Гилдията на магьосниците

Глава 16 Запознанства

Утрото премина в ден. Ротан усещаше как умората постепенно го завладява. Той затвори очи и призова малко лечителска магия, за да се освежи и да дойде на себе си, след което взе книгата и се опита да продължи четенето.

Но още преди да довърши страницата, той се усети, че отново гледа спящото момиче. Тя лежеше в малката спалня, на леглото, което някога принадлежеше на сина му. Останалите не одобряваха решението му да я настани в жилищните помещения на магьосниците. Макар да не споделяше притесненията им, той трябваше да я държи под око – за всеки случай.

В най-тъмните нощни часове той позволи на Ялдан да го смени на поста, за да може да си почине малко. Но вместо да заспи, остана да лежи, мислейки си за нея. Толкова много неща трябваше да й обясни! Той искаше да е подготвен за всички въпроси и обвинения, които тя със сигурност щеше да има към него. В главата му отново и отново се въртяха възможните варианти на разговора. Накрая Ротан се отказа от безплодните опити да заспи и се върна на поста си.

Сония проспа по-голямата част от деня. Изтощението от използването на магията често оказваше такова влияние върху младите. За двата месеца, последвали Прочистването, нейната тъмна коса беше пораснала малко, но кожата й бе бледа и изпъната върху изпъкващите на слабичкото й лице скули. Спомняйки си лекотата, с която я беше вдигнал, Ротан поклати глава. Времето, прекарано с Крадците, не беше укрепило здравето й. Той въздъхна и отново се върна към книгата.

След като успя да прочете още една страница, вдигна глава. В лицето му бяха вперени две черни очи. След това очите погледнаха надолу, към мантията му и момичето скочи в леглото, опитвайки се да се освободи от омотаните около краката й чаршафи. Когато успя да ги махне, тя погледна слисано към леката памучна нощница, с която беше облечена.

Ротан остави книгата на масичката и се изправи, като се стараеше да се движи колкото може по-бавно. Тя притисна гръб към отсрещната стена и проследи движенията му с широко отворени очи. Ротан се отдалечи от нея, отвори вратата на шкафа в дъното на стаята и извади един дебел домашен халат.

– Заповядай – каза той и й го подаде. – За теб е.

Тя погледна халата така, сякаш вижда диво животно.

– Вземи го – подкани я той и пристъпи към нея. – Сигурно ти е студено.

Мръщейки се, Сония пристъпи напред и грабна халата от ръцете му. Без да сваля очи от магьосника, тя пъхна ръце в ръкавите му и го загърна плътно около тялото си, отстъпвайки отново към стената.

– Аз се казвам Ротан – каза й той.

Тя продължи да го гледа, без да каже нито дума.

– Няма да те нараним, Сония – каза й той. – Няма от какво да се страхуваш.

Момичето присви очи и изпъна устни в тясна линия.

– Не ми ли вярваш? – Той сви рамене. – На твое място и аз не бих повярвал. Получи ли писмото ни, Сония?

Тя се намръщи и го погледна презрително. Ротан прикри усмивката си.

– Ти, естествено, не му повярва, нали? Кажи ми, кое ти е най-трудно да повярваш?

Момичето скръсти ръце на гърдите си, погледна през прозореца и не отвърна нищо. Магьосникът сподави раздразнението си. Съпротивата беше нещо, което можеше да се очаква, дори под такава смешна форма, като отказът да разговаря с него.

– Сония, трябва да говориш с мен – каза спокойно той. – В теб има сила, независимо дали я искаш или не и ти трябва да се научиш да я контролираш. Ако не го направиш, тя ще те убие. Надявам се, че го разбираш.

Момичето сбърчи вежди, но продължи да гледа мълчаливо през прозореца. Ротан си позволи една въздишка.

– Каквито и да са причините да ни мразиш, ти трябва да разбереш, че е глупаво да отхвърляш помощта ни. Вчера ние просто изразходвахме натрупалата се в теб енергия. Скоро силата ти отново ще стане мощна и опасна. Помисли върху това. – Той направи пауза. – Но не твърде дълго.

След това се обърна към вратата и посегна към дръжката.

– Какво трябва да направя?

Гласът й беше тъничък и тих. Той въздъхна ликуващо, но побърза да придаде неутрално изражение на лицето си. Обърна се към нея и сърцето му се сви при вида на пълните й със страх очи.

– Трябва да се научиш да ми вярваш – каза й той.

Магьосникът – Ротан – се върна при стола си. Сърцето на Сония все още биеше ускорено, но тя започваше да се успокоява. С халата не се чувстваше толкова уязвима. Тя знаеше, че той не може да я предпази от магията, но поне покриваше онова глупаво нещо, в което я бяха облекли.

Стаята, в която се намираше, не беше особено голяма. До едната й стена стоеше висок шкаф, до другата беше долепено леглото, а по средата имаше маса. Мебелите бяха изработени от скъпо полирано дърво. Върху масата бяха наредени малки гребенчета и сребърни писмени принадлежности. Отстрани висеше огледало, а някаква картина красеше стената зад магьосника.

– Контролът е деликатна работа – каза й Ротан. – За да ти покажа, трябва да вляза в ума ти, но не бих могъл да го направя, ако се съпротивляваш.

Сония си спомни учениците, които стояха в стаята, притиснали длани към слепоочията на другарите си. Учителят им беше казал същото. Сония неволно почувства удовлетворение, че Ротан не я

лъже. Никой магьосник нямаше да може да рови из мислите й без разрешение.

След това тя се намръщи, припомняйки си присъствието, което й беше показало източника на нейната магия и как да го използва.

– Ти го направи вчера.

Той поклати глава.

– Не, аз те насочих към твоята сила и ти показах как да я използваш чрез моята. Това е нещо по-различно. За да те науча как да контролираш силата си, аз трябва да се доближа до източника ти, а за да го направя, трябва да вляза в съзнанието ти.

Сония отмести поглед. Да допусне магьосника в съзнанието си? Какво би могъл да види там? Всичко или само онова, което му позволи?

Имаше ли някакъв избор?

– Недей да мълчиш – каза й Ротан. – Питай ме за всичко, което те притеснява. Задавай ми всякакви въпроси. Колкото повече научиш за мен, толкова по-бързо ще разбереш, че съм достоен за доверието ти. Не си длъжна да харесваш цялата Гилдия, дори не е нужно да харесваш мен. Просто трябва да ме опознаеш достатъчно добре, за да повярваш, че ще те научна на всичко необходимо и няма да ти навредя.

Сония го погледна втренчено. Той беше на средна възраст или дори по-стар. Макар тъмната му коса да беше прошарена със сиво, очите му бяха ясносини и жизнени. Бръчиците около очите и устните му придаваха добродушен вид. Той й изглеждаше като мил, порядъчен човек – но тя не беше глупачка. Измамниците винаги изглеждат като честни и интересни хора. В противен случай щяха да умрат от глад. Може би Гилдията беше изпратила при нея първо магьосника, който внушава най-голямо доверие.

Трябваше да бъде по-внимателна. Когато го погледна в очите, той издържа погледа й. Увереността му я смути. Мъжът или наистина беше безупречен, или смяташе, че с лекота ще успее да я заблуди.

И в двата случая въобще няма да му е лесно с нея, реши Сония.

– Защо трябва да вярвам на думите ти?

Той повдигна рамене.

– А защо ми е да те лъжа?

– За да получиш каквото искаш, как иначе?

– И какво искам аз?

Тя се поколеба.

– Все още не знам.

– Искам само да ти помогна, Сония. – В гласа му се усещаше искрена загриженост.

– Не ти вярвам – каза му тя.

– Защо?

– Ти си магьосник. Казват, че сте се заклели да защитавате хората, но аз ви видях да убивате.

Бръчките между веждите му се задълбочиха и той бавно кимна.

– Така е. В писмото си до теб вече казахме, че в онзи ден не сме искали да причиним вреда никому – нито на теб, нито на момчето. – Той въздъхна. – Всичко беше една ужасна грешка. Ако знаех какво ще се случи, никога нямаше да те посоча. Има най-различни начини да се прави магия. Най-обикновеният е чрез нанасяне на удар. А най-слабият удар е обездвижващият. От него тялото известно време застива неподвижно, човек не може да помръдне. Всички магьосници, които се опитаха да спрат момчето, използваха този обездвижващ удар. Ти спомняш ли си цвета на ударите?

Сония поклати глава.

– Не съм ги гледала. – „Бях твърде заета да бягам” – помисли си тя, но нямаше намерение да го казва на глас.

Той се намръщи.

– Тогава трябва да ми повярваш като ти казвам, че всичките бяха червени – обездвижващият удар е червен. Но при реакцията на толкова много магьосници, някои от ударите са се срещнали и са се слели в един много по-мощен огнен удар. Тези магьосници не са искали да наранят никого, а само да попречат на момчето да избяга. Уверявам те, че постъпката ни предизвика ужасна вълна от недоволство от страна на Краля и на Домовете.

Сония изсумтя.

– Като че ли това ги интересува.

Веждите му се вдигнаха.

– Разбира се, че ги интересува. Признавам, че основната причина за това не е съчувствието към семейството на момчето, а желанието да контролират Гилдията, но ние бяхме наказани заради грешката си.

– По какъв начин?

Той се усмихна криво.

– Протестни писма. Публични изказвания. Предупреждение от краля. На теб може да ти се струва малко, но в света на политиката думите са много по-опасни от камшиците или магията.

Сония поклати глава.

– Вие се занимавате с магия. И се смятате за най-добри в това. Един магьосник може да направи грешка, но не и толкова много, колкото се бяха събрали на площада.

Ротан повдигна рамене.

– Да не мислиш, че по цели дни се подготвяме за това, че някакво си момиче от копторите ще започне да хвърля по нас магически насочвани камъни? Нашите Воини са обучени на най-хитроумните маневри и военни стратегии, но нито една ситуация на Арената не може да ги подготви за нападение от собствените им граждани – хора, които са смятали за абсолютно безвредни.

Сония шумно изсумтя. Безвредни. Тя забеляза как Ротан сви устни. „Сигурно го отвращавам” – помисли си тя. За магьосниците обитателите на копторите бяха мръсни, грозни и досадни. А дали имаха представа колко мразени бяха от тях?

– Но и преди това сте вършили много ужасни дела – каза му тя. – Виждала съм хора с изгаряния, причинени им от магьосниците. А колко са били стъпкани от уплашената при Прочистването тълпа? Но повечето са умирали след това – от студ и глад в копторите. – Тя го погледна с присвити очи. – Ала според теб Гилдията няма никаква вина за това, нали?

– Да, в миналото е имало подобни инциденти – призна Ротан. – Магьосници, които са постъпвали невнимателно. Но винаги, когато е било възможно, пострадалите са получавали помощ от Лечителите и парична компенсация. Що се отнася до самото Прочистване... – Той поклати глава. – Мнозина от нас предполагат, че необходимостта от него отдавна е отпаднала. Знаеш ли каква е причината за започването му?

Сония отвори уста, за да му отвърне с някоя хаплива забележка, но се поколеба. Нямаше да й навреди да разбере какво е неговото мнение по този въпрос.

– Кажи ми.

Ротан погледна разсеяно през прозореца.

– Преди около трийсет години някъде далеч на север изригнала една планина. Небето се напълнило с пепел, която блокирала част от топлината на слънцето. Последвалата зима била толкова дълга и студена, че всъщност нямало истинско лято преди да настъпи следващата. Реколтата в цяла Киралия и Елийн измръзнала, а добитъкът измрял. Стотици, а може би хиляди стопани и техните семейства пристигнали в града, но тук нямало достатъчно работа и жилища за тях. Градът се напълнил с гладни хора. Кралят разпоредил да бъде раздадена безплатна храна и много сгради – като например хиподрума – били превърнати в убежища. Той изпратил част от селяните по домовете им с достатъчно храна, която да им стигне до следващото лято. Но така или иначе всички гладували.

Ние казахме на хората, че следващата зима няма да е толкова ужасна, но мнозина не ни повярваха. Някои дори си мислеха, че целият свят ще замръзне и всички ще загинем. Те забравиха какво е чест и достойнство и вярваха, че могат безнаказано да грабят. По улиците стана опасно да се ходи дори през деня. Бандите разбиваха къщи и убиваха хората в леглата им. Бяха ужасни времена. – Той поклати глава. – Никога няма да ги забравя.

Кралят изпрати Стражата да прогони бандите от града. Когато стана ясно, че кръвопролитията не могат да бъдат избегнати, той помоли Гилдията за помощ. Следващата зима също беше сурова и когато кралят видя, че обстановката отново се нажежава, той реши да прочисти Имардин, преди ситуацията да се влоши. Това продължава и досега.

Ротан въздъхна.

– Мнозина твърдят, че от Прочистването отдавна няма нужда. Но споменът за погромите е още пресен, а копторите станаха много по-обширни, отколкото бяха през онази ужасна зима. А и много хора се страхуват, че с отмяната на Прочистването може да настъпи поредният период на беззаконие, особено след появата на Крадците. Страхуват се, че Крадците ще използват положението, за да превземат града.

– Това е абсурдно! – възкликна Сония. Както можеше да се очаква, версията на Ротан беше доста едностранчива, но някои от причините за първото Прочистване се оказаха непознати и странни. Избухваща планина? С това не можеше да се спори. Той просто щеше да посочи невежеството й по тези въпроси. Но тя знаеше нещо, което не му беше известно.

– Крадците се родиха от Прочистването – продължи тя. – Нима смятате, че всички хора, които сте прогонили от града, са обирджии и бандити? Заедно с тях сте изхвърлили и гладуващи фермери със семействата им, както и просяците, и боклукчиите, от които градът се нуждае, за да оцелее. И ето, че те се събрали заедно, за да си помагат един на друг. И оцелели, създавайки свой собствен свят и написвайки свои собствени закони. Защото се оказало, че е безсмислено да живеят по законите на краля. Той сам ги тласнал към това, вместо да им протегне ръка за помощ.

– Колкото е могъл, е помогнал.

– Не на всички и не този път. Да не мислиш, че от града се прогонват бандитите и убийците? Не, гонят се честните, невинни хора, които преживяват от онова, което изхвърлят богатите или търгуват в града, но живеят в копторите. Крадците наистина са извън закона, но Прочистването не ги лови, защото те могат да влизат и излизат от града когато си поискат.

Ротан кимна бавно със замислено изражение.

– И аз така подозирах. – Той се наведе напред. – Сония, аз също съм противник на Прочистването. И много магьосници споделят мнението ми.

– Тогава защо продължавате да го правите?

– Защото когато кралят ни заповяда нещо, ние сме длъжни да се подчиним. Обвързани сме с клетва.

Сония отново изсумтя.

– Значи можете да обвините краля за всичко, което правите.

– Ние сме поданици на краля – напомни й той. – Гилдията трябва да му се подчинява повече от всички други, за да не започнат хората да си мислят, че кроим планове за завземане на властта. – Той се облегна назад. – Ако наистина сме безмилостните убийци, за които ни смяташ, защо не сме го направили досега, Сония? Защо магьосниците не са завзели Киралия?

Сония повдигна рамене.

– Не знам, но за обитателите няма да има никакво значение. Кога сте направили нещо добро за нас?

Ротан присви очи.

– Направили сме много, но ти просто не го забелязваш.

– Какво, например?

– Ами например не позволяваме на пристанището да се затлачи с тиня. Без нас в Имардин няма да могат да идват кораби и търговията ще се премести на друго място.

– И по какъв начин помага това на обитателите?

– Дава работа на имардинците от всички класи. На корабите плават търговци, които купуват от нас дървен материал, храна и други стоки. Пристанищните работници ги опаковат и ги натоварват. Занаятчиите ги произвеждат. – Той я погледна и поклати глава. – Може би нашата работа е твърде отдалечена от собствения ти живот, за да я оцениш. Ако говорим за непосредствената помощ, то забрави ли нашите Лечители? Те работят усилено за...

– Лечителите? – Сония завъртя очи. – Кой има излишни пари, за да ги дава на Лечителите? Те струват десет пъти повече, отколкото един добър крадец изкарва за цял живот!

Магьосникът замълча.

– Ти си права, разбира се – каза тихо той. * Нашите Лечители не са достатъчно, за да могат да помагат на всички, а само на онези, които идват да поискат помощ. Но те обучават лекари, които не притежават магическа сила, да се справят с основните болести. Те лекуват останалите граждани на Имардин.

– Не и обитателите – упрекна го Сония. – Ние имаме само доктори, но те по-скоро ще убият човек, отколкото да го излекуват. Докато живеех в Северния квартал, знаех само за няколко лекари и те струваха по една шапка злато.

Ротан погледна през прозореца и въздъхна.

– Сония, ако можех да реша проблема с бедността и неравенството в града, щях да го направя без капчица колебание. Но тук не може да се направи много. Дори и от магьосник.

– Така ли? Ако наистина сте против Прочистването, тогава не участвайте в него. Кажете на краля, че ще изпълнявате всичките му заповеди, без тази. И преди се е случвало.

Магьосникът се намръщи озадачено.

– Преди години, когато крал Пален отказал да подпише Съглашението. – Щом видя изумлението на лицето му, тя сподави тържествуващата си усмивка. – Нека кралят да построи нормална канализация в копторите. Прапрадядо му го е направил в пределите на града, защо настоящият крал да не го направи и за нас?

Магьосникът повдигна вежди.

– Значи не искаш да преместим хората от копторите в града?

Сония поклати глава.

– Голяма част от Външния кръг е напълно подходяща за нормален живот. Градът няма да спре да се разраства. Може би кралят трябва да построи втора стена.

– Стените са отживелица. Вече нямаме врагове. Но останалите предложения са... интересни. – Той я погледна преценяващо. – Според теб какво още трябва да направим?

– Вървете в копторите и лекувайте хората.

Той се намръщи.

– Нямаме достатъчно хора.

– Малко е по-добре от никакви. Защо счупената ръка на сина на някой Дом е по-важна от счупената ръка на някой обитател?

Ротан се усмихна и в Сония веднага се зароди подозрението, че той просто се забавлява, въвличайки я в този спор. А и него какво ли го вълнуваше? Той просто се опитваше да я накара да повярва, че й съчувства. Ще трябва доста да се потруди, за да я накара да му се довери.

– Никога няма да го направите – изръмжа тя. – Само повтаряте, че бихте помогнали, ако можехте, а истината е, че ако на някой магьосник му пукаше, той щеше да е в копторите. Няма закон, който да ви спира, така че защо досега никой не е отишъл? Аз ще ви кажа защо. В копторите е смрадливо и влажно и вие предпочитате да се преструвате, че те не съществуват. Тук ви е много по-удобно. – Тя махна с ръка към стаята и скъпото й обзавеждане. – Всички знаят, че кралят ви плаща много добре. Ако наистина ви е жал за обитателите, защо не дадете част от тези пари за да им помогнете? Но не! Предпочитате да ги запазите за себе си!

Ротан прехапа устни, погледът му беше тъжен и замислен. Сония изведнъж забеляза колко е тихо в стаята. Осъзнавайки, че му е позволила да я провокира, тя заскърца със зъби от яд.

– Ако на някой от познатите ти в копторите дадат голяма сума пари – попита бавно той, – смяташ ли, че той ще ги използва, за да помогне на останалите?

– Да – отвърна тя.

Той повдигна вежда.

– И никой от тях няма да се изкуши да ги задържи за себе си?

Сония замълча. Тя познаваше някои хора, които щяха да го направят. Всъщност познаваше доста такива хора.

– Може и да има няколко – призна си тя.

– Аха – каза той. – Значи ти не искаш да вярвам, че всички обитатели са себелюбци, така ли? Тогава и ти не трябва да вярваш, че всички магьосници са егоцентрични създания. Ти можеш да ме убеждаваш, че въпреки ужасното си поведение и нарушаването на законите, повечето хора, които познаваш, са мили и почтени. В такъв случай би било безсмислено да очерняш всички магьосници заради грешките на някои от нас или заради произхода ни. Уверявам те, че повечето магьосници се опитват да бъдат достойни хора.

Сония се намръщи и отмести поглед. Магьосникът беше прав, но това въобще не й се нравеше.

– Може би – отвърна тя, – но досега не съм видяла нито един магьосник, който да помага на хората в копторите.

Ротан кимна.

– Защото знаем, че помощта ни ще бъде отхвърлена.

Сония се поколеба. Той беше прав, но обитателите щяха да отхвърлят помощта на Гилдията, само защото магьосниците им бяха дали много поводи да ги мразят.

– Но няма да откажат парите – възрази момичето.

– Ако предположим, че ти не си от онези, които с радост биха ги присвоили за себе си, кажи ми какво би направила, ако ти дам сто златни монети?

– Ще нахраня хората – каза му тя.

– Сто златни монети ще стигнат да храниш няколко човека в продължение на много седмици или да нахраниш много народ за няколко дни. А след това хората отново ще си бъдат все така бедни, като преди.

Сония отвори уста, но бързо я затвори. Нямаше какво да му отговори. Той беше прав. Но същевременно не беше. Не беше редно човек дори да не се опита да помогне.

Тя въздъхна, наведе поглед и се намръщи при вида на глупавите дрехи, които беше облякла. И макар прекрасно да разбираше, че сменяйки темата просто ще покаже на противника си, че е изгубила спора, девойката посочи раздразнено халата.

– Къде са ми дрехите?

Той загледа разсеяно ръцете си.

– Няма ги. Ще ти дам нови.

– Искам си моите – каза му тя.

– Накарах да ги изгорят.

Сония го погледна недоверчиво. Наметалото й, колкото и да беше мръсно и прогорено на места, си беше добро – освен това й го беше дал Сери.

На вратата се почука. Ротан се изправи.

– Сега ще трябва да те оставя, Сония – каза й той. – Ще се върна след час.

Тя го гледаше как отива до вратата и я отваря. Зад нея момичето зърна друга луксозна стая. След като вратата се затвори, тя се ослуша за превъртащия се ключ, но след като не го чу, в сърцето й трепна надежда.

Тя се вторачи изучаващо във вратата. Дали ключалката не беше вълшебна? Тя пристъпи към нея и чу приглушени гласове от другата страна.

Сега нямаше смисъл да се опитва да я отваря, но може би по-късно...

Главата му се пръскаше от болка, но той усети как нещо хладно се стича зад ухото му. Отваряйки очи, Сери видя размазано лице в мрака. Женско лице.

– Сония?

– Здравей. – Гласът беше непознат. – Време беше да се върнеш при нас.

Сери стисна здраво очи, след което отново ги отвори. Лицето се проясни. Дълги тъмни коси, необичайно красиви черти. Кожата на жената беше тъмна, но не колкото на Фарин. Познатият прав киралийски нос добавяше елегантност към издълженото лице. Сякаш Сония и Фарин изведнъж се бяха слели в един човек.

„Аз спя” – помисли си младежът.

– Не, не спиш – отвърна жената. Тя погледна към нещо над главата му. – Сигурно са го ударили доста силно. Искаш ли да поговориш с него?

– Поне мога да опитам. – Гласът беше познат. В полезрението му се появи Фарин. Изведнъж спомените нахлуха в главата на Сери и той се опита да седне. Пред очите му притъмня и главата отново го заболя. Той усети нечии ръце на рамене си и неохотно им позволи да го натиснат обратно в леглото.

– Здравей, Сери. Това е Каира.

– Тя изглежда като теб, само че е красива – промърмори Сери.

Фарин се засмя.

– Благодаря. Каира ми е сестра.

Жената се усмихна и се изгуби от погледа му. Сери чу някъде вдясно да се затваря врата. Той погледна към Фарин.

– Къде е Сония?

Крадецът се намръщи.

– Магьосниците я хванаха и я отведоха в Гилдията.

Думите му не спираха да отекват в главата на Сери. Той усети ужасна болка в гърдите си. Хванали са я! Как изобщо можа да си помисли, че ще успее да я защити? Но не. Фарин трябваше да я пази. В гърдите му пламна гняв. Сери си пое дълбоко дъх, готов да заговори...

„Не! Трябва да я намеря! Трябва да си я върна! Може би ще имам нужда от помощна на Фарин”.

Гневът изведнъж се стопи. Сери погледна намръщено крадеца.

– Какво се случи?

Фарин въздъхна.

– Неизбежното. Настигнаха ни. – Той поклати глава. – Не знам какво още бих могъл да направя, за да ги спра. Вече бях опитал всичко.

Сери кимна.

– А сега какво?

Устните на крадеца се изкривиха в безрадостна полуусмивка.

– Не ми беше по силите да изпълня моята част от договора. В същото време и Сония не можа да използва магическата си сила в мой интерес. И двамата се опитахме и се провалихме. Колкото до теб... – Усмивката на Фарин изчезна. – Бих искал да останеш с мен.

Сери погледна крадеца. Как можеше толкова лесно да се откаже от Сония?

– Свободен си да си идеш, ако искаш – додаде Фарин.

– Ами Сония?

Крадецът се намръщи.

– Тя е в Гилдията.

– Не е чак толкова трудно човек да се промъкне вътре. Вече съм го правил.

Бръчките между веждите на Фарин се задълбочиха.

– Не говори глупости. Те сигурно я пазят.

– Можем да им отвлечем вниманието.

– Нищо такова няма да правим – проблеснаха очите на Фарин. Той отстъпи назад, после отново се върна до главата на Сери. – Крадците никога не са се изправяли срещу Гилдията и никога няма да го направят. Не сме чак толкова глупави, че да си мислим, че можем да ги победим.

– Те не са чак толкова умни. Повярвай ми, аз...

– НЕ! – прекъсна го Фарин. Той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. – Не е чак толкова лесно, колкото си мислиш, Сери. Почини си. Излекувай се. Помисли добре върху това, което предлагаш. Скоро пак ще поговорим. – Той се скри от погледа му. Сери чу как вратата се отваря и затваря. Опита се да се надигне, но главата му щеше да се пръсне от болка. Той въздъхна, затвори очи и остана да лежи, дишайки тежко. Би могъл да се опита да убеди Фарин да спаси Сония, но знаеше, че няма да успее. Не. Трябваше сам да се заеме с това.

Глава 17 Решението на Сония

Сония отново огледа стаята. Макар и не голяма, тя беше обзаведена луксозно. Може би я държаха в някоя от къщите на Вътрешния град, но се съмняваше в това.

Тя се приближи до прозореца, дръпна встрани красиво декорирания параван, който го покриваше, затаи дъх и отстъпи крачка назад.

Пред нея се ширеха градините на Гилдията. Вдясно се извисяваше сградата на Университета, а вляво, зад дърветата се криеше резиденцията на Върховния повелител. Самата тя се намираше на втория етаж на сградата, където Сери беше казал, че се намират жилищните помещения на магьосниците.

Гилдията гъмжеше от магьосници. Накъдето и да погледнеше Сония, тя виждаше облечени в мантии фигури: в градината, по прозорците, по пътеката, която минаваше точно под нейния прозорец. Тя потрепери, дръпна обратно паравана и се обърна.

Връхлетя я мрачно отчаяние.

„Попаднах в капан. Няма измъкване оттук. Никога повече няма да видя Ранел, Джона и Сери. Никога!”

Очите й плувнаха в сълзи. Сония примигна и изведнъж видя отражението си в изящното огледало на стената. Забеляза зачервените си очи и презрително изкриви лице.

„Нима толкова лесно ще се предам? – попита тя отражението си. – И ще плача, като някое сополиво хлапе?! Не!”

Денем Гилдията може би беше пълна с магьосници, но тя я беше видяла през нощта и знаеше колко е лесно да се промъкне незабеляна. Ако изчакаше падането на нощта и успееше да се измъкне навън, нищо нямаше да й попречи да се прибере в копторите.

Измъкването, разбира се, нямаше да е лесно. Магьосниците сигурно щяха да я държат заключена. Пък и самият Ротан беше кади, че се е случвало магьосниците да грешат. Тя щеше да чака и да наблюдава. При първата появила се възможност тя щеше да е готова да се възползва от нея.

Очите на лицето в огледалото вече бяха сухи и изпълнени с решителност. Изпълнена с увереност, Сония се приближи до масата. Вае четката за коса и с оценяващ поглед прокара пръст по сребърна тая дръжка. В някоя заложна къща за нея щяха да й дадат достатъчно пари, за да си купи нови дрехи и храна за няколко седмици.

Интересно, дали на Ритан му е хрумвало, че затворничката му може да го окраде? Той, разбира се, не би се тревожил за това, ако беше сигурен, че тя няма да може да избяга. Докато беше затворена в Гилдията, всякакви кражби бяха абсолютно безсмислени.

Сония се огледа и за пореден път се изненада от странния вид на затвора си. Тя беше очаквала студена килия, а не удобство и лукс.

Може би те наистина възнамеряваха да я поканят да се присъедини към Гилдията.

Тя погледна отново в огледалото и се опита да си се представи в мантии. Кожата й настръхна.

„Не – помисли си тя, – никога не бих могла да сгази една от тях. Така все едно ще предам всички – приятелите ми, всички обитатели, самата себе си...“

Но тя трябваше да се научи да контролира силата си. Опасността беше реална и Ротан може би наистина възнамеряваше да я научи на някои неща – дори само за да й попречи да сравни града със земята. Но най-вероятно с това щеше да приключи всичко. Moмичето потръпна, припомняйки си разочарованията, отчаянието и ужасът от последните шест седмици. Силата й вече беше причинила достатъчно проблеми. Тя нямаше да се разстрои, ако никога повече не й се наложи да я използва.

И тогава какво щеше да се случи с нея? Щеше ли Гилдията да я върне в копторите? Едва ли.

Ротан твърдеше, че Гилдията иска да приеме Сония в редиците си. Нея? Момичето от копторите? Едва ли.

Но защо изобщо й предлагат? Дали нямаше някаква друга причина? Подкуп? Могат да й обещаят да я научат как да борави с магията, ако тя... какво? Какво може да иска от нея Гилдията?

Тя се намръщи, досещайки се за възможния отговор.

Крадците.

Ако успее да избяга, дали Фарин отново ще й предостави убежище? Да, особено ако силата й вече няма да представлява такава опасност. А щом успее да спечели доверието му, вече въобще няма да е трудно да го шпионира. Би могла да използва менталните си сили, за да изпраща на Гилдията информация за престъпните групи в града.

Тя изсумтя. Дори да се съгласеше да сътрудничи на Гилдията, Крадците много бързо щяха да я разкрият. Никой обитател не е толкова тъп, че да мами Крадците. Дори да успееше да се защити с магия, тя нямаше как да им попречи да навредят на семейството и приятелите й. В подобни случай Крадците бяха безмилостни.

Но какъв избор щеше да има? Ами ако Гилдията заплашеше да я убие, ако откаже да им помогне? Ако заплашеха да наранят приятелите и семейството й? С нарастваща тревога Сония се зачуди дали Гилдията знае за Джона и Ранел. Тя побърза да прогони тази мисъл, уплашена, че ще се развълнува и отново ще изгуби контрола над магията. Момичето поклати глава и се извърна настрани от огледалото. На малка масичка до леглото лежеше една книга. Сония прекоси стаята и я взе.

Прелиствайки страниците й, момичето откри, че те са запълнени със ситно изписан текст. Вглеждайки се отблизо тя с изненада установи, че може да разбере повечето думи. Уроците на Серин явно имаха по-голям успех, отколкото й се беше сторило по-рано.

В текста, изглежда, се говореше за лодки. След като прочете няколко реда, Сония осъзна, че последната дума от всеки два съседни реда завършваше на един и същи звук, като при текстовете на песните които пееха уличните изпълнители по пазарите и в пивниците.

На вратата се почука тихо. Докато тя се отваряше, момичето побърза да остави книгата на мястото й. На прага застана Ротан, който носеше някакъв сгънат платнен вързоп под мишницата си.

– Можеш ли да четеш?

Тя се замисли трескаво какво да му отговори. Имаше ли някаква причина да крие умението си? Не можа да се сети за нито една, а й щеше да й бъде приятно да му докаже, че не всички обитатели са неграмотни.

– Малко – призна си тя.

Ротан затвори вратата и посочи книгата.

– Покажи ми – каза той. – Прочети ми малко на глас.

Момичето усети как в нея се промъква леко съмнение, но побърза да го отблъсне. Взе отново книгата, отвори я и започна да чете.

И веднага съжали, че се е съгласила. Под втренчения поглед на магьосника й беше трудно да се съсредоточи. Страницата, която си беше избрала, се оказа по-трудна от първата и всеки път, когато се запъваше на непозната дума, тя усещаше как бузите й пламват.

– Моряшки, а не морски.

Ядосана от прекъсването, тя затвори книгата и я хвърли на леглото. Ротан й се усмихна извинително и остави до нея вързопа.

– Как се научи да четеш? – попита я той.

– Леля ме научи.

– И наскоро се е наложило да се упражняваш.

Тя отвърна поглед.

– Винаги има какво да се чете. Знаци, табели, обяви за награда...

Той се усмихна.

– В една от стаите, където си живяла, намерихме книга за магия. Разбра ли нещо от нея?

По гърба й пробяга предупредителна тръпка. Той нямаше да й повярва, ако отречеше да е чела книгата, но ако признаеше, той щеше да продължи да й задава въпроси и тя можеше случайно да спомене и за другите книги, които беше чела. Ако магьосникът знаеше, че откраднатите от Сери книги липсват, той щеше да предположи, че тя се е промъкнала през нощта в Гилдията и щеше да я пази с удвоени усилия.

Вместо да му отговори, тя кимна с глава към вързопа на леглото.

– Какво е това?

Той я погледна изпитателно, след което сви рамене.

– Дрехи.

Сония погледна недоверчиво вързопа.

– Ще те оставя да се преоблечеш, след което ще изпратя слугата да ни донесе храна. – Той се обърна и тръгна към вратата.

След като той излезе, Сония развърза вързопа. За нейно голямо облекчение той не беше донесъл магьосническа мантия. Вместо това тя намери чифт най-обикновени панталони, долна риза и риза с висока яка – почти същите, като дрехите, които носеше в копторите, но направени от по-меки, скъпи материали.

Тя свали тежкия халат и нощницата и бързо навлече новите дрехи. Въпреки че бе добре облечена, тя чувстваше кожата си странно разголена. Когато погледна към ръцете си, тя видя, че ноктите й са подрязани и почистени. Сония ги помириса и усети мек аромат на сапун.

Тя се разтрепери от тревога и негодувание. Докато беше спала, някой я беше изкъпал. Момичето погледна към вратата. Ротан?

Не, реши тя, подобни занимания сигурно бяха оставяни на слугите. Сония прокара пръсти през косата си и установи, че тя също е измита.

Минаха още няколко минути, преди някой да почука тихо на вратата. Сония си спомни думите на магьосника, че ще изпрати слугата си, и застина в очакване. Почукването се повтори.

– Лейди? – чу се приглушен женски глас. – Може ли да вляза?

Изненадана, Сония седна на леглото. Досега никой не я беше наричал „лейди”.

– Ако искаш – отвърна тя.

В стаята влезе жена на около трийсетина години. Тя беше облечена в обикновена сива блуза и панталони в същия цвят и носеше покрит поднос.

– Добър ден – поздрави жената и се усмихна нервно. Очите й бързо се плъзнаха по Сония и отново се сведоха към земята.

Слугинята остави подноса на масата. Когато се пресегна, за да свали покривалото, ръката й леко трепереше. Сония се намръщи. От какво се страхуваше слугинята? Едва ли от някакво си бедно момиче от копторите?

Жената размести няколко предмета на подноса, после се обърна, поклони се ниско на момичето и бързо излезе навън.

В течение на няколко минути Сония не можеше да отмести поглед от вратата. Жената й се беше поклонила. Това беше... странно. Смущаващо. Тя не можеше да разбере какво означава.

Но след това подносът привлече вниманието й с миризмата на топъл хляб и нещо, щедро посипано с подправки. Огромната купа със супа и чинията, отрупана с малки сладкиши я привличаха неудържимо и тя усети как стомахът й се разбунтува.

Сония се усмихна. Магьосниците щяха да разберат, че тя не може да бъде подкупена с нищо, за да им издаде Фарин, но нямаше нужда да го разбират веднага. Ако си поиграе малко с тях, може пък да я поглезят така още известно време.

И тя не изпитваше никакви угризения от това.

Оглеждайки се внимателно, Сония влезе в гостната. Тя се чувстваше изнервена като диво животно, току-що пуснато от клетката си. Очите й зашариха на всички страни, задържайки се най-продължително върху вратата, като най-накрая се спряха върху Ротан.

– Тази врата води към малка баня – каза й Ротан, като посочи с пръст. – До спалнята ми се стига оттам, а през тази врата се излиза в главния коридор на жилищните помещения на магьосниците.

Сония се втренчи във входната врата, после отново го погледна, преди да се приближи до библиотеката. Ротан се усмихна, доволен от това, че е привлечена от книгите.

– Вземи всяка, която те интересува – предложи й той. – Аз ще ти помогна да я прочетеш и ще ти обясня всичко, което не ти е ясно.

Момичето отново погледна магьосника, повдигна вежда и се наведе по-близо до книгите. Тя протегна ръка и докосна с пръст корицата на една от книгите, но в този момент университетският звънец зазвъня.

– Това показва на учениците, че е време да се върнат към занятията си – обясни й той. После отиде до един от прозорците и я повика с ръка да погледне навън.

