валгският принц, който бе превзел неговото тяло, просто бе протакал мъчението му със садистична наслада.

Ролф завъртя към себе си един от листовете по писалището и прочете малко от него, сякаш така отвличаше вниманието си, докато размишляваше. Накрая рече:

– Дори да изтребим до крак всички изчадия на Мъртвите острови, няма да отнемем ни най-малко от могъществото на Морат.

– Така е – потвърди Роуан, – но ако притежаваме целия архипелаг, ще можем да използваме онези острови за битки по море, докато в същото време атакуваме и по суша. Там може да държим армадите на други кралства, на други континенти.

– Дясната ми ръка сега е в южния континент, в самата Антика – добави Дориан. – Той ще ги убеди да ни изпратят кораби.

Каол щеше да го стори за него, за Адарлан.

– Никой няма да дойде – увери го Ролф. – Не дойдоха преди десет години; в никакъв случай няма да дойдат точно сега. – Той огледа Роуан и додаде с лукава усмивка: – Особено ако са научили последната новина.

Това не вещаеше нищо добро, реши Дориан, а Роуан попита с равен тон:

– Каква новина?

Ролф не отговори, а отправи поглед към превзетия от буря залив или каквото друго привличаше вниманието му там. Струпали му се бяха няколко тежки месеца, осъзна Дориан. Не предаваше острова от чиста дързост и упорство. А всички онези маси на долния етаж, сглобени от останките на разбити кораби... Колко ли врагове кръжаха наоколо, очаквайки своя шанс за отмъщение?

Роуан отвори уста, несъмнено за да поиска отговор, когато Ролф потупа три пъти с ботуш по протрития дървен под. От стената му отвърна същото потропване.

Сетне се спусна тишина. Като се имаше предвид омразата на Ролф към Валгите, Дориан се съмняваше с Морат да са им спретнали засада, но... щом по коридора отекнаха стъпки, той се плъзна надълбоко в магията си. От стегнатото изражение по татуираното лице на Роуан му стана ясно, че и той е предприел същото. Особено като усети как собствената му магия се простира към тази на принца, както беше направила с Елин онзи ден в стъкления дворец.

Стъпките спряха пред вратата на кабинета и край тях отново запулсира онази чужда, могъща магия. Роуан плъзна незабележимо ръка към ловджийския нож, прикрепен към бедрото му.

Дориан се съсредоточи върху дишането си, върху извличането на магията си струйка по струйка парче по парче. Когато вратата се отвори, студен лед впи зъби в дланите му.

На входа се появиха двама златокоси елфи.

Роуан изръмжа и гърленият звук накара дървените дъски на пода да завибрират под краката на Дориан. Мускулестите им тела, заострените им уши, отворените усти с удължени кучешки зъби...

Двамата непознати, източникът на онази сила... бяха елфи.

Този с черни като нощта очи и резлива усмивка огледа Роуан от глава до пети и провлачи:

– Повече ти отиваше дългата коса.

Кинжалът, забит в стената на сантиметър от ухото на елфа, беше единственият отговор на Роуан.

22.

Дориан не видя как елфическият принц хвърля ножа си, а само как острието му се вклинява в дървената стена и дръжката му се клати наляво-надясно от сблъсъка.

Тъмноокият елф с бронзова кожа обаче – толкова красив, че Дориан примигна насреща му – просто се подсмихна на оръжието, треперещо до главата му.

– Явно си бил също толкова непохватен и докато си подстригвал косата си.

Вторият елф – смугъл, с карамелени очи и спокойна осанка – вдигна широките си, татуирани ръце.

– Роуан, свали оръжията. Не сме дошли за теб.

И наистина – в ръцете на Роуан се бяха появили още оръжия. Дориан дори не го беше чул да става на крака, камо ли да вади меча и изящната си брадва.

Магията се гърчеше във вените му, докато оглеждаше двамата непознати. Кои сте вие?, пееше тя.

По време на самотното им пътешествие с Роуан беше свикнал със зашеметяващата бездна от мощ на принца, но тримата елфи заедно – древни, могъщи и първични... Образуваха същински водовъртеж от сила. Можеха да опустошат острова, без дори да се напрегнат. Стана му чудно дали Ролф го съзнаваше.

Пиратският лорд каза сухо:

– Да разбирам ли, че се познавате?

Сериозният, златоок елф кимна. Светлите му одежди наподобяваха предпочитаните от Роуан: много слоеве лек плат, удобен за битки. Плетеница от черни татуировки обгръщаше мускулестия му врат. Стомахът на Дориан се преобърна. От разстояние изглеждаше като черен нашийник.

– Гавриел и Фенрис някога... работеха с мен – обясни през стегнато гърло Роуан.

Морскозелените очи на Ролф ги обходиха пресметливо.

Фенрис и Гавриел. Дориан знаеше тези имена. Роуан ги беше споменавал по време на пътуването им дотук... Членове на кадъра му.

Принцът воин се обърна към Дориан.

– И двамата са положили кръвна клетва пред Майев. Също като мен.

Тоест бяха дошли по нейно нареждане. А щом Майев изпращаше не един, а двама от лейтенантите си на този континент, и то при положение, че Лоркан вече беше тук...

Прибирайки оръжията си, Роуан процеди през зъби:

– Каква работа имате с Ролф?

Дориан освободи хватката си около магията в себе си. Тя полетя към недрата му като изпусната копринена панделка.

Ролф махна с ръка към двамата елфи.

– Те носят новината, която ви обещах... и други неща.

– И тъкмо сядахме да обядваме – обяви Фенрис с танцуващи тъмни очи. – Ще се присъедините ли?

Без да дочака отговора им, той излезе от кабинета с приведена глава и пое по коридора.

Татуираният – Гавриел – въздъхна тихо.

– Дълга история е, Роуан, и двамата с краля на Адарлан – той стрелна карамелените си очи към него – трябва да я чуете. – После махна с ръка към коридора и заяви с каменно изражение: – Знаеш колко е свадлив Фенрис на празен стомах.

– Чух те – обади се дълбок мъжки глас откъм коридора.

Дориан сдържа усмивката си, наблюдавайки реакцията на Роуан. Елфическият принц само кимна на Гавриел в безмълвна заповед да води.

Никой от тях – дори Ролф – не проговори, докато слизаха по стълбището към главното помещение на пивницата. Сервитьорката я нямаше и единствено лъснатите чаши зад тезгяха загатваха, че скоро е била там. Фенрис ги чакаше на една от масите в дъното, тъпчейки се лакомо с нещо, което миришеше на рибена яхния.

Гавриел седна до воина, разливайки малко от почти пълната си купа, когато бутна масата с тяло, а щом Роуан спря на средата на стаята, се обърна към него и му каза:

– Водите ли... – Елфът замълча, сякаш претегляше думите си и евентуалната реакция на принца, ако поставеше въпроса си неправилно. Дориан разбра защо още в следващия момент. – С вас ли е Елин Галантиус?

Дориан не бе сигурен накъде да гледа: към воините на масата, към Роуан до себе си или към Ролф, облегнат на стълбищния парапет с вдигнати вежди, в пълно неведение, че кралицата беше най-върлият му враг.

Роуан поклати глава с едно бързо, отривисто движение.

– Кралицата ми не ни придружава.

Фенрис също вирна вежди, но продължи да се тъпче с яхния. Разкопчаният му сив жакет и острото деколте на бялата му риза под него разкриваха мускулести бронзови гърди. Реверите на жакета бяха украсени със златиста бродерия – единствения белег на заможност сред тях.

Дориан не знаеше какво се бе случило с кадъра на Роуан през пролетта, но изглежда, че не се бяха разделили с добро. Поне в очите на Роуан.

Гавриел стана да им придърпа два стола – най-близо до изхода, забеляза Дориан. Явно той беше умиротворителят в кадъра им.

Роуан не пристъпи към тях. Лесно се забравяше, че принцът векове наред бе общувал с чужди дворове – ходил бе на война и се беше завръщал от нея. С воините, стоящи пред тях.

Роуан обаче не си направи труда да е дипломатичен.

– Кажи ми вече проклетата новина.

Фенрис и Гавриел се спогледаха. Първият просто врътна очи и посочи с лъжица Гавриел, давайки му думата.

– Армадата на Майев плава към този континент.

Дориан се радваше, че стомахът му е празен.

Роуан попита дрезгаво:

– С Морат ли се е съюзила кучката? – После стрелна леден поглед към Ролф. – А може би ти си се съюзил с нея?

– Не – отрече с равен тон Гавриел.

Ролф сви рамене със завидно спокойствие.

– Казах ви, не искам да участвам в тази война.

– Майев не е от онези, които са готови да споделят господството си – намеси се кротко Гавриел. – Но преди да заминем, подготвяше армадата си да отплава за... Ейлве.

Дориан издиша през зъби.

– Защо Ейлве? Възможно ли е да изпраща помощ?

По изражението на Роуан личеше, че вече премисля и анализира всичко, което знаеше за някогашната си кралица, за Ейлве, за връзката им с всичко останало.

Дориан се помъчи да овладее бумтящото си сърце, съзнавайки, че елфите навярно можеха да чуят промяната в ритъма му.

Фенрис остави лъжицата си.

– Съмнявам се да изпраща помощ на когото и да било; не и на този континент. И ще повторя, че не ни обясни мотивите си.

– Винаги е споделяла с нас – изтъкна Роуан. – Никога не е крила информация.

Тъмните очи на Фенрис просветнаха.

– Това беше преди да я унижиш, оставяйки я на Елин Дивия огън. И преди Лоркан да я зареже. Вече не вярва на никого от нас.

Ейлве... Майев несъмнено знаеше, че кралството е прескъпо за Елин. Но за да изпрати цяла армада... Там трябваше да има нещо друго, нещо ценно за нея. Дориан извика в съзнанието си всеки урок, всичко прочетено за кралството. Ала нищо не му донесе просветление.

– Майев не би повярвала, че е способна да превземе Ейлве – каза Роуан. – Не и с лека ръка, без да свика всичките си войски тук, оставяйки собственото си кралство незащитено.

А може би така щеше да отвлече вниманието на Ераван, макар че цената на инвазията й несъмнено щеше да е висока...

– Пак повтарям – процеди Фенрис, – не разполагаме с подробности. Казахме на него – той кимна към Ролф, който още стоеше облегнат на парапета със скръстени върху гърдите си ръце – като приятелско предупреждение... покрай другото.

На Дориан му направи впечатление, че Роуан не попита дали щяха да проявят същото великодушие и към тях, ако те двамата не се бяха появили тук. Нито какво точно имаше предвид с това „покрай другото“. Вместо това принцът обяви на Ролф:

– Трябва да разпратя съобщения. Незабавно.

Ролф сведе поглед към пъхнатите си в кожа ръце.

– Защо да си правиш труда? Няма ли получателката да пристигне тук скоро?

– Какво?

Гневният тон на Роуан накара Дориан да се вцепени.

Ролф се усмихна.

– Според слуховете Елин Галантиус унищожила генерал Нарок и лейтенантите му във Вендлин. И го постигнала с помощта на елфически принц. Впечатляващо.

Роуан оголи кучешките си зъби.

– Какво се опитваш да кажеш, капитане?

– Просто искам да знам дали Нейно Величество Огнената кралица очаква грандиозен парад по случай пристигането си.

Дориан не бе сигурен, че на Ролф ще му хареса особено другата й титла – Убийцата на Адарлан.

Роуан изръмжа тихо.

– Вече ти казах, че няма да дойде тук.

– Така ли? Любовникът й спасява новия крал на Адарлан и вместо да го отведе на север, го докарва тук, но твърдиш, че няма да приветстваме и нея съвсем скоро?

Като чу думата „любовник“, Роуан впи смъртоносен поглед във Фенрис. Красивият елф – нямаше как другояче да бъде описан – просто сви рамене.

Роуан отново се обърна към Ролф.

– Помоли ме да доведа крал Дориан, за да убедим да подкрепиш каузата ни. Но тъй като теб не те интересуват други цели освен твоите собствени, явно сме пропътували толкова километри напразно. Затова вече нямаме нужда от теб на тази маса, особено ако не можеш да изпратиш вестоносци. – Роуан посочи с поглед стълбището зад капитана. Свободен си.

Фенрис се изкикоти мрачно, но Гавриел изпъна гръб, когато Ролф изсъска през зъби:

– Не ме е грижа кой си и каква сила притежаваш. Няма да позволя да ми даваш заповеди на моя територия.

– Най-добре свиквай да ги изпълняваш – отвърна Роуан с онова спокойствие, което караше всички инстинкти на Дориан да го подготвят за бягство. – Защото, ако Морат спечели войната, няма да ти позволят да си играеш на островен крал. Ще те низвергнат от всички пристанища и реки, ще ти откажат търговията с градове, на които разчиташ. Кой ще купува от теб, ако не останат купувачи? Едва ли Майев ще се смили над теб... вероятно няма да те запомни дори.

– Ако превземат островите ми – озъби му се Ролф, – ще си намерим други, и други. Океанът е моето убежище; по вълните винаги ще сме свободни.

– Не бих нарекъл свобода спотаяването ти в пивницата от страх, че ще те нападнат Валгите.

Облечените в ръкавици пръсти на Ролф се свиха в юмруци и сетне се разпуснаха, а Дориан се зачуди дали капитанът би посегнал към рапирата си. Той обаче се извърна към Фенрис и Гавриел.

– Ще се срещнем тук утре в единайсет. – Когато отново насочи очи към Роуан, погледът му изстудя. – Изпрати колкото искаш съобщения. Можете да останете, докато кралицата ви пристигне, в което не се съмнявам нито за миг. Интересно ще ми е да чуя какво има да каже легендарната Елин Галантиус. Дотогава не желая да ви виждам. – Той кимна към Гавриел и Фенрис. – Говорете с принцовете в тяхната проклета квартира.

Ролф отиде до входната врата и я отвори със замах, разкривайки завесата от дъжд и четиримата млади, но здрави наглед мъже, бранещи подгизналия кей. Те устремиха ръце към оръжията си, но капитанът не ги призова, а само посочи навън.

Роуан го изгледа остро, после каза на някогашните си братя по оръжие:

– Да вървим.

Двамата не проявиха неблагоразумието да спорят.

Нещата тръгваха към лошо. Безспорно лошо.

Магията на Роуан грохваше, докато напрягаше сили да запази щита около двама им с Дориан. Въпреки това не позволи на Фенрис и Гавриел да надушат изтощението му, нито колко усилия му бяха нужни едновременно да поддържа магията си и да разсъждава.

Съюзяването с Ролф срещу Ераван и Майев вероятно беше загубена кауза – особено видеше ли Елин. Ако тя бе присъствала на последния им разговор, мислеше си Роуан, сигурно с „Морският дракон“ щеше да е свършено – и пивницата, и корабът, закотвен на пристанището, щяха да избухнат в пламъци. Но онези морски уивърни... И армадата на Майев... Щеше да разсъждава за това по-късно. И все пак... мамка му! Мамка му!

Сериозната ханджийка в „Океанска роза“ не му зададе никакви въпроси, когато Роуан отиде да плати две стаи – най-добрите, които предлагаха. Даже след като остави златна монета на тезгяха. Квартира за две седмици, плюс храна, плюс подслон за конете им, ако имаха такива, плюс пране, бе добавила жената, оглеждайки многозначително дрехите му.

Освен това го уведоми, че гостите са позволени. Роуан подсвирна силно на Дориан, Фенрис и Гавриел, които прекосиха каменния вътрешен двор с качулки на глави, заобикаляйки бълбукащото фонтанче в средата му. Дъждът барабанеше по листата на посадените в саксии палми и шумолеше по пурпурната бугенвилея, пълзяща към боядисаните в бяло балкони със затворени заради бурята кепенци.

Роуан помоли ханджийката да изпрати в стаята им храна за осем души и закрачи към лъснатото стълбище в дъното на смътно осветената трапезария, следван от останалите. Фенрис, за щастие, удържа езика си зад зъбите, докато не се качиха в квартирата, където съблякоха мокрите си пелерини и Роуан запали няколко свещи. Дори това действие остави дупка в гърдите му.

Фенрис се настани в едно от меките кресла пред тъмната камина и плъзна пръст по черната му странична облегалка.

– Чудесно местенце. Коя от кралските особи плаща?

Дориан, който тъкмо се канеше да заеме стола до малкото

бюро пред затворените прозорци, се скова. Гавриел стрелна към спътника си поглед, казващ: „Без кавги, моля!“.

– Има ли значение? – попита Роуан, докато обикаляше покрай стените, вдигайки рамкираните картини с пищни цветя, за да провери за скрити шпионски дупки и врати.

Накрая надзърна под покритото с бели чаршафи легло, чиито колони от усукано черно дърво блестяха от светлината на свещите, мъчейки се да не мисли за това, че каквито и решения да беше взел... Елин щеше да сподели тази стая с него. Това легло.

Помещението не криеше опасности – струваше му се дори уютно с трополенето на дъжда в двора и по покрива и с аромата на сочни плодове, с който беше пропит въздухът.

– Все някой трябва да финансира тази война – рече миловидно Фенрис, когато Роуан най-сетне се облегна на ниския скрин до вратата. – Въпреки че, ако се има предвид вчерашният декрет от Морат, скоро ще се нанесете в по... скромно жилище.

Е, това доказваше, че Фенрис и Гавриел знаеха за указа на Ераван относно Дориан и съюзниците му.

– Ти мисли за себе си, Фенрис – предупреди го Гавриел.

Фенрис изсумтя, заигравайки се с една от златистите къдрички на тила си.

– Винаги съм се чудил как успяваш да вървиш с толкова много стомана по себе си, Белотрън.

– Аз пък се питам – отвърна невъзмутимо Роуан – как досега никой не е отрязал езика ти, за да млъкнеш.

Фенрис се засмя жлъчно.

– Мнозина го смятат за най-доброто ми качество. Поне жените.

Тих смях напусна гърлото на Дориан – първият подобен звук, който Роуан чуваше от краля.

Роуан опря длани в скрина.

– Как смогнахте да прикриете мириса си?

Карамелените очи на Гавриел притъмняха.

– Нов трик на Майев. С него сме почти невидими в земите, които не са особено гостоприемни към расата ни. – Той посочи с брадичка към Дориан и Роуан. – Но излиза, че невинаги действа.

– А сега ще ми обясните ли какво правите тук? – додаде Роуан. – И защо сте въвлекли Ролф в тази история?

– Винаги получаваш каквото искаш, Роуан – провлачи Фенрис, – а си оставаш хладнокръвно копеле. Лоркан би се гордял с теб.

– Къде е Конал? – спомена подигравателно Роуан брата близнак на Фенрис.

Лицето на елфа се вкамени.

– Ти как мислиш? Единият от нас винаги играе ролята на котва.

– Майев ще спре да го държи като гаранция, ако ти престанеш да недоволстваш.

Фенрис открай време му лазеше по нервите. И нямаше да забрави, че именно той бе изявил желание да поеме Елин Галантиус миналата пролет. Фенрис обичаше всичко необуздано и красиво, а Майев нарочно му я беше показала, за да го поизмъчи.

Може би за него беше мъчение и да е толкова далеч от хватката на Майев, но да знае, че братът му близнак е останал в Доранел, както и че ако не се върне... Конал щеше да понесе невъобразими наказания. Кралицата така си беше издействала службата им. Елфи се раждаха рядко, а близнаци – още по-рядко. Близнаци, надарени с такава сила, съзрели във воини, чието влияние можеше да се мери с това на вековни величия...

Майев ги бе пожелала ревностно. Фенрис обаче отказал да й служи. Затова тя погнала Конал – тъмнокос, кротък и съобразителен, за разлика от златокосия, буен и безразсъден Фенрис.

Фенрис открай време получавал каквото желаел: жени, слава, богатства. Конал, макар и похватен, вечно бродел в сянката на брат си. Затова, когато кралицата му предложила кръвната клетва, въпреки че Фенрис бил избран да се сражава във войната срещу акадианците... Конал приел.

А щом Фенрис се прибрал от бойното поле и научил, че брат му е положил кръвната клетва пред кралицата, след като узнал какво го принуждавала да прави Майев зад затворените врати на покоите й... й предложил сделка: бил готов да положи клетвата, само и само да отърве брат си от лапите й. И така вече от цял век Фенрис робуваше в спалнята на кралицата си, седеше до тъмния й трон, окован от невидими вериги.

Роуан навярно щеше да го харесва. Да го уважава. Ако не беше толкова цапнат в устата.

– Е – подхвана Фенрис с пълното съзнание, че не беше предоставил поисканата от него информация, – май скоро ще те наричаме крал Роуан, а?

– Свещени богове, Фенрис – промърмори Гавриел. Въздъхна страдалчески и добави, преди Фенрис да е отворил отново глупавата си уста. – Роуан, пристигаш в най-подходящия момент.

Роуан се обърна към елфа до себе си – заместник-командир в армията на Майев, след като той самият беше освободил поста. Сякаш прочел името в очите му, златокосият воин попита:

– Къде е Лоркан?

Роуан обмисляше как да отговори на този въпрос още от момента, в който ги видя. Самият факт, че Гавриел се интересуваше... Защо бяха дошли в Залива на Черепа?

– Нямам представа къде е Лоркан – отвърна Роуан.

И не лъжеше. Ако имаха късмет, бившият му командир щеше да намери останалите два Ключа на Уирда, да осъзнае, че Елин му е изиграла номер, и да се върне час по-скоро, доставяйки им двата ключа, за да ги унищожи Елин.

Ако имаха късмет.

– Не знаеш къде е – каза Гавриел, – но си го виждал.

Роуан кимна.

Фенрис изсумтя.

– Наистина ли ще си играем на истини и лъжи? Просто ни кажи, копеле такова.

Роуан прикова Фенрис с поглед. Белия вълк на Доранел му отговори с усмивка.

Боговете да са им на помощ, ако Фенрис и Едион някога се озовяха в една стая.

– По заповед на Майев ли сте дошли? – попита Роуан. – Изпратила ви е преди армадата?

Гавриел поклати глава.

– Идването ни тук няма нищо общо с отплаването на армадата. Прати ни да го заловим. Знаеш какво престъпление е извършил.

Деяние от любов – макар и изопачената любов на Лоркан. Изопачената му любов към Майев.

– Твърди, че го прави за нейно добро – изтъкна небрежно Роуан, внимавайки какво говори заради краля, намиращ се до него.

Съзнаваше, че мнозина подценяват острия интелект под обезоръжаващата му усмивка, че най-ценното му притежание не беше божествената му магия, а умът му. Беше разтълкувал страха на Ролф от Валгите и бе поставил основата – основа, която Елин щеше да използва за техните цели.

– Лоркан винаги е бил дързък в това отношение – отбеляза лениво Фенрис. – Този път обаче премина границата.

– Значи ви е изпратила да намерите Лоркан?

Татуировките по врата на Гавриел – дело на Роуан – се гърчеха все повече с всяка от следващите му думи.

– Изпрати ни да го убием.

23.

Свещени богове!

Роуан замръзна.

– Това обяснява защо сте двама.

Фенрис отметна един кичур коса от тъмните си очи.

– Всъщност сме трима. Вон полетя на север вчера следобед, а ние се отправяме на юг. – Вон в облика си на орел рибар можеше много по-лесно да покрие суровите северни територии. – Ние кацнахме в тая клоака, за да проверим дали Ролф не е имал вземане-даване с Лоркан; да му платим за сигнал, в случай че Лоркан минеше през островите му, за да си наеме лодка например. – Заливът на Черепа беше едно от малкото пристанища, където можеше да го стори, без да повдигне въпроси. – Предупредихме копелето Ролф за армадата на Майев, за да го убедим да ни съдейства. Оттук отиваме на континента и започваме да го издирваме по южните земи. А понеже те са доста просторни... – Зъбите му проблеснаха в хищническа усмивка. – Ако имаш някаква идея къде може да се е дянал, ще сме ти много благодарни, принце.

Роуан се замисли. Хванеха ли Лоркан, а той се беше докопал дори до единия от ключовете... Отведяха ли на Майев командира заедно с опасния артефакт, особено ако тя вече плаваше към Ейлве по неведоми причини...

Роуан вдигна рамене.

– Още пролетта се разделих окончателно с всички ви. Какво прави Лоркан, си е негова работа.

– Ах, ти, кучи... – озъби му се Фенрис.

– Съгласен ли си на сделка? – намеси се Гавриел.

От очите му надничаше нещо като болка – и разкаяние. Можеше да се каже, че Гавриел беше единственият му приятел сред всичките му братя по оръжие.

Роуан се почуди дали да му каже за сина му, който сега плаваше към острова. Дали Едион щеше да иска да види баща си... преди войната да ги е превърнала в трупове до един.

В крайна сметка попита:

– Майев дала ли ви е позволение да преговаряте от нейно име?

– Даде ни заповедта си – отвърна лениво Фенрис, – както и разрешение да използваме всякакви средства, за да убием Лоркан. Изобщо не спомена твоята кралица. Така че... отговорът е „да“.

Роуан скръсти ръце.

– Изпратете ми армия доранелски воини и ще ви кажа къде е Лоркан и накъде се е запътил.

Фенрис се изсмя дрезгаво.

– Кълна се в циците на Майката, Роуан, дори да можехме, армадата вече е в действие.

– В такъв случай ще трябва да се задоволя само с вас двамата.

Дориан прояви благоразумието да не изглежда толкова изненадан, колкото някогашните му събратя по оръжие.

Фенрис отново избухна в смях.

– И какво – да работим за твоята кралица? Да се сражаваме за вашата кауза?

– Нали точно това искаш, Фенрис? – Роуан впи поглед в него. – Да служиш на моята кралица? От месеци ламтиш по нея. Е, това е шансът ти.

Духовитостта се изцеди от красивото лице на Фенрис.

– Голямо копеле си, Роуан.

Роуан се обърна към Гавриел.

– Предполагам, че Майев не е уточнила кога трябва да го свършите. – Воинът кимна утвърдително. – А и реално ще изпълнявате заповедта й.

Кръвната клетва се крепеше на точно определени, недвусмислени задължения. И беше необходим близък физически контакт, за да повлияе кралицата на заклелия се. Но на такова разстояние... да, трябваше да се подчиняват на заповедите й, ала можеха да се възползват от някои вратички в езика.

– Лоркан може да изчезне от лицето на земята, докато ти приемеш нашата част от сделката за изпълнена – отбеляза Фенрис.

Роуан се поусмихна.

– Да, но проблемът е там, че Лоркан рано или късно ще се върне при мен. При кралицата ми. Не се знае колко време ще му отнеме, но ще ни намери. И тогава е ваш. – Той потупа с пръст бицепса си. – За тази война ще се носят легенди хиляда години напред. И повече. – Той посочи с брадичка към Фенрис. – А ти никога не си бягал от битка.

– Да, стига да оцелеем – отвърна Фенрис. – Ами заветът на Бранън? Колко време ще издържи огънят му срещу сгъстяващия се мрак? Майев не ни разкри защо изпраща армадата си в Ейлве, но поне ни каза кой господства в Морат.

Влизайки през вратата на „Морският дракон“, Роуан се беше зачудил кой бог беше предизвикал бурята, тласнала ги към Залива на Черепа точно в този ден, по това време.

Миналата пролет с кадъра му бяха надвили легион от адарлански войници, и то с лекота.

И макар Лоркан, Вон и Конал да не бяха с тях сега... Един елфически воин се равняваше на сто смъртни войници. На повече дори.

Терасен се нуждаеше от войска. Е, тук имаше армия, съставена от трима елфи.

А срещу въздушната кавалерия на Железни зъби се нуждаеха от скоростта, силата и вековния опит на елфите.

Заедно бяха превземали градове и кралства по заповед на Майев; заедно бяха слагали край на не една война.

– Преди десет години – подхвана Роуан – не сторихме нищо, за да спрем това. Ако Майев беше изпратила армията си, може би злото нямаше да се разрасне толкова. Ловяха, убиваха и измъчваха братята ни. И Майев го позволяваше от яд само защото майката на Елин отказваше да изпълнява волята й. Да, моето Огнено сърце е един пламък в морето от тъмнина. Но тя е решена да се бори, Фенрис. Решена е да се опълчи на Ераван, на Майев и на самите богове, ако така ще донесе мир.

В другия край на стаята очите на Дориан се бяха премрежили. Роуан знаеше, че кралят ще се бие – беше готов да умре за каузата, – както и че дарбата му може да им донесе победа. Въпреки това... още беше неопитен. Неизпитан в бой, колкото и да беше преживял.

– Но Елин е една – продължи Роуан. – И дори нейната сила може да се окаже недостатъчна срещу врага ни. Сама... – пророни той, срещайки погледа на Фенрис, после и този на Гавриел –... тя ще умре. А угасне ли нейният огън, всичко е свършено. Няма да имаме втори шанс. Угасне ли огънят й, всички сме обречени, всяка земя, всеки свят.

Думите бяха като отрова върху езика му, костите го боляха при мисълта за тази гибел – какво щеше да прави, ако ги сполетеше.

Гавриел и Фенрис се взряха един в друг, разговаряйки на онзи безмълвен език, който и той самият бе използвал с тях. Можеше да изиграе една последна карта, за да ги убеди – да убеди Гавриел.

Дори формулировката на заповедта й да го позволяваше, Майев можеше да ги накаже за изопачаването й. Нямаше да е за пръв път – всички носеха белезите на гнева й. И те като Роуан знаеха какво рискуваха. Гавриел поклати леко глава, все още впил очи във Фенрис.

Но преди да се обърнат към него с отказа си, Роуан каза на Гавриел:

– Ако не участваш в предстоящата война, Гавриел, обричаш сина си на смърт.

Гавриел застина.

– Глупости – изплю Фенрис.

Даже Дориан го гледаше с отворена от смайване уста.

Роуан се чудеше колко ли ще се ядоса Едион, но продължи:

– Обмисли предложението ми. Ала знай, че в момента синът ти плава към Залива на Черепа. Съветвам те да вземеш окончателното си решение след срещата с него.

– Кой... – Роуан не бе сигурен дали Гавриел диша добре. Стиснал бе юмруци толкова силно, че белезите по кокалчетата му бяха станали луннобели. – Имам син?

Роуан кимна с чувството, че всъщност бе копелето, за което Фенрис го беше набедил, а не елфът, за когото го имаше Елин.

Истината щеше да излезе наяве рано или късно.

Ако Майев беше научила първа, вероятно щеше да открие начин да хване Едион в капан, да изпрати кадъра си да го убие или отвлече. Сега обаче Роуан държеше кадъра в клопка. Всичко зависеше от това доколко Гавриел искаше да срещне сина си... и доколко се бояха от гнева на Майев, в случай че не намереха Лоркан.

Ето защо Роуан заяви студено:

– Не спъвайте плановете ни, докато пристигнат, и ние няма да спъваме вашите.

Той им обърна гръб напук на всичките си инстинкти, но се прикри добре с щитовете си и разгърна магията си така, че да му сигнализира, ако някой от тях дори мръднеше пръста си в атака, докато той отваряше вратата на спалнята, демонстрирайки безмълвно, че въпросът е приключен. Чакаше го много работа. За начало се налагаше да напише предупреждение до кралския двор на Ейлве и терасенските войски. И за финал да измисли как, по дяволите, да воюват на два фронта едновременно.

Гавриел стана с отпуснато, пребледняло лице, пропито с нещо като съкрушение.

Роуан улови искрата на прозрение в очите на Дориан миг преди кралят да я потули. Да, на пръв поглед Едион и Елин изглеждаха като брат и сестра, но усмивката на Едион разкриваше потеклото му. Гавриел моментално щеше да разбере кой е, ако първо не го издадеше мирисът му.

Фенрис пристъпи към спътника си и сложи ръка на рамото му, докато излизаха в коридора. Гавриел от дълго време беше довереник и на Роуан, и на Фенрис. Те двамата не се погаждаха особено... просто беше по-лесно да се препират.

Роуан заяви на двамата си някогашни събратя:

– Ако дори загатнете пред Майев за сина на Гавриел, сделката ни отпада. Никога няма да намерите Лоркан. А ако случайно се появи тук... На драго сърце ще му помогна да ви убие.

Той се надяваше да не стигат до толкова жесток, унищожителен сблъсък.

Въпреки това стояха на прага на война. Война, която възнамеряваше да спечели.

24.

„Ветропей“ отплава от Илиум призори; екипажът и капитанът му дори не подозираха, че двамата закачулени, които бяха придружавани от опитомения си сокол и бяха платиха със златни монети, нямаха намерение да пътуват чак до Лериба. Не личеше да са се досетили, че въпросните бяха генералът и кралицата, освободили града им миналата нощ.

Пътешествието по крайбрежието на континента се смяташе за сравнително лесно, макар че Елин очакваше именно това твърдение да им гарантира тежко пътуване. Все пак не биваше да забравят малката подробност, че им предстоеше да минат през адарлански води, и то в близост до Рифтхолд. Ако вещиците патрулираха навътре в морето...

Не че имаха друг избор, при положение че Ераван беше разгърнал мрежата си по целия континент, както и че заплахата му да залови Роуан и Дориан още бучеше в съзнанието й в ритъм с пулсиращата тъмна синина върху гърдите й... точно над сърцето.

Застанала на палубата, докато изгряващото слънце багреше тюркоазения залив на Илиум в златисто и розово, Елин се питаше дали следващия път, когато зърнеше тези води, щяха да са червени. Питаше се още колко ли време адарланската войска ще остане от тяхната страна на границата.

Едион се появи до рамото й, приключил третия си оглед на кораба.

– Всичко изглежда спокойно.

– Лизандра вече каза, че няма опасност.

От върха на главната мачта соколовите очи на хамелеонката не пропускаха нищо.

Едион сбърчи чело.

– Знаеш ли, хубаво е вие, дамите, да оставяте по малко работа и на нас.

Елин вдигна вежда.

– И какво ще му е забавното на това.

Наясно беше обаче, че тепърва ще спорят по този въпрос. Не бе свикнала да позволява на други – на Едион – да се борят вместо нея. Достатъчно й беше случилото се в Рифтхолд, страхът, че онези пръстени и нашийници могат да ги поробят, ала онова, което Ераван бе причинил на надзирателя... и то просто за експеримент.

Елин надникна към шетащите моряци, сдържайки командата си да побързат. Всяка минута закъснение навярно даваше преднина на Ераван, устремен към Роуан и Дориан. Беше само въпрос на време да получи сведения за местонахождението им. Тя потупа с крак по дъсчения под на палубата.

Люшкащият се по спокойните вълни кораб й отвърна с ехо. Открай време обичаше мириса на морето, чувството, което й носеше. Сега обаче... дори плисъкът на вълните сякаш й напяваше: „Побързай, побързай“.

– Кралят на Адарлан и Перингтън ме държаха в ръцете си години наред – подхвана Едион. Гласът му беше толкова напрегнат, че Елин откъсна поглед от морето и се обърна към него. Беше стиснал дървения парапет и белезите по ръцете му изпъкваха на фона на слънчевия загар на кожата му. – Срещахме се в Терасен, в Адарлан. Тикна ме в проклетата си тъмница, дявол да го вземе. Но не ми причини такова нещо. Предложи ми пръстена, но дори не забеляза, че вместо него носех фалшив. Защо не отвори моя гръден кош и не се всели в мен? Знаел е, безспорно е знаел, че ще ми се притечеш на помощ.

– Кралят е бранил Дориан колкото време е могъл; сигурно е сторил същата добрина и за теб. Навярно е знаел, че ако те загубя, просто ще оставя света да върви по дяволите, а него няма да освободя от гняв.

– Прав ли е бил?

Хората, които обичаш, са просто оръжия и един ден ще ги използват срещу теб, беше й казал веднъж Роуан.

– Не пилей енергия в тревоги по миналото – посъветва тя Едион, съзнавайки, че не отговаря на въпроса му.

Без да я погледне, той пророни:

– Знам какво ти се е случило в Ендовиер, Елин, но като видях надзирателя, като чух как говори... – Гръклянът му подскочи. – Бях толкова близо до солните мини. Онази година с Гибелния легион лагерувахме цели три месеца точно до границата.

Тя извърна глава към него.

– Няма да тръгваме по този път. Ераван неслучайно изпрати онзи мъж точно с тази цел. Познава миналото ми... държи да разбера, че го познава и ще го впрегне срещу мен. Срещу нас. Ако се наложи, ще използва всичките ни близки.

