Императорската гвардия

ГЛАВА 26

Само час преди края на работното време в щаба на ИмпСи, поне за онези щастливци, които бяха дневна смяна, Майлс спря с малката си група пред страничната врата, готов за операция „Атака срещу централата на хлебарките“. Поне колата на графа беше достатъчно голяма, за да побере всички, което му позволи да ги инструктира по пътя от Имперския научноизследователски институт и му спести няколко ценни минути. Отново бе мобилизирал Иван, както и самия Саймън Илян, облечен в зелена униформа с всички военни отличия, последното по настояване на Майлс. След това от колата се появи доктор Уедел, който внимателно носеше стар кашон с надпис „Мишки, замразени, сер. — 621А, 12 бр.“, макар че съдържанието му не беше такова. Последна, но не по значение, на тротоара слезе Делия Куделка и побърза да настигне другите.

Дежурният ефрейтор на пропуска тревожно ги погледна. Майлс се приближи и напрегнато се усмихна.

— Генерал Хароче ви е наредил да му докладвате кога идвам и си отивам,нали?

— Ами… да, милорд ревизор. — Ефрейторът отдаде чест на Илян, който отвърна на поздрава му.

— Отменям тази заповед.

— Хм… слушам, милорд ревизор. — Дежурният видимо изпадна в паника, като житно зърно, предвиждащо, че ще бъде смляно между два камъка.

— Всичко е наред, Сметани — мимоходом го увери Илян и ефрейторът признателно се отпусна.

Групата продължи по коридорите на ИмпСи. Майлс първо се отби в новия арест, който се намираше в дъното на втория етаж.

— Скоро ще се върна да разпитам капитан Галени — каза той на дежурния офицер. — Искам да го заваря жив, за което ще ви смятам лично отговорен. Междувременно, госпожица Куделка ще влезе при него. Не пускайте никого — никого, дори началниците си — „Особено началниците си“ — да влиза в ареста. Ясно ли е?

— Тъй вярно, милорд ревизор.

— Делия, нито за миг не оставяй Дъв сам.

— Разбирам, Майлс — твърдо вирна брадичка тя. — И… благодаря.

Той кимна.

Надяваше се по този начин да предотврати всякаква възможност да „самоубият“ Галени. Хароче вече трябваше да е готов да прибегне към това всеки момент — номерът бе да не му дадат този момент. Майлс поведе хората си към Поддържащия отдел, където приклещи в ъгъла началника, застаряващ полковник. Когато се увери, че интересът на имперския ревизор към графика за поддръжка на въздушните филтри не се дължи на недоволство от работата на отдела му, той им оказа пълно съдействие. Майлс го взе със себе си.

Искаше му се едновременно да е на четири места, ала трябваше да спазва стриктен порядък, като всяко доказателство в петпространствената математика. Интуицията бе едно, демонстрацията — съвсем друго нещо. След като повика един лаборант от Криминологията, той поведе групата към подземния склад. Само след няколко минути вече ги беше строил в Оръжия IV, пътека 5. Уедел остави кашона си и се облегна със скръстени ръце на стелажа.

Лавица 9 бе прекалено висока и Майлс трябваше да накара Иван да свали познатия биоконтейнер. Ревизорският му печат беше непокътнат. Двете останали кафяви капсули бяха вътре. Той взе едната и я претърколи между палеца и показалеца си.

— Добре. Внимателно наблюдавайте. Започвам. — Майлс силно стисна капсулата, счупи я и два пъти я размаха над главата си. За миг във въздуха се появи нещо като изключително фин прах, после изчезна. На пръстите му остана тъмно петънце. Иван беше затаил дъх.

— Колко триона да чакаме? — попита Майлс доктор Уедел.

— Поне десет минути, за да се разпространи в цялата стая — отвърна биологът.

Майлс се опита да се успокои. Илян напрегнато се взираше във въздуха. „Да — помисли си Майлс, — това е оръжието, което те е убило. Не можеш да го хванеш…“ Силно почервенял, Иван се отказа и отново си пое дъх преди да е поморавял и припаднал.

