Град на демони

Осемнадесета глава

Надявайки се ровенето в документация да го разсее, Фокс влезе в домашния си кабинет. Зареди разнообразна музика в уредбата и се подготви да навакса проваления работен ден, като прекара два часа зад бюрото си.

Нахвърля чернови за няколко искови молби във връзка с имотен спор, който вероятно щеше да бъде разрешен през следващите деветдесет дни, доизглади писмо — отговор за адвокатите на ответната страна по дело за телесна повреда и продължи с редактиране на договор за партньорство.

Обичаше закона, множеството му криволици, завъртулки и прави линии. Но точно в момента трябваше признае, че работата не може да запали искра в него. По-добре бе да включи спортния канал.

Папката с информацията, събрана за Лейла, все още стоеше на бюрото му. Дразнеше го и я пъхна в едно чекмедже. Глупаво, помисли си Фокс, глупаво бе да си въобразява, че я разбира, само защото обикновено разбираше хората. Глупаво бе да мисли, че знае какво иска тя, защото такива са неговите желания.

Любовта невинаги бе достатъчна, вече го разбираше.

„По-добре е да живея за мига“, напомни си той. Можеше го добре, откакто се помнеше. Много по-разумно бе да се съсредоточи върху настоящето, отколкото да тласка себе си и Лейла към неясното и забулено в мъгла бъдеще. Тя имаше право, че бъдещето на града е под въпрос. Кой, по дяволите, ще иска да открие магазин в град, който може би няма да съществува след няколко месеца? Кой би вложил време и енергия, за да пусне корени, да изгради нещо с къртовски труд и да се надява накрая добрите да победят? Днес бяха получили грозно предупреждение, че времето изтича — за Холоу и за тях шестимата.

Това бяха глупости. Фокс гневно стана от бюрото. Пълни глупости. Ако хората разсъждаваха така, защо биха си правили труда да стават от леглото сутрин? Защо повечето от тях поне се опитваха да правят каквото трябва, както го разбират? Защо изплащаха къщи и създаваха деца, щом утрешният ден бе толкова несигурен?

Бе проявил глупостта да си въобрази, че знае желанията на Лейла. Но също толкова глупаво от нейна страна беше да се отказва от това, което могат да изградят заедно, защото бъдещето не е предначертано в стройни графи. Трябва различен подход, осъзна Фокс. Той бе адвокат, за бога, знаеше как да извърта нещата, да заобикаля пречки и намира друг път за постигане на целите. Знаеше какво е компромис, водене на преговори и достигане до златната среда.

„Е, каква е целта сега?“, запита се Фокс, докато крачеше към прозореца.

Да спасят града и жителите му, да унищожат злото, което иска да го изпепели. Това бяха големите цели, но ако оставеше настрана тези въпроси на живот и смърт, каква бе целта на Фокс Б. О’Дел?

Лейла. Живот с Лейла. Всичко друго бяха само подробности. Бе загубил топката по пътя към вратата, защото бе затънал в подробности. Трябваше само да ги отстрани. Щом успееше, щяха да останат само един мъж и една жена. Нищо по-просто или по-сложно.

Обърна се с лице към бюрото си. Щеше да хвърли папката, тя представляваше само символ на тези подробности. Когато посегна към чекмеджето, почукване на вратата го накара да се намръщи. Сигурно е Гейдж или Кал, помисли си той, докато излизаше да отвори. Нямаше време да се мотае с тях. Трябваше да поработи върху новия си, по-опростен подход за спечелването на жената, която обичаше.

Когато Фокс отвори вратата, тази жена стоеше на прага.

— Здравей, само… Сама ли си? — Изненадата му премина в раздразнение. Сграбчи ръката й и я повлече навътре. — Какво си въобразяваш, като се шляеш сама из града нощем?

— Не ми се карай. Туис не може да се надигне отново скоро след такъв ден, и освен това не съм се шляла. Дойдох направо тук. Ти не се върна.

— Не знаем какво може да направи Туис след такъв ден. И не се върнах, защото предполагах, че се нуждаеш от сън. Пък и преди днешното представление не ти беше особено приятно с мен.

— Точно затова очаквах да се върнеш и да поговорим — смушка го с пръст в гърдите тя. — Не ми се сърди за днес.

— Моля?

— Чу ме. Нямаш право да ми се сърдиш, че не заподскачах от радост, когато чух плановете, които си начертал, без да се допиташ до мен.

— Чакай малко, по дяволите.

