Хоук и Фишер

5 Кръв в нощта

— Е, да започнем по ред — каза Хоук. — Нека прегледаме тялото.

Той и Фишър оставиха оръжията настрана, коленичиха до Боуман и грижливо изследваха мъртвия мъж. Гръклянът му бе разкъсан на две. Хоук бе свъсил мрачно вежди докато оглеждаше трупа.

— Раните не са от меч — каза бавно той. — Ръбовете им са насечени и неравни. Може би ножът е бил с назъбено острие. Виж как е разкъсвал кожата. Каква каша. Ако не знаех, че е невъзможно, бих се заклел, че Боуман е бил нападнат от някакво животно.

— Правилно — каза Фишър. — Погледни му гърдите и ръцете.

По нагръдника на Боуман имаше дълги кървави разкъсвания. Подобни прорези имаше и по ръцете му между лакътя и краката, сякаш ги е държал протегнати напред, за да предпази гушата си.

— Това е странно. — Хоук посочи кървавите раздирания. — Ако е имал време да вдигне ръцете, би трябвало да е имал време и да използва камата. Но по нея няма нито капка кръв.

— Може би я е изпуснал при борбата — предположи Фишър. — Всичко трябва да се е случило твърде бързо. Боуман изобщо не е имал шанс. Бедният негодник. — Тя се отпусна назад на петите си и се взря с неудоволствие в тялото. — Знаеш ли Хоук, не бих се чувствала така зле ако не мразех толкова много Боуман. Имаше моменти, когато с удоволствие сама бих пронизала арогантния негодник. Бях така сигурна, че той е убиецът.

— Зная какво имаш предвид — каза Хоук. — Самият аз бях почти убеден в това. Изглеждаше логично. Той имаше както мотива така и възможността, и аз също не го харесвах. — Хоук поклати уморено глава. — Е, вече не можем да му се извиним любима. Но може би ще успеем да изправим убиеца му пред съда. И така, Боуман си отиде. Кой е сега главният заподозрян?

Фишър потърка замислено брадичката си.

— Катрин? Тя беше първа на местопроизшествието и при двете убийства.

— Не мисля така — възрази Хоук. — Нож в гърдите е едно нещо, а това… Каквото и да е причинило тези рани, зад него трябва да се е крила адски голяма сила, за да предизвика такова тежко нараняване, за толкова кратко време. Умиращ от глад вълк не би могъл да свърши по-добра работа върху гръкляна му. И не забравяй, че Катрин стоеше непосредствено над тялото му, когато ги открихме, а по дрехите й нямаше и следа от кръв.

— Много си наблюдателен — рече одобрително Фишър. — Който и да е убил Боуман, би трябвало целия да е изцапан с кръв. Не видя ли…

— Не — отвърна Хоук. — Проверих ги грижливо, докато минаваха покрай мене. Но никой нямаше кръв по дрехите. Убиецът трябва да е имал време да се преоблече.

— Дявол да го вземе! — изруга Фишър. — Това би опростило нещата.

— В този случай няма нищо просто — мрачно отбеляза Хоук. — По-добре ще е да проверим всички стаи. Може случайно да открием дрехи изцапани с кръв, но се обзалагам, че няма да намерим нищо. Нашият убиец е твърде умен, за да ни предостави такава възможност.

— Какво ще кажеш за меча на Столкър? — попита внезапно Фишър.

— Какво имаш предвид? — попита на свой ред Хоук.

Фишър го погледна строго.

— Ти каза, че искаш да му направиш няколко теста — поясни тя. — Какво имаше на ум?

— Всъщност, нищо — отвърна Хоук. — Просто не исках да се надвесва над мен с меч в ръка. Не забравяй, че в този момент той бе само по панталон и ботуши. Къде беше ризата му? Хрумна ми, че може да я е свалил, защото е силно изцапана с кръв.

— Разбирам — каза Фишър. — Знаеш ли Хоук, и преди сме имали объркани случаи, но този ще се окаже един от най-обърканите. Нищо няма смисъл. Тоест разбирам, че някой може да иска смъртта на Блекстоун. Той има повече врагове, отколкото повечето от нас са си спечелили през целия си живот. Но защо Боуман? И защо разкъсан по този начин?

— За мен е загадка — отвърна Хоук. Той се изправи на крака и после се наведе отново, за да вземе камата на Боуман. Оглежда я известно време и после я затъкна в ботуша си. Фишър се изправи на крака и погледна тялото на Боуман. — Може би…

— Да?

— Може би той просто е бил на неподходящо място в неподходящо време. Излязъл е на площадката, за да използва тоалетната и е видял нещо или някой, които не е трябвало да вижда. Така че убиецът го е нападнал и убил на място. Не е имал време да бъде фин или изобретателен. Просто е свършил работата.

— Това не обяснява диващината в атаката — каза Фишър, след като помисли малко. Или естеството на раните. Не зная за гушата, но тези раздирания по ризата и ръцете му адски ми приличат на белези от нокти на диво животно.

— И така, какъв е изводът? Че е бил убит от животно ли?

— Не непременно. Помниш ли убиеца от долината отпреди няколко години? Всички мислеха, че е било мечка, а се оказа, че е било човек, който е използвал препарирана меча лапа, привързана към тояга.

— Да — отвърна Хоук. — Спомням си този случай. Но защо убиецът би използвал подобно странно нещо, когато един нож е бил достатъчно добър за Блекстоун? Освен ако…

— Освен ако, какво? — попита Фишър, докато Хоук се колебаеше.

— Освен ако това е друг убиец — отвърна бавно Хоук. — Помниш ли как Визидж се кълнеше, че би ликвидирала Боуман като отмъщение, че е убил Блекстоун.

— Двама убийци под един покрив? — попита недоверчиво Фишър. — О, хайде, хайде Хоук! Това едва ли е вероятно, нали? Зная какво каза магьосницата, но то бе изречено в изблик на гняв и тъга. Имам предвид, че ти я видя. Можеш ли наистина да си представиш, че едно скромно, дребно като мишка същество подобно на нея, може да се нахвърли така яростно върху мъж като него?

— Не, предполагам, че не. — Хоук внезапно се начумери. — Не забравяй, че съм виждал нещо подобно и преди.

— Наистина ли? Къде?

— В Куката — отвърна мрачно Хоук. Той погледна тялото и гневно поклати глава. — Този случай става непрекъснато все по-сложен. Хайде, нека проверим спалните. Може би ще имаме късмет.

— Това ще бъде едно разнообразие — каза Фишър.

Те се отправиха към първата врата отляво в горния край на стълбището — допълнителното помещение, което Гонт бе отворил за Катрин след смъртта на съпруга й. Стаята изглеждаше прашна и пуста. Единствената газена лампа продължаваше да гори, а леглото очевидно не беше ползвано. Чаршафите дори не бяха отгърнати.

— Странно — каза Хоук, поглеждайки леглото. — Катрин беше в ужасен шок и Гонт й даде успокоително, но тя не си беше лягала. Едва стоеше на крака, но дори не бе облякла нощницата си.

— Може да е чакала някого — предположи Фишър. — Например Боуман.

— Да — съгласи се Хоук. — Това би обяснило какво е правил вън на площадката. Добре, нека огледаме наоколо.

— Какво друго търсим, освен изцапани с кръв дрехи?

— Каквото и да е, всичко. Ще го познаем, когато го видим.

— Благодаря ти за помощта Хоук.

— Моля, няма защо.

Те претърсваха стаята бавно и методично. Това не им отне много време. Гардеробът беше празен. Празни бяха също и повечето от чекмеджетата на тоалетната масичка. Никъде другаде не можеше да се скрие каквото и да било. Хоук погледна под леглото като общо правило, но всичко което откри бяха няколко купчинки валмо и някакво много старо пукнато нощно гърне. Той се изправи и огледа неопределено около себе си за вдъхновение. Фишър се беше облегнала на тоалетната масичка.

— Намери ли нещо любима?

— Не съм сигурна. Може би. Ела и хвърли един поглед.

Хоук отиде при нея. Фишър бе намерила малка дървена кутия, бутната в дъното на едно от чекмеджетата на тоалетната масичка. Дървото беше красиво оцветено и полирано, но в него нямаше нищо особено. Хоук погледна въпросително Фишър. Тя се усмихна и отвори капака. Смесица от пръстени, обеци и гердани заблестяха ярко на светлината на лампата. Имаше злато, сребро, изумруди, рубини и диаманти всичко смесено безразборно.

Хоук взе един пръстен и внимателно го разгледа.

— Добро качество — каза одобрително той. После пусна обратно пръстена в кутията за бижута и замислено изследва колекцията. — Това малко богатство вероятно струва повече от двете наши годишни заплати взети заедно. А тя дори не си е направила труда да заключи кутията.

— Което означава — заяви непоколебимо Фишър, — че е или много небрежна, или има много повече от тези неща у дома си.

— Това не би ме изненадало — отбеляза Хоук. — И така, каква е твоята гледна точка.

— Помисли Хоук. Да предположим, че Катрин и Боуман са се събрали и са решили да убият Блекстоун по причините, които вече установихме. После Катрин решава, че тя все още иска и престижа, и парите, а не се нуждае повече от Боуман. Той идва в стаята й, те се скарват, има борба и тя го убива.

— С какво? — попита Хоук. — Къде е оръжието, с което е извършено убийството? Тя стоеше до самото тяло, когато пристигнахме, така че не е имала много време да скрие каквото и да било. И макар да беше напълно облечена, по нея нямаше дори петънце кръв. Във всеки случай имаме същия проблем с нея, какъвто имахме с Визидж. Как тя би могла да причини подобни рани? Дори да е притежавала такова оръжие, тя няма нужните мускули, нали?

— Би се изненадал какво могат да направят хората, когато са достатъчно разгневени — отвърна мрачно Фишър.

— Да, може би. Нека проверим следващата стая.

Следващото помещение се оказа банята. Хоук и Фишър се опулиха, зяпнали от учудване в блестящите плочки и в огромната порцеланова вана. Тя бе дълга поне шест фута и широка почти три. Зад ваната имаше фин порцеланов умивалник със собствено огледало и чудно изработен дървен шкаф с тоалетна чиния.

— Ето какво наричам аз лукс — каза Фишър. После се наведе над ваната и нежно прекара пръсти по гладката й повърхност. — Излегната в медната вана пред огнището Хоук. Искам една от тези.

— Сигурно се шегуваш — каза Хоук. — Имаш ли някаква представа колко струва подобно нещо? Освен това, от онова което съм слушал, тези неща не са истински здравословни.

— Не са здравословни ли? Как една баня може да не е здравословна?

