Грегор и гибелното пророчество

Глава 19

— Не можеш. Не можеш да го направиш сам — каза Хауард, като поклати глава.

— Да, мога — каза Грегор. — Кажи им защо, Туичтип.

Туичтип повдигна вежда към Грегор, за да разбере дали наистина иска да им каже. Той кимна.

— Добре тогава — каза тя. — Може и да има шанс. Той е рейджър.

Думата оказа въздействие върху всички. Крилете на Арес и Андромеда настръхнаха. Устата на Хауард увисна отворена.

— Рейджър? — възкликна той. — Откъде знаеш?

— Рейджърите излъчват много особена миризма, когато се бият — каза Туичтип. — Слаба, дори и за мен, но мога да я доловя. Усетих я още първия път, когато срещнах Горноземеца, но по-късно се зачудих дали не съм я объркала с миризмата на Рипред. Той също се биеше.

— В онзи ден се целех в кървавите топки — каза Грегор. — Тогава за пръв път се почувствах така.

— Да, а после, когато сепията ни нападна, вече бях сигурна — каза Туичтип. — Няколко дни по-късно му казах, че е рейджър, но той отрече.

Замълчаха и Грегор усети, че всички го гледат.

— Защото не исках да е вярно. Но няма значение какво искам. Не знам какво е; нещо се случва, когато се бия. Нещо необичайно. И ако Туичтип мисли, че може да подуши в мен тази ярост, вероятни е права.

— Е, добре, дори и да е така, Грегор, и ти да си рейджър, това не те прави безсмъртен. Не означава, че можеш да влезеш сам в лабиринт, пълен с плъхове — каза Хауард.

— Няма да е сам — обади се Арес. — Аз ще съм с него.

— А аз ще го преведа колкото мога по-навътре в лабиринта — каза Туичтип. — Доста добре подуших бялата козина, преди да си загубя обонянието. Дори да не го отведа до Гибелния, ще е достатъчно близо.

— Тогава ние с Андромеда също ще дойдем — каза Хауард.

— Не сте поканени — заяви Грегор.

— Какво? — възкликна Хауард.

— Не те искам в лабиринта, Хауард. Искам да върнеш Марет в Регалия и да разкажеш на всички какво се е случило. Някой трябва да го напрани А ако не се върна, трябва някак да съобщиш на семейството ми — каза Грегор.

— Ти не ръководиш тази мисия — възрази Хауард — Аз получих заповеди от Регалия.

— Добре, но ако се опиташ да ме последваш, ще се бия с теб — каза Грегор.

— Нямаш шанс за победа, ако си без прилеп, а се изправиш срещу рейджър с хвъркач — каза Арес.

— Особено с плъх на тяхна страна — вметна Туичтип.

Хауард започна да губи самообладание:

— Може би искам да поема този риск! Може би Андромеда също е готова да го направи!

— Моля те, недей, Хауард. Моля те, върни се. Не искам майка ми и баща ми да чакат двама ни с Бутс да влезем през вратата, когато това няма да се случи. А знам, че рано или късно, ако не се появим, ще дойдат да ни търсят — каза Грегор. — Но и хората в Регалия трябва да научат. За Лукса. Сега трябва да намерят нова кралица или крал, нали? Защото каквото и да казва Лукса, Нериса вероятно не може да се справи. Така че ще е Викус, после майка ти, а после ти. Но ако ти загинеш, ще бъде…

— Стеловет. О, не се сетих за това — каза Хауард.

— Ще я оставиш ли да управлява Регалия? — попита Грегор.

— Не, няма, аз… — Хауард притисна длани към челото си. Заради загубата на Пандора и на Лукса, която всъщност едва беше открил, и заплашващата да се стовари върху него отговорност за цяло едно кралство, явно бе смазан. — Не знам какво да правя. Андромеда, какво ще кажеш?

— Не искам да се бия с Горноземеца и да рискувам да го нараня. Ще отведа Марет в Регалия — каза Андромеда. — И би трябвало да ме придружиш.

— О-о… — Изглежда, всякакво желание за съпротива напусна Хауард. — Не мога да се бия с всички ви — каза той. Поседя за малко с наведена глава. После я тръсна, за да я проясни и се опита да се за лови отново за работа. — Е, в такъв случай, всяка секунда е от значение, ако се надяваме да върнем Марет жив у дома. Но Андромеда не може да направи целия полет без почивка, а никъде няма безопасни място за кацане.

Това беше вярно. Всички обмислиха въпроса, после се обади Арес:

— В Халбата има няколко парчета от лодката. Не големи, но все още плават.

— Може би можете да сглобите от тях спасителна лодка — каза Грегор.

— Какво е това „спасителна лодка”? — попита Хауард.

— В Горната земя към големите плавателни съдове, от рода на кораби и други такива, има прикрепени спасителни лодки. Малки лодки, на които можеш да се качиш, ако корабът ти потъне, или нещо подобно — обясни Грегор.

— Ако лодката е достатъчно лека за носене и ако мога да си почивам за по няколко часа от време на време, бих могла да се справя — каза Андромеда.

Арес доброволно предложи да потърси отломки.

— Ще дойда с теб — каза Грегор. Имаше нужда да поговори с прилепа си. Изчака, докато вече летяха над Халбата и каза: — Не е нужно да правиш това, Арес. Да преследваш Гибелния. Ще отида сам.

— Не. Ще отидем заедно — каза Арес. — Освен това, гризачите убиха всички причини, които имах да се връщам в Регалия. Ако по някаква невероятна случайност оживеем и ти се върнеш вкъщи, за мен започва мълчанието.

Казаното от прилепа беше вярно. Сега, когато Лукса и Аврора ги нямаше, Арес нямаше да общува с никого. Вероятно можеше да седи в скривалището си с години, без някой да си направи труда да намине при него. Грегор щеше да се прибере у дома с мъртво сърце, а Арес щеше да е на практика прогонен.

— Добре — каза Грегор. — Ще отидем заедно. — Имаше предчувствие, че никога повече няма да водят подобна дискусия за това, дали единият да се изложи на опасност без другия. Не си направи труда да благодари на Арес. По някакъв начин бяха преминали отвъд границата, до която се налагаше да си благодарят. Някак щеше да е почти все едно да благодари на себе си. Грегор осъзна, че пътуването, изпълнено със сепии и водовъртежи, мушици и влечуги, и загуба, огромна загуба, ги бе променило. Клетвата, която бяха положили пред онази разярена тълпа в Регалия, сега беше истинска. Той си спомни усещането от допира на ноктите на Арес в дланта си и думите, които изрече, докато Лукса му подсказваше:

Арес беше неговият прилеп. Грегор беше човекът на Арес. Сега бяха истински обвързани в клетвен съюз.

Ако имаше нещо хубаво, то беше, че се сдобиха е добър улов. Арес намери три парчета от лодката и Хауард успя да сглоби от тях нещо като сал, като си послужи с последните няколко парчета тиксо. Не беше нещо, с което някой би искал да се опита да прекоси Водния път, но когато го спуснаха на вода да го изпробват, издържа под общата тежест на Грегор, Арес и Хауард.

— Би трябвало да свърши работа за няколко часа — каза Хауард. — Достатъчно дълго, за да поспи Андромеда.

Не по-малко важни от лодката бяха двете торби, които намериха. Течението ги беше изхвърлило и един тунел. В едната имаше храна. В другата, за or ромно облекчение на Хауард, беше комплектът му за първа помощ.

— О, това! Това е ценно, колкото самата светлина! — възкликна той. Веднага отвори торбата и се погрижи за всички. Смени превръзките на Марет и Туичтип, като намаза раните с лекарство. Превърза отново ръката на Грегор, която показваше известно подобрение и намаза ухапванията от мушици на Арес с мехлем.

Хауард настоя Грегор да вземе останалата храна, тъй като Марет не беше в състояние да се яде, а двамата с Андромеда можеха да се изхранват със сурова риба.

— А и кой знае какво ще намериш в Лабиринта?

Грегор взе меча на Марет; Хауард все още носеше своя.

Накрая си поделиха светлината. Имаха две работещи фенерчета; това на Хауард беше угаснало окончателно по време на нападението от влечугите, а две бяха изчезнали в морето с Лукса и Бутс. Следователно имаше по едно фенерче на група, но Хауард накара Грегор да вземе всички резервни батерии.

— Дори без светлина Андромеда ще ни отведе у дома. Ти ще трябва да се пребориш с много повече трудности.

Грегор кимна. Сложи в едната раница шоколадовите десертчета, храната и работещите батерии и затъкна меча на Марет между презрамките. Фенерчето още беше прикрепено към здравата му ръка.

Андромеда изпъна гръб и положиха Марет отгоре. Хауард го загърна с резервното одеяло от комплекта си за първа помощ и възседна прилепа.

— Лети високо, Горноземецо Грегор.

— И ти лети високо — пожела му Грегор. Макар че „Беше ми приятно, че се познавахме” му се струваше по-подходящо. Едва ли щеше да види пак Хауард.

Андромеда излетя, като сграбчи сала в ноктите си на излизане от тунела. Почти веднага се изгубиха от поглед.

Грегор, Арес и Туичтип се обърнаха и се отправиха навътре без нито дума.

Глава 20

Насочвана от онова, което помнеше преди носът ѝ да пострада, Туичтип поведе Грегор и Арес през Лабиринта. Тунелът почти веднага започна да се разклонява. Някои пътеки водеха към кръстовища с разклонения в четири-пет посоки. Други се виеха в спирали и им трябваха десет минути да се изминат разстояние, което можеше да се извър ви за една по права линия. Навлязоха по-навътре и тунелите станаха още по-непредсказуеми. От тесен проход, през който едва можеха да се проврат, внезапно влизаха в огромна пещера, която на свой ред водеше до тунел с непреодолими каменни блокове.

Най-тежко беше за Арес, тъй като по-голяма та част от пътуването трябваше да бъде измината пеш. Той подскачаше редом с тях, пърхаше, правеше малки, бързи крачки в по-тесните проходи и разтваряше криле с облекчение, когато стигнеха до по-широко пространство.

Нямаше плъхове.

— Сигурно знаят каква съдба сполетя сестра ти — каза Туичтип. — Гризачите си мислят, че са те сломили и че Гибелния е в безопасност. Но в крайна сметка някой ще подуши следата ти и тогава ще за почне битката.

Придвижваха ce усилено напред около час, после спряха да си поемат дъх.

— Можеш да си спомниш всичко това? Само от онова, което подуши при Халбата? — обърна се Грегор към Туичтип.

— Да, но също така познавам Лабиринта по-добре от всеки друг. Живях тук около година, след като ме прогониха — каза задъхано Туичтип. Не беше много добре. Превръзките на носа и остатъкът от опашката ѝ бяха мокри с кръв, а погледът ѝ беше трескав.

— Мислех, че си живяла в Мъртвата земя — каза Грегор.

— Не и отначало. Криех се в една пещера долу край Халбата. Плъховете никога не идваха там, заради змиите. Не беше идеално, но беше по-безопасно от Мъртвата земя. После един ден задрямах, докато събирах гъби и един патрул ме видя. Трябваше да бягам, а не ми оставаше друго място освен Мъртвата земя — каза Туичтип. — С години не си размених нито дума с никоя жива душа. После осъзнах, че наблизо има друг плъх.

— Рипред — каза Арес.

— Понякога ме пускаше да оставам в леговището му, ако отсъстваше. Били сте близо до това място. Там, където за пръв път говорихте с него — каза Туичтип. — Сега си има цял отряд от плъхове. Но казва, че мога да остана само ако ви помогна да откриете Гибелния — каза Туичтип. — Иначе отново ще бъда сама. — Изглежда, че този страх я съживи. — Трябва да продължаваме напред.

Когато потеглиха отново, Грегор откри, че си мисли за Рипред. Да позволи на Туичтип да остане близо до него в Мъртвата земя, да ѝ позволи да из ползва леговището му и да се присъедини към неговата група — всичко това изглеждаше почти като проява на добрина. Но дали беше така? Всичко това се даваше при условие, че ще получи от нея нещо в замяна. Той знаеше, че може да използва нея и невероятното ѝ обоняние. Туичтип отчаяно копнееше да принадлежи към някаква общност. Те се нуждаеха взаимно един от друг. Като Рипред и Грегор. За Туичтип, както и за Грегор, въпросът беше какво щеше да се случи, когато тази нужда изчезнеше.

Може би съдеше твърде сурово Рипред? Той беше приятел на Викус и Соловет. В някои моменти на Грегор му се струваше, че зад сарказма и озъбените гримаси долавя в плъха истинско съчувствие.

Може би за рейджърите нещата бяха по-сложни. За Грегор със сигурност бяха.

Туичтип започна да се препъва и Грегор разбра, че скоро ще рухне. Тя изгуби опора под краката си за последен път, падна по корем и не стана. Той приклекна до нея. Дишаше учестено и плитко.

— Не мога да продължа — каза тя. — Няма значение — и без това вече не помня миризмата. Напред пътеката се разделя в три посоки. Трябва сам да решиш накъде да тръгнеш — каза тя.

— И да те оставим тук? — попита Грегор.

— Ще си почина малко. Ако плъховете не ме открият, може и да успея да се добера обратно до старата си пещера. Но ти… сега ти трябва да продължиш. Близо си до Гибелния. Знам го. Плъховете скоро ще те подушат. Върви… върви… — изрече задавено тя.

Грегор ѝ остави парче месо и малко стар хляб. Какво имаше за казване?

— Лети високо, Туичтип.

Тя се засмя и от превръзката на носа ѝ покапа кръв.

— На плъховете не се пожелава това.

— Какво се казва в такава ситуация? — попита Грегор.

— В такава? „Бягай бързо като реката” — отвърна Туичтип.

— Бягай бързо като реката, Туичтип.

— И ти — каза Туичтип.

Двамата с Арес я оставиха да лежи на пода на тунела. Когато стигнаха до мястото, където тунелът се разделяше на три, спряха. Грегор си представи как Туичтип лежи в тъмното и кърви до смърт.

Арес прочете мислите му:

— Щом е оцеляла сама в Мъртвата земя, значи е силна и находчива. И има скривалище достатъчно наблизо.

— Знам — каза Грегор.

— Тя ненавижда самотния си живот. Единствената ѝ надежда е да убиеш Гибелния. Ако бях на мястото на Туичтип, нямаше да искам да се върнеш — каза Арес.

Грегор кимна и огледа тунелите.

— Кой ти изглежда подходящ?

— Този вляво — каза Арес.

Следваха го известно време, стигнаха до друго спираловидно разклонение и кой знае как се озоваха обратно на мястото, където трите тунела се събираха.

— Като се замисля, предпочитам десния — каза Арес.

Поеха по него, след по-малко от пет минути тунелът свърши със стена и се върнаха обратно.

