Хищните вещи на века

Глава четвърта

Не дочаках Римайер. Илина така и не се върна. Омръзна ми да седя в задимената стая и се спуснах долу, във фоайето. Имах намерение да обядвам и спрях, оглеждайки се за ресторанта. До мен мигом се появи администраторът.

— На вашите услуги — ласкаво продума той. — Кола? Ресторант? Бар? Салон?…

— Какъв салон? — полюбопитствувах аз.

— Бръснарски салон — той деликатно погледна прическата ми. — Днес приема майстор Гаоей. Горещо ви го препоръчвам.

Спомних си, че Илина ме нарече, струва ми се, гнусник, и казах: „Защо не.“ „Елате с мен“ — покани ме администраторът. Пресякохме фоайето. Администраторът открехна ниска широка врата и тихо изрече в просторното празно помещение:

— Извинете, майсторе, имате клиент.

— Моля — обади се спокоен глас.

Влязох. В салона бе светло и миришеше приятно, блестеше никелът, блестяха огледалата, блестеше старинният паркет. От тавана на блестящи щанги висяха блестящи полукълба. В центъра на залата имаше огромно бяло кресло. Майсторът идваше насреща ми. Имаше втренчени неподвижни очи, нос като кука и бяла остра брадичка. Много приличаше на опитен възрастен хирург. Плахо поздравих. Той сухо кимна, оглеждайки ме от главата до петите, и започна да обикаля около мен. Стана ми неловко.

— Приведете ме в съответствие с модата — казах аз, като се стараех да не го изпускам от полезрението си. Но той внимателно ме задържа за ръкава и няколко секунди диша зад гърба ми, мърморейки: „Несъмнено… Без всякакво съмнение…“ После почувствувах, че докосва рамото ми.

— Моля ви, няколко крачки напред — каза строго. — Пет-шест крачки, а после спрете и рязко се обърнете кръгом.

Подчиних се. Той замислено ме разглеждаше и подръпваше брадичката си. Стори ми се, че се колебае.

— Впрочем — каза неочаквано — седнете.

— Къде? — попитах.

— В креслото, в креслото — кимна той.

Отпуснах се в креслото и загледах как бавно се приближава до мен. На свръхинтелигентното му лице изведнъж се появи израз на огромна досада.

— Ама как може така? — възкликна той. — Та това е ужасно!…

Не съобразих какво да отговоря.

— Суровина… Дисхармония… — мърмореше майсторът. — Безобразие… Безобразие!

— Толкова зле ли изглеждам? — попитах.

— Не разбирам защо сте дошли при мене — рече той. — Та вие не придавате никакво значение на външността си.

— От днес започвам да придавам — уверих го аз.

Той махна с ръка.

— Оставете!… Ще ви обслужа, но… — затресе глава, стремително се обърна и се запъти към високата маса, отрупана с блестящи прибори. Облегалката на креслото меко падна назад и се оказах полулегнал. Над мен се спусна голямо полукълбо, което излъчваше топлина, и изведнъж стотици мънички иглички прободоха тила ми, предизвиквайки странното усещане на болка и удоволствие едновременно.

— Мина ли? — попита майсторът, без да се обръща. Усещането изчезна.

— Мина — отвърнах.

— Кожата ви е хубава — с известно задоволство отбеляза майсторът.

Той се върна при мен с комплект непознати инструменти и започна да опипва бузите ми.

— И все пак Мироза се омъжи за него — рече той изведнъж. — Очаквах всичко друго, само не и това. След като Левант направи толкова много за нея… Помните ли онзи момент, когато те плачат над умиращата Пини? Можех да се хвана на какъвто щете бас, че ще останат завинаги заедно. А сега, представете си, тя се омъжва за този литератор!

Имам правило — да подхващам и поддържам всякакви разговори. Когато не знаеш за какво става дума, даже е интересно.

— Няма да е за дълго — казах уверено. — Литераторите са непостоянни, уверявам ви. Аз самият съм литератор.

Пръстите му за секунда замряха на клепачите ми.

— Това не ми е минавало през ум — призна той. — Все пак е брак, макар и граждански… Да не забравя да звънна на жена си. Тя беше много разстроена.

