Гондолата на времето

2 ЧАСТ

Венеция, 1499

Също както последния път, когато дойдох на себе си, беше паднала нощта. Лежах по гръб, но сега нямах чувал върху лицето, а можех да видя звездното небе над мен. И не бях гола, както установих след бързо опипване. Казах си, че бе логично да съм с дрехи. Нещата, които се донасяха от миналото в бъдещето, не бяха анахронизъм, а просто антики. Разбира се, не можеха да минат за автентични, тъй като не бяха достатъчно стари. Или по-скоро не изглеждаха толкова стари, колкото бяха.

Мислите ми прескачаха объркано, едва постепенно съзнанието ми се избистри дотолкова, че да мога да говоря отново.

— Ехо? — попитах с писклив глас. — Има ли някой?

— Аз съм тук — каза Себастиано, застанал до мен.

Усетих ръката му на рамото ми, след което ме изправи в седнало положение.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Сега да. В началото си помислих, че съм гола. Да не си въобразиш, че съм много срамежлива, просто не се познаваме толкова добре.

— Всъщност ние изобщо не се познаваме — съгласи се Себастиано. — Ако това ще те утеши — първият път не гледах. Или да кажем, много за кратко, след това дойде Бартоломео с чувала.

Огледах се наоколо. Бяхме се приземили в една доста тъмна уличка. Всъщност изглеждаше точно като последния път. Някои места във Венеция очевидно не се бяха променили дори за повече от петстотин години.

С помощта на Себастиано се изправих.

— Много мило, че ме доведе тук. Ако бързаш, най-вероятно ще мога да намеря и сама пътя към хотела.

Тайно се надявах, че ще ме придружи. Беше наистина доста тъмно. Само от открехнатия прозорец на една от къщите се процеждаше трепкаща светлинна, но беше достатъчна, за да видя, че на това място уличката бе от глина.

— О, боже мой! — извиках аз. — Нещо се е объркало! Тук, този участък от уличката! Не е настилка, а глупава глина! Ние сме останали тук!

— Знам. Не съм сляп.

От уплаха започнах да треперя и преди да се усетя, се разплаках. Плачех и треперех неконтролируемо сякаш бе люта зима, въпреки че не ми беше студено.

Себастиано стоеше с отпуснати ръце пред мен и ме гледаше безпомощно, което не ми помогна ни най-малко. Накрая, той въздъхна и ме взе в прегръдките си и така започнах да хлипам във врата му. Сподавени хълцания се издигаха от гърдите ми и се приземяваха мокри под ухото му. Прегръдката му ми се отрази добре. Шокът бавно премина, почувствах се така, сякаш силата и топлината на неговото тяло проникнаха в мен. Постепенно треперенето намаля и накрая напълно изчезна. Въпреки това плаках още известно време, навлажнявайки яката на ризата му, докато най-накрая не ми дойде твърде много дори и на мен самата.

Колебливо се отдръпнах и изтрих очи с ръкавите си.

— Къде е гондолата? Не може ли просто да опитаме отново?

Той поклати глава.

— Свърши се. Гондолата я няма. Прозорецът във времето отново е затворен.

— Но как можа това да се случи?

— Шшт, не толкова силно! Тук по това време винаги има пазачи!

С това той нямаше предвид карабинерите, а типовете с шлем, броня и копие, на които точно преди две седмици имах възможността да се възхищавам.

— Себастиано, аз искам да се прибера вкъщи! Няма до края на живота ми да ходя в онази ужасна тоалетна и да се разхождам без бельо! — Прошепнах, защото чух стъпки в тъмното. — Родителите ми със сигурност вече са обезумели от притеснение за мен. Повярвай ми, ще преобърнат небето и земята, ако не се върна!

— Щеше да се върнеш през същия прозорец, през който изчезна. Дори в собствените ти дрехи. Родителите ти нямаше да забележат, че те е нямало.

— Това означава ли, че има и други прозорци? — поисках да узная.

— За това не мога да говоря.

Ако в този момент бяхме по-близо до канала, щях да го бутна в него.

— Ако има други прозорци, искам да ги използвам —настоях аз. — Обзалагам се, че и ти го правиш.

— Това е нещо съвсем различно.

— Аха! Значи, ги има! Другите прозорци!

Не получих отговор, но не се отказах.

— Мястото, на което се приземих преди малко, е същото като миналия път, нали? Прозорците във времето на фиксирани места ли са? Качване в гондолата при канала, излизане на уличката? Не се ли страхувате, че случайно някой може да ви види и да ви обвини в магьосничество?

— Не функционира така — каза Себастиано нетърпеливо. — Основните прозорци може да бъдат видени само от посветените. — Той ме хвана за ръката. — Хайде. Не може да останем тук.

Повлече ме със себе си и повървяхме известно време.

— Чакай малко. — Спрях се. Бяхме стигнали до друга уличка, която беше малко по-светла, защото на стената на една къща гореше факла. — Всъщност къде отиваме? Ако мислиш, че можеш да ме паркираш отново при Матилда, а след това да избягаш, не си познал! Искам да отида точно там, където си отседнал и ти. И ако се опиташ да ме метнеш и да изчезнеш, ще остана на пост пред магазина за маски дотогава, докато не се появиш отново.

— Кой ти каза, че ходя още там?

— Хващам се на бас, че мястото е нещо като централа. Дори само защото магазинът изглежда по същия начин както и след петстотин години.

Той изглеждаше разтревожен.

— От къде знаеш това?

— Защото от там си купих една маска.

— Кога?

— В бъдещето, разбира се.

— О, по дяволите! — Той простена, сякаш го бяха настъпили с остро токче.

Имах чувството, че очакваше подробности.

— Всъщност исках да си купя обувки, но някак си с Матиас се озовахме в магазина за маски. Между другото, Матиас е дебелото момче, което заедно с родителите си се намираше на гондолата, когато се отвори прозорецът във времето. — Намръщих се. — Всъщност е странно, че не дойдоха тук с нас, а се случи само на мен. Те наистина извадиха голям късмет, нали?

— Хм. Маската у теб ли беше, когато настъпи преминаването?

Аз потвърдих.

— Беше в чантата ми, която, естествено, вече я няма заедно с айпода ми, с джобните ми пари за цял месец и с моя „Сенси“. — Казах последното с огромна горчивина, защото шансовете да се върна възможно най-скоро при чантата ми и всичко, което ми беше скъпо, бяха значително по-малки, отколкото преди час. Въпреки това в никакъв случай не исках да мисля, че можеше да ми се случи същото като на Клариса. Дори само да си го представех и щях да рухна с истерични писъци. Тогава по неволя щяха да ме затворят в някоя лудница. Нямах представа къде тук има такава, но така или иначе, предпочитах да не знам.

— Какво е „Сенси“? — искаше да узнае Себастиано.

Очевидно имаше неща в бъдещето, за които дори и той не знаеше.

— Парфюм — казах аз. — Какво не е наред с маската? Каква роля има в цялата тази история?

— Не мога да ти кажа нищо за това.

— Аха — рекох мрачно.

Себастиано се взря напрегнато в тъмнината.

— Трябва да продължим. Нощта има очи и уши.

— Но тук няма никого — казах, след като се ослушах.

— Точно в това е опасността. Човек си мисли, че е в безопасност, и веднага след това му опират кама в гърлото.

Изтръпнах, но след това разбрах какво искаше да постигне с думите си.

— Искаш да ме сплашиш. Но няма да стане. Примири се, че ще трябва да ме вземеш със себе си. Без значение колко килъри ще ти се наложи да убиеш през това време.

— Както изглежда, май ще трябва.

— Да се бориш с убийци?

— Не, да те взема. За убийците ще се погрижа по-късно.

Изкикотих се. Предвид сериозността на моята ситуация, не вярвах, че толкова скоро ще съм в състояние отново да се смея на някоя шега, без значение колко добра бе тя. Това, че изобщо не беше шега, щях да разбера едва по-късно.

Бързахме в нощта като две сенки, но този път ми беше много по-лесно да не изоставам, отколкото преди две седмици. Междувременно бях разтъпкала обувките ми, а и познавах по-добре района. Но преди всичко твърдо бях решена да не позволя да ми се измъкне. Не бях сигурна дали можех да се доверя на Себастиано. Той следваше планове, за които нищо не знаех, и имаше работа, която, меко казано, беше много съмнителна. Но той знаеше как се пътува във времето, а аз исках да разбера всичко по въпроса, така че щях да се лепна за него като дъвка.

— Къде ме водиш?

— Не се притеснявай, не е при Матилда. Тази вечер ще спим при една позната, а утре... ще видим. Тепърва ще реша. Трябва да е място, където ще те държат по-добре под око.

— Мисля, че преувеличаваш. Всички ме смятат за много разумна за възрастта ми. — После добавих: — Е, добре де, изпратих имейл на Венеса, че трябва да залепи на мотора на бившия й стикер с надпис: Внимание, алкохолик зад кормилото! — Помислих за миг. — Ако трябва да сме точни, все още не съм го направила. Чак след петстотин години.

— Не става дума за някакви бъдещи лудории, ами причината поради която си тук.

— Това означава ли, че има такава? Мислех, че е глупав инцидент!

На това се надявах през цялото време.

— Но маската доказва точно обратното. Ти си дошла тук поради конкретна причина.

— Какво означава това? — Саркастично вдигнах ръка. — Чакай. Обзалагам се, че не можеш да говориш за това.

— Точно обратното. Дори трябва да говоря за това. Ти си тук, за да предотвратиш дадено събитие.

— Наистина ли? — Бях изумена. — Да знаеш случайно кое?

— Не, но от него ще се реши бъдещето. От това ще зависи животът ти, защото, ако сбъркаш, няма да можеш да се върнеш. Или по-лошо, ще умреш.

* * *

Отне ми известно време да преглътна шока от тази информация. Въпреки това, имах около хиляда въпроса, включително и защо щях да умра, ако направех нещо погрешно, но за мое съжаление, Себастиано каза, че не може да говори за това. Освен това, щяло да бъде по-добре, ако не говорим толкова много.

— Защото навсякъде дебнат опасности? — попитах колебливо.

— Не, защото съм адски уморен и искам единствено да си легна. Не спах не само тази, но и предната нощ.

Това веднага ме наведе на нови въпроси, като например дали предната нощ не е успял да си легне заради спешно патрулиране във времето.

Минахме през града, насочвайки се на изток. Забелязах това, защото тук небето ставаше по-светло, тъй като слънцето бавно изгряваше. По някое време достигнахме целта си. Себастиано спря пред една голяма къща и почука с чукчето на вратата.

Погледнах нагоре към фасадата. В мъждивата светлина на зората можеше да се забележат само очертанията, но бе достатъчно, за да се види, че беше един доста луксозен дом.

— Но това е палацо — казах аз.

— В това време така се нарича само дворецът на дожите. — Себастиано отново почука с чукчето.

Вратата се отвори със скърцане и пред нас се появи едноокият от червената гондола. Той носеше фенер, който придаваше демонично изображение на лицето му с превръзката на окото.

— А така — рече той. — Май някой не е успял да се прибере вкъщи.

— При първото си преминаване е носела маска със себе си — каза Себастиано, сякаш това обясняваше всичко.

— Аз съм Ана — представих се.

— Знам — отговори едноокият. — Моето име е Хосе Маринеро де ла Ембаркацион. Можеш да ме наричаш Хосе.

Стори ми се практично, защото останалото, така или иначе, не го запомних.

Хосе се отправи с фенера към един ограден двор с външно стълбище. От трептенето на пламъка на свещта сянката на съсухрената му фигура се отразяваше на стената като на някой великан.

Стълбището водеше до балкон. След като стигна горе, Хосе отвори една врата. Влязохме в стая, чиито размери можех само да гадая поради оскъдното осветление. При всички положения беше огромна, особено сравнена с ниската стаичка, където прекарах последните две седмици.

Наскоро (или в далечното бъдеще, зависи от гледната точка) посетих заедно с родителите ми ,,Ка’ д’Оро“ и сега си спомних някои неща, които научих там за изграждането на типичните венециански палацо. Повечето къщи на аристократи, които датираха от този период, са построени на подобен принцип. На приземния етаж на сградата има водна стая с излаз към канала; в някои къщи дори е можело да се влезе с гондола. Водният салон често граничи с междинен етаж, на които са разположени кухнята, складовото и пералното помещение.

Първият етаж включва величествена жилищна площ с голяма церемониална зала, наричана портего, която се простира по цялата дълбочина на къщата. От двете страни на тази зала са разположени покоите, в които собствениците са спели, ядели или гощавали гостите си.

В един такъв портего се намирах в момента. Отдясно и отляво имаше врати. Хосе отвори една и освети стаята, към която водеше.

— Мисля, че е приемливо за младата дама — каза той.

Надникнах в тъмните дълбини на помещението, а Себастиано запали една свещ във фенер и ми го подаде. — Да се наспиш добре — каза той. — Утре пак ще говорим. Или по-скоро, днес. При всички положения, по-късно.

— Невероятно — извиках аз. — Това да не е легло с балдахин?

Всъщност наистина беше легло с балдахин. При вида му внезапно осъзнах колко съм уморена. Въпреки това, погледнах във всеки ъгъл, дали не се криеше опасност. Зловещите намеци на Себастиано за наемни убийци съвсем не се оказаха безрезултатни. Комбинацията от тъмнина и самота допълнително ме изнервяше.

Но освен ценните мебели в стаята нямаше нищо. Вратата можеше да бъде затворена с резе отвътре, което веднага направих, преди да се съблека и пропълзя в леглото. В случая трябва да се разбира буквално, като казвам, че завивките бяха толкова меки и пухкави като пухените в бъдещето. Матракът също беше мек и удобен, а лененото спално бельо бе гладко. От никъде не изскачаше бодяща слама, боцкащи материи или вълна, миришеща на застояло. С балдахина над мен — на светлината на свещта можах да видя, че бе от бродирана коприна — се чувствах като Спящата красавица. Готова за стогодишен сън.

Преди да заспя, почувствах прилив на гузна съвест. Клетата Клариса! Докато лежах тук в дамаска и пух, тя трябваше да се задоволи с едно боцкащо одеяло и след около час — не оставаше повече време до изгрев-слънце — да изпразни гърнетата, да отиде за вода, да сготви овесената каша, а след това в летните горещини цял ден да стои в бараката и да обработва билки. А аз дори не бях там, за да й помогна.

Чудех се дали от солидарност да не се отбия при Клариса по-късно през деня, веднага щом възвърнех физическата си форма и разучех новата обстановка. Може би щеше да се почувства по-добре, ако научеше, че все още съм тук. Със сигурност щеше да й е утеха, че не само тя бе прикована в този век.

Несъмнено щеше да иска да узнае къде точно съм отседнала. И навярно нямаше да й се понрави толкова. Особено когато чуеше, че съм спала в огромна стая с балдахиново легло, с огледала с позлатени рамки и лакирани мебели. И нощно гърне, което не само имаше капак, но беше вградено в кресло с висока облегалка, което от своя страна бе дискретно скрито зад един параван. Изглежда, в този век не навсякъде се живееше толкова неуютно, колкото у Матилда.

Слабият звън на корабна камбана, която се чуваше от някъде, ме придружи в съня.

Събудих се посред бял ден. Капаците на прозорците бяха затворени, но слънчевите лъчи проникваха в стаята през процепите.

За няколко секунди в просъница си помислих, че съм си вкъщи. Татко пееше под душа, а мама всеки момент щеше да нахлуе в стаята ми и шумно да обяви, че училищният автобус ще дойде точно след пет минути. Тогава наистина трябваше да стана. Въпреки че мама обичаше да преувеличава и автобусът идваше едва след петнайсет минути, пак нямах достатъчно време да се приготвя за тръгване. Точно поради тази причина си вземах душ и си миех косата вечер, защото знаех, че след като стана, имах време само колкото да се облека и да си измия зъбите.

Суматохата сутрин при Матилда беше подобна, само че без звъна на будилника, ами с далечния сутрешен камбанен звън, който долиташе от всички околни камбанарии и събуждаше всяка жива човешка душа. Ако до минута не скочехме с Клариса от леглото, можехме да бъдем сигурни, че Матилда щеше да се втурне в стаята и с нейните крясъци да ни вдигне на крака.

След това трябваше бързо да се облечем и срешем, защото работата ни чакаше. Такива подробности, като миенето на зъби, заедно с останалата част от личната хигиена, трябваше да се отложат за по-късен час.

Все пак в този век миенето на зъбите се практикуваше, като за тази цел се използваха влакнести парченца дърво и листа от мента, ако, разбира се, на човек му останеше време за това. Най-вероятно на много хора то не стигаше, защото веднага след като отвореха устата си, се разкриваше кариозен ужас. Зъболекари не съществуваха, тяхната работа я вършеха бръснарите. Но те биваха посещавани едва когато беше вече твърде късно, защото специалността им бе ваденето на зъби. Клариса ми описа как протичат тези интервенции. Двама мъже държаха жертвата, докато бръснарят я измъчваше с клещите.

Вече се бях запознала с някои от тези пациенти. Отначало си купуваха лекарства против зъбобол от билковия магазин, а като не им помогнеха, по принуда тичаха при бръснаря. След това маршируваха обратно до магазина с ужасно подути бузи, защото имаха нужда от противовъзпалителни средства.

