Сюзан Колинс Грегор и гибелното пророчество (книга 2 от "Подземните хроники")

ЧАСТ 1 МИСИЯТА

Глава 1


Грегор отвори очи и ясно усети, че някой го наблюдава. Огледа малката си стаичка, като се мъчеше да не помръдва. По тавана нямаше нищо. На скрина — нищо. После я видя — седеше на перваза, неподвижна, освен ако не се броеше лекото потрепване на антенките ѝ. Хлебарка.

— Само си търсиш белята — каза ѝ тихо той. — Искаш майка ми да те види ли?

Хлебарката потри пипалата си едно в друго, но не направи опит да избяга. Грегор въздъхна. Посегна към старото бурканче от майонеза, в което си държеше моливите, изпразни го върху леглото и с едно ловко движение захлупи хлебарката под него.

Дори не му се налагаше да стане, за да го направи. Спалнята му всъщност не беше истинска спалня. Вероятно беше предвидена за нещо като килер. Eдиничното легло на Грегор едва се побираше вътре, така че вечер той просто влизаше през вратата и пропълзяваше до възглавницата си. На стената срещу долния край на леглото имаше малка ниша с място точно колкото да побере тесен скрин, макар че чекмеджетата можеха да се отварят само на двайсетина сантиметра. Налагаше му се да си пише домашните, седнал с кръстосани крака на леглото, с клипборд на коленете. И липсваше врата. Но Грегор не се оплакваше. Имаше си прозорец, който гледаше към улицата, таванът беше хубав и висок и разполагаше с повече лично пространство от всички други в апартамента. Никой не влизаше много-много в стаята му… ако не се брояха хлебарките.

Какво им ставаше на тези хлебарки напоследък? Винаги бяха имали в апартамента, но сега сякаш всеки път, щом се обърнеше, забелязваше някоя. Без да бяга. Без да се опитва да се крие. Просто си седеше там… и го наблюдаваше. Чудна работа. И му струваше доста усилия да ги спасява.

Миналото лято, когато една гигантска хлебарка се беше пожертвала, за да спаси живота на двегодишната му сестра Бутс на километри под Ню Йорк, той се беше заклел никога повече да не убие нито едно от насекомите. Но ако майка му ги видеше… човече, свършено беше с тях. От Грегор зависеше да ги изкара от апартамента, преди да се включи нейният „радар за хлебарки”. Когато навън беше топло, просто ги хващаше в нещо и ги изнасяше на протипожарната стълба. Страхуваше се обаче, че сега — беше декември — насекомите ще замръзнат и напоследък гледаше да ги натика колкото може по-дълбоко в кухненската шахта за боклук. Според него там щяха да са щастливи.

Грегор побутна хлебарката от перваза и я вкара в бурканчето. Промъкна се по коридора покрай банята, покрай спалнята, която деляха Бутс, седемгодишната му сестра Лизи и баба му, и влезе в дневната. Майка му вече я нямаше. Сигурно беше поела сутрешната смяна в кафенето, където работеше като сервитьорка в събота и неделя. През седмицата работеше на пълен работен ден в един зъболекарски кабинет, но напоследък имаха нужда от всяка стотинка.

Бащата на Грегор лежеше на разтегателния диван. Дори когато спеше, не спираше да се движи. Пръстите му потрепваха и от време на време подръпваха одеялото, и той си мърмореше тихо. Баща му. Горкият му баща…

След като прекара повече от две години и половина в плен на огромни, зли плъхове далече под Ню Йорк, той беше истинска развалина. По време на престоя си в Подземната страна, както я наричаха жителите ѝ, беше подложен на глад, лишен от светлина и физически изтезаван по начини, за които така и не пожела да разказва. Измъчваха го кошмари, а на моменти му беше трудно да отличи реалността от халюцинациите, дори когато беше буден. Халюцинациите се влошаваха, когато беше трескав — а това ставаше често, защото въпреки многократните посещения при лекаря той не можеше да се съвземе от някаква непозната болест, която беше пренесъл от Подземната страна.

Преди да падне след Бутс през решетката в пералното помещение и да помогне за спасяването на баща си, Грегор винаги си беше мислил, че всичко ще бъде съвсем просто, след като семейството му се събере отново. Беше хиляди пъти по-хубаво, че баща му се беше върнал, Грегор знаеше това. Но не беше просто.

Грегор влезе тихо в кухнята и пусна хлебарката в боклука. Остави бурканчето на плота и забеляза, че няма нищо за ядене. В хладилника имаше половин картонена кутия мляко, трилитрова бутилка от ябълков сок, в която бе останало може би колкото за една чаша, и бурканче горчица. Грегор събра смелост и отвори шкафа. Половин хляб, малко фъстъчено масло и кутия овесени ядки. Разтърси кутията с овесени ядки и въздъхна с облекчение. Имаше достатъчно за закуска и обяд. А тъй като беше събота, на Грегор дори нямаше да му се наложи да яде вкъщи. Щеше да ходи да помага на госпожа Кормаки.

Госпожа Кормаки. Странно беше как само за няколко месеца тя се беше преобразила от любопитна съседка в нещо като ангел пазител. Малко след като Грегор, Бутс и баща им се бяха върнали от Подземната страна, той се беше сблъскал с нея в коридора.

— Къде се беше запилял, мистър? — попита го тя. — Изплаши цялата сграда до смърт.

Грегор ѝ беше разправил историята, която семейството му бе измислило: в деня, когато беше изчезнал от пералното помещение, извел Бутс на детската площадка да си поиграе няколко минути. Там срещнали баща си, който отивал да види болния си чичо във Вирджиния, и решил да вземе децата със себе си. Грегор си мислел, че баща му се е обадил на майка му; баща му пък си мислел, че Грегор се е обадил на майка си; едва след като се върнали, разбрали каква тревога са предизвикали.

— Хммм… — изсумтя госпожа Кормаки и го изгледа строго. — Мислех, че баща ти живее в Калифорния.

— Живееше — каза Грегор. — Но сега пак е при нас.

— Разбирам — отвърна госпожа Кормаки. — Значи това е твоята история?

Грегор кимна, като съзнаваше, че историята беше доста неубедителна.

— Хммм… — повтори госпожа Кормаки. — Е, щях да поработя върху нея, ако бях на твое място. — И си тръгна, без да каже нито дума повече.

Грегор си помисли, че им е сърдита, но след няколко дни тя почука на вратата и донесе сладкиш за кафе:

— Донесох на баща ти сладкиш за кафе — каза тя. — За „добре дошъл”. Той тук ли е?

На Грегор не му се искаше да я пусне да влезе, но баща му се провикна с престорено бодър глас: „Това госпожа Кормаки ли е?”, и тя нахълта право вътре със сладкиша си. Видът на баща му — слаб като скелет, белокос, прегърбен на дивана — я стресна. Ако имаше намерение да го разпитва, тя се отказа на секундата. Вместо това подхвърли няколко коментара за времето и си тръгна.

После, две седмици след като започна училището, една вечер майка му се прибра с новини:

— Госпожа Кормаки иска да те наеме да ѝ помагаш в събота — каза тя.

— Дай помагам ли? — попита Грегор предпазливо. — С какво да ѝ помагам? — Не искаше да помага на госпожа Кормаки. Тя щеше да му зададе куп въпроси, вероятно щеше да иска да предскаже бъдещето му с нейната колода карти таро и…

— Не знам. Да ѝ помагаш из апартамента. Не си длъжен да го правиш, ако не искаш. Но си помислих, че това може да е хубав начин да си изкараш малко джобни пари — каза майка му.

И тогава Грегор разбра, че щеше да го направи и да забрави за джобните пари, да забрави за парите за кино, комикси и други такива неща. Щеше да използва парите за семейството си. Защото макар баща му да си беше вкъщи, нямаше начин да се върне на работа като учител по естествени науки. Беше излизал от апартамента само няколко пъти и то за да отиде на лекар. Шестимата се издържаха с онова, което успееше да припечели майка му. А с медицинските сметки, учебниците и тетрадките, дрехите, храната, наема и всичко останало, от което човек има нужда, за да живее, парите изобщо не стигаха.

— По кое време иска да отида? — попита Грегор.

— Каза, че в десет ще е добре — каза майка му.

Онази първа събота, преди няколко месеца, в апартамента пак нямаше много храна, затова Грегор изпи две чаши вода и тръгна към апартамента на госпожа Кормаки. Когато тя отвори вратата, го лъхна наситеният аромат на нещо невероятно, изпълвайки устата му с толкова много слюнка, че трябваше да преглътне с усилие, преди да поздрави.

— О, хубаво, значи дойде — каза госпожа Кормаки! — Ела с мен.

Смутен, Грегор я последва в кухнята ѝ. Грамадна тенджера със сос къкреше на печката, изпускайки мехурчета. В друга имаше кори за лазаня. Купища зеленчуци покриваха плота.

— Довечера в моята църква има благотворителна сбирка и казах, че ще занеса лазаня. Не ме питай защо. — Госпожа Кормаки изсипа няколко черпака сос в една купичка, потопи вътре голяма филия хляб, сложи я на масата и накара Грегор да седне на стола. — Опитай го.

Грегор я погледна с колебание.

— Опитай го! Трябва да знам дали става за ядене настоя госпожа Кормаки.

Той топна хляба в соса и отхапа. Беше толкова хубаво, че очите му се насълзиха.

— Леле! — възкликна, след като преглътна.

— Не ти харесва. Отвратително е. Трябва да изхвърля цялата тенджера и да отида да купя сос от бакалията — каза госпожа Кормаки.

— Не! — възкликна стреснато Грегор. — Не. Това е най-хубавият сос на света!

Госпожа Кормаки му даде лъжица.

— Тогава го изяж и си измий ръцете със сапун, защото имаш да кълцаш зеленчуци.

След като Грегор излапа соса и хляба, госпожа Кормаки му възложи да реже на ситно купища зеленчуци, които тя изпържи в зехтин, докато той разбъркваше яйза и подправки със сирене рикота. Подредиха корите за лазаня, сиренето, соса и зеленчуците в три огромни тигана. После ѝ помогна да измие съдовете и тя заяви, че е време за обяд.

Хапнаха сандвичи със салата от риба тон в трапезарията, докато госпожа Кормаки разказваше за трите си деца, които вече бяха големи и живееха в различни щати, и за господин Кормаки, който беше починал преди пет години. Грегор си го спомняше смътно като симпатичен човек, който му даваше монети от четвърт долар, а веднъж и бейзболна картичка.

— Не минава и ден, в който да не ми липсва — каза госпожа Кормаки. После извади голям плодов кейк.

След обяда Грегор ѝ помогна да разчисти един дрешник и свали няколко кутии до килера. В два часа тя му каза, че е приключил. Не беше задала никакви въпроси, освен дали му харесва училището. Изпрати го до вратата с четирийсет долара, зимно палто, което бе принадлежало на дъщеря ѝ като малка, и една лазаня. Когато той се опита да възрази, тя просто каза:

— Не мога да занеса три лазани на благотворителната сбирка. Хората носят по две. Ако се появиш с три, всички почват да си мислят, че само се фукаш. И какво? Аз ли да я ям? С моя холестерол? Вземи я. Изяжте я. Върви. Ще се видим другата събота. — И тя затвори вратата в лицето му.

Беше твърде много. Всичко това. Но можеше да изненада майка си и да купи нещо за ядене и може би няколко електрически крушки, тъй като три лампи вкъщи бяха изгорели. Лизи имаше нужда от палто. А лазанята… това като че ли беше най-хубавата част от всичко. Внезапно му се прииска да почука на вратата и да разкаже на госпожа Кормаки истината за Подземната страна и всичко, което се беше случило, и да ѝ се извини, задето я е излъгал. Но не можеше…

Грегор се стресна от Лизи, която влезе безшумно в кухнята по пижама. Беше дребна за възрастта си, но поради загриженото изражение на лицето си изглеждаше по-голяма от седемте си години.

— Има ли храна за днес? — попита тя.

— Разбира се, има много — каза Грегор, като се помъчи да не показва, че и той е загрижен. — Виж, можете да хапнете за закуска тези овесени ядки, и сандвичи с фъстъчено масло на обяд. Ще се заема да приготвя овесената каша сега.

На Лизи не ѝ позволяваха да използва печката, но тя отвори шкафа с купичките. Преброи четири, а после се поколеба:

— Ти ще закусваш ли или…?

— Не, не съм гладен тази сутрин — каза той, въпреки че стомахът му къркореше от глад. — Освен това, отивам да помагам на госпожа Кормаки.

— Ще отидем ли после да се пързаляме с шейната? — попита тя.

Грегор кимна:

— А-ха. Ще ви заведа с Бутс в Сентрал Парк. Ако татко е добре.

Бяха намерили една пластмасова шейна до боклука. Шейната имаше голяма пукнатина, но баща им я беше поправил с тиксо. Грегор от цяла седмица обещаваше да заведе сестрите си на пързалката. Но ако баща му имаше треска, някой трябваше да стои вкъщи с него и баба им, която прекарваше голяма част от времето си, мислейки си, че е във фермата на семейството си във Вирджиния. А следобедите бяха времето, когато обикновено идваха пристъпите на треската.

— Ако не е, аз ще си остана вкъщи. Ти заведи Бутс — каза Лизи.

Грегор знаеше, че тя си умира да отиде. Беше едва седемгодишна. Защо трябваше нещата да са толкова тежки за нея?

Грегор прекара следващите няколко часа, като помогна на госпожа Кормаки да приготви големи стъклени съдове от йенско стъкло с печени картофи, да излъска причудливата си колекция от старинни часовници и да извади коледните украшения от килера. Тя го попита какво се надява да получи за Коледа, а той само сви рамене.

Когато си тръгна, заедно с парите и голям съд с печени картофи, госпожа Кормаки му подари нещо прекрасно. Чифт стари работни ботуши на сина ѝ. Бяха поизносени и му бяха малко големи, но бяха здрави, не пускаха и се затягаха с връзки над глезените. Маратонките на Грегор, които бяха единственият му чифт обувки, започваха да се прокъсват отпред на пръстите и понякога, след като беше вървял из кишавите улици, се налагаше да стои цял ден в училище с мокри крака.

— Сигурна ли сте, че той не ги иска? — попита Гре-гор.