Накрая Уедел се наведе, отвори кашона и извади прозрачно шишенце и малка пръскачка. За това, че бе приготвил тази безценна течност само за три часа, Майлс бе готов да му прости всички грехове през следващите пет години и да му целува ботушите. Самият Уедел, изглежда, го смяташе за нещо обикновено. От научна гледна точка навярно наистина беше така. „Обикновен хетероцикличен разтвор — небрежно бе казал биологът. — Външната структура на спорообразните частици е съвсем проста, специфична и уникална. Виж, ако искахте нещо да регистрира присъствието на самите прокариоти, това вече щеше да е истинско предизвикателство.“

— Сега отиваме при въздушните филтри — каза Майлс на полковника.

— Насам, милорд ревизор.

Всички се насочиха към отсрещната стена, където имаше малка правоъгълна решетка.

— Свалете външния капак — нареди Майлс. — Интересува ме най-горният филтър.

Трябваше да застанат на колене, за да могат да гледат. Полковникът свали решетката. Майлс му кимна да се отдръпне и да направи място на доктор Уедел, който седна по турски на пода и напръска въздуха около отвора.

— Какво прави? — попита възрастният офицер.

На Майлс му се искаше да отговори: „Пръскаме за предатели. Досадни гадини за този сезон, не смятате ли?“, но вместо това каза:

— Почакайте и ще видите.

Биологът извади от кашона ултравиолетова ръчна лампа и насочи лъча към филтъра. Когато черната светлина заигра по повърхността му, постепенно се появи бледочервено сияние.

— Готово, милорд ревизор — заяви Уедел. — Спорообразните частици са останали тук, това е.

— Ясно. — Майлс се изправи. — Сега продължаваме със следващата стъпка. Вие — той посочи лаборанта от Криминологията — документирайте, приберете и поставете етикети на всичко това, после колкото може по-бързо ни настигнете.

Този път отведе групата си в комарския отдел, където помоли смутения генерал Алегре да ги последва. Всички се натъпкаха в миниатюрния кабинет на капитан Галени, четвъртата врата по коридора на комарските аналитици.

— Спомняш ли си да си идвал при Галени през последните три месеца? — попита Майлс бившия шеф на ИмпСи.

— Сигурен съм, че съм се отбивал няколко пъти — отвърна Илян. — Идвах тук почти всяка седмица, за да обсъждаме някои въпроси от докладите му.

Веднага щом задъханият лаборант пристигна, полковникът от поддържащия отдел повтори изпълнението с капака на шахтата, същата като онази в Оръжия IV. Уедел напръска филтъра. Този път и Майлс затаи дъх. От резултатите от експеримента зависеше по-нататъшната му стратегия. Ако Хароче бе предвидил действията му… в крайна сметка липсваха две капсули.

Уедел освети филтъра с ултравиолетовата лампа и сърцето на Майлс спря да бие за миг.

— Не забелязвам нищо. Вие виждате ли нещо? — Майлс си пое дъх и заедно с другите се наведе към филтъра. Изглеждаше мръсно бял.

— Можете ли да потвърдите, че не е сменяван от средата на лятото? — попита той началника на поддържащия отдел.

Полковникът сви рамене.

— Не водим на отчет всеки филтър, милорд. Възможно е да е сменен. Но не и от някой от моя отдел. А и не ми изглежда нов.

— Благодаря ви. Оценявам точността ви. — Майлс се изправи и погледна Илян, който наблюдаваше с каменно изражение. — Сега отиваме в предишния ти кабинет, Саймън. Искаш ли ти да водиш?

Илян поклати глава.

— Всичко това не ми е много приятно, Майлс. Какъвто и да е резултатът, аз губя един верен подчинен.

— Само че не предпочиташ ли да изгубиш онзи, който наистина е виновен?

— Да. Продължавайте, милорд ревизор.

Качиха се три етажа по-нагоре и после се спуснаха с асансьора при стария офис на Илян. Дори да бяха успели да изненадат Хароче с появата си, генералът не го показа. Но може би в очите му проблесна едва забележима тревога, докато поздравяваше бившия си шеф и му предлагаше стол?

— Не, благодаря, Лукас — студено отвърна Илян. — Струва ми се, че няма да останем тук много дълго.