Докато размишлявах върху зъбната хигиена през този век, отново задрямах. Хубаво бе, когато на човек не му се налагаше да скача веднага от леглото, след като се събуди.

По някое време се обади една от човешките ми нужди. Използвах гърнето и реших възможно най-бързо да разбера, къде се намира нужникът. Тъкмо бях взела това решение, когато на вратата се почука и в стаята влезе жена, направи пред мен реверанс, взе гърнето от стола и изчезна с него. Объркана, спрях и се загледах след нея. Миг по-късно дойде друга жена, облечена като първата с престилка и шапчица. Тя отвори кепенците на прозорците и започна да оправя завивката. Докато все още беше заета с това, другата жена се върна с поднос, който сложи на лакираната маса пред камината.

— Вашата закуска, мадона — каза тя учтиво.

— Ъъъ... благодаря — отвърнах с недоумение. Един бърз поглед към чинията показа, че носът ми не ме беше излъгал. Бъркани яйца с пържена шунка! А до тях на една дъска бе поставен пресен бял хляб, от който все още излизаше пара. Освен това имаше кашкавал, маслини и купичка с мед.

Жената дръпна за мен един от столовете и ми направи реверанс.

— Дали всичко е според вашите желания, мадона?

Исках да й кажа, че може да ме нарича Ана и че бях свикнала сама да изхвърлям гърнето си, но останах толкова поразена, че не можах да издам никакъв звук. Вместо това кимнах и се отпуснах на стола. Изведнъж осъзнах колко бях гладна. Нямаше нужда да ме подканват два пъти, особено след като по всичко личеше, че лакомствата бяха приготвени само за мен.

Взех лъжицата — вилици не бях виждала през този век — и загребах от яйцето. Беше много вкусно. Междувременно отхапах от хляба, на който средата беше чудесно пухкава, а коричката хрупкава. Дори сиренето беше толкова вкусно като от деликатесен магазин. Въздъхвайки от наслада, глътнах няколко маслини и накрая короновах закуската, топейки останалия хляб в меда, като изядох всичко до последната троха.

За пиене имаше нещо като шприц в скъпа стъклена чаша. Според мен и обикновена вода би свършила същата работа. От Клариса знаех, че господарите още на закуска правели вкуса на водата по-фин, смесвайки я с вино. Не беше по моя вкус, но бях твърде жадна, за да я оставя.

Жените се върнаха и донесоха чисти дрехи и вода за миене. Едната положи одеждите, готови за обличане, а другата изсипа топлата вода от стомната в голяма купа, после подреди сапуна, гребена и чистите ленени кърпи. След това и двете застанаха мирни в готовност.

Веднага разбрах какво искаха.

Изкашлях се.

— В момента нямам пари — казах със съжаление. —Но след малко ще се срещна с някого, който е платежоспособен, и тогава ще ви се отплатя, обещавам.

Двете се спогледаха и се изкикотиха, след което едната прошепна с дружелюбен глас:

— Но моля ви се, мадона. Ние сме тук, за да ви помогнем с миенето, ресането и обличането.

Недоразумението ме смути, но още по-голям срам бих брала, ако оставех двете жени да ми помогнат в обличането, сякаш съм малко дете. Така че учтиво, но твърдо отказах предложението.

Двете изглеждаха леко объркани, но след това се оттеглиха без възражения. Чух ги да се кискат отвън и тъй като исках да разбера какво смешно имаше, се втурнах към вратата и се заслушах.

— На някои от новите им отнема известно време — каза едната.

— Да, но бързо се научават да обичат лукса — отговори другата. — Само една малка компенсация, за това, какво трябва да изтърпяват от мъжете.

— Не е чак толкова лошо. Ако бяхме млади и красиви, щяхме да го изтърпим с радост.

— Ти може би, но аз със сигурност не. На мен избавлението на душата и здравето са ми по-ценни.

Жените се отдалечиха и гласовете им заглъхнаха.

С недоумение отидох до купата с вода и съблякох ризата си. Водата беше приятно топла, а сапунът ухаеше поне толкова хубаво, колкото скъпия вид, който Матилда продаваше на заможните клиенти, но съзнанието ми беше заето единствено с въпроса къде бях попаднала. През времето между събуждането и ставането си бях въобразила, че съм си у дома и трябва да тръгвам за училище. Но сега тази фантазия приключи.

Тук, така или иначе, никой не ходеше на училище, защото нямаше такова — за двете седмици престой вече се бях осведомила по въпроса. Истинските богаташи наемаха частен учител, но само за момчетата.

Обикновено момичетата на моята възраст вече бяха омъжени, дори бяха станали майки или пък работеха някъде като слугини, прислужнички и помощнички. Много биваха изпращани в манастир, независимо от волята им.

За професионално обучение момичетата през този век можеха само да си мечтаят. С малко късмет, жените можеха да управляват собствен магазин, като Матилда. Но това беше изключение.

Въпреки това имаше една разпространена и добре платена женска професия. Бях виждала жени, които изкарваха парите си по този начин в магазина на Матилда. Често купуваха ароматни масла, белила, с които се гримираха, или билкови смеси, с чиято помощ трябваше да им дойде цикълът.

Клариса ми беше казала, че във Венеция те са толкова много, че човек не може да брои до толкова. Някои от тях живеели ден за ден направо на улицата, но други водели истински луксозен начин на живот в благороднически къщи със слуги, скъпи дрехи и всякакви удобства.

Така мислите ми се завъртяха в кръг и се върнаха към първоначалния ми въпрос. Къде бях попаднала?

Приключих с миенето и ресането и огледах приготвените дрехи. Фустата бе от най-фин снежнобял памук. Горната дреха, гамура*, бе ушита от небесносиньо кадифе, а деколтето бе поръбено с брокат. В допълнение имаше копринени чорапи, които се връзваха с панделка над коляното. Жените дори ми бяха донесли нови обувки, подобни на пантофки, които бяха прекалено хубави, за да се ходи с тях.

* Дамско европейско облекло, характерно за Късното средновековие и Ренесанса. — Бел. прев.

Внимателно положих всичко на леглото и нахлузих старите си дрехи, защото изведнъж разбрах къде се намирам. Без съмнение това бе къща на куртизанки. С други думи, публичен дом.

Изпълнена със съжаление, хвърлих един последен поглед към величественото балдахиново легло и красивата рокля, и се отправих да търся Себастиано. След като ме беше довел тук, бе негова задача да ме настани някъде другаде. Сам каза, че ще пренощуваме тук само една вечер.

През деня голямата церемониална зала беше още по-величествена, отколкото през нощта. Стените бяха покрити с лъскава кожа, навсякъде висяха ценни огледала и кристални полилеи със свещи. Подът представляваше полирана мозайка, която блестеше под слънчевите лъчи, които озаряваха залата.

От една от стаите за покои, граничеща с портегото, чух женски гласове придружени със смях. Когато понечих да застана до отворената врата, се появи високо и красиво като картина момиче. Всъщност тя приличаше на фея с дългата си до кръста тъмна коса, която блестеше като коприна, и носеше подобна дреха на тази, която жените ми бяха донесли.

Когато ме видя, се усмихна.

— Ах, ти трябва да си клетата изоставена малка Ана! Хареса ли ти храната? Остана ли доволна от обслужването на прислужниците?

Кимнах мълчаливо.

— Не носиш роклята, която избрах за теб.

— Аз... ъъ, не ми стана.

— Колко жалко. Себастиано ми каза, че имаш моята структура, но си само малко по-ниска. Подкъсиха я специално за теб. — Тя ме погледна изпитателно. — Не ти ли хареса?

Отчаяно се опитах да й обясня, че съм попаднала тук случайно и затова не се нуждая от нова рокля, но освен пелтечене, от устата ми не излезе нищо друго.

Накрая младата жена взе думата.

— Забравих да ти се представя. Казвам се Мариета.

— Приятно ми е — казах изненадано. — Това твоята къща ли е?

— Разбира се. — Тя се усмихна слънчево. — Въпреки че е само обед, ако търсиш ранна забава, лесно можеш да се присъединиш към нас и нашите гости. — Приканвайки ме, тя посочи помещението, от което беше дошла.

— Ъъъ... Всъщност аз трябва да говоря със Себастиано. Той станал ли е?

— Ще го намериш долу във водната зала. Току-що се върна от покупки. — Дари ме с още една слънчева усмивка. — А ако имаш нужда от нещо, просто позвъни. Навсякъде в къщата има въжета със звънци.

— Благодаря много.

По пътя към стълбите срещнах двама много елегантни мъже, приблизително на възрастта на Себастиано. Тяхното настроение беше весело, а по миризмата на алкохолната диря, която оставяха след себе си, се разбираше, че бяха закусили на по чашка.

При вида на единия ужасно се уплаших, защото го познах — това беше едрият тип, който в бъдещето нападна с нож Себастиано!

— Виж ти, нова кукличка! — каза той.

— Дявол да го вземе, и при това хубава — съгласи се другият. — Мариета нищо не ни каза за нея!

Якият мъж протегна ръка и ме хвана за рамото.

— Защо да не отпразнуваме подобаващо пристигането ти?

Гледах го като зашеметена. Умът ми казваше, че трябва да бягам толкова бързо от този човек, колкото сили имах, но краката ми бяха като заковани.

— Пусни я! — Мариета стоеше на вратата на стаята. Слънчевата й усмивка смекчи острия й тон. — Тя не е на разположение.

— Тогава какво прави тук? — попита едрият мъж през зъби, галейки през това време ръката ми.

— Тя е моята малка братовчедка и е дошла само на гости.

Двамата мъже се засмяха. Едрият дръпна косата ми, но ме пусна неохотно, когато в този момент аз се отдръпнах.

— Ако някога ти доскучае, малке братовчедке, попитай за братята Джовани и Алвизе Малипиеро! — Той ми намигна и се потупа в гърдите. — Аз съм Алвизе, а този там е брат ми Джовани.

В добро настроение, те се оттеглиха с Мариета, която ми хвърли още един извинителен поглед през рамо, преди да изчезне с двамата мъже в стаята си. Побързах да стигна до стълбите.

До приземния етаж на къщата можеше да се стигне през една врата на вътрешния двор. За разлика от господарския горен етаж, тук долу помещенията бяха много по-ниски и малки, подобни на тези при Матилда. Миришеше на готвено и гореща сапунена вода.

В коридора се изпречих на пътя на една камериерка, която ме упъти как да стигна до водната зала. Продължих припряно, все още доста разстроена от срещата с двамата мъже. Как беше дошъл Алвизе тук от бъдещето?

Минах покрай пералното помещение, което беше изпълнено с облаци пара, а след това покрай кухнята, където също имаше пара, но от котлите, които висяха над огъня. Около плота и масите стояха няколко жени и приготвяха храна.

При други обстоятелства, бих спряла за кратко, за да благодаря за вкусната закуска, но сега не можех да се бавя с това. Току-що се бях сетила, къде съм чувала името Малипиеро: когато дойдох в съзнание след пристигането ми в миналото, чух Себастиано да го произнася. Братята Малипиеро дебнат с отрова и кинжал на всеки ъгъл!

Човек можеше да усети по миризмата, че водната зала беше само на няколко крачки разстояние. Удари ме в носа смрад на загнило и канал.

Тогава чух гласа на едноокия гондолиер Хосе и от думите му замръзнах на място от уплаха.

— Значи, днес ще заведеш момичето в манастира?

— Възможно най-бързо — потвърди Себастиано.

— Ще поиска обяснение. Както и за всичко останало.

— Няма проблем. В краен случай ще се позова на бариерата. — Себастиано се засмя сякаш на много добър виц.

— Каква бариера? — искаше да знае Хосе.

— Тази за анахроничните изказвания, която пречи дори и на нея самата. Убедена е, че не мога да говоря с нея за някои неща, защото идвам от нейното бъдеще.

Старецът се разсмя.

— Какъв умел лъжец си само!

— Та аз дори не съм я лъгал, просто на въпросите й отговарях, че не мога да говоря за това. Обяснението тя сама си го съчини.

— За което можеш да си благодарен — каза Хосе. — Бог знае, че най-лошото нещо у жените е тяхното любопитство.

Стоях в коридора със стиснати юмруци и бях бясна.

— През това време аз ще разбера какво са намислили Малипиеро — продължи Хосе. — Със сигурност се задава сблъсък, и то тези дни. Най-късно тази вечер ще знам повече. Ще се видим скоро, моето момче.

— До скоро, Хосе.

Чух стържене, а след това плискането на водата, сякаш от тръгването на лодка. Предпазливо надникнах през открехнатата врата на водната зала. Голямата порта на канала бе отворена и видях как Хосе потегли с гондолата.

Себастиано тръгна в моята посока. Бързо отстъпих назад, но беше твърде късно. Той вече ме бе видял.

— Не искам да ходя в манастир! — нападнах го, преди да е успял да каже нещо. — Не искам да остана в това време. И също така не искам да предотвратявам някакво си събитие. Но преди всичко не искам да имам нищо общо с подлите Малипиеро! — замълчах. — Между другото, и двамата са тук в къщата. Дошли са, за да празнуват с Мариета. Преди малко им се изпречих на пътя.

— Те са... Дявол да го вземе!

— Точно така. Крайно време е за някои обяснения. — Изгледах го предизвикателно. — И само не ми казвай, че не можеш да говориш за това!

— Не тук — каза той. — Където има един подслушван, може бързо да се появят и други.

Усетих как се изчервих, но гневът ми превишаваше многократно срама.

Последвах Себастиано до кея пред къщата, където бяха вързани няколко гондоли. Той ми помогна да се кача в една от тях и отвърза въжето. Докато закрепяше греблото в държача, ме погледна мрачно.

— Какво казаха Малипиеро? — попита той.

Седнах на пейката и свих рамене.

— Те си помислиха, че съм някоя нова... Е, нещо такова. Във всеки случай искаха да празнувам с тях. Преди всичко онзи Алвизе, от когото взе ножа. Истински гадняр.

Себастиано изглеждаше притеснен.

— Той позна ли те?

— Не мисля. Поне по нищо не му пролича. Сега можеш ли да ми обясниш какво означава всичко това?

— След малко. Нека първо да потеглим.

Себастиано избута гондолата от кея и започна да гребе. Не ми убягна колко добре се справяше. С леко разтворени крака и застанал с лице към носа, той маневрираше с дългото гребло във водата. Мигновено набрахме скорост и потеглихме по-бързо. Гондолата се плъзна по Канале Гранде и покрай великолепните палацо на XV век. Изглеждаха много по-различно, отколкото в бъдещето, фасадите не бяха бежови или охра, както по мое време, ами с големи цветни стенописи. Над покривите стърчаха безброй комини, които приличаха на обърнати конуси.

Бяхме плавали достатъчно дълго. Вече никой не можеше да ни чуе и аз изтърсих най-важния въпрос.

— Тази Мариета, тя такава ли е...

Себастиано повдигна вежда.

— Куртизанка?

Кимнах, изчервена. Той също кимна.

— Ясно — рекох подчертано невъзмутимо.

Себастиано се усмихна.

— Проблем ли имаш с това?

— Защо мислиш така? Аз нямам абсолютно нищо против малцинствата! — Замълчах. — Въпреки че не може да става и дума за малцинство. Чух, че са с хиляди.

Себастиано се засмя.

— Не съм ги броил. Всъщност куртизанките тук са по-уважавани, отколкото в бъдещето, много от тях са приети напълно от обществото. Може да се каже, че те са супермоделите на XV век. Мариета например е истинска звезда.

Зададох следващия важен въпрос.

— Откъде я познаваш?

Той повдигна рамене.

— При моята работа човек се запознава с много хора. Тя е една добра стара приятелка и е винаги много отзивчива.

Изобщо не я намирах за стара, но повече ме интересуваше какво точно имаше предвид с „отзивчива“ и „приятелка“. Но в ухото ми все още кънтеше предубеждението на Хосе за женското любопитство. Ако продължах да разпитвам Себастиано за Мариета, само щях да потвърдя това мнение, а аз не исках да покажа тази моя слабост.

Но това не значи, че не мога да се осведомя за факти, които биха ми помогнаха да се върна у дома.

— От коя година идваш? — попитах го.

— От същата, както и ти.

Вече подозирах това от разговора му преди малко с Хосе. И все пак бях малко разочарована. — Щеше да бъде невероятно вълнуващо, ако идваше от моето бъдеще.

— Какво ще кажеш за бариерата? Тя не важи за теб, или?

— Интерпретирала си отново нещата погрешно — обясни Себастиано. — И за мен тя важи точно както за теб. Това е един вид основен физически закон за пътуващите във времето.

— Но ти можеш да ми кажеш всичко! — казах победоносно. — Защото ние сме от едно и също време!

— Бих могъл — призна той.

— Тогава го направи най-сетне! Искам да знам всичко! Как попадна на тази работа. На кого принадлежи червената гондола и къде е тя сега. И каква е твоята мисия тук.

— Може да ти навреди, ако знаеш прекалено много. Колкото по-малко си наясно, толкова по-малко информация можеш да издадеш в случай на опасност.

