Гондолата на времето

3 ЧАСТ

Венеция, 1499

— Трябва да е тук — чух женски глас, който идваше от канала. — Вижте, водната порта е отворена и вътре има хора, можем тях да попитаме.

Смъртоносният удар с меча не последва. Отново отвори очи и видях Алвизе ядосано да прибира оръжието си.

Гласът стана по-висок.

— Добри хора, това ли е къщата на уважаемия месер Тревизан? Ние сме поканени на неговото тържество.

Никога не бих си представила, че един ден щях толкова много да се зарадвам при появата на Юлиане Таселхоф. О, „да се радвам“ не беше точния израз. Искаше ми се да ликувам от въодушевление!

Набързо отстъпих няколко крачки от Алвизе.

— Да, на правилното място сте — извиках аз. Прозвуча като пресипнало грачене, следствие на душенето, но със следващите ми думи възвърнах частично гласа си. — Семейството Тасини, нали така? Заповядайте тук, във водната зала, мога да ви придружа до портегото и да ви представя на домакина!

През цялото време не изпусках Алвизе от поглед, но той вероятно бе разбрал, че нощта на дългите ножове бе приключила. Без да каже и дума, се оттегли в коридора при брат си. Стъпките на двамата се отдалечаваха с приятно за ушите ми темпо.

Сърцето ми биеше като лудо от целия адреналин, който бе освободил тялото ми. Няколко пъти вдишах дълбоко, за да дойда на себе си. С омекнали колене отидох до стълбите, които водеха надолу от галерията към водата. Пред портата се поклащаше гондолата на Таселхоф, наричани още Тасини. Юлиане и съпругът й Хайнрих, изтупани като за държавен прием, бяха видимо изненадани да ме видят тук.

— Това не е ли обърканото девойче от днес следобед? — попита Юлиане мъжа си. — Познах я въпреки маската й.

— Имаш право, Джулия. Тя е. Какво ли търси тук?

Матиас стана от задната седалка и заедно с гондолиера помогна на майка си да слезе.

— Не трябва да говорите за нея, сякаш не присъства.

Матиас имаше право, но аз бях безкрайно облекчена и благодарна, така че Юлиане и Хайнрих можеха да говорят каквото си поискат. Те ми спасиха живота, затова им мислех само доброто.

С едно движение вдигнах маската нагоре към косата си, защото ми се стори невъзпитано да крия лицето си от тях.

— Признавам, че бях малко объркана, но се дължеше на горещината — казах, все още треперейки. — Веднага след като си тръгнахте, осъзнах, че съм се припознала.

— Как ти беше името? — попита ме Матиас със срамежлива усмивка.

Поех си дълбоко въздух.

— Ана. А ти си Матео Тасини, нали така?

— Ти си запомнила! — Той засия срещу мен.

— Може би се дължи на усещането, че те познавам от цяла вечност.

За миг Матиас онемя.

— О! — възкликна, изчервявайки се. — Това... ме радва.

Потиснах гузната ми съвест и му се увесих на ръката като дългогодишен приятел. В момента той и родителите му бяха единствената застраховка живот, която имах. Докато бях с тях, не трябваше да се притеснявам, че на следващия ъгъл можеха да ме ликвидират. Освен това все още се чувствах слаба от преживяната уплаха, така че се радвах да се придържам за ръката на Матиас още известно време.

— Тази котешка маска... струва ми се, че съм я виждал и преди — каза замислено Матиас на път към стълбите.

Изненадах се.

— Наистина ли? Кога?

— Трябва да е било много отдавна, иначе щях да си спомня.

Сетих се за глупавата бариера и дори не се опитах да му кажа, че е било само преди няколко седмици. Поне от моя гледна точка.

— Вероятно много хора се разхождат с такива котешки маски — казах вместо това.

Той сякаш размишляваше.

— Всъщност струва ми се, че съм те виждал и преди.

— Да, така е. Днес следобед.

— Не, преди това.

Матиас се спря и се увери, че родителите му бяха избързали напред и не можеха да ни чуят.

— Докато седяхме в лодката, изведнъж ме обзе чувството, че вече съм те срещал. Казах го на родителите ми, но те не искаха и да чуят за това.

Това ме смая и едновременно зарадва. Явно тоталната забрава не работеше винаги. В мен напираше желанието да му разкажа всичко, но когато отворих уста, както можеше да се очаква, не излезе нито думичка.

Разочарована трябваше да отбележа, че бариерата все още работеше безотказно.

— Ти си толкова мълчалива — каза той.

— О, това е заблуда. — Смених темата. — Исках да те попитам с какво се занимава семейството ти.

— Баща ми се занимава с търговия на антики, това е една много доходна работа.

Бях изумена, че Хайнрих Таселхоф практикуваше подобна професия, както в стария си живот. Някои неща въпреки всичко оставаха у хората, които биваха транспортирани против волята им в миналото. Като имената. Юлиане бе станала Джулия, Хайнрих бе станал Енрико, а Матиас — Матео.

— Майка ми се занимава много с астрология — продължи Матиас. — Нейните предсказания често са невероятно точни. Майка ми успя да познае дори за дожаресата*.

* Съпругата на дожа. — Бел. прев.

Това беше също толкова невероятно. Дори и при нея бяха останали следи от стария живот. В бъдещето Юлиане се хвалеше с това, колко добре познава историята на Венеция. Тези несъзнателни спомени можеше да ги улавя тук, в миналото, и да продава хороскопи на хората. При което прогнозите й не идваха от звездите, а от дълбините на нейното подсъзнание.

Дали Таселхоф можеха да си спомнят всичко чрез хипноза? В моето време бях чувала, че хипнотизирани хора изпадали в транс и така си спомняли за минал живот. Някои дори са имали повече от един. Чисто теоретично това би могло да проработи и в обратната посока. Защо някой в миналото да не може да си спомни живота си в бъдещето? Особено в този конкретен случай това не беше шарлатанство, а бруталната реалност.

Разбира се, трябваше ни някой професионалист, който да разбира нещо от хипноза. Самата аз нямах никаква представа, с изключение на това, което бях гледала по телевизията. Сега ще изпаднеш в дълбок сън, но въпреки това ще можеш да чуваш гласа ми...

— ...сега започват строителните работи по нашата нова къща — каза Матиас и прекъсна мислите ми. — Ще е много по-голяма от старата и ще има великолепна фасада.

— Това звучи вълнуващо — отговорих учтиво, но разсеяно. По филмите хипнозите биваха прекратявани с изречения като: „Сега ще броя на обратно до десет, събуждаш се на нула и се чувстваш свободен и безгрижен“...

— За архитект баща ми успя да ангажира изключителния Мауро Кодуси. А за стенописите на външната мазилка баща ми иска да наеме най-добрите художници. До година по това време палацо „Тасини“ трябва вече да е готов.

Бяхме изкачили стълбите и стигнахме до колонадата. Родителите на Матиас вече се бяха смесили с останалите гости. Нервно извих врат от страх, че ще видя Алвизе да се навърта наоколо. Налагаше се да предвидя възможността той все още да е тук. Може би чакаше втора удобна възможност да нападне от засада Тревизан. Или мен.

— Майка казва, че със сигурност ще бъде най-красивата къща в целия град — рече Матиас.

— Това е чудесно — отвърнах разсеяно. Засега никъде не виждах Алвизе, брат му или баща му.

— Обичам да гледам как вървят строителните работи — рече Матиас. — Първо теренът трябва да се прегради с диги, за да се отстрани водата. След това се забиват хиляди дъбови подпорни колове в дъното на лагуната, за да се изградят основите. Може би искаш да видиш. С удоволствие ще ти покажа всичко.

— Какво да видя? — Внимателно се огледах наоколо. Междувременно голямата зала се бе препълнила и нямаше почти никакво свободно пространство. Музикантите свиреха танцувална музика, която забавляваше гостите. Във всеки случай те подскачаха по доста забавен начин в едната част на залата.

— Строителството на палацо „Тасини“.

Отговорът на Матиас задвижи няколко зъбни колела дълбоко в мозъка ми и странното беше, че започнах да си мисля за исландски гейзери. Тогава ми спря дъхът. В тълпата се появи едно познато лице.

Себастиано се беше завърнал.

Толкова много ми олекна, че чак ми премаля.

— Извини ме — казах на Матиас. — Спешно трябва да поздравя някого, когото познавам.

— Но...

— Със сигурност искам да видя строежа на вашата нова къща — извиках през рамо, запътила се вече към Себастиано.

Когато видях кой стоеше до него, стана още по-належащо да побързам. Красивата като фея Мариета му се беше лепнала, сякаш са двойка. Носеше рокля от коприна в блестящо синьо, с която изглеждаше като супермодел.

Когато ги достигнах, се притесних. Не можех да кажа нито дума. Може би защото бях останала без дъх от бързане да стигна при тях. Или се дължеше на факта, че двамата изглеждаха страхотно. Най-вече Себастиано. Той беше облякъл тъмнозелен жакет без бродерия, но така плътно прилепнал, че се зачудих дали раменете му винаги са били толкова широки.

— Изоставеното сираче — каза Мариета. Изглеждаше изненадана да ме види тук. — Дали от манастира са я пуснали без придружител? Или е избягала? — Тя ме огледа от горе до долу. — Тази рокля не е ли прекалено изрязана за това дете? Може би не трябваше да я слагам при другите неща в сандъка. Какво ще кажеш, Себастиано?

Отново някой говореше за мен, сякаш не присъствах. Положението се утежняваше и от факта, че тя беше една глава по-висока от мен и буквално ме гледаше от високо. А това, че ми беше дала роклята, не улесни ситуацията. До високата куртизанка се чувствах като Пепеляшка.

Изкашлях се и се опитах да си придам весело изражение.

— Не е дошла сама на празненството.

— Кой? — попита Мариета озадачено.

— Изоставеното сираче. То е тук с придружител.

Изражението й малко ме помири с нетърпимата ситуация. Както и усмивката на Себастиано. Но веселото му настроение почти веднага се изпари. Той се намръщи, поглеждайки към гърдите ми.

— Деколтето на роклята е прекалено дълбоко.

Устоях на желанието да си сложа ръката отпред и вместо това повдигнах дръзко брадичка. Роклята не беше чак толкова предизвикателна, като тази на Мариета. Равни права за всички!

Себастиано присви очи и се загледа внимателно.

— Какво по дяволите... — Направи две големи крачки и се озова при мен. Мариета едва не загуби равновесие, той така рязко се отдръпна от нея.

Застанал плътно пред мен, Себастиано хвана брадичката ми и я повдигна внимателно. Погледът му се спря на врата ми. Гняв се четеше в очите му, когато я пусна и вместо това ме хвана за ръката. Без да каже и дума, ме затегли през тълпата.

— И без това исках да говоря с теб насаме — казах, препъвайки се зад него и внимавайки да не блъсна някого.

Видях Барт и Клариса застанали до една колона. Барт много ми хареса, беше се обръснал и изтупал. Беше очевидно, че Барт ухажваше Клариса, на която й харесваше, защото се усмихваше, което се случваше доста рядко. Помислих си, че това беше добър знак.

Защо да не се получи нещо между тях двамата? Клариса беше повече от заслужила малко развлечение. Бях горда от себе си, че я убедих да дойде.

— Виж, там са Бартоломео и Клариса — казах на Себастиано. Махнах им, но те не ме забелязаха, защото бяха потънали в разговор. Минавайки покрай тях, нямах възможност да им се обадя, тъй като Себастиано ме дърпаше за ръката.

— Аз и доброволно ще дойда с теб — рекох му. — Спокойно можеш да ме пуснеш.

Той не отговори. Със стиснати от ярост устни, ме прекара през колонадата и в дъното й ме избута в една ниша. Хвана ме за раменете и ме обърна с лице към себе си.

— Това Алвизе ли го направи? — попита ме той.

Кимнах.

— Кога?

— Преди десетина минути.

— По дяволите! — изруга той. Дори ми се стори, че чух тихо скърцане със зъби. Необяснимо защо, това веднага подобри настроението ми.

— Ритнах го в коляното — информирах го. — Същото, в което и ти го ритна, когато ти се нахвърли с ножа. Всъщност трябваше да му забия едно кроше в лицето, но тогава се появиха Таселхоф и Алвизе избяга.

Случката със сабята му я спестих, беше вече отживелица.

Щастлива, аз добавих:

— Мисля, че успях Себастиано! Предотвратих лошото събитие и затова при следващата смяна на лунната фаза мога да се върна. — Триумфиращо продължих: — Аз спасих Тревизан! Алвизе и брат му го бяха примамили във водната зала, уж искаха да му покажат един подарък. Аз ги последвах и стигнах точно навреме. В противен случай гарантирано щяха да го очистят!

Себастиано ме гледаше замислено.

— Ти си доста смела, знаеш ли?

— Щях да се подмокря от страх — възразих. — Определено те пак ще опитат. Трябва да го предупредим. Ако узнае, може да си спаси кожата от семейство Малипиеро.

Себастиано поклати глава.

— Това е забранено знание, защото идва от бъдещето. Няма начин да му кажем. Можем само да се опитаме да го пазим. — Той се намръщи ядосано. — И теб също. Сега Алвизе знае на коя страна си.

— Ще стоя на разстояние от него. Защо не се върна по-рано?

— Понякога нещата просто не се случват по начина, по който бихме искали. — Гласът му звучеше изтощено и изведнъж забелязах колко е блед. Стори ми се дори, че краката му не го държаха. Не беше пил, щях да го надуша. Навярно беше уморен, но това само по себе си не обясняваше тази отпадналост.

— Какво не е наред с теб? — попитах изплашена.

— Нищо особено. Просто съм зверски уморен.

Един пиян гост идваше към нас, залитайки, и на разминаване се удари в Себастиано. Той се сви и извика сподавено. Пияният продължи напред, препъвайки се, без да се извини.

Себастиано, по-блед отколкото преди малко, притисна с ръка дясната страна на торса си. Когато я свали, видях тъмни петна по жакета му.

— Ти си ранен! — казах ужасена.

— Глупавата превръзка се е разхлабила.

— Трябва незабавно да отидеш на лекар!

— Никакъв лекар. Тук раните заздравяват най-добре, като не допускаш никой до тях.

— Разбира се, имах предвид истински лекар!

— За съжаление, трябва да откажа.

— Това означава ли, че не можеш да се върнеш?

— За момента не.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ти обясня по-късно. Хайде, да тръгваме.

На стълбите стана още по-явно колко зле се чувстваше. При всяка стъпка изпитваше болка и въпреки че се опитваше, не можеше да потисне стоновете си. Притесних се, че е ранен сериозно. Не защото това щеше да му попречи да ме върне в бъдещето. Просто се страхувах за него.

— Къде отиваме? — попитах го.

— Нуждая се от почивка, а ти трябва да се скриеш. Не можеш да се върнеш в манастира, Бартоломео ми разказа, че Доротея си е избрала за любовник точно Алвизе. Близо до нея вече не си в безопасност. Хосе уреди една стая, където можем да се подслоним за известно време.

— Ти с Хосе ли беше заминал? Той не можеше ли да се грижи по-добре за теб? Но как въобще те раниха? Инцидент ли беше?

Себастиано простена.

— Толкова много въпроси. Можем ли да говорим за това по-късно?

Изгарях от любопитство, но така или иначе, той нямаше да може да ми разкаже много, защото долу в къщата имаше хора. Един слуга подаде на Себастиано наметалото му, а на мен шала. Навън се качихме в една гондола и Себастиано посочи адреса на гондолиера. Той седна сковано на пейката, очевидно опитвайки се да прикрие болката. Страхът ми растеше, защото знаех колко бързо можеше да умре човек от безобидни наранявания в този век. Дори най-малката отворена рана можеше да бъде смъртоносна. Нямаше нито ваксина против тетанус, нито стерилни превръзки. Само за двете седмици, прекарани в билковия магазин на Матилда, дойдоха две жени, които току-що бяха загубили свой близък от отравяне на кръвта. Нищо и никой не бе в състояние да им помогне.

Седях мълчаливо до Себастиано, докато гондолиерът управляваше лодката по канала. От двете страни на брега се издигаха тъмните контури на палацо на фона на нощното небе, осветени само тук-там от факлите на кея или свещите по прозорците. Беше една приказно красива гледка. Черните блестящи води на Канале Гранде, спокойният пейзаж около нас — всичко това можеше да бъде един чудесен и романтичен фон за любовен филм. Но за романтика сега не можеше да се мисли, ситуацията беше твърде сериозна.

Въпреки това си давах сметка за реакцията ми от близостта на Себастиано. Той седеше толкова близо до мен, че рамото му докосваше моето и можех да усетя топлината на тялото му. Чувството беше уникално, пронизваше ме цялата. За да му се насладя още повече, изпитах желание да се притисна силно в него.

Разбрах, че правя точно това, когато чух стоновете му.

Бързо се отдалечих от него.

— Съжалявам!

— За нищо.

През останалата част от пътуването седях неподвижна в неловко мълчание.

Къщата, пред която спря гондолата, по думите на Себастиано принадлежеше на една вдовица, чийто мъж е бил майстор на въжета. Беше малка и се намираше на един тесен страничен канал в квартала „Кастело“, близо до „Арсенал“*. Себастиано се разплати с гондолиера и ме остави да му помогна да слезе.

* Венецианска корабостроителница. — Бел. прев.

— Ти си моята съпруга — каза Себастиано, докато завърташе ключа в скърцащата брава.

— Аз съм какво? — попитах озадачено.

— Жена ми. В случай че хазайката попита. Но не се притеснявай, няма да делиш леглото с мен, аз ще спя на пода.

Вътре в къщата беше тъмно като в пещера.

— Изчакай тук — рече Себастиано. Проклинайки, той се запрепъва в тъмнината. След това го чух да шумоли. След известно време запали малък пламък и аз отново можех да го видя, с малка свещичка в ръка.

Той ми махна.

— Ето оттук се отива нагоре.

Както в дома на Матилда, така и тук се стигаше на горния етаж по едно скърцащо и тясно стълбище, което приличаше по-скоро на стълба. Едва успяхме да изкачим няколко стъпала, когато една от вратите на приземния етаж се отвори и се появи жена с посивяла коса.

— Вие ли сте месер Себастиано?

— Да, аз съм, мона Фаустина.

— И кого сте довели? — Мона Фаустина се втренчи в мен зловещо. Със същия поглед ме гледаше често и Матилда. Това беше погледът надявам-се-да-не-яде-твърде-много.

— Аз съм жена му, но ще ям навън — представих се.

Мона Фаустина се оттегли в стаята си, без да каже нито дума, и тресна вратата след себе си.

Последвах Себастиано нагоре, където се озовахме в нещо като таванско помещение. Тук не изглеждаше особено уютно. Стълбището свършваше точно по средата на стаята и ако човек не внимаваше, можеше да си удари главата в гредите на тавана. Леглото се състоеше от паянтова дървена конструкция и чувал със слама, който служеше за матрак. Имаше също няколко сандъка и това беше цялото обзавеждане.

— Тук има ли мишки? — Подозрително надзърнах в прашните ъгли на стаята.

— Все още не съм видял, но съм идвал тук само веднъж, за да си оставя нещата и да се преоблека.

Себастиано коленичи пред един от сандъците и го отвори. В светлината на свещта се виждаше колко болнаво блед бе той.