Едион въздъхна.

– Щеше ли да ми кажеш какво се е случило снощи, ако не бях с теб?

– Не знам. Сигурна съм, че си щял да се събудиш в мига, в който го нападнах със силата си.

Той изсумтя.

– Няма как да остане незабелязана.

Писъците на чайките, кръжащи над главите им, изпълниха спусналата се тишина. Независимо от решимостта си да не говорят за миналото, Елин промълви плахо:

– Дароу каза, че си се сражавал в Тералис.

От седмици се канеше да го разпита за това, но все не събираше смелост.

Едион потопи поглед в разпенените води.

– Беше отдавна.

Тя преглътна, за да облекчи паренето в гърлото си.

– Бил си едва на четиринайсет.

– Така е.

Той стисна челюсти. Елин си представяше касапницата. И ужаса на едно момче – не само от боя и убийствата, но и от това, че близките му са падали мъртви край него. Един по един.

– Съжалявам – прошепна тя. – Съжалявам, че си преживял такова нещо.

Едион се обърна към нея. Обичайната му самонадеяност се беше изпарила от лицето му.

– Тералис е бойното поле, което най-често виждам в кошмарите си. – Той зачопли с нокът една грапавина по парапета. – Дароу се постара да ме измъкне от най-големите кръвопролития, но нещата загрубяха. Нямаше къде да се скрия.

Не й беше казвал, че Дароу е опитал да го защити. Тя сложи ръка върху неговата и я стисна.

– Съжалявам – повтори и не посмя да го разпитва повече.

Той повдигна рамо.

– Бях орисан да стана воин дълго преди това.

Наистина не можеше да си го представи без меча и щита, които и сега лежаха на гърба му. И не можеше да реши дали това е за добро.

Помежду им пак се възцари тишина – тежка, вехта и изтощена.

– Не го виня – пророни Елин накрая. – Не виня Дароу, задето препречи пътя ми към Терасен. И аз щях да постъпя така, ако бях на негово място.

Едион свъси вежди.

– Нали щеше да се съпротивляваш на декрета му.

– И ще го сторя – закле се тя. – Но... разбирам защо е взел такова решение.

Едион я погледа за миг, преди да кимне. Тържествено кимване на един войник към друг.

Тя докосна амулета под дрехите си. Древната му, другосветска сила се отри в нея и по гръбнака й пробяга тръпка. Намери Ключалката.

За щастие, Заливът на Черепа им беше на път към Каменните блата на Ейлве.

И за още по-голямо щастие, господарят му притежаваше магическа карта, татуирана върху ръцете му. Карта, разкриваща врагове, бури и скрити съкровища. Карта, с чиято помощ се откриваха неща, нежелаещи да бъдат открити.

Елин пусна амулета и опря двете си ръце върху парапета, оглеждайки белезите върху всяка от дланите си. Толкова много обещания и клетви. Добре че доста хора й дължаха услуги.

Замисли се какви ли отговори и обети я чакаха в Залива на Черепа.

Ако изобщо стигнеха там преди Ераван.

25.

Манон Черноклюна се събуди сред въздишките на листа далечната песен на боязливи птици и острата миризма на глинеста почва и древно дърво.

Отвори ОЧИ със стон, примижавайки срещу шарената слънчева светлина, процеждаща се през плътните корони на дърветата.

Познати дървета. Оуквалд.

Още беше закопчана на седлото си върху излегнатото тяло на Абраксос, който беше проточил врат, за да следи дишането й. Тъмните му очи се разшириха от паника, когато тя простена, опитвайки да се надигне. Беше паднала по гръб и явно лежеше така от доста време, защото страните на Абраксос бяха облени в синя кръв.

Вдигна глава, за да надникне към корема си, и едва не проплака, когато мускулите й се опънаха.

Мокра топлина се стичаше по кожата й. Явно раните още бяха съвсем пресни, щом толкова лесно прокървяваха.

Главата й туптеше, като че вътре блъскаха хиляда ковачи. А устата й беше толкова суха, че с усилие мърдаше езика си.

Първата й работа беше да се измъкне от седлото. После трябваше да разгледа раните си. А след това да намери вода. Наблизо бълбукаше поточе – съвсем наблизо, сякаш Абраксос нарочно беше избрал това място.

Той изпуфтя и размърда тревожно, а Манон изсъска от се болка.

– Спри – викна със сухо гърло. – Добре... съм.

Не беше добре. Никак даже.

Но и не беше мъртва.

А това беше нелошо начало.

С всичко останало – баба й, Тринайсетте, крочанската титла – щеше да се занимава, когато не беше с единия крак в Тъмнината.

Полежа няколко дълги минути, дишайки, за да се пребори с болката.

Трябваше да почисти раната и да спре кървенето.

Разполагаше само с кожените си дрехи... и ризата. Нямаше сили обаче да извари плата.

Просто трябваше да се моли безсмъртието, облагородяващо кръвта й да я спаси от инфекция.

Крочанската кръв в нея...

Манон се надигна рязко, за да не размисли, и така силно прехапа долната си устна срещу напиращия в гърдите й писък, че си пусна кръв и остър металически вкус изпълни устата й.

Но поне беше станала. Изпод кожения й костюм се процеждаше кръв, но тя съсредоточи вниманието си върху откопчаването на каишите на седлото.

Не беше мъртва.

Явно Майката още имаше планове за нея.

Щом се освободи от седлото, Манон премери с поглед разстоянието от гърба на Абраксос до обгърнатата в мъх земя.

Тъмнината да й е на помощ, това щеше да заболи.

Дори движението, необходимо да преметне единия си крак от страната на другия, я принуди да стисне зъби. Ако ноктите на баба й бяха потопени в отрова, вече нямаше да е сред живите.

Майка Черноклюна обаче ги държеше нащърбени – нащърбени вместо заострени и пълни с ръжда.

Голяма глава побутна коляното й и тя обърна поглед към Абраксос – беше изопнал врат към нея и държеше главата си под краката й, а в очите му се четеше подкана.

Тъй като не вярваше да остане в свяст още дълго, Манон стъпи на широката му глава, борейки се с дълбоки глътки въздух срещу вълните от огнена болка. Дъхът му стопли премръзналата й кожа и той я остави внимателно на тревата.

Тя легна по гръб, а уивърнът я побутна с нос, скимтейки тихо.

– Добре съм... – промълви тя. – Добре...

Манон се свести по здрач.

Абраксос се беше свил около нея и разгърнатото му крило я покриваше като одеяло.

Поне се беше стоплила. Но жаждата й...

Тя простена и крилото мигновено се отдръпна, разкривайки люспеста глава и угрижени очи.

– Ах, ти... квачке – пророни тя, пъхна ръце под тялото си и се изтласка.

О, богове, о, богове, о, богове...

Но вече седеше.

Вода. Онова поточе...

Абраксос беше твърде голям, за да се провре през дърветата, но й трябваше вода. И то час по-скоро. Колко ли дни бяха минали? Колко ли кръв беше загубила?

– Помощ – каза приглушено тя.

Мощни челюсти щипнаха яката на туниката й и я вдигнаха с такава нежност, че гърдите й се стегнаха. Тя се олюля на крака, опирайки се на люспестото му тяло, но смогна да се задържи права.

Вода – после щеше да поспи още.

– Чакай ме тук – нареди му и се запрепъва към най-близкото дърво с ръка на корема си и Ветросеч на гърба.

Хрумна й да остави меча, но всяко движение, дори разкопчаването на каиша през гърдите й, беше немислимо.

Затова продължи от дърво до дърво, вкопчвайки нокти във всеки дънер за опора. Насеченото й дишане изпълни смълчаната гора.

Беше жива; жива...

Рекичката представляваше просто струйка, лъкатушеща между мъхести камъни. Водата беше бистра и бърза... и най-красивото нещо, което някога бе зървала.

Тя впери поглед в поточето. Ако коленичеше, дали щеше да стане повече?

Нищо, тук щеше да спи. Само трябваше да се напие.

Внимателно, с разтреперани мускули Манон приклекна на брега. Като се наведе над поточето, преглътна поредния писък, долавяйки още струи топла кръв. Първите няколко шепи вода изпи без почивка, после забави темпото заради нетърпимата болка в корема си.

Изхрущя клонка и тя мигновено скочи на крака, инстинктът надделя над агонията толкова бързо, че я усети чак след това. Въпреки това плъзна поглед сред дърветата, камъните и полегатите хълмчета.

Студен женски глас се обади откъм другия бряг на поточето.

– Май си паднала далеч от гнездото, Черноклюна.

Манон не можеше да прецени чий е, на коя вещица се беше натъкнала...

Иззад сянката на някакво дърво се показа ослепително красива млада жена.

Тялото й беше пищно, но стройно, а разпуснатата й кестенява коса притулваше отчасти голотата й. Нито късче плат не покриваше млечнобялата й кожа. Нито един белег не грозеше чистата й като девствен сняг плът. Тя пристъпи към Манон и копринената й коса се разля по раменете й.

Жената пред нея не беше вещица. А сините й очи...

Бягай. Бягай.

Ледниковите й очи сияеха дори в притъмнялата гора. Докато обхождаше с тях окървавеното тяло на Манон, сочните

й червени устни, създадени за похот, се отвориха в твърде бяла усмивка. Абраксос изрева предупредително, разтърсвайки земята, дърветата, листата.

– Коя си ти? – попита дрезгаво Манон.

Младата жена килна глава досущ като червеношийка, изучаваща гърчещ се червей.

– Мрачният владетел ме нарича своя Хрътка.

Манон поемаше съзнателно всяка глътка въздух, събирайки силите си.

– Не съм чувала за теб – рече тя със сипкав глас.

Нещо прекалено тъмно, за да е кръв, пропълзя под кремавата кожа на жената и изчезна. Тя проследи с фина, красива ръка пътя му по стегнатия си корем.

– Няма как да си чувала за мен. Докато не измени на господаря, той ме държеше в недрата на онази планина. Но като всели силата си в кръвта ми... – Сините й очи пронизаха Манон и в дълбините им проблесна лудост. – Може да постигне много с теб, Черноклюна. Толкова много. Изпрати ме да върна водачката на въздушната му кавалерия в Морат...

Манон отстъпи крачка назад – само една.

– Няма къде да избягаш. Не и когато вътрешностите ти всеки момент ще се изсипят. – Жената метна кестенявата си коса през рамо. – О, колко ще се забавляваме сега, когато те намерих, Черноклюна. Всички ние.

Манон свика силите си и извади Ветросеч от ножницата му, а фигурата на жената заблестя като черно слънце, размъти се, очертанията й се разшириха, започнаха да се изменят, докато накрая...

Жената, която бе видяла, се оказваше илюзия. Красив магически трик. Съществото, което сега стоеше пред нея, бе родено в мрак; кожата му беше толкова бледа, че едва ли някога бе изпитвала целувката на слънцето. А умът, който го бе създал... Съществото идваше от въображението на някого, роден в друг свят, където кошмари бродеха по тъмната, студена земя.

Тялото и лицето му имаха смътно човешки облик. Но... Хрътка. Да, названието му пасваше. Ноздрите на изчадието бяха огромни, очите му – грамадни и без клепачи, сякаш Ераван собственоръчно ги бе отворил, а устата му... Зъбите бяха черни нащърбени шипове, езикът – дебел и червен, пригоден да улавя всяка миризма във въздуха. И очевидно се придвижваше като Манон, защото от бялото му тяло изникваха широки криле.

– Виждаш ли? – продължи ласкаво Хрътката. – Виждаш ли какво може да ти даде? Вече вкусвам вятъра; подушвам го чак до мозъка на костите му. Както надуших и теб толкова отдалеч.

Манон задържа едната ръка върху корема си, а с другата вдигна треперливо Ветросеч.

Хрътката й отвърна с кикот, гърлен и тих.

– Струва ми се, че доста ще се позабавляваме – заяви и се хвърли в атака.

Жива – беше жива и възнамеряваше да остане такава.

Манон отскочи назад, шмугвайки се между две дървета толкова непредвидимо, че съществото се блъсна в тях като в дървена стена. Телешките му очи се присвиха яростно, а белите му ръце – завършващи с дебели нокти, приспособени за копаене – се забиха в дървото. То понечи да отскочи назад...

И се заклещи.

Явно Майката бдеше над нея.

Тялото на Хрътката се беше втъкнало през средата между двете дървета главно заради големите й криле. Прогнилата кора хрущеше от напора й...

Манон побягна. Болката я раздираше с всяка стъпка, но тя препускаше, стенейки през зъби. Изотзад се чу трошене на дърво и шумолене на листа.

Манон напрегна сетни сили, притиснала с длан раната си, докато с другата ръка се бе вкопчила във Ветросеч толкова яростно, че древният меч трепереше. Но Абраксос вече беше пред нея, отворил широко очи и разперил криле в готовност да излети.

– Хайде! – викна му немощно тя и се хвърли напред, преследвана от шумно кършене на клони.

Абраксос се стрелна към нея, а тя към него – не към гърба му, а право в лапите му, в могъщите нокти, които я хванаха под гърдите, разпорвайки корема й още малко, докато я издигаха нагоре, нагоре, нагоре, през клони, шума и птичи гнезда.

Въздухът под ботушите й изплющя и Манон надзърна надолу със сълзящи очи тъкмо когато Хрътката замахваше свирепо с нокти. Ала беше твърде късно.

Докато Абраксос разперваше устремено криле, съществото нададе гневен вой и направи няколко крачки назад към единия край на поляната, за да се засили...

Уивърнът се откъсна от дървесните корони, трошейки с крилете си клони, които се посипваха върху Хрътката.

Вятърът забрули Манон, докато Абраксос я носеше все по-нависоко и по-нависоко на изток, към равнината – на изток и на юг...

Съществото под тях скоро щеше да ги настигне. Абраксос също го знаеше.

И беше наумил нещо.

Бяло петно изхвърча от зеленото море под тях.

Абраксос се втурна към него със скорострелна, смъртоносна ярост и бойният му рев накара главата на Манон да закънти.

Хрътката нямаше време да кривне и могъщата опашка на уивърна я блъсна, пронизвайки бялата й кожа с отровните си стоманени шипове.

Плисна черна воняща кръв и ципестите криле на изчадието запориха панически въздуха.

В следващия миг Абраксос вече се издигаше в небето, а Хрътката пропадаше през короните на дърветата, умираща или тежко ранена – Манон не се интересуваше от това.

– Ще те намеря – изпищя съществото откъм гората.

Изминаха километри, преди писъкът да заглъхне.

Абраксос спря само колкото Манон да се покатери на гърба му и да се завърже в седлото. В небето не се виждаха други уивърни, нито Хрътката. Може би отровата щеше да я задържи на земята поне за малко, ако не завинаги.

– Към крайбрежието – надвика вятъра Манон, докато от небето се изцеждаше и последната капка алено сияние с настъпването на черната нощ. – Води ни на някое сигурно място.

Измежду пръстите й отново струйна кръв – по-бързо, по-силно отпреди – и само след миг Тъмнината пак я обгърна.

26.

Дори след две седмици в Залива на Черепа, през които Ролф напълно пренебрегваше молбите им за нова среща, Дориан още не беше свикнал с горещината и влажността. Мъчеха го денонощно, будеха го облян в пот и го заточваха в „Океанска роза“ в часовете, когато слънцето бе в зенита си.

А понеже Ролф отказваше да общува с тях, Дориан се мъчеше да запълва дните си и с други неща, освен с оплакването от жегата. Сутрин упражняваше магията си на една поляна в джунглата на няколко километра от града. А по-лошото беше, че Роуан го караше да пробягва разстоянието; и като се върнеха по обяд, му предлагаше правото на „избор“ да яде преди или след поредната от изтощителните му тренировки.

Откровено казано, Дориан нямаше представа как Елин бе търпяла програмата му месеци наред, нито пък как се бе влюбила във воина през това време. Но явно и кралицата, и принцът притежаваха известна доза садистичен уклон, който ги правеше съвместими.

Понякога се срещаха с Фенрис и Гавриел в двора на странноприемницата или за да се упражняват заедно, или за да слуша Дориан непоисканите им указания относно техниката му на работа с меч и кинжал. В някои дни Роуан им позволяваше да останат, в други ги гонеше с ръмжене.

Обикновено ги отпращаше, когато дори горещината и жаркото слънце не смогваха да изтласкат сенките от миналите няколко месеца, когато се будеше плувнал в пот, която чувстваше като кръвта на Сорша, когато не търпеше дори допира на туниката до врата си.

Не знаеше дали да благодари на елфическия принц, задето му обръщаше внимание, или да го мрази заради добрината му.

Следобед двамата с Роуан скитаха из града в търсене на клюки и новини и наблюдаваха хората на Ролф също толкова проницателно, колкото и те се вторачваха в тях. На острова бяха останали само седмина капитани от разгромената армада на Ролф – осем, ако брояха и самия Ролф, а корабите, закотвени там, бяха още по-малко. Някои бяха избягали след валгското нападение, други сега спяха вечен сън с рибите на дъното на пристанището вкупом с корабите си.

От Рифтхолд идваха купища новини: за вещерската окупация на града, за почти пълното му унищожение, за това, че благородници и търговци бягали към домовете си в провинцията и оставяли бедните да се оправят сами. Вещиците държали градските порти и пристанищата – никой и нищо не влизало без тяхно позволение. А още по-лошото беше, че кораби от Ферианската падина плавали по течението на Ейвъри към Рифтхолд, натоварени със странни войници и зверове, които превръщали града в свое ловно поле.

Ераван планираше войната с голяма прозорливост. По думи на Роуан корабите, плаващи по Ейвъри, бяха твърде малки и нямаше начин войската в Предела да съставлява цялата армада на Ераван. Тогава къде се криеше адарланската флота през цялото това време?

Роуан научи отговора пет дни след пристигането им на острова: в Залива на Оро. Част от корабите бяха разположени по северозападното крайбрежие на Ейлве, други се спотаяваха по пристанищата на Мелисанде, където според слуховете кралицата допускала моратските войници във всяка част от територията си. Ераван предвидливо бе разделил флотата си, разпределяйки я по достатъчно ключови позиции, така че, както бе обяснил Роуан на Дориан, трябваше да жертват земи, съюзници и географски преимущества, за да разположат своите сили на оставащите.

Дориан с неохота призна пред елфическия воин, че не беше чувал нито дума за плановете на врага им през последните години – всичките му съвещателни срещи се бяха въртели около политиката, търговията и робовладелството. Диверсионна мярка, осъзнаваше сега – начин да насочат вниманието на лордовете и владетелите на континента върху едно нещо, докато задействаха съвсем други намерения. Но сега... ако Ераван призовеше флотата си от Залива на Оро, корабите му вероятно щяха да тръгнат по южното крайбрежие на Ейлве и да превземат всички градове по пътя си чак до Оринт.

Дали нямаше да извадят късмет и армадата на Ераван да се сблъска с тази на Майев? Не че чуваха нещо за нейната. Нямаха никакво понятие къде се намират корабите й и с каква скорост се придвижват. Нито пък къде се подвизаваше Елин Галантиус. А Дориан знаеше, че тъкмо заради нея Роуан кръстосваше улиците на града.

И така Дориан и Роуан събираха парченца информация, която всяка вечер обсъждаха в странноприемницата на ароматни скариди от топлите води на архипелага и горещ ориз, доставен от търговците на южния континент, използвайки чашите си с портокалова вода като преспапие върху географските карти, купени от града. Информацията им обикновено беше от втора и трета ръка – всяка проститутка от улицата като че ли знаеше точно толкова, колкото и моряците, работещи по доковете.

Но нито проститутките, нито моряците, нито търговците знаеха нещо за принц Холин и кралица Джорджина. Задаваше се война и съдбата на дете и вятърничава кралица, която нито веднъж не си бе направила труда да се бори за трона, май не засягаше никого, освен Дориан.

През един особено зноен следобед, който започваше да се разхлажда благодарение на прииждащата грандиозна буря, Дориан остави вилицата си до чинията със задушена риба, уловена в близкия коралов риф, и обяви на Роуан:

– Омръзна ми да чакам за шанс да говоря с Ролф.

Роуан също остави своята вилица и зачака със свръхестествена неподвижност. Дориан не се интересуваше къде са Гавриел и Фенрис този следобед. Всъщност се благодареше за отсъствието им, когато добави:

– Трябва ми лист. И вестоносец.

Три часа по-късно Ролф покани тях и кадъра в пивницата „Морският дракон“.

През последните дни Роуан го учеше как да образува щитове около себе си и сега Дориан вървеше защитен, докато Ролф водеше четирима им по горния коридор на пивницата към кабинета си.

Идеята му се беше осъществила безпогрешно – съвършено.

Никой не забеляза, че писмото, което Роуан изпрати следобед, беше същото, което Дориан получи по-късно в странноприемницата.

Но шпионите на Ролф съзряха смайването по лицето на Роуан, докато го четеше – видяха ужаса, страха и гнева, предизвикани от новината, която бе получил. Роуан, типично за себе си, реагира с нервно крачене и ръмжене. Двамата се постараха чистачът, миещ коридора, да дочуе разговора им за променяща хода на войната информация, благодарение на която Ролф можеше да спечели много – или да загуби всичко.

А сега, докато крачеше към кабинета на капитана, Дориан не можеше да прецени дали се радва, или притеснява, задето ги следяха толкова изкъсо, че планът му бе проработил. За щастие, Гавриел и Фенрис не задаваха въпроси.

Пиратският лорд, облечен в избелял синьозлатист жакет, спря пред дъбовата врата на кабинета си. Носеше ръкавиците си, а лицето му беше леко изпито. Дориан се съмняваше изражението му да се подобри, когато научеше, че всъщност няма важна новина, но ще му се наложи да проведе срещата с тях, независимо дали искаше, или не.

Направи му впечатление, че тримата елфи преценяват всяко движение на Ролф, Стойката на тялото му, ослушват се за звуците, които помощник-капитанът и старшина-кормчията издаваха от долния етаж. Сетне тримата си размениха едва забележими кимвания. Съюзници – поне докато Ролф ги изслушаше.

Той отключи вратата и измърмори:

– Дано не ми губите времето.

После пристъпи в сумрака отвъд прага. И спря като поразен от гръм.

Дори на фона на воднистата светлина Дориан видя съвсем ясно жената, седнала зад бюрото на Ролф с вдигнати върху дървения му плот крака. Дрехите й бяха черни и мръсни, а оръжията й проблясваха леко.

Елин Галантиус, сключила ръце зад главата си, се усмихна широко на всички и каза:

– Новият ти кабинет ми харесва много повече от стария, Ролф.

27.

Дориан не смееше да помръдне, а Ролф изръмжа:

– Предупредих те, Селена Сардотиен, че ако отново стъпиш на моя територия, ще платиш с живота си.

– Е – отвърна Елин, сваляйки ръце от тила си, но не и краката си от бюрото му, – какво ще му е забавното на това?

Роуан беше застинал като мъртвец до него. Усмивката на Елин придоби котешка коварност и тя най-сетне спусна краката си на пода. След това плъзна изучаващо ръце по гладката повърхност на бюрото, сякаш беше изложбен кон. И кимна на Дориан.

– Привет, Ваше Величество.

– Здравей, Селена – отвърна й колкото можа по-спокойно, съзнавайки, че двамата елфи зад него чуваха бушуващото му сърце.

Ролф завъртя глава към него.

Защото на онова бюро седеше Селена – поради една или друга причина Селена Сардотиен бе дошла на острова.

Тя посочи с брадичка към Ролф.

– Имал си и по-добри дни, но като се има предвид, че половината ти флота те изостави, бих казала, че изглеждаш сносно.

– Стани от стола ми! – нареди с опасно тих глас Ролф.

Елин не се подчини. Просто огледа похотливо Роуан от глава до пети. Неговото изражение остана непроницаемо, но очите му се впиваха в нея... почти сияещи.

– Теб не те познавам. Но ми се иска – рече му Елин с притаена усмивка.

Устните на Роуан също се извиха в усмивка.

– За жалост, не съм свободен.

– Наистина жалко – коментира Елин и килна глава към купата с дребни смарагди върху бюрото на Ролф, която току-що бе забелязала.

Не го прави, не го...

Тя грабна смарагдите в шепата си и ги поразрови с пръст, надничайки към Роуан изпод мигли.

– Трябва да е невиждана, ослепителна красавица, за да те направи толкова верен.

Боговете да са им на помощ! Дориан можеше да се закълне, че Фенрис се покашля зад него.

Елин започна да хвърля смарагдите в металната купа, сякаш бяха късчета мед, и зелените камъчета задрънчаха в тихата стая.

– Трябва да е умна – дрън – и очарователна – дрън, – и много, много даровита. – Дрън-дрън-дрън издрънчаваха смарагдите един по един. Тя огледа четирите, останали в дланта й. – Трябва да е най-прекрасният човек на земята.

Още едно покашляне иззад него, дошло от Гавриел този път. Елин обаче гледаше единствено към Роуан, когато воинът каза:

– Такава е. И много повече.

– Хмммм – проточи Елин, въртейки смарагдите в белязаната си длан със завидна ловкост.

– Какво. Правиш. Тук?! – изръмжа Ролф.

Елин изсипа смарагдите в металната купа.

– Така ли се общува със стар приятел?

Ролф да подскочи гневно към бюрото и Роуан едва се възпря да не скочи към пиратския лорд опря ръце върху дървения му плот.

– Доколкото разбрах, господарят ти е мъртъв, а ти си продала Гилдията на подчинените му. Вече си свободна жена. Каква работа имаш в моя град?

Елин посрещна морскозеления му поглед с такава арогантност, че Дориан се зачуди дали се е родила с нея, или я е възпитала у себе си с много житейски опит, кръв и приключения.

– Назрява война, Ролф. Нямам ли право да претегля възможностите си? Исках да проверя какви са твоите планове.

Ролф надникна през широкото си рамо към Дориан.

– Според слуховете е била твой шампион миналата есен. Искаш ли да се справиш с нея?

Дориан отвърна с равен тон:

– Скоро ще установиш, Ролф, че никой не се справя със Селена Сардотиен. Просто се бори да оцелее покрай нея.

Елин бързо го дари с ярка усмивка. Ролф врътна очи и се обърна към кралицата асасин.

– Е, какъв е планът тогава? Сключила си сделка, за да се измъкнеш от Ендовиер, станала си шампион на краля, а след смъртта му търсиш печалба другаде, така ли?

Дориан опита да прикрие смущението си. Баща му беше мъртъв – собственоръчно го беше убил.

– Познаваш вкусовете ми – отвърна Елин. – Въпреки че се сдобих с богатствата на Аробин и продадох Гилдията му... войната може да донесе солидна печалба на добрия предприемач.

– А къде е шестнайсетгодишната самодоволна хлапачка, която разби шест от корабите ми, открадна два от тях и унищожи града ми заради някакви си двеста роби?

Сянката, която пробяга през очите на Елин, накара Дориан да изтръпне.

– Прекараш ли една година в Ендовиер, Ролф, бързо се научаваш на друга игра.

– Казах ти – продължаваше да кипи от потискана жлъч Ролф, – че един ден ще платиш за дързостта си.

Усмивката на Елин стана смъртоносна.

– Наистина си платих. Аробин Хамел също.

Ролф примигна – само веднъж – и изпъна гръб.

– Махни се от стола ми. И върни смарагда, който пъхна в ръкава си.

Елин изсумтя и с ловко движение смарагдът – четвъртият, който Дориан бе забравил – се появи между пръстите й.

– Добре. Поне зрението не те е предало на преклонната ти възраст.

– Другият също – просъска Ролф през стиснати зъби.

Елин се ухили отново. После се облегна назад в стола, отметна глава и изплю скъпоценния камък, който някак бе укрила под езика си. Дориан проследи как прелита в дъга през въздуха.

Издрънчаването му в металната купа беше единственият звук в стаята.

Дориан надникна към Роуан, ала за негова изненада, в очите на принца блестеше задоволство – задоволство, гордост и огнен копнеж. Той побърза да извърне поглед.

Елин заяви на пиратския лорд:

– Имам два въпроса към теб.

Ролф стрелна ръка към рапирата си.

– Не си в позиция да задаваш въпроси, мътните те взели!

– Така ли? Забравяш, че преди две години и половина ти дадох едно обещание. И ти го подписа.

Ролф оголи зъби.

Елин опря брадичка на юмрука си.

– Случайно ти или някой от екипажа ти да е купувал, продавал или превозвал роби от онзи... злочест ден?

– Не.

Тя кимна удовлетворено.

– А подсигуряваш ли им убежище на острова си?

– Не съм го превърнал в цел на живота си, но когато пристигат, да, приютяваме ги.

С всяка следваща дума напрежението в гласа му нарастваше – обтегната пружина, която всеки момент щеше да изскочи напред и да се увие около гърлото на кралицата. Дориан се молеше капитанът да не е толкова глупав, че да извади рапирата си срещу нея. Не и докато Роуан следеше всяко негово движение.

– Чудничко – похвали го Елин. – Умно постъпваш, че не ме лъжеш. Понеже тази сутрин, като пристигнах, реших да огледам складовете ти и да разпитам по пазарите. После дойдох тук... – Тя прокара ръце по документите и тефтерите върху бюрото му. – За да прегледам счетоводните ти книги. – Спусна пръст по една страница, изпълнена с колонки и цифри. – Текстил, подправки, порцеланови сервизи, ориз от южния континент и разни контрабандни стоки, но... нито един роб. Да ти призная, впечатлена съм. Както от това, че държиш на думата си, така и от старателното ти счетоводство.

Той изръмжа тихо.

– Имаш ли представа колко ми струва спектакълът ти?

Елин впери поглед в един пергамент на стената, в който

бяха забити кинжали, мечове и дори ножици – очевидно мишената на Ролф.

– Е, не си платих сметката в бара... – коментира страницата тя, която наистина беше списък със задължения... и свещени богове, какъв списък само!

Ролф се обърна към Роуан, Фенрис и Гавриел.

– Искате подкрепата ми във войната? Ще ви кажа каква е цената. Убийте я. Още сега. И корабите и хората ми са ваши.

Тъмните очи на Фенрис просветнаха, но не заради предложението на Ролф, а защото Елин стана на крака. Черните й дрехи бяха измачкани и изцапани от дългия път, но златистата й коса сияеше дори на сивкавата светлина. Даже в стая, пълна с професионални убийци, кралицата имаше лъвско присъствие.

– О, не смятам, че биха посмели – заяви тя. – Нито пък, че биха могли.

Ролф се извърна към нея.

– Уверявам те, че уменията ти не струват пред тези на елфическите воини.

Тя посочи един от спадовете пред бюрото.

– Няма да е зле да седнеш.

– Веднага стани от...

Елин подсвирна.

– Позволи ми да ти представя капитан Ролф, несравнимата, прелестна и абсолютно безупречна кралица на Терасен.

Дориан сбърчи чело. Но се чуха стъпки и…

Елфите се обърнаха към вратата, откъдето наистина влезе Елин Галантиус, облечена в тъмнозелена туника, също толкова измачкана и изцапана, с разпуснати златни коси и тюркоазено-златисти очи, които сякаш се смееха, като мина покрай стъписания Ролф и приседна на страничната облегалка на любимия му стол... до Елин.

Дориан не можеше да познае коя е истинската – не и без елфическо обоняние.

– Що за... що за дяволия е това? – изсъска Ролф и отстъпи крачка назад.

Елин и Елин се спогледаха. Онази в черно се усмихна широко на новодошлата.

– О, направо си приказна!

Облечената в зелено се усмихна, но макар и самодоволна, макар и леко пакостлива... нейната усмивка беше някак по-мека, изписана бе върху устни, които навярно не бяха толкова склонни към ръмжене и зъбене, нито към безсрамни, дръзки приказки. Ясно – Лизандра.

Двете кралици се обърнаха към Ролф.

Елин Галантиус нямаше близначка – изръмжа той с ръка на меча си.

Елин носеше черните дрехи – истинската Елин, която беше с тях още от самото начало – врътна очи.

– Ох, Ролф. Разваляш ми забавата. Естествено, че нямам близначка.

Тя кимна към Лизандра и плътта на хамелеонката засия и сякаш се разтопи – косата й се превърна в тежък кестеняв водопад, кожата й придоби слънчев загар, а вирнатите й в ъгълчетата очи станаха поразително зелени.

Ролф извика уплашено и залитна назад, но Фенрис го задържа с ръка на рамото, пристъпвайки напред с изцъклени от удивление очи.

– Хамелеон – пророни воинът.

Елин и Лизандра впериха в него равнодушни погледи, които биха накарали обикновен човек да побегне от страх.

Дори вечно спокойното лице на Гавриел бе провиснало от почуда при вида на хамелеонката. Той преглътна и татуировките по врата му подскочиха. Бащата на Едион. А ако той придружаваше Елин...

– Колкото и да съм изненадана, че целият кадър е налице – подхвана Елин, – ще ви помоля да потвърдите на Негово Пиратско Величество, че съм тази, за която се представям, за да можем да продължим с по-належащите въпроси.

Лицето на Ролф побеля от гняв, щом осъзна, че всички останали са знаели кой стои пред тях.

– Това е Елин Галантиус – обяви Дориан. – И Селена Сардотиен.

Ролф обаче се обърна за потвърждение към Фенрис и Гавриел, външните лица. Гавриел кимна, Фенрис, приковал очи в кралицата, каза:

– Онази, за която се представя, тя е.

Ролф надникна към Елин, ала кралицата беше вдигнала свъсен поглед към Лизандра, която й подаваше запечатан с восък свитък.

– Подстригала си се.

– Ти пробвай да изкараш повече от ден с такава дълга коса – отвърна Лизандра, докосвайки тъмните кичури, които вече стигаха едва до ключиците й.

Ролф ги зяпаше недоумяващо. Елин се усмихна на приятелката си и обърна лице към пиратския лорд.

– И така, Ролф – провлачи кралицата, подхвърляйки свитъка от ръка в ръка, – да обсъдим защо отказваш да подкрепиш каузата ми.

28.

Елин Галантиус дори не опита да прикрие самодоволството си, когато Ролф посочи към голямата маса в десния край на кабинета му – далеч по-луксозен от мизерната дупка, където някога беше поканил двама им със Сам.

Направи само стъпка към стола си, преди Роуан да хване лакътя й.

Лицето му – о, богове, колко й беше липсвало суровото му, непоклатимо лице, което не издаваше нищо, когато се наведе да прошепне в ухото й с тих елфически глас:

– Гавриел и Фенрис ни подкрепят, но при условие, че ще ги отведа до Лоркан, тъй като Майев ги е изпратила да го убият. Отказах да разкрия местонахождението му. По-голямата част от адарланската флота е в Залива на Оро заради някакво проклето споразумение с Мелисанде да използват пристанищата им, а армадата на Майев е отплавала към Ейлве. Да атакува или да се бие на наша страна – още не знаем.

Е, хубаво беше да е наясно, че ги очаква същински ад и че информацията за армадата на Майев е била вярна. Но тогава Роуан добави:

– А ти ми липсваше до болка.

Тя се усмихна, независимо от предишните му думи, и се отдръпна назад, за да го погледне в очите. Невредим, незасегнат.

Само това я интересуваше. Въпреки новината, която й беше разкрил.

Елин реши, че не я е грижа кой ги зяпаше, и се надигна на пръсти да докосне устните му със своите. През целия ден усърдно се беше старала да прикрие мириса си от него и щастливото смайване по лицето му определено си струваше усилията.

Роуан стисна лакътя й по-силно и тя се откъсна от него.

– Чувството е взаимно, принце – пророни му тя.

Останалите бяха извърнали тактично погледи от тях – с изключение на Ролф, който още кипеше от яд.

– О, не ме гледай толкова сърдито, капитане – каза му Елин, оставяйки Роуан, за да седне на масата срещу Ролф. – Ти мразиш мен, аз мразя теб и двамата мразим разни интригантски, командорещи империи да ни казват какво да вършим. Идеалната двойка сме.

– Почти съсипа всичко, за което толкова съм се трудил – изплю Ролф. – Меденият ти език и нахаканото ти поведение няма да ти помогнат този път.

Тя му се изплези усмихнато, ей така, за идеята. Оплези му се не със собствения си език, а с раздвоено подобие от сребърен огън, шаващо като змийски език във въздуха.

