Грегор и проклятието на топлокръвните

Глава 19

— Лукса! Какво правиш? — ахна Грегор.

— А какво правиш ти, Горноземецо? Тук в джунглата, в компанията на плъхове? — попита тя хладно.

За какво говореше тя? Какво ставаше?

— Имаме нужда от плъховете! — каза объркано Грегор. — Ти не разбираш!

— Разбирам, че пощади живота на Гибелния. Разбирам, че той процъфтява под грижите на Рипред. Какво повече трябва да разбирам? — попита Лукса.

Значи това беше! Грегор нямаше представа как се е озовала тук, нито защо е останала. Но тя знаеше достатъчно за онова, което ставаше извън джунглата, щом беше научила за Гибелния.

— Нериса каза, че съм постъпил правилно! — възкликна Грегор. Това беше всичко, което успя да изрече, защото подвижните пясъци вече стигаха до устата му.

— Избухна чума, самодоволно разглезено хлапе такова. Търсим лекарство! Сега ни измъкни оттук! — изръмжа Рипред.

— Чума? — повтори Лукса. Намръщи се, но не направи опит да им помогне. — Не съм чула за никаква чума.

— Сериозно? Е, при всички тия посетители, които имате тук, не мога да повярвам, че никой не е споменал — каза Рипред. — Цялата Подземна страна говори само за това!

— Джудит! — чу Грегор гласа на Хамнет. — Помогни им!

Хамнет спря с буксуване, преди да стигне до подвижните пясъци, но вниманието му беше приковано върху Лукса. В отговор тя го погледна шокирано. Докато се гледаха в профил, Грегор видя, че приликата беше невероятна.

— Не съм Джудит — каза Лукса, объркана.

— Не, не си — каза Хамнет, като се съвзе и откъсна една лиана от близкото дърво. — Сестра ми никога нямаше да стои безучастно отстрани и да гледа как умират онези, които са рискували толкова много за нея!

Грегор успя да се хване за лианата малко преди да потъне носът му. Вкопчи се в нея с малкото сила, която му беше останала, и Хамнет бавно го издърпа от подвижните пясъци. Той легна на земята, покрит с мокър пясък, омаломощен и замаян, и наблюдава ще останалата част от спасяването.

Хамнет наведе друга лиана, все още крепяща се на корените си, към Рипред и плъхът успя бавно, сантиметър по сантиметър, да се измъкне на безопасно място.

Лапблъд имаше вид, сякаш с нея е свършено Виждаха се само няколко сантиметра от муцуната й и едната лапа, която все още помръдваше над повърхността. Хамнет й хвърли лиана, но тя не я виждаше, защото очите ѝ бяха скрити в пясъка.

— Лапблъд! — изкрещя Хамнет.

— Лапблъд! — провикна се Рипред. — Хвани лианата!

Нямаше полза. Тя потъваше.

Лапата се скри, а потрепващото връхче на носа ѝ почти изчезна, когато Нике се спусна с пикиране отгоре. Тя заби ноктите на здравия си крак в подвижните пясъци и се вкопчи в нещо. После бясно размаха криле. Бавно, много бавно, успя да повдигне главата на Лапблъд и да я измъкне от пясъка, като я държеше отзад за врата.

— Не мога да я вдигна! — задъха се прилепът. — Трябва да ми помогнете!

Хамнет хвърли отново лианата, но очите на Лапблъд бяха слепени и покрити с пясък.

— Лапблъд!

— Съвземи се, Лапблъд! — заповяда Рипред. — Трябва да се хванеш за лианата, за да можем да те изтеглим!

Лапблъд отвори уста.

— Не… оставете ме… Оставете ме… — едва прошепна тя.

— Да те оставя? След като спасих жалката ти кожа от онези растения? Тая няма да я бъде! Сега направи каквото ти казвам! — изрева Рипред.

Но Лапблъд само поклати леко глава.

— Не… вече не…

Грегор осъзна, че ѝ се беше струпало прекалено много. Месеците на гладуване, смъртта на мъничетата ѝ, мъчителното пътуване, смъртта на Мандж.

И Лапблъд беше решила, че не иска да живее повече.

— Не! — извика Грегор. — Не се предавай! Лапблъд! — Тя не реагира. Думите му не означаваха нищо. Но после той си спомни други думи, които можеха да променят нещата. Думи, които изобщо не бяха предназначени за неговите уши. — Ами Сиксклоу? И Флайфър? Какво ще стане с тях?

При звука на тези имена Лапблъд отвори очи и се огледа трескаво наоколо.

— Моите мъничета! — възкликна тя.

— Точно така! Твоите мъничета имат нужда от теб! — каза Рипред. — Сега ела на себе си и се хвани за лианата!

Лапблъд замахна с лапа и заби нокти в лианати. Рипред и Хамнет задърпаха от брега и с помощта на Нике най-после я измъкнаха от подвижните пясъци. Тя легна до Грегор. По козината ѝ беше полепнал дебел слой мокър пясък.

— Е, значи това е племенницата ми? — попита Хамнет, когато Рипред се обърна гневно към Лукса

— Знаеш, че е тя. Одрала е кожата на близначката ти — каза Рипред.

— Хамнет — каза Лукса. — Ти си Хамнет. Мислехме те за мъртъв.

— И ние те мислехме за мъртва, Лукса. И навярно по-добре да беше така, щом можеш толкова безсърдечно да гледаш смъртта на другарите си — кааа Хамнет.

— О, предчувствам, че ни предстои още една прекрасна семейна среща — обади се Рипред. — Но ще трябва да почака. Заведете ни до водата, Ваше величество, или се кълна, че ще разкъсам на парченца вас и приятелчетата ви гризльовци още тук, на място.

Грегор усети, че го повдигат и после го понасят. Фрил. Сигурно този път той беше на гърба ѝ. След няколко минути отново дочу шум от вода. Рипред го побутваше с муцуна в ребрата.

— Хайде, воине. Ставай. Иди да пиеш — каза Рипред.

Грегор се смъкна от Фрил на ръце и колене и запълзя към звука от течаща вода. От една скала извираше с бълбукане поток и се стичаше в кристално чисто езерце. Той потопи цялото си лице във водата и жадно засмука големи глътки, усещайки как се вливат в тялото му. Повдигна глава само за миг да си поеме дъх и отново потопи лице във водата… в живота…

Когато най-после утоли жаждата си, той се огледа наоколо. Намираха се върху голяма скала, която се простираше до езерцето. Лукса и мишките не се виждаха никъде. Рипред, Нике, Хазард, Фрил и Темп до един се бяха наредили заедно с него покрай езерцето и пиеха. Хамнет беше напълнил последния им мех и изливаше струйки вода ту в устата на Бутс, ту в устата на Лапблъд.

Грегор пропълзя до Бутс.

— Тя ще се оправи ли? — попита.

— Ще се оправи напълно, Грегор, щом ѝ дадем малко храна и вода — каза Хамнет.

Грегор притисна нос към Бутс. Тя отвори очи и леко се усмихна.

— Хей, здрасти — прошепна той.

Бутс раздвижи устни, но от тях не излезе звук. Но беше жива.

— Аз ще им дам вода — каза Грегор. — Трябва да отидеш да пиеш.

— Пих от меха. И съм достатъчно добре — каза Хамнет. Стори му се уморен, но изглеждаше добре в сравнение с останалите. Грегор предположи, че годините живот в джунглата в съчетание с естествената му физическа сила му бяха помогнали да понесе пътуването по-добре. — Грегор, трябва да отидеш и да отмиеш пясъка от себе си, преди да се втвърди.

— Прав е — каза Рипред. — Това нещо скоро ще стане като цимент. — С тези думи плъхът се гмурна в езерцето и започна да се търкаля във водата. От козината му се разлетя пясък и се посипа в бистро то езерце.

— Тези от вас, които още са жадни — елате да пиете от меха, докато пясъкът се утаи — каза Хамнет.

Рипред излезе от водата и се зае да чисти и приглажда козината си, а Грегор се изправи на нестабилните си крака и успя да стигне до езерцето. Мислеше да се съблече, но дрехите му бяха толкова покрити със спечен пясък, че дори не беше сигурен дали може да намери копчетата и циповете. Затова скочи вътре с дрехите.

Аххх! Не беше изпитвал по-приятно усещане. Прохладната вода обгърна тялото му. Стигаше почти до гърдите му и беше достатъчно дълбока за плуване. Гмурна се под повърхността и преплува до отсрещната страна и обратно, преди да се покаже да си поеме въздух. След няколко дължини повечето пясък падна от дрехите му. Седна край езерцето и се съблече. Свалянето на обувките от змийска кожа беше особено трудно, защото пръстите му бяха станали колкото орехи и бяха набити с пясък. Наложи се да си кисне краката известно време, преди да успее да отлепи превръзките. От пръстите му се отделиха големи парчета кожа. Отдолу обаче се виждаше нежна нова кожа.

Грегор преплува до извора, стъпи на скалната издатина и остави водата да се излива обилно по тялото му. Остана под струята, докато се увери, че всяко зрънце пясък, всяка капчица пот и всяка частица мъртва кожа са отмити от тялото му. После изплакна дрехите си, качи се на скалата и ги простря да съхнат.

Лукса се появи, като размахваше няколко едри риби за опашките и носеше нещо в ризата си. Отвори я и на земята се изсипаха кръгли жълтеникави плодове. Хвърли рибите до тях и избра най-голямата.

— Ще изпека тази за Бутс. Няма да иска да я яде сурова — каза, без да се обръща конкретно към никого.

С труд се сдържаха да не се нахвърлят на храната, преди Хамнет да я раздели. Грегор получи четири жълти плода. Разкъса със зъби първия и усети в устата си приятен вкус, подобен на сливи. Реши, че е безопасно и го изяде на три хапки.

Той взе Бутс в скута си и се опита да я прилъже да хапне. Отначало тя сякаш беше безразлична. Но когато капна малко сладък сок в устата ѝ, лицето ѝ светна. Тя сграбчи ръката му, издърпа плода към устата си и лакомо го погълна.

— „С” като слива — каза тя и облиза сока от пръстите си. — Още слива?

И Грегор се зарадва, че може да ѝ даде цяла шепа.

Рибата също беше хубава. При последното пътуване му беше малко трудно да свикне със студеното, сурово месо. Този път го изяде, без дори да се замисли. Лукса донесе няколко парчета, които беше изпекла на пламъка на фенера, набучени на меча ѝ, за Бутс. Беше изстискала сока на една от златистите сливи върху рибата, за да стане по-вкусна.

— Ще опиташ ли малко риба, Бутс? — попита тя, без дори да поглежда към Грегор.

— Да-а! — възкликна Бутс и пъхна в устата си едно парче. — Къде плъх? — попита тя Лукса, а после притисна ръка към носа си. — Ох, боли!

— Кой, Туичтип ли? — попита Лукса и Бутс кимна. Грегор се сети, че кралицата и сестричката му се бяха срещнали за последен път в лабиринта на плъховете. Туичтип беше с тях, а носът ѝ беше сериозно пострадал. — Не знам.

— О, да, скъпата ми Туичтип. Къде я изоставихте, Ваше величество? Мъртва в Лабиринта, сигурен съм — каза Рипред. — Много, много лошо. Искам да кажа, едва ли ще липсва на някого, но какъв удивителен нос имаше!

— На мен ще ми липсва — каза Грегор рязко. Той харесваше Туичтип, нищо, че беше плъх. Не искаше да слуша как Рипред говори презрително за нея сега.

— Съжалявам, забравих какви приятелчета бяхте станали — каза Рипред. — Но за вас тя е само още един мъртъв плъх, нали, Ваше наперено кралско величество?

Лукса не му обърна внимание. Не обръщаше внимание на никого, освен на Бутс. Защо беше толкова ядосана? Защото Грегор не е убил Гибелния? Да, но той ѝ беше казал, че според Нериса е постъпил правилно. Защото го завари в компанията на два плъха? Е, нямаше друг начин да намери лекарство за чумата. Защото Хамнет ѝ се скара? Да, едва ли ѝ беше приятно. Освен това, тя сигурно живееше тук с мишките в полумрак вече от месеци. Когато някой най-после беше дошъл, то беше не за да я спаси, а случайно. Може би се сърдеше на всичко и всички.

А къде беше нейният прилеп Аврора? Вероятно беше мъртва, иначе защо Лукса щеше да броди из джунглата, вместо да отлети вкъщи? На Грегор му домъчня за Лукса, докато не си спомни, че тя беше готова да го гледа как се задушава до смърт в подвижните пясъци. „Не ѝ дължа нищо”, помисли си той. Но не беше напълно убеден в това. В миналото имаше моменти, когато му беше спасявала живота, и още по-важно, беше спасявала Бутс. И въпреки това, нямаше намерение да я моли да говори с него, ако тя очакваше това.

След като Бутс се нахрани, той я изкъпа. През повечето време я държеше в ръце и се разхождаше из езерцето. Тя беше прекалено слаба, за да си играе. Но забеляза, че водата ѝ харесва. След като вече беше чиста, той постла одеяло и тя се унесе в сън. После изпра дрехите ѝ и ги простря да съхнат до неговите на скалата. Накрая се изтегна до нея и потъна в забвение.

Не беше сигурен колко дълго е спал, преди да го събуди гласът на Рипред, който се караше на Лапблъд. Тя не беше помръднала, откакто пристигнаха при езерото. Беше позволила на Хамнет да налее вода в устата ѝ, но понякога водата само се стичаше по муцуната ѝ. Не беше докоснала храната си. И не направи опит да се изкъпе — козината ѝ още беше спечена от пясък. Краткото усилие, което положи, за да се спаси от подвижните пясъци, свърши. Скръбта и болката отново я бяха погълнали.

— Ставай, Лапблъд! Трябва да махнеш този пясък от козината си, преди да е много късно! — заповяда Рипред. Тя дори не реагира на гласа му. Той пробва няколко различни метода на убеждение, но без резултат. Накрая изсумтя в пристъп на гневно раздразнение: — Чудесно! Щом не искаш да станеш сама, аз ще те хвърля във водата!

С тези думи той сграбчи Лапблъд за кожата на врата и я завлече в езерцето. Тя започна да гледа замаяно наоколо, сякаш не беше напълно сигурна какво става, докато той я измъкна пак навън. — Сега си почисти козината! Водата не може да стигне до кожата ти! Трябва да свалиш с нокти останалия пясък, за да не протрие кожата ти! — каза Рипред. Но Лапблъд изглежда нямаше никакво желание да почисти козината си. Остана да лежи по корем, безразлична към света. Рипред започна да я заплашва и почти беше разтворил челюсти да я захапе по хълбока, когато Грегор се намеси.

— Престани! — каза Грегор.

Рипред го погледна изненадано.

— Моля?

— Престани. Остави я на мира. Лошо ѝ е, не виждаш ли? — каза Грегор.

— Ето какво ще ти кажа. По-късно, когато всички сме в пълна безопасност, специално ще се постарая да проявявам по-голямо съчувствие. В момента обаче, не мога да допусна тя да излезе от строя — каза Рипред. — Имам нужда от нея. Тя умее да се бие, а има вероятност да се натъкнем в Лозето на поне още няколко неща, които искат да ни изядат. А с какво подкрепление разполагам? Шепа мъници, един куц прилеп, двама пацифисти и рейджър, който блокира. А и всичките до един сте в лоша форма. О, Лапблъд ще си почисти козината, дори да се наложи да я скубя косъм по косъм, за да я убедя! — Той отвори уста, за да изтръгне един кичур от козината ѝ. Грегор грабна една слива, която Темп беше запазил за Бутс и я метна право между очите на Рипред.

Плъхът го погледна слисано. Едва ли го беше заболяло — ударът не беше силен. Но толкова рядко се случваше някой да предизвиква Рипред, че това искрено го изненада.

— Това пък какво беше?

— Аз ще се погрижа за козината ѝ — каза Грегор.

— Какво? — учуди се още повече Рипред.

— Аз сам ще я среша и почистя — каза Грегор. Извади четката, която Дулсет беше сложила в раницата за Бутс и отиде при Лапблъд.

— Ти? Ти ще я срешеш? — попита Рипред и се разсмя.

— Защо не? — каза Грегор. Беше ресал кучета преди. Едва ли беше по-различно.

— Това трябва да се види — заяви Рипред и се облегна удобно назад да гледа представлението.

От Лапблъд още капеше вода. Дори не се беше изтръскала, след като излезе от езерото. При плуването повечето пясък беше паднал, но една част се беше набила в козината ѝ. Грегор не беше съвсем сигурен откъде да започне. Първо, тя беше много по-едри от всяко куче, което беше ресал някога. Плюс това беше мокра. И все пак трябваше да опита.

Грегор взе чистата си риза, която беше почти суха и попи едно място на гърба ѝ, така че поне да не е мокро. После взе четката и започна да разреши много внимателно козината. Рипред беше прав. На места беше сплъстена и зрънцата пясък вече започваха да протриват кожата ѝ и да образуват разранени места. Отне му доста време да почисти един участък, голям колкото дланта му.

„Човече, това ще продължи цяла вечност!” помисли си той. Но не спря, защото Рипред гледаше. А и много други. Когато се събудиха, спътниците му изглеждаха хипнотизирани от гледката как той разресва с четка козината на Лапблъд. Десетки лъскави черни миши очи надничаха от лозите. И макар че не виждаше Лукса, беше сигурен, че тя също го наблюдава някъде от джунглата. Изпълнена с неодобрение, несъмнено.

Когато козината изсъхна, работата стана по-лесна. Ръцете го наболяваха, но усещането за меката козина под пръстите му беше прекрасно. Кой да знае, че плъховете имали такава мека козина? В цялото действие имаше нещо успокояващо.

След като свърши с гърба на Лапблъд, Грегор мина от другата страна и за пръв път застана с лице към нея. Тя като че ли се сепна от появата му. Беше объркана.

— Сега ще ти среша козината на корема. Трябва да легнеш на една страна — каза Грегор.

Сякаш в транс, Лапблъд се обърна на хълбок. Но задържа очите си приковани върху Грегор. Той се зачуди дали в някакъв момент няма да се опомни и да му отхапе главата. Тя не го стори. Беше прекалено замаяна. Прекалено слаба. Прекалено тъжна. И малко луда, иначе защо изобщо би задала на Грегор такъв въпрос?

— Мислиш ли, че са още живи? — прошепна Лапблъд. — Флайфър и Сиксклоу?

Точно това беше попитала Мандж.

— Разбира се. Така мисля — каза Грегор. Помъчи се да си спомни какво ѝ беше казал Мандж. — Досега вече ще са получили жълтия прах. И… — Как беше името на другия женски плъх? — И Минсмийт ще ги храни. — Не каза съвсем правилно, но сигурно беше достатъчно близо.

