Господарката на езерото. Том 2

Десета глава

Не можеше да се отрече, че прокрадналият се до бивака човек беше ловък и хитър като лисица. Бързо сменяше местоположението си и се движеше толкова потайно и тихо, че би заварил всекиго неподготвен. Всекиго — но не и Бореас Мун. Мун имаше голям опит в това отношение.

— Излизай, човече! — извика той, опитвайки се гласът му да прозвучи уверено и грубо. — Няма полза от всичките ти фокуси! Виждам те. Ето там си!

Един от големите камъни, с които беше обсипан склонът на хълма, потрепна на фона на тъмносиньото звездно небе. Размърда се и прие човешка форма. Бореас завъртя шиша с печащото се месо, защото му замириса на изгоряло. Придавайки си вид, че се е облегнал небрежно на лакът, той положи ръка върху ръкохватката на лъка.

— Не разполагам с кой знае какво. — В преднамерено спокойния си тон той вплете остра метална предупредителна нотка. — Не нося много вещи. Но съм привързан към тях. И ще ги защитавам до смърт.

— Не съм бандит — отвърна с дълбок глас мъжът. — Пилигрим съм.

Беше висок и добре сложен, поне седем стъпки висок, а ако трябваше да се претегли, Бореас беше готов да се обзаложи, че от другата страна на кантара би трябвало да се сложат поне десет пуда. Пилигримският кривак — дебел заострен дъбов прът, — който носеше в ръка, приличаше на бастун. Бореас Мун искрено се изненада от факта, че толкова едър човек може да се прокрадва толкова ловко. И това донякъде го притесни. Комбинираният му седемфунтов лък, с който можеше да повали лос от петдесет крачки, изведнъж му се стори мъничък и крехък като детска играчка.

— Пилигрим съм — повтори едрият мъж. — Нямам никакви лоши…

— Хайде сега — бързо го прекъсна Бореас, — нека да излезе и вторият.

— Какъв вто… — започна бързо пилигримът и гласът му секна, когато от тъмнината на противоположната страна като сянка изникна стройна фигура.

Този път Бореас въобще не се изненада. Вторият мъж — начинът, по който се движеше, веднага издаде опитния следотърсач — беше елф. А да те изненада елф изобщо не е срамно.

— Моля да ме извините — каза елфът със странно неелфически, леко хриплив глас. — Криех се от вас не с лоши намерения, а от страх. На ваше място щях да завъртя шиша.

— Вярно — каза пилигримът, подпирайки се на кривака и силно подуши. — Месото от тази страна е съвсем готово.

Бореас завъртя шиша, въздъхна и се прокашля. Отново въздъхна.

— Моля, седнете — реши се най-накрая той. — И почакайте. Животното скоро ще се опече. Предполагам, че онзи, който се поскъпи да нахрани странниците на пътя, не е добър човек.

Маста потече със съскане в огъня, той блъвна, стана по-светло.

Пилигримът носеше филцова шапка с широка периферия, която успешно прикриваше лицето му. Главата на елфа беше украсена с чалма от някакъв цветен плат, която не скриваше лицето му. Когато го видяха на светлината на огъня, и двамата потрепериха — и Бореас, и пилигримът. Но не издадоха нито звук. Лицето, някога по елфически красиво, сега беше обезобразено от чудовищен белег, пресичащ челото, веждата, носа и бузата до самата брадичка.

Бореас Мун се изкашля и отново завъртя шиша.

— Този аромат ви доведе до лагера ми? — Думите му прозвучаха повече като твърдение, а не като въпрос. — Или не?

— Така е. — Пилигримът поклати периферията на шапката си, а гласът му съвсем леко се измени. — Отдалеч надуших печеното. Само че внимавах. На един огън, към който преди два дни се приближих доста непредпазливо, печаха някаква жена.

— Вярно — потвърди елфът. — Минах оттам на следващата сутрин и видях човешките кости в пепелта.

— На следващата сутрин? — провлачено повтори думите му пилигримът, а Бореас можеше да се закълне, че на скритото му в сенките лице се изписа неприятна усмивка. — И отдавна ли вървиш по петите ми, уважаеми елфе?

— Отдавна.

— И какво ти пречеше да се покажеш?

— Здравият разум.

— Хребетът Елскердег — Бореас Мун завъртя шиша и прекъсна неловкото мълчание — е място с лоша слава. Аз също съм виждал кости в огнищата, скелети върху колове. Обесени на дърветата. Тук е пълно с диви и жестоки култове. И със същества, които само дебнат да те изядат. Поне така се говори.

— Не само че се говори — поправи го елфът, — но и си е така. Колкото по-навътре се навлезе в планината, толкова по-страшно става.

— И вие ли сте тръгнали по пътя на изток? От другата страна на Елскердег? Към Зерикания? А може би още по-надалеч, към Хакланд?

Нито пилигримът, нито елфът отговориха. Но Бореас и без това не очакваше отговор. Първо, въпросът не беше тактичен. Второ, беше глупав. От мястото, където се намираха, можеше да се тръгне само на изток. През Елскердег. Натам, накъдето се беше отправил и той.

— Печеното е готово. — Бореас отвори сгъваемия си нож с леко и нелишено от театралност движение. — Моля, господа. Не се притеснявайте.

Пилигримът имаше ловен нож, а елфът — кинжал, който съвсем нямаше кухненски вид. Но и трите остриета, които очевидно се използваха за много по-сериозни дела, днес влязоха в употреба за едно съвсем мирно действие — рязането на месо. Известно време се чуваше само работата на челюстите им и хвърлянето на оглозгани кокали в ъгъла. Пилигримът се оригна доволно.

— Страхотно зверче — каза той, оглеждайки лопатката, която току-що беше оглозгал и облизал до такава степен, че тя изглеждаше като престояла три дни в мравуняк. — На вкус е като козе, но меко, като заешко. Не си спомням някога да съм ял нещо подобно.

— Това е скрек — каза елфът, прегризвайки с хрускане хрущяла. — И аз не си спомням да съм го ял някога.

Бореас тихо се покашля. Едва дочутата нотка сарказъм в гласа на елфа му подсказа: той знае, че яде месото на огромния плъх с кървясали очи и страшни зъбища, на който само опашката беше дълга три лакти. Следотърсачът не беше преследвал гигантския гризач, а го беше застрелял при самоотбрана. После реши да си го изпече. Той беше разумен и практичен човек. Разбира се, никога не би ял плъх, който се храни от сметищата и помийните ями. Но до хребета Елскердег, до най-близкото произвеждащо отпадъци селище, имаше около триста мили. Плъхът, или както се харесваше повече на елфа — скрекът, сигурно беше чист и здрав. Той не беше контактувал с цивилизацията. Така че нямаше нито да ги зарази, нито да ги омърси.

Скоро и последната, най-мъничка, оглозгана до край костица полетя в огъня. Луната изплува над зъбатите хребети на Огнените планини. От подклаждания от вятъра огън хвърчаха искри, излитаха в небето и гаснеха сред блещукащите звезди.

— Господа — рискува Бореас Мун да зададе поредния нетактичен въпрос, — отдавна ли пътувате? Тук, в Пустошта? И ако смея да попитам, отдавна ли оставихте зад гърба си Прохода Солвейга?

— Отдавна и скоро са относителни понятия — рече пилигримът. — Аз преминах през Прохода на втория ден след октомврийското пълнолуние.

— А аз — на шестия — каза елфът.

— Да — продължи Бореас, ободрен от реакцията им. — Странно как не сме се срещнали там — и аз го преминах по същото време, по-точно го преминах, яздейки, защото тогава още имах кон.

Той замълча, прогонвайки неприятните спомени, свързани със загубата на коня му. Беше сигурен, че и случайните му събеседници са се сблъсквали с подобни приключения. Ако през цялото време са се придвижвали пеша, едва ли щяха да го догонят тук, под Елскердег.

— От това си правя извода — продължи той, — че сте поели на път едва след края на войната, след сключването на цинтрийския мир. Това, разбира се, не е моя работа, но ще се осмеля да предположа, че не ви е допаднал редът и идеята за мира, създаден и наложен в Цинтра.

Мълчанието, което се установи край огъня, продължи доста дълго, прекъсвано само от далечен вой. Вероятно виеше вълк. Въпреки че в района на хребета Елскердег човек никога и в нищо не можеше да бъде сигурен.

— Ако трябва да бъда откровен — неочаквано се обади елфът, — то след сключването на цинтрийското споразумение нямах никакви основания да обичам наложения в Цинтра мир. Да не говорим за реда.

— Моят случай — рече пилигримът и скръсти яките си ръце на гърдите — е аналогичен. Макар и да се убедих в това, както обичаше да казва един мой познат, post factum.

Настъпи ново продължително мълчание. Замлъкна дори нещото, което виеше на хребета.

— Първоначално — започна пилигримът, въпреки че Бореас и елфът можеха да се обзаложат, че няма да го направи, — първоначално ми се стори, че след сключването на цинтрийския мир ще настъпят полезни промени и ще се установи доста приличен ред. Ако не за всички, то поне за мен…

— Кралете — покашля се Бореас — отидоха в Цинтра, ако не ме лъже паметта, в края на април?

— По-точно на втори април — уточни пилигримът. — Още си спомням, че беше новолуние.

Покрай стените, под тъмните греди, поддържащи галериите, бяха наредени щитове, украсени с хералдическите емблеми и гербове на цинтрийското дворянство. На пръв поглед се набиваше в очи разликата между няколкото избледнели гербове на старинни родове и гербовете на онези, които бяха станали дворяни в по-нови времена, по време на управлението на Дагорад и Каланте. Тези, по-новичките, блестяха с ярките си, все още необелени бои, по тях не се забелязваха дупчици, направени от дървояди.

С най-красиви цветове бяха добавените най-скоро щитове с гербовете на нилфгардските дворяни, окачени по време на окупацията на града и императорското му управление.

„Когато си върнем Цинтра — помисли си крал Фолтест, — трябва да се погрижим цинтрийците да не унищожат тези щитове в свещения пожар на обновлението. Политиката е една работа, украсяването на залата — съвсем друга. Промяната в политическия режим не трябва да служи за оправдание на вандализма.“

„Оттук е започнало всичко — помисли си Дийкстра, оглеждайки огромната зала. — Паметният годежен пир, на който се е появил Железният таралеж и е поискал ръката на принцеса Павета… А кралица Каланте е наела вещера… Колко поразително се сплитат човешките съдби“ — помисли си шпионинът, сам удивен от тривиалността на мислите си.

„Преди пет години — помисли си кралица Меве, — преди пет години мозъкът на Каланте Лъвицата, в която течеше кръвта на Кербините, се е разпилял по плочките на двора, същия този двор, който виждам в момента през прозорците. Каланте, чийто портрет виси в коридора, беше предпоследната, в чиито вени течеше кралска кръв. След като се удави дъщеря й Павета, остана само внучката Цирила. Впрочем Цирила също може да е мъртва, ако не лъжат слуховете.“

— Моля ви — махна с ръка Кирус Енгелкинд Хемелфарт, йерарх на Новиград, който беше избран per acclamationem14 за председателстващ преговорите, предвид възрастта му и всеобщото уважение. — Моля, заемете местата си.

Всички насядаха по обозначените с табелки столове, подредени край кръглата маса. Меве, кралица на Ривия и Лирия. Фолтест, крал на Темерия, и крал Вензлав от Бруге — негов васал. Крал Етайн от Цидарис. Младият крал Кистрин от Верден. Княз Нитерт, глава на реданския съвет на регентите. И граф Дийкстра.

„Трябва да се отървем от стария шпионин, да го махнем от съвещателната маса — помисли си йерархът. — Крал Хенселт и дори младият Кистрин вече си позволиха доста кисели забележки, очаквам демарш и от страна на нилфгардските представители. Този Сигизмунд Дийкстра не е човек с подходящото положение, а освен това е личност със съмнително минало и лоша репутация, persona turpis15. Не трябва да допускаме присъствието на persona turpis да опорочава атмосферата на преговорите.“

Ръководителят на нилфгардската делегация, барон Шилард Фиц-Естерлен, чието място на масата се намираше точно срещу Дийкстра, поздрави шпионина с учтив дипломатически поклон.

След като видя, че всички са се настанили по местата си, йерархът на Новиград също седна. Не без помощта на слугите, които го придържаха за треперещите ръце. Йерархът седна в стола, изработен преди години специално за кралица Каланте. Той имаше изключително висока, украсена с изумително красива резба облегалка, която го отличаваше от останалите столове.