Сония погледна през съседния прозорец. Лицето й изведнъж се напрегна и очите заблестяха, забелязвайки множеството магьосници и ученици, които се бяха запътили към Университета.

– Какво означават цветовете?

Ротан се намръщи с недоумение.

– Цветове ли?

– Мантиите, те са с различни цветове.

– Аха. – Той се облегна на перваза на прозореца и се усмихна. – Първо трябва да ти обясня различните дисциплини. Магията се прилага в три основни направления: Лечение, Алхимия и Военно изкуство. – Той показа на момичето двама Лечители, които се разхождаха по една градинска алея. – Лечителите се обличат в зелено. Лечението предполага не само изучаване на магическите методи за лекуване на рани и болести. В него е включено и цялото медицинско познание, което го превръща в дисциплина, на която човек посвещава целия си живот.

Той погледна към Сония и забеляза интереса в очите й.

– Воините носят червено – каза й той – и изучават стратегия и начините, по които магията може да се използва в битка. Някои от тях практикуват и традиционните методи за водене на бой и фехтовка.

Той посочи собствената си мантия.

– Лилавото е цветът на Алхимията, която представлява всичко, което може да бъде направено с магия. Тя включва химия, математика, архитектура и много други науки.

Сония бавно кимна.

– Ами кафявите мантии?

– Те са за учениците. – Той посочи към двама младежи. – Виждаш ли как стигат само до бедрата им? – Сония кимна. – Те няма да получат дълги мантии, докато не преминат първия цикъл от обучението си. Дотогава ще трябва да направят своя избор на дисциплина.

– А ако искат да изучават повече от една?

Ротан се засмя.

– Времето не стига за това.

– Колко дълго продължава обучението?

– Зависи колко дълго искат да изучават необходимите умения. Обикновено пет години.

– Ей онзи там – посочи Сония. – Коланът му има различен цвят.

Ротан погледна през прозореца и видя лорд Болкан, който вървеше с намръщено лице, сякаш се опитваше да реши труден проблем.

– Много си наблюдателна – усмихна се одобрително той. – Шарфът е черен. Това означава, че мъжът, когото видя, е ръководител на съответната дисциплина.

– Ръководител на воините. – Сония погледна към мантията на Ротан и присви очи. – Какъв вид Алхимия изучаваш ти?

– Химия. Освен това я преподавам.

– Както означава това?

Той замълча, обмисляйки как най-добре да й обясни термините, които нямаше да разбере.

– Ние работим с най-различни субстанции: течности, твърди тела и газове. Смесваме ги или ги нагряваме, или ги подлагаме на действието на други субстанции, за да видим какво ще се получи.

Сония се намръщи.

– Защо?

Ротан се усмихна хитро.

– За да видим дали няма да открием нещо полезно.

Сония повдигна вежди.

– И какви полезни неща си открил ти?

– Аз или Химиците на Гилдията?

– Ти.

Той се засмя.

– Не много! Сигурно бих могъл да се определя като провалил се алхимик, но междувременно открих едно важно нещо.

Сония повдигна вежди.

– И какво е то?

– Че съм много добър учител. – Той се отдалечи от прозореца и погледна към рафтовете с книги. – Ако ми позволиш, ще ти помогна да се научиш да четеш по-добре. Искаш ли да се позанимаваме с това още този следобед?

Тя го изгледа продължително с предпазливо, но замислено изражение на лицето. Най-накрая кимна отсечено.

– С кое мислиш, че трябва да започна?

Ротан се приближи до библиотеката и огледа книгите. Трябваше му нещо лесно за четене, но което да задържи интереса й. Той свали една книга и я прелисти. Момичето изглеждаше по-отзивчиво, отколкото бе очаквал. Тя беше любопитна, а умението й да чете и интересът й към книгите се оказаха неочаквано преимущество. И двете показваха, че тя може да се привикне към университетския живот.

Той кимна удовлетворено. Оставаше само да я убеди, че Гилдията не е толкова лоша, колкото й се струва.

Денил се усмихна на приятеля си. От момента, в който Ротан се беше присъединил към Ялдан и жена му за вечеря, той не спираше да говори. Младият магьосник не го беше виждал толкова въодушевен от някой нов ученик – макар Денил да се надяваше, че приятелят му е говорил също толкова ентусиазирано и за неговото обучение.

– Какъв си оптимист, Ротан. Едва се запозна с нея и вече си готов да я възхваляваш като новата звезда на Университета.

Денил едва не избухна в смях, когато видя как Ротан се стегна и се приготви за защита.

– Нима? – отвърна той. – Ако не бях такъв оптимист, нима щях да постигна такива успехи с учениците си? Ако човек се откаже още в началото, няма смисъл въобще да опитва.

Денил кимна. Самият той не беше от най-лесните ученици и се противопоставяше по всякакъв начин на първите опити на Ротан да насочи мислите му в правилната посока и да го откъсне от караниците с Фергън и приятелите му. Въпреки всичките опити на Денил да опровергае Ротан, учителят му никога не се отказа от него.

– Каза ли й, че няма да й навредим по никакъв начин? – попита Езрил.

– Обясних й причината за смъртта на момчето и че искаме да я научим да контролира силата си. Дали ми е повярвала... – Той сви рамене.

– Каза ли й, че може да се присъедини към Гилдията?

Ротан се намръщи.

– Въобще не съм повдигал тази тема. Тя не ни харесва особено. Не бих казал, че ни обвинява за положението на бедните, но смята, че трябва да направим нещо по въпроса. – Той се намръщи. – Казва, че никога не ни е виждала да правим добрини, което може би е така. Повечето от работата, която вършим за града, не касае по никакъв начин нея или останалите обитатели. А и Прочистването...

– Тогава няма нищо чудно, че не харесва Гилдията – каза Езрил и се наведе напред. – А каква е всъщност тя?

Ротан се замисли.

– Тиха, но непокорна. Очевидно е уплашена, но не вярвам, че някога ще видим сълзи в очите й. Сигурен съм, че разбира необходимостта да научи Контрола, така че едва ли скоро ще станем свидетели на някакви опити за бягство.

– А след като се научи да контролира силата? – попита Ялдан.

– Да се надяваме, че дотогава ще сме успели да я убедим да се присъедини към нас.

– Ами ако откаже?

Ротан си пое дълбоко дъх и въздъхна.

– Не мога да си представя какво ще стане тогава. Не можем да я накараме насила да се присъедини към нас, но според законите магьосниците-отцепници не могат да съществуват извън Гилдията. Ако откаже – той се намръщи, – няма да имаме друг избор, освен да блокираме силата й.

Очите на Езрил се разшириха.

– Ще я блокирате? Ще я боли ли?

– Не. Просто... За повечето магьосници е тежко, защото те са свикнали да разчитат на силата си. В случая на Сония не е така. – Той сви рамене. – Така че няма да й липсва много.

– Според теб колко време ще е необходимо, за да я научим на Контрол? – попита Ялдан. – Чувствам се някак неуютно като знам, че през няколко врати живее магьосник, който не може да се контролира.

– Ще ми трябва известно време да спечеля доверието й – отвърна Ротан. – Може да минат няколко седмици.

– Не може да бъде! – възкликна Ялдан. – Никога не отнема повече от две седмици. Дори и при най-трудните ученици.

– Тя не е някое разглезено хлапе от Домовете.

– Сигурно си прав. – Ялдан поклати глава и въздъхна. – До края на седмицата ще съм се превърнал в кълбо от нерви.

Ротан се усмихна и приближи чашата към устните си.

– Да, но колкото по-дълго се обучава, толкова повече време ще имам да я убедя да остане с нас.

Сония седеше на леглото, играеше си с изящната игла за коса и разглеждаше Градината през тънкия процеп в паравана. Навън беше нощ и луната сияеше в небето. Покритите със сняг пътечки меко проблясваха на слабата й светлина.

Час по рано звънецът отново беше иззвънял. Докато магьосниците и учениците бързаха към жилищните си помещения, тя ги наблюдаваше в очакване. Сега всичко беше тихо и безлюдно и само някой случаен слуга притичваше наблизо, оставяйки след себе си облачета издишан въздух.

Момичето стана, промъкна се до вратата и притисна ухо към нея. Остана да подслушва, докато не я заболя вратът, но не можа да чуе никакви звуци от другата стая.

Сония погледна към дръжката. Тя бе направена от гладко полирано дърво, в което бяха вплетени нишки от по-тъмна дървесина, оформящи символа на Гилдията. Сония я поглади с пръст и се удиви колко сила и майсторство бяха вложени в направата на най-обикновена дръжка за врата. След това започна бавно да я завърта надясно. Дръжката помръдна леко, преди нещо да блокира движението й. Сония дръпна леко вратата към себе си, но тя не поддаде.

Без да се смути, момичето завъртя дръжката на другата страна. Същият резултат. Вратата си оставаше затворена.

Сония се наведе и се приготви да пъхне иглата за коса в ключалката, но изведнъж се спря. Нямаше ключалка.

Тя въздъхна и седна на петите си. Когато Ротан излизаше от стаята й, тя никога не беше чувала превъртането на ключ, а преди това бе забелязала, че от външната страна на вратата няма резета. Вратата се заключваше с магия.

Не че можеше да отиде някъде. Трябваше да остане, докато се научи да контролира магията си. Но тя трябваше да провери докъде има достъп. Ако сама не потърсеше път за бягство, той нямаше да се появи от само себе си.

Сония се изправи и отиде до масичката до леглото. Върху нея все още лежеше книгата с песните. Тя я взе и я отвори на първата страница. Там беше написано нещо. Сония запали свещта, която Ротан й беше оставил.

„На моят скъп Ротан, в чест на раждането на нашия син. Илара"

Сония сви устни. Значи той беше женен и имаше поне едно дете. Интересно къде ли се намираше сега семейството му? Предвид възрастта на Ротан, синът му вече трябваше да е голям мъж.

Ротан й се струваше честен и порядъчен човек. Сония винаги бе смятала, че може добре да преценява хората – нещо, на което се беше научила от леля си. Инстинктите й подсказваха, че Ротан е добър и достоен човек, но въпреки това тя не можеше да му се довери, защото той беше магьосник и беше длъжен да се подчинява на заповедите на Гилдията.

Отвън се разнесе слаб звънък смях, който привлече вниманието й. Тя отиде до прозореца, бутна паравана настрани и видя двама магьосници, облечени със зелени мантии под плащовете, да се разхождат из градината. Пред тях подтичваха две деца и се замеряха със снежни топки.

Сония дълго ги гледа, без да сваля поглед от жената. Жените-магьосници никога не участваха в Прочистването. Интересно, дали отказваха да го правят или имаше някакво правило, което да им забранява?

Тя стисна устни. Джона й беше казала, че дъщерите на богатите семейства бяха грижливо пазени, докато не се омъжат за избрания от бащите им съпруг. Жените от Домовете никога не взимаха важни решения.

В копторите нямаше уредени бракове. Въпреки че жените се опитваха да намерят мъж, който да може да издържа семейството, те обикновено се омъжваха по любов. Макар Джона да смяташе, че така е по-добре, Сония се отнасяше доста по-скептично. Тя беше забелязала, че влюбените жени са готови да се откажат от много неща, но на определен етап любовта просто избледняваше. По-добре да се омъжи за някой мъж, когото харесва и на когото може да се довери.

Дали Гилдията също пазеше жените си? Бяха ли принуждавани те да оставят вземането на всички важни решения на мъжете? Сигурно беше ужасно разочароващо да имаш вълшебни сили, но да се намираш изцяло под контрола на други.

Когато семейството се изгуби от погледа й, Сония се обърна, за да се отдалечи от прозореца, но в този миг забеляза някакво движение зад един от прозорците на Университета. Нечие бледо овално лице. Съдейки по облеклото му, тя предположи, че е някой магьосник. Макар че не можеше да го твърди със сигурност – беше тъмно, а и разстоянието не беше малко – в нея се зароди подозрението, че магьосникът я наблюдава. Полазиха я тръпки и тя бързо дръпна паравана пред прозореца.

Треперейки от вълнение, тя прекоси стаята, духна свещта и легна в леглото, увивайки се плътно в завивките. Чувстваше се напълно изцедена, не й бяха останали сили нито да мисли, нито да се страхува. Беше й омръзнало да бъде уморена.

Но когато вдигна поглед към тавана, тя осъзна, че въобще няма да й е лесно да заспи.

Глава 18 Далеч от любопитни погледи

Над дърветата и сградите на Гилдията сияеше мека, приглушена светлина. Сери се намръщи. Предишния път, когато беше погледнал, всичко беше потънало в мрак. Сигурно беше задрямал, но не помнеше дори да е затварял очи. Разтърка лицето си, огледа се и се убеди, че дългата нощ вече си отива.

А тя беше започнала с Фарин. След като се съвзе и похапна, Сери отново помоли крадеца да му помогне да освободи Сония. Отказът на Фарин беше твърд.

– Ако я беше арестувала стражата, или дори ако беше затворена в Двореца, вече да съм я измъкнал и да се наслаждавам на усещането, че имам такива умения. – Фарин леко се усмихна, но веднага си върна сериозното изражение. – Но става въпрос за Гилдията, Сери. Това, което предлагаш, не е по силите ми.

– Не е вярно – настояваше Сери. – Те нямат стражи или магически бариери. Те...

– Не, Сери! – Очите на Ферин проблеснаха. – Работата не е в стражите или бариерите. Гилдията досега не е имала основателни причини да се изправи срещу нас. Ако ние откраднем момичето от собствената им територия, това може да им даде повод да го направят. Повярвай ми, Сери, никой няма желание да пробва дали можем да им се изплъзнем или не.

– Значи Крадците ги е страх от магьосниците?

– Да. – Изражението на Фарин беше необичайно сериозно. – Страх ни е. И има защо.

– А ако нагласим нещата така, че все едно някой друг я е спасил?

– Гилдията може да не повярва, че не сме били ние. Чуй ме, Сери. Познавам те достатъчно добре, за да предположа, че ще се опиташ да я освободиш сам. Имай предвид следното: останалите ще те убият, ако решат, че си заплаха. Те ни наблюдават внимателно.

Сери нямаше какво да отговори.

– Искаш ли да продължиш да работиш за мен?

Младежът кимна.

– Добре. Имам друга работа за теб, ако желаеш.

Работата на Фарин отведе Сери в пристанището – възможно най-далеч от Гилдията. По-късно Сери прекоси целия град, прескочи стената на Гилдията и зае наблюдателен пост в гората.

Когато дейностите позамряха и се стъмни, Сери забеляза движение в един от прозорците на Университета. Там се показа някакво лице. Мъжко лице, което наблюдаваше съсредоточено жилищните помещения на магьосниците.

Наблюдателят остана на поста си около половин час. Най-накрая на един от прозорците на жилищните помещения се показа бледо лице и сърцето на Сери се разтуптя. Дори от такова разстояние той веднага я разпозна.

Сония разглежда градината няколко минути, а после вдигна поглед към наблюдателя и когато го видя, веднага се скри.

Наблюдателят също изчезна много скоро. Въпреки че Сери остана цялата нощ, не забеляза никакво движение, нито на магьосниците, нито на Сония. А сега, когато изгревът наближаваше, той знаеше, че е време да се връща при Фарин. Крадецът не би одобрил шпионската му дейност, но Сери си имаше планове по този въпрос. Новината, че Сония е много добре охранявана, щеше да успокои крадеца. Фарин беше забранил опитите за освобождаване на момичето, но не и събирането на информация и беше нормално да очаква, че Сери ще потърси доказателство, че Сония е жива.

Младежът се изправи и се протегна. Във всеки случай той не смяташе да разказва на Фарин какво бе научил тази нощ. Като не се смята онзи загадъчен наблюдател, магьосниците не бяха разположили допълнителни стражи из сградите. Ако Сония беше сама в стаята, все още имаше надежда, че може да бъде освободена.

Усмихвайки се за пръв път от дни насам, Сери тръгна през гората към копторите.

Сония се събуди и видя, че прислужницата на Ротан гледа надолу към нея.

– Извинявайте, лейди – побърза да каже жената, – но когато видях, че леглото е празно, си помислих... Защо спите на пода?

Сония се изправи и се измъкна от одеялата.

– Леглото хлътва твърде много – каза тя. – Струваше ми се, че ще падна през него.

– Хлътва? – Жената примигна изненадано. – Искате да кажете, че е твърде меко? – Тя се усмихна развеселено. – Сигурно досега не сте спали на дюшеци от риберова кожа. Ето, вижте.

Тя дръпна чаршафите от леглото и отдолу се показаха няколко дебели, порести дюшеци. Жената хвана половината от тях и ги свали от леглото.

– Вижте дали така няма да е по-удобно – каза тя, сочейки останалите дюшеци.

Сония се поколеба, после натисна дюшеците. Леглото още беше меко, но вече се усещаше дървената основа отдолу. Момичето кимна.

– Чудесно! – изгука прислужницата. – Донесох ви вода да се измиете и... О! Спали сте с дрехите. Нищо, донесох ви чисти. Когато се приготвите, елате в гостната. Има кексчета и суми за закуска.

Развеселена, Сония наблюдаваше как жената събира дюшеците и ги извлича от стаята. Когато вратата след нея се затвори, момичето приседна на ръба на леглото и въздъхна. „Все още съм тук”.

Припомни си вчерашния ден: разговора с Ротан, решението да избяга, хората, които видя снощи през прозореца. Отново въздъхна, изправи се и огледа легена с вода, сапуна и кърпата, които прислужницата беше донесла. Сви рамене, съблече се и се изми, после облече новите дрехи и тръгна към вратата. Когато се пресегна към дръжката, се поколеба. Несъмнено Ротан я чакаше зад вратата. Тя усети внезапен пристъп на нетърпение, но не и страх.

Той беше магьосник. Това трябваше да я плаши повече, но той беше казал, че няма да й навреди и тя беше избрала да му повярва ... засега.

Въпреки това нямаше да е лесно да му позволи да влезе в съзнанието й. Тя нямаше представа дали може да й навреди по този начин. А ако променеше нещо в мислите и я накараше да обикне Гилдията?

„А какъв избор имам?”

Трябваше да приеме на доверие, че той няма да се бърка в съзнанието й. Това беше риск, който се налагаше да поеме, и притесненията нямаше да й помогнат с нищо.

Сония изпъна гърба си, отвори вратата и влезе в дневната. Явно Ротан прекарваше по-голямата част от времето си в тази стая. Около ниската маса насред стаята бяха наредени няколко меки кресла. По стената се точеха книжни рафтове, под които стояха по-високи маси. Ротан седеше в едно от креслата, а сините му очи шареха насам-натам по страниците на отворената пред него книга.

Той вдигна поглед и се усмихна.

– Добро утро, Сония.

Прислужницата стоеше до една от страничните маси. Сония се настани в креслото срещу Ротан. Жената донесе по една чаша за всеки от двамата.

Ротан отмести книгата встрани.

– Това е Тания – каза той, поглеждайки към жената. – Моята прислужница.

Сония кимна.

– Здравей, Тания.

– За мен е чест да се запознаем, лейди – отговори жената, покланяйки се.

Сония почувства, че се изчервява и се извърна. За нейно облекчение Тания се върна на масата с храната. Наблюдавайки как жената реди кексчетата върху подноса, Сония се зачуди защо й оказват такива почести. Може би се надяваха, че това ще й хареса, както и луксозната обстановка, и ще стане по-склонна да сътрудничи?

Прислужницата усети погледа на Сония, вдигна глава и нервно се усмихна.

– Добре ли спа, Сония? – попита Ротан.

Тя го погледна и сви рамене:

– Не особено.

– Искаш ли днес да продължим с уроците ти по четене?

Тя погледна към книгата, която той четеше, и се намръщи, когато осъзна, че й е позната.

Ротан проследи погледа й.

– А, „Записки върху употребата на магията” на Фиен. Мисля, че вече ти е попадала. Това не е учебник, а стара историческа книга, и голяма част от информацията в нея е остаряла. Можеш да...

Прекъсна го почукване на главния вход. Магьосникът се изправи, приближи се до вратата и я открехна. Сония се запита дали той не иска тя да види госта, или крие нея от посетителя.

– Лорд Фергън? С какво мога да ви помогна?

– Искам да видя момичето.

Гласът му беше спокоен и учтив. Сония се сепна – Тания пусна салфетка в скута й. Прислужницата погледна намръщено към гърба на Ротан и отново се отдалечи.

– Твърде рано е за това – отговори Ротан. – Тя е... – Той се поколеба, след което пристъпи през прага и затвори вратата зад гърба си. Сония чу приглушените гласове от продължилия в коридора разговор.

Тания се приближи отново, този път с поднос с кексчета. Сония взе едно от тях и опита течността от чашата пред себе си. Устата й се изпълни с горчив вкус и тя се намръщи. Тания повдигна вежди и кимна към чашата:

– Обзалагам се, че сумито не ви харесва. Какво ви се пие?

– Рака – отговори Сония.

Прислужницата се смути.

– Съжалявам, но нямаме рака. Може би малко сок от пачи?

– Не, благодаря.

– Тогава вода?

Сония погледна недоверчиво жената. Тания се усмихна.

– Водата тук е чиста. Ето, сега ще ви дам. – Тя се върна до страничната маса, наля вода от една кана и подаде чашата на Сония.

– Благодаря – каза момичето. Когато вдигна чашата, беше учудена от прозрачността на течността. Нямаше неща, плуващи в нея, дори и най-дребни. Когато отпи, не усети нищо неприятно, даже й стана сладко.

– Виждате ли? – рече Тания. – Сега ще разтребя стаята ви. Няма да ме има няколко минути, но ако се нуждаете от нещо, не се колебайте да ме извикате.

Сония кимна и чу как прислужницата излезе от стаята. Когато вратата на спалнята се затвори, девойката се усмихна. Изпи водата и бързо избърса чашата с една от салфетките. След това се приближи до вратата, притисна чашата към дървото и долепи ухо до нея.

–... да я държите тук. Това е опасно – говореше непознатият.

– Не и преди тя да си възвърне силата – възрази Ротан. – А когато това се случи, мога да й покажа как да я изразходва безопасно, както направихме вчера. Няма опасност за сградата.

Настъпи мълчание.

– Така или иначе, няма причина момичето да се държи в изолация.

– Както вече казах, тя лесно се плаши и е доста объркана. Няма нужда от тълпа магьосници, които да й казват едно и също по десет различни начина.

– Не говоря за тълпа, а само за себе си. Искам само да се запозная с нея. Ще оставя обучението на вас. Това няма да й навреди, нали?

– Разбирам, но за това ще има време и по-късно, когато тя добие някаква увереност.

– Ротан, няма закон на Гилдията, който да ви позволява да я криете от мен – каза непознатият, като в тона му се появи предупреждение.

– Не, но мисля, че повечето магьосници ще разберат основанията ми.

Непознатият въздъхна.

– Аз също се безпокоя за нея, както и вие, и я търсих също толкова дълго и упорито, колкото и вие. Мисля, мнозина ще се съгласят, че и аз имам право на мнение по въпроса.

– Ще имате възможност да се срещнете с нея, Фергън – отговори Ротан.

– Кога?

– Когато стане готова.

– И това го решавате вие?

– Засега.

– Ще я видим тази работа.

Настана тишина, после дръжката на вратата се помръдна. Сония се метна обратно в креслото и разстла салфетката върху коленете си. Когато Ротан влезе в стаята, изражението му веднага се смени от раздразнено към доброжелателно.

– Кой беше това? – попита Сония.

Той сви рамене.

– Просто някой, който иска да узнае как си.

Сония кимна и се пресегна да вземе още едно кексче.

– А защо Тания ми се кланя и ме нарича „лейди”?

– О! – Ротан се настани в креслото и взе чашата с горчивата напитка, която Тания му беше оставила. – Обръщенията към всички магьосници са „лорд” или „лейди”. – Той сви рамене. – Винаги е било така.

– Но аз не съм магьосница – възрази Сония.

– Е, тя просто малко избързва – усмихна се Ротан.

– Струва ми се... – Сония се намръщи. – Струва ми се, че тя малко се бои от мен.

Магьосникът я погледна намръщено иззад чашата си.

– Тя просто е малко нервна. Да си покрай магьосник, който още не е усвоил Контрола, може да бъде опасно. – Той се усмихна лукаво. – Изглежда, тя не е единствената, обезпокоена по този повод. Ти много добре знаеш какви са опасностите, така че можеш да си представиш как се чувстват някои от магьосниците по повод на това, че живееш тук. Не си единствената, която не е спала добре тази нощ.

Сония си спомни за залавянето й и за рушащите се стени, които беше зърнала, преди да изгуби съзнание, и потрепери.

– Колко дълго ще ме учиш на Контрол?

Изражението на Ротан стана сериозно.

– Не знам – призна си той. – Но не се притеснявай. Ако силата тя започне да се проявява отново, ще я освободим по същия начин иго преди.

Тя кимна, но когато погледна към кексчето, което държеше, почувства, че стомахът й се е свил. Устата й внезапно беше станала твърде суха за подобни сладки неща. Сония преглътна и остави кексчето.

Утрото беше сиво и мрачно, а следобед над града заплашително надвиснаха ниски тежки облаци. Всичко потъна в полумрак, сякаш нощта беше твърде нетърпелива да дочака края на деня. В такива дни лекото сияние на вътрешните стени на Университета беше по-забележимо от обикновено.

Ротан въздъхна – когато се озоваха в коридора на Университета, Денил веднага ускори крачка. Ротан се опита да не изостава, но накрая се отказа.

– Колко странно – подхвърли той към гърба на спътника си. – Накуцването ти, изглежда, е изчезнало.

Денил се обърна и примигна изненадано, като видя колко далеч назад е останал приятелят му. Забави ход и леката неувереност в походката му се върна.

– А, ето го – кимна Ротан. – Защо си се разбързал толкова, Денил?

– Просто искам да приключа по-бързо с това.

– Трябва просто да предадем докладите си – каза Ротан.

– Аз бях този, когото Върховният повелител изпрати да издири Крадците – промърмори Денил. – И на мен ще ми се наложи да отговарям на въпросите му.

– Той е само с няколко години по-голям от теб. Също както и Лорлън. Така че той не би трябвало да ти внушава такъв страх.

Денил отвори уста, за да възрази, но само поклати глава. Двамата достигнаха края на коридора.

Пред вратата на кабинета на Разпоредителя Денил се спря и си пое дъх. Ротан се усмихна и почука. Вратата се отвори, разкривайки пред тях голяма, оскъдно мебелирана стая. Над писалището в срещуположния край на стаята се носеше сияещо кълбо, което хвърляше чудни отблясъци върху тъмносинята мантия на Разпоредителя.

Лорлън вдигна поглед и направи движение с писалката си, приканвайки двамата да се приближат.

– Елате, лорд Ротан, лорд Денил. Седнете.

Ротан огледа стаята. Нито в креслата, нито в тъмните ъгълчета се забелязваше фигура с черна мантия. Денил въздъхна с облекчение.

Лорлън се усмихна, докато двамата сядаха в креслата пред бюрото му. Наведе се напред и взе листовете, които му подаде Ротан.

– Чаках с нетърпение докладите ви – каза той. – Сигурен съм, че този на лорд Денил ще е вълнуващ.

Денил потрепна, но не каза нищо.

– Върховният повелител ви изпраща поздравленията си. – Лорлън стрелна поглед от Ротан към Денил и обратно. – Аз прибавям и своите.

– Приемете благодарностите ни – отговори Ротан.

Лорлън кимна, след което се усмихна лукаво.

– Акарин е особено благодарен, че вече може да спи спокойно, необезпокояван от нескопосани магически експерименти.

При вида на опуления поглед на Денил, Ротан се усмихна.

– Да, предполагам, че да имаш толкова изострени сетива понякога е недостатък.

Той се опита да си представи как Върховният повелител измерва с крачки покоите си нощем, проклинайки неуловимата девойка от копторите. Този образ не съответстваше особено на помпозния водач на Гилдията. Ротан се намръщи. Какъв ли интерес щеше да прояви Акарин към Сония сега, след като вече беше открита?

– Разпоредителю, мислите ли, че Върховният повелител ще пожелае да се срещне със Сония?

Лорлън поклати глава.

– Не. Основната му загриженост беше, че може да не я намерим, докато силата й достигне разрушителна мощ, а и кралят беше започнал да се съмнява в способността ни да се справим с проблема сами. – Той се усмихна на Ротан. – Мисля, че разбирам защо питате. Акарин изглежда доста застрашително, особено за по-младите ученици, и Сония лесно може да се уплаши.

– Това ме подсеща за друг проблем – каза Ротан, навеждайки се напред. – Тя вече е достатъчно изплашена и изпълнена с подозрителност към нас. Нуждае се от време, за да преодолее този страх. Бих искал да я държа изолирана, докато не придобие повече увереност, след което постепенно да започна да я запознавам с хората.

– Звучи разумно.

– Фергън искаше да я види тази сутрин.

– Аха – кимна Лорлън и забарабани с пръсти по масата. – Хм, мога да си представя какви са му аргументите. Мога да уредя никой да не я вижда докато не бъде готова, но Фергън няма да се успокои, докато не дам определение за „готова” и не посоча дата.

Той се изправи и закрачи насам-натам зад бюрото си.

– Двете искания за настойничество допълнително усложняват нещата. Хората смятат, че с вашия огромен опит в обучението по Контрол, вие сте този, който трябва да й преподава. Но ако Фергън бъде изключен от началното й обучение, хората ще го подкрепят от съчувствие. – Той направи пауза. – Ще бъде ли Фергън сред първите хора, с които ще я запознаете?

Ротан поклати глава.

– Тя е наблюдателна и бързо долавя чувствата на хората. Фергън не ме обича особено. Първо трябва да я убедя, че всички сме дружелюбни, добронамерени хора, което няма да е лесно, ако тя знае за конфликта между мен и Фергън. А и тя може погрешно да заподозре в настойчивостта му да се запознае с нея, намерение да й навреди.

Лорлън обмисли думите му за момент, после скръсти ръце.

– Всички искаме Сония да усвои Контрола колкото се може по-бързо – каза той. – Не мисля, че някой ще възрази, ако обявя, че нищо не трябва да я разсейва по пътя към тази цел. Как мислите, колко време ще й трябва?

– Не знам – призна си Ротан. – Обучавал съм незаинтересовани, лесно разсейващи се ученици, но никога не съм се опитвал да уча на Контрол някой, който изпитва толкова силно недоверие към магьосниците. Може да отнеме няколко седмици.

Лорлън седна обратно в креслото си.

– Не мога да ви отпусна толкова време. Давам ви две седмици, през които трябва да решите с кого ще я запознаете. След това ще започна да ви посещавам на всеки няколко дни, за да видя как напредва към приемливо ниво на Контрол. – Той помълча, почуквайки с нокти по масата. – Ако е възможно, представете я поне на един магьосник дотогава. Ще кажа на Фергън, че може да я види едва след като тя се научи на Контрол, но помнете – колкото по-късно стане това, толкова повече хора ще му съчувстват.

– Разбирам – кимна Ротан.

– Хората ще очакват Изслушването да се състои на първия Съвет, след като тя усвои Контрола.

– Ако успея да я убедя да остане – вметна Ротан.

Лорлън се намръщи.

– Мислите ли, че ще откаже да се присъедини към Гилдията?

– Рано е да се каже – отвърна Ротан. – Но не можем да я принудим да даде клетвата.

Аарлен се облегна в креслото, гледайки Ротан замислено, със загриженост.

– А тя наясно ли е каква е алтернативата?

– Засега не. Тъй като се опитвам да спечеля доверието й, мисля че е по-добре да оставя тези новини за по-късно.

– Разбирам. Може би ако изберете правилния момент, това ще спомогне за решението й да остане. – Той се усмихна накриво. – Ако тя напусне, Фергън ще е сигурен, че вие сте й внушили това напук на него. При всички случаи ви предстоят тежки битки, Ротан.

Денил се намръщи.

– Силни ли са позициите му по отношение на претенцията за наставничество?

– Трудно е да се каже. Много зависи от поддръжката, която ще си спечелите вие. Но не ми се иска да говоря по този въпрос преди Изслушването. – Лорлън се изправи и изгледа двамата. – Нямам повече въпроси. Някой от вас да иска да обсъди още нещо?

– Не. – Ротан се изправи и наклони глава. – Благодаря, Разпоредителю.

Когато излязоха в коридора, Ротан се обърна към спътника си.

– Не беше толкова зле, нали?

Денил сви рамене.

– Той не беше там.

– Не беше.

В коридора излезе друг магьосник и Денил веднага промени походката си, като започна да накуцва.

Ротан поклати глава.

– Ти се правиш, че куцаш.

Денил го изгледа обидено.

– Раната ми беше дълбока, Ротан.

– Не чак толкова дълбока.

– Лейди Винара каза, че ще минат няколко дни, преди накуцването да изчезне.

– Нима?! Така ли каза?

Денил вдигна вежди.

– Няма да навреди, ако напомняме на хората през какво минахме, за да заловим това момиче.

Ротан се изкикоти.

– Много съм ти благодарен, че жертваш достойнството си.

Денил изсумтя възмутено.

– След като Фергън можа цяла седмица да ходи с превръзка върху онази драскотина на слепоочието си и аз имам правото да накуцвам.

– Разбирам – кимна бавно Ротан. – В такъв случай всичко е наред.

Достигнаха задния вход на Университета и се спряха. Навън прелитаха снежинки. Двамата се спогледаха смаяно, пристъпиха във вихрещата се белота и се отдалечиха бързо.

Глава 19 Обучението започва

Седмицата с непрекъснато влошаващо се време погреба земите на Гилдията под дебела снежна покривка. Поляни, градини и покриви се изгубиха под блещукащото бяло одеяло. Прикрит уютно от собствения си магически щит, Денил можеше да се наслаждава на картината, без да изпита и капчица дискомфорт.

Учениците се суетяха покрай входа на Университета. Щом влезе в сградата, покрай него се шмугнаха три момчета, увити плътно в наметалата си. Част от зимния набор ученици, предположи той. Щяха да минат няколко седмици тренировки, преди новаците да се научат как да се пазят от студа.

Той се изкачи по стълбите и се озова до малка група ученици, чакащи пред залата по Алхимия, където преподаваше Ротан. Той им махна с ръка да влизат, готов да ги последва.

– Лорд Денил.

Разпознал гласа, Денил потисна изпъшкването си. Той се обърна и видя Фергън, който бързаше по коридора към него, придружаван от лорд Керин. Фергън спря на няколко крачки от Денил и погледна към класната стая.

– Това да не е класът на Ротан?

– Да – отвърна Денил.

– Вие ли ще им преподавате?

– Да.

– Разбирам. – Фергън се извърна и се отдалечи, следван от Керин. С приглушен глас, но достатъчно високо, за да го чуе Денил, той добави: – Изненадан съм, че са го позволили.

– Какво имаш предвид? – попита Керин. Гласът му едва се чуваше – двамата вече се бяха отдалечили доста.

– Не си ли спомняш проблемите, в които се беше забъркал като ученик?

– А, това ли! – Керин се засмя и гласът му отекна в коридора. – Предполагам, че може да не им повлияе добре.

Денил стисна зъби, обърна се и се озова пред Ротан, който беше застанал на вратата.

– Ротан! – възкликна той. – Какво правиш тук?

– Ходих до библиотеката. – Ротан не сваляше поглед от гърба на Фергън. – Направо съм изумен колко дълго продължава това заяждане. Някога ще забравите ли миналото?

– За него не е просто заяждане – изръмжа Денил. – Това е истински спорт, който му доставя огромно удоволствие.

Ротан повдигна вежди.

– Добре, щом се държи като злобен ученик, хората ще се отнасят с него като с такъв. – Той се усмихна на трима ученици, които се появиха забързани по коридора и се устремиха към вратата на стаята. – Как са моите ученици?

Денил се намръщи.

– Не знам как се справяш, Ротан. Нали няма да ме оставиш дълго в това положение?

– Не знам. Няколко седмици. Месеци, може би.

Денил изпъшка.

– Смяташ ли, че Сония е готова да започне уроците по овладяването на Контрола?

Ротан поклати глава.

– Не.

– Но вече мина цяла седмица.

– Само една седмица – въздъхна Ротан. – Подозирам, че и шест месеца да й бяхме дали, пак нямаше да започне да ни вярва. – Той се намръщи. – Тя така или иначе не ни харесва и не вярва, че Гилдията й желае доброто – и няма да повярва, докато не получи доказателство за това. А ние нямаме време за това. Когато Лорлън ни посети, той ще очаква от нас вече да сме започнали уроците.

Денил хвана приятеля си за ръката.

– Засега трябва само да я научиш да контролира силата си, а за това е необходимо да се доверява единствено на теб, Ротан. Ти си мил човек. От все сърце й желаеш доброто. – Той се поколеба. – Щом не можеш да й го кажеш, тогава й го покажи.

Ротан се намръщи, но след това в очите му проблесна разбиране.

– Да й позволя да надникне в съзнанието ми?

– Точно така. Тя ще разбере, че говориш истината.

– Това... това не е задължително при усвояването на Контрола, но пък и обстоятелствата не могат да се нарекат обичайни. – Ротан се намръщи. – Но има някои неща, които не ми се иска да научава...

– Скрий ги. – Денил се усмихна. – Така, сега ме чака цяла стая с ученици, нетърпеливи да изпробват върху мен най-новите си номера за измъчване на учители. Когато се видим довечера, очаквам да чуя, че Лорлън вече не е проблем и че си постигнал значителен напредък.

