Град от кости

Епилог Липсващите знаци

Коридорът на болницата беше ослепително бял. След толкова дни, прекарани на светлината на факлите, газените лампи и тайнствената магическа светлина, флуоресцентното осветление изглеждаше ярко и неестествено. Когато Клеъри се регистрираше на рецепцията, й се стори, че сестрата, която и подаде формуляра, има странно жълтеникаво лице на изкуствената светлина. Може да е демон, помисли си Клеъри, докато връщаше формуляра.

— Последната врата в края на коридора — каза сестрата и й отправи нещо като усмивка. Или просто полудявам.

— Знам — каза Клеъри. — Вчера бях тук.

И миналия ден, и по-миналия ден. Беше късен следобед и повечето посетители отдавна си бяха отишли. Някакъв старец, облечен в халат, тътреше чехлите си по пода и влачеше след себе си бутилка с кислород. Двама лекари в зелени хирургически престилки носеха чаши с горещо кафе с издигаща се в студения въздух пара. Климатиците в болницата работеха на пълни обороти, макар че времето навън бе започнало леко да захлажда.

Клеъри стигна до вратата в края на коридора. Тя беше отворена. Надникна вътре, не искаше да буди Люк, ако е заспал на стола до леглото, както го заварваше вече два пъти досега. Но Люк беше буден и разговаряше с висок мъж, облечен в робата с цвят на пергамент на Мълчаливите братя. Сякаш доловил пристигането й, той се обърна и тя разпозна в негово лице брат Джеремая.

Клеъри скръсти ръце на гърдите си.

— Какво става тук?

Люк изглеждаше уморен, с набола тридневна брада, с вдигнати на главата очила. Изпод широката тениска се виждаха бинтовете, които още опасваха гърдите му.

— Брат Джеремая тъкмо си тръгваше — рече той.

Джеремая вдигна качулката си и тръгна към вратата, но Клеъри му препречи пътя.

— Е? — попита настойчиво тя. — Ще помогнете ли на майка ми?

Джеремая се приближи до нея. Тя почувства студенината, лъхаща от тялото му, подобно на айсберг. Не можеш да спасиш другите, ако сам не си спасен, каза гласът в мислите й.

— Тези късмети, изскачащи от баницата, вече се изтъркаха — каза Клеъри. — Какво й е на майка ми? Знаете ли? Мълчаливите братя могат ли да й помогнат така, както помогнаха на Алек?

Ние не сме помогнали на никого, каза Джеремая. Нито пък е наша задача да помагаме на онези, които доброволно са напуснали Клейва.

Когато Джеремая мина покрай нея и излезе в коридора, тя отстъпи назад. Загледа се след него и видя как се смеси с множеството, без някой да го изгледа учудено. Тогава притвори очи и видя трепкащата аура на магическия прах, която го обгръщаше, запита се как ли го виждат останалите. Като пациент? Забързан лекар в хирургическа престилка? Угрижен посетител?

— Той каза истината — рече Люк иззад нея. — Не е излекувал Алек, Магнус Бейн го направи. Вярно е и това, че не знае какво й има на майка ти.

— Знам — рече Клеъри, като отново се обърна към стаята. Тя внимателно се приближи до леглото на майка си. Трудно можеше да се открие приликата между тази дребна, бяла фигура в леглото, цялата опасана с тръбички, и нейната жизнена, червенокоса майка. Разбира се, косата й все още беше червена, разпиляна по възглавницата като шал от медна прежда, но кожата й беше толкова бледа, че напомняше на Клеъри за восъчната Спяща красавица в Музея на Мадам Тюсо. Гърдите й се вдигаха и спускаха само заради механизма, който поддържаше живота у нея.

Тя взе тънката ръка на майка си и я задържа, както бе направила вчера и онзи ден. Усещаше пулса на майка си, който биеше равномерно и постоянно. Тя иска да се събуди, помисли си Клеъри. Знам, че иска.

— Разбира се, че иска — рече Люк и Клеъри разбра, че го е казала на глас. — Има много причини да се оправи, дори повече, отколкото тя самата предполага.

Клеъри нежно положи ръката на майка си върху леглото.

— Имаш предвид Джейс.

— Разбира се, че имам предвид Джейс — рече Люк. — Тя тъгува по него вече седемнайсет години. Ако можех да й кажа, че вече няма за какво да тъгува… — той направи пауза.

