Грегор Горноземеца

Глава 10

Когато сърцето на Грегор започна да бие отново, го заблъска толкова силно, че щеше да изхвръкне от гърдите му. Ръката му посегна сама, пръстите му понечиха да сграбчат ключодържателя.

— Откъде го взехте?

— Казах ти, че и други горноземци са пропадали тук. Преди няколко години спасихме един, много подобен на теб по външност. Не мога да си спомня точната дата — каза Викус, като сложи ключодържателя в ръката на Грегор.

„Преди две години, седем месеца и тринайсет дни”, помисли си Грегор. На глас каза:

— На баща ми е.

Вълни от щастие го заляха, когато прокара пръсти по износената кожена връзка и металната халка, с която се прикрепваше към гайката на колана. През ума му бързо пробягаха спомени. Как баща му разперва ключовете като ветрило, за да намери онзи за отваряне на входната врата. Как баща му полюшва ключовете пред бебешката количка на Лизи, за да звънтят. Как баща му на одеяло за пикник в Сентрал Парк пъха ключ под капака на кутия с картофена салата, за да я отвори.

— На баща ти? — Лукса отвори широко очи и по лицето ѝ премина странно изражение. — Викус, нали не мислиш, че той…

— Не знам, Лукса. Но знаците са силни — каза Викус. — Откакто е пристигнал, не си мисля за почти нищо друго.

Лукса се обърна към Грегор с особено изражение във виолетовите очи.

Какво? Сега пък какво искаше?

— Баща ти, също като теб, отчаяно искаше да се върне у дома. С големи трудности го убедихме да остане няколко седмици, но поривът се оказа твърде силен и една нощ, също като теб, той се измъкна — каза Викус. — Плъховете го намериха преди нас.

Грегор се върна със съкрушаваща сила в реалността и радостта го напусна. Разбира се, в Регалия нямаше други живи горноземци. Викус му беше казал това на стадиона. Баща му се беше опитал да се прибере у дома и беше застигнат от същата участ като Грегор. Само че долноземците не се бяха появили да го спасят. Преглътна буцата в гърлото си.

— Значи е мъртъв.

— Така предположихме. Но после дойде мълвата, че плъховете са го оставили жив — каза Викус. — Нашите шпиони потвърждават редовно това.

— Той е жив? — попита Грегор, чувствайки как надеждата се връща. — Но защо? Защо не са го убили?

— Не знаем със сигурност защо, но имам подозрения. Баща ти беше човек на науката, нали? — попита Викус.

— Да, преподава естествени науки — каза Грегор. Не можеше да проумее какво искаше да каже Викус.

Да не би плъховете да искаха баща му да им преподава химия?

— От разговорите ни стана ясно, че той разбира природните процеси — каза Викус. — Действието на обузданата мълния, на огъня, на праховете, които избухват.

Грегор започваше да схваща мисълта му:

— Вижте, ако си мислите, че баща ми прави пушки или бомби за плъховете, можете да го забравите. Гой никога не би постъпил така.

— Трудно е да си представим как би постъпил който и да е от нас в пещерите на плъховете — каза Викус предпазливо. — Да запазиш разсъдъка си, сигурно е борба, да опазиш честта си — херкулесовски подвиг. Не съдя баща ти, само се опитвам да обясня защо е оцелял толкова дълго.

— Плъховете се бият добре на близко разстояние. Но ако ги атакуваме отдалече, те нямат друг изход, освен да бягат. Най-много от всичко искат начин да пи убиват от разстояние — каза Лукса. Изглежда, че и тя не обвиняваше баща му. И май вече не му беше ядосана. На Грегор му се искаше тя да престане да се взира в него.

— Моята съпруга, Соловет, има различна теория — каза Викус, като се поободри. — Тя смята, че плъховете искат баща ти да им направи палец!

— Палец ли? — попита Грегор. Бутс вдигна палец да му покаже. — Да, мъничката ми, знам какво е пале ц — каза той, като погледна надолу към нея и ѝ се усмихна.

— Плъховете нямат палци и следователно не могат да правят много неща, които ние можем Не могат да изработват сечива и оръжия. Майстори са на унищожението, но съзиданието не им се отдава каза Викус.

— Горноземецо, радвай се, ако смятат, че баща ти може да им бъде от полза. Единствено това ще му даде време — каза Лукса печално.

— И ти ли си срещала татко? — попита той.

— Не — отвърна тя. — Бях твърде малка за такива срещи.

— По онова време Лукса все още се занимаваше с куклите си — каза Викус. Грегор се помъчи да си представи Лукса с кукла и не можа.

— Родителите ми го познаваха и говореха благосклонно за него — каза Лукса.

Родителите ѝ. Тогава още беше имала родители. Грегор се зачуди как ли ги бяха убили плъховете, но знаеше, че никога няма да попита.

— Лукса казва истината. В момента плъховете са наши непримирими врагове. Ако срещнеш плъх извън стените на Регалия, имаш две възможности — да се биеш или да бъдеш убит. Единствено надеждата за голяма облага би опазила човешко същество живо в техните лапи. Особено горноземец — обясни Викус.

— Не разбирам защо ни мразят толкова много — каза Грегор. Сети се за изгарящите очи на Шед, за последните му думи: „Горноземецо, ще те преследваме до последния плъх”. Може би знаеха как хората в Горната земя поставят капани, тровят и избиват плъховете. Освен онези, които използваха в лабораторни експерименти.

Кикус и Лукса си размениха поглед:

— Трябва да му кажем, Лукса. Трябва да научи пред какво е изправен — каза Викус.

— Наистина ли мислиш, че е той? — попита тя.

— Кой? Кой „той”? — обади се Грегор. Изпита лошо предчувствие за посоката, в която отиваше този разговор.

Викус стана от масата:

— Елате — каза той и излезе навън.

Грегор се изправи и с усилие на волята понесе Бутс в изтръпналите си ръце. Двамата с Лукса стигнаха до вратата едновременно и спряха.

— След теб — каза той.

Тя му хвърли кос поглед и последва Викус.

От двете страни на коридорите се бяха подредили долноземци, които мълчаливо ги проследиха с поглед, а после изведнъж зашушукаха оживено. Не се наложи да отиват много надалече, преди Викус да спре пред полирана дървена врата. Грегор осъзна, че това беше първият дървен предмет, който виждаше в Подземната страна. Какво беше казал Викус за това, че нещо е „рядко като дърветата”? За дърветата беше нужна много светлина, така че как биха расли тук?

Викус извади ключ и отвори вратата. Взе факла от една поставка в коридора и ги въведе вътре.

Грегор пристъпи в стая, която приличаше на празен каменен куб. По всяка повърхност имаше издълбани неща. Не само по стените, но също и по пода и тавана. Това не бяха танцуващите животни, които беше виждал другаде в Регалия: бяха думи. Миниатюрни думи, чието издълбаване сигурно беше отнело цяла вечност.

— А-Б-В — каза Бутс, както казваше винаги, щом видеше букви. — А-Б-В-Г— добави за по-убедително.

— Това са пророчествата на Бартолъмю Сандуич — каза Викус. — Веднага щом сме запечатали портите, той посветил остатъка от живота си на записването им.

„Бас държа, че го е направил”, помисли си Грегор. Звучеше точно като нещо, което лудият стар Сандуич би направил. Да завлече сума ти хора под земята, а после да се заключи в една стая и да издълбае още откачени неща по стените.

— Е, какво имаш предвид под „пророчества”? — попита Грегор, макар да знаеше какво представляваха пророчествата. Бяха предсказания за това, какво щеше да се случи в бъдещето. В повечето религии имаше такива, а баба му обожаваше една книга с пророества, от някакъв тип на име Ностра еди-кой си. Ако човек я чуеше какви ги приказва, бъдещето беше доста потискащо.

— Сандуич бил ясновидец — каза Викус. — Предрекъл много неща, които се случили на нашия народ.

— И цял куп, които не се случили? — попита Грегор, като се опита да звучи невинно. Не изключваше напълно възможността за пророчества, но беше скептичен по отношение на всичко, хрумнало на

Сандуич. Освен това, дори някой да ти каже какво ще се случи в бъдеще, какво можеш да направиш по въпроса?

— Някои още не сме разгадали — призна Викус.

— Предсказал е края на родителите ми — каза Лукса тъжно, като прокара пръсти по част от стената. — В това нямаше нищо загадъчно.

Викус я прегърна и погледна към стената.

— Не — съгласи се той меко. — Това беше ясно като бистра вода.

Грегор се почувства ужасно поне за десети път тази вечер. Отсега нататък, каквото и да мислеше, щеше да се опита да говори почтително за пророчествата.

— Но има едно, надвиснало наистина застрашително над главите ни. Нарича се „Сивото пророчество”, защото не знаем дали е прекрасно или ужасно — каза Викус. — Знаем със сигурност, че за Сандуич то било най-святото и влудяващо от прозренията му. Защото така и не успял да види крайния резултат, макар то да му се явявало много пъти.

Викус посочи към малка маслена лампа, която осветяваше една част от стената. Това беше единствената светлина в стаята, освен факлата. Може би я поддържаха постоянно запалена.

— Ще го прочетеш ли? — подкани го Викус и Грегор пристъпи напред. Пророчеството беше написано като стихотворение, в четири строфи. Някои от буквите бяха чудновато издълбани, но успя да го разчете.

— А-Б-В — каза Бутс, докосвайки буквите. Грегор започна да чете.

Грегор дочете стихотворението, не беше съвсем сигурен какво да каже и само измърмори:

— Какво значи това?

Викус поклати глава:

— Никой не знае със сигурност. Разказва за мрачно време, когато бъдещето на народа ни е неясно. Говори се за пътуване, не само на хора, а на много създания, което може да доведе или до избавление, или до разруха. Пътуването ще се предвожда от горноземец.

— Да, добре, тази част я схванах. Горноземецът воин и тъй нататък — каза Грегор.

— Попита защо плъховете хранят такава дълбока омраза към горноземците. Защото знаят, че един от тях ще е воинът от пророчеството — каза Викус.

— О, ясно — каза Грегор. — Е, кога ще дойде той?

Викус прикова очи върху Грегор:

— Вярвам, че вече е тук.

Глава 11

Грегор се събуди от неспокоен сън. Сцени на окървавени реки, баща му, заобиколен от плъхове, и Бутс, падаща в бездънни пещери, се вплитаха и разплитаха в сънищата му цяла нощ.

О, да. А после и тази история с воина.

Беше се опитал да им каже. Когато Викус намекна, че той е воинът от „Сивото пророчество” Грегор почти се изсмя. Но Викус беше сериозен.

— Сбъркали сте човека — каза Грегор. — Сериозно, кълна се, не съм никакъв воин.

Защо да се преструва и да им дава напразни надежди? Самурайските воини, воините на апачите, африканските воини, средновековните воини. Беше гледал филми. Беше чел книги. По никакъв начин не приличаше на какъвто и да е воин. Първо, те бяха големи мъже и обикновено имаха на разположение множество специални оръжия. Грегор беше на единайсет и освен ако една двегодишна сестра не се броеше за специално въоръжение, беше дошъл с празни ръце.

Освен това Грегор не обичаше да се бие. Отвръщаше на удара, ако някой му налетеше в училище, но това не се случваше често. Не беше особено едър, но се движеше бързо и другите гледаха да не се спречкват с него. Понякога се намесваше, ако банда момчета налагаха с юмруци някое от по-малките деца; не обичаше да гледа такива неща. Но никога не си търсеше битките, а не беше ли воденето на битки главното занимание на воините?

Викус и Лукса бяха изслушали възраженията му. Помисли си, че може и да беше убедил Лукса — тя все едно нямаше много високо мнение за него, — но Викус беше по-упорит.

— Колко горноземци оцеляват след падането в Подземната страна, как смяташ? Според мен един на десет. А колко успяват да се спасят от плъховете след това? Може би пак един на десет. Да приемем, че от хиляда горноземци оцеляват десет. Не е ли странно стечение на обстоятелствата това, че не само баща ти, а и ти и сестра ти пристигнахте живи при нас? — каза Викус.

— Предполагам, че е донякъде странно — призна Грегор. — Но не проумявам защо това ме превръща в точно този воин.

— Ще проумееш, когато разбереш по-добре пророчеството — каза Викус. — Всеки носи собствената си съдба. На тези стени е записана нашата съдба. А съдбата ти, Грегор, изисква да играеш роля в нея.

— Не знам за тая работа със съдбата — каза Грегор. — Искам да кажа, татко и Бутс, и аз… всички имаме едно и също перално помещение и се приземихме някъде доста близо до вас, затова си мисля, че е по-скоро съвпадение. Бих искал да помогна, но вероятно ще трябва да почакате още малко вашия воин.

Викус само се усмихна и каза, че ще поставят въпроса пред съвета на сутринта. Тази сутрин. Сега.

Въпреки всичките си притеснения — а той имаше такива в изобилие — Грегор не можеше да отрече едно чувство на зашеметяващо щастие, което го обземаше от време на време. Баща му беше жив! Почти веднага го заливаше нова вълна на тревога. „Да, жив е, но е пленен от плъховете!” И въпреки това, баба му винаги казваше: „Докато има живот, има надежда”.

Леле, колко ли щеше да ѝ хареса на баба му, ако знаеше, че за него се говори в някакво пророчество? Но, разбира се, не ставаше дума за него. Това беше някакъв воин, който — да се надяваме — щеше да се появи съвсем скоро и да му помогне да освободи баща си.

Това беше главната му цел сега. Как да спаси баща си?

Завесата се отвори и Грегор примижа на светлината. На прага стоеше Марет. Подутината на лицето му беше изчезнала, но синините щяха да останат още доста време.

Грегор се зачуди дали стражът още му беше ядосан, но Марет изглеждаше спокоен.

