Грегор Горноземеца

Глава 19

— Стойте! — изкрещя Викус, когато Лукса, Хенри и Марет скочиха с извадени мечове. — Стойте!

Плъхът изгледа развеселено тримата въоръжени хора.

— Да, стойте или ще съм принуден да се раздвижа, а тогава винаги изпадам в лошо настроение — каза провлачено той.

Лукса и Марет спряха несигурно, но Хенри пренебрегна заповедта на Викус и се хвърли към плъха. Без да помръдне нито мускул, плъхът леко замахна с опашка. Тя изплющя като камшик и изби меча от ръката на Хенри. Оръжието се завъртя по каменния под и се блъсна в стената на пещерата. Хенри стисна китката си с болезнено изражение.

— Най-трудният урок, който един войник трябва да научи, е да се подчинява на заповеди, които смята за погрешни — отбеляза философски плъхът. — Внимавай, момче, иначе ще свършиш като мен, лишен от всякакво почтено положение и принуден да топлиш окаяната си стара кожа на огъня на враговете си. — Плъхът кимна на Викус. — Здравей, Викус.

— Здравей, Рипред — отвърна Викус с усмивка. — Тъкмо сядаме да вечеряме. Ще ни правиш ли компания?

— Помислих си, че никога няма да ме поканиш — каза Рипред, като се оттласна от стената, приближи се до огъня и приклекна до Соловет. — Скъпа моя Соловет, колко мило от твоя страна да долетиш да ме поздравиш. И то когато се води война.

— Никога не бих пропуснала възможността да хапна с теб, Рипред — каза Соловет.

— О, хайде сега, знаеш прекрасно, че си дошла само за да измъкнеш сведения от мен — каза Рипред. — И за да злорадстваш за победата си при Пламъците.

— Разгромих те — заяви Соловет с усмивка. — Твоята армия подви опашка и побягна с вой в реката.

— Армия — изсумтя презрително Рипред. — Как не, те са армия толкова, колкото аз съм пеперуда. Щях да имам по-добър шанс, ако се биех с пълзливци. — Плъхът погледна Темп и Тик, които се бяха свили боязливо до стената, и въздъхна: — С изключение на настоящата компания, разбира се.

Бутс се намръщи, приближи се до Рипред, насочи пухкавия си показалец към него и попита:

— Ти мишка?

— Да, мишка съм. Цър, цър. Сега се връщай обратно при приятелчетата си хлебарки — каза Рипред, като си взе голям къс сушено говеждо. Откъсна със зъби едно парче и забеляза, че Бутс не се беше помръднала. Той отвори уста, за да разкрие редица нащърбени зъби и остро изсъска.

— О-о! — възкликна Бутс и хукна към хлебарките си. — О-о!

— Не прави това — обади се Грегор. Плъхът прикова блесналите си очи в него и Грегор беше шокиран от онова, което видя там. Интелигентността, излъчването на смъртна опасност и, най-изненадващото, болката. Този плъх не беше като Фангор и Шед. Беше много по-сложен и много по-опасен. За първи път в Подземната страна Грегор се почувства напълно неспособен да се мери с някого. Ако се биеше с този плъх, нямаше да има абсолютно никакъв шанс. Щеше да загуби. Щеше да бъде мъртъв.

— А, това трябва да е нашият воин — каза тихо Рипред. — Колко много приличаш на баща си.

— Не плаши сестра ми — каза Грегор, като се мъчеше да говори спокойно. — Тя е само бебе.

— От това, което чух, тя има повече кураж от нсички вас, взети заедно — отбеляза Рипред. — Разбира се, куражът се брои само когато можеш да броиш. Предполагам, че останалите от вас могат да броят и всеки момент ще съберете смелост.

Плъхът хвърли поглед наоколо към Лукса, Марет и Хенри, които се държаха на разстояние. Прилепите разгъваха и свиваха криле, несигурни какво да правят.

— Е, хайде де, никой ли не е гладен? Мразя да се храня сам. Това ме кара да се чувствам толкова не-обичан.

— Не ги подготвих, Рипред — каза Викус.

— Очевидно — отбеляза плъхът. — Очевидно пристигането ми е неочаквано удоволствие. — Залови се да глозга говеждия си кокал, издавайки ужасен стържещ звук.

— Представям ви Рипред Гризача — обърна се Никус към групата. — Той ще участва в мисията като ваш водач.

При тези думи всички си поеха дъх. Последни дълга пауза, през която никой не издиша. Грегор co опита да осмисли това, което Викус беше обявил така спокойно. Плъх. Оставяше ги в ръцете на един плъх. Той искаше да възрази, но гърлото му се бешо свило.

Лукса проговори, като се задавяше от омраза:

— Не, няма. Ние не пътуваме с плъхове.

— „Сивото пророчество” го изисква, Лукса — каза Викус. — „Един гризач редом“.

— „Редом” би могло да значи всичко — изръмжа Хенри. — Може би ще оставим гризача мъртъв „редом” до нас.

— Може би да. Но след като видях последната ви атака, се съмнявам в това — каза Рипред, като се зае с резен сирене.

— От обед насам убихме пет плъха — каза Лукса.

— Имаш предвид ония идиоти, които лично подбрах заради малодушието и некадърността им? О, да, браво, Ваше Височество. Това беше невероятна битка — каза Рипред с глас, изпълнен с насмешка. — Не се ласкайте от мисълта, че вече сте се били с истински плъх.

— Те лично убиха Фангор и Шед — обади се Марет дръзко.

— Е, в такъв случай, се поправям. Фангор и Шед бяха отлични бойци в редките случаи, когато бяха трезвени — каза Рипред. — Предполагам обаче, че са били превъзхождани по численост и донякъде стреснати от пристигането на нашия воин. — Ти какао ще кажеш, воине? И ти ли отказваш да тръгнеш с мен?

Грегор се вгледа в насмешливите, измъчени очи на Рипред. Искаше да откаже, но ако го направеше, можеше ли някога да намери баща си?

Викус сякаш прочете мислите му и каза:

— Имаш нужда от Рипред, за да ти покаже пътя до баща ти. Тези тунели не са картографирани от хората. Никога не би се ориентирал без него.

И все пак той беше плъх. Грегор беше в Подземната страна само от няколко дни, а вече ненавиждаше плъховете. Те бяха убили родителите на Лукса и Хенри, бяха пленили баща му и за малко не бяха изяли него и Бутс. Почувства как в него нахлу някаква сила, когато си помисли колко много ги мразеше. Но ако всички плъхове бяха лоши, кое беше това странно създание, което се взираше в него от отсрещната страна на огъня, предлагайки да им бъде водач?

— А ти какво печелиш от това? — обърна се Грегор към Рипред.

— Справедлив въпрос — каза Рипред. — Аз, воине, планирам да сваля от власт крал Горджър и имам нужда от помощта ти.

— Като направя какво? — попита Грегор.

— Не знам — призна Рипред. — Никой от нас не знае.

Грегор стана и хвана Викус за ръката.

— Трябва да поговорим насаме — каза той. Гневът в гласа му изненада дори самия него. Е, наистина беше ядосан! Плъхът не беше част от това, на което се бе съгласил. Не за това се беше договорил.

Викус прие спокойно гнева на Грегор. Може би го беше очаквал. Отдалечиха се на двайсетина метра от групата.

— Откога имаш този план с плъха? — попита Грегор.

Викус се замисли за момент:

— Не съм съвсем сигурен. Може би от около две години. Разбира се, всичко зависеше от пристигането ти.

— Как така не ми каза за него преди? — настоя Грегор.

— Не вярвам, че на хората трябва да се съобщава повече информация, отколкото могат да понесат — каза Викус.

— Кой казва, че не мога да я понеса? Мога, и още как — каза Грегор, очевидно неспособен да я понесе.

— Може би можеш, поне по-лесно от Лукса и Хенри. Навярно щях да ти го кажа, ако бяхме довършили обсъждането на „Сивото пророчество” —каза Викус. — Несъмнено щеше да попиташ и, да, може би щях да ти кажа.

Грегор измъкна пророчеството от джоба си и предложи:

— Хайде да го довършим сега. — Намери онази част от пророчеството, до която бяха стигнали.

— Значи Рипред е „гризачът” а татко е „изгубеният в отминали дни” — каза Грегор и зачете нататък.

— Какво значи това? — попита Грегор, като посочи този ред.

— Ако събереш всички участници в пророчеството, двама горноземци, двама от Долния свят, двама хвъркачи, двама пълзливци, двама предачи, един гризач и един изгубен, получаваш дванайсет — каза Викус сериозно. — В края на мисията само осем ще останат живи. Четирима ще бъдат мъртви. Но никой не знае кои четирима.

— О-о… — промълви Грегор, слисан от обяснението. Беше чувал думите преди, но ги проумя едва сега. — Четирима от нас — мъртви.

— Но осем живи, Грегор — каза Викус кротко. — И може би един спасен свят.

Грегор не можеше да се справи с тази част сега, питайки се кой ли ще остане жив в края на деня. Бързо премина към последната строфа на пророчеството.

— Не схващам тази последна част — каза Грегор.

— И аз, а и никой друг. Много е загадъчна. Вярвам, че никой няма да я разбере напълно, докато не настъпи последният момент — отвърна Викус. — Грегор, това, което те моля да направиш, не е приятно, не е лесно, но е много важно. Много важно за теб, ако желаеш да намериш баща си. Много важно за моя народ, ако иска да оцелее.

Грегор усети как гневът го напуска и на негово място идва страхът. Пробва друг подход:

— Не искам да тръгна с този плъх — каза той почти умолително. — Той ще ни убие.

— Не, не можеш да съдиш Рипред по това, което знаеш за другите плъхове. Той притежава мъдрост, която би била уникална за всяко създание. Отношенията между хората и плъховете невинаги са били толкова лоши. Когато Соловет, Рипред и аз бяхме по-млади, живеехме в относителен мир. Рипред би искал да го види възстановен, но крал Горджър желае смъртта на всички хора — каза Викус.

— Значи искаш да кажеш, че Рипред е добър плъх — каза Грегор, изричайки задавено думите.

— Ако не беше, бих ли поверил внучката си на грижите му? — попита Викус.

— Твоята внучка? — изненада се Грегор.

— Майката на Лукса беше моята дъщеря Джудит каза Викус.

— Ти си ѝ дядо? Защо те нарича Викус? — попита Грегор. Тези хора бяха толкова чудновати и официални. Как можеше да не е разбрал това?

— Такъв е обичаят ни — каза Викус. — Грижи се за нея. Ако това е тежко за теб, знай, че за Лукса е истинско мъчение.

— Още не съм казал, че ще отида! — заяви Грегор, погледна Викус в очите и добави: — Добре, ще отида. Има ли нещо друго, което трябва да знам, а още ие си ми казал?

— Само това: въпреки онова, което казах, от пър-иия момент, в който те зърнах, знаех, че ти си воинът — отговори Викус.

— Благодаря. Страхотно. Това много ще ми помогне — каза Грегор и двамата се върнаха при групата. — Добре, Бутс и аз тръгваме с плъха. Кой друг ще дойде?

Настъпи пауза.

— Където отива принцесата, там отиваме и ние — каза Темп.

— Ти какво ще кажеш, Лукса? — попита Викус.

— Какво мога да кажа, Викус? Мога ли да се върна при нашите хора и да им съобщя, че съм се оттеглила от мисията, когато оцеляването ни виси на косъм? — отговори Лукса горчиво.

— Разбира се, че не можеш, Лукса. Той точно затова е избрал такъв момент — каза Хенри.

— Би могла да избереш да… — поде Викус.

— Бих могла да избера! Бих могла да избера! — отвърна рязко Лукса. — Не ми предлагай избор, когато знаеш, че не съществува никакъв! — Двамата с Хенри обърнаха гръб на Викус.

— Хвъркачи? — попита Соловет, тъй като Викус, изглежда, беше изгубил дар слово.

— Аврора и аз отиваме със съюзниците си — промърмори Арес.

— Тогава въпросът е уреден. Хайде, Марет, необходими сме у дома — каза Соловет.

Разстроеният Марет бързо приготви пакети с храна за участниците в мисията.

— Летете високо, всички — пожела им той с напрегнат глас и се качи върху прилепа си.

Соловет възседна своя прилеп и разгъна картата. Докато Рипред ѝ помагаше да състави най-безопасния маршрут за връщане в Регалия, Викус се приближи до Хенри и Лукса. Никой от тях не искаше да се обърне и да го погледне.

— Не ми се иска да се разделяме така, но разбирам сърцата ви. Навярно един ден ще можете да ми простите за този момент. Лети високо, Хенри. Лети високо, Лукса — пожела им Викус. Зачака отговор, но такъв не последва. Обърна се и с усилие яхна прилепа си.

Колкото и нещастен да се чувстваше Грегор, задето беше изоставен с един плъх, сърцето го болеше за Викус. Искаше му се да изкрещи на Лукса: „Кажи нещо! Не оставяй дядо си да си тръгне така! Четирима от нас няма да се върнат!” Но думите заседнаха в гърлото му. Част от него също не беше готова да прости на Викус за това, че ги изостави.

— Лети високо, Горноземецо Грегор — каза Викус.

Грегор се разкъсваше от душевни борби как да отговори. Дали трябваше да се престори, че не е чул Викус? Да му даде да разбере, че никой от тях, дори и един горноземец, не можеше да му прости? Точно когато твърдо беше решил да не отговаря, Грегор си спомни за последните две години, седем месеца и… петнайсет дни ли бяха вече? Имаше толкова много неща, които му се искаше да беше казал на баща си, когато бе имал възможност. Неща като това, колко специално преживяване беше, когато се качваха нощем на покрива да гледат звездите. Или колко много обичаше, когато вземаха метрото до стадиона, за да отидат на бейзболен мач. Или как се чувстваше късметлия, задето от всички хора на света баща му беше именно негов баща.

Нямаше място в себе си за още неизречени думи. Прилепите се издигаха във въздуха. Имаше само секунда.

— Лети високо, Викус! — изкрещя той. — Лети високо!

Викус се обърна назад и Грегор видя по бузите му да блестят сълзи. Вдигна ръка към Грегор в знак на благодарност.

И после ги нямаше вече.

Глава 20

Сега бяха само девет. Сякаш всички възрастни си бяха отишли и бяха оставили един плъх да наглежда децата. Грегор се почувства нещастен, объркан и много малък. Огледа групата и осъзна, че нямаше към кого да се обърне за закрила.

— Не е зле да си отдъхнем — каза Рипред с голяма прозявка, — за да тръгнем освежени след няколко часа. — Той изтупа няколко трохи сирене от козината си, сви се на кълбо и след по-малко от минута шумно захърка.

Никой друг не знаеше какво да каже. Грегор разстла одеялото си на пода и повика Бутс.

— Те отидоха си? — попита Бутс, сочейки в посоката, накъдето беше заминал Викус.

— Отидоха си, Бутс. Сега ще спим. Време за нанкане. — Легна на одеялото, а тя се сгуши до него, без да протестира. Темп и Тик се разположиха от двете им страни. На пост ли стояха? Дали наистина мислеха, че могат да направят нещо, ако Рипред реши да ги нападне? И все пак беше някак успокояващо да са там.