— Тук някъде трябва да има нещо като превързочни материали. Мариета сложи и чист лен в багажа. — Той залитна и седна на петите си, при което за малко да изпусне свещта.

Скочих напред и му я взех от ръката.

— Остави на мен. Мястото ти е в леглото.

Без да обръщам внимание на възраженията му, му помогнах да се изправи и настоях веднага да си легне. Той се свлече със стон върху сламата и се опита сам да разкопчае жакета си. Сложих свещта до рамката на леглото и избутах ръцете му.

— Стой мирен — рекох. — Аз ще се погрижа за това.

Разкопчах жакета и скъсах ризата му. Въпреки лошото осветление видях много кръв. Отчасти засъхнала, отчасти прясна и лъскава, тя бе напоила оскъдната ленена превръзка, която се бе разместила от удара с пияния. Помогнах на Себастиано да се надигне, за да сваля жакета и ризата му. Така хлабавата превръзка се размести още повече и откри кървавия разрез под десните му ребра. Когато видях раната, си поех шумно въздух. Вероятно трябваше да се зашие, но това надхвърляше моите умения. Една порядъчна превръзка трябваше да свърши работа, това бе всичко, което можех да направя. Плахо посегнах, за да махна парчето ленен плат, но после се спрях.

— Тук има ли ракия?

— Искаш да си пийнеш за кураж ли?

Колко характерно за него. Този тип лежеше пред мен полумъртъв и всичко, което му идваше на ума, бе да пуска шеги, които дори не бяха толкова смешни. Въпреки това не можах да потисна кикота си.

— Искам да си дезинфекцирам ръцете. Сещаш се. Бацили. Гангрена. Отравяне на кръвта.

— Не е нужно да правиш всичко това — каза изтощен Себастиано. Клепачите му бяха натежали, а погледът му бе мътен. — Донеси ми от сандъка едно чисто парче лен, с останалото ще се справя сам.

— И дума да не става, аз ще се погрижа. Наистина съм добра. — Това си беше чиста лъжа. В действителност на курса по първа помощ за шофьорската книжка бях научила само как се превързват несъществуващи рани. Истински наранявания все още не ми бяха попадали пред очите. Поне не такива, които кървяха толкова много.

— За съжаление... няма ракия — промърмори Себастиано. — Мона Фаустина трябва да има. Но... със сигурност ще я даде само срещу пари в брой. — Гласът му отслабваше все повече.

Ужасена, видях как очите му се затвориха.

— Дръж се! — извиках. — Не можеш да умреш сега!

— Просто съм... уморен. — Думите му едва се разбираха. — От завчера... не съм спал.

Той беше просто уморен, слава богу! Поех си дълбоко въздух. Но все пак трябваше да се превърже. Не исках аз да съм виновна, ако раната се замърси и инфектира.

Решително дръпнах кесията му от колана и взех няколко монети.

С парите и със свещта в ръка слязох долу, където хванах мона Фаустина да подслушва под стълбите. Когато ме видя, се втурна към печката и се засуети.

— Преди малко ме обзе неочакван глад — каза тя.

— А мен ме обзе неочаквана жажда. — Подадох й парите. — Имате ли ракия? Но трябва да е много силна. И малко мед би било добре.

Тя грабна монетите от ръката ми, без да ги брои. От едно глинено гърне загреба лъжица мед и я сложи в малка купичка, след което, мърморейки, извади една стомна, от която се разнесе остра миризма на твърд алкохол.

— Да не я изпиете всичката — извика тя след мен, докато се качвах бързо нагоре.

Себастиано вече беше потънал в дълбок сън. Аз дезинфекцирах ръцете си с ракията и след това почистих кожата около раната с една ленена кърпа, която предварително бях напоила обилно с алкохола. Себастиано простена кратко, но не се събуди. За мое облекчение, раната вече не кървеше. Наведох се със свещта, за да я огледам по-отблизо. Ръбовете й бяха гладки и прави, като че ли някой го бе наръгал с нож. Алвизе? Дали имаше пръст в тази работа? Изглежда, този тип беше навсякъде!

При лечението на раната ми бяха от полза не само знанията от курса по първа помощ, но и тези, които бях научила от Матилда и Клариса. Например, че медът подпомага заздравяването на тъканите.

Намазах с мед едно парче ленен плат, щедро изсипах отгоре ракия и го наложих като компрес върху раната. След това се заех с превръзката. Това изискваше усилия, защото трябваше отново да надигна Себастиано. С много убеждения той се остави да го изправя в полуседнало положение, въпреки настояването му да го оставя най-накрая да поспи.

Тъй като се налагаше многократно да омотая превръзката около тялото му, бях застанала твърде близо до него. Опитах се да се съсредоточа върху раната и превръзката и да не обръщам внимание на факта колко гладка и загоряла от слънцето бе кожата му и колко мускулесто бе тялото му.

— Сега ще направя по един възел и от двете страни — казах по-скоро на себе си, за да си напомня, че извършвах медицински процедури.

— Ти наистина си смела — прошепна той.

— Аз? Глупости. Аз съм страхливка. Трябваше да ме видиш, когато с меча си Алвизе... — Спрях, защото исках да му спестя инцидента с меча.

Но Себастиано и без това не чу думите ми.

— Какво? — прошепна той, вече почти заспал.

— Не беше толкова трагично — излъгах. — Тасини се появиха навреме.

Исках да кажа „Таселхоф“, но глупавата бариера се задейства. Значи, мона Фаустина отново бе наострила уши и ни чуваше. Което ми попречи да задам веднага на Себастиано всички въпроси, които все още чакаха отговора си.

Но така или иначе, той не можеше да говори много. Промърмори само няколко едва разбираеми думи, от които ми стана ясно, че следващия път ще убие Алвизе. Тогава той отново заспа.

Съзерцавах колебливо дървения под. Той изглеждаше твърд. И прашен. Но какво друго ми оставаше? Веднъж, в един календар, бях прочела следната мъдрост: „Извитият лакът за възглавница, в това лежи блаженството“. От кого беше? Конфуций? Във всеки случай от някой, който бе изпитал на собствен гръб лишението и затова го е знаел.

С помощта на шала на Доротея и наметалото на Себастиано си направих временно легло на скърцащия под. С пелерината се завих. От меката вълна все още се долавяше уханието на Себастиано, тази неопределима и обезпокоителена смесица на мъж и приключения. Това ми помогна да не мисля, че все още ме болеше гърлото. Да го вземат дяволите Алвизе!

Заслушах се в регулярните вдишвания на Себастиано.

И утре също е ден, помислих си.

Въпреки това ми отне много време, докато заспя.

Сънувах странен сън, в който бях на четири годинки. Гледах моите ръчички и пухкави краченца, докато седях в тревата и скубех полските цветя. С пъстрия букет, който мама бе набрала, тя сплете венец и ми го сложи на главата.

— Ти си принцеса и това е твоята корона — каза ми с усмивка.

Изпълнена с ентусиазъм, исках да си направя повече корони. Така щях да имам резервни и нямаше да е от значение, ако загубех една от тях.

Но не можех да захвана едно за друго цветята. Стъблата се пречупваха в ръчичките ми и се противопоставяха на несръчните ми опити да ги вплета едно в друго. Деликатните цветчета се разпадаха между пръстите ми. Започнах да плача по-скоро от гняв, отколкото от разочарование, но от това цветята не се превърнаха във венец.

През воала от сълзи успях да видя две фигури, които идваха към мен. Първоначално си помислих, че са родителите ми, но после забелязах, че бяха възрастни. Една жена и един мъж. Жената имаше сива коса и сбръчкано лице, а мъжът носеше върху едното си око черна превръзка, като пиратите на моя плеймобил.

Двамата се спряха пред мен. Слисана и малко засрамена, спрях да плача и вдигнах очи към тях.

— Мисля, че това е тя — каза старият мъж.

— Не съм сигурна — отговори старицата. — Не ми прилича на особено смела. Не виждаш ли как реве?

Не исках да говорят така за мен. Бързо изтрих очите си с ръце. За съжаление, това се оказа грешка, защото по пръстите ми беше полепнал сок от цветята. Едно от растенията трябва да е било луково, защото гореше като огън в очите ми.

Мъжът и жената се засмяха. Смутена, спрях да си търкам очите. Изведнъж ме обзе страх. Зачудих се как по възможност незабележимо да се изправя и да избягам бързо при моите родители. Не можеше да са далеч, точно преди малко бях чула мама да казва на татко:

— Тук е добро място за пикник.

Сега си спомних, че бе абсолютно забранено да се говори с непознати, а тази старица и този старец никога преди това не ги бях виждала.

Внимателно се опитах да се отдалеча от тях, като се плъзнах назад върху дупето ми. За моя почуда, старицата направи крачка напред и се наведе над мен.

— Не се страхувай — каза тя.

Така постигна точно обратното.

— Не ми е позволено да говоря с теб — отговорих, сега наистина изплашена.

— Ана? — извика майка ми.

— Мамо! — изкрещях толкова силно, колкото можах. Почувствах облекчение. Възрастната жена нищо не можеше да ми направи. Мама щеше ме вземе и да ме предпази от нея.

Старицата протегна ръка и докосна врата ми. Пръстът й беше странно кокалест и горещ и аз изпищях, треперейки.

Простенвайки, рязко се надигнах и се огледах. За секунда си помислих, че ще заваря двамата да стоят до мен, но разбира се, нямаше никого. Не бях на четири, а на седемнайсет и лежах на твърдия под на тавана на мона Фаустина. На няколко крачки от мен на леглото спеше Себастиано, заслушах се и чух равномерното му дишане.

Какъв откачен сън!

Но след това мислите ми се върнаха назад във времето. Не беше сън. Това наистина се беше случило!

Изведнъж си спомних, сякаш беше вчера. Старецът бе Хосе, а старицата Есперанца. Сега разбрах защо двамата ми се сториха толкова познати. Вече ги бях срещала като дете и напълно бях забравила за това. Затворих очи и се пренесох мисловно в деня, в който се случи всичко.

Седях във високата трева, слънцето грееше и птиците чуруликаха. Между краката ми лежаха смачканите цветя, а пръстите ми се бяха оцветили в зелено като тревата около мен.

Мястото, на което старицата бе докоснала врата ми, пареше почти толкова, колкото очите ми. Не ме болеше, само гореше и тъкмо когато се зачудих дали отново да се разплача заради това, отшумя, превръщайки се в слаб сърбеж.

— Вече имаш дарба — каза старицата.

— Използвай я добре — добави едноокият старец.

— Ана, къде си? — чух мама да вика.

Двамата старци се отдалечиха и изчезнаха зад група дървета, докато аз седях мълчаливо и не разбирах какво точно се бе случило с мен.

Няколко минути по-късно се появи мама и ме вдигна. Увих ръце около врата й и се гушнах в нея. Сега започнах да плача, но този път не от гняв, а защото бях толкова объркана и в същото време облекчена.

— Имаше една стара ве-вещица — изхлипах аз. — И един плеймобил пират!

— Съкровище, имаш твърде голямо въображение. — Мама докосна главата ми. — О, небеса, имаш температура!

И така, в онзи ден не стана нищо с пикника и венците от цветя. Родителите ми бързо ме експедираха в леглото. Лекарят диагностицира треска и нареди почивка. А аз бях убедена, че съм си въобразила случката, а след това всичко лесно потъна в забрава. Бях само на четири.

Бавно отворих отново очи и погледнах пода в полумрака. Ето, значи, как стояха нещата! Моите когнитивни разстройства се дължаха на забравената среща с тези двама стари особняци. Някак си те са ме... обработили. Подобно на хората, които твърдяха, че са били отвлечени от извънземни и са им имплантирали чип. Инстинктивно докоснах врата си, но напипах само гладка и топла кожа, нямаше и следа от чуждо тяло. Дори не ме сърбеше, поне за момента.

Изпитвах болка, но това се дължеше на синините, които бях получила от задушаващата хватка на Алвизе. Останалата част от тялото също ме болеше, сякаш валяк бе минал отгоре ми, което от своя страна се дължеше на неудобното място за спане на твърдия под. Какъв ти лакът, какво ти блаженство.

Стенейки, се измъкнах изпод наметалото на Себастиано и се огледах.

През капандурата на покрива, която вместо със стъкло бе покрита със свински пикочен мехур, се прокрадваше слаба светлина. Във всеки случай достатъчна, за да видя едно нещо: никакво гърне надлъж и нашир.

До сутрешната камбана не оставаше много време. Най-добре да приключа с неотложното ходене до нужника. Стълбите скърцаха под краката ми, както и задната врата, когато я отворих, но това не подмами мона Фаустина да напусне своите покои. След нощното слухтене вероятно трябваше да си навакса съня.

Навън беше хладно, а земята мокра. През нощта навярно бе валяло. Треперейки, се насилих да изляза навън. Както при билковия магазин, така и тук, зад къщата имаше малък двор, където се намираше нужникът. Този, доколкото изобщо бе възможно, беше още по-отвратителен и от онзи на Матилда. Истински нужник на ужасите. Докато бързах да си свърша малката работа, задържах дъха си и отправих молитва да не се налага още дълго да търпя всичко това.

В кухнята задигнах една чаша с вода и я взех с мен нагоре. Себастиано ме чу и се събуди. Извика от болка, когато се обърна на една страна и се облегна на лакът.

— Вече си станала.

— Имах кошмар. — Подадох му чашата. — Ето вода, сигурно си жаден.

Изчаках да се напие, след което аз самата отпих няколко глътки.

— Все още ли те боли много? — попитах го.

— Почти не — каза той, но скованата му поза го издаде.

— Да донеса ли нещо за закуска?

— За мен не, благодаря.

Можех да хапна няколко залъка, но тъй като не бях много гладна, реших да изчакам мона Фаустина да стане.

— А сега какво следва? — попитах аз.

— Този следобед трябва да отида до Двореца на дожите.

Гласът му звучеше по-скоро изтощено, а той самият не изглеждаше особено готов за действие.

— Най-добре да полежиш няколко дни — казах му.

— Няма време. Трябва да предотвратя една важна среща между Малипиеро и Съвета на десетте.

— Искаш да кажеш, че те отново ще се опитат да убият Тревизан?

— Не, не и публично. Но днешният ден е ден за вземане на решения. Важни решения. Те ще се погрижат Тревизан да не получи нужния брой гласове. Което от своя страна ще доведе до заграбването им на властта.

Изтощен, Себастиано наклони глава назад.

— А какво ще стане с мен? — Не исках да хленча, но гласът ми прозвуча като на ридаещо момиченце. — Мога ли да направя нещо? Искам да кажа, да предотвратя още някое събитие или нещо такова?

— По всичко изглежда, че ти изпълни твоята задача. Просто трябва да изчакаш до следващата смяна на лунната фаза.

— Кошмарът, който сънувах, всъщност изобщо не беше кошмар — изтърсих аз. — Двамата старци, Хосе и Есперанца, те през цялото време ми изглеждаха познати, а сега знам защо. Вече съм ги срещала, когато бях малка. Тази Есперанца ме докосна. Тя пипна с пръст врата ми, а след това ми каза, че имам дарба. Нощес ги сънувах и си спомних всичко.

— Каква дарба?

— Сърбеж.

Той се разсмя.

— Не думай.

— Това е един вид прогнозен сърбеж, случва се единствено когато наближава реална опасност. Всеки път когато го получа, се случва нещо лошо.

Това му даде повод да се замисли.

— Хм, може да ни е от полза, докато все още си тук.

Седнах с кръстосани крака до леглото, защото ми изглеждаше глупаво да стоя през цялото време с наведена глава и да гледам от високо Себастиано.

— Мога ли да ти бъда полезна с нещо? — попитах го. — Искам да кажа, ако искаш да знаеш например къде е нужникът...

— Благодаря, но предпочитам канала, когато му дойде времето. На мъжете им е малко по-лесно.

Прокашлях се.

— Тогава нека най-накрая да поговорим за нещата, свързани с пътуването във времето. Имам толкова много въпроси. А и мона Фаустина още спи, така че не може да ни чуе.

— Тогава питай.

— Как попадна на тази работа?

— Чрез Хосе. Той работи при нас в университета и е нещо като надзирател на архива. Поради тази причина винаги е в крак с историята, така да се каже. Заговорихме се и той ме попита дали искам да видя няколко исторически находки, които току-що бяха пристигнали в археологическия архив. Разбира се, аз се съгласих.

Веднага ме завладяха най-смелите предположения.

— Както при мен ли беше? От докосването му с кокалестите и студени пръсти си станал пътешественик във времето?

— Искаш да кажеш като хората, които ги отвличат извънземни и им имплантират чип в мозъка?

— Точно така — казах нетърпеливо. — И ти ли си на мнение, че може да са извънземни?

Себастиано се усмихна леко и после сви рамене.

— В крайна сметка човек не може да бъде сигурен на сто процента. При всички положения, Хосе и Есперанца не са от нашето време и не са от всички изминали времена, от което можем да си направим извода, че идват от бъдещето.

— Или от някоя далечна галактика — настоях аз.

— Както и да е. Във всеки случай Хосе е пазител. Точно както Есперанца.

— Пазител?

— В нашия клуб има три групи. Пазители, закрилници и пратеници.

— Бартоломео е пратеник — казах радостно, защото бях в състояние да приложа собствените си знания. — Пратениците не могат да пътуват във времето, само пазителите и закрилниците. Ти си закрилник, нали? — Когато той кимна, попитах: — Какво точно правят пазителите?

— Те дават необходимите наставления. Освен това координират всичко и съпровождат при преминаването.

— Какво имаш предвид под „съпровождат“?

— Те присъстват на всяко преминаване. Без пазител, закрилникът не може да премине през портала.

Намръщих се.

— Замислял ли си се, че яко ще загазиш, ако случайно нещо се случи с Хосе или старата Есперанца?

— Това е риск, който трябва да поема, след като веднъж съм се решил на това приключение — призна той.

— Още не си ми разказал за специалната процедура, чрез която си станал пътешественик във времето.

— Погледнах в едно огледало.

— Какво огледало? — попитах озадачена.

— Едно много невзрачно и старо. Беше между един куп вехтории в историческия архив на факултета. Хосе го извади от калъфа и аз погледнах в него. Това, което видях, ме шокира.

— О, боже, моля те, не ми казвай, че Хосе те е превърнал в извънземно! — помолих го, изплашена.

— Не ме е превърнал в извънземно — заяви Себастиано с готовност и отново се усмихна. След това стана сериозен. — Но видях нещо в огледалото, което никак не ми хареса. А именно какво щеше да стане с Венеция, ако се допусне да се случат някои събития.

— Искаш да кажеш в миналото, значи, в това време? Става въпрос за Алвизе, нали?

Себастиано кимна.

— Той ще премахне Тревизан като единствен и сериозен политически опонент. Тогава ще се издигне със съдействието на баща си до владетел на Републиката. Ще заграби властта, което ще му позволи да взема решения от голяма важност, без участието на Съвета. Дипломацията, с помощта на която Венеция ще оцелее при предстоящите военни конфликти през следващия век, ще бъде елиминирана. Алвизе ще се стреми Венеция да се превърне в световна сила, да има водеща роля в колонизацията на новите континенти, подобно на Испания и Англия. Освен това след по-малко от сто години ще се стигне до унищожителна война срещу съюзилите се испанци, британци и французи, вследствие на която цяла Венеция ще потъне в развалини и пепел. Градът ще бъде напълно разрушен. Няколко години по-късно ще има само необитаеми острови, обрасли с блатна трева и руини.