— Разбирам я — продължих аз. — Макар винаги да ми се е струвало, че Левант отначало беше влюбен в тази… Пини.

— Влюбен? — възкликна майсторът, като мина от другата ми страна. — Ама, разбира се, той я обичаше! Безумно я обичаше! Както може да обича само самотният, отхвърлен от всички мъж!

— И затова е напълно естествено след смъртта на Пини той да потърси утеха при най-добрата й приятелка…

— Приятелка… Да — одобрително рече майсторът, като ме гъделичкаше по ухото. — Мироза обожаваше Пини. Много точна дума — именно приятелка! Веднага личи, че сте литератор. Пини също обожаваше Мироза…

— Но забележете — подхванах аз. — Та Пини от самото начало подозираше, че Мироза не е равнодушна към Левант.

— О, разбира се. Те са необикновено чувствителни към такива неща. Беше ясно за всеки, жена ми веднага обърна внимание. Помня, че ме побутваше с лакът всеки път, когато Пини кацваше на къдравата главичка на Мироза и така закачливо, знаете ли, очаквателно поглеждаше към Левант…

Този път премълчах.

— Изобщо, твърдо съм убеден — продължи той, — че птиците преживяват не по-малко дълбоко от хората.

Аха, помислих си и казах:

— Не зная как е при птиците изобщо, но Пини бе много по-чувствителна, отколкото може би дори ние с вас.

Нещо за миг изжужа над темето ми, слабо звънна метал.

— Вие говорите също като жена ми — отбеляза майсторът. — На вас сигурно ви харесва Ден. Бях потресен, когато той успя да изработи бункин на онази японска херцогиня… не й помня името. Та нали никой, нито един човек не вярваше на Ден. Самият японски крал…

— Извинете — прекъснах го аз. — Бункин?

— Ах, нали не сте специалист… Помните ли онзи момент, когато японската херцогиня се появява иззад стената. Косите й, високите вълни от светлоруси коси, украсени със скъпоценни гребени…

— Аа! — досетих се. — Това е прическа!

— Да, за известно време тя дори беше на мода миналата година. Макар че истински бункин у нас умееха да правят единици… както и истински шиньон между впрочем. И, разбира се, никой не можеше да повярва, че Ден, с обгорените си ръце, полуослепял… Помните ли как ослепя той?

— Беше потресаващо — промълвих аз.

— Оо, Ден бе истински майстор. Да направиш бункин без електрообработка, без биоизправяне… Знаете ли — продължи той и в гласа му усетих вълнение, — сега ми хрумна, че Мироза, когато се раздели с този литератор, трябва да се омъжи не за Левант, а за Ден. Тя ще го извежда с креслото на верандата и ще слушат на лунна светлина песента на славеите… Заедно, двамата…

— И тихо ще плачат от щастие — добавих аз.

— Да… — гласът на майстора секна. — Само така би било справедливо. Иначе направо не зная… Направо не разбирам защо е цялата ни борба… Не, ние трябва да го поискаме. Още днес ще отида в съюза.

Отново премълчах. Майсторът дишаше на пресекулки над ухото ми.

— Нека ги бръснат автоматите — отмъстително каза той изведнъж. — Нека ходят като оскубани гъсоци. Ние веднъж им дадохме възможност да опитат, сега ще видим дали им е харесало.

— Страхувам се, че няма да е толкова просто — казах предпазливо, защото нищичко не разбирах.

— Ние, майсторите, сме свикнали да е сложно. Нямало да е просто! А когато при вас идва някое дебело плашило, потно и страшно, и трябва да направите от него човек… или поне нещо такова, което във всекидневния живот не се различава от човека… това просто ли е?! Помните ли какво каза Ден: „Жената ражда човек веднъж на девет месеца, а ние, майсторите, го правим всеки ден.“ Нима това не са чудесни думи?

— Ден за фризьорите ли говореше? — попитах за всеки случай.

— Ден говореше за майсторите! „На нас се крепи красотата на света“ — каза той. И още, помните ли? „За да направи от маймуната човек, Дарвин трябва да е бил отличен майстор.“

Реших да се предам и признах:

— Това вече не го помня.

— Че откога гледате „Розата на салона“?