— Мисля, че трябва ти да избереш — каза Арес.

Отправиха се по средния тунел и след двайсетина минути влязоха в просторна, кръгла пещера. Беше с форма на почти съвършен петнайсетметров конус. От пещерата тръгваха десетина тунела, разположени като спици на колело.

— О, направо върхът — каза Грегор. — Сега накъде?

Арес нямаше представа.

— Но, Горноземецо, от много часове не сме яли. Ако смятаме да продължим, трябва да се на храним.

Кога бяха яли за последен път? Грегор се опит да се върне мислено назад — назад към пътуването с Туичтип, нападението на влечугите, прохода на влизане в Халбата, гласа на Темп, който го събуди, до онази вечер, когато бяха всички заедно. Беше изял парче сурова риба и беше дал на Бутс всичкия си хляб и месо.

„Затво’им очички”? — чу да изрича гласчето ѝ и остра болка прободе сърцето му. Пое си дълбоко дъх, изхвърли Бутс от ума си и си представи как плъховете се смеят. Ледът отново скова гърдите му.

— Прав си. Трябва да ядем — каза Грегор и отвори раницата. Седнаха на пода, като преглъщаха с усилие сухата храна и пиеха вода от кожения мех.

— Има нещо нередно в това. Във факта, че съм още жив — обади се Арес от мрака.

— Какво имаш предвид? — попита Грегор.

— След като Хенри, Лукса и Аврора вече ги няма. Колко дни минаха, откакто слезе за първи път? — попита Арес.

— Не знам. Може би пет-шест месеца — каза Грегор.

— Имаше мач. С Хенри бяхме отбелязали няколко точки. Същата вечер беше планирано празненство за рождения ден на Нериса. Изглеждаше, че плъховете са далече. А после ти се появи на арената със сестра си и пълзливците и оттогава вече нищо не е същото. Какво се случи с този свят? Как се промени толкова бързо? — каза Арес.

Грегор знаеше какво има предвид той. Неговият свят напълно се беше преобразил в нощта, когато изчезна баща му. И оттогава насам нищо не беше както трябва.

— Не знам. Но мога да ти кажа следното: онзи свят… няма никога да се върне.

— Оставих клетвения си съюзник да умре. Изгнаник съм. Лукса и Аврора ги няма. Струва ми се престъпление, че съм жив — каза Арес.

— Вината не беше твоя, Арес. За нищо от това — каза Грегор. — Както ми каза Викус веднъж, ние всички попаднахме в капана на едно от пророчествата на Сандуич.

Изглежда, че това не ободри особено Арес. Известно време той мълча, после черните му очи уловиха и задържаха погледа на Грегор:

— Как мислиш, дали ако убием Гибелния, ще се почувстваме поне малко по-добре?

— Не знам — каза Грегор. — Но не виждам как би могло да се чувстваме по-зле.

Арес вдигна рязко глава — движение, което Грегор вече разпознаваше.

— Плъхове? — попита Грегор.

— Два. Тичат към нас — каза Арес.

След секунди Грегор бе върху гърба на Арес. Излетяха и кръжаха във въздуха, когато плъховете cе втурнаха вътре. Бяха два, както каза Арес, с мръсно сива козина и скърцащи зъби.

— Ето го! — кресна единият.

— Бяхме истински глупаци да го оставим при Голдшард — каза другият.

— Ще поправим тази грешка веднага щом тези бъдат мъртви! — изръмжа първият.

Грегор беше много високо, но плъховете моментално започнаха да подскачат. Не можеха да го стигнат, но пречеха на Арес да се спусне достатъчно ниско и да се измъкне през някой тунел. Накрая Грегор щеше да е принуден да се бие с тях и беше най-добре да го направи сега, преди Арес да се измори или да се появят още плъхове.

Докато измъкваше меча от ремъка на раницата си, усети как в него се надига онази особена ярост. Този път не ѝ се съпротиви. Плъховете се разпаднаха на парченца в полезрението му, сякаш гледаше отражението им в счупено огледало, но виждаше само определени части. Зърваше око, място под някоя вдигната лапа, врат… и някъде в ума си разбираше, че точно там трябва да се цели.

— Сега — тихо каза Грегор. И Арес започна да пикира.

Глава 21

Единият плъх вече беше в обсега на меча на Грегор, когато нещо накара Арес да се издигне право нагоре. Точно под тях изскочи трети плъх с необикновена златиста козина.

— Стават трима — помисли си Грегор, но щом пак погледна надолу, видя как златистият плъх изтръгва гръкляна на единия от нападателите му. После го завъртя с окървавена муцуна, за да посрещне другия сив плъх.

Грегор леко тръсна глава, за да я проясни. Какво ставаше?

— Не изглупявай, Голдшард! Той е дошъл да убие Гибелния! — изръмжа сивият плъх.

— По-скоро бих предпочела Гибелния да е мъртъв, отколкото да го оставя на теб — изсъска в отговор златистият плъх. Имаше малко по-висок и писклив глас, като на Туичтип, и Грегор беше сигурен, че е женски.

— Ще постигнеш единствено собствената си смърт! — Сивият плъх приклекна, готвейки се за скок.

— Някой ще умре, Снеър, въпросът е: кой? — каза Голдшард. Снеър скочи към нея и тя го посрещна.

Грегор никога не беше виждал истинска битка между плъхове. Рипред беше убил два плъха в тунела, когато отиваха да спасят баща му, но те нямаха време да реагират. После големият, покрит с белези плъх беше нападнал войниците на крал Горджър, но Грегор не го беше видял с очите си, защото точно в този момент скачаше, както си мислеше тогава, към собствената си смърт. Сега виждаше ясно всичко.

Когато Голдшард уби първия плъх, тя имаше предимството на изненадата. Този път противникът и беше в нападение. А Снеър, за когото Грегор беше напълно сигурен, че е мъжки, беше много по-едър от нея.

Битката беше жестока. Редуваха се свирепи атаки. Плъховете обикаляха един около друг в продължение на минута, търсейки пролука, после някой от двамата скачаше и следваше неясна бъркотия от зъби и нокти. Когато се разделяха, за да започнат да се дебнат отново, и двамата имаха нови рани. Снеър изгуби едно око. Ухото на Голдшард висеше на тънък кичур козина. Виждаше се костта от рамото на Снеър. Лявата предна лапа на Голдшард беше счупена.

Накрая златистият плъх се приближи откъм сляпата страна на противника си и стисна със зъби врата му. В предсмъртната си агония Снеър провря задните си крака между телата им и направи дълбок прорез по цялата дължина на корема на Голдшард. Тя изгуби контрол, залитна назад и рухна. Вътрешностите ѝ се изсипаха на земята. Плъховете лежаха, приковали погледи един в друг с омраза, с безпомощни тела. С ужасен гъргорещ звук Снеър се задуши в собствената си кръв.

Голдшард обърна поглед към Грегор. Изражението ѝ беше умолително и той беше сигурен, че тя иска да му каже нещо.

— Недей… — прошепна тя. Но преди да успее да довърши, очите ѝ се изцъклиха безжизнено и тя престана да мърда.

— Какво се случи току-що? — избъбри Грегор.

— Не знам — каза Арес.

— Мъртви ли са? — попита Грегор.

— Съвсем мъртви. И тримата — отвърна прилепът. Спусна се надолу към земята, избягвайки локвите кръв, които се лееха от телата на плъховете.

— Знаеш ли кои са? — попита Грегор. — Известни ли са ти имената им? Голдшард? Снеър?

— Не и Голдшард — каза Арес. — Чувал съм за Снеър. Беше един от военачалниците на Горджър. Сражаваше се във войната, когато Горджър загина. Сигурно после се е присъединил към Гибелния. Би било логично. Всеки, който е близо до Гибелния, ще има много власт, когато той стане крал — каза Арес.

Грегор не се беше замислял много за политическите борби на плъховете, но сега, когато го направи, нещо му се стори странно.

— В такъв случай, защо Гибелния още не е станал крал? Близко е до ума, че едър и силен плъх като него досега щеше вече да е взел властта — каза Грегор. — Какво чака?

— Дори и Гибелния трябва да събере армия около себе си — каза Арес. — Има си собствени врагове сред плъховете. Рипред, например. Той желае смъртта му.

Това беше вярно. Част от плана на Рипред за собственото му издигане на власт беше да убие Гибелния. Снеър искаше да го спаси, но Голдшард беше готова по-скоро да остави Грегор да го убие, отколкото да се довери на Снеър.

В Голдшард имаше и нещо друго. Онзи последен поглед, който му беше отправила. Сякаш го умоляваше за нещо. Какво искаше да му каже? „Недей” „Недей” какво? Да не я убива? Беше малко прекалено късно за това.

Арес рязко обърна глава към входа на тунела.

— Колко? — попита Грегор.

— Само един, мисля — каза Арес. — Трудно е да се определи. Пътеката върви спираловидно. — Главата му пак потрепна. Този път на Грегор не му се наложи да пита; и сам беше чул драскането. Звукът спря. Нищо не се показа от тунела. Внезапно Грегор разбра защо.

— Това е Гибелния — прошепна той на Арес. Прилепът се съгласи с кимване. Сигурно беше така. Другите плъхове биха нападнали, но Гибелния знаеше, че е преследван. От човек. От горноземец. От воина.

Грегор си спомни думите от „Пророчеството за Гибелния”:

Да, щеше да я угаси. Това беше дошъл да стори воинът.

Чу се ново леко драскане. Значи онова нещо беше там вътре. Само на няколко стъпки от него. Дебнещо.

Входът на тунела беше тесен — висок около метър и половина. Не можеше да влети вътре на гърба на Арес. Гибелния сигурно знаеше това. Искаше да го примами вътре сам. Добре тогава. Щеше да се изправи срещу него сам.

Грегор свали раницата от раменете си и я пусна на земята. Не искаше нищо да ограничава движенията му. Провери фенерчето си — светеше силно. Стисна меча и тръгна към тунела.

Арес вдигна крило да го спре.

— Не можеш да се биеш с него там вътре, Горноземецо.

— Е, той няма да излезе — каза Грегор.

— Чакай тогава — каза Арес.

— Какво? Да се появи нов отряд плъхове? — възрази Грегор.

Арес неохотно отпусна крило.

— Виж, имам чувството, че така трябва да стане. Че трябва да го направя сам — каза Грегор. — Но бъди готов, защото след като го убия, трябва бързо да се измъкнем оттук. Нали така?

— Ще бъда готов — каза Арес. Протегна крак и Грегор го стисна с ръка.

После се обърна към тунела. За десетината крачки, които извървя, преди да стигне до входа, почувства как изпада в онова особено състояние на ярост: изострените сетива, приливът на адреналин, избирателното зрение. Всяка молекула в тялото му се подготвяше да убива.

Втурна се вътре и почти веднага попадна на спиралата, която Арес спомена. Пътеката се виеше като тирбушон. Като прокарваше ранената си ръка покрай стената и държеше здравата с насочен напред меч, той мина през един, два, три пълни завоя и изскочи в квадратно помещение.

Гибелния се опитваше да се скрие от него. Само за миг зърна бяла козина и проблясване на розова опашка в една странична пещера.

Грегор си помисли как Лукса никога няма да стане кралица, как Туичтип кървеше на земята, как баща му плаче по телефона и как Бутс… сладката доверчива Бутс…

С разтуптяно сърце, сляп за всичко, освен онова късче козина, той се хвърли към пещерата. Вдигна меча във въздуха, като го насочи така, че да нанесе удара под ъгъл. Прихвана дръжката и с ранената си ръка и като събра всяка частица от силите си, насочи меча към Гибелния.

Но точно преди острието да го прониже, създанието издаде звук, който се стовари върху Грегор като гюле:

— Ма-маа!

Глава 22

Грегор отклони меча в последната секунда и го заби в каменната стена на пещерата с такава сила, че острието се счупи близо до дръжката и издрънча на пода. От силата на удара зъбите му изтракаха.

Отстъпи назад от пещерата.

— Бутс? — изрече дрезгаво. Но знаеше, че това но е гласът на Бутс. Просто в него имаше нещо, което приличаше на Бутс, когато беше разстроена: пронизителният тон, тревогата и начинът, по който разделяше думата на две дълги срички. „Ма-маа!”

Помещението се завъртя около него. Къде беше Гибелния? Какво беше онова бяло космато нещо на няколко метра от него? Защото със сигурност не беше някакъв триметров плъх, който се кани да го нападне!

Грегор се насили да пристъпи напред и светна с фенерчето. До стената се беше свил малък бял плъх и трепереше от страх. Изведнъж Грегор разбра всичко — защо за Гибелния не се знаеше почти нищо, защо не беше превзел кралството на плъховете, защо не го беше нападнал. Беше само едно бебе!

Все едно, това беше Гибелния. От него се очакваше да „угаси светлината му”. Острието на меча му се беше счупило и в ръката му остана само назъбения като кинжал край. Щеше да е толкова лесно да убие създанието пред себе си. Но… но…

— Ма-маа!

Но то звучеше точно като Бутс!

— О, боже! О, боже! — възкликна Грегор и хвърли настрана остатъка от меча си. Коленичи и протегна ръка да погали създанието. — Всичко е наред. Добре си, бебче.

Плъхчето потръпна ужасено и се притисна отново към стената, късайки се от рев:

— Ма-маа! Ма-маа!

— Шшт! Шшт! Всичко е наред. Няма да ти направя нищо лошо — каза утешително Грегор. — Арес!

Не биваше да вика. Пак беше изплашил създанието и сега то плачеше.

Арес се появи от последния завой и влезе с клатушкане.

— Какво става? Къде е Гибелния?

— Тук вътре — каза Грегор, като посочи към пещерата. — И имаме проблем.

— Какво? Какво? — Арес пристигна готов да се бие до смърт и сега беше напълно объркан. — Какъв е проблемът?

— Това е проблемът — каза Грегор. Наведе се и вдигна на ръце невръстното плъхче. Тежеше горе-долу колкото напълно пораснал кокер-шпаньол. Един ден може би щеше да е високо три метра, но днес можеше да го вдигне и да го залюлее. Обърна се да го покаже на Арес.

— Какво е това? Не е Гибелния! — заяви Арес.

— Всъщност, мисля, че е. Или поне е Гибелния като бебе — каза Грегор.

— Не вярвам! Това е някаква клопка. Някакъв номер от страна на гризачите да ни примамят в капан, за да ни унищожат! — възкликна Арес.

— Не мисля така. Искам да кажа, погледни му козината. Колко бели плъхове си виждал? — попита Грегор.

— Нито един. Освен този — каза Арес. — Но може би не е плъх! Може би е мишка, която са хванали и използват, за да ни измамят! Виждал съм бели мишки!