— Какво правите? — попита Хароче, когато полковникът се запъти към решетката на стената отдясно на бюрото. Лаборантът от Криминологията го последва.

— Въздушните филтри — отвърна Майлс. — Не сте се сетили за въздушните филтри. Никога не сте служили в космоса, нали, Лукас?

— Не, за съжаление.

— Повярвайте ми, там човек се научава да мисли за вентилационните системи.

Когато Уедел започна да пръска филтъра, Хароче повдигна вежди, привидно небрежно наклони стола си назад и замислено прехапа устна. И не попита: „Обмислихте ли предложението ми, Майлс?“ Беше хладнокръвен, търпелив и готов да чака отговора колкото е необходимо. Все още нямаше основание да трепери — дори филтърът да бе претъпкан със спорообразни частици, това не доказваше нищо. Много хора влизаха в кабинета на Илян.

— Не — след малко каза Уедел. — Погледнете сами, господа. — Той подаде ултравиолетовата лампа на Иван.

— Логично е да е тук — отбеляза генерал Алегро. Самият Майлс беше смятал, че шансът е двадесет и пет процента. Оставаше някоя от заседателните зали или…

— Открихте ли нещо? — попита Хароче. Майлс спечели малко време, като се наведе и взе лампата от братовчед си.

— Няма нищо, по дяволите! Надявах се да е по-просто. Ако бяха попаднали във филтрите, спорообразните частици щяха да се оцветят в яркочервено, нали разбирате.

— Какво ще правите сега?

— Не ни остава нищо друго, освен да проверим всички филтри в сградата. Досадно, но няма как. Веднъж ви казах, че ако разбера защо, ще знам и кой. Промених си мнението. Сега мисля, че ако науча къде, ще разбера кой.

— Наистина. Проверихте ли в кабинета на капитан Галени?

— Първо отидохме там. Чисто е.

— Хм… Може би някоя от заседателните зали?

— Ще видим.

„Захапи, Хароче. Захапи примамката ми. Хайде, хайде…“

— Ако искаш да си спестиш усилията — по даден знак се обади Иван, — трябва да започнеш с местата, на които Илян е ходил най-често.

— Добра идея — каза Майлс. — Тогава да започнем с външния офис. После… извинете ме, генерал Алегро, но трябва да продължа с кабинетите на началник-отделите. След това със заседателните зали и офисите на всички аналитици. Навярно докато сме долу, трябва да проверим целия комарски отдел. После ще видим.

Ако се съдеше по изражението му, лаборантът от Криминологията мислено се прощаваше с вечерята си — съжаление, навярно притъпено от очевидния му интерес към развиващите се пред очите му събития. Алегре кимна. Всички излязоха във външния офис и полковникът отново изпълни упражнението с решетката. Майлс се зачуди дали някой вече е забелязал, че Уедел няма достатъчно хетероцикличен разтвор, за да провери всички филтри в сградата на ИмпСи. След няколко минути Хароче се извини и ги остави.

Майлс крадешком погледна към вратата, за да се увери, че генералът е излязъл в коридора. „Въдицата е хвърлена, да, и сега кордата се опъва…“ Той започна да брои наум и даде знак на Уедел да не пръска филтъра. После, когато стигна до сто, каза:

— Добре, господа, бихте ли ме последвали? Тихо, моля.

Завиха наляво по коридора, после надясно на второто разклонение. На пътя им се изпречи комодорът, който беше заменил Хароче като началник на вътрешния отдел.

— О, милорд ревизор — спря го той. — Какъв късмет. Генерал Хароче току-що ме прати да ви повикам.

— Къде ви каза да ме търсите?

— В склада. Спестявате ми няколко етажа.

— Добре. Кажете ми, Хароче носеше ли нещо?

— Папка. Вие ли сте я поискали?

— Да. Значи е тук, а? Елате с мен… — Върнаха се по коридора във вътрешния офис на отдела. Вратата на предишния кабинет на Хароче бе заключена. Майлс я отключи с ревизорския си печат.

