Градината на пеперудите

III

Инара гали с пръсти тъжния малък дракон. Една от коричките на раните ѝ се закачва за гривата му и се обелва.

Виктор разменя погледи с партньора си.

— Грабвай сакото — отсича той и се оттласква от масата.

— Какво?

— Ще се повозим.

— Какво? — промърморва Едисън.

Момичето не задава никакви въпроси, взема сакото му и го облича. Малкият син дракон остава в ръката ѝ.

Виктор ги повежда към гаража и отваря предната дясна врата за Инара. Тя гледа колата известно време — устните ѝ са изкривени, но агентът не би нарекъл гримасата ѝ усмивка.

— Нещо не е наред ли?

— Освен дотук, до болницата и вероятно от Ню Йорк до Градината, не съм се возила на кола, откакто онова такси ме откара при баба.

— Тогава разбираш защо не ти предлагам да караш.

Устните ѝ трепват. Безгрижният смях и леката атмосфера, която най-накрая бяха постигнали в стаята, вече ги няма, изчезнали са въпреки усилията им.

— Има ли причина да седна отзад? — недоволства Едисън.

— Искаш ли да ти измисля? — предизвиква го Виктор.

— Добре, но аз ще избера музиката.

— Не.

Момичето вдига вежда и Виктор се смръщва.

— Той обича кънтри.

— Моля те, не го оставяй да избира — закачливо подмята тя, докато сяда. Агентът се засмива и я изчаква да си прибере краката, преди да затвори вратата.

— Къде ще ходим? — пита Едисън, докато с партньора му отиват от другата страна на колата.

— Първо за кафе, след това ще заведем Инара до болницата.

— За да нагледа момичетата?

— И заради това.

Едисън извърта очи и се отказва да спори, а после се настанява на задната седалка.

Когато пристигат в болницата с кафета в ръце и чай за Инара, цялата сграда е заобиколена от новинарски коли и зяпачи. Онази част от Виктор, която върши тази работа от толкова дълго, се чуди дали всеки родител, който някога е губил момиче между шестнайсет и осемнайсет години, не е излязъл със свещ и увеличена снимка, надявайки се на най-доброто или дори може би на най-лошото, стига кошмарът с неведението най-накрая да приключи. Някои се взират в мобилните си телефони и чакат обаждане. За много от тях то никога няма да дойде.

— Стаите на момичетата охраняват ли се? — пита Инара, като извръща поглед от прозореца и разпуска коса около лицето си, за да се скрие още повече.

— Да, има охранители пред вратите. — Агентът присвива очи към спешния вход, за да види дали не може да я вкара от там, но пространството отпред е заето от четири линейки, около които кипи дейност.

— Мога да мина покрай няколко репортери, щом се налага. Едва ли очакват да говоря.

— Някога гледала ли си новини, докато живееше в града?

— От време на време ги хващахме в „Такис“, когато си вземахме храна — отвръща тя и свива рамене. — Нямахме телевизор и апаратите на повечето хора, с които се събирахме, бяха свързани с конзоли за игри или с дивиди плейъри. Защо?

— Защото журналистите всъщност очакват да говориш, макар и да знаят, че не ти е позволено. Ще ти пъхат микрофони в лицето, ще ти задават лични въпроси без капка състрадание и ще споделят отговорите с всеки, който иска да ги чуе.

— Значи… са като ФБР?

— Първо Хитлер, сега и репортерите — обажда се Едисън. — Трогнат съм, че имаш такова високо мнение за нас.

— Очевидно не знам достатъчно за репортерите, че да ги смятам за агресивни, така че няма как да съм наясно колко са ужасни.

— Ако нямаш нищо против да минеш през тях, можем да влизаме — намесва се Виктор, преди и двамата да добавят нещо друго. Паркира колата и заобикаля, за да отвори вратата на Инара. — Ще викат — предупреждава я той. — Ще викат силно в лицето ти и навсякъде ще има камери и светкавици. Ще има родители, които ще те питат за дъщерите си, ще искат да знаят дали си ги виждала. Ще има и хора, които ще те обиждат.

— Ще ме обиждат?

— Винаги се появяват и такива, които смятат, че жертвите са си го заслужили — обяснява той. — Те са идиоти, но често са гръмогласни. Разбира се, че не сте си го заслужили. Никой не заслужава да бъде отвлечен, изнасилен или убит, но така или иначе ще ти го кажат, защото го вярват, или защото искат да получат няколко секунди внимание, а тъй като защитаваме свободата на словото, не можем да направим нищо срещу тях.

— Май така съм свикнала с ужасите в Градината, че съм забравила колко гаден може да е външният свят.

Би дал всичко, за да ѝ каже, че не е вярно.

Но е така, затова замълчава.

Излизат от гаража и поемат към главния вход, като агентите вървят от двете страни на момичето, за да я пазят. Светлините и звуците стават истерични. Инара не им обръща внимание, излъчва строгост и достойнство, гледа право напред и отказва дори да чуе въпросите, камо ли да им отговаря. Поставени са барикади, охранявани от местни полицаи, държащи тълпата далеч от пътеката към болницата. Преградите стигат почти до вратата, но внезапно една находчива жена пропълзява под тях и се промъква между краката на полицаите, докато кабелът на микрофона ѝ се влачи след нея.

— Как се казвате? Една от жертвите ли сте? — пита тя и маха с микрофона пред себе си.

Момичето не отговаря, дори не я поглежда, а Виктор дава знак на полицая да отведе жената.

— При подобна трагедия дължите на обществеността цялата история!

Пръстът на Инара продължава да гали малкия син дракон, но тя се обръща и поглежда репортерката, бореща се с полицая, който я е хванал за ръцете.

— Мисля, че ако всъщност знаехте нещо за случая, който твърдите, че отразявате — спокойно отвръща тя, — щяхте да проявите здрав разум и да не си въобразявате, че ви дължа каквото и да било. — Кима към полицая и продължава да върви към плъзгащите се врати. Съпровождат я викове, хората най-близо до вратата питат за изчезнали момичета, но всичко се превръща в глух тътен, след като вратата се затваря зад гърбовете им.

Едисън широко се усмихва на момичето.

— Очаквах да я пратиш по дяволите.

— Мина ми през ума — признава тя. — След това осъзнах, че и вие ще се озовете в кадъра, а не искам майката на Хановериан да му измие ушите със сапун, след като е трябвало да чуе такъв мръсен език.

— Да, да, хайде, деца.

В болницата има значително полицейско присъствие, дори главното фоайе е претъпкано с агенти на ФБР, областната полиция, представители на различни полицейски управления и службите за закрила на детето. Всички говорят по телефона и тракат на лаптопите или таблетите си. Онези, които не са заети с джаджите си, се занимават с нещо далеч по-трудно — семействата.

Докато Едисън изхвърля празните чаши в коша до вратата, Виктор махва на третия член на екипа, седнал до двойка на около трийсет и пет години. Рамирес кимва, но не сваля ръката си от раменете на изтощената жена до нея.

— Инара, това е…

— Агент Рамирес — довършва Инара вместо него. — Срещнахме се, преди да ме откарат. Обеща да се погрижи лекарите да не се държат като задници.

Виктор примигва.

Рамирес се усмихва.

— Да не бъдат арогантни — поправя я тя. — Обещах да не им позволявам да бъдат арогантни. Струва ми се, че тогава се казваше Мая.

— Бях. И съм. — Тя поклаща глава. — Сложно е.

— Това са родителите на Кийли — казва Рамирес и махва към двойката.

— Не спира да пита за теб — обажда се бащата на Кийли. Пребледнял е и очите му са зачервени, но ѝ подава ръка. Инара протяга собствените си обгорени и порязани длани в жест на безмълвно извинение. — Разбрах, че си я защитавала, след като се е озовала там.

— Опитах се — увърта момичето. — Определено изкара лош късмет, че изобщо попадна там, но поне не остана дълго.

