Господарката на езерото. Том 2

Дванайсета глава

Добраха се до Ривия на шестия ден след юнското новолуние.

Излязоха от горите на склона на хълм и веднага долу под тях блесна огледалната повърхност на езерото Лок Ескалот, което имаше формата на руната, дала наименованието му. В огледалото на водата се виждаха обраслите с бяла ела и лиственица хълмове Краг Рос, поставящи началото на масива Махакам. И червените покриви на кулите на разположения върху нос в езерото замък Ривия, зимна резиденция на кралете на Лирия. А в залива на южния край на езерото Лок Ескалот лежеше град Ривия с предградията му, чиито къщи изглеждаха като гъбки, поникнали по брега на езерото.

— Е, май пристигнахме — отбеляза Лютичето, засланяйки очите си с длан. — Ето, че кръгът се затвори — в Ривия сме. Колко странно се заплита съдбата… Не виждам на кулите на замъка синьо-бялото знаме, значи кралица Меве я няма в замъка. Всъщност не мисля, че тя все още си спомня за твоето дезертьорство…

— Повярвай ми, Лютиче — прекъсна го Гералт, насочвайки коня си надолу по склона, — безразлично ми е какво си спомня тя за мен.

Недалеч от града, близо до бариерата, имаше шарена палатка, приличаща на козунак. Пред палатката, върху един кол висеше бял щит с червена ивица. Под вдигнатото платнище на входа на палатата стоеше рицар с пълно снаряжение и бяла яка, украсена със същия герб като щита. Рицарят се вглеждаше внимателно и много подозрително в преминаващите покрай него жени с кърпи на главите, катранджии с мехове стока, пастири, амбулантни търговци и старци-просяци. Когато видя приближаващите се Гералт и Лютичето, очите му проблеснаха с надежда.

Гералт с леден тон разсея напразните очаквания на рицаря:

— Дамата на вашето сърце, която и да е тя, несъмнено е най-прекрасната и най-непорочната девица от Яруга до Буйна.

— Честна дума — промърмори рицарят. — Прав сте, господине.

Светлокоса девойка с кожена куртка, гъсто осеяна със сребърни копчета, повръщаше насред улицата всичко по-рано изядено и изпито, превита на две и държаща се за стремето на кобила с цвят на каша от елда. Двама приятели на девойката, издокарани по същия начин, с мечове на гърбовете и превръзки на челата, ругаеха нечленоразделно минаващите покрай тях хора. И двамата бяха повече от пияни, стояха несигурно на краката си, облягаха се в хълбоците на конете си и в гредата на сложения пред странноприемницата коневръз.

— Наистина ли трябва да влизаме там? — попита Лютичето. — В това заведение може да има още такива мили деца.

— Уговорихме се тук. Забрави ли? Това е странноприемницата „При петела и квачката“, за която се споменаваше в табелката на дъба.

Светлокосата девойка се преви отново и повърна спазматично и много обилно. Кобилата изпръхтя шумно и се дръпна, като събори стопанката си и я повлече през повръщаното.

— Какво зяпаш, мухльо? — изръмжа един от младежите. — На теб говоря, белокосия дядка.

— Гералт — прошепна Лютичето, слизайки от коня, — моля те, не прави глупости.

— Не се бой. Няма да правя глупости.

Привързаха конете за коневръза от другата страна на стъпалата. Младежите престанаха да им обръщат внимание и се заеха да ругаят преминаваща по улицата гражданка с дете.

Първото, което се набиваше на очи вътре в странноприемницата, беше обявата „ТЪРСЯ ГОТВАЧ“, Второто — голяма картина, нарисувана на сковано от дъски табло, изобразяваща брадато страшилище с окървавена брадва в ръка. Надписът гласеше: „ДЖУДЖЕТО — ПРЕЗРЯН ДРЕБЕН ПРЕДАТЕЛ“.

Лютичето се опасяваше не без основания. Практически единствените гости на странноприемницата — освен няколко доста пияни алкохолици и две дебели проститутки със синини под очите — бяха няколко облечени в кожени дрехи със сребърни копчета „деца“ с мечове на гърбовете. Бяха осем, и от двата пола, но вдигаха шум за осемнайсет. При това всеки се стремеше да надвика другия.

— Познах ви и знам какви сте, господа — каза собственикът веднага, щом ги видя. — И имам съобщение за вас. Трябва да отидете в „Брястово“, в кръчмата „При Вирсинг“.

— Ооо — развесели се Лютичето. — Това е добре…

— Хубаво, щом е добре. — Кръчмарят се зае отново да лъска халбите с престилката си. — Гнусите се от заведението ми — ваша воля. Но трябва да ви кажа, че „Брястово“ е квартал на джуджетата, там живеят нечовеци.

— И какво от това? — присви очи Гералт.

— А, на вас може и да ви е все едно — сви рамене съдържателят. — Защото този, който остави съобщението, беше джудже. Щом си имате работа с такива… ваша воля. Вие си решавате коя компания ви е по-приятна.

— Не сме особено придирчиви, що се отнася до компаниите — подхвърли Лютичето, кимайки към крещящите и дърпащите се взаимно при масата си младежи с черни куртки и превръзки на пъпчивите си чела. — Но тази не ни допада особено.

Стопанинът остави лъснатата халба и ги изгледа с неприязън.

— Трябва да бъдете по-снизходителни — подхвърли той поучително. — Младежите трябва да изпуснат парата. Имаме тук един такъв израз: да изпуснат парата. Войната много им е навредила. Бащите им са загинали…

— А майките им са разгулни — довърши Гералт с глас, леден като планинско езеро. — Разбирам и съм изпълнен със снизхождение. Или поне се опитвам. Да си вървим, Лютиче.

— Вървете, вървете, уважаеми — каза без никакво уважение кръчмарят. — Но после да не кажете, че не съм ви предупредил. В последно време в района на джуджетата човек може да си изпати. В определени случаи.

— Какви случаи?

— Откъде да знам? И какво ми влиза в работата?

— Да вървим, Гералт — подкани го Лютичето, виждайки с крайчеца на окото си, че онеправданите от войната младежи, по-точно онези от тях, които все още бяха запазили някаква ясна мисъл, ги заглеждат със сълзящи от фистеха очи.

— Довиждане, господин кръчмар. Кой знае, може пак някога да се отбием за малко. Когато тези надписи вече ги няма на входа.

— И кой от тях не ви харесва? — попита предизвикателно съдържателят, смръщвайки чело. — Може би този за джуджетата?

— Не. Този за готвача.

Трима от младежите станаха от масата, леко олюлявайки се, явно с намерението да им преградят пътя. Девойка и двама юноши с черни куртки. И мечове на гърбовете.

Гералт не забави крачка. Вървеше, а лицето и очите му бяха студени и абсолютно равнодушни.

Мърльовците в последния момент му направиха път, отстъпвайки назад. Лютичето надуши прииждащата от тях миризма на бира. А също и на пот. И страх.

— Трябва да свикваме — каза вещерът, когато излязоха. — Трябва да се приспособяваме.

— Понякога е трудно.

— Това не е аргумент. Това не е аргумент, Лютиче.

Въздухът беше горещ, плътен и лепкав. Като супа.

Навън, пред странноприемницата, двамата младежи с черни куртки помагаха на светлокосата девойка да се измие в коритото. Девойката сумтеше и твърдеше нечленоразделно, че вече се чувства по-добре, и че трябва да пийне нещо. И че ще отиде на пазара, за да преобръщат сергиите, разбира се, но първо трябва да пийне.

Девойката се казваше Надя Еспозито. Това име е записано в аналите. И е влязло в историята.

Но Гералт и Лютичето не можеха да знаят това. Девойката — също.

Уличките на града пулсираха от живот, а това, което поглъщаше изцяло жителите и посетителите на Ривия, беше търговията. Създаваше се впечатление, че всички тук търгуват с всички и опитват да разменят всичко за нещо по-скъпо. Отвсякъде гърмеше какофония от викове — рекламираха стоката си, пазаряха се разпалено, лъжеха се, гръмко се обвиняваха в измами, кражби, мошеничество и други грехове, нямащи нищо общо с търговията.

Преди Гералт и Лютичето да се доберат до „Брястово“, им се наложи да откажат множество изгодни предложения. Освен всичко друго им предложиха: астролабия, желязна лула, комплект прибори за хранене, украсени с герба на рода Франгипанови, акции на меден рудник, буркан с пиявици, раздърпана книга със заглавие „Мнимото чудо, или главата на медузата“, две черни цорчета, еликсир, повишаващ потентността, а също — срещу замяна — не особено млада, не особено слаба и не особено чистоплътна жена.

Едно чернобрадо джудже с невероятно нахалство се опитваше да им пробута евтино огледалце с медно-цинкова рамка, твърдейки, че това е вълшебното огледалце на Камбускана, когато някакъв хвърлен камък изби стоката от ръцете му.

— Крастав дребосък! — развика се, докато бягаше, бос и мръсен бездомник. — Нечовек! Брадат козел!

