Грегор и проклятието на топлокръвните

Глава 1

Грегор се взираше в огледалото в банята цяла минута, преди да събере смелост. После бавно разви свитъка и вдигна изписаната на ръка страна към стъклото. В отражението прочете първата строфа от стихотворението, озаглавено „Кървавото пророчество”.

Както винаги, от прочетеното му стана лошо.

На вратата се почука.

— Бутс трябва да отиде до тоалетната! — съобщи осемгодишната му сестра Лизи.

Грегор пусна горния край на свитъка и той се нави на руло. Бързо го пъхна в задния джоб на джинсите и дръпна суичъра си надолу, за да го скрие. Все още никой не знаеше за това ново пророчество и нямаше намерение да им казва, докато не станеше абсолютно необходимо.

Преди няколко месеца, точно около Коледа, той се завърна вкъщи от Подземната страна — мрачен, разкъсван от войни свят на километри под Ню Йорк. Там живееха грамадни говорещи плъхове, прилепи, паяци, хлебарки и най-различни други огромни създания. Имаше и хора — с бледа кожа и виолетови очи, които бяха слезли под земята в началото на седемнайсети век и бяха построили каменния град Регалия. Жителите на Регалия вероятно все още спореха дали Грегор е предател или герой. При последното си пътуване той отказа да убие бялото плъхче, наречено Гибелния. За много долноземци това беше непростимо, защото бяха убедени, че някой ден Гибелния ще причини пълното им унищожение.

Сегашната кралица на Регалия, Нериса, беше крехка тийнейджърка с тревожни видения за бъдещето. Именно тя пъхна свитъка в джоба на якето на Грегор, когато си тръгваше. Той си помисли, че това е „Гибелното пророчество”, за чието сбъдване току-що беше допринесъл. Оказа се обаче, че е ново и ужасяващо стихотворение.

— За да можеш понякога да размишляваш върху отражението му — каза Нериса. Оказа се, че има предвид буквално това — „Кървавото пророчество” беше написано отзад напред. Никой не можеше да го разчете, освен ако нямаше огледало.

— Хайде, Грегор! — провикна се Лизи, като почука пак на вратата на банята.

Той отвори и видя Лизи с двегодишната им сестричка Бутс. И двете бяха дебело навлечени с палта и шапки, въпреки че днес не бяха излизали.

— Трябва да пишкам! — изписка Бутс, като смъкна гащичките си около глезените, а после се затътри към тоалетната чиния.

— Първо отиваш до тоалетната, после си смъкваш гащичките — инструктира я Лизи за стотен път.

Бутс се намести на седалката.

— Аз вече голямо момиче. Аз мога ида пишкам.

— Браво — похвали я Грегор, като вдигна окуражително палци. В отговор Бутс му се ухили широко.

— Татко прави курабии в кухнята. Печката там е включена — каза Лизи, като потриваше ръце една в друга, за да ги стопли.

В апартамента беше леденостудено. През последните няколко седмици градът беше обхванат от рекордно ниски температури и бойлерът, който захранваше с пара старите отоплителни тръби, изнемогваше. Хората в сградата се бяха оплакали в общината веднъж, а после и втори път. Без особен резултат.

— Приключвай, Бутс. Време е за курабии — каза Грегор.

Тя издърпа почти един метър тоалетна хартия от ролката и донякъде се избърса. Дори да ѝ предложеха помощ, винаги отговаряше: „Не, аз самичка”.

Грегор се увери, че си е измила ръцете, а после взе лосиона, за да втрие малко в напуканата ѝ кожа. Лизи го хвана за ръкава, точно когато щеше да стисне бутилката.

— Това е шампоан! — извика тя разтревожено. Напоследък я тревожеше почти всичко.

— Вярно — каза Грегор и взе другото шише.

— Имаме желе, Гре-го? — попита Бутс с надежда, докато той втриваше лосиона.

Грегор се усмихна на това ново произношение на името си. В продължение на около година беше „Ге-го”, но наскоро Бутс добави едно „р”.

— Гроздово желе — каза Грегор. — Купих го специално за теб. Гладна ли си?

— Да-а! — възкликна Бутс и той я взе на ръце.

Двамата влязоха в кухнята и ги посрещна облак от топлина. Баща му тъкмо изваждаше тавата с курабии от фурната. Хубаво беше да го види на крака и да прави дори нещо съвсем обикновено, например да приготви закуска за децата. След продължилия повече от две години и половина плен при огромните кръвожадни плъхове в Подземната страна баща му се разболя много тежко. Когато на Коледа Грегор се върна от второто си посещение в Подземната страна, донесе със себе си специално лекарство. Изглежда му помагаше. Пристъпите на треска бяха по-редки, ръцете му престанаха да треперят и си върна няколко изгубени килограма. Далеч не беше добре, но Грегор хранеше тайна надежда, че ако лекарството продължи да действа, наесен баща му може и да успее да се върне на работа като учител по естествени науки.

Грегор намести Бутс на напуканото червено пластмасово столче за хранене, което имаха, откакто той самият беше бебе. Тя започна весело да потропва с крака по стола в очакване на закуската. А и закуската изглеждаше добре, особено като за ядене в края на месеца. Майката на Грегор получаваше заплата на първо число и към края на месеца парите винаги свършваха. Баща му сложи на всеки по две големи курабии и по едно твърдо сварено яйце. Бутс получи чаша разреден ябълков сок — разреждаха го, за да има за по-дълго. Всички други пиха горещ чай.

Баща му им каза да започват да ядат, а той занесе поднос с храна на баба им. Тя прекарваше много време в леглото дори когато беше по-топло, но тази зима рядко го напускаше. В стаята ѝ бяха сложили малка електрическа печка, а на леглото ѝ имаше много завивки. И въпреки това, винаги, когато Грегор влезеше да я види, ръцете ѝ бяха студени.

— Же-ле, же-ле, же-ле — повтаряше Бутс.

Грегор разчупи курабийките ѝ и сложи по една голяма лъжица желе върху всяка. Тя веднага отхапа голяма хапка от една, като изпоцапа цялото си лице в лилаво.

— Хей, нали знаеш, че желето не е за гримиране, а за ядене? — каза Грегор и Бутс се заля от смях. Смехът ѝ беше толкова откачен, че никой не можеше да се сдържи да не се засмее с нея.

Грегор и Лизи трябваше да побързат със закуската, за да не закъснеят за училище.

— Измийте си зъбите — напомни баща им, когато станаха от масата.

— Стига да мога да вляза в банята — каза Лизи и се ухили на Грегор.

Грегор прекарваше много време в банята и това се беше превърнало в семейна шега. В апартамента имаше само една баня и тъй като Грегор беше започнал да се заключва вътре, за да чете пророчеството, всички бяха забелязали. Майка му все се шегуваше, че се мъчи да се издокарва заради някое момиче в училище, а той се преструваше, че е права, като полагаше всички усилия да изглежда смутен. Той наистина си мислеше за едно момиче, но то не беше от неговото училище. И не се тревожеше какво ще каже за косата му, а дали изобщо е жива.

Лукса. Тя беше на същата възраст като него, на единайсет, а вече беше кралица на Регалия. Или поне беше кралица допреди няколко месеца. Против желанията на управляващия съвет на Регалия, тя тайно отлетя след Грегор, за да му помогне в мисията за убиването на Гибелния. Спаси живота на Бутс, като се хвърли в битка с плъховете в лабиринта, а през това време сестричката му успя да избяга на гърба на една предана хлебарка. Но къде беше Лукса сега? Дали се луташе из Мъртвата земя? Пленница на плъховете? Мъртва? Или по някакво чудо беше успяла да се прибере у дома? А и какво беше станало с прилепа на Лукса, Аврора? И с Темп, хлебарката, която беше избягала с Бутс? И с Туичтип, женския плъх с толкова остро обоняние, че можеше да долавя дори цветове? Всичките му приятели. Всичките — изчезнали по време на мисията. Нощем те всички се промъкваха в сънищата му, а денем си мислеше постоянно за тях.

Грегор беше помолил долноземците да му съобщят какво се е случило. Трябваше да му оставят бележка в решетката на пералното помещение, където се намираше един от входовете към Подземната страна. Защо не го бяха направили? Какво ставаше?

Да не знае за Лукса и другите… да се опитва да дешифрира загадъчното пророчество сам… съчетанието от тези неща подлудяваше Грегор. Струваше му огромни усилия да внимава в час, да се държи нормално с приятелите си, да крие тревогите си от близките си, защото всеки намек, че крои планове да се върне в Подземната страна, би ги хвърлил в паника. Беше постоянно разсеян, не чуваше какво му казват, забравяше разни неща. Както например сега.

— Грегор, раницата ти! — напомни баща му, когато двамата с Лизи тръгнаха да излизат. — Според мен може да ти потрябва.

— Благодаря, татко — каза Грегор, като избегна погледа на баща си, за да не забележи тревогата в него.

Двамата с Лизи слязоха по стълбите и преди да излязат на улицата, се подготвиха да посрещнат студа. Един остър порив на вятъра премина право през дрехите му, сякаш изобщо ги нямаше. Видя как на Лизи ѝ потекоха сълзи; очите ѝ винаги се насълзяваха от вятъра.

— Хайде да побързаме малко, Лиз. Поне в училище ще е топло — каза Грегор.

Вървяха по улиците толкова бързо, колкото позволяваха заледените тротоари. За щастие началното училище на Лизи беше само на две пресечки. Тя беше дребна за възрастта си — „с деликатна фигура”, казваше майка му. „Един по-силен вятър направо ще те отвее” казваше баба му, когато прегръщаше Лизи. И днес Грегор се чудеше дали не е права.

— Нали ще ме вземеш след училище? Ще бъдеш тук? — попита Лизи на вратата.

— Разбира ce — обеща Грегор. Тя го изгледа с упрек. През последния месец я беше забравил два пъти и тя трябваше да седи в училищната канцелария и да чака някой да дойде да я прибере. — Ще бъда тук!

Грегор тръгна пак срещу вятъра почти с облекчение. Зъбите му тракаха, но поне имаше няколко минути спокойствие. Мислите му веднага се насочиха към Подземната страна и какво ли ставаше сега там, някъде далече под краката му. Беше само въпрос на време, преди да го повикат да се върне долу — той знаеше това. Точно затова прекарваше толкова много време в банята, като проучваше новото пророчество и се мъчеше да разбере думите, обзет от отчаяно желание да се подготви по всякакъв начин за онова, което го чакаше. Долноземците разчитаха на него.

Ах, тези долноземци! Отначало намираше оправдания за мълчанието им, но сега беше направо бесен. Не само че нямаше новини за Лукса и другите му изчезнали приятели: Грегор не знаеше и какво се е случило с Арес, големия черен прилеп, на който имаше повече доверие, отколкото на всеки друг в Подземната страна. Арес и Грегор бяха клетвени съюзници и бяха положили клетва да се защитават взаимно до смърт. Пътуването с цел да открият и убият Гибелния беше ужасно, но ако от него беше произтекло нещо хубаво, то беше, че връзката между Грегор и Арес беше станала непоклатима. За нещастие Арес беше изгнаник сред хората и прилепите. Беше оставил първия си клетвен съюзник, Хенри, да падне и да загине, за да спаси живота на Грегор. Въпреки че Хенри беше предател и Арес беше постъпил правилно, долноземците го мразеха. Освен това обвиняваха прилепа за това, че не е убил Гибелния, макар че, строго погледнато, това беше задача на Грегор. Грегор имаше лошото предчувствие, че където и да беше, Арес страда.

Грегор отвори вратата на училището и се опита да не мисли за Подземната страна и да насочи вниманието си към задачите по математика. Всеки петък денят започваше с тест. После следваше баскетбол на един кош в салона по физическо, някакъв експеримент с кристална захар в часа по естествени науки и накрая — обяд. Стомахът на Грегор винаги почваше да стърже от глад поне цял час, преди да стигне до училищната столова. Заради студа, усилията да пестят храната вкъщи, за да стигне за по-дълго и факта, че просто растеше, той беше непрекъснато гладен. В училище получаваше безплатен обяд и си изяждаше всичко от подноса, дори да не му харесваше. За щастие петък беше ден за пица, която той обожаваше.

— Ето, вземи моята — каза приятелката му Ан-джелина, като премести своето парче пица в чинията му. — И без това съм прекалено нервна, за да ям. — Тази вечер се играеше училищната пиеса, а Анджелина изпълняваше главната роля.

— Искаш ли да преговорим още веднъж репликите? — попита я Грегор.

Текстът се озова моментално в ръката му.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? Излизам на сцената ето на това място…

Сякаш той не го знаеше прекрасно. Грегор и общият им приятел Лари преговаряха репликите с Анджелина всеки ден от шест седмици насам. По-често това се падаше на Грегор. Студеният, сух зимен въздух влошаваше астмата на Лари и от четенето на глас започваше да кашля. Миналата седмица лежа в болницата с тежък пристъп и още изглеждаше малко отпаднал.

— Няма значение, все едно ще забравиш всичко — обади се Лари, който рисуваше върху салфетката си нещо, което приличаше на око на муха. Не вдигна поглед.

— Не говори така! — ахна Анджелина.

— Ще бъдеш пълна скръб, също като в предишната пиеса — подхвърли Лари.

— Да, едва издържахме до края — кимна Грегор.

Анджелина беше играла прекрасно в миналата пиеса. Всички го знаеха. Тя се опита да скрие доволното си изражение.

— Я ми припомни пак, ти какво играеше? Някаква буболечка, нали? — каза Грегор.

— Нещо с криле — рече Лари.

Тя беше играла феята кръстница в „Пепеляшка”, само че действието се развиваше в Ню Йорк.

— Може ли да започваме вече? — помоли Анджелина. — За да не се изложа напълно довечера?

Грегор преговори репликите с нея. Всъщност нямаше нищо против — така се разсейваше от по-мрачните мисли.

„Дръж мислите си в Горната земя”, нареди си той. „Иначе само ще се побъркаш”.