Затаила дъх, слушах внимателно обясненията му и клатех ядосано глава.

— Няма да се стигне дотам, защото иначе града нямаше да го има в наши дни! Та аз самата видях, че всичко все още си стои! Никой няма да опожари Венеция, дори и самият Наполеон!

— Това е състоянието на нещата в момента. Но при следващото ми пътуване в наши дни тези промени биха могли вече да са настъпили. Едно бъдеще, в което Венеция е унищожена. Никой няма да си спомня за досегашния ход на историята. Просто няма да я има, също като града.

— Искаш да кажеш, че спомените на всички хора по света ще се променят? Както се случи със семейство Таселхоф?

— Със сигурност. Това е принципът.

— Но ние помним! Защо нашата памет не се нагажда с промените?

— Ако не си спомняхме първоначалния развой, нямаше да можем да се намесим, за да го запазим — обясни Себастиано. — Ето защо ние помним, за да бъдем в състояние да направим това, което трябва да направим.

— Свързано ли е с факта, че старците по някакъв начин... имат специално отношение към нас?

— Предполагам.

Бавно кимнах, защото всичко това звучеше разбираемо. Естествено, абсолютно странно и откачено, но логично.

Едно нещо обаче не ми стана ясно.

— Аз каква съм? Пазител, закрилник или пратеник? — Разсъждавайки, се спрях. — Всъщност нито едно от трите, нали? Има ли дума за някой като мен?

— Поне аз не знам. Може би си нещо като жокер. Ще попитам Хосе.

— А Алвизе? Той към коя категория принадлежи?

Себастиано отвори уста, но нищо не можа да каже. От долу се чу някакво стъргане. Мона Фаустина се бе наспала и отново надаваше ухо.

— Мисля, че сега една закуска би ми се отразила много добре — казах аз. — Имаш ли още дребни монети?

След едно парче хляб и още една чаша вода, бях горе-долу сита, но не станах по-мъдра. За краткото време, през което мона Фаустина беше в тоалетната и не можеше да ни чуе, не успях да задам кой знае колко много въпроси на Себастиано.

По думите на Себастиано огледалото показваше само поредица от картини на различни събития, но за съжаление, без дата. Човек трябваше сам да предвиди периода, в който щяха да настъпят критичните ситуации, и да ги спре навреме. Както в случая смъртта на Тревизан. Или въпросната среща в Двореца на дожите, на която влиятелни мъже щяха да подкрепят Алвизе и така той да подготви завземането на властта.

Алвизе очевидно бе особен случай. Себастиано не можа да ми разкаже много за него, защото, когато стана наистина вълнуващо, мона Фаустина се бе върнала в къщата и бе заела своя подслушвателен пост на стълбите. Но поне успях да науча, че първоначално той е бил трансплантиран в миналото точно като семейство Таселхоф. Случило се е преди пет години. Себастиано знаеше това само от слухове, защото не той самият, а неговият предшественик, момче, на име Джанкарло, е докарал Алвизе в миналото с червената гондола. Така Алвизе се е сдобил с новото си семейство, а именно брат му Джовани и баща му Пиетро Малипиеро. За разлика от всички останали трансплантирани, изведнъж той е възвърнал паметта си и веднага е започнал да крои пъклени планове.

Себастиано тепърва трябваше да ми разкаже защо се бе възвърнала паметта на Алвизе и как така успяваше да се разхожда напред-назад във времето. Само трябваше да изчакаме следващия път, когато мона Фаустина отидеше в нужника.

В никакъв случай не можехме да останем в тази воняща малка таванска стаичка. Още преди обед, заради ниските греди, стана адски горещо, направо непоносимо. След нашия разговор Себастиано отново заспа, но се въртеше неспокойно и стенеше всеки път, когато местеше раненото си тяло. От време на време кашляше. На челото му избиха капки пот и не след дълго ризата му се намокри. Той мърмореше неразбираеми и откъслечни фрази, но не се събуди.

По някое време сметнах, че бе спал достатъчно дълго, и леко разтърсих рамото му.

— Себастиано? Вече е обед. Не трябва ли да... предприемем нещо?

Вместо да отговори, той изстена как би поспал още няколко часа. Загрижена, сложих ръка на челото му — и се изплаших, когато усетих топлината под пръстите ми. Нямах представа от гледане на болни, но че имаше висока температура, би забелязал дори и най-глупавият човек.

— Имаш температура — казах абсолютно ненужно.

— Остави ме да поспя още малко, става ли?

Притеснението ми отстъпи място на паниката. Висока температура можеше да означава всичко. Например, че раната му се е възпалила и той е близо до смъртта.

Непременно трябваше да отиде на лекар! Разбира се, истински, не при някой от шарлатаните в този век, които наричат себе си лекари и които най-вече се отличават с това, че пускат на хората да им изтече кръвта.

Нямах избор. Трябваше да го оставя сам, за да извикам помощ.

* * *

Мона Фаустина изгледа подозрително, когато й казах, че съпругът ми се нуждае от още малко сън и не бива да бъде обезпокояван.

— Той се върна от тежко пътуване — обясних аз, което беше самата истина. След това тръгнах. С парите, които взех от кесията на Себастиано, наех гондола. Гондолиерът ме огледа от главата до петите и когато очите му се спряха на деколтето ми, осъзнах, че все още бях облечена с балната рокля от предната вечер и на всичкото отгоре нямах воал на лицето. Все пак носех копринения жълт шал на Доротея. Покрих раменете си с него и го завързах здраво.

При Двореца на дожите помолих гондолиера да спре, подадох му няколко монети и му казах да изчака.

На пиаца „Сан Марко“ цареше оживление. Хората се тълпяха около две високи колони. С ужас видях какво бе възбудило техния интерес. Между колоните тъкмо водеха един завързан мъж, бутнаха го грубо на земята и с главата напред го завлачиха до един дръвник. Това, че щеше да бъде обезглавен, го разбрах едва когато видях палача с огромния меч. Хората наоколо викаха и се смееха, сякаш предстоящата екзекуция беше една първокласна пиеса. Някои дори си бяха донесли храна и напитки, за да им мине по-бързо времето, докато чакат.

Потресена, аз се извърнах и си проправих път през тълпата. Бързо минах покрай Двореца на дожите, след това покрай базиликата и по тясната уличка се запътих към магазина за маски. Чуках продължително на вратата, но никой не ми отвори. Можех и да си спестя идването.

Когато се върнах на кея, екзекуцията вече беше приключила. Хората бяха започнали да се разотиват.

Погледнах само за секунда и видях няколко мъже да стоварват останките на осъдения в една количка, след което се опитах да гледам в друга посока. Миришеше на кръв и смърт. Стомахът ми се преобърна и за малко хлябът от закуската ми да види бял свят.

Гондолиерът ме закара до дома на Мариета, но и тук нямах късмет. Нито Хосе, нито куртизанката бяха в къщата. Обясних на прислужницата, която ми отвори вратата, къде трябва да отиде едноокият старец, веднага щом се появи отново.

— Трябва да е незабавно, защото за Себастиано е въпрос на живот и смърт — помолих я аз. И за да не си помисли някой, че преувеличавам, обясних по-конкретно. — Той има висока темпрература.

Прислужницата кимна впечатлена и обеща да предаде на господарката или испанеца.

Бързо се качих обратно в гондолата и помолих да бъда закарана до кея, който бе най-близо до билковия магазин. Отново дадох на гондолиера малко пари и го помолих да изчака. Последната отсечка щях да я извървя пеша. Минавайки по уличките, ме следваха любопитни погледи заради външния ми вид.

Матилда вдигна вежди почти до линията на косата си, когато влязох в магазина.

— Закъсня. Разбрахме се, че ще започваш работа в терц.

Изведнъж се сетих, че с нея се бяхме уговорили да идвам всеки ден и да помагам. Как можах да забравя!

Ами за малко да ме убият. Това беше добро извинение за моята разсеяност. А и трябваше да се грижа за пътуващ във времето болен с температура, от чието здраве зависеше дали някога щях да се върна у дома. При тези обстоятелства, ако някой все още бе в състояние да мисли за метене и чистене, трябваше да има желязна памет, но от неръждаема стомана. Моята бе по-скоро като степана вълна.

— Но как си се облякла само? — попита Матилда, невярваща на очите си. — Така ли смяташ да работиш?

— Всъщност дойдох да взема нещо за температура — отвърнах честно. За да продължа с лъжата: — Съквартирантката ми в манастира е болна. — Бързо добавих още една: — Грижих се за нея през цялото време и забравих да се преоблека.

— А какво ще стане с работата?

— Ще се върна възможно най-бързо. След като й дам лекарството. — Това също беше лъжа. Или поне не беше цялата истина. Не можех да работя тук, докато не разбера какво ще стане със Себастиано. Той се нуждаеше от моята помощ повече, отколкото Матилда или Клариса.

Клариса се появи в магазина. От сияещия й външен вид от предната нощ не беше останала и следа. Косата й бе сплетена както обикновено в стегната плитка, а върху кафявата си рокля носеше същата лекьосана престилка, която използваше винаги по време на работа в бараката.

Изглеждаше така, сякаш беше всичко друго, но не и развълнувана да ме види.

Прокашлях се и се извиних.

— Знам, че закъснях, но... се случи нещо. Мога ли да говоря с теб?

Неохотно, тя вдигна рамене.

— Ела с мен отзад.

Шмугнах се покрай Матилда и се опитах да не обръщам внимание на хокането й, когато последвах Клариса. Както обикновено, в кухнята стария Джакопо седеше на масата с дърворезба в ръцете.

— Виж ти — каза той с приятелска усмивка, когато ме видя. — Малкото слънце! И каква хубава дреха!

— Нямах време да се преоблека.

— Трябва да е била бурна вечер — каза той и ми намигна.

— Не точно. Беше по-скоро... нерадостна. Трябваше да се грижа за болната ми съквартирантка.

— Надявам се скоро да се почувства по-добре — рече той съчувствено.

— Дойдох, за да й взема лек за температурата.

— Клариса ще ти приготви нещо — каза Джакопо.

Клариса слушаше с упорито наведена глава.

— Със сигурност ще помогне много на твоята съквартирантка — продължи Джакопо. — Клариса, какво чакаш?

Тя го слушаше с наведена от инат глава.

— Клариса — рече той загрижено, но с гневна нотка в гласа. — Такава не те познавам! Не искаш ли да помогнеш на Ана?

Клариса сви рамене, но после като че ли размисли. С извърнато лице тя каза:

— Ела с мен.

Отвори задната врата и аз я последвах през двора към бараката с билки. Както винаги, до нужника бръмчаха тлъсти мухи и ми напомниха как щях да цъфна и вържа, ако не направех всичко, което е по силите ми, за да си заслужа обратното пътуване в двайсет и първи век.

— Сърдиш ли ми се? — попитах объркано, защото каменното изражение на Клариса не стана по-меко.

— Има ли причина да ти се сърдя? — рече дръзко тя.

— Добре де. Вчера набързо изчезнах от празненството... Но Барт беше при теб. Поне добре ли се забавлявахте? Изпрати ли те до вкъщи?

Тя не отговори, вместо това влезе в бараката и започна да прави нещо върху работната маса. Объркана, я последвах.

— Какво съм ти направила?

— По-добре замълчи! — тросна се тя. — Така поне няма да се налага да слушам глупостите ти!

Никога не я бях виждала толкова враждебна. Сметнах, че ще е по-добре да не казвам нищо повече.

С приведени рамене тя забърка една билкова смес върху лист хартия, който сгъна внимателно и бутна в ръката ми.

— Това трябва да се попари с вряла вода — каза тя безизразно. — Той трябва да изпие всичко наведнъж. Не е никак лошо на вкус, ако се добави захар или мед.

— Клариса, какво ти става? — изтърсих аз. — С какво те обидих? Кажи ми, за да мога да ти се извиня!

— Ти да се извиниш? Ти, перфектната, всезнаещата, всичко можещата, всичко разбиращата Ана от бъдещето? — Клариса се изсмя презрително. — Какво можеш да сбъркаш! Та ти си съвсем различна от мен! Никога няма да допуснеш такава грешка като моята! Ти никога няма да живееш с чувство за вина, че заради теб е умрял един добър мъж!

— Каква вина? И какъв мъж?

— Замълчи. — Тя ми обърна гръб. Раменете й трепнаха и се разплака.

Плахо протегнах към нея ръка, но тя грубо ме отблъсна и изсъска, че трябвало най-накрая да изчезвам.

Потресена, аз заотстъпвах.

В кухнята Джакопо ме погледна с усмивка.

— Взе ли лекарството?

Кимнах и минах покрай него с наведена глава, прекосих магазина и излязох на улицата.

Разгневена, Матилда викна по мен да не съм си и помисляла да идвам със закъснение втори път, защото имало много работа да се върши.

Бях твърде объркана, за да й отговоря. Сломена, се запътих обратно към кея.

Мърморейки, мона Фаустина сложи да заври вода, след като я помолих за това. Както можеше да се очаква, ми поиска пари, задето й казах да добави в отварата захар или мед. Разбира се, че й дадох.

Себастиано не беше толкова отпаднал, колкото преди да изляза; дори бе полубуден, но температурата му не беше спаднала. Дано средството му помогне!

Смених превръзката на Себастиано и веднага разбрах, че раната се е инфектирала. Човек не трябва да е лекар, за да забележи, че зачервената, опъната кожа около раната не вещае нищо добро.

— Не изглежда никак добре — казах изплашено. — Незабавно трябва да отидеш на лекар.

— Знам. — Замълча, защото трябваше да се изкашля. Не звучеше никак добре. — Но тук няма лекари. Поне няма такъв, при който бих отишъл доброволно.

Казах му, че се бях опитала да издиря двамата пазители.

— Бях в магазина за маски, но за съжаление, без резултат. Есперанца не беше там. Опитах късмета си и в куртизанската къща, но никой не знаеше къде е Хосе. Затова оставих съобщение за него веднага да дойде тук, след като се върне. Където и да се скита сега.

Премълчах разговора с Клариса, въпреки че изгарях от любопитство да разбера за чия смърт се обвиняваше. Себастиано не изглеждаше така, сякаш бе в състояние да се впусне в продължителни обяснения. Блед и със затворени очи, той лежеше по гръб. Очевидно бе, че го болеше.

— Защо правиш всичко това за мен? — промърмори той.

— Е, нали съм ти жена. Забрави ли?

Ъгълчетата на устните му се изкривиха в лека усмивка.

— Знаеш ли какво харесвам най-много у теб?

— Определено не е голямата ми уста. Така че ще заложа на дългата ми златиста коса.

Той се засмя и изкриви лицето си от болка.

— По дяволите, ще трябва да престанеш с това! — нареди ми той.

— С кое?

— Да се шегуваш. Когато се смея, ме боли зверски!

— Ами аз всъщност си мислех, че смехът е най-доброто лекарство. Но с дупка в корема може би не е толкова забавно. Знам как беше, когато ми извадиха апендикса. Бях на седем, но все още много добре си спомням. Преди всичко колко много болеше, когато се засмеех. Но не можех да се спра. Татко идваше в болницата и ми разказваше най-тъпите вицове.

— Значи, чувството ти за хумор е от него?

— Възможно е. Във всеки случай той разбира хумора ми дори ако на другите не им е смешно. — Сетих се за хендикапа и количките за голф и усетих как в гърлото ми засяда бучка. Дали някога с татко отново ще се смеем заедно на някой виц?

— Аз също го разбирам — каза Себастиано.

— Кого? Баща ми?

— Твоя хумор. И това е качеството, което имах предвид преди малко. Което харесвам в теб.

Той обърна лицето си към мен и ме погледна. Трепнах леко, когато внезапно се протегна и хвана една от къдриците ми.

— Твоите дълги златисти коси също не са лоши.

— Значи, изяснихме и този въпрос — казах с дрезгав глас.

— Да, хубаво е, че поговорихме за това. — Тонът му беше скован, но в погледа му имаше нещо въпросително. Стана ми горещо.

— Искаше да ми разкажеш как се сдоби с тази дупка в корема — казах аз.

Себастиано саркастично повдигна вежда.

— Искал ли съм?

— Определено — казах решително.

— Можеш да се досетиш.

— Алвизе — рекох аз.

Себастиано кимна примирено.

— Когато се върнах в бъдещето, той вече беше там и ме чакаше. С камата си.

— Всъщност как успява този тип да скача насам-натам във времето?

— Трябва да има помощник, но не знаем кой е той. Също така трябва да има портал, който използва, но все още не ни е известно къде се намира. Но едно нещо е сигурно: иска на всяка цена да ме отстрани от пътя си.

Мен също, помислих си ужасена. В този момент почти усетих ръцете на Алвизе отново да се впиват в гърлото ми.

— Досега все съм бил късметлия, но следващия път може да улучи по-добре — каза Себастиано. — Той е дяволски бърз с ножа.

— Не бива да говориш така. Трябва да мислиш позитивно! Следващия път може ти да го сгащиш! Ти също си бърз. Лично се уверих в това! — Смених темата. —Лекарството! Най-вероятно вече е готово. Чакай, бързо ще го взема!

Слязох долу, но не можах да видя мона Фаустина. Затова пък задната врата бе отворена и от нужника се разнасяха звуци на силна диария. Когато чух това, стомахът ми започна да къркори и ми се прииска да заблъскам по вратата на тоалетната, за да подканя мона Фаустина да побърза. В този век определено бях твърде стресирана!

След като няколко пъти си поех дълбоко въздух, вътрешностите ми отново се отпуснаха. Бях се научила да държа нещата под контрол, като си представях, че вземам таблетка имодиум. Въображаемото хапче действаше почти толкова добре колкото и истинското, ако достатъчно бързо си го представех. Понякога трябваше да си втълпя, че вземам дори втора таблетка, но и това невинаги помагаше. Но този път се получи. Почувствах изключително облекчение, защото, ако зависеше от мен, не исках никога повече да ми се налага да използвам ужасяващия нужник на мона Фаустина.

В непосредствена близост до печката от една кана излизаше пара и във въздуха се разнасяше аромат на билков чай с мед, което означаваше, че отварата бе готова. Тъкмо исках да я занеса горе, когато видях Себастиано да слиза по стълбите. Беше се опитал да се среши. Освен това си беше наметнал жакета и носеше обувките си в едната ръка, а с другата се подпираше на стената. Лицето му бе бледо и потно.

Бързо поставих каната обратно и се втурнах към него.

— Какво си намислил?

— Нали ти казах, че трябва да отида до Двореца на дожите. Крайно време е. Преди малко камбаната удари нон. След малко ще се съберат за съвещанието.

— Кои?

— Малипиеро, Тревизан и другите съветници от Десетте. На тази среща ще се реши ходът на бъдещето. Погрешното бъдеще.

— И как мислиш да ги спреш?

— Да съботирам съвещанието.

— Но аз си мислех, че трябваше само да се спаси животът на Тревизан!

— Това е едно от нещата. Но също така трябва да се предотврати Малипиеро да привлекат Съвета на десетте на тяхна страна.

С треперещи ръце той закопча жакета си, после седна на стълбите, за да си обуе обувките. Клекнах до него и му помогнах, защото със сигурност му беше трудно да се наведе напред.

