Град на демони

Пета глава

Отначало идеята на Сибил за медитация, основана върху страст, разсмя Лейла, но по-късно й се стори доста добра. Определено по-добра от обичайната й тактика да се преструва в курса по йога. Вдъхна страстта от пъпа до гърба, следвайки указанията, и с издишването се освободи от напрежението, от стреса. Съсредоточи се върху този „гъдел в корема“, както го нарече Сибил. Прие го себе си.

Някъде покрай смеха, дишането и гъдела, успя да се отпусне и да се заслуша в пулса си. И това бе началото.

Спа дълбоко, без да сънува. Събуди се бодра и, трябваше да признае, заредена с енергия. Очевидно медитацията невинаги бе отегчителна.

Щом Фокс бе в съда, а Алис — в кантората, нямаше причина Лейла да отива на работа сутринта. „Време за настройване на режим проучване със Сибил и Куин“, помисли си тя, докато вземаше душ. Трябваше да вложи тази енергия в търсенето на още отговори. Все още не бе добавила в схемите си нито инцидента до площада, нито общия си сън с Фокс.

Облече се за сутринта с дънки и пуловер, преди да избере следобедния тоалет за секретарката Лейла. Не можеше да отрече, че и това бе забавно. Да се старае да изглежда представителна в кантората, внимателно да подбира дрехи и аксесоари. В седмиците от пристигането си до започването на работа при Фокс определено бе заета. Трябваше да уреди толкова неща, да реши толкова проблеми. Но й липсваше работата, липсваше й мисълта, че някой я очаква на определено място в определен час, за да й възложи задача.

Освен това, колкото и повърхностно да изглеждаше, липсваше й повод да обуе страхотните си ботуши.

Докато излизаше от стаята с намерението да тръгне право към кухнята за кафе, чу тракането на клавиатурата от кабинета, в какъвто бяха превърнали четвъртата спалня.

Куин седеше с кръстосани крака на стола и пишеше. Дългите й руси коси, вързани на конска опашка, се полюшваха, докато клатеше глава в ритъма на песен, която звучеше в главата й.

— Не знаех, че си се прибрала.

— Прибрах се. — Куин натисна още няколко клавиша, спря за миг и погледна към нея. — Отбих се във фитнес залата да изгоря няколкостотин калории, но ги наваксах с огромна кифла с боровинков конфитюр от сладкарницата. Все пак мисля, че нямам нищо в излишък след вълнуващия изтощителен секс снощи. Пийнах кафе, взех душ и сега набирам записките на Сибил за съня ти. — Куин протегна ръце нагоре. — И се чувствам в достатъчно добра форма за Бостънския маратон.

— Явно сексът е бил страхотен.

— И още как. — Куин раздвижи задните си части на стола и избухна в силен похотлив смях. — Винаги съм мислила, че любовните романи преувеличават, че удоволствието от секса е по-голямо, когато си влюбена, но аз съм живо и невероятно щастливо доказателство. Е, стига толкова за мен. Ти как си?

Ако не се бе събудила изпълнена с енергия, помисли си Лейла, този кратък разговор с Куин несъмнено щеше да я ободри.

— Макар и не невероятно щастлива, и аз се чувствам доста бодра. Сибил стана ли?

— В кухнята е, със сутрешното си кафе и вестник. При кратката ни среща спомена, че си постигнала известен напредък с Фокс вчера.

— Спомена ли, че случайно бяхме хванати да се мляскаме в шкафа, при това от майка му?

Куин ококори яркосините си очи.

— Не беше много словоохотлива. Ти ще ми кажеш.

— Току-що го направих.

— Искам подробности.

— А аз искам кафе. Идвам веднага.

Още нещо, което й бе липсвало, осъзна Лейла. Забавното споделяне на лични подробности с приятелки.

В кухнята Сибил хапваше половин соленка, докато четеше разстлания на масата вестник.

— Нито дума за гарваните в днешния брой — заяви тя, когато Лейла влезе. — Странно наистина. Вчера имаше само кратка статия, без много подробности и никакъв коментар.

— Типично, нали? — Лейла замислено си наля кафе. — Никой не обръща голямо внимание на това, което се случва тук. А когато има разкази на очевидци или въпроси, те бързо отшумяват или се превръщат в легенди.