Грегор разгледа бебето, но не беше специалист по гризачите. Вдигна го, за да го види и Арес.

— Погледни. Мишка ли е?

— Не. Съвсем определено е плъх — каза Арес.

— Значи мислиш, че има два бели плъха? — попи та Грегор.

— Да. Не. Не знам. Два бели плъха едновремен но… твърде невероятно е. Трябва да е Гибелния. О-о-о! О-о-о, Горноземецо! Какво ще правиш с него? — попита Арес.

— Ами не мога да го убия. Искам да кажа, та то е само едно бебе! — каза Грегор.

— Аха! Съмнявам се, че този довод ще прозвучи много убедително в Регалия! — възкликна Арес. Грегор никога не го беше виждал да губи равновесие. Прилепът пърхаше из помещението толкова разстроен, че се блъсна в една стена.

— Хей, блъсна се в нещо! — възкликна Грегор.

Прилепите никога не се блъскаха в нищо.

— Можеш ли да ме виниш? Аз съм… ние сме… имаш ли изобщо представа какво държиш в ръцете си? — попита Арес.

— Гибелния, предполагам — каза Грегор.

— Да! Да! Гибелния! Бичът на Подземната страна! Създанието, което най-вероятно ще предизвика унищожението на хвъркачите, хората и безброй други създания. От това какво ще направим в този момент, зависи съдбата на всички, които наричат Подземната страна свой дом! — възкликна Арес.

— Какво трябва да направя, Арес? Да го пробода в главата с меча? Погледни го! — Гибелния се измъкна се от ръцете му и хукна към тунела. — Хей! Чакай малко! Ей, стой!

Грегор подгони плъхчето през спираловидните извивки на тунела и извън него. От онова, което видя, го заболя сърцето.

Бялото плъхче се опитваше да се сгуши под врата на Голдшард.

— Ма-маа! — проплака то. — Ма-маа! — Когато не получи отговор, трескаво взе да опипва с лапи муцуната на мъртвия плъх. — Ма-маа!

Грегор чу зад гърба си шумоленето от крилете на Арес.

— Да, така е. Тя е била негова майка. И когато ми каза „Недей”… — На Грегор му се наложи да спре за минута. — Мъчеше се да каже: „Не убивай бебето ми”.

— Трябва отчаяно да е искала да го опази от Снеър. Той щеше да вземе мъничето и да го научи да му се подчинява — промълви Арес тихо.

Кървави петна багреха бялата козина на бебето. Воплите му бяха сърцераздирателни. Сякаш това не беше достатъчен проблем, Арес рязко вдигна глава.

— Колко са този път? — попита Грегор.

— Най-малко десетина — каза Арес. — Трябва да решиш какво ще правиш, Горноземецо.

Грегор прехапа устна. Не можеше да реши. Всич ко се случваше прекалено бързо. Трябваше му по вече време.

— Добре, добре — каза той. Изтича и вдигна на ръце бебето. — Вземаме го с нас.

— Така ли? — попита Арес, сякаш тази мисъл изобщо не му беше минала през ума.

— Да. Защото няма да го убия, а няма и да го оставя тук, за да го използват другите плъхове — каза Грегор.

Арес поклати глава в съчетание от раздразнение и нежелание, но подложи гръб.

Грегор взе раницата си в едната ръка, преметна крак през врата на Арес, и сложи Гибелния пред себе си.

— Добре — каза. — Да бягаме бързо като реката.

Докато Арес се издигаше във въздуха, десетина плъха се втурнаха в галоп през конусовидния тунел. Те огледаха мъртвите тела, прилепа, бебето в ръцете на Грегор.

— Горноземеца държи Гибелния! — изкрещя един и всички други обезумяха, нададоха вой, заподскачаха във въздуха, като замахваха с нокти към похитителите.

— Дръж се! — нареди Арес. От десетината тунели, през които се излизаше от конуса, четири бяха достатъчно широки, за да може да лети. Той се спусна към един и излетяха.

Беше като най-страшното возене с влакчето на ужасите. Грегор мразеше тези влакчета, но те не бяха нищо в сравнение със сегашното въртене, стрелкане и премятане в тъмнината, разкъсвана само от лъча на фенерчето му, и обезумелите и съвсем истински живи плъхове, които се хвърляха срещу него от всеки завой. Грегор се вкопчи в Арес с крака и с едната си ръка, а с другата държеше бебето.

В един момент, докато се стрелкаха из пещерата и избегнаха на косъм няколко чифта щракащи зъби, Арес извика:

— Използвай меча си!

— Не е в мен! Счупи се и го оставих в пещерата! — каза Грегор. Беше му неприятно да стовари върху Арес цялата отговорност за бягството, но какво можеше да направи?

Плъховете почти ги настигаха, когато Арес направи завой и успя да се вмъкне в един тунел.

Плъхчето беше престанало да пищи:,Ма-маа!” и сега надаваше поредица пронизителни тревожни писъци:

— Ийк! Ийк! Ийк!

— Накарай го да млъкне, Горноземецо. Гласът му се разнася надалече. Всеки плъх в Лабиринта ще разбере, че мъничето е в опасност! — изкрещя Арес.

Грегор си спомни колко надалече се разнасяха писъците на Бутс — през врати, по коридори, чуваха я дори хората в асансьора. Сякаш природата беше замислила бебешкия ѝ плач така, че да се чува надалече. С плъховете трябваше да е същото.

Отначало се опита да успокои Гибелния с гласа си. Не беше достатъчно. Може би щеше да е по лесно, ако стояха спокойно на земята, но при този кошмарен полет беше безполезно. Опита се да го погали по гърба и главата, но и това не помогна. Човешкият глас, докосването и миризмата на Грегор бяха допълнително плашещи непознати неща за плъхчето. Накрая Грегор успя да пъхне ръка в раницата и да измъкне едното десертче. Разкъса опаковката, отчупи парче и го пъхна в устата на издаващото жални вопли плъхче.

Разнесе се едно изненадано: „Ийк!”, после мляскащ звук и Гибелния бе омаян от първата си прекрасна хапка шоколад.

— Още! — Беше толкова странно да чуе плъхчето да говори, но то наистина говореше. — Още! — повтори то, точно както правеше Бутс.

Грегор пъхна още едно парче шоколад в устата на плъхчето и то го излапа. Гибелния, изглежда, имаше по-добро мнение за него сега, когато му беше дал шоколад. Поотпусна се, притисна се към него и така беше по-лесно да го държи.

— Мислиш ли, че скоро ще се измъкнем оттук? — попита Грегор, докато излитаха бързо от един тунел.

— Виж сам — каза Арес.

Грегор освети с фенерчето мястото, в което току-що бяха влезли. На пода лежаха Голдшард, Снеър и третият плъх.

— Не! Какво правим пак тук? — ахна той.

— Може би ти трябва да ни водиш! — каза Арес. Като се има предвид, че Грегор беше настоял да вземат Гибелния, нямаше меч и в момента беше почти безполезен, стана ясно, че беше изнервил прилепа.

— Добре, добре, извинявай — каза Грегор.

— Проблемът е в миризмата ни, Горноземецо — каза Арес. — Много лесно ни проследяват. Не мога да ги заблудя.

— Хей, сетих се! — възкликна Грегор. — Възможно е да ги заблудим! — Веднъж беше гледал някакъв филм, в който един тип, преследван от хрътки, се беше измъкнал по същия начин. — Трябва да им объркаме обонянието. Обаче с какво?

Грегор смъкна превръзката от ръката си. Беше подгизнала от кръв, гной и мехлем.

— Прелети около конуса, Арес! Трябва да докосна входа на всеки тунел!

Арес последва нареждането, макар и да не разбираше плана.

— Защо правим това?

Грегор протегна превръзката и я прокара по вътрешната страна на всеки вход на тунел, покрай който минаваха.

— Опитвам се да пръсна миризмата.

Описаха пълен кръг, като Грегор докосваше с превръзката входа на всеки тунел и я захвърли в последния.

— Идват! — предупреди Арес.

— Излизай! Излизай веднага! — нареди Грегор.

Арес се спусна в един тунел, който още не бяха пробвали. След трийсетина секунди дочуха как плъховете приближават конуса. И този път се объркаха. Всеки викаше на другите да го последват и различна посока. Избухна ожесточен спор, а после се чу шум от схватка.

Отдалечиха се, шумът утихна и накрая престана.

Арес летеше зигзагообразно по тунела, който ги отведе до хубав, широк, плитък поток.

— Трябва да спра за миг… трябва да пия… — Арес се приземи до потока, задъхан. Потопи лице във водата и почна жадно да пие.

Грегор слезе и загреба шепи вода за себе си и за Гибелния. Въпреки че потокът беше плитък, течението беше доста силно и можеше да отнесе бебето.

Арес вдигна мокрото си лице.

— Току-що се сетих нещо — каза той. — Този поток. Къде според теб отива?

— Не знам. Влива се в по-голям поток. Накрая може би в някоя река или… — Грегор разбра как во имаше предвид Арес. През първата си нощ в Регалия, когато се опита да избяга от двореца, беше следвал пътя на водата. Тя водеше до река, а реката течеше към Водния път. — Със сигурност си струва да опитаме.

Грегор с усилие качи Гибелния върху гърба на Арес и пак излетяха.

За известно време пътуването не беше особено обещаващо. Потокът беше дълъг и имаше толкова много извивки и завои, колкото и тунелите в лабиринта. Грегор чувстваше как крилете на Арес забавят движенията си; скоро щеше да му трябва истинска почивка. Но да спрат в лабиринта означаваше сигурна смърт. Плъховете щяха да ги настигнат. Грегор нямаше меч. Бебето щеше да ревне отново и тогава щяха…

— Река — изпухтя Арес. — Наблизо има река.

След още минута над потока тунелът свърши и влязоха в просторна пещера. През нея течеше река. Бяха се измъкнали от Лабиринта!

Арес литна високо над водата. Отстрани имаше каменисти зъбери.

— Някакви плъхове наоколо? — попита Грегор.

— Само този на гърба ми — каза Арес.

— Да спрем и да си починем? — предложи Грегор.

— След малко. Искам да оставя по-голямо разстояние между гризачите и нас. Те ще дойдат, Горноземецо. Ние държим Гибелния — каза Арес.

— Да, бас държа, че това никак не им харесва — каза Грегор. Погали Гибелния по главата. Плъхчето вече свикваше с него. Сви се на кълбо, сгуши се в него и се прозя широко. — Доста вълнуващ ден имаше, а, мъниче? — Плъхчето скоро заспа.

Известно време летяха мълчаливо. После Арес проговори със странен глас:

— Горноземецо, мисля, че познавам това място. Мисля, че и двамата го познаваме.

— Какво? — попита Грегор. Как беше възможно да знае къде са?

— Насочи светлината си надолу — каза Арес.

Грегор се подчини. Под тях беше реката, беше много широка и много буйна. От двете страни на високите брегове в единия и в другия ѝ край се на мираха останките на разрушен мост.

— О-о… — възкликна Грегор. И споменът за онзи ден проблесна светкавично пред очите му. Как тичаше по моста, за да се върне за Бутс, Рипред, който го носеше, захапал раницата му, как мостът се лю лееше под краката му, как Рипред го удари с опашка и го събори на земята, докато плъхът, Лукса, Хенри и Гокс режеха въжетата, които придържаха моста, и групата плъхове, която настигна хлебарките и ceстричката му и… и…

На това място загина Тик.

— Прав си — каза Грегор. — Според теб как се озовахме тук?

— Халбата, Лабиринтът и каквото е останало от този мост са все във владенията на плъховете каза Арес. — Поне сега имаме някаква представа къде сме.

Прилепът се спусна и кацна на речния бряг сpeщу мястото, където мостът беше отсечен.

— От тази страна ще бъде по-безопасно. На плъховете сигурно ще им е много трудно да преплуват реката, която, както знаем, е пълна с месоядни риби.

Грегор слезе от гърба на Арес, държейки Гибелния, който похъркваше леко. Намираха се във входа на тунел. Той насочи лъча на фенерчето към скалите наоколо, спомняйки си как при първото им идване бяха пълни с дебнещи плъхове. Сега там нямаше никой.

— Нещо в тунела? — попита той Арес.

Прилепът поклати глава:

— Не, доколкото мога да преценя. Смятам, че за момента сме в безопасност. Горноземецо, трябва да си почина.

Виждаше как уморените очи на Арес започват да се затварят.

— Хайде, поспи си. Аз ще стоя на пост — каза. — И, Арес? Беше невероятен там.

— Не се справих зле — съгласи се Арес, облегна се на стената и моментално заспа.

Грегор насочи фенерчето към тунела. Ако се появяха неканени гости, щеше да е готов. Седна с кръстосани крака на земята с Гибелния на скута си. Бебето се размърда неспокойно насън, вероятно преживявайки отново травмата от последните няколко часа. Потупа го по гърба да го успокои. Козината на Гибелния се беше втвърдила от засъхналата кръв на майка му.

Плъхчето се сгуши по-плътно до него. Сякаш прегръщаше Бутс. Защо не плачеше за нея? Беше плакал за една хлебарка в пещерата на другия бряг, но не беше пролял дори една сълза за сестра си. Спомни си как Лукса му беше казала в същата онази пещера, че не е плакала, откакто са загинали родителите ѝ. Толкова ужасно било чувството. Може би нещо подобно се случваше и с Грегор.

Пръстите му проследиха очертанията на едно от меките уши на бебето.

Значи се оказваше, че Сандуич отново е бил прав. Плъховете бяха убили Бутс, а той не можа да убие Гибелния. Но той едва ли би убил Гибелния дори ако Бутс бе оцеляла. Или щеше да го направи? Ако вярваше, че само един от тях може да остане жив? Не знаеше. И вече нямаше значение.

„Сега какво?” помисли си той. „Сега какво?” Трябваше да разсъждава ясно. Трябваше да реши какво да прави с Гибелния.

Не можеше да го върне в земята на плъховете. Голдшард бе пожертвала живота си, за да го защити от другите плъхове. Беше сигурно, че ако се появи с него в Регалия, хората щяха да го убият. Ако го оставеха жив, което не му се струваше вероятно, плъховете несъмнено щяха да опустошат града, за да си го върнат. За един кратък миг се зачуди дали можеше да го вземе вкъщи със себе си, но знаеше, че майка му не би се съгласила да участва по никакъв начин в отглеждането на триметров плъх, особено след като Бутс беше…

Добре, значи какви възможности му оставаха? Почти никакви.

Погледна отвъд реката.

Това беше толкова тъжно място. Не само заради Тик, а защото когато мина оттук по време на първата мисия, имаше десет спътници, а колко от тях бяха все още живи? Пресметна наум. Трима. Само трима. Тик беше убита тук. Хенри и Гокс загинаха, когато спасиха баща му. Лукса, Аврора, Темп и скъпата, безценна Бутс се удавиха при Халбата. Единствените останали живи бяха той, Арес и Рипред.

