Грегор Горноземеца

Глава 1

Грегор притискаше лице към мрежата на прозореца от дълго време и сега усещаше, че челото му е станало на квадратчета. Прокара пръсти по тях и устоя на порива да нададе крясък като някой първобитен пещерен човек. Надигаше се в гърдите му — онзи протяжен гърлен вой, запазен за истински спешни случаи — като например когато се натъкнеш на саблезъб тигър без бойната си тояга или огънят ти изгасне по време на Ледената епоха. Той отвори уста и си пое дълбоко дъх, а после пак отчаяно блъсна глава в мрежата и тихо възкликна:

— Ааргх!

А и все едно, какъв беше смисълът? Това нямаше да промени нищо. Нито горещината, нито скуката, нито безкрайното лято, простиращо се пред него.

Помисли си дали да не събуди Бутс, двегодишната си сестричка, просто за да се поразсее, но я остави да спи. Поне на нея ѝ беше добре в спалнята, която делеше със седемгодишната им сестра Лизи и баба им. Това беше единствената стая с климатик в апартамента. В наистина горещите нощи Грегор и майка му разстилаха завивки и спяха на земята, но с петима души в стаята не беше прохладно, само леко задушно.

Грегор извади кубче лед от фризера и го разтърка по лицето си. Загледа се към двора, където едно улично куче душеше около преливаща кофа за боклук. Кучето опря лапи на ръба, преобърна кофата и сметта се пръсна по тротоара. Грегор зърна два неясни силуета да пробягват покрай стената и направи гримаса. Плъхове. Така и не свикна истински с тях.

Иначе дворът беше празен. Обикновено там беше пълно с хлапета, които играеха на топка, скачаха на въже или се люлееха на скърцащите люлки. Тази сутрин обаче автобусът потегли за лагера, а заедно с него и всички деца между четири и чети-ринайсет години. Всички, освен едно.

— Съжалявам, миличък, не може да отидеш — каза майка му преди няколко седмици. И наистина съжаляваше — познаваше се по изражението ѝ. — Някой трябва да наглежда Бутс, докато съм на работа, а и двамата знаем, че баба ти вече не може да се справи с това.

Разбира се, че го знаеше. През последната година баба му ту губеше връзка с действителността, ту пак се съвземаше. В един миг беше с идеално бистро съзнание, а в следващия го наричаше Саймън. Кой беше Саймън? Грегор нямаше представа.

Преди няколко години щеше да е различно. Тогава майка му работеше само на половин ден, а баща му, който преподаваше естествени науки в гимназията, беше свободен през лятото. Той щеше да се погрижи за Бутс. Но откакто една вечер баща му изчезна, ролята на Грегор в семейството се промени. Той беше най-големият, така че му се струпаха доста задължения. Важна част от тях беше да се грижи за малките си сестри.

Грегор каза само: „Няма проблем, мамо. И без това, лагерът е за дечурлигата”. После сви рамене, за да покаже, че на единайсет вече не го интересуваха неща като лагера. Но кой знае защо майка му се натъжи още повече.

— Искаш ли Лизи да си остане вкъщи с теб? Да ти прави компания? — попита тя.

При това предложение по лицето на Лизи премина изражение на паника. Вероятно щеше да избухне в сълзи, ако Грегор не го беше отхвърлил:

— Не, нека да отиде. Аз ще съм си добре с Бутс.

И ето че сега беше тук. И не беше добре. Не беше добре да прекара цялото лято, затворен с двегодишно хлапе и баба си, която го мислеше за някого, на име…

— Саймън! — извика баба му от спалнята. Грегор поклати глава, но не се сдържа и се усмихна леко.

— Идвам, бабо! — викна в отговор и схруска остатъка от леденото си кубче.

Златно сияние изпълваше стаята, докато следобедното слънце се опитваше да си пробие път през сенките. Баба му лежеше на леглото, покрита с тънка памучна завивка. Всяко парче от завивката беше изрязано от рокля, която си беше шила през годините. В по-ясните си моменти тя разказваше на Грегор историята на завивката.

— Тази, тънката памучна рокля на точки, носех на дипломирането на братовчедка ми Луси, когато бях на единайсет, това лимоненожълтото беше неделна рокля, а пък това бялото всъщност е част от булчинската ми рокля, не те лъжа!

Това обаче не беше ясен момент.

— Саймън — каза тя и на лицето ѝ се изписа облекчение, щом го видя. — Помислих си, че си забрави кутията с обяда. Ще огладнееш, докато ореш.

Баба му беше израснала във ферма във Вирджиния и бе дошла в Ню Йорк, когато се омъжила за дядо му. Градът така и не ѝ беше харесал. Понякога Грегор тайно се радваше, че тя може да се върне мислено в онази ферма. И малко ѝ завиждаше. Никак не беше забавно да седи непрекъснато в апартамента им. Досега автобусът сигурно вече пристигаше в лагера и Лизи и останалите деца щяха…

— Ге-го! — изписка тънко гласче. Над ръба на детското креватче се подаде къдрава главица. — Аз вън! — Бутс напъха подгизналия край на опашката на плюшено кученце в устата си и протегна двете си ръчички към него. Грегор повдигна сестра си високо във въздуха, притисна уста към коремчето ѝ и направи силно „пръц“. Тя се разсмя и кучето падна на пода. Той я остави, за да вдигне играчката.

— Вземи си шапката! — обади се баба му, все още някъде далече във Вирджиния.

Грегор я хвана за ръка, за да се опита да привлече вниманието ѝ.

— Искаш ли нещо студено за пиене, бабо? Какво ще кажеш за една коренова бира?

Тя се засмя:

— Коренова бира? Какво е днес, да нямам рожден ден?

Как се отговаряше на такова нещо?

Грегор стисна ръката ѝ и взе Бутс на ръце:

— Веднага се връщам — каза високо.

Баба му още се смееше тихичко.

— Коренова бира! — повтори тя и си избърса очите.

В кухнята Грегор си сипа чаша леденостудена коренова бира и приготви на Бутс шише мляко.

— ‘Тудено — засия в усмивка тя, притискайки го към лицето си.

— Да, хубаво и студено, Бутс — каза Грегор.

Сепна го почукване на вратата. Шпионката беше безполезна от поне четирийсет години. Той се провикна през вратата:

— Кой е?

— Госпожа Кормаки, миличък. Казах на майка ти, че ще поседя при баба ти в четири! — обади се един глас в отговор. Тогава Грегор си спомни купчината пране, което трябваше да изпере. Поне щеше да се измъкне от апартамента.

Отвори вратата и видя госпожа Кормаки, която изглеждаше изтощена от горещината.

— Привет! Не е ли ужасно? Казвам ти, хич не ми понася тази жега! — Госпожа Кормаки нахълта в апартамента, като попиваше лице със стара карирана кърпа за глава. — О, фантастично, това за мен ли е? — възкликна тя и преди той да успее да отговори, вече поглъщаше жадно кореновата бира, сякаш досега се беше лутала в пустинята.

— Разбира се — промърмори Грегор и се върна в кухнята да си сипе друга. Всъщност нямаше нищо против госпожа Кормаки, а днес беше почти облекчение да я види. „Направо върхът, ден първи, а аз чакам с нетърпение разходката до пералното помещение”, помисли си Грегор. „До септември вероятно вече ще изпадам в екстаз, когато получаваме телефонната сметка”.

Госпожа Кормаки му подаде чашата си да ѝ сипе още.

— Е, кога ще ми позволиш да ти хвърля едни карти таро, мистър? Знаеш, че всичко познавам — каза тя. Госпожа Кормаки лепеше до пощенските кутии обяви, в които предлагаше да гледа на хората на карти таро за по десет долара на сеанс. „За теб безплатно”, винаги казваше тя на Грегор. Той никога не приемаше, защото тайничко подозираше, че в крайна сметка госпожа Кормаки щеше да зададе много повече въпроси, отколкото той. Въпроси, на които не можеше да отговори. Въпроси за баща му.

Промърмори нещо, че има за пране и бързо тръгна да го вземе. Доколкото познаваше госпожа Кормаки, тя вероятно и сега носеше тесте карти таро в джоба си.

Долу в пералното помещение Грегор сортира дрехите колкото можа по-добре. Бели, тъмни, цветни… как се предполагаше да постъпи с черно-бели-карирани шорти на Бутс? Метна ги при тъмните, по беше сигурен, че прави грешка.

Все едно, повечето им дрехи бяха леко сивкави от старост, не от неправилно пране. Всички къси панталони на Грегор бяха просто зимни панталони, отрязани до коленете, и само няколко тениски от миналата година му ставаха, но какво значение имаше, ако щеше да е заключен в апартамента цяло лято?

— Топка! — изписка разстроено Бутс. — Топка!

Грегор пъхна ръка между сушилните и измъкна стара топка за тенис, която Бутс гонеше наоколо. Изчисти полепналите по нея мъхчета от сушилнята и я метна през помещението. Бутс хукна след нея като кученце.

— Цялата се е изпоцапала — помисли си Грегор и се засмя. — Лепкави корички и мръсотия! — Останките от обяда ѝ — яйчена салата и шоколадов пудинг — още личаха ясно по лицето и тениската на Бутс. Беше си оцветила ръцете в тъмнолилаво с миещи се маркери — Грегор си помисли, че с песъкоструйна машина можеше и да се махнат, — а памперсът ѝ беше провиснал около коленете. Беше прекалено горещо да ѝ обуят шорти.

Бутс затича обратно към него, с мъх от сушилнята полепнал по къдриците ѝ. Потното ѝ личице сияеше, когато му подаде топката.

— Какво те прави толкова щастлива, Бутс? — попита той.

— Топка! — възкликна тя, а после блъсна глава в коляното му, нарочно, за да го накара да побърза. Грегор подхвърли топката надолу по пътечката между пералните машини и сушилните. Бутс хукна след нея.

Докато играта продължаваше, Грегор се опита да си спомни последния път, когато се беше чувствал толкова щастлив, колкото Бутс с нейната топка. Беше имал няколко нелоши момента през последните две години. Оркестърът на градското основно училище беше поканен да свири в Карнеги Хол. Това си беше доста готино. Той дори имаше кратко солово изпълнение на саксофона си. Нещата винаги бяха по-хубави, когато свиреше; нотите сякаш го отнасяха в напълно различен свят.

Бягането на пистата също беше хубаво. Да кара тялото си да продължава нататък и още по-нататък, докато бягането прогонеше всичко от ума му.

Но ако беше честен пред себе си, Грегор знаеше, че от няколко години не беше изпитвал истинско щастие. „Точно две години, седем месеца и тринайсет дни”, помисли си той. Не се опитваше да брои, но числата автоматично се трупаха в ума му. Притежаваше някакъв вътрешен калкулатор, който винаги знаеше точно от колко време го няма баща му.

Бутс можеше да е щастлива. Тя дори не беше родена, когато се случи. Лизи беше само на четири. Но Грегор беше на осем и не му беше убегнало нищо, като например отчаяните обаждания в полицията, която реагира почти с досада на факта, че баща му се бе изпарил като дим. Явно мислеха, че е избягал. Дори намекнаха за друга жена.

Това просто не беше вярно. Ако Грегор беше сигурен в нещо, то беше, че баща му обичаше майка му, че обичаше него и Лизи, че щеше да обикне Бутс.

Но тогава… как беше възможно да ги напусне без нито дума?

Грегор не можеше да повярва, че баща му би изоставил семейството, без никога да погледне назад. „Приеми го”, прошепна си той. „Мъртъв е”. Вълна от болка премина през тялото му. Не беше вярно. Не можеше да е вярно. Баща му щеше да се върне, защото… защото… защото какво? Защото Грегор го искаше толкова отчаяно, че трябваше да е вярно? Защото имаха нужда от него? „Не” помисли си Грегор. „Защото мога да го почувствам. Знам, че ще се върне”.

Пералнята спря и Грегор сложи дрехите в две сушилни. „А когато се върне, по-добре да има наистина добро обяснение къде е бил!”, промърмори Грегор, докато затваряше вратата на сушилнята. „Например, че са го ударили по главата и е забравил кой е. Или че е бил отвлечен от извънземни”. По телевизията много хора биваха отвлечени от извънземни. Може би се случваше често.

Той прехвърляше из ума си различни възможности, но вкъщи рядко споменаваха баща му. Съществуваше мълчаливо съгласие, че баща му ще се върне. Всички съседи си мислеха, че просто е избягал. Възрастните никога не споменаваха това, нито пък повечето от децата — и бездруго около половината от тях живееха само с по един родител. Непознатите обаче понякога питаха. След около година опити да обясни положението, Грегор измисли историята, че родителите му са разведени и баща му живее в Калифорния. Хората вярваха на тази лъжа, докато, изглежда, никой не вярваше на истината. Каквато и да беше тя.

— А след като се прибере у дома, мога да го заведа… — каза Грегор на глас, а после се спря. Беше на косъм да наруши правилото. Правилото гласеше, че не можеше да мисли за нещата, които щяха да се случат, след като баща му се върне. А тъй като баща му можеше да се върне всеки момент, Грегор изобщо не си позволяваше да мисли за бъдещето. Имаше странното усещане, че ако си представя истински събития — например как баща му се прибира за Коледа или как му помага в тренировките на отбора по бягане, те никога нямаше да се случат. Освен това, независимо колко приятно беше да си мечтае за тези неща, завръщането в реалността след тях ставаше само още по-болезнено. Така че това беше правилото. Грегор трябваше да държи ума си съсредоточен върху настоящето и да не се опитва да планира бъдещето. Наясно беше, че тази система не е върхът, но беше най-добрият начин, който бе измислил, за да успява да избута някак дните.

Грегор забеляза, че Бутс е подозрително тиха. Огледа се наоколо и се разтревожи, когато не можа да я открие веднага. После видя ожулен розов сандал да се подава от последната сушилня.