Генералът беше приклекнал вляво от бюрото и тъкмо започваше да сваля решетката от стената. В разтворената на пода до него папка имаше филтър. Майлс мислено се обзаложи със себе си, че ще открият демонтирана решетка, очакваща завръщането на Хароче в някоя от заседателните зали по права линия между тази стая и предишния кабинет на Илян. Добра работа, изключително хладнокръвна. „Бързо мислите, генерале. Но този път аз имах преднина.“

— Времето е всичко — каза Майлс. Хароче подскочи и застана на колене.

— Милорд ревизор — бързо започна той, после замълча. Погледът му се плъзна по служителите от ИмпСи, които влизаха в офиса. И дори сега, помисли си Майлс, генералът можеше да измисли някакво блестящо импровизирано обяснение… ала в този момент Илян си проби път напред.

Хароче бе избягвал да се среща с жертвите си. Нито веднъж не беше посетил Илян в клиниката на ИмпСи, неуспешно се бе опитал да се скрие от Майлс, когато несъмнено беше планирал първата инсценировка, и се бе появил в императорската резиденция едва след арестуването на Галени. Навярно не беше зъл по душа, а обикновен човек, изкушен да извърши злодеяние, смазан от излезлите от контрол последствия. „Когато взимаш решение за някаква постъпка, всъщност взимаш решение за последствията от нея.“

— Здравей, Лукас — каза Илян. Очите му бяха удивително студени.

— Господине… — Хароче с олюляване се изправи.

— Полковник, доктор Уедел, ако обичате… — Майлс им даде знак да излязат напред и махна с ръка на лаборанта да ги последва. Самият той застана от другата страна на групата. „Това е моят триумф. Защо не се радвам?“

Всички действия вече бяха многократно упражнявани. Полковникът свали решетката, Уедел напръска филтъра. Няколко секунди мъчително чакане. После се появи флуоресцентното сияние, червено и зловещо като кръв.

— Генерал Алегре — въздъхна Майлс, — назначавам ви за временен шеф на ИмпСи до утвърждаването ви от император Грегор. Със съжаление трябва да ви съобщя, че първото ви задължение е да арестувате своя предшественик генерал Хароче. По моя заповед като имперски ревизор, по обвинение в… — В какво? Саботаж? Измяна? Глупост? „Престъпникът дълбоко в себе си иска да го хванат“, гласеше популярната поговорка. Не беше вярно. Престъпникът просто искаше да се измъкне. Грешникът копнееше да извърви дългия път от изповедта до опрощението. Дали Хароче бе престъпник, или грешник?

— По обвинение в държавна измяна — завърши той. Последната дума накара половината от присъстващите в стаята да потръпнат.

— Не измяна — дрезгаво промълви Хароче. — Само не измяна!

Майлс разпери ръце.

— Но… ако е готов да признае и да ни съдейства, навярно можем да се съгласим на нападение срещу старши офицер. Военен съд, една година затвор, обикновено уволнение. Мисля, че… ще оставя съдът на Службата да реши.

Ако се съдеше по израженията им, и Хароче, и Алегре бяха схванали смисъла. Като началник на Галени, Алегре несъмнено внимателно следеше случая със своя подчинен. Хароче стисна зъби. Началникът на вътрешния отдел кисело се усмихна на иронията.

— Предлагам ви — продължи Майлс — да го отведете долу и да го накарате да заеме мястото на вашия най-добър аналитик.

— Слушам, милорд ревизор — решително отвърна Алегре, но после се поколеба, осъзнал, че този път няма яки сержанти, които да извършат действителния арест. — Лукас, ще ми създаваш ли проблеми?

— Не — въздъхна Хароче. — Прекалено съм стар, за да се бия.

— Добре. Аз също. — Алегре го изведе навън.

Илян ги проследи с поглед и прошепна на Майлс:

— Адски тъжна история. ИмпСи трябва да постави началото на нови традиции за смяна на шефовете си. Убийството и наказанието действат пагубно на организацията.

Майлс можеше само да свие рамене. Той поведе групата към съседните заседателни зали и още във втората откри отворената шахта. Лаборантът грижливо прибра и документира последните доказателства и Майлс ги запечата с ревизорския си печат.