— Да ти изгният червата, човешки боклук! — закрещя джуджето. — Да ти изгният и да ти изтекат през задника!

Хората гледаха и мълчаха навъсено.

Квартал „Брястово“ се намираше до самото езеро, при залива, сред елши, плачещи върби и разбира се, брястове. Тук беше много по-тихо и по-спокойно, никой нищо не купуваше и не искаше да продава. От езерото полъхваше ветрец, особено приятен след задушния и вонящ, пълен с мухи град.

Не се наложи да търсят дълго кръчмата „При Вирсинг“. Още първият минувач я посочи, без да се замисля.

На стъпалата на обгърната с пълзящ грах и дива роза веранда, над която се виждаха налепени лястовичи гнезда, седяха две брадати джуджета, пийващи си бира от прилепени към коремите им халби.

— Гералт и Лютичето — каза единият и се оригна. — Дълго ме накарахте да ви чакам, негодници.

Гералт слезе от коня.

— Здравей, Ярпен Зигрин. Радвам се да те видя, Золтан Чивай.

Те бяха единствените посетители на кръчмата, силно миришеща на печено, чесън, подправки и още нещо — неуловимо, но много приятно. Седяха на голяма маса до прозореца, с изглед към езерото, което през боядисаното стъкло изглеждаше тайнствено, привлекателно и романтично.

— Къде е Цири? — попита без встъпления Ярпен Зигрин. — Нали не е…

— Не — бързо го прекъсна Гералт. — Ще дойде тук. Всеки момент. Е, брадатковци, разказвайте какво се говори при вас.

— Казах ли ти? — подхвърли насмешливо Ярпен. — Не ти ли казах, Золтан? Връща се от края на света, където, ако се вярва на слуховете, е газил в кръв, убивал дракони и свалял империи. А нас ни пита какво се говори при нас. С една дума — вещер.

— На какво ухае толкова вкусно тук? — обади се Лютичето, подушвайки.

— На обяд — каза Ярпен Зигрин. — На месо. Хайде, Лютиче, попитай откъде имаме месо.

— Няма да попитам, защото го знам този виц.

— Не бъди свиня.

— Откъде имате месо?

— Само допълзя.

— А сега сериозно. — Ярпен избърса сълзите си след продължителния смях, макар че вицът, честно казано, беше доста стар. — Положението с храната е критично, както винаги след война. Не може да се намери месо. Дори и птици няма. С рибата също е зле… Фермите са опожарени, складовете са разграбени, изкуствените езерца са източени, полята пустеят…

— Стоката се заседява — добави Золтан. — Няма превоз. Функционират само лихварството и натуралният стокообмен. Видяхте ли пазара? До бедняците, разпродаващи и разменящи остатъците си от стока, спекуланти трупат богатства…

— Ако отгоре на всичко това се случи да има слаба реколта, през зимата народът ще започне да измира от глад.

— Толкова зле ли са нещата?

— Докато си идвал от юг, трябва да си видял селата и селищата. Спомни си дали в много от тях си чул лай на кучета.

— Ясно — плесна се по челото Лютичето. — Знаех си… Нали ти казвах, Гералт, че нещо не е наред? Че нещо липсва! Ха! Сега разбирам какво е! Нямаше кучета! Никъде нямаше…

Той изведнъж се сепна, погледна към кухнята, откъдето прииждаше ароматът на чесън и подправки, и в очите му се мярна уплаха.

— Не се бой — изсумтя Ярпен. — Нашето месце не е от лаещите, мяучещите или от викащите: „Милост!“. Нашето месо е съвсем различно. Достойно за крале!

— Кажи най-накрая, джудже!

— Когато получихме писмото ви и стана ясно, че ще се видим именно в Ривия, двамата със Золтан се зачудихме с какво да ви нагостим. Мислихме, мислихме, чак ни заболя главата от мислене. Тогава отидохме в елшовата гора край езерото. Гледаме, там пълно с градински охлюви. Взехме торбата и я натъпкахме догоре с охлюви…

— Много от тях ни избягаха — поклати глава Золтан Чивай. — Бяхме доста подпийнали, а те — дяволски бързи.

Поредната стара шега накара джуджетата да избухнат в смях.

— Вирсинг — Ярпен посочи занимаващия се при печката мъж — е майстор по приготвяне на охлюви, а тази работа изисква голям талант. Но той е превъзходен кулинар. Преди да овдовее, държаха с жена си кръчма в Марибор и кухнята му беше такава, че самият крал посрещаше гости при него. Яденето ще е един път, казвам ви!

— А за начало ще похапнем прясна сьомга от бездънните бездни на тукашното езеро. И ще пийнем домашна водка от бездънните бездни на местните зимници.

— Разказвайте, господа — напомни им Ярпен, докато наливаше. — Разказвайте!

Сьомгата беше още топла, тлъста, ухаеща на дим от елшово дърво. Водката беше леденостудена.

Пръв заразказва Лютичето. Цветисто, гладко, с лирически отклонения, разкрасявайки разказа си с ярки и приказни орнаменти, които почти успяваха да отклонят вниманието от измишльотините и преувеличенията. После го смени Гералт. Разказваше само истината и говореше толкова сухо, скучно и безцветно, че Лютичето не издържа и започна да се намесва, което предизвика явно недоволство у джуджетата.

А после разказът завърши и настъпи продължителна тишина.

— За стрелкинята Милва! — Золтан Чивай се изкашля й вдигна халбата си. — За нилфгардеца. За Регис билкаря, който в колибата си нагости пътниците с мандрагорова ракия. И за тази Ангулеме, с която не се познавахме. Лека им пръст, на всичките! Нека там, в отвъдния свят, да имат всичко, което не им е достигало тук. И нека имената им живеят в песните и легендите за вечни времена. Да пием за тях!

Вирсинг, тип с прошарени коси, блед и слаб като треска, пълна противоположност на стереотипа за кръчмар и майстор на кулинарните тайни, поднесе на масата кошница с бял ароматен хляб, а след това — огромно дървено плато, върху което, на подложка от хрянови листа, лежаха охлювите, съскащи и пръскащи чесново масло. Лютичето, Гералт и джуджетата бързо се хванаха на работа. Храната беше изключително вкусна и при това поглъщането й беше страшно забавно, защото се налагаше да действат ловко със странните вилички и щипки.

Ядяха, мляскаха, подхващаха със залци хляб изтичащото масълце. Ругаеха жизнерадостно, когато охлювчето на някого се изплъзнеше от щипката. Две котенца се забавляваха диво, гонейки по пода празните черупки.

Ароматът, идващ от кухнята, подсказваше, че Вирсинг готви втора порция.

Ярпен Зигрин с неохота махна с ръка, но си даваше сметка, че вещерът няма да го остави на мира.

— При мен по принцип нищо ново — каза той, изсмуквайки поредната черупка. — Повоювах малко… Малко поуправлявах, защото ме избраха за заместник старейшина. Ще правя кариера в политиката. Във всяка друга дейност има голяма конкуренция. А в политиката — глупаците вземат подкупи и преследват крадците. Лесно е да се издигнеш.

— Аз нямам планове в политиката — каза Золтан Чивай, размахвайки прихванатото с щипката охлювче. — Смятам да отворя водно-парен металургичен завод в съдружие с Фигис Мерлузо и Мънро Бруис. Помниш ли Фигис и Мънро, вещерю?

— Не само тях.

— Язон Варда загина при Яруга — уведоми го сухо Золтан. — Нелепо, в един от последните сблъсъци.

— Жалко за момчето. А Пърсифал Шутенбах?

— Гномът? А, при него всичко е наред. Хитрец, измъкна се от мобилизацията, позовавайки се на някакви древни гномски закони, религията му забранявала да воюва. Успя, макар че всеки знае, че той би разменил целия пантеон от богове и богини срещу маринована херинга. Сега има бижутерийна работилница в Новиград. Знаеш ли, купи ми папагала, Фелдмаршал Дуда, и направи от птицата жива реклама, научи я да крещи: „Диаманти, диаманти!“. И представи си, върши работа! Гномът има куп клиенти, страшно много работа и пълна каса. Да, това е Новиград! Там парите с лопата да ги ринеш. Затова и ние смятаме да отворим завода си в Новиград.

— Хората ще започнат да ти мажат вратата с лайна — каза Ярпен. — Ще ти чупят прозорците с камъни. И ще ти викат „крастав дребосък“. И изобщо няма да ти помогне това, че си ветеран от войната, че си се бил за тях. Ще бъдеш парий в този твой Новиград.

— Ще се оправя някак — каза весело Золтан. — В Махакам конкуренцията е твърде голяма. И има твърде много политици. Да пием, момчета. За Калеб Стратън. И за Язон Варда.

— За Реган Далберг — добави Ярпен, навъсвайки се.

Гералт поклати глава:

— И Реган ли…

— И той. При Майена. Старата Далбергова остана сама. О, по дяволите, стига за това, да се напием! И да наблегнем върху охлювите, за да може Вирсинг да донесе второто плато!

