Грегор и проклятието на топлокръвните

Глава 10

Майка му замръзна и не откъсваше поглед от ръката си. Когато останалите от групата видяха ухапването, всякакво движение и звук спряха. Нямаше шепот, нито дори прошумоляване на крило или дреха.

Любопитна, Бутс се покатери на една седалка да види какво гледат всички.

— Трябва ти розово — каза тя, когато видя ухапването.

Грегор разбра, че тя имаше предвид розовия успокояващ лосион, който слагаха на ухапвания от насекоми през лятото.

— Трябва да си ида у дома — прошепна майка му.

— Не можем да ви пуснем — каза Викус и поклати тъжно глава. — Не и сега.

— Ако чумата пламне в Горната земя, това ще означава унищожението и на тамошните топлокръвни — каза Соловет.

— Трябва веднага да ви сложим под карантина — каза Нивийв.

Соловет докосна рамото на майка му.

— Дълбоко съжаляваме, че стана така — каза тя и въздъхна. — Нике, заведи я и се яви да те прегледат за ухапвания.

Грегор още държеше майка си за ръка. Не можеше да я пусне.

— Мамо…

Тя внимателно откопчи пръстите му и отстъпи назад.

— Заведи сестра си вкъщи.

Кимна ли? Грегор не беше сигурен. Но майка му се качи на гърба на Нике и изчезна.

— Всички трябва незабавно да бъдем прегледани за ухапвания — каза Нивийв.

Качиха се на прилепите, но не минаха през града, а поеха по няколкото тунела над бялата кипяща река, която течеше край Регалия. На кея не ги посрещна никой. Жълтият прах беше достатъчен да държи хората настрана.

Изпратиха ги да се изкъпят, а после се съблякоха и седем екипа от лекари прегледаха кожата им за ухапвания на ярка светлина. Бутс, която имаше силен гъдел, се кикотеше през цялото време. Грегор се подложи на прегледа, без да възрази, но беше почти сигурен, че двамата с Бутс не са били ухапани.

„Може и да избягаш сега, но пророчеството все някак ще те намери”, чу да казва баба му.

О, беше го намерило, и още как. И беше впило зъби в него. И в Бутс. И нямаше да ги пусне, докато не свършеше целият ужасяващ епизод. Майка им беше заразена с чума. Сега воинът… принцесата… трябваше да тръгнат, за да се опитат да намерят лекарството.

На Грегор му идваше да изкрещи — към всички, без да се обръща конкретно към някого. Не беше ли достатъчно, че Арес, Хауард и Андромеда се разболяха? Щеше да намери начин да отиде на мисията. Но майка му никога нямаше да пусне Бутс да отиде Къде… как се казваше? В Лозето на очите? За да се Изпълни пророчеството, майка му трябваше да бъде отстранена. Поставена под карантина. Превърната В жертва. Да, що се отнасяше до пророчеството, Всичко вървеше точно по план.

Чувстваше се изтощен от отговорността, която трябваше да поеме. Толкова му беше втръснало да бъде насила завличан в Подземната страна. Да очакват от него да решава проблемите им. Да се налага другите от семейството му да страдат по причини, които изобщо не ги засягат.

След като установиха, че двамата с Бутс нямат ухапвания от бълхи, им дадоха нови копринено меки долноземски дрехи. Грегор успя да ги убеди да му върнат ботушите, но първо ги прегледаха за бълхи и ги дезинфекцираха. Докато седяха на една Пейка в болницата и чакаха да научат нещо за другите, Бутс клюмна и задряма на рамото му. Нищо чудно, тя беше спала само два часа. Викус изпрати да доведат Дулсет, бавачката, която се беше грижила за Бутс при предишните им посещения.

Дулсет взе спящото момиченце от ръцете на Грегор, а после го докосна по рамото.

— Много съжалявам за майка ти. Но не губи кураж. Ще намериш лекарството. Сигурна съм в това.

Тонът ѝ беше толкова мил, че Грегор едва се удържа да не рухне и да ѝ каже как просто се налагаше да намери лекарството. Как майка му просто трябваше да оживее. Как цялото му семейство щеше да се разпадне, защото всичко се крепеше на нея. Как тя не можеше да умре, защото той не си представя ще живота без нея. И как Грегор щеше да е виновен за всичко… за ужасната ѝ смърт… за пурпурните мехури… за усилието да си поеме въздух… защото той искаше да направи това пътуване до Подземна та страна… а тя — не.

Но каза само:

— Благодаря, Дулсет.

След като всички, присъствали на срещата, бяха грижливо прегледани, под карантина изпратиха общо трима: майката на Грегор и два прилепа — Касиопея и Полукс.

В дъното на коридора Грегор видя Нивийв, която пишеше нещо върху клипборд с листа. Приближи се и докосна ръката ѝ.

— О-о! — възкликна тя. Ръката ѝ отскочи рязко встрани и перодръжката, с която пишеше, остави голямо петно върху пергамента ѝ.

— Извинете — каза Грегор. Ау, тя наистина лесно се стряскаше. Разбира се, да прекарваш дните си и лекуване на пациенти, болни от чума, не беше най приятното занимание на света.

— Може ли да ми кажете къде е мама? — попита Грегор.

— Поставихме я под изолация — каза Нивийв. Ела, тя спи, но можеш да я видиш.

Лекарката поведе Грегор през болницата.

— Знае ли, че двамата с Бутс не сме били ухапани?

— Да. Но въпреки това беше много разстроена — каза Нивийв и разтри окото си — клепачът ѝ потрепваше. — Дадох ѝ успокоително.

Грегор си помисли, че и на самата Нивийв щеше да ѝ дойде добре малко успокоително, но не го каза.

Майка му беше в отделна стая в същия коридор, като Арес, Хауард и Андромеда. Грегор погледна през стъклената стена и видя, че бяха отмили от нея жълтия прах и сега беше облечена в чиста бяла пижама. Изглеждаше малка и слаба в болничното легло. Добре, че спеше. Ако можеше да говори, щеше да нареди на Грегор да си върви у дома, а той щеше да е принуден да ѝ каже, че двамата с Бутс вече не могат да се върнат, и тя щеше да се побърка. Затова запечата в ума си образа на майка си. Дали не я виждаше за последен път?

Помъчи се да не мисли за това и се обърна към Нивийв.

— Имам нужда от помощта ви. Трябва да науча всичко, което знаете за чумата — каза той.

— Тъкмо отивам в лабораторията, където изследвам тази болест. Искаш ли да дойдеш с мен? — попита лекарката. — Извън Регалия е, но ще им е нужно известно време, преди да подновят срещата за обсъждане на лечението.

Нике полетя и ги изведе от двореца. Прелетяха над арената и Грегор видя, че тялото на прилепа е отнесено, а мъхът на игрището е покрит с жълтия прах срещу бълхи. Пътуваха през един тунел, като взеха факли от поставките по стените. Когато тунелът започна да се разклонява, Грегор разбра, че е идвал тук и преди.

— Пещерата на Арес не е ли наблизо? — попита той.

— Мисля, че да. Никога не съм ходила там — от върна Нивийв. — Казват, че е добре скрита. Точно за това на Хауард и Андромеда са им трябвали няколко дни да открият Арес и да го доведат в болницата.

— Не е дошъл, защото се е почувствал зле? — попита Грегор.

— Не, Викус не беше получавал вест от него от няколко седмици. Затова Хауард и Андромеда тръгна ли да търсят пещерата му. Вече бил толкова болен, че се наложило да го носят — каза Нивийв.

Грегор си представи Арес, сам и болен в пещерата си. Малкото му близки приятели бяха мъртви или изчезнали. А Грегор, неговият клетвен съюзник, беше неоткриваем.

— Горкият Арес.

— Да — каза Нивийв. — Арес се превърна в обект на големи гонения и презрение, без да има вина, и това е резултатът.

Грегор се изненада от думите ѝ, защото Арес не срещаше много съчувствие и симпатия в Подземната страна. Отнасяха се към него с дълбоко недоверие и повечето хора и прилепи искаха смъртта му. Грегор изпита прилив на топлота към Нивийн заради състрадателното ѝ отношение към неговия съюзник.

— Познавахте ли го добре? — попита Грегор.

— Не добре. След като ти напусна Регалия, Арес Не пожела да се върне в града, опасявайки се, че отново ще го затворят в тъмницата. По указания на Викус продължих да се грижа за раните от ухапванията на мушиците по гърба му в лабораторията си. Дори тогава, Арес идваше само много късно нощем, когато там бях само аз.

— Признателен съм ви, че сте го направили — каза Грегop.

— Както казах, според мен с него се отнесоха несправедливо — отвърна Нивийв.

Лабораторията ѝ се намираше в няколко свързани една с друга пещери. Дългите каменни плотове бяха покрити с всевъзможно лабораторно оборудване. Един поток беше отклонен в тесен канал и течеше в дъното на една от пещерите. В лабораторията работеха няколко души. Имаше и няколко прилепа, които бяха наведени над микроскопи и от време на време разговаряха с хората.

Нивийв въведе Грегор в едно помещение, отделено от останалата част на лабораторията с тежка каменна врата.

— Тук провеждам изследването си — каза тя и затвори грижливо вратата след себе си.

Имаше епруветки, стъкленици и няколко микроскопа. Покрай стената бяха подредени четири големи стъклени съда, вместени в каменни ниши. Заприличаха му на охладители за вода. Грегор се приближи да разгледа единия. Навсякъде из него пълзяха черни петънца. Бълхи. В светлината на факлата му се отрази лъскава червена локва на дъното на съда. Грегор осъзна, че това беше кръв и отскочи назад. Закачи с ръка съседния съд и той се наклони, но Грегор успя да го задържи. За щастие беше празен.

— Съжалявам! Много съжалявам — каза Грегор, като изправи съда.

— Добър рефлекс — каза Нивийв с висок писклив смях. — Слава богу, защото тези се изработват специално за чумата и не е лесно да се заменят с нови чаках няколко месеца, докато получа този, когато предишният се счупи. Смятам да го използвам за изпробването на една особено обещаваща проти воотрова.

Грегор сложи факлата в една поставка и пъхна ръце в джобовете си, за да не се блъсне в още нещо. Само това му липсваше сега — да провали някои експеримент, който можеше да спаси живота на всички.

Лекарката му разказа каквото знаеше за чумата. Пренасяше се по кръвен път, не по въздуха, което означаваше, че не може да се заразиш, ако някой кихне в лицето ти, а само ако кръвта му проникне във вените ти. Тук на сцената се появяваха бълхите Те пренасяха болестта от едно топлокръвно съще ство на друго.

— При много видове чума насекомите също загиват. Не като топлокръвните, но бактериите се размножават в тялото им и ги убиват. При тази чума не е така. Според нас не е умряло нито едно насекомо нито пък риба или люспесто създание. Именно затова се нарича Проклятието на топлокръвните, а не „Проклятието на Подземната страна” — обясни Нивийв.

— Рипред каза, че в Регалия можете да лекувате симптомите — каза Грегор.

— Да, можем да облекчим болките, да понижим температурата, да даваме сънотворни лекарства, но те не лекуват чумата — каза Нивийв. — Опитваме се сами да намерим лечение, ако твоето търсене се окаже неуспешно. Макар почти никой да не вярва, че е възможно — каза Нивийв със слаба усмивка. — Аз вярвам, че можем, но ще мине дълго. Време.

Време. В крайна сметка всичко беше въпрос на време.

— Колко време минава от ухапването до заразяването? — попита той.

— Много е различно. Арес, например, беше първият долноземец, който се разболя, но той е забележително издръжлив. Изглежда, че хвъркачите не се разболяват така бързо, както хората. Хауард и Андромеда започнаха да проявяват симптоми едва през последните няколко дни. Но не знаем дали са се заразили от мушиците или когато доведоха Арес в болницата. Майка ти… като човек, ухапан от някоя от бълхите на Икар, очевидно напреднал случай… — Нивийв се поколеба.

— Трябва да знам истината. Колко време бихте ѝ дали? — настоя Грегор.

Нивийв сведе поглед и започна да разтрива челото си с трепереща ръка.

— Ако нещата вървят зле… може да я изгубим след две седмици.

Глава 11

Каменният под беше студен. Грегор лежеше на една страна и държеше малко огледало. Опитваше се да прочете „Кървавото пророчество”, но не беше лесно.

— Известно ви е, че го знам наизуст — каза той.

— Известно ни е, Грегор, но ние с Нериса смятаме, че е важно да видиш оригинала — отвърна Викус. — Възможно е да се сетиш за нещо от начина, по който е написано.

Грегор пак погледна в огледалото.

Първите две пророчества с негово участие бяха издълбани с големи букви точно в средата на стените на каменната стая, която съдържаше всички видения на Сандуич. Това, трето поред, беше почти неразгадаемо.

Първо, „Кървавото пророчество” беше на пода, което може би нямаше да е проблем, ако не беше ситно написано в ъгъла. Второ, буквите бяха много малки и имаха множество объркващи завъртулки и украшения. Освен това, разбира се, беше написано огледално.

Както и да се въртеше и обръщаше, колкото и да нагласяваше светлината и да присвиваше очи, за да различи буквите, Грегор не можеше да го види ясно. През повечето време виждаше собственото си лице, вместо пророчеството. Когато ръката, която държеше огледалото, започна да изтръпва, той най-после се предаде.

— Защо е написано така? Сякаш Сандуич не е искал да можем да го прочетем — каза Грегор.

— Искал е да го прочетем, Грегор. Иначе никога нямаше да го напише — каза Викус, коленичи и прокара ръка по буквите. — Но Нериса е убедена, че той нарочно го е написал така, че да се чете трудно.

— Така ли? Защо, Нериса? — попита Грегор, като се изправи и я погледна.

Когато Лукса изчезна в тунелите на плъховете, Нериса, като последен жив член на кралското семейство, беше коронована за кралица. Много хора се бяха противопоставили на коронацията ѝ, защото тя получаваше видения за бъдещето, поради което я смятаха за луда. Други просто се съмняваха дали има нужната физическа сила за тази задача. В момента тя се беше свила, увита в наметало, на пода и се облягаше на стената. Сега, когато беше кралица, беше по-добре облечена и косата ѝ беше прибрана. Но беше по-кльощава и по-нервна от всякога.

— Защото самото пророчество е трудно за четене. Смисълът му е труден за разбиране — каза Нериса.

— Има само една част от него, която наистина ми се струва объркваща — каза Грегор. Първата строфа гласеше, че ще избухне чума. Добре, тя беше тук. Третата се казваше, че Грегор и Бутс трябва да дойдат. Добре, те бяха дошли. Петата гласеше, че топлокръвните трябва да открият лекарство. Хубаво, щяха да опитат. Седмата строфа твърдеше, че ако не намерят лекарство, ще умрат. Ясно, това го знаеха.

Но имаше едни думи, които се появяваха във втората, четвъртата, шестата и осмата строфа. Повтарящата се строфа. Това беше объркващата част.

— „Три пъти в кръг завърти се сега” — каза Грегор. — Какво означава това?

— Преди да те обременя с трупаните няколко века мнения на различни учени, какво е твоето тълкувание, Грегор? — попита Викус.

Грегор обмисли отново строфата, прехвърляйки думите в ума си.

— Ами, звучи ми, сякаш Сандуич се опитва да ни каже… че грешим. Сякаш каквото и да си мислим, че се случва… не е това.

— Да. Не само, че грешим сега. Но докато „се въртим и въртим”, все така не виждаме истината — каза Нериса.

— Значи… ако грешим… тогава защо да правим каквото и да е? — каза Грегор. — Защо изобщо да отидем в Лозето на очните ябълки или както там се нарича?

— Защото другата възможност е да не правим нищо — каза Викус. — А в пророчеството се посочва пътуване. Трябва да отидем до люлката, за да намерим лекарството. Изглежда вероятно „единство ната лоза” да расте в лозе, нали? Затова отиваме, навярно по пътя ще разгадаем и тази строфа.

— Като казваш „ние” нас двамата ли имаш предвид? Защото този път ще дойдеш с мен? — попит Грегор с надежда.

Викус се усмихна.

— Не, Грегор. Признавам, че като казах „ние”, говорех най-общо. Не мога да дойда. Но ако това е някаква утеха, Соловет планира да пътува с теб.

— Е, това вече е нещо — каза Грегор. Би предпочел Викус да му помага да разгадае пророчеството, но знаеше, че Соловет ще е по-добра в битка. А ако това място беше толкова опасно, колкото мислеха всички, щеше да му е нужна. — А Рипред? Той ще дойде ли?

— Казва, че не би го пропуснал за нищо на света — каза Викус.

Грегор почувства как се обнадеждава малко. Щом там бяха и Рипред, и Соловет, можеше и да успеят.

Един долноземец почука на вратата и съобщи, че ги викат.

— Плъховете и пълзливците сигурно са се върнали — каза Викус. — Ще продължим срещата зад стените на двореца. Хайде да вървим.

Тръгнаха по коридора и Грегор подаде огледалцето на Нериса.