— Да, тя ще ги нахрани — каза Лапблъд. — Моите мъничета.

— Сега е добре да се опиташ да поспиш, Лапблъд — каза Грегор. — Хайде.

Тя примигна към него няколко пъти, а после, за негово учудване, заспа.

Грегор се замисли за майка си. Тя сигурно вече беше много зле. Също и Хауард. Нивийв каза, че прилепите не се разболяват толкова бързо, така че може би Андромеда все още беше добре. Но Арес? Колкото и да му беше тежко, Арес сигурно беше мъртъв. За няколко мига Грегор беше зашеметен от болка и се помъчи да я отблъсне. Не можеше да си позволи да ѝ се поддаде сега. Също като Лапблъд, имаше да спасява други.

Изчетка козината ѝ, докато всеки сантиметър стана гладък като кадифе. Странно беше… как той и Лапблъд бяха като двете страни на една монета Майка, бореща се да спаси децата си. Дете, което се бореше да спаси майка си. Въпреки различията им, през онази първа нощ, когато лежаха будни заедно в тъмнината и се питаха какво ли става с онези, които обичат, той усети, че между тях има особена връзка. В момента Лапблъд вече не беше в състояние да понася онова, което ѝ се налагаше да понася. Той познаваше това усещане и не можеше да гледа как Рипред я тормози. Именно затова се беше намесил. Би искал да го обясни на всички, които го наблюдаваха. Но не му идваха нужните думи.

Така че вместо това, без да си прави труд да почисти четката, той си среса косата.

Глава 20

Храната, водата и здравият сън през нощта предизвикаха чудодейна промяна в Бутс. Хамнет и Ри пред бяха ходили за храна и бяха донесли десетки риби, много сливи и големи купчини от гъби.

Хамнет стъкна малък огън върху камъните, като използва за подпалки сухи лозови клонки.

— Сигурен ли си, че трябва да палиш огън? — по пита Грегор и се огледа нервно към джунглата.

— Не се тревожи, Грегор, растенията в тази част на джунглата са безобидни — каза Хамнет. Изпече няколко риби и ги поля със сливов сок. Грегор си каза, че никога не е ял нищо по-вкусно. Всички закусиха обилно, освен Лапблъд, която още спеше непробудно.

— Нека се наспи — каза Хамнет. — Когато се събуди, ще има храна.

Бутс молеше да отиде да плува и Грегор я заведе до езерцето. Тя се качваше на гърба му, скачаше от брега в ръцете му и се упражняваше да прави мехурчета. Когато водата ѝ омръзна, тя се нахрани пак, а после накара Темп и Хазард да играят на топка.

Хамнет повика Грегор, за да прегледа краката му.

— Заздравяват, но трябва да внимаваш и да ги пазиш от инфекция — каза той. Намаза пръстите със синьото лекарство, превърза ги отново и го накара да обуе пак обувките от змийска кожа. После прегледа крака на Нике. — Боли ли те?

— Не много — каза Нике, но изписка неволно, когато Хамнет прокара пръсти по счупеното място.

— Ще трябва да лагеруваме тук поне един ден, Нике — каза Хамнет. — Вземи обезболяващото. Ще има време да си починеш. — Този път Нике не възрази и Грегор разбра, че сигурно наистина я боли много.

Хамнет започна да търси нещо в торбата с лекарствата, после я изпразни на земята и разгледа съдържанието.

— Къде е? Къде е лекарството? — Голямата зелена бутилка не беше в торбата. — Някой взел ли е обезболяващото?

Грегор огледа групата, но никой не проговори. Едва ли го беше взел някой от тях. Бутс и Хазард бяха деца. Темп, Нике и Фрил не биха могли дори, да отворят бутилката. Плъховете биха могли да я счупят. Но Лапблъд беше в шок. А Рипред? Него не го болеше нищо, а и вероятно не би проявил интерес към нищо, което замъглява ума. Грегор видя, че Хамнет поглежда към него и осъзна, че той е най-вероятният заподозрян. Имаше пръсти на ръцете, за да отвори бутилката, и пострадали пръсти на краката, заради които да иска да отмъкне лекарството.

— Грегор, знаеш, че ако беше помолил за обезболяващото, щях да ти дам — каза Хамнет. — Работата е там, че обикновено го пазим за онези, които страдат най-много.

— Не съм го взел. Честна дума — каза Грегор. — Ако искаш ми претърси багажа.

Рипред се приближи към Грегор.

— Отвори си устата — каза той. Грегор се подчини, без да е сигурен какво става. Плъхът подуши внимателно дъха му. — Не е пил обезболяващо.

— Моите извинения — каза Хамнет на Грегор. — Е, не ни остават много други възможности.

Преди Грегор да успее да го попита какво има предвид, Бутс пак подхвърли топката високо към джунглата. Хазард тръгна след нея, но Грегор го спря: — Не, аз ще я взема, Хазард. — Не искаше децата да отиват натам дори растенията да бяха безобидни.

Докато намери топката, мина малко време, защото нямаше пътека, а растителността беше гъста. Накрая я намери заклещена между два корена.

— Подавам топката! — провикна се той и я хвърли обратно на поляната. Точно тогава я зърна с крайчеца на окото си. Тя седеше неподвижна горе в лозите и сигурно го беше наблюдавала през цялото време.

Той разгледа една разранена кожичка на пръстите си и каза:

— Значи щеше да стоиш и да ме гледаш как умирам.

— Помислих, че с Рипред сте дошли да нападнете гризльовците — каза Лукса. В тона ѝ нямаше и следа от извинение.

— Защо? — попита Грегор.

— Плъховете винаги са мразели гризльовците, защото те са в добри отношения с хората. Гризльовците се биха на наша страна в последната война. Затова плъховете ги изтикаха в джунглата с надежда, че там ще умрат от глад и ще бъдат изядени от хищниците. Гризльовците обаче са по-издръжливи, отколкото си мислят плъховете — каза Лукса.

— Това би могло да е причина за идването на плъховете. А какво си помисли за мен? — попита Грегор.

— Ти не уби Гибелния — каза Лукса. — Когато те видях заедно с два плъха в джунглата, допуснах, че си минал на тяхна страна.

— Добре, хвана ме. Аз съм в комбина с Рипред и смятаме да превземем Подземната страна и да си я поделим по равно. Защото, нали знаеш, аз просто не мога да се наситя на това място. — Грегор откъсна със зъби кожичката и отвратено я изплю в лозите. — Как може да си мислиш такива неща, Лукса!

През цялото време, докато беше тук долу, искаше единствено да се прибере невредим при семейството си вкъщи. Тя знаеше това. Глупаво беше да си мисли, че той крои някакъв голям план с Рипред.

— Може и да се подиграваш, но Хенри направи нещо доста подобно — каза Лукса.

Хенри. Той беше неин братовчед, неин най-добър приятел и човекът, който я предаде на плъховете заради налудничавия си план да си подели властта с тях. Грегор призна, че Лукса има основание да храни подозрения. Но все пак.

— Аз не съм Хенри — каза Грегор и въздъхна, като си помисли каква невъзможна задача беше да накара Лукса да му повярва. Вероятно единственото същество, на което имаше доверие, беше клетвената и съюзница. Ако прилепът беше още между живите. — Какво стана с Аврора?

— Ранена е — каза Лукса.

Все пак това беше някакво облекчение. Да знае, че Аврора не е загинала.

— Къде е ранена? — попита Грегор.

— Крилото ѝ. Извадено е от ставата. Не може да лети, а аз не мога да я оставя. Тя страда много каза Лукса.

Нещо прещрака в ума на Грегор.

— Значи ти взе обезболяващото?

— Не знаех, че Нике има нужда от него. Ще върна една част — каза Лукса.

— Знаеш ли, не е зле чичо ти да прегледа Аврора. Доста разбира от медицина — каза Грегор. Лукса не отговори. Тя не беше направила особено добро впечатление на Хамнет. И кой знае какво мислеше за него? Да се появи ей-така, неочаквано, след десет години, като през цялото време всички смятаха, че е мъртъв. Грегор осъзна, че при сегашното положе ние Лукса никога не би могла да помоли Хамнет и помощ. — Аз ще говоря с него. Ще видя дали може да направи нещо. Но трябва да дойдеш с мен.

След малко тя се плъзна по една лиана и слезе при него. Очите ѝ бяха толкова тъжни и уморени. Изведнъж не можеше повече да ѝ се сърди.

— От какво е това? — попита той и прокара пръсти по белега от слепоочието до брадичката ѝ.

— Един плъх ме раздра с нокти в Лабиринта — каза Лукса.

— Благодаря, че измъкна Бутс оттам — каза Грегор.

— Беше Темп — каза Лукса.

— Темп е бил този, който е избягал с Бутс. Но ти си тази, която се е била, за да може да избяга — каза Грегор. Тя само сви рамене. — Хайде да поговорим с Хамнет.

Когато Грегор му каза за Аврора, Хамнет метна на гърба си раницата с медицинските принадлежности. Двамата с Грегор тръгнаха след Лукса през джунглата. Не беше далече. Тя отметна настрани гъста завеса от лози и видяха входа към пещера. Вътре бяха няколко мишки и златистият прилеп на Лукса, Аврора. Бедното създание лежеше по корем, вероятно последната поза, в която един прилеп би избрал да си почива, с крило, изпънато под неудобен ъгъл. Очите ѝ бяха мътни, а погледът — зареян в далечината. Грегор за пръв път я виждаше в този вид. Надяваше се, че е само от обезболяващото.

— Разместила си е крилото — каза Хамнет и се намръщи. — От колко време е така?

— Много седмици — каза Лукса.

Хамнет поклати глава.

— Дори и да успея някак да го наместя, увреждането може да е трайно. Но няма друга възможност.

Помъчиха се да я изправят и Аврора изпищя.

— Не можеш ли да го направиш, като е легнала? — попита Лукса и погали Аврора, за да я успокои.

— Не, а може и така да не стане — каза Хамнет. Той накара Грегор да хване здраво Аврора през гърдите. Грегор не можеше да обвие ръце около нея, тъй като крилете му пречеха. Успя единствено да стисне с ръце кичури от козината ѝ от двете страни на тялото ѝ.

— Съжалявам, Аврора — каза.

Тя примигна към него, замаяна:

— Горноземецо? Ти си тук?

— Да, пак се върнах — каза Грегор.

— А Арес? — попита Аврора.

— Не, той… той се разболя от чума — каза Грегор.

— Чума? — Макар Аврора да беше зашеметена от лекарството, Грегор долови ужаса в гласа ѝ. В уми му отново нахлуха образи. Пръскащи се пурпурни мехури… бели чаршафи, изцапани с кръв… прилепът му… майка му…

— О, не и Арес… — промълви Лукса глухо.

— Време е. — Хамнет застана зад Аврора и хвана разместеното крило близо до тялото. — Пригответе се и дръжте здраво! — нареди той, а после рязко дръпна крилото. Грегор изпусна Аврора и прилепът нададе сърцераздирателен вик.

— Стига! — изпищя Лукса и Грегор видя, че тя всеки момент ще изгуби самообладание. Тя хвана ръката на Хамнет и се опита да го издърпа от Аврора — Не ѝ причинявай повече болка! Тя не може да я понесе!

Хамнет стисна китките ѝ.

— Ако не искаш тя да умре тук в джунглата, няма друг начин, Лукса. Не помагаш, като се намесваш. Излез отвън пред пещерата.

Но Лукса не искаше. Притисна гръб към стената и отказа да се помръдне.

— Хайде пак, Грегор — каза Хамнет мрачно. — И този път дръж по-здраво. Трябва да имам опора, за да дърпам.

Грегор избърса потните си ръце и стисна здраво козината на Аврора.

— На „три” — каза Хамнет. — Едно — две — три!

Последва ново силно дръпване, нов писък, но този път Грегор не я изпусна. И сега като по чудо изкривеното крило на Аврора се намести с щракване, сгъна се и се долепи плътно до тялото ѝ.

— Ооооох! — изохка Аврора от облекчение. — Оооооох!

— Добре — каза Хамнет. — Много добре. Но не е заздравяло. Не си добре. Разместването със сигурност е причинило вреди. Ако го раздвижиш много рано, може да се размести отново. Но сигурно вече те боли много по-малко.

— Много по-малко — прошепна Аврора. Тя предпазливо разтвори и прибра криле няколко пъти. Лукса обви ръце около прилепа си и притисна лице в златистата козина. Грегор беше сигурен, че тя плаче и не иска двамата да я гледат.

— Почини си сега. Ще дойда да те прегледам след няколко часа — каза Хамнет, вдигна зелената бутилка с обезболяващо лекарство, поставена до стената на пещерата, и я върна в торбата с лекарствата.

— Хайде, Грегор.

По обратния път към Грегор каза:

— Предполагам, че са преживели доста лоши моменти.

— Едва ли им е било лесно — отвърна Хамнет и спря, за да набере десетина жълти сливи. — Ти познаваш племенницата ми по-добре от мен. Що за човек е според теб?

— Лукса ли? — каза Грегор и се позамисли. — Ами, при първата ни среща ми се стори надменна. Тогава през цялото време беше с Хенри. После, един вид, се сприятелихме. — Впечатлението му от Лукса прозвуча слабо, а тя беше толкова силна. Спомни си как тя уби плъха, Шед, и му спаси живота. Как се премяташе във въздуха с Аврора, когато разкъсваше огромната паяжина с движение, наречено „Усукването”. Как тръгна тайно след лодките по Водния път, за да му помогне да открие Гибелния. Как да опише Лукса? — Тя е смела — каза Грегор накрая. Не познавам по-смел човек от нея. И знам, че това може да ти се стори откачено… заради подвижните пясъци и тъй нататък… но съм готов да ѝ поверя живота си.

— Това наистина ми се струва откачено — каза Хамнет, но се усмихна.

Обратно в лагера, Хамнет даде на Нике една доза от обезболяващото лекарство и то веднага ѝ подейства.

— Почти не си усещам крака — промърмори тя.

Е, с бистър ум не успях да разгадая „Кървавото пророчество” но може би ще мога да го направя сега, когато всичко ми се струва нереално.

— Да, „Кървавото пророчество” — каза Хамнет. — Минаха много години, откакто го изучавах в стаята на Сандуич. Какво гласи повтарящата се строфа?

Тя беше още толкова свежа в ума на Грегор, че той отговори автоматично:

Хамнет го накара да я повтори още няколко пъти, за да я запомни. Грегор я рецитираше за четвърти път, когато видя, че Бутс е до него и изпълнява малък танц в такт с думите.

— „Три пъти в кръг завърти се сега” — каза тя. Завъртя се в кръг по веднъж за всеки от трите пъти. — „Три пъти в кръг завърти се сега”. „Три пъти в кръг завърти се сега”. — Продължи, докато ѝ се зави свят и падна на земята, като се смееше.

— Добре, тук се казва, че „виждаме какво ни сполита” — каза Грегор. — Е, какво е то?

— Сигурно чумата — отвърна Рипред.

— „Виждаме” чумата, но не и „кога” — каза Грегор. — В такъв случай какво означава „кога”?

— Може да е много неща. Кога е започнала чумата. Кога ще бъде открито лекарството. Кога ще умре последният топлокръвен — каза Нике унесено.

— „Лекарство и зло се преплитат във нишка една и оформят единствена, здрава лоза” — каза Хамнет. — Предполагам, че това се отнася за растението, което е лекарството. Как му беше името?

— Звездна сянка — каза Грегор. — Изглежда ето така. — Той извади един въглен от огъня и нарисува растението върху камъка, както си го спомняше от книгата на Нивийв.

— „Лекарство и зло се преплитат в нишка една”… ако звездната сянка е лекарството, тогава какво е злото? — попита Рипред.

Но никой не се сети за нищо.

Така че вместо това се нахраниха и се приготвиха за сън. Хамнет и Лукса помогнаха на Аврора да се прибере в лагера. Двата ранени прилепа се поздравиха и се сгушиха един до друг.

— За Аврора ще е голяма утеха да има друг хвъркач, с когото да спи — каза Лукса. Грегор обаче се запита дали това беше единствената причина да се преместят в лагера. На Лукса вероятно също щеще да ѝ се отрази добре малко човешка компания.

— Ще дойдеш ли с нас в Лозето? — попита я Грегор.

— Може да ви потрябвам — отговори Лукса.

Грегор се канеше да я предупреди, че е опасно, но се сети, че за нея това изобщо няма значение.

Хамнет ги остави да спят цели осем часа. После закусиха и се приготвиха да изминат последния етап от пътуването до Лозето на очите. Двата прилепа щяха да пътуват вързани върху Фрил, Бутс щеше да заеме обичайното си място върху гърба на Темп, а всички други щяха да вървят пеш.

— Е, да тръгваме към Лозето на очите — каза Хамнет и Фрил се отправи начело в джунглата.

Грегор се помъчи да качи Бутс върху гърба на Темп, но тя все още беше погълната от танца си. Правеше няколко стъпки към джунглата, а после казваше: „Три пъти в кръг завърти се сега” и хукваше в обратната посока.

— Не, Бутс, този път води към Регалия — каза Грегор. Към Регалия, където всички разчитаха на тях. Вдигна Бутс на ръце и я сложи на гърба на Темп. — Хайде да вървим. Лекарството е в тази посока.

Глава 21

Тръгнаха по тясна пътека, по която сигурно мишките отиваха до потока, но тя скоро се загуби в растителността и те отново започнаха да си проправят път през джунглата. Тук беше по-трудно. Лозите растяха по-нагъсто и на места трябваше да ги разделят с ръце, за да се проврат, а после стъблата пак се затваряха зад гърба им. На моменти Грегор не виждаше повечето си спътници. Движеше се близо до Темп и Бутс и внимаваше да не се изгубят сред растенията.

Хамнет определи номер на всеки от тях — от едно до единайсет — и периодично ги караше да се обаждат. На Бутс това страшно ѝ хареса и никога не пропускаше да извика: „Девет!” с огромно въодушевление. По-сложно беше за Темп, на когото му беше трудно да запомни, че е номер десет, а също и че десет идва след девет. Грегор знаеше, че математиката не е силната страна на хлебарките; затрудняваха се и от най-простото събиране. Бутс, която вече можеше да брои до двайсет, като бъркаше само числата тринайсет и четиринайсет, все бързаше да се намеси, за да помогне на Темп. „Темп, кажи „Десет!” „Темп, кажи „Десет!” викаше тя, когато той пропуснеше номера си. Грегор се надяваше, че това не обърква Темп, но дори и да беше така, той не го показваше.

