Грегор и гибелното пророчество

Глава 10

Може би човек няма нужда да спи. Може би сънят е нещо, към което хората привикват и си мислят, че им е нужен, но всъщност могат да живеят без него. Грегор се надяваше да е така, защото въпреки че беше напълно изтощен, току-що беше прекарал нощта, без да мигне.

Най-вече се опитваше да си представи големия бял плъх, който се очакваше да убие сам. Плъх, много по-едър и вероятно по-силен от Рипред. Затова Грегор предполагаше, че Гибелния беше поне два пъти по-висок от него и вероятно тежеше, о, сигурно девет-десет пъти повече. Много важно, че Грегор можеше да уцели цял куп „кървави топки”. Това същество щеше да го смачка като муха.

Разбира се, Викус не се беше впуснал в никакви подробности по въпроса. По същия начин не бе отделил много време да коментира факта, че четирима от дванайсетте участници в мисията ще бъдат мъртви, когато сивото пророчество се сбъдне. Умееше да заобикаля проблемите, с които смяташе, че Грегор не би могъл да се справи. Колко ли време щеше да отлага, преди да му каже, че трябва сам да убие Гибелния? Възможно най-дълго. Грегор си представи как зяпва от ужас при вида на точещия лиги бял гигант, докато Викус го потупва по рамото и подхвърля бодро: „О, да, и, между другото, според Сандуич, ще трябва да го убиеш съвсем сам. Хайде, действай!”

Грегор си спомни времето, когато стоеше в Сентрал Парк, само преди малко повече от ден, и когато най-голямата му тревога беше как да купи коледни подаръци. Без нищо от рода на пророчествата на Сандуич, което да преобърне целия му свят.

Подпря брадичка върху другата си ръка и се опита да се съсредоточи върху неясната глъчка от гласове около каменната маса. Викус беше организирал среща на съвета, за да обсъдят пътуването на Грегор за откриването и убиването на Гибелния. Съветът се състоеше от група възрастни долноземци, които щяха да управляват временно Регалия, докато Лукса навърши шестнайсет и стане достатъчно голяма да поеме управлението.

Единственият въпрос, по който членовете на съвета бяха единодушни, беше че Грегор трябва да потегли възможно най-скоро. Тъй като плъховете знаеха, че Грегор и Бутс отново са в Подземната страна, със сигурност щяха да вземат допълнителни мерки, за да скрият Гибелния и да проследят и заловят сестра му.

Очевидно шпионите на Регалия също имах, съвсем пресни сведения и току-що бяха обградили един район, където смятаха, че се крие белия плъх. Макар никой от тях да не беше видял личим създанието, източниците им сочеха, че то ce намира на място, наречено Лабиринта. Думата не говореше нищо на Грегор, но Арес му прошепна, че „лабиринт” означава „плетеница“. Пред погледа му _; бързо се мярнаха Лизи и нейната книжка с ребуси. Тя щеше много по-добре от него да се оправи в една плетеница от тунели. Споменът за Лизи го подсети за останалите от семейството му, които го чакаха горе и се чудеха какво става, и мисълта беше непоносима.

— Да, да тръгваме. Колкото по-скоро, толкова по-добре! — заяви Грегор и всички го погледнаха изненадано, защото това беше първото нещо, което беше казал цяла сутрин, а в момента съветът обаждаше по кой маршрут да стигне до Лабиринта.

Разгледаха няколко възможни маршрути, които минаваха през мрежата от тунели на Подземната страна, но решиха, че всички са прекалено опасни. Макар хората да контролираха много по-голям район от Подземната страна, отколкото преди войната, Лабиринтът се намираше в един отдалечен край на земята на плъховете. Толкова отдалечен, чe повечето плъхове дори не стъпваха там. Но ако криеха там Гибелния, мястото със сигурност се охраняваше.

— Тогава остава Водният път — каза Викус намръщено. — Не е идеално, но е най-малко опасният.

— А змиите? Наближава размножителният им период — обади се Хауард. Грегор не знаеше защо братовчедът на Лукса е допуснат да присъства на срещата. Предполагаше се, че е дошъл само на гости.

— Добър довод — съгласи се Викус. — И още едни причина да започнете пътуването веднага. Може би групата ще успее да се промъкне, преди змиите да се събудят.

„Ура, само змии липсваха!”, помисли си Грегор и си спомни, че когато се връщаха с Арес, видя от Водния път да се подава бодлива опашка, дълги пет-шест метра. Чудеше се какво ли създание имаше такава опашка.

— Сега, Грегор, трябва да обсъдим нещо друго каза Викус. — Мнението на съвета е, че най-добре е Бутс да остане под охрана в Регалия, докато ти преследваш Гибелния.

Грегор беше предвидил повдигането на този въпрос. Щеше да е ужасно опасно да вземе Бутс на още едно пътуване в Подземната страна. Но как можеше да я остави тук, когато беше видял Рипред и Туичтип да излизат на арената с такава лекота? Разбира се, Рипред беше изключително умен, но никои от плъховете не изглеждаше глупав. С Бутс щяха да останат заедно, както винаги им казваше майка му

— Тя идва с мен или няма да отида. Край на дискусията — заяви Грегор. Знаеше, че това прозвучи надменно, но в този момент беше твърде уморен, за да се тревожи.

Последва пауза, в която всички се спогледаха, давайки да се разбере, че това е било неуместно. Но какво можеха да направят?

Викус го изпрати да се приготви за пътуването Грегор отиде в музея да потърси нещо, с което да си свети по пътя. Музеят беше пълен с неща, паднали от света на Грегор. Имаше множество страхотни, много стари неща, като например колело от конска каруца, истински колчан, все още пълен със стрели, сребърна чаша, часовник с кукувичка, цилиндър. Грижливо подредени по-нови предмети, например портфейли, бижута и часовници. Имаше много здрави работещи фенерчета, вероятно защото всеки, който бе слизал в тунелите под Ню Йорк Сити, имаше нужда от такова. Грегор избра четири И взе много батерии.

Две спасителни жилетки привлякоха погледа му и той взе и тях. Миналия път бяха пътували през Каменни тунели. Предполагаше, че този път щяха да летят над Водния път. Бутс беше много малка и не можеше да плува. Добави към запасите си ролка тиксо и две шоколадови десертчета, които не изглеждаха прекалено стари.

Докато си тръгваше, видя обичайните им дрехи, сгънати на две спретнати купчинки до вратата. Викус сигурно беше казал, че няма проблем да ги запазят. Грегор не го беше грижа как миришат; щеше да си обуе ботушите.

Когато се отби в детската стая да вземе Бутс, му казаха, че Дулсет вече я е завела при реката. Сигурно оттам щяха да тръгнат.

Грегор си помисли, че в това има логика, тъй като Полетът по течението на реката сигурно беше най-бързият начин да стигнат до Водния път. Но когато пристигна пристанището, видя група долноземци да товарят две лодки, окачени на въжета на нивото на дока над реката. Бяха дълги и тесни и му заприличаха на лодките, които беше виждал в музея — като онези, които индианците бяха използвали преди стотици години. Към дъното на всяка обаче беше прикрепена голяма сива триъгълна перка — истинска рибешка перка, — която сигурно беше от огром на риба-меч или нещо подобно. Към бордовете на лодката бяха привързани с ремъци още перки, кои то можеха да се изпъват и прибират хоризонтално, когато се наложеше. В задната част на всяка лодка беше прикрепена закривена кост, която служеше за рул.

— За какво са лодките? — попита той Викус, кой то надзираваше товаренето. — Няма ли да вземаме прилепите?

— А, да, но Водният път е обширен и предлага твърде малко гостоприемни места за почивка Никой прилеп не е достатъчно издръжлив, за да го прекоси, така че голяма част от пътуването ни трябва да бъде по море — каза Викус.

Грегор не знаеше много за плаването с лодки, освен че в сравнение с летенето беше бавно. Щеше да им отнеме цяла вечност да стигнат до Гибелния по вода.

Точно тогава Туичтип се промъкна на дока. „страхотно”, помисли си Грегор. „Бас държа, че на края ще се падна в една лодка с побъркания плъх" Дулсет му помогна да пристегне спасителната жилетка на Бутс. Всъщност жилетката беше прекалено голяма, но я закопчаха с колана колкото можаха по-добре. Грегор не беше сигурен какво да прави с втората жилетка — умееше да плува доста добре, — докато не видя Темп да трепери на ръба на дока, гледайки към бурната река отдолу.

— Хей, Темп, с нас ли идваш? — попита той.

— Викус казва, че може, казва — рече Темп. Така че Грегор му сложи допълнителната жилетка. Насекомото му позволи, защото принцесата също носеше жилетка, и защото Грегор успя да му обясни, че тя ще му помогне да се задържи над водата.

Той пристегна Темп в жилетката, изправи се и видя Лукса, Соловет, Марет и Хауард да излизат от двореца. Лукса и Соловет носеха рокли, не дългите панталони, с които бяха пътували преди.

— Чакай малко — ти идваш с нас, нали? — обърна се Грегор към Лукса.

— Не, Грегор, не мога. Позволиха ми да дойда с вac на първата мисия само защото Сивото пророчество го изискваше. Решиха, че тази е ненужно опасна за една кралица — каза Лукса, като хвърли поглед към Викус.

Грегор си помисли, че тя е можела поне да спори по въпроса. Може би дори Лукса не изгаряше от желание да преследва Гибелния. И все пак, това го ядоса донякъде.

— Е, тогава, кой отива? — попита Грегор.

— Ами, първо е редно да научиш, че не липсваха доброволци — каза Викус, сякаш за да увери Грегор, че със сигурност ще си изкарат хубаво. — Но свободните места бяха твърде ограничени. Освен самия теб, Арес, Бутс, Темп и Туичтип, изпращаме Марет и Хауард и техните прилепи.

— Хауард ли? — каза Грегор. Много харесваше Марет, но не искаше братовчедът на Лукса да идва с тях. Хауард беше част от групата от Извора, а и кой знае дали изобщо някога бе виждал плъх — с изключение на мъртвия на брега?

— Освен че е наистина отличен боец, той е и много опитен в пътуванията по вода — каза Соловет. Имахме голям късмет, че посещението му съвпадна с твоето.

— Аха — каза Грегор. — Значи и Рипред няма да идва? — Никой не му създаваше по-голямо усещане за сигурност от Рипред… когато не се чудеше дали големият плъх няма да го убие.

— Тази сутрин замина за Мъртвата земя — каза Викус. — О, виждам, че лодките са натоварени! Най-добре е вече да потегляте!

Арес кацна до тях.

— Реката е прекалено опасна. Ще летим до Водния път, а после ще се качим на лодките.

— Все едно, радвам се, че идваш и ти — промърмори Грегор, като изгледа ядосано Лукса, а после така и така беше започнал — и Викус.

Качи се на гърба на Арес, а Дулсет вдигна Бук и му я подаде, като изпъшка леко от тежестта ѝ.

— О, Бутс, много си пораснала!

— Аз го’ямо момиче! Аз язди пи’еп! Аз язди пи’еп! — изписка възхитено Бутс, като скочи пред Грегор.

По време на първото пътуване Грегор я беше носил в раница, но тя вече ставаше твърде едра за това, особено със спасителната жилетка.

— Темп язди също! — заяви Бутс. Хлебарката дотича при тях: обемистата спасителна жилетка спъвашe донякъде движенията му.

Туичтип се вмъкна в една от големите лодки и легна в средата. После подаде нос над борда и се опита да долови ветреца, който повяваше над реката. Грегор изпита пристъп на съчувствие към плъха. Това пътуване я правеше още по-нещастна от самия него.

Две групи прилепи вдигнаха с въжета натоварените лодки и полетяха надолу по реката. Арес литна след тях, а Грегор здраво обви ръце около Бутс. Пътят вече му беше познат — избледняващите светлини на Регалия, блещукането, когато прелетяха над кристалния плаж, където за пръв път се беше сблъскал с плъховете, и накрая — огромната шир на Водния път.

Навлязоха на няколко километра навътре и там прилепите спуснаха лодките във водата и поеха обратно. Прилепът на Хауард кацна в лодката при Туичтип. Арес се настани във втората лодка заедно с прилепа на Марет.

— Това е Андромеда. Тя е мой клетвен съюзник — каза Марет, като допря ръка до крилото на петнисти си златисто-черен прилеп. Грегор си спомни, че Марет яздеше Андромеда по време на битката с плъховете на кристалния плаж. Тя беше толкова тежко ранена, че не беше дошла на пътуването, предречено от Сивото пророчество. Грегор още се чувстваше донякъде виновен за онази битка, защо то тя се случи при опита му за бягство.

— Хей, радвам се да те видя — каза той. Дали тя още го обвиняваше за онази нощ?

— За мен също е чест да те видя, Горноземецо отвърна Андромеда. Може би и тя, като Марет, му беше простила.

Марет го представи и на клетвената съюзница на Хауард, Пандора, грациозен прилеп с красива ръждивочервена козина. Всичко, което тя му каза, беше: „Поздрави”.

Викус дойде да ги изпрати.

— Грегор, забравих да ти предам това — извика му той. Едрият му сив прилеп се спусна над лодката на Грегор и нещо падна на дъното. Грегор вдигна един свитък и откри копие от Гибелното пророчество, написано с елегантния почерк на Нериса.

— Летете високо! — Викус се отправи обратно към Регалия, като им помаха насърчително. Грегор успи да кимне в отговор.

Бутс се извиваше с всички сили, за да се измъкне от ръцете на Грегор. Мисълта да я пусне свободно в лодката го изнервяше, но не можеше да я държи дни наред. Остави я долу със строга заповед: „Стой в лодката!”

За щастие лодката беше дълбока и Бутс не можеше да падне навън. Когато Грегор застана прав в средата, бордовете стигаха до раменете му. Лодката беше дълга шест-седем метра и направена от животинска кожа, опъната върху рамка от кости. В средата имаше подова настилка, широка около половин метър. На два метра от носа Марет издигна и закрепи дървена мачта. Това беше вторият дървен предмет, който Грегор виждаше да се използва в Подземната страна: първият беше вратата на стаята с пророчествата на Сандуич. Имаше няколко седалки, изработени от кожа, и много припаси. Особено храна.

