Град от кости

21 Историята на върколака

Истината е, че познавах майка ти още от времето когато бяхме деца. Израснахме в Идрис. Това е едно прекрасно място и винаги съм съжалявал, че не си го виждала. Щеше да обикнеш лъскавите борове през зимата, тъмната земя и студените кристални реки. Има няколко малки градчета и само един по-голям град, Аликанте, където заседава Клейвът. Всички го наричат Град от стъкло: неговите кули са направени от същия плашещ демоните материал, като нашите стилита; на слънцето те блестят като стъкло.

Когато с Джослин пораснахме достатъчно, бяхме изпратени на училище в Аликанте. Именно там се запознах с Валънтайн.

Той беше с една година по-голям от мен. Освен това беше най-известното момче в училище. Беше красив, умен, богат, напредничав и невероятен боец. Аз бях никой — нито богат, нито надарен, от просто селско семейство. И в учението не ми вървеше. Джослин беше родена за ловец на сенки. Аз не бях. Не можех да понеса и най-лесните знаци или да усвоя и най-простите техники. На моменти ми идеше да избягам и да се върна позорно у дома. Дори мислех да стана мундан. Толкова бях отчаян.

Валънтайн беше този, който ме спаси. Един ден влезе в стаята ми — дори не предполагах, че знае името ми. Предложи ми помощта си. Каза ми, че знае за моите затруднения, но че вижда у мен потенциала на велик ловец на сенки. И с негова помощ започнах да бележа напредък. Взех си изпитите, поставих си първите знаци, убих първия си демон.

Боготворях го. Наистина мислех, че слънцето се върти около Валънтайн Моргенстърн. Разбира се, не бях единственият неудачник, избавен от него. Имаше и други. Ходж Старкуедър, който се разбираше по-добре с книгите, отколкото с хората, Мерис Херонджейл, чийто брат се ожени за мунди, или Робърт Лайтууд, който се страхуваше от руните повече от всичко друго — Валънтайн бе взел всички нас под крилото си.

Тогава си мислех, че това е приятелство, днес вече не съм толкова сигурен в това. Вече вярвам, че той си е създавал последователи. Беше обсебен от мисълта, че с всяко поколение ловците на сенки стават все по-малобройни и по-малобройни — че сме застрашени от изчезване. Беше сигурен, че ако Клейвът използва по-свободно Бокала на Разиел, могат да се създадат повече ловци на сенки. За нашите учители тази идея беше светотатство — никой не може да избира кой да стане ловец на сенки. В лекомислието си Валънтайн стигаше дотам, да пита защо тогава не направим от всички хора ловци на сенки. Защо да не дарим всички със способността да виждат невидимия свят? Защо най-егоистично пазим тази сила за себе си?

Когато учителите отговаряха, че повечето хора не биха оцелели след това преобразяване, Валънтайн твърдеше, че учителите лъжат и се опитват да запазят силите на нефилимите само за тесен кръг избраници. Така се аргументираше тогава, но вече смятам, че според неговите убеждения, целта оправдава средствата. Той убеди нашата малка група в правотата на възгледите си и ние основахме Кръга с намерението да спасим вида на ловците на сенки от изчезване. Разбира се, като седемнайсетгодишни не бяхме съвсем сигурни как ще го постигнем, но това не ни пречеше да вярваме, че ще направим нещо значимо.

После дойде нощта, в която бащата на Валънтайн бе убит при нападение на върколаци. Когато след погребението Валънтайн се върна на училище, той носеше червените знаци на скръбта. Някак си се беше променил. Неговата дружелюбност се беше превърнала в припламваща ярост, която на моменти граничеше с жестокост. Отдавах това му поведение на скръбта и се опитвах да бъда по-мил с него отвсякога. Никога не отвръщах на гнева му с гняв. Само имах неприятното усещане, че съм го разочаровал.

Единствената, която смогваше да потуши яростта му, беше майка ти. Тя винаги малко странеше от нашата група, понякога ни наричаше на шега фенклуба на Валънтайн. Когато баща му умря, това се промени. Неговата мъка събуди симпатията й. Те се влюбиха един в друг.

Аз също го обичах: той беше най-добрият ми приятел и аз се радвах, че с Джослин са заедно. Когато завършихме училище, те се ожениха и отидоха да живеят в имението на родителите й. Аз, от своя страна, се завърнах вкъщи, но Кръгът си остана. Той беше започнал като един вид училищна авантюра, но растеше по размер и сила, а заедно с него растеше и Валънтайн. Неговите идеали също се промениха. Кръгът все още имаше претенции към Бокала на смъртните, но след смъртта на бащата си Валънтайн се обяви за открита война срещу всички долноземци, не само срещу тези, които нарушаваха Съглашението. Този свят е за хората, твърдеше той, в него няма място за полудемони. Защото на демоните никога не може да се вярва напълно.

На мен не ми се нравеше посоката, по която беше поел Кръгът, но си останах в него — отчасти защото все още не можех да изоставя Валънтайн, отчасти по молба на Джослин. Тя се надяваше, че ще успея да допринеса за известна сдържаност в Кръга, но това беше невъзможно. При Валънтайн не можеше да има сдържаност, а Робърт и Мерис — вече женени — бяха дори и по-лоши. Само Майкъл беше разколебан, но въпреки своята неохота ние продължавахме да го следваме; като група ние неуморно ловяхме долноземци, като преследвахме и онези, които бяха направили и най-дребното нарушение. Валънтайн никога не убиваше същество, което не е нарушило Съглашението, но правеше всякакви други неща — виждал съм го да поставя сребърни монети върху клепачите на върколашко момиче, докато не ослепее, за да го накара да кажа къде е брат й… виждал съм го и как… но няма смисъл да ти разказвам тези неща. Съжалявам.

По някое време Джослин забременя. В деня, когато ми каза това, тя ми призна и че ужасно се страхува от мъжа си. Той се бил променил до неузнаваемост. Понякога по цели нощи не се прибирал, а стоял в мазето на имението им и тогава се чували викове през стените…

Аз отидох при него. Той се засмя, като отдаде нейните опасения на обичайните страхове на жена, очакваща първото си дете. Същата нощ той ме покани на лов. Все още се опитвахме да изтребим глутницата на върколаците, които преди години бяха убили баща му. Ние бяхме парабатаи, перфектен екип от двама бойци, готови да умрат един за друг. Ето защо, когато Валънтайн ми каза, че тази нощ ще пази гърба ми, аз му повярвах. Не видях вълка, докато той не връхлетя върху мен. Само помня как заби зъбите си в рамото ми и нищо друго от онази нощ. Когато се събудих, лежах в дома на Валънтайн, рамото ми беше превързано и Джослин беше там.

Не всяко ухапване от върколак те превръща в такъв. Аз се излекувах от раните и прекарах следващите седмици в мъчително очакване. Очаквах пълнолунието. Ако от Клейва разберяха, щяха да ме заключат в килия за наблюдение. Ала Валънтайн и Джослин мълчаха. Три седмици по-късно луната изгря, пълна и ярка, а аз започнах да се променям. Първата промяна винаги е най-трудна. Спомням си объркването, агонията, дълбокия мрак и събуждането няколко часа по-късно в една ливада на километри от града, гол и покрит с кръв, разкъсаното тяло на някакво малко горско животно в краката ми.

Върнах се обратно в имението, а те ме посрещнаха на вратата. Джослин с плач се спусна към мен, но Валънтайн я задържа. Стоях на краката си, окървавен и треперещ. Мислите ми бяха объркани и още усещах вкуса на сурово месо в устата си. Не знаех какво да очаквам, но мисля, че трябваше да се досетя.

Валънтайн ме повлече надолу по стълбите и ме замъкна към гората. Той каза, че се бил заклел да ме убие, но когато ме видял, разбрал, че не може да го направи. Вместо това ми даде камата, която някога принадлежала на баща му — тя беше от сребро и опари ръката ми, когато я докоснах. Каза, че най-доброто и похвално нещо, което мога да направя, е да сложа край на живота си. Целуна камата, подаде ми я, после се върна в имението си и залости вратата.

Аз хукнах в нощта — ту като човек, ту като вълк, и така, докато не пресякох границата. Нападнах свърталището на върколаците, като размахвах камата си и настоявах за двубой с този, който ме беше ухапал и превърнал в един от тях. Всички се засмяха и ми посочиха водача на глутницата си. С все още кървави от лова зъби той пристъпи срещу мен.

Никога не съм обичал единоборството. Моето оръжие беше арбалетът; имах отлично зрение и спокойна ръка. Но в ръкопашния бой не бях особено добър; Валънтайн беше този, на когото му се отдаваше. Но аз просто исках да умра и да отнеса със себе си съществото, което ме беше съсипало. Може би, мислех си аз, ако отмъстя за себе си и убия вълците, отнели живота на баща му, Валънтайн ще скърби за мен. Когато се вкопчихме един в друг, приемайки формата ту на мъже, ту на вълци, видях, че противникът ми беше изумен от моята свирепост. Когато нощта премина в ден, той започна да се уморява, но моята ярост не утихваше. И когато слънцето отново започна да залязва, аз забих камата си в шията му и той умря, като ме изпръска с кръвта си.

Очаквах глутницата да ме нападне и разкъса на парчета. Но те паднаха в краката ми и покорно сведоха глави. Вълците си имат закон: който убие водача на глутницата им, заема неговото място. Аз влязох в свърталището на вълците, но вместо да намеря там смърт и отмъщение, намерих нов живот.

Изоставих своето предишно Аз и почти забравих какво е да бъдеш ловец на сенки. Но не можех да забравя Джослин. Мисълта за нея ме следваше неотклонно. Боях се за нея, защото беше принудена да живее с Валънтайн, но знаех, че ако приближа до имението, Кръгът ще ме улови и убие.

Накрая тя дойде при мен. Спях, когато моят Първи дойде да ми каже, че някаква млада жена, ловец на сенки, иска да ме види. Веднага се сетих кой може да е. Видях неодобрението в очите му, когато скочих и хукнах към нея. Разбира се, всички бяха наясно, че някога съм бил ловец на сенки, но това беше строго пазена и срамна тайна, за която не се говореше. Валънтайн би се смял на това.

Тя ме чакаше отвън. Вече не беше бременна, но изглеждаше измъчена и бледа. Родила дете, каза тя, момче, и го нарекла Джонатан Кристофър. Когато ме видя, се разплака. Беше ми ядосана, че не съм намерил начин да й кажа, че съм жив. Валънтайн бил казал на Кръга, че съм се самоубил, но тя не повярвала. Знаела, че никога не бих направил такова нещо. Разбира се, тази й увереност в мен не беше оправдана, но аз бях толкова щастлив да я видя отново, че не й възразих.

Попитах я как ме е намерила. Тя каза, че в Аликанте се носели слухове за някакъв върколак, който някога е бил ловец на сенки. Тези слухове достигнали и до ушите на Валънтайн и тя дошла да ме предупреди. Малко след това дойде и той, но аз се скрих от него, както умеят върколаците, и той си тръгна, без да се стигне до кръвопролитие.

След този случай с Джослин започнахме да се срещаме тайно. Беше през годината, в която се сключва Съглашението, и всички долноземци говореха за него и за предполагаемите планове на Валънтайн да ги унищожи. Чух, че той яростно се възпротивил на Съглашението пред Клейва, но без успех. Затова Кръгът тайно изготвил нов план. Те се бяха съюзили с демоните — най-върлите противници на ловците на сенки, за да си набавят оръжия, които щели да скрият в Голямата зала на ангела, където щяло да се подпише Съглашението. С помощта на един демон Валънтайн откраднал Бокала на смъртните. На мястото му оставил копие — щели да минат месеци, докато Съюзът разбере, че Бокалът е изчезнал, а когато станело това, щяло да бъде твърде късно.

Джослин се опитваше да разбере какво възнамерява да прави Валънтайн с Бокала, ала напразно. Тя обаче знаеше, че Кръгът се готви да нападне долноземците в залата и да ги убие. След такова поголовно клане Съглашението нямало как да не пропадне.

Независимо от хаоса, по някакъв странен начин това бяха щастливи дни. Двамата с Джослин изпращахме тайно писма до феите, магьосниците и дори до отколешните противници на върколаците — вампирите, в които ги предупреждавахме за плановете на Валънтайн и ги приканвахме да се готвят за битка. Работехме заедно, върколак и нефилим.

В деня на подписването на Съглашението видях от скривалището си как Джослин и Валънтайн напускат имението. Помня как тя се наведе, загърната в златисточервен шал, и целуна светлорусата глава на сина си. Помня как слънцето блестеше в косите й, помня усмивката й.

Те се качиха в една карета и потеглиха за Аликанте. Аз ги последвах, тичайки на четирите си крака, а моята глутница тичаше с мен. Голямата зала на ангела беше пълна с членове на Клейва и представители на долноземците. Когато Съглашението бе представено за подписване, Валънтайн се изправи на крака, а с него се изправи и Кръгът, отметнаха плащовете си и извадиха оръжията. Когато в залата настъпи хаос, Джослин изтича към голямата двукрила врата и я отвори.

Моята глутница беше точно до вратата. Ние нахлухме в залата и разцепихме нощта със своя вой. Бяхме последвани от приказни рицари с оръжия от стъкло и усукани шипове. След тях дойдоха децата на нощта с оголени зъби и магьосниците с мечове и огън. Когато множеството панически напусна залата, ние нападнахме членовете на Кръга.

Никога в залата на ангела не е имало такова кръвопролитие. Опитвахме се да не нараняваме онези ловци на сенки, които не бяха от Кръга. Джослин ги беше маркирала с помощта на магическо заклинание. Мнозина обаче умряха и се боя, че за някои ние имаме вина. Но със сигурност вината падна върху нас. Колкото до Кръга, те бяха много повече, отколкото си представяхме, и яростно се биеха с долноземците. Аз си проправях път през тълпата до Валънтайн. Единствената ми мисъл беше за него — исках лично да го убия и така да получа възмездие. Най-накрая го намерих до голямата Статуя на ангела да размахва камата си срещу един приказен рицар. Когато ме видя, той се усмихна, жестоко и диво.

— Върколак да се сражава с меч и кама е толкова противоестествено, колкото куче да яде с нож и вилица.

— Познаваш меча, познаваш и камата — казах аз. — А знаеш и кой съм. Когато се обръщаш към мен, използвай името ми.

— Не познавам получовеци — каза Валънтайн. — Някога имах приятел, човек на честта, който би предпочел да умре, отколкото кръвта му да бъде осквернена. Сега пред мен стои безименно чудовище в неговия образ. — Той вдигна камата си. — Трябваше да те убия, когато имах тази възможност — изрева и се хвърли върху мен.

Аз парирах удара и започнахме да се сражаваме на подиума, докато битката вилнееше край нас и един по един членовете на Кръга падаха. Видях как Лайтууд захвърлят оръжията си и побягват. Ходж отдавна вече го нямаше, беше избягал още в самото начало. И в този миг видях Джослин, която тичаше нагоре по стълбите към мен, по лицето й се четеше страх.

— Валънтайн, спри! — извика тя. — Това е Люк, твоят приятел, твоят парабатай…

Той изръмжа и я сграбчи, като я изправи пред себе си и опря камата си в шията й. Пуснах оръжието си. Не исках да рискувам той да я нарани. Той прочете всичко в очите ми.

— Ти винаги си я искал — изсъска той. — А сега двамата сте се съюзили срещу мен. Ще съжалявате за стореното до края на живота си.

С тези думи той скъса медальона от шията на Джослин и го хвърли към мен. Сребърната верижка опари кожата ми като удар с камшик. Аз извиках от болка и отстъпих назад и в този миг той се изгуби в навалицата, влачейки и нея със себе си. Тръгнах след тях, изгорен и кървящ, ала той беше твърде бърз, проправяше си път през гъстата тълпа и минаваше през трупове.

Излязох на лунната светлина. Голямата зала гореше и небето беше в пламъци. Погледнах надолу към зелените ливади на столицата край тъмната река и улицата по крайбрежието, където хората търсеха спасение в нощта. Най-после намерих Джослин на брега на реката. Валънтайн го нямаше, а тя, уплашена до смърт за Джонатан, отчаяно искаше да се прибере. Намерихме кон и тя изчезна, галопирайки в нощта. Аз приех вълчи образ и я последвах към хълмовете.

Вълците са бързи, но отпочиналият кон е по-бърз. Аз доста изостанах и тя пристигна в имението преди мен.

