Императорската гвардия

ГЛАВА 15

Седмицата се точеше мъчително. Ежедневните кратки информации на Грегор отначало изглеждаха нормално, но постепенно стана ясно, че няма никакъв напредък.

— Винаги си бил нетърпелив, Майлс — отбеляза императорът. — Нищо не ти се струва достатъчно бързо.

— До абсолютно никакви заключения ли не са стигнали още?

— Лекарите изключват възможността да е получил удар.

— Те изключиха възможността да е получил удар още първия ден. А после? Ами чипът?

— Очевидно има известни данни за повреда на чипа.

— И това беше ясно още от самото начало. Каква повреда? Кога? Как? Защо? Защо се мотаят толкова?

— Все още изключват други неврологични проблеми. И психологически. Явно не е лесно.

— Не вярвам на версията за психоза — навъсено измърмори Майлс. — Чипът прекалено дълго е функционирал, без да даде странични ефекти.

— Ами… изглежда, че тъкмо това е въпросът. Никой друг не е бил толкова дълго с подобен неврален чип. Няма база за сравнение. Той е първият. Не се знае какво е въздействието на трийсет и пет години памет върху личността. Може би ще открием.

— Все пак смятам, че откриването трябва да стане по-бързо.

— Правят каквото могат, Майлс. Просто трябва да чакаш като всички нас.

— Да, да…

Грегор прекъсна връзката. Майлс впери невиждащи очи в празното пространство над видеоплочата. Проблемът с обобщената информация беше, че винаги е ужасно мъглява. Истината се криеше в подробностите, в суровите данни, там бяха всички малки податки, които подхранваха интуитивното дяволче, докато то не станеше силно и понякога не се превърнеше в истинска теория или дори в доказателство.

На следващата сутрин лейди Алис Ворпатрил се завърна от официалното си пътуване до Комар и още същия следобед се обади на Майлс. Той се приготви за връхлитането на нови социални задължения — някакъв потискан вътрешен глас надаваше вик: „Пази се!“ и той безуспешно търсеше къде да се скрие.

Но вместо това първите й думи бяха:

— Майлс, откога знаеш за тези ужасни глупости със Саймън?

— Хм… от няколко седмици.

— И нито един от трима ви ли, идиоти такива, не се сети, че някой трябва да ме информира?

Идиоти… Иван, Майлс и… Грегор? Тя наистина беше вбесена.

— Не можеше да направиш нищо. Тъкмо беше заминала за Комар. А и вече имаше изключително важна задача. Е, признавам, че поне аз не се сетих.

— Глупаци — Изсумтя лейди Алис. Кафявите й очи хвърляха искри.

— Между другото, как вървят нещата? На Комар.

— Не чак толкова добре. Родителите на Лайза са доста загрижени. Направих каквото можах, за да успокоя страховете им, като се има предвид, че според мен те до голяма степен са съвсем основателни. Помолих майка ти да се отбие по пътя за насам и пак да поговори с тях.

— Кога се прибира майка ми?

— Скоро, надявам се.

— Хм… сигурна ли си, че тя е най-подходяща за тази работа? Понякога е ужасно пряма в мнението си за Бараяр. И не винаги е тактична.

— Вярно, но е абсолютно честна. И има способността да представя даже най-странните неща като съвършено нормални, поне докато ти говори. Хората винаги се съгласяват с нея и после цял месец се чудят как се е случило. Във всеки случай аз изпълних всичките си задължения на Баба.

— В такъв случай… сватбата на Грегор ускорява ли се, или се отлага?

— А, ускорява се, разбира се. Но има разлика между набързо претупаната и отлично подготвената работа. Трябва да разчитаме на добрата воля на всички. — Тя се намръщи. — Като стана дума за добра воля, казаха ми, че Саймън бил в клиниката на ИмпСи, и аз естествено веднага отидох да го видя. Онзи идиотски генерал, как му беше името, отказа да ме пусне!

— Хароче ли? — попита Майлс.

— Да, той. Не е вор и му личи. Не можеш ли да направиш нещо, Майлс?

— Аз!? Нямам никаква власт.

— Но си работил с тези, тези… хора дълги години. Предполагам, че ги разбираш.

„Аз съм от ИмпСи“ — веднъж бе казал той на Ели Куин. Гордееше се, че е от тази могъща организация, сякаш се беше сраснал с нея в нещо като киборг. Е, вече го бяха ампутирали от ИмпСи и Службата, изглежда, се справяше без него със съвършено безразличие.