— Наистина ли ще изядем всичко това? — попита Грегор.

— Не сами. Но светливците ще имат нужда от много храна — каза Марет.

— Светливците ли? — попита Грегор.

— Викус не ти ли каза? — учуди се Марет.

Грегор се почуди колко ли пъти щеше да чуе това през следващите няколко дни.

— На дълги пътувания не можем да носим достатъчно гориво, за да си осигуряваме светлина. Затова наемаме светливци да ни помагат — каза Марет. Би трябвало да са тук след малко — да, виж… вече идват.

Грегор се вгледа в тъмнината и забеляза две точици светлина. Те изгаснаха, а после светнаха пак, този път по-близо. Примигващата светлина продължи да се приближава, той успя да различи силуетите на летящи насекоми. Когато двете грамадни буболечки кацнаха на носовете на лодките, вече бешe разбрал какво са.

— О, това са светулки! — възкликна той. В семейната ферма на баща му във Вирджиния те летяха нощем в покрайнините на гората. Проблясващите им светлинки придаваха на цялото място вълшебен вид. Високите около метър същества, кацнали на лодката, не бяха и наполовина толкова пленителни. Но трябваше да признае, че щом задниците им светнаха, излъчваха страхотна светлина.

— Привет, светливци — поздрави ги Марет с поклон.

— Привет на всички — изрече една от светулките с висок и невероятно жаловит хленчещ глас. — Аз съм мъжки, казвам се Фотос Глоу-Глоу, а тя е Зап.

— Мой ред беше да направя представянето — изхленчи Зап. — Фотос Глоу-Глоу го направи миналия път.

— Но и двамата знаем, че, като мъжки, аз съм по привлекателен на вид за хората — заяви Фотос Глоу Глоу: задницата му проблясваше във всевъзможни примигващи цветове. — Зап може да прави сами един цвят, и то жълт.

— Мразя те! — изпищя Зап.

И Грегор разбра, че това щеше да бъде най-дългото пътуване в живота му.

Глава 11

Грегор нямаше навик да си гризе ноктите, но започна да го прави около пет минути след пристигането на светулките. Бяха направо непоносими! Спореха къде ще седнат, спореха кой да поеме първата смяна, спореха дори чий слуга ще бъде Темп, тъй като той очевидно беше само някакъв си незначителен пълзливец, докато хлебарката проговори с нетипична решителност:

— Само на принцесата, Темп служи, само на принцесата.

Марет се опита да ги нахрани, за да отвлече вниманието им, но те взеха да се обвиняват взаимно, че имат лоши маниери на хранене.

— Трябва ли да говориш с пълна уста, Зап? — оплака се Фотос Глоу-Глоу. — Това ми убива апетита.

— Казва го този, който току-що седна в млякото си! — възкликна Зап и явно го засегна, защото задницата му стана яркочервена от възмущение и той се задоволи да дъвче мълчаливо една гъба в продължение на поне трийсет секунди.

— Винаги ли са такива? — прошепна Грегор на Марет.

— Всъщност тези двете не са толкова лоши, колкото някои други, с които съм пътувал — прошепна Марет. — Веднъж видях как две се опитаха да се бият до смърт за парче торта.

— Само се опитаха? — попита Грегор.

— Не са много добри бойци и се уморяват бързо. Така че накрая се обсипаха с взаимни обвинения в измама и се предадоха. После се цупиха няколко дни — каза Марет.

— Наистина ли ни трябват? — попита Грегор.

— За съжаление, да — каза Марет.

Дори Бутс, която се беше настанила на пода на лодката, и търкаляше една топка заедно с Темп, изглежда се подразни от новодошлите.

— Фо-Фо, много шумно! — заяви тя, като подръп на едното му крило. — Шшт, Фо-Фо!

— Фо-Фо? Фо-Фо? Аз съм мъжки, казвам се Фотос Глоу-Глоу и няма да отговарям на никакво друго име! — заяви Фотос Глоу-Глоу.

— Тя е съвсем мъничка. Не може да каже „Фотос Глоу-Глоу” — обясни Грегор.

— Е, тогава не разбирам какво говори! — заяви светулката.

— Позволи ми да преведа — обади се Туичтип, без дори да си прави труд да помръдне. — Тя каза, че ако не престанеш с неспирното си дърдорене, големия плъх, който седи в лодката до теб, ще ти откъсане главата.

Тишината, която последва, беше блажена. Грегор определено изпита приятелски чувства към Туичтип и реши, че няма да има абсолютно нищо против да пътува в една лодка с нея.

Навлязоха далече навътре във Водния път. Угасиха факлите, когато пристигнаха светливците, а тяхното сияние осветяваше само най-близкия участък.: Грегop включи за миг най-хубавото си фенерче и го завъртя наоколо. Отникъде не се виждаше суша.

Излезе вълнение. И дори почти истински бриз. Марет и Хауард вдигнаха копринени платна върху мачтите и насочиха вниманието си към управлението на двете лодки. Прилепите им се настаниха удобно един до друг и задрямаха. Грегор забеляза, че Арес не се присъедини към тях. На първата мисия всички прилепи се събираха да спят заедно след полетите. Но може би сега Арес не беше добре дошъл.

— Хей, Арес, знаеш ли колко време ще ни отнеме да стигнем до Лабиринта с тази лодка? — попита Грегop.

— Най-малко пет дни — каза Арес. — Ако летяхме, можехме да успеем за по-малко време, но се смята, че твърде малко прилепи могат да се справят с пътуването. Никой дори не е опитвал.

— Бас държа, че ти можеш да се справиш — каза Грегор. И наистина го мислеше. Хенри не беше избрал Арес само защото Арес обичаше да нарушава правилата; освен това прилепът беше впечатляващо силен и бърз.

— Канех се да опитам някой ден, за да видя дали мога да го постигна — призна Арес.

— Като Линдбърг. Той е първият човек, прелетял сам през Атлантическия океан — каза Грегор.

— Имал е криле? — попита Арес.

— Механични. Той е човек. Имал е самолет. Това е машина, която лети. Сега хората прелитат през океана непрекъснато, с грамадни самолети, но не и по времето на Линдбърг — каза Грегор.

— Той е прочут в Горната земя, така ли? — попита Apec.

— Да, искам да кажа, бил е прочут. Вече е мъртъм, но е бил много прочут. И хората му се ядосали. Заради нещо, свързано с война — каза Грегор, несигурен за тази част. Имаше и нещо тъжно, за някакво бебе. Но и това не можеше да си спомни точно.

Грегор извади свитъка с Гибелното пророчество и го разгъна.

Пусна го и свитъкът се затвори рязко. Поглед на Бутс, която тихичко пееше „Карай своята лодка”, докато барабанеше по черупката на Темп. Беше някак толкова съвършена, по начина, по който са съвършени малките деца. Толкова невинна. Как някой би решил какъвто и да е проблем, като я убие. И въпреки това, Грегор знаеше, че в този момент пълчища плъхове претърсваха Подземната страна, за да направят точно това.

— Плъховете могат ли да плуват? — попита Грегор, като надникна във водата.

— Да, но не толкова навътре, колкото сме ние. Тук плъховете не могат да я стигнат — каза Арес, проследил мислите му.

Но в крайна сметка щеше да им се наложи да слязат на суша. И там щеше да бъде Гибелния.

— Някога убивал ли си плъх? — попита Грегор.

— Не и сам. Заедно с Хенри, да. Летях, докато той държеше меча — каза Арес.

Тогава Грегор си спомни, че беше видял плъха Фангор да загива от меча на Хенри, там на кристалния бряг. Но споменът беше доста неясен.

— Как се прави? Искам да кажа, къде точно е най-добре да… къде го намушкваш? — Усещаше по странен начин думите в устата си.

— Вратът е уязвим. Сърцето също, но трябва да минеш през ребрата. През очите до мозъка. Под предния крак има една вена, която кърви обилно. Ако го уцелиш в корема, може и да не го убиеш мигновено, но плъхът вероятно ще умре до няколко дни от инфекция — каза Арес.

— Разбирам — каза Грегор. Но не разбираше. Не можеше наистина да си представи, че ще извърши такова нещо. Да убие гигантския бял плъх. Всичко това му се струваше нереално.

— Има ли проблем, ако те яздя? Или трябва да съм на земята? — попита Грегор.

— Ще бъда там, ако изобщо е възможно — каза Арес.

— Благодаря — каза Грегор. — Съжалявам, че те забърках в тази каша.

— Но пък ме измъкна от друга — отбеляза Арес. И спряха дотук.

Марет обяви почивка за вечеря и раздаде храна.

Светулките похапнаха с апетит, въпреки че току що бяха яли.

След като всички се нахраниха, Марет свали платната и върза носа с въже към кърмата на лодката на Хауард.

— С Хауард ще се редуваме да управляваме пред ната лодка, докато останалите спят. Но някой тряб ва да стои на пост и светливците ще се редуват да светят през цялото време.

— Зап ще поеме първата смяна — каза Фотос-Глоу Глоу. — Моята светлина изисква повече енергия.

— Това е лъжа! — нададе вой Зап. — Аз мога да правя само един цвят, но усилието е същото. Kaзва го само за да получава повече храна и по-малко работа!

— Фотос Глоу-Глоу ще поеме първата смяна каза Туичтип. — Или ще му накъсам крилете на панделки. — Това уреди въпроса. — Кой иска да стои на пост с него?

— Много сме и можем да се сменяме горе-долу на всеки два часа — каза Марет.

Грегор беше капнал от умора, но никак не му харесваше мисълта да го събудят след час-два сън и после да се наложи да стои на пост, затова доброволно пое първата смяна.

В челната лодка Хауард зае мястото си до руля. Прилепът му сгъна криле, за да спи. Туичтип, която почти не беше помръднала, откакто тръгнаха от Регалия, затвори очи. Меката жълта светлина на 3ап избледня и тя захърка.

Грегор свали спасителната жилетка на Бутс, уви я удобно в едно одеяло и я настани до Темп в задната част на лодката. Арес кацна до тях. Марет се изтегна на пода, с Андромеда до него. Фотос Глоу-Глоу нагласи „лампичката” си на спокойна неподвижна оранжева светлина и застана на носа, на няколко метра пред Марет, осветявайки пространството между лодките.

Грегор седна върху купчина провизии и отпусна ръка през борда на лодката. Беше тихо, с изключение на лекото плискане на вълните, тихото дишане и хъркането на светулките. Поклащането на лодката действаше хипнотично. Усещаше клепачите си натежали като олово.

Почти не беше спал от дни… плъховете преследваха Бутс… може би можеше просто да отпусне глава на рамото си… трябваше да убие Рипред… не, Гибелния… трябваше да убие Гибелния… от колко нощи беше тук долу?… трябваше да убие някого…

Усети как студената ръчичка на Бутс го хваща за китката.

— Какво има, Бутс? — промърмори той. Тя стискаше. Стискаше силно. — Какво? Одеяло ли ти трябва?

Опита се да си издърпа ръката. Пръстите ѝ се впиха по-дълбоко, пропълзяха нагоре и сега наистина болеше, истинска болка. Грегор рязко отвори очи. Бутс спеше кротко до Темп, на метри от него. Той погледна настрани.

Около ръката му се бе обвило слузесто червено пипало.

Глава 12

— Аах!

Грегор имаше време само да изкрещи, преди пи палото да го дръпне със страшна сила. Политна през борда на лодката и щеше да падне във водата, ако единият му ботуш не се беше закачил за ръба.

— Арес!

При второто рязко дърпане падна с главата напред и потъна до кръста. Успя да си поеме дълбоко дъх и после и краката му бяха под водата. Усети как студената вода стига до бедрата, коленете, глезените, — о! Някой го улови за краката и го дърпаше назад!

Последва нещо като игра с теглене на въже, и която Грегор беше въжето. За една ужасна минута беше на косъм: създанието го завличаше по-надълбоко, а Арес го дърпаше навън. Грегор заудря пипалото със свободната си ръка, но, изглежда, нямаше особен резултат. Накрая доближи уста до ръката си и впи зъби в пипалото, колкото можеше по-дълбоко. Не знаеше дали нанесе някакво истинско поражение, но изненада животното достатъчно, че то да поразхлаби хватката си. Точно тогава Арес дръпна силно и Грегор излетя от водата, като кашляше и се мъчеше да си поеме въздух. Увисна надолу с главата за миг, като Арес стискаше ботушите му с нокти, а после го пусна в лодката. Грегор се напъна да повърне и от устата му избликна силна струя вода. Смътно усети, че беше солена, като океана.

— Горноземецо! — чу да крещи Марет. — Можеш ли да се биеш?

Да се бие? Грегор с мъка се подпря на длани и колене и за първи път видя добре в какво положение се намираха.

Отляво и отдясно над бордовете на лодката се издигаха пипала и смукалцата им се впиваха във всичко, което достигнеха. Екипажът отбиваше атаките, кой с каквото имаше — мечове, зъби, нокти, щипци, — и се мъчеха да отсекат пипалата на ужасните създания, издигащи се в тъмната вода под тях.

— Дръж! — чу да крещи Марет и видя към него да лети меч. Хвана го за дръжката във въздуха точно навреме, за да пререже едно пипало, което бе обвило глезена му.

Фотос Глоу-Глоу и Зап светеха с всичка сила. Но дори без помощта им Грегор виждаше на светлината от водата, която блестеше в призрачно фосфоресциращо зелено.

— Сепия! Това е някакъв вид сепия! — извика той.

Трите прилепа бяха в полет; пикираха надолу и деряха с нокти. Марет и Хауард ожесточено размахваха мечове. Туичтип бе истински вихър от остри скърцащи зъби.

— Горноземецо, сестра ти! — чу да го предупреждава Арес.

Грегор се обърна и видя Темп, застанал над все още спящата Бутс. Челюстите на хлебарката щракаха яростно към натрапниците. Изваждаше от строя много пипала, но те продължаваха да пристигат. Три посегнаха да сграбчат спасителната жилетка на хлебарката и го дръпнаха във водата, оставяйки Бутс напълно беззащитна. Когато Арес се спусна, за да предпази Темп, едно особено голямо пипало се обви с плясък около кърмата.

