Господарят на светлината

4

Адският кладенец е разположен на покрива на света, но води чак до неговите корени.

Вероятно е стар, колкото и света, а ако не е, то поне така изглежда на външен вид.

Кладенецът започва от входа. Там има огромна врата от полиран метал, поставена от Първите, тежка като грях, три пъти човешки бой, а в ширина дваж по-малка. Дебела е една стъпка, има окачена масивна медна халка, а над нея ключалка с множество копчета и надпис, където се казва приблизително следното: „Върви си. Това не е място за теб. Ако се опиташ да влезеш — не ще успееш и ще бъдеш прокълнат. А промъкнеш ли се все пак — не казвай, че не сме те предупредили и не ни досаждай с предсмъртните си молитви. Подпис: Боговете.“

Входът се намира на самия връх на една много висока планина, наречена Чанна, в центъра на високопланинската система Ратнагари. По тези места земята вечно е покрита със сняг, а от безбройните висулки се раждат разноцветни дъги. Въздухът реже като нож, а небето е ярко като котешко око.

Много рядко е стъпвал човешки крак на пътеката, която води към Адския кладенец. Немногочислените посетители идвали предимно за да се уверят, че великата врата съществува, а когато се връщали по родните места и разказвали, че са я виждали с очите си, взимали ги на присмех.

Само драскотините по ключалката свидетелстват, че някои от тях са правили опит да влязат. Но да се доставят и съоръжат пред вратата инструменти, с които да се отвори е направо невъзможно. Не повече от педя е широка пътеката, която води към Адския кладенец, през последните триста стъпки до него, и не повече от шест души могат да застанат на малката площадка пред вратата.

Казват че Паналал Мъдрия, след като изострил ума си с медитация и аскетизъм, успял да разгадае божествената тайна на ключалката и проникнал в Адския кладенец. Прекарал той в утробата на планината един ден и една нощ. А оттогава го наричат Паналал Безумния.

Върхът наричан Чанна, който е приютил великата врата, се намира на пет дена път от най-близкото село. Тази област е част от далечното северно царство Малва. А селцето няма име, защото неговите горди и свободомислещи жители не желаят да го има на картата на бирниците, които всяка година изпраща раджата. Що се отнася до раджата, достатъчно е да се отбележи, че е със среден ръст, на средна възраст, хитроумен, леко напълнял, нито е набожен, нито знаменит, нито пък приказно богат повече от обичайното за един раджа. Богатството му идва от данъците, с които непрестанно облага своите поданици. А когато тези поданици започнат да роптаят и из страната плъзнат слухове за предстоящо въстание, той незабавно обявява война на съседното царство и мигом удвоява данъците. Не потръгне ли на добре войната, раджата екзекутира няколко генерала и заповядва на своя министър на мира да сключи мирен договор. Но ако случайно му провърви в битките, той облага противника с данък за онова въображаемо оскърбление, което е предизвикало войната. Най-често, всичко завършва с примирие и поданиците му, озлобени и от войната и от съперника и от неудачните сражения, се примиряват с високите данъци. Нарича се този раджа Видегха и има голяма челяд. Той обича птиците-гракали, които могат да пеят неприлични песни, обича змиите, и нерядко ги храни с онези гракали, които пеят фалшиво, и освен това обича да играе на зарове. А това, което не обича са децата.

Адския кладенец започва с огромна врата високо в планината, в най-северния край на Видегховото царство, отвъд което няма други царства на хората. От там започва, а сетне като гигантски тирбушон се вие надолу из планината, към самото сърце на Чанна, разклонявайки се на безбройни просторни пещери и тунели, незървани от човешкото око подземни проходи, които се простират дълбоко под планинската верига Ратнагари и протягат своите кухи пипала право към корените на света.

И пред тази врата застана пътникът.

Беше простичко облечен, пътуваше сам и както изглежда добре знаеше къде е тръгнал и с какво се е захванал.

Почти цялата сутрин отиде за да се добере до своята цел — вратата.

Когато най-сетне се изправи пред нея, той поспря да почине, отпи глътка вода от манерката, избърса устата си с ръка и се усмихна. След това приседна, опря гръб на вратата и бавно погълна своя обяд. Когато приключи, пътникът събра листата, с които бе увит обядът и ги хвърли отвъд края на скалната площадка. Дълго време наблюдава той странния танц на падащите в бездната листа, отнасяни в различни посоки от въздушните течения, докато най-накрая не се изгубиха от погледа му. Тогава извади лулата и я запали.

Отдъхнал, странникът отново застана пред вратата.

Ръката му се спря върху бутоните на ключалката и пръстите бавно се спуснаха в познатата серия от движения. Когато приключи, иззад вратата се разнесе мелодичен звук.

Тогава странникът сграбчи масивната халка и напрегна мускули. Вратата поддаде, в началото бавно, след това все по-бързо. Той отстъпи встрани, а вратата се разтвори и краят й увисна над бездната.

На вътрешната страна на вратата имаше втора халка, точно копие на външната. Странникът я сграбчи, когато минаваше покрай него и налегна с цялата тежест на тялото си, забивайки пети в земята.

От тунела зад него нахлу вълна топъл въздух.

Странникът придърпа вратата и я затвори, след това се спря за да запали предварително приготвената факла. Коридорът, по който пое постепенно се разширяваше.

Подът рязко пое надолу и след стотина крачки, таванът над главата му изчезна.

А след двеста крачки странникът застана на ръба на кладенеца.

Сега от всички страни го обграждаше гъст, непроницаем мрак, в който едва мъждукаше светлината на неговата факла. Стените бяха изчезнали, само далеч назад нещо слабо се белееше. На няколко крачки пред него подът внезапно изчезваше.

Отвъд ръба лежеше нещо, което напомняше на бездънна пропаст. Не можеше да я разгледа в мрака, но знаеше, че отворът й е почти кръгъл и колкото по-надолу слизаш, толкова по-голям става нейният радиус.

Той се спусна по пътечката, която се виеше спираловидно надолу покрай стената на кладенеца, усещайки непрестанния напор на извиращия от дълбините топъл въздух. Пътечката беше изкуствена, това се усещаше независимо, че бе стръмна. Тя беше тясна и рискована, пукнатини я пресичаха на много места, а тук-там се срещаха и скални отломки. Но нейният неизменно извиващ надясно наклон подчертаваше, че в съществуването й има смисъл и преднамереност.

Внимателно се спускаше той по тясната пътечка. Отляво беше стената. Отдясно нямаше нищо.

След като измина период от време, който му се стори равен на век и половина, пътникът съзря далеч под себе си едва забележима потрепваща светлинка, която висеше във въздуха.

Пътечката обаче, продължаваше да следва кривината на стената и не след дълго светлината се оказа не само отдолу, но и леко вдясно от него.

Още един завой и тя пое право към светлината.

Когато преминаваше покрай скалната ниша, в която проблясваше светлинката, в главата му изкрещя нечий глас:

— Освободи ме, господарю, и аз ще положа в краката ти целия свят!

Но той ускори крачка без да поглежда към подобието на лице, което мъждукаше в нишата.

Сега вече, в океана на мрака, който се простираше под краката му мъждукаха много подобни светлинки.

Кладенеца продължаваше да се разширява. Той се изпълни с блещукащи светлинки, като пламъчета на огньове, но не бяха това огньове, а очертания на лица, форми и полузабравени образи. И всяко едно от тях, когато минаваше покрай него, крещеше в главата му:

— Освободи ме! Освободи ме!

Но той не спираше.

Пътникът се спусна на дъното на кладенеца и го пресече, пробивайки си път през скалните отломъци и заобикаляйки цепнатините в пода. Най-сетне се добра до отсрещната стена, пред която танцуваше огромен оранжев пламък.

Докато наближаваше, пламъкът стана огненочервен, а когато спря пред него се оцвети в синьо, като сърцето на сапфир.

Дваж по-висок бе пламъкът от него, той пулсираше, трептеше, от време на време протягаше напред огнени езици, които мигом се прибираха, сякаш натъквайки се на невидима бариера.

Докато се спускаше, пътникът бе минал покрай толкова много огньове, че бе загубил техния брой. Но той знаеше, че още безброй светлинки се крият из тунелите и страничните проходи.

Всеки огън, покрай който бе минавал по пътя си надолу, го призоваваше, използвайки своите собствени средства за комуникация и в главата му непрестанно кънтяха едни и същи думи — заплашващи, умоляващи и обещаващи. Но от този, най-голям от всички пламък, не излизаше никакво послание. Никаква форма не се извиваше в неговото ярко сърце. Огън си беше и си оставаше огън.

Пътникът запали нова факла и я втъкна в една цепнатина на стената.

— Значи се завърна, Омразни!

Думите се спуснаха върху него като удари на бич. Той се овладя, впери поглед право в сърцевината на огъня и отвърна:

— Теб ли наричат Тарака?

— Онзи, който ме окова тук, трябва да знае как ме наричат — се чу в отговор. — Не си мисли, о Сидхартха, че щом като носиш друго тяло си станал неузнаваем. Аз виждам потоците енергия, които са твоето истинско същество, а не плътта, която ги прикрива.

— Разбирам — отвърна другият.

— Да ми се надсмееш ли дойде, в моя затвор?

— Нима ти се надсмивах в дните на Обуздаването?

— Не, не ми се надсмиваше.

— Направих това, което трябваше да бъде направено за да спася моя народ. Хората тогава бяха малко и слаби. Твоята раса се нахвърли върху тях и щеше да ги унищожи.

— Ти открадна нашия свят, Сидхартха. Ти ни окова тук. На какво ново унижение се готвиш да ни подложиш?

— Може би има начин да получиш известно възмездие.

— Какво искаш?

— Съюзници.

— Искаш да застанем до теб в борбата?

— Точно така.

— И когато всичко свърши, да ни оковеш отново?

— Не, ако не стигнем до някакво съглашение.