Загрижена, го погледнах.

— Не можеш да обикаляш наоколо в това състояние, Себастиано!

Той отново се изкашля и когато свърши, каза:

— Мога и трябва.

— А ако Хосе дойде през това време?

— Той знае къде да ме намери.

— Но ти още не си изпил отварата против треска!

— Нямам време. По-късно ще я изпия, обещавам.

— Ще дойда с теб — казах и веднага се наложи да глътна още една въображаема таблетка против диария от страх от Алвизе.

— Не мога да изисквам това от теб, Ана. — Той се изправи с усилие. — Ще се справя и сам.

— Ако това е шега, знай, че не е смешно. Изчакай ме за момент. — Взех жълтия шал от горе и след това напуснах къщата с него.

Следобедната горещина беше покрила града, но от време на време полъхваше морски бриз, който носеше със себе си миризма на сол и риба. На Рива дели Скиавони бяха акостирали безброй кораби, които се поклащаха от вълните. Високите мачти, незнайни на брой, стърчаха в синьото небе, а тук-там се вееха платна, издувани от вятъра. Древните лодки разкриваха красива и в същото време тревожна гледка, защото показаха съвсем ясно, че това бе миналото.

Себастиано ходеше изправен до мен и като цяло изглеждаше спокоен, но пристъпваше с усилие и му се налагаше да спира, за да кашля. Най-вероятно в момента развиваше бронхит. Капките пот, избили по челото му, и изкривеното му лице показваха колко много трябваше да се стегне, за да прикрие болките си от лошата рана. Той не се възпротиви, когато го подхванах и внимателно го подкрепих. По същата причина, така предполагах междувременно (или по-скоро: надявах се да е така!), се беше увесил на Мариета предната вечер.

— Мълчалива си — каза той, докато вървяхме по кея към Двореца на дожите.

— Ами просто си мисля.

— За Алвизе?

— За него също.

— И за какво друго?

Прескочих една мъртва риба, която се изплъзна от бъчвата на моряк, с който се разминахме.

За кратко се подвуомих дали да кажа на Себастиано основната причина за моята замисленост. Накрая просто го направих.

— Когато взех лекарството против треска от Клариса, тя намекна странни неща. Че е виновна за смъртта на един добър мъж.

Лицето на Себастиано доби мрачно изражение.

— Значи, най-накрая тя изплю камъчето?

— Не точно. Казах ти, че само намекна. Какво искаше да каже с това?

— Преди да започна, тази работа я вършеше едно друго момче, както вече споменах.

Спомнях си.

— Джанкарло, нали?

Себастиано кимна.

— Едно приятно момче, два семестъра по-напред от мен. Току-що се бях записал в университета, когато се запознахме. Няколко пъти ходихме на мач и от време на време се срещахме на по бира. Той ми каза за своята добре платена работа през ваканциите и че ще има нужда от колега. Помолих го да ми разкаже повече, след което ме запозна с Хосе.

— Какво се е случило с Джанкарло?

— Той умря няколко седмици по-късно. Клариса беше виновна.

Преглътнах.

— Какво се случи?

— Освен за тази епоха той отговаряше и за края на осемнайсети век — времето на Клариса. Той я доведе тук и започнаха афера. Беше луд по нея, но единственото, за което тя мислеше, е как да се върне у дома. Джанкарло се опитваше веднъж на две седмици, при всяка смяна на лунната фаза, но не ставаше. И тя като теб имаше котешка маска, така че трябваше да изпълни определена задача. Накрая Есперанца я изпрати на едно празненство, но Клариса не поиска да отиде.

— Но тя не е отишла, защото е имала мигрена — възмутих се аз.

— Ако твърди така, значи, лъже — каза Себастиано.

Звучеше изморен, но категоричен. Неохотно аз му повярвах, защото не можеше да се отрече, че Клариса ме бе излъгала повече от веднъж.

— Не искаше да отиде, защото малко преди това с Джанкарло се бяха скарали. Глупав спор поради незначителна причина. Ревнуваше го.

— От кого?

— От Мариета.

— Мариета? — повторих изумена.

Себастиано кимна.

— Клариса живееше с нея в къщата. Но не като... сещаш се. Съвсем почтено, в една стая на тавана. Можеше да отиде и в манастира, но твърдеше, че там й е скучно.

— Навярно не е знаела, че монахините също организират партита — промърморих аз.

— Моля?

— А, нищо. Тя и Джанкарло са се скарали. А след това какво се случи?

— Тя отказа да изпълни нареждането на Есперанца...

— Чакай малко. Клариса познава старата Есперанца?

— Разбира се.

За още едно нещо Клариса не ми беше казала истината!

— И така тя не отиде — продължи Себастиано. — Пред портата стоеше охрана с дълги копия и за момент нервно се зачудих дали изобщо щяха да ни пуснат. Но за пореден път Себастиано успя да ме изненада. С впечатляваща увереност той извади от кесията си официално изглеждащ лист хартия и го подаде на един от пазачите.

От своя страна пазачът го подаде на един друг, може би защото можеше да чете по-добре. След задълбочено изучаване на съдържанието, часовоят върна листа хартия на Себастиано и заповяда на своя колега да пусне благородния господин и съпругата му.

— На хартийката пише ли, че съм ти жена? — прошепнах, докато минавахме през арката.

Себастиано направи заговорническа гримаса.

— Човек трябва да бъде подготвен за всякакви изненади. В края на краищата аз съм нещо като таен агент. Подходящата жена направо е задължителна.

Думите му ме накараха да се почувствам опасна. Почти като едно от момичетата на Бонд.

— Жалко, че нямаш лиценз за убиване. Тогава щяхме да имаме много по-малко неприятности с Алвизе.

— Понякога сериозно съм се замислял над това. Но ще е признак за лош вкус. Тогава къде би била разликата между доброто и злото?

Разбирах това, макар и да събуждаше смесени чувства в мен. Ако не внимаваше, благородните му възгледи щяха да го убият някой ден.

— Но самозащита със сигурност е позволена — казах му. — Следващия път трябва истински да се отбраняваш, ако разбираш какво искам да кажа.

— Ще видим какво може да се направи по въпроса.

Миг по-късно закачките ни приключиха, защото в подножието на голямата стълба в двора на Двореца на дожите ни спряха други двама въоръжени мъже, на които Себастиано отново трябваше да покаже npoпуска си.

През това време аз се огледах с любопитство. Двете големи статуи, които по мое време красяха стълбището, ги нямаше, а също и дворът изглеждаше по-голям и по-малко преграден, отколкото в бъдещето.

Себастиано се затрудняваше при изкачването на стълбите. На всяка крачка стенеше тихо, а след един пристъп на кашлица се принуди да застане на едно място.

Аз плътно го следвах и го придържах.

— Сигурен ли си, че искаш да стигнеш до края?

Вместо да отговори, той стисна зъби и стъпало след стъпало, стигнахме до първия етаж. Там отново спряхме, за да може малко да си почине.

Хвърлих един поглед във всички посоки, едва ли бяхме направили впечатление на хората, които крачеха наоколо. Видях няколко длъжностни лица, облечени в шарени тоги и шапки, които подчертаваха още повече достойните им маниери. Други, по-просто облечени, се кланяха на минаващите покрай тях типове в тоги, като най-вероятно бяха техни подчинени.

През тази епоха Дворецът на дожите беше правителствено и административно седалище на Венеция, с безброй институции и множество чиновници и политици, поне това е, което успях да науча от обиколката ни на забележителностите. Освен това дожът също живееше тук, а покоите му се намираха на втория етаж.

Развълнувана, се чудех дали щях да успея да го видя. Истинския дож!

— Ако все още се оглеждаш за дожа — в момента не е тук, а на вилата си на сушата.

— През цялото време имах съмнения, че можеш да четеш мисли — казах аз.

— Де да можех. — Себастиано се усмихна малко тъжно. — Тогава щях да знам, кога Алвизе ще предприеме следващите си мошеничества.

— Е, да, но ти знаеш, че ще дойде на събранието, което ти трябва да предотвратиш — казах успокоително. — Това само по себе си е много ценно.

— Щеше да е още по-ценно, ако имах добър план.

Погледнах го втренчено.

— Не ми казвай, че нямаш! Тогава какво правим тук?

— Отиваме до проклетата заседателната зала — изръмжа Себастиано, пое си дълбоко въздух и тръгна.

— И после? Ще чакаш да ти дойде вдъхновението, когато стигнем там? — Отначало вървях до него, а след това пред него на заден ход, за да мога по-добре да го виждам. Заради раната си той не можеше да избърза напред, което ме улесняваше да бъда една крачка пред него и да го гледам настойчиво в очите. — Слушай, Себастиано, така или иначе, цялата работа е една глупава идея! Нека да се върнем при мона Фаустина и да изчакаме да се появи Хосе. Той трябва първо да те заведе при някой свестен лекар! Определено е по-добре, отколкото да се шляем наоколо без план.

— Не съм казал, че нямам никакъв план — възпротиви се Себастиано. — Признавам, би могъл да бъде и по-добър, но със сигурност можеше да е и по-лош. — Той направи гримаса, изразяваща едновременно и болка, и нетърпение. — Когато спреш да се въртиш около мен като пумпал, ще ти обясня.

С угризение на съвестта забелязах колко много го мъчеше болезнената рана. Бързо сграбчих отново ръката му, за да го подкрепя и облекча болката. Той искаше, както веднага след това шепнешком ми обясни, да задейства противопожарната аларма. Можеше да се очаква, че повечето политици веднага ще избягат навън, особено след последния опустошителен пожар в Двореца на дожите, който не е бил много отдавна. Венецианците не се страхували почти от нищо толкова много, колкото от пожар. Така внезапно щяха да закрият събранието, преди да са успели да гласуват дори и само едно заявление. Може би по-късно някои щяха да се върнат, но със сигурност не всички. С това плановете на Малипиеро щяха да се осуетят.

Въпреки че Себастиано не бе доволен от плана си, аз го намерих за много добър. Предимството на пожарната аларма беше, че в цялата суматоха, която можеше да се очаква, ние щяхме да се измъкнем незабелязано.

Стигнахме стълбище, което водеше до втория етаж.

Себастиано изкачваше стълбите, стенейки, и пристъпите му на кашлица зачестиха. Видимо останал без сили от болката, се подпираше на мен повече, отколкото преди. Притесненията ми се увеличиха значително. Ами ако хаосът след фалшивата аларма се окажеше подходящ за една малка схватка с ножове? В това състояние Себастиано нямаше да може да се отбранява при внезапно нападение.

Стигнахме едно преддверие с великолепни стенописи, което водеше към няколко масивни дървени врати. Пред една от тях стояха двама отегчени прислужници, които ни изгледаха учудено, когато Себастиано ги попита дали тук щеше да се състои заседанието на Съвета на десетте.

— Но заседанието вече е започнало, господарю — каза единият от двамата.

— Дори вече трябва да е към своя край — добави другият.

Имаше право. В следващия миг голямата врата се отвори и съветниците излязоха на групи от залата. Разговаряха помежду си оживено и изглежда, бяха в добро настроение.

Между тях се появи някой, когото познавах, и бе в значително по-лошо настроение от всички останали. Това беше Тревизан. Изглеждаше разочарован и притеснен. Никой не разговаряше с него, сякаш стоеше съзнателно на разстояние от другите съветници — или те от него.

Когато мина покрай нас, той се огледа. Лицето му придоби изненадан израз и леко се усмихна.

— Я виж ти. Малката писана. И младият месер Себастиано. Приемете моите поздрави!

— Месер Тревизан. — Себастиано леко се поклони. Опита да се овладее, но недоумението му беше изписано на лицето. — Днешното заседание на Съвета на десетте свърши ли вече? Мислех, че тепърва предстои да започне! Не говорихме ли вчера за това, че началото му е в нон?

Тревизан се намръщи.

— Така ли съм казал? А, да, правилно. Аз самият мислех, че ще се проведе в следобедните часове. Това бе съобщено на моя секретар, но тази сутрин той дойде при мен и ми съобщи, че е станала грешка. Срещата била насрочена за един час преди секст*. И продължи точно допреди малко. — Тревизан поклати потиснат глава. — И не протече в моя полза. Не е лесно да се убедят членовете на Съвета на десетте, но в този случай за Малипиеро беше като детска игра. Пиеро изказа блестящи аргументи и речта му бе, трябва да призная, убедителна в най-висока степен. След това даде думата на сина си Алвизе, което на свой ред заличи и последните съмнения на всички присъстващи.

* Приблизително 12 часът. — Бел. прев.

— Само не и вашите — изтърсих аз.

Тревизан сви рамене.

— Как мога да подкрепя изпращането на нова флота на експедиция, когато тук ни липсват средства за засилване на морската търговия и срещу вражеските сили? Но аз не събрах достатъчно гласове. Венеция веднага ще започне строителството на океански плавателни съдове, за да открие неизвестни земи отвъд моретата. Опитах се да призова гласа на разума, но никой не искаше да ме изслуша. Може би все още имам възможност да се обърна към савите и да свикам извънредно заседание веднага след завръщането на дожа. Ще направя всичко възможно. — Свивайки рамене, добави: — Речта на Алвизе Малипиеро беше в действителност пророческа и вдъхновяваща. Той я нарече: Завладяване на Новия свят, преди някой друг да го е сторил. — Клатейки глава, Тревизан заключи: — Тези Малипиеро са неизмеримо харизматични. Особено младият Алвизе. А, ето ги, идват. Победители отвсякъде.

Към горчивото му изражение се примеси нотка на неохотно възхищение, когато семейство Малипиеро се появиха на вратата на заседателната зала сред тълпа от съветници. Признаването и ентусиазмът на мъжете бяха почти осезаеми. Всеки искаше да говори с Малипиеро, да ги потупа по рамото, да ги похвали, да им зададе въпроси. Вниманието на всички бе насочено към тях.

Нашето също. Не можех да направя нищо друго, освен да се взирам в Алвизе, и когато погледнах набързо към Себастиано, забелязах, че и той правеше същото.

Алвизе привличаше вниманието към себе си като магнит, докато важно крачеше заедно с баща си и брат си в преддверието, заобиколен от одобрително усмихнати политици, които не можеха да дочакат да приложи в действие своите планове. Защото вярваха на всяка негова дума.

Алвизе също си вярваше, както разбрах веднага след това. Той вярваше във Венеция като световна доминираща колониална сила с такъв плам, че щеше да направи всичко възможно, дори да мине през трупове, ако бе необходимо. Но не знаеше ли, че в крайна сметка амбициозните му планове щяха да доведат до пълното унищожение на града?

Знаеше, отговорих си мълчаливо на въпроса. Разбира се, че знаеше. Като пътешественик във времето е погледнал в огледалото. Това, че така безцеремонно преследваше целите си, навеждаше само на един извод: той беше абсолютно безразличен към това, което щеше да се случи след сто години. Интересуваше се единствено от това, което щеше да се случи по време на собствения му живот. Той искаше да бъде могъщ човек. Може би дори най-могъщият на света.

Една крачка преди стълбите, той се спря и се обърна към нас. Въпреки че бяхме останали на заден план, той ни видя. За части от секундата погледите ни се срещнаха. Очите му бяха като тъмен лед. Устните му оформиха дума, която бе толкова лесно разбираема, сякаш я изговори на глас.

Скоро!

— Тревизан със сигурност ще успее да издейства отмяна — казах за успокоение, докато слизах по стълбите заедно със Себастиано. Тревизан се бе сбогувал с нас след нашия кратък разговор, защото го чакаше спешна работа. — Най-малкото е още жив, това е най-важната предпоставка да си дойде всичко на мястото!

Себастиано не отвърна на моя изпълнен с надежда коментар. Той бе толкова отслабнал, че въпреки помощта ми се затрудняваше да мести единия си крак пред другия. Когато разбра, че е закъснял, новината го довърши, така да се каже. Преди това той се крепеше на краката си с желязна воля, но сега бе изразходил всичките си запаси.

Бях преметнала ръката му през рамо, за да мога да го придържам по-добре, но когато най-накрая през арката излязохме на кея, аз едва бях в състояние да го държи в изправено положение. Отново и отново го разтърсваха пристъпи на кашлица. Лицето му беше сиво и изпито, а от моята страна тялото му гореше като истинска фурна.

— Мисля, че имаш висока температура — казах, притеснена. — А тази кашлица звучи доста зле.

Това като че ли не го притесни. Нещо друго го измъчваше повече.

— На връщане трябва да внимаваме никой да не ни проследи — прошепна той със слаб глас.

— Може да се окаже, че няма да имаме този проблем. Не знам дали в твоето състояние ще успееш да издържиш пътя обратно.

— Гондола — промълви той. — И тогава обърни внимание дали някой ни следи.

Помогнах на Себастиано да се качи в първата свободна гондола и докато той се отпускаше, останал без сили, на пейката, аз помолих гондолиера да ни откара в Канареджо, което беше противоположната посока на нашата дестинация. Не мина много време, докато разбера кой ни следваше: братът на Алвизе, Джовани Малипиеро, лично се бе лепнал за нас. Беше седнал в гондола, която се движеше на не много голямо разстояние зад нас, добре открояващ се със слънчогледовожълтия си жакет.

Сега просто трябваше да измисля как можехме да му се изплъзнем.

Заблъсках си мозъка за всевъзможни начини за бягство, заимствани предимно от различни филми с луди преследвания, но за съжаление, тук не можехме да дадем мръсна газ на следващия ъгъл, да завъртим рязко волана и да продължим бягството си в изправено положение на две пушещи гуми.

— Какво бихте направили, ако искате да се отървете от един преследвач? — попитах гондолиера.

Той ми намигна.

— Имате предвид жълтото конте на няколко гондолни дължини зад нас?

— Да — отговорих, изненадана.

— Ревнив съперник?

Кимнах и после смело добавих:

— Той нарани съпруга ми с нож.

— Ах, разбирам, оттам идва неговата слабост. — Той хвърли на Себастиано един състрадателен поглед, преди да ми каже: — Може да ви се помогне. Оставете това на мен.

Малко по-късно той свирна силно и махна с ръка на един човек в сал, който доплава в непосредствена близост до нас. После мъжът веднага премести сала си зад нашата гондола и по този начин блокира пътя на преследвача ни. Водачът на сала се престори, че точно в този момент искаше да пресече канала.

Проклятията на Джовани се разнасяха зад нас, докато не свихме по един тесен свързващ канал и веднага след това заплавахме по следващото възможно отклонение. Маневрата проработи, отървахме се от него.

— А сега къде наистина искате да отидете? — попита гондолиерът.

Казах му и му благодарих сърдечно за подкрепата.

Той се усмихна дружелюбно.

— На такава хубава двойка винаги с удоволствие.

Думите му все още отекваха в ушите ми, докато помагах на Себастиано да слезе от гондолата и да влезе в къщата на вдовицата Фаустина. По пътя към портата той се подпря толкова силно на мен, че едва не се сринах под тежестта му. Той се облегна, кашляйки, на стената, докато аз бърках в кесията му за ключа и отключвах вратата. Мълчаливо се надявах, че мона Фаустина няма да ни издебне точно в този момент, защото любопитството й беше последното, от което имахме нужда. Когато влязохме в главното помещение на приземния етаж, нямаше и следа от нея.

