Град от пепел

14 Безстрашие

Когато Клеъри се събуди, светлината струеше през прозорците и някаква остра болка се обаждаше в лявата й буза. Тя се обърна и видя, че беше заспала върху скицника си, чийто ръб се беше врязал в лицето й. Пък и беше изпуснала писалката си върху завивката и сега върху нея се беше образувало черно мастилено петно. Тя изстена, изправи се като търкаше нещастно бузата си, и отиде да си вземе душ.

В банята бе пълно с издайнически знаци за случилото се през изминалата нощ. В коша за боклук бяха изхвърлени окървавени парцали и цялата мивка беше изцапана със засъхнала кръв. Клеъри потръпна и се отправи към душ-кабината, хванала шише душ-гел с екстракт от грейпфрут, с който се надяваше да измие от себе си мъчителното чувство на безпокойство.

След това, увита в един от хавлиените халати на Люк и с кърпа около влажната си коса, тя отвори вратата на банята и видя Магнус, застанал от другата страна. В едната си ръка държеше кърпа, а другата прокарваше през косата си. Трябва да е спал накриво, помисли си тя, защото от едната страна блестящите бодли изглеждаха сплескани.

— Защо на вас, момичетата, къпането ви отнема толкова време? — попита раздразнено той. — Независимо дали сте смъртни, ловци на сенки или магьосници, всички сте едни и същи. Докато чакам тук, ще остарея.

Клеъри му направи път да мине.

— Всъщност на колко си години? — полюбопитства тя.

Магнус й намигна.

— Живял съм по времето, когато Мъртво море беше само едно езеро.

Клеъри завъртя очи.

Магнус й направи отпъждащ жест с ръка.

— А сега разкарай оттук малкия си задник. Спешно трябва да ползвам банята, косата ми е истинска катастрофа.

— Гледай да не изразходиш всичкия ми душ-гел, никак не е евтин — подвикна му Клеъри и се отправи към кухнята, където след кратко суетене намери кафе и филтри, и зареди кафе-машината. Познатото клокочене и миризмата на процеждащото се през филтъра кафе пропъдиха чувството й на безпокойство. Докато има кафе на този свят, нещата все някак ще се наредят, нали така?

Върна се отново в спалнята, за да се облече. Десет минути по-късно, с джинси и пуловер на сини и зелени райета, вече беше във всекидневната и се опитваше да събуди Люк. Той изстена и се надигна леко, косата му беше разрошена, а лицето — още сънено.

— Как си? — попита Клеъри, като му подаде една нащърбена чаша, пълна с горещо кафе.

— Вече по-добре. — Люк погледна разкъсаната си риза, раздърпаните краища бяха изцапани с кръв. — Къде е Мая?

— Спи в твоята стая, не помниш ли? Ти каза, че може да остане там. — Клеъри седна на страничната облегалка на дивана.

Люк потърка очите си, под които се бяха образували дълбоки сенки.

— Не помня много от изминалата нощ — призна той. — Само си спомням, че излязох до пикапа и оттам нататък — нищо.

— Навън имаше още демони. Те, те нападнаха. Ние с Джейс им видяхме сметката.

— Още древак демони?

— Не. — Клеъри говореше с отвращение. — Джейс ги нарече раум демони.

— Демони раум? — Люк се изпъна. — Това не е шега работа. Древак демоните са опасни, но раум демоните…

— Всичко е наред — каза Клеъри. — Обезвредихме ги.

— Вие ли ги обезвредихте? Или Джейс? Клеъри, не желая ти…

— Не е каквото си мислиш. — Тя поклати глава. — Излязохме навън…

— Магнус не беше ли тук? Защо не е отишъл с вас? — прекъсна я Люк, видимо разстроен.

— Защото бях зает да лекувам Мая — каза Магнус, който влизаше във всекидневната и силно миришеше на грейпфрут. Косата му беше увита в кърпа, а той бе облечен в лъскав син анцуг със сребристи ленти отстрани. — Ама че признателност!

— Аз съм признателен. — Люк изглеждаше, сякаш хем се ядосва, хем едва се удържа да не прихне. — Но ако се беше случило нещо с Клеъри…

— Мая щеше да умре, ако бях отишъл с тях — каза Магнус, като се отпусна в един фотьойл. — Двамата с Джейс са се справили чудесно с демоните и сами, нали така? — Той се обърна към Клеъри.

Тя се смути.

— Виж, беше само…

— Само какво? — Беше Мая, все още облечена с дрехите от изминалата нощ, с метната върху тениската й голяма фланела на Люк. Тя прекоси мълчаливо стаята и седна предпазливо на фотьойла. — На кафе ли ми мирише? — попита с надежда, като бърчеше носа си.

Ама наистина, помисли си Клеъри, никак не беше честно една върколачка да е толкова стройна и хубава. По й прилягаше да е някоя едра и космата, дори и с косми, подаващи се от ушите. Ей това, добави наум Клеъри, обяснява защо нямам приятелки и прекарвам цялото си време със Саймън. Трябва да се взема в ръце. Тя се изправи на крака.

— Искаш ли да ти донеса?

— Разбира се. — Мая кимна. — С мляко и захар! — извика тя, докато Клеъри излизаше от стаята, но когато се върна от кухнята с чаша димящо кафе в ръка, момичето-върколак беше намръщено. — Не си спомням какво точно се случи през изминалата нощ — каза тя, — но беше нещо, свързано със Саймън, нещо, което ме разтревожи…

— Ами ти се опита да го убиеш — рече Клеъри, като отново седна на страничната облегалка на дивана. — Сигурно заради това.

Мая пребледня и заби поглед в кафето си.

— Бях забравила. Сега той е вампир. — Тя вдигна поглед към Клеъри. — Не съм искала да го нараня. Аз просто бях…

— Слушам те? — Клеъри повдигна вежди. — Просто беше какво?

Лицето на Мая постепенно стана тъмночервено. Тя остави чашата си на близката масичка.

— Искаш ли да си полегнеш? — предложи й Магнус. — Открих, че това помага, когато внезапно осъзнаеш ужаса на станалото.

Изведнъж очите на Мая се напълниха със сълзи. Клеъри погледна ужасено Магнус, но видя, че той бе не по-малко притеснен — после погледна Люк.

— Направи нещо — изсъска му тя под носа си. Магнус може и да беше магьосник, който умее да лекува опасни рани само с блясъка на син огън, ала Люк беше ненадминат в справянето с ревящи тийнейджърки.

Люк започна да изритва одеялото си, готвейки се да стане, но преди да се изправи на крака, външната врата се отвори рязко и влезе Джейс, последван от Алек, който носеше бяла кутия. Магнус веднага свали кърпата от главата си и я пусна зад фотьойла. Без гела и брилянтина косата му беше тъмна и права, стигаща почти до раменете.

Както винаги, очите на Клеъри мигом се стрелнаха към Джейс. Не можеше да си наложи да не го прави, но пък и едва ли някой беше забелязал. Джейс изглеждаше нервен и напрегнат, но в същото време уморен, със сиви сенки около очите. Погледът му се плъзна безучастно по нея и се спря върху Мая, която продължаваше да плаче безмълвно и сякаш не ги беше чула да влизат.

— Виждам, че всички сте в добро настроение — отбеляза той. — Явно духът е на нужното ниво, а?

Мая избърса очите си.

— По дяволите — промърмори тя. — Мразя да плача пред ловци на сенки.

— Тогава върви да плачеш в другата стая — каза Джейс, в гласа му нямаше и капка топлота. — Определено нямаме нужда от цивренето ти, докато си говорим.

— Джейс — започна предупредително Люк, но Мая беше вече станала и излизаше от стаята през вратата на кухнята.

Клеъри се обърна към Джейс.

— Докато си говорим? Та ние изобщо не си говорехме.

— Но ще си говорим — каза Джейс, като се просна на пейката пред пианото и протегна дългите си крака. — Като за начало Магнус ще иска да ми се развика, нали Магнус?

— Да — каза Магнус, докато откъсваше очи от Алек, достатъчно бавно, за да успее да се намръщи. — Къде, по дяволите, беше? Мисля, че с теб се бяхме разбрали да не излизаш.

— А аз си мислех, че няма право на избор — каза Клеъри. — Не трябва ли да бъде там, където си и ти? Сещаш се, заради магията.

— По принцип, да — каза сърдито Магнус, — но снощи, след всичко, което направих, моята магия се… изчерпа.

— Изчерпа?

— Да. — Магнус изглеждаше по-ядосан от всякога. — Дори висшият магьосник на Бруклин няма неизчерпаеми ресурси. Аз съм най-обикновен човек. Е — поправи се той, — не чак толкова обикновен.

— Но сигурно си знаел, че ресурсите ти са изчерпани — каза Люк, без да бъде нелюбезен, — нали?

— Да, и накарах това копеле да се закълне, че няма да излиза оттук. — Магнус гледаше гневно Джейс. — Сега вече ми е ясно колко държат на думата си вашите прехвалени ловци на сенки.

— Явно не знаеш как да ме накараш да се закълна наистина — каза невъзмутимо Джейс. — Ние признаваме само клетвата в ангела.

— Така е — рече Алек. Това беше първото нещо, което каза, откакто бяха влезли в къщата.

— Разбира се, че е така. — Джейс вдигна чашата с недокоснато кафе на Мая и отпи от него. Направи гримаса. — Със захар ли е?

— И все пак, къде беше цяла нощ? — попита Магнус, вече раздразнено. — С Алек ли?

— Не можах да заспя и излязох да се поразходя — отвърна Джейс. — Връщам се на сутринта и едва не се сблъсках с това тъжно копеле на верандата. — Той посочи Алек.

Магнус се оживи.

— Тук ли беше през цялата нощ? — попита той Алек.

— Не — рече Алек. — Ходих си у нас и после пак се върнах. Не виждате ли, че съм се преоблякъл?

Всички го погледнаха. Алек бе облечен с тъмен пуловер и джинси, точно както и предишния ден. Клеъри реши просто да му повярва.

— Какво има в кутията? — попита тя.

— А, да. — Алек погледна към кутията така, сякаш беше забравил за нея. — Ами, донати. — Той я отвори и я постави на холната масичка. — Иска ли някой?

Оказа се, че всички искат. Джейс взе дори два. След като си изяде доната с пълнеж от ванилов крем и шоколадова глазура, Люк значително се ободри, доизрита одеялото си и седна облегнат на дивана.

— Има едно нещо, което не разбирам — каза той.

— Само едно? Значи в сравнение с нас си доста информиран — рече Джейс.

— Когато не се прибрах, вие двамата сте излезли да ме търсите — каза Люк, поглеждайки ту Клеъри, ту Джейс.

— Тримата — рече Клеъри. — Саймън също беше с нас.

Люк имаше измъчен вид.

— Добре. Тримата. Имало е два демона, а Клеъри каза, че не сте убили нито един от тях. Какво стана тогава?

— Аз щях да убия моя, но той избяга — каза Джейс. — Пък и…

— Но защо му е да го прави? — поинтересува се Алек. — Те са били двама, вие — трима… да не би да се е уплашил от численото ви превъзходство?

— Без да се обиждате, но мисля, че единственият сред вас, който внушава респект, е Джейс — каза Магнус. — Един необучен ловец на сенки и един уплашен вампир…

— Мисля, че аз бях причината — каза Клеъри. — Като че ли се уплаши от мен.

Магнус примигна.

— Аз не казах ли, че…

— Не твърдя, че се е уплашил от мен, защото съм страшна — каза Клеъри. — Само уточнявам, че се уплаши. — Тя вдигна ръка и я обърна така, че да могат да видят знака от вътрешната страна на ръката й.

Настъпи внезапна тишина. Джейс я гледаше вцепенен, после отмести поглед, Алек примигна, а Люк беше смаян.

— Никога досега не съм виждал този знак — каза най-после той. — А някой от вас?

— Не — рече Магнус. — Но не ми харесва.

— Не знам какво е това или какво означава — каза Клеъри, като свали ръката си. — Но в Сивата книга го няма.

— В Сивата книга има всички руни — каза категорично Джейс.

— Не и тази — отвърна Клеъри. — Тази я сънувах.

— Сънува я? — кипна Джейс, сякаш му беше нанесла лична обида. — Какви са тези игрички, Клеъри?

— Никакви игрички не са. Не помниш ли как, когато бяхме в двореца на феите… — Джейс изглеждаше така, сякаш го беше ударила. Клеъри продължи, като бързаше, за да не му остави възможност да я прекъсне: — … кралицата на феите ни каза, че сме експерименти? Че Валънтайн е направил… нещо с нас, за да бъдем различни, специални? Кралицата каза, че моята дарба са думите, които не могат да бъдат изречени, а на теб ти е отредена дарбата на самия ангел.

— Това е измишльотина.

— Феите не лъжат, Джейс. Думи, които не могат да бъдат изречени… имала е предвид руни. Всяка има различно значение, но те трябва да бъдат нарисувани, а не изговорени на глас. — Тя продължи, без да обръща внимание на недоверчивия му поглед. — Помниш ли, когато ме попита как съм отключила килията ти в Града на тишината? Аз ти казах, че просто съм използвала най-обикновена отваряща руна…

— Само това ли направи? — Алек беше смаян. — Аз влязох малко след теб, а ми се стори, че някой е изкъртил вратата от пантите.

— При това, моята руна отключи не само вратата — каза Клеъри, — тя отключи и всичко в килията. Строши и оковите на Джейс. — Тя си пое въздух. — Мисля, че според кралицата аз мога да чертая много по-мощни руни от обичайните. А вероятно и да създавам нови.

Джейс поклати глава.

— Никой не може да създава нови руни…

— Очевидно тя може, Джейс — каза замислено Алек. — Наистина досега никой от нас не е виждал знак като този на ръката й.

— Алек е прав — рече Люк. — Клеъри, защо не отидеш да донесеш скицника си?

Тя го погледна с известна изненада. Сиво-сините му очи бяха уморени, леко хлътнали, но у тях се долавяше същата твърдост, която имаха, когато беше на шест години и той я уверяваше, че ако се качи на катерушката на детската площадка, той ще стои отдолу, за да я хване, в случай че падне. И наистина винаги го правеше.

— Добре — каза тя. — Ей сега се връщам.

За да отиде до гостната, Клеъри трябваше да мине през кухнята, където намери Мая, седнала на един стол, придърпан до барплота, и гледаща унило.

— Клеъри — каза тя, като скочи от стола. — Може ли за момент да поговоря с теб?

— Само да отида до стаята си да взема нещо…

— Виж, съжалявам за случилото се със Саймън. Не бях на себе си.

— О, нима? А какво ще кажеш за твърдението ти, че на всички върколаци им е заложено да мразят вампирите?

Мая въздъхна дълбоко.

— Ами ние… е, предполагам, че не е нужно да задълбочаваме този въпрос.

— Недей да обясняваш на мен, обясни го на Саймън.

Мая отново се изчерви, бузите й станаха тъмночервени.

— Не вярвам той да иска да говори с мен.

— Може пък и да склони. Той не е злопаметен.

Мая я изгледа по-внимателно.

— Не че ми влиза в работата, но вие двамата гаджета ли сте?

Клеъри усети, че самата тя започва да се изчервява и беше благодарна на луничките си, които поне донякъде прикриваха това.

— Защо искаш да знаеш?

Мая сви рамене.

— Когато за първи път го срещнах, той говореше за теб като за своя най-добра приятелка, но когато се видяхме за втори път, той те нарече свое гадже. Запитах се дали не е нещо временно.

— Горе-долу. Ние сме най-вече приятели. Това е дълга история.

— Ясно. — Руменината на Мая беше изчезнала и по лицето й отново се изписа самодоволната усмивка на закоравяло момиче. — Е, ти просто си щастливка. Макар че той сега е вампир. Но пък ти като ловец на сенки сигурно си се нагледала на какво ли не, така че мога да се обзаложа, че това не те тревожи.

— Тревожи ме — каза Клеъри по-остро, отколкото възнамеряваше. — Аз не съм Джейс.

Усмивката й стана по-широка.

— Никой не е като него. И имам чувството, че той го знае.

— Какво трябва да значи това?

— О, ти знаеш. Джейс ми напомня за едно бивше гадже. Някои момчета така те гледат, сякаш искат секс. Джейс те гледа така, сякаш вече сте правили секс, който е бил страхотен, но сега сте само приятели… макар ти самият очевидно да искаш повече. Такава ситуация влудява момичетата. Знаеш за какво говоря, нали?

Да, помисли си Клеъри.

— Не — рече тя.

— Предполагам, че не разбираш, защото си му сестра. Но те уверявам, че е така.

— Трябва да тръгвам. — Клеъри почти беше излязла от кухнята, когато се сети за нещо и се обърна. — Какво стана с него?

Мая замига объркано.

— Какво да е станало с кого?

— С бившето ти гадже. Онова, за което ти напомнял Джейс.

— А, той ли… — каза Мая. — Той беше този, който ме превърна във върколак.

— Можем да започваме — каза Клеъри, като се върна във всекидневната със скицника в едната ръка и кутията с цветни моливи — в другата. Издърпа един стол от рядко използваната маса в трапезарията — Люк винаги се хранеше в кухнята или в кабинета си, така че масата беше зарита с листове хартия и стари бележки — и седна, като постави скицника пред себе си. Чувстваше се така, сякаш щяха да я изпитват в художествената гимназия. Нарисувай тази ябълка. — Какво искате да направя?

— Ти как мислиш? — Джейс продължаваше да седи на пейката до пианото с приведени напред рамене. Имаше вид на човек, който цяла нощ не е спал. Алек се бе облегнал на пианото зад него, вероятно за да стои колкото се може по-далеч от Магнус.

— Джейс, престани. — Люк седеше изпънат, но това, изглежда, му костваше доста усилия. — Нали каза, че можеш да чертаеш нови руни, Клеъри?

— Казах, че предполагам.

— Добре, бих искал да пробваш.

— Сега ли?

Люк леко се усмихна.

— Да, освен ако не си го планирала за някой друг път.

Клеъри отгърна скицника на празна страница и заби поглед в нея. Никога досега не бе забелязвала колко празен може да е един лист. Усети как всички в стаята притихнаха, всички гледаха нея: Магнус с обичайното си любопитство; Алек бе твърде погълнат от собствените си проблеми, за да се интересува толкова от нея; Люк — изпълнен с надежда; и Джейс — със студено, плашещо безразличие. Тя си спомни как й бе казал, че би предпочел да я мрази, и се запита дали този ден вече не беше настъпил.

Тя захвърли молива си.

— Не мога да го направя просто ей така. Без каквато и да е идея.

— Каква идея? — рече Люк.

— Ами че аз дори не знам кои руни вече съществуват. Трябва ми някакво значение, някаква дума, за да начертая съответната руна.

— И за нас е доста трудно да си спомним всяка руна… — започна Алек, но за изненада на Клеъри Джейс го прекъсна.

— Какво ще кажеш за безстрашие? — рече тихо той.

— Безстрашие? — повтори като ехо тя.

— Има руни за смелост — каза Джейс. — Но никога нищо не е могло да пропъди страха. И ако ти, както казваш, можеш да създаваш нови руни… — Той се огледа наоколо и видя изненадата, изписана по лицата на Алек и Люк. — Е, просто се сетих, че няма руна против страх, това е. Пък и изглежда безобидна.

Клеъри погледна към Люк, който сви рамене.

— Давай — каза той.

Клеъри взе един тъмен сив молив от кутията и опря върха му върху листа. Мислеше за фигурите, линиите, кръговете; мислеше за знаците в Сивата книга, древни и перфектни, въплъщение на език, твърде съвършени за хората. В главата й се обади тих глас: Коя си ти, за да мислиш, че можеш да говориш езика на рая?

Моливът се задвижи. На нея дори й се струваше, че не го движи тя, а той сам начерта по листа една самотна линия. Сърцето й сякаш подскочи. Мислеше за майка си, как седи замечтано пред своите платна и рисува собствената си представа за света с мастило и маслени бои. Мислеше си: „Коя съм аз? Аз съм дъщерята на Джослин Фрей.“ Моливът отново се задвижи и този път дъхът й спря; тя се усети, че произнася шепнешком думата: „Безстрашие, безстрашие.“ Моливът отново се изправи и сега вече го водеше повече тя, отколкото той нея. Когато приключи, остави молива и за миг се втренчи смаяно в нарисуваното.

Сложната руна за безстрашие представляваше матрица от силно преплетени линии: плътна, аеродинамична руна, подобна на орел. Тя откъсна листа и го вдигна, за да могат и другите да го видят.

— Ето — каза тя и бе възнаградена от слисаното изражение на Люк — е, значи все пак не й беше вярвал, както и от леко ококорените очи на Джейс.

— Невероятно — каза Алек.

Джейс се изправи на крака, прекоси стаята и взе листа от ръката й.

— И това действа ли?

Клеъри се запита дали той искрено се интересуваше, или просто продължаваше да се заяжда.

— Какво имаш предвид?

— Просто питам как можем да сме сигурни, че руната наистина функционира? Засега това е само рисунка. Не можеш да прогониш страха от парче хартия, понеже му липсва такъв. Трябва да я изпробваме на някого от нас, за да сме сигурни, че това е истинска руна.

— Не мисля, че идеята ти е добра — каза Люк.

— Идеята е страхотна. — Джейс пусна листа отново на масата и започна да съблича якето си. — Имам си и стили. Кой ще опита върху мен?

— Ама че подбор на думи — промърмори. Магнус.

Люк се изправи.

— Не — рече той. — Джейс, за теб думата „страх“ не съществува. Не мисля, че можем да съдим за действието на руната по това дали сработва при теб.

Алек издаде хлипащ звук, който прозвуча като смях. Джейс само леко и студено се усмихна.

— Думата „страх“ е позната и на мен — каза той. — Просто съм си наложил да вярвам, че не притежавам недостатък, който да бъде наречен с нея.

— Точно в това е проблемът — каза Люк.

— Ами защо тогава не опитаме с теб? — рече Клеъри, но Люк поклати глава.

— Не можеш да поставяш руни върху долноземци, Клеъри, няма да имат ефект. Демоничното заболяване, което причинява ликантропията, не позволява на знаците да действат.

— Тогава…

— Опитай на мен — каза неочаквано Алек. — Малко безстрашие няма да ми е излишно. — Той съблече якето си, хвърли го на стола до пианото, после прекоси стаята и застана пред Джейс. — Ето. Постави знака на ръката ми.

Джейс погледна към Клеъри.

— Или предпочиташ ти да го поставиш…?

Тя поклати глава.

— Не. Ти си по-добър в поставянето на знаци от мен.

Джейс сви рамене.

— Навий си ръкава, Алек.

Алек послушно нави ръкава си. На горната част на ръката му вече имаше постоянен знак, някаква елегантна заврънтулка от линии, която се предполагаше, че му дава идеалния баланс. Всички се наведоха напред, дори и Магнус, докато Джейс внимателно очертаваше контурите на руната на безстрашието върху ръката на Алек, точно под вече съществуващия знак. Алек се намръщи, когато стилито започна да прогаря кожата му, очертавайки новия знак. Когато Джейс приключи, той пъхна обратно стилито в джоба си и заразглежда възхитено работата си.

— Е, поне изглежда красиво — отбеляза той. — Независимо дали действа или не…

Алек докосна новия си знак с върха на пръстите си, после погледна останалите в стаята и установи, че всички го гледат втренчено.

— Е? — рече Клеъри.

— Какво, е? — Алек смъкна ръкава си, като скри знака.

— Ами как се чувстваш? Някаква разлика?

Алек се замисли.

— Не бих казал.

Джейс вдигна ръце.

— Явно не става.

— Не бързай — каза Люк. — Може би просто още не е активирана. Очевидно тук няма нищо, от което Алек да се бои.

Магнус погледна към Алек и вдигна вежди.

— Буу — каза той.

Джейс се ухили.

— Хайде, не може да нямаш някоя и друга фобия. Кое те плаши?

Алек помисли малко.

— Паяци — каза той.

Клеъри се обърна към Люк.

— Да се намира тук някъде паяк?

Люк вече се дразнеше.

— Откъде ще се вземат паяци у мен? Приличам ли ви на човек, който ги колекционира?

— Не се обиждай — рече Джейс, — но някак си оставяш такова впечатление.

— Знаете ли — сопна се Алек, — може би експериментът беше глупав.

— А от тъмното? — сви рамене Клеъри. — Можем да те заключим в мазето.

— Аз съм ловец на демони — рече Алек, вече поизгубил търпение. — Клеъри, аз не се страхувам от тъмното.

— Е, само предположих.

— Но предположението ти е погрешно.

Клеъри понечи да отговори, но я прекъсна звънецът на вратата. Тя погледна Люк и повдигна вежди.

— Саймън?

— Не е възможно. Посред бял ден е.

— Да, вярно. — Отново беше забравила. — Искаш ли аз да отворя?

— Не. — Той се изправи, като леко изсумтя от болка. — Добре съм. Сигурно е посетител, който се чуди защо книжарницата е затворена.

Той прекоси стаята и отвори вратата. Раменете му се вцепениха от изненада. Клеъри чу рязък и гневен, познат женски глас, а миг по-късно Изабел и Мерис Лайтууд минаха покрай Люк и влязоха в стаята, последвани от сивата, заплашителна фигура на инквизиторката. Зад тях вървеше висок и широкоплещест мъж, с тъмна коса и мургава кожа, с гъста черна брада. Макар че бяха изминали много години, Клеъри го разпозна от старата снимка, която й бе показал Ходж: беше Робърт Лайтууд, бащата на Алек и Изабел.

Магнус стреснато вдигна глава. Джейс ужасно пребледня, но не показа никаква друга емоция. А Алек… Алек премести втренчения си поглед от сестра си към майка си, после към баща си и накрая към Магнус, ясните му, светлосини очи потъмняха от твърда решителност. Той пристъпи крачка напред, като застана между родителите си и останалите в стаята.

Мерис, при вида на най-големия си син в средата на всекидневната на Люк, бавно произнесе:

— Алек, какво за Бога правиш тук? Мисля, че се разбрахме относно…

— Майко — прекъсна я Алек, при което гласът му беше твърд, неумолим, но без да бъде груб. — Татко. Има нещо, което трябва да ви кажа. — Той им се усмихна. — Срещам се с някого.

Робърт Лайтууд изгледа сина си с известно раздразнение.

— Алек — рече той, — не мисля, че моментът е подходящ.

— Напротив. Важно е. Вижте, аз не просто се срещам с някого. — Думите сякаш се изливаха като порой от Алек, докато родителите му го гледаха объркано. Изабел и Магнус го зяпаха втренчено с почти едно и също изражение на изненада. — Срещам се с долноземец. По-точно, срещам се с един маг…

Бърз като светкавица, Магнус махна с пръсти към Алек. Въздухът около Алек затрептя — очите му се завъртяха — и той тупна на пода като покосено дърво.

— Алек! — Мерис закри устата си с ръка. Изабел, която стоеше най-близо до брат си, веднага клекна до него. Но Алек вече се беше размърдал, клепачите му трепнаха и се отвориха.

— Ка… какво… защо съм на пода?

— Добър въпрос. — Изабел гледаше намръщено към брат си. — Какво беше това?

— Какво беше кое? — Алек се надигна и седна, като се държеше за главата. По лицето му премина тревога. — Чакай… казах ли нещо? Искам да кажа, преди да припадна.

Джейс изсумтя.

— Нали се чудехме дали онова нещо, което нарисува Клеъри действа? — попита той. — Е, очевидно действа.

Алек беше ужасен.

— Какво казах?

— Каза, че се срещаш с някого — рече баща му. — Макар да не ни обясни защо това е важно.

— Няма значение — каза Алек. — Искам да кажа, с никого не се срещам. Освен това не е важно. По-точно, нямаше да е важно, ако се срещах с някого, но всъщност не се срещам с никого.

Магнус го гледаше така, както се гледа пълен идиот.

— Алек не е на себе си — каза той. — Страничен ефект от демоничната отрова. Много неприятно, но скоро ще се оправи.

— Демонична отрова ли? — Гласът на Мерис се изтъни до фалцет. — Никой не е докладвал в Института за атака от демони. Какво става тук, Лушън? Това е домът ти, нали? Знаеш прекрасно, че ако е имало нападение на демони, трябва да докладваш за него…

— Люк също беше нападнат — каза Клеъри. — Беше изпаднал в безсъзнание.

— Колко удобно. Единият в безсъзнание, другият очевидно не на себе си — каза инквизиторката. Острият й като нож глас разряза стаята и накара всички да притихнат. — Прекрасно знаеш, долноземецо, че Джонатан Моргенстърн не е просто твой гост. Идеята беше той да е затворник под наблюдението на магьосник.

— Вие пък прекрасно знаете, че си имам име — каза Магнус. — Не че това — добави той, като се сети, че е прекъснал инквизиторката — има някакво значение, разбира се. Всъщност забравете.

— Знам името ти, Магнус Бейн — рече инквизиторката. — Това не е първият ти провал; няма да получиш повече шансове.

— Какъв провал? — наежи се Магнус. — Че съм довел момчето тук? В договора, който подписах, никъде не се казва, че не мога да го взимам със себе си, когато ходя някъде.

— Не това е провалът ти — каза инквизиторката. — А че си го пуснал снощи да се види с баща си, в това е провалът ти.

Настъпи тягостна тишина. Алек бавно се изправи, очите му търсеха тези на Джейс, ала той не гледаше към него. Лицето му беше непроницаемо.

— Това е смешно — рече Люк. Клеъри рядко го беше виждала толкова ядосан. — Джейс дори не знае къде е Валънтайн. Престанете да го тормозите.

— Това ми е работата, долноземецо — каза инквизиторката. — Да тормозя някого. — Тя се обърна към Джейс. — А сега ми кажи истината, момче, и всичко ще бъде много по-лесно.

Джейс вдигна брадичка.

— Къде съм бил, си е моя работа.

— Ако си невинен, защо просто не кажеш истината? Кажи ни къде беше снощи. Кажи ни за малката увеселителна лодка на Валънтайн.

Клеъри го погледна втренчено. Отидох да се поразходя, беше казал той. Но това нищо не означаваше. Може би наистина бе излязъл да се поразходи. Но сърцето и стомахът й се свиха. Знаеш ли кое е най-лошото, което може да се случи?, беше казал Саймън. Да изгубиш доверието си в човека, когото обичаш повече от всичко на света.

След като Джейс не каза нищо, Робърт Лайтууд се обади със своя дълбок басов глас:

— Имоджин? Да не искаш да кажеш, че Валънтайн…

— … се намира на кораб насред Ийст Ривър? — каза инквизиторката. — Точно така.

— Ето защо не съм могъл да го намеря — рече Магнус сякаш на себе си. — Цялата тази вода е прекъснала магията ми.

— Какво е правил Валънтайн насред реката? — попита смаяно Люк.

— Питай Джонатан — каза инквизиторката. — Наел си е мотор от предводителя на вампирския клан на града и е отлетял с него към кораба. Не е ли така, Джонатан?

Джейс нищо не каза. Лицето му бе непроницаемо. На инквизиторката обаче сякаш не й достигаше напрежението в стаята, което лакомо поглъщаше.

— Бръкни в джоба на якето си — каза тя. — Извади предмета, който взе миналата нощ от Института.

Джейс бавно изпълни желанието й. Когато извади ръката от джоба си, Клеъри видя, че държи някакъв блестящ синьо-сив предмет. Огледалното парче от Портала.

— Дай ми го. — Инквизиторката го дръпна от ръката му. Той се намръщи; ръбът на стъклото го беше порязал и от дланта му бликна кръв. Мерис тихо извика, но не помръдна. — Знам, че си се върнал в Института за това — каза инквизиторката, вече по-ведро. — Подозирах, че твоята сантименталност няма да ти позволи да го оставиш.

— Какво е това? — попита изумено Робърт Лайтууд.

— Парче от Портал под формата на огледало — отвърна инквизиторката. — Когато Порталът е бил строшен, се е запазила картина от последната дестинация. — Тя повъртя парчето стъкло в дългите си, подобни на паяк пръсти. — В случая, вилата на Уейланд.

Джейс проследи с очи движението на огледалото. Това парченце се стори на Клеъри като отчупено късче синьо небе. Запита се дали в Идрис изобщо някога е валяло.

С внезапно, злобно движение, което не съответстваше на спокойния й тон, инквизиторката захвърли огледалното парче на земята. То мигом се пръсна на миниатюрни парченца. Клеъри чу как Джейс шумно си пое въздух, без обаче да помръдне.

Инквизиторката извади чифт сиви ръкавици и коленичи сред отломъците от огледалото, като ги хващаше едно по едно, докато накрая намери това, което търсеше — тънък лист хартия. Тя се изправи и го вдигна високо, за да могат всички в стаята да видят плътно изписаната с черно мастило руна.

— Начертах върху тази хартия проследяваща руна и я пъхнах между огледалната повърхност и гърба на огледалото. После върнах парчето в стаята на момчето. Не се упреквай, задето не си я забелязал — каза тя на Джейс. — И по-стари и мъдри глави са били надхитрявани от Клейва.

— Вие сте ме шпионирали — процеди Джейс, чийто глас трепереше от гняв. — Това ли прави Клейвът, нахлува в личното пространство на своите ловци на сенки…

— Внимавай как разговаряш с мен. Не си единственият, който е нарушил Закона. — Леденият поглед на инквизиторката се плъзна из стаята към Изабел и Алек. — Направиха го и твоите приятели, като те изведоха от Града на тишината и те освободиха от домашния арест при магьосника.