— Искаме да я преместят в самостоятелна стая — добавя съпругата през сълзи. Стиска раница с котенце и пакет с носни кърпички. — Толкова е малка, а въпросите, които лекарите ѝ задават, са прекалено лични. — Жената замлъква и вдига кърпичка към лицето си, а съпругът ѝ продължава:

— Изпадна в паника. Каза, че ако не можеш да дойдеш, иска да е с… с…

— Данел и Блис?

— Да. Аз не… не разбирам защо тя.

— Много ѝ се струпа — деликатно им обяснява Инара. — Плашещо е. Кийли не прекара много време в Градината, но през тези няколко дни не беше сама. Утешително е да си с хора, които знаят точно през какво си преминал. Ще се оправи. — Поглежда към дракона в ръката си. — Не че не е на седмото небе да ви види. Ужасно ѝ липсвахте. Но да е сама в стая точно сега… вероятно ще изпадне в паника. Просто бъдете търпеливи с нея.

— Какво сториха на малкото ни момиченце?

— Тя ще ви разкаже със свои думи. Просто бъдете търпеливи с нея — повтаря Инара. — Съжалявам, знам, че сигурно имате милион въпроси и тревоги, но наистина трябва да отида да нагледам останалите, включително и Кийли.

— Да, да, разбира се. — Бащата на Кийли прочиства гърло няколко пъти. — Благодаря, че си ѝ помогнала.

Съпругата му става и прегръща стреснатото момиче, което хвърля тревожен поглед на Виктор. След като агентът не предприема нищо, за да ѝ помогне, тя се намръщва и внимателно се освобождава от ръцете на жената.

— Колко още родители има? — промърморва Инара, докато се отдалечават.

— Семействата на половината от оцелелите са тук и още няколко пътуват насам — отвръща Рамирес, като подтичва, за да ги настигне до асансьорите. — Още не са уведомили родителите на мъртвите момичета. Искат да са напълно сигурни, че са разпознати.

— Това е добре.

— Агент Рамирес! — чува се рязък вик, последван от тракане на токчета по плочките. Виктор простенва. Замалко да минат незабелязано.

Виктор се обръща заедно с партньора си и се изправя лице в лице с приближаващата жена. Инара продължава да се взира в екрана над асансьора и да следи сменящите се цифри.

Сенатор Кингсли е елегантна дама, прехвърлила петдесетте. Черната ѝ коса е подредена в прическа, придаваща на лицето ѝ мекота, която е в пълен разрез с яростното ѝ изражение. Все още изглежда свежа, макар че е в болницата от предната вечер. Изрядният ѝ червен костюм изглежда ослепително на фона на тъмната ѝ кожа, а малката значка с американското знаме на ревера ѝ е буквално удавена в цвета му.

— Значи това е тя? — пита сенаторът, когато се спира пред тях. — Това е момичето, което криете?

— Разпитваме я, сенаторе, не я крием — хладно отвръща Виктор. Посяга да хване Инара за рамото и внимателно, но решително я обръща.

Очите на Инара шарят по тялото на жената. Устните ѝ се извиват в усмивка, която е толкова очевидно фалшива, че агентът примигва.

— Вие трябва да сте майката на Равена.

— Името ѝ — нервно отговаря сенаторът — е Патрис.

— Беше — съгласява се Инара. — И ще бъде. Точно в момента продължава да е Равена. Външният свят все още не е реален.

— И какво, по дяволите, означава това?

Усмивката изчезва. Палецът на Инара гали тъжния дракон. След миг момичето изправя гръб и поглежда жената в очите.

— Означава, че вие сте прекалено реална и засега няма да може да ви понесе. През последните два дни преживя много. Толкова дълго сме живели в нечия чужда извратена фантазия, че вече не знаем как да бъдем истински. И това ще мине след време, но вашата реалност е много… — Тя поглежда към групата криминолози и служители, които се навъртат на почтително разстояние. — Много публична — изрича тя накрая. — Ако се отървете от антуража, може би ще ѝ е по-лесно.

— Опитваме се да разследваме случая.

— Това не е ли работа на ФБР?

Сенаторът се взира в нея.

— Тя ми е дъщеря. Няма да седя и да гледам.

— Като всички останали родители?

Виктор пак примигва.

— Вие защитавате законите, сенаторе. Понякога това означава да отстъпите и да оставите законите да работят.

Едисън се извърта, за да повика асансьора. Виктор долавя как раменете му се тресат.

Но Инара още не е приключила.

— Понякога означава да бъдете майка или сенатор, но не и двете едновременно. Мисля, че тя би искала да види майка си, но след всичко, което е преживяла, наред с приспособяването, което ѝ предстои, не мисля, че в момента може да понесе сенатора. А сега моля да ни извините, но трябва да нагледаме Равена и останалите. — Асансьорът пристига и Инара влиза веднага щом вратите се отварят. Рамирес и Едисън я следват.

Виктор им дава знак, че ще се присъедини по-късно. Сенаторът може да е останала без думи след речта на Инара, но безмълвието никога не продължава дълго. Така и става.

— Информираха ме, че онази жена, Лорейн, е съучастничка в стореното на дъщеря ми. Обещавам ви, агент, че ако дочуя и най-малкия намек за участието на това момиче в престъплението, ще стоваря цялата тежест…

— Сенаторе. Ако искате да разберете какво се е случило на дъщеря ви, ако искате да стигнете до истината, трябва да ни оставите да си свършим работата. — Той се протяга и я докосва по лакътя. — Имам дъщеря, която е почти на годините на Патрис. Гарантирам ви, че приемам този случай изключително сериозно. Тези невероятни млади жени са минали през ада и ще им отдам заслуженото, като положа всички усилия, но вие трябва да отстъпите.

— Наистина ли можете? — опърничаво пита тя.

— Надявам се никога да не разбера докъде се простират границите на възможностите ми.

— Бог да ви е на помощ, агент, ако се издъните.

Виктор я гледа как се отдалечава, след това вика асансьора. Докато го чака, я вижда как се връща при хората си, раздава заповеди и задава въпроси, а по-младите ѝ сътрудници се напъват да отговарят. По-възрастните са по-спокойни, не толкова напрегнати.

Качва се на четвъртия етаж и пристъпва в тишината, коренно различаваща се от трескавата атмосфера в претъпканото фоайе. Другите го чакат. Лекари и сестри разговарят в ъгъла, но заради присъствието на въоръжената охрана край вратите са снижили гласове.

Една от сестрите маха на Рамирес.

— Пак ли искате да говорите с момичетата?

— Водим друг човек, който трябва да ги види. — Тя сочи към момичето и сестрата проследява жеста ѝ с ведра усмивка.

— А, да. Помня те. Как са ръцете ти? — Инара ги протяга, за да може сестрата да ги прегледа.

— Шевовете са чисти, няма отоци — мърмори тя. — Това е добре. Да не белиш коричките на по-дребните рани?

— Малко.

— Е, не го прави повече. Нали искаш да заздравеят? Нека ги превържа за всеки случай.

След броени минути ръцете ѝ отново са увити в марли, които са внимателно облепени около пръстите ѝ, за да може да си служи с тях. Щом сестрата отнася принадлежностите си, момичето набързо проверява по-безобидните наранявания по тялото и ръцете си.

— Изглеждаш добре, миличка — заключава жената и обгръща рамото ѝ с длан.

— Агент, вече можете да я водите.

Момичето отдава чест, което кара сестрата усмихнато да ѝ махне.

Когато тръгват към първата врата, Инара дълбоко си поема дъх и изважда синия дракон за кураж.

— Не мога да си представя какво ще е настроението — признава тя.

Виктор я тупва по рамото.

— Влез и разбери.

Областният полицай, който стои на пост, нервно се раздвижва.

— Всички са през две врати от тук.

— Всички? — изстрелва Едисън.