С голяма мъка успях да кача Себастиано нагоре по стълбите, след което той се отпусна на леглото и припадна. Останала без дъх от ужас и от преживяното напрежение, аз застанах пред него на колене, хванах ръката му и опипах китката му за пулс. В първия миг си помислих, че е мъртъв, внезапно бе умрял от изтощение и треска, но след това той, хриптейки, си пое въздух.

За известно време останах с него и дишах дълбоко, докато галопиращото ми сърцебиене не се успокои. След това отидох да взема каната с билковата отвара.

За моя изненада, намерих каната, но не и отварата. Мона Фаустина най-вероятно я бе изхвърлила. Или... Със зараждащо се подозрение, аз подуших различните дървени чаши и намерих в една от тях остатък от лекарството.

Тази стара вещица! Изпила е всичко! Ще й кажа какво мисля, нека само да се върне!

Отново застанах на пост до леглото на Себастиано и зачаках. Той спеше. Може би просто имаше нужда от почивка, за да се възстанови. Във всеки случай това бе по-здравословно, отколкото да се разхожда наоколо и да си играе на ченге във времето.

Още по-здравословно, разбира се, щеше да бъде да се потърси лекарска помощ.

От време на време се будеше и казваше със слаб глас, че е жаден, и аз му давах вода. Веднъж каза, че му се ходи до тоалетната, с което ме постави пред дилема. Бе напълно изключено да отиде до нужника в това състояние. А и втори път не би могъл да изкачи стръмните стълби, дори и с моя помощ.

Бързо слязох долу и се запътих право към стаята на мона Фаустина, защото подозирах, че гърнето е там, където голяма част от хората в този век го държаха — под леглото.

Когато влязох в стаята, ме лъхна миризма на мухъл и застояло. Капаците на прозорците бяха затворени, но през пукнатините им влизаше достатъчно дневна светлина, за да видя очертанията на леглото.

Исках да се наведа за гърнето, когато видях фигура в леглото. Стресната отскочих назад.

— Мона Фаустина! — изписках аз. — Вие сте си у дома!

Вместо да отговори, тя само изхърка тихо.

— Мона Фаустина? — казах малко по-високо.

Отново не ми отговори. Сънят й беше изключително дълбок. Очевидно не беше прекарала много добра нощ.

Реших, че е напълно в реда на нещата, ако ми услужи с нощното гърне. В края на краищата тя също, без да пита, си беше подсладила душата с билковата отвара.

Въпреки че Себастиано беше слаб като малко дете и едва стоеше без помощ в седнало положение, ме помоли да го оставя сам, докато ходеше по малка нужда. Което в случая означаваше да го изчакам долу, докато свърши.

От цялото това изкачване на стълби и тичане напред-назад, бях безнадеждно потна и рошава. Чувствах зъбите си, сякаш по тях беше полепнал мъх, косата ми бе мазна и сплъстена, а под мишниците имах потни петна, големи и влажни колкото езеро.

Единственият светъл лъч на хоризонта беше, че в края на следващата седмица щях да си бъда отново у дома. Бях предотвратила ужасното събитие и по този начин си спечелих билета за връщане.

Въздишайки, от стаята на мона Фаустина взех назаем още гребен, сапун и леген и през следващия четвърт час се опитах, поне малко от малко да приведа в приличен вид лицето и косата си, за да смея отново да се появя сред хора.

Но след това ми хрумна, че преди да се среша, бях забравила да прегледам гребена за въшки. Сега можех само да се надявам, че е нямало. Този страх в никакъв случай не беше пресилен. Междувременно бях научила, че хората в това време редовно бяха нападани от паразити и продажбите на препарати против въшки в магазина на Матилда бяха зашеметяващо високи.

След това върнах обратно тоалетните принадлежности в спалнята на мона Фаустина. Тя така хъркаше, че не усети присъствието ми. Дълбокият й сън можеше само да ме радва — така за известно време нямаше да ни ходи по нервите.

Тъкмо исках да се кача отново горе, когато на входната врата се почука.

Пулсът ми веднага се ускори на сто и осемдесет. Предпазливо надникнах през прозорчето до вратата, но през грубото и дебело стъкло виждах само очертанията на човешка фигура, но не и кой беше.

— Има ли някой вкъщи? — извика един глас отвън.

Веднага го познах. Беше Мариета!

Бързо се втурнах към вратата и я отключих.

— Ана, клетото ми дете! — рече Мариета за поздрав. Тя отметна воала си назад и ме погледна така грижовно от висините, приблизително метър и осемдесет, че на мига се почувствах като малко дете.

Както и при предишните ни срещи тя изглеждаше съвършено със старателно прибраните си къдрици, лекия грим и ненадминатата свежа елегантност. Веднага усетих как моите потни петна се разраснаха.

Опитах се да погледна през рамото й.

— Къде е Хосе?

— За съжаление, той още не се е върнал. Никой никога не знае колко дълго ще траят пътуванията му на сушата.

Аха, значи, той не криеше пътуванията си. Но какво друго би могъл да каже? Сега ще отскоча до бъдещето?

Това, че Мариета не знаеше нищо и следователно не беше една от посветените, ме успокои. С което обаче все още не ставаше ясно как бе станала добрата стара приятелка на Себастиано. И също така колко добро беше това приятелство.

— Стопанката не си ли е вкъщи? — попита Мариета, като влезе. Носеше голяма кошница с дръжка, която държеше толкова грациозно, сякаш беше най-яката чанта „Кели“.

— Тя спи. — Посочих към стаята на мона Фаустина, чиято врата все още беше отворена.

— Наистина ли? — Мариета сбърчи вежди. — Да не е глуха?

— Не, напротив.

— Тогава сънят й е доста дълбок. Къде е Себастиано?

— Горе, на таванското помещение. — Минах напред и изпитах задоволство от факта, че на Мариета не й беше толкова лесно, колкото на мен, да се качи по стръмните стълби. Понякога имаше предимства да не си чак толкова висок.

Горе тя сложи кошницата на земята и се втурна към Себастиано.

— Скъпи мой! Чух, че имаш треска! Това е ужасно!

— Не е толкова страшно — промърмори той. — Хубаво е, че си тук. Какво щях да правя без теб!

— Недей така. За какво са приятелите? Сега нека да видя дали мога да ти помогна!

Всъщност можеше, за оказване на първа помощ играеше в по-висша лига от мен. Без повече приказки свали превръзката и прегледа раната му, след което взе от кошницата една кутийка и намаза мястото със зеленикава гъста каша, накрая го превърза умело и сръчно с чиста кърпа. При това успя лесно да мести насам-натам Себастиано, докато накрая го превърза за пример.

Тогава ми подаде една ленена торбичка.

— Вътре има доказано лекарство против треска. Изсипи го във вряла вода, това трябва да облекчи страданията му!

Още една точка за нея, защото моето така трудно набавено лекарство против треска, за съжаление, го беше изпил някой друг.

Направих всичко, което тя ми нареди, защото в края на краищата беше в мой интерес Себастиано да оздравее бързо. Така че преварих вода за лекарството против треска, изпразних гърнето и накрая качих кофа със студена вода, за да можеше Мариета да му направи компреси на прасците за понижаване на температурата.

— Това е изпитан лек против треска — обясни тя, докато ми показваше как се поставя компресът. Гледах внимателно, въпреки че ме сърбяха пръстите, да я бутна от леглото, защото не ми хареса как сложи ръката си на бедрото на Себастиано по време на процедурата.

Междувременно вече си бях обяснила защо изпитвах тези неконтролируеми пристъпи, когато Мариета се появеше в обкръжението на Себастиано — аз ревнувах. Това не ми се беше случвало никога. От което можех да си направя следния извод: бях хлътнала по Себастиано.

„Ти си луда! — каза уплашено вътрешният ми глас. — Не може да се влюбиш в човек, който прескача напред-назад във времето и постоянно се замесва в бой с ножове!“

Не само че можех, но вече бях, при това тотално и безнадеждно.

— Ама че работа — измърморих.

— Какво? — попита Мариета.

— Нищо. — Изтощена, се отпуснах до нея на дървения под. Себастиано отново бе заспал и дишаше тежко и дълбоко.

— От много време ли го познаваш? — попитах я.

— От четири години. — Мариета се усмихна. — Тогава беше още момче. Но невероятно бърз боец. Знаеш ли, той ми спаси живота.

— Наистина ли? — попитах втрещено.

Тя кимна.

— Тогава къщата, в която живея, не беше моя, а принадлежеше на моята леля. Живеех при нея, защото родителите ми бяха починали преди много години. Леля ми се грижеше за мен.

Под „грижеше“ най-вероятно имаше предвид, че при леля си бе научила всичко, което трябваше да знае една успешна куртизанка. Моето предположение се потвърди със следващите думи на Мариета.

— За едно момиче във Венеция няма много възможности, ако иска да бъде независимо и да живее в благоденствие — призна тя. — Животът, който аз избрах, се счита за позорен, но има и по-лоши неща. Аз се чувствах много добре при леля.

Кимнах и изведнъж ме обзе гузна съвест, защото си представих колко окаяна бих се чувствала на нейно място без родители, без образование, без възможност за намиране на работа. И без социалната система, която при нужда те изправяше на крака.

— Един ден двете с леля излязохме на разходка с гондола. Имах нова рокля, слънцето грееше, бях безкрайно щастлива. Тогава онзи тип скочи изведнъж в гондолата и намушка леля. Един ревнивец... Познат, както се оказа по-късно. Той не можеше да понесе, че леля ми допускаше и други мъже до себе си. Исках да й помогна, но тогава се нахвърли и върху мен. Той вече беше замахнал да ме прониже, когато Себастиано скочи от кея при нас и го обезоръжи. — Мариета въздъхна. — Той ме спаси, но за леля беше твърде късно. Тя почина в ръцете ми.

— Съжалявам — казах ужасена.

— Оттогава съм му длъжница и съм благодарна за всяка възможност, която ми се удава, да му помогна.

Искаше ми се да узная с подробности какви бяха тези възможности, но не посмях да попитам. Така че останах да клеча мълчаливо на пода, докато по някое време Мариета не се изправи и каза, че й се налага да си върви, защото много скоро щели да пристигнат първите гости за вечерното й празненство.

Всъщност навън беше вече тъмно. Изведнъж осъзнах колко бях уморена.

— О, преди да забравя, тук има една чиста фуста за теб. — Тя извади от кошницата чисто бяла, дълга до пода риза и ми я подаде. — Утре ще наредя да донесат сандъка ти от манастира.

— Но никой не трябва да научи къде ще бъде отнесен — казах аз.

— Клетото ми дете, знам, че това тук е тайно скривалище — отговори Мариета снизходително. — И това, какъв кръвожаден престъпник е Алвизе, междувременно също научих. Ще внимавам, не се притеснявай.

— Кога ще дойдеш пак?

Мразех се заради безпомощния тон в гласа ми, но по-лош бе моят страх, един бог знаеше още колко време щях да вися тук горе и да треперя за живота на Себастиано.

— Утре рано сутринта ще дойда или аз или Хосе. През нощта ще трябва ти да се грижиш за Себастиано и когато температурата му се качи да му налагаш студени компреси.

Обещах й, че ще го правя, и я изпратих до долу.

На прага отново й благодарих за помощта, а след това залостих вратата след нея и се заслушах към съседната стая, от където идваше хъркането на мона Фаустина. При този шум се почувствах още по-уморена. Изкачих се по стълбите и както предната нощ, си направих едно временно легло на пода. Малко по-късно вече спях дълбоко.

Както и се надявах, успях да се събудя при първите нощни камбани. Беше само едва доловим звън, но преди да заспя, си бях казала, че на всяка цена трябва да се събудя и при най-малкия шум, за да се погрижи за Себастиано. Очевидно моята вътрешна заповед бе проработила, защото при първия слаб камбанен звън скочих на крака. Изохках силно, защото лежането на твърдия под не ми се бе отразило добре. Цялото ми тяло беше схванато и едва успях да се изправя. Бавно отпуснах мускулите и раздвижих главата си, докато не се почувствах отново сравнително подвижна. След това отидох до леглото на Себастиано и се наведох над него. Този път не се наложи да проверя пулса му, за да се уверя, че още е жив. Той дишаше толкова дълбоко, че нямаше място за съмнение. Въпреки това, не бе ясно дали щеше да издържи още дълго, защото всеки път когато си поемеше въздух, нещо разтърсваше гърдите му, сякаш бяха обитавани от извънземно, което правеше последните си издихания. Внимателно сложих ръката си на челото му — и изпъшках от ужас. Той и преди това имаше висока температура, но сега беше като включен на максимална степен радиатор. Най-малкото. Буквално гореше!

Трескаво зачовърках огнивото, докато най-накрая не запалих една свещ, а след това побързах да донеса студена вода от вън, за да мога да наложа компресите на Себастиано. От мона Фаустина нямаше и следа; ако беше ставала, не я бях усетила. Някъде далеч в съзнанието ми се прокрадна мисълта, че имаше нещо странно в това, но не й отдадох голямо значение, защото имах достатъчно други проблеми. От онези, наистина сериозните.

Себастиано се събуди и се разкашля, когато го отвих, за да му наложа компреса. Той не беше на себе си, изрече само няколко несвързани думи. Когато напоих ленените парчета плат със студената вода и увих с тях прасците му, той започна да размахва отбранително ръце и да крещи, сякаш исках да му сторя нещо.

— Остави ме или ще те убия — крещеше той. След това получи друг пристъп на кашлица.

Озадачена, аз се втренчих в него. На светлината на свещта лицето му изглеждаше тъмночервено, а очите му се въртяха бясно на всички страни, докато накрая не се видя само бялото в тях.

— Трябва да вървя — изпъшка той. — Трябва... трябва да го спра!

Той бе в плен на фантазиите си, породени от високата температура, многократно прекъсвани от кашлицата и мърморенето на безсмислени проклятия, докато аз с треперещи ръце увивах компресите около краката му, след което седнах до него. Очите ме боляха, защото го наблюдавах напрегнато, загрижена да не пропусна и най-малката промяна в състоянието му. В моментите, когато бе малко по-спокоен, му давах да пие от билковата отвара на Мариета и накрая избърсвах лицето и врата му, защото половината се разтичаше.

Хващах ръката му и го успокоявах, когато гласът му звучеше неспокойно, и му казвах да не се вълнува, когато се ядосваше. Той кашляше отново и отново, докато не можеше повече да диша, а на мен ми се искаше да тичам, обзета от паника, и да викам с цяло гърло за помощ.

По някое време удариха вторите нощни камбани, толкова тихо както първите, но на мен ми прозвучаха почти като погребален звън. Неволно сключих ръце и започнах да се моля със затворени очи.

— Мили Боже, нека оздравее. Не за да ме върне у дома, наистина не е заради това. Ами защото е толкова млад. И защото трябва да спаси Венеция. И защото няма да е честно, ако победи Алвизе. И защото... защото се влюбих в него.

— Наистина ли?

Отворих очи. Себастиано беше престанал да се мята в леглото и да говори неразбрано. Той гледаше право в мен, а погледът му беше ясен.

— Ъъъ... — запънах се аз. — Ами... Това, което казах току-що... Знаеш ли, може да е от нервите.

— Така ли?

— Не знам. — Преглътнах, а после си поех дълбоко въздух. — Не. Не е от нерви. Имам предвид, че всъщност са нервите. Това, което искам да кажа, е, че съм кълбо от нерви.

В дясното ъгълче на устата му трепна едва забележима усмивка.

— Хубаво — каза той.

— Какво му е хубавото? — попитах, докато мнително наблюдавах лицето му за още доказателства, че намира любовното ми признание за смешно.

— Че поговорихме за това.

— Ти...

Той ме хвана за ръката и я стисна.

— Това беше шега. Хубаво е, че го каза. Сега не трябва да се притеснявам дали отвръщаш на чувствата ми.

— О! — казах немощно, завладяна от противоречиви чувства. Бях на върха на щастието си и в същото време бях изпълнена от страх за него, че чак дъхът ми спираше.

— Това всъщност би трябвало да бъде моментът, в който се целуваме — каза той с пресипнал глас. — Но се опасявам, че при тази кашлица няма да се получи.

Сякаш за да докаже казаното, изпадна в още един пристъп на задушаване.

Не знаех какво да кажа. Може би имаше пневмония, а от това можеше да се умре! Прилоша ми от страх.

Малко след това той пак заспа, но сънят му беше неспокоен. Компресите значително бяха понижили температурата му, вече не фантазираше и не размахваше ръце наоколо. Но не му достигаше въздух и отново, и отново кашляше.

Тази нощ повече не посмях да мигна. Напълно будна, седнах на пода до леглото и зачаках утрото.

Тъкмо се развиделяваше, когато чух шум, който идваше от долу. Отначало си помислих, че Мариета се е върнала, но тогава безпогрешно познах гласа на мона Фаустина, която бълваше всякакви проклятия. Звучеше съвсем безпомощно и така по принуда изправих изтерзаното ми тялото във вертикално положение и слязох по стълбите. Мона Фаустина седеше на ръба на леглото, при което краката й се поклащаха, и проклинаше под носа си. Косата й стърчеше във всички посоки като сива вълна, а по нощницата й имаше големи мръсни петна. В стаята миришеше на повръщано.

— Лошо ми е — каза тя напълно излишно. — Трябва да е било отрова.

Бях шокирана.

— За какво говорите?

— За билковата отвара, която донесохте.

— Беше определена за мъжа ми!

Тя се втренчи в мен.

— Тогава сте искали да го отровите!

— Глупости. Беше лекарство! Нали ви казах!

— Точно затова си пийнах от него. Само една малка пълна чашка. — Тя посочи с палец и показалец количеството.

— Но вие не сте болна!

— Напротив, бях. Имах газове и диария. Затова си помислих, че лекарството може би ще ми помогне.

Спомних си, че вчера тя бе окупирала нужника, озвучавайки го оглушително. Поне това с газовете и диарията беше вярно. Само количеството, което уж бе изпила, беше, меко казано, посмалено. От билковата отвара нямаше и помен.

— Веднага щом я вкусих, се замаях и ме налегна голяма умора. Ръцете и краката вече не ме слушаха и така с моята несръчност разсипах останалата част от отварата. — Тя ме погледна предизвикателно. — Радвайте се, в противен случай мъжът ви щеше да го изпие и сега най-вероятно щеше да е мъртъв.

Леденостудена вълна премина през гърба ми, защото усетих, че тя казваше истината. Клариса... не, това бе невъзможно! Никога не би направила такова нещо!

,Джанкарло също й тежи на съвестта“, обади се един строг глас в главата ми.

Но аз не исках да го слушам. Беше твърде ужасно, за да я обвиня в подобно нещо. Тя не беше такава!

„Ами, ако е?“, попита ме гласът безпощадно.

Изведнъж си спомних какво ми беше казала: Той трябва да изпие всичко наведнъж. Не е никак лошо на вкус, ако се добави захар или мед.

Той...?! Как би могла да знае, че ставаше въпрос за него? Бях казала на Джакопо, че съквартирантката ми е болна, а Клариса стоеше до него. Разбира се, имах намерение да й кажа истината, веднага щом Джакопо не можеше да ни чуе, но за това не ми се удаде възможност, тъй като тя се държа адски враждебно.

„Тя е била враждебна, защото е планирала убийството на Себастиано!“, каза гласът.