— Горноземецо Грегор, съветът изисква присъствието ти — каза той. — Ако побързаш, можеш първо да се измиеш и да се нахраниш.

— Добре — каза Грегор, надигна се и осъзна, че Бутс е облегнала глава на ръката му. Изправи се внимателно, без да я събуди. — Ами Бутс?

— Тя може да си спи — каза Марет. — Дулсет ще я наглежда.

Грегор се изкъпа набързо и се преоблече в чисти дрехи. Марет го заведе в малка стая, където беше сложено ядене, после застана на пост пред вратата.

— Хей, Марет — обади се Грегор, привличайки вниманието на стража. — Как са всички? Искам да кажа, Пердита и прилепите? Добре ли са?

— Пердита най-накрая се свести. Прилепите ще се оправят — каза Марет с равен тон.

— О, това е страхотно! — възкликна Грегор с облекчение. След положението на баща му, това, което го потискаше най-много, беше състоянието на долноземците.

Погълна лакомо закуската от хляб, масло и омлет с гъби. Пи горещ чай, приготвен от някаква билка и усети прилив на енергия.

— Готов ли си да се изправиш пред съвета? — попита Марет, като погледна празната му чиния.

— Напълно! — каза Грегор и скочи на крака. Чувстваше се толкова добре, колкото не се беше чувствал, откакто бе пристигнал в Подземната страна. Новината за баща му, възстановяването на долноземците, сънят и храната го съживиха.

Съветът, група от десетина възрастни долноземци, се беше събрал около кръгла маса в една стая до Високата зала. Грегор видя Викус и Соловет, които му се усмихнаха окуражително.

Лукса също беше там, с уморен и предизвикателен вид. Грегор можеше да се обзаложи, че са ѝ се карали за това, че снощи е тръгнала със спасителния отряд. Сигурен беше, че не е показала и най-малък признак на съжаление.

Викус представи хората около масата. Всички имаха странно звучащи имена, които Грегор моментално забрави. Съветът започна да му задава въпроси. Всякакви неща, като например кога е роден и дали може да плува и с какво се занимава в Горната земя. За много от тези неща не можеше да проумее защо са толкова важни. Наистина ли имаше значение, че любимият му цвят е зеленият? Двама долноземци обаче усърдно записваха всяка негова дума, сякаш беше безценна.

След известно време съветът сякаш забрави за присъствието му и съветниците заспориха помежду си. Долови фрази от рода на „син на слънцето” и „в червено обагрят се бели води”, и разбра, че говореха за пророчеството.

— Извинете — намеси се той накрая. — Предполагам, че Викус не ви е казал, но аз не съм воинът. Вижте, моля ви, това, което наистина ми е нужно, е да ми помогнете да отведа баща си у дома.

Всички на масата се втренчиха в него за миг, а после заговориха още по-възбудено. Сега непрекъснато чуваше думите „последвайте на воина зова”.

Накрая Викус почука с пръсти по масата, за да въведе ред:

— Членове на съвета, трябва да решим. Тук седи Грегор Горноземеца. Кой го смята за воина от „Сивото пророчество”?

Десет от дванайсетте вдигнаха ръце. Лукса не повдигна ръце от масата. Или не смяташе, че той е воинът, или не ѝ беше позволено да гласува. Вероятно и двете.

— Вярваме, че ти си воинът — каза Викус. — Ако ми призовеш да ти помогнем да върнеш баща си, ще откликнем на твоя призив.

Щяха да му помогнат! Кого го беше грижа защо?

— Добре, супер! — каза Грегор. — Каквото се надига! Искам да кажа, вярвайте каквото си искате. Няма проблем.

— Трябва да започнем пътуването възможно най-бързо — каза Викус.

— Готов съм! — заяви Грегор нетърпеливо. — Нека само да взема Бутс и можем да тръгваме.

— А, да, бебето — каза Соловет. И последва нова поредица от спорове.

— Чакайте! — изкрещя Викус. — Това ни струва много време. Грегор, не сме убедени, че пророчеството включва сестра ти.

— Какво? — възкликна Грегор. Не можеше да си спомни пророчеството много добре. Трябваше да попита Викус дали може да влезе в стаята и да го прочете отново.

— Пророчеството споменава дванайсет създания. Само две са описани като горноземци. Ти и баща ти напълвате този брой — каза Соловет.

— В пророчеството се говори и за един изгубен. Това може да е баща ти и тогава Бутс е вторият горноземец. Но може да става въпрос и за плъх — каза Викус. — Пътуването ще бъде трудно. Пророчеството предупреждава, че четирима от дванайсетте ще изгубят живота си. Може би е най-разумно да оставиш Бутс тук.

Около масата се разнесе всеобщ одобрителен шепот.

На Грегор му се зави свят.

Да остави Бутс? Да я остави тук в Регалия при долноземците? Не можеше да направи това! Не защото мислеше, че ще се отнасят лошо с нея. Но тя щеше да е толкова самотна, а и какво би станало, ако той и баща му не успееха да се върнат? Тя никога нямаше да се прибере у дома. И все пак, той знаеше колко зли бяха плъховете. И как щяха да го преследват. До последния плъх.

Не знаеше какво да прави. Погледна лицата с непроницаеми изражения и си помисли, че долноземците вече бяха решили да ги разделят.

„Не се делете!” Не му ли казваше майка му точно това винаги, когато той извеждаше сестрите си? „Не се делете!”

Тогава забеляза, че Лукса избягваше погледа му. Беше преплела пръсти върху каменната маса пред себе си и се взираше напрегнато в тях.

— Какво щеше да направиш, ако Бутс ти беше сестра, Лукса? — попита той. В стаята стана много тихо. Беше ясно, че съветът не искаше да чуе мнението ѝ.

— Аз нямам сестра, Горноземецо — каза Лукса.

Грегор изпита разочарование. Няколко членове на съвета промърмориха одобрително. Лукса огледа светкавично хората около масата и се намръщи.

— Но ако имах и ако бях на твое място — продължи тя пламенно, — нямаше нито за миг да я изпусна от очи!

Той каза: „Благодаря” но тя едва ли го чу поради шумните възражения от страна на съвета. Затова каза с по-висок глас:

— Ако Бутс не дойде, и аз няма да тръгна!

В стаята цареше врява и хаос, когато един прилеп влетя през вратата и рухна върху масата, при което всички млъкнаха. Върху прилепа лежеше смъртно бледа жена и притискаше ръце към гърдите си, за да спре шуртящата кръв. Едното крило на прилепа се прибра към тялото, но другото стърчеше под особен ъгъл, явно счупено.

— Анчел е мъртъв. Дафни е мъртва. Плъховете намериха Шед и Фангор. Крал Горджър е изпратил войските си. Идват насам — изрече задавено жената.

Викус я задържа преди да падне.

— Колко са, Кийда? — попита той.

— Много — прошепна тя. — Много плъхове. — И се отпусна безжизнено.

Глава 12

— Вдигайте тревога! — изкрещя Викус и всички се впуснаха в трескава дейност. Засвириха рогове, влизаха и излизаха хора, прилепи се спускаха да получат заповеди и изчезваха отново, без да се приземяват нито за миг.

Всички престанаха да обръщат внимание на Грегор, докато се готвеха за спешни действия. Искаше да попита Викус какво става, но той стоеше във Високата зала сред неясен облак от прилепови криле и издаваше нареждания.

Грегор излезе на балкона и видя Регалия да гъмжи като кошер. Прииждаха много плъхове. Долноземците преминаваха в отбрана. Той изведнъж осъзна, че бяха във война.

От ужасяващата мисъл — и височината на балкона — му се зави свят. Залитна, влезе обратно в залата и в този момент една силна ръка го хвана за рамото:

— Горноземецо Грегор, приготви се, защото потегляме скоро — каза Викус.

— Закъде? Къде отиваме? — попита Грегор.

— Да спасим баща ти — каза Викус.

— Сега? Можем ли да тръгнем, когато плъховете нападат? — попита Грегор. — Искам да кажа, започва война, нали?

— Не каква да е война. Вярваме, че това е войната, предсказана в „Сивото пророчество”. Тази, която може да причини пълното унищожение на нашия народ — каза Викус. — Да тръгнем на мисия и търсенето на баща ти е най-голямата ни надежда да оцелеем в тази война — каза Викус.

— Мога да взема Бутс, нали? — попита Грегор. — Искам да кажа, вземам я — поправи се той.

— Да, Бутс ще дойде — каза Викус.

— Какво трябва да направя? Каза да се приготвя — попита Грегор.

Викус се замисли за миг и повика Марет.

— Заведи го в музея, нека избере каквото смята, че може да му помогне по време на пътуването. А, ето я делегацията от Троя! — възкликна Викус и пристъпи в нова буря от криле.

Марет се втурна към вратата и Грегор хукна след него. Три стълбища и няколко коридора по-късно пристигнаха в голяма зала, пълна с отрупани лавици.

— Тук са предметите, паднали от Горната земя. Помни, че каквото избереш, трябва да го носиш — нареди Марет, като пъхна кожена торба с връзки в ръцете му.

Полиците бяха пълни с всякакви неща — от бейзболни топки до автомобилни гуми. На Грегор му се щеше да има време да прегледа предметите по-внимателно; някои сигурно бяха на стотици години. Но времето беше лукс, с който не разполагаше. Помъчи се да се съсредоточи.

Какво можеше да вземе, което щеше да му е от полза по време на пътуването? От какво щеше най-много да има нужда в Подземната страна? Светлина?

Намери работещо фенерче и събра батерии от всеки електрически уред, който успя да открие.

Нещо друго привлече погледа му. Беше каска, като онези, които носеха работниците, които полагаха тръби под земята. Отпред имаше вградена лампа, за да могат да виждат в мастилено тъмните тунели под Ню Йорк. Грабна каската и я нахлупи здраво на главата си.

— Трябва да вървим! — нареди Марет. — Трябва да вземем сестра ти и да излитаме!

Грегор се обърна да го последва и тогава я видя. Коренова бира! Съвсем истинска, неотворена, само леко вдлъбната тенекиена кутийка с коренова бира. Изглеждаше почти като нова. Знаеше, че това бе разточителство, че би трябвало да вземе само най-важните неща, но не можеше да устои. Това беше любимото му питие, а и му напомни за вкъщи. Пъхна кутийката в торбата си.

Детската стая беше наблизо. Грегор изтича дотам и видя Бутс да седи щастливо сред три едва проходили долноземски деца — правеха си чаено парти. За секунда той се поколеба дали да не я остави. Нямаше ли да е в по-голяма безопасност тук в двореца? Но после си спомни, че дворецът скоро щеше да е обсаден от плъхове. Грегор знаеше, че не може да я остави да посрещне това сама. Каквото и да се случеше, щяха да са заедно.

Дулсет донесе на Грегор раница и намести Бутс в нея. Отдолу върза малък пакет.

— Пелени — каза тя. — Няколко играчки и малко лакомства.

— Благодаря — каза Грегор, признателен, че някой беше помислил за практичната страна на пътуването с Бутс.

— Довиждане, сладка Бутс — каза Дулсет и я целуна по бузата.

— Чао, Дулси — каза Бутс. — Доско’ло!

— Не се тревожи. Ще се върна. Ще се видим скоро — каза Грегор.

— Да, ще се видим скоро — каза Дулсет, но очите и се напълниха със сълзи.

— Пази се, Дулсет — каза Грегор, като се ръкува неловко с нея.

— Лети високо, Горноземецо Грегор — пожела му тя.

Във Високата зала участниците в мисията се готвеха за потегляне. Няколко прилепа бяха кацнали на земята и ги товареха със запаси.

Грегор видя Хенри да прегръща за сбогом болезнено слаба тийнейджърка. Тя плачеше неудържимо въпреки опитите му да я утеши.

— Сънищата, братко — изхълца тя, — сънищата станаха по-лоши. Очаква те някакво ужасно зло.

— Не се безпокой, Нериса, не възнамерявам да умирам — каза Хенри утешително.

— Има неща, по-лоши от смъртта — каза сестра му. — Лети високо, Хенри. Лети високо. — Прегърнаха се и Хенри се метна върху кадифено-черния си прилеп.

Грегор гледаше нервно как момичето идва към него. Никога не можеше да измисли какво точно да каже, когато хората плачеха. Но докато стигне до него, тя се беше овладяла. Подаде му малък пергаментов свитък.

— За теб, Горноземецо — каза тя. — Лети високо. — И преди той да успее да отговори, тя се отдалечи, като се подпираше с ръка за стената.

Той разгъна листа, който не беше от хартия, а от някаква изсушена животинска кожа, и видя, че върху него внимателно беше написано „Сивото пророчество”. „Много странна работа”, помисли си Грегор. Искаше му се да го прочете пак и може би да го разбере по-добре. Канеше се да помоли Викус, но в бързината беше забравил.

— Откъде знае, че го искам? — промърмори той на Бутс.

— Нериса знае много неща. Познава всичко — каза едно момче, което възсядаше златист прилеп до него. Когато погледна отново, Грегор видя, че това беше Лукса, но косата ѝ беше съвсем късо подстригана.

— Какво е станало с косата ти? — попита Грегор, като пъхаше пророчеството в джоба си.

— Дългите къдрици са опасни в битка — каза Лукса небрежно.

— Лоша работа — искам да кажа, и къса изглежда добре — побърза да каже Грегор.

Лукса избухна в смях:

— Горноземецо Грегор, мислиш ли, че красотата ми има някакво значение в такива времена?

Лицето на Грегор пламна от смущение:

— Нямах това предвид.

Лукса само поклати глава към Хенри, който ѝ се хилеше в отговор:

— Вярно казва Горноземеца, братовчедке. Приличаш на остригана овца.

— Толкова по-добре — заяви Лукса. — Защото кой ще нападне овца?