— Те настояха.

— „Те“ пострадалите млади жени ли са?

— Да, сър. — Сваля си шапката и се почесва по разчорлената руса коса. — Една от тях ме наруга така, както не са ме ругали и при арести на наркопласьори.

— Вероятно Блис — промърморва Инара. Вместо да спори с мъжа, тя направо тръгва по коридора, подминава две врати, следвана с малко закъснение от тримата агенти, и се обръща към полицая на пост. — Може ли да вляза?

Той хвърля поглед към агентите, които кимват.

— Да, госпожо.

Макар думите и гласовете да са неразпознаваеми, през стената се долавя разговор, който секва веднага, щом вратата се отваря. Глъчката обаче се подновява, след като обитателите на стаята виждат момичето.

— Мая! — Черно-бяла хала с нощница, разтворена отзад, се втурва право в прегръдките на приятелката си.

— Къде беше, по дяволите?

— Здрасти, Блис. — Инара потупва разбърканите черни къдрици на по-ниското момиче и се оглежда из стаята. За две легла е, но в нея някак са се озовали четири. Всички ранени, които могат да ходят, са се събрали при по-сериозно ранените, държат ги за ръце или ги прегръщат. Няколко по-смели родители седят на твърди столове до леглата, но повечето са се скупчили край стената в дъното и разговарят помежду си, докато наглеждат дъщерите си. Усмихнатият Виктор се обляга на стената и наблюдава как най-мъничката сянка пропълзява под две от леглата, за да си проправи път между двете млади жени. Нежната усмивка на Инара го радва, както и привързаността, с която притиска детето към себе си.

— Здрасти, Кийли. Запознах се с родителите ти.

— Мисля, че ги нараних — шепне Кийли, но Инара клати глава.

— Просто са уплашени. Бъди търпелива с тях и със себе си.

Виктор и партньорите му се навъртат край вратата почти час, гледат как младите жени се смеят и си разменят шеги и обиди, как се утешават взаимно, ако някоя избухне в сълзи. Въпреки че очевидно ѝ е неприятно, Инара им позволява да я представят на родителите си. Изслушва ги търпеливо, докато разказват как са търсели дъщерите си, как никога не са спирали да се надяват. Единственото, което издава цинизма ѝ, е извитата вежда, която кара Данел да се кикоти толкова силно, че алармата на монитора за измерване на сърдечната ѝ честота се задейства.

Разпознава Равена — тя е по-млада версия на майка си — и внимателно проследява краткия им разговор. Ще му се да може да чуе поне част от него. Почти целият крак на дъщерята на сенатора е превързан. Спомня си, че Равена е танцьорката. Докато Инара внимателно докосва бинтовете ѝ, Виктор се чуди как нараняванията ѝ ще се отразят на всичко останало.

Разпознава и някои от другите Пеперуди от историите ѝ. За останалите се вслушва в имената, с които се наричат, опитва се да ги свърже с момичетата. С изключение на Кийли, която така и не бе получила ново, никоя не използва истинското си име. Все още произнасят тези, дадени им в Градината, мислят чрез тях и агентът вижда как всеки път, когато това се случи, родителите трепват. Инара бе казала, че понякога е по-лесно да забравиш, и Виктор за първи път се чуди дали някоя от тях наистина е забравила преживяното. Или може би Инара е права и момичетата все още не са готови за реалността. Изкушава се да остане по-дълго, да се порадва на гледката, да прогони част от ужаса от последните няколко дни, но не може да се отпусне напълно. Инара трябва да види още, да им разкаже още.

Имат нужда да знаят повече.

Агентът поглежда към китката си, за да провери колко е часът, и Инара веднага се втренчва в него с въпрос, който няма нужда да бъде изричан.

Виктор кимва. Момичето въздъхва и затваря очи за миг, за да събере сили. След това започва да уверява всички, че пак ще дойде. Почти стига до вратата, когато Блис я сграбчва за ръката.

— Колко им каза? — безцеремонно пита тя.

— Повечето важни неща.

— А те какво ти казаха?

— Ейвъри е мъртъв. Градинаря вероятно ще оживее и ще бъде изправен пред съда.

— Значи всички ще трябва да говорим.

— Време е. Мисли по следния начин — ще е по-лесно да го споделиш с ФБР, отколкото с родителите си.

Блис прави гримаса.

— Родителите ѝ пътуват насам — шепне Рамирес на Виктор. — Прелитат през Атлантическия океан от новото преподавателско назначение на баща ѝ в Париж. Трудно е да се каже дали са се отказали да я търсят, или е трябвало да постъпят така, както е било най-добре за децата, които са им останали. Изражението на Блис ясно показва, че не е склонна да ги разбере.

Инара прегръща Кийли за последно и излиза от стаята с Виктор и Едисън. Рамирес остава, за да поговори с родителите. Минават покрай няколко охранявани празни помещения, в които би трябвало да се намират момичетата, сетне подминават още незаети стаи, които служат като буфер между Пеперудите и пациентите в далечния край на коридора.

Когато спират, Едисън поглежда през малкия прозорец на вратата и хвърля въпросителен поглед към партньора си. Виктор само кимва.

— Ще изчакам тук — оповестява по-младият мъж.

Виктор пуска момичето да влезе и внимателно затваря вратата след себе си. Мъжът в леглото е свързан с огромен брой машини, до една издаващи тихи звуци в собствен ритъм и регистър. Тръбичка в носа му осигурява кислород, наблизо е поставен и набор за интубация, защото има голяма вероятност да се наложи да бъде използван. Превръзките скриват по-голямата част от това, което не е покрито с одеялото, на места се виждат бинтове, на други — лъщящи мехлеми и синтетични материи, които би трябвало да изтеглят топлината от изгарянията и да предпазват от инфекции. Изгаряния има и отстрани на черепа му, където кожата е обезцветена и набъбнала от мехури. Момичето се взира в него с широко отворени очи, краката ѝ са залепнали на метър от вратата.

— Казва се Джефри Макинтош — тихо ѝ съобщава Виктор. — Вече не е Градинаря. Има име и множество обезобразяващи наранявания и никога повече няма да бъде богът на Градината. Никога. Казва се Джефри Макинтош и ще бъде изправен пред съда за всичко, което е направил. Този човек вече не може да нарани никого.

— Ами Елинор? Съпругата му? — прошепва Инара.

— В съседната стая е, за да следят сърцето ѝ. Припаднала е в къщата. Доколкото знаем, е била в пълно неведение за случващото се.

— А Лорейн?

— През няколко стаи е. Разпитват я, за да се разбере до каква степен може да бъде обвинена за съучастието ѝ. Ще се проведат множество психологически експертизи, преди да бъде взето решение.

Виктор долавя как устните ѝ беззвучно произнасят името, но тя не пита. Отпуска се на един от твърдите столове до стената и се привежда напред, за да разгледа по-добре изпадналия в безсъзнание мъж.

— Никога не го бяхме виждали толкова гневен — промълвява Инара едва чуто. — Дори и след всичките вреди, които Ейвъри бе причинил. Беше бесен.

Агентът ѝ протяга ръка и се изненадва, когато момичето я поема. Усеща триенето на бинта по кожата си.

— Никога не го бяхме виждали такъв.

Тримата стояха в далечния край на Градината, намиращ се най-близо до вратата, а Градинаря очевидно бе превъртял. Крещеше на Дезмънд, там беше и Ейвъри, който изглеждаше ужасно самодоволен. Предполагам, че усещаше как баща му вече не е толкова разстроен заради Кийли.

Вместо да се приближа, разгледах участъка от Градината, който можех да видя. Веднага ми стана ясно, че бяха влизали хора. Забелязах следи от обувки в пясъка, част от растенията бяха стъпкани. Някой дори бе изхвърлил обвивка от дъвка на брега на потока. Дали полицаите не са били особено мнителни? Дали Градинаря им бе дал обяснение, което им се бе сторило достоверно?