— Съвсем отскоро съм тук.

— Аа… Тогава много сте изгубили. Ние с жена ми гледаме тази история вече седем години, всеки вторник. Пропуснахме само веднъж — имах пристъп и изгубих съзнание. Но в целия град само един човек не е пропуснал нито една серия — майстор Мил от Централния салон.

Той отиде донякъде, включи и изключи разноцветните софити1 и отново се залови за работа.

— Седма година — повтори той. — И представете си — по миналата година убиват Мироза, хвърлят Левант в японските затвори до живот, а Ден го изгарят на клада. Можете ли да си представите?

— Това е невъзможно — казах аз. — Ден? На клада? Наистина и Бруно са го изгорили на кладата…

— Може би… — нетърпеливо ме прекъсна майсторът. — Във всеки случай на нас ни стана ясно, че искат да претупат програмата. Но ние се възпротивихме. Обявихме стачка и се борихме три седмици. Аз и Мил охранявахме автоматите за бръснене. И трябва да ви кажа, че значителна част от гражданите ни съчувствуваха.

— Има си хас — казах аз. — И какво? Победихте ли?

— Както виждате. Те прекрасно разбраха какво значи това и телевизионният център вече знае с кого си има работа. Не отстъпихме нито крачка и ако се наложи — пак няма да отстъпим. Във всеки случай сега във вторник си почиваме както преди — истински.

— А през останалите дни?

— През останалите дни чакаме да дойде вторник и гадаем какво ни предстои, с какво вие, литераторите, ще ни зарадвате, спорим и се хващаме на бас… Впрочем ние, майсторите, нямаме толкова свободно време.

— Вероятно клиентелата ви е голяма?

— Не, не е там работата. Имам предвид заниманията вкъщи. Не е трудно да станеш майстор, трудно е да останеш майстор. Сума ти литература, сума нови методи, нови приложения, всичко трябва да следиш, непрекъснато да експериментираш, да изследваш, постоянно да наблюдаваш близките области — бионика, пластична медицина, органична химия… И после, нали разбирате, натрупва се опит, появява се потребността да го споделиш. Ето, ние с Мил пишем вече втора книга и буквално всеки месец се налага да се правят поправки в ръкописа. Материалът остарява пред очите ни. Сега завършвам статията си за едно почти неизвестно свойство на вродено правия непластичен косъм и знаете ли, на практика нямам никакви шансове да бъда пръв. Само в нашата страна познавам трима майстори, които се занимават със същия въпрос. Това е естествено — вродено правият непластичен косъм е най-актуалният проблем. Та той се смята за абсолютно неестетизируем… Впрочем вас това, разбира се, не ви интересува. Нали сте литератор?

— Да — отвърнах аз.

— Вижте, случи се по време на стачката да прехвърля един роман. Да не би да е ваш?

— Не зная — казах. — За какво става дума?

— Ее, не мога съвсем точно да го предам… Синът се скарал с бащата, освен това имаше приятел, такъв един неприятен човек със странна фамилия… На всичко отгоре режеше жаби.

— Не мога да си спомня — излъгах аз. Бедният Иван Сергеевич!

— И аз не мога да си спомня. Глупост някаква. Имам син, но той никога не се кара с мен. И животните не измъчва… освен в детството си…

Той отново се отдръпна и бавно започна да ме обикаля, като ме оглеждаше. Очите му блестяха. Излъчваше задоволство.

— Може би тук трябва да спрем — промълви той.

Измъкнах се от креслото. „Наистина не е лошо… — мърмореше майсторът. — Ама никак не е лошо.“ Приближих се до огледалото, а той включи прожекторите, които ме осветиха от всички страни, така че на лицето ми изобщо не падаше сянка. В първия момент не забелязах нищо особено. Аз си бях аз. После почувствувах, че не съм съвсем аз. Че това е нещо много повече от мен. По-красиво от мен. По-добро от мен. По-значително от мен. И усетих срам, сякаш умишлено се представях за човек, на когото и на малкия пръст не можех да се опра…

— Как го направихте? — попитах полугласно.

— Дреболия — отговори майсторът и се усмихна странно. — Вие се оказахте много лесен клиент, макар и доста запуснат.