— Задръж го — каза тя. — Може пак да ти потрябва

Той разсеяно го пъхна в задния си джоб.

Още щом прекосиха прага, разпозна мястото. Как можеше да го забрави? Обхвана с поглед каменните редове от седалки, издигнати около сцена, разположена в средата на кръглото помещение. На този подиум — именно там двамата с Арес бяха изрекли обетите, които ги обвързваха в клетвен съюз. Сега сцената беше пуста, но в залата седяха няколко групи. Съветът, състоящ се от хора, се беше настанил на част от седалките. Прилепите седяха от дясната страна на хората, хлебарките — от лявата, а плъховете се въртяха на пейките от отсрещната страна.

Викус и Нериса отидоха да седнат при другите хора, но Грегор изпита онова странно чувство, което беше изпитал в училищната столова един ден, когато Анджелина и Лари бяха болни и отсъстваха от училище. Не знаеше къде да седне. Не при плъховете, това беше сигурно. Но не харесваше особено членовете на съвета на Регалия, които вероятно се чудеха как да го хвърлят от някой скален зъбер заради държавна измяна. Прилепите бяха утежнили живота на Арес, като го бяха отхвърлили. Накрая Грегор реши да седне при хлебарките. Те бяха единствените, с които се чувстваше наистина удобно.

Викус откри срещата, като поздрави официално Всички и после мина направо към темата.

— И така, пътуването до Лозето на очите става все по-наложително с всяка изминала минута. Трябва да започнем веднага. В момента предложените участници в мисията са Грегор и Бутс, тъй вито се изисква присъствието на воина и принцесата. Нике ще бъде техният хвъркач, като така ще имаме още една принцеса, ако сме изтълкували погрешно ролята на Бутс. Соловет и нейният клетвен съюзник, Аякс, допълват групата на хората и хвъркачите. Рипред, Мандж и Лапблъд ще представляват гризачите. А тъй като Сандуич специално споменава пълзливците, Темп храбро предложи услугите си.

— Наистина ли се налага да влачим с нас тоя пълзливец? — попита Мандж.

— Винаги може да го изядем, ако закъсаме с храната — отвърна Лапблъд.

При този коментар някои от прилепите и хората се разсмяха. Вечно се подиграваха на хлебарките.

Темп не каза нищо, но потрепери леко при под мятането на Лапблъд.

Грегор погледна плъха право в очите.

— Или може да изядем теб. Никога не съм ял плъх. Но с подходящ сос… кой знае — може и да е вкусно.

Сега се засмя само един от участниците в срещата. Рипред.

— Е, поне пътуването няма да е скучно!

— Още не сме тръгнали — изсъска Лапблъд. — Все още не сте ни убедили, че имаме полза от това.

— Съветът се съгласи да отвори риболовните територии на запад — каза Викус. — Това би трябвало да осигури на гризачите достатъчно храна.

— А жълтият прах? — попита Мандж. — За убива не на бълхите?

Сред хората настъпи мълчание. После на Грегор му се стори, че Викус въздъхва.

— Няма прах, няма сделка — заяви Лапблъд.

Какво? Нима цялата мисия щеше да пропадне, защото хората отказваха да изпратят на плъховете прах срещу бълхи? Наистина ли искаха чак толкова много? Грегор си помисли за пръскащите се пурпурни мехури и как от тях се процеждат гной и кръв…

Скочи на крака и изкрещя на съветниците:

— Изпратете им праха! Как може така! Виждали ли сте Арес? Виждали ли сте какво прави чумата? Колкото и да мразите плъховете, нима наистина искате да умрат така?

Мина дълго време, преди някой да отговори.

— Имаш много милостиво сърце, Горноземецо Грегор — каза Соловет.

Не беше вярно. Може би Грегор не искаше плъховете да умрат от такава ужасна смърт. Сети се за израза: „Не бих го пожелал и на най-лошия си враг”. Но не им беше простил за баща си, за Тик, за Туичтип, за Аврора или за Лукса. Разполагаше с дълъг списък от неща, за които никога нямаше да им прости.

— Не, нямам милостиво сърце — каза горчиво Грегоp. — Но имам майка и клетвен съюзник, болни от чума. Вашата болница започва да се пълни. Имаме нужда от плъховете, за да открием лекарството. Тика че какво решаваш, Соловет?

Глава 12

В крайна сметка нямаше избор. Трябваше да се съгласят да изпратят на плъховете праха срещу бълхи. Според Грегор това не беше кой знае каква отстъпка, след като уж всички бяха на една и същи страна, за да се борят с чумата. Решението обаче очевидно беше мъчително за хората, които шепнеха разпалено помежду си в продължение на няколко минути, преди Соловет да обяви, че приемат. Трима се разплакаха, а един напусна срещата в знак на протест.

Начинът, по който мразеха плъховете — степента, до която бяха готови на жертви, за да ги видят мъртви — надхвърляше всичко, което Грегор беше виждал. Човекът, който напусна срещата… наистина ли предпочиташе да гледа как всички загиват, вместо да помогне на няколко плъха да оцелеят? Очевидно отговорът беше „да”.

Следващият спорен въпрос беше как да стане пътуването до Лозето на очите. Грегор за пръв път видя карта на Подземната страна. Четирима долноземци разгънаха огромния свитък върху сцената и притиснаха краищата му с мраморни пирамиди. Картата се виждаше ясно дори от трибуните. Беше разделена на много сектори, всеки оцветен различ но и надписан в черно. Грегор намери Регалия беше на север. Гризачите разполагаха с един район на юг, макар че част от него беше замазана с боя, а отгоре пише: „Окупиран“. Водният път заемаше голяма част от средата на картата. На югозапад от Регалия Грегор разпозна земите, които принадлежаха на хвъркачите и пълзливците, но на картата имаше и много непознати имена.

Погледът му се задържа върху сектора от картата с надпис „Окупиран“. През него криволичеше голяма река. От различните цветове разбра, че преди е принадлежала на плъховете, но сега я контролират хората. Такава голяма река сигурно предоставяше Големи запаси от риба. Сигурно за нея говореше Рипред, когато каза, че хората искат да уморят плъховете от глад. Няма ли река, няма и риба. Но сега хората се бяха съгласили да върнат риболовните територии като условие за участие на плъховете в Мисията.

Соловет се приближи до подиума с една показалка и насочи вниманието на всички към големия зелен триъгълник, който се простираше от сегашната територия на плъховете до източния край на Водния път.

— Според най-точните ни предположения Лозето на очите се намира в общи линии ето тук. — Тя почука в една точка, която беше толкова навътре в джунглата, че беше почти извън картата. — Много близо е до Огнените земи, но евентуалното влизане от изток ще бъде блокирано от секачите.

— Кои са секачите? — обърна се Грегор към Темп.

Хлебарката се допита с щракащи звуци до няколко от приятелите си.

— Мравки, мислим, че им казват някои, мравки — каза Темп.

— Защо им е на мравките да ни препречват пътя? — попита Грегор.

— Мразят топлокръвните, секачите, мразят топлокръвните — каза Темп.

На Грегор му се щеше да разпита още за мравките, но не искаше да пропусне това, което ставаше на срещата.

— Из джунглата се върви с цели дни — каза Мандж. — Как ще открием Лозето на очите в това море от дървета и лиани?

Нериса прочисти гърло и проговори за първи път.

— Уредих ви водач.

— Ти… наистина ли? — попита Рипред и погледна към Викус за потвърждение. Но той изглеждаше не по-малко изненадан от Рипред.

— Кога направи това, Нериса? — попита Викус.

— Доста отдавна. Но съм сигурна, че той ще бъде там — каза Нериса. — Яви ми се във видение с Горноземеца.

Друго видение! Тези приказки за видения никога не бяха хубаво нещо. Макар че явно всички приемаха пророчествата на Сандуич много сериозно, виденията на Нериса не се посрещаха с особено уважение.

Ако хората се въздържаха да изразят открито съмненията си, то с плъховете не беше така.

— Видение ли? — каза Лапблъд, натъртвайки препалено силно думите, сякаш говореше на много малко дете. — Веднъж и аз си помислих, че имам видение, но се оказа, че се дължи на едни много развалени гъби. Да не би напоследък да ви хранят с гъби, Ваше величество?

— Нериса не обича гъби и макар виденията ѝ невинаги да са пълни, те са били много ценни за нас — рязко отвърна Викус.

— Кой е този водач? — попита Соловет.

— Не мога да ви кажа. Повярвайте ми. Мога да ви кажа само, че ще се срещнете с него след около осем часа, считано от сега, при Арката на Тантал — каза Нериса.

— Нима? Хайде сега, не ме разбирай погрешно, скъпа, обожавам Арката на Тантал. Там винаги се намира някой и друг кокал за глозгане — каза Рипред. — Но какво ще стане, ако си си измислила този водач?

— Ако само съм си измислила този водач, тогава няма да сте в по-лошо положение, отколкото сте в момента — каза Нериса. — Арката на Тантал е също толкова подходящо място за влизане в джунглата, колкото и всяко друго.

— Да, ако не обръщаш внимание на купищата скелети, които се трупат около нея, е първокласно място! — заяви Рипред.

Разнесе се одобрителен шепот.

— Там ще ви чака водачът ви, Рипред — каза Нериса. — Дали ще решите да се срещнете с него, или не, е ваша работа.

Грегор изпита възхищение от Нериса. Едва ли и беше лесно да понася подигравките на плъховете, особено когато не я подкрепяше никой от хората, освен Викус. Може би Грегор грешеше, и в край на сметка в нея се криеше кралица. Освен това, тя му беше спасила живота по време на процеса след онази каша с Гибелното пророчество. Беше ѝ длъжник.

— Е, точно там отивам — каза Грегор високо. При Арката на Тантал. За мен думите на Нериса са достатъчно убедителни.

— Така да бъде тогава — каза Рипред. Но стрелна Грегор с поглед, който сякаш добавяше: „Тъпак такъв”.

Плъховете, които щяха да пътуват до джунглата пеш, трябваше да тръгнат незабавно, за да стигнат навреме за срещата след осем часа. Прилепите щяха да прелетят същото разстояние много по-бързо и Грегор разполагаше с няколко часа, за да се приготви.

Той се качи обратно в луксозно обзаведената стая, тъй като не му бяха приготвили друга, и помоли един долноземец за нещо за писане. Донесоха му три чисти свитъка пергамент, шишенце мастило с перодръжка. Хвърли доста усилия, докато овладее писането с перодръжка и мастило. Всъщност първите два свитъка се превърнаха в листове за упражнения, а когато най-после успя да напише писмото, то беше толкова изпъстрено с мастилени петна и размазани букви, че само можеше да се надява да е четливо.

Колкото до съдържанието… беше прекарал много време в мъчително колебание какво да напише, Но успя да съчини само това:

Отначало мислеше да пише и на баща си, но кратката бележка до майка му го изтощи. Освен това, щяха да му трябват страници да обясни как цялото това нещастие беше сполетяло семейството му. Реши да помоли Викус да му пише и да остави свитъка в решетката на пералното помещение.

Марет се появи на вратата. Беше преметнал раница през ръката, с която не държеше патерицата. Лицето му беше зачервено и дишаше тежко. Разходката из двореца го беше изтощила.

— Здрасти, Марет. Ела да седнеш — каза Грегор и му направи място на канапето.

— Може би само за малко — каза Марет. Отпусна се с благодарност до Грегор и подпря патерицата си на облегалката. — Идеята е да си възвръщам малко по малко силите всеки ден, като обикалям из двореца. Но изкачването по стълбите все още ми е трудно.

Грегор усети как го пробожда тъга при спомена за тренировките с Марет. Колко бързо можеше да тича той, колко силен беше. Това беше преди да тръгнат да търсят Гибелния и преди Марет да изгуби крака си. Какво ли щеше да прави занапред? Вероятно още можеше да лети с Андромеда, ако ти оздравееше от чумата, но със сигурност вече не можеше да бъде войник.

— Какво носиш в раницата? — попита Грегор.

— О, позволих си да ти избера някои неща от музея. Може и сам да отидеш, разбира се. Но тъй като бяхме заедно в предишните две мисии, имам известна представа какво ти трябва — каза Марет.

Грегор отвори раницата и намери няколко фенерчета и много батерии.

— Да, точно това бих си избрал и аз.

— Тук отстрани сложих една ролка от това синьо лепкаво нещо — каза Марет и измъкна чисто нова ролка тиксо от страничния джоб. — Хауард каза, че си използвал както за прикрепване на превръзки, така и за да направите сала, след като изгубих съзнание.

— Страхотно. Да, това е тиксо. Наистина се оказа полезно — каза Грегор. Погледна в другия страничен джоб и видя еднолитрова бутилка минерална вода със скъп етикет. — Винаги е хубаво да имам вода под ръка.

— Пише, че е добита от ледници — каза Марет, като посочи с пръст етикета. — Какво точно представляват ледниците?

— Te са нещо като грамадни късове лед — обясни Грегор.

— Чувал съм за леда. Вода, която е твърда като камък. Е, тази вода от ледниците… има ли някаква особена полза от нея? — попита Марет.

Грегор нямаше представа. Вкъщи пиеха вода от чешмата. Майка му ги караше да я източват по цяла минута, за да няма ръжда от тръбите. Със сигурност не пръскаха пари за ледникова вода, която струваше четири долара бутилката! Грегор неуверено прокара палец по етикета с цената на бутилката.

— Хм, не знам. Според мен е обикновена вода — каза той. Марет изглеждаше малко разочарован, затова Грегор добави: — Но се обзалагам, че е съвсем чиста, защото е замръзнала много преди да има толкова голямо замърсяване. Да, погледни ето тук на етикета: „Изключително чиста”.

— А, ясно — каза Марет, удовлетворен. — Не винаги е лесно да се намери чиста вода, особено там, където отиваш. Донесох още нещо, макар че не съм сигурен точно какво е. Но излъчва усещане за щастие. Помислих си, че ако го донеса, може да ти напомни за вкъщи.

Марет измъкна от джоба си пакетче дъвки. Опаковката беше яркорозова и върху нея имаше картинки като от анимационни филмчета, с ококорени деца, които надуваха огромни балони от дъвка.

Грегор се засмя.

— А, да, дъвка за балончета. Сестра ми Лизи я обожава. Знаеш ли, това наистина ми напомня за вкъщи. Благодаря, Марет.

Появиха се долноземци с подноси храна и започнаха да ги нареждат на масата пред дивана. Марет се надигна да си върви.

— Не си отивай. Има купища храна. Остани да хапнеш с мен — каза Грегор.

Марет се поколеба. Грегор беше напълно сигурен, че той се страхува да не наруши някакво правило. Вероятно войниците никога не се хранеха в кралските покои.

— Хайде, Марет. Сигурно си гладен. Всеки знае, че болничната храна е кофти — каза Грегор. Всъщност, когато ходеше на свиждане в болницата при приятеля си Лари при поредния му пристъп на астма, храната обикновено му се струваше доста прилична. Но пациентите вечно се оплакваха от нея. Да лежиш в болница, особено ако се чувстваш зле, вероятно предоставяше много възможности да не доволстваш от храната.

Марет се усмихна.

— Малко е блудкава — призна той. — Макар че само като се сетя как ядохме сурова риба по време на миналото пътуване, и най-обикновената храня почва да ми харесва.

— В такъв случай остани. Не искам да се храня сам — каза Грегор. — Моля те.

Марет седна отново на дивана и остави патерицата си настрани.

— Това е истинско пиршество.

Така беше. Не отстъпваше на храната, приготвена за коронацията на Нериса. Имаше пикантен пай с яйца и сирене, пълнени гъби, пържола, миниятюрни сурови зеленчуци със сос за топене и едно ястие, на което Грегор вече беше попадал няколко Пъти — скариди в сметанов сос.

Грегор посочи скаридите.

— Това е любимото ядене на Рипред. Миналия път, когато бях тук, напъха цялата си муцуна в купата и изяде всичко наведнъж.

— Не може да му се сърдиш — каза Марет и си сипа скромна порция скариди.

— Давай, можеш да изядеш повече — каза Грегор и добави един голям черпак от ястието в чинията на Марет. Самият той си взе парче пай с яйца и сирене. Стомахът му все още беше чувствителен и имаше киселини след повръщането, но знаеше, че трябвa да яде, щом му предстои път. За щастие паят беше невероятно вкусен.

— Хей, Марет, защо искате да уморите плъховете от глад? — попита той.

Марет се забави няколко мига, преди да отговори.

— По този начин Соловет искаше да им покаже, че винаги, когато ни нападат, ще има последствия.

— Но това означава, че и мъничетата умират от глад. Не само големите плъхове — каза Грегор. — Това не те ли притеснява?

— Разбира се, че ме притеснява! — Марет поклати глава и въздъхна. — Грегор, сигурно ти е много трудно да разбереш как стоят нещата за нас. Ние сме израснали в свят, където трябва да убиеш иди да бъдеш убит. Понякога се опитвам да си представя какво би било, ако не трябваше вечно да мислим за война. Какви щяхме да бъде? Какво щяхме да правим?