„Но откъде Клариса е знаела, че той е този, който е болен?“, опровергах се сама.

Защото Алвизе й е казал.

— Вечно ли смятате да се взирате в пространството, вместо да помогнете на една умираща стара жена? — изсумтя мона Фаустина. Като се изключеше нейната физическа отпадналост, си беше все същата.

Погрижих се за нея, защото се чувствах гузна, въпреки че не бях виновна, задето бе пила от онази гадост. В същото време бях благодарна, че стана така, защото бе разляла останалата част. Една малка чашка беше достатъчна, за да я извади от строя. Само още няколко глътки и може би никога нямаше да може да се изправи.

Не смеех и да си помисля какво би се случило, ако бях дала отварата на Себастиано. Отново ме обля студена вълна.

Помогнах на мона Фаустина да отиде до нужника, след което й донесох леген с вода за миене и накрая избърсах с парцал повръщаното по пода. След като й подадох чиста риза от сандъка за дрехи, и й помогнах да разреши безнадеждно сплетената си коса, можах отново да изтичам до горе и да проверя Себастиано.

Той бе буден, но не в пълно съзнание. Температурата му бе скочила до астрономически висоти и той отчаяно се нуждаеше от нови компреси. Но подозирах, че те нямаше да му помогнат задълго, защото шумът в дробовете му се беше влошил. Звучеше така, сякаш си поемаше въздух през вода. След това получи нов пристъп на кашлица, която го разтърси толкова силно, че от нея изпадна в безсъзнание. Само мъчителното му дишане доказваше, че е още жив.

Отчаяно погледнах надолу към него. Той скоро щеше да умре, не се нуждаех от лекар, за да разбера това. Не можех да сдържа сълзите си, макар че трябваше да съм силна. Нямаше си никой тук, който да е силен за него.

Точно когато започнах да ридая от скръб и страх, се почука силно на вратата. Буквално прелетях надолу по стълбите и дръпнах толкова силно резето на вратата, че си счупих един нокът. След това отново изхлипах шумно, но този път от облекчение.

Отвън стояха Барт и Хосе.

— Дойдохме възможно най-бързо — каза задъхано Барт.

— Къде е той? — попита Хосе, докато минаваше покрай мен, за да влезе в къщата.

— Горе. — Притеснението ми се превърна в ярост. — За бързане със сигурност не може да става и дума. Та вие знаехте, че е ранен! Защо не можахте да дойдете по-рано?

— Понякога обстоятелствата ни възпрепятстват — отвърна Хосе по същия лаконичен и загадъчен начин, с който Себастиано вече много пъти ме беше вбесявал. Но вече не беше толкова лесно да ме затапят. Отворих уста, за да го нападна с въпроса дали онова, което имаше да урежда в бъдещето или в което и да било друго време, не беше в състояние да изчака един ден, но не можах да продумам.

Причината бе бариерата, защото миг по-късно мона Фаустина се провикна от спалнята си.

— Кой дойде?

— Никой.

— Чувам гласовете на двама непознати мъже!

— Това са само бащата и братът на моят съпруг — излъгах аз.

Хосе се ухили бегло и намигна със здравото си око, след което се качи пъргаво по стълбите като маймуна, следван от Барт, на който му личеше колко е притеснен.

— Какво търсят тези мъже тук? — извика мона Фаустина, мрънкайки.

— Да заведат клетият ми съпруг в болница — извиках в отговор, качвайки се нагоре.

Под покрива едва имаше място за всички нас. Призрачна сива светлина бе изпълнила ниската малка стая, в която остро миришеше на болест и пот.

— Спешно е — каза Хосе, след като набързо прегледа Себастиано.

Исках да продължа да го заливам с упреци. За това, че бе дошъл толкова късно. За това, че бе въвлякъл Себастиано в цялата тази история с пътуването във времето. За това, че изчезваше и се появяваше така дяволски потайно, както му изнасяше. И най-накрая за това, че толкова ме бе уплашил като малка. Сега си спомних, че никога повече не пожелах да си играя с моите плеймобил пирати. И когато настоях да се изхвърлят, а майка възрази с твърдението, че това са глупости, набързо метнах фигурките в тоалетната. Странно, че го бях забравила!

С тупкащо от тревога сърце наблюдавах как Барт се наведе над Себастиано, как го повдигна леко и го преметна на рамо като чувал с брашно. Той беше много нежен и внимателен, а и осъзнавах, че няма по-добър начин да се смъкне човек в безсъзнание по тези стръмни стълби. Но въпреки това отново избухнах в сълзи, когато видях главата и ръцете на Себастиано да висят отпуснати зад гърба на Барт.

— Трябва да отида до нужника — изплака мона Фаустина.

Отидох в спалнята и й тикнах гърнето в ръцете, а след това последвах мъжете навън.

— Ще се погрижим за него — каза ми Хосе. Той чакаше на каменния бордюр на брега, докато Барт внимателно поставяше в гондолата изпадналия в безсъзнание Себастиано.

— Бих искала да се убедя в това със собствените си очи.

— Не е нужно да идваш с нас. Може да стане опасно.

— Не ми пука. — Качих се след Барт в гондолата. Трябваше да използват сила, за да ме накарат да сляза.

Хосе направи гримаса, но за щастие, не се опита да спори с мен.

Затова пък се намеси Барт.

— Ще е по-добре, ако останеш тук. Биха могли да ни хванат по време на това, което ще последва.

— Не ме е страх.

Думите ми отговаряха на истината само отчасти, защото бях уплашена до смърт. Но не от това, което щеше да последва — дори и да звучеше плашещо и загадъчно — а от факта, че Хосе нямаше да успее да заведе Себастиано навреме на лекар.

Хосе пое греблото, закачи го и подкара гондолата. Както обикновено, той гребеше бързо и умело, така че скоро доостигнахме целта ни — най-близкия кей до Кампо Санто Стефано.

Барт преметна Себастиано през рамо и се качи на брега. Следвах го по петите, докато Хосе връзваше гондолата, а после ни подмина, за да поведе колоната, в която се движехме.

Все още нямаше хора по улиците, но нощният мрак видимо се разсейваше. Скоро слънцето щеше да се издигне над хоризонта, въпреки че лъчите му трудно щяха да пробият мъглата, която като воал се беше спуснала над къщите и канала. Църквата „Санто Стефано“ се извисяваше в сивотата като грамадна сянка, която с приближаването ни се превръщаше в масивен камък. Това бе църквата, чийто покрив отвътре приличаше на преобърнат корпус на кораб.

Сега си спомних, че дори и в този век кулата беше крива, макар и не толкова силно наклонена както по мое време. Също така си спомних как на това място седяхме с Матиас Таселхоф и си хапвахме трамецини. Точно тук за първи път видях Себастиано. Беше се случило само преди няколко седмици, но ми се струваше, сякаш бяха минали години, въпреки че реално погледнато, това все още не се беше случило.

Хосе бутна портата на църквата, която поддаде на напъна му и изскърца. Този звук ме върна обратно към действителността. Хосе задържа вратата и пусна Барт да мине първи. Без колебания той понесе Себастиано към олтара, но след това се спря до една колона и го положи внимателно на пода.

Застинах и почесах врата си. Бе започнал да ме сърби.

— След малко ще се случи нещо — казах притеснено на Хосе.

Той ме погледна и забеляза как потърквам врата си, след което се огледа разтревожено. Тогава едновременно се обърнахме към олтара, откъдето се чуваше шум. Вратата към съседната сакристия* се отвори.

* Помещение в религиозните храмове, в което се съхраняват богослужебни съдове и където свещениците се преобличат преди служба. — Бел. ред.

— Има ли някой? — чу се дрезгав мъжки глас.

Барт се изправи тревожно. Хосе се втурна към Себастиано и се наведе над него. Стресната, забелязах тънката линия от бяла светлина, която започваше приблизително от средата на колоната и слизаше надолу, където сякаш образуваше вълна.

— Трябва да отвлечете вниманието на мъжа — каза тихо Хосе, докато светлинната линия се увиваше около него и Себастиано, сякаш телата им се очертаваха с бял лазерен показалец. — Прозорецът е нестабилен. Ако той дойде насам и го види, порталът ще изчезне и всичко ще бъде напразно!

Двамата с Барт реагирахме веднага. Сякаш се бяхме наговорили, защото в същия момент се втурнахме към сакристията. Барт бе по-бърз от мен, тъй като имаше по-дълги крака и със сигурност бе по-добрият бегач. Пред нас се появи един монах. Неговата зейнала от изненада уста заформи тъмен овал върху лицето му. Барт се хвърли върху него и през отворената врата го избута обратно в сакристията. Монахът нададе вик на протест.

С крайчеца на окото си видях зад мен бели отблясъци, но не се обърнах, ами скочих напред и хлопнах вратата на сакристията. Вътре се изтрополи множество пъти, а след това чух монахът да ругае високо.

Задържах дъха си и се обърнах към колоната, но ярката светлина беше изчезнала. Бързо изтичах до мястото, където Барт беше оставил Себастиано. Бавно издишах, докато обикалях колоната притеснено, опасявайки се, че той все още лежеше там, защото порталът се е затворил преждевременно. Светлината беше изгаснала прекалено бързо, освен това не чух друг трясък освен този на затварящата се врата.

Но на въпросното място нямаше никого. Както Себастиано, така и Хосе бяха изчезнали. Те бяха успели. Този път им се размина на косъм!

Силният сърбеж премина в леко парене, все още неприятно, но търпимо.

Въздъхнах от облекчение, докато се обръщах отново към сакристията. Внимателно отворих вратата — и се отдръпнах. Барт се беше сбил с монаха и лежеше по корем на земята, а от раната на челото му течеше кръв. Наведен над него стоеше противникът му, една набита и силна фигура в тъмно расо. Монахът стискаше в юмрук оръжието, с което бе повалил Барт на земята — масивен свещник. Свещите бяха паднали и се търкаляха по пода и когато се приближих, едва не се подхлъзнах на една.

Барт изстена и се помести, при което за мой ужас, монахът му нанесе още един удар. След това се обърна агресивно към мен, все още стиснал свещника в ръка. Когато направи крачка напред, аз отстъпих.

— Мога да обясня всичко — казах, заеквайки.

Но той, изглежда, не се впечатли.

— Долни крадци! — изръмжа и замахна да ме удари със свещника.

Аз се завъртях на пети и побягнах.

Скрих се наблизо под една арка, откъдето можех да наблюдавам, готова веднага да побегна, но монахът дори не се опита да ме последва. Разтреперана, се притиснах към стената, взирайки се във вратата на църквата. След известно време излезе един човек в расо и отново застанах в готовност да побягна, но се оказа друг монах. Той забързано прекоси площада, но не тръгна в моята посока, а изчезна в насрещната уличка.

Дълго време нищо не се случи. Започнах да си гриза ноктите от нерви. Появяваха се все повече хора и прекосяваха площада. Работници, продавачки на пазара, рибари — за много хора във Венеция денят започваше рано. Страхът да бъда открита нарастваше, но несигурността около съдбата на Барт ме принуди да стисна зъби и да остана, докато не разбера какво се случваше с него.

След това монахът, който по-рано бе напуснал църквата, се появи отново, следван от три въоръжени лица. Всички влязоха вътре и не след дълго отново излязоха. Двама от тях мъкнеха Барт. С наведена глава и завързани на гърба ръце, той по-скоро се препъваше, отколкото ходеше.

Издишах дълбоко. Слава богу, все още беше жив! Сега само трябваше да разбера къде го отвеждат.

Моят план да следвам мъжете колкото е възможно по-незабелязано се провали още в зародиш. Монахът, който бе повалил Барт, изведнъж се появи на вратата и проследи с поглед и с доволно изражение на лицето оттеглящите се пазачи и техния затворник. Светкавично бързо се скрих обратно под арката и реших като за начало да не предизвиквам повече съдбата. С преследването на охраната, така или иначе, щях да разбера очевидното — щяха да го затворят в затвора, а аз знаех къде се намираше той. Килиите бяха разположени в подземието на Двореца на дожите.

Без повече приказки аз изчезнах в уличката и се отправих към магазина за маски.

Моята надежда, че ще намеря там старата Есперанца, се изпари набързо. Магазинът изглеждаше пуст, дори табелата я нямаше. Изглеждаше така, сякаш бе изоставен. В мен се надигна тягостно чувство, което постепенно се превърна в гняв. Дали тези старци изпитваха нещо като отговорност към своите хора? Каква полза имаше Барт от това, че всеки път беше на разположение и скачаше в готовност, когато Есперанца му дадеше нареждания? Веднага щом ситуацията станеше напечена, тя просто изчезваше!

Хосе не беше много по-добър от нея. Постоянно пътуваше във времето, а когато наистина ти бе необходим, никакъв го нямаше. Себастиано щеше за малко да умре, размина му се на косъм!

От сенките на една арка се отдели женска фигура и се приближи.

— Слава на небесата! — извика Клариса, която пристъпваше с протегнати към мен ръце. — Чакам тук от изгрев-слънце, защото толкова силно се надявах, че ще дойдеш! Непременно трябва да говоря с теб!

Стегнах се, изпълнена с враждебност. Инстинктивно отстъпих крачка назад, когато дойде още по-близо и накрая застана пред мен, останала без дъх.

— Какво искаш? — отсякох аз. — Може би да се извиниш, че искаше да убиеш Себастиано? — Когато понечи да каже нещо, аз вдигнах ръка. — Не си и помисляй да ме лъжеш! Лекарството беше отровно! А ти знаеше много добре, че е за Себастиано! Сама се издаде! Ти каза: той трябва да изпие всичко наведнъж! Не бях споменала и дума, че той се нуждае от лекарството! Ти откъде знаеше?

— Защото Алвизе ми каза.

Напълно обезоръжена от тази неочаквана изповед, се втренчих в нея. Тя отвърна на погледа ми с кървясали очи. Личеше си, че е плакала.

— Той дойде при мен и каза, че в бъдещето е пронизал Себастиано с камата си. Допусна, че може да се отбиеш, за да вземеш някои лекарства. И ми нареди да сложа отрова.

Устата ми зейна, като чух тези непристойни думи. Да бъде подстрекавана да участва в заговор за убийство, бе едно нещо. Съвсем друго, да участва доброволно!

— Разбира се, че не го направих — заяви Клариса.

— Лъжеш — обвиних я. — Той щеше вече да е мъртъв, ако хазайката не бе изпила лекарството погрешка! Тя изпи само една чашка и спа цяло денонощие!

— Тя дребна и слаба ли е?

— Какво общо има това?

— Ако е голяма и силна като Себастиано, щеше спокойно да изпие всичко, без да й подейства така. Беше точно премерено. Една доза за голям и силен човек, която да го повали в дълбок сън за цяло денонощие.

Нямах думи. Вярно беше, мона Фаустина бе дребна и слаба, дори бих могла да я вдигна с една ръка. Думите на Клариса звучаха така, сякаш можеше и да са истина. Но след като ме бе лъгала толкова често, вече й нямах доверие.

— Ако го беше изпил Себастиано, щеше да му помогне! — продължи Клариса нетърпеливо. — Не беше само лекарство за сън, а и срещу темпрература.

— Сега всякакви можеш да ми ги разказваш — казах аз.

— Но това е истината! Никога не бих изпълнила коварната молба на Алвизе, въпреки че ми обеща звезди от небето!

— Какво ти обеща? — попитах любопитно против волята ми.

— Че ще ме върне в моето време.

— И ти повярва на тази глупост?

— Как мога да съм сигурна, че той действително не може да го направи? — Тя сви рамене. — Да не му вярвам, няма да ме върне у дома. Но да подкрепя убийствения му план, изобщо не можеше да става и дума. В края на краищата имам нещо като съвест. Със сигурност си спомняш, че отначало дори не исках да ти дам лекарството.

— И защо все пак го направи?

— Защото Джакопо не ме остави на мира. И защото накрая реших да отстоявам пред Алвизе, че наистина съм ти дала отрова, но не е подействала, вероятно защото Себастиано не я е изпил цялата. Разбира се, нямаше да мога да твърдя това, ако не ти я бях дала. Така че смесих приспивателно с билките против температура, за да изглежда пред Алвизе, сякаш съм в играта. — Тя ме погледна триумфално. — Сега увери ли се, че мисля доброто на Себастиано?

Нямаше да се оставя да ме пързулнат толкова лесно.

— Искаш да кажеш, най-доброто за теб.

Клариса се изчерви.

— Престъпление ли е, че искам да се прибера вкъщи?

Не отговорих на този глупав въпрос.

— Всъщност Алвизе как те намери? — попитах я.

Тя отново вдигна рамене.

— Предполагам, че е разбрал от Доротея коя съм, какво правя и къде живея. Вчера преди обед изведнъж се появи на вратата.

Нещо в това твърдение ме притесни, но не можех да кажа какво точно. Освен това тя изглеждаше, сякаш я мъчеха угризения на съвестта.

— Знам, че трябваше да го отпратя незабавно — каза тя с наведена глава. — Но той ме заплаши, че може да ме накара и по друг начин. Нещо в него ме плашеше.

С това тя казваше истината.

— Как е Себастиано сега? — попита тя плахо.

Подозрително се вгледах в лицето й за следи, по които да разбера дали смиреният тон на гласа й не беше престорен.

— Нямам представа — казах искрено. — Той... замина.

— О!

— Всъщност, ако все още те интересува как е Барт, преди малко го пребиха и арестуваха.

— О, боже! — Тя пребледня от ужас и определено беше искрена. — Какво се е случило?

Разказах й, след което стигнах до заключението:

— Предполагам, че е задържан в Двореца на дожите. Доколкото ми е известно, там е подземната тъмница. Сега, разбира се, изниква въпросът как ще го измъкнем.

Клариса прехапа долната си устна.

— Ако си мислиш да го освободиш през някоя мрачна и мъглива нощ, трябва да ти кажа, че тази задача е безнадеждна. Трябва да се намесят авторитети, колкото по-могъщи са те, толкова по-добре. И не трябва да се губи време, защото в противен случай го грози много лошо наказание.

Спомних си за обезглавяването между колоните на пиацата и изведнъж усетих горчив вкус в устата. Не биха отрязали веднага главата на Барт, но може би ръката. Така се наказваха крадците тук.

— Хосе замина със Себастиано — казах аз. — И старата Есперанца също я няма.

— Нямах предвид такъв вид авторитет, ами мъже от правителствените среди. Някой от Съвета на десетте или прокуратор.

О, чудесно! Такива познавах толкова много.

— Мога да помоля за помощ Тревизан. Но какво да му кажа?

— Някоя убедителна лъжа, разбира се — рече Клариса.

Логично. С това тя се справяше отлично, ето защо веднага измисли какво да кажа на Тревизан.

— Например можеш да кажеш, че двамата с Бартоломео просто сте отишли там, за да се помолите, когато изведнъж онзи човек е излязъл от сакристията...

— Искаш да кажеш, онзи монах.

— Е, за съжаление, не сте могли да го разпознаете в тъмнината. На вас ви се е сторил опасен, бил е с тъмни одежди и сте предположили, че е искал да открадне нещо от сакристията. Затова сте решили да го заключите вътре, а след това да извикате помощ. — Тя преброи на пръсти доказателствата. — Защо ще му е на Бартоломео да го избута към сакристията, освен ако не е искал да го задържи там? И защо си тръшнала вратата след тях, ако не поради същата причина? Намерили ли са у Бартоломео крадени вещи или приготвени, с които е смятал да избяга?