— Не, няма да чакам нито минута. Решил си какво трябва да правя през останалата част от живота си, къде да живея, с какво да изкарвам прехраната си. Събрал си папка документи. — Гневът струеше от очите и гласа й. Фокс почти видя светкавици да излизат от пръстите й. — Не бих се изненадала, ако в нея има и мостри от бои и предложения за име на този въображаем бутик.

— Мислех си да го боядисаме в бозаво. Струва ми се, че не е често срещано. Що се отнася до имена, точно сега на първо място в списъка ми е „Стегни се, мамка му“, но може би се нуждае от доотработване.

— Не ругай по мой адрес и не се опитвай да остроумничиш.

— Ако това са двете ти изисквания, сбъркала си мястото и човека. Ще те откарам до вкъщи.

— Не. — Лейла тропна с крак и скръсти ръце. — Ще се прибера пеша, когато съм готова да тръгна, а все още не съм. Не си и помисляй да ме изриташ или…

— Какво? — Какво друго му оставаше, освен да се пошегува? Беше нелепо. Фокс сви ръце в юмруци и зае поза на боксьор. — Мислиш си, че можеш да ме надвиеш?

Гневът, който пламна от нея, нажежи въздуха.

— Не ме изкушавай. Ти ми заложи този капан. Връхлетя ме като гръм от ясно небе и когато не затанцувах танца на радостта и не прегърнах програмата, просто си тръгна. Казваш ми, че ме обичаш, а после си тръгваш.

— Извинявай, нуждаех се от известно време насаме, след като узнах, че жената, която обичам, не желае съвместен живот с мен.

— Не съм казала… нямах предвид… По дяволите. — Лейла закри лицето си с ръце, вдиша дълбоко и издиша няколко пъти. Гневът й се изпари и тя отпусна ръце. — Казах ти, че ме плашиш. Не разбираш това. Ти не се плашиш лесно.

— Не е вярно.

— О, напротив. Твърде дълго си живял с тази заплаха, за да се плашиш лесно. Смело посрещаш предизвикателства. Донякъде се дължи на обстоятелствата, донякъде — на твоята природа, но си готов да се сблъскаш с всичко, което се изпречи на пътя ти. На мен не ми се е налагало досега. До февруари животът ми беше съвсем обикновен. Никакви сътресения по пътя, никакви големи събития. Въпреки всичко мисля, че се справям доста добре. Въпреки всичко — повтори тя с въздишка и закрачи из стаята.

— Справяш се.

— Страхувам се от това, което витае тук, което се задава и което може да се случи. Нямам енергията на Куин или… геройския хъс на Сибил — продължи тя. — Упорита съм, когато се заловя с нещо, и правя всичко възможно да се получи, умея да раздробявам цялостната картина на компоненти, за да я разбера. Все пак е нещо. Не е толкова шокиращо, не е толкова страшно, когато имаш тези по-малки парчета, с които да работиш. Но не мога да проумея нещата между теб и мен, Фокс. Това ме плаши. — Тя отново се обърна към него. — Страхувам се, че изпитвам чувства към теб, каквито не съм изпитвала към никого преди. Казвах си, че всичко е наред, че няма нищо необичайно в тези чувства, които ме завладяват. Защото всичко е лудост. Факт е, че е лудост, но реалност. Всичко, което се случва около нас и вътре в мен, е реалност. Просто не зная какво да правя.

— А аз добавих към цялата бъркотия и идеята за започване на бизнес, за да стане още по-сложно и страшно. Разбрах. Да забравим за това. Не исках да ти оказвам натиск. Подложени сме на достатъчно напрежение.

— Исках да бъда сърдита, защото е по-лесно, отколкото да призная, че се страхувам. Не искам да страним един от друг, Фокс. Случилото се днес… ти беше там. Събудих се от кошмара и ти стоеше до мен. После не се върна. — Тя затвори очи. — Не се върна.

— Не отидох далеч.

В очите й имаше сълзи, когато ги отвори.

— Помислих, че може да отидеш. Това ме изплаши повече от всичко друго.

— Обичам те — спокойно каза той. — Къде бих могъл да отида?

Тя се хвърли в прегръдката му.

— Не отивай далеч. — Устните й намериха неговите. — Не ме отблъсквай. Позволи ми да остана с теб.

— Лейла! — Той обхвана лицето й и я побутна назад, докато погледите им се срещнаха. — Единственото, което искам в края на деня, е ти да си с мен.

— Ето ме. Краят на деня е и съм тук. Не искам да бъда никъде другаде.