Още докато се приближавах до къщата, усетих, че се е случило нещо ужасно. Не само мирисът на огън висеше във въздуха, имаше и нещо друго, нещо плътно и сладко — зловонието на демонична магия. Аз отново приех човешки образ и тръгнах по дългата пътека, която се белееше на лунната светлина като сребърна река, водеща до… развалини. Къщата бе изгоряла, а нощният вятър разпръскваше пепелта из полетата наоколо. Виждаха се само основите, подобно на обгорели кости — тук прозорец, там повален комин, — но същинската къща, тухлите и хоросанът, безценните книги и древните гоблени, предавани от поколение на поколение ловци на сенки, бяха пепел, рееща се на лунната светлина.

Валънтайн бе разрушил къщата с демоничен огън. Трябва да е имал такъв. Никой огън на света не може да изпепелява така и да оставя толкова малко след себе си.

Аз си проправих път през все още тлеещите руини. Намерих Джослин, коленичила върху нещо, което вероятно са били стълбите пред входната врата. Те бяха почернели от огъня. Имаше и кости. Овъглени, но се виждаше, че са на човек, тук-там с парцали от дрехи и парченца от бижута, които огънят не е могъл да разруши. Червени и златисти нишки още висяха по костите на майката на Джослин, а горещината бе стопила камата на баща й в ръката й. Сред купчината кости блестеше сребърният амулет на Валънтайн с отличителния знак на Кръга, който беше нажежен до бяло и пареше лицето ми… и сред тези останки, пръснати, сякаш са били твърде крехки, за да се задържат заедно, бяха костите на дете…

Ще съжалявате за стореното до края на живота си, беше казал Валънтайн. И докато стояхме коленичили с Джослин на обгорелите камъни, разбрах, че той е бил прав. Аз съжалявах и оттогава съжалявам всеки ден.

Тази нощ ние яздихме през града, сред догарящите огньове и пищящите хора, а после пропълзяхме в мрака сред полетата. Мина цяла седмица, преди тя да проговори. Аз я изведох от Идрис. Избягахме в Париж. Нямахме пари, но тя отказа да отиде в тамошния Институт и да помоли за помощ. Каза, че не иска да има нищо общо с ловците на сенки, нищо общо с невидимия свят.

Седяхме в малката, евтина хотелска стая, която бяхме наели, и се мъчех да я убедя, но не се получи. Тя беше категорична. Най-накрая ми каза защо: отново беше бременна и знаеше това от няколко седмици. Искаше да създаде нов живот за себе си и за бебето и не искаше в никакъв случай детето някога да разбере за Клейва или Завета. Тя ми показа амулета, който беше взела от пепелището. Продаде го на пазара в Клигнанкорт и с получените пари купи самолетен билет. Не искаше да ми каже закъде. Колкото по-далече от Идрис, каза тя, толкова по-добре.

Разбрах, че загърбвайки досегашния си живот, ще загърби и мен. Ето защо се опитах да я разубедя, но тя беше непреклонна. Бях наясно, че ако го нямаше детето, което носеше, тя щеше да отнеме собствения си живот и тъй като предпочитах да я загубя в света на смъртните пред това, да я загубя в смъртта, най-после неохотно се съгласих с нейния план. Тогава дойде моментът на раздялата ни на летището. И последните думи, които Джослин ми прошепна в мрачната чакалня, ме пронизаха до мозъка на костите: Валънтайн не е мъртъв.

След като тя си отиде, аз се завърнах при своята глутница, но не намерих спокойствие там. Постоянно нещо ме гризеше отвътре и винаги се събуждах с неизреченото й име на уста. Вече не бях водачът, какъвто бях преди, знаех прекрасно това. Бях честен и справедлив, но отчужден. Не можех да си намеря приятели сред вълците хора, нито жена. Все пак бях твърде много човек — твърде много ловец на сенки, — за да намеря спокойствие сред върколаците. Аз ловувах, но ловът не ми носеше удовлетворение. И когато най-после дойде време да се подпише Съглашението, отидох в града, за да положа подписа си.

В Голямата зала на ангела, междувременно почистена от кръвта, ловците на сенки и четирите раси на полухора седнаха отново да подпишат документите, които щяха да ни донесат мир. Изненадах се да видя семейство Лайтууд, които от своя страна се изненадаха, че не съм мъртъв. Те самите, както ми разказаха, заедно с Ходж Старкуедър и Майкъл Уейланд бяха единствените членове на някогашния Кръг, които бяха избегнали смъртта през онази нощ в залата. Майкъл, съкрушен от мъката по загубата на жена си, се бил оттеглил в имението си извън града с малкия си син. Клейвът бе изпратил другите трима в изгнание: те трябваше да заминат за Ню Йорк, за да ръководят тамошния Институт. Семейство Лайтууд, които имаха връзки с най-влиятелните семейства в Клейва, получиха доста по-лека присъда от тази на Ходж. Клейвът го бе наказал с проклятие: той трябваше да замине с тях, но ако напуснеше свещената земя на Института, го чакаше жестока смърт. Той искал да се отдаде на учене там, казаха те, и щял да бъде прекрасен наставник на техните деца.

След подписването на Съглашението излязох от залата и тръгнах надолу към реката, където бях намерил Джослин в нощта на Въстанието. Докато гледах тъмните води, разбрах, че никога няма да намеря покой в родината си. Исках да съм при нея и никъде другаде. Тогава реших да я потърся.

Напуснах глутницата си и поставих друг на моето място. Мисля, че те изпитаха облекчение, че си тръгвам. Пътувах като вълк, без багаж: сам, през нощта, като гледах да минавам по странични пътеки и селски пътища. Върнах се в Париж, но там не намерих никаква следа от нея, тогава отидох в Лондон. От Лондон се качих на кораб за Бостън.

Известно време прекарах в града, после се отправих към планините на мразовития Север. Свикнах да пътувам, но все повече и повече се улавях, че мисля за Ню Йорк и за прокудените там ловци на сенки. Един вид и Джослин също беше прокудена. Най-после пристигнах в Ню Йорк с една брезентова чанта и без никаква представа, къде да търся майка ти. Щеше да ми е по-лесно да намеря вълча глутница и да се присъединя към нея, но се въздържах. Вместо това, както бях правил и в други големи градове, изпращах съобщения чрез долноземците, като очаквах някакъв знак от Джослин. Но нямаше нищо, тя сякаш бе изчезнала в света на мунданите без да остави следа. Започнах да се отчайвам.

И един ден я открих по чиста случайност. Докато скитах безцелно по улиците на Сохо, съзрях една картина, висяща на витрината на галерия.

Беше пейзаж, който веднага разпознах. Изгледът от прозореца на къщата в имението на родителите й, зелените ливади, дърветата, редящи се покрай пътя. Разпознах стила й, техниката й на рисуване, всичко. Заблъсках по вратата на галерията, но беше заключено. Тогава разгледах картината по-внимателно още веднъж и открих подписа й. За първи път видях новото й име: Джослин Фрей.

Още същата вечер я намерих, тя живееше в пететажна сграда без асансьор в квартала на художниците, Ийст Вилидж. Изкачих мрачните, слабо осветени стълби, сърцето ми се беше качило в гърлото, и почуках на вратата й. Отвори ми малко момиченце с тъмночервени плитки и любопитни очи. И тогава зад него видях Джослин да идва към мен, ръцете й бяха изцапани с боя, а лицето й бе същото като в спомените ми, познато ми още от детските години…

Останалото го знаеш.

22 Руините на „Ренуик“

Дълго след като Люк приключи разказа си, в стаята цареше тишина. Единствените звуци бяха от тихото капене на водата по тухлените стени и пращенето на огъня в огнището. Най-после Люк наруши тишината:

— Кажи нещо, Клеъри.

— Какво искаш да ти кажа?

Той въздъхна.

— Може би, че разбираш?

Клеъри чуваше пулсирането на кръвта в ушите си. Чувстваше се така, сякаш животът й бе построен върху ледена кора, тънка като лист хартия, и сега ледът бе започнал да се пропуква и заплашваше да я повлече в ледения мрак. Долу, в тъмната вода, мислеше си тя, бяха всички тайни на майка й, които се носеха по течението, отломки, напомнящи за корабокрушенския й живот.

Тя вдигна поглед към Люк. Той беше замъглен, неясен, сякаш го гледаше през вода или трептящ въздух.

— Баща ми — каза тя, — онази снимка, която майка ми държеше върху камината…

— Това не е баща ти — рече Люк.

— Имало ли го е изобщо? — повиши глас Клеъри. — Съществувал ли е някога Джон Фрей, или майка ми и него си е измислила?

— Джон Фрей наистина е съществувал. Но не беше твой баща. Той бе синът на съседите на майка ти, когато живееше в Ийст Вилидж. Загинал е в катастрофа, точно както майка ти ти е разказвала, само че тя не го е познавала. Притежава снимката му, защото съседите й я помолили да нарисува негов портрет с униформата. Тя им дала портрета, но задържала снимката и е представила мъжа на нея за твой баща. Допускам, че си е мислила, че така ще е по-лесно — все пак, ако ти беше казала, че е избягал или изчезнал, ти щеше да поискаш да го търсиш. Мъртвият…

— Не може да разкрие лъжите ти — завърши горчиво Клеъри вместо него. — Не й ли е хрумвало, че постъпва лошо, като ме кара да мисля през всичките тези години, че баща ми е мъртъв, докато моят истински баща…

Люк не каза нищо, като я остави сама да довърши изречението си и да осмисли немислимото.

— … е Валънтайн. — Гласът й трепна. — Това ли искаш да ми кажеш? Че Валънтайн е бил… е… мой баща?

Люк кимна, само по свитите му пръсти се разбираше, че е напрегнат.

— Да.

— О, Боже мой. — Клеъри скочи на крака, неспособна повече да седи на едно място. Закрачи към решетките на килията. — Това не е възможно. Просто не е възможно.

— Клеъри, моля те, успокой се…

— Да се успокоя? Казваш ми, че баща ми на практика е олицетворението на злото, и искаш да се успокоя?

— Той не винаги е бил зъл — каза Люк така, сякаш се извиняваше.

— О, не съм съгласна. Мисля, че той поначало си е зъл. Всички онези глупости, които е прокламирал за чистотата на човешката раса и значението на неопетнената кръв — това звучи като някой от ужасните фашисти. А вие двамата сте се хванали на всичко това.

— Не аз бях този, който само преди няколко минути говореше за „жалките“ долноземци — каза спокойно Люк. — И как не може да им се вярва.

— Не е същото! — Клеъри долови сълзи в гласа си. — Имала съм брат — продължи тя, гласът й се прекърши. — А също баба и дядо. Те мъртви ли са?

Люк кимна, като погледна големите си ръце, сложени на коленете.

— Мъртви са.

— Джонатан — каза тихо тя. — Колко по-голям е бил от мен?

Люк нищо не каза.

— Винаги съм искала да имам брат — рече тя.

— Недей — каза измъчено той. — Не се измъчвай. Сега разбираш защо майка ти те е пазила от всичко това, нали? Какъв смисъл щеше да има да знаеш какво си загубила преди още да се родиш?

— Кутията — каза Клеъри, умът й трескаво работеше. — С инициалите Дж. К. на нея. Джонатан Кристофър. За него е плачела. И онази къдрица — била е на брат ми, а не на баща ми.

— Да.

— И когато ти каза „Клеъри не е Джонатан“, си имал предвид брат ми. И мама се е държала с мен така свръхпокровителствено, защото вече е била загубила едно дете.

Преди Люк да отговори, вратата на килията се отвори и влезе Гретел. „Аптечката“, която Клеъри си бе представяла като твърда пластмасова кутия с червен кръст върху нея, приличаше много повече на голяма дървена табла, пълна с бинтове, бурканчета с някакви течности и билки, които издаваха остра миризма на лимон. Гретел постави таблата до походното легло и даде знак на Клеъри да седне, което тя направи с неохота.

— Добро момиче — каза жената вълк, като потопи марля в едно от бурканчетата и почисти внимателно засъхналата кръв от лицето на Клеъри. — Какво се е случило с теб? — попита тя, недоумявайки защо лицето на Клеъри изглежда, сякаш е минало през ренде.

— И аз това се питам — каза Люк, като гледаше отстрани със скръстени ръце.

— Хюго ме нападна. — Клеъри се опита да не охка, когато стипчивата течност опари раните й.

— Хюго ли? — примигна Люк.

— Птицата на Ходж. Поне мисля, че беше неговата птица. Може да е била и на Валънтайн.

— Хюджин — каза тихо Люк. — Хюджин и Мунин бяха ловните соколи на Валънтайн. Мисля, че имената им означаваха Мисъл и Памет.

— По-скоро трябва да се казват Нападение и Убийство — рече Клеъри. — Хюго едва не ме ослепи.

— Така е дресиран. — Люк почукваше с пръстите на едната си ръка другата. — След Въстанието Ходж явно го е взел със себе си. Но той си е творение на Валънтайн.

— Точно както и Ходж — каза Клеъри, като трепна, когато Гретел започна да почиства дългата рана на ръката й, изцапана с мръсотия и кръв, а после направи спретната превръзка.

— Клеъри…

— Не искам повече да говорим за миналото — каза бурно тя. — Искам да знам какво ще правим сега. Валънтайн има двама заложници — майка ми и Джейс… и Бокала. А ние нямаме нищо.

— Не бих казал, че нямаме нищо — отвърна Люк. — Имаме голяма вълча глутница. Проблемът е, че не знаем къде е Валънтайн.

Клеъри поклати глава. Един кичур падна в очите й и тя нетърпеливо го отметна. Боже, колко съм мръсна, помисли си тя. Бих дала всичко — е, почти всичко — за един душ.

— Валънтайн има ли нещо като скривалище? Таен лагер?

— Ако има — каза дрезгаво Люк, — значи е успял да го опази в тайна.

Гретел приключи с Клеъри, която внимателно раздвижи ръката си. Зеленикавият мехлем, който Гретел беше намазала върху раната, бе намалил болката, но самата ръка още беше като вдървена.

— Чакай малко — рече Клеъри.

— Винаги съм се чудил защо хората казват това — рече Люк, без да се обръща към никого конкретно. — Никъде не съм тръгнал.

— Може ли Валънтайн да е някъде тук, в Ню Йорк.

Люк кимна.

— Възможно е.

— Когато го видях в Института, той дойде през портал. Магнус каза, че в Ню Йорк има само два портала. Един у Доротея и един — у Ренуик. Този у Доротея е разрушен, освен това не мога да си представя, че ще се крие там, така че…

— Ренуик ли? — Люк изглеждаше изумен. — Ренуик не е име на ловец на сенки.

— Ами ако Ренуик изобщо не е човек? — каза Клеъри. — Ако е място? Ренуик. Като ресторант или… или хотел, или нещо подобно.

Очите на Люк изведнъж се разшириха. Той се обърна към Гретел, която се приближаваше към него с аптечката.

— Трябва ми телефонен указател — каза той.

Тя спря насред движението си и протегна напред таблата с жест на обвинение.

— Но, сър, вашите рани…

— Забрави раните ми и ми донеси телефонен указател — тросна се той. — Намираме се в полицейско управление, не може да няма някакви стари указатели.

С надменно негодувание Гретел сложи таблата на пода и с маршова стъпка излезе от килията. Люк погледна Клеъри над очилата си, които се бяха смъкнали на носа му.

— Умно момиче.

Клеъри не отговори. Стомахът й се беше свил на топка. Изкушаваше я една мисъл, която се бореше да изплува в съзнанието й, ала тя не й позволи. Не й се искаше да хаби енергия за нещо, което не беше най-важното в момента.

Гретел се върна с някакво омърляно издание на Жълти страници и го подаде на Люк. Той запрелиства страниците, докато жената вълк обработваше раната му с лепкави мехлеми.

— Има седем души с фамилия Ренуик в телефонния указател — каза най-накрая той. — Но никакви ресторанти, хотели или други такива. — Побутна очилата си нагоре, но те отново се плъзнаха надолу. — Въпросните Ренуик не са ловци на сенки — рече той, — а на мен ми изглежда малко вероятно Валънтайн да отседне в дома на мундани или долноземци. Макар че може би…

— Имаш ли телефон? — прекъсна го Клеъри.

— Не е в мен. — Люк, все още с указателя в ръце, погледна към Гретел. — Би ли ми донесла телефона?

С навъсено сумтене тя хвърли окървавените превръзки в таблата на земята и мигом излезе. Люк сложи телефонния указател на масата, взе един бинт и започна да го увива около диагоналния разрез на ребрата си.