— Пропорциите — прошепна Блис. — Ако е спуснал всички стени, може да не са се усетили, че има коридори. Преградите минават и от двете страни на главния вход.

Значи може да са проверили, но да не са ни намерили.

Дезмънд наистина се бе обадил.

Сърцето ме болеше, защото исках да се гордея с него, но си мислех единствено: „Най-накрая, крайно време беше“. Знаеше, че сме отвлечени, малтретирани, убивани и излагани във витрини, но това не му стигаше. Поне изнасиленото и пребито дванайсетгодишно момиче най-сетне го разтърси достатъчно.

— Това е нередно! — извика той, когато най-накрая баща му си пое дъх. — Нередно е да ги отвличаш, нередно е да ги държиш тук, нередно е да ги убиваш!

— Не ти решаваш!

— Напротив! Защото е незаконно!

Баща му го зашлеви толкова силно, че Дезмънд се олюля и падна.

— Това е моят дом, моята Градина. Тук аз съм законът и ти го погази.

Ейвъри, който се смееше като малко момче на Коледа, изчезна, но много бързо се върна с бамбукова пръчка, вероятна същата, с която го бяха били предния ден.

Сериозно, пръчка. Кой, по дяволите, бие порасналите си деца с пръчка? Изобщо кой бие деца с пръчка, на каквато и възраст да са? Ейвъри обаче подаде пръчката на баща си и прикова по-малкия си брат към земята, като разкъса дрехите му и оголи част от гърба и задника му.

— За твое добро е, Дезмънд — каза Градинаря, докато запретваше ръкави. Дезмънд се бореше, но Ейвъри затисна и главата му.

Бях притиснала лицето на Кийли към корема си, за да не вижда случващото се. Стоях и гледах как Градинаря бие сина си с пръчка. Тя оставяше алени следи, които бързо се подуваха, а Ейвъри, този извратен изрод, се наслаждаваше на всеки удар. Дезмънд продължаваше да се бори, но не викаше, въпреки че сигурно много го болеше. Градинаря броеше ударите на глас и след двайсетия запрати бамбуковата пръчка надалеч.

Радостта на Ейвъри се изпари.

— Това ли беше? — възкликна той. — Удари ме толкова пъти само задето жигосах кучката!

Допрях ръка до бедрото си и почувствах грубия белег, останал от въпросното жигосване. Дали двайсет удара бяха достатъчно наказание?

— Ейвъри, не се бъркай.

— Не! Той можеше да вкара и двама ни в затвора, дори да ни прати на електрическия стол, а му се разминава с двайсет удара? — Ейвъри блъсна брат си на пясъчната пътека и стана. — Замалко да разруши всичко, което си създал през последните трийсет години. Обърна гръб на синовния си дълг. Обърна гръб на теб!

— Ейвъри, казах ти…

Ейвъри извади нещо от колана си и изведнъж вече нямаше значение какво му бе казал баща му. Синът владееше положението.

Оръжието наруши равновесието на силите.

— Даде му всичко! — викаше Ейвъри, насочил пистолета към брат си. — Безценният ти Дезмънд, който не си е мръднал пръста, за да ти помогне да създадеш Градината, но въпреки всичко дяволски се гордееше с него. „Пеперудите го харесват“, „Той не ги наранява“, „Той ги разбира по-добре“. На кого му пука? И аз съм ти син, при това първороден. С мен трябва да се гордееш.

Баща му вдигна ръце, взрян в дулото.

— Ейвъри, винаги съм се гордял с теб…

— Не, ти се страхуваш от мен. Дори и аз виждам разликата, татко.

— Ейвъри, моля те, свали оръжието. Тук не му е мястото.

— Тук не му е мястото — изсумтя Ейвъри. — Повтаряш същото за всичко, което искам!

Дезмънд се преобърна по гръб и издаде болезнен гърлен стон, след което се подпря на лакти.

Пистолетът гръмна.

Дезмънд извика и падна на пътеката. По разкъсаната му риза се появиха кървави петна, избили от гърдите му. Градинаря се втурна към него с плач и оръжието произведе втори изстрел. Градинаря падна на колене и се хвана за торса.

Бутнах Кийли към Данел и накарах и двете да се скрият зад един голям камък.

— Останете тук — просъсках им.

Блис ме сграбчи за ръката.

— Струва ли си?

— Вероятно не — признах. — Но той все пак се обади.

Тя тъжно поклати глава и ме пусна, а аз се втурнах напред. Почти бях стигнала до Дезмънд, когато Ейвъри ме сграбчи за косата, яростно ме дръпна и ме събори.

— А, ето я и самата кучка, малката кралица на Градината. — Удари ме толкова силно с пистолета, че ушите ми запищяха, а бузата ми се сцепи. Хвърли оръжието, изрита ме, за да застана на колене, и започна да си разкопчава колана. — Е, вече аз съм кралят на Градината, така че по-добре се научи да показваш уважение.

— Само го доближи до устата ми и ще го отхапя — изръмжах и чух тържествуващия възглас на Блис иззад камъка.

Ейвъри отново ме удари, после пак, но когато вдигна ръка, за да го направи за пореден път, гласът на Назира го спря.

— Чувам сирени!

Аз самата не чувах нищо, защото ушите ми пищяха, но и други момичета потвърдиха. Не бях сигурна дали се опитват да му отклонят вниманието, или сирените бяха истински.

Ейвъри ме пусна и побягна през Градината към пътеката, която водеше до върха на скалата, за да провери сам. Пропълзях при Дезмънд, който се опитваше да притиска гърдите си с една ръка. Отместих я и на свой ред притиснах раната. Топлата му лепкава кръв извираше на тласъци изпод дланта ми.

— Моля те, не умирай — прошепнах.

Той немощно стисна ръката ми, но не се опита да отговори.

Градинаря простена и се довлече от другата страна на сина си.

— Дезмънд! Дезмънд, отговори ми!

Светлозелените му очи — същите като на баща му — се отвориха.

— Единственият начин да ги защитиш от него е да ги пуснеш — промълви Дезмънд задъхано. Лицето му лъщеше от пот. — Ще ги избие всичките, и то така, че да се мъчат всяка секунда.

— Просто остани в съзнание, Дезмънд — умоляваше го баща му. — Ще те закараме в болницата и ще решим проблема. Мая, притискай!

Не бях спряла да го правя.

Но сега вече чувах сирените.

Ейвъри изруга и скочи от върха на скалата, а момичетата се втурнаха към трима ни и ни обградиха. Вероятно решиха, че Градинаря и Дезмънд са по-малкото зло от Ейвъри, който си бе изгубил разсъдъка. Дори Лорейн се държеше за нас и никой не се опита да я отпъди. Блис взе пистолета с треперещи ръце, но не откъсваше очи от Ейвъри.

А сирените ехтяха все по-силно.

— Не знам защо се върнаха — прошепва тя, стиснала с всички сили ръката му. — Нали първия път не бяха намерили нищо? Иначе Градинаря нямаше да вдигне стените.

— Един от полицаите в участъка е проверил имената, които Дезмънд му е дал по телефона. Разпознали са Кийли, защото е била изчезнала съвсем наскоро, но когато проверили и другите, излезли стари разследвания на ФБР. Началникът се свърза с нас и се срещнахме в областния участък. Касиди Лорънс например. Изчезнала е преди почти седем години в Кънектикът. Нямало е причина да бъде асоциирана с Кийли, освен ако наистина не е имало връзка между двете.

— Значи до известна степен Лионет е причината да ни намерят? — пита Инара и се усмихва.

— Да, така е.

Седят мълчаливо няколко минути, наблюдавайки как мъжът в леглото вдишва и издишва.

— Инара.

— Краят на историята.

— Да се надяваме, че ще е последната трудност, която ще поискам да преодолееш.