— Бее — обади се Бутс. — Бееее. — И Хенри се разсмя толкова силно, че за малко не падна от прилепа си.

— Овца вика „бее” — каза отбранително Бутс, което го накара да прихне отново.

Грегор също едва се сдържа да не се разсмее. За момент се беше почувствал, сякаш е сред приятели. Но тези хора трябваше доста да се постараят, преди да ги приеме за приятели. За да прикрие неволната си грешка, той се зае да търси удобен начин да носи кожената си торба, така че ръцете му да са свободни. Завърза я за страничната презрамка на раницата.

Когато вдигна поглед, видя, че Лукса го гледа любопитно.

— Какво носиш на главата си, Горноземецо? — понита тя.

— Това е каска. С лампа — каза Грегор. Включи и изключи лампата, за да ѝ покаже. Ясно му беше, че тя си умираше да я пробва, но не искаше да помоли. Грегор бързо претегли наум вариантите. Вярно, не бяха приятели… но беше по-добре да се разбира с нея, ако можеше. Имаше нужда от нея, за да намери баща си. Грегор ѝ подаде каската:

— Ето, разгледай я.

Лукса се опита да си придаде безразличен вид, но пръстите ѝ нетърпеливо опипаха електрическия ключ.

— Как се задържа светлината вътре без въздух? Не се ли сгорещява на главата ти? — попита тя.

— Работи с батерия. Това е електричество. А между светлината и главата ти има слой пластмаса. Може да я пробваш, ако искаш — каза Грегор.

Без колебание, Лукса сложи каската на главата си.

— Викус ми е разказвал за електричеството — каза тя. Обходи с лъча светлина помещението, преди неохотно да върне каската на Грегор. — Ето, трябва да си пестиш горивото.

— Ще сложиш начало на нова мода — обади се Хенри весело. Грабна една от малките факли от стената и я сложи върху главата си. От челото му сякаш излизаха пламъци. — Какво ще кажеш, Лукса? — попита той, показвайки ѝ профила си с преувеличена напереност.

— Косата ти се подпали! — внезапно ахна тя и посочи. Хенри пусна факлата и заудря с длани косата си, докато Лукса пищеше истерично.

Осъзнал, че това е шега, Хенри я хвана здраво за главата и започна да подръпва късата ѝ коса, докато тя се смееше безпомощно. За миг сякаш бяха две хлапета от Горната земя. Като брат и сестра, като Грегор и Лизи, боричкащи се на шега.

Викус се зададе с големи крачки през залата:

— Вие двамата сте в доста весело настроение, като се има предвид, че сме във война — каза той с намръщено изражение и се метна на прилепа си.

— Просто излишък от силен дух, Викус — каза Хенри и пусна Лукса.

— Пести си духа — ще ти трябва там, където отиваме. Качи се при мен, Грегор — каза Викус и протегна ръка. Грегор се метна зад него върху едрия му сив прилеп.

Бутс го срита нетърпеливо в ребрата:

— И аз язди! И аз язди! — изписка тя с тънко гласче.

— Качвайте се! — нареди Викус и Хенри и Лукса скочиха върху прилепите си. Грегор видя, че Солопет и Марет също се готвят да потеглят. Марет яздеше прилеп, който Грегор не беше виждал преди. Вероятно другият му прилеп още се възстановяваше.

— Излитайте! — нареди Соловет и петте прилепа се издигнаха във V-образен строй.

Докато се издигаха във въздуха, на Грегор му се струваше, че ще се пръсне от вълнение и щастие. Отиваха при баща му! Щяха да го спасят и да го заведат у дома, и майка му щеше да се усмихне, наистина да се усмихне отново, и щеше да има празници, които те щяха наистина да празнуват, а не да се ужасяват от тях, и музика, и… и изпреварваше събитията. Нарушаваше непрекъснато правилото си и след минута щеше да спре, но през тази минута искаше да си мечтае само за хубави неща.

Летяха над Регалия и безумната суматоха долу напомни на Грегор колко тежка и сериозна беше задачата им. Портите към стадиона се укрепяваха с грамадни каменни плочи. Каруци с храна задръстваха пътищата. Хора, понесли бебета и вързопи, бързаха към двореца. Навсякъде палеха допълнителни факли и градът приличаше на осветен от слънцето.

— Не искате ли да е по-тъмно, ако ще има нападение? — попита Грегор.

— Ние не, но плъховете — да. Ние имаме нужда от очите си, за да се бием, а те — не — каза Викус. — По-вечето създания в Подземната страна — пълзливците, прилепите, рибите — нямат нужда от светлина. Ние, хората, сме загубени без нея.

Грегор съхрани това сведение в ума си. В крайна сметка да вземе фенерчето се оказа най-добрата идея.

Градът бързо отстъпи място на обработваема земя и Грегор за пръв път видя как се изхранваха долноземците. Обширни ниви с някакъв вид зърно растяха под безкрайни редици висящи бели лампи.

— С какво работят лампите? — попита Грегор.

— Горят с газ от земята. Баща ти беше изключително впечатлен от нашите ниви. Предложи и план за осветяване на града ни, но в момента цялата светлина отива за храната — каза Викус.

— Някой горноземец ли ви показа как да направите това? — попита Грегор.

— Грегор, не сме си оставили умовете в Горната земя, когато сме паднали. Имаме изобретения точно както и вие, а светлината е изключително скъпоценна за нас. Да не мислиш, че ние, горките долноземци, не може и сами да сме намерили някакъв начин да я използваме? — попита Викус добродушно.

Грегор се почувства глупаво. Някак беше смятал долноземците за изостанали. Те още си служеха с мечове и носеха чудновати дрехи. Но не бяха глупави. Баща му казваше, че дори сред пещерните хора е имало гении. Някой беше изобретил колелото.

Соловет летеше успоредно с тях, но беше потънала в разговор с два прилепа, които се бяха присъединили към групата. Тя разгърна върху гърба на прилепа си голяма карта и започна да я разглежда внимателно.

— Опитва се да открие къде е баща ми? — обърна се Грегор към Викус.

— Съставя план за нападение — каза Викус. — Съпругата ми предвожда нашите воини. Пътува с нас не за да направлява мисията, а за да прецени каква подкрепа можем да очакваме от съюзниците си.

— Така ли? Мислех, че ти командваш. Е, ти и Лукса — каза Грегор, защото, всъщност, не можеше да определи как точно стояха нещата. Изглежда Лукса даваше заповеди, но все пак можеше да загази заради разни неща.

— Лукса ще се възкачи на трона, когато навърши шестнайсет. Дотогава Регалия се управлява от съвета. Аз съм само един скромен дипломат, който прекарва свободното си време в опити да научи младите от кралската фамилия на благоразумие. Виждаш колко добре успявам — отбеляза Викус иронично. Хвърли поглед към Хенри и Лукса, които се премятаха буйно в небето, като се стремяха да се съборят взаимно от прилепите си. — Не се заблуждавай от любезното държание на Соловет. В планирането на битки тя е по-коварна и по-хитра дори от плъх.

— Еха! — възкликна Грегор. Любезното ѝ държание наистина го беше заблудило.

Грегор се раздвижи върху прилепа, за да се намести, и нещо го смушка в крака. Измъкна от джоба си пророчеството, което Нериса му беше дала, и го разви. Може би сега моментът щеше да е подходящ да зададе на Викус някои въпроси.

— Е, мислиш ли, че можеш да ми обясниш това „Пророчество за сивото”?

— „Сивото пророчество” — поправи го Викус. — Какво от него те озадачава?

„Всичко”, помисли си Грегор, но каза:

— Хайде да го прегледаме ред по ред. — Той започна да чете стихотворението.

Е, това изглеждаше доста ясно. Беше предупреждение.

Помоли Викус да разтълкува втория ред.

— По традиция плъховете са ловците на Подземната страна, защото с радост биха проследили п убили всички ни. Миналата нощ ние ги преследвахме, за да спасим теб. Следователно ловците се превърнаха в преследвани. Бялата вода потече чернена, когато хвърлихме телата им в реката.

— О-о… — каза Грегор. Нещо го безпокоеше, но не можеше да определи точно какво.

— Тези, които „в мрака уловената плячка гризат”, плъховете ли са? — попита той.

— Точно така — каза Викус.

Мисията за намирането на баща му. Значи, той беше избягал, долноземците го бяха спасили, а сега бяха във война и потегляха на мисията. Грегор внезапно разбра какво го смущаваше.

— Значи… всичко това е по моя вина! — възклик-

на той. — Никога нямаше да се случи, ако не се бях опитал да избягам! — Сети се за приближаващата армия от плъхове. Какво беше направил?

— Не, Грегор, изхвърли от ума си тази мисъл — заяви Викус твърдо. — Ти си само един участник в дълга и трудна история. „Сивото пророчество” те впримчи, както впримчи и нас, много отдавна.

Грегор мълчеше. Думите на Викус никак не го успокоиха.

— Чети нататък — каза Викус и Грегор наведе глава към листа. Светлините на Регалия бяха избледнели и трябваше да присвие очи, за да вижда на слабата светлина от факлите.

— Значи, твърдиш, че следващата част се отнася за мен — отбеляза той нещастно.

— Да, ти си горноземецът-воин, по очевидни причини — каза Викус, макар Грегор да не смяташе, че причините бяха толкова очевидни. — Ти си „син на слънцето”, като горноземец, но също и синът, който търси баща си. Това е една от онези комични игри на думи, които Сандуич много е обичал.

— Да, забавен тип е бил — каза Грегор мрачно. Ха-ха.

— Сега следващите редове са най-сивите и неясни — каза Викус. — Сандуич така и не успял да види ясно дали всъщност успяваш да върнеш светлината или се проваляш. Но изключително твърдо е настоял да тръгнем на тази мисия или да загинем от зъбите на плъховете.

— Е, това не е особено вдъхновяващо — каза Грегор. Но за първи път Сандуич беше успял да го развълнува. Възможността Грегор да се провали правешe цялото пророчество по-правдоподобно.

— Каква светлина се очаква от мен да върна? — понита Грегор. — Да не би да съществува свещена факла или нещо от този род?

— Това е метафора. Под „светлина” Сандуич има предвид „живот”. Ако плъховете успеят наистина да угасят светлината ни, ще угасят и живота ни — каза Викус.

Метафора? Грегор си помисли, че щеше да е по-лесно, ако трябваше да върне истинска факла. Как можеше да върне някакво метафорично понятие, което не разбираше истински?

— Това може да се окаже сложна работа — каза той и продължи да чете.

— За какво са всички тези двойки? — попита Грегор.

— Това ни подсказва кого трябва да убедим да ни придружи в мисията. Приемаме, че „двамината юрноземци” сте ти и сестра ти. „Двамата кралски потомци от Долния свят” са Лукса и Хенри. Сестрата на Хенри, Нериса, както може би си се досетил, не беше възможен избор. „Хвъркачите” са прилепи. Пълзливците са хлебарки. Преданите са паяци. Сега потегляме да съберем съседите си в реда, в който ни диктува пророчеството. Първо прилепите.

Броят на прилепите се увеличаваше, докато летяха. Хенри въведе групата в просторна пещера. Грегор леко се стресна и подскочи, когато осъзна, че неравностите по тавана са стотици прилепи, увиснали от него.

— Но нали вече имаме прилепи? — попита Грегор.

— Нужно ни е официално позволение да ги вземем на мисията — каза Викус. — Освен това трябва да обсъдим някои военни въпроси.

В средата на пещерата се издигаше каменен цилиндър. Стените му бяха гладки и хлъзгави като онези на двореца. Върху кръглия, равен връх чакаше група прилепи.

Викус се обърна отново към Грегор и прошепна:

— Ние, хората, знаем, че ти си воинът, но други създания може да имат съмнения. Независимо кой мислиш, че си или не си, изключително важно е нашите съседи да вярват, че ти си избраният.

Грегор се опитваше да си изясни това, когато се приземиха върху големия каменен стълб. Всички слязоха от прилепите си. От двете страни последваха дълбоки поклони и размяна на поздрави.

Един особено внушителен, сребристобял прилеп, изглежда, се разпореждаше тук.

— Кралица Атина — каза Викус и го представи. — Запознайте се с Грегор Горноземеца.

— Ти ли си воинът? Ти ли си този, който отправя зова? — попита прилепът с мек мъркащ тон.

— Ами, всъщност аз… — Грегор видя, че Викус се намръщи и млъкна. Беше се наканил да подхване тирадата си за това, как не той е воинът, но после какво? Викус му беше прошепнал нещо за това, как другите вярват, че той е избраният. Започваше война. Нямаше вероятност прилепите да изпратят ценни хвъркачи на неясна и безнадеждна мисия. Ако гега той отречеше, че е воинът, мисията щеше да оъде отменена, а баща му щеше да е мъртъв. Това реши окончателно въпроса.

Грегор се изправи решително и се опита да овладее треперливата нотка, която се промъкна в гласа му:

— Аз съм воинът. Аз съм този, който отправя зова.

Прилепът остана неподвижен за момент, после кимна.

— Той е. — Тя говореше с такава убеденост, че за миг Грегор успя да мисли за себе си като за воин. Дързък, храбър, силен воин, за когото долноземците щяха да разправят истории в продължение на столетия. Почти си представи как повежда ескадрила прилепи в битка, стъписва плъховете, спасява Подземната страна от…

— Ге-го, аз пишка! — обяви Бутс.

И ето го, застанал там, едно момче със смешна каска и очукано фенерче и куп батерии, които дори не беше изпробвал, за да види дали не са изтощени.

Могъщият воин се извини и смени един памперс.

Глава 13

Викус и Соловет се подготвиха за нещо като военен съвет с прилепите.

— Няма ли да ви трябвам и аз? — попита Грегор не толкова защото мислеше, че ще допринесе с нещо за срещата, колкото защото се чувстваше поен гурно близо до Викус. Да остане сам на върха на иисокия цилиндър, заобиколен от стотици прилепи, не му беше много приятно.