— Така или иначе, не мога заради бариерата.

— Аз говоря за трети лица, които идват от нашето време. Може да те заловят и да изкопчат от теб всичко, което искат да знаят.

Обля ме студена вълна, защото изведнъж си спомних как преди малко ме гледаше Алвизе. Как блестяха очите му, когато погали ръката ми. И как в бъдещето се бе нахвърлил с камата срещу Себастиано.

— Под трети лица имаш предвид Малипиеро, нали? — попитах го. — Този Алвизе, той беше в бъдещето. Така че трябва и той да е от там. Или могат хора, които произхождат от миналото, да пътуват в бъдещето?

— Доколкото знам, не могат. Алвизе идва от нашето време.

— Какви сметки за уреждане имаш с него? И какво точно е намислил да върши тук?

— С него ще се занимаваме, когато му дойде времето. В момента е по-добре, ако не знаеш твърде много за Малипиеро.

Исках да възразя, но реших да не го правя, а вместо това временно да премина към другите въпроси.

— В кой град си роден?

— Във Венеция — каза той, усмихвайки се. — Аз живея и съм студент тук.

— О! — възкликнах, доста изненадана за това по-скоро обикновено обстоятелство. — Какво учиш?

— История. Специалност „Италианският ренесанс“.

За някой с хоби пътуване във времето бе съвсем естествено.

— И колко често пътуваш назад във времето?

— Два или три пъти в годината. Понякога за една седмица, понякога и за две, но рядко за повече.

— В такъв случай за теб това е само един вид... работа през ваканцията?

Той отново се усмихна.

— Може да се каже.

— Как става? Искам да кажа, когато използваш тези... прозорци във времето, винаги ли се връщаш обратно точно в същия миг, в който преди това си изчезнал?

— Не, междувремено времето си върви, както в бъдещето, така и в миналото.

— Но ти ми беше казал, че ще се върна отново в бъдещето, точно във времето когато изчезнах!

— Това действа само с гондолата и само при смяна на лунната фаза. И за съжаление, не се получава винаги.

— Какво искаш да кажеш?

— Случва се пътуващите просто да изчезнат.

Хлад премина през мен. Дали това се беше случило с Таселхоф? Преглътнах мъчително и реших да отложа за по-късно този въпрос.

— С други думи, не е нужно винаги да се използва гондолата?

— Не, по-скоро е рядкост.

— Как тогава пътуваш във времето?

— Има портали, през които минавам.

— Къде са те?

— По-добре ще е, ако не знаеш, и бездруго не можеш да ги използваш.

— Искаш да кажеш, че не мога да мина през тях?

— Точно така.

— Откъде знаеш?

Той вдигна рамене.

— Не можеш сама. А само след определена специална процедура...

— Какво значи „специална процедура“? Гълтат се няколко хапчета? Имплантира се чип в мозъка за пътуване във времето? Или някакъв си гуру ти прави хипноза?

— Нищо подобно. Не ме питай, не съм упълномощен да ти кажа.

— Задължен си да пазиш професионална тайна ли?

— Точно така. А през цялото време съм на ръба да я наруша. По-добре да говорим за нещо друго, Ана.

— Чакай. Само още няколко кратички въпросчета. Кой е едноокият Хосе и от къде е?

— От Испания.

— От коя година?

— Не знам, той не може да ми каже.

— Искаш да кажеш... — Задържах дъха си. — Той е от бъдещето? От нашето бъдеще?

— Предполагам, че е така.

— Той ли ръководи цялата тази... операция?

Себастиано не ми отговори. Беше завил по един страничен канал, на чийто бряг седяха хора, които можеха да ни чуят. С ясен жест ми показа, че бариерата му пречи да ми даде допълнителни обяснения.

Той спря гондолата до кея и уви въжето й около един от стърчащите от водата набити колове.

Слязохме и тръгнахме към една впечатляваща група архитектурни постройки, която се състоеше от църква с извити като дъга фасади, намираща се в непосредствена близост до втора църква с камбанария и още няколко други тухлени сгради. По-голямата базилика изглеждаше чисто нова, но въпреки това ми беше смътно позната. Тогава си спомних, че я бях посетила заедно с родителите ми по време на обиколката ни из града. Навремето тук се е намирал — значи сега — един бенедиктински манастир.

— „Свети Захария“ — казах аз.

— Точно така — потвърди Себастиано. — Най-благородният женски манастир във Венеция.

— Не искам да ставам монахиня — заявих категорично.

Себастиано се засмя.

— Така и предположих. Затова се разбрахме с игуменката, че ще бъдеш настанена тук само като гост.

— Тя знае ли?

— Не. — Той сниши гласа си и се увери, че никой не ни чува. — Тук никой нищо не знае и ще си остане така. Ти си моята братовчедка от Рим и си тук само на посещение.

— Мислех, че съм братовчедка на Мариета.

Той повдигна вежди.

— Всички ние сме едно голямо семейство.

Още безброй въпроси напираха в мен. Като например как е попаднал на тази работа и в какво точно се състоеше тя.

Но за момента трябваше да ги запазя за себе си, защото портата на манастира се отвори незабавно след почукването на Себастиано. Една закръглена монахиня в черна роба попита какво ще обичаме, на което Себастиано отговори учтиво, че води братовчедка си от Рим, чието настаняване вече бил уговорил с игуменката. Очевидно монахинята беше информирана. Тя ни въведе в един двор, който бе заобиколен от колонада*. Множество монахини стояха там, някои от които носеха черни одежди на монашеския орден, а други за моя изненада бяха облечени в обикновени, ежедневни облекла. Част от тях бяха още деца, най-много на десет или единайсет. Любопитни погледи ни проследиха по път към вътрешността на постройката, повечето от които бяха ясно отправени към Себастиано.

* Две успоредни редици от колони с общ покрив, използвани като място за разходка или минаване. — Бел. прев.

Няколко монахини толкова се прехласнаха по него, сякаш бяха Бела, а той Едуард. По необясними за мен причини, исках да го скрия от тях, но вместо това изместих погледа си в друга посока и се престорих, че не забелязвам ентусиазираното им суетене.

— Тук е нашият дормиторий* — каза монахинята, която ни поведе през един коридор с множество врати.

* Спалното помещение на монахините в католическия манастир. — Бел. ред.

— Някои от нашите спални са запазени за посетители, често ни посещават дами от други области — обясни монахинята, която ни беше представена като сестра Джустина. След което ми каза някои правила, касаещи престоя ми тук. Не бяха позволени нощни празненства, никакви посещения на мъже, с изключение на братовчед ми, никакви домашни любимци и никаква силна музика. — Ние не сме ценители нито на шумната музика с лира, нито на кучешкия лай.

Уверих сестра Джустина, че нямам куче или лира и не възнамерявам да празнувам посред нощ или по друго време. Искаше да знае къде е багажът ми, при което хвърлих един безпомощен поглед към Себастиано. Той бързо обясни, че все още се намира на борда на кораба, с който бях пристигнала, и че ще го донесе по-късно.

Сестра Джустина ми посочи една стая, която трябваше да деля с друга посетителка, вдовицата на един неаполитански търговец.

— Горката мона Доротея — каза сестра Джустина. — Нейният съпруг е починал тук, във Венеция, по времето на едно делово плаване, на което тя го е придружавала. Сега чака свои роднини, които да дойдат и да я отведат.

— Къде е мона Доротея сега? — попитах аз.

— Тя отиде на изповед, а след това искаше да се помоли в базиликата „Сан Марко“ — отговори сестра Джустина. — Но най-късно за вечернята трябва да се върне.

— Доста е хубаво тук, нали? — попита ме Себастиано.

Огледах стаята. Беше просторна, почти два пъти по-голяма от тази на Клариса. И обзавеждането не беше толкова оскъдно. В допълнение към двете легла имаше маса с ниско столче без облегалка, полица и един голям дрешник. Над вратата висеше голям изсечен дървен кръст, а на отсрещната стена — огледало. Пред него имаше нещо като тоалетна масичка, върху която бяха разпръснати различни принадлежности като гребен, флаконче с парфюм, кутийка за бижута с инкрустации и други дрънкулки. Неизбежното гърне се намираше зад един параван.

Не можеше да убегне от погледа ми, че новата ми съквартирантка не беше много подредена. Навсякъде из стаята бяха захвърлени дрехи и обувки, а в легена още стоеше мръсната вода. Освен това мона Доротея не се придържаше към забраната за домашни любимци, защото имаше птица. Пред тесния прозорец в една клетка бе затворен пъстър папагал, който ме наблюдаваше с наклонена глава.

Себастиано каза, че се налага да тръгва, при което ме обзе тиха паника.

— Кога ще се върнеш? — попитах го.

— Възможно най-скоро. Най-късно утре вечерта.

— Къде ще си през това време?

— Трябва да се погрижа за текущите си задължения.

Сестра Джустина и някои от другите монахини се намираха на крачка разстояние от нас и не можех да не забележа, че всички те бяха наострили уши. За съжаление, Себастиано не би издал нищо по-конкретно за тези свои текущи задължения.

Така че аз се опитах да го подпитам със заобикалки.

— С други думи, трябва отново да... пътуваш?

Той кимна.

— У дома ли?

Отново кимна.

Не можех да възпра сълзите, които напираха в очите ми. Той се връщаше обратно в нашето време, а аз бях заседнала тук! Толкова е несправедливо! Защо той можеше, а аз не?

— Кажи ми само едно — прошепнах в ухото му, докато се преструвах, че прегръщам за довиждане моя верен братовчед. — Не мога ли и аз да получа тази... специална процедура?

— Не — отвърна фалшивият ми братовчед също толкова тихо. Дъхът му ме гъделичкаше в слепоочието. — Извършват я само... вкъщи.

— Може ли поне да известиш родителите ми, че съм добре?

— Не мога. Ще ти обясня следващия път.

Изведнъж разбрах, че престорената прощална прегръдка се бе превърнала в истинска. Себастиано ме стискаше изненадващо силно. Неговият чист мъжествен аромат изпълни ноздрите ми и ме смути, както и преди. Объркващо ми се стори и това, колко дребна изглеждах, когато бях толкова близо до него. Той беше почти една глава по-висок от мен. Моите очи бяха на нивото на устните му.

После той ме пусна и отстъпи крачка назад.

— Багажът ти ще бъде доставен от един пратеник.

— Кой багаж?

— Мариета ще ти приготви някои неща.

Не знах дали да смятам това за добра идея. Разбира се, тя имаше изискан вкус, не можеше да й се отрече. Но ако по молба на Себастиано тя приготвеше някои неща за клетата изоставена и малка Ана, би довело до известна интимност между тях двамата. За голяма моя изненада, това ме обезпокои.

— Ще се видим — каза Себастиано.

— До скоро — отвърнах аз.

Исках да кажа още нещо, може би нещо смешно, за да не изглеждам толкова мрачна и безпомощна, но бях останала без думи.

После вратата се затвори зад гърба му и аз останах сама.

За да бъда по-точна, сама сред монахини. Тъкмо Себастиано си беше отишъл и от всички страни ме приближиха жителки на манастира, за да се запознаят с мен. И да ме попитат как се казва братовчед ми, на колко години е, къде живее и кога ще се върне.

Бях заобиколена и разпитвана от всички страни. Така се запознах с Ореола, Имелда, Беата и още няколко други момичета на моята възраст. Повечето живееха от доста дълго време в манастира, някои бяха дошли тук на седемгодишна възраст.

Спомних си какво бяхме узнали за женския манастир с родителите ми от пътеводителя за Венеция. Според него той е бил един вид съхраняваща институция за жени от заможни семейства. Само най-големите дъщери е можело да се омъжват. Причина за това са били гибелно високите зестри, които са се очаквали от булките от заможни семейства. Да се купи място в манастира, е било по-евтино. Ето защо всички втори, трети и следващи дъщери са ставали монахини и до края на дните си са гниели в молитви зад манастирските стени.

В хода на разговора с момичетата обаче установих, че животът в обителта не бе чак толкова лош. Например никой не се възмущаваше, ако монахините се гримираха или носеха хубави рокли в стаите си; само в обществото не трябваше да ги виждат така издокарани.

Тази интересна новина научих, докато за пореден път заедно с Ореола, Беата и Имелда преминавахме аркадата. Те ми издадоха и други пикантни подробности. Понякога през нощта се провеждали тържества с музика, танци и вино и не след дълго отново щяло да се проведе едно такова тържество. От време на време на веселбите идвали и мъже и тогава ставало наистина забавно.

Беата ми сподели шепнешком, че смятали да празнуват идната вечер в стаята на Доротея.

— Но това е и моята стая — казах с учудване.

— Именно — прошепна Ореола. — И двете не сте монахини и игуменката може лесно да си затвори едното око.

— Или и двете — изкиска се Беата.

Беше ми трудно да осмисля тази информация. Оказа се, че в този век имаше далеч по-лоши неща от монахинския живот.

— Мислиш ли, че братовчед ти Себастиано ще може да дойде? — попита ме Имелда.

— За съжаление, му се налага да замине по работа.

Момичетата ми показаха и другите помещения в манастира. Минахме през стопанската част, където в кухнята и помещението за пране се трудеха множество прислужнички, през залата за хранене и най-накрая през скрипторията, която представляваше зала за писане и библиотека с изненадващо много книги. Както вече знаех от Клариса, книгите по това време бяха ценна рядкост, защото книгопечатането съществуваше сравнително отскоро и поради това повечето томове трябваше да бъдат старателно изработени на ръка, често от специално обучени в калиграфията монаси.

След като разгледах всичко, излязохме отново навън, за да посетим нужника, а след това зеленчуковата и билковата градина, докато не се появи сестра Джустина и не ни нареди да се приберем по стаите си. Всички монахини трябваше да облекат одеждите си, а всички светски гости и прислужници да сложат шапчиците си. Миг по-късно научих причината: някои официални величия бяха обявили посещението си в манастира. Щяха да се хранят с игуменката, а след това заедно да присъстват на литургията в църквата „Свети Захария“.

— Трябва да направим добро впечатление — каза ми Ореола, докато вървяхме към дормитория. — В противен случай високопоставените господа може да си помислят, че в манастира не цари достатъчен ред и дисциплина. Тогава отново ще въведат нови закони, за да ни забранят и малкото удоволствия, които имаме!

Научих, че това вече се е случвало. Така наред с другите неща имаше закон, който забранява на мъжете да бродят нощем в женските манастири.

— Като че ли някой се придържа към него — заяви Ореола.

Постепенно останах с впечатлението, че през тази епоха в женските манастири ставаха всевъзможни неща. Докато за външния свят се създаваше добро впечатление, очевидно вътре между стените имаше много забавления.

Малко по-късно на портата на манастира един пратеник остави сандък. Две запъхтени прислужници го довлякоха в стаята на мона Доротея с обяснението, че това е моят багаж.

Не бях изненадана да видя камара от дрехи от добрата стара приятелка на Себастиано, включително и една малка торбичка с монети. Нямаше чак толкова много златни, колкото последния път, но все пак. Дори роклята, която не облякох днес, беше сред дрехите, както и няколко други много красиви рокли и фусти.

Тъкмо бях приключила с огледа на всички неща, когато една жена нахлу в стаята. При вида й папагала веднага избухна в ентусиазирани крясъци.

— Мона Доротея, скъпа моя! — изкрещя той — Мона Доротея, красота моя!

— Аз съм Доротея — представи ми се напълно излишно жената. — А ти трябва да си Ана, новата ми съквартирантка! — На папагала каза: — Замълчи, Полидоро!

Огледах я крадешком. Не приличаше на скърбяща вдовица. Преди всичко не предполагах, че ще е толкова млада и красива. По-скоро очаквах една измъчена дама на средна възраст, изпита и безцветна.

Доротея беше най-много на двайсет. И в цветово отношение чудесно подхождаше на папагала си. Беше облечена в светлосиня рокля, със смарагдовозелена шапчица и червени обувки. Косите й също бяха червени. Когато свали шапчицата си, те се разпръснаха по раменете й в медени къдрици.

— Ако се питаш защо не нося черно, шивачката все още не е приключила с шиенето на траурните ми дрехи — каза Доротея. При думата „черно“ тя се намръщи, очевидно да облече черна рокля, за нея беше по-лошо и от смъртта на съпруга й.

Въпреки това аз й изказах съболезнованията си, които тя прие с небрежно свиване на раменете.

— Дойде му времето — каза тя. — Тадео беше стар като света, можеше да ми бъде дядо.

— Божичко! — възкликнах ужасена. — Принудиха ли те да се омъжиш за него?

Тя се засмя.

— Къде ти. Той беше богат като Крез. Старците с пари често изглеждат по-млади, отколкото са в действителност. Поне в началото. След време обаче богатството не им помага много. Накрая той се нуждаеше от пелени, въпреки всичките си дукати.

Смаяна, я погледнах, но очевидно тя беше превъзмогнала стреса, защото само след миг скочи с възторжени възгласи към отворения сандък, за да разгледа новите ми дрехи. На свой ред тя издърпа нейния напред и започна да вади една след друга рокли и да ми ги показва.

Бяха наистина прекрасни одежди и аксесоари. Постепенно окото ми се обигра и вече знаех каква бе модата тук.