Ротан се засмя.

– Дръж се благоразумно и учениците ще ти отвърнат със същото.

Когато приятелят му се обърна и тръгна по коридора, от устата на Денил се отрони къс, безрадостен смях. Някъде над главата му удари гонгът, който обявяваше началото на часовете. Денил въздъхна, изпъна рамене и влезе в час.

Облегната на перваза на прозореца, Сония наблюдаваше как последните забързани магьосници и ученици се изгубват от погледа й. Но не всички бяха реагирали на университетския звънец. В другия край на градината продължаваха да стоят две неподвижни фигури.

Едната бе жена със зелена мантия и черен шарф – Повелителката на Лечителите. „Значи жените все пак имат някакво влияние в Гилдията” – помисли си девойката.

До жената стоеше мъж, облечен в синя мантия. Сония си спомни обясненията на Ротан за цветовете на магьосническите мантии, но той не беше споменал нищо за синьо. Цветът беше необичаен – вероятно собственикът на синята мантия заемаше доста влиятелен пост в Гилдията.

Ротан й беше обяснил как останалите магьосници прекарват времето си в преподаване, експерименти или работа по обществени проекти. Последното включваше в себе си най-различни дейности – от наистина впечатляващи до смехотворни. Сония с изненада установи, че магьосниците са построили пристанището и се развесели, когато научи как един магьосник посветил по-голямата част от живота си на откриването на най-силното лепило.

Барабанейки с пръсти по масата, момичето отново огледа стаята си. През последната седмица беше успяла да разгледа навсякъде, дори стаята, в която спеше Ротан. Намери време да претърси внимателно всички шкафове, ракли и скринове, в които откри дрехи и предмети от ежедневието. Няколкото заключени ключалки, на които попадна, веднага поддадоха пред ловките й пръсти, но единственото, което намери, бяха стари документи.

С крайчеца на окото си тя долови някакво движение и веднага се върна при прозореца. Двамата магьосници се бяха разделили и мъжът със синята мантия вървеше покрай градината към двуетажното жилище на Върховния повелител.

Тя си спомни нощта, когато беше надникнала вътре, и потрепери. Ротан не беше споменал нищо за магьосници-убийци, но това не я изненада. Той се опитваше да я убеди, че Гилдията е приятелски настроена към нея и ще й бъде полезна. Ако магьосникът с черна мантия не беше убиец, то какъв би могъл да бъде?

В съзнанието й проблесна споменът за мъжа в окървавени дрехи.

„Готово е – беше казал той. – Дали си се сетил да ми донесеш мантията?”

Сония подскочи стреснато, когато входната врата изщрака. Тя се обърна и видя Ротан, който забързано влезе в стаята й, развявайки полите на лилавата си мантия.

– Извинявай, че толкова се забавих.

Той беше магьосник, но въпреки това й се извиняваше. Изненадана от това, тя успя само да му кимне.

– Донесох ти няколко книги от библиотеката. – Той спря и я погледна внимателно. – Но според мен вече можем да започнем с някои ментални упражнения. Какво мислиш?

– Ментални упражнения? – Тя се намръщи, но изведнъж изстина, осъзнавайки какво й предлага. Нима Ротан смяташе, че една седмица е достатъчна, за да започне да му вярва?

„А аз вярвам ли му?”.

Той я гледаше изпитателно.

– Сигурно няма да можем да започнем с упражненията по усвояването на Контрола – продължи магьосникът, – но ти би могла да се запознаеш с менталното общуване, което ще те подготви за него.

Сония се замисли за живота си през изминалата седмица, припомняйки си какво е научила от него.

Ротан я учеше основно да чете. В началото момичето се отнасяше с подозрение към упражненията им, очаквайки да открие дори в подбора на книгите нещо, което би могло да се използва като примамка. Но с разочарование откри, че чете обикновени приключенски истории, в които почти не се споменава за магия.

За разлика от Сери, който правеше всичко възможно да не я ядоса, Ротан не се колебаеше да я поправя всеки път, когато сбъркаше нещо. Той можеше да бъде доста непреклонен, но тя с изненада установи, че това изобщо не я плаши. Дори забеляза, че й прави удоволствие да се шегува с него, когато беше твърде сериозен.

Когато не й преподаваше, той се опитваше да води разговор с нея. Сония въобще не го улесняваше. Имаше много теми, които отказваше да обсъжда. Макар Ротан винаги да бе готов да отговаря на въпросите й, той никога не се опита да я накара да му разкаже нещо за себе си в замяна.

Щеше ли менталното общуване да протече по същия начин? Щеше ли да има възможност да укрие от него онова, което не искаше той да научава?

„Единственият начин да разбера, е ако опитам" – помисли си тя. После преглътна и кимна рязко.

– Кога започваме?

Ротан я погледна внимателно.

– Ако не искаш сега, можем да го отложим с няколко дни.

– Не – поклати тя глава. – Сега е добре.

Той кимна и посочи столовете.

– Седни. Настани се удобно.

Сония се отпусна в стола, а той отмести масата встрани и постави другия стол срещу нея. Тя се изненада, че ще стои толкова близо до нея.

– Сега ще те помоля да затвориш очи – каза той. – След това ще те хвана за ръцете. На нас не ни е необходимо да се докосваме, когато общуваме, но на теб ще ти помогне да се съсредоточиш. Готова ли си?

Тя кимна.

– Затвори очи – каза й той – и се отпусни. Дишай дълбоко и бавно. Вслушай се в звука на дишането си.

Сония направи каквото й казваше. Известно време цареше пълно мълчание. После тя осъзна, че двамата дишат в синхрон и се зачуди дали магьосникът нарочно се води по нейния ритъм.

– Представи си, че при всяко вдишване част от теб се отпуска. Първо пръстите на краката, после глезените. Прасците, коленете, бедрата. Отпускат се пръстите на ръцете, китките, ръцете, гърбът. Отпусни раменете си. Нека главата ти клюмне напред.

Сония следваше инструкциите, макар да й се струваха малко странни. Докато напрежението напускаше крайниците й, тя усети зараждащата се в стомаха й вибрация.

– Сега ще те хвана за ръцете.

Дланите, които обхванаха нейните, й се сториха доста по-големи и тя с усилие устоя на желанието да отвори очи и да провери дали е така.

– Заслушай се. Мисли за онова, което можеш да чуеш.

Сония изведнъж осъзна, че е заобиколена от най-различни звуци. И всеки напираше към ушите й и настояваше да бъде разпознат: звукът от стъпки пред вратата, далечните гласове на магьосници и слуги, които се носеха отвън и от вътрешността на сградата...

– Сега нека изчезнат звуците, които идват извън стаята.

Стана значително по-тихо. Единственият звук идваше от дишането им – като те вече дишаха в различен ритъм.

– А сега нека и тези звуци изчезнат. Заслушай се в звуците в собственото ти тяло. Бавното туптене на сърцето ти...

Сония се намръщи. Освен дишането си, тя не можеше да чуе никакви други звуци в тялото си.

–... шумът на кръвта, която циркулира в тялото ти.

Колкото и да се съсредоточаваше, тя не можеше да чуе...

–... звукът на корема ти...

... или пък можеше? Тук имаше нещо...

–... вибрацията в ушите ти...

Изведнъж тя осъзна, че звуците, които магьосникът описваше, не се чуваха, а по-скоро се усещаха.

–.... а сега се заслушай в звука на собствените си мисли.

За момент Сония остана изненадана от инструкциите му, но след това усети нечие присъствие в крайчеца на съзнанието си.

– Здравей, Сония.

– Ротан?

– Точно така.

Присъствието му ставаше все по-осезаемо. Личността, която усещаше, беше изненадващо позната. Сякаш чуваше нечий глас, който бе толкова индивидуален, че не можеше да бъде сбъркан с друг.

– Значи това е менталното общуване – помисли си тя.

– Да. По този начин можем да разговаряме, когато се намираме далеч един от друг.

Тя осъзна, че всъщност не чува думи, а усеща значението на мислите, изпращани от събеседника й. Те проблясваха в съзнанието и биваха разбирани толкова пълно и бързо, че тя научаваше точно онова, което й беше предадено.

– Така става много по-бързо, отколкото при говоренето!

– Да, както и значително намалява вероятността от неправилно разбиране.

– А мога ли така да разговарям с леля? Искам да й съобщя, че съм жива.

– И да, и не. Само магьосниците могат да общуват мислено, без физически контакт. Можеш да разговаряш с леля си, но трябва да я докосваш. Но ти можеш да й изпратиш и обикновено писмо...

Което веднага щеше да издаде местонахождението й, досети се Сония. Тя усети, как ентусиазмът й от менталното общуване се разколебава. Трябваше да внимава.

– Така... магьосниците винаги ли разговарят по този начин?

– Не много често.

– Защо?

– Тази форма на общуване си има своите ограничения. Освен мислите, човек може да усети и емоциите на своя събеседник. Например много е лесно да се разбере, когато човек лъже.

– Че това лошо ли е?

– Само по себе си не, но я си представи, че изведнъж си забелязал как приятелят ти започва да оплешивява. Заедно с мислите ти той ще почувства, че нещо те развеселява, но дори и да не разбира какво точно, той ще знае, че се отнася до него. А сега си представи, че не става въпрос за някой твой близък приятел, а за човек, когото уважаваш и на когото искаш да направиш впечатление.

– Разбирам.

– Добре. А сега да преминем към следващата част от урока. Искам да си представиш стая – пространство, оградено от стени, под и таван.

Сония веднага забеляза, че се намира в средата на една стая. Мястото й беше познато, макар да не помнеше да я е виждала досега. Стаята беше празна, нямаше врати или прозорци, и стените бяха голи.

– Какво виждаш?

– Стените са дървени и стаята е празна – отвърна тя.

– Аха, виждам я. Тази стая е част от твоето съзнание.

– Значи... можеш да видиш какво става в главата ми?

– Не, ти току-що ми изпрати образа й. Виж, сега ще ти го изпратя обратно.

В главата й проблесна образът на стаята. Той беше неясен и замъглен, не се виждаха никакви детайли.

– Тя е... по-различна, малко е размазана – каза му тя.

– Причината е, че е минало известно време и споменът ми е поизбледнял. Различията се пораждат от това, че моят ум запълва празнотите, които са се изтрили от моята памет – неща като цвят и текстура. Така, стаята ти се нуждае от врата.

Пред нея изведнъж проблесна врата.

– Приближи се до нея. Помниш ли как изглеждаше силата ти?

– Да, като блестяща топка.

– Това е най-разпространеният начин за визуализирането й. Сега си спомни как изглеждаше тя, когато беше могъща и опасна и след това, когато освободи излишната енергия. Помниш ли?

– Да...

– Тогава отвори вратата.

Сония отвори вратата и се озова на прага на непрогледна тъмнина. Пред нея висеше ярка бяла сфера. Беше невъзможно да се определи колко е далеч – първоначално й се стори, че се намира на една ръка разстояние, после Сония реши, че това е кълбо с гигантски размери, което се намира на хиляди крачки от нея.

– Каква е големината й в сравнение с преди?

– Не толкова голяма, както когато беше опасна. – И тя му изпрати образа й.

– Добре. Расте по-бързо, отколкото очаквах, но все още имаме време, преди магията ти да започне да се проявява неканена. Затвори вратата и се върни в стаята.

Вратата се затвори и изчезна. Сония отново се оказа насред стаята.

– Сега искам да си представиш друга врата. Този път това ще е вратата навън, така че я направи по-голяма.

В стената се появи двойна врата и тя разпозна входната врата на работническите бараки, където беше живяла преди Прочистването.

– Когато отвориш вратата, ще видиш една къща. Тя трябва да изглежда така.

В съзнанието й проблесна образът на бяла къща, която леко наподобяваше големите домове на търговците в Западния квартал. Когато отвори вратата, тя се озова пред същата сграда. Тясна улица разделяше стаята й от къщата.

– Върви до сградата.

Къщата имаше една червена врата. Сония направи крачка напред, но всичко около нея се раздвижи и тя изведнъж се озова пред вратата. Щом докосна бравата, вратата се отвори навътре и Сония влезе в голяма бяла стая.

На стените висяха картини, а в ъглите бяха подредени меки кресла. Стаята й напомняше донякъде на гостната на Ротан, само че беше по-голяма. Присъствието на личността му се усещаше силно, като аромата на силен парфюм и топлината на слънчевата светлина.

– Добре дошла, Сония. Това може да бъде наречено първата стая на моето съзнание. Тук мога да ти показвам образи. Погледни към картините.

Тя се приближи до най-близката картина. В нея тя видя себе си, облечена с магьосническа роба, да разговаря задълбочено с други магьосници. Тя се отдръпна смутено назад.

– Почакай, Сония. Погледни следващата картина.

Тя неохотно се приближи до нея. Там видя себе си, облечена в зелена роба, да лекува мъж с ранен крак. Тя бързо се извърна настрани.

– Защо това бъдеще те отблъсква така?

– Това не съм аз.

– Но би могла да бъдеш, Сония. Сега вярваш ли, че казвам истината?

Тя отново погледна към картините и внезапно разбра, че той наистина казва истината. Тук той не можеше да я излъже. Магьосникът й показваше реални възможности в бъдещия й живот. Гилдията наистина желаеше да я приеме в редиците си...

Тогава тя забеляза една черна врата, която не беше виждала досега. Щом я погледна, разбра, че е заключена и подозрителността й се върна. Ротан може би не лъжеше, но можеше да скрие истината от нея.

– Ти криеш нещо от мен! – рече обвинително тя.

– Да – отвърна той. – Всички ние можем да скрием онези неща, които бихме искали да запазим за себе си. В противен случай никой от нас не би допуснал външни хора в съзнанието си. Ще те науча как да го правиш, тъй като на теб това умение ще ти е нужно повече, отколкото на мнозина други. Погледни, ще ти позволя да надникнеш вътре.

Вратата се отвори. От другата страна Сония видя жена, която лежеше на легло с мъртвешки бледо лице. Връхлетя я чувство на дълбока тъга. Вратата се затвори рязко без предупреждение.

– Съпругата ми.

– Починала ли е?

– Да. Сега разбираш ли защо съм скрил тази част от теб?

– Да. Съжалявам...

– Случи се много отдавна и аз опитно разбирам, че трябваше да ти го покажа, за да се убедиш в моята искреност.

Сония обърна гръб на черната врата. В стаята нахлу странна миризма, смесица от цветен аромат и нещо остро и неприятно. Картините, които я показваха облечена в мантия, се раздуха до такива размери, че покриха целите стени, но цветовете им започнаха да се размиват и да избледняват.

– Днес успяхме да постигнем много. Сега можем ли да се върнем в твоето съзнание?

Изведнъж стаята започна да се изплъзва изпод краката й и тя се понесе към червената врата. Щом се озова отвън, тя погледна нагоре. Пред нея се издигаше нейният дом. Той представляваше обикновена дървена сграда, малко овехтяла, но все още стабилна – типична къща от по-добрите райони на копторите. Момичето прекоси улицата и влезе в първата стая на своето съзнание. Вратата се затвори зад гърба й.

– Сега се обърни и погледни навън.

Когато тя отново отвори вратата, с изненада се озова пред Ротан. Той изглеждаше малко по-млад и може би малко по-нисък.

– Няма ли да ме поканиш? – попита я той с усмивка.

Тя отстъпи назад и с жест го покани да влезе. Щом Ротан прекрачи прага, усещането за неговото присъствие изпълни помещението. Той се огледа и тя внезапно осъзна, че стаята вече не е празна. Заля я вълна от срам, когато на съседната масичка забеляза една кутия; същата, която беше разбила. Капакът й беше отворен и документите вътре се виждаха ясно.

В този миг забеляза Сери, който седеше на пода и държеше в скута си три познати книги. А в съседния ъгъл стояха Джона и Ранел...

– Сония.

Тя се обърна и видя Ротан, който беше закрил очите си с ръце.

– Сложи всичко, което не искаш да виждам, зад някоя врата.

Момичето се огледа бързо и започна да крие всичко, което й попадаше пред очите. Предмети и хора се плъзгаха през стените и изчезваха.

– Сония?

Тя се обърна и осъзна, че Ротан е изчезнал.

– И теб ли съм изхвърлила?

– Да. Опитай отново.

Тя отвори вратата и пусна магьосника вътре. С крайчеца на окото си забеляза някакво движение и бързо се огледа, но предметът вече беше потънал в стената. Тя се обърна и установи, че зад вратата се появила втора стая. В дъното й зееше отворена врата и Ротан стоеше на прага й.

Той пристъпи напред и всичко се раздвижи. Изведнъж между тях се появиха две стаи, после три.

– Достатъчно!

Тя почувства как Ротан пуска ръцете й. Внезапното завръщане в реалния свят я сепна и тя отвори очи. Ротан се беше облегнал назад и намръщено разтриваше слепоочията си.

– Добре ли си? – попита загрижено тя. – Какво се случи?

– Добре съм. – Той отпусна ръце се усмихна накриво. – Ти ме изхвърли от съзнанието си. Това е естествена реакция, която ще се научиш да контролираш. Не се притеснявай, свикнал съм. Обучавал съм много ученици.

Тя кимна и потри ръце.

– Искаш ли да опитаме пак?

Той поклати глава.

– Не сега. Ще си починем и ще се заемем с четене. Може да опитаме пак следобед.

Глава 20 Затворник на Гилдията

Сери се прозя. Откакто магьосниците бяха отвели Сония, сънят му се беше разстроил: когато имаше нужда от него, той се криеше вдън земя, а се появяваше точно когато не трябваше. А точно в момента Сери се нуждаеше от пълна концентрация.

Вледеняващият вятър се мушеше между дърветата и храстите, изпълвайки въздуха с шумолене и някое и друго клонче или листо. Студът сковаваше тялото му и парализираше мускулите. Той се размърда внимателно, протегна първо единия си крак, разтри го, след което направи същото и с другия.

След като отново погледна към прозореца, той реши, че ако продължи все така усилено да си повтаря мислено „Погледни навън!” главата му просто ще се пръсне от напрежение. По всяка вероятност талантът на Сония да усеща чуждите умове не обхващаше и нечаканите гости под прозореца.

Той погледна към снежната топка в ръката си и съмнението отново се промъкна в гърдите му. Ако я хвърлеше по прозореца, ударът трябваше да е достатъчно силен, за да разбуди Сония, но да не привлече вниманието на останалите. Той нямаше представа дали тя все още е в стаята си, нито дали е сама.

Когато успя да се добере дотук, в стаята й беше светло, но скоро след това светлината угасна. Прозорците вляво от нейните бяха тъмни, но онези вдясно все още светеха. Той погледна разтревожено към сградата на Университета от лявата му страна. Прозорците й бяха тъмни. След онази първа нощ, когато бе успял да види Сония, повече не беше забелязвал загадъчния наблюдател.

С крайчеца на окото си мерна примигваща светлина. Погледна към жилищната сграда на магьосниците. Светлината в съседната на Сония стая беше угаснала. Сери мрачно се усмихна и отново разтърка изтръпналите си крака. Само още малко...

Когато бледото лице се появи на прозореца, той за миг си помисли, че наистина е заспал и сънува. С разтуптяно сърце видя как Сония надниква в градината, после поглежда към Университета.

След което се изгуби от погледа му.

Умората му изведнъж изчезна. Той стисна здраво снежната топка. Краката му запротестираха, когато тръгна да се измъква от храсталака. Сери се прицели и още докато топката летеше във въздуха, побърза да се скрие в живия плет. До ушите му достигна глух удар в стъкло. Сърцето му ликуващо запя, когато лицето на Сония отново се появи на прозореца. Тя се взря в полепналия по стъклото сняг и отново погледна към градината.

Сери огледа останалите прозорци, но не видя никого. Подаде се леко от храсталака и видя как очите на Сония се разширяват от изненада, а после на лицето й грейва широка усмивка.

Той махна с ръка и й зададе въпрос с жестове. Тя отговори с „да”. Не е била наранена. Той въздъхна облекчено.

Жестовият език на Крадците беше ограничен до елементарни изрази като „готов?”, „сега”, „чакай”, „махай се оттук” и обичайните „да” и „не”. Нямаше знаци за: „Идвам да те спася. Заключен ли е прозорецът?” Той посочи към себе си, след това изобрази катерене по стената и отваряне на прозорец. После посочи Сония, отново себе си и завърши представлението със знака „махай се оттук”.

Тя му показа „чакай”, после посочи себе си, направи знака „махай се оттук” и поклати отрицателно глава.

Той се намръщи. Макар Сония да познаваше жестовия език на Крадците по-добре от повечето обитатели, тя изобщо не можеше да се мери с познанията на Сери. Напълно възможно бе да му казва, че не й позволяват да излиза или че не иска да излезе точно сега, или че иска от него да се върне по-късно същата нощ. Той се почеса озадачено по тила и й сигнализира „махай се оттук” и „сега”.

Сония поклати глава, после вниманието й беше привлечено от нещо вляво от него и очите й се разшириха. Тя се отдръпна леко назад и започна трескаво да повтаря сигнала „махай се оттук”. Сери се наведе и се шмугна в храсталака, надявайки се, че воят на вятъра ще заглуши шумоленето на клоните.

Не се чуваха никакви стъпки и той започна да се чуди какво ли я е уплашило, но в този миг по кожата му се плъзна топъл въздух и косъмчетата на врата му настръхнаха.

– Излез – дочу се от неприятна близост нечий вежлив глас. – Знам, че си там.

Сери се вгледа между клонките на храсталака и на една ръка разстояние забеляза меките гънки на магьосническа мантия. Между клоните се промуши нечия ръка. С разтуптяно сърце младежът се провря между клонаците и се притисна до стената. Магьосникът веднага се изправи. Осъзнавайки, че ще бъде видим за всички, Сери се стрелна покрай сградата и хукна към гората.

Нещо го удари в гърба и той падна по лице в снега. Някаква тежест го притискаше към земята толкова силно, че той едва дишаше и студеният сняг изгаряше лицето му. Чу приближаващи се стъпки и почувства нарастваща паника.

„Спокойно. Стой спокойно – каза си той. – Никога не си чувал, че убиват нарушителите... От друга страна пък никога не си чувал, че са намирали нарушители...”

Натискът леко отслабна. Сери се надигна на колене и усети как някой го хваща здраво за ръката. Човекът го изправи на крака и го повлече през храстите към пътеката.

Сери вдигна глава и се вцепени, разпознавайки магьосника.

Мъжът присви очи.

– Изглеждаш ми познат... Ах, да, спомням си. Мърлявият обитател, който се опита да ме удари. – Той погледна към прозореца на Сония и се ухили. – Значи Сония си има обожател. Колко мило.

Той изгледа замислено Сери и очите му проблеснаха.

– Какво да те правя сега? Предполагам, че нарушителите първо ги разпитват, а след това ги извеждат от Гилдията. По-добре да започваме веднага.

Сери се опитваше да се измъкне, докато магьосникът го водеше по пътеката към Университета. Слабите му ръце се оказаха изненадващо силни.

– Пусни ме! – извика Сери.

Магьосникът въздъхна.

– Ако продължаваш така да извиваш ръката ми, ще бъда принуден да използвам не само физическа сила, за да те удържа. Моля те да проявиш благоразумие. И аз като теб с нетърпение очаквам това да приключи.

– Къде ме водиш?

– Като за начало по-далеч от този шумен вятър. – Те стигнаха до края на жилищната сграда на магьосниците и продължиха към Университета.

– Лорд Фергън.

Магьосникът спря и погледна през рамо. Приближаваха го две фигури, облечени с мантии. Сери усети как мъжът се напрегна, но не беше сигурен дали трябва да благодари или да се тревожи от появата на новодошлите. Очевидно Фергън въобще не беше във възторг от намесата им.

– Разпоредителю – каза Фергън. – Какъв късмет! Тъкмо възнамерявах да ви се обадя. Открих един нарушител. Изглежда, се опитваше да се добере до момичето от копторите.

– И аз така разбрах – обърна се към спътника си по-високият от двамата новодошли.

– Ще го разпитате ли? – В гласа на Фергън прозвуча надежда, но той стисна ръката на Сери още по-силно.

– Да – отвърна по-високият магьосник. Той направи някакво небрежно движение с ръка и над главите им грейна кълбо от светлина.

Сери усети как го обгръща топлина и вятърът изчезва. Той се огледа и видя, че дърветата продължават да се поклащат, но мантиите на тримата магьосници не помръдваха.

Силната светлина разкри ярките им цветове. Мантията на високия магьосник беше синя, спътникът му, по-възрастен мъж, носеше лилаво, а онзи, когото наричаха Фергън, беше облечен в червено. Високият магьосник погледна надолу към Сери и леко се усмихна.

– Искаш ли да говориш със Сония, Сери?

Сери примигна изненадано и се намръщи. Откъде този магьосник знаеше името му?

Сония сигурно му го беше казала. Ако искаше да предупреди Сери, тя щеше да им каже друго име... освен ако не го бяха измъкнали с измама от нея или го бяха прочели в ума й, или...

Имаше ли някакво значение? Нали го бяха хванали. Ако възнамеряваха да го наранят, той така или иначе беше обречен. Поне можеше да се види със Сония.

Сери кимна. Високият магьосник погледна Фергън.

– Пусни го.

Фергън стисна силно ръката му, но после неохотно го пусна. Магьосникът със синята мантия махна с ръка на Сери да го последва и тръгна към жилищната сграда на магьосниците.

Вратата се отвори пред тях. Усещайки двамата магьосници, които вървяха като пазачи след него, Сери последва високия магьосник по стълбището към втория етаж. Те продължиха да крачат по широкия коридор, докато не спряха пред една от многото обикновени врати. По-възрастният магьосник пристъпи напред и докосна дръжката. Вратата се отвори широко.

Вътре имаше луксозно обзаведена стая с меки кресла и скъпа мебелировка. В едно от креслата седеше Сония. При вида на Сери тя се усмихна.

– Влизай – каза облеченият в синьо магьосник. Със силно разтуптяно сърце Сери пристъпи в стаята. Щом вратата се затвори зад гърба му, той се обърна рязко назад, чудейки се дали не е попаднал в капан.

– Сери – рече тихо Сония. – Толкова се радвам да те видя.

Той се обърна и я погледна. Тя отново му се усмихна, но лицето й бързо стана сериозно.

– Седни, Сери. Помолих Ротан да ми позволи да поговоря с теб. Казах му, ме няма да се откажеш от опитите си да ме спасиш, докато не ти обясня защо искам да остана. – Тя му посочи едно от креслата.

Той неохотно се настани в него.

– Защо не можеш да си тръгнеш?

Тя въздъхна.

– Не знам дали ще успея да ти го обясня така, че да го разбереш. – Тя се облегна назад. – Магьосниците трябва да се научат да контролират магията, но могат да бъдат обучени само от друг магьосник. Ако не се научат, магията ще започне да се проявява всеки път, когато магьосникът почувства нещо. Тя приема проста и опасна форма и енергията й непрекъснато нараства. Докато накрая... – Лицето й се изкриви. – Аз... аз едва не загинах в деня, когато ме намериха, Сери. Те ме спасиха.

Сери потрепери.

– Аз го видях, Сония. Къщите – тях вече ги няма.

– Ако не ме бяха намерили щеше да стане още по-страшно. Щяха да загинат хора. Много хора.

Той погледна надолу към ръцете си.

– Значи не можеш да се прибереш у дома...

Тя се засмя – неочаквано весел звук – и той изненадано я погледна.

– Всичко ще бъде наред – каза му тя. – Щом се науча да контролирам силата си, вече няма да представлявам опасност. Започвам да разбирам как стоят нещата тук. – Тя му намигна. – А ти къде си сега?

Той се ухили.

– Все на същото място. В най-добрата пивница в копторите.

Тя кимна.

– Ами твоят... приятел? Дава ли ти още работа?

– Да. – Сери поклати глава. – Но може и да спре, като разбере какви съм ги свършил тази вечер.

Сония се замисли и между веждите й се появиха познатите тревожни бръчици. Той усети как сърцето му свива от мъка. Стисна здраво юмруци и отмести поглед от нея. Толкова му се искаше да й разкаже за вината и страха, които го бяха завладели след залавянето й, но при мисълта, че останалите може би ги слушат, думите му заседнаха в гърлото.

Сери огледа луксозната стая и се утеши с мисълта, че поне с нея се отнасят добре. Тя се прозя. Той си спомни, че вече е доста късно.

– Май трябва да тръгвам. – Той стана от креслото, но не помръдна от мястото си. Не искаше да се разделя с нея.

Сония се усмихна тъжно.

– Кажи на всички, че съм добре.

– Ще им кажа.

Той не можеше да се насили да помръдне. Усмивката й постепенно избледня под погледа му, след което момичето махна с ръка към вратата.

– Всичко ще бъде наред, Сери. Повярвай ми. А сега тръгвай.

Той успя да се добере до вратата и да почука. Тя се отвори и

младежът се озова в коридора, където стояха тримата магьосници.

– Да ескортирам ли посетителя до вратата? – предложи Фергън.

– Да, благодаря ти – отвърна магьосникът със синята мантия.

Над главата на Фергън се появи светеща сфера. Той погледна очаквателно към Сери. Момчето стрелна с поглед магьосника със синята мантия и се поколеба.

– Благодаря.

Магьосникът му кимна в отговор. Сери се обърна и тръгна към стълбището, следван от русокосия.

Докато слизаше надолу, той се замисли над думите на Сония. Сега вече разбираше сигналите й. Тя искаше да изчака, докато се научи как да контролира магията си, но веднага след това щеше да се опита да избяга. Той не можеше да й помогне по друг начин, освен да й подсигури надеждно, безопасно място, където да се върне.

– Ти ли си съпругът на Сония?

Сери погледна изненадано магьосника.

– Не.

– Тогава нейният, ъъъ... любовник?

Сери усети как бузите му пламват. Той извърна поглед.

– Не, просто приятел.

– Разбирам. Много смело от твоя страна да дойдеш тук.

Сери реши, че няма нужда да отговаря на това, излезе мълчаливо навън и тръгна към градината. Фергън се спря.

– Почакай. Ще те преведа през Университета. Този път е значително по-топъл.

Сърцето на Сери прескочи. Университетът!

Винаги бе искал да види как изглежда отвътре величествената сграда. Когато Сония избяга, подобна възможност може никога повече да не се появи. Той повдигна равнодушно рамене и тръгна към задния вход на огромната сграда.

Когато тръгнаха нагоре по стъпалата, сърцето му заби ускорено. От коридора нагоре водеха изящно украсени стълбища. Вълшебната светеща сфера изчезна и магьосникът преведе Сери през една странична врата към широк коридор, който като че ли нямаше край.

По стените се редуваха врати и странични коридори. Сери се огледа, но не можа да открие източник на светлина. Като че ли сияеха самите стени.

– Сония се оказа голяма изненада за нас – каза внезапно Фергън и ехото от гласа му се понесе в коридора. – Досега никога не сме се сблъсквали с такъв талант в нисшите съсловия. Това винаги е било привилегия на Домовете.

Фергън погледна към Сери, очевидно очаквайки от него да поддържа разговора.

– Тя също беше изненадана – отвърна младежът.

– Оттук. – Магьосникът поведе Сери по един от страничните коридори. – Чувал ли си за други обитатели, които да притежават магия?

– Не.

Те завиха зад ъгъла, влязоха през една врата в малка стая, през чиято задна врата се озоваха в друг, малко по-широк коридор. За разлика от предишните коридори, тук стените бяха облицовани с дърво. На равни интервали една от друга висяха картини.

– Тук е истински лабиринт – леко въздъхна Фергън. – Ела, ще те преведа през един пряк път.

Той се приближи до една картина и натисна нещо зад нея. Част от стената се плъзна встрани, откривайки тъмен правоъгълник с размера на тясна врата. Сери погледна въпросително водача си.

– Винаги съм обожавал тайните – каза Фергън с грейнали очи. – Изненадан ли си, че ние също имаме подземни проходи? Този стига до Вътрешния кръг – сух, безветрен път. Ще тръгваме ли?

Погледът на Сери прескочи от входа към магьосника и обратно. Тунели под Гилдията? Много странно. Той отстъпи назад и поклати глава.

– И преди съм виждал проходи – каза той, – и нямам нищо против студа. Красивите неща в тази сграда са по-интересни.

Магьосникът затвори очи и кимна.

– Разбирам. – Той се изпъна и се усмихна. – Добре, че нямаш нищо против студа.

Нещо блъсна Сери в гърба и го тласна към тъмния правоъгълник. Той изкрещя и се вкопчи в ръбовете на дупката, но тласъкът беше твърде силен и пръстите му се плъзнаха по полираното дърво. Той пропадна напред, едва успявайки да защити лицето си от удара в отсрещната стена. Силата продължаваше да го притиска към тухлите. Той не можеше да помръдне дори пръста си. Сърцето му препускаше лудо, той не спираше да се проклина за това, че е повярвал на магьосниците. Зад него се чу изщракване. Тайната врата се беше затворила.

– Сега можеш да викаш колкото си искаш – изсмя се Фергън с нисък, гаден смях. – Тук не идва никой, така че няма кого да притесняваш.

Върху очите на Сери се озова парче плат, което беше завързано здраво. Ръцете му бяха вързани зад гърба. Натискът върху гърба му отслабна, една ръка го сграбчи за яката и го блъсна.

Сери залитна напред. След няколко крачки достигна до стръмно стълбище и започна да слиза надолу.

Температурата бързо се понижаваше. След още неколкостотин стъпки Фергън се спря. Коремът на Сери се сви, когато чу превъртането на ключ в ключалка.

Магьосникът свали превръзката от очите му. Младежът се озова на прага на голяма, празна стая. Ръцете му също бяха освободени.

– Влизай вътре.

Сери погледна към Фергън. Ръцете му го сърбяха да измъкне камите си, но навреме се усети, че ако нападне магьосника, просто ще изгуби оръжията си. Ако сам не влезеше в стаята, Фергън щеше да го блъсне вътре. Той пристъпи бавно напред. Вратата се затръшна зад гърба му, оставяйки го сам в тъмното. Чу как ключът се превърта в ключалката, а после се разнесе приглушеният звук на отдалечаващи се стъпки.

Сери въздъхна и седна на земята. Фарин щеше да побеснее.

Глава 21 Обещание за свобода

А окато крачеше забързано по коридора на жилищната сграда, Ротан често улавяше въпросителните погледи на колегите си. На някои кимаше учтиво, на други, с които общуваше по-отблизо, се усмихваше, но не забавяше крачка. Когато стигна до вратата на покоите си, той хвана дръжката и заповяда на ключалката да се отключи.

Щом вратата се отвори, той дочу два женски гласа откъм стаята за гости.

–... баща ми беше прислужник на лорд Марген, наставникът на лорд Ротан. Дядо ми също е работил тук.

– Сигурно имаш много роднини тук.

– Не са малко – съгласи се Тания. – Но мнозина напуснаха, за да започнат работа в Домовете.

Двете жени седяха една до друга на креслата. Щом го видя, Тания скочи на крака и лицето й пламна от смущение.

– Не ми обръщайте внимание – махна с ръка Ротан.

Тания наведе глава.

– Все още не съм приключила с работата си, милорд – каза му тя. С пламнало лице тя забърза към спалнята му. Сония я изпрати с поглед, като очевидно се забавляваше.

– Мисля, че тя вече не се страхува от мен.

Тания отново се появи в стаята, понесла под мишница вързоп с дрехи. Ротан погледна към прислужницата си.

– Дa. Изглежда, сте намерили общ език.

Тания се спря и погледна косо към Ротан, след което с любопитство обърна глава към Сония.

– Тя знае ли, че в момента разговаряме? – попита момичето.

– Вижда как израженията на лицата ни се променят. Достатьчно е човек да прекара известно време сред магьосници, за да започне да разбира кога те провеждат ментален разговор.

– Извини ни, Тания – произнесе на глас Ротан. Прислужничката повдигна вежди, но само леко помръдна с рамене и пусна вързопа с дрехи в кошницата си.

– Това ли е всичко, лорд Ротан?

– Да, благодаря ти, Тания.

Ротан изчака, докато вратата се затвори зад прислужницата, и се отпусна в креслото до Сония.

– Мисля, тук му е мястото да спомена, че менталната комуникация в присъствието на хора, които не я владеят, се смята за нетактична. Това е все едно да говориш зад гърба на някой.

Сония се намръщи.

– Да не съм обидила Тания?

– Не. – Ротан се усмихна при вида на облекчението, което се изписа на лицето й. – Но трябва да те предупредя, че менталното общуване не е толкова скрито, колкото си мислиш. Менталните разговори могат да бъдат долавяни от други магьосници, особено когато те се ослушват специално за тях.

– Значи точно в този момент може би някой ни слуша?

Той поклати глава.

– Възможно е, но се съмнявам. Подслушването се смята за грубо и неуважително – освен това то изисква силна концентрация и много усилия. В противен случай разговорите на другите хора щяха да ни подлудят.

Сония го погледна озадачена.

– А ако не се ослушваш, как ще разбереш, че някой иска да говори с теб?

– Колкото по-добре познаваш човека, толкова по-лесно е да осъществиш контакт с него – отвърна той. – Когато се намирате в едно помещение, винаги е лесно да се уловят мислите, които са изпратени към теб. Когато си далеч обаче, е нужно първо да привлекат вниманието ти.