— Казват, че хората в кома понякога могат да чуват — предположи Клеъри. Разбира се, лекарите бяха казали и това, че тази кома е малко по-необичайна — не е предизвикана нито от травма, нито от задух, нито от инфаркт или инсулт. Тя сякаш просто е заспала и не може да се събуди.

— Така е — каза Люк. — Аз й говоря. Почти непрекъснато. — Той се усмихна уморено. — Разказах й колко храбро си се държала. Как трябва да се гордее с теб. Със своята дъщеря воин.

Нещо остро и болезнено се надигна в гърлото й. Тя преглътна, отмести поглед от Люк и се загледа през прозореца. Отсреща се виждаше голата тухлена стена на една сграда. Не някой прекрасен изглед към дървета и река.

— Купих каквото ме помоли — рече Клеъри. — Взех фъстъчено масло и мляко, мюсли и хляб от братята Фортунато. — Тя бръкна в джоба на джинсите си. — Ето го рестото…

— Задръж го — каза Люк. — Вземи си такси на връщане.

— Саймън ще ме закара вкъщи — отвърна Клеъри. Тя погледна часовника, закачен на ключодържателя й. — Всъщност той трябва да е вече долу.

— Добре, радвам се, че дружиш с него. — Люк изглеждаше облекчен. — Въпреки това задръж парите. Излезте някъде довечера.

Тя отвори уста да възрази, ала я затвори пак. Люк беше, както казваше майка й, железен в моменти на изпитание — солиден, надежден и абсолютно непреклонен.

— Ти няма ли да се прибереш? Имаш нужда да поспиш.

— Да поспя? Кой има нужда от сън? — пошегува се той, но тя забеляза умората, изписана по лицето му, когато отново седна край леглото на майка й и нежно отметна един кичур от лицето на Джослин. Клеъри се извърна, очите й пареха.

Когато излезе през главния изход на болницата, микробусът на Ерик чакаше до тротоара. Небето се простираше високо над нея, като потъмняваше до сапфирено над река Хъдсън, в която се потапяше залязващото слънце. Саймън се протегна да й отвори вратата и тя се тръшна на седалката до него.

— Благодаря.

— Накъде? Към вас? — попита той, като се вля с микробуса в уличното движение.

Клеъри въздъхна.

— Дори не знам къде е домът ми.

Саймън косо я изгледа.

— Самосъжаляваш ли се, Фрей? — Гласът му беше шеговит, но нежен. Ако погледнеше назад, тя още можеше да види тъмните петна на задната седалка, където кървящият Алек бе лежал в скута на Изабел.

— Да. Не. Не знам. — Тя въздъхна отново, като отметна една медена къдрица. — Всичко се промени. Толкова е различно. Искам всичко да си бъде както си беше преди.

— А аз не искам — за нейна изненада каза Саймън. — Пак питам, накъде да карам? Поне ми кажи към центъра или към предградията.

— Към Института — рече Клеъри. — Извинявай — добави тя, когато той най-неправомерно направи опасен завой в обратната посока. Микробусът така се наклони на една страна, че изскърца недоволно. — Трябваше да ти кажа по-навреме.

— Нищо — отвърна Саймън. — Не си се връщала там, нали? Не и откакто…

— Не, оттогава не съм — каза Клеъри. — Джейс ми се обади и каза, че Алек и Изабел са добре. Вероятно родителите им са на път от Идрис, сега когато някой наистина им е казал какво се е случило. След няколко дни ще са тук.

— Не беше ли странно да се чуеш с Джейс? — попита Саймън, като се стараеше да звучи неутрално. — Имам предвид, откакто научи, че…

Гласът му замря.

— Какво? — каза Клеъри с остър глас. — Откакто научих какво? Че е убиец травестит, който изтезава котки ли?

— Не е чудно, че котката му мрази всички.

— О, стига, Саймън — отвърна сърдито Клеъри. — Знам какво имаш предвид и не, не беше странно. И без това между нас нямаше нищо.

— Нищо ли? — повтори невярващо Саймън.

— Нищо — каза категорично Клеъри, като гледаше през прозореца, така че той да не види как се изчервява. Те минаха през редица ресторанти и тя видя прозорците на „При Таки“, ярко осветени в сгъстяващия се здрач. Стори й се, че мерна през стъклата русата сервитьорка, с която бе флиртувал Джейс, онази със сините очи без бяло.