— Синът ми ли? Разбира се, че ги иска. Иска да седят в килера ми, да заемат място, а той да може, като се върне веднъж в годината, да извика: „Я гледай ти, ето ги старите ми ботуши”, и да ги натика обратно в килера. Ако още веднъж се спъна в тези ботуши, докато си изваждам ютията, ще го лиша от наследство. Разкарай ги оттук, преди да съм ги изхвърлила през прозореца! — заяви госпожа Кормаки, като махна презрително с ръка към ботушите. — Ще се видим следващата събота.

Когато се прибра вкъщи, беше ясно, че баща му не се чувстваше добре.

— Вие вървете, деца. Вървете да се пързаляте. Аз ще съм добре тук с баба ви — каза той, но зъбите му потракваха.

Бутс танцуваше наоколо с пластмасовата шейна на главата:

— Ходим пълзаляме се? Ходим на пълзалка, Ге-го?

— Аз ще остана — прошепна Лизи на Грегор. — Но може ли да купиш от онова лекарство за сваляне на температура, преди да тръгнеш? Вчера го свършихме.

Грегор си помисли също да остане, но Бутс почти не излизаше, а Лизи беше прекалено малка, за да я заведе да се пързаля сама.

Изтича до дрогерията и купи шишенце с хапчета за сваляне на температура. На връщане спря пред улична сергия, където един човек продаваше стари книги. Преди няколко дни беше забелязал книжка с кръстословици с меки корици. Беше поокъсана, но Грегор я прелисти и видя, че само една-две кръстословици са решени. Човекът му я продаде за долар. Накрая взе два портокала без семки, от скъпите, с много дебелата кора. Лизи ги обожаваше.

Личицето на Лизи светна, когато ѝ даде книжката.

— О-о! О, ще взема молив! — възкликна тя и хукна. Луда беше по загадките и кръстословиците. Математически задачи, кръстословици, всякакви. И макар да беше на седем, можеше да решава много от задачите за възрастни. Още от малка, когато я извеждаха навън и видеше знак „Стоп” веднага подхващаше: „Стоп, сто, пот, топ…” Моментално разместваше буквите и ги подреждаше във всички думи, за които се сещаше. Никога не можеше да се сдържи.

Когато Грегор ѝ разказа за Подземната страна, тя ахна леко, щом спомена ужасния крал на плъховете, Горджър.

— Горджър! Това име е също като твоето, Грегор! — Нямаше предвид, че имената са еднакви; искаше да каже, че ако разместиш буквите в името „Горджър” може да напишеш „Грегор“. Кой друг би забелязал това?

Така че той се чувстваше спокоен, когато я остави. Баба им спеше, баща му си имаше лекарство, а Лизи се беше свила на един стол до него, като смучеше резенче портокал и щастливо разшифроваше една криптограма.

Вълнението на Бутс беше толкова заразително, че Грегор също се почувства щастлив. Обу си още един чифт чорапи и натъпка тоалетна хартия отпред на пръстите на новите ботуши, така че краката му бяха на топло, удобно и сухо. Семейството му имаше вкъщи достатъчно печени картофи за една малка армия. Лек снежец се сипеше и падаше около тях. Отиваха да се пързалят. За момента всичко беше наред.

Взеха метрото до Сентрал Парк, където имаше голяма пързалка. Беше пълно с хора, някои със скъпи шейни, други — с очукани пластмасови легени. Едно момче се пързаляше с голяма торба за смет. Бутс пискаше възторжено при всяко спускане, а щом стигнеха долу, крещеше: „Още, Ге-го! Още!” Пързаляха се, докато започна да се стъмнява. Близо до входа на парка Грегор спря за малко, за да остави Бутс да си поиграе. Облегна се на едно дърво, докато тя в захлас правеше стъпки в снега.

Шейните, боровете и смешните снежни човеци, които децата бяха направили, придаваха коледно настроение на парка. По стълбовете бяха окачени големи светещи украшения. Минувачите носеха торби с нарисувани на тях северни елени и коледни звезди. Грегор би трябвало да е весел, но вместо това мисълта за Коледа го изпълваше с тревога.

Семейството му нямаше никакви пари. За него това не беше особено важно. Той беше на единайсет. Но Бутс и Лизи бяха малки, и Коледа за тях трябваше да е весела, вълшебна, с елха и подаръци, и чорапи, окачени на закачалката за дрехи (слагаха ги там, защото нямаха камина) и хубави неща за ядене.

Грегор се мъчеше да пести от парите, които му даваше госпожа Кормаки, но те винаги отиваха за нещо друго, например за лекарства, мляко или памперси. Бутс имаше нужда от доста памперси. Вероятно и сега се налагаше смяна, но той не беше взел и трябваше да тръгват.

— Бутс! — повика я Грегор. — Време е да си ходим! — Огледа се из парка и видя, че лампите от двете страни на алеите вече светеха. Беше се стъмнило.

— Бутс! Прибираме се! — извика той. Отдръпна се от дървото, огледа се във всички посоки и внезапно се разтревожи.

За краткото време, през което се беше замислил, Бутс беше изчезнала.

Глава 2


— Бутс! — Грегор започна да изпада в паника. Тя беше тук само преди минута. Нали? Или… нима той бе така потънал в мисли, че беше изгубил представа колко време е минало? — Бутс!

Къде можеше да е отишла? Сред дърветата? На улицата? Ами ако някой я беше взел?

— Бутс!

Наоколо нямаше дори кого да попита. Паркът беше опустял с падането на мрака. Грегор се помъчи да запази спокойствие и да проследи стъпките ѝ в снега. Но имаше толкова много следи от стъпки и вече не се виждаше почти нищо!

Внезапно чу наблизо да лае куче. Може би беше намерило Бутс или поне собственикът му може би я беше видял. Грегор изтича през дърветата до малка поляна, донякъде осветена от близката лампа. Жизнерадостен малък териер тичаше в кръг около една пръчка и яростно лаеше. От време на време захапваше пръчката, разтърсваше я силно и я пускаше на земята. После отново подемаше неистовия си лай.

Появи се хубава жена, облечена в зимен екип за джогинг.

— Пийти! Пийти! Какво правиш? — Взе кучето на ръце и поклати глава към Грегор, докато се отдалечаваше. — Извинете, понякога се обърква.

Но Грегор не отговори. Взираше се в пръчката или онова, което беше помислил за пръчка и което подлудяваше кучето. Беше гладко, лъскаво и черно. Вдигна го и то се прегъна надве. Не като счупена пръчка. А като крак. Крак на насекомо. От гигантска хлебарка…

Той бързо се огледа. Когато се върнаха от Подземната страна това лято, бяха излезли на повърхността през поредица от тунели, които водеха към Сентрал Парк. Бяха близо до улицата, точно както беше той сега.

Там, на земята. Онази голяма каменна плоча. Някой я беше отместил — личеше си по следите в снега, — а после я беше върнал на място. Под ръба беше притиснато нещо червено. Издърпа го. Беше ръкавицата на Бутс.

Гигантските хлебарки от Подземната страна боготворяха Бутс. Наричаха я „принцесата” и веднъж изпълниха някакъв специален ритуален танц, за да ѝ окажат почит. А сега я бяха отвлекли под носа му.

— Бутс… — каза тихо Грегор, но знаеше, че тя не може да го чуе.

Извади мобилния си телефон. Не можеха да си го позволят, но след като трима членове на семейството ѝ бяха изчезнали мистериозно, майка му беше настояла да вземат един, въпреки всичко. Грегор набра домашния им номер. Баща му вдигна.

— Татко? Грегор е. Виж, случи се нещо. Нещо лошо. В Сентрал Парк съм, близо до онова място, където пристигнахме от Подземната страна това лято, и хлебарките, нали ги знаеш, онези грамадните? Бяха тук и взеха Бутс. Не я наглеждах както трябва, аз съм виновен и… Трябва да се върна долу! — Грегор знаеше, че се налага да побърза.

— Но… Грегор… — Гласът на баща му издаваше объркване и страх. — Недей да…

— Трябва, татко. Иначе може да не я видим никога повече. Виж, този път не давай на мама да се обажда в полицията. Не могат да направят нищо. Ако не се върна веднага, казвайте на хората, че сме се разболели от грип или нещо такова?

— Слушай, стой там. Идвам с теб. Ще дойда възможно най-бързо — каза баща му. Грегор го чу как се задъхва, докато с усилие се опитваше да се изправи на крака.

— Не, татко! Не, никога няма да успееш. Ти не можеш да стигнеш до ъгъла! — възкликна Грегор.

— Но аз… не мога да те оставя… — Грегор чу как баща му започна да плаче.

— Не се тревожи. Ще се справя. Искам да кажа, вече съм бил долу. Но трябва да вървя, татко, иначе ще се отдалечат твърде много. — Грегор се задъха, докато се мъчеше да отмести каменната плоча.

— Грегор? Имаш ли светлина? — попита баща му.

— Не! — възкликна Грегор. Това беше истински проблем. — Чакай, да! Да! — Госпожа Кормаки му беше подарила мини фенерче за всеки случай — ако токът спре или му се наложи да пътува с метрото.

Беше го закачил на ключодържателя си. — Имам фенерче. Татко, сега трябва да вървя.

— Знам, синко. Грегор… обичам те. — Гласът на баща му трепереше. — Да се пазиш.

— Ще се пазя. И аз те обичам. Доскоро — каза Грегор.

— Доскоро — прошепна баща му дрезгаво.

И после Грегор се спусна в дупката. Пъхна телефона в единия си джоб и извади ключодържателя от другия. Включи фенерчето и се изненада колко силна е светлината му. Дръпна каменната плоча на мястото ѝ и заслиза по дълго, стръмно стълбище.

Когато стигна долу, спря и затвори очи за минута, като се опитваше да си представи пътя, по който се върна миналото лято. Тогава летяха на гърба на голям черен прилеп на име Арес, който бе негов клетвен съюзник. В Подземната страна човек и прилеп можеха да си дадат обет и да се закълнат винаги да се закрилят взаимно, независимо колко отчаяно е положението. Тогава двамата се наричаха „клетвени съюзници”.

Арес беше върнал Грегор, Бутс и бащата на Грегор от Подземната страна, беше ги оставил в подножието на стълбите и се беше отправил на… надясно! Грегор беше почти сигурен, че е било надясно, затова затича натам.

Тунелът беше студен, влажен и пуст. Беше построен от хора — обикновени хора, не бледите долноземци с виолетови очи, които беше срещнал дълбоко под земята, — но Грегор бе сигурен, че жителите на Ню Йорк отдавна са го забравили.

Лъчът на фенерчето му освети една мишка и животинчето хукна ужасено. Тук долу не достигаше светлина. Тук долу не слизаха хора. Какво правеше той тук долу?

„Не мога да повярвам”, помисли си Грегор. „Не мога да повярвам, че трябва да се върна… там долу!” Обратно в странната тъмна земя на гигантски хлебарки и паяци и — най-страшното от всичко — плъхове! Мисълта да види някое от онези двуметрови, злобно ухилени, зъбати създания го изпълваше с ужас.

Леле, на майка му нямаше да ѝ хареса това.

Миналото лято, когато най-после се прибраха вкъщи късно една нощ, тя едва не се бе побъркала. Първо двете ѝ изчезнали деца се появяват с изгубения си баща, който едва може да ходи, а после всичките сядат и ѝ разправят някаква фантастична история за страна на километри под земята.

На Грегор му беше ясно, че отначало тя не им повярва. А и кой би повярвал? Но не можеше да се престори, че не чува какво бърбори Бутс.

— Го’еми бубо’ечки, мамо. Аз ха’есва го’еми бубо’ечки! Ние ходим язди! — разказваше Бутс, докато подскачаше щастливо на скута на майка си. — Аз язди пи’еп. Ге-го язди пи‘еп.

— Да не си видяла плъх, малката ми? — попита тихо майка ѝ.

— Плъх лош — каза Бутс намръщено. И Грегор си спомни, че беше чул хлебарките да казват точно това за плъховете. Те бяха лоши. Много лоши. Е, повечето от тях…

Бяха разказали историята три пъти, засипвани с настоятелни въпроси от майка му. Бяха ѝ показали странните си дрехи от Подземната страна, изтъкани от грамадните паяци, които живееха там. А и другото доказателство беше баща му, белокос, треперещ, измършавял.

Призори тя беше решила да им повярва. Минута след разсъмване вече беше долу в пералното помещение, като ковеше, завинтваше, лепеше, правеше всичко по силите си да запечата решетката, през която бяха пропаднали всички те. Двамата с Грегор избутаха една сушилня пред решетката. Не достатъчно, за да привлече особено внимание. Но достатъчно, за да не може никой да я достигне и да я отвори.

После им забрани да припарват до пералното помещение. На никого не беше позволено да слиза там, по никакъв повод. Така че веднъж седмично Грегор ѝ помагаше да занесе прането на цели три пресечки от тях, където имаше обществена пералня.

Майка му обаче не се беше сетила за този вход в Сентрал Парк. Нито пък той. Досега.

Тунелът се разклони. Той се поколеба за минута, а после тръгна наляво с надеждата, че това е правилната посока. Докато подтичваше, тунелът се промени. Тухлите свършиха и започнаха естествени каменни стени.

Грегор слезе по последното стълбище. Беше издялано от истински камък. Изглеждаше много старо. Предположи, че сигурно е построено от долно-земците преди стотици години, когато са започнали спускането си, за да създадат нов свят дълбоко под земята.

Тунелите правеха завой след завой и скоро Грегор загуби ориентация. Ами ако сега се луташе в някакъв лабиринт от тунели, докато хлебарките отнасяха Бутс в съвсем друга посока? Ами ако беше направил погрешен завой още на стълбите… ами ако… не, ето! Фенерчето му спря върху нещо червено на земята и Грегор вдигна втората ръкавица на Бутс. Тя все ги губеше. За щастие.

Грегор се затича и усети хрущене под краката си. Когато освети пода с фенерчето, осъзна, че беше покрит с всевъзможни дребни насекоми, които препускаха надолу по тунела колкото можеха по-бързо.

Той спря, за да огледа положението и нещо притича по ботуша му. Мишка. Цели дузини тичаха покрай него. А там до стената… не беше ли видял току-що да минава някакво подобно на къртица животно? Целият под гъмжеше от създания, които панически бягаха към Грегор. Не се опитваха да се изядат помежду си. Не се биеха. Просто бягаха така, както веднъж беше видял в новините някакви животни да бягат от горски пожар. Страхуваха се от нещо. Но от какво?

Грегор насочи лъча на фенерчето назад и отговорът се появи. На петдесетина метра два плъха препускаха в галоп към него. От долноземските.

Глава 3


Грегор се обърна и побягна.