Рипред. Той щеше да обезумее, когато научеше, че Грегор не е убил Гибелния. Той искаше Гибелния да е мъртъв. Тъкмо затова беше довел Туичтип и се бе опитал да научи Грегор на ехолокация. Но пък и Рипред не знаеше, че Гибелния е бебе. Щеше ли това да има някакво значение за него? Може би, но само може би.

Грегор почувства как в главата му започва да се оформя план.

Арес се събуди след около три часа, обезумял от глад. Слезе до реката и се върна с една едра риба, не от месоядните. Гибелния се събуди и двамата с прилепа почнаха да ядат, докато Грегор изстърга плесента от парче сирене и довърши последния хляб.

Докато се хранеха, той набързо описа плана си на Арес.

— Добре, сетих се какво да направим с Гибелния.

— Слушам — каза Арес.

— Този тунел води обратно до скривалището на Рипред — каза Грегор.

— Така ли? — каза Арес.

— Да, не помниш ли? Туичтип каза, че скривалището му е там, където се срещнахме с него за първи път. А ние се срещнахме за пръв път с него в другия край на този тунел — каза Грегор.

— О, да, след като се бихме с преданите — каза Арес.

— Правилно. Затова предлагам да отидем да на мерим Рипред, да му дадем Гибелния и нека той да се оправя с него — каза Грегор. Арес отвори уста да възрази, но Грегор вдигна ръка: — Чакай! Обясни ми защо да не го правим, само ако имаш по-добър план.

Последва много, много дълга пауза.

— Нямам по-добър план, но при този няма възможности за добър край — каза Арес.

— Вероятно не — каза Грегор. — Е, да опитаме ли?

Глава 23

Арес настоя Грегор да поспи няколко часа. Когато се събуди, започнаха дългия преход. Отначало тунелът беше тесен, но скоро се разшири достатъчно и Арес можеше да лети. За Грегор това беше облекчение, защото ръцете го боляха от носенето на Гибелния.

Спряха за малко, за да пият вода от потока в една пещера.

— Помниш ли това място? — попита Арес.

— Не — каза Грегор. — Чакай, може би… — Тук бяха спрели да си починат, когато Рипред им беше водач. — Хенри тук ли се опита да убие Рипред в съня му?

— Да, а ти се изпречи между тях — каза Арес.

— Така и не разбрах дали ти знаеше, че Хенри ще се опита да го убие — каза Грегор.

— Не знаех. Това беше едно от многото неща, за които Хенри пропусна да ме уведоми — каза Арес. Грегор усети, че не му се говори повече за това.

Когато полетяха нататък, Гибелния отново започна да хленчи за майка си. Колко ли чудновато се струваше всичко това на малкото плъхче? Да лети във въздуха върху прилеп, държано от човек, като знаеше, че с майка му се е случило нещо много лошо. Грегор го нахрани с остатъка от шоколадовото десертче. Имаше още едно, но реши да го запази за краен случай.

Вонята на развалени яйца започна да прониква в тунела и Грегор разбра, че бързо наближават пещерата, където за първи път бяха срещнали паяците, Трефлекс и Гокс. Арес се приземи пред входа и влязоха пеш. От стените продължаваше да се стича вода с мирис на сяра. На земята лежеше обвивката от тялото на Трефлекс, всичко, което бе останало от паяка, след като спътничката му, Гокс, беше изсмукала вътрешностите му.

— Искаш ли да си починем? — попита Грегор.

— Не тук — отговори Арес.

— Добре — каза Грегор, макар че им предстояха големи опасности.

Зловонната вода в тунела капеше върху тях. Рипред ги беше превел през него с цел да прикрият миризмата си от плъховете и те със сигурност воняха на развалени яйца, когато излязоха. Този път пъ туването им беше още по-трудно, ако това изобщо беше възможно. При първото пътуване Грегор носеше каска, която донякъде го предпазваше. Не беше ранен. Гореше от нетърпение да намери баща си, а не от ужас при мисълта за следващата им среща. И носеше Бутс на гърба си, а не плъх в ръцете си.

Предния път горкият Арес беше яздил Темп, защото тунелът беше много тесен и дълъг. Сега накуцваше до Грегор, крилете му се търкаха в стърчащите камъни, с наведена глава, за да се предпази от щипещите очите ситни капки.

След минути и тримата бяха мокри. Плъхът скимтеше нещастно. За Грегор всяка следваща крачка беше усилие. Двамата с Арес не проговориха през цялото време, докато бяха в тунела, макар да минаха много часове.

Когато най-после излязоха със залитане на открито, коленете на Грегор поддадоха и той се строполи на земята. Очакваше Гибелния, който през по-голямата част от пътуването се гърчеше и извиваше, да се опита да избяга. Вместо това плъхчето се зарови под ризата му и се притисна към гърдите му.

Арес се облегна тежко на един камък до него.

— Има ли плъхове наоколо? — попита Грегор.

— Десетина се задават в момента. Но ние точно това искаме, нали? — каза Арес.

— Това искаме — потвърди Грегор.

Никой от двамата не направи опит да помръдне, когато плъховете ги обкръжиха. А после Грегор видя диагоналния белег, който разсичаше муцуната на Рипред.

— Ако знаех, че идвате, щях да поразтребя — каза Рипред.

— Не се притеснявай. Няма да се застояваме. Дойдох само да ти дам един подарък — каза Грегор.

— За мен? Нямаше нужда — каза Рипред.

— Ти ми доведе Туичтип — отбеляза Грегор.

— Не защото съм очаквал нещо в замяна — каза Рипред. Носът му започна да потрепва и той впи поглед в издатината под ризата на Грегор.

— Въпреки това ще получиш нещо — каза Грегор и вдигна ризата си нагоре. Гибелния скочи на земята пред него. Всички плъхове с изключение на Рипред ахнаха. Щом видя друг плъх, бебето затича към Рипред, но при свирепото съскане, което се разнесе от устата му, отскочи назад и се върна при Арес.

— Не обичаш деца, а? — каза Грегор. Рипред беше съскал и на Бутс.

— Особено това дете — изръмжа Рипред. — Какво търси тук?

— Не знаех къде другаде да го заведа — каза Грегор.

— Очакваше се да го убиеш! — тросна се Рипред.

— Но не го убих. Доведох го при теб — каза Грегор.

— И защо мислиш, че аз няма да го убия? — попита Рипред.

— Според мен не би убил едно мъниче — каза Грегор.

— Ха! — възкликна Рипред, като взе да крачи ядосано в кръг. Грегор не беше сигурен дали това значи „да” или „не”.

— Добре, какво ще кажеш за следното: не мисля, че би убил Гибелния. Защото ако го направиш, никога няма да убедиш другите плъхове да те последват — каза Грегор.

Имаше късмет, че беше седнал, защото се удари в стената толкова силно, че щеше да си разцепи черепа, ако стоеше прав. Дори и така го заболя много.

С едната си лапа Рипред притисна Грегор към земята и оголи острите си зъби в лицето му.

— А помисли ли си, че при тези обстоятелства като нищо бих могъл да убия и теб?

Грегор преглътна с усилие. Отговорът беше „да”. Но вместо да го признае, погледна Рипред право в очите и заяви:

— Добре, хубаво, но по-добре да те предупредя, че ако се бием, имаш шанс за победа само петдесет на петдесет.

— Сериозно? — каза Рипред. Това беше достатъчно, за да отвлече вниманието му за секунда. — И защо така?

— Защото и аз съм рейджър — каза Грегор.

Рипред се разсмя толкова силно, че падна по гръб. Другите плъхове също се смееха. Грегор нямаше желание дори да се надигне, за да седне.

— Вярно е — каза той към тавана. — Туичтип ме позна по миризмата. Питайте Арес.

Кискаха се толкова силно, че никой не попита Арес. Това трябваше да им се признае на плъховете — умееха да оценят хубавата шега. Най-после Рипред се овладя и махна с опашка наоколо, отпъждайки другите плъхове.

— Вървете. Оставете ги на мен.

— Добре, Рейджър — каза той, след като те си отидоха. — Разкажи ми какво се случи и не пропускай никакви подробности. Оставих те след жалкото ни подобие на урок по ехолокация и после…

— И после попаднах на Нериса — каза Грегор. Разказа на Рипред всичко: за светулките и пипалата на сепията, за това как спасиха Туичтип във водовъртежа и изгубиха Пандора на острова, за змиите в Халбата и как се подслониха в пещерата. А после откри, че не може да продължи.

— Да, вие шестимата бяхте в пещерата, а останалите? — попита Рипред.

— Изгубихме ги — каза Арес, след като стана ясно, че Грегор няма да отговори. И прилепът подхвана историята, разказвайки как останалата група се бе разделила. Как Туичтип ги води, докато рухна. Как Голдшард и Снеър се биха помежду си. Как Грегор беше взел Гибелния. — И сега сме тук.

Рипред ги погледна замислено.

— Да, тук сте. Каквото е останало от вас — каза той. — Съжалявам за загубите ви.

Това беше типично за Рипред: в един миг беше готов да те убие, а в следващия, изглежда, разбираше, че ти идва да се свиеш на кълбо и да умреш.

— Само от любопитство, Грегор: какво очакваш да правя с това мъниче, ако не го убия? — попита Рипред.

— Мислех си, че можеш, нали се сещаш, един вид, да го отгледаш. Всички толкова се страхуват от това, в което ще се превърне. И ако Снеър беше успял да го вземе, то вероятно щеше да стане чудовище, като порасне. Но може би ако ти се грижиш за него, и така нататък, може и да се получи добре — каза Грегор.

— Помислил си, че ще му бъда татко? — каза Рипред, сякаш не беше чул правилно.

— Или поне негов учител. Може някой от другите плъхове да му бъде родител — каза Грегор. — Само за, нали знаеш, около осемнайсет години.

— А, ето нещо, което очевидно не ти е известно за плъховете — отбеляза Рипред. — Онази топка козина там ще е напълно пораснала, преди ти да си изкарал още една зима.

— Но… то е само бебе — възрази Грегор.

— Само хората растат толкова бавно — каза Арес. — Това е една от големите им слабости. Ние, останалите в Подземната страна, съзряваме като плъховете. Някои дори по-бързо.

— Но как ще го научиш на всичко, което трябва да знае? — попита Грегор.

— Плъховете учат по-бързо от хората. А и какво всъщност има нужда да знае? Да яде, да се бие, да си намери женска, да мрази всеки, който не е плъх. Не трябва много време да се научат тези неща — отговори Рипред.

— Ти знаеш други неща — каза Грегор. — Дори за това, какво става в Горната земя.

— Е, аз съм прекарал много нощи във вашите библиотеки — каза Рипред.

— Излизаш и четеш книги? — попита Грегор.

— Чета ги, гриза ги, според настроението — каза Рипред. — Добре, Горноземецо, можеш да оставиш мъничето при мен. Няма да го убия, но не обещавам да го науча на кой знае какво. И знаеш, че в Регалия ще си платиш жестоко за това.

— Не ме е грижа — каза Грегор. — Ако си въобразяват, че аз ще им върша мръсната работа, много се лъжат.

— Така те искам, момче. Ти си рейджър. Не им позволявай да се разпореждат с теб — каза Рипред.

— Аз наистина съм рейджър — каза Грегор смутено.

— Знам. Просто има абсолютно начинаещи рейджъри, а има и рейджъри ветерани, които са се сражавали в безброй войни. А ти си…? — каза Рипред.

— От първия вид — каза Грегор. — И дори нямам меч.

— Как върви ехолокацията? — попита Рипред.

— Не върви — каза Грегор. — Пълна скръб съм.

— Но ще продължиш да се упражняваш, защото имаш такова непоколебимо доверие в преценката ми — каза Рипред.

— Добре, Рипред — отвърна Грегор, прекалено уморен, за да влиза в спор за безполезните занимания с ехолокация, и се изправи: — Ще можеш ли да се справиш с него? С Гибелния, имам предвид?

— Ако прилича дори малко на майка си, доста ще са ми заети лапите — каза Рипред. — Но ще се справя.

Грегор се приближи и потупа бебето по главата.

— Пази се, чуваш ли? — Гибелния завря нос в ръката му.

— Дай му това, когато си тръгнем — каза Грегор и подаде на Рипред останалото десертче. — Помага. Готов ли си, Арес?

Арес изпърха напред и Грегор се качи на гърба му.

— О, да, и за Туичтип. Ще ѝ позволиш да остане, ако успее да се върне, нали?

— О, боже. Не сте се привързали към Туичтип, нали? — възкликна Рипред.

— Що се отнася до плъховете, тя е сред любимите ни — каза Арес.

Рипред се ухили:

— Може да остане, ако успее да довлече жалката си кожа обратно тук. Летете високо, вие двамата.

— Бягай бързо като реката, Рипред — пожела му Грегор.

Докато излитаха, погледна назад през рамо. Гибелния седеше до Рипред и ядеше шоколадовото десертче заедно с опаковката.

Може би в крайна сметка щеше да се получи.

Глава 24

Летяха от доста време и Грегор си спомни, че Арес не си беше почивал след дългото пътуване през тунела.

— Искаш ли да намерим място и да подремнеш? — попита той. — Аз ще стоя на пост. — Но още докато говореше, се прозя. И той не беше спал отдавна.

— Странно бодър съм — каза Арес. — Защо ти не поспиш, докато летим? Ще те събудя, когато имам нужда от почивка.

— Добре, благодаря. — Грегор се изтегна върху гърба на Арес. Козината му беше влажна и миришеше на развалени яйца, но дрехите на Грегор не бяха в по-добро състояние. Под козината усещаше топлината на Арес. Затвори очи и потъна в дълбок сън.

Арес го остави да спи около шест часа, преди да го събуди. Направиха си лагер в малка ниша високо в скалите на една пещера. Прилепът се унесе веднага, след като остави на Грегор няколко сурови риби.

Грегор взе една риба и откъсна със зъби ивица кожа. После отхапа от студеното месо. Хауард винаги чистеше рибата с нож, като я нарязваше на добре оформени парчета. Грегор нямаше нож, нямаше вече дори меч. А и все едно, какво значение имаше? И въпреки това, прегърбен над рибата си в каменната ниша, изпита чувството, че е пренесъл назад във времето. Беше се превърнал в нещо като неандерталец и впиваше зъби в сурова плът, за да вкара живителните калории в тялото си. Животът на неандерталците сигурно не е бил лесен. И неговият, разбира се, не беше точно безкраен празник.