Той притисна длан към гърдите си.

– Ако поискаш да говориш с мен, докато се намирам в Университета, е достатъчно да се обърнеш към мен по име. Ако те чуят странични хора, те няма да се отзоват и няма да отворят съзнанието си, за да подслушат последващия разговор. Когато в отговор извикам твоето име, значи съм те чул и можем да поговорим. Когато познаваме добре менталните си гласове, на страничните хора ще им е по-трудно да ни подслушват, защото ще можем да фокусираме мисловните си реплики. Но това е почти невъзможно при големи разстояния.

– А някой нарушава ли тези правила?

– Сигурно – повдигна рамене Ротан. – Затова не бива да забравяш, че менталните разговори не са скрити. Ние си имаме една поговорка: По-добре е една тайна да се изкаже, отколкото да се сподели.

Сония леко изсумтя.

– В това няма смисъл.

– Не и когато се приема буквално. – Той се засмя. – Но в Гилдията думите „казвам” и „чувам” имат различно значение. Въпреки правилото за благовъзпитаност, е просто невероятно колко често хората откриват как някоя дълго скривана тайна се е превърнала в последната клюка. Често забравяме, че магьосниците не са единствените хора, които могат да ни чуят.

Очите й проблеснаха заинтригувано.

– Така ли?

– Не всички деца с магически потенциал влизат в Гилдията – каза й той. – Ако детето е най-голям син, то може да е по-ценно за своето семейство като наследник. В повечето държави магьосниците нямат право да се занимават с политика. Магьосникът не може да стане крал, например. По тази причина не е уместно начело на семейството да застане магьосник. Менталното общуване е способност, която върви ръка за ръка с магията. Понякога, макар и много рядко, хора, които не са станали магьосници, откриват, че способността им да общуват мисловно се е развила по естествен път. Тези хора могат да бъдат наумени да разчитат истината, което е много полезно умение.

– Да разчитат истината ли?

Ротан кимна.

– Тук не става въпрос за човек, който иска да скрие нещо, разбира се, а обратното – ако някой иска да покаже на друг човек какво точно е видял или чул. В Гилдията има закон за обвиненията. Ако някой обвини магьосник в лъжа или престъпление, той е длъжен да се подложи на разчитане на истината или ще трябва да оттегли обвиненията си.

– Това не ми се струва честно – рече Сония. – Трябва да се провери човекът, който е извършил нещо нередно.

– Да, но така се избягват фалшивите обвинения. Обвиняемият – магьосник или не – има право да поиска разчитане на истината. – Той се поколеба. – Но все пак има едно изключение.

Сония се намръщи.

– Така ли?

Ротан се облегна назад и сплете пръсти.

– Преди няколко години един мъж, заподозрян в извършването на особено жестоки убийства, беше изправен пред Гилдията. Върховният повелител – нашият водач – прочете мислите му и потвърди вината му. Нужни са невероятни умения, за да се преодолеят преградите в съпротивляващото се съзнание. Акарин единствен сред нас успя да го направи, макар да съм чувал за други магьосници в миналото, които са го постигали. Той е изключителен човек.

Сония обмисли думите му.

– А не може ли убиецът просто да скрие тайните си зад врати, както ми показа ти?

Ротан сви рамене.

– Никой не знае със сигурност как Акарин успя да го направи, но щом се озовеш в чуждото съзнание, е достатъчно само малко да почакаш, преди тайните сами да започнат да излизат наяве. – Той замълча и я погледна съсредоточено. – Ти сама знаеш колко е трудно да се държат тайните зад вратите. Тук е нужна практика. И колкото повече се тревожиш, че нещо може да излезе наяве, толкова по-трудно е да го скриеш.

Очите на Сония се разшириха и тя наведе глава с неочаквано строго изражение на лицето.

Ротан с лекота разгада мислите й. Всеки път, когато беше влизал в съзнанието й, хората и предметите, които Сония искаше да скрие от него, направо се набиваха в очите му. Тя винаги се паникьосваше и го изхвърляше от ума си.

До известна степен всички новаци реагираха по един и същи начин. Той никога не обсъждаше тайните, които беше видял. Скритите притеснения на младите мъже, които беше обучавал, се въртяха около личните им недостатъци или физически навици – както и някой и друг политически скандал – и той можеше лесно да ги пренебрегне. Като не говореше за това, той успяваше да убеди учениците си, че уважава правото им на тайни и личен живот.

Но в случая със Сония мълчанието нямаше да му помогне, а времето изтичаше. Лорлън щеше да ги посети в края на седмицата и щеше да очаква от него да е започнал обучението на Сония. Ако тя възнамеряваше да се научи да контролира силата си, първо трябваше да преодолее тези си страхове.

– Сония.

Очите й неохотно се вдигнаха към лицето му.

– Да?

– Мисля, че трябва да поговорим за твоето обучение.

Тя кимна.

Ротан се наведе напред и облегна лакти върху коленете си.

– Обикновено не обсъждам с учениците си онова, което съм видял в съзнанието им. Така по-лесно успявам да ги накарам да ми се доверят, но при нас явно не се получава. Ти прекрасно знаеш, че аз видях неща, които искаше да скриеш, и няма смисъл да се преструваме, че това не се е случило.

Тя заби поглед в масата и кокалчетата на пръстите й побеляха от здравото стискане на облегалката.

– Като за начало – продължи той – трябва да ти кажа, че очаквах да претърсиш стаята ми. На твое място щях да постъпя по същия начин. Това изобщо не ме притеснява. Забрави за него.

Бузите на момичето пламнаха, но то продължи да мълчи.

– Второ, приятелите и семейството ти не са застрашени по никакъв начин от нас. – Тя вдигна глава и срещна погледа му. – Притесняваш се да не ги нараним, ако откажеш да ни сътрудничиш. – Той издържа погледа й. – Няма да го направим, Сония. Иначе ще нарушим закона на краля.

Тя отново наведе глава и лицето й се вкамени.

– О, ти продължаваш да се притесняваш. Няма причина да вярваш, че ще спазим закона на краля – досети се Ротан. – Нямаш много причини да ни се довериш. Което ме води до третия ти страх – че ще разкрия плана ти за бягство.

Лицето на момичето пребледня.

– Няма нужда да правиш такива планове – каза й той. – Ако не искаш, няма да те принуждаваме да оставаш. Щом се научиш да контролираш силата си, можеш да избереш дали да си тръгнеш или да останеш. За да станат магьосници, членовете на Гилдията трябва да дадат клетка – и да я спазват цял живот. Тя не се дава насила.

Момичето го погледна със зяпнала уста.

– Нима ще ме пуснеш да си ида?

Той кимна и продължи да говори, като подбираше внимателно думите си. Все още беше твърде рано да признава, че Гилдията нямаше да я пусне да си иде без да блокира силата й, но трябваше поне да я уведоми, че повече няма да може да я използва.

– Но трябва да те предупредя: без обучението няма да можеш да използваш силите си. Онова, което можеше да правиш преди, вече няма да е възможно. Тоест ти няма да можеш изобщо да правиш магия. – Той замълча. – Ще бъдеш абсолютно безполезна за Крадците.

За негова голяма изненада Сония изглеждаше така, сякаш камък й пада от сърцето. Лека усмивка пробяга по устните й.

– Това няма да е проблем.

Ротан я погледна сериозно.

– Сигурна ли си, че искаш да се върнеш в копторите? Там няма да можеш да се защитиш.

Сония повдигна рамене.

– Няма да е по-различно от преди. Оправях се доста добре.

Ротан се намръщи, впечатлен от увереността й, но разтревожен от мисълта, че тя ще се върне към бедността.

– Знам че искаш отново да се събереш със семейството си. Присъединяването към Гилдията не означава, че ще ги изоставиш, Сония. Те могат да те посещават тук и ти също можеш да им ходиш на гости.

Тя поклати глава.

– Не.

Той сви устни.

– Да не се притесняваш, че те ще се страхуват от теб, че ще предадеш всички обитатели, като се превърнеш в нещо, което те ненавиждат?

Бързият проницателен поглед на Сония потвърди верността на догадката му.

– А какво е необходимо, за да запазиш достойнството си в очите им?

Тя изсумтя.

– Като че ли Гилдията – или кралят – ще ми позволят да направя каквото поискам, за да доставя удоволствие на обитателите!

– Не искам да те заблуждавам, че ще бъде лесно – отвърна Ротан. – Но би трябвало да обмислиш и тази възможност. Магията е доста рядък дар. Мнозина биха дали всичко, за да я притежават. Помисли си за онова, което би могла да научиш тук. Помисли и как след това ще можеш да го използваш за благото на хората.

Тя леко се поколеба, но после погледът й отново се втвърди.

– Тук съм заради Контрола.

Той леко кимна.

– Щом искаш да получиш само това, друго няма да можем да ти дадем. Всички тук ще се изненадат много, когато разберат, че искаш да се върнеш в копторите. Мнозина няма да разберат защо някой който е живял в бедност, ще откаже подобно предложение. Познавам те достатъчно добре, за да забележа, че ти не отдаваш голямо значение на богатството и разкоша. – Той сви рамене и се усмихна. – И няма да съм единственият, който ще прояви разбиране към избора ти. Но трябва да знаеш, че ще направя всичко възможно, за да те разубедя.

За пръв път, откакто я познаваше, тя му се усмихна широко.

– Благодаря за предупреждението.

Доволен от себе си, Ротан потри ръце.

– Ами това е. Ще започваме ли с уроците?

Тя се поколеба за миг, след което рязко извъртя креслото си и седна с лице към учителя си. Изненадан от решителността й, той хвана протегнатите й ръце.

Затваряйки очи, забави дишането си и потърси присъствието, което щеше да го отведе в съзнанието й. Визуализацията вече й се удаваше с лекота и Ротан веднага се озова пред отворената врата. Той влезе в познатата стая. В центъра й стоеше Сония.

Във въздуха витаеше решителност. Ротан изчака да се появи обичайното смущение в реда, но в стаята не се появи нищо нежелано. Изненадан и зарадван, той кимна към образа на Сония.

– Покажи ми вратата към силата ти.

Тя се извърна настрани. Проследявайки погледа й, Ротан забеляза, че стои пред бяла врата.

– Сега я отвори и слушай внимателно. Ще ти покажа как да я контролираш.

Сери се отпусна на колене и раздразнено изпъшка. Той беше проучил внимателно затвора си, като всеки път, когато напипваше осмокракия фарин, затаяваше уплашено дъх. Претърсването беше разкрило, че стените са направени от големи каменни блокове, а подът – от утъпкана кал. Масивната дървена врата висеше на големи метални панти. Щом стъпките на магьосника се изгубиха в далечината, Сери веднага измъкна от джоба си шперца и се хвърли към вратата. Намери ключалката и започна да я човърка, докато не чу механизма да изщраква, но когато дръпна вратата, тя не се отвори.

Той се засмя, припомняйки си, че магьосникът не беше заключил вратата зад себе си. Сега Сери сам се беше заключил.

Той отново поработи върху ключалката и установи, че въпреки това не може да я отвори. Спомни си, че все пак беше чул звука от превъртащ се ключ и реши, че може би има втора ключалка. Той опипа вратата.

След като не я намери, той реши, че ключалката може да има дупка само от външната страна. Стисна здраво шперца и го пъхна в процепа между вратата и касата й. Като че ли се закачи на нещо.

Доволен, че е намерил езичето още от първия опит, той се опита да го натисне навътре с шперца, но установи, че инструментът се е заклещил. Сери се опита да го разклати и да го измъкне, но шперцът не искаше да излезе от процепа. Уплашен да не го счупи, младежът извади друг от джоба си и го пъхна в процепа над първия. Но преди да успее да го размърда нагоре-надолу, за да разбере какво задържа първия шперц, вторият също се заклещи. Сери изруга и се опита с всичка сила да измъкне инструмента, но единственото, което успя да постигне, е да го заклещи още повече. Той бръкна в джоба за трети шперц, който пъхна между вратата и пода. Той заседна от първия опит. Въпреки отчаяните му опити да го измъкне, шперцът не помръдваше от мястото си.

През следващите няколко часа младежът на няколко пъти се опита да измъкне инструментите си, но безуспешно. Не можеше да се досети за никакъв механизъм, който толкова бързо да приклещи шперцовете му. С изключение на магията.

Краката му започнаха да измръзват и той се изправи. Принуди се да се подпре на стената – от рязкото ставане му се зави свят. Стомахът му изкъркори, подсказвайки му, че отдавна не е хапвал нищо, но по-ужасна от глада беше жаждата. Той се размечта за халба бол или чаша сок от пачи, или дори глътка вода.

Сери се зачуди дали не са го оставили тук да умре. Но той беше сигурен, че ако Гилдията го искаше мъртъв, тя щеше да се погрижи за това преди да скрие тялото му някъде. Това му даваше някаква надежда. Може би те имаха нужда от него жив – поне засега. Но ако плановете им се променяха, гладът му тепърва щеше да расте.

Сери се замисли за другия магьосник, със синята мантия, в чието поведение не се забелязваше никакъв фалш. Мъжът или беше много добър в прикриването на истинските си чувства, или нямаше представа, че Сери е попаднал в капан. Което пък означаваше, че това си е някаква лична игричка на Фергън.

Независимо от това дали русокосият магьосник играеше сам или не, Сери можеше да си представи само две причини за пленничеството си: Крадците или Сония.

Ако магьосниците възнамеряваха да го използват, за да манипулират Крадците, те щяха да бъдат горчиво разочаровани. Фарин не се интересуваше чак толкова от Сери.

Можеха да се опитат да измъкнат от него информация с мъчения. Колкото и да предпочиташе да мисли, че ще издържи на изтезанията, той не можеше да се заблуди. Докато не се изправи пред това изпитание, нямаше как да знае дали ще успее да си държи устата затворена.

Възможно беше магьосниците просто да прочетат мислите му. Тогава щяха да разберат, че и без това не знае кой знае колко за Крадците. В такъв случай сигурно щяха да го оставят завинаги в тъмницата.

Но той се съмняваше, че магьосниците се интересуват от Крадците. Досега да го бяха разпитали. Не, единственият въпрос, който му беше задал Фергън, беше свързан със Сония. По време на пътешествието им пред Университета, той го беше попитал за връзката му с момичето. Ако магьосниците искаха да знаят дали Сери е важен за нея, те вероятно възнамеряваха да го използват, за да я изнудят да направи нещо, което не иска.

Мисълта, че може би е влошил положението на Сония, го измъчваше дори повече, отколкото страха от смъртта. Ех, ако не беше се изкушил да разгледа Университета. Колкото повече мислеше за това, толкова по-силно се проклинаше за любопитството си.

В далечината се чуха нечии стъпки. С приближаването им гневът му постепенно утихна и пулсът му се ускори.

Стъпките спряха пред вратата. Разнесе се глухо металическо изщракване, последвано от лекото дрънчене на шперцовете му, които нападаха по земята. Вратата се отвори и вътре нахлу жълтеникава светлина. В помещението влезе Фергън, следван от светещата си сфера. С присвити от ярката светлина очи Сери забеляза как магьосникът поглежда презрително към пода.

– Я виж ти! – промърмори той. После се обърна настрани и пусна чинията и бутилката, които носеше. Вместо да паднат на земята, те постепенно се спуснаха на пода. След това протегна ръка и шперцовете послушно се озоваха в нея.

След като ги огледа, магьосникът повдигна вежди, погледна Сери и се усмихна.

– Наистина ли смяташе, че ще ти помогнат? Аз очаквах, че ще имаш опит в подобни ситуации, затова взех предпазни мерки. – Очите му пробягаха по дрехите на Сери. – Скрил ли си и други такива някъде?

Сери се отказа да отрича. Фергън и без това нямаше да му повярва. Магьосникът се усмихна и протегна длан.

– Дай ми ги.

Сери се поколеба. Ако му дадеше няколко от предметите, които криеше в дрехите си, току-виж успял да запази някои по-ценни инструмента.

Фергън пристъпи към него.

– Хайде де, за какво ще ти послужат тук? – Той зашава с пръсти. – Дай ми ги.

Сери бавно бръкна в джоба си и измъкна шепа от по-непотребните железца. Без да сваля очи от магьосника, той ги пусна в протегнатата длан.

Фергън огледа трофеите си и устните му се разтеглиха в злобна усмивка.

– Да не би да очакваш да повярвам, че това е всичко?

Пръстите му отново се размърдаха. Сери усети как нещо невидимо го притисна към стената. Фергън се приближи към него и претърси палтото му. С един рязък жест разпра подгъва, разкривайки тайните джобове. Магьосникът изпразни съдържанието им, след което се зае с останалите дрехи.

Докато вадеше ножовете от ботушите на Сери, Фергън доволно изсумтя, а когато намери камите му, дори подсвирна от удоволствие. Той се изправи и измъкна едното оръжие от ножницата му. Върху него се виждаше грубо издялано изображение на дребен гризач, съименник на Сери.

– Серини – каза магьосникът и погледна към Сери.

Младежът отвърна предизвикателно на погледа му. Фергън се засмя и отстъпи назад. Измъкна от мантията си квадратно парче плат, загърна внимателно в него плячката си и тръгна към вратата.

Осъзнавайки, че магьосникът ще си тръгне, без да му каже нищо, Сери се сепна.

– Чакай! Какво искаш от мен? Защо ме доведе тук?

Фергън не му обърна никакво внимание. Когато вратата се затвори, магическите въжета, които го придържаха към стената, изчезнаха и Сери се строполи на колене. Той ядосано изсумтя, установявайки, че всичките му инструменти да отнети. Най-силно съжаляваше за камите, но така или иначе не беше лесно да се скрият толкова големи оръжия.

Той седна на петите си и въздъхна. Все пак му оставаха няколко предмета. И те щяха да му свършат работа. Просто трябваше да измисли план.

Глава 22 Неочаквано предложение

– Трябва ли?

– Да. – Денил хвана Ротан за раменете, обърна го на другата страна и го избута навън от стаята. – Ако продължиш да се криеш, само ще налееш масло в огъня на поддръжниците на Фергън.

Ротан въздъхна и тръгна след Денил по коридора.

– Прав си, разбира се. През последните две седмици не съм разговарял почти с никого – и трябваше да помоля Лорлън да отложи посещението си с няколко дни. Чакай... – Ротан вдигна глава и повдигна веждите си. – Какво казват поддръжниците на Фергън?

Денил се усмихна мрачно.

– Че тя е научила Контрола за няколко дни, а ти я държиш заключена, за да не я види Фергън.

Ротан изсумтя грубо.

– Що за глупости! Ще ми се да ги видя как те ще се справят с главоболията, които ми се струпаха през последната седмица. – Лицето му се изкриви. – Това сигурно означава, че няма да мога да отлагам още дълго посещението на Лорлън.

– Да – съгласи се Денил.

Стигнаха до жилищната сграда на магьосниците и влязоха вътре. Макар учениците да разтапяха всяка сутрин и вечер снега по пътеките и тротоарите, дворът вече беше посипан с тънък пласт снежец. Той хрущеше под обувките им, докато се приближаваха до Седемте свода.

Щом се озоваха в топлата Вечерна стая, няколко глави веднага се извърнаха в тяхна посока. Денил чу как приятелят му изпъшка, забелязвайки неколцината магьосници, които се устремиха към тях. Пръв ги достигна Сарин, Повелителят на Алхимиците.

– Добър вечер, лорд Ротан. Лорд Денил. Как се чувствате?

– Добре, лорд Сарин – отвърна Ротан.

– Има ли някакъв напредък при момчето от копторите?

Ротан изчака да се приближат още няколко магьосници, преди да отговори.

– Сония се справя добре – каза им той. – Мина доста време, преди да спре да ме изхвърля от съзнанието си. Както може би предполагате, тя се отнася доста подозрително към нас.

– Справя се добре? – промърмори някакъв магьосник от тълпата. – Малко са новите ученици, които да усвояват това цели две седмици.

Денил се усмихна, но лицето на Ротан помръкна. Той се обърна към магьосника:

– Не бива да забравяте, че тя не е разглезен ученик, изпратен тук от родителите си. Допреди две седмици тя смяташе, че искаме да я убием. Отне ми доста време да спечеля доверието й.

– Кога започнахте упражненията върху Контрола? – попита друг магьосник.

Ротан се поколеба.

– Преди два дни.

Сред магьосниците се надигна ропот. Неколцина се намръщиха и поклатиха глави.

– В такъв случай трябва да заявя, че сте постигнали впечатляващ прогрес, лорд Ротан – дочу се нов глас.

Денил се обърна и видя как лейди Винара си проправя път през тълпата. Магьосниците отстъпиха почтително встрани, докато Повелителката на Лечителите се приближаваше.

– Каква част от силите й успяхте да разкриете?

Ротан се усмихна.

– Когато за пръв път видях какво се съдържа в нея, направо не можех да повярвам. Силата й е забележителна!

Мърморенето сред тълпата се засили. Денил се усмихна вътрешно. „Добре – помисли си той. – Ако тя е силна, хората ще предпочетат Ротан за неин наставник”.

Един по-възрастен магьосник, който стоеше в предните редици, сви рамене.

– Но ние знаехме, че е силна, в противен случай силата й нямаше да се развие сама до такава степен.

Винара се усмихна.

– Разбира се, при един ученик силата не е от решаващо значение. Какви други таланти е показала?

Ротан сви устни.

– Способността й да визуализира е добра. Това ще й помогне при повечето дисциплини. Паметта й също е добра. Установих, че е интелигентна и внимателна ученичка.

– Тя опита ли изобщо да използва силата си? – попита един магьосник с червена мантия.

– Не и откакто пристигна тук. Тя разбира много добре опасността от това.

Въпросите не спираха да валят. Денил огледа тълпата и зърна една руса глава сред групата магьосници, които се приближаваха. Той се приближи до Ротан, изчаквайки подходящия момент, за да го предупреди.

– Лорд Денил.

Няколко магьосници примигнаха и погледнаха към Денил. Разпознавайки менталния глас, Денил огледа залата и откри разпоредителя Лорлън да седи в обичайното си кресло. Облеченият в синя мантия магьосник посочи към Ротан и кимна.

Денил кимна усмихнато и се наведе към ухото на Ротан.

– Мисля, че Разпоредителят иска да те спаси.

Докато Ротан се обръщаше с лице към Разпоредителя, Денил видя, че Фергън е достигнал струпалата се групичка магьосници. Познатият му глас се присъедини към глъчта и няколко лица се обърнаха към воина.

– Извинете ме – каза Ротан. – Трябва да говоря с Разпоредителя Лорлън. – Той учтиво наклони глава и побутна Денил към Лорлън.

Поглеждайки назад, Денил за миг кръстоса поглед с Фергън. Устните на воина се разтегнаха в доволна усмивка.

Когато стигнаха до креслото на Лорлън, Разпоредителят им посочи двата съседни стола.

– Добър вечер, лорд Ротан. Лорд Денил. Седнете и ми разкажете за напредъка на Сония.

Ротан остана прав.

– Надявах се да поговорим насаме за това, Разпоредителю.

Лорлън повдигна вежди.

– Много добре. Искате ли да разговаряме в Банкетната зала?

– С удоволствие.

Разпоредителят стана и ги поведе към близката врата. Когато минаха през нея, над главата му грейна светеща сфера, озарявайки огромната маса, която заемаше по-голямата част от залата.

Лорлън придърпа един от столовете, подредени около нея и седна.

– Как е кракът ви, лорд Денил?

Денил го погледна изненадано.

– По-добре.

– Тази вечер ми се стори, че накуцвате – отбеляза Лорлън.

– Заради студа е – отвърна Денил.

– Аха, разбирам – кимна Лорлън и се обърна към Ротан. – За какво искате да разговаряме?

– Преди два дни започнах упражненията за контролиране на силата – каза му Ротан. Лорлън се намръщи, но замълча, докато Ротан продължи да говори. – Вие искахте да проверите напредъка й след втората седмица и ме помолихте преди това да я запозная с друг магьосник. Заради липсата на напредък не пожелах да я разсейвам с посетители, но чувствам, че скоро ще бъде готова. Бихте ли могли да отложите посещението си още няколко дни?

Лорлън погледна твърдо Ротан и кимна.

– Но само няколко дни.

– Благодаря ви. Но има и един друг проблем, пред който ще бъдем изправени рано или късно.

Лорлън повдигна вежди.

– Да?

– Сония не иска да се присъединява към Гилдията. Аз... – Той въздъхна. – За да спечеля доверието й, аз й казах, че ако иска да се върне в копторите, може да го направи. Все пак не можем да я накараме да се закълне насила.

– Обяснихте ли й, че ще блокираме силата й?

– Още не – намръщи се Ротан. – Макар да смятам, че това не я интересува. Предупредих я, че няма да може да използва магията си и тя изглеждаше твърде доволна от това. Според мен момичето дори иска да се отърве от силата си.

Лорлън кимна.

– Не съм изненадан. Тя я познава само като неконтролируема, унищожителна сила. – Той сви устни. – Може би ако я научите на няколко полезни трика, тя ще започне да я харесва повече.

Ротан се намръщи.

– Тя няма да използва силата си, докато не получи пълен контрол над нея, а щом овладее Контрола, тя ще поиска да я пуснем.

– Тя не знае каква е разликата между уроците за овладяване на Контрола и уроците за овладяване на магията – посочи Денил. – Просто промени курса на урока и това е. Така ще имаш и повече време да я убедиш да остане.

– Не много – обади се Лорлън. – Няма нужда Фергън да разбира кога точно е овладяла Контрола, но няма да успеете да го заблуждавате дълго време. Може да спечелите най-много една седмица.

Ротан погледна очаквателно към Лорлън. Разпоредителят въздъхна и разтърка челото си с ръка.

– Много добре. Погрижете се Фергън да не разбира за това, защото няма да му се види краят.

– Ако разбере, ще му кажем, че сме проверявали Контрола й – отвърна Денил. – Все пак тя е необичайно силна. Не бихме искали да допуска грешки.

Лорлън изгледа оценяващо Денил. За миг изглеждаше така, сякаш иска да каже нещо, но вместо това той поклати глава и се обърна към Ротан.

– Това ли искахте да обсъдим?

– Да, Разпоредителю, благодаря ви – отвърна Ротан.

– В такъв случай ще подготвя посещението си след няколко дни. Решихте ли на кого ще я представите първо?

Денил примигна, когато Ротан го посочи с пръст.

– На мен?

Ротан се усмихна.

– Да. Утре следобед, мисля.

Денил отвори уста да възрази, но бързо я затвори, осъзнавайки, че Лорлън го наблюдава.

– Добре – рече неохотно той. – Само се погрижи да скриеш всички остри прибори за хранене.

Сония скучаеше.

Още беше рано за лягане. Тания си тръгна заедно с мръсните съдове малко след вечеря, а Ротан излезе скоро след това. Сония прочете книгата, която магьосникът й беше донесъл сутринта и започна да се разхожда из стаята, оглеждайки декорацията в стаята и рафтовете с книги.

След като не намери нищо, което да е достъпно за разбиранията й, тя отиде до прозореца и погледна навън. Луната не се виждаше и градината беше потопена в мрак. Нищо не помръдваше. Тя въздъхна и реши да си легне по-рано. Придърпа паравана на прозореца и тръгна към спалнята си – но в този момент на вратата се почука и тя замръзна на място.

Бавно се обърна и впери поглед във вратата. Ротан никога не чукаше, преди да влезе, а почукването на Тания беше леко и учтиво, а не тъй настоятелно. Понякога чукаха различни посетители, но Ротан никога не ги канеше вътре.

Посетителят почука отново и Сония почувства как я полазват хладни тръпки. Тя се приближи до вратата.

– Кой е?

– Приятел – дочу се приглушен отговор.

– Ротан не е тук.

– Не искам да разговарям с Ротан. Искам да говоря с теб, Сония.

Тя погледна към вратата и сърцето й затупка ускорено.

– Защо?

Отговорът прозвуча още по-тихо.

– Трябва да ти кажа нещо важно, което той не би ти казал. Ротан криеше нещо от нея? Сърцето й се разтупка още по-бързо от тревога и вълнение. Който и да беше този непознат, той беше готов да тръгне срещу магьосниците заради нея. Искаше й се да може да погледне през вратата и да види кой е посетителят.

Но беше ли добра идея да научава нещо смущаващо за Ротан точно сега, когато трябваше да му се довери?

– Сония? Пусни ме вътре. Коридорът е празен, но не за дълго. Това е единственият ми шанс да поговоря с теб.

– Не мога. Вратата е заключена.

– Опитай отново.

Сония погледна дръжката. През първите няколко дни се бе опитвала няколко пъти да отвори, вратата винаги беше заключена. Тя протегна ръка, завъртя дръжката и ахна от изненада, когато вратата се отвори.

Появи се един червен ръкав, а след това и цялата мантия. Тя отстъпи назад и зяпна изненадано магьосника. Беше очаквала слуга или спасител, преоблечен като слуга – освен ако този мъж не се беше осмелил да отмъкне нечия мантия, за да се добере до нея...

Мъжът затвори внимателно вратата зад гърба си, след това се обърна и я погледна.

– Здравей, Сония. Най-после се срещаме. Аз към лорд Фергьн.

– Ти си магьосник?

– Да, но не като лорд Ротан. – Той притисна длан към гърдите си.

Сония се намръщи.

– Ти си воин?

Фергьн се усмихна. Той беше много по-млад от Ротан, отбеляза тя, и доста привлекателен. Косата му беше светла и грижливо сресана, чертите на лицето му бяха едновременно фини и силни. Тя знаеше, че го е виждала и преди, но не можеше да си спомни къде.

– Така е – каза той. – Но не става въпрос за тази разлика. – Той притисна ръка към сърцето си. – Аз съм на твоя страна.

– А Ротан не е?

– Не, макар да ти желае доброто – добави той. – Ротан е от хората, които смятат, че знаят кое е най-добро за останалите, особено за млади жени като теб. Аз, от друга страна, те приемам като възрастен човек, който трябва да има правото на свой избор. – Той повдигна вежди. – Ще ме изслушаш ли или да те оставя на мира?

Макар сърцето й да продължаваше да тупти ускорено, Сония кимна и посочи един от столовете.

– Остани – каза тя. – Ще те изслушам.

Той наведе учтиво глава и седна на стола. Сония се настани срещу него и го погледна очаквателно.

– Първо Ротан каза ли ти, че можеш да се присъединиш към Гилдията? – попита той.

– Да.

– А каза ли ти, какво трябва да направиш, за да станеш магьосница?

Тя сви рамене.

– Малко. Трябва да положа клетва и да се обучавам няколко години.

– А знаеш ли в какво трябва да се закълнеш?

Тя поклати глава.

– Не, но няма никакво значение. Аз не искам да се присъединявам към Гилдията.

Той примигна.

– Не искаш да се присъединиш към Гилдията?

– Не.

Той кимна леко и се облегна назад. Известно време остана мълчалив и замислен, после повдигна глава и я погледна в очите.

– Мога ли да попитам защо?

Сония го погледна внимателно. Ротан й беше казал, че много магьосници ще бъдат изненадани, когато разберат, че е отказала предложението на Гилдията.

– Искам да се прибера у дома – каза му тя.

Той отново кимна.

– Знаеш ли, че Гилдията не позволява съществуването на магьосници извън нейното влияние?

– Да – отвърна тя. – Всички го знаят.

– Тогава си наясно, че няма да те пуснат да си отидеш просто така.

– Няма да мога да използвам силата си, така че няма да представлявам заплаха.

Той отново повдигна вежди.

– Значи Ротан ти е казал, че Гилдията ще блокира силата ти?

Сония се намръщи. Да блокира силата й?

Фергън кимна леко.

– Така си и знаех. Казал ти е само част от истината. – Той се наведе напред. – Върховните магове ще оковат силата ти така, че ти няма да можеш да я достигнеш. Това... не е особено приятна процедура, съвсем не, и клетката ще остане в теб до края на живота ти. Разбираш ли, дори да не те научим как да използваш силата си, винаги съществува възможност да откриеш как да се справиш с нея или да срещнеш някой магьосник-отцепник, който да се съгласи да те обучи – макар това да е малко вероятно. По закон Гилдията е длъжна да се убеди, че не можеш да използваш магията си дори ако си получила цялата нужна помощ.

Докато мъжът говореше, Сония усети как я побиват тръпки. Тя сведе поглед към масата и се замисли върху онова, което й беше казал Ротан. Умишлено ли беше изменил истината, за да не й прозвучи твърде плашещо? Сигурно. Подозренията й нараснаха, когато осъзна, че само беше чула Ротан да казва, че може да си тръгне. Не го беше видяла в съзнанието му, не го беше разпознала като истина...

Сония отново погледна към магьосника с червена мантия. А защо да вярва на неговите думи? Интересно какво ли ще спечели той от своите лъжи? Всъщност истината ще стане ясна веднага, щом овладее контрола над силата си.

– Защо ми казваш всичко това?

Той се усмихна криво.

– Както вече казах, аз съм на твоя страна. Трябва да разбереш истината и... Аз мога да ти предложа алтернатива.

Сония се напрегна.

– Каква алтернатива?

Магьосникът сви устни.

– Няма да е лесно. Ротан обясни ли ти вече за наставничеството?

Момичето поклати глава.

Мъжът я погледна изумено.

– Та той нищо не ти е казал! Чуй ме. – Той се наведе напред и облегна лакти върху коленете си. – Наставничеството позволява на магьосниците да контролират обучението на учениците. Ротан поиска наставничество над теб веднага след Прочистването. Щом научих за това, аз реших да подам насрещен иск. Това принуждава Гилдията да проведе Изслушване – среща, на която да се реши кой от нас да бъде твой наставник. Ти ще ми помогнеш да спечеля, а след това...

– Защо ще провеждат изслушване, щом не искам да се присъединявам към Гилдията? – прекъсна го Сония.

Той вдигна ръце в успокояващ жест.

– Чуй ме, Сония. – Магьосникът въздъхна дълбоко и продължи:

– Ако откажеш да се присъединиш към Гилдията, силата ти ще бъде блокирана и ще те върнат в копторите. Но ако приемеш да останеш и аз спечеля наставничеството над теб, мога да ти помогна.

Сония се намръщи.

– Как?

Той се усмихна.

– Един ден ти просто ще изчезнеш. Ако искаш, можеш да се върнеш в копторите. Ще те науча как да направиш магията си неуловима – и силата ти няма да бъде блокирана. В началото ще тръгнат да те търсят, но ако проявиш достатъчно хитрост, няма да те намерят.

Момичето не сваляше от него недоверчивия си поглед.

– Но така ще нарушиш законите на Гилдията.

Той кимна леко.

– Знам. – По лицето му се смениха различни емоции. Той стана и се приближи до прозореца. – Не ми харесва, когато хората са принуждавани да бъдат такива, каквито не искат – каза й той. – Погледни. – Той се обърна, отиде до нея и протегна ръката си. Дланта му беше покрита с мазоли и белези. – Фехтовка. Аз съм воин, както правилно забеляза. Най-близкото до онова, което наистина исках да стана. Когато бях малък, тренирах всеки ден. Мечтаех да се уча от най-великите учители. – Той въздъхна и поклати глава. – След това откриха магическия ми потенциал. Не е много голям, но родителите ми искаха в семейството да има магьосник. Щял съм да донеса голям престиж на Дома, казаха ми те. Затова бях принуден да се присъединя към Гилдията. Бях твърде млад, за да откажа, твърде разкъсван от съмнения, за да разбера, че магията не е моето призвание. Силата ми не е особено голяма и макар да се научих да я използвам, това не ми доставя особено удоволствие. Продължавах да се занимавам с фехтовка, без да обръщам внимание на това, че повечето магьосници гледат с презрение на честната битка лице в лице. Не можах да се доближа повече до мечтата си.

Той погледна Сония с блестящи от вълнение очи.

– Не искам да позволя на Ротан да ти причини същото. Ако не искаш да се присъединиш към Гилдията, аз ще ти помогна да избягаш. Но ще трябва да ми се довериш. Политиката и законите на Гилдията са сложни и объркващи. – Той отиде до стола си, но не седна в него. – Искаш ли да ти помогна?

Сония наведе поглед към масата. Историята му и страстта, с която я беше разказал, я бяха впечатлили, но въпреки това нещо я смущаваше. Заслужаваше ли си да запази магията си, но отново да се превърне в бегълка?

Но тогава се сети за думите на Сери. Защо само висшите съсловия да притежават монопола над магията? Щом Гилдията не приема в редовете си никого от нисшите съсловия, защо пък те да нямат свои магьосници?

– Да. – Тя вдигна глава и срещна погледа му. – Но трябва първо да си помисля. Не те познавам. Преди да се съглася на какаото и да било, първо искам да разбера как стоят нещата с това наставничество.

Той кимна.

– Разбирам. Помисли си, но не губи много време. Ротан успя да убеди Разпоредителя Лорлън, че е нужно да те държи в изолация, несъмнено за да скрие истината от теб, докато не овладееш Контрола. Поех голям риск, пренебрегвайки това решение. Ще се опитам отново да те посетя, но тогава трябва да получа окончателния ти отговор. Трета възможност може и да не ми се отвори.

Той погледна към вратата и въздъхна.

– По-добре да вървя. Няма да е добре, ако ме намерят тук.