Те завиха на ъгъла точно когато слънцето се скриваше зад издигащия се прозорец на Института, който пръскаше към улицата седефена светлина, видима единствено за тях. Саймън спря пред вратата, изключи мотора и започна нервно да си играе с ключовете.

— Искаш ли да дойда с теб?

Тя се поколеба.

— Не. По-добре да го направя сама.

Тя видя как по лицето му пробяга сянка на разочарование, която обаче моментално изчезна. Саймън, помисли си тя, доста е пораснал през тези две седмици, въпреки че и тя бе пораснала. Което беше добре, защото не й се искаше той да изостава от нея. Той беше част от нея така, както дарбата й да рисува, мръсният въздух на Бруклин, смехът на майка й и кръвта й на ловец на сенки.

— Добре — каза той. — Да дойда ли да те взема по-късно?

Тя поклати глава.

— Люк ми даде пари за такси. Ако искаш, ела утре — добави тя. — Можем да гледаме филми, да си направим пуканки. Имам нужда да се поотпусна.

Той кимна.

— Звучи добре. — Наведе се напред и залепи една целувка на скулата й. Тази целувка беше лека като перце, но тя усети тръпка по цялото си тяло. Погледна го.

— Мислиш ли, че беше случайност? — попита Клеъри.

— Какво да е било случайност?

— Това, че точно през онази нощ бяхме в „Пандемониум“, в която Джейс и другите преследваха там демона, вечерта преди Валънтайн да отвлече майка ми.

Саймън поклати глава.

— Не вярвам в случайността.

— Аз също.

— Но трябва да призная, че случайност или не, се оказа съвкупност от щастливи обстоятелства — каза Саймън.

— Съвкупност от щастливи обстоятелства… — повтори Клеъри. — Това е подходящо име за групата.

— По-добро е от повечето други, с които досега разполагахме — съгласи се Саймън.

— Можеш да си сигурен. — Тя скочи от микробуса, затвори вратата след себе си и се затича по обраслите с трева каменни стъпала нагоре към входната порта. Когато Саймън натисна клаксона, му махна кратко с ръка, без да се обръща.

Антрето на църквата беше хладно и мрачно и миришеше на дъжд и влажна хартия. Стъпките й отекваха по каменния под и тя си спомни това, което Джейс й беше казал в църквата в Бруклин: Може и да има Бог, Клеъри, а може и да няма, но аз не мисля, че това е важно. Иначе казано, ние сме оставени сами на себе си.

Когато вратата на асансьора се затвори зад нея, тя се погледна крадешком в огледалото. Повечето й натъртвания и рани бяха заздравели и избледнели. Запита се дали Джейс някога я е виждал да изглежда толкова спретната, колкото днес — беше облякла за болницата черна плисирана пола, винена моряшка фланелка и си беше сложила розово червило. Струваше и се, че изглежда като осемгодишна.

Все едно какво ще си помисли Джейс за външния й вид.

Тя бе взела своето решение, сега и завинаги. Питаше се дали отношенията им някога ще бъдат като тези на Саймън и сестра му: смесица от скука и незлобливи дрязги. Трудно й беше да си го представи.

Още преди вратата на асансьора да се отвори, тя чу силно мяукане.

— Ей, Чърч — каза Клеъри, като коленичи до свитата сива топка на пода. — Къде са всички?

Чърч, който очевидно очакваше да го погали по корема, измърка неразбиращо. Клеъри въздъхна и му угоди.

— Капризно коте — каза тя, като енергично го загали. — Къде…

— Клеъри! — Беше Изабел, която се втурна във фоайето, облечена в дълга червена рокля, косата й бе вдигната на кок, захванат със скъпоценни фиби. — Толкова се радвам да те видя!

Тя се спусна към Клеъри и така я прегърна, че едва не я събори.

— Изабел — каза задъхано Клеъри. — И аз се радвам да те видя — добави, като се остави Изабел да я изправи.

— Толкова се тревожех за теб — рече весело Изабел. — След като тръгнахте към библиотеката заедно с Ходж, а аз останах с Алек, чух ужасна експлозия, а когато отидох в библиотеката, вие, разбира се, бяхте изчезнали и всичко бе разхвърляно по пода. Навсякъде имаше кръв и нещо лепкаво… — Тя потрепери. — Какво беше това нещо?

— Проклятие — каза спокойно Клеъри. — Проклятието на Ходж.

— Ясно — каза Изабел. — Джейс ми каза за Ходж.

— Така ли? — изненада се Клеъри.

