Хищните вещи на века

Глава трета

Хотел „Олимпик“ бе петнадесететажен, в червено и черно. Площадът пред него бе наполовина зает от автомобили, а сред малката цветна градинка в центъра се издигаше паметник, изобразяващ човек с гордо вдигната глава. Като заобикалях паметника, внезапно открих, че този човек ми е познат. Спрях объркан и се вгледах. В смешен старомоден костюм, опрял ръка на странен апарат, който аз без малко щях да взема за продължение на абстрактния пиедестал, устремил презрително присвитите си очи в безкрайността, на площада пред хотел „Олимпик“ несъмнено стоеше Владимир Сергеевич Юрковски. На пиедестала с позлатени букви бе издълбан надпис: „Владимир Юрковски, 5 декември, година на Везните“.

Не повярвах, защото това бе напълно невъзможно. На такива като Юрковски не им издигат паметници. Докато са живи, ги назначават на повече или по-малко отговорни постове, чествуват юбилеите им, избират ги за членове на академии. Награждават ги с ордени и ги удостояват с международни награди. А когато умрат или загинат, за тях пишат книги, цитират ги, опират се на техните трудове, с времето все по-рядко, и накрая ги забравят. Те изчезват от паметта и остават само в книгите. Владимир Сергеевич бе военачалник в науката и забележителен човек. Но не е възможно да се издигнат паметници на всички военачалници и на всички забележителни хора, още повече в страни, към които те никога не са имали пряко отношение, и в градове, където, даже и да са били, са минавали само пътьом… А в тази тяхна година на Везните Юрковски не беше дори военачалник. През март заедно с Дауге той завършваше изследванията на Аморфното петно на Уран и при нас в работния отсек избухна ракетата-сонда, всички пострадахме, а когато през септември се върнахме на планетата, Юрковски целият бе в морави лишеи, зъл и казваше, че ето на, ще си поплува на воля, ще се попече на слънце и ще се заеме с проекта на нова ракета-сонда, защото старата е говно… Погледнах хотела. Единственият извод, който можех да направя, бе, че животът в този град се намира в тайнствена и твърде силна зависимост от Аморфното петно на Уран. Или се е намирал… Юрковски високомерно се усмихваше. Скулптурата като цяло бе хубава, но не разбирах на какво се опира Юрковски. Този апарат не приличаше на ракета-сонда…

Нещо изсъска в ухото ми. Обърнах глава и неволно се отдръпнах. До мен, тъпо втренчен в пиедестала, стоеше дългунест слаб човек, целият стегнат в сива броня с голям кубичен шлем на главата. Лицето на човека бе скрито зад стъклена пластина с дупчици. От дупчиците в такт с дишането излизаха струйки дим. Изнемощялото лице зад стъклената пластина бе потънало в пот и бузите му току потрепваха. Отначало го взех за пришълец, после помислих, че е курортист, на когото са предписани особени процедури, и чак накрая се сетих, че това е артик.

— Извинете — обърнах се към него. — Бихте ли ми казали, какъв е този паметник?

Мокрото лице съвсем се изкриви.

— Моля? — глухо прозвуча изпод шлема.

Наведох се.

— Питам, какъв е този паметник?

Човекът отново се втренчи в пиедестала. Димът от дупчиците стана по-гъст. Отново се разнесе силно съскане.

— Владимир Юрковски — прочете той. — Пети декември, година на Везните… Аха… декември… Ее… Някакъв немец трябва да е…

— И кой му е издигнал този паметник?

— Не зная — каза човекът. — Тук не пише. Вас какво ви интересува?

— Това е мой познат — обясних аз.

— Тогава защо мен питате? Питайте самия него.

— Той почина.

— Аа… Тогава може би тук са го погребали?

— Не — казах аз. — Погребан е далеко.

— Къде е погребан?

— Далеко!… А какво е това, на което се подпира?

— Кое? Това е ерула.

— Какво?

— Ерула, казвам! Електронна рулетка.

Облещих очи.

— Че какво общо има рулетката?

— Къде?

— Тук, на паметника?

— Не зная — отвърна човекът, като помисли. — Може би вашият приятел я е изобретил?

— Едва ли — казах. — Той работеше в друга област.

— В каква?

— Беше планетолог и астронавт.