И през остатъка от деня се справи доста добре с тази задача. Изкара часовете в училище и прибра Лизи вкъщи, а после се отби в апартамента на Лари. Майката на Лари поръча китайска храна като специална почерпка и отидоха да гледат пиесата. Беше забавна и Анджелина беше най-хубавото нещо в нея. Когато се върна, Грегор донесе на сестрите си цял джоб сладки с късметчета, които беше запазил от вечерята. Бутс никога не беше виждала сладки с късметчета и все се опитваше да ги яде заедно с хартията.

Легнаха си по-рано, защото беше прекалено студено да правят нещо друго. Грегор се зави не само с одеялата, но и с палтото си и няколко хавлиени кърпи. Майка му и баща му влязоха да му кажат лека нощ. Това му вдъхна чувство за сигурност. В продължение на толкова много години баща му отсъстваше или беше твърде болен, за да дойде при него. Струваше му се истински лукс и двамата му родители да го завиват вечер в леглото.

И така, той се справяше добре, като успяваше да задържи ума си в Горната земя, преди баща му да се надвеси да го прегърне за лека нощ и да прошепне тихо, за да не чуе майка му: „Няма поща”.

Двамата с баща му бяха разработили система. Миналото лято майката на Грегор забрани да се влиза в пералното помещение. Никой не ѝ се разсърди. През последните няколко години първо съпругът ѝ, а после Грегор и Бутс бяха паднали през решетката в стената на пералното помещение, която водеше към Подземната страна. Изчезването им беше мъчително. Грегор не знаеше как майка му беше успяла да поддържа семейството емоционално и финансово през всичкото това време. Тя беше невероятна. Така че да я оставят да постигне своето за пералното помещение беше дребна отстъпка.

Проблемът беше… че поради забраната за Грегор беше невъзможно да проверява решетката, която водеше към Подземната страна. Баща му обаче знаеше с каква тревога и нетърпение чака новини за Лукса и останалите и веднъж на ден слизаше за малко в пералното помещение и проверяваше дали няма съобщение за сина му. Не казваха на майка му; щеше само да се разстрои. За нея беше друго. Тя никога не беше ходила в Подземната страна. В нейните представи всеки, който живееше там, беше свързан по някакъв начин с отвличането на съпруга и децата ѝ. Но и Грегор, и баща му имаха приятели там долу.

Значи нямаше поща. Пак нито дума. Никакви отговори. Грегор продължи да се взира в тъмнината часове наред, а когато най-после заспа, сънищата му бяха неспокойни.

На другата сутрин се събуди късно и трябваше да побърза, за да бъде в апартамента на госпожа Кормаки преди десет. Всяка събота ходеше да ѝ помага. През есента имаше случаи, когато Грегор усещаше, че тя му измисля работа, защото знае, че семейството му изнемогва с парите. Но сега, когато времето беше толкова лошо, госпожа Кормаки наистина имаше нужда от помощта му. От студа я боляха ставите и се придвижваше трудно по заледените тротоари. Все се притесняваше, че ще падне и ще си счупи бедрената кост. Грегор беше доволен, че сега наистина си е заслужил парите.

Днес тя му беше приготвила дълъг списък с поръчки — химическото чистене, супермаркетът, хлебарницата, пощата и железарския магазин. Както винаги, първо го нахрани.

— Ял ли си? — попита го тя.

Преди да успее да отговори, тя добави:

— Все едно, в този студ няма да ти се отрази зле, ако ядеш два пъти.

Сложи на масата голяма димяща купа овесена каша с много стафиди и кафява захар. Наля му портокалов сок и намаза с масло няколко препечени филийки.

След като се нахрани, Грегор се почувства готов да се изправи срещу всякакво време, което беше добре, тъй като навън беше десет градуса под нулата дори и без ледения вятър. Следвайки списъка, той тичаше от място на място, благодарен, че се налага да чака на опашки, за да се постопли. След като остави покупките върху кухненската маса на госпожа Кормаки, беше възнаграден с огромна чаша горещ шоколад. После двамата се навлякоха дебело, за да отидат заедно до двете места, където Грегор не можеше да изпълни поръчките ѝ — банката и магазина за алкохол. Щом излязоха навън, госпожа Кормаки пристъпваше много внимателно и се държеше здраво за Грегор, докато преодоляваха заледени участъци, пешеходци, наполовина заслепени от шалове, и рязко завиващи таксита. Успяха да се стоплят в банката, защото госпожа Кормаки нямаше доверие на банкоматите и се наложи да стоят на опашка на касата. После отидоха до магазина за алкохол, за да избере бутилка червено вино за рождения ден на приятелката си Айлийн. Но докато стигнат обратно вкъщи, пръстите на госпожа Кормаки вече бяха толкова премръзнали, че тя изпусна виното в коридора точно когато Грегор отключи вратата. Бутилката се счупи на плочките и виното се разля върху изтривалката.

— Е, няма как — Айлийн ще получи бонбони — заяви госпожа Кормаки. — Имам една хубава кутия шоколадови бонбони с крем, изобщо не е отваряна. Някой ми я подари за Коледа. Дано да не е била Айлийн. — Тя накара Грегор да се дръпне назад, събра стъклата, а после вдигна изтривалката и му я подаде: — Хайде. Да я занесем в пералното помещение, преди да е останало петно.

Пералното помещение! Докато тя вземаше прах за пране и препарат за отстраняване на петна от килера, Грегор се опита да си измисли извинение защо не може да я придружи. Едва ли можеше да каже: „О, не мога да сляза там долу, защото майка ми се страхува, че ще изскочи гигантски плъх, ще ме завлече на километри под земята и ще ме изяде”. Ако се замислиш, почти не съществуваше основателна причина някой да не може да отиде в пералното помещение. Затова отиде.

Госпожа Кормаки напръска изтривалката с препарат за отстраняване на петна и я пъхна в пералнята. Пръстите ѝ все още бяха премръзнали и тя с труд намери монети от двайсет и пет цента в портмонето си с дребни пари. Изпусна една на циментовия под и тя се търкулна през помещението, като спря със звънтене до последната сушилня. Грегор отиде да я вземе. Когато се наведе да вземе монетата, нещо привлече погледа му и той си удари главата в сушилнята.

Грегор примигна, за да се увери, че не му се привиждат неща. Не му се привиждаха. Там, между рамката на решетката и стената, беше пъхнат свитък.

Глава 2

— Хей, удари ли се? — попита госпожа Кормаки, докато слагаше прах за пране в пералнята.

— Не, няма ми нищо — каза Грегор и разтърка удареното място. Вдигна монетата от четвърт долар и устоя на изкушението да измъкне свитъка от решетката. Помъчи се да си придаде вид, сякаш нищо не е станало, и върна монетата.

Госпожа Кормаки я пъхна в машината и я включи.

— Готов ли си да хапнем нещо за обяд? — предложи тя.

На Грегор не му оставаше да направи нищо, освен да я последва до асансьора. Не можеше да прибере свитъка пред нея. Тя щеше да поиска да разбере какво е това, а тъй като вече беше подозрителна относно историите, с които прикриваше времето, прекарано от семейството му в Подземната страна, едва ли щеше да измисли убедителна лъжа. Той не беше успял да измисли дори оправдание да не влиза в пералното помещение!

Върнаха се горе и госпожа Кормаки стопли домашна пилешка супа и сипа големи порции. Грегор ядеше механично, като слушаше само с половин ухо и се мъчеше да поддържа своята част от разговора. Довършваха тортата, когато госпожа Кормаки хвърли поглед към стенния часовник и каза:

— Изтривалката сигурно вече е готова за сушилнята.

— Отивам! — Грегор скочи на крака толкова бързо, че събори стола си. Той го вдигна обратно кол-кото можеше по-спокойно. — Извинявайте. Отивам да сложа изтривалката в сушилнята.

Госпожа Кормаки го изгледа особено.

— Добре.

— Искам да кажа, не е нужно да сме двамата, за да сложим една изтривалка в сушилнята — каза Грегор, като сви рамене.

— Прав си за това. — Тя пъхна в ръката му няколко монети по четвърт долар и продължи да го наблюдава внимателно. — А защо вие вече не използвате нашето перално помещение?

— Какво? — Въпросът го свари неподготвен.

— Защо двамата с майка ти ходите чак до пералнята при месарницата? — попита тя. — Цената е същата. Проверих.

— Защото… пералните машини… там… са по-големи — каза Грегор. Това наистина беше така. Не беше пълна лъжа, макар и да не беше цялата истина.

Госпожа Кормаки го изгледа изпитателно, а после поклати глава:

— Отивай за изтривалката — каза тя кратко.

Асансьорът никога не се беше движил толкова бавно. Едни хора се качваха, други слизаха, една жена задържа вратата, както му се стори, цял час, докато детето ѝ изтича обратно до апартамента им да си вземе шапка. Когато най-после стигна до пералното помещение, Грегор трябваше да изчака някакъв мъж, който очевидно не си беше прал дрехите от близо месец, да зареди шест перални.

Грегор пъхна изтривалката в сушилнята до решетката и се засуети около нея, докато мъжът си тръгна. Веднага щом хоризонтът беше чист, се наведе и издърпа свитъка от решетката. Пъхна го в ръкава на суичъра си и се отправи навън. Без да си прави труда да взима асансьора, тръгна нагоре по стълбите. Изкачи се на първата площадка и седна. Никой нямаше да го смущава тук, не и когато асансьорът работеше.

Измъкна свитъка от ръкава на суичъра си и го разви с треперещи ръце. Там пишеше:

Грегор прочете бележката три пъти, преди да разбере за какво става дума. Не очакваше това. Не се споменаваше нищо за Лукса и другите му изчезнали приятели. И нищо за Арес. Вместо това беше ясен вик за помощ.

„Връхлетя ни Кървавото пророчество?”

„Почна се!”, помисли си Грегор. Сърцето му блъскаше като юмрук в гърдите, а през тялото му пробяга тръпка на ужас. „Кървавото пророчество”.

Всъщност вече не му трябваше огледало, за да го прочете, макар че като гледаше редовете, разбираше по-лесно някои части. Вече го знаеше наизуст. В ритъма на думите имаше нещо, което набиваше пророчеството в ума и го запечатваше там, като някоя от онези непоносими песни от телевизионните реклами. Сега то звучеше в главата му в такт с потрепването на ботушите, докато бавно се качваше по стълбите.

Грегор беше оцелял след други две пророчества от автора на това — Бартоломю Сандуич. Именно Сандуич беше отвел долноземците дълбоко под днешния Ню Йорк и беше основал града на хората Регалия. След смъртта си беше оставил каменна стая, чиито стени бяха изцяло покрити с пророчества — негови видения за бъдещето. И не само хората, но и всички същества в Подземната страна вярваха, че Сандуич е притежавал способността да вижда в бъдещето.

Грегор не можеше да реши как да приема предсказанията на Сандуич. Понякога ги мразеше. Понякога беше благодарен за насоките, които му даваха, макар пророчествата да бяха толкова загадъчни, че понякога сякаш означаваха едновременно много неща. Но в претрупаните редове обикновено можеше да схванеш в общи линии какво те очаква. Като тук например…

Грегор вече се беше досетил, че става дума за някаква смъртоносна болест и много хора ще се разболеят от нея. Не само хора, а и всички топлокръв-ни. Всички бозайници. Долу в Подземната страна към тях спадаха прилепите и плъховете… всъщност не знаеше още колко други същества може да бъдат засегнати. А какво ли означаваше този страшен ред за „тавата”? Че накрая всички ще бъдат изядени?

Воинът беше Грегор — безполезно беше да се самозалъгва, че е някой друг. Той не искаше да е воинът. Мразеше да се бие, мразеше факта, че толкова го бива за това. Но след като успешно беше изпълнил две пророчества в ролята си на „воин”, престана да мисли, че долноземците са сбъркали човека.

Беше намесена и принцесата… Таеше надежда, че не става дума за Бутс. Пълзливците — така долноземците наричаха хлебарките — я бяха обявили за принцеса, но тя не беше истинска принцеса. Може би пълзливците си имаха собствена принцеса и щяха да доведат нея.

Други строфи, изглежда, намекваха, че хората и гризачите — плъховете — ще бъдат принудени да се съюзят, за да намерят лекарство за болестта. Това едва ли щеше да им хареса! Бяха прекарали цели столетия в опити да се избият взаимно. А после, налице беше и обичайното предсказание на Сандуич, че ако нещата не се получат, ще последва пълно унищожение и накрая всички ще умрат.

Грегор си помисли дали Сандуич някога е написал оптимистично пророчество. Нещо за мир и радост, със старомоден щастлив край. Вероятно не.

В „Кървавото пророчество” най-много го влудяваше строфата, която се повтаряше четири пъти. Сякаш Сандуич се мъчеше да я набие в главата му.

Какво означаваше това? Звучеше абсолютно безсмислено! Грегор трябваше да говори с Викус! Освен че беше дядо на Лукса и сред най-влиятелните хора в Регалия, Викус беше един от най-добрите тълкуватели на пророчествата на Сандуич. Ако някой можеше да обясни този пасаж, това беше той.

Грегор осъзна, че е застанал на площадката на стълбите на своя етаж, вкопчен в парапета. Не беше сигурен колко време е прекарал така. Но сега трябваше да приключи с госпожа Кормаки и да се прибере вкъщи.

Ако се беше забавил твърде дълго, тя, изглежда, не забеляза. Даде му обичайните четирийсет долара плюс голяма тенджера ядене за семейството му. Докато си тръгваше, тя уви около врата му още един шал, защото „си имам достатъчно шалове да удуша кон с тях”. Госпожа Кормаки никога не го оставяше да си тръгне с празни ръце.

Вкъщи Грегор повика баща си насаме в кухнята и му показа бележката от Викус. Лицето на баща му помръкна, докато я четеше.

— „Кървавото пророчество”. Знаеш ли какво е то, Грегор? — попита той.