— Че са снели от него проклятието и той си е тръгнал. Мисля, че можеше да каже поне едно довиждане — добави Изабел. — Малко съм разочарована от него. Но предполагам, че се е страхувал от Клейва. Предполагам, че все някога ще се обади.

Значи Джейс не им беше казал, че Ходж ги е мамил и че се е опитал да я убие, помисли си Клеъри, без да е сигурна как да възприеме това. От друга страна, ако Джейс се бе опитал да спести на Изабел объркването и разочарованието, може би тя не биваше да се меси.

— Както и да е — продължаваше Изабел, — всичко това беше ужасно и не знам какво щяхме да правим, ако не се бе появил Магнус и не бе изцерил Алек с магия. Това ли е точната дума, изцерил? — Тя повдигна вежди. — Джейс ни разказа и всичко, което се е случило на острова след това. Всъщност ние вече знаехме, защото Магнус седя цяла нощ на телефона. Всички долноземци говореха за това. Станала си знаменитост, да знаеш.

— Аз ли?

— Разбира се. Дъщерята на Валънтайн.

Клеъри потръпна.

— Е, предполагам, че и Джейс е знаменитост.

— И двамата сте знаменитости — каза Изабел с леко приповдигнат тон. — Знаменитите брат и сестра.

Клеъри погледна с любопитство Изабел.

— Трябва да си призная, че не очаквах появата ми толкова да те зарадва.

Изабел обидено сложи ръце на кръста си.

— И защо?

— Не мислех, че ме харесваш особено.

Изабел я изгледа втренчено, после сякаш посърна. Цялата й веселост изчезна и тя заби поглед в сребърните върхове на обувките си.

— И аз не мислех — призна си тя. — Но когато тръгнах да ви търся с Джейс, а вас ви нямаше… — Гласът й потрепери. — Безпокоях се не само за него, но и за теб. У теб има нещо толкова… успокояващо. И Джейс се чувства много по-добре, когато си край него.

Клеъри ококори очи.

— Така ли?

— Да. Някак си по-малко остър е. Не че е много по-мил, но позволява да се види доброто у него. — Изабел сви рамене. — Вярно е. И признавам, че в началото се държах зле с теб, но сега разбирам колко е било глупаво. Сигурно защото никога не съм имала приятелка и не съм знаела какво е да имаш.

— Всъщност и аз не съм имала — каза Клеъри. — Изабел?

— Какво?

— Не е нужно да се правиш на добра. Повече те харесвам когато си самата себе си.

— Имаш предвид гаднярка ли? — каза Изабел и се засмя.

Клеъри понечи да протестира, но в този миг Алек се появи в коридора с чифт патерици. Единият му крак беше бинтован, крачолът на джинсите му — навит до коляното, а под тъмната му коса се белееше още една превръзка. Но пък изглеждаше твърде здрав за човек, който преди четири дни за малко не е умрял. Той махна с патерицата за поздрав.

— Здрасти — рече Клеъри, изненадана да го види изправен и ходещ. — Ти…

— Дали съм добре ли? Добре съм — каза Алек. — След няколко дни тези неща няма да ми трябват. — Той побутна патерицата.

Задави я чувство за вина. Ако не беше тя, Алек нямаше сега да има нужда от патерици.

— Наистина се радвам, че си добре — каза тя, като вложи в гласа си цялата искреност, на която бе способна.

Алек примигна.

— Благодаря.

— Значи Магнус те излекува, така ли? — рече Клеъри. — Люк каза…

— Да, той! — извика Изабел. — Беше неописуемо. Той се появи и нареди всички да напуснат стаята, като затвори вратата. Отвътре се пръскаха сини и червени искри и подът се тресеше.

— Нищо такова не си спомням — каза Алек.

— После той цяла нощ седя до леглото на Алек, чак до сутринта, за да се увери, че като се събуди, ще бъде добре — допълни Изабел.

— И това не си го спомням — добави припряно Алек.

Червените устни на Изабел се изкривиха в усмивка.

— Чудя се как ли се е сетил Магнус да дойде? Попитах го, но той не ми каза.

Клеъри си спомни за сгънатия лист хартия, който Ходж бе хвърлил в огъня, след като Валънтайн бе изчезнал. Ама че странен човек, помисли си тя, той бе направил всичко възможно, за да спаси Алек, и в същото време извърши предателство към всички и всичко, за което някога го е било грижа.

— Не знам — рече тя.