— О, направо върхът! — възкликна той. — Те пък какво правят тук? — Бутс беше отвлечена от хлебарките. Беше намерил един техен крак. Но какво правеха долноземски плъхове толкова близо до повърхността на земята?

Е, това беше нещо, което трябваше да разгадае по-късно, защото в момента си имаше по-големи проблеми. Плъховете го настигаха, и то бързо. Опита се да измисли план, но не му хрумна нищо. Не можеше да ги надбяга; не можеше да се катери по-бързо от тях; и със сигурност не можеше да ги надвие с двайсетсантиметровите им зъби, остри като бръснач нокти и…

— Ъх! — Блъсна се в нещо твърдо. Ударът беше високо в корема и му изкара въздуха. Изпусна фенерчето, но докато то падаше в празното пространство, Грегор разпозна кръглия каменен отвор, през който Арес се беше проврял, за да ги доведе у дома. Някъде далече, далече долу се простираше огромният подземен океан. Водният път.

Без да мисли, Грегор преметна крак през отвора и се спусна вътре. Пръстите му се вкопчиха в ръба, докато краката му се люлееха свободно.

„Може би плъховете няма да ме видят тук вътре”, помисли си той и веднага разбра колко глупаво е постъпил. Плъховете нямаха нужда да виждат нищо. Ориентираха се чрез невероятното си обоняние. Така че това, което щеше да е съвсем прилично скривалище, ако го преследваха хора, беше напълно безполезно, ако се опитваше да се измъкне от плъхове.

Да, вече бяха тук. Чу как драскат с нокти по камъка, а после спират задъхани и объркани.

— Къде изчезна тоя? — изръмжа единият.

— Представа си нямам — каза другият.

За няколко мига Грегор не чуваше нищо, освен биенето на собственото си сърце. После пак се разнесе гласът на втория:

— О-о, дали не се крие?

И точно тогава започнаха да се смеят. Беше противен, дрезгав смях.

— Излез, излез, където и да си! — каза първият глас и плъховете пак избухнаха в смях. Грегор не можеше да ги види, но беше почти сигурен, че се търкаляха по земята.

Имаше две възможности. Да се изкатери обратно навън и да се изправи лице в лице с плъховете в непрогледен мрак или да скочи в тъмното и да се надява по някакво чудо някой долноземски съгледвач да го намери, преди да се удави или да се превърне в нечия вечеря.

Опитваше се да прецени шансовете за оцеляване. И в двата случая бяха много малки. И в двата случая вероятността да намери Бутс и да я отведе у дома беше…

— Скачай, Горноземецо — измърка един глас. За секунда си помисли, че са плъховете, но не беше възможно, защото те още се смееха, а и гласът не приличаше на техните. Приличаше на…

— Скачай, Горноземецо — повтори гласът и този път плъховете също го чуха. Усети, че хукват към него.

— Убий го! — изръмжа първият и когато почувства горещия му дъх върху пръстите си, Грегор спря да разсъждава и се пусна.

Чу стърженето на нокти по каменната издатина, в която се беше вкопчил само преди миг, както и залп от непознати ругатни.

После го завладя отвратителното усещане за свободно падане през пространството. Беше падал така два пъти преди: веднъж — когато се беше спуснал след Бутс през решетката в пералното си помещение, и втори път — когато беше скочил в огромна бездна, докато се опитваше да спаси баща си, сестра си и приятелите си. „Това” помисли си той, „е нещо, с което никога няма да свикна”.

Къде беше Арес? Това, което бе чул, беше гласът на Арес, нали? За секунда Грегор реши, че само му се е сторило така, но после си спомни, че плъховете също бяха реагирали на звука.

— Арес! — провикна се той. Тъмнината попи гласа му като кърпа. — Арес!

— Оох! — възкликна Грегор, по-скоро от изненада, отколкото заради друго, защото внезапно прилепът беше под него и той яздеше, а не падаше в тъмнината.

— Човече, колко се радвам, че се появи! — възкликна Грегор; ръцете му се вкопчиха в гъстата козина на врата на Арес.

— И аз се радвам, че си тук, Горноземецо — каза Арес. — Съжалявам, че трябваше да се спуснеш толкова надолу. Знам, че това ти причинява неудобство, но прибирах светещата ти пръчка.

— Светещата ми пръчка? — попита Грегор.

— Зад теб — каза Арес.

Грегор се обърна и видя зад гърба си слабо сияние. Вдигна миниатюрното си фенерче, което блестеше в козината на гърба на Арес.

— Благодаря! — Светлината го поуспокои.

— Човече, никога няма да познаеш какво стана! Онези хлебарки се появиха в парка и взеха Бутс! Отмъкнаха я направо изпод носа ми! — И изведнъж Грегор страшно се ядоса на хлебарките. — Искам да кажа, какво си въобразяват? Да не са мислили, че няма да забележа?

Арес се отклони надясно и полетя над един хребет покрай едната страна на Водния път.

— Не, Горноземецо, те…

— Е, да не са си мислили, че няма да направя нищо? Все едно, че ще я грабнат и ще побягнат, а аз ще си кажа: „О, ами добре, нека Бутс да се поразходи.

— Не са си мислели това — каза Арес.

— Да не са си мислели, че няма да дойда да я прибера? И ще могат да си я задържат и да си танцуват около нея и да пеят „Хляба опечи” и… — каза Грегор.

— Пълзливците знаеха, че ще ги последваш — успя да вметне Арес.

— Разбира се, че ще ги последвам! И, човече, когато се добера до онези буболечки, по-добре да имат наистина добро обяснение за цялата история. Колко далече сме от тяхната страна? — попита Грегор.

— Няколко часа. Но сега те водя в Регалия — каза Арес.

— Регалия? Не искам да ходя в Регалия! — възрази Грегор. — Заведи ме при хлебарките, и то веднага! — нареди Грегор.

Туп!

Грегор се приземи право по гръб. Арес го беше преметнал върху каменната издатина. Преди Грегор да успее да проговори, прилепът вече беше върху гърдите му и беше впил нокти дълбоко в пухеното му яке.

Лицето на Арес беше само на сантиметри от Грегор. Венците на прилепа бяха оголени над зъбите му в озъбена гневна гримаса:

— Ей, чакай! — възкликна Грегор, стреснат от ожесточеността на Арес. — Какъв ти е проблемът?

— Проблемът ми е, че в този момент страшно много ми приличаш на Хенри — каза Арес.

Сега за пръв път Грегор успя да разгледа хубаво лицето на Арес. Светлината в Подземната страна обикновено беше слаба. А и беше особено трудно да го разгледаш, защото Арес беше дъвсем черен: черни очи, черен нос, черна уста, на фона на черната му козина. Но на прекия лъч от светлината на фенерчето Грегор видя, че прилепът е разярен.

Арес му беше спасил живота, а Грегор го беше спасил от изгнание, което щеше да означава сигурна смърт. Бяха обвързани в съюз и се бяха заклели да се бият до смърт един за друг. Но никога не си бяха разменили повече от няколко думи. Докато Арес се взираше гневно в него, Грегор си даде сметка, че не знае почти нищо за прилепа.

— На Хенри ли? — попита Грегор, защото не се сети какво друго да каже.

— Да, на Хенри. Предишният ми съюзник. Нали помниш, оставих го да се размаже в скалите, за да ти дам повече време — каза Арес почти саркастично. — А точно сега се чудя дали не е трябвало да оставя и двама ви да паднете, защото също като Хенри ти си останал с впечатлението, че съм ти слуга.

— Не, не съм! — възрази Грегор. — Виж, там откъдето идвам, дори нямаме слуги. Искам единствено да намеря сестра си!

— А аз се опитвам да те заведа при нея колкото мога по-бързо. Но също като Хенри ти не ме слушаш — каза Арес.

Грегор трябваше да признае, че беше вярно. Прекъсваше Арес всеки път, когато прилепът се опитваше да му каже нещо. Но не му харесваше да го сравняват с Хенри. Изобщо не приличаше на онзи предател. И все пак може би наистина се беше държал малко грубо.

— Добре, извинявай. Бях ядосан, а трябваше да те изслушам. Сега ми слез от гърдите — каза Грегор.

— „Слез ми от гърдите”… още нещо да кажеш? — рече Арес.

— Слез ми от гърдите веднага! — нареди Грегор, отново ядосан.

— Опитай пак — каза Арес. — Защото това ми звучи много като заповед.

Грегор стисна зъби и потисна един порив да избута прилепа.

— Слез… ми… от… гърдите… ако обичаш.

Арес обмисли молбата за миг, реши, че звучи задоволително и изпърха настрани.

Грегор се надигна, седна и си разтри гърдите. Беше невредим, но в якето му, където ноктите на Арес бяха пронизали плата, имаше няколко дълбоки дупки.

— Ей! Може ли по-внимателно с тия нокти? Виж какво направи с якето ми! — възкликна Грегор.

— Няма значение. И бездруго ще го изгорят — каза Арес с безразличие.

Именно в този момент Грегор реши, че е обвързан в клетвен съюз с голям идиот. И беше почти сигурен, че Арес е стигнал до същото заключение.

— Добре — каза хладно Грегор. — Значи трябва да отидем в Регалия. Защо?

— Там пълзливците отвеждат сестра ти — отговори Арес със същия хладен глас.

— И защо пълзливците ще искат да водят сестра ми в Регалия? — попита Грегор.

— Защото — каза Арес — плъховете са се заклели да я убият.

Глава 4


— Да я убият? Но защо? — попита смаяно Грегор.

— Така е предсказано в Гибелното пророчество — каза Арес.

Гибелното пророчество. Сега Грегор си спомни. Когато си тръгваше от Подземната страна, каза на Лукса, че никога няма да се върне, а тя отговори: „В Гибелното пророчество не пише така”. После той се опита да измъкне от Викус нещо повече, но старият човек отвърна уклончиво, побърза да го качи върху прилепа и даде заповед за излитане. Така че Грегор не знаеше какво означава то, но първото пророчество, в което беше споменат, доведе до смъртта на четирима от дванайсетте участници в мисията и предизвика война, в която загинаха безброй други.

Изпита ужас.

— Какво гласи то, Арес?

— Питай Викус — каза Арес кратко. — На мен ми омръзна да ме прекъсваш.

Грегор се покатери на гърба на Арес и полетяха обратно към Регалия, без да си разменят и дума повече. Грегор беше ядосан на Арес, но още по-ядосан на себе си, задето отново изложи семейството си на риск. Да, Лукса бе споменала Гибелното пророчество. Само че работата беше там, че щом двамата с майка му затвориха решетката в пералното помещение, Грегор изхвърли от ума си мисълта за връщане в Подземната страна. „Избягвам ли пералното помещение, значи избягвам и Подземната страна”, разсъждаваше той. Но как можа да заведе Бутс в Сентрал Парк? Знаеше, че там има вход! Знаеше, че има второ пророчество! Глупаво беше да си мисли, че ще бъде в безопасност.

Когато стигнаха до красивия каменен град, беше съвсем тихо и Грегор си помисли, че сигурно тук е нощ. Е, „нощ” беше нещо относително, защото в Подземната страна нямаше слънце и луна, нито ден и нощ като в Горната земя. Грегор обаче предположи, че сигурно беше времето, когато повечето хора в града спят.

Арес се насочи към двореца и се приземи плавно във Високата зала — голямото помещение без таван, предназначено да осигури пристигането на много прилепи.

Застанал търпеливо, съвсем сам, там чакаше Викус. Старият човек изглеждаше точно както си го спомняше Грегор, с много късо подстригана сребриста коса и брада, с виолетови очи, обкръжени от мрежа от бръчки, които се забелязваха най-ясно, когато се усмихваше. Усмихваше се сега, докато Грегор слизаше от прилепа.

— Здрасти, Викус — каза Грегор.

— А, Грегор Горноземеца! Арес те е открил. Помислих си, че ще е най-добре да те потърси в прохода от пералното ти помещение, но той настоя да разузнае Водния път. Сигурно като клетвени съюзници вече мислите еднакво — каза Викус.

Арес и Грегор замълчаха. Тъй като всъщност не си говореха, изглеждаше глупаво да се преструват, че имат някаква специална телепатична връзка.

Викус хвърли поглед от единия към другия, а после продължи:

— Е… добре дошъл! Изглеждаш добре. А семейството ти?

— И те са добре, благодаря. Къде е Бутс? — попита Грегор. Викус му беше симпатичен, но цялата тази история с отвличането на Бутс от хлебарките и заплахата от пророчеството убиваха желанието му да си разменят любезности.

— А, пълзливците сигурно ще пристигнат с нея след малко. Марет заведе една група да ги посрещне и не можах да разубедя Лукса да не ги придружава. Досега, разбира се, Арес ти е обяснил затрудненото ни положение — предположи Викус.

— Всъщност не — каза Грегор.

Викус погледна отново всеки от двамата, но нито Грегор, нито Арес се впуснаха в обяснения.

— Добре тогава. Първо, трябва двамата заедно да прегледаме Гибелното пророчество. Навярно си спомняш, че когато си тръгваше от Подземната страна, споменах накратко за него — каза Викус.

— Съвсем накратко — промърмори Грегор. Спомняше си единствено, че Викус побърза да го изпрати, без да му каже нищо.

— Хайде да отидем в стаята на Сандуич. Арес, ти също ще ни придружиш, ако обичаш — каза Викус и влезе в двореца.

Грегор го последва, а Арес пърхаше зад него.

Викус не поде отново разговора, докато не стигнаха пред масивна дървена врата. Извади от наметалото си ключ и го пъхна в ключалката. Вратата се отвори.

— Там вдясно е — каза той и направи знак на Грегор да влезе пред него.

Грегор измъкна факла от една поставка до вратата и влезе в стаята. Тя беше изцяло покрита с миниатюрни думи, издълбани в каменните стени през седемнайсети век от основателя на Регалия, Бартоломю Сандуич. Думите оформяха пророчества, видения на Сандуич, на които долноземците подчиняваха живота и смъртта си. Първия път, когато Грегор бе влязъл в стаята, стената срещу вратата беше осветена с малка маслена лампа. Там Сандуич беше издълбал Сивото пророчество. Сега тази част от стената бе в сянка. Лампата беше преместена на стената отдясно. Отгоре имаше нещо, което приличаше на стихотворение. Това сигурно беше Гибелното пророчество.

Грегор повдигна факлата, за да вижда по-ясно, и започна да чете.