— Аа… Бива си го значи, щом я е изобретил. Полезно нещо. Трябва да го запомня: Владимир Юрковски. Имал е глава тоя немец…

— Едва ли я е изобретил той — възразих аз. — Нали ви казвам, беше астронавт.

Човекът се втренчи в мене.

— Щом не я е изобретил, защо са я поставили тук, а?

— Там е работата, я. Нали и аз това се чудя.

— Лъжеш и туйто — каза неочаквано човекът. — Лъжеш и сам не знаеш защо лъжеш. От сутринта успял да се насмуче… Алкохолик! — Той се обърна и се помъкна по пътя си, като влачеше хилавите си крака и звучно съскаше.

Свих рамене, погледнах за последен път Владимир Сергеевич и се запътих към хотела през просторния като летище площад.

Огромен портиер отвори пред мен вратата и звучно каза: „Моля заповядайте.“ Спрях.

— Бъдете така добър — рекох. — Не знаете ли какъв е този паметник?

Портиерът погледна над главата ми към площада. На лицето му се изписа объркване.

— А нима там… не е написано?

— Написано е — отвърнах. — Но кой е поставил този паметник? И защо?

Портиерът запристъпва от крак на крак.

— Моля да ме извините — виновно каза той. — Не мога да отговоря на този въпрос. Той стои тук отдавна, а аз съм съвсем отскоро… Страхувам се да не ви заблудя. Може би администраторът…

Въздъхнах.

— Е, добре. Не се безпокойте. Къде има тук телефон?

— Надясно, моля — зарадва се портиерът.

Администраторът понечи да тръгне към мен, но аз поклатих глава, взех слушалката и набрах номера на Римайер. Този път телефонът се оказа зает. Тръгнах към асансьора и се качих на деветия етаж.

Римайер, натежал, с непривично подпухнало лице, ме посрещна по халат, под който се подаваха краката му в панталони и обувки. В стаята вонеше на застоял цигарен дим, пепелникът на масата бе пълен с угарки. Изобщо в апартамента цареше безредие. Едното кресло бе преобърнато. На дивана се търкаляше смачкана фланелка, явно дамска, под перваза на прозореца и под масата блестяха в боен ред празни бутилки.

— С какво мога да ви бъда полезен? — неприязнено попита Римайер, като ме гледаше в брадичката. Явно току-що бе излязъл от ваната — редките светли коси по дългия му череп бяха мокри.

Мълчаливо му подадох визитната си картичка. Римайер внимателно я прочете, бавно я пъхна в джоба на халата си и като продължаваше да ме гледа в брадичката, каза: „Седнете.“ Седнах.

— Много неприятно става — продължи той. — Дяволски съм зает и нямам минута свободно време.

— Няколко пъти ви звъних днес — казах аз.

— Току-що се върнах… Как ви беше името?

— Иван.

— А фамилията?

— Жилин.

— Виждате ли, Жилин… С една дума, сега трябва да се облека и пак да изляза… — Помълча, разтривайки с длан отпуснатите си бузи. — Всъщност за какво ли да говорим… Впрочем, ако искате, седнете тук и ме почакайте. Не се ли върна до един час, вървете си и елате утре към дванадесет. А, да, оставете адреса и телефона си, запишете ги направо на масичката… — Той свали халата и като го влачеше по пода, влезе в съседната стая. — А сега идете да разгледате града. Гадно градче… Но все едно, трябва да го направите. Вече ми се повдига от него… — Върна се, като пристягаше вратовръзката си. Ръцете му трепереха, кожата на лицето му бе повехнала и сива. Изведнъж усетих, че не му вярвам — неприятно бе да го гледаш, приличаше на изоставен болник.

— Зле изглеждате — казах. — Много сте се променили.

Римайер за първи път ме погледна в очите.

— Откъде знаете какъв съм бил по-рано?

— Виждал съм ви при Мария… Много пушите, Римайер, а пък сега тютюнът навсякъде е боклук.

— Тютюнът е дребна работа — рече той с неочаквано раздразнение. — Тук всичко е боклук… Но сигурно сте прав, трябва да го оставя. — Без да бърза, навлече сакото си. — Трябва да го оставя… — повтори. — И изобщо не е трябвало да започвам.

— Как върви работата?

— Било е и по-зле. Рядко увлекателна работа. — Той неприятно се усмихна. — Е, тръгвам. Чакат ме, закъснявам. Значи или след един час, или утре в дванадесет.