С това задълженията му на имперски ревизор, слава богу, приключваха. Трябваше само да докладва на Грегор и да предаде всички доказателства на съответните власти — в този случай съда на Службата. „Аз само трябваше да открия истината. Не е моя работа да решавам какво да правим с нея.“ Макар да предполагаше, че съветите му имат известна тежест.

Когато най-после свършиха във вътрешния отдел, двамата с Илян последваха лаборанта по коридора.

— Чудя се какво ще направи сега Хароче — рече Майлс.

— Хвърлил е прекалено много време и усилия да фалшифицира данните в комуникационните пултове и просто не се е сетил за проклетите филтри.

— Мислех, че ще се опита да представи всичко като инсценировка. Дали няма да прибегне до стария ворски изход? Изглеждаше… много блед. Предаде се по-бързо, отколкото очаквах.

— Ти му нанесе по-тежък удар, отколкото си очаквал. Не си знаеш силата, Майлс. Но не. Самоубийството не е в неговия стил — отвърна Илян. — Пък и е трудно да го извърши без помощта на тъмничарите си.

— Смяташ ли… че трябваше да загатна за такава помощ? — деликатно попита Майлс.

— Лесно е да умреш. — Лицето на Илян се напрегна. Дали си спомняше за молбите си в клиниката Майлс да сложи край на мъките му? — Трудно е да живееш. Нека копелето изтърпи военния си съд. И последната безкрайна минута.

Новият арест на ИмпСи беше много по-малък от стария, но входът и помещението за регистриране на затворници бяха същите. При комуникационния пулт на пропуска завариха капитан Галени и Делия Куделка. Генерал Алегро и дежурният офицер тъкмо привършваха с формалностите по освобождаването. Иван ги наблюдаваше. Очевидно вече бяха отвели Хароче. Майлс се надяваше да са му дали килията на Галени.

Дъв все още бе в зелената униформа, която беше носил на императорския прием, сега цялата измачкана. Очите му бяха зачервени от безсъние, Лицето му излъчваше опасно напрежение.

Той се обърна към Майлс.

— По дяволите, Воркосиган, къде се губи толкова време?

— Хм… — Майлс докосна веригата си, за да му напомни, че все още е имперски ревизор.

— По дяволите, милорд ревизор — изсумтя Дъв, — къде се губи толкова време? Снощи ми каза, че веднага ще дойдеш. Мислех, че ще ме освободиш. После не знаех какво да мисля. Напускам тая проклета параноично тъпа организация веднага щом изляза оттук. Край.

Алегре потръпна.

Делия докосна Галени по ръката. Той хвана нейната и гневът му видимо се поуталожи.

„Ами, получих припадък, после трябваше да прегледам заблуждаващия доклад на Хароче, след това да чакам Уедел да дойде от Имперския научноизследователски институт и не смеех да се свържа с никого по комуникационнните пултове от вкъщи. Трябваше да отида лично и…“

— Да. Съжалявам. Боя се, че ми трябваше цял ден, за да събера оневиняващите те доказателства.

— Майлс, откакто открихме, че е саботаж, минаха само пет дни — отбеляза Илян. — Ще ти отнеме повече време да подготвиш ревизорския си доклад.

— Доклади! — въздъхна Майлс. — Пфу! Но, Дъв, разбери, не беше достатъчно да наредя да те пуснат. Щяха да ме обвинят в пристрастие.

— Вярно е — измърмори Иван.

— Отначало смятах, че Хароче просто проявява несръчност като те арестува в императорската резиденция пред толкова много свидетели. Ха! Не и той. Прекрасно организирана инсценировка за съсипване на репутацията ти. После нито освобождаването ти, нито оправдаването ти поради липса на достатъчно доказателства нямаше да те спасят от подозрителността на хората. Трябваше да открия истинския виновник. Нямаше друг начин.

— О… — Галени свъсн вежди. — И кой е истинският виновник, Майлс?

— О, не сте ли му казали? — изненадано се обърна Майлс към Делия.

— Нали ми каза да си мълча, докато не свършиш — защити се тя. — Просто излязохме от оная ужасна килия.