Лукса отказа да си легне. Аврора дойде и обви златистите си криле около нея. Арес притисна черния си, космат гръб към този на Аврора, а Хенри легна в краката му.

Каквито и предпазни мерки да вземеха, Грегор беше сигурен, че Рипред можеше да убие и осемте за един миг. „Първо ще отстрани Хенри и Лукса, защото са единствените двама с оръжия, а после ще избие останалите един по един”, помисли си Грегор. Може би Арес или Аврора щяха да се измъкнат, но другите бяха лесни жертви. Това беше истината и не беше зле да я приеме.

Интересното беше, че щом веднъж я прие, Грегор се почувства по-спокоен. Нямаше никакъв избор, освен да се довери на Рипред. Щом можеше да се довери на Рипред, значи можеше да заспи. И той се остави да се унесе в сън, като се помъчи да изтласка от ума си образите на космати паешки крака и плъхове с остри зъби. Какъв отвратителен ден беше.

Стресна го силно плющене. Инстинктивно се наведе да защити Бутс, докато осъзна, че това беше просто Рипред, който удряше с опашка по земята.

— Хайде, хайде — изръмжа той. — Време е да се размърдаме. Хапнете и да тръгваме.

Грегор се измъкна изпод одеялото си и зачака Марет да донесе храната. После си спомни, че Марет си беше отишъл.

— Как ще правим по въпроса с храната? — попита той Хенри.

— Лукса и аз не сервираме храна, ние сме кралски особи — заяви Хенри надуто.

— Е, да, добре, аз съм воинът, а Бутс е принцеса. И вие двамата доста ще гладувате, ако чакате аз да ви сервирам — каза Грегор. Беше му омръзнало от тези приказки за кралски особи.

Рипред се засмя.

— Кажи му, момче. Кажи му, че страната ти е водила война, за да не се кланяте на крале и кралици.

Грегор погледна Рипред изненадано.

— Откъде знаеш това?

— О, знам куп неща за Горната земя, които нашите приятели тук не знаят. Прекарал съм много време там сред вашите книги и документи — каза Рипред.

— Можеш да четеш? — попита Грегор.

— Повечето плъхове четат. Това, което ни дразни, е, че не можем да държим писалка, за да пишем. Сега се размърдай, Горноземецо. Ако щеш, яж, ако не щеш, недей, но да вървим — заповяда Рипред.

Грегор отиде до пакетите с храна да разгледа запасите. Имаше пушено месо, хляб и онези неща, които приличаха на сладки картофи. Може би храната щеше да стигне за три дни, ако внимаваха. Разбира се, Рипред ядеше като прасе и вероятно очакваше те да го изхранват. В такъв случай, може би за два дни.

Лукса се приближи и седна неловко до него.

— Какво? — каза Грегор.

— Как ще… приготвим храната? — попита тя.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Хенри и аз, ние всъщност никога не сме приготвяли храна — призна Лукса.

Грегор забеляза как Хенри се мръщи на Лукса, но тя не го погледна.

— Искаш да кажеш, че никога не си си правила дори сандвич? — попита Грегор. Не можеше да готви кой знае колко, но ако се наложеше майка му да работи до късно, понякога той приготвяше вечерята. Разни неща от рода на бъркани яйца или макарони със сирене, но можеше да се оправи някак.

— Сандвич? Това да не е ястие, кръстено в чест на Бартолъмю Сандуич? — попита тя озадачено.

Грегор каза:

— Всъщност не знам. Представлява две филии хляб с месо, сирене, фъстъчено масло или нещо друго между тях.

— Не съм правила сандвич — каза Лукса.

— Не е трудно. Ето, отрежи няколко парчета месо. Не много дебели — каза Грегор, като ѝ подаде нож. Той успя да нареже хляба на осемнайсет филии. Лукса се справи доста добре с месото, но нали беше свикнала да си служи с хладни оръжия. Показа ѝ как да „сглоби” сандвичите и тя остана доста доволна от постижението си. Взе четири за себе си, за братовчед си и за прилепите. Грегор взе другите пет. Щеше да е прекалено да иска от нея да сервира на Рипред и хлебарките.

Събуди Бутс и тя веднага се захвана със сандвича си. Темп и Тик благодариха с вежливо кимване за своите. После Грегор се приближи до Рипред, който се беше облегнал нацупено в тунела. Подаде му сандвич.

— Заповядай — каза му той.

— За мен? — възкликна Рипред с преувеличена изненада. — Колко любезно от твоя страна. Сигурен съм, че останалите от компанията с радост биха ме гледали как умирам от глад.

— Ако умреш от глад, никога няма да намеря баща си — каза Грегор.

— Съвсем вярно — каза Рипред, като пъхна целия сандвич в устата си. — Хубаво е, че имаме тази договорка. Взаимната нужда е силна връзка. По-силна от приятелството, по-силна от обичта.

— Плъховете обичат ли? — попита Грегор сухо.

— О, да — каза Рипред със самодоволна усмивка. — Много обичаме себе си.

„Подразбира се” помисли си Грегор. Отиде и седна при Бутс, която довършваше сандвича си.

— Още — каза Бутс и посочи към неизядения сандвич на Грегор. Той беше гладен като вълк, но не можеше да я остави така. Тъкмо се канеше да разчупи сандвича си наполовина, когато Темп деликатно побутна своя пред Бутс.

— Принцесата може да изяде моя — каза Темп.

— Ти също трябва да ядеш, Темп — възрази Грегор.

— Не много — каза Темп. — Тик ще подели с мен нейната храна.

Нейната храна. Значи Темп беше хлебарка момиче.

— Той ще дели с мен — каза Тик.

А Тик беше момче. Не че за Грегор това променяше с нещо положението; но като го знаеше, нямаше да обиди неволно насекомите.

Тъй като Бутс вече беше сдъвкала половината от сандвича на Темп, Грегор прие. Щеше да се опита да им даде част от храната си при следващото ядене.

Закуската приключи за две минути и те се приготвиха да потеглят. Точно щяха да възседнат Арес и Аврора, когато Рипред ги спря:

— Не си правете труда. Не можете да летите там, накъдето сме тръгнали — каза той и посочи тунела. Беше висок два метра и широк около метър.

— Ще влизаме там вътре? Няма ли друг начин да стигнем до баща ми? — попита Грегор. Не искаше да се впусне в тъмното, тясно пространство с Рипред, дори и да имаха нужда един от друг.

— Има друг път, но не и по-добър. Освен ако ти не знаеш някой — каза Рипред.

Грегор усети как Арес и Аврора се присвиват от тревога.

— А прилепите?

— Сигурен съм, че ще го измислиш — каза Рипред.

— Можете ли да вървите? — обърна се Грегор към Арес.

— Не дълго. Не надалече — каза Арес.

— Тогава ще трябва да ви носим — каза Грегор.

— Яздите вие, хвъркачи, яздите вие? — попита Темп.

— Хвъркачите не яздят пълзливци — каза Аврора остро.

— Защо не? Те ви яздиха — каза Грегор. Беше му омръзнало всички да се държат презрително с хлебарките. Те никога не се оплакваха, работеха наравно с останалите и се грижеха за Бутс. Общо взето, буболечките бяха най-сговорчивите спътници.

Прилепите изпърхаха с криле, но не отговориха.

— Е, аз няма да ви нося. Вече имам да нося Бутс и цял пакет месо. А Лукса и Хенри не могат да носят и двама ви. Така че, ако е под достойнството ви да яздите пълзливците, предполагам, най-добре помолете Рипред да ви носи.

— Не им дръж такъв тон — прекъсна го Лукса. — Не го правят от презрение към пълзливците. Става дума за това, че тунелът е малък. Хвъркачите не обичат места, където не могат да си разперят кри-лете.

— Да, добре, на половината от нас също не им е особено забавно да летят на стотици метри във въздуха — каза Грегор. Осъзна, че започва да се заяжда. Арес и Аврора не се бяха държали злобно или нетърпеливо, когато той и хлебарките се страхуваха от летенето. — Вижте, знам, че ще е трудно, но съм сигурен, че няма цялото пътуване да е през такива тесни тунели. Нали, Рипред?

— О, със сигурност не цялото пътуване — каза Рипред, безкрайно отегчен от спора. — Може ли да тръгваме, ако обичате? Войната ще свърши, преди да си направим плановете за пътуване.

— Ще се качим на пълзливците — каза Арес кратко.

Грегор помогна на Лукса и Хенри да настанят прилепите върху гърбовете на хлебарките. Наложи се да легнат по лице и да се вкопчат с нокти в гладките черупки. Грегор трябваше да признае, че този начин за пътуване изглеждаше неудобен. Намести Бутс в раницата и взе своя дял от храната.

— Добре, води — обърна се към Рипред.

— Най-после — каза Рипред и се пъхна в тъмния вход на тунела. Последва го Хенри, с факла и изваден меч. Грегор предположи, че той се опитва да вдъхне на прилепите известно чувство на сигурност. Те бяха следващите, в колона по един, върху хлебарките.

Грегор чакаше Лукса да влезе в тунела, но тя поклати глава:

— Не, Горноземецо, мисля, че е най-добре аз да ни пазя в гръб.

— Вероятно — каза Грегор, осъзнавайки, че все още нямаше меч. Влезе в тунела, като даде на Бутс да държи фенерчето. Лукса го последва.

Беше ужасно. Тясно и задушно, а от тавана капеше течност с миризма на развалени яйца. Прилепите се вцепениха от притеснение, но хлебарките изглеждаха като у дома си.

— Гнус — каза Бутс, когато капка течност пльосна върху каската на Грегор. — Гнусно.

— Да, гнус, гнус, гнусно — съгласи се Грегор. Надяваше се, че тунелът не е дълъг; човек можеше за нула време да се побърка тук вътре. Обърна се назад да види как е Лукса. Не изглеждаше доволна, но се справяше.

— Какво значи това „гнусно”? — попита го тя.

— Хм… гнусно, отблъскващо, отвратително, гадно… противно — каза Грегор.

— Да, това описва добре земята на плъховете — каза Лукса с презрително сумтене.

— Хей, Лукса — продължи той. — Защо се изненада от появата на Рипред? Искам да кажа, аз не знам добре Пророчеството, но ти го знаеш. Не очакваше ли плъх?

— Не. Мислех си, че „един гризач редом” означава, че някой плъх ще ни шпионира, може би дори ще ни преследва. Никога не съм си представяла, че ще участва в мисията — каза тя.

— Викус каза, че можем да му имаме доверие — отбеляза Грегор.

— Викус казва много неща — рече Лукса. Звучеше толкова ядосана, че Грегор реши да не продължава този разговор.

Известно време вървяха в мълчание. От тавана капеше вода и Грегор се сети, че Бутс е мокра. Опита се да ѝ сложи каската си, но тя все падаше. Накрая той изрови няколко пелени и ги върза на главата на Бутс. Само това им трябваше сега — тя да вземе да настине.

След няколко унили и мрачни часа всички бяха подгизнали и нещастни. Рипред ги въведе в малка пещера. Вонливата вода се стичаше надолу по стените ѝ като дъжд. Прилепите бяха толкова схванати, че Лукса и Хенри трябваше да ги свалят от хлебарките и да им помогнат да изпънат криле.

Рипред повдигна нос във въздуха и енергично подуши.

— Ето. Това много помогна да прикриете миризмата си — каза той със задоволство.

— Искаш да кажеш, че ни преведе по този път само за да може всички да замиришем на развалени яйца? — каза Грегор.

— Нужно беше. От цялата компания се носеше крайно отблъскваща миризма — каза Рипред.

Грегор беше прекалено изтощен, за да спори. Двамата с Лукса отвориха пакетите и раздадоха по малко храна. На никого не му се приказваше. Рипред погълна обяда си на една хапка и застана пред входа на тунела.

Тъкмо привършваха, когато прилепите се напрегнаха.

— Предани — предупреди Аврора.

— Да, да, следват ни почти от началото на пътуването. Не мога да подуша колко са заради всичката тази вода. Чудя се какво ли искат. — Рипред махна с опашка към Лукса и Хенри и нареди: — Тривърха дъга, вие двамата.

Лукса и Хенри се спогледаха и не помръднаха.

— Тривърха дъга и сега не му е времето да оспорвате авторитета ми, мъници! — изръмжа Рипред, оголвайки ужасните си зъби. Хенри и Лукса неохотно заеха места от двете страни на Рипред, но няколко стъпки назад. Тримата оформиха малка дъга между останалите от групата и входа на тунела. Прилепите заеха позиции зад тях.

Грегор напрегна слух, но чуваше единствено падането на водата. Армия от паяци ли ги преследваше? Чувстваше се, както обикновено, невъоръжен и беззащитен. Този път нямаше дори кутийка коренова бира.

Всички застинаха неподвижно. Грегор се досети, че сега Темп и Тик също можеха да усетят натрапниците. Бутс смучеше със сериозно изражение една бисквита, но не издаваше нито звук.

Грегор видя как мускулите по широкия сив гръб на Рипред се напрягат в очакване, докато преданите се приближаваха. Подготви се за вълна от кръвожадни паяци, но тя така и не връхлетя.

Едър оранжев паяк с дребен кафяв паяк на гърба влезе със залитане и рухна на пода. От кафявия се процеждаше странна синя течност. С огромно усилие се надигна и седна. Предните му крака леко помръднаха пред гърдите му и той каза:

— Викус ни праща. Гризачите нападнаха паяжините. Много предани загинаха. Ние двамата… се присъединяваме… към мисията.

И с тези думи кафявият паяк се строполи мъртъв.

Глава 21

Грегор погледна слисано паяка. В последните си мигове той се беше търкулнал по гръб и беше присвил крака. От раната в корема му се процеждаше синя течност, която багреше каменния под.

— Значи всички сме тук — промълви Грегор.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хенри.

Грегор извади пророчеството от джоба си.

— Сандуич е бил прав. Всички сме тук заедно. Поне бяхме за няколко секунди. — Прочете на глас:

Не можа да се насили да изрече следващия ред, но Рипред продължи:

— „И осмина ще бъдат с нас, мъртъвците когато броим.“ Е, един падна — остават още трима — каза Рипред, като побутна паяка с края на опашката си.

— Престани! — каза Грегор.

— О, какво? Не можем да се преструваме, че някой от нас е бил особено привързан към този предач. Дори не му знаем името. Освен може би ти — каза Рипред на оранжевия паяк.

— Трефлекс — каза оранжевият паяк. — Аз съм женска, името ми е Гокс.

— Е, Гокс, сигурно си гладна след пътуването, но храната ни е малко. Никой от нас няма да си помисли лошо за теб, ако пожелаеш да се нахраниш с Трефлекс — каза Рипред.

Гокс моментално започна да впръсква храносмилателни сокове в Трефлекс.

— Нима ще го… о, човече! — възкликна Грегор.

— Паяците не са нито гнусливи, нито сантиментални — каза Рипред. — И това е много добре.

Грегор се извърна, така че двамата с Бутс да не са принудени да гледат този канибализъм. Зарадва се да види, че Хенри и Лукса също изглеждаха леко прежълтели.