— Докато не ме накараш да свидетелствам в съда — изтъкна тя.

— Наистина съжалявам, но какво се случи след това?

Шибаната Сирват.

Градинаря извади дистанционното от джоба си и натисна поредица от бутони.

— Сирват, моля те, иди в стаята точно до входа и донеси кърпи и маркуч.

— Онази до Зара? — попита тя.

— Да, същата.

На лицето ѝ бавно се разля усмивка и тя се завъртя през смях.

Сирват се намираше в Градината от година и половина и откакто я познавах, винаги се държеше като самотница и беше някак… особена.

Градинаря нагласи колана си така, че да спре кръвта от раната в торса си, погали косата на сина си и му каза да не губи съзнание, задаваше му въпроси и го молеше да отговаря. Дез стискаше ръката ми и все още дишаше, но не се опитваше да говори и ми си струваше, че така е по-добре.

— Когато го увием в кърпите, ще ни позволиш да го изнесем през главния вход? — попитах.

Градинаря ме погледна празно, сякаш бях прозрачна. Дори и в онзи момент претегляше кое е по-важно за него — Пеперудите или синът му. Накрая кимна. Тогава долових миризмата и замръзнах.

Данел беше следващата, която я усети, и сбърчи нос.

— Какво е това?

— Формалдехид — просъсках. — Трябва да се отдалечим от онази стая!

— Каква стая?

Градинаря пребледня още повече.

— Без въпроси, дами, хайде.

Трябваше да извлечем Дезмънд по пясъка, а Градинаря се клатушкаше след нас. Прегазихме водопада и се струпахме в пещерата, като всеки, който се опитваше да мине покрай него и да остане сух, беше блъскан вътре от Блис. Въпреки тътена на водата чухме Сирват да се смее и тогава.

Инара поклаща глава.

— Не знам как да опиша експлозията — казва му тя. — Беше масивна, шумът и горещината бяха толкова силни. Няколко камъка се отчупиха от върха на скалата, но самата тя не се срути, както се боях, че ще стане. Навсякъде имаше огън и стъкла, а пръскачките се изливаха в потока. През разбития покрив влезе въздух и пламъците се издигнаха нагоре. Димът излизаше навън заедно с истинските пеперуди, но въпреки това се носеше толкова гъст пушек, че едвам дишахме. Трябваше да се измъкнем.

— През потока ли минахте?

— Докато стигнем до езерото. Много лошо си порязахме краката на стъклата, но огънят се разпространяваше и водата ни се струваше като по-добрата опция. Половината Градина беше обхваната от огромен пожар. Попитах Градинаря… — Момичето преглъща с мъка и поглежда мъжа в леглото. — Попитах господин Макинтош дали има авариен изход, някакъв друг път навън, но той каза… че никога не си е представял нещо подобно да се случи.

Инара извива ръката си, докато с другата вече може да бръкне под превръзките и да докосне коричките на раните си. Виктор внимателно я отмества.

Пламъците се разпространяваха толкова бързо. Стъклата над главите ни се чупеха и парчетата се посипваха върху нас. Уила се предпази от едно, но не успя да избяга от друго, което разцепи главата ѝ почти на две. Отвъд стъклото виждахме пламъците, които унищожаваха външния парник. Градинаря поклати глава и се облегна на Хейли.

— Ако обхване и стаята с торовете, ще има втора експлозия — предупреди той, кашляйки.

Повечето момичета вече плачеха.

Опитах се да измисля някакъв изход, за да не останем в този капан и да загинем.

— Скалата — обадих се. — Ако разбием част от стъклената стена, можем да се качим на покрива над стаите.

— И какво, да се плъзнем по стъклата към външния парник? — промълви Блис. — И да си счупим глезените, краката и гръбнаците, когато се приземим?

— Добре. Твой ред е да измислиш нещо.

— Нямам никаква шибана представа. Твой ред е.

Дезмънд се засмя и изохка.

Пиа изпищя. Обърнахме се и видяхме Ейвъри зад нея — обгорената му ръка, покрита с мехури, стискаше гърлото ѝ. От рамото му стърчеше парче стъкло, сажди и кръв се стичаха по бузите му. Той се засмя и захапа Пиа за шията, докато тя се бореше с него.

— Ейвъри, пусни я — простена Градинаря.

Въпреки грохота на пожара чухме как вратът ѝ се пречупи.

Ейвъри захвърли тялото настрани и секунда по-късно се олюля след силен пукот. Обърнах се и видях Блис, която бе вдигнала пистолета, здраво стъпила на земята. Стреля втори път. Ейвъри изрева от болка и се метна напред, но Блис изстреля още два патрона, докато той най-накрая не падна по лице в цветята.

Едно от по-големите дървета, чиито клони пламтяха, се пречупи близо до корените и със силно пращене се стовари върху стената. Стъклото се разби, металните рамки се огънаха под тежестта му и черният покрив между двете отделения на парника се срути под него. Виждахме външната градина през танцуващите пламъци.

— Все още не ми е хрумнало нищо — каза Блис, задавена от дима. — Наистина е твой ред да помислиш.

— Майната ти — промълвих аз и тя леко ми се ухили.

Закачих с глезена си коляното на Равена и я издърпах, за да заеме мястото ми до гърдите на Дезмънд. Опасявах се, че никак не подобряваме състоянието му с всичкото това местене, но не бих понесла поне да не опитам да го спася. Той бе опитал, макар и да се беше провалил. Ние също можехме да опитаме. Не исках Дезмънд да умира. Не и след като най-накрая ни бе дал шанс да живеем.

Изтичах до падналото дърво и разчистих по-големите парчета стъкло и нащърбените клони. Болката в ръцете ми беше изгаряща, но ако съществуваше и най-малка възможност да се измъкнем, трябваше да опитам. Тогава Гленис и Маренка ми се притекоха на помощ и дори Исра се присъедини към нас. Опитахме се да проправим пътека около дънера. Разчистихме от едната му страна, след това четирите започнахме да го бутаме и успяхме да го преместим достатъчно близо до външния парник.

Маренка издърпа парче стъкло от ръката ми и го хвърли.

— Мисля, че знам как да го пренесем.

— Да опитаме.

Тя вдигна Дезмънд за раменете и стисна китките му под мишниците си. Аз застанах между краката му и го хванах за коленете. Не беше красиво и със сигурност не беше лесно, но имахме право само на един опит.

Блис ни поведе, а Данел и Кийли вървяха след нея. Исра остана назад и разчистваше падащите парчета, а Градинаря я придружаваше. Не ѝ помагаше, защото наистина не можеше, но насърчаваше по-уплашените — или направо вцепенените — момичета да ни последват. Димът все повече се сгъстяваше и ни давеше. Край външния парник се мяркаха движещи се силуети и изведнъж в двуметровото стъкло, издигащо се от пода, се появи огромна пукнатина. Някой го удряше с брадва. Застинахме в очакване да видим дали ще влезе и след още няколко удара стъклото се счупи в центъра. Пожарникарят обра парчетата от рамката с тъпия край на брадвата и я покри с тежък сгънат брезент.

— Насам — извика той (или тя?) през маската.

Последваха го и други пожарникари, като двама от тях поеха Дезмънд от нас. Въздухът, който ни обгърна, не беше особено свеж, но представляваше първата глътка свобода, която вдишвахме след цяла вечност. Малкото момичета, които още не плачеха, избухнаха в сълзи, щом пристъпиха върху твърдата есенна трева и усетиха студа около себе си. Някои паднаха на колене, обзети от шок, и трябваше да бъдат влачени.

Опитах се да преброя главите, след като отнесоха Дезмънд, и видях, че Исра прави същото във външния парник. И двете се мъчехме да установим колко души бяхме изгубили, преди да стигнем дотук. След това се чу този… този… тътен и от една от стаите изригна нова експлозия. Последното, което видях, бе как Исра полита настрани в огнено кълбо. Три от момичетата още бяха вкопчени в нея, а Градинаря лежеше на земята, обхванат от пламъци. Опитах се да изтичам при момичетата, но един от пожарникарите ме сграбчи за китката и ме издърпа.