— Ами помисли за цялата тази пара и вода, в едно такова затворено пространство. Можеш да завършиш живота си с ревматизъм.

— О, но помисли за лукса — отвърна Фишър, изпълнена с копнеж. — Пипни я да видиш колко е гладка, Хоук. И си представи да имаш възможността да се протегнеш в една от тези вани с гореща вода до брадичката, киснейки колкото време искаш. — Тя извърна глава, за да го погледне. — В нея, може би, ще има място дори за двама ни.

— Утре ще поръчам една — каза Хоук. — А ти може да помолиш за повишението, от което ще имаме нужда, за да я платим.

Двамата тихо се засмяха, след което се заеха с претърсването на банята. Това не им отне много време. Тук не можеше нищо да се скрие.

— Не зная — каза накрая Хоук. — Не мислиш ли, че нещо би могло да бъде натъпкано в тоалетната чиния?

— Не мисля така — отвърна Фишър. — Ако е била запушена, до сега вероятно е щяла да прелее. Разбира се, има само един начин да се уверим.

— Ти си луда, ако мислиш, че ще си пъхна ръката в това нещо — каза Хоук. — Но във всеки случай е една идея. Хайде, нека проверим следващата стая.

— Това е стаята, в която оставихме Блекстоун.

— По-добре ще е да я огледаме набързо, просто за да сме сигурни.

— Ами Боуман? — внезапно попита Фишър.

Хоук я погледна.

— Какво имаш предвид?

— Нали не можем да го оставим просто така да лежи на площадката? Мисля, че може би бихме могли да го сложим в стаята при Блекстоун. Поне там няма да ни се пречка на пътя.

— Разумно ще е — съгласи се Хоук. — Добре, нека го преместим.

Те излязоха от банята и се върнаха към мястото, където свит на площадката лежеше Боуман. Сега, когато вече беше мъртъв, той изглеждаше някак си по-малък. Хоук го хвана за раменете, а Фишър за краката и двамата го вдигнаха от пода. За момент килимът остана прилепнал към гърба му, заради засъхналата кръв и после се отлепи.

— По-тежък е, отколкото изглежда — каза Фишър задъхана леко докато се движеше заднешком към вратата на Блекстоун.

— Хич да не те е грижа — успокои я Хоук. — Ако не друго, поне ти се падна по-леката част. А на всичкото отгоре той се е втренчил в мен.

Фишър опря гръб в затворената врата и я отвори широко с ритник. След това двамата с Хоук вкараха тялото на Боуман в стаята и го пуснаха безцеремонно на пода до Блекстоун. Постояха малко така, за да си поемат дъх и после огледаха наоколо.

Хоук обгърна с поглед неравната следа от кръв, която тялото на Боуман бе оставило върху килима на площадката и трепна леко. Гонт нямаше да бъде доволен. „Труден човек“ — помисли си Хоук, — „но аз си имам свои собствени проблеми“.

— Изглежда нищо не е пипнато — предположи Фишър.

— Да. Но все пак ще е добре да проверим — каза Хоук. — Няма да ни отнеме много време.

Те прегледаха гардероба и чекмеджетата на тоалетната масичка и погледнаха под леглото, но всеки път удряха на камък. Нямаше никаква следа от оръжието инструмент на убийството, нито от някакви изцапани с кръв дрехи.

— Струваше си да проверим — каза Хоук, докато той и Фишър излизаха отново на площадката.

— Да — съгласи се Фишър, дръпвайки вратата след себе си, за да я притвори. — Все пак нямаме голям напредък, нали?

— Така е — отвърна Хоук. — Но случаи от този род, всъщност не влизат в нашите обичайни задължения. Мистериите с убийство в заключена стая се запазват обикновено за експертите. Но…

— Да — каза Фишър. — Но ние трябва да се справим, защото тук няма други. На кой е съседната стая?

— На Боуман — отвърна Хоук.

Стаята беше чиста и спретната, а леглото неизползвано. Мечът на Боуман продължаваше да е в ножницата си, окачен на страничния стълб до таблата на кревата. Хоук изтегли меча, констатира, че острието е чисто и опита баланса му. После кимна бавно. Острието беше добро — дълго, тънко и леко.

— Меч за дуелиране — каза Фишър. — Очевидно Боуман е имал известна репутация като фехтовчик.

— Но накрая това не му е помогнало — отбеляза Хоук. — Всъщност, като си помисля, защо не е носел меча си? В края на краищата, той се е намирал затворен в една странна къща с убиец на свобода.

— Да, но човек не носи меч на любовна среща, нали?

— Ако е отивал на такава.

— Изглежда вероятно. Не е ли така?

— Предполагам, че да. — Хоук сви рамене, постави меча на Боуман в ножницата и го хвърли на леглото. Той и Фишър бързо обиколиха стаята, проверявайки всички необичайни места и приключиха, без да получат удовлетворителен резултат.

— Това е губене на време — каза Фишър. — Изобщо няма да открием нищо.

— Може би не, но трябва да проверяваме. Ами ако пропуснем някакво важно доказателство, защото не сме си направили труда да го потърсим?

— Да, разбирам. Коя е следващата стая?

— От другата страна на коридора — отвърна Хоук. — Стаята на Столкър.

Фишър го погледна неловко.

— Сериозно ли говориш, Хоук? Искам да кажа можем ли наистина да третираме Адам Столкър като заподозрян? Той е герой, истински герой. Един от най-великите мъже, които този град е дал. Писани са песни и легенди за неговите подвизи още когато бях дете.

— Не вярвам на песни и легенди — отвърна Хоук. — Ние ще проверим неговата стая.

— Защо? Само защото беше без риза ли?

— Отчасти. И защото, той бе един от последните хора дошли на местопроизшествието.

Стаята на Столкър изглеждаше обитавана. Дрехите му лежаха пръснати по пода, сякаш ги би пуснал там, където ги бе съблякъл. Меч с широко острие в опърпана кожена ножница лежеше напреко до леглото. Хоук го вдигна и изпъшка, изненадан от тежестта му. Изтегли меча с известно усилие и провери острието. То бе чисто. Той хвана дръжката и несръчно претегли меча на ръка.

— Как ли го размахва. Не е по силите ми, дори ако го хвана с две ръце — каза накрая той.

— Вероятно би могъл, ако имаше железни мускули като неговите — предположи Фишър.

— Вероятно. — Хоук постави отново меча в ножницата и го пусна върху леглото. После дълго оглежда разтуреното легло с отхвърлени настрана чаршафи и кисело се усмихна. — Поне някой е дремнал малко тази нощ.

— Радостите на едно несмутено съзнание — каза Фишър, преглеждайки чекмеджетата на тоалетната масичка.

— Откри ли нещо? — попита Хоук.

— Не. А ти?

— Не. Започвам да мисля, че не бих разпознал нито една улика дори да ме боде в очите.

Те провериха всички обичайни места, но не откриха никакво оръжие на престъплението нито изцапани с кръв дрехи.

— Нека прегледаме следващата стая — предложи Хоук. — Тя е на Доримънт, нали?

— Да.

Стаята беше спретната и чиста, а леглото не беше използвано. Те огледаха навсякъде, но не откриха нищо.

— Бих могла да върша това и докато спя — отбеляза с отвращение Фишър. — Така не бих го вършила, само ако бях още малко по-уморена.

— Само още две стаи и можем да смятаме работата за деня за свършена — опита се да я ободри Хоук.

— Имаш предвид за нощта.

— Все едно. Следващата стая е на семейство Хайтауър.

— Добре, нека я разбутаме.

Хоук тихо се засмя.

— Ставаш отмъстителна.

— Какво искаш да кажеш със „ставаш“?

Стаята на Хайтауър беше спретната и чиста, а леглото не беше използвано. Хоук и Фишър обърнаха помещението с главата надолу, но не откриха нищо. Те съзнателно оправиха бъркотията, която бяха причинили, и преминаха към последната стая с чувство за добре изпълнен дълг. Това чувство се засили още повече, когато обичайното претърсване извади наяве малко дървено ковчеже, мушнато под възглавницата на Визидж. Хоук внимателно извади ковчежето и го постави в средата на разтуреното легло. То бе с дължина около един фут и дълбочина четири инча. Бе изработено от тъмножълто дърво, което бе непознато и за двамата. Върху капака бяха гравирани загадъчни заклинания и йероглифи, които продължаваха отвъд ръбовете и надолу по страните. Хоук посегна да го отвори, а Фишър хвана ръката му.

— Аз не бих опитала с ръка. Едно ковчеже на магьосница би могло да съдържа клопка с всякакви видове магии.

Хоук кимна сдържано. Фишър измъкна кама от горната част на ботуша си и предпазливо пъхна върха на острието в тесния процеп между кутията и капака. После пое дълбоко въздух, отвори го с рязко движение и бързо отстъпи назад. Не се случи нищо. Хоук и Фишър пристъпиха напред, за да погледнат в ковчежето. Вътре имаше половин дузина кокалени талисмани, две къдрици тъмна коса, всяка от тях завързана със зелена панделка, и няколко снопчета от нещо, което изглежда бяха изсушени билки. Фишър взе едно от снопчетата и предпазливо го помириса. Миришеше като прясно окосена трева. Тя го пусна обратно в ковчежето.

— Познаваш ли някое от тези неща? — попита тихо тя.

Хоук кимна бавно.

— Тези талисмани са подобни на носения от Блекстоун. Мисля, че може да попаднем на нещо тук Изобел. Какво би било, ако тези защитни талисмани са истински, а носения от Блекстоун е фалшив? Така всеки би помислил, че той е защитен срещу магия, когато действителността е била друга.

— Ако е било възможно да бъде нападнат с магия, защо тогава да се пронизва с нож? — попита търпеливо Фишър. — Освен това ние знаем, че талисманът е магически. Не помниш ли, че Гонт откри това?

— О, да. Помня. По дяволите!

Той затвори ковчежето и го върна обратно под възглавницата. Двамата с Фишър хвърлиха последен поглед на помещението и излязоха отново на площадката, затваряйки вратата след себе си. Останаха за кратко така, мислейки.

— Е, претърсването беше една доста голяма загуба на време — заключи Хоук.

— Аз ти казах — напомни му Фишър.

— Просто не мога да проумея, как някой би могъл да убие двама души в рамките на няколко часа и после да изчезне без следа? — запита се настойчиво Хоук.

— За мен е загадка — призна Фишър. — Може би съществува някакъв стар таен проход или нещо подобно.

Те се спогледаха разбиращо.

— Това е идея — каза Хоук. — Един таен проход би обяснил много неща. Мисля, че ще е добре да поговорим с Гонт.