Без нито дума Грегор подаде на баща си свитъка с пророчеството. Беше измачкано и леко зацапано от много четене.

— Откога имаш това? — попита баща му.

— От Коледа — каза Грегор. — Не исках да се тревожиш.

— Ще започна да се тревожа, ако знам, че криеш от мен разни неща — каза баща му. — Не го прави повече.

Грегор кимна. Баща му отвори свитъка, за да го прочете, и придоби озадачено изражение.

— Написано е огледално — каза Грегор. — Но аз го знам наизуст. — Издекламира пророчеството на глас.

— „По кръвта ви се носи смъртта”. Е, това не звучи добре — отбеляза баща му.

— Не, звучи, сякаш много хора ще се разболеят — каза Грегор.

— Изглежда, Викус мисли, че си им нужен и трябва пак да слезеш там долу. Знаеш, че майка ти няма да позволи това да се случи — каза баща му.

Знаеше. Не беше трудно да си представи ужаса на майка си, щом научи за пророчеството. След изчезването на баща му тя беше прекарала много безсънни нощи, седнала сама до кухненската маса. Първо плачеше. После мълчеше и прокарваше пръсти по шарките по покривката. Накрая изобщо не помръдваше. А вероятно ѝ е било още по-тежко, когато двамата с Бутс изчезнаха. Можеше ли наистина да я подложи отново на това? „Не, не мога!”, помисли си той. После лицата на приятелите му от Подземната страна започнаха да преминават в съзнанието му. Те можеше да умрат — всички до един — ако не отидеше.

— Трябва поне да отида да изслушам Викус, татко — каза Грегор, с глас, задавен от безпокойство.

— Трябва да разбера какво става! Искам да кажа, не мога просто да скъсам бележката и да се престоря, че не съм я получил!

— Добре, добре, ще отидем и ще го изслушаме. Искам от теб само едно — не му обещавай нищо, което не можеш да изпълниш — каза баща му.

Помолиха госпожа Кормаки да се отбие за малко, като ѝ казаха, че отиват на кино. Тя, изглежда, се зарадва на шанса да поседи със сестрите и баба му. Въоръжена с тесте детски карти за игра и кутия пуканки, тя отпрати с махване на ръка Грегор и баща му към вратата.

— Вие двамата вървете. Имате нужда да прекарате малко време заедно, като баща и син.

Може и да имаха. Но не точно по този начин.

Преди да тръгнат, Грегор се погрижи да вземе хубаво, силно фенерче. Видя как баща му пъхна под якето си един лост. Отначало Грегор си помисли, че го взема за защита, но баща му прошепна: „За камъка”. Мястото, където Арес винаги оставяше Грегор, беше в подножието на едно стълбище под Сентрал парк. Каменна плоча покриваше входа към стълбището. В такова време тя щеше да е замръзнала.

За да стигнат при Викус преди четири, трябваше да вземат такси до парка. Грегор си помисли, че да отидат пеш до метрото и без друго ще е прекалено трудно за баща му. Дори така, краткото разстояние от улицата до входа към Подземната страна, скрит сред дърветата, изглежда го изтощи.

В мразовитото време Сентрал парк беше почти пуст. Имаше съвсем малко хора, които вървяха забързано с приведени глави и ръце, пъхнати в джобовете. Никой не обърна внимание, когато Грегор разхлаби каменната плоча и я отмести настрани, за да разкрие входа.

— Подранили сме с пет минути — каза Грегор и погледна надолу в тъмнината.

— Може и Викус да е подранил. Хайде да слизаме. Поне ще се махнем от този вятър — каза баща му.

Спуснаха се в дупката. Грегор не забрави да вземе със себе си лоста — камъкът вероятно щеше да замръзне веднага, а той не искаше да остане заклещен под земята. Върна каменната плоча на място и настъпи пълна тъмнина. Грегор включи фенерчето си и освети дългото стълбище.

— Арес обикновено ме оставя най-долу — каза той. Заслиза, а баща му тръгна бавно зад него, като пристъпваше предпазливо.

Стълбището водеше в голям, построен от хора тунел, който изглеждаше изоставен. Въздухът беше тежък, студен и влажен. Долу не проникваше шум от парка, но покрай стените се чуваха слаби звуци от пробягващи миши крачета.

Когато стигна до последните няколко стъпала, Грегор се обърна назад и видя, че баща му е изминал едва половината път.

— Не бързай. Още го няма.

Думите едва бяха излезли от устата му, когато върху китката му се стовари рязък удар и Грегор усети как фенерчето изхвърча от ръката му. Обърна глава навреме, за да зърне едър, космат силует, който се хвърли към него от сенките.

Плъхът го беше чакал.

Глава 3

Грегор замахна с лоста, но плъхът го хвана със зъби и го дръпна силно. Грегор полетя във въздуха и после се стовари по корем в тунела. Лостът падна с дрънчене в тъмното. Грегор успя да вдигне ръце, за да предпази лицето си от удара в студения бетонен под.

— Грегор! — извика разтревожено баща му, докато плъхът го притискаше с гърди към земята. Усети горещия му дъх на бузата си. Опита се да замахне, но беше безпомощен.

— Жалка работа. Абсолютно жалко изпълнение — изсъска познат глас в ухото му.

Грегор изпита първо вълна на облекчение, а после веднага се ядоса.

— Махни се от мен, приятел!

Плъхът само се намести по-удобно.

— Нали разбираш — в мига, щом си изгубиш светлината, може направо да се смяташ за мъртъв.

Освети ги лъчът на фенерчето. Грегор присви очи и видя баща си да се приближава към тях с голямо назъбено парче бетон в едната ръка.

— Пусни го! — изкрещя той и вдигна бетонния къс.

— Няма нищо, татко. Това е Рипред! — Грегор се заизвива, за да се освободи, но плъхът тежеше цял тон. — Той е приятел — добави, за да успокои баща си, макар че да нарече Рипред „приятел” беше малко пресилено.

— Рипред? — каза баща му. — Рипред? — Гърдите му мъчително се повдигаха и спускаха, а погледът му беше безумен, докато се мъчеше да осмисли думите.

— Да, опитвам се да давам на момчето ти съвети за оцеляване, но той не внимава. — Рипред се надигна и с лекота преметна Грегор с лапа. Изражението на покрития с белези плъх беше обвинително. — Не се упражняваш по ехолокация, нали?

— Упражнявам се и още как! — отвърна бързо Грегор. — Упражнявам се със сестра ми.

Това беше истина, но все пак Грегор пропусна да каже, че го правеше главно защото Лизи го караше. Тя беше изключително съвестна по отношение на домашните си. Когато научи, че Рипред е казал на Грегор да се упражнява по ехолокация, тя го прие много сериозно. Поне три пъти седмично завличаше Грегор някъде в сградата — в коридора, под стълбището, във фоайето — и му връзваше очите. После той трябваше да стои и да цъка с език, за да я намери. Предполагаше се звукът от цъкането ще се отрази в нея и по някакъв начин Грегор ще разбере къде е застанала. Но въпреки всичките ѝ усилия уменията му в ехолокацията не се подобряваха особено.

Сега, когато Рипред започна да му се кара, Грегор се приготви за отбрана.

— Виж, вече ти казах, че ехолокацията не ми се отдава. Къде е Викус?

— Няма да дойде — каза Рипред.

— Но той ми писа за „Кървавото пророчество”. Мислех, че ще се срещне с нас — възрази Грегор.

— А пък аз мислех, че ще си сам — каза Рипред, седна на задните си крака и погледна бащата на Грегор: — Помниш ли ме?

Баща му още стискаше парчето бетон, но беше свалил ръка до тялото си. Вгледа се в Рипред, сякаш се опитваше да си спомни някой, когото беше видял насън. Дълъг сън, изпълнен с глад и самота и страх и злобните подмятания на разни гласове в тъмното. Гласове на плъхове. Като този, който седеше пред него. Той се намръщи и се помъчи да проясни бъркотията в ума си.

— Носеше ми храна. Долу в ямата на плъховете… ти понякога ми носеше храна.

— Точно така — каза Рипред. — А някой тук да е донесъл храна на мен? Умирам от глад.

Рипред наистина изглеждаше по-слаб от обикновено. Коремът му доста се беше смалил, а костите на лицето му се очертаваха по-ясно.

Грегор не беше очаквал, че ще се види с Рипред, нито че ще го храни, но автоматично прерови джобовете на якето си. Напипа една забравена бискви-тка с късметче от снощи и я измъкна.

— Заповядай — каза той.

Рипред реагира с пресилена изненада.

— О, небеса, всичкото това само за мен ли е?

— Виж, изобщо не знаех… — започна Грегор.

— Не, моля ти се. Не се извинявай. — Езикът на Рипред се стрелна навън и бисквитката моментално изчезна в устата му. — О, да! О, честна дума! — занарежда възторжено той, докато дъвчеше и преглъщаше. — Натъпках се до пръсване!

— Защо си толкова гладен? — попита Грегор.

— Ами, поради факта, че Соловет си е наумила да умори плъховете от глад… — каза Рипред.

Грегор смътно си спомняше как Рипред веднъж повдигна този въпрос по време на вечеря в Регалия. Хората бяха отнели една от реките на плъховете, или нещо подобно.

— И факта, че трябва да храня онова ненаситно бебе, дето ми го натресе… — рече Рипред.

— Гибелния ли? — прекъсна го Грегор. — Как е той?

— Голяма беля е, честно казано. Яде три пъти повече от нас, останалите, и въпреки това не може да се научи да ловува. Ако не го храним, хленчи. Затова, разбира се, ние го храним, а после той пораства с още двайсет сантиметра и хленчи още по-силно. Повярвай ми, живее си много по-добре от мен — изръмжа Рипред.

Плъхът намери край стълбите стара летва и почна да я глозга. Разхвърчаха се дървени стърготини като обелки от ябълка.

— Ами Лукса? Тя прибра ли се? — попита Грегор, почти страхувайки се да чуе отговора.

— Не, не се прибра — каза Рипред, вече не толкова рязко. — От надежден източник знам, че не е пленница на плъховете. Възможно е наистина да се е измъкнала от Лабиринта, но… на твое място не бих хранил много големи надежди по въпроса.

Грегор кимна леко. Бяха минали месеци. Ако Лукса се беше измъкнала от плъховете, защо не се беше върнала в Регалия?

— А другите? — попита той.

— Прилепът ѝ още липсва. А за прекрасната Туичтип също не се знае нищо. О, знаеш ли обаче кой се появи? Оня пълзливец, дето разнасяше насам-натам сестра ти. Как му беше името, Ток… Тинг…? — каза Рипред.

— Темп? — каза бащата на Грегор.

— Точно така, Темп. Прибра се няколко седмици, след като ти замина, по-добре от всякога. Прекарал известно време в Мъртвата земя, докато му пораснат един-два нови крака — каза Рипред. — Много се вълнува, че пак ще види „принцесата”.

Грегор и баща му се спогледаха. Дори да успееха някак да убедят майката на Грегор да го пусне долу, щеше да е невъзможно да я убедят да позволи на Бутс да се върне в Подземната страна.

Рипред усети смущението им.

— Е, нали знаете, че тя трябва да се върне? Искам да кажа, чели сте „Кървавото пророчество”, нали?

— Прочетох го — каза Грегор уклончиво. — Но не съм сигурен какво следва.

— Аз ще ти кажа какво следва — рече Рипред. — Викус ще изпрати прилеп до пералното ви помещение в полунощ. Иска двамата със сестра ти да го чакате. Всички го искаме.

— А ако не го чакаме? — попита Грегор.

— В такъв случай има много малък шанс някое топлокръвно същество в Подземната страна да оцелее. Там долу вилнее чума, която причинява всевъзможни беди — или не си чул? — каза Рипред.

— Да, тази история с чумата едва ли ще е голям плюс, когато помоля майка ни да ни пусне — отбеляза Грегор.

— Чумата. Разкажи ни за нея — каза бащата на Грегор.

— О, нещо като едра шарка е — каза Рипред. — Висока температура, гнойни мехури по кожата, накрая блокира белите дробове. Наричат я Проклятието на топлокръвните, защото поразява само топлокръвни същества. Плъховете измират като мухи. В Мъртвата земя намериха телата на няколко прилепа съгледвачи. А никой още няма вест от гризльовците.

— Гризльовците ли? — каза Грегор.

— От мишките. Така ги наричаме. Но слушай, в Регалия има само три случая на чума и те са под карантина, така че там сте в пълна безопасност. Всъщност ни трябвате само за това, за срещата в Регалия. Всички топлокръвни изпращат представители. Хората ще изследват кръвта на всички участници, за да са сигурни, че не са болни от чума. Ела само на срещата и после можеш да си вървиш вкъщи — каза Рипред.

— Мога ли? — попита Грегор. Обикновено пророчествата изискваха от него много повече.

— Защо не? В пророчеството се казва само да те доведем отгоре. След това каква полза ще има от теб? Ти си на единайсет. Никой не очаква лично да забъркаш лекарство срещу чума с училищния си комплект по химия — каза Рипред.

Плъхът беше прав. Лекуването на чума беше работа повече за лекари и учени, отколкото за воини.

Грегор погледна баща си с надежда.

— Става дума само за една среща, татко. И няма да присъства никой от заразените с чума. Няма да е проблем, не мислиш ли?

— Не знам, Грегор — каза баща му и поклати глава.

— О, воинът ще дойде. Знаем това. Сестра му е тази, за която се безпокоим — каза Рипред.

— Защо си толкова сигурен, че ще дойда? — попита Грегор.

— Заради онзи твой прилеп. Онзи, големият, навъсеният — каза Рипред.

— Арес ли? — каза Грегор. — Какво общо има това с Арес? Ще го прогонят ли, ако не се появя?

— По-лошо е от това, боя се. — Дъската, която Рипред гризеше, се прекърши на две. Той изплю дървените стърготини, напълнили устата му, и уморено погледна Грегор. — Нали ти казах, че в Регалия има три случая на чума? Единият е той.