— Добре, ти какво щеше да правиш? — попита Грегор.

— Не знам… щях да живея без война. Струва ми се като… вълшебна приказка — каза Марет. — Имате ли такива в Горната земя?

— Вълшебни приказки — да, имаме.

— Прилича ми на приказка — каза Марет.

Когато долноземецът се върна да събере съдовете, Грегор посочи остатъка от скаридите.

— Може ли да взема това с мен?

Долноземецът изглеждаше объркан.

— Да го вземеш с теб… къде?

— На пътуването. Може ли да го прехвърлите в някакъв плик или нещо такова? — помоли Грегор.

Долноземецът държеше купата и се взираше в сметановия сос.

— Да го сложим в плик? — Изглежда тук в Подземната страна торбичките с остатъци от храната за кучето бяха непозната идея.

— Навярно можеш да го сложиш в мех за вино, Лусънт и тогава няма да се разсипе — обади се услужливо Марет. — Запушалките са здрави.

— О, да — каза Лусънт с облекчение. — Мех за вино.

Грегор изпрати Марет до болничното крило и го помоли да се погрижи майка му да получи писмото. Един лекар му каза, че го викат да отиде на кея. Когато пристигна, видя, че всички го чакат, за да потеглят.

Викус, Соловет и двама мъже стражи бяха яхнали прилепи.

— Мислех, че няма да дойдеш — обърна се Грегор към Викус.

— За да е по-сигурно, със стражите ще ви придружим до Арката на Тантал. После в джунглата ще влезе само определената група — каза Викус.

Нике, която нямаше ездач, чистеше черно-бялата си раирана козина. Дулсет стоеше до нея и държеше в ръце заспалата Бутс. Темп седеше в краката ѝ, Грегор за малко не попита: „Къде е Арес?”, преди рязко да си припомни реалността.

Грегор отиде при Нике.

— Е, сигурно в това пътуване ще летим заедно? — попита той.

— Ако нямаш нищо против — каза Нике. — Не съм толкова силна и едра като Арес, но съм доста маневрена.

— Идеална си — каза Грегор. Не беше нужно да му изтъква качествата си. Никой не можеше да замени Арес, но Нике изглеждаше добър прилеп. Грегop изведнъж се почувства изтощен. В събота през нощта не беше спал изобщо, а сигурно вече беше неделя вечер. — Хей, Нике, имаш ли нещо против да поспя малко?

— Разбира се — каза Нике. Грегор сложи раницата на гърба си за по-сигурно и легна на една страна върху гърба на Нике. Мехът със скаридите в сметанов сос не беше лоша възглавница. Той протегна ръце и пое Бутс от Дулсет. Темп се покатери в краката им.

— Ако още летим, събуди ме, като се събуди Бутс, може ли, Темп? — каза Грегор.

— Събудя аз, ако се събуди, аз събудя — каза Темп, което Грегор прие като „да”.

— Лети високо, Горноземецо Грегор — пожела му Дулсет.

— Лети високо, Дулсет — каза Грегор и щом Нике се издигна във въздуха, той сключи ръце около Бутс и заспа.

Когато се събуди, лежеше върху камък. Мехът за вино беше още под главата му. Беше завит с одеяло, макар да нямаше нужда от него; въздухът беше топъл. Ръцете му бяха празни, но чу как Бутс бъбри оживено с Темп.

Усети и аромат от готвене. Обърна се и видя огън, на който се печаха няколко едри риби. Прилепите бяха скупчени заедно и спяха. Хората и плъховете се бяха пръснали на малки групи и разговаряха. Бутс обикаляше върху гърба на Темп: двамата играеха някаква малка игра, в която тя хвърляше топката и после я гонеха.

Намираха се на голяма поляна, заобиколена отвсякъде с гъста джунгла. Грегор извади фенерчето от раницата си и насочи лъча към дърветата. Не, не бяха дървета. Бяха лиани и лози. Дебели, подобни на въжета лози, които се увиваха и преплитаха една в друга и се извисяваха над главата му. От тях се носеше жужене, което имаше смътно механичен звук. Чуваха се щракания, бръмчене и потропване. Цялата джунгла гъмжеше от живот.

Грегор се надигна, седна и видя купчина съвсем бели кости, струпана на няколко крачки от главата му. Отначало си помисли, че това е някаква гадна шега от страна на Рипред, но щом освети с фенерчето наоколо, видя, че навсякъде имаше скелети. Сигурно бяха стигнали до Арката на Тантал. Да, там, в периферията на джунглата, Грегор забеляза купчина едри камъни, чиято форма напомняше арка. Камъните изглеждаха нестабилни, сякаш лесно можеха да паднат на главата на някой, достатъчно лекомислен да мине под тях. Нищо чудно, че никой не искаше да идва тук. Дано Нериса да беше права.

— Цялото това нещо е глупаво — изръмжа Лапблъд. — Седим си тук и направо просим да бъдем изядени, и за какво? Заради измишльотините на някакво лудо момиче.

— Тя не е луда — каза Викус.

— Е, поне трябва да признаеш, че е леко неуравновесена. Помниш ли, когато ти каза, че кроя заговор да превзема Извора с армия от омари? — каза Рипред.

— Ти наистина се опита да превземеш Извора с армия от омари — каза Викус.

— Да, да, но това беше няколко години преди Нериса изобщо да е родена. Въпросът е, че тя подскача във времето и извън него като риба в плитчините. Кой може да каже, че този водач, който и да е той, не се е появил преди три дни? Или преди три години? — каза Рипред.

— Те са прави, Викус. Търсим си белята, като идваме на това място — каза Соловет. — И как, според теб, Нериса ни е уредила водач? Та тя почти не вижда жива душа.

Грегор се учуди какво става между Викус и Соловет. Изглежда наистина не се разбираха добре.

— Само още няколко минути — заяви Викус твърдо. — После ще се разделим.

— Аз хвърли до небето! — изписка Бутс.

Грегор се обърна и я видя да изпраща топката високо във въздуха. „Е, виждаме тази топка за после ден път” помисли си той. Улови я с лъча на фенерчето си, когато влетя в джунглата.

Оказа се прав. Топката изчезна. Но не в усуканите лози, както беше очаквал. Вместо това тя се приземи право в устата на грамаден гущер.

Глава 13

Виждаше единствено главата на гущера: люспеста муцуна в преливащи синьозелени цветове на пет метра над него. Гущерът преглътна и Грегор видя набъбналите мускули на врата му.

— Топката ми! — извика Бутс.

Темп вече беше хукнал натам, но рязко удари спирачки, щом забеляза грамадното влечуго в джунглата.

Бутс не се отказваше толкова лесно. Скочи от Гърба на хлебарката и хукна напред, сочейки към Гущера:

— Ти защо изял топката!

— Не, Бутс! — изкрещя Грегор. Изправи се с мъка На крака и се спъна в един скелет. — Не!

— Ти защо изял топката! — повтори Бутс. Тя размаха ръце към лозите и из джунглата се разнесе вибрация. Гущерът обърна глава към нея.

Темп разпери криле и литна право към гущера. Хлебарките обаче рядко използват крилете си и накрая той се озова безпомощно омотан в лозите на няколко крачки от целта си.

Грегор отчаяно се опитваше да освободи краката си от гръдния кош на скелета.

— Бутс! Върни се! — Видя, че и другите скачат да я спасят, но как можеха да стигнат до нея навреме?

— Дай на Темп моя топка! — нададе вой Бутс към гущера. — Тииииииииии!

Гущерът изгледа гневно Бутс и широко разтвори уста. Разнесе се страшно съскане, а около врата му изведнъж се издигна надиплена яка от пера в цветовете на дъгата, при което главата му изглеждаше пет пъти по-голяма.

— О-о! — възкликна изненадано Бутс и вдигни ръце над главата си, за да покаже, че и тя има яка. — О-о!

За момент огромният гущер и момиченцето бяха като огледални образи. С отворени уста, с настръхнали яки, с широко отворени очи.

А после някой се разсмя. Звукът дойде откъм гущера и сякаш излизаше от устата му. Но смехът беше несъмнено човешки и Грегор разбра, че идваше от другаде.

Опашката на синьозеления гущер се показа от джунглата и крайчето й се отпусна на земята до Бутс. Лозите прошумоляха и по нея се плъзна някой. Блед долноземец с виолетови очи се приземи с лекота на крака до Бутс. Още се смееше, когат застана на едно коляно пред нея.

— Е, и ти ли си съскач? — попита той.

— Не, аз съм Бутс — отвърна тя, като отпусна ръце. — Ти кой си?

— Аз съм Хамнет. А това е моята приятелка, Фрил — каза Хамнет. Посочи гущера и яката бавно се прибра.

Бутс огледа замислено Фрил.

— „И” като иг-иг-агуана — каза тя. Имаше предвид „игуана”. Това беше още едно от онези животни като жирафа. Ако в букварите срещу буквата „и” нямаше ибекс, то със сигурност имаше игуана.

— Да, предполагам, че е така — каза Хамнет. — Каквото и да е това иг-иг-агуана.

— То ми изяло топката — каза Бутс обидено.

— Без да иска. Да видим дали можем да си я вземем. Фрил, има ли начин да си получим обратно топката? — попита Хамнет.

По врата на гущера премина конвулсия, топката изхвърча от устата му и падна право в ръката на Хамнет. Той я избърса в ризата си и Грегор забеляза, че това не беше тъканата материя, с която обикновено се обличаха долноземците. Дрехите на Хамнет изглеждаха направени от кожа на влечуги.

— Почти като нова, ако не възразяваш срещу малко слюнка от съскач — каза Хамнет и подаде топката на Бутс.

Как се казваше това нещо? Когато имаш чувството, че става нещо, което вече се е случвало? Дежа-вю? Точно в този момент Грегор го изживяваше особено ясно. Веднага си спомни как Лукса застана на едно коляно и поднесе топката към Бутс на арената, със същата полуусмивка на лицето при първата им среща. Приликата беше толкова поразителна, че Грегор за малко не изрече името ѝ. Кой беше този? Баща ѝ? Не, баща ѝ беше мъртъв. Но сигурно бяха роднини. И какво правеше той тук в джунглата? Възможно ли беше този човек с гущера да е техният водач?

Грегор хвърли поглед към останалите от групата за някакво обяснение и видя друга озадачаваща сцена. Всички бяха замръзнали като статуи, сякаш виждаха призрак. Викус беше обгърнал с ръка Coловет и за пръв път те наистина заприличаха на Грегор на женена двойка.

Бутс посегна щастливо към топката. Грегор си спомни как Лукса стискаше здраво топката в ръка и предизвикваше Бутс да си я вземе. „Ще трябва да си по-силна и по-находчива от мен”. Но пръстите на Хамнет се разтвориха с готовност и Бутс пое топката.

— „Т” като „топка” — каза тя и се усмихна.

— И като „талантлива”. Като теб — каза Хамнет и леко я смушка с пръст в корема. Тя се разсмя и вдигна поглед към Темп, който още се мъчеше да се освободи от лозите.

— Темп! Слез! Топка се върна! — викна Бутс.

— Оооох… — Темп изпъшка. Хамнет посегна на горе, размота лозите от крилете на Темп и го остани на земята.

— А кой е този храбър пълзливец, който полита срещу съскач? — попита Хамнет.

— Аз съм Темп, съм аз — каза Темп, като намести отново крилете си така, че да прилепнат плътно към тялото му. Бутс дотича, качи се на гърба му и хвърли топката. Двамата хукнаха, сякаш никакън непознат и никакъв гигантски гущер не се бяха появили изневиделица.

Хамнет се обърна назад и огледа внимателно групата. Полуусмивката още играеше по устните му. Настъпи дълго мълчание.

— О, вижте. Това е Хамнет. Не е мъртъв — обади се Рипред най-после. Плъхът вдигна нещо, което приличаше на човешки череп, и започна да го глозга.

— Това с черепа е много подходящо за случая, Рипред — каза Хамнет.

— И аз така си помислих. Как си? — каза Рипред.

— Забележително добре, предвид всички обстоятелства — каза Хамнет. Погледна назад през рамо към гущера. — Безопасно е. Можеш да слезеш.

Листата се раздвижиха леко и по опашката на гущера се плъзна малко момче. Не се приземи със същата лекота като Хамнет, а се наложи да подскочи Няколко пъти на един крак, за да запази равновесие. В момчето имаше нещо нередно. „Не, не нередно, просто различно” помисли си Грегор. После проумя. То имаше същата невероятно бледа долноземска кожа, но главата му беше покрита със смолисточерни къдрици, а очите му бяха зелени като близалка с вкус на зелено лимонче. Кой беше той? Не приличаше нито на жителите на Подземната страна, нито на човек от света на Грегор.

Момчето хвана Хамнет за ръка и огледа всички в групата един по един със странните си зелени очи.

— Това е синът ми, Хазард — каза Хамнет.

— Не само жив, но и с дете междуземец — отбеляза Рипред. — Определено знаеш как да се появиш впечатляващо.

Междуземец. Дали това означаваше наполовина горноземец и наполовина долноземец? Това би обяснило защо не приличаше нито на едното, нито на другото.

Викус бавно пусна Соловет и се приближи към новодошлите. Коленичи пред момчето и взе свободната му ръка.

— Здравей, Хазард. Аз съм дядо ти Викус.

— Дядо ми живее в Ню Йорк — отговори Хазард — Майка ми щеше да ме заведе да го видя, но умря — Акцентът му беше нещо средно между този на Грегор и резкия, официално звучащ говор на долноземците.

— Имаш двама дядовци. Аз съм бащата на твоя баща — каза Викус.

Хазард въпросително вдигна поглед към Хамнет. Хамнет кимна леко, уклончиво.

— Не знаех, че имам двама — каза Хазард. — Ти къде живееш?

— Живея в Регалия — каза Викус.

— Не знам къде е това — каза момчето. — Ние ще ти дойдем ли на гости?

— Винаги… сте… добре дошли. — Викус трябваше да пусне ръката на момчето, защото се разплака. Върна се при Соловет и застана с гръб към Хамнет и Хазард и с лице, заровено в една носна кърпа. Грегор го беше виждал да плаче и преди — но този път не разбираше какво става. Ако Хамнет беше син на Викус, защо Грегор никога дори не беше чувал името му? Как беше намерил горноземка и как им се беше родил син? Какво правеше тук в пустошта? Как така Нериса знаеше за него, а всички други бяха…какво? Мислеха го за мъртъв? Хрумна му, че може би Хамнет е бил прогонен и точно затова всичко беше такава голяма тайна. Хората биваха прогонвани само заради наистина ужасни неща. Разбира се, тъй като Арес почти постоянно беше заплашен от прогонване, а Грегор само преди няколко месеца беше изправен на съдебен процес, от който зависеше животът му, той не можеше да прави никакви прибързани заключения по въпроса.

— Защо си дошъл тук, Хамнет? — попита дрезгаво Соловет. — Справял си се достатъчно добре без нас в продължение на десет години. Избяга и тъй като не те беше грижа за нас, остави да повярваме, че си мъртъв. Защо си дошъл сега?

Избягал ли? Грегор не познаваше никой „избягал” от Регалия. Всички приемаха като истинска смъртна присъда да се намираш извън закрилата на града. Но ето че тук имаше някой, който беше избягал и, изглежда, се справяше добре. Защо го беше направил? Грегор си умираше да разбере, но му се струваше, че не е сега времето да попита. Всъщност, беше донякъде смущаващо изобщо да е тук, по време на толкова личен момент.

— Тук съм, защото обещах да дойда — каза Хамнет. — Преди десет години, когато напусках Регалия, едно момиченце се промъкна след мен и ме накара да се закълна, че ще бъда на това място по това време. Каза ми, че ще бъда придружен от съскач и дете междуземец. Помислих я за луда и се съгласих, само за да я успокоя. Но десет години по-късно, все още жив и наистина намирайки се в компанията на съскач и дете междуземец, си помислих, че тя може наистина да има дарба за ясновидство. Къде е Hариса? Жива ли е още? — попита Хамнет.

— Не само е жива, но е и кралица, Хамнет — каза Рипред.

— Кралица ли? — възкликна Хамнет. — Но какво стана с…

— Сестра ти, Джудит и съпругът ѝ бяха убит от плъхове. Племенницата ти Лукса изчезна преди няколко месеца, сражавайки се в Лабиринта. Смята се, че е загинала — каза Соловет. — Но ти изгуби правото да скърбиш за тях, Хамнет. Твоята близначка Джудит, нейният съпруг, твоята племенница — ти се отрече от тях, когато ни обърна гръб.

Ау! Сега Грегор вече наистина не искаше да бъде тук. Разиграваха се много неприятни семейни сцени.

— Нямаш власт да се разпореждаш с мен, майко — каза Хамнет. — Нито какво да правя, нито какво да мисля и в никакъв случай за какво да скърбя.

— Е, ти ли си нашият водач? — вметна Лапблъд, като нетърпеливо отмести настрани с рязко движение на опашката си купчина кости.

— Не знам. Аз ли съм? — попита Хамнет.