— Струва си да опитаме — съгласи се Фишър, — но ако знаеше за някакъв щеше досега да ни каже. Освен ако убиецът не е той, в който случай просто би излъгал.

— Така е — съгласи се Хоук. — Нека все пак проверим стаята на Блекстоун, просто ей така.

Фишър изпъшка уморено и го последва по коридора и обратно в стаята на Блекстоун. Те обиколиха бавно помещението покрай стените, почуквайки ги на всеки фут и вслушвайки се за тъп звук. Не откриха такъв. Пробваха пода за случаен капак и дори огледаха тавана, но без никакъв успех. Накрая застанаха заедно до вратата и огледаха около себе си. Хоук поклати ядосано глава.

— Ако тук има таен проход, той трябва да е дяволски добре скрит.

— Обикновено тайните проходи са добре скрити — отбеляза сухо Фишър. — Ако не беше така, нямаше да са тайни, нали?

— Пипето така ти сече, че ще се порежеш в някой от близките дни — рече Хоук. Той направи един последен оглед и внезапно смръщи вежди. — Почакай малко… нещо не е наред.

Фишър огледа стаята, но не можа да види нещо нередно.

— Какво мислиш, че е то?

— Не зная. Нещо тук не е точно така, както си го спомням. — Той се огледа, опитвайки се да открие промяната. После погледна към тялото на Блекстоун и отговорът се появи в съзнанието му. — Винената чаша! Изчезнала е!

Той се отпусна на колене до тялото на Блекстоун. Петната от вино върху килима все още бяха на мястото си, но чашата, от която беше пил Блекстоун беше изчезнала. Хоук надзърна под леглото, да не би да се е търкулнала там, но от нея нямаше и следа.

— Беше ли тя налице, когато за пръв път проверихме стаята? — попита Фишър.

— Не зная. Не обърнах внимание. Ти видя ли я?

— Не. Аз също не я потърсих. Не бих забелязала липсата й и сега, ако ти не я бе установил.

Хоук бавно се изправи.

— Е, това поне ни подсказва нещо.

— Какво, например?

— Подсказва ни, че винената чаша е важна — отвърна Хоук. — Ако не беше така, защо някой ще си прави труда да я маха? По някакъв начин тя трябва да играе важна роля за смъртта на Блекстоун.

— Виното не е било отровено — напомни Фишър. — Гонт ни го съобщи.

— Да — призна Хоук. — Той каза също, че възнамерява да вземе проба от виното, за да може да проведе няколко теста върху него. Добре ще е да проверим това.

— Ако не е, ще бъдем затруднени — отбеляза Фишър.

— Правилно. — Хоук се навъси. — Защо виното трябва да е важно? Пропускам нещо Изобел. Чувствам го. То е важно, а аз го пропускам.

Фишър почака търпеливо докато Хоук се съсредоточаваше, опитвайки се да улови мисълта, която му убягваше, но накрая просто тръсна глава.

— Не. Каквото и да е то, не мога да се сетя. Във всеки случай, засега. Нека слезем долу. Искам да проверим също и по-долните стаи, преди да говоря с Гонт за пробата от виното.

— А ако не е взел такава?

— Сам си отрязва пътя за отстъпление. — Хоук погледна двете тела, които лежаха едно до друго на пода. — Имам лошо предчувствие относно тази работа Изобел. Мисля, че нашият убиец още не е приключил с нас.

Хоук мислеше усилено, докато той и Фишър слизаха по стълбите и влизаха в коридора. Бе свършил това, което можеше да направи сам. Ако искаше да продължи нататък трябваше да има повече информация от Гонт и от неговите гости, а това означаваше по-голямо сътрудничество от тяхна страна. Някой щяха да сътрудничат, други може би, а трети щяха да откажат. На теория, той би могъл да им нареди да правят всичко каквото поиска, а те бяха задължени по закон да му се подчиняват, но на практика трябваше да бъде много внимателен относно даваните от него нареждания. Повечето от неговите заподозрени бяха важни клечки в Хейвън. Имаха голяма власт ако им хрумнеше да я използват. Хоук бе захапал долната си устна. Ако и когато се почувстваше в състояние да обвини някого, щеше да е по-добре да има в своя подкрепа неопровержимо доказателство. Нищо друго нямаше да свърши работа.

За съжаление, в момента липсваше такова. Всичко, с което разполагаше бяха безкрайни теории, никоя, от които изглежда не водеше на някъде. Повече не можеше да бъде сигурен в нищо. Той спря внезапно в подножието на стълбите и погледна затворената врата в другия край на коридора. Фишър спря до него и го погледна с любопитство.

— Какво има, Хоук?

— Току-що ми хрумна интригуваща мисъл — отвърна Хоук. — Ние приехме, че никой не може да влезе в тази къща или да излезе от нея заради магията за изолация, нали така?

— Точно така.

— Откъде знаем, че е направена такава магия?

— Гонт ни каза. Освен това почувствахме ефекта, когато той я направи.

— Гонт ни каза много неща. — Хоук поклати глава. — Добре, ние почувствахме, че е направена магия, но откъде знаем, че тя е била за изолация? Би могла да бъде всякаква друга. Ти иди в салона и поговори за минутка с Гонт. Отвлечи му вниманието. Аз възнамерявам да отворя тази входна врата и да разбера, дали тя наистина е изолирана от външния свят.

— Добре. — Фишър кимна неохотно. — Но бъди предпазлив Хоук.

Хоук се ухили и тръгна по коридора, докато Фишър влезе в салона. Коридорът беше голям и мрачен, а сенките изглеждаха много тъмни. Стъпките му отекваха силно в тишината. Накрая той спря пред затворената входна врата и внимателно я огледа. Изглеждаше достатъчно обикновена. Хоук протегна лявата си ръка и леко натисна с пръсти дървото. Почувства го странно студено и сякаш пулсиращо под върховете на пръстите си. Той отдръпна ръката си и започна да трие пръстите един в друг. Те продължаваха да са студени. Хоук събра сили и хвана здраво дръжката на вратата. Тя като че ли мърдаше в ръката му, но той я стисна още по-здраво. После я натисна докрай и открехна вратата. В коридора внезапно стана много студено. Отвори я малко по-широко и погледна навън. Там нямаше нищо. Абсолютно нищо.

Хоук се притисна отчаяно към вратата. Стори му се, че стои на тесен корниз и гледа в бездънна бездна. Накъдето й да погледнеше имаше само мрак, сякаш къщата пропадаше все по-дълбоко в някаква безкрайна нощ. Студен вятър духаше отнякъде и вледеняваше незащитеното му лице и голите му ръце. Той преглътна трудно и с голямо усилие откъсна очи от мрака. После отстъпи назад и затръшна вратата. Отдалечи се от нея и се облегна на близката стена, за да си поеме дъх. Лицето и ръцете му бяха изтръпнали от студа, но чувствителността им бързо се върна, когато лятната горещина вътре изгони студа от него. Той леко се усмихна. Ако не друго, поне установи, че къщата е съвсем определено изолирана от външния свят. Запита се как ли вървят работите при Фишър.

Когато Фишър влезе в салона, събралите се гости я посрещнаха с ледено мълчание. Те седяха скупчени един до друг, очевидно открили, че както комфорта, така и безопасността се крият в масовостта. Съставляваха лошо подбрана група, в която някои бяха напълно облечени, а други все още по пижами. Катрин Блекстоун седеше отново до празната камина. Тя малко бе дошла на себе си, но лицето й продължаваше да е бледо, а очите зачервени и подути. В едната си ръка държеше носна кърпичка и сякаш бе забравила, че е там. Столкър седеше до нея и пиеше жадно от току-що напълнена чаша с вино. Лорд и лейди Хайтауър седяха един до друг и се взираха в празната камина, потънали и двамата в собствените си мисли. Визидж бе придърпала стола си до този на Доримънт и уморено се бе облегнала на него, а той бе обгърнал раменете й с ръка. Младата магьосница изглеждаше уплашена и объркана, докато Доримънт имаше вид на упорит защитник. Гонт седеше най-близко до вратата и стана при влизането на Фишър.

— Е, капитан Фишър, какво открихте?

— Нищо, което особено да ни помогне, сър Магьосник. Съдейки по размера на раните му, изглежда вероятно Едуард Боуман да е бил нападнат от луд човек или от животно. Или от някой, който иска това да прилича на нападение на животно.

— Защо някой би искал това? — попита учудено Гонт.

— Не мога да проумея — отвърна Фишър. — Изглежда в този случай нищо няма разумно обяснение.

— Някои неща никога нямат такова, момиче — каза Столкър. — Ще научиш това като пораснеш.

Фишър го погледна проницателно. В гласа му имаше нещо, някаква… горчивина. Столкър довърши остатъка от виното и се взря мрачно в празната чаша. Фишър се обърна отново към Гонт.

— По-рано тази вечер Хоук ви помоли да проведете няколко теста върху виното, което Блекстоун е пил непосредствено преди смъртта си — каза тихо тя. — Взехте ли проба за изследване?

— Боя се, че не — отвърна Гонт. — Възнамерявах това да е първата ми работа сутринта.

— По дяволите!

— Има ли някакъв проблем, капитан Фишър?

— Вие бихте могъл да кажете това. Някой е махнал чашата с остатъка от вино от стаята на Блекстоун.

— Трябвало е да охранявате вратата — намеси се внезапно Хайтауър. Гласът му беше глух и дрезгав.

— Бихме могли Милорд — отвърна Фишър, — но помислихме, че е по-важно да защитим всички вас от бъдещи нападения.

— В това също претърпяхте неуспех — отбеляза Хайтауър. — Ще взема главите ви, и на двамата за тази проява на некомпетентност!

Фишър започна да му отговаря, но спря, когато главата на Гонт рязко се извъртя, за да погледне към коридора.

— Някой се опитва да отвори входната врата!

— Всичко е наред, сър Гонт — побърза да го успокои Фишър. — Това е Хоук. Просто проверява, дали къщата е подходящо обезопасена и дали действа вашата магия.

Гонт малко се отпусна и впери язвителен поглед във Фишър.

— Искате да кажете, че той проверява наличието на магия за изолация. Какво става капитане? Вече нямате ли ми доверие?

— Не се доверяваме на никого — отвърна предпазливо Фишър. — Такава ни е работата сър Магьосник.

— Разбира се капитане — кимна Гонт. — Разбирам.

— Тогава също ще разберете защо трябва да претърсим всички помещения на партера.

Гонт се намръщи.

— Вече веднъж ги прегледахте.