Устните й бяха толкова нежни, толкова обещаващи. Въздишката й, когато тялото й се притисна към неговото, бе като музика. Ръцете й галеха лицето му, косите му. Той я завъртя и я понесе към спалнята и в мрака двамата се отпуснаха на леглото. Прегърна го, краката им се преплетоха, когато се озоваха с лице един към друг. Докато разпалваха чувствеността си с безкрайно дълги целувки, в тъмнината Фокс виждаше блясъка в очите й, овала на лицето й, формата на устните й, усещаше как сърцето й бие до неговото.

Тя се раздвижи, коленичи и разкопча ризата му. После се спусна надолу, притискайки устни към сърцето му. Пръстите й леко го докосваха отстрани, докато езикът й се плъзгаше по кожата му. Почувства как всеки мускул в него затрептя под бавните ласки на разтворените й устни, щом тя достигна до корема му и посегна да разкопчае дънките му. Искаше да го кара да тръпне.

Придвижи ципа надолу, после придърпа материята по стегнатите му задни части, по затоплената му кожа. Той простена от наслада.

Тялото му бе в нейна власт. Устните и ръцете й бавно и неумолимо го водеха навътре в това развълнувано горещо море, Фокс потъваше в него. Когато кръвта му закипя, тя се отдалечи. Чу шумоленето на дрехите й, докато ги сваляше.

— Ще те помоля за нещо — прошепна Лейла. Пропълзя до него на четири крака върху леглото и устата му пресъхна.

— Ако мога да направя нещо за теб, това е най-подходящият момент да го поискаш.

Възбудата му нарасна, когато устните й се снишиха към неговите, потъркаха ги и се отдръпнаха. Обхвана тила й, за да ги доближи отново до своите, тя ги срещна и побутна главата му надолу към гърдите си.

— Когато ме докосваш, когато правиш любов с мен, когато си в мен, можеш ли да почувстваш онова, което чувствам аз? Мога ли и аз да почувствам, каквото чувстваш ти? Искам да го изживея с теб. Искам да разбера какво е да бъдем заедно по този начин, да позная тази близост.

Дар, помисли си Фокс, проява на пълно доверие и от двете страни. Надигна се и я погледна в очите.

— Отвори съзнанието си — прошепна той и потърка устни в нейните. — Просто го отвори.

Долови напрежението й, копнежите и мислите, които изплуваха и чезнеха като мимолетни проблясъци. Да бъде желана, докосвана. От него. Когато ръцете й се придвижиха нагоре по гърба му, почувства насладата и одобрението й. Усещаше притискането на телата им, биенето на сърцата им.

Отпусна я надолу и целувката стана по-дълбока. Отвори съзнанието си за нея. Отначало бе като въздишка, която нахлу в тялото й и ума й. Невероятно, помисли си тя. И двамата ставаха все по-нетърпеливи. Лейла повдигна глава, когато почувства желанието му да усети пулса на шията й и вкуса на кожата й там.

Затаи дъх, когато устните му обхванаха зърното й. Толкова изживявания, толкова пориви… тръпнеше при всяко ново усещане, което я изпълваше и обгръщаше. Ръцете му, кожата й, устните му, вкуса й. Копнежите й се преплитаха с неговите като струи на водопад.

Жажда… може би идваща от него, а може би от самата нея, събуди отчаян стремеж, който отключи нови, необуздани пориви. Ръцете му я докосваха, по-енергично от преди, и отговаряха на неизречените й желания. Още, още, още… Насладата се надигаше като вълна, докато изригна в мощен, обсебващ порой.

Ноктите й се впиваха, зъбите й леко захапваха. Когато двамата се сляха, бе увлечена в луд вихър от различни емоции.

— Остани с мен, остани с мен.

Замаяна, тя обви крака около него като вериги, усещайки издигането му към върха. Блаженството, нож с две остриета, безмилостно пронизваше и двамата. Заедно се вкопчиха в него. Бе обсебила тялото, мислите и сърцето му, докато го доведе до пълно изтощение.

Фокс се отпусна по очи на леглото, безпомощен и затаил дъх. Все още нямаше сили да я попита как е, още по-малко да помисли за себе си.

Чувстваше се разглобен и не можеше да събере частите си. Не можеше да изгради свързана мисъл. Не бе напълно сигурен дали все още в съзнанието му не отекват нейните мисли.

След няколко минути осъзна, че ще умре от жажда, ако не изпълзи за вода.

— Вода — промълви той с пресипнал глас.

— Господи! Моля те.

Фокс опита да се претърколи и се блъсна в Лейла, която лежеше отпусната напряко върху леглото.