Стоях пред огледалото като Нарцис и не можех да се отдръпна. После изведнъж ми стана страшно. Майсторът бе вълшебник, но не добър вълшебник, макар сам навярно да не го подозираше. В огледалото, озарена от прожекторите, необикновено привлекателна и радваща очите, се отразяваше една лъжа. Умна, красива, забележителна пустота. Не, не пустота, разбира се, нямах чак такова ниско мнение за себе си, но контрастът бе много голям. Целият ми вътрешен свят, всичко, което така ценях у себе си… Сега изобщо можеше да го няма. Повече не беше нужно. Погледнах майстора. Той се усмихваше.

— Имате ли много клиенти? — попитах го.

Той не разбра въпроса ми, а и аз не исках да ме разбере.

— Не се безпокойте. Винаги ще ви обслужвам с удоволствие. Висококачествена суровина.

— Благодаря — казах аз, като сведох очи, за да не виждам усмивката му. — Благодаря. Довиждане.

— Само не забравяйте да платите — добродушно додаде той. — Ние, майсторите, много ценим труда си.

— Да, разбира се — сепнах се аз. — Разбира се. Колко ви дължа?

Той каза колко му дължа.

— Колко? — попитах, когато дойдох на себе си.

Той с удоволствие повтори.

— Да се побъркаш — честно казах аз.

— Такава е цената на красотата — обясни той. — Вие дойдохте тук като най-обикновен турист, а си отивате като цар на природата. Нали така?

— Като самозванец си отивам — измърморих, докато вадех парите.

— Ее, не се огорчавайте — лукаво рече той. — Даже аз не зная това със сигурност. А и вие не сте сигурен… Още два долара, моля… Благодаря ви. Ето петдесет пфенига ресто… Нали нямате нищо против пфенигите?

Нямах нищо против пфенигите. Исках да си отида час по-скоро.

Постоях известно време във фоайето, докато дойда на себе си. Гледах през стъклената стена металния Владимир Сергеевич. В края на краищата това съвсем не е ново. В края на краищата милиони хора съвсем не са това, за което се представят. Но тоя проклет фризьор ме направи емпириокритик. Реалността се замаскира с прекрасни йероглифи. Повече не вярвах на онова, което виждах в този град. Площадът, залят със стереопластик, сигурно изобщо не бе красив в действителност. Под изящните очертания на автомобилите ми се привиждаха зловещи, уродливи форми. А ето онази красива, нежна жена в действителност, разбира се, е отвратителна воняща хиена, похотлива, тъпа свиня. Затворих очи и поклатих глава. Този стар дявол…

Недалеч спряха двама издокарани старци и горещо започнаха да спорят за преимуществата на задушения фазан пред фазана, изпечен с перата. Те спореха, та чак лигите им капеха, мляскаха и се задъхваха, щракаха си един друг под носа с костеливи пръсти. На тези двамата никакъв майстор не би могъл да им помогне. Те самите бяха майстори и не го криеха. Във всеки случай върнаха ме към материализма. Повиках администратора и го попитах къде е ресторантът.

— Точно пред вас — каза той и с усмивка погледна спорещите старци. — Предлага най-различни национални специалитети.

Входът към ресторанта приличаше на врата в ботаническа градина. Влязох в тази градина, като разтварях с ръце клоните на екзотични дървета и стъпвах ту по мека трева, ту по грапави плочи от черупчест варовик. В пищната прохладна зеленина чуруликаха невидими птици, чуваха се тихи разговори, звън на ножове, смях. Под носа ми прехвръкна златиста птичка. Тя с усилие мъкнеше в клюна си малък сандвич с хайвер.

— На вашите услуги — чух дълбок кадифен глас.

От храстите срещу мен излезе величествен мъж с бузи до раменете.

— Обяд — кратко казах аз. Не обичам оберкелнерите.

— Обяд… — повтори той многозначително. — Обяд в компания? Отделна масичка?

— Отделна масичка. А впрочем…

В ръката му мигом се появи бележник.

— Мъж на вашата възраст ще се радва да види на своята маса мисис и мис Хамилтън-Рей…

— По-нататък — прекъснах го.

— Отец Жофроа…

— Бих предпочел абориген — отсякох.