Фергън отиде до вратата, отвори я и надникна в коридора. След това се обърна към нея, усмихна й се тъжно на сбогуване и се измъкна навън. Вратата тихо изщрака зад гърба му.

Останала сама, Сония седна в креслото и се загледа в масата, замислена върху думите на магьосника. Не виждаше причина Фергън да я лъже, но въпреки това щеше да провери всяко негово твърдение: блокирането на силата, наставничеството и историята му за несбъднатата му мечта. Щеше внимателно да подпита Ротан, опитвайки се да разбере повече за нещата, които й беше казал Фергън.

Но не и тази вечер. Сония беше твърде възбудена от срещата, за да се държи спокойно, когато се върне Ротан. Тя стана от стола, влезе в спалнята си и затвори вратата.

Глава 23 Приятелят на Ротан

Днес нямаше часове.

Ротан вдигна поглед от книгата, която четеше. Сония се беше облегнала на перваза на прозореца и от дъха й на стъклото се беше образувало малко изпотено петънце.

– Така е – отвърна той. – Днес е волник. През последния ден от седмицата няма часове.

– А какво правите тогава?

Той повдигна рамене.

– Зависи от магьосника. Някои ходят на гонките, занимават се с любимия си спорт или посвещават деня на хобито си. Някои посещават роднините си.

– А учениците?

– Същото. Макар че по-големите обикновено прекарват деня в учене.

– Но въпреки това трябва да чистят пътеките.

Погледът й следеше нещо, което се случваше навън. Ротан се досети какво и се засмя.

– Почистването на пътеките е едно от множеството задължения, които получават през първата година от обучението си. След това изпълняват подобна работа само като наказание.

Сония повдигна вежди:

– Като наказание?

– За детински номера или за проява на неуважение към по-старшите – обясни той. – Малко са големи, за да бъдат пошляпвани.

Ъгълчето на устата й леко се изви нагоре и тя отново се обърна към прозореца.

– Ето защо изглеждат толкова сърдити.

Забелязвайки, че пръстите й потропват ритмично по рамката на прозореца, Ротан въздъхна. За два дни тя бе научила много, усвоявайки Контрола по-бързо от всеки ученик, с който се беше занимавал досега. Но днес нещо непрекъснато й пречеше да се съсредоточи. Макар да го прикриваше добре, което показваше, че менталната й дисциплина значително се е подобрила, беше ясно, че нещо я притеснява.

Първоначално той обвини себе си за това. Не я беше предупредил за посещението на Денил, защото смяташе, че очакваната среща с непознат ще я разсее от уроците й. Тя усети, че той крие нещо от нея и подозрителността й се завърна.

Осъзнавайки грешката си, той й каза за посещението.

– Чудех се кога ще срещна и други от вас – беше казала тя.

– Ако не искаш гости тази вечер, мога да му кажа да дойде друг път – предложи й той.

Тя беше поклатила глава.

– Не, искам да се срещна с приятеля ти.

Изненадан и доволен от реакцията й, той се беше опитал да поднови уроците. Тя все още имаше проблеми с концентрацията и той усети как раздразнението и нетърпението й нарастват. Всеки път, когато прекъсваха за почивка, тя отиваше до прозореца и гледаше навън.

Той отново я погледна и си помисли, че момичето е било затворено твърде дълго време. Лесно му беше да забрави, че неговото жилище е затвор за нея. Сигурно се е изморила от еднообразната обстановка и й е станало скучно.

Което означаваше, че моментът е подходящ да я запознае с Денил, реши той. Високият магьосник смущаваше онези, които го виждаха за пръв път, но приятелското му държание бързо предразполагаше хората. Ротан се надяваше, че Сония ще свикне с компанията му преди да се появи Лорлън.

А след това? Наблюдавайки барабанящите по перваза пръсти, той се усмихна. След това щеше да я изведе навън и да й покаже Гилдията.

Мислите му бяха прекъснати от почукване по вратата. Ротан стана от стола и отвори. Отвън стоеше Денил, който изглеждаше леко напрегнат.

– Подранил си – отбеляза Ротан.

Очите на Денил проблеснаха.

– Дали да не се върна по-късно?

Ротан поклати глава.

– Не, влизай.

Когато се обърна, за да пропусне Денил в стаята, Ротан погледна Сония. Тя огледа преценяващо магьосника.

– Денил, това е Сония – каза той.

– За мен е чест – отвърна Денил и леко наведе глава.

Сония му кимна.

– И за мен. – Очите й леко се присвиха и устните й се разтегнаха в усмивка. – Мисля, че вече сме се срещали. – Тя погледна надолу. – Как е кракът ти?

Денил примигна и леко се усмихна.

– По-добре, благодаря.

Ротан покри устата си с ръка, опитвайки се да потисне смеха си. Преструвайки се, че кашля, той махна с ръка към столовете.

– Сядайте. Ще приготвя суми.

Сония се отдалечи от прозореца и седна в креслото срещу Денил. Двамата се изгледаха предпазливо. Ротан се приближи до помощната масичка и постави на подноса съдинките, необходими за приготвянето на суми.

– Как вървят уроците? – попита Денил.

– Мисля, че добре. А при теб?

– При мен ли?

– Ти преподаваш на класа на Ротан, нали?

– А, да. Ами... бих могъл да го определя като стимулиращо. Досега не бях преподавал, затова имам усещането, че трябва да науча много повече неща от учениците.

– А с какво се занимаваш обикновено?

– С експерименти. Предимно малки проекти. Понякога асистирам при по-мащабните разработки.

Ротан остави подноса на масата и седна.

– Разкажи й за машината за печатане на мисловни образи – предложи той.

– Да, но това е просто хоби – махна с ръка Денил. – Никой не се интересува от нея.

– Какво представлява? – попита Сония.

– Начин за прехвърляне на образи от съзнанието на хартия.

В очите на Сония проблесна интерес.

– Можеш ли да го направиш?

Данил взе чаша суми от Ротан.

– Все още не. През вековете много магьосници са се опитали да го направят, но никой не е успял да открие субстанцията, която да задържи изображението достатъчно дълго. – Той млъкна и отпи от горещото питие. – Аз създадох специална хартия от листата на лоза анивопа¹⁶, която може да задържи образа за няколко дни, но след около два часа контурите се замазват и цветовете започват да избледняват. В идеалния случай картината трябва да е постоянна.

– И за какво ще ги използвате?

Денил сви рамене.

– За идентификация, примерно. Щеше да ни свърши работа, докато те търсехме. Ротан бе единственият, който те беше виждал. Ако можехме да ти направим картини, щяхме да ги носим с нас и да ги показваме на хората.

Сония леко кимна.

– Как изглеждат картините, когато изгубят цветовете си?

– Бледи. Замазани. Но в някои случай още могат да се видят.

– Може ли... може ли да видя една?

Денил се усмихна.

– Разбира се. Ще ти донеса някой път.

Очите на Сония проблеснаха. Ако Денил проведе експеримента си тук, помисли си Ротан, тя можеше да види със собствените си очи как става. Той се огледа и си представи как пренася тук пресата и купчините шишенца от гостната на Денил...

– Сигурен съм, че Денил няма да има нищо против да направим една малка разходка до дома му – каза той.

Очите на Денил направо изскочиха от орбитите си.

– Сега ли?

Ротан отвори уста, за да успокои приятеля си, но се поколеба. Сония го гледаше нетърпеливо. Той се обърна към Денил.

Явно младият магьосник въобще не я плашеше. От тях двамата точно тя, изглежда, се притесняваше по-малко от присъствието на други хора. Покоите на Денил се намираха на долния етаж, така че нямаше да им се наложи да вървят много.

– А защо не? – рече най-накрая Ротан.

– Смяташ ли, че това е разумно? – попита Денил.

Сония го стрелна с поглед. Без да обръща внимание на въпроса му, Ротан се обърна към момичето.

– Какво ще кажеш? Искаш ли да се разходим?

– Да – отвърна тя и погледна Денил. – Стига да нямаш нищо против.

– Нямам. – Денил се обърна към Ротан. – Просто... стаята ми е малко разхвърляна.

– Малко? – Ротан вдигна чашата си и допи остатъка от сумито.

– Нямаш ли си прислужник? – попита Сония.

– Имам – отвърна Денил. – Но съм го предупредил да не пипа нищо по експериментите ми.

Ротан се усмихна.

– Защо не слезеш първо ти, за да ни направиш малко място, където да седнем.

Денил се надигна с въздишка.

– Много добре.

Ротан изпроводи приятеля си до вратата и излезе с него в коридора. Изведнъж Денил се обърна и го погледна в очите.

– Да не си полудял? Ами ако някой ви види? – прошепна Денил. – Ако Фергън разбере, че я извеждаш от стаята, веднага ще каже, че няма причина да не го допускаш при нея.

– Тогава ще му разреша да я посети – сви рамене Ротан. – Единствената причина да я държа изолирана, беше за да попреча на който и да е непознат магьосник да я изплаши. Но щом в твое присъствие е спокойна и уверена, не мисля, че Фергън ще я притесни особено.

– Благодаря – рече сухо Денил.

– Защото ти изглеждаш по*стряскащо от него – обясни Ротан.

– Така ли?

– Той е много по-очарователен – добави Ротан и се усмихна. После махна с ръка към стълбите. – Отивай. Слез долу. Когато си готов – и коридорът е чист – прати ми съобщение. Просто недей да подреждаш твърде дълго, защото тогава и двамата ще решим, че криеш нещо.

Приятелят му бързо се отдалечи, а Ротан се върна в стаята. Сония беше застанала до стола си, а лицето й беше леко зачервено. Тя отново седна, а той започна да разчиства масата.

– Като че ли той не обича много гостите – рече замислено момичето.

– Обича – увери я Ротан. – Просто не обича изненадите.

Той взе подноса, отнесе го на помощната масичка, извади лист хартия от чекмеджето и написа кратка бележка до Тания, в която обясняваше на прислужничката къде са отишли. Когато приключи, той чу Денил да го вика по име.

– Направих малко място. Слизайте.

Сония стана и погледна очаквателно Ротан. Той се усмихна, отиде до вратата и я отвори. Очите й проблеснаха, тя излезе навън и тръгна по широкия коридор покрай безбройните врати.

– Колко магьосници живеят тук? – попита тя, докато вървяха към стълбището.

– Повече от осемдесет – отвърна той, – заедно със семействата.

– Значи тук има и други хора освен магьосниците?

– Да, но само брачните партньори и децата им. Други роднини не се допускат.

– Защо?

Той се засмя.

– Ако разрешим на всичките им роднини да живеят тук, ще трябва да преселим целия Вътрешен кръг.

– Разбира се – отвърна сухо тя. – Какво се случва с децата като пораснат?

– Ако имат магьоснически потенциал, обикновено се присъединяват към Гилдията. Ако нямат, трябва да напуснат.

– И къде отиват?

– При роднините си в града.

– Във Вътрешния кръг?

– Да.

Тя се замисли, след което го погледна.

– Има ли магьосници, които живеят в града?

– Малко. Това не се насърчава.

– Защо?

Той се усмихна накриво.

– Не забравяй, че трябва да се пазим един друг, да следим никой от нас да не се намесва твърде дълбоко в политиката или в заговори срещу краля. Това ще бъде доста трудно, ако твърде много от нас живеят извън Гилдията.

– А защо на някои е позволено?

Те стигнаха до края на коридора. Ротан започна да слиза по стъпалата, Сония го последва.

– Има много причини, които са различни при всеки човек. Старост, болест.

– Има ли магьосници, които са решили да не се присъединяват към Гилдията – които са научили Контрола, но не и как да използват магията?

Той поклати глава.

– Не. Силата на младите мъже и жени, които влизат в Гилдията, все още не е освободена. След това научават Контрола. Не забравяй, че ти си уникална с това, че силата ти сама се освободи.

Тя се намръщи.

– Досега някой напускал ли е Гилдията?

– Не.

Сония се замисли и лицето й придоби напрегнато изражение. От долния етаж се разнесе гласът на Данил, последван от нечий друг глас. Ротан забави крачка, давайки на Сония достатъчно време, за да усети присъствието на непознатия.

Момичето се сви встрани, когато видя магьосника да се носи нагоре по стълбите, без да докосва с краката си стъпалата. Разпознавайки мъжа, Ротан се усмихна.

– Добър вечер, лорд Гарел.

– Добър вечер – отвърна магьосникът и повдигна вежди, забелязвайки Сония.

Тя го зяпаше с широко отворени очи. Когато Гарел достигна горния етаж, краката му стъпиха на пода. Той хвърли към Сония още един любопитен поглед и тръгна по коридора.

– Левитация – обясни й Ротан. – Впечатляващо, нали? За това са нужни малко по-сложни умения. Едва половината от нас го могат.

– А ти? – попита тя.

– Преди непрекъснато се разхождах така – отвърна Ротан. – Сега съм позагубил практика. Денил го може.

– Да, само че аз не съм такъв фукльо като Гарел.

Ротан погледна надолу и видя, че Денил ги чака в подножието на стълбището.

– Аз предпочитам да използвам краката си – каза той на Сония.

– Някогашният ми наставник винаги казваше, че физическите упражнения са също толкова необходими, колкото й менталните. Ако пренебрегнеш тялото...

–... пренебрегваш и ума – завърши Денил и изпъшка. – Неговият наставник беше мъдър и изключително аскетичен човек – каза той на Сония, която застана до него. – Лорд Марген не одобряваше дори виното.

– Може би точно затова ти не го обичаше – отбеляза с усмивка Ротан.

– Наставник? – повтори Сония.

– Това е наша традиция – обясни й той. – Лорд Марген избра да напътства обучението ми когато бях ученик, а аз избрах да напътствам Денил.

Сония закрачи редом с Ротан, опитвайки се да не изостава.

– И как го напътстваше?

Ротан сви рамене.

– По много начини. Най-вече се опитвах да запълня празнините в познанията му. Някои се бяха образували заради грешки на учителите му, други – заради собствения му мързел и липса на ентусиазъм.

Сония погледна ухиления до уши Денил, който кимна утвърдително.

– Помагайки ми в работата, Денил натрупа повече опит, отколкото щеше да получи в клас. Идеята на наставничеството е да помага на ученика да изпъкне.

– Всички ученици ли имат наставници?

Ротан поклати глава.

– Не. Това не е общоприето. Не всички магьосници искат или разполагат с време да поемат отговорността за обучението на някой ученик. Само учениците, които показват обещаващи възможности, имат наставници.

Тя повдигна вежди.

– Тогава защо... – поклати глава и не довърши въпроса.

Когато достигнаха до вратата на покоите му, Денил леко я докосна с ръка. Тя се отвори навътре и в коридора се понесе лека миризма на химикали.

– Заповядайте – каза той и ги побутна навътре.

Стаята беше голяма колкото ротановата, но по-голямата й част беше заета от пейки. Върху тях бяха струпани всякакви инструменти, а отдолу бяха натъпкани кутии. Но работната му зона беше грижливо подредена и добре организирана.

Сония огледа стаята, като очевидно се забавляваше. Макар Ротан да беше идвал много пъти тук, той винаги се и изненадваше как може да се провеждат алхимически експерименти вкъщи. Но мястото в Университета никога не достигаше, затова магьосниците, които имаха подобни хобита, често използваха собствените си стаи.

Ротан въздъхна.

– Човек лесно може да разбере защо Езрил толкова упорито се опитва да ти намери съпруга, Денил.

Както винаги приятелят му се намръщи.

– Млад съм още за женене.

– Глупости – отвърна Ротан. – Просто нямаш място и още един човек.

Денил се усмихна и махна на Сония. Тя се приближи до пейките и се заслуша в обясненията му за експеримента. Той й показа няколко избледнели картини и тя ги огледа отблизо

– Може да стане – завърши той. – Единственият проблем е как да спра избледняването на образа.

– Не можеш ли да накараш някой художник да го прерисува преди това? – предложи тя.

– Бих могъл. – Денил се намръщи. – Това би решило проблема донякъде. Но той трябва да е много добър. И много бърз.

Сония му подаде образците и се приближи до една от висящите на стената карти, поставени в рамки.

– Ти нямаш картини – каза тя, оглеждайки стаята. – Само карти.

– Да – отвърна Денил. – Събирам стари карти и планове

Тя се приближи до друга.

– Това е районът на Гилдията.

Ротан застана до нея. Планът беше четливо надписан с почерка на най-прочутия архитект на гилдията – лорд Корън.

– Ние се намираме тук – посочи Денил. – Това са жилищните помещения на магьосниците. – Пръстът му се плъзна към друг подобен правоъгълник. – Това са жилищните помещения на учениците. Всички младежи, които идват да учат в Гилдията, се настаняват там, дори да имат домове в града.

– Защо?

– За да можем да им стъжним живота – отвърна Денил. Сония го погледна от упор и тихо изсумтя.

– Когато пристигнат тук, учениците се отделят от влиянието на семействата си – обясни й Ротан. – Искаме да ги откъснем от малките интрижки, в които Домовете са винаги замесени.

– Имаме доста новаци, на които не им се е налагало да стават от леглото преди обяд – додаде Денил. – Когато разберат кога трябва да станат за училище, повечето доста се стряскат. Ако живееха в домовете си, щеше да ни е доста трудно да ги привикваме навреме за училище.

Той посочи към една кръгла сграда на плана.

– Това са помещенията на Лечителите. Някои от тях живеят там, но повечето стаи се използват за обучение и за лекуване. – Пръстът му се премести върху един по-малък кръг в градината. – Това е Арената. Тя се използва за тренировки от Воините. Около нея е издигнат щит, поддържан от пилони, който поглъща и задържа магията на намиращите се вътре Воини и защитава всичко навън. От време на време всички вливаме в него от силата си, за да го поддържаме.

Сония гледаше плана, проследявайки пръста на Денил, който се премести към извитата сграда, намираща се до помещенията на магьосниците.

– Това е Банята. Тя е построена върху руслото на поток, който извира от гората. Сега водата се вкарва чрез тръби в сградата и може да бъде изливана във вани и затопляна. До нея се намират Седемте свода, където са залите за забавления.

– А какво представляват Резиденциите? – попита Сония, привлечена от надписа върху малката стрелка, която сочеше извън картата.

– Няколко малки къщи, в които живеят най-старите магьосници – обясни Денил. – Ето ги тук, на тази по-стара карта.

Те прекосиха стаята и се приближиха към една пожълтяла карта на града. Денил посочи към редичка от мънички квадратчета.

– Ето ги тук, до старото гробище.

– На тази карта има само няколко от сградите на Гилдията – отбеляза Сония.

Денил се усмихна.

– Тя е на около триста години. Не знам доколко си запозната с историята на Киралия. Чувала ли си за Сачаканската война?

Сония кимна.

– След Сачаканската война от Имардин не останало много. Преди да бъде построен отново, по-големите Домове се възползвали от възможността да променят плана на града. Тук можеш да видиш как е бил построен в концентрични кръгове. – Той посочи центъра. – Първо около стария кралски дворец е била издигната стена, последвана от втора около целия град. Външната стена е построена няколко десетилетия по-късно. Старият град бил наречен Вътрешния кръг, а новите райони били разделени на четири квартала.

Пръстът му посочи Гилдията.

– Целият Източен квартал е бил даден на магьосниците в знак на благодарност за прогонването на сачаканските нашественици. Изборът бил направен доста мъдро – додаде той. – В онези години дворецът и Вътрешният кръг черпели вода от извора и построяването на Гилдията около него намалявало вероятността от отравяне на водата – както било сторено по време на войната.

Той посочи едно малко квадратче на територията на Гилдията.

– Първо е била издигната сградата, в която сега се намира Заседателната зала – продължи Декил. – Тя била построена от местния сив камък. Някога в нея живеели магьосниците и техните ученици, там се провеждали дебатите и учебния процес. Според историческите книги там царял дух на разбирателство. Чрез споделянето на познанието били открити нови начини за използване и оформяне на магията. Не след дълго Гилдията се превърнала в най-голямото и най-могъщо училище за магьосници в познатия ни свят. – Той се усмихна. – И тя продължава да се разраства. Когато Лонмар, Елийн, Вин, Лан и Киралия образували Алианса, като част от споразумението било вписано, че магьосниците от всички страни трябва да се обучават тук. Изведнъж сградата се оказала малка, затова построили още няколко нови.

Сония се намръщи.

– Какво се случва с магьосниците от другите държави, след като приключат обучението си?

– Обикновено се завръщат в родината си – отвърна Ротан. – Понякога остават тук.

– И как успявате да ги държите под око?

– Имаме посланици във всяка държава, които следят дейността на чуждестранните магьосници – каза й Денил. – Както ние се заклеваме да служим на краля и да защитаваме Киралия, така и те се кълнат пред техния владетел.

Погледът на Сония се премести към висящата наблизо карта на региона.

– Някак не ми се струва много мъдро да обучаваме и техните магьосници. Ами ако решат да нападнат Киралия?

Ротан се усмихна.

– Ако не им бяхме позволили да се присъединят към Гилдията, те щяха да сформират своя, както едно време. Дали ще ги обучаваме или не, това няма да предотврати нашествието, но поне ще сме сигурни, че ще се научат да боравят с магията. Ние не правим разлика в обучението на нашите магьосници и на гостите ни, така че те могат да бъдат сигурни, че с тях се отнасят честно.

– Освен това те няма да се осмелят да ни нападнат – намеси се Денил. – Магьосническите кръвни линии на Киралия са силни. Ние имаме повече магьосници от всички останали раси, а и нашите са най-силни.

– Виндите и ланите са най-слаби – каза й Ротан. – Затова няма да ги срещаш често тук. Лонмар и Елийн пращат повече ученици, но й техните сили рядко правят впечатление.

– Сачаканците са били могъщи магьосници, но войната сложила край на това.

– Което ни прави най-силната нация в региона – завърши Ротан.

Сония присви очи.

– А защо кралят не завладява другите земи?

– Алиансът е бил създаден, за да се попречи на това – каза й Ротан. – Както ти мъдро ми напомни при първия ни разговор, първоначално крал Пален отказал да подпише Съглашението. Гилдията отвърнала, че ако не го направи, тя може да се откаже от решението си да не се намесва в политиката.

Устните й се разтеглиха в лека усмивка.

– А какво пречи на останалите държави да се бият помежду си?

Ротан въздъхна.

– Голяма доза дипломация..., която невинаги върши работа. След формирането на Алианса избухнаха няколко дребни сблъсъка. За Гилдията това винаги е неловка ситуация. Споровете обикновено се зараждат заради границите и...

Прекъсна го боязливо почукване по вратата. Той погледна към Денил и по изражението на лицето му се досети, че приятелят му си мисли същото. Дали Фергън беше разбрал, че Сония вече излиза от покоите му?

– Очакваш ли някого?

Денил поклати глава и отиде до вратата. Когато я отвори, Ротан чу гласа на Тания и въздъхна с облекчение.

– Донесох ви вечерята – каза прислужничката, щом влезе в стаята. Последваха я други двама слуги, които носеха подноси. Те ги оставиха на единствената празна маса, поклониха се и си тръгнаха. Ароматът на готвено изпълни стаята. Денил изразително премлясна с уста.

– Не усетих как е минало времето – каза той.

Ротан погледна Сония.

– Гладнали си?

Тя погледна храната и кимна.

Той се усмихна.

– В такъв случай достатъчно история за днес. Да похапнем.

¹⁶ растение, чувствително към менталните проекции

Глава 24 Въпроси без отговор

Денил стигна до края на университетския коридор и спря пред неочаквано отворилата се врата на Разпоредителя Лорлън. Навън излезе облечена в синьо фигура, която се отправи към фоайето на централния вход на Университета.

– Разпоредителю – повика го Денил.

Лорлън спря и се обърна. Когато забеляза приближаващия се Денил, той се усмихна.

– Добро утро, лорд Денил.

– Тъкмо идвах при вас. Ще ми отделите ли няколко минути?

– Разбира се, но само няколко.

– Благодаря ви. – Денил бавно потри ръце. – Снощи получих съобщение от крадеца. Той пита дали знаем нещо за местонахождението на мъжа, който е придружавал Сония, докато тя се криеше от нас. Помислих си, че може би става въпрос за младежа, който се опита да я спаси.

Лорлън кимна.

– Върховният повелител получи подобно запитване.

Денил примигна изненадано.

– Крадецът се е свързал директно с него?

– Да. Акарин уверил Горан, че ще го уведоми, ако открие човека му.

– Тогава аз ще изпратя същия отговор.

Лорлън леко присви очи.

– Това ли е първият път, когато Крадците се свързват с вас след залавянето на Сония?

– Да. – Денил се усмихна печално. – Очаквах повече да не ме потърсят. Посланието им доста ме изненада.

Лорлън повдигна вежди.

– Изненаданите сме всички ние, че изобщо сте контактували с тях.

Денил усети как лицето му пламва.

– Не всички. Върховният повелител знаеше, макар да нямам представа как е научил.

Лорлън се усмихна.

– Това вече не ме изненадва. Акарин може да не показва интереса си, но според мен не изпуска нищо. Той знае повече от всички ни за хората и тук, и в Града.

– Но вие би трябвало да сте по-запознат, когато става въпрос за Гилдията.

Лорлън поклати глава.

– О, никога няма да знам повече от него. – Разпоредителят замълча за миг. – Отивам на среща с него. Имате ли някакви въпроси, които бихте искали да му задам?

– Не – отвърна бързо Денил. – И без това трябва да тръгвам. Благодаря ви за вниманието, Разпоредителю.

Лорлън леко наклони глава, обърна се и бързо се отдалечи. Денил тръгна по коридора и скоро се озова в тълпата от магьосници и ученици. Всеки момент щеше да започне първият час и сградата беше пълна с народ.

Той отново се замисли върху съобщението от крадеца. Писмото му имаше леко обвинителен тон, сякаш Горан подозираше, че Гилдията е виновна за изчезването на мъжа. Денил не смяташе, че крадецът ще обвини магьосниците за проблемите си с такава лекота, както постъпваха обикновените обитатели – нито че щеше да се свърже с Върховния повелител, ако нямаше сериозна причина за това.

Очевидно Горан вярваше, че Гилдията е способна да открие човека им. Денил се засмя, осъзнавайки иронията в настоящата ситуация. Крадците бяха помогнали на Гилдията да намери Сония, а в замяна искаха същата услуга. Той се зачуди дали ще предложат също толкова голяма награда. Но защо Горан смяташе, че Гилдията знае къде е човекът? Денил примигна, досещайки се за отговора.

Сония.

Ако Горан смяташе, че Сония знае къде е приятелят й, защо не се беше свързал директно с нея? Дали смяташе, че тя няма да им каже? Все пак крадецът я беше продал на Гилдията. А и придружителят й може би имаше добра причина да изчезне.

Денил разтърка челото си. Би могъл да попита Сония, дали има някаква информация по въпроса, но ако момичето не знаеше, че приятелят й е изчезнал, това щеше да я разстрои много. Може би щеше да заподозре, че Гилдията има нещо общо с това и така всичко, постигнато от Ротан, щеше да бъде съсипано.

Сред учениците се появи едно познато лице. Денил леко потръпна от страх, но Фергън не вдигна глава. Вместо това воинът мина забързано покрай него и сви в един страничен коридор.

Денил се спря изненадано. Какво ли беше обсебило Фергън до такава степен, че да не обърне внимание на стария си враг? Той се върна малко назад, надникна в страничния коридор и успя да зърне развяващите се пешове на мантията на Фергън, който сви зад близкия ъгъл.

Воинът носеше нещо. Денил се повъртя пред коридора, изкушен да го последва. Като ученик не изпускаше никоя възможност да разбере малките тайни на Фергън. Но вече не беше ученик и Фергън отдавна беше спечелил тази война. Денил сви рамене и продължи по коридора към стаята на Ротан. Урокът щеше да започне след по-малко от пет минути и той не разполагаше с никакво време за шпиониране.

След цяла седмица, прекарана в тъмнина, сетивата на Сери се бяха изострили. Слухът му долавяше шумоленето на краката на насекомите, пръстите му усещаха и най-малката неравност, оставена от ръждата по отвертката, която бе измъкнал от подгъва на палтото си.

Притискайки палец към острия й връх, той почувства как гневът му нараства. Магьосникът, който го беше пленил, вече два пъти се беше връщал с храна и вода. И всеки път Сери се опитваше да разбере защо го беше затворил тук.

Всичките му опити да въвлече Фергън в разговор се бяха провалили. Той го беше уговарял, умолявал, беше настоявал дори, за обяснение, но магьосникът не му обръщаше никакво внимание.

„Така не е правилно!” – гневеше се Сери. В края на краищата злодеите винаги разкриваха плановете си – дали чрез някоя случайно изпусната дума или докато се хвалеха с изобретателността си.

Слухът му долови тихо потропване. Той повдигна глава и скочи на крака, когато потропването премина в стъпки. Сери стисна здраво отвертката, скри се зад вратата и зачака.

Стъпките спряха пред помещението. Чу се изщракването на езичето и вратата бавно се отвори. В стаята постепенно нахлу светлина, осветявайки празната чиния, която Сери беше оставил точно пред вратата. Магьосникът пристъпи към нея, но се спря и погледна към палтото и панталоните, които лежаха полускрити под одеялото в ъгъла.

Сери се хвърли напред и заби отвертката в гърба на Фергън, целейки се в сърцето му. Острието се натъкна на нещо твърдо и се изплъзна от пръстите му. Магьосникът рязко се обърна, нещо блъсна Сери в гърдите и го отхвърли назад. Когато се удари в стената, той чу силно изпукване и го прониза силна болка. Младежът се свлече на пода и с пъшкане притисна към себе си ранената си ръка.

Магьосникът въздъхна раздразнено.

– Глупава постъпка. Виж какво ме принуди да направя.

Фергън се наведе над него със скръстени ръце. Сери го погледна със стиснати зъби.

– Не е това начинът да ми благодариш, че си направих труда да ти донеса одеяла. – Магьосникът поклати глава и клекна пред него.

Опитът да се отдръпне встрани само му причини болка. Фергън хвана ранената му ръка за китката и Сери потисна вика си. Опита се да дръпне ръката си, но болката беше ужасна.

– Счупена е – промърмори магьосникът. Очите му изглеждаха съсредоточени върху нещо зад прашната врата. Болката изведнъж притъпя и по ръката на Сери се разля топлина. Осъзнавайки, че го лекуват, Сери се насили да стои спокойно. Той погледна към Фергън, разглеждайки острата му брадичка и тънките устни. Русата коса на магьосника, която обикновено беше сресана назад, сега падаше над очите му. Сери знаеше, че ще запомни това лице до края на живота си.

„Един ден ще си отмъстя – помисли си той. – А ако си направил нещо на Сония, очаквай бавна и болезнена смърт”.

Магьосникът примигна и пусна ръката на Сери. Той се изправи, намръщи се и избърса челото си.

– Не е съвсем излекувана. Не мога да пилея силите си заради теб. Пази я, защото костта може пак да се разцепи. – Той присви очи.

– Ако отново опиташ нещо подобно, ще се наложи да те вържа – за да те предпазя от самия теб, разбира се.

Магьосникът погледна надолу. Чинията, която беше донесъл, лежеше на парчета и храната се беше пръснала по пода. Наблизо се въргаляше бутилката и водата леко се процеждаше навън през една пукнатина до тапата.

– На твое място не бих оставил това така – каза Фергън. После се наведе, взе отвертката на Сери, обърна се и излезе от стаята.

Когато вратата се затвори, Сери легна по гръб и изпъшка. Наистина ли очакваше, че ще успее да убие магьосник с отвертка? Той внимателно опипа с пръсти ръката си. Единственото, което усети, беше лекото затопляне.

В тъмното ароматът на пресен хляб му се стори толкова силен, че стомахът му се разбунтува. Той въздъхна, сещайки се за разпиляната храна. Единственото нещо, което му служеше като ориентир във времето, беше гладът и той беше изчислил, че магьосникът го посещава на всеки два дни, че и по-рядко. Ако не се нахранеше, щеше да отслабне. А още по-ужасна беше мисълта за всички пълзящи същества, които щяха бъдат привлечени от разпиляната храна.

Той коленичи и запълзя наоколо, опипвайки прашния под.

Когато в стаята влезе облеченият в синя мантия магьосник, Сония затаи дъх. Висок, слаб, с вързана на тила тъмна коса, той приличаше на убиеца, когото бе видяла в мазето под къщата на Върховния повелител. Когато мъжът се обърна с лице към нея, тя видя, че чертите му не са толкова изсечени като на мъжа, когото си спомняше.

– Това е Разпоредителят Лорлън – каза й Ротан.

Тя кимна на магьосника.

– За мен е чест.

– Честта е моя, Сония – отвърна мъжът.

– Моля, седнете – каза Ротан и им посочи креслата.

След като се настаниха, Тания им сервира от горчивото питие, което магьосниците очевидно предпочитаха.

Докато си наливаше вода, Сония наблюдаваше как Разпоредителят отпива от чашата си. Той се усмихна доволно, но когато я погледна, лицето му отново стана сериозно.

– Когато за пръв път дойде тук, Ротан се притесни, че ще се изплашиш, щом ме видиш – каза й той. – Затова ме извини, че не те посетих по-рано. Като Разпоредител на Гилдията бих искал да се извиня за всички проблеми и притеснения, които сме ти причинили. Разбираш ли защо трябваше да те открием?

Сония усети как бузите й пламват.

– Да.

– Това е голямо облекчение за мен – каза той и се усмихна. – Имам няколко въпроса към теб и ако ти също искаш да попиташ нещо, не се колебай. Уроците ти по усвояване на Контрола добре ли вървят?

Сония погледна към Ротан и получи окуражително кимване.

– Мисля, че напредвам – отвърна тя. – Упражненията стават все по-лесни.

Разпоредителят замислено кимна.

– Сякаш се учиш да ходиш – каза той. – Първо трябва да го обмислиш, а след като известно време го практикуваш, повече не се налага да мислиш върху него.

– Само че човек не ходи насън – додаде тя.

– Обикновено не. – Разпоредителят се засмя, след което я погледна косо. – Ротан ми каза, че не искаш да останеш при нас. Вярно ли е това?

Сония кимна.

– Мога ли да попитам защо?

– Искам да се прибера у дома – каза му тя.

Той се наведе напред.

– Ние няма да ти пречим да се виждаш със семейството и приятелите си. Можеш да ги посещаваш всеки волник.

Тя поклати глава.

– Знам, но не искам да оставам тук.

Той кимна и се облегна назад.

– Жалко, че ще загубим човек с такъв потенциал – каза й той. – Сигурна ли си, че искаш да се откажеш от силата си?

Тя си спомни думите на Фергън и сърцето й подскочи.

– Да се откажа от силата си ли? – повтори бавно тя и погледна към Ротан. – Ротан не ми го обясни по този начин.

Разпоредителят повдигна вежди.

– Какво ти каза той?

– Че няма да мога да ги използвам, защото няма да знам как.

– Смяташ ли, че ще можеш да се научиш сама?

Тя се замисли.

– А ще мога ли?

– Не. – Разпоредителят се усмихна. – Ротан ти е казал истината – рече той. – Но тъй като е знаел, че успехът на уроците ти зависи от доверието между вас, той е решил да остави на мен да ти обясня законите, свързани с освобождаването на магьосниците от Гилдията.

Сония осъзна, че следващите му думи ще покажат дали казаното от Фергън е истина и пулсът й се ускори.

– Законът гласи, че всеки мъж или жена, чиято магическа сила е вече събудена, трябва или да встъпят в Гилдията или да позволят силата им да бъде блокирана – обясни Лорлън. – Това може да бъде осъществено едва след като магьосникът постигне пълен Контрол. След това няма да може да я използва по никакъв начин.

Настъпи тишина и двамата магьосници впериха погледи в нея. Тя извърна глава, избягвайки зрителния контакт с тях.

Значи Ротан наистина беше скрил нещо от нея.

Но тя разбираше защо. Знаейки, че магьосниците възнамеряват да ровят из съзнанието й, на нея въобще нямаше да й е лесно да му се довери.

Но пък Фергън също беше прав...

– Имаш ли някакви въпроси, Сония? – попита Лорлън.

Тя се поколеба, припомняйки си нещо друго, което беше казал Фергън.

– Блокирането свързано ли е с някакви... неудобства?

Той поклати глава.

– Няма да почувстваш нищо. Ако се опиташ да направиш магия, ще усетиш лека съпротива, но тя няма да е болезнена. Тъй като не си свикнала с магията, едва ли въобще ще усетиш блокировката.

Сония леко кимна. Разпоредителят я погледна мълчаливо и се усмихна.

– Няма да се опитвам да те уговарям да останеш – каза той. – Само искам да знаеш, че ако промениш мнението си, тук винаги ще има място за теб. Имаш ли други въпроси?

Сония поклати глава.

– Не. Благодаря, Разпоредителю.

Той се изправи и мантията му прошумоля.

– Сега трябва да се върна към задълженията си. Пак ще те посетя, Сония. Може да поговорим повече.

Тя кимна и Ротан стана да изпрати госта си. Когато вратата се затвори зад Разпоредителя, Ротан погледна въпросително към Сония:

– Как ти се стори Лорлън?

Тя се замисли.

– Изглежда мил човек, но се държи много официално.

Ротан се засмя.

– Да, такъв е той.

Магьосникът отиде в стаята си и се върна облечен с наметало. Сония го гледаше изненадано как се приближава към нея. През ръката си беше преметнал второ наметало.

