Господарят на светлината

1

Последователите му го наричаха Махасаматман и твърдяха, че е бог. Той, обаче, предпочиташе да пропусне гръмките Маха– и –атман и се наричаше просто Сам. Не твърдеше, че е бог, но и не го отричаше. Като се имаха предвид обстоятелствата, нито едно от двете твърдения не би могло да му донесе особена полза. Единствено мълчанието можеше.

И тази тайна му служеше за прикритие.

Беше през сезона на дъждовете…

През най-влажния период на годината…

Вече няколко дена се сипеше пороен дъжд, когато най-сетне се възнесоха към небето техните молитви, не от пръстите, безчислено заплитащи молитвените върви, нито от молитвените колела, а от голямата молитвена машина в манастира на Ратри, Богинята на Нощта.

Насочени бяха тези високочестотни молби право нагоре през атмосферата и отвъд нея, пронизвайки златния облак наричан Божественият мост, който обикаляше около света, нощем сияеше като бронзова дъга, а денем превръщаше в оранжево червеното слънце.

Не един или двама монаси поставяха под съмнение ортодоксалността на подобна молитвена техника, но машината беше построена и управлявана от самия Яма-Дхарма, низвергнат от Небесния град тук, на земята. Разказваха, че още в незапомнени времена е построил той могъщата гръмотевична колесница на Господарят Шива — огнедишащата летяща машина, която се носи в безкрайните небесни простори.

Дори в немилост, Яма се смяташе за най-големия майстор, макар никой да не се съмняваше, че боговете от Небесния град ще го обрекат на истинска смърт, узнаят ли за построяването на молитвената машина. Всъщност, за никого не бе тайна, че боговете биха го обрекли на истинска смърт и без машината, стига разбира се, да съумеят да сложат ръка върху него. Как ще уреди този труден въпрос с Господарите на Карма си беше лично негов проблем, но никой не се съмняваше, че когато удари часът, той ще намери подходящото решение. Само два пъти по-млад бе Яма от самия Небесен град, а едва ли и десетина от повелителите небесни помнеха създаването на тази обител. Знаеше се, че познанията му за Огънят Всеизгарящ са по-обширни дори от тези на Бог Кубера. И това бяха само по-малките му Атрибути. С друго бе далеч по-известен, макар да не смееха да говорят за него. Висок, но не прекалено, широкоплещест, но не тромав, движенията му — плавни и леки. Обличаше се в червено и говореше малко.

Той управляваше молитвената машина, а издигнатият на покрива лотос-антена се въртеше безспирно.

Тих дъжд се сипеше над покрива с лотоса и над джунглата, в полите на планината. Вече шести ден поднасяше Яма на небето стотици киловати молитва, но навъсените облаци преграждаха пътя им към висините. Гневно стиснал зъби, той призоваваше един след друг боговете на плодородието, позовавайки се на най-популярните им сред народа Атрибути.

Оглушителен гръм се разнесе над главата му вместо отговор и маймуната, която му помагаше избухна в смях.

— От твоите молитви и проклятия, ползата е една и съща, о Яма — рече маймуната. — С други думи — никаква.

— И ти бяха необходими седемнадесет прераждания за да прозреш тази истина? — запита го Яма. — Нищо чудно, че си оставаш маймуна.

— Не си прав — отвърна маймуната на име Так. — Моето падение, макар и не толкова впечатляващо, като твоето, се дължи на злостна игра на…

— Стига! — извика Яма и му обърна гръб.

Так разбра, че е докоснал болно място. Опитвайки се да намери друга тема за разговор той прекоси стаята, покатери се на прозореца и се загледа нагоре.

— На запад облаците се разкъсват — обяви Так.

Яма се приближи до прозореца, погледна намръщено в посоката, която сочеше маймуната и кимна.

— Да. Оставаш тук за да ме коригираш.

Той изтича при контролния пункт.

Над тях, лотосът замря и сетне се насочи към мъничкия къс синьо небе.

— Чудесно — изръмжа Яма. — Този път пипнахме нещо.

Той плъзна ръка по редицата от копчета, включи онези, които бе необходимо и внимателно нагласи контролния диск.

Дълбоко в подземията на манастира се разнесе тревожен сигнал и мигом започнаха приготовленията за пристигане на госта в приемателя.

— Облаците се струпват отново! — нададе предупредителен вик Так.

— Вече няма значение — успокои го другият. — Рибката захапа въдицата. От нирвана, през лотоса направо при нас.

Прогърмяха нови гръмотевици и дъждът яростно заплющя по обшивката на лотоса. Над планинските върхове се извиха мълнии като пламтящи змии.

Яма побърза да изключи захранването.

— Как мислиш ще се почувства, когато отново го облечем в плът? — попита Так.

— Върви да си белиш банана с четири крака!

Так реши, че това е удобен повод за напускане на стаята и остави Яма сам да прибира сложната апаратура. Той изприпка по коридора и се спусна по широката стълба. Но на площадката, до ушите му стигна шум от тракащи по пода дървени сандали, придружен от възбудени гласове, които се приближаваха по страничния коридор. Без да губи миг, той се изкатери по стената, като се хващаше за редицата от мраморни слонове. Най-сетне стигна до една ниша и се притаи вътре в очакване.

Иззад арката се появиха двама монаси, облечени в черни раса.

— И защо мислиш, не съумя тя да прочисти небето за тях? — попита единият от монасите.

В отговор другият, по-възрастен, широкоплещест, сви рамене.

— Не съм мъдрец, за да знам отговорите на всички въпроси. Явно е уплашена, инак едва ли би им предоставила убежище, нито пък помощ на Яма. Но кой би могъл да определи докъде се простира нощта?

— Или настроението на жената — отвърна първият. — Казват, че дори жреците не знаели нищо за появата й.

— Може и така да е. Но признакът изглежда е добър.

— Така изглежда.

Монасите отминаха по коридора и стъпките им постепенно заглъхнаха. Настъпи тишина.

Но Так не бързаше да напуска скривалището.

Тази, за която с такова благоговение говореха монасите, трябва да е самата Богиня Ратри, почитана от орденът дал светилището си за убежище на последователите на Махатма Сам, Просветленият. Ратри също беше низвергната от Небесния град и обречена да пребивава в смъртно тяло, така че нямаше нищо чудно, че таи гняв и омраза към онези, които я бяха лишили от миналото й величие. Так едва сега осъзна на какви рискове се подлага Ратри, преотстъпвайки им правото на убежище в тази светиня. Само една думичка да стигне до ушите на боговете и всякаква надежда за бъдещото й възстановяване ще бъде изгубена. Так се помъчи да си я представи — чернокоса красавица със сребристи очи, носеща се по Небесния булевард в своята лунна колесница от ебонит и хром, дърпана от черни жребци, а отзад подтичват стражите, също в черно — дори самата Сарасвати й отстъпваше по величие. Сърцето му заблъска в косматите гърди. Трябваше да я види отново. Спомни си как в една прекрасна нощ, преди много години, когато обитаваше в друго, по-красиво тяло, я бе поканил на танц и двамата се бяха понесли по терасата под звездите. Кратък и вълшебен миг. Незабравим, дори за една маймуна, която нямаше право на подобни спомени.

Так бавно се спусна по стената.

Над североизточния край на манастира се издигаше кула. Вътре в кулата имаше стая. Според поверието, тази стая се обитаваше от самата богиня. Всеки ден я почистваха, сменяха бельото, палеха благовонни пръчици и оставяха пред вратата дарове. Но вратата обикновено беше залостена.

Но стаята, естествено имаше и прозорци. Въпросът, дали някой човек би могъл да проникне през прозорците си оставаше открит. Защото що се отнася до маймуните, Так смяташе, че този въпрос е решен.

Като се покатери на манастирския покрив, той се засили и задраска с нокти по издатините на кулата, под навъсеното небе, докато най-сетне увисна под самия прозорец. Дъжд плискаше по хлъзгавата стена.

Отнякъде дрезгаво изкряка птица. Так вдигна глава и видя, че от прозореца виси краят на една синя, измокрена от дъжда кърпа.

Той се вкопчи в ръба на прозореца и надникна предпазливо в стаята.

Беше с гръб към него. Облечена бе в тъмносиньо сари, приседнала на една малка пейка до отсрещната стена.

Так приклекна на парапета на прозореца и многозначително се покашля.

Жената се извърна. Лицето й не се виждаше под плътния непроницаем воал. След като погледа известно време към него, тя бавно се изправи.

Так я разглеждаше смутен. Някога стройната й фигура, сега изпълваше широката роба, нямаше я гъвкавата й походка и дори през плътния воал се различаваха грубите очертания на масивния нос и двойната брадичка.

Так побърза да склони глава.

— „И яви се ти сред нас и с твоята поява, в дома си бяхме ние — изрецитира той, — като птички, родното гнездо открили.“

Тя стоеше в средата на стаята, неподвижна като статуя.

— „Пази ни от вълка и вълчицата и пази ни от крадеца-скитник, о Нощ, и смили се над краткия ни живот.“

Тя вдигна ръка и бавно я положи на косматата му глава.

— Благославям те, създание нищожно, — произнесе замислено тя. — За нещастие, това е всичко, което мога да ти дам сега. Не мога да ти обещая покровителство, нито да те даря с красота защото за мен и едното и другото са недостъпен разкош. Как те наричат?

— Так.

Тя нежно докосна челото му.

— Познавах един Так… отдавна… в незапомнени времена… в далечното минало…

— Аз съм този Так, мадам.

Тя приседна до него на парапета. Мина известно време преди Так да осъзнае, че жената тихичко хлипа под плътния воал.

— Не плачи, богиньо. Так отново е с теб. Спомняш ли си Так архиваря? От времето на Ослепителното Копие? Ето го пред теб, готов да изпълни всяко твое желание.

— Так… — промълви тя. — О, Так! И ти ли? Не знаех! Не бях чула…

— Колелото отново ще се завърти, мадам, и тогава — кой знае? Може всичко да е за добро.

Раменете й се разтърсиха от ридания. Той протегна ръка, но после я дръпна назад.

