Град от пепел

8 Дворецът на феите

Клеъри сънуваше, че отново е дете и върви по тясната плажна ивица покрай дървения кей на Кони Айлънд. Въздухът бе наситен с мирис на хотдог и пържен фъстък, чуваха се детски викове. В далечината се ширеше морето, а слънцето се разливаше по неговата синьо-сива повърхност.

Тя някак си се виждаше отстрани, беше облечена с огромна детска пижама. Крачолите на долнището й се влачеха по брега. Влажният пясък скърцаше под краката й, а косата й падаше тежко на тила. Нямаше облаци и небето беше синьо и чисто, но тя трепереше, докато се движеше покрай водата към някаква мержелееща се в далечината фигура.

Когато приближи, фигурата изведнъж стана ясна, сякаш Клеъри бе фокусирала лещите на камера. Това беше майка й, коленичила в руините на порутен пясъчен замък. Носеше онази бяла рокля, която Валънтайн й беше облякъл в Ренуик. В ръцете си държеше извит клон от плавей, станал сребрист от продължителното излагане на солта и вятъра.

— Дойде да ми помогнеш ли? — попита майка й, като повдигна глава. Косата на Джослин беше разпусната и се вееше свободно на вятъра, което я правеше да изглежда по-млада, отколкото беше в действителност. — Толкова неща трябва да бъдат свършени, а няма никакво време.

В гърлото на Клеъри бе заседнала буца.

— Мамо… липсваше ми, мамо.

Джослин се усмихна.

— И ти ми липсваше, миличка. Но нали знаеш, че не съм си отишла. Просто спя.

— Тогава как да те събудя? — проплака Клеъри, но майка й гледаше към морето с неспокойно изражение. Небето вече бе обагрено в оловносивия цвят на здрача, а черните облаци по него приличаха на тежки камъни.

— Ела — рече Джослин и когато Клеъри се приближи, тя каза: — Дай си ръката.

Клеъри протегна ръка. Джослин започна да движи плавея по кожата й. Допирът пареше като изгаряне със стили и оставяше същите дебели черни линии след себе си. Руната, която Джослин чертаеше, беше с непозната на Клеъри форма, но при все това й подейства някак успокояващо.

— Какво представлява това?

— То ще те пази. — Майката на Клеъри я пусна.

— От какво?

Джослин не отговори, само погледна към морето. Клеъри се обърна и видя, че океанът се е изтеглил навътре, разкривайки противни грамади боклук, купища водорасли и риба, мятаща се отчаяно в агония. Водата се бе събрала в огромна вълна, която се надигаше като планински склон, като лавина, готова да се изсипе. Виковете на децата от дървения кей се бяха превърнали в писъци. Клеъри се втренчи ужасена и видя, че стената на вълната беше прозрачна като мембрана и през нея можеше да се видят същества, които сякаш се движеха под повърхността на морето, огромни, тъмни, безформени същества, напиращи да изскочат от водата. Тя простря ръце…

И се събуди. Беше задъхана, сърцето й болезнено се блъскаше в ребрата. Тя бе в леглото си в стаята за гости на Люк и следобедната светлина се процеждаше през пердетата. Косата й бе залепнала по шията от пот и усещаше палеща болка в ръката си. Когато се надигна и включи нощната лампа, съзря, без да се изненадва, черния знак, който пресичаше по дължина ръката й от лакътя до китката.

Когато влезе в кухнята, видя, че Люк й е оставил за закуска датско руло в омазнена картонена кутия. Беше й оставил и бележка, залепена на хладилника. В болницата съм.

На път към Саймън Клеъри похапваше от рулото. Той трябваше да я чака на спирката на ъгъла на Бедфорд в пет, но го нямаше. Тя изпита леко безпокойство, но после се сети да провери в студиото на ъгъла на Шеста. Най-вероятно беше там и преглеждаше новите CD-та. Така се и оказа. Беше облечен в кадифено яке с ръждив цвят и протрити ръкави и тениска с избродирано на нея лого, изобразяващо момче със слушалки, което танцува с пиле. Когато я видя, той се усмихна.

— Според Ерик е добре да сменим името на групата с Mojo Pie — каза той вместо поздрав.

— А какво е то в момента? Забравих.

— Клизма с шампанско — отвърна Саймън, докато слагаше настрана едно CD на Yo La Tengo.

— Сменете го — рече Клеъри. — Между другото, знам какво означава логото на тениската ти.

— Не знаеш. — Той тръгна към касите да плати CD-то. — Ти си добро момиче.

Навън вятърът беше студен и силен. Клеъри уви около брадичката си раирания шал.

— Разтревожих се, когато не те видях на спирката.

Саймън дръпна надолу плетената си шапка и потрепери, сякаш дневната светлина подразни очите му.

— Извинявай. Сетих се, че ми трябва това CD, и си казах…

— Спокойно. — Тя махна с ръка към него. — Не ми обръщай внимание. Тези дни се притеснявам от най-малкото нещо.

— Е, след всичко, което преживя, никой не може да те упрекне — каза опрощаващо Саймън. — Още не мога да повярвам за случилото се в Града на тишината. Не мога да повярвам, че си била там.

— Нито пък Люк. Той направо се шашна.

— Нормално. — Те вървяха през Маккарън парк, тревата под краката им беше изсъхнала, всичко наоколо бе потопено в златиста светлина. Между дърветата сновяха кучета с отвързани каишки. Целият ми живот се промени, а светът си е все същият, помисли си Клеъри. — Говорила ли с Джейс оттогава? — попита Саймън, като се мъчеше да звучи равнодушно.

— Не, но от време на време се чуваме с Изабел и Алек. Очевидно той е добре.

— Да не те е помолил да го посетиш? Затова ли сме тръгнали натам сега?

— Не е нужно да ме моли. — Клеъри се опита да прикрие раздразнението в гласа си, когато завиха по улицата, на която живееше Магнус. По нея се редяха ниски складове, приспособени за магазини и студия за артистични — и богати — наематели. По-голямата част от колите, паркирани покрай тесния тротоар, бяха скъпи.

Когато приближиха къщата на Магнус, Клеъри съгледа една върлинеста фигура, която беше наведена и сега се изправяше. Алек. Той бе облечен в дълго черно палто, изработено от корав, леко лъскав плат, каквито обичаха да носят ловците на сенки. Ръцете и шията му бяха покрити с руни и от лекото трептене на въздуха около него ставаше ясно, че е използвал магически прах и реално е невидим.

— Не знаех, че ще доведеш и мундана. — Сините му очи пробягаха тревожно по Саймън.

— Ей това ви харесвам, хора — рече Саймън. — Винаги ме карате да се чувствам добре дошъл.

— О, стига Алек — рече Клеъри. — Какво толкова? Да не би Саймън за първи път да идва тук?

Алек въздъхна театрално, сви рамене и пое нагоре по стълбите. Той отвори вратата на апартамента на Магнус с тънък сребърен ключ, който после пъхна в предния джоб на якето си, сякаш за да го скрие от погледите на присъстващите.

На дневна светлина апартаментът изглеждаше така, както може би изглежда нощен клуб в извънработно време: тъмен, мръсен и неочаквано малък. Стените бяха голи, на места напръскани с блестяща боя, а дъските, върху които миналата седмица бяха танцували феите, бяха деформирани и овехтели от старост.

— Здравейте, здравейте. — Магнус пристъпи важно към тях. Той бе наметнат с дълга до земята зелена копринена пелерина, изпод която се виждаха сребриста мрежеста риза и черни джинси. На лявото му ухо блестеше червен скъпоценен камък. — Алек, скъпи. Клеъри. И момчето-плъх. — Той изгледа с високо вдигната вежда Саймън, на когото никак не му стана приятно. — На какво дължа това удоволствие?

— Идваме да видим Джейс — каза Клеъри. — Той добре ли е?

— Не знам — рече Магнус. — Обичайно ли е за него да лежи на пода, без да мърда?

— Какво… — започна Алек, но бе прекъснат от смеха на Магнус. — Не е смешно.

— Колко лесно се връзваш. Иначе да, приятелят ви е добре. Е, като се изключи това, че непрекъснато ми изхвърля нещата и се опитва да подрежда. Вече нищо не мога да си намеря. Голям досадник е.

— Джейс просто обича реда — рече Клеъри, като се сети за подобната му на монашеска килия стая в Института.

— Да, но не и аз. — Магнус гледаше Алек с ъгълчето на окото си, докато Алек се стараеше да не го гледа и се мръщеше. — Ако искате да видите Джейс, той е ей там. — Посочи вратата в другия край на стаята.

Това „ей там“ се оказа средно голяма стая — учудващо уютна, с опушени стени, кадифени завеси, закриващи прозорците, фотьойли с надиплени покривки, нахвърляни като огромни цветни айсберги в морето от вълнист бежов килим. Яркорозовият диван бе застлан с чаршафи и одеяло. До него имаше пътна чанта, пълна догоре с дрехи. През тежките завеси не се прокрадваше никаква светлина. Единственото, което осветяваше помещението, беше трепкащият екран на телевизора, който пръскаше ярка светлина, независимо от факта, че самият телевизор не беше включен в контакта.

— Какво гледаш? — попита Магнус.

— Какво да не обличам — чу се познат провлачен глас, идващ от отпуснатата фигура в един от фотьойлите. Фигурата се наведе напред и за миг Клеъри си помисли, че Джейс ще стане и ще ги поздрави. Вместо това той кимна към екрана. — Сиво-кафяви панталони с висока талия? Кой би носил това? — Той се обърна и погледна ядосано Магнус. — Имаш почти неограничена свръхестествена сила — рече той, — а я използваш единствено, за да гледаш повторения. Що за прахосничество.

— Записвачка върши същата работа — отбеляза Саймън.

— По моя начин ми излиза по-евтино. — Магнус плесна ръце и стаята мигом бе залята от светлина. Джейс се отпусна във фотьойла и вдигна ръка да закрие лицето си. — А можете ли да направите това без магия?

— Всъщност — рече Саймън — да. — Ако гледаше технически предавания, и ти щеше да знаеш как става.

Клеъри усети как настроението в стаята се наелектризира.

— Престанете — каза тя. Погледна към Джейс, който бе свалил ръката от очите си и примигваше недоволно на светлината. — Трябва да поговорим — рече тя. — Всички. За това, какво ще правим оттук насетне.

— Аз ще гледам „Топ дизайнер“ — каза Джейс. — То следва по програма.

— Не си познал — рече Магнус. Щракна с пръсти и телевизорът се изгаси, като от него се издигна лек дим и картината се скри. — Трябва да приключим с това.

— Как така изведнъж стана съпричастен към разрешаването на проблемите ми?

— Просто си искам апартамента обратно. Писна ми от твоето непрекъснато чистене. — Магнус по навик щракна още веднъж с пръсти. — Ставай.

— Или ще бъдеш следващият, който ще се превърне в дим — каза със задоволство Саймън.

— Не е нужно да разясняваш какво означава моето щракване с пръсти — рече Магнус. — Жестът си е достатъчно красноречив.

— Добре. — Джейс се надигна от фотьойла. Беше бос, а лилаво-сините линии около китките му, които бяха разранени, още не бяха заздравели. Той изглеждаше уморен, но вече не от болка. — Щом искате кръгла маса, нека да е кръгла маса.

— Харесвам кръглите маси — рече весело Магнус. — Много повече ми допадат от квадратните.

Във всекидневната на Магнус се появи огромна кръгла маса, заобиколена от пет дървени стола с високи облегалки.

— Удивително — каза Клеъри, като се плъзна на стола си. Той бе изненадващо удобен. — Как може да се направи такова нещо буквално от нищото?

— Не е от нищото — каза Магнус. — Всичко идва отнякъде. Това например е от магазин за антикварни стоки на Пето авеню. А това — на масата изневиделица се появиха пет бели, полупрозрачни чаши, от чиито пластмасови капачета се подаваха изящни сламки — е от Dean & DeLuca на Бродуей.

— Да не би да са откраднати? — Саймън кимна към чашата пред него. Повдигна капачето. — Охоо, мокачино. — Той погледна към Магнус. — Това нещо платено ли е?

— Разбира се — рече Магнус, а Джейс и Алек се захилиха. — Правя така, че в касите им по магически начин да се появяват доларови банкноти.

— Сериозно?

— Не. — Магнус потупа по капачето на кафето си. — Но ако ще се почувстваш по-добре, просто си представи, че го правя. Е, каква е първа точка от дневния ред?

Клеъри сключи ръце около своята чаша с кафе. Може и да е открадната, но беше факт, че е гореща и пълна с кофеин. Някой ден щеше да мине покрай Dean & DeLuca и да пусне един долар в кутията за бакшиши.

— Нека най-напред си изясним положението — каза тя, като духаше пяната. — Джейс, ти нали беше казал, че случилото се в Града на тишината е дело на Валънтайн?

Джейс гледаше втренчено кафето си.

— Да.

Алек сложи ръка върху ръката на Джейс.

— Какво се случи? Ти видя ли го?

— Бях в килията — рече Джейс с равен глас. — Чух писъците на мълчаливите братя. После Валънтайн слезе при мен… с някакво същество. Не разбрах какво беше то. Приличаше на дим, с блестящи очи. Нещо като демон, но никога преди не бях виждал такъв. Той дойде до решетката и ми каза…

— Какво ти каза? — Алек плъзна ръката си към рамото на Джейс. Магнус се покашля. Поруменял, Алек свали ръката си, а Саймън се изхихика в неизпитото си кафе.

— Мелартак — каза Джейс. — Той искаше Меча на смъртните и уби мълчаливите братя, за да го вземе.

Магнус се намръщи.

— Алек, когато миналата нощ мълчаливите братя се обадиха да поискат помощ, къде беше дивизията? Защо в Института нямаше никого?

Алек се изненада от зададения му въпрос.

— В онази нощ имаше убит долноземец в Сентръл парк. Беше убито дете-фея. Тялото е било обезкървено.

— Обзалагам се, че според инквизиторката аз съм направил и това — каза Джейс. — Което би допълнило списъка на безчинствата ми.

Магнус се изправи и отиде до прозореца. Дръпна завесите, като пропусна толкова светлина, колкото да се очертае ястребовият му профил.

— Кръв — каза той по-скоро на себе си. — По-миналата нощ сънувах нещо. Видях един град, потънал в кръв, с кули, направени от кости, а кръвта се стичаше по улиците като вода.

Саймън насочи поглед към Джейс.

— Той все така ли прави, стои до прозореца и плещи за кръв?

— Не — рече Джейс, — понякога го прави седнал на дивана.

Алек им хвърли унищожителен поглед.

— Магнус, какво има?

— Кръвта — поде отново Магнус. — Не може да е случайно съвпадение. — Той сякаш бе погълнат от нещо на улицата. Залезът бързо очертаваше силуетите на града в далечината: небето бе прорязано от ивици сребристо и розово злато. — Тази седмица е имало няколко убийства на долноземци. Един магьосник, убит в пентхауса в близост до пристанището на Саут стрийт. Вратът и китките му били прерязани, а кръвта — оставена да изтече. А преди няколко дни е бил убит върколак пред Луната на ловеца. И неговото гърло било прерязано.

— По всяка вероятност са вампири — каза Саймън, внезапно силно пребледнял.

— Не мисля — рече Джейс. — Нали и Рафаел каза, че това не е работа на децата на нощта. Стори ми се искрен.

— Да бе, нали много може да му се вярва — промърмори Саймън.

— Мисля, че в случая е казал истината — рече Магнус, като отново дръпна завесите. Лицето му беше изострено, призрачно. Когато се върна на масата, Клеъри видя, че носи тежък том със зелена подвързия. Не беше го забелязала в ръцете му допреди няколко мига. — На всички местопрестъпления е имало силно демонично присъствие. Мисля, че друг е отговорен и за трите убийства. Не Рафаел и неговите хора, а Валънтайн.

Клеъри премести поглед към Джейс. Устата му беше стисната, но той само попита:

— Кое те кара да мислиш така?

— Според инквизиторката убийството на детето-фея е било само за отвличане на вниманието — каза бързо тя. — За да може той да нападне Града на тишината, без да бъде обезпокояван от дивизията.

— Има и по-лесни начини за отвличане на вниманието, без да се дразнят феите — рече Джейс. — Той не би убил някого от света на феите, ако не е имал причина.

— Той е имал причина — каза Магнус. — Искал е нещо от детето-фея, както е искал и от магьосника, и от върколака, които е убил.

— И какво е то? — попита Алек.

— Тяхната кръв — рече Магнус и разтвори зелената книга. Фините пергаментови страници бяха изписани с букви, които горяха като огън. — Аха, ето. — Той вдигна поглед, като почука страницата с острия си нокът. Алек се наведе напред. — Ти не можеш да го прочетеш — предупреди го Магнус. — Написано е на демоничен език.

— Но мога да позная рисунката. Това е Мелартак. Виждал съм го и преди по книгите. — Алек посочи към нарисувания сребърен меч, който бе познат и на Клеъри, точно неговата липса на стената в Града на тишината бе забелязала.

— Ритуалът дяволското преобразяване — каза Магнус. — Точно това се опитва да направи Валънтайн.

— Ритуалът на какво? — намръщи се Клеъри.

— Всеки магически обект е част от двойка — обясни Магнус. — Мечът, който образува двойка с този, е серафимски — като онези ангелски ками, които използват ловците на сенки, само че хиляда пъти по-силен, понеже силата му е извлечена от самия ангел, а не просто от назоваването на ангелско име. Това, което иска да направи Валънтайн с другия от двойката мечове, е да го превърне в обект на демонична вместо на ангелска сила.

— От закон на доброто към закон на злото! — рече доволно Саймън.

— Той цитира „Тъмници и дракони“ — каза Клеъри. — Не му обръщайте внимание.

— Като серафимски меч Мелартак е от нищожна полза за Валънтайн — каза Магнус. — Но като меч, чиято демонична сила е равна на ангелската сила, която преди е притежавал… е, би могъл да му послужи за доста неща. На първо място овладяване на демоните. И то не само ограничената защита, която дава Бокалът, а силата да призовава демони и да ги подчинява на волята си.

— Армия от демони? — рече Алек.

— Този човек си пада по армиите — отбеляза Саймън.

— Сила дори да ги пренесе в Идрис, ако се наложи — завърши Магнус.

— Не разбирам защо ще иска да ходи там — рече Саймън. — Нали там са всички ловци на сенки? Те не са ли достатъчни, за да унищожат демоните?

— Демоните идват от други измерения — каза Джейс. — Ние не знаем колко са. Броят им може да е безкраен. Досега стражите са успявали да ги отблъснат, но ако всички се появят наведнъж…

Безкраен брой, помисли си Клеъри. Тя си спомни за великия демон Абадон и се опита да си представи стотици такива като него. Или хиляди. Кожата й настръхна.

— Нещо не ми се връзва — каза Алек. — Какво общо има този ритуал с мъртвите долноземци?

— За да извършиш Ритуала на дяволското преобразяване, трябва четири пъти да нажежиш Меча до червено и после да го охладиш в кръвта на дете-долноземец. Веднъж в кръвта на дете на Лилит, веднъж в кръвта на дете на Луната, трети път — в кръвта на дете на нощта, и четвърти път — в тази на дете на фея — обясни Магнус.

— О, Боже мой — каза Клеъри. — Значи още не е приключил с убийствата? Остава да бъде убито още едно дете?

— Още две. С детето-върколак не се е получило. Бил е прекъснат, преди да е успял да източи кръвта, която му е била необходима. — Магнус затвори книгата, при което от страниците се вдигна прах. — Каквато и да е била целта на Валънтайн, той почти е завладял Меча. Предполагам, че вече владее част от силата му. Сигурно вече е започнал да призовава демони…

— Имай предвид обаче, че ако е направил това, щеше да има сигнали за тревожно увеличаване на демоничната активност — каза Джейс. — А инквизиторката каза точно обратното — че всичко било спокойно.

— Ами логично е — рече Магнус, — ако Валънтайн е повикал всички демони при себе си. Нищо чудно да е спокойно.

Всички се спогледаха един друг. Преди някой да съумее да каже каквото и да е, остър звук проряза стаята и накара Клеъри да подскочи. Горещото кафе плисна върху китката й и тя извика от внезапната болка.

— Това е майка ми — каза Алек и вдигна телефона си. — Ей сега се връщам. — Той отиде до прозореца, сведе глава и заговори приглушено.

— Дай да видя — каза Саймън и взе ръката на Клеъри. На китката й там, където я бе опарила горещата течност, имаше болезнено червено петно.

— Добре съм — каза тя. — Нищо ми няма.

Саймън вдигна ръката й и целуна раната.

— Сега ще ти мине.

Клеъри ахна. Той никога досега не беше правил такова нещо. Но от друга страна, гаджетата правят такива неща, нали? Тя дръпна ръката си и погледна през масата. Видя, че Джейс ги наблюдава, златистите му очи блестяха.

— Ти си ловец на сенки — рече той. — Знаеш как се постъпва с раните. — Той плъзна към нея по масата стилито си. — Използвай го.

— Не — каза Клеъри и бутна стилито му обратно по масата.

Джейс отпусна ръката си върху него.

— Клеъри…

— Тя каза, че не го иска — рече Саймън. — Ха-ха.

— Ха-ха? — Джейс беше изумен. — Това ли можа да измислиш?

Алек затвори телефона и се приближи към масата с озадачен поглед.

— Какво става?

— Сякаш сме попаднали в серия от „Живот в пустинята“ — отбеляза Магнус. — Всичко е толкова монотонно.

Алек отметна кичур коса от очите си.

— Казах на майка ми за Ритуала на дяволското преобразяване.

— Нека отгатна — каза Джейс. — Тя не ти е повярвала. И разбира се, за всичко е обвинила мен.

Алек се намръщи.

— Не точно. Каза, че ще съобщи за всичко на дивизията, но че точно сега не се радва на безграничното доверие на инквизиторката. Имам чувството, че инквизиторката я е отстранила и е поела командването. Звучеше ми ядосана. — Телефонът в ръката му отново иззвъня. Той вдигна пръст. — Извинете. Изабел е. Секунда. — Той отиде до прозореца с телефона в ръка.

Джейс погледна към Магнус.

— Мисля, че си прав за върколака пред Луната на ловеца. Този, който намери тялото, каза, че на алеята имало още някой. Някой, който е избягал.

Магнус кимна.

— Струва ми се, че Валънтайн е бил прекъснат насред деянието си и не е успял да вземе необходимото му количество кръв. Сигурно отново ще се опита с друго дете-ликантроп.

— Трябва да предупредя Люк — каза Клеъри, като леко се надигна от стола си.

— Почакай. — Алек се беше върнал, с телефона в ръка и странен израз на лицето.

— Какво искаше Изабел? — попита Джейс. Алек се поколеба.

— Изабел каза, че кралицата иска да се срещне с нас.

— Да бе — рече Магнус. — А Мадона иска да бъда поддържащ танцьор в предстоящото й световно турне.

Алек се озадачи.

— Коя е Мадона?

— Коя е кралицата? — попита Клеъри.

— Кралицата на феите — рече Магнус. — Е, поне на местна почва.

Джейс хвана главата си с ръце.

— Кажи на Изабел, че няма да стане.

— Но тя мисли, че идеята е добра — възрази Алек.

— Още една причина да откажем.

Алек се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— О, само казвам, че идеите на Изабел са умопомрачителни, а някои са направо откачени. Не помниш ли идеята й за по-бързо придвижване в града да минаваме през тунелите на метрото? Я кажи за гигантските плъхове…

— По-добре недей — каза Саймън. — Всъщност изобщо не ми се говори за плъхове.

— Случаят не е такъв — каза Алек. — Тя иска да отидем в двореца на феите.

— Прав си, случаят определено е различен — каза Джейс. — Тази идея е по-лоша от всички останали.

— Тя познава един рицар в двореца — каза Алек. — Той й казал, че кралицата на феите желае да се срещне с нас. Изабел е чула какво си говорим с майка ни… и си помислила, че ако можем да обясним на кралицата своите предположения относно Валънтайн и Меча, феите може да минат на наша страна и да ни помогнат срещу Валънтайн.

— Опасно ли е да се ходи там? — попита Клеъри.

— Разбра се, че е опасно — каза Джейс, сякаш отговаряйки на най-тъпия въпрос, който някога е чувал.

Тя го стрелна с гневен поглед.

— Не знам нищо за света на феите. Вампирите и върколаците са ми ясни. Има сума ти филми за тях. А феите са от приказките за малките деца. Когато бях на осем, съм се обличала като фея на Хелоуин. Мама ми направи шапка с формата на лютиче.

— Спомням си. — Саймън се бе облегнал на стола с ръце, скръстени на гърдите. — Аз бях магьосник.

— Предлагам да се върнем на въпроса, а? — рече Магнус.

— Добре — каза Алек. — Според Изабел — и аз съм съгласен с това — няма да е добра идея да пренебрегнем феите. Ако те искат да говорим, какъв е проблемът да го направим? Освен това, ако феите са на наша страна, Клейвът ще бъде принуден да ни изслуша.

Джейс се усмихна без капка веселост.

— Феите не биха помогнали на хора.

— Ловците на сенки не са хора — каза Клеъри. — Не съвсем.

— За тях ние не сме по-добри — каза Джейс.

— Не може да са по-лоши от вампирите — промърмори Саймън. — А с тях вие си се разбирате.

Джейс погледна Саймън така, сякаш бе нещо, което е поникнало в боклука.

— Да се разбираме с тях? Сигурно имаш предвид, че останахме живи.

— Ами…

— Феите — продължи Джейс, сякаш Саймън не беше заговорил — са потомци на демони и ангели, наследили са красотата на ангелите и коварството на демоните. Вампирът може да те нападне, ако навлезеш в територията му, докато феята ще те подмами да танцуваш, докато краката ти не се изтъркат до кървави чуканчета, ще те примами на среднощно плуване и ще те завлече под водата, докато ти с писъци раздираш дробовете си, ще пръсне в очите ти вълшебен прах, а ти ще ги търкаш, докато ги извадиш…

— Джейс! — прекъсна го Клеъри насред думата. — Млъкни. Стига.

— Исках да кажа, че е лесно да надхитриш върколак или вампир — рече Джейс. — Те не са по-хитри, от който и да е друг. Ала феите живеят от стотици години й са коварни като змии. Не могат да лъжат, но умеят да изкопчат от теб истината. Те ще разберат какво най-силно желаеш на този свят и ще ти го предложат… набодено на отровното жило на опашката им и ти ще съжаляваш, че изобщо някога си го искал. — Той въздъхна. — Те не са създадени, за да помагат на хората. По-скоро вредят, като се правят, че помагат.

— И ти мислиш, че сме толкова малоумни, за да не схванем разликата? — попита Саймън.

— Мисля, че си достатъчно малоумен, за да се превърнеш в плъх.

Саймън го погледна унищожително.

— Пък и не виждам защо трябва да имаш мнение по въпроса какво да правим — каза той. — Така или иначе, не можеш да дойдеш с нас. Не можеш да отидеш никъде.

Джейс се изправи, като ритна гневно стола.

— Няма да вземеш Клеъри в двореца на феите без мен, нека ти е ясно!

Клеъри зяпна срещу него. Той се бе зачервил от яд, зъбите му скърцаха, а вените по шията му се бяха издули. На всичкото отгоре избягваше да я гледа.

— Аз мога да се погрижа за Клеъри — каза Алек и в гласа му се долавяше твърдост, дали защото се боеше, че Джейс се съмнява във възможностите му, или поради друга причина, Клеъри не можеше да определи.

— Алек — каза Джейс, погледът му се кръстоса с този на приятеля му. — Не. Не можеш да се грижиш за нея.

Алек преглътна.

— Все пак ще отидем — каза той. Думите му прозвучаха като извинение. — Джейс, това е покана от двореца на феите, ще бъде глупаво да я отхвърлим. Пък и сигурно Изабел вече им е казала, че ще отидем.

— Няма да го допусна в никакъв случай, Алек — каза свирепо Джейс. — Ако трябва, ще те вържа, но няма да те пусна.