— Бутс! Излизай оттам! — нареди Грегор.

Човек трябваше да я наглежда около електроуредите. Умираше си за електрически контакти.

Докато бързаше през пералното помещение, Грегор чу подрънкване на метал, а после — смеха на Бутс. „Страхотно, сега пък разглобява сушилнята”, помисли си Грегор, набирайки скорост. Когато стигна в другия край на помещението, пред очите му се разкри странна сцена.

Металната решетка на една стара въздушна шахта беше широко отворена, закрепена с две ръждиви панти в горния край. Бутс се взираше с присвити очи в отвора в стената, широк около половин метър. От мястото, където стоеше, Грегор не можеше да види нищо, освен тъмнина. После тънка струйка… какво беше това? Пара? Дим? Всъщност не приличаше нито на едното, нито на другото. Някакво странни изпарения се стелеха от дупката и се виеха около Бутс. Тя протегна любопитно ръце и се надвеси напред.

— Не! — изкрещя Грегор и се хвърли към нея, но нещо засмука телцето на Бутс във въздушната шахта. Без да мисли, Грегор провря главата и раменете си в дупката. Металната решетка го удари в гърба. В следващия миг усети, че пада надолу, надолу и надолу в празното пространство.

Глава 2

Грегор се извъртя във въздуха и се помъчи да заеме такова положение, че да не се приземи върху Бутс, когато се ударят в пода на мазето, но удар не последва. Тогава си спомни, че пералното помещение беше на приземния етаж. Така че в какво точно бяха паднали?

Тънките струйки пара се сгъстиха и се превърнаха в плътна мъгла, която излъчваше бледа светлина. Грегор виждаше само на няколко стъпки във всяка посока. Отчаяно свиваше и разпускаше пръсти в бялата мъгла, като търсеше нещо, за което да се хване, но напразно. Летеше надолу толкова бързо, че дрехите му се издуваха като балон около тялото.

— Бутс! — изкрещя той и звукът рикошира зловещо обратно към него. „Това нещо все трябва да има край”, помисли си той и пак извика: — Бутс!

Весел смях долетя отнякъде под него.

— Ге-го, ние литнали! — крещеше Бутс.

„Тя си мисли, че е на голяма пързалка или нещо такова”, помисли си Грегор. „Поне не е уплашена”. Той се чувстваше достатъчно уплашен и за двамата. В каквато и странна дупка да бяха паднали, все трябваше да има дъно. И начинът, по който можеше да свърши това бясно въртене в пространството, беше само един.

Времето минаваше. Грегор не можеше да определи точно колко, но беше прекалено дълго, за да е нормално. Със сигурност и най-дълбоката дупка имаше дъно. В някакъв момент трябваше да стигнат до вода, камък, тектоничните плочи на земята или нещо такова.

Всичко беше като този ужасен сън, който му се присънваше понякога. Намираше се нависоко, някъде, където при обикновени обстоятелства не би трябвало да бъде, например на покрива на училището. Докато вървеше по ръба, твърдата повърхност под краката му внезапно поддаваше и той политаше надолу. Всичко изчезваше, освен усещането за падане, за това, как земята го застига, за ужас. После, точно в момента на удара, се стряскаше и се будеше, потънал в пот, с блъскащо като юмрук в гърдите му сърце.

— Сън! Заспал съм в пералното помещение и това е същият безумен сън! — каза си Грегор. — Разбира се! Какво друго може да е?

Успокоен от мисълта, че спи, Грегор започна да пресмята времето. Нямаше часовник, но всеки можеше да брои секундите.

— Една овца… две овце… три овце… — На седемдесетата овца се предаде и отново взе да се пани-кьосва. Дори и насън все трябваше да се приземиш, нали?

Точно тогава Грегор забеляза, че мъглата почва леко да се прояснява. Успя да различи гладките, тъмни страни на кръгла стена. Изглежда, падаше надолу по голяма, тъмна тръба. Почувства как под него се надига вертикално течение. То отвя последните струйки пара и Грегор изгуби скорост. Дрехите му леко се отпуснаха отново върху тялото.

Под себе си чу леко тупване, а после — тропането от сандалите на Бутс. Няколко мига по-късно и неговите крака докоснаха твърда земя. Опита се да се ориентира, без да смее да помръдне. Заобикаляше го пълна тъмнина. Когато очите му се приспособиха, забеляза слаб лъч светлина далече вляво.

Иззад лъча се разнесе весел писък:

— Бубо’ечка! Го яма бубо'ечка!

Грегор затича към светлината. Тя се процеждаше през тесен процеп между две гладки каменни стени. Едва успя да се провре през отвора. Маратонката му се закачи за нещо и той изгуби равновесие. Измъкна се с препъване между стените и се приземи на длани и колене.

Когато вдигна глава, Грегор се озова лице в лице с най-грамадната хлебарка, която беше виждал някога.

В неговия блок наистина имаше някои доста едри насекоми. Госпожа Кормаки твърдеше, че от канала на ваната ѝ била изпълзяла водна буболечка, голяма колкото дланта ѝ, и никой не се усъмни в думите ѝ. Съществото пред Грегор обаче се извисяваше на поне метър и двайсет във въздуха. Вярно, седеше на задните си крака — поза, която изглеждаше много неестествена за хлебарка, но все пак…

— Гояма бубо'ечка! — извика отново Бутс, и Грегор успя да затвори уста. Изправи се на колене, но и в гази поза трябваше да наклони глава назад, за да види насекомото. То държеше нещо като факла.

Бутс дотича до Грегор и го дръпна отзад за тениската. — Гооо’яма бубо’ечка! — изписка настойчиво тя.

— Да, виждам, Бутс. Голяма буболечка! — приглушено изрече Грегор и я прегърна здраво. — Много… голяма… буболечка.

Усилено се опитваше да си спомни какво ядат хлебарките. Боклук, развалена храна… хора? Едва ли ядяха хора. Не и малките, във всеки случай. Може би им се щеше да ядат хора, но все се случваше някой да ги настъпи пръв. Във всеки случай, това не беше подходящ момент да разбере.

Като се мъчеше да си придаде безгрижен вид, Грегор бавно започна да си проправя път обратно към пукнатината в скалите.

— Добре, мистър Хлебарка, значи, ние си тръгваме, извинявам се, че ви налазихме… искам да кажа, обезпокоихме…

— Мирише, какво тъй хубаво мирише? — изсъска един глас и мина цяла минута, преди Грегор да осъзнае, че гласът идва от хлебарката. Беше прекалено слисан, за да открие някакъв смисъл в странните думи.

— Ъ-ъ… моля? — успя да продума.

— Мирише, какво тъй хубаво мирише? — изсъска отново гласът, но тонът не беше заплашителен. Само любопитен и може би малко развълнуван. — Това малък човек, това?

„Добре, хубаво, говоря с гигантска хлебарка”, помисли си Грегор. „Дръж се хладнокръвно, бъди учтив, отговори на насекомото. То иска да знае: „Мирише, какво тъй хубаво мирише?” Така че му отговори”. — Самият Грегор се застави да поеме дълбоко дъх и да подуши, а после съжали. Само едно нещо миришеше така.

— Аз ака! — заяви Бутс, сякаш по поръчка. — Аз ака, Ге-го!

— Сестра ми има нужда от чист памперс — каза Грегор, като се почувства малко неудобно.

Хлебарката — ако Грегор бе успял да изтълкува правилно — май беше впечатлена.

— Аххх. Да се приближим може, може ли? — каза хлебарката, като лекичко метеше пространството пред себе си с крак.

— Ние? — попита Грегор. После видя другите силуети, надигащи се от тъмнината около тях. Гладките черни издутини, които беше сметнал за камъни, всъщност бяха гърбовете на още десетина огромни хлебарки. Те се скупчиха нетърпеливо около Бутс, като размахваха антените си във въздуха и потръпваха от възторг.

Бутс, която обожаваше всякакви комплименти, инстинктивно разбра, че ѝ се възхищават и протегна пухкавите си ръчички към гигантските насекоми.

— Аз ака — обяви тя благосклонно и те изсъскаха одобрително.

— Е тя принцеса, Горноземецо, е тя? Е тя кралица, е тя? — попита водачът, като сведе глава в робско преклонение.

— Бутс? Кралица? — попита Грегор, не се сдържа и се разсмя.

Звукът явно стресна хлебарките и те се отдръпнаха.

— Смееш се защо, Горноземецо, смееш се? — изсъска една и Грегор осъзна, че ги беше обидил.

— Защото ние сме, ами, доста бедни и тя е доста оплескана и… ти горноземец ли ме наричаш? — завърши той неубедително.

— Не си ли човек горноземец, не си ли? Ти не си долноземец — каза хлебарката с факлата, като се вгледа внимателно в него с присвити очи. — Много приличаш, но не миришеш като тях.

На водача май му просветна нещо.

— Плъхове лоши — обърна се той към другарите си. — Оставим горноземци тук, оставим? — Хлебарките се скупчиха заедно да се посъветват и всички заговориха едновременно.

Грегор долавяше откъслеци от разговора им, но нищо, което да звучи разбираемо. Хлебарките бяха толкова потънали в спора си, че си помисли отново да опита да избяга. Огледа обстановката. На мъждивата светлина от факлата му се стори, че се намираха в дълъг, хоризонтален тунел. „Трябва да тръгнем обратно нагоре”, помисли си Грегор. „Не настрани”. Никога не би могъл да се изкатери по стените на дупката, през която бяха паднали, с Бутс на ръце.

Хлебарките стигнаха до решение:

— Идвате, горноземци. Заведем при хора — каза водачът.

— Хора? — попита Грегор и изпита облекчение. — Тук долу има други хора?

— Яздите вие, яздите? Тичате вие, тичате? — попита хлебарката и Грегор разбра, че насекомото му предлага да го яхне. Не изглеждаше достатъчно яко да го носи, но той знаеше, че някои насекоми, например мравките, могат да носят товар, многократно по-голям от собственото им тегло. С отвращение си представи как се опитва да седне върху хлебарката и я смачква.

— Мисля, че ще вървя — искам да кажа, ще тичам — каза Грегор.

— Принцесата язди, язди тя? — попита с надежда хлебарката, като размаха подканващо антените си и се сниши по корем пред Бутс. Грегор щеше да откаже, но дребосъчето се покатери право върху гърба на хлебарката. Трябваше да се сети. Тя обожаваше да седи върху гигантските метални костенурки в зоологическата градина в Сентрал Парк.

— Добре, но трябва да се държи за ръката ми — каза Грегор и Бутс послушно се вкопчи в пръстите му.

Хлебарката потегли моментално и Грегор се улови, че подтичва, за да не изостава от нея. Знаеше, че хлебарките можеха да се движат бързо; беше виждал майка си да мачка достатъчно от тях. Очевидно тези грамадни хлебарки бяха колкото големи, толковa и бързи. За щастие подът на тунела беше равен, а Грегор беше приключил с тренировките по бягане само преди няколко седмици. Нагоди темпото си към това на хлебарките и скоро намери подходящ ритъм.

Тунелът започна да се извива и лъкатуши. Хлебарките се отклоняваха в странични проходи, а понякога дори се връщаха назад да изберат нов маршрут. След броени минути Грегор беше безнадеждно объркан, а мислената карта за пътя им, която съставяше в ума си, заприлича на някоя от пълните с драсканици и завъртулки рисунки на Бутс. Той се отказа от опитите да запомни посоките и се съсредоточи върху това, да не изостава от насекомите. „Човече”, помисли си, „тия буболечки са много бързи!”

Грегор започна да се задъхва, но хлебарките не показваха никакви видими признаци на умора. Нямаше представа колко далече отиват. Целта на пътуването им можеше да е на стотици километри. Кой знаеше колко надалече можеха да тичат тези създания?

Точно когато се канеше да им каже, че има нужда да си почине, Грегор чу познат рев. Отначало си помисли, че греши, но когато наближиха, беше сигурен. Това беше тълпа и то, ако се съдеше от шума, голяма. Но къде можеше да се побере тълпа в тези тунели?

Тунелът тръгна стръмно надолу и Грегор направи крачка назад, за да не настъпи водача на хлебарките.

Нещо меко и пересто докосна лицето и ръцете му. Плат? Криле? Мина през завесата и неочакваната светлина почти го заслепи. Инстинктивно закри с ръка очите си, докато се приспособят.

От тълпата се надигна сподавено ахване. Беше се оказал прав за тази част. После стана неестествено тихо и той изпита усещането, че го гледаха множество хора.

Грегор започна да различава обстановката. Всъщност не беше толкова светло — в действителност май беше вечер, — но беше стоял на тъмно толкова дълго, че не можеше да определи. Първото, което различи, беше земята, която изглеждаше покрита с тъмнозелен мъх. Само дето не беше неравен, а гладък като паваж. Почувства го как пружинира под краката му. „Това е игрище”, помисли си. „За някаква спортна игра. Затова има тълпа. Намирам се на стадион”.

Гледката бавно дойде на фокус. Намираше се в широка овална пещера, висока петнайсетина метра, с лъскава стена. В горната ѝ част имаше кръгла трибуна. Грегор обходи с поглед далечните редици от хора, като се мъчеше да види къде е таванът. Вместо това видя играчите.

Десетина прилепа бавно кръжаха в спирала около горния край на арената. Бяха различни на цвят — от светложълто до черно. Грегор предположи, че най-дребният имаше размах на крилете около три метра. Тълпата сигурно беше наблюдавала тях преди внезапната му поява, защото останалата част от игрището беше празна. „Може би е като в Рим и хранят прилепите с хора. Може би хлебарките затова ни доведоха тук”, помисли си той.

Нещо падна от един от прилепите, удари се на земята в центъра на стадиона и отскочи на петнадесет метра във въздуха. Той си помисли: „О, това е просто…”

— Топка! — викна Бутс и преди да успее да я спре, тя се смъкна от гърба на хлебарката, провря се покрай другите насекоми и хукна през покрития с мъх терен с малките си тромави крачета.