— Вече не работя там. А дори да работех, пак щях да съм обикновен лейтенант. Лейтенантите не заповядват на генерали, даже да са вор. Хароче не пуска при Илян и мен. Мисля, че трябва да поговориш с Грегор.

— Току-що приказвахме. Отговорите му бяха влудяващо мъгляви.

— Може би не е искал да те разстройва. Доколкото разбрах, Илян е в много обезпокоително психическо състояние — не познава никого и така нататък.

— Че как ще познае някого, щом не пускат близките му при него?

— Логичен въпрос. Виж, нямам намерение да защитавам Хароче. Самият аз съм адски ядосан.

— Явно не си достатъчно ядосан — изсумтя лейди Алис. — Хароче имаше дързостта да ми каже — на мен! — че това не било гледка за дама. Попитах го какво е правил той по времето на Войната на Вордариан. — Гласът й се провлачи в тихо съскане. Майлс не бе сигурен, но му се стори, че долавя войнишка ругатня. — Разбирам, Грегор смята, че ще му се наложи още дълго да работи с Хароче. Той не го каза с толкова много думи естествено, обаче Хароче явно го е убедил, че все още не се е стабилизирал на новия си пост достатъчно, за да търпи намеса от страна на такива опасни неупълномощени личности като мен. Саймън никога не е изпитвал такива опасения. Ще ми се Корделия вече да беше тук. Тя винаги по добре от мен се е справяла с такива мъжкарски лигавщини.

— В известен смисъл — спомнил си за съдбата на Вордариан в ръцете на майка му, отвърна Майлс. Но лейди Алис имаше право: Илян винаги се беше отнасял към нея като към ценен, макар и различен член на поддържащия императорски екип. Новият, строго професионален порядък на генерала навярно я бе шокирал. — Хароче напълно е в състояние да убеди Грегор. Той изцяло контролира информацията, която достига до него. — Не че това беше нещо ново. Ала Майлс никога не се бе безпокоил, когато Илян определяше кой какво да научи.

Алис повдигна тъмните си вежди, но не отговори. На фона на замислено намръщеното й чело мълчанието стана… неловко.

За да поправи впечатлението, предизвикано от непредпазливите му думи, той весело каза:

— Можеш да обявиш стачка. Никаква сватба, докато Грегор не извие ръцете на Хароче.

— Ако скоро не се направи нещо разумно, спокойно бих могла да послушам съвета ти.

— Пошегувах се.

— Аз — не. — Тя отсечено кимна и прекъсна връзката.

Малко след разсъмване на следващата сутрин Мартин предпазливо събуди Майлс.

— Хм… милорд? Имате посетител.

— По това време? — Маилс се прозя. — Кой е?

— Лейтенант Ворберг. Пак някой от вашите сухари от ИмпСи, предполагам.

— Ворберг ли? — премигна Майлс. — Тук? Сега? Защо?

— Питайте него.

— Добре, Мартин. Хм… нали не си го оставил да виси сам на стълбището?

— Не, поканих го в голямата стая в източното крило.

— Втората гостна. Чудесно. Кажи му, че идвам веднага. Направи му кафе. Занеси го на табла с две чаши и с всичко останало, както си му е редът. Ако в кухнята има от ония сладки на майка ти, сложи ги в кошничка или в нещо друго и също ги занеси в гостната, нали? Добре.

Майлс навлече първите риза и панталони, които му попаднаха подръка, и изтича бос по витото стълбище, после зави наляво и мина през още три стаи, докато стигне до Втората гостна. Мартин беше свалил калъфа на един от столовете и го бе оставил на пода. Между пролуките на тежките завеси се процеждаха слънчеви лъчи. В ъгъла, в който седеше Ворберг обаче, почти не проникваше светлина. Лейтенантът носеше зелена униформа, но лицето му изглеждаше посивяло от наболата брада. Той уморено се намръщи.

— Добро утро, Ворберг — с предпазлива любезност поздрави Майлс. — Какво ви води толкова рано тук?

— За мен е късно — отвърна лейтенантът. — Току-що свърши нощното ми дежурство.

— Значи са ви намерили работа, а?

— Да. Командвам нощната охрана на клиниката.

Майлс седна на един от покритите с калъфи столове, внезапно разсънен и без кафе. Ворберг охраняваше Илян? Но разбира се, като куриер, той вече имаше необходимия достъп до секретни материали. Тъй като в момента беше свободен, спокойно можеха да го използват за физически лека, макар и психически натоварваща работа. И бе… външен човек в щаба. Нямаше близки приятели, с които да споделя случайно научени тайни.