„Тук, значи… — помисли си Трис Мериголд, докато оглеждаше стаята, гоблените, картините и безбройните ловни трофеи, включително и кожата на някакъв напълно непознат й рогат звяр. — Тук, след разрушаването на тронната зала, се е състоял прочутият частен разговор между Каланте, вещера, Павета и Омагьосания таралеж, когато Каланте е дала съгласието си за този странен брак. А Павета вече е била бременна. Цири се е родила след малко повече от осем месеца… Цири, наследницата на престола… Лъвчето от кръвта на Лъвицата… Цири, малката ми сестричка, която сега се намира някъде далече на юг. За щастие вече не е сама. Заедно с Гералт и Йенефер е. В безопасност. А може би пак са ме излъгали?“

— Седнете, мили дами — разбърза се Филипа Ейлхарт, която от известно време внимателно наблюдаваше Трис. — Господарите на света всеки момент ще започнат да произнасят встъпителните си речи, а аз не искам да изпусна нито дума.

Магьосничките прекъснаха кулоарните си сплетни и бързо насядаха по местата си. Шеала де Танкарвил с боа от сребристи лисици, придаваща женственост на строгото й мъжко облекло, Асире вар Анахид с рокля от лилава коприна, съчетаваща дяволски фино скромна простота и шикозна елегантност. Францеска Финдабаир — както винаги царствена. Ида Емеан аеп Сивней — както винаги тайнствена. Маргарита Льоантил, както винаги въплъщение на достойнството и сериозността. Сабрина Глевисиг в тюркоазено, Кейра Мец в зелено и нарцисово-жълто. И Фрингила Виго. Потисната. Тъжна. И пребледняла с една мъртвешка, болезнена, някак си призрачна бледност.

Трис Мериголд седеше до Кейра, точно срещу Фрингила. Над главата на нилфгардската магьосничка висеше картина: ездач препуска в галоп сред елшите, а те протягат към него чудовищни ръце-клони, подигравателно хилейки се със страшни хралупи уста. Трис неволно потрепери.

Сложеният в средата на масата триизмерен комуникатор се задейства. Филипа Ейлхарт използва заклинание за увеличаване резкостта на изображението и звука.

— Както сами виждате и чувате — каза тя, подсмихвайки се, — в тронната зала на Цинтра, един етаж под нас, властелините на света в този момент решават съдбата на същия този свят. А ние тук, един етаж над тях, се грижим за това момчетата да не се увлекат.

Към виещото на Елскердег същество се присъединиха и други. Бореас Мун изобщо не се съмняваше — това не бяха вълци.

— Аз също не очаквах много от цинтрийските преговори — каза той, за да съживи позамрелия разговор. — Всъщност никой от познатите ми не се надяваше, че от тях ще излезе нещо свястно.

— Важен беше самият факт, че започнаха такива преговори — спокойно възрази пилигримът. — Обикновеният и честен човек — а с ваше позволение аз съм точно такъв — мисли обикновено и честно. Обикновеният човек знае, че биещите се крале и императори са настроени толкова войнствено един към друг, че ако имат достатъчно сили, просто ще се избият взаимно. А те изведнъж спират да убиват и вместо това сядат около някаква кръгла маса. Защо? Защото вече нямат сили. Просто са безсилни. И заради това им безсилие войниците им вече не нападат домовете на обикновените хора, не убиват, не осакатяват, не палят къщи, не колят деца, не насилват жени, не поробват. Не. Вместо това командирите на войниците са се събрали в Цинтра и се съвещават. Как да не се радваш!

Елфът смушка с един прът въглените, пръскащи искри в огъня, и погледна накриво пилигрима.

— Даже обикновеният и честен човек — рече той, без да крие сарказма си, — даже радващият се, ликуващ човек трябва да разбира, че политиката също е война, само че водена по друг начин. Трябва да разбира, че преговорите също са пазарлък. Те имат един и същ автоматично действащ механизъм. Постигнатите успехи оправдават отстъпките. Тук печелиш — там губиш. С други думи, за да купиш нещо, трябва да продадеш нещо.

— Наистина — рече след кратко мълчание пилигримът, — това е толкова просто и очевидно, че всеки човек ще го разбере. Даже най-обикновеният.

— Не, не и пак не! — изрева крал Хенселт, удряйки с юмрук по масата така, че чашата му се обърна, а мастилниците подскочиха. — Никакви обсъждания на този въпрос! Никакви пазарлъци! Край, Schluss16, deireadh!

— Хенселт — обади се спокойно, трезво и дружелюбно Фолтест, — не усложнявай нещата. И не ни компрометирай със своя рев пред Негово превъзходителство.

Шилард Фиц-Естерлен, който участваше в преговорите като представител на Нилфгардската империя, се поклони с фалшива усмивка, която имаше за цел да покаже, че номерата на каедвенския крал въобще не го вълнуват.

— Ние се договаряме с Империята — продължи Фолтест, — а помежду си сами започваме да се дърлим като псета, така ли? Засрами се, Хенселт.

— С Нилфгард се договорихме по такива сложни въпроси като Дол Ангра и Заречие — с привидно равнодушие изрече Дийкстра, — би било глупаво…

— Няма да ви позволя да правите такива забележки! — изрева Хенселт толкова силно, че малко биволи биха могли да го заглушат. — Не желая да чувам такива забележки, още повече от някакви си шпиони! Аз съм крал, дявол да го вземе!

— Личи си! — изсъска Меве.

Демавенд се беше обърнал настрани и разглеждаше гербовите щитове по стените на залата, като при това се усмихваше безгрижно, сякаш изобщо не ставаше дума за съдбата на неговото кралство.

— Достатъчно — изсумтя Хенселт и се огледа с подивели очи. — Стига толкова или се кълна в боговете, че кръв ще се лее. Казах вече: нито педя земя. Никакви, абсолютно никакви връщания на завладяното! Няма да се съглася да намаля кралството си дори с една педя, дори с половин педя земя! Боговете ми повериха част от Каедвен и само на боговете ще я върна! Долна Мархия си е наша земя… Такова… Ети… ет… Етнически. Долна Мархия от векове си е каедвенска!

— Горен Аедирн — обади се отново Дийкстра — принадлежи на Каедвен от миналата година. По-точно от двайсет и четвърти юли миналата година. От мига, в който там стъпи каедвенският окупационен корпус.

— Много ви моля — каза Щилард Фиц-Естерлен, въпреки че него никой не го питаше, — да впишете в протокола ad futuram rei memoriam17, че Нилфгардската империя не е имала нищо общо с това анексиране.

— Ако не се смята това, че точно по това време е разграбвала Венгерберг.

— Nihil ad rem18!

— Нима?

— Господа! — напомни им Фолтест.

— Каедвенската армия — изхриптя Хенселт, — влезе в Долна Мархия като освободителка! Посрещаха войниците ми с цветя! Моите войници…

— Твоите войници? — Гласът на крал Демавенд беше спокоен, но по лицето му личеше какво му струва това спокойствие. — Твоите бандити, които нахлуха в кралството ми с бандитски крясъци, убиваха, насилваха и грабеха. Господа! Събрали сме се тук и седим вече цяла седмица, обсъждайки бъдещата карта на света. О, богове, нима това ще бъде свят на престъпления и грабежи? Нима ще се запази бандитското status quo? Нима всичко заграбено ще остане в ръцете на разбойниците и грабителите?

Хенселт грабна картата от масата, скъса я и я хвърли към Демавенд. Кралят на Аедирн дори не помръдна.

— Моята армия — изхриптя Хенселт, а лицето му придоби цвета на отлежало вино, — отвоюва Мархия от нилфгардците. По това време твоето кралство вече не съществуваше, Демавенд. Ще ти кажа и още нещо — ако не беше моята армия, ти сега нямаше да имаш никакво кралство. Ще ми се да видя как ще успееш без моята помощ да прогониш Черните отвъд Яруга и Дол Ангра. Защото мога да заявя без особено преувеличение, че ти остана крал благодарение на моето милосърдие. Но тук и сега идва неговият край! Вече казах: няма да отстъпя и педя от земята ми! Няма да позволя да ми се намали кралството!

— Нито аз — моето! — изправи се Демавенд. — Няма да се разберем така!

— Господа — обади се примирително Кирус Хемелфарт, йерархът на Новиград. — Сигурно може да се стигне до някакъв компромис…

— Нилфгардската империя — намеси се отново Шилард Фиц-Естерлен, който обожаваше да се обажда ни в клин, ни в ръкав, — няма да приеме договор, в който ще бъде нанесена вреда на Страната на елфите в Дола на Блатхан. Ако е необходимо, отново ще ви прочета съдържанието на меморандума…

Хенселт, Фолтест и Дийкстра изсумтяха. Демавенд погледна императорския посланик спокойно и почти доброжелателно.

— Заради общото благо — заяви той, — и в името на мира, аз признавам автономията на Дола на Блатхан. Но не като кралство, а като княжество. При условие, че княгиня Енид ан Глеана ми даде васална клетва и изравни правата и привилегиите на хора и елфи. Готов съм на това, както вече казах, pro publico bono.

— Ето — рече Меве, — това са думи на истински крал.

— Salus publica lex suprema est19 — каза йерархът Хемелфарт, който от дълго време търсеше възможност да демонстрира познанията си в дипломатическия жаргон.

— Само искам да добавя — продължи Демавенд, поглеждайки към изпъчения Хенселт, — че отстъпката по отношение на Дола на Блатхан не е прецедент. Това е единственото нарушаване на целостта на моите земи, на което съм съгласен. Никакви други делби или завземания няма да приема. Каедвенската армия, която нахлу в пределите на моето кралство като агресор и окупатор, е длъжна в срок от една седмица да напусне незаконно завладените укрепления и замъци в Горен Аедирн. Това е условието за моето участие в преговорите. И тъй като verba volant20, моят секретар ще приложи към протокола официален демарш по въпроса.

— Хенселт? — Фолтест погледна очаквателно към брадатия мъж.

— Никога! — изрева кралят на Каедвен, събаряйки стола си и подскачайки като ужилено от стършел шимпанзе. — Никога няма да дам Мархия! Само през трупа ми! Няма да я дам! Нищо не може да ме накара да го направя! Никаква сила! Никаква сила, мамка му! — И за да докаже, че и той не е взет от улицата и е понаучил това-онова, нададе вой: — Non possumus21!

— Ще му дам аз един non possumus на стария глупак! — изфуча Сабрина Глевисиг в стаята на горния етаж. — Не се съмнявайте, мили дами, че ще накарам този идиот да се съгласи с исканията, свързани с връщането на териториите, завладени в Горен Аедирн. Каедвенските войски ще ги напуснат до десет дни. Това е ясно. Няма две мнения по въпроса. Ако някоя от вас се съмнява, то повярвайте ми, аз ще приема това като смъртна обида.

Филипа Ейлхарт и Шеала де Танкарвил изразиха одобрението си с кимане. Асире вар Анахид благодари с усмивка.

— За днес остава да решим проблема с Дола на Блатхан — каза Сабрина. — Известно ни е съдържанието на меморандума на император Емхир. Кралете, които седят под нас, още не са обсъдили този въпрос, но вече изказаха мненията си. Своята позиция изясни и онзи, който според мен е най-заинтересован: крал Демавенд.

— В позицията на Демавенд — каза Шеала де Танкарвил, гушейки се в боата от лисича кожа — се забелязват признаци на важен компромис. Това е една позитивна позиция, обмислена и премерена. На Шилард Фиц-Естерлен ще му бъде доста трудно, ако пожелае да провежда референдум и да заявява протести. Ще се противи най-много един ден. След това ще започне да отстъпва.

— Естествено — отсече Сабрина Глевисиг. — Освен това е и напълно естествено, че накрая ще намерят общ език и ще се договорят. Само че ние няма да ги чакаме и ще решим още сега какво ще им позволим в края на краищата. Францеска! Кажи нещо! Става въпрос за твоята страна.

— Точно по тази причина мълча, Сабрина — усмихна се очарователно Маргаритката от Долината.

— Забрави гордостта си — изрече сериозно Маргарита Льоантил. — Трябва да знаем какво можем да позволим на кралете.

Францеска Финдабаир се усмихна още по-очарователно.

— Заради мира и благото на народа — заговори тя, — аз ще се съглася с предложението на крал Демавенд. Мили момичета, от тази минута нататък можете да спрете да ме наричате „Ваше Величество“, достатъчно е просто „Ваша светлост“.

— Елфическите шеги не са ми смешни — намръщи се Сабрина, — може би просто защото не ги разбирам. Какво ще кажеш за другите условия на Демавенд?

Францеска изпърха с мигли.

— Съгласна съм да приема обратно хората-заселници и да им върна имуществото — каза тя сериозно. — Освен това гарантирам равни права на всички раси…

— Имай страх от боговете, Енид — разсмя се Филипа Ейлхарт. — Не се съгласявай с всичко! Постави поне някакви условия!

— Ще поставя. — Елфката изведнъж стана сериозна. — Не съм съгласна да дам васална клетва. Искам сама да се разпореждам с Дола на Блатхан. Никакви васални задължения, освен обещанието да бъда лоялна и да не нанасям вреди на сюзерена.