— Какво ще кажеш за това? — попита тя, като покри с жълт копринен шал раменете си. — Купих го току-що! — Завъртя се, докато роклята й не политна, а шалът не се развя около нея.

— Мона Доротея, мила моя — извика Полидоро. — Мона Доротея, красота моя!

— Шалът наистина е много хубав — казах аз.

Доротея въздъхна.

— О, толкова е жалко, може би никога няма да мога да го нося, защото ще се изисква от мен да нося черно до края на живота ми. През следващите няколко дни ще дойдат да ме вземат.

— Твоите роднини?

Тя кимна.

— Моята стара като света зълва и нейният също толкова стар мъж ще ме принудят да живея в още по-старата къща на моя престар и междувременно мъртъв съпруг.

— Не искам да се върна в Неапол! — изпищя пламенно Полидоро. — Не искам да се върна в Неапол!

— Полидоро често прихваща някои думи, които не са предназначени за чужди уши — извини се Доротея.

Това ме наведе на една идея. Когато малко след това Доротея отиде до нужника, аз се изправих пред клетка на папагала.

— Здравей, Полидоро, казвам се Ана и идвам от бъдещето — казах аз. Или по-скоро исках да кажа. Вместо това прозвуча следното: — Здравей, Полидоро, казвам се Ана и идвам от далече. — След това отново опитах с думата „айпод“, която незабавно се превърна в „огледало“.

Дотук с желанието ми да надхитря бариерата.

След обща молитва, вечерята на обитателите на манастира се състоя в залата за хранене и беше изненадващо добра, толкова вкусна и обилна, колкото закуската в къщата на куртизанката. Тук се хранеха наистина превъзходно.

Най-вероятно този лукс имаше връзка с факта, че монахините идваха от заможни семейства. Техните родители е трябвало да платят много пари за място в манастира, така че за тях е било важно дъщерите им да се чувстват добре.

Чудех се защо не бяха настанили Клариса тук, щеше да й е много по-лесно, отколкото с Матилда. Клариса... Все още имах чувството, че не знаех всичко за нея. От една страна, заради неясните намеци на Себастиано, а от друга — нейните странни думи при заминаването ми. „Не изстрадах ли достатъчно?“ Какво имаше предвид? Преди няколко часа можех да попитам Себастиано, но толкова много други проблеми ми се въртяха в главата, че напълно забравих.

Доротея се върна от нужника и заяви, че е крайно време да се нагласим за празника. Изслушах я, без да възразя, макар че не бях на вълна празнична атмосфера. Вместо това бих предпочела да седна на спокойствие в някой ъгъл и да помисля върху всичко. Или бих си легнала и бих си отпочинала хубаво. Въпреки че бях спала до обяд, вече се чувствах уморена. Нищо чудно, след всичко, което трябваше да изтърпя в последно време.

Не исках да развалям удоволствието на другите, щеше да бъде неблагодарно от моя страна. В края на краищата Доротея ме посрещна любезно и дори ми предложи червените си обувки, въпреки че в замяна взе набраната ми фуста. Нямах нищо против, дори когато червените й обувки престанаха да представляват интерес за мен, защото ми бяха най-малко два номера по-малки.

Доротея подреди нещата си, като просто премести цялата бъркотия зад паравана, включително и клетката с папагала. После седна пред огледалото и се развихри. Очерта очите си с въглен и си сложи руж повече от необходимото, прибра с фиби част от къдриците си, които се спуснаха по раменете й като водопад, след което покри главата си с испанска мантила* и накрая ме попита как изглежда. Уверих я, че е прекрасна, вследствие на което тя доволно развя едно ветрило с ресни пред лицето си.

* Дълъг дантелен шал. — Бел. ред.

— Днес наистина съм красива — отбеляза тя, което подтикна Полидоро да закрещи от възторг, въпреки че беше в клетката зад паравана и не можеше да я види. След като изграчи най-малко десет пъти: „Мона Доротея, моя красавице“, хвърлих жълтия шал върху клетката и така го накарах да млъкне. Това даде възможност на Доротея да се разприказва още повече. Разказа ми всякакви подробности за мъжа си Тадео, за космите му в носа, за лошия му дъх, за подаграта му и безкрайната му нужда да уринира. Освен това наблегна на факта, как понякога неопитните хора изключително надценяват стойността на парите, особено във връзка с брака.

— Нека моята съдба ти служи за поука — посъветва ме тя. — По-добре се омъжи за беден, но красив младеж, отколкото за богат, но много стар дядка.

Обещах й да си спомня за съвета й, в случай че някой ден започнех да кроя планове да се омъжвам.

— Да не си помислиш, че съм непочтителна — продължи Доротея. — Аз съм изключително благодарна на Тадео и винаги ще почитам паметта му. В края на краищата той ми остави цялото си състояние. Така ще мога да живея достойно като вдовица, без нищо да ми липсва.

Сякаш с това сама си даде знак, защото извади изпод леглото си кана с вино. Наля две чаши догоре и ми подаде едната. После вдигна наздравица за мен, а след това за себе си, поглеждайки се в огледалото.

— За теб, скъпи Тадео.

Въпреки че само леко отпих, усетих как тежкото виното ме удари веднага в главата. Доротея изпразни чашата си на няколко смели глътки и тръгна, тананикайки си, към ъглите, за да запали нови свещи.

— Ще дойдат, щом навън напълно се стъмни — издаде ми тя съучастнически, докато се ръсеше обилно с парфюм.

Кихнах от внезапната упояваща миризма на рози.

— Но кой? Другите монахини ли?

— Те, естествено, също. Както и мъжете. С тях веселбата ще стане наистина забавна.

— Но как ще влязат?

— Под прикритието на нощта ще хвърлят въжена стълба на оградата при градината с билки. След това ще се промъкнат в дормиторията.

— Не се ли страхувате, че игуменката ще разбере?

— Ах, самата тя обича да празнува от време на време. Само Джустина е малко по-чувствителна, но в повечето случаи може да се уреди.

Отпих още малко от виното, в резултат на което се почувствах напълно готова за леглото. Точно когато се чудех дали да не си вдигна краката за малко, Доротея, слухтейки, надигна глава.

— Мисля, че чувам стъпки!

Миг по-късно се почука и пристигнаха първите гости — Ореола и Беата. Кикотейки се, те влязоха, оставиха Доротея да им сипе вино и започнаха да говорят за хора, които никога не бях чувала. Не след дълго, на вратата отново се почука.

Доротея скочи и отново бързо провери грима си в огледалото. Аз също се надигнах и застанах неподвижно с препускащ пулс. Не защото бях толкова развълнувана от предстоящото веселие, а защото изведнъж започна да ме сърби вратът. Усещането бе като за червена степен на тревога.

Тогава чух тих мъжки глас от другата страна на вратата и вече знаех защо.

Вратата се отвори и останалите гости влязоха. Разбира се, те не ме видяха, защото се измъкнах с огромен скок и се скрих зад паравана. Гледайки внимателно през един процеп на тапицерията, разпознах Имелда, след която се мъкнеха тримата мъже. Двама от типовете ги познавах. Бяха Алвизе и Джовани Малипиеро, третият очевидно бе добър техен приятел.

Всички бяха в отлично настроение. Джовани веднага започна да се натиска с Беата, а тя се кикотеше от удоволствие. Алвизе сграбчи страстно Доротея за поздрав и буквално я задуши с изгарящи целувки. Нищо чудно, че нямаше вид на скърбяща вдовица. Изглежда, Алвизе бе нейният любовник. Със сигурност ходеше да се моли и изповядва толкова често само, за да се среща с него. Разбира се, ако не е по магазините.

Третият мъж си наля вино и започна да флиртува с Имелда. Тези двамата трябваше първо да се поопознаят, но дори и сега това беше по-скоро някаква формалност, която щеше да продължи най-много няколко минути.

Ореола също си наля вино и започна да се оглежда наоколо.

— Къде е Ана? — попита тя. — Точно преди малко беше тук.

Тя погледна зад паравана, а аз светкавично седнах на гърнето, което, за щастие, беше празно и чисто.

Ореола веднага схвана ситуацията.

— Аа — каза тя безразлично, преди да се върне при останалите и да се присъедини към празните им приказки. На преден план бе хуленето на различните венециански благороднически фамилии.

Тогава чух Алвизе да казва нещо, което привлече вниманието ми.

— Разбира се, че утре ще отидем на празненството на Тревизан. С него имаме да уреждаме спешна работа. — Начинът, по който Алвизе произнесе думата „работа“, последвана от лукавата му усмивка, никак не звучеше като работа, ами по-скоро... коварно?

— Ох, каква скука — измърмори Доротея — Когато се празнува, трябва да има танци, песни и веселие! Бих жертвала няколко сантиметра от косата си, за да отида и аз.

— Нашата работа с Тревизан не е скучна. По-скоро... неизбежна. — Този път смехът на Алвизе наистина прозвуча подло. Усетих студени тръпки да преминават през гърба ми, докато вратът ми продължаваше здраво да ме сърби. Внимателно се взрях в пролуката, за да виждам по-добре.

— Доротея, прекрасна моя, ако непременно искаш да дойдеш, ще го уредя — каза Алвизе и докосна закачливо къдриците й. — Дори и без да режеш разкошната си огнена коса.

Тя бутна ръката му.

— Не се шегувай с мен!

— Недей така, никога не бих го направил. — Той се ухили. — Защо просто не дойдеш с нас?

— Но какво ще кажат хората! — рече Доротея колебливо. — Аз съм вдовица отскоро!

— Никой няма да те познае. Сложи си някоя маска, така правят повечето.

— Но сега не е карнавалният сезон — възрази Ореола. — Не е ли забранено да се носят маски?

— Агънце такова — каза Джовани. — Никой не спазва тези забрани. Освен това празненството ще се проведе на закрито, на кого ще му пречи?

Доротея плесна с ръце.

— О, това би било прекрасно! От години не съм ходила на тържество. — Тя се замисли. — Последно на моята сватба. На която бяха само старци, от които едва ли някой имаше собствени зъби.

— Зъби няма да ти липсват — обеща й Алвизе, смеейки се. За доказателство гризна ухото на Доротея, което изтръгна от нея приглушен писък.

Почесах енергично врата си, но от това сърбежът стана по-силен. Току-що се сетих къде бях чула името Тревизан. Себастиано го спомена в нощта на пристигането ми, когато дойдох на себе си след припадъка.

Още тази вечер ще видят сметката на Тревизан и ако аз не ги спра, няма кой друг? Братята Малипиеро дебнат с отрова и кинжал на всеки ъгъл!

Това не оставяше на въображението много възможности за интерпретация. Алвизе щеше да види сметката на Тревизан с отрова или с нож. С други думи, той планираше убийството на Тревизан, и то утре по време на тържеството!

Просто чудесно, помислих си разстроена. Какво, по дяволите, ще правя сега?

— Всъщност къде е Ана? — попита Доротея.

Ореола се изкашля многозначително и през пролуката видях как направи дискретен жест към мен, с което искаше да каже: Ана е в клозета. За съжаление, не всички я разбраха.

Алвизе, който беше седнал до Доротея на леглото, стана и се опита да надникне зад паравана.

— Тази Ана толкова ли е невинна, че се крие от мъжките погледи?

— Ако мъжките погледи са толкова дръзки, колкото твоите, е чиста самоотбрана — поясни брат му, при което двамата с Алвизе избухнаха в бурен смях, което прозвуча по-скоро като цвилене.

За момент се надявах, че просто ще забравят за мен, но Алвизе не ми достави това удоволствие. Той се приближи. Още две стъпки и щеше да ме види. Още една. Половин.

— Я виж ти — каза той. — Кой бил тук?

— Една птица. — Така държах клетката пред мен, че главата и раменете ми се скриваха зад нея. — Папагалът никак не е добре. Ще го изведа навън на чист въздух.

Преди някой да успее да ме спре, аз вече се бях шмугнала покрай Алвизе и си проправях път към вратата през блъсканицата в стаята. Навън в коридора, ритнах с крак вратата зад мен.

— Размина ми се на косъм — казах на Полидоро.

— Не искам да се върна в Неапол — изграчи той сънливо.

— Не се притеснявай. Отиваме за малко в градината.

По пътя към градината оставих клетката под аркадата, където със сигурност щеше да го намери някой ранобуден и да го върне на Доротея.

— Бъди тих — предупредих Полидоро.

После се въоръжих с една лоена свещ и се промъкнах билковата градина. Там, покрай стената, се спънах няколко пъти. Вместо свещ бих предпочела приличен фенер; мина цяла вечност, докато намеря въжената стълба.

Изкачих се по нея и горе установих, че стълбата бе закрепена с куки към стената. Беше прекалено високо да скоча, да не говорим, че по-късно трябваше да се върна по някакъв начин, затова издърпах стълбата, закачих куките наобратно и я преметнах от външната страна на стената. Ако Алвизе и останалата част от бандата му отново искаха да се изкачат по стената, преди да съм се върнала, бяха загубени, но това не беше мой проблем.

С тази обемиста роба не беше никак лесно да се справя с катеренето и в същото време да пазя свещта, но успях някак си, без да си счупя врата, да подпаля роклята или да привлека вниманието на някого.

След това наистина стана трудно. Нямах пари и затова не се осмелих да се кача в някоя гондола. Може би бих посмяла с твърдението, че ще платя на края на пътуването. Но какво щях да правя, ако там не ми отворят вратата, защото е почивен ден, или всички спят, или ако никой не иска да ми даде пари назаем?

Затова тръгнах пеша, което ми отне доста повече време, отколкото пътуването с гондола, защото първо трябваше да мина по моста „Риалто“ и след това през „Сан Паоло“. Многото улици без изход и редиците от къщи, които изглеждаха еднакво, се оказаха допълнителна пречка за мен. Постоянно се губех, докато отново не съзрях Канале Гранде — единствената надеждна ориентировъчна точка, а заради запалените факли по протежението му бе значително по-светло, отколкото в уличките. Когато най-накрая стигнах до къщата на куртизанката, бях обляна в пот, въпреки хладния нощен въздух. На моето почукване веднага ми отвори прислужницата, която сутринта ми беше донесла закуската.

Попитах за Себастиано и за мое голямо огорчение, научих, че не се знаеше нищо за неговото местонахождението. Бил заминал още по светло заедно с едноокия и моментът на неговото завръщане бил неизвестен.

Попитах за Мариета, какво друго ми оставаше да направя? Може би тя знаеше повече.

— По-добре изчакайте тук, докато известя за вас господарката — каза прислужницата. — Горе тъкмо... ами празнуват

Можех да си представя. Вероятно не беше разрешено за непълнолетни.

Нетърпеливо зачаках в двора, докато прислужницата отиде да извика Мариета. От горния етаж се чуваха звуците на флейта и гласове, прекъсвани от време на време от бурен мъжки смях и кикот на жени.

Мариета слезе по стълбите, сякаш беше кралицата на феите. Покрита с бяла копринена одежда и с разпуснати коси, тя приличаше на Арвен от „Властелинът на пръстените“.

— Мили боже — каза тя. — Какво правиш тук посред нощ? Как преодоля стените на манастира?

— Ами случайно имаше окачена стълба... Знаеш ли кога ще се върне Себастиано?

— Никой не знае. Защо си тук?

— Трябва спешно да говоря с него.

— Той ще се разгневи, когато разбере, че си избягала от манастира. Мислеше, че там ще си на сигурно място.

— Ами под „сигурно“ се има нещо друго предвид — азах аз. — Всъщност там се навъртат същите типове като тук.

— Ах — каза Мариета объркана. — Кого си видяла, който днес е бил тук? Изчакай, мога да се досетя. Братята Малипиеро.

Когато кимнах, тя изцъка ядосано с език.

— Тези двамата имат любовници навсякъде, сред куртизанките и сред монахините. Чух, че Алвизе се е заиграл с една млада вдовица, която живее като гост в женския манастир.

— Мона Доротея, моята съквартирантка. Тази вечер той дойде да я посети заедно с брат си и още един мъж. Трябваше да бъде едно забавно празненство. Още преди да започне, аз изчезнах.

Мариета ме погледна любопитно.

— Затова ли избяга? Защото го считаш за неприлично?

— Не. Този Алвизе каза нещо, което Себастиано непременно трябва да узнае.

— Е, както казах, за съжаление, той не е тук и нямам представа кога ще се върне. — Изгледа ме въпросително. — За какво се отнася? Най-добре просто ми го кажи, а аз ще го предам на Себастиано веднага щом се върне.

При дадените обстоятелства това бе разумно предложение. В края на краищата тя беше неговата добра стара приятелка. От друга страна... Може би не бе само добра стара приятелка на Себастиано, но и на братята Малипиеро. Те бяха редовни клиенти тук.

Чувствах се раздвоена, нямах представа дали мога да й се доверя. Накрая предпазливостта надделя.

— Най-добре да му го кажа лично.

Мариета се усмихна принудено.

— Както искаш. Когато се появи, ще изпратя пратеник. А сега е време да се върнеш в манастира. С удоволствие бих ти предложила покрив над главата за през нощта, но би имала големи неприятности, ако до утре сутринта не си се върнала. Ще изпратят стражи да те търсят, в края на краищата ти си клето създание без майка, което е било поверено на манастира.