— Най-прекрасна, принцесата — изсъска замечтано една хлебарка, когато Грегор тръгна след нея. Насекомите се отместваха с готовност, за да пуснат Бутс да мине, но за него бяха направо като бягане с препятствия. Или нарочно се опитваха да го забавят, или бяха толкова омаяни от красотата на Бутс, че напълно бяха забравили за него.

Топката се удари в земята за втори път и подскочи обратно във въздуха. Бутс затича след нея и протегна ръце високо над главата си, за да проследи пътя ѝ.

Когато Грегор се измъкна от хлебарките и затича към сестра си, над него премина сянка. Вдигна поглед и за свой ужас видя един златист прилеп да се спуска право надолу към Бутс. Никога нямаше да стигне до нея навреме.

— Бутс! — изкрещя той и усети как стомахът му се свива.

Тя се завъртя към него и видя прилепа за пръв път. Лицето ѝ светна като коледна елха.

— Прилеп! — викна тя, като сочеше към чудовищното животно над нея.

„Леле, просто невероятно!”, помисли си Грегор. „Нищо ли не я плаши?”

Прилепът се спусна над Бутс, като съвсем леко докосна пръста ѝ с козината на корема си, а после с лупинг се издигна отново във въздуха. В горната част на дъгата, когато прилепът се обърна по гръб, Грегор за пръв път забеляза, че върху него седи някой. Ездачът бе обвил крака около врата на прилепа. Грегор осъзна, че беше момиче.

Висящото надолу с главата момиче отпусна крака и скочи от гърба на прилепа. Изпълни съвършено двойно задно салто, като се извъртя в последния момент с лице към Грегор и се приземи леко като котка пред Бутс. Протегна едната си ръка и топката падна в нея, с движение, което говореше или за забележително точно подбран момент, или за невероятен късмет.

Грегор погледна лицето на момичето и от надменното ѝ изражение разбра, че късметът нямаше абсолютно нищо общо.

Глава 3

Грегор никога не беше срещал момиче с по-странна външност. Кожата ѝ беше толкова бледа, че през нея се виждаше всяка вена в тялото ѝ. Сети се за раздела, посветен на човешката анатомия в учебника си по естествознание. Като обърнеш една страница, виждаш костите. На следващата — храносмилателната система. Това момиче беше като ходеща кръвоносна система.

Отначало му се стори, че косата ѝ е сива като на баба му, но не беше така. Всъщност беше по-скоро сребриста на цвят, като руса коса с металически оттенък. Беше сплетена на сложна плитка, която падаше по гърба ѝ и беше втъкната в колана на кръста. Тънък златен обръч украсяваше главата на момичето. Можеше и да е някаква диадема, но Грегор изпита лошо предчувствие, че това е корона.

Не искаше това момиче да е началникът. По изправената ѝ стойка, по леката усмивка в лявото ъгълче на устата ѝ, по начина, по който успяваше да го гледа отвисоко, макар той да беше поне с петнайсетина сантиметра по-висок от нея, се виждаше, че никак не ѝ липсва самоувереност. Така казваше майка му за определени момичета, които той познаваше. „Никак не ѝ липсва самоувереност”. При тези думи поклащаше глава, но Грегор се досещаше, че тя одобрява такива момичета.

Е, самоувереността беше едно нещо, а перченето — съвсем друго.

Грегор беше сигурен, че тя направи онзи сложен номер с премятането от прилепа само заради него. Едно премятане щеше да е предостатъчно. По този начин искаше да го сплаши, но Грегор отказваше да бъде сплашен. Погледна момичето право в очите и видя, че ирисите ѝ бяха в ослепителен нюанс на бледолилавото. Той не отстъпи.

Грегор не знаеше колко време можеха да си стоят там, преценявайки се взаимно с поглед, ако Бутс не се беше намесила. Тя се блъсна нарочно в момичето и то изгуби равновесие. Момичето залитна крачка назад и погледна слисано Бутс.

Бутс се ухили обезоръжаващо и протегна пухкава длан.

— Топка? — каза с надежда.

Момичето застана на едно коляно и протегна топката към Бутс, но държеше пръстите си здраво обвити около нея.

— Твоя е, ако успееш да я вземеш — каза тя с глас, същият като очите ѝ — студен, и ясен, и чуждоземен.

Бутс се опита да вземе топката, но момичето не я пусна. Объркана, Бутс задърпа пръстите на момичето:

— Топка?

Момичето поклати глава:

— Ще трябва да се покажеш по-силна или по-находчива от мен.

Бутс вдигна поглед към момичето, забеляза нещо и заби пръст право в окото ѝ:

— ’и’аво! — възкликна тя. Момичето се дръпна рязко назад и изпусна топката. Бутс хукна тромаво след нея и я вдигна.

Грегор не можа да се сдържи.

— Предполагам, че е по-находчива — каза той. Беше малко подло, но не му харесваше тя да дразни така Бутс.

Момичето присви очи:

— Но не и ти. Иначе нямаше да говориш такива неща на една кралица.

Значи се беше оказал прав: тя беше кралска особа. Сега вероятно щеше да му клъцне главата или нещо от тоя род. И въпреки това, Грегор сметна, че ще е лошо, ако показва страх. Той сви рамене и каза:

— Не, ако знаех, че си кралица, вероятно щях да кажа нещо много по-яко.

— Я-ко? — попита тя, повдигайки вежди.

— По-хубаво — каза Грегор, поради липса на по-яка дума.

Момичето реши да приеме това като извинение:

— Ще ти простя, защото не знаеш. Как те наричат, Горноземецо?

— Казвам се Грегор. А това е Бутс — каза той. — Е, името ѝ всъщност не е Бутс, а Маргарет, но ѝ казваме Бутс, защото през зимата отмъква ботушите на всички, обува ги и тича наоколо с тях, а също и заради онзи музикант, който баща ми обича. — Обяснението прозвуча объркващо дори и за Грегор. — Ти как се казваш?

— Аз съм кралица Лукса — отговори момичето.

— Лук-са? — каза Грегор, опитвайки се да произказа Лукса, взирайки се в очите на Бутс. — Или това.

— Тя хвана китката на Бутс и прокара пръсти по копринено гладката, загоряла от слънцето кожа. — Сигурно ѝ трябва много светлина.

Бутс се разкикоти. Имаше гъдел по всеки сантиметър от тялото. Лукса нарочно прокара пръсти нагоре под брадичката ѝ и тя се разсмя. За миг Лукса не изглеждаше толкова наперена и Грегор си помисли, че може и да не е толкова лоша. После тя изправи гръб и възвърна високомерния си вид.

— Е, Горноземецо Грегор, двамата с бебето трябва да се изкъпете.

Грегор знаеше, че е изпотен от тичането през тунелите, но това беше доста грубо.

— Може би е най-добре просто да си вървим.

— Да си вървите? Къде ще отидете? — попита Лукса изненадано.

— Вкъщи — каза той.

— Докато миришете така? — възкликна Лукса. — Три пъти ще сте мъртви, преди да стигнете Водния път, дори и да знаете откъде да минете. — Видя, че той не разбира. — Миришете на Горната земя. Тук това не е безопасно за вас. Или за нас.

— О-о… — каза Грегор и се почувства малко глупаци. — Тогава предполагам, че е добре да се изплакнем, преди да си отидем у дома.

— Не е толкова просто. Но ще оставя Викус да обясни — каза Лукса. — Днес извадихте рядък късмет, дето ви намерихме толкова бързо.

— Откъде знаеш, че сме били намерени бързо? — попита Грегор.

— Нашите съгледвачи ви забелязаха малко след като се приземихте. Понеже ви откриха пълзливците, оставяме те да ви представят — каза тя.

— Разбирам — каза Грегор. Къде се бяха намирали съгледвачите? Спотайвали са се в мрака на тунелите? Криели са се някъде в мъглата, през която беше паднал? Преди да стигнат на стадиона, не видя никой друг, освен хлебарките.

— Те така или иначе се бяха запътили насам — каза тя, като посочи към хлебарките. — Виждаш ли, носят факли. Нямаше да си направят труда, ако не бяха тръгнали да ни посетят.

— Защо? — попита Грегор.

— Пълзливците нямат нужда от светлина. Но ни се показват, за да ни дадат да разберем, че идват с мир. Не се ли зачуди колко лесно пристигнахте тук? — попита тя. Без да чака отговор, тя се обърна към групата хлебарки, които стояха търпеливо отстрани. — Пълзливци, какво вземате за горноземците?

Хлебарката водач пристъпи напред.

— Дадете ни пет кошници, дадете ни? — изсъска той.

— Ще дадем три кошници зърно — каза Лукса.

— Плъхове дават много риба — каза хлебарката, като си чистеше небрежно антените.

— Заведете ги при плъховете, тогава. Това няма да ви откупи време — каза Лукса.

Грегор не знаеше точно за какво говореха, но изпита смущаващото чувство, че го продават.

Насекомото обмисли последното предложение на Лукса:

— Дадете четири кошници, дадете? — каза то.

— Ще дадем четири кошници и една за благодарност — обади се един глас зад гърба на Грегор. Той се обърна и видя, че към тях идва блед, брадат мъж. Късо подстриганата му коса наистина беше сребриста, не просто сребристо руса.

Лукса изгледа гневно стареца, но не му възрази.

Хлебарката старателно събра четири и едно с помощта на краката си.

— Дадете пет кошници, дадете? — попита тя, сякаш цялата идея беше съвсем нова.

— Ще дадем пет кошници — заяви Лукса троснато, като се поклони сковано на хлебарката. Хлебарката ѝ се поклони в отговор и заедно с другите насекоми хукна вън от стадиона.

— А ако зависи от Викус, скоро няма да имаме единици за даване — каза строго момичето на брадатия мъж, който беше насочил вниманието си към Грегор и Бутс.

— Още една кошница ще е малка цена, ако той е този, когото чакаме — отговори той. Виолетовите му очи се взряха напрегнато в Грегор. — Кажи ми, Горноземецо, да не си от… — Той затърси думите: — Ню Йорк Сити?

Глава 4

Сякаш някой плисна вода в лицето на Грегор и го върна рязко в действителността. От мига, в който беше пропаднал през дупката в стената, нещата се случваха толкова бързо, че едва успяваше да следи хода им. Сега, в това моментно затишие, думите „Ню Йорк” дойдоха като шок.

Да! Той беше хлапе, което живееше в Ню Йорк и трябваше да изпере и събере прането и да се върне горе със сестричката си, преди майка му — майка му!

— Трябва да се прибера вкъщи веднага! — избъбри Грегор.

Майка му работеше като рецепционистка в един зъболекарски кабинет. Обикновено си тръгваше точно в пет и до пет и половина вече си беше вкъщи. Щеше да се поболее от тревога, ако се прибереше и откриеше, че двамата с Бутс са изчезнали. Особено след случилото се с баща му. Опита се да прецени колко време беше минало след падането. „Вероятно сме падали, да речем, в продължение на пет минути, а после сигурно сме тичали двайсетина минути с хлебарките и сме тук може би от десет”, помисли си той. Трийсет и пет минути.

— Добре, значи прането трябва да е почти сухо! — каза Грегор високо. — Ако се върнем горе в следващите двайсет минути, би трябвало всичко да е наред. — Никой не би тръгнал да ги търси преди това, а той можеше да вземе дрехите и да ги сгъне в апартамента.

— Наистина, трябва да се върна горе веднага — каза той на Викус.

Старият човек все още го оглеждаше внимателно.

— Проста работа е да паднеш, но изкачването нагоре изисква много усилия.

— Какво искаш да кажеш? — попита Грегор: гърлото му се стегна.

— Иска да каже, че не можете да си идете вкъщи — каза Лукса безцеремонно. — Трябва да останете при нас в Подземната страна.

— Ъ-ъ, не! Не, благодаря! — заяви Грегор. — Искам да кажа, всички сте направо супер, но имам разни неща за вършене… горе! — каза той. — Още веднъж благодаря! Беше ми приятно да се запознаем! Хайде, Бутс!

Грегор взе сестра си на ръце и се отправи към сводестия отвор, през който си бяха тръгнали хлебарките. С крайчеца на окото си видя Лукса да вдига ръка. За момент си помисли, че тя му маха за довиждане, но това едва ли беше така. Лукса не беше толкова дружелюбна, че да маха с ръка. „Ако не е помахване с ръка, значи е сигнал!”, промърмори той на Бутс. После хукна към вратата.

Може би щеше да успее, ако не мъкнеше Бутс, но не можеше да тича истински с нея в ръцете си. На десетина метра от изхода първият прилеп връхлетя върху него и го просна по гръб на земята. Тялото му омекоти падането на Бутс и тя моментално седна на корема му да се наслади на представлението.

Всички прилепи на арената се спуснаха към тях. Летяха в плътен кръг около Грегор и Бутс, заключвайки ги като в затвор от криле и козина. Всеки имаше ездач, блед и със сребриста коса като Лукса. Въпреки непосредствената близост и бързината на прилепите, никой от хората не срещаше трудности да се задържи върху своя прилеп. Много малко си правеха труд изобщо да се държат. Един младеж с наперено изражение, възседнал лъскав черен прилеп, почти се беше излегнал, подпрял глава с едната си ръка.

Ездачите не можеха да откъснат очи от пленниците. Докато прелитаха светкавично покрай тях, Грегор успя да различи израженията им — от развеселени до открито враждебни.

Бутс заподскача върху корема му и запляска с пухкавите си ръчички:

— Прилепи! Прилепи! Прилепи!

„Е, поне един от нас им се радва”, помисли си Грегор.