— Според лудата ви кралица — рече Мандж. — Тя каза, че ще ни отведеш до Лозето на очите.

— Така ли каза? А каква работа може да има там такава смесена компания като вас? — попита Хамнет.

— Грози ни „Кървавото пророчество” — каза Рипред. — По всеобщо мнение Лозето е люлката. — Зъбите му пробиха върха на черепа, който глозгаше, и се показаха през очните орбити.

— Кървавото пророчество… Да, заминах преди доста време. Е, къде ви е воинът? — попита Хамнет.

— Ето го там, стъпил е с ботуши в костите — каза Рипред.

Грегор, който все още тихо се опитваше да измъкне краката си от гръдния кош, в който се бяха заклещили, спря под погледа на Хамнет. Типично за Рипред — да го представи точно когато изглежда като пълен глупак.

— Това ли е воинът? Сигурен ли си? — попита Хамнет.

— Съвсем сигурен. Вече премина през две пророчества. Не се тревожи, много по-способен е, отколкото изглежда. Малко е самонадеян обаче. Дори разпространява слухове, че е рейджър — каза Рипред.

— Воин и рейджър. Сбъднатата мечта на майка ми. — каза Хамнет, като изгледа Грегор с неподправено отвращение.

Грегор подритна гневно гръдния кош и най-после успя да си освободи краката. Яд го беше на Рипред, че спомена за „рейджъра”. Какво му беше обменила Туичтип, че представлява един рейджър… роден убиец? Кой искаше да бъде такъв? Не и Грегор! И със сигурност не го разгласяваше наляво и надясно!

— Е, в джунглата това, че си рейджър, само ще ти утрои неприятностите — каза Хамнет. — Надявам се, че си овладял „силите” си. — Последните думи прозвучаха саркастично.

— Така ли? Е, аз пък се надявам, че знаеш къде трябва да ни заведеш, защото нямам много време — отвърна ядосано Грегор. В момента не му се влизаше в такива разговори.

— Не си спомням да съм се съгласявал да те заведа където и да било — каза Хамнет.

— А аз пък не си спомням да съм те молил — отвърна Грегор. Човече! Имаше чувството, че npез почти половината от това пътуване се налага да се кара с някого, но всички все се заяждаха с него.

— В такъв случай въпросът е решен. Не сме си от полза един на друг. Хайде, Хазард — каза Хамнет и тръгна с детето обратно към гущера.

Мандж нададе яростно ръмжене и се обърна към Соловет.

— За нищо не ставате! Всички до един! Довличаш ни на това глупаво място и за какво? Родният ти син отказва да ти помогне да намериш лекарство срещу тази чума!

— Нямаме нужда от помощта му — каза Соловет пренебрежително.

— Ти все си мислиш, че никой не ти е нужен. Напълно заслужаваш да те изоставим да изгниеш тук в джунглата, Соловет — каза Лапблъд.

— Вървете тогава. Върнете се в пещерите си. Ще намерим лекарството и без вас — каза Соловет. Но не идвайте да хленчите на вратите ни, че мъничетата ви измират!

— Това ти го обещаваме. А ето ти и още едно обещание. Няма да умрат сами! — изсъска Мандж и се приготви за атака.

Следващият миг беше сякаш забулен в мъгла. Стражът най-близо до Соловет измъкна меча си, а другият се метна на прилепа си и излетя. Лапблъд скочи и застана до Мандж.

Грегор разбра, че само след броени секунди някой ще бъде мъртъв.

Изведнъж стражът на земята падна по гръб, а Хамнет зае мястото му с неговия меч в ръка. Когатж Мандж атакува, Хамнет хвърли меча и върхът на острието се заби в една пукнатина точно на пътя на плъха. Мандж се извъртя, за да не се натъкне право на острието, при което то избръсна единия му мустак. После заора в земята, удари се в Лапблъд и тя изгуби равновесие. Двата плъха паднаха един върху друг. Когато стражът върху прилепа се спусна към плъховете, Хамнет скочи във въздуха, сграбчи ръката, с която държеше меча и силно го дръпна надолу. Стражът се приземи със сумтене по корем, а острието на меча му се счупи на две в камъка. Всичко стана много бързо. Никой не разбра какво ги е сполетяло. Плъховете и стражите бавно се надигнаха и седнаха, със замаяни изражения.

Грегор зяпна. Не беше сигурен как точно стана, но Химнет спря схватката, без никой да изгуби нищо, освен няколко косъма от мустака си. Грегор хвърли поглед към Рипред, който още гризеше черепа, без изобщо да се впечатли от сцената.

— Знаех си, че той ще се погрижи за това — каза Рипред, сви рамене и пъхна остатъка от черепа в устата си.

Хамнет издърпа меча от пукнатината и го огледа:

— Всичко си е все същото — каза той.

— Ти не си същият — отговори тихо Соловет. Иначе защо онзи гризач е жив?

Хамнет постави задния край на меча на китката си и го поднесе на Соловет, обърнат с дръжката към нея.

— А защо ти си още жива?

— Защото никога не спирам да се бия — каза Coловет, като взе меча.

— Стига! — каза Викус. — Прекратете това, моля ви. — Избърса лице с кърпата си и се обърна към сина си. — Хамнет, чумата ни връхлетя. Болницата е пълна с жертви. Гризачите са на косъм от епидемия. Трябва да стигнем до Лозето на очите. Не можеш ли да ни помогнеш поне за това?

Хамнет поклати глава и се канеше да отговори, когато Хазард го дръпна за ръката:

— Ти знаеш къде е. Лозето на очите.

— Хазард, ти не разбираш… — започна Хамнет.

— Бихме могли да ги заведем. Аз мога да говоря с прилепите. И с пълзливеца — каза Хазард. — Той наистина ли ти е баща? Както ти си ми баща?

При този въпрос Хамнет замръзна. Стоеше без да помръдне, държеше Хазард за ръка, а по лицето му се изписа болка.

— Наистина ли? — повтори Хазард.

— Да, да, баща ми е — каза Хамнет. — Добре. Кого ще водя? Не и цялата тази тълпа.

— Не, не всички. Ние, трите плъха, двамата горноземци, пълзливеца, два хвъркача и майка ти — каза Рипред.

— Без майка ми и без хвъркача ѝ — заяви Хамнет категорично.

— Може наистина да имаме нужда от нея, момче, ако попаднем в беда — каза Рипред.

— Не! Не и ако искате помощта ми! — отсече Хамнет. Сега той се обърна към Соловет и заговори направо на нея: — Без теб, ако искаш помощта ми.

— Тази жена майка ти ли е? — попита Хазард с широко отворени очи.

— Изчезвайте оттук! Останалите, изчезвайте оттук, дори и така вече събрахте половината джунгла! — изкрещя Хамнет и размаха ръце, сякаш за да ги избута назад. — Изгасете огъня и се махайте!

Стражите погледнаха Соловет, която им кимна. Огънят беше загасен, а стражите и Соловет възседнаха прилепите си. Викус се готвеше да последва примера им, но изведнъж се обърна към Хамнет и стисна в здрава прегръдка. Хамнет остана с отпуснати отстрани ръце, без да отвърне на жеста, но и без да го отблъсне.

Винаги може да се прибереш вкъщи. Знай това. Може да правиш толкова много други неща. Няма се налага да се биеш! — каза Викус.

— Викус, не мога… — заекна Хамнет.

— Можеш! Помисли си! Помисли за детето. Ако нещо ти се случи… — Викус отстъпи назад и почти разтърси Хамнет за раменете. — Какво правиш тук, което не можеш да правиш там?

— Не причинявам вреда — каза Хамнет. — Не причинявам повече вреда.

Викус бавно го пусна, кимна, обърна се и яхна прилепа си.

— Лети високо — каза той, без да се обръща конкретно към някого.

Соловет даде сигнал и групата от прилепи и хора потегли.

— Чао! Ей, чао! — провикна се Бутс, като махаше за довиждане.

— Радвам се, че това свърши — рече Рипред. — Винаги стават големи сцени с това твое семейство. Никога няма да ви поканя на вечеря.

— Знам — каза Хамнет. — И Сузана ли е мъртва?

— Не, тя е добре. Вече има пълен замък с деца. Горноземецът познава едно от тях — каза Рипред. Как му е името?

— Хауард — каза Грегор. Беше малко объркай от всичко, на което току-що стана свидетел.

— Познавам Хауард. Беше горе-долу на възрастта на Хазард, когато заминах — каза Хамнет. Рейджър, как е той? — Думата „рейджър” беше изречена с много презрение.

Възхищението, което Грегор изпита, когато Хамнет спря битката, се изпари.

— Под карантина е — каза Грегор. — Но ще му предам много поздрави от теб, ако се върна. Стига да е още жив.

Рипред удари Грегор с опашка по врата. Не достатъчно силно, за да го събори, но достатъчно силно, за да го заболи.

— Внимавай какво говориш — предупреди го той.

Грегор разтри главата си и изгледа намръщено Рипред, но млъкна. В края на краищата, наистина не знаеше как стоят нещата с Хамнет. Той очевидно не се разбираше със Соловет. Тя очевидно беше разгневена, че беше напуснал Регалия. Но може би той имаше основателна причина да си тръгне. Може би Грегор трябваше да разбере какво се беше случило. А може би — ето това вече беше добра идея — може би трябваше просто да си гледа работата и да се заеме с откриването на лекарството.

Хамнет повика всички и се разделиха на три групи. Грегор, Бутс, Темп и Нике бяха в едната. Хамнет, Хизард и Фрил бяха в другата. Плъховете образуваха третата.

— Е, кой сега ще дава заповеди? — попита Грегор. Хамнет им беше водач, но беше трудно да си представи някой да се разпорежда с Рипред.

— Нe и ти, и това е всичко, което трябва да знаеш — каза Рипред. При тези думи Хамнет и другите плъхове се разсмяха. — Имаше нещо да кажеш, Хамнет?

— Благодаря, Рипред. Сега, преди да влезем в Джунглата, нека изясня нещо. Тук не е място за мечове и нокти. Яжте само храната, която си носите. Внимавайте пламъкът на фенерите да не опърли нищо. Не стъпквайте нито едно плодче, не наранявайте нито едно листо, стъпвайте по корените колкото е възможно по-внимателно — каза Хамнет.

— Какво? Не мога да изям дори стръкче лоза? — попита Мандж.

— Можеш — отвърна Хамнет. — Ако искаш да си рискуваш живота.

— Те са само растения — каза Лапблъд.

— Някои са само растения. Но онези, които са безобидни, напълно приличат на другите, които са отровни, задушаващи или месоядни — каза Хамнет — Изглеждат като тях, миришат като тях, държат се като тях. Познавате ли разликата между това, което може да изядете, и другото, което може да ви изяде?

— Едва ли могат да ни изядат — каза Грегор несигурно. — Не могат, нали?

Хамнет само му отправи познатата полуусмивка.

— Питай скелетите.

Глава 14

Докато Грегор се чудеше дали има достатъчно смелост да влезе в джунгла, пълна със смъртоносни растения, Хамнет организира по-практичните страни на пътуването. Най-важното беше светлината. Вместо обичайните факли с открит пламък, жителите на Регалия им бяха осигурили стъклени фенери с дръжки. Фенерите бяха наполовина пълни с бледо на цвят масло с леко сладникав мирис и имаха фитили. Освен ако някой от тях не се счупеше на земята, пламъкът вътре нямаше да засегне растенията.

Батериите на фенерчето на Грегор се изтощиха Окончателно малко преди да запали фенера си. За своя голяма изненада все още можеше да вижда! Не много добре, не като на дневна светлина. Но достатъчно добре, за да различава силуетите на отделните лози наоколо. Въпреки че лагерният огън беше изгасен, електрическото фенерче — изключено, а фенерите не бяха запалени, цялата джунгла се виждаше. Той остави фенера си и отиде да разузнае. Откъде идваше светлината? Изглежда се излъчвашe от самата земя. Нагоре отслабваше, а после на три четири метра се губеше в непрогледен мрак.

Той се приближи до едно място, където светлини ги му се стори най-силна, и видя тесен, но дълбок поток. В него проблясваха и угасваха светлини. Беше видял нещо подобно преди в земята на пълзливците — поток с малки вулканични изригвания на дъното, — но светлините не бяха толкова големи и силни като тези. Грегор натопи пръсти в потока и почувства как топлата вода ги обгръща.

— Стотици такива потоци текат в джунглата — чу да казва Рипред зад гърба му. — Не стъпвай в тях, не пий от тях и гледай да не използваш пръстите си за стръв.

Грегор рязко дръпна ръка от водата, малко преди две челюсти с остри и тънки като шипове зъби да щракнат и да се затворят точно там, където току-що бяха пръстите му.

— Какво беше това? — попита той, като отстъпи назад от потока.

— Нещо, което мисли, че си вкусен — рече Рипред.

— Затова ли не може да пием от тях? Опасно ли да е да се пие вода? — попита Грегор.

— Да, водата е отровна. Ако пиеш от нея, ще умреш — каза Рипред.

Грегор веднага се върна и обясни на Темп колко са страшни потоците, така че хлебарката да знае и да държи Бутс далече от тях.

— Поток лош — съгласи се Темп.

Но когато Грегор каза на Бутс да не влиза във водата, тя се огледа нетърпеливо наоколо и хукна към потока, като пискаше весело.

— Вода? Ние ходим плуваме?

Той я догони и я хвана за ръка.

— Не! Няма плуване! Лоша вода, Бутс! Няма да пипаш водата! — Каза го толкова строго, че ъгълчетата на устата ѝ се извиха надолу, а очите ѝ се напълниха със сълзи. — Хей, хей, всичко е наред. Не плачи. — Той я прегърна. — Само стой далече от водата. Много е… много е гореща — каза той. — Нали се сещаш, като в банята?

Това, изглежда, ѝ прозвуча по-логично. Когато бойлерът в сградата работеше, понякога от крана течеше вряла вода.

— Пари? — каза тя.

— Правилно. Пари. — Грегор я вдигна и я понесе обратно към другите. — Ще яздиш ли Темп? — попита той.

— Да-аа! — възкликна Бутс. Тя се измъкна от ръцете на Грегор и се покатери върху хлебарката. — Ти не пипа вода, Темп!

Грегор се почувства малко по-добре.

— Нито растенията! — добави той.

— Нито растенията! — строго каза Бутс на Темп.

Хората бяха оставили няколко раници с провизии. В едната имаше материали за първа помощ и гориво, които Грегор трябваше да носи. На плъховете се паднаха три по-големи торби с храна. Те имаха ремъци за прикрепване към предните крака на гризачите и колан, който се затягаше под коремите им. Нике отговаряше за няколко тежки кожени меха с вода.

Грегор огледа със съмнение гъсто преплетените лиани.

— Как ще се справиш там вътре, Нике? — Там тя не можеше да лети, а ходенето беше много изтощително за прилепите.

— По-нависоко има места, където растителността не е толкова гъста — каза Нике. — Ще летя над лозите, когато трябва и ще се присъединявам към групата, когато мога. Ти и сестра ти ще яздите ли?

Според Грегор не беше честно да я кара да носи освен всички мехове за вода и тях двамата. А Темп едва ли щеше да се съгласи да остане сам на земята.

— Ще вървим пеш — каза той.

Запали един фенер и се приготви за дълго ходене. За резерва окачи едно фенерче на колана си. Голямата раница с материалите за първа помощ и маслото за фенерите щеше да носи на гръб. По-малката раница, която Марет беше напълнил с фенерчета и разни други неща, преметна през гърдите си. Вътре имаше и някои неща, които Дулси беше сложила за Бутс — дрехи за преобличане, одеяло, играчки, малко бисквити, четка за коса. Грегор извади от джоба си огледалото, което му беше дала Нериса, и сложи и него в раницата. Въпреки че не носеше със себе си препис от пророчеството, Бутс обичаше да си играе с огледала и можеше да му потрябва нещо, с което да я разсее. Преметна през врата си кожения мех със скариди в сметанов сос. Отначало беше помолил да вземе скаридите като подарък за Рипред. Все още имаше намерение да му го даде, но щеше да го използва като средство за убеждение. Щеше да е хубаво да измъкне любимото ядене на плъха, ако се наложеше да му поиска услуга.

Грегор реши, че е готов за път, когато усети как Темп го побутва. Обърна се и видя хлебарката да държи в устата си меч, прибран в ножница.

— Това не забрави, не и това — каза Темп.

Откъде се беше взел този меч? Грегор дори не го беше виждал до този момент. Сигурно Соловет му го беше оставила. Неумело закопча широкия кожен колан на кръста си и се помъчи да сложи меча така, че да може да го извади по-лесно. Накрая мечът се озова на десния му хълбок, а острието сочеше под ъгъл напред. Това му се видя неправилно. Най-после успя да го извърти и да го премести отляво, като острието сочеше назад. Сега можеше лесно да хване дръжката и да измъкне меча с дясната си ръка.

— Разбра ли как става, а, воине?

Грегор вдигна поглед и видя, че Хамнет го наблюдава. Хамнет не носеше меч, само къс нож в калъф на крака си.