При поредната проверка по номера Грегор осъзна, че Лукса се е върнала в строя и върви точно пред него.

— Как е Аврора? — попита той.

— По-добре, много по-добре, макар че все още има болки — каза Лукса. Тя го изчака да се изравни с нея и попита с озадачен тон: — Грегор… кое е онова момче? Което говори със съскача?

— Казва се Хазард. Син е на Хамнет. Следователно ти е братовчед — каза Грегор.

— Как е възможно? — каза Лукса намръщено. — Има зелени очи.

— Да, майка му е горноземка. Хамнет я срещнал някъде тук. Не разказва много за това — каза Грегор.

— Мой братовчед — каза Лукса. Изглеждаше раздвоена. Имаше известен горчив опит с братовчедите си.

— Мисля, че той ще е добър. Като Нериса или Хауард — каза Грегор.

— Значи сега Нериса е кралица? — попита Лукса.

— Да, но когато се върнем, ти пак ще бъдеш кралица, нали? — попита Грегор.

— О, да. Няма да се отърва от тази корона толкова лесно. Как се справя Нериса? Ужасно ли се отнасят с нея? — попита Лукса.

— Май се държи. Противопостави се на Рипред и всички останали по време на една среща. Щеше да се гордееш с нея — каза Грегор.

— Аз винаги се гордея с Нериса — каза Лукса. — Глупаците може и да я подценяват, но това не влияе на преценката ми за нейните дарби.

— Това важи за мен с двойна сила. Знаеш ли, двамата с Арес сме живи само благодарение на нея, именно тя разтълкува Гибелното пророчество. И защо е добре, че не убих Гибелния — каза Грегор многозначително.

— Тогава кажи ми, Грегор, защо е добре, че Гибелния е жив? — попита Лукса с въздишка.

Грегор си пое дълбоко дъх и започна да разказва от момента на битката с морските влечуги, когато Лукса изчезна. Разказа ѝ как пощади живота на Гибелния в Лабиринта, как го остави при Рипред; гневната реакция при връщането в Регалия и как Нериса му спаси живота, като разтълкува пророчеството. Разказа ѝ за връщането на Бутс и за месеците, които беше прекарал в очакване на някаква вест горе в Ню Йорк. После обясни всичко, което знаеше за чумата и най-трудната част — имената на всички заболели от нея. Бързо премина към търсенето на лекарството, срещата с Хамнет и опасното пътуване през джунглата до попадането му в подвижните пясъци.

— И тогава се появи ти — завърши разказа си той и попита: — А какво се случи с теб и Аврора?

Историята на Лукса беше по-кратка, но изпълнена с не по-малко неприятности от тази на Грегор. По време на битката с морските влечуги двете с Аврора взели Бутс и Темп и се спуснали в един тунел. Вълните препречили пътя им за връщане и те се носили с часове в ледената вода, вкопчени в спасителните жилетки на Бутс и Темп. Най-после успели да влязат в Лабиринта и се натъкнали на Туичтип. Тя ги повела към по-безопасно място, когато ги нападнали десетина плъха. Лукса наредила на Темп да бяга с Бутс и задържала другите достатъчно дълго, за да му даде добра преднина. После побягнала, следвайки указанията на Туичтип. Два дни търсили пътека, по която да излязат от лабиринта. После попаднали в мрежа от тунели, по които стигнали в джунглата. Там, почти веднага, Аврора разместила крилото си в битка с гигантска дървесна змия. Мишките им дали убежище и само затова останали живи.

— Имаш ли представа какво е станало с Туичтип? — попита той.

— Не знам, Грегор. Тя беше много слаба от раните си… Не знам — каза Лукса.

Гъстата растителност изведнъж свърши и пред тях се разкри долина. При вида на онова, което лежеше под тях, на Грегор му секна дъхът. Долината също беше покрита с лози, но те бяха по-тънки и изящни, с нежни цветчета във всякакви нюанси. Леко сладко ухание изпълваше въздуха и за пръв път от потеглянето си от Арката на Тантал усетиха прохлада. Звуците на джунглата останаха зад гърба им и тук цареше тишина.

— Това е Лозето на очите — изсъска Фрил.

Грегор се зачуди защо всички толкова се ужасяват от това място. Приличаше на великолепна градина с тези разноцветни цветчета и този прекрасен аромат и… после си спомни растенията, които биха отнели живота на Мандж. Може би тук в джунглата красотата означаваше опасност.

Гладка и широка каменна пътека водеше навътре в долината. Лозите образуваха висок свод над нея, сякаш бяха засадени и подрязани от опитен градинар.

— Кой е направил пътеката? — попита Грегор.

— Лозето я е направило само. За да подканва уморените пътници да влязат — каза Рипред.

Какво? Лозето беше направило пътеката? Нима това беше по-голям вариант на растението, изяло Мандж? Но вместо само едно растение, тук цял куп растения бяха разработили заедно този примамлив капан? Изведнъж красивата гледка стана зловеща и Грегор изобщо не искаше да влиза в Лозето на очите.

— Кураж, момче — каза Рипред, който без съмнение подуши страха в потта на Грегор. — Все някой е оцелял, след като е влязъл тук и е разказал историята, щом вашата доктор Нивийв има сведения за това място в книгите си. Това означава, че задачата е изпълнима. А щом е изпълнима, значи можем да я изпълним. Хамнет, какво предлагаш?

— Дръжте се много плътно един до друг. Вървете по двама или дори по трима, ако е възможно. Избягвайте да докосвате растенията. И в никакъв случай не напускайте пътеката — каза Хамнет.

— Бутс… — каза Грегор със слаб глас, а после прочисти гърло и пробва пак: — Бутс, трябва да стоиш на пътеката. Като… като… нали знаеш как Червенатa шапчица трябвало да върви само по пътеката? — попита той.

— Заради вълчо? — попита Бутс и очите ѝ светнаха.

— Да, точно така, в тези растения има лоши неща като вълци, затова стой само тук на пътеката, разбрахме ли се? — каза Грегор.

— Стой на пътеката, Темп! — нареди Бутс, но после веднага започна да наднича в лозите, явно надявайки се да зърне някой „вълчо”. Наложи се Грегор да я държи близо до себе си.

Фрил и Хамнет поведоха групата по пътеката, а Хазард вървеше между тях. Аврора и Нике, все още вързани за гърба на Фрил, бяха напълно беззащитни. Лукса ги прикриваше отдясно, а Лапблъд — отляво. След тях идваше Грегор, който държеше Бутс за ръка, докато тя яздеше Темп. Рипред, най-отзад в тила, вървеше сам.

Беше тихо. Много тихо. Грегор напрегна слух, когато и последният ясен шум от джунглата замря. После за пръв път чу звуците, които издаваха спътниците му: как стъпват, подсмърчат, въздишат. Нике се изкашля, Фрил изсъска изненадано, когато Рипред я настъпи по опашката, стомахът на Грегор ръмжеше от глад. Но Лозето на очите попиваше техните звуци и не им даваше нищо в замяна. Беше много зловещо.

Вървяха около пет минути, когато Грегор започна да ги вижда. Очите. Отначало ги взе погрешно за цветя или за някои от примамливите плодове, които висяха от лозите. Но цветята не мигаха, а плодовете не се въртяха, за да следят движенията им. Насекоми ли бяха? Дали самите растения имаха очи? Възможно ли беше? Грегор не знаеше и не попита. Държеше с една ръка Бутс, а с другата — ръкохватката на меча си и се преструваше, че не ги забелязва. Да, правилно.

Напредваха бързо. Пътеката беше все така гладка и права и се спускаше с лек наклон надолу. Придвижването беше лесно, но Грегор изпита усещаното, че се спускат по гърлото на някакъв ужасен звяр. „Само чака подходящия момент, за да ни налапа”, помисли си той. Стисна ръката на Бутс по-силно, докато тя се оплака, че я боли.

Стигнаха до голяма поляна с форма на правилен кръг. От отсрещната страна тръгваха три по-малки пътеки, разположени под един и същ ъгъл. Сякаш някой ги беше измерил и начертал с транспортир. Грегор никога не беше виждал в Подземната страна нещо подобно. Разбира се, беше попадал на много разклоняващи се пътеки, но те бяха с най-различни размери и форми и изглеждаха естествено образувани от потоци или отдавна пресъхнали реки. Лозето на очите беше грижливо проектирано и оформено от някого. Или от нещо.

— Защо направо не ни нападнат? — попита той, без дори да знае кои са „те”.

— Тази част от Лозето сигурно не е толкова хищна като другите — каза Хамнет. — Или кръвта ни им е нужна за специална цел. Да нахранят младите растения или да излекуват някаква болест.

— Значи това място има мозък, или нещо подобно? — каза Грегор.

— Погледни пътеките, момче. Мислиш ли, че са се появили случайно? — каза Рипред. Не, не се бяха появили случайно. Значи отговорът беше „да”.

Хамнет постави един фенер точно в центъра на кръга и всички се събраха плътно около него, докато се хранеха. Свършиха и Хамнет се изправи.

— Ще взема Фрил и ще разузнаем пътеките — каза той.

— Добре. Останалите могат да се редуват да спят — каза Рипред.

— Идвам с теб — каза Хазард, като скочи и се вкопчи в ръката на Хамнет.

— Тук ще си в безопасност, Хазард — каза Хамнет.

— Рипред ще те наглежда.

Но Хазард отказваше да остави баща си и Фрил да тръгнат без него. След като стана ясно, че е твърдо решен да ги последва, Хамнет се предаде и го взе с тях. Тръгнаха по пътеката, която отиваше наляво и скоро се изгубиха от поглед.

— Ще се справят ли? — Грегор попита Рипред.

— Не се тревожи за Хамнет. Той може да се грижи за себе си — каза Рипред. — Оцелял е тук десет години без никаква помощ от нас, останалите.

— Защо е напуснал Регалия, Рипред? — попита Лукса приглушено. Тя рядко заговаряше плъха, затова Грегор разбра, че този въпрос сигурно я измъчва.

— Никога ли не са ти казвали? Нито майка ти? Нито Викус? — попита Рипред.

— Не. Хенри чул, че Хамнет е полудял. Но така и не можа да открие цялата история, а Хенри можеше да открие почти всичко — каза Лукса.

Не се чуваше никакъв звук, освен дишането им, докато Рипред обмисляше думите ѝ. Грегор се загледа навътре в Лозето и видя как светлината от фенера хвърля отблясъци по безброй чифтове очи. Неспирно примигващи. Идеше му да им изкрещи да изчезнат, но така само щеше да изплаши Бутс, а и беше сигурен, че те няма да изчезнат.

— Не е зле да научиш — каза Рипред накрая. — Предполагам, че Викус само чака да пораснеш достатъчно, за да ти разкаже. Но той би ти позволил да си останеш малка, колкото е възможно по-дълго. А и му е трудно да говори за Хамнет, без да се разплаче.

— Тогава ти ми кажи — каза Лукса. — И после двамата с Викус ще сме ти задължени.

— Вие, задължена на мен, Ваше височество? Е, това е шанс, какъвто едва ли мога да изпусна — каза Рипред. Преобърна се, легна на една страна и се взря в пламъка на фенера. — Сега откъде да започна…? Виждате ли, работата е там, че… въпросът е, че трябва да разберете, че хората и плъховете не винаги са изпитвали толкова всепоглъщаща взаимна омраза. Или най-малкото са се мразели на приливи и отливи и понякога е имало надежда за истински мир. Тези времена съвпадали с това, че както плъховете, така и хората имали водачи, готови да отдадат по-голямо значение на хармонията, отколкото на облагата. Казват, че преди няколкостотин години имало такова време.

Бутс се намести върху скута на Грегор и той обви ръце около нея. Тя се прозя широко и облегна глава па гърдите му.

— В знак на добра воля хората направили подарък на плъховете. Дали им мястото, което прилепите наричат Градината на Хесперидите. Хората на самия Сандуич планирали градината веднага щом пристигнали в Подземната страна. Имало равнина, която се наводнявала всяка година с прииждането на реката. Хората построили дига, така че низината да не се наводнява повече и когато изсъхнала, земята била много плодородна. Посадили ябълкови дървета. По стандартите на Горната земя те били малки, но жилави и светлината от реката им стигала, за да растат. Дигата имала шлюз, който можел да се отваря и затваря, за да осигурява вода. Дърветата процъфтявали и скоро клоните им натежали от златни ябълки.

— „Я” като „ябълка” — промърмори Бутс.

— За плъховете това бил наистина рядък дар. За разлика от хората ние не можем да отглеждаме реколта. Но дърветата не изисквали много грижи и давали плод почти постоянно. Помня, че когато бях мъниче, ми беше много приятно да ходя в градината, да ям ябълки и да спя в близките пещери, които ухаеха така сладко, както и плодовете.

— Да — прошепна Лапблъд печално. — Всички обичаха градината.

— Никога не съм чувала за Градината на Хесперидите — каза Лукса със съмнение в гласа.

— Не, защото ако беше чувала за нея, щеше да знаеш и историята защо си е тръгнал чичо ти. Която ще ти разкажа сега — каза Рипред. — Онова време, преди десетина години, не беше щастлив период. Макар че баща ви беше доста свестен крал в някои отношения, Ваше височество, в други беше прекалено неотстъпчив. А, разбира се, крал Горджър беше кръвожадно чудовище още от самото начало.

— Същият крал Горджър… — поде Грегор.

— Да, същият крал Горджър, който падна от скалите и загина при първото ти идване, Грегор. Както и да е, хората решиха, че си искат градината обратно. Соловет изпрати армия под командването на Хамнет да прогони плъховете. По онова време, трябва да се признае, Хамнет беше най-добрият воин сред хората. Всички смятаха, че той ще поеме командването на армията след майка си, тъй като много приличаше на нея. Но както се оказа, той приличаше колкото на Соловет, толкова и на Викус. И следователно беше обречен.

На Грегор започна да му се повдига. Изпита желание да каже на Рипред да спре. Не беше сигурен, че иска да чуе останалата част от историята. Лукса обаче искаше. Ставаше дума за чичо ѝ.

— Под командването на Хамнет хората и техните хвъркачи предприеха изненадваща атака. Плъховете, повечето от които играеха в градината с мъничетата си, бяха хвърлени в смут. Но бързо се прегрупираха, скриха мъничетата в близките пещери и се върнаха, за да се бият. Сражаваха се толкова ожесточено, че битката започна да се обръща в тяхна полза. Но Хамнет имаше резервен план, разработен от майка му. Ако плъховете се окажеха твърде силни, той трябваше да отвори шлюза и да наводни полето. Тогава на плъховете щеше да им се наложи да плуват и хората, летящи върху хвъркачите, щяха да имат голямо предимство. И Хамнет отвори шлюза.

В паузата, която последва, Грегор си спомни думите на Хамнет към Викус: „Не причинявам вреда. Не причинявам повече вреда”. Разбра, че всеки момент щеше да научи каква е била тази вреда.

— Реката беше придошла, а дигата беше много стара. Когато водата потече през шлюза, мазилката и камъните рухнаха и цялата дига поддаде — не само наводни равнината, но я заля с шест метра вода. Стотици плъхове се удавиха в потопа, а водата повлече и много хора и техните хвъркачи. Но унищожението не приключи дотам. След като изпълни равнината, водата нахлу във входовете на пещерите и удави мъничетата, които бяха скрити там, за да са на сигурно място. Писъците им се чуваха от километри…

— От километри — повтори тихо Лапблъд. — От километри.

— Какво направи Хамнет? — попита Лукса.

— Предприе отчаян опит да спаси давещите се — хора, плъхове, прилепи, всякакви същества, — но беше безполезно. Собственият му хвъркач, клетвеният му съюзник, беше завлечен във водата от два плъха, които се мъчеха да се спасят и така и не изплува на повърхността. Хамнет беше изтеглен от водата от Марет, който беше принуден да го повали в безсъзнание, за да му попречи да се гмурне отново в онова, което вече беше езеро от трупове — каза Рипред. — Когато Хамнет се свести в Peгалия, беше, на практика, луд. Дни наред не разпознаваше никого и говореше със странни, объркани изречения. После възвърна разума си и напълно престана да говори. Няколко нощи по-късно избяга от Регалия. Последният човек, който го е видял, трябва да е била Нериса, която — бих могъл да добавя — като дете беше точно толкова неуравновесена, колкото е сега. Но тя никога не спомена това. Година след изчезването си той беше обявен за мъртъв и всички усилия за откриването му спряха — каза Рипред. — И това е историята на твоя чичо Хамнет.

— Какво стана с градината? — попита Аврора.

— Погребана е под водата. А онези дървета със златни ябълки не могат да растат никъде другаде в Подземната страна — каза Рипред. — Така че те също бяха изгубени.

Известно време Грегор чуваше само пращенето на фенера и тихото похъркване на Бутс, която спеше на гърдите му. После от пътеката вляво се разнесе измъчен глас:

— Пак ли разказваш стари истории на хора, на които това не им влиза в работата, Рипред? — Грегор не знаеше от колко време Хамнет седи там, върху Фрил, прегърнал спящия си син. Изглежда достатъчно дълго.

— Знаеш теорията ми по този въпрос, Хамнет. Колкото по-често се разказват историите, толкова по-малка е вероятността да ги повторим — каза Рипред. — Може би това ще спаси племенницата ти някой ден.

Лукса и Хамнет се спогледаха.

— Може би — каза Хамнет. — Зависи чий слух е наследила.

— Намерихте ли нещо? — попита Рипред.

— Така ми се струва — каза Хамнет. Вдигна шепа растения. Корените още висяха от стъблата. В юмрука си стискаше китка звездовидни листа.

Глава 22

— Звездна сянка — каза Рипред. — Намерил си я?

— Намери ли я? — Грегор скочи, като забрави, че Бутс спи в скута му. Остави я на земята и бързо тръгна към Хамнет. — Намери ли лекарството?

— Отговаря на описанието ви — каза Хамнет. Той намести Хазард върху гърба на Фрил и се плъзна надолу по опашката на гущера. Всички се събраха около него.

— Какво мислиш, момче? Прилича ли на рисунката в книгата? — попита Рипред.

— Съвсем същото е! — възкликна развълнувано Грегор. Бяха открили лекарството! Най-после нещо вървеше както трябва! Откъсна едно листо от растението и го помириса. Чистият, свеж аромат погъделичка носа му. — Ммм, мирише на лимони. Това трябва да е. Мирише… сякаш може да лекува. Къде е? Можем ли да отидем да го вземем сега? А после да се върнем в Регалия и…

— Не бързай толкова, Грегор. Знам, че всички горим от нетърпение да се сдобием с лекарството. Но всичко по реда си. Трябва да поспим. Фрил ще остане на пост. А после ще започнем — каза Хамнет.

