Хоук и Фишер

6 Яростта на убиеца

Хоук огледа разгневен наоколо, но нямаше следа от никакъв нападател. Фишър пристъпи напред и се наведе над Катрин. Тя потърси бързо наличието на пулс, а после погледна назад към Хоук и поклати глава. Хоук тихо изруга. Отвън в коридора се чу тропотене на крака и Хоук бързо се обърна с лице към вратата.

— Достатъчно сте близо! — извика силно той. — Останете, където сте.

Гонт и гостите му се стъписаха и спряха на място, когато видяха готовата за удар проблясваща стоманена брадва в ръцете на Хоук.

— Какво има? — попита Гонт. — Какво се е случило?

— Катрин Блекстоун е мъртва — отвърна Хоук. — Убита. Искам всички в колона по един да влезете бавно в салона, държейки ръцете си така, че да мога да ги виждам.

— На кого, по дяволите, мислите, че говорите… — започна лейди Елейн.

— Млъкнете и се движете — каза Хоук.

Лейди Елейн схвана суровото, решително изражение на лицето му и направи, както й бе казано. Останалите я последваха в салона, държейки се на възможно най-голямо разстояние от Хоук и неговата брадва. Хоук бавно отстъпваше назад, докато те влизаха в салона един по един. Последва шепот изпълнен със страх, когато видяха тялото на Катрин.

— Тя не може да е била убита — каза Хайтауър със слаб глас. — Просто не е възможно.

— Правилно ли е това? — попита Фишър.

— Да предположа ли, че тя също се е самоубила?

— Но как би могъл убиецът да слезе от площадката, без никой да го види? — попита Гонт.

— Никой не мина по стълбите покрай нас, а няма никакъв друг път за слизане. Катрин беше съвсем добре, когато ние всички изтичахме навън от салона, за да разберем причината за виковете на Визидж.

— Въпреки това, тя продължава да е мъртва — каза Хоук.

— Може би се е самоубила — предположи внезапно Столкър. — И нейният съпруг, и нейният любовник, и двамата бяха убити…

— Не — възрази решително Доримънт. — Катрин не беше такъв човек. Тя беше боец. Винаги е била. Щом веднъж преодоля шока от смъртта на Едуард, всичко, за което би могла да мисли е било отмъщение. Тя вече бе започнала да работи върху това, как би могъл да бъде убит Уилям… — Той се прекъсна. Изглеждаше малко смутен. Сложи ръка на челото си и леко се олюля. — Разрешавате ли да седна капитане. Чувствам се малко… разстроен.

— Добре — каза Хоук. — Всеки да си намери стол и да седне, но дръжте ръцете си така, че да се виждат. Сър Столкър поставете меча си на пода до краката и не го докосвайте, докато не ви кажа.

Столкър изучава Хоук внимателно един момент, а после кимна и последва инструкциите му. Фишър наблюдава, без да мигне, докато Столкър седна на един стол и постави меча на пода до краката си, и едва тогава свали своя меч. Столкър дори не погледна в нейна посока. Скоро всички, с изключение на Хоук и Фишър, си намериха стол за сядане. Двамата телохранители стояха от двете страни на Катрин Блекстоун.

— Добре — каза Хоук. — Позволете ми да видя, дали съм разбрал всичко правилно. Лорд и лейди Хайтауър бяха горе на площадката с Визидж. Столкър, Гонт, Доримънт и Катрин бяха тук, долу в салона. Лейди Елейн е влязла в банята, лорд Хайтауър е влязъл в спалнята си, а Визидж е била оставена сама на площадката. Малко след това, тя е била нападната и убита. Фишър и аз чухме виковете й точно когато излизахме от кухнята. Ние изтичахме нагоре по стълбите, за да намерим Визидж вече мъртва, а нейният нападател изчезнал. Лорд и лейди Хайтауър излязоха на площадката, за да видят какво се е случило, а тези в салона излизат тичешком в коридора. Докато те са напускали салона или малко след това, Катрин е била смъртоносно пронизана.