Фенрис се изсмя мрачно. Тя не му обърна внимание. С тях щеше да се разправя по-късно. Просто се надяваше да й се отдаде възможност да предупреди Едион, преди да се е натъкнал на баща си, който сега седеше през две места от

нейното, вперил взор в нея, сякаш имаше десет глави.

Богове, дори изражението му наподобяваше това на Едион. Как не бе забелязала миналата пролет във Вендлин? За последно беше виждала Едион като момче, но миналата пролет вече беше мъж... А тъй като Гавриел беше безсмъртен, дори изглеждаха на една и съща възраст. Различаваха се в много отношения, но този поглед... беше като огледално отражение.

Ролф не отвърна на усмивката й.

– Кралица, която си играе с огъня, не може да бъде надежден съюзник.

– А пират, чиито хора са го напуснали при първото изпитание на предаността им, е скапан морски командир, но ето че седя на тази маса.

– Мери си думите, момиче. Нуждаеш се от мен повече, отколкото аз от теб.

– Така ли смяташ? – Танц, всичко беше един танц, започнал дълго преди да стъпи на този окаян остров. А сега начеваше второто му действие. Тя остави запечатаното препоръчително писмо от Муртауг на масата помежду им. – На мен пък ми се струва, че разполагам със златото и възможността да те издигна от най-обикновен престъпник в уважаван, успешен търговец. Фенхароу може да оспори собствеността ти върху островите, но... какво ще стане, ако аз реша да те подкрепя? Ако те превърна от пиратски лорд в пиратски крал?

– И кой ще упълномощи действията на една деветнайсетгодишна принцеса?

Тя посочи с брадичка към свитъка.

– Муртауг Алсбрук. Дори беше така добър да ти напише едно хубаво, дълго писмо по въпроса.

Ролф взе свитъка, огледа го и го метна право в кошчето си за боклук. Звукът отекна в тихия кабинет.

– Аз също ще подкрепя думата й – обяви Дориан, привеждайки се напред, преди Елин да е изръмжала заради неуважението на капитана. – Ако спечелим тази война, двете най-големи кралства на континента ще те признаят за неоспорим крал на пиратите. Заливът на Черепа и Мъртвите острови вече няма да са убежище за хората ти, а истински дом. Ново кралство.

Ролф се изсмя гърлено.

– Приказките на двама млади идеалисти, витаещи в облаците.

– Светът – обади се Елин – ще бъде спасен и съграден наново именно от мечтателите, Ролф.

– Светът ще бъде спасен от воините, от мъжете и жените, които ще пролеят кръвта си за него. Не за празни обещания и захаросани мечти.

Елин залепи длани на масата.

– Може и така да е. Но ако спечелим войната, ще се роди нов свят – свободен свят. Това е обещанието ми... към теб и към всеки друг, който се нареди под знамето ми. По-добър свят. А ти ще трябва да решиш какво ще е мястото ти в него.

– Това е обещанието на малко момиче, което още не знае как се върти светът – заяви Ролф. – За да има ред, са нужни господари. Само един господар може да донесе просперитет и благоденствие. И всеки дръзнал да му се опълчи, плаща прескъпо.

– Злато ли искаш, Ролф? – измърка Елин. – А може би титла? Слава, жени, земи? Или единствено жаждата за кръв те мотивира? – Тя прикова поглед в покритите му с ръкавици ръце. – С какво си платил за картата си? Каква е била крайната ти цел, щом си бил готов на такава жертва?

– Няма какво да ми предложиш, Елин Галантиус, което да не мога да си набавя сам. – Той се ухили лукаво. – Освен ако не ми предложиш ръката си и не ме направиш крал на земите си... което вероятно би ме заинтригувало.

Копеле. Егоистично, долно копеле. Беше я видял с Роуан. И сега извличаше удоволствие от мълчанието им, от смъртта в очите на Роуан.

– Май си заложила на грешния кон – подхвърли Ролф. После стрелна поглед към Дориан. – Каква новина си получил?

Но грешният кон се намеси ловко.

– Няма такава. Освен че шпионите ти в „Океанската роза“ си вършат добре работата. И че Негово Величество е талантлив актьор.

Елин едва стърпя смеха си.

Лицето на Ролф притъмня.

– Напуснете кабинета ми.

– Готов си да отхвърлиш предложението ни за съюзничество заради някаква си дребна свада? – попита студено Дориан.

Елин изсумтя.

– Не бих нарекла погрома над скапания му град и корабите му „дребна свада“.

– Давам ти два дни да напуснеш острова ми – отсече през зъби Ролф. – След това обещанието ми отпреди две години и половина пак ще важи. – Той изгледа презрително спътниците й. – И вземи... менажерията си със себе си.

В устата й се надигна пушек. Очаквала бе съпротива, но... Трябваше да измисли друго решение... да разбере какво са наумили Роуан и Дориан и да начертае следващите си стъпки.

Нека Ролф смята, че оставя танца недовършен.

Елин тръгна по тесния коридор, а стени от мускули я обграждаха от двете й страни и отзад. Изправи се пред следващата си дилема: Едион.

Братовчед й ги чакаше пред странноприемницата, за да следи за вражески сили. Ако отидеше право при него, щеше да го тикне лице в лице с отдавна загубения му, нищо неподозиращ баща.

Но успя да направи едва три стъпки по коридора, когато Гавриел попита зад гърба й:

– Къде е той?

Тя извърна бавно глава. Смуглото лице на воина беше напрегнато, а очите му – пълни с тъга и решимост.

Елин се подсмихна.

– Ако говориш за милия ни, скъпоценен Лоркан...

– Знаеш за кого говоря.

Роуан пристъпи между двама им, но каменното му изражение не издаваше нищо. Фенрис, който тъкмо излизаше в коридора, затвори вратата на кабинета и ги загледа с мрачно любопитство. О, Роуан й беше разказвал предостатъчно за него. За лицето и тялото му, мечта на всяка жена и на всеки мъж. За нещата, които Майев го караше да върши, колко жертваше заради брата си близнак.

Тя изцъка с език и попита Гавриел:

– Не те ли интересува повече кой е?

Той не се усмихна. Не помръдна. Елин трябваше да спечели време и на себе си, и на Едион...

– Не ти решаваш кога, къде и как ще се срещнеш с него – отсече тя.

– Той ми е син, дявол да го вземе! Аз решавам.

Елин сви рамене.

– Не ти решаваш дали е позволено да го наричаш така.

Карамелените му очи просветнаха; татуираните му ръце се свиха в юмруци.

– Гавриел – намеси се Роуан, – тя няма намерение да го крие от теб.

– Кажи ми къде е синът ми. Веднага.

А, ето го и него. Лицето на Пумата. Воинът, надвивал цели армии, чиято репутация караше дори калени войници да треперят от страх. Чиято кожа беше нашарена с имената на загиналите му братя по оръжие.

Елин обаче почопли ноктите си, сетне свъси вежди към внезапно опустелия коридор зад нея.

– Откъде да знам къде се е дянал.

Само докато примигнат, мястото, където преди секунда бе стояла Лизандра, вече беше празно. Летейки или пълзейки, тя беше изчезнала през прозореца. Да предупреди Едион.

Елин просто заяви студено на Гавриел:

– Никога не ми нареждай.

Едион и Лизандра вече ги чакаха в „Океанската роза“. На влизане в спретнатия й двор Елин едва събра енергията да отбележи пред Роуан колко е изненадана, че не е предпочел да прекара времето си на острова във войнишка мизерия.

Дориан, който вървеше няколко стъпки зад тях, се засмя тихо, което вероятно беше добър знак. При последната им среща не се беше усмихвал.

А и бяха минали седмици, откакто тя самата се беше смяла, откакто тежестта бе освободила гърдите й достатъчно, че да го стори.

Нареди с поглед на Роуан да я изчака на горния етаж и спря на средата на двора. Дориан, доловил намерението й, също спря.

Вечерният въздух беше напоен с ароматите на сочни плодове и увивни цветя, фонтанчето в средата на двора бълбукаше тихо. Елин се зачуди дали собственикът на странноприемницата не произхождаше от Червената пустиня, дали не бе научил за това приложение на водата, камъка и растенията в Крепостта на Тихите асасини.

Но първите й думи към Дориан бяха други.

– Съжалявам за Рифтхолд.

Загарялото от лятното слънце лице на краля се напрегна.

– Благодаря ти... за помощта.

Елин сви рамене.

– Роуан винаги си търси повод да се изперчи. Драматичните спасителни мисии придават смисъл и удовлетвореност на скучния му безсмъртен живот.

Откъм отворените балконски врати над тях долетя предупредително покашляне, достатъчно остро, че да я уведоми, че Роуан е чул хритроумния й коментар и възнамерява да й го върне, останеха ли насаме.

Тя сдържа усмивката си. Беше приятно изненадана от непринуденото, почтително разбирателство, което бе усетила между елфическия воин и Дориан по време на разходката им дотук.

Махна с ръка на краля да я придружи и подхвана тихо, съзнавайки колко шпиони беше изпратил Ролф в сградата.

– Май двамата с теб в момента сме без корони благодарение на няколко проклети листа хартия.

Дориан не отвърна на усмивката й. Стълбите към втория етаж простенаха под краката им. Почти достигаха стаята, посочена от Дориан, когато той отговори:

– Може и да е за добро.

Тя отвори уста и бързо я затвори, поне веднъж щеше да си замълчи. Ето защо само поклати глава, влизайки вътре.

Разговаряха тихо и подробно. Роуан и Дориан й разказаха изчерпателно за преживяванията си, подканвани от Едион за точна информация относно числеността на вещиците, вида на бойното им облекло, метода им на летене, въздушните им формации. Всякакви подробности, които можеше да предаде на Гибелния легион, за да подсили защитата им откъм север, независимо под чие командване бяха – кой щеше да е генералът на Севера, на когото се полагаше да събере всички парчета информация и с тях да изгради съпротивата им. Но лекотата, с която войската от Железни зъби беше превзела града...

– Манон Черноклюна – замисли се Едион – би била ценен съюзник, ако успеем да я привлечем на наша страна.

Елин надникна към рамото на Роуан, където светъл белег изпъкваше върху златистата кожа под дрехите му.

– Може би, ако настроим Манон срещу собствената й раса, ще избухне свада между вещиците – предложи тя. – Вероятно така ще ни спестят работата по изтребването им и ще се унищожат едни други.

Дориан се поизправи в стола си, но в очите му танцуваше само хладна пресметливост, когато изтъкна:

– Какво целят обаче? Освен да вземат главите ни, разбира се. Защо изобщо се съюзяват с Ераван?

Всички отправиха погледи към фината огърлица от белези в основата на шията й – неизличимото клеймо, обозначаващо я като Убийцата на вещици. Миналата зима Баба Жълтонога бе посетила двореца заради същия този пакт, но имаше ли и нещо друго?

– Ще обмисляме причините по-късно – обяви Елин. – Ако срещнем вещици, пленяваме ги живи. Трябват ми отговори.

После им обясни какво бяха видели в Илиум. Сподели им за заповедта на Бранън: Намери Ключалката. Е, малката му мисийка щеше да почака.

Нямаха край, размишляваше тя, докато вечеряха с пикантен рак и ароматен ориз – вечното тегло, заплахите.

Ераван се готвеше за тази война от десетилетия. Може би дори от векове по време на дългия си сън. А тя получаваше единствено неразгадаеми заповеди от мъртви крале и само някакви си месеци да събере войска срещу него.

Съмняваше се армадата на Майев най-случайно да е отплавала към Ейлве точно когато Бранън й бе наредил да замине за Каменните блата, намиращи се в югозападния полуостров на кралството. И проклетата флота на Морат най-случайно да е кацнала в Залива на Оро – тъкмо от другата му страна.

Нямаше достатъчно време... никакво време да се справи с всичко това.

Но... малки стъпки.

Първо трябваше да се заеме с Ролф. Да им осигури подкрепата на хората му. И да го убеди да й помогне в откриването на Ключалката с магическата си карта.

И все пак... най-напред се налагаше да провери дали проклетата карта изобщо действаше.

29.

Прекалено многото животни по улиците в такъв час щеше да привлече нежелано внимание.

Въпреки това Едион предпочиташе хамелеонката да е с козина или пера, отколкото... в този си вид.

Не че дразнеше окото като кестенява, зеленоока хубавица. Лесно минаваше за някоя от прелестните жителки на Северен Терасен с този облик. Точно той беше подходящият за случая, докато чакаха в началото на една тясна уличка. Този на Едион – също.

Лизандра се беше облегнала на тухлената стена, опряла единия си крак на нея, така че роклята й разкриваше млечнобялото й бедро. Едион, залепил длан на стената до главата й, беше просто поредният й клиент.

В уличката не се долавяха други звуци, освен шаренето на плъхове, ровещи из изгнилите плодове в боклука. Заливът на Черепа беше именно помийната яма, която очакваше да завари – от западналия град до пиратския му лорд...

... който дори не подозираше, че държи единствената карта към Ключалката, издирвана от Елин. Когато Едион се оплака, че разбира се, точно това е картата, която не можеха да откраднат, Роуан предложи този... план. Капан. Не знаеше как другояче да го нарече.

Погледна към фината златна верижка около кремавата шия на Лизандра, проследявайки я с очи до деколтето на корсета й, под който сега се криеше Амулетът на Оринт.

– Възхищаваш се на гледката?

Едион изтръгна поглед от пищните извивки на гърдите й.

– Извинявай.

Незнайно как обаче хамелеонката прочете бушуващите в главата му мисли.

– Не допускаш, че планът ни ще проработи?

– Смятам, че на този остров има предостатъчно скъпоценности. Защо му е на Ролф да си набелязва точно тази?

Бури, врагове и съкровища – това разкриваше картата. А тъй като двамата с Лизандра не отговаряха на първите две... само третото трябваше да се появи на картата, татуирана върху ръцете на Ролф.

– Според Роуан капитанът ще е достатъчно заинтригуван от амулета, че да тръгне след него.

– Роуан и Елин имат навика да казват едно, а да мислят съвсем друго. – Едион издиша през носа си. – Цял час висим тук.

Тя вирна едната си кестенява вежда.

– Имаш друга работа ли?

– Уморена си.

– Всички сме уморени – натърти остро тя.

Той затвори уста, за да не му отхапят главата още сега.

Всяко преобразяване отнемаше по малка част от Лизандра. Колкото по-голяма беше промяната, колкото по-голямо животното, толкова по-скъпо плащаше. Едион я беше видял да се превръща от пеперуда в пчела, от пчела в колибри и от колибри в прилеп само за няколко минути. Но преобразяването от човек в призрачен леопард, а после в мечка и лос или кон й отнемаше повече време, тъй като магията й трябваше да извлече сила от нея, за да достигне такъв размер, да изпълни новото тяло с цялата му вродена мощ.

По улицата отекнаха небрежни стъпки, придружени от подсвирване. Дъхът на Лизандра погали челюстта му, а Едион се напрегна с наближаването на звука, докато не съзря сина на най-големия си враг. Вече крал.

И все пак лице, което дълги години мечтаеше да накълца на малки парчета, което допреди броени месеци виждаше в пиянските си вечери, в голата плът на жени, чиито имена не намираше смисъл да запомня. Лице, което го преследваше като кошмар в онази тъмница.

Същото това лице сега се криеше под голяма качулка и за пред света се канеше да поиска услугите на Лизандра, след като Едион приключеше с нея. Генералът стисна зъби.

– Какво?

Дориан огледа Лизандра от глава до пети, сякаш преценяваше качеството на стоката, и Едион едва се сдържа да не му скочи.

– Роуан ме изпраща да проверя дали имате някакъв напредък. – Принцът и Елин бяха останали в странноприемницата и пиеха в трапезарията, където всички шпиони на Ролф можеха да ги държат под око, за да докладват на господаря си. Дориан примигна смаяно срещу Лизандра. – Свещени богове, наистина можеш да приемаш всякаква човешка форма.

Лизандра вдигна рамене като нахакана уличница, обмисляща тарифата си.

– Не е толкова интересно, колкото си мислиш. Иска ми се да се превърна в растение. Или да се слея с вятъра.

– И това ли умееш?

– Разбира се, че го може – отвърна вместо нея Едион, отблъсна се от стената и скръсти ръце.

– Не – рече Лизандра, стрелвайки остър поглед към Едион. – И няма какво да докладваме. Няма нито следа от Ролф и хората му.

Дориан кимна и пъхна ръце в джобовете си. Мълчание.

Лизандра срита дискретно Едион и глезенът му изпищя от болка.

Той заглади намръщеното си изражение и каза на краля:

– Значи, двамата с Белотрън не сте се убили един друг.

Дориан свъси вежди.

– Той едва не грохна от изтощение, за да спаси живота ми.

Мога единствено да съм му благодарен.

Лизан дра се ухили самодоволно на Едион.

Кралят обаче го попита:

– Ще се срещнеш ли с баща си?

Едион настръхна. С радост беше приел тазвечерната си мисия, за да не мисли за това. Елин не повдигна въпроса и той на драго сърце зае поста си на улицата, макар и да го излагаше на риск да се натъкне на елфически воин.

– Разбира се, че ще се срещна с него – отговори с половин уста Едион.

Лизандра го наблюдаваше със спокойното си луннобяло лице – лицето на жена, обучена да изслушва мъжете, да не демонстрира изненада...

Той не презираше някогашния й начин на живот, сегашната й роля, а само чудовищата, които бяха надушили в каква красавица щеше да се превърне беззащитното момиченце и го бяха завлекли в бардака. Елин му беше разказала какво бе причинил Аробин на любимия й. Изумяваше го, че хамелеонката въобще откриваше сили у себе си да се усмихва.

Той посочи с брадичка към Дориан.

– Иди да кажеш на Елин и Роуан, че не е нужно да ни светят. И сами се справяме.

Дориан се напрегна, но пое обратно по уличката с походката на ядосан незадоволен клиент.

Лизандра блъсна Едион в гърдите и изсъска:

– Този мъж е преживял достатъчно, Едион. Можеше да се държиш малко по-учтиво с него.

– Той наръга Елин. Ако го познаваше като мен, нямаше да любезничиш толкова...

– Никой не очаква от теб да любезничиш с него. Но можеше поне да проявиш малко уважение...

Той врътна очи.

– Говори по-тихо.

Тя понижи глас:

– Превърнали са го в роб, измъчвали са го с месеци. Не само собственият му баща, но и онова нещо в него. Осквернили са го и макар да не си способен да му простиш, задето е наръгал Елин по нечия чужда воля, за това поне прояви състрадание.

Сърцето на Едион се сви от гнева и болката по лицето й. Думата, която беше използвала...

Той преглътна тежко и надникна към улицата зад тях. Никой не идваше да проучи съкровището, което носеха.

– Запомнил съм Дориан като безразсъдно, нагло...

– Аз пък бях запомнила кралицата ти като такава, ала тогава сме били деца. Позволено ни е било да грешим, да градим характера си. Щом си приел Елин такава...

– Не ме интересува, че е бил нагъл и самовлюбен като Елин, не ме интересува, че онзи демон е превзел ума му. Като го погледна, виждам изкланото си семейство, онези следи до реката... и чувам как Куин ми казва, че Елин се е удавила.

Дишаше на пресекулки и гърлото му гореше, но не му правеше впечатление.

– Елин му е простила – отвърна Лизандра. – Нито веднъж не го е укорила заради миналото му.

Едион й изръмжа. Лизандра му изръмжа в отговор и устоя на погледа му, но не с лицето си, обучено за спалнята, а с това отдолу, собственото й лице – необуздано, непречупено, несломимо. Каквото й тяло да носеше, тя бе олицетворение на Еленови рога, сърцето на Оуквалд.

Едион пророни дрезгаво:

– Ще се постарая.

– Постарай се искрено. От сърце.

Той отново облегна ръка на стената и доближи гневно лицето си до нейното. Тя не помръдна от мястото си.

– В двора ни има ред и йерархия, милейди, и доколкото знам, ти не си трета по ранг. Така че не ми заповядвай.

– Това не ти е бойното поле – изсъска му Лизандра. – Ранговете са формалност. И доколкото аз знам... – Тя го сръчка в гърдите с пръст и Едион можеше да се закълне, че върхът на хищнически нокът прободе кожата под дрехите му. – Ти не си толкова жалък, че да криеш грешките си зад звания.

Кръвта му гореше и пулсираше. И той осъзна, че следва с очи чувствените извивки на устните й, силно стиснати от гняв.

Жарката ярост в очите й поугасна и щом отдръпна пръста си от гърдите му като опарена, той замръзна, доловил паниката, която се появи на нейно място. Проклятие. Проклятие...

Лизандра отстъпи с крачка назад, прекалено небрежно, за да е нещо различно от внимателно обмислен ход. И Едион опита – заради нея опита да прогони мисълта за устните й...

– Наистина ли искаш да видиш баща си? – попита спокойно тя. Прекалено спокойно.

Той кимна и преглътна сухо. Беше твърде скоро – нямаше да допусне мъж до себе си още дълго време. Може би никога. А той не възнамеряваше да я притиска, преди да се е почувствала готова. И боговете му бяха свидетели, ако Лизандра някога погледнеше който и да било мъж с такова желание... той щеше да се радва за нея. Да се радва, че го избира сама, макар и да не спреше избора си на него...

– Ами... – Едион преглътна отново и се помъчи да си спомни какво го бе попитала. Баща му. Да. – А той искаше ли да ме види? – Успя да измисли в отговор.

Тя килна глава на една страна с такова котешко движение, че го накара да се зачуди дали не прекарва твърде много време в леопардовата си кожа.

– За малко да отхапе главата на Елин, когато отказа да му разкрие къде си и кой си. – Лед изпълни вените му. Ако баща му се беше държал грубо с нея... – Но останах с впечатлението – побърза да поясни Лизандра, – че би уважил желанието ти, ако избереш да не го виждаш. В този малък град, с компанията, в която се движим... може да се окаже невъзможно.

– А остана ли и с впечатлението, че ако се запознае с мен, може да склони да ни помогне?

– Не мисля, че Елин би пожелала такова нещо от теб – отвърна Лизандра, докосвайки ръката му, още опряна до главата й.

– И какво да му кажа? – пророни Едион. – Чувал съм толкова истории за него. Пумата на Доранел. Та той е бял рицар. Едва ли ще се радва особено на син, когото наричат Курвата на Адарлан. – Тя изцъка с език, но Едион я прикова с поглед. – Ти как би постъпила?

– Не мога да ти отговоря. Моят баща... – Тя поклати глава. Знаеше историята: хамелеонът, който или беше изоставил майка й, или дори не бе знаел, че е бременна. И майката, която я бе изхвърлила на улицата, след като бе открила какво представлява. – Едион, ти как искаш да постъпиш? Не заради нас, не заради Терасен, а заради себе си.

Той сведе леко глава и отново хвърли кос поглед към смълчаната улица.

– През целия си живот... не съм се съобразявал със собствените си желания. Не знам как се прави избор.

И наистина, от петгодишна възраст, когато бе пристигнал в Терасен, някой го обучаваше, избираше пътя му вместо него. А когато Адарлан опожари кралството, поредната чужда ръка бе поела юздите на съдбата му. Дори сега, когато над главите им надвисваше война... Наистина ли никога не бе пожелал нещо за себе си? Освен кръвната клетва. А Елин я беше дарила на Роуан. Не й се сърдеше за това, вече не, но... Чак сега осъзнаваше колко малко е искал в живота си.

Лизандра промълви тихо:

– Знам. Знам какво е чувството.

Той вдигна глава и отново намери зелените й очи в мрака. Понякога му се щеше Аробин Хамел да беше жив – само за да убие краля на асасините със собствените си ръце.

– Утре сутрин – пророни той. – Ще дойдеш ли с мен? На срещата ни?

Тя се умълча за момент, преди да отговори:

– Сигурен ли си, че искаш да присъствам?

Да, искаше. Не можеше да обясни защо, но искаше да е до него. Влизаше под кожата му толкова лесно, но... Лизандра го уравновесяваше. Навярно защото беше новост за него. Нещо невиждано, нещо, което не беше изпълнил с надежди, болка и мечти. Или поне не с много от тях.

– Ако нямаш нищо против... Да. Искам да си с мен.

Тя не отговори. Едион отвори уста да каже още нещо, но се чуха стъпки.

Леки. Съмнително небрежни.

Двамата се скътаха по-надълбоко в сенките на уличката, до стената в глухия й край. Ако нещата отидеха на зле...

Ако нещата отидеха на зле, имаше до себе си хамелеонка, способна да разкъса цяла армия. Едион й се усмихна дяволито и пак се приведе над нея, почти докосвайки с нос шията й.

Стъпките приближиха и Лизандра въздъхна, отпускайки тялото си.

Изпод сянката на качулката си Едион огледа уличката пред тях, нашарена от снопове лунна светлина, и се приготви. Не без причина бяха избрали задънена улица.

Момичето осъзна грешката си крачка по-късно.

– О!

Едион вдигна поглед, скрил лице под качулката си, а Лизандра измърка на младата жена, идеално отговаряща на описанието, което Роуан им беше дал за сервитьорката на Ролф.

– Приключвам до две минути, така че, ако искаш, изчакай реда си.

Момичето се изчерви, но ги изгледа студено от глава до пети.

– Сбъркала съм пряката – заяви тя.

– Сигурна ли си? – попита напевно Лизандра. – Малко е късничко за разходки.

Сервитьорката на Ролф ги удостои с още един режещ поглед и тръгна уверено в обратната посока.

Те зачакаха. Минута. Пет. Десет. Никой друг не се появи.

Накрая Едион се отдръпна от Лизандра, която наблюдаваше входа на уличката, сучейки една кестенява къдрица около показалеца си.

– Не ми прилича на крадла.

– Някои биха казали същото за вас с Елин. – Лизандра изхъмка в потвърждение. – Може пък да е била просто разузнавач, очите на Ролф. – Замисли се Едион.

– Защо му е да си прави труда? Защо просто не дойде да си го вземе?

Едион отново се взря в мястото, където амулетът изчезваше под корсажа на Лизандра.

– Може да си е мислила, че търси нещо друго.

Лизандра имаше благоразумието да не извади Амулета на Оринт изпод роклята си. Но думите му останаха да висят помежду им, докато крачеха бдително обратно към „Океанската роза“.

30.

След две седмици на кретане през калните равнини на Елида вече й омръзваше да използва името на майка си.

Омръзваше й след всяко хранене да го чува от лютата уста на Моли заедно с команда да почисти (несъмнено беше допуснала грешка, признавайки за опита си в миенето на чинии в големи кухни), омръзваше й Омбриел – тъмнокосата красавица, която, оказваше се, не беше карнавална изпълнителка, а племенница на Моли и техен ковчежник – да се обръща така към нея, докато я разпитваше как е наранила крака си, откъде е семейството й и как се е научила да наблюдава околните толкова зорко, че да изкарва пари като оракул.

Лоркан обаче почти не го използваше, тъй като двамата рядко си говореха, докато керванът се мъкнеше през калните поля. Земята беше така напоена с ежедневния летен дъжд, че фургоните често затъваха. Напредваха мъчително бавно и когато Омбриел я хванеше да гледа замечтано на север, неизменно й задаваше поредния си повтарящ се въпрос: какво толкова имаше на север, че непрекъснато привличаше вниманието й. Елида или лъжеше, или се измъкваше. За щастие, поне спането със съпруга й не се превърна в затруднение.

Земята беше толкова подгизнала, че беше едва ли не невъзможно да се спи на нея. Ето защо жените се разполагаха в двата фургона, а мъжете всяка нощ хвърляха чоп кой ще заеме останалото място и кой ще спи на земята върху импровизирано легло от тръстикови листа. Лоркан, незнайно как, все губеше: или по своя воля, или преметнат от Ник, който отговаряше за сигурността и вечерния чоп, или просто се случваше поради неизменен лош късмет.

Но поне това го държеше достатъчно далеч от нея и намаляваше контактите им до минимум.

Малкото разговори, които водеха – когато Лоркан я придружаваше да налее вода от някой буен поток или да събере дърва за огрев, ако такива изобщо се намираха по мокрите полета, – не я смущаваха особено. Воинът просто я притискаше за подробности относно Морат, униформите на стражите, армиите край крепостта, слугите и вещиците.

Елин беше започнала с върха на крепостта – гнездата, уивърните и вещиците. После се заспуска надолу етаж по етаж. Чак след последните две седмици успяха да се доберат до подземните етажи, а спътниците им нямаха представа, че докато младите влюбени се измъкваха за още „дърва“, далеч не си мислеха за любовни игрички.

Една нощ, когато керванът спря, Елида тръгна към горичката в сърцето на една ливада да търси сухи клони за големия им лагерен огън. Лоркан я последва, мълчалив като съскащите наоколо треви. Цвиленето на конете и глъчката на спътниците им, приготвящи вечерята, постепенно заглъхваха зад тях, когато ботушът й затъна надълбоко в някаква кална яма. Тя се намръщи и го задърпа с крещящ от болка глезен и стиснати зъби, докато...

Магията на Лоркан бутна крака й, невидима ръка освободи ботуша й от калта и тя залитна към него. Ръката му и една страна на тялото му се оказаха толкова твърди и непоклатими, колкото магията му, и тя отскочи след сблъсъка с него, нагазвайки във високата трева.

– Благодаря – пророни Елида.

Лоркан продължи напред и без да погледне към нея, рече:

– Вчера вечерта стигнахме до трите тъмници и входовете им. Кажи ми сега какво има вътре.

Устата й пресъхна леко при мисълта за килията, в която я бяха затворили, за мрака и застоялия въздух...

– Не знам какво има вътре – излъга тя, вървейки след него. – Страдащи хора... предполагам.

Лоркан се наведе и тъмната му глава изчезна под нивото на високите треви. Като се надигна, в здравите си ръце държеше две съчки, които скърши с лекота.

– Всичко останало описа без всякакви затруднения. Но току-що мирисът ти се промени. Защо?

Тя го подмина и се занавежда тук и там, събирайки опадали клони.

– Правеха ужасяващи неща в подземията – обясни през рамо. – Понякога чувах писъци.

Молеше се в Терасен да е различно. Трябваше да е.

– Кого държаха там? Вражески войници?

Потенциални съюзници в служба на плановете му, каквито и да бяха те.

– Когото искаха да изтезават. – Ръцете на онези стражи, гнусните им погледи... – Сигурно ще заминеш веднага щом ти опиша и последното ниво на Морат?

Тя събираше клонка след клонка, а глезенът й протестираше при всяко навеждане.

– Имаш нещо против ли? Такава беше уговорката ни. Останах повече, отколкото възнамерявах.

Тя се обърна и го видя с наръч по-дебели клони. Лоркан ги струпа безцеремонно върху малката купчинка в нейните ръце и извади брадвата от хълбока си, отправяйки се към извития паднал клон зад него.

– Явно аз ще трябва да се правя на изоставена съпруга?

– Вече се правиш на оракул, така че какво ти пречи да изиграеш още една роля? – Той стовари брадвата си върху клона и острието й потъна надълбоко с плашеща лекота. Дървото простена. – Опиши ми тъмниците.

Имаше право да пита; все пак така се бяха уговорили: неговата закрила и помощ в замяна на информация. А и беше участвал във всички лъжи, които Елида беше оплела пред трупата – мълчалив, но изпълнителен.

– Тъмниците ги няма вече – скалъпи тя. – Повечето, предполагам. Заедно с катакомбите.

Хлоп-хлоп-хлоп. Лоркан разсече клона и дървото се предаде с оглушително скърцане. Той се зае да сече следващата му част.

– Взривът ги е срутил? – Вдигна брадвата и мускулите на силния му гръб се раздвижиха под тъмната му риза, но спря, преди да е замахнал. – Каза, че си била до вътрешния двор по време на експлозията. Откъде знаеш тогава, че тъмниците са срутени?

Добре де. Хващаше я в лъжа. Но...

– Взривът се чу откъм катакомбите и отнесе част от кулите. Логично е и тъмниците да са пострадали.

– Не правя планове въз основа на догадки. – Той продължи да сече клона, а Елида врътна очи зад гърба му. – Опиши ми разположението на северната тъмница.

Тя се обърна към потъващото слънце, обагрило полята в оранжево и златисто.

– Сам се оправяй.

Удрянето на метал в дърво спря. Дори шумоленето на вятъра сред тревите утихна.

Но тя се беше сблъсквала със смърт, отчаяние и кошмари и му беше разказала достатъчно – обърнала бе всеки ужасяващ камък, погледнала бе отново зад всеки мрачен ъгъл на Морат заради него. А той се държеше така грубо и нагло с нея... Да върви по дяволите тогава.

Успя да стъпи само с един крак в люлеещите се треви, преди Локан да изникне пред нея като смъртоносна сянка. Като че ли дори слънцето избягваше широките черти на смуглото му лице, макар че вятърът дръзна да развее няколко копринени кичура от черната му коса пред очите му.

– Сключихме сделка, момиче.

Елида отвърна смело на бездънния му поглед.

– Не уточнихме кога трябва да ти разкажа каквото знам. Така че мога да си припомням подробностите колкото е нужно, щом държиш да ги изстискаш до последно от мен.

Лоркан оголи зъби.

– Не си играй с мен.

– Или какво? – Тя го заобиколи като речен камък. Естествено, сърдитата походка не се получаваше толкова добре с куцане, но поне вирна брадичка. – Убий ме, рани ме – все тая; ти оставаш без отговори.

Той стрелна ръка по-бързо, отколкото очите й можеха да я уловят, и я сграбчи за лакътя.

– Мериън – изръмжа той.

Това име... Елида вдигна поглед към грубото му, озверяло лице – лице, родено в друга епоха, в друг свят.

– Пусни ръката ми.

За нейна изненада, Лоркан се подчини мигновено.

Изражението му обаче не се промени – с нито нотка, – когато заяви:

– Ще ми кажеш каквото искам да знам...

Нещото в джоба й започна да бумти и пулсира – като призрачен сърдечен ритъм в костите й.

Лоркан отстъпи назад и ноздрите му се разшириха леко, сякаш усещаше пробуждането на камъка.

– Коя си ти? – пророни тихо.

– Никоя – отвърна тя с кух глас.

Може би, като откриеше Елин и Едион, щеше да намери някаква цел в живота си, начин да бъде полезна на света. Засега обаче беше просто носител на камъка, предназначен за Селена Сардотиен. А как щеше да намери един човек в този широк, безкраен свят... Трябваше да стигне до Севера, и то бързо.

– Защо търсиш Елин Галантиус?

Въпросът му беше твърде рязък, за да е случаен. Всеки сантиметър от тялото на воина излъчваше напрежение. Сдържана ярост и хищнически инстинкти.

– Познаваш кралицата – прошепна тя.

Лоркан примигна. Не от изненада, а за да си спечели малко време.

Наистина я познаваше и обмисляше какво да й каже, как да й го каже...

– Селена Сардотиен служи на кралицата – обясни накрая. – Двете ти мисии се припокриват. Намериш ли едната, намерила си и другата.

Той млъкна и зачака.

Такъв ли живот я очакваше? Пълен със злонрави хора, грижещи се само за себе си, готови на добро единствено срещу определена цена? Щеше ли поне кралицата й да я погледне с топлота? Щеше ли изобщо да си я спомни?

– Мериън – повтори той, подплатявайки думата с ръмжене.

Името на майка й. Майка й и баща й. Последните хора, в чиито очи бе зърнала истинска любов. Дори Финула, след толкова години заточение в кулата, я гледаше със смесица от съжаление и страх.

Не си спомняше кога за последно я бяха прегръщали. Или утешавали. Или й се бяха усмихвали с искрена обич.

Думите й внезапно натежаха, нямаше сили да отговори, да съчинява лъжи. Затова просто пренебрегна заповедта на Лоркан и закрачи обратно към боядисаните фургони.

Манон бе дошла да я спаси, напомняше си с всяка стъпка. Манон, Астерин и Сорел, ала дори те я бяха оставили сама в гората.

Самосъжалението нямаше да й помогне, смъмри се тя. Не и докато от нищожния й шанс за бъдеще я деляха толкова много километри. Но дори след като пристигнеше, предадеше товара си и откриеше Елин... какво можеше да й предложи? Не умееше да чете даже. Мисълта да обясни дори тази подробност на Елин, на когото и да било...

Щеше да мисли за това по-късно. Щеше да пере дрехите на кралицата, ако трябваше. Поне за това не беше нужно да е грамотна.