— Извинявай.

Когато стъпи на пода, изсумтя и залитайки, тръгна към кухнята. Лампата на хладилника заслепи очите му като ярко слънце. Потърквайки клепачи с една ръка, Фокс слепешком потърси бутилка вода по рафтовете.

Изпи половината, както стоеше гол пред отворения хладилник, със стиснати клепачи срещу светлината. Най-сетне се опомни, с полуотворени очи взе друга бутилка и я отнесе в спалнята.

Лейла не бе помръднала.

— Добре ли си? Да не би…

— Вода. — Ръката й раздвижи въздуха. — Вода.

Той отвори бутилката и обви ръка около Лейла, за да я повдигне. Подпирайки се на рамото му, тя отпи със същата отчаяна наслада като него и попита:

— Ушите ти бучат ли? Моите — да. Мисля, че навярно съм ослепяла.

Фокс я придърпа към възглавницата, за да се облегне на нея вместо на него, и включи нощната лампа. Лейла изпищя и закри очите си с ръка.

— Е, добре, не съм ослепяла, но сега може да ослепея. — После плахо надникна между пръстите си. — Правил ли си го някога така…

— Не. Беше за първи път. — Все още чувствайки лека слабост в краката, той седна до нея. „Жалко“, помисли си Лейла, защото гледката в цял ръст й харесваше. — И беше мощно.

— Твърде слабо казано. Няма подходяща дума. Мисля, че не бихме издържали да го правим така всеки път.

— Само в специални случаи.

Тя се усмихна и събра сили да се надигне и опре глава на рамото му.

— Наближава първа пролет. Мисля, че е достатъчно специален случай.

Фокс се засмя и потърка лице в косите й. „Обичам те“, помисли си той, но този път запази думите за себе си.

Фокс имаше среща извън кантората и Лейла се възползва от спокойния следобед, за да прочете части от третия дневник на Ан Хокинс. Нямаше, както се бяха надявали, магическо заклинание, формула или подробни указания как се убива демон, съществувал векове. Това я караше да вярва, че Джайлс Дент не е разкрил отговорите на любимата си. Подходът на Сибил бе по-мистичен: щом Ан е знаела, знаела е и че онова, което трябва да бъде сторено за унищожаването на Туис, може да загуби отчасти или напълно силата си, ако отговорите са дадени наготово.

Струваше й се твърде отвлечено и вбесяващо и посвети доста време на опити за четене между редовете. Резултатът бе разочарование и главоболие. Защо хората не се изразяваха ясно и просто? Обичаше да следва точни указания. Щеше да ги запише, ако ги откриеха и приложеха успешно, в случай че бъдещите поколения се сблъскат с подобен проблем.

— Защо не дойдеш отново? — промълви тя. — Ела и ми кажи нещо, Ан. Просто го разкрий. После всички ще продължим живота си нормално.

Докато изричаше това, чу входната врата да проскърцва и скочи на крака. Влезе Брайън О’Дел.

— Здравей, Лейла. Извинявай. Стреснах ли те?

— Не… Малко. Не очаквах никого. Фокс е извън кантората днес следобед.

— Ааа… Добре. — Брайън пъхна ръце в джобовете си и се залюля на пети. — Бях в града и реших да се отбия.

— Той едва ли ще се върне преди шест. Ако искате да предам нещо…

— Не. Нищо важно. Знаеш ли, щом съм дошъл, не е зле да надникна там вътре. — Мъжът извади едната си ръка от джоба и посочи с палец. — Фокс спомена, че иска нов паркет в кухнята и още едно-две неща. Ще направя измервания. Да ти донеса ли кафе или нещо друго?

Лейла наклони глава.

— Как ще измервате без ролетка?

— Ще взема една от пикапа си.

— Господин О’Дел, Фокс ли ви помоли да наминете следобед?

— Ааа… Той не е тук.

— Именно. — Също като сина, бащата никак не умееше да лъже. — Затова ви е помолил да ме нагледате. Може би нямаше да се досетя, ако съпругата ви не бе дошла преди около час с дузина яйца. Като събера две и две, надушвам бавачки.

Брайън се усмихна, почесвайки се по главата.

— Разкрит съм. Фокс не иска да стоиш сама тук. Не го упреквам. — Приближи се и седна на един от столовете за посетители. — Дано не му се караш.

— Няма — въздъхна тя и също седна. — По един и друг начин, всички се тревожим един за друг. Но мобилният телефон е в джоба ми и номерата на всички, които познавам, са на бързо избиране. Господин О’Дел…

— Брайън.