— Колкото и изкушаващо да звучи — каза Магнус, като навиваше дългите си копринени ръкави, — но има и друг начин.

— Какъв начин? Това е заповед на Клейва. Не мога да не я спазя.

— Аз пък мога. — Магнус се ухили. — Никога не се съмнявай в способността ми да заобикалям заповедите, ловецо на сенки, в това отношение съм ненадминат. Така например омагьосах договора с инквизиторката и сега, ако поискам, според него мога да те пусна за малко, за времето, в което друг нефилим е склонен да остане тук вместо теб.

— Къде ще намерим друг… О! — рече покорно Алек. — Имаш предвид мен.

Джейс вдигна вежди.

— О, значи сега изведнъж вече не искаш да дойдеш в двореца на феите?

Алек се изчерви.

— Мисля, че е по-важно да отидеш ти, отколкото аз. Ти си син на Валънтайн и съм убеден, че кралицата желае да види именно теб. Освен това имаш чар.

Джейс го погледна унищожително.

— Може би не в този момент — поправи се Алек. — Но по принцип си симпатяга. А феите се впечатляват от чаровници.

— Пък и ако останеш тук, ще ти пусна целия първи сезон на „Остров Гилигън“ на DVD — рече Магнус.

— Кой не би се изкушил — каза Джейс. Той продължаваше да не поглежда към Клеъри.

— Изабел ще те чака в парка край Езерото на костенурките — каза Алек. — Тя знае тайния вход за двореца на феите.

— И още нещо — каза Магнус, като насочи украсения си с пръстен пръст към Джейс. — Опитай се да не се самоубиваш в двореца. Ако умреш, ще трябва да давам много обяснения.

При тези му думи Джейс се усмихна. Това беше по-скоро гримаса, без капка веселост, с блясъка на извадена от ножницата кама.

— Знаеш ли — каза той, — имам чувството, че това ще ти се наложи, независимо дали ще позволя да ме убият или не.

Гъсти ластари от мъх и растителност обточваха като зелена дантела Езерото на костенурките. Повърхността на водата беше спокойна, раздвижвана тук-там от плаващи патици или накъдряна от сребристото трепване на рибешка опашка.

Над водата се издигаше малка дървена беседка. В нея седеше Изабел и гледаше втренчено над езерото. Приличаше на принцеса от вълшебна приказка, която очаква от върха на кулата някой да дойде на кон и да я спаси.

Е, Изабел не беше принцеса в класическия смисъл на думата. Със своя камшик, ботуши и с ножовете си, тя би нарязала на парчета всеки, който се опита да я затвори в кула, би направила мост от трупа му и би излязла безстрашно на свобода, развяла буйните си коси. Именно това беше трън в очите на Клеъри, колкото и да се опитваше да харесва Изабел.

— Изи — каза Джейс, когато приближиха езерото и тя подскочи и се завъртя. Усмивката й беше ослепителна.

— Джейс! — Тя полетя към него и силно го прегърна. Сигурно така правят сестрите, помисли си Клеъри. Не сковано и нескопосано, а весело и любящо. Докато гледаше как Джейс прегръща Изабел, тя се опита да придаде на лицето си щастливо и любящо изражение.

— Добре ли си? — попита Саймън с известно безпокойство. — Гледаш някак странно.

— Добре съм — каза съкрушено Клеъри.

— Сигурна ли си? Изглеждаш някак… измъчена.

— Сигурно съм яла нещо лошо.

Изабел хукна напред, а Джейс — по петите й. Тя бе облечена в дълга черна рокля, с ботуши и със сако, по-дълго и от фрак, от меко зелено кадифе, с цвят на мъх.

— Не мога да повярвам, че го направихте! — възкликна тя. — Как убедихте Магнус да пусне Джейс?

— Смениха се с Алек — рече Клеъри. Изабел леко се притесни.

— Не завинаги, нали?

— Не — каза Джейс. — Само за няколко часа. Ако се върна, разбира се — добави замислено той. — В противен случай Алек ще си остане при него. Представи си го като даден под наем с възможност за покупка.

Изабел погледна недоверчиво.

— Мама и татко ще се разсърдят, ако разберат.

— Какво, че си освободила потенциален престъпник, като в замяна си оставила собствения си брат при някакъв магьосник, който прилича на обратен Соник Таралежа и се облича като Чайлд Кетчър от Чити чити бенг бенг? — попита Саймън. — Не, не мисля.

Джейс го погледна замислено.

— Има ли някаква, дори незначителна причина ти да бъдеш тук? Не съм убеден, че ще можем да те вземем в двореца на феите. Те мразят мунданите.

Саймън завъртя очи.

— Не започвай с това отново.

— С кое да не започва? — рече Клеъри.

— Всеки път, когато не му изнася нещо, се скрива в дървената си къщичка, с надпис на входа „Забранено за мундани“. — Саймън посочи към Джейс. — Нека ви припомня, че когато миналия път не искахте да ме вземете, спасих живота на всички ви.

— Е — каза Джейс. — Понякога…

— В двореца на феите наистина е опасно — намеси се Изабел. — Дори и уменията ти с лъка няма да ти помогнат. Опасността е съвсем различна.

— Мога да се грижа за себе си — каза Саймън. Изви се остър вятър. Той помете сухите листа по пясъка към краката им и накара Саймън да потрепери. Той пъхна ръце в топлите джобове на якето си.

— Не е нужно да идваш — каза Клеъри.

Той я погледна, твърдо и неотклонно. Тя си спомни момента, когато бяха у Люк, как я нарече гаджето ми без капка съмнение или колебание. Каквото и да говореха за Саймън, той бе човек, който знае какво иска.

— Напротив — каза той. — Нужно е.

Джейс си промърмори нещо под носа.

— Щом е така, да вървим — каза той. — Но не очаквай да се съобразяваме с теб, мунди.

— Погледни го от добрата му страна — рече Саймън. — Ако искат човешко жертвоприношение, винаги можеш да предложиш мен. Съмнявам се, че някой от вас би бил подходящ.

Джейс се оживи.

— Винаги е от полза да има доброволец, който пръв иска да бъде изправен до стената.

— Хайде — каза Изабел. — Вратата всеки миг ще се отвори.

Клеъри трескаво се огледа. Слънцето беше залязло и луната бе изгряла, рогът й отразяваше меката си белота в езерото. Тя не беше съвсем пълна, а засенчена в единия край и приличаше на примигнало око. Нощният вятър люлееше клоните на дърветата, като ги почукваше един в друг, при което се издаваше звук, подобен на кухи кости, удрящи се едни в други.

— Къде отиваме? — попита Клеъри. — Къде е вратата?

Изабел се усмихна загадъчно и прошепна:

— Последвайте ме.

Тя отиде до ръба на водата, ботушите й оставяха дълбоки следи в мократа кал. Клеъри тръгна след нея и се радваше, че носи джинси, а не пола като Изабел, която повдигаше сакото и роклята си високо над коленете и така разкриваше тънките си бели крака над ботушите. Кожата й беше покрита със знаци, подобни на езици черен огън.

Саймън, който вървеше след Клеъри, се подхлъзна в калта и изруга. Джейс машинално посегна да му помогне, ала той отблъсна ръката му.

— Не ми трябва помощта ти.

— Престанете. — Изабел потопи обутия си в ботуш крак в плитката вода по края на езерото. — И двамата. По-точно, и тримата. Ако не бъдем единни в двореца на феите, ще загинем.

— Но аз нищо… — започна Клеъри.

— Ти може и нищо да не правиш, но позволяваш на тези двамата да… — Изабел махна пренебрежително с ръка към момчетата.

— Не мога да им казвам какво да правят!

— Защо да не можеш? — възрази Изабел. — Слушай, Клеъри, ако не започнеш малко от малко да използваш присъщото на женската ти природа превъзходство, ще си имаш работа с мен. — Тя се обърна към езерото, а после отново се извърна. — И още нещо — добави строго — в името на ангела, да не сте посмели да ядете или пиете нещо, докато сме под земята. Отнася се за всички. Ясно ли е?

— Под земята ли? — попита тревожно Саймън. — Никой нищо не спомена за ходене под земята.

Изабел вдигна нагоре ръце и навлезе в езерото. Зеленото й кадифено сако се завъртя около нея като лист на огромна водна лилия.

— Хайде. Имаме време само докато луната се движи.

Докато луната се какво? Клеъри навлезе в езерото, като клатеше глава. Водата беше плитка и чиста. На ярката светлина на луната тя видя черните очертания на малка рибка, която се стрелна покрай глезените й. Ставаше студено.

Зад нея Джейс навлизаше във водата с елегантна походка, като леко размърдваше повърхността. Следваше го Саймън, който плискаше навсякъде и ругаеше. Изабел, достигнала средата на езерото, се спря, водата стигаше до ребрата й. Тя вдигна ръка към Клеъри.

— Спри.

Клеъри спря. Току пред нея луната отразяваше във водата блестящото си отражение, което приличаше на огромна сребърна чиния. Част от нея съзнаваше, че е свидетел на нещо необичайно. Луната би следвало да се движи към хоризонта, като все повече се смалява. Вместо това, тя стоеше точно над водата, сякаш закована на място.

— Джейс, ти върви пръв — каза Изабел, като му махна. — Хайде.

Той мина покрай Клеъри, миришеше на мокра кожа и обгоряло. Тя го видя как се обърна и се усмихна, а после пристъпи към отражението на луната… и изчезна.

— Хей — каза нещастно Саймън. — Това беше доста странно.

Клеъри хвърли поглед назад към него. Той се беше потопил само до бедрата, а вече трепереше и бе обгърнал тялото си с ръце. Тя му се усмихна и пристъпи колебливо, усещайки леден студ, когато навлезе в трепкащото сребърно отражение. За миг се олюля, сякаш загубила равновесие на най-високата стъпенка на висяща стълба… после падна по гръб и потъна в мрака, сякаш луната я беше погълнала.

Удари се в твърда земя, стъпи здраво на нея и усети, че някой услужливо хваща ръката й. Беше Джейс.

— Лесно беше, нали — каза той и я пусна.

Беше цялата мокра, по гърба й се стичаха струйки студена вода, косата лепнеше по лицето й. Прогизналите й дрехи тежаха сякаш цял тон.

Бяха се озовали в дълбок кален коридор, осветяван от фин, блестящ мъх. Плетеницата от висящи лиани образуваше завеса в края на коридора, а от тавана висяха дълги снопове ластари, приличащи на змии. Дървесни корени, сети се Клеъри. Те бяха под земята. А тук долу беше студено, достатъчно студено, та дъхът й да се превръща в ледена мъгла, когато издишваше.

— Студено ли ти е? — Джейс също беше прогизнал. Там, където светлата му коса падаше по бузите и на челото, беше почти безцветна. Водата се стичаше по мокрите му джинси и якето, а бялата риза, която носеше, беше станала прозрачна. Тя видя през нея на рамото му тънките линии на постоянните му знаци и фините белези.

Бързо извърна поглед. Капки вода се стичаха от миглите й и тя виждаше размазано като през сълзи.

— Добре съм.

— Не изглеждаш добре. — Той се приближи и Клеъри почувства как топлината му достига до ледената й кожа дори през дрехите им.

С ъгълчето на окото си тя видя как някаква тъмна фигура профуча покрай тях и с глух звук тупна на земята. Беше Саймън, също мокър до кости. Той се изправи на колене и панически се огледа наоколо.

— Очилата ми…

— У мен са. — Обикновено Клеъри съхраняваше очилата на Саймън, докато той играеше футбол. Все имаше чувството, че ще паднат в краката му и той ще ги стъпче. — Ето ти ги.

Той си ги сложи, като преди това избърса стъклата им.

— Благодаря.

Клеъри усети, че Джейс ги гледа, почувства погледа му като тежест върху раменете си. Запита се дали и Саймън го усещаше. Той се изправи намръщено, точно когато Изабел се приземяваше грациозно на краката си. По дългите й, разпилени коси се стичаше вода, от която натежаваше и кадифеното й сако, ала тя сякаш просто не забелязваше това.

— Оооо, беше страхотно.

— Не думай — каза Джейс. — За тази Коледа ще ти подаря речник.

— Защо? — попита Изабел.

— Ами за да провериш какво означава думата „страхотно“. Не съм сигурен, че знаеш значението й.

Изабел издърпа дългата си тежка коса отпред и я изстиска, сякаш беше мокро пране.

— Разваляш ми удоволствието.

— Ако не си забелязала, удоволствието ти е вир-вода — Джейс се огледа наоколо. — И сега какво? Накъде ще вървим?

— Никъде няма да вървим — каза Изабел. — Ще чакаме тук да дойдат да ни вземат.

Това предложение се стори несериозно на Клеъри.

— Те как ще разберат, че сме тук? Няма ли някакъв звънец или нещо такова?

— В двореца знаят какво се случва в земите им. Пристигането ни няма да остане незабелязано.

Саймън я погледна подозрително.

— Между другото, откъде знаеш толкова много за феите и порядките в царството им?

За всеобща изненада Изабел се изчерви. Миг по-късно завесата от ластари се разтвори и от нея се появи елф, който отметна назад дългата си коса. Клеъри бе виждала вече елфи на партито у Магнус и бе поразена от студената им красота, съчетана с известна дивост, която личеше у тях, дори когато танцуваха и пиеха. Този елф не беше по-различен: косата му падаше на синьо-черни кичури около изящното му, скулесто, красиво лице; очите му бяха зелени като лози или мъх, а на една от скулите му имаше отпечатък на листо, като рожден белег или татуировка. Бе облечен в сребристокафява броня, подобна на кората на дърветата през зимата, която при всяко движение проблясваше в многобройни цветове: черно като торф, зелено като мъх, сиво като пепел, синьо като небето.

Изабел нададе вик и се хвърли в обятията му.

— Мелиорн!

— Аха — рече Саймън, тихо и не без изумление, — ето откъде знаела.

Елфът — Мелиорн — сведе озадачено поглед към нея, след което леко я отстрани от себе си.

— Не е време за емоции — рече той. — Кралицата на феите е поканила на аудиенция тримата нефилими сред вас. Идвате ли?

Клеъри сложи покровителствено ръка на рамото на Саймън.

— Ами нашият приятел?

Мелиорн погледна невъзмутимо.

— Мундани не се допускат в двореца.

— Нямаше да е никак зле някой да ме беше предупредил — каза Саймън, без да се обръща конкретно към някого. — И сега какво, ще чакам тук отвън, докато пусна корени сред лозите?

Мелиорн се замисли.

— Това може да се окаже приятно занимание.

— Саймън не е обикновен мундан. Може да му се има доверие — каза Джейс, с което успя да смае всички и най-вече самия Саймън. Клеъри разбра, че Саймън е учуден, съдейки по втренчения му поглед към Джейс и това, че не направи някоя хаплива забележка.

— Той е участвал в много битки наравно с нас.

— С което искаш да кажеш една битка — промърмори Саймън. — Или две, ако включваш в сметката и онази от времето, когато бях плъх.

— Така или иначе, без Саймън няма да влезем в двореца на феите — каза Клеъри, като не сваляше ръка от рамото на Саймън. — Вашата кралица желае аудиенция с нас, нали? Идеята да дойдем тук не е наша.

В зелените очи на Мелиорн проблесна жестоко злорадство.

— Както искате — каза той. — Да не вземете после да кажете, че в двореца на феите не се зачитат желанията на гостите.

Завъртя се на изящните си токове и ги поведе надолу по коридора, без да се спира и да поглежда дали го следват. Изабел побърза да се изравни с него, като остави Джейс, Клеъри и Саймън да вървят мълчаливо след тях.

— Имате ли разрешение да се срещате с феи и елфи — попита след известно време Клеъри. — Съгласни ли са вашите… съгласни ли са семейство Лайтууд, Изабел да се среща с онзи как-му-беше-името…

— Мелиорн — вметна се Саймън.

— Мелиорн?

— Не съм убеден, че те се срещат — рече Джейс, като вложи доста ирония в последните две думи. — Предполагам, че само си ходят на гости. Или в този случай, си слизат на гости.

— Звучиш така, сякаш не го одобряваш. — Саймън отмести някакъв изпречил му се корен. Те се бяха придвижили от коридора със стените от земна пръст към друг, който бе обточен с гладки камъни, между които тук-там се провираха корени. Подът беше постлан с камъни от същия вид, не мрамор, но пак прорязан от жилки, които му придаваха вид на шлифовано бижу.

— Не че не одобрявам — каза Джейс. — Феите и елфите са прочути със склонността си да се мотаят със случайни смъртни, а после да ги изоставят като непотребна вещ.

Думите му предизвикаха тръпки по гърба на Клеъри. В този момент Изабел се изсмя и Клеъри разбра защо Джейс бе снишил гласа си — каменните стени отразяваха гласа на Изабел многократно като ехо, така че нейният смях сякаш отскачаше от стените.

— Толкова си забавен! — засмя се тя и се препъна, когато токът на ботуша й се заклещи между два камъка, а Мелиорн я хвана и изправи, без да променя изражението си.

— Не разбирам как вие, хората, можете да ходите с такива високи обувки.

— За мен това е закон — каза Изабел със сияеща усмивка. — Минимум осемнайсет сантиметра.

Мелиорн я изгледа с каменно изражение.

— Говоря за токчетата си — каза тя. — Беше шега. Нали се сещаш? Получи се игра на…

— Хайде — прекъсна я елфът. — Кралицата не обича да чака. — Той тръгна надолу по коридора, без повече да удостои с поглед Изабел.

— Забравих — промърмори Изабел, когато другите я настигнаха. — Елфите и феите нямат никакво чувство за хумор.

— О, не бих казал това — рече Джейс. — В центъра има нощен клуб на феите, наречен Горещи криле. Не казвам, че съм ходил там — добави той.

Саймън погледна Джейс, отвори уста, сякаш за да попита нещо, но после, изглежда, размисли и се отказа. Шумно затвори устата си, точно когато коридорът се отвори към широко помещение с под от пръст, покрай стените, на което се издигаха високи каменни колони, а между тях се спускаха лози и пъстри цветя. Между колоните висяха тънки шалове, обагрени в меко синьо, почти като небето. В помещението имаше много светлина, макар че Клеъри не виждаше никъде факли, а и се създаваше илюзията, че това е летен павилион, огрян от дневна светлина, въпреки че беше под земята, и изграден от пръст и камък.

Първото впечатление на Клеъри беше, че излиза на открито; второто — че помещението е пълно с хора. Чуваше се странно приятна музика, пропита със сладко-кисели нотки, акустичен еквивалент на мед, смесен с лимонов сок, и на тази музика танцуваха в кръг феи, босите им крака едва докосваха пода. Косите им — сини, черни, кестеняви и алени, металически златисти и снежнобели, се стелеха като флагове.

Сега разбра защо се наричаха феи — защото наистина бяха прекрасни със своите прелестни лица, с крилете си в лилаво, златисто и синьо — как да повярва на Джейс, че те й мислят лошото? Музиката, която в началото дразнеше слуха й, сега звучеше съвсем приятно. Тя усети порив да развее собствените си коси и да затанцува. Музиката я приканваше и тя започна да се чувства толкова лека, че краката й едва докосваха земята. Пристъпи напред…

И някой я дръпна отзад за ръката. Джейс я гледаше гневно, златистите му очи блестяха като на котка.

— Ако отидеш да танцуваш с тях — рече той с нисък глас — ще танцуваш, докато умреш.

Клеъри запримига срещу него. Почувства се така, сякаш се събужда от сън, замаяна и полусънена.

Тя каза с неуверен глас:

— Каквооо?

Джейс изръмжа нетърпеливо. Държеше стилито в ръката си, тя не беше забелязала кога го е извадил. Хвана китката й и с бързо движение начерта болезнен знак върху кожата от вътрешната страна на ръката й.

— Погледни сега.

Тя погледна отново… и се вцепени. Лицата, които й се бяха сторили прелестни, все още бяха прелестни, само че зад тях се таеше нещо лукаво, почти свирепо. Момичето с розово-сините крила махна към тях и Клеъри видя, че пръстите й представляваха клонки с напъпили на тях листа, очите бяха съвършено черни, без ириси или пък зеници. Момчето, което танцуваше до нея, беше с отровно зелена кожа и извити рога, които излизаха от слепоочията му. Както си танцуваше, той се обърна, сакото му се разтвори и Клеъри видя, че под него имаше празен гръден кош. На ребрата му бяха завързани панделки, които се вееха и му придаваха празничен вид. Стомахът на Клеъри се преобърна.

— Хайде. — Джейс я побутна и тя се запрепъва напред. Когато възвърна самообладанието си, тя панически се огледа за Саймън. Той вървеше напред и тя видя как Изабел здраво се беше вкопчила в него. Този път не й стана неприятно. Съмняваше се, че Саймън би бил способен да прекоси помещението без чужда помощ.

Заобикаляйки дансинга, те се запромъкваха към другия край на помещението и минаха през една синя копринена завеса. Изпитаха облекчение, че са навън и вече в друг коридор, този път издълбан от лъскав кафяв материал, приличащ на повърхността на орехова черупка. Изабел пусна Саймън и той мигом спря да върви. Когато Клеъри се приближи до него, видя защо бе спрял — Изабел беше вързала шала си на очите му. Когато Клеъри отиде при него, той се мъчеше опипом да го развърже.

— Дай на мен — каза тя и той покорно се остави на чевръстите й пръсти, после подаде шала на Изабел и кимна в знак на благодарност.

Саймън отметна косата си назад, там, където шалът я бе притискал, беше мокра.

— Имаше някаква музика — отбеляза той. — Малко кънтри, малко рокендрол.

Мелиорн, който бе спрял, за да ги изчака, се намръщи.

— Как ви се стори?

— Е, на мен ми дойде малко в повече — каза Клеъри. — Това какво беше, някакъв тест ли? Или пък шега?

Той сви рамене.

— Обикновено смъртните лесно попадат под влиянието на нашия вълшебен прах, но не и нефилимите. Мислех, че имаш защита.

— Тя има — каза Джейс, като кръстоса погледа си с уморените зелени очи на Мелиорн.

Мелиорн само сви рамене и продължи да върви. Известно време Саймън крачеше мълчаливо до Клеъри, после попита:

— Всъщност какво пропуснах? Танц на голи жени?

Клеъри си спомни за момчето, чиито ребра бе видяла, и потръпна.

— Нищо съществено.

— Има начини хората да се присъединят към празненствата на феите — намеси се Изабел, която бе дочула разговора им. — Ако ти дадат знак, примерно листо или цвете, и ти го задържиш през цялата нощ, на сутринта ще си добре. Или ако придружиш фея… — Тя хвърли поглед към Мелиорн, ала той бе стигнал до един заслон от листа в стената и бе спрял пред него.

— Това са покоите на кралицата — каза. — Тя пристигна от двореца си на север, за да види каква е тази работа с убитото дете и ако евентуално се стигне до война, то именно тя да я обяви.

Отблизо Клеъри видя, че заслонът бе направен от тънки лози, посипани с кехлибарени точици. Елфът разтвори листната завеса и ги въведе в помещението отвъд. Джейс първи се промъкна, последван от Клеъри, която се изправи и се огледа с любопитство.

Самата стая беше скромна, по стените от пръст висяха бледи пердета, а в стъклени буркани проблясваха блуждаещи огънчета. Една красива жена се беше излегнала на нисък диван, заобиколена от нещо като придворни — феи, облечени в най-разнообразни дрехи, от миниатюрни елфи до красиви момичета с дълги коси, приличащи на хора… ако не се брояха черните им, без зеници, очи.

— Кралице моя — каза Мелиорн, като ниско се поклони, — доведох ви нефилимите.

Кралицата се надигна до седнало положение. Имаше дълга алена коса, която леко се увиваше около нея, подобно на есенни листа. Очите й бяха ясносини като стъкло, а погледът й режеше като бръснач.

— Трима от тях са нефилими — рече феята. — А другият е мундан.

Мелиорн сякаш се притесни, но кралицата дори не го удостои с поглед. Очите й бяха приковани в ловците на сенки. Клеъри усети тежестта на този поглед, сякаш той физически я докосваше. Независимо че бе красива, у кралицата нямаше никакво изящество. Красотата й беше ярка и студена като сияйна звезда.

— Приемете нашите извинения, милейди. — Джейс пристъпи напред и застана между кралицата и своите другари. Гласът му беше някак променен, имаше нещо в начина му на говорене, някаква предпазливост. — Мунданът е тук на наша отговорност. Задължени сме му. Затова го взехме с нас.

Кралицата наклони любопитно главата си встрани. Цялото й внимание бе съсредоточено върху Джейс.

— Задължени? — промърмори тя. — На мундан?

— Той спаси живота ми — рече Джейс. Клеъри усети как до нея Саймън се вцепени от изненада, но се надяваше да не го е показал. Феите не могат да лъжат, беше казал Джейс, и Джейс също не лъжеше — Саймън беше спасил живота му. Само че не затова го бяха взели със себе си. Клеъри започна да разбира какво целеше Джейс, извъртайки истината. — Моля ви, милейди. Надявахме се да разберете. Бяхме чули, че сте толкова добра, колкото и красива, и си рекохме… е — каза Джейс, — че вашата доброта няма равна на себе си.

Кралицата се усмихна самодоволно и пристъпи напред, а блестящата коса хвърляше сянка на лицето й.

— Ти си очарователен като баща си, Джонатан Моргенстърн — каза тя и посочи към възглавниците, нахвърляни по пода. — Ела, седни до мен. Нещо за хапване? За пийване? Отпусни се. По-добре се говори с влажни устни.

За миг Джейс се стъписа. Изглеждаше разколебан. Мелиорн пристъпи към него и тихо му заговори.

— Не е разумно да отказваш покана от кралицата на феите.

Очите на Изабел го стрелнаха предупредително. После тя сви рамене.

— Ами, какво толкова, няма да ни навреди да поседнем.

Мелиорн ги поведе към купчина копринени възглавници близо до дивана на кралицата. Клеъри седна предпазливо, като очакваше едва ли не да се наниже на някакъв голям остър корен, който само чака да й се забоде отзад. Това може би щеше да развесели кралицата. Ала нищо такова не се случи. Възглавниците бяха много удобни, тя се облегна назад, заобиколена от останалите.

Една фея със синкаво лице се приближи към тях, като носеше поднос с четири сребърни чаши. Всички си взеха по една чаша, пълна с някаква златиста течност. На повърхността плуваха розови листенца. Саймън остави чашата до себе си.

— Не си ли жаден? — попита феята.

— Когато последния път пих от вълшебна напитка, нещо не ми понесе — промърмори той.

Клеъри едва го чу. Напитката ухаеше опияняващо, имаше наситен аромат, по-прекрасен и от този на розите. Извади листото от течността и го завъртя между палеца и показалеца си, при което още по-силно усети аромата му.

Джейс я побутна за ръката.

— Недей да пиеш нищо — каза той под носа си.

— Ама…

— Просто недей.

Тогава и тя като Саймън остави чашата си на земята. Пръстите й се бяха боядисали в розово.

— Е — каза кралицата. — Мелиорн ми каза, че сте знаели кой е убил нашето дете в парка миналата нощ. Макар че, честно казано, това и за мен не е тайна. Дете-фея с източена кръв? Да не би да сте дошли да ми кажете името на конкретния вампир? Добре е да знаете, че за нас всички вампири, нарушители на закона, са виновни и ще бъдат наказани по съответния начин. Независимо как изглеждаме, ние не сме придирчив народ.

— Но моля ви — каза Изабел. — Не са били вампири.

Джейс я стрелна с поглед.

— Изабел иска да каже, че ние сме почти сигурни, че убиецът е някой друг. На мнение сме, че той се е опитал да хвърли подозрението върху вампирите, за да прикрие себе си.

— Можеш ли да го докажеш?

Джейс говореше спокойно, но раменете му, които се опираха до тези на Клеъри, бяха стегнати от напрежение.

— Миналата нощ мълчаливите братя също бяха изклани, но на никого от тях не беше източена кръвта.