Кимна и излезе.

Записах на телефонната масичка адреса и телефона си и като сритах купчината бутилки, си помислих, че работата сигурно наистина е била увлекателна. Позвъних на администратора и помолих да изпрати чистачка. Отговориха ми много вежливо, че наемателят категорично е забранил на обслужващия персонал да влиза в апартамента в негово отсъствие и току-що на излизане от хотела е повторил тази забрана. „Аха“ — казах аз и сложих слушалката. Това никак не ми хареса. Самият аз не давам такива нареждания и никога от никого нищо не крия, даже бележника си. Глупаво е да се оставят у другите ненужни впечатления, по-добре да се пие умерено. Вдигнах преобърнатото кресло, седнах и се приготвих да чакам, като се стараех да потисна недоволството и разочарованието си.

Не ми се наложи да чакам дълго. След пет минути вратата се открехна и се показа хубавичка женска муцунка.

— Ей! — малко пресипнало продума муцунката. — Римайер вкъщи ли е?

— Няма го — отвърнах. — Но нищо, вие влезте.

Тя се поколеба, като ме разглеждаше. Явно не бе имала намерение да се отбива, просто бе надникнала пътьом.

— Влезте, влезте — настоях аз. — Скучно ми е сам.

Тя влезе с лека танцуваща походка и спря пред мен изпъчена, с ръце на кръста. Имаше къс вирнат нос и разрошена момчешка прическа. Косите й бяха рижи, шортите — яркочервени, а отворената блузка над тях — с цвят на жълтък. Ярка жена. И много приятна. На около двадесет и пет години.

— Чакате ли? — попита.

Очите й блестяха, от нея лъхаше на вино, цигари и парфюм.

— Чакам — казах. — Седнете, ще чакаме заедно.

Тя се тръшна на дивана срещу мен и вирна крака на телефонната масичка.

— Хвърлете една цигара на работния човек. Пет часа не съм пушила.

— Не пуша… Да позвъня ли да донесат?

— Господи, и този е скръбник… Оставете телефона, че оная леля пак ще се домъкне… Разровете в пепелника и намерете някой по-дълъг фас!

Пепелникът бе пълен с дълги фасове.

— Всички са с червило — казах.

— Дайте, дайте, това е моето червило. Как се казвате?

— Иван.

Тя щракна със запалката си и запуши.

— А аз Илина. И вие ли сте чужденец? Всички чужденци сте едни широкоплещести. Какво правите тук?

— Чакам Римайер.

— Не, не, какво ви е довело тук? От жена си ли бягате?

— Не съм женен — казах скромно. — Дошъл съм да пиша книга.

— Книга ли? Ама че познати има този Римайер… Книга дошъл да пише. За половите проблеми на импотентните спортисти. Вие лично как сте?

— Нямам такъв проблем — отговорих скромно. — А вие?

Тя свали краката си от масичката.

— Ее… По-полека де. Тук да не ви е Париж. Я първо си подстрижи гривата, седнал тук като гнусник…

— Като какво? — Бях много търпелив, трябваше да чакам още четиридесет и пет минути.

— Като гнусник. Не ги ли знаеш, ходят едни такива… — Тя направи с ръце неопределени движения край ушите си.

— Не ги зная — казах. — Аз съм отскоро тук. Още нищо не зная. Разкажете ми, това е интересно.

— А, без такива, не съм от тях. При нас не дрънкат. Нашата работа е скромна — сложи, прибери, хили се и си мълчи. Професионална тайна. Такова чудо виждал ли?

— Виждал съм — отвърнах. — А къде е това „при вас“? При лекарите?

Кой знае защо, това й се стори много смешно.

— Лекари!… Как можа да… — кискаше се тя. — Ама и тебе, малкия, си те бива, доста ти е остро езичето… При нас в бюрото също има един такъв. Като каже нещо, всички лягат. Когато обслужваме риболовци, винаги го викат, риболовците обичат да се веселят.

— Че кой не обича? — подхвърлих аз.

— Не си прав. Интелите например го изгониха. „Махнете го, казват, този глупак…“ Или пък сега, с тия бременни мъже…

— С кого?

— Скръбниците бе! Слушай, виждам, че нищо не разбираш. Откъде си дошъл такъв?

— От Виена — казах аз.

— Е, и какво? При вас във Виена няма ли скръбници?