— Кажи ми твоите условия — произнесе пламъкът.

— В отдавна отминалите дни твоят народ се разхождаше — видим или невидим — по улиците на Небесния град.

— Това е вярно.

— Сега той е далеч по-добре укрепен.

— В какъв смисъл?

— Вишну-Пазителят и Яма-Дхарма, Господарят на Смъртта са покрили цялото небе — а не само Града, както беше в онези времена — с някакъв, както казват непроницаем свод.

— Няма непроницаеми сводове.

— Повтарям само онова, което съм чул.

— Много пътища водят към този град, Господарю Сидхартха.

— Ще ги откриеш ли заради мен?

— И това ли ще е цената на моята свобода?

— На твоята — да.

— А за другите?

— В замяна на свободата им, ще трябва да обещаете да ми помогнете в обсадата на Града — и в неговото превземане.

— Освободи ни и Небесата ще паднат!

— От името на всички ли говориш?

— Аз съм Тарака. Аз говоря за всички.

— А каква гаранция ще ми дадеш, че договорът ще бъде изпълнен?

— Моята дума? Готов съм да се закълна във всичко, което пожелаеш…

— Готовността да се закълнеш във каквото и да е — не е най-обнадеждващото качество, когато става дума за сделка. Пък и освен това твоята сила се превръща в слабост във всяка сделка. Ти си толкова силен, че не можеш да посочиш друга такава сила, която да контролира твоята. Нямаш богове, пред които да се закълнеш. Единственото, което зачиташ са хазартните дългове, но тук нямаме нито мотиви, нито възможности за залагане.

— Ти обладаваш силата, способна да ни контролира.

— Може би поотделно. Но не всичките заедно.

— Да, проблемът наистина е сложен — рече Тарака. — Бих дал всичко за нашата свобода, но всичко което притежавам е силата — в най-чистия й вид, практически непредаваема. Само по-голяма сила може да я подчини, но това не е решение. Наистина не знам какви гаранции бих могъл да ти дам, че ще изпълня поетото обещание. На твое място не бих се доверил на такъв като мене.

— Да, налице е известна дилема. Ще направим така — ще освободя само теб за да отлетиш на Полюса и да разузнаеш всичко, що се отнася до защитата на Небесата. А в твое отсъствие ще обмисля обстойно възникналия проблем. Постъпи както ти казвам и може би като се върнеш, вече ще разполагам с готово решение.

— Съгласен! Свали от мен своето проклятие!

— Познай тогава силата ми, Тарака, — произнесе пътникът, — защото както те обуздах, така мога и да те пусна!

Огънят отскочи от стената.

Той се превърна в пламтяща топка, която се понесе с бясна скорост из кладенеца, сякаш бе комета, ослепително блестяща като малко слънце, което прогони вечния мрак, а скалните стени ту сияеха ярко, ту потъваха в сянка.

Сетне кълбото увисна над пътника, когото наричаха Сидхартха и стовари върху него своите пулсиращи слова:

— Не можеш да си представиш, колко ми е хубаво, че отново съм на свобода. Намислил съм още веднъж да изпитам твоята мощ.

Мъжът под него сви рамене.

Огненото кълбо започна да се свива. Колкото по-малко ставаше, толкова по-ярко блестеше то и накрая се спусна на пода.

Лежеше на скалното дъно като падналото листо на някое титанично цвете, после бавно се плъзна и отново влезе в опразнената ниша.

— Доволен ли си? — запита Сидхартха.

— Да — след известно време дойде отговорът. — Не е отслабнала силата ти, Обуздателю. Освободи ме отново.

— Уморих се от този спектакъл, Тарака. Може би ще е по-добре да те оставя както си сега и да потърся другаде помощ.

— Не! Дадох ти дума! Какво повече искаш?

— Бих искал да получа уверенията ти, че между нас няма да има неразбирателства. Или ще ми служиш така, както аз желая или въобще няма да ми служиш. Това е. Избирай и бъди верен на избора си и на дадената дума.

— Дадено. Освободи ме и аз ще се прокрадна в Небесата, а после ще се върна за да ти докладвам за слабите места.

— Върви тогава!

Този път огънят излезе по-бавно. После се залюля пред него и прие почти човешки очертания.

— В какво се крие силата ти, Сидхартха? Как го правиш?

— Наричай го електронасочване, — отвърна другият, — на енергията от ума. Този термин е не по-лош от всеки друг. Но както и да го наречеш, не се изправяй срещу него отново. Тогава ще те убия, макар нито едно оръжие от материя да не може да ти стори зло. А сега върви!

И Такара изчезна като огнена птица, потънала в реката, а Сидхартха остана между камъните, осветен само от пламъка на своята факла.

Той си почиваше, а в главата му не спираше потокът от гласове — обещаващи, молещи, изкушаващи. Пред очите му плуваха видения за богатства и величие. Възхитителни хареми танцуваха пред него и се вихреха разкошни празненства. Долавяше се аромат на мускус и магнолия, примесен със синеватия дим на тлеещите благовония, доставяйки наслада за душата му. Крачеше по пътека от цветя, светлооки девойки го следваха с делви вино и го възпяваха със звънливите си гласове, а край близкото езеро танцуваха същества, невиждани от човешкото око.

— Освободи ни, освободи ни — пееха те.

Но той само се усмихваше и не правеше нищо.

Постепенно потоците от молби, жалби и обещания преминаха в хор от проклятия и заплахи. Към него настъпваха въоръжени до зъби скелети, а на ослепително блестящите им мечове бяха нанизани младенци. В краката му се разтваряха кладенци, от които бликаше огън и миришеше не на благовония, а на сяра. Пред лицето му от един клон се спусна огромна змия, а от устата й капеше отрова. Над него се спускаше потоп от паяци и жаби.

— Освободи ни — инак вечна ще е твоята агония! — ревяха гласовете.

— Ако продължавате да упорствате, — рече в отговор той, — Сидхартха ще се разгневи и ще ви лиши от едничкия ви шанс за освобождение, който имате сега.

Тогава се възцари покой, Сидхартха изпразни ума си и задряма.

Още два пъти се храни той в пещерата и още веднъж изпада в дрямка, преди да се върне Тарака, приел облика на огромна, хищна птица.

— Моите сънародници, — докладва той, — могат да проникнат вътре през вентилационните отвърстия, но за хората това е непосилно. Освен това, в планината има прокопани многобройни асансьорни шахти. През по-широките могат да проникнат твоите сподвижници. Тези шахти, разбира се, са охранявани. Но ако се избие стражата и алармата бъде изключена, останалото е лесно. Освен това, понякога самият свод се отваря в различни места, за да пропусне навътре, или навън някой летателен съд.

— Много добре, — кимна Сидхартха, — само на няколко седмици път оттук е моето царство. Вече от доста години го управлява регент, но веднага щом се върна мога да събера армия. Нова религия шества сега по земята. Хората вече не са така богобоязливи, както по-рано.

— Искаш да разграбиш Небесата?

— Да, искам да предоставя съкровищата им на света.

— Е, това ми харесва. Трудно ще е да спечелим, но можем да го постигнем, ако разполагаме с две армии — от моите сродници и от твоите хора. А сега освободи моя народ, за да започнем.

— Изглежда, не ми остава нищо друго освен да ти се доверя — рече Сидхартха. — Да започваме тогава — той пресече пода на кладенеца и се отправи към тунела, водещ надолу в недрата.

През същия ден, освободи той шейсет и пет от сродниците на Тарака, а пещерата се изпълни с техните блясъци и с потоци от светлина. Радостни ревове кънтяха из кладенеца, а въздухът свистеше от техния бесен полет, докато се носеха в радостен танц освободените, менейки непрестанно своята форма.

Изведнъж, без всякакво предупреждение, един от тях прие формата на пернат дракон и полетя право към него, разтваряйки острите си като саби нокти.

За миг цялото му внимание бе приковано в него.

Драконът издаде отчаян вик и тутакси се разпадна, превръщайки се в облак от сипещи се искри.

После искрите угаснаха и от него не остана нищо.

Из пещерите се възцари тишина, само светлинките в нишите мъждукаха.

Сидхартха концентрира вниманието си върху най-ярката светлина — на Тарака.

— И този ли ме нападна, за да изпита силата ми? — запита. — За да види дали мога да убивам, както ти казах?

Тарака приближи внимателно и увисна пред него.

— Атаката му не беше по моя воля — произнесе той. — Предполагам, че е изгубил разсъдък от продължителния затвор.

Сидхартха сви рамене.

— Известно време разполагай със себе си, както пожелаеш — рече той. — Аз ще отдъхна след днешния ден.

Той слезе отново на дъното на кладенеца, зави се в одеяло и заспа.

И му се яви сън.

Бягаше.

Сянката му се простираше пред него и колкото повече бягаше, толкова по-дълга ставаше тя.

Сянката растеше и растеше и накрая се превърна в някакъв чудовищен контур.

И изведнъж той осъзна, че просто неговата сянка е била покрита от сянката на преследвача му, покрита, погълната, засенчена, покорена.

Внезапно, съвсем за кратко го завладя ужасяваща паника, там, над пустинната равнина, през която бягаше.

Той знаеше, че сега това е неговата сянка.

Проклятието, което го преследваше, вече не се криеше зад гърба му. Беше се превърнал в собственото си проклятие.

И като го узна, той най-сетне успя да се настигне, и се изсмя гръмко, макар че му се искаше да вие.

Когато отново се събуди, осъзна че върви нанякъде.

Крачеше по извитата като спирала пътечка на Адския кладенец.

Зад него оставаха пленените огньове.

— Освободете ни, господари!

И бавно започнаха да се топят ледените остриета на неговия ум.

Господари.

В множествено число. Не в единствено.

Господари — казваха те.

И тогава разбра, че не върви сам.

И нито една от танцуващите, мъждукащи форми не се носеше из мрака около него.

Пленниците си оставаха пленници. А освободените си бяха отишли.