Този път не чу Лоркан да я настига, натоварен с дебели клони.

– Ще ми кажеш каквото знаеш – процеди той през зъби. Тя едва не въздъхна, но воинът добави: – След като... се съвземеш.

Вероятно за него тъгата и отчаянието бяха като някаква болест.

– Хубаво.

– Хубаво – повтори той.

Колегите им се усмихваха насреща, когато двамата се върнаха при тях. Бяха намерили суха земя от другата страна на фургоните – достатъчно стабилна за палатки.

Елида видя онази, която бяха опънали за двама им с Лоркан, и й се прииска да завали.

Лоркан беше обучавал достатъчно воини да знае кога не бива да настоява повече. Изтезавал бе достатъчно врагове, за да е наясно кога са на една капка кръв от пълния крах, който ги правеше безполезни.

Така беше и с Мериън: когато мирисът й се промени, когато усети как дори странната, неземна сила, скрита в кръвта й, преминава в тъга... и по-лошо – в безнадеждност...

Прииска му се да й каже, че и бездруго няма смисъл от надежда.

Но тя едва сега съзряваше в жена. Може би именно надеждата, макар и безсмислена, я беше измъкнала от Морат. Остроумието й със сигурност беше помогнало – всичките лъжи и хитрини.

Беше си имал работа с достатъчно хора – беше ги убивал, беше спал с човешки жени и се беше бил рамо до рамо с човешки мъже, за да знае, че Мериън не е зла, нито коварна, нито пък изцяло себична. Искаше му се да беше, защото това щеше да улесни нещата – задачата му.

Но ако не му разкажеше всичко за Морат, ако я пречупеше с натиск... Трябваше да е възможно най-осведомен, докато се промъкваше в крепостта. И докато я напускаше.

Тя се беше справила. Навярно Мериън беше единственият жив човек, смогнал да избяга от Морат.

Тъкмо се канеше да й изтъкне този факт, когато видя в какво е вперила очи – палатката.

Тяхната палатка.

Омбриел дойде при тях, хвърляйки обичайния предпазлив поглед към него, за да уведоми закачливо Елида, че най-сетне ще може да нощува насаме със съпруга си.

Напълнил ръцете си с дърва, Лоркан можеше просто да гледа как пребледнялото от тъга и отчаяние лице на момичето придобива младежко, палаво изражение и почервенява от вълнение, сякаш си беше сложила маска. Дори го стрелна с един съблазнителен поглед, преди да се усмихне широко на Омбриел и да хукне с наръча си клони и съчки към ямата, издълбана за лагерния огън.

Той реши, че е разумно поне да се усмихне на жената, която уж му беше съпруга, но докато стигне до огнището, за да допринесе и със своите дърва, тя вече крачеше към палатката, разпъната на почтително разстояние от останалите.

Беше малка, осъзна Лоркан с назряващ ужас. Навярно предвидена за някогашния хвърляч на мечове от трупата. Слабото тяло на Мериън се промъкна през белите платнени крила на входа й, без дори да я разклати. Лоркан свъси вежди, навеждайки се да мине.

И остана наведен. Ако се изправеше в пълен ръст, главата му щеше да пробие покрива й. Плетени рогозки върху струпани тръстикови листа покриваха пода на задушното пространство, в чийто отсрещен край стоеше Мериън, вперила ужасен поглед в шалтето, опънато върху импровизирания килим.

В палатката имаше достатъчно място за истинско легло и маса, ако изникнеше нужда, но вероятно прибягваха до мебели само когато лагеруваха на някое място повече от една нощ.

– Аз ще спя на земята – заяви сухо той. – Ти вземи шалтето.

– Ами ако някой влезе?

– Ще кажеш, че сме се скарали.

– И така всяка нощ? – извъртя се към него Мериън. Студеното, отегчено изражение се беше върнало. Лоркан се замисли.

– Ако тази вечер някой влезе в палатката ни без разрешение, никой друг няма да допусне същата грешка.

Наказвал бе мъже от военните си лагери и за по-малки провинения.

Погледът й остана отегчен – напълно равнодушен и безразличен.

– Хубаво – рече пак.

Твърде близо – твърде близо беше до пълния крах.

– Ще намеря кофи, ще подгрея вода и може да се изкъпеш тук вътре, ако искаш. Аз ще стоя на пост отвън.

Простички удобства, за да спечели доверието й, благодарността й, желанието й да му помогне. Да преодолее опасната й крехкост.

Мериън сведе очи към тялото си, към бялата си риза, цялата в петна, към мърлявите си кафяви кожени панталони, ботушите си...

Ще платя на Омбриел да изпере дрехите ти довечера.

– Нямам какво друго да облека.

– Може да спиш гола.

Ужасът измести предпазливостта в очите й.

– С теб в палатката?

Той устоя на импулса да направи гримаса.

– Ами твоите дрехи. – изстреля тя.

– Какво за тях?

– И ти... и ти си мръсен.

– Аз ще изтърпя до някоя друга вечер.

Сигурно щеше да реши, че иска да спи във фургона, ако и той останеше гол в палатката...

– Защо само аз да съм гола? Няма ли заблудата да е по-достоверна, ако и двамата се възползваме от възможността едновременно?

– Ти си много млада – проточи внимателно той. – А аз съм много стар.

– Колко стар?

За пръв път го питаше.

– Много.

Тя сви рамене.

– Тялото си е тяло. И ти смърдиш не по-малко от мен. Ако няма да се къпеш, върви да спиш навън.

Изпитание, подбудено не от лъст или тайни помисли, а... просто за да види дали ще я послуша. Да провери кой командва. Уреди й баня, прави каквото ти казва... Накрай я да си мисли, че тя контролира ситуацията. Той й се усмихна едва забележимо.

– Хубаво – повтори любимата й дума.

Когато се върна в палатката, натоварен с вода, Лоркан откри Мериън седнала върху шалтето без ботуши, опънала осакатения си крак напред. Малките й ръце бяха обгърнали съсипаната, обезцветена плът, сякаш с допир можеха да облекчат болката.

– Силно ли те боли всеки ден?

Понякога подкрепяше глезена й с магията си. Когато си спомнеше за него. А това не се случваше често.

Но вниманието на Мериън моментално се прикова към изпускащия пара казан, който Лоркан бе оставил на пода, и към кофата, която й бе донесъл на рамо.

– Така съм още от дете – отвърна разсеяно тя, сякаш хипнотизирана от чистата вода. После се изправи на неравните си стъпала, изтръпвайки от болката в увредения си глезен. – Научила съм се да живея с нея.

– Това не е отговор.

– Грижа ли те е изобщо? – прошепна едва доловимо, докато разплиташе дългата си, гъста коса, все още съсредоточена върху предстоящата баня.

Любопитно му беше; искаше да знае как, кога и защо. Мериън беше красива, несъмнено в обезобразяването й имаше зъл умисъл. А може би се беше случило, за да не я сполети нещо още по-лошо.

Тя най-сетне стрелна поглед към него.

– Каза, че ще стоиш на пост. Мислех, че имаш предвид отвън.

Той изсумтя. Точно това бе имал предвид.

– Приятно къпане – пожела й и пак излезе от палатката.

Застана в тревата, наблюдавайки оживения лагер и широкия купол на притъмняващото небе. Мразеше равнините. Твърде много открито пространство, твърде голяма видимост.

Ушите му доловиха шума назад от събличането на дрехи от кожа и груб плат. А после и по-приглушените звуци от свличането на по-фина материя. След това – тишина. Последвана от много, много притаено шумолене. Сякаш Мериън не искаше дори боговете да знаят какво върши. Чу се хрущене на слама. А после как шалтето се вдига и сваля...

Малката вещица криеше нещо. Сламата отново захрущя под краката й – връщаше се при казана.

Криеше нещо под шалтето – нещо, което носеше със себе си и не искаше той да научава за него. Чу се плисък на вода и изненадващо дълбок, прочувствен стон. Той опита да го забрави.

И в същото време мислите му се понесоха към Роуан и кралицата му кучка.

Мериън и кралицата навярно бяха връстници – едната тъмна, другата златокоса. Дали Елин Галантиус щеше да й обърне някакво внимание? Навярно ако й станеше любопитно защо търси Селена Сардотиен, но... след това?

Не че го засягаше. Още преди пет века беше оставил съвестта си върху калдъръма на задните доранелски улички. Беше убивал хора, молещи се за живота си, беше опустошавал цели градове, без да погледне назад към димящите руини.

Същото важеше и за Роуан. Столетия наред проклетият Белотрън беше най-вещият му генерал, асасин и екзекутор. Заедно бяха унищожавали цели кралства, а после дни наред бяха празнували върху пепелищата, пиейки и развратничейки до несвяст.

Едва миналата зима бе разполагал с върховен командир, безмилостен, свиреп и готов да изпълни всяка негова заповед.

При следващата им среща Роуан гореше, отчаян да се хвърли в смъртния мрак, само и само да спаси живота на една принцеса без трон. Още в онзи момент Лоркан бе проумял...

Докато го държеше в тревата пред Миствард, докато принцът се мяташе неистово и крещеше името на Елин Галантиус, Лоркан бе разбрал, че вече нищо няма да е същото; че най-ценният му командир се е променил безвъзвратно. Повече никога нямаше да тържествуват заедно с вино и жени, а щом Роуан отправеше поглед към хоризонта, в очите му винаги щеше да има копнеж.

Любовта бе съсипала съвършения инструмент за убийства. Лоркан се чудеше колко ли века щеше да бесува заради това.

А кралицата му – или принцеса, каквото там се наричаше Елин – беше глупачка. Можеше да размени пръстена на Атрил за войските на Майев, за съюз, с който да изравни Морат със земята. Дори да не знаеше каква сила крие пръстенът, можеше да го използва за своя облага.

Но тя беше избрала Роуан. Принц без корона, армия и съюзници.

Заслужаваха да загинат един до друг.

Мериън показа мократа си глава от входа на палатката и Лоркан погледна дебелото вълнено одеяло, което беше увила около себе си като рокля.

– Ще занесеш ли дрехите ми?

Тя изхвърли навън купчината. Загърнала бе бельото си в бялата риза, а кожените панталони... В никакъв случай нямаше да изсъхнат до сутринта и по всяка вероятност щяха да се свият, ако се изперяха както не трябва.

Лоркан се наведе да вземе вързопа мръсни дрехи, стараейки се да не наднича във вътрешността на палатката, към шалтето, под което беше скрила незнайно какво.

– А кой ще стои на пост?

Мократа й коса беше полепнала по главата й и така острите линии на скулите и финия й нос изпъкваха още повече. Очите й отново сияеха, а плътните й устни пак приличаха на розова пъпка, когато каза:

– Моля те, дай ги за пране. Бързо.

Без да изрече нито дума повече, Лоркан се отдалечи от палатката, оставяйки я полугола вътре. Омбриел готвеше нещо в гърне над огъня. Вероятно заешка яхния. За пореден път. Лоркан огледа дрехите в ръцете си.

Трийсет минути по-късно се върна в палатката с чиния храна. Мериън седеше на шалтето, изтегнала крак пред себе си и защипала одеялото под мишниците си.

Кожата й беше толкова светла. Никога не беше виждал така бяла, недокосната от слънцето плът.

Сякаш никога не я бяха пускали навън.

Тъмните й вежди се свъсиха, като зърна чинията, а после и вързопа под едната му ръка.

– Омбриел беше заета, затова аз ги изпрах.

Тя се изчерви.

– Тялото си е тяло – повтори нейните думи той. – Същото важи и за бельото.

Тя се намуси, но чинията отново привлече вниманието й. Лоркан я остави пред нея.

– Донесох ти вечеря, понеже реших, че едва ли ще искаш да седиш по одеяло пред всички. – Той пусна купчината дрехи върху шалтето й. – И ти взех дрехи от Моли. Ще ти иска пари за тях, разбира се. Но поне няма да спиш гола.

Мериън нападна яхнията, без дори да му благодари.

Лоркан тъкмо се канеше да излезе, когато тя каза:

– Чичо ми... Чичо ми е командир в Морат.

Той замръзна. И стрелна поглед право към шалтето.

Мериън обаче продължи между лъжиците с яхния.

– Веднъж ме заключи в тъмницата.

Вятърът в тревите утихна; лагерният огън в далечината замъждука и хората около него се скупчиха още по-близо един до друг; нощните насекоми се смълчаха, а малките космати обитатели на равнината се скътаха в хралупите си.

Мериън или не усети изблика на тъмната му сила, магията, целуната от самата Смърт, или не я интересуваше.

– Казва се Върнън – продължи тя, – умен, жесток човек, който сигурно ще опита да те задържи жив, ако те заловят. Използва хората, за да печели власт. Няма милост, нито душа. Не следва ничии морални закони.

Тя се върна към яхнията си, очевидно приключила с приказките за вечерта.

Лоркан попита тихо:

– Искаш ли да го убия?

Бистрите й, тъмни очи се вдигнаха към лицето му. И за момент Лоркан видя жената, в която щеше да се превърне – в която вече се превръщаше. И осъзна, че независимо от потеклото й, всяка кралица би ценяла човек като нея до себе си.

– Какво ще ми коства?

Лоркан прикри усмивката си. Хитроумна вещичка.

– Нищо – отвърна искрено той. – Защо те е хвърлил в тъмницата?

Бялото гърло на Мериън подскочи веднъж. Два пъти. Като че ли не трепваше от погледа му, впрягайки цялата си воля, решимостта да не се предаде пред страховете си.

– Защото искаше да провери дали неговата кръвна линия може да бъде кръстосана с тази на Валгите. Затова ме заведе в Морат. Да ме чифтосва като расова кобила.

Всички мисли излетяха от главата на Лоркан.

Беше видял и преживял много, много невъобразими неща, но това...

– Успя ли? – смогна да попита.

– С мен не. Но преди това имаше други, които... Притекоха ни се на помощ твърде късно.

– Взривът не е бил нещастен случай, нали?

Мериън поклати леко глава.

– Ти ли си го предизвикала?

Той надникна към шалтето и пак се зачуди какво е скрила под него.

Тя отново поклати глава.

– Не мога да ти кажа кой, нито как. Не и без да изложа на риск живота на спасителите ми.

– Илкените ли са...

– Не. Илкените не са изчадията, които развъждаха в катакомбите. Те... те идват от планината около Морат. Плод са на много по-злокобни методи.

Трябваше да съобщи на Майев. Да й каже какво правят в Морат. Какви ужаси развъждат – армия от демони и зверове като от легендите. За нищо на света на би се съюзила с такова зло, не би имала безразсъдството да се сближава с Валгите. Не и при положение че бе воювала с тях още преди хилядолетия. Но ако не участваше в битката... След колко ли време онези страшилища щяха да обкръжат Доранел? Да превземат собствения му континент?

Доранел можеше да удържи на атаката им, ала той самият вероятно щеше да загуби живота си, щом намереше начин да унищожи ключовете и Майев го накажеше за това. А когато и той, и Белотрън станеха храна за червеите... колко щеше да издържи Доранел? Десетилетия? Броени години?

Един въпрос задра мислите на Лоркан и го върна в настоящето, в задушната палатка.

– Но кракът ти е обезобразен от години. Толкова време ли те е държал в тъмницата?

– Не – отговори тя, без окото й да мигне от нетактичното му описание. – В тъмницата прекарах само седмица. Глезенът, оковите... Те са ми от преди това.

– Какви окови?

Тя примигна. И Лоркан разбра, че е имала намерение да му спести точно тази подробност.

Но сега, като се загледаше... наистина различаваше бяла ивица сред плетеницата от белези. А на непокътнатия й, красив глезен личеше втора като нея.

Вятър, понесъл прахоляка и студа на незнайна гробница, помете равнината.

Мериън отвърна просто:

– Като дойде време да убиеш чичо ми, питай го.

31.

Е, явно картата на Ролф действаше.

Идеята беше на Роуан. И макар да й беше леко съвестно, задето бе заблудила Едион и Лизандра, че пиратският лорд се е поблазнил само от Амулета на Оринт... поне вече знаеха, че дяволската му карта действа. И че наистина живее в страх от завръщането на Валгите в пристанището му.

Чудеше се какво ли си мисли Ролф, както и какво беше показала картата му за Ключа на Уирда. Дали разкриваше разликата между него и пръстените от Камък на Уирда, с които Валгите бяха обсебили хората му. Каквато и да беше причината, нея я интересуваше единствено че пиратският лорд беше изпратил сервитьорката си да огледа за Валги, без да съзнава, че Роуан умишлено бе избрал задънената уличка, за да се увери, че само пратеник на Ролф би дръзнал да стигне чак до края й. А тъй като Елин не се съмняваше, че Едион и Лизандра са се промъкнали съвсем незабелязано по улиците на града... Е, поне тази част от вечерта й бе минала по план.

Що се отнасяше до останалото... Минаваше полунощ, когато я споходи въпросът как двамата с Роуан щяха да се върнат към нормалния си живот, ако изобщо оцелееха след тази война. Дали някога щеше да настъпи ден, в който да не прескачат от покрив на покрив като по речни камъни, да не влизат с взлом в чужди стаи, опирайки ножове в гърлата на обитателите им.

Първите два подвига изпълниха за петнайсет минути.

А като намериха Гавриел и Фенрис в общата им стая в „Морският дракон“, Елин реши, че не е нужно да прибягва до третия. Въпреки че и двамата с Роуан държаха ръцете си на удобно разстояние от кинжалите си, докато стояха облегнати на стената до вече затворения прозорец. Бяха го отключили с вятъра на Роуан, но една свещ се запали веднага щом крилата му се открехнаха, разкривайки каменните лица на двама облечени и въоръжени елфически воини.

– Можеше да използвате вратата – каза Фенрис със скръстени в съмнително небрежна поза ръце.

– Защо, след като драматичната поява е много по-забавна? – отвърна Елин.

Красивото му лице потрепна от привидна шеговитост, която не докосна ониксовите му очи.

– А ще е срамота да пропуснете подобна забава.

Тя му се ухили. Той й отвърна със същото.

Но й се струваше, че усмивките и на двама им са по-скоро... зъбене.

Елин изсумтя.

– Двамата май сте прекарали хубаво лято в Доранел. Как е милата леля Майев?

Татуираните ръце на Гавриел се свиха в хлабави юмруци.

– Отказваш ми правото да видя сина си, а после нахлуваш в стаята ни посред нощ и очакваш да ти разкрием информация за кралицата, пред която сме положили кръвна клетва.

– Първо, аз не съм ти отказала нищо, котараче.

От гърлото на Фенрис се изтръгна задавен звук.

– Решението е на сина ти, не мое. Нямам време да следя отношенията ви, нито дори да ме интересуват.

Лъжи.

– Сигурно ти е трудно да намериш време за каквото и да било – намеси се Фенрис – в краткия живот на смъртен. – Той стрелна коварен, режещ поглед към Роуан. – Или тя скоро ще се Обезсмърти?

Кучият му син! Злостно, свирепо копеле, хапливо за разлика от свъсения, необщителен Лоркан. Майев видимо предпочиташе определен тип мъже.

Лицето на Роуан беше неразгадаема маска.

– Обезсмъртяването на Елин не ти влиза в работата.

– Така ли? Ако е безсмъртна, много неща се променят.

– Фенрис – предупреди го Гавриел.

Елин знаеше достатъчно по въпроса – това беше преходът, през който минаваха чистокръвните елфи и някои полуелфи, когато телата им достигнеха възрастта на безсмъртната младост. Процесът беше труден: телата и магията им се нуждаеха от месеци на приспособяване към внезапното замразяване на стареенето и промяната в скоростта на съзряването им. Някои елфи поначало нямаха никакъв контрол върху силата си, други го губеха по време на Обезсмъртяването.

А полуелфите... едни получаваха удължен живот, а други – истинската дарба на безсмъртието. Като Лоркан. И може би Едион. До няколко години щяха да разберат дали е наследил майка си... или елфа пред нея. Стига да оцелееха във войната.

А що се отнасяше до нея самата... Не си позволи да се замисля по въпроса. Точно поради причината, изтъкната от Фенрис.

– Не виждам какво би могло да промени Обезсмъртяването – каза му тя. – Вече има една безсмъртна кралица. Появата на втора няма да е нищо ново.

– А ще раздаваш ли кръвни клетви на всички елфи, които хванат окото ти, или ще се задоволиш само с Белотрън?

Елин долавяше как от Роуан започва да се лее агресия и почти се изкуши да му нареди: Твои приятели са. Оправяй се с тях! Но все пак се сдържа и заяви:

– Не ми се стори толкова заинтригуван от мен онзи ден в Миствард.

– Повярвай ми, беше – измърмори Гавриел.

Елин вдигна вежда. Фенрис се взираше в Гавриел по начин, който вещаеше бавна смърт.

Роуан обясни:

– Фенрис... изяви желание да те обучава, когато Майев ни каза, че ще идваш във Вендлин.

Така значи. Интересно.

– Защо?

Роуан отвори уста, но Фенрис му отне думата.

– Защото така щях да се измъкна от Доранел. Пък и най-вероятно с мен щеше да се забавляваш много повече. Знам какъв дръвник е Белотрън в обучението.

– По цял ден щяхте да киснете на оня покрив във Варес и да се пропиете до смърт – додаде Роуан. – А що се отнася до методите ми на обучение... На тях дължиш живота си, момченце.

Фенрис врътна очи. Значи, беше по-млад от останалите. Стар по човешките стандарти, но наистина го усещаше по-млад по елфическите. По-див.

– Като се заприказвахме за Варес... – подхвана Елин със студена насмешка в гласа. – И Доранел...

– Предупреждавам те – обади се тихо Гавриел, – че не знаем почти нищо за плановете на Майев, а кръвната клетва ни пречи да разкрием дори малкото, с което разполагаме.

– Как го прави? – попита безцеремонно Елин. – С Роуан не е така... Сам решава дали да се подчини на заповедите ми, дори на маловажните. Единствено ако дръпна връзката помежду ни, успявам да го... подчиня на волята си. Или по-скоро да го тласна в дадена посока.

– С нея е различно – отвърна кротко Гавриел. – Всичко зависи от това пред какъв господар полагаш клетвата. Вие двамата сте я положили с любов в сърцата си. Ти не си имала желание да го притежаваш и командваш.

Елин опита да не изтръпне от истинността в тази дума – любов. Онзи ден... когато Роуан я погледна в очите, пиейки кръвта й... тя започна да осъзнава какво има помежду им. Чувството беше толкова могъщо, че не можеше да се опише на никой език... Не обикновено приятелство, а нещо родено и подсилено от него.

– Майев – добави Фенрис – предлага клетвата точно с тази идея. Затова връзката се ражда от порива да й се подчиниш на всяка цена. Даде ли ни заповед, изпълняваме я. Каквато и да е тя.

В очите му танцуваха сенки, които провокираха пръстите на Елин да се свият в юмруци. Фактът, че Майев чувстваше нужда да ги вкарва насила в леглото си... Роуан й беше обяснил, че кръвната им връзка, макар и далечна, беше достатъчна причина Майев да не заламти и по него, но останалите...

– И не можете да й се опълчите?

– В никакъв случай. Ако опитаме, магията, която ни свързва с нея, ще ни убие – обясни Фенрис. Елин се зачуди дали бе опитвал. И колко пъти. Той килна глава настрани като вълк. – Защо се интересуваш?

Защото, ако Майев е способна да си присвои живота на Едион заради кръвната му линия, ще съм напълно безсилна да му помогна.

Елин сви рамене.

– Защото ме накарахте да се отклоня от темата.

Тя му изпрати онази малка усмивчица, с която неизменно подлудяваше Роуан и Едион – и да, май това беше сигурният начин да вбесиш всеки елф, защото по невъобразимо съвършеното лице на Фенрис пробяга дива ярост.

Елин зачопли ноктите си.

– Знам, че вие двамата сте стари и отдавна е трябвало да бъдете по креватите, ето защо ще съм кратка: армадата на Майев плава към Ейлве. С вас вече сме съюзници. Но пътят ми може да ме отведе към директен конфликт с флотата й, може би и със самата нея, независимо дали го искам, или не.

Роуан се беше напрегнал леко, но колкото и да й се щеше да надникне към него, да прочете какво бе предизвикало тази реакция, знаеше, че останалите ще го изтълкуват като проява на слабост.

Фенрис извърна поглед към Роуан сякаш по навик.

– Струва ми се, че по-важният въпрос е дали Майев отива да се съюзи с Ераван. Не е изключено.

– Информационната й мрежа... нашата информационна мрежа е твърде широка – намеси се Роуан. – Несъмнено вече знае, че имперската флота е строена в Залива на Оро.

Елин се чудеше колко ли често на елфическия й принц му се налагаше да поправя наум собствените си думи. Наш, неин... Питаше се дали понякога му липсваха двамата елфи, стоящи пред тях.

– Може да е тръгнала да пресече пътя й – предположи Гавриел. – Да разбие флотата на Морат като доказателство за намерението си да ти помогне, а после... да те включи в плановете си.

Елин изцъка с език.

– Колкото и елфически воини да има на корабите си, не би рискувала толкова катастрофални загуби само за да си върне благоволението ми.

Въпреки че Елин на драго сърце щеше да приеме всяко предложение за помощ от страна на Майев, рисковано или не.

Фенрис се усмихна мрачно.

– О, загубата на елфически животи не я притеснява. По-скоро би подсилила вълнението й.

– Внимавай какво приказваш – предупреди го Гавриел.

Богове, звучеше почти като Едион с този тон.

– Да оставим тази тема – продължи Елин. – Вие двамата сте наясно какво ни чака с Ераван; знаете какво искаше от мен Майев в Доранел. На каква мисия е тръгнал Лоркан. – Лицата им бяха възвърнали воинското си спокойствие и дори не потрепнаха, когато тя попита: – Давала ли ви е заповед да вземете ключовете от Лоркан? И пръстена? Или иска само главата му?

– Ако кажем, че ни е дала заповед да вземем всичко – провлечи Фенрис, опирайки ръце зад себе си на леглото, – ще ни убиеш ли, Огнена наследницо?

– Зависи колко ползотворно е съюзничеството ни – рече лаконично Елин.

Тежестта, увиснала между гърдите й под ризата, затътна сякаш в отговор.

– Ролф има оръжия – каза тихо Гавриел. – Или поне чака да ги получи.

– И какво ще ми струва тази новина?

Гавриел не прояви безразсъдното да попита за Едион. Вместо това просто каза:

– Наричат се огнени пики. Алхимиците от южния континент са ги изобретили за техните териториални войни. Не знаем друго, освен че съоръжението може да се ползва от един човек, и то с унищожителен ефект.

А като се имаше предвид, че магьосниците, оцелели след гоненията на Адарлан, още не си бяха припомнили как се използват току-що възвърнатите им дарби...

Но нямаше да е сама. Нямаше единствена да сее огън по бойното поле.

Ако обаче Ролф й отстъпеше армадата си... Ако направеше онова, към което съвсем, съвсем внимателно го насочваше... Контактът с южния континент щеше да отнеме месеци, а не разполагаха с толкова време. Но ако Ролф вече беше поръчал оръжията... Елин кимна на Роуан и двамата се отблъснаха едновременно от стената.

– Това ли е? – попита Фенрис. – И какво, ще ни просветлиш ли какво възнамеряваш да сториш с тази информация, или ще сме и твои слуги?

– Вие не вярвате на мен: аз не вярвам на вас – отвърна Елин. – Така е по-лесно. – Тя отвори прозореца с лакът. – И все пак ви благодаря за сведенията.

Фенрис вдигна вежди достатъчно високо, та Елин да се зачуди дали Майев не бе произнасяла същите думи пред него. И най-откровено й се прииска да беше изпепелила леля си онзи ден в Доранел.

Двамата с Роуан отново запрескачаха по покривите на градчето, чиито древни керемиди още бяха хлъзгави от дъжда.

Когато „Океанската роза“ заблещука като светло бижу на следващата пресечка, Елин спря в сянката на един комин и прошепна:

– Няма място за грешки.

Роуан сложи ръка на рамото й.

– Знам. Ще се справим.

Очите й горяха.

– Играем игра срещу двама монарси, управлявали и съзаклятничели още преди раждането на повечето кралства. – И дори за нея шансът да ги надхитри, да ги победи в собствената им игра... – Като виждам как е впила нокти в кадъра ти Майев... Миналата пролет беше на косъм да ни раздели. На косъм.

Роуан погали с палец устните й.

– Дори да ме беше поробила, щях да се боря с нея. Всеки ден, всеки час, с всяка глътка въздух. – Той я целуна нежно и пророни до устните й: – До края на живота си бих се борил, за да се върна при теб. Разбрах го в момента, в който излезе от валгския мрак и ми се усмихна през пламъците си.

Тя преглътна буцата в гърлото си и повдигна вежда.

– Бил си готов да го направиш преди всичко това? Та аз още не съм го била заслужила.

Мрачен хумор и нещо по-дълбоко затанцува в очите му.

– Онова, което изпитах към теб в Доранел, и сегашните ми чувства са напълно еднакви. Просто не вярвах, че ще мога да сторя нещо по въпроса.

Елин знаеше защо има нужда да го чуе – той също знаеше. Думите на Дароу и Ролф се въртяха в главата й като безкраен хор от горчиви заплахи. Въпреки това му се подсмихна.

– Тогава извърши каквото трябва, принце.

Роуан се засмя гърлено и без да каже нито дума повече, превзе устата й и я бутна назад към грохналия комин. Тя се отвори за него и езикът му нахлу с целенасочени, лениви движения.

О, богове – ето това... това я караше да обезумее – този огън помежду им.

Можеха да изпепелят целия свят с него. Той беше неин тя – негова, и се бяха открили през векове на кръвопролития и загуби, през океани и кралства, и войни.

Роуан се откъсна задъхано от нея и прошепна до устните й:

– Дори когато си в друго кралство, Елин, огънят ти продължава да гори в кръвта ми, в устата ми.

Тя простена тихо и изви тяло към неговото, а Роуан плъзна ръка по задните й части, без да го е грижа дали някой ще ги види от улиците под тях.

– Каза, че първия път нямало да ме обладаеш до някой дънер – промълви тя, докато ръцете й пълзяха по раменете му, по изваяните му гърди. – Какво ще кажеш за комин?

Роуан отново се засмя и захапа нежно долната й устна.

– Не мога да си спомня защо ми липсваше толкова.

Елин се изкиска, но той светкавично заглуши звука с дълбоката си целувка под лунната светлина.

32.

Едион будува половината нощ, обмисляйки къде е най-подходящо да се срещне с баща си. Ако избереше плажа, щеше да изглежда така, сякаш се готви за разговор насаме, какъвто не беше сигурен дали иска да води; щабквартирата на Ролф му се струваше твърде публично място; в двора на странноприемницата щеше да е прекадено официално... Доста след полунощ, докато се въртеше в кревата, почти заспал, чу Елин и Роуан да се връщат отнякъде. Не го изненадваше, че са се измъкнали, без да кажат никому. Поне беше спокоен, че е излязла с принца.

Лизандра спеше като труп и дори не помръдна, когато стъпките им заскърцаха в коридора. Едва се беше добрала до стаята им преди няколко часа – Дориан вече спеше в леглото си, когато тя се преобрази в обичайната си форма, олюлявайки се на крака.

Едион почти не забеляза голотата й, не и когато залитна и той скочи да я хване, преди да е целунала пода.

Тя примигна зашеметено в ръцете му, пребледняла като смъртник. Затова той я положи внимателно на ръба на леглото, издърпа кувертюрата и я загърна с нея.

– Виждал си предостатъчно голи жени – промълви тя, без да придържа завивката към тялото си. – Не мога да търпя вълна до кожата си в тази жега.

Тя се сви напред, обгърна коленете си с ръце и задиша дълбоко, а покривалото се свлече от гърба й.

– Богове, вие ми се свят.

Едион замилва нежно голия й гръб. Тя се скова от допира му, но той разшири кръговете върху кадифената й кожа. След малко от гърлото й се изтръгна звук, който много наподобяваше мъркане.

Щом тишината се проточи достатъчно дълго, Едион се увери, че някак се е унесла сън. Но не в нормален съм, а онзи, в който Елин и Роуан потъваха от време на време, за да възстановят магията си. Толкова дълбок и поглъщащ, че ничия сила не можеше да го пропука, ничии инстинкти не бяха способни да го надвият. Тялото просто задоволяваше нуждата си на всяка цена, дори и тя да бе уязвимостта му.

Взимайки я в обятията си, преди да е паднала по лице, Едион я преметна през рамо и я пренесе до горната част на леглото. Отметна чистите памучни чаршафи с една ръка и я сложи да легне. Отново дългата й коса покриваше стегнатите й гърди, толкова по-малки от онези, с които я бе запомнил от първата им среща. Размерът им не го интересуваше, бяха красиви и в двете си форми.

Лизандра не се разсъни и той отиде в собственото си легло. Заспа чак когато светлината придоби воднистата сивкавост на приближаващата зора, събуди се малко след изгрева и се отказа от съня. Не се надяваше умът му да почине, докато не минеше срещата.

Затова се изкъпа и облече, размишлявайки дали щеше да изглежда като глупак, ако се срешеше заради баща си.

Като се върна с тихи стъпки в стаята, Лизандра се беше събудила, бе видимо отпочинала, а кралят още спеше.

Хамелеонката огледа Едион от глава до пети и каза:

– С тези дрехи ли мислиш да отидеш?

Лизандра го накара да съблече мръсните си пътнически дрехи, нахлу в стаята на Елин и Роуан по чаршаф и взе каквото си хареса от гардероба на елфическия принц.

Ревът на Елин да напусне стаята им вероятно се разнесе чак в другия край на залива и Лизандра се върна с дяволита котешка усмивка на лице, хвърляйки му зелен жакет и чифт панталони.

Когато Едион излезе от банята, хамелеонката вече беше облечена в дрехи, взети незнайно откъде. Бяха съвсем обикновени: високи до коленете ботуши, черен тесен панталон и натъпкана в него бяла риза. Беше вдигнала само половината си копринена коса, а разпуснатата сега сучеше през едното си рамо. Като го огледа, се подсмихна одобрително и каза:

– Много по-добре. Изглеждаш като принц, а не като... скитник.

Едион й се поклони театрално.

Дориан се размърда в леглото и през прозореца влетя прохладен ветрец, сякаш магията му също се пробуждаше. Той присви очи към тях, а после и към часовника върху полицата над камината. След това издърпа възглавницата върху очите си и пак заспа.

– Изключително кралско поведение – коментира Едион, отправяйки се към вратата.

Дориан измърмори нещо под възглавницата и Едион се престори, че не го е чул.

Двамата с Лизандра закусиха мълчаливо в трапезарията, макар че половината храна изяде насила. Хамелеонката не му зададе нито един въпрос, или от съобразителност, или защото беше заета да се тъпче с всички видове храна, сервирани на масата.

Богове, жените в този двор ядяха повече от него. Явно магията изгаряше енергийните им запаси толкова бързо, че се чудеше как досега не са погълнали главата му.

По пътя към пивницата на Ролф също мълчаха, а стражите пред входа й отстъпиха встрани без нито дума. Чак когато Едион се пресегна към дръжката на вратата, Лизандра каза:

– Сигурен ли си?

Той кимна. И това й беше достатъчно.

Едион отвори вратата, намирайки кадъра точно там, където очакваше да ги завари по това време на деня: на масата. Щом ги зърнаха, двамата елфи прекъснаха закуската си.

И очите на Едион се спряха на златокосия – един от двама, но... нямаше съмнение кой е... неговият.

Гавриел остави вилицата си в наполовина пълната чиния пред себе си.

Дрехите му бяха като на Роуан и също като него беше въоръжен до зъби дори на закуска.

Елин беше другата страна на монетата, но Гавриел беше като негово мъгливо отражение. Изсечените, широки черти; ъгловатите устни – ето откъде ги беше наследил. Златистото на късо подстриганата му коса беше различно от това на Едион – по-слънчево от неговото, медено; освен това Едион носеше своята дълга до раменете. А и кожата му имаше златния цвят на Ашривер – не дълбокия слънчев загар на елфа пред него.

Гавриел се изправи бавно. Едион се питаше дали е наследил и елегантните му движения, хищническата му неподвижност, неразгадаемото, решително изражение, или просто и двамата бяха обучени така.