А и кой щеше да поеме нещата в ръце, ако се наложи? Лукса? Това не беше добре.

— Не, благодаря, Грегор. Ще обсъждаме разположението на войските си, а не трудностите, свързани с мисията. Няма да отсъстваме дълго — каза Викус.

— Няма проблем — каза Грегор, но вътрешно не беше толкова сигурен.

Преди да тръгнат, едрият сив прилеп на Викус прошепна нещо в ухото на Лукса. Тя се усмихна, погледна Грегор и кимна.

„Вероятно ми се смеят, задето разправям, че съм воинът”, помисли си Грегор. Но не беше това.

— Еврипид казва, че му натъртваш хълбоците — каза Лукса. — Иска да те науча да яздиш.

Това смути Грегор. Мислеше си, че се справя доста добре като за начинаещ.

— Как така му натъртвам хълбоците?

— Много силно стискаш крака. Трябва да имаш доверие на прилепите. Няма да те изпуснат — каза Лукса. — Това е първият урок, който преподаваме на бебетата.

— Аха — каза Грегор. Лукса някак успяваше да го унижи дори когато не се опитваше.

— За малките е по-лесно — каза Марет бързо. — Също като сестра ти, те още не са се научили да се страхуват. Тук си имаме поговорка: „Куражът се брои само когато умееш да броиш”. Можеш ли да броиш, Бутс? — Марет вдигна пръсти пред Бутс, която се мъчеше да събуе сандала на Грегор. — Едно… две… три!

Бутс се усмихна и вдигна пухкавите си пръстчета, имитирайки жеста:

— Не, аз! Едно… две… тли… четили седем десет! — завърши тя и вдигна двете си ръце във въздуха, за да отбележи постижението си.

Хенри взе Бутс на ръце и я задържа на една ръка разстояние, както някой би държал мокро кученце:

— Бутс няма страх, нито ще има, като се научи да брои правилно. Искаш да летиш, нали, Бутс? Да пояздиш прилепа? — попита той дяволито.

— Аз язди! — каза Бутс и се заизвива, за да се измъкне от неудобната хватка на Хенри.

— Давай тогава! — каза Хенри и я подхвърли през колоната.

Грегор ахна, когато видя как Бутс, сякаш на забавен кадър, плавно излита от ръцете на Хенри и се устремява надолу в тъмното.

— Хенри! — възкликна Марет, шокиран. Лукса обаче се хилеше.

Грегор залитна до ръба на колоната и примижа в тъмнината. На слабата светлина на факлите, запалени от прилепите, се виждаше само на няколко метра. Нима Хенри наистина беше запратил Бутс към смъртта ѝ? Не можеше да повярва. Не можеше…

Радостен писък се разнесе някъде над главата му:

— Още!

Бутс! Но какво правеше тя там горе? Грегор се засуети с фенерчето си. Лъчът беше силен и проряза широка светла диря през черната тъмнина.

Двайсет прилепа кръжаха около пещерата и играеха на нещо като гоненица с Бутс. Един я вдигаше нависоко, премяташе се и запращаше момиченцето в свободно падане към земята. Но много преди да стигне долу, друг прилеп я поемаше внимателно, надигаше се и с премятане пак я подхвърляше във въздуха. Бутс се смееше възторжено. „Още! Още!”, нареждаше тя на прилепите всеки път, когато се приземеше. И всеки път щом те я пуснеха, стомахът па Грегор се качваше в гърлото.

— Стига! — изсъска той на долноземците. Хенри и Лукса изглеждаха изненадани. Или никой досега не беше крещял на тези разглезени кралски отрочета, или още не бяха виждали Грегор да губи самообладание. Той сграбчи Хенри за предницата па ризата: — Доведи я веднага! — Хенри вероятно можеше да го размаже, но на Грегор не му пукаше.

Хенри вдигна длани в престорен жест на капитулация:

— Успокой се, Горноземецо. Няма нищо опасно — каза той, като се хилеше.

— В действителност, Грегор, тя е в по-голяма безопасност с прилепите, отколкото в човешки ръце — каза Лукса. — И не се страхува.

— Тя е само двегодишна! — изкрещя Грегор и се обърна към нея. — Ще започне да си мисли, че може да скочи отвсякъде и все ще има кой да я хване!

— Тя може! — каза Лукса, без да вижда проблема.

— Не и у дома, Лукса! Не и в Горната земя! — каза Грегор. — А не планирам да остана на това кофти място завинаги!

Може и да не бяха разбрали какво точно имаше предвид с „кофти”, но беше съвсем ясно, че това е обида.

Лукса вдигна ръка и един прилеп се спусна до тях, като леко преобърна Бутс и я остави в ръцете на Грегор. Той я улови и я стисна в силна прегръдка. Долноземците вече не се смееха.

— Какво значи „кофти”? — попита хладно Лукса.

— Няма значение — каза Грегор. — Това е просто нещо, което ние горноземците казваме, когато виждаме невръстните си сестри, подмятани на-сам-натам от прилепи. Виждаш ли, за нас, това е кофти.

— Беше замислено като забавление — каза Хенри.

— О, да. Трябва да отворите тематичен увеселителен парк. Ще се извие опашка от желаещи оттук чак до повърхността — каза Грегор.

Сега те вече наистина нямаха представа за какво говори, но тонът му беше толкова саркастичен, че но можеше да им убегне.

Бутс се измъкна от ръцете му и хукна към ръба на колоната.

— Още, Ге-го! — изписка тя.

— Не, Бутс! Не, не! Никакво скачане! — викна Грегор, като успя да я улови точно на косъм. — Виждаш ли, ето за това говоря! — каза той на Лукса.

Намести Бутс в раницата и я вдигна на гърба си.

Долноземците бяха объркани от гнева му и засегнати от тона му, макар и да не разбираха думите му.

— Е, във всеки случай, не Бутс имаше нужда от уроци — каза Лукса. — А ти.

— О, откажи се от тази мисъл, Лукса — подхвърли подигравателно Хенри. — Че току-виж, като се върне у дома, може да забрави, че вече не е в нашата „кофти” земя и да скочи от собствения си покрив!

Лукса и Хенри се засмяха враждебно. Марет изглеждаше смутен. Грегор знаеше, че това е предизвикателство, и една част от него гореше от желание да го приеме. Просто да се затича и да скочи в тъмнината и да повери останалото на прилепите. Друга част от него не искаше да играе тази малка игра. Лукса и Хенри искаха той да скочи, за да могат да му се смеят, когато размята ръце и крака във въздуха. Предполагаше обаче, че и двамата мразеха да не им се обръща внимание. Затова ги изгледа презрително и се отдалечи.

Усещаше как зад него Лукса буквално се пръска от яд.

— Можех да те метна през стената, Горноземецо, и нямаше да се наложи да отговарям пред никого! — каза Лукса.

— Ами хайде, направи го! — предизвика я Грегор, като протегна ръце. Знаеше, че това е лъжа. Щеше да ѝ се наложи да отговаря пред Викус.

Лукса гневно прехапа устна.

— О, остави „воина” на мира, Лукса — каза Хенри. — Не ни е от полза мъртъв… засега… и дори прилепите може да не успеят да компенсират непохватността му. Хайде да се надбягваме. — Тя се поколеба за момент, после се затича към ръба. Двамата с Хенри се издигнаха във въздуха като двойка красиви птици и изчезнаха, вероятно върху прилепите си.

Грегор стоеше с ръце на кръста и ги мразеше. Беше забравил, че Марет е зад гърба му.

— Не трябва да вземаш присърце думите им — каза тихо Марет. Грегор се обърна и видя, че Марет се колебае. — Като деца и двамата бяха по-мили, но откакто плъховете им отнеха родителите, се промениха.

— Плъховете са убили и родителите на Хенри? — попита Грегор.

— Няколко години преди тези на Лукса. Бащата на Хенри беше по-младият брат на краля. След горноземците, плъховете най-много биха искали да видят мъртво кралското семейство — каза Марет. — когато те загинаха, Нериса стана крехка като стъкло, Хенри — твърд като камък.

Грегор кимна. Никога не можеше да мрази хората много дълго, защото накрая винаги откриваше нещо тъжно за тях, което обясняваше защо са такива. Като това хлапе в училище, което всички мразеха, защото вечно тормозеше малките, докато един ден разбраха, че баща му го беше пребил и го бяха нкарали в болницата. За такива неща Грегор можеше да изпитва единствено съчувствие.

Викус се върна след няколко минути и Грегор се качи върху прилепа му, без да каже нито дума. Докато излитаха, осъзна колко силно стиска прилепа и се опита да отслаби хватката си. Викус яздеше със свободно полюляващи се крака. Грегор също отпусна своите и установи, че всъщност така беше по-лесно да се задържи и да пази равновесие.

— Сега трябва да посетим пълзливците — каза Викус. — Искаш ли да продължим да тълкуваме пророчеството?

— Може би по-късно — отговори Грегор. Викус не настоя. Вероятно си имаше доста грижи с войната и всичко останало.

Нещо друго измъчваше Грегор сега, когато беше овладял гнева си. Знаеше, че не беше отказал да скочи от колоната само за да ядоса Лукса и Хенри. И не беше само защото щяха да му се смеят. Нищо чудно, че беше споменал тематичните увеселителни паркове. Влакчетата, бънджи-скоковете, скоковете с парашут — мразеше ги. Понякога се качваше на влакчетата, защото ако откажеше, всички щяха да го помислят за страхливец, но те не му бяха забавни. Какво му беше забавното да усещаш как светът се изплъзва изпод краката ти? А и във влакчетата поне имаше предпазни колани.

Грегор не беше скочил, защото дълбоко в себе си се страхуваше да го направи и всички го знаеха.

Глава 14

Летяха през тъмни тунели в продължение на часове. Грегор усети как Бутс отпуска глава на рамото му и не я събуди. През деня не ѝ позволяваше да спи дълго, иначе се будеше посред нощ и искаше да си играе, но как можеше да я държи будна, когато беше тъмно и тя не можеше да помръдне? Щеше да се справи с последиците по-късно.

В тъмнината отново го обзеха потискащи мисли. Баща му, пленен от плъховете, плачещата му майка, опасностите за Бутс в това изпълнено с неизвестност пътуване, и собственият му страх на върха на онаи колона.

Усети, че прилепът се спуска за кацане и това го откъсна от мрачните му мисли, но не му беше приятно да види пак Лукса и Хенри. Беше сигурен, че щяха да бъдат по-самодоволни и снизходителни от всякога.

Спуснаха се в пещера, която беше толкова ниска, че крилете на прилепите докосваха и тавана, и пода. Кацнаха, Грегор слезе и разбра, че не може да се изправи, без каската му да се удари в тавана. Мястото приличаше на палачинка — кръгло, голямо и плоско. Ясно беше защо го бяха избрали хлебарките. Прилепите не можеха да летят добре, а хората и плъховете не можеха да се бият както трябва, тъй като таванът беше висок само метър и двайсет.

Събуди Бутс, на която новата обстановка май ѝ хареса. Тя започна да обикаля наоколо, застана на пръсти и вдигна ръка към тавана. Всички други седнаха на земята и зачакаха. Прилепите потрепваха, както предположи Грегор, от някакви звуци, които той дори не можеше да чуе.

Появи се делегация от хлебарки и се поклони ниско. Хората застанаха на колене и се поклониха в отговор, затова Грегор направи същото. Понеже не си падаше по официалните церемонии, Бутс затича с протегнати за поздрав ръце.

— Бубо’ечки! Го’еми бубо’ечки! — изписка тя.

Из групата хлебарки се разнесе доволно мърморене:

— Е тя принцесата, е тя? Е тя избраната, Темп, е тя?

Бутс си избра една определена хлебарка и я погали между антените:

— Ей, зд'асти! Ходим язди? Ние ходим язди?

— Познава ме принцесата, мен познава? — попита благоговейно хлебарката и всички останали хлебарки леко ахнаха. Дори хората и прилепите си размениха изненадани погледи.

— Ние ходим язди? Още язди? — каза Бутс. — Го яма бубо’ечка води Бутс язди! — каза тя и потупа хлебарката още по-енергично по главата.

— Леко, Бутс — каза Грегор, като побърза да хване ръката ѝ и после леко я постави върху главата на насекомото. — Бъди внимателна, като с кученцата.

— О, ‘нимателно, ‘нимателно — каза Бутс, като леко потупа хлебарката. Насекомото потръпна от радост.

— Познава ме принцесата, мен познава? — прошепна хлебарката. — Помни тя ездата, помни тя?

Грегор внимателно се вгледа с присвити очи в хлебарката.

— О, ти ли я занесе до стадиона? — попита той.

Хлебарката кимна утвърдително:

— Аз Темп съм, съм аз — каза той.

Сега Грегор разбра за какво беше цялата шумотевица. В неговите очи Темп изглеждаше точно като другите двайсет хлебарки, които седяха наоколо. Как Бутс го беше разпознала в тълпата? Викус го погледна с вдигнати вежди, сякаш искаше обяснение, но Грегор само сви рамене в отговор. Беше много странна история.

— Още язди? — примоли се Бутс. Темп благоговейно падна по лице и тя се покатери на гърба му.

За минута всички ги гледаха как топуркат из стаята. После Викус прочисти гърло:

— Пълзливци, имаме да изложим пред вас някои въпроси. Заведете ни при краля си, заведете ни?

Хлебарките неохотно откъснаха поглед от Бутс и отведоха Викус и Соловет.

„О, направо върховно”, помисли си Грегор. „Пак се започва”. Чувстваше се още по-неудобно, отколкото когато Викус беше излязъл първия път. Кой знае какво можеха да направят Хенри и Лукса сега?