— Трябва да сме пропуснали нещо — каза Фишър. — Изложени по този начин, двете убийства не биха могли да се случат. Това просто не е възможно.

— Това трябва да е възможно! — Хоук стисна гневно дръжката на брадвата. — Не мога да повярвам. Четири души са убити в къща пълна със свидетели и никой нищо не е видял!

Той огледа свирепо Гонт и гостите му и после се обърна с отвращение, за да погледне Катрин. Свъси леко вежди. Отначало бе помислил, че тя може да е била намушкана някъде другаде, а после върната обратно и стоварена на стола й, но докато предната част на роклята й бе напоена с кръв, никъде другаде не можеха да се видят кървави петна. Така че убиецът трябва да я е намушкал не повече от няколко секунди, след като останалите са напуснали салона… Хоук се замисли. Това беше възможно. Всеки така се е стремял да разбере какво се е случило на площадката, че не е забелязал как някой се е промъкнал в салона. Но как, дявол да го вземе, убиецът е слязъл от площадката в коридора? Хоук тръсна глава и се наведе над Катрин, за да разгледа по-отблизо камата, която я бе убила.

Дръжката стърчеше неприлично между гърдите й. Хоук отбеляза, че ударът е бил нанесен професионално — точно под гръдната кост и право в сърцето. Самата дръжка беше стандартна, метална, обвита с кожа, неотличаваща се по нищо от хилядите други като нея. Хоук се изправи и неохотно се върна обратно при Гонт и неговите гости.

— Някой от вас трябва да е видял нещо, дори да не сте го оценили. Някой от вас не е ли чул или видял нещо необикновено, без значение колко глупаво или банално може да прозвучи то?

Настъпи дълго мълчание, докато всички се споглеждаха, и после Столкър се размърда.

— Това може да не е важно — каза бавно той, — но горе, на площадката, бих могъл да се закълна, че усетих миризмата на нещо.

— Вие сте усетил някаква миризма? — попита Хоук. — На какво приличаше тя?

— Не зная. Това бе някаква мускусна животинска миризма.

— По-рано днес Визидж каза, че е усетила някаква миризма непосредствено след смъртта на Боуман, но не беше сигурна за произхода й. — Фишър кимна бавно.

— Аз също не съм сигурен — каза Столкър. — Но тя определено беше от някакъв вид животно…

— Подобно на вълк ли? — попита внезапно Хоук.

Столкър го погледна и кимна мрачно.

— Да, подобно на вълк.

— Това е смешно — намеси се Гонт. — В Хейвън няма никакви вълци. И, в края на краищата, как би могъл един вълк да влезе в къщата ми преминавайки през всички мои защити?

— Съвсем просто — отвърна Хоук. — Вие сте го поканил вътре.

— О, боже мой — прошепна лейди Елейн. — Някакъв върколак…

— Да — каза Хоук. — Такъв, който може да си променя формата. Сега, като помисли човек, всичко това придобива смисъл. Какъв вид убиец, убива понякога с нож, понякога като диво животно? Човек, който понякога е вълк. Върколак.

— А тази нощ имаме пълнолуние — допълни Фишър.

— Вие имате някакъв опит в проследяването на върколаци, нали? — уточни Доримънт.

— Опит — рече Хайтауър с горчивина. — О, да, Хоук знае всичко за върколаците, нали капитане? Още колцина от нас ще трябва да умрат, поради вашата некомпетентност?

Съпругата му го докосна нежно по ръката и той неохотно млъкна, продължавайки да гледа гневно Хоук.

— Не разбирам — каза Гонт. — Сериозно ли предполагате, че някой от нас е върколак?

— Да — отвърна категорично Хоук. — Единствено този отговор пасва.

Всички се огледаха един друг, сякаш очакваха да видят като доказателство козина, дълги кучешки зъби и нокти.