— Съжалявам — каза той в отговор на втренчения поглед на Клеъри. — Знам, че изглежда отблъскващо.

— Ако хванем Валънтайн — попита рязко тя, — можем ли да го убием?

Люк за малко не изпусна бинта.

— Какво?

Тя се заигра разсеяно с конците, изскочили от джоба на джинсите й.

— Той е убил по-големия ми брат. Убил е баба ми и дядо ми. Нали така?

Люк остави бинта на масата и смъкна надолу ризата си.

— И какво мислиш, че ще постигнеш с убийството му? Ще заличиш стореното от него?

Гретел се върна, преди Клеъри да успее да каже нещо. С измъчено изражение на лицето тя подаде старомоден мобилен телефон на Люк. Клеъри се запита кой ли плаща сметките.

— Трябва да се обадя на някого — Клеъри протегна ръка.

Люк се колебаеше.

— Клеъри…

— Ще попитам за Ренуик. Ще отнеме секунда.

Той внимателно й подаде телефона. Тя набра номера, полуизвърната от него, създавайки си илюзията за усамотеност.

Саймън вдигна на третото позвъняване.

— Ало?

— Аз съм.

Гласът му се повиши.

— Добре ли си?

— Добре съм. Защо? Имаш ли някакви новини от Изабел?

— Не. Какво трябва да ми каже Изабел? Нещо не е наред ли? За Алек ли става въпрос?

— Не — каза Клеъри, като не й се искаше да лъже, че Алек е добре. — Не за Алек. Виж, само исках да те помоля да потърсиш нещо в Гугъл.

Саймън изсумтя.

— Шегуваш се. Те да не би да нямат компютър? Знаеш ли, не ми отговаряй. — Тя чу звук от отваряне на врата и мяукането на котката на майката на Саймън, когато той я изгони от любимото й място върху клавиатурата. Тя ясно си представи как Саймън сяда пред компютъра и пръстите му чевръсто бягат по клавиатурата. — Какво искаш да проверя?

Тя му каза. Докато говореше, усещаше притеснения поглед на Люк върху себе си. По същия начин я беше гледал, когато на единайсет години бе вдигнала висока температура. Носеше й кубчета лед, четеше й от любимите й книги, имитирайки гласовете на героите.

— Права си — рече Саймън, като я извади от унеса й. — Това е място. Или поне е било място. Сега е изоставено.

Телефонът замалко да се изплъзне от запотената й ръка, тя го стисна по-здраво.

— Кажи ми подробности за него.

— Най-известната от всички лудници, затвори за длъжници и болници, построена на остров Рузвелт през 1800 година — четеше Саймън. — Болницата е проектирана от архитекта Якоб Ренуик и е служила за карантинно отделение за най-бедните жертви на избухналата в Манхатън епидемия от вариола. През следващия век болницата е изоставена вследствие на запуснатото си състояние. Общественият достъп до руините е забранен.

— Добре, достатъчно — каза Клеъри с разтуптяно сърце. — Това трябва да е. Остров Рузвелт? Там живеят ли хора?

— Не всеки живее в Слоуп, принцесо — рече Саймън с известен сарказъм. — Между другото, имаш ли нужда от мен като шофьор или за нещо друго?

— Не! Добре съм, от нищо нямам нужда. Просто ми трябваше тази информация.

— Добре. — Звучи, сякаш се е засегнал, помисли си Клеъри. Но пък си каза, че така е по-добре: той е на сигурно място вкъщи и това беше най-важното.

Тя затвори и се обърна към Люк.

— Има някаква изоставена болница в южния край на остров Рузвелт, наречена Ренуик. Мисля, че Валънтайн е там.

Люк отново повдигна очилата си.

— Остров Блекуел. Разбира се.

— Как така Блекуел? Аз казах…

Той я прекъсна с жест.

— Така преди се е наричал остров Рузвелт. Блекуел. Принадлежал е на древен род ловци на сенки. Трябваше да се сетя. — Той се обърна към Гретел. — Доведи Аларик. Трябва да свикаме цялата глутница колкото се може по-скоро. — Устните му се изкривиха в полуусмивка, която напомняше на Клеъри за студената усмивка на Джейс по време на бой. — Кажете им да се готвят за битка.

Излизайки на улицата, минаха през сложен лабиринт от килии и коридори, които ги изведоха в нещо, което някога е било приемна на полицейско управление. Сега запустяла, светлините на късния следобед чертаеха странни сенки по празните бюра, заключените с катинар сандъци, нашарени с черни дупки от термити, напукания под, където се виждаше част от мотото на Управлението на нюйоркската градска полиция: Fidelis ad Mortem.

— Предан до смърт — преведе Люк, който бе проследил погледа й.

— Нека отгатна — рече Клеъри. — Отвътре запустяло полицейско управление; отвън мунданите виждат само порутена жилищна сграда или свободен парцел, или…

— Всъщност отвън изглежда като китайски ресторант — каза Люк, — предлагат се ястия само за вкъщи, няма маси.

— Китайски ресторант ли? — повтори невярващо Клеъри.

Той сви рамене.

— Е, в Китайския квартал сме. Това някога е била сградата на Второ районно управление.

— Хората сигурно се чудят защо няма изписан телефон за поръчки.

Люк се усмихна дяволито.

— Има, но ние рядко отговаряме. Понякога, когато им доскучее, някои вълчета правят по някоя и друга доставка на свинско му шу.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. Бакшишите ни идват добре. — Той бутна входната врата и ги заля поток от слънчева светлина.

Все още в недоумение, дали се шегува, или не, Клеъри последва Люк през улица „Бакстър“ където бе паркирана колата му. Купето на пикапа й беше приятно познато. Лекият мирис на дървесина, стара хартия и сапун, двойката избелели зарове от златен плюш, които висяха от огледалото за обратно виждане и които му беше подарила, когато беше на десет, защото приличаха на златните зарове, висящи от огледалото за обратно виждане на Хилядолетния сокол. Навсякъде по пода имаше пръснати хартийки от дъвки и празни чаши от кафе. Клеъри с въздишка се отпусна на седалката. Беше по-уморена, отколкото искаше да признае пред себе си.

Люк затвори вратата след нея.

— Стой тук и не мърдай.

Тя видя как той отиде да говори с Гретел и Аларик, които стояха на стълбите пред старото полицейско управление и търпеливо чакаха. Клеъри се забавляваше да отпуска погледа си, като фокусът му ту се замъгляваше, ту се изчистваше, като магията ту се появяваше, ту изчезваше. Сградата, както си беше старо полицейско управление, изведнъж се превърна в порутен ресторант с жълт навес с надпис КИТАЙСКИ РЕСТОРАНТ „НЕФРИТЕНИЯТ ВЪЛК“.

Люк жестикулираше срещу помощниците си, като сочеше улицата. Пикапът му беше първият от редицата микробуси, мотоциклети, джипове и дори един разнебитен стар училищен автобус, която се простираше покарай улицата и завиваше край ъгъла. Конвой от върколаци. Клеъри се чудеше как са успели да си изпросят, наемат, откраднат или конфискуват толкова много превозни средства за толкова кратко време. Добре поне, че така нямаше да се налага да ползват градския транспорт.

Люк взе една бяла хартиена кесия от Гретел, кимна и се запъти обратно към пикапа. Докато настаняваше дългото си тяло зад волана, й подаде кесията.

— Ти отговаряш за това.

Клеъри изгледа кесията подозрително.

— Какво е това? Оръжия?

Люк разтърси рамене в беззвучен смях.

— Симидени кифли — каза той, като излезе с пикапа на улицата. — И кафе.

Когато излязоха от жилищните квартали, Клеъри отвори кесията, стомахът й къркореше неимоверно. Тя си отчупи от кифлата, вдишвайки аромата й. Отпи глътка черно, невероятно хубаво кафе и предложи кифла и на Люк.

— Искаш ли?

— Разбира се. — Почти като в старите времена, помисли си тя, докато завиваха към улица „Ченъл“, когато си взимаха сладкиши от пекарната „Златната каляска“ и ги изяждаха още преди да са преполовили пътя към къщи.

— Е, разкажи ми сега за този Джейс — каза Люк.

Клеъри едва не се задави с кифлата. Посегна към кафето, за да преглътне залъка си.

— Какво за него?

— Имаш ли някаква представа какво може да иска от него Валънтайн?

— Не.

Люк се мръщеше срещу залеза.

— Мислех, че Джейс е едно от децата на семейство Лайтууд?

— Не. — Клеъри бе минала на третата кифла. — Фамилията му е Уейланд. Баща му е бил…

— Майкъл Уейланд?

Тя кимна.

— И когато Джейс бил на десет години, Валънтайн го убил. Майкъл, имам предвид.

— Напълно в негов стил — каза Люк. Тонът му беше неутрален, но в гласа му имаше нещо, което накара Клеъри да го изгледа косо. Да не би да не й вярваше?

— Джейс е видял как умира — добави тя, сякаш за да подкрепи твърдението си.

— Това е ужасно — каза Люк. — Горкото дете.

Те се бяха изкачили на моста на 59-а улица. Клеъри погледна надолу и видя реката, цялата обагрена в златно и червено от залязващото слънце. Погледна и към южния край на остров Рузвелт, макар и да се виждаше съвсем малка част от него.

— Успял е да го преодолее — каза тя. — Семейство Лайтууд се грижат добре за него.

— Мога да си представя. Те винаги са били близки с Майкъл — отбеляза Люк, като мина в лявото платно. В огледалото за обратно виждане Клеъри видя колоната от превозни средства зад тях, които следваха неговите маневри. — Сигурно с удоволствие са се грижили за сина му.

— Е, какво става, когато изгрее луната? — попита тя. — Изведнъж всички ще се превърнете във вълци ли?

Люк се усмихна леко.

— Не всички. Само новите, тези, които наскоро са станали върколаци, все още не могат да контролират трансформацията си. Повечето от нас сме овладели това през годините. Сега само при пълнолуние съм принуден да се превръщам във вълк.

— Значи, когато луната е наполовина, се чувстваш по-малко вълк? — попита Клеъри.

— Може и така да се каже.

— Е, ако ти се прииска, винаги можеш да изкараш главата си през прозореца на колата и да провесиш език. — Смехът й причиняваше болка, но й беше приятно.

Люк се засмя.

— Аз съм върколак, а не златен ретривър.

— Откога си водач на глутницата? — попита внезапно тя.

Люк се забави с отговора.

— От около седмица.

Клеъри се наклони напред и го погледна втренчено.

— Седмица ли?

Той въздъхна.

— Знаех, че Валънтайн е отвлякъл майка ти — каза без заобикалки. — Знаех, че сам нямам шанс срещу него, а на Клейва не можех да разчитам. Отне ми един ден да намеря най-голямата глутница в околността…

— Значи си убил водача им и си заел неговото място?

— Това беше най-бързият начин, който можах да измисля, за да събера многочислена армия за толкова кратко време — каза Люк без съжаление, но и без гордост в гласа. Тя си спомни как го бе наблюдавала в дома му, как бе забелязала дълбоките драскотини по ръцете и лицето му. — Веднъж вече го бях правил, сигурен бях, че пак щях да успея. — Той сви рамене. — Майка ти бе отвлечена, знаех, че ти ме мразиш. Нямаше какво да губя.

Клеъри подпря зелените си маратонки на таблото. Тя видя през предното стъкло, над върховете на обувките си, как луната се издига над моста.

— Е — каза тя. — Сега вече има.

Болницата в южния край на остров Рузвелт изплува в нощта. Нейните призрачни очертания се изправяха страховито на фона на тъмната река и ярките светлини на Манхатън. Люк и Клеъри млъкнаха, когато пикапът навлезе в малкия остров. Павираният път преминаваше в покрит с чакъл, а после — в отъпкана пръст. Пътят следваше извивката на висока метална ограда, в горната част на която беше сложена бодлива тел.

Когато пътят стана прекалено неравен, за да се кара по-нататък, Люк спря колата и угаси светлините. Погледна към Клеъри.

— Може ли да те помоля да останеш тук и да ме чакаш?

Тя поклати глава.

— В колата не е по-безопасно. Кой знае каква охрана е сложил Валънтайн по периметъра си.

Люк се подсмихна.

— Периметър. Чуй се само. — Той слезе и заобиколи откъм нейната страна, за да й помогне да излезе. Тя можеше и сама да скочи от пикапа, но беше по-приятно той да й помогне, както го правеше, когато беше твърде малка, за да слезе сама.

Краката й се удариха в сухата отъпкана пръст, при което се вдигна малко прах. Колоната коли, които се движеха след тях, започнаха да спират една по една, като образуваха нещо като кръг около пикапа на Люк. Техните фарове осветяваха полезрението й и придаваха на металната ограда сребристобял цвят. Самата болница зад оградата представляваше руини, окъпани в ярка светлина, която показваше окаяния й вид: стените без покрив, подаващи се от неравната земя като изпочупени зъби, назъбените каменни парапети, покрити със зелен килим от бръшлян.

— Каква развалина — чу се тя да казва тихо, с леко недоумение в гласа. — Направо не мога да си представя как е възможно Валънтайн да се скрие на такова място.

Люк погледна през нея към болницата.

— Магическият прах е много плътен. Опитай се да видиш през светлините.

Аларик вървеше към тях по пътя, лекият бриз разтваряше доченото му яке, като показваше гърдите му, прошарени от белези. Върколаците, които вървят след него, си изглеждат като най-обикновени хора, помисли си Клеъри. Ако ги беше видяла някъде при други обстоятелства, би си казала, че те се познават — имаше някаква невидима прилика, безстрастност в погледите, твърдост в израженията. Би ги помислила за фермери, съдейки по обгорелите им лица, сухи и кокалести, не като на хора от града, или пък би ги взела за банда мотористи. Както и да е, но в никакъв случай нямаха вид на чудовища.

Те се събраха на бързо съвещание край пикапа на Люк, подобно на футболисти преди началото на играта. Клеъри, която беше доста настрани, се обърна отново към болницата. Този път тя се помъчи да погледне извън светлините или през тях така, както понякога се гледа през най-горния пласт боя това, което е било под нея. Както обикновено, представяйки си как би могла да нарисува нещата, помогна — светлините се замъглиха и сега тя виждаше през осеяната с дъбове морава една пищна готическа постройка, която сякаш се издигаше над дърветата като укрепление на голям кораб. Прозорците на ниските етажи бяха тъмни и капаците спуснати, но от арките на прозорците на третия етаж струеше светлина като линия от пламъци по гребена на далечна планина. Най-отпред имаше масивна каменна веранда, която закриваше входната врата.

— Вече можеш ли да я видиш? — Беше Люк, който се бе приближил зад нея с тихата стъпка на… е, на вълк.

Тя все още гледаше втренчено.

— Прилича повече на замък, отколкото на болница.

Като я хвана за раменете, Люк я обърна към себе си.

— Клеъри, чуй ме. — Хватката му й причиняваше болка. — Искам да стоиш плътно до мен. Където съм аз, там да си и ти. Ако трябва, ще се хванеш за ръкава ми. Другите ще стоят край нас, ще ни пазят, но ако ти излезеш от кръга, няма да могат да те защитят. Те ще ни придружат до вратата. — Той свали ръцете си от раменете й и когато се отмести, тя видя блясъка на нещо метално под якето му. Не беше забелязала, че носи оръжие, но после си спомни какво беше казал Саймън за съдържанието на старата зелена пътна чанта на Люк. — Обещаваш ли да правиш каквото ти кажа?

— Обещавам.

Оградата беше истинска, а не илюзия от магическия прах. Аларик, все още най-отпред, първо я разклати пробно, а после вдигна бавно ръка. От пръстите му изникнаха хищнически нокти и той разряза веригата с такава лекота, сякаш бе масло. Тя падна с трясък.

— Хайде. — Той махна на останалите. Те се вдигнаха като един, с координирани движения. Люк сграбчи ръката на Клеъри, бутна я пред себе си и тръгна след нея. Те прекрачиха оградата, като гледаха към болницата. На портала се бяха скупчили тъмни сенки, които започнаха да слизат по стълбите…

Аларик вдигна глава, като подуши въздуха.

— Усещам тежка миризма на смърт.

— Бездушни — процеди Люк.

Той бутна Клеъри зад себе си, тя се запрепъва по неравната земя. Глутницата се скупчи около нея и Люк. Когато ги приближиха, те паднаха на четири крака, устните им оголиха издължените им кучешки зъби, крайниците им се удължиха и окосмиха, дрехите им паднаха. Някакъв слаб, инстинктивен глас отекна в мозъка на Клеъри: Вълци! Бягай, но тя го овладя и остана където си беше, макар че ръцете й се разтрепериха.