– Изправи се – каза той. – Искам да видя дали ще ти стане.

Тя се надигна от стола и се изпъна, докато той надипляше наметалото на раменете й. То стигаше почти до пода.

– Малко е дълго. Ще го дам да го скъсят. Засега по-добре се въздържай от пътувания.

– За мен ли е?

– Да. В замяна на старото ти. – Той се усмихна. – Ще ти трябва. Навън е доста студено.

Тя го погледна напрегнато.

– Навън ли?

– Да – отвърна той. – Мислех да се поразходим малко. Съгласна ли си?

Тя кимна и се извърна настрани, защото не искаше той да прочете по лицето й страстното й желание да излезе оттук. Беше прекарала затворена в стаята по-малко от три седмици, но имаше чувството, че са минали няколко месеца.

– Денил ни чака долу.

– Значи тръгваме?

– Да. – И Ротан й махна с ръка, подканвайки я да го последва.

За разлика от предишния път, коридорът въобще не беше празен. На няколко крачки вдясно от тях разговаряха двама магьосници, отляво се приближаваше жена, облечена с обикновени дрехи и съпровождана от две момчета. Всички се втренчиха в Сония с изненада и любопитство.

Ротан ги поздрави с кимане и поведе момичето към стълбището. Сония вървеше бързо след него, като едва устояваше на изкушението да погледне назад. Докато слизаха, пред тях не се появи нито един летящ магьосник. Затова пък долу ги чакаше Денил.

– Добър вечер, Сония – усмихна се той.

– Добър вечер – отвърна тя.

Денил се обърна и с царствен жест махна към голямата двукрила врата, която веднага се разтвори услужливо, пропускайки вътре хладния зимен въздух.

Зад вратата се простираше вътрешният двор – тя го беше видяла, когато заедно със Сери се бяха промъкнали в Гилдията. Тогава беше нощ. Сега над земята бързо се спускаше здрач и всичко й се струваше призрачно и нереално.

Излизайки на улицата, Сония усети хапещия студ. Макар че леко настръхна, тя успя да го преодолее. Навън...

Изведнъж я обгърна топла вълна и въздухът около нея завибрира. Тя се обърна изненадано, но не успя да види нищо, което да е причинило промяната.

– Много е просто – отвърна Ротан на безмълвния й въпрос. – Магически щит, нещо като шапка, която задържа топлото вътре. Можеш да излезеш извън него и отново да влезеш. Опитай.

Сония отстъпи на няколко крачки към вратата и студът захапа лицето й. Когато издишаше, пред устата й се кълбеше пара. Тя протегна ръка и усети как пръстите й влизат на топло.

Ротан се усмихна окуражаващо и й махна да се приближи. Тя помръдна рамене и застана до него.

Вляво от тях се извисяваше сградата на Университета. Сония се огледа и разпозна повечето строежи, отразени на картите на Денил. Погледът й беше привлечен от някакво странно съоръжение, което се намираше в другия край на двора.

– Какво е това?

Ротан проследи погледа й.

– Това е Куполът – каза той. – Преди векове, когато Арената още не е била построена, там са тренирали Воините. За съжаление единствените хора, които можели да видят какво се твори там, били онези, които се намирали вътре, затова учителите трябвало да бъдат достатъчно силни, за да се защитят от случаен магически удар, изпуснат от някой непредпазлив ученик. Ние отдавна вече не го използваме.

– Прилича на заровено наполовина в земята кълбо.

– Така е.

– Как се влиза вътре?

– През подземен тунел. Вратата на Купола прилича на гигантска кръгла запушалка, която може да се отвори само навътре. Стените са дебели три крачки.

Вратите на жилищната сграда на учениците се отвориха. Навън изскочиха три момчета, увити в наметала. Те тръгнаха да обикалят из двора и да палят фенерите. Момчетата ги потупваха с длан и лампите грейваха една след друга.

Щом всички фенери в двора светнаха, трите момчета се разделиха и побягнаха в различни посоки. Едното тръгна обратно към жилищната сграда, второто се изгуби някъде в градината от другата страна на Университета, а третото се шмугна между Банята и жилищните помещения на магьосниците и хукна по кривата пътечка, която водеше към гората.

Денил погледна въпросително приятеля си. Макар двамата магьосници често да се шегуваха един с друг като стари приятели, Сония беше забелязала, че Денил винаги се допитва до някогашния си наставник.

– А сега накъде?

Ротан кимна към гората.

– Натам.

Сония тръгна след Ротан, който прекоси двора и продължи по пътеката. Ученикът приключи с фенерите и забърза обратно към ученическата сграда. Докато минаваха покрай жилищата на магьосниците, с крайчеца на окото си Сония улови някакво движение в един от прозорците. Тя погледна нагоре, забеляза наблюдаващия ги светлокос магьосник и стреснато разпозна в него Фергън. Той бързо се отдръпна назад. Сония се намръщи и отново се съсредоточи върху пътеката. Нямаше представа кога Фергън ще я посети отново, но когато го направеше, той щеше да очаква от нея окончателен отговор дали приема предложението му или не. Така че Сония трябваше да реши колкото се може по-скоро.

Преди разговора с Лорлън тя все още не беше разбрала дали твърденията на Фергън са верни. Очакваше подходящия момент, за да насочи разговора си с Ротан към клетвата и наставниците или към самия Фергън, но такъв не се появи. Можеше ли да го попита директно, без да възбуди подозрението му?

Когато Ротан й обясни какво представлява наставникът, той не спомена, че възнамерява да я вземе под опеката си. Но от друга страна, защо да повдига този въпрос, щом тя толкова пъти повтори, че не желае да остава в Гилдията?

След като усвои Контрола, пред нея се разкриваха две възможности: да се върне в копторите с блокирана сила или да помогне на Фергън да спечели наставничеството и да се върне у дома, запазила всичките си способности.

Когато приближиха до гората, Сония се взря в лабиринта от стволове. Планът на Фергън я смущаваше. Той се основаваше на измама и риск. Тя трябваше да се преструва, че иска да остане и най-вероятно да излъже, за да подсигури избирането на Фергън за неин наставник, да даде клетва, която смята да не спази, а след това да наруши както клетвата, така и закона на краля, като напусне Гилдията.

Нима се беше привързала до такава степен към Ротан, че дори самата мисъл за измамата я притесняваше толкова?

„Той е магьосник – припомни си тя. – Верен е на Гилдията и на краля”.

Дори самият той да не иска да я затваря в килия, ако му заповядат, щеше да го направи.

Или може би я притесняваше мисълта за нарушената клетва? Херин и приятелите му живееха от кражби и измами, но към нарушаването на клетви се отнасяха с огромно презрение. Това се считаше за нещо непростимо. По тази причина избягваха да дават каквито и да било клетви и обещания.

Но естествено, ако клетвата беше неизбежна, подобни неловки положения винаги можеха да бъдат избегнати чрез неправилно произнасяне на фразите...

– Много си тиха тази вечер – каза внезапно Ротан. – Никакви въпроси ли нямаш?

Сония вдигна глава и видя бащинския поглед на учителя си. Тя въздъхна и реши, че може би сега е най-подходящия момент да му зададе няколко спонтанни въпроса.

– Чудех се за клетвата, която дават магьосниците.

За нейно огромно облекчение лицето на Ротан не изрази никакво подозрение, но веждите му се повдигнаха изненадано.

– Всъщност обетите са два. Клетвата на ученика и Клетвата на магьосника. Едната се дава в началото на обучението, а другата при дипломирането и постъпването в Гилдията.

– И в какво се заклеват?

– Клетвата има четири основни точки. – Ротан започна да сгъва пръстите на лявата си ръка. – Учениците се кълнат да не нараняват умишлено никой мъж или жена, освен ако не го правят в защита на Обединените земи. Да се подчиняват на законите на Гилдията, да се подчиняват на законите на краля и заповедите на магьосниците, ако последните не нарушават някой от преди това изброените закони, и никога да не използват магия, освен ако не са ръководени от магьосник.

Сония се намръщи.

– Защо учениците да не могат да правят магии без позволението на някой магьосник?

Ротан се засмя.

– Много ученици са се наранявали, когато са експериментирали безконтролно със силата си. Но и магьосниците трябва да внимават какво им нареждат. Всички учители знаят, че ако кажат на ученика си: „върви да се упражняваш”, без да му кажат конкретно какво точно трябва да прави, ученикът ще приеме това като „прави каквото ти душа иска”. Отлично помня как веднъж това беше използвано за оправдание на цял ден, прекаран в риболов.

Денил изсумтя.

– Това нищо не е.

Докато младият магьосник й разказваше за собствените си номера като ученик, Сония се замисли върху Клетвата на учениците. В нея нямаше нищо, което не беше очаквала да чуе. Но тя не знаеше нищо за законите на Гилдията. Трябваше да разпита Ротан за това. Последните две точки очевидно бяха добавени единствено за да усмиряват учениците.

Ако напуснеше Гилдията без силата й да бъде блокирана, тя щеше да наруши втората част от клетвата. Странно, но досега тя не беше изпитвала угризения на съвестта нарушавайки законите, ала не и когато ставаше дума за нарушаването на клетва.

Когато Денил завърши разказа си, Ротан продължи с обясненията:

– Първите две точки в Клетвата на магьосниците са абсолютно същите – каза й той. – Но третата е променена в обет да служи на владетеля на своята страна, а четвъртата е обещание никога да не използва вредните форми на магията.

Сония кимна. Като й позволеше да избяга, Фергън щеше да наруши закона и Клетвата на магьосниците.

– А какво е наказанието за магьосниците, които са нарушили клетвата?

Ротан сви рамене.

– Зависи какво са направили, в коя държава живее магьосникът и какво ще отсъди владетелят му.

– Какво ще стане, ако е киралиец?

– Най-ужасното наказание е смърт, което е запазено за убийците. В останалите случай най-суровото наказание е изгнание.

– Вие... блокирате силата му и го прогонвате.

– Да. Никой от Обединените земи няма да го приеме. Това е част от Съглашението.

Сония кимна. Нямаше как да го попита какво щеше да се случи с Фергън, ако Гилдията открие, че той й е помогнал да избяга с непокътната сила. Подобен въпрос щеше да възбуди подозрения у Ротан.

Ако приемеше плана на Фергън, щеше да се наложи да се крие или я очакваше подобно наказание. Гилдията нямаше да й предложи втори шанс. Оставаше й единствено да разчита на Крадците – тя не се и съмняваше, че Фарин с радост ще се съгласи, след като силата й вече беше под контрол.

Какво щяха да поискат в замяна? Тя се намръщи, представяйки си перспективата цял живот да се крие по ъглите и да изпълнява желанията на Крадците. Единственото, което искаше, бе да бъде със семейството си.

Поглеждайки към снега, покриващ земята от двете страни на пътеката, тя усети как я жегва безпокойство за леля й и чичо й, които сигурно трепереха от студ в малката си стаичка. Нямаше да им е лесно. Клиентите им не бяха много. Бебето растеше в корема на Джона, а кракът на Ранел се вдървяваше в студа, как щяха да разнасят изпълнените поръчки? Трябваше да се върне при тях и да им помага, а не да предлага услугите си на Крадците.

Но ако се завърнеше с магическата си сила, Фарин сигурно щеше да се погрижи за тях, а и тя щеше да може да лекува...

Беше й толкова трудно да вземе решение!

Обезсърченото момиче за пореден път съжали, че силата й въобще се беше проявила. Тя беше съсипала живота й. Едва не я беше убила. Беше я принудила да благодари на омразните магьосници, че й бяха спасили живота. Просто искаше да се отърве от нея.

Ротан забави крачка. Сония вдигна глава и установи, че пътеката свършва при широк, павиран път. Когато стигнаха до него, пред очите й се появиха няколко малки, спретнати къщички.

– Това са Резиденциите – каза й Ротан.

Между сградите се забелязваха чернеещите контури на обгорели развалини. Ротан не каза нищо за тях. Той продължи да върви по пътя, докато не стигна до разширението в края му, където каретите правеха завой. Приближи се до едно паднало дърво и поседна върху него.

Денил прегъна дългите си крака и се настани до него. Сония се огледа. Между дърветата се забелязваха някакви продълговати форми, твърде равномерни, за да са природни образувания.

– Какво е това?

Ротан проследи погледа й.

– Това е старото гробище. Искаш ли да го погледнем?

Денил се обърна рязко към възрастния магьосник.

– Сега ли?

– Така и така сме дошли тук – каза Ротан и се изправи. – Няма да ни заболи, ако повървим още малко.

– Не може ли да почака до сутринта? – Денил огледа с безпокойство отдалечените надгробни камъни.

Ротан протегна ръка и над дланта му изведнъж затанцува мъничко светло пламъче. То бързо се разшири в кръгла светеща сфера, която заплува над главите им.

– Явно не може – въздъхна Денил.

Докато вървяха към гробището, снегът поскръцваше под краката им. Сянката на Сония се плъзна настрани и се раздвои, когато над главата на Денил се появи втора светлинна сфера.

– От тъмното ли се страхуваш, Денил? – подметна Ротан през рамо.

Високият магьосник не отговори нищо. Ротан се засмя, прескочи един паднал пън и навлезе в сечището. В мрака се простираха няколко реда надгробни камъни.

Ротан се приближи и заповяда на сферата си да увисне над един от тях. Топлината й бързо разтопи снежната покривка и отдолу се появи изсечен надпис. Сферата се издигна още по-нагоре и Ротан махна на Сония да се приближи до него.

По краищата на надгробния камък беше гравирана украса, в центъра на която се забелязваше полуизтрит надпис.

– Можеш ли да го разчетеш? – попита Ротан.

Сония погали с пръсти гравюрата.

– Лорд Гамор – прочете тя. – А годината е... – Тя се намръщи. – Не, сигурно бъркам.

– Според мен тук пише двайсет и пета от епохата на Урдон.

– Този надпис е на седемстотин години?

– Разбира се. Всичките надгробни камъни са поне на пет века. Те са истинска загадка.

Сония огледа гробовете.

– И защо са загадка?

– Оттогава нито тук, нито извън Гилдията не са били погребвани никакви магьосници.

– А къде ги погребвате?

– Никъде. Не ги погребваме.

Сония се обърна към него. От дърветата, обграждащи поляната, се донесе тихо шумолене и Денил се обърна рязко натам. Тя усети как косъмчетата на гърба й настръхват.

– Защо не? – попита тя.

Ротан пристъпи напред и погледна към гроба.

– Преди четири века един маг описа магията като постоянен спътник на магьосника. Тя може да е загрижен приятел или смъртен враг. – Той се обърна към Сония. Очите му се криеха под гъстите му вежди. – Спомни си всичко, което знаеш за магията и Контрола. Силата ти се е развила по естествен път, но при повечето от нас тя е била отключена от друг магьосник. Щом веднъж се пробуди, ние сме свързани с нея до края на живота си. Трябва да се научим да я държим под контрол, в противен случай тя ще унищожи телата ни. – Той замълча за момент. – В мига на нашата смърт магическата сила излиза на свобода и буквално ни изгаря.

Сония наведе поглед към гроба. Въпреки топлинния щит на Ротан тя усети как се смръзва до кости. Сония си мислеше, че щом усвои Контрола, ще се избави от магията, а сега се оказа, че никога няма да се отърве от нея. Каквото и да прави, тя винаги щеше да бъде с нея. Един ден, в някоя къща в копторите, тя щеше да изгори в небитието...

– Ако умрем от естествена смърт, това рядко представлява проблем – добави Ротан. – Мощта на силата ни обикновено отслабва с годините. Ако умрем от насилствена смърт... Има една стара поговорка: Да убие магьосник може само глупак, мъченик или гений.

Сония погледна към Денил и разбра защо младият магьосник се чувства толкова неудобно тук. Притесняваше го не аурата на смъртта, а споменът за онова, което един ден очаква и него. Но за разлика от нея, Денил сам беше избрал съдбата си. Не й тя.

Нито пък Фергън. Принуден от родителите си да стане магьосник, той неизбежно щеше да се сблъска с този край. Тя се зачуди колко други магьосници са влезли насила в Гилдията. Изненадана от това ново за нея чувство на състрадание към тях, Сония отново погледна към надгробния камък.

– А защо тези гробове са тук?

Ротан сви рамене.

– Нямаме представа. Не трябва да са тук. Мнозина от нашите историци смятат, че щом усетили, че краят им идва, тези магьосници са изцедили докрай силата си и после са избрали да умрат или от отрова или са си прерязали вените. Известно ни е, че те са избирали други магьосници, които да ги изпроводят в смъртта. Може би задачата на изпращача е била да се увери, че смъртта е настъпила в подходящия момент. Дори най-малкото количество останала сила е достатъчно да унищожи тялото, така че изборът на точния момент е много важна задача. Особено като се има предвид, че в онези времена магьосниците са били изключително могъщи.

– Това не го знаем със сигурност – обади се Денил. – Историите за техните възможности може да са били преувеличени. Обикновено героите придобиват все по-невероятни сили с всеки нов разказ за подвизите им.

– Но ние имаме книги, написани още докато са били живи – напомни му Ротан. – Разполагаме дори с дневниците на магьосниците. Защо им е да преувеличават собствените си способности?

– Да, наистина, защо ли? – подметна сухо Денил.

Ротан се обърна и ги поведе обратно към пътя.

– Убеден съм, че първите магьосници са били много силни – упорито повтори той. – А ние ставаме все по-слаби.

Денил поклати глава и погледна към Сония:

– А ти какво мислиш?

Тя отвърна замислено:

– Не знам. Може би те са знаели някакъв начин да уголемят силата си?

Денил отново поклати глава.

– Няма такъв начин. Какъвто си се родил, такъв ще умреш.

Те излязоха на пътя и тръгнаха по него. Нощта вече се беше спуснала над Имардин и в прозорците на къщите горяха светлинки. Минавайки покрай обгорелите руини, момичето потрепери. Дали не са били унищожени когато нашествениците са се изтегляли?

Магьосниците вървяха мълчаливо по пътя. Когато стигнаха до пътеката, Ротан изпрати сферата си напред, за да освети пътя. Наоколо цареше тишина.

Когато пред тях се появиха стените на жилищната сграда, Сония изведнъж се сети за всички живеещи там магьосници, които денонощно държаха магията си под контрол. Може би онези, които бяха планирали възстановяването на Имардин, ненапразно ги бяха отделили в техен квартал.

– Мисля, че за днес изпълних достатъчно физически упражнения – неочаквано се обади Ротан. – Освен това е време за вечеря. Ще се присъединиш ли към нас, Денил?

– Разбира се – отвърна високият магьосник. – С удоволствие.

Глава 25 Промяна в плановете

Слънцето беше надвиснало над далечните кули на двореца като огромна магическа сфера и сипеше лъчи оранжева светлина над градините.

Докато вървяха по пътеката, Сония мълчеше. Размишляваше. Ротан знаеше, че момичето отдавна се е досетило за целта на малките им разходки и сега мислено се настройваше да не позволи на нищо да я изкуши да остане в Гилдията.

Той се усмихна. Макар и да се опитваше да се отнася с равнодушие към всичко, Ротан възнамеряваше да й покаже колкото се може повече. Тя трябваше да е наясно какво отхвърля.

Изненадан от непоколебимото желание на Сония да си тръгне, Ротан неволно се замисли за собствения си живот. Както всички деца от Домовете, той беше проверен за наличие на магическа сила на около десетгодишна възраст. Спомни си колко развълнувани бяха родителите му, когато в него беше открит потенциал. Казаха му, че е голям късметлия и е много специален. От онзи ден той започна да очаква с нетърпение да се присъедини към Гилдията.

Пред Сония никога не беше съществувала възможността да стане магьосница. Тя беше научена да приема магьосниците като врагове, които трябва да бъдат мразени и обвинявани за всичко. Беше напълно естествено момичето да смята, че приемането в Гилдията ще бъде предателство спрямо всички нейни роднини и приятели.

Но не трябваше да бъде така. Ако Ротан успееше да я убеди, че накрая ще може да използва силата си, за да помогне на своите хора, тя може би щеше да избере да остане.

Щом стигнаха до края на Университета, двамата свиха вдясно. Докато вървяха през градината от другата страна на сградата, те чуха звънеца, който обявяваше края на занятията. Знаейки, че по това време от сградата се изсипват тълпи ученици, които се отправят към жилищата си, Ротан предвидливо беше избрал по дългия, но по-спокоен маршрут до сградата на Лечителите.

Магьосникът очакваше с нетърпение тази екскурзия. Лечението беше най-благородното от всички магически изкуства – и единствения вид магия, към който Сония се отнасяше с уважение. Ротан беше предположил, че воинското изкуство едва ли щеше да я впечатли, затова беше избрал да я заведе първо при тях. То я заинтересува дори по-малко, отколкото беше очаквал. Въпреки обясненията на учителя как точно се защитават учениците му, тя им обърна гръб почти веднага, след като започнаха тяхната пародия на битка.

Макар експериментът на Денил по отпечатването на мисловни изображения да й беше демонстрирал едно от приложенията на алхимията, това беше само хоби. Ако Ротан наистина искаше да впечатли Сония, той трябваше да й предложи нещо по-полезно и по-близо до градския живот, а той все още не бе решил какво.

Приближавайки се до сградата на Лечителите, магьосникът хвърли един бърз поглед към Сония. Въпреки че се опитваше да запази равнодушното изражение на лицето си, големите й очи горяха от любопитство. Ротан се спря пред входната врата.

– Това е втората Лечителница, която е била построена – каза той на Сония. – Първата беше изключително луксозна. За съжаление нашите предшественици са имали проблеми с няколко богати пациенти, които решили, че могат да си купят постоянно жителство тук. След изграждането на Университета и останалите сгради на Гилдията, старата Лечителница била унищожена и заменена с тази.

Въпреки доста привлекателната си вътрешност, сградата на Лечителите не беше толкова впечатляваща, колкото Университета. Сония и Ротан минаха през отворените врати и той я поведе към малка, неукрасена приемна. Във въздуха се носеше свежа миризма на лекарства.

Двама Лечители, мъж на средна възраст и млада жена, прекъснаха разговора си и погледнаха към новодошлите. Мъжът погледна подозрително Сония и извърна глава, но младата жена се усмихна и тръгна към тях, за да ги посрещне.

– Поздрави, лорд Ротан – каза тя.

– Поздрави, лейди Индрия – отвърна той. – Това е Сония. Сония кимна.

– За мен е чест.

Индрия леко наведе глава.

– И аз се радвам да се запознаем, Сония.

– Индрия ще ни разведе из Лечителницата – обясни й Ротан. Лечителката се усмихна на Сония.

– Надявам се обиколката да ти бъде интересна. – Тя погледна към Ротан. – Ще тръгваме ли?

Той кимна.

– Оттук.

Тя ги поведе към двойната врата, която отвори с волята си, и изведе Ротан и Сония в широк, криволичещ коридор. Те минаха покрай няколко отворени врати и Сония се възползва от възможността да надникне в стаите.

– Първият етаж на сградата се използва за лечение и настаняване на пациенти – обясни Индрия. – Не можем да очакваме болните хора да се изкачват и да слизат по стълбите, нали? Тя се усмихна на Сония, която успя само слисано да повдигне рамене.

– На горния етаж са стаите за обучение и жилищните помещения на онези Лечители, които живеят тук. Мнозина от нас предпочитат да живеят тук, вместо в сградата на магьосниците. Така можем по-бързо да реагираме на спешните случаи. – Тя махна с ръка наляво.

– Стаите на пациентите имат хубав изглед към градината и гората.

– След това посочи вдясно. – Вътрешните помещения са стаите за лечение. Елате, ще ви покажа една.

Те последваха водачката си през една от отворените врати.

Ротан наблюдаваше с какъв интерес Сония разглежда кабинета. Той беше малък, в него имаше само едно легло, шкаф и няколко дървени стола.

– Тук лекуваме по-леките случаи – каза Индрия на Сония. Тя отвори шкафа и разкри няколко редички шишенца и кутийки. – Всички лекарства, които можем да приготвяме бързо или които са предварително готови, се държат тук. На горния етаж имаме други стаи, в които се приготвят по-сложните смеси.

След като излязоха от стаята, лечителната ги поведе по един страничен коридор, посочвайки стаята в дъното му.

– В центъра на сградата се намират Манипулационните. Сега ще проверя дали тази е свободна.

Тя забърза по коридора и надникна през стъкленото прозорче.

– Свободна е – извика им тя. – Елате.

Ротан се усмихна на Индрия, която задържа вратата за него. Стаята беше по-голяма от предишната. В средата се намираше тясно легло, а покрай стените бяха подредени много шкафове.

– В манипулационните стаи лекуваме тежките случаи и извършваме хирургически манипулации. По време на лечението в стаята остава само Лечителят. Е, и пациентът, разбира се.

Сония се разходи из стаята. Тя се приближи до един отвор в стената и Индрия дойде при нея.

– Над нас се намират стаите за приготвяне на лекарствата – обясни лечителката, посочвайки към нишата. Сония се наведе напред, изви глава и погледна към горната стая. – Много Лечители са се специализирали в приготвянето на лекарства. Когато имаме нужда от тях, те спускат приготвените препарати по тези улеи.

След като удовлетвори любопитството си, Сония се върна при Ротан. Индрия се приближи до един от шкафовете и извади едно шишенце.

– Нашата Гилдия разполага с най-големия запас от медицински препарати в света – каза тя с нескрита гордост. – Ние лекуваме хората не само с помощта на Изцеляващата сила, защото в такъв случай нямаше да успяваме да насмогнем с търсенето на услугите ни. – Тя сви рамене. – Не че и така успяваме. Просто няма достатъчно Лечители.

Индрия дръпна едно чекмедже и извади малко парче от някакъв бял плат. Тя се обърна към Сония, но се спря и погледна въпросително Ротан. Осъзнавайки какво смята да направи, той поклати глава. Индрия прехапа устни, стрелна Сония с поглед, а после погледна към предметите в ръцете си.

– Всъщност можем да пропуснем тази част от обиколката.

Сония впери поглед в шишенцето и в очите й грейна любопитство.

– Каква част?

Индрия завъртя шишенцето така, че Сония да може да види етикета му.

– Това е обезболяващ крем – обясни тя. – Обикновено слагам малко от него върху дланите, за да демонстрирам възможностите на медицината ни.

Сония се намръщи.

– Обезболяващ?

– Той кара кожата ти да изтръпне и не можеш да почувстваш нищо. Продължителността му е около час.

Сония повдигна вежди, след което сви рамене и протегна ръка.

– Ще го пробвам.

Ротан затаи дъх и погледна изненадано Сония. Невероятно! Къде беше изчезнало недоверието й към магьосниците? Изпълнен със задоволство, той гледаше как Индрия развива капачката и излива малко паста върху парчето плат.

– Няма да почувстваш влиянието му веднага. След около минутка ще ти се стори, че кожата ти става много дебела. Все още ли искаш да го изпробваш?

Сония кимна. Индрия се усмихна и внимателно размаза пастата върху дланта на момичето.

– Сега само внимавай да не попадне в очите ти. Няма да те ослепи, но повярвай ми, усещането за безчувствени клепачи е изключително странно.

Сония се усмихна и погледна ръката си. Индрия остави шишенцето на рафтчето, пусна парчето плат в коша до шкафа и потри ръце.

– Сега ще се качим на горния етаж и ще разгледаме учебните

стаи.

Излязоха от стаята и тя ги поведе по главния коридор. По пътя се разминаха с няколко Лечители и ученици. Някои гледаха Сония с любопитство. Други, за голяма изненада на Ротан, се мръщеха неодобрително.

– Индрия!

Лечителката се обърна и пешовете на мантията й се развяха от рязкото движение.

– Дарлен?

– Ела тук.

Гласът се чуваше от близката манипулационна. Индрия изтича към вратата.

– Да?

– Ще ми помогнеш ли?

Индрия се обърна и се усмихна на Ротан.

– Ще попитам пациента дали ще приеме наблюдатели – каза тихо тя. После влезе в стаята и Ротан чу тих разговор. Сония го погледна с неразгадаемо изражение на лицето, после отвърна очи.

Индрия се появи на вратата и им махна.

– Заповядайте.

Ротан й кимна.

– Изчакай малко.

Когато лечителката се върна в стаята, той погледна внимателно Сония.

– Не знам какво ще видиш вътре, но според мен Индрия нямаше да ни покани, ако е нещо противно. Ако, обаче, те притеснява видът на кръвта, по-добре да не влизаме.

Сония, изглежда, се забавляваше.

– Всичко ще бъде наред.

Ротан помръдна рамене и с жест я покани да влезе. Минавайки през вратата, тя забеляза, че стаята е обзаведена по същия начин като предишната. На леглото лежеше момче на около осем години. Лицето му беше пребледняло, а очите се бяха зачервили от плач. Гласът, който беше поискал помощ, принадлежеше на млад мъж със зелена мантия, лорд Дарлен, който внимателно развиваше пропитата с кръв превръзка от ръката на момчето. Край стената седяха млади мъж и жена и внимателно го наблюдаваха.

– Моля, застанете ето тук – нареди им Индрия с неочаквано твърд глас. Ротан отстъпи в ъгъла и Сония го последна. Дарлен им хвърли бърз поглед, преди да съсредоточи вниманието си върху момчето.

– Боли ли още?

Момчето поклати глава.

Ротан погледна към родителите му. Макар че им се беше наложило да се обличат бързо, дрехите им бяха разкошни. Мъжът носеше модно наметало с копчета от скъпоценни камъни, а жената беше облякла семпла къса пелерина с обшита с кожа качулка.

Стоящата до него Сония издаде тих звук. Ротан погледна към леглото и видя, че магьосникът сваля последните остатъци от превръзката. Два дълбоки разреза пресичаха детската длан и от тях бликаше кръв.

Дарлен нави ръкава на момчето нагоре и здраво стисна ръката му. Кръвта спря. Той погледна към родителите му.

– Как се случи това?

Мъжът се изчерви и сведе поглед към пода.

– Играеше си с меча ми. Бях му забранил, но... – Мъжът поклати глава с мрачно изражение на лицето.

– Хммм. – Дарлен леко завъртя ръката. – Ще се излекува, макар че ще останат белези, които да му го напомнят до края на живота му.

Жената тихо изхълца, след което избухна в сълзи. Съпругът й я прегърна през раменете и погледна очаквателно към лечителя.

Дарлен се обърна към Индрия. Тя кимна и отиде до шкафовете. Извади от едно чекмедже много парчета бял плат, една купа и голямо шише с вода. После се върна до леглото и внимателно изми ръката. След като я почисти, лечителят внимателно постави дланта си върху ръката на момчето и затвори очи.

Настъпи тишина. Въпреки че майката подсмърчаше от време на време, всички звуци като че ли бяха заглушени. Момчето започна да шава, но Индрия се наведе напред и постави ръка върху рамото му.

– Не мърдай. Ще нарушиш концентрацията му.

– Сърби ме – възрази то.

– Ще мине.

Ротан усети движение до себе си и видя, че Сония чеше дланта си.

Дарлен си пое дълбоко дъх и отвори очи. Погледна към ръката на момчето и я опипа. Вместо дълбоките рани на дланта му се виждаха само две фини червени линии. Дарлен се усмихна на момчето.

– Ръката ти е излекувана, но трябва да я превързваш всеки ден. Не я използвай поне две седмици. Нали не искаш да съсипеш добрата работа, която свърших?

Момчето поклати глава, после вдигна ръката си и прокара пръст по белезите. Дарлен го потупа по рамото.

– След две седмици можете да започнете внимателно да правите упражнения с ръката – обърна се той към родителите. – Няма да има постоянни увреждания. Накрая ще може да прави всичко, което е правил досега, включително да върти меча на баща си. – Той се наведе напред и лекичко мушна с пръст в гърдите на момчето. – Но чак когато порасне, разбира се.

Момчето се ухили. Дарлен му помогна да стане от леглото и се усмихна, когато детето изтича при родителите си и потъна в прегръдките им.

Бащата погледна към Дарлен с овлажнелите си очи и отвори уста, за да каже нещо. Лечителят го спря с жест и погледна към Индрия.

Тя махна на Ротан и Сония да я последват. Те бързо се изнизаха от стаята. Докато вървяха по коридора, Ротан чуваше гласа на бащата, който изразяваше благодарността си.

– Изглежда лесно, нали? – Индрия се намръщи. – Всъщност е много трудно.

– Лечението е най-трудното от всички дисциплини – обясни Ротан. – То изисква най-голям контрол и дългогодишна практика.

– Което не допада на младежите – изсумтя Индрия. – Много ги мързи.

– Аз имам много ученици, които изобщо не са мързеливи – подметна дяволито Ротан.

Индрия се ухили.

– Но ти си чудесен учител, Ротан. Как може учениците ти да не са най-добрите в Университета?

Ротан се разсмя.

– Трябва да идвам по-често в Лечителницата. Общуването с теб е изключително приятно.

– Хмм – рече тя. – Така или иначе ни посещаваш само ако имаш проблеми със стомаха или изгаряния от глупавите ти експерименти.

– Не говори така. – Ротан постави пръст върху устните си. – Сега ще заведа Сония да обиколи стаите на Алхимиците.

Индрия погледна със съчувствие момичето.

– Успех. Опитай се да останеш будна.

Ротан изпъна рамене и посочи с показалец стълбището:

– Продължавай с обиколката, безочливо момиче такова – нареди той. – Минала е само година от дипломирането й, а вече си мисли, че може да се подиграва с по-старшите.

– Да, милорд – ухили се до уши Индрия, поклони му се подигравателно и поведе гостите си по-нататък.

Сония дръпна паравана, притисна чело към стъклото и се загледа във вихрещия се сняг. Тя разсеяно потърка дланта си. Макар усещането й да се беше върнало преди часове, споменът за безчувствеността й беше все още пресен.

Тя беше очаквала, че Ротан ще й покаже Лечителите в действие и че ще й се наложи да се бори с изкушението сама да се занимава с това. Въпреки взетото решение да остане равнодушна към всичко, което се случва пред очите й, излекуването на момчето събуди някои нежелани чувства. Сония знаеше, че по принцип може да извършва такива неща, но едва сега разбра, на какво наистина е способна.

Каквото всъщност беше и намерението на Ротан. Тя въздъхна и забарабани с пръсти по стъклото. Както беше очаквала, той се опитваше да я изкуши да остане, като й показваше всички чудесни неща, които би могла да извърши със силата си.

Но едва ли беше очаквал да се впечатли от демонстрацията на Воините. Наблюдението на разменящи си магически удари ученици не можа да я впечатли и да промени решението й да напусне Гилдията. Може би я беше завел там, за да се убеди, че е безопасно. Това беше по-скоро игра, отколкото сражение.

Осъзнавайки това, вече й беше по-лесно да разбере защо бяха реагирали така, когато ги „нападна” на Северния площад. Те бяха твърде силно привикнали към „вътрешните щитове” и размяната на „удари”. Сигурно бяха изпаднали в шок, забелязвайки какво може да причини магията на някой незащитен човек.

Тя отново въздъхна. Сега я очакваше разходката до кабинета по Алхимия. Против волята си тя усети как я обзема любопитство. От всички дисциплини Алхимията бе онази, която разбираше най-малко.

На вратата се почука и тя се намръщи. Тания отдавна й беше пожелала лека нощ, а Ротан отсъстваше. Сърцето й подскочи когато се досети кой би могъл да бъде.

Фергън.

Той щеше да иска отговор, а тя още не беше решила. Сония прекоси неохотно стаята, с надеждата посетителят да се окаже някой друг.

– Кой е?

– Фергън. Отвори, Сония.

Тя си пое дълбоко дъх и хвана бравата. В този миг вратата се отвори и в стаята влезе светлокосият магьосник с червена мантия.

– Как успя да я отвориш? – попита Сония, поглеждайки озадачено дръжката. – Мислех, че е заключена.

Фергън се усмихна.

– Беше, но се отваря, когато едновременно я завъртят отвън и отвътре.

– Така ли е замислена?

Фергън кимна.

– Това е просто предпазна мярка. Ротан няма винаги да е тук. А така в случай на опасност може да отключи някой друг – примерно ако без да искаш, запалиш нещо.

Тя се намръщи.

– Да се надяваме, че това вече няма да е проблем. – Тя му посочи едно от креслата. – Седни, Фергън.

Той отиде до стола и седна. Когато тя се настани срещу него, той се наведе нетърпеливо напред.

– Как вървят уроците ти по усвояване на Контрола?

– Добре... мисля.

– Хмм, кажи ми с какво се занимава днес.

Тя се усмихна печално.

– Трябваше да вдигна една кутия от пода. Не беше лесно.

Фергън рязко си пое дъх и очите му се разшириха, а сърцето на

Сония заби учестено в отговор.

– Това, на което те обучава Ротан, не е упражнение от Контрола. Той ти показва как да използваш магията си. Щом го прави, значи вече си усвоила Контрола.

Сония потръпна от вълнение и надежда.

– Той каза, че проверява Контрола ми.

Фергън поклати мрачно глава.

– Цялата магия представлява проверка на Контрола. Той не би те учил как да повдигаш предмети, ако не си усвоила достатъчно Контрола. Ти си готова, Сония.

Момичето се облегна назад и крайчецът на устата й се изви в усмивка.

„Най-после! – помисли си тя. – Мога да си ида у дома!”

Но в този миг я връхлетя неочаквано чувство за вина. Напуснеше ли Гилдията, тя никога повече нямаше да види Ротан...