— Може ли вашата магия да ни каже кой от нас е върколакът? — попита Доримънт, поглеждайки към Гонт.

Гонт се размърда неспокойно.

— На практика, не — отвърна той. — Има такива магии, но те са твърде далеч извън моята специалност.

— Съществуват и други средства за откриване на един върколак — напомни Хоук.

— О, разбира се — каза бързо Гонт. — Например отровното растение самакитка. Върколакът реагира много силно на него.

— Аз мислех по-скоро за сребро — каза Хоук. — Имате ли някакви сребърни оръжия в къщата сър Магьосник?

— Някъде из лабораторията ми има сребърна кама. Поне, би трябвало да има. Отдавна не съм я използвал.

— Добре — каза търпеливо Хоук. — Идете да я потърсите. Не, чакайте малко. Не искам никой да се движи сам. Фишър и аз ще дойдем с вас.

— Не — възпротиви се категорично лорд Хайтауър. — Аз ви нямам доверие Хоук. Вие сте бил замесен и преди с върколак. Откъде да знаем, че не сте бил ухапан и заразен от върколашкото проклятие?

— Това е лудост! — разгневи се Фишър. — Хоук не е върколак!

— Не се ядосвай — каза Хоук, бързайки да я успокои. — Лорд Хайтауър е прав. Докато не успеем да докажем друго, никой не е извън подозрение. Абсолютно никой.

— Да не намеквате… — Хайтауър леко настръхна.

— Защо не? — каза Хоук. — Всеки може да стане върколак.

— Как смеете — просъска възмутено Хайтауър. — Вие най-добре от всички би трябвало да знаете колко добра причина имам да мразя върколаците.

За момент никой не каза нищо.

— Защо ти не дойдеш с мен Род — предложи тихо Гонт. — Сигурен съм, че ще се чувствам в много по-голяма безопасност със стар воин, като вас, който да ме охранява отзад.

— Разбира се — каза Хайтауър с дрезгав глас. Ти също ще дойдеш Елейн. С нас ще си в по-голяма безопасност.

Лейди Елейн кимна и заедно със съпруга си последва Гонт навън от салона. Вратата се затвори тихо след тях.

— Върколак — каза бавно Доримънт. — Никога не съм вярвал истински в такива същества.

— Аз не бях сигурна, че вярвам във вампири докато не срещнах един — каза Фишър.

— Върколаците са същества с магически способности — каза Столкър. — А от нас остана само един с такива способности. Това е интересно, нали?

Хоук го погледна.

— Да не намеквате, че Гонт…

— Защо не? — рече Столкър. — Никога не съм се доверявал на магьосници. Нали чухте, как са умрели тези хора в Куката?

— Хоук и Фишър се спогледаха замислено. Фишър повдигна една вежда, а Хоук сви леко рамене. Той знаеше, че тя мисли за сукубата. Хоук се опита да обсъди този въпрос безпристрастно. Бе допуснал, че сукубата е отговорна за смъртните случаи в Куката, но те също така лесно биха могли да бъдат резултат на разбеснял се, убиващ върколак. А Гонт беше алхимик. Би трябвало да познава отровите. Те имаха само неговата дума, че виното на Блекстоун не е било отровено. Фактически, ако магьосникът беше върколак, той вероятно би могъл да опита отровеното вино и то да не му причини никаква вреда. А може би най-важно от всичко, Гонт е бил един от последните хора в салона с Катрин…

Хоук се намръщи. Всичко това имаше някакъв смисъл. Той хвърли поглед на затворената врата на салона и се запита, дали не трябваше да тръгне след тях. Не, по-добре не. Във всеки случай, все още не. Хайтауър би могъл да се грижи за себе си, а срещу Гонт сякаш нямаше никакво реално доказателство. Хоук се облегна назад на стола си и се наруга мълчаливо за своята нерешителност. Той беше от Службата по охрана и не можеше да предприема нищо без някакво доказателство.