Глутницата ги наобиколи, вълчи обръч, погледнато отстрани. Повечето вълци пазеха обръча отвън. Сякаш тя и Люк бяха в центъра на звезда, която се разрастваше навън. Така подредени, те започнаха да се придвижват към портала на болницата. Все още зад Люк, Клеъри дори не видя как се появи първият от бездушните. Тя чу вълчи вой, сякаш от болка — воят ставаше все по-силен и по-силен и скоро премина в ръмжене. Чу се звук от тупване, последван от хриптящ вик, после звук от късане на хартия…

Клеъри се запита дали изоставените стават за ядене.

Тя погледна към Люк. Лицето му беше съсредоточено. Едва сега ги видя и тя, зад вълчия обръч. Сцената изплува, ослепително осветена от прожекторите и трепкащите светлини на Манхатън: дузина бездушни, с мъртвешки бледа на лунната светлина кожа, обгорена с руни, подобни на рани. Очите им бяха равнодушни, когато се нахвърлиха срещу вълците, а вълците ги посрещнаха челно, с разкъсващи нокти и свирепи зъби. Тя видя как един от бездушните воини — жена — падна по гръб, с разкъсана шия и все още потрепващи ръце. Друг пък посече вълк с една ръка, докато другата му ръка лежеше на земята на няколко метра от него, а от мястото, където е била, бликаше кръв. Черна кръв, противна като блатна вода, бликаше на потоци и напояваше тревата, а краката им газеха в нея. Люк подхвана Клеъри, когато тя се подхлъзна и залитна.

— Стой до мен.

Нали стоя, искаше да каже тя, но от устата й не излезе нито звук. Те все още изкачваха моравата към болницата, придвижвайки се отчайващо бавно. Хватката на Люк беше здрава като менгеме. Клеъри не можеше да каже кой ще победи — преимуществото на вълците бе в тяхната многочисленост и бързина, но пък бездушните действаха с някаква неумолимост и бяха изненадващо трудни за убиване. Тя видя голям шарен вълк, в който разпозна Аларик, да поваля един бездушен и после да захапва шията му. Бездушният продължи да замахва, след като бе разкъсан, острата му секира направи дълбока червена рана в козината на Аларик.

Разсеяна, Клеъри забеляза как друг бездушен проби защитния обръч едва когато се нахвърли върху нея, сякаш бе изскочил от тревата в краката й. С белите си очи и сплъстена коса, той извади окървавен нож…

Тя изпищя. Люк се завъртя, като я бутна настрани и разтреперан хвана съществото за китката. Тя чу изхрущяване на кости и видя как ножът падна на тревата. Ръката на бездушния увисна безчувствено до тялото му, но той продължи да се носи към тях, сякаш изобщо не изпитваше болка. Люк извика прегракнало към Аларик. Клеъри се помъчи да извади камата от колана си, но Люк държеше ръката й прекалено силно. Преди да успее да му извика да я пусне, между тях се стрелна сребърна светкавица. Беше Гретел. Тя се нахвърли с предните си лапи върху гърдите на бездушния и го повали на земята. От гърлото на Гретел се изтръгна яростен вой, но бездушният беше по-силен: той я метна встрани като парцалена кукла и се изправи на крака…

Нещо вдигна Клеъри във въздуха. Тя извика, но беше Аларик, който бе наполовина излязъл от вълчия си образ, ръцете му завършваха с хищни нокти. Но той я държеше нежно и леко в ръцете си.

Люк направи жест към тях.

— Махни я от тук… занеси я при портата — извика той.

— Люк! — Клеъри се гърчеше в хватката на Аларик.

— Не гледай — изръмжа й той.

Но тя погледна. Достатъчно дълго, за да види как Люк се насочва към Гретел, измъквайки камата от ножницата, и как закъсня. Бездушният грабна своя нож, захвърлен в прогизналата от кръв трева, и го заби в гърба на Гретел, после отново, и отново, докато тя се бореше със зъби и нокти. Но накрая рухна, светлината на сребърните й очи се замени с мрак. С вик Люк заби камата си в гърлото на Бездушния…

— Казах ти да не гледаш — изръмжа Аларик и се обърна така, че тялото му да закрива гледката й натам. Сега те се изкачваха по стълбите, звукът от стърженето на ноктите на краката му по гранита приличаше на стържене на нокти по черната дъска.

— Аларик — каза тя.

— Да?

— Извинявай, че хвърлих нож по теб.

Гърдите му се разтресоха от смях.

— Няма за какво.

Тя се опита да погледне през него.

— Къде е Люк?

— Тук съм — отвърна Люк. Аларик се обърна. Люк се бе изкачил по стълбите, като пъхаше камата си обратно в ножницата. Камата беше черна и лепкава.

Аларик пусна Клеъри на земята. Тя тупна долу и се обърна. Не виждаше Гретел, нито Бездушния, който я беше убил, а само купища тела или проблясващ метал. Лицето й бе мокро. Тя го пипна със свободната да си ръка, за да види дали това не е кръв, но разбра, че всъщност плачеше. Люк я погледна с любопитство.

— Тя беше само един долноземец — рече той.

Очите на Клеъри блеснаха.

— Не говори така.

— Разбирам. — Той се обърна към Аларик. — Благодаря, че се погрижи за нея. Докато ни няма…

— Ще дойда с вас — каза Аларик. Той почти бе довършил трансформацията си в човек, но очите му все още бяха вълчи, устата му оголваше дългите му остри зъби. Той размърда ръцете си с големи нокти.

В очите на Люк се четеше тревога.

— Не, Аларик.

Ръмжащият глас на Аларик бе равнодушен.

— Ти си водачът на глутницата. Сега, когато Гретел е мъртва, аз съм първият ти помощник. Не е редно да те оставям сам.

— Аз… — Люк погледна Клеъри, а после моравата пред болницата. — Трябваш ми навън, Аларик. Съжалявам. Това е заповед.

Очите на Аларик блеснаха обидено, но той отстъпи настрани. Вратата на болницата беше от пищно, богато резбовано дърво. Познатите на Клеъри фигури, розите на Идрис, витите руни, лъчистите слънца. Когато Люк ритна вратата, тя издаде пукащ звук на счупено резе. Когато вратата се отвори със замах, той бутна Клеъри пред себе си.

— Влизай.

Тя се запрепъва покрай него и се обърна към прага. Хвърли бегъл поглед към Аларик, който гледаше след тях, вълчите му очи блестяха. Зад него моравата пред болницата бе осеяна с тела, изцапани с кръв, черна и червена. Когато вратата се затвори след нея и така закри гледката, тя изпита облекчение.

Двамата с Люк стояха в полумрака на един коридор, осветен само от една факла. След грохота на битката, тишината тук беше почти осезаема. Клеъри вдиша дълбоко, пое чистия въздух, който не бе наситен с влага и мирис на кръв.

Люк сложи ръка на рамото й.

— Добре ли си?

Тя избърса бузите си.

— Не биваше да казваш онова. За Гретел, че била само един долноземец. Аз не мисля така.

— Радвам се да го чуя. — Той посегна към факлата, поставена в метален статив. — Извинявай. Боях се семейство Лайтууд да не са те превърнали в една от тях.

— Е, не са.

Люк не можа да издърпа факлата от поставката й и изруга. Клеъри бръкна в джоба си и извади оттам гладкия камък с руната, който й бе подарил Джейс за рождения й ден, и го вдигна. Между пръстите й бликна светлина, която сякаш раздра булото на мрака и освети всичко вътре. Люк пусна факлата.

— Магическа светлина? — каза той.

— Джейс ми я даде. — Тя усети пулсирането в ръката си, като сърчицето на малка птичка. Запита се къде ли може да е Джейс в този сив каменен лабиринт от стаи, дали е уплашен, или се пита ще я види ли някога пак.

— От години не съм се сражавал на магическа светлина — каза Люк и започна да се изкачва по стълбите. Те пукаха силно под ботушите му. — Върви след мен.

Припламващата магическа светлина хвърляше сенките им, странно удължени, върху гладките гранитни стени. Те спряха на една каменна площадка. Над тях се виждаше светлина.

— Така ли е изглеждала болницата преди стотина години? — прошепна Клеъри.

— О, скелето на старата сграда, построена от Ренуик, още стои — каза Люк. — Но предполагам, че Валънтайн, Блекуел и другите са преустроили всичко по свой вкус. Виж тук. — Той прокара обувката си по пода. Клеъри погледна надолу и видя руна, издълбана в гранита под краката им: кръг, в средата на който бе изписано мото на латински: In Hoc Signo Vinces.

— Какво означава това? — попита тя.

— Означава „С този знак ще победим“. Това е мотото на Кръга.

Тя вдигна поглед към светлината.

— Значи те са тук.

— О, да, тук са — каза Люк, като в тона му се долови лека нотка на очакване. — Ела.

Те се изкачиха по вита стълба, която водеше нагоре към светлината, която осветяваше всичко около тях, накрая се озоваха в началото на дълъг и тесен коридор. По цялото му протежение имаше факли. Клеъри скри в шепа магическата светлина и тя изгасна като полят с вода въглен.

По коридора, на интервали една от друга, се редяха врати, всяка от които плътно затворена. Тя се запита дали това са били болничните стаи, или може би отделение за персонала. Когато тръгнаха надолу по коридора, Клеъри видя навсякъде следи от обувки, изцапани от тревата отвън. Сигурно някой току-що бе минал оттук.

Първата врата, която се опитаха да отворят, поддаде лесно, ала стаята беше празна: само излъскан дървен под и каменни стени, осветени зловещо от лунната светлина, проникваща през прозореца. Стаята се изпълваше от глухия грохот на битката отвън, ритмичен като бученето на океана. Втората стая беше пълна с оръжия, подобно на оръжейната в Института. Лунната светлина пробягваше като сребърна вода по редиците студена, изложена на показ стомана. Люк подсвирна под нос.

— Ама че колекция.

— Мислиш ли, че Валънтайн използва всичко това?

— Едва ли. Предполагам, че е за армията му.

Третата стая беше спалня. Завесите около леглото бяха сини, персийският килим бе в синьо, черно и сиво, а мебелите бяха боядисани в бяло, също като в детска стая. Всичко беше покрито с тънък слой прах, която леко светеше на лунната светлина.

В леглото спеше Джослин.

Тя лежеше по гръб, едната й ръка бе отпусната безжизнено на гърдите, косата й бе разпиляна по възглавницата. Беше облечена в нещо като бяла нощница, която Клеъри никога не беше виждала, и дишаше равномерно и спокойно — на бледата лунна светлина Клеъри видя как клепачите на майка й се мърдат, сякаш сънува.

С лек вик Клеъри се спусна напред, ала Люк й препречи пътя с ръка и гърдите й се удариха в нея като в железен лост, който не й позволи да мине.

— Почакай — каза той, в собствения му глас се долавяше вълнение. — Трябва да сме предпазливи.

Клеъри го стрелна с поглед, но той гледаше над нея, лицето му изразяваше гняв и болка. Тя проследи погледа му и видя това, което не би искала да види. Китките и глезените на Джослин бяха стегнати в сребърни окови, краищата на веригите им потъваха дълбоко в каменния под от двете страни на леглото. Нощната масичка бе покрита със сонди и бутилки, стъклени банки и продълговати, зловещо заострени инструменти от блестяща хирургическа стомана. Маркучът, който излизаше от една от стъклените банки, стигаше до вената в лявата китка на Джослин…

Клеъри се отскубна от ръката на Люк и се спусна към леглото, като уви ръце около безжизненото тяло на Джослин, ала сякаш прегръщаше кукла. Джослин оставаше неподвижна, с все същото леко дишане.

Преди седмица Клеъри би се разплакала така, както го направи първата кошмарна нощ, когато откри, че майка й е изчезнала, би плакала и викала. Но сега сълзите не идваха, тя пусна майка си и се изправи, с увити около себе си ръце. Сега не изпитваше страх, нито самосъжаление: само неистова ярост и желание да намери човека, който е сторил това, единствения отговорен за случилото се.

— Валънтайн — рече тя.

— Разбира се. — Люк беше до нея, докосваше леко лицето на майка й, повдигаше клепачите й. Очите й бяха празни и безжизнени като мрамор. — Тя не е упоена — каза той. — По-скоро й е направена магия.

Клеъри въздъхна почти плачешком.

— Как да я освободим от нея?

— Не мога да докосна оковите — каза Люк. — Сребро. Би ли…

— Оръжейната — каза Клеъри, като се изправи. — Видях секира там. Даже няколко. Можем да разсечем веригите…

— Тези вериги не могат да бъдат разсечени. — Този глас идваше от вратата и беше тих, твърд и познат. Клеъри се обърна и видя Блекуел. Той се хилеше и бе облечен в същата роба с цвят на съсирена кръв като преди, качулката му беше свалена, под края на дрехата му се виждаха мръсните ботуши. — Греймарк — рече той. — Каква приятна изненада.

Люк се изправи.

— Щом си изненадан, значи си идиот — каза той. — Не бих казал, че пристигането ми беше безшумно.

По бузите на Блекуел избиха морави петна, но той не помръдна към Люк.

— Значи отново си водач на глутница вълци, така ли? — каза той с неприятен смях. — Не можеш да оставяш долноземците да вършат мръсната ти работа, нали? Войниците на Валънтайн са на път да ги разкъсат долу на поляната, а ти си се скрил тук с гаджетата си. — Той се подсмихна към Клеъри. — Тази изглежда малко младичка за теб, Лушън.

Клеъри пламна в негодувание, ръцете й се свиха в юмруци, но гласът на Люк бе учтив, когато отговори:

— Не бих нарекъл точно войници онези там, Блекуел — каза той. — Това са бездушни. Измъчени същества, които някога са били хора. Доколкото си спомням, Клейвът не гледа с добро око на това — да се измъчват хора, като се използва черна магия. Не мисля, че ще бъдат очаровани и от…

— Майната му на Клейва — изръмжа Блекуел. — Не ни трябват те и тяхната търпимост към долноземците. Освен това бездушните няма да са дълго време такива. Веднъж Валънтайн да пусне Бокала в действие, и те ще се превърнат в ловци на сенки, и то не по-лоши от нас — даже и по-добри от бойците, възпитани от Клейва. Мамини синчета, обичащи Долноземците. — Той оголи развалените си зъби.

— Ако това са били плановете му относно Бокала — каза Люк, — защо тогава не ги е осъществил? Какво чака още?

Блекуел повдигна вежди.

— Не знаеш ли? Той взе своя…

Прекъсна го добродушен смях. Пангборн бе изникнал до него, целият в черно, преметнал кожен колан през рамо.

— Достатъчно, Блекуел — рече той. — Типично за теб, говориш твърде много. — Острите му зъби блеснаха към Люк. — Интересен ход, Греймарк. Не мислех, че ще си толкова безчувствен да поведеш най-новата си глутница към самоубийствена мисия.

По бузата на Люк трепна мускул.

— Джослин — каза той. — Какво й е направил?

Пангборн звучно се изкиска.

— Мислех, че не те е грижа.

— Не виждам какво иска от нея сега — продължи Люк, без да обръща внимание на подигравката. — Получи си Бокала. Тя вече не му трябва. Валънтайн не би убил никого ей така. Убийството с конкретна цел или причина — това повече му приляга.

Пангборн сви равнодушно рамене.

— На нас ни е все тая какво ще прави с нея — рече той. — Тя му е жена. Може просто да я мрази. А това си е причина.

— Пуснете я и ние ще си тръгнем заедно с глутницата. Ще ви дължа услуга.

— Не! — Резкият вик на Клеъри накара Пангборн и Блекуел да насочат погледите си към нея. Двамата я изгледаха леко пренебрежително, сякаш бе говореща хлебарка. Тя се обърна към Люк. — Нали и Джейс е тук… той е някъде наоколо…

Блекуел се изкиска.

— Джейс ли? Никога не съм чувал за Джейс — каза той. — Е, мога да помоля Пангборн да я пусне. Но няма да го направя. За мен Джослин винаги е била никаквица. Въобразяваше си, че е нещо повече от нас, с нейния външен вид и потекло. Всъщност не е нищо повече от никаквица със знатен произход. Омъжи се за него само за да може да го настрои срещу всички нас…

— Разочарован си, че Валънтайн не се ожени за теб, нали Блекуел? — бе единственото, което отвърна Люк, макар че Клеъри долови студена ярост в гласа му.

Блекуел, по чието лице отново избиха морави петна, гневно тръгна към тях.