Глава 4

— О, не! — прошепна тихо Грегор. От всички ужасни възможности, които се въртяха в главата му през последните няколко месеца, тази не му беше хрумвала. — Зле ли е?

— Зле е. Той беше първият случай в Регалия. Смятат, че е прихванал чумата, когато го нападнаха онези мушици във Водния път. После сигурно я е предал на плъховете в Лабиринта — каза Рипред.

— Мушици? Но аз си мислех, че само топлокръвните животни могат да се разболеят от нея — възрази бащата на Грегор.

— Да, но кръвосмучещите и месоядните насекоми могат да я пренасят и разпространяват от едно топлокръвно същество на друго — каза Рипред.

— Ще умре ли? — попита Грегор с пресекващ глас.

— Е, да не го отписваме още — каза Рипред. — В Регалия имат лекарства, които могат поне да облекчат симптомите му — плъховете не разполагат дори с това. А и той е силен.

— Вярно е — каза Грегор и се почувства малко по-обнадежден. — Той е най-силният прилеп там долу. И е упорит. Ще се пребори.

— Да, ще се опита да се държи, защото вярва, че идва помощ. Защото воинът, неговият клетвен съюзник, ще дойде. Ще има среща. После ще започне търсене на лекарството. Разбира се, ако му отнемеш тази надежда… — Рипред нарочно остави изречението да увисне недовършено.

— Ще бъда там, Рипред — каза Грегор.

— Не си прави труда да идваш без сестра си. Загуба на време е. Според Сандуич трябва да участват и пълзливците, а те се съгласиха да изпратят представител само ако Бутс е там — каза Рипред.

— Не знам как ще убедя мама да я пусне…

— Майка ти. Предай ѝ от мое име следното. Ако ти и сестра ти не се появите, плъховете ще изпратят ескорт — каза Рипред.

— Какво значи това? — попита баща му.

— Значи да сте там в полунощ — каза Рипред.

— Но… — започна Грегор.

Плъхът изпъшка от болка и се прегърби за няколко мига.

— А-а, трябва да намеря с какво да си напълня стомаха. И след още една минута това ще е някой от вас — озъби се той. — Вървете. Вървете си у дома! Знаете какво трябва да направите! Така че го направете!

Рипред се обърна и изчезна в сенките.

Грегор и баща му се изкачиха обратно до парка, повдигнаха каменната плоча и се измъкнаха навън. Бързо върнаха камъка на мястото му и тръгнаха към улицата.

— Какво ще правим, татко? — попита Грегор, докато се опитваха да хванат такси.

— Не се тревожи, ще измислим нещо — каза баща му. — Само не се тревожи.

Но Грегор беше много разтревожен, а му беше ясно, че и с баща му е така.

Когато се върнаха, майка му се беше прибрала от кафенето, където работеше като сервитьорка. Още беше с униформата си; беше вдигнала крака на масичката за кафе и изглеждаше пребита от умора. Работеше седем дни в седмицата, всяка седмица, освен ако не беше някой от големите празници като Денят на благодарността или Коледа, когато почти всички бяха в почивка. Шегуваше се, че съботните и неделните вечери са свободните ѝ дни, защото свършваше работа в четири. Никога не споменаваше как освен това трябваше да се явява на работа в шест сутринта през уикендите. Не, майка му никога не се оплакваше. Вероятно защото беше толкова благодарна, че всички са си отново вкъщи при нея. А сега се налагаше да ѝ каже, че се връщат в Подземната страна.

— Хубав ли беше филмът? — попита тя с усмивка, когато влязоха.

— Не сме гледали филм, мамо — каза Грегор.

Майка му повдигна въпросително вежди, но преди Грегор да успее да продължи, вратата на кухнята се отвори и госпожа Кормаки подаде глава.

— Хубаво, върнали сте се. Вечерята е след три минути — заяви тя и изчезна.

— Какво прави тя още тук? — попита Грегор.

— Поканих я да остане за вечеря. В края на краищата тя сготви яденето. И не ми позволиха да помагам — каза майка му. — Какво те прихваща? Мислех, че харесваш госпожа Кормаки.

— Да — каза Грегор. — Да.

— Тогава върви да се измиеш и после се дръж прилично — нареди майка му.

Вратата на кухнята пак се отвори и Лизи и Бутс подадоха глави навън.

— Две минути! — заяви Лизи важно.

— Две! — повтори като ехо Бутс.

— Върви да се измиеш, Грегор — каза баща му. — После ще разкажем на майка ти как сме прекарали следобеда.

Грегор разбра. Не можеше да разговарят за Подземната страна, преди госпожа Кормаки да си тръгне. Но кой знае кога щеше да е това? До полунощ нямаше много време.

През цялата вечеря едва можеше да си намери място; щеше му се госпожа Кормаки вече да си тръгва. Чувстваше се донякъде виновен, защото тя очевидно си прекарваше чудесно. Така беше с всички — сестрите му, майка му; и дори баба му беше излязла и беше седнала на масата, вместо да се храни от поднос в леглото си. Имаше яхния и топъл хляб, а госпожа Кормаки и сестрите му бяха направили торта изненада. Беше истинско празненство. Но Грегор не можеше да се включи в забавлението; не можеше да мисли за нищо друго, освен че трябва да се върне в Подземната страна и да помогне на Арес.

Вечерята се проточи безкрайно. После всички седнаха в хола да си поприказват. Грегор се прозяваше широко с надеждата, че госпожа Кормаки ще схване намека, но тя, изглежда, изобщо не забелязваше. Най-после, към девет и половина, тя стана, протегна се и каза, че е по-добре да се прибира да си ляга.

Всички бяха толкова развълнувани, че мина още час, преди баба му, Лизи и Бутс да се приберат по стаите си. Когато майка му излезе, след като целуна всички за лека нощ, Грегор я сграбчи за ръката и без нито дума я заведе в кухнята. Баща му ги последва веднага.

— Какво има? Какво ви става на вас двамата? — попита майка му.

— Днес получих вест от Подземната страна. Отидохме и говорихме с Рипред под Сентрал парк, и Арес умира, мамо, и двамата с Бутс трябва да се върнем долу да го спасим! В полунощ! Сега! — Думите, които беше сдържал до този момент, се изляха, преди да успее да ги спре и той веднага съжали за импулсивния си изблик. По ужаса, изписан върху лицето на майка му, разбра, че не това беше начинът да съобщи новината.

— Не, не трябва! Няма! Никога няма да слезете пак на онова място! — заяви тя.

— Виж, мамо, ти не разбираш! — възкликна Грегор.

— Разбирам всичко, което ми е нужно да разбирам! Първо държаха баща ти пленник там долу с години. После двамата с Бутс изчезнахте ей-така, като дим. Грамадни хлебарки ми отвличат бебчето! Няма нищо за разбиране и нищо за обсъждане! Няма да се върнете пак там долу! Никога!

Майка му стискаше облегалката на стола толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляха.

Намеси се баща му. Накара я да седне и се опита да обясни положението със спокоен, разумен тон. Колкото повече говореше, толкова по-слисана изглеждаше тя.

— Какво му каза? Каза ли на онзи плъх, че ще отидат? Каза ли на Грегор, че може да отиде? — попита тя.

— Разбира се, че не съм! Но не е толкова просто — да оставим цяла една цивилизация да загине! Там долу има много добри хора. Добри хора, а също и животни, които рискуваха живота си, за да спасят мен, да спасят децата. Не можем просто да им обърнем гръб! — каза баща му.

— Аз мога — каза ядосано майка му. — Само гледайте.

— Е, аз отивам — заяви Грегор.

— О, не, нищо подобно. Не отиваш никъде, освен в леглото — каза майка му. — Сега заминавай да си измиеш зъбите. И не искам да чувам нито дума повече за това от вас двамата. — Изражението на майка му беше каменно.

Грегор усети как баща му слага ръка върху неговата.

— По-добре си лягай, синко. Едва ли ще променим решението ѝ.

— Нищо няма да промени решението ми — каза майка му.

И тогава се започна.

Отначало се чу само слабо дращене зад стената. После шум от бързо тичащи крачета. И внезапно кухнята сякаш оживя. Десетки малки, ноктести крачета тичаха неспирно зад стените. Само тънък пласт мазилка делеше Грегор и родителите му от тях.

— Какво е това? Какъв е този звук? — попита майка му, като въртеше глава ту на една, ту на друга страна.

— Май са плъхове — каза баща му.

— Плъхове? Мислех, че не могат да стигнат тук горе! — възкликна майка му.

— Онези от Подземната страна не могат. Но сигурно обикновените могат. А те се познават — каза Грегор и погледна тревожно към стените. Какво ставаше?

— Може би това имаше предвид Рипред, като каза, че плъховете ще ти изпратят ескорт — каза баща му.

Сега плъховете започнаха да писукат, сякаш за да потвърдят думите му.

„Това трябва да е” помисли си Грегор. „Плъховете ще се опитат да уплашат мама, за да ни пусне да отидем”. Но докъде щяха да стигнат? Плъховете от Подземната страна вярваха, че цялото им съществуване е застрашено. Че всички до един ще загинат, ако Грегор и Бутс не отидат в Подземната страна. По-скоро ще ни убият, отколкото да ни позволят да останем тук — каза той на глас, без да мисли.

— Ще се обадя в полицията. Или в пожарната. Ще се обадя на 911! — заяви майка му. Втурна се в хола, а Грегор и баща му я последваха.

— Няма никаква полза, мамо! — каза Грегор. — Какво ще направи пожарната?

Плъховете се пренесоха зад стените на хола. Сега вдигаха още повече шум.

— О, божичко! Оо! Вземете момичетата! Вземете баба! — Майката на Грегор сграбчи телефонната слушалка и набра номера за спешни случаи. — Хайде, хайде! — После по лицето ѝ премина шокирано изражение. — Връзката прекъсна.

— Добре, махаме се оттук! — заяви баща му.

Всички се втурнаха в спалнята да вземат бабата и сестрите на Грегор. Майка му измъкна спящата Бутс от креватчето ѝ.

— Няма да вземат отново Бутс! Няма да я вземат! — изпищя майка му.

Баща му вдигна завивката от леглото и наметна баба му с нея.

— Какво става? — попита объркано тя.

— Нищо, мамо. Възможно е в сградата да има пожар, затова ще излезем, докато проверят — каза баща му. Той се напрегна и успя да я вдигне от леглото като бебе.

Грегор разтърси рамото на Лизи. Тя отвори очи и веднага се разсъни.

— Какво има, Грегор? Какъв е този звук?

Плъховете не ги бяха последвали в спалнята, но все още вдигаха силен шум зад стените на хола.

— Плъхове са, нали? — каза тя. — В апартамента са!

— Не, не са в апартамента. Само зад стените. Но трябва да се измъкнем оттук. Хайде, идвай! — Помогна на сестра си да стане от леглото и да отиде в хола. Когато чу шума на плъховете с цялата му сила, Лизи се разтрепери.

— Хайде, Лизи! Всичко ще е наред, щом излезем навън! — обеща Грегор и я побутна към вратата. Грабна горните им дрехи, майка му отвори светкавично външната врата и побягнаха. Грегор дърпаше Лизи след себе си. Баща му беше най-отзад с баба му.

— Никой да не се качва на асансьора — каза майка му. — Слизайте по стълбите.

Тя стисна здраво Бутс, поведе ги към другия край на коридора и отвори вратата към стълбището.

На площадката баща му трябваше да изправи баба му на крака.

— Ще трябва да ми помогнеш, Грегор. Не мога да я сваля сам.

Грегор тикна горните дрехи в ръцете на Лизи.

— Вземи ги. — В отговор Лизи се втренчи в него: зениците ѝ бяха огромни и едва си поемаше дъх. — Всичко е наред, Лизи. Всичко е наред. Слушай, дори не се чуват тук навън.

Не се чуваше нищо. Стълбището не граничеше с ничий апартамент. Беше разположено между външната стена на сградата и шахтата на асансьора. Там, където живееха, през нощта беше тихо. Повечето хора в сградата имаха малки деца или бяха доста стари. Изглежда, че дори в събота вечер всички си лягаха около десет.

Лизи притисна палтата към гърдите си.

— Мога — да — ги — нося — изрече задъхано тя.

Грегор и баща му сключиха ръце зад гърба на баба му и я повдигнаха да седне. Бяха я носили така преди из апартамента, когато пристъпите на артрита ѝ бяха особено мъчителни..

— Не се отделяй от нас, миличка — каза баща му на Лизи. — Дръж се за ръката ми, за да знам, че си тук.

Цялото семейство тръгна в плътна група надолу по стълбите. Слязоха два етажа надолу, когато шумът на плъховете се разнесе отново. Отначало не беше кой знае какво. Но се усилваше с всяка крачка, докато накрая трябваше да повишат глас, за да се чуват.

— Побързайте! — каза майка му. — Оше малко!

Накрая стигнаха до вратата към фоайето. Майка му я подпря с гръб, за да я задържи отворена, а Грегор и баща му се приближиха с препъване.

— Когато излезем навън, тръгваме право към авенюто. Вземаме такси. После към автобусната спирка. Хайде, Лизи. Хайде, миличка! — каза майка му.

Сега по бузите на Лизи вече се стичаха сълзи. Беше спряла най-долу на стъпалата и се задъхваше толкова силно, че не можеше да говори. Майка му взе с една ръка Бутс, а с другата прегърна Лизи и всички хукнаха към входа.

Шумотевицата, вдигана от плъховете, стана още по-силна. Писуканията на гризачите се превърнаха в ужасни пронизителни писъци. Сега ноктите дращеха усърдно, решително, като се мъчеха да пробият мазилката.

Грегор и баща му стигнаха първи до изхода. Вратата беше двойна с дебело стъкло. Сложиха баба му да стъпи на земята и бащата на Грегор посегна към дръжката на вратата. Открехна я и в този момент Грегор видя нещо. Той пусна баба си и бързо затръшна стъклената врата с рамо.