Изабел сви рамене.

— Предполагам, че е чул по някакъв начин. Той сякаш е прикачен към огромна клюкарска мрежа. Такова момиче е.

— Говориш за великия магьосник на Бруклин, Изабел — напомни й Алек, но тя не му обърна внимание. Той се обърна към Клеъри. — Джейс е горе, в оранжерията, ако искаш да го видиш, ще те заведа.

— Ти ли? — Клеъри не вярваше на ушите си.

— Разбира се. — Алек сви рамене, като малко се почувства неудобно. — Защо не?

Клеъри погледна към Изабел, която също сви рамене. Очевидно Алек не бе посветил сестра си в това, което бе намислил.

— Вървете — каза Изабел. — Няма само с вас да се занимавам. — Тя им помаха с ръка. — Чаоо.

Те тръгнаха заедно по коридора. Алек крачеше бързо, макар и с патерици. Клеъри трябваше да подтичва след него.

— Аз имам къси крака — напомни му задъхано тя.

— Извинявай — разкаяно намали крачка. — Виж — започна той. — Онези неща, които ми каза, когато ти се разкрещях за Джейс…

— Спомням си — каза тихо тя.

— Когато ми каза, че ти, сещаш се, че аз само… направих го, защото… — Той сякаш се чудеше как да състави нормално изречение. Опита отново. — Когато ти каза, че аз съм…

— Алек, недей.

— Да. Няма значение. — Той стисна устни. — Явно не ти се говори за това.

— Не е така. Знам, че това, което казах, беше ужасно, пък и не беше вярно…

— Вярно беше — рече Алек. — Всяка дума.

— Това не оправя нещата — каза Клеъри. — Не всичко, което е истина, трябва да бъде казано. Беше подло. А относно това, което ми беше казал Джейс, че никога не си убивал демони, той също така ми каза, че не си го правил, защото си пазел него и Изабел. Каза го като похвала. Джейс може да е рязък, но той… — Те обича, искаше й се да каже, но се спря. Вероятно беше твърде сложно. — Никога не ми е казвал лоша дума за теб, никога. Кълна се — завърши тя, леко задъхана.

— Не е нужно да се заклеваш. Това ми е известно. — Той звучеше спокойно, дори ведро, както никога досега. Тя го погледна с изненада — Знам и това, че не аз убих Абадон. Но оценявам благородната ти лъжа.

Тя се засмя неуверено.

— Оценяваш това, че те излъгах?

— Направи го от добро сърце — каза той. — Жестът ти означава много за мен, особено предвид държането ми.

— Мисля, че Джейс щеше много да се ядоса на лъжата ми, ако междувременно не беше откачил покрай теб — рече Клеъри. — Но може би не толкова, колкото ако разбереше какво съм ти казала преди това.

— Имам идея — каза Алек, ъгълчетата на устата му се извиха нагоре. — Нека да не му казваме. Джейс може да обезглави дузина демони от петдесет стъпки разстояние само с тирбушон, но понякога си мисля, че е пълен невежа по отношение на хората.

— И аз така мисля — усмихна се Клеъри дяволито.

Стигнаха до подножието на витата стълба, която извеждаше на покрива.

— Аз не мога да се кача. — Алек почука с патерицата си по едно метално стъпало. Чу се звук като от удар по тенекия.

— Добре. Знам пътя.

Той понечи да се обърне, но после отново погледна към нея.

— Трябваше да предположа, че си сестра на Джейс — каза той. — И двамата сте художници.

Клеъри се спря отпуснала крак на най-долното стъпало.

— Джейс може да рисува?

— Ами да. — Когато Алек се усмихна, очите му светнаха и Клеъри разбра кое толкова бе пленило Магнус — Не, пошегувах се. Той не може и една права линия да начертае. — Той се изкикоти и се заклатушка на патериците си обратно по коридора. Клеъри смаяно го гледаше как се отдалечава. Още не можеше да свикне с този Алек, който се шегуваше с Джейс, макар и чувството му за хумор да бе малко странно.

Оранжерията си беше точно каквато я помнеше, въпреки че небето над стъкления покрив сега беше сапфирено. Мирисът на цветята освежи главата й. Тя пое дълбоко дъх и си запроправя път през гъстите листа и клони.

Намери Джейс, седнал на мраморната пейка в средата на оранжерията. Главата му беше сведена и той разсеяно премяташе някакъв предмет в ръцете си. Вдигна поглед, когато тя се провря под един клон, и бързо скри предмета в шепата си.