– Доволна ли си, че ти казах истината – че Ротан укрива информация от теб?

Тя го погледна и кимна.

– Да, в основни линии. Разпоредителя Лорлън ми обясни блокирането на силата.

Фергън изглеждаше изненадан.

– Самият Лорлън? Добре.

– Той ми каза, че няма да е неприятно и че след това няма да го забелязвам.

– Ако работи както трябва. Гилдията не го е правила от много, много години. – Лицето му се изкриви. – Последния път, когато блокираха сила, малко объркаха нещата – но ти не би трябвало да се притесняваш. Ако приемеш помощта ми, няма да ти се наложи да рискуваш. – Той се усмихна. – Ще работим ли заедно?

Тя се поколеба. В главата й се завъртяха съмнения.

Забелязвайки изражението на лицето й, той попита:

– Да не си решила да останеш?

– Не.

– Тогава какво го мислиш още?

– Не съм съвсем сигурна в плана ти – призна си тя. – Поне в части от него.

– Кои части?

Тя си пое дълбоко дъх.

– Ако стана ученичка, трябва да дам клетва, която знам, че ще наруша.

Той се намръщи.

– И?

– Ами... не ми е особено приятно да го направя.

Той леко присви очи.

– Притеснява те това, че трябва да нарушиш клетвата? – Той поклати глава. – Аз съм готов да наруша закона на краля заради теб, Сония. Въпреки че съм убеден, че ще успеем да го направим да изглежда така, сякаш си избягала сама, има голяма вероятност участието ми да бъде разкрито. Готов съм да поема този риск заради теб.

– Той се наведе напред. – Трябва да решиш дали кралят има правото да ти отнеме силата. Ако ли не, какво струва тази клетва?

Сония се замисли. Той беше прав. Фарин щеше да се съгласи с това, както и Сери. Домовете бяха пазили магията за себе си твърде дълго – а след това я бяха използвали срещу бедните по време на Прочистването. Обитателите нямаше да я презират заради това, че е нарушила клетвата на учениците. Важно беше тяхното мнение, а не това на краля или на магьосниците.

Ако се върнеше в копторите с непроменена сила и се научи как да използва магията, тя би могла да научи и останалите. Можеше да организира своя собствена тайна Гилдия.

Което означаваше, че отново ще трябва да разчита на Фарин да я крие. Може би нямаше да може да се върне при семейството си... Но щеше да използва силата си, за да лекува хората и да им помага, което си заслужаваше риска.

Сония погледна магьосника, който седеше срещу нея. Дали Фергън щеше да й помага с такава готовност, ако знаеше какви мисли се въртят в главата й? Тя се намръщи. Ако му станеше ученичка, той щеше да влиза в съзнанието й, за да я обучава. Може би щеше да открие плановете й и да не хареса последствията от помощта си. Тогава може би щеше да промени намеренията си. Всичко зависеше от него, а тя не го познаваше, не беше влизала в съзнанието му.

Само да можеше да напусне – да избяга – без неговата помощ!

Изведнъж тя леко потръпна. Можеше и да успее. Тя беше усвоила Контрола. Ротан не знаеше, че тя е наясно с това. В един момент щеше да е принуден да го признае и след това ще бъде нащрек за опитите й да избяга. Но не и сега. Сега беше идеалното време да опита.

Ами ако не й се удадеше възможност или се провалеше?

Тогава ще приеме предложението на Фергън. Но засега трябваше да го отложи.

Сония погледна към русокосия магьосник и поклати глава.

– Не знам. Дори планът ти да проработи, Гилдията отново ще започне да ме преследва.

– Няма да могат да те намерят – увери я той. – Аз ще те науча как да скриваш силата си. Те няма да могат да засекат местоположението ти и накрая ще се откажат. Ти не си единствената, която се измори от последното претърсване. Те няма да те търсят вечно.

– Има някои неща, които не знаеш – каза му тя. – Ако се върна в копторите с магията си, Крадците ще искат да работя за тях. А аз не искам да бъда инструмент в техните ръце.

Той се усмихна.

– Ти имаш магия, Сония. Няма да могат да те принудят да направиш каквото и да било против волята си.

Тя отмести поглед и поклати глава.

– Имам семейство, Фергън. Може би Крадците няма да могат да наранят мен, но ще наранят тях. Аз... – Тя потърка лицето си и го погледна извинително. – Трябва ми още време да помисля.

Усмивката му се изгуби.

– Още колко?

Тя сви рамене.

– Няколко седмици, може би.

– Не разполагаме с толкова време – каза й той и лицето му помрачил. – Ти не разполагаш с толкова време.

Сония се намръщи.

– Защо?

Той рязко се изправи, извади нещо от мантията си и го пусна на масата пред нея.

Тя рязко си пое дъх, разпознавайки камата. Толкова пъти беше наблюдавала как острието й е наточвано внимателно и с любов. Помнеше деня, преди много години, когато върху него беше грубо гравиран образът на познатия гризач.

– Разпозна я, както виждам.

Фергън се наведе над нея с блестящи очи.

– Заключил съм собственика на този нож в една тъмна малка стая, за която никой не знае. – Устните му се разтеглиха в злобна усмивка. – И добре, че не знаят, защото доста ще се притеснят, като видят колко големи могат да пораснат тези гризачи. – Магьосникът клекна и постави ръце на облегалките на креслото й. Сония се сви назад, ужасена от злобния му поглед.

– Прави каквото ти казвам и ще освободя приятеля ти. Създадеш ли ми проблеми, ще го оставя да гние там вечно. – Той присви очи. – Ясен ли съм?

Неспособна да отвори уста, зашеметената Сония можа само да кимне.

– Слушай ме внимателно – каза той. – Сега ще ти кажа какво искам да направиш. Първо ще кажеш на Ротан, че искаш да останеш. Направиш ли го, той ще обяви, че си усвоила Контрола, за да те въведе в Гилдията, преди отново да си променила решението си. След една седмица ще се проведе Съвет и Изслушване, където ще се реши кой да е наставникът ти.

На това Изслушване ти ще обявиш пред всички, че по време на предишното Прочистване аз съм те видял преди Ротан. Ще му кажеш, че съм те погледнал след като камъкът е преминал през бариерата и преди да ме удари. Тогава Висшите магове няма да имат друг избор, освен да ме направят твой наставник. Ти ще влезеш в Гилдията и мога да те уверя, че няма да бъде за дълго. Щом свършиш нещо за мен, ще бъдеш изпратена там, където ти е мястото. Ти ще получиш каквото искаш, аз също. Няма да изгубиш нищо заради това, че си ми помогнала, но... – Той вдигна камата и прокара пръст по острието й. – Ще изгубиш малкия си приятел, ако ми откажеш.

Той я изгледа продължително и прибра камата в гънките на мантията си.

– Не позволявай на Ротан да разбира за това. Никой освен мен не знае къде се намира малкият Серини, а ако не му нося храна, той много ще огладнее.

Магьосникът се надигна, плъзна се към вратата и лекичко я отвори. После погледна през рамо и й се ухили. Сърцето на Сония заби ускорено, когато най-после си спомни къде го е виждала. Това беше магьосникът, когото беше ударила с камъка по време на Прочистването.

– Очаквам още утре Ротан да обяви успеха си. Ще се видим след това. – Той се измъкна през вратата и я затвори след себе си.

Сония се заслуша в отдалечаващите се стъпки, след което притисна ръце към слепоочията си.

„Магьосници. – Тя изсъска едно проклятие. – Никога повече няма да им се доверя”.

След това се сети за Ротан и гневът й избледня. Макар да я беше подвел, че все още не е усвоила Контрола, тя беше сигурна, че намеренията му са добри. Най-вероятно отлагаше нещата, за да й даде възможност да реши дали наистина иска да си тръгне. В такъв случай той не беше направил нищо, което самата тя не би направила на негово място. Сония беше сигурна, че ако го помоли, той ще й помогне.

Но тя не можеше да се обърне към него. Обзе я противното чувство на безпомощност. Ако не изпълнеше исканията на Фергън, Сери щеше да умре.

Сония се сви в креслото и обхвана коленете си с ръце.

„О, Сери – помисли си тя. – Къде си? Нали ти казах да внимаваш да не те хванат?”

Тя въздъхна. Защо го правеше Фергън? Тя си спомни първия път, когато беше видяла злобната му усмивка, и потрепери.

Отмъщение. Чисто и просто отмъщение за това, че беше изпратен в несвяст от разбунтувал се обитател. Сигурно беше побеснял, че вместо да бъде наказана, тя беше поканена в Гилдията. Но защо не се отказа, след като му беше казала, че не смята да остава в Гилдията?

Тя се замисли над думите му. „Щом свършиш нещо за мен, ще бъдеш изпратена там, където ти е мястото”. Да я приемат в Гилдията, а след това да я отпратят... Той възнамеряваше да се погрижи тя да получи наказанието си заради това, че го е ударила.

Искаше да бъде сигурен, че Сония никога няма да може да размисли и да се върне в Гилдията.

Глава 26 И започва заблудата

Във въздуха между двете длани – голяма, на възрастен човек, и тънка, младежка – танцуваха две цветни петънца светлина като малки насекоми. Те се въртяха една около друга, спускаха се и се издигаха в сложна игра. Внезапно синята светлинка се стрелна към жълтата. Жълтата се превърна в светещ пръстен и синята прелетя през него. Ротан се разсмя.

– Достатъчно! – възкликна той.

Двете петънца изгаснаха и сенките наоколо прекратиха танца си. Ротан огледа сумрачната стая и остана изненадан от това, колко късно е станало. С усилие на волята създаде светещо кълбо и плъзна параваните върху прозорците.

– Бързо се учиш – каза й той. – Контролът ти над силата постоянно нараства.

– Постигнах Контрола преди няколко дни – отвърна Сония. – Ти не ми каза.

Изненадан, Ротан се обърна и я изгледа. Тя издържа погледа му. В гласа й нямаше дори сянка на съмнение – по някакъв начин се беше досетила.

Той се облегна назад в креслото, обмисляйки ситуацията. Ако отречеше, тя само щеше да е още по-възмутена, когато научи истината. По-добре беше да й обясни причините, поради които не й е съобщил новината веднага.

Значи времето му беше изтекло. Нямаше причини да държи Сония повече тук. След ден-два тя щеше да си тръгне. Разбира се, можеше да помоли Лорлън да отложи блокирането на силата й, но вече познаваше достатъчно добре девойката, за да не се заблуждава, че може да промени решението й за няколко дни.

Ротан кимна.

– Преди няколко урока стигнах до извода, че си достигнала нивото на Контрол, което смятам за достатъчно за учениците. Но ми се струваше, че в твоя случай е особено важно да направя допълнителни проверки, тъй като няма да сме край теб, за да ти помогнем, ако нещо се обърка по-късно.

Вместо облекчение, той видя в погледа й само напрегнатост.

– Не че имам основания да мисля, че нещо ще се обърка – опита се да я успокои той. – Твоят Контрол...

– Мисля да остана – прекъсна го тя.

Ротан я зяпна, онемял от изненада.

– Ще останеш? – възкликна той. – Размисли ли?

Тя кимна.

Магьосникът скочи на крака.

– Това е прекрасно!

Тя го гледаше с широко отворени очи. На него му се искаше да я изправи на крака и да я прегърне, но знаеше, че това само ще я изплаши. Така че отиде до шкафа в задната част на стаята.

– Това трябва да се отпразнува!

Извади бутилка вино от пачи и две чаши и се върна при креслата. Сония наблюдаваше безмълвно как той извади тапата на бутилката и напълни чашите с жълтеникава течност.

Когато пое чашата, ръката й трепереше. Ротан си наложи да се успокои, осъзнавайки, че тя е развълнувана и поизплашена.

– Кое те накара да промениш решението си? – попита той, докато сядаше в креслото.

Тя леко прехапа устни, след това извърна поглед.

– Искам да спася живота на някого.

– Аха! – усмихна се Ротан. – Значи Лечителите са те впечатлили!

– Да – призна си Сония. Тя отпи и лицето й грейна от удоволствие – Вино от пачи!

– Опитвала ли си го по-рано?

– Един крадец ми даде бутилка от него веднъж – усмихна се тя.

– Ти никога не се ми разказвала за Крадците. Не исках да те разпитвам, за да не си помислиш, че се опитвам да измъкна информация от теб.

– Аз не знам много за тях – сви рамене тя. – Прекарвах по-голямата част от времето сама.

– Предполагам, че в замяна на помощта си са искали да се възползват от магията ти?

Сония кимна.

– Но аз всъщност така и не им дадох онова, което искаха. – Тя смръщи вежди. – Чудя се... дали ще решат, че като оставам тук, нарушавам споразумението ни?

– Но те не са спазили обещанието си да ти помогнат – отбеляза Ротан. – Какво основание имат да очакват, че ще изпълниш своята част от сделката?

– Крадецът, който ми помагаше, положи доста усилия, за да ме скрие.

Ротан поклати глава.

– Не се безпокой. Крадците няма да те притесняват. Те ни казаха къде да те намерим.

Сония се опули.

– Те са ме предали? – прошепна тя.

Той се намръщи, обезпокоен от яростта в очите й.

– Боя се, че е така. Не мисля, че го направиха с голямо желание, но им беше ясно, че силата ти става все по-опасна.

Сония сведе поглед към чашата си и известно време я въртя безмълвно в ръцете си.

– И какво следва сега? – попита тя внезапно.

Ротан се поколеба, тъй като осъзна, че се налага да й разкаже за претенциите за наставничество. Мисълта, че наставникът й може да е магьосник, когото не познава или комуто не се доверява, можеше да я накара отново да размисли, но той беше длъжен да я предупреди за подобна възможност.

– Преди да положиш клетвата и да станеш ученик, има някои проблеми, които трябва да се разрешат – заговори той. – Първо трябва да подобриш уменията си по четене и писане и да изучиш основите на аритметиката. Също така трябва да разбираш правилата и обичаите на Гилдията. Преди това обаче трябва да бъде решен проблемът с наставничеството.

– Наставничеството? – Тя се облегна назад в креслото си. – Ти каза, че само много надарени ученици имат наставници.

Ротан кимна.

– От самото начало знаех, че ще се нуждаеш от подкрепата на наставник. Ти си единствената ученичка, която не е от Домовете, и на моменти много от нещата може да ти се сторят трудни. Наставникът ти може да ти помогне да преодолееш тези трудности и затова аз предявих искане да съм ти наставник.

Но не съм единственият, пожелал тази чест. Има още един, по-млад магьосник, на име Фергън. Когато двама магьосници предявят претенции за наставничество, се провежда Изслушване, на което всички решават кой ще ти бъде наставник. Според правилата на Гилдията, ако за наставничество претендират няколко магьосници, се отдава предимство на онзи от тях, който пръв е осъзнал магическия потенциал на ученика. Което обикновено не е трудно да се определи. – Той се намръщи. – Но не и този път. Магията ти не е открита чрез обичайните тестове. Някои магьосници смятат, че аз, като първия, който те е видял, пръв съм открил способностите ти. Според други Фергън е пръв, като първият, изпитал силата ти. – Ротан се изсмя. – Явно Гилдията ще спори за това с месеци. – Той отпи още една глътка вино. – Изслушването ще се състои след поредния Съвет, което е след седмица. После ще продължиш уроците си или при мен, или при Фергън.

Сония се намръщи.

– Тоест ученикът не може сам да си избере наставник?

Магьосникът поклати глава.

– Не.

– Тогава по-добре да се запозная с него – каза тя бавно. – Да преценя какъв е.

Ротан я изгледа внимателно, изненадан от спокойствието, с което тя приема ситуацията. Би трябвало да е удовлетворен, но той се почувства леко разочарован. Щеше да е по-доволен, ако девойката беше възнегодувала срещу идеята да бъде лишена от наставничеството му и от неговата компания.

– Ако искаш, ще уредя да се срещнете – каза той. – Фергън ще има желание да се запознае с теб. Както и останалите. Но преди това трябва да те науча на някои от правилата и обичаите на Гилдията.

Тя го погледна с очи, искрящи от любопитство. Ротан се усмихна.

– За начало – обичаят на поклоните.

Изражението й се смени с изумление. Ротан се усмихна със съчувствие.

– Да, поклоните. Всички немагьосници – с изключение на кралското семейство, разбира се – би трябвало да се покланят на магьосниците.

Сония направи гримаса.

– Защо?

– В знак на уважение – сви рамене Ротан. – Може да изглежда глупаво, но някои от нас се обиждат, ако не им се поклонят.

Девойката присви очи.

– А ти?

– Обикновено не – отвърна той. – Но има моменти, когато пропускането на поклона е явно оскърбление.

Сония се замисли.

– Очакваш ли да ти се покланям отсега нататък?

– И да, и не. Не го очаквам, когато се сами, но трябва да ми се покланяш, когато сме извън тези покои, дори и само за да свикнеш с обичая. Освен това трябва да използваш учтива форма. Обръщенията към магьосниците са лорд или лейди, с изключение на случаите с Директора, Разпоредителя или Върховния повелител, при които трябва да се използва титлата им. – Ротан забеляза изражението на Сония и се усмихна. – Не съм очаквал да ти хареса. Макар и да си израснала сред ниските съсловия на обществото, ти имаш гордостта на кралска особа. – Той облегна лакти на масата. – Ще дойде ден, в който някой ще се поклони на теб, Сония. Тогава ще ти бъде още по-трудно да го приемеш.

Момичето се намръщи, вдигна чашата и я пресуши.

– А сега – правилата на Гилдията – продължи Ротан. Пресегна се и й наля още една чаша вино. – Да видим дали те ще са по-лесни за преглъщане.

Ротан излезе веднага след вечеря, явно нетърпелив да разгласи новината. Когато Тания започна да почиства масата, Сония се премести при прозореца. Тя се загледа в прикриващия го параван, и за пръв път осъзна, че сложната шарка върху него всъщност се състои от дребни символи на Гилдията.

Леля й имаше два прогнили хартиени паравана. Те не си подхождаха по форма с прозорците, но въпреки това Джо на упорито ги облягаше на стъклото. Когато слънцето светеше право срещу прозорците, цепнатините в параваните почти не се забелязваха.

Вместо обичайната носталгия по дома си, Сония изпита неясен копнеж. Тя огледа разкошното обзавеждане, книгите и полираните мебели и въздъхна.

Щяха да й липсват удобствата и храната, но тя се беше примирила с това. Обаче нямаше да й бъде лесно да напусне Ротан. Тя харесваше компанията му – разговорите им, уроците, менталното им общуване.

„И без това бях решила да си тръгна – напомни си тя за стотен път. – Просто не предполагах колко много ще спечеля тук”.

Осъзнаването, че ще бъде низвергната от Гилдията, я беше накарало да осъзнае какво ще изгуби. Нямаше да е трудно да се престори, че иска да остане.

„Дано само Фергън да не се досеща за това – помисли си тя. – Отмъщението му би станало още по-сладко".

В желанието си да си отмъсти за публичното унижение, Фергън рискуваше много. Сигурно беше много ядосан, щом полагаше толкова усилия да не я допусне в Гилдията.

– Лейди?

Сония се обърна и видя до себе си прислужницата. Тя се успиваше.

– Само исках да ви кажа, че се радвам на решението ви да останете – каза Тания. – Щеше да е ужасно, ако си тръгнехте.

Сония усети как се изчервява.

– Благодаря, Тания.

Жената събра ръцете си.

– Изглеждате, сякаш сте изпълнена със съмнения. Но решението ви е правилно. Гилдията никога не е приемала бедни хора. Ще бъде чудесно да видят, че правите всичко, което вършат и те, при това не по-зле от тях.

Сония усети как по гърба й пробяга хлад. Работата не беше само в отмъщението!

Гилдията не беше длъжна да я кани в редовете си. Много по-лесно беше да блокира силите й и да я върне в копторите. Но магьосниците не постъпиха така. За пръв път от векове бяха решили да вземат за обучение някой, който не е от Домовете.

Думите на Фергьн отекнаха в съзнанието й. „Щом свършиш нещо за мен, ще бъдеш изпратена там, където ти е мястото." Там, където й е мястото?

Тя беше усетила презрението в гласа му, но не беше разбрала смисъла му. Фергьн не искаше просто да се увери, че тя няма да стане член на Гилдията. Той искаше да е сигурен, че никога друг обитател няма да получи такъв шанс отново. Каквото и да планираше за нея Фергьн, тя щеше да послужи за доказателство, че на обитателите не може да се разчита. Гилдията никога вече нямаше да покани Друг обитател да се присъедини към нея.

Сония сграбчи перваза на прозореца, сърцето й се разтуптя от ярост. „Те отвориха вратите си за мен, обитателката, а аз се канех да отмина, сякаш това нищо не значи”.

Обзе я познатото чувство на безпомощност. Тя не можеше да остане. От това зависеше животът на Сери.

– Лейди?

Сония примигна към Тания. Прислужницата положи длан върху ръката й.

– Всичко ще бъде наред – увери я тя. – Ротан казва, че сте много силна и бързо се учите.

– Наистина ли?

– О, да. – Тания се обърна и вдигна кошницата си, пълна с чинии. – Е, довиждане до утре. Не се безпокойте. Всичко ще бъде наред.

Сония се усмихна.

– Благодаря, Тания.

Жената й върна усмивката.

– Лека нощ.

– Лека нощ.

Прислужницата се измъкна през вратата, оставяйки Сония сама. Девойката въздъхна и погледна през прозореца. Отвън отново валеше, в нощта танцуваха бели снежинки.

„Къде си, Сери?”.

Сония се замисли за камата, която Фергън й беше показал, и се намръщи. Възможно беше само да я е намерил, и да не държеше Сери в плен...

Тя се отдалечи от прозореца и седна в креслото си. Имаше толкова неща, за които да мисли: Сери, Фергън, Изслушването, наставничеството. Въпреки уверенията на Тания, тя нямаше да може да спи добре през следващите няколко седмици.

Всеки триден Денил се присъединяваше към Ялдан и жена му на вечеря. Езрил беше въвела тази традиция преди няколко години. Загрижена от това, че Денил все не се жени, тя взе мерки той да не привиква със самотата.

Докато подаваше празната си чиния на прислужника на Ялдан, Денил доволно въздъхна. Макар и да не споделяше опасенията на Езлир относно изпадането му в меланхолия, вечерята в компания беше по-приятна.

– Денил, за теб се носят разни слухове – обади се Ялдан.

Денил се намръщи, задоволството му се изпари. Нима отново

Фергън?

– Какви слухове?

– Разпоредителят бил толкова впечатлен от преговорите ти с Крадците, че смята да те назначи за посланик.

Денил се сепна и се вторачи в стария магьосник.

– Така ли?

Ялдан кимна.

– Какво мислиш? Влекат ли те пътешествията?

– Аз... – Денил поклати глава. – Никога не съм мислил за това. Мен? Посланик?

– Да – изкикоти се Ялдан. – Вече не си толкова млад и глупав като едно време.

– Благодаря – отговори сухо Денил.

– Това ще ти е от полза – намеси се в разговора и Езрил. Тя се усмихна и го посочи с пръст. – Дори може да си доведеш отнякъде съпруга.

Денил я изгледа смразяващо.

– Не започвай отново, Езрил.

Тя сви рамене.

– Е, щом в Киралия явно няма жена, която да е достатъчно добра за теб...

– Езрил – прекъсна я строго Денил, – последната млада дама, която срещнах, ме прободе. Знаеш, че когато стане въпрос за жени, над мен тегне някакво проклятие.

– Това е нелепо. Ти си се опитвал да я хванеш, не си я ухажвал. Как е Сония, между другото?

– Според Ротан има добър напредък в уроците, въпреки че все още възнамерява да си тръгне. Освен това добре се разбира с Тапия.

– Мисля, че се чувства по-удобно със слугите, отколкото с нас – каза Ялдан замислено. – По-близо е до тях по обществено положение, отколкото до нас.

Денил се намръщи. По-рано не би оспорил подобна забележка, но сега, след като беше общувал със Сония, такова твърдение му се струваше несправедливо, даже обидно.

– Тези думи няма да се харесат на Ротан.

– Няма – съгласи се Ялдан. – Но никой не споделя неговото мнение. Останалите от Гилдията смятат съсловията и общественото положение за важни неща.

– Какво друго се говори?

Ялдан сви рамене.

– Споровете за настойничество отидоха на заден план. Сега повечето си задават въпроса, дали ще е мъдро изобщо да приемаме в Гилдията някой с толкова съмнителен произход.

– Пак ли? Какво пък ги притеснява сега?

– Дали тя ще се придържа към клетвата? – каза Ялдан. – Дали няма да повлияе лошо на останалите ученици? – Той облегна лакти на масата. – Ти се познаваш с нея. Какво мислиш?

Денил сви рамене и избърса пръстите си със салфетка.

– Аз съм последният, когото трябва да питаш. Тя ме прободе, забрави ли?

– Ти никога няма да ни позволиш да забравим – отбеляза Езрил.

– Хайде, трябва да си забелязал нещо повече от това.

– Речта й е груба, но не чак толкова, колкото очаквах. И у нея няма и следа от маниерите, на които сме свикнали. Никакви „милорд” и поклони.

– Ротан ще я научи на всичко, когато е готова – каза Езрил.

Ялдан леко изсумтя.

– По-добре да го направи преди Изслушването.

– Вие двамата все забравяте, че тя не иска да остане. Защо да си прави труда да я учи на етикет?

– Може би за всички ще е по-добре, ако тя си тръгне.

Езрил изгледа мъжа си укорително.

– Ялдан – смъмри го тя, – ти би ли пратил момичето обратно в мизерията, след като е видяла охолството тук? Това ще е жестоко.

Старият магьосник сви рамене.

– Не, разбира се. Но тя иска да си тръгне и всичко ще е по-лесно, ако си тръгне. Като начало – никакво Изслушване, и всичките спорове за приемане в Гилдията на хора извън Домовете ще бъдат забравени.

– Напразно спорят за това – каза Денил. – Всички добре знаем, че кралят предпочита тя да остане в Гилдията, под наш контрол.

– Тогава той няма да е много доволен, ако тя държи на решението си да напусне.

– Няма – съгласи се Денил. – Но не може да я накара насила да даде клетвата.

Ялдан се намръщи, после погледна към вратата, тъй като в този момент някой почука на нея. Той лениво махна с ръка и вратата се отвори.

Вътре пристъпи сияещият Ротан.

– Тя остава!

– Всичко се нареди добре – каза Езрил.

Ялдан поклати глава.

– Не всичко, Езрил. Все още ни остава проблемът с Изслушването.

– Изслушването? – Ротан махна пренебрежително с ръка. – Засега да го оставим настрана. Сега искам само да празнувам.

Глава 27 Някъде под Университета

Сгушена в креслото, Сония се прозина и си припомни случилото се през деня.

Сутринта я беше посетил Разпоредителят, за да я попита относно решението й да остане и да й обясни отново за наставничеството и Изслушването. Тя беше изпитала угризения при вида на искрената му радост от оставането й. Чувството й за вина нарастваше през деня.

Другите й посетители бяха Денил, после строгата и внушителна Повелителка на Лечителите и накрая – семейство възрастни хора, приятели на Ротан. При всяко почукване на вратата Сония се напрягаше, очаквайки Фергън, но воинът не се появи.

Тя съобрази, че той няма да дойде, докато не остане сама, и почти се зарадва, когато Ротан излезе след вечеря, като преди това каза, че ще се прибере късно и няма нужда тя да го чака.

– Ако искате, ще остана да си поговоря с вас – предложи Тания.

Сония се усмихна с признателност.

– Благодаря, Тания, но предпочитам да остана сама тази вечер. Прислужничката кимна.

– Разбирам. – Тя отново се обърна към масата, и в този момент се разнесе почукване по вратата. – Да отворя ли, лейди?

Сония кимна. Пое си дълбоко дъх, наблюдавайки как прислужничката отваря вратата.

– Тук ли е лейди Сония?

При този глас коремът на девойката се сви от страх.

– Да, лорд Фергън – отвърна Тания. Тя погледна разтревожено към Сония. – Сега ще я попитам дали желае да ви приеме.

– Нека влезе, Тания. – Въпреки че сърцето й се беше разтуптяло, Сония успя да прозвучи спокойно.

Прислужницата отстъпи от вратата, пропускайки магьосника с червена мантия в стаята. Той сложи ръка на гърдите си и склони глава.

– Аз съм лорд Фергън. Надявам се, че лорд Ротан е споменал за мен.

Погледът му се насочи към Тания и после се върна към девойката. Сония кимна.

– Да – отвърна тя. – Спомена ми. Искате ли да седнете?

– Благодаря – отвърна той и се настани изящно в креслото. – Отпрати жената!

Сония преглътна и погледна към прислужницата.

– Тания, имаш ли още работа?

Жената погледна към масата, после поклати глава.

– Не, лейди. Мога да се върна по-късно за съдовете.

Тя се поклони и излезе от стаята.

Щом вратата се затвори след нея, дружелюбното изражение на Фергън изчезна.

– Едва тази сутрин узнах, че Ротан е обявил, че си готова. Доста време ти отне да му кажеш.

– Трябваше да изчакам подходящия момент – отвърна Сония. – Иначе щеше да му се стори странно.

Фергън я изгледа, после махна пренебрежителна с ръка.

– Както и да е, вече е направено. Сега искам да се уверя, че си разбрала правилно инструкциите ми. Повтори ми ги.

Той кимаше, докато тя изброяваше нещата, които той й беше заръчал да направи.

– Добре. Имаш ли някакви въпроси?

– Да – каза тя. – Откъде да знам, че Сери наистина е при теб? Засега съм видяла само камата.

Той се усмихна.

– Просто ще трябва да ми се довериш.

– Да се доверя на теб? – Тя изсумтя шумно и си наложи да го погледне в очите. – Искам да го видя. В противен случай може да се наложи да попитам Разпоредителя Лорлън дали изнудването е престъпление в Гилдията.

Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка.

– Не си в такова положение, че да ме заплашваш.

– Нима? – Сония се изправи и се приближи до високата маса, където си наля чаша вода. Ръцете й трепереха и тя се радваше, че е с гръб към магьосника. – Знам всичко за този вид изнудване. Все пак съм живяла с Крадците, забрави ли? Така че трябва да ме убедиш, че заплахите ти са основателни. Досега съм видяла единствено камата. Откъде да знам, че държиш и собственика й?

Тя се обърна, срещна погледа му и със задоволство отбеляза, че в него се е появила несигурност. Той стисна юмруци, после бавно кимна.

– Много добре – каза магьосникът, изправяйки се. – Ще те отведа при него.

Тя изпита усещане за триумф, което бързо изчезна – Фергън нямаше да се съгласи толкова лесно, ако не държеше наистина Сери затворен. Освен това Сония много добре знаеше, че когато е заложен нечий живот, най-трудното е да се направи така, че похитителят да не убие жертвата, след като получи каквото иска.

Фергън се приближи до вратата, отвори я и пропусна девойката пред себе си. Когато Сония пристъпи в коридора, двама магьосници се спряха и я изгледаха обезпокоени, но при вида на Фергън се отпуснаха.

– Ротан разказвал ли ти е за сградите на Гилдията? – попита Фергън на висок глас, когато двамата се насочиха към стълбите.

– Да – отговори тя.

– Те са били построени преди около четиристотин години – продължи той, без да обръща внимание на отговора й. – Гилдията се е разраснала твърде много...

„Най-накрая седмицата свърши!” – помисли си ликуващо Денил на излизане от класната стая. Възможността Сония да се присъедини към Гилдията не беше хрумвала на учениците. Те бяха обсъждали темата през целия ден и даже му се беше наложило да изгони от час двамина, за да не отвличат вниманието на останалите.

Денил въздъхна, взе под мишница книгите, листовете и принадлежностите за писане и закрачи по коридора на Университета. Когато стигна до стълбите, той застина, неспособен да повярва в случващото се на долния етаж.

Фергън и Сония току-що бяха влезли в Университета. Воинът се огледа и поведе девойката към противоположното на Денил стълбище. Като направи една крачка встрани, за да се скрие, Денил се заслуша в стъпките, кънтящи долу. Шумът от тях намаля, когато двамата поеха по коридора на приземния етаж.

Стараейки се да бъде възможно най-безшумен, Денил се спусна по стълбите. Прекоси долната зала, стигна до коридора и надникна внимателно зад ъгъла. Фергън и Сония се отдалечаваха бързо и точно в този момент завиха в едно странично разклонение.

Денил ги последва с разтуптяно сърце. Когато стигна до страничното разклонение, се сети, че преди няколко дни беше зърнал Фергън да бърза точно към това място. Пое риска да надникне бързо зад ъгъла.

Коридорът беше празен. Магьосникът се заслуша внимателно. Приглушеният глас на Фергън го доведе до врата, водеща към вътрешните коридори на Университета. Денил се промъкна през нея и продължи да следва гласа още няколко коридора, когато звукът изведнъж секна.

От настъпилата тишина кожата му настръхна. Нима Фергън беше забелязал, че го следят? И сега дебнеше преследвача си, за да го залови?

Когато стигна до поредния завой, Денил шепнешком изруга. Без да чува гласа на Фергън, можеше всеки момент да се натъкне на него. Надникна предпазливо зад ъгъла и въздъхна облекчено. Нямаше никого. Продължи напред, но скоро се оказа в задънен коридор. Технически това не беше задънен коридор, тъй като в Университета нямаше такива. Една от вратите водеше към странично разклонение на главния коридор. Ако двамата бяха минали оттам, Денил щеше да чуе шума от отваряне на врата – Фергън не се стараеше да пази тишина.

Макар че можеше и да е започнал да го прави, ако е забелязал, че го следят.

Денил хвана дръжката на вратата и я натисна. Когато вратата се отвори, пантите изскърцаха драматично, сякаш искаха да го уверят, че непременно би чул Фергън, ако воинът беше минал оттук. Страничният проход зад вратата беше празен. Денил го прекоси и установи, че главният коридор също е празен. Озадачен, магьосникът се върна обратно и опита и другите врати, но не намери дори следа от Сония или Фергън.

Той поклати глава и тръгна обратно към изхода на Университета. Измъчваха го много въпроси. Защо Фергън беше извел Сония от покоите на Ротан? Защо я беше отвел в пустите вътрешни коридори на Университета? Как бяха успели да изчезнат?

– Ротан?

– Денил.

– Къде си?

– Във Вечерната зала.

Денил се намръщи. Значи Фергън беше изчакал момент, в който Ротан е ангажиран, и тогава беше отишъл при Сония. Типично за него.

– Изчакай ме там. Сега ще дойда.

Плътно обвил одеялото около раменете си, Сери слушаше тракането на зъбите си. През последните няколко дни температурата в стаята бавно беше спадала и сега беше толкова студено, че влагата по стените замръзваше. Някъде по-горе зимата беше затегнала хватката си над града.

Сега Фергън донасяше заедно с храната и свещ, но тя стигаше само за няколко часа. Когато тъмнината дойдеше отново, Сери спеше или кръстосваше стаята, за да загрее тялото си, като броеше крачките си, за да не се удари в някоя от стените. За да предпази водата от замръзване, притискаше бутилката към гърдите си.

Лек шум привлече вниманието му и той се спря, сигурен, че е чул нечии чужди крачки освен своите. Но навсякъде цареше тишина. Сери въздъхна и се върна към разходката си.

Той разиграваше наум всевъзможни разговори със своя тъмничар. След неуспешното нападение Сери беше посветил много часове в обмисляне на ситуацията. Не беше възможно да избяга от килията, не представляваше и заплаха за тъмничаря си. Беше изцяло в ръцете на магьосника.

Колкото и да беше неприятно да си го признае, единственият му шанс да се измъкне беше да спечели благоразположението на Фергън. Задачата изглеждаше невъзможна за изпълнение – магьосникът не се стремеше към общуване и явно презираше Сери. „Но заради Сония трябва да опитам’' помисли си Сери.

Сония. Той тръсна глава и въздъхна. Може би я бяха принудили да му каже, че се нуждае от Гилдията, за да се научи да контролира силата си, но той се съмняваше в това. В нея нямаше и сянка от страх, само спокойствие. Той беше виждал как силата й реагираше на емоциите й и колко опасна беше станала накрая. Не беше трудно да се повярва, че в края на краищата магията й би я убила.

Което значеше, че идеята да скрие Сония при Крадците беше възможно най-лошата, която можеше да му хрумне. Ситуацията, при която девойката беше принудена да използва магия всеки ден, беше накарала силата и да нараства и вероятно бе ускорила момента на излизането на тази сила извън контрол.

Но Сония така или иначе щеше да стигне до този момент, независимо от това какво прави. Рамо или късно Гилдията щеше да я намери или тя щеше да умре.

Сери се намръщи, спомняйки си за изпратеното от магьосниците писмо, в което я уверяваха, че не възнамеряват да навреждат на Сония и я канеха да се присъедини към Гилдията. Сония не им беше повярвала. Нито пък Фарин.

Но Сери имаше стар познат сред прислужниците на Гилдията, който можеше да потвърди или опровергае думите в посланието. Само че Сери не го беше попитал.

„Не исках да знам. Исках само да сме заедно. Сония и аз, работещи за Крадците... или просто заедно...”

Тя не беше предназначена за Крадците... или за него. Тя беше магьосница. Независимо дали му харесваше или не, мястото й беше сред магьосниците.