А Люк, който пристъпи толкова бързо, че Клеъри почти не видя движението, грабна скалпела от нощната масичка и го хвърли. Той се преметна два пъти във въздуха и се заби право в гърлото на Блекуел, като сподави ръмжащия му отговор. Той залитна, подбели очи и падна на колене, хванал с ръце гърлото си. Между разперените му пръсти бликна алена течност. Блекуел отвори уста, сякаш да каже нещо, но само бликна кръв. Ръцете му се свлякоха от шията и той рухна на земята като отсечено дърво. От падането подът се разтресе.

— О, драги — рече Пангборн, като гледаше поваленото тяло на другаря си с префърцунено отвращение. — Колко неприятно.

Кръвта от прерязаното гърло на Блекуел се разтече по пода, където се събра в гъста червена локва. Люк хвана рамото на Клеъри и прошепна нещо в ухото й, но тя не можа да разбере думите му. Клеъри усещаше само някакво упорито жужене в главата си. Това бе втората смърт, на която бе свидетел за по-малко от час. Спомни си едно стихотворение от часовете по английски, нещо за това, как след първата смърт, на която станеш свидетел, останалите са без значение. Поетът не е знаел какво говори.

Люк я пусна.

— Ключовете, Пангборн — рече той.

Пангборн побутна Блекуел с крак и вдигна поглед. Изглеждаше раздразнен.

— Или какво? Ще хвърлиш спринцовка по мен? Друго остро нещо не виждам на масата. Не — добави той, като посегна зад себе си и измъкна от рамото си дълга извита сабя. — Боя се, че ако искаш ключовете, ще трябва да дойдеш и да си ги вземеш. Не защото ме е грижа за Джослин Моргенстърн, знаеш това, а най-вече защото отдавна исках да те убия… отпреди години…

Той произнесе последната дума с префинен патос и пристъпи напред в стаята. Сабята му проблясваше и пръскаше искри в тъмнината. Клеъри видя как Люк протяга ръка към нея — странно издължена ръка, с дълги, извити нокти, като тънки остриета — и разбра две неща: че той приемаше вълчи вид и че това, което й бе прошепнал, беше само една дума.

Бягай.

И тя побягна. Мина на зигзаг покрай Пангборн, който гледаше безизразно към нея, прескочи тялото на Блекуел и излезе от вратата, в коридора, с биещо до пръсване сърце, още преди да е завършила трансформацията на Люк. Не погледна назад, но чу вой, дълъг и пронизителен, звук на удар на метал в метал и сгромолясване. Счупи се стъкло, помисли си тя. Сигурно се бяха блъснали в нощната масичка.

Клеъри се спусна по коридора към оръжейната. Когато влезе, посегна към някаква секира със стоманена дръжка. Но колкото и да я дърпаше, тя не помръдваше от стената. Пробва с един меч, а после и с колчан стрели — дори едно малко ножче, — но нищо остро не можа да измъкне. Най-накрая, с изпочупени от усилието нокти и разкървавени пръсти, тя се предаде. В тази стая имаше магия, при това не руническа магия: нещо диво и странно, нещо тъмно.

Излезе отново от стаята. На този етаж нямаше нищо, което да й помогне. Тя се спусна по коридора — започна да усеща болезнена умора в краката и ръцете си — и се озова между две стълбища. Нагоре или надолу? Долу, спомни си, беше тъмно и празно. Тя, разбира се, си имаше магическа светлина в джоба, но нещо я караше да се въздържа от идеята да броди сама из тъмните помещения. Видя, че горе е доста по-светло, а и сякаш й се мернаха някакви движещи се сенки.

Тръгна нагоре. Боляха я краката, боляха я стъпалата, всичко я болеше. Раните й бяха превързани, но все още я боляха. Лицето я болеше там, където Хюго бе забил нокти в бузата й, а в устата си усещаше металически и стипчив вкус.

Клеъри стигна до последната площадка, която беше леко наклонена. И тук цареше същата тишина като тази долу, до ушите й не достигаше нито звук от битката навън. И тук пред нея се простираше дълъг коридор, пак така с редящи се на интервали врати, само че някои от тях бяха отворени, като осветяваха още повече коридора. Тръгна напред и някак инстинктивно се насочи към последната врата отляво. Надникна вътре предпазливо.

Най-напред стаята й заприлича на едно от историческите изложения в Столичния музей на изкуствата. Сякаш внезапно се бе пренесла в миналото. Ламперията по стените изглеждаше току-що излъскана, някаква безкрайно дълга маса бе сервирана с изящен порцелан. Огледала в пищни позлатени рамки украсяваха стените между маслените портрети в тежки рамки. Всичко блестеше под светлината на факлите: чиниите на масата, пълни с храна, гравираните чаши с формата на кали, ослепително белите покривки. В края на стаята имаше два широки прозореца, със завеси от тежко кадифе. До единия прозорец стоеше Джейс, толкова неподвижно, че за момент тя го помисли за статуя, докато не видя как светлината огрява косата му… лявата му ръка бе отметнала завесата и тя видя в тъмния прозорец отражението на дузина от свещите в стаята, които трепкаха по стъклото като светулки.

— Джейс — каза тя. Гласът й прозвуча като чужд: изненада, благодарност, копнеж — толкова силен, та чак болезнен. Той се обърна, като пусна завесата и тя долови учудване по лицето му.

— Джейс! — каза тя отново и се спусна към него. Хвърли се в обятията му, той я прегърна и притисна към себе си.

— Клеъри. — Гласът му беше почти неузнаваем. — Клеъри, какво правиш тук?

Думите й се заглушаваха в ризата му.

— Дойдох за теб…

— Не биваше да го правиш… — Прегръдката му внезапно се отпусна. Той отстъпи назад, като леко я отблъсна от себе си. — Боже мой — каза той, като докосна лицето й, — какво си направила, глупачето ми… — Гласът му беше гневен, ала погледът, с който галеше лицето й, пръстите, с които внимателно отмести косата й назад, бяха нежни. Никога не бе изглеждал така, имаше някаква крехкост у него, сякаш ще се счупи, ако то докоснат. — Защо никога не мислиш? — прошепна той.

— Аз мислех — каза тя. — Мислех за теб.

Той затвори за миг очи.

— Ако нещо ти се беше случило… — Той нежно прокара ръце по нейните, чак до китките, сякаш за да се увери, че наистина е невредима. — Как ме намери?

— Люк — отвърна тя, малко неясно. — Дойдох с Люк. За да те спася.

Той продължаваше да я държи, ала отмести поглед от лицето й към прозореца и леко се намръщи.

— Значи онова са… дошла си с глутницата на вълците? — попита той със странен тон.

— На Люк — каза тя. — Той е върколак и…

— Знам. — Прекъсна я Джейс. — Трябваше да предположа… оковите в мазето… — Той погледна към вратата. — Къде е той?

— Долу — каза тихо Клеъри. — Той уби Блекуел. Аз се качих горе да те потърся…

— Той трябва да махне оттук глутницата си — рече Джейс.

Тя го погледна недоумяващо.

— Какво?

— Люк — каза Джейс. — Трябва да вдигне глутницата си. Станало е недоразумение.

— Какво, да не си се самоотвлякъл? — Идеше и да крещи, ала гласът и беше твърде слаб. — Хайде, Джейс.

Клеъри го дръпна за китките, но той не помръдна. Гледаше я внимателно и тя потресена разбра какво й бе убягнало в първия пристъп на облекчение.

Когато го видя за последно, той беше целият в рани, дрехите му бяха мръсни и кървави, косата му — невчесана и сплъстена от кръв и мръсотия. Сега той беше облечен със спортна бяла риза и черен панталон, чистата му коса падаше край лицето му, бледозлатиста и на вълни. Той отметна няколко кичура от очите си с тънката си ръка и тя видя, че тежкият сребърен пръстен отново беше на пръста му.

— Това твои дрехи ли са? — попита изумена тя. — А и раните ти са почистени… — Гласът й се прекърши. — Явно Валънтайн се грижи доста добре за теб.

Той й се усмихна вяло.

— Ако ти кажа истината, ще ме сметнеш за луд — каза той.

Тя усети, как сърцето и заблъска в гърдите, като размахващо крила колибри.

— Не, няма.

— Баща ми ми даде тези дрехи — рече той.

Пляскането на крилете се ускори.

— Джейс — каза внимателно тя, — твоят баща е мъртъв.

— Не. — Той поклати глава. Клеъри усети, че той е силно развълнуван, може би от страх, може би и наслада, а може би и от двете. — Мислех, че е мъртъв, но се оказа, че не е. Всичко е било грешка…

Тогава тя си спомни как Люк беше казал, че Валънтайн е способен да лъже очарователно и убедително.

— Валънтайн ли ти каза това? Защото той е лъжец, Джейс, спомни си какво каза Ходж. Ако той ти е казал, че баща ти е жив, то това е лъжа, само и само за да те накара да правиш това, което той иска…

— Видях баща си — рече Джейс. — Говорих с него… той ми даде това… — Той посочи новата си, чиста риза, като че това беше неопровержимо доказателство. — Баща ми не е мъртъв. Валънтайн не го е убил. Ходж ме е излъгал. През всичките тези години съм си мислел, че е мъртъв, а той не е.

Клеъри се огледа безпомощно наоколо, стаята с блестящия порцелан, факлите и празните блестящи огледала.

— Ами, след като баща ти е тук, къде е тогава? И него ли е отвлякъл Валънтайн?

Очите на Джейс блеснаха. Яката на ризата му беше отворена и тя видя тънките бели знаци, които покриваха ключицата му, подобно драскотини по златистата кожа.

— Баща ми…

Вратата на стаята, която Клеъри беше затворила след себе си, се отвори със скърцане и един мъж влезе в стаята.

Беше Валънтайн. Неговата гъста, сребриста коса блестеше като шлем от лъскава стомана, а устните му бяха сурово свити. На кръста от широкия му колан се спускаше ножница, от която се подаваше дръжката на дълъг меч.

— Е — каза той, поставил ръка върху дръжката на меча, — събрали си нещата? Нашите бездушни воини не могат повече да удържат на атаката на хората вълци.

Той видя Клеъри и спря насред изречението си. Не беше от онези хора, които губят контрол, но тя все пак прочете изненада в очите му.

— Какво е това? — попита той, като премести погледа си върху Джейс.

Но Клеъри вече търсеше камата на кръста си. Тя напипа дръжката й, извади я от ножницата и замахна, за да я хвърли. Яростта пулсираше в слепоочията й като удар на барабани. Тя можеше да убие този човек. Тя щеше да го убие.

Джейс хвана китката й.

— Недей.

Тя не можеше да повярва.

— Но, Джейс…

— Клеъри — каза сериозно той. — Това е баща ми.

23 Валънтайн

— Май прекъсвам нещо — каза Валънтайн, гласът му беше сух като пустиня следобед. — Сине, ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш кой е това? Да не би някое от децата на семейство Лайтууд?

— Не — рече Джейс. Той звучеше уморено и нещастно, но ръката, с която я държеше за китката, я стискаше здраво. — Това е Клеъри. Клариса Фрей, моя приятелка. Тя…

Очите на Валънтайн се плъзнаха бавно по нея, от върха на рошавата й коса до върховете на протритите и маратонки. Те се спряха на камата, която тя все още стискаше в ръката си.

По лицето му пробягна някакво неопределено изражение — наполовина изненада, наполовина объркване.

— Откъде се снабдихте с тази кама, млада госпожице?

Клеъри отговори студено.

— Джейс ми я даде.

— То, кой, ако не той — рече Валънтайн. Гласът му беше мек. — Може ли да я видя?

— Не! — Клеъри отстъпи назад, сякаш да се предпази от удар, но усети как някой решително дръпва камата от пръстите й. Джейс държеше камата и гледаше Клеъри с извинително изражение. — Джейс — изсъска тя, като натъртваше упрека за предателството във всеки звук от неговото име.

За миг по лицето му премина сянка на срам. Но всичко, което каза, беше само:

— Ти все още не разбираш, Клеъри. — С почтителност, от която и се гадеше, той отиде до Валънтайн и му подаде камата. — Ето, татко.

Валънтайн взе камата в голямата си ръка с дълги пръсти и започна да я изучава.

— Това е кинжал, черкезка кама. Това е едната от двете изработени по поръчка ками. Ето, виж инкрустираната на нея звезда на Моргенстърн. — Той я обърна и я показа на Джейс. — Странно е, че семейство Лайтууд не са я забелязали.

— Никога не съм им я показвал — каза Джейс. — Те ми позволяваха да имам лични вещи. Не навлизаха в личното ми пространство.

— Това не ме учудва — рече Валънтайн. Той върна кинжала на Джейс. — Мислили са, че си син на Майкъл Уейланд.

Джейс пъхна камата с червена дръжка в колана си и вдигна поглед.

— Както и аз — каза тихо той и в този миг Клеъри осъзна, че това не беше шега, че Джейс не просто се преструва, преследвайки определена цел, а наистина вярва, че Валънтайн е неговият завърнал се баща.

Студено отчаяние се плъзна по вените й. Гневният Джейс, враждебният, вбесеният Джейс, с него можеше да се разбере, но този нов Джейс, крехък и някак странно уязвим, й беше чужд.

Валънтайн я погледна над златисторусата глава на Джейс; очите му бяха леко развеселени.

— Мисля, че е добра идея да поседнеш, Клеъри?

Тя скръсти непреклонно ръце пред гърдите си.

— Не.

— Както искаш. — Валънтайн дръпна един стол и седна на челното място на масата. След малко Джейс също седна пред пълна наполовина бутилка вино. — Но те уверявам, че заради нещата, които ще чуеш, ще ти се прииска да си седнала.

— Ще те информирам, ако това се случи — каза Клеъри.

— Чудесно. — Валънтайн се облегна назад с ръце зад тила. Яката на ризата му беше леко разтворена и показваше осеяните с белези ключици. Осеян с белези като тези, на сина му, като на всички нефилими. Живот, пълен с белези и убийства, бе казал Ходж. — Клеъри — рече отново той, сякаш за да чуе как звучи името й. — Галено от Клариса? Не бих избрал такова име.

Иронична усмивка изкриви устните му. Той знае, че аз съм негова дъщеря, помисли си Клеъри. Но не го казва. Защо не го казва?

Заради Джейс, отговори си тя. Джейс ще си помисли… дори не можеше да си представи какво ще си помисли той. Когато влезе през вратата, Валънтайн ги бе видял, че се прегръщат. Той сигурно знае с каква опустошителна информация разполага. Някъде зад тези хладни сиви очи проблясваше острият му ум, като се чудеше как да я реализира по най-добрия начин.

Клеъри хвърли още един умолителен поглед към Джейс, но той се беше втренчил във винената чаша до лявата си ръка, наполовина пълна с пурпурночервена течност. Тя виждаше учестеното вдигане и спускане на гърдите му — беше по-разстроен, отколкото искаше да признае.

— Всъщност изобщо не ме интересува какво име би ми избрал — каза Клеъри.

— Убеден съм — отвърна Валънтайн, като се наведе напред, — че не те интересува.

— Ти не си бащата на Джейс — каза тя. — Опитваш се да ни изиграеш. Бащата на Джейс е Майкъл Уейланд. Семейство Лайтууд могат да потвърдят това. Всеки може да го потвърди.

— Семейство Лайтууд не са добре информирани — рече Валънтайн. — Те наистина вярват, че Джейс е син на техния приятел Майкъл. Както и Клейвът. Дори Мълчаливите братя не знаят неговата истинска идентичност. Макар че съвсем скоро ще научат.

— Но пръстенът на семейство Уейланд…

— А, да. Пръстенът — рече Валънтайн, като погледна към ръката на Джейс, където блестеше пръстенът като увита змия. — Не е ли забавно как М обърнато се превръща в W5? Разбира се, ако си беше направила труда да помислиш, сигурно щеше да ти се стори странно, че Уейланд са избрали за семеен символ звезда. Далеч по-приемливо би било тя да бъде символ на семейство Моргенстърн.

Клеъри гледаше втренчено.

— Нямам представа за какво говориш.

— Забравих колко отчайващо повърхностно е образованието на мунданите — рече Валънтайн. — Моргенстърн означава утринна звезда. Като в: Как падна от небето, о, Луцифер, сине на утрото? Как се озова на земята ти, който пробуди народите?

По тялото на Клеъри премина лека тръпка.

— Искаш да кажеш, Сатаната.