— Не са толкова ужасни, колкото старите килии — възрази Илян. — Спомням си ги. Преди тринайсет години прекарах там цял месец. — Той кисело се усмихна на Майлс. — Заради личната армия на сина на регента. По обвинение в държавна измяна.

— Как пък не си забравил тъкмо това? — промърмори Майлс.

— Де такъв късмет — отвърна Илян. — Веднага след като ме освободиха, наредих да превърнат килиите в склад и да построят нов арест. Много по-модерен. Просто в случай, че някога пак се озова там.

— Никога не съм чувал тази история — каза Галени.

— Мисля си, че това преживяване ми е оказало благотворно въздействие. Трябва да го изпита всеки старши офицер в ИмпСи поради същите причини, поради които всеки лекар поне веднъж трябва да е пациент.

Комарецът замислено го погледна. Гневът му почти се бе стопил. Иван облекчено въздъхна. Алегро отправи признателна усмивка на Илян.

— Бил е Хароче — каза Майлс. — Искал е повишение.

Галени повдигна вежди и се обърна към генерал Алегре, който утвърдително кимна.

— Веднага щом открихме онези биоинженерни прокариоти — продължи Майлс, — Хароче е разбрал, че саботажът ще стане очевиден. И е имал нужда от изкупителна жертва. Било е достатъчно да хвърли подозрението върху нея, за да сложи край на разследването. Съжалявам, че накарах Делия да те държи в неведение, но арестуването на временен шеф на ИмпСи в самия щаб е малко рисковано, нали разбираш. Не исках да давам обещания преди да се уверя в резултата.

Очите на Галени се разшириха.

— Забрави… онова, което ти казах.

— Включително и за оставката ти ли? — нервно попита Алегро.

— Ами… не знам. Защо точно мен? Никога не съм смятал, че Хароче мрази комарците. Още колко време ще трябва да газя в тия лайна? И с какво искат да им докажа лоялността си?

— Предполагам, че ще газиш в тях до края на живота си — сериозно отвърна Илян. — Но всеки комарец, който те последва, ще гази в по-малко лайна. Заради теб.

— Ти постигна много — каза Майлс. — Не позволявай на хлебарки като Хароче да направят напразни всичките ти жертви. Империята се нуждае от теб. И особено ИмпСи.

Алегро утвърдително кимна.

— Освен това — Майлс хвърли поглед към Делия, която слушаше разтревожено — Ворбар Султана е много подходящо място за всеки амбициозен офицер. Вземи хората, които срещаш тук, например. И възможностите. — Иван енергично закима. — Хм… не искам да се меся във вътрешните работи на ИмпСи, но мисля, че комарският отдел съвсем скоро ще има нужда от нов началник. — Майлс се обърна към Алегро. — Старият ще наследи много по-неприятен пост, нали разбираш.

Генералът се сепна, после се замисли.

— Комарец за началник на комарския отдел?…

— Радикално решение — меко каза Майлс, — но може да се окаже успешно.

— Струва ми се, че избързвате, лорд Воркосиган — отвърна Алегре. — Не е сигурно, че Грегор ще ме утвърди за постоянен шеф на ИмпСи.

— Има ли друга възможност? — сви рамене Майлс. — Олшански още не е достатъчно опитен, а началникът на галактическия отдел ужасно обича работата си. С предстоящия брак на императора вашият опит в комарските въпроси ви прави почти идеален, бих казал.

— Дори да е така — малко уплашено отстъпи Алегре. Дали най-после започваше да съзнава смисъла на всичко това? — Утре ще мислим за това. За днес ми стига. Ще ме извините ли, господа? Мисля, че е най-добре да започна с кратко проучване на файловете в офиса на Хароче… на Илян. И… да свикам на съвещание началник-отделите, за да оценим, хм, събитията. Някакви предложения, Саймън?

Илян поклати глава.

— Действай. Ще се справиш.

— Дъв — обърна се генералът към Галени, — поне се прибери да вечеряш и да се наспиш преди да вземеш каквото и да било важно решение, обещаваш ли ми?