Когато Грегор видя смукалцата на пипалата да се вкопчват в одеялото на Бутс, отново усети странното явление, възникнало с „кървавите топки”. Останалият свят се смали и сякаш не съществуваше нищо, освен той и пипалата. Около него, някъде, се чуваха гласове, звуци от глухо тупване и сияещо зелена вода, която мечовете и пипалата разбиваха на пухкава пяна. Но всичко, за което наистина си даваше сметка, бяха нападателите. Мечът му започ на да се движи — не преднамерено, а с някаква инстинктивна точност и сила, изцяло извън неговия контрол. Сечеше пипало след пипало и…

— Горноземецо! — Едва сега гласът на Марет стигна до него. — Горноземецо, достатъчно! — Не спря.

— Ге-го, няма удря! Няма удря! — разплака се Букс.

Светът се завъртя и отново дойде на мястото си Грегор стоеше в средата на лодката. Отсечени пипала се търкаляха на пода около него. Дишаше учестено и тежко.

Марет го сграбчи за раменете и рязко го разтърси:

— Отиват си. Всичко свърши.

Ръката на Грегор, онази, която сепията бе уловила, не тази, която държеше меча, пулсираше и смукалцата бяха оставили четири яркочервени петна. Беше мокър до кости от пот, морска вода и слуз от сепията.

— Ге-го, няма удря! Ходим вкъщи! Бутс ходи вкъщи! — разнесе се иззад гърба му.

Той се обърна, изтръгна се от хватката на Марет и я видя да седи, все още наполовина омотана в одеялото си, хлипаща, но невредима. И тя беше опръскана със слуз от сепията. Темп седеше до нея. Липсваха му два крака.

Грегор захвърли меча, протегна ръце към Бутс и я прегърна здраво.

— Хей, добре си. Добре си, мъничката ми. Не плачи.

— Ге-го, Бутс, ходим вкъщи. При мама — изхълца Тя. — Ма-ма! Ма-ма!

Това беше нейният вопъл на крайно отчаяние. Когато беше разстроена и никой от останалите не можеше да оправи нещата:

— Мамаа!

Грегор се отпусна на една седалка и залюля Бутс. Напред-назад, като я потупваше по гърба и се опитваше да я успокои с думи. Колко беше видяла? И какво го беше видяла да прави?

Докато той я държеше на скута си, Хауард донесе кофа вода и я почисти. Някак успя да я разсее с една глупава песничка за това как се мият крака.

После Хауард вдигаше крачето на Бутс към носа си, подушваше пръстите ѝ и възкликваше: „Пфу!" сякаш почти щеше да припадне от миризмата.

Бутс започна да се смее между хлипанията, особено всеки път щом Хауард възкликнеше: „Пфу!”, и след малко започна да повтаря след него. Грегор беше прекарал много време, забавлявайки малките си сестри и песничката му хареса.

— Това ти ли го измисли? — попита той Хауард.

— Да. За Чим. Винаги е трудно да я накараме да се изкъпе — каза Хауард, избягвайки погледа му. На Грегор му мина през ума, че не се беше държал особено учтиво с Хауард. Прибързано беше сметнал, че е същият като Стеловет и другите братовчеди, но на Хауард не му беше харесало това, което cecтра му бе казала на Лукса за Хенри. И не се беше перчил, че баща им управлява Извора.

Облякоха Бутс в чисти дрехи и ѝ дадоха бисквита. Тя изприпка да каже стихчето на Темп, на когото му липсваха не само пръсти, а цели крака.

— Темп, имаш ли нужда от превръзки или някакво лекарство? — попита Грегор.

— Не. Още крака ще ми пораснат, още крака — Каза Темп. Не изглеждаше особено разстроен от загубата.

Фотос Глоу-Глоу и Зап бяха невредими и много доволни от изобилните парчета сепия, с които беше осеяна лодката. Явно сепията беше истински деликатес за светулките и те нямаха време да се карат, когато се впуснаха в разгорещена надпревара, за да видят кой може да изяде повече.

Андромеда и Туичтип имаха две следи от пипалата, но тези на Грегор бяха най-тежки, тъй като сепията го беше държала най-дълго, а той нямаше козина, която да предпази кожата му. Когато всички почистиха слузта от телата си, видяха, че от отеклите червени кръгове започва да се процежда гной. Целият гореше и трепереше.

— Мисля, че май ме е отровило, или нещо подобно — каза Грегор и изведнъж коленете му се подгънаха и той се свлече в лодката. Всичко около него плуваше. Някой притисна нещо към устните му и му нареди да преглътне. Той успя да преглътне и загуби съзнание.

Последва трескав сън. Беше потопен в изпускаща мехурчета флуоресцентно зелена вода, бореше се с виещи се пипала, а някакви отвратителни риби зинаха острите си хищни зъби в ръката му отново и отново. Цялото му семейство гледаше през борда на лодката, протягаше ръце към него, опитваше се да го издърпа на безопасно място. Изкрещя на Бутс да се връща, но тя не спираше да пее песничката за пръстите. Темп се появи във водата до него, като се поклащаше в спасителната жилетка. Изтръгваше краката си и му ги поднасяше. В някакъв момент, за щастие, Грегор потъна в нищото.

Когато дойде на себе си, усети, че е минало много време. Ръката му беше превързана и пулсираше от болка.

Нямаше сили да отвори очи, а когато ги отвори, помисли, че има видение.

Защото там, седнала на носа на лодката и навела усмихнато лице към него, беше Лукса.

Глава 13

— Изпускам те от поглед за един ден и гледай в какви неприятности се забъркваш — каза Лукса.

— Бас държа, че познавам още някой, който ще си има неприятности — отвърна пресипнало Грегор и се усмихна.

— Големи неприятности — чу да казва Марет зад гърба му. На Грегор не му беше нужно да обръща глава, за да види изражението на войника. Беше Ядосан.

— Не мога да се върна — заяви Лукса със задоволство. — Вече сме прекалено далече и с Аврора със сигурност ще загинем в океана.

— Да, добре прецени момента — отбеляза Марет.

— Знам — каза Лукса.

— Знам, че знаеш. Всички ще научат, че си знаела, стига да успееш да се прибереш жива, за да им разкажеш — отвърна Марет. Грегор никога не се беше замислял много за отношенията на Марет с Лукса. Тя беше негова кралица или щеше да бъде, когато навършеше шестнайсет, но имаше и друга страна, за която си даде сметка след деня на обучението. Марет ѝ беше треньор и не се страхуваше да ѝ се скара.

— О, Марет, докога ще ми се сърдиш? — каза Лукса. — Мина вече почти цял ден. Никой няма да обвини теб за моето неподчинение.

— Не е там работата, Лукса! — отвърна ядосано Марет. — Постъпката ти е крайно опасна и какво що стане, ако загинеш? Оставяш Регалия с Нериса като предводител, а тя е пълнолетна. Можеш ли да си представиш какво ще се случи тогава? С Регалия? С Нериса?

— Ще трябва да абдикира — обади се Хауард от другата лодка.

— Няма да направи такова нещо. Тя ще управлява, дори и да умра, а не Викус, и за нищо на света ти и проклетата ти сестра! — заяви Лукса.

Настъпи шокирано мълчание. После Хауард проговори:

— Това ли си мислиш? Че искам да бъда крал? Според мен ме бъркаш с друг братовчед.

Ау. Това беше поредният намек за Хенри. Този път обаче Грегор си помисли, че Лукса май си го беше заслужила.

— И недей да съдиш за мен по Стеловет. Тя е проклетница, признавам го. Но аз мога да я контролирам точно толкова, колкото ти можеше да контролираш Хенри! — процеди през зъби Хауард.

— Ако си мислиш, че ще повярвам, че си невинен, няма. Виждала съм те да тормозиш Нериса — заяви Лукса.

— Кога? Кога съм го направил? Та аз съм прекарал общо пет минути с нея! — възкликна Хауард.

— На празника. Когато насъска по нея онзи гущер — каза Лукса.

— Насъскал съм го? Не съм го насъсквал! Това беше рядък вид хамелеон и си помислих, че ще ѝ е забавно да го види! — възрази Хауард.

— Но Хенри каза, че те е видял…! — поде Лукса.

— Хенри каза? Хенри каза? Не мога да повярвам, че дори сега не се съмняваш в думите на Хенри, Лукса! Той ли ти каза, че искам да ти отмъкна короната? — Хауард раздразнено повиши глас. — Хенри бил казал!

— Шшт. Много шумен. Ти като Фо-Фо — чу Грегор гласа на Бутс.

— Казвам се Фотос Глоу-Глоу! — обади се оскърбен глас от съседната лодка.

— О, я млъквай, Фо-Фо — рече Туичтип и Грегор Трябваше да се престори, че кашля, за да прикрие смеха си.

Крачетата на Бутс изтопуркаха до главата на Грегор. Тя се надвеси, като го гледаше отгоре надолу.

— Ей, здасти!

— Здрасти и на теб — каза Грегор. — Какво става, Бутс?

— Аз мие п’ъсти. Пфу! Аз закусва. Два пъти — каза Бутс, като вдигна четири пръста. Клекна и притисна нос в челото му, така че очите им примигваха едни срещу други отгоре надолу. — Виждам те — каза тя.

— И аз те виждам — каза Грегор.

— Чао — каза Бутс и заприпка към другия край на лодката.

Грегор с усилие се надигна и седна. Болеше го цялото тяло, сякаш беше болен от грип. Облегна се на борда на лодката и погледна превързаната си ръка.

— Е, как изглежда под превръзката?

— Не е гледка за хора със слабо сърце — каза Марет. — Можеш да благодариш на Хауард, че ти спаси ръката.

— Спасил я е? Щели сте да я отрежете? — попита Грегор, като инстинктивно я придърпа по-близо.

— Нямаше да имаме избор, ако отровата се разнесеше по-нататък, но Хауард успя да я изсмуче от раните — каза Марет.

— Ъх, гадост. Благодаря, Хауард — каза Грегор, като сгъна предпазливо пръсти. Лукса му се намръщи. — Какво? Смукал е отрова от ръката ми! И не мога да кажа едно „благодаря”?

— Обучен съм да оказвам помощ във вода. Заклел съм се да спасявам всеки в опасност, свързана с вода — каза Хауард.

— Ако братовчед ми беше внимавал онази нощ, нямаше да има нужда да си толкова благодарен каза Лукса.

Грегор си спомни как се събуди, видя пипалото.

— Не, аз бях виновен. Трябваше да стоя на пост и… и заспах. — Срамуваше се да го признае, но не беше честно да остави Хауард да поеме вината.

В продължение на минута всички мълчаха, после се обади Марет:

— Вероятно пак щяха да ни нападнат. Но е изключително важно да оставаш буден, когато си на пост. Не само собственото ни оцеляване, а и оцеляването на много хора зависи от това пътуване.

Значи беше още по-лошо, отколкото си мислеше Грегор.

— Съжалявам, бях уморен, но мислех, че ще мога да остана буден.

— Умението да стоиш на пост е нещо, което се учи.

— Има дребни хитрости, с които да държиш ума си буден. Ще ги научиш — каза Хауард. Но Лукса и Марет не казаха нищо и Грегор разбра, че за тях това, което беше направил, е непростимо. Хауард идваше от Извора; там не беше толкова опасно. Лукса и Марет се бяха сражавали с твърде много плъхове, за да го оставят да се измъкне толкова лесно.

Марет обяви почивка за вечеря. Грегор беше гладен като вълк. Натъпка прекалено много храна в устата си, задави се и се наложи да изплюе един залък Хляб.

— Извинявайте. Май не съм ял от снощи на вечеря.

— Това беше преди две вечери — каза Хауард. — Прекара в безсъзнание почти цели два дни.

— Два дни! — възкликна Грегор. Никога преди не беше губил съзнание за толкова дълго. Два дни, плюс онзи, когато беше пристигнал. Сигурно бяха поне на половината път до Гибелния, а той се чувстваше точно толкова неподготвен да се изправи срещу него, колкото когато тръгна от Регалия. Редно беше да направи нещо! Помисли си да помоли Марет да му даде още няколко урока с меча, но беше толкова изтощен от отровата на сепията, че се съмняваше дали ще може да го повдигне.

Освен това, изглежда, че уцелването на разни неща с меча не му беше проблемът. Всъщност, ако имаше проблем, той беше, че не можеше да спре да се бие. Сякаш нещо завладяваше цялото му същоство, нещо извън неговия контрол.

В слаб опит да подобри шансовете си с Гибелния, известно време остана да лежи по гръб и да цъка с език, за да се упражнява по ехолокация. Но умът му постоянно се връщаше към сепията и към това, как не беше в състояние да се спре да я удря с меча Всъщност дори не си спомняше да се е сражавал с нея, както не си спомняше как е разсякъл всичките „кървави топки”. Цък! Понякога това се случваше на луди хора… Те имаха бели петна в паметта и не помнеха как са се озовали някъде и какво са прави ли там. Цък! О, и онзи тип в оня филм за върколаците, дето му се случваше същото. Той се събужда ще целият окървавен и се чудеше какво е станало с дрехите му. Цък! Грегор знаеше, че всъщност върколаци не съществуват. Цък! Но пък откъде беше толкова сигурен? Ако го бяха попитали преди шест месеца, щеше да каже, че няма и гигантски говорещи плъхове!

Цък! Цък! Цък!

Никак не напредваше с тази ехолокация. Може би Рипред беше прав: трябваше да се съсредоточи Но кой можеше да се съсредоточи, когато се намираше насред подземно море, пълно с отровни сепии, на път да убие чудовищен бял плъх? Не и той.

Грегор се надигна, седна и видя, че Лукса седи наблизо и остри меча си на някакъв камък.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— По-добре, след като ядох — каза Грегор.

Лукса изпробва острието на меча си, като преряза парче въже. Намръщи се недоволно и продължи да остри меча.