— Вижте, ако нещо се случи с мен или Бутс, не оставяйте оня паяк да ни изсмуче. Хвърлете ни от някоя скала, в някоя река, все едно къде, само да не е това — каза той.

Двамата кимнаха.

— Нали и ти ще ни направиш тази услуга? — помоли тихо Лукса. — И на прилепите ни?

— А също и на Тик и Темп, обещавам — каза Грегор. Чуваше как Гокс бавно смуче и изцежда тялото на Трефлекс. — Ужас! — добави той.

За щастие на Гокс не ѝ отне дълго време да се нахрани. Рипред започна да я разпитва подробно за нападението на плъховете. Тя му каза, че цяла армия — най-малко няколкостотин плъха — нахлула в земята на паяците. Паяците ги отблъснали, но мнозина загинали и от двете страни, преди плъховете пай-после да отстъпят. Викус пристигнал след битката и изпратил Гокс и Трефлекс с прилепа си до ихода на тунела.

— Защо? — попита Гокс. — Защо гризачите ни избиват?

— Не знам. Възможно е крал Горджър да е предприел обща атака срещу Подземната страна. Или може да са подушили миризмата на двама горно-земци, пристигнали в нашата земя. Споменаха ли воина от „Сивото пророчество”? — попита Рипред.

— Нямаше думи, само смърт — каза Гокс.

— Истински късмет е, че ни открихте. Щеше да ни трябва много време да освободим незабелязано двама предачи от затворите на крал Горджър, а нямаме време за губене — каза Рипред на Гокс и се обърна към Грегор: — Нападението срещу преданите не вещае нищо добро за баща ти.

— Защо? Какво? Защо не? — попита Грегор и усети как изстива.

— Викус забележително добре успя да те прикрие. Никой от плъховете, които са те виждали, освен мен, не е доживял да разказва за това. Плъховете не знаят, че воинът е пристигнал. Но фактът, че хората са довели горноземци при преданите, ще събуди подозренията им — каза Рипред. Колелцата на ума му сякаш видимо се въртяха. — И все пак, по време на война цари голямо объркване и никой плъх не те е разпознал. Да продължаваме!

Никой не възрази. Събраха си нещата, тръгнаха към другия край на пещерата и влязоха в по-сух, по-просторен тунел. Сега Аврора и Арес можеха да летят, въпреки че пространството беше опасно за ездачи.

— Ще вървим пеш — каза Аукса на Аврора. — Дори и да ни носите, какво ще правим с гризача?

Прилепите се издигнаха във въздуха с останалите вързопи.

Грегор ги наблюдаваше завистливо.

— Имате късмет, че не съм прилеп. Щях да излетя и да не погледна назад.

— Аврора и Арес никога не биха направили това. Те са обвързани в клетвен съюз с мен и Хенри — каза Лукса.

— Как точно става това? — попита Грегор.

— Когато прилеп и човек се обвързват в съюз, те се заклеват да се бият до смърт един за друг — каза Лукса. — Аврора никога не би ме изоставила в опасност, нито аз нея.

— Всеки ли си има прилеп? — попита Грегор, като си помисли, че на това място би било хубаво да знаеш, че някой ще остане с теб и ще те защити.

— О, не. Някои така и не намират прилеп, с когото да се съюзят. Аз се събрах с Аврора, когато бях много малка, но това не е обичайно — каза Лукса.

— Как така си сключила съюз толкова рано? — попита Грегор.

— Когато родителите ми загинаха, преживях период, в който никога не се чувствах в безопасност на земята. Прекарвах всичките си будни часове във въздуха, върху Аврора. Затова летим толкова добре заедно — обясни спокойно тя. — Викус убеди съвета да ни позволи да се съюзим побрано. След това не се страхувах толкова.

— Сега страхуваш ли се? — попита Грегор.

— Понякога — призна тя. — Но не повече, отколкото когато съм в Регалия. Разбираш ли, уморих се от постоянния страх, затова взех решение. Всеки ден, когато се събуждам, си казвам, че той ще ми е последният. Ако не се опитваш да се вкопчваш във времето, не се страхуваш толкова, че ще го изгубиш.

Грегор си помисли, че това е най-тъжното нещо, което някой му е казвал. Не знаеше какво да каже.

— А после, ако оцелееш до вечерта, се радваш, че си измамил смъртта и тя ти е отпуснала още един ден — каза тя. — Разбираш ли?

— Струва ми се, че разбирам — отговори Грегор. Осени го ужасна мисъл. Не беше ли нейната стратегия крайна форма на собственото му правило? Вярно, той не мислеше за умиране всеки ден, но си отказваше лукса да мисли за бъдещето с или без баща си. Ако не беше пропаднал през шахтата в пералното помещение и не беше открил, че баща му е още жив, ако баща му никога не се завърнеше, колко дълго щеше да продължи да отказва да бъде щастлив? Цял живот? „Може би” помисли си той. „Може би цял живот”. Грегор побърза да продължи разговора.

— Е, как всъщност сключваш съюз с прилеп? — попита той Лукса.

— Церемонията е проста. Събират се много прилепи и хора. Заставаш лице в лице с прилепа си и произнасяш клетва. Ето така — каза Лукса, като изпъна ръка и изрецитира някакво стихотворение.

— А после твоят прилеп произнася същата клетва, но с твоето име. И след това има празненство — завърши Лукса.

— А какво става, ако някой от вас наруши клетвата? Например ако Аврора отлети и те изостави в опасност? — попита Грегор.

— Аврора не би го направила, но е имало нарушени клетви. Наказанието е сурово. Виновният се изпраща в изгнание да живее сам в Подземната страна — каза Лукса. — А никой не оцелява дълго сам в Подземната страна.

— Колкото и интересни да са вашите местни ритуали, какво ще кажете да продължим мълчаливо? При положение, че целият народ на плъховете е нащрек и дебне за нас, това може би ще е по-благоразумно — обади се Рипред.

Лукса и Грегор млъкнаха. На Грегор му се щеше да си поговорят още. Лукса се държеше различно, когато не беше с Хенри. По-дружелюбно. Не толкова надменно. Но Рипред беше прав за шума.

За щастие Бутс задряма. Няколко часа чуваха само лекото потропване на стъпките си и стържещия звук от зъбите на Рипред по един кокал, който си беше запазил от обед.

Грегор потъна в нови тревоги за баща си. От онова, което Рипред беше казал, изглежда плъховете можеха да го убият, за да попречат на Грегор да стигне до него. Но защо? Това нямаше да промени пророчеството, нали? Предположи, че всъщност никой не знаеше. Ами онази последна строфа? Разгъна пророчеството и го препрочете толкова много пъти, че без да иска, го научи наизуст:

Не я разбираше. Единственото, което му стана ясно, беше, че онзи, който загине четвърти — който и да той — носи много голяма отговорност за осемте, които все още са живи. Но как? Какво? Къде? Кога? Последната строфа от „Сивото пророчество” пропускаше всички подробности, които биха я направили полезна.

Рипред продължи да ги пришпорва, докато накрая всички се препъваха от изтощение. Той даде заповед да спрат в една пещера, където поне беше сухо и имаше поток с питейна вода.

Грегор и Лукса разпределиха намаляващите запаси от храна, която изчезваше много по-бързо, от-колкото беше очаквал. Опита се да възрази, когато хлебарките дадоха храната си на Бутс, като мислеше, че е редно да подели своята.

— Нека я нахранят — каза Рипред. — Един пълзливец може да живее без храна цял месец, ако има вода. И не си правете труда да храните Гокс. Трефлекс ще я държи сита много по-дълго, отколкото ще продължи пътуването ни.

Пещерата беше студена. Грегор свали влажните дрехи на Бутс и я преоблече. Нещо не беше наред с нея: стори му се прекалено кротка, а кожата ѝ беше лепкава и студена. Той се сгуши под одеялото с нея, за да я стопли. Какво щеше да прави, ако се разболее? Трябваше да са си вкъщи с майка му, която винаги знаеше точната комбинация от сок, лекарство и възглавници, за да оправи нещата. Опита се да се утеши с мисълта, че баща му можеше да помогне, когато го намереха.

Всички бяха толкова уморени от прехода, че моментално заспаха.

Нещо събуди Грегор от дълбок сън. Звук? Движение? Не беше сигурен. Но щом отвори очи, видя, че Хенри е застанал над Рипред и се готви да забие меча си в гърба на спящия плъх.

Глава 22

Грегор отвори уста да изкрещи: „Не!” точно когато очите на Рипред потрепнаха. Хенри беше зад плъха. Рипред видя единствено изражението на Грегор, но това му беше достатъчно.

В частицата от секундата, когато Хенри замахна да забие острието, Рипред се преметна по гръб и нанесе удар с ужасните си нокти. Мечът преряза гърдите на плъха, но ноктите на Рипред оставиха дълбока рана по цялата ръка на Хенри.

Някъде в този момент онова „Не” което Грегор се бе опитал да изкрещи, наистина излезе от устата му и крясъкът събуди повечето от групата. Рипред се изправи на задни крака, кървящ, разярен и ужасяващ за гледане. Хенри изглеждаше безсилен и дребен в сравнение с него; едва можеше да вдигне меча с ранената си ръка. Лукса и Аврора се издигнаха мигновено във въздуха. Арес литна право към плъха.

Но Грегор стигна там пръв и застана между Рипред и Хенри с разперени ръце.

— Спрете! — извика той. — Спрете!

Колкото и да не беше за вярване, всички спряха. Грегор предположи, че сигурно за пръв път виждат някой да се опитва да разтърве плъх и човек. Тази секунда колебание му даде време точно колкото да извика:

— Всеки, който иска да убие някой друг, трябва първо да се справи с мен!

Не беше особено поетично, но постигна желания резултат. Никой не искаше смъртта на Грегор. Всички знаеха, че воинът е изключително важен за мисията.

— Махни се оттам, Горноземецо, плъхът ще ни избие всичките! — заповяда Лукса, като се готвеше да се хвърли към Рипред.

— Плъхът само се опитваше да спи. Вярвай ми, мъниче, ако исках да ви убия, сега нямаше да водим този разговор — каза Рипред.

— Не си хаби лъжите пред нас, гризачо! — заяви Лукса. — Мислиш ли, че бихме повярвали на твоята дума, вместо на тази на един от своите?

— Вярно е! Той казва истината! Не започна той! Хенри беше! — изкрещя Грегор. — Опита се да убие Рипред в съня му!

Всички се обърнаха към Хенри, който гневно отвърна:

— Да, и вече щеше да е мъртъв, ако не беше Гор-ноземеца!

Настъпи объркване. По изражението на Лукса, Грегор разбра, че тя не знаеше за плана на Хенри. Беше предположила, че Рипред е нападнал пръв. Сега не беше сигурна как да постъпи.

— Спри, Лукса! Моля те! — каза Грегор. — Не можем да си позволим да загубим повече търсачи! Трябва да се държим заедно! — Беше измислил думата „търсачи” на момента и му се стори подходяща.

Лукса бавно се спусна на земята, но остана върху гърба на Аврора. Арес кръжеше несигурно във въздуха. Грегор се зачуди дали прилепът знаеше за плана на Хенри. Но ако беше така, защо не бяха атакували заедно от въздуха? Толкова трудно беше да се разбере какво мислят прилепите.

Грегор забеляза за пръв път, че Темп и Тик са застанали над спящата Бутс и я прикриват с телата си. Гокс още висеше в импровизираната мрежа, която си беше изплела преди лягане.

— Край, свърши се — каза Грегор с убедителен тон, на какъвто не знаеше, че е способен. — Пусни меча, Хенри. Рипред, хайде… хайде седни! Свърши се.

Дали щяха да го послушат? Грегор не знаеше, но беше твърдо решен да не отстъпва. Беше дълъг, напрегнат момент. После Рипред отново спусна устни върху оголените си остри зъби и избухна в смях:

— Това ти го признавам, воине — не ти липсва смелост.

Хенри остави меча си да падне с дрънчене на земята, което не беше кой знае каква отстъпка, защото Грегор видя, че той едва го държи.

— Нито вероломство — каза Хенри тихо.

Грегор погледна Хенри с присвити очи.

— Знаеш ли, там, откъдето идвам, не уважаваме особено много някой, който се промъква и намушк-ва човек, докато спи.

— Той не е човек, той е плъх — каза Хенри. — Ако не можеш да направиш разликата, направо се смятай за мъртъв.

Грегор издържа студения поглед на Хенри. Знаеше, че по-късно щеше да се сети как най-добре да му отговори, но сега не му идваше нищо наум. Вместо това се обърна към Лукса и каза рязко:

— По-добре да ги закърпим.

Не бяха кой знае колко по-добри в оказването на първа помощ, отколкото в готвенето, но Лукса поне знаеше какъв мехлем да използва. Гокс помогна повече от всички. Тя изпреде специална паяжина и им каза да притиснат няколко шепи от копринените нишки към раните. След броени минути кървенето както от ръката на Хенри, така и от гърдите на Рипред спря.

Докато Грегор слагаше още пластове коприна върху сплъстената козина на Рипред, плъхът промърмори:

— Предполагам, че би трябвало да ти благодаря.

— Забрави — каза Грегор. — Направих го само защото имам нужда от теб. — Не искаше Рипред да си мисли, че са приятели или нещо такова.

— Така ли? Радвам се — каза Рипред. — Стори ми се, че долових у теб чувство за игра по правилата. То е нещо изключително опасно в Подземната страна, момче.

Грегор изпита желание всички да престанат да повтарят колко опасно е за него в Подземната страна. Цялото място беше едно голямо минно поле. Пропусна забележката на Рипред и продължи да слага паяжините. Зад гърба си чу Лукса да прошепва на Хенри:

— Защо не ни каза?

— За да сте в безопасност — прошепна Хенри в отговор.

„В безопасност”, помисли си Грегор. „Да бе, да” Дори и да се върнеше в Горната земя, не мислеше, че някога отново щеше да се чувства в безопасност.

— Не бива да опитваш пак, Хенри — каза Лукса. — Не можеш да го надвиеш сам.

— Можех, ако Горноземеца не се беше намесил — отвърна Хенри.

— Не, рискът е прекалено голям, а той може да ни потрябва — каза Лукса. — Не закачай плъха.

— Това заповед ли е, Ваше Височество? — попита Хенри с леко изострена нотка в гласа.

— Ако това е единственият начин, по който ще се вслушаш в съвета ми, тогава да — каза Лукса сериозно. — Удръж меча си, докато не разберем по-добре положението си.

— Говориш точно като онзи стар глупак Викус — каза Хенри.

— Не, говоря като себе си — каза обидено Лукса. — И като човек, който иска и двамата да оцелеем.

Братовчедите осъзнаха, че говорят на висок глас и всички ги чуват, затова млъкнаха. В последвалата тишина Рипред отново се залови да глозга кокала, който разнасяше. Стърженето изнервяше Грегор.

— Мислиш ли, че можеш да спреш с това, ако обичаш? — помоли той.