Не можех да не се възхитя от аргументите й. Ако имаше клуб на най-изобретателните лъжци, Клариса трябваше да участва в ръководството му.

— Докато ти говориш с Тревизан, аз ще помоля Джакопо за помощ. Той познава много хора от институциите, а някои от тях са му задължени още от войната.

— Дълбоко оценявам това — казах с благодарност. Изведнъж вече нямаше значение колко пъти ме бе лъгала. Важното беше, че щеше да ми помогне да изкараме Барт от затвора. Че искаше да го направи, не подлежеше на дискусия. Изражението на лицето й показваше колко е притеснена. Явно Барт й беше слабото място това бе сигурно.

— Трябва непременно да се преоблечеш, преди да отидеш при Тревизан. — Клариса сбърчи нос. — И може би малко да се позамиеш.

— Смяташ ли, че не знам колко спешно се нуждая от една баня? — казах обидено.

— Искаш ли да ти дам чиста фуста?

Раздразнено поклатих глава.

— Имам още една. — Да се надяваме, че не е твърде дълга. Но тогава ми хрумна, че нито една от дрехите, които Мариета ми бе дала, не беше дълга. Едва сега ми стана ясно, че бе наредила да подкъсят всичко специално за мен. Част от ревността ми се превърна в благодарност. Можеше да се разчита на подкрепата на тази жена! Ако имах късмет, моят сандък с дрехи вече щеше да е взет от манастира и да ме чака при мона Фаустина. Тогава можех веднага да се преоблека, без да губя ценно време, и да се съсредоточа върху усилията ми за освобождаването на Барт.

В мислите си вече представях аргументите си пред Тревизан — или по-точно тези на Клариса — и за малко да забравя да изясня един много важен въпрос.

— Всъщност защо вчера ми беше толкова ядосана? И не ме лъжи! Веднага ще те хвана!

Това не беше вярно, но по този начин ми се искаше да я накарам най-накрая спонтанно да каже истината.

— Много ли ми се сърдиш? — Тя ме погледна с широко отворени очи. — Бях ужасно потисната. И страшно ти завиждах!

— Но за какво?

— Алвизе ми каза, че си изпълнила задачата си и при следващата смяна на лунната фаза ще можеш да се върнеш вкъщи.

— Той... какво? — Челюстта ми увисна.

Клариса сви рамене.

— Той ми каза: „Храбрата малка Ана изпълни своята задача и може да се върне вкъщи при следващата смяна на лунната фаза“. Точно това бяха думите му.

И това ако не е върхът! Не мога да повярвам, че е знаел за задачата ми! И че използваше това си знание, за да унижи Клариса по толкова циничен и самодоволен начин! Беше непоносимо, колко нахален и коварен бе този човек!

— А дали ти каза в какво се състоеше задачата ми и как е разбрал за нея?

Клариса поклати глава.

— Попитах го, но той бързаше и не ми обясни. Каза само, че трябва да се подготви за една важна реч на една важна среща. Искаше вчера да говори пред Съвета на десетте в Двореца на дожите.

О, да, той искаше и го направи! И за да не му се изпречи никой на пътя, Себастиано трябваше да погълне отрова и така да гледа репичките откъм корените. И за още по-сигурно, Алвизе беше обявил погрешен час. Той мислеше за всичко и знаеше всичко.

Този коравосърдечен престъпник! За малко да извикам от ярост. Вместо това се задоволих само със скърцане на зъби.

Клариса ми се усмихна плахо.

— Отново ли сме приятелки? — Не изчака отговора ми, а вместо това добави с делови тон: — Не трябва да губим ценно време. Веднага ще тръгна, за да говоря с Джакопо, а ти трябва бързо да се измиеш и преоблечеш, за да посетиш Тревизан! — Тя се обърна да си ходи, като ми кимна съучастнически през рамо. — Дръж ме в течение!

Миг по-късно тя се скри зад ъгъла. Загледах се в място, където бе изчезнала, и се чудех как винаги успяваше да ме придърпа на своя страна, въпреки че лъжеше като дърта циганка. Ако беше Пинокио, носът й щеше да е дълъг от Венеция до Париж и обратно.

А да не забравяме и историята с Джанкарло.

Само един господ знае защо не я попитах за това. А хем си го мислех — как можех да забравя нещо толкова ужасно? — но някакъв необясним страх ме бе спрял да повдигна въпроса. Когато спомена смъртта му, гласът й звучеше толкова отчаян и изпълнен с болка. Всеки опит да разбера повече със сигурност би отворил болезнени рани, а аз не исках да я нараня.

Изтощена от безсънната нощ и от многото обикаляне се запътих към дома мона Фаустина.

Там ме очакваха една добра и една лоша новина. Добрата бе, че сандъкът с дрехите ми наистина бе пристигнал. А лошата — мона Фаустина искаше да увеличи наема със задна дата, защото според нея от нас със съпруга ми беше видяла само вражда, неразположение и други страдания.

Веднага трябваше да й отнема илюзиите.

— За съжаление, съпругът ми държи всичките ни пари. Но мога да ви уверя, че той ще плати всичките ни дългове веднага щом оздравее. Което със сигурност няма да отнеме по-дълго от седмица.

— Сигурна ли сте, че нямате пари? — попита мона Фаустина.

— Напълно.

Тя стисна устни от яд, но не каза нищо повече.

От сутринта си беше възвърнала силите. Отново бе на крака и се суетеше из кухнята, очевидно за да закуси.

Изгладняла, аз погледнах към дървената дъска със сиренето и хляба, които бе поставила на видно място на масата. Не можех да си спомня кога се бях хранила за последен път, толкова много време бе минало от тогава. Бих могла да си купя нещо, пекарните в града бяха навсякъде. Но за съжаление, при преминаването си в бъдещето Себастиано действително бе взел всичките пари със себе си. Жалко, че не се бях сетила да взема кесията, която бе закачена на колана му.

Чак сега ми хрумна, че притежавах мои собствени пари за черни дни. Погледът ми се спря върху сандъка, който беше паркиран под стълбите. Според думите на мона Фаустина двама служители на манастира го доставили малко след като съм излязла. Не се съмнявах, че тя вече бе прегледала съдържанието му, включително го бе проверила и за пари. Сега ми стана ясно какво я бе вдъхновило да увеличи наема.

Бързо замъкнах сандъка на тавана, проверих вещите си и преброих монетите. Щяха да ми стигнат, за да свържа двата края, дори и с увеличението на наема, до следващата смяна на лунната фаза, може би и няколко дни отгоре. Въпреки че нямах намерение да наливам в гърлото на мона Фаустина повече, отколкото бе необходимо, защото и бездруго искаше пари за всяка допълнителна услуга.

Миг по-късно вече бях олекнала откъм монети, защото имах нужда от вода за миене. Вследствие на което признах на мона Фаустина, че бях намерила няколко солди*. Но тъй като бе напълно възможно съпругът ми също да има разходи в болницата, аз трябваше да бъда много пестелива.

* Пари (ит.). — Бел. прев.

Пазарихме се с нея до кръв. След известно време се споразумяхме и си дадох сметка, че смело бях отстояла позицията си, особено след като получих бонус филия хляб със сирене.

Мърморейки, тя ми подаде кана с прясна вода и дори ми позволи да използвам огледалото й. Хавлиени кърпи, сапун и гребен взех от сандъка на Себастиано, който стоеше изоставен на таванската стая и ми напомни, че вече ни деляха няколко стотин години. Затворих очи и си представих как той лежи в спешното отделение. Обзе ме чувство на страх, защото бе доста лесно да си изфантазирам всичко цветно.

— Губим го — извика някой.

Една лекарка му сложи респираторна маска, а друга зареди дефибрилатора на двеста.

— Отдръпнете се! — извика тя, преди да освободи тока в тялото на Себастиано. Той трепна силно и на екрана се появи назъбена линия.

— Имаме пулс! — каза лекарката.

— Добре се справи, Изи — рече другата.

Едва сега забелязах, че двете приличаха на Изи и Мередит от „Анатомията на Грей“.

О, чудесно, помислих си иронично. Няма проблем, ако пропусна няколко епизода. Аз просто ще си ги измисля.

Както и да е, във всеки случай за Себастиано щяха да се погрижат компетентни медицински лица в двайсет и първи век. Щяха да му включат системи и да го натъпчат с антибиотици, и след седмица щеше да е като нов. Не исках да си представям нищо друго. Той просто трябваше да оздравее!

Набързо се позамих, бе една досадна и в същото време импровизирана процедура, защото за да станех наистина чиста, трябваше да изразходя много повече вода. С малкото количество на разположение успях само да понамокря няколко спешно нуждаещи се от измиване части на тялото ми и с това се приключи. Какво ли не бих дала за моя дезодорант!

Косата ми, която също се нуждаеше от старателно миене, трябваше да почака по-добри времена. Сресах я доколкото можах и я сплетох в стегната плитка, която вързах с единствената копринена панделка, оцеляла след акцията по размяната с Доротея.

След това си сложих чисти чорапи и чистата фуста. От двете рокли избрах по-дискретната и я завързах внимателно на гърдите. С воал на лицето и шал на раменете завърших тоалета ми и бях готова за излизане. Преди да тръгна, прикрепих кесийката с парите за колана ми, така че предприемчивата ми хазайката да не се почувства изкушена.

На вратата поех дълбоко въздух и се стегнах. След това тръгнах.

На дневна светлина палацото изглеждаше още по-внушително и прекрасно от вечерта на бала. Фасадата бе изрисувана с цветни стенописи, предимно библейски сцени, които се харесваха на хората по това време. Мраморни лъвски глави украсяваха первазите на прозорците. А една гондола, тапицирана в кадифе, се поклащаше на кея. Всичко беше от най-доброто.

Надявах се да заваря Тревизан в по-добро настроение, отколкото предишния ден. Благоразположението на духа повишаваше отзивчивостта. Но преди всичко се надявах да го открия у дома.

В погледа на слугата, който отвори вратата при моето почукване, долових следа от снизхождение. Може би трябваше да облека роклята от фина коприна, вместо простата памучна роба. Но за тези разсъждения бе твърде късно.

Отместих воала и обясних, че трябва да говоря с месер Тревизан по спешен въпрос. Когато прислужникът ме попита за името ми, се замислих. До този момент не бях представена официално на Тревизан. Той ме познаваше само като малката писана!

Естествено трудно можех да обясня това на слугата. Той щеше да изпадне в истеричен пристъп на смях, в края на краищата не бях жената котка.

— Аз съм Ана, месер Тревизан е информиран — казах величествено. — Срещнахме се вчера пред заседателната зала в Двореца на дожите и с братовчед ми Себастиано разговаряхме с месер Тревизан.

Тази информация удовлетвори слугата. Той ми нареди да изчакам и изчезна по стълбите. След известно време се върна и ме помоли да го последвам.

Без блясъка от светлината на свещите голямата зала на пиано нобиле изглеждаше много по-семпла, отколкото по време на празненството. Когато минах покрай голямото огледало, се огледах за миг. Нямаше и следа от сияйната ренесансова красота, която в нощта на бала ме гледаше от огледалото. Изглеждах бледа и недоспала. За съжаление, без коректор за сенки под очите в този век не можех да направя нищо друго, освен добре да се наспя.

Слугата ме въведе в една от стаите, граничещи с портегото.

— Господарят ми ще дойде всеки момент — каза той.

Благодарих и се огледах наоколо. По всяка вероятност това беше работна стая. До прозореца имаше бюро с мастилница и хартия. Върху една по-голяма маса пред камината бяха разгърнати книги голям формат и свитъци документи. По стените имаше лавици с десетки книги, видно доказателство за богатството на Тревизан. С книгите беше като с подправките. Тъй като в тази епоха те бяха много редки и скъпи, малцина можеха да си ги позволят. Само с моята поредица за Хари Потър бих била великолепна партия за женитба тук, а ако прибавех и „Здрач“ романите, желаещите кандидати трябваше да се редят на опашка. Тъкмо се наслаждавах на представата, че с няколко книги и една пиперница щях да стана най-желаната мадама във Венеция, когато погледът ми се спря на големия дървен глобус, който се открояваше на една малка масичка и изглеждаше много ценен. Континентите бяха инкрустирани в дървото, но дърводелецът бе проявил голяма творческа свобода: Северна и Южна Америка бяха сплескани и представляваха нещо като дълга и тънка тръбичка. За сметка на това пък Африка бе огромна, особено южната част. В сравнение с нея Азия бе доста незначителна. И въпреки че сравнително рядко внимавах в час по география, бях сигурна, че никога не съм виждала Арктика с такава странна форма. Антарктида липсваше напълно, но може би дървеният материал не е достигнал.

— Континентите са моделирани според най-новите кадастрални карти — каза Тревизан зад гърба ми. Той бе влязъл в стаята и гордо сочеше глобуса.

— Да, наистина е много... хубав. И всичко това без... — Щях да кажа сателити и GPS, но от устата ми не излезе дори и резервна дума.

Но изглежда, това не притесни Тревизан. Олекна ми. За щастие, той беше в добро настроение!

— Какво ви води при мен, малка писано? Как е скъпият господин братовчед? Между другото, смятам, че Себастиано е един проницателен млад мъж. Ценя изключително много нашите разговори за политика и преценката му е важна за мен. Фактът, че той споделя моето отрицателно становище във връзка с неотдавнашното решение на Съвета за корабостроенето и търговията с чужбина, ме насърчава да продължа да отстоявам каузата си и да не се предавам преждевременно.

— Той е болен — изтърсих аз.

Тревизан стана сериозен.

— Надявам се, че не е нещо сериозно.

— Постъпи в болница. — Очевидно Тревизан забеляза отчаянието ми, защото дойде при мен и взе състрадателно ръцете ми.

— В коя? Ще му изпратя най-добрия лекар!

„Там вече се грижат за него Изи и Мередит“ определено щеше да бъде грешен отговор. Затова реших да се придържам към истината, най-малкото тази, която бих могла да изрека.

— Не знам къде е. Един добър приятел го отведе. Със сигурност той скоро ще се върне и тогава ще разбера.

— Дръжте ме в течение, за да мога да изпратя лекар.

Кимнах и след това поднесох основната причина за моето идване с надеждата, че ще прозвучи правдоподобно. Ако бях наполовина толкова добра, колкото Клариса, не трябваше да имам никакви проблеми. Но знаех, че трябваше още много да уча в това отношение, така че по време на разказа ми не гледах Тревизан директно в очите, ами наблюдавах маркуча на земното кълбо, изобразяващ Америка.

Разказах, че тази сутрин приятел на братовчед ми ме беше придружил до църквата, за да се помоля. Там се бяхме усъмнили в една тъмна, подозрително изглеждаща фигура и сме решили сами да се справим с крадеца.

— Приятелят на моя братовчед блъсна мъжа в сакристията и аз бързо хлопнах вратата, с идеята да викнем стражите. Но след това вратата отново се отвори и с ужас видях, че приятелят на братовчед ми е повален на земята. С един свещник.

— От крадеца? — попита Тревизан.

— Ъъъ... Всъщност оказа се, че не е крадец, ами монах. И че сме допуснали... грешка.

Опитах се да прикрия неловкостта си, като придам повече трагичност на следващите ми думи. Това не беше никак трудно, защото монахът наистина се държа много мръснишки.

— Той удари още веднъж клетият Бартоломео, въпреки че вече лежеше в безсъзнание на пода. След това се нахвърли със свещника и върху мен.

С това спечелих допълнителни точки. Лицето на Тревизан доби мрачен израз.

— Той е искал да ви удари? Едно безпомощно и крехко момиче? В църквата?

— Със свещника — потвърдих аз. — Едва успях да избягам. И сега съм тук.

— И искате монахът да бъде наказан за неговото непокорно и брутално поведение?

— Всъщност не — казах стъписано. — Просто искам да освободят Бартоломео от затвора. Монахът извика стражата да го арестува и отведе.

— Кажете ми имената му и още днес Бартоломео ще напусне затвора.

Въздъхнах с облекчение и се усмихнах лъчезарно на Тревизан.

— Моля за фамилното име на вашия приятел Бартоломео — напомни ми той.

О, по дяволите! Трябваше да се досетя, че ще ме попита за това!

— В момента не се сещам — заекнах аз. — Бартоломео е много добър приятел на братовчед ми, както ви казах. И съм убедена, че съм чувала фамилията му много пъти, но паметта ми... — Преглътнах. — Той е почти на годините на моя братовчед Себастиано и е сравнително зле обръснат. Понякога създава впечатление на сърдит, със сигурност и в този момент. И е облечен със син жакет.

— Това ще бъде достатьчно, за да го освободят — измърмори Тревизан. — Още преди камбаната на вечернята той ще е свободен, обещавам ви. Аз, така или иначе, ви дължа една лична услуга.

— Ъм... наистина ли? — попитах с недоумение.

Той кимна.

— В навечерието на бала, спомняте ли си как нахълтахте във водната зала точно когато бях там с братята Малипиеро?

Кимнах. Как бих могла да забравя! В края на краищата по този начин спасих живота му.

— Вие ме спасихте — продължи той.

Но как би могъл да знае това?! Напълно изненадана, аз се втренчих в него.

— От ужасната съдба да стана длъжник на Малипиеро — допълни Тревизан. — Заради някакъв си глупав подарък, с който искаха да оставят впечатление у другите, че са свързани с мен. Въпреки че всъщност предпочитат да падна мъртъв.

— Разбирам. — Смехът ми прозвуча малко неуверено. — Най-вероятно е бил подарък, от който, така или иначе, нямате нужда.

— Гондола — каза той. — Както и да е, Пиеро Малипиеро го спомена вчера преди заседанието. На което аз отговорих, че вече притежавам две и че бездруго бих могъл да седя само в една от тях.

— Отхвърлили сте подаръка?

Тревизан кимна.

— Това е яко — казах аз. Бариерата превърна думата в „непоклатимо“, което намерих за суперяко.

Чудех се дали да му кажа нещо забранено, като го информирам, че това с падането мъртъв не са празни приказки, а самата истина. Струваше си да опитам, помислих си аз.

— Семейство Малипиеро наистина искат да ви видят мъртъв.

Готово. Казах го. И бариерата не ме възпрепятства!

Погледът на Тревизан стана тревожен.

— Какво ви води към това предположение, малка писано?

Ръката на Алвизе беше на меча му, исках да кажа. Но не успях. Значи, тази информация беше заключена. Затова пък вторият опит бе успешен.

— Видях го в очите му. — Това не беше нищо повече от самата истина.

— Също така той иска да убие мен и Себастиано.

Още един неуспешен опит, не можах да го изрека.

Но следващите думи излязоха гладко от устата ми.

— Не трябва да се доверявате на Малипиеро. Алвизе е особено опасен. Той е способен на всичко.

Тревизан кимна.

— Точно на това мнение съм и аз, малка писано. А фактът, че сте разпознали кръвожадността в очите на Алвизе, ме убеждава повече, отколкото можете да си представите. Защото и аз видях същото в очите му. Той иска смъртта ми.

От думите му ме обля студена вълна. Звучеше някак си... пророчески.

— Трябва да се пазите! — помолих го настоятелно. — Той не трябва да спечели надмощие. Това би било пагубно за бъдещето на Венеция!