Тя се извърна и я стисна.

Измина безкрайно много време, преди да заговори отново.

— Не ще се решат проблемите ни от само себе си, Так, Пресветли копиеносецо. Трябва сами да си пробием път към истината.

— Какво имаш пред вид? — попита той. — Сам?

Тя кимна.

— Той и никой друг. Той е нашата единствена надежда срещу Небесата, скъпи Так. Успеем ли да го върнем сред нас, може би пак ще заживеем както преди.

— Значи затова се излагаш на такъв риск, затова си пъхнала глава в страшната паст на тигъра?

— А защо иначе? Когато няма никаква истинска надежда, трябва сами да я изковем. Даже и фалшивата монета може да послужи понякога.

— Фалшива ли? Не вярваш ли, че той е бил Буда?

Тя се усмихна.

— Сам беше най-големият шарлатанин в историята човешка — и на боговете. Но също така беше най-опасният противник, който някога се е изправял срещу Тримурти1. Нима си изненадан от думите ми, архиварю? Знаеш, че той е заимствал и смисълът и материята на своето учение, пътят и достиженията, с една дума — всичко, от забранените праисторически източници. То беше само оръжие и нищо повече. Неговата сила се криеше в лицемерието. Ако можехме да си го върнем обратно…

— Мадам, светец или шарлатанин, той вече е сред нас.

— Не се шегувай с мен, Так.

— Богиньо моя, идвам при теб направо от залата, където господарят Яма вече празнува своя успех.

— Срещу тази авантюра стоят превъзхождащи сили… Бог Агни веднъж ми каза под секрет, че да се извърши подобно нещо е невъзможно.

Так се изправи.

— Богиньо Ратри, — произнесе той — кой, бил той човек или бог, би могъл да знае повече от Яма по този въпрос?

— Не зная, Так, защото такъв едва ли ще се намери. Но откъде да знаем със сигурност, че той е пипнал в мрежата именно рибката, която ни е нужна?

— Защото той е Яма.

— Тогава вземи ръката ми, Так. Поведи ме отново, както вече си го правил. Искам да зърна спящия Бодхисатва.

Той я поведе през вратата, надолу по стълбите, към подземните покои.

Светлина, родена не от трепкащите факли, а от генераторите на Яма, заливаше цялото подземие. Издигнатия на специална платформа одър, беше закрит от три страни със завеси. По-голяма част от машините също бяха покрити с калъфи. Из залата безшумно се носеха облечените в шафранови раса монаси. Яма, майсторът на майсторите, стоеше досами одъра.

При ненадейната им поява, няколко от иначе школованите в невъзмутимост монаси, не се сдържаха и възкликнаха развълнувано. Так се извърна към жената до него и после, притаил дъх, постепенно забави ход.

Тя вече не беше натежалата матрона, с която бе беседвал доскоро. Редом с него отново бе безсмъртната Нощ, за която бе написано: „Изпълваше Богинята неизмеримо пространство, в дълбочина и ширина. Сиянието й мрака прогонваше.“

Так я погледна и тутакси прикри очи. Тя все още носеше в себе си отпечатък от предишния си Облик.

— Богиньо… — понечи да заговори той.

— При спящия — прекъсна го тя. — Той помръдна.

Двамата наближиха одъра.

И тук, пред тях се разкри картина, на която бе съдено да краси коридори с тълпящи се поклонници, стени на храмове и тавани на великолепни палати, защото в този миг отвори очи онзи, когото наричаха Махасаматман, Калкин, Манджурши, Сидхартха, Татхагата, Победоносният, Майтрея, Просветленият, Буда и Сам. Отляво стоеше Богинята на Нощта, Смъртта стоеше отдясно, а Так, маймуната, бе коленичил в краката му, сякаш олицетворение на вечната връзка между божественото и животинското.

А имаше появилият се обикновено на вид, мургаво тяло и среден бе той на ръст и на възраст. С нищо особено не се отличаваха чертите му, а когато вдигна поглед, видяха че очите му са черни.

— Приветствам те, Господарю на Светлината! — така се обърна към него Ратри.

Очите премигнаха. Все още не можеха да се концентрират. В залата всички замряха.

— Здравей, Махасаматман — Буда! — изрече Яма.

Очите гледаха право напред — невиждащи.

— Здрасти, Сам — рече Так.

Бръчки преминаха по челото, очите се присвиха, спряха се на Так и после се плъзнаха из залата.

— Къде…? — прошепна немощно той.

— В моя манастир — отвърна Ратри.

Безстрастно разглеждаше той красивото й лице.

Сетне склопи очи и ги стисна, а в ъгълчетата се образуваха ситни бръчки. Болезнена усмивка превърна устните му в лък и в стрели стиснатите му зъби.

— Наистина ли си онзи, с чието име те нарекохме? — попита го Яма.

Мъжът не отговори.

— Не си ли вождът, който спря Небесната армия край бреговете на Ведра?

Устните леко се свиха.

— И който обичаше Богинята на Смъртта?

Очите потрепнаха. Лека усмивка пробяга отново по устните.

— Той е — изрече Яма. А после добави: — Кой си ти, човече?

— Аз ли? Аз съм никой — отвърна другият. — Листенце сред водовъртежа, перце, подхванато от вятъра…

— Много лошо — каза Яма, — защото на този свят има предостатъчно перца и листа, че да полагам толкова много усилия само и само да умножа броя им. Трябваше ми човек, способен да продължи войната, прекъсната заради неговото отсъствие, могъщ човек, който да противопостави волята си срещу тази на боговете. Мислех че ти си този човек.

— Аз съм, — продължаваше да се усмихва мъжът — Сам. Аз съм Сам. Веднъж… преди много-много години, аз воювах. Нали така? Дълги години…

— Ти беше Махатма Сам, ти беше Буда. Не си ли спомняш?

— Може и да съм бил… — отново в очите блесна пламъче. — Да — кимна той. — Да, аз бях. Смирен — сред гордите, най-горд — сред смирените. И се сражавах. Учех Пътя… известно време. Сражавах се, после учех, после пак се сражавах, занимавах се с политика, вълшебства, отрови… Дадох велика битка, толкова страшна, че чак слънцето се прикри да не гледа кървавата сеч между богове и хора, животни и демони, духове — земни и небесни, огнени и водни стихии, гущери и коне, мечове и колесници…

— И загуби — довърши Яма.

— Да, загубих я. Но вярвам ще се съгласите, че гледката беше впечатляваща. Незабравима. Ти, Смъртоносецо Яма, водеше моята колесница. Сега вече си спомням съвсем ясно. Паднахме в плен и Боговете на Карма трябваше да са наши съдници. Ти се измъкна чрез предсмъртното желание и Пътя на Черното Колело. А аз не можах.

— Точно така. Миналото ти лежеше като на длан пред тях. И те отсъдиха… — Яма погледна към двамата монаси, които бяха коленичили на пода, свели почтително глави — Да умреш от истинска смърт, щеше да означава сами да те превърнат в мъченик. Да крачиш по света, в кожата на коя и да е земна твар би означавало да ти оставят вратичка за връщане. Ето защо, точно както ти бе заимствал учението си от Готама — от друго време и място — така и те заимстваха от там разказът, за това как са приключили дните му сред рода человечески. Осъдиха те и те признаха достоен за нирвана. Твоят атман2 беше пренесен не в друго тяло, а в гигантското магнитно поле, което обхваща нашата планета. Това стана преди близо половин век. И сега ти си обявен за аватар3 на Вишну, чието учение било неправилно изтълкувано от някои от най-ревностните му почитатели. А ти самият продължи съществуванието си под формата на самосъхраняващи се магнитни вълни, които ми се отдаде да уловя.

Сам затвори очи.

— И ти дръзна да ме върнеш обратно?

— Да, точно така.

— През цялото време осъзнавах своето положение.

— Подозирах го.

Очите му блеснаха гневно.

— Знаеше го и въпреки това дръзна да ме върнеш?

— Да.

Сам склони глава.

— И правилно те наричат Бог на Смъртта, Яма-Дхарма. Успя да ме лишиш от моя безкраен опит. Да пречупиш в черния камък на твоята воля онова, което е отвъд разбирането, отвъд великолепието достъпно за обикновения смъртен. Защо не ме остави да обитавам на воля морето на съществуванието?

— Защото светът има нужда от твоето смирение, твоята благочестивост, твоето велико учение и твоето макиавелианско остроумие.

— Аз съм стар, Яма — рече той. — Стар съм, колкото е стар човекът на този свят. Знаеш, че аз бях един от Първите. Един от най-първите, които пристигнаха и се установиха тук. Всички останали вече са мъртви, или богове — dei ex machini4… И аз имах шанс да стана бог, но го проиграх. Много пъти. Защото никога не съм искал да съм бог, Яма. Поне не наистина. Едва по-късно, когато видях какво правят, започнах да събирам сили. Но вече беше късно. Бяха прекалено могъщи. Всичко което искам сега е да спя, да спя векове, да позная Великия Покой, безкрайното блаженство, да слушам песните на звездите, които отекват о бреговете на Великия океан.

Ратри се наклони напред и надникна в очите му.

— Имаме нужда от теб, Сам — рече тя.

— Зная, зная — отвърна й той. — Отново познатата история. Имате породист жребец и искате отново да го пробвате срещу другите — но той се усмихна при тези думи и тя го целуна нежно по челото.

Так заскача радостно по леглото.

— Весели се човешкият род — отбеляза Буда.

Яма му подаде наметалото, а Ратри завърза на краката му сандали.

За да дойдеш на себе си след покой, който надхвърля границите на всяко въображение е необходимо време. Сам беше потънал в сън. Докато спеше сънуваше, а докато сънуваше викаше или просто стенеше. Нямаше апетит, но Яма му бе избрал тяло здраво, силно и издръжливо, напълно способно да понесе всички психосоматични изменения, породени от божественото превъплъщение.

Той често седеше неподвижно с часове, вперил поглед в някое камъче, мъничко зрънце или листенце. И невъзможно бе в подобни случаи да го пробудиш.