Намусено, слушах думите й и от това се почувствах като Бамби. Тъпо беше, че дори не можех да я поправя. Майка ми не беше мъртва, но и все още не беше родена. Бая време имаше до тогава.

Едно трябваше да се признае на Мариета: беше отлична домакиня. По нейно нареждане прислужницата ми донесе хляб с шунка и неизбежната чаша с разредено вино. След като излапах всичко, Мариета се погрижи за моето връщане, осигурявайки ми превозно средство: един слуга ме закара с гондола до манастира. А когато ме остави на кея, дори ми даде свещ, тъй като моята отдавна бе изгоряла.

Малко след това имаше един страшничък момент — докато се приближавах към манастира, двама мускулести пазачи, въоръжени с копия и шлемове, изникнаха зад ъгъла. Едва успях да се скрия под една арка на входна врата и да скрия свещта зад гърба си. За мое облекчение, те измаршируваха покрай мен, без да ме забележат.

Пъргаво се втурнах към стената и мястото от което висеше въжената стълба. Почувствах безгранично облекчение, че тя все още беше там, в противен случай трябваше да приложа план Б, който имаше само един малък недостатък — трябваше тепърва да го измисля.

До сутрешната камбана не ми оставаше много време. На изток се бе появила на хоризонта бледа ивица и трябваше да побързам да премина от другата страна на стената. При катеренето сведох глава и се опитах да се направя на невидима. Независимо от това ми се струваше, че ме наблюдават от всички страни.

Горе издърпах стълбата, а след слизането ми от другата страна я скрих в градината между няколко боровинкови храста, след което взех на бегом останалата част от пътя до основната сграда.

Клетката на папагала бе изчезнала. Предпазливо долепих ухо към вратата на стаята на Доротея и се заслушах, но нищо не се чуваше. Следователно можех да предположа, че празненството бе свършило. Отне известно време, докато вратата се отвори след моето внимателно почукване. Сънена, Доротея надникна навън. Гримът върху лицето й се бе размазал, не си бе направила труда да се разгримира след партито.

— Ето те и теб — каза тя и ме пусна да вляза. — Къде беше през цялото това време?

— О, забравих нещо важно в къщата, в която бях отседнала преди.

— В коя къща си била преди?

— Не знам — излъгах я. — Намира се някъде на Канале Гранде, но не мога да ти кажа къде точно. Не съм от тук и не се ориентирам.

— Точно така, ти беше от Рим. — Тя се върна в леглото. — Права си. Нужни са седмици, за да се оправи човек тук, но въпреки това, когато свикне с града, не му се връща обратно. — Замечтана тя погледна към тавана. — С Алвизе никога не настъпват скучни моменти.

Можех да се подпиша под това без колебание. Всяка секунда човек трябваше да е нащрек заради него.

Свалих си обувките и се строполих върху леглото.

— От дълго време ли сте заедно?

Неловкостта й бе очевидна, но гласът й прозвуча предизвикателно.

— Бях толкова самотна и потисната. А той изглежда толкова добре, че всяка жена се разтапя, като го види.

Това определено бе въпрос на лично мнение. Да не говорим за смеха му, който по-скоро приличаше на цвилене.

— При това той винаги е толкова забавен — продължи Доротея. — Много ми помогна да преодолея мъката ми.

Този измислен аргумент оставих без коментар, но едно нещо трябваше непременно да уточня.

— Често ли те посещава тук? Искам да кажа, да... хм, празнувате? — Ако е така, трябва бързо да си намеря друг подслон, защото не можеше да се крия всеки път от този тип. Беше ме видял при Мариета и със сигурност щеше да задава глупави въпроси, бе твърде рисковано за мен. Само при мисълта за ножа, който висеше на колана му, се изнервях.

За мое облекчение, Доротея каза:

— Не, ние винаги се срещаме у тях. Днес беше изключение. Имаше проблем и празненството бързо приключи. Трябваше да подкупим сестра Джустина с моя втори по хубост копринен шал и с цяла бадемова торта, за да изведе мъжете през портата. Стълбата беше изчезнала.

Сметнах, че ще е по-добре да не споменавам, че временно я бях спуснала от другата страна на стената, за да си подсигуря връщането.

— Защо празненството свърши толкова бързо?

— Полидоро вдигна ужасен шум под аркадата. — Гласът на Доротея звучеше обвинително. — Защо трябваше да вземаш горката птица навън с теб?

— Клетката случайно ми беше под ръка, за да си я сложа пред лицето. Не обичам, когато непознати мъже ме зяпат отблизо.

— Алвизе не е такъв — заяви Доротея, но прозвуча неубедително. — Лека нощ — каза накрая, малко по-снизходително. — Сладки сънища.

Не се нуждаех от втора покана. Бях толкова капнала от умора, че не можех да помръдна. Докато преброя до две, и бях заспала.

Сутрешната камбана на манастирската църква в съседство ме събуди. Струваше ми се, че не бях спала повече от две минути. В интерес на истината, може би бяха два часа, но това не ме накара да се чувствам по-добре. Във всеки случай ми беше невъзможно да стана.

— Не искам да ставам — изграчи Полидоро зад паравана. Тази птица говореше от дъното на душата ми.

Когато видях, че Доротея продължава да си лежи, и аз направих същото. Докато не дойде някой да ни изрита от леглата, нямаше причина да се бърза.

За секунда заспах отново, но спокойствието ми не трая дълго. Малко след това се почука и сестра Джустина влезе.

— Сутрешната молитва ще започне всеки момент —каза тя.

— Аз ще отида в късния следобед на вечерната литургия в базиликата — промърмори Доротея.

Джустина я погледна с неодобрение.

— Винаги така казвате, но на мен ми се струва, че често ходите на друго място.

— Какво ви е грижа? — измърмори Доротея. — Аз съм гост тук и плащам добре. Не ви ли стига хубавият шал от снощи? Какво още искате? — Тя замълча. — Е, добре. Седефената брошка. В замяна очаквам до края на седмицата спокойствие и да излизам толкова често, колкото си искам. Също и вечерите.

Сестра Джустина взе брошката без възражения, но вместо да си тръгне, се обърна към мен:

— Ами ти, дете мое? Няма ли да отидеш на сутрешната литургия, както правят всички благочестиви жени в този манастир?

— Не се чувствам добре — промърморих аз.

— Когато се помолиш, бързо ще ти мине. — Тя се спря и зачака до леглото ми.

Вече бях схванала принципа. Сънено се изправих и се разрових в сандъка за дрехи, който беше под леглото ми, при краката. Накрая намерих кесийката и извадих малка сребърна монета, която сестра Джустина прибра, без да каже нито дума. След това се оттегли и ни остави да спим.

На обедния камбанен звън, сънят ни определено приключи. Полидоро започна да грачи, а Доротея обясни как трябвало да побърза, тъй като за вечерното празненство при Тревизан трябвало да си купи маска. Когато чух това, изведнъж се разсъних. Празненството!

Дали Себастиано щеше да се върне навреме, за да попречи на убийствените планове на Алвизе?

Който и да беше този Тревизан, трябваше да е важен човек, в противен случай Себастиано нямаше да полага толкова усилия, за да го защитава.

След миг си представих всякакви гадости: Алвизе бе примамил Себастиано в бъдещето, където го бе въвлякъл отново в бой с ками, но този път побеждаваше. Себастиано лежеше тежко ранен в една болница в бъдещето, докато тук бедствието набираше скорост!

Фантазиите ми ставаха все по-мрачни. Не мина много време и вече бях убедена, че животът на Тревизан не струваше и пукната пара. Всичките усилия на Себастиано да го спаси щяха да са напразни.

— Знаеш ли кой всъщност е Тревизан? — попитах Доротея, когато се върнахме в нашата стая след обяда.

— Масимо Тревизан е много уважаван член на Съвета на десетте. Мнозина го виждат като следващия прокуратор или може би следващия дож. Алвизе смята, че Тревизан се стреми към пост в Савио дел коледжо*. Тоест иска да стане един от най-висшите и важни съветници на дожите, които са само няколко. Според Алвизе това са хората с реална власт. Дожът няма много думата, неговата роля е по-скоро представителна. Савите решават реалната съдба на Републиката, във Великия съвет те определят посоката и казват на дожа какво да прави. — Доротея продължи в захлас. — Масимо Тревизан е не само адски богат, но и много добре изглеждащ мъж. Неговите празненства са изключително популярни. Какво ли не биха дали жителите на половин Венеция, за да бъдат поканени. Толкова е мило от страна на Алвизе, че ще ме вземе със себе си!

* Съвет на стaрейшините — един от най-старите конституционни органи на държавата Венеция, създаден през 1380 г., за да се ограничат правомощията на дожа. — Бел. прев.

Аха. Постепенно започвах да придобивам представа. Значи, ставаше въпрос за политически борби. Алвизе искаше да отстрани Тревизан, за да може някой друг да заеме управляващия пост. А може би той самият?

— Алвизе също ли е в политиката? — попитах аз.

— Той не, а баща му, който също е в Съвета на десетте. Доколкото знам, и на него му се иска да стане савио дел коледжо.

С това и последните неясноти ми се разясниха.

— Трябва да отида на изповед, а след това на литургия — каза Доротея.

— А къде отиваш в действителност? — попитах я.

— Естествено, да си купя маска.

— И аз ще дойда с теб.

— Да се изповядаш? — попита Доротея колебливо.

— Не, да си купя маска.

— И за какво ти е нужна маска?

— Харесват ми и винаги съм искала да имам.

В интерес на истината, ми стигаше тази, която бе виновна за всичките беди, които ми се струпаха, и сега гниеше в бъдещето на дъното на Канале Гранде в моята чанта. Заедно с моя айпод.

— Знам един хубав магазин за маски — казах аз.

— Аз също — отвърна Доротея. — Съвсем наблизо е, точно зад базиликата.

Получи се добре, защото не трябваше да я убеждавам да ме придружава. Тайно се надявах да срещна там поне Барт, с когото да проведа, така да се каже, един много сериозен разговор.

Заедно с Доротея тръгнахме в ранния следобед, следвани от младеж със замечтан поглед, на име Ернесто, който обикновено работеше като портиер и клисар в „Свети Захария“. Доротея ми обясни, че не е редно младите жени с благородническо потекло да се разхождат сами. Из целия град имало джебчии и друга подобна измет, а понякога и търговците на роби безчинствали, като хвърляли око предимно на хубави момичета със светли коси.

— Те отвличат бедните създания на мръсните си кораби и след това ги продават в харема на някой османски страховит владетел — каза Доротея. Изглеждаше толкова сериозно, че бе невъзможно да си помисли човек, че се шегува. Междувременно бях чула много страховити истории за османците, с които Венеция била, малко или много, в постоянна война. Клариса твърдеше, че на заловените венецианци им дерели кожата на живо или, почти толкова лошо, ги кастрирали и ги принуждавали да слугуват като евнуси. Тъй като знаех много малко за това време, ми беше трудно да определя колко от това беше истина и колко само легенда. Въпреки това изпитвах значителен респект към османците и всеки път когато видех хора с чалма и шалвари, ги заобикалях отдалеч.

Като обикновена прислужница се разхождах през деня съвсем свободно, без някой да ме притеснява, но високопоставените дами като Доротея можеха да излизат само забулени и с придружител.

И така, аз се разхождах, покрита с шал, с бъбривата Доротея по уличките, докато Ернесто се влачеше три крачки зад нас, нахлузил дървеното си сабо, и същевременно се взираше вглъбено в краката си. Със сигурност, ако се беше появил османски ловец на момичета, Ернесто не би го забелязал. А и Доротея бе подсилила душевното му отсъствие с няколко монети.

— Давам му ги, за да не вижда нищо, да не чува нищо и да не разказва нищо — обясни ми тя.

Когато бяхме само на една пряка от магазина с маските, видях трима души да вървят насреща ни. При вида им изпаднах в състояние на шок и дъхът ми спря. Не бяха османци, но ужасът ми не можеше да бъде по-голям.

Доротея се спря.

— Какво има, Ана?

Борех се със заплашващото ме замъгляване на съзнанието и отворих широко очи, за да видя тримата по-добре. Може би се бях припознала и те само приличаха на моите познати.

Но такова объркване бе напълно изключено. Това бяха съпрузите Таселхоф заедно със сина им Матиас.

Юлиане носеше брокатена одежда и също като мен копринен воал пред лицето, под който чертите й само се загатваха. Въпреки това веднага я познах, дори и само защото бе придружена от намусения си съпруг Хайнрих. Също като жена си той беше помпозно облечен, а от едната му страна висеше къс меч. Със сигурност нямаше да може да изплаши никого с него. Вече бях наясно по въпроса с мечовете; през тази епоха почти всички мъже, които държаха на репутацията си, носеха такъв със себе си. На практика мечът бе блекберито на миналото. На мъжете им беше нужен, да се чувстват важни.

Зад Хайнрих видях така характерната дундеста фигура на Матиас. Той се тътреше зад родителите си и изглеждаше, сякаш му харесва да се намира петстотин години назад във времето. Изисканото му историческо облекло прикриваше наднорменото му тегло точно толкова зле, колкото и дрехите му в бъдещето.

Бях се втренчила в него, сякаш бе привидение, и изчаквах да видя дали ще ме забележи. Когато бе само на две крачки от мен, понечих да го заговоря.

— Матиас, какво правиш тук?! — исках да кажа, но се чу само едно неартикулирано грачене.

Доротея се наведе към мен.

— Ана? Дрехата ли ти е прекалено тясна? Или е от слънцето?

Междувременно Таселхоф ни подминаха, без да ме удостоят с поглед. Разбира се, аз имах воал, как можеха да ме познаят? Набързо го махнах от лицето ми, но Таселхоф вече бяха завили зад ъгъла. Непосредствено преди да изчезнат от погледа ми, чух Юлиане да казва на Хайнрих:

— С новите ми рокля и маска определено ще направя впечатление на празненството на Тревизан.

Най-накрая възвърнах самообладанието си. Отскубнах се от Доротея и се затичах след Таселхоф. Те бяха на следващата площадка на кея и точно се качваха в една гондола.

Спонтанно сложих ръката си на рамото на Матиас.

— Матиас! — възкликнах аз.

Тоест това исках да извикам. Но вместо това казах Матео.

— Матиас Таселхоф! — опитах отново, но вместо това от устата ми излезе Матео Тасини.

— Да? — Той ме погледна озадачено. — Познаваме ли се?

— Разбира се! — погледнах го настойчиво. — Аз съм Ана! Заедно купихме маската! И заедно седнахме в червената гондола!

Той се намръщи.

— Прости ми, момиче, но аз не си спомням да съм те виждал някога.

— Какво иска момичето от теб? — Юлиане Таселхоф се обърна и ме погледна пронизващо. — Пази си кесията, Матео.

— Да, майко — каза послушно той.

Бях възмутена. Тя в какво ме обвиняваше?! И защо Таселхоф се правеха, че не ме познават?

Миг по-късно ме обзе отчаяние, защото осъзнах, че те наистина не ме познаха. Това арогантно поведение дори и един артистичен талант като Юлиане Таселхоф не можеше да го изиграе. А Матиас изглеждаше наистина объркан, като човек, който никога не ме беше виждал.

Хайнрих изглеждаше също толкова изненадан, нямаше никаква представа какво се случва.

— Може би на момичето не му понася слънцето — предположи той.

— Но ние се познаваме от приюта! — извиках аз. Всъщност исках да кажа хотела, но това нямаше значение, защото и тримата ме погледнаха така, сякаш не бях наред.

Очевидно страдаха от колективна загуба на паметта.

Търсех точните думи, за да им обясня коя бях и откъде се познавахме, но Доротея ме беше последвала и сега стоеше до мен, така че бариерата не ми позволи да говоря за пътуването във времето. Но дори и нея да я нямаше, сигурно пак нямаше да се получи. Семейство Таселхоф не само се бяха върнали назад във времето, но и бяха мутирали в хора от миналото.

Бяха се трансформирали в благородническо семейство от XV век и се държаха така, сякаш винаги са живели тук. Юлиане Таселхоф, наричана още Тасини, надменно остави Хайнрих да й помогне да се качи в гондолата, а Матиас ги последва тромаво. Докато се отпускаше на пейката, той ме погледна крадешком.

Безнадеждно търсех признаци на осъзнаване в очите му, но изражението му не издаваше нищо повече от обърканост.

Лодкарят оттласна гондолата от стълбите на площадката на кея и потопи греблото във водата. Малко по-късно гондолата заедно с Таселхоф изчезна зад следващия завой на канала.

— Познаваш ли тези хора? — Доротея ме погледна с любопитство.

— О, явно съм се объркала. Мислех, че съм ги срещала преди. В... Рим.

— Чух я да казва, че и те възнамеряват да отидат на празненството. — Доротея изсумтя презрително. — Надута жена. Трябва да бъдем внимателни при избора на маски, да купим други модели.

Аз все още бях замаяна от тази неочаквана среща и не бях в състояние да мисля трезво. Разсеяно следвах Доротея и дойдох на себе си чак когато влязох в магазина за маски след нея и изведнъж се оказах очи в очи с Барт.