— Не, всъщност не мога — каза Рипред. — Зъбите на плъховете продължават да растат цял живот и затова трябва непрестанно да гризем, за да ги поддържаме удобно дълги. Ако не гриза често, долните ми зъби скоро ще прораснат през върха на черепа ми, ще пронижат мозъка ми и, уви, ще ме убият.

— Радвам се, че попитах — каза Грегор, като сложи още едно парче паяжина върху козината на Рипред и се облегна на стената на пещерата. — А сега какво?

— Ами, тъй като очевидно никой няма да се върне в страната на сънищата, със същия успех може да тръгваме да търсим баща ти — каза Рипред, като се изправи на крака.

Грегор отиде да вземе Бутс. Щом я докосна, изпита тревога. Лицето ѝ гореше като пещ.

— О, не — промълви той безпомощно. — Хей, Бутс. Хей, мъничката ми. — Леко разтърси рамото ѝ. Тя изхленчи нещо насън, но не се събуди. — Лукса, нещо не е наред. Бутс е болна — каза той.

Лукса положи длан върху челото на Бутс:

— Има треска. Прихванала е някаква зараза от земята на плъховете. — Зараза. Грегор се надяваше, че не беше толкова сериозно, колкото звучеше. Лукса взе да рови из шишенцата, които Соловет им беше оставила, и несигурно вдигна едно: — Мисля, че това е за треска.

Рипред подуши и сбърчи нос:

— Не, това е за успокояване на болка. — Зарови муцуна в пакета и измъкна синьо шишенце. — Трябва ти това. Дай ѝ само няколко капки. Толкова е мъничка, че това ще е достатъчно.

На Грегор не му се щеше да ѝ дава каквато и да е доза от непознатото лекарство, но Бутс гореше. Изля няколко капки между устните ѝ и тя май ги преглътна. Опита се да я вдигне, за да я сложи в раницата, и тя изстена от болка. Той прехапа устни:

— Не може да пътува с мен, боли я.

Сложиха Бутс на едно одеяло върху гърба на Темп. Гокс изпреде паяжина, за да я прикрепи към черупката.

На Грегор му прилоша от тревога.

Не можеше да изгуби Бутс. Просто не можеше. Длъжен беше да я прибере вкъщи. Щеше да е много по-добре, ако я беше оставил в Регалия. Изобщо не биваше да се съгласява на мисията. Ако нещо се случеше на Бутс, той щеше да е виновен.

Мракът на тунела се просмукваше през кожата и се вливаше във вените му. Идваше му да крещи от болка, но тъмнината го задави. Би дал почти всичко само да зърне слънцето.

Групата куцукаше по пътя бавно, мъчително, подозрително, потисната от тревогите, които всички споделяха, но никой не изричаше на глас. Дори Рипред, определено най-закоравелият от групата, сякаш се прегърби под тежестта на положението.

Това всеобщо отчаяние беше само една от причините да не забележат множеството плъхове, чак докато едва не се сблъскаха с тях. Дори Рипред не можеше да различи миризмата на плъхове, макар че наоколо вонеше на тях. Прилепите не можеха да ги усетят в тесния тунел, докато се приближаваха към все по-силно бучащата река. Хората не можеха да видят нищо в мрака.

Рипред ги изведе от тунела в огромна пещера, разделена от дълбок каньон. През него течеше широка, буйна река. Над реката висеше въжен мост. Сигурно беше направен с общите усилия на хора и животни в по-добри времена. Плътна коприна, изтъкана от паяците, поддържаше тънки каменни плочи, издялани от хората. Вероятно се бяха възползвали и от летателните умения на прилепите, за да построят такъв мост.

Когато Грегор светна с фенерчето си нагоре, за да види как беше укрепен мостът, ги забеляза. Двайсет плъха, седнали неподвижно на скалите над отвора на тунела. Точно над главите им. Чакаха ги.

— Бягайте! — изкрещя Рипред и буквално щракна със зъби до петите на Грегор. Грегор се препъна и после тръгна по моста. Краката му се хлъзгаха по протритите каменни плочи. Усещаше горещия дъх на Рипред във врата си. Хенри и Лукса прелетяха пред него и прекосиха светкавично реката.

Беше на половината път, когато си спомни, че Бутс не е на гърба му. Беше с него толкова дълго по време на пътуването, че двамата бяха станали като едно неразделно цяло. Но сега тя беше на гърба на Темп!

Грегор се обърна рязко, за да тръгне обратно. Рипред, сякаш предусетил движението му, го завъртя напред и хвана раницата със зъби. Грегор усети как Рипред го вдига във въздуха и хуква право към другия край на моста.

— Бутс! — изкрещя Грегор. — Бутс!

Рипред се движеше като светкавица. Щом стигна отсрещния бряг, той пусна Грегор на земята и отиде да помогне на Лукса и Хенри, които трескаво се мъчеха да разсекат копринените въжета, поддържащи моста.

Грегор насочи фенерчето си и видя, че Гокс беше на около три четвърти от пътя. Зад нея се препъваше Темп, понесъл Бутс на гърба си. Между Бутс и двайсетте плъха убийци, които сега се стичаха по моста, беше само Тик.

— Бутс! — изкрещя Грегор и се хвърли обратно към моста. Опашката на Рипред го удари през гърдите и го хвърли обратно на земята, като му изкара въздуха. Той се помъчи да си поеме дъх, после се надигна на колене и запълзя към моста. Трябваше да ѝ помогне. Трябваше.

Гокс се стрелна от моста и започна да къса нишки с челюстите си.

— Не! — извика Грегор и се закашля. — Сестра ми! — С усилие се изправи на крака точно навреме, за да поеме още един удар от опашката на Рипред.

Хлебарките бяха на десетина стъпки от брега, когато плъховете ги настигнаха. Помежду им нямаше обсъждане; буболечките сякаш отдавна бяха намислили целия този сценарий. Темп се устреми към края на моста, а Тик се обърна да посрещне армията от плъхове сама.

Когато се нахвърлиха върху нея, Тик литна право в лицето на водача им, при което той се сепна и отстъпи изненадано назад. До този момент Грегор изобщо не знаеше, че хлебарките имат криле. Може би и плъховете не знаеха. Но не им отне дълго време да се опомнят. Водачът на плъховете скочи напред и смачка главата на Тик в челюстите си.

Темп рухна на брега точно когато мостът поддаде. Двайсетината плъха, заедно с предводителя си, който все още държеше Тик в зъбите си, паднаха в реката. Сякаш тази гледка не беше достатъчно ужасяваща, водата закипя, когато грамадна, подобна на пираня риба изплува на повърхността и започна да се храни с пищящите плъхове.

След минута всичко беше свършило. Водата пак течеше спокойно. Плъховете бяха изчезнали. А Тик си беше отишла завинаги.

Глава 23

— По-живо, по-живо, по-живо! — нареди Рипред, като събра всички от открития бряг и ги вкара в един тунел. Принуди ги да вървят бързо няколко минути, докато се отдалечиха достатъчно и, както се надяваха, от смрадта на входа на тунела. При една малка ниша в тунела даде заповед да спрат.

— Стойте. Седнете. Успокойте сърцата си.

Без нито дума останалите членове на мисията се отпуснаха на пода на тунела. Грегор седна до Темп, с гръб към другите. Опипа гърба на Темп, намери горещите пръстчета на Бутс и ги преплете в своите. Едва не я беше изгубил завинаги. Тя никога не би могла да се запознае с баща им, да се върне в прегръдките на майка им, да си играе на пясъчника с него и Лизи, нито да прави каквото и да е друго.

Не искаше да погледне останалите участници в мисията. Всички до един бяха готови да наблюдават безучастно как Бутс и пълзливците се хвърлят в реката, за да спрат плъховете. Нямаше какво да им каже.

А после и Тик. Храбрата малка Тик, която беше литнала в лицето на армия от плъхове, за да спаси невръстната му сестричка. Тик — която никога не говореше много. Тик — която делеше храната си с другите. Тик — която в края на краищата беше само една хлебарка. Една хлебарка, която беше дала цялото време, което ѝ оставаше, за да може Бутс да има още.

Грегор притисна пръстите на Бутс към устните си и почувства как по бузите му започнаха да се стичат изгарящи сълзи. Не беше плакал през цялото време, откакто беше тук долу, а се бяха случили много лоши неща. По някакъв начин саможертвата на Тик беше разчупила тънката черупка, която го предпазваше от скръбта. Отсега нататък изпитваше връзка с хлебарките, която знаеше, че никога няма да изчезне. Вече никога нямаше да отнеме живота на хлебарка. Нито тук, нито — ако по някакво чудо успееха да се приберат вкъщи — в Горната земя.

Почувства как раменете му започнаха да се тресат. Вероятно другите смятаха, че се държи глупаво, като плаче за една хлебарка, но не го беше грижа. Мразеше ги. Мразеше ги всичките.

Темп, чиито антенки бяха клюмнали над главата му, посегна и докосна Грегор с пипало.

— Благодаря ти. Че плачеш, защото Тик изгуби своето време.

— Бутс също щеше да плаче, ако не беше… — Грегор не можа да продължи, защото го заля нова вълна от ридания. Радваше се, че Бутс не беше видяла смъртта на Тик. Щеше да се разстрои и нямаше да разбере. Той също не я разбираше истински.

Грегор почувства нечия ръка на рамото си и рязко се дръпна. Знаеше, че е Лукса, но не искаше да говори с нея.

— Грегор — прошепна тя тъжно. — Грегор, знай, че щяхме да хванем Бутс и Темп. Щяхме да хванем и Тик, ако беше паднала.

Той притисна длан към очите си, за да спре сълзите си, и кимна. Е, поне това беше малко по-добре. Разбира се, че Лукса щеше да се спусне след Бутс, ако тя беше паднала. Долноземците не се притесняваха от падането така, както той, не и с прилепите си.

— Всичко е наред — каза той. — Знам. — Когато Лукса седна до него, той не се отмести. — Сигурно си мислиш, че е доста глупаво от моя страна да плача за една хлебарка.

— Още не познаваш долноземците, ако мислиш, че ни липсват сълзи — отговори Лукса. — Плачем. Плачем, и то не само за себе си.

— Но не и за Тик — каза Грегор с нотка на горчивина.

— Не съм плакала от смъртта на родителите си — каза Лукса тихо. — Но всички мислят, че съм особена в това отношение.

Грегор си помисли колко много трябва да си страдал, за да изгубиш способността да плачеш и усети как по бузите му се стичат още сълзи. В този момент прости на Лукса всичко. Дори забрави защо трябваше да ѝ прощава.

— Грегор — каза тихо тя, след като сълзите му спряха. — Ако се върнеш в Регалия, а аз не… кажи на Викус, че съм разбрала.

— Че си разбрала какво? — попита Грегор.

— Защо ни остави с Рипред — каза Лукса. — Трябваше да имаме с нас гризач. Сега виждам, че се е опитвал да ни защити.

— Добре, ще му кажа — отговори Грегор, като си избърса носа. Помълча за минута и после попита: — Колко пъти трябва да даваме онова лекарство на Бутс? Още е много гореща на пипане.

— Да ѝ дадем една доза сега, преди да продължим — каза Лукса, като погали Бутс по челото. Бутс промърмори нещо насън, но не се събуди. Сложиха в устата ѝ няколко капки от шишенцето.

Грегор се изправи и се опита да се отърси от болката.

— Да тръгваме — каза той, без да поглежда Рипред. Плъхът се беше сражавал в безброй войни. Вероятно беше виждал много създания да загиват. Беше казал на Гокс да изяде Трефлекс. Грегор беше сигурен, че смъртта на Тик го беше засегнала толкова малко, колкото… сигурно колкото размазването на някоя хлебарка засягаше хората в Ню Йорк.

Но когато Рипред проговори, в гласа му липсваше обичайният арогантен тон:

— Не губи кураж, Горноземецо. Баща ти е наблизо.

При думите му Грегор вдигна глава:

— Колко наблизо?

— На един час път, не повече — каза Рипред. — Но там са и пазачите му. Всички трябва да се придвижваме изключително предпазливо. Омотайте краката си в паяжини, не говорете и стойте плътно зад мен. На моста извадихме рядък късмет. Едва ли ще ни последва там, където отиваме сега.

Гокс, която Грегор започваше да цени все повече с течение на времето, бързо изпреде чехли от плътна копринена нишка, които сложиха на краката си. До-като Грегор държеше фенерчето и светеше на Лукса, за да обуе своя чифт, светлината отслабна. Той порови в раницата си и извади последните две батерии.

— Още колко ще издържи светлината на факлата ти? — обърна се Грегор към Лукса. Беше забелязал, че откакто тръгнаха с Рипред, държаха запалена само една факла, вероятно за да пестят горивото. Сега догаряше последната.

— Още малко — призна Лукса. — А твоето фенерче?

— Не знам — каза Грегор. — Тези батерии са ми последните, а не знам колко заряд им е останал.

— Щом намерим баща ти, няма да ни трябва светлина. Арес и Аврора могат да ни отведат у дома в тъмното — каза Лукса окуражително.

— Ще им се наложи — каза Грегор.

Участниците в мисията се прегрупираха. Рипред водеше, с Темп и Бутс зад него. Тунелът беше достатъчно широк, така че Грегор и Гокс да вървят до тях. След тях пърхаха Аврора и Арес, като правеха кратки, мълчаливи полети. Хенри и Лукса се наредиха най-отзад с извадени мечове. Рипред кимна и всички потеглиха, дълбоко, дълбоко навътре във вражеската територия.

Вървяха на пръсти, като едва се осмеляваха да дишат. Всеки път, когато неволно подритнеше някое камъче, Грегор изтръпваше от ужас, че може да предизвика ново нападение от плъхове. Много се страхуваше, но в него се надигаше едно ново чувство, което му помагаше да продължава да крачи напред. Беше надежда. Тя се разливаше из тялото му и настояваше да наруши правилото си. Баща му беше наблизо. Скоро щеше да го види. Само ако можеха да продължат да се придвижват напред незабелязани, щеше да го види скоро.

След като се бяха промъквали около половин час, Рипред внезапно спря на един завой в тунела. Цялата група се закова на място зад него. Рипред приклекна, а носът му ожесточено потрепваше.

Двойка плъхове изскочиха иззад завоя. В едно невъзможно движение Рипред изтръгна със зъби гръкляна на единия, а със задните си крака ослепи втория. След още миг и двата плъха лежаха мъртви. Никой друг не беше успял дори да вдигне ръка. Бързината на Рипред потвърди това, което Грегор беше заподозрял още от първия миг, когато го погледна в очите. Дори сред плъховете, Рипред беше смъртоносен.

Рипред обърса муцуна в един от мъртвите плъхове и прошепна:

— Те бяха пазачите на този проход. Всеки момент ще излезем на открито. Придържайте се плътно до стената, в колона по един, защото земята е нестабилна, а падането — неизмеримо. — Всички кимнаха вцепенено, все още зашеметени от свирепостта му. — Всичко е наред — добави той. — Помнете, аз съм на ваша страна.

Зад завоя видяха изхода на тунела.

Рипред тръгна надясно и всички го последваха в индийска нишка. Тясната пътека вървеше покрай стената на каньона. Грегор светна надолу с фенерчето си, но там имаше единствено непрогледен мрак. „А падането е неизмеримо” помисли си той.