Разкопчали коланите си, джуджетата слушаха разказа на Гералт за това как княжеският романс на Лютичето е завършил на ешафода. Поетът се правеше на обиден и не коментираше. Ярпен и Зигрин цвилеха от смях.

— Да, да — обади се най-накрая Ярпен Зигрин, показвайки зъбите си. — Както се казва в старата песен, човек и жезъл да чупи с ръце, не може на женската воля да се опре. Няколко прекрасни примера за верността на това твърдение са се събрали днес на тази маса. Да речем Золтан Чивай. Като разказваше за новините при него, забрави да спомене, че се жени. Скоро, през септември. Щастливата избраница се казва Еудора Брекекес.

— Бре-кен-ригс! — поправи го навъсено Золтан, наблягайки върху всяка сричка. — Омръзна ми вече да те поправям, Зигрин. А знаеш, че когато нещо ми омръзне, започвам да се дразня.

— Къде ще е сватбата? И кога точно? — подхвана помирително Лютичето. — Питам, защото можем да се отбием. Ако ни поканиш, разбира се.

— Още не е решено къде, както и дали изобщо ще има сватба — промърмори Золтан, явно сконфузено. — Ярпен изпреварва събитията. Уж с Еудора се уговорихме, но знае ли някой какво ще стане? В нашите неспокойни времена, мамка му?

— Друг пример за женското всемогъщество — продължи Ярпен Зигрин — е Гералт от Ривия, вещерът.

Гералт се направи, че е изцяло погълнат от яденето на охлювите. Ярпен изсумтя.

— По чудо намерил своята Цири — заяви той, — вещерът й е позволил да си тръгне, съгласил се е на нова раздяла. Отново я е оставил сама, въпреки че, както някой тук справедливо отбеляза, времената са неспокойни. И всичко това вещерът го прави, защото някоя жена е поискала така. Вещерът винаги прави така, както пожелае жената, известна под името Йенефер от Венгерберг. Поне въпросният вещер да имаше някаква полза от това. Но той няма. Наистина, както е казал крал Дезмод, поглеждайки в нощното гърне, след като облекчил мехура си: „Умът не е в състояние да проумее това.“

— Предлагам да пием и да сменим темата — каза Гералт с мила усмивка и взе чашата си.

— О, така, така — отговориха в един глас Лютичето и Золтан.

Вирсинг сервира трето, а после и четвърто плато с охлюви. Без да забравя за хляба и водката. Компанията вече се беше понаситила на храната, така че нямаше нищо чудно, че тостовете зачестиха. Нямаше нищо чудно и че в разговорите започна да се вмъква все повече философия.

— Злото, с което се борех — повтори вещерът, — беше породено от действията на Хаоса, стремящ се да наруши Реда. Защото там, където се шири Злото, не може да се възцари Редът; всичко, изградено от Реда, ще рухне, няма да устои. Огънят на мъдростта и пламъкът на надеждата, вместо да пламнат, ще угаснат. Ще се спусне мрак. И в мрака ще има зъби, кости и кръв.

Ярпен Зигрин поглади брадата си, омазнена от изтичащото от охлювите чесново масло.

— Много добре казано, вещерю — съгласи се той. — Но както е казала младата Керо на крал Вриданек при първата им среща, „… хубаво нещо, обаче има ли някакво практическо приложение?“.

Вещерът не се усмихна.

— Причините за съществуването на вещерите са под съмнение, тъй като борбата между Доброто и Злото сега се води на друго полесражение и по съвсем различен начин. Злото престана да бъде хаотично. Престана да бъде сляпа и стихийна сила, против която би трябвало да се изправи вещерът, мутант, също толкова хаотичен и смъртоносен като самото Зло. Сега злото се управлява от закони — защото законите му служат. То действа в съответствие със сключените мирни договори, защото за него е било помислено при сключването на тези договори…

— Видял си преселниците, които прогонват на юг — сети се Золтан Чивай.

— И не само — сериозно добави Лютичето. — Не само това.

— Е, и какво? — Ярпен Зигрин седна по-удобно, сложи ръце на корема си. — Всеки е видял нещо. Всеки нещо го е жегнало, всеки е губил апетита си за по-кратко или по-дълго време. Или съня си. Така е, така е било и ще бъде. Повече философия от това не можеш да извлечеш, както и още охлюви от тези черупки. Просто защото няма повече. Какво не ти харесва, вещерю? Промените, които се извършват в света? Развитието? Прогресът?

— Възможно е.

Ярпен мълча дълго, гледайки вещера изпод гъстите си вежди.

— Прогресът е като стадо свине — каза той най-накрая. — Така трябва да се гледа на него и така трябва да се оценява. Като стадо свине, бродещи из кочината и двора. Фактът на съществуването на стадото носи изгода на селското стопанство. Има джолани, има салам, има сланина, има пача. Накратко — има полза. А на всички им се повръща, защото навсякъде е пълно с лайна.

Известно време всички мълчаха, обмисляйки и претегляйки тези сериозни въпроси и проблеми.

— Да пием — каза най-накрая Лютичето.

Никой не възрази.

— Прогресът в по-голямата си част ще се състои в разсейване на мрака — обади се в тишината Ярпен Зигрин. — Мракът ще отстъпи пред светлината. Не веднага. И със сигурност не без борба.

Гледайки през прозореца, Гералт се усмихна на собствените си мисли и мечти.

— Мракът, за който говориш — каза той, — е състояние на духа, не на материята. За борбата с нещо такова е необходимо да се отгледат съвсем различни вещери. И сега е моментът да се сложи началото.

— Да се започне преквалифициране? Това ли имаш предвид?

— Съвсем не това. Мен лично вещерството повече не ме интересува. Преминавам в заслужен отдих.

— Да, бе!

— Говоря напълно сериозно. Приключих с вещерството!

Настъпи дълга тишина, прекъсвана само от яростното мяукане на котетата, които се драскаха и хапеха под масата, верни на законите на своя род, според които играта без болка не е забавна.

— Приключил си с вещерството? — повтори провлачено най-накрая Ярпен Зигрин. — Ха! Както е казал крал Дезмод, когато го хванали да мами на карти: „И аз не знам какво да мисля за това.“ Но може да се подозира най-лошото. Лютиче, ти пътешестваш с него, много разговаряте. Наблюдават ли се у него някакви признаци на параноя?

— Добре, добре. — Гералт запази каменно изражение. — „Шегата настрана“, както е казал крал Дезмод, когато насред пиршеството гостите му започнали да заспиват и умират. Казах всичко, което исках да казвам. А сега да пристъпим към дела.

Той свали меча от облегалката на стола.

— Това е твоят сихил, Золтан Чивай. Връщам ти го с благодарност и поклон. Добре ми служи. Помогна ми. Спаси живота на мнозина. И отне живота на мнозина.

— Вещерю… — Джуджето вдигна ръка в отбранителен жест. — Мечът е твой. Не съм ти го давал на заем, подарих ти го. Подаръците…

— Млъквай, Чивай. Връщам ти меча. Няма да ми трябва повече.

— Да, бе! — усъмни се Ярпен. — Налей ми водка, Лютиче, защото той започва да говори като стария Шрадер, когато в рудника изпусна кирката върху главата си. Гералт, знам, че си дълбока натура с възвишена душа, но, моля те, престани с тези шегички, защото, както виждаш, в аудиторията я няма нито Йенефер, нито някоя друга от твоите магьоснически любовнички, а сме само ние, старите кучета. На нас не ни ги разправяй тия, че мечът не ти трябва повече, че вещерите вече не са необходими, че светът е такъв и онакъв. Ти си вещер и ще си останеш вещер.

— Не, няма да си остана — възрази меко Гералт. — Вероятно ще се учудите, стари кучета, но стигнах до извода, че е глупаво да се пикае срещу вятъра. Глупаво е да си залагаш главата за някого. Дори и ако ти плаща. И екзистенциалната философия няма нищо общо с това. Няма да повярвате, но от известно време насам собствената ми кожа ми стана страшно скъпа. Стигнах до извода, че е глупаво да я подлагам на опасност, защитавайки другите.

— Забелязах — кимна Лютичето. — От една страна, това е умно. От друга…

— Няма друга.

— Йенефер и Цири имат ли нещо общо с решението ти? — попита след малко Ярпен.

— Много общо.

— Тогава всичко е ясно — въздъхна джуджето. — Наистина, не ми е много ясно как ти, майсторът на меча, възнамеряваш да съществуваш, как смяташ да си осигуриш приличен живот. Защото не мога да си те представя например да отглеждаш зеле, но личният избор трябва да се уважава. Стопанино, ела тук. Това е меч, махакамски сихил от ковачницата на самия Рундурин. Беше подарък. Получилият го не желае да го ползва повече, подарилият го не може да го приеме обратно. Така че приеми го ти и го закачи над печката. Преименувай кръчмата в „При вещерския меч“. И нека тук в дългите зимни вечери се водят разговори за съкровища и чудовища, за кървави войни и ожесточени битки, за смърт. За голяма любов и непоколебимо приятелство. За смелост и чест. Нека този меч настройва слушателите и вдъхновява бардовете. А сега ми налейте в тази чаша водка, господа, тъй като смятам да продължа да говоря, да кажа дълбоки истини и да разясня различни философии, включително и екзистенциални.