— Джейс не е наш приятел — рече Изабел. — Той е наш брат.

— Подбирай приказките си, Изабел Лайтууд — каза инквизиторката. — Можеш да бъдеш сметната за съучастник.

— Съучастник? — За най-голяма изненада на всички, проговорилият беше Робърт Лайтууд. — Момичето просто се опитва да предпази семейството ни от разруха. За Бога, Имоджин, та те са само деца…

— Деца ли? — Инквизиторката насочи ледения си поглед към Робърт. — Колкото сте били деца и вие, когато Кръгът се опълчи на Клейва, нали? Колкото и синът ми е бил дете, когато… — не довърши тя и сякаш й струваше огромно усилие да си възвърне самообладанието.

— Значи, всичко е заради Стивън — каза Люк с нотка на състрадание в гласа. — Имоджин…

Инквизиторката изкриви лице.

— Стивън няма нищо общо! Става въпрос за Закона!

Тънките пръсти на Мерис трепнаха, когато притисна ръцете си една в друга.

— Ами Джейс — каза тя. — Какво ще стане с него?

— Утре ще се върне с мен в Идрис — каза инквизиторката. — Изгубихте правото си да разберете нещо повече от това.

— Как така ще го заведете на онова място? — недоумяваше Клеъри. — Кога ще се върне отново?

— Клеъри, недей — рече Джейс. Той искаше да й попречи да говори, но тя продължи.

— Проблемът тук не е Джейс! Проблемът е Валънтайн!

— Стига, Клеъри! — изкрещя й Джейс. — За твое собствено добро, престани!

Несъзнателно Клеъри се сви — никога преди не й беше крещял така, дори и когато го беше замъкнала в стаята на майка им в болницата. Тя видя израза на лицето му, когато бе забелязал уплахата й и й се прииска да може да върне времето назад.

Преди да успее да каже още нещо, Люк сложи ръка на рамото й. Той заговори мрачно, както в нощта, когато й разказваше историята на живота си.

— Ако момчето е отишло при баща си — каза той, — въпреки че знае какъв баща е Валънтайн, то е защото ние сме го разочаровали, а не защото той е разочаровал нас.

— Спести ни сантименталностите, Лушън — каза инквизиторката. — Станал си мек като мундан.

— Тя е права. — Алек седеше на ръба на дивана със скръстени ръце и стисната челюст — Джейс ни излъга. Няма прошка за това.

Джейс зяпна от почуда. Той беше уверен в лоялността на Алек и Клеъри, не можеше да го вини за това.

Дори Изабел се беше втренчила ужасено в брат си.

— Алек, как можа да кажеш това?

— Законът си е закон, Изи — рече Алек, без да поглежда към сестра си. — Не може да бъде заобиколен.

При тези думи Изабел проплака от ярост и смайване, втурна се към външната врата и я затръшна след себе си. Мерис понечи да тръгне след нея, но Робърт дръпна жена си и й прошепна нещо.

Магнус се изправи на крака.

— Е, мисля, че е време и аз да си ходя — каза той. Клеъри забеляза, че избягваше да поглежда към Алек. — Щеше ми се да кажа, че за мен бе удоволствие да се видя с всички вас, но истината е различна. Ако трябва да съм откровен, беше крайно неловко и се надявам мигът, в който отново ще се видя с някого от вас, да не настъпи скоро.

Алек бе забил поглед в земята, докато Магнус се изниза от стаята.

— Двама по-малко — каза Джейс с престорена веселост. — Кой е следващият?

— Стига приказки — рече инквизиторката. — Дай ми ръцете си.

Джейс протегна ръце, а инквизиторката извади от някакъв вътрешен джоб стили и започна да чертае знаци около китките му. Когато отмести ръцете си, китките на Джейс бяха вързани една за друга с нещо, което приличаше на гривна от горящи пламъци.

Клеъри извика.

— Какво правите? Ще го нараните…

— Добре съм, сестричке. — Джейс говореше съвсем спокойно, но тя забеляза, че избягва погледа й. — Пламъците няма да ме изгорят, освен ако не се опитам да освободя ръцете си.

— А колкото до теб — добави инквизиторката, обръщайки се към Клеъри за нейна най-голяма изненада, сякаш едва сега забеляза присъствието й. — За твой късмет си била отгледана от Джослин и си могла да избегнеш пагубното влияние на баща си. При все това ще те държа под око.

Люк стисна още по-здраво рамото на Клеъри.

— Това заплаха ли е?

— Клейвът не отправя заплахи, Лушън Греймарк. Клейвът обещава и изпълнява обещанията си — каза инквизиторката почти развеселено. Тя беше единствената в стаята, която можеше да бъде описана по този начин. Всички останали, с изключение на Джейс, бяха като попарени. Той се беше озъбил свирепо, но Клеъри се съмняваше, че изобщо го съзнава. Приличаше на лъв в капан.

— Хайде, Джонатан — каза инквизиторката. — Върви пред мен. Ако забележа, че се каниш да избягаш, ще забия камата си между раменете ти.

Джейс трябваше да положи усилия, за да отвори вратата с вързаните си ръце. Клеъри стисна зъби, за да не изкрещи, и в следващия миг вратата се отвори, Джейс излезе, последван от инквизиторката.

Семейство Лайтууд също се изнизаха в редица, като Алек продължаваше да гледа в земята. Вратата се затвори след тях и Клеъри и Люк останаха сами във всекидневната, онемели от изумление.

15 Зъбът на змията

— Люк — започна Клеъри, когато вратата се затвори след семейство Лайтууд. — Какво ще правим…

Люк бе стиснал главата си с ръце, сякаш за да не й позволи да се разцепи на две.

— Кафе — заяви той. — Имам нужда от кафе.

— Вече ти донесох една чаша.

Той свали ръцете си и въздъхна.

— Трябва ми още.

Клеъри го последва в кухнята, където Люк си сипа още кафе, а после седна на кухненската маса и прокара объркано ръце през косата си.

— Лоша работа — каза той. — Много лоша работа.

— Мислиш ли? — На Клеъри изобщо не й беше до кафе в момента. Нервите й бяха опънати като струни. — Какво ще стане, ако го заведат в Идрис?

— Ще бъде изправен на съд пред Клейва. Сигурно ще го обявят за виновен. После ще има наказание. Той е млад, така че най-вероятно ще му отнемат само руните, но едва ли ще му наложат проклятие.

— Какво значи да ти отнемат руните?

Люк избегна погледа й.

— Ако му отнемат руните, той вече няма да е ловец на сенки и ще бъде изхвърлен от Клейва. Ще стане мундан.

— Но това ще го убие. Наистина. Той ще предпочете да е мъртъв.

— Мислиш ли, че не знам? — Люк бе допил кафето си и известно време мрачно гледаше чашата, след което я остави. — Но за Клейва това е без значение. След като не могат да се докопат до Валънтайн, ще се задоволят да накажат сина му.

— Ами мен? Аз съм му дъщеря.

— Да, но ти не си от техния свят. А Джейс е. Все пак бих ти предложил да се покриеш за известно време. Можем да отидем до фермата…

— Не можем просто да оставим Джейс! — ужаси се Клеъри. — Никъде няма да ходя.

— Добре, няма — вдигна помирително ръце Люк. — Казах, че бихме могли, а не че ще го направим. Въпросът е в това, какво възнамерява да предприеме Имоджин сега, когато знае къде е Валънтайн. Току-виж сме се оказали във война.

— Не ме интересува дали тя иска да убие Валънтайн. Аз лично нямам нищо против. Единственото, което искам, е Джейс да се върне.

— Това може би няма да е никак лесно — рече Люк, — предвид факта, че той наистина е извършил това, в което го обвиняват.

Клеъри беше възмутена.

— Какво, да не би да мислиш, че той е убил мълчаливите братя? Да не мислиш…

— Не. Не мисля, че той е убил мълчаливите братя. Мисля, че е направил това, в което Имоджин го обвинява: отишъл е да се види с баща си.

Клеъри си спомни нещо и рече:

— Какво имаше предвид, като каза, че ние сме го разочаровали и не сме му оставили друг изход? Искаш да кажеш, че не го упрекваш?

— И го упреквам, и не го упреквам. — Люк имаше уморен вид. — Било е глупаво от негова страна. На Валънтайн не може да се има доверие. Но след като семейство Лайтууд му обърнаха гръб, какво очакват от него? Та той е още дете, все още има нужда от родители. Ако те не го искат, нормално е да потърси някой, който го иска.

— Надявах се — каза Клеъри, — надявах се той да се обърне към теб.

По лицето на Люк се изписа неизразима тъга.

— Аз също се надявах, Клеъри.

Мая долавяше съвсем слабо шума от гласовете, идващи от кухнята. Караниците във всекидневната бяха преустановени. Време беше да си тръгне. Тя сгъна бележката, която бе надраскала набързо, и я остави на леглото на Люк, след което отиде до прозореца и двайсет минути се мъчеше да го отвори. Хладен въздух нахлу през него — беше един от онези дни на ранната есен, когато небето изглежда невероятно синьо и далечно, а във въздуха се носи лек мирис на пушек.

Тя се покатери на перваза на прозореца и погледна надолу. Преди промяната си, не би имала смелост да скочи; сега обаче се поколеба само за миг, и то заради нараненото си рамо. После се приземи на четири крака върху напукания бетон в задния двор на Люк. Когато се изправи, хвърли още един поглед към къщата, но никой не отвори вратата, нито я повика да се върне.

Потисна някакво неясно разочарование. Та те не й обърнаха никакво внимание, докато беше в къщата, помисли си тя, докато се прехвърляше през високата телена ограда, която разделяше задния двор на Люк от алеята, как сега да забележат, че си тръгва? Даде си сметка, че при нея винаги е било така. Единственият, който се отнасяше с внимание към нея, беше Саймън.

Мисълта за Саймън я накара да се намръщи, като междувременно тупна от другата страна на оградата и хукна по алеята към Кент авеню. Беше казала на Клеъри, че не си спомня какво се е случило предната нощ, но това не беше вярно. Спомняше си изражението на лицето му, когато се отдръпна от него, сякаш беше запечатано в съзнанието й. Най-странното бе, че в онзи момент той продължаваше да я гледа като човек, беше повече човек, от когото и да е друг сред тези, които познаваше.

Мая прекоси улицата, за да избегне минаването пред къщата на Люк. Улицата беше почти пуста, бруклинчани още спяха своя късен неделен следобеден сън. Отправи се към метрото на Бедфорд авеню, като не спираше да мисли за Саймън. Стомахът я присвиваше всеки път, щом се сетеше за държанието й спрямо него. Той беше първият човек от години насам, на когото й се искаше да вярва, но който направи това невъзможно.

Щом като е невъзможно да му се вярва, тогава защо си тръгнала към дома му?, чу тя шепот от дъното на съзнанието си, който винаги й звучеше като гласа на Даниел. Млъквай, сряза го тя. Дори и да не можем да бъдем приятели, поне мога да му се извиня. Някой се изсмя. Звукът отекна във високите стени на фабриката отляво. Внезапно сърцето й се сви от страх. Мая рязко се обърна, но улицата зад нея беше пуста. Само една възрастна жена разхождаше кучетата си покрай реката, но според Мая тя бе достатъчно далеч, за да може да я чуе, ако извика.

За всеки случай ускори крачка. Можеше да ходи по-бързо от повечето хора, напомни си тя, да не говорим, че можеше и да ги надбяга. Дори и в сегашното си състояние, с ранената ръка, която я болеше така, сякаш някой я беше ударил с ковашки чук по рамото. Далеч не се страхуваше, че може да я нападне крадец или изнасилвач. Веднъж, на минаване през Сентръл парк, в нощта, когато за първи път дойде в града, двама тийнейджъри с ножове се бяха опитали да я нападнат и ако не се бе намесил Бат, като нищо щеше да ги убие и двамата.

Защо тогава бе така разтревожена?

Тя хвърли поглед зад себе си. Възрастната жена беше изчезнала; Кент авеню беше безлюдна. Пред нея се издигаше старата изоставена захарна фабрика „Домино“. Обзета от внезапно желание да се махне от тази улица, тя се спусна по граничната алея.

Озова се в тясно пространство между две сгради, заринато с боклуци и захвърлени бутилки, сред които се стрелваха плъхове. Покривите над нея се докосваха и закриваха слънцето, карайки я да се чувства като в тунел. Стените бяха тухлени с малки, мръсни прозорци, много от които бяха разбити от вандали. През тях се виждаше празният под на фабриката и редици метални казани, пещи и цистерни. Въздухът ухаеше на прегоряла захар. Тя се облегна на една от стените и се опита да укроти ударите на сърцето си. И тъкмо бе започнала да се успокоява, когато някакъв невероятно познат глас й заговори от сенките:

— Мая?

Тя рязко се обърна. Той стоеше на входа на алеята, светлината зад него караше косата му да блести като ореол около красивото му лице. Тъмните му очи, засенчени от дългите мигли, я гледаха с любопитство. Бе облечен с джинси и тениска с къс ръкав въпреки студа. Все още изглеждаше на петнайсет.

— Даниел — прошепна тя.

Той се приближи с безшумни стъпки към нея.

— Мина много време, сестричке.

Искаше й се да побегне, ала краката й бяха като заковани. Притисна се към стената, сякаш се мъчеше да изчезне в нея.

— Но… ти си мъртъв.

— А ти не плака на погребението ми, нали така, Мая? Нито сълза не проля за по-голямото си братче?

— Ти беше звяр — прошепна тя. — Опита се да ме убиеш…

— Явно не съм се постарал достатъчно. — В ръката му се появи нещо дълго и остро, нещо което блестеше като сребърен огън в полумрака. Мая не можеше да определи какво е, погледът й бе премрежен от ужас. Когато той тръгна към нея, тя се свлече на земята, краката й вече не бяха в състояние да я държат.

Даниел коленичи до нея. Едва сега видя какво държеше той в ръцете си: отчупено нащърбено парче стъкло от един от счупените прозорци. Ужасът се надигна у нея и я заля като вълна, но не страхът от оръжието в ръката на брат й я смазваше, а празнотата в очите му. Гледаше в тях и през тях и виждаше само мрак.

— Спомняш ли си — рече той, — когато ти казах, че ще ти отрежа езика, за да не позволя да ме издадеш на мама и татко?

Парализирана от страх, тя само го гледаше втренчено.

Вече усещаше как стъклото се врязва в кожата й, задушливия вкус на кръвта, която пълнеше устата й, и й се прииска да умре, да е мъртва, всичко бе за предпочитане пред този ужас и това безумие…

— Стига, Аграмон. — Някакъв мъжки глас проряза мъглата в главата й. Не беше гласът на Даниел… беше мек, изтънчен, определено човешки. Напомняше и за някого… но за кого?

— Както наредите, господарю Валънтайн. — Даниел въздъхна с известно разочарование… и после лицето му започна да се топи и да се разпада. След миг вече бе изчезнал, а заедно с него и парализиращото усещане, смазващият страх, който за малко не отне живота й. Тя въздъхна отчаяно.

— Добре. Диша — чу се отново мъжкият глас, този път леко раздразнено. — Наистина, Аграмон. Още няколко секунди, и щеше да е мъртва.

Мая вдигна поглед. Мъжът — Валънтайн — я гледаше отгоре, беше висок, целият в черно, дори и ръкавиците на ръцете му и ботушите с дебели подметки. Той вдигна брадичката й с върха на ботуша си. Когато заговори, гласът му беше хладен.

— На колко си години?

Лицето, което се беше втренчило в нея, бе тясно, с остри скули и някак безцветно, а косата беше толкова бяла, че приличаше на фото негатив. Отляво на шията му, точно над яката на сакото, имаше спираловидна руна.

— Вие сте Валънтайн? — прошепна тя. — Но аз мислех, че вие…

Ботушът се плъзна към ръката й, което предизвика остра болка там, където беше раната. Тя изохка.

— Зададох ти въпрос — рече той. — На колко си години?

— На колко съм години ли? — Болката в ръката й, примесена с острата воня, идваща от боклуците наоколо, накара стомахът й да се преобърне. — Що не вземеш да се разкараш…

Между пръстите му пулсираше някаква светлина, той я насочи надолу, към лицето й, толкова бързо, че тя нямаше време да се отдръпне назад. Някаква пареща болка се стрелна по бузата й. Мая докосна с ръка лицето си и усети как между пръстите й блика кръв.

— Е — рече Валънтайн със същия спокоен и любезен тон. — На колко си години?

— Петнайсет. На петнайсет съм. — Тя по-скоро усети, отколкото видя усмивката му.

— Идеално.

Когато се върнаха в Института, инквизиторката отдели Джейс от семейство Лайтууд и го изпрати горе в залата за фехтовка. Той видя образа си в дългите огледала, редящи се по стените, и се вцепени от почуда. Вярно, че от дни не се бе поглеждал, а изминалата нощ беше тежка. Очите му бяха обрамчени от черни сенки, ризата му беше изцапана със засъхнала кръв и тинеста кал от Ийст Ривър. Лицето му беше бледо и изпито.

— Възхищаваш се на визията си? — Гласът на инквизиторката го изтръгна от унеса му. — Няма да си толкова хубав, когато Клейвът се разправи с теб.

— Изглеждате впечатлена от външността ми. — Джейс се извърна от огледалото. — Да не би да правите всичко това, защото сте привлечена от мен?

— Не говори глупости. — Инквизиторката извади четири дълги металически пръчки от сивата торба, която висеше на кръста й. Серафимски ками. — Ти можеш да ми бъдеш син.

— Стивън. — Джейс си спомни казаното от Люк, когато бяха в дома му. — Така се казва той, нали?

Инквизиторката рязко се обърна към него. Камите, които държеше, затрепериха в ръката й.

— Никога повече не произнасяй името му.

За миг Джейс се зачуди дали няма да се опита да го убие. Нищо не каза, докато тя се опитваше да възвърне самообладанието си. Без да го поглежда, инквизиторката посочи с една от камите.

— Застани ей там, в средата на залата, ако обичаш.

Джейс се подчини. Макар че се стараеше да не гледа в огледалата, той виждаше отражението си — и това, на инквизиторката — с ъгълчето на окото си. Огледалата отразяваха безброй пъти инквизиторката, застанала заплашително срещу безбройните отражения на Джейс.

Той сведе поглед към вързаните си ръце. Болката в китките и раменете му се усили, но не трепна, когато инквизиторката се втренчи в една от камите, наричайки я Джофиел и я заби в дървения полиран под до краката си. Той зачака, но нищо не се случи.

— Буум? — предположи той. — Какво се очакваше да се случи?

— Млъквай — каза рязко инквизиторката. — И стой там, където си.

Джейс стоеше, гледаше с нарастващо любопитство как тя минава от другата му страна, наричайки втората кама Харахел и как забива и нея в пода. С третата кама — Сандалфон — вече разбра какво прави тя. Първата кама бе забита в пода точно на юг от него, следващата — на изток, а третата — на север. Тя бе обозначила точките на компаса. Джейс се напрягаше да разбере какво би могло да означава това, но нищо не му хрумна. Може би беше просто някакъв ритуал на Клейва, в значението на който не можеше да проникне. Когато тя посегна към последната кама, Тахариал, дланите му се изпотиха там, където се бяха протъркали една в друга.

Инквизиторката се изправи, видимо доволна от себе си.

— Ето.

— Ето какво? — настоя да узнае Джейс, но тя вдигна ръка.

— Не бързай, Джонатан. Липсва още една малка подробност. — Тя се приближи към южната кама и коленичи пред нея. С бързо движение извади едно стили и начерта тъмна руна на пода точно пред ножа. Когато се изправи на крака, из стаята се понесе висок пронизителен звън, нежният звук от удар на камбана. Светлината, излъчвана от четирите ангелски ками, бе така заслепяваща, че Джейс извърна лице и притвори очи. Когато миг след това се обърна, видя, че стои в клетка, чиито стени сякаш бяха изтъкани от снопове светлина. Те не стояха на едно място, а се движеха, подобно на завеси от светещ дъжд.

Сега, зад блестящата стена, инквизиторката се виждаше като замъглена фигура. Когато Джейс й извика, дори гласът му звучеше треперливо и кухо, сякаш от нея го делеше вода.

— Какво е това? Какво направихте?

Тя се засмя.

Джейс гневно пристъпи напред, после още по-напред, и още, рамото му се удари в блестящата стена. Сякаш се бе докоснал до електрическа ограда, шокът, който премина през него, беше като удар, който подкоси краката му. Той се строполи на пода, без да може да използва ръцете си, за да запази равновесие.

Инквизиторката отново се засмя.

— Ако се опитваш да минеш през стената, ще си докараш повече неприятности от просто един електрически удар. Клейвът нарича това специално наказание конфигурация Малачи. Тези стени не могат да бъдат разрушени, докато серафимските ками стоят там, където са забити. На твое място не бих се опитвала — добави тя, когато Джейс, коленичил, посегна към камата, която беше най-близо до него. — Ако докоснеш камите, ще умреш.

— Но вие можете да ги докосвате — каза той, без да може да скрие ненавистта в гласа си.

— Мога, но няма.

— Ами храна? Вода?

— Всяко нещо с времето си, Джонатан.

Той се изправи на крака. През замъглената стена видя как тя се обърна, сякаш за да си тръгне.

— Ами ръцете ми… — Той сведе поглед към вързаните си китки. Горящият метал разяждаше кожата му като киселина. Около огнените белезници бликаше кръв.

— Трябваше да помислиш за това, преди да решиш да се срещнеш с Валънтайн.

— Така няма да започна да се страхувам повече от отмъщението на Съвета. Те не може да са по-лоши от вас.

— О, не се притеснявай, няма да бъдеш предаден на Съвета — рече инквизиторката. В гласа й имаше спокойствие, което никак не се хареса на Джейс.

— Какво имате предвид с това, че няма да бъда предаден на Съвета? Не казахте ли, че утре ще отпътувате с мен за Идрис?

— Не. Решила съм да те върна на баща ти.

Шокът, предизвикан от думите й, отново подкоси краката му.

— На баща ми?

— Да, на баща ти. Възнамерявам да те разменя срещу Реликвите на смъртните.

Джейс я гледаше втренчено.

— Сигурно се шегувате.

— Ни най-малко. По-лесно е, отколкото да те изправим пред съда. Разбира се, ще бъдеш изхвърлен от Клейва — добави тя след кратък размисъл, — но мисля, че това няма да е изненада за теб.

Джейс поклати глава.

— Попаднали сте на грешния човек. Надявам се да го осъзнавате.

По лицето й пробяга раздразнение.

— Няма нужда да се правиш на невинен, Джонатан.

— Нямах предвид себе си. Говорех за баща си.

За първи път, откакто я беше срещнал, тя изглеждаше объркана.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Баща ми не би заменил Реликвите на смъртните за мен. — Думите бяха горчиви, но не и тонът на Джейс. Той беше делови. — По-скоро ще гледа как ме убивате пред очите му, отколкото да се лиши от Меча или Бокала.

Инквизиторката поклати глава.

— Нищо не разбираш — рече тя, а в гласа й се долови странна нотка на досада. — Типично за децата. Любовта, която родителят изпитва към детето си, няма равна на себе си. Никоя друга любов не е така всепоглъщаща. Никой баща — дори и Валънтайн — не би пожертвал сина си заради парче метал, независимо колко е могъщо то.

— Вие не познавате баща ми. Той би се изсмял в лицето ви и би ви дал пари, за да изпратите тялото ми обратно в Идрис.

— Не бъди толкова…

— Права сте — рече Джейс. — Като се замисля, току-виж ви накарал вие да платите превоза.

— Както виждаш, ти наистина си син на баща си. Не е в твой интерес той да загуби Реликвите на смъртните… това би означавало да загуби могъществото си, което засяга и теб. Ясно е, че не искаш да живееш като син на изпаднал в немилост престъпник, така че не се опитвай да промениш решението ми. Няма да ме надхитриш.

— Чуйте. — Сърцето на Джейс биеше лудо, ала той се опитваше да говори спокойно. Тя трябваше да му повярва. — Знам, че ме мразите. Знам, че ме мислите за лъжец като баща ми. Но аз говоря истината. Баща ми твърдо вярва в това, което прави. Вие го мислите за зъл. Но той си мисли, че е прав. Той вярва, че върши Божие дело. И няма да се откаже от него заради мен. Ако сте ме проследили, когато се срещнах с него, трябва да сте чули какво каза той…

— Аз само видях, че говориш с него — рече инквизиторката. — Ала нищо не чух.

Джейс изруга под носа си.

— Вижте, ще се закълна в каквото пожелаете, за да ви уверя, че не лъжа. Той използва Меча и Бокала, за да призовава демони и да ги командва. Докато вие си губите времето с мен, той създава своята армия. И когато настъпи моментът, в който ще разберете, че той не би се съгласил с размяната, вече няма да имате никакъв шанс…

Инквизиторката се извърна, като изсумтя с отвращение.

— Писна ми от лъжите ти.

Джейс ахна невярващо, когато тя му обърна гръб и с решителна стъпка се отправи към вратата.

— Моля ви, трябва да ми повярвате! — извика той.

На вратата тя се спря и се обърна да го погледне. Джейс можеше да види само ъгловатите сенки на лицето й, острата брадичка и тъмните вдлъбнатини на слепоочията й. Сивите й дрехи се сливаха със сенките, така че всичко, което се виждаше от нея, беше един плуващ във въздуха череп.

— Не мисли — каза тя, — че искам да бъдеш върнат на баща ти. Валънтайн Моргенстърн не заслужава такова благоволение.

— А какво заслужава?

— Да държи в ръцете си мъртвото тяло на своето дете. Да гледа мъртвия си син и да знае, че нищо не може да направи и че нито магия, нито заклинание, нито сделка с ада няма да могат да го върнат… — Тя направи пауза. — Той трябва да изпита същото — прошепна и бутна вратата с ръка, а ноктите й одраскаха дървото. Вратата се затвори с тихо изщракване след нея, оставяйки Джейс с горящите му китки да гледа объркано след нея.

Клеъри затвори телефона и се намръщи.

— Не отговаря.

— На кого се опитваш да се обадиш? — Люк вече пиеше пета чаша кафе и Клеъри бе започнала да се безпокои за него. Дали би могъл да се натрови от свръхдоза кофеин? Не че виждаше някакви явни признаци за такова нещо у него, но все пак, за всеки случай, тайничко изключи кафе-машината, докато се връщаше към масата. — На Саймън ли?

— Не. Съвестно ми е да го будя през деня, макар той да твърди, че това не му пречи, стига да не се налага да излиза на дневна светлина.

— На кого тогава?

— Звънях на Изабел. Исках да разбера какво става с Джейс.

— И не вдига ли?

— Не. — Стомахът на Клеъри изкъркори. Тя отиде до хладилника и се върна с плодово мляко от праскови, което започна да яде, без да усеща вкуса му.

— Мая. Няма да е зле да видим как е тя — каза и остави млякото. — Отивам да проверя.

— Не, аз съм водач на глутницата. Тя ми има доверие. Мога да я успокоя, ако все още е разстроена — каза Люк. — Ей сега се връщам.

— Не казвай това — рече умолително Клеъри. — Не обичам да чувам тези думи.

Той й се усмихна криво и бавно излезе в коридора. След няколко минути се върна, изглеждаше силно разтревожен.

— Изчезнала е.

— Изчезнала? Как така изчезнала?

— Мисля, че е избягала. Оставила е това. — Той хвърли на масата едно сгънато парче хартия. Клеъри го взе и намръщено прочете надрасканите редове:

Простете ми. Ще поправя нещата. Благодаря за всичко, което направихте за мен. Мая.

— Ще поправи нещата? Какво означава това?

Люк въздъхна.

— Надявах се ти да можеш да ми кажеш.

— Притеснен ли си?

— Демоните раум са като ловджийски кучета — рече Люк. — Намират плячката си и я доставят на този, който ги е призовал. Възможно е онзи демон още да я търси.

— О — рече Клеъри с отмалял глас. — Според мен е решила да отиде при Саймън.

Люк бе озадачен.

— Тя знае ли къде живее той?

— Не знам — призна Клеъри. — На моменти ми изглеждат някак близки. Може пък и да знае. — Тя посегна към джоба за телефона си. — Ще му се обадя.

— Не каза ли, че ти е съвестно да му се обаждаш през деня?

— Да, но тази история взе да ме притеснява. — Тя затърси номера на Саймън. Той вдигна едва след третото позвъняване, гласът му беше уморен.

— Ало?

— Аз съм. — Тя се извърна от Люк, когато заговори, повече по навик, отколкото защото имаше нещо кой знае колко тайно да си кажат.

— Нали знаеш, че за мен сега е нощ — каза с ръмжене Саймън. Тя го чу как се обръща в леглото си. — Което значи, че по това време спя.

— Вкъщи ли си?

— Естествено, къде другаде да съм? — Гласът му се проясни, вече осезаемо разсънен. — Какво има, Клеъри, случило ли се е нещо?

— Мая избяга. Оставила е бележка, в която казва, че може да дойде у вас.

Саймън звучеше озадачено.

— Ами, няма я тук. Или поне още не се е появила.

— Има ли някой друг, освен теб у вас?

— Не, мама е на работа, а Ребека — на курс. Защо, наистина ли си мислиш, че Мая би се появила тук?

— Просто ни се обади, ако тя…

Саймън я прекъсна.

— Клеъри — каза припряно Саймън. — Изчакай така за момент. Мисля, че някой се опитва да влезе вкъщи.

Времето в затвора си течеше, докато Джейс с вял интерес наблюдаваше сипещия се около него сребрист дъжд. Пръстите му започнаха да се вкочанясват, което според него беше лош знак, но в момента това не го интересуваше. Питаше се дали семейство Лайтууд знаеха, че е горе, или щяха да се изненадат, ако влезеха в залата за фехтовка и го видеха окован. Но не, инквизиторката не беше глупава. Сигурно им е казала, че достъпът до залата е забранен, докато реши къде да премести затворника. Това би трябвало да го ядоса, дори да го изплаши, но сякаш отново не го беше грижа. Всичко вече изглеждаше нереално: и Клейвът, и Съглашението, и Законът, дори и баща му.

Той долови някакви леки стъпки и разбра, че в залата има още някой. До този момент Джейс бе лежал по гръб и гледаше втренчено тавана, но сега се изправи в седнало положение и обходи с поглед стаята. Видя някаква тъмна фигура току зад трепкащата дъждовна завеса. Сигурно е инквизиторката, върнала се е да ми се подиграе още малко. Джейс се напрегна… после видя, не вярвайки на очите си, една тъмна коса и познато лице.

Може би все пак имаше неща, за които още го беше грижа.

— Алек?

— Аз съм. — Алек коленичи от другата страна на трептящата стена. Джейс имаше чувството, сякаш гледа през кристална водна стена, която понякога се размътва от течения: можеше ясно да види Алек, но от време на време чертите му сякаш се размиваха, когато дъждовната завеса трепваше.

Направо може да ти докара морска болест, помисли си Джейс.

— В името на ангела, какво е това? — Алек посегна да докосне стената.

— Недей. — Джейс посегна да го върне, но бързо отдръпна ръката си, преди да е докоснал стената. — Ще ти причини токов удар, може и да те убие, ако се опиташ да минеш през нея.

Алек отдръпна ръката си, като леко подсвирна.

— Бива си я инквизиторката.

— Е, как иначе. Та аз съм опасен престъпник. Нима не си чул? — Джейс долови горчивина в собствения си глас, видя как Алек трепна и изпита злорадо удоволствие от това.

— Всъщност тя не те нарече точно престъпник…

— Не, аз съм просто едно лошо момче. Върша разни пакости. Тормозя котките. Правя неприлични жестове на монахините.

— Не се шегувай. Работата е сериозна. — Очите на Алек бяха мрачни. — Защо, по дяволите, отиде да се видиш с Валънтайн? Сериозно те питам, какво си беше въобразил?

На Джейс му хрумнаха един куп хапливи забележки, но нямаше желание да каже нито една. Беше твърде уморен.

— Въобразих си, че ми е баща.

Алек изглеждаше така, сякаш броеше наум до десет, за да си възвърне самообладанието.

— Джейс…

— Ами ако беше твоят баща? Какво би направил ти?

— Моят баща? Моят баща никога не би направил нещата, които Валънтайн…

Джейс рязко вдигна глава.

— Твоят баща е правил онези неща! Бил е в Кръга редом с моя баща! Както и майка ти! Нашите родители са от един дол дренки. Единствената разлика е, че твоите са били заловени и наказани, а моите — не са!

Лицето на Алек се изопна. Но каза само:

— Единствената разлика?

Джейс сведе поглед към ръцете си. Горящите гривни не биваше да стоят толкова дълго на ръцете му. По кожата отдолу се бяха образували кръвоизливи.

— Само казвам — рече Алек, — че не разбирам как можеш да искаш да го видиш, и то не заради нещата, които е направил като цяло, а за това, което е причинил на теб.

Джейс нищо не отвърна.

— През всичките тези години — каза Алек. — Да те остави да си мислиш, че е мъртъв. Ти може и да не си спомняш какво е било, когато си бил на десет години, но аз си спомням. Не може човек, който те обича, да ти причини такова нещо.