И той се катереше нагоре по високата стена на кладенеца и не осветяваше пътя му факел, но въпреки това виждаше пътя.

Виждаше съвсем ясно пътеката под него, сякаш бе осветена от лунна светлина.

Макар да знаеше, че очите му не са способни на подобно умение.

И към него се обръщаха в множествено число.

И тялото му се движеше, но не се подчиняваше на неговата воля.

Опита се да спре, да застане неподвижно.

Но продължаваше да върви, а устните му сами оформиха думите:

— Виждам, че си се пробудил. Добро утро.

В главата му се появи въпрос, на който незабавно бе даден отговор през устата:

— Да и как се чувстваш сега, когато си обуздан самия ти, Обуздателю — в собственото ти тяло?

Сидхартха оформи още една мисъл:

— Не съм предполагал, че някой от вас е в състояние да овладее тялото ми — дори когато спя.

— Честно да си призная, — отвърна другият, — аз също не съм предполагал. Но от друга страна, аз разполагах с обединените сили на много от нас. Заслужаваше си да се опита.

— А останалите? Те къде са?

— Отидоха си. Скитат се по света, докато не ги повикам.

— А тези, които останаха оковани? Ако беше почакал още малко, щях да освободя и тях.

— Какво ме е грижа за тях? Свободен съм и разполагам с тяло. Какво повече ми трябва?

— Да разбирам ли, че твоето обещание за помощ е било измама?

— Не съвсем — отвърна демонът. — Скоро ще се върнем към този въпрос. Твоята идея наистина ми хареса. Чувствам, че войната с боговете ще е доста вълнуващо занимание. Но преди това, бих искал известно време да се наслаждавам на достойнствата на плътта. Нима ще ме лишиш от някои дребни забавления, след като ме бе обрекъл на вековна тъмница?

— Доколкото за целта се готвиш да използваш моето собствено тяло.

— Както и да е, ще се наложи да се примириш за известно време. Освен това ти също ще имаш възможност да се наслаждаваш на това, на което и аз, така че защо просто не се възползваш?

— Нали казваше, че си готов да воюваш срещу боговете?

— Да, така е. Жалко, че сам не се сетих за това в онези времена. Може би, така щяхме да избегнем оковите. И на света нямаше да има хора и богове. Но никога не ни е бивало за съвместни действия. Независимостта на духа за нас е неразривна от независимостта на личността. Всеки се биеше сам за себе си във войната срещу човечеството. Вярно че аз съм вожда — но по простата причина, че аз съм най-старият, най-мъдрият и най-силният. Другите идват при мен за съвет и ми служат, когато им заповядам. Но никога не съм ги командвал в битка. Предстои, обаче, да го направя. Това малко ще разнообрази досегашната монотонност.

— Съветвам те да не протакаш кой знае колко дълго, Тарака.

— Защо?

— Докато се катерех към Адския кладенец, зад мен се събираше и трупаше гневът на боговете. Сега шейсет и шест демона се разпиляха по света. Съвсем скоро твоето присъствие ще бъде почувствано. Боговете веднага ще разберат чие дело е това и ще предприемат мерки срещу нас. Факторът изненада ще бъде загубен.

— Воювали сме срещу боговете и в предишните дни…

— Но това не са предишните дни, Тарака. Боговете сега са много по-силни. Много векове беше ти в окови, а през това време могъществото им растеше. Дори ако за пръв път в историята на света успееш да оглавиш армията на ракашасите, а аз те подкрепя с армия от хора — дори тогава, изходът е несигурен. Всяко забавяне допълнително намалява нашите шансове.

— Не ми харесва, когато говориш по такъв начин с мен, Сидхартха, защото ме обезпокояваш.

— Точно към това се стремя. Колкото и да си могъщ, достатъчно е да срещнеш Червения и той ще изпие живота ти с поглед. Скоро ще е тук, в Ратнагари, защото ме преследва. Освобождаването на демоните също ще го насочи право насам. Възможно е да доведе със себе си и други. И току виж се оказало, че дори ти не си им подходящ съперник.

Демонът не отговори. Излязоха от гърлото на кладенеца и Тарака отмери двеста стъпки до огромната врата, която сега бе широко разтворена. Той пристъпи на скалната площадка и погледна надолу.

— Съмняваш се в могъществото на ракашасите, така ли, Обуздателю? — запита той. — Гледай!

И при тези думи Тарака пристъпи отвъд ръба.

Но не паднаха.

Спуснаха се плавно надолу като онези листа, които бе хвърлил — колко ли време бе изминало от тогава?

Надолу.

И се приземиха право на пътеката, която се спускаше от средата на планината, наречена Чанна.

— Аз не само овладях твоята нервна система, — изрече Тарака, — но и пропих цялото ти тяло, обвих го с енергията на моето същество. Така че изпрати ми, щом искаш, твоят Червен, който изпивал живота с поглед. С удоволствие ще се срещна с него.

— Макар да можеш да ходиш по въздуха, — отбеляза Сидхартха, — нерядко говориш прибързано и необмислено.

— Недалеч от тук, в Паламайдзу, се намира дворецът на принц Видегха, — рече Тарака, — който посетих като се връщах от Небесата. Научих, че принцът обожава хазарта. Така че, отправили сме се именно на там.

— И ако Господарят на Смъртта се присъедини към играта?

— Нека! — извика другият. — Вече не си ми забавен, Обуздателю. Лека нощ. Потъвай в сън!

И пред него се спусна мрак, а тишината ставаше все по-гъста и непроницаема.

От последвалите дни оставаха само отделни, ярки фрагменти.

До него достигаха откъслечни разговори или песни, разноцветни видения на галерии, зали и градини. Веднъж надникна в дълбока тъмница, където хората висяха на куки и чу своя собствен смях.

А между тези видения го спохождаха сънища, които се примесваха с реалността. Пламъци ги осветяваха, промиваха ги сълзи и кръв. В някаква сумрачна, безкрайна катедрала той хвърляше зарове, които бяха слънца и планети. Метеори избухваха над главата му, а през черния свод комети чертаеха огнени дъги. През пелената на страха се прокрадваха радостни възгласи и той знаеше, че макар тази радост да принадлежи на друг, в нея има и частица от него. Но страхът си беше изцяло негов.

А когато Тарака изпиваше прекалено много вино и се просваше задъхан на просторното ложе на своя харем, по малко отслабваше хватката върху тялото, което бе откраднал. Но Сидхартха бе все още твърде слаб, разумът му не бе напълно възстановен от травмата, а тялото му бе или пияно, или изтощено и той знаеше, че още не е дошло време за да премери сили с господаря на демоните.

А понякога той виждаше не с очите на тялото, което някога е било негова собственост, а през погледа на демона, едновременно във всички посоки, пронизвайки обвивката от плът и кости на онези, които бяха наоколо, за да съзре пламъкът на тяхната истинска същност, оцветен с оттенъка на техните чувства и страсти, ту ослепителна завист или злоба, ту мъждукаща алчност, болка или омраза. Разноцветен бе неговият ад, понякога се озаряваше от прохладно-синьото сияние на някой учен, друг път от бялата светлина на умиращ монах, розовият ореол на знатна дама, или танцуващите простички цветове на играещи деца.

Той се разхождаше из просторните зали и широките галерии на двореца в Паламайдзу, който бе спечелил. Принц Видегха беше окован и хвърлен в собствената си тъмница. Никой от неговите поданици в царството не подозираше, че на трона бе седнал демон. Нещата си вървяха по старому. Сидхартха бе споходен от видение, че се носи по улиците на града, възседнал слон. На всички жени бе наредено да застанат пред вратите и той си избираше сред тях онези, които смяташе достойни за своя харем. Неочаквано, Сидхартха осъзна, че и той участва в подбора и дори спори с Тарака за достойнствата, или недостатъците на тази, или онази матрона, дама или девойка. Сякаш той самият бе заразен от алчността и сластолюбието на господаря на демоните. След като осъзна този факт, Сидхартха като че ли премина в нов стадий на пробуждане и вече не винаги ръката на демона бе онази, която поднасяше каната с вино към устата, или размахваше камшика в тъмницата. Все по-дълго и по-дълго оставаше той в съзнание и с ужас започна да осъзнава, че вътре в него, както във всеки друг човек, живее един демон, способен да се отзове на повика на своите събратя.

И ето че един ден той въстана срещу силата, която управляваше тялото му и бе подчинила неговия разум. Вече почти се бе възстановил и делеше с Тарака всички негови преживявания, не само като безмълвен наблюдател, но често и като активен участник.

Стояха на терасата над градината и се любуваха на зараждащия се ден. Само с един единствен жест Тарака бе превърнал в черни всички цветя в градината. Гущероподобни твари се катереха по дръвчетата и скачаха в езерото, огласяйки с крясъци сенчестата градина. Гъсти и тежки бяха ароматите, които се носеха из въздуха, а над земята се стелеше черен дим.

Три опита за покушение бяха правили срещу него. Последният, който се опита бе капитанът на дворцовата гвардия. На сабята му се бе превърнала в змия, която тутакси се извърна и се впи в лицето му, изтръгна очите и напълни жилите му с отрова, от която тялото почерня, подпухна и капитанът умря в страшни мъки, молейки за глътка вода.

Сидхартха преценени състоянието на демона и реши, че моментът е подходящ за атака.

Постепенно при него се връщаше онази сила, която бе притежавал в деня, в който слезе в Адския кладенец. Независима, по някакъв неясен начин от плътската си обвивка, както се бе опитал веднъж да му обясни Яма, тази сила се въртеше като воденично колело около един център в пространството, който бе самия той.

Тя се завъртя още по-стремително, Сидхартха се напрегна и я запрати към своя противник.

Тарака нададе вик и ответният удар от чиста енергия се понесе като копие право към Сидхартха.

Донякъде му се отдаде да отбие този удар, дори да абсорбира част от енергията. Но въпреки това почувства болка и объркване от прякото попадение в самото му същество.