Бутс обожаваше прилепи. В зоопарка беше готова да стои пред голямото дебело стъкло на клетката с прилепите цяла вечност. В това малко, тъмно пространство бяха затворени стотици прилепи, които успяваха да летят, без да се блъскат един в друг. Правеха го благодарение на нещо, наречено ехолокация. Прилепите издаваха звук, който се отразяваше в някоя твърда повърхност, и така определяха къде се намират. Грегор беше чел табелката с обяснения за ехолокацията около хиляда пъти, докато чакаше на Бутс да ѝ омръзнат прилепите.

Чувстваше се почти експерт по въпроса.

— Прилепи! Прилепи! Прилепи! — повтаряше напевно Бутс, използвайки корема му като трамплин. Грегор усети, че му прилошава, надигна се на лакти и я смъкна на земята. Последното, което му трябваше, беше да повърне пред тези хора.

Изправи се на крака. Бутс обви ръка около коляното му и се облегна на него. Кръгът от прилепи се стесни и се приближи още повече.

— Защо? Като че ли ще избягам — каза Грегор раздразнено и чу как някои ездачи се засмяха.

Лукса сигурно беше дала друг сигнал, защото прилепите се отделиха един по един и започнаха да кръжат около арената в сложни движения. Грегор видя, че нито тя, нито Викус си бяха направили труда да помръднат от мястото, където ги беше оставил. Погледна към входа и разбра, че беше безсмислено. И все пак… тези хора бяха малко по-самодоволни, отколкото беше добре за тях.

Грегор измина със спринт три стъпки до изхода, преди рязко да се обърне кръгом и да се отправи обратно към Лукса, улавяйки пътьом ръката на сестра си. Заварени неподготвени, прилепите нарушиха строя си и се стрелнаха надолу, само за да установят, че нямат плячка за хващане. Издигнаха се объркани и макар да не се сблъскаха, Грегор с удоволствие видя как някои ездачи полагат усилия да се задържат върху прилепите си.

Тълпата, която беше удивително тиха след появата им, избухна в одобрителен смях. Грегор се почувства малко по-уверен. Поне не беше единственият, който изглеждаше като идиот.

— Преметнахме ги — каза той на Бутс.

Погледът на Лукса беше леден, но Грегор видя как Викус се опитва да скрие усмивката си, докато се приближаваше.

— Е, ти май каза нещо за баня? — обърна се Грегор към Лукса.

— Ще ни последваш в двореца веднага — заяви Лукса гневно. Направи бърз жест с ръка и златистият ѝ прилеп се спусна надолу зад нея. Точно когато прилепът щеше да се блъсне в нея, Лукса скочи във въздуха. Повдигна краката си настрани и едновременно докосна пръстите им с ръце — Грегор се сети, че май е виждал мажоретките да правят подобно движение. Прилепът се пъхна под нея и тя с лекота го възседна. Той се издигна право нагоре, като прелетя на сантиметри от Грегор и бързо изчезна от стадиона.

— Губиш си времето с тези изпълнения! — провикна се Грегор, макар че Лукса беше далече и не можеше да го чуе. Изпита яд към себе си, защото всъщност трябваше да признае, че това момиче владееше страхотни движения.

Викус обаче го беше чул и се усмихна още по-широко. Грегор му се намръщи:

— Какво?

— Ще ни последваш ли до двореца, горноземецо? — попита Викус любезно.

— Като какъв — ваш пленник ли? — попита Грегор.

— Като наш гост, надявам се — отвърна Викус. — Макар че кралица Лукса без съмнение е наредила да приготвят за теб тъмницата. — Виолетовите му очи буквално проблеснаха и Грегор усети, че въпреки всичко харесва стария човек. Може би защото беше почти сигурен, че и Викус го харесва. Устоя на изкушението да се усмихне.

— Води ни — каза Грегор с безразличие.

Викус кимна и посочи с ръка към другата страна на арената. Грегор тръгна на няколко крачки след него, като влачеше Бутс.

Трибуните започваха да се опразват. Хората се изнизваха през изходите в горната част. Няколко прилепа още летяха с лъкатушене из въздуха и изпълняваха акробатични маневри. Каквато и игра да се беше провеждала, тя бе свършила с пристигането на Грегор. Прилепите и ездачите, които бяха останали, кръжаха над него, за да го държат под око.

Когато наближиха главния вход на стадиона, Викус забави крачка и се изравни с Грегор.

— Сигурно се чувстваш, сякаш си затворен в някакъв сън, Горноземецо.

— По-скоро в кошмар — каза Грегор с равен тон.

Викус се подсмихна:

— Нашите прилепи и пълзливци — не, как ги наричате вие? Сухарки?

— Хлебарки — поправи го Грегор.

— А, да, хлебарки — съгласи се Викус. — В Горната земя са толкова малки, че се побират в шепа, докато тук стават доста едри.

— Откъде знаеш това? Бил ли си в Горната земя? — попита Грегор. Ако Викус можеше да стигне там, значи двамата с Бутс също можеха.

— О, не, такива посещения са редки като дърветата. От горноземците, които идват понякога при нас. Срещал съм шест-седем. Един на име Фред Кларк, друг, наречен Мики, а най-наскоро една жена, позната като Коко. Ти как се казваш, Горноземецо? — попита Викус.

— Грегор. Те още ли са тук? Другите горноземци още ли са тук? — попита Грегор, ободрявайки се при тази мисъл.

— За жалост, не. Това място не е дружелюбно към горноземците — каза Викус и изражението му стана по-мрачно.

Грегор спря и дръпна Бутс до себе си.

— Искаш да кажеш, че сте ги убили?

Сега вече го беше обидил.

— Ние? Ние, хората, да убием горноземците? Знам за вашия свят, за лошите неща, които се случват там. Но ние не убиваме за удоволствие! — заяви твърдо Викус. — Днес ние ви приехме сред нас. Ако ви бяхме изоставили, бъди сигурен, сега нямаше да дишате!

— Нямах предвид теб, вас… искам да кажа, не знаех как стават нещата тук — заекна Грегор. Трябваше да се досети, че сигурно не бе особено дипломатично да намеква, че Викус е убиец. — Значи хлебарките щяха да ни убият?

— Пълзливците да ви убият? — каза Викус. — Не, това нямаше да им даде време.

Ето пак този израз. Какво означаваше да дадат на хлебарките време?

— Но никой друг дори не знае, че сме тук — каза Грегор.

Викус го погледна сериозно. Изглеждаше не толкова ядосан, колкото загрижен.

— Повярвай ми, момче, досега вече всяко създание в Подземната страна знае, че сте тук.

Грегор се пребори с внезапното желание да се огледа.

— А това не е хубаво, нали?

Викус поклати глава:

— Не. Никак не е хубаво.

Старият човек се обърна към изхода на стадиона. Пет-шест бледи стражи с виолетови очи стояха от двете страни на гигантски каменни порти. Бяха нужни общите им усилия да ги отворят на няколко стъпки разстояние и да пуснат Викус да мине.

Грегор преведе Бутс през портите и те моментално се затвориха зад гърба му. Тръгна след Викус но тунел, от двете страни на който горяха факли, и стигнаха до малка арка, където в тъмнината нещо пърхаше. Грегор си помисли, че може да са пак прилепи, но като се вгледа по-отблизо, видя, че това е облак от малки черни нощни пеперуди. През него ли мина, когато се озова неочаквано на стадиона?

Викус внимателно плъзна ръка в облака от насекоми:

— Тези пеперуди са предупредителна система, която според мен се среща единствено в Подземната страна. Щом посоката и скоростта на полета им бъде нарушена от натрапник, всеки прилеп в околността го усеща. Според мен е толкова просто и съвършено — каза той. После изчезна в облака от нощни пеперуди.

Зад завесата от криле Грегор чу гласа на Викус:

— Горноземецо Грегор, добре дошъл в град Регалия!

Грегор хвърли поглед надолу към Бутс, която изглеждаше озадачена.

— Ходим вкъщи, Ге-го? — попита тя.

Той я вдигна и я гушна в — надяваше се — успокоителна прегръдка:

— Не сега, мъниче. Първо трябва да направим някои неща. После ще си отидем вкъщи.

Грегор си пое дълбоко дъх и пристъпи сред нощните пеперуди.

Глава 5

Кадифено меките криле погалиха бузата му и той за първи път зърна Регалия.

— Ау! — възкликна той слисано.

Грегор не знаеше какво беше очаквал. Може би каменни къщи, може би пещери — нещо първобитно. Но във великолепния град, който се простираше пред него, нямаше и помен от първобитност.

Пред тях се разкриваше долина, изпълнена с най-красивите сгради, които някога беше виждал. Ню Йорк беше известен с архитектурата си, с елегантните къщи от кафяв камък, с небостъргачите н прекрасните си музеи. Но в сравнение с Регалия, изглеждаше построен без всякакъв план, като място, където някой бе подредил куп странно оформени кутии в редици.

Тук всички постройки бяха в прекрасен мъгливо сив цвят и изглеждаха като излезли от някакъв сън. Сякаш се издигаха право от камъка, все едно бяха поникнали от него, а не създадени от човешки ръце. Може и да не бяха толкова високи като небостъргачите, които Грегор знаеше по име, но някои бяха па поне трийсет етажа и завършваха с изящни заострени върхове и кулички. Хиляди факли бяха разположени стратегически и меката им приглушена светлина осветяваше целия град.

А украсите, изваяни по сградите… Грегор беше виждал херувими и гаргойли и преди, но стените на Регалия гъмжаха от живот. Хора, хлебарки, риби и създания, чиито имена Грегор не знаеше, се биеха, пируваха и танцуваха върху всеки видим сантиметър пространство.

— Само хора ли живеят тук или и хлебарки и прилепи? — попита Грегор.

— Този град е на хората. Другите си имат собствени градове или може би „земи” е по-точната дума — каза Викус. — По-голямата част от народа ни живее тук, макар че някои живеят в покрайнините, ако работата им го изисква. Там се издига нашият дворец — каза Викус, насочвайки погледа на Грегор към огромна, кръгла крепост в другия край на долината. — Натам сме се запътили.

Светлините, греещи от многобройните прозорци на града, му придаваха празничен вид, и Грегор почувства как му става малко по-леко на сърцето. Ню Йорк също проблясваше със светлините си по цяла нощ. Може би това място все пак не беше толкова враждебно и различно.

— Наистина е страхотно — каза той. С удоволствие щеше да се впусне да го изследва, ако не се налагаше толкова спешно да се прибере вкъщи.

— Да — каза Викус, докато очите му оглеждаха с любов града. — Моят народ много обича камъка. Ако имахме време, мисля, че бихме могли да създадем земя с рядка красота.

— Мисля, че може би вече сте го направили — казa Грегор. — Искам да кажа, далеч по-красиво е от каквото и да е в Горната земя..

Викус остана доволен от тези думи.

— Ела, от двореца се разкрива най-прекрасната гледка към града. Ще имаш време да ѝ се полюбуваш, преди да се нахраним.

Грегор тръгна след него, а Бутс отметна глава назад, като я въртеше ту на една, ту на друга страна.

— Какво си загубила, Бутс?

— Луна? — каза Бутс. Оттам, където живееха, звездите обикновено не се виждаха, но в ясни нощи имаше луна. — Луна?

Грегор погледна нагоре в мастилено черното небе, а после осъзна, че, разбира се, нямаше небе. Бяха в нещо като гигантска подземна пещера.

— Няма луна, мъничката ми. Няма луна тази вечер — каза той.

— К’ава п’ескочи луната — каза тя ей така, изведнъж.

— Мм-хм — съгласи се Грегор. Ако хлебарките говореха, а прилепите играеха с топка, тогава вероятно някъде имаше и крава, която прескачаше луната, бъздъхна, като си представи опърпаната книжка с детски стихчета в кутията до креватчето на Бутс вкъщи.

Хората ги гледаха любопитно от прозорците. Викус поздрави няколко души, като им кимна или ги повика по име, а те отвърнаха на поздрава, вдигайки ръка.

Бутс забеляза и започна да им маха.

— Зд’асти! — подвикна тя. — Зд’асти! — и макар че никой от възрастните не ѝ отговори, Грегор видя няколко малки дечица да ѝ махат в отговор.

— Много сте им интересни — каза Викус, като посочи хората по прозорците. — Не ни идват много гости от Горната земя.

— Откъде разбра, че съм от Ню Йорк? — попита Грегор.

— Има само пет известни входа към Подземната страна — каза Викус. — Два водят към Мъртвата земя, но там никога нямаше да оцелееш. От два входа се влиза във Водния път, но дрехите ти са съвсем сухи. Жив си, сух си, затова предположих, че си паднал през петия вход, а знам, че той се намира в Ню Йорк Сити.

— В пералното ми помещение е! — промърмори Грегор. — Точно в нашата жилищна сграда! — Кой знае защо фактът, че пералното помещение в жилищната му сграда беше свързано с това странно място, го накара да се почувства така, сякаш някой беше нахлул в дома му.

— В пералното ти помещение, да — каза Викус замислено. — Е, падането ти съвпадна много благоприятно с теченията.

— Теченията? Имаш предвид онова бяло нещо, което приличаше на мъгла? — попита Грегор.

— Да, заради тях успяхте да пристигнете тук цели и невредими. Точният момент е най-важното — каза Викус.

— Какво става, ако сбъркаш момента? — попита

Грегор, но вече знаеше отговора.

— Тогава имаме тяло за погребване, вместо гост — каза Викус. — Това, всъщност, е най-честият изход. Жив горноземец, като теб, плюс сестра ти… товa е изключително необичайно.

Отне им поне двайсет минути да стигнат до двореца и ръцете на Грегор започнаха да треперят от усилието да носи Бутс. Някак си не му се искаше да я остави долу. Не му се струваше безопасно с всичките тези факли наоколо.

Когато наближиха великолепната постройка, Грегор забеляза, че по нея не беше изваяно нищо. Стените бяха гладки като стъкло, а най-ниският прозорец беше на шейсет метра над земята. Нещо не беше както трябва, но не можеше да определи точно какво е. Нещо липсваше.