— Брайън, как понасяте всичко това? Да знаете какво ще се случи, какво може да сполети Фокс?

— Знаеш ли, бях на деветнадесет, когато се роди Сейдж. — Мъжът зае поза, издаваща, че не бърза и няма нищо против да поостане, със свит крак, опрян на другото коляно. — Джоан беше на осемнадесет. Две хлапета, които си мислеха, че знаят всичко, че са предвидили всичко, но когато се появи твое дете, целият свят се преобръща. Част от мен не е престанала да се тревожи от тридесет и три години. — Усмихна се, докато го казваше. — Мисля, че по отношение на Фокс тази част е значителна. Честно казано, бесен съм, че детството и невинността му бяха отнети. Прибра се в онзи ден, на десетия си рожден ден, и вече не беше дете, не същото като преди.

— Разказа ли ви какво се е случило? Онази сутрин, когато се е върнал от Свещения камък?

— Иска ми се да вярвам, че сме били добри родители в много отношения, и в едно съм сигурен, че бяхме. Знаеха, че могат да споделят всичко с нас. Беше се опитал да ни метне, че ще си правят лагер в задния двор на Кал, но и за двама ни с Джоан беше ясно, че кроят нещо друго.

— Знаели сте, че ще прекара нощта в гората?

— Знаехме, че са замислили някакво приключение, и му дадохме свобода. Ако не бяхме, щеше да намери начин. Все някога птичетата излитат от гнездото. Не можеш да ги спреш, колкото и да искаш да са в безопасност.

Мъжът замълча за миг и когато Лейла усети как той мислено се връща назад, се запита какво е да си спомняш за живота на друг човек, преминал пред очите ти. На някого, когото обичаш.

— Заедно с Гейдж дойдоха у дома — продължи Брайън. — По израженията и на двамата личеше, че нещо е станало. Разказаха ни и тогава всичко се промени. Говорехме за преместване. С Джоан обсъждахме идеята да продадем фермата и да напуснем града. Но той чувстваше нужда да бъде тук. Когато седмицата отмина, мислехме, че всичко е свършило. Останахме, но по-скоро защото Фокс искаше да е тук, с Кал и Гейдж.

— Видели сте го да се сблъсква с това вече три пъти и сега предстои нов сблъсък. Мисля, че е нужна огромна смелост, за да приемете всичко, което прави, а не да се опитвате да го спрете.

Усмивката му бе шеговита и спокойна.

— Не е смелост, а вяра. Имам пълна вяра във Фокс. Той е най-добрият човек, когото познавам.

Брайън остана, докато тя затвори кантората, и настоя да я откара до дома. „Най-добрият човек, когото познавам“, помисли си Лейла, влизайки в къщата. Нима можеше да има по-голяма похвала от баща за син?

Качи се по стълбите, за да върне дневника в домашния кабинет. Куин седеше на бюрото си и намръщено се взираше в монитора.

— Как върви?

— Зле. Наближава крайният ми срок, а не съм стигнала до никъде със статията.

— Съжалявам. Ще сляза долу и ще те оставя да работиш на спокойствие.

— Не. По дяволите! — Куин стана. — Не биваше да се съгласявам да пиша тъпата статия, но парите ме поблазниха. Цял ден умуваме върху идеята за ритуал с кръв и заклинанието, и Сибил започна да нервничи.

— Къде е тя?

— Работи в стаята си, защото очевидно вдигам твърде много шум с мислите си. — Куин нехайно махна с ръка. — Имаме такива моменти, когато работим дълго време върху общ проект. Но при нея са по-чести. Да имаше някоя бисквитка. — Куин опря брадичка на ръката си. — И пакет сладки с глазура. По дяволите! — Взе ябълка от бюрото и я захапа. — На какво се усмихваш?

— Усмихвам се, защото е обнадеждаващо, когато се прибера у дома, да заваря теб в скапано настроение и бленуваща за бисквитки, а Сибил — затворена в стаята си. Толкова е нормално.

С нещо средно между мърморене и сумтене, Куин отново отхапа от ябълката.

— Майка ми изпрати модел за шаферски рокли. В цикламено. Колко нормално ти се струва това, госпожице Слънчево настроение?

— Бих облякла цикламена рокля, ако се наложи. Но, моля те, не ме карай.

Очите й проблеснаха закачливо и Куин се усмихна, докато дъвчеше.