АКО ПАДНЕ В БЕЗДНАТА ДОЛНИЯТ СВЯТ,

АКО ОНЗИ ОТ ГОРНИЯ СКОЧИ В ГЪСТИЯ МРАК,

И СМЪРТТА, АКО БЕШЕ ЖИВОТ,

И СМЪРТТА, АКО МОЖЕШЕ ЖИВОТ ДА РОДИ ПАК…


НЕЩО ДНЕС СЕ НАДИГА ОТ ЧЕРНАТА, СТРАШНА

ТЪМА,

И В ГРОБ ЩЕ ПРЕВЪРНЕ ПОДЗЕМНАТА СТРАНА.


ЧУЙ ГО — ДРАСКА ДОЛУ ПАК,

ПЛЪХ С ЦВЯТ НА СТАР, ЗАБРАВЕН СНЯГ.

ЗЛО В ОДЕЖДА БЯЛА ЩО БЛЕСТИ,

ВОИНЪТ СВЕТЛИНАТА ТИ ДАЛИ ЩЕ УГАСИ?


КОЙ НА ВОИНА В СЪРЦЕТО СЛАБОСТ МОЖЕ ДА ВСЕЛИ?

И КАКВО ГРИЗАЧИ ЗЛОБНИ ТЪРСЯТ

В МРАЧНИ ДЪЛБИНИ?

САМО КРЕХКОТО МЪНИЧЕ, ДУМИ ЩО ЕДВА МЪЛВИ,

НО ДОДЕТО ТО Е ЖИВО, ПОДЗЕМНАТА СТРАНА КРЕПИ.


УМРЕ ЛИ БЕБЕТО, НА ВОИНА СЪРЦЕТО ЩЕ УМРЕ,

ЧАСТИЦАТА НАЙ-ВАЖНА ЩЕ СЕ СЛОМИ НА ДВЕ.

НАВЕКИ ЩЕ УМРЕ ПОКОЯТ НА СВЕТА,

ГРИЗАЧИТЕ ЩЕ ИМАТ КЛЮЧА КЪМ ВЛАСТТА.


Грегор бе наясно със значението му не повече, отколкото беше разбирал Сивото пророчество. Но в ума му се въртяха думите, които го смразяваха до кости: Умре ли бебето… Умре ли бебето… Умре ли бебето… Бутс…

— Добре, искам да прегледаме целия текст. Още тук, още сега — каза Грегор.

Викус кимна:

— Да, мисля, че е разумно да обсъдим пророчеството дума по дума. Не е толкова загадъчно като първото, но има неща, които трябва да знаеш. Да започнем ли от началото? — Отиде до пророчеството и леко прокара пръсти по първите два реда. — Ти имаш свеж поглед, докато аз съм го чел хиляди пъти. Кажи ми, Грегор, какво мислиш за него?

Този път Грегор се вгледа по-внимателно…


АКО ПАДНЕ В БЕЗДНАТА ДОЛНИЯТ СВЯТ,

АКО ОНЗИ ОТ ГОРНИЯ СКОЧИ В ГЪСТИЯ МРАК,

И СМЪРТТА, АКО БЕШЕ ЖИВОТ,

И СМЪРТТА, АКО МОЖЕШЕ ЖИВОТ ДА РОДИ ПАК…


…и осъзна, че наистина знаеше какво означаваха.

— Става дума за мен и Хенри. Аз съм „Онзи от горния свят” аз скочих. Хенри олицетворява Долния свят, той падна. Аз оживях, а той загина.

— Да, а крал Горджър и неговите плъхове също загинаха, и тяхната смърт помогна в Подземната страна да се роди още живот — каза Викус.

— Хей, как така не ми казахте за това преди? Тогава може би щях да знам какво се задава! — възкликна Грегор.

— Не, Грегор, ясно е само като погледнеш назад, след като вече се е случило. „Долният свят” можеше да се отнася не само за Хенри, а за всяко друго с ъздание от Подземната страна или за самата Подземна страна. „Онзи от Горния свят” можеше да е баща ти. Скокът ти можеше да не е буквален, а скок на мисълта или на духа. Падането на Хенри можеше да е намек за всякакъв вид физическа смърт, а също за падане от власт или морално падение. Всъщност това, че човек долноземец буквално ще падне към смъртта си, не беше популярно тълкуване. Хенри никога не би предположил, че ще умре по такъв начин — каза Викус.

— Защо не? — попита Грегор.

Викус хвърли поглед към Арес и се поколеба.

— Защото очакваше да го хвана — отговори Арес без церемонии.

— Да — каза Викус. — Следователно, виждаш, че първото пророчество наистина беше сиво за нас, макар че сега, разбира се, изглежда ясно като бистра вода. Ще продължим ли?

Грегор прочете на глас следващата част:


НЕЩО ДНЕС СЕ НАДИГА ОТ ЧЕРНАТА, СТРАШНА ТЪМА

И В ГРОБ ЩЕ ПРЕВЪРНЕ ПОДЗЕМНАТА СТРАНА.


— Значи нещо зло се задава. Нещо смъртоносно — каза Грегор.

— Не просто се задава. Тук е, и то от известно време. Само че плъховете са го скрили, дори от своите. Ще откриеш още за него в следващата строфа — каза Викус и посочи към следващите четири реда.


ЧУЙ ГО — ДРАСКА ДОЛУ ПАК,

ПЛЪХ С ЦВЯТ НА СТАР, ЗАБРАВЕН СНЯГ.

ЗЛО В ОДЕЖДА БЯЛА ЩО БЛЕСТИ,

ВОИНЪТ СВЕТЛИНАТА ТИ ДАЛИ ЩЕ УГАСИ?


Грегор се вгледа внимателно в редовете.

— Това е плъх. Бял плъх?

— С цвета на отдавна забравен сняг, защото в Подземната страна не вали сняг. Макар да си представям, че е много красиво — каза Викус малко печално.

— Така е — каза Грегор. — Точно сега има сняг навсякъде. И всичко изглежда по-красиво. — Наистина беше така, когато снегът току-що бе навалял. Прикриваше мръсотията и боклука и за известно време градът изглеждаше чист и свеж. А после се превръщаше в киша. — Та, значи, този бял плъх…?

— За него се носят легенди. Дори когато живеел в Горната земя, Сандуич знаел истории за белия плъх. Според историята такъв се появява на всеки няколко столетия, събира около себе си други плъхове и се възцарява терор. Забележителен е с хитростта, силата и големината си — каза Викус.

— Големината ли? — каза Грегор. — Искаш да кажеш, че е още по-голям от другите плъхове тук долу?

— И то значително — каза Викус. — Както твърди легендата. А в този момент единственото, което стои между това създание и Подземната страна, си ти. Воинът. Ти си заплаха за него. Ето защо крият белия плъх толкова грижливо. Плъховете не искат да го откриеш. Но освен това имаш и едно уязвимо място. — Викус почука с пръст по третата строфа и Грегор зачете нататък:


КОЙ НА ВОИНА В СЪРЦЕТО СЛАБОСТ МОЖЕ ДА ВСЕЛИ?

И КАКВО ГРИЗАЧИ ЗЛОБНИ ТЪРСЯТ В МРАЧНИ ДЪЛБИНИ?

СAMO КРЕХКОТО МЪНИЧЕ, ДУМИ ЩО ЕДВА МЪЛВИ,

НО ДОДЕТО ТО Е ЖИВО, ПОДЗЕМНАТА СТРАНА КРЕПИ.


— Знаеш ли какво означава „мъниче”? — попита Викус.

— Рипред веднъж нарече Лукса и Хенри „мъници”, когато отказваха да му се подчинят — каза Грегор. И внезапно се запита колко знаеше за всичко това едрият, покрит с белези плъх, който му помогна да спаси баща си.

— Несъмнено го е казал саркастично, а и за да им напомни, че той командва. Защото за плъховете „мъниче” означава бебе. Известно ни е само едно бебе близо до теб — Бутс — каза Викус.

Нещо привлече погледа на Грегор към последната строфа на пророчеството:


УМРЕ ЛИ БЕБЕТО, НА ВОИНА СЪРЦЕТО ЩЕ УМРЕ,

ЧАСТИЦАТА НАЙ-ВАЖНА ЩЕ СЕ СЛОМИ НА ДВЕ.

НАВЕКИ ЩЕ УМРЕ ПОКОЯТ НА СВЕТА,

ГРИЗАЧИТЕ ЩЕ ИМАТ КЛЮЧА КЪМ ВЛАСТТА.


— Значи те мислят… — Грегор едва успя да го изрече, — че ако убият Бутс, нещо ще се случи с мен.

— Ще те пречупи по някакъв начин — каза Викус. — А ако това стане, плъховете ще превземат остана лите от нас.

— Изобщо не ми оказвате натиск, или нещо тако ва — подметна Грегор, но се чувстваше много упла шен. — Сигурни ли сте, че е Бутс?

— Толкова сигурни, колкото смеем да бъдем. Близостта ти с нея е добре известна. Фактът, че ти се пожертва, че скочи, вместо да позволиш на крал Горджър да я убие — това направи огромно впечатление на всички. Сещаш ли се за някое друго бебе, за което може да става дума, Грегор? — попита Викус тържествено.

Грегор поклати глава. Ставаше дума точно за Бутс. И те имаха право за едно: ако я убиеха, нещо в него щеше да се пречупи.

— Тогава защо я доведохте тук долу? Защо не я оставихте в Горната земя, където беше в безопасност?

— Защото тя не беше в безопасност. Нито ти. Пълзливците ви наблюдават денонощно, за да ви предпазят — каза Викус.

Хлебарката, която беше хванал в бурканчето от Майонеза тази сутрин, се мярна светкавично пред очите му.

— Имаш предвид малките?

— Да, те общуват с по-едрите долу. Но плъховете също ви държат под око. Следят движенията на семейството ти почти от мига, след като напуснахте Подземната страна и търсят възможност да отнемат живота на сестра ти — каза Викус. — В дома ви Това не беше възможно. Но днес ти си рискувал да Излезеш с нея много близо до един от входовете.

— Пързаляхме се с шейна в Сентрал Парк — каза фегор.

Тогава се обади Арес:

— Плъховете преследваха Горноземеца в тунелите. Беше принуден да скочи във Водния път, за да се Измъкне от тях.

— Тогава пълзливците са спасили Бутс точно навреме. Днес тя е била мишена на плъховете, Грегор — каза Викус.

— Защо просто не убият мен? — попита Грегор вцепенено.

— С радост биха го направили. Но те видяха как скачаш и оцеляваш, така че тази цел им се струва по-трудна — отговори Викус. — А в момента по-голямата им грижа е пророчеството. Възнамеряват да те унищожат именно като убият Бутс.

— Все още мисля, че в Горната земя ще бъдем в по-голяма безопасност. Просто няма да ходим в Сентрал Парк. Ще държим Бутс вътре… — Но Грегор не беше наистина сигурен дали ще е по-безопасно.

— Веднага ще ви изпратя обратно, ако това е желанието ти. Но те ще я открият, Грегор, след като твърдо са го решили. За тях това е надпревара. Трябва да убият Бутс, преди да бъде убит белият плъх. Само един може да оцелее. Ако щеш вярвай, но я доведохме в Подземната страна, за да я предпазим — каза Викус.

— И за да предпазите себе си — каза Грегор безцеремонно.

— Да. И за да предпазим себе си — каза Викус. — Но тъй като нашите съдби са преплетени, ни се струваше едно и също. И тъй, какво ще бъде? Да те отведем ли у дома или ще ни помогнеш?

Грегор си помисли за стържещите звуци, които понякога чуваше зад стените на апартамента им. Те изнервяха майка му, макар баща му да казваше, че сигурно са само мишки. Ами ако бяха плъхове? И ако бяха само на няколко сантиметра мазилка разстояние, дебнейки Бутс? Дебнеха, чакаха и докладваха на гигантските плъхове долу.

До вратата се чу звук от бързо тичане. Грегор хвърли поглед и видя Бутс да влиза през вратата, седнала на гърба на грамадна хлебарка с огъната антенка.

— Ге-го! — Тя се разкикоти. — Аз язди! Темп води Бутс язди!

Тя беше толкова щастлива… и мъничка… и безпомощна… не можеше да я държи под око по двайсет и четири часа в денонощието… трябваше да ходи на училище… нямаше кой друг да я предпази… дори той се беше оказал безполезен днес… ако се случеше пак, плъховете щяха да я убият за миг. Дори за по-малко.

— Оставаме — каза Грегор. — Оставаме, докато това нещо приключи.

Глава 5


— Въ’ви п’и Ге-го! — нареди Бутс на Темп, като потропваше с пети по черупката му и той покорно я отнесе до Грегор. Тя слезе, изтича и прегърна крака на Грегор.

— Хей, Бутс — каза той, като разроши къдриците ѝ. — Къде беше?

— Аз ходи язди! Бълзо язди! — заяви тя.

— Помниш ли Викус? — попита Грегор, като посочи към него.

— Зд’асти! Ей, зд’асти! — възкликна щастливо Бутс.

— Добре дошла, Бутс — каза Викус. — Липсваше ни.

— Зд’асти, пи’еп! — каза Бутс, като помаха на Арес, макар че Грегор нарочно не му обръщаше внимание.

— Хей, Темп — обърна се Грегор към хлебарката. — Мислиш ли, че следващия път можеш да ми кажеш, преди да избягаш с Бутс? Изкара ми ума.

— Мрази ни, Горноземец, мрази ни? — попита Темп.

О, супер, сега пък беше наранил чувствата на хлебарката. Бяха толкова тънкокожи. Добре де, тънкочерупчести.

— Не, не те мразя, хайде сега. Просто се уплаших, когато взехте Бутс. Не знаех къде е — каза Грегор.

— С нас, беше тя, с нас — каза Темп, сега вече объркан.

— Да, знам това. Вече. Но в парка не го знаех — каза Грегор. — Разтревожих се.

— Мрази ни, Горноземеца, мрази ни? — повтори Темп.

— Не! Само трябва да ме предупреждавате, ако мислите да я водите някъде — каза Грегор. Антените на Темп забележимо клюмнаха. Така нямаше да стигнат доникъде. Грегор смени тона: — Но, Темп? Много благодаря, че измъкнахте Бутс от лапите на плъховете. Страхотна работа свършихте.

Темп се посъвзе.

— Плъх лош — заяви той убедено.

— Да — съгласи се Грегор. — Плъх много лош.