Лорд и лейди Хайтауър чакаха нетърпеливо в библиотеката, докато Гонт търсеше сребърната кама из лабораторията си. Гонт вежливо, но твърдо бе отказал да им позволи да влязат в лабораторията с него. Лейди Елейн го разбираше. Всички мъже обичат да имат едно помещение, което биха могли да смятат за свое собствено — една лична бърлога, в която да могат да се оттеглят, когато им стане малко прекалено трудно да се справят със света отвън. Лейди Елейн наблюдаваше как съпругът й се разхожда нагоре-надолу и й се искаше да може да му каже нещо, за да го успокои. Тя никога преди не го бе виждала толкова разтревожен. Причината, разбира се, беше върколакът. От смъртта на Пол насам, Родерик непрекъснато бе обзет от манията да открива тези същества и да ги кара да плащат с кръвта си. Въпреки своите безкрайни преследвания, той не намери повече от един и този един избяга, след като уби трима от неговите хора. Сега най-после имаше шанса да се срещне лице с лице с един върколак и имаше голяма вероятност това да бъде някой от неговите приятели. Нищо чудно, че бе разкъсван.

Елейн тихо въздъхна. Тя само бе започнала да чувства част от напрежението. Ненамаляващата горещина бе изострила сетивата й и тя подскачаше при всеки внезапен шум. Бе уморена и мускулите я боляха, но не можеше да се отпусне, дори за минутка. Причината не беше само в смъртните случаи. Те, разбира се, я разстройваха, но най-смущаващо беше ужасното чувство за безпомощност. Без значение какво всеки казваше или вършеше, или какви теории развиваше, продължаваха да умират хора. Нищо чудно, че главата я болеше безмилостно, а търпението на Родерик намаляваше с всяка измината минута. Елейн въздъхна отново, този път по-силно, и седна на един от столовете. Опита се да изглежда спокойна и отпусната с надеждата, че Родерик ще последва нейния пример, но това не се случи.

Елейн се надяваше, че този път те бяха прави и че убиецът наистина е бил върколак. Родерик изпитваше толкова силна нужда да убие един. Може би когато видеше съществото да лежи мъртво и смазано в краката му щеше да бъде в състояние да забрави за смъртта на Пол и да започне да мисли отново за собствения си живот. Вероятно.

Внезапно Родерик спря да се разхожда и остана съвсем неподвижен. Раменете му бяха прегърбени, а главата наведена ниско и Елейн можеше да види слаби следи от пот по лицето му. Ръцете му бяха стиснати в юмруци.

— Защо не побърза? — мърмореше Родерик. — Какво го задържа толкова дълго?

— Изминали са само няколко минути, скъпи — каза Елейн. — Дай му още малко време.

— Горещо е — каза Родерик. Той не гледаше към нея и изглежда, че дори не я чу. — Така адски горещо. И тясно. Не мога да понасям това. Всички помещения са твърде малки…

— Род?

— Трябва да се махна оттук. Трябва да се махна от това място.

Елейн се изправи на крака и побърза към него, за да хване ръката му. Родерик я погледна намръщено, сякаш познаваше лицето й, но не можеше да си спомни съвсем, къде го е виждал. После очите му бавно започнаха да я разпознават и той се пресегна, за да потупа нежно ръката й, която държеше неговата.

— Извинявай скъпа. Причина е горещината и чакането. Мразя да бъда затворен тук в тази къща.

— Само до сутринта скъпи. После магията ще изчезне и ние ще можем да си отидем.

— Не мисля, че ще мога да чакам толкова дълго — каза Родерик. Той я гледа един дълъг момент. Погледът му беше нежен, но някак странно далечен. — Елейн, скъпа моя, каквото и да се случи, аз те обичам. Изобщо не се съмнявай в това.

— И аз те обичам Род, но не говори повече. Просто горещината те разстройва.