— Сигурно ще разбера, ако се наложи да го използвам — каза Грегор, като повдигна колана на кръста си, сякаш знаеше какво прави. Мечът се удряше в крака му.

— На колко си години? — попита Хамнет.

Грегор си помисли да каже „тринайсет” или „четиринайсет”. Беше достатъчно висок, макар и кльощав. Ако беше по-голям, може би Хамнет щеше да се отнася към него с повече уважение. Не, вероятно не.

— На единайсет — каза Грегор.

— На единайсет — повтори Хамнет и изражението му се промени. Изглеждаше почти тъжен.

— Съвсем скоро ще стана на дванайсет — заяви Грегор. Каза го така, сякаш беше наистина важно, но имаше ли значение? Единствената разлика беше, че ще трябва да плаща пълната цена за билет в киното. А тази мисъл не подхождаше много на един воин. — Защо?

— Помислих си, че на майка ми не ѝ е трябвало много време да впие нокти в теб — каза Хамнет.

Грегор усети как пак настръхва.

— Виж, не знам как стоят нещата с теб и Соловет, но не съм тук заради майка ти. А заради моята. Ти е болна от чума. — При споменаването на майка му се разстрои. За своя изненада, усети как очите му сe наливат със сълзи. Примигна, за да ги спре, погледна надолу и отново си намести колана. Не искаше Хамнет да забележи. — Така че ако може не се заяждай с мен — каза пресипнало.

Настъпи пауза.

— Няма да се заяждам, ако не измъкваш този меч от колана си — каза Хамнет. — Съгласен ли си?

Грегор кимна и след малко се успокои. Когато вдигна поглед, видя, че Хамнет намества през рамката на рамото на Рипред. Грегор се почувства малко по-добре. Не искаше да се отправя навътре и джунглата в лоши отношения с Хамнет. Достатъчно беше, че имаше три плъха, които се заяждаха с него. А и все едно, нямаше намерение да вади меча си.

Едва след като всички натовариха багажа, Фрил се измъкна от мястото си в лозите и се присъедини към тях в открития кръг. Не беше висока пет метра, както му се стори отначало. Всъщност стигаше до очите на Грегор. Той се сети, че тя сигурно се беше изправила на задните си крака. Но дори на четири крака тя имаше внушителен вид. От носа до опашката беше дълга шест метра и имаше проблясваща синьозелена кожа, която покриваше всеки сантиметър от нея. В „яката” наистина имаше още няколко цвята, но сега, когато беше прибрана, не се виждаше. Фрил имаше и чудесни крака, всеки — с по пет дълги пръста, които можеха да хващат всичко.

— Симпатичен гущер си имаш — каза Грегор на Хазард. Момчето изненадано вдигна поглед към Него.

— Блааааагодаря — обади се Фрил с продължително тихо съскане.

Грегор трябваше да се сети по-рано, че не бива да се отнася към Фрил, сякаш е някакъв домашен любимец. Беше допуснал същата грешка с прилепите при първото си идване. Фрил беше домашен любимец не повече, отколкото Арес. Тя разбираше докато се говори. Нали изплю обратно топката, когато Xамнет я помоли за това?

— Извинявай — каза Грегор. — Не знаех, че можеш…

— Да миссссля? — изсъска Фрил.

Хазард се обърна към Фрил и издаде дълга, чудновата поредица от съскащи звуци. Фрил изсъска нещо неразбираемо в отговор и двамата се засмяха. Досега Грегор не беше срещал в Подземната страна човек, който да говори друг език освен английски.

Фрил наведе глава и Хазард окачи на шията ѝ голяма торба от змийска кожа. Продължиха да си разменят съскащи реплики, докато Хазард наместваше вързопа под надиплената яка на Фрил.

— Какво прави той? — обърна се Рипред към Хамнет с намръщена гримаса. — Може ли да говори с онзи съскач?

— Хазард може да разговаря с всички същества. Най-малкото е готов да опита, ако съществото му даде шанс — каза Хамнет, а в очите му проблесна гордост. — Хайде, покажи му, изцвърчи.

— Какво? — каза Рипред.

— Поздрави го на плъхски — каза Хамнет.

Рипред се вгледа внимателно в момченцето, а после нададе пронизително цвърчене. Почти веднага Хазард изцвърча съвсем като Рипред.

— Какво значи това? „Здравей” ли означава? Пoнякога съм говорил с мишки, но те казват „здравей" ето така… — Хазард издаде още по-високо цвърчене, при което и трите плъха направиха гримаси.

— Е, крайно време е някой от вас да направи малко усилие да общува на друг език, освен на своя — отбеляза Рипред. — За нас останалите е доста досадно да учим човешки, ако искаме да говорим с вас. И ти ли можеш?

— Мога да се оправям на езика на съскачите — каза Хамнет. — Разбирам по някоя и друга дума от езиците на другите същества. Нямам слуха на Хазард.

— Прекалено късно си се учил. Ето тази малката, виждаш ли я — ако почнеш да я учиш сега, към края на пътуването ще говори идеално пълзливски — каза Рипред, като побутна Бутс с връхчето на опашката си. — Дори воинът — не, остави го воина. От месеци се мъчи да схване основите на ехолокацията И не може. Само продължавай да си блъскаш главата с тази ехолокация, ясно ли е, момче? Не бива да претоварваш огромния си мозък едновременно с прекалено много задачи.

Грегор не каза нищо, но реши, че ще изхвърли скаридите в потока, без да даде на Рипред и една хапка. Глупав плъх.

— Е, ще потегляме ли? — попита Рипред.

— Да, задържахме се тук прекалено дълго — каза Хамнет. — Фрил ще води, а аз ще вървя последен. Ще тръгнем по пътеката, която започва при Арката на Тантал, но нататък се губи в джунглата. Помнете: стъпвайте много внимателно и не повреждайте нищо. И си наглеждайте провизиите. Хвъркачите не случайно са нарекли Арката на Тантал с това име.

— Какво е Тантал? — обърна се Грегор към Нике, докато наместваше меховете за вода на гърба ѝ.

Не какво, а кой. Горноземец от стари времена. Извършил огромно престъпление. За наказание трябвало да стои в локва вода под дърво, отрупано със сладки плодове. Изпитвал огромна жажда и глад. Но щом се наведял да пие, водата се отдръпнала. Посегнел ли към плодовете, клоните се издигали нависоко и той не можел да ги стигне.

— Така ли е умрял? — попита Грегор.

— Той вече бил мъртъв — каза Нике. — Така бил наказан да прекара вечността.

Грегор се помъчи да разбере смисъла на историята и какво общо имаше с влизането в джунглата, когато групата започна да се придвижва през джунглата. Фрил тръгна напред с Хазард, кацнал на гърба ѝ. След нея вървяха Мандж и Лапблъд. Грегор настигна Темп и Бутс. Рипред и Хамнет се движеха най-отзад. Нике изчезна нагоре в лозите над тях.

Щом Грегор мина под Арката на Тантал, всичко се промени, сякаш пристъпи през някакъв портал и друго измерение. Земята под краката му се превърна от камък в мъх. Въздухът стана плътен и наситен с остра миризма на гниещи растения. Не можеше да го докаже, но беше готов да се закълне, че температурата се повиши с няколко градуса. А звуците на джунглата, които преди бяха безопасно далече, сега станаха оглушителни.

Само след няколко минути се изпоти и изпита желание да среже крачолите и да си направи къси панталони. Презрамките на раницата се врязваха в раменете му. Носът му протече от топлия, влажен въздух. В Подземната страна никога не се беше случвало да му е горещо и усещаше студ само когато беше мокър. Обикновено температурата беше приятна, ако носиш къси ръкави.

Гладкият килим от мъх отстъпи на коварна плетеница от корени. Изникваха на най-различна височина, a заради потрепващата светлина от потоците беше трудно да прецениш колко високо да повдигнеш крак, когато стъпваш. За единайсетгодишно момче Грегор имаше доста големи крака. Родителите му все се смееха за това и му казваха, че като порасне няма да са толкова несъразмерни. Но сега му тежаха в туристическите ботуши, които госпожа Кормаки му беше подарила. Ботушите бяха останали от един от вече порасналите ѝ синове и един номер по-големи — Грегор беше натъпкал отпред тоалетна хартия, за да му станат, — така че трябваше да се справя с този допълнителен сантиметър и половина. Всички други, изглежда, се придвижваха с лекота — Фрил, плъховете, Темп с деликатните си крака. Грегор хвърли поглед през рамо да види как върви Хамнет, препъна се в един корен и се блъсна в Мандж.

— Защо не свалиш от краката си тия глупави неща? — скара му се Мандж.

Но Грегор не посмя. Кой знае какво го дебнеше? Представи си хищни зъби и жила, тръни и шипове, и си остана с ботушите.

Бутс яздеше удобно върху гърба на Темп и се забавляваше чудесно, учейки го на „Песничката за азбуката”. Хлебарката се справяше добре до буквата „Л", но бързото изреждане на буквите „Л-М-Н-О-П" все я объркваше. Трябва да се признае, че тази част от песента беше бърза и лесно можеше да се сбърка. „Лъмънъопъ” — пееше Бутс, сякаш цялото нещо беше една дълга буква.

— Лъмънъпъпъо — пееше Темп фалшиво, както винаги.

Известно време Хазард седеше тихо върху Фрил и наблюдаваше Бутс и Темп много задълбочено. Накрая скочи от гърба ѝ и изтича при тях.

— Какво пеете?

— Аз пее А-Б-В — каза Бутс. — Ти кой?

— Аз съм Хазард — каза момчето, като прескочи с лекота един корен. — Ще ме научиш ли на тази песен?

Дали щеше да го научи? Бутс обожаваше да учи другите — все едно на какво! Скоро в песента вече се преплитаха три гласа. Грегор си помисли, че това ще подлуди плъховете, но Мандж и Лапблъд си шепнеха нещо, а Рипред осведомяваше Хамнет какво се е случило през десетгодишното му отсъствие. Не, този, който щеше да подлудее, беше Грегор, когато трите разговора се сляха с неспирния шум на джунглата, който вече изтезаваше слуха му. Би искал да остане на спокойствие и да си помисли, да разгледа „Кървавото пророчество” в светлината на всичко случило се, но това нямаше да е скоро.

Когато Хамнет обяви почивка, дрехите на Грегор плуваха в пот. Усещаше, че и чорапите му са мокри. Гърбът го болеше от тежката раница. Можеше да изпие ледниковата вода на три големи глътки, ни реши да не отваря скъпата бутилка, която Марп беше сложил в раницата му. Искаше да има някаква вода, ако на Бутс ѝ се допие или ако се наложи да се отдели от групата.

За почивка Хамнет избра малка поляна, оградена от едната страна от обрасли с мъх скали. Наблизо се носеше бълбукане на вода, но през лозите не се виждаше поток. Плъховете оставиха раниците с храна до скалите и се изтегнаха. Грегор си избра внимателно място, свали багажа си и се отпусна на земята срещу тях. Нике се спусна с шумолене на криле от дърветата и остави меховете с вода до него. Хамнет взе един и обиколи групата, като даде на всички да се напият до насита.

Хазард помогна на Хамнет да раздаде хляб, месо и някакъв суров зеленчук, който приличаше на морков. Грегор не беше особено гладен, вероятно заради горещината, но си изяде дажбата. Бутс излапа цялата си храна и част от хляба на Темп, което беше съвсем обичайно. Хлебарката винаги ѝ даваше каквото поиска. После Бутс, Темп и Хазард се заиграха на скалите.

— „С”като „скала” — каза Бутс и скоро се разнесе хорово изпълнение на „Песента за азбуката”.

Лапблъд и Мандж глозгаха кокалите, които си носеха от Арката на Тантал и потръпнаха, щом чуха пеенето.

— Пак започнаха! — възкликна Лапблъд.

— Щеше да е друго, ако не пееха фалшиво, но това в направо мъчение — оплака се Мандж.

— Не е по-лошо, отколкото да ви слушам как глозгате кокалите — отбеляза Грегор.

— Все трябва да има някакъв начин да им затворим устата — каза Лапблъд.

— He се сещам за такъв — отвърна Грегор.

— Е, ще измисля нещо, ако продължават така! — заяви Мандж.

— Вие, плъховете… не обичате малки деца, нали? — каза Грегор. Рипред така и не беше харесал Бутс, и се беше държал много враждебно с малкото плъхче, известно като Гибелния. — Бас държа, че не обичате и собствените си мъничета.

Какво? Какво каза? Нещо много лошо, ако се съди по изгарящите погледи, които му хвърлиха Мандж и Лапблъд. Дали наистина щяха да го нападнат? Днес всички бяха много изнервени и не беше трудно да си го представи.

— Някой тук трябва да си затваря устата! — каза му ядосано Рипред. — Май не си създаваш много приятели с тая твоя уста.

Грегор не откъсваше поглед от Мандж и Ламблъд. Забеляза как мускулите на предните им крака се свиват. Пръстите му инстинктивно напипаха pъкохватката на меча.

— Горноземецо! — предупреди го Хамнет. Грегор си спомни споразумението си с Хамнет и бавно пусна меча. — Така е по-добре. Не забравяйте къде се намирате, всички. И че сме топлокръвни и се нуждаем един от друг.

Всички си спомниха, разправията заглъхна и пак се разнесоха само звуците на джунглата, но никой не се отпусна.

После едно гласче изписка:

— „Ж” като жаба! О, Гре-го! „Ж” като жаба!

Грегор не искаше да изпуска плъховете от поглед, но нещо не беше наред. В джунглата нямаше жаби. За какво говореше тя?

Грегор обърна глава и усети как пак го избива пот върху все още неизсъхналата от дългия преход. Бутс седеше на най-високия камък и пляскаше възторжено с ръце. Темп и Хазард бяха тръгнали след нея, но сега стояха замръзнали на място. Подобно на скъпоценни камъни в ярки цветове, петдесетина малки жаби осейваха скалите. Зелени и черни, оранжеви като залеза, пурпурни като гроздов сок. Отровни жаби стрела. Грегор ги разпозна от зоологическата градина в Сентрал парк. Само че там трябваше да ги гледаш през дебела стъклена стена.

И за това имаше основателна причина. Ако докоснеш някоя, може да умреш.

Глава 15

Сякаш като нагледно доказателство за най-големите страхове на Грегор, един злочест гущер пропълзя по скалите. Не беше голям като Фрил, само трийсетина сантиметра, каквито се срещат в Горната земя. Той стрелна език към една от жабите. В мига, щом се допря до оранжевата ѝ кожа, гущерът замръзна на място. Парализиран от отровата. Мъртъв.

— Не пипай, Бутс! Не пипай! — изкрещя Грегор. О, това беше лошо. Много лошо. Веднъж Грегор ѝ беше купил кутия с пластмасови отровни жаби стрела, които приличаха много на онези около нея. Тя с часове ги редеше по облегалката на дивана. Комплектът жаби беше една от любимите ѝ играчки.

Бутс се разсмя и плесна с ръце. Беше толкова развълнувана, че потропваше с крачета по обраслата с мъх скала.

— „Ж” като жаба! Аз вижда червена, аз вижда жълта, аз вижда синя жаба!

Жабите заподскачаха около нея — не буйно, но беше само въпрос на време, преди някоя да се приземи върху Бутс, Хазард или Темп.

— Хазард, можеш ли да прескочиш? — каза Хамнет с пресеклив глас.

Момчето се засили и прелетя с дълъг скок над торбите с храна. Приземи се, но изгуби равновесие и се удари в Рипред, който дори не забеляза.

— Не можеш да ѝ помогнеш там горе, пълзливецо. Разкарай се, за да можем ние останалите да пробваме — каза Рипред.

Темп се поколеба, сякаш се мъчеше да схване думите на Рипред. Грегор знаеше, че Темп би пожертвал живота си за Бутс, но как можеше да я предпази от тази миниатюрна армия от земноводни?

— Той е прав, Темп, изчезвай оттам — каза Грегор. Изглежда думите на Грегор го убедиха да вземе решение. Темп разпери криле и литна от скалата към пътеката. Сега горе остана само Бутс, която седеше щастливо сред жабите.

— Квак-квак! Квак-квак! Жаба казва „квак-Квак”! — каза тя. — А език прави така! — Езикът на Бутс се стрелна навътре и навън от устата ѝ и тя имитира жаба, която лови мухи. Това ѝ го беше показал Грегор. — Квак-квак!

Една червено-черна петниста жаба скочи във въздуха и се приземи точно до крака ѝ.

— Ооо! — възкликна Бутс. — Червена жаба казва „здрасти”!

— Не я пипай, Бутс! Не пипай! — нареди Грегор. Придвижваше се бавно към нея.

Друга жаба, розова като сьомга, подскочи над обувката ѝ.

— Скок! Скок! — Неспособна да се сдържи, Бутс присви крака под тялото си и зае класическата жабешка поза, с прегънати колене и ръце между краката. — Скок! Скок! И аз жаба! — Тя заподскача нагоpe-надолу. Вибрацията от движението ѝ като че ли разбуди жабите. Те заподскачаха наоколо по-енергично. — Скок! Скок!

