Границите на безкрая

ЕДНО

— Имате посетител, лейтенант Воркосиган. — Лицето на санитаря беше смутено. Той отстъпи настрана, за да може човекът с него да влезе в болничната стая, и се отдалечи още преди вратата да се затвори.

Чипият нос, светлите очи и откритият, добродушен поглед придаваха на влезлия младежки вид, макар кафявата му коса да сребрееше по слепоочията. Беше слаб, в цивилно облекло и не излъчваше никаква заплаха въпреки реакцията на санитаря. Работата като таен агент през младежките години беше създала у Саймън Илян, шеф на бараярската Имперска сигурност, умението да не бие на очи.

— Здравей, шефе — поздрави Майлс.

— Изглеждаш адски добре — отбеляза дружелюбно Илян. — Няма нужда да отдаваш чест.

Майлс се изкиска. Всичко го болеше, освен ръцете, бинтовани и обездвижени чак до връхчетата на пръстите; още ги чувстваше вдървени от хирургическите стънери. Той изви облеченото си в болнична пижама тяло в безуспешен опит да облекчи болката.

— Как мина операцията по подмяна на костите на ръцете? — попита Илян.

— Както очаквах. Искам да кажа, както при операцията на краката преди години. Най-лошо беше, когато разрязаха дясната и започнаха да вадят натрошените кости. Ужас. С лявата свършиха по-бързо. Парчетата бяха по-големи. Сега ще чакам трансплантираният костен мозък да заеме мястото си в тази синтетика. Известно време ще страдам от анемия.

— Надявам се да не ти стане навик след всяка акция да те връщат на носилка.

— Хайде, хайде, само два пъти ми се е случвало. Освен това, както върви, няма да остане нищо за чупене. Когато стана на тридесет, целият ще съм от пластмаса. — Майлс се намръщи и се замисли върху тази възможност. Ако повече от половината от него бъдеше подменена, можеше ли да се обяви юридически за мъртъв? Дали един ден нямаше да отиде във фабриката за протези и да й извика: „Мамо!?“ Може би успокоителните го правеха малко сантиментален…

— А сега да поговорим за твоите акции — каза твърдо Илян.

„Аха. Значи на това се дължало посещението му. А пък аз си мислех, че е израз на загриженост, ако Илян изобщо е способен на такава.“

— Имате всичките ми доклади — каза предпазливо Майлс.

— Твоите доклади както винаги са образец на умело премълчаване и подвеждане — отвърна Илян. Беше напълно искрен.

— Е… човек не знае в чии ръце могат да попаднат.

— Едва ли изхождаш от това — възрази Илян. — Но да не спорим.

— Какъв е проблемът?

— Пари. По-точно отчет за изразходвани средства.

Може би се дължеше на лекарствата, с които беше натъпкан, но Майлс не виждаше смисъл в казаното.

— Не ви ли харесва моята работа? — попита той огорчено.

— С изключение на раните ти, резултатите от твоите последни акции са повече от удовлетворителни… — започна Илян.

— Можеха да бъдат и по-добри — промърмори тъжно Майлс.

— …а твоите последни, хм, приключения на Земята, точно преди произшествието, са все още строго секретни. Ще можем да ги обсъдим по-късно.

— Трябваше първо да докладвам на някои по-висшестоящи инстанции — побърза да каже Майлс.

Илян махна с ръка.

— Това разбирам. Но обвиненията са от времето на историята в Дагула и преди нея.

— Обвинения? — промълви озадачено Майлс.

Илян го гледаше замислено.

— Според мен разходите, които направи императорът да поддържа връзката ти със Свободната Дендарии наемническа флота, се оправдават единствено от гледна точка на вътрешната сигурност. Но ако останеш на някое постоянно място тук в столицата, например в Имперския генерален щаб, ти ще си постоянен притегателен център на интриги. Не само за онези, които търсят услуга или служба, но и за всеки, който иска да се добере до баща ти чрез теб. Както сега.

Майлс присви съсредоточено очи.

— Имаш ли нещо предвид?

— Накратко казано, някои отдели на Имперското счетоводства разглеждат под лупа докладите от тайните операции на твоята наемническа флота. Искат да знаят къде са отишли някои големи парични суми. А документите за подмяна на оборудването дори и от моя гледна точка са възмутителни. Финансистите искат да докажат, че има присвояване на средства. Точно сега едно решение на военния съд, че парите на императора са отишли в собствения ти джоб, ще затрудни много баща ти и цялата центристка коалиция.

— Чак дотам ли е стигнало? — изуми се Майлс.

— Още не е. И смятам да не допусна да стигне дотам. Но ми трябват повече подробности, така че да съм добре подготвен, а не да съм в неведение, както при повечето твои заплетени акции… Още помня, ако ти случайно си забравил, как заради теб прекарах един месец в собствения си затвор… — Илян се намръщи.

— Това беше част от заговора срещу татко — протестира Майлс.

— Сега е същото, ако първите сигнали, които получавам, са правилни. Граф Ворволк от счетоводството е главното действащо лице. Той е ужасно лоялен и освен това има, хм, поддръжка лично от императора. Недосегаем е. И, страхувам се, страшно податлив на манипулиране. Раздразнителен е. Мисли се за будната съвест на народа. Колкото повече се занимава със случая, толкова по-неотстъпчив ще става. С него трябва да се отнасяме много внимателно независимо дали греши, или не.