— О? Какво става? — небрежно попита Майлс.

— Проявявате много лоши маниери, Воркосиган — напрегнато, почти ядосано каза Ворберг. — Особено при тези обстоятелства. Илян години наред ви е бил като баща. Предадох съобщението поне четири пъти. Защо не дойдохте?

Майлс се вцепени.

— Простете ми, но изглежда, съм пропуснал нещо. Какво… бихте ли ми казали точно какво става? Откога охранявате клиниката?

— От първата нощ, в която го докараха. Беше адски грозно. Когато не е упоен, той не престава да бъбри. Когато е упоен, пак бъбри, но нищо не му се разбира. Лекарите почти непрекъснато го държат вързан. Като че ли мислено се скита в миналото, но от време на време, изглежда, се връща в настоящето. И тогава пита за вас. Отначало реших, че иска да види баща ви, но определено става въпрос за вас. „Майлс — казва той. — Доведи ми тоя идиот тук.“ И: „Още ли не си го открил, Ворберг? Не можеш да сбъркаш тоя свръхактивен дребен лайнар“. Извинявам се, това са точните му думи — прибави лейтенантът.

— Познавам стила му — каза Майлс и се прокашля. — Съжалявам. За пръв път чувам за това.

— Невъзможно! Вече за четвърти или пети път съобщавам в доклада си.

Грегор не би пропуснал да му го предаде. Явно изобщо не подозираше. Някой от командирите на Ворберг бе задържал информацията. „Ще открием кой. О, да, ще открием.“

— На какво лечение или изследвания го подлагат?

— Не знам. По време на моята смяна не става почти нищо.

Двамата замълчаха, докато Мартин им поднасяше кафе и кифлички върху тавата за печене вместо върху табла. „Отбележи си го за Краткия курс за икономи. Шести урок: «намиране на прибори за сервиране.»“ Майлс си взе кифличка и бодро се усмихна. Ворберг посрещна странното обслужване с изненадано премигване, но с благодарност отпи от кафето. После отново се намръщи, този път по-замислено.

— Нощем чувам от него много странни неща. Преди действието на успокоителните да отслабне и той отново да започне да буйства.

— Да. Представям си. Знаете ли защо Илян иска да ме види?

— Не точно. Дори когато е с най-ясно съзнание, думите му звучат страшно объркано. Но започвам да изпитвам адски неприятното чувство, че проблемът наполовина е в мен. Тъй като не знам предисторията, не мога да разбера почти нищо. Обаче разбрах, че не сте никакъв куриер.

— Не. Секретни операции. — По страничната облегалка на стола му пълзеше слънчев лъч и обагряше в червено кафето в тънката чаша.

— Строго секретни операции — без да откъсва очи от него, каза Ворберг.

— Извънредно секретни.

— Не съм съвсем наясно защо ви е уволнил…

— О! — Майлс мрачно се усмихна. — Някой ден наистина трябва да ви разкажа. Не ви излъгах за онази иглена граната. Това просто не е всичко.

— Понякога той, изглежда, не знае, че ви е уволнил. Но понякога си спомня. И дори тогава пак пита за вас.

— Докладвахте ли лично на генерал Хароче?

— Да. Два пъти.

— Той какво каза?

— „Благодаря, лейтенант Ворберг.“

— Разбирам.

— Аз обаче — не.

— Хм… всъщност и аз не разбирам всичко. Но мисля, че мога да открия. Хм… мисля, че е най-добре този разговор да остане в тайна.

Ворберг присви очи.

— Така ли?

— Ако някой ви пита, приказвали сме само онзи път, на стълбището.

— И точно каква е ролята ви в наемниците от Дендарии, Воркосиган?

— В момента никаква.

— Вие от секретните операции винаги сте били най-противните гадняри, така че дори не зная дали да ви вярвам. Но ако сте откровен с мен… радвам се, че не сте изоставили васал на баща си. Малцина от нас все още ги е грижа за… за… не знам как да се изразя.

— За честта на вор — предложи Майлс.

— Да — каза лейтенантът. — Точно така.

— Адски сте прав, Ворберг.

След един час Майлс влезе през страничния портал на щабквартирата на ИмпСи. От изток се трупаха облаци и във въздуха се носеше мирис на дъжд. Тази сутрин сградата изглеждаше особено грозна.