А после, оставаше и въпросът с гигантските хлебарки. Не се чувстваше в особена безопасност в земята на насекомите. Едва вчера те бяха обмисляли да продадат него и Бутс на плъховете. Е, поне тук беше Марет, който изглеждаше достатъчно надежден. А и прилепите не бяха чак толкова лоши.

Темп и една друга хлебарка на име Тик бяха изостанали назад. Не обръщаха никакво внимание на останалите от групата и се редуваха да возят на гръб малката.

Петте прилепа се скупчиха заедно и заспаха, изтощени от полета през деня.

Марет събра факлите заедно, за да стъкне малък огън и да сложи да се топли храна. Хенри и Лукса седяха настрани и разговаряха тихо, което напълно устройваше Грегор. Марет беше единственият, с когото му се говореше.

— Е, ти можеш ли да различаваш хлебарките, Марет? — попита Грегор. Изсипа всичките си батерии на земята, за да отдели изтощените, докато си говореха.

— Не, изключително невероятно е, че сестра ти може. Сред нас има малцина, които могат да ги различават. Викус е по-добър от повечето. Но да разпознаеш една от толкова много… е изключително странно — каза Марет. — Може би това е дарба на горноземците? — предположи той.

— Не, на мен ми изглеждат еднакви — каза Грегор. Бутс много я биваше в онези игри, където ти показват четири рисунки, които изглеждат еднакви, само че в едната има дребна разлика. Например четири карнавални шапки, но едната е със седем райета, вместо с шест. А ако всички пиеха от хартиени чаши, тя винаги знаеше коя на кого е, дори ако се смесеха на масата. Може би всяка хлебарка наистина ѝ изглеждаше определено различна.

Грегор отвори фенерчето. Работеше с две кръгли батерии. Извади старите и ги смени с другите, като се опитваше да определи кои не са изтощени. Без да иска, натисна копчето точно когато фенерчето сочеше към Лукса и Хенри. Те подскочиха, изненадани от внезапния лъч светлина. Направи го нарочно още два пъти, което беше детинско, но му хареса да ги види как трепват. „Ще изкарат около пет секунди в Ню Йорк” помисли си той. Това го накара да се почувства малко по-добре.

От десетте батерии, всички освен две още имаха заряд. Грегор отвори капачката на каската си и видя, че работи със специална правоъгълна батерия. Тъй като нямаше друга такава за смяна, налагаше се да я използва пестеливо. „Може би трябва да я запазя за накрая. Ако изгубя другите или се изтощят, все още ще имам тази на главата си”, помисли си той и изключи лампичката на каската.

Грегор сложи работещите батерии обратно в джоба си и отдели другите две настрана.

— Тези двете са свършили — каза той на Марет. — Нe работят.

— Да ги изгоря ли? — попита Марет, посягайки към батериите.

Грегор го хвана за китката, преди да успее да ги хвърли в огъня.

— Не, може да експлодират! — Всъщност не знаеше какво може да стане, ако сложиш батерия в огъня, но смътно помнеше как баща му казваше, че е опасно да се прави такова нещо. С крайчеца на окото си зърна Лукса и Хенри да се споглеждат неловко. — Може да ослепееш — добави той само за драматичен ефект.

Е, това можеше да се случи, ако избухнеха.

Марет кимна и предпазливо сложи изтощените батерии отново до Грегор. Той ги затъркаля със сандала си, с което изнерви Лукса и Хенри. Когато обаче видя, че Марет също изглеждаше нервен, пъхна изхабените батерии в джоба си.

Викус и Соловет се върнаха точно когато храната беше готова. Изглеждаха разтревожени.

Всички се събраха около Марет, който раздаваше риба, хляб и нещо, което приличаше на сладък картоф, но не беше.

— Бутс! Време за вечеря! — повика я Грегор и тя дотича.

Когато осъзна, че не я следват, тя обърна глава и помаха нетърпеливо на хлебарките:

— Темп! Тика! Ве-че-я!

Настъпи неловко мълчание. Никой друг не се беше сетил да покани хлебарките. Марет не беше приготвил достатъчно храна. Явно не беше прието да се хранят заедно с хлебарките. За щастие те поклатиха глави:

— Не, принцесо, ние не ядем сега. — Те започнаха да се отдалечават.

— Стойте тука! — нареди Бутс, като посочи Темп и Тик. — Вие стои тука, го’еми бубо’ечки. — И хлебарките послушно седнаха.

— Бутс! — възкликна Грегор, смутен. — Не е нужно да оставате — тя командва така всички — каза той на хлебарките. — Работата е там, че просто иска да продължи да си играе с вас, но първо трябва да се нахрани.

— Ще седнем — каза сковано едната и Грегор измита чувството, че насекомото искаше той да си гледа работата.

Всички ядяха с апетит, с изключение на Викус, който изглеждаше объркан.

— Е, кога тръгваме? — попита Хенри с пълна уста.

— Не тръгваме — каза Соловет. — Пълзливците отказаха да дойдат.

Лукса възмутено вдигна глава:

— Отказаха? На какво основание?

— Не желаят да си навлекат гнева на крал Горджър, като се присъединят към нашата мисия — каза Викус. — Сега са в мир както с хората, така и с плъховете. Не искат да го нарушават.

„Сега какво?”, помисли си Грегор. Трябваха им две хлебарки. Така се казваше в „Сивото пророчество”. Ако хлебарките не дойдеха, можеха ли все още да спасят баща му?

— Помолихме ги да си помислят за предложението — каза Соловет. — Знаят, че плъховете са поели в поход. Това може да им повлияе да минат на наша страна.

„Или на тази на плъховете”, промърмори Лукса и Грегор тайно се съгласи. Хлебарките бяха обсъждали да предадат горноземците на плъховете, дори когато знаеха, че плъховете ще ги изядат. А това беше вчера, когато нямаше война. Ако не бяха харесали Бутс толкова много, несъмнено сега те двамата щяха да са мъртви. Хлебарките не бяха бойци. Грегор си помисли, че биха направили каквото бе най-добре за вида им, а плъховете вероятно бяха по-силният съюзник. Или щяха да бъдат, ако човек можеше да им се довери.

— Защо хлебарките си мислят, че могат да вярват на плъховете? — попита Грегор.

— Пълзливците не разсъждават по същия начин като нас — каза Викус.

— Как разсъждават? — попита Грегор.

— Без всякакъв разум или логика — намеси се гневно Хенри. — Те са най-глупавите създания в Подземната страна! Та те дори почти не могат да, говорят!

— Мълчи, Хенри! — нареди Викус рязко.

Грегор хвърли поглед назад към Темп и Тик, но хлебарките не показаха признаци, че са чули. Разбира се, че бяха зли. Хлебарките не изглеждаха особено умни, но просто беше грубо да го кажеш пред тях.

А и така едва ли щяха да поискат да ги придружат.

— Помни, че когато Сандуич пристигнал в Подземната страна, пълзливците били тук от безброй поколения. Несъмнено ще са тук и когато от топло-кръвните същества няма да остане и помен — каза Викус.

— Това е слух — рече Хенри пренебрежително.

— Не, не е. Хлебарките съществуват от, кажи-речи, триста и петдесет милиона години, а хората са на света от няма и шест милиона години — каза Грегор. Баща му му беше показал диаграма, на която бешe посочена появата на различните животни на Земята. Помнеше, че се впечатли колко стари бяха хлебарките.

— Откъде знаеш това? — Лукса проговори рязко, но Грегор забеляза, че наистина ѝ беше интересно.

— Това е наука. Археолозите изравят вкаменелости и разни такива неща и могат да определят възрастта им. Хлебарките — искам да кажа, пълзливците — са много стари и не са се променили особено — каза Грегор. Не беше особено уверен в последното, но му се струваше вярно. — Наистина са удивителни. — Надяваше се, че Темп и Тик слушат.

Викус му се усмихна:

— За да оцелее едно създание толкова дълго, то несъмнено е толкова умно, колкото е нужно.

— Не вярвам в твоята наука — заяви Хенри. — Пълзливците са слаби, не могат да се бият и няма да изкарат дълго. Така го е замислила природата.

Грегор се сети за баба си, която сега беше стара и зависеше от добронамереността на по-силни хора.

Помисли си за Бутс, която беше малка и още не можеше да си отвори вратата. А после и за приятеля си Дари, който миналата година трябваше да ходи три пъти в спешното отделение на болницата, защото получи астматични пристъпи и не можеше да вкара въздух в дробовете си.

— Ти така ли смяташ, Лукса? — попита Грегор. — Мислиш ли, че нещо заслужава да умре, щом не е силно?

— Няма значение какво мисля аз, ако това е истината — каза Лукса уклончиво.

— Но дали е истината? Това е отличен въпрос, по който да размишлява бъдещият владетел на Регалия — отбеляза Викус.

Нахраниха се набързо и Викус предложи всички да се опитат да поспят. Грегор нямаше представа дали е нощ или ден, но се чувстваше уморен и не възрази.

Докато той разстилаше тънко, тъкано одеяло в ъгъла на помещението, Бутс се опитваше да научи Темп и Тик да играят „Хляба опечи”. Хлебарките объркано размахваха предните си крака, без да разбират какво става:

— Хлеба’ю, хлебаю, хяба наплави. Бълзо, бълзо малка питка ти ми омеси. Х’яба бързо омеси ми, с мойта буква укласен. И в пещта си опечи го за бубо’ечката и мен! — пееше Бутс, като пляскаше с ръце и докосваше краката на хлебарките.

Насекомите бяха напълно озадачени.

— Какво пее принцесата, какво пее? — попита Темп. Или може би беше Тик.

— Това е песен, която пеем на бебетата в Горната земя — обясни Грегор. — Тя ви включва в нея. Това е голяма чест — добави той. — Включва някого в нечия песен само ако много го харесва.

— Аз халесва Гояма бубоечка — заяви Бутс със задоволство и отново запя песента с хлебарките.

— Съжалявам, приятелчета, но тя трябва вече да спи — каза Грегор. — Хайде, Бутс. Време за нанкане. Кажи лека нощ.

Бутс спонтанно прегърна хлебарките.

— Лека нощ, Го’яма Бубо’ечка. Да спиш в кош. — Грегор се зарадва, че изпусна „далече от буболечки”

Грегор се сгуши с нея под одеялото върху твърдия каменен под. След дългата дрямка през деня, на нея не ѝ се спеше много. Остави я да си поиграе малко с фенерчето, като го включваше и изключваше, но се страхуваше, че ще изтощи батериите, а и това изнервяше долноземците. Най-после Бутс се успокои и заспа. Докато се унасяше, му се стори, че чу Темп или може би беше Тик да прошепва: „Почита нас принцесата, почита нас?”

Не знаеше какво го събуди. Ако се съди по схванатия му врат, сигурно беше лежал на твърдия под с часове. Пресегна се да придърпа топлото тяло на Бутс към себе си, но напипа само студен камък. Рязко отвори очи, надигна се и седна. Отвори уста да я повика по име, докато зрението му се фокусираше, но не издаде нито звук.

Бутс беше в центъра на голямото кръгло помещение, поклащаше се от крак на крак и спокойно се въртеше в кръг. Фенерчето, което държеше, осветяваше отделни участъци от стаята. Той забеляза фигурите, простиращи се във всички посоки в съвършени концентрични кръгове. Те се поклащаха н унисон, някои — наляво, други — надясно, с бавни, хипнотични движения.

В пълна тишина стотици хлебарки танцуваха около Бутс.

Глава 15

— О, боже, ще я изядат! — помисли си Грегор, като скочи на крака и си удари главата в тавана. — Ау! — Беше грешка да си свали каската, преди да легне да спи.

Някой го хвана за рамото, за да го задържи, и той различи Викус с притиснат към устните пръст:

— Шт! Не ги спирай! — прошепна настойчиво той.

— Но те ще ѝ направят нещо лошо! — прошепна Грегор в отговор. Наведе се и опипа главата си. Усети как от темето му вече се надига голяма цицина.

— Не, Грегор, те ѝ отдават почит. Отдават почит на Бутс по много свещен и рядък начин — прошепна Соловет някъде близо до Викус.

Грегор погледна отново към хлебарките и се помъчи да осмисли ставащото. Бутс не изглеждаше в някаква непосредствена опасност. Насекомите всъщност не я докосваха. Само се поклащаха, въртяха се и се кланяха в бавния си, ритмичен танц. Имаше нещо друго — тържествеността на цялата сцена, пълната тишина, вглъбеността. Изведнъж му просветна: хлебарките не просто отдаваха почит на Бутс — те я боготворяха!

— Какво правят? — попита Грегор.

— Това е Танцът на Обръча. Казват, че пълзливците го изпълняват само в най-дълбока тайна за онези, които смятат за избрани — отговори Викус. — В нашата история са го изпълнявали само за един друг човек и това е бил Сандуич.

— Избрани за какво? — прошепна Грегор, разтревожен. Надяваше се хлебарките да не си мислят, че могат да задържат Бутс само защото са изпълнили някакъв танц около нея.

— Избрани да им дадат време — каза Викус простичко, сякаш това обясняваше всичко. Грегор си го преведе наум — означаваше „избрани да им дадат живот”.

Може би беше още по-просто. В момента, в който двамата се бяха приземили в Подземната страна, хлебарките изпитваха специална връзка с Бутс. Ако бяха намерили само него, щеше да се сдобие с еднопосочен билет до плъховете и край на историята. Но Бутс се беше сприятелила с тях толкова бързо. Не беше показала отвращение, надменност или страх. Грегор си помисли, че точно защото беше харесала хлебарките, те бяха толкова впечатлени от нея. Повечето хора имаха много ниско мнение за тях.

А после и тази странна работа с разпознаването на Темп… още не можеше да си го обясни.