Нито за миг не се отвлече той, а удари отново, като копиеносец, който забива острието в тъмната бърлога на страшно чудовище.

И отново от устата му се откъсна стон.

А сетне демонът започна да издига черна стена срещу неговата сила.

Но тази стена се тресеше от яростните му атаки.

И, сражавайки се, те разговаряха:

— О, човеко на много тела, — призоваваше го демонът, — нима ти се свидят дори тези няколко дни, които ми позволи да преживея в това тяло? Та то не е тялото, в което си бил роден, а също като на мен ти е било заето. Защо тогава считаш за оскверняване моето докосване? Рано или късно ще получиш друго тяло, недокоснато от мен. Тогава защо гледаш на моето присъствие като на болест, на недъг? Дали не защото в теб има нещо, по което приличаш на мен? Дали не е защото и ти обичаш наслажденията, и ти подобно на ракашаcите гледаш на болката, която причиняваш като на удоволствие, налагайки волята си над другите, за да изпълняват и най-дребните ти прищевки? За това ли е? Защото и ти познаваш и жадуваш за тези неща, но освен тях си белязан с човешкото проклятие, наречено вина? Ако е така, аз се надсмивам над твоята слабост, Обуздателю. И отново ще те покоря.

— Това е, защото аз съм такъв, какъвто съм — отвърна Сидхартха, събирайки силата си за поредния удар. — Защото съм човек, който прозира отвъд жалките въжделения на своя стомах и фалос. Не съм светецът, за който ме мислят будистите, нито съм герой от легенда. Аз съм човек познал страха, човек изпитал на гърба си вината. Но най-вече, аз съм човек, избрал своя път и именно ти си застанал на моя път. Затова ще наследиш моето проклятие, дали ще спечеля, или ще загубя Тарака, твоята съдба вече е променена. Ето го проклятието на Буда — ти никога вече няма да си такъв, какъвто си бил.

И целия този ден прекараха на терасата, а дрехите им бяха пропити от пот. Стояха като статуя, докато най-сетне слънцето се спусна от небосвода и златопъстрата лента не раздели тъмния котел на нощта. Над градинската ограда изплува луна. Не след дълго към нея се присъедини втора.

— Какво е проклятието на Буда? — повтаряше безспирно Тарака, но Сидхартха не отговаряше.

Под неговия напор бе рухнала и последната стена и сега двамата се дуелираха с потоци от енергия, като ослепително сияещи стрели.

От далечния Храм достигна ритмичният тътен на барабан, в градината от време на време се обаждаше нощна твар, прелиташе птица или кръжеше рой насекоми.

И тогава, като звезден дъжд се спуснаха те, яхнали нощния вятър… Освободените от Адския кладенец, останалите демони, които се бяха разпилели по света.

Появиха се в отговор на призива на Тарака, който се нуждаеше от тяхната сила.

И той се превърна във вихрушка, в приливна вълна, в буря от мълнии.

Сидхартха почувства, че го помита титанична лавина, смачква го и го погребва под себе си.

Последното, което чу бе своя собствен гръмогласен смях.

Не знаеше колко време е изминало, преди да дойде на себе си. Този път пробуждането бе значително по бавно и се събуди той в дворец, където му прислужваха демони.

Когато отпаднаха и последните вериги на упойващата умствена умора, странно и причудливо му се видя всичко наоколо.

Гротескните пирове продължаваха. Забава кънтеше в тъмницата, където демоните се вселяваха в мъртви тела, за да преследват своите жертви. Навсякъде се вършеха мрачни чудеса, например от нийде израсна горичка от криви дръвчета, а хората, които я обитаваха спяха непробудно и сънуваха безкрайни кошмари, които ги караха да крещят на сън. Но в двореца се бе заселила и друго, още по-странно нещо.

Нещо бе станало с Тарака.

— Какво е проклятието на Буда? — отново се зае да разпитва той, когато почувства до себе си Сидхартха.

Сидхартха и този път не отговори.

Другият продължи:

— Чувствам, че скоро ще ти върна твоето собствено тяло. Вече се уморих от тези безкрайни празненства и от този дворец. Да, уморен съм вече и чувствам, че не е далеч денят, когато ще тръгнем на война срещу Небесата. Какво ще кажеш, Обуздателю? Нали ти казах, че държа на думата си?

Сидхартха не отговори.

— С всеки изминал ден намаляват моите удоволствия! Не можеш ли да ми кажеш защо, Сидхартха? Кажи ми откъде се появи това странно чувство, което потушава моята радост от всички приятни усещания, притъпява вкусът на наслажденията, черпи от силата ми, хвърля ме в униние, когато трябва да ликувам и да бъда изпълнен с щастие? Това ли е проклятието на Буда?

— Да — рече Сидхартха.

— Тогава свали от мен проклятието си, Обуздателю, и аз ще изчезна в същия миг и ще ти върна твоето одеяние от плът. Как жадувам отново за хладните и кристално чисти ветрове на небесата! Ще ме освободиш ли сега?

— Късно е, господарю на ракашаcите. Сам си го навлече.

— Какво съм си навлякъл? В какво ме окова сега?

— Спомняш ли си, как ми се присмиваше, докато се борехме на терасата? Ти ми подхвърли, че аз също намирам удоволствие, в начина, по който сееш мъка и болка. Прав беше тогава, защото всеки човек носи в себе си една тъмна и една светла половина. Човекът е същество разделено, той не е онзи чист и ясен пламък, който беше ти някога. Често неговият интелект воюва с емоциите, волята с желанията… идеалите му са в противоречие с обкръжаващата среда и ако ги следва, той познава болката от загубата, а ако не ги последва — мъката от измяната на мечтата. Каквото и да стори, за него всичко е откритие и загуба, поява и отпътуване. Той винаги оплаква онова, което си е отишло безвъзвратно и се страхува от онова, що иде. Разсъдъкът се противопоставя на традицията. На ограниченията, наложени от други хора, се противопоставят емоциите. И от триенето между тези неща винаги възниква онова, над което ти се надсмиваше и наричаше проклятието на човешкия род — вината!

Време е да научиш, че докато пребивавахме в едно и също тяло и аз неволно вървях по твоя път — а по някога и волно — този път не беше еднопосочен. Както ти пречупваше волята ми към своите желания, така на свой ред и твоята воля се променяше под въздействие на отвращението ми, към твоите постъпки. И ти научи и позна що е това вина и отсега занапред тя винаги ще хвърля сянка върху твоите наслаждения. Ето защо искаш да избягаш. Но няма да успееш. Из целия свят ще те следва моето проклятие. То ще се възнесе с теб и в царството на чистите, хладни ветрове. Ще те преследва навсякъде. Това е проклятието на Буда.

Тарака покри лицето си с ръце.

— Ето значи какво е да плачеш — изрече той не след дълго.

Сидхартха не отговори.

— Проклет да си, Сидхартха — извика Тарака. — Ти ме окова отново, в затвор по-страшен от Адския кладенец.

— Ти сам се окова. Ти наруши споразумението. Аз удържах на думата си.

— На човек му е писано да страда, когато нарушава договора с демона, — произнесе Тарака, — но никога преди ракашас не е страдал от това.

Сидхартха не отговори.

На идната утрин, докато закусваше, някой заблъска с юмрук по вратата на неговите покои.

— Кой смее? — извика той и в същия миг вратата изскочи от пантите и рухна на пода, а строшената брава отхвръкна встрани.

В стаята се втурна ракашас — увенчана с рога тигрова глава, на плещите на горила, огромни копита на краката, дълги закривени нокти; след това рухна на пода, за миг стана прозрачен, а устата му избълва струйка дим, отново придоби материален вид, пак стана прозрачен… появи се отново. От ноктите му капеше нещо, което не беше кръв, а огромна рана от изгаряне красеше гърдите му. Във въздуха се носеше миризмата на изгоряла плът и подпалени косми.

— Господарю! — провикна се той. — Дошъл е някакъв странник и иска да се срещне с теб!

— И ти не успя да го убедиш, че сега съм зает?

— Господарю, върху него се нахвърлиха една дузина хора от твоята стража, а той само махна с ръка… той махна с ръка и блесна толкова ярък блясък, че дори ракашасите не можеха да я изтърпят. Само един миг — и всички изчезнаха, сякаш никога не ги е имало… а в стената, зад мястото където бяха се появи огромна дупка… никакви отломки, само една гладка, равна дупка.

— И тогава ти се нахвърли върху него?

— Много ракашаcи се нахвърлиха върху него, но той имаше онова, което ни отблъсква. Отново махна с ръка и трима от нашите изчезнаха в светлината, която мята… а мене само леко ме опърли. После той ме изпрати, за да предам посланието… не мога повече да се държа…

При тези думи той изчезна и на мястото му във въздуха остана да виси огнено кълбо. Сега думите му се чуваха право в главата.

— Той заповядва да излезеш незабавно насреща му. Иначе, казва че ще разруши двореца.

— А тези тримата, които изгори, също ли възприеха своите предишни форми?

— Не — отвърна демонът. — Няма ги вече…

— Опиши ми този странник! — нареди Сидхартха, прецеждайки със сила думите през собствената си уста.

— Той е много висок, — започна демонът, — носи черни бричове и черни ботуши. От кръста нагоре е облечен в странна дреха. Нещо като ръкавица, която започва от дясната ръка, достига до рамото, пресича гърдите, а отзад обгръща шията и плътно прилепва към главата. От лицето се вижда само долната част, на очите си носи черни, изпъкнали напред лещи. На пояса е завързана ножница от същия бял материал, от който е дрехата, но вътре вместо кинжал има жезъл. Под тъканта, там където се прилепва към плещите и врата, се вижда гърбица, като че ли носи малка раница.

— Бог Агни! — възкликна Сидхартха. — Ти описа Богът на Огъня!