Земята отляво, откъм страната на бездната, се ронеше и в тъмнината се сипеше дъжд от камъни и пръст. Грегор изобщо не ги чуваше да падат на дъното. Единствената му утеха беше, че Аврора и Арес се движеха сантиметър по сантиметър някъде зад него, готови да спасят всеки, който паднеше.

След петдесетина метра стигнаха на по-твърда земя. Нататък каньонът се разширяваше, а пред тях се издигаше каменна арка, откъдето тръгваше широк път, изгладен от множество крака на плъхове. Рипред набра скорост, когато минаха под арката и Грегор разбра, че теренът вече не им предоставя защита.

Рипред, Темп, Гокс и Грегор бягаха по пътя. Лукса и Хенри инстинктивно се бяха издигнали във въздуха. Грегор имаше чувството, че от всяка пукнатина ги следят изгарящите очи на плъхове.

Пътят свършваше рязко пред дълбока кръгла яма с гладки като лед стени. В ямата гореше слаба светлина. Видяха космато същество, прегърбено над каменна плоча, което въртеше нещо между пръстите си. Грегор първо помисли, че е плъх и махна предупредително с ръка.

После създанието вдигна глава и Грегор разпозна онова, което беше останало от баща му.

Глава 24

Човекът, който изчезна от живота на Грегор преди две години, седем месеца и кой знае колко дни някога изглеждаше като олицетворение на здравето. Силен, висок и жизнен, от него сякаш се излъчваше енергия. Човекът, примижаващ към тях от ямата, беше толкова слаб и немощен, че не можеше да се изправи. Той падна на четири крака, а после подпря главата си с ръка, за да погледне нагоре.

— Татко? — опита се да каже Грегор, но устата му беше пресъхнала. Той коленичи до ямата и протегна ръка, въпреки че ги деляха петнайсет метра.

Лукса и Хенри литнаха надолу, помогнаха на окаяната фигура да се качи на гърба на Аврора и го изнесоха горе.

Все още на колене, Грегор хвана ръцете на баща си, някога толкова силни и сръчни. Стискаше измършавелите му пръсти и си спомни как едно време баща му чупеше орехи с ръце.

— Татко? — повтори той и този път гласът му се чуваше. — Татко, аз съм, Грегор.

Баща му се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

— От треската е. Пак ми се привиждат разни неща.

— Не, татко, аз съм, тук съм. И Бутс е тук — каза Грегор.

— Бутс? — Баща му се намръщи и Грегор си спомни, че той никога не е виждал Бутс. Тя се беше родила след падането му.

— Маргарет — поправи се Грегор. Веднага щом майка му забременя, родителите му бяха планирали да кръстят Бутс Маргарет на бабата на баща му.

— Маргарет? — попита баща му, сега напълно объркан. Разтри очи. — Баба?

В пророчеството се говореше за „един, изгубен в отминали дни” но Грегор не беше очаквал да намери баща си толкова изгубен и объркан. Беше изнемощял и слаб като скелет — и какво беше станало с косата и брадата му? Бяха снежнобели. Грегор докосна рамото му и видя, че той носеше наметало, направено от козина на плъхове. Нищо чудно, че отгоре приличаше на плъх.

— Само искам да спя — каза баща му неясно. Това беше най-страшното. Грегор си мислеше, че когато го намери, пак ще има баща и няма да се налага да взима трудни решения. Можеше просто да си бъде дете. Но човекът пред него беше по-безпомощен и от Бутс.

Лукса сложи ръка на бузата на баща му и се намръщи:

— Изгаря като сестра ти и няма сили да се пребори с треската. Затова говори несвързано.

— Може би ако малко си поприказваме, ще си спомни. Трябва да си спомни, Лукса — отвърна отчаяно Грегор.

— Сега трябва да летим, Грегор — настоя Лукса, взе синьото шишенце с лекарство и сипа голяма глътка в устата на баща му. — В Регалия ще го излекуваме. Хенри, помогни ми да го закрепим. — Опитваше се да върже баща му върху Аврора с дълго копринено въже, което Гокс бързо предеше. — Хенри? — повтори Лукса.

Но Хенри стоеше настрана. Без да помага. Без да бърза. Без дори да си прави труда да изглежда разтревожен.

— Не, Лукса, вече няма нужда да бързаме.

Това беше странен отговор. Никой не разбра какво искаше да каже, освен Рипред. По лицето на плъха премина странно изражение.

— Не. Вярвам, че Хенри се е погрижил за всичко.

— Хенри трябваше да го направи — отвърна Хенри. Вдигна пръсти към устните си и изсвири продължително.

— Луд ли си? Какво правиш? — попита Грегор. Погледна Лукса, която сякаш се беше превърнала в мрамор. Коприненото въже се изплъзна от ръцете ѝ и падна на земята.

Чуха тропот от краката на много плъхове. Какво ставаше? Какво беше направил Хенри?

— Рипред? — каза Грегор.

— Изглежда, че не съм единственият шпионин сред нас, Горноземецо — каза Рипред иронично. — Има и друг и той е член на кралската фамилия.

— Искаш да кажеш, че Хенри… — попита Грегор, слисан от мисълта, че Хенри е шпионин на плъховете. Нали те бяха убили родителите му, най-близките му хора. — Не може да бъде! — възкликна Грегор.

— Не може да бъде, искам да кажа… ами Лукса? — Двамата бяха толкова близки.

— Съжалявам, братовчедке — настойчиво каза Хенри на Лукса. — Нямах друг избор. Викус ни водеше към катастрофа. Той искаше да ни обвърже в съюз с най-слабите, когато единственият ни истински шанс за оцеляване е да се съюзим с онези, които са по-силни. Ще обединим сили с плъховете и ще управляваме заедно, ти и аз.

Лукса проговори толкова спокойно, колкото Грегор никога не я беше чувал:

— Нито сега, Хенри, нито никога.

— Трябва, Лукса, нямаш избор. Трябва да се присъединиш към нас или да загинеш — каза Хенри студено, но гласът му трепереше.

— За мен този ден е толкова подходящ да умра, колкото и всеки друг — каза Лукса. — Може би дори още по-подходящ. — Звучеше, сякаш беше на хиляда години и се намираше на хиляди километри от тях, но не беше изплашена.

— Значи ти обещаха трона, така ли? Хенри, може ли да си толкова глупав да повярваш, че ще ти го дадат? — Рипред избухна в смях.

— Ще ми го дадат. Заедно ще изчистим Подземната страна от пълзливците и преданите и ще си поделим земята им — каза Хенри.

— Но защо? Защо би го направил? — попита Грегор.

— Омръзна ми съюзниците ми да са страхливи и слаби — каза Хенри. — Плъховете поне не могат да бъдат обвинени в това. Заедно ще се защитаваме.

Заедно ще управляваме. Заедно ще бъдем в безопасност. Решено е.

— Заедно, заедно — изрече Рипред с напевен глас. — Колко много сплотеност планираш. И колко много самота те очаква. А, ето ги и приятелите ти.

Бяха поне петдесет. Плъховете се разгърнаха бързо и заобиколиха участниците в мисията. Повечето се смееха, възхитени от богатата плячка.

Грегор бързо се огледа. Кой щеше да се бие на негова страна? Баща му мърмореше нещо за риба. Бутс лежеше вързана на гърба на Темп в безсъзнание. Хенри беше предател, така че можеше да изключи от сметките и Арес, тъй като двамата бяха обвързани в клетвен съюз. Оставаха той, Лукса, Аврора, Гокс и…, внезапно не знаеше какво да мисли за Рипред. А Рипред? На чия страна всъщност беше плъхът?

Погледна Рипред и плъхът леко му намигна.

— Помни, Грегор, пророчеството изисква само четирима от дванайсетте да загинат. Мислиш ли, че можем да се справим с тях — двамата с теб?

Добре, имаше на своя страна и един удивителен плъх.

Кръгът се разшири, за да направи път на огромен сребрист плъх, който пристъпи напред. Над едното му ухо беше закачена златна корона, явно предназначена за човешка глава. Грегор чу Лукса да си поема рязко дъх и предположи, че короната принадлежеше на някой от родителите ѝ.

— Крал Горджър — каза Рипред, като се поклони ниско. — Не се надявах, че ще ни удостоите с честта на присъствието си тук.

— Един нещастен пълзливец ни каза, че си се удавил, Рипред — отговори тихо кралят.

— Е, такъв беше планът — кимна Рипред. — Но плановете често пропадат.

— Трябва да ти благодарим, че толкова хитро доведе воина в лапите ни. Всъщност това беше работа на Хенри, но няма значение, щом той е тук. Исках да съм сигурен. Исках да го видя лично, преди да го убия. Значи това е той? — попита крал Горджър, като присви очи към Грегор. — Очаквах много, много повече.

— О, не го съди твърде прибързано — каза Рипред. — Установих, че крие възхитително много изненади. — Той започна да обикаля кръга, като от време на време вдигаше предния си крак да се почеше по носа и всеки път плъховете, които бяха близо до него, трепваха. — Клосин… Блъдлет… о, сломен съм, Рейзър, това ти ли си? Нямаш представа колко ме боли да те видя в компанията на Негово Величество.

Плъхът Рейзър сведе очи. Дали се срамуваше? Можеха ли плъховете да изпитват срам?

Рипред отиде зад Хенри и го побутна напред.

— Върви, върви. Застани при приятелите си. — Хенри се спъна и падна до крал Горджър, като го настъпи по опашката. Другите плъхове се разсмяха, но не и кралят, който рязко измъкна опашката си изпод Хенри и преряза нещастната Гокс наполовина.

Плъховете спряха да се смеят. Грегор видя как синята кръв на паяка бликна върху земята. Толкова бързо стана. За частица от секундата вече трети член на мисията беше мъртъв.

— Защо всички спряха да се смеят? — каза крал Горджър. — Хайде де, смейте се! — заповяда той и плъховете издадоха звук, подобен на овче блеене. Той се протегна спокойно на земята, но Грегор виждаше, че мускулите му бяха напрегнати от гняв.

— Кой е следващият? — попита крал Горджър. — Хайде, не се стеснявайте. Да се погрижим ли за мъ-ничето? Струва ми се, че и без това скоро ще издъхне. — Той насочи ужасните си очи към Бутс.

„Не и Бутс”, помисли си Грегор. „Не и докато мога да стоя”. Мъчеше се да си припомни нещо. Какво беше то? Какво? И изведнъж се сети. Разбра какво означаваше следващата част от пророчеството.

„Това съм аз”, осъзна той. „Аз ще загина последен”. Беше ясно. Грегор беше този, когото плъховете искаха. Той беше воинът. Той беше заплахата. Той беше онзи, който трябваше да реши какво ще направи. И нямаше намерение да гледа как хората, които обича, умират. Той беше воинът, а воинът спасяваше хора.

Щом разбра, беше лесно. Прецени височината, пробяга седем стъпки и прескочи сребристия гръб на крал Горджър.

Хукна с всички сили, а зад него се надигна вой. От няколко писъка на плъхове, които се разнесоха след това, предположи, че Лукса, Аврора и Рипред бяха влезли в битка, за да го прикрият. Беше обаче напълно сигурен, че всеки здрав и годен за битка плъх го преследва. Хубаво. Така, с малко късмет, другите можеха да се измъкнат. Освен Хенри и Арес — не го беше грижа какво щеше да стане с тях.

Светлината на фенерчето в ръката му помръкна и угасна и той го хвърли настрани. И бездруго го бавеше. Но нямаше полза да тича в тъмното. Можеше да се спъне, а трябваше да отклони плъховете възможно най-далече от всички. После си спомни за лампата на шапката си. Пазеше я за в краен случай. Едва ли щеше да се яви по-краен случай от този. Щракна копчето, без да спира, и мощният лъч освети пътя пред него.

Но пътят! Беше забравил колко къс беше пътят! На не повече от сто метра пред него се мержелееще каньонът, същият, който беше „неизмеримо дълбок”. Ако направеше опит да тръгне по пътеката, нямаше шанс. Плъховете щяха да го настигнат след секунди.

Не искаше да умре така. Не искаше да достави на плъховете удоволствието да го изядат. Чуваше ги зад гърба си как се задъхват и щракат със зъби. Крал Горджър сумтеше разярено.

В един ужасен миг последната част от пророчеството му стана ясна.

Трябваше да скочи и чрез смъртта му другите щяха да оцелеят. Това беше. Това се беше опитвал да каже Сандуич през цялото време и сега той му вярваше.

Грегор спринтира преди финала, точно както го учеше треньорът му по лека атлетика, като вложи цялата си сила. При последните няколко стъпки преди каньона изпита остра болка отзад в крака, а после земята изчезна под краката му.

Грегор Горноземеца скочи.

Глава 25

Грегор се носеше над каньона и се мъчеше да се задържи във въздуха. Усещаше как по крака му се стича топла кръв. Един плъх беше забил нокти в него малко преди да излети.

„Падам”, помисли си Грегор. „Точно както когато пристигнах в Подземната страна”. Само че сега падаше много по-бързо. Нямаше течение, което да го поддържа и под него зееше само ужасната бездна. Всъщност не беше разбрал как се беше приземил благополучно първия път. Така и не намери миг на спокойствие и яснота, за да попита Викус. Сега сигурно никога нямаше да научи.

Може би всичко беше част от същия сън и накрая щеше да се събуди в собственото си легло, а после да отиде при майка си и да ѝ го разкаже. Но Грегор знаеше, че не е сън. Наистина падаше. А щом стигнеше дъното, нямаше да се събуди в леглото.

Но това падане беше различно. Ако се съдеше по звука, имаше много по-голяма компания.

Грегор успя да се извърти във въздуха и на светлината от каската видя удивителна гледка. Плъховете, които го бяха преследвали — сигурно всички — падаха след него в лавина от камъни. Нестабилният терен на ръба на каньона беше поддал, събаряйки цялата армия след него.

Грегор с изненада видя, че сред плъховете имаше човек. Хенри. И той беше преследвал Грегор. Но това не беше правилно. Не можеше накрая и двамата да загинат. Пророчеството изискваше смъртта само на още един участник в мисията.

Проблясък на криле даде на Грегор нужния отговор. Разбира се. Беше Арес, прилепът, който беше обвързан в клетвен съюз с този предател. Арес щеше да спаси Хенри и пророчеството щеше да се сбъдне. Но останалите участници в мисията също щяха да бъдат в безопасност.

Грегор никога не беше виждал Арес да пикира истински. Беше се устремил към земята с огромна скорост, като избягваше плъховете, които посягаха към него. Грегор започна да се съмнява, че Арес ще успее да се издигне пак. „Не прецени скоростта”, помисли си Грегор, когато прилепът профуча като ракета покрай Хенри.

Дочу отчаяната молба на Хенри:

— Арес!

В този момент Грегор се блъсна в нещо.

„Мъртъв съм”, помисли си той, но не се чувстваше мъртъв, защото носът го болеше ужасно силно, а устата му беше пълна с козина. После усети, че се издига и разбра, че беше на гърба на Арес. Погледна през крилото на прилепа и видя как плъховете започват да се размазват на скалите отдолу. Арес го беше уловил секунди преди и той да стигне дъното. Гледката на плъховете беше непоносима, въпреки че се готвеха да го убият. Точно преди Хенри да се разбие в скалите, Грегор зарови лице в козината на Арес и запуши уши.