— Не — възрази Родерик. — Не само горещината.

Лицето му внезапно се изкриви, а очите му се затвориха. Той се наведе рязко напред и се обгърна с ръце. Елейн го сграбчи за раменете, за да му попречи да падне.

— Род? Какво има? Боли ли те нещо?

Той я отблъсна от себе си и тя отстъпи, олюлявайки се, крачка назад. Хайтауър започна да се клатушка насам-натам и се преви почти о две.

— Махай се оттук! Бягай далеч от мен! Моля те!

— Род! Какво има?

— Това боли… това боли, Елейн! Луната е в съзнанието ми! Бягай, Елейн, бягай!

— Не, не мога да те оставя в това състояние, Род…

И тогава той обърна своята космата глава и я погледна. Очите на Елейн се разшириха, а гърлото и пресъхна. Той изръмжа дълбоко и гърлено. Въздухът стана тежък от миризмата на мускус и козина. Елейн се обърна и побягна. Върколакът я настигна много преди тя да се добере до вратата.

В салона Столкър си наля още една чаша вино и погледна замислено часовника върху камината.

— Те не бързат особено, нали? Колко време ще им е необходимо да намерят една кама и някакви билки в буркан?

— Не толкова дълго. — Хоук кимна бавно. — Ще им дадем още няколко минути, но ако до тогава не се върнат, мисля, че ще е по-добре да отидем и сами да видим какво става.

Столкър кимна и отпи от виното. Фишър продължи да се разхожда нагоре-надолу пред затворената врата на салона. Хоук слабо се усмихна. Тя изобщо не обичаше чакането. Доримънт седеше отпуснат на един стол, възможно най-далеч от тялото на Катрин. Ръцете му бяха здраво сключени в скута му и той, от време на време, хвърляше бегъл поглед към покривката за маса, с която бе покрито тялото на Катрин и после го отвръщаше. Хоук се намръщи. Доримънт не се владееше много добре, но всъщност човек не би могъл да го обвини. Напрежението и несигурността бяха опънали нервите на всички, а нощта изглеждаше безкрайна. Беше съвсем нормално да се очаква, че някой ще започне да полудява. Хоук погледна часовника над камината и обезпокоен захапа долната си устна. Гонт се беше забавил твърде дълго.

— Добре — отсече той. — Чакахме достатъчно. Нека отидем и видим какво, по дяволите, става. Дръжте се всички заедно. Никой по никаква причина да не се отлъчва от групата.

Столкър се пресегна за меча си, преди да се изправи на крака. Хоук започна да казва нещо, но после размисли и се отказа. Ако другите са били нападнати, той щеше да се нуждае от опитността на Столкър в боравенето с меч, за да го подкрепя. Хоук се запъти към вратата, а Фишър я отвори за него. Той слабо се усмихна, когато видя, че тя вече е извадила меча си. Той извади брадвата си и пристъпи предпазливо в коридора. Вратата на библиотеката стоеше леко открехната, а коридорът беше пуст. Хоук го прекоси в посока към библиотеката с останалите в непосредствена близост зад себе си. Отвори широко вратата на библиотеката.

Лейди Елейн Хайтауър лежеше свита на пода. Гърлото й беше разкъсано. От Гонт или Родерик нямаше никаква следа. Хоук се придвижи предпазливо напред в помещението, оглеждайки се свирепо наоколо. Фишър се движеше безшумно до него, а върху острието на меча й блестеше златистата светлина от лампата. Столкър и Доримънт се движеха бързо зад тях. Хоук стигна до вратата на лабораторията и почувства космите на врата му да настръхват, когато установи, че тя е леко открехната. Гонт никога не оставяше вратата отворена по каквато и да било причина…

Вълчи вой прозвуча внезапно от вътрешността на лабораторията, последван от звука от счупено стъкло и от разцепено дърво. Хоук изтича напред, отвори вратата с ритник и се втурна в лабораторията.