— Демавенд няма да се съгласи — отсече Филипа. — Той няма да се откаже от доходите и рентата, които му дава Долината на цветята.

— По този проблем — повдигна Францеска вежди — съм готова на двустранни преговори и съм уверена, че ще постигнем консенсус. Алодият22 не води до такси, но също така не ги забранява, нито ги изключва.

— А какво ще стане с фидеикомиса23? — не се предаваше Филипа Ейлхарт. — А с примогенитурата24? Ако се съгласи с алодия, Фолтест ще поиска пълни гаранции за целостта на княжеството.

— Фолтест може и да е бил заблуден от кожата и фигурата ми, но ти наистина ме изненадваш, Филипа — усмихна се отново Францеска. — Отдавна съм излязла от възрастта, в която бих могла да забременея. Така че по отношение на примогенитурата и фидеикомиса Демавенд няма какво да се притеснява. Аз ще бъда ultimus familiae25 от рода на владетелите на Дола на Блатхан. Само че независимо от изглеждащата изгодна за Демавенд разлика в годините ни, проблемът за наследяването на трона след мен ще обсъждаме не с него, а по-скоро с внуците му. Уверявам ви, мили дами, че по този въпрос няма да имаме спорни моменти.

— По този няма да има — съгласи се Асире вар Анахид, гледайки в очите елфическата магьосница. — А как стоят нещата с Катериците? С елфите, които се биха на страната на империята? Ако не се лъжа, тук става въпрос най-вече за твоите поданици, госпожа Францеска?

Усмивката на Маргаритката от Долината се стопи. Тя погледна към Ида Емеан, но мълчаливата елфка от Сините планини избегна погледа й.

— Pro publico bono… — започна тя и млъкна.

Асире, също много сериозна, кимна в знак, че разбира.

— Какво да се прави — каза бавно тя. — Всичко си има цена. Войната иска жертви. Оказва се, че мирът се нуждае от същото.

— Абсолютно вярно — замислено повтори пилигримът, гледайки наведената глава на елфа. — Мирните преговори са пазарлък. Панаир. За да се купи едно, трябва да се продаде друго. Така е устроен светът. Важното е да не плащаш скъпо за покупката…

— И да не продаваш твърде евтино — довърши елфът, без да вдига глава.

— Предатели! Долни подлеци!

— Кучи синове!

— An’badraigh aen cuach!

— Нилфгардски псета!

— Тихо! — изрева Хамилкар Данза и удари с облечения си в желязо юмрук по парапета на галерията. Стрелците в галерията насочиха арбалетите си към струпалите се долу елфи. — Тихо! — още по-силно изкрещя Данза. — Достатъчно! Успокойте се, господа офицери! Къде са вашите чест и достойнство?!

— Имаш наглостта да говориш за чест и достойнство, негоднико? — изкрещя Коинеах Да Рео. — Ние проливахме кръвта си за вас, проклети Dh’oine! За вас, за вашия император, на който дадохме клетва за вярност. А ето как ни се отплащате! Предавате ни на палачите от Севера! Като престъпници! Като предатели!

— Казах — стига! — Данза отново удари с юмрук по парапета така, че ехото му отекна надалеч. — Приемете го като свършен факт, господа елфи! Подписаните в Цинтра споразумения, които са условие за сключването на мира, налагат на империята задължението да предаде на нордлингите военнопрестъпниците…

— Престъпници? — изрева Риордаин. — Престъпници? Ах ти гнусен, гаден Dh’oine!

— Военнопрестъпниците — повтори Данза, без да обръща внимание на виковете. — Офицерите, за които е доказано, че са взели участие в тероризирането и унищожаването на гражданско население, изтезанията и убийствата на военнопленници. Убиването на ранени в лазаретите…

— Гадове! — изрева Ангус Бри Кри. — Да, убивахме, защото се водеше война!

— Убивахме по ваша заповед!

— Cuach’te aep arse, bloede Dh’oine!

— Всичко е решено! — повтори Данза. — Ругатните и крясъците нищо няма да променят. Моля, отивайте по един при охранителния корпус и не се съпротивлявайте, когато ви оковават.

— Трябваше да ги изоставим, когато бягаха през Яруга — скръцна със зъби Риордаин. — Трябваше да останем и да се бием на групи. А ние глупаците, идиотите, държахме на войнишката си клетва! Ето докъде я докарахме!

Исенгрим Фаоилтиарна, Железния вълк, прочутият, вече почти легендарен командир на Катериците, някогашен имперски полковник, с каменно лице скъса от ръкава и нараменниците си сребърните мълнии на бригадата „Врихед“ и ги хвърли върху дворните плочи. Останалите офицери последваха примера му. Гледащият ги от галерията Хамилкар Данза се намръщи.

— Това беше глупава и детинска демонстрация — каза той. — Освен това на ваше място не бих започнал толкова лекомислено да се освобождавам от императорските знаци. Длъжен съм да ви съобщя, господа, че при обсъждането на мирните условия на вас, като на императорски офицери, ви бяха гарантирани справедливи съдебни процеси, леки присъди и скорошна амнистия…

Събралите се в двора елфи едновременно, сякаш се бяха наговорили предварително, избухнаха в силен, отекващ между стените смях.

— Искам да ви обърна внимание — добави спокойно Хамилкар Данза, — че ще предадем на нордлингите само вас. Трийсет и двама офицери. Няма да им предадем нито един от войниците, които сте командвали. Нито един.

Смехът в двора секна, като срязан с нож.

Вятърът духна в огъня, вдигна във въздуха облак искри и напълни очите на тримата с пушек. От хребета отново се разнесе вой.

— Всички се пазаряха — прекъсна мълчанието елфът. — Всичко беше сложено на тезгяха. Чест, вярност, благородническата дума, клетвата, най-обикновената почтеност… Всичко това беше стока, която беше ценна само докато за нея имаше търсене и конюнктура. А когато търсенето секна, цената им стана само грош и стоката беше изхвърлена на бунището. В помийната яма.

— На бунището на историята — кимна пилигримът. — Прав сте, господин елф. Така изглеждаха нещата и тогава, там, в Цинтра. Всичко си имаше цена. Всичко струваше толкова, колкото можеше да се получи в замяна. Всяка сутрин започваше с пазарлъци. И както на истинския пазар така и тук се получаваха неочаквани hausse и baisse26. И също като на истинския пазар беше трудно да се отървеш от усещането, че някой дърпа конците.

— Правилно ли чух? — попита провлачено Шилард Фиц-Естерлен, изразявайки с вида и тона си недоверие. — Да не ме лъже слухът?

Беренгар Леуваарден, императорският пратеник за специални поръчения, не си направи труда да отговори. Облегнат в стола, въртейки чашата си в ръка, той продължаваше да се наслаждава на нюансите на виното.

Шилард настръхна, след което наложи на лицето си маска на презрение и превъзходство, която говореше: „Или лъжеш, кучи сине, или искаш да ме подкупиш, да ме изпиташ. И в двата случая те разгадах.“

— Значи от мен се очаква да разбера — каза той, почесвайки се по носа, — че след безкрайните отстъпки по пограничните въпроси, относно военнопленниците и връщането на плячката, както и във връзка с офицерите от бригадата „Врихед“ и групата Катерици, императорът ми заповядва да се съглася и да одобря невероятните претенции на нордлингите във връзка с репатриацията на заселниците?

— Отлично сте разбрали, бароне — отвърна Беренгар Леуваарден с характерното си разтягане на сричките. — Искрено се възхищавам на острия ви ум.

— Кълна се във Великото слънце, господин Леуваарден, вие в столицата въобще замисляте ли се над последствията от своите решения? Нордлингите отсега са започнали да говорят, че нашата империя е просто колос на глинени крака! Отсега са започнали да се хвалят, че са ни победили, избили, прогонили! Разбира ли императорът, че ако продължи да отстъпва така, това означава да приеме наглите им, очевидно завишени и едва ли не ултимативни искания?! Разбира ли императорът, че те ще го приемат като проява на слабост и последствията за в бъдеще могат да са плачевни? И най-накрая разбира ли императорът каква съдба очаква хиляди наши заселници в Бруге и Лирия?

Беренгар Леуваарден спря да поклаща чашата си и впи в Шилард черните си като въгленчета очи.

— Господин барон, аз ви предадох императорската заповед — процеди той през зъби. — След като я изпълните и се върнете в Нилфгард, ще можете лично да попитате императора защо е толкова неразумен. Ще можете да му изкажете възмущението си. Да му се развикате. Да го наругаете. Защо не? Но лично. Без да използвате мен като посредник.

„Да, да — помисли си Шилард. — Сега ми е ясно. Пред мен седи новият Стефан Скелен. И с него трябва да се държа по същия начин, както със самия Скелен. Но все пак е ясно, че не е дошъл тук току-така. Заповедите можеше да донесе и най-обикновен куриер.“

— Какво пък — започна той на пръв поглед спокойно и дори с поверителен тон. — Мъката на победения! Но императорската заповед е ясна и точна, значи ще бъде изпълнена точно така. Освен това ще се постарая всичко да изглежда като резултат от преговори, а не като пълна капитулация. Тези неща ги умея. В дипломацията съм вече трийсет години. Четвърто поколение. Семейството ми е едно от най-знатните, най-богати… най-влиятелни…

— Знам, знам, естествено — усмихвайки се, леко го прекъсна Леуваарден. — Затова и аз съм тук.

Шилард се поклони. И зачака търпеливо.

— Трудностите при взаимното ни разбиране — започна пратеникът, поклащайки чашата си, — възникнаха защото вие, драги ми бароне, си позволихте да смятате, че победата и завоеванието се основават на някакъв безсмислен геноцид. На това, че някъде там, в пропитата с кръв земя, се забива дръжката на знаме и се обявява: „Дотук е моята земя. Това си го завладях!“. Това мнение, за съжаление, е доста разпространено. За мен, както и за хората, които са ме изпратили, победата и завоеванието се основават на нещо съвсем различно. Победата трябва да изглежда така: победеният трябва да бъде заставен да купува стоките, произведени от победителя, освен това трябва да го прави с желание, защото продуктите на победителя са по-качествени и по-евтини. Валутата на победителя е по-стабилна от валутата на победения и победеният й се доверява повече, отколкото на своята собствена. Разбирате ли ме, господин барон Фиц-Естерлен? Сега ще започнете ли по-добре да различавате победители от победени? Разбирате ли кой всъщност ще търгува?

Представителят на императора кимна с глава, че разбира.

— А за да се укрепи и узакони победата — продължи след малко Леуваарден, разтягайки сричките, — трябва да се сключи мир. Бързо и на всяка цена. Не някакво си там примирие или временно прекратяване на военните действия, а мир! Творчески компромис, съгласие, което да изгражда и да не води до търговски блокади, митнически ограничения и протекционизъм в търговията.

Шилард отново потвърди с кимане, че разбира за какво става дума.

— Ненапразно им съсипахме селското стопанство и промишлеността — продължи със спокоен, протяжен и безцветен глас Леуваарден. — Направихме го, за да могат заради недостиг от свои стоки да бъдат принудени да купуват нашите. Но при враждебни и затворени граници нашите търговци и стоки няма да могат да преминат. И тогава какво? Сега ще ви кажа, добри ми бароне. Ще възникне криза на свръхпроизводство, тъй като нашите манифактури работят с пълна пара, разчитайки на износа. Най-големи загуби ще понесат съвместните компании за морска търговия, в които участват Новиград и Ковир. В тези компании, драги ми бароне, вашето влиятелно семейство притежава немалък дял. А семейството, както най-вероятно знаете, е основната клетка на обществото. Знаете ли го, бароне?

— Знам. — Шилард Фиц-Естерлен снижи глас, въпреки че стаята беше абсолютно звукоизолирана и водените вътре разговори не можеха да бъдат подслушани. — Разбирам. Естествено, че разбирам. Само че бих искал да получа уверение, че изпълнявам заповед на императора… А не на някоя… корпорация… Съвместна компания…

— Императорите идват и си отиват — процеди през зъби Леуваарден, — а корпорациите и съвместните компании остават. И оцеляват. Но това е очевидна истина. Разбирам опасенията ви, бароне. Не се съмнявайте — изпълнявате заповед, издадена от императора и имаща за цел благополучието и интереса на империята. Дадена, не отричам, в резултат на съветите, които императорът получи от една корпорация.

Пратеникът за специални поръчения разкопча кафтана и ризата си и показа златен медальон с изображение на пламтяща звезда, вписана в триъгълник.

— Красиво украшение… — Шилард се усмихна и леко се поклони, потвърждавайки, че всичко е разбрал. — Много ценно… И елитарно… Може ли човек да се сдобие отнякъде с такова?

— Не — отвърна рязко Беренгар Леуваарден. — Не може да се сдобие. Трябва да го заслужи.