Хлебарките се завъртяха още няколко пъти и се проснаха на земята с лице към Бутс. След това, кръг по кръг, се стопиха в тъмнината. Бутс безмълвно ги проследи как си отиват. После тя се прозя толкова широко, че сякаш щеше да ѝ се разцепи главата, и тихичко се приближи до Грегор.

— Спинка ми се — каза тя, сви се на кълбо, притисна се към него и моментално се унесе.

Грегор взе фенерчето от ръката ѝ и на светлината от лъча му видя, че всички други долноземци бяха будни, вперили поглед в тях.

— Спи ѝ се — каза той, сякаш не се беше случило нищо особено, и загаси фенерчето.

Когато се събудиха, хлебарките обявиха, че Темп и Тик ще се включат в мисията. Никой не се съмняваше, че идват заради Бутс.

Грегор се разкъсваше между чувството на голяма гордост и желанието да се разсмее до припадък. В крайна сметка се оказваше, че Бутс наистина е специално оръжие.

Групата бързо се приготви да потегли. Темп и Тик категорично отказаха да яздят който и да било прилеп без Бутс. Това предизвика кратък спор, защото Бутс трябваше да пътува заедно с Грегор, а това означаваше, че един прилеп трябваше да носи двамата горноземци и хлебарките. Прилепите можеха да се справят с товара, но по този начин четирима неопитни летци щяха да бъдат сами върху един прилеп.

Викус възложи задачата на едрия черен прилеп на Хенри, Арес, тъй като той беше и силен, и бърз, а Хенри се качи при Лукса. Арес получи указания да лети над останалите в случай, че някоя от хлебарките падне и се наложи да я уловят във въздуха.

Изглежда, нищо от този разговор не успокои Темп и Тик, които очевидно бяха ужасени от идеята да се реят из широки открити пространства високо над земята. Грегор откри, че се опитва да ги успокои, което бе иронично, тъй като и на него летенето не му допадаше особено. Освен това му се щеше да лети с всеки друг прилеп, само не и с Арес. Прилепът на Хенри вероятно изпитваше към него също, толкова силна неприязън, колкото и Хенри.

Нямаха време за закуска, но Марет раздаде парчета кейк и сушено говеждо, за да ги изядат по време на пътуването. Викус каза на Грегор, че ще летят няколко часа, преди да си починат, затова Грегор сложи втори памперс върху първия на Бутс. Освен това смени позата ѝ в раницата, за да гледа назад, вместо през рамото му — така тя можеше да си бъбри с Темп и Тик и може би да ги разсейва, за да не се страхуват.

Грегор предпазливо се качи на гърба на Арес и провеси крака от раменете на прилепа. Темп и Тик с усилие се качиха отзад и се вкопчиха отчаяно в козината на гърба на Арес. На Грегор му се стори, че прилепът потрепва леко, макар че не каза нищо. Изобщо прилепите рядко се обаждаха. Изглежда, говоренето изискваше голямо усилие. Вероятно разговаряха помежду си с писъци, твърде високи, за да бъдат чути от човешки уши.

— Сега трябва да потеглим към земята на преданите — каза Викус. — Помнете, че плъховете често обхождат този район.

— Летете близо един до друг. Може да се наложи да се пазим взаимно — каза Соловет. — Във въздуха!

Прилепите излетяха. Бутс беше страшно доволна от новите си спътници. Изпя целия си репертоар от песни, който включваше „Блести, блести, мъничка звезда”, „Хей, Дидъл, Дидъл” „Паякът Итси-Битси”, „Песента за азбуката” и, разбира се, „Хляба омеси”. След като свърши, ги изпя пак. И пак. И пак. Някъде на деветнайсетия път Грегор реши да я научи на „Карай своята лодка”, просто за малко разнообразие. Бутс я запомни веднага, а после се опита да научи на нея хлебарките. Изглежда, нямаше нищо против фалшивите им гласове, макар че Грегор усещаше как мускулите на врата на Арес се стягат все повече с всеки стих.

Грегор забеляза, че владенията на хлебарките се простираха на много по-голяма площ, отколкото Италия или пещерите на прилепите. Хората и прилепите имаха малки, гъсто населени земи, които можеха лесно да защитават. Хлебарките живееха но протежение на цели километри из Подземната страна.

Как успяваха да се справят с отбраната на толкова голямо пространство?

Отговорът го осени, докато прелитаха над долина, пълна с хиляди хлебарки. Пълзливците бяха многобройни — разполагаха с огромна численост в сравнение с хората. Ако бъдеха нападнати, можеха да си позволят да загубят повече бойци. А при толкова много пространство можеха да отстъпват безкрайно и да накарат плъховете да ги последват. Грегор си помисли за хлебарките в тяхната кухня вкъщи. Те не се биеха. Бягаха да си спасяват живота. Майка му размазваше доста от тях, но те винаги се връщаха.

Сякаш след цяла вечност, Грегор усети как Арес се подготвя за кацане. Спуснаха се на брега на лениво течаща, плитка река. Грегор скочи от гърба на Арес и се приземи върху нещо меко и пружиниращо. Посегна надолу да разбере какво е и когато вдигна ръка, държеше сивозелено пълзящо растение с много листа. Растения! Тук вирееха растения без помощта на газените лампи, които долноземците използваха.

— Как растат без светлина? — попита той Викус и му показа шепа листа.

— Те си имат светлина — каза Викус, като посочи в реката. — От земята идва огън. — Грегор погледна към водата и видя как от дъното на реката се изстрелват струйки светлина. Сред растенията плуваха риби. Дългите стъбла на някои растения пълзяха по бреговете.

„О, приличат на миниатюрни вулкани”, помисли си Грегор.

— Тази река тече и през Регалия. Добитъкът ни се изхранва с растенията, но не стават за храна на хората — каза Соловет.

Грегор цяла сутрин беше ял сушено говеждо, без да си зададе въпроса с какво хранеха кравите. Вероятно можеше да прекара години в Подземната страна, чудейки се как стават нещата. Не че искаше да знае.

Хлебарките, които ловяха риба покрай бреговете, бързо си размениха няколко думи с Темп и Тик и измъкнаха с уста няколко едри риби от реката. Марет ги почисти и ги сложи върху факлите, за да m опече.

Грегор остави Бутс на земята да се поразтъпче, и помоли хлебарките да я наглеждат. Те тичаха напред-назад покрай брега, като не я оставяха да се приближи до водата и ѝ позволяваха да ги язди. Вестта за пристигането ѝ се разнесе бързо и скоро сe появиха десетки насекоми. Всички застанаха да гледат „принцесата”.

След като храната беше приготвена, Викус специално покани Темп и Тик да се присъединят към тях.

— Време е — каза той в отговор на намръщената гримаса на Хенри. — Време е споменатите в пророчеството да станат част от едно пътуване и да са обединени от една цел. Тук всички са равни. — Темп и Тик застанаха зад Бутс, но се хранеха с всички останали.

— Вече не е далеч — каза Викус, като посочи към малък тунел. — Бързо може да се стигне дотам дори пеш.

— До баща ми ли? — попита Грегор.

— Не, до преданите. Трябва да убедим двама от тях да се присъединят към нас в мисията — каза Викус.

— О, да. Преданите — каза Грегор. Надяваше се да са по-навити за пътуването, отколкото бяха хлебарките.

Точно довършваха яденето, когато и петте прилепа рязко вдигнаха глави:

— Плъхове! — изсъска Арес и всички се раздвижиха.

С изключение на Темп и Тик, всички хлебарки изчезнаха в плитките тунели, които отвеждаха далече от речния бряг.

Викус бързо настани Бутс в раницата на Грегор и ги изблъска към тунела, който беше посочил по-рано:

— Бягай! — нареди той. Грегор се опита да възрази, но Викус го прекъсна: — Бягай, Грегор! Ние, останалите, сме заменими, ти не си!

Викус скочи върху прилепа си и излетя с другите долноземци точно когато отряд от шест плъха се появи с бясна бързина на речния бряг. Водачът, свиреп сив плъх с диагонален белег, пресичащ муцуната му, посочи към Грегор и изсъска:

— Убийте го!

Хванат на брега на реката без оръжие, Грегор нямаше избор, освен да хукне към входа на тунела. Темп и Тик препуснаха след него. Той хвърли поглед назад за секунда и видя как Викус поваля белязания плъх в реката с дръжката на меча си. Другите долноземци извадиха блестящите си мечове и нападнаха останалите пет плъха.

— Бягай, Грегор! — нареди Соловет с груб глас, напълно различен от тихия тон, с който беше свикнал.

— Побързай, побързай! — подканваха го Темп и Тик.

Светейки си с фенерчето, Грегор тръгна навътре и тунела. Беше висок точно колкото да може да тича изправен. Осъзна, че беше изгубил някъде Темп и Тик и когато се обърна назад, видя целия тунел, от пода до тавана, да се изпълва с хлебарки. Те не нападаха плъховете. Оформяха с телата си барикада, която щеше да бъде почти непробиваема.

„О, не” помисли си Грегор. „Те просто ще се оставят да бъдат убити”. Обърна се да им помогне, но х лебарките най-близо до него повтаряха:

— Бягай! Бягай с принцесата!

Имаха право: трябваше да продължи напред. Трябваше да измъкне Бутс оттам. Трябваше да спати баща си. Може би дори трябваше да спаси Подземната страна от плъховете — не знаеше. А и вече не можеше да мине през петнайсет метровата стена от хлебарки, за да се бие с плъховете, точно както и те не можеха да го стигнат.

Пое навътре в тунела със скорост, която смяташе, че може да поддържа в продължение на половин час.

След двайсет минути зави зад един ъгъл и попадна в огромна паяжина.

Глава 16

Грегор отдръпна лице от лепкавите въжета и усещането беше, сякаш някой отлепва с рязко движение ленти лейкопласт от кожата му. „Ау!”, извика Грегор и освободи ръката, с която държеше фенерчето, но другата остана омотана в паяжината. Бутс беше на гърба му и затова не бе уловена в мрежата.

— Ехо! — подвикна той. — Има ли някой? Ехо! — Освети наоколо с фенерчето, но успя да види само паяжина.

— Аз съм Грегор Горноземеца. Идвам с мир — каза той. Идвам с мир. Това пък откъде му хрумна? Навярно от някой стар филм. — Има ли някой тук?

Почувства леко подръпване по сандалите си и погледна надолу. Грамаден паяк овързваше краката му със здрава копринена нишка.

— Ей! — изкрещя Грегор, като се опита да се освободи. За секунди обаче паякът изпреде нишката си чак до коленете му. — Вие не разбирате! Аз съм… аз съм воинът! От пророчеството! Аз съм онзи, който зове!

Паякът бързо усукваше нишката нагоре по тялото му. „Ей, приятел” помисли си Грегор. „Ще ни обвиеш целите!” Почувства как привързват ръката му към тялото му.

— Ге-го! — изписка Бутс. Копринените въжета се увиха около него и я притиснаха към гърдите му.

— Викус ме праща! — изкрещя Грегор и за пръв път паякът спря за миг. Грегор бързо продължи: —Да, Викус ме праща — той идва насам и много ще се ядоса, че ни увиваш в паяжината си!

Размаха свободната си ръка с фенерчето, за да подчертае думите си, и освети напълно лицето на паяка. Той отстъпи няколко метра назад и Грегор за пръв път успя да го огледа добре. Шест лъскани черни очи, четинести крака и масивни челюсти, които завършваха с извити, заострени зъби. Бързо отклони лъча на фенерчето. Нямаше смисъл да разгневява създанието.

— Е, познаваш ли Викус? — попита той. — Сигурно ще е тук всеки момент, за да се срещне официално с нашия крал. Кралица. Имате ли си крал или кралица? Или може би е нещо друго. Ние си имаме президент, но това е различно, защото за него трябва да се гласува. — Той направи пауза. — Е, мислиш ли, че може да ни освободиш сега?

Паякът се наведе и прегриза една нишка с челюстите си. Грегор и Бутс излетяха на петнайсет метра нъв въздуха и после се залюляха нагоре-надолу, сякаш бяха закачени на голям ластик.

— Ей! — изкрещя Грегор. — Ей! — Обядът се разплиска в стомаха му. Накрая подскачането спря.

Грегор светна наоколо с фенерчето. Във всички посоки виждаше паяци. Някои работеха усилено, други изглеждаха заспали. Всички до един не му обръщаха внимание. Това беше нещо ново. Хлебарките и прилепите го бяха поздравили доста любезно, цяла тълпа от хора на стадиона беше замлъкнала, когато той се появи, плъховете бяха изпаднали в ярост при срещата им… а паяците? Те не показваха и капчица интерес.

Известно време им крещеше разни неща. Хубави неща. Откачени неща. Дразнещи неща. Те не реагираха. Накара Бутс да изпее на два пъти „Паякът Итси-Битси”, понеже тя си имаше специален начин да се разбира с насекомите. Никаква реакция. Накрая той се предаде и взе да ги наблюдава.

Някакво злочесто насекомо влетя в мрежата им. Един паяк се приближи и заби ужасните си зъби в него. То застина неподвижно. „Отрова”, помисли си Грегор. Паякът бързо обви насекомото в копринена нишка, разкъса го на парчета и впръска в него някаква течност. Грегор извърна поглед, когато паякът започна да изсмуква втечнените вътрешности на насекомото. „Ъх, това можеше да сме ние. Това все още може да сме ние!” помисли си той. Изпита желание Викус и останалите да се появят.

Но дали щяха да се появят? Какво беше станало там на речния бряг? Дали бяха успели да отблъснат плъховете? Дали някой беше ранен или, още по-лошо, убит?

Спомни си как Викус му заповяда да бяга. „Ние, останалите, сме заменими, ти не си!” Сигурно говореше за пророчеството. Винаги можеха да намерят още пълзливци, хвъркачи и предачи. Нериса можеше да заеме трона, ако нещо се случеше с Лукса или Хенри. Или може би щяха да провъзгласят за крал или кралица някой друг. Но Грегор и Бутс, двама горноземци с баща, пленен от плъховете, бяха незаменими.