Той обърна листчето.

— Току-що седна на масата докторът по философия Опир.

— Може би да — казах аз.

Той прибра бележника и ме поведе по пътечка, покрита с плочи от пясъчник. Наоколо разговаряха, ядяха, съскаха сифони. В листака като разноцветни пчели се стрелкаха колибри.

— Как ще желаете да ви представя? — почтително се осведоми келнерът.

— Иван. Турист и литератор.

Доктор Опир нямаше петдесет. Той веднага ми хареса, защото незабавно, без всякакви церемонии изпрати оберкелнера да извика сервитьор. Беше румен, дебел и непрекъснато, с удоволствие говореше и мърдаше.

— Не си правете труд — каза той, когато протегнах ръка за менюто. — Всичко съм разучил. Водка, аншоа с яйце — у нас ги наричат пасифунчета, — картофена супа „лике“…

— Със сметана — вметнах.

— Разбира се!… Задушена есетра по астрахански, парче телешко…

— Искам фазан. Опечен с перата.

— Недейте — не е сезон… Парче говеждо, змиорка в сладка марината…

— Кафе — казах аз.

— Коняк — възрази той.

— Кафе с коняк.

— Добре. Коняк и кафе с коняк. Някакво тънко вино за рибата и хубава натурална пура…

Да обядваш с доктора по философия Опир се оказа много удобно. Можеш да ядеш, пиеш и слушаш. Или да не слушаш. Доктор Опир нямаше нужда от събеседник. Доктор Опир имаше нужда от слушател. Аз не участвувах в разговора, даже не подавах реплики, а доктор Опир ораторствуваше с наслада, почти без да спира, като размахваше вилицата, но въпреки това чиниите и блюдата пред него се изпразваха с почти тайнствена бързина. Не бях срещал в живота си човек, който така изкусно да може да говори с натъпкана и дъвчеща уста.