— Ти си тук! — запелтечих, прималяла от облекчение.

Барт не изглеждаше особено доволен да ме види, а по-скоро сякаш току-що бе захапал лимон.

— Още някой, когото познаваш от Рим? — попита Доротея притеснено.

— Не, ние наистина се познаваме — отвърнах.

— Какво търсиш тук? — попита ме Барт.

— Оо, това не звучи много дружелюбно — изкоментира Доротея. — Сигурна ли си, че познаваш този тип?

— Трябва да говоря с теб — казах припряно на Барт.

— Вече сигурно си осъзнала, че не мога да ти помогна.

— Щом говорите така на една жена, тя внимателно трябва да си помисли дали няма да й е по-добре с някой друг — рече Доротея.

Барт й хвърли гневен поглед, но тя се извърна равнодушно и започна да тършува по рафтовете и закачалките за маски и костюми.

Зад Доротея нещо помръдна, една фигура мина безшумно покрай нея и аз замръзнах. Това беше същата стара жена, която ми беше продала котешката маска в бъдещето. Онемяла, видях как тя изчезна в една задна стаичка. Инстинктивно понечих да я последвам, но Барт ме хвана за ръката и ме издърпа навън през вратата на магазина.

— Старицата — казах, когато вече бяхме на улицата. — Тя е тази, която... — Блокирах, но не защото не знаех какво искам да кажа, а заради тъпото слухтене на Ернесто, който се намираше само на няколко крачки от нас и по този начин задейства бариерата.

Извадих една монета от кесията ми и го помолих да се отдалечи, което той стори с охота.

— Познавам старицата — прошепнах аз. — От моето време. Коя е тя и какво прави тук?

Барт сви рамене. Храсталакът на лицето му отново беше пораснал и доскоро обръснатия, добре изглеждащ мъж трудно можеше да се познае. От това стигнах до заключението, че не беше виждал Клариса. Ако се привеждаше в приличен вид заради някого, то беше заради нея.

Понечих да се върна в магазина и Барт ме сграбчи за рамото.

— Какво си намислила?

— Да потърся старата. Със сигурност ще може да ми обясни всичко и да ми каже как да се върна обратно.

— Междувременно трябва вече да си разбрала, че имаш работа за вършене тук.

Погледнах го подозрително.

— Чул си, че със завръщането ми не се е получило? И това за маската на котката?

Той кимна с неохота.

— Кой говори с теб за това? Себастиано ли?

— Не.

— Кой тогава? Испанският гондолиер Хосе Еди-кой-си?

Барт поклати глава. Ядоса ме безкрайно, защото трябваше да му тегля всяка дума с ченгел, а като се изключеха Себастиано и Хосе, възможностите доста се стесняваха, или поне на мен не ми бяха известни други.

— Просто ми кажи!

— Аз бях — чу се стържещ глас от горе. На първия етаж един прозорец се бе отворил и старата жена гледаше надолу към нас. — Момчето има право, не може да ти помогне. Той е само един пратеник, не е закрилник или пазител.

После сбръчканото й лице се скри.

— Чакайте! — извиках отчаяно. — Трябва спешно да говоря със Себастиано! Кога ще се върне?

— Не хленчи, а по-добре действай — прозвуча отново гласът. — Вземи това и отиди на празненството. — Нещо полетя отгоре и в първия момент отскочих настрани, за да не ме удари. Но старицата не бе хвърлила нещо по мен, ами просто бе пуснала един предмет от прозореца. Протегнах ръка и го улових, преди да се е приземил на паветата. Дори и без да го разглеждам отблизо, знаех какво е. Котешката маска.

Прозорецът отново се затвори и Барт ми каза, че мога да викам колкото си искам, но старицата няма да се появи отново.

Нямах намерение да викам, защото бях прекалено объркана. Безмълвно се загледах в маската и се питах дали бе същата като тази, която бях купила в бъдещето. Според мен изглеждаше по същия начин, с фината бродерия от перли около отвора за очите и устата и нежните мустаци от златни нишки. Стоеше в ръката ми топла и мека точно както първия път и сякаш един вътрешен глас ми нашепваше да я сложа и да се оставя да бъда изненадана от това, което предстоеше да се случи.

Тогава изведнъж се върнах към реалността. Маската можеше да почака. На твърде много важни въпроси трябваше да получа отговори! Независимо дали Барт беше само пратеник, или не, щях да го разпитвам, докато не разбера какво се случваше тук!

— Искам да се споразумеем — казах му. — Ако ми кажеш всичко, което знаеш, ще се опитам да убедя Клариса да излезе с теб.

Изумен, той се втренчи в мен. Както изглежда, очакваше всичко, само не и такова предложение.

— Малко разнообразие ще й се отрази добре — казах му. — А това, че ти я харесваш, вече го разбрах.

Барт направи ядосана гримаса, но забелязах и червенината по бузите му.

— Какво искаш от мен? — попита ме той.

Тонът му беше доста груб, но не му обърнах внимание.

— Как се казва старицата?

— Надали ще ти е от полза, ако разбереш името й, но както искаш. Знам я като мона Есперанца.

Наистина не ми вършеше работа, но сметнах, че да се знае името на някого, е по-добре, отколкото нищо да не се знае за него.

— Нищо повече не мога да ти кажа за нея — изрече Барт, преди да продължа с разпита си. — Тя ме праща от време на време по поръчки. Или й помагам тук, в магазина.

— Дали тя... прави същото като Себастиано?

Барт сви рамене. Явно неговата общителност отново намаля.

— Какво ли имаше предвид, като каза, че трябва да действам? — чудех се на глас. — И какво трябва да направя на празненството? Искам да кажа, освен да отида.

Последва повторно свиване на рамене. Обърнах маската в ръцете си и подхванах друг важен въпрос.

— Когато дойдох в съзнание, напълно забрави да ми споменеш една подробност. Например, че не съм дошла тук съвсем сама.

Изведнъж той стана бдителен.

— Какво искаш да кажеш?

— Не се прави на незнаещ! — казах ядосано. — Хората, които седяха с мен в гондолата, преди малко бяха тук, за да си купят маска. Всъщност те трябваше да ме познаят, но някой им е промил мозъците.

Той въздъхна.

— Не е така. Всъщност всички които пристигат тук се държат като тях. Не знаят къде и кои са били преди това. Обличат се, прибират се вкъщи и продължават да живеят както преди.

— Чакай малко — казах невярващо. — Какво имаш предвид вкъщи? Дом, който имат тук?

Барт кимна.

— И всичко останало. Къща, пари, работа, понякога прислуга и дори семейство. Появяват се изведнъж от нищото, но става така, сякаш винаги са били тук. Никой не усеща промяната, дори и аз, който знам за това.

Гледах го с втренчен поглед. Той или беше необичайно надарен и с богато въображение лъжец, или казваше истината. Реших временно да му вярвам, защото досега не ми беше дал усещането да е творческа личност. След като помислих малко, дори открих логически връзки. Когато се събудих след пристигането ми в миналото, историята с разбойниците, която се опита да ми пробута, ми се стори толкова репетирана, сякаш я беше разказвал много пъти. Например на Таселхоф, които очевидно са се събудили преди мен и напълно необременени от спомени за бъдещето, бяха тръгнали без колебания към новия си живот, който се бе появил от нищото и ги очакваше.

— Кой друг освен мен и семейство Тасини е довлякъл Себастиано тук? — Разбира се, опитах се да кажа Таселхоф, но не успях.

— Общо една дузина, най-много.

— И всеки път стоиш готов със запас от дрехи? И с историята за разбойниците? И питаш всеки един къде живее и как се казва, преди да го пуснеш да си ходи?

— Това е предпазна мярка, за да знаем кой е и каква роля може да има в цялата история.

— Не се и съмнявам. В противен случай бихте изгубили контрол над ситуацията.

— Няма причина за подигравки. Това е работа на по-висши сили, всичко има смисъл и цел, дори ако ние не я разбираме.

— Искаш да кажеш, че тези хора се пренасят в един минал живот и това е за добро?

— Бог знае.

Осъзнах, че не напредвам, и смених темата.

— Къде живеят Тасини? — попитах го.

— За тях ти си непозната — парира ме Барт. — Всеки опит да им напомниш за себе си, ще ти донесе само неприятности.

— Не се притеснявай, ще стоя настрана. Искам просто да знам, защото се интересувам от съдбата им.

— Те живеят в къща на Кампо дей Мори, но скоро ще се преместят в един палацо на Канале Гранде, не много далеч от „Риалто“. Това не е тайна, тъй като го казват на всички. Строителните работи вече са започнали.

Една лампичка ми светна, не можех да мисля за нищо друго освен за това, колко нетърпимо снобарски се държеше винаги Юлиане Таселхоф. Като че ли в бъдещето е предчувствала, че в миналото ще е горд собственик на палацо в най-хубавия квартал на Венеция. По-точно е била. О, по дяволите, в тази каша човек дори не можеше да използва правилните времена.

— И ти ли ще отидеш на празненството? — попитах го.

Той кимна мрачно.

— Мона Есперанца така иска.

— Може би ще е по-добре, ако се обръснеш — предложих му. — Защото ще попитам Клариса дали ще иска да дойде с мен.

— Защо?

Засмях се.

— Това беше уговорката ни, забрави ли? Разбира се, не мога да гарантирам, че ще дойде, много малко време остава до довечера. Но аз веднага ще тръгна към нея, за да я попитам дали има желание да отидем заедно.

С това уцелих право в десетката, защото в знак на отговор той се усмихна. Само малко, и то с единия край на устата си, но като се имаше предвид, че винаги се държеше като вечния недоволник, това си беше цяло постижение.

Доротея излезе от магазина и размаха една сребърна маска, закриваща половината лице.

— Намерих една! — Тя погледна надменно към Барт. — Ти ли си отговорен за продажбите, момче?

Усмивката му се стопи.

— Ако се налага — каза намусено Барт. Неохотно, той се върна с Доротея в магазина, за да прибере парите за избраната от нея маска.

Аз останах на уличката и погледнах нагоре към фасадата на къщата. Може би старата Есперанца ме наблюдаваше от там. Но прозорецът беше затворен и тя не се виждаше.

Доротея беше доста въодушевена, защото бе намерила толкова красива маска. Заяви, че не иска да си разваля доброто настроение, като се върне веднага в манастира. Вместо това искаше да се отбие при един добър познат, който случайно живееше много наблизо.

— Много добре — казах. — През това време и аз мога да посетя една добра приятелка.

Нейният добър приятел най-вероятно не беше никой друг освен Алвизе, докато моята беше Клариса. Непременно исках да дойде с мен на тържеството. Не само, за да направя услуга на Барт, но и защото се надявах на морална и всякакъв друг вид подкрепа от нейна страна. Четири очи виждаха по-добре от две. На очите на Доротея не можех да разчитам, те бяха склонни да се приковат във всяко едно огледало. Без да броим факта, че в никакъв случай не исках да се изпречвам на пътя на нейния любовник.

Когато видях познатата тухлена къщичка в кривата и тясна уличка, у мен почти се надигнаха носталгични чувства. Изведнъж нямах търпение да видя отново Клариса и да се възползвам от случая да поздравя Матилда и стария Джакопо. Дори не бих отказала порция каша само, за да седна с тях на масата.

Както обикновено в магазинчето зад тезгяха седеше Матилда във властна поза. Като ме видя, изпусна една торбичка с билки. Устата й се отвори от изненада, но не успя да си глътне езика.

— Явно сме се превърнали в изтънчена дама, така ли? — извика тя.

Двама клиенти, които бяха в магазина, ме погледнаха с любопитство. Често ги бях засичала когато ходех за вода, ето защо не им убягна, че съм много по-добре облечена, отколкото през последните седмици.

— Ако си дошла с подвита опашка, защото си искаш работата на помощничка, нека ти кажа нещо: само един мъдър и добър човек ще се замисли дали да си губи времето в мислене по въпроса.

— Ами аз всъщност исках ...

— И тъй като аз съм такъв човек, мога да се замисля дали евентуално още веднъж да не проявя милост и да те приема отново. При условие че сериозно съжаляваш за неизвинимото си изчезване. — Тя посочи метлата в ъгъла. — Трябва спешно да се помете, можеш да започнеш веднага.

От кухнята миришеше на изгоряло и се чу дрънчене, като че ли нещо падна на земята. В следващия миг в магазина дотича Клариса с изцапана престилка, зачервени бузи и разрошена коса.

— Ана! — изкрещя тя. Без да обръща внимание на присъстващите жени, тя се хвърли на врата ми и ме притисна силно към себе си. Аз също я прегърнах от сърце и осъзнах колко много ми е липсвала, въпреки че си бях тръгнала оттук само преди два дни. — Ти отново си тук! — прошепна тя в косата ми.

— Всъщност не съм си тръгвала — отвърнах тихо.

Клариса леко се отдръпна назад и ме погледна в лицето. Тогава ме придърпа към вратата на кухнята.

— Ела, да идем вътре, там можем да поговорим.

— Тука трябва да се помете! — извика Матилда зад нас, но не прозвуча твърде яростно.

В кухнята Джакопо седеше на масата и дялкаше нова фигура на светец. Когато ме видя, той се усмихна от ухо до ухо.

— Я виж ти, малкото слънце! Какъв блясък в нашата барака!

Възхищавах се на дърворезбата на статуята на света Маргарета, докато Клариса снемаше от огъня един къкрещ казан и го сложи на тезгяха.

— И без това прегоря — каза тя.

— Какво трябваше да бъде?

— Ястие, което никога не сме изпробвали — каза тя лаконично, преди да отвори задната врата. — Риба в коричка от подправки. Направих грешката да мисля, че бихме могли да сготвим нещо по-различно от макарони, овесена каша или буца от задушени зеленчуци.

Спомних си за вкусните гозби, на които се насладих при Мариета и в манастира, и незабавно ме обзе гузна съвест.

— Знаеш ли, не може да се готви просто така, човек първо трябва да се научи. — С това казах една от баналните истини, които знаех от баба ми. — И ако няма кой да ти покаже, просто не се научаваш.

Клариса въздъхна.

— Колко си права. Матилда разбира от билкарство, но в готвенето хич я няма. Следователно същото важи и за мен. От време на време се опитвам, но нищо не се получава. Не съм истински гастроном, отвикнала съм през последните пет години. Но от време на време си спомням за вкусните блюда.

Загрижена се взрях в слабата й фигура. Изглеждаше така, сякаш за няколкото дни, през които ме е нямало, е отслабнала. Въпреки че нямаше накъде повече да слабее. След моето изчезване тя е трябвало отново да работи за двама, може би това е причината.

Крайно време бе да й се даде възможност да се позабавлява както подобава. И да си похапне на партито на този Тревизан толкова деликатеси, колкото иска. Доротея вече ми бе разказала в захлас какво сервират богатите патриции на тържествата си. Ако и половината от това е вярно, на гостите ще са им необходими часове само за да разгледат блюдата.

Седнахме на слънце на две празни бъчви. Тишината на следобедния ден бе изпълнила двора, нищо не се чуваше, освен както винаги при хубаво време бръмченето на мухите, които кръжаха около тоалетната. Миришеше на клоака, но беше поносимо, защото свежият билков аромат от бараката се наслагваше върху неприятните изпарения.

Накрая Клариса наруши мълчанието.

— Какво се обърка при твоето завръщане?

— Качихме се в гондолата, Себастиано и аз. Този старият гребец Хосе също беше там. След това се появиха светлината и взривът, точно както при първото пътуване, и миг по-късно припаднах, също като първия път. Но не се получи. Когато дойдох на себе си, лежах на същата улица както при последната фаза на луната, а Себастиано седеше до мен.

— Къде те заведе след това?

Усетих как се изчервих.

— В една къща на куртизанка. — След което бързо добавих. — Беше само за една вечер, всичко бе много благоприлично, имах самостоятелна стая.

— В къщата на Мариета ли?

Кимнах изненадана.

— Познаваш ли я?

— Срещали сме се. — Прозвуча сякаш не искаше да говори за това. — Какво се случи след това?

— Вчера Себастиано ме заведе в манастира „Свети Захария“.

— „Свети Захария“! — Клариса се засмя невярващо. — Само най-доброто за теб, нали?

— Съжалявам, ако ти...

— Както и да е — прекъсна ме тя. — Просто завиждам, това е всичко.

Наблюдавах я внимателно.

— Клариса, не искаш ли най-накрая да ми кажеш какво наистина става с теб?

Тя се напрегна.

— Какво намекваш?

— Ти криеш нещо от мен!

— Не знам за какво говориш.

— Напротив. Какво означава например: „Не изстрадах ли достатъчно?“. Достатъчно за какво?

Тя стисна устни, след това ненадейно очите й се напълниха със сълзи и отпусна глава.

— Ако узнаеш истината, ще ме намразиш!

— Няма! Просто опитай и ми разкажи всичко!

Тя поклати упорито глава и погледна към земята.

— Клариса, със сигурност ще се почувстваш по-добре, ако поговориш за това! Помага, когато човек си излее мъката!