В този момент на прага се появи Лукса. Сребристо-русата ѝ коса беше пораснала малко, тя беше малко по-висока, но лилавите кръгове под виолетовите ѝ очи бяха това, което привлече вниманието на Грегор. Той не беше единственият, който си беше имал неприятности напоследък.

— Добре дошъл, Горноземецо Грегор — каза Лукса и се приближи до него, но без да го докосва.

— Хей, Лукса, как я караш? — попита Грегор.

Тя неволно вдигна ръка и докосна златната лента на главата си. Почти сякаш искаше да я свали.

— Добре съм.

Не беше добре. Това момиче явно нямаше здрав сън. Не изглеждаше щастлива. Но все още накланяше глава по онзи надменен начин, все още имаше онази полуусмивка. Осанката ѝ все още беше като на кралица.

— Значи все пак се върна.

— Нямах голям избор — каза Грегор.

— Не — каза Лукса безразлично. — Изглежда, ние с теб никога нямаме голям избор. Гладни ли сте?

— Аз гладна, аз гладна! — заяви Бутс.

— Пропуснахме вечерята — каза Грегор, макар че стомахът му беше твърде свит, за да изпитва глад.

— Трябва да се изкъпете и да се нахраните, а после да спите. Соловет казва, че утре трябва да започнеш обучение — каза Лукса.

— Така ли казва? — попита Викус малко изненадано.

— Да. Не знаеше ли? — каза Лукса, като отправи на Викус насмешлив поглед, на който той не отговори. Имаха странни отношения. Викус ѝ беше дядо, но тъй като плъховете бяха убили родителите ѝ, за нея беше и нещо като баща. И той се грижеше за Лукса и я обучаваше, за да поеме пълните си отговорности като кралица на Регалия, когато стане на шестнайсет. Грегор си мислеше, че за тях сигурно беше сложно да бъдат толкова много неща един за друг.

— Ще се видим на полето, Грегор, Арес — каза Лукса и си тръгна.

Двама долноземци, които виждаше за пръв път, заведоха Грегор и Бутс до баните. Младата жена въведе Бутс в съблекалнята за момичета, а един младеж придружи Грегор до тази, предназначена за момчета.

Грегор предизвика истинска сцена, като изтича от банята, с капеща от него вода, увит само с една кърпа, за да помоли младежа да не изгарят дрехите им. Арес беше прав, изпепеляването на дрехите им беше нещо обичайно, но Грегор знаеше, че щеше да им струва скъпо да ги заменят. И наистина не искаше да изгуби ботушите си.

— Но… дрехите ви много миришат. Гризачите ще разберат, че сте тук — каза младежът несигурно.

— О, няма нищо. Искам да кажа, те вече знаят, че съм тук. Двама от тях ме преследваха до Водния път — каза Грегор. — Така че, бихте ли могли просто… не знам, може би да ги сложите в музея или нещо такова. Това са все вещи на горноземци, нали?

Облекчен от предложението, младежът отиде да попита Викус.

Нахраниха ги обилно: говежда яхния, хляб, гъби, онези неща, които приличаха на сладки картофи, но не бяха, и някаква торта. Бутс си хапна с апетит, което напомни на Грегор, че днес беше изяла снмо купичка овесена каша и сандвич с фъстъчено масло. Поне останалите от семейството му щяха да имат за вечеря печени картофи. Ако някой беше в състояние да яде.

О, той беше виновен за цялата тази история! Само ако беше държал Бутс под око, хлебарките никога нямаше да избягат с нея. Но пък плъховете можеше да стигнат до нея първи. Предполагаше, че би трябвало да се чувства признателен към всички тук, задето я бяха спасили, и донякъде наистина изпитваше признателност. Но от друга страна, ги мразеше, задето го въвлякоха обратно в техния объркан свят. Какво беше казал Викус? „Тъй като нашите съдби са преплетени, дрън, дрън, дрън, дрън”. Не искаше да участва в това, но ето че беше тук. Отново.

Бутс заспа веднага щом допря глава до възглавницата, но Грегор се чувстваше неспокоен и угрижен. Не можеше да спи, защото си мислеше за семейството си, за заплахата спрямо Бутс и за застрашително дебнещото присъствие на някакъв гигантски бял плъх някъде там, който го чакаше. Накрая се предаде и реши да се разходи из двореца. Не би трябвало да е проблем; този път не се опитваше да бяга, или нещо от този род.

Вратите, покрай които минаваше, изглежда, водеха към стаи, където живееха хора. Общите помещения, като Високата зала или трапезариите, бяха отворени. Но на етажа на Грегор гледката към пове-чето стаи беше препречена със завеси. Каменните врати сигурно нямаше да са практични, а единствената дървена врата, която беше видял досега в Подземната страна, водеше към стаята с пророчествата на Сандуич.

Грегор беше вървял десетина минути, когато чу гласове, идващи от една стая. Завесата донякъде ги заглушаваше, но все пак се чуваха, защото хората спореха. Беше Викус…

— Трябваше да ми кажеш за обучението. Редно беше да имам право на глас в това!

A c кого говореше?

— Да, да, можехме да се въртим безкрайно в кръг, докато се опитваш да измислиш начин да го предпазиш, но не е възможно. Независимо какво искаш.

Звучеше като Соловет. Тя беше съпруга на Викус, баба на Лукса и предводителка на армията на Регалия. Обикновено говореше с любезен, сдържан тон. Но Грегор я беше чувал да издава резки заповеди в битка. Умението на Соловет да се преобразява от благовъзпитана дама във войник го смущаваше, защото никога не знаеше кое да очаква. Сега звучеше повече като войник.

Грегор не искаше да подслушва, затова се обърна, за да се измъкне незабелязано. После обаче чу името си и не можеше да не се заслуша.

— А замисляла ли си се какво е желанието на Грегор? Той няма ли право на глас? Той отблъсна меча, Соловет. Не желае да се бие — каза Викус.

— Никой от нас не желае да се бие, Викус — каза Соловет.

Викус издаде някакъв звук, подобен на „хм” — изглежда намекваше, че според него може би някой от присъстващите изпитва удоволствие да се бие.

— Никой от нас не желае да се бие — твърдо повтори Соловет, — но всички го правим. А в края на краищата пророчеството нарича Грегор „воина”. Не „миротвореца”.

— О, пророчествата често са подвеждащи. Нарича го „воин”, но може би оръжията му не са онези, които са ни познати. Миналия път се справи много добре без обичайно оръжие — каза Викус. — Ще повторя, че отблъсна меча на Сандуич!

— Да, когато беше в безопасност и си мислеше, че всичко е свършило. Но си спомням, че поиска меч по време на мисията — отвърна бързо Соловет.

— Но нямаше нужда от него. Мисля, че беше по-добре без него — каза Викус.

— А аз мисля, че ако го изпратиш невъоръжен този път, гарантираш смъртта му — каза Соловет.

После настъпи мълчание.

Грегор се отдръпна от вратата възможно най-бързо и някак успя да стигне обратно до стаята си.

Малкото сън, който успя да си открадне тази нощ, беше изпълнен с тревожни сънища.

Глава 6


Грегор се събуди отпаднал и в лошо настроение. Друг долноземец, когото не познаваше, му поднесе закуска. Остави Бутс под грижите на жената, която я беше изкъпала предишната вечер, и се отправи навън. Днес се предполагаше да започне обучението си. Каквото и да беше то.

След като мина по няколко коридора, Грегор осъзна, че няма представа къде трябва да отиде. Лукса беше споменала нещо за поле. Дали имаше предвид спортната арена? Това беше първото нещо, което Грегор беше видял в Регалия — огромният каменен овал, където долноземците играеха някаква игра на топка, яхнали прилепи. Беше на двайсет минути бърз ход от двореца.

Грегор успя да намери изхода, охраняван от двама стражи. Пред него имаше платформа, окачена на въжета. Когато помоли стражите да го свалят до земята, те реагираха изненадано:

— С твоя хвъркач нямате ли уговорка да се срещнете във Високата зала, за да те отведе на обучение? — каза единият.

Предната вечер Арес и Грегор се бяха разделили, без да си разменят нито дума.

— Не, Арес трябва да е забравил — каза той.

— А, да, Apec — каза стражът и погледна многозначително другаря си.

Макар че Грегор беше ядосан на Арес, намекът в този поглед не му хареса.

— И аз забравих — каза той. — Трябваше да му напомня.

Стражите кимнаха и му направиха път да стъпи върху платформата, която спуснаха на шейсет метра до земята. Макар че спускането беше плавно и спокойно, Грегор се беше вкопчил във въжетата. Подземната страна предоставяше безкрайни възможности за подновяване на страха му от височини.

Градът гъмжеше от бледокожи жители с виолетови очи, които се занимаваха с делата си. Много хора се взираха в него, но ако уловеше погледа им, те му кимваха почтително. Някои дори се покланяха. Познаваха го или поне бяха чували за него. Той беше воинът, който беше спасил града им от унищожение. Известно време Грегор се наслаждаваше на вниманието, но после осъзна, че хората вероятно очакваха от него да тръгне да се бие с онзи ги гантски бял плъх. Запита се колко ли войници щяха да му дадат, за да го убият. За толкова голямо и зло същество… може би цяла армия!

Когато пристигна на арената, беше ясно, че е за къснял. Групи долноземци от всякакви възрасти се бяха пръснали по покрития с мъх терен и правеха гимнастика и различни упражнения за разтягане. Не беше много по-различно от загряването преди тренировките по бягане. Докато се оглеждаше за Лукса, един глас привлече вниманието му:

— Горноземецо! Ти се върна! — И преди Грегор да се усети, Марет го сграбчи в толкова силна прегръдка, че щеше да му счупи ребрата. Войникът беше един от най-любимите му долноземци.

— Здрасти, Марет — каза той. — Как вървят работите?

— Много добре, щом ти си тук. Ела, ще се обучаваш на общи умения с мен — каза Марет, като насочи Грегор към няколко деца на неговата възраст.

Докато тичаха из полето, минаха покрай група деца, които се упражняваха с мечове. Никое не изглеждаше на повече от шест години. Очевидно в Подземната страна никога не беше прекалено рано да започнеш да се обучаваш за война.

Грегор забеляза Лукса и зае място близо до нея. Имаха време само да си кимнат, преди класът да Поднови занятието си.

Марет им показа как да направят серия от упражнения за разтягане. Грегор не притежаваше вродена Гъвкавост. Лукса обаче можеше да се извива като бретцел.

Последваха няколко силови упражнения — обичайните лицеви опори, упражнения за коремните мускули, упражнения за краката. Накрая правиха обиколки на арената. Грегор обичаше и спринтовете, и бягането на дълги разстояния. Беше доволен, че единствен в групата си успя да не изостане от Марет, който накрая го поздрави за постижението.

Удоволствието от похвалата на Марет бързо се изпари, когато преминаха към предно и задно кълбо. Всяка година в часа по физическо имаха гимнастика и се налагаше Грегор някак да я изтърпи, докато започнеше баскетболът. Беше прекалено висок и слаб за гимнастика и най-често повечето кълба завършваха с просване по гръб. И точно това му се случи сега.

Лукса застана над него, като се мъчеше да не се разсмее.

— Когато правиш кълбо, не може да разгъваш колене, преди да стъпиш на земята — обясни тя и му подаде ръка да се изправи.

— Да, да, да — каза той, като ѝ позволи да му помогне. От гимнастиката човек винаги можеше да научи нещо полезно, сякаш наистина е възможно да победиш гравитацията, стига само да се съсредоточиш достатъчно.

Марет повика Лукса да покаже някакво упраж нение и тя се впусна в изумителна поредица от пре мятания, приземявайки се на крака с такава лекота, с каквато Грегор би слязъл от бордюра. Другите долноземци избухнаха в спонтанни аплодисменти, а Лукса им отвърна с една от редките си усмивки. После се върна и пробва безнадеждната задача да научи Грегор как да прави циганско колело.

Докато тя обясняваше движенията вероятно вече за осемнайсети път — „Ръка, ръка, стъпало, стъпало, не двете ръце и после двете стъпала” нещо привлече погледа ѝ и лицето ѝ посърна.

Грегор проследи погледа ѝ до входа на арената, където стоеше група от пет деца. Не ги беше виждал преди.

— Кои са тези?

— Братовчедите ми. Трябва току-що да са пристигнали в Регалия — каза Лукса високомерно.

Грегор погледна изненадано групата.

— Мислех, че единствените ти братовчеди са Хенри и, как ѝ беше името, нервното момиче?

— Нериса — каза Лукса. — Да, Нериса и… Хенри. — Струваше ѝ известно усилие да произнесе името. — Те са единствените ми братовчеди от кралско Потекло. Бащите ни бяха братя, кралски синове, и членове на кралското семейство.

Братовчедите на входа зърнаха Лукса и тръгнаха към нея. Тя им кимна с очевидна неприязън.

— Тези петимата са ми роднини по майчина линия. Не са от кралско потекло, макар че много им се иска да е така.

— Не си луда по тях, а? — подметна Грегор.

— Подиграват се на Нериса. На дарбата ѝ и крехкостта ѝ — каза Лукса. — Не, ние не… тоест, аз не ги харесвам.

Грегор се досети, че тя и Хенри са били „ние” толкова дълго, та дори месеци след смъртта му на нея ѝ беше трудно да се възприема отделно от него. Това, разбира се, се усложняваше от факта, че той безцеремонно я беше предал на плъховете, за да се сдобие с властта само за себе си. Ако човек се замислеше, не беше чудно, че Лукса имаше тези лилави кръгове под очите.

— Дошли са от Извора на гости. Да се надяваме, че няма да останат дълго — каза Лукса.

Лукса и братовчедите ѝ си размениха кратки, официални поздрави, а после тя запозна Грегор с тях. Най-големият, Хауард, беше вероятно на около шестнайсет и изглежда тренираше усърдно. Имаше едно момиче на име Стеловет, може би около тринайсетгодишно, което имаше дълги, надиплени сребристо-руси къдрици и беше зашеметяващо красиво. Следващи в редицата бяха двама по-малки близнаци, момиче на име Херо и момче на име Кент. Последно беше едно момиченце, може би на около пет години, вкопчило се в ръката на Стеловет. Името ѝ беше нещо като Чимни, но Грегор си помисли, че не е чул правилно.

На тях им бе трудно да откъснат очи от Грегор. Сигурно за пръв път виждаха горноземец.

— Поздрави, Горноземецо Грегор. Чували сме много за делата ти и сме признателни за завръщането ти — каза Хауард изключително вежливо.

— Няма проблем — каза Грегор, макар че завръщането му беше пълно с проблеми.