Наляха водка по чашите в тишина и с приповдигнато настроение. Погледнаха се искрено в очите и пиха. С не по-малка приповдигнатост. Ярпен Зигрин се изкашля, обходи с поглед слушателите и се увери, че всички са достатъчно съсредоточени и тържествени.

— Прогресът — повтори той натъртено — ще осветява мрака, защото именно затова съществува прогресът, както и задникът съществува да се седи върху него. Ще бъде все по-светло, все по-малко ще се боим от тъмнината и от стаеното в нея Зло. Може би ще дойде ден, в който изобщо ще престанем да вярваме, че в мрака се е стаило нещо. Ще се смеем на подобни страхове. Ще ги наричаме детински. Ще се срамуваме от тях. Но винаги, винаги ще съществува мрак. И винаги в мрака ще има Зло, винаги в тъмнината ще има нокти и зъби, убийства и кръв. И винаги ще има нужда от вещери.

Седяха замислени и мълчаливи, потънали в размисли толкова дълбоко, че не обръщаха внимание на неочаквано засилилите се шум и глъчка в града — гневен, зловещ, набиращ сила като жуженето на разгневени оси.

Почти не забелязаха как по тихия и пуст крайезерен булевард се понесе една фигура, след нея втора, после трета.

В момента, в който над града се разнесе рев, вратата на кръчмата „При Вирсинг“ се отвори с трясък и вътре влетя младо джудже, цялото почервеняло от бързане и с усилие поемайки си въздух.

— Какво става? — вдигна глава Ярпен Зигрин.

Джуджето, все още неспособно да си поеме въздух, посочи с ръка към центъра на града. Погледът му беше див.

— Поеми си дълбоко въздух — посъветва го Золтан Чивай. — И кажи какво става.

После се говореше, че трагичните събития в Ривия са съвсем случайно явление, че това е било спонтанна реакция, внезапно избухване на справедлив гняв, което е било невъзможно да се предвиди и е било породено от взаимната враждебност и омраза между хората, джуджетата и елфите. Говореше се, че не хората, а джуджетата са нападнали първи, че агресията е започнала от тяхна страна. Че престъпник-джудже е оскърбил млада дворянка, Надя Еспозито, сираче от войната, че е използвал сила срещу нея. Когато на помощ на дворянката се притекли приятелите й, джуджето извикало на помощ събратята си. Започналият сблъсък, а после бой обхванал целия пазар. Боят бързо прераснал в клане, в масирано нападение на хората над заетото от нечовеци предградие в района „Брястово“. За по-малко от час — от момента на инцидента на пазара до намесата на маговете — били убити сто осемдесет и четири жители, при това половината от жертвите били жени и деца.

Аналогична версия на случилото се привежда в своя труд и професор Емерих Готшалк от Оксенфурт.

Но имало и такива, които твърдели друго. Каква ти спонтанност, какво ти неочаквано избухване, питали те, щом няколко минути преди събитията на пазара на улиците се появили каруци, от които започнали да раздават оръжия на хората? Какъв ти внезапен и справедлив гняв, щом водачите на тълпата, най-забележими и активни по време на касапницата са били хора, които никой не е познавал по-рано и които са пристигнали в Ривия незнайно откъде само няколко дни преди въпросните събития? След което са изчезнали незнайно къде? И защо армията се е намесила толкова късно? И толкова вяло в самото начало?

Други учени се опитали да търсят в ривийските събития следи от нилфгардска провокация, а имало и такива, които твърдели, че всичко са организирали самите джуджета в комбина с елфите. Че сами нарочно са се избивали взаимно, за да очернят хората.

Сред гласовете на сериозните учени съвсем се е изгубила смелата теория на един млад и ексцентричен магистър, който — докато не го накарали да млъкне — твърдял, че събитията в Ривия не са били следствие на заговор, а на съвсем обикновени и много разпространени качества на местното население: омраза, ксенофобия, брутална жестокост и крайно оскотяване.

А после историята омръзнала на всички и изобщо престанали да се занимават с нея.

— В зимника! — повтори вещерът, неспокойно вслушвайки се в бързо приближаващия се рев и виковете на тълпата. — Джуджетата — в зимника! Без глупаво геройство!

— Вещерю — простена Золтан, стиснал брадвата. — Не мога… Там загиват мои братя…

— В зимника. Помисли за Еудора Брекекес. Искаш ли да овдовее още преди сватбата?

Аргументът подейства. Джуджетата слязоха в зимника. Гералт и Лютичето прикриха входа със сламената рогозка. Вирсинг, който обикновено беше блед, сега беше бял. Като извара.

— Видях погрома в Марибор — въздъхна той, гледайки входа към зимника. — Ако ги намерят там…

— Връщай се в кухнята.

Лютичето също беше блед. Гералт не беше много учуден от това. В нечленоразделния и монолитен допреди малко рев, достигащ до тях, започнаха да звучат отделни ноти. Такива, при звука на които косите се изправяха.

— Гералт — простена поетът, — аз малко приличам на елф…

— Не ставай глупав.

Над покривите разцъфнаха облаци дим. А на улицата изскочиха бегълци. Джуджета. И от двата пола.

Двама от тях, без да се замислят, скочиха във водата и заплуваха напред, рязко порейки водата. Останалите се разбягаха. Част от тях завиха към кръчмата.

От улицата изскочи тълпа. Тя бягаше по-бързо от джуджетата. Жаждата за кръв надделяваше.

Виковете на умиращите пробождаха ушите, оцветените стъкла на кръчмата се разтресоха. Гералт почувства, че ръцете му започват да треперят.

Едното джудже буквално го разкъсаха на части. Друго, повалено на земята, за няколко секунди беше превърнато в окървавено месо. Набодоха една жена с вили и копия, а дете, което тя защитаваше до самия край, просто стъпкаха и го размазаха с ударите на токовете си.

Трима — джудже и две жени — бягаха право към кръчмата. Ревящата тълпа се понесе подир тях.

Гералт дълбоко въздъхна. Изправи се. Чувствайки върху себе си изпълнените с ужас погледи на Лютичето и Вирсинг, свали от камината сихила — меча, изкован в Махакам, в ковачницата на самия Рундурин.

— Гералт… — застена сърцераздирателно поетът.

— Добре — каза вещерът, насочвайки се към изхода. — Но това е за последен път! Да пукна, ако не е за последен път!

Излезе на верандата и скочи напред, с бърз замах разсичайки бияч с дрехите на зидар, който замахваше към една от жените с мистрията си. На следващия отсече ръката, вкопчила се в косите на другата жена. С два резки удара повали двамата, ритащи падналото на земята джудже.

И тръгна към тълпата. Бързо, въртейки се в полуобороти. Нарочно удряше широко, на пръв поглед безпорядъчно, знаейки, че такива удари са особено кървави и зрелищни. Не искаше да ги убива. Искаше само здравата да ги осакати.

— Елф! Елф! — разнесе се див глас от тълпата. — Убийте елфа!

„Преувеличение — помисли си той. — Лютичето може и да мине за елф, но аз — ни най-малко.“

Погледна към този, който викаше — това, изглежда, беше войник, защото беше с ризница и високи ботуши. Вещерът се впусна в тълпата като змиорка. Войникът се предпази с копието си, което държеше с двете си ръце. Гералт замахна покрай дървото и му отсече пръстите. Завъртя се, поредният широк удар предизвика вик на болка и фонтани от кръв.

— Милост! — Разрошен юноша с обезумели очи падна на колене пред него. — Смилете се!

Гералт се смили, задържа ръката си, а предназначената за удара инерция използва, за да се завърти. С крайчеца на окото си видя как юношата скача, видя какво държи в ръката си. Гералт спря въртенето си, за да направи обратен блок. Но се удари в тълпата. Само за секунда се блъсна в тълпата.

И можеше само да наблюдава как тризъбецът на вилата лети към него.

Огънят в огромната камина угасна, в гостната притъмня. Надигналият се откъм планините вятър подухваше през процепите, промъкваше се през неуплътнените капаци на прозорците в Каер Морхен, седалището на вещерите.

— По дяволите! — Ескел не издържа, стана и отвори шкафа. — „Чайка“ или водка?

— Водка — отвърнаха в един глас Коен и Гералт.

— Естествено — отвърна седящият в сенките Весемир. — Естествено, разбира се! Удавете своята глупост в долнокачествена водка! Проклети идиоти!

— Беше нещастен случай… — избухна Ламберт. — Тя вече се справяше добре на гребена…

— Млъкни, глупако! Не искам да чувам гласа ти! Казвам ти, че ако с момичето се беше случило нещо…

— Тя се чувства отлично — прекъсна го Коен с мек глас. — Спи спокойно. Дълбоко и здраво. Ще се събуди малко понатъртена и това е. Изобщо няма да си спомня за транса и за онова, което се случи.

— Дано поне вие го помните — изсумтя Весемир. — Дървени глави! Налей и на мен, Ескел.