— Да, така изглежда — отвърна ракашасът. — Когато надзърнах под плътта, за да видя цветът на неговото истинско същество, едва не ослепях от силния блясък, сякаш се бях озовал в самия център на слънцето. Ако наистина съществува бог на огъня, то това действително е той.

— Значи, дойде време да бягаме, — отбеляза Сидхартха, — тук съвсем скоро ще се разрази страхотен пожар. Не можем да се борим с него, така че по-добре да се махаме.

— Не ме е страх от богове, — заяви Тарака, — а с този бих искал да си премеря силите.

— Не можеш да надвиеш Огненосеца — укори го Сидхартха. — Непобедим е неговият огнен жезъл. Даде му го Богът на Смъртта.

— Тогава ще му го отнема и ще го насоча срещу него.

— Никой не може да го завладее, без да ослепее и да изгуби ръката си! Затова носи тези странни одежди. Да не губим повече време!

— Трябва сам да видя — опъна се Тарака. — Трябва.

— Не позволявай на току що придобитото чувство за вина да те тласка към самоунищожение.

— Вина ли? — учуди се Тарака. — Тази недорасла, разяждаща ума зараза, която ти ми предаде? Не, това не е вина, Обуздателю. Просто, от времето, когато бях най-силния — ако не броим теб — на този свят, са се появили нови сили. В онези дни боговете бяха далеч по-слаби и щом сега твърдиш, че силата им е пораснала — длъжен съм да проверя. В самата ми природа, която по същина е сила, е заложено да се боря с всяка нова сила, която се надига и или да триумфирам над нея, или тя да ме обуздае. Трябва да изпитам мощта на Бог Агни и да го победя.

— Но ние сме двама в това тяло!

— Вярно… обещавам ти, че ако това тяло бъде унищожено, ще те отнеса със себе си. Вече подсилих пламъка на твоята натура по обичая на моя народ. Ако тялото ти умре, ще продължиш да съществуваш като един от ракашаcите. Моите хора също някога са имали тела и аз помня добре как се извършва освобождаването от плътската обвивка. Не се бой, вече те подготвих за това.

— Е, благодаря ти.

— А сега, време е да се изправим лице в лице с пламъка — и да го изгасим!

И те излязоха от царските покои и се спуснаха надолу по стълбата. Далеч под тях, пленник в собствената си тъмница, принц Видегха изстена на сън.

Влязоха през скритата зад драпериите на трона врата. Когато повдигнаха единия край на драперията, видяха, че ако не се броят спящите под сянката на дръвчетата, залата е пуста, само в центъра й, скръстил ръце на гърди се бе изправил човек, а плътно обгърнатата му в бяла материя десница стискаше сребърен жезъл.

— Виждаш ли как е застанал? — запита Сидхартха. — Уверен е в силата си и има защо. Той е Агни, от локапалите8. Може да вижда оттук чак до хоризонта, сякаш всичко е на дланта на ръката му. И може да достигне всичко, което вижда. Казват, че една нощ дори оставил белези на луната, със своя жезъл. Достатъчно е да докосне основата му, до скрития в ръкавицата контакт — и ще бликне навън Огънят Всеизгарящ, ослепително ярък, помитайки на пътя си материя и разпръсквайки енергията. Още не е късно да отстъпим…

— Агни! — чу той вика на собствената си уста. — Помолил си за среща с местния управник?

Черните лещи се извърнаха към него. Устните на Агни се извика назад в подобие на усмивка, която изчезна веднага щом богът заговори:

— Знаех си, че ще те намеря тук — произнесе той с пронизителен, носов глас. — Малко отгоре ти дойде цялата тая святост и сега си решил малко да се поразсееш, а? Как да те наричам сега — Сидхартха, Татхагата, Махасаматман — или може би просто Сам?

— Ти си глупак — отвърна другият. — Онзи, когото наричаха Обуздателят на Демоните, сега на свой ред е обуздан. Имаш честта да разговаряш с Тарака, властелинът на ракашаcите и Господар на Адския кладенец!

Нещо изщрака и лещите станаха червени.

— Да, виждам, че това което казваш е истина — каза Агни. — Типичен случай на обладаване от зъл демон. Интересно и много поучително — той сви рамене и добави. — Но със същата лекота бих могъл да унищожа и двама.

— Така ли мислиш? — запита Тарака и вдигна и двете ръце пред себе си.

В същия миг се разнесе грохот, от пода под краката им израсна черна гора и скри стоящия пред него, обвивайки го в могъщите си корени. Грохотът продължи и подът потъна с няколко стъпки. Над главите им се разнесе трясъкът на пропукващите се сводове. От покрива се посипа прах.

Последва ослепителна светкавица и дърветата изчезнаха, оставяйки след себе си само димящи останки по пода.

Таванът се срути с оглушителен трясък.

Докато отстъпваха назад през скритата зад трона врата, те видяха как застиналата в центъра на залата фигура вдига над главата си жезъла и описва с него кръг във въздуха.

Ослепително сияещ конус се понесе нагоре, изпепелявайки всичко на пътя си. Усмивката не напусна лицето на Агни, докато наоколо се рушаха и търкаляха огромни отломъци от стените. Но нито един от тях не падаше близо до него.

Грохотът продължи, после подът се разцепи и започна да се люлее.

Хлопнаха вратата и Сам почувства, че му се завива свят от невероятната скорост, с която прелетяха през прозореца, в далечния край на коридора.

Носеха се нагоре и все по-далеч в небесата и в тялото му нещо бълбукаше и се полюшваше, сякаш целият бе съставен от течност, през която са пропуснали електрически ток.

Той се озърна едновременно във всички страни, с демоническото си зрение и видя далеч назад Паламайдзу, толкова малък, че можеше да се окачи като картина на стената. На високия хълм в самия център на града се рушеше двореца на Видегха, а от недрата му изригваха огнени стълбове, право нагоре в небесата.

— Ето го отговорът, Тарака, — рече той, — не искаш ли да се върнем, за да премериш силите си още веднъж?

— Длъжен бях да опитам — отвърна демонът.

— Нека да те предупредя още нещо. Не се шегувах, като ти казах, че той може да вижда до самия хоризонт. Достатъчно е да се освободи и да погледне към нас и ще ни види. Предполагам, че не можеш да летиш със скоростта на светлината и затова те съветвам да се снижиш и да използваш за прикритие гънките на терена.

— Направих ни невидими, Сам.

— Очите на Агни могат да прозират по-далеч във виолетовия и по-дълбоко в червения спектър, отколкото човешките.

При тези думи започнаха рязко да се снижават. Преди Паламайдзу да се изгуби от погледа, Сам забеляза, че от двореца на Видегха е останал само черен облак дим, който се издигаше над хълма.

Като смерч се носеха те право на север, докато най-сетне пред тях се разпростря планинската верига Ратнагари. Насочиха се към планината на име Чанна, плъзнаха се между върховете й и се приземиха на малката скална площадка пред широко разтворената врата на Адския кладенец.

Влязоха в тунела и хлопнаха вратата зад гърба си.

— Ще има преследване, — рече Сам, — и дори Адския кладенец не е достатъчно сигурно убежище.

— Трябва да са страшно уверени в силите си, — разсъждаваше на глас Тарака, — след като изпратиха само един!

— Нима тази увереност ти се струва неоправдана?

— Не — каза Тарака. — Ами онзи Червеният, за когото казваше, че изпивал с очи живота? Защо не изпратиха него вместо Агни?

— Да си призная, — отвърна Сам, — и аз очаквах да ме последва, когато поех насам. При последната ни срещу му причиних известно неудобство. От тогава все ми се струва, че ме следва. Кой знае — може би точно в този миг лежи в засада на дъното на Адския кладенец?

Стигнаха до ръба на кладенеца и започнаха да се спускат по пътеката.

— Не ни чака долу — заяви Тарака. — Вече се свързах, с онези, които останаха те щяха да ми съобщят, ако се бе появявал тук.

— Ще дойде — увери го Сам. — И когато Червеният слезе в Адския кладенец, никой не ще го спре.

— Но много ще се опитат — отвърна Тарака. — И ето първия от тях.

Вече се виждаше пламъкът, който гореше в първата ниша.

Когато преминаваха покрай него, Сам го освободи и пламъкът се понесе из кладенеца като пусната на свобода огнена птица.

Стъпка по стъпка се спускаха те и от всяка ниша излиташе по една огнена птица и се спускаше по спирала надолу. Някои от тях, по нареждане на Тарака се възнасяха към изхода и излизаха през голямата врата, върху чиято външна страна бяха изписани думите на боговете.

Когато стигнаха дъното на кладенеца, Тарака рече:

— Да освободим и онези, които са затворени в страничните тунели.

И така двамата продължиха през тунелите, все по-надолу, освобождавайки срещнатите по пътя демони.

Измина неопределено дълго време, преди да бъдат освободени всички.

И тогава ракашаcите се събраха на дъното на кладенеца, построиха се в безкрайна фаланга и сляха крясъците си в една равна и звънтяща мелодия, която се люшкаше и блъскаше в главата му, докато най-сетне той не осъзна с трепет, че те пеят.

— Да, — потвърди Тарака, — правят го за пръв път от векове насам.

Сам се заслуша във вибрациите в главата си и зад свистенето и проблясъците започна да долавя отделни думи, чувствата, които изпълваха песента, оформяха се в редове и строфи, чието значение изплуваше от само себе си в мислите му:

Сам потрепери, докато песента се носеше отново и отново, възпявайки техните отминали победи, безкрайната увереност, че ще надживеят всички несгоди и ще посрещнат всяка враждебна сила с гъвкавите принципи на космическото джудо — придръпване, отблъскване и изчакване, за да наблюдават как техните противници обръщат силите по между си и накрая изчезват. В този момент той бе готов да повярва, че ще дойде ден, когато песента ще се превърне в реалност и тогава ракашаcите ще се носят сами над пустинния пейзаж на техния мъртъв свят.