— Дори хората, които са го преживели и все още живеят тук, са забравили. Или то ги кара да забравят.

— Онези, които имат ясни спомени, напускат града. — Лейла си взе кофичка кисело мляко. — Като Алис Хоубейкър.

— Изумително е. Засега няма други сведения за нападения на животни или необясними случки. Поне днес. Е — Сибил вяло сви рамене и започна да сгъва вестника, — ще проследя две много тънки нишки към мястото, където Ан е прекарала липсващите две години. Бясна съм — добави Сибил, докато ставаше. — През седемнайсети век тук не е имало толкова много хора. Защо не можем да открием тези, които търсим, по дяволите?

До обяд Лейла успя да поработи със съквартирантките си. После облече сив панталон и обу ботуши с висок ток за следобеда в кантората.

По пътя забеляза, че стъклата на магазинчето за сувенири са сменени. Бащата на Кал бе съвестен хазяин, който явно много се гордееше с града си. Но забеляза голямата, надписана на ръка табела „Ликвидация“ на витрината.

„Жалко“, помисли си тя, когато продължи. Животът, който хората бяха изградили или се опитваха да изградят, рухваше, без да имат никаква вина. Някои го оставяха да лежи в руини, загубили надежда и воля за възстановяване, а други запретваха ръкави и започваха отначало.

Нови стъкла бяха сложени и на „При мамчето“, и на съседните магазини и къщи. Хора с плътно закопчани якета заради студа влизаха и излизаха от тях. Хора, които оставаха. Видя мъж с избеляло дънково яке и колан с инструменти на кръста да сменя вратата на книжарницата. Вчера, спомни си Лейла, тази врата бе издраскана, със счупено стъкло. Сега щеше да има нова.

„Хората остават, отново си помисли тя, други грабват инструментите и им помагат с възстановяването.“

Когато мъжът се обърна, срещна погледа й и се усмихна, сърцето й подскочи от радост и изненада. Беше усмивката на Фокс. За миг реши, че халюцинира, но се досети. Баща му беше дърводелец. Бащата на Фокс сменяше вратата на книжарницата и й се усмихваше от другата страна на главната улица.

Лейла махна с ръка за поздрав и продължи. Интересен начин да добие представа как може би ще изглежда Фокс Б. О’Дел след двадесет години.

Доста добре.

Все още развеселена от тази мисъл, влезе в кантората на Фокс и смени Алис за следобеда.

Щом остана сама, зареди един компактдиск и се зае с работата, която Алис й бе оставила, под тихите звуци на Мишел Грант, заглушавайки ги, когато телефонът звъннеше.

След час бе разчистила бюрото и актуализирала графика на Фокс. Все още смяташе чекмеджетата за територия на Алис и устоя на изкушението да убие още час в преподреждането им.

Вместо това извади една книга от обемистата си чанта, която тълкуваше местна версия на легендата за Свещения камък.

Видя го в съзнанието си да властва над откритата местност сред Хокинс Ууд. Издигаше се от обгорялата земя като олтар, мрачен и сив. „Солиден“, помисли си тя, докато прелистваше книгата. Древен и непоклатим. Нищо чудно, че бе получил такова име, защото поразително приличаше на нещо, сътворено от боговете в чест на по-висша сила, на която са служили.

Център на сила, предположи тя, не на висок планински връх, а сред тихата, сънена гора.

Не откри нищо ново в книгата, която прегледа — малкото пуританско селище, разтърсено от обвинения в магьосничество, трагичен пожар и внезапно разразила се буря. Съжали, че не е взела някой от дневниците на Ан Хокинс, но й бе съвестно да ги изнася от къщата.

Остави книгата и пробва в интернет. Но и там попадна само на познати вече факти. Бе прекарала безкрайно дълго време в четене и препрочитане, в което Куин и Сибил несъмнено бяха по-добри от нея. Силата й бе в организирането и свързването на точките в една логическа нишка. Сега просто нямаше никакви точки за свързване.

Твърде неспокойна, за да седи на едно място, стана и закрачи към прозореца. Трябваше да върши нещо, да има ясна задача, с която ръцете и умът й да бъдат заети. Трябваше да си намери занимание. Веднага.