Грегор легна до Бутс. Беше уморен, но и развълнуван. Задържа листото от звездна сянка в дланта си и гледаше как светлината танцува по него. В ръката си държеше живот за майка си, за Арес, за цялата Подземна страна. Притисна листото към носа си и успокоен от лимоновото му ухание затвори очи.

Усети как Хамнет го разтърсва, за да го събуди. Хапнаха останалата от предишната вечер риба и няколко сливи. Но когато започнаха да се подреждат в предишния си строй, Хамнет ги спря.

— Снощи не казах на никого, освен на Рипред, защото исках да спите спокойно, но този последен етап от пътуването ще бъде опасен. Поляната със звездна сянка е близо, но за да стигнем до нея, се налага да минем по много опасна пътека. Трябва да се движим възможно най-бързо в група.

— Измислих строй, който би трябвало да ни даде най-голям шанс за оцеляване — каза Рипред. — Хамнет ще ви покаже. Правете точно каквото ви казва.

Хамнет постави Фрил в предния край на строя с двата прилепа и Хазард на гърба ѝ. Нареди на Темп да пропълзи под задните крака на Фрил. От дясната страна на гущера беше Рипред, с Бутс и Грегор на гърба му. Лукса щеше да пътува отляво на гърба на Аапблъд. Хамнет трябваше да тича отзад.

— Мога да се придвижвам достатъчно бързо и на собствените си два крака — възрази Лукса. Явно не искаше да язди Лапблъд.

— Не, Лукса, не можеш — каза Хамнет. — И ми се довери, когато казвам, че ще си признателна на Лапблъд за бързината.

Лукса неохотно се настани върху Лапблъд и посегна да погали козината на Аврора. Грегор вдигна Бутс на гърба на Рипред и седна зад нея. Налагаше се леко да свие колене, за да не влачи крака по земята.

— Ще яздим тук? — попита го Бутс, озадачена.

— Само за малко, Бутс. После пак може да се качиш върху Темп — каза Грегор.

Бутс пропълзя върху врата на Рипред и го смушка с пръст по темето.

— „П” като „плъх" — каза тя.

— Да, и „X” като „хапя” — каза Рипред напевно. — Внимавай плъхът да не ти отхапе пръстите! — Той щракна със зъби, за да подчертае думите си.

— О-о! — Бутс бързо се дръпна назад, притисна се към Грегор и сложи ръце пред гърдите си.

— Това беше ли наистина необходимо? — попита Грегор.

— Абсолютно. Искаш ли да тръгне насам-натам и да се опитва да гали плъхове? Не и в тези времена — каза Рипред.

В думите на Рипред, както обикновено, имаше логика. Общо, Грегор не искаше Бутс да гали плъхове. Повечето биха я убили на секундата. Но все пак… ако хората и плъховете учеха бебетата си още от малки да се страхуват едни от други… как щеше изобщо някога нещо да се промени към по-добро? Имаше предчувствие, че този въпрос е прекалено сложен, за да намери отговора точно сега, затова само обви ръце около Бутс и не каза нищо.

Всички бяха по местата си.

— Ще се придвижваме с нормална скорост за съвсем кратко време, после ще дам заповед да бягате. Няма да спирате, докато не стигнете до поляната съc звездната сянка — каза Хамнет. — Да тръгваме.

Пътеката беше по-тясна, но приличаше на онази, по която бяха пристигнали. Завиха и Грегор видя дълъг коридор от растителност, който беше толкова красив, че не изглеждаше истински. Лозите бяха покрити с милиони миниатюрни сребристобели цветчета, които искряха в светлината на фенерите. Чуваше се тих, звънтящ звук на камбанки. Сякаш влизаха във входа към някаква вълшебна приказна страна. А уханието… о, от уханието на цветята се замая от щастие.

— Бягайте! — изкрещя Хамнет.

Рипред се хвърли напред с такава сила, че Грегор за малко не падна — наложи се да се наведе над Бутс и да се хване за ушите на плъха, за да се задържи. Бутс изписка в знак на протест, тъй като я притискаше към врата на Рипред, но Грегор не смееше да се пусне.

Заради уханието на цветята обаче, му беше трудно да се държи. Усещаше как умът му се замъглява и започна безпричинно да се хили.

— Дръж се, Горноземецо! — изръмжа Рипред.

Това беше най-смешното нещо, което Грегор някога беше чувал и той избухна в смях. Видя как омайно ухаещите лози започнаха да се изстрелват към тях и му се прииска да протегне ръце, за да ги посрещне. Точно тогава забеляза, че Фрил се изправя на задни крака и се впуска в спринт. При вида на големия гущер, носещ се бързо на тези големи крака, Грегор се разсмя толкова силно, че му потекоха сълзи.

После Грегор видя зелена поляна… Това сигурно беше звездната сянка… Какво тъпо име за растение, тъй като тук долу нямаше звезди, нито пък сянка, след като нямаше слънце. А слънцето беше звезда. След като звездата беше слънце… Не, слънцето беше звездна сянка… Не…

— Може би трябва да го нарекат „Сянка бяла, звезда не видяла!” — извика Грегор. Това му се стори толкова смешно, че изгуби равновесие, плъзна се от гърба на Рипред и падна на пътеката. Растенията… красивите растения… се увиваха около ръцете и пръстите му… Никога през живота си не беше виждал нещо толкова удивително! Нещо го дръпна отзад, а после и други започнаха да го теглят насам-натам, защото новите му приятели, лозите със сребристи цветчета, не искаха да си тръгва толкова скоро. Врязваха се дълбоко в ръцете му, преди да се прекършат.

— Довиждане! — провикна се Грегор, докато го отнасяха. — Много ми е приятно, че се запознахме!

После се озова легнал в прохладен, зелен, наситен с лимоново ухание свят, като все още се смееше на шегата със „Сянка бяла, звезда не видяла” когато осъзна, че тя съвсем не е смешна. Обзе го тревога и той бързо се надигна. Групата се беше разположила на обширната правоъгълна поляна, покрита със звездна сянка. Бутс се беше свила на кълбо в листата до него и се кикотеше на пръстите ги. Нике хълцаше, от което Лукса и Хазард се превиваха от смях. Аврора, която очевидно можеше да лети отново, правеше лениви лупинги във въздуха.

Повечето от другите му спътници също изглеждаха объркани. Рипред и Хамнет вдишваха дълбоко уханието на звездната сянка и Грегор направи същото. Умът му започна да се прояснява почти веднага.

— Какво се случи там? — попита той.

— Онези цветя излъчват ухание, което създава чувство на огромно щастие и наслада — каза Хамнет. — А после, предполагам, завличат жертвата в Лозето и я разкъсват.

— Ау! Можехте да ни предупредите за това! — възкликна Грегор.

— Страхувахме се, че ще се опитате да се биете с тях — каза Хамнет. — Така щяхте със сигурност да загинете.

— Можеше да се бием с тях — каза Лукса, но после Нике изхълца отново и тя буквално падна от смях.

— О, моля ви се — каза Рипред, като завъртя очи. — Наложи се двамата с Хамнет да извлечем оттам половината от вас или не си спомняте тази част, Ваше височество?

Грегор видя объркването върху лицето на Лукса и предположи, че въпросната част от пътуването беше толкова замъглена за нея, колкото и за него.

— Най-бързо поразява най-малките — каза Хамнет. — За щастие Фрил и аз взехме Хазард с нас снощи. Той започна да говори безсмислици почти веднага щом попаднахме на сребристите цветя. Така разбрахме с какво си имаме работа. — Той прегърна Хазард и го притисна към себе си.

— Сега ли ще наберем звездна сянка? — попита Хазард. — Може ли да помагам?

— Да, всички можем да помагаме — каза Хамнет.

— Колкото по-бързо наберем растенията, толкова по-добре.

Преди да започнат обаче, Хамнет настоя всеки да изяде по една шепа листа от звездна сянка.

— Защо ни е необходимо? — попита Грегор. — Никой от нас не е болен от чума.

— Но всички несъмнено сме изложени на нея. „Там, във люлката, лекарството таи се сега” — каза Хамнет. — Това означава, че чумата се заражда тук в Лозето. Не знам точно къде или как. Всички имаме драскотини и рани. Краката ти, Грегор. Порязванията от лозите. — Хамнет обърна ръката на Грегор — беше покрита с плетеница от драскотини там, където лозите бяха обхванали ръцете му. — Ако чумните бактерии се носят във въздуха, ако живеят по растенията или се крият заровени в земята под нас, бъди сигурен, че ще проникнат в кръвта ти.

— Бутс! — възкликна Грегор. — Хайде, трябва да изядем това! — Той напъха няколко листа в устата си и задъвка. Всъщност не бяха лоши. Малко като лимон, мента и чай едновременно. Бутс се възпротиви и не искаше да изяде листата, тъй като не обичаше много зеленчуци, докато Хамнет не измисли игра — кой може да изяде листото най-бързо. Хазард и Темп се включиха в играта и бяха достатъчно благоразумни да я оставят да печели почти всеки път, така че след малко изяде доста листа.

Звездната сянка се отскубваше лесно от тънкия слой почва, в който растеше, но никой не можеше да се сети как най-добре да я подготвят за пътуването до вкъщи. Растенията бяха дълги около четирийсет сантиметра и трудно можеха да направят наръчи. После Грегор си спомни за ролката тиксо и я извади от раницата си.

— Ето, това ще свърши работа! — Той разви едно парче, за да им покаже. Ако нарежеха широката лента на по-тесни ивици, можеха да пристегнат листата в наръчи.

— Прекрасно — каза Хамнет. — Благодаря ти.

— Недей да благодариш на мен, а на Марет — каза Грегор, а после се усети. Сега, когато всички знаеха за Градината на Хесперидите и как Марет беше спасил Хамнет, той се почувства неудобно, че споменава името му. — Извинявай — измърмори той.

— Защо? — попита Хамнет. — Марет е един от малкото хора, на които нямам нищо против да съм задължен.

— Да — каза Грегор. — Той е добър човек.

— Хайде да започваме брането — каза Хамнет.

Отначало всички беряха звездната сянка от поляната, но скоро стана очевидно, че хората ще са най-полезни, ако се занимават с правенето на наръчи. Никой освен тях нямаше ръце, които бяха нужни за тази задача. Бутс и Хазард също не бяха от особена помощ, така че отново се заловиха да берат растения. Или по-скоро Хазард береше, докато Бутс пееше „Песента за азбуката”. После продължи с „Три пъти в кръг завърти се сега”, докато се въртеше в своя бърз танц и накрая падна, защото ѝ се зави свят. От време на време и тя носеше по няколко листа. Аврора и Нике, които поради нараняванията си също бяха ограничени в движенията си, я наглеждаха. Когато Бутс започна отново да проявява прекалено силен интерес към джунглата, Грегор бръкна в раницата си и измъкна топката и пумпала, които Дулсет беше сложила там за нея. Даде ѝ и огледалцето на Нериса — Бутс много обичаше да прави физиономии на отражението си.

Накрая Грегор и Лукса само режеха ленти тиксо и пристягаха звездната сянка в наръчи. Хамнет ги събра и започна да ги подрежда в нещо като купа сено. Когато той се отдалечи и не можеше да ги чуе, Грегор се обърна към Лукса:

— Е, биваше си я тази история, която Рипред ни разказа за Хамнет.

— Да, това до голяма степен обяснява защо си е тръгнал — каза Лукса. — Не е бил с ума си. Но не обяснява защо не се е върнал в Регалия, когато е възвърнал разума си.

— Защото щяха пак да го накарат да се бие, Лукса — каза Грегор. — А той не е можел да издържи да убива повече.

— Никой от нас не изпитва особено удоволствие да убива — каза Лукса. — Правим го, за да оцелеем.

— В такъв случай какво искаш да кажеш? Да не мислиш, че е страхливец? — каза Грегор.

— Не страхливец в смисъл, че се страхува да умре. Но според мен му е по-лесно да живее тук в джунглата, отколкото да се върне и да се изправи пред истинския живот — каза Лукса.

Грегор се замисли за това. Първо, животът в джунглата не беше лесен. А Хамнет беше напуснал всички, които обичаше. Нямаше как да знае, че ще срещне жена горноземка и ще се роди Хазард. Вероятно дори не се беше надявал, че ще оцелее. Беше се отказал от всичко — от дома си, любимите си хора, живота си — защото толкова силно беше чувствал, че онова, което прави за Регалия, е погрешно.

— Не знам, Лукса. Струва ми се, че е взел много смело решение. И според него то е било единственото решение, което е можел да вземе — каза Грегор.

— Може би. Не знам. — Лукса поклати глава. — Но ти щеше ли да изоставиш семейството си, Грегор?

— Това е различно. В моето семейство не е позволено дори удрянето — каза Грегор. — А твоето вечно е във война.

— Вече и твоето — каза Лукса и откъсна със зъби парче тиксо.

Хамнет натрупа на купчина всички готови наръчи и дойде да им помогне да пристегнат още няколко. Лукса и Хамнет избягваха да разговарят много помежду си. Жалко, тъй като Грегор наистина харесваше и двамата, а те бяха роднини, и тъй нататък. Не беше съвсем сигурен как да ги накара да си говорят, но направи опит.

— Вие двамата наистина си приличате много каза той. — Дори се усмихвате по един и същ начин.

Лукса и Хамнет се спогледаха предпазливо, но не казаха нищо.

— Значи, Лукса много прилича на майка си, а? Рипред каза, че направо е одрала кожата на близначката ти — продължи Грегор.

Това беше по-скоро въпрос, така че Хамнет трябваше да отговори.

— Забележително е колко много прилича на Джудит. Дори като бебе… — Той млъкна, без да довърши.

— О, да, сигурно още си бил там, когато Лукса е била бебе — каза Грегор.

— Да, тогава с Лукса бяхме големи приятели. Аз я заведох на първата ѝ разходка с хвъркач извън града — каза Хамнет.

— На брега с кристалите — каза тихо Лукса.

Хамнет я погледна изненадано.

— Помниш това? Едва ли си била на повече от две години.

— Само малко. Все още пазя едно парче кристал. Синьо е — каза Лукса.

— И с форма на риба — каза Хамнет. — Спомням си. — Изведнъж очите му се напълниха със сълзи. — От всичко, което оставих зад гърба си в Регалия, Лукса, най-мъчно ми беше за теб. За теб и за майка ти.

— Можеше да дойдеш и да ни видиш — каза Лукса и гласът ѝ прозвуча като на много малко дете.

— Не. Никога не бих могъл да си тръгна два пъти. Знаеш как действа Соловет. Щеше моментално да ме накара отново да поведа армия — каза Хамнет.

— Нямаше да може да те принуди — каза Лукса.

— Щеше, и още как — промърмори Грегор. Соловет щеше да намери начин да накара сина си да се бие отново. Вина. Срам. Дълг. Щеше да измисли нещо.

— Не мога повече да правя това — каза Хамнет. — Не и след…Още го сънувам всяка нощ…Гласовете, които отчаяно ме викат да ги спася…И какво разреши това? Тази битка в градината? Нищо. Не се оказа решение за абсолютно нищо. Когато приключи, хората и гризачите се мразеха помежду си повече от всякога. Подземната страна стана още по-опасно място.

В разговора настъпи продължителна пауза, преди Грегор да се обади отново.

— И сега никога ли не се биеш? Искам да кажа, ами ако нещо нападне теби или Хазард? — попита той.

— Бия се понякога, но само в краен случай — каза Хамнет. — Това е начин за оцеляване, който научих от Фрил. Оказва се, че има много начини да не използваш сила, стига да се потрудиш да ги усвоиш и развиеш.

— Какви например? — попита Грегор.

— Ами, да кажем, че Фрил е в опасност. Първата ѝ реакция е да си направи невидима. Камуфлаж — каза Хамнет.

Грегор си спомни първата си среща с Фрил. Нямаше да я забележи, ако тя не беше отворила уста да улови топката на Бутс.

— О, да, вярно. А ако това не подейства?

— Тогава тя се опитва да сплаши и прогони онзи, който я застрашава. Съска и разтваря яката си, с която изглежда много по-голяма и страшна — каза Хамнет.

— На Бутс не ѝ подейства — каза Грегор и се засмя.

— Не, Бутс веднага се опита да я изплаши на свой ред. — Хамнет се усмихна. — Ако Бутс представляваше истинска заплаха, Фрил щеше да започне бясно да удря с опашка по земята.

— А ако нещо все още се опитва да я нападне? — попита Грегор.

— Бяга. И то много бързо, щом се изправи на задни крака. Побягва към някое място, където лианите ще издържат тежестта ѝ и се покатерва високо над нападателя си — каза Хамнет.

— Но ако няма лиани, ако е притисната и някой се опитва да я убие? — попита Лукса.

— Тогава се бие. Има много страховити зъби, ако реши да ги използва. Но това винаги е в краен случай за разлика от жителите на Регалия, които, изглежда, почти незабавно решават, че няма друг начин — каза Хамнет. — Тук в джунглата открих, че много същества предпочитат да не се бият. Но ако първият ти инстинкт е да посегнеш към меча си, никога няма да разбереш това.

Грегор не знаеше дали Хамнет успя да убеди Лукса, че е постъпил правилно, но поне я накара да се замисли за това.

Поляната със звездната сянка беше почти наполовина обрана. Вече имаха огромна купчина растения. Грегор усещаше как с всеки стегнат наръч все повече му олеква. Бяха се сдобили с лекарството. Сега оставаше само да го занесат в Регалия и да го дадат на жертвите. Майка му щеше да оздравее и всички можеха да се приберат у дома. А ако тя все още искаше да се преместят във Вирджиния, Грегор щеше пръв да си приготви багажа.

Той си представи как живеят в семейната ферма на баща му във Вирджиния. Там беше доста хубаво, макар в известен смисъл да беше далече от други хора и сгради, и тъй нататък. Той обичаше Ню Йорк, щяха да му липсват приятелите, но ако по този начин нямаше да прекарват в страх всяка минута, щеше да си струва — и още как.

Точно си мислеше как може би ще се научи да язди кон, когато видя, че Аврора рязко вдига глава. Нике също се изправи. После Рипред и Лапблъд вирнаха носове във въздуха. Всички гледаха към другия край на поляната.

— Какво? Какво има? — попита Грегор. Обикновено прилепите реагираха на плъхове; плъховете обаче също реагираха така, сякаш наблизо имаше някаква опасност. — Някакво растение ли е? — Все още не се беше съвзел от срещата със сребристите цветя.