— Следват линейките, болницата, стаята, в която се срещнах с теб — въздъхва тя. — И това е. Цялата история.

— Не съвсем.

Инара затваря очи и поднася малкия син дракон към бузата си.

— Името ми.

— Градинаря вече има име. Твоето наистина ли е толкова ужасно?

Тя не отговаря.

Виктор става и подканва и нея да се изправи.

— Хайде. Трябва да видиш още нещо.

Момичето го следва извън стаята. Двамата минават покрай намръщения Едисън, който разговаря с един от криминолозите, и влизат в помещение от другата страна на коридора. Този път Виктор я отвежда до самото легло, преди Инара да види кой е в него, и когато това става, тя затаява дъх. Помътнелите от опиатите очи на Дезмънд бавно се отварят, но когато я вижда, лека усмивка изкривява устните му.

— Хей — прошепва той.

Момичето трябва да направи няколко опита, преди да успее да изрече каквото и да било.

— Хей.

— Съжалявам.

— Не… не, ти… ти постъпи правилно.

— Но трябваше да го направя много по-рано. — Дезмънд измъква ръка изпод одеялото. В кожата му е забита игла, залепена с лепенка.

Инара посяга към него, сякаш за да хване дланта му, но пръстите ѝ се свиват в юмрук, преди да я докоснат. Взира се в Дезмънд с леко отворена уста, долната ѝ устна трепери от шок.

Очите му бавно се затварят и момчето притихва. Дали припада, или заспива, може само да се гадае.

— Все още е слаб — тихо казва Виктор. — Чака го дълго възстановяване, но лекарите смятат, че е прескочил трапа.

— Ще живее ли? — прошепва Инара. В очите ѝ блясва влага, но сълзите не потичат. Скръства ръце пред себе си, стиснала малкия син дракон в едната си длан — инстинкт за самосъхранение, от който вече няма да се нуждае. — Ще бъде съден като съучастник — изрича накрая.

— Не зависи от нас. Може да му предложат някаква сделка, но…

— Но трябваше да се обади шест месеца по-рано и скоро всички ще го узнаят. Виктор се почесва по главата.

— Признавам, че очаквах да изпиташ по-голямо облекчение, когато го видиш жив.

— Така е. Просто е…

— Сложно?

Тя кимва.

— Може би щеше да е по-милостиво да не преживее последиците от малодушието си. Едва се престраши, и то прекалено късно. Накрая все пак постъпи правилно, но ще бъде наказан, задето се забави толкова. Може би беше по-добре да умре като храбрец, а сега ще живее като страхливец.

— Значи никога не е било истинско?

— Достатъчно истинско, че да остави белези. Значи изобщо не е било истинско. Как би могло да бъде нещо повече?

— Най-вероятно ще бъде изправен пред съда. Сигурно ще бъдеш призована да свидетелстваш срещу него.

Момичето все още наблюдава младежа в леглото и не отговаря. Виктор не е сигурен, че има нещо за казване.

— Инара…

— Инара! — провиква се женски глас от коридора. — Ина… да, виждам значката ти, арогантно копеле, но аз съм роднина! Инара! — Чува се шум от боричкане, след това вратата се отваря с трясък и в рамката се появява средна на ръст жена на около трийсет години, чиято избледняла кестенява коса заплашва да изскочи от кока ѝ.

Инара замръзва още преди да се е обърнала към нарушителката. Очите ѝ заплашват да изскочат от орбитите. Гласът ѝ е малко по-плътен от дъх.

— София?

София се втурва в стаята, но Инара се стрелва към нея и двете се прегръщат толкова силно, че кокалчетата на ръцете им побеляват. Започват да се олюляват от силата на прегръдката.

Онази София? Майката на апартамента? Как изобщо е разбрала, че Инара е тук?

Гневният Едисън влиза в стаята и впива злостен поглед в жената. Хвърля невзрачен дебел албум в ръцете на Виктор.

— Намерили са го в тайно заключено чекмедже на бюрото в кабинета му. Следователите провериха имената и се натъкнаха на нещо интересно.

Виктор не иска и да чуе, но това му е работата. Откъсва очи от двете жени и зърва зелена бележка, залепена за страницата. Отгръща няколко преди нея.

От снимката го гледа млада жена, чиито очи са пълни с ужас и сълзи. Раменете ѝ са прегърбени, а ръцете са в движение, сякаш е уловена в мига, в който момичето се опитва да скрие голите си гърди от фотоапарата. До изображението има друга снимка в гръб, на която се виждат току-що татуираните ѝ криле. Отдолу са същите криле във витрина, очертанията им са размити от стъклото и безцветната смола. В бялото поле се четат две имена — Лидия Андерсън, а отгоре и отдолу, с твърд мъжествен почерк, е написано Шивон, Agraulis vanillae и дати с четиригодишен интервал помежду им.

На следващата страница има друго момиче, а на последващата — тази с бележката — са подредени само две снимки. И една дата. Под нея се вижда фотография на кестенява красавица с уплашени пъстри очи, а надписът гласи…

— София Мадсън — прочита на глас изпадналият в шок Виктор.

Жената го поглежда през рамото на Инара и изговаря следващата реплика заедно с него.

— Лара.

— Как.

— Никой нямаше да говори за избягала Пеперуда, ако не съществуваше такава — прошепва Инара, заровила лице в косата на София. — Щеше да е прекалено болезнено.

— Бягството е истина. Ти… ти си избягала?

И двете кимват.

Едисън се намръщва.

— Следователите проверили името и се натъкнали на нашия списък със служители на „Вечерна звезда“. Пратили човек в ресторанта и на двата домашни адреса, но тя не била там.

— Разбира се, че не бях — отвръща София. — Как бих могла, след като вече пътувах насам? — Тя се отдръпва от Инара. Не я пуска, само се отдалечава достатъчно, за да я погледне. Ризата на София е вехта и развлечена, деколтето се е плъзнало по едното рамо и разкрива презрамка на сутиен и избелелия край на крило, разтегнат от качените килограми. — Таки видял по новините как те водят в болницата и изтичал до апартамента да викне всички. Те ми се обадиха и, о, Инара! — Инара се задушава в повторната прегръдка на София, но не моли жената да я пусне.

— Добре ли си? — пита София.

— Ще бъда — отвръща Инара хрисимо, почти срамежливо. — Ръцете ми са най-зле, но внимавам, така че трябва да оздравеят.

— Това не е всичко, което те питам, а ти знаеш какво наистина те питам. Вече имам собствен дом и мога да наруша правилата на апартамента.

Лицето на Инара светва. Цялата несигурност и шокът изчезват.

— Върнала си си момичетата!

— Да, и те толкова ще се радват да те видят. Липсваше им колкото и на останалите. Казват, че никой не им чете така хубаво като теб.

Едисън не успява да прикрие смеха си с кашлица. Инара го гледа кисело. Виктор почти изпитва облекчение, че момичето избягва по-тежкия въпрос. Явно го прави с всички. Агентът прочиства гърло, за да им привлече вниманието.

— Извинявам се, че ви прекъсвам, но настоявам за обяснение.

— Обикновено така прави — промърморва Инара.

София се усмихва.

— Това му е работата. Но може би… — Тя поглежда към момчето в леглото и Виктор проследява погледа ѝ. Въпреки цялата шумотевица Дезмънд дори не е помръднал. — Другаде?

Виктор кимва и ги повежда навън. В коридора заварват сенатор Кингсли да стои сама пред вратата на стаята на Пеперудите и да си поема дълбоко дъх. Ризата и полата би трябвало да ѝ придават по-меко излъчване, но вместо това изглежда уплашена. Виктор се чуди дали за нея костюмът ѝ не е същото, което е гланцът за устни за Инара — щит срещу останалия свят.