— И това какво общо има с нашето дете? Убийството на нефилим може и да е трагедия за един нефилим, но за мен не означава нищо.

Клеъри усети остро парване по лявата си ръка. Когато сведе поглед, видя дребната фигура на една фея, която сновеше между възглавниците. На пръста й се появи червена капчица кръв. Тя трепна и пъхна пръста в устата си. Капчицата беше сладка, но с леко кисел вкус.

— Откраднат е и Мечът — каза Джейс. — Нали сте чували за Мелартак?

— Мечът, който кара ловците на сенки да говорят истината — каза кралицата с мрачна веселост. — Феите не се нуждаят от такъв предмет.

— Беше взет от Валънтайн Моргенстърн — каза Джейс. — Той уби мълчаливите братя, за да го открадне, и ние предполагаме, че е убил и детето-фея. Трябвала му е кръвта на дете-фея за Ритуала на дяволското преобразяване. За да стане той използваем за неговите цели.

— И той няма да спре дотук — каза Изабел. — Трябва му още кръв.

Извитите вежди на кралицата се вдигнаха още по-високо.

— Още кръв от нашия народ?

— Не — каза Джейс, като стрелна с поглед Изабел, който Клеъри някак си не можа да изтълкува. — Още кръв от долноземци. Трябва му кръв от върколак и вампир…

Очите на кралицата грейнаха от облекчение.

— Не мисля, че това ни интересува.

— Той уби един от вашите — каза Изабел. — Не искате ли да си отмъстите?

Погледът на кралицата я перна като крило на нощна пеперуда.

— Не веднага — каза тя. — Ние сме търпелив народ, имаме цялото време на света. Валънтайн Моргенстърн е отколешен наш враг… но си имаме и по-стари врагове от него. Засега само ще изчакваме и ще следим.

— Той събира около себе си демони — каза Джейс. — Създава армия…

— Демони — рече небрежно кралицата, а придворните зад нея се разхихикаха. — Демоните са ваша грижа, нали ловецо на сенки? Нали затова се подчиняваме на законите на Клейва? Защото вие сте тези, които убивате демони?

— Не съм тук от името на Клейва. Дойдохме тук по ваша молба, защото си помислихме, че ако знаете истината, ще ни помогнете.

— Това ли си мислехте? — Кралицата се наведе на стола си, дългата й коса се диплеше като жива. — Виж какво, ловецо на сенки, сред нас има такива, които не одобряват управлението на Клейва. Вече ни е писнало да бъдем въвличани във войни, водени между вас.

— Но тази война не е само наша — каза Джейс. — Валънтайн мрази долноземците повече и от демоните. Ако той ни надвие, вие ще сте следващият му прицел.

Очите на кралицата го пронизаха.

— И когато това се случи — рече Джейс, — тогава ще си спомните, че именно ловец на сенки се е опитал да ви предупреди какво ще стане.

Настъпи тишина. Дори придворните мълчаха и гледаха господарката си. Най-накрая кралицата се отпусна на възглавниците и отпи от сребърната си чаша.

— Предупреждаваш ме, че ме застрашава собственият ти родител — каза тя. — Мислех, че вие, смъртните, все пак изпитвате някакви синовни чувства, а на теб сякаш ти липсва лоялност към Валънтайн, твоя баща.

Джейс нищо не каза. Изглежда, като никога не можеше да намери думи.

Кралицата продължи:

— Или може би тази твоя враждебност към него е чиста преструвка. Любовта прави хората от твоя вид лъжци.

— Но ние не обичаме баща си — каза Клеъри, докато Джейс продължаваше да мълчи. — Ние го мразим.

— Така ли? — Кралицата почти пронизваше с погледа си.

— Знаете какви са семейните връзки, милейди — каза Джейс, когато възвърна способността си да говори. — Те се увиват плътно като лиани. И понякога, също като лиани, могат така да те стиснат, че чак да те задушат.

Кралицата трепна с мигли.

— И ти ще предадеш собствения си баща заради Клейва?

— Да, милейди.

Тя се засмя, смехът и беше бистър и студен като ледена висулка.

— Кой да предположи — каза тя, — че малките експерименти на Валънтайн ще се обърнат срещу него?

Клеъри погледна Джейс, но по изражението на лицето му видя, че той няма и бегла представа какво иска да каже кралицата. Изабел се намеси:

— Експерименти?

Кралицата дори не я удостои с поглед. Светещите й сини очи бяха приковани в Джейс.

— Ние, в царството на феите, си имаме тайни — каза тя. — Свои и чужди. Когато се видиш отново с баща си, попитай го каква кръв тече във вените ти, Джонатан.

— Нямам намерение да го питам каквото и да е, когато пак се видим — каза Джейс. — Но ако вие желаете, милейди, ще го направя.

Устните на кралицата се изкривиха в усмивка.

— Смятам, че си лъжец. Но какъв очарователен лъжец. Толкова очарователен, че ти обещавам: ако зададеш на баща си този въпрос, ще ти помогна с каквото е по силите ми срещу Валънтайн.

Джейс се усмихна.

— Вашето великодушие е забележително също като красотата ви, милейди. — Клеъри глухо изръмжа, но на кралицата, изглежда, й стана приятно. — Мисля, че приключихме — добави Джейс, като се надигна от възглавниците. Той бе оставил недокоснатото си питие до това на Изабел. След него се надигнаха и останалите. Изабел вече говореше с Мелиорн в ъгъла, до портата от лози. Елфът изглеждаше леко притеснен.

— Един момент. — Кралицата се изправи. — Един от вас трябва да остане.

Джейс, както бе тръгнал към вратата, се закова на място, после обърна лице към нея.

— Какво искате да кажете?

Тя простря ръка напред и посочи Клеъри.

— Когато някой смъртен докосне с устни наша храна или напитка, остава при нас. Наясно си с това, ловецо на сенки.

Клеъри бе смаяна.

— Но аз нищо не съм пила! — Тя се обърна към Джейс. — Тя лъже.

— Феите не лъжат — каза той, по лицето му се изписаха объркване и тревога. Обърна се назад към кралицата. — Боя се, че сте се объркали, милейди.

— Погледни й пръстите и ми кажи, че не ги е облизала.

На свой ред Саймън и Изабел се втренчиха в Клеъри, която сведе поглед към ръката си.

— Това е кръв — каза тя. — Една фея боцна пръста ми… започна да кърви… — Клеъри си спомни сладникавия вкус на кръвта, смесена със сока на пръста й. И панически пристъпи към вратата от лози, но спря, сякаш усетила как невидими ръце я дърпат обратно в стаята. Обърна се посърнало към Джейс. — Вярно е.

Лицето на Джейс пламна от гняв.

— Трябваше да очаквам такъв номер — каза той на кралицата, вече без помен от досегашното угодничене. — Защо правите това? Какво искате от нас?

Гласът на кралицата беше нежен като паяжина.

— Обикновено любопитство — каза тя. — Не ми се случва много често да бъда така близо до млад ловец на сенки. И вие като нас водите началото си от рая; интересни сте ми.

— Но за разлика от вас — каза Джейс — у нас няма нищо свързано с ада.

— Вие сте смъртни, остарявате, умирате — каза презрително кралицата. — Това ако не е адът, то кажи ми кое е?

— Ако само искате да изучите ловците на сенки, то аз няма да ви свърша много работа — намеси се Клеъри. Там, където феята я беше пробола, ръката я болеше и тя се мъчеше да сподави охкането си и да не се разплаче. — Аз не знам нищо за ловенето на демони. Изобщо не съм обучена. Аз не съм подходяща. — Да ме тормозите, добави тя наум.

За първи път кралицата я погледна директно. Клеъри понечи да се отдръпне.

— Всъщност, Клариса Моргенстърн, ти си съвсем подходяща. — Очите й блеснаха, когато усети смущението на Клеъри. — Благодарение на промените, които направи баща ти в теб, ти не си като другите ловци на сенки. Твоята дарба е различна.

— Моята дарба ли? — Клеъри беше изумена.

— Твоята дарба са думите, които не могат да бъдат изречени — каза й кралицата, — а брат ти има дарбата на самия ангел. Баща ти реши така, когато брат ти беше малък, а ти дори не беше родена.

— Баща ми никога нищо не ми е давал — каза Клеъри. — Той не ми е дал дори име.

Джейс изглеждаше толкова объркан, колкото и Клеъри се чувстваше.

— Това, че феите не могат да лъжат — каза той, — не означава, че не могат да бъдат излъгани. Мисля, че вие сте станали жертва на трик или шега, милейди. Ние със сестра ми не сме нищо специално.

— Колко лесно подценяваш чара си — каза кралицата през смях. — Все пак трябва да знаеш, че не си обикновено човешко момче, Джонатан… — Тя премести погледа си от Клеъри към Джейс, после към Изабел, която шумно затвори широко отворената си уста и отново се върна на Джейс. — Нима не знаеш? — промълви тя.

— Знам, че няма да оставя сестра си във вашия дворец — каза Джейс. — Пък и след като няма какво да научите нито от мен, нито от нея, може би ще склоните да я пуснете? Не се ли забавлявахте достатъчно?, казаха очите му, въпреки че гласът му беше учтив и студен като вода.

Кралицата се усмихна още по-широко и зловещо.

— Какво ще кажеш да я освободиш с целувка?

— Искате Джейс да ви целуне? — попита изумено Клеъри.

Кралицата избухна в смях и нейната веселост мигом бе поета от царедворците. Този смях беше някаква странна и нечовешка смесица от крещене, цвърчене и кудкудякане, подобна на писъка на животни, изпитващи болка.

— Независимо от чара му, тази целувка няма да освободи момичето — каза кралицата.

Четиримата се спогледаха смаяно.

— Аз мога да целуна Мелиорн — сви рамене Изабел.

— Няма да стане. Не може да бъде някой от двореца ми.

Мелиорн се дръпна от Изабел, която след като хвърли поглед към приятелите си, вдигна отбранително ръце.

— Няма да целуна никого от вас — каза категорично тя. — Нека да сме наясно.

— Това едва ли е необходимо — каза Саймън. — Ако въпросът е в целувката…

Той пристъпи към Клеъри, която се вцепени от изненада. А когато хвана лактите й, тя с мъка потисна желанието си да го отблъсне. Не че Саймън не я беше целувал и преди, но в случая ситуацията беше такава, че изключваше удобството, на което тя беше свикнала, когато се целуваше с него. От друга страна, това беше логичното решение, нали? Тя хвърли бърз поглед през рамо към Джейс и видя мрачната му физиономия.

— Не — каза кралицата, а гласът й прозвъня като кристал. — И това не е целувката, която искам.

Изабел завъртя очи.

— О, в името на ангела. Вижте, ако няма друг начин да се измъкнем, добре, аз ще целуна Саймън. И преди съм го правила, не беше чак толкова зле.

— Благодаря — рече Саймън. — Поласкан съм.

— Уви — каза кралицата на феите. Изражението й беше ехидно, с примес на жестока наслада, а Клеъри се запита, след като това не е целувката, която искаше, то коя ли друга би предизвикала по-голям дискомфорт. — Боя се, че и тази няма да е достатъчна.

— Вижте, няма да целуна този мундан — каза Джейс. — Предпочитам да остана тук завинаги и да изгния.

— Завинаги? — каза Саймън. — Завинаги е страшно много време.

Джейс повдигна вежди.

— Знаех си — каза той. — Ти искаш да ме целунеш, нали?

Саймън размаха възмутено ръце.

— Естествено, че не. Но ако…

— Май е вярно онова, което се казва — отбеляза Джейс, — че в окопите няма истински мъже.

— Атеисти бе, глупак — каза ядосано Саймън. — В окопите няма атеисти.

— Колкото и забавни да сте — каза студено кралицата, като се наведе напред, — целувката, която ще освободи момичето е тази, за която то мечтае с цялото си сърце. — Жестоката наслада, изписана на лицето й и проникнала в гласа й, бодеше Клеъри като игли. — Само това и нищо друго.

Саймън изглеждаше така, сякаш го беше ударила. Клеъри понечи да отиде до него, но замръзна на мястото си, прекалено объркана, за да може да се движи.

— Защо правите това? — попита още веднъж Джейс.

— Аз пък си мислех, че ти правя услуга.

Джейс се изчерви, но нищо не каза. Не посмя да погледне Клеъри.

Саймън рече:

— Това е нелепо. Та те са брат и сестра.

Кралицата сви рамене и леко потрепери.

— Невинаги желанието може да бъде потиснато от отвращението. Нито може да се даде като награда на този, който най-много го заслужава. Магията ще покаже дали думите ми са верни. Ако тя не копнее за неговата целувка, няма да бъде свободна.

Саймън каза нещо сърдито, но Клеъри не го чу. Ушите й бучаха така, сякаш рояк раздразнени пчели се бяха сврели в главата й. Саймън яростно се завъртя и каза:

— Не бива да го правиш, Клеъри, това е номер…

— Не е номер — каза Джейс. — Изпитание е.

— Виж, не знам за теб, Саймън — каза Изабел с режещ глас. — Но аз бих искала да изведа Клеъри оттук.

— А би ли целунала Алек само защото така иска кралицата на феите? — рече Саймън.

— Разбира се, че бих — каза с досада Изабел. — Ако алтернативата е да останеш завинаги в двореца на феите? Пък и какво толкова? Това е само една целувка.

— Така е. — Беше Джейс. Клеъри видя с периферното си зрение как той се приближава към нея и слага ръка на рамото й, като обръща лицето й към себе си. — Това е само една целувка — рече той и макар гласът му да беше груб, ръцете му бяха невероятно нежни. Тя не се възпротиви и вдигна поглед към него. Очите му бяха много тъмни, може би защото тук долу, в двореца, беше сумрачно, а може би и по друга причина. Тя виждаше отражението си във всяка от разширените му зеници, своето малко изображение в неговите очи. Той каза:

— Ако искаш, затвори очи и си мисли за Англия.

— Никога не съм била в Англия — каза Клеъри, ала затвори клепачи. Усети влажната тежест на дрехите си, хладни и бодливи на допир, свежия сладникав въздух на пещерата, който беше още по-студен, и тежестта на ръцете на Джейс върху раменете си — единственото топло нещо тук. И той я целуна.

Клеъри усети докосването на устните му, съвсем леко в началото, и автоматичното отваряне на своите под натиска на неговите. Почти против волята си тя се плъзна гъвкаво към него, простря ръце и ги уви около шията му, подобно на слънчоглед, извиващ се към слънцето. Той я привлече към себе си, зарови ръце в косата й и целувката му вече не беше нежна, а ставаше все по-страстна, за миг сякаш се възпламени барут. Клеъри чу нещо като стенание да преминава през двореца и да ги обгръща, някакъв шеметен звук, но не му обърна внимание, бе заглушена от шума на собствената си кръв, кипяща във вените й, имаше странното усещане за безтегловност.

Ръцете на Джейс се плъзнаха от косата към гърба й. Усети силното притискане на дланите му върху плешките си — и после я отблъсна, като нежно се откопчваше от нея, отместваше ръцете й от врата си и отстъпваше назад. За миг Клеъри си помисли, че ще падне. Сякаш нещо жизненоважно се бе откъснало от нея, ръка или крак, и тя гледаше втренчено Джейс с нямо изумление — какво ли бе почувствал той, дали изобщо бе почувствал нещо? Нямаше да го понесе, ако той не бе изпитал нищо.

Джейс отново я погледна и когато тя улови погледа му върху лицето си, видя същите очи, познати й от Ренуик, загледани в портала, отделящ го от неговия дом и пръснат на хиляди безвъзвратно натрошени парчета. Няколко секунди той издържа погледа й, после погледна встрани, мускулите на шията му се стегнаха. Ръцете му бяха свити в юмруци и висяха от двете му страни.

— Сега доволна ли сте? — извика той, като обърна лице към кралицата и нейната свита отзад. — Забавлявахте ли се добре?

Кралицата бе сложила ръка на устата си, като едва сдържаше усмивката си.

— Определено се забавлявахме — каза тя. — Но в никакъв случай не колкото вас.

— Предполагам — каза Джейс, — че чувствата на смъртните така ви забавляват, защото вие самите не изпитвате такива.

При тези му думи усмивката изчезна от лицето й.

— Успокой се, Джейс — каза Изабел. Тя се обърна към Клеъри. — Сега ще те пуснат ли? Свободна ли си вече?

Клеъри отиде до вратата и никак не беше изненадана, че нямаше пречки на пътя си. Тя застана с ръка, заровена в лозите, и се обърна към Саймън. Той я гледаше така изумено, сякаш я виждаше за първи път.

— Да тръгваме — каза тя. — Преди да е станало късно.

— Вече е късно — рече той.

Мелиорн ги изведе от двореца на феите и отново ги върна в парка, като през цялото време не отрони нито звук. Скованият му гръб издаваше неговото неодобрение. След като ги остави вън от езерото, той се обърна и без дори да си вземе довиждане с Изабел, изчезна във вълнистото отражение на луната.

Изабел гледаше намръщено отдалечаването му.

— Направо е съсипан от случилото се.

Джейс издаде звук, подобен на сподавен смях и вдигна яката на мокрото си яке. Всички трепереха. Студената нощ миришеше на земя, растения и на характерната за големия град миризма. На Клеъри й се стори, че усеща мириса на метал във въздуха. Градът, опасвайки парка, блестеше с огнени светлини: ледено синьо, хладно зелено, горещо червено, а езерото спокойно заливаше своите кални брегове. Отражението на луната се беше преместило в другия му край и трептеше така, сякаш се страхуваше от тях.

— Най-добре да се прибираме. — Изабел се загърна по-плътно с все още мокрото си сако. — Преди да сме умрели от студ.

— Връщането в Бруклин ще ни отнеме цяла вечност — каза Клеъри. — Май ще трябва да вземем такси.

— Или просто да отидем до Института — сви рамене Изабел. А на погледа на Джейс побърза да отговори: — Там няма никого… всички са в Града от кости да провеждат разследване. Само ще се отбием да си вземеш дрехи и да се подсушим. Освен това Институтът все още е твоят дом, Джейс.

— Добре — каза Джейс за най-голяма изненада на Изабел. — Има нещо, което трябва да взема от стаята си.

Клеъри се поколеба.

— Не знам. Мисля, че ще е най-добре ние със Саймън да си вземем такси. — Може би ако останеха за малко сами, щеше да му обясни какво се беше случило долу, в двореца на феите, и че не е това, което си мисли.

Джейс разглеждаше часовника си, за да види дали не се бе повредил от водата. Без да я поглежда, той повдигна вежди.

— Това може да се окаже проблем — рече той, — предвид факта, че Саймън си тръгна.

— Той какво? — Клеъри се завъртя и се втренчи. Саймън си беше отишъл, край езерото бяха останали само тримата. Клеъри хукна нагоре по хълма, като викаше името му. Мерна го в далечината как решително крачи по бетонираната пътека, която извеждаше от парка и водеше към булеварда. Тя извика още веднъж, ала той не се обърна.

9 И смъртта е безсилна

Изабел беше казала истината. Институтът бе напълно безлюден. Е, почти напълно. Когато влязоха, Макс спеше на червения диван във фоайето. Очилата му бяха леко килнати и беше очевидно, че не бе имал намерение да заспива. На пода имаше отворена книга, която явно беше изпуснал, а обутите му в гуменки крака висяха от дивана по такъв начин, че никак не изглеждаше да му е удобно.

Сърцето на Клеъри мигом се изпълни с умиление към него. Той й напомняше за Саймън, когато беше на девет или десет години, с тези очила, неловкото мигане и ушите.

— Макс е като котка. Може да заспи, където свари. — Джейс се наведе и свали очилата от лицето на Макс, като ги постави на ниската инкрустирана масичка отстрани. Клеъри никога не беше виждала лицето му такова — тази покровителствена нежност я озадачаваше.

— О, не му пипай нещата… ще ги изцапаш — каза сърдито Изабел, като откопчаваше мокрото си още сако. Роклята прилепваше към дългото й тяло, а водата потъмняваше дебелата кожа на колана около кръста й. Виждаше се само дръжката на навития й камшик, която проблясваше на колана й. Тя се намръщи. — Мисля, че се разболявам. Ще си взема горещ душ.

Джейс я гледаше как се отдалечава надолу по коридора с нещо като неволно възхищение.

— Понякога тя ми напомня за едно стихотворение.

— Някога идвало ли ти е да крещиш? — попита го Клеъри.

— Случвало се е. — Джейс свали от раменете си мокрото яке и го закачи на гвоздея до това на Изабел. — Все пак тя е права за горещия душ. Май и аз ще си взема един.

— Аз нямам с какво да се преоблека — каза Клеъри, на която внезапно й се прииска да остане сама. Пръстите я засърбяха да набере Саймън на мобилния, за да се увери, че е добре. — Ще ви изчакам тук.

— Не ставай глупава. Ще ти дам една моя тениска. — Джинсите му бяха прогизнали и се бяха свлекли на бедрата, като разкриваха ивица бледа, татуирана кожа между колана и тениската.

Клеъри извърна поглед.

— Не мисля, че…

— Хайде. — Гласът му беше уверен. — Пък и има нещо, което искам да ти покажа.

Когато тръгна след Джейс надолу по коридора към стаята му, Клеъри скришом погледна екрана на телефона си. Нямаше пропуснати повиквания от Саймън. В гърдите й сякаш всичко се вледени. Допреди две седмици те двамата рядко се караха, а сега сякаш той непрекъснато й беше сърдит.

Стаята на Джейс беше същата, каквато си я спомняше: светеща от чистота и гола като монашеска килия. В стаята нямаше нищо, което да говори за Джейс: никакви плакати по стените, никакви книги, поставени на нощната масичка. Дори покривката на леглото беше чисто бяла.

Той отиде до дрешника и извади от едно чекмедже сгъната тениска с дълги ръкави. Подхвърли я към Клеъри.

— Тази се посви от прането. Е, може би пак ще ти е голяма, но… — Той сви рамене. — Отивам да си взема душ. Ако има нещо, викай.

Клеъри кимна и сложи тениската пред гърдите си, сякаш за да се прикрие с нея. Той се канеше да каже още нещо, но очевидно размисли, направи още една крачка и се скри в банята, като затвори рязко вратата след себе си.

Клеъри седна на леглото, сложи тениската на скута си и извади телефона от джоба си. Набра номера на Саймън. След четвъртото позвъняване се включи гласова поща. „Здравей свърза се със Саймън. В момента не мога да говоря или те избягвам умишлено. Остави съобщение и…“

— Какво правиш?

Джейс стоеше на отворената врата на банята. Зад него се чуваше силната струя на душа, а банята беше пълна с пара. Беше гол до кръста и бос, мокрите му джинси се бяха свлекли ниско на бедрата, като разкриваха дълбоките вдлъбнатини над тях, сякаш там някой бе притиснал пръсти по кожата. Клеъри затвори телефона си и го метна на леглото.

— Нищо. Гледам колко е часът.

— До леглото има будилник — посочи Джейс. — Обаждаш се на мундито, нали?

— Името му е Саймън. — Клеъри мачкаше на топка тениската на Джейс между дланите си. — И не е нужно непрекъснато да се заяждаш с него. Той ти е помагал неведнъж. — Джейс присви замислено очи. Стаята бързо се изпълни с пара, която все повече накъдряше косата му.

— И сега се чувстваш виновна за това, че той избяга. Аз дори не бих му се обаждал. Сигурен съм, че нарочно не ти вдига.

Клеъри дори не се постара да прикрие раздразнението в гласа си.

— Сигурен си, защото и ти си като него, нали?

— Сигурен съм, защото видях лицето му, преди да си тръгне — каза Джейс. — Ти не го видя. Ти изобщо не го гледаше. Но аз го гледах.

Клеъри отмести все още мократа си коса от очите. Дрехите й предизвикваха сърбежи по кожата там, където я докосваха, и имаше чувството, че мирише на блато. Не можеше да прогони образа на Саймън от съзнанието си, начина, по който я гледаше в двореца на феите — сякаш я мразеше.

— Ти си виновен — каза внезапно тя, задушавана от ярост. — Не трябваше да ме целуваш по този начин.

Той се бе облегнал на рамката на вратата, но сега се изправи.

— А как трябваше да те целуна? Хрумва ли ти някакъв друг начин?

— Не. — Ръцете затрепериха в скута й. Те бяха студени, бели, сбръчкани от водата. Тя притисна пръстите си един в друг, за да спре треперенето им. — Дори не исках да те целувам.

— Не мисля, че и двамата имахме някакъв избор.

— Ето това не го разбирам! — избухна Клеъри. — Защо тя те накара да ме целунеш? Кралицата имам предвид. Защо ни принуди да направим… това? Що за удоволствие би могла да изпитва от такова нещо?

— Нали чу какво каза кралицата. Мисли си, че ми е направила услуга.

— Това не е вярно.

— Вярно е. Колко пъти да ти казвам? Феите не лъжат.

Клеъри се замисли върху това, което Джейс беше казал, когато бяха у Магнус. Те разбират какво искаш най-много на този свят и ти го дават, поднасяйки ти го на върха на отровната си опашка, и те карат да съжаляваш, че изобщо някога си го поискал.

— Тогава се е объркала.

— Не се е объркала — каза горчиво Джейс. — Видяла е начина, по който те гледам, и този, по който ти ме гледаш, и как Саймън гледа теб, и си поигра с нас като с пионки.

— Не съм те гледала — прошепна тя.

— Какво?

— Казах, че не съм те гледала. — Тя отпусна скованите си ръце в скута. Там, където пръстите се бяха притискали един в друг, имаше червени отпечатъци. — Дори не съм се и опитвала.

Очите му се присвиха, само златното проблясваше през миглите му и тя си спомни за първия път, когато го беше видяла и го бе оприличила на лъв, златен и свиреп.

— И защо?

— А ти как мислиш? — Тя каза това толкова тихо, почти като шепот.

— Тогава защо? — Гласът му трепна. — Защо е всичко това със Саймън, защо ме отблъскваш, защо не ме допускаш до себе си…

— Защото е невъзможно — каза тя, а думите й излязоха почти като стенание, макар че се опита да го овладее. — Знаеш това не по-зле от мен!

— Защото си ми сестра — каза Джейс.

Тя кимна безмълвно.

— Може би — каза Джейс. — И затова реши, че твоят стар приятел Саймън е удобно отвличане на внимание?

— Не е така — каза тя. — Аз обичам Саймън.

— Както обичаш Люк — каза Джейс. — Както обичаш и майка си.

— Не. — Гласът й беше студен и пронизваше като ледена висулка. — Недей да ми казваш какво изпитвам.

Едно мускулче подскочи в ъгълчето на устата му.

— Не ти вярвам.

Клеъри се изправи. Понеже не можеше да го гледа в очите, тя се втренчи в тънкия белег във формата на звезда на дясното му рамо, спомен от стара рана. Живот на белези и убийства, беше казал някога Ходж. Не бъди част от това.

— Джейс — рече тя. — Защо ми причиняваш това?

— Защото ме лъжеш. Лъжеш и себе си. — Очите на Джейс блестяха, а ръцете му, които беше пъхнал в джобовете си, бяха свити в юмруци.

Нещо се пречупи у Клеъри и думите й заваляха една през друга.

— Какво искаш да ти кажа? Истината? Истината е, че обичам Саймън, както би трябвало да обичам теб, и ми се искаше той да беше мой брат, а не ти. Но не мога да променя това, нито пък ти! Или може би имаш някаква идея, щом като си толкова умен?

Джейс си пое въздух и тя разбра, че той не бе очаквал да чуе от нея всичко, което току-що каза, дори след милиони години. Лицето му беше повече от красноречиво.

Тя се помъчи да си върне самообладанието.

— Джейс, съжалявам, не исках да кажа…

— Не. Не съжалявай. Недей да съжаляваш. — Той пристъпи към нея, като се препъваше. Джейс, който никога в нищо не се бе препъвал, никога не беше стъпвал накриво. Той вдигна ръце и улови лицето й, тя усети топлината на пръстите му, проникваща дълбоко в кожата й. Знаеше, че трябва да се отдръпне, но стоеше вкаменена и втренчена в него. — Ти не разбираш — каза той. Гласът му трепна. — Никога не съм изпитвал това към някой друг. Не мислех, че изобщо съм способен на такива чувства. Мислех… така бях възпитан… баща ми…

— Любовта унищожава — каза сковано тя. — Спомням си.