— Или който и да е друг, изгубил мощта си — каза Валънтайн — заради отказа си да служи на други. Като мен. Не желаех да служа на корумпирано управление и затова загубих семейството си, земите си, почти целия си живот…

— Въстанието беше твоя грешка! — прекъсна го Клеъри. — В него загинаха хора! Ловци на сенки като теб!

— Клеъри. — Джейс се наведе напред, като почти удари лакътя си в чашата. — Само го изслушай. Не е това, което си мислиш. Ходж ни е излъгал.

— Знам — каза Клеъри. — Той ни предаде на Валънтайн. Той е негова пионка.

— Не — рече Джейс. — Ходж е искал Бокала на смъртните за себе си… именно той е изпратил ненаситния при майка ти. Баща ми… Валънтайн е разбрал по-късно за това и е дошъл да го спре… довел е майка ти тук, за да я излекува, а не за да я нарани.

— И ти вярваш на тези глупости? — попита отвратена Клеъри. — Това не е вярно. Ходж работеше за Валънтайн. Те са действали в комбина за Бокала. Той ни предаде, вярно е, но всъщност е бил само инструмент.

— Но именно на него му е трябвал Бокалът на смъртните — рече Джейс. — За да може да снеме проклятието от себе си и да избяга, преди баща ми да разкаже на Клейва за всичко, което е сторил.

— Не е вярно — рече разгорещено Клеъри. — Аз бях там! — Тя се обърна към Валънтайн. — Бях в стаята, когато ти дойде и взе Бокала. Ти не можеше да ме видиш, но аз бях там. Ти взе Бокала и сне проклятието от Ходж. Той самият не би могъл да го снеме от себе си. Той така каза.

— Аз наистина снех проклятието — отговори спокойно Валънтайн, — защото ми стана жал за него. Беше толкова трогателен.

— Не ти е станало жал. Ти не знаеш какво е това.

— Стига, Клеъри! — Беше Джейс. Тя го погледна втренчено. Бузите му бяха поаленели, сякаш беше пил от виното на масата, очите му блестяха. — Не говори така на баща ми.

— Той не е твой баща!

Джейс изглеждаше, сякаш го е зашлевила.

— Защо така упорито не ни вярваш?

— Защото те обича — рече Валънтайн.

Клеъри усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Тя го погледна, не знаеше какво се кани да каже, но се страхуваше да го чуе. Чувстваше се на ръба на пропаст, сякаш щеше да се сгромоляса в нищото. Зави й се свят.

— Какво? — смая се Джейс.

Валънтайн гледаше Клеъри развеселено, сякаш бе пеперуда, забодена с карфица в хербарий.

— Тя се страхува, че ще се възползвам от теб — каза той. — Че ще ти промия мозъка. Това, разбира се, не е така. Ако надникнеш в собствените си спомени, Клеъри, сама ще се убедиш в това.

— Клеъри — Джейс се надигна с впити в нея очи. Тя видя кръговете под тях, неговата напрегнатост. — Аз…

— Седни — каза Валънтайн. — Остави я сама да се сети, Джонатан.

Джейс инстинктивно се подчини и отново потъна в стола си. Замаяна от световъртежа, Клеъри се опитваше да проумее. Джонатан?

— Ти не се ли казваш Джейс? — попита тя. — И за това ли си излъгал?

— Не. Джейс е съкратено.

Тя усети, че е съвсем близо до пропастта, толкова близо, че можеше да погледне надолу.

— От кое?

Той я погледна така, сякаш не разбираше защо тя прави драма от такава дреболия.

— От инициалите ми — каза той. — Дж. К.

Пропастта се разтвори току пред нея. Тя се видя как пада в безкрайния мрак.

— Джонатан — рече тя едва чуто. — Джонатан Кристофър.

Джейс вдигна вежди.

— Ти откъде…?

Валънтайн го прекъсна. Гласът му беше успокояващ.

— Джейс, исках да ти го спестя. Мислех, че историята за смъртта на майка ти ще бъде по-безболезнена за теб, отколкото историята за майка, която те е напуснала преди първия ти рожден ден.

Тънките пръсти на Джейс се стегнаха около столчето на чашата. За миг Клеъри си помисли, че ще я счупи.

— Майка ми е жива?

— Да — каза Валънтайн. — Жива е и в момента спи в една от стаите на долния етаж. Да — каза той, като прекъсна Джейс, който бе понечил да каже нещо, — Джослин Феърчайлд е твоята майка, Джонатан. А Клеъри… Клеъри е твоя сестра.

Джейс внезапно отдръпна ръката си. Винената чаша падна и пръсна алена течност по бялата покривка.

— Джонатан — смъмри го Валънтайн.

Лицето на Джейс бе добило ужасен зеленикавобял оттенък.

— Това не е вярно — каза той. — Станала е грешка. Просто не може да е вярно.

Валънтайн гледаше загрижено сина си.

— Трябва да се радваш — рече той с тих, замислен глас, — поне така мисля аз. Довчера беше сираче, Джонатан. А сега имаш баща, майка и сестра, за които не си и подозирал.

— Това не е възможно — каза отново Джейс. — Клеъри не е моя сестра. Ако беше…

— Тогава какво? — попита Валънтайн.

Джейс не отговори, но изражението му на човек, на когото му се гади, беше достатъчно за Клеъри. Залитайки, тя заобиколи масата, клекна до неговия стол и посегна към ръката му.

— Джейс…

Той рязко се дръпна от нея, пръстите му се впиха в прогизналата покривка.

— Недей.

Омраза към Валънтайн заседна в гърлото й, подобно на сподавени сълзи. Той не трябваше да казва това, което знаеше — че тя му е дъщеря, — така я правеше съучастник в своето мълчание. И сега, когато хвърли истината като тежък речен камък, спокойно се бе облегнал назад, за да наблюдава резултата с хладно задоволство. Как може Джейс да не забележи колко подъл е този мъж?

— Кажи ми, че не е вярно — прошепна Джейс, като гледаше втренчено покривката.

Клеъри се опитваше да потуши огъня в гърлото си.

— Не мога.

В гласа на Валънтайн се долавяше усмивка.

— Значи си съгласна, че досега говорех истината?

— Не — извика тя, без да го погледне. — Ти говориш лъжи, смесени със зрънце истина, и нищо повече.

— Започва да става досадно — каза Валънтайн. — Щом искаш да чуеш истината, Клариса, това е истината. Чула си историите за Въстанието и вече мислиш, че съм злодей. Не е ли така?

Клеъри нищо не каза. Тя гледаше Джейс, който сякаш едва се сдържаше да не повърне. Валънтайн продължи неумолимо.

— Всъщност много е просто. Историята, която си чула, е вярна само отчасти, но не цялата… лъжи със зрънце истина в тях, както ти се изрази. Истината е, че Майкъл Уейланд никога не е бил баща на Джейс. Уейланд беше убит по време на Въстанието. Използвах името и дома на Майкъл, когато напусках Идрис със сина си. Беше доста лесно: Уейланд нямаше истински роднини, а най-близките му приятели, семейство Лайтууд, бяха в изгнание. Той самият беше изпаднал в немилост заради участието си във Въстанието, така че аз живях изгнанически живот, почти незабележимо, сам с Джейс в имението на Уейланд. Четях книги. Отглеждах сина си. И изчаквах своето време. — Той замислено прокара пръст по изящния ръб на чашата си. Беше левичар, забеляза Клеъри. Като Джейс. — След десет години получих писмо. Авторът на писмото ме уверяваше, че знае истинската ми самоличност и ако не съм готов на известни договорки, ще ме издаде. Не знаех от кого е писмото, но това нямаше значение. Не бях готов да дам на автора това, което искаше. Все едно, нямаше да съм в безопасност и освен ако не ме помислеше за мъртъв, щеше да ме държи в ръцете си и вечно да ме изнудва. Така че инсценирах смъртта си с помощта на Блекуел и Пангборн и за да предпазя Джейс, го изпратих тук, на грижите на семейство Лайтууд.

— И си оставил Джейс да мисли, че си мъртъв? Оставил си го да страда през всичките тези години? Това е долно.

— Недей — каза отново Джейс. Той вдигна ръце и закри лицето си. И с глух глас изрече през пръстите си. — Недей, Клеъри.

Валънтайн погледна към сина си с усмивка, която Джейс не видя.

— Да, Джонатан трябваше да мисли, че съм мъртъв. Той трябваше да мисли, че Майкъл Уейланд е негов баща, в противен случай семейство Лайтууд не биха се погрижили така за него. Те бяха близки с Майкъл, а не с мен. Обичаха го заради Майкъл, а не заради мен.

— А може да са го обичали заради самия него — каза студено Клеъри.

— Трогателно сантиментално тълкувание — рече Валънтайн, — но малко вероятно. Ти не познаваш семейство Лайтууд като мен. — Той не видя потрепването на Джейс или, ако го беше видял, умишлено не му обърна внимание. — В крайна сметка няма никакво значение — добави той. — Семейство Лайтууд трябваше да се грижат за Джейс, а не да му бъдат семейство. Той си има семейство. Има си баща.

Джейс издаде гърлен звук и свали ръце от лицето си.

— Майка ми…

— Избяга след Въстанието — каза Валънтайн. — Аз бях в немилост. Ако знаеше, че съм жив, Клейвът щеше да ме преследва и убие. Тя не можа да понесе това, да бъде обвързана с мен и избяга. — В гласа му се долавяше болка… но престорена, помисли си горчиво Клеъри. Жалък манипулатор. — По онова време не знаех, че е бременна с Клеъри. — Той леко се усмихна, като бавно прокарваше пръсти по винената чаша. — Но кръвта вода не става. Съдбата ни събра. Нашето семейство отново е заедно. Можем да използваме портала — каза той, като погледна Джейс. — Да се върнем в Идрис. Отново в имението…

Джейс леко потрепери, но кимна, все още втренчен във вкопчените си ръце.

— Ще бъдем там заедно — додаде Валънтайн. — Както би следвало да бъде.

Звучи чудесно, помисли си Клеъри. Само ти, жена ти, изпаднала в кома, вцепененият ти от шока син и дъщеря ти, която те мрази и в червата. Какво като двете ти деца са влюбени едно в друго. Да, звучи като идеалното, отново събрало се семейство. Ала на глас каза само:

— Никъде няма да ходя с теб, нито пък майка ми.

— Той е прав, Клеъри — каза дрезгаво Джейс. Размърда ръцете си, върховете на пръстите му бяха изцапани в червено. — Това е единственото място, където можем да отидем. Само там можем да подредим нещата.

— Не говориш сериозно…

Чу се силен трясък от долния етаж, толкова силен, сякаш стените на болницата се срутваха. Люк, помисли си Клеъри и скочи на крака.

Джейс, въпреки бледия си вид, реагира автоматично, като се надигна от стола и посегна към колана си.

— Татко, те…

— Идват. — Валънтайн се изправи. Клеъри чу приближаващи се стъпки. Миг по-късно вратата се отвори със замах и на прага застана Люк.

Клеъри потисна вика си. Той бе покрит с кръв, джинсите и ризата му бяха пропити с нея, долната половина на лицето му беше цялата червена. По ръцете му също се стичаше кръв. Тя нямаше представа каква част от нея беше негова. Клеъри чу собствения си глас да вика името му, после се втурна през стаята към него, като едва не се препъна от нетърпение да го хване за ризата и да се сгуши в него, както не бе правила от осемгодишна.

За миг голямата му ръка се вдигна и притисна главата й в едноръка мечешка прегръдка. После леко я отстрани.

— Целият съм в кръв — каза той. — Не се безпокой… не е моя.

— От кого е тогава? — Беше гласът на Валънтайн и Клеъри се обърна, със закрилящата ръка на Люк върху раменете си. Валънтайн ги гледаше пресметливо с присвити очи. Джейс беше станал на крака, заобиколил масата и сега стоеше колебливо зад баща си. Клеъри не помнеше някога да го е виждала така нерешителен.

— На Пангборн — отвърна Люк.

Валънтайн прокара ръка по лицето си, сякаш новината му причини болка.

— Разбирам. Разкъса гърлото му със зъби ли?

— Не — каза Люк. — Убих го с това. — В свободната си ръка той държеше дълга тънка кама със сини камъни по дръжката. — Помниш ли я?

Валънтайн я погледна и Клеъри видя как челюстта му се стегна.

— Помня я — каза той и Клеъри се запита дали се е сетил за разговора им преди малко. — Това е кинжал, черкезка кама. Това е едната от двете изработени по поръчка ками.

— Даде ми я преди седемнайсет години и ми каза да се самоубия с нея — рече Люк и стисна още по-здраво оръжието в ръката си. Сега Клеъри видя, че острието й беше по-дълго от това на кинжала с червената дръжка в колана на Джейс. Беше нещо средно между кама и сабя, а острието му беше тънко като игла. — И аз без малко да го направя.

— Очакваш да го отрека ли? — В гласа на Валънтайн имаше болка, спомен за някогашна мъка. — Опитах се да те спася от самия теб, Лушън. Ако имах сили да те убия, щеше да умреш като достоен мъж.

— Мъж като теб ли? — попита Люк и в този момент Клеъри откри в него онзи Люк, когото тя познаваше, който я мъмреше, когато лъжеше или се преструваше, когато бе груба или арогантна. В горчивината на гласа му тя долови онази любов, която някога бе изпитвал към Валънтайн, превърнала се в безсилна омраза. — Мъж, който оковава съпругата си, която е в безсъзнание, за леглото, за да изтръгне от нея информация, когато се събуди? Това ли е твоето достойнство?

Джейс погледна втренчено баща си. Клеъри видя пристъпа на ярост, който за миг изкриви чертите на Валънтайн, но после изчезна и се смени с любезност.

— Нищо не искам да изтръгна от нея — каза той. — Окована е за своя собствена безопасност.

— От какво? — настояваше Люк, като пристъпи навътре в стаята. — Единственото нещо, което я заплашва, си ти. Единственото нещо, което изобщо някога я е заплашвало, си бил ти. Тя прекара живота си, бягайки от теб.

— Аз я обичах — каза Валънтайн. — И никога не бих я наранил. Ти я настрои срещу мен.

Люк се засмя.

— Не беше нужно аз да я настройвам срещу теб. Тя сама те намрази.

— Това е лъжа! — изрева Валънтайн с внезапна дива ярост и извади сабята от ножницата си. Острието беше гладко и матовочерно, обсипано със сребърни звезди. Той го насочи към сърцето на Люк.

Джейс пристъпи към Валънтайн.

— Татко…

— Джонатан, замълчи! — извика Валънтайн, но беше твърде късно. Клеъри видя шока, изписан на лицето на Люк, докато гледаше втренчено Джейс.

— Джонатан? — прошепна той.

Устните на Джейс трепнаха.

— Не ме наричай така — каза свирепо, златистите му очи блестяха. — Сам ще те убия, ако те чуя още веднъж да ме наречеш така!

Люк, без да забелязва насочената към сърцето му кама, не сваляше очи от Джейс.

— Майка ти би се гордяла с теб — каза той толкова тихо, че дори Клеъри, която беше близо до него, едва го чу.

— Аз нямам майка — рече Джейс. Ръцете му трепереха. — Жената, която ме е родила, ме е изоставила, преди да мога да запомня лицето й. Не съм означавал нищо за нея, така че и тя не означава за мен.

— Майка ти не те е изоставила — каза Люк, погледът му бавно се плъзна към Валънтайн. — Не съм предполагал, че дори човек като теб би използвал собствената си плът и кръв като залог в игрите си. Явно съм грешал.

— Стига. — Тонът на Валънтайн звучеше отегчен, но в него се долавяше плам и желание за насилие. — Пусни дъщеря ми или ще те убия на място.

— Аз не съм твоя дъщеря — каза буйно Клеъри, но Люк я отблъсна от себе си толкова силно, че тя едва не падна.

— Бягай — каза той. — Спасявай се.

— Няма да те изоставя!

— Клеъри, говоря сериозно. Махни се оттук. — Люк вече вадеше камата си. — Това не е твоя битка.

Клеъри се запрепъва към вратата, която водеше към площадката. Можеше да изтича да повика помощ, да повика Аларик…

Тогава Джейс изскочи пред нея и й препречи пътя. Тя бе забравила колко бързо и тихо като котка се движи той.

— Да не си полудяла? — изсъска той. — Входната врата е разбита. Навсякъде е пълно с бездушни.

Тя го бутна.

— Пусни ме…

Джейс я стисна в желязна хватка.

— За да те разкъсат на парчета ли? Забрави.