Яма прозря в това някаква опасност и реши да обсъди ситуацията с Ратри и Так.

— Тревожно е, че често напуска този свят по този начин. Опитвах се да му говоря, но все едно че виках на вятъра. Сигурно не може да си върне онова, което е оставил в миналото. Самият опит му струва твърде много сили.

— Може би неправилно възприемаш усилията му — предположи Так.

— Какво искаш да кажеш?

— Погледни как е втренчил поглед в зрънцето, което сам е поставил пред себе си. Виждаш ли как се напрягат очите му?

— Да. И какво от това?

— Той примижава. Да не би да е късоглед?

— Не е.

— Тогава защо примижава?

— За да изучи по-добре зрънцето.

— Да го изучи? Това не е Пътят, на който той ни учеше. И все пак, той наистина го изучава. Той не медитира, опитвайки се да постигне в дълбините на предмета освобождение от субекта. Не.

— Какво прави тогава?

— Обратното.

— Обратното?

— Той изучава предмета и се опитва да се обвърже с него. Търси в него оправдание на собственото си съществуване. Може би се опитва да се обгърне с воала на Майя — илюзията за света.

— Мисля че имаш право, Так! — възкликна Ратри. — Как да му помогнем?

— Не съм съвсем сигурен, госпожо…

Но Яма кимна и тъничкият слънчев лъч, който падаше през тесния прозорец блесна в косите му.

— Ти успя да забележиш онова, което бе останало скрито за мен — рече той. — Той все още не се е върнал напълно сред нас, макар да се е сдобил с тяло, да крачи по земята и да разговаря. Но мислите му са някъде извън нашия свят.

— какво да сторим тогава? — повтори Ратри.

— Ще го изведем на голяма разходка сред природата — предложи Яма. — Ще го тъпчем с деликатеси. Ще радваме душата му със стихове и песнопения. С напитки силни ще го гощаваме, каквито не се намират тук, в манастира. Ще го облечем в скъпи одежди от коприна. Ще му намерим куртизанка и дори три. Отново ще го потопим във вихъра на живота. Само така ще успеем да го освободим от божествените окови. Какъв глупак съм, че не се досетих по-рано…

— Нищо чудно — прекъсна го Так.

Черен огън пламна в очите на Яма, но той намери сили да се усмихне.

— Ето че си получих заслуженото, дребосък, за макар и неволните коментари, които отправих по адрес на косматите ти уши. Поднасям извиненията си, човекоподобни. В душата си, ти си оставаш човек — умен и прозорлив.

Так отвърна с поклон.

Ратри се засмя.

— Кажи ни, премъдри Так — защото може би прекалено дълго сме били богове и сме загубили способността си да гледаме като теб — как да се справим с проблема, та час по-скоро да го върнем сред хората?

Так се поклони последователно пред Яма и Ратри.

— Както вече предложи самият Яма — отвърна той. — Още днес, госпожо, го изведете на разходка в подножието на планината. А утре лично аз ще го заведа в гората, сред дърветата, тревите и цветята. И тогава ще видим.

— Така да бъде — отсече Яма. Така и направиха.

През следващите няколко седмици, отношението на Сам към споменатите разходки постепенно се менеше — отпърво едва забележимо нетърпение, сетне — сдържан ентусиазъм, докато накрая се превърна в нескрито желание. Предпочиташе да излиза сам, разходките ставаха все по-дълги и по-дълги, в началото — няколко часа всяка сутрин, после — по няколко часа сутрин и вечер, а накрая не се прибираше по цели дни. Една сутрин в края на третата седмица, Яма и Ратри седяха на верандата и беседваха.

— Това не ми харесва — каза Яма. — Не можем насила да му налагаме нашата компания, защото това може да го обиди. Но там, на открито е опасно, особено за новороден като него. Бих искал да знам, как прекарва свободното си време.

— С каквото и да се занимава — помага му да се възстанови по-бързо — отвърна Ратри като махна с ръка. — Вече не е така самовглъбен. Разговаря повече, дори жестикулира. С удоволствие пие от виното, което му носим. Апетитът му също се възвръща.

— Но ако, не дай си Боже, на пътя му се изпречи някой таен агент на Тримурти, считай че всички сме загубени.

Ратри замислено предъвкваше.

— Малко вероятно е да попадне на такъв, в наши времена и по тези места — каза тя. — Животните виждат в него невинно и беззащитно дете. Хората ще го помислят за отшелник. Демоните отдавна се боят от него, а освен това го уважават.

Но Яма поклати глава.

— Мадам, нещата не са толкова прости. Макар че разглобих цялата сложна машина и я скрих на стотина левги от тук, подобно масивно излъчване като онова, което предизвиках, не може да остане незабелязано. Рано или късно това място ще бъде посетено. Използвах защитни екрани и заглушаващи устройства, но за наблюдателното снабдено с необходимите детектори око тази област вероятно изглежда сякаш по нея е танцувал Огънят Всеизгарящ. Трябва час по-скоро да се преместим. Бих предпочел да останем тук, докато нашият питомец се възстанови напълно, но…

— А някакви природни сили не биха ли могли да предизвикат подобен феномен?

— Да, и то съвсем наблизо — именно затова в избора си за база се спрях на тази област — така че възможно е и да не последват никакви действия. Но все пак се съмнявам. До този момент, съгледвачите ми в селото не са докладвали за някаква необичайна активност. Но в деня, когато го върнах, някои твърдят, че са видели по гребена на бурята да се носи гръмотевичната колесница, преследвайки нещо в небесата или на земята. Доста далеч от тук станало това, но не мога да съм сигурен, че между двете събития няма никаква връзка.

— И все пак, колесницата не се е върнала.

— Или не сме я видели. Страхувам се…

— Щом е така, защо веднага не се махнем от тук. Знам, че твоите предчувствия рядко те лъжат. От всички Низвергнати, ти си запазил най-много сила. Лично аз с мъка успявам да задържа привлекателен външен вид за повече от няколко минути…

— Силите, които владея, — рече Яма, докато й наливаше чай — оцеляха, защото по природа са различни от твоите.

При тези думи той се усмихна, показвайки два реда блестящи равни зъби. Усмивката се простираше от белега на лявата буза чак до ъгълчеца на дясното око. Сякаш да постави точка, той намигна и продължи:

— Голяма част от силата ми е под формата на знания и даже Господарите на Карма не са в състояние да ми я отнемат. Почти при всички богове, могъществото се проявява посредством специфична физиология, от която те губят по малко при всяко превъплъщение в ново тяло. В процесът на припомнянето, умът постепенно изменя в една или друга степен новото тяло и по такъв начин позволява частичното възвръщане на мощта. Що се отнася до моята сила, тя се възвърна доста бързо и почти без никакви загуби. Но дори и да не бях успял да си възвърна силата, винаги бих могъл да използвам като оръжие моите знания — и те са могъщество.

Ратри бавно отпи.

— Какъвто и да е източникът, щом твоята сила ни съветва да се махнем от тук, смятам че трябва да го сторим незабавно. Кога тръгваме?

Яма извади кесията и спокойно си сви цигара. Потъмнелите му пръсти се движеха ловко и пъргаво, сякаш свиреха по струните на невидим инструмент.

— Мисля, че не бива да оставаме повече от седмица, максимум — десет дни. Дано до тогава да му омръзнат разходките в гората.

Тя кимна.

— И после накъде?

— Към някое малко южно царство, където ще можем да се придвижваме необезпокоявани.

Той запали цигарата и пусна гъст облак дим.

— Имам по-добра идея — рече тя. — Сигурно не знаеш, че в качеството си на смъртна, аз се явявам стопанка на Двореца на Карма в Хайпур.

— Блудният дом, мадам?

Тя се намръщи.

— Така го наричат простаците и не смей същевременно да се обръщаш към мен с „мадам“, като че ли намекваш за нещо. Това е място за покой, удоволствия, святост и е доста доходно. Мисля, че там най-добре ще можем да скрием нашия питомец, докато се възстанови напълно. И ще можем на спокойствие да разработим бъдещите планове.

Яма се плесна възхитено по бедрото.

— Ай-яй-яй! Кой би се сетил да търси Буда, не къде да е, а в някой публичен дом. Чудесно! Великолепно! Напред към Хайпур, скъпа богиньо — към Хайпур и Дворецът на Любовта!

Тя се изправи и тропна с налъм по мозайката.

— Няма да позволя да обиждаш по такъв вулгарен начин моята обител!

Яма сведе поглед и с видима мъка прогони усмивката от лицето си. След това се изправи и се поклони.

— Моля за извинение, скъпа Ратри, но всичко това ме осени така неочаквано… — той преглътна и погледна встрани. Когато отново извърна поглед към нея, вече имаше съвсем сериозен вид… — че в първия момент не съумях да оценя скритите достойнства на тази идея. Сега обаче виждам колко мъдра е тя. Това несъмнено е идеалното укритие, то ще ни снабдява не само със средства — а което е по-важно — ще бъде източник за достоверна информация от търговците, войниците и духовниците. Подобни обители представляват неотменна част на всяко едно общество. Те създават на притежателя положение в обществото, придават му тежест. Да си Бог — това е една от най-старите професии в света. И напълно естествено е, след като сме изгубили едната възможност, да се опрем на другата — не по-малко древна традиция. Поздравявам те и ти благодаря за мъдростта и прозорливостта. Бъди уверена, че не ще изложа на риск начинанията на моя съконспиратор и съобщник. С нетърпение очаквам, час по-скоро да пристигнем там.

Тя се усмихна и отново седна.

— Приемам сладкодумните ти извинения, сине на змията. Пък и трудно е човек да ти се гневи. А сега, моля те, налей ми още малко чай.

Двамата се отпуснаха назад и засърбаха с наслада от ароматния чай. Яма пушеше. Някъде далеч на хоризонта се спусна черната завеса на задаващата се буря. Слънцето обаче продължаваше да грее над тях, макар да подухваше хладен ветрец.

— Видя ли пръстена, железния пръстен, който носи? — попита не след дълго Ратри.

— Да.

— Знаеш ли как се е сдобил с него?

— Не знам.