— Мислех, че част от сърцето ми е счупено — каза той и имаше вид на човек, който е изненадан от собствените си думи и най-вече от това, че произнася думата сърце. — Завинаги. Но ти…

— Джейс, недей. — Тя вдигна ръце и ги сложи върху неговите, където пръстите им се сплетоха. — Няма смисъл.

— Не е вярно. — В гласа му имаше отчаяние. — Ако и двамата изпитваме едно и също…

— Няма значение какво изпитваме. Нищо не можем да направим. — Тя чу собствения си глас като чужд: далечен, измъчен. — Къде бихме могли да сме заедно? Как ще живеем?

— Може да си остане наша тайна.

— Ще се разчуе. Пък и не искам да лъжа семейството си, а ти?

Той отвърна горчиво:

— Какво семейство? Лайтууд, така или иначе, ме мразят.

— Не, не те мразят. А аз никога не бих казала на Люк. Пък и майка ми, какво ще й кажем, когато се събуди? Това, което искаме, ще отврати всички, на които държим…

— Да ги отврати ли? — Той махна ръцете си от лицето й, сякаш го беше отблъснала. После каза глухо. — Това, което изпитваме… което аз изпитвам… отвращава ли те?

Тя си пое въздух, докато го гледаше в лицето.

— Може би — прошепна тя. — Не знам.

— Трябваше да започнеш с това.

— Джейс…

Но той се беше отдръпнал от нея, изразът на лицето му беше затворен и заключен като врата. Бе трудно да се повярва, че я бе гледал по друг начин преди това.

— Съжалявам, че изобщо заговорих за това. — Гласът му беше твърд, неприветлив. — Повече няма да те целувам. Можеш да разчиташ на това.

Сърцето на Клеъри тежко и безсилно се преобърна, докато гледаше как се отдалечава от нея, взима кърпа от дрешника и отново се отправя към банята.

— Но… Джейс, какво правиш?

— Довършвам си къпането. И ако ме забавиш още, така че да ми изтече всичката топла вода, наистина ще ме ядосаш. — Той влезе в банята и затвори вратата с ритник.

Клеъри се свлече на леглото и се втренчи в тавана. Той беше пуст като лицето на Джейс, преди да й обърне гръб. Тя се обърна на една страна и видя, че е легнала върху синята му тениска. Дори тя миришеше на него, на сапун, на дим и бакърена кръв. Гушна я, както някога в детските си години гушкаше любимото си одеялце и затвори очи.

Сънува, че гледа към проблясваща вода, която се стелеше под нея като безкрайно огледало, в което се отразяваше нощното небе. И също като огледало, водната повърхност беше здрава и твърда и тя можеше да ходи по нея. Тя вървеше, вдишваше мириса на нощния въздух и мокрите листа, мириса на града, който блестеше в далечината като приказен замък, потънал в светлина… и там, откъдето минаваше, оставаха пукнатини и сребристите парчета се пръскаха като вода.

Небето започна да блести. То се осветяваше от огнени точици, приличащи на запалени факли, които се сипеха от небето като дъжд от гореща жарава, а тя трепереше, вдигнала нагоре ръце. Една от светлинките падна точно пред нея, профучаваща огнена стрела, но когато тупна на земята, се превърна в момче. Беше Джейс, целият искрящ със своите златни очи и златна коса, от гърба му излизаха бяло-златни криле, огромни и с толкова много пера, колкото нямаше никоя птица.

Той се усмихваше като котка и сочеше зад нея. Клеъри се обърна и видя едно тъмнокосо момче — това Саймън ли беше? То седеше там и от неговия гръб също излизаха крила с черни като нощ пера и на върха на всяко перо имаше кръв.

Клеъри се събуди със стон, ръцете й бяха здраво вкопчени в тениската на Джейс. В стаята беше тъмно, единствената светлина беше тази, която идваше от тесния прозорец до леглото. Тя се изправи в седнало положение. Главата й бе натежала и усещаше болки в тила си. Огледа бавно стаята и подскочи, когато срещу нея блесна ярка светлина, подобна на котешки очи в мрака.

Джейс бе седнал на фотьойла до леглото. Бе облечен с джинси и сив пуловер и изглеждаше почти сух. В ръката му имаше нещо, което блестеше като метал. Оръжие? Клеъри недоумяваше какво ли толкова го заплашва тук, в Института.

— Наспа ли се добре?

Тя кимна. Устата й беше пресъхнала.

— Защо не ме събуди?

— Мислех, че искаш да си починеш. Пък и спеше като мъртва. Дори лигите ти течаха — добави той. — На моята тениска.

Клеъри светкавично посегна към устата си.

— Съжалявам.

— Не се случва често да видиш някого да се лигави — отбеляза той. — Особено така невъздържано. С широко отворена уста и всичко останало.

— О, я млъквай. — Тя затърси опипом по покривката на леглото и след като намери телефона си, набра отново, макар да знаеше какъв ще е резултатът. Не отговаря.

— Три сутринта е — установи ужасено Клеъри. — Мислиш ли, че Саймън е добре?

— Ами от него може всичко да се очаква — каза Джейс. — Макар че едва ли е направил нещо кой знае какво за толкова кратко време.

Тя пъхна телефона в джоба на джинсите си.

— Ще отида да се преоблека.

Боядисаната в бяло баня на Джейс не беше по-голяма от тази на Изабел, макар че определено бе по-тясна. Докато затваряше вратата след себе си, Клеъри отбеляза, че стаите в Института не бяха кой знае колко различни една от друга, но осигуряваха на обитателите си лично пространство. Тя свали мократа си риза и я закачи на закачалката за кърпи, наплиска с вода лицето си и прокара гребен през силно накъдрената и коса.

Тениската на Джейс й беше доста голяма, но материята беше мека и приятно докосваше кожата й. Тя нави ръкавите и се върна обратно в стаята, където намери Джейс непомръднал от мястото си и гледащ унило предмета в ръцете си. Тя се наведе откъм гърба на фотьойла.

— Какво е това?

Вместо да й отговори, той се обърна така, че тя да може да го види по-добре. Беше едно нащърбено парче от счупено стъкло, в което обаче, вместо да видиш отражението си виждаш картина, изобразяваща зелена трева, синьо небе и голите черни клони на дърветата.

— Не знаех, че го пазиш — каза тя. — Парчето от Портала.

— Заради това исках да дойда. За да си го взема. — В гласа му се преплитаха копнеж и омраза. — Надявах се да видя баща си в отражението. Да разбера какво прави.

— Но нали той не е там? Мислех, че е някъде тук. В града.

Джейс поклати глава.

— Магнус го е търсил и не го е намерил тук.

— Магнус го е търсил? Нямах представа. Как…

— Магнус неслучайно е висш магьосник. Силата му се простира из целия град, че и отвъд него. Той знае какво се случва навсякъде в пространството.

Клеъри изсумтя.

— А усеща ли смущенията в силата?

Джейс се завъртя във фотьойла и я изгледа намръщено.

— Не се шегувам. Когато магьосникът беше убит, той реши да се заеме със случая. А когато отседнах при него, той поиска от мен някаква вещ на баща ми, за да го издири по-лесно. Дадох му пръстена на Моргенстърн. Каза, че ще ме уведоми, ако междувременно усети присъствието на Валънтайн в града, но още не е.

— Може просто да се е домогвал до пръстена ти — каза Клеъри. — Очевидно е, че си пада по бижутата.

— Да го задържи тогава. — Джейс стисна с ръка парчето от огледалото и изстена, Клеъри гледаше с тревога как кръвта блика около нащърбените ръбове, забити в кожата му. — За мен той няма никаква стойност.

— Хей — каза тя и се наведе да вземе стъклото от ръката му. — По-спокойно. — Пусна парчето от Портала в джоба на якето му, което висеше окачено на стената. Ръбовете на стъклото бяха потъмнели от кръвта, а дланите на Джейс — прорязани от червени ивици. — Май вече е време да се връщаме при Магнус — каза тя колкото можеше по-нежно. — Алек е там от доста време и…

— Не мисля, че би имал нещо против — рече Джейс, но все пак се изправи послушно и посегна към стилито си. Докато чертаеше лечителната руна върху опакото на кървящата си ръка, той каза:

— Има нещо, което искам да те попитам.

— И какво е то?

— Когато ме изведе от килията в Града на тишината, как го направи? Как отключи вратата?

— О, просто използвах най-обикновена руна за отключване и…

Тя бе прекъсната от остър, настойчив звън, при което машинално посегна към джоба си, преди да установи, че звукът, който беше чула, е много по-силен и по-остър, отколкото този на телефона й. Тя се огледа притеснено.

— Това е звънецът на Института — каза Джейс и сграбчи якето си. — Хайде.

Почти бяха стигнали фоайето, когато Изабел изскочи от вратата на своята стая, облечена в памучен пеньоар, на челото й имаше розова копринена маска за сън, а тя самата изглеждаше смаяна.

— Три сутринта е! — каза им тя с такъв тон, сякаш Джейс или Клеъри бяха виновни. — Кой може да звъни в три сутринта?

— Може да е инквизиторката — предположи Клеъри и внезапно усети студ.

— Тя може да влезе и без да звъни — каза Джейс. — Всеки ловец на сенки може. Институтът е затворен само за мундани и долноземци.

Клеъри усети, че сърцето й се свива.

— Саймън! — каза тя. — Сигурно е той!

— О, мили Боже — прозя се Изабел, — възможно ли е да ни е събудил в този безумен час само за да засвидетелства любовта си или кой знае още какво? Не можеше ли просто да се обади по телефона? Мъжете мундани са такива загубеняци.

Стигнаха до фоайето, което се оказа празно, Макс вероятно бе отишъл да си легне. Изабел храбро прекоси помещението и завъртя ключа на лампата, който бе на отсрещната стена. Някъде в катедралата се чуваше далечен тътен.

— Ясно — каза Изабел. — Това е от асансьора.

— Не мога да повярвам, че толкова му липсва достойнство и елементарното благоразумие просто да се напие и да се търколи в някоя канавка — каза Джейс. — Трябва да кажа, че съм малко разочарован от това момче.

Клеъри почти не го чу. Надигащото се у нея чувство на страх накара кръвта й да се смрази. Спомни си съня: ангелите, леда, Саймън с кървящите крила. Потръпна.

Изабел я погледна съчувствено.

— Тук е студено — отбеляза тя. Пресегна се и взе от закачалката нещо, което приличаше на синьо кадифено палто. — Вземи това и го облечи.

Клеъри облече палтото и плътно се загърна в него. Беше й дълго, но пък топлеше. Имаше и качулка, обточена с атлаз. Клеъри я свали и видя, че вратата на асансьора се отваря.

Пред нея се разкри празната кабина, чиито огледални стени отразяваха собственото й бледо и изплашено лице.

Без да се замисля, влезе в кабината.

Изабел я изгледа объркано.

— Какво правиш?

— Саймън е долу — каза Клеъри. — Знам го.

— Но…

Изведнъж Джейс се озова до Клеъри, като задържа вратата да влезе и Изабел.

— Хайде, Изи — каза той. Тя го последва с театрална въздишка.

Докато тримата се спускаха мълчаливо, Клеъри се опита да улови погледа му — Изабел прибираше последния кичур от дългата си коса с една фиба, но Джейс не я поглеждаше. Той гледаше косо собственото си отражение в огледалото на асансьора, като мърмореше нещо под нос, както правеше винаги когато беше нервен. Клеъри си спомни лекото треперене на ръцете му, когато я беше придърпал към себе си в двореца на феите. Спомни си за лицето на Саймън… а после и как почти избяга от нея, губейки се в сенките на парка. Нещо я стягаше в гърдите и тя не можеше да си обясни защо.

Вратите на асансьора се отвориха в главния кораб на катедралата, осветяван от танцуващите пламъци на свещите. Тя се стрелна покрай Джейс и изскочи от асансьора, като почти се затича по тясната алея между пейките. Препъна се във влачещите се краища на палтото и нетърпеливо го повдигна с ръка, отправяйки се към широката двойна порта. От вътрешната страна тя беше залостена с бронзови лостове, дебели колкото ръката на Клеъри. Когато посегна към най-високия лост, звънецът отново прониза църквата. Тя чу как Изабел шепне нещо на Джейс, после започна да дърпа лоста и усети ръката на Джейс върху своята, който й помагаше да натиснат по-силно тежката порта, така че да се отвори.

Нощният въздух нахлу вътре, като угаси свещите в поставките им. Въздухът миришеше на град: на сол и изпарения, на прохладен бетон и боклук, а сред тези познати миризми се усещаше и мирис на бакър — типичен аромат на нова монета.

Първото, което Клеъри си помисли, беше, че стълбите са празни. После примигна и видя Рафаел, стоящ там. Черните му къдрици се развяваха от нощния вятър, а бялата му риза беше откопчана и разкриваше белега на шията му. В ръцете си държеше някакво тяло. Това беше всичко, което Клеъри виждаше, докато се втренчваше обезумяло в тялото. То беше безжизнено, ръцете и краката се полюшваха като отпуснати въжета, главата беше изметната назад и разкриваше разкъсаното гърло. Тя усети как ръката на Джейс се сключва около нейната и я притиска като менгеме. Тогава погледна по-внимателно, разпозна кадифеното яке с протритите ръкави, както и синята тениска под него, която сега бе изцапана с кръв — и изпищя.

Изпищя беззвучно. Клеъри усети, че коленете й омекват и щеше да се свлече на пода, ако Джейс не я беше прихванал.

— Недей да гледаш — каза в ухото й той. — За Бога, недей да гледаш.

Но тя не можеше да не гледа сплъстената от кръв кестенява коса на Саймън, разкъсаната му шия, дълбоките разрези по отпуснатите му китки. Черна завеса падна пред очите й и тя започна да се дави.

Изабел грабна един от празните свещници до вратата и го насочи към Рафаел като огромен тризъбец.

— Какво си направил на Саймън? — За миг гласът й, студен и заповеднически, прозвуча точно като този на майка й.

— EI no es muerto — каза Рафаел с равен и безчувствен глас, като с изненадваща нежност постави Саймън на земята, току пред краката на Клеъри. Тя беше забравила колко силен може да е той — нали притежаваше свръхестествена вампирска сила, независимо от крехкия си външен вид.

На светлината на свещите, която се процеждаше от коридора, Клеъри видя, че отпред тениската на Саймън бе прогизнала от кръв.

— Ти нали каза… — започна тя.

— Той не е мъртъв — рече Джейс, като я стисна още по-силно. — Не е мъртъв.

С рязко движение тя се отскубна от него и се свлече на колене върху бетона. Не изпита никакво отвращение от допира с окървавената плът на Саймън, когато пъхна ръце под главата му и я сложи в скута си. Изпита детински ужас, както когато беше на пет годинки и счупи безценната настолна лампа на майка си. Нищо, казваше й някакъв далечен глас, пак ще залепим парченцата.

— Саймън — шепнеше тя, като докосваше лицето му. Очилата му ги нямаше. — Саймън, това съм аз.

— Той не може да те чуе — каза Рафаел. — Мъртъв е.

Клеъри рязко вдигна глава.

— Но ти нали каза…

— Казах, че още не е мъртъв — рече Рафаел. — Но след няколко минути… да кажем, десет… сърцето му ще се забави и ще спре. Той вече нито вижда, нито чува.

Ръцете й неволно се стегнаха около него.

— Трябва да го заведем в болницата… или да повикаме Магнус.

— Те не могат да му помогнат — каза Рафаел. — Явно не разбираш.

— Така е — каза Джейс, а гласът му беше мек като коприна, набодена с остри игли. — Не разбираме. И очакваме ти да ни обясниш. Защото в противен случай ще приема, че си чудовищен кръвопиец и ще ти изтръгна сърцето. Както без малко не направих, когато се видяхме за последно.

Рафаел се усмихна горчиво.

— Ти се закле да не ме нараняваш, ловецо на сенки. Забрави ли?

— Аз обаче не съм се клела — каза Изабел, като размаха заплашително свещника. Рафаел не и обърна внимание. Той продължаваше да гледа Джейс.

— Помня, че онази нощ проникнахте с взлом в „Дюмор“, за да търсите приятеля си. Затова го донесох тук — и той кимна към Саймън, — когато го намерих в хотела, вместо да го оставя на другите да го изсмучат до смърт. Вижте, той нахлу без разрешение, така че нашето си беше честна игра. Но аз го оставих жив, защото знаех, че държите на него. Не ми е никак до война с нефилими.

— Той е нахлул? — каза невярващо Клеъри. — Саймън никога не би направил нещо толкова глупаво и смахнато.

— Но го направи — рече Рафаел с лека усмивка, — защото се боеше, че ще стане един от нас и искаше да знае дали нещата са обратими. Сигурно си спомняте как, когато беше плъх и вие дойдохте да го вземете от нас, той ме ухапа.

— Беше много смело от негова страна — каза Джейс. — Впечатлен съм.

— Щом казваш — рече Рафаел. — Само че, когато го направи, той пое в устата си малко от моята кръв. Наясно си как ние предаваме помежду си своята сила. Чрез кръвта.

Чрез кръвта. Клеъри си спомни как Саймън рязко беше излязъл от стаята при вида на вампирския филм по телевизията, как се дразнеше от светлината в Маккарън парк.

— Помислил е, че се превръща в един от вас — рече тя. — И е отишъл в хотела, за да провери дали наистина е така.

— Да — каза Рафаел. — Жалко само, че ефектът от моята кръв с времето щеше да изчезне от само себе си. Но сега… — той кимна красноречиво към отпуснатото тяло на Саймън.

— Сега какво? — рече Изабел с дрезгав глас. — Сега ще умре?

— Ще възкръсне отново. Но вече като вампир.

Свещникът се наклони напред, а очите на Изабел се разшириха от ужас.

— Какво?

Джейс хвана импровизираното оръжие, преди тя да го изпусне на пода. Когато се обърна към Рафаел, очите му бяха черни.

— Лъжеш.

— Почакай само и ще видиш — каза Рафаел. — Той ще умре, а после ще възкръсне като едно от децата на нощта. Всъщност затова дойдох. Сега Саймън е един от нас.

Гласът му не издаваше нищо, нито скръб, нито радост, ала Клеъри не можеше да не се запита дали все пак той тайно не се радваше, че е направил такава изгодна и добра сделка.

— Нищо ли не може да се направи? Няма ли начин това да не се случи? — настояваше Изабел, а в гласа й се прокрадваше нотка на паника. Клеъри неволно се замисли за това, колко е странно, че тези двамата, Джейс и Изабел, които не обичаха Саймън така, както тя го обичаше, говореха всичко това. А може би просто произнасяха думите вместо нея, понеже тя не бе способна да промълви нито една.

— Можете да отрежете главата му и да я хвърлите в пещта, но се съмнявам, че ще го направите.

— Не! — Ръцете на Клеъри се увиха още по-плътно около Саймън. — Само да сте посмели да го нараните.

— На мен ми е все тая — каза Рафаел.

— Не говорех на теб. — Без да вдига поглед, Клеъри рече: — Не си го и помисляй, Джейс. Дори не си го и помисляй.

Настъпи тишина. Тя чу как Изабел гневно въздъхна, а Рафаел, разбира се, изобщо не дишаше. Джейс се поколеба за миг, после каза:

— Клеъри, какво би искал Саймън? Това ли би искал за себе си той?

Тя рязко вдигна глава. Джейс беше свел поглед към нея, все още със свещника в ръка, и пред очите и внезапно изплува картината как Джейс застава над Саймън и забива острите краища в гърдите му, а оттам плисва кръв като фонтан.

— Стойте далеч от нас! — внезапно извика тя, толкова силно, че видя как минувачите по булеварда пред катедралата се обръщат и поглеждат зад себе си, сякаш стреснати от звука.

Джейс пребледня до корените на косата си, беше толкова блед, че големите му очи приличаха на златни дискове, нечовешки и крайно неестествени. Той каза:

— Клеъри, нали не мислиш…

Изведнъж Саймън въздъхна и се изви в ръцете й. Тя отново извика и се вкопчи в него, като го вдигна към себе си. Очите му бяха широки, невиждащи и уплашени. Той посегна нагоре. Клеъри не знаеше дали се опитва да докосне лицето й, или да я отблъсне, понеже не съзнава коя е.

— Аз съм — каза тя, като нежно притисна ръката му до гърдите си и сплете пръстите си с неговите. — Саймън, това съм аз, Клеъри. — Ръцете й се плъзнаха по неговите. Когато сведе поглед, видя, че бяха мокри от кръв, идваща от ризата му, и от сълзите, които капеха от лицето й, без да ги забележи. — Саймън, обичам те — каза тя.

Ръцете му се увиха около нейните. Той изпусна въздух — хъхрещ, дрезгав звук — и не вдиша отново.

Обичам те. Обичам те. Обичам те. Последните думи към Саймън звучаха като ехо в ушите на Клеъри, докато той се отпускаше в прегръдката й. Изабел внезапно се озова до нея и й каза нещо в ухото, но Клеъри не я чу. Ушите й се изпълниха с шума на бушуваща вода, на прииждаща вълна.

Тя гледаше как Изабел се мъчи нежно да отстрани ръцете й от Саймън и как не може. Клеъри беше смаяна. А уж нямаше усещането, че го държи толкова здраво.

Изабел се предаде, изправи се и гневно се обърна към Рафаел. Започна да му крещи. Насред тирадата й Клеъри взе да долавя смисъла на чутото, подобно на радио, което най-накрая намира станция с обхват.

— … и сега какво следва да направим? — крещеше Изабел.

— Да го погребем — рече Рафаел.

Свещникът отново се олюля в ръката на Джейс.

— Не е смешно.

— Няма и как да бъде — каза безизразно вампирът. — Така биваме създадени. Изсмукваме кръвта, вливаме нова и погребваме. И едва когато сам успее да се освободи от гроба си той става вампир.

Изабел изстена от отвращение.

— Не мисля, че мога да го направя.

— Някои наистина не могат — каза Рафаел. — Ако няма кой да му помогне да излезе от гроба си, той ще си остане под земята, хванат в капан като плъх.

От гърлото на Клеъри се изтръгна някакъв звук. Ридание, граничещо с писък. Тя каза:

— Няма да позволя да бъде заровен.

— Тогава той ще си остане така — каза сурово Рафаел. — Мъртъв, ала не съвсем. Никога няма да се събуди.

Всички бяха свели поглед към нея. Изабел и Джейс бяха притаили дъх и чакаха да каже решението си. Рафаел изглеждаше равнодушен, едва ли не отегчен.

— Ти не влизаш в Института, защото не можеш, нали? — каза Клеъри. — Защото тук е свята земя, а ти си нечестив.

— Това не е точно… — започна Джейс, но Рафаел го прекъсна с жест.

— Нека ти кажа — рече вампирът — че нямаме много време, колкото по-дълго го държим тук, преди да го положим в земята, толкова по-трудно ще му бъде да намери пътя обратно.

Клеъри сведе поглед към Саймън. Той наистина изглеждаше така, сякаш спи, ако не бяха огромните рани по кожата му.

— Можем да го погребем — каза тя. — Но искам да бъде в еврейско гробище. И искам да бъда до него, когато се събуди.

Очите на Рафаел блеснаха.

— Това няма да бъде никак приятно.

— Вече никога нищо няма да бъде приятно. — Тя стисна челюсти. — Да започваме. Имаме само четири часа до зазоряване.

10 Прекрасно, усамотено място

Гробището се намираше в покрайнините на Куинс, където жилищните блокове бяха изместени от редици спретнати къщи във викториански стил, боядисани в кичозни цветове: розово, бяло и синьо. Улиците бяха широки и доста пусти, а булевардът, който водеше към гробището — тъмен, осветяван само от една улична лампа. Не им отне много време да разбият със стилитата си заключената порта, както и да намерят достатъчно скрито място, където Рафаел да започне да копае. Качиха се на върха на нисък хълм, изолиран от пътя долу чрез плътна стена от дървета. Клеъри, Джейс и Изабел бяха под прикритието на магическия прах, но нямаше начин да бъде скрит и Рафаел, както и тялото на Саймън, така че естественият параван на дърветата им беше добре дошъл.

Склоновете на хълма, които не гледаха към пътя, бяха плътно покрити с надгробни плочи, много от които имаха на върха си звездата на Давид. Те светеха на лунната светлина, бели и гладки като мляко. В далечината имаше езеро, чиято повърхност се диплеше на блестящи вълни. Хубаво място, помисли си Клеъри. Идеално за това да дойдеш и да положиш цветя на нечий гроб, да поседнеш и да се замислиш за живота на човека, както и за мястото, което той е заемал в твоя. Но крайно неприятно за това да дойдеш през нощта, под прикритието на мрака, за да заровиш приятеля си в плитък, кален гроб, при това без ковчег или поне служба.

— Той страдаше ли? — попита тя.

Рафаел вдигна поглед от работата си и се облегна на дръжката на лопатата, също като гробаря от Хамлет.

— Какво?

— Саймън. Страдаше ли? Вампирите причиниха ли му болка?

— Не. Кървавата смърт не е чак толкова лош начин да умреш — каза Рафаел с нежен и напевен глас. — Ухапването те зашеметява. Приятно е като унасяне в сън.

Внезапно й се зави свят и за миг й се стори, че ще припадне.

— Клеъри. — Гласът на Джейс я изтръгна от унеса й. — Ела не бива да виждаш това.

Той протегна към нея ръка. Клеъри погледна покрай него и видя Изабел, застанала права с камшика в ръка. Те увиха тялото на Саймън в одеяло и го положиха на земята пред краката й, сякаш за да пази трупа. Не трупа, напомни си ожесточено тя. Тялото. Саймън.

— Когато се събуди, искам да бъда тук.

— Знам. Няма да се бавим. — Понеже не помръдна, Джейс хвана отпуснатата й ръка и я отведе от сечището, спускайки се надолу по хълма. Над първия ред гробове имаше големи каменни плочи. Той седна на една от тях и закопча ципа на якето си. Беше изненадващо студено. За първи път през този сезон от устата на Клеъри излизаше пара.

Тя седна на плочата до Джейс и се загледа в езерото. Заслуша се в ритмичното туп-туп от забиването на лопатата на Рафаел в пръстта и тупването на изринатата пръст върху земята.

Рафаел не беше човек, работеше бързо. Не му беше нужно много време, за да изкопае гроба. Пък и Саймън не беше никак едър, освен това гробът не трябваше да е дълбок.

Остра болка сви стомаха й. Наведе се напред с ръце, притиснати към корема.

— Лошо ми е.

— Знам. Затова те и доведох тук. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще повърнеш в краката на Рафаел.

Тя леко изстена.

— С което може би щеше да изтриеш самодоволната усмивка от лицето му — отбеляза замислено Джейс. — Как не се сетих по-рано.

— Млъквай. — Болката поутихна. Тя килна глава назад и се загледа в луната, нащърбен диск от сребро, плуващ в блестящо море от звезди. — Аз съм виновна.

— Не си виновна ти.

— Правилно. Ние сме виновни.

Джейс се обърна към нея, по изопнатите му рамене личеше, че е ядосан.

— Как стигна до този извод?

За миг Клеъри го изгледа мълчаливо. Имаше нужда от подстригване. Косата му се къдреше като лоза, която е пораснала твърде много, на виещи се филизи, бяло-златиста на лунната светлина. Белезите по лицето и шията му сякаш бяха гравирани с металическо мастило. Хубав е, помисли си измъчено тя, хубав и при все това у него нямаше нищо, нито в изражението, нито в изпъкналите скули или формата на челюстта, нито в извивката на устните, което да напомня за роднинството му с нея или с майка й. Той не приличаше дори на Валънтайн.

— Какво? — рече той. — Защо ме гледаш така?