— Госпожо, господа — гласът на Шилард Фиц-Естерлен придоби онова специфично, вече познато на участниците в преговорите звучене, което показваше, че само след миг ще бъде казано нещо невероятно важно, — ако не възразявате, ще прочета изпратената ми aide memoire27 от Негово Величество Емхир вар Емрейс, по милостта на Великото слънце Император на Нилфгард…

— А, не! Пак отначало — скръцна със зъби Демавенд, а Дийкстра само въздъхна, което не убягна от вниманието на Шилард, защото нямаше как да бъде пропуснато.

— Документът е доста дълъг — съгласи се той. — Затова просто ще ви преразкажа съдържанието му, вместо да ви го чета. Негово императорско величество изразява огромното си задоволство от хода на преговорите и като човек наистина миролюбив, той с радост приема постигнатите компромиси и договорености. Негово императорско величество пожелава нови успехи при преговорите и се надява да приключат с взаимна изгода за договарящите се страни.

— Затова нека се хващаме за работа — веднага се обади Фолтест. — По-живо! Да договаряме взаимната изгода и да си вървим по домовете!

— Правилно — рече Хенселт, който се намираше най-далеч от дома си. — Хайде да приключваме, че ако продължим да се мотаем, зимата ще ни застигне тук!

— Чака ни още един компромис — напомни Меве. — И един проблем, който няколко пъти едва засегнахме. Вероятно от страх, че той ще забие клин между нас. Време е да преодолеем страха. Това, че един проблем ни плаши, не означава, че ще изчезне от само себе си.

— Така е — каза Фолтест. — Да се захващаме. Да определим статуса на Цинтра, въпроса за наследяването на престола и наследството след Каланте. Проблемът е сложен, но се надявам, че ще се справим с него. Не е ли така, Ваше превъзходителство?

— Ах — дипломатично и тайнствено се усмихна Шилард Фиц-Естерлен. — Убеден съм, че проблемът с наследяването на престола на Цинтра ще се разреши в движение! Той е далеч по-елементарен, отколкото предполагате.

— Подлагам на обсъждане — заяви с неподлежащ на обсъждане тон Филипа Ейлхарт — следващия проект: въвеждането в Цинтра на мандатно управление. Мандатът ще бъде връчен на Фолтест от Темерия.

— Твърде много се издигна този Фолтест — намръщи се Сабрина Глевисиг. — Много големи апетити има. Бруге, Соден, Ангрен…

— Нуждаем се от силна държава при устието на Яруга. И при Стълбата Марнадал.

— Не възразявам — кимна Шеала де Танкарвил. — Нуждаем се. Ние, но не и Емхир вар Емрейс. А нашата цел е компромис, а не конфликт.

— Преди няколко дни Шилард предложи — напомни Францеска Финдабаир — да бъде прекарана демаркационна линия, която да раздели Цинтра на сфери на влияние, на Северна и Южна зона…

— Глупости и детинщини — възрази Маргарита Льоантил. — В такива разделения няма никакъв смисъл, те само пораждат конфликти.

— Според мен — каза Шеала — Цинтра трябва да бъде превърната в кондоминиум със съвместното управление на Северните кралства и Нилфгардската империя. Градът и пристанището Цинтра ще получат статус на свободен град… Искате ли да кажете нещо, госпожа Асире? Моля. Признавам си, че предпочитам дискусии, които се състоят от пълни, завършени изказвания, а не от отделни реплики, но моля. Слушаме ви.

Магичките, включително и бледата като призрак Фрингила Виго, впериха погледи в Асире вар Анахид. Нилфгардската магьосница не бързаше.

— Аз предлагам — каза тя с приятен и мек глас — да помислим за другите проблеми. Да оставим Цинтра на мира. Съвсем наскоро ми съобщиха нещо, за което така и не намерих време да ви информирам. Проблемът с Цинтра, уважаеми съмишленички, вече е разрешен.

— Така ли? — присви очи Филипа. — И какво означава това, ако мога да попитам?

Трис Мериголд въздъхна. Тя вече се беше досетила, вече знаеше, какво означава това.

Ватие де Ридо беше тъжен и отчаян. Неговата прелестна и неповторима във физическото общуване любовница, златокосата Кантарела, го беше напуснала внезапно, без да му даде обяснение. За Ватие това беше истински удар. Страшен удар, след който той ходеше съкрушен, нервничеше, беше разсеян и изглеждаше като оглупял. Сега трябваше да бъде особено внимателен, за да не се изложи, да не изтърси някоя глупост в разговора с императора. Във времена на големи промени нервните и некомпетентни хора не ги обичат.

— Търговската гилдия — започна, мръщейки чело, Емхир вар Емрейс — вече беше възнаградена за неоценимата помощ. Дадохме им достатъчно привилегии. Много повече, отколкото са получили при предишните трима императори, взети заедно. Що се отнася до Беренгар Леуваарден, то ние сме му задължени за неоценимата помощ при разкриването на заговора. Той получи висока и доходна длъжност. Само че прояви ли се като некомпетентен, въпреки заслугите му, веднага излита оттам. Желателно е да го научи.

— Ще се погрижа, Ваше Величество. А Дийкстра? И неговият тайнствен информатор?

— Дийкстра по-скоро ще умре, отколкото да издаде своя човек. На него наистина трябва да му се отблагодарим за напълно неочакваната вест… Но как? Дийкстра няма да приеме нищо от мен.

— Ако ваше величество позволи…

— Говори.

— Дийкстра ще приеме информация. За нещо, което не знае, а би искал да узнае. Ваше Величество може да му се отблагодари с информация.

— Браво, Ватие.

Ватие де Ридо въздъхна с облекчение. За да въздъхне, съгласно етикета, той се обърна настрани. Затова пръв забеляза приближаващите се дами. Графиня Лидертал — Стела Конгрев — и нейната подопечна, светлокосата девойка.

— Идват — подсказа той, размърдвайки веждите си. — Ваше Императорско Величество, позволете ми да ви напомня… Държавните интереси… Интересите на империята…

— Престани — недоволно го прекъсна Емхир вар Емрейс. — Вече ти казах, ще си помисля. Ще обмисля проблема и ще взема решение. И след това ще ти го съобщя.

— Слушам, Ваше Императорско Величество.

— Какво още има? — Белият пламък на Нилфгард плесна нетърпеливо с ръкавицата си по бедрото на мраморната нереида, украсяваща цокъла на фонтана. — Защо не се оттегляш, Ватие?

— Проблемът Стефан Скелен…

— Няма да го помилвам. Смърт за предателите. Но след щателно разследване и честен процес.

— Слушам, Ваше Императорско Величество.

Емхир дори не погледна към кланящия се и отстъпващ назад Ватие. Той гледаше Стела Конгрев. И светлокосото момиче. „Ето, че се приближава интересът на империята — помисли си той. — Лъжепринцесата, лъжекралицата на Цинтра, лъжевладетелката на устието на река Яра, което е толкова нужно на империята. Ето, че се приближава със сведен поглед, уплашена, облечена с бяла копринена рокля със зелени ръкави и перидотово колие на тънката шия. Тогава, в Дарн Рован, аз похвалих роклята, похвалих и избора на украшение. Стела познава вкуса ми. Затова е облякла кукличката по същия начин, за да ми достави удоволствие. Но какво да правя с тази кукличка? Да я поставя като украшение на камината?“

— Благородни дами — поклони се пръв той. В пределите на тронната зала уважителното и учтиво общуване с дамите беше задължително дори за императора.

Дамите му отвърнаха с дълбоки реверанси и поклон с глава. Пред тях стоеше един учтив император, но все пак император.

Емхир се отегчи от протокола.

— Остани тук, Стела — сухо заповяда той. — А ти, момиче, ще ме придружиш по време на моята разходка. Ето ти ръката ми. Главата високо. Стига, стига с тия реверанси. Това е само една разходка.

Те тръгнаха по алеята, която се виеше между едва раззеленилите се храсти и живи плетове. Императорската охрана, войници от елитната гвардейска бригада „Импера“, знаменитите Саламандри, се движеха на разстояние, но винаги нащрек. Те знаеха кога не трябва да досаждат на императора.

Минаха покрай рибарника, пуст и тъжен. Стогодишният шаран, пуснат от император Торес, беше издъхнал два дни по-рано. „Ще пуснат нов. Млад, силен блестящ красавец — помисли си Емхир вар Емрейс. — Ще заповядам да му закачат медал с моя лик и датата. Vaesse deireadh aep eigean. Нещо приключва, нещо започва. Нова епоха. Нови времена. Нов живот. Защо пък, дявол да го вземе, да няма и нов шаран.“

Замислен, той почти забрави за девойката, която държеше под ръка. За нея му напомниха топлината, ароматът на момина сълза и интересите на империята. Точно в тази последователност.

Спряха се до рибарника, по средата на който над водата се извисяваше изкуствено островче с каменна градина, фонтан и мраморна фигура.

— Знаеш ли какво е това?

— Да, Ваше Императорско Величество — веднага му отговори тя. — Това е пеликан, разкъсващ с клюн собствената си гръд, за да може с кръвта си да нахрани децата си. Алегория на благородната саможертва. И освен това…

— Слушам те внимателно.

— А също и на безграничната любов.

— Смяташ ли — обърна се той към нея, стиснал зъби, — че от това болката от разкъсаната гръд е по-малка?

— Не знам… — отвърна след леко забавяне тя. — Ваше Императорско Величество, аз…

Той я хвана за ръката. Почувства, как тя потрепери, трепетът мина по дланта й, китката, ръката, рамото…

— Баща ми — каза той — беше велик владетел, но никога не се вслушваше в легендите и митовете, никога не намираше време за тях. Винаги ги бъркаше. Винаги, помня го така, сякаш беше днес, всеки път, когато ме водеше тук, в парка, той ми казваше, че скулптурата изобразява пеликан, който възкръснал от пепелта. Хайде, момиче, усмихвай се, когато императорът разказва шеги. Благодаря. Така е много по-добре. Ще ми е доста неприятно да разбера, че не ти е приятно да общуваш с мен. Погледни ме в очите.

— Радвам се… че получих възможност… да бъда тук… с Ваше Императорско Величество. Това е голяма чест… знам… Но и велика радост… Аз съм щастлива…

— Наистина ли? Или може би това е просто придворно ласкателство? Етикет? Отличната школа на Стела Конгрев? Думи, които Стела те е накарала да научиш наизуст? Признай си, момиче.

Тя мълчеше, навела глава.

— Твоят император те пита нещо — повтори Емхир вар Емрейс. — А когато императорът пита, никой не се осмелява да мълчи. Естествено и никой не се осмелява да лъже.

— Наистина — отвърна тя с мелодичен глас. — Наистина се радвам, Ваше Императорско Величество.

— Вярвам ти — отвърна след кратко мълчание Емхир. — Вярвам. Макар и да съм изненадан.

— Аз също… — прошепна тя. — И аз съм изненадана.

— Не разбирам. Моля те, говори по-смело.

— Бих искала по-често… да се разхождаме. Да разговаряме. Но разбирам… Разбирам, че това е невъзможно.

— Правилно си разбрала. — Той прехапа устни. — Императорите владеят империи, но не разполагат с две неща: сърцето си и времето. И едното, и другото принадлежат на империята.

— Запозната съм с това — прошепна тя, — дори много добре.

— Няма да остана дълго тук — продължи той след известно време. — Трябва да отида в Цинтра, да почета с присъствието си тържеството за подписването на мирния договор. Ти ще се върнеш в Дарн Рован… Горе главата, момиче. Стига, вече втори път подсмъркваш в мое присъствие. А какво има в очите ти? Сълзи? Е, това е сериозно нарушение на етикета. Ще трябва да изкажа пред графиня Лидертал височайшето си недоволство. Помолих те да си вдигнеш главата.

— Моля ви… простете на госпожа Стела… Ваше Императорско Величество. Аз съм виновна. Само аз. Госпожа Стела ме учеше… И ме подготви добре…

— Забелязах и го оцених. Не се безпокой, Стела Конгрев няма да изпадне в немилост. Подобно нещо никога не я е заплашвало. Пошегувах се. Не много удачно.

— Забелязах — прошепна девойката и пребледня, поразена от собствената си дързост. Но Емхир само се разсмя. Не съвсем насила.

— Ето, такава те харесвам — каза той. — Повярвай ми. Смела като… — Гласът му секна. „Като дъщеря ми“ — помисли си той. Чувството за вина го разкъсваше като захапка на куче.

Девойката не сваляше очи от него.