— О-о — изрече Стеловет, с меден гласец, — тол кова се радвахме, че си бил там, за да защитаваш Лукса по време на мисията.

— А-ха. Мен поне три пъти щяха да ме изядат плъховете, ако не беше Лукса, затова предполагам, че сме квит — каза Грегор.

Стеловет присви очи, но му се усмихна сладко:

— Да, Лукса е нещо като специалистка по плъховете. Независимо по колко крака имат.

Ужасно беше да кажеш подобно нещо. Беше ясно, че тя имаше предвид Хенри. Грегор познаваше такива деца, деца, които вземаха някакъв наистина ужасен факт от живота ти и го използваха срещу Теб. И не можеше да кажеш нищо по въпроса, защото нещото беше вярно. Почувства дълбока и мигновена неприязън към Стеловет.

Хауард, за негова чест, изглеждаше смутен. Стеловет и близнаците се хилеха самодоволно. Малкото момиченце, Чимни или както там ѝ беше името, Гледаше объркано с широко отворени очи. Не беше Нужно Грегор да поглежда към Лукса, за да знае, че Лицето ѝ сигурно се беше присвило от болка.

Грегор се взря в Стеловет за миг, а после попита Небрежно:

— Е, вие откъде сте?

— Живеем на Извора. Баща ни управлява там — заяви Стеловет гордо.

— Имате ли на Извора много плъхове? — попита Грeгop.

— Не много — каза Стеловет. Сега наблюдаваше Грегop по-внимателно. — Несъмнено се страхуват от бойните ни умения.

— Нямат особена причина да идват — обади се Хауард, като изгледа сестра си неодобрително. — Ще им се наложи да си проправят път с плуване по Коварни речни бързеи, а нямаме реколта или горноземци, които да си струва да унищожат.

— О, в такъв случай виждала ли си изобщо плъх? — остро се обърна Грегор към Стеловет.

Тя си изчерви, обливайки се в ярка розовина от глава до пети:

— Да! Виждала съм плъх! На брега на реката! От ей толкова близо, колкото съм до теб!

— Но, Стеловет — обади се малката Чимни, като подръпна ръката ѝ, — онзи плъх беше мъртъв.

Стеловет порозовя още повече.

— Тихо! — скара се тя на Чимни.

— И аз горе-долу това си мислех — каза Грегор.

— Ей, Лукса, нали щеше да ми покажеш онова премятане?

— Извинете ни, братовчеди — каза Лукса.

Лукса и Грегор се обърнаха и се отдалечиха. Той улови погледа ѝ. Усмихна му се, въпреки че по лице то ѝ още личеше колко е обидена.

— Благодаря ти, Грегор — каза тя тихо.

— Те са идиоти — отговори той, като сви рамене.

— Хайде, давай, Лукса, направи едно от онези премятания. Направи най-невероятното, най-трудното, за което се сетиш.

Лукса се поколеба за момент, съсредоточи се върху една точка на половината път през полето и започна. Впусна се в красива последователност от премятания, завършваща с движение, при което се преобърна цели два пъти във въздуха, напълно изпъната, и се приземи на крака. Хората заръкопляскаха, но тя изтича обратно при Грегор, сякаш не забеляза.

— Сега опитай ти — каза.

— Само ми дай повече пространство — каза Грегор, като залюля ръце, сякаш за да се отпусне, и тя се засмя.

После Марет повика всички заедно, за да започнат да се обучават да си служат с меч. Хауард и Стеловет се бяха присъединили към групата им. Всеки си избра меч от една голяма количка. Грегор огледа Оръжията, като се чудеше какво да прави.

— Ето, Горноземецо, пробвай този — каза Марет. Взе един меч, като опря долния край на острието на Китката си, и подаде ръкохватката на Грегор.

Пръстите на Грегор се затвориха около дръжката И той почувства тежестта на меча в ръката си — тежък при ръкохватката, лек при върха на острието. Размаха го няколко пъти във въздуха и мечът извистя.

— Как го усещаш? — попита Марет.

— Добре, предполагам — каза Грегор. Всъщност не усещаше нещо определено. Чувстваше се донякъде облекчен. Това, че го бяха обявили за воин, го изнервяше. Не обичаше да се бие, и се зарадва, че не изпитва нищо по-различно, докато държи меча.

Марет раздели останалите от групата на двойки, за да се упражняват. После отведе Грегор настрана зa първия му урок по бой с мечове. Войникът му показа различни атаки, които можеха да се предприемат с меча, и различни начини за отбиване на тези атаки. Грегор не виждаше какъв е смисълът от това, тъй като не изглеждаше вероятно да се бие с човек, но предположи, че това са просто основни неща, които всички трябваше да научат.

Прекъснаха за няколко минути почивка, а после Марет обяви, че е време за упражнения с оръдията.

— Упражнения с оръдия? Ще стреляме с оръдия? — обърна се Грегор към Лукса.

— О, не, това са малки оръдия за упражненията с мечове. За да станем по-бързи и по-точни — каза Лукса. — Ще видиш.

Докараха на полето три малки оръдия. Отстрани Марет постави едно буре с някакви восъчни предмети, големи колкото топки за голф.

— Това са кървави топки — каза Лукса, като протегна една в дланта си.

Когато взе топката, Грегор почувства как вътре се плиска някаква течност.

— Значи е пълна с кръв? — попита той, леко отвратен.

— Не, само червена течност, която прилича на кръв. Така е по-лесно човек да види дали е уцелил, или не — каза Лукса.

Трите оръдия бяха разположени в полукръг и за редени с по пет „кървави топки” всяко. Долноземците се събраха пред тях.

— Е, кой е достатъчно смел да опита пръв? — попита Марет с усмивка. — Защо не ти, Хауард? Помня, че се справи доста добре миналия път, когато ни гостува.

Хауард застана между оръдията. Едното беше срещу него, другото — от дясната му страна, третото — от лявата. Бяха разположени на пет-шест метра едно от друго. По заповед на Марет трима долноземци завъртяха страничните ръчки на оръдията. „Кървавите топки” започнаха да се изстрелват бързо от цевите право към Хауард. Той размахваше с меча си напред-назад, като се опитваше да се отбранява отпред и отстрани. Седем „кървави Топки” се пръснаха, разсечени от меча му. Другите осем обаче лежаха невредими на земята около него. Цялото упражнение продължи само десетина секунди.

— Добре се справи, Хауард — каза Марет и Хауард изглеждаше доволен от себе си.

— Това добре ли беше? — Грегор попита Лукса, à тя сви рамене:

— Не беше зле — беше единствената похвала, която успя да изрече.

Един по един, всички минаха по реда си на „огневата линия”. Някои уцелиха само по една-две топки. Лукса уцели седем, колкото и Хауард, в Стеловет постигна задоволителния резултат от пет. След като всички долноземци приключиха, Марет нареди да преместят оръдията в друга част на полето.

— Горноземецът няма ли също да опита? — попита невинно Стеловет.

— Това е първият му ден на упражнения с меч — Каза Марет.

— Предполагам, че е прекалено стряскащо — каза Стеловет, — дори за някой толкова опитен.

— Много се съмнявам, че Грегор се е стреснал — каза Марет с уважение. — Но нашите оръжия са му непознати. Би ли искал да опиташ, Грегор? Само като упражнение. Почти никой не уцелва много при първия опит.

— Разбира се, защо не? — каза Грегор. Беше странно: донякъде наистина искаше да опита. Струваше му се обаче, че това беше като онези панаири, на които беше ходил във Вирджиния. Там имаше разни игри като например да хвърлиш топка за софтбол в кана за мляко или да уцелиш стъклена чиния с монета от четвърт долар. Изглеждаха прости, но когато човек ги пробваше, се оказваха почти невъзможни. И все пак, трябваше да опита.

Грегор застана между оръдията. Протегна меча пред себе си, както бе видял да правят долноземците. Усети онова чувство на тревожност и леко вълнение, което го обземаше, когато трябваше да удари топката при игра на бейзбол. Чу как Марет дава заповед за стрелба.

И тогава се случи нещо странно. Когато първа та топка излетя от оръдието, арената, долноземците, почти всичко около него утихна и придоби неясни очертания. Виждаше само „кървавите топки”, които летяха към него от всички посоки. Ръката му се движеше. Чуваше как острието свисти. Нещо се разплиска по лицето му. И после всичко свърши.

Сцената около него пак дойде на фокус: първо стените на арената, после смаяните изражения ш долноземците. Усещаше, че от лицето и ръцете му капе течност. Чуваше силните удари на сърцето си. Погледна надолу към земята.

В краката му лежаха петнайсет разсечени топки.

Глава 7


Грегор разтвори пръсти и мечът падна на земята. Блестеше от червената течност, която, дори и да не беше наистина кръв, със сигурност приличаше на такава. Той прокара дясната си длан по предницата на ризата и остави голямо червено петно. Внезапно му прилоша.

Обърна се и се отдалечи от меча, от „кървавите топки” от долноземците, които сега говореха с възбудени гласове. Вестта за онова, което току-що беше направил, сигурно се разнасяше из арената, защото хората бързаха към мястото с оръдията. Усещаше, че го настигат, а някой, вероятно Марет, го повика по име. Задъхваше се.

Внезапно пред него се озова Арес.

— Знам едно място — беше всичко, което каза.

Грегор автоматично се качи на гърба му и излетяха. Чу как няколко души го викат, докато двамата с Арес излитаха от стадиона, но Арес не спря. Отправиха се не в посока на Регалия, а в тунелите срещу входа към града.

— Ще имаш нужда от осветление — каза Арес, като се насочи под ъгъл към редицата факли пo стената на тунела, и Грегор се пресегна и издърпа една. В светлината на факлата ръката му заблестя

Мокра и червена. Извърна поглед.

Арес се спусна в един страничен тунел, който се разклоняваше многократно. Накрая пристигнаха при малко подземно езеро с десетки пещери от двете страни. Прилепът влезе в една от тях. Входът беше тесен, но после се разкриваше широко пространство. От високия таван се спускаха големи кристални образувания. Грегор се плъзна от гърба на Арес и стъпи на каменния под.

Притисна чело към коленете си и почака, докато дишането му се нормализира. Какво се беше случило там? Как беше уцелил всичките петнайсет „кървави топки”? Марет го беше учил да си служи с меч и не се беше случило нищо необикновено, но когато «кървавите топки” полетяха към него…

— Видя ли? Видя ли какво направих? — попита той Арес. Тази сутрин около арената кръжаха няколко прилепа, но не беше забелязал Арес сред тях.

Прилепът остана да седи неподвижно за момент, После отговори:

— Съсече всички „кървави топки”.

— Уцелих ги всичките — каза Грегор, все още опитвайки се да си спомни станалото. — Но аз дори не умея да си служа с меч.

— Очевидно учиш бързо — каза Арес и кой знае защо на Грегор му стана смешно. Огледа пещерата. Имаше запаси от храна, одеяла, резервни факли.

— Какво е това място? Нещо като твое… скривалище? — попита Грегор.

— Да, скривалището ми — каза Арес. — По едно време беше и на Хенри. Идвахме тук, когато не искахме да сме близо до други хора. Сега е не толкова мое скривалище, колкото мой дом.

Грегор бавно схвана значението на думите му:

— Значи вече не живееш с другите прилепи? Мислех си, че когато сключих клетвен съюз с теб, това е оправило нещата — за историята с Хенри и така нататък.

— Това ме спаси от официално прогонване. Но никой освен Аврора и Лукса не желае да говори с мен — каза Арес.

— Нито дори Викус? — попита Грегор, забравяйки за минута собствените си проблеми.

— Е, да, Викус. Но той е готов да говори с всеки отбеляза Арес без особено въодушевление.

Грегор не беше съзнавал, че положението на прилепа е толкова лошо. Макар да не беше изгонен във физическия смисъл на думата, Арес беше изгонен от собствения си свят. А после, когато се беше появил отново, Грегор не беше правил друго, освен да му дава заповеди.

— Виж, много съжалявам за вчера — каза той. Бях ядосан и уплашен за Бутс, и си го изкарах на теб.

— Аз също бях ядосан за разни неща, които нямат много общо с теб — каза Арес.

Значи нещата между тях не бяха толкова зле. Но Грегор все още чувстваше, че не познава Арес.

— Всъщност как се обвърза в клетвен съюз с Хенри? — изтърси той. Може би беше нелюбезно да пита, но това беше главното нещо, което го интересуваше.

— Хенри ме избра, защото бях буен и за мен се знаеше, че нарушавам много от правилата на моята земя. Аз избрах Хенри, защото бях поласкан, а той беше кралска особа и знаех, че под неговата закрила могат да ми бъдат простени много неща — каза Арес. — Не беше съвсем зле. Летяхме добре заедно И имахме общи вкусове за много неща. В повечето отношения си пасвахме. В едно — не.

Значи Арес е бил нещо като „лошо момче” и бунтap сред прилепите. Разбира се, това беше точно типът прилеп, какъвто Хенри би избрал. Грегор също бешe избрал Арес, защото прилепът беше рискувал всичко, за да спаси живота му — но дали щеше да го избере, ако обстоятелствата не бяха толкова необичайни? Не знаеше.

На входа на пещерата се чу шумолене на криле и Аврора влетя вътре с Лукса.

— Знаехме си, че ще сте тук! — извика Лукса. Скочи от Аврора и прекоси пода с почти танцова стъпка, като плесна с ръце. — Не беше ли прекрасно? Видяхте ли? Видяхте ли изражението на Стеловет?

— Все едно беше пила оцет — измърка Аврора, явно също в добро настроение.

— Защо? — попита Грегор.

— Защо ли? Заради теб и „кървавите топки”! — възкликна Лукса, сякаш той беше прекалено тъп, за да го проумее. — Смяташе да те накара да изглеждаш като глупак, а вместо това ти уцели всичките! Почти никой досега не е правил това, Грегор! Беше блестящо!

За първи път Грегор изпита известна гордост от постижението си. Може би беше реагирал пресилено, заради фалшивата кръв и така нататък. Може би всъщност просто беше постигнал нещо страхотно, като например да вкара всички топки в игра на билярд или да спаси невъзможна топка в бейзболеи мач.

— Сериозно? — попита.

— Естествено! А Стеловет не съм я виждала тод кова раздразнена от пикника насам! — каза Лукса и се разсмя.

И двата прилепа започнаха да издават особени звуци — нещо като „хъ-хъ-хъх“, и на Грегор му отне един миг да осъзнае, че се смеят.