— Науката! Нейно величество Науката! — възклицаваше той. — Тя съзряваше дълго и мъчително, но плодовете й се оказаха изобилни и сладки. О, миг, спри, ти си тъй прекрасен! Стотици поколения са се раждали, страдали са и са умирали и никога никой не е пожелал да изрече това заклинание. На нас изключително ни провървя. Родихме се в най-великата от епохите — епохата на удовлетворяването на желанията. Може би не всички още го разбират, но деветдесет и девет процента от моите съграждани вече живеят в свят, където за човека е достъпно почти всичко, за което той може да си помисли. О, науко! Най-накрая ти освободи човечеството! Ти ни даде, даваш ни и ще продължаваш да ни даваш всичко… храна — превъзходна храна! — дрехи — превъзходни, за всеки вкус и във всякакви количества! — жилища — превъзходни жилища! Любов, радост, удовлетворение, а за желаещите, за онези, които са уморени от щастие — сладки сълзи, дребни спасителни тревоги, приятни утешителни грижи, които ни придават стойност в собствените ни очи… Да, ние, философите, много и злобно сме ругали науката. Ние призовахме лудитите, които чупеха машините си, ние проклехме Айнщайн, който измени нашата вселена, ние заклеймихме Винер, който посегна на божествената ни същност. И какво — ние наистина изгубихме тази божествена същност. Науката ни я отне. Но в замяна! В замяна тя изведе човечеството до пиршествата на Олимп… Аха, ето и картофената супа, божественото „лике“!… Не, не, правете като мен… Вземете тази лъжичка… Съвсем малко оцет… поръсете с пипер… с другата лъжичка, ето с тази, гребнете сметана и… не, не, постепенно, постепенно разбърквайте… Това също е наука, една от най-древните, във всеки случай по-стара от универсалния синтез… Между другото непременно посетете нашите синтезатори „Рогът на Амалтея АК“… Нали не сте химик? Ах, да, вие сте литератор! За това трябва да се пише, това е най-великото тайнство на нашето време, бифтеци от въздух, аспержи от глина, трюфели от стърготини… Колко жалко, че Малтус е мъртъв! Целият свят би му се надсмивал сега! Разбира се, той е имал някакви основания за песимизъм. Готов съм да се съглася даже с онези, които го намират за гениален. Но е бил голям невежа, изобщо не е виждал перспективите пред естествените науки. Бил е от онези нещастни гении, които откриват законите на общественото развитие точно в момента, когато тези закони престават да действуват… Искрено му съчувствувам. За него човечеството е било един милиард жадно зинали уста. Сигурно нощем се е будел от ужас. Това наистина е чудовищен кошмар — един милиард зинали уста и никаква глава! Обръщам се назад и с горчивина виждам колко слепи са били учените, потресли душите и завладели умовете на хората от близкото минало. Съзнанието им е било помрачено от постоянен ужас. Социални дарвинисти! Те са виждали само непрекъснатата борба за съществуване — тълпи озверели от глад хора, които се разкъсват един друг на парчета за място под слънцето, като че ли то е само едно, това място, като че ли слънцето не стига за всички! И Ницше… Може би е вършил работа на гладните роби от времето на фараоните със зловещата си проповед за расата на господарите, със свръхчовеците си отвъд доброто и злото… Кому е нужно сега да бъде отвъд? И тук не е лошо, как мислите? Съществували са, разбира се, Маркс и Фройд. Маркс например пръв е разбрал, че цялата работа е в икономиката. Разбрал е, че да се измъкне икономиката от ръцете на алчните глупаци и фетишисти, да се направи държавна и да се развие безгранично — това означава да се положат основите на златния век. А Фройд показал за какво всъщност ни е нужен този златен век. Спомнете си причината за всички нещастия на човешкия род. Неудовлетворени инстинкти, несподелена любов и неутолен глад, не е ли така? Но ето че се появява нейно величество Науката и ни дарява с удовлетворение. И колко бързо става всичко това! Още не са забравени имената на мрачните пророци, а вече… Как ви се струва есетрата? Имам подозрението, че сосът е синтетичен. Виждате ли розовия оттенък… Да, синтетичен е. В ресторанта бихме могли да разчитаме на натурален… Оберкелнер! Впрочем оставете, да не капризничим… Вървете, вървете!… За какво говорех? Да! Любов и глад. Удовлетворете любовта и глада и ето ви щастливия човек. При условие, разбира се, че е сигурен в утрешния ден. Всички утопии на всички времена се базират на това най-просто съображение. Освободете човека от грижите за насъщния хляб и за утрешния ден и той ще стане истински свободен и щастлив. Дълбоко съм убеден, че децата, именно децата — това е идеалът на човечеството. Виждам най-дълбок смисъл в поразителната прилика между детето и безгрижния човек, обект на утопията. Безгрижен значи щастлив. И колко близко сме ние до този идеал! Още няколко десетки години, а може би само няколко години и ще достигнем абсолютното изобилие, ще захвърлим науката, както излекуваният захвърля патериците си, и цялото човечество ще се превърне в огромно щастливо семейство от деца. Възрастните ще се отличават от децата само по способността си да обичат, а тази способност ще стане — пак с помощта на науката — източник на нови, непознати радости и наслади… Извинете, как се казвате? Иван? А, значи, доколкото разбирам, сте от Русия… Комунист? Аха… Е, да, при вас там всичко е другояче, зная… Ето го и кафето! Ммм… хубаво кафе! Но къде е конякът? Аха, благодаря ви… Между другото чувах, че великият дегустатор напуснал работа. На последния Брюкселски конкурс за коняци избухнал невероятен скандал, който успели да прикрият с огромни усилия. Голямата награда получава конякът с кодово име „Белият кентавър“. Журито е във възторг. Това е нещо нечувано. Някаква изумителна гама от усещания! Отварят съпътствуващата документация и — о, ужас! — синтетика! Великият дегустатор побелял като платно, прилошало му! Между впрочем опитвал съм този коняк, наистина е превъзходен, но го правят от мазут и дори няма наименование. О хаш осемнайсет, дроб, нафтан — и ето ти го, по-евтин от хидролизния спирт… Вземете тази пура. Глупости, какво значи не пушите? След такъв обяд не може да не се пуши… Обичам този ресторант. Всеки път, когато идвам да чета лекции в тукашния университет, обядвам в „Олимпик“. А преди да отпътувам, непременно се отбивам в „Механата“. Да, там я няма тази зеленина, тези райски птички, малко е топло, душно и мирише на дим, но кухнята е истинска, неповторима. Усърдните дегустатори се събират точно там. Или там, или в „Лакомка“. Там само се яде. Не можеш да си побъбриш, не можеш да се посмееш, съвършено безсмислено е да отидеш с жена, там само се яде! Тихо, съсредоточено…