— Няма врати — изрече той гласно.

— Да, няма — каза Викус. — Вратите са за онези, на които им липсват врагове. Дори най-умелият катерач не може да намери опора за крака си тук.

Грегор прокара ръка по полираната каменна степа. Нямаше нито една пукнатина, нито дори най-мъничък процеп в повърхността.

— Тогава как влизате вътре?

— Обикновено летим, но ако нечий прилеп не може да се справи… — Викус посочи с жест над главата си. Грегор изви глава назад и видя, че от голям, правоъгълен прозорец бързо спускаха платформа на въжета. Тя спря на трийсетина сантиметра от земята и Викус стъпи на нея.

Грегор и Бутс също се качиха. Скорошното му падане в Подземната страна само беше подсилило неприязънта му към височините. Платформата веднага тръгна нагоре и той се хвана здраво за страничното въже. Викус стоеше спокойно със скръстени пред гърдите си ръце, но той все пак не държеше дърпащо се двегодишно дете и сигурно се беше возил на това нещо милион пъти.

Издигането беше бързо и плавно. Платформата спря на нивото на прозореца пред малко, каменно стълбище. Грегор внесе Бутс в просторно помещение със сводести тавани. Посрещна ги група от трима долноземци, всичките с все същата полупрозрачна кожа и виолетови очи.

— Добра привечер — поздрави Викус, като кимна на долноземците. — Представям ви горноземците Грегор и Бутс, брат и сестра, които съвсем наскоро паднаха сред нас. Моля, изкъпете ги и после ги доведете във Високата зала. — Без да погледне назад, Викус излезе с широки крачки от стаята.

Грегор и долноземците се взряха неловко един в друг. Никой от долноземците не притежаваше надменността на Лукса или спокойното и същевременно властно излъчване на Викус.

„Те са най-обикновени хора — помисли си той. — Бас държа, че и те се чувстват така неловко, както и аз“.

— Приятно ми е да се запознаем — каза той, като премести Бутс от другата страна. — Кажи „Здрасти”, Бутс.

— Зд’асти! — възкликна Бутс, като махаше с ръка на горноземците и изглеждаше направо във възторг. — Зд’асти! Ей, зд’асти!

Сдържаността на долноземците се стопи като масло в тиган. Всички се разсмяха и пак започнаха да се държат естествено. Самият Грегор също се улови, че се смее. Майка му казваше, че за Бутс няма такова нещо като „непознат човек”, което означаваше че тя смяташе всички на света за свои приятели.

На Грегор понякога му се искаше и той да е такъв. Той имаше един-двама добри приятели, но избягваше да участва в малките затворени групи в училище. Всичко се свеждаше до това с кого си ядеш обяда. Можеше да седне при момчетата, с които тренираше бягане. Или с децата от оркестъра. Но най-много обичаше да е с Анджелина, която вечно участваше в някоя училищна пиеса, и с Лари, който през повечето време рисуваше разни неща. Някои хора, които не познаваха добре Грегор, го смятаха за надменен, но той всъщност беше само сдържан, беше му по-трудно да се държи открито и свободно пред хората, след като баща му изчезна. Но и преди това не се държеше така общително като Бутс.

Една млада жена, която изглеждаше около петнайсетгодишна, пристъпи напред и протегна ръце:

— Казвам се Дулсет. Може ли да те взема, Бутс? Ще ти хареса ли една баня? — Бутс погледна Грегор за потвърждение.

— Всичко е наред. Време за къпане. Искаш ли да с е изкъпеш, Бутс? — попита той.

— Да-а! — изписка щастливо Бутс. — Баня! — Тя протегна ръчички към Дулсет, която я пое от ръцете на Грегор.

— Запознайте се с Марет и Пердита — каза Дулсет, като посочи мъжа и жената до нея. И двамата бяха високи и мускулести, и макар да не носеха оръжия, Грегор имаше чувството, че са стражи.

— Здрасти — каза той.

Марет и Пердита го поздравиха със сдържани, но приятелски кимвания.

Дулсет сбърчи нос и лекичко смушка Бутс с пръст в коремчето.

— Трябва ти чиста пелена — каза тя.

Грегор можеше да се досети какво е „пелена”.

— О, да, памперсът ѝ трябва да се смени. — Доста време беше минало. — Ще се изрине.

— Аз ака! — заяви Бутс без извинение и си подръпна памперса.

— Аз ще се погрижа за това — каза Дулсет с развеселена усмивка и Грегор веднага си помисли колко по-мила беше от Лукса. — Ще ме последваш ли до водите, Горноземецо Грегор?

— Да, благодаря, ще те последвам до водите — каза Грегор. Стресна се колко официално прозвуча, а не искаше долноземците да си помислят, че им се подиграва. Хлебарките се бяха оказали толкова обидчиви. — Искам да кажа, да, благодаря.

Дулсет кимна, изчака го и двамата тръгнаха заедно. Марет и Пердита вървяха на няколко крачки зад тях. „Стражи са, ясно” помисли си Грегор.

Групата излезе от залата и пое по широк коридор. Минаха през десетина сводести врати, които подеха към просторни стаи, стълбища и зали. Грегор бързо си даде сметка, че щеше да му трябва карта, за да се ориентира из това място. Можеше да помоли да го упътят, но това нямаше да е особено умно, ако се опитваше да избяга. Може и да го наричаха свой гост, но това не променяше факта, че двамата с Бутс бяха затворници. Гостите могат да си тръгнат, когато поискат. Затворниците трябва да бягат. И той се канеше да направи точно това.

Обаче как? Дори и да успееше да намери обратния път до платформата, никой нямаше да го пусне долу, а не можеше да скочи от шейсет метра височина. „Но трябва да има други начини за влизане в двореца”, помисли си той. „Трябва да има…”

— За пръв път виждам горноземец — каза Дулсет, прекъсвайки размишленията му. — Сега се запознавам с теб само заради бебето.

— Заради Бутс ли? — попита Грегор.

— Грижа се за малките деца на много хора — каза Дулсет. — Обикновено нямаше да ми се полага да срещна такава важна особа като горноземец — каза тя свенливо.

— Е, това е много жалко, Дулсет — каза Грегор, — защото ти си най-симпатичният човек, когото съм срещнал тук досега.

Дулсет се изчерви — а, човече, как само се изчервяваха тези хора! Кожата ѝ порозовя като зряла диня. И не само лицето ѝ; тя се изчерви чак до връхчетата на пръстите си.

— О-о… — заекна тя, силно смутена. — О, това е твърде мило, за да го приема. — Зад гърба му двамата пазачи си промърмориха нещо един на друг.

Грегор предположи, че беше казал нещо доста неуместно, но не знаеше какво. Може би не беше редно някой да намеква, че някаква си бавачка е по-симпатична от кралицата. Дори и да беше вярно. Трябваше да внимава повече какво говори.

За щастие точно в този момент спряха пред една врата. Дочу шум от течаща вода, а в коридора се носеше пара.

„Това трябва да е банята”, помисли си той. Погледна вътре и видя, че помещението беше разделено на две със стена.

— Ще взема Бутс, а ти влизай тук — каза Дулсет и му посочи къде.

Грегор предположи, че едната страна сигурно е за момичетата, а другата за момчетата, също като в училищните съблекални. Помисли си, че може би трябва да остане с Бутс, но чувстваше, че може да има доверие на Дулсет, и не искаше да я смути отново.

— Добре, Бутс? До след малко?

— Чао! — помаха му Бутс над рамото на Дулсет. Явно никак не се тревожеше от раздялата.

Грегор зави надясно. Мястото наистина приличаше донякъде на училищна съблекалня, ако съблекалните бяха внушителни на вид и миришеха хубаво. По стените бяха изваяни екзотични морски създания, а маслените лампи хвърляха златисто сияние. „Добре де, но има нещо като пейки и шкафчета ”, помисли си той, като огледа каменните пейки и отворените кабини в единия край на помещението.

Марет влезе след него и обясни:

— Това е мястото за преобличане. Там са помещенията за облекчаване и пречистване. Имаш ли нужда от нещо, Горноземецо Грегор?

— Не, благодаря, мисля, че мога да се оправя и сам — каза Грегор.

— Ще бъдем в коридора, ако ти потрябва нещо — каза Марет.

— Добре, много благодаря — каза Грегор. Когато долноземецът се измъкна през вратата, Грегор почувства как мускулите на лицето му се отпускат. Хубаво беше да е сам.

Огледа бързо мястото. В „помещението за облекчаване” имаше само солиден каменен стол с изрязан в средата му отвор. Когато погледна вътре, Грегор видя как отдолу постоянно се стича вода. „О, това трябва да е тоалетната”, помисли си той.

В „помещението за пречистване” имаше малък, вдигащ пара басейн със стъпала, които водеха надолу във водата. Ухание изпълваше въздуха. Цялото тяло го заболя от копнеж да влезе във водата.

Грегор бързо се върна в помещението за преобличане и смъкна потните си дрехи. Обзет от смущение, се облекчи в тоалетната. После забърза към басейна. Пробва температурата с големия пръст на крака си и бавно влезе във вдигащата пара вода. Стигаше му до кръста, но откри, че около басейна имаше кръгла пейка. Когато седна, водата стигна чак до ушите му.

Водното течение го обгърна и отпусна схванатите мускули на раменете и гърба му. Грегор потопи ръка в басейна и усети водата през пръстите си. Също като водата в тоалетната, тя се вливаше от единия край на банята и изтичаше от другия.

„Сигурно е някаква подземна система”, помисли си той.

Рязко се надигна и седна, когато го осени идеята. Водата идваше отнякъде! И отиваше нанякъде!

Щом водата можеше да влиза и излиза от двореца… може би и той щеше да успее.

Глава 6

Грегор се изтърка старателно с гъбата и с някакво лепкаво вещество, което намери в една купа до басейна. Покри с лепкавото нещо косата си и дори си почисти ушите отвътре, обзет от желание да премахне от себе си всяка следа от миризмата на горноземец. Ако щеше да прави опит за бягство, трябваше да бъде възможно най-неразличим от домакините си.

На куки до басейна висяха няколко бели кърпи. Грегор не можа да разпознае плътната тъкана материя. „Определено не е памук” промърмори той, но беше мека и попиваше водата много по-добре от тънките, износени кърпи, които използваха у дома.

Върна се в помещението за преобличане, като подсушаваше косата си, и откри, че дрехите му бяха начезнали. На тяхно място имаше спретната купчинка сиво-синкави дрехи. Риза, панталони и нещо, което приличаше на бельо. Бяха много по-фини от кърпите — на пипане бяха меки и гладки като коприна. „Каква ли е тази материя?”, зачуди се той, докато обличаше ризата.

Обу чифт плетени сламени сандали и излезе безшумно от стаята за преобличане. Марет и Пердита го чакаха.

— Какво стана с дрехите ми? — попита Грегор.

— Бяха изгорени — каза Марет предпазливо. Грегор усети, че Марет се боеше да не би той да се ядоса.

— Изключително опасно беше да ги задържим — каза Пердита вместо обяснение. — Пепелта не мирише.

Грегор сви рамене, за да покаже, че не го е грижа.

— Страхотно — каза той. — Тези ми стават чудесно.

Марет и Пердита изглеждаха облекчени.

— След няколко дни с нашата храна и ти няма да излъчваш силна миризма — каза Пердита насърчително.

— Това ще е хубаво — отбеляза Грегор сдържано. Долноземците определено бяха обсебени от миризмата му.

Дулсет се появи откъм лявата страна на банята, носейки надаващата щастливи писъци чиста Бутс. Бутс беше с мека розова ризка и чист памперс, направен от същата материя като кърпата за баня на Грегор. Тя протегна крак и посочи гордо към новия сандал на крачето си.

— Санда’и — каза тя на Грегор.

Той протегна крак да ѝ покаже своите.

— И аз си имам такива.

Предположи, че бяха изгорили и дрехите на Бутс. Помъчи се да си спомни как беше облечена в случай че му се наложи да опише липсващите неща пред майка си. Един мръсен памперс — никаква загуба. Чифт ожулени розови сандали, които и без това ѝ бяха малки — нищо особено. Тениска, цялата в петна. Вероятно нямаше да е проблем.

Грегор не знаеше точно какво щеше да разкаже па майка си за Подземната страна. Истината щеше дл я изплаши до смърт. Щеше да измисли нещо, когато се върнеха в пералното помещение, но колкото пo-скоро станеше това, толкова по-проста можеше да е историята.

Бутс протегна ръце и Грегор я взе, като притисна нос във влажните ѝ къдрици. Уханието ѝ беше свежо и малко напомняше на океана.

— Доста е големичка — каза Дулсет. — Ръцете ти сигурно са уморени. — Тя се върна в стаята за преобличане и излезе с нещо като раница. Прикрепваше се на гърба му с презрамки и Бутс можеше да си седи в нея и да гледа през рамото му. Беше виждал други да носят малки деца в подобни раници, но семейството му нямаше пари за такива неща.

— Благодаря — каза небрежно, но тайно ликуваше. Щеше да е много по-лесно да избяга, ако носеше Бутс в раница, вместо на ръце.

Дулсет ги поведе нагоре по няколко стълбища и през лабиринт от коридори. Накрая стигнаха в голямо помещение, което се отваряше към балкон.

— Наричаме това Високата зала — каза Дулсет.

— Май сте забравили покрива — каза Грегор. Макар стените да бяха украсени изключително грижливо, над главите им нямаше нищо освен черната пещера.

Дулсет се засмя:

— О, не, това е нарочно. Тук често посрещаме гости и така много прилепи могат да пристигат едновременно. — Грегор си представи задръстването, което биха предизвикали сто прилепа, ако решат да влязат едновременно през вратата долу. Предимството на по-голяма площ за кацане беше ясно.