— О, Грегор, трябваше да видиш това. Викус принуди всички ни да отидем на този пикник с братовчедите ми от Извора, защото мислеше, че това ще ни помогне да се разбираме по-добре. А Стеловет вече се преструваше, че чува плъхове и Нериса изпадаше в ужас. Затова Хенри я подлъга да яде пашкули от нощни пеперуди. Тя прекара целия следобед, като измъкваше копринени нишки от устата си и повтаря ше: „Аш тфа няма да го забрафя!” — каза Лукса, доста добре имитирайки човек с пълна с коприна уста.

— Как я е накарал да яде пашкули? — попита Грс гор, едновременно развеселен и отвратен.

— Каза ѝ, че са деликатес, запазен само за кралски особи, и че не може да ѝ предложи да ги опита. Тя веднага отмъкна цяла шепа и ги натъпка в устата си — обясни Лукса.

— Хенри можеше да я преметне да направи всичко — каза Арес и последваха още няколко „хъ-хъ-хъх”. А след това смехът му внезапно заглъхна. — Можеше да преметне всички ни.

Върху прилепите и Лукса сякаш се спусна облак. Хенри се беше отнесъл с тях много по-зле, отколкото със Стеловет.

— За каквото и да е грешил Хенри, беше прав за братовчедите ми от Извора — каза Лукса мрачно. — Особено Стеловет. Тя си мечтае Нериса и аз да : умрем, защото си мисли, че Викус ще стане крал и тогава тя, като негова внучка, ще бъде принцеса. Известно време всички мълчаха, после Аврора внece по-весела нотка в разговора:

— Постижението на Грегор ще бъде от полза за теб, Арес.

— Ще видим — каза Арес.

— Ще бъде. Няма да ти навреди да имаш клетвен съюзник, който може да уцели всички топки — каза Лукса. — Сега никой няма да посмее да се прави, че не те вижда.

Грегор се надяваше, че това е вярно. Арес изглежда не водеше особено весел живот.

Арес и Аврора изведнъж вдигнаха глави. Лукса се заслуша за секунда, а после скочи върху гърба на Аврора. Изчезнаха в миг.

Грегор дочу в далечината свирене като от рог. Имаше висок, протяжен и пронизителен звук.

— Какво има?

— Това е предупреждение, Горноземецо. По-добре се качвай на гърба ми — каза Арес.

Грегор взе една факла и преметна крак през врата на Арес. Моментално се издигнаха във въздуха.

— Предупреждение ли? Какво предупреждение? — попита той, докато правеха завой над езерото.

Арес проговори спокойно, но мускулите му бяха напрегнати:

— Означава, че плъховете са влезли в Регалия.

Глава 8


Грегор се вкопчи в козината на Арес и моментално допусна най-лошото. Щом плъховете бяха в Регалия, сигурно бяха дошли заради едно нещо: Бутс!

— Побързай, Арес! Моля те! — каза Грегор.

— Да, Горноземецо, ще побързам — каза Арес. Мощните му криле се размахваха неясно нагоре-надолу. — А Лукса и Аврора ще отидат право при сестpa ти.

Пътят беше само няколко минути, но на Грегор му се стори, че мина цяла вечност, докато се върнат на арената. Представяше си армия от плъхове, пробиващи си път с нокти през Регалия, съсредоточени само върху една мишена. Може би грамадният бял плъх лично бе дошъл да я убие!

Когато навлязоха с бясна скорост в стадиона, един страж им извика и взе да маха с ръце към масивните каменни врати, които отделяха игралното поле от града.

— Само два са! Там, пред вратите! Дръпнете се назад!

Арес спря рязко, но бяха достатъчно близо, за да видят добре битката на земята. Пред вратите имаше два плъха, биещи се за живота си срещу десетина души върху прилепи. Изглежда, че по-дребният плъх можеше да отскача удивително високо от земята. Не успяваше обаче да се включи кой знае колко в битката, защото другият, който беше много по-едър от него, го защитаваше от най-ожесточените атаки.

Едрият плъх се движеше толкова бързо, че Грегор не можеше да каже много за него. Въртеше се в кръг, отскачаше от предни на задни крака, хвърляше се бясно към всичко, което се окажеше в обсега на ноктите и зъбите му. Грегор виждаше, че има ранени прилепи и хора, но нито един удар не попадаше върху плъха. Все едно гледаше някой от онези филми за бойни изкуства, в които никой не може да докосне главния „сенсей” или учител, или както там се казваше, беше все едно да гледаш…

— О, не! — възкликна Грегор. — Това е той. Трябва да е…

— Рипред! — прекъсна го рязко Арес.

— Спри ги! — извика Грегор.

Арес вече се спускаше. Той пикира странично и събори двама ездачи от предната линия. Описа осморка, която обърка още няколко, и направи някакво странно кръжащо движение във въздуха над главата на Рипред.

— Спрете! — изкрещя Грегор. — Спрете, той е приятел!

Долноземците се дръпнаха назад, за да не го уда рят и гневно закрещяха на Арес да се отмести.

— Не, вие не разбирате! Той е на наша страна! Това е Рипред! — изкрещя Грегор, за да надвика врявата. Долноземците чуха името Рипред и мълчаливo отстъпиха назад.

Едрият плъх спря да се върти и падна почти лениво по гръб. Белязаното му лице разцъфна в широка, зъбата усмивка и той започна да се смее:

— О, погледни ги, Горноземецо. Не са ли страшно забавни?

На Грегор също му идваше да се засмее, защото някои долноземци буквално бяха зяпнали от учудване, но потисна порива.

— Стига! — каза той на Рипред. — Не е смешно.

Рипред само се разсмя още по-силно.

— Знаеш, че е! Знаеш, че и на теб ти идва да се разсмееш!

Толкова глупаво беше да кажеш подобно нещо Насред цялото напрежение, че думите завариха Грегор неподготвен и той наистина издаде нещо като смях. Спря се бързо, но беше твърде късно. Всички Го бяха чули.

— Млъквай! — повтори Грегор, но Рипред не му обърна никакво внимание и продължи да се залива от смях.

— Може ли да извикате например Викус, Соловет или някой друг? — попита Грегор. Никой от долноземците не му отговори, нито пък литна. Забеляза по-дребния плъх, който се притискаше към вратите задъхан и с широко отворени очи. Предположи, че е приятел на Рипред. — Хей, съжалявам за това. Аз съм Грегор. Приятно ми е да се запознаем.

Плъхът оголи зъби и изсъска злобно, при което и Грегор, и Арес потрепнаха и се дръпнаха.

Рипред удряше с опашка по земята в пристъп на развеселеност:

— О! О! Не е нужно да се опитваш да я умилостивяваш със сладки приказки — изрече задъхано той. — Туичтип мрази всички!

По-дребният плъх, Туичтип, се озъби на Рипред. После изрови дупка в мъха с едно замахване на лапата си и зарови нос в нея.

Изглежда Туичтип беше странна.

— Наземна формация! — изкомандва един глас. Грегор се обърна и видя Соловет, възседнала прилеп, да се спуска за кацане. Долноземците приземиха прилепите си в плътна формация „ромб“. Без да обръща внимание на Рипред, Соловет тръгна сред войниците и прилепите, изпращайки ранените да получат медицинска помощ. После отпрати останалите.

Дотогава Рипред се беше овладял и се беше изпънал удобно на хълбок. Туичтип още стоеше с нос, заровен в дупката в мъха. Дишаше през устата, с късо, тревожно пуфтене.

Соловет се приближи към плъховете, като междувременно даде знак на Арес да кацне. Огледа на трапниците с каменно изражение.

— Току-що изпратих единайсет души от моите войници в болницата.

— О, само ги одрасках. Просто им дадох малко възможност да се упражнят на живо върху плъхове, а според мен и двамата трябва да признаем, че имаxa нужда от упражнението — каза Рипред с многозначително кимване.

— Трябваше да се срещнеш с нашия патрул при Куинсхед утре — каза Соловет.

— Това за утре ли беше? Сигурен бях, че е днес. И чакахме, и чакахме, а горката Туичтип беше толкова нетърпелива да види за пръв път Регалия, че сърце не ми даде да я разочаровам дори минута повече. Нали, Туичтип? — каза Рипред, като смушка плъха с връхчето на опашката си.

Туичтип рязко измъкна нос от мъха, щракна със зъби към опашката на Рипред, която той измъкна от обсега ѝ точно навреме, и отново заби нос в пръстта.

— Не е ли истинска чаровница? Не е ли просто неустоима? — каза Рипред. — И я имах само за себе си по време на пътуването от Мъртвата земя. Представете си колко беше забавно.

Туичтип го изгледа гневно, но не нападна отново.

— И по каква причина имаме удоволствието да бъдем в компанията ѝ? — попита Соловет, като измери с поглед Туичтип.

— Ами, доведох я като подарък. За теб, за твоите хора и за нашия Грегор. Да, най-вече за Грегор — каза Рипред.

Грегор разтревожено погледна разгневения женски плъх:

— За мен ли? Тя е подарък за мен?

— Е, не буквално. Едва ли може да се каже, че я притежавам. Но се спазарих с нея. Тя се съгласи да ти помогне да намериш Гибелния, а аз се съгласих да ѝ позволя да живее с моята весела малка компания от плъхове в Мъртвата земя, ако успее — каза Рипред. — Виждаш ли, преди години е била прогонена от земята на гризачите, и оттогава оцелява сама.

— Защото е луда — каза Соловет, сякаш беше очевидно.

— О, не, не е луда. Туичтип е надарена. Покажи на хората какво можеш да правиш, Туичтип — каза Рипред. Туичтип само го изгледа злобно. — Хайде, давай, покажи им, иначе отново те чака живот с мен, моя милост и моята очарователна особа.

Туичтип неохотно повдигна глава и изтръска мъха и пръстта от носа си. Наклони брадичка на зад, подуши силно и направи гримаса:

— Сестрата на момчето се намира на третото ниво от голяма кръгла постройка в стая с осем други мъничета и двама големи. Току-що е яла торта и прясно мляко. Расте ѝ ново зъбче. Пелената ѝ е мокра, а ризката ѝ е розова — изсъска Туичтип. После пак натика нос в мъха.

Соловет повдигна вежди.

— Тя е мирисовидка?

— Да, обонянието ѝ е така неестествено изострено, че може да долавя дори цветове. Тя е една на милион. Аномалия. Прищявка на природата. Парий, защото представителите на собствения ѝ вид намират дарбата ѝ за много изнервяща. Но струва ми се изключително полезна за теб, скъпа моя Coловет — каза Рипред.

— А и не е лош боец. Щом е оцеляла сама в Мъртвата земя. — За първи път Соловет се усмихна. — Можеш ли да останеш за вечеря, Рипред?

— Мога да бъда убеден — каза Рипред. — Може ли да приготвят онова нещо със скаридите? И да не пестят сметаната.

— Никакво пестене на сметаната — съгласи се Соловет.

— И дайте на Туичтип много храна, но я пригответе без подправки. Обработвайте я възможно най-малко. Миризмата ви е отблъскваща за нея — каза Рипред.

Соловет нареди да заведат Туичтип в една отдалечена пещера извън Регалия, където миризмите на града нямаше да са толкова мъчителни за нея.

Преди да тръгнат, Соловет се обърна към Грегор:

— Нямах време да те поздравя както трябва, Грегор. Чух, че си предизвикал истинска сензация на днешната тренировка.

— Предполагам — каза Грегор.

— Разсякъл е всичките топки — каза Соловет на Рипред.

— Сериозно? — каза Рипред, като го огледа с интерес. Внезапно опашката на Рипред се вдигна ей така, от нищото, и рязко замахна към Грегор. За своя изненада, Грегор откри, че вече я е стиснал в ръка. По рефлекс беше парирал удара на сантиметри от лицето си.

— Е, това не може да се научи — каза Рипред, като измъкна опашката си от хватката на Грегор.

Рипред се отправи към двореца със Соловет през някакъв таен проход, за да не предизвика паника в града.

Арес отлетя с Грегор обратно до двореца. Стражите във Високата зала го поздравиха, а след миг колебание поздравиха и Арес. Може би Аврора беше права. Може би положението на Арес щеше да се подобри сега, когато беше обвързан в клетвен съюз с някой, който можеше да разсече всичките кървави топки.

В банята той дълго търка фалшивата кръв, но въпреки това по кожата му останаха петна. Накрая се отказа с надежда, че петната ще се изличат, преди да се върне на училище — след като белият плъх загинеше или каквото там се случеше.

Отиде да прибере Бутс от детската стая и се за радва да види Дулсет, изключително милата бавачка, която се беше грижила за сестричката му при първото им слизане в Подземната страна.

— Как е тя?

— О, Бутс прекара чудесен ден. Мисля обаче, че Темп се поизмори — каза Дулсет и кимна към ъгъла.

За пръв път Грегор забеляза гигантската хлебарка. Група дечица го издокарваха в маскарадни дрехи. Всеки крак на насекомото беше с различна обувка. Главата му се подаваше от дълга пурпурна рокля, която се беше набрала около врата му. Розови панделки кичеха клюмналите му антенки. Бутс нахлупи на главата му една мъхеста шапка и всички деца за подскачаха нагоре-надолу, пискайки от възторг.

— Темп има шапка! Темп има шапка! — грейна Бутс в усмивка към Грегор, когато той дойде да я йземе.

— Оооох — изохка печално Темп. — Оооох.

— Има и още как — каза Грегор. — И изглежда много хубаво. Но сега е време за вечеря, Бутс. — Коленичи и прошепна на Темп: — Не бери грижа, приятелче. Ще те измъкна оттук. — Като се мъчеше да не се засмее, той започна да освобождава нещастното насекомо от дрехите. Често беше ставал обект на Карнавалните игри на Бутс и му съчувстваше. Това вероятно продължаваше от часове.

За нещастие вечерята се оказа нещо като "среща на ветераните" за участниците в мисията, предречена от Сивото пророчество — онези, оцелели след нея, във всеки случай. От осмината, които бяха доживели да разказват историята, отсъстваше само бащата на Грегор. Грегор, Бутс, Лукса, Аврора, Арес, Темп и Рипред до един бяха там, със Соловет и Викус начело на масата. Може би Викус си беше мислил, че това ще им даде известна утеха, но ако спомените, които то пробуди за мъртвите — двата паяка Гокс и Трефлекс, хлебарката Тик и братовчеда на Лукса Хенри — бяха болезнени за Грегор, те сигурно бяха безкрайно мъчителни за някои от другите оцелели.