По ръцете на Джейс се плъзнаха тънки вадички кръв, подобно на червена разплетена прежда.

— Валънтайн ми каза — рече спокойно той, — че ако го подкрепя срещу Клейва… той ме увери, че ако го направя, няма да нарани хората, на които държа. Нито теб, нито Изабел, нито Макс. Нито Клеъри. Нито родителите ти. Той каза…

— Нямало да нарани никого? — повтори подигравателно Алек. — Имаш предвид, че той лично няма да нарани никого. Наистина много успокояващо.

— Видях на какво е способен, Алек. Може да призове всякакви демонични сили. Ако събере демонична армия срещу Клейва, ще настъпи война. А при война хората биват наранявани. На война се умира. — Той въздъхна. — Ако имаш възможност да спасиш онези, които обичаш…

— Но що за възможност е това? Нима може да се вярва на казаното от Валънтайн?

— Щом се е заклел в ангела, значи ще го изпълни. Познавам го.

— Ако го подкрепиш срещу Клейва.

Джейс кимна.

— Трябва да е бил бесен, когато си казал не — отбеляза Алек.

Джейс откъсна поглед от кървящите си китки и погледна втренчено нагоре.

— Какво?

— Казах…

— Чух какво каза. Как реши, че съм казал не?

— Ами логично е. Или не си?

Джейс бавно закима с глава.

— Познавам те — рече Алек с подчертана твърдост и се изправи. — Казал си на инквизиторката за Валънтайн и неговите планове, нали? Но не е обърнала внимание на думите ти?

— Не бих казал, че не прояви никакъв интерес. По-скоро, че не ми повярва. Има свой собствен план как да притисне Валънтайн. Само дето планът й не струва.

Алек кимна.

— После ще ми разкажеш подробно. Най-напред трябва да видим как да те измъкнем оттук.

— Какво? — От изумление на Джейс леко му се зави свят. — Мислех, че точно ти си привърженик на идеята да отида в затвора, директно, без обиколни маршрути. — „Законът си е закон, Изабел.“ За какво беше всичко това?

Алек изглеждаше смаян.

— Не може наистина да си си помислил, че говорех сериозно. Просто исках да спечеля доверието на инквизиторката, за да не ме държи под око през цялото време, както прави с Изи и Макс. Тя знае, че те са на твоя страна.

— А ти? Ти на моя страна ли си? — Джейс долови суровостта на въпроса си и със смазващо нетърпение зачака отговора.

— Аз съм с теб при всички положения — каза Алек. — Как може изобщо да ме питаш? Може и да уважавам Закона, но това, което ти причинява инквизиторката, няма нищо общо с него. Не знам какво точно става, но омразата, която тя изпитва към теб, е лична. И няма нищо общо с Клейва.

— Аз я дразня — каза Джейс. — Не мога да не го правя. Гадните бюрократи направо ме изваждат от релси.

Алек поклати глава.

— Не е за това. Тук става дума за стара омраза. Усещам го.

Джейс понечи да отговори, но в това време забиха камбаните на катедралата. Толкова близо до покрива, звукът се чуваше оглушително. Той погледна нагоре — почти очакваше да види Хюго да описва сред дървените греди бавни, плавни кръгове. Гарванът винаги бе обичал да се носи покрай гредите и извития каменен таван. Навремето Джейс си го обясняваше с това, че птицата просто обича да забива ноктите си в мекото дърво. Сега обаче установи, че гредите са били идеално място за шпиониране. Една идея, далечна и неясна, започна да се оформя дълбоко в съзнанието на Джейс. Но гласно той каза само:

— Люк беше споменал, че инквизиторката имала син на име Стивън. Намекна и нещо такова, че се опитвала да отмъсти заради него. Когато я попитах за сина й, направо откачи. Допускам, че може да е свързано с омразата й към мен.

Камбаните спряха да бият. Алек рече:

— Възможно е. Може да попитам родителите ми, но се съмнявам да ми кажат.

— Недей, не питай тях. Питай Люк.

— Искаш да кажеш, да измина отново целия път до Бруклин? Виж, измъкването оттук е повече от невъзможно…

— Ползвай телефона на Изабел. Пиши на Клеъри. Кажи й да попита Люк.

— Добре. — Алек направи пауза. — Искаш ли да й предам нещо друго? На Клеъри, имам предвид, не на Изабел.

— Не — каза Джейс. — Нямам какво да й кажа.

— Саймън! — Клеъри стисна телефона и се обърна към Люк. — Той каза, че някой се опитва да проникне у тях.

— Кажи му да излезе навън.

— Не мога да изляза навън — каза притеснено Саймън. — Не и ако не искам жив да се опека.

— Дневна светлина — подсказа тя на Люк, но видя, че и той се е досетил за проблема и сега търси нещо опипом по джобовете си. Ключовете за колата. Извади ги.

— Кажи му, че идваме. Кажи му да се заключи в стаята си, докато пристигнем.

— Чу ли? Барикадирай се в стаята си.

— Чух. — Гласът на Саймън бе напрегнат. Клеъри дочу лек стържещ звук, после силно думкане.

— Саймън!

— Добре съм. Преместих някои неща до вратата.

— Какви неща? — Тя беше вече на верандата и трепереше в тънката си жилетка. Зад нея Люк заключваше входната врата на къщата.

— Едно бюро — каза с известно задоволство Саймън. — И леглото.

— Леглото? — Клеъри се качи в пикапа до Люк, като се мъчеше с една ръка да закопчее колана си, а Люк излезе на пътя и се спусна по Кент, след което се присегна и й помогна да се закопчее. — Как го вдигна това легло?

— Забрави ли? Супер вампирска сила.

— Попитай го какво е чул — каза Люк. Те се носеха шеметно улицата, което можеше да е прекрасно, ако Бруклинското крайбрежие беше по-добре поддържано. Клеъри изохкваше всеки път, когато налетяваха на дупка.

— Какво чу? — попита тя и затаи дъх.

— Чух как някой влиза с взлом през външната врата. Мисля, че някой я изби с крак. После Йосариан се стрелна в стаята ми и се пъхна под леглото. Така разбрах, че определено има някой вкъщи.

— А сега?

— Сега нищо не чувам.

— Това е добре, нали? — обърна се Клеъри към Люк. — Той каза, че сега не чувал нищо. Сигурно са си отишли.

— Възможно е — рече колебливо Люк. Сега бяха на магистралата и се движеха с бясна скорост към квартала на Саймън. — За всеки случай го дръж на телефона.

— Какво правиш сега, Саймън?

— Нищо. Пренесох всичко от стаята до вратата. Сега остана само да извадя Йосариан иззад парното.

— Остави го там, където си е.

— Ще ми е много трудно да обясня всичко това на мама — каза Саймън и телефонът прекъсна. Чу се щрак и толкова, на дисплея бе изписано „Край на разговора“.

— Не. Не! — Клеъри натисна бутона за повторно избиране, пръстите й трепереха. Саймън веднага вдигна. — Извинявай. Йосариан ме одраска и изпуснах телефона.

Буцата в гърлото й се стопи.

— Няма нищо, стига да си добре…

Шум като от мощна вълна заглуши гласа на Саймън. Тя дръпна телефона от ухото си. На дисплея все още беше изписано, че има връзка с номера.

— Саймън! — изкрещя тя в телефона. — Саймън, чуваш ли ме?

Звукът от трошене спря. Чу се нещо като издрънчаване и един висок нечовешки вой — Йосариан? Последва звук от падането на нещо тежко на земята.

— Саймън? — прошепна тя.

Чу се щракване, а после някакъв провлечен, развеселен глас заговори в ухото й.

— Клариса — каза той. — Знаех си, че ти си на телефона.

Тя стисна очи, стомахът й се преобърна, сякаш беше във влакче на ужасите, което току-що се е спуснало за първи път.

— Валънтайн.

— Искаш да кажеш „татко“ — рече той, като звучеше искрено ядосан. — Що за моден навик да се обръщате към родителите си на малки имена.

— Начинът, по който ми се иска да те нарека, е много по-неприличен, отколкото обръщението по име — сопна му се тя. — Къде е Саймън?

— Имаш предвид вампирчето ли? Съмнителна компания за момиче от добро семейство на ловци на сенки, не мислиш ли? За в бъдеще очаквам също да имам думата при подбора на приятелите ти.

— Какво си направил на Саймън?

— Нищо — каза раздразнено Валънтайн. — Засега.

И затвори.

Когато Алек се върна в залата за фехтовка, Джейс лежеше на пода и си представяше танцуващи момичета, стараейки се да не обръща внимание на болката в китките си. Не се получаваше обаче.

— Какво правиш? — попита Алек, като коленичи толкова близо, колкото позволяваше трептящата стена на затвора. Джейс си каза, че Алек задаваше с добро чувство този въпрос и си припомни, че преди би го възприел по-скоро като нещо мило, отколкото дразнещо. Но не успя.

— Мислех да полежа на пода и да се погърча от болка — изръмжа той. — Това ми помага.

— Наистина? О… ти се майтапиш. Може пък това да е добър знак — каза Алек. — Ако искаш, можеш да седнеш. Ще се опитам да промуша нещо през стената.

Джейс се изправи така внезапно, че му се зави свят.

— Алек, недей…

Но Алек вече му подаваше нещо с две ръце, сякаш деца си подхвърляха топка. Една червена сфера проби трептящата завеса и се търкулна към Джейс, като леко се удари в коляното му.

— Ябълка. — Той я вдигна с известно усилие. — Колко подходящо.

— Мислех, че може да си гладен.

— Гладен съм. — Джейс отхапа от ябълката. Сокът потече по ръцете му и изпращя в сините пламъци, които приклещваха китките му. — Писа ли на Клеъри?

— Не. Изабел не ме пуска в стаята си. Само замеряше вратата с разни неща и крещеше. Каза, че ако вляза, ще скочи от прозореца. Като нищо ще го направи.

— Сигурно.

— Имам чувството — каза Алек и се усмихна, — че никога няма да ми прости предателството спрямо теб.

— Добро момиче — каза с признателност Джейс.

— Но аз не съм те предал, идиот такъв.

— Важно е доброто желание.

— Точно така, защото съм ти донесъл още нещо. Не знам дали ще проработи, но не е зле да опитаме. — Той плъзна през стената нещо малко и металическо. Беше някакъв сребърен диск, голям колкото монета от 25 цента. Джейс остави ябълката и посегна с любопитство към диска.

— Какво е това?

— Взех го от бюрото в библиотеката. Виждал съм родителите ми да го ползват за сваляне на белезници. Мисля, че действа един вид като отключваща руна. Може да опитаме…

Той млъкна, когато Джейс допря диска до китките си, като го държеше несръчно с два пръста. В мига на допира до синия пламък оковите проблеснаха и изчезнаха.

— Благодаря. — Джейс потърка китките си, всяка от които с ивица ожулена, кървяща кожа. Той започна да проверява дали може да движи пръстите си. — Не е пила, скрита в хляб, но определено спаси ръцете ми.

Алек го гледаше. Вълните на дъждовната завеса визуално издължаваха лицето му и му придаваха разтревожен вид — или може би той наистина беше разтревожен.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо, докато говорех с Изабел преди малко. Казах й, че не може да скочи от прозореца и по-добре да не опитва, защото може да се убие.

Джейс кимна.

— Добър съвет от големия батко.

— Но когато се замислих дали това важи и в твоя случаи… искам да кажа, виждал съм те в ситуации, при които на практика летиш. Виждал съм те да падаш от третия етаж и да се приземяваш като котка, да скачаш от земята до покрива…

— Така като си слушам отстрани постиженията, наистина ги намирам за забележителни, но не разбирам накъде биеш, Алек.

— Искам да кажа, че този затвор има четири стени, а не пет.

Джейс се втренчи в него.

— Значи Ходж беше прав, като казваше, че геометрията ще ни влезе в употреба и в ежедневието. Точно така, Алек. Тази клетка има четири стени. И ако инквизиторката не беше сложила две от тях, то може би…

— ДЖЕЙС — рече Алек, губейки търпение. — Имах предвид, че килията ти няма таван. Между теб и тавана няма нищо.

Джейс погледна нагоре. Дървените греди изглеждаха недостижимо високо и се губеха в сенките.

— Ти си луд.

— Възможно е — каза Алек. — Но също така е възможно да съм наясно с това какво можеш. — Той сви рамене. — Поне можеш да опиташ.

Джейс погледна към Алек, към откритото му, честно лице и спокойни сини очи. Той е луд, помисли си Джейс.

Иначе беше вярно, в разгара на битките бе правел чудеса, ала не само той. Дължеше се на кръвта на ловците на сенки, на дългите години обучение… и все пак бе невъзможно да скочи на десет метра височина.

Как ще разбереш дали можеш нещо, ако никога не се опиташ да го направиш?, обади се тих вътрешен глас.

Гласът на Клеъри. Той се сети за нея и за нейните руни, за Града на тишината и за това как бе свалила оковите от ръцете му, за което се изискваше огромна сила. Двамата с Клеъри имаха една и съща кръв. Ако Клеъри е способна на такива неща, то защо да не е възможно…

Джейс се изправи на крака, почти машинално, огледа се наоколо, като бавно се спря на всеки предмет в стаята. През завесата от сребрист огън, която го обграждаше, все така се виждаха огледалата от пода до тавана и купищата оръжия, висящи на стените, чиито остриета матово блестяха. Наведе се и вдигна недоизядената ябълка от пода, погледа я известно време замислено… после замахна с ръка и я хвърли с всичка сила към една от стените. Ябълката се удари в трепкащата сребриста стена и се пръсна в корона от леещ се син пламък.

Джейс чу как Алек изплашено затаи дъх. Значи инквизиторката не беше преувеличила. Ако удареше твърде силно някоя от стените на затвора, щеше да умре.

Алек се изправи на крака, внезапно разтреперан.

— Джейс, не съм сигурен, че…

— Млъкни, Алек. И не ме гледай така. Това не ми помага.

Каквото и да бе отвърнал Алек, Джейс не го чу. Той бавно се завъртя на място, а очите му се фокусираха върху дървените греди. Руните, които му осигуряваха отлично зрение на дълго разстояние, веднага се активираха и сякаш гредите се приближиха оптически. Той виждаше нащърбените им ръбове, техните извивки и чворове, черните петна, получени с времето. Ала те бяха здрави. Вече стотици години поддържаха покрива на Института. Щяха да издържат и един тийнейджър. Джейс раздвижи пръстите си, пое дълбоко, бавно и контролирано въздух, точно както го беше учил баща му. Мислено си представи картина, в която той скача, издига се нагоре, хваща се за една от гредите и леко и плавно се качва върху нея. Повтаряше си, че е лек като стрела, която свисти във въздуха, бързо и без да спира. Ще е лесно, каза си той. Лесно като детска игра.

— Аз съм стрелата на Валънтайн — прошепна Джейс. — Все едно дали той знае това или не.

И скочи.

16 Камък на сърцето

Клеъри натисна отново копчето за бързо избиране, за да набере Саймън, но се включи гласова поща. Горещи сълзи затекоха по бузите й и тя хвърли телефона си на таблото.

— По дяволите, по дяволите…

— Почти стигнахме — каза Люк. Вече бяха излезли от магистралата, а тя дори не беше забелязала. Спряха пред дома на Саймън, еднофамилна дървена къща, боядисана отпред в яркочервено. Клеъри скочи от колата и се затича по пътеката, преди още Люк да е дръпнал ръчната спирачка. Затича се нагоре по стълбите, хвърли се към външната врата и отчаяно заблъска по нея.

— Саймън! — крещеше тя. — Саймън!

— Клеъри, престани. — Люк я настигна на верандата. — Съседите…

— Майната им на съседите. — Тя затърси ключодържателя на колана си, намери правилния ключ и го пъхна в ключалката. Отвори вратата и се втурна в коридора, Люк я следваше по петите. Те завиха наляво към кухнята. Там всичко изглеждаше нормално, от безупречно чистия плот до магнитчетата по хладилника. Ето я и мивката, до която само преди няколко дни Саймън я беше целунал. Слънчевата светлина струеше през прозорците и изпълваше стаята с бледа жълта светлина. Светлина, която можеше да превърне Саймън в пепел.

Стаята на Саймън беше последната в края на коридора. Вратата беше леко отворена, но през процепа Клеъри не можеше да види нищо друго освен мрак.

Извади стилито от джоба си и здраво го стисна. Знаеше, че това не е оръжие, но й действаше успокояващо, когато бе в ръката й. Стаята беше тъмна, черните завеси бяха спуснати, единствената светлина идваше от дигиталния часовник на нощното шкафче. Люк се пресегна през нея да включи осветлението и в този момент от тъмното изскочи нещо — нещо, което изсъска, изфуча и изръмжа като демон — и се спусна към него.

Клеъри извика, а Люк я хвана за раменете и грубо я бутна встрани. Тя се препъна и за малко да падне. Когато възвърна равновесието си, Клеъри се обърна и видя смаяния Люк да държи едно фучащо, гърчещо се коте, чиято козина стърчеше във всички посоки. Приличаше на топка памук с нокти.

— Йосариан! — възкликна Клеъри.

Люк пусна котката. Йосариан веднага се стрелна между краката му и се изгуби по коридора.

— Глупаво коте — каза Клеъри.

— Вината не е негова. Котките не ме обичат. — Люк посегна към ключа за лампата и го завъртя.

Клеъри ахна. Стаята беше изцяло разтребена, всичко бе на мястото си, дори и килимът не стоеше накриво. И кувертюрата на леглото беше старателно опъната.

— Това магически прах ли е?

— Не мисля. По-скоро е само обикновена магия. — Люк отиде до средата на стаята и замислено се огледа. Когато се приближи до прозореца и дръпна една от завесите, Клеъри видя нещо да проблясва на килима в краката му.

— Люк, чакай. — Отиде при него и се наведе да вземе предмета. Беше сребристият мобилен телефон на Саймън, очукан, с прекършена антена. С разтуптяно сърце тя отвори телефона. Независимо от пукнатината на дисплея, на него можеше да се види следното кратко съобщение: Сега вече имам от всички.

Клеъри се отпусна замаяна на леглото. Усети как Люк дръпна телефона от ръката й. Чу как си пое шумно въздух, докато четеше съобщението.

— Какво значи това? „Сега вече имам от всички“? — попита Клеъри.

Люк остави телефона на Саймън на бюрото и прокара ръка по лицето си.

— Боя се, че сега в ръцете му е Саймън, а евентуално и Мая. Което значи, че има всичко, което му е нужно за Ритуала на дяволското преобразяване.

Клеъри го погледна втренчено.

— Искаш да кажеш, че не го е направил само за да ми — за да ни — направи мръсно?

— По-скоро Валънтайн гледа на това като на бонус. Но не това е целта му. Основната цел е да се възползва от свойствата на Меча. И затова му трябва…

— … кръв от деца долноземци. Но Мая и Саймън не са деца. Те са тийнейджъри.

— Когато това заклинание е било измислено, заклинанието за превръщането на Меча в инструмент на злото, думата „тийнейджър“ не е била позната. Сред ловците на сенки е прието да се считаш за възрастен, когато навършиш осемнайсет години. Дотогава си дете. За целите на Валънтайн Мая и Саймън са деца. Той вече разполага с кръв от дете-фея, както и с кръв от дете-магьосник. Сега му трябват върколак и вампир.

Клеъри се чувстваше така, сякаш някой я бе ударил и бе изкарал въздуха от дробовете й.

— Защо не направихме нищо? Защо не помислихме за начин да ги предпазим?

— Досега Валънтайн е гледал да се справи по най-лесния възможен начин. Никоя от жертвите му не е избирана по друг критерий, освен по степен на наличност и достъпност. Магьосникът е бил лесен за намиране; просто Валънтайн е трябвало да го повика под претекст, че иска да му призове демон. А за да намериш фея, е достатъчно да се поразходиш в парка, стига да знаеш къде да търсиш. А Луната на ловеца пък е идеалното място, към което да се насочиш, в случай че ти трябва върколак. Но да се изложи на такава опасност, само и само да ни уязви, без никаква друга причина…

— Джейс — рече Клеъри.

— Какво Джейс? Какво за него?

— Мисля, че се опитва да си отмъсти на Джейс. Сигурно снощи на кораба Джейс е направил нещо, нещо, което наистина е ядосало Валънтайн. Дотолкова го е ядосало, че е изоставил първоначалния си план и е съставил нов.

Люк се обърка.

— Кое те кара да мислиш, че промяната в плановете на Валънтайн се дължи на нещо, свързано с брат ти?

— Ами — каза Клеъри с мрачна убеденост — само Джейс е в състояние да ядоса някого до такава степен.

— Изабел! — Алек почука на вратата на сестра си. — Изабел, отвори. Знам, че си вътре.

Вратата се открехна. Алек надникна през процепа, но не видя никого.

— Тя не желае да говори с теб — каза един добре познат глас.

Алек сведе поглед и видя две сиви очи, които го гледаха иззад очилата.

— Макс — каза той. — Хайде, братле, пусни ме да вляза.

— И аз не искам да говоря с теб. — Макс понечи да затръшне вратата, но Алек, бърз като камшика на Изабел, я препречи с крак.

— Не ме карай да минавам през теб, Макс.

— Няма да успееш. — Макс натисна с всичка сила.

— Добре, но мога да повикам мама и татко, а имам чувството, че Изабел не би искала това. Нали, Изи? — попита той, като повиши тон, така че сестра му да го чуе.

— О, за Бога — кипна Изабел. — Добре, Макс. Пусни го.

Макс се отдръпна и Алек мина покрай него, като остави вратата да се притвори зад гърба му. Изабел бе коленичила в амбразурата на прозореца до леглото, златният камшик се виеше около лявата й ръка. Носеше бойното си снаряжение, гангстерските си черни панталони и риза с телесен цвят, по които имаше сребристи, почти невидими руни. Ботушите й бяха вдигнати до коленете, а черната й коса се развяваше от полъха на течението от отворения прозорец. Тя го погледна и за миг той я оприличи на Хюго, черния гарван на Ходж.

— Какво, за Бога, правиш? Опитваш се да се самоубиеш? — попита той, като се спусна към сестра си. Камшикът й изсвистя и се уви около глезените му. Алек се закова на място, съзнавайки, че само с едно движение на китката Изабел може да подкоси краката му и да го събори като чувал с картофи на твърдия дървен под.

— Не смей да се приближаваш до мен, Александър Лайтууд — каза тя гневно. — В момента не съм склонна да проявя снизхождение към теб.

— Изабел…

— Как можа да се обърнеш срещу Джейс? След всичко, което той преживя? Нали се заклехте да се браните един друг…

— Не и ако се наруши Законът — прекъсна я той.

— Законът! — кресна отвратена Изабел. — Има по-висш закон от този на Клейва, Алек. Законът на семейството. Джейс е част от нашето семейство.

— Законът на семейството? Не съм чувал за него — каза заядливо Алек. Знаеше, че трябва да каже нещо в своя защита, но му беше трудно да се въздържи от дългогодишния си навик да коригира по-малките си брат и сестра, когато не бяха прави. — Да не би защото ти току-що си го измисли?

Изабел мръдна китката си. Алек усети как краката му се подкосяват и започна да размахва ръце, за да омекоти падането. Той се приземи, завъртя се по гръб и погледна нагоре, към заплашително извисяващата се над него Изабел. До нея стоеше Макс.

— Какво да правим с него, Максуел? — попита Изабел. — Да го оставим ли вързан тук, докато мама и татко го намерят?

На Алек му писна. Извади една кама от ножницата на кръста си, изви се и разсече с нея камшика около глезените си. Електрическата жица се скъса с пукот и той скочи на крака, а Изабел дръпна ръката си и камшикът се върна при нея.

Напрежението бе прекъснато от тих смях.

— Добре, добре, достатъчно го измъчихте. Ето ме.

Изабел се ококори.

— Джейс!

— Същият. — Джейс се промъкна в стаята на Изабел, като затвори вратата след себе си. — Няма нужда да се карате… — Той трепна, когато Макс се хвърли към него, проплаквайки името му. — Внимателно — каза, като нежно отстрани момчето. — В момента не съм в най-добрата си форма.

— Виждам — рече Изабел, очите й пробягаха тревожно по него. Китките му бяха окървавени, русата му коса — залепнала от пот по врата и челото, а лицето и ръцете му бяха изцапани с кал и гной. — Инквизиторката нарани ли те?

— Не си струва да се обсъжда. — Джейс и Алек се спогледаха. — Просто ме заключи горе в залата за фехтовка. Алек ми помогна да се измъкна.

Камшикът в ръката на Изабел клюмна като цвете.

— Алек, вярно ли е?

— Да. — Алек най-демонстративно изтупа дрехите си от праха, който бе обрал от пода. И не можа да се въздържи да не изкоментира: — Както виждаш.

— Трябваше да ми кажеш.

— А ти трябваше да ми имаш поне малко доверие…

— Стига. Няма време за препирни — каза Джейс. — Изабел, какви оръжия имаш тук? А нещо за превързване?

— За превързване ли? — Изабел остави камшика и извади стилито си от едно чекмедже. — Мога да те излекувам с иратце…

Джейс вдигна китките си.

— Иратцето е добро за натъртванията, но с това няма да се справи. Това са изгаряния от руни. — Изглеждаха още по-ужасяващо на ярката светлина в стаята на Изабел — кръговите белези бяха черни и на места се бяха пропукали, от тях се процеждаше кръв. Изабел пребледня и той отпусна ръцете си. — Трябват ми и някои оръжия, преди да…

— Първо превръзките. После оръжията. — Тя сложи камшика на най-горния рафт на дрешника и помъкна Джейс към банята, носейки пълна кошница с мехлеми, марли и бинтове. Алек ги наблюдаваше през открехнатата врата — Джейс, облегнат на мивката, докато заварената му сестра промива китките му и ги увива с бял бинт. — Добре, а сега свали блузата си.

— Знаех си, че си предвидила някакво забавление и за себе си. — Джейс съблече якето, а после с болезнена гримаса и тениската през главата си. Кожата му беше бледо златиста, под нея се виждаха твърди мускули. По тънките му ръце се виеха мастилени знаци. Един мунди би възприел белите петна, белези от стари руни, пръснати по кожата на Джейс, като нещо, което го загрозява, но не и Алек. Всички те имаха такива знаци. Бяха символ на чест, а не недостатъци.

Джейс видя, че Алек наднича през открехнатата врата и каза:

— Алек, би ли ми подал телефона?

— Върху шкафа е — каза Изабел, без да вдигне поглед. Двамата с Джейс заговориха с нисък глас. Алек не ги чуваше, но се досети, че го правят, за да не тревожат Макс.

Алек погледна към тях.

— Няма го там.

Изабел, която чертаеше иратце върху опакото на дланта на Джейс, ядно изруга.

— По дяволите. Оставих телефона си в кухнята. Гадост. Ако отида да го взема, има опасност да налетя на инквизиторката.

— Аз ще го взема — предложи Макс. — На мен не ми обръща внимание, прекалено съм малък.

— Сигурно е така — каза вяло Изабел. — За какво ви е телефонът, Алек?

— Просто ни трябва — каза нетърпеливо Алек. — Изи…

— Ако ще пращаш есемес на Магнус „Мисля, че си сладък“, ще те убия.

— Кой е Магнус? — полюбопитства Макс.

— Един магьосник — рече Алек.

— При това много секси магьосник — каза Изабел на Макс, без да обръща внимание на бесния поглед на Алек.

— Но магьосниците са лоши — недоумяваше Макс.

— Именно — каза Изабел.

— Не разбирам — рече Макс. — Но по-добре да отида за телефона. Ей сега се връщам.

Той се плъзна през вратата и излезе, а Джейс отново си облече тениската и якето и се върна в стаята, където започна да търси оръжия сред камарата принадлежности на Изабел, които бяха пръснати по пода. Изабел се приближи до него, като клатеше глава.

— И какъв е планът сега? Всички ли тръгваме? Инквизиторката ще побеснее, ако не те намери тук.

— Но не и наполовина толкова, колкото когато Валънтайн откаже предложението й. — Джейс им изложи накратко плана на инквизиторката. — Единственият проблем е, че той не би приел.

— Единственият проблем? — кипна Изабел, като започна да заеква, което не й се беше случвало от шестгодишна. — Тя не може да го направи! Не може просто да те изтъргува и да те остави в ръцете на този психопат! Ти си член на Клейва! Ти си наш брат!

— Инквизиторката е на друго мнение.

— Не ме интересува мнението й. Тя е долна гаднярка и трябва да бъде спряна.

— Ако разбере, че планът й сериозно куца, може би ще бъде склонна на преговори — отбеляза Джейс. — Но няма да съм тук, за да разбера. Махам се.

— Няма да е лесно — каза Алек. — Инквизиторката е заключила всичко тук по-здраво и от пентаграма. Долу на стълбището има охрана. Вдигнала е на крак половината дивизия.

— Има доста високо мнение за мен — каза Джейс, като отмести встрани няколко списания.

— Може би има право. — Изабел го погледна замислено. — Ти наистина ли прескочи десетметрова конфигурация Малачи? Наистина ли го направи, Алек?

— Наистина — потвърди Алек. — Никога не бях виждал подобно нещо.

— Аз пък никога не съм виждал такова нещо. — Джейс вдигна от пода една около 25-сантиметрова кама. Един от розовите сутиени на Изабел се бе нанизал на острието й. Изабел се намръщи и бързо го прибра.

— Това сега не е важно. Как го направи?

— Скочих. — Джейс извади изпод леглото два въртящи се диска с остри ръбове. Те бяха покрити със сива котешка козина. Той духна и космите се разлетяха във всички посоки.

— Чакрами. Супер. Особено ако се натъкна на демони, алергични към котешки косми.

Изабел го перна със сутиена си.

— Не ми отговори на въпроса!

— Защото не знам, Изи. — Джейс се изправи на крака. — Може би кралицата на феите беше права. Явно притежавам умения, за които не подозирам, защото още не съм ги изпробвал. Както и Клеъри.

Изабел сбърчи чело.

— И тя ли?

Внезапно Алек се ококори.

— Джейс… твоят вампирски мотор още ли е на покрива?

— Май да. Само че е ден, така че не може да се използва.

— Пък и — отбеляза Изабел — не можем всички да се качим на него.

Джейс окачи чакрамите на колана си до 25-сантиметровата кама. Сложи и няколко ангелски ками в джобовете на якето си.

— Няма значение — каза той. — Вие няма да идвате с мен.

Изабел запротестира.

— Какво искаш да кажеш с това, че ние… — започна тя, но в същото време Макс се върна, задъхан и носещ одраскания й розов телефон. — Макс, ти си герой. — Тя грабна телефона от него и погледна към Джейс. — На темата ще се върнем след малко. Между другото, на кого ще звъним? На Клеъри ли?

— Аз ще й се обадя… — започна Алек.

— Не. — Изабел бутна ръката му. — Тя повече харесва мен. — Вече набираше и докато слагаше телефона на ухото си, му се изплези. — Клеъри? Изабел е. Аз… Какво? — Цветът изчезна от лицето й, сякаш някой го беше изтрил, и то стана сиво и зашеметено. — Как е възможно? Но защо…

— Как е възможно кое? — Джейс беше на две крачки от нея. — Изабел, какво се е случило? Да не би Клеъри…

Изабел отмести телефона от ухото си, кокалчетата й бяха побелели.

— Валънтайн. Отвлякъл е Саймън и Мая. Ще ги използва, за да извърши ритуала си.

С рязко движение Джейс се присегна и грабна телефона от ръката на Изабел. Залепи го на ухото си.

— Карайте към Института — каза той. — Не влизайте вътре. Изчакайте ме. Ще изляза при вас. — Той затвори телефона и го подаде на Алек. — Обади се на Магнус — рече той. — Кажи му да ни чака на брега в Бруклин. Той да избере мястото, но да гледа да е пусто. Трябва ни помощта му, за да се доберем до кораба на Валънтайн.

— Ние? — Изабел видимо се оживи.

— Магнус, Люк и аз — поясни Джейс. — Вие двамата ще останете тук и ще се заемете с инквизиторката вместо мен. Ако Валънтайн не се съгласи на сделката, която тя предлага, вие ще трябва да я склоните да изпрати всички сили на дивизията срещу Валънтайн.

— Не разбирам — каза Алек. — Първо, как смяташ да излезеш оттук?

Джейс се усмихна дяволито.

— Гледай — каза той и скочи върху перваза на прозореца на Изабел. Изабел извика, но Джейс вече се промъкваше през отворения прозорец. За миг той се спря, застанал на ръба… и после изчезна.

Алек се втурна към прозореца и се втренчи ужасено навън, ала не успя да види нищо: само градината на Института долу, кафява и пуста, и тясната пътека, която водеше към външната врата. По Деветдесет и шеста улица нямаше пищящи пешеходци, нито отбили встрани коли, както би се очаквало при гледката на паднало тяло. Сякаш Джейс се беше стопил във въздуха.

Събуди го шумът на вода. Беше настойчиво повтарящ се звук — звук от плискаща се в нещо масивно вода, отново и отново, сякаш лежеше на дъното на басейн, който се празнеше и пълнеше. Усещаше в устата си вкус на метал, а и навсякъде му миришеше на метал. Чувстваше някаква натрапчива болка в лявата си ръка. Саймън изстена и отвори очи.