Първата грижа на Хароче беше била да обгради Илян с офицери, които имаха изключителен достъп до секретни материали. Нито дума за лекари с изключителен достъп до секретни материали, санитари или, Боже опази, най-добрите възможни специалисти. Той се отнасяше към Илян по-скоро като към затворник, отколкото като към пациент. Затворник на собствената си организация — дали Илян усещаше тази ирония?

Дали генералът бе параноичен и глупав по рождение, или временно беше изпаднал в паника от новите си отговорности? Ако бе глупав, нямаше да се издигне толкова високо, но новата ситуация го беше изненадала. Той бе започнал кариерата си като военен полицай. Като заместник-началник и по-късно началник на вътрешния отдел, генералът беше работил главно с военни. Илян бе лицето на ИмпСи и имаше достъп до императора и ворските лордове, знаеше всички неписани и понякога непризнати правила на ворската система. Неговото отношение към Алис Ворпатрил например беше изключително фино и му осигуряваше информация за по-затворената част на ворското общество в столицата. При първата си среща с нея Хароче дълбоко бе обидил потенциален съюзник, сякаш фактът, че името й не фигурира в списъка на служителите в организацията, означаваше, че тя не притежава никаква власт.

Ала що се отнасяше до параноята, Майлс трябваше да признае: Илян знаеше най-строго пазените бараярски тайни от последните три десетилетия и беше цяло чудо, че мозъкът му отдавна не се е разтопил. Не можеха да го пуснат да обикаля по улиците. Предпазливостта на Хароче всъщност бе препоръчителна, но трябваше да е съчетана с повече… какво? Уважение? Любезност? Скръб?

Майлс си пое дъх и решително влезе в сградата. Мартин, който имаше необичайния късмет да открие достатъчно свободно място за паркиране, неуверено го следваше, явно изпълнен със страхопочитание от зловещата сграда. Майлс се изправи пред пропуска и се намръщи на дежурния — същия от предната седмица.

— Добро утро. Тук съм, за да видя Саймън Илян.

— Хм… — Ефрейторът затрака на комуникационния си пулт. — Все още не сте в моя списък, лорд Воркосиган.

— Не, но съм тук. И нямам намерение да си тръгна, докато не получа някои резултати. Обади се на началника си.

Дежурният се поколеба, но накрая реши да остави някой с по-висок чин да се занимава с един ворски лорд, дори толкова нисък и странен като Майлс. Стигнаха до равнището на бившия секретар на Илян, а сега и на Хароче, но Майлс избута ефрейтора от стола му и се свърза със самия Хароче.

— Добро утро, господин генерал. Тук съм, за да видя Илян.

— Пак ли? Мислех, че вече уредихме този въпрос. Илян не е в състояние да разговаря с никого.

— Не смятам така. Искам да го видя.

— Не разрешавам. — Хароче посегна да изключи пулта. Майлс овладя гнева си и се опита да измисли по-меки думи. Беше готов да говори цял ден. Не, не меки думи — генералът обичаше откровеността.

— Хароче! Отговорете ми! Писна ми вече! Какво става, по дяволите, че са настръхнали чак космите на задника ви? Опитвам се да помогна, по дяволите.

За миг генералът се намръщи още повече, но после лицето му отново стана безизразно.

— Воркосиган, вече нямате работа тук. Напуснете, моля.

— Няма.

— Тогава ще наредя да ви изхвърлят.

— Тогава пак ще се върна.

Хароче стисна устни.

— Струва ми се, че не мога да наредя да ви разстрелят, като имам предвид кой е баща ви. Освен това е известно, че имате… психически проблеми. Но ако продължавате да ми досаждате, може да се наложи да ви арестувам.

— По какво обвинение?

— Незаконно проникване в забранена зона е достатъчно, за да получите една година затвор. Бих могъл да измисля и друго. Например оказване на съпротива при арест. Но няма да се поколебая да наредя да ви зашеметят.

„Няма да посмее.“

— Колко пъти?

— Колко пъти смятате, че ще се наложи?

— Вие не можете да броите до повече от десет, даже да си събуете ботушите, Хароче — изскърца със зъби Майлс. Това бе изключително тежка обида на тази измъчена от мутации планета. И Мартин, и дежурният ефрейтор уплашено наблюдаваха скандала.

Лицето на Хароче почервеня.

— Как се осмелявате!… Илян е постъпил прекалено меко, като ви е уволнил — аз щях да ви дам на военен съд. Веднага се махайте.