Искаше й се да се хвърли в обятията му и да се наплаче, но едновременно с това й идеше да го заудря с юмруци. Ала само промълви:

— Ако не се беше случило онова в двореца на феите, сега Саймън още щеше да е жив.

Джейс посегна надолу и започна яростно да скубе тревата от земята. По корените й оставаше пръст. Той я хвърли встрани.

— Бяхме принудени да го направим. Не сме го направили за собствено удоволствие или за да го нараним. Освен това — каза той с нещо като усмивка — ти си ми сестра.

— Не го казвай по този начин…

— Кое, „сестра“ ли? — Той поклати глава. — Когато бях дете, установих, че когато повтаряш една дума достатъчно често, тя загубва значението си. Лежах буден и си повтарях наум „захар“, „огледало“, „камшик“, „мрак“. Сестра — каза нежно той. — Ти си моя сестра.

— Няма значение колко пъти ще го кажеш. От това няма да стане по-малко вярно.

— Както няма значение и това, че не ми даваш да го кажа. От това няма да стане по-малко вярно.

— Джейс! — Името му бе извикано от друг глас. Беше Алек, леко задъхан от тичането. В ръката си държеше черна найлонова торба. Зад него се извисяваше Магнус, невероятно висок и слаб, той блестеше в коженото си сако, което се развяваше от вятъра като крило на прилеп. Алек спря пред Джейс и свали торбата на земята. — Нося ти кръв — каза той. — Както ме помоли.

Джейс отвори торбата, надникна в нея и сбърчи нос.

— Може ли да попитам откъде я взе?

— От месарницата в Грийнпоинт — рече Магнус, като застана до него. — Те напълно обезкървяват месото, за да е халал3. Това е животинска кръв.

— Кръв като кръв — каза Джейс и се изправи. Сведе поглед към Клеъри и се поколеба. — Когато Рафаел каза, че няма да е никак приятно, не лъжеше. Можеш да останеш тук. Ще изпратя Изабел да поседи с теб.

Клеъри вдигна глава към него и го погледна. Лунната светлина хвърляше по лицето й сянка от клоните.

— Виждал ли си някога възкръсване на вампир?

— Не, но…

— Тогава няма как да знаеш, нали? — Тя се изправи, а сакото на Изабел се свлече на тревата. — Искам да присъствам. Трябва да присъствам.

Тя виждаше само част от лицето му в сенките, но имаше чувството, че бе едва ли не… впечатлен.

— Вече знам какво ще стане, ако ти кажа да не правиш нещо — рече той. — Ела.

Рафаел тъкмо отъпкваше голям правоъгълник в пръстта, когато се върнаха на сечището, Джейс и Клеъри отпред, следвани от Магнус и Алек, които, изглежда, се караха за нещо.

Тялото на Саймън го нямаше. Изабел седеше на земята, камшикът й се виеше около глезените като златен кръг. Тя трепереше.

— Исусе, колко е студено — каза Клеъри и се загърна по-плътно в тежкото палто на Изабел. Все пак кадифето топлеше. Помъчи се да не обръща внимание на факта, че краищата му бяха изцапани с кръвта на Саймън. — Сякаш за една нощ настъпи зима.

— Радвайте се, че не е зима — каза Рафаел, като опря лопатата на ствола на едно близко дърво. — Тогава замръзналата земя е като желязо. Понякога е невъзможно да се копае, а новаците, примирайки от глад под земята, трябва да чакат месеци, преди да възкръснат.

— Така ли ги наричате? Новаци? — попита Клеъри. Думата не й се виждаше подходяща, прекалено дружелюбно й звучеше. Със същия успех можеха да ги наричат и зайци.

— Да — каза Рафаел. — Така наричаме току-що или още неуспелите да се преобразят. — После хвърли поглед към Магнус и няколко секунди го гледаше смаяно, преди да възвърне нормалното изражение на лицето си. — Висшият магьосник — рече той. — Не очаквах да те видя тук.

— Бях заинтригуван — рече Магнус и котешките му очи блеснаха. — Никога не съм виждал как възкръсва дете на нощта.

Рафаел стрелна поглед към Джейс, който се бе облегнал на един ствол. — Впечатляващо знаменити познати имаш, ловецо на сенки.

— Пак ли говориш за себе си? — попита Джейс, който заглаждаше разровената пръст с върха на ботуша си. — Някак нескромно е.

— Предполагам, че говори за мен — каза Алек. Всички го погледнаха изненадано. Алек толкова рядко се шегуваше и сега се усмихна притеснено. — Съжалявам. От нерви е — рече той.

— Успокой се — каза Магнус, като понечи да докосне рамото му. Но Алек бързо се отдръпна и протегнатата ръка на Магнус увисна.

— Значи, какво ще правим сега? — попита настойчиво Клеъри, която зиморничаво бе обвила ръце около тялото си. Студът сякаш проникваше през всички й пори. Наистина беше твърде студено за късно лято.

Рафаел забеляза жеста й и предпазливо се усмихна.

— При възкръсване винаги е студено — каза той. — Новакът изсмуква топлината на всичко живо, което го заобикаля и така си доставя енергията, необходима му да възкръсне.

Клеъри го стрелна възмутено с очи.

— Ти нямаш вид, че ти е студено.

— Аз не съм живо същество. — Рафаел отстъпи леко от ръба на гроба и направи знак на другите също да се абстрахират. Клеъри се насили да не мисли, че това е гроб, каквото всъщност си беше.

— Направете място — каза той. — Саймън трудно ще излезе така както сте застанали всички върху него.

Те бързо отстъпиха назад. Клеъри усети как Изабел я хваща за лакътя и се обърна. Момичето беше смъртно бледо.

— Какво има?

— Не знам… — каза Изабел. — Клеъри, може би трябваше просто да го оставим да…

— Искаш да кажеш, да го оставим да умре. — Клеъри изтръгна ръката си от хватката на Изабел. — Разбира се, че ще си мислиш това. Смяташ, че всеки, който не е като теб, е по-добре да е мъртъв.

Лицето на Изабел изразяваше самото нещастие.

— Не е така…

Някакъв звук разкъса сечището, звук, който Клеъри никога досега не беше чувала — нещо като тътен, идващ дълбоко изпод земята, сякаш изведнъж се чу пулсирането на света.

Какво става?, помисли си Клеъри и в същия миг земята се огъна и размести под нея. Тя усети, че се свлича на колене. Гробът се разтърси като повърхността на развълнуван океан. Издигна се на гребени. Внезапно се пукна, буци пръст се разлетяха. Образува се малка могила от пръст, подобна на мравуняк, която се гънеше и издигаше нагоре. Насред могилата се подаде ръка, пръсти, които с нокти загребваха пръстта.

— Саймън! — Клеъри понечи да се втурне напред, но Рафаел я задържа.

— Пусни ме! — Помъчи се да се освободи, но хватката на Рафаел беше като стоманена. — Не виждаш ли, че се нуждае от помощта ни?

— Сам ще се оправи — каза Рафаел, без да отпуска хватката си. — Така е по-добре.

— Така е по-добре за теб! Но не и за мен! — Тя се отскубна от него и се втурна към гроба точно когато се издигна нагоре, запращайки я обратно на земята. Една сгърчена фигура се мъчеше да излезе от набързо изкопания гроб, като яростно забиваше пръсти, приличащи на мръсни хищни нокти, в земята. Голите й ръце бяха набраздени с черна кръв и кал. После изпълзя и се претърколи на земята.

— Саймън — прошепна Клеъри. Защото това, разбира се, беше Саймън, Саймън, а не просто фигура. Залитайки, тя се изправи на крака и се спусна към него, маратонките й нагазиха дълбоко в разровената земя.

— Клеъри! — извика Джейс. — Какво правиш?

Тя се олюля, глезенът й се беше огънал, когато кракът й потъна в калта. Тя се свлече на колене до Саймън, който продължаваше да лежи неподвижно, сякаш наистина беше мъртъв. Косата му беше сплъстена и окаляна, очилата му ги нямаше, тениската му беше разкъсана и под нея се виждаше окървавената кожа.

— Саймън… — каза тя и докосна рамото му.

Тялото му се изопна под пръстите й, всеки мускул се сви, от което кожата му стана твърда като желязо.

— … добре ли си? — довърши въпроса си тя.

Той обърна глава и Клеъри видя очите му. Те бяха празни, безжизнени. С остър вик той се завъртя и се нахвърли върху нея, бърз като змия. Обърна я към себе си и я блъсна на земята.

— Саймън! — извика Клеъри, но той сякаш не я чуваше. Лицето му беше разкривено, неузнаваемо, когато се нахвърли върху нея, разкриви устните си и тя видя как острите му кучешки зъби блестят на лунната светлина като бели заострени кости. Внезапно ужасена, зарита срещу него, но той я хвана за раменете и отново я запрати в калта. Ръцете му бяха окървавени, ноктите — изпочупени, ала бе невероятно силен, по-силен и от нейните мускули на ловец на сенки. Костите на раменете й болезнено изпукаха, когато се хвърли върху нея и я повали на земята…

… И тогава бе вдигнат във въздуха и захвърлен, сякаш тежеше не повече от малко камъче. Дишайки тежко, Клеъри се изправи на крака и срещна намръщения поглед на Рафаел.

— Нали ти казах да стоиш далеч от него — рече той и коленичи до Саймън, който се бе приземил малко по-встрани и сега лежеше сгърчен на земята.

Клеъри въздъхна дълбоко и проплака:

— Той не ме познава.

— Познава те. Но това не го интересува. — Рафаел погледна през рамо към Джейс. — Гладен е. Изпитва нужда за кръв.

Джейс, който бе застанал блед и вцепенен на ръба на гроба, пристъпи напред и подаде безмълвно торбата, сякаш беше подарък. Рафаел я взе и я разкъса. От нея изпопадаха цял куп найлонови пакетчета, пълни с червена течност. Мърморейки си нещо, той взе едно от тях и го разкъса с острите си нокти, разплисквайки кръвта по окаляната си бяла риза.

Саймън, сякаш усетил близостта на кръв, се завъртя и изстена сърцераздирателно. Все още беше свит на топка; ръцете му с изпочупени нокти се впиваха в пръстта, а от очите му се виждаше само бялото. Рафаел му подаде пакетчето с кръв, като напръска с нея малко лицето на Саймън и така бялата му кожа поаленя.

— Ето — каза почти нежно той. — Пийни си, новаче. Пийни си.

И Саймън, който от десетгодишен беше вегетарианец, който пиеше само биомляко, на когото му прилошаваше при вида на спринцовки — същият този Саймън грабна пакетчето с кръв от тънката мургава ръка на Рафаел и го разкъса със зъбите си. Лакомо изпи кръвта на няколко глътки и хвърли пакетчето встрани, като отново заскимтя; Рафаел бе приготвил второ и го тикна в ръката му.

— Недей да пиеш толкова бързо — каза предупредително той. — Ще ти стане лошо.

Саймън, разбира се, не му обърна внимание. Бе зает да разкъсва второто пакетче, а после лакомо изгълта съдържанието му. От ъгълчетата на устата му потече кръв, стече се по шията и закапа по ръцете му на плътни червени капки. Очите му бяха затворени.

Рафаел се обърна да погледне Клеъри. Тя усети върху себе си и втренчения поглед на Джейс, както и погледите на останалите, всички изпълнени с ужас и отвращение.

— Следващия път ще се храни нормално — каза спокойно Рафаел — Няма да е така отблъскващо.

Отблъскващо. Клеъри се извърна и залитайки, заотстъпва от сечището, докато Джейс зовеше името й. Без да му обръща внимание, тя се затича и стигна до дърветата. Вече почти беше слязла от хълма, когато остра болка я накара да се свлече на колене. Започна да повръща, докато не изкара всичко от стомаха си. После се изправи, отдалечи се още малко и отново се свлече на земята.

Съзнаваше, че може би лежи над нечий гроб, но й беше все едно. Тя опря пламналото си лице о хладната земя и за първи път си помисли, че все пак не е кой знае колко лошо да си мъртъв.

11 Дим и стомана

Интензивното отделение на болница „Бет Израел“ винаги бе напомняла на Клеъри за снимки от Антарктика: беше студено и неуютно, а всички цветове бяха или сиви, или бели, или бледосини.

Стените в стаята на майка й бяха бели, тръбите, които се виеха около главата й и влизаха в пиукащите апарати около леглото й, бяха сиви, а одеялото, с което бе завита до гърдите — бледосиньо. Лицето й беше бяло. Единственото цветно нещо в стаята беше червената й коса, която блестеше върху снежната възглавница като ярко знаме на южния полюс, открояващо се като неприсъщо за пейзажа.

Клеъри се питаше как ли смогва Люк да плаща за тази самостоятелна стая, откъде взима пари и как се сдобива с тях. Можеше да го попита, когато се върнеше от автомата за кафе в грозното кафене на третия етаж. Кафето от автомата долу имаше цвят на катран, пък и вкусът му беше такъв. Люк обаче, изглежда, бе пристрастен към него.

Металните крака на стола до леглото издадоха стържещ звук по пода, когато Клеъри го дръпна и седна бавно, като приглади полата си. Винаги когато идваше да види майка си в болницата, се чувстваше нервна и гърлото й се стягаше, сякаш очакваше да се случи нещо ужасно. Може би защото винаги когато лицето на майка й беше така безизразно и безжизнено, обикновено тя избухваше в ярост.

— Мамо — каза Клеъри. Посегна и взе лявата ръка на майка си в своята. На китката още личеше мястото на убождането, където Валънтайн бе закрепил края на една тръбичка. Кожата на ръката на майка й — винаги грапава и напукана, изцапана с боя и терпентин — беше суха като кората на дърво.

Клеъри сключи пръсти около тези на Джослин и усети буца в гърлото си.

— Мамо, аз…

Покашля се.

— Люк каза, че можеш да ме чуваш. Не знам дали наистина е така. Все едно, дойдох, защото имах нужда да си поговоря с теб, независимо че не можеш да ми отговаряш. Виж, работата е там, че…

Тя преглътна отново и погледна към прозореца, към ивицата синьо небе, което се виждаше в края на тухлената сграда, чиято стена гледаше към болницата.

— Става въпрос за Саймън. Случи се нещо с него. Нещо, за което нямам вина.

Сега, когато не гледаше майка си в лицето, разказът й потече гладко, от началото до края: случайната среща с Джейс и другите ловци на сенки, търсенето на Бокала на смъртните, предателството на Ходж и битката в Ренуик, разкритието, че Валънтайн е неин баща, а също и на Джейс. Както и за последните събития — нощното проникване в Града от кости, кражбата на Меча, омразата на инквизиторката към Джейс, жената със сребристата коса. После разказа на майка си за двореца на феите, за поисканото от кралицата и за това какво се беше случило със Саймън по-късно. Докато говореше, усети как сълзи изгарят гърлото й, но пък й олекваше от споделянето с някого, с някого, който дори… може би… не я чуваше.

— Това е в общи линии — каза Клеъри. — Всичко тотално се обърка. Спомням си как казваше, че когато човек открие в себе си неща, които иска да промени, значи пораства. Ако е така, значи съм пораснала. Само дето… само дето аз… — Мислех, че ще си до мен, когато това се случи.

Задавиха я сълзи, но в този миг някой зад нея се покашля. Клеъри се обърна и видя Люк, който стоеше на вратата с пластмасова чаша в ръка. На флуоресцентното болнично осветление се виждаше колко уморен е всъщност. Косата му беше посивяла, а синята му фланелка — смачкана.

— Откога стоиш тук?

— Отскоро — каза той. — Купих ти кафе. — Подаде й чашата, но тя направи жест, че не желае.

— Не ми харесва това кафе. Има вкус на потни крака.

Той се усмихна.

— Откъде знаеш какъв е вкусът на потните крака?

— Мога да си представя. — Тя се наведе напред, целуна студената буза на Джослин и стана. — Чао, мамо.

Синият пикап на Люк бе паркиран в подземния гараж на болницата. Когато излязоха на магистралата, той проговори:

— Чух те какво каза в болницата.

— Така си и помислих. — В гласа й нямаше гняв. Не съществуваше такова нещо, което да може да каже на майка си, а да скрие от Люк.

— Това, което се е случило със Саймън, не е по твоя вина.

Тя чу думите, но те отскочиха от нея, сякаш бе заобиколена с невидима стена. Също като стената, която беше издигнал Ходж, когато я беше предал на Валънтайн, ала този път не можеше да чуе нищо през нея, нито да усети нещо. Бе като вцепенена, сякаш вградена в лед.

— Чу ли ме, Клеъри?

— Звучи добре, но, разбира се, вината си е моя. Всичко, което се случи със Саймън, е по моя вина.

— Защото ти е бил сърдит, когато е отишъл в „Дюмор“ ли? Той не е проникнал в хотела, защото ти е бил сърдит, Клеъри. И преди съм чувал за такива случаи. Казват им „новаци“, онези, които са наполовина превърнати. Той се е почувствал привлечен към хотела от порив, който не е могъл да овладее.

— Защото е носел в себе си кръвта на Рафаел. Но и това не би се случило, ако не бях аз. Ако не го бях завела на партито…

— Мислела си, че там ще е безопасно. Не си го подложила на опасност, на която да не си била подложена и ти. Не бива да се измъчваш заради това — каза Люк, докато завиваше по Бруклинския мост. Водата се стелеше под тях като сребристосиво платно. — Няма никакъв смисъл.

Тя се свлече ниско на седалката и скри пръстите си в ръкавите на плетената си зелена жилетка. Краищата й бяха оръфани и преждата гъделичкаше бузата й.

— Виж — продължи Люк. — Откакто го познавам, Саймън винаги е искал да бъде само на едно място и винаги отчаяно се е стремял да стигне там и там да остане.

— И кое е това място?

— Мястото, където си ти — каза Люк. — Спомняш ли си, когато падна от дървото във фермата, беше на десет години, и си счупи ръката? Спомняш ли си какво направи той, само и само да се качи с теб в линейката за болницата? Започна да рита и реве, докато не му позволиха.

— Тогава ти се засмя — припомни си тя, — а мама те тупна по рамото.

— Беше трудно да не се засмееш. Такава твърдост на десет години рядко се среща. Приличаше на питбул.

— Само дето питбулите не носят очила и не са алергични към полени.

— Такава лоялност не може да се купи с пари — каза Люк, вече по-сериозно.

— Знам. И без да ми го казваш, се чувствам зле.

— Клеъри, само ти казвам, че той винаги сам е взимал решенията си. Ти се обвиняваш, задето си такава, каквато си. Това не е по твоя вина и не можеш нищо да промениш. Ти му каза истината, а решението как да постъпи беше негово. Всеки сам прави своя избор. Никой няма право да ни го отнема. Дори и от любов.

— Ами точно там е проблемът — каза Клеъри. — Когато обичаш някого, ти нямаш избор. — Тя се сети за начина, по който се бе свило сърцето й, когато Изабел й беше казала по телефона, че Джейс е изчезнал. Беше излетяла от къщи, без дори да се замисли или поколебае. — Любовта ти отнема възможността да избираш.

— Но пък ти дава други важни неща. — Люк се качи на Флетбуш. Клеъри не отговори, само погледна равнодушно през прозореца. Мястото на изхода от моста не беше най-привлекателната част от Бруклин, от двете страни на булеварда се редяха грозни административни сгради и автосервизи.

Обикновено й бяха неприятни, но точно сега присъствието им й действаше успокояващо.

— Всъщност чувала ли си се с…? — започна Люк, който очевидно бе решил да смени темата.

— Саймън ли? Да, нали ти казах.

— Не, имах предвид Джейс.

— О! — Джейс няколко пъти й беше звънял на мобилния телефон и бе оставял съобщения. Тя не му вдигаше, нито пък му звънеше. Беше си забранила да говори с него заради случилото се със Саймън. Според нея това беше най-лошият начин да се самонакаже. — Не, не съм.

Люк се постара да придаде неутрален тон на гласа си:

— Сигурно ти се иска. Най-малкото, за да разбереш дали е добре. Вероятно не му е било никак лесно, предвид…

Клеъри се размърда на седалката.

— Мислех, че си се свързал с Магнус. Чух те като говореше с него за Валънтайн и онази история с Меча. Сигурна съм, че ако Джейс не е добре, той ще ти каже.

— Магнус може да ме информира за физическото състояние на Джейс. Но относно душевното му състояние…

— Забрави. Няма да се обаждам на Джейс. — Клеъри долови студенината в собствения си глас и почти се ужаси от себе си. — Точно сега трябва да съм със Саймън. Неговото душевно състояние също не е цветущо.

Люк въздъхна.

— Ако му е трудно да се адаптира към новото си състояние, тогава може би…

— Разбира се, че му е трудно! — Тя хвърли на Люк обвинителен поглед, макар че той бе съсредоточен в шофирането и не й обърна внимание. — Точно ти би трябвало да разбираш какво е…

— Един ден да се събудиш чудовище ли? — Люк не звучеше горчиво, а само уморено. — Права си, разбирам. И ако той пожелае да говори с мен, с удоволствие ще се отзова. Ще го преживее, независимо че сега си мисли, че няма да може.

Клеъри се намръщи. Слънцето залязваше след тях и позлатяваше огледалото за обратно виждане. Тя присви очи от ярката светлина.

— Не е същото — каза тя. — Все пак ти си знаел, че съществуват върколаци. Докато той, за да каже на някого, че е вампир, първо трябва да го убеди, че вампирите съществуват.

Люк сякаш понечи да каже нещо, но промени намерението си и само заключи:

— Сигурен съм, че ще се справи. — В момента се движеха по Уилямсбърг и почти бяха стигнали до Кент авеню, от двете им страни се издигаха складовите сгради. — И все пак. Имам нещо за него. В жабката е. Ей там…

Клеъри отвори жабката и се намръщи. Извади оттам лъскава сгъната брошура като тези, които слагаха в прозрачните пластмасови поставки в чакалните на болниците.

— „Как да кажем на родителите си“ — зачете тя на глас. — ЛЮК! Не ставай смешен. Саймън не е гей, а вампир.

— Знам, но тази брошура е за това как да изложиш пред родителите си трудните за възприемане факти, свързани с теб, пред които те не биха желали да се изправят. Може да му помогне в подбора на правилните думи и изобщо да му даде някакви съвети…

— Люк! — Тонът й беше толкова рязък, че той спря камиона със силно изсвистяване на спирачките.

Бяха точно пред дома му, отляво проблясваха тъмните води на Ийст Ривър, небето бе прорязано от смог и сенки. На верандата на Люк се открои друга тъмна сянка. Люк присви очи. Беше й споменал, че като вълк зрението му е перфектно, но като човек беше късоглед.

— Това да не е…?

— Саймън, да. — Тя го позна още по силуета. — По-добре аз да говоря с него.

— Разбира се. Аз, ааа, ще свърша някои работи. Трябва да купя някои неща.

— Какви неща?

Той й направи знак да тръгва.

— Неща за ядене. Ще се върна след половин час. Все пак не стойте навън. Влезте вътре и се заключете.

— Кога не съм го правила?

Тя гледаше след пикапа, докато се отдалечи, после се обърна към къщата. Сърцето й биеше лудо. Беше говорила няколко пъти по телефона със Саймън, но не го беше виждала от онази ужасна тъмна утрин, в ранните часове на която го бяха донесли, изнемощял и окървавен, в дома на Люк, за да го измият, преди да го закарат у тях. Мислеше, че ще го закарат в Института, но това, разбира се, не беше възможно. Саймън никога повече нямаше да може да влезе в църква или синагога.

Беше го гледала как върви по пътеката към входната врата на дома си, с приведени напред рамене, сякаш се движи срещу силен вятър. Когато лампите на верандата светнаха автоматично, той се бе дръпнал встрани и тя бе разбрала, че го е направил, защото си е помислил, че това е дневна светлина. Спомни си как бе плакала тихичко, свита на задната седалка на пикапа, а сълзите й капеха върху странния черен знак на ръката й от китката до лакътя. „Клеъри“, бе прошепнал Джейс и бе посегнал към ръката й, а тя я беше дръпнала по същия начин, по който Саймън се отдръпна от светлината. Нямаше вече да го докосва. Никога вече нямаше да го докосва. Това беше изкуплението й, възмездието й за това, което беше причинила на Саймън.

Сега, докато изкачваше стълбите на верандата на Люк, устата й пресъхна, а гърлото й се сви от напора на сълзите. Каза си, че няма да плаче. Плачът само щеше да влоши нещата.

Бе седнал на сянка в ъгъла на верандата и гледаше към нея. Тя виждаше как очите му блестят в мрака. Запита се дали и преди не бяха блестели така; не си спомняше.

— Саймън?

Той се изправи с плавно, грациозно движение, от което я побиха тръпки. Ако имаше нещо, което винаги бе липсвало на Саймън, то това беше грацията. Имаше нещо странно у него, нещо различно…

— Извинявай, ако съм те стреснал. — Той говореше предпазливо, едва ли не официално, сякаш бяха непознати.

— Всичко е наред, просто… Откога си тук?

— Отскоро. Мога да излизам само след залез-слънце, забрави ли? Вчера случайно протегнах ръката си на около педя през прозореца и за малко да подпаля пръстите си. За щастие бързо зараснаха.

Клеъри затърси ключовете си, отключи вратата и я отвори. От верандата в коридора се процеждаше бледа светлина.

— Люк каза да влезем вътре.

— Правилно, след залез-слънце лоши същества наизскачат от бърлогите си — каза Саймън и мина покрай нея.

Всекидневната беше изпълнена с мека жълта светлина. Клеъри затвори вратата след себе си и дръпна резетата. Синьото сако на Изабел още висеше на закачалката до вратата. Мислеше да го носи на химическо чистене, за да се премахнат петната от кръв, но не стигна дотам. За миг се втренчи в него, опитвайки се да се вземе в ръце, преди да се обърне към Саймън.

Той бе застанал насред стаята, с ръце, пъхнати небрежно в джобовете на якето си. Беше облечен с джинси и оръфана тениска с надпис „Аз обичам Ню Йорк“, която беше на баща му. Всичко по него беше познато на Клеъри, но при все това й изглеждаше чужд.

— Очилата ти — каза най-накрая тя, като се сети какво й се бе видяло странно у него на верандата. — Не ги носиш.

— Да си виждала вампир с очила?

— Е, не съм, но…

— Вече не ми трябват. Изглежда, като вампир вече имам перфектно зрение. — Той се настани на дивана, а Клеъри седна до него, но на известно разстояние. Отблизо по-добре се виждаше колко е бледа кожата му, през която прозираха сините му вени. Без очилата, очите му изглеждаха огромни и тъмни, а миглите — като черни мастилени линии. — Разбира се, още ги нося вкъщи, иначе майка ми ще откачи. Май ще трябва да й кажа, че вече съм с контактни лещи.

— Рано или късно ще трябва всичко да й кажеш — рече Клеъри, като се опитваше да звучи по-твърдо, отколкото се чувстваше. — Не можеш до безкрайност да криеш от нея своето… своето състояние.

— Да, трябва да го направя. — Той прокара ръка по тъмната си коса, устата му се изкриви. — Клеъри, какво да правя? Майка постоянно ми носи храна, която всеки път изхвърлям през прозореца… от два дни не съм излизал навън, но не знам още колко ще мога да се преструвам на болен от грип. Все някога ще ме заведе на лекар и тогава? Та аз нямам пулс. Той ще й каже, че съм мъртъв.

— Или ще те обяви за уникален медицински случай — каза Клеъри.

— Не е смешно.

— Знам, просто се опитвах да…

— Постоянно мисля за кръв — рече Саймън. — Сънувам я. Събуждам се с мисълта за нея. Още малко и ще пропиша противни сладникави стихове за нея.

— А какво стана с онези торбички кръв, които Магнус ти даде? Да не са свършили?

— Имам още. В минихладилника са. Но ми остават само три. — Гласът му изтъня от притеснение. — Какво ще стане, когато изпия и тях?