— Аз също. Но мисля, че трябва да разберем.

— Аха.

— Как да го сторим?

— Наредих на Так, в гората той е като у дома си. Дори в този момент е по следите му.

— Добре — кимна Ратри.

— Чух, — смени темата Яма, — че боговете все още от време на време посещават някои от най-забележителните дворци на Кама, обикновено под прикритие, но нерядко в цялото си могъщество. Вярно ли е това?

— Да. Само преди една година Бог Индра се появи в Хайпур. Преди три години посещение направи един фалшив Кришна. От цялото Небесно братство именно Кришна Неуморният предизвика в обслужващия персонал най-много страх. Остана близо месец, оргиите и разрушенията нямаха чет, имаше работа за всички лечители в околията. За малко да опустоши напълно избата и складовете с хранителни припаси. Но една нощ започна да свири на своята флейта и всички, които го чуха тутакси бяха готови да му простят поразиите. Ала и в тази нощ не слушахме истинската магия, защото на този свят има само един Кришна — черен, космат, със зачервени, налети с кръв очи. А този само танцуваше по масите, и музиката му, макар и приятна не беше божествена.

— И плати ли за причинената бъркотия с нещо друго, освен с песни?

Тя се разсмя.

— Стига, Яма. Да не си задаваме риторични въпроси.

Той духна към нея цигарен дим.

— Сурия, — рече Ратри като погледна в небето, — слънцето всеки миг ще се скрие зад облаците и Индра ще убие дракона. Задава се буря.

Сива пелена покри манастира. Вятърът се усили и по стените заплющяха първите капки дъжд. Като бисерни гирлянди, се спускаха от покрива на терасата блестящите капки.

Яма наля чай в двете чаши. Ратри продължаваше да дъвче мълчаливо.

Так се провираше през гъстата гора. Прехвърляше се от дърво на дърво, от клон на клон, като се стараеше да не изпуска от очи пътеката под него. Козината му беше подгизнала, от разклатените листа върху него се сипеха мънички водопади. Далеч назад се бяха струпали облаци, утринното слънце грееше в небето на изток и в неговите златисто-червени лъчи гората блестеше от разноцветни багри. В клоните пееха птички, наоколо се виждаше гъста зелена стена от сплетени листа, лияни, храсти и треви. Освен нежната музика на птиците и тихичкото бръмчене на насекомите, от време на време в далечината се разнасяше яростен лай. Подухваше слаб ветрец, който нежно люлееше дърветата. Пътеката под него направи рязък завой и излезе на просторна поляна. Так се спусна на земята и продължи пеша. На отвъдния край на поляната отново се покатери сред дърветата. Напред, пътеката продължаваше успоредно на планината, като постепенно се приближаваше към нея. Отдалече се разнесе гръм и с него задуха остър, хладен полъх. Так се залюля и се прехвърли на съседния клон, право през гъстите мокри листа и плътните паяжини. Няколко подплашени птици нададоха предупредителни крясъци. По-нататък пътеката поемаше стръмно нагоре в планината. От време на време се пресичаше с други подобни пътеки, вървеше известно време с тях, после поемаше в своя посока. В такива случаи Так слизаше и внимателно оглеждаше следите. Да, ето тук Сам е завил, край това изворче под гигантските оранжеви гъби е спрял да пие вода, а може би и да се прикрие от дъжда под широката им козирка. После е поел по този клон на пътеката, на това място е спрял за да си оправи сандала, сетне се е подпрял на дървото да отдъхне…

Так продължи напред, движеше се на около половин час зад преследвания, за да му даде достатъчно време да стигне там, накъдето е поел и да извърши онова, което може би е намислил. Слънчевите лъчи блестяха по върховете на планината, чието подножие катереше. Прогърмя още една гръмотевица. Пътеката се губеше нагоре по хълмовете, където гората ставаше все по-рядка. Так продължи пеша по следата. Тук, на стръмното, все по често под краката му стърчаха остри камъни. Но връщане назад нямаше — това бе пътят, който бе избрал Сам.

Облаците продължиха на изток, закривайки искрящия в небето Божествен мост. Блеснаха няколко светкавици и почти веднага бурята се стовари отгоре му с пълна сила. Тук, на открито, вятърът бързо набираше сили и под напора му тревата се огъваше към земята. Стана студено.

Так усети първите тежки капки дъжд и се втурна към укритието под каменния гребен, който продължаваше нагоре като надвесен над пътеката навес. Нагоре продължи и Так, докато пороят измиваше цветовете от околния свят, спускайки завеса пред последните остатъци синьо небе.

Изведнъж над него се разтвори море от бушуваща светлина и трикратно разпръсна ярки потоци, които се устремиха в лудешки бяг надолу, за да се разпръснат в скалистия зъбер — само на четвърт миля от Так, нагоре по хълма.

Когато Так отново започна да различава отделни предмети около себе си, неразбираемо му се стори онова, което съзря. Сякаш всяка една от мълниите, които се бяха стоварили на склона, бяха оставили по някаква част от себе си да се полюшва във въздуха — пулсиращи огнени стълбове, за които изглежда поройният дъжд не съществуваше.

И тогава до ушите на Так достигна нечий смях — или може би това бе само ехо от последния оглушителен гръм?

Не, това бе смях, исполински, нечовешки!

Малко по-късно смехът бе последван от яростен вопъл. После нова светкавица и нов оглушителен трясък.

Още един огнен стълб се поклащаше над скалистия хребет.

Близо пет минути Так остана да лежи неподвижно. Сетне всичко се повтори отново — вопълът, последван от три ярки блясъка и после гръм.

Огнените колони вече бяха седем.

Ще дръзне ли да се приближи и да надзърне към онова, което се крие на другия край на хребета?

А ако посмее да го стори и ако във всичко това, както предчувства, наистина е замесен Сам, тогава, какво може да направи, след като самият Просветлен не може да овладее ситуацията?

Не знаеше отговора, но с изненада откри, че вече се прокрадва напред, през слепналата от дъжда трева.

Когато беше на половината път, всичко се повтори отново и вече десет от непонятните неща се издигаха нагоре, златисти, червени и жълти, поклащайки се и въртейки се леко, сякаш бяха закотвени за земята.

Так залегна отново, мокър и нещастен, опита се да събере повече смелост и откри колко малко всъщност я има. Но въпреки това продължи, заобикаляйки в широк кръг странното място.

Когато стигна на отвъдната страна, пред него се изправи гора от високи колкото човешки бой камъни. Поуспокоен от неочакваното прикритие, той продължи напред, без да изпуска от очи просеката пред него.

Недалеч напред, в основата на скалната стена се виждаше входа на плитка пещера. Вътре бяха коленичили две фигури. Отшелници, потънали в молитва? Так вдигна въпросително вежди.

И в този миг се стовари най-ослепителната и продължителна светкавица, която бе виждал някога. Приличаше на огнен език на някакво страшно чудовище. Измина близо половин минута преди да угасне.

И когато Так отвори отново очи, той преброи двайсет блестящи колони.

Един от отшелниците се наведе напред и посочи с ръка. Другият се изсмя. Гласът му стигна до ушите на Так:

— Очите змийски! Сега са мои!

— Колко са на брой? — попита вторият и Так веднага позна гласа на Сам.

— Двойно, или нищо! — изрева другият, залюля се и размаха ръка, подобно на Сам.

— Нина от Шринагина! — запя той, като не спираше да размахва ръце.

— Светата седмица — тихо изрече Сам.

Другият започна да вие.

Так затвори очи и запуши уши, сякаш предчувстваше какво ще последва след този вопъл.

И не сгреши.

Когато ослепителния пламък и грохотът отминаха, той погледна надолу, към сцената, осветена в призрачна светлина. Нямаше смисъл да брои. Както изглежда, долу се полюшваха вече четиресет от пламтящите неща, заливайки околността с тайнствено сияние. Отново се бяха удвоили.

Ритуалът продължаваше. На лявата ръка на Буда пръстенът блестеше с бледозеленикава светлина.

И отново до ушите му достигнаха думите: „Двойно, или нищо!“ и познатият вече отговор на Буда: „Светата седмица“.

Мина му през ума, че този път може би самата скала под него ще се разцепи. Уплаши се, че могъщият пламък ще му прогори ретината, дори през плътно затворените клепачи. Но се лъжеше.

Когато отвори очи, в небето над него танцуваше цяла армада от мълнии. Ослепителното им сияние сякаш проникваше направо в мозъка и Так побърза да отмести поглед надолу.

— Е, Ралтарики? — подвикна Сам, а ръката му бе обвита в призрачнозелен воал.

— Още веднъж, Сидхартха. Двойно, или нищо!

За миг, завесата на дъжда се разкъса и Так видя, че този, когото наричаха Ралтарики имаше глава на бивол и два чифта ръце.

Той потрепера от ужас.

Сетне затвори очи, стисна зъби и зачака.

Грохотът отново се възобнови, придружен от нов порой от мълнии и Так почувства, че губи съзнание.

Когато дойде на себе си, над него се стелеше само сивата пелена на дъжда. В подножието на скалите седеше самотна фигура и нямаше тя нито рога, нито някакви други свръхестествени принадлежности.

Так лежеше неподвижно. И чакаше.

— Това, — обърна се към него Яма, като му протегна флакона, — е репелент против демони. За в бъдеще ти препоръчвам да го използваш винаги, когато възнамеряваш да се отдалечаваш от манастира. Мислех, че по тези места не се срещат ракашаси, иначе щях по-рано да те снабдя с него.

Так взе флакона и го постави на масичката до себе си.

Седяха в покоите на Яма, тъкмо бяха приключили с леката закуска. Яма се облегна назад в креслото и отпи от чашата с вино, което бяха доставили специално за Буда. В другата си ръка стискаше полуизпразнената кана.

— Значи онзи, когото наричаха Ралтарики наистина е демон? — попита Так.

— Да — и не — отвърна Яма. — Ако под „демон“ разбираш някое злостно, свръхестествено същество, обладаващо огромна сила, жизненост и способност макар и за кратко да приема всякаква външна форма — тогава отговорът е не. Това е общоприетото определение, но в едно отношение то не отговаря на действителността.