Зад нея се чу силен звук от удар на метал в метал. Клеъри се отскубна от Джейс и видя как Валънтайн се нахвърля върху Люк, който посрещна удара му с оглушително париране. Камите им се отделиха една от друга и сега те кръстосваха стаята в плетеница от маневри и удари.

— О, Боже — прошепна тя. — Ще се избият.

Очите на Джейс бяха станали почти черни.

— Ти не разбираш. Това е начинът… — Гласът му секна и той пое дълбоко въздух, когато Люк проби защитата на Валънтайн и му нанесе удар в рамото. Бликна кръв и изцапа бялата му риза.

Валънтайн залитна назад и се засмя.

— Добър удар — каза той. — Не очаквах, че още го помниш, Лушън.

Люк стоеше изправен, ножът закриваше лицето му от Клеъри.

— Нали ти ме научи на него.

— Но оттогава минаха години — отвърна Валънтайн с ехиден глас, — а и през това време едва ли си имал нужда от нож. При положение че си имаш нокти и зъби.

— И с тях ще изтръгна сърцето ти.

Валънтайн поклати глава.

— Ти изтръгна сърцето ми преди години — каза той и дори Клеъри трябваше да признае, че мъката в гласа му е истинска и неподправена. — Когато ме предаде и напусна. — Люк отново се нахвърли върху него, но Валънтайн леко се плъзна назад. За голям мъж като него той се движеше учудващо леко. — Ти беше този, който накара жена ми да се обърне срещу собствения си вид. Дойде при нея, когато тя беше най-слаба, и не можеше да остане равнодушна към твоята жалка безпомощност. Мен ме нямаше и тя си помисли, че я обичаш. Каква глупачка.

Джейс бе изопнат като струна до Клеъри. Тя усещаше притеснението му като искри, изпускани от скъсан кабел.

— Валънтайн говори за майка ти — каза тя.

— Тя ме е изоставила — отвърна Джейс. — Това не е майка.

— Мислела е, че си мъртъв. Искаш ли да знаеш откъде знам това? Тя криеше в спалнята си една кутия. На нея имаше твоите инициали. Дж. К.

— Е, имала била кутия — каза Джейс. — Че то кой няма кутия. Хората си слагат разни неща в кутии. Чух, че било модерно.

— В нея имаше къдрица от твоята коса. Бебешка коса. И снимка, а може и две да бяха. Тя ги вадеше всяка година и плачеше над тях. Плачеше неутешимо…

Ръката на Джейс се сви в юмрук.

— Стига — процеди той през зъби.

— Какво стига? Да говоря истината ли? Тя мислеше, че си мъртъв… никога не би те изоставила, ако знаеше, че си жив. Ти също мислеше, че баща ти е мъртъв…

— Аз го видях как умира! Не е само като да… като да съм чул и да съм решил да повярвам!

— Тя е намерила изгорелите ти кости — каза тихо Клеъри. — Сред руините на дома си. Заедно с костите на майка си и баща си.

Сега вече Джейс я погледна. В очите му все още се четеше недоверие и усилието, което му костваше да го задържи. Тя видя сякаш като през магически прах крехката броня на неговото доверие в баща му, непозволяваща му да повярва в истината. Някъде, помисли си тя, има пукнатина в тази броня. С правилните думи можеше да я пробие.

— Това е нелепо — рече Джейс. — Аз не съм мъртъв… нямало е никакви кости.

— Видяла ги е.

— Значи е било магически прах — каза грубо той.

— Питай баща си какво се е случило с тъщата и тъста му — рече Клеъри. Посегна към ръката му. — Питай го дали и това е било магически прах…

— Замълчи! — Джейс бе изгубил контрол и се обърна побеснял към нея. Клеъри видя как Люк ги погледна, стреснат от шума, и в този миг на разсейване Валънтайн се възползва и с един удар заби острието на сабята си в гърдите на Люк, точно под ключицата.

Люк отвори широко очи — повече от изненада, отколкото от болка. Валънтайн дръпна ръката си и измъкна острието, цялото изцапано до дръжката с кръв. С отривист смях Валънтайн се нахвърли отново, този път за да избие оръжието от ръката на Люк. То падна на пода с тъпо дрънчене, Валънтайн го ритна и го запрати под масата. Коленете на Люк се подкосиха и той се строполи.

Валънтайн вдигна черната сабя над проснатото тяло на Люк, готов да нанесе смъртоносния удар. Инкрустираните сребърни звезди блеснаха и Клеъри си помисли, за миг, смразена от ужас, как може нещо толкова страшно да бъде толкова красиво?

Джейс, който предчувстваше какво се кани да направи Клеъри, преди още да й е минало през ума, се завъртя пред нея.

— Клеъри…

Мигът на вцепенението отмина. Тя се отскубна от Джейс, измъкна се от протегнатите му ръце и се затича по каменния под към Люк. Той лежеше на земята, подпрян на една ръка; Клеъри се хвърли към него точно когато Валънтайн замахна със сабята си.

Тя видя очите на Валънтайн, когато сабята полетя към нея. Стори й се цяла вечност, макар че сигурно бяха минали само няколко секунди. Тя видя, че ако иска, той би могъл да спре удара. Видя, че знае, че ще прободе и нея. Видя, че му беше напълно безразлично.

Клеъри вдигна ръце и стисна очи… Нещо издрънча. После чу как Валънтайн извика, отвори очи и видя, че сабята бе изхвърчала от ръката му, която кървеше. Кинжалът с червената дръжка лежеше няколко стъпки встрани на каменния под, до черната сабя. Тя смаяно се обърна, видя Джейс до вратата с все още вдигната ръка и разбра, че той е хвърлил кинжала с достатъчно сила, за да избие сабята от ръката на баща си.

Силно пребледнял, той бавно свали ръката си, очите му бяха приковани във Валънтайн — големи и виновни.

— Татко, аз…

Валънтайн погледна окървавената си ръка и за момент Клеъри видя по лицето му да преминава гняв, като проблеснала светкавица. Но когато проговори, гласът му беше нежен.

— Отлично хвърляне, Джейс.

Джейс се смути.

— Но ръката ти. Аз просто мислех, че…

— Нямаше да нараня сестра ти — рече Валънтайн, като бързо отиде до сабята си и кинжала и ги вдигна. — Щях да спра. Но твоята братска загриженост е похвална.

Лъжец. Но Клеъри нямаше време за преструвките на Валънтайн. Тя се обърна да погледне Люк и усети силен пристъп на гадене. Люк лежеше по гръб, с полузатворени очи и дишаше тежко. Изпод разкъсаната му риза бликаше кръв.

— Трябва ми бинт — каза Клеъри със задавен глас. — Някаква кърпа, каквото и да е.

— Остани на мястото си, Джонатан — каза Валънтайн с режещ глас, и Джейс замръзна. — Клариса — заговори отново Валънтайн с мазен глас, — този човек е враг на нашето семейство, враг на Клейва. Ние сме ловци и понякога се налага да убиваме. Предполагам, разбираш това.

— Ловци на демони — рече Клеъри. — Убийци на демони. А не просто убийци. Има разлика.

— Той е демон, Клариса — каза Валънтайн със същата мекота в гласа. — Демон в човешки образ. Знам колко коварни могат да бъдат тези чудовища. Спомни си, че навремето и аз го пощадих.

— Чудовище ли? — повтори Клеъри. Тя си представи Люк, Люк, който я люлееше, когато беше петгодишна, и засилваше люлката колкото се може по-високо. Люк в първия й учебен ден, фотоапаратът, който не спираше да щрака снимка след снимка, сякаш е горд баща. Люк, който преглеждаше всеки кашон с книги, пристигащ в магазина, за да види дали няма нещо подходящо за нея, и го отделяше настрани. Люк, който я вдигаше да бере ябълки от дървото до тяхната къща. Люк, чието място на баща се опитваше да заеме този садистичен, лъжлив убиец. — Люк не е чудовище — каза тя с металическа нотка в гласа, която по нищо не отстъпваше на неговата. — Нито убиец. За разлика от теб.

— Клеъри! — извика Джейс.

Клеъри не му обърна внимание. Очите й бяха приковани в сивите очи на баща му.

— Ти си убил родителите на жена си, при това не в битка, а хладнокръвно — каза тя. — И се обзалагам, че си убил и Майкъл Уейланд и малкото му момче. Хвърлил си телата им при тези на моите баба и дядо, за да си помисли майка ми, че ти и Джейс сте мъртви. Сложил си медальона си около шията на Майкъл Уейланд, преди да го запалиш, за да може всички да си мислят, че онези кости са твои. След всичко изречено за чистата кръв как не се посвени да пролееш тяхната кръв, как не си даде сметка за тяхната невинност, когато ги уби? Да подлагаш на клане стари хора и деца, това е чудовищно.

Пореден спазъм на гняв разкриви чертите на лицето му.

— Стига! — изрева Валънтайн, като отново вдигна сабята със звездите и Клеъри долови в гласа му истината за самия него, яростта, пропила целия му живот. Тази безконечно кипяща ярост. — Джонатан! Махни сестра си от пътя ми или, в името на ангела ще я пронижа, за да убия чудовището, което тя закриля!

За един кратък миг Джейс се поколеба. После вдигна глава.

— Разбира се, татко — каза той и прекоси стаята, отивайки до Клеъри. Преди тя да успее да вдигне ръце, за да го отблъсне, той грубо я хвана за рамото. Изправи я на крака и я дръпна от Люк.

— Джейс — прошепна ужасено тя.

— Недей — каза той. Пръстите му болезнено се впиваха в ръцете й. Той миришеше на вино, метал и пот. — Нито дума повече.

— Но…

— Казах, нито дума. — Той силно я разтърси. Клеъри вдигна поглед и видя Валънтайн, надвесил се със злорадо изражение над гърчещото се тяло на Люк. Той протегна върха на луксозния си ботуш и бутна Люк, като го претърколи по гръб. Люк издаде давещ се звук.

— Остави го на мира! — извика тя, като се опитваше да се освободи от хватката на Джейс. Напразно — той беше много по-силен от нея.

— Престани — изсъска той в ухото й. — Само ще стане по-лошо за теб. По-добре не гледай.

— Като теб ли? — изсъска му в отговор тя. — Това, да си затваряме очите и да се правим, че не забелязваме какво става, не означава, че то не се случва, Джейс. Точно ти би трябвало по-добре да го знаеш…

— Клеъри, стига. — Тонът му я порази. Звучеше отчаян.

Валънтайн се изкикоти.

— Да бях знаел — рече той, — щях да си взема камата от чисто сребро, за да свърша с теб по начин, съответстващ на вида ти, Лушън.

Люк изръмжа нещо, но Клеъри не чу какво. Надяваше се да е нещо грубо. Тя се мъчеше да се отскубне от Джейс. Подхлъзна се, но той я улови и отново я изправи на крака. Беше обвил ръцете си около нея, помисли си тя, но не по начина, за който бе мечтала, който си бе представяла.

— Поне ми позволи да стана — каза Люк. — Позволи ми да умра изправен.

Валънтайн го изгледа и сви рамене.

— Може да умреш по гръб или на колене — каза той. — Но само достойните хора умират прави, а ти не си такъв.

— НЕ! — извика Клеъри, когато Люк, без да я поглежда, започна мъчително да се изправя на колене.

— Защо си причиняваш това? — прошепна тихо и напрегнато Джейс. — Казах ти да не гледаш.

Тя се задъха от напрежение и болка.

— А ти защо лъжеш себе си?

— Не лъжа! — Хватката му се стегна още повече, макар че тя не се опитваше да се отскубне. — Просто искам хубавите неща в живота ми… моя баща… моето семейство… не искам да ги загубя отново…

Люк бе застанал на колене. Валънтайн вдигна изцапаната си с кръв сабя. Очите на Люк бяха затворени и той мърмореше нещо — заклинание, молитва, Клеъри не знаеше. Тя се загърчи в ръцете на Джейс и се завъртя така, че да го погледне в лицето. Устните му бяха свити, челюстта — стегната, но очите му…

Крехката броня се беше пропукала. Трябваше само още малко да натисне. Тя трескаво затърси думите.

— Но ти имаш семейство. Семейството, това са хората, които те обичат. Както семейство Лайтууд обичат теб, Алек, Изабел… — Гласът й секна. — Люк е моето семейство, а ти искаш да гледам как умира, както ти си гледал как умира баща ти, когато си бил на десет години? Това ли искаш, Джейс? Такъв човек ли искаш да бъдеш? Като…

Тя млъкна, внезапно усетила, че е отишла твърде далеч, и се уплаши, че ще го загуби.

— Като баща ми — довърши вместо нея той.

Гласът му беше леден, сдържан, равен като острието на нож.

Изгубих го, помисли си отчаяно тя.

— Залегни — каза Джейс, като я бутна силно. Тя се препъна, падна на земята и се претърколи. Изправяйки се на колене, тя видя как Валънтайн вдига сабята високо над главата си. Светлината на полилея се отразяваше в оръжието, разпръсквайки светлина, която я заслепяваше.

— Люк! — извика тя.

Сабята се заби в пода. Люк не беше там. Джейс се бе приближил по-бързо, отколкото Клеъри можеше да предположи дори за ловец на сенки, и го беше отместил настрани. Джейс стоеше с лице към баща си пред вибриращата дръжка на камата, с пребеляло лице, но твърд поглед.

— По-добре си върви — каза той.

Валънтайн гледаше невярващо сина си.

— Какво каза?

Люк се беше надигнал да седне. Ризата му бе опръскана с прясна кръв. Той гледаше втренчено как Джейс протяга ръка и внимателно, почти равнодушно докосва дръжката на сабята, която бе забита в пода.

— Мисля, че ме чу, татко.

Гласът на Валънтайн бе като шепот:

— Джонатан Моргенстърн…

Бърз като светлината, Джейс хвана дръжката на сабята, измъкна я от дървения под и я вдигна. Той я държеше леко и уверено, с връх само на няколко сантиметра от брадичката на баща си.

— Не се казвам така — каза той. — Името ми е Джейс Уейланд.

Очите на Валънтайн бяха неподвижно впити в Джейс, той сякаш не забелязваше сабята, насочена към гърлото му.

— Уейланд? — изрева той. — В жилите ти не тече кръвта на Уейланд! Майкъл Уейланд е никой за теб…

— Също както и ти — каза спокойно Джейс. Той посочи със сабята наляво. — А сега си върви.

Валънтайн поклати глава.

— Никога. Не приемам заповеди от дете.

Върхът на сабята леко докосна гърлото на Валънтайн. Клеъри гледаше парализирана от ужас.

— Аз съм много добре тренирано дете — каза Джейс. — Ти ме научи на изкуството да убивам. Трябва само да мръдна ръката си и ще ти прережа гърлото, знаеш ли това? — Очите му бяха стоманени. — Предполагам, че знаеш.

— Достатъчно опитен си — рече Валънтайн. Гласът му беше спокоен, но Клеъри забеляза, че не смееше да мръдне. — Но няма да ме убиеш. Винаги си бил мекушав.

— Той може и да не посмее. — Беше Люк, вече на крака, блед и окървавен, но изправен. — Но аз мога. И не ми се вярва той да може да ме спре.

Трескавите очи на Валънтайн се стрелнаха към Люк, после се върнаха на сина му. Джейс не се обърна, когато Люк заговори, а остана неподвижен като статуя, замръзнал със сабя в ръка.

— Чуй как ме заплашва чудовището, Джонатан — каза Валънтайн. — На негова страна ли си?

— Той е прав — каза уклончиво Джейс. — Ако той се нахвърли върху теб, не ми се вярва да мога да го спра. Върколаците се възстановяват толкова бързо.

Валънтайн сви устни.

— Така значи — каза той, — и ти като майка си предпочиташ това същество, този полудемон пред собствената си кръв, собственото си семейство?

За първи път сабята в ръката на Джейс като че трепна.

— Ти ме напусна, когато бях на десет години — каза с равен глас той. — Накара ме да мисля, че си мъртъв, и ме изпрати да живея при чужди хора. Никога не си ми казвал, че имам майка, сестра. Ти ме остави сам. — Последната дума прозвуча като вик.

— Направих го заради теб… за да те предпазя… — възрази Валънтайн.

— Ако те беше грижа за Джейс, ако те беше грижа за кръвта, нямаше да убиваш неговите баба и дядо. Ти си убил невинни хора… — Гласът на Клеъри се скърши от гняв.

— Невинни ли? — тросна се Валънтайн. — По време на война няма невинни! Те настройваха Джослин срещу мен! Караха я да ми отнеме сина!

Люк въздъхна.