„Това не е само обучението на Стела — помисли си Емхир. — Такава е истинската й природа. Въпреки външния вид, това е един диамант, който е трудно да бъде издраскан. Не. Няма да позволя на Ватие да убие това момиче. Цинтра си е Цинтра, интересите на империята са си интереси на империята, но на този проблем като че ли има само едно смислено и отговарящо на законите на честта решение.“

— Дай ми ръката си. — Това беше заповед, произнесена със строг тон. Но в същия момент той не можеше да се отърве от усещането, че заповедта му е била изпълнена с желание.

Без съпротива и принуда.

Ръката й беше малка и хладна. Но вече не трепереше.

— Как се казваш? Само не ми казвай, че името ти е Цирила Фиона.

— Цирила Фиона.

— Иска ми се да те накажа, момиче. Сурово.

— Знам, Ваше Императорско Величество. Заслужила съм си го. Но аз… Аз трябва да бъда Цирила Фиона.

— Изглежда, съжаляваш, че не си — каза той, без да пуска ръката й.

— Съжалявам — прошепна тя. — Съжалявам, че не съм Цирила.

— Наистина ли?

— Ако бях… истинската Цирила… императорът щеше да бъде по-снизходителен с мен. Но аз съм само един фалшификат. Имитация. Двойница, която не струва нищо. Нищо…

Той се обърна рязко и я хвана за раменете. И веднага я пусна. Отстъпи една крачка назад.

— Искаш короната? Властта? — Той говореше тихо, но бързо, преструвайки се, че не вижда клатенето на главата й в знак на отрицание. — Почести? Великолепие? Разкош?

Той замълча, въздъхна дълбоко, продължавайки да си дава вид, че не забелязва как момичето продължава да клати отрицателно глава, отхвърляйки новите обидни обвинения, които бяха дори още по-обидни заради това, че останаха неизказани.

Той въздъхна отново. Дълбоко. И шумно.

— Знаеш ли ти, малка пеперудке, че пред теб стои пламък?

— Знам, Ваше Императорско Величество.

Те дълго мълчаха. Главите им изведнъж се замаяха от аромата на пролетта.

— Да бъдеш императрица — промълви най-накрая глухо Емхир — е корав залък, противно на всеобщото мнение. Не знам ще мога ли да те обикна.

Тя кимна, показвайки, че е наясно и с това. Той забеляза сълза на бузата й. И също както тогава, в замъка Стига, той почувства как се размърда заседналото в сърцето му парченце ледено стъкло.

Прегърна я, притисна я силно към гърдите си и я погали по косата, която ухаеше на момини сълзи.

— Горкичката моя… — каза той със съвсем различен глас. — Мъничък клет държавен интерес…

Из цяла Цинтра биеха камбани. Величествено, силно, тържествено. И в същото време, за всеобща изненада, тъжно.

„Рядка красота — мислеше си йерархът Хемелфарт, гледайки заедно с останалите окачения на стената портрет, чиито размери, също както останалите, бяха поне половин на един сажен. — Странна красота. Главата си залагам, че тя е метиска. Главата си залагам, че във вените й тече проклетата елфическа кръв.“

„Красива е — мислеше си Фолтест, — по-красива, отколкото на миниатюрата, която ми показаха хората от разузнаването. Но пък портретите винаги преувеличават.“

„Въобще не прилича на Каланте — помисли си Меве. — Въобще не прилича на Рьогнер. Изобщо не прилича на Павета… Хм… Носят се слухове… Но не, не е възможно. Това трябва да е кралската кръв, законната владетелка на Цинтра. Трябва да е. Това изискват държавните интереси. И историята.“

„Не е същата, която се яви в сънищата ми — помисли си наскоро пристигналият в Цинтра Естерад Тисен, крал на Ковир. — Сигурно не е тя. Но няма да кажа на никого. Ще го запазя за себе си и за моята Зулейка. Заедно с нея ще решим как да използваме познанието, дадено ни от сънищата.“

„Още малко и тая Цири щеше да стане моя жена — мислеше си Кистрин от Верден. — И тогава аз щях да стана херцог на Цинтра и според обичая — наследник на трона… И естествено, щях да загина като Каланте. Ох, добре, че избяга от мен още като дете.“

„Нито за миг не съм вярвал в разказите за великата любов от пръв поглед — мислеше си Шилард Фиц-Естерлен. — Нито за миг. Само че Емхир се жени за това момиче. Отхвърля възможността за помиряване с князете и вместо нилфгардска княгиня взема за жена Цирила от Цинтра. Защо? За да завладее някаква малка, нищо и никаква държавица, половината от която, ако не и повече, и без това щеше да присъедини към империята чрез преговори? За да завладее устието на Яруга, което и без това вече се намира във владение на съвместните нилфгардско-новиградско-ковирски компании за морска търговия?

Нищо не разбирам от тия държавни интереси, нищичко.

Изглежда, скриват от мен някои неща.“

„Магьосничките — помисли си Дийкстра. — Всичко това са магьоснически фокуси. Какво пък. Явно е било писано Цири да стане кралица на Цинтра, жена на Емхир и императрица на Нилфгард. Явно това иска предопределението.“

„Така да бъде — помисли си Трис Мериголд. — Нека си остане така. Няма как да стане по-добре. Сега Цири ще бъде в безопасност. Ще забравят за нея. Ще й позволят да живее.“

Портретът най-накрая увисна на мястото си. Слугите прибраха стълбата.

На втория ред от потъмнели и обгорели портрети на цинтрийските владетели, до колекцията от Кербини и Корами, до Корбет, Дагорад и Рьогнер, до гордата Каланте, до меланхоличната Павета, увисна последният портрет. На него беше изобразена милостиво властващата настояща кралица. Наследница на трона и кралската кръв.

Портретът на слабичка девойка със светли коси и тъжен поглед. Облечена в бяла рокля със зелени ръкави.

Портретът на Цирила Фиона Елен Рианон.

Кралица на Цинтра и императрица на Нилфгард.

„Предопределение“ — мислеше си Филипа Ейлхарт, усещайки върху себе си погледа на Дийкстра.

„Горкото дете — помисли си Дийкстра, гледайки портрета. — Може би си мисли, че е дошъл краят на мъките и несгодите. Горкото дете.“

Камбаните на Цинтра забиха, подплашвайки чайките.

— Скоро след приключването на преговорите и подписването на цинтрийския мир — продължи разказа си пилигримът, — в Новиград се проведе шумен няколкодневен празник, фестивал, увенчан с многолюден и тържествен военен парад. Денят, както подобаваше на първия ден от новата епоха, беше наистина прекрасен…

— Да предполагам ли — саркастично попита елфът, — че сте били там? На този парад?

— Честно казано, малко закъснях. — Пилигримът явно не беше от хората, които се засягат от саркастични подмятания. — Както казах, денят беше прекрасен. Още от сутринта обещаваше да бъде такъв.

Васконе, комендантът на форт Дракенборг, до неотдавна заместник-комендант по политическата част, нетърпеливо удари с камшик по ботуша си.

— Хайде, по-бързо — подтикваше ги той. — И други ви чакат. След сключения в Цинтра мирен договор ни чака страшно много работа!

Палачите нанизаха клуповете на шиите на осъдените и се отместиха. Васконе отново плесна с камшик по ботуша си.

— Ако някой от вас има да каже нещо — рече сухо той, — сега е последната му възможност.

— Да живее свободата! — каза Каирбре аеп Диаред.

— Съдът беше тенденциозен — каза Орестес Копс, мародер, грабител и убиец.

— Целуни ме отзад — каза Роберт Пилх, дезертьор.

— Предайте на господин Дийкстра, че много съжалявам — каза Ян Ленеп, агент, осъден за подкуп и грабеж.

— Не исках… Наистина не исках — заплака, олюлявайки се върху пъна, на който беше стъпил, Ищван Игалфи, бившият комендант на форта, свален от длъжност и изправен пред трибунала заради извращенията със затворниците, които беше допуснал.

Слънцето, ослепително като разтопено злато, се издигна над градината на форта. Диреците на бесилката хвърляха дълги сенки. Над Дракенборг изгря нов, прекрасен ден.

Първият ден от новата ера.

Васконе удари с камшик по ботуша си. Вдигна и отпусна ръка.

Изритаха пъновете изпод краката на осъдените.

Биеха всички камбани на Новиград, дълбокият им стенещ звън рикошираше в покривите и мансардите на домовете на търговците, разпиляваше се с екот по улиците. Към небето излетяха фойерверки и ракети. Тълпата крещеше, ревеше, хвърляше цветя, подмяташе шапки, размахваше кърпи, шалчета, знаменца и дори панталони.

— Да живее Свободната рота!

— Да живее!

— Да живеят кондотиерите!

Лоренцо Мола отдаваше чест на тълпата и изпращаше целувки на прелестните гражданки.

— Ако ни наградят толкова щедро, както ни приветстват — надвика той всеобщата глъч, — ще станем богаташи!

— Жалко — каза, преглъщайки спазъма в гърлото си, Джулия Абатемарко. — Жалко, че Фронтино не го доживя…

Те крачеха по главната улица на града — Джулия Абатемарко, Адам „Адю“ Панграт и Лоренцо Мола — начело на ротата, облечени с празнични дрехи, по четирима в редица, подравнени така, че нито един от почистените и сресани до блясък коне не си подаваше дори на цал носа извън строя. Кондотиерските коне бяха спокойни и горди също като господарите си, не се плашеха от виковете на тълпата и само с леки, почти незабележими движения на главите реагираха на сипещите се върху тях венци и цветя.

— Да живеят кондотиерите!

— Да живее „Адю“ Панграт! Да живее Сладката ветрогонка!

Джулия скришом избърса сълза, улавяйки във въздуха хвърлен от тълпата карамфил.

— Дори не съм си мечтала… — каза тя. — Такъв триумф… Жалко, че Фронтино…

— Ти си романтична натура — усмихна се Лоренцо Мола. — Толкова лесно се разплакваш, Джулия.

— Разплаквам се. Рота, равнис! Наляво!

Войниците се изпънаха върху седлата си, обърнаха глави към трибуната и наредените върху нея тронове и столове. „Виждам Фолтест — помисли си Джулия. — А онзи, брадатият, сигурно е Хенселт от Каедвен, а другият, интересният — Демавенд от Аедирн… Жената сигурно е кралица Хедвига… А онзи хлапак до нея е кралският син Радовид, син на убития крал… Горкото момче…“

— Да живеят кондотиерите! Да живее Джулия Абатемарко! Слава на „Адю“ Панграт! Слава на Лоренцо Мола!

— Да живее конетабъл Наталис!

— Да живее кралицата! Фолтест, Демавенд, Хенселт… Да живеят!

— Да живее господин Дийкстра — изрева някакъв подлизурко.

— Да живее Негово светейшество! — ревнаха от тълпата няколко платени клакьори.

Кирус Енгелкинд Хемелфарт, йерарх на Новиград, се надигна не без усилие и помаха с ръка на тълпата и преминаващата армия, обръщайки не особено учтиво гръб на кралица Хедвига и непълнолетния Радовид, замятайки ги с полите на дрехата си.

„Никой не вика: «Да живее Радовид!» — помисли си скритият зад големия задник на йерарха кралски син. — Никой даже не ме поглежда. Никой не вика в чест на майка ми. И дори не си спомнят баща ми, не се разнасят викове в негова чест. Днес, в деня на триумф, в дните на съгласие, на мира, за който баща ми несъмнено също допринесе много. Затова го и убиха.“

И в този миг той усети как някой го гледа отзад. Нежно като нещо непознато или пък познато, но само от сънищата му. Нещо, което навяваше мисли за докосването на нежни и горещи женски устни. Обърна се и видя вперените в него тъмни, бездънни очи на Филипа Ейлхарт.

„Почакайте — помисли си принцът, извръщайки поглед. — Само почакайте.“

Тогава никой не можеше да предположи, че това тринайсетгодишно момче, което в момента нямаше нито тежест, нито значение в страната, управлявана от Регентския съвет и Дийкстра, ще порасне, ще стане крал и отплащайки се на всички за нанесените на него и майка му обиди, ще влезе в историята като Радовид Пети Свирепи.

Тълпата крещеше приветствия. Под копитата на кондотиерските коне се сипеха цветя.

— Джулия…

— Да, Адю?

— Омъжи се за мен. Стани моя жена.

Сладката ветрогонка дълго мълча, опитвайки се да се съвземе от изненадата. Тълпата ревеше. Йерархът на Новиград, изпотен, поемащ си въздух с отворена уста като огромен дебел сом, благославяше от трибуната гражданите, парада, града и мира.

— Но ти си женен, Адам Панграт.

— Напуснах я. Ще се разведа.

Джулия Абатемарко не каза нищо. Извърна се. Изненадана. Слисана. И много щастлива. Незнайно защо.

Тълпата викаше и хвърляше цветя. Над покривите на къщите с трясък и дим се взривяваха фойерверки.

Камбаните на Новиград стенеха.

„Жена — помисли си Ненеке. — Когато я изпратих на война, тя беше момиче. Върна се жена. Уверена в себе си. Наясно със себе си. Спокойна. Сдържана. Женствена.