Викус ги чакаше на балкона заедно с една по-възрастна жена. Грегор предположи, че тя може би беше на възрастта на баба му, но баба му беше прегърбена и се движеше мъчително заради артрита. Тази жена стоеше много изправена и изглеждаше силна.

— Горноземците Грегор и Бутс, моята съпруга, Соловет — каза Викус.

— Привет — поздрави Грегор, — приятно ми е да се запознаем.

Но жената пристъпи напред и му подаде двете си ръце. Жестът го изненада. Никой друг не беше направил какъвто и да било опит да го докосне, откакто беше пристигнал.

— Добре дошъл, Грегор. Добре дошла, Бутс — изрече тя с нисък, топъл глас. — Чест е да ви приемем сред нас.

— Благодаря — измънка Грегор, защото тя поставяше под въпрос положението му на затворник. Всъщност го караше да се чувства като специална личност.

— Ей, зд’асти! — поздрави Бутс и Соловет посегна да я погали по бузата.

— Викус ми казва, че нямате търпение да се върнете вкъщи. Мъчно ми е, че не можем да ви помогнем веднага, но би било невъзможно да стигнем на повърхността тази вечер — каза тя. — Подземната страна кипи от вълнение заради вестта за пристигането ви.

„Предполагам, че всички искат да ни огледат, все едно сме някакви изроди или нещо от този род. Е, но-добре да гледат бързо”, помисли си Грегор. Но каза:

— Тогава ще разгледам това-онова тук долу.

Викус му махна с ръка да се приближи до ниската стена, която ограждаше балкона.

— Хайде, ела, има много за разглеждане — каза гой.

Грегор отиде при Викус до стената и почувства как стомахът му се преобръща. Неволно отстъпи няколко крачки назад. Балконът висеше над стената на двореца и само подът го делеше от зашеметяващата пропаст.

— Не се бой, добре е построен — каза Викус.

Грегор кимна, но не пристъпи отново напред.

Ако това нещо почнеше да се срутва, искаше да може да се добере обратно до Високата зала.

— Мога да виждам чудесно оттук — каза той. И наистина можеше.

Погледната отвисоко, Регалия беше още по-забележителна. Отдолу не се виждаше, че улиците, които бяха настлани с камък в различни нюанси, образуваха сложни геометрични фигури и целият град приличаше на гигантска мозайка. А и не беше осъзнал колко голям е градът. Простираше се на няколко километра във всички посоки.

— Колко хора живеят там долу? — попита Грегор.

— Наброяваме към три хиляди души — каза Викус. — Повече, ако реколтата е добра.

Три хиляди. Грегор се опита да си представи мислено колко ли хора бяха това. В неговото училище имаше шестстотин деца, значи пет пъти по толкова.

— Е, какво изобщо правите тук долу? — попита Грегор.

Викус се засмя:

— Чудя се, че ти трябваше толкова време да попиташ. Е, това е една изумителна история — каза Викус и си пое дълбоко дъх, за да я започне. — Някога, преди много години, живял…

— Викус — прекъсна го Соловет. — Навярно тази история ще върви добре с вечерята.

Грегор безмълвно ѝ благодари. Умираше от глад, а имаше чувството, че Викус беше от хората, които не пропускаха никакви подробности.

Трапезарията беше до Високата зала. Една маса беше подредена за осем души. Грегор се надяваше, че Дулсет ще седне с тях, но след като сложи Бутс в нещо като висок стол, тя се отдръпна на няколко крачки назад и остана права. Грегор се чувстваше неудобно да се храни, докато тя стои на крака, но си помисли, че може да ѝ навлече неприятности, ако каже нещо.

Нито Викус, нито Соловет седнаха, затова Грегор реши също да изчака. Скоро Лукса влезе величествено в стаята с рокля, която беше много по-елегантна от дрехите, с които беше облечена на стадиона. Косата ѝ беше пусната и падаше като блестяща сребриста завеса до кръста ѝ. Беше с някакъв младеж, който изглеждаше на около шестнайсет юдини. Смееше се на нещо, което тя току-що беше казала. Грегор го разпозна от стадиона. Беше ездачът, който се бе чувствал достатъчно самоуверен, за да се излегне върху прилепа си, докато кръжаха над главата му.

„Още един фукльо” помисли си Грегор. Той обаче го погледна така дружелюбно, че Грегор реши да ме прибързва с изводите. Лукса беше дразнеща, но човечето от останалите долноземци не бяха лоши.

— Братовчед ми Хенри — каза Лукса кратко и на Грегор му идеше да прихне. Тук, сред всички тези странни имена, имаше един Хенри.

Хенри се поклони ниско на Грегор и после се ухили.

— Добре дошъл, Горноземецо — каза той, сграбчи Грегор за ръката и заговори в ухото му с драматично приглушен глас: — Внимавай с рибата, защото Лукса възнамерява да те отрови лично!

Викус и Соловет се засмяха и дори Дулсет се усмихна. Беше шега. Тези хора всъщност имаха чувство за хумор.

— Ти внимавай с твоята риба, Хенри — отвърна Лукса. — Дадох заповеди да тровят негодниците, като забравих, че и ти ще вечеряш с нас.

Хенри намигна на Грегор:

— Размени си чинията с прилепите — прошепна той и в същия момент два прилепа се спуснаха в стаята от Високата зала. — А, ето ги и тях!

Грегор разпозна златистия прилеп, който Лукса беше яздила по-рано. На стола до Викус се настани с пърхане друг едър сив прилеп и всички седнаха.

— Горноземецо Грегор, представяме ти Аврора и Еврипид. Те са обвързани в съюз с Лукса и мен — каза Викус, като протегна ръка със свита длан към сивия прилеп от дясната си страна. Еврипид докосна ръката му с крилото си. Лукса и златистият ѝ прилеп Аврора си размениха същите жестове.

Грегор си беше мислил, че прилепите служат като коне, но сега разбра, че бяха равни на хората. Дали говореха?

— Поздрав, Горноземецо — изрече Еврипид с мек мъркащ глас.

Да, говореха. Грегор взе да се чуди дали рибата за вечеря ще поиска да си побъбрят, докато посяга да я нареже.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Грегор любезно. — Какво значи това, че сте обвързани в съюз помежду си?

— Скоро след като сме пристигнали в Подземната страна, ние, хората, сме сключили специален съюз с прилепите — каза Соловет. — И двете страни прозрели очевидното предимство на обединяването. Но отвъд нашия съюз, отделните прилепи и хора могат да сключат собствен съюз. Това се нарича клетвено обвързване.

И какво правите, ако сте обвързани в клетвен съюз с някой прилеп? — попита Грегор. — Имам предвид, освен да играете на топка заедно.

Настъпи пауза, по време на която около масата се размениха погледи. Пак беше казал нещо нередно.

— Пазите се един друг — каза Лукса студено.

Беше прозвучало, сякаш той си прави шега с нещо сериозно.

— О, не знаех — каза Грегор.

— Разбира се, че не си знаел — каза Соловет, като стрелна Лукса с поглед. — В твоята родина нямате съответствие на това.

— А и с пълзливците ли се съюзявате? — попита Грегор.

Хенри се изсмя презрително:

— По-скоро бих се съюзил с камък. На него поне може да се разчита, че няма да избяга по време на питка.

Лукса се ухили:

— И може би можеш да го метнеш. Предполагам, че и пълзливец можеш да хвърлиш…

— Но тогава ще трябва да го докосна! — възкликна Хенри и двамата се разкискаха.

— Пълзливците не са прочути с бойните си умения — каза Викус на Грегор вместо обяснение.

Нито той, нито Соловет се смееха. Той се обърна към Лукса и Хенри: — И все пак са още живи. Навярно когато успеете да проумеете причината за дълголетието им, ще изпитвате повече уважение към тях.

Хенри и Лукса направиха опит да си придадат сериозни изражения, макар че в очите им още се виждаше смях.

— За пълзливците не е от особено значение дали ги уважавам, или не — подметна Хенри небрежно.

— Навярно не, но е от голямо значение дали Лукса ги уважава. Или ще е така след пет години, когато стане на възраст да управлява — каза Викус. — Тогава от глупавите шеги за сметка на хлебарките може да зависи дали ще съществуваме, или ще бъдем унищожени. На тях не им е нужно да бъдат воини, за да променят баланса на силите в Подземната страна.

Това наистина отрезви Лукса, но прекъсна разговора. Неловката пауза се проточи в смущаващо мълчание. Грегор си помисли, че разбира какво бе имал предвид Викус. От пълзливците щяха излязат по-добри приятели, отколкото врагове, и хората не биваше да ги обиждат необмислено.

За облекчение на Грегор пристигна храната и един прислужник долноземец подреди пред него малки купички в полукръг. Поне в три имаше нещо, което приличаше на различни видове гъби. В една имаше нещо подобно на ориз, а най-малката съдържаше шепа пресни зелени растения. От оскъдната порция се досети, че нещото с листата се смяташе за голямо лакомство.

Сложиха пред него блюдо с цяла печена риба. Приличаше на онези, с които Грегор беше свикнал, само че нямаше очи. С баща му веднъж бяха гледали по телевизията едно предаване за риби, които живееха много дълбоко долу в някаква подводни пещера и също нямаха очи. Странното беше, че когато учените ги извадили на повърхността, за да ги изследват в лаборатория, рибите усетили светлината и развили очи. Не веднага, а след няколко поколения.

Баща му много се беше развълнувал и беше завел Грегор в Американския музей за естествена история да потърсят безоките риби. В крайна сметка бяха започнали да ходят много често в музея, само двамата. Баща му много си падаше по науката и сякаш искаше да излее всичко, което беше в ума му, право в главата на Грегор. Беше малко опасно, защото дори един прост въпрос можеше да предизвика половинчасово пояснение. Баба му все казваше: „Попитай татко си колко е часът и той ще ти обясни как да си направиш часовник”. Но той изпитваше голямо удоволствие да пояснява, а Грегор обичаше да е с него. Освен това, на Грегор му беше харесала тропическата дъждовна гора и кафенето с пържените картофки с форма на динозаври. Всъщност така и не бяха разбрали как рибата се е сетила да развие очи. Баща му, разбира му имаше някои теории, но не можеше да обясни как рибите са успели да се променят толкова бързо.

Грегор се зачуди колко ли време беше нужно хората да станат прозрачни, с виолетови очи. Обърна се към Викус:

— Е, ще ми разкажеш ли как сте се озовали тук долу?

Докато Грегор се опитваше да не поглъща лакомо храната си, която се оказа много вкусна, Викус го посвети в историята на Регалия.

Тя не беше напълно ясна, но изглежда хората бяха дошли от Англия през седемнайсети век.

— Да, тук ги довел един майстор каменоделец на име Бартолъмю Сандуич — каза Викус и Грегор трябваше да положи усилия да запази сериозно изражение. — Той имал видения за бъдещето. Видял Подземната страна насън и се отправил да я открие.

Сандуич и група негови последователи отплавали за Ню Йорк, където той влязъл в забележително добри отношения с местното индианско племе. Подземната страна не била тайна за коренните американци, които периодично слизали под земята за ритуални цели в продължение на стотици години. Не проявявали особен интерес да живеят там и не ги било грижа, ако Сандуич бил достатъчно луд да иска да го направи.

— Разбира се, той бил напълно с ума си — каза Викус. — Знаел, че един ден животът на земята ще изчезне, с изключение на онова, което е успяло да оцелее под земята.

Грегор си помисли, че може би щеше да е грубо да каже на Викус, че сега там горе живееха милиарди хора. Вместо това попита:

— Значи всички просто си взели багажа и се преместили тук долу?

— О, не! Минали петдесет години, преди онези осемстотин души да слязат и портите към Горната земя да се запечатат. Трябвало да разберем дали можем да се изхранваме и да издигнем стени, за да се отбраняваме. Рим не е бил построен за един ден.

Викус се засмя. — Така казваше Фред Кларк Горноземеца.

— Какво стана с него? — попита Грегор, като набоде една гъба. На масата се възцари тишина.

— Умря — каза Соловет тихо. — Умря без вашето слънце.

Грегор пусна гъбата в чинията си. Погледна към Бутс, която беше оплескана от глава до пети в някаква подобна на каша детска храна. Тя сънено римуваше с омазаните си със сос пръсти по каменния плот на масата.

„Нашето слънце”, помисли си Грегор. Дали беше залязло? Време за лягане ли беше? Дали полицаите си бяха отишли или още бяха там и разпитваха майка му? Ако си бяха отишли, знаеше къде щеше да е тя. Седнала на кухненската маса. Сама в тъмното. Плачеща.

Изведнъж не искаше да чуе и дума повече за Подземната страна. Трябваше да се измъкне оттук.

Глава 7

Тъмнината притисна очите на Грегор и му се стори, че тя има физическа тежест, като водата. Никога преди не беше оставал напълно без светлина. Вкъщи през прозорчето на стаята му проникваше светлина от уличните лампи, фаровете на колите и от време на време някоя пожарна. Тук, щом духна пламъка на маслената лампа, имаше чувството, че е ослепял напълно.

Изкушаваше се пак да запали лампата. Марет му беше казал, че в коридора пред стаята му по цяла нощ горят факли и може да я запали оттам. Но Грегор искаше да пести маслото. Щеше да е загубен без него, щом излезеше от Регалия.

Бутс издаде гъгнив звук и притисна гръб по-плътно към хълбока му. Той я прегърна. Прислужниците им бяха приготвили отделни легла, но Бутс се беше покатерила направо при Грегор.

Не се беше оказало трудно да убедят долноземците да ги извинят, за да си легнат. Всички виждаха, че Бутс едва си държи очите отворени, а и самият той сигурно имаше доста изтощен вид. Но не беше. Усещаше силен прилив на адреналин и се страхуваше другите да не чуят как бие сърцето му през тежките завеси, които отделяха тяхната спалня от главната зала. Не можеше да става и дума за сън.