— Мислиш ли, че ще влезе? — пита Инара.

— Все някога — отвръща той. — След като осъзнае, че не би могла да се подготви за подобно нещо.

Виктор ги води в стая в буферната зона между Пеперудите и семейство Макинтош. Така поне могат да останат насаме и един от охранителите се премества, за да гарантира, че никой няма да ги притеснява. Инара и София се настаняват една до друга на празно легло с лице към вратата и срещу всеки, който би могъл да влезе. Виктор сяда на отсрещното. Не се учудва, че Едисън предпочита да крачи напред-назад, вместо да седне.

— Госпожице Мадсън? — подканя я Виктор. — Ако обичате?

— Май обичаш да минаваш директно на въпроса, а? — София поклаща глава. — Съжалявам, но не още. Чаках по-дълго от вас.

Виктор примигва, но кимва.

София хваща ръката на Инара, обвива я с двете си длани и силно я стисва.

— Мислехме, че нещо от миналото ти те е застигнало — започва тя. — Мислехме, че си избягала.

— Логично предположение — утешава я Инара.

— Но всичките ти дрехи…

— Това са просто дрехи.

София отново поклаща глава.

— Ако си възнамерявала да избягаш, щеше да си вземеш парите. Между другото, с Уитни ти отворихме сметка. Не се чувствахме спокойни с толкова банкноти, търкалящи се наоколо.

— София, ако се опитваш да намериш начин да поемеш вината, няма да успееш. Всички бягахме от миналото си. И всичко го знаехме. Всички се бяхме съгласили да не задаваме въпроси, ако някой изчезне.

— Но трябваше. А и моментът.

— Нямало е как да предположиш.

— Моментът? — пита Виктор.

— Събитието, което Градинаря — господин Макинтош…

София стреснато се изсмива.

— Той си имал име. Искам да кажа — разбира се, че има, но… колко странно.

— Благотворителното събитие във „Вечерна звезда“ — пояснява Инара. — Не споменах нищо за странностите на господин Макинтош, само за сблъсъка ми с Ейвъри. После обаче двете се прибрахме с пеперудените костюми.

— Аз се напих до безсъзнание — мрачно добавя София. — Все едно се бях върнала обратно в ада.

— Изведох я на противопожарната стълба да подиша чист въздух и в крайна сметка тя ми разказа всичко за Градината.

— Не го бях споменавала на никого преди това.

— Защо? — пита Виктор. С крайчеца на окото си вижда как Едисън застива.

— Отначало сякаш нямаше нищо за казване. Не знаех името му. Бях изпаднала в такава паника, че не обръщах никакво внимание какво се случва около мен. Нямах представа къде се намира имението. Имах само татуировка, растящ зародиш и откачена история. Мислех си, че ако отида в полицията, ще реагират като родителите ми — ще предположат, че съм пияна или надрусана, или че се бъзикам и лъжа, за да се отърва от последствията.

— Върнала си се при родителите си?

София прави гримаса.

— Те ме изритаха. Обвиниха ме, че ги излагам. Нямаше къде да отида. Бях на деветнайсет и бременна, и нямаше кой да ми помогне.

Едисън се настанява в самия край на леглото, на което седи Виктор.

— Значи Джили е на Градинаря?

— Джили е моя — отвръща София и оголва зъби срещу него.

Едисън вдига ръце в умиротворителен жест.

— Но той е бащата.

София се успокоява и Инара се обляга на рамото ѝ за подкрепа.

— Това бе другата причина, поради която си замълчах. Ако Градинаря беше разбрал за нея, можех да я загубя. Никой съд на света няма да я остави при проститутка и хероинова наркоманка, ако има възможност да живее с богато уважавано семейство. Поне когато социалните служби ми взеха момичетата, можех да направя нещо, за да си ги върна. Ако той беше взел Джили, никога повече нямаше да я видя и не мисля, че Лоте щеше да го преживее. Те са мои дъщери. Трябва да ги пазя.

Виктор поглежда Инара.

— Не го ли правеше и Дезмънд? Да пази семейството си? Но ти нямаше високо мнение за него.

— Не е същото.

— Нима?

— Знаеш, че не е — настоява тя. — София е предпазвала децата си. Невинни деца, които не заслужават да страдат заради случилото се. Дезмънд прикриваше престъпници. Убийци.

— Как избяга? — пита Едисън.

— Трябваше да си направя тест за бременност — отвръща София. — Пълнеех и понякога повръщах след обяда. Лор… нашата медицинска сестра ми донесе теста, но я повикаха да се погрижи за някакво нараняване, преди да види как го правя. Изпаднах в абсолютна паника. Тичах наоколо и търсех път за бягство, който съм пропуснала през последните две години и половина. Тогава зърнах Ейвъри.

— Ейвъри вече е бил в Градината?

— Беше я открил преди няколко седмици. Получи код от баща си, но се затрудняваше да си го спомни. Много бавно го набираше. През онзи ден се скрих в орловите нокти и го гледах как се мъчи. Дори изричаше числата на глас, докато натискаше бутоните. Изчаках малко, след което сама ги набрах. Почти бях забравила как се отварят нормално врати.

Виктор потрива бузата си.

— Каза ли на някоя от Пеперудите?

София почти настръхва, но раменете ѝ се отпускат.

— Разбирам защо е проблем — признава тя. — Нали съм ги обрекла на сигурна смърт, като не съм отишла в полицията? Но наистина опитах. — Тя смело среща погледа му. — Кълна се, наистина опитах. Другите обаче бяха прекалено уплашени, за да тръгнат с мен, а аз бях прекалено уплашена, за да остана.

— Уплашени?

— Какво се случва с онези, които почти успеят да избягат? — обажда се Инара, но въпросът ѝ прозвучава по-скоро като напомняне.

— Не беше минал и месец, откакто момиче на име Емилин остана навън по време на поддръжката — продължава София. — Беше се опитала да каже на градинарите какво се случва, но сигурно Градинаря някак е успял да потули всичко. Следващия път, когато я видяхме, се намираше зад стъклото. Трудно се предприема бягство, когато виждаш какво е наказанието. Но ме обвинявате, че съм ги изоставила.

— Не — клати глава Виктор. — Ти си им дала шанс. Не можеш да спасиш някого против волята му.

— Като говорим за това, Лорейн е тук.

София слисано се обръща към Инара.

— О, не. Все още?

Инара кимва.

— Бедната жена — промърморва тя. Инара ѝ хвърля кос поглед, но не продумва.

— Била съм на улицата с други проститутки по-дълго, отколкото бях в Градината, но никога не съм виждала толкова сломен човек като Лорейн. Той я е обичал, но в един момент е престанал и не е било по нейна вина. Мразете я, ако искате, но аз само я съжалявам. Може би повече от другите, тъй като, за разлика от тях, тя не е имала никакъв шанс.

— Вече никога няма да се озове зад стъклото.

— Лорейн нямаше шанс да се озове зад стъклото още когато аз се запознах с нея. Това променя ли нещо?

— Инара? — Всички се обръщат към Едисън. Доколкото Виктор си спомня, за първи път нарича момичето по име. — Да не би нарочно да се остави да те отвлекат? Това ли криеше?

— Нарочно? — ахва София и скача от леглото.

— Не, аз…

— Направила си го нарочно?

— Не, аз…

Виктор млъква, за да изслуша впечатляващата тирада на София, след което се обръща към партньора си.

— Как премина от съучастничество към доброволно отвличане? — пита го той, а мозъкът му трескаво работи. Ако Едисън е прав, случаят може коренно да се промени. Няма да успеят да спасят Инара от сенатора и от съдилищата. Да си направи целия този труд и да не отиде в полицията? Да прояви пресметливост насред подобни опасности, е едно, но сама да избере да се изложи на тях? Нарочно да застраши своя живот и вероятно този на други момичета?