— Не, Бутс… без подскачане! — замоли я Грегор.

Сега той беше в подножието на купчината от торби с храна. Жабите се бяха преместили от скалите върху торбите. Две оранжеви жаби и една зелена бяха само на сантиметри от корема му. Бутс беше на трийсетина сантиметра над него, на метър и половина разстояние. Той протегна ръце към нея.

— Хайде скочи към мен. Като в плувния басейн, нали се сещаш? Скочи, а аз ще те хвана. Разбра ли?

— Да-а! — съгласи се Бутс. Тя се изправи и леко приклекна, за да се хвърли в ръцете на Грегор, но в този момент една особено ослепителна сапфирено синя жаба подскочи право към ръката ѝ.

Следващите няколко мига сякаш се случиха на забавен кадър. Сапфиреносинята жаба се насочи плавно към ръката на Бутс, Лапблъд се изви във въздуха, хвана с опашка Бутс и я изстреля като с катапулт над главата на Грегор, после чу гласа на Хамнет, който я улови, а жабата се приземи и подскочи пак право към муцуната на Лапблъд. В същия миг Грегор замахна и мечът му прониза сапфирената кожа на жабата на сантиметри от ухото на Лапблъд.

— Връщайте се! — чу като в полусън рязката команда на Рипред. — Махайте се оттам!

Цялата група се запрепъва назад, докато жабите започнаха да превземат пътеката.

— Не се делете! — нареди Хамнет, но настъпи пълен хаос. Всички се хвърлиха към джунглата, забравяйки за пътеката, докато бягаха от малките, смъртоносни жаби.

Грегор навлезе на двайсетина метра в лозите, когато осъзна, че препуска през растенията като разярен бизон. Огледа се в сумрачната джунгла и не видя никой от другите.

— Хей! — изкрещя.

— Стой където си! — чу да вика Рипред. — Всички да си стоят по местата!

Минаха петнайсет минути, преди групата да се събере отново.

Грегор чу как Бутс и Хамнет си говорят за жабите и разбра, че тя е добре. Стоеше съвсем неподвижен, с протегнат напред меч, а на върха му беше пронизаната жаба. Кръвта му още кипеше във вените. Зрението му беше странно фрагментирано. Пак се случи същото. Онова състояние на ярост. По някакъв начин извади меча си и прободе жабата със смъртоносна точност, без дори да се замисли. Не би могъл да се спре, дори да искаше, защото изобщо не знаеше какво прави. „Силите” му, както ги беше нарекъл Хамнет, не бяха под контрол. И нямаше представа как да ги овладее.

Когато Рипред отметна с муцуна лозите, Грегор още не беше помръднал дори едно мускулче.

— Имам нужда от помощ, Рипред — каза той немощно.

— Изглежда и сам се справяш добре — отбеляза плъхът.

— Не мога да се контролирам — каза Грегор. Като рейджър! — Ръката му се стрелна рязко нагоре и Рипред отскочи, за да не докосне жабата на върха на меча му.

— Ей, по-леко! Внимавай накъде размахваш това нещо! — каза плъхът. — Отърви се от нея. Хайде, забърши меча в онази скала ей-там. — Грегор прокара върха на меча по скалата и жабата падна от него. И го изплакни във водата — добави Рипред и Грегор потопи острието в близкия поток. — Сега го прибери в ножницата, но помни, че докосването му още може да е отровно. Затова не го измъквай, без да мислиш — каза Рипред.

Грегор пъхна меча обратно в ножницата.

— Откъде да знам кога ще го извадя? Не планирам тези неща! — възкликна той, разстроен.

— Знам, знам. Само се успокой. Рейджърите от начало се чувстват като обезумели. И аз съм го изпитвал. Колкото по-често се случва, толкова повече ще свикваш с него — каза Рипред.

— Но аз не знам кога ще се случи! — почти изпищя Грегор. Нима плъхът дори не го слушаше?

— Да, знаеш. Можеш да го почувстваш в кръвта си, зрението ти се променя, фокусът на вниманието ти се изостря и изключва всичко несъществени. Усещаш ли тези неща? — попита Рипред.

Грегор кимна.

— Понякога. Когато с Арес се биехме с плъхове и лабиринта, знаех, че това се случва.

— Добре, хубаво. Това е добре. Това е някакво начало. Сега, когато си в опасност, когато чувстваш, че може да бъдеш нападнат, внимавай. В крайна сметка ще бъдеш в състояние да го включваш и изключваш. Но трябва време — каза Рипред.

— На теб колко време ти трябваше? — попита Грегор.

— С мен е друго. Сражавал съм се толкова много. Имал съм повече възможности да се науча бързо — каза Рипред.

— Колко време? — повтори Грегор.

— Няколко години — каза плъхът.

Няколко години! А Рипред сигурно се биеше почти всеки ден! Грегор тръсна глава, вече чувствайки се победен.

— Не е толкова лошо, Грегор. Повярвай ми, на моменти ще го приемаш като дарба — каза Рипред.

— Не искам такава дарба, Рипред — каза Грегор.

— Е, твоя си е — каза Рипред. — Хайде, идвай сега, преди сестра ти да завърже още приятелства.

Докато следваше Рипред обратно през джунглата, Грегор изведнъж осъзна колко мило се беше държал плъхът. Обикновено той се заяждаше или се разпореждаше грубо с него. Но Рипред, изглеждаше знаеше кога може да го пришпорва и кога Грегор наистина имаше нужда от помощ. Като онзи път, когато Грегор се беше разплакал след смъртта на Тик. Или когато се беше опитал да му разкаже как е изгубил Бутс, заловена от змиите. И тук, сега.

Присъединиха се отново към групата недалече от мястото на инцидента с жабите. Грегор се чувстваше смутен, сякаш всички го зяпаха. Особено не желание изпитваше да погледне Хамнет в очите.

— Не му се карай, Хамнет. Той не можеше да се спре — каза Рипред.

— Това ми е ясно, но не е успокояващо — каза Хамнет.

— Е, поне Лапблъд е все още жива, за да се бие — каза Рипред.

Грегор знаеше, че вероятно би трябвало да благодари на Лапблъд, задето е спасила живота на Бутс, но плъховете бяха толкова враждебни, че реши да си замълчи.

Бутс още беше превъзбудена от срещата си с жабите, подскачаше насам-натам и издаваше квакащи звуци.

— Тя твърди, че имате същите жаби у дома. И спят в леглото ѝ — каза Хазард на Грегор.

— Те не са истински, Хазард. Те са само играчки — обясни Грегор.

— Странни играчки си избирате в Горната земя — отбеляза Хамнет.

Сигурно им се струваше странно. Да превърнеш в играчка нещо толкова смъртоносно. Да насърчаваш едно малко дете да поиска да вдигне такова нещо. Но от друга страна по Бродуей не подскачаки отровни жаби стрела.

— Какво изгубихме? — попита Рипред.

— Всичката храна — каза Хамнет. — Жабите нападнаха раниците и сега е прекалено опасно дори да ги докоснем, какво остава да ядем тази храна. Водата обаче е при Нике. А Фрил спаси твоите раници. — Хамнет пусна двете раници на Грегор и меха за Вино на земята в краката му. — Някаква храна?

— Само малко бисквити за Бутс. О, и това — каза Грегop, като вдигна меха за вино. — Скариди в сметанов сос. Донесох ги за Рипред.

— Е, сега, кой е любимият ми малък рейджър? — каза Рипред, като прокара потрепващия си нос нагope по меха. — Наистина ли ги донесе за мен?

— Съжалявам, Рипред. Знаеш, че ще отиде за мъничетата — каза Хамнет, като преметна меха на рамо.

Рипред въздъхна.

— Първо онзи лакомник Гибелния, а сега и тези разглезени дребосъци. Ще ме уморят тия мъници.

— О, ще оцелееш. — Хамнет се засмя. — Ще надживееш всички ни.

Подредиха се и продължиха по пътеката. Грегор нe опита да обясни на Бутс колко е важно да избягва красивите жаби, но тя явно не разбираше. Тя дори започна да задрямва върху черупката на Темп точно насред поученията на Грегор и не му оставаше нищо друго, освен да се откаже от тази тема.

След това нямаше кой знае какво за обсъждане. Жегата ставаше по-потискаща, а загубата на храна — беше тревожна. Вървяха неспирно напред, докатo краката на Грегор така натежаха, че започна да се препъва във всеки корен. Най-после Хамнет нареди да спрат.

Всички се събраха в кръг около фенера и получиха щедра дажба вода, но храна имаше само за „мъничетата”. Грегор даде бисквитите на Хамнет, а той ги разпредели между Бутс и Хазард. После, за изненада на Грегор, Хамнет подаде две и на него.

— Не, не, благодаря — отказа Грегор.

— Ти си само на единайсет, момче, самият ти още минаваш за малък — каза Хамнет.

— Не, дай ги на тях — каза Грегор. Не се чувстваше като „мъниче”. Особено сега, когато носеше отговорност за спасяването на майка си, на Apес и на всички топлокръвни същества в Подземната страна.

Хамнет отвори запушалката на меха за вино и при апетитното ухание на скариди със сметанои сос, Грегор мъчително преглътна.

— Мислиш ли, че е редно да даваш това на мъничетата? — обади се Рипред. — Известно е, че в горещината сметаната се разваля бързо.

— Единственото развалено нещо си ти. Както много добре подушваш, на яденето му няма нищо — отвърна Лапблъд.

— Никога не може да си прекалено предпазлив — каза Рипред, докато нацупено наблюдаваше как Бутс и Хазард топят бисквитите си в соса.

След като децата се нахраниха, всички ce настаниха да спят. Фрил доброволно пое първата стража. Грегор постла одеялото си на земята и легна с Бутс. Тя се сгуши в ръката му и се унесе. Трябваше да я изчака, докато заспи, за да измъкне ръката си изпод потната ѝ къдрава глава. Беше ужасно горещо!

Чувстваше се изтощен, но звуците от джунглата му пречеха да заспи. Плюс жегата. Плюс факта, че отново беше изживял онова състояние на ярост. Но всичко това му се стори маловажно, когато си припомни картината в болницата. Майка му, която лежеше на бялото легло, мъчителното дишане на Арес, надеждата в очите на Хауард, когато зърна лицето на Грегор.

Беше още буден и се взираше в мъждиво осветените лози, когато ги чу. Лапблъд и Мандж.

— Мислиш ли, че има някакъв шанс да са още живи? — прошепна Лапблъд. — Не и двете малки. Знам, че умираха, когато тръгнахме. Но Флайфър и Сиксклоу?

— Да, да, мисля, че са живи — каза Мандж с успокоителен тон. — Жълтият прах е на път, а те не показваха признаци на чума, когато тръгвахме. И знаеш, че Мейкминс ще успее някак да ги изхранва.

— Двете малки… мислиш ли, че са се мъчили много? — попита Лапблъд. — Не мога да понеса мисълта как ме викат и няма кой да им отговори. Моите мъничета…

— Не, сигурен съм, че са свършили бързо — каза Мандж със сподавен глас. — Но сега не трябва да мислим за това. Трябва да мислим за Флайфър и Сиксклоу. Те още имат шанс.

— Да. Да, знам. Ще мисля — каза Лапблъд. — Мисли за тях.

— Заспивай вече, Лапблъд — каза Мандж. — Моля те.

Стана тихо, но сега Грегор знаеше, че не само той не може да заспи. Знаеше, че и някой друг лежи буден наблизо, взира се в джунглата и се пита още колко живот остава на онези, които обича.

Глава 16

Цяла нощ Грегор ту се унасяше в неспокоен сън, ту пак се будеше. Накрая чу гласа на Хамнет — трябваше да продължат пътуването. Докато навиваше одеялото си на руло, си спомни разговора между Лапблъд и Мандж, който беше подслушал. Значи, две от техните мъничета бяха мъртви, а други две скоро можеше да умрат. Сети се за заядливото си подмятане, че плъховете не обичат дори собствените си мъничета и лицето му пламна от срам. Особено след като Лапблъд рискува живота си, за да спаси Бутс. Не знаеше дали го беше направила, защото мислеше, че Бутс е необходима за откриването на лекарството или го беше сторила само за да спаси момиченцето, но резултатът беше същият. Може би Трябваше да поговори с Лапблъд насаме… Не. Баща му казваше, че ако си направил нещо лошо на някого пред други хора, трябва да го признаеш пред всички.

— Хей, Лапблъд… — каза той. Трудно беше да се извини. Особено на един плъх. Започна с лесната част: — Исках само да ти кажа… благодаря, че измъкна Бутс от жабите вчера.

— Няма защо — отговори Лапблъд.

И тя не му беше благодарила за това, че я спаси от синята жаба, но може би си мислеше, че той ѝ го дължи по подразбиране. Той се насили да продължи.

— И това, което казах… че плъховете не обичат собствените си мъничета… — Сега всички бяха прекратили заниманията си и го слушаха. — Извинявай. Беше глупаво. — Натика навитото на руло одеяло и раницата си.

Лапблъд не реагира. Нито Мандж. Е, нищо. Така или иначе го беше казал.

Докато Хамнет хранеше Бутс и Хазард, прилепите и Нике почистваха козината си. Изглежда, дори Темп се мъчеше да се погрижи за външността си и се почистваше с крака. Грегор избърса Бутс с влажна кърпа и среса косата ѝ. Майка му би искала той да се грижи за нея. Не се интересуваше много от собствената си външност, но му се искаше да има някой безопасен поток, в който да се измие, защото му беше горещо и лепнеше. Добре, че нямаше козина.

Когато дойде неговият ред да пие, Грегор надигна меха и изгълта толкова вода, колкото можеше да задържи стомахът му. Това облекчи усещането за глад.

Тръгнаха в обичайния ред и навлязоха в джунглата. Пътеката стана забележимо по-тясна и вече не можеше да върви до Темп. Фрил предложи да носи Бутс и Темп заедно с Хазард, и Грегор се съгласи, като прецени, че ще се забавляват един друг.

Малко се притесняваше, че ще подхванат ново маратонско изпълнение на песничката за азбуката, но Хазард измисли друго развлечение. Да се учат да говорят на езика на хлебарките. Хазард беше разменил само няколко поредици щракащи звуци с Темп, когато Бутс го дръпна за ръката.

— И аз! И аз мога говори като гоооляма буболечка също! — настояваше тя.

Тримата се настаниха на гърба на Фрил и прекараха часове в тази игра. Точно както предсказа Рипред, Бутс бързо научи щраканията и какво означават. А Хазард имаше невероятна способност да учи езици. Колкото до Темп, след първоначалната му стеснителност се оказа, че е направо роден за учител. Беше безкрайно търпелив и никога не им се караше. Когато направиха почивка за обяд, тримата вече разговаряха на странна смесица от английски и хлебарски, без изобщо да се смущават.

На обяд водата не уталожи глождещия глад в стомаха му. Не беше ял от един ден, а повечето от това време мина в бърз ход. Докато търсеше из раницата си пумпала, който Дулсет беше пъхнала вътре за Бутс, направи приятно откритие.

— Хей, дъвката за балончета! — каза той и вдигна яркорозовото пакетче към другите.

— Аз иска дъвка! — възкликна Бутс и увисна на ръката му.

— Не, Бутс. Прекалено си малка — каза Грегор. Майка му не им позволяваше да дават дъвка на Бутс, защото можеше да се задави. — Но ето, може да вземеш хартийката. — Внимателно извади дъвката и ѝ даде лъскавата розова обвивка, която тя изтича да покаже на приятелите си.

— Това храна ли е? — попита Мандж.

— Не точно храна. Дъвчеш, но не гълташ — обясни Грегор.

— Тогава какъв смисъл има? — попита Лапблъд.

Какъв смисъл имаше дъвката?

— Не знам… хубава е на вкус. Искаш ли или не? — попита Грегор.

В пакетчето имаше пет отделно опаковани дъвки. Децата току-що бяха яли, а Темп можеше да изкара цял месец без храна. Нике и Фрил успяваха да хванат достатъчно мухи, докато пътуваха, следователно оставаха само Грегор, Хамнет и плъховете.

— Добре, идеално, има по една за всеки — каза Грегор. Подхвърли на плъховете и Хамнет по една дъвка. — Помнете — дъвчете. Не гълтайте.

Махна хартийката от дъвката и я пъхна в устата си. Усещането за захарна сладост беше фантастично. Видя, че останалите го наблюдават.

— Хайде! Пробвайте!

Хамнет бавно отвори своето късче дъвка и го по мириса. Предпазливо го сложи върху езика си и задъвка. По лицето му премина озадачено изражение

— Много е сладка… и не намалява, като я дъвчеш.

— Не, това е дъвка. Можеш да дъвчеш едно и също парче с дни. Вероятно с години! — каза Грегор.

Един по един, без да си правят труда да махнат хартията, плъховете поеха в уста дъвката. Грегор трябваше да прехапе устни, за да не се разсмее, докато те рязко отваряха и затваряха челюсти и се мъчеха да разберат какво е това.

Рипред леко се задави.