— Така ли? И в кое точно?

— Споменатото същество няма свръхестествен произход.

— Но всичко останало…

— Всичко останало е вярно.

— Тогава не разбирам, каква е разликата. Дали е свръхестествено или не — това няма кой знае какво значение, след като така или иначе е злобно, обладава огромна сила и продължителност на живота и притежава способността да променя външния си облик.

— Не, все пак споменатото отличие е много важно. Става дума за разликата между непознаваемото и непознатото, между науката и измислицата — в това е същината на въпроса. Четирите полюса на компаса са логиката, знанието, мъдростта и непознатото. Не малко се прекланят именно пред тази четвърта посока. Тези хора са или светци, или глупаци. Не ми трябват нито едните, нито другите.

Так сви рамене и отпи глътка вино.

— А демоните…?

— Познаваеми. Дълги години съм експериментирал с тях, може би си спомняш, че бях един от Четиримата, които дръзнаха да се спуснат в Адския Кладенец, след като Тарака се скри от Господаря Агни в Паламайдзу. Нали ти си Так архиваря?

— Бях.

— Не си ли чел записките за първите контакти с ракашасите?

— Чел съм за онези дни, в които са били обуздани…

— Значи знаеш, че те са истинските обитатели на този свят и че са били тук още преди човекът да пристигне от изчезналата Гея.

— Да.

— Те са създания от енергия, а не от материя. В техните легенди се разказва, че преди много години са имали тела и са живели в градове. Но в търсене на безсмъртието, те са поели по път, различен от този на човека. Открили са начин да се увековечават под формата на стабилни енергетични полета. Оттогава напуснали телата си и заживели като силови завихряния. Но не се превърнали в чист интелект. Защото не успели да се отърват от предишното си „его“, а с него останало и влечението към плътта. Макар че могат за кратко да възприемат различни форми, дори за това им е необходима чужда помощ. Векове наред, безцелно са блуждаели те из този свят. Но покоят им бил нарушен, когато се появил Човекът. За да прогонят нашественика, те започнали да се явяват под формата на неговите най-страшни кошмари. Ето защо се наложило да бъдат обуздани и оковани в бездните на Ратнагари. Не успяхме да ги унищожим всичките. Но не биваше повече да им позволяваме да продължават с опитите си да завладеят машината за прераждане и превъплъщаване в човешки тела. Ето защо ги примамихме в капан и ги затворихме в огромни магнитни бутилки.

— Но въпреки това Сам освободи известно количество от тях и ги подчини на волята си.

— Вярно. Той сключи с тях договор и ги пусна да се носят свободни по света. Може би затова, от всички хора, демоните уважават единствено Сидхартха. Но и те като нас си имат порок.

— И кой е той?

— Страстни поклонници са на всички хазартни игри… Готови са да заложат всичко, което имат и игралните дългове за тях са въпрос на чест. Така и трябва да бъде, без уважение и доверие към другите партньори ще се изгуби и самото удоволствие от залагането. И тъй като силите им са неизмерими, дори принцовете са готови да играят с тях — с надежда, че ще ги спечелят на служба. Не едно царство е било изгубвано по този начин.

— Ако наистина, както ти смяташ, Сам е играл на някоя древна игра с Ралтарики, тогава какъв е бил залогът?

Яма изпи чашата и си сипа още вино.

— Сам е глупак. Не, не е. Той е комарджия. Има разлика. Ракашасите могат да контролират по-низшите от тях енергетични същества. Сам, с помощта на пръстена който носи, може да властва на цяла армия от огнени елементи, които е спечелил от Ралтарики. Това са смъртоносни и неразумни създания — и всяко едно носи в себе си заряда на мълния.

Так остави празната чаша.

— Но какво би могъл да заложи в тази игра самият Сам?

Яма въздъхна.

— Целият ми труд, всички мои изследвания в продължение на половин век.

— Имаш предвид неговото тяло?

Яма кимна.

— Човешкото тяло е най-висшата ценност, която може да бъде предложена на един демон.

— И защо Сам ще рискува толкова много?

Яма впери невиждащи очи в своя събеседник.

— За него това е единственият сигурен начин да пробуди в себе си волята за живот и чувството за дълг — като застане доброволно на ръба на пропастта, като постави самото си съществуване на карта.

Так си наля още вино и го изпи на един дъх.

— Ето това е непознаваемото за мен — рече той.

Но Яма поклати глава.

— Непознато, не непознаваемо. Сам не е светец, но не е и пълен глупак. Не съвсем — приключи разговора Яма и още същата нощ напръска навсякъде из манастира с репелент против демони.

На сутринта, пред вратата на манастира застана дребничък човек, намести се до главния вход и постави до себе си паничка за подаяния. Носеше грубо съшито наметало, което се спускаше свободно надолу чак до коленете. Лявото му око бе скрито зад омазнена черна превръзка. Това, което бе останало от косата му се спускаше в безпорядък надолу по раменете. Имаше тънък и дълъг нос, малка брадичка и изострени черти, които му придаваха лисичи израз. Кожата му бе напукана и потъмняла от слънцето. Единственото му зелено око никога не мигваше.

Изминаха близо двадесет минути преди някой от монасите да го забележи и да докладва на хората от ордена на Ратри. Човекът, на когото бе предадена информацията побърза на свой ред да съобщи на един от жреците. Жрецът, решен да направи впечатление на богинята с добродетелта на нейните последователи, тутакси нареди да поканят скитника в манастира, да го изкъпят, нахранят и да му дадат нова премяна. А после да го оставят да спи колкото иска в някоя свободна килия.

Скитникът прие гощавката с достойнството на брамин, но не хапна нищо друго освен хляб и плодове. Съгласи се да се раздели със захабената си наметка и прие робата, която му предложиха монасите от Ордена. Сетне се изтегна на постелята.

— Благодаря ти, предостойни отче — произнесе той с дълбок, басов глас, който някак не подхождаше на крехкото му тяло. — Благодаря ти и ще се моля твоята богиня да те дари със сияйната си усмивка за добрината, която прояви към мен.

При тези думи жрецът се поклони доволно, надявайки се в този миг Ратри да мине по коридора и да оцени добротата и любезността, която бе проявил от нейно име. Но надеждите му останаха излъгани. Всъщност, на хората от ордена твърде рядко им се отдаваше да се изправят лице в лице със своята богиня, дори нощем, когато, както бе известно, тя се обличаше във власт и крачеше по дългите коридори. Защото само онези, които носеха шафранови роби, бяха допуснати до раждането на Сам и знаеха, кой се крие под това име. Обикновено Ратри се движеше из манастира, когато нейните последователи се събираха за вечерна молитва или след като се оттеглят в покоите си. През деня богинята спеше, а наложеше ли се да излезе, винаги бе с прикрито с дебел воал лице и облечена с широка роба. Желанията и заповедите й се предаваха направо чрез Гандхиджи, главата на ордена, който през този цикъл бе навършил деветдесет и три години и почти бе ослепял.

Както нейните монаси, така и носителите на шафрановите роби жадуваха да я зърнат и по някакъв начин да спечелят благоволението й. Смяташе се, че благословията й е в състояние да осигури следващото превъплъщение в брамин. Единствен Гандхиджи не се стремеше към нищо, защото бе приел пътя към истинската смърт.

След като се увери, че богинята не ще се появи, жрецът продължи прекъснатия разговор.

— Наричат ме Баларама — заяви той. — Мога ли да узная името ти, добри ми човече и може би, накъде си поел?

— Казвам се Арам — отвърна просякът, — и съм приел обет за десетгодишна нищета и седемгодишно мълчание. За щастие, изминаха седем години от приетия обет и вече мога да разговарям с моите добродетели и да отговарям на въпросите им. Отправил съм се към планините, където ще потърся някоя пещера, подходяща за молитва и медитация. Смятам да отдам дължимото на вашето гостоприемство и да си отдъхна няколко дена, преди да продължа своя път.

— За нас ще бъде чест, — каза Баларама, — такъв свят човек да почете манастира ни със своето присъствие. Ако има нещо, с което бихме могли да ти помогнем сега и за в бъдеще и е в нашите възможности, моля те да ни го съобщиш.

Арам го фиксира с немигащото си око и после каза:

— Монахът, който пръв ме забеляза не носеше расото на вашия орден — той докосна с ръка черната роба, с която го бяха наметнали. — Доколкото мога да вярвам на единственото си око, расото му беше в друг цвят.

— Вярно, — кимна Баларама, — защото тук сред нас си отдъхват последователите на Буда, преди отново да поемат в странство.

— Това е твърде интересно — каза Арам. — Отдавна мечтая да се запозная с тях и може би — да науча повече за техния Път.

— Останеш ли сред нас за по-дълго, сигурно ще ти се отдаде тази възможност.

— Така и ще направя. Те колко време възнамеряват да останат?

— Не ми е известно.

— А кога ще мога да разговарям с тях?

— Всяка вечер в определен час монасите се събират и могат да общуват по между си, с изключение на онези, които са дали обет за мълчание.

— Е, ще прекарам времето до тогава в молитва — каза Арам. — Благодаря ти.

Двамата се поклониха и после жрецът излезе.

Същата вечер, Арам се присъедини към монасите в часа за общуване. Членовете на двата ордена се бяха смесили и оживено разговаряха. Не участваха в тези срещи само Яма, Так и Сам.

Арам седна на края на дългата маса, край която се бяха разположили няколко монаси будисти. Известно време разговаря с тях, обсъждаха доктрината и практиката, кастите и вероучението, времето и текущите дела.

— Не е ли странно, — попита той, като изчака удобен момент, — че вашият орден е проникнал толкова далече на запад и на юг. В земята на закърнялата почва и в сезона на гръмоносните бури? Може би тук се крие някакво тайнство, нещо, което бих искал да узная и аз.

— Цялата вселена е едно голямо тайнство — отвърна монахът. — Всичко се мени, и всичко остава непроменено. Денят следва нощта… всеки ден е различен, но въпреки това е ден. Почти всичко в този свят е илюзия, но формите на тази илюзия следват принципите, наложени от божествената реалност.