Баща му падна на колене, за да улови баба му. Грегор видя как майка му крещи, но не я чуваше заради врявата на плъховете. Като знаеше, че и те не могат да го чуят, Грегор стовари юмрук в стъклото, за да привлече вниманието на всички към долната част на вратата.

Притиснати към външната страна на стъклото, размазвайки слюнка по него, докато се мъчеха да г о прегризат, там се бяха събрали стотици плъхове.

Глава 5

Всички се дръпнаха назад от входната врата и притиснаха един към друг. Лизи приклекна, сви се, започна да се задъхва, а ръцете ѝ се изпотиха. Майката на Грегор коленичи на пода и с една ръка прегръщаше Лизи, а с другата — Бутс, която започна да се събужда. Малката потри съненото си лице в рамото на майка си и примигна срещу флуоресцентните лампи на фоайето. Баща му се изправи пак на крака и държеше баба му, която стискаше очи и притискаше ушите си с длани.

Грегор се страхуваше да се отдалечи от вратата и да отиде при другите. Страхуваше се, че ключалката няма да издържи под натиска на плъховете. Подпря гръб на вратата и погледна безпомощно семейството си. Нямаше начин да излязат от сградата. Какво щяха да правят?

Нещо привлече вниманието на майка му и тя сякаш престана да диша. Грегор проследи погледа ѝ до стената вдясно. Отначало не видя нищо. После малко над пода мазилката се разкърти. Малка ноктеста лапа проби стената и един плъх подаде носа през дупката.

— Добре! — изпищя майка му. — Добре, могат да отидат!

Сякаш някой натисна копче. Шумът от плъховете спря мигновено. Сега Грегор чуваше само неравното дишане на Лизи, звука на флуоресцентните лампи и далечния шум на трафика от улицата. Погледна надолу към стъклената врата. Не се виждаше нито един плъх. Но той знаеше, че са там, зад стените, в храстите — чакат и наблюдават.

— Може да отидем? — попита Грегор.

— Може да отидете — отвърна майка му с дрезгав глас. — Но този път и аз идвам с вас.

— Хайде. Да се върнем горе и да поговорим за това — каза баща му.

Грегор се приближи до Лизи и ѝ помогна да се изправи.

— Добре ли си, Лиз?

— Изтръпнали… са… ми… пръстите — каза задавено тя.

— Това е пристъп на паника, миличка — каза тихо бащата на Грегор. — И нищо чудно. Като стигнем горе, ще ти дам книжна торба да дишаш в нея. Веднага ще ти мине. — Той натисна бутона на асансьора и вратата веднага се отвори. Сякаш ги чакаше.

Всички влязоха в асансьора.

— Аз мога натисна копче — каза Бутс. Майката на Грегор я вдигна на ръце, за да натисне копчето за техния етаж.

— Видяхте ли? — попита гордо Бутс.

— Браво на момичето — каза с безизразен тон майката на Грегор и вратата се затвори.

Когато влязоха в апартамента, стенният часовник показваше единайсет и трийсет.

— Имаме половин час — каза Грегор.

Баща му настани баба му в леглото ѝ. После сложи Лизи да седне на дивана и ѝ показа как да диша в книжна торбичка.

— В дробовете ти влиза прекалено много кислород, тиквичке. Дишай по-бавно.

Лизи кимна и се помъчи да следва указанията му, но имаше нещастен вид.

— Не искам… мама… да отива.

— Мисля, че тя е права — каза бащата на Грегор. — Имаме нужда от теб тук горе. Аз ще сляза с Бутс и Грегор.

— Не — каза майка му. — Трябва аз да отида.

— Защо не да не дойде татко? — попита Грегор, малко по-сърдито, отколкото трябваше. Майка му го стрелна с поглед и той мина в отстъпление. — Искам да кажа, той вече е бил там. Хората го познават.

Това беше вярно, но не беше истинската причина, поради която Грегор предпочиташе баща си вместо майка си. Първо, тя беше бясна. Не се знаеше какво ще каже на долноземците. А и нещо друго — долу в Подземната страна Грегор си имаше роля. Той беше воинът. Дори самият той невинаги да вярваше в това, важното беше, че всички други го вярват. И според него нямаше да е много мъжествено воинът да се появи с майка си. Особено като знаеше, че тя няма изобщо да се замисли да нарежда неща от рода на: „Сега заминавай да си измиеш ръцете и после се дръж прилично”, или да го изпрати в леглото дори наоколо да имаше хора.

— Не може все аз да съм тази, която чака и се чуди какво става с вас, останалите. Не и този път. — Майка му пусна Бутс на земята и обви ръце около Лизи. — Знаеш за какво говоря, нали, Лизи?

Лизи кимна:

— Мога… и аз… да отида — каза тя храбро. Но самата мисъл беше толкова страшна, че тя пак започна да се задъхва.

— Не, искам да останеш тук горе и да наглеждаш баща си и баба си. Ние няма да се бавим дълго. Това е само една среща и веднага се връщаме — каза майката на Грегор, като галеше Лизи по косата.

— А после… може ли… да заминем? — попита Лизи.

— Точно така — каза майката на Грегор. — Какво ще кажеш да се преместим във фермата на чичо ви във Вирджиния?

— Хубаво — каза Лизи и се поуспокои. — Това ще е… хубаво.

— Е, по-добре започни да приготвяш багажа, до-като ме няма. Искаш ли, миличка? — предложи майка му.

— Искам — каза Лизи. И почти се усмихна.

Грегор се почувства като глупак. Беше седнал да се тревожи колко тъпо ще изглежда, ако вземе майка си със себе си в Подземната страна. Изобщо не мислеше за нея. Или за останалите от семейството си. Пресегна се и потупа Лизи по рамото.

— Ще се върнем след няколко часа, Лиз — каза той.

— Точно така. — Майка му целуна Лизи, прегърна я силно и после се обърна към него: — И така, какво трябва да вземем?

— Светлина — каза Грегор. — Това е най-важното. Аз ще се погрижа, мамо.

Баща му слезе с лоста в пералното помещение, за да отмести решетката, а Грегор прерови апартамента — намери две фенерчета и взе всички батерии. Майка му седеше на дивана, прегръщаше сестрите му и ги успокояваше как ще отидат да живеят във Вирджиния.

Грегор влезе в спалнята и видя, че баба му не спи.

— Трябва да се върнеш на онова място — каза тя. Не беше въпрос.

— Има ме в още едно пророчество, бабо — каза Грегор и ѝ го показа.

— Тогава си длъжен да отидеш. И да избягаш, пророчеството все някак ще те намери — каза тя.

— Изглежда така става — каза Грегор и оправи завивките ѝ. — Пази се!

— И ти. До скоро, Грегор — каза тя.

— До скоро — каза той. Целуна я по челото и тя му се усмихна.

Трябваше да рискуват да оставят баба му сама за малко, докато отидат до пералното помещение. Но тя едва ли щеше да се опита да стане от леглото. А плъховете нямаше да се върнат. Бяха получили каквото искаха.

Баща му беше отместил сушилнята и пред решетката, която беше отворена и подпряна на стената, се откри малко пространство. От тъмното се виеха къдрави струйки бяла пара.

— Изглежда теченията действат — каза баща му. — Вероятно можете да стигнете по тях чак долу до Подземната страна. Но Рипред каза, че ще има прилеп.

Още не беше изрекъл докрай думите, когато в отвора се появи едро, космато лице. Прилепът изглеждаше необичайно — беше бял, а от носа към ушите имаше черни ивици.

Майка му ахна, а Лизи изпищя. И двете виждаха за пръв път същество от Подземната земя.

Бутс обаче веднага протегна ръчичка да погали козината на прилепа.

— О, приличаш на зебра. „3” като зебра. Здрасти!

— Привет — измърка прилепът. — Аз съм женска, казвам се Нике. Готови ли сте да потегляме?

Всички се спогледаха и после безмълвно се прегърнаха.

— Как да се… качим върху теб? — обърна се майката на Грегор към прилепа.

— Трябва да скочите. Но не се страхувайте. Течението е толкова силно, че ще стигнете благополучно до земята със или без хвъркач. Тук съм само за наше успокоение — каза Нике.

Прилепът се спусна и изчезна от поглед. Бутс изтича нетърпеливо до решетката:

— Скачам!

Грегор я сграбчи и почти се разсмя на вълнението ѝ.

— Този път ще скочим заедно. Мамо, готова ли си?

Майка му коленичи пред решетката и провря глава в нея.

— Значи трябва… да скочим? — попита объркано тя.

— Чакай една секунда — каза Грегор. Остави Бутс на пода, влезе в шахтата и увисна на една ръка. — Сега ми подайте Бутс — каза. Баща му му подаде Бутс и той я хвана със свободната си ръка. Бутс се вкопчи в него като малка коала. — Хайде, мамо. Скачаш, хващаш се за нас и всички заедно се спускаме долу.

Майка му прехапа устни, хвърли поглед назад към баща му и Лизи, а после влезе с краката напред в шахтата. Провря се цялата, хвана Грегор за ръка и той се пусна от решетката.

След секунди светлината от пералното помещение изчезна сред виещата се мъгла. Грегор стискаше майка си за китката и усещаше как пулсът ѝ препуска бясно. Опита се да не мисли за страха си от височини и от падане, но не можеше да го контролира. При първото си пътуване се успокояваше, като си казваше, че е само кошмар.

Но гласчето, което пискаше възхитено в ухото му, беше съвсем истинско.

— Гре-го! Мама! Бутс! Ние летиииииим!

Глава 6

— Грегор! Ще загинем! — изкрещя майка му.

— Не, мамо, нищо няма да ни стане — каза Грегор с по-спокоен тон, отколкото се чувстваше. — Хей, Нике? Може ли да яздим до долу?

Не знаеше дали прилепът го е чул, нито дали изобщо още беше наблизо, но изведнъж се озова седнал на гърба ѝ. Нике се извъртя и Грегор усети, че и майка му е вече зад него.

— Естествено, че може да яздите — каза Нике. — Както ви е най-удобно. — Гласът ѝ звучеше приятно и бодро, което беше необичайно за прилеп. Разбира се, прилепът, с който Грегор разговаряше най-често, беше Арес, а той обикновено беше доста мрачен. От друга страна, приятелят му си имаше достатъчно причини да е такъв.

— Благодаря — каза Грегор, настани Бутс пред себе си и светна фенерчето. Лъчът улови къдравите струйки мъгла. Това създаваше впечатление, че са наобиколени от красива, призрачна бяла гора. През изпаренията обаче Грегор виждаше стените на широката каменна шахта, по която се спускаха.

— Аз мога яздя прилеп — каза Бутс, като потри-ttuiue ръчички в раирания врат на Нике. — „3” като „зебра”, „3” като зоопарк. И зъб! — Напоследък азбуката доста я занимаваше.

— Очаквах само теб и сестра ти, Горноземецо Грегор. Възможно ли е този трети човек да е майка ти? — попита Нике.

— Да, тя пожела да дойде, за да види Подземната страна — каза Грегор. Мислено добави: „Да-да, пожела друг път”

— О, в Подземната страна много се говореше за великата майка на воина и на принцесата — каза Нике. — Голяма чест е да се запознаем с теб, майко на воина!

— И за мен е така — каза смутено майка му. — И може да ме наричаш само Грейс.

Грегор се ухили в мъглата. Ясно му беше, че майка му беше смутена както от дружелюбността на прилепа, така и от комплиментите.

— Ние двамата май не се познаваме, Нике — каза той.

— О, не. Не се познаваме. Но аз те видях в родното си място, когато изпълняваше „Сивото пророчество” — каза тя.

— Когато отидохме да се срещнем с кралица Атина ли? — попита Грегор. Това беше единственият път, когато беше ходил в земята на прилепите. От тавана на огромната пещера висяха стотици, може би хиляди прилепи. Той помнеше само кралицата.

— Да, майка ми — каза Нике.

— Майка ти? Тогава трябва да си принцеса — каза Грегор, малко изненадан. Тя не се беше представила като „принцеса Нике”.

— Така е, да. Надявам се, че нямаш нищо против — каза Нике и се засмя.

Най-после кацнаха и слязоха от гърба на Нике, за се проврат през пролуката в каменната шахта и да влязат в тунела.

— Сега сигурно вече не е далече до Регалия — каза Грегор, когато всички се качиха пак върху Нике.

— Хубаво. Колкото по-скоро приключим с тази среща, толкова по-добре — каза майка му.

При първото падане Грегор беше стигнал за двайсетина минути с подтичване до Регалия, но с прилеп пътуването беше много по-кратко. Неусетно се озоваха пред охраняван вход, стражът махна с ръка на Нике да продължи и под тях се появи Регалия. Беше сутрин и градът точно започваше да се раздвижва.

— О-о! — възкликна тихо майка му. Великолепният каменен град с елегантните си кули и изящни резби успя да впечатли дори нея.

Нике ги отведе във Високата зала на двореца, където ги чакаше Викус. Лицето му беше измъчено и угрижено, а очите му бяха изгубили блясъка си. Изчезването и предполагаемата смърт на Лукса му се бяха отразили. Но щом видя Грегор, Викус се усмихна с облекчение.

— Грегор Горноземеца! Знаех, че няма да ни изоставиш — каза той. — А ето я и Бутс!

— Ей, здрасти! — каза Бутс.

Грегор и Бутс слязоха от гърба на Нике и Викус видя майка им. Тя също слезе и грабна Бутс, преди малката да успее да хукне.

— He се отделяй от мен.

— Ако не ме лъжат очите, това трябва да е жената, на която Подземната страна дължи самия си живот — каза Викус и се поклони ниско на майката на Грегор. — Добре дошла и приеми най-дълбоката ни признателност, Майко на нашата светлина.

— Може да ме наричате само Грейс — каза майка му.

— Грейс — повтори Викус, сякаш опитваше вкуса на думата. — Подобаващо име за човек, който ни помогна толкова много. — Аз съм Викус.

— Аха. Е, къде е тази среща? — попита майката на Грегор, като премести Бутс в другата си ръка.