Тя спечели тази война. Не й се даде.“

— Дебора — продължаваше да изброява Еурнейд тихо, но уверено — умря от тиф в лагера при Майена. Мира беше убита от Катериците по време на нападението над лазарета при Армерия… Кати…

— Говори, дете мое… — окуражи я с мек глас Ненеке.

— Кати — прокашля се Еурнейд — се запозна в болницата с някакъв ранен нилфгардец. След сключването на мира и след размяната на пленници замина с него за Нилфгард.

— Винаги съм твърдяла — въздъхна жрицата, — че за любовта няма нито граници, нито кордони. А какво стана с Йола Втора?

— Жива е — побърза да я увери Еурнейд. — Намира се в Марибор.

— А защо не се връща?

— Тя няма да се върне в храма, майко — тихо каза послушницата, навеждайки глава. — Работи в болницата на господин Мило Вандербек, полуръстът хирург. Каза, че иска да лекува. Че ще се посвети на това. Прости й, майко Ненеке.

— Да й простя ли? — поклати глава жрицата. — Гордея се нея.

— Закъсня — изсъска Филипа Ейлхарт. — Закъсня за тържеството с участието на крале. По дяволите, Сигизмунд! Твоето пренебрежение към протокола е добре известно. Нямаше нужда толкова нагло да парадираш с него. Още повече днес, в такъв ден…

— Имах си своите причини. — Дийкстра отвърна с поклон на погледа на кралица Хедвига и осъждащото повдигане на вежди от страна на йерарха на Новиград. Улови с крайчеца на окото си кривата гримаса на жреца Вилемер и насмешката на лицето на крал Фолтест, чийто профил беше достоен за изсичане на монети.

— Трябва да поговорим, Фил.

Филипа вдигна вежди.

— Насаме?

— Няма да е зле. — Дийкстра се усмихна едва забележимо. — Между другото, ако пожелаеш, бих се съгласил и на няколко допълнителни чифта очи. Да речем на прекрасните очи на дамите от Монтекалво.

— Тихо — изсъска магьосницата, усмихвайки се фалшиво.

— Кога мога да получа аудиенция?

— Ще си помисля и ще те уведомя. Сега ме остави на мира. Тук се провежда голямо тържество. Днес е велик празник. Напомням ти, в случай, че не си забелязал.

— Велик празник?

— Намираме се на прага на нова епоха, Дийкстра.

Шпионинът сви рамене.

Тълпата крещеше приветствия. В небето се взривяваха ракети, пръскаха се огнени фойерверки. Камбаните на Новиград биеха, вещаеха триумф и слава. Но звучаха някак си изненадващо тъжно.

— Подръж юздите, Яре — каза Люсиене. — Огладнях, мисля да похапна малко. Дай да ти навия повода около ръката, знам, че ще ти е неудобно, като си само с една.

Яре почувства как бузите му пламват от срам и унижение. Още не беше свикнал. Струваше му се, че целият свят не прави нищо друго, освен да зяпа чуканчето му и навития и зашит ръкав. Че целият свят мисли само за едно: как да забележи телесната повреда, а след това лицемерно да съчувства и неискрено да съжалява, докато в дъното на душата си се отвращава и си мисли, че той нарушава красивия ред със своето сакато, нагло съществуване.

Но не можеше да не признае, че в това Люсиене явно се различаваше от останалия свят. Тя не се преструваше, че не забелязва нищо, в очите й не се виждаха признаци на унизително съчувствие или още по-унизително съжаление. Яре беше готов да признае, че светлокосата коларка се държи с него напълно естествено и нормално. Но той побърза да прогони тази мисъл. Не я приемаше.

Защото изобщо не можеше да свикне да се приема нормално.

Возещата инвалидите каруца скърцаше и тракаше. След краткия дъждовен период настъпи жега, издълбаните от военните обози по пътищата коловози изсъхнаха и застинаха като гребени и в други фантастични форми, и каруцата, която беше теглена от четири коня, непрекъснато трябваше да прескача тези ровове и гребени. При най-големите ями каруцата подскачаше, скърцаше и се люлееше като кораб по време на буря. Тогава осакатените — предимно без крака — войници ругаеха толкова артистично, колкото и грозно. А Люсиене — за да не падне — се притискаше към Яре и го прегръщаше, споделяйки щедро телесната си топлина, удивителната мекота и възбуждащата смесица от мирис на коне, ремъци, сено, овес и млада, жизнена момичешка пот.

Каруцата прескочи поредната дупка. Яре дръпна увитите около лакътя му поводи. Похапвайки хляб и салам, Люсиене се притисна към хълбока му.

— Я виж ти — забеляза тя месинговия му медальон и безсрамно се възползва от това, че единствената му ръка е заета с поводите. — И теб ли те подведоха? Амулет-незабравка? Голям шмекер е тоя, който ги е измислил. Много ги търсеха по време на войната, повече и от водка, представи си. Я да видим какво ли моминско име има вътре…

— Люсиене — Яре силно се изчерви. — Трябва да те помоля… да не го отваряш… Прости ми, но това е нещо лично. Не искам да те обиждам, но…

Каруцата подскочи, Люсиене се притисна към Яре и той млъкна.

— Ци… рил… ла — прочете с усилие коларката, но Яре се изненада, защото изобщо не очакваше от селската девойка такива невероятни способности.

— Тя няма да те забрави. — Люсиене затвори медальона, пусна го на верижката му и погледна юношата. — Цирила имам предвид. Ако наистина те е обичала. Всички тези магии и амулети са врели-некипели. Глупости и бабини деветини. Ако наистина те е обичала, няма да те забрави, ще ти бъде вярна. И ще чака.

— Това ли? — Яре повдигна чуканчето.

Момичето леко притвори очите си, сини като синчец.

— Ако те е обичала истински… — твърдо повтори тя, — то ще чака, а останалото са дреболии. Сигурна съм в това.

— Какъв богат опит имаш в тази област! Много ли си експериментирала?

— Не е твоя работа какво и с кого съм имала — този път беше ред на Люсиене леко да се изчерви. — И не си и помисляй, че съм от онези момичета, на които трябва само да им намигнеш и те са готови на всякакви там експерименти в сеното. Но знам каквото знам. Ако обичаш някое момче, то го обичаш цялото, а не на части. И няма никакво значение дали някоя част му липсва.

Каруцата подскочи.

— Много опростяваш нещата — процеди през стиснатите си зъби Яре, вдишвайки жадно аромата на момичето. — Много ги опростяваш и идеализираш, Люсиене. Но пропускаш едно дребно нещо. Разбери, че за да може един мъж да издържа жена и семейство, той трябва да бъде изцяло окомплектован, така да се каже! Сакатият не е способен на това.

— Я стига! — рязко го прекъсна тя. — Няма защо да ми ревеш сега. Черните не са ти отсекли главата, а нали ти си учен, работиш с главата си. Какво си се оклюмал? Аз може да съм от село, но имам очи, а и уши също. Които са напълно достатъчни, за да забележа такава дреболия, като учения и културен начин на говорене. А освен това…

Тя наведе глава и се покашля.

Яре също се покашля. Каруцата подскочи.

— А освен това — заключи момичето — чух какво говорят другите. Че ти си бил писар. И жрец в храм. Значи сам разбираш, че някаква си ръка…

За известно време каруцата спря да подскача, но Яре и Люсиене като че ли въобще не го забелязваха. И това изобщо не им пречеше:

— Какво пък — каза тя след дълго мълчание. — Явно ми върви на учени. Имаше един такъв… Някога… Умилкваше се… Учен беше, учеше в академията. Дори по името му можеше да се усети.

— И как се казваше той?

— Семестър.

— Хей, момиче! — извика зад гърба им ефрейтор Деркач, едър и намусен мъжага, осакатен в битката при Майена. — Шибни коня по задницата, че се влачи като сопол по стената!

— Като костенурка — добави друг инвалид, почесвайки се по подаващия се изпод запретнатия крачол чукан, по който се забелязваха дълги белези. — Омръзна ми тая пустош! За кръчмата се затъжих, дощя ми се да пийна. Не може ли по-бързичко да се движим?

— Може — Люсиене се обърна на капрата. — Но ако при някоя яма се счупи я ос, я колело, то цяла седмица, че и две, не бира, но и дъждовна вода или брезов сок ще лижете, ако ви попадне. Сами няма да се измъкнете, а аз няма да взема да ви нося на гръб.

— Жалко — ухили се Деркач. — Защото нощем ми се присънва, че лежиш под мен. По корем. А аз така обичам да любя, изотзад! А ти?

— Ах ти, сакат смотаняк! — изкрещя Люсиене. — Ти, смрадлив козел! Ти…

Тя изведнъж млъкна, забелязвайки как лицата на седящите в талигата инвалиди изведнъж пребледняха мъртвешки.

— Майчице — проплака някой. — А бяхме толкова близо до дома…

— Край с нас — каза тихо Деркач, съвсем безизразно. Просто отбелязвайки факта.

„А всички казваха, че вече няма Катерици — помисли си Яре. — Били са избити до крак и, както се изразиха, «елфическият въпрос е решен».“

Конниците бяха шестима. Но при по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че конете са шест, а конниците — осем. Два от конете носеха по двама души. Всички пристъпваха твърдо, неравно, навели глави. Изглеждаха ужасно.

Люсиене въздъхна шумно.

Елфите се приближиха. Те изглеждаха още по-зле от конете си.

Не беше останало нищо от тяхната надменност, от отработената им с векове високомерност, от харизматичната им различност. Дрехите им, обикновено елегантни и красиви дори при партизаните от командата на Катерилите, бяха мръсни, разкъсани, покрити с петна. Косите им, гордостта на елфите, бяха разрошени, сплъстени от лепкава кал и спечена кръв. Големите им очи, обикновено надменно лишени от всякакъв израз, се бяха превърнали в бездни от паника и отчаяние.

Нищо не беше останало от тяхната различност. Смъртта, ужасът, гладът и страданията ги бяха направили обикновени. Съвсем обикновени. Вече не пораждаха страх.

Няколко минути Яре се надяваше, че елфите ще минат покрай тях, просто ще пресекат пътеката и ще се изгубят в гората от другата страна, без дори да удостоят с поглед каруцата и пътниците в нея. И след тях ще остане само онзи съвсем не елфически, противен, отвратителен мирис, който Яре познаваше много добре от лазаретите — мирис на мъчения, урина, мръсотия и гниещи рани.

Те ги подминаха, без да ги погледнат.

Но не всичките.

Една елфка с тъмни, дълги, слепнали от засъхналата кръв коси, спря коня си точно до каруцата. Тя седеше на седлото непохватно изкривена, пазейки ръката си, висяща на пропита с кръв превръзка. Наоколо кръжаха и бръмчаха мухи.

— Toruviel — каза, обръщайки се назад, един от елфите. — En’ca digne, luned.

Люсиене веднага се досети каква е работата. Разбра какво гледа елфката. Като селянка тя още от дете беше свикнала с притаения в ъглите на къщата син и подпухнал призрак на глада. Затова реагира инстинктивно и безпогрешно. Протегна към елфката къшей хляб.

— En’ca digne, Toruviel — повтори елфът. На десния ръкав на измърсената му куртка се виждаха сребристите мълнии на бригадата „Врихед“.

Инвалидите в талигата, до този миг вцепенени и застинали от ужас, потръпнаха така, сякаш се връщаха към живота, след като са били омагьосани. В протегнатите им към елфите ръце като с магическа пръчка се появиха късове хляб, парчета сирене, сланина, салам. Елфите за пръв път от хиляди години протегнаха ръце към хората.

А Люсиене и Яре бяха първите хора, които видяха как елфка плаче. Как се задавя от хлипове, без дори да се опитва да избърше стичащите се по мръсното й лице сълзи. Отхвърляйки по този начин твърдението, че елфите изобщо нямат слъзни жлези.

— En’ca… digne — повтори със слаб глас елфът с мълниите на ръкава.

След това протегна ръка и взе хляба от Деркач.

— Благодаря ти — каза хрипкаво той, с усилие приспособявайки езика и устните си към чуждия език. — Благодаря ти, човеко.

След известно време, виждайки, че всичко е свършило, Люсиене цъкна през зъби на конете и дръпна юздите. Талигата заскърца и затрака. Всички мълчаха.

Вече беше доста притъмняло, когато пътят се изпълни с въоръжени конници. Командваше ги жена с абсолютно посивели, късо подстригани коси и зло, сурово лице, обезобразено от белези, един от които пресичаше бузата й от слепоочието до крайчеца на устата, а друг обкръжаваше очната й кухина. Липсваше й голяма част от дясното ухо, а лявата й ръка под лакътя завършваше с кожен цилиндър с бронирана кука, за която бяха закачени поводите.