Той лежеше върху корав, неравен метален под, боядисан в грозно сиво-зелено. Стените бяха от същия зелен метал. Високо на стената имаше кръгъл прозорец, пропускащ само малко количество дневна светлина. Но това беше достатъчно, пръстите на ръката му, изложени отчасти на нея, се бяха зачервили и изприщили. Саймън изстена още веднъж, изтърколи се далеч от светлината и се изправи в седнало положение.

И тогава установи, че не е сам в помещението. Въпреки гъстите сенки, той умееше да вижда доста добре в тъмното. Срещу него, с ръце завързани и оковани към голям парен тръбопровод, се беше свила Мая. Дрехите й бяха разкъсани, а на лявата й буза имаше огромна рана. Той виждаше как от едната й страна плитките бяха откъснати от скалпа й, косата й беше изцапана с кръв. В момента, в който го видя да сяда, Мая погледна към него и избухна в сълзи.

— Помислих си — хълцаше тя между риданията — че си… мъртъв.

— Аз съм мъртъв — рече Саймън. Разгледа изучаващо ръката си. Докато я гледаше, мехурите започнаха да спадат, болката изчезваше, а кожата възвръщаше нормалната си бледност.

— Знам, но исках да кажа… наистина мъртъв. — Тя закри лице с вързаните си ръце. Саймън се опита да се приближи към нея, но нещо го накара да спре. Металният пръстен около глезена му беше свързан с метална верига, забита в пода. Явно Валънтайн не искаше да поема никакви рискове.

— Не плачи — каза той и веднага съжали. Ситуацията не беше такава, че да няма основания за сълзи. — Добре съм.

— Засега — рече Мая, като бършеше мокрото си лице с ръкава си. — Онзи човек, онзи, с бялата коса, той Валънтайн ли се казва?

— Ти си го видяла? — попита Саймън. — Аз така и не разбрах какво стана. Просто външната врата се отвори с трясък и някаква масивна фигура връхлетя върху мен като товарен влак.

— Значи това е Валънтайн? Онзи, за когото всички говорят. Онзи, който предизвика въстанието.

— Той е баща на Джейс и Клеъри — каза Саймън. — Това е, което знам за него.

— Имах чувството, че гласът му ми звучи познато. Някак си като гласа на Джейс. — Тя помръкна за миг. — Нищо чудно, че Джейс е такъв задник.

Саймън бе на същото мнение.

— Значи ти не… — Гласът на Мая трепна, после започна отново. — Виж, знам, че звучи откачено, но когато Валънтайн те нападна, ти не видя ли някой познат с него, някой, който вече е мъртъв? Като дух?

Саймън поклати недоумяващо глава.

— Не. Защо?

Мая се поколеба.

— Аз видях брат си. Духът на брат ми. Мисля, че Валънтайн е причината да получа халюцинации.

— Е, с мен не е правил такова нещо. Тъкмо говорех по телефона с Клеъри. Помня, че го изпуснах, когато фигурата ме връхлетя… — Той сви рамене. — Това е.

— С Клеъри? — пообнадежди се Мая. — В такъв случай сигурно ще се опитат да разберат къде сме. Може би ще ни потърсят.

— Може би — каза Саймън. — Всъщност, къде се намираме?

— На някакъв кораб. Бях в съзнание, когато ме качи на борда. Това е огромно черно метално нещо. На него няма никакви светлини и навсякъде бродят… някакви същества. Едно от тях скочи върху мен и тогава започнах да пищя. Хвана главата ми и я запрати в стената. Известно време бях в безсъзнание.

— Същества? За какви същества говориш?

— Демони — рече тя и потръпна. — Тук има демони от всякакъв вид. И големи, и малки, и летящи. Правят каквото им каже той.

— Но Валънтайн е ловец на сенки. И от всичко, което съм чувал за него, знам, че той мрази демоните.

— Е, те очевидно не го знаят — каза Мая. — Това, което не разбирам, е за какво сме му ние. Знам, че мрази долноземците, но ми се струва, че полага твърде много усилия, само за да убие двама от тях. — Тя започна да трепери, челюстите й затракаха като на зъбатите играчки от магазините за един долар. — Сигурно иска нещо от ловците на сенки. Или от Люк.

Знам какво иска той, помисли си Саймън, но нямаше смисъл да тревожи Мая; тя беше достатъчно разстроена. Свали якето си.

— Ето — каза и го хвърли към нея.

Тя го хвана и доколкото белезниците й позволяваха, го наметна несръчно на раменете си. После го възнагради с тъжна, но благодарна усмивка.

— Благодаря. Но на теб няма ли да ти е студено?

Саймън поклати глава. Изгореното на ръката му беше вече заздравяло.

— Аз не усещам студ. Вече не.

Тя отвори уста, после я затвори отново. В очите й се четеше колебание.

— Съжалявам, задето те нападнах вчера. — Тя направи пауза, почти спря да диша. — Вампирите ме плашат до смърт — прошепна най-накрая тя. — Когато за първи път дойдох в града, се присъединих към една глутница, в която бяха и… Бат и още две момчета, Стийв и Грег. Веднъж отидохме в парка и видяхме под моста неколцина вампири да пият кръв от банки… сбихме се и аз ясно си спомням как единият от вампирите сграбчи Грег и го разкъса на две… — Тя бе повишила глас и сега закри устата си с ръка. Цялата трепереше. — На две — прошепна тя. — Всичките му вътрешности изпопадаха. А после те започнаха да ядат.

Саймън смътно усети как започва да му се гади. Той дори се зарадва, че разказът предизвика у него гадене, а не нещо друго. Глад например.

— Аз не бих направил това — каза той. — Харесвам върколаците. Харесвам Люк…

— Знам, че ги харесваш. — Устните й трепереха. — Просто когато се запознахме, изглеждаше толкова човешки. Напомняше ми за мен самата, каквато бях преди.

— Мая — каза Саймън. — Ти още си човек.

— Не, не съм.

— От гледна точка на нещата, които наистина имат значение, ти все още си човек. Също като мен.

Тя се опита да се усмихне. Той се съмняваше, че му вярва, ала не можеше да я упрекне за това. Самият той не знаеше дали си вярва.

Небето бе станало бронзово, натежало от облаци. На фона на неговата сивота Институтът се извисяваше огромен, като надвиснала планинска скала. Ъгловатият му сив покрив приличаше на неизлъскано сребро. На Клеъри й се стори, че мерна някакви закачулени фигури, които се движеха в сенките край външната врата, но не беше сигурна. Когато паркираха встрани от сградата и надникнаха през зацапаните стъкла на пикапа на Люк, беше трудно да определят какво точно виждат.

— От колко време сме тук? — попита тя за четиридесети или петдесети път, вече не ги броеше.

— Пет минути, откакто ме попита за последен път — рече Люк. Той се бе излегнал в седалката си, отпуснал назад глава, и изглеждаше напълно изтощен. Наболата брада по лицето му беше сребристосива, а под очите му имаше черни сенки. Всички тези нощи в болницата, нападението на демона, а сега и това, помисли си Клеъри, внезапно разтревожена. Вече разбираше защо двамата с майка й толкова дълго страняха от този живот. Искаше й се и тя да се скрие от него. — Искаш ли да влезем?

— Не. Джейс каза да го чакаме отвън. — Тя отново се втренчи през прозореца. Сега вече беше сигурна, че вижда фигури на пътеката. Когато едната от тях се обърна, й се стори, че мерна сребриста коса…

— Погледни. — Люк се беше надигнал и бързо сваляше стъклото.

Клеъри погледна. Нищо по-различно не виждаше.

— Имаш предвид хората на пътеката ли?

— Не. Стражите си бяха тук и преди. Гледай на покрива — посочи той.

Клеъри притисна лице в прозореца на камиона. Плочата на покрива на катедралата бе покрита с множество готически кули и спирали, скулптури на ангели и сводести амбразури. И тъкмо да каже, че не забелязва нищо особено, освен очукани водоливници, очите й доловиха някакво бързо движение. На покрива имаше някого. Някаква тънка, тъмна фигура, която леко се движеше между кулите, като скачаше ту на една, ту на друга, след което приклекна и се хвърли върху една невероятно скосена част на покрива — човек със светла коса, която на бронзовата светлина блестеше като месинг — Джейс.

Клеъри изскочи от камиона, преди още да осъзнае какво всъщност прави и хукна по улицата към църквата, Люк викаше след нея. Огромното здание се извисяваше на десетки метри височина, подобно на стръмна скала. Сега Джейс бе на ръба на покрива, гледаше надолу и Клеъри си помисли, Не може да бъде, няма да го направи, Джейс не е толкова луд… но в следващия момент той пристъпи напред, в черната бездна, толкова спокойно, сякаш слизаше от веранда. Докато го гледаше как се носи надолу като камък, Клеъри пищеше с всичка сила…

Джейс се приземи леко на крака точно пред нея. Клеъри го гледаше с отворена уста, докато той се изправяше от клекналото си положение и й се усмихваше дяволито.

— Ако се бях престорил, че падам безжизнен — каза той, — щеше ли да го сметнеш за тъпа шега?

— Как… как го… как направи това? — прошепна тя, усещайки, че й прилошава. С крайчеца на очите си видя Люк, който бе слязъл от камиона и сега стоеше със сключени зад главата си ръце, гледайки втренчено покрай нея. Тя се завъртя и видя двама стражи, които бяха стояли на пост на портала, да тичат към тях. Единият беше Мелик, другият беше жената със сребристата коса.

— По дяволите. — Джейс я грабна за ръка и я повлече след себе си. Затичаха се към пикапа и се вмъкнаха в него, а Люк запали двигателя и потегли още докато задната врата беше отворена. Джейс се присегна през Клеъри и я затвори. Камионът мина покрай двамата ловци на сенки и Клеъри видя, че Мелик държи нещо като нож в ръката си и се кани да го хвърли по една от гумите. Чу как Джейс изруга, докато търсеше някакво оръжие в якето си. Мелик замахна с ръка, камата просветна… но жената със сребристата коса се хвърли на гърба му и го възпря. Той се опита да се отскубне от нея — Клеъри се бе извила назад на седалката си със затаен дъх, но после пикапът зави зад ъгъла и се вля в движението по Йорк Авеню, като остави Института далеч зад себе си.

Мая бе задрямала, облегната на тръбопровода, загърнала раменете си с якето на Саймън. Саймън гледаше светлината, която струеше от амбразурата и прекосяваше помещението и напразно се мъчеше да определи колко време е минало. Обикновено следеше колко е часът на телефона си, но сега той не бе у него — напразно затърси по джобовете си. Сигурно го беше изпуснал, когато Валънтайн бе нахлул в стаята му. Както и да е, сега си имаше по-големи грижи. Устата му беше суха като хартия, гърлото го болеше. Беше жаден изпитвайки онази странна мъчителна смесица от жажда и глад едновременно. Започна да му прилошава.

Имаше нужда от кръв. Сети се за кръвта в хладилника до леглото си у дома и вените му пламнаха, сякаш под кожата му минаваха горещи сребърни жици.

— Саймън? — Беше Мая, която уморено вдигна глава. По бузата й имаше бели отпечатъци на местата, където се беше притискала до грапавата тръба. Когато я погледна, белотата премина в розово и кръвта се върна на лицето й.

Кръв. Той облиза устни със сухия си език.

— Да?

— Колко време спах?

— Три часа. А може и четири да са. Сигурно е вече следобед.

— О, благодаря, че си бдял над съня ми.

Не го беше правил. И затова се почувства засрамен, като каза:

— Разбира се. Няма проблем.

— Саймън…

— Да?

— Надявам се, че си разбрал какво имах предвид, когато казах, че съжалявам, задето си тук, но всъщност радвам се, че си с мен.

Той усети, че лицето му се разтяга в усмивка. Сухата му долна устна се разцепи и той усети кръв в устата си. Стомахът му закъркори.

— Благодаря.

Мая се наведе към него, якето се смъкна от раменете й. Очите й бяха светлосиви и меняха цвета си при движение.

— Можеш ли да ме достигнеш? — попита тя, като протегна ръката си.

Саймън посегна към нея. Веригата, която стягаше глезена му, дрънчеше, докато протягаше ръката си. Когато върховете на пръстите им се докоснаха, Мая се усмихна…

— Колко трогателно.

Саймън дръпна ръката си и се втренчи в тъмнината. Гласът идваше от сенките и беше хладен, изискан и някак необичаен за място като това. Мая отпусна ръката си и се обърна в посока към гласа, цветът на лицето й изчезна, когато видя мъжа на входа. Той бе дошъл толкова тихо, че никой от двамата не бе успял да го чуе. — Децата на Луната и Нощта най-после се сдобриха.

— Валънтайн — прошепна Мая.

Саймън нищо не каза. Не можеше да откъсне втренчения си поглед от мъжа. Значи това бил бащата на Клеъри и Джейс. С тази сребристобяла коса и огнени черни очи, не приличаше на нито един от тях, макар че имаше нещо от Клеъри в характерните черти на лицето и формата на очите му, както и нещо от арогантната грациозност, присъща на Джейс, в движенията му. Беше едър мъж, широкоплещест, с набито телосложение, което нито едно от децата му не бе наследило. Той се бе промъкнал в зеленото метално помещение безшумен като котка, независимо че бе натоварен с толкова много оръжия, достатъчни за оборудването на цял взвод. През гърдите му минаваше дебел черен кожен ремък със сребърни токи, на който висеше сребърен меч с широка дръжка, подаваща се иззад гърба му. Друг дебел ремък опасваше талията му и в него бяха втъкнати комплект ножове, кинжали и тесни блестящи ками, приличащи на огромни игли.

— Ставай — каза той на Саймън. — Застани с гръб към стената.

Саймън повдигна брадичка. Видя, че Мая го гледа, пребледняла и изплашена, и усети прилив на сили да я защитава. Той щеше да попречи на Валънтайн да я нарани, ако ще и това да е последното нещо, което щеше да направи.

— Значи вие сте бащата на Клеъри — рече той. — Не се обиждайте, но сега разбирам защо тя ви мрази.

Лицето на Валънтайн беше безизразно, почти неподвижно. Той едва помръдна устни, когато каза:

— И защо според теб?

— Защото — рече Саймън — сте видимо изперкал.

Сега Валънтайн се усмихна. При тази усмивка единственото, което се помръдна по лицето му, бяха устните, при това съвсем леко. После сви юмрук и го вдигна. За миг Саймън си помисли, че Валънтайн ще го удари и инстинктивно се отдръпна. Ала Валънтайн не го направи. Вместо това той разтвори пръсти и в средата на широката му длан се показа някаква блестяща купчинка прашец. Той се обърна към Мая, наведе глава и духна праха към нея в гротескна пародия на въздушна целувка. Прахът се понесе към момичето като рояк трепкащи пчели.

Мая извика. Започна да стене и диво да се гърчи, мяташе се от една на друга страна, сякаш за да се отърси от праха, гласът й се издигна и премина в писък.

— Какво й направихте? — попита Саймън, като скочи на крака. Той се хвърли към Валънтайн, но бе спрян от опънатата на крака му верига. — Какво направихте?

Тънката усмивка на Валънтайн стана широка.

— Сребърен прах — рече той. — Изгаря ликантропите.

Мая бе спряла да се гърчи и се беше свила на пода като ембрион, като плачеше тихо. От ужасните червени рани по ръцете и китките й рукна кръв. Стомахът на Саймън отново изкъркори и той се облегна на стената, отвратен от себе си, отвратен от всичко.

— Нещастник — рече той, докато Валънтайн небрежно изтърсваше остатъка от праха от пръстите си. — Тя е само едно момиче, нямаше да ви нарани, та тя е окована, за…

Той се задави, гърлото му гореше.

Валънтайн се засмя.

— „За Бога“ — рече той. — Това ли щеше да кажеш?

Саймън нищо не отвърна. Валънтайн посегна през рамото си и издърпа тежкия сребърен меч от ножницата му. Светлината се плъзна по острието като пречупен слънчев лъч, подобно на вода, стичаща се по стръмна сребърна стена. Саймън затвори очи и извърна лице встрани.

— Острието на ангела ще те изгори, точно както Божието име те задави — каза Валънтайн, гласът му беше хладен и остър като кристал. — Разправят, че който умре от пробождане с него, ще се изправи директно пред портите на рая. Така погледнато, аз ти правя услуга. — Той сведе острието така, че върхът му да докосне шията на Саймън. Очите на Валънтайн бяха с цвета на черна вода и в тях нямаше нищо: нито гняв, нито съчувствие, нито дори омраза. Те бяха празни като зейнал гроб. — Някакви последни думи?

Саймън знаеше какво се казва в такива случаи. Sh’ma Yisrael, adonai elohanu, adonai echod. Чуй, о, Израил, Боже наш, единствен наш Боже. Той понечи да каже тези думи, но палеща болка проряза гърлото му.

— Клеъри — вместо това прошепна той.

По лицето на Валънтайн пробяга недоумение, сякаш произнасянето на името на дъщеря му от вампир му бе неприятно. С рязко движение на китката той вдигна меча по-нагоре и плавно го прокара през гърлото на Саймън.

17 На изток от рая

— Как направи това? — настояваше да узнае Клеъри, докато пикапът летеше към центъра на града, а Люк се бе привел над волана.

— Питаш как се качих на покрива ли? — Джейс се беше облегнал на седалката и беше притворил очи.

Китките му бяха превързани с бинт, а на челото покрай косата му имаше петна от засъхнала кръв.

— Най-напред се покатерих на прозореца на Изабел, а оттам нагоре по стената. Имаше доста декоративни водоливници, които ми служеха за опора. Между другото, искам да отбележа, че моторът ми вече не е там, където го оставих. Обзалагам се, че инквизиторката се шляе с него из Хобоукън.

— Имах предвид — рече Клеъри — как успя да скочиш от покрива на катедралата, без да се пребиеш?

— Не знам. — Ръката му докосна нейната, когато понечи да разтърка очите си. — Как направи онази руна?

— И аз не знам — прошепна тя. — Кралицата на феите беше права, нали? Валънтайн, той… от него имаме тези способности. — Тя погледна към Люк, който се канеше да завие наляво. — Нали?

— Сега не е време да обсъждаме това — каза Люк. — Джейс, към някое конкретно място ли се движим, или просто бягаме от Института?

— Валънтайн е завел Мая и Саймън на кораба, за да извърши ритуала. Вероятно няма да губи време и ще го направи при първа възможност. — Джейс дръпна силно единия от бинтовете на китката си. — Трябва да отида там и да го спра.

— Не — отсече Люк.

— Добре де, ние трябва да отидем там и да го спрем.

— Джейс, няма да ти позволя да отидеш пак на онзи кораб. Прекалено опасно е.

— Нали преди малко видя на какво съм способен — каза Джейс, повишавайки тон, — няма от какво да се безпокоиш.

— Тревожа се за теб.

— Сега няма време за това. След като баща ми убие вашите приятели, той ще свика армия от демони, каквато дори не можете да си представите. И тогава никой няма да може да го спре.

— Ами Клейвът…

— Инквизиторката не желае да направи нищо по въпроса — каза Джейс. — Тя е ограничила достъпа на семейство Лайтууд до Клейва. И не пожела да потърси подкрепа, дори когато й казах какви са плановете на Валънтайн. Тя е обсебена от собствения си откачен план.

— Какъв е този план? — попита Клеъри. Гласът на Джейс стана язвителен.

— Иска да ме предложи на баща ми в замяна на Реликвите на смъртните. Казах й, че Валънтайн никога не би се съгласил на това, но тя не ми вярва. — Той се засмя, остро и отривисто. — Изабел и Алек ще й разкажат какво се е случило със Саймън и Мая. Въпреки това не съм голям оптимист. Тя не ми вярва за Валънтайн и няма да се впечатли от съдбата на двама долноземци дотолкова, че да промени скъпоценния си план.

— Така или иначе, не можем да изчакаме реакцията й — каза Клеъри. — Трябва да отидем на кораба сега. Ако може да ни закараш до него…

— Не искам да ви разочаровам, но за да стигнем до кораба, ни трябва поне лодка — каза Люк. — Дори и Джейс едва ли може да ходи по вода.

В същия миг телефонът на Клеъри избръмча. Беше съобщение от Изабел. Клеъри се намръщи.

— Някакъв адрес. Надолу по брега.

Джейс погледна над рамото й.

— Това е мястото, където трябва да се срещнем с Магнус. — Той прочете адреса на глас, при което Люк направи безумен обратен завой и се отправи на юг. — Магнус ще ни пренесе през водата — обясни Джейс. — Корабът е обграден от щит. Аз успях да се кача на него безпрепятствено, защото Валънтайн ме допусна. Този път обаче няма да е така. Трябва ни Магнус, за да се справи с щита.

— Това не ми харесва. — Люк забарабани по волана. — Смятам, че трябва аз да отида, вие двамата ще останете с Магнус.

Очите на Джейс блеснаха.

— Не. Аз съм този, който трябва да отиде.

— Защо? — попита Клеъри.

— Защото Валънтайн използва демон на страха — обясни Джейс. — Само така е могъл да убие мълчаливите братя. Именно този демон е погубил магьосника, върколака в уличката пред Луната на ловеца, а вероятно е убил и детето — фея в парка. Ето защо беше онзи израз по лицата на братята. Онези ужасени изражения. Те буквално са били изплашени до смърт.

— Ами кръвта…

— Той ги е обезкървявал след това. А в уличката е бил прекъснат от един ликантроп. И затова не е имал достатъчно време да вземе кръвта, която му е била необходима. И с тази цел е отвлякъл Мая. — Джейс прокара ръка през косата си. — Никой не може да се изправи срещу демона на страха. Той влиза в главата ти и разстройва ума ти.

— Аграмон — каза Люк. Бе притихнал и гледаше втренчено през предното стъкло. Лицето му бе сиво и изморено.

— Да, именно него е призовал Валънтайн.

— Това не е просто демон на страха. Това е демонът на страха. Как е могъл Валънтайн да подчини Аграмон на волята си? Дори един магьосник би се затруднил да държи в подчинение висш демон, при това извън пентаграма… — Люк въздъхна. — Значи така е умряло детето-магьосник, така ли? Призовавайки Аграмон?

Джейс кимна утвърдително и набързо обясни начина, по който Валънтайн е измамил Елиас.

— Бокалът на смъртните — завърши той — му позволява да владее Аграмон. Очевидно той дава на притежателя му сила над демоните. Макар и не такава, каквато дава Мечът.

— Сега пък още по-малко съм склонен да те пусна — рече Люк. — Това е висш демон, Джейс. За да се справят с него, трябва да се съберат всички ловци на сенки в града.

— Знам, че е висш демон. Но неговото оръжие е страхът. Ако Клеъри ми нарисува руната на безстрашието, ще мога да се справя с него. Или поне ще опитам.

— Не! — възрази Клеъри. — Не искам твоята безопасност да зависи от глупавата ми руна. Ами ако не проработи?

— Нали я изпробвахме — каза Джейс, когато слязоха от моста и се отправиха обратно към Бруклин.

Сега се носеха по тясната улица Вейн Брънт, между високите тухлени предприятия, чиито заковани прозорци и залостени врати не позволяваха да се види какво има в тях. В далечината между сградите се мержелееше брегът.

— Ами ако този път не я нарисувам както трябва?

Джейс обърна глава към нея и за миг погледите им се срещнаха. Слънцето се отразяваше в очите му и ги правеше златни.

— Ще я начертаеш — каза той.

— Сигурен ли си, че това е адресът? — попита Люк, като бавно спря пикапа. — Магнус го няма.

Клеъри се огледа наоколо. Намираха се пред голяма фабрика, която сякаш бе разрушена от унищожителен пожар. Голите тухлени стени, чиято мазилка беше изпопадала на места, още си стояха, ала металните конструкции се бяха изметнали, разкривени и разядени от пожара. В далечината Клеъри видя търговския център на Манхатън и черната извивка на Губернаторския остров, издадена навътре в морето.

— Ще дойде — каза тя. — Щом е казал на Алек, че ще дойде, значи ще дойде.

Слязоха от пикапа. Макар че по цялата улица се редяха сгради като тази фабрика, беше твърде тихо, дори и за неделен ден. Наоколо нямаше минувачи и не се чуваше никаква глъч — потеглящи камиони, подвиквания на работници, която Клеъри свързваше с индустриалните зони.

Вместо това цареше тишина, хладният бриз от реката довяваше писъка на чайките. Клеъри потрепери и сложи качулката на якето си, след което закопча ципа.

Люк затвори вратата на камиона и на свой ред също закопча якето си. Мълчаливо предложи на Клеъри чифт дебели вълнени ръкавици. Тя си ги сложи и размърда пръсти. Бяха й толкова големи, че ръцете й заприличаха на лапи в тях. Тя се огледа наоколо.

— Чакай… къде е Джейс?

Люк й посочи. Джейс бе коленичил на брега, тъмна фигура, чиято светла коса беше единственото цветно петно на фона на синьо-сивото небе и кафявите води на реката.

— Мислиш, че иска да се усамоти ли? — попита тя.

— В настоящата ситуация усамотението е лукс, който никой от нас не може да си позволи. Ела. — Люк се спусна по пътеката, а Клеъри тръгна след него. Фабриката се издигаше на самия бряг, но до нея имаше широк участък, покрит с чакъл. Малките вълни се плискаха в обраслите с бурени камъни. Около една черна яма, в която някога бе горял огън, бяха поставени трупи в неравен квадрат. Навред бяха нахвърляни бутилки и ръждясали кутии. Джейс бе застанал до водата със съблечено яке. Клеъри видя как той хвърли нещо малко и бяло към водата, то цопна вътре и изчезна.

— Какво правиш? — попита тя.

Джейс се обърна към тях, вятърът рошеше русата му коса през лицето му.

— Пращам съобщение.

На Клеъри й се стори, че видя през рамото му как проблясва ластарче — като живо водорасло, как се появява от сивата речна вода, сграбчило нещо бяло. Миг по-късно то изчезна и тя загледа в недоумение.

— На кого го пращаш?

Джейс се намръщи.

— На никого. — Той се извърна от водата и прекоси чакълестия бряг до мястото, където бе захвърлил якето си. Върху него имаше три дълги ками. Когато той се обърна, Клеъри видя острите метални дискове, втъкнати в колана му.

Джейс прокара пръсти по камите — те бяха гладки и сиво-бели, в очакване да бъдат назовани.

— Нямах възможност да отскоча до оръжейната, така че разполагаме само с тези оръжия. Няма да е зле да сме готови, преди да се появи Магнус. — Той вдигна първата кама. — Абрейриъл. — При произнасянето на името й, серафимската кама трепна и смени цвета си. Джейс я подаде на Люк.

— Аз съм си оборудван — каза Люк, като отметна якето си и показа кинжала, закачен на колана му.

Джейс подаде Абрейриъл на Клеъри и тя мълчаливо пое оръжието. Усети го топло в ръката си, сякаш в него пулсираше някакъв живот.

— Кемиъл — каза Джейс на другата кама, при което тя трепна и заблестя. — Талентес — назова той третата.

— А използвате ли името на Разиел? — попита Клеъри, когато Джейс пъхна камите в колана си, закопча якето си и се изправи.

— Никога — каза Люк. — Не бива. — Той погледна към пътя зад Клеъри, търсейки Магнус с очи. Тя усети безпокойството му, но преди да каже нещо, телефонът й завибрира. Отвори го и го подаде безмълвно на Джейс. Той прочете съобщението и вдигна вежди.

— Изглежда, инквизиторката е поставила ултиматум на Валънтайн до залез-слънце да реши дали иска повече мен или Реликвите на смъртните — рече той. — Двете с Мерис спорят от часове, така че бягството ми още не е разкрито.

Той върна телефона на Клеъри. Пръстите им се докоснаха и Клеъри дръпна ръката си, независимо че дебелата вълнена ръкавица покриваше кожата й. Видя как някаква сянка премина през лицето му, но той нищо не каза. Вместо това се обърна към Люк, като най-неочаквано рече:

— Синът на инквизиторката мъртъв ли е? Тя затова ли е такава?

Люк въздъхна и пъхна ръце в джобовете на палтото си.

— Как ти хрумна да питаш за това?

— Ами, винаги реагира особено, когато някой спомене името му. Само тогава показва някакви човешки чувства.

Люк въздъхна. Бе свалил очилата си и сега присвиваше очи срещу силния вятър, идващ от реката.

— Инквизиторката е такава по много причини. Стивън е само една от тях.

— Интересно — каза Джейс. — Няма вид на човек, който по принцип обича децата.

— Спрямо чуждите е така — каза Люк. — Но с нейното нещата стоят иначе. Стивън беше златното й момче. Всъщност за всички беше такъв… всички, които го познаваха. Беше от онзи тип хора, които са добри във всичко: съвършен, без да бъде скучен, красив, без някой да го мрази. Е, може би го мразехме малко.

— Съученик ли ти е бил? — попита Клеъри. — А на майка ми… и на Валънтайн? Оттам ли го познаваш?

— Семейство Херондейл управляваха Института в Лондон, а Стивън ходеше в тамошното училище. Започнах да го виждам по-често, когато всички ние се дипломирахме и той се премести в Аликанте. По едно време наистина се виждахме много често. — Очите на Люк станаха хладни и синьо-сиви като реката. — След като той се ожени.

— Значи и той е бил в Кръга? — попита Клеъри.

— Тогава още не — рече Люк. — Влезе в Кръга след мен… е, след като с мен се случи това. На Валънтайн му беше нужен нов първи заместник и той покани Стивън. Имоджин, която беше безрезервно предана на Клейва, откачи. Опита се да накара Стивън да размисли, ала той бе непреклонен. Не желаеше да говори нито с нея, нито с баща си. Беше робски предан на Валънтайн. Следваше го навсякъде като сянка. — Люк направи пауза. — Проблемът бе, че Валънтайн не считаше съпругата на Стивън за достойна за човека, който е втори по значимост в Кръга. Тя имаше… неприемливи роднини. — Болката в гласа на Люк изненада Клеъри. Толкова ли го беше грижа за тези хора? — Валънтайн принуди Стивън да се разведе с Аматис и да се ожени повторно… новата му жена беше съвсем младо момиче, само на осемнайсет години и се казваше Селин. Тя също бе робски предана на Валънтайн, правеше всичко, което той й кажеше, без значение колко е безумно. После Стивън бе убит при едно нападение, предприето от Кръга върху сборище вампири. Когато Селин разбра това, се самоуби. По това време беше бременна в осмия месец. Бащата на Стивън получи инфаркт и също умря. И така, Имоджин загуби цялото си семейство. Те дори не можаха да погребат праха на снаха си и внучето си в Града от кости, защото Селин беше самоубийца. Тя бе погребана на един кръстопът извън Аликанте. Имоджин оцеля, но… се превърна в късче лед. Когато инквизиторът бе убит във въстанието, предложиха на Имоджин да заеме мястото му. Тя се завърна в Идрис от Лондон… ала никога, поне доколкото аз съм чул, не заговори повече за Стивън. Това обаче обяснява защо толкова много мрази Валънтайн.

— Защото баща ми отравя всичко, до което се докосне, нали? — каза горчиво Джейс.

— Защото баща ти, при всичките му грехове, още има син, а тя няма. И защото го упреква за смъртта на Стивън.

— И е права — каза Джейс. — Вината е негова.

— Не съвсем — рече Люк. — Той предложи на Стивън и Стивън се съгласи. Валънтайн може да е всякакъв, но никога никого не е изнудвал или принуждавал да се присъедини към Кръга. Той държеше хората да го следват по собствени убеждения. Отговорността за избора на Стивън си е изцяло негова.

— Свободна воля — рече Клеъри.

— Каква ти свобода — каза Джейс. — Валънтайн…

— Ти предложи избор, нали? — рече Люк. — Когато ти отиде да се видиш с него, ти предложи да останеш. Да останеш и да минеш на негова страна.

— Да. — Джейс гледаше над водата към Губернаторския остров. — Предложи ми избор. — Клеъри гледаше как реката се отразява в очите му. Те изглеждаха сиви, сякаш сивата вода бе измила цялото злато от тях.

— И ти отказа — рече Люк.

Джейс гледаше свирепо.

— Искам вече да спрете да ми повтаряте това. Карате ме да се чувствам предсказуем.

Люк се извърна, сякаш за да прикрие усмивката си и замръзна.

— Някой идва.

Наистина някой идваше, някой много висок, с черна коса, развяваща се от вятъра.

— Магнус — каза Клеъри. — Но е някак… различен.

Когато се приближи, тя забеляза, че косата му, обикновено щръкнала и блестяща като диско топка, сега висеше чиста над ушите му като черна коприна. Кожените панталони с всички цветове на дъгата бяха заменени с изчистен старомоден тъмен костюм и черен редингот с блестящи сребърни копчета. Котешките му очи блестяха в кехлибарено и зелено.

— Май сте изненадани от вида ми — каза той.

Джейс погледна часовника си.

— Чудехме се дали изобщо ще дойдеш.

— Щом съм казал, че ще дойда, значи ще дойда. Просто ми трябваше време, за да се приготвя. Това да не ти е някой фокус с шапка, ловецо на сенки. Тук става дума за сериозна магия. — Той се обърна към Люк. — Как е ръката?

— Добре е, благодаря. — Люк бе винаги учтив.

— Пикапът, паркиран до фабриката, е твой, нали? — посочи Магнус. — Доста е боен за обикновен книжар.