— Не! — изръмжа Рипред. — Как изобщо са влезли тук?

— Сигурно са си прогризали път със зъби — каза Нике. Тя неспокойно отваряше и затваряше криле.

— Кой? — попита Грегор, като грабна Бутс на ръце. — Кой си е прогризал път?

Но преди Нике да успее да отговори, Грегор видя как червената вълна започва да се излива на поляната. Бяха подредени в толкова гъсти и плътни редици, че изглеждаха като едно цяло, като гъста кървава течност, стичаща се към него. Той насочи лъча на най-хубавото си фенерче натам и видя, че вълната се състои от отделни същества.

Мравки. Стотици червени мравки се приближаваха към тях, като унищожаваха всичко по пътя си.

Глава 23

Рипред веднага пое командването.

— Ти! — подвикна на Аврора. — Вземи мъниците и излитай. Заведи ги при гризльовците, а после обратно в Регалия, ако не се появим до двайсет и четири часа!

Хамнет метна Хазард и Бутс върху гърба на Аврора.

— Грижи се за Бутс, Хазард — каза той и прегърна сина си.

— Не, искам Бутс да остане с мен — възрази Грегор.

— Аврора и аз сме клетвени съюзници. Ние не се делим! — заяви Лукса.

— Сестра ти, Горноземецо, всеки момент ще бъде разкъсана от секачите — каза Рипред. — И искам да се качите на Нике, Ваше височество. Клетвената ви съюзница не е в състояние да участва в битка.

— Битка ли? — изрече Грегор вцепенено. — Мравките са дошли за битка?

— Ами да не са дошли за пикник! Дошли са да унищожат звездната сянка и всички топлокръвни заедно с нея! Сега се размърдайте! — Рипред щракна със зъби до рамото на Аврора и тя веднага излетя.

— Бутс! Дръж се! — изкрещя Грегор. Видя озадаченото ѝ лице над врата на Аврора, преди Рипред да го побутне силно.

— Съвземи се, воине! Мечът е в теб. Как си със светлината? — попита плъхът.

Грегор хвърли поглед към фенерчето, което обикновено държеше на кръста си. Нямаше да му свърши работа в битка. Спомни си един трик, който беше използвал на предишната мисия.

— Лукса! Ела бързо! — извика той. Извади две фенерчета и ги закрепи с тиксо за ръцете им.

— Петовърха дъга! — изкрещя Рипред. — Аз ще бъда отпред. Искам Горноземеца и Лапблъд от дясната ми страна, Хамнет и Фрил — от лявата. — Плъхът се обърна към Хамнет, който внезапно беше замръзнал, като вкопан в земята. — Ще се биеш, нали?

— Аз… аз… — заекна Хамнет.

— На карта е заложено лекарството. Разглеждай това като начин да изкупиш старите си постъпки — каза Рипред. — Разглеждай го като начин да спасиш сина си. Разглеждай го, както искаш, но вземи оръжие или се махай!

Хамнет хвърли поглед към настъпващото море от мравки. Една четвърт от звездната сянка вече беше раздробена, сдъвкана, стъпкана и ситно накълцана.

— Да. Да, ще се бия — каза Хамнет. Изтича до Фрил, разкъса торбата под врата ѝ и измъкна меч.

— Аз бия се със секачи също, аз бия се със секачи също — каза Темп.

— О, Темп! — каза Грегор. — Трябваше да отидеш с Аврора. — Грегор знаеше, че хлебарките не се славят с бойните си умения. Биваше ги да бягат. Така оцеляваха.

— Аз бия се със секачи също, аз бия се със секачи също — настоя Темп.

— Добре, пълзливецо, заеми позиция в онази купчина звездна сянка. Ако стигнат до теб, направи всичко по силите си да ги изкараш от строя — каза Рипред. Темп изтича до купчината звездна сянка и се скри. — Във въздуха, Ваше височество; осигурете ни възможно най-голямо прикритие — каза Рипред. Лукса възседна Нике с мрачно изражение и излетя, вече извадила меча си. — Останалите, заемете позиции.

Рипред се понесе към мравките и приклекна на десетина метра от настъпващата армия. Хамнет зае мястото си на пет метра вляво и зад Рипред, а Фрил го прикриваше в гръб на същото разстояние. Грегор се огледа объркано наоколо.

— Прави, каквото прави Хамнет! — нареди Лапблъд. — Аз ще бъда зад теб.

Грегор изтича на същото разстояние, на което се намираше Хамнет, но от дясната страна на Рипред. Лапблъд се разположи зад тях.

— Удръжте позициите си възможно най-дълго, преди да отстъпите. Когато стигнем купчината, застанете в кръг. Не се спасявайте взаимно, спасявайте растенията! Помнете, звездната сянка е това, от което имаме нужда! Защитавайте я на всяка цена! — нареди Рипред.

Грегор се вгледа в мравките. Всяка беше дълга около метър и половина и висока половин метър.

Като се изключи размерът им, анатомично бяха същите като мравките в Горната земя. Всяка имаше шест крака, две антени и чифт остри като бръснач челюсти, които се отваряха и затваряха хоризонтално, разсичайки звездната сянка на парченца. Бяха подредени в стегнат строй, рамо до рамо, като добре обучена армия. Армия от стотици едри мравки. Настъпваща право към тях.

— Воине! — изкрещя Рипред. — Погледни ме! — Грегор откъсна очи от мравките и се обърна към Рипред. — Ако си рейджър, покажи го сега! Това е на живот и смърт, момче! На живот и смърт, ясно ли е?

На живот и смърт? Не само за шепата присъстващи тук на поляната, а за всички топлокръвни, за мъничетата на Лапблъд, за Хауард и Андромеда, за Арес, за майка му. Мравките бяха само на няколко крачки от Рипред, когато Грегор осъзна, че дори не е извадил меча си. Измъкна го от ножницата с едно плавно движение. Тръпката се разнесе из тялото му и зрението му стана фрагментирано, докато усещането за ярост нахлуваше с рев в тялото му.

— Сечи им краката, обезглавявай ги, обезкръвявай ги, направи всичко, за да ги спреш! — изрева Рипред. И с тези думи скочи право в колоната от мравки.

През следващите минути Грегор напълно загуби представа къде се намира, за спътниците си, изгуби представа за самия себе си… Усещаше горещина, пот, вкуса на собствената си кръв в устата. Мечът му знаеше накъде да се движи — към ставите на краката, тиловете, тънките кръстове. Но те бяха толкова много… толкова много! Зад всяка паднала мравка се появяваше друга, за да заеме мястото ѝ. Беше принуден да отстъпи бавно, неохотно пред числеността им. Накрая усети как наръчите със звездна сянка драскат краката му, опря се с гръб на тях и се приготви за последен отпор — а после те връхлетяха и го събориха върху растенията.

— Не! — чу той собствения си глас. — Не! — Изправи се пак на крака и се хвърли срещу армията, като се мъчеше да спре унищожаването на растенията, но напразно. Купчината изчезна за по-малко от минута, а останалата част от поляната беше изцяло незащитена. Докато залиташе след изчезващата армия, някой го захапа за ризата и бързо го извлече навън от джунглата. Помъчи се да се освободи, да последва врага сред лозите, но онзи, който го държеше, беше прекалено силен, за да му се съпротивлява.

— Остави ги да си вървят! Всичко свърши, момче! Свърши. Загубихме — каза Рипред, като го дръпна рязко и го принуди да седне.

От силата на удара Грегор се върна в реалността. Разтърсваше се от хълцане и ридания — от ярост към мравките, от отвращение заради битката и от отчаяние, защото поляната… о, поляната беше напълно унищожена! Парченца от растенията лежаха стъпкани в пръстта, която беше подгизнала от зловонна лепкава слуз. Той загреба една шепа и наблюдаваше как последните късчета звездна сянка се разтварят, превръщат се в зеленикава течност и изчезват.

— Свършено е — проплака Грегор. — Звездната сянка вече я няма. Лекарството е унищожено.

— Напълно унищожено — каза Рипред тихо. — Вече всичко е унищожено.

Лукса и Нике се приземиха до тях. През сълзи Грегор видя кръвта, която струеше от порязванията по бледите крака на Лукса. Осъзна, че и той е покрит с парещи рани, там, където челюстите бяха успели да го достигнат.

— Ако това е някаква утеха, джунглата довърши работата вместо нас — каза Рипред.

Грегор погледна натам, където изчезна остатъкът от армията мравки. Намираше се точно на мястото, където Хамнет беше превел светкавично групата им. Сред красивите бели цветове, които предизвикваха замайващо щастие. Мравките сигурно също бяха податливи, защото сега растенията се хвърлиха срещу навлезлите доброволно сред тях насекоми. Не мина много време. След броени минути мравките бяха разкъсани на парчета и паднаха върху пръстта и листата на джунглата, където корените се раздвижиха и ги покриха. И пак настъпи тишина.

Грегор избърса очи и с усилие се изправи на крака. Рипред и Лапблъд седяха прегърбени зад него. Лукса още беше на гърба на Нике. Сред безброй мъртви мравки красивото синьозелено тяло на Фрил лежеше на поляната, а по кожата ѝ се виждаха стотици ухапвания. Грегор погледна дали гърдите ѝ помръдват, но те бяха неподвижни като камък.

Темп се въртеше над нещо в края на джунглата. Грегор осъзна, че фигурата на земята беше Хамнет.

— Чичо! — изпищя Лукса, а после се впусна в спринт през полето към него.

Когато стигнаха до Хамнет, видяха, че не му остава много. От зейналата дупка под гърдите бликаше кръв и около него вече имаше локва.

Лукса коленичи и взе ръката му.

— Джудит — прошепна той. — Джудит…

— Да, Джудит е. Тук съм, до теб — каза Лукса.

— Хазард… Обещай ми… че няма да бъде… нека бъде… какъвто и да е друг, но не и воин — прошепна Хамнет.

— Обещавам — промълви Лукса. — Хамнет? Хамнет? — Но виолетовите му очи сега бяха празни и безжизнени. Беше мъртъв.

— „Всичко друго, но не и воин”. Като мен — повтори с глух глас Грегор. — О, нека да бъде какъвто и да е, само не като мен.

Лукса бавно вдигна ръка и затвори очите на Хамнет. После прокара пръсти по бузата му, за да махне едно петно от кръв.

— Престана да тупти едно благородно сърце — каза Рипред. Леко докосна с нос главата на Хамнет. — Вземи една къдрица. За родителите му — каза той на Лукса.

Тя отряза един кичур от косата на Хамнет и внимателно го затъкна в колана си.

Всички седяха до тялото на Хамнет сред опустошената поляна, без да обръщат внимание на кръвта и лепкавата лилава слуз, която мравките бяха оставили след себе си. Приятелите им вече ги нямаше. Звездната сянка също. А с нея си беше отишла и цялата им надежда.

Глава 24

Грегор се взира известно време в земята и после изведнъж осъзна, че вижда нещо познато. Беше сега покритото с тиня огледалце, което даде на Бутс, за да си играе. Сигурно го беше изпуснала. Той го вдигна и го избърса в ризата си. „Поне не се наложи Бутс и Хазард да гледат битката”, помисли си той. Хазард не видя как умират баща му и Фрил. И Бутс не видя как Грегор посича мравките.

— Защо го направиха? — попита Грегор. — Защо мравките искаха да унищожат лекарството?

— Те ни разглеждат като врагове — каза Рипред. — Всички нас, топлокръвните, но най-вече плъховете. Нямаше голяма полза от това, че хората ни изтласкаха до техните граници.

Грегор смътно си спомни, че веднъж Рипред беше разказал за това… кога? Преди да тръгне да търси Гибелния. На една вечеря в Регалия много, много отдавна. Рипред беше обвинил Соловет, че се опитва да умори плъховете от глад, че ги изтласква към границите на мравките.

— Трябва да им се признае, че планът беше отличен — каза Рипред. — Достатъчно беше да дойдат, да заличат тази поляна и проблемът им с топлокръвните скоро щеше да бъде само спомен.

— Откъде са знаели къде се намира? — попита Грегор.

— О, едва ли е било трудно да научат. Сигурни цялата Подземна страна е знаела, че сме тръгнали да търсим лекарството. А не може да влезеш в Лозето на очите с такава смесена компания, както ни нарече Хамнет, без да тръгнат слухове. Достатъчно е било да разберат кога и къде сме открили лекарството. Много насекоми с радост биха им предоставили тази информация, нали, Темп?

— Наистина много — съгласи се Темп. — Мразени са тук, топлокръвните, мразени тук.

— Защо? — попита Грегор.

— Ние имаме най-хубавите земи. Местата с най-изобилна храна. Казват, че ако нещо ни липсва и го желаем, си го взимаме. Смята се, че не уважаваме другите същества — каза Нике с въздишка.

— Е, така е. Искам да кажа, всички се отнасяте с хлебарките като с боклук — каза Грегор. — Например на онази среща, когато всички се присмиваха на Темп. И с мравките ли се отнасяте така?

— Мравките са съвсем друга работа. Те нямат почти никакво чувство за собствено „аз”. Правят всичко за общото благо на колонията. Сам разбираш, че не им е било трудно да изпратят армия в джунглата. Дори да загубят сто, хиляда, десет хиляди войници, това би било нищо, ако означава унищожението ни — каза Рипред. — А всяка от тях храни такава сляпа вярност към кралицата… Не, не се подиграваме много със секачите. Те могат да бъдат прекалено опасни, както току-що се уверихме.

Грегор огледа поляната. Беше осеяна с мъртви мравки. Но те си бяха свършили работата. Не беше оцелял нито един стрък звездна сянка.

— Какво ще правим сега? — попита Нике.

— Какво друго ни остава, освен да се приберем вкъщи и да си потърсим подходящо място да умрем? — каза Лапблъд. — Звездната сянка вече я няма.

— Няма логика — отбеляза Лукса. — Направихме всичко, което изискваше пророчеството. Доведохме воина и принцесата. Съюзихме се с гризачите, за да търсим лекарството. Защо не успяхме?

— Не знам. Но според мен никога не сме разбрали пророчеството. Може би не успяваме, защото още не виждаме „кога”-то — каза Нике.

— Какво? — попита Лапблъд.

— „Виждаш ясно какво те сполита, но не и кога” —цитира Нике от пророчеството.

— Видях „кога”. Това беше, когато секачите опустошиха тази поляна, а ние не го предвидихме — каза Лапблъд.

— Може би, но ако грешиш… — Нике млъкна, без да довърши.

— Какво си мислиш, Нике? — попита Лукса.

— Може би лекарството все още съществува някъде. Може би точно тук в Лозето има още звездна сянка — каза Нике.

— Някак не ми се вижда правдоподобно. Доктор Нивийв каза, че се среща само на тази поляна. Където се намираме сега — каза Рипред. — Ако тук е люлката, значи това е било лекарството.

— Тогава изобщо няма надежда — каза Лукса.

Последва дълго мълчание. Грегор чуваше звънтенето на белите цветчета и си мислеше колко лесно би било да влезе сред тях и да не излезе никога. Толкова по-лесно, отколкото да се върне в Регалия, за да гледа как майка му умира. Толкова по-лесно, отколкото да гледа как Арес, ако по някакво чудо беше още жив, се предава, когато научи за провала на Грегор. Не знаеше дали двамата Бутс щяха някога да успеят да се приберат. Вероятно се бяха заразили с чума. Дали шепата листа, която бяха изяли, беше достатъчна, за да ги предпази?

— Не и люлката, освен ако това не е, не люлката — каза Темп.

Тъй като всеки се беше вглъбил в собствените си мрачни мисли, репликата на Темп не им прозвуча много смислено. Освен това, никой не слушаше много-много пълзливците.

— Какво, Темп? — попита Грегор, по-скоро от любезност, отколкото по някаква друга причина.

— Не и люлката, освен ако това не е, не е люлката — повтори Темп.

На Грегор му отне известно време да размени думите на Темп и да ги осмисли. Освен ако… не тук, а някъде другаде е люлката. Последният, който беше проговорил преди Темп, беше Нике — беше казала, че няма надежда. Освен ако люлката е не тук, а някъде другаде. Да, Темп беше прав…

Ако Лозето на очите не беше люлката, лекарството може би беше другаде!

— Но люлката е тук — каза Лапблъд.

— Дали? — попита Рипред и очите му пак заблестяха. — Кой казва, че е тук? Някаква прашна книга, написана от хора преди години? Та ние дори не знаем дали това е същата чума или друга с подобни симптоми. А ако Темп е прав, това би обяснило още нещо.

— Какво? — попита Лукса.

— Смисълът да имаме пълзливец с нас в цялото това адско пътешествие! Кажете честно, допринесъл ли е с нещо важно? Не се обиждай, Темп, наистина много те бива да гледаш мъничета, но с какво си допринесъл? С нищо! Може би това е той! Големият ти миг! Може би точно затова Сандуич те е включил в пророчеството — каза Рипред. — За да ни кажеш, че люлката не е тук!

Големият плъх закрачи напред-назад, изпаднал в дълбок размисъл.

— Хайде да обмислим нещата и да видим докъде ще стигнем. Добре, да кажем, че това не е люлката, а звездната сянка не е лекарството. Видяхме „какво ни сполита”, което все още е чумата, но не и кога. Така че какво е това „кога”? Хайде мислете! Казвайте всичко, което ви дойде наум! — нареди Рипред. — Видяхте чумата, но не и кога…!

— Не и кога ще отнесе мъничетата ми — каза Лапблъд.

— Не и кога секачите ще я използват срещу нас — каза Нике.

— Ти видя чумата, но не и кога! — обърна се Рип ред към Лукса.

— Не и кога я е прихванал Арес — каза Лукса. — Искам да кажа, ако я е прихванал от онези мушици, никой от нас не видя това. И не само кога, но и защо? Защо Грегор, Аврора и аз не се разболяхме?

— Точно това казвахме ние с Марет. Особено аз. Аз яздих на гърба на Арес дни наред с отворени рани по ръката, а той кървеше и… как е възможно да не съм болен от чума, ако той я е прихванал, когато го ухапаха мушиците? — каза Грегор.

— Да речем, че не е — каза Рипред. — Да речем, че другите ти спътници, Хауард и Андромеда, са се заразили, когато са го довели болен от пещерата му. В такъв случай къде е прихванал чумата Арес?

— Е, отговорът може да е навсякъде! — каза отчаяно Лапблъд.

— Не — каза Нике. — Може да е само някъде, където е бил Арес.

— Някъде, където е бил, и някъде, където е имало чума — каза Рипред. — Лукса, ти познаваш навиците му най-добре. Къде би отишъл?