— Да, да — кимаше Арам. — Запознат съм с пътищата на илюзията и реалността, това което ме интересува е дали някой нов учител не се е появил из тези краища, или се е върнал стар проповедник, или може би е имало богоявление, което да вдъхнови обезверения ми дух.

Докато говореше, просякът помете от масата червения, голям колкото палец бръмбар и понечи да го смачка.

— Моля те, братко, не му причинявай вреда — намеси се монахът.

— Но те са плъзнали навсякъде. Освен това, Господарите на Карма твърдят, че човекът не може да се превъплъти в насекомо и следователно убийството на насекомо не е грях.

— Въпреки това, — отвърна монахът, — ние тук в манастира гледаме на всички живи същества като на едно цяло и подчинявайки се на доктрината ахимза, се въздържаме от отнемане на живота.

— Така е — съгласи се Арам. — Патанджали, например, смята че управлява не актът, а намерението. Следователно, ако убия с любов, а не със злоба — все едно че не съм извършил убийство. Признавам, че конкретният случай не е точно такъв, защото злият умисъл е налице, от което произлиза, че вината пада върху мен, заедно с намерението. Така че в края на краищата — мога да смачкам бръмбара, без това да промени нещо и напълно в съответствие с принципите на ахимза. Но като гост на този дом, длъжен съм да се съобразявам с местните обичаи и затова не ще го сторя — при тези думи той премести тежкия си сандал от бръмбара, който стоеше неподвижно, ако се изключат трепкащите антени.

— Ето човек, роден за учен — прошепна един от монасите.

Арам се усмихна.

— Благодаря, но заключението ви е малко пресилено — произнесе той. — Аз съм само един смирен търсач на истината, който не веднъж е имал възможността да се поучи от словата на истински мъдреци. Какво ли не бих дал и за в бъдеще да имам подобна възможност! Ако знаех със сигурност, че наблизо се намира някой велик учен, или прославен мъдрец, по пътека от живи въглени бих преминал, само да мога да седна в краката му и да слушам неговите речи, или пък да последвам примера му. Ако…

Той внезапно млъкна, защото очите на всички бяха вперени във вратата зад него. Използвайки удобния случай, скитникът побърза да стъпче бръмбарът, който бе замрял недалеч от ръката му. Върху грубата маса останаха да се въргалят няколко раздробени кристалчета и смачканите метални антени.

Едва тогава Арам плъзна поглед по редовете от замрели неподвижно монаси и забеляза застаналия на прага Яма, в бричове, високи кожени ботуши, копринена риза, шал и наметало — всичко това в червено, дори и навитата на главата чалма.

— „Ако“? — рече Яма. — Ти каза „ако“? Ако наблизо живее мъдрец, или знаменит учен, би искал да се запознаеш с него, нали така? Това ли имаше пред вид, страннико?

Скитникът се надигна от масата. Сетне се поклони почтително.

— Наричат ме Арам, — заяви той. — Странник и спътник на всеки, който не се бои от приключенията и търси пътя към истината.

Яма не отвърна на поздрава.

— Защо произнасяш името си отзад напред, Господарю на Илюзиите, след като словата и делата ти говорят за теб?

Просякът сви рамене.

— Не разбирам за какво говориш.

Но на устните му отново цъфтеше усмивка.

— Аз съм един от онези, които търсят Пътя и Правото — добави той.

— Трудно ми е да повярвам на думите ти, след като познавам добре хилядолетния ти лъжовен път.

— Говориш за възраст, присъща само на бог.

— Уви, прав си. Допусна груба грешка, Мара.

— И каква е тя?

— Мислиш, че ще успееш да се измъкнеш жив от тук.

— Признавам, че имах подобно намерение.

— Но си забравил за безчислените неприятности, които могат да се стоварят на главата на един беден скитник по тези диви места.

— От дълги години пътувам сам. Винаги съм мислил, че нещастните случаи са нещо, което спохожда другите.

— Сигурно смяташ, че дори ако тялото ти бъде унищожено, твоят атман, ще се пренесе под дистанционен контрол в друго, приготвено за целта тяло. Доколкото разбирам, някой е успял най-сетне да дешифрира моите записки и вече сте се научили да правите този фокус.

Скитникът сбърчи вежди.

— Но сигурно не знаеш, — продължи Яма, — че в тази сграда има специална екранираща инсталация, която прави невъзможно таково прехвърляне.

Скитникът се приближи към центъра на залата.

— Яма, — поде той, — пълен глупак си ако мислиш, че можеш да сравняваш пикливите си познания с могъществото на Повелителя на Сънищата.

— Може и да си прав, Господарю Мара, — отвърна Яма, — но твърде дълго чаках този случай за да го изпусна. Спомняш ли си какво ти обещах в Кинсет? Ако искаш да продължиш веригата на своето съществуване, ще трябва да излезеш през единствената врата в тази стая, на чийто праг съм застанал аз. Никой отвъд стените на тази сграда не може да ти се притече сега на помощ.

И тогава Мара вдигна ръце и от дланите му бликнаха огньове.

Всичко наоколо пламна. Горяха каменните стени, масите, расата на монасите. Стаята се изпълни с дим. Яма стоеше неподвижно в центъра на огнената вихрушка.

— Това ли е най-доброто, на което си способен? — попита той. — Хвърляш огньове навсякъде, но нищо не гори.

Мара плесна с ръце и пламъците изчезнаха.

На тяхно място се появи гигантска кобра. Главата й бе дваж по-голяма от човешка, сребристата й качулка блестеше зловещо в тъмнината. Кобрата се изви назад и се приготви за смъртоносен удар.

Ала Яма не й обръщаше никакво внимание, впил горящ от ненавист поглед в единственото око на Господаря Мара.

Кобрата избледня и изчезна без да завърши атаката. Яма направи крачка напред.

Мара — крачка назад.

Двамата останаха неподвижно, докато сърцата им отмериха три удара, после Яма направи още две крачки, а Мара отстъпи към стената. Челата им се обливаха в пот.

Просякът изглежда се бе издължил, косата му стана по-гъста, а плещите — два пъти по-широки. В движенията му се долавяше незабележима преди грациозност.

Той отстъпи още крачка назад.

— Да, Мара, пред теб е Богът на Смъртта, — произнесе със стиснати зъби Яма. — Низвергнат, или не — в очите ми се таи истинската смърт. Време е да погледнеш в тях. Когато стигнеш стената, няма накъде повече да отстъпваш. Ще почувстваш, как те напускат силите. После ръцете и краката ти ще започнат да изстиват.

Мара оголи зъби в страшна гримаса. Вратът му беше дебел като на бик. Бицепсите му — като стълбове. Гърдите му бяха като кладенци на силата, краката му — като стъбла на дървета.

— Да изстиват ли? — попита той и протегна ръце. — Мога да прекърша гръбнака на циклоп, стига да поискам, Яма. А ти не си нищо повече от един полузабравен бог. Сърдитият ти поглед може да плаши само старците и децата. Очите ти могат да смразяват само животните и онези хора, които се родеят с тях. А аз стоя толкова високо над теб, колкото звездите над безбрежния океан.

Ръцете на Яма, облечени в червени ръкавици, се впиха в шията му.

— Тогава, вкуси от силата, на която се присмиваш, Сънотворецо. Виждам, че вече прие фигурата на могъществото. Използвай го! Надвий ми, но не с приказки!

Гъста червенина заля лицето на скитника. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите, всичко наоколо се заля в призрачнозелена светлина.

Мара падна на колене.

— Стига, Господарю Яма! — произнесе с мъка той. — Не ще убиеш себе си, нали?

Той се променяше. Чертите му се размиваха, сякаш отнасяни от буен поток.

Яма сведе поглед и видя своето собствено лице, между здраво стиснатите ръце

— Виждам, че отчаянието ти расте, Мара, заедно с напускащия те живот. Но Яма не е дете, за да се страхува да счупи огледалото, в което си се превърнал. Опитай още веднъж, преди да си напуснал този свят.

Но още веднъж плувнаха чертите на Мара и още веднъж се промени лицето му.

И този път Яма се поколеба и отпусна страшната си хватка.

Русите й къдри се стелеха нежно по ръцете му. Очите й безмълвно го молеха. Огърлица от сребърни черепи се полюшваше на нежната й, кадифена шия. Сарито й бе в цвета на кръвта. Ръцете й сякаш галеха неговите…

— Богиньо! — прошепна той.

— Не ще убиеш Кали… Дурга, нали? — задави се тя.

— Отново грешиш, Мара — отвърна Яма. — Не знаеш ли, че всеки мъж е обречен да убива жената, която обича? — при тези думи ръцете му се извиха и в тишината изпращяха натрошените кости.

— Трижди проклет бъди — произнесе Яма със стиснати очи. — И никога да не се възродиш.

Той разтвори ръце.

В краката му лежеше, строен, благороден на вид мъж, склонил глава на рамо.

Очите му се затвориха завинаги.

Яма преобърна с крак проснатото тяло.

— Издигнете клада и изгорете трупа — нареди той на монасите. — Не пропускайте нито един от погребалните ритуали. Днес умря един от Великите.

След това той вдигна поглед от делото на своите ръце, завъртя се рязко и излезе от залата.

Същата вечер светкавици разкъсваха небесния свод, а дъждът барабанеше по покривите като залпов огън.

В стаята на кулата, която се издигаше над североизточния край седяха четирима.

Яма стана, приближи се с нервна крачка до прозореца и погледна навън.

Другите го гледаха мълчаливо.

— Те подозират, — произнесе той, — но не знаят. Не ще посмеят да опустошат манастира на един от техните богове, за да не разкрият пред хората раздора между тях. Поне докато не научат със сигурност. А тъй като са неуверени, засега само разследват. Това означава, че все още имаме време.

Другите кимнаха.