— Сега, след като кацнахте, приготовленията може да започнат. Кръвта на делегатите трябва да се изследва за чума. Простете за неудобството, но трябва да ви вземем кръв — каза Викус.

— Но ние нямаме чума! — възкликна майката на Грегор, видимо разтревожена от тази мисъл.

— Надявам се. Но според нашите лекари Арес е прихванал чумата, когато е бил нападнат от мушици при пътуването до Лабиринта. Тъй като и двете ви деца са присъствали, когато е бил ухапан, а Грегор е бил в близък контакт с него през следващите няколко дни, изключително важно е да изследваме кръвта им — каза Викус. — Освен това трябва да изключим възможността децата да са предали болестта и на вас.

На Грегор не му беше минало през ума, че двамата с Бутс може да са били изложени на опасността от чумата. Сега си спомни как прегледа кожата на Арес заедно с Лукса, преди да намажат с лекарство местата, където мушиците го бяха ухапали. Пръстите му бяха покрити с кръвта на Арес. А в онзи момент по цялата си ръка имаше отворени рани от пипалата на нападналата ги сепия. Кръвта на прилепа може би беше проникнала в раните…

Майка му протегна свободната си ръка и го дръпна до себе си.

— Но… ако са били изложени на чумата, досега щяха да се разболеят, нали? — каза тя. — Искам да кажа, щяха да проявяват някакви симптоми, нали?

— Не знам — отговори Викус. — Някои същества се разболяват за броени дни, други, изглежда, не Проявяват симптоми в продължение на месеци. Болестта е коварна.

Майката на Грегор го прегърна силно и двамата последваха Викус по коридора и влязоха в ярко осветена стая. Една дребна жена се беше навела над маса, отрупана с медицинско оборудване. Имаше стъклени епруветки с течности, маслена лампа със син пламък и някакъв странен уред, за който Грегор Предположи, че е микроскоп.

— Доктор Нивийв… — каза Викус и жената буквално подскочи. Едно предметно стъкло излетя от ръката ѝ и се разби на пода.

О-о! — възкликна тихо д-р Нивийв. — Още едно се счупи. He се тревожете, не беше заразено.

— Простете, че ви стреснах — каза Викус. — От-както ни сполетя Проклятието на топлокръвните, всички сме изнервени. Това е доктор Нивийв, нашият най-добър специалист в изследването на чумата. Нивийв, ще ми позволите ли да ви представя Горноземеца Грегор, сестра му Бутс и почитаемата им майка Грейс.

Нивийв бързо ги огледа с напрегнати, бледовиолетови очи.

— Здравейте. Не можете да си представите колко се радваме, че сте тук.

— Трябва да бъдат изследвани преди срещата — каза Викус.

— Да, да се заемаме възможно най-бързо — каза Нивийв, като си сложи чифт прилепнали ръкавици. Взе кръв от пръстите на всички и се наведе над микроскопа. С един бърз поглед обяви, че майка му и Бутс са чисти. Но когато надникна в предметното стъкло с кръвта на Грегор, лекарката се намръщи и намести микроскопа няколко пъти.

„Кажете ми го направо” помисли си Грегор. „Имам чума. Знам, че имам”.

За негово облекчение Нивийв вдигна глава и за пръв път им се усмихна.

— Всички са чисти.

Грегор издиша шумно.

— Сега какво?

— Сега, ако седнеш, ще прегледам кожата на главата ти за бълхи — каза Нивийв.

— Бълхи ли? Това момче няма бълхи — заяви възмутено майка му.

Грегор не се сдържа и се засмя.

— Ние дори нямаме домашен любимец.

— Съжалявам, но е много важно да го направим — каза Викус. — Бълхите пренасят чумата от едно живо същество на друго. Ранното установяване на този факт от Нивийв обяснява защо в Регалия имаме само три случая, а стотици плъхове са се разболели.

Изведнъж проверката за бълхи вече не звучеше толкова смешно.

След като се установи, че никой няма бълхи, Викус им предложи да си починат преди срещата.

— Ще мине поне още час, преди да бъдат изследвани всички участници. Елате да се освежите.

Викус ги заведе в красива стая. По стените бяха изваяни нежни, виещи се фигури. Около бумтящата камина бяха подредени елегантни мебели. Имаше дори саксии с разцъфнали розови цветчета. Поднесоха им изискана храна, а двама музиканти влязоха със струнни инструменти и попитаха дали майката на Грегор желае музика. Грегор предположи, че цялото това показно гостоприемство сигурно е заради нея. Двамата с Бутс никога не бяха получавали подобно внимание.

— Не ми каза, че е толкова хубаво — отбеляза майка му.

— Обикновено не е. Мисля, че някой се опитва да те впечатли — каза той и добави: — Майко на нашата светлина.

Тя завъртя очи, но той видя, че беше доволна.

Грегор я погледна как седи на канапето, все още със сервитьорската си униформа, и си помисли, че ако някой заслужава към него да се отнасят като към звезда, това е майка му. Самият той с удоволствие би останал — музиката не приличаше на никоя друга, която беше чувал досега, — но трябваше да свърши нещо.

— Ще изтичам до банята — каза той на майка сй.

Щом излезе навън, наистина хукна, но не към банята. Насочи се към първото стълбище и заслиза по него, като вземаше по две стъпала наведнъж. Болницата беше на едно от по-ниските нива. Сигурно там държаха Арес.

Или започваше да се ориентира по-добре из двореца, или просто извади късмет, защото намери бързо болничното крило. Лекарите долноземци бяха изненадани, че го виждат, и още по-изненада-ни от молбата му.

— Да — каза един лекар колебливо. — Възможно е да го видиш. Но не може да разговаряте. Държим го под карантина зад дебели стъклени стени.

— Добре, тогава само ще… нали се сещате, ще му махна с ръка или нещо такова. Искам да види, че съм тук — каза Грегор. Ако Рипред беше прав и Арес се държеше само защото мислеше, че Грегор идва, трябваше да му се покаже.

Лекарят го поведе към дълъг коридор.

— Ето там. По коридора и вдясно. Сигурно знаеш… че е много болен.

— Знам — каза Грегор. — Няма да направя нищо, с което да го разстроя, или нещо подобно. — Знаеше, че около хората в болниците трябва да се пази тишина. Преди лекарят да размисли, Грегор тръгна бързо по коридора. Внезапно изпита вълнение при мисълта, че ще види приятеля си след всичките тези месеци. Искаше Арес да знае, че сега всичко ще се оправи. Беше тук. Щяха да открият лекарство. Щяха отново да летят заедно. Ускори крачка и с усилие се сдържа да не затича. Зави надясно и тръгна по друг коридор. От едната страна имаше дълга стъклена стена.

Грегор погледна през стъклото и видя прилепа си.

После се наведе и повърна.

Глава 7

Грегор се преви надве и изхвърли вечерята си върху каменния под, като опръска стъклената стена и ботушите си. Последва втори пристъп и той повърна отново. И после пак.

Нечия студена ръка докосна врата му и съчувствен женски глас каза:

— Ела, Горноземецо. Ела с мен.

Жената го отведе в близката баня. Хвана се с две ръце за тоалетната чиния. През нея непрестанно течеше вода и отмиваше всичко. Грегор реши, че е свършил, но после образът на Арес изпълни съзнанието му и той започна пак да повръща.

Арес лежеше проснат по гръб, с неудобно изпънати криле. Цели кичури от лъскавата му черна козина липсваха. На тяхно място имаше пурпурни мехури, големи колкото пъпеши. Някои се бяха спукали и отвътре се процеждаше кръв и гной. Езикът на прилепа, обложен в бяло, висеше от устата му. Главата му беше наклонена назад под странен ъгъл и Арес с труд си поемаше въздух. Грегор не беше виждал нищо толкова страшно през живота си.

Освободи се от обяда, а вероятно и от закуската, а после продължи да се разтърсва от пристъпи още известно време, докато вече не излизаше нищо.

Тялото му се обля в пот, а ръцете и краката му трепереха. Най-после се изправи.

— Съжалявам. Много съжалявам — каза той. Изпитваше смущение и срам от реакцията си при вида на Арес.

— Недей. Много хора реагират по същия начин, когато за пръв път видят жертва на чумата. Съпругът ми, прочут и храбър войник, припадна на секундата. Други издържат на гледката стоически, но после сънуват кошмари и се будят с писъци. Много е страшно — каза жената.

— Арес не ме видя, нали? — попита Грегор. Щеше да е ужасно, ако неговият прилеп го е видял да повръща само при вида му.

— Не, спеше. Не се измъчвай с мисли, че си го наскърбил — каза жената. — Ето, изплакни си устата. — Пъхна каменна чаша в ръката му, той се изплакна и изплю водата в тоалетната.

— Това няма да се повтори. Беше само от шока — каза Грегор.

— Знам — каза жената.

Грегор вдигна поглед и видя лицето ѝ за пръв път. В него имаше нещо познато, но беше сигурен, че не я познава.

— Лекарка ли сте тук?

— Не, и аз съм посетител като теб. Идвам от Извора. Казвам се Сузана — представи се жената.

— О, вие сте майката на Хауард — каза Грегор. Ето нищо му изглеждаше позната. Беше майка на един от спътниците на Грегор в мисията за откриването на Гибелния. Това означаваше също и че е дъщеря на Соловет и Викус. И леля на Лукса. Тук всички изглежда бяха роднини

— Да, синът ми много те цени — каза Сузана. — Ти си спасил живота му, когато го обвиниха в държавна измяна.

— Трябваше да го наградят с медал, или нещо подобно. Беше невероятен по време на цялото пътуване — каза Грегор.

— Благодаря ти — каза жената. После очите ѝ се наляха със сълзи.

— Добре ли сте? — попита Грегор. Да не беше казал нещо, с което да я разстрои?

— Толкова добре, колкото може да бъде някой при тези обстоятелства — каза тя, а после намокри една кърпа и избърса с нея лицето на Грегор. Той не се възпротиви. Майката на Хауард имаше пет деца и сигурно беше виждала доста от тях да повръщат.

— Как е Хауард? И той ли е в Регалия? — попита Грегор.

Сузана се вгледа в него за миг.

— Разбира се, ти не знаеш. Да, в Регалия е. Всъщност е само на няколко крачки от нас.

— Значи е в болницата? Не е болен, нали? — Грегор започна да проумява истината. — О, не, не искате да кажете, че е… нали не е болен от…?

— От чума, да — каза Сузана. — Но му поставиха диагнозата съвсем наскоро. Хвъркачът, Андромеда, също. Затова много се надяваме, че си пристигнал навреме. Че може да се намери лекарство и те няма да… — Тя прехапа устни.

Значи Хауард се беше заразил. А също и Андромеда. Тя беше прилепът, обвързан в клетвен съюз с Марет — войникът, който беше начело на мисията за откриването на Гибелния. По време на това пътуване рояк мушици на един остров оглозгаха до кости Пандора, прилепа на Хауард. После нападнаха и Арес, който едва се спаси. Хауард беше почистил и превързал раните на Арес, а Андромеда спа, притисната към него. Нищо чудно, че Викус поиска да изследват кръвта на семейството на Грегор веднага щом кацнаха в Регалия. Бутс не беше контактувала много с Арес, но сигурно беше истинско чудо, че кръвта на Грегор е чиста.

— Не мога да повярвам, че и аз не съм я прихванал — промърмори той.

— Навярно като горноземец имаш някакъв имунитет, какъвто долноземците не притежават — каза Сузана.

— Може би — каза Грегор. Майка му винаги много внимаваше да ги ваксинира навреме. Но едва ли го бяха ваксинирали срещу нещо подобно на това, от което страдаше Арес.

Взе влажната кърпа и се помъчи да си почисти ботушите.

— Може ли да ги видя? И тримата? Ако обещая да не повърна? — попита Грегор.

— Разбира се. Сигурна съм, че за тях видът ти ще е ободряващ като самата светлина — каза Сузана.

Тя поведе Грегор обратно по коридора със стъклените стени. Някой вече беше почистил повръщаното и подът и стъклото блестяха от чистота.

Грегор събра смелост и погледна отново Арес. Този път изпита единствено дълбока скръб заради мъките, които неговият прилеп — неговият приятел — сигурно преживяваше.

— О, боже! — възкликна той. — Колко време може да изкара така?

— Не знаем. Но силата му е почти легендарна — отговори Сузана.

Грегор кимна, но се запита дали това е добре. Ами ако означаваше, че Арес ще страда по-дълго от другите, преди да умре?

Крилото на Арес потрепна и той отвори очи. Отначало погледът му беше нефокусиран, но когато спря върху Грегор, прилепът го разпозна. Грегор събра всяка частица сила, която имаше, и отправи към Арес усмивка, която — надяваше се — беше насърчителна. Притисна дясната си ръка върху стъклото и видя как Арес повдигна левия си нокът на няколко сантиметра. Това беше най-близкото подобие до сключването на ръка и крак, което показваше, че са клетвени съюзници.

Арес пак затвори очи, а Сузана хвана Грегор за ръка.

— Хауард и Андромеда не са толкова зле. Ела с мен — каза тя.

Грегор я последва по коридора до друго помещение със стъклени стени. Хауард и Андромеда седяxa един срещу друг на пода с шахматна дъска между тях. Хауард имаше само един видим пурпурен мехур колкото орех отстрани на врата си. Златисто-черната козина на Андромеда изглеждаше здрава и лъскава, както винаги. Сузана почука по стъклото и двамата вдигнаха поглед. Изражението върху лицето на Хауард, когато ги видя, беше толкова възторжено, че на Грегор не му се наложи да се усмихва насила. Хауард и Андромеда се приближиха. През дебелото стъкло не се чуваше нищо, но Грегор беше сигурен, че Хауард възкликна:

— Грегор! Ти дойде!

— Да, тук съм — отвърна Грегор.

Хауард обърна глава, за да чуе какво му казва Андромеда, а после изрече към Грегор само с устни:

— Бутс?