Върколакът се хвърли към гърлото на сукубата и те се проснаха на пода ръмжейки и драскайки с нокти. Те се блъснаха нагоре в дървената маса и я преобърнаха. Алхимичното оборудване падна на пода и се разби на парчета. Хоук погледна бързо към пентаграма в далечния край на помещението. Линиите на синия тебешир бяха размазани и прекъснати. Недалеч, неподвижен на пода, лежеше Гонт. Хоук побърза да приклекне до него, държейки внимателно под око върколака и сукубата, докато те беснееха из лабораторията. Фишър и Столкър застанаха един до друг на вратата с мечове в ръка, пазейки единствения изход. Доримънт наблюдаваше зад тях с широко отворени очи.

Сукубата се хвърли към върколака, като хала, замахвайки с ръцете си със закривени нокти. Дълги кървави следи се появиха по страните на върколака, само за да се заличат отново за секунди. Очите на сукубата блеснаха с внезапна златиста светлина, а около върколака забушуваха пламъци. Но магьосническият огън не можеше да го погълне. Той отново се хвърли към нея и неговите кучешки зъби и нокти оставиха кървави бразди върху перфектната й кожа. Главата на сукубата се стрелна напред, а зъбите и потънаха в гърлото на върколака. Той изрева от ярост и болка и я отхвърли от себе си. Те бързо възстановиха равновесието си и започнаха да кръжат предпазливо един около друг.

Фишър вдигна меча си и тръгна напред, но Хоук й махна с ръка да се върне назад до входа. Хладната стомана не беше защита срещу един върколак, а да не говорим срещу разярена сукуба. Гонт се размърда бавно до Хоук, а той го хвана за рамото и го обърна. Магьосникът имаше няколко лоши порязвания и натъртвания, но иначе не изглеждаше наранен. Хоук грубо го разтърси. Гонт изпъшка и се опита да се надигне до седнало положение.

Сукубата изпищя и Хоук се обърна точно навреме, за да види как върколакът разкъсва гърлото й с едно диво извъртане на челюстите си. Ужасно, сукубата не умираше. Тя стоеше опряна на стената на лабораторията, а кръвта й се стичаше по гърдите в непрекъснат поток. Върколакът я удари отново и кръвта полетя във въздуха, но тя продължаваше да не умира. И тогава Гонт изрече една-единствена магическа дума и тя се отпусна напред и се строполи безжизнена на пода. Върколакът подуши предпазливо неподвижното тяло и после се обърна, за да изръмжи към Фишър и Столкър, продължаващи да блокират единствената врата.

— Аз трябваше да направя това — каза Гонт. — Тя беше свързана с мен и не можеше да умре, докато аз не й позволя. Не бих могъл да понеса да я загубя, но не можех и да я оставя да страда… — По лицето му се стичаха сълзи, но той изглежда не ги забелязваше.

Хоук го сграбчи за рамото и му помогна да се изправи на крака.

— Сребърната кама — изсъска той. — Намерихте ли сребърната кама?

Гонт поклати глава, като ударен.

— Не, още не.

— Трябва да я намерите — каза Хоук. — Ние ще се опитаме да ангажираме вниманието на звяра.

— Да — рече Гонт. — Камата. Аз ще убия съществото. — Очите му изведнъж дойдоха на фокус и той отново си върна самоконтрола. Погледна сурово върколака, който бе приседнал до мъртвата сукуба. — Кой е това? Кой носи белега на звяра?

— Хайтауър — отвърна Хоук. — Лорд Родерик Хайтауър. Разбрах това по остатъците от дрехите му.

Гонт кимна бавно и се отдалечи, за да започне търсенето, преглеждайки чекмеджетата на близо стоящата маса. Върколакът обърна косматата си глава, за да наблюдава Гонт, но не направи опит да го нападне. Козината му бе сплъстена от засъхваща кръв, а ноктите и зъбите му имаха тъмночервен гланц.