С копнеж започна да си представя вкусни, мазни храни. Лазанята на госпожа Кормаки с много сирене и сос. Шоколадов кейк с дебела глазура. Картофено пюре и сос. Изсумтя и откъсна със зъби жилаво парче риба. Помисли си, че заличаването на стотици хиляди години еволюция става доста бързо, ако си гладен.

Грегор избърса ръце в панталона си и се облегна отново на камъка. Откри, че се взира в лъча на фенерчето си, привлечен към единственото късче светлина на това огромно, тъмно място. Това бяха последните батерии. Щом свършеха, щеше да разчита изцяло на Арес да го измъкне. Кого заблуждаваше? Той вече разчиташе изцяло на прилепа. Всъщност, наистина не беше честно. През около деветдесет процента от времето бяха живи именно благодарение на Арес. Грегор нямаше чувството, че истински спазва своята част от клетвения съюз.

„Така че, спри да си зяпаш фенерчето и си отваряй очите за неприятности!”, помисли си той. Отвратен от себе си, обходи с лъча на фенерчето скалите наоколо. Нищо ново. И въпреки това, трябваше да стане по-добър в стоенето на пост. Хауард каза, че има хитрости, с които можеш да държиш ума си буден. Известно време Грегор мислено преговаряше таблицата за умножение: това като че ли му помогна. После се опита да си спомни столиците на всичките петдесет щата. Но това продължи само… около петдесет щата. Накрая се насили да пресметне нещо, което съзнателно избягваше: колко дни си минали, откакто беше в Подземната страна.

Беше почти невъзможно да го сметне. Прекара в Регалия по-малко от два дни, преди да отплават по Водния път, почти сигурен беше в това. Сети се как някой каза, че пътуването до Лабиринта е около пет дни. После още един-два дни, докато срещна Рипред? Девет дни? Десет?

Семейството му сигурно беше напълно съкрушено. Той щеше да се прибере около Коледа. Без Бутс. Завинаги.

Грегор се върна към таблицата за умножение.

Когато Арес се събуди, хапнаха още сурова риба, а после излетяха отново. Ден-два следваха едно и също разписание. Грегор спеше, докато Арес летеше; Арес спеше, докато Грегор стоеше на пост. Той спеше, когато Арес го събуди.

— Горноземецо, пристигнахме.

Не се движеха. Грегор седна и разтърка очи. Светлината беше по-ярка от всичко, което беше виждал от много време. Смъкна се от гърба на Арес върху полирания каменен под и се огледа. Бяха във Високата зала. Беше напълно пуста. Отнякъде, не много далече, се разнасяше музика.

— Къде са всички? — попита Грегор.

— Не знам. Но щом има музика, трябва да има някакво събиране — отвърна Арес. — Смятам, че идва от Тронната зала.

Минаха през няколко коридора и стигнаха до входа на огромно помещение, което Грегор виждаше за пръв път. Подът беше леко наклонен надолу, като в киносалон. Мястото беше пълно с безкрайни редици от каменни пейки и претъпкано с прилепи и хора, облечени по-официално от друг път. Много хора държаха предмети, обвити в плат и вързани с панделки. Подаръци, може би? Вниманието на всички беше приковано върху голям каменен трон в далечния край на залата. На трона седеше Нериса.

Бяха я подготвили за случая. Обикновено разрошената ѝ коса сега беше сплетена в сложни плитки и вдигната нагоре. Обшита със скъпоценни камъни мантия висеше отпуснато от мършавите ѝ рамене. Зад нея стоеше Викус. Произнасяше някаква реч и държеше голяма златна корона. Трудно беше да си представи човек, че Нериса или Викус биха могли да изглеждат по-тъжни, отколкото в момента.

— Какво става? — прошепна Грегор.

— Коронация. Коронясват Нериса за кралица — каза тихо Арес.

Лукса се беше оказала права. Ако тя умреше, щяха да коронясат Нериса, а не Викус и семейството му. Поне засега.

— В такъв случай, предполагам, че Хауард и останалите са се върнали — каза Грегор. Как иначе щяха да знаят, че Лукса е мъртва?

— Така изглежда — каза Арес.

Ако Марет беше оцелял, щеше да е долу в болничното крило, но Хауард и Андромеда би трябвало да са тук. Грегор се огледа из залата, но не ги видя.

Викус завърши речта си и положи короната върху главата на Нериса. Тънкият ѝ врат се наклони напред под тежестта и Грегор си помисли колко неподходяща беше тя за кралица на тази жестока, вечно воюваща страна. Въпросът не беше дали е психически нестабилна, нито дали наистина може да предсказва бъдещето. Това момиче беше твърде слабо, за да държи главата си изправена с корона на нея. Пред очите на Грегор се мярна образът на Лукса, побутваща назад златния обръч на главата си. Независимо дали тя искаше да бъде кралица или не, той не се съмняваше, че щеше да е подходяща за тази роля. Но нея я нямаше вече.

Хауард беше прав: Викус трябваше да бъде крал. От него щеше да излезе добър водач; той беше умен и дипломатичен. И нямаше вид на човек, който би оставил властта да му замае главата.

Когато Нериса подпря ръце на страничните облегалки на трона и успя да вдигне глава, погледът ѝ срещна този на Грегор. Някаква емоция се появи върху лицето ѝ, а после тя изведнъж припадна и рухна на пода. Короната се удари в камъка със силен звън и после се търкулна нататък.

Настъпи голяма суматоха. Почти мигновено се появи носилка и отнесоха Нериса. Последва много клатене на глави и мърморене откъм тълпата долноземци, които вероятно бяха силно против коронацията на Нериса.

После някой видя Грегор и Арес. Те бяха застанали на прага, без никой да ги забележи, тъй като всички гледаха коронацията. Сега стотици лица се обърнаха към тях и крещяха или задаваха въпроси. Викус им махна да слязат. Всъщност Грегор не искаше да разкаже историята за Гибелния по този начин. Възнамеряваше да опише какво се е случило насаме с Викус, а после да се прибере вкъщи. Но този вариант вече не съществуваше.

Докато Грегор и Арес вървяха по пътеката към Викус, тълпата се раздели и постепенно замлъкна. Когато стигнаха до трона, всички затаиха дъх.

— Поздрави, Горноземецо Грегор, Арес, щастливи сме да ви видим живи. Какви вести ни носите? — попита Викус. — Открихте ли Гибелния?

— Открихме го — каза Грегор.

В залата се разнесоха възгласи. Викус направи знак да пазят тишина.

— И угасихте ли светлината му? — попита той.

— Не, заведохме го при Рипред — каза Грегор.

За момент настъпи слисване, а след това тълпата полудя. Видя как лицата на хората и прилепите се разкривяват от ярост. Нещо го удари отстрани по главата. Вдигна ръка и когато я отдръпна, тя беше окървавена. Пред краката му лежеше малък, украсен с орнаменти кристален съд. Сигурно беше предназначен за подарък на новата кралица. Дъжд от още предмети започна да се сипе върху него. Мастилница. Медальон. Бокал. Общото между тях беше, че всички бяха направени от камък. Грегор осъзна, че нямаше значение колко красиво са изработени подаръците. Може би бяха произведения на изкуството, но това не променяше факта, че се опитваха да убият с камъни него и Арес.

Арес се помъчи да застане между Грегор и тълпата, но беше безполезно. Тя напираше и ги притискаше към стената. Гласове крещяха за смъртта им.

Грегор си спомни думите на Рипред: „И знаеш, че в Регалия ще си платиш скъпо за това”. Плъхът можеше да се изрази малко по-ясно!

През хаоса чу да изсвирва рог, а после тълпата взе да отстъпва. Обръч от стражи оформи полукръг около тях и ги изведоха от залата.

— Ще ме последвате — каза една жена, която явно беше главната тук и Грегор се подчини, щастлив да се махне от тълпата.

Слязоха по безброй стъпала и накрая стигнаха до тих проход дълбоко под двореца. Жената отвори една каменна врата, задържа я, докато влязат и на Грегор това му се стори странно. В двореца имаше твърде малко врати, от какъвто и да е вид.

Двамата с Арес влязоха в осветеното с факли помещение и вратата се затвори зад тях. Чу се звук от плъзгане и наместване на нещо.

— Къде сме? — попита той Арес. — Това да не е специално помещение, за да ни опазят?

— За да опазят другите от нас — каза Арес. — Това е тъмницата. Арестувани сме за държавна измяна.

— Какво? — възкликна Грегор. — Защо?

— За извършване на престъпления срещу Регалия — каза Арес. — Не чу ли обвинението?

Грегор не беше чул нищо освен крясъци на цяла тълпа от хора.

— О, човече! — Заблъска с юмрук по вратата. — Пуснете ме да изляза оттук! Искам да говоря с Викус! — Нямаше отговор. Предаде се много скоро, защото от удрянето по каменната врата наистина го болеше.

Обърна се отново към Арес.

— Значи държавна измяна, така ли? Направо върхът. Какво ще стане, ако ни признаят за виновни? Ще ни прогонят или нещо подобно?

— Не, Горноземецо — каза Арес. — Наказанието за държавна измяна е смърт.

Глава 25

— Смърт? — На Грегор му отне един миг да схване чутото. — Искаш да кажеш… че ще ни убият, защото не убихме Гибелния?

— Да, ако решат, че това е акт на измяна — каза Арес.

— А кой решава това? — попита Грегор, с надеждата, че е Викус.

— Трибунал от съдии. Окончателната присъда трябва да бъде потвърдена от кралицата — каза Арес.

— Е, Лукса няма да им позволи… — поде Грегор. После си спомни, че сега Нериса беше кралица. Не се знаеше какво ще направи тя. — Нериса би ли им позволила да ни убият?

— Не знам. Не съм я виждал, откакто оставих брат ѝ да падне и да загине — каза Арес. — Не можех да я погледна в лицето.

Грегор се смъкна надолу по стената и седна на земята съкрушен. Беше рискувал толкова много, беше изгубил толкова много за тези хора, а сега те се готвеха да го убият.

— Съжалявам, Горноземецо. Не биваше да те водя обратно в Регалия. Трябваше да предвидя, че може да стане така — каза Арес. — Аз съм виновен за всичко.

— Не си виновен ти — каза Грегор.

— Мислех, че има много голяма вероятност да бъдем прогонени, но после можех да те отведа у дома. Аз все едно съм вече прогонен, така че какво значение има? Но държавна измяна… Не мислех, че ще стигнат толкова далече. Никога преди не са изправяли на съд горноземец, и със сигурност — не и някой толкова млад. — Арес започна да се люлее напред-назад. Сякаш говореше повече на себе си, отколкото на Грегор. — Не мога да позволя това да се случи! Вече изгубих един клетвен съюзник; как-вито и да са били намеренията му, това не променя факта, че оставих Хенри да загине. Няма да изгубя Горноземеца, няма да позволя да бъде… я чакай малко! Имам план! — Арес се обърна към Грегор, с очи, стрелкащи се наоколо, докато планът се оформяше. — Ще им кажа, че всичко това е било моя идея. Че не съм ти позволил да убиеш Гибелния… аз… аз… откраднал съм ти меча… да! Ще повярват, защото ти се прибра без меч. А после съм те принудил да заведеш Гибелния при Рипред, защото съм в съюз с плъховете. Ще повярват и на това… вече съм си спечелил много омраза и дълбоко недоверие тук!

Грегор погледна изненадано Арес. Наистина ли си мислеше, че той би приел това?

— Няма да ти позволя да го направиш! Искам да кажа, случи се точно обратното. Именно аз отказах да убия Гибелния и именно аз исках да го заведа при Рипред. Ако някой би трябвало да бъде оневинен, това си ти.

— Но това няма да ми помогне, Горноземецо. Аз ще умра каквото и да се случи. Точно това искат всички. Може би все още можем да спасим теб. Помисли за семейството си — изрече умолително Арес.

Грегор го направи и беше ужасно. Първо Бутс, сега и той. Но не можеше да пожертва Арес по този начин. Семейството му не би искало той да излъже и да остави да убият Арес заради нещо, което той беше направил.

— Не — каза Грегор.

— Но ти… — поде Арес.

— Не — заяви Грегор. — Няма да го направя, Арес.

— Тогава и двамата ще умрем! — гневно възкликна Арес.

— Така да бъде! — За минута двамата замълчаха, изпълнени с тревога, а после Грегор попита: — А как го правят?

— Няма да ти хареса — каза Арес.

— Сигурно няма да ми хареса. Но предпочитам да знам — каза Грегор.

— Ще вържат крилете ми и ръцете ти и ще ни пуснат от един много висок зъбер към скалите отдолу — каза Арес.

Това беше кошмарът, който Грегор постоянно сънуваше. Откакто се помнеше, му се бяха присънвали ужасни сънища за това. Как лети във въздуха… как се блъсва и се размазва на земята… така беше загинал Хенри. И плъховете на крал Горджър. Беше чул писъците им, докато падаха, беше видял как телата им се разбиват върху скалите.

За момент се поколеба дали да не приеме предложението на Арес. Но не можеше.

Прозорчето в долната част на вратата се отвори и някой бутна вътре две купички с храна. Прозорчето се затръшна.

Изглеждаше невъзможно да яде в такъв момент, но при миризмата на храната стомахът на Грегор направо заръмжа от глад.

— Искаш ли да ядем? — попита той Арес.

— Сигурно е добре да поддържаме силите си — каза прилепът. — Може да се яви някаква възможност за бягство.

Купичките съдържаха нещо като овесена каша и по едно голямо парче хляб. Не беше най-вкусното ядене на света, но след дни на сурова риба имаше прекрасен вкус. Грегор излапа порцията си и се почувства малко по-добре. Само защото бяха обвинени в нещо, не означаваше, че ще ги признаят за виновни. Може би когато трибуналът изслушаше неговата версия за случилото се, съдиите щяха да разберат. А и Нериса можеше да се намеси…

— Значи независимо какво ще реши трибуналът, Нериса може да ни помилва, ако иска? — попита Грегор.

— Да, тя може да пощади живота ни. Но, Горноземецо, аз оставих Хенри да умре — каза Арес.

— Да, но знаеш ли какво ми каза тя? Каза ми, че според нея било най-добре, че е загинал. Защото в противен случай всички останали са щели също да загинат — каза Грегор.

— Наистина ли? — каза Арес. — Сигурно са били нужни много тъмни нощи, за да стигне до това заключение.

— Тя наистина ли вижда разни неща? Имам предвид, бъдещето? — попита Грегор.

— Да, наистина. Свидетел съм на това. Но тя е млада и дарбата ѝ е мъчение за нея. Тя вижда много неща, които не разбира, и много неща, които я плашат. Понякога се съмнява дали е нормална — каза Арес.

Грегор не отговори. И той не беше убеден, че Нериса е с ума си.

Вратата се отвори широко и влязоха стражите.

— Ще се изправите пред съда — каза главният.