— Няма страшно. Ще ти донесем още — каза Клеъри, като отново се насили да звучи уверено. Тя не се съмняваше, че любезният местен снабдител на Магнус ще бъде винаги насреща с агнешка кръв, но от всичко това й се гадеше. — Виж, Саймън, според Люк трябва да говориш с майка си. Не можеш вечно да криеш от нея.

— Но все пак мога да опитам.

— Помисли си за Люк — каза отчаяно тя. — Можеш да продължиш да живееш нормално.

— А какво ще стане с нас? Ти би ли искала да имаш вампир за гадже? — Той се засмя горчиво. — Защото си представям какви романтични пикници ще си правим. Ти ще пиеш чиста пина колада, а аз — кръв от чиста девица.

— Мисли за това като за недъг — убеждаваше го Клеъри. — Тепърва ти предстои да се научиш как да живееш с него. Много хора правят така.

— Та аз дори не съм човек. Няма и да бъда.

— За мен си — каза тя. — Пък и това да си човек не е нещо кой знае какво.

— Поне Джейс няма да ми вика вече мундан. Какво държиш? — попита той, като видя брошурата, свита на руло в лявата й ръка.

— О, това ли? — Тя я вдигна. — Как да кажем на родителите си.

Той се ококори.

— Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен?

— Не става въпрос за мен. За теб е. — Тя му я подаде.

— Не е нужно да казвам на майка ми каквото и да било — рече Саймън. — Тя и без това си мисли, че съм гей, понеже не се интересувам от спорт и още си нямам сериозна приятелка. Поне не такава, за която тя да знае.

— Но трябва да й кажеш, че си вампир — отбеляза Клеъри. — Идеята на Люк беше, че можеш да използваш някои от предложените изрази в брошурата, като използваш думата „безсмъртен“ вместо…

— Ясно, ясно. — Саймън разгърна брошурата. — Ето, ще репетирам с теб. — Той се покашля. — Мамо, има нещо, което трябва да ти кажа. Аз съм безсмъртен. Знам, че имаш известни предубеждения относно безсмъртните. Знам, че няма да ти е лесно да приемеш факта, че и аз съм безсмъртен. Но аз съм тук, за да ти кажа, че безсмъртните са хора като мен и теб. — Саймън направи пауза. — Добре де. Може би повече като мен, отколкото като теб.

— САЙМЪН!

— Добре, добре. — Той продължи. — Първото нещо, което трябва да разбереш, е, че аз съм си все същият човек, какъвто винаги съм бил. Това, че съм безсмъртен, не е най-важното нещо в мен. То е само една част от това, което съм. Второто нещо, което сигурно знаеш, е, че това не е въпрос на избор. Просто съм се родил такъв. — Саймън я погледна неодобрително над брошурата. — Извинявай, преродил съм се такъв.

Клеъри въздъхна.

— Не се стараеш достатъчно.

— Поне мога да я успокоя, че сте ме погребали в еврейско гробище — каза Саймън, като захвърли брошурата. — Мога да започна отдалече. Първо ще кажа на сестра си.

— Ако искаш, ще дойда с теб. Може да успея да ги накарам да разберат.

Той я погледна смаяно и тя видя как се пропуква бронята на хапливия му хумор и как под нея се показва страхът.

— Ще го направиш ли?

— Аз… — започна Клеъри, но беше прекъсната от внезапен трясък и звук от пръскащо се стъкло. Тя скочи на крака и се втурна към прозореца, Саймън застана до нея. Тя дръпна пердето встрани и се загледа навън.

Пикапът на Люк се качи на моравата, двигателят му бръмчеше, по тротоара имаше тъмни следи от изгоряла гума. Единият от фаровете светеше, другият беше счупен, а на решетката отпред имаше някакво тъмно петно, както и нещо извито, бяло и неподвижно, легнало под предните гуми. Клеъри усети, че й се гади. Нима Люк бе прегазил някого? Но не, тя машинално изтри магическия прах пред очите си, сякаш почистваше изцапано стъкло. Това пред гумите на Люк не беше човек. Беше нещо гладко, бяло, приличащо на гъсеница, което се извиваше като червей, набоден с карфица върху дъска.

Вратата откъм шофьорското място рязко се отвори и от нея изскочи Люк. Без да обръща внимание на съществото, превито под колелата, той забърза по моравата към верандата. Клеъри го проследи с поглед и видя в сенките пред стъпалата да лежи някаква фигура. Фигурата беше на човек — дребен, със светла, сплетена коса…

— Виж, онова момиче-върколак. Мая — каза удивено Саймън. — Какво ли се е случило?

— Не знам. — Клеъри взе стилито си от най-горния рафт на библиотеката. Слязоха по стълбите и забързаха към сенките, където Люк се бе навел, поставил ръце на раменете на Мая и като я повдигна нежно, внимателно я облегна отстрани на верандата. Отблизо Клеъри видя, че ризата й отпред бе разкъсана, а на рамото й имаше дълбока рана, от която бавно се процеждаше кръв.

Саймън се вцепени. Клеъри, която за малко не се блъсна в него, извика от изненада и без да се усети, му хвърли гневен поглед. Кръвта. Той се страхуваше от нея, страхуваше се да гледа кръв.

— Тя е добре — каза Люк, докато Мая въртеше глава и стенеше. Той леко я потупа по бузата и очите й се поотвориха. — Мая, Мая, чуваш ли ме?

Тя примигна и кимна с глава, изглеждаше замаяна.

— Люк? Какво се случи? — прошепна тя и трепна. — Рамото ми…

— Хайде. По-добре да те пренеса вътре. — Той я вдигна на ръце и Клеъри си спомни как преди се беше учудвала колко изненадващо силен е той за човек, който работи в книжарница. Беше го отдавала на факта, че му се налага да носи тежки кашони. Сега вече знаеше причината. — Клеъри, Саймън, елате.

Те отново влязоха вътре, където Люк положи Мая на прокъсания сив велурен диван. Изпрати Саймън да донесе одеяло, а Клеъри — до кухнята за мокра кърпа. Когато Клеъри се върна, видя Мая облегната на една възглавница, зачервена и трескава. Обясняваше припряно и нервно нещо на Люк:

— Както си прекосявах моравата… подуших нещо. Нещо гнило, като боклук. Обърнах се и то връхлетя върху мен…

— Какво беше то? — попита Клеъри, като подаваше кърпата на Люк.

Мая се намръщи.

— Не го видях. То ме притискаше отгоре и после… аз се опитах да го ритна, но то беше твърде пъргаво…

— Аз го видях — каза с равен глас Люк. — Както си карах към къщи, видях как пресичаш моравата… и после как то тръгна след теб, вървеше по петите ти. Опитах се да извикам през прозореца, но ти не ме чу. После то скочи върху теб.

— Кое е тръгнало след нея? — попита Клеъри.

— Беше демон древак — каза Люк с мрачен глас. — Те са слепи. Ориентират се по миризмата. Качих се с колата на моравата и го прегазих.

Клеъри погледна през прозореца към пикапа. Съществото, което преди малко беше свито под гумите, беше изчезнало. Това не бе учудващо — нали когато умират, демоните се връщат в своето измерение.

— Защо му е било да напада Мая? — Осени я светкавична мисъл и гласът й се сниши: — Допускаш ли, че може да е бил Валънтайн? Нали за заклинанието му трябва кръв от върколак? Миналия път му бяха попречили…

— Не съм убеден — каза за нейна изненада Люк. — Демоните древак не са кръвопийци и определено не могат да причинят такова клане, каквото си видяла в Града на тишината. Те по-скоро са шпиони и куриери. Мая просто се е оказала на пътя му. — Той се наведе да види Мая, която тихо стенеше очите й бяха затворени. — Можеш ли да вдигнеш ръкава си, за да видя рамото ти?

Момичето-върколак прехапа устни и кимна, после посегна и нави ръкава на пуловера си. Точно под рамото имаше продълговата рана. Кръвта се бе стекла по ръката й и отчасти бе засъхнала.

Клеъри ахна, когато видя как грапавият червен разрез беше обрамчен с нещо като тънки игли, които зловещо се подаваха от кожата й.

Мая се втренчи ужасена в ръката си.

— Какви са тези неща?

— Демоните древак нямат зъби, в устите си имат отровни шипове — каза Люк. — Някои от тези шипове са останали в кожата ти.

Мая започна да трака със зъби.

— Отрова? Ще умра ли?

— Не и ако действаме бързо — успокои я Люк. — Ще трябва да ги извадя, но да знаеш, че ще боли. Мислиш ли, че ще издържиш?

Лицето на Мая се сгърчи в болезнена гримаса. Но се насили да кимне.

— Само… ги махни от мен.

— Какво да махне? — попита Саймън, влизайки в стаята с одеяло в ръце. Когато видя ръката на Мая, той изпусна одеялото и машинално отстъпи назад. — Какви са тези неща?

— Гнусиш ли се от кръв, мундане? — каза Мая с лека, изкривена усмивка. После изстена: — Ох, боли…

— Знам — рече Люк, като внимателно увиваше кърпата в долната част на ръката й. Извади от колана си тънък, остър нож. Мая погледна ножа и стисна очи.

— Направи каквото е необходимо — каза тя с отмалял глас. — Но… не искам другите да гледат.

— Разбрано. — Люк се обърна към Саймън и Клеъри. — Вие двамата вървете в кухнята — каза той. — Обадете се в Института. Обяснете им какво се е случило и им кажете да изпратят някого тук. Вариантът с братята отпада, така че нека пратят някой с медицински опит или магьосник. — Саймън и Клеъри го гледаха втренчено, вцепенени от вида на ножа и бавно полилавяващата ръка на Мая. — Вървете! — каза по-настоятелно той и този път те го послушаха.

12 Коварността на мечтите

Саймън гледаше как Клеъри се обляга на хладилника и хапе устните си, както винаги, когато биваше разстроена. Той често забравяше колко дребна беше тя, колко крехка и деликатна, но в някои случаи — случаи, в които му се искаше да обвие ръце около нея — го възпираше опасението да не я нарани, особено сега, когато самият той не беше наясно със собствената си сила.

Знаеше, че Джейс не страда от такива скрупули. С болка в стомаха Саймън беше гледал, без да може да отклони поглед как Джейс сграбчва Клеъри и я целува с такава сила, че Саймън се боеше някой от тях, или дори двамата, да не бъде смачкан. Джейс така я бе притискал, сякаш искаше да я побере в себе си, едва ли не двамата да се слеят в едно.

Разбира се, Клеъри беше силна, по-силна отколкото Саймън предполагаше, че може да е. Тя беше ловец на сенки и като такава притежаваше всичко характерно за тях. Но какво от това, между тях продължаваше да има нещо крехко като пламък на свещ, чупливо като яйчена черупка — той бе наясно, че ако то се счупи, ако се строши или разстрои, и у него нещо ще се счупи, нещо, което никога не би зараснало отново.

— Саймън. — Гласът й го върна отново в действителността. — Саймън, слушаш ли ме?

— Какво? Да, слушам те. Разбира се. — Той се облегна на мивката, като се опита да придаде на погледа си съсредоточен вид. От крана капеше вода, което отново го разсея — всяка сребриста капка блестеше, подобна на сълза и толкова съвършена, точно преди да капне. Странно нещо е зрението на вампира, помисли си той. Правеха му впечатление най-обикновени неща — блясъкът на водата, тревите, поникнали в пукнатините на паважа, сиянието на маслото върху пътя — сякаш преди никога не го беше виждал.

— Саймън! — вбеси се вече Клеъри. Той видя, че тя му подава нещо розово и металическо. Новия й мобилен телефон. — Казах ти, че искам да се обадиш на Джейс.

Това отново го върна към действителността.

— Аз да му се обадя? Та той ме мрази.

— Не, не те мрази — каза тя, макар че погледът й показваше, че далеч не е убедена в това. — Така или иначе, аз няма да говоря с него. Е, ще го направиш ли?

— Добре. — Той взе телефона и набра номера на Джейс. — Какво искаш да му кажа?

— Само му кажи какво се е случило. Той знае какво да прави.

Джейс вдигна на третото позвъняване, звучеше задъхано.

— Клеъри — каза, при което Саймън се стресна, но после, разбира се, се досети, че на дисплея на Джейс се е появило името на Клеъри. — Клеъри, добре ли си?

Саймън се поколеба. В гласа на Джейс имаше нотка, която не беше чувал никога досега, нотка на загриженост, лишена от всякаква ирония или заяждане. Така ли говори с Клеъри, когато са сами? Саймън я погледна; тя го гледаше с големите си зелени очи, като несъзнателно гризеше нокътя на показалеца на дясната си ръка.

— Клеъри — каза отново Джейс. — Помислих си, че ме избягваш…

Гняв разтърси Саймън. Ти си й брат, искаше му се да изкрещи в телефона, това е. Тя не ти принадлежи. Нямаш право да звучиш така… така… сърцераздирателно. Това беше думата. Макар и да не вярваше, че Джейс изобщо има сърце, което да се раздира.

— Прав си — каза той накрая, гласът му беше хладен. — И продължава да те избягва. Саймън е.

Настъпи толкова продължително мълчание, че Саймън вече се питаше дали Джейс не е затворил.

— Ало?

— Тук съм. — Гласът на Джейс беше ясен и хладен като есенни листа, всичката уязвимост в него беше изчезнала. — Ако ми се обаждаш само, за да си говориш с мен, мунди, явно си по-самотен, отколкото предполагах.

— Повярвай ми, никога не бих ти се обадил, ако зависеше от мен. Правя го заради Клеъри.

— Тя добре ли е? — Гласът на Джейс продължаваше да е ясен и хладен, но вече леко дрезгав, есенните листа бяха сковани в лъскав лед. — Ако й се е случило нещо…

— Нищо не й се е случило. — Саймън се мъчеше да овладее гневните нотки в гласа си. По най-бързия начин той изложи пред Джейс събитията от изминалата нощ и случилото се с Мая. Джейс го изчака да свърши, после даде кратки и ясни инструкции. Саймън го слушаше замаян и усети, че кима с глава, преди да си даде сметка, че всъщност Джейс не го вижда. Тогава започна да обяснява, но скоро установи, че отсреща няма никого; Джейс беше затворил. Саймън на свой ред затвори безмълвно телефона и го подаде на Клеъри.

— Той ще дойде тук.

Клеъри се облегна на мивката.

— Сега ли?

— Сега. Магнус и Алек също ще дойдат с него.

— Магнус ли? — смая се тя, но после каза: — О, естествено, сигурно Джейс още живее у Магнус. Мислех си, че е в Института, но, разбира се, няма как да е там. Аз…

Прекъсна я остър вик, идващ откъм всекидневната. Тя се ококори. Саймън усети как космите по врата му настръхват като бодли.

— Не се тревожи — каза той колкото можеше по-спокойно. — Люк не би наранил Мая.

— Той я наранява. Но няма друг избор — отвърна Клеъри и поклати глава. — Както всичко, което се случва напоследък. Просто нямаме избор. — Мая извика още веднъж и Клеъри се вкопчи в ръба на плота, сякаш и нея я болеше. — Мразя всичко това! — избухна тя. — Писна ми от всичко! Постоянно някой да е ранен, постоянно някой да е преследван, постоянно да се чудиш кой ще е следващият пострадал. Искам всичко да стане както си беше преди!

— Но няма как. Никой от нас не може да върне нещата — рече Саймън. — Ти поне още можеш да излизаш на дневна светлина.

Тя се обърна към него със зяпнала уста и големи, тъмни очи.

— Саймън, не исках да кажа…

— Знам, че не си искала. — Той се извърна от нея, като усещаше буца в гърлото си. — Ще отида да видя какво правят. — За миг й хрумна да го последва, но остави вратата на кухнята да се затвори между тях, без да я задържи.

Всички лампи във всекидневната бяха светнати. Мая лежеше на дивана с посивяло лице, одеялото бе дръпнато до гърдите й. Тя притискаше някаква превръзка към дясната си ръка, тук-там превръзката се бе напоила с кръв. Очите й бяха затворени.

— Къде е Люк? — попита Саймън, после трепна, учуден, че гласът му звучеше толкова грубо и настойчиво. Тя изглеждаше ужасно, очите й бяха дълбоко хлътнали сред сиви сенки, а устата й — изкривена от болка. Мая бавно отвори очи и го изгледа.

— Саймън — рече немощно тя. — Люк излезе да премести колата от моравата. Притеснява се заради съседите.

Саймън погледна през прозореца. Видя как светлината на фаровете се плъзна по къщата, докато Люк изкарваше колата на пътя.

— Как си? — попита. — Той успя ли да извади онези неща от ръката ти?

Тя кимна машинално.

— Просто съм много уморена — прошепна, като едва отваряше устата си. — И… жадна.

— Ще ти донеса вода. — На бюфета до кухненската маса в трапезарията имаше кана с вода и комплект чаши. Саймън напълни една чаша с хладката течност и я занесе на Мая. Ръцете му леко трепереха и разля малко от водата, докато й подаваше чашата. Мая протегна ръка и понечи да каже нещо, вероятно благодаря, когато пръстите им се докоснаха и тя се отдръпна така рязко, че чашата увисна във въздуха. После се удари в ръба на холната масичка, счупи се и водата се разля по лакирания дървен под.

— Мая? Добре ли си?

Тя се дръпна от него, раменете й се притиснаха към облегалката на дивана, устните й се дръпнаха назад и оголиха зъбите й. Очите й станаха светещо жълти. От гърлото й се изтръгна ръмжене, което приличаше на кучешки лай.

— Мая? — повтори ужасено Саймън.

— Вампир — изсъска тя.

Саймън усети как главата му натежава назад, сякаш го беше ударила.

— Мая…

— Мислех, че си човек. А ти си бил чудовище. Кръвопиец.

— Аз съм човек… искам да кажа, бях човек. Промених се. Преди няколко дни. — Виеше му се свят, беше замаян и му се гадеше. — Също като теб…

— Не смей дори да се сравняваш с мен! — Тя се изправи в седнало положение, тези ужасни жълти очи, които бяха впити в него, го съсипваха със своето отвращение. — Аз още съм човек, още съм жива… а ти си мъртвец, който се храни с кръв.

— Животинска кръв…

— Само защото не можеш да пиеш човешка, иначе ловците на сенки жив ще те изгорят…

— Мая — каза той, произнасяйки името й полугневно, полуизвинително. Пристъпи към нея, но тя с бързо движение замахна ръката си, от пръстите, на която внезапно бяха пораснали дълги хищнически нокти.

Те се забиха в бузата му и това го накара да залитне назад и да залепи ръка на лицето си. От бузата му потече кръв, която се стичаше в устата му. Той усети соления й вкус и стомахът му закъркори.

Мая се беше навела над страничната облегалка на дивана, коленете й се изпънаха, хищническите нокти на пръстите й оставяха дълбоки резки в сивата кадифена материя. От гърлото й излизаше ниско ръмжене, а ушите й пораснаха, дълги и присвити до главата. Когато оголи зъбите си, те се показаха остри и грапави — не тънки като игли, каквито бяха неговите, а силни, бели кучешки зъби. Тя пусна окървавената превръзка, с която бе увита ръката й, и той видя следите, където се бяха забивали шиповете, проблясването на кръвта, която бликаше, изтичаше…

По острата болка в долната си устна разбра, че кучешките му зъби са се издължили. Част от него желаеше да се бори с нея, да я повали на земята и да остави по кожата й отпечатъци от своите зъби, да пие от горещата й кръв. Но с друга част от себе си усети, че му иде да пищи. Той отстъпи крачка назад, после още една, протегна ръце, сякаш за да се предпази от нея.

Мая се приготви за скок, но точно в този миг вратата на кухнята се отвори и Клеъри се втурна в стаята. Скочи върху холната масичка, леко като котка. Вдигна ръка, в която проблесна нещо с ярка бяло-сребриста светлина. Саймън видя, че това е кама, елегантно извита като крило на птица; камата изсвистя покрай косата на Мая, на милиметри от лицето й, и се заби до дръжката в сивото кадифе. Мая се опита да се отдръпне и изстена, острието бе минало през ръкава й и се беше забило в дивана.

Клеъри беше взела една от камите на Люк. Когато бе отворила вратата на кухнята и видяла какво става във всекидневната, тя се спусна към личните му оръжия, които той държеше в килера. Мая може и да беше изнемощяла и болна, но изглеждаше достатъчно откачена, за да убие, а Клеъри не се съмняваше в способностите й.

— Какво, по дяволите, става с вас? — сякаш отдалече Клеъри дочу собствения си глас и студенината в него я учуди. — Върколаци, вампири… все сте долноземци.

— Върколаците не нараняват хора, нито каквото и да е друго. Вампирите са убийци. Само преди ден някой уби едно момче пред Луната на ловеца…

— Не е бил вампир. — Клеъри видя как Мая пребледнява от увереността в гласа й. — И ако не престанете взаимно да се обвинявате за всяко лошо нещо, което се случи на долноземец, нефилимите сериозно ще си поприказват с вас и ще вземат мерки. — Тя се обърна към Саймън. Жестоките драскотини на бузата му вече зарастваха и се превръщаха в сребристочервени линии. — Добре ли си?

— Да — каза едва чуто той. Тя видя болката в очите му и за миг й се прииска да нарече Мая с куп обидни имена. — Добре съм.

Клеъри отново се обърна към момичето-върколак.

— Имаш късмет, че той не е фанатик като теб, иначе щях да уведомя Клейва и после цялата глутница да плаща за твоето поведение.

С рязко дръпване тя извади ножа и освободи тениската на Мая. Момичето настръхна.

— Ти не разбираш. Вампирите се превръщат в такива, защото са заразени с демонична енергия…

— И ликантропите са заразени! — каза Клеъри. — Може и да не съм съвсем наясно, но това го знам.

— Точно в това е проблемът. Демоничната енергия ни променя, прави ни различни… болни, ако щеш, а самите демони, които създават както вампирите, така и върколаците, принадлежат на различни видове. Идват от светове, които воюват помежду си. Те се мразят взаимно, така че на нас тази омраза ни е заложена в кръвта. Нищо не можем да направим. Затова и не съществуват приятелства между вампири и върколаци. — Тя погледна към Саймън. Очите и се разшириха от гняв и още нещо. — Скоро и ти ще започнеш да ме мразиш — каза тя. — Ще намразиш и Люк. Няма как да промениш това.

— Да мразя Люк? — Саймън пребледня, но преди Клеъри да успее да го успокои, входната врата се отвори с трясък. Тя се огледа в очакване да види Люк, ала не беше той. Беше Джейс. Облечен целият в черно, от колана, опасващ тесните му бедра, стърчаха две серафимски ками. Зад него се появиха Алек и Магнус — Магнус с дълга надиплена пелерина, по която сякаш бяха посипани парченца натрошено стъкло.

Златистите очи на Джейс с прецизността на лазери мигом се насочиха към Клеъри. Ако си бе въобразявала, че след всичко случило се той ще гледа виновно или дори засрамено, беше сбъркала. Единственото чувство, отразено в погледа му, беше гняв.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита той остро и с неприкрито раздразнение.

Клеъри сведе поглед към себе си. Тя все още стоеше върху холната масичка с нож в ръка. Изкушаваше се да го скрие зад гърба си.

— Имахме разправия. Оправихме се.

— Сериозно? — Гласът на Джейс бе пропит от сарказъм. — Знаеш ли изобщо как се използва ножът, Клариса? Без да го забиеш в себе си или в някой невинен свидетел?

— Никого не съм наранила — процеди през зъби Клеъри.

— Тя проби дивана — каза глухо Мая, очите й бяха затворени. Бузите й още пламтяха от температурата и гнева, но останалата част от лицето й беше тревожно бледа. Саймън я погледна притеснено.

— Мисля, че й става по-зле.

Магнус се покашля. Когато Саймън не се помръдна, той каза с нотка на крайно раздразнение в гласа:

— Бягай оттук, мунди. — Той свали пелерината си в движение, докато прекосяваше стаята до дивана, на който лежеше Мая. — Предполагам, че ти си пациентката ми, така ли е? — попита той, като сведе поглед към нея през втвърдените си блестящи мигли.

Мая го погледна с блуждаещ поглед.

— Аз съм Магнус Бейн — продължи той с успокояващ глас, като протегна окичените си с пръстени ръце. Между тях затанцуваха сини искри като светещи организми във вода. — Аз съм магьосникът, дошъл да те излекува. Те казаха ли ти, че ще дойда?

— Знам кой си, но… — Мая изглеждаше замаяна. — Изглеждаш толкова… толкова… блестящ.

Алек издаде звук, наподобяващ смях, който обаче премина в кашлица, когато тънките ръце на Магнус изтъкаха блестяща синя завеса около момичето-върколак. Джейс не се засмя.

— Къде е Люк? — попита той.

— Излезе — рече Саймън. — Отиде да премести пикапа от моравата.

Джейс и Алек бързо си размениха погледи.

— Много забавно — каза Джейс. Ала не звучеше да се забавлява. — Не го видях, докато се качвахме по стълбите.

Тънък филиз от тревога се разгърна като листо в гърдите на Клеъри.

— И пикапа ли не видяхте?

— Аз го видях — каза Алек. — Беше на алеята. Фаровете бяха угасени.

При тези думи дори Магнус, който бе зает с Мая, вдигна поглед. През магическата мрежа, която бе изтъкал около себе си и момичето-върколак, чертите му изглеждаха размазани и неясни, сякаш го виждаха през вода.

— Това не ми харесва — каза той и гласът му прозвуча глухо и далечно. — Особено след нападението на древак демоните. Те бродят на глутници.

Джейс вече посягаше към една от серафимските ками.

— Ще отида да го потърся. Алек, ти остани тук да наглеждаш къщата.

Клеъри скочи от масата.

— Ще дойда с теб.

— Не, няма да дойдеш. — Той се отправи към вратата, без да се обръща, за да види дали тя го следва.

Клеъри се затича и се хвърли между него и входната врата.

— Спри.

За миг си помисли, че няма да спре, дори ако се наложи да мине през нея, но той спря едва на няколко педи от нея, толкова близо, че когато заговори, усещаше как дъхът му роши косата й.

— Ако се наложи, ще те вържа, Клариса.

— Престани да ме наричаш така.

— Клеъри — каза тихо той и начинът, по който прозвуча името й в устата му, я накара да почувства тръпки по гърба си. Златото в очите му се бе втвърдило, станало металическо. За миг се запита какво ли би било, ако наистина се нахвърлеше върху нея, какво би било, ако я събореше и вържеше, сграбчил китките й. За него борбата беше като секса за другите хора. Мисълта за докосването му накара бузите й да пламнат.

Тя заговори, като се опитваше да овладее вълнението в гласа си.

— Той е мой чичо, а не твой…

На лицето му се изписа безжалостна насмешка.

— Твоите чичовци са и мои, скъпа сестричке — каза той, — а в случая става въпрос за човек, който не е кръвен роднина нито на теб, нито на мен.

— Джейс…

— Освен това нямам време да ти поставям знаци — каза той, като я погледна лениво, — а и този нож е единственото, което имаш. Не бих разчитал на него, ако ще се разправяме с демони.

Тя заби ножа в стената до вратата и бе възнаградена с изненадата, изписана на лицето му.

— А сега какво? Имаш две серафимски ками, дай едната на мен.

— Не е за вярване… — обади се Саймън, пъхнал ръце в джобовете, с горящи като черни въглени очи, изпъкващи на бялото му лице. — Аз ще отида.

— Саймън, недей… — започна Клеъри.

— Е, няма да стоя тук и да гледам как флиртувате, докато още сме в неведение какво се е случило с Люк. — Той й махна да се отдръпне от вратата.

Джейс стисна устни.

— Ще отидем всички. — За изненада на Клеъри той издърпа серафимската кама от колана си и й я подаде. — Вземи.

— Как се казва? — попита тя, като се отдръпна от вратата.

— Накир.

Клеъри бе оставила якето си в кухнята и още щом излезе на тъмната веранда, студеният въздух, идващ откъм Ийст Ривър, я проряза през тънката риза.

— Люк? — извика тя. — Люк!

Пикапът беше паркиран на алеята, една от вратите зееше отворена. От осветлението в купето се процеждаше мъждива светлина. Джейс се намръщи.