— Може би да потърси Аврора и мен — отговори Лукса. — Обратно в Лабиринта. И в пещерата си… в земите на хвъркачите… в Регалия.

— Не, не е отишъл във вашия град или в земите на хвъркачите — каза Нике. — След процеса срещу него никой не го е виждал на нито едно от двете места.

— Да, страхуваше се, че ще бъде екзекутиран. Дори не би отишъл в болницата, за да получи лечение за раните си. Отишъл е… Отишъл е… — Грегор откри, че е приковал очи върху локвата от кръвта на Хамнет, която беше стигнала почти до краката му. Виждаше как светлината се отразява от червената повърхност. Гледката беше странно позната. „Къде съм виждал това преди?”, зачуди се той. И в един миг всичко започна бързо да си идва на мястото. Някъде, където Арес е бил… и някъде, където има чума… — О, боже! О, боже! — възкликна той.

— Какво, Горноземецо? Какво? — каза Рипред.

Но Грегор още не беше готов да изрече мислите си на глас. Червената локва кръв в кабинета на Нивийв… Бълхите смучеха кръв… Празният стъклен съд за чумните бактерии… чисто нов… защото старият се беше счупил. Не същия ден или ден преди това. Нивийв каза, че се е счупил преди месеци. Тя беше разполагала с чумата преди месеци, много преди Арес да се разболее!

— Арес е отишъл… отишъл е в лабораторията… заради ухапванията си… за да получи лекарство… — запъна се той.

— Да, и какво? — каза Рипред.

— Нивийв… тя вече е разполагала с чумата — каза Грегор.

— Държала е там чумни бактерии, за да… да ги изследва, за да се опита да открие лекарство — каза Нике. — След като чумата започна.

— Не, мисля… мисля, че е разполагала с нея много преди това — каза Грегор. — Тя каза, че една стъкленица от онези, които използва за изследване на чумата, се е счупила преди месеци. Арес трябва да е бил в лабораторията, когато се е случило! Именно тогава се е заразил! И именно затова не съм я прихванал аз! Или ти, Лукса! Или Аврора!

И Нивийв — неспокойната, плашлива, нервна Нивийв. Била е стресирана не само защото върлуваше чума; била е стресирана, защото тя беше поставила началото й!

— В това няма логика. Каква полза биха имали хората от чумата? — каза Лукса пренебрежително.

— Голяма, Ваше височество, ако разполагат и с лекарство срещу нея. Биха могли да заличат от лицето на земята всеки гризач, всяко топлокръвно създание, предизвикало недоволството им, спокойни, защото знаят, че никой от тях няма да умре! — заяви Рипред. — О, наистина, чудесно е да разработвате такова оръжие в лабораториите си.

— „Лекарство и зло се преплитат във нишка една и оформят единствена, здрава лоза” — изрече Нике с развълнуван тон. — Това би могла да е доктор Нивийв. Тя може да е лозата. Едновременно лекарството и злината.

— Това ми се струва доста налудничаво предположение — каза Лукса.

— Наистина ли? На мен ми се струва много вероятно. Предполагам обаче, че ако не можем да убедим теб, няма да убедим и другите хора. Мисли още, момче! За какво друго се сещаш? — каза Рипред.

За какво друго се сещаше? Сигурно имаше още нещо. Грегор стисна огледалото толкова силно, че се поряза. Огледалото! Помисли си за часовете, които беше прекарал пред огледалото в банята, обърнал към него пророчеството, опитвайки се да го осмисли.

— Огледалото! — възкликна той и го вдигна, за да го видят всички. — Нали знаете, че за да прочетеш пророчеството, ти трябва огледало? Трябва да погледнеш в огледало… и като погледнеш, виждаш… Какво виждаш? — Той обиколи всички и го вдигна към лицето на всеки.

— Себе си, виждаш, себе си — каза Темп.

— Били са хората. Те са разполагали с чумата през цялото време! — процеди Лапблъд.

— Не, дори и в най-лошите времена ние, хората, не бихме създали нещо толкова унищожително за всички. Нещо, което би могло да се обърне срещу нас — каза Лукса упорито.

— Да се обърне… да. „Три пъти в кръг завърти се сега” — каза Рипред и наостри уши. — Това е! Не виждате ли? Това е като досадния танц на Бутс. — Рипред погледна сърдито към поляната. — Първо тръгнахме към джунглата в търсене на лекарството. Но ако се обърнеш… — Той се обърна на 180 градуса. — И втори път… — Сега се завъртя към джунглата. — И още веднъж… — Той се завъртя още малко. — Вече не сте с лице към джунглата, Ваше височество. А към Регалия.

Глава 25

— Не мога да повярвам, че е истина! — възкликна Лукса.

— Да се надяваме, че е истина заради всички нас. А ако Горноземеца е прав и разполагате с лекарството във вашата лаборатория в Регалия, искам първата ви работа да бъде да ни го изпратите — каза Рипред.

— В Регалия няма лекарство — отвърна упорито Лукса.

— Но ако има…? — настоя Рипред.

— Ако има… честна дума, гризачите ще го получат първи — каза Лукса.

— Добре тогава. Отлитайте обратно в Регалия и оправете тази каша. Двамата с Лапблъд ще потеглим към къщи, за да споделим с другите последната си теория. Очаквам да получа вест от теб много скоро — каза Рипред и после се обърна към Лапблъд: — Мисля, че ще е най-сигурно да се върнем по пътеката на мравките. По нея вероятно ще стигнем близо до тунелите, а растенията все още не са имали време да се възстановят… — Рипред забеляза, че никой не помръдва. — Какво чакате? Яхвайте прилепа и заминавайте!

— А Хамнет и Фрил? — попита Грегор — не искаше да ги остави да лежат на поляната. Но пръстта беше плитка и нямаше къде ги погребат. А Нике не можеше да носи всички.

— Сега те принадлежат на джунглата. Вероятно звездната сянка пак ще поникне тук. Така че ще бъдат на добро място, нали? — каза Рипред.

— Сигурно — каза Грегор, но не се почувства по-добре.

— Сега яхвай прилепа — каза Рипред, като го побутна към Нике. Грегор и Лукса се качиха на гърба на Нике. — Не забравяйте пълзливеца. Може да се окаже, че е спасил всички ни — каза Рипред, като намести Темп зад тях.

— Ако е така, няма да е лошо да разкажеш на всички — каза Грегор. Тогава може би топлокръвните нямаше да се държат така презрително с насекомите.

— Ако ни е спасил, ще се превърна в най-големия досадник в Подземната страна, защото няма да говоря за нищо друго — каза Рипред. — Лети високо, момче.

— Бягай бързо като реката, Рипред — пожела му Грегор. Нике се издигна високо и се отправи навън от Лозето.

Обратният път до езерото в земята на мишките, където Аврора беше отвела Хазард и Бутс, беше изненадващо кратък. Едва се бяха докоснали до земята, когато Хазард попита:

— Къде е баща ми? Къде е Фрил? Ще дойдат ли скоро?

Лукса отправи към Грегор тъжен поглед. На Грегор му хрумна, че никой не знаеше по-добре от Лукса какво щеше да преживее Хазард. Тя слезе от гърба на Нике и взе ръцете на Хазард в своите.

— Те няма да се върнат, Хазард. Наложи се да се бием, за да спасим звездната сянка. Хамнет и Фрил загинаха в битката със секачите. Съжалявам.

В продължение на един миг Хазард само я гледа ше, без да разбира:

— Но… не е възможно — възрази той. — Те не биха ме оставили тук сам.

— Те не са искали. Може да си сигурен — каза Лукса. — Само че не можеха да го предотвратят. Понякога не можеш да предотвратиш нещата, които се случват.

— О-о… — промълви Хазард. Големите му зелени очи се напълниха със сълзи. — Както когато майка ми ме остави. И тя не искаше да си отива. Но трябваше. — Той наведе глава и сълзите се плъзнаха по бузите му и покапаха по камъните.

Бутс се приближи и подръпна ризата на Грегор.

— Гре-го, той плаче. — Тя винаги си мислеше, че той може да оправи разни неща, които всъщност не му бяха по силите.

Грегор вдигна Бутс на ръце и я стисна в прегръдките си.

— Знам — беше всичко, което успя да каже.

Лукса коленичи пред Хазард и избърса сълзите му с ръка.

— Същото се случи с моите родители. Те двамата също загинаха — каза Лукса. — Майка ми и баща ти бяха брат и сестра. Знаеше ли това?

Хазард поклати глава.

— Аз нямам сестра.

— И аз нямам брат. Но си мислех, че ако се съгласиш да се върнеш в Регалия с мен, ще бъде все едно че имам — каза Лукса. — Ще дойдеш ли?

— В Регалия? — каза Хазард. Изглеждаше много объркан. — Аз живея тук в джунглата.

— Но с кого ще живееш сега, Хазард? Кой ще се грижи за теб? — каза Лукса.

— Искам баща си! И Фрил! — възкликна Хазард и се разплака. — Те се грижат за мен!

— Знам. Но тях вече ги няма — каза Лукса. Тя обви ръце около момченцето, а то се вкопчи в нея. — О, Хазард, Хазард. Моля те, кажи, че ще дойдеш с мен. В Регалия не е чак толкова лошо.

— Дядо ми… живее в Регалия. Той каза… че мога да отида на гости… по всяко време, когато поискам — изрече задавено Хазард.

— О, да! Викус много ще ти се зарадва — каза Лукса, като галеше тъмните му къдрици. — Всички ще се радват.

— И ти ще ми бъдеш сестра? — попита Хазард. Хвърли поглед към Грегор, който беше прегърнал Бутс. — Както тя е негова сестра?

— Ако се съгласиш да ме приемеш — каза Лукса.

— Добре — каза Хазард. Сълзите му не спряха, но той избърса нос в ръкава си. — Може ли да яздя хвъркача ти?

— Когато пожелаеш. А като се върнем, може би и ти ще си намериш прилеп, с който да сключиш клетвен съюз — каза Лукса. — Искаш ли? — Хазард кимна. — Да вървим у дома тогава.

Останаха още няколко минути, за да пият от езерцето и да промият раните от челюстите на мравките. Нямаше с какво да ги превържат. Всичко беше унищожено. Но поне лилавата слуз, с която мравките бяха залели поляната, изглежда не им вредеше по никакъв начин. Не пареше като киселината от жълтите цветове и се измиваше лесно с вода. Не, изглежда, беше гибелна само за растенията.

Точно когато се канеха да потеглят, се появиха три мишки и оставиха няколко сливи пред Лукса.

— Благодаря ви — каза тя. — Никога няма да забравя добрината ви към мен и Аврора. Знайте, че докато дишам, вие винаги ще имате приятелка в Подземната страна. — Тя свали от главата си златния обръч и го остави на камъка пред тях. — Ако някога имате нужда от помощта ми, покажете короната ми на нашите съгледвачи и ще направя всичко възможно да ви се притека на помощ. — После Лукса положи ръка на главата на всяка от мишките, а те пронизително ѝ изписукаха за довиждане на английски.

Нито Нике, нито Аврора бяха в особено добра форма, но и двете настояха, че могат да се справят с пътуването до вкъщи. Лукса взе Хазард със себе си върху Аврора, а Грегор, Бутс и Темп се качиха гърба на Нике.

Грегор нямаше търпение да се върне. Ами ако лекарството беше там, в лабораторията на Нивийв, но още беше тайна? Тогава майка му, Арес, приятелите му… ако все още бяха живи, всяка секунда беше ценна.

Прилепите се издигнаха високо над джунглата и полетяха бързо към Регалия. Грегор си помисли колко мъчително бавно бяха напредвали пеш и поклати глава. На отиване щеше да е невъзможно да влязат в джунглата с летене. Плъховете бяха пре-калено тежки, да не говорим за Фрил, но все пак. Колко време биха могли да спестят? Можеше десет пъти да стигне до Регалия и обратно.

— Какво прави тук, Нике, докато чакаше да те настигнем? — попита Грегор.

— Обикалях в кръг. И във въздуха, и мислено, като се опитвах да разгадая пророчеството — каза Нике.

— Обаче то вече е разгадано, не мислиш ли? И сме прави за това, че хората са пуснали чумата? — попита Грегор.

— Както казва Рипред, да се надяваме, че сме прави. Но, Грегор, когато останалите топлокръвни научат, че за чумата са били виновни хората, наистина ще стане много лошо — каза Нике.

— Какво ще кажат? — попита Грегор.

— Повечето хора и техните съюзници ще се срамуват. Враговете им ще кажат, че това само потвърждава нещо, което са подозирали през цялото време. Че хората лъжат и са готови на всичко, за да получат каквото искат — каза Нике. — Ужасното е… че никой няма да е особено изненадан.

Макар да не беше роден в Подземната страна, Грегор се чувстваше естествено свързан с хората тук долу. Още им се сърдеше за това, че изправиха Арес и него на съд, след като не убиха Гибелния, но предпочиташе да го разглежда като недоразумение. Когато Нериса обясни каква е истината, хората — поне повечето — се вслушаха в нея. Грегор възприемаше плъховете по съвсем друг начин. За него те винаги бяха „лошите”, с няколко изключения като Туичтип и може би Рипред. Мисълта, че и хората могат да са не по-малко лоши от плъховете и дори още по-лоши, беше силен и внезапен удар. Но наистина ли беше изненадан? Спомни си как Съветът на Регалия се опита да откаже на плъховете праха против бълхи. Не. Не беше толкова изненадан.

Бутс и Темп си говореха на езика на хлебарките, докато Грегор отново и отново прехвърляше в ума си цялото нещо, като се мъчеше да го осмисли. След известно време усети, че се спускат за кацане. Насочи светлината на фенерчето си надолу към земята и видя купчините скелети, пръснати около Арката на Тантал.

— Ще спираме тук? — попита той Нике.

— Не се безпокой. Само за малко. С Аврора трябва да си починем — каза Нике.

— О, разбира се — каза Грегор. Нямаше търпение да се върне, но трябваше да дадат почивка на прилепите, особено след като и двата бяха ранени.

Нямаха вода, но имаха сливи в изобилие. Всички се събраха в кръг и се нахраниха. Четири деца, два прилепа и една хлебарка. Грегор си помисли, че сигурно са лесна плячка и оглеждаше зорко джунглата.

Лукса беше толкова потънала в мисли, че сякаш дори не си даваше сметка къде се намират. Държеше в ръка неизядена слива и се взираше вцепенено в скелета на някакъв едър гризач.

— Лукса? Ще го ядеш ли това нещо? — попита Грегор.

Тя рязко се върна в реалността.

— Защо? Искаш ли го?

— Не, изяж го. Но не можем да останем тук много дълго — каза Грегор.

Лукса кимна и отхапа от сливата, но изражението ѝ беше тревожно.

— Мислех си за това, което каза Рипред. Колко ценно е такова разрушително оръжие. Беше прав. Ако разполагаме с чумата, това ще предостави на хората пълен контрол над всички топлокръвни.

— Значи мислиш, че съм прав? Мислиш, че Нивийв е пуснала чумата? — попита Грегор.

— Все още ми се струва невъзможно да го повярвам. Но има един сигурен начин да разберем — каза Лукса.

— Какъв е той? — попита Грегор.

— Ако по време на отсъствието ти тя е открила лекарство, значи си прав. Защото люлката и лекарството ще бъдат едно, а сега, когато звездната сянка е унищожена, няма да съществува друго лечение. Няма да има спор — обясни Лукса.

Аврора обяви, че прилепите са готови за излитане и всички се качиха. Нике предложи на Грегор да поспи по обратния път. Бутс скоро се унесе, но той не заспа. В тихите тъмни тунели споменът за битката започна да се връща. Сега си спомняше повече, отколкото онзи път, когато се сражава със сепиите — който сега беше почти бяло петно в ума му. Този път можеше да извика съвсем конкретни образи — как мечът му посича мравка след мравка. Кои бяха тези мравки? Не само насекоми, не само природна стихия. Рипред беше говорил за тях като за разумни същества, които бяха разработили хитър боен план. Дали всички имаха имена? Имаха ли родители, деца, приятели? Кого точно беше убил?

Грегор не успя да подреди чувствата си. В онзи момент единствената му мисъл беше да опази звездната сянка. Собственият му живот също беше изложен на риск — ето какво се беше случило с Хамнет и Фрил. Но на бойното поле Грегор се беше сражавал не толкова за собствения си живот, колкото за да спаси онова, което — както си мислеше тогава — беше лекарството. Понякога се налагаше да се биеш… Дори Хамнет се беше съгласил с това… и сигурно беше смятал, че днешният ден е един от тези моменти. Грегор беше направил каквото трябваше… Но въпреки това… почувства се ужасно, когато си представи сгърчените тела на мравките на поляната.

И въпреки че Грегор изпадна в онова особено състояние на ярост, не бяха успели да спасят звездната сянка. Хамнет също се беше сражавал, когато се беше оказал хванат натясно, но Грегор знаеше, че той не го беше искал. Че според него нищо не можеше да се реши по този начин. Може би ако всички бяха възприели този подход, щяха да успеят да разтълкуват пророчеството и нямаше да ги има всички онези трупове, очакващи да бъдат покрити от лозите. Но каква щеше да е мирната алтернатива? Когато мравките настъпваха към тях, беше прекалено късно. Много отдавна е трябвало да се намери друго решение. И е трябвало всички засегнати страни — хората, плъховете, мравките — да се споразумеят, че така е най-добре.

Всичко това се усложняваше от факта, че ако Грегор беше прав за д-р Нивийв, днес всички бяха загинали напразно. Защото това, заради което всички бяха тръгнали да се бият — звездната сянка — не беше лекарството.

Колкото повече мислеше, толкова повече се объркваше. Бяхме прави да се бием. Беше грешка да се бием. Трябваше да се бием. Беше безсмислено да се бием. Вече не знаеше къде се намира и на чия страна е и това го подлудяваше. Нищо чудно, че Хамнет беше избягал в джунглата.

След няколко часа, през които се беше самоизмъчвал със събитията от деня, в далечината се появиха потрепващи светлини. Пред тях беше Регалия. Пресрещна ги отряд от четирима долноземци с прилепи. Спряха ги и после видяха Лукса.

— Кралица Лукса! — възкликна смаяно един от стражите. — Вие сте жива!

— Да, Клавдий, жива съм — каза Лукса. — И трябва да получа незабавен достъп до съвета във връзка с лекарството за чумата.

— Да, разбира се — отвърна колебливо Клавдий.

— Но има няколко пропускателни пункта, предназначени да спират онези, които може да пренесат чумата в града.