Обърна се с намерението да се обади на Куин и да я помоли да й възложи работа, макар и чирашка.

Жената стоеше пред бюрото със скръстени ръце. Носеше рокля в нежно сиво, с дълга пола и ръкави, с висока яка. Златисторусите й коси бяха навити на обикновен кок над тила.

— Зная какво е да си нетърпелива и неспокойна — каза тя. — И аз не издържах дълго без занимание. Той все казваше, че е важно да си почивам, но чакането бе непоносимо.

„Призраци“, помисли си Лейла. Защо един призрак накара сърцето й да замре, когато само преди малко си бе мислила за богове?

— Ти ли си, Ан?

— Знаеш коя съм. Все още се учиш да се доверяваш на инстинктите и дарбата си. Но знаеш.

— Кажи ми какво да правя, кажи ни как да го спрем. Как да го унищожим.

— Не е по силите ми. Дори той, любимият ми, не би могъл. Вие трябва да откриете начина, вие, които сте част от него и от мен и децата ми.

— Има ли в мен част от онова зло? — О, тази мисъл изгаряше Лейла отвътре. — Можеш ли да ми кажеш?

— Зависи как ще я използваш. Познаваш ли красотата на настоящето? Искаш ли да бъде съхранена? — От лицето и гласа на Ан струеше и радост, и мъка. — Миг след миг то се променя и развива. Същото трябва да се случва и с вас. Щом успяваш да проникваш в сърцето и ума на другите, да знаеш кое е истинско и кое фалшиво, нима не можеш да надникнеш в себе си и да потърсиш отговори?

— Това е настоящето, но само ме караш да си задавам още въпроси. Кажи ми къде отиде преди нощта на пожара до Свещения камък.

— Да съхраня живота, както искаше той. Да даря живот, който е ценен. Те бяха моята вяра, надежда, истина и бяха заченати с любов. Сега вие сте надеждата ми. Не бива да губите своята. Той никога не я е губил.

— Кой? Джайлс Дент? Фокс — осъзна Лейла. — Говориш за Фокс.

— Той вярва в справедливостта, в естествения ред на нещата. — Ан се усмихна с искрена обич. — Това е неговата сила и уязвимост. Не забравяйте, то търси слабостите ви.

— Какво мога… По дяволите!

Ан изчезна и телефонът зазвъня.

Трябваше да запише това, помисли си Лейла, докато бързаше към бюрото. Всяка дума, всяка подробност. Сега определено имаше с какво да се залови.

Посегна към телефона. И хвана съскаща змия.

От гърлото й се изтръгна писък, когато хвърли гърчещата се черна маса настрана. Политна назад и едва сдържайки още писъци, я видя да се извива като кобра с издължени изцъклени очи, приковали поглед в нейните. После създанието се сниши и запълзя по пода към нея. Молитви и отчаяни молби се бореха в главата на Лейла, докато бавно пристъпваше назад към вратата. Очите на влечугото засвяткаха в червено, когато светкавично се надигна и спусна, за да се свие на кълбо между нея и изхода.

Лейла чуваше учестеното си дишане, стоновете, които се надигаха в гърлото й и я задушаваха. Искаше да се обърне и побегне, но страхът да застане с гръб към съществото бе твърде голям. Змията започна да се размотава сантиметър по сантиметър и зловещо да се вие към нея.

Нима бе станала по-дълга? „О, господи! Мили боже!“ Кожата й бе лъскава, катраненочерна и мазна. Съскането се усили, когато Лейла опря гръб на стената. Когато вече нямаше път за бягство.

— Ти не си реалност. — Но съмнението в гласа й бе доловимо дори за самата нея и не изчезваше. — Не си истинска — повтори тя, борейки се за глътка въздух. „Погледни я, заповяда си Лейла. Погледни я и виж. Повярвай.“ — Ти си измама. Да, влечуго. — Със стиснати зъби, тя се оттласна от стената. — Давай. Пълзи, нападай, не си реалност.

При последната дума стовари крак и заби тока на ботуша си в мазното черно тяло. За миг усети допир на плът, видя кръв да потича от раната и бе едновременно ужасена и отвратена. Когато енергично завъртя крака си, почувства яростта на създанието и за нейна наслада, болката му.