— Клеъри — звучеше изненадано. — Какво правиш тук?

— Дойдох да те видя — отвърна тя. — Исках да разбера как си.

— Добре съм. — Джейс бе облечен с джинси и бяла тениска. Заздравяващите рани все още се виждаха като тъмни петна по бялата вътрешност на ябълка. Разбира се, помисли си тя, истинските рани са вътрешни, скрити за всяко око, освен за неговото собствено.

— Какво е това? — попита тя, като посочи към свития му юмрук.

Той отвори пръстите си. На дланта му лежеше нащърбено късче сребро, чиито ръбове просветваха в синьо и зелено.

— Парче от портала огледало.

Тя седна на пейката до него.

— Можеш ли да видиш нещо в него?

Той леко го обърна, като остави светлината да пробяга отгоре му.

— Късчета небе. Дървета, пътека… Опитвам се така да го завъртя, че да видя къщата в имението. Баща ми…

— Валънтайн — поправи го тя. — Защо искаш да го видиш?

— Мисля, че бих могъл да видя какво е направил с Бокала на смъртните — каза неохотно той. — Да видя къде е.

— Джейс… той вече не е наша грижа. Не е наш проблем. Сега Клейвът най-после ще разбере какво всъщност се е случило, семейство Лайтууд скоро ще се върнат. Нека те се оправят с това.

Той я погледна. Клеъри се запита как може да са брат и сестра и толкова да не си приличат. Не можеше ли на нея да се паднат поне дългите извити мигли или високите скули? Толкова беше нечестно. Той рече:

— Още когато погледнах през портала и видях Идрис, разбрах какво точно се опитваше да направи Валънтайн. Той искаше да ме изкуши. И това нямаше никакво значение — аз все още искам да се прибера у дома много повече, отколкото съм можел да си представя.

Тя поклати глава.

— Не знам какво толкова му харесвате на Идрис. Място като място. Начинът, по който ти и Ходж говорите за него… — Тя замълча.

Той отново сключи пръсти около парчето.

— Бях щастлив там. Това беше единственото място, където съм се чувствал напълно щастлив.

Клеъри откъсна стръкче от близкия храст и започна да къса листата му.

— На теб ти е жал за Ходж. Затова не си казал на Алек и Изабел какво наистина е направил.

Той сви рамене.

— Но нали знаеш, че все някога ще разберат.

— Знам. Но няма да съм аз този, който ще им каже.

— Джейс… — Повърхността на езерцето беше позеленяла от нападалите листа. — Как е възможно да си бил щастлив там? Знам какво ще ми отговориш, но Валънтайн е бил ужасен баща. Убивал е домашните ти любимци, лъгал те е, а знам и че те е биел… само не ми казвай, че не го е правил.

По лицето на Джейс пробяга усмивка.

— Само в четвъртък.

— Тогава…

— Това беше времето, когато още знаех кой съм. Част от какво съм. Звучи глупаво, но… — Той сви рамене. — Убивам демони, защото съм добър в това, но това не съм аз. И в известна степен бях добър и защото, след като баща ми умря, аз бях… свободен. Не бях обвързан с никого. Нямаше кой да скърби за мен. Никой не беше истински привързан към мен. — Лицето му изглеждаше като изсечено от някакъв гранит. — Вече никога няма да се чувствам така.

Стъблото съвсем се беше оголило от листата, Клеъри го захвърли встрани.

— Защо?

— Заради теб — каза той. — Ако не беше ти, щях да мина с баща ми през портала. Ако не беше ти, щях още сега да отида при него.

Клеъри се втренчи в мътното езеро. В гърлото й бе заседнала буца.

— Май те карам да се чувстваш несигурен.

— Дълго време — каза той — не бях склонен да приема идеята за каквато и да е принадлежност. Но ти ме накара да усетя, че съм част от нещо.

Тя вдигна поглед към него.

— Искам да дойдеш с мен.

Джейс наведе любопитно глава. Имаше нещо в начина, по който светлата златиста коса се къдреше над ушите му, което я караше да се чувства странно и мъчително тъжна.

— Къде?

— Иска ми се да дойдеш с мен в болницата.

— Знаех си. — Очите му се свиха, докато не станаха като цепки. — Клеъри, тази жена…

— Тя е твоя майка, Джейс.