Следващото, което усети, беше, че са на земята. Лукса беше завързала баща му върху Аврора. Темп скочи на Арес зад него.

Окървавен, Рипред стоеше с три други плъха, които сигурно се бяха присъединили към него в последните мигове. Отправи към Грегор горчива усмивка.

— Наистина криеш възхитително много изненади.

— Какво ще правиш, Рипред? — попита Грегор.

— Ще бягам, момче. Ще бягам бързо като реката. Лети високо, Горноземецо Грегор! — извика Рипред и хукна назад.

— Лети високо, Рипред! Лети високо! — извика Грегор, докато Арес и Аврора профучаваха над главата на плъха.

Литнаха над каньона. Някъде под тях лежаха телата на крал Горджър, неговата армия от плъхове и Хенри. Каньонът свърши и прилепите влязоха в широк тунел, който правеше всевъзможни завои и чупки.

Сега, когато беше в безопасност, Грегор усети страха от падането в онази черна бездна. Цялото му тяло се разтресе. Притисна лице плътно в шията на Арес, макар че от това носът му започна да пулсира още по-силно. Чу прилепа да прошепва:

— Не знаех, Горноземецо. Кълна се, че не знаех.

— Вярвам ти — прошепна в отговор Грегор. Ако Арес знаеше какво се кани да направи Хенри, сега

Хенри щеше да лети нанякъде с него, а Грегор щеше да е…

Отново си спомни последните думи от пророчеството:

Значи то се отнасяше колкото за Хенри, толкова и за Грегор. Хенри беше решил да вземе страната на плъховете. Това беше предопределило съдбата на другите осем участници в мисията. Той не беше внимавал къде скача, изобщо не беше погледнал — толкова беше завладян от плана си да помогне на плъховете. Хенри беше загинал заради решението си. Сигурно до последния миг си беше мислил, че Арес ще го спаси. Но Арес беше избрал да спаси Грегор.

— Горноземецо, имаме неприятности — прошепна Арес, прекъсвайки нишката на мисълта му.

— Защо? Какво има? — попита Грегор.

— Аврора и аз, ние не знаем коя посока води обратно към Регалия — каза Арес.

— Искаш да кажеш, че сме се изгубили? — попита Грегор. — Нали Лукса каза, че можете да ни отведете у дома в тъмното.

— Да, можем да летим в тъмното, но трябва да знаем накъде да летим — каза Арес. — Тази територия не е разучена от прилепите.

— А според Лукса какво трябва да направим? — попита Грегор.

Настъпи пауза. Грегор предположи, че Арес се съветва с Аврора. После Арес каза:

— Лукса не може да говори.

„Лукса вероятно е в шок” помисли си Грегор. „След онова, което Хенри ѝ причини”.

— А и нещата се усложняват от това, че крилото на Аврора е разкъсано и трябва скоро да бъде оправено, ако смятаме да продължим — добави Арес.

Грегор внезапно осъзна, че отговорността пада на неговите рамене.

— Добре, хайде потърси безопасно място за кацане.

Криволичещият тунел скоро излезе над широка река. Изворът беше внушителен водопад, който се изливаше от каменна арка и падаше от трийсет метра височина. Над арката имаше естествена каменна площадка, широка около три метра. Арес и Аврора се спуснаха към нея и кацнаха. Ездачите им скочиха на площадката.

Грегор тръгна бързо към Лукса с надежда да измислят някакъв план за действие, но един поглед към нея му даде да разбере, че е сам. Очите ѝ блуждаеха и тя трепереше като листо.

— Лукса? Лукса? — повика я той. Както беше съобщила Аврора, тя не можеше да каже нито дума. Грегор не знаеше какво друго да направи и я зави с едно одеяло.

След това се обърна към Аврора. Върху лявото ѝ крило имаше дълбоко разкъсване, от което се процеждаше кръв.

— Мога да се опитам да го зашия — каза Грегор, не особено възхитен от идеята. Знаеше как да шие дребни неща — копчета и малки скъсани места. Представата да допре игла до деликатното ѝ крило го притесняваше.

— Погрижи се първо за другите — каза Аврора. Тя изпърха до Лукса и обгърна момичето със здравото си крило.

Бутс още спеше върху гърба на Темп, но челото ѝ беше по-хладно. Изглежда, че лекарството беше успокоило и баща му, но Грегор още се плашеше от крехкия му вид. Явно плъховете почти го бяха уморили от глад. Какво ли още му бяха направили?

Арес седеше прегърбен в поза на толкова силна скръб, че Грегор реши, че е най-добре да го остави на спокойствие. Измяната на Хенри почти беше унищожила прилепа.

Никой не изглеждаше физически пострадал от сблъсъка им с армията на крал Горджър, освен Аврора и самият Грегор. Той отвори аптечката за първа помощ и я претърси. Ако смяташе да зашие крилото на прилепа, най-добре беше да го направи, без да се замисля прекалено много. Намери кутийка с игли и избра една напосоки. В аптечката имаше и няколко макари с изпредени от паяците нишки. Обърна се да попита Гокс какъв вид е най-добре да използва, но се спря, когато си спомни как синята кръв бликаше от безжизненото ѝ оранжево тяло. Избра конец, който изглеждаше тънък, но здрав.

Почисти раната на Аврора възможно най-добре и нанесе мехлем, за който тя му каза, че ще обезболи мястото. После много плахо започна да шие разкъсването. Щеше му се да свърши по-бързо, но зашиването на крилото беше бавна, мъчителна работа. Аврора се опитваше да седи неподвижно, но през цялото време потрепваше неволно от болка.

— Извинявай, извинявай — повтаряше той.

— Не, няма ми нищо — отвръщаше тя, но се виждаше, че я боли много.

Когато свърши, целият беше облян в пот от усилието да се съсредоточи. Но крилото отново беше цяло.

— Пробвай го — каза той на Аврора, и тя предпазливо го протегна.

— Добре е зашито, Горноземецо — каза тя. — Би трябвало да издържи до Регалия.

Грегор изпита облекчение и известна гордост, че се е справил.

— Сега трябва да се погрижиш за своите рани — каза Аврора. — А и все едно, не мога да летя, докато въздействието на мехлема не премине.

Грегор изми крака си и го намаза с мехлем от едно червено гърненце, който си спомни, че Соловет слагаше на раните. Нещата с носа му бяха по-сложни. Избърса кръвта, но носът му все още беше подут два пъти по-голям от нормалния му нос. Със сигурност беше счупен, но той не знаеше какво правят лекарите за счупените носове. Нямаше как да го гипсира, нали? Засега го остави — реши, че ако се опита да направи нещо, вероятно ще стане по-лошо.

След като се погрижи за раните, Грегор нямаше представа какво да прави по-нататък. Опита се да прецени положението. Бяха се изгубили. Имаха достатъчно храна може би за още едно ядене. Факлата на Лукса беше догоряла и оставаше единствено лампичката на каската му. Бутс беше болна, баща му говореше несвързано, Лукса беше в шок, Аврора беше ранена, а Арес беше отчаян. Значи оставаха той и Темп.

— Темп? — каза Грегор. — Какво според теб трябва да направим сега?

— Не знам, Горноземецо — каза Темп. — Чуваш ли плъховете, чуваш ли?

— Когато паднаха ли? — попита Грегор. — Да, беше ужасно.

— Не. Чуваш ли плъховете, чуваш ли? — повтори Темп.

— Сега ли? — Грегор усети как изстива и почва да му се повдига. — Къде? — Пропълзя по корем до ръба на площадката и надникна надолу.

Плъховете се събираха, със стотици, по бреговете на реката. Някои се бяха изправили на задните си крака и стържеха с нокти варовиковата стена от двете страни на водопада. Други правеха опити да я изкатерят и се плъзгаха надолу към земята. Заеха се да стържат по повърхността, за да издълбаят стъпала за краката си. Щеше да им е нужно време да се изкатерят горе, но Грегор знаеше, че ще успеят. Щяха да намерят начин.

Той се върна назад, седна и обви коленете си с ръце. Какво трябваше да направят участниците в мисията? Е, щеше да им се наложи да летят. Аврора щеше да е принудена да се справи, ако плъховете се изкатереха по стената. Но да летят накъде? Светлината в каската му нямаше да издържи вечно. Нима бяха минали през целия този кошмар само за да загинат в Мъртвата земя?

Може би Викус щеше да изпрати помощ. Но как щеше да разбере къде са? А и кой знае как вървяха нещата в Регалия? Грегор и Хенри бяха осъществили последната строфа от „Сивото пророчество”. Но означаваше ли това, че хората бяха спечелили войната? Нямаше представа.

Грегор затвори очи и ги притисна с длани. Никога през целия си живот не се беше чувствал толкова изоставен. Помъчи се да се утеши с мисълта, че според „Сивото пророчество” осем от тях ще останат живи. „Е, Рипред вероятно ще се справи, но ако ние седмината, които седим на тази площадка, се каним да оцелеем, трябва да се случи чудо”, помисли си той.

И точно тогава чудото се случи.

— Грегор? — обади се един озадачен глас. Не беше съвсем сигурен, че го е чул. — Грегор, ти ли си?

Бавно, без да е готов да го повярва, Грегор вдигна очи към звука. Баща му немощно се беше подпрял на лакът. Трепереше от усилието и дишаше трудно, но по изражението му се виждаше, че го е разпознал.

— Татко? — каза Грегор. — Татко?

— Какво правиш тук, синко? — попита баща му и Грегор разбра, че умът му е бистър.

Не можеше да помръдне. Би трябвало да се втурне в прегръдките на баща си, но внезапно изпита страх от този непознат, облечен с кожи от плъхове, който би трябвало да е баща му. Дали сега наистина беше с ума си? Или докато Грегор изминеше пълзешком малкото разстояние, което ги делеше, пак щеше да започне да бълнува за някаква риба и да изостави Грегор в тъмнината?

— Ге-го! — изписка тънко гласче. — Ге-го, аз вън!

Грегор се обърна и видя, че Бутс се мъчи да се освободи от паяжините, които я крепяха на гърба на Темп. Отиде бързо до нея и разкъса паяжините. Беше по-лесно, отколкото да се приближи до баща си.

— Пие? Закуска? — каза Бутс, когато той я издърпа и я освободи.

Грегор се усмихна. Щом искаше да яде, значи беше по-добре.

— Бисквитка? — попита тя с надежда.

— Добре, добре — каза той. — Но виж, виж кой е тук. Това е тати — каза Грегор, като посочи баща си. Ако отидеха заедно, може би Грегор щеше да има смелостта да се изправи пред баща си.

— Та-ти? — каза Бутс любопитно. Погледна го и по лицето ѝ се разля широка усмивка. — Та-ти! — възкликна тя. Измъкна се от ръцете на Грегор и изтича право в прегръдките на баща му, като го събори по гръб.

— Маргарет? — каза баща му, като се надигна и седна с усилие. — Ти Маргарет ли си?

— Не, аз Бутс! — заяви момиченцето, като подръпна брадата му.

Е, куражът на Бутс може би щеше да се брои само когато се научеше да брои, но способността ѝ да обича не зависеше от броенето. Докато я наблюдаваше, Грегор почувства как съмненията му започват да се топят. Беше се преборил с плъхове и паяци и с най-лошите си страхове, за да се събере отново с баща си. Защо седеше тук, сякаш беше просто зрител на събитието?

— Бутс, значи? — каза баща му и избухна в дрезгав смях.

Смехът премина през тялото на Грегор като вълни от слънчева светлина. Това беше той. Това наистина беше баща му!

— Татко! — Грегор почти се препъна, изтича към баща си и го прегърна.

— О, Грегор! — каза баща му и по лицето му потекоха сълзи. — Как е моето момче? Как е моят малък мъж?

Грегор само се засмя и усети, че също плаче.

— Ти какво правиш тук? — изведнъж се разтревожи баща му. — Как дойде в Подземната страна?

— Сигурно по същия начин като теб — успя най-после да проговори Грегор. — Паднахме през шахтата в пералното помещение. После тръгнахме да те търсим и ето че те намерихме. — Потупа ръката на баща си, сякаш за да докаже, че е вярно. — Ето те тук.

— Къде точно е това „тук”? — попита баща му, като се огледа наоколо в тъмнината.

Грегор рязко се върна в реалността.

— Намираме се над един водопад в Мъртвата земя. Долу има плъхове, които се опитват да изкатерят стената. Много от нас са ранени и съвсем се изгубихме — каза той. После съжали. Може би не биваше да казва на баща си колко лошо е положението. Може би той все още не можеше да се справи с това. Но видя как баща му се съсредоточава и погледът му се прояснява.

— Колко далече са плъховете от нас сега? — попита той.

Грегор пропълзя до ръба на площадката и погледна надолу. Изплаши се, когато видя, че плъховете бяха изкачили стената наполовина.

— Може би на петнайсет метра — каза той.

— Как си със светлината? — попита баща му.

— Имам само това — каза Грегор, като почука по каската си. — И батериите едва ли ще издържат още дълго. — Всъщност светлината вече започваше да отслабва.

— Трябва да се върнем в Регалия — каза баща му.

— Така е, но никой от нас не знае къде се намира — отвърна безпомощно Грегор.

— В северната част на Подземната страна — каза баща му.

Грегор кимна, но не виждаше каква работа им върши тази информация. Не можеха да се ориентират по залеза, по Северната звезда или по мъха, който расте от северната страна на дърветата. Намираха се в голямо, черно пространство.

Баща му спря поглед върху крилото на Аврора:

— Този прилеп… как го заши?

— С игла и конец — каза Грегор, като се зачуди дали баща му не започва пак да бълнува.

— С метална игла? — попита баща му. — В теб ли е още?

— Да, ето — каза Грегор и му подаде кутийката с иглите.

Баща му взе една игла и извади от джоба си камъче. Започна да го търка по иглата с къси, бързи движения.

— Намери някакъв съд. Изсипи лекарството, ако трябва — каза баща му. — И го напълни с вода.

Грегор бързо изпълни указанията му, все още без да разбира.

— И какво ще правим сега?

— Това камъче… това е магнетит, магнитна желязна руда. Там в моята яма имаше много такива. Сложих едно камъче в джоба си в случай, че…

— В случай, че какво? — попита Грегор.

— В случай, че някога се измъкна. Имах и няколко парчета метал, но нищо с подходящата големина. Тази игла е идеална — каза баща му.

— Идеална за какво? — попита Грегор.

— Ако натрия иглата с магнетита, ще я намагнетизирам. Общо взето, ще я превърна в стрелка на компас. Ако успеем да я пуснем да плава във водата, без да нарушим напрежението на повърхността… — Баща му внимателно постави иглата във водата. Тя се задържа на повърхността. После, за учудване на Грегор, иглата се завъртя на четирийсет и пет градуса надясно и спря. — Ще сочи север.

— Сочи север? Също като компас? — попита Грегор удивено.

— Е, вероятно се отклонява с няколко градуса, но е достатъчно точно — каза баща му.