— О, не знам — рече Люк. — С това товарене на тежки кашони с книги, катеренето по рафтовете, педантичното подреждане по азбучен ред…

Магнус се засмя.

— Би ли отключил пикапа? Всъщност и аз мога да го направя — той замърда пръсти, — но ще бъде невъзпитано.

— Разбира се. — Люк сви рамене и те тръгнаха обратно към фабриката. Клеъри понечи да тръгне с тях, но Джейс я хвана за ръката.

— Почакай. Искам да ти кажа нещо.

Клеъри погледна към Магнус и Люк, които се отдалечаваха към камиона. Двамата представляваха странна двойка — високият магьосник с дълго черно сако и по-ниският набит мъж с джинси и фланелка, — ала и двамата бяха долноземци, бродещи между света на мунданите и свръхестествените светове.

— Клеъри — каза Джейс. — Земята вика Клеъри. Къде си?

Тя се обърна и го погледна. Сега слънцето потъваше във водата зад него, като оставяше лицето му в сянка и превръщаше косата му в ореол от злато.

— Извинявай.

— Няма нищо. — Той докосна нежно с опакото на дланта си лицето й. — Понякога така се отнасяш — рече той. — Иска ми се да бъда там, където са мислите ти.

Ами ти си там, идеше й да каже. Ти непрекъснато си в главата ми. Вместо това каза:

— Какво искаше да ми кажеш?

Той отпусна ръката си.

— Искам да ми сложиш руната на безстрашието. Преди да се върне Люк.

— Защо, преди да се върне?

— Защото може да не го одобри. Но това е единствената възможност да бъде надвит Аграмон. Люк не го… той го подценява, не може да си представи как изглежда той. Но аз знам.

Тя погледна изпитателно лицето му.

— И как изглежда?

Очите му бяха непроницаеми.

— Виждаш това, от което се страхуваш най-много на света.

— Аз дори не знам какво е то.

— Не ти и трябва. Повярвай ми. — Той сведе поглед. — Носиш ли си стилито?

— Да, нося го. — Тя свали вълнената ръкавица от дясната си ръка и затърси стилито си. След като порови малко, го извади. — Къде искаш да е знакът?

— Възможно най-близо до сърцето, за да е по-ефикасен. — Той обърна гърба си към ръката й, свали си якето и го хвърли на земята. Повдигна тениската си и оголи гърба си. — Добре би било да е на рамото отзад.

Клеъри сложи ръка на рамото му, за да му попречи да мърда. Там кожата му беше по-бледозлатиста в сравнение с тази на ръцете и лицето и гладка на местата, където нямаше белези. Прокара върха на стилито по плешката му и усети как той трепна и мускулите му се стегнаха.

— Не натискай чак толкова…

— Извинявай. — Тя продължи по-спокойно, като остави руната да се влее от ума, през ръката й, към стилито. То оставяше след себе си черна линия, тънка и пепелява. — Ето. Готов си.

Той се извърна и отново облече блузата си.

— Благодаря. — Слънцето вече се скриваше зад хоризонта като обагряше небето в кръв и рози и превръщаше реката в златиста течност, която смекчаваше грозотата на заобикалящата ги градска пустош. — Ами ти?

— Какво аз?

Той пристъпи към нея.

— Вдигни си ръкава да ти сложа знак.

— О, ами добре. — Тя изпълни молбата му и протегна към него голата си ръка.

Убождането със стилито по ръката й приличаше на леко докосване с върха на игла, която драска, без да боде. Тя гледаше прехласнато как се появяват черните линии. Знакът, който бе получила в съня си, още се виждаше и само леко беше избледнял по краищата.

— „И Господ му каза, затова който убие Каин, ще получи седемкратно отмъщение. И Господ сложи знак върху Каин, за да не го намерят и убият“.

Клеъри се обърна и свали ръкава си. Магнус стоеше и ги гледаше, черното му сако сякаш плуваше около него на вятъра, идващ от реката. На устните му играеше лека усмивка.

— Можеш да цитираш Библията? — попита Джейс, докато се навеждаше да си вземе якето.

— Аз съм роден в дълбоко религиозно столетие, момчето ми — рече Магнус. — Винаги съм мислел, че първият поставен знак е бил този, върху Каин. Сигурно за да го предпази.

— Но той едва ли е бил ангел — рече Клеъри. — Той не беше ли убил брат си?

— А нима ние не се каним да убием баща си? — попита Джейс.

— Не е същото — каза Клеъри, но нямаше възможност да се обоснове, защото в този момент пикапът на Люк се появи на брега, като пръскаше пясък изпод гумите си. Люк подаде глава от прозореца.

— Готов — каза той на Магнус. — Да тръгваме. Качвайте се.

— Още ли трябва да пътуваме, докато стигнем до лодката? — недоумяваше Клеъри. — Мислех…

— Каква лодка? — изкиска се Магнус, докато се качваше в кабината до Люк. После махна с палец зад себе си. — Вие двамата, качвайте се отзад.

Джейс скочи отзад в откритата каросерия и се наведе да помогне на Клеъри да се качи до него. Когато седна и се облегна на резервната гума, тя съгледа една черна пентаграма, вписана в кръг, начертан върху металния под на каросерията. Лъчите на пентаграмата бяха украсени с някакви сложни, завъртени символи. Те не приличаха съвсем на познатите й руни — усещането беше като да разбираш някого, който говори на някакъв чужд език, но много подобен на твоя.

Люк се наведе от прозореца и извърна поглед към тях.

— Знаете, че тази работа не ми харесва — каза той, като гласът му заглъхваше от вятъра. — Клеъри, ти ще останеш в пикапа с Магнус. Ние с Джейс ще се качим на кораба. Разбра ли?

Клеъри кимна и се сви в ъгъла на каросерията. Джейс седеше до нея, опънал краката си.

— Ще бъде интересно.

— Кое… — започна Клеъри, но пикапът отново потегли, а хрущенето на чакъла под гумите заглуши думите й. Спуснаха се към плитката вода на брега на реката. Когато рязко навлязоха в реката, Клеъри се залепи за задния прозорец… да не би Люк да е решил да ги удави? Тя се завъртя наоколо и видя, че кабината беше изпълнена със смайващи стълбове синя светлина, които се виеха и трептяха. Внезапно пикапът се заклати, сякаш беше минал през нещо огромно. Но после започнаха да се движат плавно напред, сякаш се пързаляха.

Клеъри припълзя на колене и погледна през преградата на каросерията, вече напълно сигурна какво ще види. Те се движеха — не, носеха — по тъмната вода, гумите на камиона едва докосваха повърхността на реката, като образуваха леки вълни, от време на време осветявани от сините искри, пускани от Магнус. Изведнъж всичко бе утихнало, само моторът леко бръмчеше и тук-там се обаждаше някоя чайка. Клеъри погледна Джейс и видя, че той се усмихва.

— Е, това вече наистина ще впечатли Валънтайн.

— Не знам — каза Клеъри. — Някои елитни групи разполагат с батаранги5 и екипировка за катерене по стени. А ние какво имаме — воден камион.

— Ако не ти харесва, нефилимке — обади се Магнус от кабината, — защо не се опиташ да ходиш по водата?

— Мисля, че трябва да влезем — каза Изабел с ухо, притиснато до вратата на библиотеката. Тя подкани Алек да се приближи. — Чуваш ли нещо?

Алек се наведе до сестра си, като внимаваше да не изпусне телефона си. Магнус му беше казал да се обади, ако има новини или се случи нещо. Досега нямаше никаква промяна.

— Не.

— Именно. Те спряха да се карат. — Тъмните очи на Изабел блестяха. — Сега очакват Валънтайн.

Алек се отдръпна от вратата, прекоси коридора и се спря до най-близкия прозорец. Небето навън беше с цвят на въглен, размесен с рубинен прах.

— Слънцето залязва.

Изабел посегна към дръжката на вратата.

— Хайде.

— Изабел, почакай…

— Не искам тя да ни лъже какво е казал Валънтайн — рече Изабел. — Или какво се случва. Пък и искам да видя бащата на Джейс. Ти не искаш ли?

Алек се върна отново при вратата на библиотеката.

— Искам, но идеята не е добра, защото…

Изабел натисна дръжката на вратата и тя се отвори широко. После му хвърли закачлив поглед през рамо и се промъкна вътре; Алек изруга под нос и я последва.

Майка им и инквизиторката седяха от двете страни на огромното бюро и приличаха на боксьори, които се измерваха с поглед от двата ъгъла на ринга. Бузите на Мерис бяха яркочервени, косата й бе разпиляна около лицето. Изабел хвърли поглед към Алек, сякаш за да му каже: Може би не биваше да влизаме. Мама изглежда бясна. Но ако Мерис изглеждаше ядосана, то инквизиторката бе направо не на себе си. Когато вратата на библиотеката се отвори, тя се завъртя и грозно сви устни.

— Какво правите вие двамата тук? — извика тя.

— Имоджин — каза Мерис.

— Мерис! — повиши глас инквизиторката. — Писна ми от теб и твоите непослушни деца…

— Имоджин — повтори Мерис. В гласа й имаше нещо, някаква настойчивост, която накара дори инквизиторката да се обърне и да погледне.

Точно до големия месингов глобус въздухът бе затрептял като вода. Постепенно започна да се оформя някаква фигура, сякаш някой чертаеше с черна боя върху бяла канава, появи се силует на мъж с широки рамене. Картината трепереше твърде много, за да може Алек да види нещо друго, освен че мъжът е едър и има къса, бяла като сол коса.

— Валънтайн. — Инквизиторката изглеждаше изненадана, както се стори на Алек, въпреки че трябва да го беше очаквала.

Сега въздухът до глобуса затрептя още по-силно. Изабел ахна, когато мъжът излезе от трепкащия въздух, сякаш минаваше през водна завеса. Бащата на Джейс беше огромен мъж, висок над метър и осемдесет, с широки гърди и здрави, едри ръце, целите в мускули. Лицето му беше почти триъгълно, стесняващо се в твърда, остра брадичка. Би могъл да мине за красив, помисли си Алек, но това, което поразително го отличаваше от Джейс, бе липсата на бледозлатистата аура на сина му. Точно над лявото му рамо се виждаше дръжката на меч — Мечът на смъртните. И понеже нямаше нужда да се появява въоръжен, при положение че не присъства физически, явно го носеше, за да подразни инквизиторката. Ако тя изобщо можеше да бъде раздразнена повече.

— Имоджин — рече Валънтайн, тъмните му очи оглеждаха инквизиторката с подигравателна веселост. Същински Джейс, помисли си Алек. — И Мерис, моята Мерис… мина много време.

Мерис мъчително преглътна и каза с известно усилие:

— Не съм твоята Мерис, Валънтайн.

— А това трябва да са децата ти — продължи Валънтайн, сякаш тя не бе казала нищо. Очите му се спряха на Изабел и Алек. Лек спазъм премина през Алек, сякаш нещо бе опънало нервите му. Бащата на Джейс говореше съвсем прилично, дори учтиво, но имаше нещо в празния му и хищнически поглед, което накара Алек да мине пред сестра си и да препречи гледката на Валънтайн към нея. — Изцяло приличат на теб.

— Не намесвай децата ми, Валънтайн — каза Мерис, като се мъчеше да овладее твърдостта на гласа си.

— Е, това не е честно — отвърна Валънтайн, — като се има предвид, че ти намеси моето дете. — Той се обърна към инквизиторката. — Получих съобщението ти. Това сигурно не е окончателното ти предложение?

Тя не бе помръднала, сега замига бавно, като гущер.

— Надявам се, че условията на предложението ми са пределно ясни.

— Моят син в замяна на Реликвите на смъртните. За това става въпрос, нали? В противен случай ще го убиеш.

— Да го убие? — повтори Изабел. — МАМО!

— Изабел — каза Мерис с твърд глас. — Замълчи.

Инквизиторката хвърли на Изабел и Алек зъл поглед изпод присвитите си клепачи.

— Правилно си разбрал условията, Моргенстърн.

— В такъв случай отговорът ми е не.

— Не? — Инквизиторката изглеждаше така, сякаш тъкмо бе стъпила на твърда земя и тя се бе продънила под краката й. — Не се опитвай да ме подведеш, Валънтайн. Няма да се поколебая да изпълня заканата си.

— О, не съм се и съмнявал, Имоджин. Ти винаги си била жена с ясни и непоклатими цели. Разпознавам тези качества у теб, защото и аз ги притежавам.

— Не ме сравнявай със себе си. Аз зачитам Закона…

— Дори и ако той ти повелява да убиеш непълнолетно момче само за да накажеш баща му? Това няма нищо общо със Закона, Имоджин, а с това, че ме мразиш и ме упрекваш за смъртта на сина си и сега се опитваш да ми отмъстиш. Но все едно. Няма да ти дам Реликвите на смъртните. Дори и заради Джонатан.

Инквизиторката не откъсваше поглед от него.

— Но той е твой син — рече тя. — Твое дете.

— Децата правят свой собствен избор — каза Валънтайн. — Ти така и не разбра това. Аз предложих на Джонатан защита, ако той застане на моя страна. Той отказа и се върна при вас, а ти веднага реши да си отмъстиш на него, точно както го и предупредих. Ако има нещо в теб, Имоджин — завърши той, — това е твоята предсказуемост.

Инквизиторката сякаш не забеляза обидата.

— Клейвът ще поиска смъртта му, ако не ми дадеш Реликвите на смъртните — каза тя като човек, обзет от кошмар. — Аз няма да мога да ги спра.

— Наясно съм с това — отвърна Валънтайн. — Но нищо не мога да направя. Дадох му шанс. Той не се възползва.

— Копеле! — извика внезапно Изабел и понечи да хукне напред. Алек сграбчи ръката й и я бутна назад, държейки я здраво. — Той си е твърдоглав — изсъска тя, после повиши глас, като извика на Валънтайн: — Ти си…

— Изабел! — Алек закри с ръка устата на сестра си, а Валънтайн ги изгледа с развеселен поглед.

— Ти… си му предложил… — Инквизиторката напомняше на Алек за робот, на който са махнали батериите. — И той те е отрязал? — Тя поклати глава. — Но той е твой агент… твое оръжие…

— Това ли си мислиш? — попита Валънтайн съвсем искрено изненадан. — Аз не се интересувам от тайните на Клейва. Искам само той да бъде унищожен и за да постигна това, разполагам с далеч по-мощни оръжия от едно момче.

— Но…

— Ако искаш, вярвай, ако не, недей — каза Валънтайн, като сви рамене. — Ти си едно нищо, Имоджин Херондейл. Представляваш някакъв режим, чиято сила скоро ще залезе, чието управление е към своя край. Не можеш да ми предложиш нищо, което да ме заинтригува.

— Валънтайн! — Инквизиторката се спусна напред, сякаш за да го спре, да го хване, но ръцете й само минаха през него, като през вода. С израз на безкрайно отвращение той отстъпи назад и изчезна.

Последните лъчи на залязващото слънце проблясваха на небето, водата бе приела цвета на желязо. Клеъри потрепери и се загърна по-плътно в якето си.

— Студено ли ти е? — Джейс бе застанал в края на каросерията и гледаше надолу дирята, която колата оставяше след себе си: две бели линии от пяна, които прорязваха водата. Той отиде и седна до нея, с облегнат на прозореца на кабината гръб. Самият прозорец беше почти напълно замъглен от синкав дим.

— На теб не ти ли е?

— Не. — Той поклати глава, съблече якето си и и го подаде. Тя го облече и буквално потъна в него. То бе твърде голямо, но удобно и Клеъри се сгуши в него, наслаждавайки се на мекотата на кожата. — Ще останеш в пикапа, както ти каза Люк, нали?

— Имам ли избор?

— Всъщност не.

Клеъри свали ръкавицата си и му подаде ръка. Джейс я пое и я стисна. Тя сведе поглед към преплетените им пръсти — нейните малки, а неговите дълги и тънки.

— Ти ще намериш Саймън вместо мен — каза тя. — Знам, че ще го направиш.

— Клеъри. — Тя виждаше водата наоколо, отразена в очите му. — Той може би… искам да кажа… може би…

— Не. — В тона й нямаше капка колебание. — Той е добре. Трябва да е добре.

Джейс въздъхна. Ирисите му се набраздиха от тъмна синя вода — като сълзи, помисли си Клеъри, но това не бяха сълзи, а само отражения.

— Има нещо, което искам да те попитам — каза той. — Досега не се осмелявах. Но сега не се страхувам от нищо. — Той прокара ръка по бузата й, топлата му длан докосна студената й кожа и тя усети, че и нейният страх бе изчезнал, сякаш при допира му силата на руната на безстрашието се бе прехвърлила и върху нея. Клеъри вдигна брадичка, устните й се разтвориха в очакване — устните му леко докоснаха нейните, толкова леко, като допир на перце, намек за целувка, но изведнъж се отдръпна, очите му се разшириха невярващо. Тя видя в тях някаква черна стена, която се издигаше и скриваше златото: сянката на кораба.

Джейс извика и се отдръпна от нея, след което се изправи на крака. Клеъри успя несръчно да се надигне, тежкото яке на Джейс й пречеше да пази равновесие. От прозорците на кабината хвърчаха сини искри и на тяхната светлина можеше да се види, че корпусът на кораба бе от черен метал, имаше тънка подвижна стълба, спусната от едната страна, а отгоре бе опасан с железен релинг. Някакви същества, приличащи на големи, безформени птици, бяха кацнали на релинга. Студът излизаше на вълни от кораба, подобно на мраз от айсберг. Когато Джейс извика към нея, дъхът му застина в бял облак, думите му се изгубиха във внезапно появилия се шум от мотора на големия кораб.

Тя се намръщи срещу него.

— Какво? Какво каза?

Джейс я грабна, като прокара ръка под якето й, върховете на пръстите му докоснаха голата й кожа. Тя извика от изненада. Той извади от колана й серафимската кама, която й бе дал преди и я постави в ръката й.

— Казах… — отвърна и я пусна — да извадиш Абрейриъл, защото те идват.

— Кои идват?

— Демоните — посочи той. В първия момент Клеъри нищо не видя. После съзря огромните, безформени птици, които бе видяла преди малко. Те скачаха от релинга една по една, падайки от кораба като камъни, после разтваряха криле и се стрелваха право към пикапа, който плаваше върху вълните. Когато се приближиха, Клеъри видя, че всъщност не бяха точно птици, а грозни летящи същества, подобни на птеродактили, с широки кожени криле и костеливи триъгълни глави. Устите им бяха пълни с неравни остри зъби, подредени в няколко реда, а ноктите им блестяха като насочени остриета.

Джейс скочи върху покрива на кабината, в ръката му блесна Телантес. Когато първото от летящите същества ги приближи, той замахна с камата. Тя разсече черепа на демона така, както се разсича яйце. С пронизителен писък съществото падна встрани, като трепкаше спазматично с крила. Когато потъна, водата започна да ври.

Вторият демон удари покрива на пикапа, ноктите му издълбаха дълги улеи в метала. После се хвърли към предното стъкло и то се напука, образувайки паяжина от пукнатини. Клеъри извика към Люк, но трети демон връхлетя върху нея, като се спусна подобно на стрела от стоманеното небе. Тя вдигна ръкава на якето на Джейс и показа защитната си руна. Демонът изкрещя като онзи пред къщата на Люк, размаха криле назад в опит да се отдалечи, но вече се беше приближил твърде много и Клеъри можеше да го достигне. Докато забиваше Абрейриъл в гърдите му, тя видя, че той няма очи, а само вдлъбнатини от двете страни на черепа. При удара чудовището се пръсна, като остави след себе си тънка струйка дим.

— Браво на теб — каза Джейс. Той бе скочил от кабината на камиона, за да се справи с още едно от пищящите същества и в ръката си държеше кама, която бе обляна с черна кръв.

— Какви са тези същества? — попита задъхано Клеъри, докато замахваше с Абрейриъл в широка дъга и накрая я заби в гърдите на един летящ демон. Той изграчи и посегна към нея с крило. Така отблизо тя успя да види, че крилата завършват с остри като резачи гребени от кости. Демонът докопа ръкава на якето на Джейс и го разпори.

— Якето ми — каза гневно Джейс и прониза съществото така, че острието излезе от гърба му. То изписка и изчезна. — Обичах това яке.

Клеъри го погледна втренчено, после се завъртя, защото долови звук от раздиране на метал. Двама от летящите демони бяха забили ноктите си в покрива на кабината и го бяха изтръгнали от рамката му. Въздухът бе изпълнен със звук от разкъсващ се метал. Люк беше застанал на капака и пробождаше съществата с кинжала си. Едното падна отстрани на пикапа, като изчезна още преди да стигне водата. Другото същество се издигна с покрива на кабината в ноктите си, изграчи триумфално и полетя обратно към кораба.

За миг небето се проясни. Клеъри се изправи и надникна в кабината. Магнус се беше снишил на седалката си, а лицето му беше сиво. Беше много тъмно и тя не можеше да види дали е ранен.

— Магнус! — извика тя. — Ранен ли си?

— Не. — Той се опита да се изправи на седалката, но отново се отпусна. — Малко съм… изтощен. Защитните щитове на кораба са силни. Изключително трудно е да се обезвредят и елиминират. — Гласът му отпадаше. — Но ако не го направя, всеки, който стъпи на кораба, с изключение на Валънтайн, ще умре.

— Може би ще е по-добре да дойдеш с нас — каза Люк.

— Не мога да се справя със защитите, ако съм на самия кораб. Трябва да ги обезвредя оттук. Това е начинът. — Магнус се усмихна страдалчески. — Пък и не ме бива в битките. Моите дарби са другаде.

— Но ако имаме нужда… — започна Клеъри, все още надвесена над кабината.

— Клеъри! — извика Люк, но беше твърде късно. Никой от тях не беше забелязал летящия демон, свит неподвижно до пикапа. Сега той се хвърли напред, ноктите му се забиха в гърба на якето на Клеъри — виждаше се само някаква мъглява сянка от размахващи се криле и вонящи, остри зъби. С ужасяващ триумфален писък той литна нагоре, а Клеъри, увиснала в ноктите му, безпомощно се гърчеше във въздуха.

— Клеъри! — извика отново Люк, затича се до ръба на капака на пикапа и спря там, гледайки безнадеждно нагоре към чезнещата летяща фигура с нейния безпомощно увиснал товар.

— Той няма да я убие — каза Джейс, като отиде при него на капака. — Ще я занесе на Валънтайн.

В тона му имаше нещо, което смрази кръвта на Люк. Той се обърна и погледна момчето до себе си.

— Но…

Не довърши. Джейс вече беше скочил от камиона с рязко движение и се беше гмурнал в мътната вода. Той плуваше към кораба, като мощно изтласкваше водата назад.

Люк се обърна към Магнус, чието бледо лице като бяло петно в тъмнината едва се виждаше през напуканото предно стъкло. Люк вдигна ръка и му се стори, че Магнус му кима в отговор.

Той прибра кинжала в ножницата и се гмурна във водата след Джейс.

Алек пусна Изабел, като очакваше тя веднага да се развика, щом усети устата си свободна. Но не го направи. Стоеше до него и гледаше втренчено инквизиторката, която стоеше пред тях, леко олюлявайки се, със сиво-бяло тебеширено лице.

— Имоджин — рече Мерис. В гласа й не се долавяше никакво чувство, нито дори гняв.

Инквизиторката сякаш не я чу. Нейното изражение не се промени, когато се отпусна безжизнено в старото кресло на Ходж.

— Божичко — каза, като гледаше втренчено бюрото. — Какво направих?

Мерис погледна към Изабел.

— Повикай баща си.

Изабел, така уплашена, както Алек не я бе виждал никога досега, кимна и излезе от стаята.

Мерис отиде при инквизиторката и сведе поглед към нея.

— Какво направи ли, Имоджин? — рече тя. — Подари победата на Валънтайн. Това направи.

— Не — задъхваше се инквизиторката.

— Когато заключи Джейс, ти знаеше точно какво е планирал Валънтайн. Отказа да позволиш на Клейва да се включи, за да не се намеси в твоите планове. Ти просто искаше да накараш Валънтайн да страда така, както той те е накарал някога. Искаше да му покажеш, че разполагаш с властта да убиеш сина му, така, както той уби твоя. Искаше да го унижиш.

— Да…

— Но Валънтайн не може да бъде унижен — рече Мерис. — От самото начало можех да ти кажа това. Никога не си го държала в ръцете си. Той само се престори, че обмисля предложението ти, за да е абсолютно сигурен, че няма да имаме време да поискаме подкрепление от Идрис. А сега е твърде късно.

Инквизиторката вдигна объркано поглед. Косата й се бе измъкнала от кока и висеше на кичури около лицето й. Изглеждаше по-човешки, отколкото някога я бе виждал Алек, но от това не ставаше по-приятна.

Тръпки го полазиха от думите на майка му: твърде късно.

— Не, Мерис — каза тя. — Още можем…

— Още можем какво? — Гласът на Мерис се задавяше. — Да се обадим на Клейва? Не разполагаме нито с дните, нито с часовете, които ще са им необходими, за да дойдат тук. Ако ще се изправим срещу Валънтайн, а Господ ни е свидетел, че нямаме друг избор…

— Ще трябва да го направим сега — прекъсна я един дълбок глас. Зад Алек бе застанал Робърт Лайтууд и гледаше намръщено.

Алек се втренчи в баща си. От години не го беше виждал с бойно снаряжение, защото бе зает предимно с административни ангажименти, с управлението на дивизията и уреждане на отношения с долноземци. Като гледаше баща си в тежките, тъмни доспехи, с широката сабя, подаваща се иззад гърба му, Алек си спомни за времето, когато беше дете и баща му беше най-едрият, най-силният и ужасяващ мъж, когото можеше да си представи. И той още си беше ужасяващ. Алек не го беше виждал от онзи неловък момент в дома на Люк. Сега той се опита да улови погледа му, но Робърт гледаше Мерис.

— Дивизията е готова — каза Робърт. — Лодките чакат на пристанището.

Ръцете на инквизиторката зашариха около лицето й.

— Това няма да помогне — каза тя. — Не сме достатъчно хора… в никакъв случай няма да можем…

Робърт не й обърна внимание. Вместо това гледаше Мерис.

— Трябва да тръгнем час по-скоро — каза той, а в тона му се долавяше уважение, което липсваше, когато се обръщаше към инквизиторката.

— Но Клейвът… — започна инквизиторката. — Трябва да им кажем.

Мерис бутна телефона върху бюрото към инквизиторката с жест, нетърпящ възражение.

— Кажи им. Кажи им какво направи. Все пак това ти е работата.

Инквизиторката нищо не каза, само гледаше втренчено телефона, с ръка на устата.

Преди Алек да успее да изпита съжаление към нея, вратата се отвори и Изабел влезе, облечена в униформата на ловците на сенки, с дългия си златист камшик в едната ръка и с Нагина с дълга дървена дръжка — в другата. Тя се намръщи срещу брат си.

— Иди да се приготвиш — каза тя. — Тръгваме след броени минути.

Алек не се сдържа, ъгълчето на устата му се изви нагоре. Изабел винаги беше толкова непоколебима.

— Това за мен ли е? — попита той, като посочи меча в ръката й.

Изабел се дръпна от него.

— Вземи си своя!

Някои неща никога не се променят. Алек се отправи към вратата, но бе спрян от нечия ръка върху рамото си. Той вдигна изненадано поглед. Беше баща му, който гледаше към него и макар да не се усмихваше, по сбръчканото му и уморено лице се четеше гордост.

— Ако ти трябва меч, Александър, моят Гесрейм е в коридора. Ако искаш, вземи него.

Алек преглътна и кимна, но преди да успее да благодари на баща си, чу зад себе си гласа на Изабел:

— Заповядай, мамо — каза тя. Алек се обърна и видя как сестра му подава Нагина на майка им, която го взе и го превъртя с ловко движение.

— Благодаря, Изабел — рече Мерис и с движение, леко като на дъщеря си, сведе острието и го насочи право срещу сърцето на инквизиторката.

Имоджин Херондейл вдигна поглед към Мерис с празните, безжизнени очи на древна статуя.

— Ще ме убиеш ли, Мерис?

Мерис процеди през зъби.

— Грешиш — каза тя. — Сега се нуждаем от всеки ловец на сенки в града, в това число и от теб. Стани, Имоджин, и се приготви за битка. Отсега нататък аз ще се разпореждам тук. — Тя се усмихна ледено. — И първото нещо, което ще направиш, е да освободиш сина ми от конфигурацията Малачи.

Тя бе великолепна, докато казваше всичко това, помисли си с гордост Алек, истински воин ловец на сенки, всяка част от нея трептеше от справедлив гняв.

Не му се искаше да разваля момента, но те така или иначе щяха скоро да открият, че Джейс го няма. По-добре някой да им спести този шок.

Той се покашля.

— Всъщност има нещо, което мисля, че е добре да знаете…

18 Свикване с тъмнината

Клеъри винаги бе мразела влакчетата на ужасите, мразеше усещането стомахът ти да се обръща и да слиза в петите, когато влакчето се спуска надолу. А да бъдеш грабнат от камиона и понесен във въздуха като мишка в ноктите на орел, беше десет пъти по-неприятно. Тя силно изпищя, когато краката й се отлепиха от каросерията на камиона и тялото й шеметно бе издигнато нагоре. Пищеше и се гърчеше… докато не погледна надолу и не видя колко високо се е издигнала над водата и разбра какво ще се случи, ако летящият демон я изпусне. И притихна. Погледнат от такава височина, пикапът приличаше на играчка, подмятана върху вълните.

Градът се въртеше под нея, размазани стени от трепкаща светлина. Можеше дори да е приятно, ако не беше толкова изплашена. Демонът направи заход и се спусна надолу, и изведнъж вместо да се издигне, започна да пада.

Клеъри си представи как съществото я пуска да падне от десетки метри височина и как ще потъне в леденостудените тъмни води и затвори очи. Но да падаш на сляпо в мрака беше още по-лошо. Тя отново отвори очи и видя черната палуба на кораба да се издига под нея като ръка, протегната, за да ги дръпне от небето. Тя изпищя още веднъж, когато се понесоха към палубата, а после минаха през тъмен квадратен отвор, изрязан на палубата. Ето че вече се намираха вътре в кораба.

Летящото същество намали скоростта си. Вече летяха във вътрешността, покрай платформи с висок метален парапет. Клеъри хвърли поглед към тъмните машини; никоя от тях нямаше вид на работеща, навсякъде бяха разхвърляни чаркове и инструменти. И да беше имало преди електрическо осветление, то отдавна не работеше, макар че в целия кораб се просмукваше слаба светлина.

С каквото и да се е движил този кораб преди, сега Валънтайн си служеше с друга енергия. Енергия, която изсмукваше всичката топлина от атмосферата. Леден въздух зашиба лицето й, когато демонът достигна дъното на кораба и се спуснаха по дългия, слабо осветен коридор. Съществото не се отнасяше особено деликатно с нея, когато зави зад един ъгъл, коляното й се блъсна в една тръба и болката се плъзна по целия й крак. Тя извика и чу съскащия му смях над себе си. После той я пусна и Клеъри падна. Докато се премяташе във въздуха, тя се опитваше да се обърне така, че да се приземи на ръце и крака. Почти се получи. С тъп удар падна на пода и замаяна се претърколи встрани.

Клеъри лежеше в полумрака на твърдата метална повърхност. Най-вероятно това бе някакво складово помещение, защото стените бяха гладки и без врати. Високо над нея имаше някакъв квадратен отвор, през който едва се процеждаше светлината. Усещаше цялото си тяло натъртено.

— Клеъри? — прошепна някакъв глас. Тя трепна и се обърна. До нея бе коленичила някаква сянка. Когато очите й свикнаха с мрака, видя дребна фигура, сплетена коса, тъмнокафяви очи. Мая.

— Клеъри, ти ли си?

Клеъри се надигна и седна, без да обръща внимание на острата болка в гърба си.

— Мая. Мая, о, Боже. — Тя гледаше втренчено момичето, после диво огледа помещението. Но освен тях двете нямаше никого. — Мая, къде е той? Къде е Саймън?

Мая прехапа устни. Клеъри видя, че китките й бяха в кръв, а лицето и бе набраздено от засъхнали сълзи.

— Клеъри, толкова съжалявам — каза тя със своя тих и дрезгав глас. — Саймън е мъртъв.

Прогизнал и полуизмръзнал, Джейс се отпусна върху палубата на кораба, от косата и дрехите му се стичаше вода. Той вдигна поглед към облачното нощно небе и въздъхна. Никак не беше лесно да се изкачиш по разнебитената желязна стълба, която едва се крепеше на металния корпус на кораба, особено ако ти се плъзгат ръцете, а прогизналите ти дрехи те теглят надолу.

Ако не беше руната на безстрашието, даде си сметка той, може би щеше да се разтревожи да не би някой от летящите демони да го грабне от стълбата, както голяма птица би грабнала буболечка от ластар.

За щастие те, изглежда, се бяха върнали на кораба, след като бяха хванали Клеъри. Джейс не можеше да си представи какво би искал Валънтайн от нея, но и без това от доста време беше спрял да се опитва да проумее защо баща му прави едно или друго нещо.

Над него се появи някаква глава, която се очертаваше на фона на небето. Беше Люк, който бе достигнал края на стълбата. Той с мъка се покатери през релинга и тупна до него. После сведе поглед към Джейс.

— Добре ли си?