— Ключовете са на таблото. Двигателят е запален.

Саймън излезе последен и затвори входната врата.

— Как разбра?

— Ами, чува се. — Джейс погледна присмехулно Саймън. — Ако се заслушаш, и ти ще го чуеш, кръвопиецо. — С няколко скока той слезе по стълбите, като остави вятърът да разнесе след него лекото му кикотене.

— Като се замисля, май „мундан“ ми харесва повече от „кръвопиец“ — измърмори Саймън.

— При Джейс не можеш да си избираш прякорите, с които те нарича. — Клеъри пъхна ръка в джоба си, пръстите й се сключиха около хладния, гладък камък. Тя вдигна високо магическата светлина, която заблестя между пръстите й като светлината на мъничко слънце. — Хайде.

Джейс беше прав, пикапът беше с включен двигател. Когато го доближиха, Клеъри усети мириса на изгорели газове и сърцето й се сви. Люк никога не би оставил вратата на колата отворена, а ключовете — на таблото, освен ако не се е случило нещо.

Джейс обиколи пикапа, като се мръщеше.

— Ела насам с магическата светлина. — Той коленичи в тревата и леко прокара пръсти по нея. От вътрешния си джоб извади един предмет, който бе познат на Клеъри: гладко парче метал, цялото гравирано с изящни руни. Сензор. Джейс го прокара по тревата и той веднага започна да издава серия от силни пиукащи звуци като повреден гайгеров брояч.

— Сигнализира за демонична активност. Има отчетливи следи.

— Да не би да са оставени от демона, който нападна Мая? — попита Саймън.

— Нивата са твърде високи. Тази нощ тук трябва да е бил повече от един демон. — Джейс се изправи на крака със съсредоточено изражение на лицето. — Май ще е най-добре вие двамата да се приберете. Изпратете ми Алек. Той има опит с тези неща.

— Джейс… — кипна отново Клеъри. Но внезапно млъкна и се втренчи. Нещо се беше стрелнало от другата страна на улицата и тичаше надолу по павираната настилка край Ийст Ривър.

Имаше нещо в това движение — доколкото светлината го улавяше, беше твърде бързо и твърде продълговато, за да е човек…

Клеъри протегна ръка и посочи:

— Вижте! До водата!

Джейс проследи погледа й и изсумтя. После се затича, а те хукнаха след него, като минаха по асфалта на улица Кент и избуялата трева покрай брега. Когато Клеъри се затича, магическата светлина затрепери в ръката й, като осветяваше само тук-там части от крайбрежната пътека: някой израснал бурен, някоя изпъкнала пукнатина в бетона, в която за малко да се спъне, тук — купчина боклук, там — счупено стъкло, и когато най-после вълнистата вода се откри пред погледите им, те видяха свитата фигура на някакъв мъж.

Беше Люк. Клеъри го позна инстинктивно, въпреки че лицето му не се виждаше от двете тъмни, прегърбени фигури, надвесени над него. Той лежеше по гръб, толкова близо до водата, че в миг на паническа тревога тя се запита дали прегърбените същества не го задържаха под водата, с цел да го удавят.

После те отстъпиха назад, като съскаха през идеално кръглите си, без устни, усти, и тя видя, че главата му бе положена на грапавата крайречна пътека. Лицето му беше отпуснато и сиво.

— Раум демони — прошепна Джейс.

Саймън се ококори.

— Да не би да са същите като онзи, който нападна Мая…?

— Не. Тези са много по-лоши. — Джейс махна на Саймън и Клеъри да минат зад него. — Вие двамата, стойте зад мен. — Той вдигна серафимската си кама. — Израфил! — извика той и внезапно блесна ярка светлина, сякаш лумнали нагоре пламъци. Джейс пристъпи напред, като насочваше оръжието си към най-близкия от демоните. В светлината на серафимската кама демоните се откроиха с цялата си отвратителност: мъртвешки бяла, олющена кожа, черна дупка на мястото на устата, изпъкнали като на крастава жаба очи и ръце, които към края, там, където трябваше да са китките, преминаваха в пипала. Точно тези пипала протегна чудовището и с ужасяваща бързина ги размаха пред Джейс.

Но Джейс беше по-бърз. Чу се противен звук от срязване, когато Израфил отсече китката на демона и пипалото хвръкна във въздуха. То се приземи току до краката на Клеъри все още мърдащо. Беше сиво-бяло, от него излизаха кървавочервени израстъци. Във всеки израстък имаше грозд от тънки, остри като игли зъби.

Саймън се задави от отвращение, а Клеъри беше на път да се присъедини. Тя ритна пулсиращите пипала и те се претърколиха в калната трева. Когато вдигна поглед, видя, че Джейс се беше вкопчил в ранения демон и двамата се търкаляха по камъните към реката. Блясъкът на серафимската кама на Джейс хвърляше красиви полукръгове над водата, докато той се премяташе и извиваше, като се пазеше от останалите пипала на чудовището и особено от черната кръв, бликаща от отрязаната му китка. Клеъри се поколеба — да отиде при Люк или да се спусне да помогне на Джейс? — и както се колебаеше, чу как Саймън извика:

— Клеъри, внимавай! — Тя се обърна и видя как другият демон се носи към нея.

Нямаше време да извади серафимската кама от колана си, нито пък да си спомни и извика името й. Тя протегна ръце, а демонът връхлетя върху нея и я повали на земята. Тя се строполи с писък, като удари болезнено рамото си о неравната земя. Ловките пипала се впиха в кожата й. Едното се уви около ръката й и я стисна болезнено, другото я сграбчи за гърлото.

Тя посегна панически към врата си и се опита да отскубне този подобен на въже, гъвкав крайник от гърлото си. Вече усещаше болка в дробовете си. Започна да рита и да се извива…

И внезапно натискът изчезна, съществото го нямаше. Тя си пое малко въздух и се изправи на колене. Демонът се беше навел и я гледаше с черните си очи без зеници.

Да не би да се готвеше да й се нахвърли отново? Тя сграбчи камата си и произнесе:

— Накир — и от пръстите й се разля сноп светлина. Никога преди не бе държала ангелска кама. Дръжката му трепереше и вибрираше в ръката й; имаше чувството, че е жива. — НАКИР! — извика отново тя, като се изправи на крака, протегна камата, насочвайки я към раум демона.

За нейна изненада демонът заотстъпва назад като размахваше пипалата си, сякаш едва ли не — което не беше възможно — се страхува от нея. Видя как Саймън тича към нея, хванал в ръце нещо дълго, подобно на стоманена тръба, зад него Джейс се изправяше на колене. Тя не виждаше демона, с когото той се беше борил, сигурно го бе убил. Другият демон пък стоеше с отворена уста и издаваше жални, плачливи звуци, подобни на бухане на огромен бухал. Внезапно той се обърна, като размахваше пипалата си, спусна се към брега и скочи в реката. Фонтан от черна вода плисна нагоре, след което демонът изчезна, изгуби се под повърхността на реката, без дори да остави след себе си водни мехури, които показваха мястото на потъването.

Джейс застана до нея точно когато съществото изчезна. Той беше притеснен, задъхан, целият изпоцапан с черната кръв на демона.

— Какво… се случи? — попита той, докато си поемаше въздух.

— Не знам — недоумяваше Клеъри. — То идваше към мен… опитах се да го отблъсна, но то беше много пъргаво… и после просто избяга. Сякаш видя нещо, от което се уплаши.

— Добре ли си? — Беше Саймън, който плавно спря пред нея, без да е задъхан — той никога повече няма да се задъхва, припомни си тя, стиснал тревожно тръбата в ръка.

— Откъде взе това? — попита Джейс.

— Изкъртих я от един уличен телефон. — Саймън сякаш се сепна, като си спомни. — Предполагам, че когато адреналинът ти се качи, можеш да направиш смайващи неща.

— Или ако си прокълнат и притежаваш нечиста сила — каза Джейс.

— О, престанете и двамата — скастри ги Клеъри, при което Саймън я погледна мъченически, а Джейс — дяволито. Тя мина покрай тях и продължи към брега на реката. — Нима забравихте Люк?

Люк лежеше в безсъзнание, но дишаше. Беше блед също като Мая преди малко и единия му ръкав беше разкъсан на рамото. Когато отлепи плата от кожата му с цялата деликатност, на която бе способна, Клеъри видя на рамото му грозд от кръгли червени рани на мястото, където пипалата го бяха държали. От всяка от раните течеше смесица от кръв и черна течност. Тя си пое въздух.

— Трябва да го занесем вкъщи.

Когато Саймън и Джейс се появиха на стълбите на предната веранда, носейки Люк, отпуснат между тях, Магнус беше там и ги чакаше. След като бе приключил с Мая, той я беше пренесъл на леглото в стаята на Люк, така че сега диванът беше свободен и те положиха ранения на него, след което Магнус пристъпи към работа.

— Ще се оправи ли? — попита настойчиво Клеъри, като се суетеше около дивана, докато Магнус призоваваше синкав огън, който проблесна между ръцете му.

— Ще се оправи. Отровата на раум демоните е по-опасна от тази на древак, но не е нещо, с което да не мога да се справя. — Магнус й направи знак да се махне. — Ако, разбира се, се отдръпнеш и ме оставиш да работя на спокойствие.

Клеъри седна неохотно във фотьойла. Джейс и Алек стояха до прозореца с наведени една до друга глави. Джейс жестикулираше нещо с ръце. Тя предположи, че обяснява на Алек какво се е случило с демоните. Саймън, който се чудеше какво да прави, стоеше облегнат на стената до вратата на кухнята. Изглеждаше замислен. Понеже не можеше да гледа посърналото сиво лице с хлътнали очи на Люк, Клеъри насочи погледа си към Саймън, като се опитваше да прецени кое у него си оставаше познато и кое й бе станало чуждо. Без очилата очите му изглеждаха двойно по-големи и много тъмни, по-скоро черни, отколкото кафяви. Кожата му беше бледа и гладка като бял мрамор, прорязана от по-тъмни вени на слепоочията и изпъкналите скули. Дори косата му изглеждаше по-тъмна от силния контраст с бялата кожа. Тя си спомни как докато гледаше множеството в хотела на Рафаел, се бе чудила защо няма грозни или непривлекателни вампири. Тогава си беше помислила, че навярно има някакво правило, според което физически непривлекателни хора не могат да стават вампири. Сега обаче се запита дали пък вампиризмът сам по себе си не ги променяше, изтривайки петната от кожата и подсилвайки цвета и блясъка на очите и косата. Вероятно това беше еволюционно преимущество на този вид. Сигурно хубостта помага на вампирите да примамят своята жертва.

После забеляза, че и Саймън я гледа втренчено, с ококорени очи. Това я извади от унеса й и тя се изправи, като отново погледна към Магнус. Синята светлина беше изчезнала. Очите на Люк още бяха затворени, но ужасната сивота се беше оттеглила от лицето му и той дишаше дълбоко и равномерно.

— Той е добре! — възкликна Клеъри, при което Алек, Джейс и Саймън се втурнаха да видят. Саймън пъхна ръка в тази на Клеъри и тя сплете пръстите си с неговите, щастлива от изпитаното облекчение.

— Значи ще оживее, така ли? — попита Саймън, когато Магнус се отпусна на страничната облегалка на най-близкия фотьойл. Той изглеждаше изтощен, измъчен и посинял. — Сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм сигурен — каза Магнус. — Аз съм висшият магьосник на Бруклин; разбирам си от работата.

Очите му се преместиха към Джейс, който тъкмо казваше полугласно нещо на Алек, така че другите да не чуят.

— Което ми напомня — продължи Магнус с рязкост в гласа, на която Клеъри не допускаше, че е способен, — че не съм съвсем сигурен какво си мислите, че правите, като ме викате всеки път, когато на някой от вас му порасне нокът навътре и се налага да бъде изваден. Аз съм висш магьосник и ценя времето си. Има толкова много обикновени магьосници, които ще поискат много по-малко, за да свършат такава работа.

Клеъри замига смаяно срещу него.

— Искаш да кажеш, че трябва да платим за това? Та Люк е наш приятел!

Магнус извади от джоба си тънка синя цигара.

— Но не и мой — каза той. — Срещал съм го само няколко пъти, когато майка ти го взимаше със себе си на сеансите, които провеждах с теб за блокиране на паметта ти. — Той прокара ръка през върха на цигарата и тя светна с разноцветен пламък. — Мислите си, че ви помагам само заради доброто си сърце? Или просто съм единственият магьосник, когото познавате?

Джейс изслуша тази кратка тирада с едва прикриван гняв, който искреше от кехлибарените му очи, правейки ги златисти.

— Не — каза на свой ред той, — просто си единственият магьосник, който се среща с наш приятел.

За миг всички го гледаха втренчено — Алек с нескрит ужас, Магнус със смесица от гняв и изненада, Клеъри и Саймън — с изумление. Алек пръв заговори, гласът му трепереше.

— Защо казваш това?

Джейс се обърка.

— Кое?

— Че се срещаме… че ние… не е вярно — каза Алек, гласът му се извиси и падна няколко октави, докато се мъчеше да си възвърне самообладанието.

Джейс го погледна твърдо.

— Не съм казал, че той се среща с теб — рече той, — но е забавно, че ти сам се сети какво имам предвид.

— Ние не се срещаме — повтори Алек.

— О, така ли? — попита Магнус. — Значи ти просто с всеки си така дружелюбен?

— Магнус. — Алек панически се втренчи в магьосника. И Магнус, изглежда, разбра. Той скръсти ръце на гърдите си, облегна се безмълвно назад, после присви очи и загледа разиграващата се пред него сцена.

Алек се обърна към Джейс.

— Ти не… — започна той. — Искам да кажа, не е възможно да си мислиш…

Джейс клатеше озадачено глава.

— Това, което не разбирам, е защо през цялото време се мъчиш да скриеш отношенията си с Магнус от мен, сякаш ако ми кажеш, ще имам нещо против.

Ако той си въобразяваше, че думите му звучат утешително, очевидно грешеше. Алек пребледня и нищо не каза. Джейс се обърна към Магнус.

— Помогни ми да го убедя — каза той, — че наистина не ми пука.

— О — каза тихо Магнус, — мисля, че той ти вярва.

— Тогава не… — По лицето на Джейс се изписа обърканост, а по изражението на Магнус Клеъри разбра, че той силно се изкушава да отговори. Подтикната от внезапно съжаление към Алек, тя издърпа ръката си от тази на Саймън и каза:

— Джейс, престани. Остави го на мира.

— Кой да остави на мира? — обади се глас от дивана. Клеъри се завъртя и видя Люк да седи на дивана, малко напрегнат от болката, но като цяло с доста бодър вид.

— Люк! — Тя се спусна към дивана с намерение да го прегърне, но видя как държи рамото си и се въздържа. — Помниш ли какво стана?

— Не бих казал. — Люк прокара ръка по лицето си. — Последното, което си спомням, беше, че слязох от пикапа. Нещо ме блъсна в раменете и ме запрати встрани. Спомням си някаква адска болка… Така или иначе, изглежда, ми минава. Следващото, което си спомням, е, че петима души се карат. За какво беше тази врява, между другото?

— За нищо — казаха едновременно Клеъри, Саймън, Алек, Магнус и Джейс, с изненадващо единодушие, което едва ли някога щеше да се повтори.

Независимо че беше крайно изтощен, Люк вдигна вежди. Но единственото, което каза, беше:

— Ясно.

Понеже Мая още спеше в спалнята на Люк, той заяви, че ще се чувства много добре на дивана. Клеъри се опита да му предложи своето легло, но той отказа. Тя не настоя повече и се запъти към тесния коридор, за да вземе чаршафи и одеяла от дрешника. Тъкмо сваляше един юрган от горния рафт, когато усети, че някой е зад нея. Завъртя се и изпусна одеялото, което меко падна в краката й.

Беше Джейс.

— Извинявай, че те стреснах.

— Няма проблем. — Тя се наведе да вземе одеялото.

— Всъщност не съжалявам — рече той. — Това е най-силната емоция, която виждам у теб от няколко дни насам.

— Та аз не съм те виждала от няколко дни насам.

— И кой е виновен за това? Аз ти се обаждам. Ти не ми вдигаш телефона. А не мога просто ей така да дойда да те видя. Нали съм под арест, ако не си забравила.

— Чак пък арест. — Тя се опита да придаде безгрижност на гласа си, докато се изправяше. — Нали Магнус ти прави компания. Както и „Островът на Гилигън“.

Тия от „Островът на Гилигън“ що не вземат да се гръмнат?, помисли си Джейс.

Клеъри въздъхна.

— Не мислиш ли, че с Магнус е време да си вървите?

Джейс сви устни и тя видя в очите му колко е наранен и как го заболя.

— Нямаш търпение да се отървеш от мен, нали?

— Не. — Тя притисна одеялото към себе си и без да смее да го погледне в очите, сведе поглед към ръцете му. Деликатните му пръсти бяха красиви и обсипани с белези. На десния му показалец още личеше тънката бяла чертичка, по-бледа кожа на мястото, където беше преди пръстенът на Моргенстърн. Копнежът да го докосне беше толкова силен, че й идеше да захвърли одеялото и да изкрещи. — Тоест не, не исках да кажа това. Не те мразя, Джейс.

— И аз не те мразя.

Тя вдигна облекчен поглед към него.

— Радвам се да го чуя…

— Искаше ми се да можех да те мразя — рече той. Гласът му беше спокоен, устата му — изкривена в колеблива усмивка, но от очите му струеше дълбока болка. — Искам да те мразя. Опитвам се да те мразя. Всичко щеше да е толкова лесно, ако те мразех. Понякога си мисля, че те мразя, но после те виждам и…

Ръцете й се вцепениха върху одеялото.

— И какво?

— А ти какво си мислиш? — Джейс поклати глава. — Защо аз ти казвам точно как се чувствам, а ти никога не го правиш? Това е като да си удряш главата в стената, с тази разлика, че ако си удрях главата в стената, поне щях да мога да спра.

Устните на Клеъри толкова силно затрепериха, че не можеше дори да проговори.

— Да не мислиш, че на мен ми е лесно? — попита в отговор тя. — Да не мислиш…

— Клеъри? — Беше Саймън, който бе излязъл в коридора с новата за него безшумна грация и който така я стресна, че отново изпусна одеялото. Тя извърна лице, но не достатъчно бързо, за да прикрие от него изражението си или издайническия блясък в очите си. — Разбирам — каза той след дълга пауза. — Извинете, че ви прекъснах. — Той се скри отново във всекидневната, като остави Клеъри да гледа втренчено след него през напиращите сълзи.

— По дяволите. — Тя се обърна към Джейс. — Какво ти става? — каза тя с повече злоба, отколкото изпитваше. — Защо трябва всичко да разваляш? — Хвърли по него одеялото и се втурна след Саймън.

Той беше вече пред външната врата. Тя изтича след него на верандата, като остави вратата да се затръшне след нея.

— Саймън! Къде отиваш?

Той се обърна почти машинално.

— У дома. Стана късно, не искам изгревът на слънцето да ме завари тук.

Понеже до изгрева на слънцето имаше още няколко часа, това извинение се стори слабо на Клеъри.

— Знаеш, че тук си винаги добре дошъл и можеш да останеш да спиш през деня, ако искаш да избегнеш среща с майка ти. Можеш да спиш в моята стая…

— Не мисля, че това е добра идея.

— Защо? Не разбирам защо си тръгваш.

Той й се усмихна. Усмивката му беше тъжна, сякаш загатваше и нещо друго.

— Знаеш ли кое е най-лошото, което мога да си представя?

Тя премигна срещу него.

— Кое?

— Да изгубя доверието си в човека, когото обичам повече от всичко на света.

Тя го хвана за ръкава. Той не се отдръпна, но и не отвърна на докосването й.

— Да не искаш да кажеш…

— Да — рече той, досещайки се какво ще го попита тя. — Теб имах предвид.

— Но ти можеш да ми имаш доверие.

— И аз така си мислех. Но имам чувството, че предпочиташ да скърбиш за някого, с когото може би никога няма да бъдеш, вместо да се опиташ да бъдеш с този, с когото имаш шанс.

Нямаше смисъл да отрича.

— Само ми дай време — каза тя. — Просто ми трябва време, за да приключа… да приключа с всичко.

— Значи няма да ми кажеш, че греша, така ли? — рече той. На мъждивата светлина на верандата очите му изглеждаха много големи и тъмни. — Този път не, нали?

— Този път не. Съжалявам.

— Недей. — Той се извърна от нея и протегнатата й ръка и тръгна към стълбите на верандата. — В крайна сметка, това е истината.

Каквото и да струва тя. Клеъри пъхна ръце в джобовете и се загледа в отдалечаващата се фигура, докато не я видя да се разтапя в мрака.

Все пак се оказа, че Магнус и Джейс не бързаха да се приберат. Магнус искаше да поостане още няколко часа, за да се увери, че Мая и Люк се възстановяват според очакванията му. След като няколко минути поддържа измъчен разговор с отегчения Магнус, докато Джейс, седнал на пейката пред пианото на Люк, усърдно изучаваше партитурите, правейки се, че не я забелязва, Клеъри реши да си легне рано.

Ала сънят не идваше. Чуваше през стената как Джейс тихо подрънква на пианото, но не това я държеше будна. Мислеше за Саймън, как се прибира вкъщи, където никога повече нямаше да се чувства като у дома си, за отчаянието в гласа на Джейс, когато каза Искам да те мразя, и за Магнус, който не каза истината на Джейс: че Алек не иска Джейс да знае за отношенията им, защото още е влюбен в него. Тя се замисли какво удовлетворение би донесло на Магнус, ако бе произнесъл на глас истината. Фактът, че не го направи и остави Алек да продължи да лъже и да се самозаблуждава, доказваше, че Магнус наистина го харесва. Може би все пак беше вярно казаното от кралицата на феите: любовта те прави лъжец.

13 Войнство непокорни ангели

След като Джейс бе изсвирил първия дял от „Нощния Гаспар“ на Равел, стана от пианото, отиде в кухнята, вдигна телефона на Люк и проведе кратък разговор. След което се върна на пианото.

Беше стигнал до половината на третия дял, когато видя някаква светлина да пробягва отпред, на моравата на Люк. Миг по-късно светлината угасна и гледката откъм предния прозорец се стопи в тъмнината. Джейс обаче беше вече на крака и посягаше към якето си. Той безшумно затвори зад себе си външната врата и се спусна по стълбите, като ги взимаше по две наведнъж. На моравата до пешеходната алея имаше мотор, който още бръмчеше. Видът му по странен начин напомняше за организъм: тръбите се виеха като жилести вени из цялото шаси, а единственият фар, който едва мъждукаше, приличаше на блестящо око. По странен начин моторът приличаше на жив, колкото и момчето, подпряло се на него и вперило любопитен поглед в Джейс. Момчето бе облечено в кафяво кожено яке, а къдравата му коса се виеше чак до яката и влизаше в присвитите му очи. То се хилеше, като показваше острите си зъби. Джейс съзнаваше, че нито момчето, нито моторът са наистина живи; и двете неща се движеха с демонична енергия, която губеха след изтичането на нощта.

— Рафаел — каза Джейс вместо поздрав.

— Както виждаш — рече Рафаел, — донесох ти това, за което ме помоли.

— Да, виждам.

— Все пак ми е любопитно да разбера за какво ли ти е притрябвал демоничен мотор. От една страна, те не отговарят напълно на разпоредбите в Съглашението, а от друга — говори се, че ти вече си имаш един.

— Така е, имам си — призна Джейс, като обикаляше край мотора и го проверяваше от всички страни. — Но той е на покрива на Института, а точно сега не мога да го взема.

Рафаел леко се подсмихна.

— Явно и двамата не сме добре дошли в Института.

— Вие, кръвопийците, още ли сте в почетния списък?

Рафаел се извърна настрани и се изплю на земята.

— Считат ни за убийци — каза ядно той. — Приписват ни смъртта, на което и да е същество, било то фея или дори магьосник, макар и постоянно да ги уверявам, че ние не пием кръв от магьосници. Горчива ни е и има много странични ефекти за тези, които все пак я опитат.

— Казал ли си това на Мерис?

— Мерис. — Очите на Рафаел блестяха. — И да искам, не мога да говоря с нея. Сега всички решения се вземат от инквизиторката, всички въпроси и молби минават през нея. Лоша работа, приятелю, лоша работа.

— На мен ли го казваш — рече Джейс. — И да сме наясно — не сме приятели. Съгласих се да не казвам на Клейва какво се случи със Саймън, защото ми трябваше помощта ти. Не защото си ми симпатичен.

Рафаел се ухили, белите му зъби блеснаха в мрака.

— Напротив, харесваш ме. — Той килна глава на една страна. — Странно — започна да разсъждава той, — мислех, че сега, когато си в немилост пред Клейва, ще си по-различен. Вече не си техният любим син. Предполагах, че онази твоя арогантност ще изчезне. Но ти никак не си се променил.

— Мисля, че човек трябва да е последователен — каза Джейс. — Е, ще ми дадеш ли мотора, или не? До изгрев-слънце има само няколко часа.

— Да разбирам ли, че няма да ми го върнеш дотогава? — Рафаел се отмести грациозно от мотора, при което Джейс видя да проблясва златната верижка около шията му.

— Няма да ти го върна. — Джейс се метна на мотора. — Но ако се боиш от изгрева, можеш да спиш в мазето под къщата.

— Ммм. — Рафаел се замисли. Той бе десетина сантиметра по-нисък от Джейс и макар че изглеждаше физически по-млад от него, очите му бяха много по-стари. — Значи забравяме за случая със Саймън, нали така, ловецо на сенки?

Джейс запали мотора, като го насочи към реката.

— Никога няма да забравя този случай, кръвопиецо, но май поставихме добро начало.

Джейс не беше карал мотор, откакто се беше застудило и сега леденият вятър, който се извиваше над реката и го пронизваше през тънкото яке и дочените джинси с дузина ледени иглички, го изненада неприятно. Джейс потрепери и се зарадва, че поне си беше взел кожените ръкавици, в които да пъхне ръцете си.

В тъмнината на нощта светът сякаш бе изгубил пъстротата си. Реката беше с цвят на стомана, небето — сиво като гълъб, хоризонтът — дебела черна линия, прокарана в далечината. По протежението на мостовете Уилямсбърг и Манхатън мигаха и блестяха светлини. Въздухът миришеше на сняг, макар че до зимата оставаха месеци.

Последният път, когато летеше над реката, зад него беше Клеъри, ръцете й го обгръщаха, а малките й длани бяха вкопчени в плата на якето му. Тогава не му беше студено. Той наклони мотора рязко встрани; стори му се, че вижда собствената си сянка да плува във водата, някак необичайно изкривена. Когато се изправи, го видя: кораб с черни метални страни, без надписи по тях и почти неосветен, тънкият му остър нос пореше водата. Приличаше му на акула, мършава, бърза и ужасна.

Той спря и внимателно се понесе надолу, безшумно, като листо, хвърлено по течението. Нямаше усещането, че пада, а по-скоро, че корабът се издига, за да го пресрещне, качен върху огромна шамандура. Колелата на мотора докоснаха палубата и той се плъзна по нея, докато плавно спря. Нямаше нужда да изключва двигателя, само провеси краката си встрани и ръмженето на мотора утихна до леко бръмчене, после премина в жужене и накрая млъкна, когато Джейс слезе. Той се обърна да го погледне и видя, че моторът се бе смалил, напомни му на нещастно кученце, на което са казали да стои мирно.

Джейс му се усмихна дяволито.

— Ще се върна — каза той. — Само да огледам тази лодка.

Имаше доста за оглеждане. Той застана на широката палуба, водата му се падаше отляво. Всичко беше боядисано в черно: палубата, металният релинг4, който я опасваше; дори люковете в дългата тясна кабина бяха почернени. Корабът беше по-голям, отколкото предполагаше: може би колкото едно футболно игрище, ако не и повече. Никога досега не беше виждал такъв кораб. Прекалено голям, за да е яхта, прекалено малък, за да е военноморски плавателен съд, пък и никога не беше виждал кораб, боядисан изцяло в черно. Джейс се запита откъде ли може да го е взел баща му.