— Е, добре — въздъхна тя. — И без това няма да ме оставиш на мира, докато не разбереш. Направих много голяма грешка, за която сега си плащам, като не мога да мръдна оттук и изнемогвам от работа като най-нискостояща слугиня. Да избягам далеч от това наказание, би било безсмислено, защото тогава те никога няма да ме върнат в моето време.

Бях шокирана от нейните мрачни думи и въпреки това не разбрах почти нищо. Звучеше толкова мистериозно, но трябваше да разбуля мрака.

— Кого имаш предвид под „те“?

— Ами старите.

— Кои стари?

— Тези, които контролират всичко и дават заповеди.

— Кои са тези стари? — Замълчах и се замислих. — Чакай. Да не се казват случайно мона Есперанца и Хосе Еди-кой-си?

— Гондолиерът Хосе Маринеро де ла Ембаркацион. Да, те са двама от старите. Тяхната дума е закон, техните заповеди трябва да се изпълняват, в противен случай санкциите са ужасни.

Мислех за маската, която прибрах в джоба на полата ми. „Вземи това и отиди на празненството.“

— Има ли и други стари? — попитах я.

Тя просто сви рамене, сякаш не знаеше отговора.

— Какви техни заповеди не си изпълнила? — поисках да узнам.

— О, това беше наистина един глупав пропуск. — Клариса отново въздъхна толкова дълбоко, сякаш трябваше да понесе тежестта на целия свят на раменете си. —Трябва да започна разказа си малко по-отдалеч. Когато навремето се озовах в тази епоха, също като теб трябваше да се върна у дома при първата фаза на луната. И не се получи, отново точно както при теб. После се оказа, че имам да свърша една задача тук.

— Една задача? — повторих разтревожено.

Тя кимна.

— Тогава ми обясниха, че съм била предопределена да предотвратя едно събитие, което щяло да има тежки последици за бъдещето.

Това ми беше много добре познато.

— Обяснили са ти? Но кой?

— Мъжът, който ме извади от канала и отплава с червената гондола.

— Познавам ли го?

— Не, той отдавна си замина.

— Случайно да си носела маска, когато си паднала във водата? — попитах развълнувано.

Клариса сбърчи вежди и се замисли.

— Сега, като ме питаш... Точно така. Аз обаче я бях сложила в моята помпадур*, защото не се връзваше на прическата ми с кафеза и птичката.

* Дамска чанта, кръстена на мадам Дьо Помпадур. — Бел. прев.

— Маска на котка ли беше?

— Да, затова не си я сложих. Котка и птичка, сещаш се. Не си пасват. Откъде знаеш каква беше маската?

— Ще ти обясня по-късно. От къде я взе? Да не би от една стара жена?

— Точно така — каза Клариса учудена.

— Виждала ли си някога мона Есперанца?

— Не, чувала съм само името й. Досега съм виждал само испанския гондолиер. Защо ми задаваш всички тези въпроси?

— Ами просто така. И какво събитие трябваше да предотвратиш?

— Само ако знаех! — рече Клариса. — Никой не ми каза.

Бях възмутена.

— Но как може да те наказват за нещо, за което не си била наясно?!

Обезсърчена, тя сви рамене.

— Не ме питай. Знам само, че навремето трябваше да отида на едно важно празненство, но аз не го направих, защото имах мигрена.

— О! — възкликнах. Мислите ми препускаха, защото ситуацията на Клариса навремето много приличаше на моята сега. Оставаше само и аз да получа мигрена и до края на живота си да заседна наказана в това време, без душ и дезодорант! — Значи, на това празненство се е случило нещо, което е трябвало да предотвратиш?

Тя сви рамене.

— Нямам представа, може да е било така, а може и да не е. Никой нищо не ми каза. Съобщиха ми само, че съм направила сериозна грешка, като не съм отишла.

Не стоеше под въпрос, че трябва непременно да отида на това празненство, на всяка цена. Щях да предотвратя въпросното събитие, каквото и да беше то, а след това най-накрая да се завърна у дома. Добре, че не страдам от главоболие!

Поех си дълбоко дъх.

— Наистина се радвам, че си поговорихме за това.

— Защо?

— Защото тази вечер аз също трябва да отида на едно празненство. И исках да те помоля да дойдеш с мен.

Клариса каза, че за нейно съжаление, не би могла да ме придружи. Дори и да искала, било невъзможно, защото няма какво да облече.

— Това не е проблем — казах й. — Имам цял сандък, пълен с дрехи, ще намерим рокля и за теб. Може малко да ти е големичка, но ще стегнем повече връзките в горната част.

— Матилда няма да ме пусне.

— И защо не? Ти се трепеш от работа всеки ден от сутрин до вечер без почивка. Защо да не може един път малко да се позабавляваш? При това няма да излезеш сама. Като благоприлична дама ще съм с теб.

— Ти си момиче и си само на седемнайсет, това не се брои.

— Бартоломео също ще дойде, подсигурени сме откъм мъжка закрила.

— Ах! — въздъхна Клариса.

— И мона Доротея също ще дойде. — Не ми беше трудно да изфабрикувам нужните ми аргументи. — Тя е уважавана вдовица, която е отседнала в „Свети Захария“ и делим с нея една стая.

Същото разказах и на Матилда, когато директно я попитах дали ще пусне Клариса да дойде с мен и мона Доротея на празненството на месер* Тревизан.

* Венецианско обръщение към господин. — Бел. прев.

Матилда веднага заяви, че това не подлежи на дискусия, при което й предложих да идвам да чистя всеки ден до окончателното ми отпътуване от терц* до вечернята.

* 9 часът сутринта. — Бел. прев.

— Къде ще пътуваш и кога? — попита ме тя.

— В... Рим. Междувременно открих, че имам братовчед там. Ще отпътувам след дванайсет дни. — Поне се надявах, че този път щеше да се получи, защото тогава бе следващата смяна на лунната фаза.

Матилда не изглеждаше убедена.

— От пет години нося отговорност за това дръзко, безполезно създание. Никой не може да ме укори, че не вземам на сериозно задълженията ми като нейна господарка. За празненствата на богаташите не се чува нищо добро. Там господства необуздана жажда за забавления и поквара. Не е място за достойни млади жени.

На заден план се чу едно пресипнало покашляне.

— Остави ги да вървят — каза Джакопо, който стана от кухненската маса и докуцука в магазина. — Те са млади и от време на време е хубаво да се позабавляват. Може да умрат от скука само с нас. Заслужила е малко разнообразие.

Матилда се обърна към него слисана.

— Ти си чул за какво си говорихме? Какво е станало с ушите ти?

— Някои дни са по-добре от обикновено — заяви Джакопо. — Трябва да е от вятъра. Днес сутринта като бях на пиаца, духаше много силно.

Матилда помърмори още малко, но след това за наше облекчение се съгласи да пусне Клариса, но при условие че се върнеше у дома до полунощ.

Джакопо също имаше правила за добро поведение, които каза на Клариса на четири очи в кухнята, докато аз бързо преметох магазина под зоркото око на Матилда.

Миг по-късно тръгнахме към „Свети Захария“, защото трябваше да се приготвим. Очаквах, че Клариса ще покаже повече ентусиазъм, но изглеждаше по-скоро скептична, отколкото щастлива. Ако се съдеше по това, което самата тя бе казала, а именно че е била истинска кралица на купона, всъщност би трябвало да очаква с нетърпение да е отново сред хора и да се развихри както подобава. Но тя беше странна и вглъбена в себе си, сякаш предпочиташе да не идва.

По пътя към манастира се опитах да разбера дали познава други пътуващи във времето, които подобно на Таселхоф са се озовали тук без спомени от бъдещето, но не знаеше много за това. Била чувала, че от време на време идвали хора от други епохи, но не познавала никой друг освен мен.

— Цялата тази работа става все по-загадъчна — казах аз. — Само да се появи отново Себастиано, ще държа да ми обясни всичко. И ако случайно отново ни се кръстосат пътищата с Хосе или мона Есперанца, ще разпитам и тях. Мисля, че не е редно да те завлекат в чуждо време и да те държат в неведение за важни неща. Да те оставят да гниеш тук пет години без някаква основателна причина, го намирам за недопустимо!

Очаквах Клариса да се присъедини към моето възмущение, но тя просто изглеждаше задълбочена в мислите си.

На портата на манастира сестра Джустина ни пусна да влезем, но веднага се оплака, че съм довела гост без предупреждение, което ми струва още една монета.

— Но без силна музика и мъже в стаята! — извика тя след нас.

В стаята ни с Доротея ни посрещна оглушителното грачене на папагала.

— Красавице моя, красавице моя! — пищеше Полидоро. Той се клатеше напред-назад на пръчката в кафеза и гледаше Доротея, която седеше на стола пред огледалото и се рисуваше с цветовете на войната.

— Ето те и теб — каза тя през рамо. — И си довела гостенка!

— Това е приятелката ми Клариса — представих я. — Ще дойде на празненството. Както и аз.

— О, но това е чудесно! — Доротея грейна в огледалото. — Няма да съм сама, когато на Алвизе му се наложи да проведе скучните си разговори.

— Алвизе? — попита Клариса.

— Алвизе Малипиеро — уточни Доротея. — Един мой познат.

За момент ми се стори, че Клариса се изплаши, но след това Доротея ме разсея, като скочи изведнъж и измъкна сандъците ни с дрехи. Тя настоя двете с Клариса да пробваме най-различни неща, без да се интересува на кой принадлежаха. Така забелязах, че беше взела един чифт от моите копринени чорапи, и като я огледах по-внимателно, видях, че носеше лента за коса, която до тази сутрин стоеше в моя сандък за дрехи. В замяна щедро даде на Клариса червените си обувки и една брошка от слонова кост и настоя аз да си сложа нейния жълт копринен шал.

Следващия час прекарахме в разкрасителни приготовления за празненството. Клариса облече една червена копринена рокля, която Мариета ми бе сложила в багажа, а аз взех синята, която предния ден толкова много ми беше харесала. Когато се погледнах в огледалото, установих, че беше същият цвят като очите ми.

Полидоро ни обсипваше с комплименти, докато най-накрая не дойде Ореола от съседната стая, за да се оплаче от данданията, при което Доротея хвърли един чаршаф върху кафеза. В замяна Ореола се съгласи да даде на Клариса една маска.

Докато се обличахме, си правихме прически една на друга и се гримирахме с гримовете на Доротея, настроението ни значително се подобри. Разказахме си всякакви смешни истории, свързани с първото ни гримиране, при което междугалактическият преводач трансформира думите, които използвах, като „спирала” „руж“ и „пудра“ във „въглен“, „помада“ и „белило“. Това ме разсмя и ми помогна да не мисля за притесненията ми и за братята Малипиеро, нито за факта, че трябваше да предотвратя значимо събитие, без да знам кое е то.

Най-накрая настъпи дългоочакваният час. Удари комплет*, знак, че е време да тръгваме. Преди това обаче Клариса извади от торбичката си едно малко стъклено шишенце и докосна леко китките ни с парфюменото масло, от което се разнесе упойващ аромат.

* Вечерна литургия, 20 часът. — Бел. прев.

— Божествено! — Доротея помириса ръката си. — Какво е това?

— Мое собствено творение — каза Клариса. — Ароматна смес от зокум и тубероза с нотка карамфил. Може да си вземеш малко, преди да се върнеш в Неапол.

Под кърпата, която бе метнала Доротея на кафеза, Полидоро заграчи в знак на протест.

— Не искам да се върна в Неапол.

— Върни се в съня си, мой верен приятелю — каза Доротея. — Все още сме във Венеция и докато напуснем града, може да се случат още много неща.

Страховете ми, че няма да ни пуснат, бързо се изпариха във въздуха. Когато слязохме от гондолата пред огромния палацо на патриций Тревизан, веднага бяхме посрещнати от двама униформени слуги, на които Доротея снобски заяви, че е контеса Доротея и е тук по покана на Алвизе Малипиеро, а ние, двете момичета, сме нейните придворни дами.

Двамата прислужници без колебание взеха това за чиста монета и ни съпроводиха до страничния вход на сградата. Там чакаха други слуги, които ни отведоха по стълбите нагоре до първия етаж, пиано нобиле*, господарския горен етаж с голямата зала. Само че в този случай залата не беше просто голяма, а огромна. Като цяло всичко тук бе един размер по-голямо, отколкото в палацото на Мариета. Дори колонадата, която водеше от стълбите до портегото, беше огромна, висока, претрупана с архитектурни украси арка, под която стъпките кънтяха на лъснатата като огледало подова мозайка.

* Благороднически етаж. — Бел. прев.

А после се разкри гледката към голямата зала и успях само да извикам наум: Уау!

Първото впечатление бе пищен разкош. По стените горяха безброй свещи в блестящи кристални полилеи. Светлината се отразяваше хилядократно в множество огледала с тежки златни рамки, сякаш бяха направени за кралски замък. Сравнението не беше преувеличено. Баща ми ми беше разказал колко заможни са били някои от старите венециански патрициански семейства, буквално колкото крале.

Посрещна ни глъчка, въпреки че в залата имаше по-малко хора, отколкото очаквах. В действителност след бърз оглед във всички посоки установих, че ние бяхме сред първите посетители. Тук-там се бяха заформили малки групички от гости, които си говореха, долавяше се празничната атмосфера, но определено празненството все още бе далеч от връхната си точка. В противоположния ъгъл на портегото няколко музиканти настройваха инструментите си. Разпознах една флейта и един спинет, както и нещо, което приличаше на цигулка, но имаше още два или три инструмента, които никога не бях виждала.

— Подранили сме — прошепна ми Клариса. Заедно с мен и Доротея тя беше застанала близо до колонадата и се оглеждаше подозрително.

— Но имахме късмет с влизането — отговорих й, също шепнешком. — Беше добра идея Доротея да ни представи за нейните придворни дами.

— Само в кралския двор има придворни дами — каза Клариса. — Във Венеция няма.

— Какво от това. Важното е, че й повярваха.

— Не са повярвали на нито една нейна дума, ами са я сметнали за това, което е.

— Вдовица? — попитах объркано.

— Така ли изглежда една вдовица? А ние като две почтени дами?

Тя посочи към огледалото, което висеше на стената само на няколко крачки от нас. Много добре можехме да се огледаме и трите. Видях отражението ни и се наложи да преглътна. Клариса беше права. Доротея не приличаше на вдовица, камо ли на скърбяща. Една наскоро овдовяла жена не би прикрила половината си лице с блестяща сребърна маска. И не би сложила рокля с бонбонен цвят и с деколте, от което гърдите й можеха всеки момента да изскочат. А що се отнасяше до косата й, също не беше типичната прическа за една вдовица. Доротея бе вдигнала високо множество кичури, които наподобяваха кула, в която Полидоро можеше да си свие гнездо.

Що се отнасяше до мен и Клариса, двете изглеждахме една идея по-скромни, но се дължеше единствено на факта, че не се бяхме гримирали толкова силно и прическите ни не биеха толкова много на очи. Клариса бе сплела косата си с копринени панделки, които образуваха нещо като корона от плитки. Беше оставила спуснати само няколко къдрици, които придаваха на деликатно й лице сладко изражение. А моите коси бяха разпуснати, лъскави и сресани, прибрани назад с две шноли на слепоочията. Така сресана, можех да отида дори на училище. Само роклята ми не беше като на ученичка. Не забелязах това в манастира, защото огледалото на Доротея беше малко. В сравнение с него, в тези царски огледала фигурата изпъкваше почти в цял ръст. Най-добре се виждаше точно тази част, заради която можеше лесно да се разбере какво имаше предвид Клариса преди малко. Деколтето ми беше изключително дълбоко, въпреки че в манастира ми се стори доста приемливо. Но тъй като се гледах отгоре, бях забелязала само прекрасния блясък на синята коприна, а не голата ми кожа. Гледайки се сега в огледалото от два метра разстояние, придобих съвсем различна представа за себе си. Роклята — или по-скоро аз в роклята — беше направо забранена гледка, със здраво стегнат корсет и изхвръкнали напред гърди. Къде, по дяволите, беше жълтият шал? А, да, вярно, дадох го на един от лакеите, който вземаше пелерините и връхните дрехи на гостите.

Набързо придърпах няколко кичура коса, с които закрих голите истини с надеждата, че така бях по-дискретна. Също така се утешавах с факта, че тук никой не ме познаваше, в края на краищата идвах от много далеч.

И бях маскирана! Чувствах се добре, носейки котешката маска. Наистина ми се стори, сякаш беше същата, която бях купила в бъдещето, тъй като ми прилепна също толкова добре на лицето както другата, мека и кадифена, почти като втора кожа.

В огледалото изглеждах толкова мистериозно, една очарователна непозната, излязла от някой филм. Изведнъж се почувствах наистина като във филм. В някой, за който ми бяха отредили ролята, без да са ме питали. Сега играех независимо дали ми харесваше, или не. За съжаление, не знаех сценария и за това нямах представа дали ще има добър, или лош край. Не можех да попитам и режисьора поради същата причина, не знаех кой е той. А Себастиано, който вероятно беше нещо като асистент-режисьор, се беше изпарил в други времена.

Изпълниха ме противоречиви чувства. Да стоя тук в тази огромна и великолепна зала, петстотин години преди моето време, заобиколена от хора, които отдавна са се били превърнали в пепел, когато съм се родила, бе едно доста обезпокояващо чувство.