Преди лягане ги бяха подканили да се изкъпят още веднъж. Това беше донякъде наложително за Бутс, която, освен с яхнията, си беше оплескала къдриците и с някакъв пудинг. Грегор също не възрази. Водата му предоставяше тихо място, където да обмисли плана си за бягство.

Освен това му даде шанс да разпита Дулсет за водопроводната система в двореца, без да изглежда подозрително.

— Как така имате топла и студена течаща вода? — попита той.

Тя му каза, че водата се изпомпва от поредица топли и студени извори.

— И после пак се излива обратно в някой извор? попита той невинно.

— О, не, така няма да е прясна — каза Дулсет. — Мръсната вода се излива в реката под двореца, а оттам тече към Водния път.

Това беше точно информацията, която му трябваше. Реката под двореца беше пътят им за измъкване. Още по-добре — водеше към Водния път. Грегор не знаеше точно какво беше това, но Викус беше споменал, че оттам има два входа към Горната земя.

Бутс пак се размърда насън и Грегор я потупа с ръка, за да я успокои. Докато не стана време за лягане, тя не показваше с нищо, че ѝ е мъчно за вкъщи. Но беше добила тревожно изражение, когато ѝ каза, че е време да спи.

— Мама? — попита тя. — Лизи?

Нима Лизи бе заминала с автобуса за лагера същата тази сутрин? Струваше му се, че е било преди хиляда години.

— Вкъщи? Мама? — настояваше Бутс. Макар да беше изтощена, трудно я беше накарал да заспи. Сега, от неспокойното ѝ мятане насам-натам, се досещаше, че сънува ярки сънища.

„Вероятно пълни с гигантски хлебарки и прилепи” помисли си той.

Нямаше как да определи колко време беше минало. Час? Два? Но малкото шум, който долиташе през завесата, беше спрял. Ако смяташе да прави това нещо, трябваше да се залавя за работа.

Грегор внимателно се освободи от Бутс и стана. Потърси пипнешком в тъмното и намери раницата, която Дулсет му беше дала. Да настани Бутс в нея се оказа сложна работа. Накрая просто стисна очи и остави другите си сетива да действат. Така беше по-лесно. Накрая намести Бутс в раницата и я метна на гръб.

Бутс промърмори: „Мама” и главата ѝ клюмна на рамото му.

— Работя по въпроса, бебче — прошепна той в отговор и затърси лампата по масата. Това беше всичко, което щеше да вземе. Бутс, раницата и лампата. Ръцете щяха да му трябват за други неща.

Грегор тръгна слепешком към завесата и отметна края ѝ настрани. От далечния коридор идваше достатъчно светлина от факлите и видя, че нямаше никой. Долноземците не си бяха направили труд да поставят стражи пред вратата му сега, когато го познаваха по-добре. Стараеха се да го накарат да се почувства като гост, а и без това къде щеше да отиде?

„Надолу по реката", помисли си той мрачно. „Накъдето и да води”.

Започна да се промъква по коридора, като внимавашe да стъпва безшумно с босите си крака. За щастие Бутс продължаваше да спи. Планът му щеше да с е провали, ако тя се събудеше, преди да е излязъл от двореца.

Спалнята им се намираше в удобна близост до банята и Грегор тръгна, следвайки шума на водата. Планът му беше прост. Реката течеше под двореца. Ако успееше да се добере до приземния етаж, без да изгуби шума на водата, трябваше да открие мястотo, откъдето тя се оттичаше в реката.

Ако планът беше прост, изпълнението му не бешe. На Грегор му отне няколко часа да си преправи с криволичене път надолу през двореца. Баните не винаги бяха близо до стълбите и се налагаше да се връща назад, за да не изгуби шума от течаща вода. На два пъти забеляза долноземци и се наложи да се шмугва в разни стаи и да се крие. Не бяха много, но имаше пазачи, които обхождаха двореца през нощта.

Накрая шумът на водата се усили и той успя да се добере до най-ниското ниво на сградата. Тръгна по глух натам, където шумът на реката се чуваше най-силно, и се промъкна през една врата.

За момент Грегор почти се отказа от плана си. Когато Дулсет беше казала „река”, той си беше представил реките, които течаха през Ню Йорк. Тази река в Подземната страна обаче приличаше на нещо, излязло от приключенски екшън. Не беше ужасно широка, но течеше с такава бясна скорост, че повърхността кипеше в бяла пяна. Не можеше да предположи колко е дълбока, но беше достатъчно мощна, за да носи големи камъни с такава лекота, сякаш бяха празни кутийки от безалкохолно. Нищо чудно, че долноземците не си правеха труд да разполагат постове на кея. Реката беше по-опасна от всякаква армия, която можеха да съберат.

„Но сигурно може да се плава по нея — имат лодки”, помисли си Грегор, като забеляза пет-шест плавателни съдове, които висяха над водата. Бяха направени от някаква кожа, опъната върху рамка. Заприличаха му на канутата в лагера.

Лагерът! Защо не можеше сега да е на лагер като всички нормални деца?

Като се помъчи да не мисли за подскачащите във водата камъни, той запали маслената си лампа от една факла на кея. Като се позамисли, взе и факлата. Там, където отиваше, светлината щеше да е по-важна и от въздуха. Духна маслената лампа, за да пести горивото.

Качи се внимателно в една лодка и я огледа. Факлата се вмести в една халка, явно предназначена за нея.

„Как се пуска на вода това нещо?”, зачуди се той. Две въжета държаха лодката над водата. Бяха навити на метално колело, закрепено за кея. „Е, хайде да пробваме”, промърмори Грегор и дръпна колелото. То изскърца силно и лодката падна в реката, а Грегор се стовари по задник на дъното.

Течението подхвана лодката и я понесе като сухо листо. Грегор се вкопчи в бордовете и се държеше здраво, докато летяха в тъмнината. Чуха се гласове и успя да погледне назад към кея за момент. Двама долноземци крещяха нещо след него. Реката направи завой и те се изгубиха от поглед.

Дали щяха да тръгнат да го преследват? Разбира се, че щяха да го преследват. Но той имаше преднина. Колко ли далече беше до Водния път? Какво беше Водният път и щом стигнеше там, къде щеше да отиде после?

Грегор щеше да е по-разтревожен за тези въпроси, ако не полагаше такива упорити усилия да остане жив. Освен камъните, носени от течението, трябваше да избягва и назъбените черни скали, които стърчаха от водата. На дъното на лодката намери гребло и с негова помощ отклоняваше кануто от скалите.

Температурата на Подземната страна му се бе с трувала приятно прохладна, откакто беше пристигнал, особено след трийсет и два градусовата жега в апартамента му, но сега настръхна от резките пориви на студения вятър, носещ се над водата.

— Грегор! — Стори му се, че някой го вика по име.

Дали си въобразяваше, или — не! Ето пак. Долноземците сигурно го настигаха.

Реката направи завой и внезапно той можеше да вижда малко по-добре. Намираше се в дълга пещера с кристални стени, които проблясваха около него и отразяваха светлината от факлата му.

Грегор различи блещукащата пясъчна ивица, простираща се от едната страна на реката далече напред. Един тунел водеше от брега навътре в тъмнината. Грегор се оттласна от една скала и насочи кануто към крайбрежната ивица. Отчаяно загреба към брега. Безполезно беше да остава в реката. Долноземците му дишаха във врата. Може би имаше време да излезе на брега и да се скрие в тунела. След като отминеха, можеше да изчака няколко часа и пак да си опита късмета по реката.

Кануто се удари в брега. Грегор успя да се задържи, малко преди да падне по лице на дъното на лодката. Бутс се стресна, събуди се и се разплака, но той я успокои и пак я приспа, докато се мъчеше да издърпа лодката си на пясъка с една ръка, а в другата носеше факлата.

— Няма нищо, Бутс. Шшшт. Заспивай.

— Здасти, п'иеп — промърмори тя и главата ѝ пак клюмна.

Грегор чу името си в далечината и тръгна по-бързо. Стигна до входа на тунела и се блъсна с главата напред в нещо топло и космато. Стреснат, залитна няколко крачки назад и изпусна факлата. Нещото излезе на мъждивата светлина. Коленете на Грегор омекнаха като желе и той се свлече бавно на пясъка.

Пред него разцъфна в усмивка муцуната на чудовищен плъх.

Глава 8

— А, ето те и теб най-после — изрече лениво плъхът. — Ако се съди по вонята ти, отдавна трябваше да си тук. Гледай, Фангор, довел е мъничето.

Над рамото на първия плъх се подаде дълъг нос. Онзи си имаше приятел.

— Какво вкусно парченце е само — рече Фангор с мазен, плътен глас. — Ще ти дам цялото момче, ако оставиш това сладко мъниче само за мен, Шед.

— Изкушаващо е, но по него има повече кокали, отколкото месо, а пък тя е такава апетитна хапка — каза Шед. — Признавам, че съм доста раздвоен от предложението ти. Изправи се, момче, дай да видим по-добре какво имаш по себе си.

Хлебарките бяха чудновати, прилепите — стряскащи, но тези плъхове бяха откровено ужасяващи. Приседнали на хълбоците си, бяха високи поне метър и осемдесет, а под сивата козина на краката, ръцете им, или както там се наричаха, изпъкваха мускули. Най-ужасната част от всичко, обаче, бяха зъбите им — петнайсет сантиметрови резци, които сгърчаха от мустакатата уста.

Не, най-ужасната част беше, че явно се канеха да изядат Грегор и Бутс. Някои хора мислеха, че плъховете не ядат хора, но Грегор знаеше по-добре. Дори плъховете с обичайни размери биха нападнали човек, ако е безпомощен. Плъховете набелязваха за жертви бебетата, старите хора, слабите, беззащитните. Носеха се разни истории… за бездомника в задната уличка… за малко момче, което бе изгубило два пръста… прекалено ужасни, за да мисли за тях.

Грегор бавно се изправи на крака, като взе отново факлата, но я задържа до тялото си, без да я вдига, и притисна Бутс към стената на пещерата.

Носът на Фангор потрепна:

— Този тук е хапнал рибка за вечеря. Гъбка, житце и малко зеленичко. Звучи много вкусно, трябва да признаеш, Шед.

— Но мъничето е пирувало с кравешка яхния и сметана — отвърна Шед. — Да не споменаваме, че самата тя явно е хранена с мляко.

Сега Грегор разбра за какво беше цялото това настояване за къпането. Щом плъховете можеха да подушат няколкото зелени листа, които беше изял преди часове, сигурно имаха невероятно обоняние.

Долноземците не бяха проявили грубост, когато искаха да се изкъпе. Искаха да го опазят жив!

Колкото и да се беше мъчил да избяга от тях, сега го обзе отчаяно желание да го намерят. Трябваше да удържи плъховете. Това щеше да му даде време. Изразът го стресна. Викус беше казал, че ако хлебарките го убият, това не би им дало време. Дали под „време” долноземците нямаха предвид просто „още живот”?

Изтупа дрехите си и се опита да възприеме небрежния тон на плъховете:

— Може ли да вметна нещо по този въпрос? — попита той.

За негова изненада Фангор и Шед се засмяха.

— Ама той говори! — зарадва се Шед. — Какъв кеф! Обикновено чуваме само писъци и хленчене! Кажи ни, Горноземецо, какво те прави толкова храбър?

— О, не съм храбър — възрази Грегор. — Бас държа, че можете да подушите това.

Плъховете се засмяха отново:

— Вярно, в потта ти се долавя много страх, но все пак успя да ни заговориш.

— Ами, помислих си, че може да ви хареса да опознаете храната си по-добре — каза Грегор.

— Този ме кефи, Шед! — изрева Фангор.

— И мен! — задави се от смях Шед. — Хората обикновено са много скучни. Викам, може да си го задържим, Фангор.

— О, Шед, как ще стане тая работа? Това ще повлече много обяснения, а и от толкова смях огладнях — рече Фангор.

— И аз — призна Шед. — Но трябва да се съгласиш, много е жалко да изядеш такава забавна плячка.

— Много жалко, Шед — съгласи се Фангор. — Но неизбежно. Ще се заемаме ли?

И с тези думи двата плъха оголиха зъби и се приближиха към него. Грегор замахна към тях с факлата, която остави във въздуха диря от искри. Държеше я пред себе си с две ръце, като меч, и тя осветяваше ярко лицето му.

Плъховете се заковаха на място. Отначало си помисли, че се страхуват от пламъка, но беше нещо друго. Изглеждаха изненадани.

— Гледай, Шед — сянката му — обади се приглушено Фангор.

— Забелязвам я, Фангор — каза Шед тихо. — И той е само едно момче. Мислиш ли, че той е…?

— Не е, ако го убием! — изръмжа Фангор и се хвърли към гърлото на Грегор.

Първият прилеп се появи толкова безшумно, че нито Грегор, нито прекалено заетите плъхове го видяха. Той блъсна Фангор във въздуха и го отклони от посоката му.

Фангор се удари в Шед и двата плъха паднаха един върху друг. Само след миг бяха пак на крака и се нахвърлиха върху нападателите си.

Грегор видя как Хенри, Марет и Пердита насочват прилепите си на зигзаг над главите на плъховете. Освен че трябваше да внимават да не се сблъскат в това тясно пространство, трябваше да избягват и острите нокти на плъховете. Фангор и Шед можеха с лекота да подскочат на три метра във въздуха, а искрящият таван на пещерата над брега не беше кой знае колко по-висок.

Хората започнаха да пикират към плъховете и размахваха мечове. Фангор и Шед отвръщаха ожесточено с нокти и зъби. Кръв започна да обагря брега, но Грегор не можеше да определи чия беше.

— Бягай! — изкрещя Хенри на Грегор, когато профуча покрай него. — Бягай, Горноземецо!

Част от него искаше да бяга, отчаяно искаше, но не можеше. Първо, нямаше представа къде да отиде. Лодката му беше високо на брега, а тунелът… предпочиташе да рискува на открито, вместо в тунела, ако трябваше да си има работа с плъховете.