— Не всичките сър Магьосник. Не сме прегледали кухнята и вашата лаборатория.

— Моята лаборатория е стриктно лична — отвърна Гонт. — Никой не я ползва, освен мен. Наистина няма никаква нужда да я проверявате. Сами почувствахте магията за избягване. Никой, освен мен не може да влезе в лабораторията.

— Все пак, трябва да я прегледаме — настоя Фишър.

— Не мога да позволя това — възрази глухо Гонт.

— Боя се, че ще трябва да настоя.

— Не.

— Тогава ще трябва да ви арестуваме — каза Фишър.

— По обвинение в какво?

— Ще измислим нещо.

Ледена усмивка се появи на устните на Гонт.

— Наистина ли мислите, че притежавате силата да ме арестувате? — попита тихо той.

— Може да се опитаме — каза Хоук. Всички обърнаха глави, за да видят Хоук, който стоеше на прага на салона с брадва в ръка.

Гонт започна да повдига лявата си ръка, но спря, когато Фишър измъкна с едно бързо движение своя меч и опря върха на острието в ребрата му. Гонт остана съвсем неподвижен. Гостите наблюдаваха мълчаливо, като хипнотизирани. Хоук стисна здраво брадвата. Напрежението в салона достигна почти до точката на възпламеняване. Тогава Гонт си пое дълбоко въздух и после го изпусна, а с въздуха изглежда си отиде и част от силата му.

— Бих могъл да ви убия и двамата — каза спокойно той, — но какъв е смисълът? Те само ще изпратят някой друг. А колкото и усилия да ми струва да призная, вие сте най-добрия шанс да открия убиеца на Уилям. Ще ви покажа моята лаборатория, но ако някой от вас двамата отново извади хладното си оръжие срещу мен, ще ви убия на място. Ясно ли е?

— Чувам ви — отвърна Хоук. — Сега нека хвърлим един поглед на тази ваша лаборатория. Фишър, ти идваш с нас. Всички други остават тук. Ние няма да се бавим.

— Един момент — обади се Столкър, изправяйки се бавно на крака. — Моят меч е все още у вас капитан Хоук. Боя се, че трябва да ви помоля да ми го върнете. Тъй като убиецът е все още на свобода в къщата, някой трябва да е в състояние да защитава тези хора.

Хоук кимна неохотно, измъкна меча на Столкър от пояса си и му го подаде с дръжката напред. Макар този меч да бе доста по-лек от онзи с широкото острие, тежестта му все пак бе твърде голяма за Хоук, за да може да го държи с една ръка. Столкър взе меча от него, сякаш това бе детска играчка. Хоук се поклони вежливо и се обърна към Гонт.

— Ще тръгваме ли сър Магьосник?

Гонт мълчаливо ги изведе от салона, прекоси коридора и ги въведе отсреща в библиотеката. Хоук и Фишър го следваха по петите. Никой от тях не бе прибрал оръжието си. Гонт отвори вратата към кухнята и махна на Хоук и Фишър да влязат. Те бързо я огледаха, но тя приличаше на всяко друго добре оборудвано кухненско помещение, макар и изненадващо подредена за човек, който живее сам. Върнаха се в библиотеката и намериха Гонт да стои пред вратата на лабораторията.

— Вашият партньор ме попита за пробата от виното — каза Гонт, без да се оглежда. Боя се, че не взех такава. Но мога да ви уверя, че виното бе съвършено безвредно. Моята магия щеше да ми каже, ако е било отровно. Спомняте ли си, че аз самия го опитах?

— Всъщност не това е въпросът — каза търпеливо Хоук. — Чашата сигурно е била важна по някакъв начин, иначе нямаше да бъде взета. Попита ли ви Фишър за тайни проходи?

— Не — отвърна Гонт. — Разбирам какво предполагате капитане, но в тази къща няма никакви тайни проходи или скрити врати. Ако имаше такива моята магия щеше да ги открие.

— Разбирам — каза Хоук. — Е, тогава мисля, че това е всичко, за което трябваше да поговорим сър Магьосник. Сега защо не махнете магията за избягване и не отворите вратата?

— Не мога — каза Гонт. — Няма никаква магия за избягване.

Хоук и Фишър се спогледаха и после погледнаха магьосника.

— Тогава какво, дявол да го вземе, почувствахме? — попита Хоук.

Гонт се обърна и ги погледна. Държеше главата си високо вдигната, но в очите му се четеше пълно отчаяние.

— Тя е моята лейди — каза просто той. — Никой не знае, че тя е тук. Никой, освен мен, а сега и освен вас. Ако някой от двама ви каже на който и да било друг за нея, аз ще ви убия. Ще разберете защо, когато я видите.

Той се обърна отново към вратата и извади някакъв ключ от скрит вътрешен джоб. Хоук и Фишър се спогледаха и свиха рамене. Гонт отключи вратата, бутна я да се отвори и после влезе в лабораторията си. Хоук и Фишър го последваха и после спряха непосредствено до прага на вратата от вътрешната страна. Хоук стисна здраво брадвата, а Фишър вдигна меча си. Сукубата мило им се усмихна.

Тя се бе излегнала лениво в пентаграма, като стъпалата й почти докосваха ръба на линиите от син тебешир. Хоук преглътна трудно. Никога не бе виждал толкова красиво същество. Той я искаше, трябваше да я има, би убил всеки опитал се да го спре. Хоук пристъпи напред, а Фишър сграбчи ръката му. Той се опита да я освободи и когато не успя се извърна вбесен, и вдигна брадвата, за да разцепи главата на Фишър. Очите им се срещнаха и той се поколеба. Реалността нахлу обратно в него и Хоук бавно отпусна брадвата, ужасен от онова което почти бе направил. После погледна отново сукубата и почувства, че в него се надига отново същото лудо желание. Той безмилостно го потисна и не отвърна погледа си докато не се увери, че красивото създание няма повече влияние над него. После погледна към Гонт, който стоеше до него с наведена глава.

— Вие, глупако — прошепна Хоук. — Вие, проклет глупако.

— Да — каза Гонт. — О, да.

Сукубата мило се засмя.

— Посетители. Не ми се позволява често да имам посетители.

Фишър неспокойно се размърда.

— Това ли е, което си мисля? — попита тя.

— Да — отвърна мрачно Хоук. — Това е сукуба. Женски демон, който е олицетворение на сексуалното привличане.

Фишър погледна създанието в пентаграма и потрепери. Дълбоко в себе си почувства изгарящо привличане и кожата й настръхна. Тя тръсна рязко глава и усещането бавно отмря. Фишър хвърли леден поглед на Гонт.

— Нищо чудно, че не искахте да влизаме тук — рече тя. — Вашите приятели в салона биха се отрекли моментално от вас при най-малкия намек, че държите под покрива си една сукуба. Кога я призовахте от мрака?

— Преди много години — отвърна Гонт. — Моля. Тя не представлява опасност за никого. Не може да напусне пентаграма, освен по мое нареждане, а къщата изобщо не може да напусне. Моите защити имат грижата за това.

— Все пак, веднъж сте я пуснали навън, нали? — каза Хоук. — Вие сте я пуснали в Куката и тя е убивала по ваша заповед.

— Да — потвърди Гонт. — Но само този път. Тя беше под мой контрол…

— Аз бях там — каза Хоук с дрезгав глас. — Видях какво е направила на тези мъже. Бяха нужни седмици, за да изчезне вонята на кръв от улиците. Тя е твърде опасна Гонт. Достатъчен е само един пропуск от ваша страна и тя ще бъде на свобода. Със своята сила тя би могла да унищожи целия Хейвън за една-единствена нощ. Трябва да се отървете от нея Гонт. Трябва да я върнете в царството на мрака.

— Не мога — отвърна отчаяно Гонт. — Мислите ли, че не съм се опитвал? На първо място не бих могъл, защото тя е източник на моята сила. Без нея аз бях просто обикновен алхимик, само с повърхностни познания по Висша магия. И тогава… аз започнах все повече да се нуждая от нея. Тя е като наркотик, който трябва да вземам. Жените вече не означават нищо за мен. Те не могат да се сравнят с нея. Не мога да се откажа от нея. Не мога. Ако се опитате да ме принудите, ще ви убия.

Гласът му беше неравен и трескав, а в очите му се четеше обреченост. Фишър повдигна малко своя меч.

— Недей — каза бързо Хоук. Фишър го погледна, а той се усмихна мрачно. — За нещастие ако Гонт умре, неговото влияние върху демона ще изчезне и тя ще бъде освободена от всички ограничения. Поне за известно време ние трябва да го съхраним жив.

— Наистина ли съм толкова ужасна? — попита сукубата. Гласът и беше бавен, дълбок и мек като горчив мед. — Аз съм любов, радост, удоволствие…

— Но бихте ни избила всички, ако не беше този пентаграм — прекъсна я Хоук. — Срещал съм се с демони и преди. Вие убивате, за да живеете и живеете, за да убивате. Не знаете нищо друго, освен да унищожавате. — Той я погледна в очите, без да мигне, с единственото си останало око и сукубата трябваше първа да отмести погледа си.

— Ти си силен — каза сукубата. — Колко жалко. Все пак мисля, че бих те убила с удоволствие, когато му дойде времето. В края на краищата, Гонт не може нищо да ми откаже. Нали скъпи?

— Тези смъртни заплахи започват да ми действат на нервите — каза Фишър. — Следващата личност, която заплаши Хоук или мен ще съжалява, защото собственоръчно ще го направя на кайма. Не забравяй, демоне: острието на един меч не го е грижа колко голяма е твоята мощ.

Сукубата само й се усмихна.

— Моля — намеси се Гонт. — Няма никаква нужда от нищо от тези неща. Както виждате, тук никъде не може да се скрие убиец. Трябва да си вървите. Веднага!

Хоук се огледа наоколо, отказвайки да бъде принуждаван да бърза. Лабораторията беше натъпкана с масивни дървени маси, отрупани с разнообразно алхимично оборудване, а покрай всичките четири стени бяха подредени обикновени дървени лавици с различни по размер затапени стъкленици. Фишър отиде при една от тях, за да изследва някои от стъклениците. Един голям съд съдържаше отрязана маймунска глава. Фишър се наведе напред, за да я разгледа по-добре, а главата отвори очи и й се усмихна. Тя сепната отстъпи назад. Маймунската глава й намигна хитро и после отново затвори очи.

— Хоук — каза Фишър, — да се махаме оттук!