Грегор се ухили над бурканчето с вода. Всичко щеше да бъде наред. Баща му се беше завърнал.

Звукът от нокти, драскащи по стената, заличи широката усмивка от лицето му.

— Аврора? — повика я Грегор. — Можеш ли да летиш?

— Мисля, че се налага — каза Аврора, явно усетила плъховете.

— Арес, ако те насоча към Регалия сега, можеш ли да държиш курс натам? — попита Грегор, като разтърси леко прилепа.

— Мога да се придържам достатъчно добре към курса, ако знам в коя посока да летя — каза Арес и се посъвзе.

— Качвайте се! — нареди Грегор, точно както Ви-кус, когато бяха започнали мисията. — Качвайте се, отиваме си у дома!

Всички се качиха на прилепите. Грегор прати Темп да язди с Лукса, за да я наглежда. Настани Бутс в раницата и помогна на баща си да възседне Арес. Погледна още веднъж накъде сочи иглата и показа на Арес правилната посока.

— Там е север. Това е пътят към Регалия — каза той.

Грегор точно щеше да прибере компаса, когато видя как първия плъх подава нокти. Скочи върху гърба на Арес и прилепите излетяха, оставяйки зад гърба си компаса и ругаещите плъхове.

Арес следваше тунела, който водеше на север, и след около час каза на Грегор:

— Вече знам накъде да летим.

Сега летяха право към Регалия през широки, открити пещери.

Навсякъде имаше жертви на войната. Грегор видя телата на плъхове, хора, хлебарки, паяци, прилепи и други същества, каквито дори не знаеше, че живеят в Подземната страна, например мишки и пеперуди. Не, Рипред беше споменал пеперуди, но Грегор си мислеше, че сигурно ги е виждал в Горната земя. Всички тела изглеждаха еднакво. Съвсем, съвсем неподвижни.

Изпита почти облекчение, когато лампичката на каската му най-после угасна. Беше се нагледал на кланета. В тъмнината изгуби всякаква представа за времето.

Грегор чу роговете, известяващи приближаването им, дълго преди да стигнат до града. Погледна несигурно надолу и видя хора, които размахваха ръце и крещяха. Нито той, нито Лукса отговориха.

Лукса дори не гледаше. От момента, в който бяха излетели, тя беше обвила ръце около шията на Аврора и беше затворила очи за света. Грегор не можеше да си представи какво ли изпитваше тя. Той си беше върнал баща си. Бутс беше в безопасност. Щяха да се върнат в Горната земя и семейството му щеше да бъде отново заедно. Но Хенри беше семейството на Лукса, а я беше предал на плъховете. Как ли се чувстваше Лукса сега?

Разтвориха широко вратите на стадиона и градът се появи пред тях. Чуваше се ликуване и се развяваха знамена. Пред погледа им се показа дворецът и Арес се спусна към Високата зала.

Изтощените прилепи се приземиха по корем и се плъзнаха по пода, докато спряха. Заобиколи ги тълпа долноземци. Някъде в суматохата видя как Дулсет грабва Бутс и излиза бързо от залата, последвана от предания Темп. Двама души сложиха баща му на носилка и го отнесоха. Прилепите почти не бяха в състояние да протестират, когато също ги отнесоха — те имаха нужда повече от почивка, отколкото от медицински грижи.

Грегор се възпротиви на всички опити да го качат на носилка, но прие една студена кърпа за носа си. Някой трябваше да разкаже какво се е случило, а точно сега Лукса не би могла да го стори.

Тя стоеше наблизо, бледа и объркана, без дори да забелязва трескавото оживление около нея. Красивите ѝ виолетови очи бяха безизразни, а ръцете ѝ висяха безжизнено отстрани. Той отиде и застана до нея, но не я докосна. Искаше тя да знае, че е до нея.

— Лукса, всичко ще бъде наред — каза той. Знаеше, че думите прозвучаха кухо и безсмислено.

Стаята се опразни и той видя, че Викус бързо приближава. Старият човек спря на няколко крачки от тях със сгърчено от тревога лице.

Грегор знаеше, че трябва да разкаже какво се е случило, но успя да каже единствено:

— Хенри помагаше на плъховете. Беше сключил някаква сделка за трона.

Викус погледна Лукса и разтвори ръце. Тя се изправи, все още застинала, като се взираше в него, сякаш той беше напълно непознат.

— Лукса, това е дядо ти — каза Грегор. Това му се стори като най-доброто и най-важното нещо, което да каже в този момент. — Това е дядо ти.

Лукса примигна. В ъгълчето на окото ѝ се оформи малка сълза. Върху лицето ѝ се водеше истинска битка, докато се опитваше да възпре чувствата, които се надигаха в нея.

Чувствата победиха и за огромно облекчение на Грегор, тя се хвърли в обятията на Викус.

Глава 26

Накрая Соловет беше тази, на която Грегор разказа историята. Тя се появи малко след Викус, целуна Лукса по мокрите бузи и после притисна Грегор в прегръдките си. За разлика от него тя се разтревожи от раните му и веднага го отведе в болничното крило на двореца за лечение.

Докато лекарите почистваха и зашиваха крака му и се опитваха да намалят отока на носа му, Грегор разказа на един дъх всичко, което се беше случило, откакто се разделиха. Пътуването през вонящите пещери, пристигането на паяците, опитът на Хенри да убие Рипред, треската на Бутс, саможертвата на Тик на моста, как намери баща си и странната поредица от събития, с които се беше изпълнило пророчеството на Сандуич.

След като свърши, се почувства като балон, от който някой беше изпуснал всичкия въздух. Само искаше да види баща си и Бутс и после да заспи. Соловет го заведе първо при Бутс, която беше в детска стая с други болни деца. Беше изкъпана и преоблечена и макар че все още беше топла на пипане, Дулсет го увери, че болестта не е сериозна.

— Все още не можем да лекуваме много неща, но можем да излекуваме това. Обикновена потна треска — успокои го тя.

Грегор приглади къдриците на Бутс назад и продължи нататък да види баща си. Той вече изглеждаше по-добре, с лице, отпуснато в съня. Долноземците не само го бяха изкъпали, но и му бяха подрязали косата и брадата. Противните кожи от плъхове бяха заменени от копринено меки дрехи. Бяха го нахранили и му бяха дали успокоително лекарство.

— А когато се събуди, ще бъде ли добре? — попита Грегор.

— Никой, който прекарва години при плъховете, не може да очаква да остане непроменен — каза Соловет предпазливо. — Но дали умът и тялото му ще оздравеят? Мисля, че да.

Грегор трябваше да се задоволи с това. Самият той нямаше никога да бъде същият след това, което бе видял в Подземната страна. Трябваше да очаква известни промени и в баща си.

На излизане от болничното крило чу един радостен глас да се провиква: „Горноземецо!” Марет го сграбчи в здрава мечешка прегръдка. Грегор се зарадва да види, че Марет беше жив, макар да имаше рани от неотдавнашни битки.

— Здрасти, Марет — каза той. — Как са нещата?

— Мрачни, както винаги по време на война. Но ти ни върна светлината — заяви той убедено.

— О, наистина ли? — каза Грегор. Почти беше забравил онази част от пророчеството:

Значи в крайна сметка сигурно го беше направил. Беше върнал светлината. Не беше съвсем сигурен как, но щом Марет твърдеше така, сигурно всички долноземци го вярваха.

— Каква светлина? — попита той. Образите, които изпълваха ума му, бяха безмилостно мрачни.

— Когато вестта за смъртта на крал Горджър стигна до плъховете, те изпаднаха в пълен смут. Прогонихме ги обратно в Мъртвата земя. Без водач те са напълно объркани — каза Марет.

— Това е добре — каза Грегор. — Надявам се да е за дълго.

Марет го заведе в старата му стая, същата, която Грегор беше делил с Бутс. Грегор се изкъпа набързо, само колкото да се отърве от вонята на развалени яйца, полепнала по него от тунела с капещата вода, и се стовари в леглото.

Когато се събуди, усети, че беше спал дълго време. Първите една-две минути остана да лежи, обзет от сънлива сигурност, без да помни. После всичко случило се премина светкавично пред очите му, и той вече не можеше да остане в леглото. Изкъпа се втори път, а после изяде храната, която се беше появила в стаята, докато се къпеше.

Грегор се канеше да отиде в болничното крило, когато в стаята му дотича Лукса. Очите ѝ бяха зачервени от плач, но си изглеждаше същата като преди.

— Грегор, трябва да дойдеш! Побързай! — извика тя, сграбчи го за ръката и го задърпа след себе си.

Първата му мисъл беше, че плъховете са нападнали двореца, но не беше това.

— Става дума за Арес! Искат да го прогонят! — изрече задъхано Лукса, докато двамата тичаха по коридорите. — Той не знаеше, Грегор! И той като мен не знаеше за плана на Хенри!

— Знам, че е така! — каза Грегор.

Влязоха в зала, която Грегор още не беше виждал. Приличаше на малка арена. На трибуните, които се издигаха над сцената в средата на залата, седяха няколкостотин прилепа и хора. На предния ред се намираха членовете на съвета на Регалия, включително Викус и Соловет. В средата на сцената, сам и прегърбен, стоеше Арес.

Когато Грегор и Лукса изтичаха на сцената, Аврора се появи с пърхане от трибуните и се спусна при тях.

— Спрете! — изкрещя Грегор, като се опитваше да си поеме дъх. — Не можете да направите това! — Не знаеше подробно как стоят нещата с изпращането в изгнание, но помнеше какво каза Лукса — никой не оцелява дълго, ако трябва да живее сам в Подземната страна. Може би плъх като Рипред би се справил, но той беше невероятен при всякакви условия.

При появата на Грегор всички се изправиха на крака и се поклониха едновременно.

— Добре дошъл, воине, и сме ти много благодарни за всичко, което ни донесе — заяви Викус с официален тон. Но освен това отправи на Грегор печална усмивка, която му се стори много по-искрена.

— Да, пак заповядайте — каза Грегор. — Какво ще правите с Арес?

— Готвим се да гласуваме за съдбата му — каза Викус. — Много се спореше дали е бил посветен в замисъла на Хенри.

— Не беше! — заяви Грегор. — Разбира се, че не беше! Иначе сега нямаше да съм тук. Той разбра какво става и остави Хенри да падне, а спаси мен!

— Той беше обвързан в клетвен съюз с Хенри — каза едър червен прилеп. — Трудно е да се повярва в невинността му.

— А моята невинност? — попита Лукса, с напрегнат глас. — Никой не беше по-близък с Хенри от мен самата. И мен ли ще прогоните?

Неловък шепот премина през стаята. Всички знаеха колко близки бяха братовчедите и въпреки това Лукса бе станала прицел на предателството на Хенри.

— Дори Арес да бъде оправдан по обвиненията в измяна, остава въпросът с нарушаването на клетвата — каза червеният прилеп. — Това само по себе си е основание за прогонване.

— Дори когато откриеш, че си обвързан в клетвен съюз с истински злодей? — попита Грегор. — Струва ми се, че би следвало да има специално правило за това.

Няколко членове на съвета започнаха да ровят из купчини стари свитъци, сякаш се надяваха да намерят отговор на въпроса му. Други обаче явно жадуваха за мъст.

— Не ме е грижа дали ще бъде прокуден заради измяна или заради нарушаване на клетвата. Просто искам да се махне. Кой сред нас би могъл някога отново да му има доверие? — извика една жена.

На арената се надигна врява. Арес като че ли се прегърби още повече, сякаш смазан от тежестта на насочения срещу него гняв.

Грегор не знаеше какво да направи. Не можеше да стои безучастно отстрани и да гледа как изхвърлят Арес в Мъртвата земя да се оправя сам. Но как можеше да ги накара да променят решението си?

Червеният прилеп повтори като ехо последните думи, които Грегор беше чул ясно:

— Да, кой сред нас би могъл някога отново да му има доверие?

— Аз мога! — изкрещя Грегор, принуждавайки тълпата да млъкне. — Аз му поверявам живота си! — И тогава разбра какво трябваше да направи.

Изтича до Арес и протегна длан. Прилепът повдигна озадачено глава, после разбра.

— О, не, Горноземецо — прошепна той. — Не съм достоен да приема.

Грегор посегна и хвана крайчеца на лявото крило на Арес с дясната си ръка. В стаята беше толкова тихо, че и игла да падне, щеше да се чуе, когато той произнесе думите:

Арес хвъркатият, аз пред теб се кълна…

Това беше всичко, което можеше да си спомни от обета, който Лукса му беше рецитирала, но тя застана зад него и му подсказваше шепнешком думите.

И в смъртта, и в живота единни ще бъдем.

В мрак и в пламъци ярки, в смут и война…

И Грегор си спомни последния ред без подсказване:

Аз наравно със своя, и твоя живот ще спася.

Арес си беше възвърнал някаква частица надежда. Това, че воинът се обвързваше в клетвен съюз с него, не беше гаранция, че ще избегне изгнанието, но беше нещо, което не можеше да бъде пренебрегнато с лека ръка. И все пак, той се поколеба.

— Кажи я — прошепна Грегор. — Моля те, повтори клетвата.

И Арес най-после го направи, замествайки името си с това на самия Грегор.

Грегор отстъпи назад и се обърна с лице към тълпата. Двамата с Арес стояха пред тях и Грегор държеше крилото му. Той проговори с властен тон, който беше съвсем нов за него:

— Аз съм воинът. Аз съм онзи, който отправи призива. Кой сред вас смее да прокуди Арес, моя клетвен съюзник?

Глава 27

Последваха гневни спорове и дълго обсъждане на закона, но накрая не успяха да изпратят Арес в изгнание. Фактът, че Грегор се обвърза в клетвен съюз с прилепа, носеше по-голяма тежест, отколкото беше очаквал.

Един старец продължи да рови ожесточено из свитъците си, докато най-после Викус му каза:

— О, стига си премятал тези изсъхнали кожи, явно нямаме прецедент за това.

Грегор се обърна към новия си прилеп:

— Е, вероятно няма да остана тук още дълго.

— Без значение е — каза Арес. — Докато мога да летя, винаги ще съм тук на твое разположение.

Щом нещата се успокоиха, Грегор тръгна право към болничното крило. Напрегна се, преди да влезе в стаята на баща си, опасявайки се, че може да се е върнал в предишното състояние, но когато влезе, го очакваше щастлива гледка. Баща му се беше изправил в леглото и се смееше, а Бутс го хранеше с бисквити.

— Здравей, татко — каза Грегор с усмивка.

— О, Грегор… — възкликна баща му и му се усмихна широко. Разтвори ръце и Грегор се втурна към него и го прегърна. Можеше да остане така цяла вечност, но Бутс дърпаше и двамата.

— Не, Ге-го, та-та яде бисквитка — заяви тя.

— Сестрата ѝ поръча да ме накара да ям и тя приема задачата си много сериозно — каза баща му с усмивка.

— Добре ли се чувстваш? — попита Грегор, без да го пуска.

— О, след няколко солидни яденета ще бъда почти като нов — каза баща му. И двамата знаеха, че не беше толкова просто. Нищо никога нямаше да бъде пак същото, но щяха да си получат живота обратно, и щяха да го получат заедно.