— Добре съм. — Джейс се изправи на крака. Трепереше. На кораба беше студено, по-студено, отколкото във водата… а бе и без яке. Беше го дал на Клеъри.

Джейс се огледа наоколо.

— Тук някъде има врата, през която се влиза в кораба. Миналия път я намерих. Да се поразходим из палубата и да я потърсим.

Люк тръгна напред.

— Нека аз да вървя отпред — добави Джейс, като пристъпи пред него. Люк отстъпи с безкрайно озадачен поглед и като че ли се канеше да каже нещо, но после мина до Джейс, когато достигнаха извитата кърма — мястото, където Джейс бе стоял с Валънтайн предната нощ. Той долавяше кроткото плискане на водата в носа на кораба, там някъде долу.

— Какво ти каза баща ти, когато се видяхте с него? — попита Люк. — Какво ти обеща?

— Ами, нали се сещаш. Обичайното. Доживотно снабдяване с билети за голф. — Джейс говореше небрежно, но споменът го пронизваше по-дълбоко, отколкото студът. — Уверяваше ме, че нищо лошо няма да се случи на мен и на хората, на които държа, ако напусна Клейва и се върна с него в Идрис.

— Смяташ ли… — Люк се поколеба. — Мислиш ли, че той ще нарани Клеъри, за да ти отмъсти?

Стигнаха до кърмата и докато завиваха, Джейс погледна към блестящия стълб на Статуята на свободата в далечината.

— Не. Мисля, че той я отвлече, за да ни накара да дойдем на кораба и за да разполага с коз. Това е всичко.

— Не съм сигурен, че има нужда от козове. — Люк говореше тихо и междувременно изваждаше кинжала си. Джейс се обърна да проследи погледа на Люк и за миг се втренчи, без да помръдне.

Откъм западната страна на кораба имаше черна дупка с формата на квадрат, която бе изрязана в металната палуба и в този миг от нея се кълбеше тъмен облак от чудовища. Джейс си спомни как миналия път стоеше тук, с Меча на смъртните в ръка, с ужас оглеждайки се втренчено наоколо, когато небето и морето се бяха превърнали в кипяща маса от кошмарни същества. Но сега демоните не бяха в далечината, а точно пред него, камара от пронизително врещящи чудовища: белите като кости раум демони, които ги бяха нападнали пред дома на Люк; демони они със зелени тела, широки усти и рога; дебнещите черни демони къри, паякообразни демони с осем ръце, завършващи с щипки и отровни зъби, подаващи се от очните им торбички. Джейс не можеше да ги изброи. Той посегна към Кемиъл и я измъкна от колана си, тя блесна в бяло и освети палубата. При вида й демоните изсъскаха, но никой от тях не отстъпи назад. Руната на безстрашието на плешката на Джейс започна да гори. Запита се колко ли демони би могъл да убие, преди тя да загуби действието си.

— Спри! Спри! — Ръката на Люк, сграбчила блузата на Джейс на гърба, го дърпаше назад. — Прекалено много са Джейс. По-добре да се върнем обратно към стълбата…

— Няма как. — Джейс се отскубна от хватката на Люк и посочи. — Отрязали са ни пътя и от двете страни.

Така беше. Една фаланга демони молох, с бълващи огън празни очи, бяха препречили пътя им за бягство.

Люк яростно изруга.

— Тогава скачай зад борда. Аз ще ги задържа.

— Ти скачай — отвърна Джейс. — На мен тук си ми е добре.

Люк отметна глава назад. Ушите му се изостриха и когато изръмжа на Джейс, устните му се дръпнаха назад и оголиха острите му като бръснач зъби.

— Ти… — Той не довърши, защото един демон молох се нахвърли върху него с протегнати нокти. Джейс небрежно и с лекота го промуши и той с рев залитна към Люк. Люк го сграбчи с хищните си нокти и го метна през борда. — Ти носиш руната на безстрашието, нали? — каза Люк, като се обърна към Джейс с очи, които горяха като кехлибар.

В далечината се чуваше плясък.

— Не грешиш — призна Джейс.

— Исусе — изфуча Люк. — Сам ли си я сложи?

— Не. Клеъри ми я постави. — Серафимската кама на Джейс разпори въздуха с белия си огън, два древак демона паднаха. Още няколко дузини се носеха към тях, размахали ръце с остри като ножове нокти. — Много е добра в това.

— Тийнейджъри — каза Люк, сякаш това бе най-неприличната дума, за която се сети, и се нахвърли срещу прииждащата орда.

— Мъртъв? — Клеъри гледаше Мая така, сякаш последната й говореше на непознат език. — Той не може да е умрял.

Мая нищо не каза, само я гледаше със своите тъжни, тъмни очи.

— Щях да разбера. — Клеъри изпъна рамене и притисна свитата си в юмрук ръка към гърдите си. — Щях да го усетя тук.

— Някога и аз така си мислех — каза Мая. — Преди. Но не знаеш. Никога не знаеш.

Залитайки, Клеъри се изправи на крака. Якето на Джейс се беше смъкнало от раменете й, на гърба беше почти разкъсано. Тя го съблече машинално и го пусна на пода. Беше съсипано от десетките следи, оставени от острите нокти. Джейс ще се ядоса, че съм повредила якето му, помисли си тя. Ще трябва да му купя ново. Аз ще…

Изведнъж рязко си пое въздух. Чу силното думкане на собственото си сърце, но дори този звук й се стори някак чужд.

— Какво… се случи с него?

Мая още седеше коленичила на пода.

— Валънтайн ни отвлече и двамата — каза тя. — Окова ни и ни остави в едно помещение. После дойде въоръжен… с меч, дълъг и светъл, сякаш блестеше. Хвърли сребърен прах върху мен и аз не можах да се боря с него, а той… той прободе гърлото на Саймън. — Гласът й се сниши до шепот. — Той преряза и китките му и източи кръвта в някакви съдове. Неколцина от онези демонични същества бяха дошли с него и му помогнаха. После той просто остави Саймън да лежи като играчка, която е счупил и така развалена вече не му трябва. Аз пищях… но знаех, че е мъртъв. После един от демоните ме взе и ме донесе тук долу.

Клеъри притисна до устата си опакото на ръката си, притискаше я все повече и повече, докато не усети соления вкус на кръв. Тръпчивият вкус на кръвта, изглежда, разсея мъглата в мозъка й.

— Трябва да се махнем оттук.

— Не че имам против, но е очевидно. — Мая се изправи, като се олюляваше. — Няма изход от това помещение. Дори и за ловец на сенки. Може би ако ти беше…

— Ако бях какво? — попита припряно Клеъри, като оглеждаше квадратната им килия. — Джейс? Е, не съм. — Тя ритна стената, която отекна на кухо. Бръкна в джоба си и извади стилито. — Но затова пък имам други способности.

Тя опря върха на стилито в стената и започна да рисува. Линиите сякаш се изливаха от нея, черни като въглени, горещи като гнева й. Плъзгаше стилито по стената, отново и отново и от неговия връх се изливаха линии, подобни на пламъци. Когато се отдръпна запъхтяна, видя, че Мая я гледа с недоумение.

— Момиче, какво направи?

Клеъри не знаеше какво точно. Стената изглеждаше сякаш беше изляла киселина върху нея. Металът около руната се бе изкривил и огънал като сладолед в слънчев ден. Тя отстъпи назад, гледайки в недоумение как една дупка с размерите на топка се отваря в стената. Отвъд нея Клеъри видя стоманени подпори и много корабни метални чаркове. Ръбовете на дупката продължаваха да съскат, макар че тя бе спряла да се уголемява. Мая пристъпи напред и бутна встрани ръката на Клеъри.

— Чакай. — Клеъри внезапно се притесни. — Разтопеният метал… може да съдържа някакви токсични вещества.

Мая изсумтя.

— Аз съм от Ню Джърси. Родена съм сред токсични вещества. — Тя отиде до дупката и надникна в нея. — От другата страна има тясна метална пътека. — Ще се опитам да се промуша. — Тя се обърна и с бавни колебливи движения пъхна първо краката си през дупката. Със съсредоточена физиономия запровира тялото си през отвора, но изведнъж застина.

— Ох! Раменете ми се заклещиха. Ще ме бутнеш ли? — Тя протегна ръце.

Клеъри я хвана за раменете и я бутна. Лицето на Мая побеля, после почервеня — и изведнъж се изстреля като коркова тапа от бутилка шампанско. Тя изписка и изчезна.

Чу се тъп удар и Клеъри пъхна притеснено глава през дупката.

— Добре ли си?

Мая лежеше на тясната метална пътечка на около метър по-надолу. Бавно се претърколи и се опита да седне, но трепна от болка.

— Глезенът ми… но ще се оправя — добави тя, като видя лицето на Клеъри. — Знаеш, че на нас върколаците бързо ни минава.

— Знам. Добре, сега е мой ред. — Стилито на Клеъри неприятно пристискаше корема й, когато се наведе и се приготви да се провре през дупката след Мая. Да скочи върху пътеката, я плашеше, но не толкова, колкото представата да стои в някакъв склад в очакване на това, което щеше да й се случи. Тя се завъртя по корем и провря краката си в дупката…

И нещо я сграбчи за гърба на блузата и я дръпна нагоре. Стилито падна от колана й и издрънча на пода. Тя ахна от внезапния шок и болка; деколтето се вряза в гърлото й и я задуши. Миг по-късно я пуснаха. Тя тупна на пода, коленете й се удариха в метала с глух звук. Гадеше й се, тя се търкулна по гръб и погледна нагоре, досещайки се какво ще види.

Над нея стоеше изправен Валънтайн. В едната си ръка държеше серафимска кама, която блестеше с ослепително бяла светлина. Другата му ръка, с която бе хванал гърба на блузата й, беше свита в юмрук. Бялото му лице бе изкривено в подигравателна гримаса.

— Същата си като майка си, Клариса — каза той. — Какви ги вършиш пък сега?

Клеъри болезнено се изправи на крака. Устата й беше пълна със солена кръв от мястото, където беше разранена устната й. Когато погледна към Валънтайн, тлеещият гняв избуя като отровно цвете в гърдите й. Този човек, баща й, беше убил Саймън и го беше оставил мъртъв на пода като ненужен боклук. Мислеше си, че и преди е мразела хора; грешеше. Това беше истинска омраза.

— Върколачката — продължи намръщено Валънтайн, — къде е тя?

Клеъри се наведе напред и изплю напълнилата устата й кръв върху обувките му. Той възкликна от отвращение и изненада и отстъпи назад, като вдигна камата в ръката си и за миг Клеъри видя неприкрития гняв в очите му и си помили, че наистина ще го направи, наистина ще я убие ей тук, както се беше сгърчила в краката му, за това, че бе изцапала обувките му.

Но той бавно свали камата. Без да промълви и дума, той я прескочи и се втренчи през дупката, която тя бе направила в стената. Клеъри бавно се обърна, очите й зашариха по пода, докато го видя. Стилито на майка й. Тя посегна към него, затаила дъх…

Но в този миг Валънтайн се обърна и я видя. С една крачка той прекоси помещението и изрита стилито така, че тя да не може да го достигне. То се завъртя по металния под и падна през дупката в стената. Притворила очи, Клеъри почувства загубата на стилито като повторна загуба на майка си.

— Демоните ще открият долноземската ти приятелка — каза Валънтайн със своя студен, кротък глас, докато пъхаше серафимската кама в ножницата на кръста си. — Няма къде да избяга тук. Никой от вас няма да се измъкне. А сега ставай, Клариса.

Клеъри бавно се изправи на крака. Цялото тяло я болеше от ударите, на които го беше подложила. Миг по-късно извика от изненада, когато Валънтайн я хвана за раменете и я обърна така, че да бъде с гръб към него. Той подсвирна; висок, пронизителен и неприятен звук. Въздухът над него се раздвижи и тя чу грозния плясък на кожени криле. С лек вик Клеъри се опита да му се изплъзне, но Валънтайн беше твърде силен. Крилата се увиха около тях и те бяха издигнати във въздуха, а Валънтайн я държеше в ръцете си така, сякаш наистина й беше баща.

Джейс се учудваше, че двамата с Люк още са живи. Недоумяваше как така още не са намерили смъртта си. Палубата на кораба беше цялата в кръв. Той самият беше целият покрит със слуз и секрет от демоните, а очите му пареха от кръв и пот. В горната част на дясната му ръка зееше дълбока рана от порязване, но нямаше време да чертае по кожата си лечителна руна. Всеки път, когато вдигнеше ръката си, го пронизваше остра болка.

Бяха успели да се вмъкнат в една ниша в металната стена на кораба и от този подслон се биеха с нападащите ги демони. Джейс вече беше използвал и двата си чакрама и сега му оставаха единствено последната серафимска кама и ножът, който беше взел от стаята на Изабел. Това не беше особено богат арсенал. Дори срещу неколцина демони не би се изправил така зле въоръжен, а сега имаше пред себе си цяла орда. Знаеше, че това би трябвало да го изплаши, но не чувстваше почти нищо — само отвращение от демоните, които не бяха част от този свят, и гняв към Валънтайн, който ги беше призовал тук. От друга страна, знаеше, че липсата на страх има и своите недостатъци. Той дори не се притесняваше от това колко много кръв е загубил от раната на ръката си.

Един паякообразен демон се хвърли фучейки към Джейс, като избълва жълтеникава отрова. Той се отдръпна, но не достатъчно бързо, за да се предпази от няколко капки отрова, които напръскаха блузата му. Съскайки, отровата разяде плата и той усети как сякаш дузина нажежени игли прогарят кожата му.

Паякообразният демон премлясна от задоволство и изпръска нова порция отрова. Джейс отново приклекна и отровата попадна върху един они демон, който идваше към него от другата му страна. Онито изпищя в агония и се обърна към паякообразния демон с извадени нокти. Двете чудовища се вкопчиха едно в друго и се затъркаляха по палубата.

Избълваната отрова накара останалите демони да се отдръпнат и образува бариера между тях и ловеца на сенки. Джейс можеше да си отдъхне за момент и се обърна към Люк, който бе до него. Люк беше почти неузнаваем. Ушите му бяха дълги и остри, като на вълк; беше дръпнал устни назад и оголил зъби, а ръцете му с издадени напред остри като ножове нокти бяха почернели от демонска кръв.

— Трябва да се доберем до релинга. — Гласът на Люк беше почти ръмжене. — Да се махнем от кораба. Не можем да убием всички. Може би Магнус…

— Не мисля, че се справяме толкова зле. — Джейс завъртя серафимската си кама… което бе лоша идея. Ръката му беше мокра от кръвта и камата почти му се изплъзна. — Предвид обстоятелствата.

Люк издаде някакъв звук, нещо средно между ръмжене и смях. После от небето падна нещо огромно и безформено и ги събори и двамата на земята.

Джейс се удари в твърдия под, серафимската кама се изплъзна от ръката му, тупна на палубата, плъзна се по металната повърхност чак в другия край на кораба и се изгуби от погледа му. Джейс изруга и скочи на крака.

Съществото, което ги събори беше они демон. Бе необичайно едър за вида си — да не говорим за необичайната находчивост да се досети да се качи на някое от високите съоръжения и да скочи върху тях. Сега той беше стъпил върху Люк и забиваше в него острите си бивни, които излизаха от челото му. Люк се защитаваше, доколкото му позволяваха собствените нокти, но въпреки това беше целият облян в кръв. Кинжалът му беше отскочил на трийсетина сантиметра от него върху палубата. Люк посегна към оръжието си, но они хвана единия му крак с подобната си на лопата ръка и го скърши като клон на коляното си. Джейс чу счупването на костта и после как Люк извика.

Джейс се хвърли към кинжала, сграбчи го и скочи на крака, след което го метна с всичка сила в тила на они демона. Ударът беше толкова силен, че обезглави съществото, което се наклони напред, а от шията му бликна черна кръв. Миг по-късно то изчезна.

Кинжалът падна с тъп удар на палубата до Люк.

Джейс се спусна към него и коленичи.

— Крака ти…

— Счупен е. — Люк се надигна и седна. Лицето му бе изкривено от болка.

— Но бързо ще зарасне.

Люк се огледа наоколо, лицето му се намръщи. Онито може и да беше умряло, но другите демони бяха последвали примера му. На тълпи се катереха по съоръженията. На мъждивата лунна светлина Джейс не можеше да определи колко са точно — може би бяха дузини? Или стотици? След определен брой вече нямаше значение.

Люк сключи ръка около дръжката на кинжала си.

— За съжаление не достатъчно бързо.

Джейс извади ножа на Изабел от колана си. Това беше последното му оръжие и внезапно му се видя отчайващо малко. Остро чувство го прониза — не страх, руната на безстрашието все още действаше, а тъга. Видя Алек и Изабел как стоят пред него, усмихват му се, а после видя Клеъри, която му махаше с ръце, сякаш го канеше да се прибере вкъщи.

Той се изправи на крака точно когато демоните наскачаха отгоре на тълпи, рояк от сенки, които закриваха луната. Джейс се опита да прикрие Люк, но напразно, демоните бяха навсякъде. Един от тях се изправи в целия си ръст пред него. Беше скелет, висок над метър и осемдесет и се хилеше с изпочупените си зъби. Ленти от ярко осветени тибетски молитвени флагове висяха от гниещите му кости. Той стискаше катана меч в костеливата си ръка, което беше необичайно — повечето демони не бяха въоръжени. Мечът, изписан с демонични руни, беше по-дълъг от ръката на Джейс, извит и смъртоносно остър.

Джейс хвърли камата. Тя уцели скелета в костеливия гръден кош и се заби там. Демонът почти не забеляза това, просто продължи да се движи, безжалостен като смъртта. Въздухът около него вонеше на смърт и гробище. Той вдигна катана в ноктестата си ръка…

Сива сянка разряза мрака пред Джейс, сянка, която изпълни въртеливо, отмерено и смъртоносно движение. Насоченият надолу удар на катана бе съпроводен от стържещ звук, когато два метала се срещнаха. Сенчестата фигура отби удара на катана и с бързина, която окото на Джейс едва смогна да проследи, замахна с другата си ръка. Демонът падна по гръб с разбит череп, смали се и накрая напълно изчезна. Наоколо се чуваха писъци на демони, виещи от болка и изненада. Докато се оглеждаше, Джейс видя, че дузини сенки — човешки сенки — прескачаха релинга, скачаха на палубата и се втурваха към тълпите демони, които съскайки пълзяха, влачеха се и се опитваха да избягат от кораба. Тъмните фигури бяха въоръжени със светещи ками и носеха тъмните, тежки дрехи на…

— Ловци на сенки? — от изненада Джейс произнесе думите на глас.

— Кой друг? — Една усмивка трепна в мрака.

— Мелик? Ти ли си?

Мелик наведе глава.

— Извинявай за днес — каза той. — Просто изпълнявах заповеди.

Джейс тъкмо искаше да каже на Мелик, че със спасяването на живота му току-що се е реабилитирал за опита си да попречи на Джейс да напусне Института, когато група раум демони се втурнаха към тях, размахвайки пипалата си във въздуха. Мелик се завъртя и с вик се нахвърли върху тях, серафимската му кама блестеше като звезда. Джейс понечи да го последва, когато някой го хвана за ръката и го бутна настрани. Беше ловец на сенки, целият в черно, със спусната над лицето качулка.

— Ела с мен.

Ръката настойчиво го дърпаше за ръкава.

— Трябва да отида при Люк. Той е ранен. — Той рязко дръпна ръката си. — Пусни ме.

— О, в името на ангела… — Фигурата го пусна и посегна да махне качулката си, разкривайки така едно тясно бяло лице и сиви очи, които блестяха като късчета диамант. — Ще направиш ли най-сетне това, което ти се казва, Джонатан?

Беше инквизиторката.

Въпреки главозамайващата скорост, с която летяха, Клеъри би сритала Валънтайн, ако можеше. Ала той я държеше в желязна прегръдка. Тя риташе с крака, но въпреки цялото й усилие, успяваше да улучи само въздуха.

Когато демонът внезапно се наклони и зави, тя извика, а Валънтайн се засмя. После минаха през тесен метален тунел и се озоваха в едно по-голямо помещение. Вместо най-безцеремонно да ги пусне да паднат, летящият демон внимателно ги остави на пода. За най-голяма изненада на Клеъри, Валънтайн я пусна. Тя се отскубна от него, запрепъва се към средата на помещението, като объркано се оглеждаше. Намираха се в голямо хале, явно бившето машинно отделение. Изцапани с грес мотори се редяха покрай стените — явно бяха преместени там, за да се образува голямо свободно пространство в средата. Подът беше от дебел черен метал, осеян с мръсни тъмни петна.

Насред празното пространство имаше четири корита, достатъчно големи, за да се изкъпе в тях куче. Вътрешността на първите две корита беше изцапана с тъмни ръждивокафяви петна. Третото беше пълно с тъмночервена течност, а четвъртото бе празно.

Зад коритата имаше сандък. Върху него бе метната тъмна кърпа. Когато се приближи, тя видя, че върху кърпата бе поставен сребърен меч, който проблясваше с тъмно, почти черно сияние, подобно на мрачна нощ.

Клеъри се завъртя и се втренчи във Валънтайн, който спокойно я наблюдаваше.

— Как можа да го направиш? — попита тя. — Как можа да убиеш Саймън? Той беше само едно… той беше само едно момче, най-обикновен човек…

— Той не беше човек — каза Валънтайн със своя кадифен глас. — Той се бе превърнал в чудовище. Ти просто не можеше да го видиш, Клариса, защото имаше образа на приятел.

— Той не беше чудовище. — Тя леко се приближи до Меча. Той изглеждаше огромен, тежък. Запита се дали би могла да го вдигне, а дори и да успееше, щеше ли да има силите да го размаха? — Въпреки всичко той си оставаше Саймън.

— Не си мисли, че не ти съчувствам — каза Валънтайн. Той стоеше неподвижно в светлината на един лъч, който падаше от люка на тавана. — Изпитах същото, когато Лушън бе ухапан.

— Да, той ми разказа — сопна му се тя. — Дал си му кама и си му казал да се самоубие.

— Това беше грешка — каза Валънтайн.

— Поне си признаваш…

— Трябваше лично да го убия. Това щеше да докаже, че е означавал нещо за мен.

Клеъри поклати глава.

— Но не е означавал. Теб никога не те е било грижа за някого. Дори и за майка ми. Дори и за Джейс. Били са за теб просто обекти, които си считал за своя собственост.

— А нима любовта не е това, Клариса? Чувство за собственост? „Мой си е моят любим, а аз съм негова“, както се казва в „Песен на песните“.

— Не. И не ми цитирай Библията. Не мисля, че я разбираш. — Тя се приближи още повече към сандъка и от това разстояние можеше да достигне дръжката му. Пръстите й бяха влажни от пот и тя скришом ги изтри в джинсите си. — Смисълът тук е, че не просто притежаваш някого, но че и ти също му се отдаваш. Съмнявам се, че ти някога си дал нещо на някого. Освен може би кошмари.

— Да се отдадеш на някого? — Тънката му усмивка не трепна. — Както ти си се отдала на Джонатан?

Ръката й, с която бе посегнала към Меча, се сви в юмрук. Тя я отдръпна и я притисна към гърдите си, като го гледаше невярващо.

— Какво?

— Мислиш, че не виждам как се гледате един друг? Как той произнася името ти? Дори да мислиш, че съм лишен от чувства, това не означава, че съм сляп за чувствата на другите. — Гласът на Валънтайн беше хладен, всяка дума се забиваше като ледена игла. — Предполагам, че вината е наша, моя и на майка ти, задето ви държахме толкова дълго разделени и вие не успяхте да развиете помежду си така характерната дистанция между брат и сестра.

— Не знам за какво говориш. — Зъбите на Клеъри затракаха.

— Мисля, че бях достатъчно ясен. — Той се бе преместил извън обсега на светлината. Лицето му попадаше в сянка. — Видях Джонатан след срещата му с демона на страха. Той му се явил в твоя образ. Това ми казва всичко, което ми е нужно да знам. Най-големият страх в живота на Джонатан е любовта, която изпитва към сестра си.

— Не обичам да ми нареждат — каза Джейс. — Но ако ме помолите учтиво, може и да склоня.

Инквизиторката го погледна така, сякаш искаше да завърти очи, но беше забравила как се прави това.

— Трябва да говоря с теб.

Джейс се втренчи в инквизиторката.

— Сега ли?

Тя сложи ръка на рамото му.

— Сега.

— Вие сте луда. — Джейс измери с поглед кораба. Приличаше на картина на ада на Бош. Мракът бе изпълнен с демони: мятащи се туловища, вой, крясъци, разкъсване с нокти и зъби. Нефилимите нападаха, оръжията им проблясваха в сенките. Но Джейс виждаше, че броят на ловците на сенки не е достатъчен. Изобщо не е достатъчен. — Няма начин… насред битка сме…

Костеливата хватка на инквизиторката бе изненадващо здрава.

— Веднага. — Тя го бутна и той отстъпи крачка назад, после още една, бе прекалено изненадан, за да се възпротиви, докато стигнаха до нишата в стената. Тя пусна Джейс и бръкна в диплите на тъмната си наметка, като извади две серафимски ками. Прошепна имената им и каза няколко думи, които Джейс не разбра, после ги заби в палубата, по една от двете му страни. Камите останаха да стърчат и от тях се издигна синьо-бяла завеса, която отдели Джейс и инквизиторката от останалата част на кораба.

— Отново ли ще ме заключите? — попита Джейс, като гледаше с недоумение инквизиторката.

— Това не е конфигурация Малачи. Ако искаш, по всяко време можеш да излезеш оттук. — Тя здраво стисна ръцете си една в друга. — Джонатан…

— Искате да кажете Джейс. — Вече не можеше да вижда битката през стената от бяла светлина, но все още ясно чуваше шума, виковете и писъците на демоните. Когато обърна глава, съзря водата, върху която се виждаха множество блещукащи светлини, като диаманти, пръснати по повърхността на огледало. Около дузина лодки, лъскави тримарани, използвани за плаване по езерата в Идрис. Лодки на ловците на сенки. — Какво искате, инквизиторке? Защо дойдохте?

— Ти беше прав — рече тя. — За Валънтайн. Че няма да се съгласи на размяната.

— Казал ви е, че му е безразлично дали ще ме убиете. — Внезапно Джейс усети замайване.

— Разбира се, в мига, в който той отказа, свиках дивизията и ги доведох тук. Аз… аз дължа на теб и семейството ти извинение.

— Оценявам го — каза Джейс. Той мразеше извиненията. — А Алек и Изабел? Те тук ли са? Нали няма да бъдат наказани за това, че ми помогнаха?

— Да, тук са, и не, няма да бъдат наказани. — Тя продължаваше да го гледа изпитателно. — Не мога да разбера Валънтайн — рече тя. — Що за баща би захвърлил живота на детето си, на единствения си син…

— Да — каза Джейс. Главата го болеше и му се искаше тя да млъкне или някой демон да ги нападне. — Наистина, това е загадка.

— Освен ако…

Сега бе негов ред да се изненада.

— Освен ако какво?

Тя заби пръсти в рамото му.

— Откога го имаш това?

Джейс погледна надолу и видя, че отровата на паякообразния демон е образувала дупка в блузата му, като оголваше голяма част от лявото му рамо.

— Кое, блузата ли? От зимната разпродажба на Мейси.

— Белегът. Този белег тук, на рамото ти.

— О, това ли? — Джей се учуди на настойчивия й поглед. — Не знам. Според баща ми, се е случило, когато съм бил много малък. Някакъв инцидент или нещо такова. Защо?

Инквизиторката шумно си пое въздух:

— Не може да бъде — прошепна тя. — Ти не може да си…

— Не мога да съм какво?

В гласа на инквизиторката се долавяше нотка на неувереност.

— През всички тези години — каза тя, — докато ти си растял… наистина ли си вярвал, че си синът на Майкъл Уейлънд…?

Внезапен гняв прониза Джейс, толкова по-болезнен поради разочарованието, което го съпровождаше.

— В името на ангела — изсъска той, — в разгара на битката ме домъкнахте тук само за да ми зададете отново този проклет въпрос? Първият път не ми повярвахте и сега продължавате да не ми вярвате! Явно никога няма да спечеля доверието ви, независимо от това, което се случи… въпреки че всичко, което ви казах, се оказа истина. — Той посочи с пръст към сцената от другата страна на светлинната стена. — Трябва да съм там и да се бия. Защо ме държите тук? За да може, след като всичко свърши, ако някой от нас изобщо остане жив, да отидете при Клейва и да им кажете, че не съм се борил на ваша страна срещу баща си? Добре измислено.

Лицето й бе станало смъртно бледо.

— Джонатан, не това е причината, поради която…

— Името ми е Джейс! — извика той. Инквизиторката трепна, устата й бе полуотворена, сякаш се канеше да каже още нещо. Джейс не желаеше да слуша повече. Той мина покрай нея, като почти я избута встрани и ритна едната от серафимските ками, забити в палубата. Оръжието се търкулна и светлинната стена изчезна.

Отвъд нея цареше хаос. Тъмни фигури сновяха напред-назад по палубата, демони се катереха по рухналите тела, а въздухът бе изпълнен с дим и писъци. Той се помъчи да разпознае някого в мелето. Къде беше Алек? Изабел?

— Джейс! — Инквизиторката тичаше след него, лицето й се беше изопнало от страх. — Джейс, нямаш оръжие, вземи поне…

Тя бе прекъсната от внезапната поява на един демон, който изскочи от тъмнината точно пред Джейс, също като айсберг, извисяващ се заплашително пред кораб. Той бе по-различен от съществата, които бе видял тази нощ; този имаше сбръчканото лице и ловките ръце на огромна маймуна, но в същото време и дългата, покрита с шипове опашка на скорпион. Очите му бяха кръгли и жълти.

Той изсъска през счупените си, подобни на игли зъби и преди Джейс да успее да се отдръпне, демонът стрелна напред с бързината на нападаща кобра опашката си. Джейс видя острото като игла жило, носещо се към лицето му…

И за втори път тази нощ една сянка застана между него и смъртта. С дълъг нож в ръка, инквизиторката се хвърли пред Джейс, за да го предпази, и скорпионското жило се заби в гърдите й. Тя извика, но остана изправена на крака. Демонът замахна отново с опашка, готвейки се за пореден удар… Но ножът на инквизиторката вече бе полетял от ръката й, целейки се право напред. Руните, гравирани по острието му, блеснаха, когато то прониза гърлото на демона. Със съскане, наподобяващо издишането на спукан балон, той започна да се свива в себе си, по опашката му премина спазъм, а после изчезна.

Инквизиторката се свлече на палубата. Джейс коленичи до нея, сложи ръка на рамото й и я обърна по гръб. През сивата й блуза бликаше кръв. Лицето й беше неподвижно и жълто и за миг Джейс си помисли, че е мъртва.

— Инквизиторке? — Той не можа да произнесе малкото й име, дори и сега.

Клепачите й трепнаха. Имоджин отвори очи, в които животът вече си отиваше. С огромно усилие тя му кимна да се приближи. Той се наведе по-ниско над нея, достатъчно близо, за да чуе шепота й в ухото си и последното й издихание…

— Какво? — попита объркано Джейс. — Какво означава това?

Не последва отговор. Инквизиторката се бе отпуснала на палубата, очите й бяха широко отворени и втренчени, а устата й — извита в нещо като усмивка.

Джейс седна на петите си вцепенен. Тя беше мъртва. Умря вместо него.

Изведнъж някой го сграбчи за рамото и го изправи на крака. Джейс посегна към колана си, но разбра, че няма оръжие, и се завъртя… Погледът му срещна познати сини очи, които го гледаха невярващо.

— Ти си жив — рече Алек. Три кратки думи, но пропити с толкова много чувство.

По лицето му бе изписано облекчение, както и умора. Независимо от студения въздух, черната му коса беше полепнала по бузите и челото от пот. Дрехите и кожата му бяха изцапани с кръв и ръкавът на защитното му яке беше разпорен по дължина, сякаш нещо остро го беше раздрало. В дясната си ръка стискаше окървавена алебарда, а в другата — блузата на Джейс.

— Така изглежда — съгласи се Джейс. — Но няма да е за дълго, ако не ми дадеш някакво оръжие.

Алек се огледа набързо, пусна Джейс, измъкна една серафимска кама от колана си и му я подаде.

— Ето — рече той. — Казва се Самандириъл.

Джейс едва бе взел камата и някакъв средно голям древак демон се втурна към тях, като злобно съскаше. Джейс вдигна Самандириъл, но Алек вече се беше справил със съществото, като го бе промушил с алебардата.

— Добро оръжие — каза Джейс, но Алек се бе загледал покрай него към свитата сива фигура на палубата.

— Това инквизиторката ли е? Тя да не би…?

— Мъртва е — каза Джейс. Алек стисна зъби.

— Отървахме се. Какво се случи?

Джейс понечи да отговори, но в този миг бе прекъснат от силен вик:

— Алек! Джейс!

Беше Изабел, която тичаше към тях през смрадта и дима. Тя бе облечена в плътно прилепнало тъмно яке, изцапано с жълтеникава кръв. Златни верижки висяха с магически руни около китките и глезените й, а камшикът й се виеше около нея като електрическа жица. Тя протегна ръце.

— Джейс, мислехме…

— Не. — Нещо накара Джейс да отстъпи назад, за да се предпази от допира й. — Целият съм покрит с кръв, Изабел. Недей.