— Сибил би изглеждала ужасно в цикламено. Ако продължи да ми се цупи, ще я накарам да се облече точно така. Знаеш ли какво? Трябва да се измъкнем оттук за малко. Само работа, никакви развлечения. Утре ще си вземем почивен ден, за обикаляне по магазини и избиране на булчинска рокля.

— Сериозно?

— Сериозно.

— Помислих, че никога няма да поискаш. Изгарям от нетърпение. Къде…

Лейла се обърна, когато вратата на Сибил се отвори.

— Утре ще излезем по магазините. Да търсим булчинска рокля за Куин.

— Добре, добре. — Сибил се облегна на касата, оглеждайки и двете си приятелки. — Това би могло да се нарече ритуал, бял женски ритуал. Освен ако решим да се вгледаме по-внимателно в символиката. Бялото е символ на невинност, воалът — на смирение…

— Не ме интересува — прекъсна я Куин. — Без срам ще оставя феминистките си убеждения настрана, за да имам идеалната сватбена рокля. Ще мога да си го простя.

— Добре. Впрочем… — Сибил нехайно побутна буйните си коси назад. — Все пак е женски ритуал. Може би ще балансира онова, което се каним да извършим в близките две седмици. Кървава магия.

След срещите си Фокс отиде направо до квартирата на Лейла. Тя отвори вратата, преди той да стигне до къщата, тръсна коси и устните й се извиха в съблазнителна усмивка. Нима би могъл да иска нещо друго, когато се прибира у дома вечер?

— Здравей. — Наведе се да я целуне, изправи се и подозрително наклони глава при неохотния отговор. — Какво ще кажеш да опитаме отново?

— Извинявай. Разсеяна съм.

Тя хвана реверите на якето му и този път страстно отвърна на целувката.

— Ето за това говоря. — Но не видя в очите й да проблясва отражение на шеговитата му усмивка. — Какво има?

— Получи ли гласовото ми съобщение?

— Среща тук, веднага щом се освободя. Е, тук съм.

— В хола сме. Мислим… Сибил мисли, че е открила точно какъв ритуал ни е нужен.

— Игри и забавления за всички. — Обзет от тревога, Фокс докосна скулата й. — Какъв е проблемът?

— Тя… Чака да дойдете и тримата, за да ви обясни.

— Каквото и да е обяснила на теб, не е накарала лицето ти да засияе.

— Някои от възможните последици не са никак розови. — Лейла хвана ръката му. — Най-добре е да го чуеш сам. Но преди това… Трябва да ти кажа нещо друго.

— Добре.

— Фокс… — Пръстите й стиснаха неговите, като за утеха. — Може ли да поседнем тук за минута?

Седнаха на стъпалата към терасата, загледани в тихата улица. Пръстите й бяха преплетени в скута, което бе един от нейните издайнически признаци на нервност, както би ги нарекъл Гейдж.

— Много ли е лошо? — попита Фокс.

— Не зная. Не зная как ще го приемеш. — Силно стисна устни за миг. — Ще го кажа направо, а после ще имаш време да мислиш колкото искаш. Карли е била свързана… с това. Била е наследница на Хестър Дийл.

Истината го връхлетя като внезапен удар в корема. Зави му се свят и той зададе първия въпрос, който му хрумна:

— Откъде знаеш?

— Помолих Сибил… — Тя замълча, обърна се към него и започна отново: — Реших, че трябва да има причини за случилото се, Фокс, причина да бъде обсебена толкова бързо и… фатално. Затова помолих Сибил да провери и тя го направи.

— Защо не ми каза нищо?

— Не бях сигурна и ако се бях излъгала, щях да те разстроя напразно. А и… Да, трябваше да ти кажа — призна тя. — Съжалявам.

— Не. — Световъртежът изчезна. Свитият му на топка стомах се отпусна. Беше се опитала да му го спести, докато подозрението се потвърди, както би постъпил той. — Не, разбирам. Сибил е проучила родословието на Карли?

— Да. Тази вечер ми каза, че е открила връзката. Има подробности за рода, ако те интересуват.

Когато той само поклати глава, Лейла продължи:

— Не зная дали ще ти стане по-леко или по-тежко, или нищо няма да се промени. Но мисля, че трябва да знаеш.

— Била е свързана — тихо каза той. — От самото начало.

— Туис е използвал това, и теб, и нея. Съжалявам. Много съжалявам, но нищо от онова, което си направил или не си направил, не би променило положението.