— Един брамин, тръгнал по широкия свят да търси спасение за душата си, отбивайки се в манастира стана жертва на нещастен случай и умря от истинска смърт. Тялото му беше изгорено, а пепелта — хвърлена в реката, която води до морето. Ето как стана всичко… Нищо повече от случайно съвпадение е фактът, че по същото време в манастира се намираха монасите от Ордена на Просветления. Малко след инцидента те се отправили по своя път. Кой би могъл да знае къде води той?

Так се мъчеше да седи колкото се може по-изправен.

— Господарю Яма, — взе думата той, — тази история ще свърши работа за седмица, или месец. Може би дори по-дълго. Но достатъчно е само един от присъстващите да попадне в ръцете на някой от Повелителите на Карма и да бъде подложен на съд и всичко ще излезе наяве. Като се имат предвид обстоятелствата, това може да стане съвсем скоро. Какво ще правим тогава?

Яма си сви акуратно цигара.

— Трябва да направим така, че онова което казах, да се превърне в действителност.

— И как ще успеем? Когато мозъкът на човека се подложи на кармично преглеждане, всички събития, на които е бил свидетел през своя последен жизнен цикъл се извъртат отново пред погледа на съдника и машината като развиващ се свитък.

— Вярно — кимна Яма. — Но никога ли не си чувал, архиварю Так за палимпсест — свитък, който е бил използван, изтрит и сетне използван отново?

— Чувам съм, разбира се, но човешкият ум не е свитък.

— Не е ли? — усмихна се Яма. — А какво мислиш, представлява истината? Истина е онова, което направиш да изглежда истина.

Той запали цигарата.

— Тези монаси станаха свидетели на странно и страшно събитие — продължи Яма. — Видяха ме, да приемам своя Облик и да използвам един Атрибут. Видяха и Мара да прави същото, тук, в този манастир, където сме съживили забравените принципи на ахимза. Те, разбира се, знаят, че боговете са способни на подобни постъпки без да стоварват допълнителна тежест на своята карма, но с това шокът от видяното едва ли е намалял. А окончателното изгаряне тепърва предстои. Докато приключим с този акт, всичко което ви казах, трябва да се превърне в истина за тях.

— Как? — запита Ратри.

— Още в тази нощ, още в този час, — нареждаше той, — докато в съзнанието им пламти образът на видяното, а мислите им са объркани, ще бъде сътворена и изкована в душата им новата истина… Сам, достатъчно дълго си почива. Това е твоя работа. Трябва да им прочетеш проповед. Трябва да призовеш в тях онези благородни пориви и висши духовни ценности, които превръщат човешкия дух в благодатна почва за божественото вмешателство. А ние с Ратри ще комбинираме силите си, за да се роди новата истина.

Сам се намръщи и затвори очи.

— Не знам, дали ще успея да го направя. Толкова време измина откакто…

— Който веднъж е бил Буда, остава Буда завинаги, Сам. Изтупай праха на някоя от твоите стари притчи. Имаш на разположение около петнадесет минути.

Сам протегна ръка.

— Дай ми малко от твоя тютюн.

Той хвана подхвърлената кесия и си сви цигара.

— Огън?…Благодаря. — Сам пое дълбока глътка дим, после издиша и се закашля мъчително. — Уморих се да ги лъжа — продължи най-накрая. — А доколкото разбирам точно това се иска от мен.

— Да лъжеш ли? — възкликна Яма. — Кой те е карал да лъжеш? Изрецитирай им Планинската проповед, ако искаш. Или нещо от Попол-Вух, или Илиадата. Не ме интересува какво ще им дрънкаш. Просто малко ги стресни, утеши ги, ако можеш. Това е, което искам от теб.

— А после?

— После? После аз ще се заема със спасението на техните — и нашите души!

Сам кимна замислено.

— Както го описваш… май все още не съм във форма за подобни изпълнения. Добре, ще подбера няколко изпитани истини и ще ги разбъркам с подходящата доза набожност — но дай ми поне двайсетина минути.

— Двайсет, да бъдат. След това започваме да събираме багажа. Утре ще тръгнем за Хайпур.

— Толкова скоро? — попита Так.

— По-скоро късно — поклати глава Яма.

Монасите бяха насядали по пода на рефекторията. Масите бяха избутани назад към стената. Изчезнали бяха всички насекоми. Навън, дъждът продължаваше да вали.

Махатма Сам, Просветленият, влезе и се настани.

След него в залата се появи Ратри, облечена като будистка послушница и с плътен воал на лицето.

Яма и Ратри се отправиха към дъното на залата и приседнаха на пода. Недалеч от тях, Так очакваше мълчаливо началото.

Няколко минути Сам седя с притворени очи, сетне произнесе с тих глас:

— Много имена имам, но сега те нямат значение — той бавно отвори очи, без да помръдва с глава. Погледът му блуждаеше из залата.

— Имената не са толкова важни, — каза Сам. — Да говориш — това означава да произнасяш имена, но и това не е най-важното. Веднъж, се случва нещо, което никога преди това не се случвало. Човек го вижда и съзерцава реалността. Той не може да обясни на другите какво е видял. Но те настояват да узнаят и непрестанно го питат, казвайки: „Какво е това, което си видял?“ И той се опитва да им разкаже. Може би е видял първия огън на този свят. И им казва: „То е червено, като мак, но съзират се в него и други цветове. Няма форма, като водата и плува навсякъде. Топло е — като слънцето през лятото, дори по-топло от него. Съществува за кратко време върху парче дърво, а сетне дървото изчезва като че ли е погълнато и от него остава само нещо черно, което може да се разрови като пясъка. Отиде ли си дървото, изчезва и то.“ И ето, че слушателите са принудени да мислят, че реалността прилича на мак, на вода, на слънцето, на всичко останало, което се поглъща и после екскретира. По думите на този човек, те стигат до убеждението, че тя прилича на всичко на този свят. Но те не са виждали огъня. Не биха могли да го познаят. Ала отново и отново се появяват пламъците в този свят. И други хора ги виждат. Не след дълго огънят става почти толкова привичен, колкото е тревата, облаците и въздухът, който дишат. И виждат те, че макар и да прилича на мак, той не е мак, макар и да прилича на вода, той не е вода, макар и да прилича на слънцето, той не е слънцето, макар и да прилича на онзи който яде и екскретира, той не яде и не екскретира, а е нещо различно от всяко едно от тези понятия и от всички тях взети заедно. Тогава те поглеждат отново към това нещо и измислят за него нова дума за да го нарекат. И тази дума е „огън“.

Но случи ли се да срещнат човек, който все още не го е виждал и му разкажат за него, той не ще разбере за какво говорят. И ето че на свой ред и те не успяват да предадат какво значи това огън. Докато го правят, знаят вече от собствен опит, че това което му казват не е истина, а само част от нея. Те знаят, че този човек никога не ще познае по думите им реалността, макар и да използват всички думи на този свят. Той трябва да види огъня, да долови мириса му, да си стопли ръцете на него, да се вгледа право в сърцето му, или да остане вовеки невежа. Следователно, не са важни думите „огън“, „земя“, „въздух“ и „вода“, те нямат никакво значение. Дори „аз“ няма значение. Нито една дума няма значение. Но забравя човекът реалността и си спомня само думите. И колкото повече думи си спомня, толкова по-умен го мислят околните. Той съзира великите промени, които стават на този свят, но не гледа на тях така, както би погледнал онзи човек, който за пръв път е видял реалността. На езика му идват техните имена и той се усмихва, докато ги опитва на вкус и мисли си този човек, че докато ги нарича ги опознава. И продължава да се случва онова, що никога досега не се е случило. И то все още е чудо. Разцъфва великото пламтящо цвете по клоните на света, оставяйки под себе си пепелта на същия този свят и с каквото и име да го назова — ще сгреша, защото то е всичко или нищо, с други думи — то е Безименно като реалността.

И ето защо ви призовавам — забравете имената, които носите, забравете думите, които произнасям, още в мига, в който сте ги чули. А потърсете по-добре Безименното вътре в самите нас, което се надига, за да срещне призива ми. То се вслушва не в думите ми, а в реалността в мен, от която е част. Вслушва се в моя атман. И всичко друго е нереално. Да определяш — значи да загубиш. Същността на всички неща е в Безименността. Безименното е непознаваемо и следователно по-могъщо от Брама. Предметите са преходни, а същността — вечна. А значи всички вие обитавате един сън.

Същността сънува, че това е сън с форма. Формата отминава, но същността остава и продължава да сънува нови сънища. Човекът дава имена на тези сънища и си мисли, че така е уловил същината на нещата, но не знае че по този начин само се прекланя пред нереалното. Тези камъни, тези стени, телата, които виждате че са насядали наоколо са маковете и водата и слънцето. Те са сънищата на Безименността. Ако искате — те са огънят.

Не е изключено да се появи някой съновидец, който да осъзнава че сънува. Тогава той ще е в състояние да контролира част от тъканта на съня, да го подчинява на волята си, или да се пробуди за по-дълбоко самосъзнание. Ако избере пътя на самопознанието, то величието му ще е голямо и звездата му ще засияе през много векове. Но ако вместо това избере пътя на Тантри, съчетавайки сансара5 и нирвана, едновременно схващайки целия свят да продължава да живее в него, тогава той ще е най-могъщият сред всички съзерцатели на сънища. И неговото могъщество може да е както добро, така и зло, макар и самите тези думи да са безсмислени извън наименованията на сансара.

Да обитаваш в сансара, това значи да се подложиш на въдействието на онези, които са най-могъщи сред всички съновидци. Когато са могъщи за добро, настъпила е златна ера. Ако за зло са станали могъщи — дошли са години на мрак. И сънят тогава в кошмар ще се превърне.

Писано е, че да живееш означава да страдаш. Това е така, твърдят мъдреците, защото за да достигне човек просветление, трябва преди това да измине дългия път на своята карма. Ето защо, продължават мъдреците, няма никакъв смисъл човек да се бори вътре в съня против онова, което е неговия жребий, неговия път, който трябва да следва докрай, за да получи свободата си. В светлината на вечните ценности, казват мъдреците, страданието е нищо. Според представите на сансара, то води към добро. Какви оправдания тогава би имал човек, за да се бори срещу онези, които са могъществени за зло?

Той спря за миг и изправи глава.