Мълчаха дълго, заслушани във воя на бурята.

— Трябва да извикаме някого — каза най-накрая Ескел. — Трябва да поканим някоя магичка. Онова, което се случва с момичето, не е нормално.

— Това е вече трети транс.

— Но първия път говореше членоразделно…

— Повторете ми още веднъж какво каза — заповяда Весемир, пресушавайки чашата си на един дъх. — Дума по дума.

— Дума по дума няма да стане — рече Гералт, намествайки се в ъгъла. — В смисъл, че ако въобще си струва да се търси смисъл в думите й, то той е следният: аз и Коен ще умрем. Ще умрем от зъби. Той от два, аз от три.

— Напълно е възможно — промърмори Ламберт, — да ни изядат. Всеки от нас по всяко време може да бъде погубен. Но ако предсказанието наистина е пророческо, то вас двамата ще ви убият някакви странни беззъби чудовища.

— Или гнойна гангрена от гнили зъби — поклати глава Ескел, запазвайки сериозно изражение на лицето. — Само че работата е там, че нашите зъби не гният.

— Аз бих изчакал, преди да започна с подигравките — каза Весемир.

Вещерите мълчаха.

Бурята виеше и свистеше в процепите по стените на Каер Морхен.

Сякаш уплашил се от деянието си, рошавият юноша изпусна пръта от ръцете си, вещерът изрева от болка и се преви на две, дръжката на забитата в корема му тризъба вила натежа, а когато той падна на колене, зъбците се измъкнаха и издрънчаха върху паважа. Кръвта бликна с шум и плясък, достойни за водопад.

Гералт понечи да се изправи. Вместо това падна настрани.

Заобикалящите го звуци ставаха все по-силни и тътнещи, той ги чуваше така, сякаш главата му беше под вода. Вече не виждаше ясно, перспективата му беше нарушена, геометрията на обкръжаващото го пространство — фалшива.

Но той видя как тълпата се отдръпва назад. Видя, как отстъпва пред онези, които му се притичваха на помощ: Золтан и Ярпен с брадвите си, Вирсинг със сатъра за месо, и Лютичето, въоръжен с метла.

„Почакайте — искаше да извика той. — Къде хукнахте! Достатъчно е и това, че аз винаги пикая срещу вятъра!“

Но не успя да извика. Задави се от бликналата от гърлото му кръв.

Вече приближаваше обяд, когато магьосничките се добраха до Ривия и долу в ниското, покрай главния път, проблесна като огледало повърхността на езерото Лок Ескалот, пламнаха червените покриви на замъка и града.

— Е, пристигнахме — отбеляза Йенефер. — Ривия! Странно как се преплитат съдбите.

Цири, която от доста врече беше ужасно възбудена, накара Келпи да се разиграе, потропвайки ситно с копита. Трис Мериголд въздъхна незабележимо. Или поне на нея й се струваше, че е незабележимо.

— Хайде, хайде — погледна я Йенефер. — Какви са тези странни звуци, които излизат от девствената ти гръд, Трис? Цири, тръгвай напред и провери какво става там.

Трис се извърна, изпълнена с решителност да не провокира никого и да не позволява да я провокират. Всъщност не разчиташе на голям ефект. От доста време усещаше в Йенефер злоба и агресия, които се засилваха с приближаването им към Ривия.

— Трис — обади се заядливо Йенефер, — не се изчервявай, не въздишай, не пръскай слюнки и не върти задник в седлото. Защо мислиш, че приех молбата ти, че се съгласих да дойдеш с нас? За да се насладя на прекрасната ти среща с някогашния ти любовник? Цири, нали те помолих — върви напред. Остави ни да поговорим!

— Това е монолог, а не разговор — отвърна дръзко Цири, но веднага капитулира под страшния поглед на Йенефер, подсвирна на Келпи и препусна в галоп по пътя.

— Ти не отиваш на среща с любовника си, Трис — продължи Йенефер. — Не съм толкова благородна и толкова глупава, че да ти предоставя такава възможност, а на него — такова изкушение. Освен веднъж, днес, а след това ще се погрижа и за двама ви да няма нито изкушения, нито възможности. Но днес няма да си откажа това сладко и извратено удоволствие. Той знае за ролята ти във всичко това. И ще ти благодари с прочутия си поглед. А аз ще гледам треперещите ти устни и ръце, ще слушам неловките ти извинения и оправдания. И знаеш ли какво, Трис? Ще се разтапям от удоволствие.

— Знаех си — измърмори Трис, — че няма да го забравиш, че ще си отмъстиш. Реших да го направя, защото наистина съм виновна. Но трябва да ти кажа само едно нещо, Йенефер. Не разчитай на това, че ще се разтопиш от удоволствие! Той умее да прощава.

— За онова, което му е било причинено, да — присви очи Йенефер. — Но никога няма да ти прости за онова, което причинихте на Цири. И на мен.

— Може би — преглътна Трис. — Може и да не ми прости. Особено ако ти му помогнеш. Но няма и да се подиграва. Няма да падне чак толкова ниско.

Йенефер плесна с камшик коня си. Той зацвили, изправи се на задните си крака и затанцува така, че магьосницата се олюля на седлото.

— Да приключваме разговора — процеди тя. — И бъди по-смирена, арогантна уличнице! Този мъж е мой и само мой! Разбираш ли? Спри да говориш за него, спри да мислиш за него, спри да се възхищаваш на благородния му характер… Още сега, веднага! Ох, как ми се иска да те хвана за червените коси…

— Само се опитай! — извика Трис. — Само се опитай, маймуно, и ще ти издера очите! Аз…

Двете млъкнаха, щом забелязаха, че Цири препуска към тях сред облак прах. И още преди да се приближи до тях, разбраха, че нещо не е наред.

Над къщичките в най-близките покрайнини на града се извиваха огнени езици, надигаха се кълба от дим. До магьосничките долетя далечен вик, бучене, наподобяващо бръмченето на досадни мухи, жуженето на ядосани пчели. Викът се усили и се разпадна на отделни силни крясъци.

— Какво става там, по дяволите? — Йенефер се надигна на стремената. — Нападение? Пожар?

— Гералт… — изведнъж простена Цири, пребледняла като хартия. — Гералт!

— Цири! Какво ти става?

Цири вдигна ръка и магьосничките видяха кръвта, която се стичаше по дланта й, по линията на живота.

— Кръгът се затвори — прошепна девойката, затваряйки очи. — Мен ме убоде игла от роза от Шаеравед и змията Уробос заби зъби в собствената си опашка. Идвам, Гералт! Идвам при теб! Няма да те оставя сам!

Преди магьосничките да успеят да се възпротивят, момичето обърна Келпи и препусна в галоп.

Те проявиха достатъчно разум, за да препуснат веднага след нея. Но конете им не можеха да се мерят с Келпи.

— Какво има?! — извика Йенефер, борейки се с вятъра. — Какво става?

— Знаеш много добре! — проплака Трис, която препускаше до нея. — По-бързо, Йенефер!

Още преди да влетят в тесните улички на предградията, преди да подминат първите бягащи насреща им паникьосани жители на града, Йенефер вече съвсем ясно осъзнаваше какво се случва пред нея, знаеше, че в Ривия не гори пожар, знаеше, че Ривия не е нападната от вражески войски. Не! Тя знаеше, че в Ривия се вихри погром. Разбра също какво е усетила Цири, накъде — и към кого — препуска така. Освен това Йенефер знаеше, че няма да успее да я настигне. Изключено беше. Келпи просто прескочи блъскащата се паникьосана маса народ, пред която двете с Трис бяха принудени рязко да спрат конете си, за да не бъдат прегазени.

— Цири, спри!

Сами не забелязаха как се озоваха в лабиринта от улички, запълнени с блъскаща се, виеща тълпа. От настървения си кон Йенефер виждаше търкалящите се в канавките тела, виждаше убитите, провесени за краката по стълбовете и гредите. Видя гърчещо се на земята джудже, което ритаха и биеха със сопи, видя и друго, което обезобразяваха със счупени бутилки. Чу рева на измъчваните, виковете и воя на изтезаваните. Видя как тълпата се струпа върху изхвърлена от прозореца жена, как в ръцете на обезумелите, изгубили човешкия си облик хора се замяркаха колове.

Тълпата нарастваше, ревът се засилваше. На магьосничките им се стори, че разстоянието между тях и Цири намалява. Поредната преграда пред Келпи се оказа група объркани алебардисти, които враната кобила взе за ограда и прескочи, събаряйки от главата на единия плоската му шапка. Останалите седнаха на земята от страх.

Без да намаляват скоростта си, магьосничките влетяха на площада. Той беше почернял от хора. И дим. Йенефер разбра, че безпогрешно водена от пророческия инстинкт, Цири се отправя към самия център, към водовъртежа на събитията. В самото ядро на пожарите, там, където буйстваха и бушуваха убийствата.