— Не зная дали е истина, но сега не мога да сторя нищо, за да го променя. Навярно аз и Карли сме се срещнали заради това. Но и двамата направихме стъпки, които доведоха до такъв край. Ако изборът ни беше различен, може би и резултатът щеше да е друг. Няма начин да узная. — След миг той сложи ръка върху нейната. — Винаги ще изпитвам чувство за вина и мъка, когато се сетя за нея. Но вече зная причината, поне отчасти. Досега не можех да проумея защо се случи, Лейла, и това не ми даваше покой.

— Туис ти я е отнел, за да те нарани. А е успял да го стори по този начин, защото е била свързана с него чрез кръвта си. И защото…

— Продължавай — подкани я той, когато Лейла замълча.

— Мисля, че защото не е вярвала истински. Не е повярвала достатъчно, за да се страхува, да се бори или дори да избяга. Това са само предположения и може би прекрачвам някаква граница, но…

— Не — тихо каза той. — Не, напълно си права. Карли не повярва дори когато видя с очите си. — Фокс повдигна свободната си ръка и погледна дланта, на която нямаше никаква следа. — Каза ми това, което мислеше, че искам да чуя, обеща да остане във фермата в онази нощ, а не е възнамерявала да удържи на обещанието. Беше скептичка по природа и не можеше да се промени.

Той леко сви ръката си в юмрук, после я отпусна. За първи път от седем години се чувстваше малко по-спокоен.

— Никога не ми е хрумвало, че може да има връзка. Умно. Права беше да ми кажеш. — Той повдигна ръце и плъзна пръсти между нейните. — Да бъдем откровени един с друг, дори когато е трудно — това е най-добрият избор за нас.

— Преди да влезем вътре, искам да те уверя в едно. Ако ти обещая нещо, ако ме помолиш да направя или да не правя нещо и дам обещание, ще удържа на него.

Той кимна с разбиране и доближи слетите им ръце към устните си.

— А аз ще ти вярвам. Да вървим при другите.

Не можеше да промени миналото. Можеше само да се готви за бъдещето. И да цени настоящето. Лейла бе неговото настояще. Както и хората в тази къща. Те се нуждаеха от него, и той — от тях. Това би трябвало да е достатъчно за всеки.

Фокс зае обичайното си място на пода с Лъмп. Каквото и да витаеше във въздуха, помисли си той, бе нещо средно между напрежение и страх. Идваше от жените. От Кал и Гейдж долавяше любопитство и нетърпение.

— Какво става? Каквото и да е, да чуем.

Сибил взе думата:

— Разговарях с доста хора. Зная, и до голяма степен вярвам, че целта на ритуала с кръв трябва да бъде трите парчета от камъка на Дент да се съединят. Предполагаме, че това трябва да направим. Има много догадки, основани на откъслечна информация, на разсъждения.

— Досега не е имало голяма полза от трите отделни парчета — изтъкна Гейдж.

— Е, не се знае, нали? — предизвикателно отвърна Сибил. — Възможно е тези отделни парчета да са ви дали подаръка, който сте получили. Отлично зрение, бързо оздравяване. Щом стане цял, може да го загубите. А тогава ще бъдете по-уязвими за Туис.

— Ако не ги съберем отново в едно — изтъкна Кал, — ще си останат просто три камъка, чиято роля не разбираме. Съгласихме се да опитаме. Вече сме опитвали. Ако сте намерили друг начин, това ще бъде следващата ни стъпка.

— Ритуалите с кръв са могъщи и опасни магии. Вече си имаме работа с мощна и опасна сила. Трябва да знаете всички възможни последици. Всички трябва да ги знаем. И всички да сме съгласни, защото е нужно участието на всеки от нас, за да имаме шанс да постигнем нещо. Няма да дам съгласието си, преди всички да разберат това.

— Ясно. — Гейдж сви рамене. — Може да се наложи Кал да изрови очилата си и тримата да станем податливи на обикновена настинка.

— Няма място за шеги — обърна се Сибил към него. — Може да загубите не само това, което имате, а и още. Всичко да избухне пред лицата ни. Виждал си тази картина от бъдещето. Смесица от огън и кръв, камък върху камъка. Всичко живо — погълнато. Вашата кръв е освободила демона. Трябва да имаме предвид, че с този ритуал може да отключим нещо още по-страшно.

— Който не рискува, не печели.

— Прав е — кимна Фокс към Гейдж. — Или рискуваме, или не правим нищо. Или вярваме на Ан Хокинс, или не. Дошло е съдбовното време, така е казала тя на Кал. През тези Седем ще бъде всичко или нищо и ако камъкът стане цял, е потенциално оръжие. Аз й вярвам. Пожертвала е своя живот с Дент и благодарение на тази жертва сме се появили ние. Едно — на три части, и три — в едно цяло. Ако има начин, да опитаме.