Доктор Опир най-после млъкна, облегна се в креслото и дълбоко, с наслада дръпна от пурата. Аз пушех огромната си пура и го гледах. Беше ми ясен този доктор по философия. Винаги и във всички времена са съществували такива хора, абсолютно доволни от положението си в обществото и поради това абсолютно доволни от положението на самото общество. Превъзходно работещ език и бойко перо, великолепни зъби, безукорно здрави вътрешности и отлично функциониращи полови органи.

— И тъй, прекрасен ли е светът, докторе?

— Да — развълнувано рече доктор Опир. — Най-после той е прекрасен.

— Вие сте голям оптимист — отбелязах.

— Нашето време е време на оптимистите. Песимистът отива в Салона за добро настроение, изпомпва жлъчта от подсъзнанието си и става оптимист. Времето на песимистите мина, както мина и времето на туберкулозно болните, сексуалните маниаци и военните. Песимизмът като умонастроение се изкоренява от същата тази наука. И не само косвено, чрез създаването на изобилие, но и непосредствено, по пътя на прякото нахлуване в тъмния свят на подкорието. Да кажем генераторите на мечти — най-модното днес развлечение на масите. Абсолютно безвредно, необикновено популярно и просто като конструкция… Или, да кажем, невростимулаторите…

Опитах се да го отклоня в нужната посока.

— А не ви ли се струва, че тъкмо в тази област науката — например в случая фармацевтичната химия — понякога минава границите?

Доктор Опир снизходително се усмихна и помириса пурата си.

— Науката винаги е действувала по метода на пробите и грешките — изтежко каза той. — И аз съм склонен да предполагам, че тъй наречените грешки винаги са резултат на престъпно използване. Ние още не сме навлезли в златния век, току-що пристъпваме в него и в краката ни се мотаят всевъзможни аути, хулигани и просто нечисти хора… Така се появяват разрушаващите здравето наркотици, създадени, както сами знаете, с най-благородна цел, всякакви там ароматери… или този, не е удобно на масата… — Той изведнъж се изкиска твърде неприлично. — Досещате се, ние сме възрастни хора… Та за какво говорех?… Да, така че всичко това не трябва да ни смущава. Ще мине, както отминаха атомните бомби.

— Исках само да подчертая, че проблемът за алкохолизма и наркотиците все още съществува…

Интересът на доктор Опир към разговора видимо спадаше.

Явно той си въобрази, че оспорвам тезата му за науката като благо. Да води спор на такова равнище, естествено, му бе скучно, все едно да утвърждава ползата от къпането в морето, а аз да го оспорвам поради това, че миналата година едва не съм се удавил.

— Да, разбира се… — измънка той, разглеждайки часовника си. — Не може всичко изведнъж… Съгласете се все пак, че е важна основната тенденция… Сервитьора, моля!

Доктор Опир вкусно си хапна, добре си поговори — от името на прогресивната философия, чувствуваше се напълно удовлетворен и аз реших да не настоявам, още повече че изобщо не ме интересуваше „прогресивната“ му философия, а за онова, което ме интересуваше повече от всичко, доктор Опир сигурно нищо конкретно не можеше да ми каже.

Платихме и излязохме от ресторанта.

— Докторе, не знаете ли на кого е този паметник? — попитах. — Ето там, на площада.

Доктор Опир разсеяно го погледна.

— Наистина паметник — рече той. — Някак си досега не съм го забелязал… Да ви закарам ли донякъде?

— Благодаря, предпочитам да повървя.

— В такъв случай довиждане. Беше ми приятно да се запозная с вас… Разбира се, трудно можете да бъдете убеден — той се намръщи и почовърка с клечка за зъби в устата си, — но би било интересно да се опита… Може би ще посетите моята лекция? Започвам утре в десет.

— Благодаря ви — казах. — На каква тема?