— Да, точно така, точно така. И преди сме те наранявали и не ще престанем. Върви по дяволите, проклето…

Внезапно прозря истината. За миг, в един миг на заслепение, болката бе нейна. Накара я да политне напред. Преди да се надигне, за да се бори и защитава, змията изчезна.

Лейла трескаво повдигна крачола на панталона си и потърси рана. Кожата бе здрава, без драскотина. „Болката е била илюзия“, каза си тя, докато пълзеше към чантата си. То я бе накарало да почувства болка, имаше тази сила. Но не бе достатъчна, за да я нарани. Ръцете й затрепериха, докато изваждаше телефона си.

„В съда“, спомни си тя. Фокс се намираше в съда. Не можеше да й се притече на помощ. Натисна бутона за бързо избиране и позвъни на Куин.

— Ела — промълви тя, когато Куин вдигна. — Трябва да дойдеш. Бързо.

— Тъкмо излизахме, когато се обади — каза Куин. — Ти не отговаряше нито на мобилния, нито на телефона в кантората.

— Телефонът звънна. — Лейла седеше на дивана в предния кабинет. Бе възстановила дишането си и почти бе престанала да трепери. — Звънна, но когато вдигнах… — Взе бутилката вода, която Сибил й бе донесла от кухнята. — Хвърлих го натам.

Когато посочи, Сибил тръгна към бюрото и повдигна телефона от зарядното устройство.

— Все още е тук.

— Защото всъщност не съм вдигнала — бавно каза Лейла. — Не съм докоснала нищо. Просто ме е накарало да си помисля, че го докосвам.

— Но си го почувствала.

— Не зная. Чувах го. Виждах го. Мислех, че съм усетила допира му.

Погледна ръката си и не можа да потисне тръпката.

— Кал идва — каза Сибил, когато хвърли поглед през прозореца.

— Обадихме му се. — Куин потърка ръката на Лейла. — Решихме да съберем цялото войнство.

— Фокс е в съда.

— Добре.

Куин се надигна от дивана пред Лейла, когато Кал влезе.

— Добре ли са всички? Нали няма пострадали?

— Няма. — Не сваляйки очи от него, Куин сложи ръка на рамото на Лейла. — Само изплашени.

— Какво се е случило?

— Тъкмо обсъждахме това. Фокс е в съда.

— Опитах да се свържа с него, но се включи гласовата поща. Не оставих съобщение. Реших, че ако е тръгнал, не бива да чува, че се е случило нещо, докато шофира. Гейдж идва насам. — Кал се приближи и потърка ръката на Куин, преди да седне до Лейла. — Какво стана тук? Какво преживя?

— Имах посещения и от двата отбора.

Тя им разказа за Ан Хокинс, с две паузи — когато Куин извади диктофона си и когато влезе Гейдж.

— Казваш, че си я чула да говори? — попита Кал.

— Разговаряхме точно тук. Само аз и жената, която е мъртва от триста години.

— Но наистина ли говореше?

— Току-що казах… О! Колко съм глупава. — Лейла отпи от водата и потърка клепачи. — Трябва да бъда съсредоточена върху настоящето, да обръщам внимание на всичко в него, а не забелязах…

— Може би е било твърде голяма изненада да се обърнеш и да видиш покойница, застанала до бюрото ти — изтъкна Сибил.

— Търсех си занимание, за да не скучая, но човек трябва да внимава какво си пожелава. Нека помисля. — Затвори очи и опита да извика образа в съзнанието си. — В главата ми — промълви тя. — Чувах я в главата си, почти съм сигурна. Значи съм провела телепатичен разговор с покойната. Става все по-интересно.

— Очевидно просто е искала да ни вдъхне кураж — изтъкна Гейдж. — Никаква съществена информация, само послание до екипа чрез теб.

— Навярно точно това съм имала нужда да чуя. Мога да ви уверя, че насърчението от нея оказа влияние после, когато се появи другият посетител. Телефонът звънна. Сигурно си била ти — обърна се тя към Куин. — Тогава…

Замълча, когато вратата се отвори. Фокс влезе като хала.