Пумата от плът и кръв.

Точно така искаше да се случи – като в засада, за да няма баща му време да си подготви хубавичка реч. Щеше му се да види как ще реагира при неочаквана среща, що за личност е, как подхожда към всяка ситуация...

Другият воин, Фенрис, наблюдаваше ту единия, ту другия с вдигната пред отворената му уста вилица.

Едион се подкани да тръгне и коленете му го изненадаха със стабилността си, макар и да чувстваше тялото си някак чуждо. Лизандра крачеше до него с непоклатима походка и ярко блеснали очи. Баща му го оглеждаше с непроницаема физиономия, докато...

– Толкова... – пророни Гавриел, сядайки в стола си. – Толкова приличаш на нея.

Едион знаеше, че не говори за Елин. Дори Фенрис вече се взираше в Пумата, в скръбта, изпълнила карамелените му очи.

Но Едион почти не помнеше майка си. Не помнеше почти нищо друго, освен съсипаното й лице в смъртния й час.

Затова каза:

– Тя умря, за да не ме докопа твоята кралица.

Едион не бе сигурен дали баща му диша. Лизандра пристъпи и застана по-близо, подобно на опорен камък в буйното море на гнева му.

Той прикова поглед в баща си и макар да не беше съвсем наясно откъде извират жлъчните му думи, те заплющяха от устата му като камшици.

– В елфическите лагери можеха да я излекуват, но тя не искаше да ходи там, не искаше да допусне лечителите до мен от страх, че Майев – той изплю името като отрова – ще научи за мен, че ще ме пороби като теб.

Цветът се бе изцедил от бронзовото лице на баща му. Кой знае какво си беше мислил досега – не че Едион го интересуваше. Вълкът се озъби на Пумата.

– Майка ми е била на двайсет и три. Не се омъжила, затова семейството й я низвергнало. Отказала да признае пред когото и да било кой е баща ми и търпяла презрението им, всички унижения без нито капка самосъжаление. И го е правила от любов към мен, не към теб.

Внезапно му се прииска да беше извикал Елин със себе си, за да я накара да изгори баща му като онзи командир в Илиум, защото само като гледаше това лице – собственото си лице... го намразваше още повече. Мразеше го заради майка си, която бе загинала самотна и тъжна едва на двайсет и три, по-млада от него сега.

– Ако проклетата ви кралица опита да ме отвлече – изръмжа Едион, – ще й прережа гърлото. Ако нарани семейството ми повече, отколкото е успяла досега, ще прережа и твоето.

– Едион – пророни дрезгаво баща му.

Като чу от неговата уста името, което майка му му беше дала...

– Не искам нищо от теб. Освен ако нямаш намерение да ни помогнеш, в този случай няма да откажа... подкрепата ти. Друго не желая от теб.

– Съжалявам – каза баща му и очите му се изпълниха с толкова мъка, че се запита дали току-що не го беше посякъл.

– Не на мен трябва да се извиняваш – рече Едион, обръщайки се към вратата.

Столът на баща му изскърца върху пода.

– Едион.

Той продължи към вратата и Лизандра тръгна до него.

– Моля те – промълви баща му, но ръката на Едион вече беше върху дръжката на вратата.

– Върви по дяволите! – каза му той и излезе.

Но не се върна в „Океанската роза“. И нямаше сили да е край други хора, покрай звуците и миризмите им. Затова закрачи към гъстата планинска гора над залива, загубвайки се в джунглата от листа и сенки, и влажна почва. Лизандра вървеше стъпка зад него, също толкова мълчалива.

Спря чак когато намери една щръкнала от ската на планината гола скала с изглед към залива, към града и лазурните води отвъд него. Чак тогава седна. И си пое дъх.

Лизандра приседна до него на равната скала и кръстоса крака под тялото си.

– Не бях очаквал да изрека нито едно от тези неща – пророни той.

Тя се взираше в близката наблюдателница, сгушена в подножието на планината. Едион видя как зелените й очи се спуснаха до най-долното ниво на кулата, където веригата Коработрошач бе увита около гигантското си колело, а после проследиха витото стълбище, пълзящо по външната страна на кулата чак до горните етажи, където се издигаха катапулт и вграден в собствена оръдейна кула гигантски харпун – или пък арбалет? – чиято седалка и стрела бяха насочени към невидим враг в залива отдолу. Ако съдеше по размерите на самото оръдие и на механизмите, посредством които стреляше, не се и съмняваше, че с лекота би пробило фатална дупка в корпуса на всеки кораб. Или пронизало поне трима от екипажа му наведнъж.

– Каза онова, което ти беше на сърце – отвърна простичко Лизандра. – Може би е за добро, че Гавриел чу какво мислиш за него.

– Имаме нужда от помощта им. А аз вероятно го настроих срещу себе си.

Тя отметна косата си през рамо.

– Повярвай ми, Едион, не е така. Дори да му беше казал да пълзи по нажежени въглени, щеше да го стори.

– Съвсем скоро ще научи кой съм и вероятно ще промени отношението си към мен.

– И за кого се имаш ти? – свъси вежди Лизандра. – Курвата на Адарлан? Още ли се възприемаш така? Генералът, опазил кралството си, спасил народа си, забравен дори от собствената си кралица... това е мъжът, когото аз познавам. – Тя изръмжа тихо, но не на него. – И ако той реши да те обвини в нещо, ще му напомня, че векове наред е служил безропотно на онази кучка в Доранел.

Едион изсумтя.

– Бих платил много пари да те видя в битка с него. И с Фенрис.

Тя го сръчка с лакът.

– Само кажи, генерале, и ще се преобразя в най-страшните им кошмари.

– И каква твар да очаквам?

Лизандра му се усмихна загадъчно.

– Нещо, по което работя от известно време.

– Май е по-добре да не знам, а?

Белите й зъби просветнаха.

– О, да, по-добре да не знаеш.

Той се засмя, изненадан от самия себе си.

– Голям хубавец е копелето, трябва да му го призная.

– Явно Майев обича да колекционира хубавци.

Едион изпуфтя.

– И защо не? Трябва да се занимава с тях цяла вечност. Добре е поне да галят окото.

Тя се засмя отново и звукът освободи тежестта от плещите му.

Два часа по-късно, за пръв път въоръжена и с Голдрин, и с Дамарис, Елин влезе в „Морският дракон“ и изпита носталгия по онези дни, когато можеше да спи без нещо да я дърпа с ужасяваща, неукротима сила.

По дните, когато вероятно щеше да намери време да си легне с любимия, вместо да търси пролука от няколко часа, за да поспи.

Имаше желанието. Миналата нощ, като се прибраха в странноприемницата, взе най-бързата вана в живота си. Дори излезе чисто гола от банята... и намери елфическия си принц заспал върху ослепително бялото легло, все още облечен и видимо решил да затвори очи само за миг, докато тя се къпеше.

Тежката умора, изписана по чертите му, я накара да го остави на мира. Затова се сгуши в него върху завивките, без дори да се облече, и изпадна в безсъзнание още преди главата й да е докоснала гърдите му. Знаеше, че скоро ще настъпят времена, когато щяха да мечтаят за толкова спокоен сън.

Роуан се беше събудил точно пет минути, преди Лизандра да влети в стаята им, и тъкмо се мъчеше да събуди и нея. Съвсем бавно, с примамливи, собственически милувки по голото й тяло, по бедрата й... и леки, хапливи целувки по устните й, ухото й, врата й.

Но щом Лизандра нахлу с гръм и трясък в стаята им, за да открадне дрехи за Едион, щом им обясни къде отиват с него... сладкият момент свърши. Внезапното прекъсване й напомни какво трябва да постигне в предстоящия ден. С мъж, готов да я убие, и разпиляната му, подплашена армада.

Когато влезе с важна крачка, Гавриел и Фенрис вече седяха с Ролф на масата в дъното на пивницата, и двамата с леко изцъклени очи. От Едион нямаше следа.

Сигурно щеше да припише на себе си стреснатия им поглед, ако не знаеше, че Роуан я следва, готов да пререже гърлата им.

Ролф скочи на крака.

– Какво правиш тук?

– На твое място, капитане, много, ама много бих внимавал как ще й говоря точно днес – отбеляза Фенрис с повече предпазливост и благоразумие, отколкото би сметнал за възможно при вчерашната им среща. Очите му бяха приковани към Роуан, който наистина наблюдаваше Ролф така, сякаш се канеше да го изяде. – Подбирай мъдро думите си.

Ролф надникна към Роуан и виждайки лицето му, като че ли прие съвета на Фенрис.

Може би именно плахостта щеше да направи Ролф по-склонен да откликне на днешната й молба. Стига тя самата да изиграеше правилно картите си. И да бе изиграла предишните също толкова правилно.

Тя се поусмихна на Ролф и се облегна на празната маса до тяхната, върху чиито дъски с очукани златни букви бе изписано „Пробивачът на мъгли“. Роуан застана до нея, докосвайки с коляно нейното. Сякаш не можеше да понесе дори няколко сантиметра разстояние помежду им.

Тя се усмихна по-широко на Ролф.

– Дойдох да проверя дали не си размислил относно предложението ми за съюзничество.

Той потропа с татуирани пръсти по масата, точно над позлатените букви, изписващи „Вършач“. До тях, между капитана и двамата воини, бе разгърната карта на континента.

Не тази, от която истински се нуждаеше, след като се увери, че действа, но... Елин се скова, осъзнавайки какво виждаха очите й.

– Какво е това? – попита тя, забелязала сребърните фигурки, подредени през средата на континента в непробиваема линия от Ферианската падина до устието на Ейвъри.

И фигурките в Залива на Оро. И тези в Мелисанде, Фенхароу и до северната граница на Ейлве.

Гавриел, който изглеждаше, сякаш някой го беше фраснал в главата – богове, как беше минала срещата им с Едион? – се обади, преди Роуан да е изтръгнал гръкляна на Ролф заради следващия обиден коментар.

– Тази сутрин капитан Ролф получи вест. И искаше съвета ни.

– Какво е това? – настоя Елин, сочейки с пръст главната редица от фигури, опъната през средата на континента.

– Според последния доклад – провлачи Ролф – това е разположението на моратската армия. Заели са бойна позиция. Вече е невъзможно да помогнем на Севера. Гласят атака над Ейлве.

33.

– Ейлве няма армия – каза Елин, долавяйки как кръвта се изцежда от лицето й. – След миналата пролет няма кой да брани границите му, освен няколко бунтовнически групировки.

– Знаеш ли числеността им? – Роуан се обърна към капитана.

– Не – отвърна той. – Получих новината като предупреждение, за да държа товарните кораби настрана от Ейвъри. Исках да чуя мнението им – той кимна към двамата воини – за това как е най-добре да подходя. Но май е трябвало да поканя и вас, тъй като са решени да ви просветлят.

Никой от двамата не благоволи да потвърди. Елин плъзна очи по линията от армии.

– С каква скорост се придвижват? – попита Роуан.

– Легионите са напуснали Морат преди около три седмици – обясни Гавриел. – Движат се по-бързо от всяка друга армия, която някога съм виждал.

Точно сега ли...

Не. Не – не можеше да е заради Илиум, защото се бе подиграла с него...

– Ще бъде изтребление – отсече дръзко Ролф.

Тя затвори очи и преглътна тежко. Дори капитанът не посмя да се обади.

Роуан сложи ръка на кръста й в безмълвно утешение. И той знаеше – и той бе подредил парчетата от пъзела.

Елин отвори очи, ала линията остана жигосана в зрението й, в сърцето й.

– Това е послание. За мен – каза тя.

Отпусна единия си юмрук и впери поглед в белега върху дланта си.

– Но защо им е да нападат Ейлве? – попита Фенрис. – И защо заемат позиция, вместо направо да го щурмуват?

Не можеше да изрече думите на глас. Но тя бе навлякла този ад на Ейлве, надсмивайки се над Ераван. Той знаеше за кого милее Селена Сардотиен и искаше да прекърши духа й, сърцето й, като й демонстрираше какво можеха да сторят войските му. Какво щяха да направят, дадеше ли им сигнал. Не на Терасен... а на родното кралство на най-скъпия й приятел.

Кралството, което се бе заклела да брани, да закриля.

– Имаме лични връзки с Ейлве – додаде Роуан. – Ераван знае колко й е скъпо кралството.

Очите на Фенрис се задържаха проучвателно върху нея. Гавриел обаче обяви с нетрепващ глас:

– Ераван вече владее всички територии на юг от Ейвъри. С изключение на този архипелаг. Но дори тук си е подсигурил опора с Предела.

Елин впери поглед в картата, в северните земи, които сега й се струваха толкова малки.

На запад голямата шир на Пустошта се простираше отвъд планинската граница. И вниманието й се спря на един ситен надпис по западното крайбрежие.

Брайърклиф.

Името прокънтя в главата й, разбуждайки я, и й напомни, че преди малко бяха обсъждали как е възможно подобна армия да се придвижва толкова бързо.

Тя потри едното си слепоочие, взирайки се в малката точица на картата.

Замислена върху нечий дълг към нея.

Погледът й се смъкна надолу – на юг. До Червената пустиня. Където още един дълг – множество дългове – чакаха да поиска отплата.

Елин осъзна, че я бяха попитали нещо, но дори не се замисли какво, преди да заяви тихо на Ролф:

– Ще ми отстъпиш армадата си. Ще я въоръжиш с огнените пики, които знам, че си поръчал, и ще изпратиш излишните на мисенианската флота, когато пристигне.

Мълчание.

Сетне Ролф се изсмя гръмко и се настани в стола си.

– Друг път. – Той махна с татуирана ръка върху картата и мастилените води върху нея закипяха, образувайки фигури, които навярно само той можеше да разшифрова. Фигури, които трябваше да разчете, за да я насочи към Ключалката. – Искам да ти покажа численото превъзходство на врага ти. – Той предъвка думите й. – Мисенианската флота е просто мит. Приказка за лека нощ.

Елин надникна към дръжката на рапирата му, обходи с очи пивницата около тях и ги застопори върху кораба, закотвен отвън.

– Ти си наследник на мисенианците – обяви тя. – И съм тук да изискам дълга ти към моя род.

Ролф не помръдна, не мигна дори.

– А може би всички морски дракони около теб са просто случайни талисмани? – попита Елин.

– Мисенианците са изчезнали отдавна – заяви с равен тон Ролф.

– Не мисля. Според мен се крият тук, на Мъртвите острови, и то от дълго, дълго време. А ти някак си успял да се издигнеш на власт.

Тримата елфи си разменяха озадачени погледи.

Елин продължи:

– Освободих Илиум от адарланско робство. Превзех града, дома на прадедите ти. На мисенианците. Твой е, стига да се осмелиш да признаеш от чия кръв произхождаш.

Ръката на Ролф затрепери леко. Той я сви в юмрук и я пъхна под масата.

Елин позволи на искрица от магията й да изплува на повърхността, на златото в очите й да лумне като буен пламък. Гавриел и Фенрис застанаха на нащрек, докато силата й изпълваше стаята, града. Ключът на Уирда между гърдите й завибрира, зашептя.

Тя знаеше, че по лицето й не е останало нищо човешко, нищо смъртно.

Знаеше, защото златистобронзовата кожа на Ролф избледня до болнаво жълто.

Затвори очи и въздъхна.

Струята магия, която бе свикала, се изля в невидим поток. Светът трепереше по пътя й. Някоя от градските камбани иззвъня веднъж, втори път, тласната от силата й. А когато се понесе над архипелага, дори водата в залива потръпна от полъха й.

Елин отвори очи и лицето й си върна стария вид.

– Какво, по дяволите, беше това? – осмели се да попита накрая Ролф.

Фенрис и Гавриел внезапно проявиха голям интерес към картата пред тях.

– Милейди трябва да разпуска по малко от силата си всеки ден, иначе може да я погълне – обясни с равен тон Роуан.

Напук на себе си, независимо от всичко, което беше направила, Елин реши, че иска Роуан да я нарича „милейди“ поне веднъж на ден.

Той продължи, притискайки Ролф за още информация относно вражеската армия. Пиратският лорд, за когото Лизандра още преди седмици бе потвърдила, че е мисенианец, благодарение на това, че Аробин винаги бе шпионирал търговските си партньори, почти загуби дар слово, като чу предположението й. Елин обаче просто чакаше.

След известно време пристигнаха и Едион, и Лизандра – братовчед й само хвърли бегъл поглед на Гавриел и застана пред картата с обичайната си генералска нагласа, изисквайки всякакви подробности за ситуацията.

Гавриел обаче се взираше безмълвно в сина си, гледаше как очите му се стрелкат по картата, слушаше гласа му, сякаш беше песен, която се мъчеше да си припомни.

Лизандра отиде до прозореца, за да наблюдава залива.

Като че съзираше вълната от магия, която Елин беше пуснала в света.

Сигурно вече беше разказала на Едион защо всъщност бяха отишли в Илиум. Не само за да видят Бранън и да спасят обитателите на града... но и заради това. Двете с хамелеонката бяха съставили този план, стоейки заедно на нощен пост по време на дългото си пътешествие; бяха съобразили всичките му ползи и недостатъци.

Дориан се появи десет минути по-късно и очите му веднага намериха Елин. И той беше усетил магията й.

Кралят поздрави любезно Ролф и запази мълчание, докато му обясняваха накратко за разположението на моратските армии. После седна до нея и позволи на елфите да обсъждат оръжия и маршрути за доставка на провизии под ръководството на Роуан.

Единствено й отпрати непроницаем поглед и вдигна глезена на единия си крак върху коляното на другия.

Часовникът удари единайсет и Елин стана на крака, въпреки че Фенрис още говореше нещо за брони и обясняваше на Ролф, че трябва да инвестира в желязна руда.

В стаята се спусна тишина и Елин се обърна към Ролф.

– Благодаря ти за гостоприемството.

После тръгна към вратата, ала направи само крачка, преди пиратският лорд да попита:

– Това ли е?

Тя надзърна през рамо и позволи на магическия огън да надникне през очите й. Роуан вече вървеше към нея.

– Да. Ако не ми предоставиш армада, ако не обединиш останалите мисенианците, за да се завърнете в Терасен, ще намеря някой друг да свърши тази работа.

– Няма друг.

Очите й отново отскочиха към картата на масата.

– Веднъж ми каза, че някой ден ще си платя за дързостта. Така и стана. Платих многократно. Но двамата със Сам унищожихме града и флотата ти. И всичко това заради двеста живота, които ти смяташе за по-нисши от човешките. Значи може и да съм се подценявала. Може би все пак нямам нужда от теб.

Тя се обърна към вратата, а Ролф процеди презрително:

– С копнеж по теб ли умря Сам, или в крайна сметка си спряла да се отнасяш с него като с измет?

Чу се хъхрене, трясък и дрънчене на чаши. Елин извърна бавно поглед и завари Роуан с ръка около врата на Ролф. Капитанът лежеше върху картата с разпилени около себе си фигури, а оголените зъби на Роуан бяха на косъм да откъснат ухото му.

Фенрис се подсмихна.

– Предупредих те да внимаваш какво приказваш, Ролф.

Едион, който видимо се стараеше да не отдава внимание на баща си, каза на капитана:

– Приятно ми беше да се запознаем.

После се насочи към вратата, където го чакаха Елин, Дориан и Лизандра.

Роуан се наведе да прошепне нещо в ухото на Ролф, от което пиратският лорд пребледня, сетне го блъсна малко по-силно в масата и закрачи към Елин.

Ролф опря длани в дървения плот и се надигна с намерението да извика нещо глупаво след тях, но в следващия момент се вцепени. Сякаш нещо бе запулсирало бясно в тялото му.

Той обърна ръцете си и ги събра една до друга.

После вдигна очи, но не към Елин. А към прозорците.

Към наблюдателниците от двете страни на залива, чиито камбани биеха.

Паническият звън накара улиците да застинат смълчани.

Всички знаеха какво означава.

Лицето на Ролф пребледня.

Елин забеляза как черното – по-тъмно от мастилото, с което бе оцветена кожата му – плъзва по пръстите и дланите му. Черно, каквото само Валгите можеха да донесат.

Е, вече нямаше съмнение, че картата му действаше.

– Тръгваме. Веднага! – каза тя на спътниците си.

Ролф вече крачеше устремено към нея – към вратата. Отвори я със замах без нито дума и излезе на кея, откъдето помощник-капитанът и старшина-кормчията му вече препускаха към него.

Елин затвори вратата след Ролф и огледа приятелите си. И кадъра.

Фенрис стана на крака да надникне през прозореца, под който Ролф и хората му търчаха трескаво, и каза:

– Напомни ми да не те ядосвам.

Дориан пророни:

– Ако армията достигне града, всички тези хора...

– Няма да го достигне – отсече Елин, посрещайки погледа на Роуан.

Боровозелените му очи се впиха в нейните.

Покажи им защо заслужаваш кръвната клетва, рече му безмълвно тя.

На лицето му изплува тънка дяволита усмивка и той се обърна към кадъра.

– Да вървим.

– Да вървим? – Фенрис посочи въпросително прозореца. – Къде?

– В другия край на острова ни очаква лодка – обясни Едион и кимна към Лизандра. – Надявах се все някой да забележи как една акула я влачи от пристанището посред нощ, но...

Вратата се отвори с трясък и едрата фигура на Ролф изпълни входа.

– Ти.

Елин сложи ръка на гърдите си.

– Аз?

– Ти изпрати магията си натам; призовала си ги.

Тя се изсмя и се отблъсна от масата, на която се беше облегнала.

– Ако някога овладея толкова полезно умение, струва ми се, че ще го използвам да призовавам съюзниците си. Или мисенианците, ако ще продължаваш да твърдиш, че не съществували. – Тя хвърли поглед през рамо. Небето още беше ясно. – Успех! – Каза и го заобиколи.

– Какво? – учуди се Дориан.

Елин плъзна очи към краля на Адарлан.

– Това не е наша битка. И няма да жертвам съдбата на кралството си заради схватка с Валгите. Ако имаш разум в главата си, и ти няма да го направиш. – Лицето на Ролф се изопна от гняв, макар и в очите му да блестеше страх, дълбок и искрен. Тя пристъпи към хаоса, обзел улицата, но спря, извръщайки се към пиратския лорд. – Предполагам, че кадърът също ще тръгне с мен. Все пак вече са ми съюзници.

Фенрис и Гавриел поеха безмълвно към нея и й дойде да въздъхне от облекчение, че го сториха безропотно, че Гавриел бе готов на всичко, за да остане до сина си.

– Въобразяваш си, че като ми откажеш помощ, ще ме принудиш да размисля? – изсъска Ролф.

Но отвъд залива, между гърбестите острови в далечината, се събираше облак от тъмнина.

– Говоря сериозно, Ролф. Мога да се справя и без армадата ти. Без мисенианците. А и островът ти става опасно място за каузата ми. – Тя кимна към морето. – Ще се помоля на Мала за вас. – После потупа дръжката на Голдрин. – И един съвет от престъпна колегиалност: отсечете им главите. Само така можете да ги убиете. Освен ако не ги изгорите живи, но допускам, че повечето просто ще скочат зад борда и ще доплуват до брега, преди горящите ви стрели да нанесат каквато и да било щета.

– Какво стана с идеализма ти? С хлапачката, която открадна двеста роби от мен? Ще оставиш тукашните на сигурна смърт?

– Да – отвърна лаконично тя. – Казах ти вече, Ролф, в Ендовиер понаучих това-онова.

Той изруга.

– А какво би казал Сам?

– Сам е мъртъв – отвърна тя, – защото хора като вас с Аробин получават власт. Но управлението на Аробин приключи. – Тя се усмихна към притъмняващия хоризонт. – Струва ми се, че и твоето върви натам.

– Ти, кучка...

Роуан изръмжа и направи само крачка, преди Ролф да отстъпи уплашено.

Чуха се бързи стъпки и старшина-кормчията на пиратския лорд се появи на входа. Опря задъхано ръка на стената, стиснал с другата дръжката на меча си, която също беше с форма на морски дракон.

– Затънали сме в лайна.

Елин се заслуша, а по лицето на Роуан се изписа тревога.

– Зле ли е положението? – попита капитанът.

Мъжът избърса потта от челото си.

– Осем бойни кораба, пълни с войници, поне по стотина във всеки, а по долните нива сигурно се крият и още. Придружават ги два морски уивърна. И се движат толкова бързо, че все едно буря ги носи.

Елин стрелна поглед към Роуан.

– Колко време ни трябва да се доберем до онази лодка?

Ролф се взря в няколкото кораба на пристанището си с

мъртвешки бледо лице, във веригата Коработрошач, която още беше спусната под спокойната повърхност на морето. Фенрис, проследил погледа на капитана, отбеляза:

– Морските уивърни ще скъсат веригата ти. Евакуирай хората от острова. Качи ги на всички лодки и кораби, които имаш, и ги измъкни оттук.

Ролф се обърна бавно към Елин. Морскозелените му очи кипяха от омраза. И примирение.

– Това опит да ме изобличиш в блъфиране ли е?

Тя се заигра с края на плитката си.

– Не. Случва се в доста удобен момент, но нямам пръст.

Ролф плъзна поглед по всички им – силата, която можеше да изравни острова му със земята. И най-сетне пророни дрезгаво:

– Искам да съм адмирал. Искам целия архипелаг. Искам Илиум. И когато войната приключи, искам титлата „лорд“, която някога са носили предците ми. А как ще ми платите?

Елин впери очи в него. В стаята се спусна гробищна тишина, докато навън бушуваше същински хаос.

– Златото и съкровищата на борда на всеки потопен моратски кораб са за теб. Но оръжията и мунициите се пренасочват към фронта. Ще ти дам земи, но никакви други титли, освен лорд на Илиум и крал на архипелага. Ако имаш потомци, ще ги призная за твои наследници. Също както тези на Дориан.

Дориан кимна тържествено.

– Адарлан ще припознае теб и наследниците ти и тази територия за твоя собственост.

Ролф процеди:

– Пратете тези копелета на дъното на морето и флотата ми е ваша. Но не мога да гарантирам, че мисенианците ще се надигнат. Разпилени сме по целия свят от твърде дълго. Тук живеят само малък брой, а те няма да се присъединят към войната без подходяща... мотивация.

Той надникна към бара, сякаш очакваше да види някого зад него.

Елин обаче протегна ръка с лека усмивка.

– Остави това на мен.

Ролф пое ръката й и татуираната му кожа срещна белязаната й плът. Стисна я така, сякаш искаше да строши кокалите й, но тя му отвърна със същото. И изпрати малко огън към пръстите му.

Той изсъска от болка, отдръпвайки ръката си, а Елин се ухили.

– Добре дошъл в армията на Нейно Величество, капер Ролф. – Тя махна към отворената врата. – Тръгваме ли?

Елин беше умопомрачена, осъзна Дориан. Гениална, свирепа, но умопомрачена.

И навярно най-умелата, най-безсъвестна лъжкиня, която някога бе срещал.

Беше усетил призива й да се разлива като вълна по света. И огъня й да бумти до кожата му. Веднага го позна. И не се съмняваше нито за миг, че го е изпратила право до Предела, за да разберат тъмните сили, които го обитаваха, че на земята е останал един-единствен притежател на такъв огън, и да го проследят дотук.

Дориан не знаеше какво го е подпалило, защо бе избрала точно този момент, но...

Роуан беше разказал на Елин за страха на Ролф от Валгите. Толкова се боеше от завръщането им, че стражите му пазеха града денем и нощем. А Елин бе решила да използва страха му в своя полза. Мисенианците – свещени богове. Цял живот ги беше смятал за герои от вълшебните приказки и притчите. Ала сега разбираше, че просто са се криели добре. Докато Елин не ги изкара от скривалищата им.

А когато пиратският лорд и кралицата на Терасен си стиснаха ръце и тя му се усмихна широко, Дориан осъзна... че навярно и той самият се нуждаеше от малко свирепост и умопомрачение.

Нямаше да спечелят войната с усмивки и добри обноски.

Щяха да я спечелят с жена, готова да заложи на карта живота на цял остров хора, за да си набави онова, с чиято помощ щеше да спаси всички им. Жена, чиито приятели бяха готови да й съдействат, да разкъсат душите си на парчета, ако така щяха да спасят невинни животи. И всички знаеха какво щеше да е теглото на жертвите, ако залогът им беше грешно преценен. Елин най-вече.

Тя и Ролф излязоха през отворената врата на пивницата. Зад гърба му Фенрис подсвирна тихо.

– Боговете да са ти на помощ, Роуан, тази жена е...

Дориан не изчака да чуе останалото, а последва пирата и кралицата до улицата заедно с Едион и Лизандра. Фенрис вървеше на разстояние от останалите, но Гавриел не се отделяше от тях, вперил поглед в сина си. Богове, двамата толкова много си приличаха, дори се движеха еднакво. Пумата и Вълкът.

Ролф изрева на хората си, строени пред него.

– Всички кораби, които могат да превозват хора, отплават веднага.

Той продължи със заповедите, разпределяйки мъжете по кораби, отдавна останали без екипаж, включително неговия собствен. През това време Елин просто стоеше с ръце на хълбоците и ги наблюдаваше.

Докато не попита капитана:

– Кой е най-бързият ти кораб?

Той посочи „Морският дракон“.

Тя го измери изпитателно с очи и Дориан се подготви да чуе поредния й неистов, безразсъден план. Без да погледне никого от тях, кралицата нареди:

– Роуан, Лизандра, Фенрис и Гавриел, вие сте с мен. Едион, ти се качи в северната наблюдателница и поеми харпуна. Ако някой кораб стигне твърде близо до веригата, пробий дупка в корпуса му. – Когато се обърна към него, Дориан се скова, прочел заповедта в очите й. Отвори уста да възрази, но Елин не му даде думата. – В тази битка няма място за крале.

– Но за кралици има?

По лицето й нямаше нито капка хумор, нищо друго, освен ледено спокойствие, когато му подаде меч, който Дориан дори не я беше видял да носи. Дамарис.

Голдрин остана в ножницата на гърба й, откъдето рубинът му блестеше като жив въглен.

– Единият от нас трябва да оцелее, Дориан – заяви тя. – Ти поеми южната наблюдателница; стой в основата й и приготви магията си. Опита ли някой да мине през веригата, унищожи го.

Не със стомана, а с магия. Той закачи Дамарис на портупея си. Тежестта на древния меч му беше чужда.

– А ти какво ще правиш? – попита я той.

Сякаш в отговор, силата му се загърчи в стомаха му като усойница, готвеща се за атака.

Елин надникна към Роуан, към татуираната му ръка.

– Ролф, вземи всички железни вериги, които са ти останали от търговията с роби. Ще ни трябват.

За нея – и за Роуан. За възпиране на магията им, ако излезете извън контрол.

Защото Елин... Елин щеше да проникне с кораба право в сърцето на вражеската флота и да я вдигне до небесата.

34.

Беше лъжкиня, убийца и крадла и имаше чувството, че до края на войната ще си спечели още по-лоша слава. Но докато онази странна тъмнина се сгъстяваше на хоризонта, Елин се питаше дали не бе отхапала повече, отколкото можеха да сдъвчат със зъбатите й приятели.

Ала не отстъпи на страха си нито сантиметър място.

Вместо това позволи на черния огън да я изпълни.

Подсигуряването на съюзничество с пиратския лорд беше само едната част от мисията й. Другата, по-голямата... беше да изпрати послание. Не до Морат.

А до целия свят.

До всички потенциални съюзници, които следяха събитията на континента и размишляваха дали войната е загубена кауза.

Днешното й послание щеше да прокънти над всички кралства.

Тя не беше бунтовническа принцеса, тръгнала да руши вражески дворци и да избива крале.

Тя беше природна стихия. Бедствие и предводител на безсмъртни, легендарни воини. И ако въпросните потенциални съюзници не сключеха пакт с нея... искаше дълго време да се сещат за този ден и подвига й, да се чудят дали някога няма да посети и техните брегове, пристанищата им.

Не й се бяха притекли на помощ преди десет години. Щеше й се да им даде да разберат, че не е забравила.

Ролф приключи с разпалените заповеди към екипажа си и се качи бързо на борда на „Морският дракон“, а Едион и Дориан се спуснаха да търсят коне, които да отведе всеки от тях до назначената му наблюдателница. Елин се обърна към Лизандра. Досега хамелеонката бе следяла спокойно събитията, а когато Елин я попита тихо: „Знаеш ли какво искам от теб?“, тя кимна с лъснали мъхестозелени очи.

Елин не си позволи да я прегърне. Да докосне ръката й дори. Не и докато Ролф ги дебнеше с поглед. Той и всички обитатели на града, сред които се криеха отдавна изчезналите мисенианци. Затова просто й пожела успешен лов.

От гърлото на Фенрис се изтръгна задавен звук, явно се беше досетил какво е поискала от хамелеонката. До него Гавриел продължаваше да следи с очи Едион, който дори не беше надникнал към баща си, преди да преметне щита и меча през гърба си, да яхне жалката кобила и да препусне към наблюдателницата.

Накрая Елин се обърна и към Роуан. Вятърът вече танцуваше из сребърната коса на принца й воин.

– Потегляме.

Така и сториха.

По улиците наставаше все по-голяма паника, докато тъмната сила на хоризонта възприемаше форма: гигантски кораби с черни платна, приближаващи залива, сякаш наистина ги носеше неземен вятър.

Елин и Лизандра закрачиха смело към грамадния „Морски дракон“, а Роуан и другите двама елфи поеха след тях.

Хората спираха по улиците и гледаха смаяно как петимата се изкачват по пасарела, нагласявайки оръжията по себе си. Ножове и мечове, брадвата на Роуан, проблясваща от хълбока му, лък и колчан с черноопашати стрели, които Фенрис навярно можеше да изстрелва със смъртоносна точност, и още стоманени остриета. Докато пристъпваха на леко полюшваната от вълните, излъскана до съвършенство палуба на „Морският дракон“, Елин си мислеше, че сигурно приличат на подвижен арсенал.

Хората на Ролф изчакаха Гавриел да се озове на борда и веднага вдигнаха пасарела. Останалите, насядали по двама на пейките от двете страни на палубата, вдигнаха греблата. Роуан кимна на Гавриел и Фенрис и двамата безмълвно се присъединиха към екипажа, подчинявайки се на ранг, по-стар от някои кралства.

Ролф излезе от една врата, несъмнено водеща към личната му каюта, следван от двама мъже, натоварени с огромни железни вериги.

Елин пое към тях.

– Закрепете ги за главната мачта и се уверете, че стигат до ето... тук.

Тя посочи мястото си в сърцето на кораба. Достатъчно свободно пространство за екипажа, достатъчно и за тях двамата с Роуан да се развихрят.

Ролф заповяда на хората си да загребат, хвърляйки поглед към Фенрис и Гавриел, които бяха хванали по едно гребло, като всеки тласна своето напред с оголени от напън зъби.

Корабът потегли бавно – другите около него също.

Налагаше се бързо да излязат от залива, първи да преминат границата на Коработрошача.

Хората на Ролф увиха веригите около мачтата, оставяйки такава част от дължината им свободна, че да стигнат до Елин.

Желязото щеше да й послужи като котва, да й напомня коя е – какво е. Щеше да я задържи на този свят, когато необятните им магии с Роуан заплашеха да ги пометат с могъществото си.

„Морският дракон“ се откъсна от пристанището, а ритмичните викове и пръхтежи на гребящите мъже заглушиха глъчката на града зад тях.

Елин стрелна очи към всяка от наблюдателниците – Дориан тъкмо пристигаше при своята, а Едион развяваше златисти коси по виещото се около другата стълбище, препускайки към гигантския харпун на върха й. Със свито сърце позволи на мислите си да напуснат за миг настоящето и да й покажат как Сам тича нагоре по същите тези стълби, но не за да защити града, а за да го разруши.

Тя се отърси от ледената хватка на спомените и впери взор в Лизандра, която стоеше до парапета и също гледаше братовчед й.

– Сега.

Чувайки думата, дори Ролф спря да раздава заповеди.

С елегантни движения Лизандра седна върху широкия дървен парапет, прехвърли крака през него... и скочи във водата.

Хората на Ролф се спуснаха натам. Онези в лодките край тях също, видели жената да се гмурка в яркосинята вода.

Но не жена се показа на повърхността й.

Дълбоко под тях Елин я наблюдаваше как блести, изменя се и расте. Екипажът заруга смаяно.