— О! Глътнах моята.

— Нищо, няма да ти навреди — каза Грегор.

— Не знам къде отиде моята — обади се Мандж, като прокара език из устата си. — Просто изчезна.

— Той разтвори широко челюсти и Грегор видя, че дъвката е залепнала между два дълги зъба.

Лапблъд се оказа единственият плъх, който се справи с дъвката.

— Не е лошо. Не е толкова хубаво като глозгането, но ти създава работа за зъбите.

— Защо се казва дъвка за балончета? — попита Хамнет, като извади своята от устата си, за да я разгледа.

— Заради ей-това. — Грегор наду едно балонче и го спука шумно. Всички подскочиха.

— Не прави това! И така сме достатъчно нервни! — скара му се Рипред.

— Хей, само отговорих на въпроса — каза Грегор. Вървяха и копнежът му за храна се усилваше.

Макар че захарта от дъвката го беше посъживила за малко, тя освен това раздвижи стомашните му сокове и сега усещаше колко е гладен много по-силно отпреди. Копнееше за студени, леденостудени храни… Ледени близалки, диня, сладолед. И сол… от потенето губеше много сол.

През цялото пътуване не си беше свалял ботушите и чорапите му бяха мокри. За съжаление беше забравил да си вземе резервни дрехи, дори чорапи, и нямаше с какво да ги смени. А не можеше да вземе назаем от Хамнет, тъй като двамата с Хазард не носеха чорапи, а само обувки, направени от кожа на влечуги като останалите им дрехи.

Липсата на храна в съчетание с горещината за почваше да изцежда силите му. Хамнет беше взел меха със скаридите, но Грегор още носеше голямата торба с горивото, материалите за първа помощ и раницата си. Коленете му вече се подгъваха на всеки няколко метра, когато усети една ръка на рамото си.

— Аз ще взема торбата, Грегор — каза Хамнет.

Грегор го остави да я смъкне от гърба му, без да възрази. Би искал да е достатъчно силен и да не приеме, но, честно казано, се зарадва на помощта.

— Благодаря — промърмори той.

Хамнет тръгна зад него и остави Рипред в задния край на редицата.

— Рипред ми каза, че се е вдигнал голям шум, като не си убил Гибелния.

— Сигурно така стана. Но той беше само бебе — каза Грегор предпазливо. Повечето хора му бяха много сърдити заради това.

— Било е добро решение. Иначе плъховете никога нямаше да се съгласят на това пътуване. Независимо от чумата — каза Хамнет.

Грегор беше мислил за това, но трудно можеше да си представи, че плъховете биха тръгнали с убиеца на Гибелния. Освен това му стана приятно, че Хамнет одобрява решението му за разлика от много други.

— Не ми спечели много точки пред жителите на Регалия. Сега всички ме мразят. Плъхове и хора.

Хамнет се засмя:

— Не всички. Рипред явно те обожава.

— О, да, голям любимец съм му — отбеляза Грегор. — Вероятно точно в този момент се чуди дали ще съм достатъчно вкусна вечеря.

— Може би, ако не беше само кожа и кости — провикна се Рипред.

Грегор наду едно балонче от дъвка и го спука шумно.

— Престани! — изръмжа Рипред.

— Извинявай — каза Грегор, но се захили. Тази дъвка му вършеше чудесна работа.

След няколко часа стигнаха до малка поляна, където можеха да се настанят безопасно на лагер, но усмивката вече беше напълно изтрита от лицето на Грегор. Движеше механично крака, но още преди километри беше изгубил усещането, че върви. Напълно изтощен, легна направо на земята, без да си прави труда да разгъне одеялото, нито дори да си свали раницата и колана с меча. Въздухът беше толкова горещ и влажен, че дишаше с труд. Запита се дали имаше достатъчно кислород, а после дали пък кислородът не беше прекалено много. Нещо не беше наред — в главата му се въртяха лепкави, объркани мисли.

Докато Хамнет хранеше Бутс и Хазард с последните бисквити и скариди, Рипред се приближи към него.

— Трябва да намерим някаква храна, Хамнет. Но само за мъничетата, макар че малката ще се скъса да пищи след няколко часа, ако не я нахраним. Но и за останалите. Погледни воина.

Грегор искаше да вдигне глава и да им каже, че е добре, но изведнъж шарките по едно зелено листенце погълнаха цялото му внимание и не можеше да откъсне очи от тях. Вероятно беше спрял да диша напълно и тежкият въздух просто влизаше и излизаше от гърдите му по свое желание.

— Да, двамата ще отидем за храна. Няма друг начин — каза Хамнет. Повдигна главата на Грегор и поднесе меха с вода към устните му, като го накара да пие повече, отколкото искаше. — Гледай да си починеш, Грегор. Ние ще се върнем скоро. И пий възможно повече вода. — Хамнет допря длан към челото му за миг и Грегор изпита странно спокойствие. Точно така биха направили майка му и баща му. Все едно, че до него беше някой от родителите му.

Водата го посъживи. След малко той се надигна и седна. Хамнет и Рипред ги нямаше. Бутс и Хазард спяха сгушени в извитата опашка на Фрил. Темп стоеше до тях и се чистеше. Нике беше потънала и дълбока дрямка на няколко крачки от Грегор — той дори не беше усетил кога е кацнала там. Повечето мехове с вода бяха още на гърба ѝ — също като Грегор, и тя беше прекалено уморена, за да ги свали. От другата страна на фенера Мандж и Лапблъд се размърдаха. Изглеждаха измършавели. Сигурно още преди да тръгнат на пътуване, почти умираха от глад. Грегор поне се беше хранил редовно.

— Хей, искате ли още малко вода? — попита Грегор. Беше забелязал, че плъховете, дори Рипред, трябваше да разчитат на Хамнет да отваря запушалките на меховете с вода, за да пият. Грегор вдигна меха, който Хамнет остави до него и махна запушалката. Приближи се и коленичи до Мандж.

— Хайде, Хамнет каза, че е добре да пием много.

Мандж му позволи да излее водата в устата му.

После Грегор направи същото за Лапблъд, като внимаваше дъвката да не влезе в гърлото ѝ. А къде беше неговата? Потърси с език, намери я между кътниците и бузата си и пак започна да дъвче.

— Водата е много хубаво нещо, но ако скоро не намерим храна, никой от нас няма да стигне до Лозето на очите — каза Лапблъд.

— Не мога да повярвам, че нищо в тази джунгла не става за ядене — заяви Мандж.

— Не мисля така — каза Грегор. — Вероятно част от него става, но Хамнет смята, че не можем да различим онова, което става за ядене, от отровните неща.

— Хамнет… — процеди Мандж. — Той пък какво знае? Та той е човек! Разбира се, че носът му не може да долови разликата между онова, което е отровно, и другото, което е безопасно. Моят нос обаче може. Дори сега подушвам нещо, което става за ядене. Не знам какво е, но, повярвай ми, може да се яде.

Грегор подуши лъхащия на тиня въздух.

— Нищо не усещам.

— Аз — да — каза Лапблъд. — Нещо сладко.

— Да, така е — каза Мандж. — Отивам да го намеря. Някой друг ще дойде ли?

— Аз ще дойда — каза Лапблъд. — По-добре, от колкото да лежа тук и да умирам от глад.

— Не знам, според мен Хамнет едва ли би искал да тръгнем да търсим храна из джунглата — каза Грегор със съмнение.

— Защо не? Той и Рипред не правят ли сега точно това? Колкото повече от нас търсят, толкова по-вероятно е да намерим нещо — отговори Мандж. — Не идвай, ако не искаш, но не се надявай да споделим каквото намерим. Дори не и със сестра ти.

Грегор си помисли как Бутс се събужда гладна, без да разбира, че няма храна, и защо не може да яде, особено ако в този момент плъховете се хранят. Щеше да се разплаче и какво щеше да прави той тогава?

— Хамнет каза нещо от рода на това, че растенията може да ни нападнат — каза Грегор.

— Бродим из тази джунгла от дни — каза Мандж — Сестра ти удряше с ръце по лозите, когато си искаше топката, ти прекършваш всеки корен с тези ботуши, всички повредихме листата и лозите, когато бягахме от жабите. Видя ли поне едно растение да се размърда, за да ни спре?

— Не, не видях — призна Грегор. — Добре, идвам и аз. — Отпи още една дълга глътка вода и се изправи свали раницата си, за да може ризата му да изсъхне. — Хей, Темп, отиваме да потърсим храна. Мандж и Лапблъд подушват нещо.

— Не бих отишъл аз, не бих — каза Темп, като се размърда тревожно.

— Не се тревожи, ще се върнем скоро — каза Грегор. — Само извикай, ако ти потрябваме. — Нямаше намерение да се отдалечава много от лагера. Макар че Фрил и Темп бяха на пост, искаше да е близо до Бутс, ако възникнеше някаква опасност. Но в този момент най-голямата опасност беше гладната смърт.

Следвайки носа си, Мандж се отправи начело в джунглата. Лапблъд вървеше след него, а Грегор — последен. Искаше му се да има няколко хлебни трохи или нещо такова, за да ги пуска след себе си и по тях да намери обратния път. Разбира се, ако имаше хлебни трохи, нямаше да търси храна. Просто щеше да си седи и да яде хлебни трохи. Или каквото там имаше.

Отдалечиха се от лагера повече, отколкото му се искаше, но тъй като Мандж се движеше в почти права линия, Грегор се надяваше, че ще могат да се върнат благополучно. След няколко минути се почувства окуражен, когато усети дъх на нещо сладко.

— Хей, и аз го усещам!

— Крайно време беше — каза Мандж. — Съвсем наблизо е.

Излязоха на малка поляна. Въздухът беше пропит със силен, сладък аромат, който напомни на Грегор за зрели праскови. Насочи лъча на фенерчето си към растенията. Те бяха различни от лозите от двете страни на пътеката. Дългите листати стъбла се виеха над главите им, но тези растения имаха и големи изящни жълти плодници, които се виждаха сред листата. Бяха широки поне два метра и подви ти в краищата като огромни, слънчеви усмивки. От горната част на плодниците висяха кръгли розови плодове. Без да се оглежда повече, Грегор разбра, че съблазнителният аромат идва от тях. От устата му потече тънка струйка слюнка и се плъзна надолу по брадичката му. От някакво смътно чувство за благоприличие той вдигна ръка да избърше слюнката и после сграбчи един плод.

В същия миг Мандж опря предни лапи върху долния край на друг плодник и вдигна глава към съблазнителния плод. В мига, щом муцуната му докосна розовата кожа на едно от кълбата, плодникът се хвърли напред, погълна плъха и рязко се затвори.

Между жълтите устни на растението от Мандж остана да се вижда само крайчеца на опашката.

Глава 17

Лапблъд нададе пронизителен писък и скочи към растението, което беше хванало Мандж в капана си. Още докато летеше във въздуха, от друго растение изскочи дълго пипало и се уви около кръста ѝ. Тя замахна с нокти и го разряза, след което всички растения полудяха.

Грегор изпадна в объркване, когато джунглата оживя. Потърси дръжката на меча, но беше много късно. Около тялото и крайниците му се обвиха лиани. От земята изскочиха корени и се стегнаха около ботушите му. Мяташе се насам-натам, за да се освободи, но растенията бяха прекалено силни.

Къде беше реакцията на рейджъра? Огледа тялото си за някакъв признак, че се преобразява в смъртоносен противник, но не се случи нищо. Зрението му не се промени, не усети прилив на адреналин в кръвта си и изпитваше единствено силен страх.

Доколкото виждаше, Мандж все още беше в капана на растението. Лапблъд беше на три-четири метра от него и се мяташе в мрежа от зелени растения.

Една дебела лиана, която се беше увила около корема му, започна да се затяга. Сякаш някаква гигантска анаконда го стискаше до смърт. „Помощ!”, опита се да извика, но звукът беше слаб и немощен.

„Помощ!” Само че кой щеше да се притече на помощ? Рипред и Хамнет ги нямаше. Той, Мандж Лапблъд бяха попаднали в капана на растенията. При всичката смелост на Темп… какво би могла да направи хлебарката, освен да умре заедно с тях?

Грегор усети, че нещо го тегли напред. Растението го дърпаше към една от зиналите жълти усти. Той се замята безпомощно и усети как силите го напускат. Не можеше да диша… Лианата беше много стегната… Вече виждаше вътрешността на плодника — беше на трийсетина сантиметра. По жълтите стени се процеждаше слузеста бистра течност.

Грегор започна да губи съзнание. Черни петънца заплуваха пред очите му. Лианата се стегна още повече около него и той се закашля. Дъвката излетя от устата му и падна в цвета на растението.

Пред очите му заиграха дълги, лепкави розови ивици. Смътно осъзна, че с дъвката ставаше нещо в цветето. Смесваше се с бистрата процеждаща течност… и се превръщаше в розова каша. Лианата около корема му се поразхлаби и той си пое дъх няколко пъти.

Лапблъд все още щракаше немощно със зъби, по път да попадне в друг цвят.

— Плюй! — изграчи Грегор. — Изплюй си дъвката в него!

Лапблъд леко поклати глава. Дали разбирани какво му казва?

— Изплюй в него дъвката за балончета, Лапблъд — изкрещя Грегор.

Плъховете вероятно не можеха да плюят като хората, но тя успя да изхвърли дъвката от устата си. Тъй като муцуната ѝ беше надвесена над цвета, дъвката се приземи в средата. Там също се появиха слузести розови мехурчета.

Лошото беше, че растенията не ги освободиха. Цветовете с дъвката обезумяха — изливаха още бистра течност по стените си, преглъщаха, движеха се нагоре-надолу, сякаш дъвчеха и изпускаха бледорозова пяна. Временно изкарани от строя. Но към тях се обръщаха още цветове с разтворена гладна уста.

— Помощ! — провикна се Грегор и този път гласът му се разнесе надалече. Лапблъд също надаваше високи пронизителни писъци. Със сигурност някой щеше да дойде!

Грегор видя над главата му да се мярка нещо с ивици като на зебра и цветовете се обърнаха нагоре. Нике, все още натоварена с меховете с водата, се стрелкаше бързо из лозите и замахваше с нокти към растенията. Известно време имаше успех, но накрая към нея се протегнаха прекалено много пипала. Той видя как едно обвива крака ѝ като в ласо и разбраха, че всичко е свършено.

Лианите започнаха да се затягат отново; цветовете се отдръпнаха назад. Грегор беше на път да изостави всяка надежда, когато чу някой да казва: „А сега какво направи?”. С крайчеца на окото си видя как няколко лиани падат безжизнено на земята.

— Рипред! — прошепна той и се усмихна.

Във въздуха полетяха разкъсани растения, когато Рипред изпълни една от атаките си с въртене. Грегор неволно си спомни за онези уреди от телевизионните реклами, които режеха зеленчуци на cитни парченца само като натиснеш едно копче.

Лианите около него се разхлабиха; корените се отдръпнаха. Грегор падна на земята и остана да лежи там, като се мъчеше да си поеме дъх, докато върху него се сипеше дъжд от зеленина. Един от гигантските жълти цветове падна в краката му и изпусни бистра течност върху ботушите му. Той загледа, леко омаян, как течността разяжда кожата и се мъчи да проникне през подсилените стоманени бомбета.

Някой го дръпна рязко нагоре и го метна на рамо като чувал с картофи. Хамнет. Главата на Грегор подскачаше и лицето му се удряше в ризата от змийска кожа, докато Хамнет тичаше. Стигнаха в лагера след минута. Грегор усети как някой събу на ботушите и чорапите му. Как излива обилно вода върху пръстите на краката му.

— Хазард! Дръж меха с водата! — нареди Хамнет.

Последва пауза, докато мехът премина от едни ръце в други, а после по краката му потече още вода.

Наблизо беше и Нике.

— Добре съм. Нищо ми няма — казваше тя на Хамнет, който преглеждаше крака ѝ.

— Имаш счупен пръст на крака. На това не му казвам добре — възрази Хамнет.

Някой си проправяше път през лозите, вече без да се тревожи, че ще засегне някое растение. Рипред довлече Лапблъд в лагера, като я държеше за козината на врата. Пусна я и тя веднага запълзя обратно в посоката, от която бяха дошли.

— Мандж… — прошепна тя.

— Той е мъртъв, Лапблъд! — изръмжа Рипред.

Лапблъд продължи да упорства и накрая Рипред я преметна по гръб и я прикова към земята.

— Мъртъв е! Убих растението, което го направи! Цветът се отвори и навън падна всичко, което беше останало от него! Повярвай ми, мъртъв е! Би трябвало и вие да сте мъртви! — изкрещя Рипред. — Кой започна това? Чия блестяща идея беше да излезете от лагера?

Рипред насочи вниманието си към Нике, сигурно защото тя изглеждаше в състояние да отговори, но тя не каза нищо.

— Не беше Нике — каза Грегор. — Тя дойде само да ни спаси.

— Значи ти беше? — Рипред навря муцуна в лицето на Грегор.

— Мандж подуши храна. Двамата с Лапблъд тръгнахме да му помогнем. Не знаехме… — едва успя да каже Грегор.