— Знам — каза той. — Но тя е чужда за мен. Винаги съм имал само един родител, който ме напусна. Което е по-лошо от това, ако беше мъртъв.

— Знам. Знам и това, че няма смисъл да ти казвам каква страхотна майка е, какъв невероятен, чудесен, прекрасен човек е тя и че ще бъдеш очарован, когато я опознаеш. Не искам това от теб заради теб самия, искам го заради себе си. Мисля, че ако чуе гласа ти…

— Какво?

— Може да се събуди. — Тя го погледна твърдо.

Той издържа на погледа й и се усмихна — крива и малко треперлива, но все пак истинска усмивка.

— Добре. Ще дойда с теб. — Той се изправи. — Не е нужно да ми говориш хубави неща за майка ти — добави той. — Вече съм наясно с тях.

— Така ли?

Той леко сви рамене.

— Та нали е отгледала теб? — Той погледна към стъкления покрив. — Слънцето вече залязва.

Клеъри се изправи.

— Трябва да тръгваме за болницата. Аз ще платя таксито — добави тя, след като помисли малко. — Люк ми даде пари.

— Няма да ни трябва такси. — Усмивката на Джейс стана по-широка. — Ела. Ще ти покажа нещо.

— Но откъде го взе? — настояваше Клеъри, като гледаше втренчено мотора, паркиран до ръба на покрива на църквата. Беше блестящ, отровнозелен, със сребърни джанти и изрисуван в ярки пламъци.

— Магнус се оплака, че на миналото парти някой го бил оставил пред тях — каза Джейс. — Аз го убедих да ми го даде.

— И долетя с него? — Тя още гледаше втренчено.

— Охоо. Ставам все по-добър. — Той преметна крак през седалката и я подкани с жест да се качи зад него. — Хайде, ще ти покажа.

— Е, сега поне знаеш как става — каза тя, като се настани зад него. — Ако се сгромолясаме пак на паркинга на някой супермаркет, ще те убия, да знаеш.

— Не ставай смешна — каза Джейс. — В източните квартали няма супермаркети. — Моторът започна да ръмжи, като така заглуши смеха му. Клеъри здраво се улови за колана му, когато моторът се плъзна по наклонения покрив на Института и се понесе във въздуха.

Вятърът разроши косата й, когато се издигнаха над покривите на близките жилищни сгради. И градът се разкри пред нея като случайно отворена кутия за бижута — много по-населен и много по-разкошен, отколкото някога си го бе представяла: ето го смарагдовия площад на Сентръл парк, където се събират феите през горещите летни вечери. Ето ги и светлините на клубовете и баровете в центъра на града, където вампирите танцуват цяла нощ, ето ги и улиците на Китайския квартал, където върколаците се промъкват всяка нощ, а козините им отразяват светлините на града. Там долу бродеха магьосници в цялото си великолепие, с крила на прилеп и очи на котка, а когато се понесоха над реката, под сребърната повърхност на водата тя видя да се стрелкат многоцветни опашки. Видя да се развяват перлени коси и чу високия, звънлив смях на русалките.

Джейс се обърна и погледна през рамо, вятърът рошеше косата му.

— За какво мислиш? — попита я той.

— Мисля си колко различно е всичко долу сега, когато, сещаш се, когато мога да виждам.

— Всичко си е както преди — каза той, като зави към Ийст Ривър. Те отново се насочиха към Бруклинския мост. — Ти си тази, която се е променила.

Когато започнаха да се спускат все по-ниско и по-ниско над реката, ръцете й инстинктивно се стегнаха около колана му.

— Джейс!

— Не се безпокой. — Той звучеше плашещо въодушевен. — Знам какво правя. Няма да допусна да се удавим.

Тя присви очи срещу пронизителния вятър.

— Да не си решил да пробваш казаното от Алек за тези мотори, че можели да се движат под вода?

— Не. — Той внимателно изправи мотора и те се издигнаха над повърхността на реката. — Мисля, че това е само мит.

— Но, Джейс — каза тя. — Всички митове са истина.

Тя не чу смеха му, но го усети по вибрирането на гръдния му кош, в който бяха впити пръстите й. Тя се хвана още по-здраво, когато той се издигна нагоре и се стрелна право към Бруклинския мост, подобно на птичка, пусната от клетка. Стомахът й се преобърна, когато сребърната река изчезна под тях и под краката й се озоваха извивките на моста, но този път Клеъри държеше очите си отворени, за да може да види всичко това.