Сам направи опит да се замисли за друго и да прогони налегналите го тъжни мисли. Но през следващите дни, а понякога и след години, този спомен отново и отново се връщаше при него като кошмарен сън, надсмиваше се над радостите му, караше го да се съмнява, да признава вината си, да потъва в печал и да се изпълва със смирение.

След известно време на дъното на кладенеца се спусна един от изпратените на разузнаване ракашаcи. Той увисна във въздуха и докладва за видяното. Докато говореше, формата му оприличи пламнал кръст.

— Това е колесницата, — поясни той, — която блесна в небето и се спусна в долината отвъд Южния връх.

— Обуздателю, познаваш ли този летящ съд? — запита Тарака.

— И преди съм чувал това описание — рече Сам. — Това е гръмотевичната колесница на Господаря Шива.

— Опиши ни нейния ездач — каза той на демона.

— Четирима бяха, Господарю.

— Четирима!

— Да. Първият от тях беше онзи, когото ти наричаш Агни — Повелителят на Огъня. До него вървеше воин, чийто шлем бе увенчан с бичи рога, доспехите му блестяха като бронзови, но не бяха от бронз излети те, а сякаш множество метални змии се вплитаха и с нищо не спираха движенията му. В ръката си държеше лъскав тризъбец и нямаше щит.

— Това е Шива — рече Сам.

— Третият е облечен в червено с мрачен поглед. Не говори много, но често поглежда към жената, която крачи до него. Тя е русокоса и бледолика, одеждите й са пъстри в тон с неговите. Очите й са като морето, устните й са алени като човешка кръв. На шията си носи огърлица от черепи. Въоръжена е с лък и къс меч, а в ръката си държи странен инструмент, нещо подобно на черен скиптър, който завършва с череп.

— Тези двамата са Яма и Кали — рече Сам. — А сега ме чуй, Тарака, най-могъщ сред ракашаcите, докато ти опиша кой е излязъл срещу нас. Вече добре познаваш мощта на Агни, а за Червения ти разказах подробно. А тази, която крачи редом с него, също е способна да изпива живота с взор. Скиптърът й може да пищи като тръбите, които възвещават края на Юга и всеки, който чуе този вой изпада в умопомрачение. От нея трябва да се пазим не по-малко, отколкото от Господаря й, който е безжалостен и непобедим. Притежателят на тризъбеца е самият Бог на разрушението. Вярно, че Яма е Царят на Мъртвите, а Агни Повелителят на Огъня, но могъществото на Шива е най-голямо, защото той властва над хаоса. Неговата сила разделя атом от атом и разрушава формите на телата, към които е насочен тризъбецът. Против тези четиримата не могат да се изправят всички сили на Адския кладенец. Ето защо, трябва час по-скоро да напуснем това място, тъй като няма съмнение, че са се отправили насам.

— Не ти ли дадох дума, Обуздателю, — отвърна Тарака, — че ще ти помогна в битката с боговете?

— Да, но аз имах предвид някоя изненадваща атака. А всеки един от четиримата е приел своя Облик и се е въоръжил с Атрибут. Само да бяха решили и нямаше дори да се приземяват, а на мястото на планината Чанна, в самото сърце на Ратнагари щеше да зияе димящ кратер. Трябва да бягаме, а друг път ще се сражаваме с тях.

— Спомняш ли си проклятието на Буда? — запита Тарака. — Помниш ли, как ме научи да чувствам вина, Сидхартха? Аз не съм забравил уроците и ти дължа тази победа. Дължа ти нещо за мъките, на които те подложих и в замяна ще ти предам тези богове.

— Не! Ако наистина искаш да ми служиш, направи го друг път! А сега ме отнеси далеч от тук и колкото се може по-бързо!

— Нима се страхуваш от срещата с тях, Господарю Сидхартха?

— Да, страхувам се! Защото това е безразсъдна глупост! Нима забрави песента — „Тогава часът ни свещен ще удари, часът на разплата, що чакаме дълго“? Къде е прословутото търпение на ракашаcите? Казвате, че ще чакате да изсъхнат моретата и да се разрушат скалите, да изчезнат от небето луните — а не можете да изчакате, докато избера подходящ момент и място за битка! Познавам ги далеч по-добре от теб, тези богове, защото преди много време и аз бях един от тях. Не прави нищо прибързано. Ако искаш да ми служиш, избави ме от тази среща!

— Добре. Чух те, Сидхартха. Твоите думи ми подействаха, Сам. Но все пак бих искал да изпитам силата им. Затова ще изпратя само част от моите верни ракашаcи срещу тях. А ние с теб ще предприемем дълго пътуване — към корените на света. Там ще изчакаме съобщението за победата. Ако пък, по някакъв начин моите ракашаcи загубят, ще те отнеса още по-надалеч и там ще ти върна тялото. Бих искал да го понося само още няколко часа, за да се порадвам на страстите от предстоящата битка.

Сам склони глава.

— Амин — изрече той и в същия миг почувства, че се понася из тунелите, по които никога не бе стъпвал човешки крак.

И докато се носеха надолу из тунелите, от зала в зала, от галерия в галерия, през лабиринти и каменни коридори, Сам потъна в спомени, които го отвеждаха все по-назад във времето. Спомни си за доскорошния период на духовно пастирство, когато бе решил да присади древното учение Готама към стъблото на управляващата религия. Замисли се за своя странен ученик Сугата, чиято ръка сееше с еднаква лекота смърт и благословия. С течение на времето техните имена и деяние ще се смесят и размият. Достатъчно дълго бе живял, за да знае как се зараждат легендите. Да, в историята е имало и истински Буда, сега вече бе уверен в това. И учението, което бе разпространявал, макар и незаконно присвоено, бе привлякло този правдиво вярващ и той бе успял по някакъв начин да получи просветление и със святостта си бе оставил незабравим спомен в хорските умове, а после по собствена воля се бе предал в ръцете на Смъртта. Татхагата и Сугата ще са част от една и съща легенда, в това бе уверен, и светлината на Татхагата ще се отразява в неговия ученик. Но във времето ще остане да живее само дхамма9. После мислите го отнесоха при битката в Залата на Карма и машината, която бе скрита на потайно място. Спомни си безчислените прераждания, които бе преживял, сраженията, в които бе участвал, жените, които бе обичал — колко ли бяха те за изминалите векове? Замисли се за това, какъв е светът, в който живее и какъв би могъл да стане. И тогава отново го завладя гняв към боговете. Пред очите му изплуваха онези първи дни, когато шепа хора се възправиха срещу ракашаcите и нагавите, гандхарвамите и Морския народ, демоните на Катапутна и Майките на Ужасната Жарава, дакшинивите и претите, скандавите и писакавите и ги победиха всичките, като освободиха света от хаоса и положиха основите на първия град за хората. И той бе проследил всички етапи от развитието на този град, всички етапи през които един град би могъл да премине, докато сега жителите му се бяха научили да разчупват своите умствени бариери и да се превръщат в богове, приемайки Облик, който да укрепи телата им и Атрибут, който представляваше концентриран израз на тяхната воля и сила и се стоварваше като магия върху всички онези, които дръзваха да застанат на пътя им. Мислеше за този град и неговите богове, за тяхната красота и справедливост, за неправдата и греховността. Спомняше си неговото процъфтяващо великолепие, несравнимо със сивотата на останалата част от света и в гнева си заплака, защото знаеше, че изправяйки се срещу неговите обитатели, не ще се почувства нито напълно прав, нито неправ. Може би затова бе чакал толкова дълго без да предприема нищо. А сега, каквото и да предприеме ще се превърне едновременно в победа и поражение, в успех и провал и каквато и съдба да донесат действията му на този великолепен град, бремето на вината ще падне върху него.

Те чакаха в мрака.

Чакаха дълго, потънали в мълчание. Времето се влачеше бавно, като пълзящ нагоре по хребета старец.

Стояха на тесния праг над черната пропаст и чакаха.

— Не трябваше ли вече да го чуем?

— Може би. Може би не.

— Какво ще правим?

— Какво имаш пред вид?

— Ако въобще не дойдат? Докога ще чакаме?

— Ще дойдат с песен.

— Надявам се.

Но не се чуваше песен, нито някакво движение. Неподвижно застина времето около тях.

— Колко дълго чакаме?

— Не знам. Много.

— Чувствам, че нещо не е наред.

— Може би си прав.

— Да се издигнем ли на няколко нива по-нагоре за да разузнаем обстановката, или искаш да те отнеса на свобода?

— Да почакаме още малко.

— Добре.

Отново настъпи тишина. Измерваха я със стъпки.

— Какво беше това?

— Кое?

— Някакъв звук.

— Нищо не чух, а използваме едни и същи уши.

— Не говоря за телесния слух. Ето пак!

— Нищо не чух, Тарака.

— Продължава. Прилича на писък, само дето не свършва.

— Отдалече?

— Да, доста. Слушай с мен.

— Да! Струва ми се, че това е скиптърът на Кали. Значи битката продължава.

— Толкова дълго? В такъв случай боговете са по-силни отколкото предполагах.

— Не, ракашаcите за по-силни отколкото аз предполагах.

— Независимо дали ще победим, или ще загубим, Сидхартха, и в двата случай за момента боговете са заети. Ако успеем да се прокраднем край тях, ще стигнем до техния съд, който сигурно е оставен без стража. Не го ли искаш?

— Да откраднем гръмотевичната колесница? Ето това е идея… Тя е не само средство за бързо придвижване, но и могъщо оръжие. Какви са ни шансовете?

— Сигурен съм, че ракашаcите ще издържат колкото е необходимо — а изкачването на Адския кладенец ще е доста дълго. Сега не е време да използваме пътеката. Макар и уморен, ще опитам да ни изнеса по въздуха.

— Тогава да се издигнем на няколко нива по-нагоре и да разузнаем обстановката.

И те се понесоха бавно нагоре в мрака.