— Не можете да си представите колко неща няма във Виена.

— Може би и нередовни събрания нямате?

— Нямаме — отвърнах. — У нас всички събрания са редовни. Като автобусна линия.

Тя се забавляваше.

— Може би и сервитьорки нямате?

— Сервитьорки имаме. При това се случват превъзходни екземпляри. Значи вие сте сервитьорка?

Тя изведнъж скочи.

— Нее, няма да я бъде тая работа! — извика. — Днес до гуша ми дойде от скръбници. Сега ще пиеш с мен брудершафт и песен ще пееш… — Тя започна да обръща бутилките под прозореца.

— Ах, мръсници всички са празни… Да не би и да не пиеш? Аха, ето малко вермут… Става ли вермут? Или да поискаме уиски?

— Да започнем с вермут — съгласих се аз.

Тя тупна бутилката на масичката и взе от перваза две чаши.

— Трябва да ги измия, една минутка, пълни са с боклуци… — Отиде в банята и продължи да говори оттам:

— Ако се беше оказал и въздържател, не знам какво щях да направя с тебе… Ама че кръчма е банята му, най дето обичам! Ти къде си настанен, тук ли?

— Не, в града — отвърнах. — На Втора крайградска.

Тя се върна с чашите.

— С вода или чисто?

— Ако може, чисто.

— Всички чужденци го пият чисто. А у нас, не знам защо, го пият с вода — Тя седна до мен на облегалката на креслото и ме прегърна през раменете. Силно миришеше на алкохол. — Е, на „ти“…

Отпихме и се целунахме. Без всякакво удоволствие. Устните й бяха силно начервени, а клепачите — натежали от безсъние и умора. Тя остави чашата, намери в пепелника още една угарка и се върна на канапето.

— Къде е този Римайер? — попита. — Докога ще го чакаме? Ти отдавна ли го познаваш?

— Не, не много отдавна.

— Според мен е гадняр — каза тя неочаквано злобно. — Всичко изкопчи, а сега се крие. Не отваря, говедото, а и по телефона не можеш да се свържеш. Слушай, да не би да е шпионин?

— Какъв шпионин?

— А, много ги има тия негодници… От Обществото за трезвеност, нравственици… Познавачите и ценителите също са голям боклук…

— Не. Римайер е порядъчен човек — казах аз с известно усилие.

— Порядъчен… Отначало всички сте порядъчни. Римайер също беше порядъчен, на такъв добричък, веселичък се правеше… А сега гледа като крокодил!

— Горкичкият — рекох аз. — Сигурно си е спомнил за семейството и го е досрамяло.

— Абе, той няма никакво семейство. И изобщо да върви по дяволите! Да ти налея ли още?

Пихме пак. Тя легна и сложи ръце под главата си. После каза:

— Ама ти не се вкисвай. Плюй на това. Имаме си достатъчно вино, ще потанцуваме, ще идем на транси… Утре има футбол, ще заложим на „Биковете“…

— Хич не се огорчавам. Като ще е на „Биковете“ — на „Биковете“ да е.

— Ах, „Биковете“! Какви момчета! Цял живот бих ги гледала… Ръце като желязо, притиснеш се до него — като до дърво, честна дума…

На вратата се почука.

— Влизай! — извика Илина.

В стаята влезе и веднага се закова на място висок кокалест човек на средна възраст, със светли мустаци като четчица и светли изпъкнали очи.

— Извинете — каза той. — Искам да видя Римайер.

— Тук всички искат да видят Римайер — отговори Илина. — Сядайте, ще чакаме заедно.

Непознатият наклони глава и приседна до масата, като кръстоса крака.

Вероятно не идваше тук за първи път. Не се озърташе, а гледаше в стената, право пред себе си. Впрочем може би аз не му бях интересен. Във всеки случай нито аз, нито Илина го интересувахме. Това ми се стори неестествено — според мен такава двойка като мене и Илина би трябвало да заинтересува всеки нормален човек.

— Вече съм ви виждала някъде — заяви тя.

— Наистина ли? — студено попита непознатият.

— Как се казвате?

— Оскар. Приятел съм на Римайер.

— Чудесно — каза Илина. Безразличието на непознатия явно я дразнеше, но засега тя се сдържаше. — Той също е приятел на Римайер — посочи ме с пръст. — Познавате ли се?

— Не — отвърна Оскар, като продължаваше да гледа в стената.