— Не и докато не видя Илян.

Генералът прекъсна връзката.

След минута се появиха двама въоръжени стражи и се насочиха към Майлс, който настояваше ефрейторът отново да се опита да се свърже със секретаря на Хароче. „По дяволите, дали ще посмее… дали?…“

Двамата го хванаха за ръцете и го поведоха към вратата. Без да обръщат внимание, че краката му висят над земята. Мартин ги последва като превъзбудено кутре, неуверено дали да лае, или да хапе. През вратата. През външния портал. Оставиха го на тротоара извън стената — все пак на крака.

— Генерал Хароче нареди — каза старшият офицер — да зашеметите този човек, ако отново влезе в сградата.

— Слушам — отдаде чест пазачът и неспокойно погледна Майлс, който се задъхваше от гняв и унижение. Стражите се обърнаха и си тръгнаха.

Потресен, Майлс пресече улицата, седна на една пейка и се загледа в сградата, която за втори път го бе победила.

— Милорд? — тревожно го повика Мартин.

Майлс се прокашля.

— Всичко е наред.

— Нали няма да се върнете там?

— Не. Не пряко. Първо отиваме вкъщи. Вкъщи, Мартин.

Майлс взе душ, за да измие утринния дъжд и градския прах, ала главно за да се избави от неприятната миризма на срама. Това му напомни един от обичаите на майчиния му народ — кръщаването. После с хавлия на кръста той прерови няколко гардероба и чекмеджета.

От няколко години не бе носил униформата на Воркосиган, даже на императорските рождени дни и баловете за Зимния празник. Той я остави на леглото, празна като захвърлена змийска кожа, и внимателно разгледа шевовете и сребърната бродерия на яката, раменете и ръкавите за следи от износване, но някой педантичен прислужник я беше прибрал в калъф и тя бе в отлично състояние. Тъмнокафявите ботуши също бяха лъснати до блясък.

Според древния обичай графовете и техните наследници, оттеглили се от активна служба, имаха право да носят военните си отличия на собствените си униформи в чест на ворския официален и исторически статут на — какъв бе онзи глупав израз? — „Мускули на Империята и Дясна ръка на императора“. Никой не ги беше наричал „Мозъци на Империята“, кисело си помисли Майлс. Как така никой не се бе сетил да се провъзгласи, да речем, за „Жлъчен мехур на Империята“ или „Панкреас на императора“? Май беше по-добре някои метафори да останат неизползвани.

Никога не бе носил всичките си ордени, отчасти защото четири пети от тях бяха свързани със секретни операции (какво удоволствие можеш да изпиташ от медал, за който нямаш право да разказваш?) и отчасти защото… защо? Защото бяха принадлежали на адмирал Нейсмит ли?

Той грижливо ги закачи в съответния ред на кафявата куртка. Ордените за лош късмет като онзи на Ворберг запълваха цял ред и половина. Първият му медал беше от вервейнското правителство. Последният с голямо закъснение бе получен по скокова поща от благодарния Марилак. Той обичаше секретните операции — бяха го отвеждали на толкова странни места. Имаше пет бараярски имперски звезди от различен метал в зависимост по-скоро от това колко пот е пролял Илян в щаба на ИмпСи по време на съответната операция, отколкото колко кръв е пролял Майлс на фронтовата линия.

Поколеба се, после окачи на шията си пъстрата панделка със златния сетагандански Орден за заслуги. Майлс може би беше един от малцината войници в историята, награждавани и от двете страни в една и съща война… макар че, честно казано, последното отличие бе дошло по-късно и всъщност принадлежеше на лорд Воркосиган, а не на дребничкия адмирал.

Когато закачи всички ордени, ефектът беше почти безумен.

Никога не бе съзнавал колко са много, докато отново не ги беше извадил. Не, не отново. За пръв път.

„Нека се виждат всичките.“ Мрачно усмихнат, той облече бялата копринена риза, обу кафявите панталони със сребърни лампази и лъскавите ботуши за езда, сложи си избродираните със сребро тиранти и тежката куртка. Накрая закачи на колана си дядовия си кинжал с печата на Воркосиган на ефеса. Вчеса се и отстъпи назад, за да се погледне в огледалото.

Потънал в ръчното си четящо устройство, Мартин вдигна поглед и удивено ахна.

— Докарай колата на входа — нареди Майлс.

— Къде отиваме, милорд?

— В императорската резиденция. Имам среща.