Надеждите на Грегор за бягство помръкнаха, когато вързаха ръцете му зад гърба. Крилете на Арес бяха здраво пристегнати към тялото му с въже. Сякаш вече ги подготвяха за екзекуцията. Оставаше само скалата.

Няколко стражи вдигнаха Арес на раменете си и го понесоха. Грегор вървеше зад тях. Изкачиха се по стълбите и после тръгнаха към друга част на двореца.

Влязоха в една зала, която беше подготвена за съдебния процес. Не беше същата, в която долноземците бяха заплашили Арес с прогонване. Беше по-неприветлива. По-официална. Отпред имаше дълга каменна маса с три стола. „Това е за съдиите” помисли си Грегор. Точно зад стола в средата, на една платформа се издигаше трон. Далеч вдясно, срещу масата, имаше каменен куб, към който водеха три стъпала. Беше разположен така, че не само съдиите, а всеки, седнал на седемте реда, издигащи се към високите тавани, да може да го вижда добре. Свидетелската скамейка.

Всяко място в залата беше заето от прилеп или човек. Взираха се в Грегор и Арес с неприкрита омраза, но беше зловещо тихо. Може би беше по-добре, когато всички крещяха и хвърляха разни неща.

Заведоха Грегор пред масата. Стражите положиха Арес на земята до него. Двамата стояха и гледаха празната маса пред тях. После се чу шум от още стъпки. Грегор обърна глава и видя Хауард и Андромеда. И двамата бяха вързани и изглеждаха изтощени.

— Какво правите тук? — възкликна Грегор.

— И ние сме на съд за държавна измяна — каза Хауард дрезгаво.

— За какво? — попита Грегор. — Та вие така и не стигнахте до Гибелния!

— Именно това е причината — каза Хауард.

Тогава Грегор осъзна какво имаше предвид той.

Хауард и Андромеда бяха изправени на съд, защото не бяха довършили мисията си; бяха се върнали в Регалия с Марет.

— Но нали аз ви накарах да се върнете! — възрази Грегор

— Никой не ме е накарал да правя нищо — отговори Хауард. — Върнах се по собствена воля.

— Е, аз казвам друго — възрази Грегор. Изведнъж осъзна със страшна сила как решението му е изложило на опасност живота на онези, които се бяха сражавали редом с него. Не можеше да допусне това да се случи.

Отвори се една странична врата и влязоха старец и грохнал бял прилеп. Миг по-късно се появи възрастна жена с няколко свитъка. И тримата седнаха на масата. Жената, която, изглежда, беше главният съдия, зае централното място. Хвърли поглед назад към трона и се обърна към един страж.

— Можем ли да очакваме кралица Нериса? — попита тя.

— Сега проверяват дали се е върнала в съзнание, Ваша чест — каза стражът.

Жената кимна, но Грегор дочу как хората в тълпата мърморят, вероятно за това, колко крехка е новата им кралица. С един поглед от главната съдийка залата утихна. Грегор изпита чувството, че която и да беше тя, животът му е в ръцете ѝ.

Няколко минути не се случи нищо особено. Съдиите задълбочено преглеждаха свитъците.

Грегор леко пристъпи от крак на крак. Въжето се врязваше в китките му. Поколеба се дали да не помоли да го развържат или това щеше да е сериозно нарушение на съдебния протокол. Е, струваше си да пробва.

— Извинете ме, Ваша чест? — обади се той. Всички съдии го погледнаха изненадано.

— Да, Горноземецо? — каза жената.

— Мислите ли, че вече може да ни развържете? Пръстите ми са почти безчувствени — каза Грегор. — И са затегнали възела на въжето точно върху раните ми от смукалата на сепията. Не виждате, но гърбът на Арес е целият в открити рани от онези месоядни мушици, които убиха Пандора. А Хауард и Андромеда също са доста пострадали.

Дори и да откажеше, Грегор все пак беше доволен, че се е обадил. Искаше те да знаят — всички онези идиоти, насядали в залата в очакване на смъртната им присъда — че той, Арес, Хауард и Андромеда бяха рискували живота си. Внезапно вече нямаше търпение да даде показания.

— Срежете въжетата на подсъдимите — каза главната съдийка и се върна към свитъка си.

Никой в тълпата не посмя да възрази. Един страж сряза въжетата. Грегор разтри китките си и когато хвърли поглед назад, видя, че Хауард прави същото.

— Марет оцеля ли? — попита Грегор.

Измъченото лице на Хауард разцъфна в кратка усмивка.

— Да. Ще се оправи.

— Не мога да повярвам, че си го спасил след атаката на онези влечуги! — възкликна Грегор. Нарочно изрече „атака от влечуги” по-силно от необходимото, така че всички да чуят, а после се обърна отново напред, преди някой да успее да му нареди да млъкне.

Един страж се втурна в залата и прошепна нещо на главната съдийка.

— Много добре — каза тя. — Ще започваме. — Изкашля се и започна да чете дългия списък от обвинения срещу подсъдимите. Езикът беше доста сложен и заплетен, но, изглежда, всичко се свеждаше до факта, че Грегор не беше убил Гибелния, а и никой друг също не го беше направил.

Главната съдийка свърши и вдигна поглед.

— Сега ще разпитаме подсъдимите.

— Може ли първо аз? — Въпросът излетя от устата на Грегор, преди да успее да го спре, но изведнъж разбра, че така се налагаше. Усещаше, че Хауард, Арес и вероятно Андромеда вече бяха убедени, че са виновни. Ако застанеха на свидетелското място, може би нямаше да успеят да се защитят. Той, от друга страна, цял кипеше от възмущение и гняв заради несправедливостта на цялото нещо.

— Горноземецо — заяви главната съдийка, — нямаме обичай да крещим и да задаваме въпроси по време на съдебен процес, особено от такъв сериозен характер.

— Съжалявам — каза Грегор, но не наведе глава, нито извърна поглед. — Какво трябва да направя, ако имам въпрос — да вдигна ръка ли? Искам да кажа, нямам адвокат или нещо подобно, нали?

— Достатъчно ще е да вдигнеш ръка — каза главната съдийка, пропускайки въпроса му за адвоката.

Той си помисли да вдигне ръка и отново да попита дали може да говори пръв. Но това можеше да им се стори надменно. Дали защото беше поискал или защото това беше предварително решено, Грегор беше извикан на свидетелското място. Изкачи стъпалата до куба. Свидетелското място беше направено така, че присъстващите да виждат всяко потрепване, всяка промяна в езика на тялото на обвиняемия. Почувства се много уязвим и изложен на показ.

Грегор очакваше да бъде бомбардиран с въпроси, както показваха по телевизията, но съдиите само се облегнаха назад на местата си и го гледаха.

— Хайде разкажи ни — каза главната съдийка. — Разкажи ни за пътуването си.

Това го стресна малко.

— Откъде… откъде искате да започна?

— Започни от деня, когато отплавахте от Регалия — каза главната съдийка.

И той разказа историята си. Не пропусна случай да изтъкне куража, който другите подсъдими бяха показали. Когато стигна до частта при Халбата, каза:

— Аз накарах Хауард да си тръгне. Той нямаше никакъв избор. Щях да се бия с него, ако се опиташе да дойде с нас. Щях да се бия и с Андромеда, тя знаеше това. Затова си тръгнаха. Как можеха да рискуват да ме наранят, когато ми предстоеше да убия Гибелния?

— А защо не искаше да те придружат? — попита старият прилеп съдия.

Грегор се смути за момент:

— Защото… не знам… първо, защото трябваше да върнем Марет обратно. И предполагам, че не исках цял куп хора в онзи лабиринт. Исках семейството ми да научи какво се е случило със сестра ми… и с мен, ако не се върнех. И защото… защото… — Мислено се върна обратно към пещерата, към леда, който го беше обгърнал. — Защото Гибелния беше мой.

При дързостта му от тълпата се надигна смаяно ахване.

— Какво искаш да кажеш с това, че Гибелния е бил твой? — попита прилепът.

— На мен се падаше да го убия. Така се казва във вашето пророчество, нали? Аз съм този, от когото се очаква да го убие? В крайна сметка, това винаги е било моя задача — каза Грегор. — И решението кого да взема в онзи лабиринт беше мое — не ваше. — Той направи пауза. — Във всеки случай, ако екзекутирате Хауард и Андромеда, защото са се върнали, това си е чисто убийство. Никой не би могъл да се държи по-добре от тях.

Хвърли поглед към мястото, където стояха останалите. Беше трудно да разчете изражението на Андромеда, но тя наистина разклати леко криле. Устните на Хауард безмълвно оформиха две думи. Грегор беше напълно сигурен, че думите бяха „благодаря ти”. Може би беше изложил достатъчно убедителен довод, за да спаси живота им.

— Продължавай нататък. Какво стана, след като групата ви се раздели? — попита главната съдийка.

Грегор си пое дълбоко дъх. Тази част щеше да бъде по-трудна. Разказа как влязоха в Лабиринта, как се наложи да изоставят Туичтип, как откриха конуса и станаха свидетели на кървавата схватка между Голдшард и Снеър. Тълпата отново се разшумя. Грегор подозираше, че се радват, задето Снеър е мъртъв.

Точно тогава на прага се появи Нериса, облягайки се тежко на ръката на Викус. Мантията от коронацията ѝ беше провиснала на една страна, а от прическата ѝ висяха измъкнали се плитки. На главата ѝ нямаше нищо, което да прилича на корона — никаква тиара, никакъв златен обръч. Непрекъснато присвиваше очи, сякаш се намираше на ярка слънчева светлина.

Наложи се Викус и двама стражи да ѝ помогнат да се качи на трона. Дори седнала, тя леко се олюляваше, сякаш всеки момент можеше да полети към земята.

— Кралица Нериса, достатъчно добре ли сте, за да присъствате на този процес? — попита главната съдийка с безучастен тон.

— О, да — каза Нериса. — Виждала съм се тук и преди, макар да не знам как ще свърши.

Това беше от онези неща, поради които всички я мислеха за луда. Може би някой трябваше да ѝ каже да не споделя виденията си.

— Обвинението е за държавна измяна, така ли? — попита Нериса неуверено и Грегор осъзна, че тя нямаше представа какво става.

Главната съдийка каза бавно:

— Да, обвиняемите са на съд за държавна измяна.

Нериса се втренчи за миг в едно празно място на стената, после поклати глава:

— Простете, току-що се събудих.

— Желаете ли да започнем отначало? — попита главната съдийка.

— О, не, моля продължавайте — каза Нериса. Омота ръце в полата си, повдигайки я над коленете. Още една плитка изскочи от фибите и падна отстрани на бузата ѝ. Цялото ѝ тяло се тресеше.

Главната съдийка хвърли поглед към Викус, който отбягна погледа ѝ и много съсредоточено се зае да загръща Нериса с наметалото си.

Кралицата му се усмихна.

— Как ми се иска да хапна малко супа.

„О, боже” помисли си Грегор. Нериса с нищо нямаше да им помогне.

Главната съдийка се обърна към Грегор.

— И така, стигнахме до битката между гризачите Голдшард и Снеър. Какво се случи после?

Грегор се опита отново да се съсредоточи.

— После чухме драскане в един от тунелите и разбрахме, че това е Гибелния. Но тунелът беше тесен; Арес не можеше да влезе в него. Трябваше да го оставя в пещерата. Тръгнах навътре в тунела; бях готов да убия създанието. Тогава открих Гибелния, той започна да плаче и да вика: „Мама”, и искам да отбележа — вие ми казахте, че той е някакъв триметров плъх! Предполагам, че не сте знаели, или нещо такова, но не очаквах Гибелния да е бебе.

Нериса рязко се изправи на крака.

— Бебе!

— Да, беше малко плъхче — каза Грегор, изненадан, че тя изобщо следи думите му.

Нериса слезе с препъване по стъпалата и заобиколи масата, като се олюляваше. С една ръка придържаше усуканите поли на мантията си, а другата размахваше във въздуха.

— О, воине! О, воине! — изкрещя тя като обезумяла. Когато залитна към него, той се поколеба дали да я подхване или просто да се отдръпне. Преди да стигне до каменния куб, той скочи и я хвана за раменете. Ледените пръсти на свободната ѝ ръка се впиха в яката на ризата му.

— О, не го уби, нали? — каза тя.

— Не, Нериса, не го убих — каза той, напълно объркан. — Не можах.

Тя нададе тежка, разтърсваща въздишка и се свлече на земята в краката му, смеейки се от облекчение.

— О-о… — въздъхна Нериса и го потупа окуражително по коляното. — Тогава все още може всички да бъдем спасени.

Глава 26

Тя седеше на пода, поклащаше се напред-назад и се смееше — истинско олицетворение на лудостта.

„За бога, някой трябва да помогне на това момиче”, помисли си Грегор.

Викус се приближи и приклекна до нея.

— Нериса, може би трябва да си починеш по-дълго. Зле ли се чувстваш?

— О, не, добре съм. Всички сме добре! — изсмя се Нериса. — Воинът изпълни пророчеството.

— Не, Нериса, той не успя да убие Гибелния — каза тихо Викус.

— Викус — отвърна Нериса, — бебето е живо. Също и сърцето на воина. Гризачите нямат своя ключ към властта.

Викус изглеждаше като ударен от гръм. Той седна на пода до нея.

— Това ли е искал да каже Сандуич? Никога не сме си го помисляли.

— Какво? — попита Грегор. Не беше сигурен какво става.

— Бебето в пророчеството никога не е било сестра ти, Грегор. А Гибелния — каза Викус.

— Гибелния? Защо би умряло сърцето ми, ако Гибелния умре? — попита Грегор.

— Защо не угаси светлината му? — попита Викус.

— Защото е бебе. Защото щеше да е злодеяние — каза Грегор. — Няма нищо по-лошо… искам да кажа, ако можеш да убиеш бебе, значи няма да се спреш пред нищо.

— Така казва сърцето ти. Така казва най-важната частица от теб — каза Нериса.

Грегор отстъпи няколко крачки назад и седна върху куба. Бавно започваше да му просветва какво искаше да каже Нериса.

Най-важната частица от душата му бе онази, която пощади Гибелния. Ако го беше убил, никога нямаше да бъде същият. Щеше да е изгубил себе си завинаги.

— Знаеш ли — каза Викус на Нериса, сякаш в залата бяха само те двамата, — непрестанно се учудвам колко неправилно тълкуваме пророчествата на Сандуич понякога. После в момента, щом разберем…

— Всичко става кристално ясно — съгласи се Нериса.

Викус цитира една строфа от пророчеството:

— Гризачите винаги са търсили Гибелния… — каза Викус.

— Който е едва проговорило мъниче. Сандуич дори е стигнал дотам да използва думата „мъниче”. Думата на самите гризачи за „бебе” — каза Нериса.