— Някой си прави купон и не ме е… Лейла! — Той се втурна през стаята така бързо, че Куин трябваше да отскочи, за да не я помете. — Какво се е случило? — Сграбчи двете й ръце. — Змия? Мамка му! Не си пострадала.

Повдигна крачола й, преди тя да отговори.

— Престани. Не е нужно. Нищо ми няма. Казвам ти. Не прониквай така грубо в мислите ми.

— Извинявай, моментът е твърде напрегнат за съобразяване с етикета. Беше сама. Можеше…

— Престани! — изкомандва Лейла и съзнателно издърпа ръката си от неговата, докато също толкова съзнателно се опитваше да блокира достъпа му до мислите си. — Стига. Не мога да ти имам доверие, ако се бъркаш така в ума ми. Няма да ти имам доверие.

Той се отдръпна.

— Добре. Добре. Да чуем.

— Първо я е посетила Ан Хокинс — заговори Куин, — но по-късно ще се върнем на това, ако си съгласен. Лейла току-що ни разказа тази част.

— Тогава продължавай.

— Телефонът звънна — повтори Лейла и описа преживяването си.

— Наранила си го — изтъкна Куин. — Сама, със собствени сили. Това е добра новина. И ботушите си ги бива.

— Отскоро са любимите ми обувки.

— Но си почувствала болка — Кал посочи към прасеца й, — което не е на добро.

— Беше само за секунда и не зная… честна дума, не зная доколко се дължеше на паника или очакване на болка. Бях толкова изплашена, по очевидни причини, а добавете и змията. Отначало дъхът ми секна и щях да припадна, ако не се страхувах още повече, че ще ме полази, докато лежа в безсъзнание. Изпитвам страх…

Сибил наклони глава.

— От змии? Страдаш от офидиофобия? Фобия от змии — обясни тя, когато Лейла я изгледа с недоумение.

— Знае доста за тези неща — гордо каза Куин.

— Не зная дали е истинска фобия. Просто ненавиждам… е, добре, страхувам се от змии. От пълзящи същества.

Сибил погледна Куин.

— Гигантският плужек, който двете с Лейла сте видели в ресторанта на хотела в деня на пристигането й.

— Възползва се от страховете й. Браво на теб, Сиб.

— Когато сте били заедно на купона за Свети Валентин, над главите ви са се посипали паяци. — Сибил повдигна вежди. — Ти бягаш от паяци, Кю.

— Да, по-скоро от отвращение, отколкото от страх. Затова не казах, че страдаш от арахнофобия.

— Това е проблемът на Фокс — намеси се Кал.

— Не. Не обичам паяци, но…

— Кой не искаше да гледа филма „Арахнофобия“? Кой се разпищя като момиче, когато голям сив паяк пропълзя в спалния му чувал на онзи…

— Бях на дванадесет години, за бога! — С изражение на срам и негодувание, Фокс пъхна ръце в джобовете си. — Не обичам паяци, което е различно от фобия. Имат твърде много крака, за разлика от змиите, които са безкраки и ми се струват някак интересни. Стряскам се само от паяци, по-големи от ръката ми, по дяволите.

— Такива бяха — потвърди Лейла.

Фокс въздъхна дълбоко.

— Да, огромни.

— Тя… Ан каза, че то търси слабостите ни.

— Паяци и змии — предположи Кал.

— Не само това — изтъкна Гейдж и получи лека усмивка от Сибил.

— Ти от какво се плашиш? — попита го тя.

— От данъчните и от жени, които изстрелват думи като „офидиофобия“.

— Всеки има страхове, слаби места. — Лейла вяло потърка тила си. — То ще ги използва срещу нас.

— Трябва да си починем и да те откараме у дома. — Фокс се вгледа в лицето на Лейла. — Имаш главоболие, виждам го в очите ти — сковано каза той, когато гърбът й се стегна. — Ще затворя кантората за днес.

— Добра идея — отвърна Куин, преди Лейла да възрази. — Ще се приберем в квартирата. Лейла ще пийне аспирин, може да вземе и гореща вана. Сиб ще сготви.

— Така ли? — суховато промърмори Сибил, но завъртя очи, когато Куин се усмихна. — Добре, добре. Ще сготвя.