Хоук кимна и двамата с Фишър излязоха бавно заднешком от лабораторията и влязоха в библиотеката. Никой от тях не се чувстваше напълно в безопасност, за да се обърне с гръб към сукубата. Гонт излезе заднешком след тях. Сукубата им изпрати въздушна целувка и тихо се засмя. Гонт затръшна вратата и я заключи. Когато той се обърна към Хоук и Фишър, те видяха едно лъскаво от пот лице. Гонт разкърши рамене и направи всичко възможно да посрещне укорителните им погледи.

— Зная, че трябва да се освободя от нея — каза тихо той. — Може би, след като приключим с това…

— Да — каза Хоук. — Може би. За това ще поговорим по-късно. Междувременно искам да направите нещо за мен.

— Стига да мога — отвърна Гонт. — Какво е то?

— Искам да направите магия за говорене на истина.

Магьосникът се намръщи.

— Сигурен ли сте, че това е мъдро капитане?

— Можете да я направите, нали?

— Разбира се, че мога — отсече Гонт. — Тази магия не е много сложна. Фактически, това е в мой интерес. Но тя трае само ограничено време, а ако не сте много внимателен при задаването на въпросите, отговорите които ще получите, ще бъдат без стойност. Има различни видове истина капитан Хоук. И трябва да подчертая, че някои от хората тук няма да приемат с удоволствие идеята да бъдат разпитвани под действието на такава магия.

— Аз ще имам грижата за това — каза Хоук. — Всичко, което се иска от вас, е да направите магията за говорене на истината. Аз ще поема цялата отговорност.

— Много добре — отвърна Гонт. — Къде искате да бъде направена?

— В салона — каза Хоук. — Защо не отидете там, за да им съобщите новината? Може би ще я приемат по-добре, ако излезе от вас. Аз и Фишър ще дойдем след минута.

Гонт се поклони вежливо и напусна библиотеката. Хоук почака да се затвори вратата и после се отпусна уморено на най-близкия стол. Фишър притегли друг стол и седна до него.

— Една сукуба… — каза бавно Хоук. — Слушал съм за такива създания, но никога не съм мислел, че ще се срещна в действителност с някое от тях.

— Вярно — съгласи се Фишър. — Чувствам, че ми се иска да се изкъпя само защото съм била в едно и също помещение с нея. Добре, беше красива, но кожата ми настръхваше всеки път, когато ме погледнеше.

— Да — рече Хоук.

Те седяха мълчаливо известно време потънали в мисли.

— Хоук, наистина ли мислиш, че Гонт е пуснал сукубата в Куката?

— Изглежда вероятно.

— Ти каза, че телата, които си намерил там, са били разкъсани. Подобно на Боуман ли?

Хоук смръщи вежди.

— Всъщност, не. В Куката беше много по-лошо. Но разбирам какво имаш предвид, Изобел. Сукубата трябва да бъде заподозряна или като убиец, или като оръдие на убийството. Гонт може да я освободи от пентаграма по всяко време, когато поиска. По време на първото убийство той каза, че е бил в кухнята, но лесно би могъл да я напусне за достатъчно дълго време и да освободи сукубата. Трябвало е само да мине през библиотеката, а ние изобщо не бихме го видели. Силата на сукубата вероятно е ограничена в рамките на къщата от защитите на магьосника, но въпреки това би могла да убие Блекстоун и Боуман, докато Гонт е бил пред очите на всички, давайки му перфектно алиби.

— Само че той не е бил пред очите на всички при нито едно от убийствата — отбеляза Фишър. — Освен това, би ли могъл някой като сукубата да броди из къщата, без Визидж да го открие?

— Не зная — отвърна Хоук. — Тя усети, че има нещо противно в библиотеката, макар демонът да бе затворен в пентаграма. Но, от друга страна, тя не е от същата класа като Гонт.

— Една сукуба — каза Фишър. — Точно от каквото се нуждаехме. Още един заподозрян с магическа сила.

Хоук се засмя.

— Положението не е чак толкова лошо любима — успокои я той. — Ако сукубата е възнамерявала да убие някого, аз наистина не я виждам как го пронизва право в сърцето и после се връща по-късно за малко, за да му открадне чашата с вино. Това няма смисъл.

— Кога изобщо този случай е имал смисъл?

— Може би въпросът ти е уместен — отвърна Хоук. — Хайде да се върнем в салона. Да се надяваме, че магията за говорене на истината ще ни помогне да сортираме нещата.

— Ще имаме известни неприятности там — каза Фишър. — Те наистина няма да се зарадват на тази магия.

— Пет пари не давам — отвърна Хоук. — Възнамерявам по един или друг начин да получа някои отговори от тях и по дяволите последствията.

Фишър го погледна нежно.

— Какво пък, все още сме млади. Ще можем да си намерим друга работа — каза тя.

Те напуснаха библиотеката и влязоха в салона. Гостите спореха бурно с Гонт. Хоук извиси глас и призова за вниманието на всички. Последва внезапно затишие, когато всички се обърнаха към него. Той ги огледа обхващайки мълчаливите враждебни лица и разбра, че Гонт не бе успял да ги убеди. Не че дори и за минутка се бе надявал на това.

— Просто в случай, че има някакви съмнения сред вас, Едуард Боуман е мъртъв — каза той. — От естеството на раните става ясно, че атаката е била бясна и ожесточена. Това второ убийство означава, че аз нямам никакъв друг избор, освен да продължа официалното разследване веднага, вместо да чакам моите началници до сутринта. Вследствие на това инструктирах магьосника Гонт да направи магия за говорене на истината.

Вместо гневен изблик на възмущение, какъвто Хоук очакваше, думите му бяха посрещнати с упорито непреклонно мълчание. Бе ясно, че не всички бяха решили да му сътрудничат. „Това е бедата при политиците“ — помисли с огорчение Хоук, — „всеки има нещо за криене“.

— Съжалявам — каза твърдо той, — но трябва да настоя за това.

— Можете да настоявате, колкото си искате — обади се решително Хайтауър. — Аз няма да отговоря на нито един от вашите проклети въпроси.

— Законът е съвсем ясен Милорд…

— Да върви по дяволите законът и вие също.

Хоук тихо въздъхна.

— В такъв случай Милорд, ще направим това по грубия начин. Ще инструктирам магьосника Гонт да приготви наркотично средство за говорене на истината. После аз ще ви поваля на пода, а Фишър ще натисне с колене гърдите ви, докато аз ви бутам наркотика в устата.

Челюстта на Хайтауър се отпусна.

— Няма да посмеете! — извика той.

— О, да, той ще го направи — каза Фишър, пристъпвайки напред, за да застане до Хоук. — Също и аз. Вие трябва да отговорите на нашите въпроси Милорд, по един или по друг начин, точно както всички останали. Бих ви посъветвала да се примирите с установяването на магия за говорене на истината. Това е много по-достойно.

Хайтауър погледна Хоук и Фишър и разбра, че не се шегуват. За момент той реши все пак да им откаже, но този момент премина. Хайтауър стискаше здраво ръката на своята съпруга. Естествено имаше начини за заобикаляне и на тази магия. Като начало, тя не можеше да го застави да говори.

Хоук прие мълчанието на Хайтауър за съгласие и огледа останалите, за да разбере, дали има някакви други възражения. Лейди Хайтауър го гледаше свирепо, а Столкър се мръщеше замислено, но никой не каза нищо.

Гонт пристъпи напред.

— Всичко е готово, капитан Хоук — заяви той. — Можем да започнем, когато пожелаете.

— Не ми е съвсем ясно, какво изисква магията за говорене на истината — каза колебливо Доримънт. — Как действа тя?

— Всъщност, всичко е много просто — каза Гонт. — Щом веднъж бъде направена, никой в това помещение няма да може да каже лъжа в продължение на двадесет и пет минути. Продължителността на действието на магията е ограничено от броя на включените хора. Вие можете, разбира се, да откажете да говорите или дори да избегнете въпроса, но това само по себе си ни казва нещо. Докато трае действието на магията, не може да бъде изречено нищо друго, освен абсолютната истина.

— Ако ще имаме сериозен разговор, какво ще кажете за малко вино, за да си разквасим устата, преди да започнем? — попита Столкър. Той вдигна бутилката бяло вино, с което бе напълнил собствената си чаша.

— Почакайте — каза Хоук. — В момента нямам твърде силно желание да пия вино. Гонт, можете ли да проверите, дали виното е подправяно с нещо?

— Разбира се — отвърна Гонт. Той направи лек жест с лявата си ръка и виното в бутилката сякаш се размърда за кратко време. — Напълно е безвредно, капитане. Не е от моите най-добри лозя, но…

Столкър сви рамене.

— С твоите познания за вината е трудно да се каже. Сега, кой ще пие?

Изглежда всички изявиха желание. Гонт раздаде чашите, а Столкър наля виното. Хората започнаха малко да се отпускат. Столкър остави Хоук последен и му направи знак с глава, че иска да говори с него на четири очи. Те се отдалечиха на няколко фута.

— Просто една мисъл относно заключената стая — каза тихо Столкър. — По-рано днес вие пронизахте вампир, нали?

— Да — отвърна Хоук. — Какво общо има това с този случай?

— Помислете — каза Столкър. — Вампирите могат да си променят формата, спомняте ли си? Те могат да се превръщат в прилепи или дори в мъгла.

Хоук кимна бавно.

— Правилно… Една заключена врата не би могла да спре вампир, щом той веднъж е бил поканен в къщата. Той би могъл да се превърне в мъгла и да премине през пролуките около вратата! Не, почакайте малко. Това няма да свърши работа.

— Защо не?

— Вампирът обикновено няма нужда да пронизва жертвите си с нож. И, освен това, вампирите нито ядат, нито пият. Просто не могат. Но всички тук са поканени на вечеря, а аз видях всеки с чаша в ръка по едно или друго време. Това е добра идея, но има твърде много начини, по които един вампир би се издал досега. Все пак, благодаря ви сър Столкър.

— Няма защо. Това бе просто едно хрумване.

Столкър се върна, за да се присъедини към останалите.

— Ако всеки бъде така добър да седне — каза Гонт, — ние можем да започнем.

Хоук, Фишър и гостите притеглиха столове и седнаха в приблизителен полукръг с лице към Гонт. Той почака, докато седнат всички и после направи широко движение с лявата ръка. Времето изглежда забави своя ход и спря. Гонт изрече една-единствена магическа дума и последва внезапен шок, когато цялото помещение се разтресе. Във въздуха се почувства смътна напрегнатост и после всичко премина рязко отново към нормалното си състояние. Хоук се намръщи. Не бе почувствал никаква разлика.

— Кой ще задава въпросите? — попита Гонт.