На улицата, в която бяха свили, се водеше яростен бой. Джуджета и елфи защитаваха струпана набързо барикада, отбраняваха обречените си позиции, падаха и загиваха под наплива на нахвърлящата се върху тях виеща тълпа. Цири извика и се притисна към шията на коня. Келпи скочи и прелетя над барикадата като гигантска черна птица.

Йенефер се вряза в тълпата и рязко спря коня си, събаряйки няколко души. Свалиха я от седлото, преди да успее да извика. Получи удар по гърба, в кръста, по тила. Падайки на колене, тя забеляза един дългокос тип с обущарска престилка, който се канеше да я ритне.

На Йенефер й беше писнало от такива, които ритат.

От разперените й пръсти бликна син съскащ огън и премина като бич по лицата, телата и ръцете на обкръжаващите я хора. Замириса на изгоряло месо, за миг във всеобщия рев и суматоха се разнесоха викове на болка.

— Вещица! Елфическа вещица! Магьосница!

Втори мъж скочи към нея с вдигната брадва. Йенефер го удари с пламъка право в лицето, очните му ябълки се пръснаха, закипяха и със съскане се стекоха по бузите му.

Тълпата оредя. Някой я хвана за ръката, тя се дръпна, готова да гори и да пали, но видя, че това е Трис.

— Да бягаме оттук… Йена… Да… бягаме…

„Вече съм я чувала, чувала съм този глас — помисли си Йенефер. — Думи, произнесени от вдървени устни, които не са овлажнени дори от капка слюнка. Устни, парализирани от страх, треперещи от паника.

Чувала съм гласа й. На Соденския хълм.

Когато тя умираше от страх.

Сега тя също умира от страх. До края на живота си ще умира от страх. Защото онзи, който веднъж не е преборил страха у себе си, ще умира от страх до края на дните си.“

Пръстите на Трис, които се бяха вкопчили в ръкава й, бяха като от стомана. Йенефер успя да се освободи от тях с огромно усилие.

— Щом искаш — бягай! — извика тя. — Скрий се зад полите на твоята Ложа! Аз имам какво да защитавам! Няма да оставя Цири сама! И Гералт! Махайте се от пътя ми, нищожества, махайте се, ако ви е мил животът!

Тълпата, разделяща Йенефер от коня й, се пръсна пред мълниите, които излитаха от очите и ръцете й. Йенефер тръсна глава, разпиля черните си къдрици. Превърна се във фурия, в отмъстителен ангел на смъртта с огнен меч.

— Махайте се от пътя ми, измет! — изкрещя тя и изплющя върху тълпата с огнения си бич. — Марш оттук! Ще ви опека като говеда!

— Това е само една вещица, хора! — разнесе се от тълпата звучен металически глас. — Само една полудяла елфическа вещица!

— Тя е сама! Втората избяга! Хайде, момчета, грабвайте камъните!

— Смърт на нечовеците! Бой по магьосницата!

— Убийте я!

Първият камък изсвистя покрай ухото й. Вторият я удари по ръката. Йенефер залитна. Третият я улучи право в лицето. Болката пламна като огън в очите й и потопи всичко в черна мъгла.

Тя се свести и застена от болка. Боляха я раменете и китките на ръцете. Пресегна се и напипа дебел пласт бинт. Отново застена — глухо, отчаяно. От усещането, че това не е сън. И от усещането, че нищо не се е получило.

— Не се получи — каза седящата до леглото Тисая де Врие.

Йенефер искаше да пие. Ужасно й се искаше някой да навлажни устните й, покрити с лепкав налеп. Но не се помоли. Гордостта не й позволи.

— Не се получи — повтори Тисая де Врие. — Но не защото ти не се постара. Срязала си ги добре и надълбоко. Затова сега седя до теб. Ако всичко беше просто някакъв театър, глупава демонстрация, щях просто да те презирам. Но ти си рязала надълбоко. На сериозно.

Йенефер гледаше тъпо в тавана.

— Ще се заема с теб, момиче. Струва ми се, че си заслужава. Но ще се наложи добре да поработя над теб. Не само трябва да ти оправя раменете и лопатките, но да ти излекувам и ръцете. Когато си рязала кръвоносните съдове, си срязала и сухожилията. А ръцете на магьосницата са сериозен инструмент, Йенефер.

Влага върху устните. Вода.

— Ще живееш. — Гласът на Тисая е делови, сериозен, даже суров. — Още не ти е дошло времето. Когато дойде, ще си спомниш този ден.

Йенефер жадно изсмукваше влагата от обвитите с мокър бинт пръсти.

— Ще се заема с теб — повтори Тисая де Врие и я докосна нежно по косата. — А сега… Тук сме сами. Без свидетели. Никой няма да види, а и аз на никого няма да кажа. Поплачи си, момиче. Наплачи се. Наплачи се за последен път. Защото повече не бива да плачеш. Няма по-жалко зрелище от плачеща магьосница.

Тя се свести, разкашля се, изхрачи се и изплю кръв. Някой я влачеше по земята. Трис. Позна я по аромата на парфюма. Наблизо по паважа зазвъняха подкови, завибрира нечий крясък. Йенефер видя конник с доспехи и бяла пелерина с червен шеврон, който от височината на седлото си налагаше тълпата с бич. Хвърляните по него камъни отскачаха безсилно от бронята и шлема му. Конят цвилеше и се дърпаше.

Йенефер усети огромна буца на мястото на горната си устна. Поне един горен зъб беше счупен или избит, езикът беше болезнено сцепен.

— Трис… — едва успя да проговори тя. — Телепортирай ни оттук!

— Не, Йенефер. — Гласът на Трис беше много спокоен. И много студен.

— Ще ни убият…

— Не, Йенефер. Няма да избягам. Няма да се скрия зад полите на Ложата. И не се притеснявай, няма да припадна от страх както на Соден. Ще го преодолея. Вече го преодолях!

Близо до началото на уличката, под обраслите с мъх стени, беше натрупана голяма купчина оборски тор и отпадъци. Купчината беше грамадна. Дори можеше да се нарече хълм.

Тълпата най-после успя да притисне и да обездвижи рицаря и коня му. Повалиха го със страшен грохот на земята и го полазиха като въшки, образувайки пъплеща покривка върху него.

Влачейки след себе си Йенефер, Трис се изкачи на купчината отпадъци и протегна ръце към небето. Изкрещя едно заклинание, изкрещя го с истинска ярост. Толкова пронизващо, че тълпата долу за секунда замря и утихна.

— Ще ни убият. — Йенефер изплю кръв. — Със сигурност…

— Помогни ми! — бързо я прекъсна Трис. — Помогни ми, Йенефер. Да им пуснем Перун Алзур…

„И ще убием петима или шестима — помисли си Йенефер. — А останалите ще ни разкъсат на парченца. Но добре, Трис, както искаш. Щом ти не искаш да бягаш — и мен няма да ме видиш да бягам.“

И тя се присъедини към Трис. Сега вече викаха и двете.

Няколко мига тълпата се пулеше изненадано в тях, но бързо дойде на себе си. Към магьосничките отново полетяха камъни. Съвсем близо край слепоочието на Трис прелетя счупено копие. Тя дори не помръдна.

„Това изобщо не действа — помисли си Йенефер. — Магиите ни не действат. Нямаме шанс да успеем да изречем нещо толкова сложно като Перун Алзур. Казват, че Алзур имал глас като камбана и ораторска дарба. А ние пищим и ломотим, объркваме ритмиката и думите…“

Тя беше готова да спре, да концентрира силите си върху някакво друго заклинание, способно или да телепортира и двете някъде, или да нагости напиращата сган — дори само за миг — с нещо не особено приятно. Но се оказа, че няма нужда.

Небето внезапно притъмня, над града се струпаха облаци. Стана дяволски тъмно. И повя хлад.

— Хей — простена Йенефер, — май го направихме.

— Унищожителната градушка на Мериголд — повтори Нимуе. — По принцип това е неофициалното й име, тази магия никога не е била регистрирана официално, защото след Трис никой друг не е успял да я повтори. По много прозаична причина. Тогава устните на Трис са били наранени и тя е произнасяла неясно думите. Освен това злите езици твърдят, че езикът й се е бил вцепенил от страх.

— В това е малко трудно да се повярва — нацупи устни Кондвирамурс. — Примерите за смелостта и саможертвата на почтената Трис са повече от достатъчно. Някои хроники дори я наричат Безстрашната. Но аз искам да попитам за нещо друго. В една от версиите на легендата се казва, че Трис не е била сама на Ривийския хълм. Че с нея е била и Йенефер.

Нимуе погледна към акварела, изобразяващ черен, стръмен, остър като нож хълм на фона на леко осветени тъмносини облаци. На върха на хълма стоеше стройна женска фигура с протегнати ръце и развяващи се коси.

От забуленото в мъгла езеро долетя ритмичното поскръцване на веслата на лодката на Краля Рибар.

— Ако с Трис там е имало и някой друг — изрече Господарката на езерото, — той не е останал във видението на художника.

— Ох, май го направихме — повтори Йенефер. — По-внимателно, Трис!