Щом жените излязоха, Фокс застана в средата на стаята и я огледа.

— Няма никаква следа, синко — изтъкна Гейдж.

— Но е имало нещо, всички го усетихме.

Фокс погледна Кал, който кимна за потвърждение.

— Да. Никой не се усъмни, че си е въобразила.

— Не е — съгласи се Гейдж. — И се е справила. Никоя от трите не е малодушна. Това е предимство.

— Била е сама. — Фокс се залюля назад. — Трябвало е да се справи сама.

— Ние сме шестима, Фокс. — Тонът на Кал бе спокоен и решителен. — Не можем да бъдем заедно или дори по двойки двадесет и четири часа в денонощието. Трябва да работим, да спим, да живеем, това е. Така е било винаги.

— Тя знае, че положението е такова. — Гейдж разпери ръце. — Както и всеки друг от нас.

— Не е някаква скапана игра на хокей.

— А и тя не е Карли.

След думите на Кал настъпи пълна тишина.

— Не е Карли — тихо повтори той. — Нямаш никаква вина за днешната случка тук, както и за станалото преди седем години. Ако влачиш това бреме, не правиш добро нито на себе си, нито на Лейла.

— Никой от вас не е загубил любим човек в тази битка — сопна се Фокс в отговор. — Не знаете какво е.

— Бяхме до теб — изтъкна Гейдж. — Така че отлично знаем. Знаем. — Той повдигна ръкава си над тънкия светъл белег на китката. — Винаги сме били до теб.

Това бе самата истина и Фокс въздъхна. Гневът му отшумя.

— Трябва да измислим система за свързване, та ако някой от нас е в беда, да изпрати сигнал до всички.

— Трябва да измислим нещо — присъедини се Фокс. — Но първо ще се затворя, за да се отърва от този костюм, после искам бира.

Когато стигнаха до квартирата, Куин вече приготвяше вечерята, впрегната на работа под строгите наставления на Сибил.

— Какво готвиш?

Кал се наведе, повдигна брадичката на Куин и я целуна по устните.

— Зная само, че трябва да обеля тези моркови и картофи.

— Твоя идея беше да готвим вечеря за шестима — напомни й Сибил и се усмихна на Кал. — Вкусно е, ще ти хареса. Сега се разкарай оттук.

— Той може да обели морковите — възрази Куин.

— Фокс ще ги обели — предложи Кал. — Добре се справя със зеленчуци, защото в неговата къща се ядеше само това.

— А ти се нуждаеш от практика — сопна се Фокс в отговор. — Искам да поговоря с Лейла. Къде е тя?

— Горе. Всъщност… хм — промърмори Куин, когато Фокс просто се обърна и излезе. — Сигурно ще бъде интересно. Жалко, че ще пропуснем сцената.

Фокс тръгна нагоре по стълбите. Познаваше разположението на втория етаж, защото бе мъкнал доста мебели дотам при настаняването на жените. Тръгна право към спалнята й и през отворената врата видя Лейла само по сутиен и изрязани бикини.

— Трябва да поговоря с теб.

— Вън! Изчезвай! Господи! — Тя грабна блузата от леглото си и се закри с нея.

— Няма да трае дълго.

— Все едно колко ще трае, гола съм.

— За бога, виждал съм жени по бельо. — Но Лейла просто повдигна ръка и посочи към вратата, и той направи компромиса да се обърне. — Ако имаш морални скрупули, трябваше да затвориш вратата си.

— Тук живеят само жени и… няма значение.

Фокс чу шумолене на дрехи, отваряне и затваряне на чекмеджета.

— Как е главоболието?

— Добре… искам да кажа, отмина. Добре съм, така че ако си дошъл само за това…

— Можеш да престанеш да фучиш.

— Моля?

— Успокой се. И не очаквай да се извиня за преди, когато прочетох мислите ти. Излъчваше страх, който ме връхлетя. Реакцията ми беше инстинктивна и не ме превръща в невъздържан психопат.

— Можеш да владееш инстинктите си и го правиш. Сам ми каза това.

— Малко по-трудно е, когато някой, на когото държа, е изпаднал в беда. Така че се примири. Впрочем може да започнеш да си търсиш друга работа.