Не помогна и фактът, че Бутс едва сега забеляза отсъствието на Тик. Бутс спеше, с висока температура, когато Тик беше дала живота си, за да я спаси. Когато се прибраха вкъщи, Бутс разказваше за Тик, сякаш тя беше жива и здрава. Грегор не я разубеди, защото не знаеше как да обясни на едно двегодишно дете, че приятелката му е мъртва, а и тогава нямаше никакво намерение да се връща тук. Сега гласчето ѝ, което не спираше да повтаря: „Къде Тик? Къде Тик?” му причиняваше дълбока болка.

След няколко минути повтаряне: „Къде Тик?" почти всички спряха да ядат. Без дори да се извини, Арес просто стана и излетя от стаята, а Темп се скри под масата и оттам се разнасяше странно щракане, за което Грегор предположи, че може би е нещо като плач при хлебарките.

Дори Рипред изглеждаше учуден, когато видя присъстващите.

— Ах, Викус, ти наистина ли си помисли, че ще си разправяме истории за войната?

— Помислих си, че може да ни подейства добре — каза Викус — Да помогне на някои да приемат за губите си.

При тези думи Лукса скочи на крака, като събори стола си на пода. Двете с Аврора изчезнаха след секунди.

— Да, действа ни много добре — отбеляза Рипред.

— А, хубаво, сипете ми още. — Плъхът обви лапа около голяма купа, пълна със скариди в сметаном сос и я дръпна пред себе си. Натика муцуната си в купата и погълна всичко на един дъх. Това поне отклони вниманието на Бутс, която беше толкова запленена от начина му на хранене, че и тя натопи лице в чинията си, за да му подражава.

— М-м… — изрече замечтано Рипред, докато измъкваше от блюдото муцуната си с капещ от нея сос.

— М-м… — повтори като ехо Бутс. Тя се разсмя, натопи пак лице в чинията си и сръбна шумно.

Рипред се облиза с дългия си език, за да почисти сметаната.

— В Мъртвата земя няма такива удоволствия. Нищо кой знае какво няма напоследък, разбира се. Откакто хората спряха достъпа на гризачите до основните места за риболов.

— Навярно малко глад ще им помогне да осъзнаят колко глупаво беше да ни нападнат — каза Соловет, като си сипа голяма порция гъби.

— Нима гризачите наистина умират от глад? — попита Викус.

— А ти съмняваш ли се? — отвърна Рипред. — Вие ги изтикахте обратно до границата на мравките. В реките, все още достъпни за тях, е опасно да се лови риба и се намират надолу по течението срещу пълзливците, така че уловът е слаб. С какво, според теб, се изхранват?

Настъпи мълчание.

Грегор се опита да си представи какво е да си плъх и да си гладен. Знаеше от собствен опит, че когато си гладен, не мислиш за нищо друго, освен да намериш храна — или може би в случая на плъховете, да си отмъстиш.

— Това не е от полза за генералния план — каза Рипред. — И без това си имам много трудности.

А ти жънеш онова, което пося, Соловет.

— Това ли дойде да ми кажеш, Рипред? — попита Соловет, без да се трогне.

— Не. Ти знаеш какво правиш. Или поне ти е приятно да мислиш, че знаеш. Дойдох да доведа Туичтип и да науча Грегор на още едно полезно нещо, което не може да научи от теб. — Рипред напъха цял хляб в устата си и стана от масата. — Готов ли си, момче?

— За какво? — попита Грегор, като гледаше как от устата на Рипред хвърчат трохи.

— За първия си урок — каза Рипред, като преглътна мощно. — Той започва сега.

Глава 9


— Ехолокация? — попита озадачено Грегор. — Ще ме учиш на ехолокация? — Стоеше в кръгла пещера някъде дълбоко под Регалия само с мини фенерчето си.

Рипред се беше облегнал на стената. Имаше ужасна стойка, дори за плъх. Когато се биеше, всичко в тялото му сякаш се подреждаше и пращеше от енергия и мощ. През останалото време не беше приятна гледка. Напомняше на Грегор за някой от онези едри бейзболни питчъри, които се тътреха тежко, с кореми, почти готови да пръснат копчетата на екипите им. Човек не би си помислил, че могат да се затичат, без да им се наложи да спрат и да си поемат дъх. Но стигнат ли до мястото на питчъра, изстрелваха бърза топка със скорост сто и петдесет километра в час, от която батерът направо ставаше разноглед.

Сякаш дори да седне беше твърде голямо усилие за него, Рипред приклекна и се подпря на стената на пещерата.

— Да, ехолокация. Кажи ми какво знаеш за нея.

— Знам, че прилепите я използват. Може би и делфините. Тя е като радар. Издават звук, той се отразява от предмета и те разбират къде се намира, без да го виждат — каза Грегор. — Но хората не могат да правят това. Аз не мога да го правя.

— Всеки може в някаква степен. В Горната земя някои слепи хора го използват с отлични резулта ти — каза Рипред. — Хората в Подземната страна нему отдават особено значение, но в това отношение са глупаци. Всички ние, останалите, тук долу го из ползваме в някаква степен.

— Искаш да кажеш, хлебарките, паяците и…? поде Грегор.

— Всички. Това, че цели поколения са живели в тъмното, е помогнало на умението да се развие. Но ако можеш да овладееш дори най-основните ѝ елементи, ехолокацията ще бъде безценна за теб — обясни Рипред. — Например ако останеш без осветление в пещера с плъх.

Грегор видя как Рипред замахва с опашка и вдигна ръка да я посрещне, но този път плъхът го изпревари. Всъщност той изби фенерчето от ръката на Грегор със задния си крак и то се завъртя и полетя към стената на пещерата на пет-шест метра от тях. Лъчът сочеше към камъка и двамата останаха в пълен мрак.

Гласът на Рипред го сепна:

— Сега съм ето тук — обади се плъхът зад гърба му. Грегор рязко се обърна, но някъде вляво от него Рипред прошепна: — А сега — тук.

Фенерчето отново прелетя с въртене по пода и се блъсна в краката на Грегор. Той го вдигна и видя, че плъхът отново се беше излегнал до стената, в далечния край на пещерата, не там, където беше паднало фенерчето.

— Е, хайде научи ме — каза Грегор, обезкуражен.

Като начало Рипред го накара да затвори очи и зацъка с език. После трябваше да се вслушва много внимателно в начина, по който звучи. Предполагаше се, че звукът ще е по-различен, когато го насочваше към стената на пещера, отколкото когато го насочваше към Рипред. После Рипред го накара да изключи фенерчето, да цъкне с език, да се заслуша и да насочи фенерчето натам, където според звука! Можеше да е плъхът.

Наистина полагаше усилия, но за последните два дни му се събираха само около три часа сън, плюс ужасът от това, че беше отново в Подземната страна, и пророчеството, и обучението, и…

— Съсредоточи се, Горноземецо! Това може да ти спаси живота! — изръмжа Рипред, когато Грегор не успя да го открие за десети пореден път.

— Това е глупаво, Рипред — всичко ми звучи еднакво! — ядоса се Грегор. — Добре, не мога да го направя.

— Не, не е добре. Ще се упражняваш. Всеки път, Когато ти се отдаде възможност тук долу и когато се прибереш вкъщи — ако изобщо се прибереш вкъщи, винаги, когато можеш — нареди Рипред. — Може и да не го овладееш, но очевидно ще постигнеш някакво подобрение!

— Добре. Хубаво. Ще се упражнявам. Приключихме ли? — попита Грегор леко надменно. Нямаше особено намерение да спори повече с плъха.

Изведнъж носът на Рипред се озова на сантиметри от неговия. Очите му бяха присвити гневно.

— Слушай, воине — изсъска той. — Един ден ще установиш, че няма значение дали можеш да уцелиш три хиляди „кървави топки”, ако не можеш да намериш една в тъмното. Ясно ли ти е?

— Да — успя да продума Грегор. Рипред не по мръдваше. — Значи, ще се упражнявам. Обещавам — каза Грегор. — Наистина.

— Хубаво. Сега да идем да поспим. И двамата сме изтощени — каза Рипред.

Докато вървяха мълчаливо към града, Грегор се запита дали Рипред би се поколебал да го убие. Когато бяха на мисията за откриването на баща му, Рипред му беше спасил живота, защото се нуждаехме взаимно един от друг: Грегор имаше нужда от Рипред, за да намери баща си. Рипред имаше нужда от Грегор, за да му помогне да победи крал Горджър и някой ден той да стане водач на плъховете. Рипред сигурно още имаше нужда от Грегор за Гибелното пророчество. Но след като Грегор престанеше да му е полезен, дали нямаше да поиска да се отърве от него?

Грегор влачеше крака, докато се изкачваше по стълбите към мястото, където мислеше, че е спалнята му. Тук беше много късно — вероятно горе-долу времето, по което беше пристигнал в града предишната нощ — и всички спяха. Изгуби се и нямаше кой да го упъти. Докато се луташе наоколо, търсейки някой страж, стигна пред дървената врата на стаята с пророчествата на Сандуич.

Вратата беше открехната. Това бе странно; мислеше, че я държат заключена през цялото време. Вътре сигурно имаше някой.

Бутна вратата да я отвори по-широко и пристъпи вътре.

— Хей? Има ли някой вътре?

Отначало си помисли, че стаята е празна. Лампата под Гибелното пророчество още светеше, но не изглеждаше някой да го чете. После чу слабо шумолене в далечния ъгъл и тя пристъпи на светло.

— О! — Грегор подскочи не само защото се стресна, а защото видът ѝ бе страшен. Беше виждал Нериса само веднъж, когато се сбогуваше с брат си Хенри, преди да заминат на мисията. Грегор помнеше, че беше много слаба и изглеждаше нервна. Беше му дала препис от Сивото пророчество, за да го вземе със себе в пътуването. Лукса му беше казала, че : тя може да гадае бъдещето, или нещо такова.

Ако преди беше слаба, сега тя беше направо мършава. Очите ѝ блестяха огромни и хлътнали на светлината на факлата. Докато Лукса имаше светло-виолетови кръгове под очите, тези на Нериса бяха подчертани от тъмночервени полумесеци. Косата ѝ, която се спускаше много под кръста, беше свободно пусната и със заплетени кичури. Макар да беше загърната в дебело наметало, трепереше от студ.

— О, съжалявам. Не исках да… аз просто… само търсех да спя… искам да кажа, търсех мястото, където спя. Спалнята ми. Извинявай. — Грегор тръгна да излиза заднешком от стаята.

— Не, почакай, Горноземецо — каза Нериса с треперлив глас. — Остани за малко.

— О, добре, разбира се — каза Грегор, обзет от отчаяно желание да се измъкне навън. — Е, как си, Нериса? — попита той, а после се присви от смущение. Как си мислеше, че ще се чувства тя?

— Напоследък не съм добре — каза Нериса уморено. Но в думите ѝ нямаше самосъжаление и кой знае защо те прозвучаха още по-тъжно

— Виж, съжалявам за брат ти, за Хенри — каза Грегор.

— Може би е по-добре, че е мъртъв — каза Нериса.

— Наистина ли? — възкликна Грегор, шокиран от прямотата ѝ.

— Като си помислиш за другите възможности каза Нериса. — Ако беше успял да се съюзи с гризачите, всички щяхме да сме мъртви. Ти, сестра ти, баща ти. Целият ми народ. Също и Хенри. Но, разбира се, той много ми липсва.

Нериса може и да беше напълно съсипана, но не се страхуваше да погледне истината в очите.

— Знаеш ли защо го направи? — осмели се да попита Грегор.

— Страхуваше се. Знам го. И мисля, че по някакъв начин е смятал, че съюзяването с плъховете ще му донесе сигурността, за която копнееше — каза Нериса.

— Сгрешил е — каза Грегор.

— Дали? — попита Нериса и се усмихна. Което беше още по-стряскащо.

— Така мислех. Ти не каза ли току-що… че ако беше постигнал каквото си е наумил, всички щяхме да сме мъртви? — попита Грегор. Може би тя все пак наистина беше донякъде луда.

— О, да. Методите му несъмнено бяха погрешни. Нериса изгуби интерес към разговора и се приближи бавно към Гибелното пророчество. Вдигна ръка и бавно опипа буквите с тънките си пръсти, сякаш четеше Брайлова азбука. — А ти, воине? Готов ли си да се изправиш срещу Гибелния?

Гибелния. Рипред беше казал нещо за Гибелния.

— Имаш предвид… пророчеството? — попита Грегop, объркан.

— Викус не ти ли каза? Наричаме белия плъх „Гибелния” — каза Нериса. — Знаеш ли какво означава това?

— Не точно — призна Грегор.

— Означава „мор” — каза Нериса.

E, голяма помощ, няма що. Мор.

— Още не ми е ясно — каза Грегор.

— Бедствие, нещастие. — Нериса търсеше по лицето му признаци, че е разбрал. — Нещо много лошо — каза тя накрая.

— О, разбрах те — каза Грегор. — Ами, да, плъхът. Викус казва, че аз съм заплаха за него, или нещо такова. От мен се очаква да ви помогна да го убиете. Нериса изглеждаше смутена.

— Да ни помогнеш? О, не, Грегор, ти трябва да угасиш светлината му. Виж, написано е тук. — Пръстите ѝ бързо преминаха по един ред на стената.


ВОИНЪТ СВЕТЛИНАТА ТИ ДАЛИ ЩЕ УГАСИ?


Когато снощи Викус разтълкува пророчеството, Грегор не можеше да мисли за друго, освен че плъховете искат да убият Бутс и не се беше съсредоточил особено много върху този ред. А и Викус не се беше впуснал в обяснения. За долноземците думата „светлина” беше равнозначна на думата „живот” следователно, когато кажеха „да угасиш светлината на нещо“, имаха предвид да го убиеш. Мисията беше да убият Гибелния. Грегор знаеше това. Но беше предположил, че долноземците ще изпратят на него много войници. Обучени войници.

Думите отекваха в ума му:


ВОИНЪТ СВЕТЛИНАТА ТИ ДАЛИ ЩЕ УГАСИ?


Грегор започна да изпитва много лошо предчувствие:

— О, човече! — възкликна. — Искаш да кажеш, че има някакъв грамаден бял плъх… и вие очаквате aз да… сам… искаш да кажеш, че от мен се очаква да…

— Да го убиеш, Грегор — каза Нериса. — Гибелния трябва да загине единствено от твоята ръка.

Загрузка...