Лизандра продължаваше да расте и расте под водата, досами пясъчното дъно на пристанището.

Мъжете загребаха още по-бързо.

Скоростта на кораба обаче не можеше да се мери с тази на съществото, което изплува над вълните.

Широка нефритенозелена муцуна, осеяна със страховити бели зъби, изпухтя могъщо над водната повърхност, сетне отново се гмурна, разкривайки масивна глава и коварни очи.

Някои от мъжете изкрещяха. Ролф стисна руля. Помощник-капитанът му падна на колене и току-що излъсканият меч с драконов ефес, закачен на хълбока му, издрънча върху дървения под.

Лизандра се гмурна към дълбините и им позволи да зърнат продълговатото й, силно тяло, пробиващо водната повърхност част по част; нефритените й люспи блестяха като скъпоценни камъни под ослепителното обедно слънце. Даде им шанс да съгледат легендата от народните им предсказания: мисенианците щели да се завърнат чак когато морските дракони го сторели първи.

Затова Елин направи така, че един от тях да се появи точно на проклетото им пристанище.

– Свещени богове! – пророни Фенрис от пейката до греблото си.

Реакцията на Елин беше същата, когато морският дракон се гмурна надълбоко и заплува напред.

Лизандра разтвори чудовищни перки – криле – под водата, прибирайки до тялото си малките си ръце и крака, докато използваше гигантската си, осеяна с шипове опашка за рул.

Някои от хората на Ролф шушукаха:

– Дракон... дракон ще защитава кораба ни... Легендите на бащите ни.

Ролф гледаше с пребледняло лице към мястото, където синьото море бе погълнало Лизандра, стиснал руля така, сякаш се боеше, че може да падне.

Два морски уивърна... срещу един морски дракон.

Защото всичкият огън на света не можеше да надвие воден враг. А ако искаха да потопят онези кораби, никой не биваше да ги спъва изпод водата.

– Хайде, Лизандра – пророни Елин и отправи молитва към Темис, богинята на дивото, да дари хамелеонката с ловкост и непоклатимост в подводната битка.

Едион хвърли щита от гърба си и се стовари на седалката пред гигантския железен харпун, който беше поне с една длан по-висок от него, а главата му – по-голяма от неговата. Имаше само три копия. Трябваше да стреля точно.

Отвъд залива кралят вече заемаше позиция зад парапета на най-долното ниво на кулата. А във водата корабът на Ролф се приближаваше все повече и повече към сваления Коработрошач.

Едион стъпи на единия от трите педала за управление, чрез които се въртеше оръжието, и стисна дръжките от двете му страни, за да насочи копието. Прицели се внимателно към най-далечния край на залива, където двата носа на острова се събираха, оставяйки само тесен проход към пристанището.

Отвъд тях водата се пенеше – риф. Идеален за разбиване на кораби, несъмнено точно там щеше да разположи кораба си Ролф, за да привлече моратската флота в капана.

– Какво е това, дявол да го вземе? – попита смаяно един от стражите, отговарящи за харпуна, и посочи към вълните.

Чудовищна сянка плуваше под вода пред „Морският дракон“, по-бързо от кораба, по-бързо от делфин. Дългото й, змийско тяло се носеше в морето с криле, които приличаха и на перки.

Сърцето на Едион спря.

– Това е морски дракон – обясни слисано той.

Е, поне вече знаеше по какъв таен облик работеше Лизандра.

И защо Елин бе настояла да влезе в храма на Бранън. Не само за да види краля и да върне града на мисенианците и Терасен, но и... за да може Лизандра да огледа детайлните каменни релефи на морски дракони в реален размер. За да се превърне в жив мит.

И двете... Ах, тези хитри, заговорничещи дяволици. С право наричаха Елин кралица от легендите.

– Но как... как... – Стражът се обърна към другите, които шушукаха недоумяващо. – Ще ни защитава ли?

Лизандра наближаваше Коработрошача, още свален под водата – въртеше се, чупеше тялото си в остри дъги и заобикаляше скоростно подводните скали по пътя си, като че искаше да опознае новия си облик за малкото време, с което разполагаха.

– Да – отвърна Едион, докато леден ужас изпълваше вените му. – Да, ще ни защитава.

Водата беше топла, спокойна и всевечна.

А тя беше люспеста сянка, покрай която седефените риби се стрелкаха уплашено към кораловите си домове; водно страшилище, чиито чутовни размери накараха птиците, полюшващи се върху вълните, да се разпилеят в панически полет.

Слънчевите лъчи пронизваха на снопове водата и Лизандра – или поне онази малка част от нея, която оставаше човешка – имаше усещането, че се носи през храм от светлина и сенки.

Там някъде откъм открито море се задаваше нещо, долавяше вибрации и ехо от странни звуци.

И най-големите морски хищници се втурнаха тревожно и отплаваха към безбрежните сини ширини отвъд островите. Дори обещанието за червени води не можеше да ги задържи на пътя на двете исполински сили, които щяха да се сблъскат.

Пред нея дебелите брънки на Коработрошача увисваха към дълбините подобно на колосалната огърлица на някоя богиня, навела се да отпие от морето.

Елин я беше накарала да прочете за тях, за отдавна забравените и изчезнали от лицето на земята морски дракони. Защото приятелката й знаеше, че въоръженият Ролф и мисенианците щяха да са им от помощ, но ако владееха митична сила... древният народ можеше да застане зад тях. А и вече можеше да им предложи дом – сред островите и в Терасен...

След като Елин очисти с огън стените на храма, Лизандра огледа добре каменните резби на морски дракони по тях. Магията на приятелката й дори разкри детайли, които не си личаха в камъка. Ноздрите например, долавящи всеки мирис по водните течения, ушите, разнищващи множество слоеве звуци.

Лизандра се устреми към рифа, намиращ се отвъд отворените устни на острова. Трябваше да прибере крилата си, но точно тук... тук щеше да заеме позиция.

Тук щеше да освободи всеки див инстинкт, да се сбогува с онази част от себе си, която още носеше човешки чувства.

Тези зверове, както и да бяха създадени, си оставаха зверове. Животни.

Нямаше да се борят с морал и чест. Щяха да се бият до смърт за оцеляване. Нямаше да проявят нито милост, нито състрадание.

А тя трябваше да воюва като тях. Нямаше да й е за пръв път, беше се отдавала на дивото в себе си не само в деня, когато бе рухнал стъкленият дворец, но и в нощта, когато я бяха заловили и онези мъже бяха опитали да отвлекат Еванджелин. Сега щеше да е същото.

Лизандра заби смъртоносните си, извити нокти в рифа за опора срещу течението и впери поглед в тихия син безкрай пред себе си.

Така започна бдението й.

35.

Клин седеше на парапета на „Морският дракон“, хваната за въжената стълба, която се спускаше от гигантската мачта, и се любуваше на охлаждащите пръски морска пяна по лицето си, докато корабът пореше вълните. След като се отделиха от останалите кораби и лодки, Роуан беше изпълнил платната с магическия си вятър, направлявайки „Морският дракон“ към внушителната верига.

Не се сдържа да не надзърне към потопения Коработрошач, докато минаваха над него... а като го оставиха зад гърба си, той започна да се издига от водата.

Вече бяха затворени извън залива, в който останалите кораби на Ролф щяха да чакат в безопасност зад веригата, и оттук щяха да бранят града, отправил смълчан поглед към тях.

Ако всичко минеше по план, нямаше да имат нужда от друг кораб, беше уверила Ролф.

В противен случай останалите му кораби така или иначе щяха да са безпомощни.

Стиснала здраво въжето, Елин се наведе през парапета, отвъд който лазурносиньо и бяло прелитаха с шеметна скорост. Не бързай прекадено – беше посъветвала Роуан. – Не бива да пилееш силите си; снощи почти не спа.

Той само се наклони към нея да захапе леко ухото й и седна на пейката на Гавриел, за да се съсредоточи.

Още стоеше там и със силата си позволяваше на екипажа да остави греблата и да се подготви за прииждащия мрак. Елин впери очи напред към черните платна, закриващи хоризонта.

Ключът на Уирда върху гърдите й зашепна.

Чувстваше ги – магията й вкусваше покварата им. От Лизандра нямаше и следа, но Елин бе наясно, че е наблизо, някъде под облените от слънцето вълни.

Роуан забави магията си и корабът се понесе плавно към двата върха на острова, извити един към друг.

Беше време.

Елин скочи от парапета и ботушите й изтропаха по мокрото дърво на палубата. Всички погледи се обърнаха към нея, към веригите, опънати по дървения под.

Ролф слезе от издигнатия квартердек, откъдето собственоръчно управляваше кораба, и закрачи към нея.

Елин вдигна една от тежките железни вериги, питайки се от чии ли китки бе висяла. Роуан стана на крака с плавно, премерено движение. Двамата с Ролф я достигнаха по едно и също време.

– А сега какво? – попита капитанът.

Елин посочи с брадичка към корабите, вече толкова близо, че се забелязваха фигурите, скупчени по палубите. Много, много фигури.

– Трябва да ги примамим възможно най-близо. Видиш ли бялото на очите им, дай ни сигнал.

– После пусни котва от десния борд – добави Роуан. – И ни завърти.

– Защо? – попита капитанът, докато Роуан й помагаше да закопчае една от белезниците на китката си.

Допирът на желязото я накара да изтръпне и магията се загърчи във вените й. Роуан хвана брадичката й с палец и показалец и я принуди да срещне нетрепващия му поглед, докато отговаряше на Ролф:

– Защото мачтите не бива да са на огневата ни линия. Струват ми се важна част от кораба.

Ролф изръмжа и си тръгна с гневна крачка.

Пръстите на Роуан обгърнаха долната й челюст и палецът му замилва бузата й.

– Ще използваме силите си бавно и полека.

– Знам.

Той кил на глава и вдигна вежди. Полуусмивка изви греховните му устни.

– От дни се потапяш в силата си, познах ли?

Тя кимна. Толкова концентрация и усилия й костваше да се задържи в настоящето, да остане будна, докато дълбаеше все по-надълбоко и по-надълбоко, извличайки колкото можеше повече от мощта си, без да привлече ничие внимание.

– Не исках да рискувам тук. Не и при положение, че твоята магия е отслабена след спасяването на Дориан.

– Възстанових се, ако искаш да знаеш. Тоест театърът от тази сутрин...

– Просто имах нужда да отпусна малко пара – отвърна шеговито тя. – И да накарам Ролф да се напикае в гащите.

Той се засмя и свали ръце от лицето й, за да й подаде другата окова. Елин ненавиждаше отвратителния й древен допир до кожата си, до неговата кожа, докато я щракваше около татуираната му китка.

– Побързайте! – пришпори ги Ролф от мястото си зад руля.

Корабите наистина ги доближаваха неумолимо. От морските уивърни нямаше и следа, ала и Лизандра не се мяркаше.

Роуан хвана дръжката на ловния си нож, чието стоманено острие блестеше под ослепителното слънце. Беше точно пладне. И точно затова беше отишла в кабинета на Ролф преди около два часа.

Направо беше ударила камбаната за обяд, призовавайки армията от Предела. Не предполагаше, че ще чакат до смрачаване, но тварите очевидно се страхуваха повече от гнева на господаря си, в случай че я изпуснеха, отколкото от светлината. Или просто бяха твърде глупави, за да се досетят, че наследницата на Мала владееше най-голяма сила, когато слънцето бе в зенита си.

– Твоя ли ще е честта, или моя? – попита Роуан.

Фенрис и Гавриел бяха станали на крака и ги наблюдаваха от безопасно разстояние с мечове в ръце. Елин протегна свободната си ръка и отвори белязана длан, а с другата грабна ножа от него. Едно рязко движение на острието по лепкавата й от морската вода кожа, и плътта й набъбна, обляна от топла кръв.

След секунда Роуан взе ножа и мирисът на неговата кръв изпълни носа й, изостри сетивата й. Елин протегна окървавена длан.

Магията й излетя в света, пращейки във вените й, в ушите й. Тя сдържа порива си да тропне с крак по дървения под, да развърти рамене.

– Бавно – повтори Роуан, сякаш усетил на колко тънък косъм виси силата й – и полека. – Окованата му ръка се плъзна през кръста й, за да я притисне към него. – Ще съм до теб през цялото време.

Тя вдигна глава да огледа лицето му – суровите черти и татуировката от едната му страна. Той се приведе да целуне нежно устните й и през това време долепи кървящите им длани.

В тялото й избухна магия, древна, подла и ехидна. Тя се изви до него и коленете й поддадоха от помитащата сила, която забушува из вените й.

А всички останали на палубата несъмнено виждаха просто двама прегърнати влюбени.

Но Елин проникваше надолу, надолу и все по-надолу в силата си, усещаше, че и той прави същото със своята, чувстваше как всяка частица от леда, вятъра и светкавиците му нахлуват буйно в нея. А щом и сърцевината на силата му я достигна, бързо се подчини на нейната, стопи се и се превърна в живи въглени и див огън. В нажеженото сърце на земята, което оформяше света и раждаше нови земи.

Надълбоко и все по-надълбоко.

Долавяше смътно как корабът се клати под тях, как желязото я хапе леко, отблъсквайки магията й, как Фенрис и Гавриел мъждукат край тях като свещи на вятъра.

От месеци не беше достигала същинските глъбини на мощта си.

Докато Роуан я обучаваше във Вендлин, тя сама поставяше ограничения на магията си. А онзи съдбовен ден с Валгите разруши бариерата, откривайки съвършено ново, недокосвано досега ниво под нея. И именно от него извлече сила, за да защити Доранел, цял ден дълба, за да проникне толкова навътре, да поеме нужната енергия.

Сегашното спускане бе започнала преди три дни.

Очакваше да достигне познатото дъно още на първия.

Но бе грешала.

А сега... сега, когато силата на Роуан се сливаше с нейната...

Ръката му още я притискаше и Елин усещаше като през мъгла лекото дращене на палтото му по лицето си, оръжията, скрити под него, мириса му, докато се изливаше успокоително върху нея.

Тя беше камък, хвърлен в морето на неговата мощ – тяхната мощ.

Надолу

и

надолу

и

надолу

Ето – ето го дъното. Посипано с пепел като гърлото на спящ кратер.

Единствено допирът на краката й в дървената палуба й пречеше да потъне в пепелта, да узнае какво се крие под нея.

Магията й прошепна, че трябва да разрови прахта и тинята, ала Роуан стегна хватката си около кръста й.

– Полека – пророни в ухото й. – Полека.

Още от силата му се изля в нея – вятър и лед закипяха ведно с нейната магия, сливайки се в шеметен вихър.

– Близо са – предупреди ги Ролф, стоящ някъде наоколо... в друг свят.

– Цели се в средата на флотата – нареди й Роуан. – Запрати страничните кораби към рифа.

Където щяха да потънат, а после Фенрис и стрелците на Ролф щяха да избият оцелелите от екипажа им. Роуан трябваше да е нащрек, да следи наближаващата сила.

Елин ги усещаше, чувстваше как магията й настръхва срещу чернотата, сгъстяваща се отвъд хоризонта на съзнанието й.

– Почти навлизат в обсега ни – провикна се Ролф.

Тя започна да се издига, влачейки бездната от огън и жулел след себе си.

– Полека – пророни Роуан.

Нагоре и нагоре, обратно към морето и слънчевите лъчи.

Насам – зовеше я слънцето. – Към мен.

Магията й се устреми към него, към гласа му.

– Сега! – изрева Ролф.

И магията й изригна като див звяр, освободен от оковите.

Елин се справи добре, когато Роуан й предаде силата си.

Запъна се на няколко пъти, но... накрая овладя спускането.

Макар че нейната магия... този път кладенецът стигаше още по-надълбоко. Лесно можеше да се забрави, че тя все още растеше, че силата й щеше да съзрява заедно с нея.

А когато Ролф изкрещя „Сега!“, Роуан осъзна, че за своя зла участ, наистина бе забравил това.

Стълб от пламък, който не се разгоря, изригна от Елин, пробивайки със страшна сила небето, обагряйки света в червено, оранжево и златисто.

Огромната мощ я откъсна от обятията му и Роуан сграбчи ръката й в стоманена хватка, за да не се прекъсне единението им. Хората край тях отскочиха назад и някои паднаха на задници, вдигнали ужасени, смаяни погледи към небето.

Огнената колона се виеше все по-нагоре, същинско торнадо от смърт и живот, и възраждане.

– Свещени богове – пророни Фенрис зад него.

Магията на Елин продължаваше да се излива в света. А тя гореше все по-жарко, все по-необуздано.

Отметна задъхано глава назад със стиснати зъби и затворени очи.

– Елин – промълви предупредително Роуан.

Колоната от пламъци започна да се разширява, вече примесена със синьо и тюркоазено. Огън, способен да топи кости, да пропука земята.

Прекалено много. Беше й дал прекалено много, а тя бе проникнала твърде надълбоко в собствената си сила...

През ограждащите ги огньове Роуан зърна как изпадналата в смут вражеска армада се опитва трескаво да обърне посоката, да избяга.

Представлението на Елин вече не беше за тях.

Така или иначе не бяха способни да се измъкнат, не и със силата, бълваща от нея.

Представлението й беше за града, който ги наблюдаваше.

За света, който трябваше да разбере, че не е някаква си принцеса, заиграла се с красиви въгленчета.

– Елин – повтори Роуан, мъчейки се да дръпне връзката помежду им.

Но нямаше нищо.

Освен зейналата паст на безсмъртен, древен звяр. Звяр, отворил едното си око, говорещ на езика на хиляда светове.

Във вените му плъзна лед. Елин носеше Ключа на Уирда.

– Елин.

И в този миг го усети. Усети как дъното на мощта й се пропуква, сякаш звярът в Ключа на Уирда бе забил крак в него, долови как пепел и скални отломки се ронят от пукнатината.

А под нея като лава бълбукаше магията й.

Сякаш виждаше огненото сърце на Мала.

Елин се гмурна в лавата. Окъпа се в нея.

Роуан опита да я откъсне, да й изкрещи...

Но Ролф, изцъклил очи от ужас и страхопочитание, изрева:

– Стреляй!

Тя чу заповедта му. И със същата мощ, с която бе пронизала небето, огнената колона се стрелна надолу обратно в нея, където се заувива в кълбо от сила, толкова горещо, че цвъртеше в него, прогаряше душата му...

Пламъците угаснаха в същия миг, в който Елин се протегна към Роуан с нажежени ръце и изтръгна последните остатъци от магията му.

А сетне издърпа и ръката си от неговата. Докато силата й и Ключът на Уирда между гърдите й се сливаха.

Роуан се свлече на колене и нещо в главата му изпращя, сякаш го прониза гръм.

Щом Елин вдигна клепачи, той осъзна, че не е било гръм, а отворила се с трясък врата.

Лицето й стана безизразно. Студено като пролуките между звездите. А очите й...

Тюркоазеното пламтеше ярко... около сребърно ядро. Нямаше и точица златисто.

– Това не е Елин – пророни Фенрис.

Лека усмивка разцъфна по плътните й устни, родена от жестокост и надменност, а очите й обходиха желязната верига, увита около китката й.

Желязото се стопи и нажежените капки пробиха дървената палуба, политайки към тъмнината отдолу. Съществото, което гледаше през очите на Елин, сви едната й ръка в юмрук. През стиснатите й пръсти заструи светлина.

Студена бяла светлина. Проблеснаха пипала – сребърен пламък...

– Отдалечи се – извика му Гавриел. – Отстъпи назад и не гледай!

Гавриел беше коленичил със сведена глава и извърнат встрани поглед. Фенрис последва примера му.

Защото онова, което се взираше в тъмната флота пред тях, което бе превзело обичното му тяло... Роуан знаеше какво е. Една първична, съкровена част от него знаеше.

– Деанна – прошепна той.

Тя стрелна очи към него и в тях изплува въпрос, последван от потвърждение.

И му проговори с глас, едновременно дълбок и празен, млад и стар:

– Всеки ключ има ключалка. Предай на Обещаната кралица да я намери скоро, защото всички съюзници на света ще са безполезни, ако не притежава Ключалката, ако не върне ключовете при нея. Предай й, че огън и желязо, сплетени ведно, отговори ще открият в древното сребро. Само стъпка ще й е нужна.

После отново извърна поглед.

И Роуан осъзна каква бе силата в ръката й. Осъзна, че пламъкът, който предстоеше да освободи, щеше да е толкова студен, че да прогаря; осъзна, че това беше студът на звездите, на откраднатата светлина.

Не див огън – а лунен огън.

В единия миг беше себе си. В следващия я нямаше.

Нещо я изтласка встрани, заключи я в кутия без ключ и мощта й внезапно спря да й принадлежи, тялото й спря да й принадлежи, името й също.

И усещаше как Другата я изпълва, смее се тихо, удивена от топлината на слънцето по лицето й, от влажния морски бриз, покриващ устните й със сол, от болката в ръката, чиято рана бе зараснала.

Толкова дълго – от толкова дълго Другата не беше чувствала всичко това... всецяло, не като нещо междинно и размито.

А огньовете – нейните огньове и любимата й магия... вече принадлежаха на Другата.

На богинята, влязла през кратковечната порта между гърдите й и превзела тялото й така, сякаш просто слагаше маска.

Нямаше думи, защото нямаше глас, нито живот – нищо...

И можеше единствено да наблюдава безучастно, като че надзърташе през прозорец, как богинята, която навярно не я бе защитавала досега, а я бе преследвала заради този момент, заради тази възможност, оглежда тъмната флота пред тях.

Толкова лесно можеше да я унищожи.

Ала долавяше мъждукането на още живот зад тях. Още живот, който да заличи, още предсмъртни писъци за ушите й; шанс да види с очите си края на нечие съществувание така, както богините никога не успяваха...

Можеше само да наблюдава как собствената й ръка, обвита в пулсиращи бели пламъци и насочена към тъмната флота, започва да се движи.

Към незащитения град в сърцето на залива.

Времето забави хода си и се разтегна, а тялото й се завъртя рязко към града и ръката й, вече свита в юмрук, се вдигна към центъра му. На пристанището имаше хора, потомци на един загубен клан; някои вече бягаха от огнената стихия, която бе отприщила преди малко. Пръстите й започнаха да се отварят.

– Не!

Думата беше рев, молба и пред зрението й прелетяха сребристо и зелено.

Име. Едно име прокънтя в главата й, когато той се хвърли пред юмрука, пред лунния огън, не само за да спаси невинните души в града, а и за да избави нейната от агонията, която щеше да изживее, ако ги убиеше...

Роуан. Щом лицето му се избистри пред погледа й с огряна от слънцето татуировка, когато юмрукът, зареден с невъобразима мощ, се оказа насочен към неговото сърце...

Никоя сила на света нямаше да може да я удържи.

Елин Галантиус си спомни името си, разбивайки клетката, в която богинята я беше тикнала, сграбчи натрапницата за врата и я запокити навън, навън, навън през зейналата дупка, откъдето беше проникнала, а накрая я затвори...

Елин се върна в тялото си, в магията си.

Огън като лед, огън, откраднат от звездите...

Косата на Роуан още се люлееше от светкавичния му скок пред отварящия й се юмрук.

Времето отново полетя напред, цялостно, бързо и неумолимо. На Елин й стигна само колкото да се хвърли настрани, за да отмести ръката си от него, да я насочи накъдето и да било, но не към него...

Корабът под нея, както и центърът и левият фланг на тъмната флота и единият край на острова отвъд нея избухнаха в буря от огън и лед.

36.

Под вълните цареше такава тишина, макар и приглушените звуци на паника, разруха и смърт да я застигаха откъм повърхността.

Елин потъваше надолу, както бе потъвала в магията си, и Ключът на Уирда тегнеше от врата й като воденичен камък.

Деанна. Не знаеше как, нито защо...

Обещаната кралица.

Дробовете й се свиваха болезнено и горяха.

Шок. Навярно изпадаше в шок.

И потъваше все по-надолу, мъчейки се да намери пътя обратно до тялото си, до съзнанието си.

Солена вода щипеше очите й.

Голяма, солидна ръка сграбчи задния край на яката й и я задърпа нагоре с равномерни тласъци.

Какво направих какво направих какво направих какво направих...

Светлина и въздух се взривиха край нея и ръката пусна яката й, за да се увие около гърдите й, притискайки я към мускулесто мъжко тяло, което я прикрепяше над буйните вълни.

– Държа те – каза някой, но не беше Роуан.

Други хора. На кораба бе имало и други хора, а тя ги беше убила...

– Ваше Величество – поде елфът с въпросителен, но и смирено повелителен глас.

Фенрис. Така се казваше.

Тя примигна и името й, титлата й, изцедената й сила влетяха стремглаво в нея – морето, битката, моратската армия.

По-късно. По-късно щеше да се разправя с проклетата богиня, която я бе използвала като някаква си жрица. По-късно щеше да си мисли за това как ще разкъса всеки свят, за да намери Деанна и да й отмъсти.

– Дръж се за мен – нареди й Фенрис сред врявата, която вече проникваше в съзнанието й: крясъците на мъже, стоновете на рухващи неща, пращенето на пламъци. – Не се пускай.

И преди да си е спомнила как се говори, се озова в... нищото. В мрак, който беше и материален, и невеществен, въпреки че я притискаше плътно от всички страни.

В следващия момент отново се намираха във водата и веднага щом се ориентира, Елин пое трескаво въздух. Беше ги пренесъл някак... беше направил скок в пространството, ако съдеше по съвсем различните отломки покрай тях.

Фенрис я придърпваше задъхано към себе си. Като че магията, която му позволяваше да прескача на кратко разстояние, му бе отнела всички сили. Той вдиша дълбоко.

И отново се озоваха на онова тъмно, пусто, но и някак гнетящо място. След броени секунди водата и небето се върнаха.

Фенрис изсумтя, стиснал я с едната си ръка, докато с другата плуваше към брега, отблъсквайки отломките от пътя си. От гърдите му вече се чуваше мокро хъхрене. Каквато и магия да владееше, беше я изчерпал.

Но Роуан... къде беше Роуан...

Издаде някакъв звук, незнайно дали името му, или просто стон.

Фенрис отвърна запъхтяно:

– На рифа е... нищо му няма.

Тя не му повярва. Загърчи се в хватката му, докато не я пусна, сетне се гмурна в студената вода и заплува в посоката, в която се беше отправил той. Още един малък звук напусна гърлото й, когато зърна Роуан да стои на рифа, нагазил до колене във водата. Протягаше ръка към нея, макар и още да ги деляха трийсетина метра.

Добре. Невредим. Жив. А до него стоеше Гавриел, мокър до кости и загледан в...

О, богове, о, богове!

Водата беше обагрена с кръв. Навсякъде плаваха тела. А флотата на Морат...

Повечето кораби бяха унищожени, вече бяха просто овъглени трески, носещи се около островите, и горящи късове платно и въже. Но три бяха оцелели.

Три кораба, които сега обграждаха потъващия „Морски дракон“, струпвайки се около него като буреносни облаци...

– Трябва да плуваш – изръмжа Фенрис до нея с полепнала по главата златиста коса. – Веднага. Колкото можеш по-бързо.

Тя извърна поглед към него и примигна да изгони солената вода от очите си.

– Плувай! – нареди й Фенрис, оголвайки кучешките си зъби, и преди да се е замислила какво ги дебне под водата, той сграбчи яката й отново и направо я хвърли пред себе си.

Елин не изчака друга заповед от воина. Съсредоточи се върху протегната ръка на Роуан и заплува. Лицето му умишлено излъчваше спокойствие – командир на бойното поле.

Нейната магия беше изтощена, пустош, а неговата... беше я откраднала...

За това трябваше да мисли. Започна да си проправя път през отломките, да се гмурка под по-големите парчета, да заобикаля...

... да заобикаля хора. Хората на Ролф. Мъртви във водата.

Дали и капитанът не беше сред тях?

По всяка вероятност беше убила първия си и единствен човешки съюзник във войната, както и единствения си директен път към Ключалката. А ако плъзнеха слухове за това бедствие...

– По-бързо! – провикна се Фенрис.

Роуан прибра меча си в ножницата, преви колене...

И заплува към нея, бързо и плавно, минавайки между вълните и под тях, а водата сякаш му отваряше път. Искаше й се да изръмжи, и сама можеше да се справи, но...

Той я достигна и без да изрече нищо, се плъзна зад нея. Да пази гърба й заедно с Фенрис.

Но какво можеше да стори във водата без магия срещу зъбатата паст на някой морски уивърн?

Елин пренебрегна смазващата стегнатост в гърдите си и заплува стремглаво към рифа, където Гавриел я чакаше на мястото на Роуан. Шелфът на кораловия риф най-сетне се появи под нея и тя едва не зарида от облекчение. Мускулите й трепереха, когато Гавриел клекна, за да й подаде ръка.

Пумата с лекота я извади от водата. Ботушите й стъпиха на грапавите корали и коленете й поддадоха, но Гавриел я крепеше и дискретно й предлагаше опора с тялото й. Роуан и Фенрис излязоха от водата само секунда по-късно и принцът мигновено се появи пред нея, сложи ръце на лицето й и отметна назад мократа й коса, взирайки се в очите й.

– Добре съм – отвърна с прегракнал глас Елин. Заради магията или богинята, или погълнатата солена вода. – Себе си съм.

На Роуан това му стигаше, затова обърна поглед към трите кораба, които летяха към тях със страшна скорост.

От другата й страна Фенрис се беше превил на две и дишаше тежко с опрени в коленете си длани. Като усети погледа й, вдигна подгизнала глава към нея, но каза на Роуан:

– Аз бях дотук. Ще трябва или да изчакаме силите ни да се възстановят, или да плуваме до брега?

Роуан кимна отривисто в знак на съгласие и благодарност, а Елин надникна зад тях. Рифът като че ли беше продължение на черния скалист бряг отвъд него, но заради прилива щеше да им се наложи да плуват на места. И да рискуват сблъсъка с онова, което ги дебнеше под водата...

Под водата. При Лизандра.

Не се мяркаха нито уивърни, нито дракон.

Елин не знаеше дали да го приема за добър, или за лош знак.

Елин и елфите се бяха добрали до рифа, стоейки върху него с вода до колене.

Каквото и да се беше случило... далеч не беше за добро. И Лизандра можеше да се закълне, че след това хищното, свирепо присъствие, което не я забравяше нито за миг, се гмурна в дългата й сянка, докато горният свят гореше.

Тя се откъсна от рифа сред бушуващите води наоколо. Дървени отломки, въжета и платна заваляха по повърхността, а някои дори потъваха при сблъсъка с вълните. После заваляха и телата... откъснати крака и ръце.

Но... погледът й попадна върху капитана и помощника му. Двамата се лашкаха сред късовете наоколо, които ги впримчваха в капана си и сякаш се мъчеха да ги повлекат към пясъчното дъно.

Лизандра се отърси от изумлението и заплува към тях.

Като я видяха, Ролф и помощникът му замръзнаха от ужас, пресягайки се към оръжията си под водата. Но тя избута отломките, които несъмнено щяха да ги удавят, и застана мирно, за да се хванат за нея. Нямаше много време...

Ролф и помощник-капитанът се вкопчиха в краката й като ракообразни и тя се стрелна покрай обгорелите останки от кораба им. Само след минута ги остави на една подводна скала и подаде глава, колкото да си поеме въздух, преди да се гмурне отново.

Още хора се бореха с вълните. Тя се спусна към тях, заобикаляйки отломъците, докато...

Кръв оцвети течението. И то не малките петна, които багреха водата след експлозията.

Огромни, размътени облаци кръв. Сякаш масивни челюсти бяха стиснали нечие тяло до смазване.

Лизандра се устреми напред, виейки тяло във водата, докато опашката й плющеше като гигантски камшик. Втурна се към трите кораба, застигащи оцелелите. Трябваше да действа незабавно, докато уивърните бяха заети с плячката си.

Вонята на първия черен кораб я достигна дори под водата, като че тъмното дърво бе накиснато в развалена кръв.

Като доближи дебелия му корем, две огромни сенки се материализираха в сините дълбини.

Тя усети как вниманието им се приковава в нея веднага щом опашката й се заби в корпуса на кораба.

Веднъж. Два пъти.

Чу се прашене на дърво. И приглушени крясъци.

Лизандра се оттегли назад, набирайки сила, и блъсна кораба с опашка трети път.

Дървото се нацепи и задра люспестата й кожа, но щетата беше налице. Смъртоносната рана в дървото започна да се разраства, засмуквайки все повече и повече вода. Лизандра се отдръпна от пътя на теглителната сила и се гмурна надълбоко, а двата уивърна, пируващи с обезумелите корабокрушенци, прекъснаха угощението си.

Хамелеонката се хвърли към следващия кораб. Ако успееше да потопи и трите, съюзниците им щяха да избият войниците един по един, докато се мъчеха да доплуват до брега.

Вторият кораб обаче се оказа по-подготвен.

Копия и стрели засвистяха през водата край нея. Тя се гмурна до пясъчното дъно и се изстреля нагоре, устремена към уязвимия корем на кораба, стегнала тялото си в подготовка за сблъсъка...

Но друг сблъсък прекъсна атаката й.

Толкова бърз, че дори нейните сетива не го доловиха, единият морски уивърн заобиколи кораба и се заби в нея.

Ноктите му се впиха в плътта й и тя се завъртя инстинктивно, шибвайки с опашка така яростно, че звярът полетя през водата.

Лизандра се стрелна назад, за да го огледа добре, докато неговите кръвнишки очи преценяваха нея.

О, богове!

Беше почти двойно по-голям от нея, тъмносин с бял корем на светлосини петна. Тялото му беше почти змийско и от двете му страни имаше криле, приличащи по-скоро на перки. Същество, приспособено за бързо плуване в океана, но не само... Тя се взря в дългите му, извити нокти, страшната му паст, която сега беше отворена и вкусваше кръвта, солта и нейния мирис, разкривайки зъби, тънки и остри като на змиорка.

Извити като куки. За смъртоносна захапка и разкъсване на месо.

Вторият уивърн се нареди в бойна готовност зад първия.

Хората над нея пляскаха панически във водата и пищяха. Ако не успееше да повали вражеските кораби...

Лизандра прибра криле плътно до тялото си. Прииска й се да беше вдишала по-дълбоко, да беше изпълнила дробовете си докрай. Размаха опашка точно пред течението, за да разнесе кръвта от прясната си рана право към уивърните.

Усети мига, в който тя ги достигна.

Веднага осъзнаха, че не е най-обикновено животно.

Тогава се гмурна.

С бързо, плавно движение се завтече към дълбините. Щом те бяха създадени за зверско убиване, тя щеше да използва скорост.

Прелетя под тъмните им сенки, преди да са смогнали да се завъртят дори. И продължи към открития океан.

Хайде, хайде, хайде...

Те я подгониха като хрътки, надушили заек.

На север имаше пясъчен нанос, ограден от рифове.

Лизандра бясно се втурна към него.

Единият от уивърните се оказа по-ловък от другия, достатъчно, че зъбатата му челюст да щракне точно до опашката й…

Водата стана по-бистра, по-прозирна. Лизандра полетя право към рифа, издигайки се от дълбините като внезапно застинал титан. Свърна около наноса...

И уивърнът изникна пред нея, докато вторият още я преследваше.

Умни твари.

Тя се хвърли встрани в плитчините на наноса и позволи на инерцията да я преобърне, отново и отново, доближавайки я до тясната ивица пясък. Накрая заби надълбоко нокти, за да спре; пясъкът се разхвърча, засипа я и повдигна опашката й, струпвайки се под нея. Тялото й тежеше много повече извън водата...

Уивърнът, на който му беше хрумнало да я пресрещне, изскочи върху насипа.

Тя атакува внезапно като усойница.

Докопа с челюсти открития му врат и стисна.

Уивърнът подскочи и стрелна опашка към нея, но тя съумя да забие своята в гръбнака му. И прекърши гърба и врата му едновременно.

Черна кръв с вкус на гнило месо заля гърлото й.

Тя пусна мъртвия уивърн на пясъка и плъзна поглед по тюркоазеното море, отломките, двата оставащи кораба, пристанището...

Къде беше вторият? Къде, по дяволите, се беше дянал?

Явно имаше достатъчно ум в главата да разбере кога смъртта го дебне и да си тръгне в търсене на по-лесна плячка.

Съзря покритата му с шипове гръбна перка да се потапя. Отправяше се към...