— Как? — попита Доримънт с треперещ глас. — Как може Родерик да бъде върколакът? Той мразеше тези същества. Едно от тях бе убило сина му…

— Точно така — каза Хоук. — Той така много ги мразеше, че прекарваше цялото си време в ръководене на експедиции за преследването и убиването им. Накрая това се превърна в мания. Ето защо ръководството на армията го принуди да се пенсионира. Доколкото разбирам, той е намерил само един върколак, но изглежда, че един е било достатъчно. Съществото сигурно го е ухапало.

— А който бъде ухапан от върколак, става вълк, когато свети луната — добави Фишър. — Бедният негодник.

— Ирония на съдбата — каза Столкър. Той вдигна меча си, а върколакът му се озъби беззвучно.

— Но защо Родерик е искал да убие всички тези хора? — попита Доримънт. — Те бяха негови приятели.

— Върколаците убиват, защото трябва да правят това — обясни Хоук. — При пълнолуние яростта изпълва цялото им съзнание, докато в тях не остане нищо, освен вълка. Бог знае как Хайтауър е успявал да крие това толкова дълго. Той може би е излизал и се е заключвал някъде на безопасно място, докато премине пълнолунието и с него премине яростта му.

— А ние го затворихме тук — каза Фишър. — Със свежи запаси от жертви и без никакъв изход навън…

— Вината не е ваша — каза Столкър. — Вие не бихте могли да знаете. Междувременно, време е да го спрем, преди да е започнал да убива отново.

— Да го спрем ли? — попита Хоук. — Има само едно средство, което може да спре един върколак, а Гонт дори не е сигурен, че го притежава. Най-доброто, което можем да направим е да го забавим.

— Нека поговоря с него — предложи Столкър. — Познавам Родерик горе-долу от повече от двадесет години. Може би ще ме изслуша.

Той свали ниско меча си и пристъпи напред. Върколакът беше приседнал и го наблюдаваше, без да мигне. Звярът стоеше на два крака, като човек обвит в парцали от човешки дрехи, но позата му в никакъв случай не беше човешка. Тялото му беше дълго и яко, и покрито с гъста четинеста козина. Ръцете му бяха удължени лапи с дълги закривени нокти. Тясната заострена муцуна бе пълна със зъби, а от озъбените челюсти капеше кръв. Очите на върколака бяха поразяващо сини, но в техния взор нямаше нищо човешко. Той жадно изръмжа веднъж, Столкър замръзна на място.

— Защо не дойде при мен? — попита тихо Столкър. — Аз щях да ти помогна, Род. Щях да намеря някой, който да може да махне проклятието от теб.

Върколакът се надигна бавно от своето седящо положение и тръгна тежко напред. Ръцете му се сгъваха и разпускаха от нетърпение.

— Той не може да те чуе — каза Хоук. — Сега в него не е останало нищо, освен звяра.

Върколакът скочи напред и Столкър го посрещна с меча си. Дългото стоманено острие потъна в гърдите на върколака и излезе отново, но това дори не го забави. Той събори Столкър на пода и изби меча от ръката му. Столкър сграбчи върколака за гърлото с двете си ръце и започна да се бори, за да задържи озъбената муцуна далеч от гърлото си. Дъхът от учестеното и затруднено дишане на върколака го удари в лицето, наситен с вонята на прясна кръв и гниещо месо. Фишър пристъпи напред и прониза върколака между ребрата с меча си. Звярът изрева от болка и ярост. Фишър изтегли меча си за следващ удар и после изруга, когато раната изчезна за секунди. Хоук се приближи и размаха брадвата си с две ръце. Тежкото острие потъна дълбоко в рамото на върколака, смазвайки ключицата. Върколакът се опита да се отдръпне, но Столкър го държеше безжалостно, забивайки пръсти в гърлото на звяра. Фишър го намушка няколко пъти. Звярът отпусна ръцете си върху гърдите на Столкър. Хоук изтегли брадвата за нов удар, а върколакът се отскубна от хватката на Столкър и отскочи назад извън обсега й. Една нащърбена рана се показа ясно в рамото на звяра, но без да кърви. Последва серия от пукащи звуци, докато счупените кости се свързваха, след което раната се затвори и изчезна.