Спираше го и друго — знаеше, че долноземците бяха тук само заради него. Не можеше да избяга и да ги остави да се бият сами с плъховете.

Но какво можеше да направи?

И този момент Шед захапа крилото на прилепа на Марет и го задържа. Прилепът се бореше да се освободи, но Шед държеше здраво. Пердита се появи зад Шед и отнесе ухото му с един удар на меча си. Шед нададе болезнен вой и пусна прилепа на Марет.

Но докато Пердита започна да се издига пак във въздуха, Фангор скочи върху прилепа ѝ, като откъсна снопче козина от врата му и запрати самата Пердита към земята. Пердита падна, удари главата си в стената на пещерата и изгуби съзнание. Фангор застана над нея и насочи зъби към врата ѝ.

Грегор нямаше спомен да е обмислял следващия си ход, той просто се случи. В един миг беше притиснат към стената, а в следващия скочи напред и заби с всичка сила факлата си в муцуната на Фангор. Плъхът нададе пронизителен писък, отстъпи назад и се наниза право на меча на Хенри. Безжизненото тяло на Фангор падна на земята, повличайки меча със себе си.

Писъкът на Фангор най-после събуди Бутс, която хвърли един поглед над рамото на Грегор и ревна с пълно гърло. Писъците ѝ отекнаха от стените, като хвърлиха Шед в бесен пристъп на паника и объркаха прилепите.

— Как се справяте там, Марет? — изкрещя Хенри.

— Можем да удържим! — провикна се Марет, макар че от раненото крило на неговия прилеп хвърчаха пръски кръв.

Нещата не изглеждаха добре. Прилепът на Марет губеше контрол, Хенри беше невъоръжен, Пердита беше в безсъзнание, прилепът ѝ се мъчеше да си поеме дъх на земята, Бутс се дереше с цяло гърло, а Шед беше обезумял от болка и страх. Макар че кървеше обилно, не бе изгубил нищо от бързината и силата си.

Марет отчаяно се опитваше да отблъсне плъха от Пердита, но беше сам. Хенри долетя и се намеси, но не можеше да се приближи твърде много без меч. Грегор се наведе над Пердита, като държеше факлата. Тя изглеждаше твърде крехка защита срещу обезумелия Шед, но трябваше да направи нещо.

В този момент Шед скочи и хвана прилепа на Марет за краката. Прилепът се блъсна в стената; Марет също. Шед се нахвърли върху Грегор.

— Мъртъв си! — изкрещя той. В отговор Бутс изпищя ужасено, когато Шед се хвърли към тях. Грегор се напрегна да посрещне нападението, но Шед така и не успя. Вместо това издаде задавен звук и одраска с лапа по острието, което стърчеше от гърлото му.

Грегор зърна прилепа на Лукса, Аврора, която правеше лупинг. Нямаше представа кога беше пристигнала. Лукса сигурно беше летяла надолу с главата, когато беше пробола Шед. Макар че Лукса се беше притиснала плътно към гърба на Аврора, тя едва успя да се измъкне от маневрата, без да я удари и тавана.

Шед се отпусна тежко до стената, но не му бяха останали сили да се бори. Очите му се впиха с изгарящ поглед в тези на Грегор:

— Горноземецо — изгъргори той, — ще те преследваме до последния плъх. — И с тези думи умря.

Грегор имаше само един миг да си поеме дъх, преди Хенри да се приземи до него. Той избута Грегор на брега, вдигна Пердита на ръце и излетя, като изкрещя:

— Обгорете земята!

С кръв, шуртяща по лицето му от една дълбока рана на челото му, Марет вече изтръгваше мечовете от Шед и Фангор. Завлече плъховете в реката и тя бързо отнесе телата им. Прилепът му колебливо успя да раздвижи отново криле и той се качи с усилие на гърба му. Марет хвана раницата на Бутс, вдигна Грегор и го сложи по корем пред себе си.

Грегор видя как Аврора хваща с нокти за раменете ранения прилеп на Пердита и го отнася. В някакъв момент Лукса беше взела маслената лампа от лодката. Когато се издигнаха във въздуха, тя я разби в земята.

— Хвърли факлата! — изкрещя Марет и Грегор разтвори пръсти и да я пусна.

Последното, което видя, докато излитаха от пещерата, беше как брегът избухва в пламъци.

Глава 9

Грегор се държеше здраво за прилепа и гледаше как водата просветва бързо под него. За миг изпита облекчение, че се е измъкнал от плъховете. Но страхът, че ще се носи с бясна скорост във въздуха върху ранен прилеп бързо го завладя.

Бутс стискаше врата му толкова силно, че той едва можеше да диша, какво оставаше да говори. А и все едно, какво би казал на Марет? „Ау, наистина много съжалявам за цялата тая история там на брега?”

Той, разбира се, нямаше представа за плъховете. Но нима долноземците не се бяха опитали да го предупредят? Не, бяха говорили за опасност, но никой, освен хлебарките, не беше споменал изрично плъховете. „Плъх лош”, беше казала едната. А по-късно бяха споменали колко биха платили плъховете, за да се спазарят с Лукса. Двамата с Бутс можеха да бъдат продадени на плъховете, и тогава какво?

Усети, че му се повдига и затвори очи, за да не вижда кипящата вода. Кървавата сцена на брега изпълни ума му и той реши, че е по-добре да гледа водата. Светлината от огъня изчезна и тя се превърна в черен мрак. Когато по вълните отново започнаха да потрепват отразени светлини, разбра, че виждат Регалия.

Група долноземци чакаха на кея. Те отнесоха бързо Пердита, която беше в безсъзнание, и окървавения ѝ прилеп. Опитаха се да качат Марет на носилка, но той отказа и настоя да помогне да внесат прилепа му вътре.

Грегор седеше на кея, където го беше изблъскал Марет, когато се приземиха, и изпитваше желание да изчезне. Бутс беше притихнала, но усещаше, че е вцепенена от страх. Минаха може би петнайсет-двайсет минути. Не можеше да определи.

— Ставай! — изръмжа някой и Грегор видя, че Марет го гледа гневно. Дълбоката рана на челото му беше превързана, дясната страна на лицето му — насинена и подута. — На крака, Горноземецо! — нареди Марет. А само преди няколко часа Грегор мислеше, че той е стеснителен.

Грегор бавно изпъна схванатите си крака и се изправи. Марет върза здраво ръцете му зад гърба. Този път нямаше спор по въпроса: Грегор определено беше пленник. Към Марет се присъедини друг страж и двамата подкараха Грегор пред тях. Краката му бяха изтръпнали. Какво щяха да му направят сега?

Не обръщаше внимание къде отиваха — вървеше накъдето го побутнеха. Имаше смътно усещане, че изкачи много стълби, преди да влезе в голяма ромбоидна стая. В средата ѝ имаше маса. Марет го сложи да седне на ниско столче до огнище с буйни пламъци. Двамата стражи отстъпиха няколко крачки назад и го наблюдаваха зорко като ястреби.

„Толкова ли съм опасен?” помисли си той неясно.

Бутс се размърда на гърба му и подръпна едното му ухо:

— Вкъщи? — примоли се тя. — Ходим вкъщи, Ге-го? — Грегор нямаше какво да ѝ отговори.

Покрай вратата забързано минаваха хора и говореха с развълнувани гласове. Някои надничаха с присвити очи към него, но никой не влезе.

На топлината от огъня осъзна, че беше премръзнал. Беше мокър до кръста и трепереше от вятъра и от ужаса на онова, на което бе станал свидетел. На онова, в което беше взел участие.

Бутс беше в по-добро състояние. Изглежда, раницата ѝ беше непромокаема, а и се беше притискала плътно към него. И все пак пръстите на краката ѝ му се сториха ледени, когато ги докосна с ръка.

Вълна от изтощение заля Грегор и му се прииска да легне, само да легне, да заспи и да се събуди и леглото си, откъдето можеше да вижда светлините от автомобилните фарове, проблясващи по стените. Но се беше отказал да мисли, че това е сън.

Какво беше станало с долноземците? С Пердита? С ранения ѝ прилеп? И с този на Марет? Ако умрат, вината щеше да е негова. Дори нямаше да се опита да оспори това.

Точно тогава се появи Лукса. Пребледняла от гняв, тя прекоси стаята и го удари по лицето. От удара той отметна рязко глава и Бутс изплака.

— Няма удря! — изписка тя. — Не, не, няма удря! — Тя разклати мъничкия си показалец към Лукса. В дома на Грегор удрянето беше абсолютно забранено и Бутс го разбра, след като един-два пъти я наказаха да постои сама в стаята си.

Очевидно то не беше прието и сред долноземците, защото Грегор чу как гласът на Викус отеква рязко от вратата:

— Лукса!

С вид, сякаш с огромно удоволствие би го ударила отново, Лукса отиде тихо до камината и се загледа сърдито в огъня.

— Срамота, Лукса! — упрекна я Викус, като прекоси стаята и отиде до нея.

Тя се обърна към него и изсъска гневно:

— Двама хвъркачи са извън строя и не можем да свестим Пердита, защото на Горноземеца му е хрумнало да бяга! Да го удрям? Казвам да го захвърлим в Мъртвата земя и да го оставим да се оправя сам! — кресна Лукса.

— Все едно, Лукса, това е недостойно — каза Викус, но Грегор виждаше, че новината го е разстроила. — И двата плъха ли са мъртви?

— Мъртви и хвърлени в реката — каза Лукса. — Обгорихме земята.

— Двамата с теб ще обсъдим този въпрос по-късно — заяви Викус строго. — Съветът не е доволен.

— Не ме интересува от какво не е доволен съветът — промърмори Лукса, но избягваше погледа на Викус.

„Значи тя не е трябвало да бъде там”, помисли си Грегор. „И тя е загазила”. Искаше му се да може да се наслади на мига, но беше твърде разкъсван от тревога, вина и изтощение, за да го е грижа. Освен това, Лукса му беше спасила живота, като уби Шед. Предполагаше, че ѝ е длъжник, но лицето му още пареше от плесницата, затова не повдигна въпроса.

— Няма удря — повтори Бутс и Викус се обърна към тях.

Също като Лукса, Грегор нямше сили да го погледне в очите.

— Какво направи Горноземеца, Лукса? Би ли се или побягна? — попита Викус.

— Хенри казва, че се е бил — призна неохотно Лукса. — Но без умения или познание за оръжията.

На Грегор му се прищя да възрази: „Хей, имах само една глупава факла!” Но защо да си прави труда?

— Значи притежава голям кураж — отбеляза Викус.

— Куражът без предпазливост води до ранна смърт или поне това ми повтаряш ти всеки ден — каза Лукса.

— Повтарям ти го, а ти чуваш ли? — отговори Викус, като повдигна вежди. — Не чуваш, както не чува и гой. И двамата сте твърде млади, за да сте глухи. Развържете му ръцете и ни оставете — обърна се той към стражите.

Грегор почувства как едно острие прерязва въжетата на китките му. Започна да ги разтрива, за да възстанови кръвообращението си. Бузата му пулсираше, но нямаше да достави на Лукса удоволствието да види как пипа мястото.

Бутс протегна ръка през рамото му и докосна следите от въжето по китките му.

— О-о… — изхленчи тя. — О-о…

— Добре съм, Бутс — каза той, но тя само поклати глава.

— Да се съберем тук — каза Викус и седна до масата. Грегор и Лукса не помръднаха. — Да се съберем тук, защото трябва да обсъждаме! — настоя Викус, като стовари длан върху каменната повърхност. Този път ѝ двамата седнаха, възможно най-далече един от друг.

Грегор вдигна Бутс над главата си и я измъкна от раницата. Тя се настани на скута му, като обви здраво ръцете му около себе си и гледаше Викус и Лукса с големи, едновременно тържествени и сериозни очи.

„Сигурно след тази нощ Бутс няма да мисли, че всички на света са ѝ приятели” каза си Грегор. Тя все някога трябваше да го разбере, но така или иначе беше тъжно.

Викус поде:

— Горноземецо Грегор, има много неща, които не разбираш. Ти не говориш, но лицето ти говори вместо теб. Разтревожен си. Разгневен си. Вярваш, че си бил прав да избягаш от хората, задържали те против волята ти, но дълбоко скърбиш, че сме пострадали при спасяването ти. Не ти казахме за плъховете и въпреки това Лукса те обвинява за нашите загуби. Струва ти се, че сме твои врагове, но ти дадохме време.

Грегор не отговори. Помисли си, че това до голяма степен обобщаваше нещата, с изключение на факта, че Лукса го беше ударила.

Викус прочете мислите му:

— Лукса не биваше да те удря, но вашата битка можеше да завърши с ужасната смърт на онези, които обича. Тя е чувствителна на тази тема, защото родителите ѝ бяха убити от плъхове.

Лукса възкликна:

— Това не е негова работа!

Изглеждаше толкова разстроена, че самият Грегор едва се сдържа да не възрази. Каквото и да му беше направила, това не го засягаше.

— Но аз я превръщам в такава, Лукса, защото имам причина да смятам, че може би на самия Грегор му липсва баща — продължи Викус.

Сега беше ред на Грегор да придобие шокирано изражение:

— Откъде знаеш?

— Не знам със сигурност, мога само да предполагам. Кажи ми, Горноземецо Грегор, разпознаваш ли това? — Викус пъхна ръка в наметалото си и измъкна нещо.

Беше метален ключодържател, на който се полюшваха няколко ключа. Но грубо изплетената дръжка от червена, черна и синя кожа беше това, от което на Грегор му спря сърцето. Самият той я беше направил в часа по ръчен труд на същия онзи летен лагер, където Лизи беше сега. Можеше да изработиш три неща: гривна, разделител за книги или ключодържател. Грегор си беше избрал ключодържателя.

Баща му не ходеше никъде без него.