Грегор кимна.

— И Бутс е тук.

В този момент вратата в дъното на стаята се отмори. Влезе жена, облечена в защитно облекло, която носеше табла с лекарства. Тя нареди на Хауард и Андромеда да се върнат в леглата си.

— Това Нивийв ли е? — попита Грегор. — Тя изследва кръвта ми.

— Да, тя лично лекува всички случаи на чума — каза Сузана.

— Това не е работа за бъзливци — каза Грегор, иидя, че Сузана не разбра и добави: — Човек трябва да е смел, за да прави това.

— О, да. Нивийв е изключително отдадена на работата си — каза Сузана. — Твърдо решена е да се справим с Проклятието на топлокръвните.

Хауард си съблече ризата и Грегор реши, че трябва да остави приятелите си на спокойствие. А и майка му сигурно вече се чудеше къде е изчезнал. Трябваше да се върне, преди да започне да се тревожи.

Грегор тръгна обратно през болничните коридори и като минаваше покрай една стая, чу познат глас:

— Горноземецо!

Видя Марет, който седеше на леглото.

— Здравей, Марет! — поздрави го Грегор. — Приятелю, радвам се да те видя! — Не добави „жив”, но точно това си помисли. При последната им среща Марет лежеше в безсъзнание и облян в кръв, след като едно морско влечуго го беше захапало за крака.

Марет взе нещо, стана от леглото и тръгна да го посрещне. Едва сега Грегор видя, че пострадалият му крак беше ампутиран. Бяха останали само няколко сантиметра от бедрото.

— Кракът ти… — Думите излязоха от устата му, преди да успее да ги спре.

— Да — каза Марет, като се подпираше на патерицата. — Мъча се да съм като Темп и да ми порасне нов крак.

— Да — каза тихо Грегор. — Това ще е много хитро.

Когато ги нападнаха сепиите, хлебарката изгуби два крака, но Рипред каза, че в Мъртвата земя са ѝ пораснали отново.

— Не можаха да го спасят. Инфекцията се разпространи много надълбоко. Но за какво ми е крак, когато мога да летя с Андромеда? — каза Марет. Като спомена за прилепа си, той прокара ръка по очите си.

— Тя ще се оправи, Марет — каза Грегор. — Срещата ще започне всеки момент. Трябва да има някакво лекарство. Ще го открият.

— Така се надявам и аз — каза Марет, като се овладя. — Изследваха ли те? Кръвта ти чиста ли е?

— Добре съм. Бутс също. А сигурно и ти си добре, щом като не си зад стъклена преграда — каза Грегор.

— Да, кой знае как. Не го проумявам напълно — каза Марет. — Как някои от нас се спасиха от чумата.

— Знам. Странно е — каза Грегор.

— Всички толкова се страхуваха, че няма да дойдеш. Но аз бях сигурен — каза Марет.

— Разбира се, че дойдох. Искам да кажа, става дума само за няколко часа — отвърна Грегор.

Марет изглеждаше объркан.

— За няколко часа? Викус ли ти каза така? — попита той.

— Да, каза, че ви трябваме само за срещата. После можем да се приберем у дома — каза Грегор. — Някой друг ще намери лекарството.

— Викус ти е казал така? И няма да потеглиш на мисия заедно с гризачите, за да намерите лекарството? Сигурен ли си? — каза Марет.

— Така каза. — Грегор се замисли за момент и се поколеба. — Чакай… Не, Викус не ми го каза лично.

Изпрати Рипред да ми съобщи… Но Рипред не би ме излъгал…

Изведнъж Грегор осъзна с ужас нещо. Да, Рипред би го направил. Би излъгал. Ако мислеше, че това е единственият начин да доведе Грегор и Бутс в Подземната страна, Рипред не би се поколебал да го излъже.

Глава 8

Грегор бързо тръгна обратно през двореца и се сблъска с Викус, майка си и Бутс пред елегантно обзаведената стая. Трябваше да поговори с Викус за цялата тази история с намирането на лекарството, но не можеше да го направи пред майка си. Може би Марет грешеше, а Рипред беше прав. Може би лекарството щеше да бъде открито в някоя лаборатория, а не в опасна мисия в неизвестна посока. Може би всичко беше недоразумение.

— Къде беше? — възкликна майка му. — Мислех, че отиде само до тоалетната.

— Да, но… повърнах — каза Грегор. — И мина време, докато стомахът ми се оправи.

— Лошо ли ти е? — Майка му веднага постави ръка на челото му.

— Не, мамо, сега се чувствам добре — каза Грегор.

— Е, яденето беше доста тежко. А и цялото това летене насам-натам. Никога не си имал особено здрав стомах — каза тя и добави към Викус: — На дълги пътувания му прилошава в колата. Винаги трябва да имаме подръка найлонова торбичка.

Грегор се притесняваше, че майка му все ще каже нещо такова. Баща му никога не би разправял пред кората как воинът трябва да си носи найлоново пликче, когато пътува. А това дори не беше истина, защото от летенето с прилепи не му ставаше лошо. И все пак, това беше по-добре, отколкото да ѝ каже, че е видял Арес.

— Добре съм, мамо. Стана ли време за срещата?

— Да, хайде да потегляме към арената — каза Викус.

Нике и Еврипид, едрият сив прилеп на Викус, отведоха всички до овалната арена, която се използваше за спортни състезания и военно обучение. Игрището беше покрито с мек, пружиниращ мъх, а високите трибуни, можеха да поберат голяма тълпа. Арената се намираше в покрайнините на Регалия и беше отделена от града с високи каменни порти. От другата страна на полето, срещу портите, имаше няколко тунела, някои — на земното ниво, други — високо във въздуха, през които се излизаше от града.

Когато влетяха на арената, трибуните бяха празни. Повечето участници в срещата бяха долу на полето. Всичките три вида — прилепите, хлебарките и плъховете — стояха в отделни групи и не общуваха помежду си. На Грегор му заприлича на състезание по бягане, когато преди старта отборите се събират на стадиона да загряват, всеки — в екип с различен цвят.

— Готова ли си да си намериш нови приятели? — обърна се Грегор към майка си, като се опита да звучи оптимистично.

Тя стисна с отвращение устни, докато се взираше надолу към менажерията от грамадни същества от Подземната страна.

— Кажи ми пак, кой на чия страна е?

Грегор поклати глава.

— Малко е сложно. Главното е, че повечето хора и плъхове се мразят помежду си. Прилепите са много близки с хората. Хлебарките искат само никой да не ги закача. Но обичат Бутс. Така че ако тя се появи, се появяват и те. Пророчеството гласи, че всички са нужни, за да бъде открито лекарството.

Нике и Еврипид ги оставиха на полето и се присъединиха към група от четири прилепа, сред които и кралица Атина, кацнали върху ниски каменни блокчета.

На десетина метра от тях седяха Рипред и други два плъха. И тримата Чоплеха с нокти от козината си някакъв жълт прах и бяха напълно погълнати от Това занимание.

— Какво е това по козината им? — обърна се майката на Грегор към Викус, като оглеждаше с отвращение плъховете.

— Прах срещу бълхи. Само като предпазна мярка. Кръвта им не беше заразена с чума, но всички имаха бълхи, а не можем да рискуваме насекомите да влязат в града — каза Викус.

Малко встрани търпеливо чакаха пет-шест хлебарки. Едната антенка на водача им беше огъната.

— Темп! — провикна се Бутс. — Виждам Темп! — Тя се измъкна от ръцете на Грегор и хукна към хлебарките.

— Бутс! — Майка му тръгна след нея, но Грегор я улови за ръка и настойчиво прошепна в ухото ѝ:

— Не, мамо, недей! Това е Темп! Без него тя нямаше да е жива! Хлебарките я обожават. Не разваляй всичко!

— Моля? — каза майка му, като повдигна вежди.

— Искам да кажа, бъди учтива — каза Грегор смутено. Вкъщи никога не се разпореждаше така с майка си. — Моля те.

Майка му погледна пак към хлебарките и се поколеба. Трепна, когато Темп седна на задните си крака, а Бутс се втурна право в шестокраката му прегръдка.

— Ей, здрасти! Здрасти, Темп! Ти събудил се! — възкликна тя.

— Темп събудил се, да, Темп — каза хлебарката.

Бутс отстъпи назад и го огледа любопитно. После започна да брои краката му.

— Един — два — три — четири — пет — шест! Всичките са!

— Харесваш ли новите ми крака, харесваш ли? — попита Темп.

— Да-а! Ти повозиш Бутс? Отидем да язди сега? — каза Бутс.

Темп приклекна по корем, Бутс се покатери на гърба му и двамата хукнаха из полето.

— Ела да се запознаеш с хлебарките. Много са мили — каза Грегор.

Майка му го изгледа така, сякаш се е побъркал, но му позволи да я отведе при насекомите. Темп пристигна с Бутс.

— Виждате ли? Това е мама! — обяви Бутс, като слезе от Темп, изтича при майка си и увисна на ръката ѝ.

Хлебарките изглеждаха смутени от новината. Грегор ги чу как шушукат помежду си.

— Дали е тя заличителката, дали е тя? Дали е тя заличителката? — Всички се поклониха ниско до земята.

— Добре дошла, Създателко на принцесата и Най-страховита заличителко — каза Темп.

— Как ме нарича? — обърна се майката на Грегор към него.

— Ъ-ъ, май каза: „Създателко на принцесата и Най-страховита заличителко” — отговори Грегор.

— Какво значи това? — попита майка му.

— Че си майка на Бутс и… да погледнем истината ѝ очите, мамо, ти наистина заличаваш от лицето на земята много хлебарки — каза Грегор.

— Е, нямам намерение да заличавам тези грамадни създания! — заяви майка му и се намръщи.

— Хей, това име не съм го измислил аз! — възрази Грегор.

— Добре, слушайте сега внимателно, хлебарки — каза майка му.

Всички хлебарки се притиснаха още по-плътно към земята, сякаш беше неизбежно майка му да ги размаже.

— Да, Създателко на принцесата и Най-страховита заличителко — едва успя да изсъска Темп.

— Отсега нататък ме наричайте Грейс. Разбрахме ли се? — каза тя. После се обърна към всички присъстващи на арената. — Всички тук, наричайте ме Грейс!

Хвана Бутс за ръка и се върна при прилепите, като си мърмореше: „Най-страховита заличителка. Що за приказки!”

Докато Викус запознаваше майка му с прилепите, Грегор прекоси арената и отиде при Рипред.

— О, я виж ти кой е тук! Майчето все пак те пусна да ни дойдеш на гости — каза плъхът.

— Дано да не си ме излъгал колко дълго трябва да останем, Рипред — каза тихо Грегор. — Дано да не се каниш да отведеш двама ни с Бутс на някакво дълго и опасно пътуване, за да намерим лекарството.

— Чел си пророчеството. В него се казва един ствено да те доведем тук — каза Рипред. — Сега, след като се появи, аз нямам нищо против да си идеш вкъщи. Повярвай ми, мога да мина без още една мисия с бъбривата ти сестричка и шестокраките ѝ приятелчета.

— Така ли си мислят всички? — попита Грегор. — Че съм тук само за срещата?

— Защо не ги попиташ? Не мога да знам какво става в миниатюрните мозъци на пълзливците. — Рипред зарови нокти в праха срещу бълхи зад ухото си и се провикна: — Може ли да започваме с тази предварително обречена на провал среща, Викус? Някои от нас имат живот за живеене. Колкото и да е кратък.

— Но къде са гризльовците? — попита Викус.

— Не знам. Лапблъд и Мандж трябваше да им съобщят — каза Рипред, като посочи другите плъхове с две бързи движения на опашката си.

— Само че не го направихме — процеди Лапблъд.

— Защо да го правим?

— Права е — каза Мандж. — Не хвърлихме всички тези усилия да прогоним гризльовците от земята си, само за да се съюзяваме с тях сега. Ако умрат от чумата, още по-хубаво!

— А и на кого са притрябвали? — добави Лапблъд.

— В пророчеството те изобщо не се споменават. — Тя взе да се чеше неистово по рамото. — Каква е тая отрова? Убива ли бълхите или само им отваря още по-голям апетит?

— Имахте съвсем ясни заповеди! — каза Рипред, като усилено търкаше гръб в мъха, за да облекчи сърбежа.

— Е, ако случайно не си забелязал, ние не приемаме заповеди от теб! — заяви Мандж.

Рипред скочи на крака и се обърна към двата плъха. Те приклекнаха в отбранителна поза, очаквайки атаката му, но той каза само:

— Ще довършим този спор в тунелите.

— Не е идеално, но ако гризльовците няма да присъстват, тогава чакаме само доктор Нивийв и Соловет — каза Викус. — А, ето ги и тях.

Един прилеп долетя откъм Регалия и от него слязоха Нивийв и Соловет.

Соловет откри срещата и помоли Нивийв да опише чумата. Лекарката взе от гърба на прилепа голяма книга с кожена подвързия. Сложи я на земята и коленичи пред нея. Книгата беше много дебела и със странни размери — висока около трийсет сантиметра и широка около метър. Нивийв я отвори и Грегор чу как пергаментовите страници припукват.

— Проучвам старите архиви и се мъча да открия някакво сходство между сегашната епидемия и други в миналото — каза Нивийв. — Преди около два века и половина е имало епидемия, забележително подобна на Проклятието на топлокръвните. Друга — само преди малко повече от осемдесет години. И в двата случая заболяването е било с треска, затруднено дишане и големи виолетови бубони по кожата. В Подземната страна са умрели хиляди.

— Прекрасно. Случайно да споменават за лекарство? — попита Рипред.

Нивийв обърна на друга страница и им показа рисунка с туш на растение, което имаше отчетливо звездовидни листа.

— Това растение. Нарича се звездна сянка. Среща се само на едно място.

— Никога не съм го виждала — отбеляза Лапблъд.

— Сигурно расте в Горната земя.

— Не, според сведенията, расте на същото място, откъдето е тръгнала чумата — каза Нивийв.