— На мен ми изглежда доста остър — отбеляза Грегор.

— Не достатъчно остър за онова, което ни очаква — каза Лукса. — Съмнително е дали много от нас ще оцелеят.

— Тогава защо дойде? — попита Грегор.

— Помислих си, че може да имаш нужда от помощта ми. Разчитал си на нея преди — каза Лукса. А двете с Аврора трябва да се грижим и за Арес.

Всичко това може би беше вярно, но Грегор имаше чувството, че Лукса крие още нещо.

— Това ли е всичко?

— Не е ли достатъчно? — попита Лукса, като отбягваше погледа му.

— Разбира се, просто си мислех, ами, че може да има нещо общо с… — Грегор се спря.

— С какво? — попита Лукса.

— С нищо — каза Грегор. — Забрави.

— Сега вече едва ли мога да го забравя — каза Лукса. — Защо иначе бих дошла?

— Заради Хенри. Искам да кажа, ако бях на твое място, може би щях да дойда, за да покажа на хората, че не съм като него. Може би щях да дойда, за да затворя устата на Стеловет — каза Грегор.

Лукса не призна, че казаното от него е вярно, но и не го отрече.

— Каква е цялата тази работа кой да бъде крал и кралица? — попита Грегор след малко.

— Семейството на баща ми е на трона от доста време. Като негово единствено дете, на мен се пада да съм следващият владетел. Ако имам деца, най голямото ще ме наследи — каза Лукса.

— Дори ако е момиче и има братя? — Грегор мислеше, че на момичетата се полага да управлява само ако в семейството няма момчета.

— О, да. Момичетата имат еднакво право над трона — каза Лукса. — Ако нямам деца, Нериса ще получи короната. Но тя е последната от рода ни. Така че ако тя умре или абдикира и няма деца, Регалия ще трябва да избере нова кралска фамилия.

— И Стеловет мисли, че това ще е нейното семейство — каза Грегор.

— Сигурно е права. Викус и Соловет ще бъдат най-вероятният избор. Най-голямото им дете, моята леля Сузана, ще ги наследи. А после децата ѝ, моите братовчеди от Извора. Хауард е най-големият — каза Лукса.

— Изглежда Стеловет има да чака дълго, докато стане кралица — каза Грегор.

— Не толкова дълго, колкото може би си мислиш не и в Подземната страна — каза Лукса.

Прилепите, които летяха наоколо, се прибраха за сън. Марет сложи на пост червения прилеп на Хауард, Пандора и Арес. Грегор предчувстваше, че известно време няма да му възлагат това задължение.

Туичтип беше неспокойна.

— Нещо не е както трябва — каза тя. Повдигна нос във въздуха и главата ѝ потрепна.

— Още сепии ли? — попита Грегор и погледна към морето.

— Не, не е животно. Но нещо не е както трябва — повтори тя.

— По какъв начин? — попита Арес.

— С водата — каза тя.

— Заразена ли е с нещо? Ледено студена? — попита Хауард.

— Не — каза Туичтип. — Щях да разпозная тези неща. Това е нещо, за което нямам дума. — Но не можа да обясни повече, така че не им оставаше друго, освен да се унесат в неспокоен сън.

Няколко часа по-късно Грегор се събуди от звука на бурно плискаща се вода и гласа на Хауард, крещящ като обезумял думата, която Туичтип не бе успяла да намери:

— Водовъртеж!

Глава 14

Водовъртеж? Единственото, за което Грегор можеше да се сети, беше онази игра. Братовчедите му имаха стар, кръгъл, надземен басейн. Всички деца тичаха в кръг около него, за да накарат водата да се завърти и в средата да се получи нещо като фуния. Знаеше, че в океана има истински водовъртежи, но никога не беше виждал такъв дори на картинка.

Грегор скочи на крака и се опита да схване положението. Всички бяха будни, но бяха и объркани Долноземците обикновено се справяха с извънредните ситуации с бързина и точност, сякаш дълго се бяха подготвяли за тях. Грегор имаше усещането, че никой от тях не беше виждал водовъртеж… и че нямаха готов отговор за този случай.

Фотос Глоу-Глоу и Зап пламтяха с най-яркия си блясък, но въпреки това не беше достатъчно светло, за да се вижда далече навътре във водата. Грегор измъкна най-голямото фенерче, с което разполагаше, с широк лъч, който стигаше надалече, и го включи от това, което видя, му секна дъхът.

Лодките се намираха на външния край на огромен водовъртеж, широк най-малко сто метра. Во дата се въртеше с главозамайваща скорост, улавяше всичко, до което стигнеше, понасяше го със себе си и накрая го засмукваше в черната зейнала дупка в средата.

Хауард и Марет си крещяха един на друг от двете страни на въжето, с което двете лодки бяха вързани една за друга.

— Ще прережа въжето! — изкрещя Хауард, като започна да сече с меча въжето между тях.

— Не! — извика Марет. — Хвъркачите ще ни изнесат!

— Могат да вземат само една лодка! Направи го, Марет! Пандора може да се върне за мен! — изкрещя Хауард и въжето се раздели под меча му. Точно навреме. Челната лодка, в която бяха Хауард, Пандора, Туичтип и Зап, бе подхваната от външния кръг на бушуващата вода и отнесена във водовъртежа.

Беше само въпрос на секунди, преди втората лодка да бъде застигната от същата съдба. Грегор се хвърли към кърмата за Бутс, която беше полузаспала, за да ѝ сложи спасителната жилетка. Беше я свалил, за да спи удобно. Очевидно това се беше оказало лошо решение. Той се зае да оправя връзките на жилетката.

Внезапно лодката се наклони настрани.

— Хвана ни! — изкрещя Грегор. Но последва рязко дръпване нагоре. Грегор падна по гръб, като замалко не смачка Бутс и усети, че се издигат от водата. Прилепите! Прилепите вдигнаха лодката на въжетата. Аврора и Андромеда бяха отпред, Арес и Пандора — в задния край.

— Върви, Пандора. Арес може да се справи! Върви! — чу Грегор заповедта на Марет.

Арес държеше своето въже с единия си крак, а с другия стискаше въжето на Пандора. Лодката леко се наклони, но едрият черен прилеп бързо я овладя. „Господи, колко е силен!”, помисли си Грегор.

Пандора остана да кръжи наблизо за миг, за да се увери, че Арес владее положението, после се спусна. Грегор се надвеси през борда на лодката, за да види какво става.

Сега бяха на двайсетина метра над водата, на безопасно място извън обсега на бушуващия водовъртеж, но под тях положението беше различно. Челната лодка, с Хауард и Туичтип, вкопчени в мачтата, се въртеше безпомощно във водния вихър, блъскаше се в отломки, поддаваше под напора на течението. С изключение на светлината от фенерчето на Грегор лодката тънеше в пълен мрак.

— Това определено е неудобство — обади се хленчещ глас до ухото му. Грегор се обърна и видя Зап, седнала върху едно навито въже. — И на всичкото отгоре сега беше мой ред да спя. Надявам се Фотос Глоу-Глоу да не си мисли, че ще поема и неговата смяна.

— Зап! Какво правиш? Слез, за да могат да виждат! — каза Грегор.

— О, не. Не сме се договаряли да влизаме в опасни ситуации. Не ни хранят достатъчно добре за това каза Фотос Глоу-Глоу и после наистина се прозя.

Грегор се обърна към водовъртежа и видя как Хауард скача с разперени ръце. Пандора го улови, издигна се с него, пусна го в лодката и пак пое въжето от Арес.

Долу във водата, Туичтип още стискаше отчаяно мачтата. Лодката бързо се приближаваше към вътрешността на водовъртежа и черната дупка.

— Чакайте малко! — викна Грегор. — Няма ли да се върнете за Туичтип?

Отговор не последва. Той погледна към Марет, към Лукса, към Хауард, мокър до кости и задъхващ се на пода. От нещо в лицата им през тялото му премина смразяваща тръпка.

— Тя ще се удави, нали знаете! Трябва да се спуснем там долу!

— Не е възможно, Горноземецо — каза Марет. — Не можем да стигнем до нея с лодка. Само един хвъркач не може да я задържи. Не е възможно.

— Лукса? — каза Грегор. Тя беше кралица; вероятно можеше да ги накара, ако искаше.

— Мисля, че Марет е прав. Ще рискуваме да понесем още загуби при този опит, а вероятността за успех е почти пренебрежима — каза Лукса.

— Но тя ни е нужна! Нуждаем се от нея, за да ни насочва през Лабиринта! — възкликна Грегор. Защо стояха без да направят нещо?

— Прилепите ще са достатъчни — каза Марет. — И може да им се има доверие.

Значи, това беше. Сега разбра.

— Това е, защото тя е плъх — каза той. — Ще си седите и ще гледате как се дави, защото е плъх, нали? Ако ставаше дума за Хауард, или Андромеда, или дори Темп, щяхте без колебание да се спуснете долу, но не и за един плъх! Вероятно щяхте вече да сте я убили, ако можехте!

Грегор видя как лодката се прекършва на две. Туичтип се вкопчи в отломките за няколко секунди, а после течението ги изтръгна от хватката ѝ и ги помете. Тя се мъчеше отчаяно да се задържи на повърхността, но нямаше да изкара дълго.

Спасителната жилетка беше на пода до Бутс. Той провря ръце през връзките и я пристегна с треперещи ръце. Малкото фенерче, онова, което госпожа Кормаки му беше дала, беше в джоба му. Той го включи. Може би щеше да успее да го задържи между зъбите си.

Някой го сграбчи, докато се прехвърляше през борда.

— Не върши безумия, Горноземецо — каза Хауард — Не можеш да ѝ помогнеш.

— От теб ми е най-гадно! — възкликна Грегор. Само преди минута беше там долу. Спасиха те! А какво ще кажеш за това, в което си се заклел? Че ще помагаш на всеки в беда, свързана с водата? В опасност! Това, което каза! Какво ще кажеш по този въпрос?

Хауард се изчерви. Грегор беше засегнал чувствително място.

— Грегор! — Лукса го улови за ръката. — Забранявам ти да отиваш, Грегор! Няма да оцелееш.

— Не и c подкрепление като вас! — каза Грегор. Î Беше толкова бесен, че му идваше да я хвърли през борда на лодката. Да види как щеше да ѝ хареса там долу — Рипред я доведе заради мен. Доведе я да ми помогне, за да мога аз да помогна на вас и на глупавото ви кралство! Нали всичко е заради това?

Стъпи на седалката и насочи светлината на фенерчето надолу във водата. Леле! Наистина ли щеше да скочи долу в това нещо? Имаха право, беше безумно. Дори да беше най-добрият олимпийски състезател в света, никога нямаше да изплува оттам, особено ако дърпаше някакъв голям стар плъх. Знаеше обаче и друго. Знаеше, че долноземците имаха нужда и щяха да се борят да го спасят на всяка цена. Ако влезеше във водата, щяха да го последват. А ако успееше да стигне до Туичтип, те щяха да са принудени да спасят и двамата.

Хауард започна да увива нещо около тялото му.

— Развържи ме! — възпротиви се Грегор, като замахна да го удари.

— Това е спасително въже! — каза Хауард, избягвайки удара. — Ще те държим от този край.

— Наистина ли? — попита Грегор.

— Не се съпротивлявай на течението. Няма да има ефект. Възползвай се от него възможно най-добре! — каза Хауард.

Грегор стъпи на борда на лодката, сложи фенерчето между зъбите си, напрегна мускули, помъчи се да забрави колко много мрази да скача от високо и скочи.

Шокът от студената вода премина за стотна от секундата и после Грегор съсредоточи цялото си внимание върху течението. Почувства се нищожно малък — клонка, обвивка от дъвка, мравка, понесени от огромната сила на водовъртежа. Усети как въжето го дръпва обратно. Държаха го.

Водата го подхвана и го запрати към тъмната, засмукваща дупка. За момент му хрумна безумната мисъл, че ще го изпуснат, но после разбра. Туичтип беше във вътрешните кръгове на водовъртежа. Завъртя се може би още един-два пъти и после изчезна.

Грегор се носеше към нея и се чудеше как да я хване. Нямаше време да разработва стратегия. Щом се приближи, направи това, което му се стори най-естествено: разтвори ръце. Блъснаха се един и друг, гърди в гърди. Обхвана с ръце врата ѝ и обви крака около тялото ѝ. Туичтип впи нокти в предницата на спасителната жилетка. Завъртяха се отново във водовъртежа. Течението ги подхвана и ги понесе надолу; не искаше да ги пусне.

„Няма да ни издърпат!”, помисли си Грегор. „Потъваме!” Стисна здраво очи в очакване водата да го погълне. Вместо това мощен тласък нагоре го преряза в ребрата и след миг двамата се люлееха свободно на въжето. Цялата тежест на Туичтип падна върху него. Ако плъхът не беше забил нокти във въжето, Грегор щеше да я изпусне.

— Не пускай! — каза задавено тя.

Грегор не можеше да освободи зъбите си от фенерчето, толкова здраво го беше захапал, успя да отвори уста достатъчно, за да каже:

— Няма.

Известно време се носеха над водата, докато излязоха извън водовъртежа. После попаднаха във вълните, плуваха и се държаха за спасителната жилетка, за да останат на повърхността, докато долноземците успяха да ги издърпат и качат в лодката. Когато усети дъното ѝ под себе си, пусна плъха.

Лежаха задъхани един до друг, кашляха и плюеха вода. За Грегор това беше по-трудно, тъй като зъбите му бяха заклещени във фенерчето. Ребрата го боляха от последното дръпване, което ги беше освободило. Надяваше се, че са само натъртени, а не счупени. Болката в ребрата беше нищожна в сравнение с болката в ръката. Течението беше отнесло превръзката и Грегор видя раната в цялата ѝ прелест. Ръката му до лакътя беше силно отекла. От раните, оставени от пипалата, добили неприятен пурпурен оттенък, се процеждаше флуоресцентно зелена гной. Имаше чувството, че го изгарят.