Към рифа, върху който с извадени мечове стояха Елин, Роуан, Гавриел и Фенрис. Обградени с вода от всички страни.

Лизандра се гмурна във вълните, отмивайки пясъка и кръвта от тялото си. Още един – само още един морски звяр, и щеше да потопи корабите...

Като наближи кораловия риф, оцелелият уивърн набра скорост, сякаш се канеше да изскочи от водата и да погълне кралицата цяла.

Само че не се добра дори до пет метра от повърхността.

Лизандра му налетя и двамата се блъснаха в рифа с такава сила, че го разтърсиха. Ноктите й бяха вкопчени в гръбнака му, устата й – впита във врата му... и го разтръска безмилостно, поддала се изцяло на инстинкта за самосъхранение, на настойчивите пориви на тялото си да убива, убива, убива...

Търкулнаха се към глъбините, а уивърнът продължаваше да се бори за живота си, изхлузвайки се полека от захвата й около шията му...

Не. Боен кораб закри слънцето и Лизандра бръкна на дълбоко в себе си, свиквайки силата си за последен път, сетне разтвори криле и се изстреля нагоре...

Блъсна морския уивърн в кораба, минаващ над тях. Звярът изрева яростно. Тя го запрати натам отново и отново. Дървеният корем на кораба се натроши. Тялото на уивърна също.

Звярът се отпусна в хватката, а водата нахлу в продънения плавателен съд. Войниците над нея закрещяха.

Тя откопчи нокти от тялото на звяра и го тласна към океанското дъно.

Един последен кораб. Само един...

Но беше толкова уморена. Едва ли щеше да смогне да се преобрази поне няколко часа след това.

Излезе на повърхността, вдиша въздух и се приготви.

Крясъците на Елин я достигнаха, преди да се е потопила отново.

Не викаше от болка... вдигаше тревога. Повтаряше една дума пак... и пак. Една заповед към нея.

Плувай!

Лизандра обърна глава към кораловия риф, върху който стоеше кралицата й. Елин обаче сочеше зад нея. Не към единствения оцелял кораб... а към открито море.

Където три гигантски сенки пореха вълните право към хамелеонката.

37.

Кралицата на Едион стоеше на рифа заедно с баща му, Роуан и Фенрис. Ролф и повечето му хора бяха успели да доближат този до срещуположната страна на тясното заливно устие.

А в канала между тях...

Един боен кораб.

Един морски дракон.

И три морски уивърна.

Големи морски уивърни. Първите два... още не бяха достигнали зрялост.

– Проклятие – започна да повтаря стражът до Едион на върха на наблюдателницата. – Проклятие. Проклятие. Проклятие.

Ролф им беше казал, че морските уивърни са готови на всичко да унищожат убиеца на потомците си. Единственото спасение бе да се добереш до центъра на континента, но дори при това положение всички водни басейни щяха да крият опасност.

А Лизандра току-що бе убила двама.

Явно не бяха дошли сами. Ако съдеше по тържествените викове на валгските войници от единствения оцелял кораб... това бе капан. А потомците бяха стръвта.

И бяха с малко по-големи от Лизандра. Възрастните – мъжкарите – бяха тройно по-едри.

По-дълги от кораба, чийто екипаж обстрелваше хората, мъчещи се да доплуват до брега през канала, който се беше превърнал в клопка за зеления морски дракон.

Зеленият морски дракон, който сега се намираше между трите великански страшилища и кралицата си, останала на онези скали без нито въгленче магия във вените си. Кралицата на Едион, която крещеше неуморно на Лизандра да плува, да се преобрази, да бяга.

Но той беше гледал как Лизандра се бори с двата малки уивърна.

В битката с втория вече изнемогваше. А през последните месеци достатъчно пъти я беше виждал да се преобразява, за да знае, че нямаше как да го стори толкова бързо, както и че е възможно никога да не намери сили за това.

Две неща бяха сигурни: тя щеше да остане в тази си форма, а приятелите му не можеха да помръднат от рифа. А ако Лизандра дори опиташе да излезе на брега... Разлютените мъжкари щяха да я докопат, преди да е извлачила тялото си върху плитчините.

Трите уивърна я наближаваха със страшна скорост. Лизандра обаче не помръдна от устието на залива.

Заела отбранителна позиция.

Сърцето на Едион спря.

– Мъртва е – процеди един от стражите. – О, богове, мъртва е…

– Затваряй си проклетата уста! – озъби му се Едион, оглеждайки залива по онзи студен, пресметлив начин, който му позволяваше да взима решения на бойното поле, да претегля рисковете и щетите.

Идеята осени първо Дориан.

На отсрещния бряг на залива кралят вдигна светнал като звезда юмрук във въздуха, за да сигнализира на Лизандра със силата си. Сякаш я призоваваше с настойчиво: Ела при мен, ела при мен, ела при мен.

Трите морски уивърна потънаха под вълните.

Лизандра се обърна и също се гмурна...

Ала не към Дориан.

Елин спря да крещи. А магията на Дориан угасна.

Едион можеше единствено да наблюдава безучастно как сянката на хамелеонката се понася към трите мъжкаря.

Те се разпръснаха, толкова грамадни, че гърлото на Едион пресъхна от ужас.

И той за пръв път изпита омраза към братовчедка си.

Мразеше я, задето бе поискала такова нещо от Лизандра – да ги защити в тази си форма, както и да им осигури съюзничеството на мисенианците. Мразеше хората, белязали Лизандра толкова дълбоко, че беше готова да се откаже от собствения си живот. Мразеше... мразеше себе си, задето бе вързан на върха на тази безполезна кула с оръдие, способно да изстрелва само по една стрела.

Лизандра се втурна към средния уивърн и когато помежду им останаха само стотина метра, кривна наляво.

Уивърните нарушиха строя си и единият се гмурна надълбоко, вторият се задържа на повърхността, а третият остана назад. Щяха да я изтласкат нанякъде. Към място, където щяха да я обградят от всички страни и да я разкъсат на парчета. Атаката им щеше да е кървава и свирепа.

Но Лизандра се понесе към отсрещния бряг на канала. Към...

Към последния боен кораб.

Заобсипваха я стрели.

Във водата разцъфваха червени петна всеки път, когато някоя стрела уцелеше кожата между нефритените й люспи.

Тя продължаваше да плува и кръвта й подлудяваше най-близкия до нея мъжкар, онзи на повърхността, караше го да лети все по-стремглаво към нея, да разтваря гладно челюсти...

Щом наближи достатъчно кораба под дъжда от стрели, Лизандра изскочи от водата.

И се стовари върху войниците по дървената палуба, където започна да се търкаля и мята, докато не прекърши двете мачти с опашката си.

Когато достигна другия край на кораба, се преметна във водата, оставяйки лъскави кървави дири след себе си...

В този момент уивърнът, който я преследваше, също се озова на кораба, изписвайки с тяло внушителна дъга, която остави Едион без дъх. Тъкмо на мястото, където прекършените мачти стърчаха като подострени копия...

Уивърнът падна върху тях с изхрущяване, което Едион долови от другия край на залива.

Той се загърни, но... от гърба му стърчеше нащърбено дърво.

А под огромното му туловище... корабът започна да пращи и потъва.

Без да губи време, Лизандра продължи напред и Едион притаи дъх, гледайки как прекосява залива отново, докато двата други уивърна я преследваха толкова отблизо, че водните им дири се съединяваха.

Единият се гмурна и дълбините го скриха от поглед. Вторият обаче продължи подире й...

И Лизандра го отведе в обсега на Дориан.

Стигна колкото можа по-близо до брега и високата кула, водейки втория мъжкар след себе си. Този път кралят протегна и двете си ръце.

Уивърнът прелетя покрай кулата, но спря на място, когато ледената стрела го застигна. Твърд лед, какъвто никога не бе имало по тези ширини.

Стражите до Едион замлъкнаха. Звярът изрева, опитвайки да се освободи, но ледът на краля ставаше все по-плътен и по-плътен, докато не го затвори в смразяващия си капан. Когато уивърнът престана да мърда, скреж като люспи покри тялото му от главата до опашката.

Дориан извика победоносно. И Едион трябваше да му го признае – в крайна сметка не беше безполезен. В следващия миг катапултът зад Дориан изстреля към залива камък с размерите на фургон.

Точно върху замръзналия уивърн.

Камъкът се сблъска с лед и плът. И уивърнът се пръсна на хиляди парчета.

Ролф и шепа от хората му крещяха окуражително – тържествени викове долитаха и от пристанището.

В залива оставаше още един уивърн. А Лизандра...

Тя нямаше представа къде точно се намира.

Дългото й зелено тяло се мяташе във водата, потапяше се под вълните с почти трескав порив.

Едион огледа залива, завъртайки се в оръдейния стол, за да намери онази колосална тъмна сянка...

– ОТЛЯВО! – изрева Гавриел от отсрещния бряг на залива, несъмнено увеличил гласа си с магия.

Лизандра се извърна и зърна мъжкаря да изниква устремено от дълбините, подобно на акула, нападаща плячката си от засада.

Тя се хвърли към него. Сборище от плаващи отломки се носеше край нея – потъващите кораби на враговете им, разпръснати досущ като острови на смъртта, а веригата я нямаше... Ако успееше да се покатери отгоре им... Не, беше твърде тежка, прекалено тромава.

Отново прелетя покрай наблюдателницата на Дориан, но уивърнът не смееше да се доближи. Знаеше, че там го очаква смърт. Затова стоеше извън обсега на Дориан, играеше си с нея. Тя се стрелна обратно към полето от отломки между вражеските кораби. Към открито море.

Елин и останалите гледаха безпомощно от рифа си как двете чудовища прехвърчат край тях и уивърнът разхвърля строшени корабни дъски и мачти във въздуха, прицелвайки се в хамелеонката.

Едно парче я удари отстрани и тя потъна.

Едион скочи от седалката си с рев на уста. Но тя изникна окървавена и заплува с бясна скорост, водейки уивърна към центъра на плаващите отломъци, преди да предприеме рязък завой. Мъжкарят я последва през замъглената от кръв вода, разбивайки с тяло късовете дърво, които тя ловко избягваше.

Беше възбудила жаждата му за кръв.

И дявол да я вземе, сега го водеше към остатъците от вражеските кораби, където валгските войници се бореха за живота си. Морският уивърн мина през купчините от тела и дърво така, сякаш представляваха ефирен воал върху водата.

Летейки през вълните, криволичейки покрай отломки, корали и трупове, докато слънцето озаряваше зелените й люспи, облени с рубинена кръв, Лизандра подмамваше уивърна в смъртоносен танц.

Движенията й постепенно се забавяха с изтичането на кръвта й.

Докато не промени рязко посоката си. И се отправи към залива. Към веригата.

В следващия момент обаче свърна на север – към него. Едион впери поглед в гигантската светкавица, устремила се насреща му.

Триста метра открити води я деляха от обсега на стрелите му.

– ПЛУВАЙ! – изкрещя той, макар и да знаеше, че не го чува. – ПЛУВАЙ, ЛИЗАНДРА!

Целият Залив на Черепа притихна, докато нефритеният морски дракон пореше вълните, за да спаси живота си.

Уивърнът я настигаше, препускайки стремглаво под водата.

Лизандра мина под веригата и сянката на морското чудовище се разля под нея.

Толкова малка. Толкова малка бе в сравнение с него – можеше да я убие само с едно щракване на могъщите си челюсти.

Едион се стовари обратно в оръдейния стол, сграбчи лостовете и завъртя машината, докато хамелеонката плуваше с всички сили към него.

Един изстрел. Само толкова имаше. Един проклет изстрел.

Лизандра се завтече напред и Едион знаеше, че се е примирила със смъртта, че напряга сърцето на морския дракон до опасен предел... че уивърнът е достигнал дъното и се устремява нагоре, нагоре, нагоре към уязвимия й корем.

Само още няколко метра, едва още няколко удара на препускащото й сърце.

По челото на Едион се стичаше пот и собственото му сърце биеше така бясно, че чуваше единствено неговия грохот. Премести леко копието и го насочи към целта си.

Уивърнът изникна от дълбините със зейнала паст, готов да я разкъса на две с един удар.

Лизандра влезе в обсега му и разпори водата с лъскави, окървавени люспи. Уивърнът скочи с нея, извил тялото си в дъга, докато от отворените му челюсти се стичаше вода.

Едион натисна силно единия лост и стреля.

Дългото тяло на Лизандра се изплъзна на кръвожадните челюсти, а уивърнът, подмятайки се във въздуха, оголи бялото си гърло...

И дебелото копие на Едион го прониза.

От отворената му паст шурна кръв, а очите му се изцъклиха и той се метна назад.

Лизандра се стовари сред вълните с такава експлозия от вода, че скри и двете същества от погледа му.

Когато морето стихна, се мержелееха само сенките им и разливащото се петно от черна кръв.

– Ти... ти... – запелтечи единият страж.

– Зареди още една – нареди му той и се надигна от седалката си, за да огледа разплисканата вода.

Къде беше тя, къде беше...

Един се беше качила на раменете на Роуан и обхождаше с очи залива.

Внезапно от водата нагоре се стрелна зелена муцуна и разпръсквайки черна кръв като морска пяна, метна прегризаната глава на уивърна надалеч през вълните.

Възгласи – радушни и буйни, избухнаха от всеки ъгъл на залива.

Едион обаче вече тичаше, препускаше надолу по стълбището, водещо до плажа, към който сега плуваше Лизандра. В този миг нейната кръв заместваше сукървицата на чудовището, очернила водата.

Бавни – движенията й бяха болезнено бавни. Снишавайки се под линията на дърветата, Едион я изгуби от погледа си за момент и сърцето заблъска в гърдите му.

Корени и камънаци се вкопчваха в глезените му, но елфическите му крака летяха по глинестата горска почва, докато не премина в морски пясък, докато светлината не проби през дърветата и тя не изникна пред очите му, просната на плажа и кървяща отвсякъде.

Отвъд нея, в гърлото на залива, Коработрошач се спусна под водата и флотата на Ролф изхвърча да събира оцелелите войници.

Едион зърна бегло, че Елин и останалите се гмуркат в морето и се готвят да заплуват към сушата.

Той падна на колене и изтръпна, когато струя пясък се посипа по нея. Люспестата й глава беше почти колкото него, но очите й... зелените й очи... същият цвят като люспите й...

Пълни с болка. И умора.

Едион понечи да я докосне, но тя му показа зъбите си и изръмжа тихо.

Той вдигна ръце и се отдръпна назад.

Гледаше го не жената, а звярът, в който се беше превърнала. Сякаш всецяло се беше отдала на инстинктите му, навярно защото само така можеше да оцелее.

Цялото й тяло беше покрито с рани и цепнатини. От всички течеше кръв, която попиваше в белия пясък.

Роуан и Елин – някой от двама им можеше да й помогне. Ако изобщо бяха способни да извикат някаква сила след онова, което бе сторила кралицата. Лизандра затвори очи, едва дишайки.

– Отвори си очите, по дяволите! – озъби й се Едион.

Тя изръмжа в отговор, но открехна единия си клепач.

– Оцеля дотук. Недей да умираш на тоя проклет плаж.

Окото се присви с нотка на женска опърничавост. Трябваше да си върне жената. Да я накара да поеме контрола. В противен случай звярът нямаше да ги допусне достатъчно близо до себе си, че да й помогнат.

– Ще ми благодариш, когато излекуваме жалкия ти задник.

Окото пак го изгледа с искрица на свадливост. Но животното си оставаше там.

Макар че облекчението започваше да пропуква маската му на невъзмутимо спокойствие, Едион провлачи:

– Безполезните стражи на онази наблюдателница почти си загубиха ума по теб – излъга той. – Единият заяви, че искал да се ожените.

Тя изръмжа тихо. Едион направи крачка назад, но се ухили, без да откъсва очи от нейните.

– Знаеш ли какво им казах? Казах им, че нямат шанс. – Той понижи глас, задържайки измъчения й, изнурен поглед. – Защото аз ще се оженя за теб. – Обеща й той. – Някой ден. Ще се оженя за теб. Ще бъда благосклонен и ще ти позволя ти да избереш датата, дори да е след десет години. Или двайсет. Един ден обаче ще ми станеш съпруга.

Зелените очи се присвиха в нещо като женско възмущение и недоволство.

Той повдигна рамене.

– Как ти звучи принцеса Лизандра Ашривер?

Драконът изпуфтя. Разведрено. Все така уморено, но... и разведрено.

Тя отвори уста, като че се канеше да проговори, но осъзна, че не е способна в това си тяло. Измежду огромните й зъби се процеди кръв и тя потрепери от болка.

Чу се прашене и шумолене на храсталаци и пред него се появиха Елин, Роуан, баща му и Фенрис. Всичките мокри до кости, покрити с пясък и пребледнели като смъртници.

Кралицата му се спусна към Лизандра със стон и се хвърли на пясъка пред нея, преди Едион да я е спрял.

Лизандра обаче само потрепери, когато Елин сложи ръка върху люспите й и заповтаря:

– Съжалявам, толкова съжалявам.

Фенрис и Гавриел, който навярно бе спасил живота й, известявайки я с усиления си глас къде е уивърнът, останаха до горичката, а Роуан се приближи да огледа раните й.

Фенрис забеляза погледа на Едион, предупредителния гняв, изписан по лицето му, който му даваше да разбере, че никой от двама им не бива да се приближава до хамелеонката, и каза:

– Страшен изстрел, приятел.

Баща му кимна в знак на съгласие.

Едион не им обърна внимание. Запасите от магия, които братовчедка му и Роуан бяха изчерпали преди малко, вече се попълваха. Раните на хамелеонката се затваряха една по една. Бавно – болезнено бавно, но... кървенето спираше.

– Загубила е много кръв – отбеляза Роуан. – Прекалено много.

– През целия си живот не съм виждал такова нещо – пророни Фенрис.

Никой от тях не беше.

Елин трепереше, долепила ръка до люспестата кожа на приятелката си, лицето й беше толкова пребледняло и сломено, че суровите думи, които Едион й беше приготвил, се оказваха ненужни. Кралицата му знаеше цената. Беше й отнело толкова дълго да повери нещо на когото и да било от тях. Ако той й се развикаше точно сега, колкото и да му се искаше... Елин навярно нямаше да им възложи друга мисия. Защото, ако Лизандра не беше във водата, когато всичко се беше объркало толкова...

– Какво стана? – пророни той, улавяйки погледа на братовчедка си. – Какво стана, по дяволите?

– Загубих контрол – отвърна дрезгаво Елин.

И сякаш не можеше да се сдържи, докосна мястото между гърдите си, където през бялата й риза прозираше Амулетът на Оринт.

Веднага му просветна. Досети се какво точно носеше тя около врата си. Какво щеше да привлече вниманието на Ролф върху картата му – нещо, толкова близко до Валгите, че щеше да дойде на бегом.

Досети се защо е било толкова важно да рискува всичко, за да го вземе от Аробин Хамел. Защо и сега беше използвала Ключ на Уирда, който едва не беше избил всички им...

Вече трепереше, гневът му започваше да го надвива. Роуан обаче му се озъби с тих, злобен глас:

– Остави го за по-късно.

Защото Фенрис и Гавриел ги наблюдаваха с осезаемо напрежение.

Едион му изръмжа в отговор. Роуан му отвърна със студен поглед, който му казваше, че ако дори загатне какво носи кралицата им, ще изтръгне езика му. Буквално.

Едион потисна гнева си.

– Не можем да я пренесем, а е твърде слаба, за да се преобрази.

– Тогава ще изчакаме да събере сили – предложи Елин.

Тя отправи поглед към залива, където в момента качваха

Ролф на един от спасителните кораби. И към града отвъд, който още тържествуваше.

Победа, но на косъм. Малкото оцелели мисенианци, спасени от един от отдавна изчезналите им морски дракони. Елин и Лизандра бяха оплели древните пророчества, превръщайки ги в очевиден факт.

– Аз ще остана с нея – каза Едион. – Вие се справете с Ролф.

– Мога да донеса провизии от наблюдателницата – предложи баща му иззад него.

– Добре – съгласи се той.

Елин се изправи на крака със стон, но сведе очи към него, преди да поеме протегнатата ръка на Роуан.

– Съжалявам – пророни тихо.

Едион знаеше, че говори от сърце. Въпреки това не благоволи да й отвърне.

Лизандра простена, запращайки вибрации нагоре по краката му и чак до стомаха му, и той се извърна към хамелеонката.

Елин си тръгна, без да каже нито дума повече.

Пумата се скри в шубрака и остана там, докато Вълкът бдеше над дракона, проснат на плажа.

Синът му не помръдна оттам часове наред. Докато отливът чистеше пристанището от кръвта. Докато корабите на пиратския лорд изпращаха оцелелите си врагове към всепоглъщащите сини дълбини. Докато младата кралица се връщаше към града в сърцето на залива, за да се справи с последиците от действията си.

Когато слънцето заслиза към хоризонта, драконът се размърда, засия и започна да се смалява. Съвсем бавно люспите му се загладиха и се превърнаха в кожа, муцуната му се преобрази в съвършено човешко лице, а късите му крайници се издължиха в стройни бронзови крака. Голото й тяло беше покрито с пясък. Тя опита да стане, но не успя. Вълкът я загърна с пелерината си и я грабна на ръце.

Хамелеонката не възрази и когато той тръгна нагоре по плажа към горичката, тя затвори очи и отпусна глава на гърдите му.

Пумата не им се показа и сдържа предложението си за помощ. Сдържа и думите, които имаше нужда да изрече пред Вълка, току-що повалил морски уивърн с една-единствена стрела. Двайсет и четири годишен, а вече превърнал се в мит, разказван шепнешком край лагерния огън.

И събитията от изминалия ден несъмнено щяха да бъдат предавани край лагерни огньове в земи, които дори Пумата не бе преброждал в многовековния си живот.

Той погледа как Вълкът навлиза в гората на път към градчето в края на песъчливия път с изпадналата в несвяст хамелеонка в обятията си.

И се зачуди дали той самият някога щеше да бъде споменат в тези легенди, дали синът му щеше да разкрие пред света кой е баща му. Дали изобщо го беше грижа.

38.

Срещата с Ролф след опазването на пристанището беше бърза. Откровена.

И Елин знаеше, че ако не се махне от града до час-два, нищо чудно отново да експлодира.

Всеки ключ си има ключалка, беше й напомнила Деанна заповедта на Бранън. С нейния глас. И я беше нарекла с онази титла... онази титла, която събуждаше у нея ужас и проникновение, толкова дълбоки, че още не можеше да проумее значението им. Обещаната кралица.

Елин изскочи на един тесен плаж в далечния край на острова, беше тичала дотук, за да кипне кръвта й, да заглуши мислите в главата си. Зад нея стъпките на Роуан бяха тихи като смъртта.

Само двамата се бяха срещнали с Ролф. Окървавен и мокър до кости, пиратският лорд ги беше приел в централната част на странноприемницата си, чието име вечно щеше да му напомня за кораба, който тя бе разбила.

– Какво се случи, мътните го взели? – попита я той.

А тя беше толкова уморена, така бясна, погнусена и отчаяна, че едва успя да свика обичайната си напереност.

– Когато си благословен от Мала, се случва контролът да ти се изплъзне.

– Да ти се изплъзне? Не знам за какво сте си говорили на долната палуба, вие, кръгли идиоти, но от моето място изглеждаше, че напълно си загубила проклетия си разсъдък и се каниш да нападнеш града ми.

Роуан, който се беше облегнал на ръба на близката маса, обясни:

– Магията е живо нещо. Когато потънеш толкова надълбоко в нея, е трудно да не забравиш кой си и какво целиш. Фактът, че кралицата ми успя да се опомни, преди да е станало твърде късно, е подвиг сам по себе си.

Ролф май не се впечатли особено.

– На мен пък ми се струва, че беше като малко момиченце, което си играеше с непосилна мощ, и единствено това, че принцът ти изскочи пред теб, те възпря да изтребиш народа ми.

Елин затвори очи за миг и споменът за Роуан пред юмрука й, зареден с лунен огън, проблесна в съзнанието й. Щом ги отвори, остави суровата увереност в твърдението му да замръзне и да се вкамени.

– А на мен ми се струва – отвърна тя, – че пиратският лорд на Залива на Черепа и потомък на отдавна изчезналите мисенианци току-що сключи съюз с млада кралица, чието могъщество й позволява да руши цели градове, ако си науми. Струва ми се също, че съюзът ни те прави недосегаем и всеки глупак, решил да ти навреди, да узурпира властта ти, ще трябва да се пребори първо с мен. Затова те съветвам да спасиш каквото можеш от скъпоценния си кораб, да обявиш траур за десетината мъже, за чиято смърт поемам пълна отговорност и чиито семейства ще обезщетя, както се полага, и да си затваряш проклетата уста.

Тя се обърна към вратата, долавяйки как умората и гневът глождят костите й.

– Искаш ли да знаеш каква бе цената, която платих за картата? – попита Ролф зад гърба й.

Тя спря, а погледът на Роуан запрескача между двама им, макар че изражението му остана непроницаемо.

Елин се подсмихна през рамо.

– Душата ти?

От гърдите на Ролф се изтръгна сипкав смях.

– Да, донякъде. На шестнайсет бях просто роб на един от тези гнили кораби. Мисенианското ми потекло не беше нищо повече от билет за сигурен побой. – Той опря ръка върху буквите на „Вършач“. – Всяка припечелена монета се връщаше тук, при майка ми и сестра ми. Един ден корабът, на който работех, попадна в буря. Капитанът, надменен гадняр, отказа да намери безопасно пристанище и корабът ни беше унищожен. Повечето моряци се издавиха. Аз се носих по водата цял ден, докато не ме изхвърли на един остров в края на архипелага. Като се свестих, някакъв мъж се взираше в мен. Попитах го дали съм мъртъв, а той се засмя и ми зададе въпроса какво искам най-много. Понеже не бях на себе си, му отвърнах, че искам да съм капитан; да стана пиратски лорд на Залива на Черепа и да накарам наглите глупци като капитана, който бе убил приятелите ми, да се кланят пред мен. Още си мислех, че сънувам, когато ми обясни, че за да изпълни желанието ми, ще трябва да си платя. И цената ще е най-скъпото ми нещо на света. Казах, че ще му платя, каквото и да иска. И бездруго нямах нищо на свое име, нито богатства, нито пък близки хора. Лесно щях да се разделя с шепа монети. Той се усмихна и се изпари като морска мъгла. Щом се събудих, ръцете ми бяха татуирани.

Елин изчака да продължи.

Ролф сви рамене.

– Прибрах се тук, откривайки приятелски кораби с помощта на картата от непознатия. Дар от незнаен бог... или поне така си въобразявах. Чак като зърнах черния плат по прозорците на колибата ни, започнах да се притеснявам. И чак като разбрах, че майка ми и сестра ми събрали малкото ни пари да наемат лодка и тръгнали да ме търсят, както и че лодката се върнала в пристанището, но без тях, осъзнах каква цена бях платил. Това бе поискало морето. Това бе поискал той. Тъгата ме направи достатъчно бездушен да се развихря из града, из целия архипелаг. – Зелените очи на Ролф бяха също

толкова безпощадни, колкото тези на морския бог, който го бе благословил и проклел. – Такава е цената на моята сила. А ти с какво ще платиш, Елин Галантиус?

Тя излетя от стаята, без да му отговори. Макар че гласът на Деанна отекна в съзнанието й.

Обещаната кралица.

Сега, докато стоеше на пустия плаж, наблюдавайки морската шир, блещукаща под последните слънчеви лъчи, Роуан пророни до нея:

– По своя воля ли използва ключа?

В гласа му нямаше нито следа от упрек, от обвинение. Просто любопитство и загриженост.

– Не – отвърна дрезгаво Елин. – Не знам какво стана. Бяхме само двамата с теб, а в следващия момент... тя дойде.

Елин потри мястото между гърдите си, избягвайки допира със златната верижка, висяща от врата й. Гърлото й се стегна, като погледна същото това кътче между неговите гръдни мускули. Накъдето бе насочила юмрука си.

– Как можа? – промълви тя с превзето от студен трепет тяло. – Как можа да се хвърлиш пред силата ми?

Роуан направи стъпка към нея, но не повече. Прибоят и крясъците на чайките, долитащи на сушата за през нощта, изпълниха пространството между тях.

– Ако беше унищожила този град, щеше да унищожиш себе си и всяка надежда за съюзничество.

Първо се разтресоха ръцете й, сетне гърдите и коленете. Пламък и пепел се заусукваха върху езика й.

– Ако те бях убила... – изсъска тя, задавяйки се с думите, неспособна да довърши мисълта си, да я преглътне. Гърлото й гореше и тя стисна очи, докато около нея потръпваха топли пламъци. – Мислех, че съм достигнала дъното на магията си. – Призна му тя с вече преливаща сила твърде скоро, твърде скоро, след като я беше изпразнила. – Допусках, че онова, което открих във Вендлин, е било дъното. Не предполагах, че е било просто... преддверието.

Елин вдигна ръце и щом отвори очи, видя, че около пръстите й се вият огньове. Над света се разстла мрак. И тя погледна принца си през воал от златисто, синьо и червено. Изпъна безпомощно горящите си ръце в пространството помежду им.

– Тя ме отвлече... похити ме. И я чувствах... усещах съзнанието й. Все едно е била паяк, чакащ в мрежата си десетилетия наред с убеждението, че един ден ще имам силата и глупостта да използвам магията си и ключа заедно. Направо съм ударила звънеца за обяд.

Пламъците й лумнаха още по-ярко и тя им позволи да се извисят нагоре и да затанцуват.

Иронична, горчива усмивка от страна на Роуан.

– Вероятно иска да насочим всичките си усилия към намирането на Ключалката, щом ти праща това послание два пъти.

Така си беше.

– Сякаш не е достатъчно, че се боря с Ераван и Майев, че изпълнявам повелята на Бранън и Елена, ами сега и боговете ми дишат във врата.

– Може да е било предупреждение, може би Деанна е искала да ти демонстрира как някой злонамерен бог би могъл да те използва, ако не внимаваш.

– Доставих й огромно удоволствие. Желаеше да види на какво е способна силата ми, какво може да прави с тялото ми, с ключа. – Пламъците й се нажежиха още повече, превърнаха дрехите й в пепел и я оставиха облечена единствено в огън. – И как ме нарече... Обещаната кралица. Кога съм била обещана? На кого? С каква цел? Никога не са ме наричали така, дори преди краха на Терасен.

– Ще разберем – беше простият му отговор.

– Как може да си толкова... спокоен?

Живи въглени се разхвърчаха от нея като рояк светулки.

Роуан стисна устни.

– Повярвай ми, Елин, далеч не съм спокоен при мисълта, че си се превърнала в мишена за онези безсмъртни копелета. Далеч не съм спокоен при мисълта, че могат да те отнемат толкова лесно. Ако имаше как, щях да хвана Деанна и да й отмъстя за стореното.

– Тя е Богиня на лова. Така че щеше да си в неизгодно положение.

Пламъците й се поукротиха.

Върху лицето на Роуан изникна половинчата усмивка.

– Горделиви богове като нея неизменно допускат грешки. Пък и... – Той сви рамене. – Сестра й е на моя страна. – Килна глава, оглеждайки огъня й, лицето й. – Може би затова Мала ми се яви онази сутрин и ме благослови.

– Защото само ти си достатъчно арогантен и умопомрачен да погнеш богиня?

Роуан изхлузи ботушите си и ги метна на сухия пясък зад себе си.

– Защото съм достатъчно арогантен и умопомрачен да помоля Мала, носителката на огъня, да ми позволи да остана с жената, която обичам.

Пламъците й се превърнаха в чисто злато от думите му – от онази дума.

– А може би просто си единственият достатъчно арогантен и умопомрачен, за да обикнеш точно мен.

Неразгадаемата маска на лицето му най-сетне се пропука.

– Новооткритите дълбини на силата ти, Елин, не променят нищо. Постъпката на Деанна не променя нищо. Още си млада; силата ти тепърва ще расте. И ако този нов залеж от магия ти дава дори малко преимущество над Ераван, трябва да се благодариш на проклетия мрак за него. Двамата с теб ще открием начин да овладеем силата ти. Няма да си сама в това; и нямаш право да решаваш, че не заслужаваш любов, защото мощта ти може да унищожава, освен да спасява. Ако в сърцето ти се зароди ненавист към нея... – Той поклати глава. – Не вярвам да спечелим войната, ако поемеш по този път.

Елин отиде до плискащите се вълни и нагази до колене в тях. Гъсти струи пара се издигнаха край нея.

– Понякога – сподели му тя сред съскащата вода – ми се ще някой друг да можеше да поведе тази война.

Той пристъпи в пенливите вълни, защитен с магия от горещината й.

– Е – рече, коленичейки до нея, докато погледът й се рееше над тъмното море, – кой друг би успял да влезе под кожата на Ераван? Никога не подценявай силата на непоносимата си самонадеяност.

Тя се изкиска. Вече усещаше хладната целувка на водата по голата си кожа.

– Ако не ме лъже паметта, принце, точно непоносимата ми самонадеяност спечели вкиснатото ти безсмъртно сърце.

Роуан проникна във финия й огнен воал, който вече се превръщаше в сладък нощен въздух, и захапа игриво долната й устна.

– Липсваше ми, Огнено сърце.

Елин му позволи да я завърти към себе си във вълните и пясъка, да плъзне устни по долната й челюст, по извивката на едната й скула, до върха на елфическото й ухо.

– Тези ушички – пророни дрезгаво той, стисвайки леко със зъби ухото й – ме изкушават от месеци. – Проследи с език заострения му връх и тя изви гръб от удоволствие. Силните ръце около ханша й я хванаха по-здраво. – Понякога, докато спеше до мен в Миствард, едва устисквах да не ги захапя. Да те изям цялата.

– Хммм – измрънка тя и отметна глава назад, за да му даде достъп до шията си.

Роуан се подчини на безмълвната й команда и я обсипа с целувки, хапейки я с приглушено ръмжене тук-там.

– Никога не съм обладавал жена на плажа – измърка той до кожата й и засмука нежно мястото между шията и рамото й. – А и гледай, нямаме си... странични наблюдатели.

Едната му ръка пропълзя от ханша й нагоре към белезите по гърба й, а другата обгърна задните й части, придърпвайки я още по-близо до него.

Елин плъзна ръце по гърдите му и изхлузи бялата му риза през главата му. Топли вълни се разбиваха в тях, но Роуан я държеше здраво – неподвижен, непоклатим.

Тя се опомни достатъчно, за да каже:

– Някой може да дойде да ни търси.

Той се засмя до врата й.

– Нещо ми подсказва – прошепна й и дъхът му погъделичка кожата й, – че няма да ти пречи дори да ни открият. Дори някой да види колко ревностно възнамерявам да те... боготворя.

Елин долови как думите увисват помежду им, как тя самата увисва от ръба на скалата. Преглътна сухо. Но Роуан я бе прихващал при всяко нейно падане – първо, когато беше полетяла в бездната от отчаяние и тъга; после и когато стъкленият дворец беше рухнал под нея. А сега... за трети път... Не се страхуваше.

Погледна го в очите и заяви с ясен, дързък и непоколебим глас:

– Обичам те. Влюбена съм в теб, Роуан. От доста време насам. И знам, че има ограничения за онова, което можеш да ми дадеш, че сигурно ти е нужно време...

Устните му се сблъскаха с нейните и той промълви в тях, сипейки в сърцето й, в душата й думи, по-скъпоценни от рубини и смарагди, и сапфири.

– И аз те обичам. Нищо не ме ограничава и не ми трябва време. Ще продължавам да те обичам дори когато този свят се превърне в забравена шепа прах между звездите.

Елин не знаеше кога точно е заплакала, кога тялото й се е разтресло от емоции. Никога не бе изричала такива думи – пред никого. Никога не си бе позволявала такава уязвимост, никога не бе усещала това палещо, безкрайно чувство, така всепоглъщащо, че мощта му можеше да я убие.

Роуан се откъсна от нея и избърса сълзите й с палци. После й нашепна едва доловимо сред бумтежа на прибоя.

– Огнено сърце.

Тя подсмръкна.

– Мишелов.

Той прихна в смях и я положи на пясъка с нежност, граничеща с благоговение. Изваяните му гърди се надигнаха леко, когато плъзна поглед по голото й тяло.