— „Там, във люлката, лекарството таи се сега” —вметна Викус, цитирайки от пророчеството.

— На острова с мушиците? — попита Грегор. Нс виждаше как изобщо ще вземат лекарството оттам. Мушиците щяха да ги оглозгат за секунди.

— Не, Грегор. Този остров е нов, а както каза Нивийв, чумата се е появила преди столетия. Възможно е мушиците да са пренесли чумата на острова, но той не е люлката — каза Викус.

— В такъв случай, къде е? — обади се Мандж.

— Изглежда, че люлката се намира в долината… в Лозето на очите — каза Нивийв.

Възцари се гробно мълчание. Накрая Лапблъд проговори:

— Със същия успех можем да си прережем гърлата още сега, вместо да влезем в Лозето.

— Но не се поколебахте да прогоните гризльовци-те в него — отбеляза кралица Атина.

— Гризльовците можеха да си изберат място из цялата Подземна страна — каза Мандж.

— Къде? В Мъртвата земя? Или на Огнените върхове? — попита сърдито Соловет.

— Точно ти нямаш право да говориш по този въпрос, Соловет, при сегашните обстоятелства — отвърна Лапблъд.

— Моля ви! — намеси се Викус, като прекъсна разправията. — Помнете, че сега на карта е заложен животът на всички ни. Нивийв, това растение никъде другаде ли не вирее?

— Опитаха се да го засадят в полетата на Регалия, но то загина почти веднага. Нямаме избор, освен да наберем големи количества от него от Лозето и да го преработим в лекарство.

— Искате да отидем в Лозето и да ви помогнем да намерите това лекарство, но каква гаранция имаме, че изобщо някога ще го видим? — попита Лапблъд.

— Сега ние, гризачите, измираме от глад! По ваша вина! Чумата се разпростира като горски пожар и а тунелите ни! Днес научаваме, че имате жълт прах, за да спрете бълхите, които я разнасят! Но изпращате ли ни го?

— Вие ни нападнахте — заяви Соловет със сурон глас. — А сега хленчите, когато трябва да си понесете последствията.

— Хленчим ли? — озъби се Лапблъд. Тя и Мандж приклекнаха и се приготвиха да нападнат. Ръката на Соловет политна към дръжката на меча ѝ.

Грегор не разбираше какво точно става, но беше наясно, че играта ще загрубее.

Рипред се изпречи между кипящите от гняв плъ хове и Соловет.

— Нещата се променят, Соловет — каза Рипред тихо. — Спомни си този момент, когато собствените ти мъничета заплачат от глад, а чумата спира сърцата им. Дори в този момент внукът ти лежи зад стъклена преграда в болницата.

— А какво ще кажеш за моята внучка, Лукса? Къде лежи тя, Рипред? — процеди Соловет.

— Не знам! Но трябва да оставиш това настрана, Соловет или да се върнеш и да кажеш на хората си да си изкопаят гробовете. Точно сега всички много се нуждаем едни от други! — каза Рипред.

Грегор така и не разбра как щеше да реагира Соловет, защото в този момент засвириха роговете. Предупреждението идваше откъм тунелите, през които се излизаше от Регалия. Появиха се десетина ездачи с прилепи и се отправиха през арената към Тунелите.

— Защо тръбят за тревога? Няма нападение на плъхове — каза Рипред озадачено.

— Трябва да има някаква заплаха, иначе нямаше да дадат сигнала — отвърна Соловет.

— Но кой би атакувал Регалия сега? — попита Ви-кус.

Отговорът дойде от тунелите. Беше прилеп с ярко оранжева козина. Грегор го виждаше за пръв път. Нещо не беше наред с него — размахваше неравномерно криле и летеше особено.

— Това е Икар! Но какво му е? — възкликна Нике.

Когато Икар се спусна към тях, Грегор видя пурпурните мехури в оранжевата му козина с процеждаща се от тях прясна кръв, белия език, който висеше и се полюшваше от устата му, трескавия поглед в очите му.

— Това е чумата! — изкрещя той. — Изглежда точно като Арес!

Икар се завъртя във въздуха с нестройно пърхащи криле и после изгуби контрол. Разнесоха се тревожни викове, а прилепът започна бързо да пада право към тях.

Глава 9

Когато Икар се удари в земята, Грегор чу как костите на врата на прилепа изпукват и се чупят. Умря мигновено. Нямаше движение, освен бликането на кръв от пурпурните мехури.

— Не го докосвайте! — предупреди Нивийв. Това обаче беше ненужно, тъй като почти всички инстинктивно побързаха да се отдръпнат от обезобразеното тяло на прилепа. Грегор се блъсна с гръб в една хлебарка, изгуби равновесие и падна назад. Два прилепа се сблъскаха при излитане. Единствено майка му, която беше само на няколко крачки от ужасяващото създание, когатото се приземи, не по мръдна. Стискаше Бутс в прегръдките си, замръзнала от ужас. Грегор се изправи на крака и затича към нея.

— Изгорете тялото! — нареди Соловет.

— Не! — изкрещя Рипред, но три факли вече бяха излетели от ръцете на войниците горе. — Не! — Рипред буквално скърцаше със зъби в пристъп на безсилен гняв.

— Махайте се оттук! Всички! Бягайте! — изкрещя той.

Когато факлите паднаха върху Икар, Грегор разбра причината за на пръв поглед налудничавата реакция на Рипред. Само миг, след като пламъците обхванаха козината, рояк малки, черни петънца излетя от тялото на мъртвия прилеп.

— Бълхи! — изкрещя Викус. — Бягайте!

Грегор сграбчи Бутс, хвана майка си за ръка и я издърпа върху гърба на най-близкия прилеп, който по една случайност се оказа кралица Атина. Вероятно не беше съвсем редно да скочиш на гърба на една кралица, без да поискаш разрешение, но сега не беше време за размяна на учтиви реплики. Докато се издигаха във въздуха, Грегор видя как плъховете и хлебарките изчезват в тунелите, водещи към Подземната страна. Всички на арената се качиха на прилепите и се понесоха във въздуха.

Бълхите скачаха като обезумели от горящия прилеп.

— Към кралската ложа! — нареди Викус. — Никой да не влиза в града!

Кралица Атина направи рязък завой във въздуха и ги понесе към ред седалки високо на арената. Това напомни на Грегор за ложите на стадиона на „Янките”, където седяха богатите зрители. Сигурно оттук кралското семейство гледаше спортните състезания.

Още щом кацнаха, Нивийв ги накара да се разпръснат.

— Стойте на колкото може по-голямо разстояние един от друг.

Грегор се отдалечи от майка си и кралица Атина, но нямаше намерение да пусне Бутс на земята. Тя щеше веднага да хукне нанякъде, може би към парапета на ложата, а бяха наистина много високо.

Майка му тръгна към тях, но Нивийв ѝ махна да се отдръпне.

— Не! Стой настрана!

Лекарката отвори чантичката на колана си и измъкна нещо, което приличаше на елегантно шишенце за парфюм. Отстрани имаше помпичка за пръскане. Тя затвори очи, насочи я към себе си и стисна помпичката. Облачета жълт прах се посипаха по кожата и дрехите ѝ. Приличаше на същото нещо, което плъховете се опитваха да махнат от козината си. Прах срещу бълхи.

Нивийв обиколи бързо ложата и напръска всички.

— Втрийте го в кожата и косата си. Покрийте всеки сантиметър от телата си — нареди тя.

Когато стигна до Грегор, той закри с ръце очите на Бутс и после замижа. Усети как прахът покрива кожата му. Имаше остър, горчив мирис. Когато Нивийв продължи към майка му, Бутс кихна и го изгледа изненадано.

— Ти жълт — каза тя.

— И ти — каза Грегор, като разтриваше праха в косата ѝ. — А с коя буква почва „жълто”?

— „Ж”! — каза Бутс. — „Ж” като „жълто”!

— И какво още? — каза Грегор, за да я разсейва, докато разтриваше праха по кожата ѝ.

— „Ж” като жаба! „Ж” като „жираф!” — каза Бутс. Тя никога не беше виждала жираф, освен в буквара си. Като стана въпрос, Грегор също не беше виждал жираф. Вероятно никой нямаше дори да е чувал за жираф, ако не беше сред малкото животни, които започват с „Ж”.

Само след няколко минути цялата група прилепи и хора беше обработена с праха срещу бълхи.

— Мисля, че вече е безопасно да се съберем — каза Нивийв.

Всички се събраха в средата на ложата. Долу на полето овъгленото тяло на прилепа лежеше в локва вода. Огънят беше изгасен.

— Прилеп болен. Прилеп иска сок — каза Бутс, защото щом настинеше, първото нещо, което получаваше, беше чаша сок.

— Той спи сега. Ще пийне сок, като се събуди — каза Грегор. Никога не можеше да измисли как да каже на Бутс, че някой е умрял.

— Ябълков сок. — Бутс клекна и започна да рисува завъртулки във финия слой жълт прах, който покриваше пода.

— Дайте заповеди да дезинфекцират цялото игрище — извика Соловет на един страж, който кръжеше, яхнал прилепа си, близо до ложата. — Чакайте! Стражът остана да изчака, докато тя се обърна към лекарката: — Това ще бъде ли достатъчно, Нивийв?

— Трябва да напръскат и тунелите, които извеждат от арената — каза Нивийв. — Бълхите няма да могат да влязат в Регалия, щом каменните порти са затворени, нито да скочат толкова високо чак до пейките. Но някои може вече да са проникнали в тунелите и да са влезли в останалата част от Подземната страна. Трябва да приберем стражите оттам и да прегледаме кожата им за ухапвания.

— Направете каквото каза доктор Нивийв — нареди Соловет на стража.

— А гризачите и пълзливците? — попита Викус.

— Бълхите не могат да проникнат през слоя от отрова по гризачите и не могат да ухапят пълзливците. Всички са в пълна безопасност — каза Нивийв.

— А ние, които сме тук? — попита Викус.

— Ако някоя бълха е стигнала до нас, което е съмнително, то тя вече е мъртва. Лекарите в Регалия ще ни прегледат за ухапвания — каза Нивийв.

— Ние няма… — изрече задавено майката на Гре-гор. — За нищо на света няма да се върнем в Регалия!

— Моля те, Грейс, знам, че това е много неочаквано и разстройващо… — започна Викус.

— Отиваме си вкъщи! Дойдохме на срещата ви! Обещахте, че това е всичко, което трябва да на правим! Така че сега кажете на този прилеп да ни отведе у дома! — възкликна майка му, сочейки като обезумяла към Нике.

— Кой ви каза това? Че ви очакваме само за сpeщата? — попита Викус угрижено.

— Рипред — отговори Грегор. — Каза, че трябва да дойдем само за няколко часа. Че не сме ви нужни, за да открием лекарството. После изпрати една орда плъхове да ни сплашат и да ни изкарат от апартамента.

От погледите, които Викус и Соловет си размениха, Грегор разбра, че те за пръв път чуват за това.

— Боя се, че не е бил съвсем искрен — каза Викус.

— Какво имате предвид? — попита майката на Грегор.

— Иска да каже, че Рипред е излъгал — каза Соловет.

— Може наистина да е смятал, че присъствието им не е необходимо за… — изрече Викус немощно.

— Излъгал е! — повтори Соловет. — Не го защитавай. Той прекрасно знае, че без горноземците мисията за търсене на лекарството няма да се състои! Очевидно е рещил, че няма друг начин да ги доведе долу. Не знам за теб, Викус, но и аз бих направила същото.

Грегор не се съмняваше, че тя би го направила. Соловет изобщо не би се интересувала какво искат Грегор или семейството му. Не и за сметка на Регалия.

— Не можем да ги принудим да останат, Соловет! — заяви Викус. Грегор никога не го беше виждал толкова ядосан. — Доведохме ги под лъжлив предлог. Не можем да ги задържим насила!

Майката на Грегор се вкопчи в ръката на Викус като в спасително въже.

— Тогава значи ще ни изпратите у дома? Можем ди си тръгнем?

— Не! — каза Соловет.

— Да! — отговори Викус. — Нике! Приготви се да отведеш горноземците у дома!

— Стражи! — извика Соловет.

Грегор беше объркан от разигралата се пред тях борба за надмощие. Никога не беше виждал Викус и Соловет да спорят по този начин и това го смути. Кой всъщност можеше да вземе това решение? Какво щеше да стане, ако се опитат да си тръгнат? Какво трябваше да направи?

— Чакайте! — Грегор хвана майка си за ръка. — Виж, мамо. Ходих да видя Арес. Той е много зле. Умира, мамо. Не мога да го оставя така. Така че какво ще кажеш вие с Бутс да се приберете, а аз да остана и да се опитам да помогна? Може ли? Заведи Бутс, Лизи и баба във Вирджиния. Татко ще ме изчака да се върна горе. После и ние ще дойдем във Вирджиния.

— Това може да е приемлив компромис — каза Викус, като изгледа съпругата си.

— Бихме могли да изложим пред съвета това предложение — каза Соловет, макар че не звучеше убедена.

— Не мога да те оставя тук долу, Грегор — каза майка му. — Съжалявам за приятеля ти. Наистина. Но не мога да те оставя тук.

— Виж, мамо, едва ли ще пуснат и трима ни да си тръгнем оттук — каза Грегор. — Моля те, вземи Бутс и се приберете вкъщи. — Стисна здраво ръката ѝ. Отне му само няколко секунди да долови, че нещо не беше наред.

Майка му каза нещо, но той не чу думите. Грегор прокара пръсти по кожата на ръката ѝ. Не, не му се беше сторило. Имаше нещо.

— Грегор, слушаш ли ме? — попита умолително майка му.

Но той не я слушаше, а се помъчи да осмисли това, което му подсказваха пръстите. И с всички сили се помъчи да го накара да изчезне. Но не успя.

Грегор бавно повдигна ръката на майка си към светлината на близката факла и избърса от нея жълтия прах. Върху кожата ѝ се надигаше малка червена подутина от ухапване.