Хауард дойде при него, помогна му да освободи зъбите си от фенерчето и го сложи на дъното на лодката. Грегор си спомни нещо странно. Когато му даде фенерчето, госпожа Кормаки особено наблегна на това, че не пропуска вода. Отдолу дори имаше малка лепенка, на която пишеше така. Тогава си беше помислил, че е глупаво — за какво щеше да му трябва водонепропускливо фенерче? Сега знаеше.

Грегор стискаше зъби, докато Хауард проми обилно раните на ръката му, изля охлаждащ разтвор върху кожата и сложи чиста превръзка.

— Знам, че ти го казвам доста късно, но все пак гледай да не я мокриш — каза той, а в очите му имаше нещо, което напомни на Грегор за дядото на Хауард, Викус. Странно, закачливо проблясване, въпреки че останалата част от лицето му оставаше сериозна.

Грегор не можа да сдържи смеха си:

— Да, ще внимавам.

Хауард подсуши Туичтип с кърпа и я зави с одеяла. Тя беше прекалено изтощена, за да възрази, когато изля в гърлото ѝ шишенце с лекарство. Заспа почти веднага.

— Тя добре ли е? — попита го Грегор.

— Да. Трябва да я държим на топло. Изпаднала е в шок от студената вода. Но тя е боец — каза Хауард с уважение.

Бутс се приближи и пъхна в устата на Грегор една бисквита.

— Ти мокъл.

— Да — каза той, пръскайки трохи, докато говореше.

— Бутс ходи да плува? Ние ходим плуваме? — попита тя с надежда. Грегор се радваше, че тя не беше видяла нищо през борда на лодката.

— Не. Много студено е — каза Грегор. — Пробвах и е много студено, Бутс.

Бутс отхапа от втора бисквита и пъхна остатъка в устата на Грегор.

— Вчела? Ходим вчела? — Все объркваше времето. Вчера, днес, утре, по-късно, преди — всички тези думи за нея означаваха не точно сега.

— Може би като си идем вкъщи. И пак стане топло. Ще те заведа на басейна, искаш ли? — каза Грегор.

— Да-аа! — зарадва се Бутс и го потупа по гърдите. — Ти мокъл.

Грегор си облече сухи дрехи и се зави с едно одеяло. Наложи се да си свали за малко ботушите. Наистина не пускаха, но не и във водовъртеж.

Сега в лодката бяха тринайсет души. Всички бяха успели някак да си намерят място, но беше тясно.

Лукса седна до Грегор и му подаде нещо:

— Ето. Направих ти сандвич.

Той погледна надолу към безформеното подобие на сандвич с печено телешко. В предишното им пътуване я беше научил как за пръв път в живота си да направи сандвич.

— Благодаря. — Не го изяде.

— Не ни се сърди, Грегор. Марет и аз сме дали на плъховете повече жертви, отколкото можеш да си представиш. Трудно ни е да рискуваме нещо, за да спасим един от тях. Дори ако той ни е полезен! — каза Лукса.

— Тя. Туичтип е тя. И не ѝ е било лесно. Плъховете я прогонили, защото е мирисовидка и е живяла съвсем сама в Мъртвата земя — каза той.

— Така ли? — попита Лукса. — Не знаех.

— Не знаеш, защото никой не говори с нея! каза Грегор, а после изпита угризения. И той не говореше с Туичтип. Отначало не искаше да пътува в нейната лодка. Все пак беше влязъл във водата да я спаси. — Но тя е невероятна. Трябва да я видиш в действие. Искам да кажа, нищо, че не знаеше какво е водовъртеж. Но можеше да определи от арената чак до двореца с какъв цвят ризка е Бутс. И мисля, че попаднем ли веднъж в онзи Лабиринт, само с нейна помощ ще открием Гибелния! — Сега думите му се лееха като водопад; не можеше да ги спре, но и не можеше да ги подре ди съвсем както трябва. — И… и… Рипред я доведе. Викус ми каза веднъж, че Рипред притежава мъдрост… уникална мъдрост… е, добре де, повече мъдрост от, ами… почти всеки, разбираш ли? Така че, щом я е довел, сигурно имаме нужда от нея. А и във всеки случай, освен това… освен това… не беше хубаво, Лукса! — Спря за миг, за да го каже, както трябва. — Не беше хубаво да седим в лодката и да гледаме как се дави.

Грегор отхапа от сандвича — по-скоро за да спре да говори, отколкото заради друго. Всичко беше толкова объркващо, цялата тази работа с плъховете и хората. Плъховете бяха убили родителите на Лукса и кой знае още колко нейни близки. Осени го друга мисъл:

— Това, че помагаш на плъх, не означава, че си като Хенри.

— Ти го виждаш така. Други може и да не го приемат по същия начин — каза тя.

Седяха мълчаливо, докато той си изяде сандвича. Тук не можеше да ѝ възрази.

Глава 15

Грегор намери място в предния край на лодката и си направи легло от одеяла. Арес кацна на седалката до него.

— Хей, Арес — каза Грегор. — Какво става?

— Разстроен съм. Задето спаси плъха — каза Арес.

„О, страхотно”, помисли си Грегор. „Пак се започва”. Но беше разбрал всичко погрешно.

— Не можех да пусна лодката. Щях да ce гмурна за теб, но не можех да пусна лодката, без всички да паднат — каза Арес, като пърхаше с криле.

— Е, добре, знам това — каза Грегор. — Разбира се, че не можеше. Не съм очаквал да го направиш.

— Не искам да си помислиш, че като твой клетвен съюзник не бих те последвал — каза Арес. — Както не последвах Хенри.

— Не съм го помислил. Искам да кажа, не го мисля. Вече си ме следвал повече пъти, отколкото aз теб — каза Грегор. — Ти направи единственото, което можеше да направиш.

Грегор седна на импровизираното легло. Бутс се покатери на скута му и се прозя широко:

— Спинка ми се.

— Да, и на мен. Хайде да затворим очички, искаш ли? — Бутс се сгуши в здравата му ръка и двамата се завиха с одеялото.

— Затво’им очички — каза Бутс и заспа.

Грегор не си беше направил труда да ѝ сложи пак спасителната жилетка. Едва ли щеше да заспи с нея. Но какво щеше да стане, ако попаднеха на друга сепия, водовъртеж или нещо такова?

— Хей, Арес — обади се той. — Ако пак се случи нещо лошо, искам да ми обещаеш…

— Какво да ти обещая? — попита прилепът.

— Спаси Бутс. Искам да кажа, спаси я, преди да спасиш мен. Знам, че сме клетвени съюзници и тъй нататък, но вземи първо нея — каза Грегор.

Арес обмисли молбата за миг.

— Ще спася и двама ви.

— Но ако трябва да избираш един от нас, избери Бутс — каза Грегор. Отговор не последва. — Моля те, Арес.

Прилепът въздъхна.

— Ще спася нея преди теб, ако трябва да избирам, щом такова е желанието ти.

— Това е желанието ми — каза Грегор и заспа спокойно. Чувстваше се по-добре, като знаеше, че Арес също е тук и бди над Бутс. Може би те с Арес и, разбира се, Темп, заедно можеха да я опазят.

Часове по-късно, когато се събуди, Грегор усети нечие топло тяло, притиснато към крака му. С усилие измъкна ръката си, която се бе вдървила, изпод главата на Бутс, надигна се и седна. На светлината на Фотос Глоу-Глоу видя, че Туичтип се е притиснала към него. Леко се сепна от изненада и тя отвори очи.

Туичтип придоби смутено изражение и отскочи на около десет сантиметра от него — толкова, колкото позволяваше тясното пространство в лодката. Точно тази реакция накара Грегор да си помисли, че тя не се беше притиснала случайно до него насън. В някакъв момент нарочно се беше сгушила до крака му. А това го наведе на друга мисъл. Колко ли бе жадувала Туичтип за контакт с друго същество, за да се облегне на него? На един човек? Човек, от чиято миризма ѝ прилошаваше? Сигурно до краен предел. Всичките тези години живот в Мъртвата земя я бяха изпълнили с отчаян копнеж да докосне каквото и да е топло същество. Дори него.

Побърза да я измъкне от неловкото положение.

— Хей, извинявай. Сигурно насън съм се завъртял, без да искам.

— Трудно е да се избегне — каза Туичтип. — В лодката има толкова малко място.

— Да — каза Грегор и се огледа. Марет беше на кърмата и управляваше лодката. Андромеда стоеше на пост до него. Фотос Глоу-Глоу беше кацнал на носа и от време на време променяше цвета на задницата си. Всички останали спяха дълбоко.

Грегор си помисли да си легне отново да спи, но се чувстваше твърде напрегнат. А и сега може би моментът беше подходящ да поговори с плъха. Опита се да измисли как да подхване разговора, но Туичтип сама го започна.

— Знам, че ги накара да ме спасят — каза Туичтип.

— Ами, аз, един вид, поех инициативата — каза Грегор, защото не искаше тя да разбере с каква готовност останалите щяха да я оставят да умре.

Но тя и без това знаеше.

— Рипред имаше право за теб. Каза, че не мога да съдя за теб така, както бих съдила за другите хора.

— Това е интересно. Струва ми се и Викус ми каза нещо подобно за Рипред — каза Грегор. Тази тема го караше да се чувства неудобно. — Е, от колко време живееш сама?

— Три-четири години — каза Туичтип.

— Защо те прогониха? Другите плъхове. След като за тях мирисът е толкова важен, сигурно би трябвало да си прочута с умението си — каза Грегор.

— В определен смисъл бях, за известно време. После се сетиха, че мога да подушвам тайните им и никой не искаше да съм близо до него — каза Туичтип. — Мога да подуша и твоите.

— Моите тайни? Какво например? — попита Грегор. Опита се да се сети какви ли са тайните му. Навремето изчезването на баща му беше нещо като тайна или поне нещо, за което нямаше желание да говори. Но с това беше свършено. Разбира се, сега Подземната страна беше тайна. Но само в Горната земя. Какво ли имаше предвид?

Туичтип проговори толкова тихо, че Грегор едва я чу:

— Знам какво се случва, когато се биеш.

Грегор беше слисан. Но тя беше права, това беше тайна. Не беше казал на никого как всъщност не можеше да си спомни какво се случва, щом започ неше да размахва меч. Но не се издаде.

— Какво се случва, когато се бия? — попита хладно той.

— Не можеш да спреш. Излъчваш определен мирис. Подушвала съм го само един-два пъти преди. Ние, плъховете, си имаме име за някой като теб. Ти си рейджър — каза Туичтип.

— Рейджър? Какво значи рейджър? — попита Грегор. Звучеше като някой, който често изпада в сид на ярост.

— Това е особен вид боец. Те се раждат с големи умения. Докато други може да се обучават с години, за да овладеят бойните умения, един рейджър е роден убиец — каза Туичтип.

Това беше абсолютно най-ужасното нещо, което можеше да чуе за себе си.

— Аз не съм роден убиец — отвърна сподавено той. Сети се за пророчествата на Сандуич, как те го наричаха воин, как от него се очакваше да убие Гибелния. — Това ли си мислят всички? Че съм някаква машина за убиване?

— Още никой не знае за това, иначе то щеше да е първото нещо, което щях да чуя за теб. Да си рейджър не е морална присъда. Не зависи от теб да си рейджър — не повече, отколкото от мен зависи, че съм мирисовидка. Това не означава, че искаш да убиваш, означава, че можеш. По-добре от всеки друг. Но щом започнеш да се биеш, ти е много трудно да спреш — каза Туичтип.

Сърцето на Грегор биеше силно. Ами ако тя беше права? Не, не можеше да е права. Та той дори не обичаше да се бие! Не обичаше дори да спори! Но какво се беше случило с „кървавите топки” и с пипалата? Не можеше да контролира онова, което вършеше. Не можеше дори да си го спомни…

— Мисля, че ме бъркаш с някой друг — беше всичко, което каза.

— Не, не те бъркам. Не ми обръщай внимание, щом така искаш, но в крайна сметка ще разбереш, че съм права. На твое място, обаче, щях да поговоря с Рипред, ако имаш възможност — каза Туичтип.

— С Рипред ли? Защо с Рипред? — попита Грегор, като си мислеше, че е по-подходящо да се види с някой психиатър.

— Защото и той е рейджър — каза Туичтип. — Но, за разлика от теб, се е научил да контролира действията си.

Рипред. Е, безспорно, ако съществуваше машина за убиване, това беше този плъх. Грегор си спомни как Рипред замахна светкавично с опашка към него, за да провери рефлексите му, и отбеляза: „Е, това не може да се научи”. Дали вече подозираше, че Грегор е рейджър? Дали Соловет подозираше?

— Аз ще поспя още малко — каза Грегор и легна. Придърпа Бутс до себе си за утеха и се загледа в тъмнината. Откри, че хапе устни, за да не заплаче. Да. Ако се върнеше жив от тази мисия, по-добре да поговори с Рипред.

Минаха часове и бавно, един по един, всички се събудиха и започна онова, което в Подземната страна поне приблизително наподобяваше „ден”. Грегор напълно беше изгубил представа от колко време беше тук долу. Помисли си да попита Лукса, но дали наистина искаше да знае? Всеки ден тук долу беше ден, през който семейството му страда ше. В съзнанието му се редуваха тревожни карти ни — влошаващото се заболяване на баща му, без сънните нощи на майка му, объркването на милата му, кротка баба и страхът на Лизи. Какво ставаше? Дали майка му още работеше без почивен ден? Дали Лизи се опитваше да се грижи за баща му и за баба му и да ходи на училище, и да лъже госпожа Кормаки, че той и Бутс са болни от грип? Дали вече наближаваше Коледа? Лошите неща бяха още по-тежки по празниците — знаеше това от години те, през които баща му отсъстваше. Всички около теб са в суперпразнично настроение и от това ти става още по-тежко. Сега, когато баща му се беше върнал, Грегор си мислеше, че семейството му може да прекара отново една весела Коледа, макар и да няма куп пари за подаръци. А ето че сега беше тук, на километри под дома си, на път да убие ня какъв гигантски бял плъх, като се мъчеше да опази невръстната си сестричка, докато семейството му гледа как стрелките на часовника пълзят бавно и чака. Хо-хо-хо.