— Философията на неооптимизма. Непременно ще засегна въпросите, които днес така задълбочено обсъдихме с вас.

— Благодаря — казах още веднъж. — Непременно.

Видях как се приближи до издължената си кола, тръшна се на седалката, почовърка в пулта на шофьора-автомат, облегна се назад и, изглежда, веднага задряма. Автомобилът внимателно мина по площада и като набра скорост, изчезна в сянката и зеленината на една странична улица.

Неооптимизъм… Неохедонизъм и неокретенизъм… Неокапитализъм… Всяко зло за добро, каза лисицата, затова пък ти попадна в Страната на глупаците. Известно е, че процентът на глупаците по рождение не намалява с времето. Интересно какво става с процента на глупаците по убеждение? Любопитно кой го е удостоил със званието доктор? Е, да не би да е само той! Имало е сигурно цяла тълпа доктори, които тържествено са връчили това звание на неооптимиста Опир. Впрочем това се случва не само при философите…

Видях, че във фоайето влезе Римайер, и веднага забравих за доктор Опир. Костюмът му висеше като чувал, беше се прегърбил, лицето му бе съвсем отпуснато. И според мен се клатушкаше, като върви. Догоних го пред асансьора и го хванах за ръкава.

Римайер силно трепна и се обърна.

— Какво има, по дяволите? — каза той. Явно не ми се зарадва. — Защо сте още тук?

— Чаках ви.

— Нали ви казах, елате утре в дванадесет.

— Има ли разлика? — попитах. — Защо да губим време?

Той ме гледаше в лицето и дишаше тежко.

— Чакат ме, разбирате ли? В апартамента седи човек и ме чака. И не трябва да ви види с мене. Можете ли да разберете това?

— Не викайте така — процедих. — Гледат ни.

Римайер се огледа с плувналите си в лой очи.

— Да влезем в асансьора — рече той.

Влязохме в кабината и Римайер натисна копчето на петнайсетия етаж.

— Казвайте бързо какво искате.

Въпросът бе рядко глупав. Даже се обърках.

— Вие какво, не знаете ли защо съм тук?

Той потърка челото си, после заговори:

— По дяволите, всичко така се обърка… Слушайте, забравих как се казвате.

— Жилин.

— Слушайте, Жилин, нищо ново нямам за вас. Нямах време да се занимавам с това. Всичко е бълнуване, разбирате ли? Измислици на Мария. Седят си там, драскат и измислят. Трябва да ги изгонят всички, по дяволите.

Стигнахме петнадесетия етаж и той натисна копчето на първия.

— По дяволите — каза. — Още пет минути и ще си замине… Общо взето, сигурен съм в едно. Нищо такова няма. Във всеки случай тук, в града. — Той ме погледна крадешком и отмести очи. — Чуйте какво ще ви кажа. Отбийте се при риболовците. Просто за да ви е чиста съвестта.

— При риболовците? Какви риболовци?

— Сам ще разберете — нетърпеливо продължи той. — И без капризи, правете каквото ви кажат. — После, сякаш се оправдаваше, прибави: — Искам да кажа, без превземки, разбирате ли?

Асансьорът спря на първия етаж и той натисна копчето на деветия.

— Това е — рече. — А после ще се видим и ще поговорим по-подробно. Да кажем, утре в дванадесет.

— Добре — бавно отроних аз. Той явно не искаше да разговаря с мен. Може би не ми се доверяваше. Е, какво, случва се. — Между впрочем при вас идва някой си Оскар.

Стори ми се, че трепна.

— Видя ли ви?

— Естествено. Помоли да ви предам, че ще ви позвъни довечера.

— Лошо, по дяволите, лошо… — промърмори Римайер. — Слушайте… По дяволите, как ви беше фамилията?

— Жилин.

Асансьорът спря.

— Слушайте, Жилин, много лошо е, че ви е видял… Впрочем не ми пука… Отивам. — Той отвори вратата. — Утре с вас ще си поговорим както трябва, нали? Утре… А вие се отбийте при риболовците, разбрахме ли се?

Той с всички сили захлопна вратата след себе си.

— Къде да ги търся? — извиках.

Постоях малко, загледан след него. Той почти бягаше с несигурни крачки, отдалечавайки се по коридора.