Грегор си помисли мрачно за хората, пожертвали се на брега на реката. Трябваше да остане и да се бие, дори и да нямаше кой знае какъв шанс. Те рискуваха живота си, защото мислеха, че той е воинът. Но той не беше. Това вече би трябвало да е ясно.

Минутите минаваха бавно. Може би цялата група беше унищожена и двамата с Бутс бяха сами. Може би паяците знаеха това и ги оставяха живи само за да са пресни и вкусни, когато решат да ги изядат.

— Ге-го? — обади се Бутс.

— Да, Бутс — каза Грегор.

— Ходим вкъщи? — попита тя жално. — Видим мама?

— Ами, първо трябва да отидем при татко — каза той, като се опита да звучи оптимистично, макар че висяха безпомощно в леговището на паяците.

— Та-ти? — каза Бутс любопитно. Тя познаваше баща им от снимки, макар че никога не го беше виждала на живо. — Видим тати?

— Ще вземем татко. После си отиваме вкъщи — каза Грегор.

— Видим мама? — настоя Бутс. Когато си представи майка им, на Грегор му домъчня до болка. — Видим мама?

Един паяк близо до тях започна да издава жужащ звук, който останалите подеха. Беше успокояваща, тиха мелодия. Грегор се опита да я запомни, за да може да я изсвири за баща си на саксофона. Баща му също свиреше. Най-вече джаз. Беше купил на Грегор първия му саксофон — втора употреба, от заложната къща, — когато Грегор беше на седем, и започна да го учи да свири на него. Грегор точно беше започнал да взема уроци в училище, когато баща му изчезна безследно и стана пленник на плъховете, които вероятно мразеха музика.

Какво ли правеха плъховете с баща му?

Опита се да се разсее с по-ведри мисли, но при тези обстоятелства не успя.

Когато Хенри внезапно се появи под него, на Грегор му идеше да се разплаче от облекчение.

— Жив е! — провикна се Хенри: изглеждаше искрено щастлив да го види.

Отнякъде в тъмнината Грегор чу гласа на Викус:

— Освободите вие горноземеца, освободите? — Почувства как го свалят на земята. Когато стъпалата му се допряха до камъка, той падна по корем, неспособен да стои на обвитите си в паяжината крака.

Те мигновено се събраха около него и прерязаха копринените нишки с мечовете си. Дори Лукса и Хенри помагаха. Тик и Темп прегризаха нишките около раницата на Бутс. Грегор преброи прилепите: един, два, три, четири, пет. Видя няколко рани, но всички бяха живи.

— Помислихме, че си изгубен — каза Марет, чието бедро кървеше обилно.

— Не, не можех да се изгубя. Тунелът водеше право тук — каза Грегор, като щастливо изрита паяжината и освободи краката си.

— Не изгубен по отношение на посоката — каза Лукса. — Изгубен завинаги. — Грегор осъзна, че тя имаше предвид „мъртъв”.

— Какво стана с плъховете? — попита той.

— Всички загинаха — каза Викус. — Не е нужно да се боиш, че са те видели.

— По-лошо ли е, ако ме видят? — попита Грегор. — Защо? От километри могат да подушат, че съм горноземец. Знаят, че съм тук.

— Но само мъртвите знаят, че приличаш на баща си. Че си „син на слънцето” — каза Викус. Грегор си с помни как бяха реагирали Фангор и Шед, когато видяха лицето му на светлината от факлата. „Гледай, Шед, сянката му”. Искаха да го убият не само защото беше горноземец. И те бяха решили, че той е воинът! Искаше му се да разкаже на Викус за това, но двайсетина паяка се спуснаха около тях и увиснаха в близките мрежи.

Едно великолепно създание с крака на красиви ивици се спусна право пред Викус. Той се поклони много ниско:

— Поздрави, кралица Уевокс.

Паякът потри предните крака по гърдите си, сякаш свиреше на арфа. Устата му не помръдна, но се разнесе зловещ глас:

— Поздрави, лорд Викус.

— Представям ви Грегор Горноземеца, представям ви — каза Викус, като посочи Грегор.

— Той вдига много шум — каза кралицата враждебно и предните ѝ крака пак се раздвижиха по гърдите. Грегор осъзна, че тя говори по този начин — като предизвикваше вибрации по тялото си. Звучеше малко като господин Джонсън от апартамент № 4, който беше претърпял някаква операция и говореше през дупка в гърлото. Само че беше по-страшно.

— Порядките на горноземците са странни — каза Викус, като стрелна Грегор с поглед, който го предупреждаваше да не възразява.

— Защо идвате? — избръмча кралица Уевокс.

Викус разказа цялата история с десет изречения, като говореше с мек, тих тон. Очевидно с паяците трябваше да се говори бързо и тихо. Непрестанното крещене водеше до обратния резултат.

Кралицата обмисли за момент думите му.

— Понеже с нас говори Викус, няма да ги изпием. Омотайте ги.

Обкръжи ги пълчище от паяци. Грегор видя как около тях израства сякаш с магия величествена, тънка, прозрачна фуния от коприна. Тя обви групата и скри от поглед всички останали. Паяците спряха да предат, когато фунията достигна десет метра височина. Два паяка застанаха на пост на върха. Всичко се случи за по-малко от минута.

Всички погледнаха Викус, който въздъхна.

— Ти знаеше, че няма да е лесно — каза тихо Соловет.

— Да, но се надявах, че с неотдавнашното търговско споразумение… — Викус замълча и после добави: — Хранех прекалено големи надежди.

— Все още дишаме — каза Марет окуражително. — Това не е малко постижение с паяците.

— Какво става? — попита Грегор. — Няма ли да дойдат с нас?

— Не, Грегор — каза Соловет. — Ние сме техни пленници.

Глава 17

— Пленници! — възкликна Грегор. — И с паяците ли сте във война?

— О, не — каза Марет. — С преданите сме в мирни отношения. Търгуваме с тях, никой не нахлува в територията на другия… но би било преувеличение да ги наричаме наши приятели.

— Разбира се — каза Грегор. — Е, всички освен мен ли знаеха, че ще ни пленят? — Беше му трудно да сдържи раздразнението в гласа си. Почваше да му омръзва да научава как стоят нещата чак след като се случат.

— Съжалявам, Грегор — каза Викус. — Дълго се старах да изградя мостове между нас и преданите. Мислех си, че навярно ще бъдат по-сговорчиви, но надцених влиянието си сред тях.

Изглеждаше изморен и стар. Грегор нямаше намерение да го накара да се почувства още по-зле.

— Не, те наистина те уважават. Искам да кажа, мисля, че се канеха да ме изядат, преди да спомена името ти.

Викус се поободри:

— Наистина ли? Е, това вече е нещо. Докато има живот, има надежда.

— Много странно. И баба ми винаги казва същото! — възкликна Грегор. Засмя се и това някак

разчупи напрежението.

— Ге-го, нов пампе’с! — заяви Бутс раздразнено и подръпна гащичките си.

— Да, Бутс, чист памперс — каза Грегор. Памперсът ѝ не беше сменян от цяла вечност. Той затършува из пакета, който Дулсет му беше дала, и осъзна, че му остават само два памперса. — Олеле — възкликна, — пелените почти свършиха.

— Е, намираш се на най-подходящото място. Преданите правят всичките ни пелени — каза Соловет.

— Как така не са лепкави? — попита Грегор, като докосна лицето си.

— Преданите могат да изработват шест вида нишки, някои — лепкави, други — гладки като кожата на Бутс. Те изработват и облеклото ни.

— Наистина ли? — каза Грегор. — Мислиш ли, че ще ни дадат още пелени? Въпреки че сме пленници?

— Не се съмнявам в това. Целта на паяците не е да предизвикват враждебността ни — каза Соловет, — а само да ни задържат, докато решат какво да правят. — Тя повика един от стражите и след няколко минути по една нишка се спуснаха две дузини памперси. Паякът изпрати и три плетени кошници, пълни с чиста вода.

Соловет се зае да обикаля групата, като почистваше раните и ги превързваше. Лукса, Хенри и Марет гледаха внимателно, сякаш тя преподаваше урок. Грегор осъзна, че умението да лекуваш бойни рани вероятно беше важно, ако живееш тук долу.

Най-напред Соловет почисти дълбоката рана на бедрото на Марет и я заши с игла и конец. Грегор трепна от съчувствие към Марет, но лицето на стража беше бледо и овладяно. Два прилепа имаха нужда от шевове по разкъсаните си криле и макар че полагаха голямо усилие да останат неподвижни, докато Соловет вкарваше и изкарваше иглата от кожата им, за тях процесът явно беше мъчителен.

Щом всяко видимо кървене беше спряно, Соловет се обърна към Грегор:

— Сега да се погрижим за лицето ти.

Грегор докосна бузата си и откри, че там, къде-то беше отлепил паяжините от лицето си, сега има отоци. Соловет накисна една пелена във вода и я сложи на лицето му. Грегор стисна зъби, за да не изкрещи.

— Знам, че пари — каза Соловет. — Но трябва да почистя слузта от лицето си, иначе ще забере.

— Ще забере? — попита Грегор. Звучеше ужасно.

— Ако можеш да изтърпиш да си наплискаш лицето с вода, ще те заболи повече, но ще ти мине по-бързо— каза Соловет.

Грегор си пое дълбоко дъх и потопи цялото си лице в една от кошниците с вода.

— Аааа! — изкрещя безмълвно и се изправи задъхан. След пет-шест потапяния болката изчезна.

Соловет кимна одобрително и му даде глинено бурканче с мехлем, с който да намаже лицето си. Докато той предпазливо нанасяше лекарството, тя почисти и превърза няколко по-дребни рани и принуди съпротивляващия се Викус да ѝ позволи да превърже китката му.

Накрая се обърна към Темп и Тик:

— Пълзливци, трябва ли ви някаква помощ от мен?

Бутс посочи една огъната антенка на една от хлебарките:

— Темп се удай — каза тя.

— Не, принцесо, сами ще се излекуваме — каза Темп. Грегор му съчувстваше, че е пострадал, но хубавото беше, че сега можеше да различава хлебарките.

— Пе’в’ъзка! — настоя Бутс и посегна да хване изкривената антена.

— Не, Бутс — каза Грегор, като възпря ръката ѝ. —Няма превръзка за Темп.

— Пе’в’ъзка! — Бутс се намръщи на Грегор и го отблъсна.

„О, направо върхът” помисли си Грегор. „Започва се”. Общо взето, Бутс беше много добро и разбрано двегодишно дете. Но все пак беше на две и от време на време изпадаше в пристъпи на раздразнение, които изтощаваха цялото семейство. Обикновено се случваше, когато беше уморена и гладна.

Грегор зарови из раницата. Дулсет не беше ли споменала нещо за лакомства? Извади една бисквита:

— Бисквитка, Бутс? — Тя неохотно я взе и седна да я гризе. Може би беше предотвратил най-лошото.

— Мрази нас принцесата, мрази нас? — попита Тик разтревожено.

— О, не — каза Грегор. — Просто понякога се държи така. Мама казва, че всички двегодишни деца са такива. Понякога избухва без причина.

Бутс гледаше намръщено всички и тропаше с крачета по земята.

— Мрази нас, принцесата, мрази нас? — промърмори Темп тъжно.

Бебетата хлебарки вероятно не получаваха истерични припадъци.

— Не, тя продължава да мисли, че сте страхотни — каза убедено Грегор. — Само ѝ дайте малко пространство. — Надяваше се хлебарките да не се обидят токова много от държанието на Бутс, че да поискат да се приберат у дома. Не че точно сега някой можеше да отиде където и да било.

Викус му направи знак да дойде при другите и заговори шепнешком:

— Грегор, съпругата ми се опасява, че предачи-те може да ни издадат на плъховете. Съветът ѝ е да бягаме възможно най-бързо.

— Мен ме устройва! — каза Грегор. — Но как?

Бутс се приближи зад него и го ощипа по ръката

без причина.

— Не, Бутс! — каза той. — Никакво щипане!

— Още бисквита! — каза тя, като го задърпа.

— Не, не и за тези, които щипят. Бисквитите не са за хора, които щипят — каза Грегор твърдо. Долната устна на Бутс затрепери. Тя се отдалечи гневно от него, легна на земята и започна да рита раницата.

— Добре, извинявайте, а сега какво? Какъв е планът? — попита Грегор, като се обърна отново към групата. — Можем ли просто да си прорежем път през паяжината и да избягаме?

— Не, извън тази фуния от паяжина има дузини предани, готови да поправят всяка дупка и да атакуват с отровни зъби. Ако побегнем нагоре, те ще скочат върху нас отвисоко — прошепна Соловет.

— Какво ни остава? — попита Грегор.

— Само едно средство. Трябва да повредим паяжината много и бързо, така че да не могат да я поправят, нито да издържи тежестта им — каза Соловет, замълча и добави: — Някой трябва да изпълни Усукването.

Всички погледнаха Лукса, затова Грегор също погледна към нея. Златистият ѝ прилеп, който стоеше зад нея, наведе глава и докосна врата ѝ.

— Можем да го направим — обади се тихо Лукса.

— Не настояваме, Лукса. Опасността, особено на върха, е много голяма. Но ти си единствената ни надежда — каза Викус с нещастен вид.

Хенри обви ръка около рамото ѝ:

— Могат да се справят. Виждал съм ги на тренировка. И двете са бързи и точни.

Лукса кимна решително:

— Можем да го направим. Да не чакаме.

— Грегор, качи се върху прилепа на Викус. Викус, при мен. Хенри и Марет, двамата вземете по един пълзливец — нареди Соловет.