Освен това, всички на борда на лодката се подлу дяваха взаимно. За всички различни видове — хора, прилепи, плъхове, хлебарка и светулки — представляваше истинско усилие да съжителстват в две лодки. Сега, когато бяха в една, положението ставаше непоносимо.

Непрекъснато избухваха спорове, особено за храна. Много от запасите се намираха във втората лодка и потънаха заедно с нея във водовъртежа. Марет прегледа оставащата храна и определи строги дажби на всички. Фотос Глоу-Глоу и Зап обаче настояваха да получават грамадните количества, с които бяха свикнали. Когато им казаха, че това няма да стане, те взеха да хленчат неспирно, докато Туичтип отбеляза, че винаги може да яде светулки. След тези думи те се нацупиха и излъчваха светлина само когато пожелаеха.

— Защо момичето и нейният хвъркач ни вземат храната? — оплака се Зап на Фотос Глоу-Глоу. — Те не са нищо повече от пътници без билет!

Разбира се, Грегор не можеше да откаже храна на Бутс. Когато бе раздаден обядът, тя изяде хляба и сиренето си с рекордна бързина, а после посочи тези на Грегор: „Аз гладна!” Не му оставаше нищо друго, освен да ѝ даде половината от храната си. Но след като изяде нея и половината дажба на Темп, тя още не се беше заситила.

— О, ето, дай ѝ това — каза Туичтип и побутна парче сирене към Бутс, която го загриза щастливо. Всички зяпнаха Туичтип, която се озъби: — Вони на хора и едва ли ще мога да го преглътна! — И всички извърнаха поглед. Грегор обаче беше напълно сигурен, че е станал свидетел на нещо, което се случи за пръв път — плъх да даде храната си на човек.

Хауард най-малко се притесняваше по въпроса с храната.

— Заобиколени сме от храна, трябва само да протегнем ръка и да си я вземем — каза той. Хвърли мрежи във водата и изпрати прилепите да се гмуркат за риба. Оказа се прав. Не им отне дълго време да съберат доста голяма купчина морска храна. За нещастие, нямаше как да я сготвят. Това не беше проблем за никого, освен за хората; повечето от останалите предпочитаха улова си така. Но — сурова риба! Грегор погледна с отвращение студената, бяла плът. Знаеше, че не могат да пилеят гориво, за да я изпекат. Мина му през ума, че можеше да се опита да я затопли върху задницата на Фотос Глоу-Глоу, но насекомото не му беше достатъчно симпатично, за да го помоли.

— Трябва да я опиташ. Не е толкова лошо, колкото си мислиш — каза Хауард, като пъхна голямо парче в устата си и го сдъвка. — На Извора понякога я поднасяме така, макар че в Регалия не го правят.

Грегор гризна крайчеца на едно парче и реши, че става за ядене. После си спомни, че много xopа ядяха суши; това беше сурова риба. Беше минавал покрай японски ресторанти, където на витрините имаше красиви блюда с риба, ориз и водорасли, навити на парчета с големината на хапка. И беше скъпо. Никога не го беше опитвал, но приятелят му Лари беше и според него ако го залееш обилно със соев сос, може да се яде. Грегор затвори очи, представи си, че е в изискан ресторант и пъхна цяло парче в устата си. Прииска му се да имаше соев сос.

Лукса също се опитваше да преглътне суровата риба. Грегор виждаше, че и на нея не ѝ харесва много повече, отколкото на него, но тъй като не би трябвало да е тук, всъщност нямаше право да се оплаква. Освен това, едва ли искаше да се види, че не може да се насили да преглътне нещо, което братовчедите ѝ спокойно ядяха.

Бутс отхапа една хапка и безцеремонно я изплю, после няколко пъти избърса езика си с ръка.

— Не хае’сва! Не хае’сва!

Вкъщи още се опитваха да я научат да я свикнат да яде панирани рибени пръстчета с кетчуп, така че това не бе изненадващо.

Туичтип, която изяде пет-шест риби за отрицателно време, внезапно повдигна глава и взе да бърчи нос наоколо.

— Суша. Наближаваме суша.

Марет извади карта и започна да я разглежда внимателно.

— Не би трябвало, не и поне още няколко дни. Дано водовъртежът не ни е отклонил от курса.

Хауард погледна стрелката на компаса.

— Не, движим се в правилната посока. Можеш ли да определиш каква е сушата?

— Може би около километър и половина в диаметър — каза Туичтип, като бърчеше нос.

— В диаметър? О, значи е остров — каза Хауард и посочи една точка на картата. — Според мен сме тук. Но в този район няма отбелязан остров. Макар че тези води са картографирани преди много години.

— Смятам, че е наскоро образуван — каза Туич тип. — Мирише на скорошна лава.

— Има ли живот на него? — попита Марет.

Туичтип затвори очи и се концентрира.

— Да, изобилен. Обаче няма топлокръвни. Само насекоми. Но нямам име за техния мирис.

Грегор започна да пристяга Бутс в спасителната жилетка. Миналия път, когато Туичтип не знаеше как се казва нещо, всички за малко не се удавиха. Остров, населен с неизвестни насекоми. Това ме предвещаваше нищо добро.

След още около половин час плаване, прилепите започнаха да надигат глави. Сега и те усещаха близостта на острова.

— Големи ли са насекомите? Можете ли да определите? — попита Грегор. Тук всичко беше толкова огромно.

— Не са големи — каза Арес. — Всъщност са миниатюрни.

Грегор се поуспокои.

Но само докато Аврора не добави:

— Обаче са милиони.

— Можеш ли да ги разпознаеш, Пандора? — попи та Хауард.

Прилепът поклати глава:

— Не, най-много приличат на мушиците, на които попаднахме на Мидения остров. Но тези имат различен глас.

— Какви бяха мушиците? — попита Грегор.

— О, бяха съвсем безобидни. Малки, колкото главичка на топлийка и въпреки че много хапеха, не нанасяха трайна вреда — каза Хауард.

— И бяха много вкусни — добави Пандора. — Доста приличаха на онези, сините мухи.

Този коментар, изглежда, събуди интереса на всички прилепи. Каквито и да бяха тези сини мухи, Грегор имаше чувството, че според прилепите са безкрайно по-вкусни от суровата риба.

— Може би е добре да прелетя над острова и да огледам. Ще си хапнем хубаво, ако приличат на сините мухи — каза Пандора.

На Марет не му се искаше да я пусне, но Хауард смяташе, че всичко ще бъде наред.

— Ако са само някакви мушици, какво могат да ни навредят?

— Не бих отишъл, не бих — обади се Темп, но никой не се вслушваше особено много в него.

— Защо не, Темп? — попита Грегор. — Знаеш ли що за насекоми са това?

Темп не знаеше. Или ако знаеше, не можеше да го изрази ясно.

— Насекоми лоши — беше всичко, което можа да каже.

— Ето го! — възкликна Лукса внезапно и островът изникна от тъмнината. Виждаше се на светлината на малък вулкан, който с бавно клокочене изхвърляше лава. Лавата се разделяше на два потока и се влива ще във водата със съсък. Местата, които не бяха на пътя на лавата, приличаха на джунгла с гъста pacтителност и лиани. Грегор предположи, че сигурно разчитаха на светлината от лавата, тъй като друга нямаше. Или може би им стигаше само топлината ѝ. Баща му беше му разказвал нещо такова — как са открили растения, които могат да виреят без светлина, ако има топлина. Е, каквото и да използваха, тези растения се справяха чудесно.

После се разнесе жужене. Цялото място вибрираше от невидим живот. На Грегор не му харесваше. Знаеше, че на Темп също не му харесва. Но другите долноземци, изглежда, бяха любопитни да видя т новия остров.

— Струва ми се жалко да го подминем, без изобщо да го разгледаме — каза Хауард. — Можем да съберем сведения, които ще помогнат на бъдещите пътешественици.

А и беше невъзможно да удържат Пандора.

— Да, наш дълг е поне да установим дали е под ходящо място за почивка. Някои от по-силните ни хвъркачи могат да предприемат пътуването, ако знаят, че могат да кацнат тук.

Решиха Пандора да направи бърз разузнавателен полет, за да огледа мястото по-отблизо. Тя литна и скоро беше над острова. Бързо го обиколи и докладва на прилепите с високи пронизителни звуци, които останалите дори не можеха да чуят.

— Казва, че е безопасно — съобщи Арес. — А мушиците са още по-вкусни от сините мухи.

— Е, защо да не похапнете — каза Марет. — Но само по двойки. Не искам всички да се отдалечавате от лодката едновременно. Можеш да отидеш с нея, Арес. После ще отидат Аврора и Андромеда.

Грегор вдигна Бутс, за да може и тя да гледа. Не всеки ден се случваше да видиш вулканичен остров в подземен океан.

„Защо пък да не го разгледаме, ако е напълно безопасно”, помисли си Грегор.

Но не беше.

Арес почти беше стигнал до острова, когато се случи. Черен облак избухна от джунглата и обгърна Пандора. Тя нямаше време да реагира. В един миг се стрелкаше наоколо и ядеше мушици, а в следващия вече я ядяха те. За по-малко от десет секунди оглозгаха гърчещия се прилеп до кости. Белият ѝ скелет увисна за миг във въздуха и падна с трясък в джунглата.

После едно озадачено гласче до ухото на Грегор попита:

— Къде пи’еп?

Глава 16

— Пандора! — изкрещя Хауард ужасено. — Пан! Той се прехвърли през борда на лодката и се готвеше да се гмурне във водата, когато Марет го дръпна рязко обратно долу.

— Пусни ме, Марет! Ние сме клетвени съюзници! — възкликна Хауард и започна да се мята буйно и хватката на Марет.

— Свършено е с нея, Хауард! Не можеш да ѝ помогнеш! — каза Марет.

Но Хауард беше неспособен да приеме това. Изви се, изтръгна се от ръцете на Марет и пак тръгна към борда на лодката. Марет го сграбчи за ръката, обърна го и с един юмручен удар го повали в безсъзнание. Лукса улови Хауард, залитна под тежестта му, но успя да смекчи падането.

Междувременно, Арес, чийто пръв порив беше да влезе в рояка, за да помогне на Пандора, направи рязък завой на сто и осемдесет градуса и полетя с всичка сила към открито море. Облакът от мушици, който беше само на половин метър от него се издигна във въздуха и започна да го преследва. Колкото и бързо да летеше, облакът го следвани неотлъчно.

Грегор почувства как го връхлита същата паника, която Хауард беше изживял няколко мига преди това.

— Арес! — изкрещя той. — Побързай! Точно зад теб са! — Чувстваше се толкова безпомощен. Не можеше да скочи във водата да спаси прилепа си. Щеше да е безсмислено, а и във всеки случай Марет щеше просто да нокаутира и него. Но дори да успееше да стигне до Арес, как щеше да спре рояк месоядни мушици? „Мисли, Грегор!”, каза си той. „Какво можеш да направиш?” Роякът вече настигаше Арес. Черният край почти докосваше опашката му. Щяха да го изядат! Щеше да бъде погълнат от насекомите и скелетът му щеше да падне във водата и… и… — чакай малко! Сети се!

— Гмурни се, Арес! — изкрещя Грегор. — Гмурни се във водата! — Отначало Грегор не беше сигурен, че прилепът го беше чул. — Гмурни се! — изкрещя пронизително той.

И точно когато мушиците започнаха да се събират над опашката на Арес, прилепът се гмурна във водата. Грегор не беше сигурен точно какво мислеше, че ще се случи, но изглежда понякога хората влизаха във водата, за да избягат от разни насекоми. Пчели и разни такива, във всеки случай. Ако Арес беше във водата, те не можеха да го изядат; дотам стигаше планът му. Беше в известен смисъл непълен, защото на Арес скоро щеше да му се наложи да излезе на повърхността, за да си поеме въздух. Оказа се обаче, че в крайна сметка Грегор се беше сетил за правилното решение, защото точно тогава рибите — всичките прекрасни риби! — изплуваха на повърхността и започнаха да пируват с мушиците. Роякът спря на място и се нахвърли в контраатака срещу рибите. Когато Арес се подаде на повърхността да си поеме въздух, мушиците го бяха забравили и бяха заети да се бият с нов враг и потенциално ядене.

— Хвъркачи! Въжетата! — нареди Марет и Аврора и Андромеда хванаха предното въже и повлякоха лодките. Арес ги настигна, хвана задното въже, лодката се вдигна във въздуха и скоро оставиха острова далече зад себе си. Марет ги накара да летят в продължение на няколко километра, преди да им позволи да спуснат лодката обратно във водата и да кацнат за почивка.

Арес пусна въжето си във водата, но не се присъедини веднага към тях. Започна да се гмурка във вълните и накрая, след двайсетина минути, се появи мокър, изтощен и треперещ.

— Мушиците — обясни той. — Някои се бяха впили в мен и ме хапеха. Мисля обаче, че вече ги удавих всичките.

— Добре ли си? — попита Грегор, като го потупа непохватно.

— Да, всичко е наред — каза Арес. — Имам само няколко малки рани. Не като… — Той прекъсна, ми всички знаеха кого има предвид.

Грегор подсуши Арес с кърпа. Лукса му помота да провери черната козина сантиметър по сантиметър и да намаже с лекарство навсякъде, където мушиците бяха отхапали късчета от плътта на Арес. Макар че намериха много рани, Арес се оказа прав: беше оставил всички насекоми във водата.

— Беше добра, Горноземецо. Идеята ти да се гмурна — каза Арес.

— Да, беше много находчиво да се сетиш, че рибите ще тръгнат след мушиците — каза Лукса.

— Всъщност не бях обмислил всичко чак до тази част с рибите — призна Грегор, — но определено се радвам, че бяха там.

След като се погрижиха за Арес, Аврора и Андромеда се сгушиха до него и трите прилепа заспаха. Грегор се радваше, че Андромеда вече не отбягваше прилепа му. Може би беше осъзнала, че Аврора ще предпочете Арес пред нея и накрая ще остане сама. Каквато и да беше причината, Грегор смяташе, че точно сега Арес наистина имаше нужда от компания.