— Трябва да ги избегнем, за да спестим време. Повярвай ми, дори и да сме болни от чума, това е нищо в сравнение с важните новини, които нося — каза Лукса.

— Да, но имаме много строги заповеди… — каза стражът.

— Които отменям сега — заяви Лукса. — Разчистете ми път към града. Това е пряка заповед, за която поемам пълна отговорност.

Клавдий погледна колебливо към другите стражи, после се провикна:

— Отворете път към града за кралицата! — Литна с тях, отхвърляйки с махване на ръка всяка съпротива, която срещаха. — Кралицата! Кралицата се връща! — изкрещя той и долноземците отстъпиха настрани.

Докато летяха през Регалия, Грегор виждаше как хората на земята сочат нагоре към тях и крещят. Сигурно разпознаваха Аврора по красивата ѝ златиста козина и се надяваха, че Лукса може би е върху нея.

Когато изтощените прилепи се приземиха по корем във Високата зала, две жени стражи дотичаха да помогнат.

— Веднага заведете Аврора и Нике в болничното крило — нареди Лукса. — И двете са ранени. Съветът заседава ли?

— Да, Ваше височество. Току-що се събраха — каза една от жените. После бързо закри устата си с длан, сякаш потискаше някаква силна емоция. — О, Лукса, ти се върна.

— И аз се радвам да те видя, Миранда — каза Лукса с полуусмивка. — Трябва да побързаме, Грегор. — Тя хвана Хазард за ръка и тръгна.

Грегор взе на ръце сънената си сестричка и заедно с Темп последваха Лукса през коридорите до залата на Съвета. Той беше в пълен състав, включително Соловет и Викус, а Нериса седеше начело на голямата, каменна маса. Доктор Нивийв тъкмо отправяше към тях някакво обръщение. Пред нея имаше голяма квадратна поставка със стотици стъклени шишенца, пълни с оранжева течност.

Когато петимата влязоха, Нивийв прекъсна насред изречението и се разнесоха възгласи. Някои станаха и се готвеха да тръгнат към тях, но Лукса вдигна ръка.

— Моля ви, трябва да кажа нещо изключително важно — по-важно от случилото се с мен. Седнете и ме оставете да говоря — призова ги тя. Объркани, всички се върнаха по местата си. Като поведе Хазард за ръка, Лукса прекоси залата и се приближи към д-р Нивийв.

— Бяхме в Лозето на очите и открихме звездната сянка. Цялата поляна беше унищожена от армия секачи. Лекарството е изгубено — каза Лукса. — Какво ще кажете за това, доктор Нивийв?

— Това наистина е трагична вест. Но ние работим денонощно в лабораториите, за да създадем собствено лекарство. Тези шишенца, които виждате пред мен, са плодът на нашите усилия — каза Нивийв и посочи към стъклените шишенца.

Лукса погледна към шишенцата за момент, а после си пое дълбоко дъх и зададе следващия си въпрос.

— А изпробвахте ли ги върху жертвите на чумата?

— Пациентите в болницата реагират обнадеждаващо. Както майката на Горноземеца, така и клетвеният му съюзник показаха подобрение — каза Нивийв.

Грегор почувства как коленете му се подкосяват от облекчение.

— О-о! — Звукът излезе сам от устата му. Бяха живи! Някак бяха успели да издържат!

Нивийв му се усмихна.

— Да, много се надяваме, че лекарството ще подейства.

Около масата се разнесе шепот на одобрение и признателност. Лекарството действаше. Нивийв беше герой.

Гласът на Лукса проряза останалите като нож.

— Очаквам, че ще бъде високо ефективно. Очаквам, че ще излекува чумата.

— Надявам се да оправдаем доверието ви — каза Нивийв, но погледна нервно Лукса.

— О, мисля, че и двете можем да бъдем уверени. Вие със сигурност изглеждате много добре — каза Лукса. — А ако лекарството действа на вас, защо да не подейства и на нас, останалите?

Нивийв се изчерви.

— Не знам какво искате да кажете.

— Искам да кажа, че вие сте създали чумата в лабораторията си. Там е била люлката. Следователно има логика, че лекарството също е там — каза Лукса.

От насядалите около масата се разнесоха възклицания и възражения, но Лукса упорито продължи.

— Отричате ли, доктор Нивийв, че Арес се е заразил във вашата лаборатория, където сте отглеждали чумните бактерии? — попита Лукса.

Сега цветът се отдръпна от лицето на Нивийв и тя пребледня като призрак.

— Аз… аз… не…

— Във вашата лаборатория ли се зарази той или не? — повтори Лукса.

— Беше злополука… Никой не беше виновен… — каза Нивийв. — Той беше дошъл за нещо съвсем друго…

— И подведохте другите да повярват, че лекарството е в Лозето на очите, като през цялото време знаехте, че го държите в ръцете си? — продължи Лукса.

— Не можех… да разкрия това… Проучването беше секретно и… — каза Нивийв.

— Следователно, за да скриете тайната, вие оставихте чумата да се разпространява и убива и изпратихте нищо неподозираща група на смъртоносна и безсмислена мисия. Така ли е? — каза Лукса.

Сега Нивийв се оглеждаше като обезумяла из стаята.

— Наредиха ми да изследвам чумата! Задачата ми беше да открия противоотрова, за да я използваме като оръжие… Изпълнявах заповеди! — проплака Нивийв.

Повечето членове на съвета изглеждаха смаяни. Грегор обаче не можа да не забележи няколко лица, с не по-малко уплашено изражение от това на Нивийв. „Някои от тях са знаели”, помисли си Грегор. „Някои са знаели точно какво става”.

Викус се надигна несигурно от масата и кимна на двама стражи.

— Отведете доктор Нивийв и я затворете. И предупредете трибунала, че ще имаме нужда от услугите им.

Стражите хванаха Нивийв за ръцете. Тя не оказа никаква съпротива.

— Само следвах заповеди — изрече тихо, докато я отвеждаха.

— Свържете се с лабораторията, за да разберете с колко дози от лекарството разполагат. И незабавно отнесете тези в болницата — каза Викус, като посочи шишенцата с оранжевата течност.

— Не — каза Лукса, с лице, твърдо като кремък. — Първата ни работа ще бъде да изпратим помощ на гризачите. Дадох дума на Рипред. И ще я изпълня. Никой в стаята не посмя да възрази.

Глава 26

След тези думи сякаш вълна от изтощение заля Лукса. Тя погледна надолу към Хазард, който изобщо не беше пускал ръката ѝ.

— Сигурно си гладен — каза тя и той кимна. — Поръчайте да изпратят храна!

Групата излезе от залата. От другата страна на коридора имаше малка стая с две канапета. Лукса се отпусна в ъгъла на най-близкото и дръпна Хазард до себе си. Подпря лакът на страничната облегалка на канапето и облегна глава на ръката си. Грегор рухна на дивана срещу нея с Бутс на скута си. Темп седна в краката им.

— Справи се страхотно, Лукса — каза Грегор.

Тя издаде някакъв неопределен гърлен звук. Той разбра, че е разстроена.

На вратата се появиха Викус и Нериса. Викус дойде при Лукса и нежно я погали по бузата.

— Как ще преживеем това, Викус? Отмъщението на враговете ни… и срама ни — каза Лукса.

— Ще го преживеем заедно — каза Викус. — Ако ни нападнат, ще се защитаваме. Но първо ще се опитаме да смекчим гнева им с извинения и помощ. Ще върнем отнетите земи, ще предоставим храна и лекарства. Колкото до срама, да се надяваме, че ще се поучим от него. — Той повдигна брадичката ѝ. — Много се радвам да те видя отново.

— И аз — теб — каза Лукса. Тя погледна към братовчедката си. — Как ти харесва тронът, Нериса?

— Лесно можеш да си представиш — каза Нериса с треперлив смях. Тя свали малката златна корона и я постави върху главата на Лукса. — Мисля, че на теб ти стои по-добре.

Лукса въздъхна и леко побутна короната назад.

— Изгубих една, само за да намеря друга. Благодаря, че ме замести.

— Това наистина е ужасна работа. Не знам как издържаш — каза Нериса, а после докосна косата на Хазард. — Ти сигурно си Хазард.

— Лукса казва, че мога да живея тук и да бъда неин брат — каза Хазард несигурно. Обходи с поглед стаята, за да свикне с непознатата обстановка. Грегор се сети, че той вероятно влизаше за пръв път в сграда.

— Тук си добре дошъл — каза Викус, а после погледна Лукса и промълви тихо: — Хамнет…? — Лукса само поклати леко глава.

— Загина. Вече няма да се върне — каза Хазард. — Нали, Лукса?

— Не, няма. Затова ще трябва да го пазим много грижливо в сърцата си — каза тя и го прегърна.

Викус се вгледа в Грегор, в раните му, в меча на кръста му.

— Е, Горноземецо Грегор, ти как се чувстваш?

— Все още съм тук — каза Грегор. Точно сега нямаше никакво желание да говори за себе си. — Значи са живи? Подобряват се?

За пръв път Викус се усмихна.

— Ела да видиш.

Храната тъкмо пристигаше. Нериса остана с Хазард, Бутс и Темп, а Грегор и Лукса отидоха с Викус до болничното крило.

— Дават им лекарството на Нивийв от няколко дни и са в процес на възстановяване. Разбира се, състоянието им се влоши, след като ти замина, Грегор — каза Викус, докато вървяха по коридора към крилото за болни от чума.

Точно преди да завият зад ъгъла към помещението със стъклените стени, Грегор хвана Лукса за ръка.

— Изглеждат много зле. Казвам ти го само за да знаеш.

— Виждала съм много страшни неща, Грегор — отвърна Лукса.

— Добре, но когато видях Арес за пръв път… повърнах — каза той. — Леля ти ми каза, че някои хора припадат, и какво ли не още. Стряскащо е.

По лицето на Лукса се изписа съмнение.

— Е, какво да се прави? Трябва да ги видя.

— Не знам. Ето, хвани ме за ръка и ако ти прилошее или нещо подобно, стискай — каза Грегор.

Лукса погледна надолу и преплете пръсти в неговите.

— Да вървим.

Завиха зад ъгъла и веднага зърнаха Арес през стъклената стена. Той изглеждаше ужасно. По-голямата част от козината му беше опадала и беше покрит с големи пурпурни мехури. Но Грегор се усмихна широко, защото прилепът му беше станал от леглото.

— Хей, виж, Арес е… Ох! — Лукса стисна ръката му толкова силно, че сигурно му счупи поне три пръста. Обърна се да ѝ каже да отслаби хватката си и видя, че бледата ѝ кожа беше придобила определено зелен оттенък. — Няма нищо, Лукса. Сериозно, той е много по-добре, отколкото когато тръгнах.

Тя не можеше да говори. Стоеше, вкопчена в ръката му и оглеждаше развалината, в която се беше превърнал приятелят ѝ.

— Наистина, Лукса, той се съвзема — каза Викус.

— А и като ви види, много ще се ободри. — Той почука с пръсти по стъклото и Арес обърна клетата си проскубана глава към тях. Раздвижи криле и подскочи няколко пъти, но после се наложи да спре, за да си поеме дъх.

— Усмихни му се, Лукса — каза Грегор през зъби, опитвайки се да последва собствения си съвет.

— Аврора… е… там… по-нататък! — Грегор бавно оформи думите с устни и посочи с ръка, за да му съобщи, че тя също е в болничното крило.

Арес раздвижи глава нагоре-надолу няколко пъти, за да покаже, че е разбрал.

— Хайде, елате, уморяваме го — каза Викус. Помаха на Арес и тръгна по коридора. В следващата стая Хауард и Андромеда спяха в леглата си. И двамата бяха покрити с пурпурните мехури. Един от тези на Хауард се спука, докато гледаха, и Грегор престана да усеща върховете на пръстите си, защото Лукса стисна ръката му още по-силно. — Едва не изгубихме Хауард малко преди д-р Нивийв да започне да им дава лекарството. Но той си възвръща силите с всеки изминал ден — каза Викус. — Да видим майка ти, Грегор, и после вие двамата също ще имате нужда от медицински грижи.

Майка му беше в леглото, но не спеше. Пръстите на едната ѝ ръка непрестанно опипваха пурпурния мехур на бузата ѝ. Спря, когато видя Грегор. Двамата се взираха безмълвно един в друг, забравили за всички останали. След дълго време той видя как устните ѝ оформят думата: „Бутс?” Той кимна и направи движение, сякаш пъха нещо с лъжица в устата си, за да покаже, че сестра му се храни. Майка му затвори очи, но видя как очите ѝ се пълнят със сълзи.

— Изглежда много болна — каза Грегор.

— И наистина е, но сега ще се излекува — каза Викус. — Идвайте, вие двамата, трябва да излекуваме и вас.

— Още колко има тук? — попита Лукса, като хвърли поглед надолу по коридора.

— Повече от сто — каза Викус. — Досега изгубихме около трийсет. Извора пострада по-тежко. Там са умрели осемдесет.

Лукса не пусна ръката на Грегор, докато не ги насочиха към отделни бани, за да се измият. Преди пръстите ѝ да се отделят от неговите, тя прошепна:

— Благодаря ти, Грегор. За това, че ме предупреди.

Грегор се изкъпа и раните, нанесени от мравките, пак се отвориха. А може би те изобщо не се бяха затваряли — някои бяха доста дълбоки. Легна на едно болнично легло и цял екип от лекари се зае да го обработва. Освен бойните рани, целите му ръце бяха в драскотини от лозите, а пръстите на краката му бяха разядени от киселината. Очевидно имаше нужда от шевове — и то много. Един лекар му даде да пие някаква светлозелена течност и това беше последният му спомен.

Когато отново дойде в съзнание, беше увит в бели превръзки от глава до пети. За десетина секунди си мислеше, че е доста готино да прилича на мумия. После изпита желание да разкъса всички превръзки. Започна да дърпа превръзката на китката си, но един глас го спря:

— Не, Горноземецо, ще отвориш отново раните — каза Марет. Войникът седеше в един стол до леглото, с патерицата до себе си.

— Хей, Марет, как си? — попита Грегор.

— Не мога да се оплача. А ти как се чувстваш?

Грегор се размърда.

— Малко понакълцан. Колко време съм спал?

— Около шестнайсет часа. Събудиха те веднъж да ти дадат лекарството против чума, но така и не се разсъни напълно — каза Марет.

— Лекарството против чума ли? Защо ми е било необходимо? — попита Грегор.

— Дават по една доза на всички като предпазна мярка — каза Марет. — Имаше хиляди и хиляди дози, складирани в пещерите до лабораторията на Нивийв. Просто си стояха там, докато в това време толкова много хора страдаха. — Марет невярващо поклати глава.

— Приятелю, значи бях прав? За счупената колба? — попита Грегор.

— Да. Нивийв го потвърди. Когато Арес бил в лабораторията, за да лекуват ухапванията му, случайно съборил колбата с крилото си. Тя се счупила, заразените бълхи се измъкнали и както Арес, така и Нивийв били ухапани. Тя обясни, че не мо-жела да каже на Арес какво е станало, но имала намерение по някакъв начин да му даде лекарството на следващия ден, когато лекува раните му. Само че той така и не се появил. Тръгнал да търси Лукса и Аврора в Лабиринта. Именно тогава, без да знае, разпространил чумата сред гризачите — каза Марет.

— Къде е Нивийв? — попита Грегор.

— Няма я вече. Беше екзекутирана. Трибуналът издаде присъда, докато ти спеше, и тя беше призната за виновна в държавна измяна. Всичко стана много бързо — каза Марет.

— Искаш да кажеш… че е мъртва? — Грегор предполагаше, че ще я заключат в тъмницата, но не и че ще я убият. Каква полза имаше от това?

— Да. Това беше изключително сериозно престъпление — каза Марет.

— Лукса не отиде ли на процеса? — попита Грегор. Знаеше, че кралицата може да отменя екзекуциите.

— Не, и тя спеше. Но все едно, нямаше да я допуснат да участва в процеса. Разбираш ли, Нивийв е имала заповеди да създаде чумата като оръжие. Не е разкрила пред никого случайното заразяване на Арес, така че вината за това е само нейна. Но други са знаели за съществуването на чумата. — На Марет му беше трудно дори да изрече следващото изречение. — На първо място… Соловет. А тъй като тя е в толкова близко кръвно родство с Лукса, кралицата не можеше да участва в съдебния процес.

— Соловет е дала заповедта за създаването на чумата? — попита Грегор.

— Очевидно оглавява свръхсекретна комисия по разработването на оръжия, която е одобрила изследването — каза Марет.

При мисълта, че Соловет стои зад чумата, на Грегор му прилоша. Не само защото майка му и приятелите му бяха жертви. Такова оръжие беше твърде ужасно, за да бъде използвано срещу когото и да е.

— Ще екзекутират ли Соловет? — попита Грегор.

— Съмнявам се, че ще се стигне дотам. Но тя и останалите от комисията са задържани под стража и ги разпитват — отвърна Марет.

Грегор изведнъж се сети за още нещо.

— Викус не е знаел, нали?

— Не, но той винаги толкова ожесточено се е противопоставял на подобно оръжие, че… никой не приема това по-тежко от него — каза Марет.

— Убеден съм — каза Грегор. Новината, че съпругата му е допринесла за такава катастрофа за топлокръвните, сигурно беше смазваща за Викус.

Един лекар се отби, прегледа Грегор и нареди да му донесат храна. Марет също остана да хапне с него. Храната беше постна и без много подправки, но обикновената супа и хлябът бяха вкусни.

Храната ободри Грегор и той изведнъж се почувства прекалено неспокоен, за да остане в леглото.

— Лукса още ли е тук в болницата? — Вероятно и тя преживяваше тежко новината за Соловет.

— Искаха да остане, но тя настоя да си тръгне, за да бъде с Хазард — каза Марет.

— Той е свястно хлапе — каза Грегор.

— И баща му беше такъв — каза тъжно Марет.

Тъй като не беше кралица, Грегор не беше сигурен, че ще успее да убеди лекарите да го пуснат от болницата, затова просто се измъкна, когато не гледаха. Трябваше да признае, че това май не беше много добра идея. Болеше го цялото тяло — и отвътре, и отвън. Но след като се пораздвижи, мускулите му се отпуснаха, макар че шевовете на раните се опънаха още повече.

Сигурно беше среднощ. В детската стая нямаше никой, но той знаеше, че Дулсет непременно се е погрижила за Бутс. Залута се наоколо, докато откри един страж и го помоли да го упъти към стаята на Лукса. Стражът го погледна с малко неуверено изражение, но го отведе през двореца до кралските покои. Както и очакваше Грегор, обстановката беше много пищна. Наоколо стояха на пост няколко групи от стражи. Почака малко и после го пуснаха да влезе.