По лицето й пробяга нещо като обида.

— Но ние всички те търсехме — мама и татко, те…

— Изабел! — извика Джейс, но беше твърде късно: Огромен паякообразен демон беше скочил върху нея откъм гърба й, като пръсна жълта отрова през зъбите си. Изабел извика, когато отровата я изгори, а камшикът й със светкавична скорост изплющя и разцепи демона на две. Двете половини тупнаха с глух удар на палубата и изчезнаха.

Джейс се спусна към Изабел точно когато тя залитна напред. Камшикът се изплъзна от ръката й, докато той я подхващаше и несръчно я притисна към себе си. Не можеше да види колко отрова имаше по нея. По-голямата част беше по якето й, но няколко капки бяха попаднали и по шията и там кожата гореше и цвърчеше. Тя едва доловимо изохка — Изабел, която никога не показваше, че я боли.

— Ще се погрижа за нея — каза Алек, който хвърли оръжието си и хукна да помогне на сестра си. Внимателно взе Изабел от ръцете на Джейс и нежно я положи на палубата. Коленичи до нея със стили в ръка и вдигна поглед към Джейс. — Дръж ги надалеч, докато я излекувам.

Джейс не можеше да откъсне очи от Изабел. От шията й се стичаше кръв върху якето и мокреше косата й.

— Трябва да я махнем от кораба — каза с пресипнал глас той. — Ако остане тук…

— Ще умре ли? — Алек прокара колкото можеше по-внимателно върха на стилито по кожата на сестра си.

— Всички ще умрем. Те са твърде много. Ще ни изтребят. Инквизиторката заслужаваше смъртта си заради това… всичко стана по нейна вина.

— Един демон скорпион се опита да ме убие — рече Джейс, като се чудеше защо разказва това, защо защитава някого, когото мрази. — Инквизиторката застана между него и мен. Спаси живота ми.

— Наистина ли? — В гласа на Алек се долавяше смайване. — Защо?

— Предполагам е решила, че си е заслужавало да ме спаси.

— Но тя винаги… — Алек не довърши, по лицето му се изписа тревога. — Джейс, зад теб… двама от тях…

Джейс светкавично се обърна. Два демона се приближаваха към него: един ненаситен с тяло, подобно на алигатор и остри зъби, скорпионоподобната му опашка се извиваше над гърба му, и един древак, чиято мъртвешки бледа червясала плът блестеше на лунната светлина. Джейс чу как Алек диша тревожно зад него, после Самандириъл полетя от ръката му и образува сребърна диря във въздуха. Камата откъсна опашката на ненаситния, точно под увисналата торбичка с отрова в края на дългото му жило.

Ненаситният изрева. Объркан, древак демонът се обърна… и торбичката с отрова го фрасна в лицето, пръсна се и се изля върху него. Той издаде един-единствен безпомощен вик и се строполи на земята с глава, разядена почти до костта. По палубата се разхвърчаха кръв и отрова, а древак се изпари. Ненаситният, с бликаща от опашката му кръв, се провлече няколко крачи напред, преди на свой ред и той да изчезне.

Джейс се наведе и внимателно вдигна Самандириъл. Металната палуба продължаваше да цвърчи там, където беше паднала отровата на ненаситния, като образуваше по нея малки дупчици, подобно на тези в сиренето.

— Джейс. — Алек се бе изправил на крака, като държеше бледата, но изправена Изабел за ръка. — Трябва да изведем Изабел оттук.

— Добре — рече Джейс. — Ти я изведи. Аз ще се справя с това.

— С кое? — попита объркано Алек.

— С това — каза Джейс и посочи. През дима и пламъците нещо се носеше към тях, нещо огромно, извито и плътно. Поне пет пъти по-голям от останалите демони на кораба, тялото му беше покрито с люспи, с много крайници, всеки от които завършваше с остри хищнически нокти. Краката му бяха като на слон, огромни и широки. Когато се приближи, Джейс видя, че главата му беше като на огромен комар с фасетъчни очи и висящ кървавочервен хобот.

Алек шумно си пое въздух.

— Какво, по дяволите, е това?

Джейс помисли за момент.

— Нещо голямо — каза накрая той. — Много голямо.

— Джейс…

Джейс се обърна и погледна Алек, а после и Изабел. Нещо в него му подсказваше, че може би ги вижда за последен път, но при все това не изпитваше страх за себе си. Искаше му се да им каже нещо, може би, че ги обича, че всеки от тях за него е по-ценен от хиляди реликви на смъртните и могъществото, което могат да дадат. Но думите не идваха.

— Алек — чу той собствения си глас. — Тръгвай с Изабел към стълбата сега или всички ще умрем.

Алек срещна погледа му и го задържа за миг. После кимна и бутна Изабел, която още се дърпаше, към релинга. Той й помогна да се качи на него и да се прехвърли от другата страна. Джейс с облекчение видя как тъмната й глава се скри, докато тя се спускаше по стълбата. А сега и ти, Алек, помисли си той. Върви.

Но Алек не тръгваше. Изабел, която вече не се виждаше, изпищя пронизително, когато брат й скочи от релинга обратно на палубата на кораба. Неговата алебарда все още лежеше на палубата, там, където я беше захвърлил. Той грабна оръжието си и тръгна към Джейс, за да посрещнат двамата приближаващия се демон.

Но чудовището така и не стигна до Джейс. Демонът, който се носеше към него, внезапно се изви и връхлетя върху Алек, кървавият му хобот лакомо се мяташе напред-назад. Джейс се втурна да предпази Алек, но металната палуба, която бе разядена от отровата, се огъна под него. Кракът му пропадна и той се строполи върху палубата.

Алек едва успя да извика името на Джейс и в следващия миг демонът се озова върху него. Той го прободе с алебардата, като заби острия й край дълбоко в плътта на демона. Съществото се изви, като издаде смайващо човешки писък, а от раната му бликна черна кръв. Алек отстъпи назад, като посягаше за следващото оръжие точно когато демонът го докопа с нокът и го повали на палубата. Секунда по-късно хоботът се уви около тялото му.

Отнякъде се чуваха виковете на Изабел. Джейс отчаяно се мъчеше да измъкне крака си от палубата. Острите ръбове на метала разрязаха кожата му, когато най-сетне успя да се освободи.

Джейс вдигна Самандириъл. От серафимската кама се разля светлина, ярка като падаща звезда. Демонът се дръпна назад, като издаде лек съскащ звук. За миг охлаби хватката си около Алек и Джейс си помисли, че може би ще го пусне. Той обаче внезапно отметна главата си назад, като хвърли Алек с невероятна сила. Алек се удари силно в станалата хлъзгава от кръвта палуба, плъзна се по нея, стигайки до мястото, където релингът бе откъртен… и падна зад борда на кораба с пресипнал вик.

Изабел крещеше името на Алек, виковете й се забиваха като шипове в ушите на Джейс. Самандириъл продължаваше да блести в ръката му. Светлината освети демона, изправил се пред него. Но всичко, което виждаше Джейс, беше Алек, който падаше зад борда на кораба. Алек, който някъде там долу се давеше в тъмните води. Той сякаш усети соления вкус в собствената си уста, а може това да бе кръв. Демонът почти се беше извисил над него. Джейс вдигна в ръка Самандириъл и замахна — демонът изкрещя, високо, агонизиращо… И изведнъж се чу стържещ звук от чупещ се метал, палубата под Джейс поддаде и той пропадна в тъмнината.

19 Ден на гнева

— Грешиш — каза Клеъри, но гласът й не беше убедителен. — Ти не знаеш нищо за мен или за Джейс. Просто се опитваш да…

— Да, какво? Опитвам се да те разбера, Клариса. Да те накарам и ти да ме разбереш. — Освен леката развеселеност Клеъри не долавяше никакво чувство в гласа на Валънтайн.

— Ти се подиграваш с нас. Смяташ, че можеш да ме използваш, за да нараниш Джейс и това те забавлява. Ти дори не си ядосан — добави тя. — Един истински баща би се ядосал.

— Аз съм истински баща. Кръвта, която тече във вените ми, тече и в твоите.

— Ти не си ми баща. Моят баща е Люк — каза Клеъри уморено и нервно. — Мисля, че изяснихме това.

— Гледаш на Люк като на свой баща само заради връзката му с майка ти…

— Връзката им? — Клеъри се изсмя на глас. — Люк и майка ми са приятели.

За миг й се стори, че по лицето му пробяга изненада. Но всичко, което той каза, бе:

— Така ли? Сериозно ли мислиш, че Лушън би изтърпял този живот, изпълнен с мълчание, криене и бягство, това ревностно пазене на една тайна, която дори не разбира напълно, само в името на едно приятелство? За възрастта си знаеш твърде малко за хората, Клеъри, а за мъжете — още по-малко.

— Говори за Люк каквото си искаш. За мен е без значение. Грешиш по отношение на него, също както и по отношение на Джейс. Приписваш непочтени мотиви на всяко тяхно действие, защото непочтените мотиви са единственото, от което разбираш.

— А нима любовта към майка ти е такъв мотив? Непочтен? — попита Валънтайн. — Какво му е непочтеното на любовта, Клариса? Или може би дълбоко в себе си чувстваш, че твоят безценен Лушън не е нито истински човек, нито е способен на истински чувства така, както ние ги разбираме…

— Люк е толкова човек, колкото съм и аз — озъби му се Клеъри. — А ти си само един фанатик.

— О, не — рече Валънтайн. — Не съм това. — Той леко се приближи до нея и тя пристъпи към Меча, закривайки го от погледа му. — Смяташ ме за такъв, защото виждаш мен и това, което правя, през призмата на мунданското си разбиране за света. Хората-мундани се разграничават помежду си, а тези разлики изглеждат нелепи за всеки ловец на сенки. Расова принадлежност, религия, националност и още дузина незначителни критерии. Според мунданите тези показатели са логични, защото въпреки че не виждат, не разбират, не признават световете на демоните, дълбоко заровени в праисторическите им спомени, те знаят, че съществуват същества, които бродят по тази земя и те са различни. И че не принадлежат към този свят, а само сеят зло и разруха. Понеже демоничната заплаха е невидима, те приписват заплаха на други неща, които са им познати. Виждат своя неприятел в лицето на ближния си и така се раждат генерации, разяждани от омраза. — Валънтайн пристъпи още една крачка към Клеъри и тя инстинктивно отстъпи назад; сега беше притисната до сандъка. — Но аз не съм такъв — продължи той. — Аз виждам истината. Мунданите гледат през тъмно стъкло, докато ловците на сенки… ние гледаме нещата очи в очи. Познаваме истинската природа на злото и знаем, че макар и да броди сред нас, то не идва от нас. Не бива да допускаме това, което не принадлежи на нашия свят, да пусне корени тук и да расте като отровно цвете, което унищожава живота.

Клеъри възнамеряваше да грабне Меча и да се нахвърли върху Валънтайн, но неговите думи я разтърсиха. Гласът му беше толкова нежен, толкова убедителен… Нали и тя беше против това на демоните да се позволи да останат на земята, да изпепелят всичко, както са изпепелили толкова други светове… Тя почти проумя казаното от него, но…

— Люк не е демон — рече тя.

— Струва ми се, Клариса — каза Валънтайн, — че твърде малко разбираш от демони и не можеш да ги разпознаеш. Срещнала си неколцина долноземци, които са ти се сторили симпатични, и сега гледаш на тях през призмата на благата, но елементарна логика. За теб демоните са някакви тайнствени същества, които изскачат от сенките, за да те нападнат. И наистина има такива същества. Но има и демони, които са лукави и прикрити, демони, които бродят сред хората неразпознаваеми и на вид безобидни. Виждал съм ги да правят такива ужасни неща, че техните по-нелицеприятни колеги в сравнение с тях са направо ангелчета. Някога в Лондон познавах един демон, който бе приел вида на много могъщ финансист. Той никога не беше сам, така че за мен беше изключително трудно да се добера до него и да го убия. Той караше слугите си да му носят животни и малки деца — невинни и беззащитни…

— Стига. — Клеъри сложи ръце не ушите си. — Не искам да слушам.

Но Валънтайн продължи монотонно, неумолимо. Думите му звучаха приглушено, но ясно доловими.

— Той ги ядеше бавно, в продължение на много дни. Имаше си свои методи и начини как да ги запазва живи, въпреки подлагането им на най-жестоки мъчения. Само си представи едно дете, което се опитва да пълзи към теб, с наполовина разкъсано тяло…

— Стига! — Клеъри дръпна рязко ръцете от ушите си. — Достатъчно, прекали!

— Демоните черпят жизнената си сила от смъртта, болката и яростта — рече Валънтайн. — Когато убивам, съм принуден да го направя. Ти си израснала сред фалшивата красота на един рай, обграден с крехки стъклени стени, дъще. Майка ти си създаде свят, в който искаше да живее и те е отгледала в него, ала така и не ти е казала, че това е илюзия. А демоните през цялото време са чакали със своите оръжия от кръв и ужас стъклата да се строшат и да те измъкнат от този съвършен, измислен свят.

— Ти строши стените — прошепна Клеъри. — Ти ме въвлече във всичко това. Не някой друг, а ти.

— Ами стъклото, на което се поряза? Болката, която изпита, кръвта? И за това ли ще ме държиш отговорен? Не аз бях този, който те тикна в този затвор.

— Престани. Просто спри да говориш. — Главата на Клеъри бучеше. Искаше й се да му изкрещи: Ти отвлече майка ми, ти направи това, вината е твоя! Вече разбираше какво бе имал предвид Люк, когато беше казал, че с Валънтайн не може да се спори. Някак си й бе отнел способността да му възразява, защото противното би означавало сякаш се застъпва за демоните, които разкъсват малки деца. Запита се как ли е издържал Джейс през всичките тези години да живее в сянката на този властен, безкомпромисен човек. Сега разбра откъде идваше арогантността на Джейс и неговата предпазливост в изразяването на чувствата му.

Ръбът на сандъка зад нея се впиваше в краката й. Усещаше идващия от Меча студ, който караше косъмчетата по тила и гръбнака й да настръхнат.

— Какво искаш от мен? — попита тя решително Валънтайн.

— Кое те кара да мислиш, че искам нещо от теб?

— Иначе изобщо нямаше да говориш с мен. Щеше да ме фраснеш по главата и сега да очакваш… сега да очакваш следващата стъпка, каквато и да е тя.

— Следващата стъпка е — рече Валънтайн — твоите приятели ловци на сенки да те потърсят тук, а аз да им кажа, че ако искат да останеш жива, трябва да ми предадат момичето върколак. Все още ми трябва кръвта й.

— Те никога няма да заменят Мая за мен!

— Тук грешиш — каза Валънтайн. — Те знаят каква е стойността на дете ловец на сенки в сравнение с тази на дете долноземец. Ще направят размяната. Клейвът ще го изисква.

— Клейвът ли? Имаш предвид… че това е част от Закона?

— Напълно регламентирано — каза Валънтайн. — Разбираш ли сега? Ние не сме много различни, Клейвът и аз, или Джонатан и аз, или дори ти и аз, Клариса. Просто подходът ни е малко по-различен. — Той се усмихна и пристъпи напред, с което скъси разстоянието помежду им.

С движение, по-бързо отколкото изобщо си бе представяла, че е способна да направи, Клеъри посегна зад себе си и сграбчи Меча. Беше толкова тежък, колкото и предполагаше, едва успяваше да запази равновесие. Тя протегна ръка, за да се задържи изправена, повдигна го и насочи острието му право към Валънтайн.

Падането на Джейс внезапно спря, когато се удари в една твърда метална повърхност, толкова силно, че чак зъбите му изтракаха. Той се закашля, усети вкуса на кръв в устата си и мъчително се изправи на крака.

Намираше се на една гола метална пътека, боядисана в матово зелено. Отвътре корабът беше кух, една голяма ехтяща метална камера с тъмни, огънати стени. Той вдигна поглед и видя високо горе, през една опушена дупка в корпуса, тънка ивица от звездното небе.

Вътрешността на кораба беше прорязана от лабиринт от пътечки и стълби, които сякаш не водеха до никъде и се увиваха една в друга като червата на огромна змия. Беше леденостудено. Джейс виждаше как дъхът му се кълби на бели облаци, когато издиша. Светлината беше много слаба. Той се вгледа в сенките, после посегна към джоба си и извади от там камъка с магическата светлина. Разля се бяла светлина и прогони полумрака. Пътеката беше дълга, завършваща със стълба, която водеше до по-долно ниво. Джейс тръгна по нея и внезапно нещо блесна в краката му.

Наведе се. Беше някакво стили. Той се огледа изпитателно наоколо, сякаш очакваше някой да изскочи от сенките. Как по дяволите това стили се бе озовало тук? Той внимателно го вдигна. Всички стилита излъчваха нещо като аура, призрачен отпечатък на личността на своя притежател. Джейс болезнено трепна, когато разпозна притежателя на това стили. Клеъри.

Внезапно тишината бе нарушена от тих смях. Джейс се завъртя, като междувременно пъхаше стилито в колана си. В блясъка на магическата светлина той видя някаква тъмна фигура, застанала в края на пътеката. Лицето беше скрито в сянка.

— Кой е там? — извика той.

Отговор не последва, а само усещането, че някой му се надсмива. Ръката на Джейс машинално посегна към колана, но при падането си бе изпуснал серафимската кама. Беше невъоръжен.

Но как го беше учил баща му да постъпва в такива ситуации? Използвано правилно, всяко нещо би могло да послужи за оръжие. Той бавно се приближи към фигурата, очите му обходиха заобикалящите го предмети — една подпора, на която можеше да се набере и да ритне противника; някакво подхвърлено парче метал, което можеше да хвърли срещу противника си и острието да се забие в него. Всички тези варианти минаха през главата му за част от секундата, през което време силуетът в другия край на пътеката се обърна, бялата му коса блесна на магическата светлина и Джейс го позна.

Замръзна на място.

— Татко? Ти ли си?

Първото, което Алек изпита, беше вледеняващ студ. Второто — че не може да диша. Той се помъчи да си поеме въздух и тялото му се сгърчи. С усилие се надигна и седна, а от дробовете му излезе мръсна речна вода, от която отново му се догади.

Най-после дишането му се възстанови, макар дробовете му да горяха като огън. Изстена и се огледа наоколо. Беше седнал върху нагъната метална платформа — не, намираше се върху каросерията на някакъв пикап, който плаваше насред реката. Косата и дрехите му бяха прогизнали от студената вода. А срещу него седеше Магнус Бейн и го гледаше с кехлибарените си котешки очи, които блестяха в тъмнината.

Зъбите на Алек затракаха.

— Какво… какво се случи?

— Опита се да изпиеш Ийст Ривър — рече Магнус, а Алек сякаш чак сега забеляза, че и неговите дрехи бяха мокри, прилепнали към тялото му като черна втора кожа. — Аз те извадих.

Алек усещаше главата си натежала. Попипа колана си за стилито, но него го нямаше. Опита се мислено да възстанови последните събития — кораба, битката с демоните; падащата Изабел и Джейс, който я подкрепи; кръв, навсякъде под краката, нападението на демоните…

— Изабел! Тя слизаше надолу, когато аз паднах…

— Тя е добре. Успя да се добере до една лодка. Видях я. — Магнус посегна към главата на Алек. — Но затова пък ти, изглежда, имаш мозъчно сътресение.

— Трябва да се върна и да се бия. — Алек отблъсна ръката му. — Ти си магьосник. Не можеш ли, знам ли и аз, да ме пренесеш отново на кораба или нещо такова? А през това време да оправиш мозъчното ми сътресение?

Магнус, чиято ръка увисна във въздуха, се облегна на стената на каросерията. На светлината на звездите очите му блестяха, зелени и златисти, твърди и плоски като бижута.

— Извинявай — каза Алек, като се сети как може да е прозвучал. Но все пак за Магнус би трябвало да е очевидно, че връщането на кораба е най-важното нещо сега. — Знам, че не си длъжен да ни помагаш… че ни правиш услуга…

— Престани. Не ти правя услуга, Алек. Правя това за теб, защото… е, ти защо мислиш, че го правя?

Буца заседна в гърлото на Алек, която не му позволи да отговори. Винаги се получаваше така, когато беше с Магнус. Сърцето му се изпълваше с болка или жал и щом понечеше да каже нещо значително или истинско, това чувство се надигаше и не му позволяваше да говори.

— Трябва да се върна на кораба — каза накрая той.

Магнус бе твърде уморен и нямаше сили дори да се ядоса.

— Бих ти помогнал — рече той. — Но не мога. Разбиването на защитата на кораба беше достатъчно трудно. Валънтайн използва много, много силна демонична магия. Но когато ти падна във водата, трябваше да направя бързо заклинание на пикапа, за да не потъне, когато загубя съзнание. А аз ще загубя съзнание, Алек. Въпрос на време е. — Той прокара ръка по очите си. — Не исках да се удавиш — каза той. — Магията ще трае достатъчно дълго, за да можеш да върнеш пикапа на сушата.

— Аз… нямах представа. — Алек погледна Магнус, който беше на триста години, но времето сякаш не го беше докоснало и той все още изглеждаше на деветнайсет. Сега кожата около очите и устата му бе прорязана от дълбоки бръчки. Косата му беше провесена над челото, а отпуснатите му рамене не бяха обичайната му безгрижна стойка, а белег на истинска умора.

Алек протегна ръце. Те бяха бледи на лунната светлина, набръчкани от водата и осеяни с дузина сребристи белези. Магнус сведе поглед към тях, а после отново погледна Алек и по лицето му се изписа объркване.

— Вземи ръцете ми — каза Алек. — И силата ми. Толкова, колкото ти е необходимо, за да… за да се съхраниш.

Магнус не помръдна.

— Нали трябваше да се върнеш на кораба?

— Трябва да се боря — каза Алек. — Но нали и ти правиш същото? Ти участваш в битката точно както и ловците на сенки на кораба… и знам, че можеш да вземеш от силата ми, чувал съм, че магьосниците могат това, и аз ти я предлагам. Вземи я. Твоя е.

Валънтайн се усмихна. Беше облечен в черната униформа на ловците на сенки и носеше метални ръкавици, които приличаха на черупки на черни насекоми.

— Сине.

— Не ме наричай така — каза Джейс и усети, че ръцете му започват да треперят. — Къде е Клеъри?

Валънтайн продължаваше да се усмихва.

— Тя ме предизвика — каза той. — Трябваше да й дам урок.

— Какво си й направил?

— Нищо. — Валънтайн се приближи до Джейс, достатъчно близо, за да може да го докосне, ако решеше да протегне ръката си. Но не го направи. — Нищо, от което да не може да се възстанови.

Джейс стисна ръката си в юмрук, за да не види баща му, че трепери.

— Искам да я видя.

— Сериозно? При всичко, което се случва там горе? — Валънтайн вдигна поглед, сякаш за да види през дупката на кораба клането на палубата. — Мислех, че искаш да се биеш редом с тези от твоите приятели ловци на сенки, които все още са останали живи. Жалко, че усилията им са напразни.

— Няма как да знаеш това.

— Знам го. За всеки един от тях мога да призова хиляда демони. И най-добрият нефилим не може да устои на тяхното числено превъзходство. Какъвто беше случаят с горката Имоджин — добави Валънтайн.

— Откъде знаеш…

— Аз виждам всичко, което се случва на моя кораб. — Валънтайн присви очи. — Знаеш, че тя умря по твоя вина, нали?

Джейс шумно си пое въздух. Усети как сърцето му така силно бие, сякаш ще изскочи от гърдите му.

— Ако не беше ти, никой от тях не би дошъл на кораба. Знаеш, че дойдоха да спасят теб. Ако беше само за двамата долноземци, не биха си направили труда.

Джейс почти беше забравил.

— Саймън и Мая…

— О, те са мъртви. И двамата. — Гласът на Валънтайн звучеше небрежно, почти нежно. — Колко хора трябва да умрат, Джейс, за да видиш истината?

Джейс имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Рамото му гореше от болка.

— Вече водихме този разговор. Грешиш, татко. Може би си прав за демоните, може да си прав дори за Клейва, но това не е начинът…

— Имах предвид кога ще проумееш, че си същият като мен?

Независимо от студа Джейс започна да се поти.

— Какво?

— Ти и аз сме еднакви — каза Валънтайн. — Както ти казах и преди, ти си това, което съм направил от теб, а аз направих от теб свое копие. Ти имаш моята арогантност. Имаш моята смелост. И притежаваш онова качество, което кара другите да дадат живота си за теб, без дори да питат защо.

Някакъв дълбок вътрешен глас се обади у Джейс. Нещо, което той сякаш знаеше или беше забравил… рамото му гореше.

— Не искам хората да дават живота си за мен.

— Напротив. Искаш. Харесва ти мисълта, че Алек и Изабел са готови да умрат за теб. А също и сестра ти. Инквизиторката умря за теб, нали Джонатан? А ти стоеше там и го допусна…

— Не!

— Ти си същият като мен — не е никак чудно, нали? Та ние сме баща и син, защо да не си приличаме?

— Не! — Джейс протегна ръка и сграбчи извитата, стърчаща от стената метална подпора, която със силен пукот остана в ръката му. Нащърбените й краища бяха остри като бръснач. — Аз не съм като теб! — извика той и заби подпората право в гърдите на баща си.

Валънтайн отвори уста. Залитна назад, краят на подпората стърчеше от гърдите му. За момент съзнанието на Джейс беше завладяно от една-единствена мисъл. Сбърках, наистина е той. Но после Валънтайн като че ли се разпадна. Въздухът се изпълни с мирис на изгоряло, а тялото на Валънтайн се превърна в пепел, която студеният вятър отвя.

Джейс сложи ръка на рамото си. Кожата, където бе прогорена руната на безстрашието, пареше на допир. Обзе го силно чувство на слабост.

— Аграмон — прошепна той и падна на колене върху пътеката.

Джейс остана само няколко мига така коленичил на пода, докато пулсът му започна да се забавя, но те му се сториха цяла вечност. Когато най-после се изправи, краката му се бяха вкочанясали от студ. Върховете на пръстите му бяха посинели. Въздухът продължаваше да мирише на изгоряло, макар че от Аграмон нямаше и следа.

Все още с металната подпора в ръка, Джейс се отправи към стълбата в края на пътеката. Усилието от спускането надолу с една ръка проясни главата му. Той скочи от последното стъпало и се озова на друга тясна пътека, която водеше покрай една широка метална камера. Тук имаше дузина други пътеки, които минаваха покрай стените и множество тръби и съоръжения. От тръбите се чуваха кънтящи звуци, като от време на време някоя от тях току просвирваше, сякаш през нея минаваше пара, въпреки че наоколо продължаваше да цари лют студ.

В що за място си се настанил, татко, помисли си Джейс. Оскъдният промишлен интериор на кораба никак не се връзваше със стила на Валънтайн, който той познаваше. Валънтайн, който бе придирчив дори към кристала, от който беше направена гарафата му. Джейс се огледа наоколо. Вътрешността на кораба наподобяваше огромен лабиринт. Нямаше начин да разбере в коя посока трябва да върви. Той се обърна, за да се спусне по следващата стълба и тогава забеляза тъмночервено петно на металния под.

Кръв. Джейс я потърка с върха на ботуша си. Още беше влажна, леко лепкаво. Прясна кръв. Пулсът му се ускори. Малко по-надолу по пътеката видя друго кърваво петно, а още по-нататък и още едно, като трошици, указващи пътя във вълшебна приказка.

Джейс тръгна по следите на кръвта, ботушите му отекваха по металната пътека. Тези кървави следи бяха особени, нищо не показваше, че е имало бой, а по-скоро, че някой е бил влачен и кръвта му се е стичала по пътеката…

Стигна до очукана и огъната черна метална врата, чиято боя бе напукана и металът отдолу проблясваше.

На бравата имаше кървави отпечатъци от ръка. Джейс хвана по-здраво подпората и бутна вратата.

Удари го вълна от още по-студен въздух и за момент трябваше да задържи дъха си. Помещението беше празно, ако не се броеше металната тръба, която минаваше покрай една от стените и едно нещо в ъгъла, което приличаше на скупчени чували. От амбразурата високо в стената влизаше слаба светлина. Когато Джейс внимателно пристъпи напред, светлината от амбразурата попадна върху купчината в ъгъла и той разбра, че това все пак не са торби с боклуци, а тяло.

Сърцето на Джейс започна да хлопа като незатворена врата по време на буря. Металният под лепнеше от кръв. Докато прекосяваше помещението, ботушите му едва се отлепяха с грозен вакуумен звук. Той се наведе над свитата фигура в ъгъла. Някакво момче, с тъмна коса, с джинси и прогизнала от кръв синя тениска.

Джейс хвана тялото за рамото и го дръпна. Като безволева марионетка то се остави да бъде обърнато, кафявите очи гледаха невиждащо нагоре. Джейс затаи дъх. Това беше Саймън. Беше бял като платно. В основата на гърлото му зееше грозна рана, двете му китки бяха разрязани.

Джейс се свлече на колене, все още държейки Саймън за рамото. Обзе го отчаяние при мисълта за Клеъри, за болката, която щеше да изпита. Спомни си за начина, по който беше стискала ръката му, толкова сила имаше в тези малки пръсти. Намери Саймън. Знам, че ще го намериш.

И той го намери. Ала твърде късно.

Когато Джейс беше на десет години, баща му му беше обяснил всички начини за убиване на вампири. Да ги пронижеш с кол или да отрежеш главите им и да ги запалиш. Да ги оставиш на слънце, докато се превърнат в пепел. Или да им изцедиш кръвта. За да живеят, на тях им трябва кръв, за тях това е гориво също като бензина за колите.

Като гледаше разкъсаната рана на гърлото на Саймън, веднага можеше да каже кой метод бе избрал Валънтайн.

Джейс посегна да затвори втренчените очи на Саймън. За да преодолее Клеъри смъртта му, то по-добре да не го вижда така. Той прокара ръка по яката на тениската на Саймън с намерение да я дръпне нагоре и да покрие раната.

Изведнъж Саймън помръдна. Клепачите му трепнаха и се отвориха, очите му се прибелиха. После леко изстена, устните му се разтегнаха и от тях се подадоха вампирските зъби. Дъхът му издаде хриптящ звук в прерязаното му гърло.

Джейс усети, че му се гади, ръката му стисна яката на Саймън. Той не беше мъртъв. Но, Боже, болката трябва да бе неописуема. Той не можеше да се излекува, не можеше да се възстанови, не и без…

Не и без кръв. Джейс пусна тениската на Саймън и разкъса със зъби десния си ръкав. Като използва острието на нащърбената подпора, той направи дълбок разрез по дължината на китката си. По повърхността на кожата му бликна кръв. Той хвърли подпората; тя се удари със звън в металния под. Джейс усети във въздуха мириса на собствената си кръв, тръпчива и бакърена.

Сведе поглед към Саймън, който не помръдваше. Сега вече кръвта течеше по ръката на Джейс и китката му гореше. Поднесе я над лицето на Саймън, като остави кръвта да се стича по пръстите му и да капе в устата на Саймън. Никаква реакция от негова страна. Саймън не помръдваше. Джейс се приближи още и коленичи над Саймън, дъхът му образуваше бели облаци в ледения въздух. Наведе се и притисна окървавената си китка до устата на Саймън.

— Пий кръвта ми, идиот такъв — прошепна той. — Пий.

Известно време нищо не се случи. После очите на Саймън трепнаха изпод клепачите. Джейс усети остро убождане в китката си, нещо като разкъсване, силен натиск… и дясната ръка на Саймън се вдигна и стисна ръката на Джейс точно над лакътя. Саймън се надигна от пода, натискът върху китката на Джейс се увеличи, когато зъбите на Саймън се забиха по-дълбоко. Джейс усети силна болка в ръката си.

— Добре — каза Джейс. — Добре, стига.

Саймън отвори очи. Те вече не бяха бели, а с тъмнокафяви ириси, които се спряха върху Джейс. Цветът се беше върнал на бузите му, ярка руменина като при треска. Устните му бяха леко разтворени, белите зъби бяха изцапани с кръв.

— Саймън? — рече Джейс.

Саймън се изправи. С невероятна бързина той се нахвърли върху Джейс и го повали. Главата на Джейс се удари в металния под, ушите му забучаха, докато зъбите на Саймън се впиваха в гърлото му. Той се опита да се отскубне, но ръцете на вампира бяха като железни клещи, които го притискаха към земята, а пръстите му се впиваха в раменете му.

Но Саймън не му причиняваше болка. Острата в началото болка постепенно започна да намалява до нещо като леко парене, много подобно на приятното понякога парене от стилито. Постепенно го обори дрямка, която се разнесе по вените му и той усети как мускулите му се отпускат. Ръцете, които преди миг се опитваха да отблъснат Саймън, сега го притиснаха към себе си. Той усети биенето на собственото си сърце, което постепенно се успокои и спадна до едва доловимо ехо. Обгърна го трепкащ мрак, красив и далечен. Джейс затвори очи…

И остра болка прониза шията му. Той изстена и отвори очи. Саймън седеше над него и го гледаше ококорено, сложил ръка на устата си. Раните му бяха изчезнали, макар че по тениската му още имаше петна от прясна кръв.

Джейс отново усети болката в рамото си, прорезната рана на китката и мястото, където шията му бе ухапана. Той вече не чуваше силното биене на сърцето си, но знаеше, че то тупти в гърдите му.