Марет беше зает да управлява лодката и Грегор и Лукса направиха всичко по силите си да се погрижат и за Хауард. Той още беше в безсъзнание. Приготвиха му легло, завиха го и се редуваха да слагат студени компреси върху отеклата му челюст.

— Дали да не го събудим? — попита Грегор.

Лукса поклати глава:

— Нека спи — предстои му цял живот да скърби за нея.

Този ден всички бяха много тихи. Прилепите спяха на пресекулки, Туичтип гледаше във водата, Марет управляваше лодката, Бутс и Темп си играеха, светулките си шепнеха на носа на лодката и не се оплакваха.

Грегор и Лукса седяха един до друг и наблюдаваха Бутс и Темп. Дълго време мълчаха. Грегор отново и отново изживяваше мислено ужасната смърт на Пандора и подозираше, че Лукса прави същото.

Накрая, сякаш не издържаше повече, Лукса проговори:

— Разкажи ми за Горната земя, Грегор — каза тя.

— Добре — съгласи се той: самият той отчаяно се нуждаеше от нещо, което да го разсее. — Какво искаш да знаеш?

— О, все едно. Разкажи ми… как минава един ден, от събуждане до заспиване — каза тя.

— Ами, най-различно, зависи кой си — каза Грегор.

— Тогава ми разкажи за един от твоите дни — каза Лукса.

И той ѝ разказа за последния ден, когато беше там горе, понеже той беше най-свеж в паметта му. Разказа ѝ, че е било събота и е нямало училище, как е помагал на госпожа Кормаки да приготви печени картофи, как е купил на Лизи книжката с кръстословиците, а после е завел Бутс да се пързаля с шейна. Не се задълбочи върху липсата на храна и болестта на баща си, тъй като при този спомен изпадаше в още по-силна тревога, а около тях се случваха достатъчно лоши неща. Наблегна на по-хубавите части от деня.

Лукса задаваше от време на време някой въпрос, обикновено ако той си послужеше с непозната дума, но през повечето време само слушаше. Когато той свърши, тя остана да седи замислено няколко минути. После каза:

— Иска ми се да видя снега.

— Трябва да дойдеш горе някой път — каза Грегор, а тя се засмя. — Не, наистина, трябва да дойдеш в Горната земя за един ден. Или поне за няколко часа. Там, където живея, е доста готино. Искам да кажа, не е дворец или нещо такова. Но Ню Йорк е друга история.

— Не мислиш ли, че горноземците ще ме сметнат за странна? — попита Лукса.

Това беше проблем. Тази полупрозрачна кожа, тези виолетови очи…

— Ще ти сложим дрехи с дълъг ръкав, шапка и слънчеви очила — каза Грегор. — Няма да изглеждаш много по-странна от горе-долу половината жители на Ню Йорк. — Внезапно изпита въодушевление от идеята. — И можем да излезем, когато притъмнее малко, така че слънцето да не те заслепи. Искам да кажа, дори да отидем само до ъгъла и да си вземем по едно парче пица, ще е различно от всичко, което си виждала!

За минута и двамата бяха щастливи. Докато си мислеха как ще бъдат в Ню Йорк. Докато си мислеха как ще бъдат някъде другаде.

После Лукса въздъхна и направи онова движение, сякаш отблъскваше короната си.

— Разбира се, съветът никога не би ми позволил да отида.

— О, да, и това би те спряло, нали? — каза Грегор.

Тя му се ухили и точно щеше да отговори, когато Хауард изстена.

— Пандора? — каза той, надигна се и се изправи толкова бързо, че трябваше да се хване за Темп, за да не падне. Очите му се стрелнаха наоколо и се спряха върху трите прилепа, свити един до друг Погледна нагоре, сякаш се надяваше, че всичко е било сън и Пандора лети точно над главата му. Но, разбира се, не беше така.

— Пандора? — повтори той. Вдигна ръка към челюстта си и се обърна към Марет.

— Не можеше да я спасиш, Хауард. Никой от нас не можеше — каза тихо Марет.

Грегор ясно виждаше как цялата тежест от смъртта на Пандора се стовари върху Хауард и го смаза. Долноземецът отпусна лице в дланите си и се разрида. Гледката беше сърцераздирателна.

Бутс се приближи и го потупа по рамото.

— Няма нищо. Няма нищо. Всичко е наред, съкровище — каза тя утешително. Така ѝ казваха на нея, когато беше разстроена. Милите думи, изглежда, само накараха Хауард да заплаче още по-силно. Бутс хвърли поглед към брат си. — Ге-го, той плаче.

Грегор знаеше, че тя иска от него да помогне. Да оправи нещата. Но нямаше представа какво да на прави. Тогава се случи нещо неочаквано.

Лукса се изправи, с лице, по-бледо от обикновено.

Отиде при братовчед си, седна до него и го прегърна. После притисна чело към рамото му и каза:

— Тя винаги ще лети с теб. Знаеш това. Тя винаги ще лети с теб.

Хауард зарови лице в скута ѝ. Тя облегна буза на главата му. И мина дълго време, преди някой от двамата да престане да плаче.

Глава 17

Вечерята на Грегор се състоеше изцяло от сурова риба, тъй като отстъпи малката си дажба от хляб и месо на Бутс. Темп, Хауард и Арес направиха същото и тя изглеждаше заситена. С голяма прозявка каза:

— Затво’им очички?

— Да, затваряме очички, Бутс — каза Грегор и тя се сгуши до него.

Хауард, блед като призрак с изключение на посинялата от удара челюст, настоя да управлява лодката, за да може Марет да си почине малко. Темп застъпи на пост със Зап, която да му свети.

Преди останалите да заспят, Туичтип се обади:

— Вече се приближаваме. Подушвам плъхове отпред.

— А змиите? — попита Марет. — Още ли спят?

— Да, но не след дълго ще изплуват на повърхността. И са смъртоносни — каза Туичтип.

Това беше последното нещо, което Грегор би искал да чуе, преди да си легне. Плъхове… змии… смъртоносни заплахи… особено когато вече бе за тормозен от думи като рейджър… убиване… Гибелния. Непрестанно мислеше за тези неща. От време на време изпадаше в дрямка, но не можеше да заспи дълбоко и затова пръв чу как Темп вдига тревога.

— Няма ги, светливците, няма ги! — извика дрезгаво той.

Грегор седна, отвори очи и видя… и не видя нищо. Беше тъмно като в рог. Чуваше как Хауард се размърдва зад него и мърмори:

— Вероломни, подли създания!

Грегор включи фенерчето, което винаги държеше до себе си. Сега всички се размърдаха.

— Какво има? Какво се е случило? — попита Марет, като скочи на крака.

— Светливците са дезертирали! — съобщи Хауард, като запали една факла.

— Дезертирали? Бяха ангажирани за цялото пътуване! — каза Марет.

— От какво? От честта си? Те не притежават такава. От думата си? Също толкова лишена от стойност! Светливците се подчиняват само на стомасите си и тъй като ние не можем да ги заситим, те ни изоставиха! — каза Хауард.

— Но къде биха могли да отидат? — попита Грегор. Обратният път до мястото, където най-напред се бяха събрали с насекомите щеше да отнеме дни.

— Ще отидат при плъховете — каза Туичтип направо. — Ще получат храна и безпрепятствено обратно пътуване в замяна на сведения за местоположението ни. — Тя огледа слисаните им лица. — Хубавото е, че вече няма да сме принудени да слушаме хленченето им.

За миг всички останали бяха твърде зашеметени, за да проговорят. Туичтип се беше пошегувала! После всички — хората, прилепите, хлебарката и плъхът — се разсмяха. Ако имаше едно нещо, за което всички бяха съгласни, то беше колко неприятни бяха светулките.

— Да — съгласи се Лукса. — Това ще е истинска благодат. — Двете с Туичтип се измериха взаимно с поглед. — Жалко, че не ти падна случай да ги изядеш.

— О, светливците са противни на вкус — каза Туичтип. — Заплаших ги само за да ги накарам да млъкнат.

— Е, на никого няма да липсват, но ни създадоха допълнителни проблеми — каза Марет. — Как сме с горивото, Хауард?

Хауард поклати глава:

— Не сме добре. Голяма част от него беше в другата лодка. Ще стигнем до Лабиринта, но след тона светлината няма да стигне за още много часове.

Светлина… живот… за хората тук долу тези думи бяха равнозначни.

— Аз имам живот… искам да кажа, светлина! — обади се Грегор.

— На теб ти предстои най-важната задача, Горноземецо — каза Хауард. — Трябва да си пестиш светлината.

— Е, да, ще задържа една част. Но мога да разпределя останалото. Чакайте малко! — Грегор изсипи съдържанието на раницата си. Имаше четири фенерчета, включително онова, с което спеше, плюс мини фенерчето от госпожа Кормаки и много работещи батерии. Беше използвал фенерчетата съвсем пестеливо по време на пътуването, тъй като светулките им осигуряваха светлина. Тук беше и ролката тиксо.

— Хей, Лукса, дай ми ръката си! Не ръката, с която държиш меча! — каза той. Лукса любопитно протегна ръка. Грегор нагласи едно фенерче под лакътя ѝ така, че да сочи напред и го закрепи с тиксо, но остави копчето за включване и изключване открито. — Готово! Така няма да ти се налага да го държиш, а няма и да го загубиш.

Лукса включи фенерчето и светна с него наоколо.

— О, да, Грегор. Това ще свърши добра работа.

Грегор закрепи фенерчета на ръцете на Хауард и Марет, а после и на себе си. Наложи се обаче да го сложи на дясната си ръка, с която държеше меча, защото другата беше много възпалена от нападението на сепията.

Чу се шумолене и една ръчичка се протегна нагоре и го потупа по корема:

— И аз, Ге-го. Бутс има светлина също!

— Съжалявам, Бутс, свършиха ми фенерчетата. О, чакай малко — каза той. Взе мини фенерчето и го закрепи с тиксо на ръкава ѝ.

Много доволна, Бутс забърза към хлебарката.

— Бутс има светлина също, Темп!

— Добре, но сега го изключи. Трябва да пестиш светлината — каза Грегор, като загаси фенерчето ѝ.

Каза го на Бутс, но другите, които също изпробваха фенерчетата си, виновно ги изключиха. Грегор се усмихна. Явно всички смятаха фенерчетата за доста добра идея.

Имаше само шест резервни батерии. Долноземците настояха да ги задържи и той не възрази особено. Хауард беше прав, че на Грегор се падаше да убие Гибелния, а това със сигурност нямаше да се случи в тъмното, ако разчиташе само на ехолокация.

Грегор също се канеше да изключи фенерчето си, когато нещо привлече погледа му. От дни плавах а в огромно празно пространство, без суша на хоризонта, освен онзи смъртоносен остров. Сега видя, че от двете страни се издигат скалисти стени. Сигурно се намираха в нещо като плавателен канал.

Носът на Туичтип потрепваше неспирно.

— Ще бъдем там след минути. А Фотос Глоу-Глоу и Зап са си свършили работата. Плъховете ни чакат.

— Можеш ли да определиш колко са? — попита Лукса.

— Четирийсет и седем — каза Туичтип без колебание. — Дебнат в тунелите над Халбата.

— Какво е Халбата? — попита Грегор.

— Кръгла, обширна шахта, много дълбока, наполовина пълна с вода. Змиите спят на дъното ѝ каза Туичтип.

— Значи змиите са някакъв вид риби? — попита Грегор.

— Не, дишат въздух. Но могат да спят продължително под водата — каза Хауард.

Грегор се сети за алигаторите. Те също можеха да спят под водата. Надяваше се, че това не са гигантски алигатори — дори и нормално големите бяха достатъчно страшни.

— Подушвам го! — каза Туичтип. Надигна се на задни крака, като подпря предните на носа на лодката. — Подушвам Гибелния!

Чак до този момент Грегор изпитваше тайно слаба надежда, че са разбрали погрешно всичко. Че може би Гибелния беше някаква легенда, мит или нещо от този род, и плъховете разпространяват нарочно слуха, че той съществува. Но щом Туичтип можеше да го подуши…

— Сигурна ли си? — попита Грегор. — Искам да кажа, откъде знаеш, че е Гибелния, а не друг плъх?

— Подушвам белотата му — каза Туичтип. — Само по някой лек проблясък, тук-там. Намира се дълбоко в Лабиринта и между нас има много пластове камък. Но определено е там.

Грегор почувства нужда да се раздвижи. Закрачи нагоре-надолу в тясното пространство на лодката, с което разполагаше.

— Добре, значи какъв е планът? Искам да кажа, какво ще правим, като стигнем до тази Халка?

— Халба — поправи го Хауард. — В тунелите над Халбата има няколко входа към Лабиринта. Първоначалният ни план включваше да се вмъкнем тайно в някой от тях и да открием Гибелния. Но това беше, преди светливците да ни предадат.

— Дотук с План А. Какъв е План Б? — попита Гре гор. Настъпи дълга пауза. — Хайде де, всеки има План Б!

— С цялото ми уважение към членовете на съвета, Горноземецо, да се измисли какъвто и да е план за това пътуване беше трудна работа — каза Марет. — В Подземната страна, ако един план се провали, обикновено имаме два варианта, на които да се осланяме: да се бием или да бягаме.

— Да бягаме? — Тунелите пред тях бяха пълни с плъхове. Зад тях се намираше Водният път и един ствената суша беше онзи остров, гъмжащ от месояд ни насекоми. — Няма накъде да бягаме! — каза Грегор.

— Това опростява решението ни — каза Хауард и започна да раздава мечове.

— Туичтип, при кой вход имаме по-добър шанс за оцеляване? — попита Марет.

— Има един в края на Халбата. Входът е точно над водата. Никой плъх не е влизал в него от години. Може да е забравен, а може би крие някаква опасност и плъховете го отбягват, макар че не мога да доловя каква може да е тя — каза Туичтип.

— Можеш ли да ни насочиш, щом влезем в Халбата? — попита Марет.

— Вече стигнахме — каза Туичтип.