— А Гибелния крепи Подземната страна — кимна Викус.

— Защото ако Грегор го беше убил… — продължи Нериса.

— Тотална война — каза Викус. — Смъртта му щеше да е достатъчна да ги сплоти. Да заведеш онова мъниче при Рипред е било гениално хрумване, Грегор. О, те няма да знаят как да парират този ход.

— Кралица Нериса, да продължим ли този съдебен процес? — попита главната съдийка.

Нериса вдигна поглед, сякаш не знаеше къде се намира.

— Съдебен процес? За воина? Разбира се, че няма да има процес! Той спаси Подземната страна. — Тя се изправи на крака, подпирайки се на Викус и видя другите обвиняеми да се взират в нея. Тя им се усмихна леко, но отправи следващата си реплика към Арес: — А всички, които му помогнаха, заслужават най-дълбокото ни уважение.

Арес сведе глава. Може би това беше поклон, а може би не беше в състояние да я погледне.

— Ще хапнете ли с мен, вие, четиримата? Изглеждате полумъртви от глад — каза Нериса. Изречена от нея, поканата прозвуча иронично, но беше добре дошла.

Донякъде замаяни от новия обрат на събитията, Грегор, Арес, Хауард и Андромеда излязоха след Нериса от съдебната зала, като вървяха бавно и влачеха крака. Тя ги отведе в малка, уединена трапезария. Масата можеше да побере не повече от шестима. В ъгъла имаше малък фонтан. Стените бяха украсени със старинни гоблени. Грегор предположи, че сигурно първите заселници на Подземната страна са ги донесли от Горната земя, защото изобразяваха сцени оттам, а не от този мрачен свят. Мястото беше успокояващо.

— Хубаво е тук — каза Грегор.

— Да — каза Нериса. — Често се храня тук.

Всички насядаха. Прислужници внесоха блюда с изискана храна. Големи риби с плънка от зърно и билки, миниатюрни зеленчуци, подредени в геометрични фигури, усукан като плитка хляб, от който се вдигаше пара, с плодове в него, купчини от тънко нарязано печено говеждо и любимото ястие на Рипред — скариди в сметанов сос. Поставиха пред всеки от тях отрупана чиния.

— Не смятайте, че винаги се храня толкова разточително — каза Нериса. — Тази храна беше приготвена за коронацията. Моля, започвайте.

Грегор взе хляба си, натопи го в сметановия сос и отхапа голям залък.

За известно време всички се съсредоточиха върху храната. С изключение на Нериса, която, изглежда, само побутваше своята из чинията.

— Боя се, че не ме бива много в разговорите — извини се Нериса. — Дори когато съм в най-добрата си форма. А в момента скръбта за участта на братовчедката ми възпира дори малкото, което бих могла да се осмеля да кажа.

— За всички ни е същото — каза Хауард печално.

— Да, никой тук не беше пощаден — каза Нериса.

Вярно беше. Пътуването до Лабиринта беше дало на всички предостатъчен повод за скръб. Грегор се радваше, че Нериса го признава и че могат да продължат да се хранят в мълчание.

След дни оскъдно хранене, на Грегор скоро му стана тежко от обилната храна. Другите също спряха да ядат. Някой би си помислил, че всички ще из-ядат по шест-седем порции, но не стана така.

После Нериса изпрати четиримата долу в болничното крило. Андромеда и Хауард също не бяха получили медицинска помощ, нито им бяха позволили да се изкъпят.

— Вие кога се върнахте? — попита Грегор.

— Около дванайсет часа преди да пристигнете вие. Андромеда беше невероятна. Почти не си е почивала. Когато кацнахме, отведоха Марет в болничното крило, а нас ни затвориха. Но познавах една от пазачките ни. Тя ни прошепна, че Марет ще се оправи — каза Хауард.

В болничното крило веднага изпратиха и четиримата да се изкъпят. Грегор осъзна, че сигурно направо зашеметява хората с вонята на развалени яйца. След няколко дни самият той беше спрял да ѝ обръща особено внимание. Отпусна се във ваната и всичките му рани се обадиха. Следите от смукалата на сепията по ръката, натъртените ребра, цицината на главата от Рипред, различните охлузвания и натъртвания от замерването с камъни, ожулванията от въжето около китките. Потръпвайки от болка, той се изтърка с гъбата. Истински късмет беше, че течението постоянно отмиваше водата — иначе до края на къпането ваната щеше да се напълни с кал.

Лекарите се заеха с раните му. Грегор отговаряше само на директни въпроси за някое нараняване. Когато свърши, останалите го чакаха.

— Сигурно всички трябва да си починем — каза Хауард.

— Безопасно ли е? — попита Грегор.

Никой не отговори. Положението им в Регалия беше неясно. Нериса беше свалила обвиненията срещу тях, но Грегор имаше чувството, че много хора още ги смятаха за виновни.

— Имам една голяма стая, в която можем да се настаним. Запазена е за семейството ми по всяко време — каза Хауард. — Поне знаем, че не се застрашаваме взаимно.

Всички тръгнаха след Хауард към стаята му. Грегор се радваше, че го беше предложил. Не искаше да се връща в стаята, която винаги беше делил с Бутс тук.

— Къде са роднините ти? — попита Грегор.

— Върнаха се на Извора няколко дни след като тръгнахме. Предполагам, че се опитват да стигнат тук сега, тъй като съм… тъй като бях изправен на съд за държавна измяна — каза Хауард.

За семейството на Хауард имаше запазени няколко стаи. Беше нещо като малък апартамент от свързани помещения. Но всички се събраха да спят в стаята, предназначена за децата. Хауард и Грегор легнаха в две съседни легла. Арес и Андромеда се сгушиха един в друг на пода между тях.

— Е, хайде да спим — каза Хауард.

Прилепите се унесоха почти незабавно. Хауард се мяташе и въртеше в леглото известно време, но после Грегор чу как дишането му се успокои и стана ритмично. Лежеше в леглото и му се искаше да заспи. Но сънят не идваше.

Какво щеше да стане сега? Предполагаше, че щяха да му позволят да се прибере вкъщи. Вероятно съвсем скоро. Тогава щеше да е принуден да се изправи пред семейството си. И живота без Бутс. Все още не можеше да повярва. Щеше да повярва, когато се върнеше в апартамента и видеше леглото ѝ, играчките ѝ, картонената кутия с книжките ѝ.

Грегор си помисли за дрехите ѝ, които стояха в музея. Не искаше да ги остави тук и разни непознати да ровят из тях. Взе една факла от стената и излезе от стаята.

По пътя го срещнаха няколко стражи, но никой не се опита да го спре. Нито го поздравиха, нито му казаха нещо. Изглежда не знаеха как да се държат с него, затова го оставиха на мира.

Намери музея сам. Там, до вратата, беше купчинката с дрехите на Бутс. Притисна тениската ѝ до носа си и усети мириса на онова сладко съчетание от шампоан, фъстъчено масло и бебе, което беше сестра му. За първи път очите му се наляха със сълзи.

— Грегор? — обади се един глас зад гърба му.

Натъпка тениската в раницата и си избърса очите, когато Викус влезе в музея.

— Здравей, Викус — каза Грегор. — Какво става?

— Съветът току-що закри това, което според мен ще е първото от много съвещания, занимаващи се с Гибелното пророчество. Убеден съм, че тълкованието на Нериса е правилно, но има разногласия. Това трябва да се очаква, тъй като идеята е нова. Но докато се вземе решение, в сила е нейната дума. Тъй като това може да се промени, мисля, че е най-добре да се махнеш оттук възможно най-скоро.

— Мен ме устройва — каза Грегор. — Какво ще стане с другите?

— Вярвам, че обвиненията срещу Андромеда и Хауард няма да бъдат възобновени. Показанията ти за тяхната невинност бяха съвсем убедителни — каза Викус.

— А Арес? — попита Грегор.

Викус въздъхна:

— Той е изложен на по-голям риск. Но ако се вземе решение да бъде обвинен отново, ще му съобщя, за да може да избяга. Поне може да избегне екзекуцията.

Грегор кимна. Това беше най-многото, на което можеше да се надява.

— Има ли нещо друго, което би искал да вземеш със себе си? — попита Викус, посочвайки с жест към рафтовете.

— Не искам нищо, освен вещите ни — каза Грегор.

— Ако не за теб, може би за родителите ти — ка^а Викус. — Баща ти как… преподава ли отново?

— Не, все още е твърде болен — каза Грегор.

— Как така? — попита Викус, като се намръщи.

Грегор задавено изреди симптомите на баща си.

Здравето на баща му беше още едно нещо, което долноземците им бяха откраднали.

Викус се опита да го разпита по-подробно, но Грегор не издържаше повече.

— Знаеш ли, може би ще взема онзи часовник — каза той, като посочи часовника с кукувичка, който беше видял, когато търсеше батерии. Каза го, за да смени темата, но познаваше някой, който може би щеше да го хареса.

— Ще поръчам да ти го опаковат — каза Викус.

— Чудесно. Ще отида да видя дали Арес вече е готов за полет и както каза ти, ще се махам оттук — каза Грегор. Взе дрехите си и излезе от музея. Викус можеше да научи едно-друго от Нериса. Понякога на хората просто не им се говори.

На връщане към стаята на Хауард се обърка напълно. Маршрутът беше непознат, а сълзите, които бяха започнали още в музея, се лееха по бузите му. Е, може би беше по-добре да рухне и да се разплаче тук, отколкото пред родителите си. Зави наляво, после надясно, после се върна обратно на същото място. Къде се намираше? Къде беше сестра му? Тя току-що беше тук, той държеше дрехите ѝ, можеше да я почувства в ръцете си… Бутс!

Отказа се и притисна чело в каменната стена. Разплака се и остави болката да го обземе. Връхлетяха го спомени за нея. Бутс на шейната… Бутс, която му показва как може да подскача на един крак… Очите на Бутс, гледащи го отгоре надолу, челата им, притиснати едно към друго…

Дори чуваше гласа ѝ и как се мъчи да повтаря онова глупаво стихче за къпането, с което Хауард я беше прилъгал да спре да плаче.

Не можеше да го произнесе правилно. Думите бяха прекалено сложни…

А после кихна.

Грегор вдигна поглед. Нищо не разбираше. Чу второ кихане. Не в мислите си. В двореца. Затича се.

Или напълно откачаше…

… или звукът беше истински! Полетя надолу по коридорите, като се блъскаше в стените, и в двама стражи, които му извикаха да спре. Той не го направи.

Грегор се втурна в стаята точно навреме за последния ред.

Тя седеше на пода, заобиколена от шест едри хлебарки, като потриваше пръстите на краката си с две ръце, за да покаже как ги мие. Той се препъна през стаята, грабна я и я прегърна силно, докато едно щастливо гласче изписка в ухото му:

— Ей, зд’асти!

Глава 27

— Здрасти и на теб — каза Грегор, като си помисли, че никога няма да я пусне от прегръдките си. — О, здрасти и на теб! Къде беше, мъничката ми?

— Аз ходи да плува, аз ходи да язди. Пърхолетка — каза Бутс.

— Добре, хубаво — засмя се Грегор. — Звучи супер. — Щеше да се наложи да пита другите какво се е случило. — Здрасти, Темп — каза, като се обърна към хлебарките, и после осъзна, че нещо не беше наред. Пред него стояха шест хлебарки с по две идеални антенки всяка и по шест здрави крака. Може би най-после почваше да ги разпознава, защото разбра, че никоя от тях не беше Темп.

— Къде е Темп? — попита той и шест чифта антенки клюмнаха.

— Не знаем, не и ние — каза една от хлебарките. — Аз съм Пенд, аз съм.

Грегор се завъртя в пълен кръг, за да се увери. Това беше помещението, откъдето можеше да се спуснеш с платформата до земята. Темп го нямаше. Нито Аукса и Аврора. Стисна по-здраво Бутс.

Приблизително в този момент, Викус влезе бързо в стаята, придружен от няколко стражи. Лицето му светна, когато видя Бутс.

— Значи се върнаха? — обърна се той към Грегор.

— Само Бутс, Викус. Съжалявам — каза Грегор и забеляза как старият човек пребледнява.

Викус се обърна към хлебарките.

— Добре дошъл, Пенд. Много благодарности за връщането на принцесата. Кажи ни, ако обичаш, кажи ни съдбата на останалите?

Пенд се опита да му разкаже, но хлебарките знаеха много малко. Една нощна пеперуда — това трябваше да е пърхолетката на Бутс — беше пристигнала в земята им, носейки Бутс. Беше летяла из Мъртвата земя, където намерила момиченцето и Темп да се крият в скалите. Темп бил много изнемощял и нямал сили да продължи нататък. Помолил нощната пеперуда да върне Бутс при другите хлебарки. Тъй като нощните пеперуди и хлебарките били съюзници, нощната пеперуда се съгласила. Когато пълзливците изпратили обратно група за спасяването на Темп, не го намерили никъде.

— Споменаха ли нещо за внучката ми? — попита Викус. — Кралица Лукса?

— Бягайте, казала кралица Лукса, бягайте — каза Пенд. — Много гризачи, там имало. Темп не казал повече.

Викус протегна ръка и разроши косата на Бутс.

— На Темп спи му се — каза тя. — Той затво’и очички. Аз язди пърхолетка. — Тя се огледа наоколо. — Къде Темп?

— Още спи, Бутс — каза Грегор. Вероятно спеше така, както спеше Тик.

— Шшт — прошепна Бутс, като вдигна пръст към устните си.

Някой беше събудил Дулсет. Тя се опита да вземе Бутс от ръцете на Грегор, но той се възпротиви.

— Бъди спокоен, Грегор. Ще я изкъпя и ще ти я върна веднага — каза Дулсет. Тъй като беше тя, Грегор пусна Бутс.

Последва Викус до трапезарията, където за последен път бяха вечеряли с Рипред, и двамата седнаха. Грегор се опита да сглоби случилото се в ума си.

— Изглежда — каза Викус, — че не са загинали в Халбата.

— Не — каза Грегор. — Но Туичтип беше сигурна, че между нас има вода, а те не отговориха на Арес.

След малко Дулсет се върна със светналата от чистота Бутс. Викус поръча да донесат храна. Грегор държеше Бутс на скута си, докато тя изяде вечеря, достатъчна за десет току-що проходили деца.

— Бутс — каза Грегор, — нали се сещаш, като видяхме големите… — Не знаеше как да нарече онези същества. „Влечуги” беше непозната дума за нея. — Онези големи динозаври.

— Аз не ха'есва — каза Бутс. — Аз не обича динозаври.

— И аз — каза Грегор. — Но нали помниш, когато ги видяхме. И те ни събориха от прилепа. И Аукса хвана теб и Темп. Къде отидохте?