— Дали не греши? — Майлс пое дъх. Вече разбираше защо Илян е избрал това време за посещение. Не от загриженост за здравето на своя подчинен, а за да зададе въпросите си веднага след операцията. Докато той е слаб, докато изпитва болка, упоен от лекарствата и може би объркан… — Защо просто не ми приложите фаст-пента и не свършите с разпита? — изръмжа Майлс.

— Защото трябва да докладвам за твоята идиосинкразия2 към лекарството на истината — спокойно отговори Илян. — За нещастие!

— Можете да ми извивате ръцете, за да изтръгнете от мен истината. — Майлс почувства в устата си горчилка.

Лицето на Илян беше сдържано и тъжно.

— Мислих и по тази възможност. После реших да я оставя на хирурзите.

— Понякога си истински мръсник, Саймън!

— Зная. — Илян седеше неподвижен. Чакаше. Гледаше. — Баща ти не може да си позволи скандал в правителството. Заговорът трябва да бъде осуетен независимо каква е истината. Казаното ще си остане тук… трябва да остане… само между нас двамата. Но аз трябва да зная истината.

— Амнистия ли ми предлагате? — Гласът на Майлс беше нисък, заплашителен. Той чуваше как бие сърцето му.

— Ако е необходимо — отговори Илян съвсем спокойно.

Майлс не можеше да стисне юмруци, нито дори да ги почувства, но размърда пръстите на краката си. Задушаваше се от ярост. Стаята се завъртя пред очите му. Той отвори уста да си поеме дъх.

— Ти… подлец… копеле мръсно! Ти се осмеляваш да ме наречеш крадец… — Майлс изрита завивките. Мониторът забибипка. Ръцете му бяха безполезни тежести, провиснали от раменете. — Като че ли ще ми даде сърце да открадна от Бараяр. Като че ли мога да открадна от собствената си смърт!… — Той провеси крака, напъна коремните си мускули, изправи се и зашеметен, почти в безсъзнание, политна напред. Нямаше ръце да се хване за нещо и да се задържи.

Илян скочи и го хвана преди да си разбие главата на пода.

— Какво правиш, момче?

Самият Майлс не беше сигурен какво иска да направи.

— Какво правите с моя пациент? — извика пребледнял военният лекар от прага и се втурна в стаята. — Този човек преди малко претърпя сериозна операция!

Лекарят беше изплашен и разгневен. Дотичалият след него санитар беше само изплашен. Опита се да спре лекаря — хвана го за ръцете и прошепна:

— Това е шефът на Сигурността, Илян!

— Зная кой е. Не ме интересува, дори да е духът на император Дорка. Няма да му позволя да върши своята… работа тук. — Лекарят погледна смело Илян. — Можете да проведете разпита си или както го наричате в собствения си проклет кабинет. В моята болница такива работи не разрешавам. Засега никой няма право на достъп до него!

Илян го погледна отначало объркан, след това разгневен.

— Аз не исках да…

Майлс мигновено прецени създалото се положение и артистично изпищя. Жалко, че точно сега не можеше да разпери ръце или да се хване за сърцето.

— Хубава сценка, а? — прошепна той в ухото на Илян, усмихна се злобно през стиснати зъби и се отпусна в ръцете му. Тялото му се разтърси от конвулсии, студената пот на челото му беше съвсем истинска.

Илян се намръщи, но внимателно го положи на леглото.

— Няма нищо — изфъфли Майлс на доктора. — Всичко е наред. Аз само… само… — „Се разстроих“ не изглеждаше убедително обяснение. Беше почувствал за момент, че главата му ще се пръсне. — Няма значение. — Чувстваше се ужасно объркан. Илян, когото познаваше от съвсем малък и смяташе, че се ползва с пълното му доверие, иначе защо го беше изпращал на такива отговорни самостоятелни акции… да си помисли такова нещо! Беше горд с доверието, оказано му още като млад офицер, когато изпълняваше самостоятелно тайни операции без никакъв контрол… Възможно ли бе цялата му кариера досега да не е била нужна на Империята, да е била само с цел да се държи настрана опасното, сакато паленце Вор? Присвояване на държавни средства! Какво грозно обвинение! Какво петно върху неговата чест и ум! Сякаш той не знаеше откъде идват държавните пари и на каква цена!

Ужасният гняв премина в също толкова ужасна депресия. Сърцето го заболя. Чувстваше се опозорен. Възможно ли бе Илян… Илян! Да, възможно беше. Илян нямаше да дойде тук, ако наистина не беше разтревожен, че обвинението може да се окаже вярно. За своя изненада Майлс откри, че тихо плаче. Проклети успокоителни!

Илян го гледаше разтревожен.

— По един или по друг начин, Майлс, аз трябва да защитя направените от теб разходи… които са разходи на моята служба… утре.

— Предпочитам да се изправя пред военен съд.

Илян стисна устни.

— Ще дойда утре следобед. Когато си се наспал. Може би тогава ще бъдеш по-разумен.

Докторът се засуети над него, натъпка го с още лекарства и излезе. Майлс бавно обърна лице към стената — не да спи, а да си спомни.