— Не знаехте какво? Че растенията тук могат да убиват? Беше ви казано! Бяхте предупредени! Как мога да ви опазя живи, ако не ме слушате! Трябваше да лежите тук и да пиете вода — нищо друго! Дори на това не ви бива! — беснееше плъхът.

— Достатъчно, Рипред. Нека да ги закърпя — обади се Хамнет.

— О, да, закърпи ги. За да измислят някой друг тъп план за спасяване на положението. Безполезни глупаци! — каза Рипред. — Всички можехме да загинем заради вас, знаете ли! Само толкова трябва — да последваме някоя глупава идея като тази! Край с нас, край с лекарството, край с Подземната страна!

— Достатъчно! — заяви Хамнет. — Седни и се успокой.

Рипред се отдалечи и седна сам, но не се успокои много. Известно време си мърмореше под носа, а после изстрелваше залп от обиди към Грегор и Лайблъд. Мърморене, залп, мърморене, залп. Продължи доста време.

Хамнет изпрати Хазард да промие обилно окото на Лапблъд. То беше напръскано с киселината цветовете. Взе комплекта за първа помощ и намаза пръстите на краката на Грегор с някакъв син мехлем, а после ги превърза с бинт.

— Боли ли? — попита Хамнет.

— Не много — отвърна Грегор. Усещането беше странно — сякаш по върховете на пръстите протичаше слаб ток. Това беше всичко.

— Е, после ще те заболи — каза Хамнет, като поклати глава.

— Водата почти свърши — обади се Хазард.

— Ще донеса друг мех — каза Хамнет, изправи се и се огледа. — Нике, къде са меховете с вода?

— При растенията. Изтръгнаха ги от гърба ми — каза Нике.

— Чакай! — Хамнет бързо се обърна и хвана Хазард за ръката, но беше твърде късно. Последната тъничка струйка вода изтичаше бавно от меха.

— Какво има, татко? — попита Хазард, озадачен. — Нещо лошо ли направих?

— Не. Не, направи каквото ти казах — отговори Хамнет и прокара ръка по къдриците на Хазард. — Само че… водата. Това беше последният ни мех.

Глава 18

— Какво? — възкликна Рипред.

— Нике е изгубила меховете с водата, когато е отишла да помогне на другите. Използвахме остатъка от този за изгарянията от киселината — каза Хамнет.

— Нямаме вода. И колко според теб ще изкараме без вода? — попита Рипред.

Хамнет поклати глава.

— Няма да е дълго. Ще ни трябват още два дни, преди да стигнем до сладководен извор. Ще се наложи да издържим.

— Аз имам малко вода — Грегор се надигна и посегна към раницата си. Извади еднолитровата бутилка ледникова вода. — Не е много, знам.

— Не е малко, Грегор, ако спаси малките от жадна смърт. Те ще бъдат най-уязвими, защото се обезводняват най-бързо — каза Хамнет и взе бутилката. Останалите от нас ще трябва да издържат без вода.

Грегор кимна. Разбира се, че беше редно водата да отиде за Бутс и Хазард. Той не беше жаден. Беше изпил много вода, преди да тръгнат да търсят храна. Щеше да издържи.

— Вие двамата намерихте ли някаква храна? — попита той с надежда.

— Не, нищо съществено — каза Хамнет.

— Мандж каза, че плодовете, които намерихме, стават за ядене. Подуши ги отдалече — каза Грегор.

— О, защо ли не отскоча дотам да ви набера една-две кошници? — обади се презрително Рипред.

— Е, поне имаме твоята вода — каза Хамнет почти любезно. — Това може да се окаже от огромно значение. Добре си се сетил да я вземеш.

— Марет я сложи. Каза, че няма да е лесно да се намери чиста вода — каза Грегор.

— Марет ли? — попита Хамнет. — Нима е успял да остане жив през всичките тези години?

— Да, но остана без един крак. По време на пътуването, когато отивахме да намерим Гибелния — каза Грегор. Сети се, че Марет и Хамнет са приблизително на една възраст. — Приятели ли бяхте?

— Да — каза Хамнет. Завъртя бутилката с вода в ръцете си, но не каза нищо повече.

Грегор се канеше да попита Хамнет защо е напуснал Регалия, където имаше семейство, където имаше приятели, за да заживее далече на това опасно, самотно място. Какво беше казал, когато Викус го попита какво може да прави тук, което не би могъл да прави в Регалия? „Не причинявам вреда. Не причинявам повече вреда”. В онзи момент Грегор не обърна особено внимание на тези думи. Но те бяха достатъчни, за да накарат Викус да се върне при прилепа си без повече обсъждане. Каква вреда беше причинил Хамнет? Трудно му беше да си представи.

Хамнет се изправи и сложи водата при комплекти за първа помощ.

— Знам, че всички са изтощени, но според мен трябва да продължим напред, ако искаме навреме да стигнем до вода. Ще издържиш ли? — попита той Грегор.

— Ще издържи — изсъска Рипред. — Също и Лапблъд. И по-добре да не чувам никакви оплаквания от вас двамата.

Хамнет намаза окото на Лапблъд с лекарство. За крака на Нике направи шина от каменни плочки и бинт. Но когато се опита да ѝ даде една доза обезболяващо лекарство от голяма зелена бутилка, тя отказа.

— Не искам да си размътвам главата. Не и тук.

Хамнет се помъчи да я убеди, но тя не отстъпи.

— Добре. Може да ни потрябва бистрият ти ум Но ще се качиш върху Фрил — нареди той на прилепа.

— Мога да летя — каза Нике.

— Можеш да летиш, но не можеш да кацаш. Растителността е прекалено гъста и не е лесно да стигнеш до земята. Качи се върху Фрил, Нике. И се опитай да поспиш — каза Хамнет.

Грегор помогна на Хамнет да настани Нике по гръб върху Фрил. Наложи се да я вържат с бинтове, за да не падне.

— Съжалявам за всичко товá — каза ѝ Грегор.

— Но защо? — попита бодро прилепът. — Сега ще мога да си подремна чудесно, докато вие останалите вървите пеш. Би трябвало да ти благодаря.

Кой знае защо — може би защото тя беше такъв прекрасен прилеп — Грегор се почувства още по-виновен за това, че е пострадала.

Хазард се покатери пред нея на врата на Фрил, сви се в гънките на яката и заспа. Когато Грегор сложи Бутс по корем върху гърба на Темп, тя дори не се размърда. Надяваше се, че ще спи много дълго. Без храна и с толкова малко скъпоценна вода не знаеше как ще се справи с нея.

Киселината беше съсипала ботушите му. Грегор погледна босите си крака и превързаните си пръсти и се чудеше как ще ходи. В това време Хамнет събу обувките си от змийска кожа.

— Ето, Грегор. Обуй ги — каза той.

— А ти с какво ще ходиш? — попита Грегор.

— За мен няма да е проблем. Прекарах много години без обувки, преди случайно да ми хрумне идеята да използвам змийска кожа. Но сега трябва да ги вземеш, защото превръзките ти няма да издържат — каза Хамнет.

— Благодаря, Хамнет. — Грегор предпазливо ги обу върху превръзките. Приличаха на нещо като къси чорапи. Тънки и прилепнали. Но с тях се почувства по-защитен.

Лапблъд още лежеше, където я беше оставил Рипред, сякаш беше изгубила способността да се движи. Изпитанието с растенията беше физически изтощително, но Грегор знаеше, че не това ѝ тежи.

— Хей, Лапблъд, добре ли си? — попита той. Тя обаче не беше. Мандж току-що беше загинал. Всичките ѝ мъничета може би също бяха мъртви. Как можеше да е добре? — Защото трябва да продължим да се движим. Трябва да намерим вода.

Лапблъд се изправи на крака и застана в редицата зад Фрил без нито дума. Грегор си спомни как беше изпаднал в шок, след като реши, че змиите са убили Бутс и как Лукса не беше в състояние да говори, след като Хенри я предаде и плати с живота си затова. Той остави Лапблъд на мира.

Пътеката свърши. Постепенно се беше стеснявала и накрая изчезна напълно. Мъчеха се да не стъпват върху растенията. Отначало на Грегор му беше малко по-лесно, защото беше с прилепналите обувки на Хамнет, а не с ботушите си. После болката в пръстите му започна да се обажда. Появи се леко изтръпване, последвано от сърбеж, а после изпита чувството, че пръстите на краката му изгарят Знаеше, че ако спомене за раните си, ще предизвика единствено нов залп обиди от Рипред, затова стисна зъби и продължи напред.

Навярно от мисълта, че няма вода, ожадняваше още повече. Устата му съхнеше. Устните му се напукаха. До този момент водата в Подземната страна не беше проблем. Дори в Мъртвата земя можеше да се намери прясна вода. А вкъщи винаги имаше студена, чиста вода за пиене в изобилие. Напрано от чешмата.

Вървяха цели четири часа без прекъсване, макар на Грегор да му се сториха като четирийсет, а после спряха само защото Бутс и Хазард се събудиха. Хазард им даде малко да пият, но Бутс непрестанно дърпаше Грегор за ризата и повтаряше: „Жадна! Жадна съм, Гре-го!” Сигурно си мислеше, че Грегор не я чува и затова не ѝ дава нищо за пиене.

Тя беше раздразнителна и потна. Грегор съблече горните ѝ дрехи, за да се поти по-малко.

Когато Хамнет най-после поднесе бутилката с ледникова вода към устните ѝ, Бутс изпи почти една трета от бутилката, преди да успее да я спре.

— Пий бавно, Бутс, водата трябва да стигне за по-дълго — каза той, като леко отдръпна бутилката.

— Още — каза Бутс, като сочеше към водата.

— След малко може да пийнеш още — каза Хамнет и даде на Хазард да пие.

Бутс беше объркана. Тя подръпна Грегор.

— Ябълков сок?

— Няма ябълков сок, Бутс. Хайде пак да поспиш — каза той. Тя, разбира се, не заспа. След кратка почивка Хамнет ги накара да потеглят отново. Бутс яздеше на гърба на Темп и непрестанно искаше нещо за пиене. След като отговори търпеливо първите приблизително триста пъти, Грегор накрая ѝ се скара.

— Нямам, Бутс! Никакъв сок! Никаква вода! Ясно?

Това беше грешка. Бутс избухна в сълзи точно когато беше много важно да не губят никакви течности и продължи да надава неутешими вопли в продължение на поне двайсет минути, преди Хамнет неохотно да ѝ даде още няколко глътки вода. Най-после тя пак заспа за огромно облекчение на всички.

Пръстите на краката го боляха и се бяха подули. Корените ги пробождаха през обувките. Сол от потта му разяждаше раните.

Освен това го измъчваха и заядливите подмятания на Рипред.

— Тоя път не се получи, а, рейджър?

Грегор знаеше какво има предвид, но не отговори.

— „О, не искам тази дарба, Рипред” — имитираше го плъхът с хленчещ глас. — Мислеше си, че можеш да отидеш навсякъде и да правиш всичко, без да пострадаш. Мислеше си, че си непобедим. Защото си рейджър. Е, сега виждаш колко слаб си всъщност.

— Престани, Рипред, момчето страда достатъчно — каза Хамнет.

— Той трябва да разбере колко близо до смъртта е бил! — отвърна Рипред.

— Той го разбира — заяви Хамнет твърдо. — Знае, че не е помислил добре, преди да действа. Кой от нас не го е правил? Ти си го правил. А и аз.

За щастие, Рипред спря. Грегор обаче знаеше, че в думите на плъха има известна истина. Не се смяташе за непобедим, но като знаеше, че е рейджър се страхуваше по-малко да влезе в опасна ситуация Преди му беше трудно да спре реакцията си на peйджър. Не знаеше, че тази способност може да го и остави в моменти на нужда. Сега вече знаеше и се почувства беззащитен.

Беше му трудно да се съсредоточи, но се опита да си припомни моментите, в които се преобразяваше и онези, когато това не се случваше. В Горната земя избягваше да се бие, така че това не беше проблем. Когато Рипред го беше съборил на земята в тунела, не го беше обзела ярост. Но това се случи много бързо, а и Грегор престана да се чувства застрашен, щом разбра, че нападателят е Рипред. Когато заразеният прилеп падна на арената, ситуацията беше опасна, но нямаше с кого да се бие, освен с бълхите. После си спомни случая с жабите. Знаеше, че Бутс е в опасност. Имаше време да осъзнае заплахата. Но растенията ги атакуваха толкова бързо… Това ли беше отговорът? Дали можеше се преобразява в рейджър само ако имаше време да разпознае дадена заплаха? Не, не, защото се беше преобразил в рейджър за пръв път, когато към него летяха само восъчни топки, пълни с червена боя. Те изобщо не бяха опасни.

„Няма определен модел”. Това беше последната ясна мисъл на Грегор за много време напред. Онова, което последва, беше смътна мъгла от часове, може би дни, изпълнени с болка, страх и объркване. Смътно усещаше как върви. Как лежи с лице, притиснато към листата, с жестока болка в пръстите на краката; как Хамнет втрива масло в кървящите му устни, превързва пръстите на краката му, как Бутс плаче, хленчи и накрая млъква и лежи безжизнено върху гърба на Темп, а той не може да ѝ помогне. Силна, мъчителна жажда, блянове за вода, за мразовити бели ледници, до които никога няма да стигне. Ходене… отново и отново… подут език, главоболие, бясно биещо сърце, гадене и стомаха. Рухнал върху лозите, вгледан в сестра си, безжизнено отпусната върху гърба на Темп. Бутс., спеше ли… в безсъзнание ли беше… или мъртва Не беше мъртва; гърдите ѝ бързо се повдигаха и спускаха, устните ѝ бяха напукани и имаха леко синкав оттенък. После чу гласа на Рипред, дрезгав и немощен:

— Подушвам чиста вода…

Сигурно беше успял да стане и беше последвал Рипред и Лапблъд в джунглата, пристъпвайки на изгарящите парчета месо, в което се бяха превърнали краката му. Чуваше водата… Не тихото, изнервящо бълбукане на потоците в джунглата, което ги измъчваше от дни… а бурно плискащо се течение. Плъховете вече тичаха, а Грегор накуцва ще след тях. Видя водата, която бликаше от една скала и падаше в езерце, песъчлив бряг, вода… но после…

Рипред нададе тревожен вик.

— Назад! Назад!

Грегор видя как Рипред и Лапблъд ритат и се препъват, сякаш земята се топи под тях. Той продължи да върви напред като робот, макар да чуваше гласа на Рипред, който се мъчеше да го спре, да го накара да се върне назад. Краката му бяха твърде натежали, за да ги повдигне, и той осъзна, че е затънал до глезените в нещо. Погледна надолу и видя как потъва до колене, преди приливът на адреналин да събуди отново ума му.

— Подвижни пясъци! — извика той и отчаяно се опита да се измъкне на заден ход от пясъка. Беше невъзможно. Беше затънал прекалено дълбоко.

— Не мърдайте! — нареди Рипред. — Така ще потънете по-бързо!

— Плавайте! — изкрещя Грегор. — Опитайте се да плавате! — Спомни си, че подвижните пясъци бяха като водата. Ако легнеше по гръб, можеше да плава, докато дойде помощ. Но беше твърде късно. Затъна до кръста и не можеше да се измъкне.

— Хамнет! — извика Рипред. — Хамнет, ела тук!

Рипред се справяше добре. Той успя да разпери и четирите си крака и се крепеше нестабилно на повърхността. Но Лапблъд изпадна в паника. Размахваше лапи и бързо потъваше в подвижните пясъци.

Грегор се протегна и сграбчи една лиана. Повдигна се на двайсетина сантиметра, но лианата се прекърши и под тежестта си отново потъна до кръста.

— Нике! — изпищя той. — Нике!

В лозите от дясната му страна се разнесе шумолене. Помощта беше пристигнала! Но черните блестящи очи, които се показаха през зеленината, бяха непознати. Отначало си помисли, че са плъхове. Не, муцуните бяха по-дребни, с по-фини кости. Мишки. Трябваше да са мишки.

— Помощ! — изкрещя Грегор. — Помогнете ни! — Мишките не помръднаха.

Някой падна някъде отвисоко сред лозите, като се въртеше и премяташе, и се приземи елегантно точно между две мишки. И Грегор разпозна новодошлата. Дрехите ѝ бяха на парцали, бледата ѝ кожа — обезобразена от драскотини и порязвания. Дълъг, неправилен белег се спускаше от лявото слепоочие до върха на брадичката. Но тя още носеше тънкия златен обръч около главата си. А виолетовите очи… той би ги разпознал навсякъде.

— Лукса! — Въпреки отчаяното си състояние по чувства как го обзема радост. Тя беше жива! Той се усмихна и усети, че от напуканите му устни бликна кръв. — Лукса! — Протегна ръка към нея, за да го измъкне.

Но Лукса не му подаде ръка. Не легна на брега и не протегна ръка. Дори не му хвърли някой клон.

Вместо това тя скръсти ръце и гледаше как той потъва до шията.