— Аз — отвърна Хоук. — Предполагам, че ще е по-добре да започнем с един тест. Моят партньор е… — Той се опита да произнесе думата нисък, но откри, че не може. — Висок — каза накрая той. — Вашата магия изглежда действа напълно ефикасно сър магьосник.

Гонт кимна спокойно. Фишър хвърли изпитателен поглед на Хоук и се усмихна несръчно. Той огледа бързо събралите се гости и се приготви. „Добре. Попадаме в нова ситуация, без предварителна подготовка.“

— Сър Гонт, нека започнем с вас.

— Много добре.

— Вие сте магьосник.

— Да.

— Вие ли убихте Блекстоун и Боуман?

— Не.

— Допринесли ли сте косвено за тяхната смърт посредством използване на вашата магия?

— Не.

— Имате позната, която ви е помогнала в Куката. Свързана ли е тази личност по някакъв начин с убийствата?

— Това е… много вероятно.

„Той не каза, че е невъзможно“, — помисли Хоук. — „Нека упражним тук малко по-силен натиск.“

— Някога сте бил магьосник на краля — каза предпазливо той.

— Да.

— Вие сте се скарал с него.

— Да.

— Беше ли това във връзка с вашата позната?

— В известен смисъл.

— Какво се случи? Защо напуснахте двореца и дойдохте тук, в Хейвън?

Гонт се поколеба и после рязко въздъхна.

— Кралят я искаше за себе си, а аз не можех да се откажа от нея. Не можех. И така дойдох тук, за да реша сам този въпрос.

— Чакайте малко — намеси се Лорд Хайтауър. — За кого говорите вие двамата? Какво общо има тук тази жена?

— Очевидно нищо общо — отвърна Хоук. — Моля да се отпуснете Милорд. Ще дойде и вашия ред. Засега това е всичко сър магьосник. А сега сър Доримънт…

— Не съм ги убил — каза бързо Доримънт.

— Аз трябва да задам въпроса — поясни вежливо Хоук. — В противен случай вашият отговор не означава нищо. Вие ли убихте Блекстоун и Боуман?

— Не. Не съм.

Хоук го погледна с присвити очи. Доримънт седеше неспокойно на стола си. Усмихваше се слабо, а погледът му бе неуловим. „Крие нещо“ — помисли Хоук. — „Чудя се, какво ли!“

— По-рано казахте, че Визидж е била с вас по време на първото убийство — каза бавно той. — Вярно ли е това?

— Да — отвърна Доримънт, макар да не изглеждаше много доволен, че го признава.

— Защо тя беше при вас? — попита Хоук.

Доримънт погледна към Визидж, която прехапа долната си устна и после кимна отчаяно. Доримънт върна погледа си към Хоук.

— Тя първа откри тялото на Уилям — каза неохотно той. — Тя отиде в стаята му да говори с него и го е намерила да лежи мъртъв на пода. Дойде при мене за помощ.

Всички се изправиха на столовете си. Хоук почувства внезапен прилив на вълнение от това, че най-после е постигнал някакъв напредък. Той погледна към Визидж.

— Стаята не е била заключена, когато сте го намерила ли? Вие просто влязохте вътре?

— Да — отвърна Визидж. — Стаята не беше заключена.

— Разбира се — възкликна радостно Хоук.

— Точно така! Ето какво пропусках през цялото време!

Фишър го погледна, изпълнена със съмнение.

— На какво се позоваваш?

Хоук се усмихна.

— Най-после разбрах как убиецът е влязъл в стая, заключена отвътре. Просто, вратата изобщо не е била заключвана!

— Разбира се, че е била заключена — възрази Фишър. — Ти трябваше да я разбиеш с брадвата си! Не забравяй, че и аз бях там!

— Откъде знаеш, че вратата е била заключена? Опита ли се да я отвориш?

— Е, не…

— Точно така. Нито аз. Катрин дойде при нас и ни каза, че е заключена. Ние се върнахме с нея, но тя внимаваше да стигне първа до вратата. Затрака убедително с дръжката и ни каза отново, че не може да отвори и ми нареди да я разбия. След това бравата бе така повредена, че не бихме могли да кажем дали е била заключена. Ето защо намерихме ключа на пода, а не в ключалката.

Всички погледи бяха насочени към Катрин, която се взираше в пода с наведена глава.

— Вярно ли е това? — попита Гонт.

— Да — кимна уморено Катрин. — Излъгах, че вратата е била заключена. Но аз не съм убила Уилям.

— Ако не си ти, тогава кой? — попита Столкър.

— Никой — отвърна Катрин, вдигайки поглед за пръв път. — Той се е самоубил.

— Какво? — каза Фишър. — Вие сигурно се шегувате!

Всички започнаха да говорят едновременно.

Хоук извика за тишина и продължи да вика, докато не я въдвори. Гласовете замряха до бунтарско мълчание, когато Хоук се огледа безпристрастно.

— Нека започнем от самото начало — каза мрачно той. — Визидж, вие открихте тялото на Блекстоун. Разкажете ни какво се случи.

Визидж хвърли бегъл поглед към Доримънт за подкрепа и после започна своя разказ с нисък шепот.

— Исках да разговарям с Уилям. В къщата на Гонт имаше нещо, което ме караше да се чувствам неспокойна и исках да се уверя, че той носи своя защитен талисман.

— Този, който бяхте приготвила за него — подсказа Хоук.

— Да. Столкър ми даде идеята. Видял нещо подобно при своите пътувания.

Хоук погледна към Столкър, който кимна.

— Точно така капитане. Те са много често срещани на изток, а след всичките заплахи напоследък помислих, че талисманът може би е добра идея. Обясних теорията на Визидж, а тя направи талисмана за Уилям.

— Добре — каза Хоук. — Продължавайте Визидж.

Отидох до стаята на Уилям и почуках на вратата. Нямаше никакъв отговор, а вратата беше открехната, така че аз я бутнах да се отвори. Уилям лежеше на пода. Изтичах до него и проверих дишането му, но той вече беше мъртъв.

— Докосна ли ножа? — попита Фишър.

— Там нямаше никакъв нож — заяви категорично Визидж. — Когато открих Уилям, по него нямаше никакви белези. Видях чашата за вино до ръката му и предположих, че го е отровил някой от неговите врагове. Не знаех какво да правя. Знаех, че би трябвало да дойда при вас, капитан Хоук, но се страхувах. Бях единствената, която го беше открила и мислех, че ще бъда обвинена… Паникьосах се, това е всичко. Изтичах обратно към стаята на Греъм и му казах какво съм открила. Той беше любезен с мен. Каза, че трябва да дойдем заедно при вас и да ви кажем, че двамата сме открили тялото. Тъкмо се готвехме да слезем по стълбите, когато чухме да разбивате вратата на Уилям. И тогава… Ами чухме за ножа и за заключената врата и не знаехме какво да мислим. Греъм изобщо не се усъмни в мен, но… Накрая решихме да не казваме нищо. Страхувах се, че няма да ми повярвате, а не исках Греъм да попадне в беда като ме подкрепи.

Хоук почака малко, но Визидж не каза нищо повече. После погледна към Доримънт.

— Вярно ли е това? — попита той. — Вие сте заговорничели да скриете доказателство по случай за убийство? Дори когато жертвата е бил ваш приятел?

— Трябваше — отвърна Доримънт. — Вие и вашият партньор имате репутация на упражняващи насилие. Аз трябваше да защитя Визидж. Уилям би разбрал.

— Позволете ми просто да проверя, че правилно съм схванала — каза Фишър. — Визидж е намерила тялото на Блекстоун преди Катрин. Само че тогава вратата не е била заключена и е нямало никаква рана от нож. Катрин открива тялото по-късно и ни води да го видим, но ни заблуждава да мислим, че вратата е заключена, когато тя никога не е била. А когато откриваме тялото, в гърдите на Блекстоун има нож. — Фишър погледна към Катрин. — Мисля, че издължите някакво обяснение.

Катрин погледна чашата с вино в ръката си. Въобще не беше пила от нея.

— Капитан Хоук беше прав относно заключената врата — каза накрая тя. — Но аз трябваше да сторя това. Когато напуснахме салона и се качихме по стълбите, за да се преоблечем за вечеря, аз отидох да посетя Едуард Боуман в неговата стая. Ние бяхме любовници. Когато се върнах в моята собствена стая, отворих вратата с бутване и открих съпруга си да лежи мъртъв на пода с лежаща до ръката му полупразна чаша вино. Подобно на Визидж, веднага си помислих за отрова, но знаех, че това не беше убийство, а самоубийство. Преди няколко дни аз най-после му признах за любовта си към Едуард. Възнамерявах да се разведа с моя съпруг, за да се оженя за Едуард. Уилям заплаши, че ще се самоубие, ако го напусна.

Тя погледна умоляващо Хоук и Фишър.

— Не разбирате ли? Не можех да позволя неговата смърт да бъде след самоубийство! Скандалът щеше да унищожи репутацията му и всичко, което бе постигнал. Хората вярваха в Уилям. Той беше Реформата. Истината за мен, Уилям и Едуард бе обречена да излезе наяве и враговете на Уилям щяха да използват скандала, за да разтурят всичко, което бе постигнал. Моят живот щеше да бъде съсипан, а на политическата кариера на Едуард щеше да бъде сложен край. Трябваше да спася репутацията на моя съпруг, заради спасението на всички нас. И така, аз измъкнах ножа на Уилям от неговия ботуш и го забих в гърдите му, за да направя това да изглежда като убийство. Като мъченик Уилям би могъл все още да служи на партията, която бе основал. Особено ако изобщо не се откриеше някакъв убиец. А как би могъл да бъде намерен убиец, когато въобще не е имало убийство?

Последва дълга пауза. Хайтауър се размърда неспокойно.

— Това е може би най-нелепата история, която някога съм чувал — каза накрая той.

— Но е вярна — каза Гонт. — Всяка дума в нея. Магията за говорене на истината е все още в сила.

— Значи Уилям се е самоубил — обади се Доримънт.

— Не мисля така — възрази Хоук. — Разбирам как това ви изглежда на вас Катрин, но аз продължавам да вярвам, че вашият съпруг е бил убит. Разбирате ли, винената чаша е изчезнала мистериозно от стаята на Блекстоун.

— Виното не беше отровено — отбеляза Гонт. — Аз го проверих. Дори сам го опитах.

— Все пак, чашата е била важна — каза упорито Хоук, — иначе нямаше да бъде взета. Но, към този въпрос можем да се върнем по-късно. Катрин, има ли още нещо относно смъртта на съпруга ви, което да не сте ни казала? Нещо друго, което да сте скрила от нас?

— Не. Няма нищо друго. Аз не съм убила съпруга си, а не съм убила и Едуард.