Никога не беше виждал къде живее Лукса. Тя го посрещна в голям хол с камина, и той видя, че от него се отива в други стаи. Изглежда целият този голям луксозен апартамент беше само за нея. Той се сети за собствената си стая, която всъщност беше преустроен килер.

— Ау, всичко това твое ли е? — попита той.

— Откакто загинаха родителите ми — каза тя. Намести една от многобройните си превръзки и се огледа. Изведнъж Грегор се почувства невероятно благодарен за апартамента, в който живееше — беше тесен, но пълен с хора, които обичаше. — Е, сега Хазард ще живее с мен тук. — При тази мисъл лицето ѝ се разведри.

— Как е той? — попита Грегор.

Лукса му махна с ръка да я последва. Влязоха в спалня, меко осветена от свещи. Хазард и Бутс се бяха сгушили заедно като кученца върху огромното легло и спяха дълбоко.

— Много му е трудно. Не е свикнал да живее на затворено. А и разбира се, Фрил и Хамнет бяха целият му свят… — каза Лукса.

— Да, знам — каза Грегор. — Но сега си има теб.

— Знаеш ли какво каза точно преди да заспи? Каза: „Баща ми избяга оттук в джунглата. Избяга от всички битки. Но все едно, битките го намериха” —каза Лукса.

— Нещо такова каза баба ми за пророчеството. Че и да се опитам да избягам от него, то ще ме намери — каза Грегор.

— Според Викус войните намират всички — каза Лукса. Вдигна нещо от една тоалетна масичка и го поднесе към Грегор. Беше кристал. Бледосин. С форма на риба.

— От първия ти полет с Хамнет? — попита той.

— Да. Наистина много прилича на риба, нали?

Така беше. Но Грегор не се сети какво друго да каже. Нищо хубаво, във всеки случай. Кристалът напомняше за толкова много трагедии.

Върнаха се в хола и седнаха. Грегор се чудеше дали следващият му въпрос няма да прозвучи прекалено лично, но все пак го зададе.

— Викус добре ли е?

— Не — каза Лукса. — Съкрушен е от постъпката на Соловет. И въпреки това се занимава с организирането на мисиите за предоставяне на помощ, урежда дипломатически въпроси. Разбира се, плъховете са побеснели. Викус прави каквото трябва и аз правя същото. Ти също трябва да продължиш с живота си, Грегор. Трябва да се прибереш вкъщи.

— Да, сигурно ще се върнем след няколко дни. Нали знаеш, веднага щом мама е достатъчно добре, за да се прибере вкъщи — каза Грегор.

— Да се прибере вкъщи? — каза Лукса изненадано. — Но, Грегор, това не може да стане още месеци наред.

Глава 27

Тичаше по коридора и чуваше как Лукса вика след него, но сега не можеше да спре, за да обясни. Месеци наред? Планираха да задържат майка му тук долу месеци наред? Това просто не можеше да стане!

Докато тичаше с всичка сила надолу по стълбите, чуваше как шевовете се пукат, но не обърна внимание. Залута се из болницата, докато откри някой, който явно имаше някаква власт, и така и се оказа, защото лекарят издаде кратка заповед и внезапно Грегор беше буквално понесен обратно към леглото си. Никой не обръщаше особено внимание на това, което казваше за майка си; бяха прекалено загрижени за вредата, която беше причинил на раните си. По белите превръзки започваше да избива кръв.

— Слушайте — каза той, — краката ми са добре, но трябва да говоря с някого за майка ми… — Прекъсна го един долноземец, който сложи лекарство в устата му. Хванат неподготвен, той преглътна. Почти веднага го обзе сънливост. — Не… не… вие не разбирате… — настояваше той, докато светът се изплъзваше.

Събуди се незнайно колко по-късно и само за миг си припомни какво се беше случило. Изправи се в леглото, но усети на гърдите си нечия ръка.

Викус, с много изтощен вид, го натисна обратно надолу в чаршафите.

— Стой мирно, Грегор или ще се наложи да те възпрат.

— Какво значи това? — попита Грегор.

— Ще те вържат за леглото — каза Викус. — Трябва да оставиш раните да зараснат. За твое добро е.

— Лукса не е на легло. Горе е, видях я — възрази Грегор.

— Лукса не тича като бясна из целия дворец — и не се е била на земята. Раните ѝ са по-малко и по-плитки — каза Викус. — Моля те, Грегор, няма да е за дълго, стига само да ни съдействаш.

Грегор спря да се съпротивлява, не толкова заради думите на Викус, колкото заради начина, по който изглеждаше той. А именно — ужасно. Имаше големи торбички под очите, които бяха кръвясали, а цялото му лице сякаш беше увиснало. Грегор не искаше да му създава повече неприятности.

— Става дума за майка ми — каза той, като се отпусна отново в леглото. — Лукса каза, че ще я задържите тук с месеци. А не можете.

— Трябва. Тя е много болна, за да пътува, дори на краткото разстояние до дома ви. А щом се прибере там, кой ще се грижи за нея? Това е долноземска чума. Ако не бъде напълно излекувана от нея тук, може да я пренесе горе със себе си. Ами ако започне да се разпространява в Горната земя? Вашите лекари нито ще имат представа какво е това, нито ще знаят как да я лекуват.

— Но аз си мислех, че се подобрява — каза Грегор.

— Да, така е, но чумата още не е прочистена от кръвта ѝ. Трябва да оздравее напълно. А ти трябва да ми помогнеш да я убедя в това, Грегор, защото знаеш колко отчаяно иска да се върне у дома — каза Викус.

— Въпросът е… ние имаме нужда от нея, Викус — каза Грегор и изведнъж се почувства по-скоро на годините на Бутс, отколкото на своите.

— Знам това. И ще си я получите обратно. Но все още не — каза Викус. — Ще ми помогнеш ли?

Грегор кимна. Имаше ли друга възможност? Не можеха да приберат майка му и да поемат риска от чумна епидемия.

— Благодаря ти. Така ще имам една грижа по-малко — каза Викус. Човече, той изглеждаше наистина много зле!

— Какво става със Соловет? — попита Грегор предпазливо.

— Затворена е вкъщи, докато се води разследването. Както можеш да предположиш, нещата между нас не вървят много гладко — каза Викус.

— Защо го е направила? — попита Грегор.

— Да контролираме чумата… това щеше да ни осигури пълно господство над топлокръвните. — каза Викус, търсейки думи, за да обясни. — От военна гледна точка, това е силно желано оръжие. Смъртоносно. Непобедимо за онези, които не разполагат с лекарството. Такова ужасно оръжие… толкова съблазнително… — Той разтри очи и Грегор се изплаши, че ще заплаче, но той се сдържа. — Ние сме много различни хора, двамата със Соловет.

— Да. Донякъде ми е странно, че сте женени — каза Грегор и веднага си помисли, че е казал нещо много ужасно.

Викус обаче само се усмихна.

— Да. За нас двамата също винаги е било донякъде загадка.

Грегор трябваше да прекара следващите два дни на легло. Имаше много посетители, но въпреки всичко това го влудяваше. Непрекъснато си мислеше за джунглата и всичко, което се беше случило там. Мислеше много и за пророчеството и едно нещо все още го объркваше. Когато Нериса се отби да го види, той я попита за това.

— Хей, Нериса, знаеш ли какво не мога да проумея в „Кървавото пророчество?” — каза той. — Защо трябваше да се впуснем в цялото това търсене за лекарството? Нивийв е разполагала с него тук. Дори беше започнала да лекува хора, преди да се върнем.

— В пророчеството не се казва, че чумата ще унищожи топлокръвните, Грегор. Казва се: „Разпали ли се между тях война изгубват топлокръвните Подземната страна” — обясни Нериса.

— Така че… така че какво? — каза Грегор.

— Да кажем, че търсенето на лекарството никога не се беше състояло. Тогава никога нямаше да научим истината за Нивийв. Тя щеше да създаде лекарство, да, но мислиш ли, че щяха да го дадат на гризачите? — каза Нериса.

— Вероятно не. Вие не им давахте дори жълтия прах против бълхи — каза Грегор.

— Точно така. Още щом разбраха за праха против бълхи, гризачите бяха твърдо решени да го получат. Представи си сега, ако беше станало известно, че хората имат истинското лекарство за чума и не го дават на гризачите. Какво според теб щяха да направят? — каза Нериса.

— Да ви нападнат. Искам да кажа, какво щяха да имат за губене, ако така или иначе щяха да умрат от чумата? — каза Грегор.

— Да. Щеше да има война. И именно затова Сандуич казва, че топлокръвните няма да оцелеят. Войната беше избегната… засега.

Колкото по-дълго Грегор лежеше в леглото, толкова по-неспокоен ставаше. Трябваше да види майка си! Когато най-после му разрешиха да стане и да я посети, лекарите го предупредиха да върви бавно и тихо. Той се съгласи.

Майка му седеше подпряна в леглото с поднос храна пред нея. Изглежда, не се хранеше много. Грегор се приближи до леглото ѝ.

— Здрасти, мамо — каза той.

— Здравей, миличък — каза тя дрезгаво. Пурпурният мехур върху лицето ѝ беше малко по-малък, но тя като че ли нямаше сили да държи лъжицата си. — Ти как си?

— О, добре съм — каза Грегор. Това не беше съвсем вярно, но не искаше да увеличава тревогите ѝ. Помъчи се ѝ разкаже някоя забавна случка от пътуването в джунглата, но не се сети за нищо. — Видя ли Бутс?

— Не беше будна. Не исках да се изплаши, като ме види така. Но едно момиче я донесе и я вдигна до прозореца, докато тя спеше — каза майка му. — И самото момиче не беше в особено цветущ вид.

— Това трябва да е била Лукса — каза Грегор и по някаква причина усети, че се изчервява.

— Хареса ми. Забелязах, че никак не ѝ липсва самоувереност — каза майка му.

— Знаех си, че ще кажеш това — каза Грегор. Загреба лъжица бульон и я поднесе към устата ѝ. — Хайде, мамо. Няма да оздравееш само като го гледаш.

Тя му позволи да я нахрани с малко бульон и после попита:

— Казаха ли ти, че не мога да се прибера сега?

— Мислех си, че двамата с Бутс може да останем тук долу с теб, докато оздравееш — каза Грегор.

Лицето на майка му се разкриви от тревога.

— О, не, не може! Искам да се махнеш оттук. Вземи малката и веднага се прибирайте вкъщи!

Наложи се няколко пъти да обещае, че ще си тръгне. Майка му даде да се разбере, че според нея той вече беше нарушил това обещание веднъж, когато тръгна за джунглата, вместо за Ню Йорк. Сега обаче нямаше лекарство за търсене. Знаеше, че трябва да направи, както иска тя.

Няколко часа по-късно двамата с Бутс се сбогуваха с другите във Високата зала. Лукса, Хазард, Нериса, Марет и Темп бяха дошли да ги изпратят. Той вече беше обиколил из болницата, за да съобщи на всички, че ще се видят скоро. Което беше така. Викус му беше казал, че могат да идват и да посещават майка му, когато пожелаят.

Макар че в момента самият той сигурно имаше доста тревоги, Викус отдели време лично да отведе Грегор и Бутс у дома върху едрия си сив прилеп Еврипид. Беше уредил баща им да ги посрещне в пералното помещение, вместо на входа в Сентрал парк. Теченията бяха силни и Еврипид почти не размахваше криле, докато се издигаха сред мъглата все по-нагоре към света над тях.

Баща му ги чакаше — той протегна ръце към Бутс, а после издърпа и него в пералното помещение. Там беше и Лизи, с личице, изпито и посърнало от напрежението през последните няколко седмици, но също се усмихна, щом ги видя.

— Летете високо! — извика Викус и Еврипид изчезна обратно в мъглата.

— Да, и ти лети високо, Викус! — провикна се Грегор в отговор. В момента Викус имаше нужда от всички добри пожелания, които можеше да получи.

Бутс беше във възторг, че пак си е вкъщи и хукна да вземе пластмасовите си отровни жаби стрела, за да разкаже на Лизи за истинските, които беше видяла. Докато бърбореше като картечница как: „Аз вижда червени, аз вижда сини, аз вижда жълти жаби!” и подскачаше из хола, Грегор се опита да разкаже на баща си за последните събития. Все още му беше доста трудно да говори за всичко. Чумата, джунглата, битката, смъртта на толкова много същества и огромната празнота поради отсъствието на майка му.

Беше петък след полунощ. Беше прекарал долу по-малко от две седмици. Всичко това се беше случило за по-малко от две седмици.

Никой не възрази, когато баща му им каза, че е време за лягане. Грегор с благодарност пропълзя между завивките си и моментално заспа. В сънищата си продължаваше да търси някого, но едва когато се събуди на другата сутрин, осъзна, че търси майка си.

Беше още в леглото, когато Лизи надникна в стаята му.

— Хей, Лиз, влизай. — Той дръпна назад одеялото и тя щастливо се сви до него. Подаде му един пощенски плик. — Какво е това? — Вътре имаше нарисувана на ръка картичка, на която пишеше: „Честит рожден ден, Грегор!” с ярък маркер. Рожденият му ден. Беше някъде миналата седмица. Беше станал на дванайсет години в джунглата.

— О, прекрасна е, благодаря ти, Лизи — каза той.

— Татко каза, че ще ти купим подаръци, когато се прибереш вкъщи, и освен това ще направим и торта — каза Лизи. — Но, Грегор, не знам как ще се оправяме сега с парите.

Майка им изкарваше парите, но сега беше прекалено болна дори да се прибере вкъщи.

— Татко казва, че ще се върне на работа, но следобед пак получи пристъп на треска и според мен едва ли ще може — каза Лизи.

— Пак ли е болен? — попита Грегор.

— Прочетох листа с описанието, който изпратиха онзи път от Подземната страна. Пишеше, че хората може да претърпяват ре-ци-диви. В речника пише, че това значи, че болестта се връща — каза Лизи.

Снощи му се беше сторило, че баща му е добре, но той винаги се чувстваше най-зле следобед. Грегор усети, че го обзема тревога, но се помъчи да не го показва.

— Е, Викус каза, че е наредил да ни дадат още малко пари от музея. Би трябвало да ни стигнат, за да изкараме известно време. — Или поне се надяваше да е така. — Не се тревожи, Лиз, всичко ще се нареди. Събота сутрин е, нали? По-добре да отивам у госпожа Кормаки. — Щяха да имат нужда от тези четирийсет долара.

— Изкарал си още един грип — каза Лизи.

— Какво? — каза Грегор.

— Изкарал си още един грип. Така казах на всички, които питаха за теб — обясни Лизи. — Госпожа Кормаки каза, че догодина е по-добре да се ваксинираш против грип. О, а Лари и Анджелина ти донесоха домашните. — Тя посочи купчина учебници върху перваза на прозореца — от тази гледка на Грегор наистина му стана лошо.

— Ау, домашни за две седмици — изпъшка Грегор.

— Имахме два дни ваканция заради снега, така че всъщност са само осем учебни дни — каза Лизи окуражително.

— Добре, значи положението не е толкова лошо — каза Грегор и я смушка в корема. Беше хубаво да я види как се смее.

Краткотрайното застудяване беше свършило и когато открехна прозореца, във въздуха се носеше меко пролетно ухание. Грегор обу чифт широки панталони върху превързаните си крака и сложи суичър с дълги ръкави. Едва след като си обу чорапите, осъзна, че няма други обувки, освен долноземските сандали, с които си тръгна от Регалия. Ботушите му бяха унищожени от киселина в джунглата. Последният му чифт маратонки се беше разпаднал преди Коледа. Тъй като не знаеше какво друго да направи, той смъкна панталоните си по-ниско, така че маншетите да скриват странните му обувки.

Влезе на пръсти да целуне баба си, докато тя спеше и оправи одеялото на Бутс. На възглавницата ѝ бяха пластмасовите отровни жаби стрела. „Ще трябва да измисля някакъв начин да се отърва от тях”, помисли си той. Баща му още спеше на разтегателния диван. На дневна светлина Грегор видя, че онова, което му каза Лизи, е вярно. Странният оттенък на кожата, треперенето на ръцете… Пак беше болен.

В десет часа Грегор вече чукаше на вратата на госпожа Кормаки. Тя го огледа внимателно, заяви, че изглежда изтощен и му поднесе голяма чиния бъркани яйца. Преди да му връчи списъка с поръчките за деня, тя го накара да дойде и да седне в хола, за да му даде подаръка за рождения ден.

— Нямаше нужда да ми вземате нищо — каза той, като въртеше кутията в ръце.

— Смятам, че ти дължа поне това, след като те карам толкова много да тичаш насам-натам — каза тя и махна с ръка.

Той отвори кутията и видя чифт маратонки. Но не някакви обикновени маратонки, а страхотно готини маратонки, от онези, които всъщност дори не си беше представял, че ще притежава, защото знаеше, че са много скъпи.

— О, фантастични са! — възкликна той.

— Пробвай ги. Ако не ти стават, пазя касовата бележка и можем да отидем да ги сменим — каза тя.

Но Грегор не помръдна. Защото да ги пробва, означаваше да събуе странните си сандали, които криеше под масичката за кафе и тогава щеше да се наложи да обясни защо е с тях. А не можеше. Не можеше, защото си мислеше само как майка му беше на километри под земята, болна от чума, как баща му пак беше зле, гледаше разтревоженото лице на Лизи и се чудеше как ще се справи с всичко това. Какво щяха да правят? Ако майка му я нямаше с месеци, ако състоянието на баща му се влошеше и той не можеше дори да се грижи за тях, какво оставаше да се върне на работа, а дори и да можеше, то кой щеше да се грижи за баба му и Бутс, а и откъде щяха да вземат пари за всичко това? И независимо кой беше той в Подземната страна, в истинския свят беше само едно единайсет — не, дванайсетгодишно момче, което не знаеше какво да прави.

— Грегор? Ще пробваш ли маратонките? — попита госпожа Кормаки. — Ако не ти харесват, не се притеснявай да ми кажеш. Ще ги сменим с други.

— Не, идеални са — каза той. — Само че…

— Какво става, миличък? — каза тя.

Нужна му беше помощ. Цялото му семейство имаше нужда от помощ, за да живее. Но Грегор не го биваше да лъже и беше много, много изморен.

— Грегор? Какво има? — попита госпожа Кормаки и седна на стола срещу него. — Познавам, че нещо не е наред.

Грегор опипа връзките на маратонките, пое си дълбоко въздух и взе решение.

— Госпожо Кормаки? — каза той. — Госпожо Кормаки… можете ли да пазите тайна?