Жената ги огледа със зъл, изпълнен със застинала омраза поглед, и ги попита за елфите. За Катериците. За терористите. За бегълците, остатъци от отряд, разбит два дни по-рано.

Яре, Люсиене и инвалидите, избягвайки погледа на белокосата и едноока жена, неясно отвърнаха, че не, никого не са срещали и никого не са виждали.

„Лъжете — мислеше си Бялата Райла, същата, която някога наричаха Черната Райла. — Знам, че лъжете. От съжаление лъжете.

Но това нищо не означава и нищо не променя.

Защото аз — Бялата Райла — не познавам съжалението.“

— Ура! Да живеят джуджетата! Слава на Баркли Елс!

— Да живеят!

Новиградските павета кънтяха под подкованите ботуши на служещите в Свободния отряд. Джуджетата крачеха в типичния за тях строй, по петима в редица, а над колоната им се вееше знамето с чуковете.

— Да живее Махакам! Слава на джуджетата!

— Слава!

Неочаквано някой в строя избухна в смях. Няколко души се присъединиха към него. А след минута вече всички се превиваха от смях.

— Каква обида… — ахна йерархът Хемелфарт. — Какъв скандал… Това е непростимо…

— Крастави нечовеци! — изрева жрецът Вилемер.

— Престорете се, че не забелязвате — спокойно ги посъветва Фолтест.

— Нямаше защо да икономисваме от продоволствията — обади се кисело Меве — и да отказваме да ги снабдяваме.

Офицерите на джуджетата бяха сериозни и сдържани, пред трибуната се изпънаха и отдадоха чест, но фелдфебелите и войниците от Свободния отряд показаха своето отношение към прекратяването на договора с Отряда, прието от кралете и йерарха. Минавайки покрай трибуните, някои от тях демонстрираха на кралете сгънати в лакътя ръце, други им показваха втория от любимите си жестове — юмрук със стърчащ среден пръст. Този жест в академичните среди се наричаше digitus infamis. Плебсът го наричаше по още по-обиден начин.

Появилите се по лицата на кралете и йерарха петна доказваха, че и двете наименования са им добре известни.

— Не трябваше да се стискаме. Това ги обиди — повтори Меве. — Джуджетата са горд народ.

Звярът на Елскердег отново нададе вой, който премина в зловещо пеене. Само че седящите край огъня мъже не обърнаха глави.

Пръв след продължителното мълчание заговори Бореас Мун.

— Светът се промени. Справедливостта възтържествува.

— Е, що се отнася до справедливостта, това е преувеличение — леко се усмихна пилигримът. — Аз предпочитам да се съглася с твърдението, че светът се е приспособил към основния закон на физиката.

— Интересно — провлачи глас елфът, — дали си мислим за един и същ закон?

— Всяко действие има противодействие — каза пилигримът.

Елфът изсумтя, но това беше изпълнен с доброжелателност звук.

— Една точка в твоя полза, човеко.

— Стефан Скелен, син на Бертрам Скелен, бивш императорски коронер, изправи се. Висшият трибунал на Империята по волята на Великото Слънце те признава за виновен в престъпления и незаконни действия, а именно: държавна измяна и участие в заговор, имащ за цел предателско покушение върху установения ред, както и лично върху Негово Императорско Величество. Твоята вина, Стефан Скелен, е потвърдена и доказана. Трибуналът не намери смекчаващи вината обстоятелства. Негово Императорско Величество не пожела да използва правото си за помилване.

Стефан Скелен, син на Бертрам Скелен, от заседателната зала ще бъдеш отведен в Цитаделата, откъдето ще бъдеш изпроводен, когато му дойде времето. Тъй като си предател, ти си недостоен да стъпваш по земята на Империята, затова ще бъдеш положен върху дървени греди и ще бъдеш завлечен с коне до площад Хилядолетие. И тъй като си предател, ти си недостоен да дишаш въздуха на Империята; затова ще увиснеш на бесилката между небето и земята на площад Хилядолетие. И ще висиш там, докато не умреш. Тялото ти ще бъде изгорено, а пепелта разпръсната в четирите посоки на света.

Стефан Скелен, син на Бертрам, предател. Аз, председателят на Върховния трибунал на Империята, те осъждам и за последен път произнасям името ти. От тази минута то ще бъде обречено на забвение.

— Стана! Стана! — изкрещя, връхлитайки в деканата, професор Опенхойзер. — Успех, господа! Най-накрая! Най-накрая! И все пак то се върти! И все пак то действа! Действа! То действа!

— Наистина ли? — попита нагло и доста скептично Жан Лавоазие, професор по химия, наричан от студентите си Въглесмрад. — Не може да бъде. Интересно какво точно действа?

— Вечният двигател!

— Perpetuum mobile? — позаинтересува се Едмунд Бамблър, престарелият преподавател по зоология. — Наистина ли? Да не би да преувеличавате, колега?

— Никак даже! — възкликна Опенхойзер и подскочи като козел. — Ни най-малко! Той действа! Двигателят се движи! Пуснах го и той работи! Работи непрекъснато! Неспирно! Постоянно! За вечни времена! Това не може да бъде описано, колеги, то трябва да се види! Да идем в моята лаборатория! По-бързо!

— Аз закусвам — възрази Въглесмрад, но протестът му се изгуби в шума и всеобщата суматоха. Професори, магистри и бакалаври бързо наметнаха върху тогите си наметала и хукнаха към изхода, след неспиращия да вика и да ръкомаха Опенхойзер. Въглесмрад им показа digitus infamis и се върна към кифлата си с пастет.

Групата учени, към която по пътя се присъединяваха все повече желаещи да видят плодовете от трийсетгодишните усилия на Опенхойзер, бързо премина разстоянието между деканата и лабораторията на известния физик. Тъкмо се наканиха да отворят вратите, когато земята изведнъж се разтресе. Осезаемо. И силно. Даже много силно.

Това беше сеизмичен трус, един от серията трусове, предизвикани от разрушаването на замъка Стига, укритието на Вилгефорц. Разрушаване, предизвикано от магьосничките. Сеизмичната вълна бе усетена от Ебинг даже тук, в Оксенфурт.

Няколко стъкла от витражите на фронтона на Катедрата по изящни изкуства се пръснаха със звън. От надраскания с неприлични думи цокъл се срина бюстът на Никодемус де Бот, първият ректор на Академията. От масата в деканата падна канчето с чай, с който Въглесмрад прокарваше кифлата с пастет. От явора в двора се изтърси студентът първи курс във факултета по физика Алберт Солпетра, който се беше покатерил на дървото, за да се изфука пред студентките по медицина.

А perpetuum mobile на професор Опенхойзер, неговият легендарен вечен двигател, бръмна още един-два пъти и спря. Завинаги.

И повече никой не успя да го задвижи.

— Да живеят джуджетата!

„Каква тълпа, каква шайка — мислеше си йерархът Хемелфарт, благославяйки с трепереща ръка маршируващите брадати дребосъци. — Кого ми приветствате? Продажните наемници, безсрамните джуджета! Що за странна сбирщина? Кой, в края на краищата, спечели войната, те или ние? О, богове, трябва да обърна внимание на кралете за това. Когато историците и писателите се хванат за работа, ще трябва да им наложим строга цензура. Наемниците, вещерите, алчните разбойници, нечовеците и всички други подозрителни елементи трябва да изчезнат от страниците на историята на човечеството. Трябва да се зачеркнат, задраскат, изтрият. Нито дума за тях. Нито дума.

Нито дума и за него — помисли си йерархът, стиснал устни и впил поглед в Дийкстра, който наблюдаваше парада с изморено изражение на лицето.

Трябва да посъветвам кралете за този Дийкстра — помисли си йерархът. — Съществуването му е позор за порядъчните хора.

Безбожник и негодник. Нека изчезне безследно. И да бъде забравен.“

„Няма да стане, пурпурна лицемерна свиня — мислеше си Филипа Ейлхарт, която просто четеше мислите на йерарха. — Мечтаеш си да управляваш, да диктуваш и да влияеш? Да вземаш решения? Няма да стане. Можеш да решаваш само въпросите, свързани с хемороидите ти, но и там решенията ти едва ли ще имат някакво значение.

А Дийкстра ще остане. Докато ми е необходим.“

„Все някога ще сбъркаш — мислеше си жрецът Вилемер, гледайки блестящите карминени устни на Филипа. — Все някога някоя от вас ще сбърка. Възгордяването, наглостта и нахалството ще ви погубят. Заговорите, които плетете. Аморалността. Мерзостта и перверзните, на които се подчинявате, от които се състои животът ви. Щом сбъркате, всичко ще излезе наяве, ще се разнесе вонята от греховете ви. Този момент неминуемо ще настъпи.

Дори и да не сбъркате, пак ще се намери начин да ви обвинят. Ще сполети някое нещастие човечеството, ще дойде някакво поражение, ще го нападне някаква напаст — я зараза, я епидемия… И тогава ще обвинят вас. Ще ви обвинят, че не сте успели навреме да предотвратите опасността, че не сте успели да ликвидирате последствията.

За всичко ще бъдете виновни вие.

И тогава ще пламнат кладите.“

Престарелият раиран котарак, наричан заради цвета на козината си Рижко, умираше. Умираше в мъки. Трепереше, напъваше се, драскаше по земята, повръщаше кръв и слуз, разкъсваха го конвулсии. На всичко отгоре имаше и кървава диария. Мяукаше, макар и това да беше под достойнството му. Мяукаше жалостиво, тихо. Отслабваше бързо.

Рижко знаеше защо умира. Или поне се досещаше какво го убива.

Няколко дни по-рано в цинтрийското пристанище спря странен кораб, стар и много мръсен платноход, с почти разпадащ се скелет. На носа на платнохода едва се четеше името му „Катриона“. Рижко, естествено, нямаше как да прочете надписа. Използвайки швартоващите въжета, от странния платноход на брега се измъкна един плъх. Само един. Слаб, едва движещ се. Липсваше му едното ухо.

Рижко удуши плъха. Той беше гладен, но инстинктът не му позволи да погълне тази гадост.

Само няколко бълхи, големи блестящи бълхи, от които гъмжеше козината на гризача, успяха да се прехвърлят върху Рижко и да се настанят в кожухчето му.

— Какво му става?

— Сигурно някой го е отровил. Или омагьосал.

— Пфу, каква гадост! И как вони, гадината! Махни го от стълбата, жено!

Рижко се напрегна и беззвучно отвори уста.

Не почувства нито ритника, нито удара с метла, с които стопанката му се отблагодари за това, че единайсет години й ловеше мишките. Изхвърлен на двора, той умираше в пенещата се от сапуна и урината канавка. Умираше, пожелавайки на тези неблагодарни хора също да се разболеят. И да страдат така, както страдаше той.

Скоро желанието му щеше да се изпълни. И то в гигантски мащаби. Наистина гигантски мащаби.

Жената, която изхвърли Рижко на двора, се спря, надигна полата си и се почеса под коляното.

Беше я ухапала бълха.

Звездите над Елскердег светеха ярко. Блещукаха. Искрите от огъня бледнееха пред тях.

— Нито цинтрийският мир — каза елфът, — нито помпозният новиградски парад трябва да се считат за вододелни камъни. Какво е това понятие? Политическата власт не може да твори историята с помощта на актове и декрети. Не може да дава оценка на историята, макар че в своята гордост нито една власт няма да признае и приеме тази истина. Една от най-ярките прояви на вашето човешко възгордяване е така наречената историография, която се опитва да съди и да издава присъди. За вас, хората, това е нещо типично и произлиза от факта, че природата ви е надарила с ефимерния, мравчен, пеперуден, смешен живот на еднодневка, която дори не може да доживее до сто години. И вие, със своето насекомоподобно съществувание, се опитвате да прекроявате целия свят. Включително и историята — един непрекъснат и безкраен процес. Историята не може да се разкъса на парчета — оттук дотук, от дата до дата. Историята не трябва да се определя с декрети, нито пък да се променя с разни кралски укази. Дори да сте спечелили войната.

— Не мисля да навлизам във философски размишления — рече пилигримът. — Както вече казах, аз съм обикновен човек, откровен и без дар слово. Само ще се осмеля да отбележа следното: първо, краткият като на насекомо живот защитава нас, хората, от декадентство, кара ни да ценим живота, да живеем интензивно и творчески, да използваме всяка минута от живота и да й се наслаждаваме. А когато се наложи, без съжаление да я отдадем в името на делото. Говоря и мисля като човек, но нали точно по същия начин са мислели и дълголетните елфи, когато са отишли да се бият и умират в редовете на Катериците. Ако не съм прав, нека ме поправят.

Пилигримът изчака известно време, но никой не го поправи.

— Второ — продължи той, — на мен ми се струва, че политическата власт, макар и неспособна да промени историята, може със своите действия да създава съвсем не лоша илюзия и привидност, че има такива способности. За това властта разполага със своите методи и инструменти.