Той остави мотора и започна бавно да обикаля по палубата. Облаците се бяха разсеяли и звездите блестяха с чудна светлина. Виждаше как свети градът от двете му страни, сякаш бе застанал в празен коридор със стени от светлина. Ботушите му кухо отекваха по палубата. Внезапно му хрумна мисълта, че Валънтайн може изобщо да не е тук. Джейс рядко бе попадал на места, изглеждащи толкова безлюдно.

За миг спря до кърмата и се загледа над реката, която се врязваше между Манхатън и Лонг Айлънд като белег. Водата се пенеше, образувайки сиви стълбове, преливащи в сребристо към върховете, а над нея духаше такъв силен и неизменен вятър, какъвто можеше да духа само над вода. Той протегна ръце и позволи на вятъра да съблече якето му и да го понесе като крила, косата му го шибаше през лицето и боцкаше очите му до сълзи.

Навремето до вилата в Идрис имаше езеро. Баща му го учеше да плава по него, учеше го на езика на вятъра и на водата, на водните и въздушните течения. Всички мъже знаят да плават, беше казал той. Това беше един от редките случаи, когато бе употребил думите всички мъже вместо всички ловци на сенки. Един вид кратко напомняне, че какъвто и да е Джейс, той все пак е част от човешката раса.

Когато се извърна от кърмата с насълзени очи, Джейс видя в стената на кабината, между два почернени люка, една врата. Той бързо прекоси палубата и натисна дръжката, беше заключено. Извади стилито си, бързо изгравира в метала отваряща руна и вратата поддаде, пантите й изскърцаха и от тях се посипа червеникава ръжда. Джейс влезе и се озова на мъждиво осветено метално стълбище. Наоколо миришеше на ръжда и вехтории. Той пристъпи крачка напред и вратата се затвори зад него с отекващ металически трясък, и в следващия миг го обгърна тъмнина.

Джейс изруга и затърси опипом в джоба си камъка с магическата светлина. Внезапно ръкавиците му се втвърдиха, пръстите му се вкочаниха от студ. Тук вътре беше по-студено, отколкото вън, на палубата. Въздухът беше леден. Той извади от джоба ръката си, която трепереше далеч не само от студ. Всяко косъмче по него беше настръхнало, всеки нерв — опънат до скъсване. Тук ставаше нещо.

Вдигна камъка, който грейна и предизвика още по-голямо навлажняване на очите му. Като през мъгла той видя тънката фигура на момиче, което стоеше пред него със скръстени на гърдите ръце, червената й коса се открояваше на фона на черния метал около нея.

Ръката му трепна и от магическата светлина се пръснаха искри, сякаш цяло войнство буболечки бе изригнало от тъмнината.

— Клеъри?

Тя го гледаше, лицето й беше бяло, устните й трепереха. В гърлото му заседнаха един след друг въпроси — какво правеше тя тук? Как се беше добрала до кораба? Обзе го панически ужас, по-силен от всеки страх, който бе изпитвал за самия себе си. Нещо се беше случило с Клеъри. Пристъпи крачка напред, точно когато тя свали ръце от гърдите си и ги протегна към него. Те бяха изцапани с кръв. Отпред бялата й рокля също беше цялата в кръв, подобно на ален лигавник.

Тя залитна напред и Джейс я хвана с една ръка. Когато Клеъри се отпусна с цялата си тежест, той за малко не изтърва магическата светлина. Усещаше биенето на сърцето й, допира на меката й коса до бузата си, толкова познат. Ароматът й обаче беше различен. Ароматът, с който свързваше Клеъри, смесица от сапун с мирис на цветя и чист памук, го нямаше, усещаше единствено мирис на кръв и метал. Главата й се килна назад и подбели очи. Бясното биене на сърцето й намаляваше… спираше…

— Не! — Той я разтърси така силно, че главата й се удари в ръката му. — Клеъри! Събуди се! — Отново я разтърси и този път миглите й трепнаха. Усети облекчение като внезапно избила студена пот и в следващия миг тя отвори очи, ала те вече не бяха зелени, бяха матови и блестящо бели, бели и слепи като фарове на тъмен път, бели като тревожния шум в собствените му мисли.

Тези очи са ми познати отпреди, помисли си той и после мракът го погълна като вълна, носеща със себе си тишина.

В мрака се образуваха пролуки, светещи точици светлина на тъмния черен фон. Джейс затвори очи, опита се да успокои дишането си. Усещаше бакърен вкус в устата си като от кръв, имаше чувството, че лежи върху студена метална повърхност и студът прониква през дрехите и пронизва кожата му. Започна да брои наум до сто в обратен ред, докато дишането му постепенно се успокои. После отново отвори очи. Все още беше тъмно, но мракът се беше разсеял, разкривайки познатото нощно небе, осеяно със звезди. Той бе на палубата на кораба, легнал по гръб в сянката на Бруклинския мост, който се издигаше срещу кърмата на кораба като сива планина от камък и метал. Джейс изстена, изправи се на лакти… и се вцепени, когато забеляза още една сянка, този път определено на човек, който идваше към него.

— Получи тежък удар по главата — каза гласът, който го преследваше в кошмарите му. — Как си?

Джейс се надигна и веднага съжали, когато усети, че стомахът му се преобръща. Ако беше хапнал нещо през последните десет часа, сигурен беше, че щеше да го повърне. А сега усети само кисел жлъчен вкус в устата си.

— Чувствам се отвратително.

Валънтайн се усмихна. Той седеше върху купчина празни сандъци, беше облечен в спретнат сив костюм и вратовръзка, както някога, когато седеше зад елегантното махагоново бюро във вилата на Уейланд в Идрис.

— Следващият въпрос, който искам да ти задам, е: как ме намери?

— Изтръгнах информацията от твоя раум демон — каза Джейс. — Ти беше този, който ме научи къде крият сърцата си. Заплаших го и той ми каза. Е, те не са много умни, но все пак този успя да ми каже, че идва от някакъв кораб в реката. Един поглед ми беше достатъчен. Видях сянката, която хвърля корабът ти над водата. Освен това демонът ми каза, че ти си го призовал, но това вече го знаех.

— Ясно. — Валънтайн сякаш се мъчеше да сподави усмивката си. — Следващия път, преди да се изтърсиш тук, гледай поне да ме предупредиш. Така ще мога да ти спестя неприятната разправия с охраната ми.

— Охрана? — Джейс се опря на студения метален релинг и пое дълбоко чистия, студен въздух. — Имаш предвид демони, така ли? Използваш Меча, за да ги призоваваш.

— Няма да отрека това — каза Валънтайн. — Зверовете на Лушън разбиха моята армия от бездушни, а аз нямам нито време, нито желание да създавам нова. Сега у мен е Мечът на смъртните, така че те не ми трябват повече. Вече имам други сили на разположение.

Джейс се сети за Клеъри, окървавена и умираща в ръцете му. Той прокара ръка по челото си. Там, където то се бе опирало о металния релинг, беше хладно.

— Онова на стълбището — каза той. — Не беше Клеъри, нали?

— Клеъри? — Валънтайн звучеше леко изненадано. — Нея ли видя?

— Защо, какво странно има? — Джейс се мъчеше да придаде незаинтересованост и безгрижие на гласа си. Не че имаше проблем с пазенето на тайни — както свои, така и чужди, но чувствата му към Клеъри бяха нещо, което си бе казал, че ще може да понесе само ако не се вглежда в тях.

Но това беше Валънтайн. Той разглеждаше всичко подробно, изучаваше го, преценяваше по какъв начин би могло да се превърне в нещо, което да му е от полза. В това отношение той напомняше на Джейс за кралицата на феите: хладен, опасен, пресметлив.

— Това, на което си се натъкнал на стълбището — каза Валънтайн, — беше Аграмон, демонът на страха. Аграмон приема образа на това, от което най-много се боиш. Когато се нахрани с твоя страх, той те убива. Ти обаче още си жив. Повечето мъже — и жени — умират от този страх. Поздравления за издръжливостта ти.

— Аграмон? — Джейс беше поразен. — Това е велик демон. Къде го намери?

— Платих на един млад и тщеславен магьосник да го призове за мен. Той си мислеше, че ако демонът остане в очертанията на пентаграмата, ще може да го контролира. За негова зла участ се оказа, че най-големият му страх бе, че демонът, който е призовал, ще преодолее защитата на пентаграмата и ще го нападне. И наистина точно това се случи, когато Аграмон се яви.

— Значи така е умрял — рече Джейс.

— Кой как да е умрял?

— Магьосникът — отвърна Джейс. — Той се казваше Елиас. Беше на шестнайсет. Но ти знаеш това, нали? Дяволското преобразяване…

Валънтайн се засмя.

— Я виж колко си бил досетлив?! В такъв случай сигурно се досещаш защо изпратих демоните в дома на Лушън?

— Ти искаше Мая — каза Джейс. — Защото тя е дете-върколак. Трябва ти кръвта й.

— Изпратих древак демоните, за да проверят какво става в дома на Лушън и после да ми докладват — каза Валънтайн. — Лушън уби един от тях, ала другият разказа за присъствието на млада ликантропка и…

— Ти изпрати раум демоните да я вземат. — Джейс усети внезапна умора. — Защото Люк държи на нея, а ти искаш всячески да го нараниш. — Той направи пауза, а после каза с равен глас: — Което е безкрайно подло, дори и за теб.

За миг в очите на Валънтайн проблесна гняв, после отметна глава назад и прихна.

— Възхищавам се на упорството ти. В това отношение толкова приличаш на мен. — Той се изправи на крака и протегна ръка към Джейс. — Ела. Да се поразходим по палубата. Има нещо, което искам да ти покажа.

Джейс искаше да отблъсне протегнатата му ръка, но предвид болката в главата си, не беше сигурен, че ще може сам да се изправи. Пък и може би нямаше да е добре да дразни баща си още отсега. Каквото и да казваше Валънтайн за неговото упорство, той никога не бе толерирал непослушанието.

Ръката на Валънтайн беше хладна и суха, а хватката му — странно успокояваща. Когато Джейс се изправи, Валънтайн го пусна и извади едно стили от джоба си.

— Нека излекувам раните — каза той, като посегна към сина си.

Джейс се дръпна… след известно колебание, което не остана незабелязано от Валънтайн.

— Не ми трябва помощта ти.

Валънтайн прибра стилито си.

— Както искаш. — Той тръгна напред, а Джейс постоя малко така, после тръгна след него, като подтичваше, за да го настигне. Прекрасно знаеше, че баща му никога няма да се обърне, за да види дали Джейс го следва, но че очаква от него да го направи и следователно ще започне да говори.

Беше прав. Докато се изравняваше с баща си, Валънтайн вече бе започнал да говори. Бе сключил ръце на гърба си и се движеше с лека, безгрижна походка, необичайна за толкова едър и широкоплещест мъж. Вървеше леко приведен, сякаш се канеше да се гмурне в силния вятър.

— … ако не ме лъже паметта — казваше Валънтайн, — чел си „Изгубеният рай“ на Милтън, нали?

— Карал си ме да я чета поне десет или петнайсет пъти — каза Джейс. — По-добре да царуваш в ада, отколкото да слугуваш в рая и т.н., и т.н.

— Non serviam — каза Валънтайн. — „Няма да слугувам.“ Това изписал Луцифер на знамето си, когато повел своето войнство от непокорни ангели срещу продажната власт.

— Каква е целта ти? Защо си на страната на дявола?

— Говори се, че и самият Милтън е бил на страната на дявола. Неговият Сатана е много по-интересен образ, отколкото неговият Бог. — Те почти стигнаха до предната част на кораба. Валънтайн спря и се облегна на релинга.

Джейс също се облегна до него. Бяха подминали мостовете на Ийст Ривър и сега излизаха в откритите води между Стейтън Айлънд и Манхатън. Светлините в търговския център блестяха като вълшебна светлина над водата. Небето беше като напудрено с диамантен прах, а реката бе скрила тайните си под плътна черна завивка, тук-там прокъсвана от сребристо проблясване, я на рибя опашка, я на опашка на… русалка. Моят град, опита се да си каже Джейс, но тези думи все го отвеждаха към мисълта за Аликанте и неговите кристални кули, а не към небостъргачите на Манхатън. След малко Валънтайн каза:

— Защо си тук, Джонатан? След срещата ни в Града от кости се запитах дали омразата ти към мен не е станала непреодолима. Почти се бях отказал от теб.

Гласът му беше равен, горе-долу какъвто си и беше, но в него имаше и нещо друго — не точно уязвимост, но все пак нещо като истинско любопитство, сякаш беше открил, че Джейс е способен да го изненада.

Джейс погледна към реката.

— Кралицата на феите искаше да те попитам нещо — рече той. — Каза ми да ти задавам въпроса каква кръв тече във вените ми.

По лицето на Валънтайн премина изненада, сякаш някаква ръка бе изтрила от него всички други изражения.

— Говорил си с кралицата?

Джейс нищо не отвърна.

— Типично за тях. Всичко, което казват, е двусмислено. Кажи й, ако пак те попита, че във вените ти тече кръвта на ангела.

— Както и във вените на всеки ловец на сенки — каза разочаровано Джейс. Надяваше се на по-интересен отговор. — Нали няма да излъжеш кралицата на феите?

Тонът на Валънтайн стана рязък.

— Няма. А ти едва ли си дошъл тук само, за да ми зададеш този абсурден въпрос. Каква е истинската причина да си тук, Джонатан?

— Трябваше да поговоря с някого. — Той не умееше да контролира така добре гласа си, както го правеше баща му. В неговия се долавяше болка, подобно на кървяща рана току под повърхността. — За семейство Лайтууд не съм нищо друго, освен източник на неприятности. Сигурно и Люк вече ме мрази. Инквизиторката би предпочела да съм мъртъв. Нараних Алек, а дори не разбрах точно с какво.

— Ами сестра ти? — попита Валънтайн. — Ами Клариса?

Защо трябва всичко да разваляш?

— И тя не е очарована от мен. — Той се поколеба. — Спомням си какво ми каза в Града от кости. Че никога не си имал шанс да ми кажеш истината. Не ти вярвам — добави той. — Искам да си наясно с това. Но мисля, че трябва да ти дам шанс да ми кажеш защо.

— Трябва да ме питаш за много повече от едно защо, Джонатан. — В гласа на баща му имаше нотка, която разтревожи Джейс, някакво прекалено смирение, което каляваше гордостта на Валънтайн, както огънят калява стоманата. — Има толкова много защо-та.

— Защо уби мълчаливите братя? Защо открадна Меча? Какви са намеренията ти? Защо Бокалът на смъртните не ти е достатъчен? — Джейс се спря, преди да зададе и останалите въпроси, които напираха в него. Защо ме изостави за втори път? Защо ми каза, че вече не съм твой син, а после пак се върна за мен?

— Знаеш какво искам. Клейвът е безнадеждно корумпиран и трябва да бъде унищожен, а после да се създаде наново. Идрис трябва да бъде освободен от влиянието на низшите раси и Земята да се опълчи срещу демоничните нашествия.

— Между другото, като говорим за демонични нашествия… — Джейс се огледа наоколо, сякаш едва ли не очакваше да види черната сянка на Аграмон да се носи тежко към него. — Мислех, че мразиш демоните. А сега ги използваш като слуги. Ненаситните, древак демоните, Аграмон — те са твои подчинени. Охрана, иконом… знам ли, може би дори и личен готвач си имаш.

Валънтайн барабанеше с пръсти по релинга.

— Аз не съм приятел на демоните — каза той. — Аз съм нефилим, независимо че считам Съглашението за безполезно, а Закона — за нагласен. Не е нужно човек да харесва правителството си, за да е патриот, нали? Истинският патриот цени родината си повече, отколкото собственото си място в обществения ред. Аз бях поруган за своя избор, бях принуден да се крия, бях прокуден от Идрис. Ала аз съм — и винаги ще бъда — нефилим. Не мога да сменя кръвта във вените си, дори и да исках… а аз и не искам.

Аз пък искам. Джейс си помисли за Клеъри. Той отново сведе поглед към тъмната вода, съзнавайки, че това не беше вярно. Да се откаже от лова, убиването, съзнаването на собствената си бързина и безпогрешни умения: това беше невъзможно. Той беше воин. Не можеше да бъде нищо друго.

— Ти би ли искал? — попита Валънтайн. Джейс бързо извърна поглед, питайки се дали баща му е успял да разгадае лицето му. Години наред живяха само двамата. Той познаваше лицето на баща си по-добре от своето собствено. Валънтайн беше единственият човек, от когото му се струваше, че никога няма да може да скрие чувствата си. Или поне един от малцината. Понякога имаше усещането, че Клеъри гледа през него така, сякаш бе от стъкло.

— Не — каза той. — Не бих искал.

— Би останал завинаги ловец на сенки?

— Аз съм такъв — рече Джейс, — какъвто ти си ме направил.

— Добре. Това исках да чуя — каза Валънтайн. Облегна се на релинга и погледна към нощното небе. В сребристобялата му коса се прокрадваха сиви нишки. Джейс не ги беше забелязал досега. — Това е война — каза Валънтайн. — Въпросът е: на чия страна ще се биеш ти?

— Мислех, че сме от един отбор. Мислех, че всички ние сме срещу демоните.

— Де да беше така. Не разбираш ли, че ако бях убеден, че Клейвът взима присърце интересите на този свят, ако бях сигурен, че правят всичко, което е по силите им — в името на ангела, защо ще воювам с тях? Каква причина бих имал?

Власт, помисли си Джейс, но замълча. Вече не знаеше какво да каже, още по-малко — на кое да вярва.

— Ако Клейвът продължава в същия дух — каза Валънтайн, — демоните ще забележат слабостта му и ще го нападнат. Докато те са заети с ухажването на низшите раси, не са в състояние да се сражават. Демоните ще ги нападнат и всичко ще разрушат, нищо няма да остане след тях.

Низшите раси. Тези думи прозвучаха неестествено познато на Джейс; напомняха му за детските години по начин, който далеч не беше неприятен. Когато мислеше за баща си и за Идрис, в съзнанието му изникваше все същият смътен спомен за палещо слънце, сипещо лъчите си над зелените морави пред тяхната вила, и за една едра, тъмна, широкоплещеста фигура, която се навеждаше над него, вдигаше го от тревата и го пренасяше вкъщи. Трябва да е бил много малък тогава, но никога нямаше да забрави това, както и начина, по който ухаеше тревата — зелена, ярка и току-що окосена, или как слънцето превръщаше косата на баща му в бял ореол, или усещането да бъдеш носен. Да бъдеш защитен.

— Люк — каза с леко усилие Джейс. — Люк не е низш…

— Лушън е друга работа. Той е бивш ловец на сенки. — Гласът на Валънтайн беше равен и категоричен. — Тук не става въпрос за конкретни долноземци, Джонатан. Говоря за оцеляването на всяко живо същество, появило се на този свят. Ангелът неслучайно е избрал нефилимите. Ние сме най-добрите в света и наше е призванието да го спасим. Ние най-много от всички на този свят приличаме на боговете и трябва да използваме тази си сила, за да запазим света от разруха, каквото и да ни струва това.

Джейс се облегна на релинга. Беше студено тук, леденият вятър пронизваше дрехите му, а върховете на пръстите му се бяха вкочанили. Но в съзнанието му изникнаха картини, изобразяващи зелени хълмове и медните камъни на вилата на Уейланд.

— В Стария завет се казва — рече той, — че Сатаната изкушил Адам и Ева да извършат грях, като им казал „Ще станете като боговете“. И затова били изхвърлени от градината.

Настъпи пауза, след която Валънтайн се засмя, а после каза:

— Виждам накъде биеш, Джонатан. Искаш да ме предпазиш от греха на гордостта.

— Има най-различни видове грехове. — Джейс се изправи и обърна лице към баща си. — Не отговори на въпроса ми за демоните, татко. Как ще обясниш това, че ги призоваваш и се съюзяваш с тях? Да се бият с Клейва ли възнамеряваш да ги пратиш?

— Разбира се — каза Валънтайн, без да се колебае, без дори да се замисли дали не е по-добре да не издава плановете си на някого, който може да ги предаде на противниците му. Джейс бе поразен от тази увереност на баща си в успеха. — Клейвът не подлежи на убеждаване с доводи, необходима е сила. Опитах се да създам армия от Бездушни, с Бокала мога да създам армия от нови ловци на сенки, но това ще отнеме години. А аз не разполагам с години. Човешката раса не може да чака години. Докато с Меча мога да се обградя с армия от покорни демони. Мога да ги използвам като инструменти и те ще направят всичко, което поискам. Те нямат воля. А когато вече не ми трябват, ще им заповядам да се унищожат взаимно и те ще го сторят. — Гласът му беше безстрастен.

Джейс така силно стискаше релинга, че чак пръстите започнаха да го болят.

— Не можеш да изтребиш всички ловци на сенки, които ти се противопоставят. Това е убийство.

— Няма и да го правя. Когато от Клейва видят силата, изправена срещу тях, ще се предадат. Не са самоубийци. А и сред тях има такива, които ме подкрепят. — В гласа на Валънтайн нямаше арогантност, само спокойна увереност. — Ще се разбере кои са, когато му дойде времето.

— Мисля, че подценяваш Клейва. — Джейс се опита да прозвучи спокойно. — Не мисля, че си наясно колко много те мразят.

— Омразата е нищо, когато се постави на една везна с оцеляването. — Ръката на Валънтайн посегна към колана, където матово проблясваше дръжката на Меча. — Но не за това става въпрос. Казах ти, че има нещо, което искам да ти покажа. Ето го.

Той извади Меча от ножницата и го подаде на Джейс. Джейс вече беше виждал Мелартак в Града от кости, закачен на стената в залата с говорещите звезди. Беше виждал и дръжката му, подаваща се иззад рамото на Валънтайн, но никога не го беше разглеждал отблизо. Мечът на ангела. Беше тъмен, от тежко сребро, с матов блясък. Светлината сякаш се движеше ту по него, ту през него, сякаш бе направен от вода. В дръжката му цъфтеше вълшебна роза от светлина.

Джейс промълви с пресъхнала уста:

— Колко е хубав.

— Хайде, подръж го. — Валънтайн подаде Меча на сина си така, както винаги го беше учил — с дръжката напред. Мечът проблясваше черно на светлината на звездите. Джейс се поколеба.

— Аз не…

— Вземи го. — Валънтайн го тикна в ръката му.

В мига, в който пръстите на Джейс се сключиха около дръжката, от нея изскочи светъл лъч и се спусна надолу по острието на Меча. Той бързо погледна баща си, но неговото лице беше непроницаемо.

Някаква неясна болка прониза ръката и гърдите му. Не че мечът беше тежък, не беше. Сякаш нещо го теглеше надолу, искаше да го изхвърли от кораба, да го метне в зелената океанска вода, да го забие в чупливата земна кора. Джейс усещаше как в дробовете му не достига въздух. Той вдигна глава нагоре и се огледа…

И видя, че небето се бе променило. То бе покрито с блестяща мрежа от златни жици, през която грееха звездите, ярки като забити в мрака гвоздеи. Джейс видя, сякаш отстрани, извивката на Земята отпред на хоризонта и за миг се вцепени, поразен от красотата на гледката. После сякаш нощното небе се разпука като стъкло и през парчетата се посипаха тъмни фигури, прииждащи като орди от разкъсания мрак, прегърбени, изкривени, кокалести и без лица, сгърчени в безмълвен писък, който изгаряше съзнанието му. Леден вятър го прониза, когато шесткраки коне прелетяха покрай него, като копитата им изпускаха кървави искри при допира си с палубата на кораба. Съществата, които ги яздеха, не можеха да се опишат. Те бяха без очи, размахваха ципести крила, крещяха и изпускаха отровно зелена слуз.

Изпитвайки неудържимо желание да повърне, Джейс се наведе над релинга, все още държейки Меча в ръка. Под него водата кипеше от демони като отровна отвара. Той видя някакви покрити с бодли същества, които кокореха кървясалите си, воднисти очи, докато се потапяха във врящия бульон от хлъзгави черни пипала. Една русалка, хваната от десетокрак воден паяк, пищеше отчаяно, докато той забиваше зъбите си в нейната мятаща се опашка, а червените му очи блестяха като кървави мъниста.

Мечът падна от ръката на Джейс и издрънча на палубата. Внезапно шумът и гледката изчезнаха и в нощта отново се възцари тишина. Той се надвеси над релинга и с недоумение се втренчи в морето. То беше пусто, само вятърът надипляше повърхността му.

— Какво беше това? — прошепна Джейс. Усещаше в гърлото си стържене, сякаш бе глътнал шкурка. С недоумение погледна баща си, който се бе навел да вдигне Меча от палубата, където Джейс го беше изпуснал. — Това ли са демоните, които вече си призовал?

— Не. — Валънтайн пъхна Мелартак в ножницата му. — Това са демоните, които са привлечени от Меча от всички краища на света. Доведох моя кораб на това място, защото тук защитата е слаба. Това, което видя, е моята армия, която чака от другата страна на барикадата, чака да я призова да тръгне с мен. — Очите му бяха мрачни. — Все още ли си мислиш, че Клейвът няма да се предаде?

Джейс затвори очи и каза:

— Не всички… не и Лайтууд…

— Ти можеш да ги убедиш. Ако останеш при мен, кълна се, не нищо няма да им се случи.

Тъмнината зад клепките на Джейс се обагри в червено. Той си представи пепелищата от старата къща на Валънтайн, почернелите кости на бабата и дядото, които така и никога не видя. После видя други лица. На Алек. На Изабел. На Макс. На Клеъри.

— Аз вече достатъчно ги нараних — прошепна той. — Нищо повече не бива да им се случва. Нищо.

— Разбира се. Ясно. — И за своя най-голяма почуда Джейс установи, че Валънтайн беше разбрал, по някакъв начин бе видял това, което никой друг не беше в състояние да прозре. — Въобразил си си, че всичко, което сполетя приятелите ти, семейството ти, е станало по твоя вина.

— То е по моя вина.

— Прав си. По твоя вина е.

При тези думи Джейс погледна вече с искрено недоумение. Изненада, породена в еднаква степен от ужаса и облекчението.

— По моя ли?

— Да. Разбира се, ти не си ги наранил умишлено. Ала ти си като мен. Ние отравяме и унищожаваме всичко, което обичаме. И за това си има причина.

— Каква причина?

Валънтайн погледна към небето.

— Ние, ти и аз, сме създадени за по-висша цел. Развлеченията на този свят само ни разсейват. Ако допуснем да бъдем отклонени от пътя си, ще бъдем справедливо наказани.

— И нашето наказание сполетява всички, които обичаме? Не е ли малко сурово и несправедливо спрямо тях.

— Съдбата никога не е справедлива. Ти плуваш във води, чието течение е по-силно от теб, Джонатан. Ако му се опълчиш, ще завлечеш не само себе си, но и онези, които се опитват да ти помогнат. Плувай по него и ще бъдеш спасен.

— Клеъри…

— Ако минеш на моя страна, нищо няма да сполети сестра ти. Готов съм да отида и на края на света, за да я защитя. Ще я заведа в Идрис, където ще е в безопасност. Обещавам ти.

— Алек. Изабел. Макс…

— Децата на семейство Лайтууд също ще бъдат под моя закрила.

Джейс тихо промълви:

— Люк…

Валънтайн се поколеба, после каза:

— Всички твои приятели ще бъдат защитени. Защо не ми вярваш, Джонатан? Това е единственият начин да ги спасиш. Кълна се.

Джейс не можеше да проговори. Вътре в него студът на есента се бореше със спомена за лятото.

— Взе ли своето решение? — попита Валънтайн; Джейс не можеше да го види, но долови категоричността на въпроса. Долови дори нетърпението в него.

Джейс отвори очи. Светлината на звездите прониза ирисите му с белотата си; за миг той не виждаше нищо друго. И рече:

— Да, татко. Взех решението си.