Следващите няколко часа Грегор прекара с баща си, Бутс и Темп, който се отби да нагледа принцесата. Нямаше намерение да разпитва баща си за преживяното изпитание, но той, изглежда, гореше от желание да говори.

— Онази нощ, нощта, когато паднах, не можах да заспя. Слязох в пералното помещение да посвиря на саксофон. Не исках да събудя никого.

— И ние паднахме оттам! — възкликна Грегор. — През отдушника.

— Точно така. Металната решетка изведнъж започна да се тресе и да подскача нагоре-надолу ей така, от нищото — каза баща му. — Когато отидох да видя какво става, въздушната струя ме засмука право тук долу. Разбираш ли, имат това странно явление с въздушните течения… — И баща му продължи да обяснява цели двайсет минути за научните особености на течението. Грегор не знаеше за какво говори той, но му беше приятно само да го слуша.

— Бях в Регалия от две седмици и полудявах от мъка по всички ви. Една нощ се опитах да избягам с две фенерчета и един въздушен пистолет, който намерих в музея. Плъховете ме заловиха, преди да стигна до Водния път — каза баща му, като поклати глава.

— Как така те оставиха жив? — попита Грегор.

— Заслугата не е моя. А на пистолета. След като ми свършиха мунициите, те ме обградиха. Един от тях попита за пистолета и започнах да им разправям надълго и нашироко за него. Убедих ги, че мога да правя такива пистолети, затова решиха да ме оставят жив. Прекарвах времето си, като правех оръжия, които аз можех да използвам, но които се разпадаха, когато плъховете ги докоснеха. Арбалет, катапулт, таран. Истински късмет е, че ти се появи точно тогава; май започваха да подозират, че никога няма да им направя нещо, което да могат да използват — каза баща му.

— Не знам как си издържал — каза Грегор.

— Никога не загубих вярата си, че ще се върна вкъщи — каза баща му, намръщи се и с огромно усилие успя да изрече следващия въпрос: — Е, как е майка ти?

— Вероятно точно сега не е много добре — каза Грегор. — Но ще се оправи веднага щом те върнем обратно.

Баща му кимна:

— А ти?

Грегор не му каза нищо за лошите неща, а само за хубавите. Разказа на баща си за тренировките по бягане, за училище и как беше свирил на саксофона си в Карнеги Хол. Не спомена нищо за паяците или плъховете, нито какво беше преживял, откакто баща му беше изчезнал.

Прекараха следобеда, като си играеха с Бутс, подканваха се взаимно да ядат и често, без никаква особена причина, се докосваха.

Накрая се появи Дулсет и настоя, че Бутс и баща му имат нужда от почивка, затова Грегор тръгна на разходка из двореца и се чувстваше толкова щастлив, колкото не се беше чувствал от две години, седем месеца и… вече не го беше грижа колко дни. Реши да отмени правилото. Завинаги. Дори пак да настъпеха лоши времена, никога повече нямаше да си отказва възможността да мисли, че бъдещето може да бъде щастливо, дори настоящето да е мъчително. Щеше да си позволи да мечтае.

Докато се връщаше да си легне, мина покрай стаята, където го държаха като пленник след опита му за бягство от Регалия. Викус седеше на масата сам, заобиколен от купища свитъци и карти. Лицето му светна, когато видя Грегор и му махна да влезе в стаята.

— Ела, ела, още не сме разговаряли, откакто пристигна — каза той нетърпеливо. — Как е баща ти?

— По-добре. Много по-добре — отговори Грегор и седна срещу Викус.

— А принцесата? — попита Викус с усмивка.

— Добре е. Треската ѝ премина — каза Грегор.

За минута просто седяха там, без да са сигурни откъде да започнат.

— Е, воине… ти скочи — каза Викус.

— Да, май скочих — каза Грегор и се ухили. — Истински късмет, че Арес беше там.

— Късмет и за Арес — каза Викус. — Късмет за всички ни. Знаеш ли, че плъховете са в отстъпление?

— Марет ми каза — отговори Грегор.

— Вярвам, че войната скоро ще свърши — каза Викус. — Плъховете започнаха да се бият помежду си за трона.

— А Рипред? — попита Грегор.

— Получих вест от него. Събира група плъхове, подкрепящи неговата кауза, в Мъртвата земя. Няма да е лесна задача да поеме предводителството на плъховете. Трябва първо да ги убеди, че мирът е желателен, а това ще бъде дълга борба. И все пак, не е лесно да се пренебрегне плъх като него — каза Викус.

— И още как — отвърна Грегор. — Дори другите плъхове се страхуват да се бият с него.

— С основание. Никой не може да се изправи срещу Рипред — каза Викус. — И това ме подсеща, че имам нещо за теб. Няколко пъти по време на пътуването спомена, че ти липсва меч. Съветът ме моли да ти поднеса това.

Викус посегна под масата и измъкна дълъг предмет, обвит в много плътна коприна. Грегор я разви и откри зашеметяващо красив меч, инкрустиран със скъпоценни камъни.

— Принадлежал е на самия Бартолъмю Сандуич. Желанието на моя народ е да го приемеш — каза Викус.

— Не мога да го приема — каза Грегор. — Искам да кажа, прекалено скъп е, а и майка ми не ми позволява да имам дори джобно ножче. — Вярно беше. На десетия рожден ден на Грегор чичо му беше му изпратил джобно ножче с петнайсетина различни приставки, но майката на Грегор го беше прибрала, докато навърши двайсет и една.

— Разбирам — каза Викус. Наблюдаваше Грегор внимателно. — Може би, ако баща ти го съхранява за теб, тя ще позволи.

— Може би. Само че има и друго нещо… — каза Грегор. Но не знаеше как да изрече другото нещо, а то беше главната причина, поради която не искаше да докосне предмета пред себе си. Тази причина беше свързана с Тик и Трефлекс и Гокс; свързана беше с всички създания, които беше видял да лежат неподвижно на връщане. Свързано беше дори с Хенри и плъховете. Може би просто не беше достатъчно умен, може би просто не разбираше. Но на Грегор му се струваше, че сигурно имаше някакъв начин, по който да оправят нещата, без накрая всички да паднат мъртви.

— Престорих се, че съм воинът, за да намеря баща си. Но не искам да бъда воин — каза Грегор. — Искам да бъда като теб.

— Аз съм се сражавал в много битки, Грегор — каза Викус предпазливо.

— Знам, но не ги търсиш нарочно. Първо се опитваш да поправиш нещата по всеки друг начин, за който можеш да се сетиш. Дори с паяците. И Рип-ред — каза Грегор. — Дори когато хората смятат, че грешиш, ти продължаваш да се опитваш.

— Е, в такъв случай, Грегор, знам какъв подарък бих искал да ти дам, но то е нещо, което само ти можеш да намериш — каза Викус.

— Какво е то? — попита Грегор.

— Надежда — каза Викус. — Има моменти, когато ще е много трудно да я намериш. Моменти, когато ще е много по-лесно да избереш омразата. Но ако искаш да постигнеш мир, трябва първо да си способен да се надяваш, че той е възможен.

— И според теб не мога да го направя? — попита Грегор.

— Напротив, имам голяма надежда, че можеш — каза Викус с усмивка.

Грегор плъзна меча обратно през масата към него.

— Предай им, че съм казал благодаря, но не съм приел меча.

— Не можеш да си представиш колко щастлив съм да предам това послание — каза Викус. — А сега трябва да си починеш. Утре те чака път.

— Така ли? Къде? Не обратно в Мъртвата земя? — попита Грегор и леко му прилоша.

— Не. Мисля, че е време да те изпратим у дома — каза Викус.

Тази вечер му приготвиха легло в стаята на баща му, за да могат той и Бутс да спят при него. Сега, когато се прибираше вкъщи, Грегор си позволи пак да мисли за Лизи, за баба си и преди всичко за майка си. Дали щяха да са добре, когато се върнеше? Спомни си разговора си с Викус и се помъчи да се надява за най-доброто.

Веднага щом баща му и Бутс се събудиха, ги заведоха на кея, откъдето Грегор се беше опитал да избяга първата нощ. Група долноземци се бяха събрали да ги изпратят.

— Арес ще ви отведе до портала над Водния път — каза Викус. — Оттам до дома ви разстоянието ще е кратко.

Марет пъхна в ръката му шепа хартия. Грегор осъзна, че това бяха пари.

— Взех ги от музея. Викус каза, че може да ви трябват за пътуването в Горната земя.

— Благодаря — каза Грегор. Зачуди се точно къде Водният път се свързваше с дома му. Сигурно щеше да разбере съвсем скоро.

— Сега пътят е безопасен, но не се бавете. Как-то знаете, нещата се променят бързо в Подземната страна — каза Соловет.

Грегор изведнъж осъзна, че нямаше да види тези хора никога повече. Изненада се колко много щяха да му липсват. Бяха преживели заедно много неща. Прегърна всички за сбогом. Когато стигна до Лукса, си помисли, че може би трябва само да се ръкува с нея, но въпреки това посегна и я прегърна. Тя също го прегърна. Прегръдката ѝ беше малко скована и официална, все пак беше кралица.

— Е, ако някога имате път през Горната земя, отбийте се — каза Грегор.

— Навярно някой ден ще те видим отново тук — каза Лукса.

— О, не знам. Майка ми вероятно ще ме закотви вкъщи до края на живота ми, само за да ме опази — каза Грегор.

— Как така „ще те закотви”? — попита Лукса.

— Няма изобщо да ме пусне да изляза от апартамента — каза Грегор.

— В „Гибелното пророчество” не пише така — отвърна замислено Лукса.

— Какво? Какво е това? — попита Грегор, чувствайки как в него се надига паника.

— Викус не ти ли каза? То следва „Сивото пророчество” — каза Лукса.

— Но мен ме няма в него. Има ли ме? Искам да кажа, няма ме, нали? Викус? — попита Грегор.

— А, трябва да потегляте веднага, ако искате да хванете течението — каза Викус, като сложи раницата с Бутс на раменете на Грегор и го отведе при Арес, който вече носеше на гръб баща му.

— Какво не ми казвате? Какво е „Гибелното пророчество”? — настоя Грегор, когато усети как го качват на гърба на Арес.

— О, това ли? — каза Викус небрежно. — Много е неясно. В продължение на столетия никой не е успял да го обясни. Лети високо, Горноземецо Грегор. — Викус даде знак на Арес и той разпери криле.

— И все пак какво е? Какво гласи? — изкрещя Грегор, докато се издигаха във въздуха.

— Чао-чао, Темп! Досколо! — извика Бутс, като махаше весело с ръка.

— Не, Бутс, не! Няма да се връщаме! — каза Грегор.

Последното нещо, което Грегор видя, докато отлитаха от двореца, беше как Викус им маха. Не беше сигурен, но му се стори, че го чу да казва:

— Доскоро!

Пътят пак следваше реката, но сега Грегор летеше над пенещата се вода върху силния гръб на Арес. Скоро стигнаха до брега, където се беше срещнал с Фангор и Шед. Зърна почернялата земя, където бе горял огънят.

Десет минути по-късно реката се вля в нещо, което беше или море, или най-голямото езеро в света. Огромни вълни се надигаха по повърхността на водата и се разбиваха върху скалистите брегове.

Появиха се двама стражи върху прилепи и ги преведоха над водата. Грегор не видя никакви плъхове наоколо, но кой знае какво друго дебнеше там долу и си търсеше нещо за ядене. Зърна седем метрова бодлива опашка, която някакво създание размаха над вълните и после се гмурна. „Няма дори да питам” помисли си той.

Стражите останаха по местата си, докато Арес започна да се издига в широк каменен конус. В основата си конусът сигурно беше широк три километра. Странен, подобен на мъгла вятър сякаш ги изтласкваше нагоре. „Трябва да са теченията”, помисли си Грегор.

Издигаха се нагоре и Арес летеше във все по-тесни кръгове. Наложи се да прибере криле, за да се провре през отвора на върха.

Изведнъж започнаха да се движат зигзагообразно през тунели, които изглеждаха познати. Не бяха построени от камък, а от бетон, затова Грегор разбра, че сигурно почти бяха пристигнали. Прилепът кацна на едно пусто стълбище, вдигна глава и кимна нагоре.

— Не мога да продължа нататък — каза Арес. — Това е пътят ви за вкъщи. Лети високо, Горноземецо Грегор.

— Лети високо, Арес — каза Грегор. За миг стисна здраво крилото на Арес и после го пусна. Прилепът изчезна в тъмнината.

Наложи се Грегор да помогне на баща си да се изкачи по дългото стълбище. На тавана най-горе имаше каменна плоча. Грегор я отмести и вълна свеж въздух го лъхна в лицето. Измъкна се навън и пръстите му докоснаха трева.

— Хей, татко! — възкликна той, като побърза да помогне на баща си да се измъкне. — Хей, татко, виж!

— Луна — възкликна Бутс щастливо, като посочи в небето.

— Да, луна, мъничката ми. Виж, татко, ето я луната! — Баща му беше прекалено задъхан от изкачването, за да отговори. Няколко минути седяха на тревата, загледани нагоре към прекрасното нощно небе. Грегор се озърна и по очертанията на сградите в далечината разбра, че бяха в Сентрал Парк. Зад дърветата се чуваше шумът от колите. Той плъзна каменната плоча обратно на място и помогна на баща си да се изправи.

— Хайде да си вземем такси. Отиваме ли да видим мама, Бутс? — попита той.

— Да-а! — възкликна енергично Бутс. — Отиваме при мама.

Сигурно беше много късно. По улиците почти нямаше хора, но някои ресторанти все още бяха отворени. Това беше добре, защото представляваха странна гледка — облечени с дрехите си от Подземната страна.

Грегор спря едно такси и тримата седнаха отзад. Шофьорът или не забеляза, или не се интересуваше как изглеждат. Вероятно беше виждал всичко.

Грегор притисна лице към прозореца, попивайки с поглед сградите, колите — и светлините! Всички тези прекрасни светлини! Неусетно пристигнаха до жилището си. Той плати на шофьора и добави огромен бакшиш.

Когато застанаха пред входната врата, баща му извади от джоба си ключодържателя, същия, който Грегор му беше направил. С треперещи пръсти разпери ключовете като ветрило и намери правилния. Като никога асансьорът не беше повреден и те се качиха горе.

Отвориха вратата на апартамента тихо, защото не искаха да събудят никого. Грегор видя Лизи, заспала на кушетката. От спалнята дочу баба си да мърмори насън, значи беше добре.

В кухнята светеше. Майка му седеше на кухненската маса, неподвижна като статуя. Ръцете ѝ бяха сключени и тя се беше втренчила, без да мига, в едно петънце върху покривката на масата. Грегор си спомни как я беше виждал така през всичките тези нощи, откакто баща му изчезна. Не знаеше какво да каже. Не искаше да я изплаши или да я стресне, не искаше никога повече да ѝ причинява болка.

Затова пристъпи в светлината на кухнята и изрече единственото, което знаеше, че тя иска да чуе най-много на този свят.

— Хей, мамо, прибрахме се вкъщи.