— Необходима ни е маневра за отвличане на вниманието, за да прикрием Лукса — каза Марет. — Бих могъл да се промъкна отстрани.

— Не и с този крак — заяви Соловет, като бързо се огледа. — И никой няма да минава отстрани. Това е сигурна смърт.

— Преданите са много чувствителни към шум — каза Викус. — Жалко, че нямаме рогове.

Грегор усети как някой ядосано го подритва по глезените. Обърна се и видя, че е Бутс.

— Престани! — скара ѝ се той. — Да те накажа ли искаш?

— Няма наказва! Няма наказва! Ти наказан! Бисквитка! Бисквитка! — избърбори Бутс. Щеше да се разплаче всеки момент.

— Шум ли ви трябва? — каза Грегор раздразнено. — Само каква шумотевица имам за вас. — Вдигна Бутс и насила я сложи в раницата.

— Не! Не! Не! — писна Бутс; гласът ѝ ставаше все по-пронизителен и силен.

— Готови ли са всички? — попита Грегор и измъкна една бисквита от торбата, която му даде Дулсет.

Долноземците не бяха съвсем сигурни какво ще направи, но след секунди бяха готови за тръгване.

Соловет му кимна:

— Готови сме.

Грегор вдигна бисквитата:

— Хей, Бутс! — подвикна той. — Искаш ли бисквитка?

— Не бисквитка, не бисквитка, не, не, не! — ревна Бутс и вече нищо не беше в състояние да я укроти.

— Хубаво — каза Грегор. — Тогава ще я изям аз. — И като се увери, че тя го вижда, напъха цялата бисквита в устата си.

— Моя! — изпищя Бутс. — Моя! Моя! Моооояяяия! — Беше оглушителен писък, който прониза мозъка му.

— Тръгвай, Лукса! — изкрещя Соловет и момичето излетя с прилепа си. Сега Грегор разбра защо Усукването беше толкова голяма работа. Лукса се издигаше по паяжината, като се въртеше с главозамайваща бързина. Държеше меча вдигнат право над главата си и разсичаше фунията на парчета. Само изключително добър и гъвкав ездач би могъл да изпълни такова движение.

— Уау! — възкликна Грегор и скочи върху едрия сив прилеп на Викус.

— Моооояяяя! — пищеше Бутс. — Мооооояяяя!

Виждаше как над него Лукса се върти и сече. Останалите долноземци я последваха, като прорязваха стените на оформената като фуния паяжина. Грегор беше най-отзад с Бутс и оглушителните ѝ писъци.

На върха на фунията златистият прилеп увисна във въздуха, изпълнявайки сложен двоен лупинг надолу с главата. Закриляни от светкавично проблясващия меч на Лукса, долноземците излетяха на свобода.

Грегор беше единственият, останал все още вън фунията, когато се случи. Отгоре се спусна копринена нишка, която обви дясната ръка на Лукса и я свали от прилепа ѝ. Два космати крака я повдигнаха, навивайки нишката, сякаш измъкваха риба.

Кралица Уевокс разтвори челюсти, за да обхване врата на Лукса.

Глава 18

Грегор гледаше с ужас. Секунди деляха Лукса от смъртта. Тя също го знаеше. Извиваше се панически и се мъчеше да прегризе със зъби коприненото въже на китката си, но то беше прекалено здраво.

Той отчаяно потърси наоколо някакво оръжие. С какво разполагаше? Памперси? Бисквити? О, защо не му бяха дали меч? Нали той беше тъпият воин? Зарови пръсти в кожената торба и напипа металната кутийка с коренова бира. Коренова бира! Бързо я извади и я разклати с всичка сила.

— Атака! Атака! — изкрещя той.

Точно когато хищните зъби се готвеха да пронижат гърлото на Лукса, той се втурна към нея и отвори кутийката с газираното питие. Струята, която излезе, уцели кралицата на паяците право в лицето. Тя пусна Лукса и започна да разтрива с нокти шестте си очи.

Лукса падна и прилепът ѝ мигновено я улови. Двамата се присъединиха към останалите долноземци, които си пробиваха път назад с битка, за да помогнат.

— Колелото на острието! — нареди Соловет и прилепите се подредиха в същия плътен кръг, с който бяха обградили Грегор, когато се опита да избяга от стадиона. Хората протегнаха мечовете си и формацията започна да се движи из въздуха като електрически трион.

Пронизителните писъци на Бутс накараха много паяци да се свият на кълбо от страх. Грегор не знаеше дали причината беше шумът, Колелото на Острието или страхът от газираното питие. Знаеше единствено, че след няколко минути вече летяха свободно и паяците останаха далече зад тях.

Грегор разхлаби крака, когато осъзна, че сигурно стиска прилепа си до смърт. В една ръка още държеше полупразната кутийка с коренова бира. Би пийнал една глътка, но не беше сигурен дали ще може да преглътне.

Писъците на Бутс скоро преминаха в хленчене. Тя облегна глава на рамото му и мигновено заспа. Беше се разстроила толкова много, че все още леко проплакваше насън. Грегор се обърна и целуна къдравата ѝ главица.

Лукса лежеше просната върху гърба на прилепа си, жива, но крайно изтощена. Грегор видя, че Соловет и Викус летят близо до нея и ѝ казват нещо. Тя кимна, но не се надигна да седне. Двамата поеха начело и прилепите полетяха още по-бързо в тъмнината.

Пътуваха дълго по пусти проходи. Грегор не виждаше никакви признаци на живот — нямаше нито животни, нито растения. Най-после Соловет и Викус дадоха знак за кацане и групата се приземи в голяма пещера пред входа на един тунел.

Всички почти паднаха от прилепите и се проснаха на земята. Темп и Тик изглеждаха в несвяст от страх. Прелитайки, прилепите се събраха в плътна, трепереща групичка, като се притискаха един в друг.

След известно време Грегор се чу да проговаря:

— Е, не е ли време да получа меч?

За миг цареше мълчание, после всички долноземци избухнаха в смях. Смяха се цяла вечност. Грегор не схвана напълно шегата, но се разсмя заедно с тях и усети как тъмнината напуска тялото му.

Смехът събуди Бутс, която разтърка очи и попита бодро:

— Къде паяк?

Кой знае защо това накара всички да прихнат отново. Доволна от реакцията, Бутс продължи да повтаря: „Къде паяк? Къде паяк?” под звуците на одобрителен смях.

— Паякът си отиде вкъщи — каза Грегор. — Какво ще кажеш за една бисквитка?

— Да-аа! — възкликна Бутс, без помен от гняв заради по-ранното произшествие с бисквитката. Това беше едно от страхотните неща при нея. Щом се отпуснеше и си дремнеше, отново се преобразяваше и ставаше мила и сладка като преди.

Когато разбраха, че принцесата всъщност не ги мрази, Темп и Тик се оживиха и започнаха да си играят на гоненица с нея.

Марет се зае да приготви храната, но Соловет му нареди да легне и да си вдигне крака нависоко. Тя и Викус приготвиха вечерята, докато Хенри и Марет играеха някаква игра на карти.

Грегор се приближи до Лукса, която седеше на една каменна издатина. Седна до нея и усети, че тя все още трепери.

— Как си? — попита я той.

— Добре съм — каза тя сковано.

— Това беше наистина страхотно, онази маневра с усукването, която направи — каза той.

— Беше ми за първи път в истинска паяжина — призна Лукса.

— И на мен. Разбира се, в Горната земя преданите са малки и не ги наричаме наши съседи — каза Грегор.

Лукса направи гримаса:

— И ние не общуваме много с преданите.

— Е, това вероятно е хубаво. Искам да кажа, кой иска да си има вземане-даване с някой, който през цялото време си мисли как да те изяде? — каза Грегор.

Лукса изглеждаше шокирана.

— Нямаше да се шегуваш така, ако кралицата те беше хванала в капан!

— Хей, аз висях там и крещях за помощ цял час, преди вие да решите да се покажете — възрази Грегор. — А те наистина ме мразеха.

Лукса се засмя:

— Можех да се досетя. По това, което каза кралица Уевокс. — Тя замълча и произнесе следващите си думи с усилие: — Благодаря ти.

— За какво? — попита той.

— Че ме спаси с… Какво е това оръжие? — Тя посочи към кутийката с коренова бира.

— Не е оръжие. Това е коренова бира — каза Грегор и отпи голяма глътка.

Лукса изглеждаше разтревожена.

— Става ли за пиене? — попита тя.

— Разбира се, опитай я — каза Грегор и ѝ подаде кутийката.

Тя предпазливо отпи и очите ѝ се разшириха.

— Прави мехурчета върху езика — каза тя.

— Да, затова експлодира. Разтърсих я и направих много мехурчета. Сега е безопасно. Също като вода е. Хайде, давай, може да я допиеш — каза той и тя продължи любопитно да отпива малки глътки.

— И бездруго ти бях длъжник — каза той. — Ти ме спаси от онзи плъх първата нощ. Така че сме квит.

Лукса кимна, но изглеждаше смутена.

— Има и още нещо. Не биваше да те удрям, задето се опита да избягаш. Извинявай.

— А аз ти се извинявам, задето казах, че домът ти е кофти. Май не всичко е кофти. Някои неща са страхотни — каза той.

— Мен смяташ ли ме за „кофти”? — попита Лукса.

— О, не. Кофти са такива неща като паяците и плъховете и, нали се сещаш, неща, от които по гърба те полазват тръпки. Ти си просто… трудна — каза Грегор, като се опитваше да бъде честен, но не откровено груб.

— Ти също. Трудно е да… ъ-ъ… човек да те накара да направиш нещо — каза Лукса.

Грегор кимна, но завъртя очи, когато тя не гледаше. Едва ли можеше да си представи по-упорит човек от Лукса.

Викус повика всички на вечеря и дори хлебарките се почувстваха достатъчно удобно, за да се присъединят към кръга.

— Пия от оръжието на Грегор срещу паяците — обяви Лукса, като вдигна кутийката с коренова бира. Наложи се Грегор отново да обяснява какво е кореновата бира и после всички поискаха да опитат по една глътка.

Когато кутийката стигна до Бутс, Грегор каза: „Е, свърши”, като мислеше, че тя е изцедила и последните няколко капки. Вместо това обаче тя изля остатъка на две локвички.

— Го’еми бубо’ечки — каза тя, като посочи първата локвичка. — Пиепи — каза, като посочи втората. Хлебарките и прилепите послушно опитаха кореновата бира.

— Според мен Бутс е родена за посланик — от-беляза Викус с усмивка. — Отнася се справедливо към всички — нещо, към което самият аз се стремя. Хайде да ядем.

Всички се нахвърлиха на вечерята, сякаш за пръв път виждаха храна. Когато забави темпото достатъчно, за да усети наистина вкуса на храната, Грегор зададе въпроса, който го тревожеше, откакто се бяха спасили от паяците:

— Можем ли все още да отидем на мисията без преданите?

— Това е въпросът — каза Викус. — Въпросът, който всички трябва да обмислим. Явно не можем да очакваме никакви предачи да се присъединят към нас по своя воля.

— Трябваше да заловим два, когато имахме шанс— каза Хенри мрачно.

— Пророчеството гласи, че предачите трябва да приемат — каза Викус. — Знаем обаче, че плъховете с а взели много предачи в плен. Навярно можем да освободим няколко и да ги убедим да ни придружат. Често съм постигал добри резултати с предачите.

— Но ти няма да си там, Викус — каза Соловет тихо.

— Какво искаш да кажеш? — попита Грегор и усети как устата му пресъхва.

Викус се поколеба за момент и огледа групата.

— Време е онези от нас, неспоменати в пророчеството, да се върнат у дома. Марет, Соловет и аз ще отлетим, след като си починем.

Грегор видя собствената си изненада, отразена като в огледало върху лицата на Лукса и Хенри.

— Нищо в пророчеството не ви забранява да дойдете — каза Лукса.

— Не трябва да сме тук. А и освен това ни предстои да водим война — каза Соловет.

При мисълта да остане без Викус и Соловет Грегор изпадна в паника.

— Но вие не можете да ни изоставите. Искам да кажа, ние дори не знаем къде отиваме — каза Грегор. — Вие двамата знаете ли къде отиваме? — попита той Лукса и Хенри. И двамата поклатиха глави. — Виждате ли?

— Ще се справите. Хенри и Лукса са добре обучени, а ти проявяваш голяма находчивост — каза Соловет. Говореше просто и категорично. Мислеше за войната, за по-големия проблем, не за тях.

Грегор инстинктивно разбра, че няма да успее да я разубеди и се обърна към Викус.

— Не можеш да си тръгнеш. Имаме нужда от теб. Имаме нужда от човек като теб — от човек, който знае какво прави!

Погледна към Лукса и Хенри да види дали са се обидили, но и двамата чакаха тревожно и нетърпеливо отговора на Викус. „Те знаят”, помисли си Грегор. „Преструват се на твърди и издръжливи, но знаят, че не можем да се справим сами”.

— Нямам намерение да ви оставя безпомощни в Мъртвата земя — каза Викус.

— О, страхотно, но нали вече сме в Мъртвата земя — каза Грегор. — Значи ти ще… какво? Ще ни начертаеш карта ли?

— Не, намерих ви водач — каза Викус.

— Водач? — попита Хенри.

— Водач? — повтори като ехо Лукса.

Викус си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да подхване дълго обяснение, но точно в този момент някой го прекъсна.

— Е, предпочитам да мисля за себе си като за легенда, но предполагам, че и „водач” ще свърши работа — разнесе се плътен, отегчен глас от тъмното.

Грегор рязко насочи лъча на фенерчето си към звука.

На входа на тунела се беше облегнал плъх с диагонален белег, пресичащ лицето му. На Грегор му отне само миг да го разпознае — беше същият плъх, който Викус блъсна в реката.