Не след дълго, насреща им се появи едно светещо кълбо. То се спусна на дъното на пещерата и израсна в дърво от бледозелен огън.

— Как върви битката? — запита Тарака.

— Задържаме ги, — докладва сиянието, — но не можем да се доближим до тях.

— Защо?

— Защото имат на себе си онова, което ни отблъсква. Не знам как да го нарека, но не можем да се доближим до тях.

— Как тогава се биете?

— С неспирна лавина от камъни. Използваме още огън, вода и вихрушки.

— А те как отвръщат на това?

— Тризъбецът на Шива проправя път през всичко. Но колкото повече унищожава той, с толкова повече го засипваме. И той стои неподвижно като статуя, изпращайки в небитието бурите, които ние можем да завихряме вечно. От време на време се отвлича да убие някой от нас и тогава на атаките отвръща Богът на Огъня. Скиптърът на богинята забавя всичко, към което се насочва и забави ли се, то среща или тризъбеца на Шива, или смъртоносната ръка и око на Бог Яма.

— И досега не успяхте да им причините никакви загуби?

— Не.

— Къде са се спрели?

— Недалеч от гърлото на кладенеца. Спускат се бавно надолу.

— Какви са нашите загуби?

— Осемнадесет.

— Значи сгрешихме, като изчакахме толкова дълго. Цената е твърде висока и нищо не сме спечелили… Сам, не искаш ли да направим опит с колесницата?

— Заслужава си риска… добре, да опитаме.

— Върви тогава, — обърна се той към демона, който се разклоняваше пред него, — върви, а ние ще те последваме бавно. Ще се издигнем нагоре по срещуположната стена. Когато започнем изкачването, ще удвоите вашия напор. Не им позволявайте да си поемат дъх, докато не ги подминем. Задръжте ги достатъчно време, за да можем да откраднем тяхната колесница в долината. А след това ще се върна при вас в истинската си форма и ще приключим с битката.

— Слушам — отвърна другият, спусна се на пода, където се превърна в зеленикава змия и се понесе пред тях.

Затичаха се след него, за да запазят силите на Тарака за предстоящата схватка с гравитацията.

Дълъг път бяха изминали под Ратнагари и завръщането им се стори безкрайно.

Най-сетне стигнаха пода на кладенеца и тук бе достатъчно светло, за да може Сам да вижда с очите на своето тяло. Грохотът в кладенеца бе оглушителен. Ако трябваше двамата с Тарака да разговарят посредством реч, разговор просто нямаше да има.

Като някаква фантастична орхидея бе разцъфнал пламъкът, върху ебонитовата стена на кладенеца. Достатъчно бе Агни да махне с ръка и пламъкът промени очертанията си и се сгърчи. Като светещи насекоми танцуваха из въздуха наоколо ракашаcите. Ревът на въздушните потоци се смесваше с грохотът на непрестанно сипещите се камъни. И над всичко това се носеше пронизителния писък от сребърния скиптър на Кали, който богинята размахваше пред лицето си като ветрило. Камъните се нажежаваха, пръскаха и изчезваха направо във въздуха, а нагорещените им осколки се сипеха надолу като искри в ковачница. Те отскачаха от стените и пода, търкаляха се по склоновете и загасвайки, озаряваха в червено стените на Адския кладенец. Пукнатини, бразди и дупки се виждаха навсякъде по тези стени, където ги бе докосвал огънят и хаосът.

— Сега — извика Тарака — напред!

Мигновено се издигнаха във въздуха и се понесоха покрай стената на кладенеца. В същия миг ракашаcите се хвърлиха в още по-ожесточени атака и още по-силен стана насрещния отпор. Сам запуши ушите си с ръце, но нищо не можеше да спре горящата болка в очите всеки път, когато към него се насочваше скиптърът на богинята. Вляво, недалеч от него, за миг изчезна цяло парче от скалата.

— Не са ни открили — отбеляза Тарака.

— Засега — отвърна Сам. — Този проклет Бог на Огъня може да вижда носещите се по дъното на морето песъчинки. Ако се извърне към нас, надявам се ще можеш да избегнеш…

— Така ли? — запита Тарака, който в миг се бе озовал на десетина метра нагоре и встрани.

Продължиха да се носят нагоре, срещу лавината от падащи камъни. Но изведнъж, с яростен вик демоните се заеха да запращат по своите противници цели скални планини, придружени от ураганен вятър и да ги покриват с огнени платнища.

Най-сетне стигнаха гърлото на кладенеца, прехвърлиха се отвъд него и се понесоха далеч от битката.

— Трябва да заобиколим отвора, за да стигнем вратата.

От кладенеца излетя един ракашас и се понесе след тях.

— Отстъпват! — изкрещя той. — Богинята падна и Червеният я подкрепя, докато се измъкват!

— Те не отстъпват — поправи го Тарака. — А искат да ни пресекат пътя. Спрете ги! Разрушете пътеката! Бързо!

Като метеор се спусна демонът обратно в кладенеца.

— Обуздателю, чувствам се уморен. Не знам дали ще ми стигнат силите да ни изнеса навън и да ни спусна долу.

— Ще се справиш ли с поне част от пътя?

— Да.

— Първите триста стъпки, където пътеката е най-тясна?

— Мисля, че ще мога.

— Добре!

Побягнаха.

Докато тичаха покрай ръба на кладенеца, отвътре е изскочи още един демон.

— Докладвам! — извика той. — На два пъти унищожавахме пътеката! Всеки път Господарят на Огъня прокарваше в скалата нова!

— Тогава нищо не може да се направи! Остани с нас! Помощта ти ще ни потрябва съвсем скоро.

И той се понесе пред тях, осветявайки пътя им като огненочервена стрела.

Най-сетне заобиколиха кладенеца и се понесоха в тунела. Щом стигнаха отвъдния край разтвориха тежката врата и пристъпиха на скалната площадка.

— Преследват ни! — извика демонът и хлопна вратата зад тях.

Сам пристъпи отвъд ръба на площадката и се понесе надолу. Миг по-късно вратата зад тях се обагри в яркочервено и после се разтопи.

С помощта на демона успяха да се спуснат в подножието на Чанна и поеха по пътеката, която се виеше надолу. Сега полите на планината ги скриваха от боговете. Но изведнъж пламъци заплющяха по скалата под тях.

Демонът подскочи във въздуха, завъртя се и изчезна.

Продължиха да тичат по пътеката, която водеше към долината с колесницата. Когато я наближаваха, демонът се появи отново.

— Кали, Яма и Агни се спуснаха долу — докладва той. — Шива остана да защитава тунела. Агни е начело на преследването. Червеният подкрепя богинята, която накуцва.

В долината пред тях лежеше гръмотевичната колесница. Изящна и стройна, без излишни украшения, бронзова на цвят, макар да не беше от бронз, тя се извисяваше над малката поляна. Приличаше на паднало минаре, на ключ от къщата на титан, или на някакъв детайл от божествен музикален инструмент, изплъзнал се от ярко сияещото в нощта съзвездие за да падне на земята. Имаше нещо незавършено в нея, но това като че ли оставаше скрито за окото. Колесницата притежаваше онази особена красота, която е характерна за изтънченото оръжие и е достижима само когато върви заедно с функционалната целесъобразност.

Сам приближи до нея, отвори люка и влезе.

— Ще можеш ли да се справиш с управлението, Обуздатею? — запита Тарака. — Да я накараш да литне в небосвода и да залее с разрушителна вълна земята?

— Сигурен съм, че Яма се е постарал да направи управлението колкото се може по-просто. Рационалността е неговата лебедова песен. Летял съм и преди на реактивни съдове и бих се обзаложил, че този не се различава много.

Той се приведе в кабината, настани се на пилотското място и огледа пулта за управление.

— Проклятие! — извика той като протегна ръка и тутакси я отдръпна.

Демонът се бе появил ненадейно, минавайки направо през металната стена на колесницата.

— Боговете се приближават бързо — съобщи той. — Особено Агни.

Сам натисна серия от превключватели и постави ръка на един клавиш. На контролното табло блеснаха разноцветни светлини и от някъде се раздаде тихо бръмчене.

— Колко далеч от тук са? — запита Тарака.

— Почти на половината път. Агни разширява с огъня си пътеката и се носи по нея сякаш е булевард. Изгаря всичко, което му се изпречи на пътя.

Сам придърпа една ръчка към себе си и като следеше индикаторите завъртя внимателно диска за управление. Корабът се разтресе.

— Готов ли си? — запита Тарака.

— Не мога да излетя, докато е студена. Трябва да изчакаме да се стопли. А и пулта за управление е по-сложен, отколкото очаквах.

— Преследвачите наближават.

— Знам.

От далечината достигна грохотът на няколко поредни експлозии, които заглушиха нарастващото бръмчене на колесницата. Сам придърпа ръчката още малко и продължи да нагласява диска.

След минута го повтори отново и бръмченето отслабна в едва доловимо мъркане.

— Изчезна — рече Тарака. — Умря.

— Кой? Какво?

— Демонът, когото изпратих да спре Господаря на Огъня. Не успя.

Последваха още експлозии.

— Разрушават Адския кладенец — рече Тарака.

Сам чакаше неподвижно, пот бе избила на челото му.

— Ето го — идва Агни!

Сам погледна през дългия наклонен защитен екран.

Богът на Огъня влезе в долината.

— Време е, Сидхартха.

— Още не — отвърна Сам.

Агни погледна към колесницата и вдигна жезъла.

Нищо не се случи.

Той стоеше с насочен към тях жезъл, сетне го свали и го разклати.

Отново го вдигна.

И пак не излезе огън.

Агни се пресегна, бръкна в раницата на гърба си и нагласи нещо. Докато въртеше ръка от предната част на жезъла изскочи огнен стълб и прогори отвор в земята, недалеч от колесницата.

Богът насочи жезъла към тях.

Нищо.