Саймън махна ръка от устата си. Вампирските зъби ги нямаше.

— Можех да те убия — каза той. Гласът му звучеше извинително.

— А аз нямаше да те спра — отвърна Джейс.

Саймън го гледаше втренчено и дълбоко от гърлото му се отрони стенание. Той се изтърколи от Джейс, свлече се на колене и обхвана лактите си. Джейс виждаше тъмните очертания на вените на Саймън през бледата кожа на шията му, които се разклоняваха в сини и лилави линии. Вени, пълни с кръв.

Моята кръв. Джейс се надигна и седна, а после затърси стилито си. Рисуването на лечителната руна му беше толкова трудно, усещането бе като да влачиш оловна тръба по футболно игрище. Главата му бучеше. Когато приключи с иратцето, той опря глава на стената зад себе си, дишайки тежко. Болката отшумя, когато лечителната руна постепенно започна да действа. Моя кръв във вените му.

— Съжалявам — каза Саймън. — Толкова съжалявам.

Иратце пламтеше с цялата си лечителна сила. Главата на Джейс започна да се прояснява и тупкането в гърдите му се забави. Той се изправи на крака внимателно, като очакваше да му се завие свят, но всъщност усещаше само лека слабост и умора. Саймън още седеше на колене и гледаше втренчено ръцете си. Джейс посегна и го сграбчи за тениската, изправяйки го на крака.

— Недей да се извиняваш — каза той, като пусна Саймън. — Само се размърдай. Клеъри е в ръцете на Валънтайн и нямаме никакво време за губене.

В мига, когато пръстите й се сключиха около дръжката на Мелартак, ръката на Клеъри се вледени от студ. Валънтайн гледаше с кротък интерес как тя изстена от болка и как пръстите й се вцепениха. Клеъри сграбчи отчаяно оръжието, ала то й се изплъзна и издрънча на земята в краката й.

Почти не усети движението на Валънтайн. Миг по-късно той стоеше пред нея, стиснал Меча. Клеъри усещаше болка в ръката си. Тя погледна към нея и видя, че на дланта й се образува червен, парещ мехур.

— Наистина ли си мислеше — каза Валънтайн, като в гласа му се долавяше нотка на отвращение, че ще допусна да се доближиш до оръжие, за което знам, че ще можеш да използваш? — Той поклати глава. — Не разбра и дума от това, което ти казах, нали? Явно от двете ми деца само едното се оказа способно да проумее истината.

Клеъри стисна наранената си ръка в юмрук, като така предизвика болката.

— Ако имаш предвид Джейс, той също те мрази.

Валънтайн вдигна Меча и насочи острието му на нивото на ключицата на Клеъри.

— Достатъчно — каза той, — нито дума повече.

Върхът на Меча беше остър. Когато си пое въздух, той бодна гърлото й и тънка струйка кръв потече към гърдите й. Докосването на острието сякаш замрази кръвта във вените й, изпрати късчета лед към ръцете и краката й и вледени пръстите й.

— Възпитанието ти е под всякаква критика — рече Валънтайн. — Майка ти винаги е била голям инат. Това беше едно от нещата, които в началото харесвах у нея. Мислех, че ще остане вярна на идеалите си.

С някакъв неопределен страх Клеъри установи, че когато видя баща си в Ренуик за пръв път, той бе представил най-чаровната си страна, само за да спечели доверието на Джейс. Сега изобщо не полагаше никакви усилия и без това лустро от чар той изглеждаше… празен. Като куха статуя, чиито липсващи очи разкриват тъмнината отвътре.

— Я ми кажи, Клариса… майка ти някога говорила ли ти е за мен?

— Казваше ми, че баща ми е мъртъв. — Не казвай нищо друго, предупреди се тя сама, но в същото време беше сигурна, че той ще прочете дори неизречените думи в очите й. И ми се иска да беше казала истината.

— И никога не ти е казвала, че си различна? Особена?

Клеъри преглътна и върхът на острието се заби малко по-дълбоко. Към гърдите й потече нова струйка кръв.

— Никога не ми е казвала, че съм ловец на сенки.

— И знаеш ли защо майка ти ме изостави? — попита Валънтайн, като погледна над протегнатия право в лицето й меч.

Сълзи задавиха Клеъри.

— Мислиш, че е било само заради една причина?

— Тя ме обвини — продължи той, сякаш Клеъри не беше казала нищо, — че съм превърнал първото й дете в чудовище. Изостави ме, за да не мога да направя същото и с второто. С теб. Но вече беше късно.

Студът по гърлото й, в крайниците й, беше толкова нетърпим, че тя без малко не започна да трепери. Сякаш Мечът я бе превърнал в лед.

— Никога не би казала такова нещо — прошепна Клеъри. — Джейс не е чудовище. Нито пък аз.

— Аз не говоря за…

Люкът над главите им рязко се отвори и две сенки се спуснаха от дупката, приземявайки се точно зад Валънтайн. В първата, за голямо свое облекчение, Клеъри разпозна Джейс, който се спускаше като стрела, изстреляна от лък, уверена в своята цел. Той се приземи ловко и уверено.

В едната си ръка държеше някаква окървавена стоманена подпора, с отчупен заострен край.

Втората фигура се приземи до Джейс със същата лекота, макар и не така грациозно. Клеъри видя очертанията на слабо момче с тъмна коса и си помисли, че сигурно е Алек. Но веднага щом то се изправи, тя видя познатото лице и осъзна кой бе това.

Тя забрави Меча, студа, болката в гърлото си, забрави всичко.

— Саймън!

Саймън погледна към нея от другия край на помещението. Очите им за миг се срещнаха и Клеъри се надяваше той да успее да разчете по лицето й невероятното облекчение, което я беше обзело. Сълзите, които с мъка бе удържала досега, потекоха по лицето й, дори не се и опита да ги избърше.

Валънтайн завъртя глава и погледна зад себе си, за първи път Клеъри виждаше по лицето му израз на истинска изненада. Той се обърна с лице към Джейс и Саймън.

В мига, когато острието на Меча се отмести от шията на Клеъри, леденият студ изчезна от нея, вземайки със себе си и цялата й сила. Тя се свлече на колене и неистово затрепери. Когато вдигна ръка да избърше сълзите от лицето си, видя, че върховете на пръстите й са посинели и скоро щяха да измръзнат.

Джейс я погледна ужасен, а после се обърна към баща си.

— Какво си й направил?

— Нищо — каза Валънтайн, като си възвръщаше самообладанието. — Засега.

За почуда на Клеъри Джейс пребледня, сякаш поразен от думите на баща си.

— Аз съм този, който трябва да те попита какво си направил, Джонатан — рече Валънтайн и макар да говореше на Джейс, очите му бяха приковани върху Саймън. — Защо това нещо е още живо? Те могат да се възстановяват, но не и с толкова малко кръв в себе си.

— Мен ли имате предвид? — попита Саймън. Клеъри го погледна изумено. Саймън звучеше различно. Не звучеше като дете, което се държи нахално, а като някой, който се чувства равен с Валънтайн Моргенстърн. Като някой, който заслужава да му бъде равен. — О, вярно, вие ме оставихте мъртъв. Добре де, по-мъртъв от нормалното.

— Млъкни. — Джейс хвърли гневен поглед към Саймън; очите му бяха много тъмни. — Остави на мен. — Той се обърна към баща си. — Дадох на Саймън да пие от кръвта ми. Иначе щеше да умре.

Вече станалото съвсем сериозно лице на Валънтайн се вкамени още повече, сякаш костите всеки миг щяха да пробият кожата и да изскочат навън.

— Ти доброволно си дал на вампира да пие от кръвта ти?

Джейс сякаш се поколеба за момент, погледна към Саймън, който се беше втренчил във Валънтайн с бясна ненавист. После каза спокойно:

— Да.

— Нямаш представа какво си направил, Джонатан — рече Валънтайн със страховит глас. — Нямаш представа.

— Спасих един живот — отвърна Джейс. — Живот, който ти се помъчи да отнемеш.

— Не човешки живот — каза Валънтайн. — Ти си възкресил едно чудовище, което ще убива, за да се храни. От неговия вид са винаги гладни…

— Хрумна ми, че тъкмо в момента съм доста гладен — каза Саймън и се усмихна, за да покаже вампирските си зъби, които се бяха удължили. Те блестяха бели и остри на долната му устна. — Не бих отказал малко кръв. Разбира се, вашата кръв може и да ме задави, нищожество такова…

Валънтайн се засмя.

— Ще се радвам да видя как го правиш, привидение — каза той. — Ако Мечът на смъртните те разсече, жив ще изгориш.

Клеъри видя как очите на Джейс се насочват към Меча, а после и към нея. В тях се четеше неизречен въпрос. Тя побърза да каже:

— Мечът не е минал през ритуала. Още не. Той не е взел кръвта на Мая, така че не е завършил церемонията…

Валънтайн се обърна към нея и тя го видя да се усмихва. В следващия момент Мечът сякаш проблесна в ръката му, а после нещо я удари — сякаш беше разтърсена от вълна, съборена, а после вдигната против волята й и хвърлена във въздуха. Тя се търкаляше безпомощно на пода, без да може да се спре, докато не се удари с всичка сила в една преградна стена. Болката й отне дъха и тя остана да лежи там.

Саймън се спусна към нея. Валънтайн завъртя Меча и нагоре се издигнаха огнени пламъци, които го накараха да залитне назад с горещата вълна.

Клеъри се опита да се изправи на лакти. Устата й беше пълна с кръв. Зави й се свят и тя се запита колко ли силно си е ударила главата и дали няма да припадне. Решително се концентрира върху мисълта да не загуби съзнание.

Огънят бе изчезнал, но Саймън още лежеше замаян на пода. Валънтайн му хвърли кратък поглед, а после се обърна към Джейс.

— Ако сега убиеш привидението — каза той, — ще можеш да поправиш грешката си.

— Не — прошепна Джейс.

— Само вземи оръжието в ръка и го забий в сърцето му. — Гласът на Валънтайн беше нежен. — Само едно движение. Нищо, което да не си правил и преди.

Джейс отвърна на втренчения поглед на баща си.

— Видях Аграмон — каза той. — Той ми се яви в твоя образ.

— Видял си Аграмон? — Мечът проблесна, когато Валънтайн пристъпи към сина си. — И още си жив?

— Убих го.

— Убил си демона на страха, а няма да убиеш някакъв вампир, дори и по мое нареждане?

Джейс стоеше и гледаше Валънтайн с безизразно лице.

— Той наистина е вампир — каза той. — Но името му е Саймън.

Валънтайн застана пред Джейс с Меча в ръката си, който гореше с жестока черна светлина. За един ужасен миг Клеъри се запита дали Валънтайн възнамерява да прониже Джейс и дали Джейс ще му позволи.

— Тогава ще приема — рече Валънтайн, — че не си променил мнението си. Това, което ми каза при последната ни среща, последната ти дума ли е, или съжаляваш, че не ми се подчини?

Джейс бавно поклати глава. Едната му ръка все още стискаше подпората, но другата — дясната — беше на кръста му и измъкваше нещо от колана. И макар че очите му не се откъсваха от Валънтайн, Клеъри не беше сигурна, че движението му остана незабелязано. Все пак се надяваше да греши.

— Да — каза Джейс, — съжалявам, че не ти се подчиних.

Не!, помисли си Клеъри, а сърцето й премаля. Нима той се предаваше, нима мислеше, че това е единственият начин да ги спаси двамата със Саймън?

Лицето на Валънтайн омекна.

— Джонатан…

— Въпреки че — рече Джейс — отново възнамерявам да не ти се подчиня. И то точно в този момент. — Със светкавична скорост ръката му помръдна и нещо се стрелна във въздуха към Клеъри. То падна близо до нея, като се удари със звън в метала и се търколи. Очите й се разшириха.

Това беше стилито на майка й.

Валънтайн започна да се смее.

— Стили? Джейс, това някаква шега ли е? Или може би ти най-после…

Клеъри не чу по-нататък думите му. Тя се изправи и си пое шумно въздух, когато болката прониза главата й. Очите й се навлажниха, погледът й се премрежи. Протегна трепереща ръка към стилито и когато пръстите й го докоснаха, чу някакъв глас толкова ясно в главата си, сякаш майка й стоеше до нея. Вземи стилито, Клеъри. Използвай го. Знаеш какво да правиш.

Пръстите й спазматично се сключиха около него. Седна, без да обръща внимание на вълната от болка, която мина през главата й и се спусна към гръбнака. Тя беше ловец на сенки, а болката беше част от живота й. Смътно долови как Валънтайн извика името й, чу стъпките му, които се приближаваха, и тогава се хвърли към преградната стена, като заби стилито с такава сила, че когато върхът му докосна метала, й се стори, че чува пукота на нещо горящо.

Трескаво започна да рисува. Както винаги когато го правеше, светът изчезна и остана да съществува само тя и стилито, и металът, по който рисуваше. Спомни си как бе застанала пред килията на Джейс и шепнеше: Отвори се, отвори се, отвори се, и знаеше, че влага цялата си сила, за да създаде руната, която бе счупила оковите му. Но съзнаваше, че силата, която бе вложила в онази руна, не беше и една десета, и една стотна от силата, която влагаше в тази. Ръцете й изгаряха и тя крещеше, докато притискаше стилито в металната стена, което оставяше черна линия, подобна на въглен, след себе си. Отвори се.

Цялото й безсилие, цялото й разочарование, целият й гняв минаваха през пръстите й, вливаха се в стилито, а оттам — в руната. Отвори се. Цялата й обич, цялото й облекчение да види Саймън жив, цялата и надежда, че още могат да се спасят. Отвори се!

Ръката й, още държаща стилито, се отпусна в скута й. За миг настъпи пълна тишина и всички — Джейс, Валънтайн, дори Саймън — гледаха заедно с нея руната, която гореше на корабната преградна стена.

Саймън пръв се съвзе от вцепенението, обръщайки се към Джейс.

— Какво означава това?

Но му отговори Валънтайн, без да откъсва поглед от стената. Имаше нещо в израза на лицето му — напълно различен от този, който очакваше Клеъри, израз, в който се преплитаха триумф и ужас, отчаяние и възхита.

— Това означава — рече той — „Mene mene tekel upharsin.“

Клеъри се изправи на крака.

— Не означава това — прошепна тя. — Означава „отвори се“.

Очите на Валънтайн срещнаха нейните.

— Клеъри…

Трясък на метал заглуши думите му. Стената, върху която бе рисувала Клеъри, стената, направена от дебела стомана, се разкриви и разтресе. Нитовете се пръснаха и в помещението рукна вода.

Тя чу как Валънтайн я вика, но гласът му биваше заглушен от оглушителните шумове, съпътстващи пропукването на метала. Всеки гвоздей, всяка гайка, всеки нит, които поддържаха огромния кораб, започваха да се изтръгват от местата си.

Клеъри понечи да се затича към Джейс и Саймън, но падна на колене, когато поредната струя вода се устреми през разширяващата се дупка в стената. Следващата вълна я събори, заля я ледена вода. Някъде се чуваше как Джейс вика името й, гласът му, силен и отчаян, превъзмогваше грохота на кораба. Тя успя да извика името му само веднъж, преди да бъде засмукана през дупката в стената и изхвърлена в реката.

Безпомощно се завъртя и зарита в черната вода. Обзе я ужас, ужас от непрогледния мрак и дълбочината на реката. Милионите тонове вода около нея, които я притискаха, изкарваха въздуха от дробовете й. Не знаеше къде се намира или в коя посока плува. Вече не можеше да сдържа дъха си. Мръсната вода навлезе в дробовете й, гърдите й пламнаха от болка, зад клепачите й експлодираха звезди. В ушите й шумът от бучащата вода се замени с високо, сладко, странно пеене. Мъртва съм, с почуда си помисли тя. Чифт бледи ръце се протегнаха от черната вода и я издърпаха към себе си. Някаква дълга коса се надипли около нея. Мамо, помисли си Клеъри, но преди да успее да види ясно лицето на майка си, около нея се спусна мрак.

Клеъри дойде в съзнание сред множество гласове, а в очите й блеснаха светлини. Бе положена по гръб върху нагънатата метална каросерия на пикапа на Люк. Отгоре се рееше сиво-черното небе. Тя долавяше мириса на речната вода около себе си, примесен с мирис на дим и кръв.

Бели лица бяха надвесени над нея подобно на въздушни балони. Когато примигна, размазаните им очертания се избистриха.

Люк. И Саймън. И двамата бяха свели поглед към нея с израз на безкрайна тревога. За миг й се стори, че косата на Люк беше побеляла. После, като примигна, разбра, че беше покрита с пепел. Черни сажди бяха полепнали по дрехите и кожата му, а дим изпълваше въздуха.

Клеъри се закашля и усети в устата си вкуса на пепел.

— Къде е Джейс?

— Той… — Саймън погледна към Люк и Клеъри усети, че сърцето й се свива.

— Той е добре, нали? — попита настойчиво тя. Надигна се и седна, при което остра болка я прониза в главата. — Къде е той? Къде е той?

— Тук съм. — Джейс се появи в периферното й зрение, лицето му беше в сянка. Той коленичи до нея. — Съжалявам. Трябваше да съм тук, когато се събуди. Просто…

Гласът му секна.

— Просто какво? — Тя го гледаше втренчено. На светлината на звездите косата му беше много повече сребриста, отколкото златиста, очите му сякаш бяха безцветни. Кожата му беше изцапана с черни и сиви петна.

— Той мислеше, че и ти си мъртва — каза Люк и внезапно се изправи. Гледаше втренчено към реката, гледаше нещо, което Клеъри не можеше да види. Черни стълбове дим се виеха към небето, което изглеждаше сякаш е обхванато в пламъци.

— И аз? Кой друг е мъртъв…? — Тя спря, когато я сграбчи пронизваща болка. Джейс видя изражението й и бръкна в якето си, вадейки оттам стилито си.

— Стой мирно, Клеъри. — Усети парене по ръката между лакътя и китката, а после главата й започна да се прояснява.

Огледа се и видя, че седи на някаква мокра дъска, облегната на гърба на кабината на пикапа. Каросерията беше пълна с десетина сантиметра плискаща се вода, смесена със саждите, които падаха от небето като ситен черен дъждец.

Погледна към мястото, където Джейс чертаеше лечителния знак от вътрешната страна на ръката й. Вече не изпитваше слабост, сякаш той вливаше сила във вените й.

Преди да се отдръпне, Джейс прокара пръсти по линията на иратце. Ръката му беше студена и мокра, също като кожата й. Целият беше подгизнал, влажната му коса лъщеше, а мокрите дрехи бяха залепнали за тялото му.

Клеъри усещаше тръпчив вкус в устата си, сякаш беше близала пепелник.

— Какво се е случило? Пожар ли имаше?

Джейс хвърли поглед към Люк, който гледаше втренчено към плътната сиво-черна река. Тук-там по водата плаваха лодки, но от кораба на Валънтайн нямаше и следа.

— Да — каза той. — Корабът на Валънтайн изгоря и потъна. Не остана нищо от него.

— Но къде са всички? — Клеъри премести погледа си върху Саймън, който единствен сред тях беше сух. И без това бледата му кожа имаше лек зеленикав оттенък, сякаш му беше лошо или имаше температура. — Къде са Изабел и Алек?

— Те са в една от другите лодки на ловците на сенки. Добре са.

— А Магнус? — Тя се обърна, за да погледне в кабината, но установи, че е празна.

— Трябваше да се погрижи за някои от по-тежко ранените ловци на сенки — каза Люк.

— Значи всички са добре? Алек, Изабел, Мая — те са добре, нали? — Клеъри сама долавяше колко писклив бе гласът й.

— Изабел беше ранена — отвърна Люк. — Както и Робърт Лайтууд. На него ще му трябва доста време, за да се възстанови. Много от останалите ловци на сенки, включително Мелик и Имоджин, са мъртви. Това беше много тежка битка, Клеъри, и не завърши много добре за нас. Валънтайн изчезна. Както и Мечът. Дивизията понесе тежки загуби. Не знам…

Той не продължи. Клеъри го гледаше втренчено. Имаше нещо в гласа му, което я плашеше.

— Съжалявам — каза тя. — Вината беше моя. Ако аз не…

— Ако не беше направила това, което направи, Валънтайн щеше да убие всички на кораба — каза пламенно Джейс. — Само ти успя да предотвратиш битката да се превърне в масово клане.

Клеъри го гледаше втренчено.

— Искаш да кажеш, това, което направих с руната ли?

— Ти разби кораба на парчета — каза Люк. — Всеки болт, всеки нит, който държеше кораба цял, се разхвърча на всички посоки. Всичко се разпадна на съставните си части. Резервоарите с бензин също експлодираха. Мнозина от нас едва успяха да скочат във водата, преди всичко да избухне в пламъци. Това, което ти направи… никой досега не е виждал подобно нещо.

— О — каза тихо Клеъри. — Някой… нараних ли някого?

— Много демони се удавиха, когато корабът потъна — каза Джейс. — Но ловец на сенки не е наранен.

— Защото могат да плуват ли?

— Защото ги спасиха. Русалки ги извадиха от водата.

Клеъри си спомни за ръцете във водата и за странното сладко пеене, което се носеше около нея. Значи все пак не е била майка й.

— Имаш предвид водните феи ли?

— Кралицата на феите удържа на думата си… по неин си начин — каза Джейс. — Все пак обеща безграничната си подкрепа.

— Но тя как… — Как е разбрала?, щеше да попита Клеъри, ала се сети за мъдрите и лукави очи на кралицата, както и за хвърления от Джейс лист бяла хартия във водата на брега в Ред Хук и реши да не разпитва повече.

— Лодките на ловците на сенки започват да се движат — каза Саймън, като гледаше към реката. — Предполагам, че са извадили всеки, когото са успели да намерят.

— Хайде. — Люк изправи рамене. — Време е да тръгваме. — Той бавно се запъти към кабината на пикапа — накуцваше, но изглежда нямаше други наранявания.

Люк се намести на седалката на шофьора и запали двигателя. Потеглиха, като се носеха по водата, пръските изпод колелата улавяха сивосребристата светлина на небето.

— Колко странно — каза Саймън. — Някак си имам чувството, че пикапът всеки момент ще потъне.

— Не мога да повярвам, че след всичко, което преживяхме, намираш това за странно — каза Джейс, но в тона му нямаше злост, нито раздразнение. А само голяма, голяма умора.

— Какво ще стане със семейство Лайтууд? — попита Клеъри. — След всичко, което се случи… Клейвът…

Джейс сви рамене.

— Неведоми са пътищата на Клейва. Не знам как ще процедират. Но доста ще се поинтересуват от теб. И от твоите способности.

Саймън изсумтя. Първоначално Клеъри си помисли, че е нещо недоволен, но когато го погледна по-внимателно, видя, че той бе станал още по-зелен.

— Какво има, Саймън?

— Заради реката е — рече той. — Течащата вода не понася добре на вампирите. Тя е чиста, а… ние не сме.

— Не мисля, че Ийст Ривър може да се нарече чиста — каза Клеъри, но все пак се присегна и нежно докосна ръката му. Той й се усмихна. — Ти не падна ли във водата, когато корабът се разби?

— Не. Едно парче метал плаваше над водата и Джейс ми помогна да скоча на него. Не съм се докосвал до реката.

Клеъри погледна през рамо Джейс. Сега го виждаше малко по-ясно; започна да се развиделява.

— Благодаря — каза тя. — Мислиш ли…

Той вдигна вежди.

— Какво дали мисля?

— Че Валънтайн се е удавил?

— Никога не вярвай, че лошият е умрял, докато не си видял трупа му — каза Саймън. — Това води само до неприятности и нападение в гръб.

— Имаш право — каза Джейс. — Подозирам, че не е мъртъв. Иначе щяхме да намерим Реликвите на смъртните.

— Клейвът може ли да продължи без тях? Независимо дали Валънтайн е жив или не? — попита Клеъри.

— Клейвът винаги продължава напред — рече Джейс. — Винаги знае как да се справи. — Той се обърна на изток към хоризонта. — Слънцето изгрява.

Саймън се вцепени. За миг Клеъри се втренчи в него с изненада, а после изпадна в ужас. Тя се обърна да проследи погледа на Джейс. Той беше прав — хоризонтът на изток представляваше кървавочервено петно, разстилащо се около златен диск. Клеъри видя как първият слънчев лъч обагря водата наоколо в невероятни оттенъци на зелено, алено и златисто.

— Не! — прошепна тя.

Джейс я погледна с изненада, а после и Саймън, който седеше неподвижно и гледаше втренчено изгрева, както мишка в капан гледа котка. Джейс скочи бързо на крака и се запъти към кабината на пикапа. Заговори нещо с тих глас. Клеъри видя как Люк се обърна и погледна към нея и Саймън, а после отново към Джейс. Поклати глава.

Изведнъж пикапът започна да се движи по-бързо. Сигурно Люк бе натиснал газта. Клеъри се вкопчи в стената на каросерията, за да запази равновесие. Отпред Джейс крещеше на Люк да намери начин да ускори това проклето нещо, но Клеъри знаеше, че каквото и да правят, няма да изпреварят изгрева.

— Трябва да има някакво решение — обърна се тя към Саймън. Не можеше да повярва, че за по-малко от пет минути бе преминала от крайно облекчение към краен ужас. — Трябва да те покрием, да речем, с дрехите си…

Саймън продължаваше да се взира с пребледняло лице към кървавочервения хоризонт.

— Няколко дрешки не са достатъчни — каза той. — Рафаел обясни… от слънчевата светлина трябва да се крием зад стени. Слънчевите лъчи преминават през плата.

— Но все нещо трябва…

— Клеъри. — Сега, на сивата светлина на зазоряването, тя можеше да го види ясно, очите му изпъкваха огромни и тъмни на бялото лице. Той протегна ръце към нея. — Ела.

Тя се хвърли към него, като се опитваше всячески да го скрие с тялото си. Знаеше, че няма смисъл. Когато слънцето го докосне, той щеше да се превърне в пепел.

Стояха мълчаливи, прегърнали се един друг. Клеъри усещаше повдигането и спускането на гърдите му — навик, помисли си тя, а не необходимост. Той можеше и да не диша, но все още можеше да умре.

— Няма да допусна да умреш — рече тя.

— Не мисля, че зависи от теб. — Тя усети, че той се усмихва. — Не вярвах, че някога отново ще видя слънцето — каза той. — Явно съм грешал.

— Саймън…

Джейс извика нещо. Клеъри вдигна поглед. По небето се разливаше розова светлина, като червена боя, разтворена в чиста вода. Саймън се стегна под нея.

— Обичам те — каза той. — Никога не съм обичал друга, освен теб.

Златни лъчи пронизаха розовото небе като златни жилки в скъпоценен мрамор. Водата наоколо заблестя на светлината и Саймън се вцепени. Главата му се отпусна назад, отворените му очи се напълниха със злато, сякаш в тях се бе надигнал разтопен метал. Черни линии прорязаха кожата му като резки по напукана статуя.

— Саймън! — извика Клеъри и се опита да го притисне още по-плътно до себе си, но изведнъж някой я дръпна назад. Беше Джейс, който я държеше за раменете. Помъчи се да се отскубне, но той я беше хванал много здраво; говореше нещо в ухото й, говореше ли, говореше, а тя едва след няколко мига започна да разбира какво й казва:

— Клеъри, виж. Погледни.

— Не! — Тя закри лицето си с ръце. Усещаше върху дланите си вкуса на солената вода от пода на каросерията. Беше солена, като сълзи. — Не искам да гледам. Не искам да…

— Клеъри. — Джейс хвана китките й и дръпна ръцете й от лицето. Светлината на изгрева прободе очите й. — Погледни.

И тогава тя погледна. И чу собствения си дъх да свири в дробовете й, когато ахна. Саймън се бе изправил в другия край на пикапа, облян от слънчева светлина, с отворена уста и недоумяващо разглеждащ себе си. Слънцето танцуваше по водата зад него, а краищата на косата му блестяха като злато. Той не беше изпепелен, а седеше спокойно, облян от слънчева светлина, и бледата кожа на лицето и ръцете му беше невредима.

Нощта се спускаше над Института. През прозорците в стаята на Джейс проникваше червеникавата светлина на залеза, докато той гледаше втренчено скупчените принадлежности върху леглото си. Купчината беше малко по-малка, отколкото очакваше да бъде. Тук бе прекарал цели седем години от живота си и всичко, което бе останало, бе: полупълен сак с дрехи, малък вързоп книги и няколко оръжия.

Известно време се колебаеше дали при отпътуването си тази нощ да вземе със себе си няколкото неща, които бе запазил от вилата в Идрис. Магнус му беше върнал сребърния пръстен на баща му, защото повече не му беше нужен, а и не му влияеше добре. Джейс го беше окачил на верижка около шията си. Накрая реши да вземе всичко: нямаше никакъв смисъл да оставя нещата си тук.

Той вече бе стегнал чантата с дрехите си, когато някой почука на вратата. Отиде да отвори, като очакваше да са Алек или Изабел.

Беше Мерис. Носеше строга черна рокля, а косата й беше силно опъната назад. Стори му се по-стара, отколкото я бе запомнил. Две дълбоки бръчки се спускаха от ъгълчетата на устата й към челюстта. Само очите й имаха все същия цвят.

— Джейс — каза тя. — Може ли да вляза?

— Можеш да правиш каквото си искаш — каза той, като се върна при леглото си. — Къщата си е твоя. — Той взе няколко тениски и ги напъха в сака си с излишна припряност.

— Реално, къщата е на Клейва — рече Мерис. — Ние просто я пазим.

Джейс добави няколко книги в сака.

— Все едно.

— Какво правиш? — Ако Джейс не я познаваше толкова добре, щеше да си помисли, че гласът й леко трепна.

— Стягам си багажа — отвърна той. — Както по принцип правят хората, когато заминават.

Мерис пребледня.

— Не си тръгвай — отвърна тя. — Можеш да останеш, ако поискаш…

— Не искам да оставам. Мястото ми не е тук.

— Къде отиваш?

— У Люк — каза той и видя как тя трепна. — Поне за известно време. После не знам. Може би ще отида в Идрис.

— Там ли мислиш, че ти е мястото? — В гласа й се долавяше болезнена тъга.

За миг Джейс спря да опакова багажа си и се втренчи в сака.

— Не знам къде ми е мястото.

— При семейството ти. — Мерис пристъпи колебливо напред. — С нас.

— Ти ме изхвърли. — Джейс усети суровостта в гласа си и се опита да я посмекчи. — Извинявай — каза той, като се обърна и я погледна. — За всичко, което се случи. Но ти не ме искаше преди и не мога да си представя, че сега е различно. Робърт ще боледува известно време; ще трябва да се грижиш за него. Аз само ще се пречкам.

— Да се пречкаш? — Тя звучеше изумено. — Робърт иска да те вижда, Джейс…

— Съмнявам се.

— Ами Алек? Изабел, Макс… те имат нужда от теб. Ако на мен не ми вярваш, че искам да си тук — а аз не бих те упрекнала за това, трябва да знаеш, че те искат. Минахме през труден период, Джейс. Не им причинявай повече болка, отколкото и без това трябва да понесат.

— Не е честно.

— Ако ме мразиш, не мога да те упрекна. — Гласът й затрепери. Джейс се обърна и я погледна изненадано. — Но всичко, което направих — дори и това, че те изгоних, е било, за да те предпазя. И защото се страхувах.

— Страхувала си се от мен?

Тя кимна.

— Е, това ме кара да се чувствам много по-добре.

Мерис въздъхна дълбоко.

— Боях се, че ще разбиеш сърцето ми, както го направи Валънтайн — рече тя. — След него ти беше първото нещо, което обикнах, без да е моя кръв. Първото живо същество. А беше само едно дете…

— Мислила си ме за друг.

— Не. Винаги съм знаела кой си. Още от първия миг, когато те видях да слизаш от кораба, идващ от Идрис, когато беше на десет години… ти влезе в сърцето ми, точно както и собствените ми деца, когато ги родих. — Тя поклати глава. — Не можеш да разбереш. Никога не си бил родител. Никога не си обичал така, както се обичат свои деца. Нищо, което правят, не може да те ядоса.

— Точно частта с ядосването май я усетих — каза Джейс след кратка пауза.

— Не очаквам да ми простиш — рече Мерис. — Но ако останеш заради Изабел, Алек и Макс, ще ти бъда толкова благодарна…

Това не биваше да го казва, бяха грешните думи.

— Не ми трябва твоята благодарност — каза Джейс и отново се обърна към сака си. Нямаше какво повече да прибира в него. Той рязко дръпна ципа.

— Ala claire fontaine — каза Мерис — m’en allent promener.

Той се обърна към нея.

— Какво?

— Il y a longtemps que je t’aime. Jamais je ne t’oublierai — стара френска балада, която пеех на Алек и Изабел. Онази, за която ме попита.

Сега в стаята се процеждаше много слаба светлина и в сумрака Мерис му изглеждаше почти същата, както когато той бе на десет, сякаш изобщо не се бе променила през изминалите седем години. Все така строга и загрижена, неспокойна… и изпълнена с надежда. Тя бе единствената майка, която някога е имал.

— Не е вярно, че никога не съм ти я пяла — каза тя. — Просто ти никога не си ме слушал.

Джейс нищо не каза. Само се присегна, отвори ципа на сака и изсипа съдържанието му върху леглото.