От кълбящите се над Ривия гъсти облаци над града се изсипа градушка — големи, ледени топчета с размера на кокоше яйце. Градушката биеше толкова силно, че събаряше с грохот керемидите от покривите на къщите. Сипеше се толкова нагъсто, че площадът мигновено беше покрит с плътен слой лед. Тълпата закипя, хората започнаха да падат, закриваха главите си, пълзяха един под друг, бягаха, въртяха се, блъскаха се под козирките над портите и входовете на къщите, свиваха се край стените. Но не всички успяваха. Някои останаха на площада да се мятат като риби върху оцветения от тъмната кръв лед.

Градушката валеше така, че дори магическият щит над главите им, който Йенефер успя да измагьоса в последния момент, трепереше и беше готов всеки момент да се разпадне. Тя дори не се опита да изкрещи някакви други заклинания. Знаеше, че сътвореното не може да бъде спряно от тях, че съвсем случайно бяха събудили стихия, която трябваше да спре сама и скоро щеше да го направи.

Поне така се надяваше Йенефер.

Просветна и прогърмя. Продължително, тътнещо. С такава сила, че земята се разтресе. Градушката потропваше по покривите и паважа, наоколо летяха късчета от натрошените й зърна.

Небето леко започна да се прояснява. Един слънчев лъч проби облаците и шибна града като камшик. От устата на Трис не се чу нито стон, нито хлипане.

Градушката продължаваше да барабани по паважа, покривайки го с плътен слой ледени топчета, които блестяха като диаманти. Но градът вече се сипеше не толкова плътно и значително по-бавно. Йенефер го усети по това как се промени звукът от ударите по магическия щит. После градушката спря. Изведнъж. Все едно не е била. На площада се изсипаха въоръжени хора, по леда захрущяха подкови. Тълпата с рев хукна да бяга, подкарана от камшиците, шибана е дръжките на пиките и удряна с плоската страна на мечовете.

— Браво, Трис — изхриптя Йенефер. — Не знам какво беше това… Но добре се получи.

— Имаше какво да защитавам — изхриптя Трис Мериголд. Героинята от хълма.

— Винаги има какво да се защитава. Да бягаме, Трис. Може би това все още не е краят.

Само че това беше краят. Градушката, доведена от магьосничките над града, охлади горещите глави. Охлади ги до такава степен, че армията се осмели да нападне и да въведе ред. До този момент войниците се страхуваха. Те знаеха какво ги очаква, ако нападнат озверялата сган, упоена от кръв, небояща се от нищо и неотстъпваща пред нищо. Само намесата на неукротимата стихия усмири чудовищната стоглава хидра, а армията довърши останалото.

Градушката нанесе на града ужасни щети. Хора, допреди малко убивали жени-джуджета и децата им, сега плачеха при вида на онова, което бе останало от къщите им.

В Ривия се възцари мир и спокойствие. Ако не бяха почти двестате осакатени трупа и няколкото изгорени къщи. Можеше да се каже, че нищо не се е случило. В района „Брестово“, до самото езеро Лок Ескалот, над което небето се беше оцветило в изумителна дъга, плачещите върби се отразяваха живописно в гладката като огледало водна повърхност. Пееха птици, миришеше на влажни листа. Тук всичко изглеждаше съвсем идилично.

Дори лежащият в локва кръв вещер, над който, паднала на колене, се беше навела Цири.

Бял като тебешир, Гералт лежеше неподвижно в безсъзнание, но когато те се спряха до него, той започна да кашля, да хрипти, да плюе кръв. Започна да го тресе и се разтрепери така, че Цири не можеше да го удържа. Йенефер се отпусна на земята до нея. Трис видя, че потърква с ръце очите си. Самата тя се почувства като слабо детенце, пред очите й притъмня. Някой я подхвана и не й позволи да падне. Тя позна Лютичето.

— Въобще не му действа — чу се пълният с отчаяние глас на Цири. — Твоята магия въобще не го лекува, Йенефер.

— Пристигнахме… — Йенефер с усилие помръдваше устните си. — Пристигнахме твърде късно…

— Магията ти не действа — повтори Цири, все едно не я чуваше. — Каква е ползата от цялата ви магия?

„Права си, Цири — помисли си Трис, усещайки как гърлото й се свива. — Можем да призовем градушка, но не можем да прогоним смъртта. Въпреки че второто може да изглежда по-лесно.“

— Пратихме да повикат лекар — изхриптя застаналото до Лютичето джудже. — Но нещо не го виждам…

— Късно е да викате лекар — каза Трис, изненадана от спокойния си глас. — Той умира.

Гералт отново потрепери, изплю кръв, изпъна се и замря. Лютичето, все още подкрепящ Трис, въздъхна отчаяно, джуджето започна да ругае. Йенефер застена, изражението на лицето й изведнъж се измени, намръщи се и стана ужасно грозно.

— Няма по-ужасна картина от плачеща магьосница — рязко отсече Цири. — Ти сама си ме учила на това. Но сега си наистина жалка, Йенефер. Ти и твоята магия, която не става за нищо.

Йенефер не отговори. С двете си ръце придържаше отпуснатата, изплъзваща се глава на Гералт и с треперещ глас повтаряше заклинанията. По дланите й, по бузите, по челото на вещера проблясваха синкави пламъчета и проблясваха искри. Трис знаеше каква енергия е необходима за тези заклинания. Знаеше също, че те няма да помогнат в този случай. Беше повече от уверена, че тук нямаше да помогнат дори заклинанията на специализиралите се в това лечителки. Беше твърде късно. Магиите на Йенефер само я изтощаваха. Трис дори се изненада, че чернокосата магьосница издържа толкова много.

Тя спря да се изненадва, когато Йенефер замлъкна по средата на поредната магическа формула и се отпусна на паважа до вещера.

Едното от джуджетата отново изруга. Другото стоеше с наведена глава. Лютичето, който все още подкрепяше Трис, подсмърчаше.

Изведнъж рязко притъмня. Повърхността на езерото се замъгли, като вещерски котел, и се забули в изпарения. Над водата започнаха да се трупат кълба от мъгла и на вълни да настъпват към брега, покривайки всичко с гъста белота, в която всички звуци се изгубваха и утихваха, изчезваха контурите, размиваха се формите.

— А аз — рече бавно Цири, без да се изправя от окървавения паваж, — някога се отказах от силата си. Ако не се бях отказала, сега щях да го предпазя. Да го излекувам, сигурна съм. Но вече е твърде късно. Отказах се и нищо не мога да направя. Получава се така, сякаш именно аз съм го убила.

Тишината беше разкъсана от гръмкото цвилене на Келпи. После от глухото възклицание на Лютичето.

Всички се вцепениха.

От мъглата изникна един бял еднорог. Той тичаше леко, въздушно, безшумно, вдигнал изящно красивата си глава. В това нямаше нищо необичайно, всички знаеха легендите, които единодушно твърдяха, че еднорозите тичат леко, въздушно и безшумно, и държат главите си вдигнати с присъщото им изящество. Въпреки че беше странно как така еднорогът тича по повърхността на езерото, а водата дори не се набръчква.

Лютичето изстена, този път от изненада. Трис усети как я обхваща вълнение. Еуфория.

Еднорогът затропа с копита по паважа. Тръсна грива и зацвили протяжно, мелодично.

— Ихуараквакс — каза Цири. — Толкова се надявах, че ще се появиш.

Еднорогът се приближи, отново зацвили, вдигна копитце и силно тропна по паважа. Наведе глава. Стърчащият от изпъкналото му чело рог неочаквано засия с ярка светлина, блясък, който веднага разсея мъглата.

Цири докосна рога.

Трис извика приглушено, когато видя как в очите на момичето се разгаря млечен пламък, как я обгръща огнен ореол. Цири не я чуваше, тя не чуваше никого. С едната си ръка се хвана за рога на Ихуараквакс, а другата насочи към неподвижния вещер. От пръстите й заструи лъч блещукаща, гореща като лава светлина.

Никой не можеше да каже със сигурност колко дълго продължи това. Защото беше нереално.

Като сън.

Еднорогът, почти разтварящ се в сгъстяващата се мъгла, зацвили, удари с копито, поклати няколко пъти глава, сякаш искаше да покаже нещо с рога си. Трис погледна. Под балдахина на висящите над езерото върбови клони тя забеляза във водата тъмна сянка. Лодка.

Еднорогът отново я посочи с рога си. И започна бързо да се топи в мъглата.

— Келпи — каза Цири. — Върви с него.

Келпи изпръхтя. Закима с глава. Пое послушно след еднорога. Няколко минути подковите звъняха по паважа. След това звукът изведнъж изчезна. Сякаш кобилата беше излетяла, изчезнала, сякаш се бе дематериализирала. Лодката стоеше до брега. В тези минути, докато мъглата се разсейваше, Трис ясно я видя. Това беше примитивна плоскодънна лодка, тромава и ъгловата, като голямо корито за свине.

— Помогнете ми — каза Цири. Гласът й беше уверен и решителен.