— Името ми е Иван — обадих се аз. — А това е една приятелка на Римайер. Казва се Илина и ние с нея току-що пихме брудершафт.

Оскар твърде равнодушно погледна Илина и вежливо кимна. Без да сваля очи от него, Илина взе бутилката.

— Тук има още малко — каза тя. — Искате ли да пийнете, Оскар?

— Не, благодаря — хладно отговори той.

— Брудершафт! — каза Илина. — Не искате ли? Жалко.

Тя ливна вино в чашата ми, остатъка наля в своята и веднага го изпи.

— Никога не бих допуснала — додаде тя, — че Римайер може да има приятели, които ще се откажат да пийнат. Но аз все пак съм ви виждала някъде!

Оскар сви рамене.

— Едва ли — рече той.

Илина се разгорещяваше пред очите ми.

— Гад някакъв — подхвърли ми тя високо. — Хей, Оскар, може би сте интел?

— Не.

— Как така не? — каза Илина. — Вижда се, че сте интел. Освен това се сдърпахте в „Любимка“ с плешивия Лейс, счупихте огледалото, а Моди ви шамароса…

Каменното лице на Оскар леко порозовя.

— Уверявам ви — произнесе той много вежливо, — не съм интел и никога през живота си не съм бил в „Любимка“.

— Значи според вас лъжа, а? — кипна Илина.

За всеки случай махнах бутилката от масичката и я бутнах под креслото.

— Не съм оттук — рече Оскар. — Турист съм.

— Отдавна ли пристигнахте? — попитах аз, за да поуспокоя духовете.

— Не, скоро — отговори Оскар и продължи да гледа в стената. Човек с желязна издръжливост.

— Аа! — възкликна изведнъж Илина. — Спомних си… Всичко обърках. — Тя се разсмя. — Разбира се, че не сте никакъв интел… Оня ден бяхте при нас в бюрото. Вие сте търговски агент, нали? Предлагахте на ръководителя на партията някакъв боклук… „Дюгон“… „Дюпон“…

— „Девон“ — подсказах аз. — Има такъв репелент, „Девон“.

Оскар за първи път се усмихна.

— Точно така — каза той. — Само че не съм търговски агент. Просто изпълнявах поръчение на мой роднина.

— Това е друга работа — рече Илина и скочи. — Да бяхте си казали веднага. Иван, всички заедно трябва да пием брудершафт. Ще позвъня… Не, по-добре да изтичам. А вие дотогава си поприказвайте. Ей сега…

Тя изскочи от стаята и захлопна вратата.

— Весело момиче — казах.

— Да, прекалено. Вие местен жител ли сте?

— Не, също не съм оттук… Странна идея му е дошла наум на вашия роднина.

— Какво имате предвид?

— На кого му е притрябвал „Девон“ в един курортен град?

Оскар повдигна рамене.

— Трудно ми е да преценя, не съм химик. Но съгласете се, често не можем да разберем дори постъпките на нашите близки, камо ли идеите им… Та „Девон“, излиза, е… Как го нарекохте? Реце…

— Репелент — казах аз.

— Струва ми се, че е за комари?

— Не толкова за, колкото против.

— Вие, както виждам, сте добре запознат — отбеляза Оскар.

— Налагало ми се е да го използвам.

— Ах, така ли…

Що за дявол? — помислих си. Какво иска да каже с всичко това? Той не гледаше повече в стената. Гледаше ме право в очите и се усмихваше. Но ако искаше да каже нещо, вече го бе казал. Той стана.

— Повече няма да чакам. Доколкото разбирам, тук ще ме принудят да пия брудершафт. А аз не съм дошъл тук да пия. Дошъл съм да се лекувам. Предайте, моля ви, на Римайер, че ще му позвъня довечера. Нали няма да забравите?

— Не — казах аз. — Няма да забравя. Ако съобщя, че е идвал Оскар, той ще разбере ли за кого става дума?

— Да, разбира се. Това е истинското ми име.

Той се поклони и излезе с отмерена крачка, без да се оглежда, изправен и някак неестествен. Бръкнах в пепелника, избрах угарка без червило и дръпнах няколко пъти. Тютюнът не ми хареса. Загасих фаса. Оскар също не ми хареса. И Илина. И Римайер никак не ми хареса. Прехвърлих бутилките, всички бяха празни.