Изведнъж толкова силно закопнях за дома, че очите ми се напълниха със сълзи. Липсваха ми моите родители! Нашата къща, приятелите ми, дори и училището! Ако не ме бяха отвлекли в миналото, сега ваканцията щеше да е свършила. Какво ли не бих дала в този момент да съм на училище! Добре де, дори и в часа по математика!

— Ето го, идва! — Ентусиазираните думи на Доротея ме откъснаха от мислите ми.

Обзе ме чувство на страх, когато проследих погледа й и видях Алвизе да изкачва стълбите. Толкова се бе изтупал, сякаш искаше да спечели наградата на годината за облекло през ренесанса. Жълт жакет върху снежнобяла риза, лъскави зелени, плътно прилепнали копринени чорапогащи и остри обувки от естествена кожа. На шапката му се полюшваха фазанови пера, едното от които висеше толкова близо пред лицето му, че при други обстоятелства със сигурност щях да го сметна за много смешно. Но в този момент не ми беше до смях, защото вратът ми отново започна да ме сърби.

Алвизе бе придружаван от брат си Джовани, който беше облечен по подобен начин, но не се набиваше чак толкова много на очи. До тях двамата вървеше мъж, когото не бях виждала преди. Той толкова много приличаше на Алвизе и Джовани, че можеше да бъде само техният баща. Особено Алвизе му беше одрал кожата, със същите ръбести, леко грубовати черти и дебели черни вежди. Дори коварният му поглед беше същия. Единствено дрехите му не бяха толкова екстравагантни. От главата до петите беше облечен в черно. Само масивната верижка с герб от благородно сребро проблясваше на гърдите му.

Значи, това беше въпросният съветник на Десетте, който се стремеше към по-висока длъжност, и синовете му, особено Алвизе, трябваше да му помогнат, като разкарат от пътя му нашия домакин, месер Тревизан, който със сигурност щеше да се появи тук съвсем скоро.

— Алвизе, ето те и теб! — Доротея се втурна към Алвизе и спря пред него с радостна усмивка. Учтиво му се поклони, а след това и на баща му. — Няма ли да ме представиш?

— Разбира се. Татко, това е мона Доротея, прекрасна вдовица, която в момента е отседнала в манастира „Свети Захария“. Доротея, баща ми, Пиетро Малипиеро. Моят брат Джовани вече го познаваш.

Разбира се, помислих си аз. Той също беше на партито в манастира. Недоверчиво гледах към мъжете, докато Доротея сваляше маската си и закачливо забърбори първо за красивата си рокля, след това за красивата верижка с герба на месер Малипиеро и накрая за красивия палацо на нашия домакин Тревизан.

— В Неапол аз също имам една много хубава къща — каза тя. — И най-вече многобройна прислуга.

Стреснах се, когато тя се обърна рязко към мен и Клариса.

— Тук, във Венеция, имам само тези две камериерки. — Тя ни се усмихна любезно. Аз застанах мирно като прикована, докато Клариса ядосано изсумтя до мен.

— Хубави камериерки — каза Алвизе и се загледа в двете ни с Клариса. Радвах се, че бях с маска. В очите му имаше блясък, който не ми хареса.

— Защо не присъстваха на нашето малко тържество в стаята ти? — попита той.

— О, но те бяха. Или поне Ана, тя беше зад паравана. Това е момичето с котешката маска.

Очите на Алвизе се присвиха, докато се взираше в мен.

— Любопитно — рече той.

Неговият брат Джовани го дръпна за ръкава и му каза:

— Ела, нека се огледаме за Тревизан.

— Имаш право. Нека намерим Тревизан и да го приветстваме.

В ушите ми прозвуча така, сякаш вместо „приветстваме“ имаше предвид „да убием“. И наистина, сърбежът по врата ми се засили, особено когато Алвизе мина толкова близо до мен, че с върха на меча си докосна роклята ми. Той ме погледна през рамо и се ухили като акула, преди да захапе плячката си.

Клариса ме докосна по ръката.

— Отивам да потърся нужника — каза тя.

Аз само кимнах разсеяно и едва разбрах кога изчезна по колонадата.

Докато Алвизе и Джовани се отдалечаваха от залата, чух с половин ухо разговора между Доротея и месир Малипиеро.

— Изглеждате много млад за Съвета на десетте —каза Доротея.

— Аз съм почти на петдесет.

— Е, значи, сте много млад! — потвърди Доротея. Изглежда, не се притесняваше ни най-малкото от факта, че той бе достатъчно възрастен, за да й бъде баща. Но със стари мъже, особено богати, тя имаше опит.

— Преди шест месеца дойдох във Венеция с моя съпруг — съобщи тя, без да са я питали. — Той искаше да завърти тук търговия с вълна. За съжаление, почина малко след пристигането ни. Оттогава съм отседнала в манастира и чакам пристигането на роднини, които искат да ме върнат обратно в Неапол. При моите имоти. Въпреки че не съм сигурна дали това е и моето желание. Венеция има толкова много какво да предложи! — рече тя и хвърли на Малипиеро умозрителен поглед от горе до долу. Беше очевидно, че е впечатлена от него.

Междувременно Алвизе и Джовани напуснаха залата през една от страничните врати. Реших да ги последвам. По-добре, ако ги държах под око. Все някой трябваше да се погрижи да не реализират убийствените си планове.

Стаята, в която влязоха, гъмжеше от хора, което най-вероятно се дължеше на факта, че тук беше храната. Помещението представляваше нещо средно между спалня и трапезария. От едната страна на стаята имаше голямо легло с балдахин, а от другата — огромна маса за хранене, на която със сигурност можеха да се настанят четирийсет души. Спомних си от обиколките и разглеждането на различни палацо в моето време, че в миналото такова мултифункционално разпределение на стаите не е било необичайно. Не е имало утвърдена трапезария, ами са местели масите където са искали, а понякога дори и в спалнята. Което всъщност е било доста удобно, особено за декадентските благородници, които по този начин са си спестявали ходенето. Само няколко крачки са ги делели от съня и яденето. И когато на сутринта са идвали гости, са можеш да останат в леглото и в същото време са заповядваш да сервират храната.

През една задна врата постоянно прелитаха слуги и мъкнеха пълни чинии и плата, с които отрупваха масата. Миришеше на печено и тежко вино. Освен това във въздуха се долавяше уханието на екзотични подправки, за това време олицетворение на богатството. Който през петнайсети век е притежавал няколко торбички черен пипер, се е смятал за заможен. Бахарът, канелата и шафранът се претегляха в злато. Това, което в бъдещето хората можеха да си купят във всеки един супермаркет за няколко евро, в миналото е трябвало да бъде докарано от Ориента по вода и е било подобаващо скъпо. Корабите са пътували по цели месеци, а пътешествията са били много опасни. Саламът с къри още не беше измислен, но дори и да беше, едва ли някой можеше да си го позволи.

В съседната зала оркестърът засвири музика, която ми звучеше странно поради непознатите за мен инструменти.

Първите гости се настаниха на масата и отрупаха с храна чиниите си. Все повече хора се стичаха от колонадата в голямата зала. Постепенно партито започна и слугите едва успяваха да разливат вино по чашите. На мен също ми подадоха една чаша. Докато отпивах, предпазливо се бях стаила до вратата и наблюдавах Малипиеро.

Алвизе и Джовани бяха застанали до един висок, широкоплещест мъж на около четирийсет, който приличаше малко на Харисън Форд в старинен костюм. Очите му блестяха предприемчиво, а усмивката му беше симпатична.

Докато разговаряха, братята Малипиеро стояха с гръб към мен. Заради музиката не можех да чуя за какво си приказваха. Алвизе жестикулираше по време на разговора, без да обърне внимание, че виното му в чашата се разливаше.

Неволно се приближих няколко крачки към него и чух края на последното му изречение.

— ...ще слезеш с нас, Тревизан? Със сигурност няма да трае дълго.

Аха. Значи, този беше Тревизан. Човекът, когото братята Малипиеро бяха набелязали.

— Вие наистина ли очаквате да огледам новата ви лодка, преди да съм поздравил гостите си? — рече усмихнато Тревизан.

— Е, не е само заради новата лодка, ами заради подаръка, който е в нея. Подарък за вас от нашето семейство, така да се каже. Баща ми изгаря от нетърпение да го видите. Аз и моят брат също.

Тревизан повдигна вежди.

— Не можахте ли да го донесете?

— Невъзможно. Трябва да слезете с нас във водната зала. Лодката се намира точно там.

— Сега ме заинтригувахте. Вие наистина владеете изкуството да убеждавате. — Тревизан сложи ръка на рамото на Алвизе. — Е, добре, ще дойда с вас да го видя. Дори и само за да изкажа както подобава благодарностите ми на вашия баща.

Разтревожена, видях как той напусна заедно с двамата братя стаята през задната врата.

Клариса се появи зад мен.

— Нужникът е истински лукс — каза тя. — Дори има памучни кърпи за избърсване. И една купичка с лавандулова вода. Трябва непременно да го видиш.

— Разбира се — отвърнах разсеяно, вече на половината път до задната врата.

— Хей, нужникът е в другата посока! — извика тя след мен.

— Ще го намеря! — рекох през рамо. Докато вървях, оставих чашата си на масата. При това за малко да бутна един слуга, който носеше тежък поднос с месо. Той успя да ме заобиколи, но поля със сос жакета на един гост. На свой ред гостът скочи от масата и се развика на клетия слуга. Веднага се намесих и поех вината, след което мъжът се обърна към мен с много по-дружелюбен тон.

— Какво сладко котенце! Искаш ли да ми изчистиш соса от жакета?

— Няма проблем, само набързо ще изтичам да взема парцал. — Втурнах се към задната врата. Озовах се на стълбище, което бе значително по-тясно и по-ниско от това, по което бях дошла преди малко. Стълбата се виеше надолу с тесни стъпала. На два пъти трябваше да се прилепя до стената, за да се размина с прислужниците, които изкарваха от кухнята още храна. Накрая стигнах до коридора, който водеше покрай кухнята, складовото и пералното помещение и стигаше до водната зала.

Тук миришеше на плесен, а музиката звучеше приглушено, сякаш идваше от мили разстояние. Беше толкова тъмно, че почти нищо не се виждаше. Една оскъдна лоена свещ догаряше на стената, така че можеше да освети само следващите няколко метра. От водната зала се чуваха мъжки гласове. Налучквайки пътя, се приближих до входа и наострих уши.

— Е, къде е подаръкът? — чух звучния глас на Тревизан.

— Тук отпред, точно пред вратата — каза Алвизе. — Трябва да дойдете малко по-близо до водата.

Имах чувството, че мога да чуя мислите му: Достатъчно близо, за да ти забия нож в гърба и да те хвърля в канала.

Вратът ме сърбеше жестоко, но героично потиснах желанието да се почеша. Вместо това се втурнах през глава и се появих изневиделица във водната зала с веещи се поли.

— Къде тук е нужникът? — успях да извикам.

Тримата мъже се втренчиха в мен. Тревизан стоеше близо до ръба на откритата водна галерия. Още една крачка и Алвизе можеше съвсем лесно да го блъсне. След като го пронижеше с меча си.

— Мили боже — засмя се Тревизан. — Нужникът е при голямото стълбище. Позволете един от лакеите да ви покаже пътя.

Въоръжих се с целия си кураж и пристъпих по-близо.

— Всъщност това може малко да почака. След като вече съм тук, бих искала първо да ви приветствам. Добър вечер, месер Тревизан, и благодаря за поканата.

Казах всичко това с неловко заекване, но постигнах целта си. Докато стоях тук, Алвизе не би могъл да осъществи коварния си план.

— Добър вечер — каза Тревизан слисан и леко се поклони. — За съжаление, не знам ...

— О, аз нося маска, няма как да ме познаете. — Засмях се превзето и помахах с ръка сякаш с въображаемо ветрило.

— Това не е ли камериерката на Доротея? — попита Джовани.

— Това е част от моята маскировка — рекох възможно най-арогантно.

— Тя не изглежда като прислужница — отговори Тревизан усмихнат.

— Не, не е — каза Алвизе сопнато. В погледа му отново се улавяше онзи зловещ блясък. Плашеше ме, защото сърбежът във врата ми не спираше. Опасността все още не беше избегната.

Тревизан се взря към водната порта.

— Е, най-накрая ще ми кажете ли къде е подаръкът ми, за да мога да ви благодаря и да се върна при моите гости.

Алвизе ме погледна с присвити очи.

— Странно — каза той. — Бях инструктирал нашия гондолиер да докара лодката точно пред водната порта, за да не се налага да я търсим дълго. Глупаво момче, със сигурност си е пийнал повечко.

Тревизан кимна учтиво, но се видя, че търпението му бе изчерпано. Той се обърна да си ходи.

— Господа, може да ми поднесете подаръка по-късно. Няма значение дали ще се зарадвам сега или след час. — Пътьом ме дари с усмивка. — Пожелавам ви една забавна вечер, малка писано! — И тогава изчезна през вратата.

Исках да го последвам, но не бях достатъчно бърза. Алвизе скочи на пътя ми.

— Не така, котенце. Още не си приключила тук. — Лицето му беше изкривено от омраза. Мъждукащата светлина от свещта на стената му придаваше изражение на демон, макар че не бях сигурна дали той наистина не изглежда така, заради отвратителния си характер.

— Стой на входа и внимавай някой да не дойде — заповяда Алвизе на брат си.

Джовани кимна и изчезна.

Сърбежът по врата ми се превърна в парене. Алвизе застана пред мен и се втренчи в лицето ми.

— Малката Ана — каза той с копринено нежен глас. — Какво си мислиш, че се осмеляваш да заставаш на пътя ми?

— Ъъъ... нищо — запелтечих аз.

— Повечето жени не могат да мислят — съгласи се той с мен. — Те просто не са в състояние за това. Но ако ми вредят поради липсата им на акъл, това не ми харесва.

Опитах се да отскоча встрани и бързо да го заобиколя, без да го изпускам от поглед, но той протегна ръка и ме сграбчи за косата. Грубо напълни шепата си с къдрици и по този начин ме задържа на място. Толкова ме заболя, че очите ми се напълниха със сълзи.

Алвизе ме дръпна към себе си, толкова близо, че можех да почувствам неговото тялото до моето. Подуших, че е пил вино, както и че е използвал скъп сапун. Дрехите му също миришеха хубаво, цяла рядкост, в тази епоха без душ и топла вода, където ароматната чистота бе непостижим лукс за повечето хора. Но цялата външна чистота не можеше да прикрие гарвановочерната му душа.

Изведнъж той пусна косата ми и обхвана светкавично с две ръце врата ми. Палците му натискаха ларинкса ми, а пръстите му се забиваха болезнено във врата ми.

Загубих ценни секунди, докато осъзная чудовищната истина, че той всъщност искаше да ме убие. Когато това ми стана ясно, ми причерня пред очите. В курса по самозащита в нашето училище не ни бяха казали, че при душене се припада толкова бързо. И че толкова боли. За сметка на това бяхме тренирали как бързо и ефективно да се освободим от смъртоносна хватка. За щастие, не трябваше да мисля много за научената техника. Въпреки бързо нарастващото ми замайване, изглежда, тялото ми само знаеше какво да прави.

С отчаяно усилие промуших ръцете си между нашите тела и със замах ударих предмишниците на Алвизе, при което хватката му се разхлаби. Когато внезапно дръпнах лактите си надолу, ръцете му принудително пуснаха врата ми. Едно тежко вдишване и аз отново можех да дишам. След това последва ударът с коляното, който бяхме тренирали стотици пъти. Краката му се подкосиха и той нададе яростна ругатня. За да го тръшна окончателно на тепиха, трябваше да му прасна два юмрука като чук в лицето. Но някак си не се получи, бе по-скоро като половинчато бутане. Във всеки случай не беше достатъчно, за да го извадя от строя. Бях се провалила точно поради причината, за която нашата учителка по физическо ни предупреждаваше.

В ушите ми кънтяха думите й:

— Повечето момичета и жени имат угризения да ударят с пълна сила. Дори тогава, когато животът им зависи от това, да обезвредят нападателя си. Те се страхуват да не го наранят. Освен това са възпитавани никога да не решават конфликтите с насилие. Но ако сбъркат, са мъртви. Затова е по-добре да преодолеете насадената ви загриженост и да удряте наистина брутално!

Ето ме сега, не можех да нанеса брутален удар. Още докато това осъзнаване проникваше в мозъка ми, Алвизе отново се изправи на крака. Лицето му се изкриви в гримаса на отмъщение, докато вадеше късия си меч.

— Какво става? — попита Джовани от коридора.

— Почти съм готов с кучката — каза Алвизе.

Опитах се да си спомня какво бяхме учили в случай на нападение с меч и дали правилата за нападение с нож бяха приложими в тази ситуация, но в съзнанието ми беше зейнала голяма дупка.

Всичко свърши, смъртта ми бе въпрос само на няколко мига.

— Кажи на света довиждане — присмя се Алвизе.

Той пристъпи напред с меча и аз затворих очи, защото не исках лицето му да бъде последното нещо, което щях да видя в края на моя живот.