Отначало никой не разбираше за какво говори, каква помощ очаква. Първи се усети Лютичето. Може би защото знаеше легендата, някога беше чел една от поетизираните й версии. Той вдигна на ръце изпадналата в безсъзнание Йенефер. И се изненада колко е малка и лекичка. Можеше да се закълне, че някой му помага да носи магьосницата. Можеше да се закълне, че до ръката си усещаше рамото на Кахир. С крайчеца на окото си улови проблясъка на светлата коса на Милва. Когато оставяше магьосницата в лодката, можеше да се закълне, че вижда придържащата борда ръка на Ангулеме.

Джуджетата повдигнаха вещера. Помагаше им Трис, придържайки главата му. Ярпен Зигрин даже примигна, защото за няколко секунди зърна братята Далберг. Золтан Чивай можеше да се закълне, че при поставянето на вещера в лодката му помага Калеб Стратън. Трис Мериголд можеше да заложи главата си, че усеща аромата на парфюма на Лити Нейд, по прякор Корал. А за няколко удара на сърцето си зърна в гъстите изпарения жълто-зелените очи на Коен от Каер Морхен.

Такива неща прави със сетивата мъглата, гъстата мъгла над езерото Ескалот.

— Готово, Цири — рече глухо магьосницата. — Лодката ти те чака.

Цири отметна коси от челото си и подсмръкна.

— Извини ме пред дамите от Монтекалво, Трис — каза тя. — Но няма как иначе. Не мога да остана тук, щом Гералт и Йенефер си тръгват. Просто не мога. Дамите от Ложата трябва да го разберат.

— Трябва.

— Сбогом, Трис Мериголд. Всичко хубаво, Лютиче. Всичко хубаво на всички.

— Цири — прошепна Трис. — Сестричке… Позволи ми да отплавам с вас…

— Сама не знаеш за какво молиш, Трис.

— Дали някой ден пак…

— Сигурно — прекъсна я Цири.

Тя се качи в лодката, която се разклати и веднага отплава. Разтвори се в мъглата. Останалите на брега не чуха нито един плясък, не видяха нито една вълна, нито движение на водата. Сякаш това не беше лодка, а призрак.

Съвсем за кратко след това можеха да видят малката въздушна фигурка на Цири, виждаха как се оттласква с дълъг прът от дъното, как гони и без това бързо плаващата лодка.

След това остана само мъглата.

„Тя ме излъга — помисли си Трис. — Повече няма да я видя. Никога. Няма да я видя, защото Vaesse deireadh aep eigean. Нещо приключва…“

— Нещо приключва — обади се с променен глас Лютичето.

— Нещо започва — отговори му Ярпен Зигрин.

Някъде от края на града се разнесе силно кукуригане на петел.

Мъглата започна бързо да се разсейва.

Гералт отвори очи. През затворените му клепачи го беше подразнила играта на светлини и сенки. Видя над себе си листа, калейдоскоп от блещукащи на слънцето листа. Видя натежал от ябълки клон.

На челото и бузите си усещаше леко докосване на пръсти. Пръсти, които познаваше. Които обичаше до божа.

Болеше го коремът, боляха го ребрата, а стегнатият бандаж убедително подсказваше, че град Ривия и тризъбата вила изобщо не са били среднощен кошмар.

— Лежи спокойно, любими — каза меко Йенефер. — Лежи спокойно. Не мърдай.

— Къде се намираме, Йен?

— Нима е важно това? Нали сме заедно. Ти и аз.

Пееха птички. Миришеше на трева и цветя, на ябълки.

— Къде е Цири?

— Отиде си.

Тя промени позата си, леко извади ръката си изпод главата му и легна до него на тревата, за да види очите му. Гледаше го жадно, така, сякаш искаше да му се насити, сякаш искаше да се нагледа за цяла вечност. Той също я гледаше, а тъгата го стягаше за гърлото.

— Ние бяхме заедно е Цири в лодката — спомни си той. — На езерото. После по реката. По реката с бързото течение. В мъглата…

Пръстите й намериха ръката му и стиснаха силно.

— Лежи спокойно, любими. Лежи си спокойно. Аз съм тук. Не е важно какво се е случило, не е важно къде сме били. Сега съм с теб. И повече никога няма да те изоставя. Никога.

— Обичам те, Йен.

— Знам.

— Но въпреки това — въздъхна той, — бих искал да знам къде се намираме.

— Аз също — рече Йенефер тихо и след известно време.

— И това е краят на историята? — попита след малко Галахад.

— Откъде накъде! — възрази Цири, като триеше крак в крак и изтръскваше изсъхналия пясък, който беше полепнал по пръстите и стъпалата й. — Ти така ли искаш да свърши историята? Аз не бих искала!

— И как е продължила нататък?

— Нормално — разсмя се тя. — Оженили се.

— Разкажи ми.

— Че какво има да му се разказва? Била голяма сватба. Всички дошли: Лютичето, майка Ненеке, Йола и Еурнейд, Ярпен Зигрин, Весемир, Ескел… Коен, Милва, Ангулеме… И моята Мистле… И аз бях там, пих вино и медовина. А те, тоест Гералт и Йенефер, се сдобили със собствен дом и били щастливи. Много, много щастливи. Също като в приказките. Разбираш ли?

— Защо плачеш, Господарке на езерото?

— Изобщо не плача. Просто очите ми сълзят от вятъра и това е!

Мълчаха дълго, гледайки как нагряното до червено слънце докосва планинските върхове.

— Наистина беше странна тази история — наруши най-накрая мълчанието Галахад. — Много странна. От необикновен свят си дошла, госпожице Цири.

Цири силно подсмръкна.

— Да-а-а — продължи Галахад, след като се прокашля, леко обезкуражен от мълчанието й. — Но и тук, при нас, също се случват необичайни истории. Например онази, която се случи със сър Гауейн и Зеления рицар… Или с моя дядо, сър Борс, и сър Тристан… Разбираш ли, госпожице Цири, сър Борс и сър Тристан тръгнали веднъж на запад, към Тинтагел… Пътят им минавал през диви и опасни гори. Пътуват си значи те, пътуват и гледат — стои бяла кошута, а до нея — дама, облечена в черно, но такова черно и в съня си не можеш да видиш. И била толкова красива, че по целия свят не може да се намери по-красива, освен може би само кралица Гуиневра… Дамата видяла двамата рицари, махнала им с ръка и се обърнала към тях със следните думи…

— Галахад…

— Да?

— Млъкни.

Той се изкашля и млъкна. Двамата мълчаха, гледайки към слънцето. Мълчаха много дълго.

— Господарке на езерото…

— Помолих те да не ме наричаш така.

— Госпожице Цири…

— Слушам те.

— Защо не дойдеш с мен в Камелот, госпожице Цири? Ще видиш, че крал Артур ще те посрещне с уважение и почести… А аз… Винаги ще те обичам и почитам…

— Веднага се изправи! Или не. Като си коленичил там долу, вземи ми разтрий стъпалата. Страшно са изтръпнали. Благодаря. Много си мил. Казах — стъпалата! Стъпалата свършват при глезените!

— Госпожице Цири…

— Тук съм.

— Слънцето залязва…

— Вярно. — Цири завърза обувките си и стана. — Да оседлаваме конете, Галахад. Има ли наблизо някое място, където да можем да пренощуваме? О, по лицето ти съдя, че познаваш тукашните места не по-добре от мен. Няма страшно, ще тръгнем, а ако се наложи да спим под открито небе, нека да е някъде по-далеч, в гората. От езерото навява хлад… Какво ме гледаш така? Аха — досети се тя, забелязвайки го как се изчервява. — Представяш си нощувка под орехово дърво, на килим от мъх? В обятията на магьосница? Чуй ме, момче, нямам ни най-малкото желание…

Гласът й секна, щом видя руменината му и пламтящите му очи. Върху съвсем нелошото лице. Коремът и областта под него я присви. Но не от глад.

„Какво ми става? — помисли си тя. — Какво ми става?“

— Не се мотай! — почти изкрещя тя. — Оседлавай коня!

Когато вече бяха върху седлата, тя го погледна и силно се разсмя. Той я погледна с изненадан и въпросителен поглед.

— Не, не, нищо… — отвърна тя. — Просто ми мина една мисъл през главата. Да тръгваме, Галахад.

„Килим от мъх — помисли си тя, сдържайки смеха си. — Под орехово дърво. И аз — в ролята на магьосница. Хе, хе…“

— Госпожице Цири…

— Да?

— Ще дойдеш ли с мен в Камелот?

Тя му протегна ръката си. Той й подаде своята. Хванаха се за ръце и потеглиха един до друг.

„По дяволите — помисли си тя. — Защо не? Все ще има за какво да се бия — в този свят сигурно също ще се намери работа за вещерка. Защото не може да има свят, в който да няма работа за вещерка.“

— Госпожице Цири…

— Дай да не говорим сега за това. Да тръгваме.

Те поеха право към залеза. Зад тях остана тъмнеещата долина. Зад тях остана езерото, омагьосаното езеро, синьо и гладко като шлифован сапфир. Зад тях останаха камъните на езерния бряг. Боровете по склоновете.

Това остана зад тях.

А пред тях беше всичко.