— Тази вечер пред вас се появи Мара — Господарят на Илюзиите, най-могъщият сред съновидците, но зло е неговото могъщество. И тук той се натъкна на друг, който може да въздейства върху тъканта на съня по свой, собствен начин. Изправи се той срещу Дхарма, способен да изгони съновидец от неговия сън. Двамата встъпиха в схватка и Господарят Мара вече не е между нас. Защо се бориха те, Смъртоносецът срещу Повелителят на Илюзиите? Ще кажете, неведоми са пътищата господни. Но не това е отговорът.

Отговорът — оправданието — е едно и също както за боговете, така и за хората. Добро или зло, казват мъдреците, каква разлика, след като и двете понятия принадлежът на сансара? Съгласете се с мъдреците, защото те ни учат на онова що знаят откакто свят светува. Съгласете се, но не забравяйте и още нещо, за което те не говорят. Това нещо се нарича „красота“, което е само дума — но надникнете зад тази дума и не забравяйте пътят на Безименното. И какъв е пътят на Безименното? Това е пътят на Съня. И защо сънува Безименното? Неведомо е това за всеки, който обитава сансара. Е, питайте тогава, за какво сънува Безименното?

Безименното, част от което сме и ние, сънува форма. И кое е най-висшето свойство, което би могла да притежава всяка форма? Това е красотата. Безименното, следователно е художник. Проблемът, с други думи, не е в доброто или злото, проблемът е в естетиката. Да се бориш против онези, които са най-могъщи сред съновидците и то за зло, в името на уродливото — това не значи, както твърдят мъдреците, да се бориш за онова, което е безсмислено според нирвана и сансара, а означава да се бориш за запазване симетричността на съня, в смисъл на ритъм и стил, на баланс и антитезис, които ще го превърнат в нещо красиво. Но по този въпрос мъдреците мълчат. Тази истина е толкова проста, че те очевидно са я пропуснали. Ето защо, естетиката на този конкретен момент ме призовава да ви обърна внимание върху цялостната ситуация. Само по волята на Безименното се ражда борбата против съновидците, които сънуват уродливи сънища, били те богове или хора. Тази борба също ще донесе страдание, и следователно тежестта на карма ще бъде облегчена от нея, защото това страдание е възвишено, в светлината на вечните ценности, за които толкова често говорят същите тези мъдреци.

Ето защо, казвам ви, вярвайте, че онова, на което присъствахте тази вечер е естетика от най-висша проба. Бихте могли да ме попитате: „Как да разбера, кое е красиво и кое — грозно, за да не съгреша?“ На този въпрос ще ви кажа — отговорът трябва да намерите самите вие. За да го сторите, забравете първо, онова, що ви казах тази вечер, защото аз не ви казах нищо. Потопете се в света на Безименното.

Той вдигна дясната си ръка и бавно се поклони.

Яма се изправи, последваха го Ратри и Так.

Четиримата напуснаха залата, уверени, че и този път са надхитрили машинациите на Карма.

Вървяха през опияняващата свежест на утрото, под Божествения мост. Високи колкото човешки бой папрати блестяха мокри от нощния дъжд от двете страни на пътеката. Короните на дърветата и върховете на далечните планини се извисяваха на прозрачната утринна мъгла. Денят се очертаваше безоблачен. Утринният ветрец напомняше за отминалата нощна прохлада. Бръмчене, жужене и подсвиркване съпровождаха пътя им през гъстата джунгла. Манастирът, който бяха напуснали призори, едва се различаваше през клоните на дърветата, високо над него се виеше димът от горящата клада.

Прислужниците на Ратри носеха нейния павилион в средата на групата от монаси, слуги и въоръжени до зъби телохранители. Близо до челото на групата крачеха Сам и Яма. Так ги следваше безшумно, прехвърляйки се от клон на клон.

— Кладата още не е изгаснала — рече Яма.

— Да.

— Изгарят странника, който получи сърдечен пристъп, докато си отдъхваше сред тях в манастира.

— Така е.

— Трябва да призная, че бях дълбоко впечатлен от твоята проповед.

— Благодаря.

— Наистина ли вярваш в онова, което говориш?

Сам се засмя.

— Ужасно съм лековерен, когато става дума за моите собствени слова. Винаги вярвам в онова, което казвам, макар да знам, че съм един безсрамен лъжец.

Яма изсумтя.

— Жезълът на Тримурти продължава да се стоварва върху гърбовете хорски. Нирити помръдва в черното си ложе и внася смут в южните морски пътища. Да не си намислил да прекараш още един живот в изучаване на метафизиката — за да намериш ново оправдание да се противопоставиш на своите врагове? Речта ти снощи прозвуча така, сякаш отново си са заел да намериш отговор на въпроса „защо“, вместо „как“.

— Не — поклати глава Сам. — Просто исках да изпробвам нов начин за въздействие върху слушателите. Трудно е да вдигнеш на борба онези, за които всичко на света е добро. В умовете им няма място за злото, независимо от това, че страдат непрестанно. Възгледите за живота не са същите у един роб, който се надява, че при следващото прераждане, стига да е страдал достатъчно, може да се превърне в затлъстял от богатство търговец и при онзи, който вярва, че живее един единствен живот. Последният ще понесе всичко, защото ще знае, че колкото повече се настрада в този свят, толкова по-голямо удоволствие го чака в отвъдния. Ако този човек не може да избере пътя към доброто или злото, може би вместо тях за стимул ще му послужат красотата и уродливото. Просто смених едни имена с други.

— Значи това е новата партийна линия? — попита Яма.

— Това е — отвърна Сам.

Ръката на Яма се плъзна през един невидим отвор на неговото расо и извади кинжал, който той вдигна в знак на поздрав.

— За красотата — произнесе Яма. — Долу грозното!

През джунглата премина вълна на тишина. Замряха всички звуци. Яма вдигна ръка.

— Стой! — извика той.

Гледаше право нагоре, и примижаваше от блясъка на слънчевите лъчи.

— Опразнете пътеката! В храстите! Бързо!

Мигом се втурнаха да изпълняват заръката му. Сред храстите се замяркаха шафрановите раса на бягащите монаси. Носилката на Ратри бе положена под едно разклонено дърво. Самата богиня стоеше до Яма.

— Какво има? — запита го тя.

— Слушай!

И тогава се появи нещо, спуснало се от небесата на гребена на чудовищна звукова вълна. Блесна над планинските върхове и прелетя над манастира, изтривайки димната следа от небето. Гръмотевици ознаменуваха приближаването му и въздухът трепереше, когато то прорязваше своя път през вятъра и светлината.

Онова, що идваше беше един огромен, извит като примка кръст, а зад него се виеше огнена следа.

— Разрушителят е стъпил на бойната пътека — рече Яма.

— Гръмотевичната колесница! — възкликна един от наемните телохранители и направи знак с ръка.

— Шива — прошепна друг монах, с разширени от ужас очи. — Разрушителят…

— Ако навреме бях осъзнал, че толкова добре съм я направил — мърмореше си Яма, — щях да се погрижа в ръцете на всеки друг дните й да са преброени. Понякога съжалявам, че съм толкова гениален.

Странният летящ предмет мина под Божествения мост, изви над джунглата и се понесе на юг. Грохотът постепенно утихна. Не след дълго настъпи тишина.

Някаква птичка поде нестройна песен, друга започна да й приглася. Постепенно утихналата доскоро джунгла отново се изпълни с шумове и пътниците побързаха да възобновят прекъснатото пътуване.

— Пак ще се върне — обяви Яма и не сбърка.

Още два пъти през този ден им се наложи да напускат пътеката, докато гръмотевичната колесница пореше небето над тях. Вторият път тя направи широк кръг над манастира, очевидна за да проследи погребалния обряд, който се извършваше там. Сетне колесницата мина над планинските зъбери и се изгуби от погледите им.

Същата нощ те лагеруваха под звездите, така сториха и на следващата.

На третия ден стигнаха река Дива и малкият пристанищен град Куна. Тук си набавиха транспорт, от какъвто имаха нужда и поеха надолу по течението, където Дива се слива с пълноводната Ведра и продължава към пристанището на Хайпур — тяхната крайна цел.

Докато се носеха надолу по реката, застанал на палубата Сам се вслушваше в речните звуци. Погледът му се рееше из тъмните води, в които се отразяваха ярките звезди на небосклона. И в този миг, нощта се обърна към него с гласа на Ратри:

— Минавал си и друг път от тук, Татхагата.

— Много пъти — отвърна той.

— Чудно красива е тази река, когато по повърхността й играят отраженията на небесните брилянти.

— Така е, наистина.

— Наближаваме Хайпур, където е Дворецът на Карма. Какво ще правиш там?

— Ще прекарам известно време в медитация, богиньо.

— И за какво ще медитираш?

— За моите предишни животи и за грешките, които съм допускал. Трябва да преразгледам собствената си тактика и тактиката на врага.

— Яма смята, че Златният облак те е променил.

— Може би.

— Той те намира по-мекушав и по-слаб от преди. Винаги си се представял за мистик, но сега смята, че наистина си се превълнал в такъв и че това ще донесе гибел за теб и за нас.

Той поклати глава и се извърна. Но не я видя. Дали бе невидима, или си бе отишла безшумно? Сам заговори тихо, с равен глас:

— Ще откъсна звездите от небето и ще ги запратя в лицата на боговете, ако това е необходимо. Ще богохулствам във всеки храм на тази земя. Ще отнемам живота така, както рибарят лови в мрежата риба, стига само да се наложи. И отново ще се възкача в Небесния град, пък дори на всяка крачка да ме дебне огън, наточена сабя или озъбен тигър. Един ден боговете ще погледнат от небето надолу и ще ме видят, как се изкачвам нагоре по стълбата, за да им поднеса оня дар, от който най-много се страхуват. И в този ден ще започне новата Юга6. Но първо известно време ще медитирам — приключи той.

После отново се извърна и загледа тъмните води.

Една падаща звезда остави ярка следа на небосвода. Нощта тихо въздъхна.

Сам гледаше напред, потънал в спомени.