Можах да кажа дори това. Защото просто изричах истина, за която Тревизан вече сам се бе досетил.

— Ще се пазя — обеща Тревизан и се усмихна. — Мога ли да ви предложа нещо освежително? Може би чаша вино? Струва ми се, че имате нужда от малко кураж.

Отказах предложението с благодарност, макар че ако си пийнех малко, би ми помогнало по-лесно да понеса безпокойството, свързано със Себастиано. Вероятно с глътка вино дори бих забравила, че дезодорантът ми е на половин хилядолетие далеч от мен.

С удоволствие бих останала още малко тук, в тази уютна стая, тъй като бащинското поведение на Тревизан, неговата побеляла косата и милата му усмивка ми напомняха за татко, който ужасно ми липсваше. Но трябваше да известя Клариса, че щяха да освободят Барт, за да не се разкарва напразно Джакопо с осакатения си крак.

След като още веднъж и най-сърдечно благодарих на Тревизан, се сбогувахме. Слугата ме съпроводи навън.

Отвън постоях малко на слънце и си припомних събитията, настъпили до този момент. Досега все още не бях успяла да помисля върху всичко, което се бе случило след бала. Премеждията се бяха стоварили с такава скорост върху мен, че не ми бе останало време за това.

Бяха се случили както ужасяващи, така и хубави неща. Например Себастиано... Чувството да си влюбен бе прекрасно! Няколкото целувки, с които за последните две години можех да се похваля, бяха по-скоро купонджийски прищевки. Истински влюбена не се бях чувствала от много дълго време. Последният път беше преди повече от две години. Въпреки че и дума не можеше да става за сравнение, защото онзи тип от дванайсети клас го обожавах само от разстояние. Той никога не ме удостои с поглед. Докато случващото се между Себастиано и мен бе съвсем различно нещо. Все пак за малко да се целунем, което го намирах за много вълнуващо.

По-малко вълнуващо беше всичко останало, и най-вече че ни разделяха петстотин години и че нямах представа кога щеше да се върне. Но все пак успяхме да го спасим от най-лошото и да го върнем навреме в бъдещето. Този път Хосе щеше да остане с него и да държи настрана Алвизе и ножа му, поне така ми обеща, докато пътувахме към „Санто Стефано“ с лодката.

Сега оставаше само да чакам и да се надявам, че Себастиано и Хосе щяха да се върнат скоро. Тогава най-накрая щях да успея да се завърна у дома.

У дома... Мислех за мама и татко и моите приятели, за училището, за баба, за новия филм, който така исках да изгледам.

И тогава мислите ми отново се върнаха към Себастиано. Какво щеше да стане с нас, когато се върнех у дома? За първи път ми мина през ума, че щеше да е доста трудно. Като се започне с езиковата бариера.

Тук, в миналото, имахме междугалактически преводач (трябваше непременно да попитам Себастиано как точно се казваше това нещо), но в наши дни той говореше италиански, а аз немски. А, да, и английски, което все пак е по-добре от нищо. А всичко останало със сигурност можеше да се научи. Бих могла да се запиша на езиков курс във Венеция за през ваканцията!

Потънала в мисли, аз тръгнах. Не бях стигнала много далеч, когато чух гласа на Клариса. Тя ме чакаше в края на тясна уличка пред арката на една входна врата. Радвайки се да й кажа добрите новини, аз се забързах към нея.

— Ще го освободят! Още днес!

Облекчение се изписа върху лицето й. Но долових и нещо друго. И тогава, когато бях само на три крачки от нея, разбрах какво бе то.

Тя беше уплашена.

В следващия миг видях защо. В сянката на арката някой стоеше зад нея, достатъчно близо, за да опира в гърба й върха на меча си.

Беше Джовани Малипиеро, който се смееше подигравателно.

— Ти се справи добре, Клариса. Какво щяхме да правим без теб.

— Бягай! — извика тя. — Ана, бягай!

За да може Джовани да я наръга с меча без свидетели?

— Остави я веднага на мира! — казах му, при което се опитах да си придам възможно най-решителен вид, за да скрия истината, а именно че щях да припадна от страх. — Горко ти, ако й падне само един косъм от главата! Тогава ще свидетелствам срещу теб и ще свършиш точно като човека днес на пиацата. — За да няма недоразумения какво имам предвид, добавих: — Като този, на когото му отрязаха главата.

— Не се притеснявай, малката Клариса ще ни върши още добра работа, точно както и Тревизан — рече Джовани. — Защото тя е хитра и иска да живее. За разлика от теб.

Той определено беше прав. Колко бях глупава, разбрах в следващия момент.

Зад мен някой стисна гърлото ми с предмишницата си. Бях притисната към тяло, което ме повлече назад по паважа.

Не можех да извикам, защото мускулестата мъжка ръка ми спираше притока на въздух. Когато ме завлече до ъгъла, можах да видя с крайчеца на окото си, че Клариса се опита да ме последва, но Джовани я дръпна грубо за косата обратно под арката на вратата.

Мъжът зад мен ме теглеше със себе си, все още с увита около врата ми ръка. Не можех да го видя, но бих разпознала миризмата му по всяко време сред хиляди други. Смес от вино, скъп сапун и чисти дрехи. Петите ми се влачеха по земята, а пръстите ми бяха вкопчени в твърдата му ръка, точно под моята брадичка. Дърпах се с всичка сила, но той не охлаби хватката си. Натискът върху гърлото ми беше толкова силен, че не можех да дишам.

Чух гласове и зърнах, че вдясно от мен, от една къща излязоха хора. Видях, че и те ме забелязаха, но в следващия момент Алвизе ме повлече по една много тясна уличка, където спря рязко и ме избута до един зид. Заклещена между твърдия камък и неподдаващия натиск на тялото му, аз си охлузих носа в тухлите, напразно опитвайки се да си поема глътка въздух. Вече знаех какво е усещането при задушаване и в момента то беше почти същото.

Секундите, през които Алвизе стоеше неподвижен и ме притискаше към стената, ми се сториха безкрайни. Гласовете на хората се приближаваха, но след това отново се отдалечиха, очевидно бяха отминали уличката и продължили по своя път.

Най-вероятно липсата на кислород водеше до загубата на умствения ми капацитет. Защото през цялото време имах идиотската мисъл, че непременно трябва да си спомня една песен. Песен, чийто текст съдържаше решението на моя проблем. Луда работа, какво ли не си мислеше човек, когато е уплашен до смърт!

Веднага щом гласовете затихнаха, Алвизе ме завлече обратно на уличката, която бяхме напуснали преди малко. От там продължихме до следващия ъгъл. Захватът му остана здрав и усещането, че всеки момент ще се задуша, не намаля.

„Той не иска да те убие — говореше вътрешният ми глас. — В противен случай отдавна да го е сторил!“

Но какво беше намислил?

Получих отговора веднага след това. Стигнахме до един много малък канал и кей, където ни чакаше лодка. На руля седеше един започнал да оплешивява недодялан човек. Той вдигна един стар чувал и въже.

— Искаш ли, преди да я отведеш при твоя господар, да я покриеш, след това да я вържеш и да й запушиш устата? — попита той шепнешком Алвизе.

— Не говори глупости — отговори Алвизе също толкова тихо. — За по-бързо ще я ударя с юмрук, за да изпадне в безсъзнание.

Забелязах как Алвизе се огледа зад мен, сякаш за да се убеди, че не гледаха към нас прекалено много любопитни погледи.

Песента! Вече знаех за коя ставаше въпрос! Тя беше от филма „Мис таен агент“ и в действителност не беше песен. Това бе просто абревиатура на упражнение за самозащита. Дори в курса ни бяхме учили как да го приложим при задушаваща ни задна хватка.

„С“ като „слънчев сплит“. „О“ като „обувка“. „Н“ като „нос“. „Г“ като „гениталии“. С-О-Н-Г.*

* Song (нем.) — песен. — Бел. прев.

„Престани да изброяваш буквите от азбуката — казах си. — Удряй!“

В същото време видях как Алвизе вдигна свободната си ръка за удар.

Аз бях малко по-бърза. Замахнах и го изръгах с лакът в ребрата. После го изритах силно с пета по крака. Фраснах го със страшна сила с юмрук по носа (не, този път не се поколебах) и със сигурност щях да му забия едно коляно в слабините, ако все още се държеше на краката си. Но той ме пусна веднага след „Н“ и падна в канала, размахвайки ръце. Още докато падаше, видях как кръв шурна от носа му.

— Истински дявол — каза смаяно типът в лодката.

Нямах намерение да чакам, за да видя какво предстоеше да се случи. С развети фусти, аз се завъртях на пети и със скоростта на светлината оставих зад гърба си мястото на случката.

За жалост, успях да направя само две крачки и се натъкнах на Джовани Малипиеро. Той ме сграбчи още докато тичах и ме бутна в лодката, където в следващия момент ми метнаха чувала върху главата. Внезапно всичко около мен потъна в мрак.

— Така трябваше да направим още в самото начало — каза типът в лодката, докато омотаваше тялото ми с въже и едновременно с това се опитваше да ми запуши устата. Лененият плат на чувала допря кожата на лицето ми, а след това и зъбите ми. Миришеше отвратително на риба.

Мятах се на всички страни, докато не успях да извърна лицето си.

До мен чух плясък и ругатня, от което стигнах до извода, че Алвизе току-що бе излязъл от канала и се бе покатерил в лодката.

— Кучка — изръмжа той. — Затова сега ще те заболи особено много.

Вече бях поела дълбоко въздух, за да издам най-силния писък в живота ми, но за съжаление, не се получи. Един силен удар ме уцели отстрани по главата. Усетих как паднах на една страна, а червени кръгове се завъртяха пред очите ми. После всичко потъна в дълбок мрак.

Когато се събудих, ми беше лошо. Едва успях да се завъртя на една страна, преди да повърна. След това се помъчих да се надигна, за да се преборя с по-нататъшните пристъпи на гадене. Поех си дълбоко въздух, докато гаденето не изчезна, и забелязах, че се чувствам по-добре, когато не се движа прекалено бързо.

Където и да се намирах, беше тъмно и влажно. Долових бълбукането на вода наблизо. Постепенно очите ми се адаптираха към сумрака и осъзнах, че не беше съвсем тъмно — от едно място, извън моя затвор, се прокрадваше слаба светлинка.

Тя ми помогна да идентифицирам контурите на заобикалящите ме предмети, първоначално виждах само черни сенки, а след това постепенно започнах да разпознавам подробностите. Грубата тухлена стена, на която се бях облегнала. Каменната пейка от дясната ми страна. Железните перила пред мен. Дъгообразната повърхност, която се очертаваше на фона на тъмнината, и накрая блестящата черна вода на канала.

Помещението, в което се намирах, ми изглеждаше познато. С мъка се изправих на крака и се задържах здраво за парапета. Внимателно докоснах болезненото място на главата ми, но с изключение на една огромна цицина, нямах други наранявания.

Вторачих се в тъмнината, опитвайки да се съсредоточа. Бях идвала тук! В навечерието на бала! Това беше водната зала в къщата на Тревизан.

Не бях под ключ, никой не ме спря, когато напуснах водната зала през най-близкия изход. Препъвайки се и с бучене в главата, след много лутане стигнах приземния етаж на къщата, където една изплашена прислужница се изпречи на пътя ми. Нейният силен писък алармира слугата, който ме беше пуснал да вляза същия ден. С трепкаща свещ дотича при нас и застана пред мен.

Озадачен, той ме огледа от главата до петите и аз предположих, че приличам на всичко друго, но не и на някоя, която заслужава да й се гласува доверие.

Накрая той ме позна.

— Та това сте вие!

— Трябва да говоря с месер Тревизан.

„Отново?“ — издаде го възмутеният му поглед, но той преглътна негативния си коментар и каза учтиво:

— Господарят ми бе повикан по важна работа.

— Кога? — изтърсих аз.

— Малко след вашето тръгване.

— Искате да кажете, че е отишъл в затвора, за да уреди важната работа там?

— Това не ми е известно. Пристигна вестоносец с послание, след което моят господар тръгна веднага. Къде, за съжаление, не зная, не зная също и кога ще се върне.

„Алвизе“, помислих си зашеметена. Той имаше пръст в тази работа! Фалшиво съобщение до Тревизан, за да го примами в капан.

Но защо ме бе изоставил тук?

Защото е знаел, че Тревизан не си е у дома, а и скоро няма да се върне. И защото е сметнал за забавно да стигна сама до този извод. Напълно отговаряше на откаченото му чувство за хумор. Със сигурност злорадстваше някъде, представяйки си ме как тичам от водната зала в къщата, изпълнена с надежда, и питам за Тревизан, само за да науча миг по-късно, че тук няма никой, който може да ми помогне. И как накрая, плачеща, се препъвам в нощта, защото не знам по кой път да поема.

Точно това и направих.

Докато се влачех, обляна в сълзи, едва успявах да мисля. Трябваше да си почина. В най-добрия случай петстотин години, най-малко.

Въпреки че по пътя към Кастело многократно ми прилошаваше и често се губех заради тъмнината, някак си успях да стигна до целта си. На два пъти ми се наложи да надхитря пияни мъже, които търсеха нощни развлечения. Вторият дори стана агресивен и успях да го възпра от по-нататъшна натрапчивост единствено с ритник в коляното.

По-скоро мъртва, отколкото жива, стигнах къщата на мона Фаустина. Там едва успях да извадя ключа от кесията, завързана за колана ми, толкова силно трепереха пръстите ми. Вътре ме посрещна мона Фаустина с вдигната точилка, която пусна след дълъг оглед.

— Та това сте вие! Изглеждате ужасно. И мръсна. Ако искате да се измиете...

— Утре — прошепнах аз.

— Или може би малко ракийка?

— Не сега.

Изглеждаше обидена, че отказах услугите й.

— Почакайте — казах, преди да успее да изчезне отново в спалнята си. — Имате ли нещо за писане?

— Имате предвид хартия, мастило и перо?

Кимнах, което не се отрази добре на болящата ме глава.

— Трябва първо да забъркам мастилото и да подостря перото. И хартия... Хм, не повече от един-два листа, определено не са останали повече. И малко пергамент, но той е по-скъп от хартията. Но за това пък е по-устойчив. Всичко е останало от покойния ми съпруг, бог да го прости. — Тя наклони глава. — Трябва да знаете, че държа много на тях. Искам да кажа, на нещата за писане. Вие сигурно разбирате, че е един много ценен спомен!

Разбирах. За пазарлъци нямах сила. Платих й това, което поиска, и изчаках, докато изрови пособията за писане. Накрая се довлякох до стълбите и с последни сили се изкачих по тях.

Горе се отпуснах върху паянтовото леглото и си поех дълбоко въздух, докато стаята не престана да се върти около мен. Крайно време беше за една равносметка. Оказа се опустошителна. Дори и да не вземех под внимание, че бях останала съвсем самичка в миналото.

Тревизан беше изчезнал.

Барт лежеше в затвора.

А Клариса беше... Не исках да мисля за това. Със сигурност не я бяха пуснали да си ходи просто така. Къде ли я бяха завлекли?

Това, че бях жива и се разхождах свободно наоколо, трябваше да има и друга причина освен злорадството на Алвизе, както вече ми бе станало ясно. С това той преследваше определена цел, тъй като всичко, което правеше, беше внимателно планирано. Но засега плановете му оставаха загадка. Главата ме болеше прекалено много, за да мисля върху това.

Утре, казах си аз. Утре, в ранни зори ще оставя съобщения. Едно на Матилда и Джакопо, за да научат защо Клариса е изчезнала. И едно за Тревизан, за да го предупредя. Ако случайно се появеше.

А третото ще го напиша върху пергамент. Това съобщение трябваше да се запази дълго. Много дълго...

Защо всъщност? Преди малко знаех причината. Но главоболието ми се влоши още повече, твърде много, за да мога да мисля. Дали имах мозъчно сътресение? Можеше ли да се умре от това?

У дома, сега щях да съм в спешното отделение с Изи и Мередит. И те щяха да ме заведат при Дерек Шепърд, защото като невролог той отговаря за нараняванията на главата.

— Скенер и пълна кръвна картина — чух да казва доктор Макдрийми със звучен глас.

Скоро щеше да ми бие една инжекция за болката. След това отново щях да съм с бистър ум и в състояние да напиша третото съобщение.

Или щеше да е по-добре преди това да си почина малко.

Утре, помислих си аз отново. Утре също е ден.

Когато се събудих, слънчевите лъчи ме огряваха. Бяха само няколко тънички лъча, които бяха намерили пътя си през малките дупки в покривалото на прозореца и спуканите керемиди, но бяха достатъчни, за да потопят цялата стая в разсеяна и прашна светлина.

Когато се надигнах, главата ми ужасно забуча. Подутината имаше размерите на среден домат, а и на пипане я чувствах така, и в същото време адски болеше.

Измъчих се, докато стана от леглото и отида до нужника. Мона Фаустина беше излязла, което бе добре дошло, защото не бях в настроение за разговори. На връщане си взех парче хляб и чаша вода. Сметнах, че е редно да бъдат включени във високата цена, която платих за пособията за писане.

След като хапнах и пийнах, разгънах пергамента върху сандъка на Себастиано и потопих перото в мастилницата. Някъде призори, стресната от объркани кошмари, точно преди отново да задряма, изведнъж се бях сетила какво исках да напиша в третото съобщение.

Както при всяко писмо най-горе стоеше датата: Венеция, 1499.

След това дойде ред на съдържанието на писмото, за което трябваше първо да загрея, най-вече за да свикна с цапаницата и със стъргането на перото.

В горната част на листа първо започнах да рисувам завъртулки, които впоследствие придобиха формата на букви. Между тях рисувах звездички и после пак нови завъртулки. Всички тях, без особено да се концентрирам.

Тогава дойде ред на истинското послание, за мое раздразнение, напредвах бавно и постоянно започвах отначало. Накрая прочетох това, което бях написала.

Здр*в*те!

Първо най-важното:

Казвам се Ана. Опитах цели три пъти да напиша пълното си име и рождената си дата, но не се получи.

И без това не знам дали ще успея да напиша още нещо. Само първите изречения ми отнеха почти час, а никое от тях не се запази. Разбира се, това се дължи на факта, че бях невнимателна. Трябва да се съобразявам какви думи и числа използвам, защото, когато не са подходящи, не може да бъдат изписани. Или се променят, докато не придобият съвсем различно значение.

А и самата хартия. Върху нея почеркът ми изглежда странно чужд. А това не улеснява писането ми. Налага се да използвам пергамент, защото е по-издръжлив, но накрая петната са толкова много, че не може да се преброят. И мастилото смърди като гнила отрова. Перото изобщо не искам да го споменавам, както и звука, който издава при писане. Невероятно, че по този начин хората са успявали да напишат цели книги!

Времето ме притиска! Скривалището ми не е сигурно, всеки момент може да ме открият. А дали и след това ще успея да се добера до пособия е съмнително.

Веднага щом завърша писмото, смятам да го скрия и ще се моля да бъде намерено от един мъж от Далечния север. И макар всичко това да звучи откачено, за съжаление, няма друг начин. По-точно не мога да се изразя. Ще увия писмото във восъчна кърпа и ще се надявам да не мухляса.

Чувам стъпки и трябва да приключвам.

Дано по-късно да успея да напиша повече.