— О, да — отвърна елфът, извръщайки глава. — Тук попаднахте право в целта, господин пилигрим. Властта има своите методи и инструменти. Такива, с които е невъзможно да се спори.

Галерата се блъсна в обраслия с водорасли и раковини кей. Спуснаха подвижните мостчета. Разнесоха се викове, проклятия, команди.

Чайки пищяха и грабваха отпадъците, които покриваха мръсната зелена вода в пристанището. На брега беше пълно с хора. Най-вече във военни униформи.

— Край на пътуването, господа елфи — каза нилфгардският командир на конвоя. — Пристигнахме в Дилинген. Излизайте! Очакват ви!

Наистина ги чакаха.

Нито един от елфите — и със сигурност не Фаоилтиарна, — нито за миг не повярва на обещанията за справедлив съд и амнистия. Катериците и офицерите от бригада „Врихед“ не таяха илюзии относно съдбата, която ги очаква от другата страна на Яруга. Повечето вече се бяха примирили с нея, приемаха я стоически, дори безразлично. Сигурно си мислеха, че вече нищо не може да ги изненада.

Но грешаха.

Измъкнаха ги от галерата, подрънкващи с окови, изкараха ги на кея, след това на крайбрежната улица, където стояха въоръжени войници. Виждаха се и цивилни. От онези, чиито очи се стрелкаха бързо, прескачаха от лице на лице, от фигура на фигура. „Селекционери“ — помисли си Фаоилтиарна. И не сбърка. Разбира се, не можеше да разчита на това, че ще пропуснат осакатеното му лице. Но и не разчиташе.

— Господин Исенгрим Фаоилтиарна? Железния вълк? Каква приятна изненада! Моля, излезте!

Войниците го измъкнаха от редицата оковани елфи.

— Va fail! — извика му Коинеах Да Рео, когото също разпознаха и изведоха други военни, носещи жаба с редански орли. — Sa’ved’se caerme dea!

— Ще се срещнете — изсъска цивилният, който отдели Фаоилтиарна, — но според мен ще се срещнете в ада. Него вече го чакат в Дракенборг. Я почакайте малко! Този господин тук дали случайно не е Риордаин? Вземете го!

Общо от колоната изведоха трима. Само трима. Фаоилтиарна разбра и изведнъж — той дори се изненада — го обзе страх.

— Va fail! — извика към приятелите си изведеният от колоната Ангус Бри Кри, дрънчейки с веригите си. — Va fail, fraeren!

Войникът го блъсна грубо.

Не ги отведоха далеч. Само до една барака близо до пристанището. До пристана, над който се извисяваше гората от мачти.

Цивилният даде знак с глава. Блъснаха Фаоилтиарна към един стълб с греда, на която хвърлиха въже. Към въжето започваха да привързват желязна кука. Сложиха Риордаин и Ангус да седнат на два стола, поставени на землистата площадка.

— Господин Риордаин, господин Бри Кри — произнесе хладно цивилният. — Вие сте включени в указа за амнистия. Съдът реши да прояви милосърдие. Но справедливостта трябва да възтържествува — добави той, без да изчака реакцията им. — И за това заплатиха семействата на онези, които вие убихте, господа. Присъдата е произнесена.

Риордаин и Ангус дори не успяха да гъкнат. Нанизаха на шиите им примки, стегнаха ги, събориха ги заедно със столовете и ги повлякоха по отъпканата земя. Когато с окованите си ръце те се опитаха да дръпнат впиващите се в гърлата им въжета, изпълнителите на присъдата опряха колене в гърдите им. Проблеснаха ножове, плисна кръв. Сега дори примките не можеха да заглушат виковете, писъците, от които косите настръхваха. Това продължи дълго. Както винаги.

— Във вашата присъда, господин Фаоилтиарна — каза цивилният, обръщайки бавно глава, — е включена една допълнителна клауза. Нещо особено…

Фаоилтиарна нямаше намерение да изчаква „особеното нещо“. Ключалката на оковите, над която елфът се мъчеше вече два дни и две нощи, падна от китката му като по магия. Силен удар с тежка цепеница повали двамата войници, които го пазеха. Фаоилтиарна скочи и ритна третия в лицето, цапардоса с веригата цивилния, скочи право към затворения с капаци прозорец на бараката и излетя през него заедно с рамката му, оставяйки по пироните кръв и парцалчета от дрехата си. Стовари се с трясък върху дъските на кея. Обърна се, претърколи се и цопна във водата между рибарските лодки и баркасите. Все още прикованата към дясната му ръка верига го теглеше към дъното. Фаоилтиарна се бореше. Бореше се с всички сили за живота си, за който доскоро смяташе, че няма никаква стойност.

— Дръжте го! — викаха изскочилите от бараката войници. — Дръжте го! Убийте го!

— Там! — крещяха други, които тичаха по кея. — Там, ето там се гмурна!

— По лодките!

— Стреляйте! — развика се цивилният, който се опитваше с две ръце да спре кръвта, шуртяща от очните му кухини. — Убийте го!

Бръмнаха тетива на арбалети. Чайките се вдигнаха с крясъци във въздуха. Мръснозелената вода между баркасите закипя от стрели.

— Слава! — Шествието продължаваше, тълпата от жители на Новиград вече хриптеше и показваше признаци на умора. — Да живеят!

— Ура!

— Слава на кралете! Слава!

Филипа Ейлхарт се огледа, увери се, че никой не ги слуша, и се наведе към Дийкстра:

— За какво искаше да поговорим?

Шпионинът също се огледа.

— За покушението над крал Визимир през юли миналата година.

— И какво за него?

— Полуелфът, който извърши убийството — гласът на Дийкстра се снижи още повече, — въобще не е бил луд, Фил. И не е действал сам.

— Какви ги говориш?

— Тихо — усмихна се Дийкстра. — Тихо, Фил.

— Не ме наричай „Фил“. Имаш ли доказателства? Какви? Откъде?

— Ще се изненадаш, Фил, ако ти кажа откъде са. Кога мога да очаквам аудиенция, благородна госпожо?

Очите на Филипа Ейлхарт приличаха на две бездънни черни езера.

— Скоро, Дийкстра.

Камбаните биеха. Тълпата хрипливо ревеше. Армията маршируваше. Цветни листчета покриваха като сняг новиградските павета.

— Пак ли пишеш?

Ори Ройвен трепна и от перото му капна мастило. Той служеше на Дийкстра от деветнайсет години, но така и не свикна с беззвучните движения на шефа си, с внезапните му появи незнайно откъде и как.

— Добър вечер, кхъ, кхъ, Ваше превъз…

„Хората сенки — прочете Дийкстра на заглавната страница на ръкописа, която вдигна безцеремонно от пода. — История на секретните кралски служби, от Орибасиус Джанфранко Паоло Ройвен, магистър…“

— Ех, Ори, Ори. Голям мъж си, а такива глупости…

— Кхъ, кхъ…

— Дойдох да се сбогувам, Ори.

Ройвен го погледна изненадано.

— Разбираш ли, стари приятелю — продължи шпионинът, без да чака секретаря си да изкашля нещо смислено, — аз също остарях и се оказва, че също съм глупак. Споменах една дума на един човек. Само една на само един… И се оказа, че това е с една дума и с един човек повече, отколкото трябва. Заслушай се внимателно, Ори. Чуваш ли ги?

Ококорил изненадано очи, Ори Ройвен поклати глава в знак на отрицание. Дийкстра помълча за миг.

— Не ги чуваш, значи. А аз ги чувам. По всички коридори. Плъховете тичат из третогорската крепост, Ори. Идват насам. Приближават се с меките си миши лапички.

Те изникнаха от сенките, от мрака. Черни, с маски, пъргави като плъхове. Стражите и пазачите във вестибюла изпопадаха, без да гъкнат, под бързите удари на кинжалите с тънки остриета. По подовете на третогорския замък потече кръв, разля се по паркета, изцапа го, пропи се в скъпите венгербергски килими.

Те вървяха по коридорите, оставяйки след себе си само трупове.

Той е там — каза един, сочейки към вратата. Черният шал, който закриваше лицето му до очите, приглушаваше гласа му. — Влезе там! В канцеларията, където работи Ройвен, вечно кашлящият дъртак.

— Оттам няма изход. — Очите на другия, командира, горяха през процепите на черната кадифена маска. — От стаята след канцеларията няма друг изход. Тя дори няма прозорци.

— Пазете коридорите. Всички врати и прозорци. Няма да ни се измъкне. В капан е.

— Напред!

Вратата поддаде под силните ритници. Кинжалите проблеснаха.

— Смърт! Смърт на кървавия палач!

— Кхъ, кхъ? — Ори Ройвен надигна глава от книгите и ги погледна с късогледите си сълзящи очи. — Слушам ви. Как мога, кхъ, кхъ, да ви бъда полезен?

Убийците разбиха вратата на личния апартамент на Дийкстра, претърсиха стаите, душеха като плъхове по ъглите. От стените полетяха гоблени, картини и пана, кинжалите разрязаха драпериите и тапицериите.

— Няма го! — извика един, влитайки в канцеларията. — Няма го!

— Къде е? — извика водачът, надвесен над Орли, пронизвайки го с погледа си през процепите на черната маска. — Къде е това кърваво псе?

— Няма го — отвърна спокойно Ори Ройвен. — Нали сами виждате.

— Къде е? Говори! Къде е Дийкстра?

— Да не съм пазач на брат си28? — закашля се Ори.

— Ще умреш, старче!

— Аз съм стар, болен и ужасно изморен човек. Кхъ, кхъ. Не се страхувам нито от вас, нито от ножовете ви.

Убийците избягаха от стаята. Изчезнаха тъй бързо, както се бяха появили. Не убиха Ори Ройвен. Те бяха поръчкови убийци. А в дадените им заповеди не се споменаваше нищо за Ори Ройвен.

Орибасиус Джанфранко Паоло Ройвен, магистър по право, прекара шест години в различни затвори, разпитван непрекъснато от сменящи се следователи, които му задаваха въпроси за най-различни, често на пръв поглед безсмислени неща и дела.

След шест години го освободиха. Дотогава той вече се беше превърнал в пълна развалина. Скорбутът го беше оставил без зъби, анемията — без коси, глаукомата — без зрение, астмата — без дъх. Пръстите и на двете му ръце бяха начупени при разпитите.

На свобода той не успя да доживее една година. Умря в храмовия приют. Беден. Забравен от всички.

Ръкописът на книгата „Хората сенки или История на секретните кралски служби“ изчезна безследно.

Небето на изток просветля, над хълмовете се появи белият ореол, предвестник на утрото.

Край огъня отдавна цареше тишина. Пилигримът, елфът и следотърсачът гледаха безмълвно умиращите пламъци.

Над Елскердег също беше тихо. Виещият призрак млъкна, отегчен от напразния си вой. Най-накрая беше принуден да разбере, че тримата седящи край огъня мъже напоследък са видели толкова много ужасии, че едва ли биха обърнали внимание на някакъв си там призрак.

— Ако ще се движим заедно — изведнъж се обади Бореас Мун, втренчил поглед в рубинените въгленчета на огъня, — то ще трябва да се простим с недоверието. Хайде да оставим всичко зад нас. Светът се промени. Пред нас е новият живот. Нещо приключва, нещо започва. Пред нас…

Гласът му секна. Закашля се. Не беше свикнал с такива речи, боеше се, че ще прозвучи смешно. Но случайните му спътници не се засмяха. Напротив, Бореас чувстваше бликащата от тях доброжелателност.

— Пред нас е хребетът Елскердег — завърши той много по-уверено, — а зад него са Зерикания и Хакланд. Чака ни дълъг и опасен път. Ако тръгнем заедно… Трябва да захвърлим недоверието. Аз съм Бореас Мун.

Пилигримът с шапката с широка периферия стана, изпъна се в целия си гигантски ръст и стисна протегнатата му ръка. Елфът също се изправи. Чудовищно обезобразеното му лице беше странно изкривено.

След като стиснаха ръката на следотърсача, пилигримът и елфът протегнаха един на друг десните си ръце.

— Светът се променя — каза пилигримът. — Нещо приключва… Аз съм Сиги Ройвен.

— Нещо започва. — Покритото с белези лице на елфа се изкриви в нещо, което по всички признаци наподобяваше усмивка. — Аз съм Улф Исенгрим.

Ръкостискането им беше кратко, силно и можеше да се каже дори развълнувано. За миг заприлича на ръкостискане преди битка, а не на жест на съгласие. Но само за миг.

Една догаряща в огъня цепеница пръсна искри, подкрепяйки събитието с радостни фойерверки.

— Да ме вземат дяволите — усмихна се широко Бореас Мун, — ако това не е началото на едно прекрасно приятелство.