– Толкова си... красива.

Елин съзнаваше, че не говори просто за кожата, извивките и тялото й.

Въпреки това измърка с усмивка.

– Знам.

Вдигна ръце над главата си, за да остави Амулета на Оринт на безопасно, по-високо място, после се протегна мудно, извивайки гръб, и заби пръсти в копринения пясък.

Роуан проследи с очи всяко движение, всяко трепване на мускул и кожа. Щом погледът му се задържа върху гърдите й, лъснали от морската вода, по лицето му се изписа неудържим глад.

Сетне очите му се спуснаха надолу. И по-надолу. А като достигнаха връхната точка на бедрата й и се премрежиха, Елин рече:

– Цяла нощ ли възнамеряваш да ме зяпаш така?

Устата му се отвори леко. Дишаше учестено и тялото му вече й показваше какво предстои.

Призрачен вятър зашумоля сред палмите и прелетя с тихо съскане над пясъка. Магията й затрептя и Елин усети как щитът му се спуска край тях. Тя изпрати собствената си сила да го обходи и огнените й искри затанцуваха по невидимата стена.

Кучешките зъби на Роуан просветнаха.

– Нищо не може да премине през този щит. И нищо не може да ме нарани.

Нещо стегнато в гърдите й се отпусна.

– Толкова ли е различно с такава като мен?

– Не знам – призна й той. Очите му пак пребродиха тялото й, сякаш виждаха през кожата й, та чак до горящото й сърце. – Никога досега не съм бил с... равна. Никога не съм си давал пълна свобода.

За всяка частица сила, която тя щеше да запрати към него, Роуан щеше да й върне частица от своята. Елин се опря на лакти и вдигна уста до новия белег на рамото му – малка, назъбена рана, широка колкото връх на стрела. Целуна я веднъж, два пъти.

Тялото на Роуан беше толкова напрегнато над нейното, че мускулите му можеха да се скъсат. Ръцете му обаче бяха нежни, когато се плъзнаха по гърба й, галейки белезите й и татуировките, с които ги бе покрил.

Вълните гъделичкаха и милваха кожата й, а той понечи да се намести върху нея, но тя опря ръка в гърдите му и го накара да замръзне. Усмихна се до устата му и пророни:

– Щом казваш, че сме равни, не разбирам защо още си полуоблечен.

Без да му даде време за отговор, проследи с език линията на устните му, докато пръстите й разкопчаваха катарамата на износения му портупей. Вече не чуваше дишането му.

И само за да провери какво ще стори, го докосна през панталона му.

Роуан изруга гръмогласно.

Тя се засмя тихо, отново целуна последния му белег и провлачи лениво пръст надолу по тялото му, без да откъсва поглед от очите му нито за миг.

А когато пак долепи длан до панталона му, прошепна:

– Мой си.

Дишането на Роуан се възстанови, насечено и буйно като вълните, разбиващи се край тях. Тя откопча горното копче на панталона му.

– Твой съм – каза дрезгаво той.

Още едно копче се отвори.

– И ме обичаш – продължи Елин. Твърдение, не въпрос.

– Каквото и да става – отвърна приглушено Роуан.

Тя откопча третото последно копче, а той я пусна, за да хвърли панталона си в пясъка до тях, събувайки бельото си с него. Устата й пресъхна, като плъзна очи по голото му тяло.

Роуан бе роден и обучаван за битки и всеки сантиметър от него принадлежеше на чистокръвен воин.

По-красиво нещо не беше съзирала в живота си. Неин – той беше неин и...

– Ти си моя – прошепна Роуан и тя усети обладанието му в костите си, в душата си.

– Твоя съм – отговори тя.

– И ме обичаш.

От очите му, изпод всичката воинска свирепост, надничаха надежда и кротка радост.

– Каквото и да става.

Твърде дълго – твърде дълго бе скитал сам по света. Но самотата му приключваше тук.

Роуан я целуна отново. Бавно. Нежно. Плъзна ръка по извивките на тялото й, снижавайки се над нея, намествайки бедра между нейните. Допирът му изтръгна стон от гърлото й и втори, когато докосна с кокалче тежката, болезнено чувствителна долна страна на едната й гърда. И още един, щом се приведе да целуне другата.

Зъбите му драснаха зърното й и тя затвори лениво очи със сладострастен вопъл.

О, богове! О, пламтящи, прокълнати богове! Роуан знаеше какво прави... знаеше, и още как.

Езикът му обходи зърното й и тя отметна глава назад, забивайки пръсти в раменете му, сякаш в безмълвна команда да поеме още от нея, по-смело.

Той изръмжа одобрително с уста върху гърдата й и приплъзна мудно ръка от ребрата й надолу към кръста й, към бедрата й и обратно. Тя се изви в безгласно повеление...

Призрачна милувка, сякаш въплъщение на северния вятър, прелетя през гърдите й.

Елин избухна в огън.

Роуан се засмя мрачно на червените, златисти и сини пламъци, които избуяха край тях, озарявайки палмите, издигащи се в горния край на плажа, и вълните, разбиващи се зад него. Елин можеше да се уплаши, да се разтревожи, ако не беше покрил устата й със своята, ако призрачните ръце от хладовит вятър не бяха продължили да галят гърдите й, ако собствената му ръка не се устремяваше все по-близо и по-близо до мястото, където копнееше да го почувства.

– Превъзходна си – пророни той до устните й и езикът му проникна между тях.

Твърдината му се опря в нея и тя повдигна таз, жадна да се притисне към него, готова на всичко да облекчи нарастващата болка между краката си. Роуан простена и тя се зачуди дали в целия свят имаше друг мъж, който би дръзнал без капка страх да легне гол с горяща жена.

Тя пъхна ръка между телата им и когато я сключи около същината му, дивейки се на облечената в кадифе стомана, Роуан простена отново и се притисна към дланта й. Елин откъсна уста от неговата, впери поглед в боровозелените му очи и плъзна ръка по гладката му кожа. Той сведе глава – не за да я целуне, а за да наблюдава движенията й.

Бесен вятър, пропит с лед и сняг, профуча край тях. Този път тя се засмя. Роуан обаче я сграбчи за китката и махна ръката й. Тя отвори уста да възрази, жадна да го докосва още, да го вкусва още.

– Остави на мен – промълви гърлено той до блесналата от морска вода кожа между гърдите й. – Нека аз те докосвам.

Гласът му трепереше толкова, че Елин вдигна брадичката му с палец и показалец.

Страх и облекчение проблеснаха в замъгления му от лъст поглед. Сякаш искаше да я докосва не просто за да й достави удоволствие, но и за да си напомни, че е оцеляла днес, че е в безопасност. Тя се поизправи и докосна устните му със своите.

– Да видим какво можеш, принце.

Роуан се усмихна похотливо и се отдръпна от нея, за да прокара широка ръка от гърлото й чак до кътчето, където се съединяваха бедрата й. Елин потръпна задъхано от собственическия му допир, а той хвана всяко от бедрата й и отвори краката й, разкривайки я напълно пред себе си.

Поредната вълна се разля покрай тях и хладната й вода сякаш обсипа с хиляди целувки кожата й. Роуан целуна пъпа й, единия й хълбок.

Елин не можеше да откъсне поглед от сребристата му коса, озарена от солената вода и лунната светлина, от здравите ръце, които я държаха открита пред него, докато спускаше глава между краката й.

И докато Роуан я вкусваше на онзи плаж, докато се смееше до влажната й кожа, а тя крещеше името му с дрезгав глас, отекващ над палмите, копринения пясък и водата, Елин загърби здравия разум.

Залюля ханша си в хватката му, умолявайки го да продължава, да не спира. Той й се подчини, прониквайки с пръст в нея, докато езикът му галеше онова съкровено място и о, богове, всеки момент щеше да избухне в звезден огън...

– Елин – изръмжа умолително той.

– Моля те – простена тя. – Моля те.

Горещият й вопъл го срази. Пак се надигна над нея и от гърлото й се изниза тъничък звук – или тихо скимтене, или името му.

Роуан зарови едната си ръка в пясъка до главата й, вплитайки пръсти в косите й, а с другата насочи онази така жадувана част от себе си към сърцевината й. При първия му допир тя забрави собственото си име. А когато проникна в нея с нежни, въртеливи тласъци, изпълвайки я сантиметър по сантиметър, забрави, че е кралица с отделно тяло и кралство, и цял свят, който да брани.

След като Роуан се настани надълбоко в нея, разтреперан от въздържание, за да й даде време да се пригоди, тя вдигна горящи ръце към лицето му и вятър и лед зафучаха край тях, затанцуваха по вълните с ивици пламък. В очите му нямаше думи; нито пък в нейните.

Словата бяха безсилни. Всички езици бяха изнемощели и в техния, и в другите светове.

Той се наведе и превзе устата й, а движенията му накараха и двама им да обезумеят.

Дали тя плачеше, или неговите сълзи се стичаха по лицето й и се изпаряваха сред огъня й...

Тя провлачи ръце по здравия му, мускулест гръб, по белезите от отдавнашни битки и стари кошмари. А когато тласъците му се задълбочиха, заби нокти в кожата му и прокара кървави бразди, белязвайки го като свой. Болката го подтикна да се впие още по-надълбоко в нея, а тя изви гръб и му разкри гърлото си. На него – само на него.

Магията му се развихри с пълна мощ, но устата му докосваше нежно врата й дори докато кучешките му зъби дращеха леко кожата й. А допирът на тези смъртоносни оръжия до най-уязвимата й част, гибелта, дебнеща толкова близо, ръцете, които вечно щяха да я даряват с любов...

Зенитът я връхлетя като горски пожар. И макар да не помнеше собственото си име, си спомни това на Роуан и го извика към небесата, докато той продължаваше да се движи, изцеждайки и последната капка наслада от нея, а огънят й превръщаше пясъка около тях в стъкло.

Щом зърна това, Роуан също избухна мощно и простена името й, припомняйки й го, и над водата затанцуваха светкавици, вятър и лед.

Елин го притискаше към себе си през цялото време, съединила огнения опал на магията си с неговата сила. И докато изригваше в нея, мълнии и пламъци озаряваха морето.

Светкавиците продължиха да прорязват небето, тихи и прелестни, дори след като тялото му се укроти. Звуците на света се изляха около тях. Дъхът му беше пресеклив като плисъка на разбиващите се в брега вълни, докато обсипваше с лениви целувки слепоочията й, носа й, устата й. Елин откъсна очи от изяществото на преплетените им магии, на единението им, и откри, че неговото лице бе по-изящно от всичко останало.

Цялата трепереше – Роуан също, все още в нея. Той зарови лице в извивката между врата и рамото й и насеченият му дъх стопли кожата й.

– Никога... – подхвана с дрезгав глас. – Не вярвах, че може да е толкова...

Тя замилва с пръсти белязания му гръб.

– Знам – пророни. – Знам.

Вече копнееше за още, пресмяташе колко време трябваше да му даде.

– Веднъж ми каза, че не хапеш жените на други елфи. – Роуан се напрегна леко. Тя обаче продължи с престорена свенливост: – Значи ли това, че... би хапал собствената си жена?

В зелените му очи просветна разбиране и той вдигна глава от врата й да огледа мястото, където кучешките му зъби някога бяха пробили кожата й.

– Тогава за пръв път загубих контрол край теб. Идеше ми да те хвърля от някоя скала, но те ухапах, преди да осъзная какво върша. Мисля, че тялото и магията ми знаеха истината. И беше толкова... – Роуан въздъхна пресекливо. – Толкова вкусна. И това ме ядосваше. Не можех да спра да мисля за теб. Будех се нощем с вкуса ти върху езика си, с идеята за мръсната ти, красива уста. – Той прокара палец по устните й. – Не знаеш колко покварени намерения съм имал към нея.

– Хммм, аз също, но така и не отговори на въпроса ми – отвърна Елин, свивайки пръстите на краката си в мокрия пясък и топлата вода.

– Да – потвърди с гърлен глас Роуан. – Някои елфи обичат да го правят. За да маркират територията си, за удоволствие...

– А жените хапят ли мъжете си?

Въпросът го накара да се втвърди отново в нея. О, богове – елфически любовници. Същинско щастие беше да си намериш такъв.

– Ти искаш ли да ме захапеш? – попита я пресипнало той.

Елин погледна шията му, великолепното му тяло и лицето, което някога бе мразила свирепо. И й стана чудно дали е възможно да умре от любов по някого. Да го обича достатъчно, че времето и разстоянията, и смъртта да не са от значение.

– До шията ти ли съм ограничена?

Очите на Роуан просветнаха и тласъкът му беше достатъчен отговор.

Започнаха да се движат заедно в ритъм с морето пред тях и когато той отново изрева името й към звездната чернота, Елин се надяваше и боговете да са го чули, да са разбрали, че дните им са преброени.

39.

Роуан не знаеше дали да се радва, да се вълнува, или да

се плаши от това, че беше благословен с кралица и любовница, която далеч не се интересуваше от нормите на приличие. Беше я обладал три пъти на онзи плаж – два пъти в пясъка и трети път в топлите води. Но кръвта му още беше наелектризирана. И още я желаеше.

Решили бяха да поплуват в плитчините, за да отмият пясъка, полепнал по телата им, но Елин обви крака около кръста му, целуна го по врата и облиза ухото му, както той беше си играл с нейните, и в следващия момент отново се озова в нея. Тя знаеше защо има необходимост от близост с нея, защо има потребност да я вкуси отново и да я почувства с всяка част от тялото си. И нея я изгаряше същата нужда.

Роуан още я изпитваше. След първия път се беше почувствал зашеметен, беше му се наложило да събира здравия си разум. Единението с Елин го беше... отприщило, беше го сразило и възродило. Магията му беше песен, а тя...

За пръв път изживяваше подобно нещо. Всичко, което й даваше, тя му връщаше по свой начин. А когато го захапа, докато правеха любов за втори път в пясъка... Магията му превърна в трески шест от близките палми и връхният момент беше толкова буен, че очакваше тялото му да рухне.

След като приключиха и Елин понечи да се върне в Залива на Черепа, облечена само в пламъците си, той й предложи ризата и колана си.... които не прикриваха почти нищо, особено прекрасните й крака, но поне намаляваха вероятността за пълен скандал.

Донякъде. А и щеше да стане очевидно какво са правили на плажа веднага щом се появяха пред някого със свръхестествено обоняние.

Белязал я бе с по-плътен мирис от предишния й. Белязал я беше дълбоко и истински и нямаше връщане назад, не можеше да го отмие от себе си. Тя го беше нарекла свой, а той нея – също и Роуан схващаше, че й е напълно ясно какво означава това, също както знаеше, че... Елин беше направила своя избор. Решила бе окончателно кой ще споделя кралското й легло.

А той щеше да опита да се докаже достоен за тази чест, да докаже, че я заслужава, че кралицата му не беше заложила на грешния кон. Все някак. Щеше да си спечели привилегията. Макар и да нямаше какво друго да й предложи освен магията и сърцето си.

Но познаваше кралицата си. И знаеше, че независимо от значимостта на постъпката им, Елин го беше задържала на плажа, за да избегне останалите. Да избегне въпросите и опасенията им. Ала веднага щом стъпи в „Океанската роза“ и забеляза, че стаята на Едион свети, разбра, че приятелите им няма да стоят настрана.

Елин се мръщеше към светлината, но раздразнението й бързо отстъпи място на тревогата, като си спомни за хамелеонката, която бяха оставили в несвяст. Хукна към стаята с тихи боси стъпки и не си направи труда да почука на вратата, преди да я отвори със замах.

Роуан въздъхна рязко, мъчейки се да охлади с магията си все още горящата си кръв. Да укроти инстинктите, бушуващи в него. Не да я обладае отново, а да премахне всяка заплаха.

Опасно време настъпваше за елфа, когато намереше любовница. И още по-опасно, когато връзката им значеше нещо повече.

Дориан и Едион седяха със скръстени ръце в двете кресла пред студената камина.

И лицето на братовчед й пребледня от ужас, като надуши Елин, като разпозна видимите и невидими следи по двама им.

Лизандра, която стоеше в леглото с изнурено лице и присвити очи, се обади първа:

– Позабавлявахте ли се добре?

Едион не смееше да помръдне и предупреждаваше Дориан с поглед да последва примера му. Роуан едва сдържа гнева си, виждайки други мъже в близост до кралицата си, и опита да си припомни, че са му приятели, но...

Първичната му ярост стихна, щом усети облекчението й при вида на почти оздравялата хамелеонка, възвърнала си съзнанието. Въпреки това кралицата му просто сви рамене.

– Нали само за това стават тези проклети елфи.

Роуан вдигна вежди и се засмя тихо, чудейки се дали да й напомни, че го беше умолявала, беше използвала думи като „моля те“ и „о, богове“, и още много пъти „моля те“. Нямаше търпение да изтръгне отново такива рядко срещани обноски от нея.

Елин го стрелна с кръвнишки поглед, предизвиквайки го да изрече мислите си на глас. И въпреки че току-що я бе направил своя, че още усещаше вкуса й в устата си, Роуан се досещаше, че стигнеха ли до леглото, кралицата му нямаше да получи почивката, от която се нуждаеше.

Бузите на Елин поруменяха, сякаш съзираше плановете му, но свали амулета от врата си, пусна го на ниската масичка между Едион и Дориан и обяви:

– Научих, че това е третият Ключ на Уирда още докато бях във Вендлин.

Мълчание.

После, сякаш не беше разрушила и малкото чувство на сигурност, което им беше останало, тя извади Окото на Елена от чантата си, преметна го веднъж във въздуха и кимна към краля на Адарлан.

– Струва ми се, че е време да се запознаеш с предшественицата си.

Дориан изслуша разказа на Елин.

За Ключа на Уирда, който носеше тайно около врата си, за случилото се същия ден в залива, за това как бе изиграла Лоркан, както и че воинът рано или късно щеше да се върне при тях – ако имаха късмет, с другите два ключа. И ако имаха шанса, дотогава щяха да са намерили Ключалката, която вече на два пъти й заповядваха да вземе от Каменните блата – единственото нещо, способно да скрепи Ключовете на Уирда с портата, от която бяха изсечени, и веднъж завинаги да сложи край на заплахата от Ераван.

Колкото и съюзници да си спечелеха, нямаше да е от значение, ако не попречеха на Ераван да освободи с ключовете валгските орди от неговия свят и да ги запрати срещу Ерилея. Дори с два от тях бе успял да потопи земята в такъв мрак. Ако се сдобиеше и с третия, ако получеше контрол над Портата на Уирда и възможността да я отваря към всеки свят, който си избереше, да призовава през нея страховити армии... На всяка цена трябваше да открият Ключалката, за да обезопасят ключовете.

Щом кралицата приключи с разказа си, Едион преливаше от притаен гняв, Лизандра се мръщеше, а Елин изгаси свещите из стаята с едно махване на ръката си. Два древни тома, извадени от претъпканите дисаги на Едион, лежаха отворени върху масата. Той познаваше вехтите книги, но нямаше представа, че ги е взела от Рифтхолд. Огънатият метален амулет Окото на Елена седеше върху едната, докато Елин разглеждаше руните, изписани върху някаква пожълтяла от старост страница.

След малко изрисува символите с кръвта си по дървения под и в стаята се спусна тъмнина.

– Май сметката ни за нанесените щети в този град ще се покачи – отбеляза Лизандра.

Елин изсумтя.

– Просто ще покрием символите с килима.

Довърши един от знаците – Знак на Уирда, осъзна с ужас Дориан, отстъпи назад и взе Окото.

– А сега какво? – попита Едион.

– Сега ще си държим езика зад зъбите – отвърна любезно Елин.

Лунната светлина се разля по дървения под, погълната от мрачните линии, нарисувани с кръвта й. Елин отиде при Роуан, който седеше на ръба на леглото, все още гол до кръста, тъй като кралицата носеше неговата риза, и се настани до него с ръка на коляното му.

Лизандра забеляза първа.

Надигна се в леглото с лъснали от животинска възбуда очи и загледа как лунната светлина сияе върху кървавите символи. Елин и Роуан скочиха на крака. Дориан просто се взираше в знаците, в снопа бяла светлина, проникващ през отворените балконски врати.

И сякаш самата светлина служеше като порта, снопът лунни лъчи придоби почти човешка форма.

Призрачната фигура мъждукаше като излязла от нечий сън.

Косъмчетата по ръцете на Дориан настръхнаха. И той прояви благоразумието да стане от стола си, за да коленичи със сведена глава.

Само той го направи. В този миг осъзнаваше, че единствено той бе разговарял с Гавин, другаря на Елена. Преди много, много време – в един друг живот. Не смееше да се замисли как би възприела факта, че сега носеше меча му Дамарис. Елин не си го беше поискала, а и като че ли нямаше такова намерение.

Приглушеният далечен женски глас като че мъждукаше заедно с фигурата.

– Твърде... далеч – каза ведър младежки глас.

Елин пристъпи напред и затвори древните магически книги, тръсвайки шумно едната върху другата.

– Е, Рифтхолд не е особено удачно място за срещи в момента, а гробницата ти е разрушена, така че това е положението.

Дориан вдигна глава и погледът му запрескача между мержелеещата фигура от лунна светлина и младата кралица от плът и кръв.

Размитото тяло на Елена изчезна и се появи отново, сякаш дори вятърът я смущаваше.

– Не мога... да се задържа...

– Тогава ще побързам – отвърна с остър като бръснач глас Елин. – Край на игричките. Край на полуистините. Защо днес дойде Деанна? Разбирам: важно е да намеря Ключалката. Но какво представлява тя? И ми обясни защо ме нарече Обещаната кралица.

Думите й като че удариха предшественицата му подобно на светкавица и тя се появи в телесен вид.

Беше прелестна: лицето й – младо и мрачно, косата й – дълга и сребристобяла като на Манон, а очите й... Смайващо, зашеметяващо сини. Впери ги в него, докато призрачен ветрец развяваше светлата й рокля.

– Стани, млади кралю.

Елин изсумтя.

– Може ли да не си играем на древни духове?

Ала Елена просто огледа Роуан и Едион. Тя преглътна и слабата й светла шия подскочи леко.

А Елин, боговете да са им на помощ, щракна с пръсти към кралицата – веднъж, два пъти, – за да привлече вниманието й.

– Ехо, Елена – провлачи тя, – радвам се да те видя. Доста време мина. Ще ми отговориш ли на няколко въпроса?

В очите на мъртвата кралица просветна раздразнение. Въпреки това брадичката й остана вдигната, а стройните й рамене изправени.

– Нямам много време. Връзката се поддържа трудно толкова далеч от Рифтхолд.

– Каква изненада.

Двете кралици впериха високомерни погледи една в друга.

Елена, Уирдът да го вземе, се предаде първа.

– Деанна е богиня. За нея не важат нашите правила и морални принципи. И нашето време не съществува за нея. Днес позволи на магията ти да докосне ключа, той отвори някаква врата, а точно в този момент Деанна те е наблюдавала. Да ти проговори богиня, това е чест. А ти я прокуди, преди да е приключила. Няма да ти го прости скоро, Ваше Величество.

– Да се нареди на опашката с враговете ми – отвърна Елин.

Елена поклати глава.

– Толкова... толкова много не можах да ти кажа.

– Например това, че двамата с Гавин не сте убили Ераван, а само сте излъгали всички и сте оставили на нас да се справяме с него?

Дориан се осмели да надникне към Едион, но той беше сложил генералската маска и наблюдаваше мъртвата кралица в стаята с каменно, пресметливо изражение. А Лизандра – Лизандра беше изчезнала.

Не, беше се преобразила в призрачен леопард и се прокрадваше из сенките. Роуан държеше небрежно ръка върху меча си, но магията на Дориан обходи стаята и му даде да разбере, че оръжието му щеше да послужи просто да отвлече вниманието на Елена от магическия удар, който принцът щеше да й нанесе, ако дори погледнеше Елин странно. И наистина, непробиваем въздушен щит се издигаше между двете кралици и изолираше стаята от външния свят.

Елена поклати глава, разлюлявайки сребристата си коса.

– Планът беше да вземеш Ключовете на Уирда, преди Ераван да е постигнал толкова.

– Е, не смогнах – озъби й се Елин. – Ще прощаваш, ама насоките ти не бяха особено ясни.

– Нямам време да обяснявам – отвърна Елена, – но знай, че това беше единственият вариант. Само така можех спася Ерилея. – И независимо от свадата помежду им, кралицата показа дланите си на Елин. – Деанна и баща ми са ти казали истината. Мислех... мислех, че е счупена, но ако те са ти съобщили да намериш Ключалката...

Тя прехапа долната си устна.

– Бранън ми каза да я търся в Каменните блага на Ейлве – обясни Елин. – Но къде точно се намират тези блата?

– Някога в сърцето на блатата процъфтяваше велик град – пророни Елена. – Сега почти целият е под вода. Скрихме останките от Ключалката в един храм в центъра му. Аз не... Баща ми се сдоби с нея на ужасяваща цена... която беше... тялото на майка ми, смъртният й живот. Ключалка за Ключовете на Уирда, която може да затвори портата и да запечата ключовете в нея завинаги. Аз така и не разбрах навреме каква е била целта й: баща ми ми разказа твърде късно. Знаех само, че Ключалката може да бъде използвана един-единствен път и силата й може да затвори всичко, което носителят пожелае. Затова я откраднах. Използвах я за себе си, за народа си. И оттогава изкупувам вината си.

– Употребила си я да затвориш Ераван в гробницата му – прошепна Елин.

Умолителното изражение напусна лицето на Елена.

– Приятелите ми загинаха в долината на Черната планина, за да ми дадат шанс да го спра. Чувах писъците им дори от лагера на Ераван. Няма да се извинявам, задето опитах да сложа край на кръвопролитията и да върна бъдещето на оцелелите. На вас.

– Значи си използвала Ключалката, после си я хвърлила в онези руини?

– Оставихме я в свещения град на равнината да служи като паметен символ за всички погубени животи. Но няколко десетилетия по-късно страшно бедствие разтърси онези земи... и градът потъна. Блатните води го заляха и Ключалката бе забравена. Никой не се върна да я вземе. Силата й беше изразходвана. А без мощта си беше просто дрънкулка от метал и стъкло.

– До този момент?

– Щом и баща ми, и Деанна са ти казали за нея, изглежда, че ще изиграе важна роля за победата над Ераван.

– Прощавай, но ми е трудно да повярвам на богиня, която опита да ме използва като марионетка, за да взриви града.

– Понякога се държи необяснимо, но едва ли е искала да ти навреди...

– Не на мен тези.

Образът на Елена замъждука отново.

– Отидете в Каменните блата. Намерете Ключалката.

– Казах на Бранън, ще го кажа и на теб: имаме по-належащи задачи...

– Майка ми загина, за да изкове Ключалката – рече гневно Елена с пламнали очи. – Пожертва смъртното си тяло, за да изкове Ключалката за баща ми. Аз наруших обещанието си и я използвах противно на волята й.

Елин примигна, а Дориан се запита дали не трябва сериозно да се притесни, щом дори тя бе останала без думи. Но кралицата на Терасен прошепна:

– Коя е била майка ти?

Дориан претърси паметта си, цялата история на кралското си семейство, но не откри нищо.

От гърлото на Елена се изтръгна вопъл, а образът й избледня до прозирна плетеница от паяжини и лунна светлина.

– Онази, която обичаше баща ми най-много; която го благослови с толкова могъщи дарове, а после се обрече на смъртно тяло и му завеща сърцето си.

Елин отпусна ръце надолу.

– По дяволите! – изруга тихо Едион.

Елена се засмя безрадостно и каза на Елин:

– Според теб защо гориш толкова ярко? Не само кръвта на Бранън тече във вените ти. Но и тази на Мала.

– Мала, носителката на огъня, ти е била майка – пророни Елин.

Но Елена вече я нямаше.

– Цяло чудо е, че двете не се избихте една друга – обади се Едион.

Дориан не си направи труда да го поправи, че би било невъзможно, тъй като едната от тях вече не беше сред живите. Вместо това претегли думите на мъртвата кралица в главата си. Роуан, който оставаше безмълвен, като че ли правеше същото. Лизандра душеше кървавите символи, сякаш проверяваше дали древната кралица се е изпарила напълно.

Елин отправи поглед през отворените балконски врати с натежали клепачи и стиснати устни. Отвори юмрука си и огледа Окото на Елена.

Часовникът удари един часа сутринта. Тя се обърна бавно към тях. Към него.

– Кръвта на Мала тече във вените ни – заяви с дрезгав глас и сключи пръсти около амулета, преди да го пъхне в джоба на ризата му.

Той примигна, осъзнавайки, че е права, както и че навярно могъщите дарби и на двама им се дължаха именно на това.

С надеждата, че Роуан може да е видял или чул нещо през всичките си пътешествия, Дориан го попита:

– Наистина ли е възможно бог да се превърне в смъртен?

Роуан извърна бдителния си поглед от Елин и отговори:

– Досега не съм чувал за такова нещо. Но... случвало се е елфи да пожертват безсмъртието си, за да обединят живота си с този на смъртните си другари. – Дориан имаше отчетливото чувство, че Елин умишлено оглежда едно петно върху ризата си. – Но не се съмнявам, че Мала би намерила начин да го стори.

– Намерила е – промълви Елин. – Онази... бездна от сила, която открих днес... Завещана ми е от Мала. Елена може да е всякаква, но не ни лъжеше за това.

Лизандра си възвърна човешкия облик и така се олюля на краката си, че се стовари на леглото, преди Едион да й се е притекъл на помощ.

– И сега какво? – попита със сипкав глас. – Флотата на Ераван чака в Залива на Оро, Майев плава към Ейлве. Но никой от двамата не подозира, че у нас е един от Ключовете на Уирда; нито че съществува такава ключалка... и се намира точно между войските им.

За част от секундата Дориан се почувства като безполезен глупак, защото всички в стаята, включително той самият, обърнаха погледи към Елин. Та той беше кралят на Адарлан, охули се. Имаше не по-малка от нейната власт. Въпреки че земите и народът му бяха откраднати, а столицата му – пленена.

Елин обаче потърка очи с палец и показалец и въздъхна уморено.

– Много, ама много я мразя тая бъбрица. – Тя вдигна глава, огледа всички им и рече просто: – Сутринта потегляме към Каменните блата, за да намерим Ключалката.

– Ролф и мисенианците? – попита Едион.

– С половината му флота тръгват да издирват мисенианците, където и да са се укрили. После отплават на север към Терасен.

– Рифтхолд ще е точно по пътя им, а уивърните патрулират из цялата територия – изтъкна Едион. – И този план зависи от това дали можем да имаме доверие на Ролф да изпълни обещанието си.

– Ролф знае как да се пази – отбеляза Роуан. – А и нямаме друг избор, освен да му се доверим. Все пак преди две години и половина удържа на думата си да освободи робите.

Елин се беше погрижила за това.

– А другата половина от флотата на Ролф? – настоя Едион.

– Няколко кораба ще останат да пазят архипелага – обясни Елин. – А останалите тръгват с нас към Ейлве.

– Не можем да преборим армадата на Майев само с малка част от флотата на Ролф – скръсти ръце Едион. Дориан реши да не изразява съгласието си, оставяйки темата в ръцете на генерала. – Камо ли всички сили на Морат.

– Нямам намерение да ги атакуваме – отвърна лаконично Елин и с това сложи точка на спора.

След това Елин и Роуан се оттеглиха в стаята си.

Дориан продължи да будува дори когато дишането на съквартирантите му стана дълбоко и равномерно. Премисляше всяка от думите на Елена, спомена за отдавнашната поява на Гавин, който го беше събудил, за да попречи на Елин да отвори онзи портал. Може би го беше сторил не за да я спаси от проклятието, дебнещо отвъд, а за да не позволи на алчните, бездушни богове да я обладаят, както бе сторила Деанна днес.

В крайна сметка реши да остави тези размишления за някой друг път, когато нямаше да е толкова склонен към прибързани заключения. Въпреки това нишките на мисълта обгърнаха като дантела съзнанието му, сияейки в червено, зелено, златисто и синьо, шепнейки тайните си на другосветски езици.

Един час след съмване отплаваха от Залива на Черепа на борда на най-бързия кораб, който Ролф можеше да им предостави. Зает с подготовката на флотата си, капитанът не благоволи да се сбогува с тях, когато напуснаха блещукащите води на пристанището и се понесоха към тучния архипелаг отвъд. Въпреки това на раздяла поднесе един подарък на Елин: приблизителните координати на Ключалката. Картата му беше посочила къде горе-долу да я търси. Пиратският лорд ги предупреди, че щом татуировката му не успяваше да открие точното й местоположение, явно бе защитена с някакви заклинания. Но и това беше нещо. Затова Елин му благодари, макар и неохотно.

Роуан кръжеше високо в облика си на ястреб, оглеждайки водите зад и пред тях. Фенрис и Гавриел се трудеха на греблата, за да напуснат по-бързо пристанището. Едион правеше същото, но на приемливо разстояние от баща си.

Дориан стоеше при руля до навъсената ниска капитанка – възрастна жена, която нямаше никакво желание да разговаря с него, нищо че беше крал. Лизандра плуваше до тях в една или друга форма, за да ги брани от опасностите, които можеше да ги дебнат изпод водната повърхност.

Елин се бе изправила сама на носа и вятърът развяваше пуснатата й златиста коса. Беше толкова неподвижна, че приличаше на декоративната човешка фигура, поставена само на метър под нея на носа. Изгряващото слънце я озаряваше в златисто, а от лунния огън, който бе заплашил да унищожи всички им, нямаше и следа.

И макар кралицата да стоеше неустрашимо пред тъмните сенки на света... студен полъх обгръщаше сърцето на Дориан.

Той също се питаше дали Елин не съзерцава архипелага, морето и небесата така, сякаш ги виждаше за последен път.

Три дни по-късно вече почти напускаха задушаващата хватка на архипелага. Дориан пак стоеше край румпела, Елин – на носа, а останалите се бяха разпръснали по други задачи и да почиват.

Магията му го усети преди него самия. И като че му изпрати предупреждение, изтръгна го от унеса.

Той плъзна поглед по хоризонта. Елфическите воини се умълчаха преди останалите.

Първоначално му заприлича на облак – брулен от вятъра малък облак на хоризонта. Сетне го уподоби на голяма птица.

Когато моряците се спуснаха към оръжията си, умът на Дориан най-накрая изплю названието на звяра, полетял към тях с широки, лъскави криле. Уивърн.

Беше само един. Със самотен ездач на гърба си. Неподвижен ездач с разпуснати бели коси, провиснали на една страна. Накъдето започна да се накланя и притежателят им.

Уивърнът се спусна по-ниско, прелитайки над водата. Лизандра веднага се появи, готова по заповед на кралицата да се превърне в същество, достатъчно силно да се пребори с него...

– Не.

Думата се изтръгна от устните на Дориан, преди да е помислил дори. И започна да я повтаря отново и отново, виждайки как уивърнът и ездачката му се приближават стремглаво към кораба.

Вещицата беше в несвяст и тялото й висеше на една страна, защото не можеше да се задържи на седлото, защото цялата беше обляна в синя кръв. Не стреляй, не стреляй...

Дориан крещеше заповедта, препускайки към Фенрис, който беше извадил лъка си и насочил стрелата с черен връх към открития врат на вещицата. Но думите му бяха погълнати от виковете на моряците и капитана им. Магията на Дориан се разбушува и той извади Дамарис от ножницата му...

В този момент гласът на Елин се извиси над глъчката.

– Не стреляй!

Всички спряха на място. Уивърнът се приближи, направи вираж и закръжа около кораба.

По осеяното му с белези тяло засъхваше синя кръв. Томова много кръв. Вещицата едва се държеше в седлото. Бронзовото й лице бе пребледняло, а устните й белееха като китова кост.

Уивърнът описа кръг около кораба и се сниши още по-ниско, готвейки се да кацне възможно най-близо до корпуса му. Не за да атакува... а за да потърси помощ.

Но както се рееше плавно над кобалтовите вълни, вещицата увисна толкова много от едната му страна, че тялото й сякаш остана без кости. Като че точно в този миг, когато помощта беше на няколко стъпки от нея, късметът, държал я на седлото, най-сетне я изоставяше.

Над кораба се спусна тишина, а Манон Черноклюна се прекатури от седлото и полетя през вятъра и морската пяна право към водата.