„Ние няма да можем да го спрем“ — помисли бавно Хоук. — „Няма никакво средство, което да може да го спре.“

Върколакът наведе косматата си глава и скочи напред. Хоук и Фишър се приготвиха за атака с оръжия в ръце. Столкър погледна към мястото, където бе изпуснал меча си, но той бе твърде далеч от него. Върколакът се хвърли към гърлото му. Столкър се гмурна под звяра и го намушка с кама, която бе измъкнал от ботуша си в последния момент. Върколакът се строполи тежко на пода, пищейки с почти човешки глас. Той остана да лежи безпомощен за момент, докато заздравеят раните му. Столкър пусна камата, наведе се над звяра и улавяйки го здраво за врата и опашката, го вдигна над главата си. Звярът риташе и се бореше, но не можеше да се освободи. Столкър го държеше там с пращящи от напрежението мускули. Пот се стичаше по лицето му от усилието, но не трябваше да пуска звяра. Докато не можеше да докопа никой, върколакът беше безобиден. Раздираща болка премина през ръцете и гърдите на Столкър от тежестта, но той не трябваше да се предава. Просто не трябваше. Хоук и Фишър го наблюдаваха с благоговение. Това беше Столкър, за когото бяха слушали — легендарният герой, който никога не бе познал поражението.

И в този момент Гонт пристъпи напред с проблясваща сребърна кама в ръка. С последни сили Столкър тръшна върколака на пода. Ударът замая звяра за момент, а Гонт заби сребърната кама в гърдите му, точно под гръдната кост. Магьосникът и Столкър отстъпиха бързо назад, когато върколакът започна да се гърчи и извива на пода на лабораторията. Той издраска няколко фута напред и после внезапно започна да кашля кръв. Това бе един тих звук, който прозвуча почти извиняващо. Звярът лежеше неподвижен и със затворени очи. Вълчата форма се размърда и започна да се изменя. Козината, дългите кучешки зъби и ноктите бавно изчезнаха, а костите тихо заскърцаха докато променяха формата си. Когато процесът приключи, на пода лежеше неподвижно лорд Родерик Хайтауър, свит около забитата в сърцето му сребърна кама. Гонт коленичи до него.

— Защо не ни каза Род? — попита тихо той.

— Ние бяхме твои приятели. Щяхме да намерим начин да ти помогнем.

Хайтауър отвори очи и погледна магьосника. После слабо се усмихна. По устните му имаше кръв.

— Харесваше ми да бъда вълк. Чувствах се отново млад. Елейн мъртва ли е?

— Да — отвърна Гонт. — Ти я уби.

— Моята бедна Елейн. Никога не бих могъл да й кажа…

— Трябваше да кажеш на нас Род.

Хайтауър повдигна уморено вежди.

— Ти също трябваше да ни кажеш за твоята сукуба, но не го стори. Всички ние имаме своите тайни Гонт. С някои от тях просто е по-лесно да се живее, отколкото с други.

Гонт бавно кимна.

— Защо уби Уилям, Род? — попита той.

— Аз не съм го убил — отвърна тихо той и после умря.

Гонт бавно се изправи и погледна останалите.

— Не разбирам защо трябваше да лъже? — рече бавно той. — Знаеше, че умира.

— Той не излъга — каза Хоук. Всички го погледнаха проницателно, а той мрачно се усмихна. — През цялото време казвах, че този случай е неразбираем и бях прав. Доказателствата не се връзваха, защото не е имало само един убиец. Те са били двама.