Грегор щракна копчето на фенерчето си и останалите последваха примера му. Плаваха из нещо, което приличаше на гигантски кръгъл басейн. По върхността беше гладка и равна като огледало. Нямаше бряг; от всички страни над водата се издигаха

отвесни каменни стени. Стените бяха осеяни с отвори на тунели, някои — почти скрити под водата; други — на стотици метри над нея. Грегор видя, че в повечето дебне голям плъх.

Никой не помръдваше. Нито плъховете. Нито новодошлите. Цареше зловеща тишина. После отгоре се чу лек стържещ звук.

Пляс! Нещо падна от дясната им страна и във въздуха се вдигна фонтан от вода. Пляс! Пляс! Плъховете събаряха каменни блокове от тунелите и ги запращаха към водата отдолу.

— Е, това е глупаво. Падат далече от нас — каза Грегор. Вярно беше: каменните блокове изобщо не успяваха да стигнат до тях. Почувства се малко по-добре, като разбра, че плъховете предприемат такава безполезна атака.

Пляс! Пляс! Пляс! Пляс! Пляс!

Лукса се намръщи:

— Тук нещо не е наред.

Марет кимна:

— Да, не е типично за плъховете да пилеят енергията си за напразни атаки.

Очите на Хауард се отвориха широко и той започна да размахва ръце като обезумял.

— Вдигнете лодката! Хвъркачи! Вдигнете веднага лодката!

Туичтип скочи на крака почти в същия момент:

— Събуждат се! Събуждат се! Излитайте!

И в този момент Грегор се сети какво става. Плъховете не се опитваха да потопят лодката им с камъни — опитваха се да събудят змиите! Аврора и Андромеда хванаха предните въжета; Арес обви нокти около двете примки отзад. Повдигнаха лодката, измъкнаха я от водата и започнаха да кръжат.

— Накъде да летим? — попитаха трите прилепа.

Марет се обърна към Туичтип.

— Къде се намира тунелът?

— Ще ви кажа, ако не летите толкова бързо! — отвърна Туичтип. Прилепите описаха по-бавен кръг и тя посочи входа на един тунел срещу канала, през който бяха влезли. — Ето там! Онзи с форма на арка!

Грегор го улови в лъча на фенерчето си. Беше висок около два метра и можеше да се влезе само с плуване.

— Но той е наполовина под водата! Има ли изобщо дъно?

— По-навътре. Виж, няма време да бъдем придирчиви — изсъска Туичтип. — Змиите са…

Бам! Нещо се удари в борда и откъсна голямо парче от него. Лодката се наклони. Прилепите едва успяха да се задържат.

Грегор помисли, че ги е уцелил хвърлен от плъховете камък. После го видя.

— О! — ахна задавено. — О, боже!

Първата му мисъл беше: „Значи в крайна сметка не са измрели”. Имаше предвид динозаврите, но тези не бяха точно такива. Динозаврите можеха да ходят по суша. Това създание се придвижваше с плавници. Значи беше някакво водно влечуго, но старо колкото динозаврите. И едро колкото най-големите скелети, които беше виждал в музея в Ню Йорк. Тялото му представляваше сплескан овал. Опашката удряше като камшик по водата и вдигаше високи вълни по повърхността на спокойното езеро. Вратът му беше дълъг поне десет метра, гъвкав, люспест и розов и завършваше с кръгла глава. Имаше вдлъбнатини на мястото, където в някакъв момент от еволюцията му може и да е имало очи, но те отдавна бяха закърнели. За какво му трябваха очи тук долу? Устата му се отвори и нададе дълбок рев, който смрази Грегор до мозъка на костите. А после светлината попадна върху зъбите на създанието. Стотици и стотици зъби в три реда се насочиха към тях. Хряс! Още едно парче от лодката изчезна!

— Напускайте кораба! — изкрещя Марет.

Грегор беше впечатлен, че изобщо успя да оформи смислено изречение. Грабна Бутс и раницата си с едно светкавично движение и се запрепъва към Арес.

— На „три” всички скачаме! — извика Марет.

Грегор разбра, че той имаше предвид „всички да скочат през борда”. Само по този начин прилепите можеха да ги хванат. Той стъпи на борда.

— Едно, две, три! — Грегор се оттласна от лодката секунда преди тя да потъне, но Арес почти веднага се озова под тях. Прилепът се спусна още веднъж и пак се вдигна нагоре — сега и Темп беше зад тях. Горката хлебарка трепереше като листо. Е, кой ли пък не трепереше? Темп започна да го побутва с глава по гърба. Грегор се обърна и видя, че хлебарката държи в устата си меч.

— О, боже; благодаря, Темп! — възкликна Грегор, като сграбчи дръжката със здравата си ръка. Дори не се беше сетил да го вземе. Страшен воин, няма що.

Всички фенерчета светеха, което беше добре, тъй като единствената запалена факла току-що бе паднала със съскане във водата. Пред тях се разкри праисторически кошмар. Половин дузина змии се бяха подали на повърхността на езерото и Грегор имаше лошо предчувствие, че се задават още. Те размахваха глави и опашки във въздуха, опитвайки се да хванат всичко, до което успееха да се доберат. Тъй като нямаха очи, Грегор предположи, че из ползват някакъв друг начин за ориентиране. Може би дори ехолокация.

Нямаше шанс да се преборят с тях. Грегор можеше единствено да се държи здраво за гърба на Арес, докато прилепът с всички сили се мъчеше дз избегне главите и опашките. Зърна за миг Марет и Хауард на гърба на Андромеда, Лукса върху Аврора… но я чакай малко! Къде беше Туичтип? Грегор чу писък и видя горката Туичтип да виси, захапана за опашката, от устата на една змия.

— Давай, Арес! — изкрещя той и прилепът литни право към плъха. Грегор вдигна меча си, за да атакува, когато една опашка удари Арес през гърдите и ги запрати във въздуха. Бутс излетя от ръцете му

— Бутс! Не! — изпищя той. — Арес! Хвани я, Арес! — Но прилепът улови първо него.

— Лукса я улови! — извика прилепът, преди Грегор да успее да се преметне и да се измъкне от хватката му. — Лукса хвана нея и Темп!

— Влизайте в тунелите! — изкрещя Хауард, когато Андромеда профуча край тях. — В тунелите! — Седеше с изправен гръб върху прилепа, като се опитваше да придържа припадналия, окървавен Марет.

По повърхността на езерото се надигнаха пет-шест метрови вълни и се разбиваха в каменните стени. Плъховете, които не се бяха оттеглили достатъчно бързо в тунелите си, пищяха, попаднали в устата на змиите. Във въздуха летяха пръски от мощните удари на змийските опашки и всички бяха мокри до кости.

Грегор усети как Арес се гмурка. Спуснаха се във вълните и за миг остана под водата. Когато излязоха на повърхността, кашляше и беше объркан. Прилепът се бореше с нещо тежко. Издигнаха се във въздуха и Арес правеше резки маневри, за да избегне безбройните уста с щракащи зъби. После прилепът се устреми към една каменна стена, пикира и влязоха в един тунел.

Арес пусна товара си и рухна. Грегор се изтърколи от гърба му и се приземи на пода с глухо тупване. Зад тях в тунела светеше. Хауард бързо обработваше раните на лежащия на земята Марет, докато Андромеда висеше над тях. Единият крачол на Марет беше подгизнал от кръв. Пред него Грегор видя потръпващата купчинка мокра козина, която представляваше Туичтип. Кръв шуртеше от носа ѝ, който, изглежда, беше счупен, кървеше и остатъкът от опашката ѝ.

От входа на тунела се разнесе някакъв звук и Грегор насочи лъча на фенерчето си с надежда да види как Аврора пристига с Лукса, Бутс и Темп.

Вместо това видя три реда оголени зъби, устремени към тях.

Глава 18

Мечът, който Темп беше спасил, беше още в ръката му. Челюстите вече се готвеха да се затворят с щракване върху тялото на Туичтип, когато Грегор скочи над нея и заби острието право в езика на влечугото. В лицето му пръсна силна струя кръв. Препъна се назад и се подхлъзна в локвата от кръвта на Туичтип. Той загуби равновесие и падна върху нея.

Създанието се изправи и удари с трясък главата си в тавана на тунела. Посипаха се едри камъни. Грегор буквално почувства как първобитният рев на влечугото преминава през тялото му. Създанието продължи да блъска глава нагоре-надолу в пристъп на болка и ярост, докато се оттегляше от тунела с меча, все още забит в езика му.

Дали щяха да се появят още?

— Трябва ми друг меч! — изкрещя Грегор и Хауард му подхвърли един. Грегор стоеше приведен над Туичтип, с изострени сетива. Усещаше напрежение и как всеки миг ще изпадне в онова особено състояние. Възпротиви му се и се помъчи да не губи контрол в очакване на следващото нападение. То така и не дойде. Може би се беше разчуло, че ако подадеш глава в този тунел, ще ти накълцат езика. Или може би влечугите бяха намерили по-интересна храна. Каквато и да беше причината, положение то там долу почна да се успокоява. Ревовете намаляха, плясъците утихнаха.

Грегор разтвори сключените пръсти на ръцете си и се обърна. Арес беше точно зад него, за подкрепление. Туичтип притискаше носа си с лапи, за да спре течащата кръв. Хауард блъскаше с юмруци по гърдите на Марет, опитвайки се да възстанови биенето на сърцето му.

— Марет! — Грегор изтича обратно до мястото на земята, където лежеше войникът. — Хайде, Марет!

Хауард го натисна още няколко пъти и долепи ухо към гърдите на Марет.

— Сърцето му отново бие! Какво носиш в раница та си, Горноземецо?

Грегор изтърси на пода съдържанието на раницата си. Вътре бяха последните му батерии, ролката тиксо, двете шоколадови десертчета и няколко пелени, които беше сложил в раницата в случай, че Бутс има нужда от смяна.

Хауард откъсна останките от подгизналия от кръв крачол на Марет — разкри се зейнала рана.

— Ухапа го едно влечуго, когато отидохме да помогнем на Туичтип.

Хауард сложи три пелени върху раната.

— Натискай — нареди той на Грегор и после го закрепи с тиксо. Приклекна и поклати глава: Трябва да го приберем у дома, ако искаме да оцелее. Стопли го, Андромеда, докато аз се погрижа за плъха.

Андромеда легна до Марет и го обгърна с криле.

— Трябва да го отведа в Регалия.

Хауард грабна последните две пелени и отиде при Туичтип. С едната превърза остатъка от опашката ѝ.

— Съжалявам, че трябваше да я отсека — каза той на плъха. — Нямаше друг начин да те освободя.

— Щях и сама да я прегриза, ако можех — каза Туичтип.

Хауард сложи другата пелена върху носа ѝ и я закрепи с тиксо.

— Ще трябва да дишаш през устата, докато зарасне.

Плъхът кимна.

— Как се случи това с носа ти? — попита Грегор.

— Точно преди Хауард да ме освободи, едно влечуго го смачка с опашката си — каза Туичтип. — Не мога да подуша нищо.

— Не можеш да помиришеш нищо? — каза Грегор. Значи Туичтип нямаше да може да подуши Гибелния, но налице беше много по-неотложен проблем.

— Значи, не можеш да разбереш къде е сестра ми?

— Не се тревожи, Горноземецо. Братовчедка ми и Аврора са отличен екип. Сигурен съм, че всички са се подслонили някъде в тунелите — каза Хауард. Но изглеждаше притеснен.

— Така се канеха да направят — добави Туичтип, като избягваше погледа на Грегор.

Грегор почувства как времето спира.

— Така са се канели да направят?

Туичтип се поколеба.

— Всичко беше много объркващо. Влечугото ме премяташе насам-натам и имаше толкова много движение, че беше трудно да доловя ясно каквато и да е миризма.

— Лукса и Аврора са спасили Бутс. Хванали са и Темп. Аврора ми каза така — потвърди Арес.

— Да, успели са. Знам, че миризмите им се бяха смесили. Но после… но после… между нас имаше вода — каза Туичтип.

— Какво значи това? Че между вас е имало вода? — попита Грегор.

— Означава… че все още усещах миризмата им. Но между нас имаше вода. Много вода. Мирисът им отслабваше. И точно тогава влечугото ме ухапа по носа и всичко потъмня — каза Туичтип.

— Значи… мислиш, че са били издърпани под водата? — попита Хауард.

— Не знам със сигурност. Но това би било пред положението ми, ако се налагаше да направя такова — каза Туичтип и погледна Грегор. — Съжалявам, Горноземецо.

— Нищо подобно. Ще я повикам. Ще повикам Аврора веднага! — каза Арес и излетя от тунела.

Докато го нямаше, никой не помръдна. Тялото на Грегор бавно се вледеняваше. Вцепенението тръгна от стъпалата му и започна да се разпростира нагоре по краката му. По хълбоците. Нагоре през стомаха Когато Арес се върна и кацна до него, ледът беше обхванал гърдите му.

— Няма отговор — каза прилепът.

И ледът обгърна сърцето му.

Бяха убили Бутс. Беше се случило най-лошото.

Представи си как се връща в Ню Йорк и влиза през вратата… сам.

— Какво искаш да направиш, Грегор? — попита Хауард, след като измина неопределено време.

Сега гризачите буйно празнуваха някъде. Скърцаха с отвратителните си зъби, смееха се и се поздравяваха взаимно за това, колко добре беше проработил планът им. За това, как бяха убили невръстната му сестричка и го бяха пречупили на две.

Ироничното беше, че за пръв път Грегор си представи ясно какво ще направи.

— Грегор? — повтори Хауард.

Ледът беше стегнал гърлото му, но гласът му беше спокоен и хладен:

— Искам да се приберете вкъщи. Отведете Марет в Регалия. Също и Туичтип, ако успеете — каза Грегор.

— А какво ще правиш ти, Горноземецо? — попита Туичтип.

Грегор почувства как и последното късче топли на изчезва, когато ледът премина през челото му и нагоре. Вече не беше останало нищо, което някой би могъл да му причини. Нямаше нищо, от което да се страхува.

— Аз ли? — каза той. — Аз ще убия Гибелния.