Хоук помисли малко и после се обърна, за да погледне Визидж.

— Вие ли убихте Блекстоун и Боуман?

— Не — отвърна спокойно магьосницата. — Уилям беше вече мъртъв, когато го открих. И не зная нищо за случилото се с Едуард. Въпреки че…

— Да?

Визидж се намръщи.

— На площадката имаше странна миризма…

Хоук почака, но тя не каза нищо повече. Той се обърна към лорд Хайтауър:

— Милорд…

— Възразявам срещу целия начин на процедиране.

— Просто отговаряйте на въпросите Милорд. Вие ли убихте Блекстоун и Боуман?

— Не — отрече лорд Родерик. — Не съм.

Хоук го погледна замислено. Не можеше да измисли никакви по-специфични въпроси, които да зададе на лорд Хайтауър, а имаше силното чувство, че каквито и отговори да получеше, щяха да бъдат толкова безполезни, колкото лорда искаше да ги направи. Хоук въздъхна мълчаливо. Можеше да почувства, че лорд Хайтауър е напрегнат, относно нещо — това се виждаше ясно върху лицето му и от поведението му — но за момента не можеше да направи нищо по този въпрос. Ако приложеше натиск, но не откриеше нещо, с което да оправдае своите действия… Той се обърна към лейди Хайтауър.

— Миледи, вие ли убихте Блекстоун и Боуман?

— Не.

Хоук я погледна за момент, но нейният спокоен поглед и здраво стиснатите устни даваха ясно да се разбере, че и с нея нямаше да стигне до никъде. Той смръщи вежди. По едно време магията за говорене на истината му се струваше толкова добра идея. Хоук се обърна към Столкър.

— Сър Столкър, вие ли убихте Блекстоун и Боуман?

— Не.

Хоук се облегна назад на стола си и се намръщи замислено. Беше попитал всеки директно и всеки бе отказал да е убиецът. Това беше невъзможно. Един от тях сигурно лъжеше. Но тъй като магията за говорене на истината все още беше в сила, те не биха могли да лъжат. Той мислеше усилено. Отново пропускаше нещо. Можеше да го почувства.

— Сър Столкър…

— Да, капитан Хоук.

— Който и да е убиецът, той трябва да познава много добре тази къща, за да може да се движи из нея така свободно, както го прави. По-рано днес Гонт ми каза, че сте бил много настоятелен в опитите си да я купите. Вероятно можете да ни кажете, защо тя е така важна за вас.

Столкър се поколеба.

— Мога да ви уверя, че моите основания нямат нищо общо с убийството на Блекстоун и Боуман.

— Сър Столкър, моля отговорете на въпроса.

— Това беше моя дом — отвърна спокойно Столкър. — Аз съм роден тук.

Всички го зяпнаха учудено. Доримънт се окопити пръв.

— Искате да кажете, че вие всъщност сте един ДеФерие ли? Мислех, че те, всичките, са мъртви!

— Те са мъртви — потвърди Столкър. — Сега аз съм последният. И предпочитам да ползвам името, което сам съм избрал за себе си. Избягах от къщи, когато бях на четиринадесет години. Моето семейство се беше покварило и аз повече не можех да понасям това. Но тази къща продължава да е мой дом и аз я искам.

Хоук мислеше трескаво. Той и Фишър живееха в Хейвън само от няколко години, но бе чувал за рода ДеФерие. Всеки беше чувал. Всички от това семейство бяха надменни и злонамерени, сексуално перверзни и всецяло отдадени на черна магия от най-долен вид. Бе необходимо много време, за да се докаже нещо срещу тях. В края на краищата, те бяха една стара солидна фамилия с приятели във висшите среди. Но започнаха да изчезват деца. Накрая охраната успя да проникне със сила в къщата на ДеФерие и онова, което намери там шокира дори най-суровите й служители. Трима ДеФерие бяха обесени за убийство, а още двама бяха разкъсани на парчета на улицата, докато се опитваха да избягат. Всички останали умряха в затвора по един или по друг начин. И тази бе фамилията дала на света легендарния Адам Столкър — герой и отмъстител за злините.

— Това ли е всичко? — попита Столкър. — Аз наистина не разполагам с нищо друго, което бих желал да кажа.

— Да — отвърна Хоук, заставайки отново нащрек. — Мисля, че съм свършил, засега. Нямам повече никакви въпроси.

— Вие може да нямате — намеси се лорд Хайтауър, — но аз имам.

Той се огледа наоколо.

— Тук има двама души, които не са разпитвани под действието на магията за говорене на истината. Не намира ли никой от вас за подозрително, че тези убийства започнаха едва след като Хоук и Фишър престъпиха прага на тази къща?

— О, хайде, хайде — каза Фишър.

— Чакайте малко — включи се Доримънт.

— Всички ние знаем, че Уилям имаше врагове. Какъв по-добър начин да се доберат до него от този, чрез самите телохранители, от които се очаква да го защитават? Кой би ги заподозрял?

— Това е смешно! — извика Хоук.

— Наистина ли? — попита Визидж. — Ние всички трябваше да отговаряме под действието на тази магия. Защо не и вие?

— Много добре — каза Фишър. — Аз не съм убила Блекстоун и Боуман. Хоук, ти ли ги уби?

— Не — отвърна Хоук. — Не съм.

Последва дълго мълчание.

— Е, това бе безполезно използване на една добра магия за говорене на истината — заключи Столкър.

— Правилно. Ние не сме по-близо до откриване на убиеца, отколкото бяхме в началото — добави Доримънт.

— Загубата не беше пълна — възрази Хоук.

— Сега поне знаем как е умрял Блекстоун.

— И знаем още, че убиецът не е един от нас — допълни Визидж.

— В тази къща няма никой друг — напомни Гонт. — Не би могло да има. Убиецът е един от нас.

— Вие чухте отговорите — каза Хоук. — Всеки един тук отказа да е бил убиеца.

Гонт смръщи недоволно вежди.

— Може би не сте формулирали правилно въпросите — предположи той.

— Хващаме се за сламката — измърмори лорд Хайтауър.

— Ако убиецът не е някой от нас, тогава той трябва да се крие някъде в къщата — отбеляза Доримънт. — Това е единственото обяснение!

— Тук няма никой друг! — сопна се Фишър.

— Хоук и аз прегледахме всяка стая и не остана скрито място, което да не сме проверили. Тук няма никой друг, освен нас.

— Точно така — каза Гонт. — Моите защити са поставени и са сигурни. Никой не би могъл да влезе, без аз да разбера това и не би могъл да се движи из къщата, без да задейства дузина магии за безопасност. Тук не може да има никой друг!

— Добре, тогава може би магията за говорене на истината е несъвършена — каза Хоук. — Това е единственият друг отговор, който виждам.

— Нямам навика да правя несъвършени магии — възрази хладно Гонт. — Моята магия за говорене на истината беше ефективна, докато траеше.

Фишър го погледна бързо.

— Докато траеше ли? — попита тя. — Имате предвид, че вече не действа? Мислех, че имаме на разположение двадесет и пет минути.

— Колкото е по-голям броя на включените хора, толкова по-голямо е напрежението върху магията. Вече не действа. — Гонт сви рамене.

— Можете ли да направите друга? — попита Доримънт.

— Разбира се, че мога — отвърна Гонт. — Но едва след най-малко още двадесет и четири часа.

— Страхотно — каза Хоук. — Просто страхотно.

— Добре — каза Столкър. — Какво ще правим сега?

— Има едно място, което не сме прегледали така щателно, както останалите — каза внезапно Фишър. — Кухнята.

— Ти сама видя — напомни й Хоук, свивайки рамене. — Никъде в нея нямаше скришно място.

— Мисля, че все пак, трябва да я проверим. Просто за да сме сигурни.

Хоук погледна Гонт, който сви рамене. После въздъхна и се изправи на крака.

— Добре, Фишър, нека и хвърлим още един поглед.

Тя кимна и се изправи. Хоук огледа гостите.

— Всички други останете тук. Това е заповед. Не искам никой да напуска това помещение, докато не се върнем. Ела, Фишър.

Те излязоха в коридора, затваряйки след себе си вратата към салона. Гонт и гостите му седяха мълчаливо, потънали в собствените си мисли. След известно време Визидж се размърда неспокойно на стола си и внезапно се изправи на крака.

— Аз наистина мисля, че трябва да стоим тук — каза Гонт. — Би било по-безопасно.

— Трябва да отида до тоалетната — съобщи спокойно Визидж, изчервявайки се. — Не, не мога да чакам.

— Мисля, че не трябва да отиваш сама — каза Доримънт.

— Съвсем правилно — подкрепи го лорд Хайтауър. После се обърна към жена си. — Защо да не се качим горе с нея? Така да се каже, просто да й правим компания.

— Разбира се — отвърна лейди Елейн. — Ти нямаш нищо против, нали скъпа?

Визидж се усмихна и поклати глава.

— Мисля, че ще се чувствам в много по-голяма безопасност ако зная, че не съм съвсем сама.

— Не се бавете — предупреди Гонт. — Нали не искаме да тревожим капитан Хоук?

Лорд Хайтауър изсумтя високо, но не каза нищо. Той и съпругата му станаха и последваха Визидж навън от салона. Доримънт се размърда неспокойно на стола си. Той също би желал да отиде с нея, за да е сигурен в безопасността й, но бедното момиче не би искало да бъде следвано до тоалетната от цяла тълпа. Освен това, лорд и лейди Хайтауър щяха да се грижат за нея. Доримънт се облегна назад на стола си и се опита да мисли за нещо друго. Чувстваше се малко по-добре сега, когато Хоук и Фишър знаеха за доказателството, което беше крил. Макар да не изглеждаше, че е помогнал много с това. Той погледна скришно Катрин. Как тя би могла да направи това? Да коленичи до своя мъртъв съпруг и да забие в гърдите му, собствената му кама. Доримънт потрепери.

— Безпокои ме винената чаша — каза накрая той. — Ако виното не е било отровено…

— Не е било — каза категорично Гонт. — Самият аз го опитах.

— Виното… — каза внезапно Катрин. Всички обърнаха погледите си към нея. Тя гледаше в празната камина, мръщейки се. — Уилям не пиеше много, дори на частни празненства. Това бе негово правило. Беше ми казал, че вече е пил достатъчно за една вечер, но имаше в ръката си прясно налята чаша с вино, когато се качваше нагоре по стълбите, за да се преоблече. И така, кой му беше дал тази чаша?

— Не си спомням — каза Доримънт. — Аз наистина не обърнах внимание. — Той погледна към останалите, но те всички поклатиха глави.