— О, аз плува. Много студено. Аз уда’их си главата — каза Бутс, като потри темето си.

Грегор раздели къдриците ѝ с пръсти. По нежната кожа личаха леки следи от ожулване. Къде е била? Не в Халбата.

— Голямо езеро ли беше, Бутс?

— Бебешки басейн — каза Бутс. — Уда’их си главата.

Грегор внезапно си спомни тунела, към който ги водеше Туичтип. Онзи, който беше наполовина под водата. Ако Лукса се беше спуснала към онзи тунел и беше успяла да стигне до него, входът сигурно скоро е бил наводнен от вълните, вдигнати от влечугите. Може би това беше водата между тях. В някакъв момент сигурно всички се бяха носили във водата, иначе Бутс нямаше да каже, че е плувала. Как не се бяха удавили? После си спомни спасителните жилетки. Бутс не беше със своята, когато се появи, но я беше носила в Халбата.

Изложи теорията си пред Викус.

— Да, нещо от този род трябва да се е случило. Но после сигурно са се загубили в Лабиринта — каза Викус. — Бутс, видя ли плъхове?

Бутс допря ръка до носа си.

— Ох! — каза тя. — Пе’в’ъзка. Не пипа. Аз не пипа. Ох!

Грегор първо си помисли, че си е ударила носа, но после се сети.

— Туичтип ги е намерила. Или те са я намерили — каза той. — Туичтип ли беше, Бутс? С превръзката?

— Аз не пипа. Ох! — потвърди Бутс, като притисна носа си.

— А после какво стана, Бутс? — попита Грегор. — Къде отидохте с Туичтип? Видяхте ли още плъхове?

— Темп вози Бутс. Бъ’зо вози! — каза Бутс, но това беше всичко, което успяха да изкопчат от нея.

— Несъмнено са били нападнати от гризачи. Лукса е казала на Темп да бяга с Бутс, после е останала да се бие заедно с Аврора и може би Туичтип — каза Викус. — Сигурен съм, че шансовете им не са били добри.

Грегор беше сигурен, че шансовете им са били почти нула, но се помъчи да каже нещо оптимистично:

— Е, ако Туичтип е била с тях, може да са се измъкнали от лабиринта, Викус. А може би плъховете са искали да ги запазят живи и са ги пленили. Както направиха с баща ми. Искам да кажа, тя е кралица, важна особа е.

Може би Грегор не биваше да казва това, защото мисълта какво биха могли да направят плъховете на Лукса, ако я бяха пленили, беше по-ужасна от това да е мъртва. Сети се за баща си, който сънуваше кошмари и се будеше с писъци…

Викус кимна, но в очите му блестяха сълзи.

— Въпросът е… въпросът е… че не знаем — каза Грегор. — Може да са им се случили много неща. А и помниш ли подаръка, който искаше да ми дадеш? Миналия път, когато бях тук?

— Надежда — прошепна Викус.

— Да. Не се отказвай все още от нея — каза Грегор.

— Аз готова — каза Бутс, като избута чинията си от масата и проследи доволно как пада с трясък на пода.

— Е, ако си готова, Бутс, как ще ти хареса да си отидеш вкъщи? — попита Викус.

— Да-аа! — зарадва се Бутс. — Аз отива къщи!

— Аз мога да остана, Викус. Или мога да заведа Бутс вкъщи и да се върна и да ви помогна да потърсите Лукса и… — поде Грегор, но Викус го прекъсна.

— Не, Грегор. Не. Ако са мъртви, никой от нас не може да направи нищо. Ако ги държат в плен, вероятно ще минат месеци, преди да успеем да разберем къде са. През това време, кой знае? Може да отменят решението на Нериса и да те екзекутират. Ако имам нужда от теб, повярвай ми, ще намеря начин да те повикам — каза Викус. — Засега трябва да се прибереш у дома. Имаш си собствени грижи там, нали?

Е, да, където и да се намираше, Грегор все си имаше грижи.

След половин час бяха долу на кея, облечени в собствените си дрехи, и се качваха на гърба на Арес. Бяха дошли да ги изпратят единствено Викус, Андромеда, Хауард и Нериса.

— Предай на Марет най-добрите ми пожелания — каза Грегор на Андромеда.

— Да, Горноземецо. Той също би ти пожелал всичко най-хубаво — отговори прилепът.

Грегор се обърна към Хауард.

— Ако научиш нещо за Лукса и другите, съобщи ми. Пералното ми помещение е точно на върха на един от онези тунели. Арес знае кой. Остави ми бележка, или нещо такова.

— Ще ти пратя вест — каза Хауард.

За изненада на Грегор, Нериса пъхна един свитък в джоба на якето му.

— Пророчеството. За да можеш да поразсъждаваш върху него.

Грегор поклати глава:

— Едва ли ще мога да го забравя, Нериса. Но все пак благодаря. — Какво, според нея, щеше да направи? Да си го отнесе вкъщи и да си го сложи в рамка ли?

Викус му подаде фенерче, голям пакет във формата на часовник с кукувичка и копринена торбичка, в която имаше тежко каменно бурканче.

— Лекарство — каза той. — За баща ти. Указанията са написани вътре.

— О, чудесно! — възкликна Грегор. Може би тук долу имаха нещо, което щеше да излекува баща му. Прегърна Викус. — Не се предавай, Викус.

— Няма. Лети високо, Горноземецо Грегор — каза Викус.

— Лети високо — отговори Грегор.

— Доско’о! — каза Бутс, докато излитаха, но от кея не дойде отговор. Миналия път Грегор се ужасяваше от мисълта, че някога ще се върнат. Сега, разтревожен за Лукса и останалите, изпитваше нежелание да си тръгне.

— Съобщете ми! — провикна се към тях, но ако някой му отговори, той не го чу.

Арес ги понесе надолу по реката, през Водния път, нагоре през тунелите и обратно до подножието на стръмното стълбище, което водеше до Сентрал Парк. Грегор слезе от гърба на прилепа с Бутс.

— Ще се оправиш ли? — попита той Арес.

— Толкова добре, колкото и ти — каза Арес. — Лети високо, Горноземецо Грегор.

Грегор стисна протегнатия крак на Арес.

— Лети високо, Хвъркачо Арес.

Арес литна и се изгуби в тъмния тунел, а Грегор и Бутс тръгнаха нагоре по стълбите.

На Грегор му отне известно време да отмести камъка — беше замръзнал на място, — но накрая успя да го размърда и повдигне. Беше нощ. Паркът бе пуст. Земята беше покрита със сняг, който блестеше на светлините. Беше красиво.

— Пъ’за’яме се? Ходим пъза’яме се? — попита

Бутс.,

— Не сега, Бутс — каза Грегор. — Може би после. — Стига да успееше да намери друг парк с пързалка. Никога нямаше да я доведе пак тук.

Хванаха такси. Ню Йорк грееше в ярки коледни украси и светлини.

— Знаете ли коя дата е днес? — попита той шофьора, който почука с пръст по евтиното календарче на таблото. 23 декември. Не бяха пропуснали Коледа. Всички щяха да си бъдат вкъщи за празниците. И тази мисъл — толкова невъзможна преди няколко часа — го накара да се почувства като най-големия късметлия на света.

Бутс се сгуши в него и се прозя широко. Бутс… Гибелния… точно сега те толкова си приличаха, че цялата Подземна страна можеше да изтълкува погрешно пророчеството и да ги сбърка един с друг. Но какво щеше да стане, когато след година Гибелния пораснеше? Дали щеше да се превърне в чудовището, предсказано в пророчеството или в нещо съвсем друго? Надяваше се, че Рипред ще го възпита добре.

Макар че дори ако Рипред направеше всичко необходимо, положението можеше да се окаже извън контрола му. Родителите на Грегор бяха страхотни, а ето го него — рейджър. Щеше да се наложи много да внимава да не се бие с никого. Прииска му се да беше поговорил повече с Рипред за състоянието им. „Следващия път, когато сляза там долу…”, помисли си Грегор и през тялото му премина разтърсваща тръпка. Защото изведнъж разбра, че ще има следващ път. Вече беше прекалено обвързан с Подземната страна, имаше твърде много важни за него неща — да намери Лукса и Аврора, и Темп и Туичтип, ако бяха още живи, да защити Арес; да помогне на приятелите, които му бяха помогнали.

Грегор плати на шофьора с последните пари, които му бе дала госпожа Кормаки.

Асансьорът беше повреден и той помъкна Бутс нагоре по стълбите. Влязоха и успяха да направят три крачки навътре, преди баща му да ги грабне в прегръдките си. След минути всички в апартамента бяха будни. Майка му го целуваше, Лизи беше увиснала на ръката му, баба му викаше от спалнята. Милион въпроси летяха към него, но сигурно изглеждаше пребит от умора, защото майка му взе лицето му между двете си длани и каза: „Грегор, миличък, имаш ли нужда да си легнеш?” А на него точно това му трябваше.

На другата сутрин разказа цялата история. Смекчи някои от лошите моменти, защото всички изглеждаха много уплашени.

— Но всичко е наред. Бутс не беше бебето. Гибелния беше. Така че няма причина плъховете да я искат сега — каза Грегор.

— Аз не бебе, аз голямо момиче — обади се Бутс, която седеше на скута на татко си и редеше малки пластмасови животинки по страничната облегалка на дивана. — Аз язди пи’еп. Аз плува. На Темп спи му се. Аз казва на пърхолетка за пръстчета мънички.

— А ти, Грегор? — попита майка му.

— Ами, имах шанс да убия Гибелния и не го направих, затова не мисля, че плъховете ще дойдат да ме търсят. — Не ѝ каза, че може да го потърсят жителите на Регалия. — О, хей, вижте какво донесох за госпожа Кормаки. Стенен часовник. Тя е толкова мила, и така нататък, а знаете как обича всички онези стари часовници…

Грегор отвори пакета и отвътре се вдигна облак от пари. Объркан, той изсипа всичко на пода. Часовникът наистина беше там. Но Викус беше поръчал да го опаковат в пари. Всички онези портфейли в музея сега сигурно бяха много олекнали, защото на дивана имаше буквално хиляди долари в брой.

— О, божичко! — каза баба му. — Какво ще правим с толкова много пари?

— Ще си платим сметките — отговори майка му мрачно, но после изражението ѝ омекна. — И ще отпразнуваме Коледа.

Така и направиха. Трябваше да тичат като луди, за да приготвят всичко, защото Коледа беше на другия ден, но какво от това? Грегор, Лизи и майка им отидоха на пазар. Баба му и Бутс гледаха коледни програми по телевизията, докато баща му почистваше часовника с кукувичка за госпожа Кормаки.

Дори след като отделиха настрана парите за сметките, им останаха много за Коледа. Първо извадиха старата метална количка за пране и я напълниха с продукти. Поне няколко седмици Грегор нямаше да се притеснява, когато отваря кухненските шкафове. После човекът на ъгъла, който продаваше коледни елхи, им даде една на половин цена, тъй като беше почти приключил за сезона. Лизи остана вкъщи да помогне за украсяването на елхата, а Грегор и майка му отидоха да купят подаръци. Беше му доста трудно да избере нещо за майка си, с което да я изненада, тъй като тя не го изпускаше от очи.

— Мамо, едва ли някакъв грамаден плъх ще ме подгони насред Осемдесет и шеста улица — каза той. — Претъпкано е с народ.

— Стой така, че да те виждам — отговори тя.

Накрая успя да ѝ вземе чифт обици, докато тя купуваше чорапи на всички.

Тази вечер, когато госпожа Кормаки пристигна с един куп подаръци, Грегор ѝ отвори вратата.

— Е, значи най-после се съвзе, мистър — подхвърли тя.

Отначало Грегор не разбра за какво говори, но после си спомни, че уж беше боледувал от грип.

— Да, доста ме измъчи този път.

— Слаб си като клечка — заяви госпожа Кормаки и му връчи чиния с коледни сладки.

На Грегор му се прииска да бе снимал изражението ѝ, когато тя отвори часовника. Явно беше зашеметена.

— О, майчице! Откъде го намери?

Настъпи пауза.

— На едно от онези места, където продават стари неща — каза Лизи.

— Антикварен магазин ли? — попита госпожа Кормаки.

— О, не, просто едно място за вещи втора ръка — каза баща му. В известен смисъл беше вярно.

Когато тя си тръгна, Грегор ѝ помогна да занесе часовника вкъщи. Тя му разказваше за децата си, които щели да долетят на другия ден, и как взела билети за някакъв мюзикъл на Бродуей, когато изведнъж млъкна. Беше се втренчила в краката на Грегор.

Грегор погледна надолу. Ботушите бяха в окаяно състояние. Силно издрани от ноктите на Арес, покрити с петна засъхнала кръв и със слуз от сепиите, а единият беше със смачкано бомбе. Тя го изпревари, преди да успее да измисли някакво обяснение.

— Изглежда доста ги ползваш.

Грегор не отговори. Не искаше пак да я излъже; тя беше прекалено добра към тях.

— Знаеш ли, един ден ще разбереш, че можеш да ми имаш доверие, Грегор — каза тя.

— Аз наистина ви имам доверие, госпожо Кормаки — измънка той.

— Наистина ли? Грип. Как ли не! Ще се видим другата събота. — Тя поклати глава и затвори вратата.

Елхата беше украсена, хладилникът беше претъпкан, чорапите бяха окачени, всички бяха в леглата си, освен Грегор и майка му. Те опаковаха подаръци в неговата стая. Когато почти всичко беше готово, Грегор я остави да довърши сама, а той влезе на пръсти да разтреби дневната. Баща му похъркваше кротко на разтегателния диван — може би това лекарство все пак щеше да му помогне. Якетата им бяха на купчина на пода, където ги беше сложила Лизи, за да освободи закачалката за чорапите с коледни подаръци. Докато ги вдигаше, мобилният телефон падна от джоба на якето му. Напъха го обратно и напипа нещо.

Дълбоко в джоба на якето си намери пророчеството, което му беше дала Нериса. Беше стояло там цял ден, без да се сети за него. Какво му беше казала тя? Че трябва да поразсъждава върху него? Не беше сигурен какво означаваше това.

Грегор разви свитъка и го вдигна към лампичките на коледната елха. Нещо не беше наред с пророчеството. Отне му един миг да осъзнае, че беше написано отзад напред. Прокара пръсти по заглавието отдясно наляво, като очакваше да разчете думите „Гибелното пророчество” — не, я чакай малко! Не беше „Гибелното“. Беше нещо с „кръв“ —„топлокръвните“.

Пусна горния край на свитъка и той се затвори рязко. В този момент майка му влезе в стаята с голям куп подаръци.

— Готов ли си? — попита тя.

Грегор пъхна свитъка в задния си джоб и протегна ръце.

— Разбира се — каза той. — По-готов от всякога.