— Ако не крие, че е била част от всичко, тогава какво?

— Криех София! — избухва Инара, сграбчва ръката на приятелката си и силно я дръпва. София издава стреснат звук и пада обратно на леглото. — Нарочно да се оставя да ме отвлекат? Сериозно ли? На идиотка ли ви приличам?

— Искаш ли аз да ти отговоря? — широко се ухилва Едисън.

Тя изръмжава срещу него.

— Криех София — повтаря Инара по-тихо. Хвърля поглед към Виктор. — Наясно съм, че думата ми може да не струва много, но ти се кълна, че това е истината. Знаех, че ако се разбере за София, ще се разбере и за Джили, а не можех. София положи толкова усилия да подреди живота си. Не можех да бъда причината отново да се озове в ада, нито пък да загуби дъщерите си. Трябваше ми време да помисля.

— За какво? — пита Виктор.

Момичето свива рамене.

— Трябваше да открия дали има начин да се избегне обвързването на името ѝ с Градината. Най-лесно щеше да е да скрия албума, но… ами… Тогава си помислих, че ако отлагам достатъчно дълго, мога да ѝ се обадя, да я предупредя, но тя.

— Не си очаквала, че ще дойде.

Инара поклаща глава.

— Но си знаела за Градината — настоява Едисън.

— Не и че онези мъже бяха Градинаря и Ейвъри. — Инара гушва тъжния малък дракон с две ръце. — Спомените ѝ за Градината започнаха да се изливат, когато видя пеперудените криле, нищо повече. Никое от работилите през онази вечер момичета не спомена как са изглеждали клиентите, а и защо да го правим? Нали събираха средства за „Мадам Бътерфлай“, така че изборът на костюми беше логичен. Не знаех.

Виктор бавно кима.

— Но все пак си знаела за Градината, затова, когато си дошла в съзнание, не си изпаднала в паника.

— Точно така. Опитах се да наблюдавам Ейвъри, когато набира кода, но вече беше по-внимателен. Е, все пак бяха минали десет години. Търсих навсякъде, но не открих друг път за бягство. Даже се опитах да счупя стъклото от върха на дърветата. Дори не се пукна.

— И тогава се появи Дезмънд.

— Дезмънд? — пита София.

— По-малкият син на Градинаря. Опитах. — Инара тръсва глава, за да отметне косата от лицето си. — Нали знаеш как Хоуп може да накара мъжете, които чука, да направят всичко за нея? Как са готови да влязат в горяща сграда само ако им спомене, че любимата ѝ огърлица е вътре?

— Да.

— Ето какво опитах.

— Мили боже. — София закачливо побутва Инара с рамо и чертите ѝ светват от появилата се усмивка. — Като те знам каква си, си представям, че не е минало добре.

— Наистина не мина добре.

— Но той все пак се обади — припомня ѝ Виктор.

— Не мисля, че го направи заради мен — признава тя. — Мисля, че постъпи така най-вече заради Ейвъри.

— Моля?

— Двамата не можеха да съществуват съвместно в Градината. Може би никъде по света, но особено там, не и когато се бореха за признанието на баща си. Те се състезаваха за любовта му. Ейвъри направи нещо драстично и отговорът на Дезмънд беше също толкова драстичен. И двамата загубиха.

— Но ти спечели.

— Не мисля, че някой е спечелил — възразява тя. — Преди два дни бяхме двайсет и три заедно с Кийли. Сега сме тринайсет. Според вас колко от тях ще могат наистина да се приспособят към външния свят?

— Мислиш, че ще има самоубийства?

— Мисля, че травмата не изчезва само защото си бил спасен.

Едисън се изправя и взема албума от Виктор.

— Трябва да го върна на криминолозите — казва му той. — Имаш ли нужда от нещо?

— Провери дали някой се е свързал със семейния адвокат на Макинтош. Джефри и Дезмънд още не са в състояние да се възползват от услугите му, но Елинор има нужда от съвет. Нагледай и Лорейн. Виж дали психолозите са завършили предварителната експертиза.

— Ясно, разбрах. — Партньорът му кимва и излиза от стаята.

Инара извива вежда.

— Ако ме затворят в малка стая с него за още няколко дни, ще започна да си въобразявам, че ми е приятел. — Усмихва се на Виктор сладко и малко неискрено, но все пак истински. Усмивката ѝ обаче бързо изчезва. — Какво ще стане сега?

— Ще има още разпити. Много разпити. И вие ще бъдете включена в тях, госпожице Мадсън.

— Предположих. Донесла съм по един куфар за нас двете.

— Куфар? — повтаря Инара.

— В багажника са. Взех назаем колата на Гилиан. — София се усмихва и побутва Инара. — Да не мислиш, че щях да те изоставя? Запазили сме всичките ти вещи и леглото ти още си е там. Съобщих на Уитни и ти отворих сметка с невероятната сума пари, която се търкаляше из апартамента. Сигурно си получила солидни лихви. Гилиан също каза, че си добре дошла в ресторанта.

— Ти… си запазила вещите ми? — невярващо пита момичето.

София нежно перва Инара по носа.

— И ти си едно от момичетата ми. — Инара бързо примигва, очите ѝ се навлажняват и внезапно сълзите намокрят миглите ѝ и потичат по бузите ѝ. Тя учудено докосва мократа кожа с върха на пръста си.

Виктор прочиства гърло.

— Въртележката вече я няма — нежно казва той. — Този път семейството ти те очаква.

Инара потиска изненадващ стон, опитва се да се овладее, но София я прегръща и внимателно я притегля в скута си. Момичето тихо ридае. Само тръпките, разтърсващи тялото ѝ, и неравномерното ѝ дишане я издават. София не я гали по тъмната лъскава коса. Виктор отбелязва наум, че жестът прекалено много би ѝ напомнил за поведението на Градинаря. Вместо това София прокарва пръст по извивката на ухото ѝ, отново и отново, докато Инара не се засмива. Изправя се, все още задавена от сълзи.

Виктор ѝ подава носната си кърпа в пространството между леглата. Тя я поема и избърсва лицето си.

— Някои хора ще се завърнат? — предполага той.

— И други ги очакват.

— Знаеш, че има още нещо.

Палецът ѝ гали тъжния син дракон.

— Трябва да разбереш, че тя не е реална. Никога не е била. Не бях истинска личност, докато не станах Инара.

— И Инара може да бъде реална личност. Вече си на осемнайсет, стига да ни казваш истината.

Момичето му хвърля строг поглед.

Виктор се усмихва и продължава:

— Можеш официално да си смениш името на Инара Мориси, но само ако знаем истинското.

— Преживя Градинаря и синовете му — намесва се София. — Дори и родителите ти да се появят, не им дължиш нищо. Семейството ти е тук, в болницата, и в Ню Йорк. Родителите ти вече не съществуват.

Момичето бавно поема дъх и издишва още по-бавно. После повтаря.

— Самира — изрича накрая, но гласът ѝ трепери. — Името на акта ми за раждане е Самира Грантер.

Виктор протяга ръка. Тя я гледа известно време, след което оставя глинения дракон на бедрото си, за да може да стисне дланта му. София я хваща за другата ръка.

— Благодаря ти, Самира Грантер. Благодаря ти, че ни каза истината. Благодаря ти, че си така невероятно смела.

— И такъв невероятен инат — добавя София.

Момичето се засмива. Лицето ѝ грее, открито и мокро от сълзи, а Виктор решава, че това е един хубав ден.

Не е чак толкова наивен да си мисли, че всичко е наред. Чакат ги още болка и рани, травмите от разследването и съдебният процес. Има мъртви деца, за които да тъгуват, и оцелели, които с години ще се борят да се приспособят към живота извън Градината, ако изобщо могат.

Все пак за него това е един хубав ден.