— Уволняваш ме?

Предполагайки, че е имала достатъчно време да облече нещо, Фокс се обърна. Бе запечатал в съзнанието си ясен образ на Лейла по сутиен и бикини, но трябваше да признае, че е не по-малко забележителна с дънки, пуловер и гневно изражение.

— Съветвам те да си потърсиш работа, където ще бъдеш сред хора и няма да оставаш сама. Аз влизам и излизам от кантората, а след като госпожа Хоубейкър…

— Мислиш, че имам нужда от бавачка?

— Не, точно сега смятам, че си склонна да преувеличаваш. Мисълта ми е, че не бива да се чувстваш длъжна да идваш отново в кантората. Ако там си неспокойна, ща проявя разбиране и ще намеря друго решение.

— Живея и работя в град, където на всеки седем години се развилнява демон. Имам далеч по-страшни неща, за които да се тревожа, от твоята документация.

— Има други работни места, на които няма да се налага често да стоиш сама и да се ровиш в нечия документация. Сама в офис, където си била нападната.

— В офис, където отблъснах нападателя и успях да го нараня.

— Не омаловажавам това, Лейла.

— Така ми се струва.

— Не искам да се чувствам отговорен, ако ти се случи нещо. Не го казвай. — Фокс протегна ръка напред. — Говорим за моята кантора, моя график, моите чувства.

Тя наклони глава в жест на разбиране и предизвикателност.

— Тогава ще трябва да ме уволниш или да запазиш съветите за себе си. Точка.

— Добре… точка. Опитваме се да измислим някаква аларма или сигнал, който може да достигне до всички едновременно. Без да разчитаме на телефони.

— Какъв, като сигнала на Батман?

Фокс не сдържа усмивката си.

— Страшно би ми харесало. Ще поговорим. — Когато тръгнаха заедно, той попита: — Изяснихме ли нещата?

— Да.

Въпреки нарежданията на Сибил, всички се събраха в кухнята. Каквото и да имаше в менюто за вечеря, вече ухаеше апетитно. Кучето на Кал, Лъмп, лежеше изтегнато под малката масичка и похъркваше.

— В тази къща има уютен хол — изтъкна Сибил. — Удобен за мъже и кучета, при сегашния интериор.

— Сибил все още не е свикнала с изобилието от уникални антики от битпазара. — Куин се усмихна и задъвка стрък целина. — По-добре ли си, Лейла?

— Много. Само ще си взема чаша вино и ще отида горе да опиша последните събития. Впрочем, защо си ми звъняла? Каза, че си ме търсила на служебния и на мобилния телефон.

— О, господи, покрай цялата суматоха забравихме. — Куин се спогледа със Сибил. — Нашата ненадмината хакерка попадна на друга нишка към място, където може би е живяла Ан Хокинс след нощта до Свещения камък.

— При семейство на име Елсуърт, чийто дом бил на няколко километра извън селището през хиляда шестстотин петдесет и втора. Пристигнали скоро след Хокинс, около три месеца по-късно, както открих.

— Има ли връзка? — попита Кал.

— И двете семейства са дошли от Англия. Флетчър Елсуърт. Ан е кръстила единия от синовете си Флетчър. Съпругата на Елсуърт, Онър, била трета братовчедка на съпругата на Хокинс.

— Според мен това определено е връзка — заяви Куин.

— Откри ли точното място?

— Работя по въпроса — отговори Сибил на въпроса на Кал. — Добрах се до това благодарение на потомък на рода Елсуърт, написал книга за семейната история. Свързах се е него… голям бъбривец.

— Всеки развързва езика си пред Сибил.

Куин отхапа още малко от стръка целина.

— Да, всеки. Този човек потвърди, че въпросното семейство Елсуърт е имало ферма на запад от града, на място, наречено Холоу Крийк.

— Значи просто трябва да… — Куин замълча, когато забеляза изражението на Кал. — Какво има? — Бе вперил поглед във Фокс и тя се обърна към него и повтори: — Какво има?

— Някои местни все още го наричат така — обясни Фокс. — Или са го наричали, когато родителите ми са купили земята преди тридесет и три години. Това е семейната ни ферма.