— Значи си знаел, че е щяла да те напусне — каза той. — Знаел си, че е щяла да избяга, още преди Въстанието.

— О, разбира се, че знаех! — изрева Валънтайн. Леденият му самоконтрол се пропука и Клеъри видя как разтопеният гняв започваше да клокочи в изпъкналите жили на врата му и как свива ръцете си в юмруци. — Направих го, за да защитя това, което беше мое. Дори им дадох повече, отколкото изобщо заслужаваха — погребална клада, с каквато са удостоявани само най-великите воини на Клейва!

— Ти си ги запалил — каза Клеъри с равен глас.

— Да — изкрещя Валънтайн. — Запалих ги.

Джейс изхълца.

— Моите баба и дядо…

— Ти не си ги познавал — рече Валънтайн. — Не се прави, че ти е мъчно.

Сега острието на сабята затрепери по-силно. Люк сложи ръка на рамото на Джейс.

— Кротко — каза той.

Джейс не го погледна. Той дишаше тежко, сякаш беше тичал. Клеъри видя как потта блестеше по острите му ключици, а косата бе залепнала по слепоочията. По опакото на дланите му се виждаха вените. Той ще го убие, помисли си тя. Той ще убие Валънтайн.

Тя бързо пристъпи напред.

— Джейс… трябва ни Бокалът. Или поне да знаем какво е направил с него.

Джейс облиза сухите си устни.

— Бокалът, татко. Къде е той?

— В Идрис — каза спокойно Валънтайн. — Където никога няма да го намерите.

Ръката на Джейс силно затрепери.

— Кажи ми…

— Дай ми сабята, Джонатан. — Беше Люк, гласът му звучеше спокоен, дори благ.

Джейс изрече глухо:

— Какво?

Клеъри пристъпи напред.

— Дай сабята на Люк. Дай му я, Джейс.

Той поклати глава.

— Не мога да го направя.

Тя пристъпи още една крачка напред. Още една, и щеше да е достатъчно близо до него, за да може да го докосне.

— Напротив, можеш — каза нежно тя. — Моля те.

Той не я поглеждаше. Очите му бяха приковани в баща му. Мигът се разтягаше все повече и повече, стана безкраен. Най-после той кимна, без да сваля ръката си, но позволи Люк да застане до него и да сложи своята върху дръжката на оръжието, което държеше.

— Можеш да се отместиш, Джонатан — каза Люк и като погледна лицето на Клеъри, се поправи. — Джейс.

Джейс сякаш не го бе чул. Той пусна дръжката и се отдалечи от баща си. Постепенно лицето му започваше да възвръща естествения си цвят и сега не беше толкова бледо. Устната му кървеше на мястото, където я беше прехапал. Клеъри болезнено копнееше да го докосне, да обвие ръце около него, но знаеше, че не би й позволил.

— Имам идея — рече Валънтайн на Люк с изненадващо спокоен тон.

— Нека отгатна — отвърна Люк. — „Не ме убивай“, нали?

Валънтайн се засмя, в смеха му нямаше капка хумор.

— Никога не бих се унижил да моля за милост точно теб — каза той.

— Добре — рече Люк, като подпря брадичката му с камата си. — Няма да те убия, освен ако не ме принудиш, Валънтайн. Не искам да го сторя пред очите на собствения ти син. Това, което искам, е Бокалът.

Грохотът от долния етаж се усили. Клеъри чу нещо като стъпки по коридора отвън.

— Люк…

— Чух — кратко отвърна той.

— Бокалът е в Идрис, казах ти — рече Валънтайн, като погледна покрай Люк към вратата.

Люк се изпоти.

— Ако е в Идрис, значи си използвал портала, за да го занесеш там. Аз ще дойда с теб, за да го вземем.

Очите на Люк зашариха неспокойно. Движението по коридора отвън се усили, чуваха се викове, трясък от нещо счупено.

— Клеъри, остани при брат си. След като преминем ние, използвайте портала и идете на някое безопасно място.

— Няма да мръдна оттук — каза Джейс.

— Напротив, ще го направиш. — Нещо се удари във вратата. Люк повиши глас: — Валънтайн, порталът. По-бързо.

— Или какво? — Валънтайн погледна към вратата.

— Ако ме предизвикаш, ще те убия — каза Люк. — Пред тях, ако се наложи. Порталът, Валънтайн. Хайде.

Валънтайн разпери ръце.

— Както кажеш.

Той отстъпи назад точно когато вратата се разби навътре и по пода се разхвърчаха трески. Люк се отдръпна, за да избегне удара на падащата врата.

На входа стоеше вълк, планина от ръмжаща, шарена козина, приведени напред рамене, оголени остри зъби. От многобройните рани по козината му капеше кръв.

Джейс тихо изруга, междувременно извадил серафимската кама. Клеъри го хвана за китката.

— Недей… това е приятел.

Той я погледна недоверчиво, но отпусна ръката си.

— Аларик… — Люк извика нещо на език, който Клеъри не разбираше. Аларик отново изръмжа, сниши се ниско до пода и за миг Клеъри си помисли, че той се кани да се нахвърли върху Люк. После видя ръката на Валънтайн да посяга към колана му и блясъка на червените скъпоценни камъни и разбра, че камата на Джейс е все още у него.

Тя чу някакъв глас да вика името на Люк и си помисли, че беше нейният — после разбра, че гърлото и е като залепнало с лепило и че всъщност Джейс бе този, който беше извикал.

Люк се обърна отчайващо бавно, когато ножът се отдели от ръката на Валънтайн и полетя към него като сребърна пеперуда, преобръщайки се няколко пъти във въздуха. Люк вдигна кинжала си и изведнъж нещо огромно и жълтеникавокафяво връхлетя между него и Валънтайн. Тя чу воя на Аларик, който рязко секна, когато камата се вряза в тялото му. Клеъри понечи да хукне напред, но Джейс я дръпна обратно.

Вълкът рухна в краката на Люк, върху козината му се образува голямо кърваво петно. С изнемощели лапи Аларик се опитваше да сграбчи дръжката на ножа, подаваща се от гърдите му.

Валънтайн се засмя.

— Значи така се отплащаш за безкористната им лоялност, която така евтино си купил, Лушън. Като ги оставяш да умрат за теб. — Той започна да отстъпва, като не изпускаше от очи Люк.

Пребледнял, Люк погледна Аларик, поклати глава и се свлече на колене, навеждайки се над умиращия вълк. Джейс, който все още държеше Клеъри за раменете, й каза:

— Стой тук, чу ли? Стой тук — и тръгна след Валънтайн, който неочаквано бързо се бе запътил към срещуположната стена. Да не би да смяташе да скача от прозореца? Клеъри видя движенията му в голямото, обковано със златна рамка огледало, когато той го приближи, а изразът на лицето му — нещо средно между подигравка и облекчение — я изпълни с разрушителен гняв.

— Да, бе, надявай се — промърмори тя и тръгна след Джейс. Спря се само за да вземе кинжала със синята дръжка от пода под масата, където Валънтайн го беше ритнал. Сега ръката й държеше оръжието, удобно и уверено. Бутна от пътя си един паднал стол и се приближи до огледалото.

Джейс извади серафимската кама, светлината й се пръсна наоколо и освети тъмните кръгове под очите и скулите му. Валънтайн се обърна и застана с гръб към огледалото, облян от светлината. В отражението му Клеъри видя и Люк зад тях. Бе оставил сабята си отстрани и вадеше кинжала с червената дръжка от гърдите на Аларик, нежно и внимателно. Тя усети, че й прилошава, и стисна камата си по-здраво.

— Джейс… — започна тя.

Той не се обърна към нея, но погледна отражението й в огледалото.

— Клеъри, казах ти да стоиш там.

— Същата е като майка си — каза Валънтайн. Едната му ръка беше зад гърба, прокарваше я по един от ръбовете на тежката златна рамка на огледалото. — Никога не прави това, което й казват.

Джейс вече не трепереше, но Клеъри усети как крехкият му самоконтрол се пропуква.

— Ще отида с него в Идрис, Клеъри. Ще върна Бокала.

— Не, не можеш да го направиш — каза Клеъри и видя в огледалото как се сгърчи лицето му.

— Имаш ли по-добре идея? — попита той.

— Ами, Люк…

— Лушън — каза Валънтайн с ехиден глас — сега се грижи за падналия си другар. Относно Бокала и Идрис, те не са далече. Едно огледало разстояние, ако трябва да сме точни.

Джейс присви очи.

— Огледалото е порталът?

Устните на Валънтайн се свиха, той отпусна ръка и започна да се отдалечава от огледалото, докато картината в него се размазваше и се кривеше, подобно на водни бои, разбъркани за рисуване. Вместо стаята с дървена ламперия и полилеи Клеъри видя зелени поля, гъсти редици от смарагдови дървета и широка ливада, простираща се до голяма каменна къща в далечината. Тя чу жуженето на пчели, шумоленето на листата при повея на вятъра и усети мириса на орлови нокти, носещ се във въздуха.

— Нали ти казах, че не е далече. — Междувременно Валънтайн бе застанал пред огледалото, което се бе превърнало в нещо като порта с позлатен свод, косата му се вееше от същия вятър, който полюшваше листата на дърветата. — Изглежда ли ти познато, Джонатан? Май нищо не се е променило?

Клеъри усещаше ударите на сърцето си. Без съмнение това беше домът, в който Джейс бе израснал, показан му, за да го изкуши, както се изкушава дете с бонбон или играчка. Тя погледна към него, но той сякаш изобщо не я виждаше. Джейс гледаше втренчено към портала и гледката отвъд него — зелените полета и селската къща. Тя видя, че лицето му омекна, видя изпълнената с копнеж извивка на устата, сякаш е видял любим човек.

— Още можеш да си дойдеш у дома — каза баща му. Светлината от серфимската кама, която държеше Джейс, хвърляше сянката му над портала, затъмнявайки светлите полета и ливадата отвъд.

Усмивката изчезна от устните на Джейс.

— Онова там не е моят дом. Сега моят дом е тук.

С изкривени от гняв черти, Валънтайн погледна сина си.

Тя никога нямаше да забрави този поглед — накара я да усети гореща привързаност към майка си. Защото, колкото и да й беше ядосана, Джослин никога не я бе гледала така. Погледът й винаги бе изпълнен с любов.

В този момент изпита към Джейс цялото съчувствие, на което беше способна.

— Чудесно — каза Валънтайн и направи бърза крачка назад, прекрачвайки портала. Краката му докоснаха земята на Идрис. Устните му се изкривиха в усмивка. — Ах — рече той, — у дома.

Джейс се спусна към портала, но се спря пред него, опрял ръка в златната рамка. Сякаш го бе обзело странно колебание сега, когато Идрис се мержелееше пред очите му като мираж в пустиня. Беше нужна само една стъпка…

— Джейс, недей — каза бързо Клеъри. — Не тръгвай след него.

— Ами Бокалът? — попита Джейс. Тя не можеше да каже за какво мислеше той в този момент, но камата в ръката му неистово трепереше.

— Нека Клейвът го вземе! Джейс, моля те! Ако минеш през портала, може никога да не се върнеш. Валънтайн ще те убие. Може и да не ти се вярва, но ще го направи.

— Сестра ти е права. — Валънтайн стоеше всред зелената трева и дивите цветя, чиито листенца се полюшваха в краката му, и Клеъри осъзна, че макар да бяха на няколко сантиметра един от друг, реално се намираха на огромно разстояние. — Наистина ли си мислиш, че можеш да спечелиш? Дори и със серафимска кама, а аз невъоръжен. Не само, че съм по-силен от теб, но и се съмнявам, че ще намериш сили в себе си да ме убиеш. А ти трябва да ме убиеш, Джонатан, ако искаш да вземеш Бокала.

Джейс стисна по-здраво серафимската кама.

— Мога…

— Не, не можеш. — Валънтайн се протегна през портала, сграбчи китката на Джейс и я дръпна към себе си, докато върхът на серафимската кама не докосна гърдите му. Там, където ръката на Джейс беше преминала портала, се размиваше като потопена във вода. — Направи го — каза Валънтайн. — Забий камата. Осем сантиметра, може би десет… ще са достатъчни. — Той рязко дръпна камата, върхът й сряза плата на ризата му. Червено петно разцъфна като мак току над сърцето му. С дълбока въздишка Джейс издърпа ръката си и се запрепъва назад.

— Така и предполагах — рече Валънтайн. — Твърде мекушав си — и най-неочаквано замахна с юмрук към Джейс. Клеъри извика, но до удар не се стигна: вместо това юмрукът се стовари върху повърхността на портала помежду им. Чу се звук от разбиване на хиляди стъкълца. Мрежа от пукнатини разцепи стъклото. Последното, което Клеъри чу, преди порталът да се разпадне в дъжд от парчета, беше подигравателният смях на Валънтайн.

Стъклата се пръскаха по пода като зърна от градушка, странно красива каскада от сребърни отломки. Клеъри отстъпи назад, но Джейс не помръдна, докато парчетата се сипеха край него, а гледаше втренчено вече празната рамка на огледалото.

Клеъри очакваше той да започне да ругае, да крещи или да проклина баща си, ала вместо това той просто изчакваше стъклата да спрат да се сипят. Когато това стана, той коленичи мълчаливо и внимателно сред счупените стъкла и хвана едно от по-големите, като го завъртя в ръцете си.

— Недей. — Клеъри коленичи до него и остави ножа, който беше в ръката й, на пода. Вече не й беше нужен. — Нищо не можеше да направиш.

— Напротив, можех. — Той все още разглеждаше парчето огледало. В косата му блестяха сребристи стъкълца. — Можех да го убия. — Той обърна парчето към нея. — Погледни.

Тя погледна. В него все още се виждаше част от Идрис — късче синьо небе, зелени листа. Тя въздъхна болезнено.

— Джейс…

— Всичко наред ли е?

Клеъри вдигна поглед. Люк се бе изправил над тях. Не беше въоръжен, около очите му се бяха образували сини сенки от умора.

— Ние сме добре — каза тя. Зад него видя сгърчената фигура на земята, полупокрита с дългото сако на Валънтайн, Изпод плата се подаваше ръка с нокти на хищник. — Аларик…?

— Е мъртъв — отвърна Люк. В гласа му се долавяше сподавена болка. Макар че той едва познаваше Аларик, Клеъри знаеше, че завинаги ще го измъчва смазваща вина. Значи така се отплащаш за безкористната им лоялност, която така евтино си купил, Лушън — като ги оставяш да умрат за теб.

— Баща ми избяга с Бокала — каза Джейс. Гласът му беше глух. — Ние му го поднесохме на сребърен поднос. Провалихме се.

Люк сложи ръка върху главата на Джейс и започна да чисти стъкълцата от косата му. Ноктите му все още бяха хищнически, пръстите му — изцапани с кръв, но Джейс позволяваше да го докосва, сякаш не забелязваше това или поне нищо не казваше.

— Не сме се провалили — каза Люк, като погледна към Клеъри. Сините му очи бяха настойчиви. Те казваха: Брат ти се нуждае от теб, остани с него.

Тя кимна, а Люк ги остави и отиде до прозореца. Отвори го и в стаята нахлу въздух, който угаси свещите. Клеъри го чу да вика към вълците си долу. Тя коленичи до Джейс.

— Всичко е наред — каза уверено, макар да съзнаваше, че не е и никога вече няма да бъде, и постави ръка на рамото му. Платът на ризата му под пръстите й беше груб, прогизнал от пот, странно успокояващ. — Върнахме си мама. Намерихме теб… имаме всичко, което е от значение.

— Той беше прав. За това, че не можах да мина през портала — прошепна той. — Просто не можах. Не можах да го убия.

— Ако го беше направил — каза Клеъри, — щяхме наистина да се провалим.

Той не отговори, само измърмори нещо под нос. Тя не можа да чуе точните думи, но посегна и взе парчето стъкло от ръката му. Там, където го беше държал, се бяха образували две тънки и кървави резки. Тя остави парчето и пое ръката му, като притисна пръстите му върху наранената длан.

— Джейс — каза тя толкова нежно, колкото го бе и докоснала. — Не знаеш ли, че със счупено стъкло не се играе?

Той издаде някакъв звук, подобен на кикотене, след което се присегна и я прегърна. Клеъри съзнаваше, че Люк ги наблюдава от прозореца, но при все това затвори очи и зарови лице в рамото на Джейс. Той миришеше на сол и кръв и едва когато устата му се приближи до ухото й, тя разбра какво бе казал, какво бе прошепнал преди. Това беше най-кратката молитва: нейното име, просто нейното име.