— Има още една тройка. Кю, Лейла и аз. Нашата кръв, покварена, ако може така да се каже, от тази на демона.

— Но смесена с невинната. — Лейла седеше със скръстени ръце, сякаш държеше нещо крехко и чупливо в шепите си. — Хестър Дийл не е била зла. Невинна кръв, Сибил, ти каза, че невинната кръв е мощен елемент в ритуала.

— Така ми казаха — въздъхна Сибил. — Но получих предупреждение, че невинността може да бъде използвана, за да даде повече сила на демоничното начало. Че ритуал като този, който планираме, може да го събуди. Три малки момчета са се преобразили там. Може да се случи отново, с нас. — Погледна Лейла и Куин. — И онова, което носим в себе си, макар и да е останала нищожна част от него или просто да е потискано от истинската ни същност, изведнъж да се надигне.

— Няма да се случи — припряно заговори Куин. — Не само защото рогата и копитата не са сред модните аксесоари, по които си падам, а… — тя не обърна внимание на тихото проклятие, изречено от Сибил — защото няма да го допуснем. Сиб, ти си твърде упорита, за да позволиш малко демонична ДНК да диктува действията ти. И не носиш отговорност. Не се и опитвай — отсече Куин, когато Сибил опита да каже нещо. — Никой не те познава толкова добре, колкото аз. Ако гласуваме „за“, решението ще бъде взето от всички ни, изборът ще е на всички ни. Каквото и да стане, победа или загуба, няма да тежи върху твоите плещи. Ти си само вестоносец.

— Разбери, че ако нещата се развият зле, последиците могат да бъдат страховити и жестоки.

— А при добър развой — напомни й Фокс, — ще направим крачка напред към спасяването на животи. Към края на кошмара.

— По-вероятно е да загубим по капка кръв и нищо да не стане. Откъдето и да погледнете, начинанието е рисковано — добави Гейдж. — Обичам рисковете. Аз съм съгласен.

— Някой да не е? — Куин погледна всички. — Това е голямо „за“.

— Да действаме.

— Не бързай толкова, смелчаго — каза Сибил на Гейдж. — Въпреки че ритуалът е ясен, има подробности и процедура. Шестимата трябва да застанем в ритуален кръг. Момиче до момче, момиче до момче, като на парти. До Свещения камък. Кал, случайно да пазиш ножа, който си използвал първия път?

— Скаутският ми нож? Разбира се.

— Разбира се, че го пази.

Впечатлена, Куин се приближи и го целуна по бузата.

— Ще ни бъде нужен. Имам списък с необходимите неща. И ще съчиним заклинанието. Трябва да изчакаме до пълнолуние, да започнем половин час преди и да завършим половин час след полунощ.

— О, за бога!

— Ритуалът изисква ритуалност — сопна се Сибил на Гейдж. — И уважение, и адски много вяра. Пълнолунието ще ни даде светлина, реална и магическа. Времето преди полунощ е за доброто, а другият половин час — за злото. Това е часът, мястото и най-добрият ни шанс магията да подейства. Приеми го като събиране на козове в наша полза. Имаме две седмици да уточним подробностите, да изгладим дреболиите… или да се откажем от идеята и да се молим на Бога. Междувременно… — Сибил погледна празната си чаша. — Ще си налея още вино.

Моментално започна обсъждане и Гейдж се измъкна, за да последва Сибил в кухнята.

— От какво се страхуваш?

— О, не зная. — Тя напълни чашата си догоре с каберне. — От смърт и разруха.

— Ти не се плашиш лесно, така че говори.

Сибил отпи малка глътка, когато се обърна към него.

— Не си единственият, който има видения за предстоящите атракции.

— Какво видя този път?

— Видях най-добрата си приятелка да умира, както и още една жена, която обикнах и започнах да уважавам. Видях любимите им да загиват в опит да ги спасят. Видях и твоята смърт сред кръв и огън. А аз останах жива. Какво по-страшно може да има? Да видиш как всички умират, и единствен да останеш жив.

— Това ми се струва по-скоро нервност и чувство за вина, отколкото предзнаменование.

— Не върша нищо, за което да се чувствам виновна. Хубаво беше, че в съня ми се получи. Видях хелиотропа цял върху Свещения камък при пълнолуние и за миг засвети по-силно от слънцето. — Сибил издаде дълга, тиха въздишка. — Не искам да си тръгна през гората сама, така че ми направи една услуга. Не умирай!

— Ще се постарая.