— Да, господине — неутрално отвърна комарецът. Делия стисна ръката му. Дъв не я бе пуснал, забеляза Майлс, през целия разговор. Явно не искаше да рискува да му я отнемат. Когато се поуспокоеше, навярно щеше да разбере, че ще са нужни поне четирима едри мъже с ръчни трактори, за да я отскубнат от ръката му. Безразсъдно смели едри мъже. Иван също го видя и се намръщи.

— Вие ли ще докладвате на Грегор, милорд ревизор, или да го направя аз? — попита Алегро.

— Аз ще се погрижа. Вие обаче трябва да се явите при него веднага щом навлезете в обстановката.

— Да. Благодаря ви. — Двамата небрежно си отдадоха чест и генералът излезе.

— Сега ли ще се обадиш на Грегор? — попита Галени.

— Да — отвърна Майлс. — Трябва веднага да му съобщя какво се случи, защото по-рано нямах възможност. Офисът на шефа на ИмпСи следи всичките му комуникационни пултове.

— Когато разговаряш с него… — Дъв погледна Делия и отново стисна ръката й, — би ли го… помолил да каже на Лайза, че не съм предател?

— Разбира се. Имаш думата ми.

— Благодаря.

Майлс нареди на дежурния ефрейтор да придружи Галени и Делия до изхода и им позволи да използват колата му. Но задържа Иван, като отклони невинното му предложение да остави Галени в апартамента му и после да откара Делия. После седна пред комуникационния пулт. Илян си придърпа стол и се настани до него.

— Сир — каза Майлс, когато над видеоплочата се появи горната половина от тялото на Грегор. Императорът бършеше устата си със салфетка.

Чул това официално обръщение, Грегор повдигна вежди. Майлс бе успял да привлече вниманието му.

— Да, милорд ревизор. Някакъв напредък? Проблеми?

— Свърших.

— Мили Боже! Хм… бихте ли ми разказали?

— Ще получите всички подробности — Майлс погледна настрани към Илян — в доклада ми, но накратко, отново оставате без шеф на ИмпСи. Не е бил Галени. Бил е самият Хароче. Дойде ми наум, че спорообразните частици на прокариотите трябва да са останали във въздушните филтри.

— Той призна ли?

— Нещо повече. Заловихме го, докато се опитваше да смени филтъра в предишния си кабинет.

— Това… явно не е станало случайно.

Майлс злобно се ухили.

— Случайността — напевно произнесе той — помага на подготвения ум, както беше казал някой. Не. Не стана случайно.

Грегор го изгледа обезпокоено.

— Но той ми докладва тази сутрин… и през цялото време е знаел… Бях почти готов да го утвърдя за постоянен шеф на ИмпСи.

Майлс сви устни.

— Да. И щеше да е добър шеф. Почти. Виж, хм… обещах на Дъв Галени да предадеш на Лайза, че той не е предател.

— Разбира се. Тя беше извънредно опечалена от снощната сцена. Обясненията на Хароче ни хвърлиха в мъчителни съмнения.

— Лукас винаги е бил ловък — промърмори Илян.

— Защо го е извършил? — попита Грегор.

— Все още трябва да открия отговорите на много въпроси преди да напиша доклада си — отвърна Майлс. — И повечето от тях, изглежда, започват със „защо“. И това е най-интересният въпрос.

— И най-трудно ще откриеш отговора му — предупреди го Илян. — Къде, какво, как, кой — за тези въпроси поне има веществени доказателства.

— Има много неща, които е в състояние да ни каже единствено Хароче — рече Майлс. — Но не можем да го подложим на разпит с опиат, жалко. Мисля… че бихме могли да измъкнем нещо от него, ако започнем тази вечер, докато все още не е възвърнал самообладанието си. До утре вече ще се е възстановил и ще иска адвокат. Не… не ние. Ясно е, че ме мрази до мозъка на костите си, макар че пак опираме до въпроса защо… Саймън, можеш ли… ще проведеш ли разпита вместо мен?

Илян прокара длан по лицето си.

— Ще опитам. Но щом е искал да ме елиминира, не виждам защо да не издържи на всякакъв морален натиск от моя страна.

— Почакайте — каза Грегор. — Имам по-добра идея.