И тогава Агни се затича към кораба.

— Електронасочване? — запита Тарака.

— Да.

Сам придърпа към себе си ръчката и завъртя рязко диска. Около тях се разнесе рев.

Той натисна един бутон и от задната част на колесницата се чу свистене. Сам завъртя друго копче и в този миг Агни посегна към люка.

Разнесе се металическо звънтене, блесна ослепителна светкавица.

Сам изскочи от креслото и се втурна в тесния коридор.

Насреща стоеше Агни с насочен към него жезъл.

— Не мърдай, Сам — или Демон! — извика той над шума на двигателя и лещите му се озариха в червено. — Демон — повтори той. — Не мърдай, или ще изгориш заедно с твоя стопанин!

Сам се хвърли към него.

Агни не направи никакъв опит да се защити, изглежда и през ум не му минаваше, че другият може да нападне.

— Късо съединение, а? — изсмя се Сам и нанесе удар в шията. — Или слънчеви петна — продължи и удари слепоочието.

Агни падна настрана, Сам замахна и нанесе съкрушителен удар с острото на ръката право в адамовата ябълка.

Сам ритна с крак жезъла, който се затъркаля по коридора и когато посегна да затвори люка осъзна, че е твърде късно.

— Иди си, Тарака — извика той. — Това е моя война. Ти не можеш да направиш нищо повече.

— Обещах ти помощта ми.

— Няма с какво да ми помогнеш. Измъквай се, докато все още можеш.

— Щом такава е волята ти. Но последното, което трябва да ти кажа…

— После! Следващият път, когато се видим…

— Обуздателю, става дума за онова, което научих от теб… аз съжалявам… аз…

В тялото и главата му внезапно възникна мъчително, всеподавящо чувство, докато смъртоносният поглед на Яма се впиваше все по-навътре в съществото му.

Кали също се вгледа в очите му и бавно насочи своя скиптър.

Сякаш се вдигна една завеса, за да се спусне друга.

— Сбогом, Обуздателю — се разнесе в главата му.

И тогава черепът му започна да пищи.

Сам усети, че пада.

Нещо пулсираше.

Вътре в главата му. И около него.

Събуди се от това пулсиране и почувства, че целият е омотан с болки и бинтове.

На ръцете и краката си имаше окови.

Седеше на пода в малко помещение. До вратата бе приседнал Червеният и пушеше.

Яма кимна, но не проговори.

— Защо съм жив? — запита Сам.

— За да изпълниш една уговорка, сключена преди много години в Махартха — отвърна Яма. — Брама умира от желание да се срещне с теб.

— Но аз нямам никакво желание да се срещна с Брама.

— След всичките тези години това взе да става очевидно.

— Виждам, че все пак си успял да се измъкнеш от пясъка.

Другият се усмихна.

— Какъв гадняр си — отбеляза.

— Знам. Старая се.

— Доколкото разбрах, твоята сделка се провали?

— За съжаление, да.

— Може би, ще успееш да наваксаш загубата. Вече сме на половината път до Небесата.

— Мислиш ли, че имам шанс?

— Възможно е. Времената се менят. През тази седмица Брама може да е милостив бог.

— Моят домашен терапевт ме съветваше да се специализирам в изгубени каузи.

Яма сви рамене.

— Ами демонът? — запита Сам. — Онзи, който беше в мен?

— Докоснах го, — отвърна Яма, — достатъчно силно. Не знам дали го убих, или само го прогоних. Но вече може да не се безпокоиш за него. Напръсках те с демоничен репелент. Ако тази твар е още жива, много време ще мине, преди да се възстанови от срещата с мен. А може и никога да не се възстанови. Как се случи това? Винаги съм смятал, че от всички хора, ти си най-невъзприемчив към демонично обладаване.

— И аз също. Какъв е този демоничен репелент?

— Открих химично вещество, безобидно за нас, към което демоните изпитват остра непоносимост.

— Хитро. Щеше да ми послужи във времената на Обуздаването.

— Да — съгласи се Яма. — А какво е това — да те обладае демон? Как се чувстваш, когато си подчинен на чужда воля вътре в теб?

— Странно, — рече Сам, — и малко страшно, но също и поучително.

— В какъв смисъл?

— Този свят в началото бе техен — каза Сам. — А ние им го отнехме. Защо да се откажат от онова, което ненавиждаме в тях? За тях, ние сме демоните.

— Но как се чувстваше?

— Подчинен на чужда воля ли? Струва ми се, че ти е познато.

Усмивката на Яма изчезна, после се появи отново.

— Искаш да те ударя, нали, Буда? Така ще почувстваш превъзходство над мен. За съжаление, аз съм садист и няма да го направя.

Сам се разсмя.

— Touche, Смърт — каза той.

Известно време се гледаха мълчаливо.

— Ще ме почерпиш ли с една цигара?

Яма му подаде цигара и я запали.

— Как изглежда в наши дни Първа база?

— Сигурен съм, че няма да я познаеш — каза Яма. — Дори ако всички жители измрат в този момент, след десет хиляди години ще изглежда все така перфектна. Цветята ще си цъфтят, ще свири музика и над фонтаните ще греят разноцветни дъги. Павилионите ще са отрупани с вкусни ястия. Градът, сам по себе си е безсмъртен.

— Подходяща обител, доколкото разбирам, за онези, които се наричат богове.

— Да се наричат? — запита Яма. — Грешиш, Сам. Божествеността, не се свежда само до едно име. Това е начин на съществуване. Човек не го достига с обикновено безсмъртие, дори и последният работник в полето може да постигне продължителност на своето съществуване. Може би тайната се крие в създаването на Облик? Не. Всеки компетентен хипнотизатор може да разиграва всевъзможни игри с образа си. Или в придобиването на Атрибут? Разбира се, че не. Мога да създам машини, далеч по-могъщи и по-точни от всякакви способности, на които би могъл да се научи човек. Да си бог — това значи да си самия себе си и то до такава степен, че страстите ти да съответстват на вселенските сили и всеки който те зърне да го знае още преди да е чул името ти. Един древен поет бе казал, че светът е пълен с отгласи и съответствия. Друг написа дълга поема за ада, където всеки човек е подложен на мъчения от онези сили, които са управлявали живота му. Да си бог — значи да умееш да разпознаваш в себе си най-важното и сетне да засвириш онези мелодия, която да е в най-пълно съзвучие с всичко останало на света. И тогава отвъд пределите на морал, логика и естетика, ти се превръщаш във вятър или огън, в море, планина, дъжд, слънце или звезди, в полет на стрела, в залеза на деня, в любовно обятие. Управлявайки страстите си, управляваш и света. И тогава, онези, които вдигат взор към боговете, ги наричат дори без да знаят имената им: „Той е Огън. Тя е Танц. Той е Разрушение. Тя е любов.“ И така, връщайки се към думите ти — те не се наричат богове. Това правят всички останали, които ги виждат.

— Значи тази песен дрънкате на вашите фашистки балалайки?

— Избра неподходящо прилагателно.

— Ами ти използва всички останали.

— Изглежда, че по този въпрос никога няма да сме на едно мнение.

— Ако в отговор на въпроса защо подтискате света, всеки път бълваш подобни поетични фъшкии, то, естествено, не. Мисля, че просто не може да има разбирателство.

— Тогава да изберем друга тема за разговор.

— Макар че действително като те гледам си казвам: „Той е Смърт“.

Яма не отговори.

— Странна е все пак твоята страст. Чух че си бил стар, преди да станеш млад…

— Знаеш, че е вярно.

— Помня че беше вундеркинд по техника и майстор на оръжията. Изгуби юношеството си в пламъка на огъня и същия ден се превърна в старец. Тогава ли смъртта стана твоя водеща страст? Или по-рано? Или по-късно?

— Няма значение — изрече Яма.

— Защо служиш на боговете — заради онова, което ми каза, или защото ненавиждаш по-голямата част от човечеството?

— Не съм те лъгал.

— Тогава Смъртта е идеалист. Забавно.

— Не чак толкова.

— А може би, Господарю Яма, нито едно от тези предположение не е вярно? И страстта, която те управлява…

— Вече спомена името й — прекъсна го Яма. — В същата онази реч, в която я сравни със зараза. Не беше прав тогава и сега не си прав. Не искам да слушам същата проповед отново и тъй като в момента не съм затънал в подвижен пясък — няма да я слушам.

— Мир — усмихна се Сам. — Но кажи ми, сменят ли се понякога водещите страсти на боговете?

Яма също се усмихна.

— Богинята на танца на времето беше богиня на войната. Така че, изглежда всичко се променя.

— Сам след като умра от истинска смърт, — каза Сам, — ще се променя напълно. Но дотогава ще мразя Небесата с всяко мое дихание. Ако Брама ме осъди на изгаряне, ще се изплюя в пламъците. Ако нареди да ме обесят, ще захапя ръката на палача. А рече ли да ми отреже главата, кръвта ми ще разяде острието. Това водеща страст ли е?

— Ти си отличен материал за бог — отбеляза Яма.

— Мили Боже! — възкликна Сам.

— Преди да се случи онова, което трябва да се случи, — каза Яма, — ми беше обещано, че мога да те заведа на сватбата.

— Сватба ли? Ти и Кали? Толкова скоро?

— При малкото пълнолуние — отвърна Яма. — Така че, каквото и решение да вземе Брама, преди това ще ти поднеса някоя избрана напитка.

— Благодаря ти за това, Смъртоносецо. Но доколкото си спомням, на Небесата няма сватби.

— Тази традиция предстои да бъде нарушена. Нито една традиция не е свещена.

— Тогава — успех — каза Сам.

Яма кимна, прозя се и запали поредната цигара.

— Между другото, — отбеляза Сам, — коя е сега водещата мода за екзекуции в Небесата? Питам от чиста любознателност.

— В Небесата не се правят екзекуции — отвърна Яма и извади от едно чекмедже шахматна дъска.