— Сигурна съм, че видях кой беше — продължи Катрин, мъчейки се да си спомни. — Но не мога да си спомня. Не мога.

— Не се напрягай — посъветва я Столкър. — Само ще дойде в ума ти, ако не се опитваш и не го насилваш.

— В края на краищата, може би това не е толкова важно — каза Доримънт.

Хоук и Фишър провериха щателно кухнята от тавана до пода, но не намериха нищо и никой. Нямаше никакви скрити проходи, нито скрити места и нищо, което дори малко да изглежда подозрително. Не че очакваха да намерят нещо. Двамата просто се нуждаеха от извинение, за да се уединят, така че да могат да си говорят насаме. Те се облегнаха на мивката и мрачно се огледаха.

— Хайтауър беше прав — каза Фишър, — колкото и да не ми се иска да призная това. Магията за говорене на истината не ни доведе до никъде. Поглеждането на смъртта на Блекстоун от друг ъгъл е много интересно, но ние все още не сме по-близо до откриването на неговия убиец.

— Може би да, а може би не — рече Хоук. — Не бих познал някоя улика ако попадна на нея, но мога да позная виновно изражение на лицето, когато го видя. Хайтауър крие нещо. Стана адски неспокоен веднага щом откри, че всички ще бъдем затворени тук цялата нощ и бе почти обхванат от паника при мисълта за магия за говорене на истината. Има нещо, за което той не иска да говори…

— Ти не му зададе много въпроси — напомни му Фишър.

— Не би им отговорил ако му ги бях задал.

— Бихме могли да го принудим.

Хоук се усмихна.

— Наистина ли мислиш, че бихме могли да накараме лорд Родерик Хайтауър да каже дори едно нещо, ако той не желае това? — попита той.

— Разбирам мисълта ти — отвърна Фишър, усмихвайки се неохотно. — Освен това, няма никакво фактическо доказателство, че онова, което го безпокои, има нещо общо с убийствата. Старите воини и старите политици винаги имат нещо за криене. В края на краищата, ти го попита, дали е убил Блекстоун и Боуман, а той каза не. Дори не се поколеба.

— Откъде да знаем със сигурност, че Гонт наистина е направил магия за говорене на истината? — попита той, размишлявайки. Може би… Не. Тя действаше нормално. Сам я проверих.

— Може би я е направил само върху теб — предположи Фишър.

— Може би. А може би ние и двамата ставаме параноици.

— Има такова нещо.

— Нека се върнем в салона — предложи Хоук. — Не ми харесва да ги оставяме сами твърде дълго. Ще ги атакувам с още няколко въпроса. Ще се опитам да разкрия нечия история. Хайтауър крие нещо. Бих си заложил кариерата, че е така.

— Ние сме я заложили — отбеляза сухо Фишър. — Ние сме я заложили.

Визидж чакаше сама на площадката, недалеч от вратата на банята. Лейди Елейн беше на свой ред в тоалетната, докато Лорд Родерик се бе върнал в своята стая, за да се преоблече в по-удобни дрехи. Площадката все още беше осветена само от една лампа и сенките изглеждаха много тъмни. Визидж се оглеждаше нервно наоколо. Искаше й се лорд и лейди Хайтауър да побързат.

Тя внезапно потрепери и се обгърна с ръце. Къщата все още бе изпълнена с непоносима лятна горещина, но Визидж продължаваше да намира студени места. Тя прехапа устни и се начумери. Не харесваше къщата на Гонт. Не я хареса още от момента, в който прекрачи прага й, но вече знаеше защо. Може всички от рода ДеФерие да бяха измрели, но тяхната къща продължаваше да пази тъмни спомени заключени в нейните стени. Бе трудно да се приеме, че мъж като Столкър е бил един ДеФерие, но тя нито за минутка не се съмняваше в това. Въпреки всичките песни и легенди, и въпреки че той бе винаги подчертано вежлив към нея, тя никога не бе изпитвала приятелски чувства към него. Визидж никога не разбра какво Уилям виждаше в него. Никога не бе харесвала Столкър. Той имаше студени очи.

Тя погледна по дължината на площадката към мястото, където се намираше стаята на Уилям. Той имаше такива надежди, такива мечти. А бедният Едуард бе умрял направо тук, на площадката, до горната част от стълбището. Тя погледна петната от кръв върху килима и отвърна поглед. Усети, че съжалява за Едуард сега, когато вече си беше отишъл. Тя не трябваше да казва тези ужасни неща за него. Те всички бяха верни, но тя не трябваше да ги казва.

Визидж чу зад себе си стъпки и се обърна усмихвайки се, очакваща да види лорд Родерик. Усмивката й трепна.

— Съжалявам — каза ниският мърморещ глас, — но ти можеш да им кажеш какъв съм аз. Не мога да позволя това. Така съжалявам, Визидж.

Визидж започна да отстъпва и изрече заеквайки първите няколко думи от някаква защитна магия, но нямаше достатъчно време. Нещо ужасно нахлу откъм сенките към нея и кръв шурна в неподвижния горещ въздух.

Хоук и Фишър се изкачваха с леки тихи стъпки по стълбите към площадката с хладна стомана в ръце. Викът, който чуха, вече беше спрял и Хоук имаше лошото предчувствие, че отново ще е твърде много закъснял. „Не, още едно убийство. Господи, не още едно.“

Той внезапно спря в горния край на стълбището и Фишър се блъсна в гърба му. Магьосницата Визидж лежеше по лице в средата на площадката. Хоук се придвижи предпазливо напред с Фишър до себе си. Те бързо се огледаха, но от нападателят нямаше и следа. Хоук коленичи до Визидж докато Фишър стоеше на стража. Кръв имаше навсякъде около тялото на магьосницата. Хоук хвана част от косата на Визидж и леко повдигна главата й. Очите й бяха широко отворени и опулени. Гръклянът й беше изтръгнат. Хоук отпусна лицето й обратно върху окървавения килим.

— С нея жертвите стават три — каза уморено той. — Загубихме още един човек.

— Досега би трябвало да привикнете с това — каза Лорд Хайтауър.

Хоук и Фишър се изправиха бързо, за да видят Хайтауър да ги наблюдава от вратата на своята стая. Хоук отвори уста, за да каже нещо после спря, когато чу зад себе си слаб скърцащ звук. Той и Фишър се обърнаха бързо с оръжия в ръка, за да открият лейди Елейн да ги наблюдава от вратата на банята. Лицето й бе бледо и изразяваше уплаха. Тя пристъпи бавно напред, за да застане до съпруга си, без нито за миг да откъсва очите си от тялото на Визидж.

— Какво, по дяволите, правите всички вие тук горе? — извика Хоук, снижавайки брадвата. — Казах ви да стоите в проклетия салон!

— Магьосницата трябваше да отиде до тоалетната — отвърна сковано Хайтауър. — Ние дойдохме с нея, за да я защитаваме.

— Не свършихте много добра работа, нали? — каза Фишър.

— Къде бяхте вие, когато умря Визидж? — попита Хоук.

— Аз бях в тоалетната — отвърна лейди Елейн.

— А аз бях в стаята си, за да се преоблека — каза лорд Родерик.

Хоук ги гледаше, не вярвайки на ушите си.

— И я оставихте на площадката съвсем сама?

— Това беше само за момент — отвърна Хайтауър.

Зад тях се чуха стъпки и Доримънт дойде, за да коленичи до тялото на Визидж. Той протегна ръка, за да докосне лицето й, пръстите му се отдръпнаха изцапани с кръв.

— Тя бе така уплашена — прошепна той.

— Аз и казах, че няма за какво да се безпокои. Казах й, че ще се грижа за нея и тя ми се довери.

Погледът на Хоук се насочи зад Доримънт. Гонт и Столкър стояха заедно в горната част на стълбището. Хоук се огледа гневно.

— Къде, по дяволите, бяхте всички вие? Какво ви забави толкова дълго да дойдете тук?

Никой не каза нищо. Те предпочитаха да гледат настрани, отколкото да срещнат погледа му, но Хоук вече виждаше отговора по лицата им. Никой не е искал да бъде пръв на местопроизшествието от страх да не бъде обвинен.

— Вие и вашият партньор имате репутация на упражняващи насилие…

— Някой от вас видя ли нещо? — попита Хоук. — Някой чу ли нещо?

— Само виковете й — каза Столкър. — Знаех си, че не трябваше да й позволяваме да отива, но всички помислихме, че ще бъде в безопасност с лорд и лейди Хайтауър.

— Вие я оставихте сама — каза Доримънт. Той вдигна бавно глава и погледна лорд Хайтауър. — Тя се страхуваше, а вие изчезнахте и я оставихте сама в тъмнината. Негодник такъв.

Той се нахвърли на Хайтауър и двамата паднаха тежко на пода. Доримънт го заудря диво с юмруци и после го сграбчи за гърлото. Лорд Родерик се давеше и задушаваше, мъчейки се да разкъса хватката на Доримънт. Хоук тръгна към тях и в този момент Хайтауър събра сили и отхвърли от себе си Доримънт. Той полетя назад и се блъсна в срещуположната стена. Хоук и Фишър го уловиха, преди да успее да се нахвърли отново на Хайтауър.

— Достатъчно! — извика Хоук. — Зная как се чувствате, но това е достатъчно.

Доримънт се разплака. Цялото му тяло се тресеше от силата на безутешните ридания. Фишър го потупа по рамото, но той дори не усети това.

Хоук поклати бавно глава. „Каква бъркотия…“

Хайтауър се изправи на крака подпомогнат от съпругата си и предпазливо опипа гушата си.

— Е? — каза високо той. — Няма ли да го арестувате. Той ме нападна. Имам свидетели.

— Млъкнете! — сряза го Хоук. — Той само ме изпревари с няколко секунди. — Хоук се обърна с гръб към Хайтауър и се огледа. — Чакайте малко. Къде е Катрин?

Всички се огледаха, но тя не се виждаше никъде.

Гонт се намръщи.

— Тя беше с нас в салона, когато чухме виковете. Мислех, че идва след нас — каза той.

Дъхът на Хоук секна. Той се извърна и затича надолу по стълбите, следван по петите от Фишър. Премина по коридора, отвори с ритник вратата на салона и после, едва прекрачил прага, внезапно спря. Катрин Блекстоун седеше на стола си до празната камина, точно както я бе видял за последен път. Само че сега дълбоко в нея бе забит нож, с дръжка стърчаща между гърдите й. Предницата на роклята й бе напоена с кръв. Главата й бе отпусната напред, а облещените й очи не виждаха нищо, абсолютно нищо.