Сери усети пристъп на ревност, но го прогони. В мрака беше започнал да преразглежда омразата си към Гилдията. Не можеше да не съобрази, че щом магьосниците бяха положили толкова много усилия, за да я спасят от силата й – заедно с много обитатели на копторите – едва ли бяха толкова равнодушни, колкото ги смятаха обитателите.

Освен това какво по-добро бъдеще можеше да желае за Сония? Тя щеше да придобие богатство, знания и могъщество. Как можеше той да я лиши от тях?

Не можеше! Нямаше права върху нея. Осъзнаването на този факт му причини болка като от удар в гърдите. Въпреки че сърцето му беше трепнало, когато тя се бе върнала в живота му, Сония никога не беше показала, че изпитва към него нещо повече от приятелски чувства и привързаност.

Сери чу приглушени звуци и застина. Някъде отдалеч долитаха потропвания на обувки върху камък. Докато стъпките се приближаваха, Сери отстъпи от вратата, за да освободи място, така че магьосникът да може да влезе спокойно в килията. Крачките звучаха така, сякаш Фергън бърза.

Но те не се забавиха пред вратата, а отминаха нататък.

Сери пристъпи напред. Дали това бе тъмничарят му, бързащ за някъде? Или, може би, беше някой друг?

Младежът се хвърли към вратата и вдигна юмрук, за да удари по нея, но в следващия момент замръзна, обхванат от съмнения. Ако беше прав в предположението си, че Фергън го използва, за да изнудва Сония, нямаше ли да изложи момичето на опасност, като избяга и провали плановете на Фергън?

Ако Фергън й беше разказал твърде много, можеше да я убие, за да прикрие престъпленията си. Сери беше чувал множество истории за отвличания и изнудвания, където нещата се бяха объркали, и той потрепери, когато си спомни неприятните завършеци на някои от тези истории.

Крачките се отдалечиха и утихнаха. Сери притисна глава към вратата и изруга. Беше твърде късно. Непознатият си беше отишъл.

Младежът въздъхна и реши да се върне към плана си да се сприятели с Фергън, дори и само за да научи какви са плановете му. Отново разигра в съзнанието си евентуален разговор между тях. Когато отново дочу стъпки, почти повярва, че са плод на въображението му.

Но те звучаха все по-силно и той разбра, че са истински. Сърцето му се разтуптя, когато осъзна, че са на двама души. Те спряха пред килията и Сери чу приглушения глас на Фергън:

– Стой! Пристигнахме.

Ключалката изщрака и вратата се отвори. Над главата на Фергън увисна светещо кълбо, заслепявайки Сери. Въпреки това той разпозна силуета на другия посетител. Сърцето му подскочи.

– Сония!

– Сери?

Сония вдигна ръце към очите си и свали черната превръзка. Примигна срещу него, усмихна се и пристъпи в килията.

– Добре ли си? Нали не си болен или ранен? – Очите й шареха по него, търсейки следи от наранявания.

– Не съм – поклати глава той. – А ти?

– Добре съм. – Тя погледна към Фергън, който ги наблюдаваше с интерес. – Фергън наистина ли не ти е направил нищо?

Сери се усмихна накриво.

– Само ако сам си го просех.

Сония повдигна вежди и погледна Фергън с присвити очи.

– Може ли да поговоря с него насаме?

Фергън се поколеба, после повдигна рамене.

– Добре. Само няколко минути, не повече.

Той махна с ръка и вратата се затвори, потопявайки стаята в пълен мрак.

Сери въздъхна.

– Сега и двамата сме затворени тук.

– Той няма да ме остави при теб. Нуждае се от мен.

– За какво?

– Сложно е за обяснение. Иска от мен да се присъединя към Гилдията, за да може после да ме накара да наруша закона и да ме изхвърлят от нея. Според мен това е начинът му да си отмъсти затова, че го улучих с камък в слепоочието по време на Прочистването. Освен това мисля, че иска да убеди Гилдията никога повече да не приема за обучение обитатели. Но това не е толкова важно. Ако направя каквото иска от мен, ти ще си свободен. Според теб дали ще ме излъже?

Сери поклати глава, макар да знаеше, че тя няма да го види.

– Не знам. Досега не се е държал лошо. При Крадците щеше да е по-зле. – Той се поколеба. – Според мен той не знае какво прави. Трябва да кажеш на някого.

– Няма – отвърна тя. – Ако кажа, Фергън няма да разкрие къде те държи. Ще умреш от глад.

– Все някой трябва да знае за тези проходи.

– Ще минат дни, преди да те открият, Сери. Повървяхме доста, преди да стигнем дотук. Възможно е дори да се намираш извън Гилдията.

– На мен не ми се стори толкова далече...

– Няма значение, Сери. Нямам намерение да оставам тук, така че не виждам защо да рискувам живота ти.

– Няма ли да постъпиш в Гилдията?

– Не.

Пулсът му се ускори.

– Защо?

– По много причини. Първо, всички мразят магьосниците. Ако се присъединя към тях, ще се чувствам така, сякаш съм извършила предателство.

Той се усмихна. Това беше толкова типично за нея. Младежът въздъхна дълбоко.

– Сония, трябва да останеш. Трябва да се научиш как да използваш магията си.

– Но така всички ще ме намразят.

– Няма. Истината е, че при първия удобен случай всеки от тях би се съгласил да стане магьосник, а ако ти се откажеш от предложението на Гилдията, ще те помислят за луда или за пълна глупачка. Ако останеш, ще те разберат. Никой не би пожелал да се откажеш.

– Той преглътна тежко и се насили да излъже: – Аз не искам да се отказваш.

Тя се поколеба.

– И няма да ме намразиш?

– Няма.

– А аз щях.

– Онези, които те познават, ще се зарадват, че си останала.

– Но това е все едно... да премина на страната на врага.

Сери въздъхна.

– Стига глупости, Сония. Ако станеш магьосница, ще можеш да помагаш на хората. Ще можеш да направиш нещо за спирането на Прочистването. Хората ще се вслушват в теб.

– Но... мястото ми е при Джона и Ранел. Те имат нужда от мен.

– Не, нямат. Те се справят много добре. Само си помисли, колко ще се гордеят с теб. Собствената им племенница е приета в Гилдията.

Сония тропна с крак.

– Това няма значение, Сери. Не мога да остана. Фергън каза, че ще те убие. Няма да изоставя приятел, само за да мога да науча няколко магически номера.

Приятел. Раменете на Сери се отпуснаха. Той затвори очи и въздъхна тежко.

– Сония, помниш ли онази нощ, когато се промъкнахме в Гилдията?

– Разбира се. – В гласа й се усещаше усмивката й.

– Тогава ти казах, че познавам някого в Гилдията, един прислужник. Можех да отида при този човек и да го помоля да разбере какви са плановете на Гилдията за теб, но не го направих. Знаеш ли защо?

– Не. – Гласът й прозвуча озадачено.

– Не исках дори да чуя, че Гилдията наистина иска да ти помогне. Ти се завърна толкова неочаквано при нас и аз не исках отново да те изгубя.

Сония мълчеше. Сери преглътна с пресъхнала уста.

– Тук имах предостатъчно време да размисля – каза й той. – Аз... да речем, че погледнах истината в очите. Да кажа, че те приемам само като приятел, значи да излъжа...

Сония ахна.

– О, Сери – изрече бързо тя. – Никога не си го показвал!

Младежът усети, че се изчервява и мислено благодари, че в стаята е тъмно. Той затаи дъх, давайки на Сония възможност да му отговори с надеждата, че поне ще намекне, че изпитва същото към него, или че ще го докосне...

Тишината се проточи и накрая той вече не издържаше.

– Добре, няма значение – каза младежът. – Важното е, че мястото ти не е в копторите. От момента, в който откри, че притежаваш магията. Може и да не се впишеш съвсем тук, но трябва поне да опиташ.

– Не – отвърна му твърдо тя. – Трябва да се махна оттук. Не знам колко дълго Фергън възнамерява да ме изнудва, но той не може да те държи вечно затворен. Ще го накарам да ми носи бележки от теб, за да знам, че си жив. В противен случай ще откажа да изпълнявам исканията му. Помниш ли историята за дърводелеца Херин?

– Разбира се.

– Ще постъпим по същия начин. Не знам след колко време ще те освободи, но...

Бравата изщрака и тя млъкна. Магьосническата сфера освети лицето й и Сери усети как сърцето му се свива.

– Достатъчно време прекара тук – сопна й се Фергън.

Сония се обърна към Сери, прегърна го и се отдръпна. Той преглътна тежко. От краткото й докосване го заболя повече, отколкото от предишното й мълчание.

– Постарай се да не замръзнеш – каза му тя и излезе в коридора. Вратата се затвори и Сери изтича до нея, притискайки ухо до дървото.

– Прави всичко, което ти казвам, и отново ще го видиш – дочу се гласът на Фергън. – В противен случай...

– Знам, знам – прекъсна го Сония. – Само не забравяй какво правят Крадците с онези, които нарушават обещанията си.

„Ха така, каза ли му го!” – помисли си Сери и се усмихна мрачно.

Още щом Денил влезе във Вечерната зала, веднага стана ясно, че е притеснен от нещо. Ротан се откъсна от обкръжилите го магьосници и забърза към приятеля си.

– Какво се е случило?

– Не мога да ти кажа тук – отвърна Денил, оглеждайки стаята.

– Да излезем тогава навън? – предложи Ротан.

Те излязоха под сипещия се сняг. Наоколо се вихреха снежинки, които се топяха със съскане, докосвайки щита на Ротан. Денил се приближи до фонтана и спря.

– Познай кого видях в Университета току-що.

– Кого?

– Фергън и Сония.

– Сония? – Ротан усети как го жегва безпокойство, но бързо го прогони. – Той вече има право да разговаря с нея, Денил.

– Да разговаря – да, но да я извежда от покоите ти?

Ротан сви рамене.

– Няма закон срещу това.

– Не се ли притесняваш?

– Да, но няма смисъл да протестирам. По-добре ще е да видят, че Фергън прекрачва границите на нашето гостоприемство, отколкото да слушат протестите ми при всяка негова постъпка. Съмнява ме, че тя ще тръгне с него, ако сама не е пожелала.

Денил се намръщи.

– Не искаш ли да разбереш къде я отведе?

– Къде?

Денил леко се смути.

– Не съм съвсем сигурен. Вървях след тях по коридора, след това Фергън я поведе по разни вътрешни проходи и аз ги изгубих от поглед. Сякаш пропаднаха вдън земя.

– Изчезнали са пред очите ти?

– Не. Известно време чувах гласа на Фергън и после изведнъж стана тихо. Твърде тихо. Трябваше да чуя стъпки или затваряща се врата, но нямаше нищо.

Ротан отново прогони тревожните си мисли.

– Хм, бих искал да разбера къде я е отвел. Възможно ли е да й показва Университета? Ще я попитам утре.

– Ами ако не ти каже?

Ротан погледна замислено покритата с дебел сняг земя. Вътрешните проходи на Университета водеха до малки, частни стаи. Повечето би трябвало да са празни или заключени. Там нямаше нищо друго... освен...

– Едва ли й показва подземните проходи – промърмори той.

– Но разбира се! – Очите на Денил грейнаха и Ротан веднага съжали, че ги е споменал. – Точно това е!

– Но е малко вероятно, Денил. Никой не знае къде са входовете към тях, с изключение...

Но Денил не го слушаше.

– Така вече всичко се връзва! Как не се сетих по-рано! – Той се плесна силно по челото.

– Много те моля да стоиш по-далеч от тях. Не напразно ползването им е забранено. Те са стари и не са безопасни.

Денил повдигна вежди.

– А какво ще кажеш за слуховете, че някои членове на Гилдията редовно ги посещават?

Ротан скръсти решително ръце.

– Той може да прави каквото си иска и освен това съм сигурен, че ще се справи, ако тунелът се срути. Освен това знам, че няма да одобри, ако започнеш да душиш наоколо. Какво ще му кажеш, ако те намери там?

При тези думи искрите в очите на Денил помръкнаха.

– Ще бъда внимателен и ще сляза долу след като се убедя, че е зает някъде другаде.

– Дори не си го и помисляй! – предупреди го Ротан. – Ще се загубиш.

Денил изхъмка.

– Няма да е по-лошо, отколкото беше в копторите.

– Никъде няма да ходиш, Денил!

Но Ротан знаеше много добре, че ако приятелят му си науми нещо, може да го спре само заплахата за изключване от Гилдията. Само че в този случай не го заплашваше такова наказание.

– Моля те да размислиш, Денил. Нали не искаш да провалиш шансовете си да станеш посланик?

Денил сви рамене.

– Щом ми се разминаха контактите с Крадците, едва ли малко разследване под Университета ще предизвика силно неодобрение.

Пред такова непоколебимо упорство на Ротан не му оставаше нищо друго, освен да се обърне и да тръгне обратно към Вечерната зала.

– Може и да е така, но понякога има значение чие неодобрение си спечелил.

Глава 28 Изслушването започва

Не се тревожи, Сония – прошепна Тапия, когато се приближиха до сградата на Университета. – Всичко ще бъде наред. Магьосниците са само група старци, които предпочитат да пият вино в стаите си, вместо да седят в онази проветрива стара зала. Всичко ще свърши още преди да си усетила, че е започнало.

Сония не можа да сдържи усмивката си при описанието на Тания. Тя си пое дълбоко дъх и тръгна нагоре по стълбите. Когато минаха през грамадните отворени врати, тя затаи дъх.

Бяха се озовали в зала, пълна със стълбища. Всяко едно беше направено от разтопени и слети едно с друго камък и стъкло и изглеждаха толкова крехки, че едва ли можеха да издържат тежестта на един човек. Стълбите се издигаха и спускаха спираловидно и се увиваха една около друга като изящни бижута.

– От другата страна Университетът въобще не изглежда така! – възкликна Сония.

Тания поклати глава.

Задният вход е предназначен за ученици и магьосници, а от тук влизат гостите. Затова и всичко е така впечатляващо.

Прислужницата поведе Сония през фоайето към един къс коридор. В дъното му се виждаше друга грамадна двойна врата. Когато стигнаха до нея, Сония се спря и зяпна възхитено.

Двете стояха на прага на грамадна стая. Белите й стени се издигаха до таван, направен от стъклени панели, през който прониква ха златните лъчи на следобедното слънце. На нивото на третия етаж огромната зала беше пресечена от чудновата мрежа от изящни балкони, които изглеждаха така, сякаш се носят във въздуха.

Пред тях се издигаше сива сграда. Сграда в сградата. Грубите й каменни стени рязко контрастираха с въздушната белота на Залата. По цялата й фасада, подобно войници на караул, бяха подредени островърхи прозорци.

– Това е Голямата зала – каза Сония. – А това – каза тя, посочвайки сградата – е Заседателната зала. Тя е на повече от седемстотин години.

– Това ли е Заседателна та зала? – Сония поклати невярващо глава. – Мислех, че са я заменили.

– Не са – усмихна се Тапия. – Тя е в отлично състояние, а освен това представлява историческа ценност. Ви било жалко да я съборят. Просто срутили вътрешните стени и прегради и я превърнали в огромна зала.

Впечатлена, Сония тръгна след прислужничката. Тания й показа една врата.

– Ти ще влезеш оттук. Сега те провеждат Съвет. Когато приключат, ще започне Изслушване то.

Сония усети как стомахът и се свива. В Заседателната зала се намираха сто магьосници, които трябваше да решат съдбата й. А тя щеше да се изправи пред тях... и да излъже.

Обзеха я болезнени съмнения. Ами ако въпреки помощта й Фергън изгуби процеса? Дали ще освободи Сери:

Сери...

Сония поклати глава, припомняйки си признанието му: „Дори не исках и да чувам, че Гилдията наистина иска да ти помогне. Ти се върна толкова неочаквано при нас и аз не исках от ново да те изгубя. Той се страхуваше да не я изгуби.

Сери я обичаше. От изненада тя дори изгуби дар слово, но после си спомни как я беше гледал, как понякога се смущаваше, когато говореше с нея и как се държеше Фарин, сякаш Сери беше нещо повече от верен приятел. Всичко дойде на място то си.

А дали тя се чувстваше по същия начин? Сония си беше задавала този въпрос безброй пъти след срещата им, но не можеше да отговори със сигурност. Тя не се чувстваше влюбена, но може би любовта бе точно страхът, който я беше обзел, когато разбра, че Сери е в опасност? Или тя щеше да изпитва това към всеки, когото обича, независимо дали е просто приятел или повече от приятел?

Ако го обичаше, нямаше ли сърцето й да подскочи от радост при признанието му? Нямаше ли да чувства благодарност, че се е опитал да я спаси, вместо вина, че загрижеността му за нея е довела до неговото пленяване?

Едно беше сигурно – ако наистина го обичаше, тя нямаше да си задава тези въпроси.

Тя изхвърли тези мисли от главата си, пое си дълбоко въздух, издиша го бавно и се опита да се овладее.

Тания я потупа ободряващо по гърба.

– Надявам се, че няма да продължи дълго, но кой го знае?

Разнесе се гръмко изщракване и вратата, която й беше показала Тания, се отвори широко. Оттам излезе един магьосник, после още един. Постепенно Сония започна да притеснява защо излизаха толкова много хора. Да не би Изслушването да беше отменено?

– Къде отиват?

– Ще останат само онези, които са непосредствено заинтересувани от Изслушването.

Някои магьосници напуснаха Голямата зала, други се събраха в малки групички. Неколцина я погледнаха с любопитни очи. Сония избягваше погледите им с безпокойство.

– Сония?

Тя се сепна и погледна към Заседателната зала.

– Ротан?

– Съветът беше кратък – свърши бързо. Скоро ще те призоват.

Сония погледна към вратата на Заседателната зала и видя тъмна фигура. Сърцето й подскочи, когато я разпозна.

Убиецът!

Тя впери поглед в него, убедена, че това е мъжът, когото беше видяла през нощта, когато се бяха промъкнали в Гилдията. Лицето му имаше същото сериозно, мрачно изражение, каквото го помнеше, Докато прекосяваше залата, черната му мантия се развяваше около краката му.

Няколко магьосници се извърнаха и му кимнаха, демонстрирайки същото уважение, каквото Сония беше виждала на лицето на Фарин, когато той приветстваше убийците, работещи за Крадците. Мъжът им кимна в отговор, но не се спря. Момичето разбираше, че трябва да спре да го зяпа, но просто не можеше да отвърне погледа си от него. Очите му се плъзнаха по нея, задържаха се за миг, и се отместиха.

Сония стреснато подскочи, когато Тания я докосна по рамото.

– Това е лорд Оусън, помощник на Разпоредителя.

През вратата излизаше млад човек. Той се спря и погледна към Сония. Когато срещна погледа й, я повика с ръка да се приближи.

– Отивай – прошепна Тания и отново потупа Сония по рамото.

– Всичко ще бъде наред.

Сония си пое дълбоко дъх и се застави да тръгне към вратата на Заседателната зала. Когато се приближи до младия магьосник, той вежливо се поклони.

– Поздрав, Сония. Добре дошла в Заседателната зала.

– Благодаря, лорд Оусън. – Тя се поклони неловко.

Помощникът на Разпоредителя се усмихна и я покани да го последва вътре. Щом влезе в залата, миризмата на дърво и лак подразни обонянието й. Залата изглеждаше по-голяма, отколкото и се беше сторила отвън. Стените й се издигаха нагоре към тъмния таван. Под покривните греди се въртяха няколко магически сфери, които изпълваха помещението със златиста светлина.

От двете страни по дължина на залата се простираха няколко редици дървени пейки. Сония усети как устата й пресъхва, щом забеляза облечените в мантии мъже и жени, които не сваляха погледи от нея. Тя преглътна тежко и наведе поглед. Оусън спря и й даде знак да остане на мястото си, след което се изкачи до разположените стъпаловидно в полукръг кресла. Тя знаеше, че това са местата на Висшите мигове. Ротан й беше нарисувал диаграма на разположението на местата, за да може да запамети имената и титлите на магьосниците.

Поглеждайки нагоре, тя видя, че последната редица е почти празна. Ротан я беше успокоил, че кралят рядко уважава церемониите на Гилдията. Креслото му, което се намираше в центъра, беше по-голямо от останалите, и върху меката му облегалка беше избродиран кралският инкол.

Под него се намираше друг самотен стол. Сония изпита леко разочарование, забелязвайки, че гой също е празен. Беше се надявала да зърне Върховния повелител.

Разпоредителят Лорлън седеше в центъра на средната редица. Креслата от двете му страни бяха празни. Той разговаряше с Оусън и мъжа с издължена физиономия от долния ред, който носеше черен шарф върху червената си мантия. Това, спомни си Сония, беше лорд Болкан, Повелителят на Воините.

Отляво на Болкан седеше неприветливата лейди Винара, Повелителка на Лечителите, която беше посетила Ротан след като магьосникът обяви, че Сония възнамерява да остане. От дясната страна на Болкан седеше възрастен мъж с ъгловато лице и голям нос – лорд Сарин, Повелител на Алхимиците. И двамата гледаха напрегнато Лорлън.

На най-долната редица се намираха местата на Принципалите – магьосниците, които контролираха и организираха учебния процес в Университета. Само две кресла бяха заети. Сония се намръщи, опитвайки се да си спомни защо, след което погледна към лорд Болкан. Тогава си спомни, че воинът съвместява две длъжности.

Оусън се изправи и слезе по стълбите. Върховните матове се обърнаха към залата. Разпоредителят Лорлън се изправи, повдигна брадичката си и огледа събралите се магьосници.

– Започва Изслушването за назначаване на наставник на Сония – обяви той. – Моля лорд Ротан и лорд Фергън, претенденти за този пост, да се приближат.

Чувайки тропането на ботуши, Сония погледна към местата на магьосниците. Към нея се приближаваше позната фигура. Когато Ротан стигна на няколко крачки от Оусън, той я погледна и й се усмихна.

Тя изпита неочакван прилив на привързаност към учителя си и се накани да му се усмихне в отговор, но в този миг си спомни какво възнамерява да направи и заби поглед в пода. Той щеше да остане ужасно разочарован от нея...

В залата се разнесоха други стъпки. Сония вдигна глава и видя, че Фергън спира на няколко крачки от Ротан. Той също й се усмихна. Тя положи усилия да не потрепери и погледна Разпоредителя Лорлън.

– И лорд Ротан, и лорд Фергън заявиха желанието си да станат наставници на Сония продължи Лорлън. – И двамата се смятат за първите магьосници, които са разпознали потенциала й. Сега трябва да решим, чие право да уважим. Оставям воденето на процедурата по това Изслушване в ръцете на моя помощник, лорд Оусън.

Младият човек пристъпи напред. Сония си пое дълбоко дъх, заби поглед в пода и се опита да се настрои за онова, което й предстоеше да извърши.

Лорд Ротан.

Ротан се обърна към лорд Оусън.

– Ще ни разкажете ли за събитията, кои то ви накараха да разпознаете потенциалния магьосник у Сония?

Ротан кимна и се прочисти гърлото си.

– В деня, когато открих силата на Сония – деня на Прочиства него бях разпределен с лорд Фергън. Двамата бяхме пристигнали на Северния площад и помагахме за поддържането на бариерата. Както винаги, група младежи започна да хвърля камъни. Тогава аз стоях с лице към лорд Фергън. Щитът се намираше на три крачки вляво от мен. С крайчеца на окото си забелязал кратък проблясък до щита и усетих колебание в него. Видях летящия камък малко преди да удари лорд Фергън в слепоочието и той да изгуби съзнание. – Ротан замълча и стрелна Фергън с поглед. – Той започна да се свлича и аз го подхванах. Положих го на земята и погледнах нагоре, за да потърся онзи, който беше хвърлил камъка. Тогава забелязах Сония.

Оусън се приближи до Ротан:

– Тогава ли я видяхте за пръв път?

– Да.

Оусън скръсти ръце.

– В кой момент видяхте, че Сония извършва магически действия?

Ротан се поколеба.

– Не видях – призна неохотно той. Сред насядалите магьосници се разнесе мърморене, но то бързо утихна под погледа на лорд Оусън.

– Как разбрахте, че точно тя е хвърлила камъка, който проникна през щита?

– Прецених посоката, откъдето беше долетял камъкът и предположих, че трябва да е някой от двамата младежи – обясни Ротан. – По-близкият – момчето – не ми обръщаше никакво внимание. Но Сония гледаше изненадано ръцете си. След това ме погледна и от изражението на лицето й разбрах, че тя е хвърлила камъка.

– Смятате ли, че лорд Фергън може да е видял Сония преди това?

– Не, лорд Фергън въобще не можа да я види в онзи ден – отвърна сухо Ротан, – вследствие злополучното му нараняване.

В залата се разнесоха хихикания и покашляния. Лорд Оусън кимна, отдалечи се от него и спря пред лорд Фергън.

– Лорд Фергън – каза той, – ще ни разкажете ли събитията от онзи ден така, както ги виждате вие?

Фергън се поклони грациозно.

– Както вече беше казано, аз помагах при поддържането на бариерата на Северния площад. Група младежи се приближи и започна да хвърля камъни по нас. Забелязах, че са десетима. Сред тях имаше младо момиче. – Фергън погледна към Сония. – Помислих, че се държи странно, затова когато се обърнах настрани, продължих да я наблюдавам с крайчеца на окото си. Когато тя хвърли камъка, не й обърнах особено внимание, докато не зърнах проблясъка. Тогава осъзнах, че сигурно е направила нещо, за да пробие бариерата. – Фергън се усмихна. – Това ме изненада до такава степен, че вместо да отразя камъка, първата ми реакция бе да погледна към нея, за да се убедя, че наистина е била тя.

– Значи сте разбрали, че Сония е използвала магия след като камъкът е преминал през бариерата, но преди да ви удари.

– Да – потвърди Фергън.

Магьосниците в залата започнаха да обсъждат изявлението му. Скърцайки със зъби, Ротан едва устоя на порива да се втренчи във Фергън. Историята на воина беше пълна измислица. Фергън изобщо не беше поглеждал към Сония. Ротан я стрелна с поглед. Тя стоеше тихо в сенките с отпуснати рамене. Възрастният магьосник се надяваше, че момичето разбира колко важни ще са нейните показания в потвърждаването на историята му.

– Лорд Фергън – разнесе се нов глас.

Магьосниците се умълчаха. Ротан погледна към лейди Винара. Лечителката гледаше Фергън със знаменития си немигащ поглед.

– Щом сте гледали към Сония как така камъкът ви е ударил в дясното слепоочие? На мен ми се струва, че тогава сте гледали към Ротан.

Фергън кимна.

– Всичко се случи много бързо, лейди – каза той. – Видях проблясъка и погледнах бегло Сония. Беше просто мимолетно зърване – и помня, че исках да попитам партньора си дали е видял какво е направило момичето.

– И дори не се опитахте да се наведете? – попита лорд Болкан с недоверие в гласа.

Фергън се усмихна печално.

– Не съм свикнал да хвърлят камъни по мен. Мисля, че изненадата надви инстинкта да се наведа.

Лорд Болкан погледна към магьосниците, които седяха до него и те му отвърнаха с повдигане на раменете. Повече въпроси нямаше и Оусън се обърна към Ротан.

– Лорд Ротан, вие видяхте ли Фергън да поглежда към Сония между момента, когато камъкът пробива бариерата и момента, когато го удря в слепоочието?

– Не – отвърна Ротан, опитвайки се да не поканва гнева си. – Той през цялото време разговаряше с мен. Камъкът го прекъсна по средата на изречението.

Оусън повдигна вежди. Той погледна към Висшите матове, после огледа аудиторията.

– Някой има ли да добави нещо?

Последва мълчание. Оусън кимна леко и се обърна към Сония.

– Призовавам Сония като свидетел на събитието.

Момичето излезе от сенките, приближи се и спря недалеч от Фергън. Тя погледна Върховните матове и им се поклони.

Ротан се изпълни със съчувствие. Няколко седмици по-рано тя се ужасяваше от него, а сега се беше изправила пред зала, пълна с магьосници, които я наблюдаваха напрегнато.

Оусън я погледна окуражително.

– Сония – каза гой, – моля те, разкажи ни своята версия за събитията, които се обсъждат тук.

Тя преглътна и заби поглед в пода.

– Бях заедно с другите. Те хвърляха камъни. Обикновено не постъпвам така дотогава винаги оставах с леля ми. – тя вдигна глава и се изчерви, след което заговори по-бързо. – Струва ми се, че просто бях заразена от всеобщата атмосфера. Но не започнах веднага да хвърлям камъни. Първо наблюдавах момчетата, после магьосниците. Помня, че бях... бях ядосана и когато хвърлих камъка, вложих целия си яд в него. По-късно осъзнах, че съм направила нещо, но тогава всичко беше толкова... объркващо. – Тя замълча, сякаш се опитваше да събере мислите си. Когато хвърлих камъка, той мина през парнерата. Лорд Фергън ме погледна, след това камъкът го удари по главата и Ро... лорд Ротан го подхвана. Останалите магьосници се оглеждаха на всички страни. Лорд Ротан се взря в мен и тогава аз побягнах.

Ротан не вярваше на ушите си. Той впери поглед в Сония, но тя упорито не отместваше очи от пода. Когато погледна към Фергън, той видя ироничната му усмивка. Когато воинът осъзна, че е наблюдаван, усмивката му изчезна.

На Ротан не му остана нищо друго, освен безпомощно да стисне юмруци, докато останалите от Гилдията обсъждаха чутото.

В съзнанието на Денил се появи изкривено от гняв, недоверие и болка изображение на Заседателната зала. Разтревожен, той рязко спря.

– Какво има, Ротан?

– Тя излъга! Подкрепи лъжата на Фергън!

– Внимавай – предупреди го Денил. – Може да те чуят.

– Не ме интересува. Аз знам, че той излъга!

– Може би тя така го е видяла.

– Не е. Фергън изобщо не погледна към нея. Двамата разговаряхме, забрави ли?

Денил въздъхна и поклати глава. Най-накрая Ротан беше видял подлата същност на Фергън. Би трябвало да се зарадва, но не му беше до това. Фергън отново беше спечелил.

Или пък не?

– Успя ли да намериш нещо?

– Не, но продължавам да търся.

– Трябва ни повече време. След като Сония подкрепи Фергън, решението им може да бъде обявено до минути.

– Забави ги.

– Как?

Денил забарабани с пръсти по стената.

– Поискай да говориш с нея.

Присъствието на Ротан изчезна – той се беше съсредоточил върху Изслушванет о. Денил се намръщи и огледа стените, които го обграждаха. Всеки магьосник знаеше, че в Университета има входове към подземни проходи. Той предположи, че тези входове са добре прикрити, защото иначе учениците щяха да се впуснат в проучването им и да зарежат училището.

Но както и беше очаквал, обикновеният оглед не даде никакви резултати. Макар да бе сигурен, че ако продължи да търси, накрая ще открие нещо, той осъзнаваше, че няма време за това.

Трябваше му следа. Отпечатъци от стъпки например. Подземните проходи сигурно бяха покрити с прах. Не може Фергьн да не беше оставил някаква следа. Забил поглед в пода, Денил отново тръгна по коридора. Завивайки зад ъгъла, той се сблъска с ниска, тантуреста фигура. Жената изписка от изненада и после отстъпи назад, притиснала ръка към гърдите си.

– Простете ми, милорд! – Тя се поклони и водата във ведрото, което носеше, се разплиска. – Вървяхте толкова тихо, че не можах да ви чуя като се приближавате!

Денил погледна към ведрото и изпъшка. Следите на Фергън бяха редовно почиствани от слугите. Жената мина покрай него и продължи надолу по коридора.

Наблюдавайки я как се отдалечава, изведнъж му хрумна, че тя сигурно знае много повече за проходите в Университета от всеки магьосник.

– Почакай! – извика Денил.

Тя се спря.

– Да, милорд?

Денил се приближи до нея.

– Винаги ли чистиш тази част от Университета?

Тя кимна.

– Налагало ли се е да почистваш някаква необичайна мръсотия? Кални отпечатъци, например?

Слугинята сви устни.

– Някой беше изпуснал храна на пода. На учениците не им е позволено да внасят храна тук.

– Храна, а? Къде я намери?

Слугинята го изгледа странно, след което го поведе по коридора.

– Имаше даже малко по картината – каза тя и посочи с пръст. – Все едно е била накриво и те са я оправяли.

– Разбирам. – Денил внимателно огледа картината. Това беше обикновен крайбрежен пейзаж, с мънички спираловидни раковини, гравирани в рамката. – Благодаря ти – каза той. – Можеш да си вървиш.

Жената повдигна рамене и бързо се отдалечи. Денил огледа внимателно картината и я свали от стената. Зад нея се разкри обикновената дървена ламперия, която покриваше стените на страничните коридори. Денил постави ръка върху нея и напрегна сетивата си, за да проникне отвъд. Усещайки някаква метална форма, той затаи дъх. Проследи с пръст контурите й и изведнъж една част от ламперията поддаде на натиска му.

Денил се озова пред зейналия вход на подземен тунел. Повя хлад. Той потрепери от радост и възбуда, закачи картината на мястото й, формира светлинна сфера над главата си и влезе в тунела.

Коридорът беше тесен и той трябваше да върви наведен, за да не удря главата си в тавана. По ъглите висяха мрежи на фарини. Когато стигна до първия страничен коридор, магьосникът извади от джоба си кутийка с боя и беляза стената. През следващите няколко часа боята щеше бавно да избледнява, докато накрая маркерът щеше да се обезцвети напълно. Дори да му се наложеше да обикаля няколко часа, накрая пак щеше да успее да намери пътя си по безцветните петна на стената.

Той погледна към пода и гръмко се разсмя.

В дебелия слой прах ясно ли личаха следи от стъпки. Денил клекна и разпозна характерния отпечатък на магьоснически ботуши. По ясно оформените пътечки си личеше, че някой беше минавал оттук твърде често.

Денил се изправи и тръгна по следите. Достигайки до следващия страничен коридор, той с изненада установи, че следите се разделят. Той отново клекна и ги огледа отблизо. Към страничния тунел водеха два чифта следи – едните бяха на магьосника, а другите имаха по-малки размери. Следите в главния коридор бяха по-пресни и многобройни.

До ушите му достигна слаб звук, който силно наподобяваше човешка въздишка. Денил замръзна и усети, как по гърба го полазва студена тръпка. Тъмнината отвъд обсега на светлинната му сфера изглеждаше гъста и плътна, пълна с всякакви неприятни изненади, и той изведнъж усети, че нещо го наблюдава.

„Глупости – помисли си Денил. – Тук няма никого”.

Поемайки си дълбоко дъх, той се изправи и погледна отново към следите. После отново тръгна по тях, измина около стотина крачки и се озова пред още странични коридори, по които се забелязваха следи.

Отново изпита неприятното усещане, че нещо го следи. Освен своите стъпки, той като че ли чуваше тихото ехо на нечии чужди. Лек полъх на вятър донесе миризмата на гнило и на нещо живо, но мръсно... Той зави зад ъгъла и всички въображаеми образи излетяха от главата му. На двайсетина крачки пред него следите свършваха пред една врата. Той пристъпи напред, но изведнъж се вцепени от страх при вида на тъмната фигура, която изникна от коридора зад него.

– Лорд Денил. Мога ли да се поинтересувам какво правите тук?

На Денил му се стори, че се раздвоява и докато едната му половина ломотеше безсмислени извинения, другата безпомощно гледаше как първата го кара да изглежда като идиот.

В крачето на съзнанието му се появи познато присъствие, изразяващо едновременно и съчувствие, и самодоволство.

– Нали ти казах да не слизаш там долу – каза му Ротан.

В тишината куркането на червата му прозвуча като гръм. Сери потърка корема си и продължи да крачи из стаята.

Той беше сигурен, че след последното му хранене е минало поне едно денонощие, което означаваше, че не е виждал Сония от една седмица. Той се облегна на вратата и започна да обсипва Фергън с всички проклятия, които му идваха на ум. Изведнъж отвън се разнесоха стъпки и той замълча.

Коремът му нетърпеливо закъркори, предвкусвайки предстоящото пиршество. Изведнъж му хрумна, че човекът отвън пристъпва твърде колебливо. Той се приближи до вратата и спря. Изведнъж се чуха гласове. Разговаряха двама мъже.

Сери притаи дъх и притисна ухо към вратата.

–... тунелите са ужасно заплетени. Лесно е да се заблуди човек. Случвало се е магьосници да обикалят из тях по няколко дни и да се връщат умрели от глад. Препоръчвам ви да се върнете по следите си. – Гласът беше строг и непознат.

Отвърна му друг глас. Сери успя да улови само няколко думи, но разбра, че магьосникът се извинява. Гласът му беше също непознат, но той можеше лесно да си представи как гласът на Фергън изтънява и затихва, когато се налага да се извинява.

Строгият магьосник очевидно не одобряваше присъствието на Фергън в подземието. И едва ли щеше да му хареса, че той държи тук затворници. От Сери се искаше само да извика или да почука по вратата и капанът на Фергън щеше да бъде разкрит.

Той вдигна юмрук, но се спря – гласовете утихнаха. Едните стъпки бързо се отдалечиха, а другите се приближиха. Сери прехапа устни и отстъпи от вратата. Кой магьосник беше останал? Фергън или строгият непознат?

Ключалката изщрака. Сери се отдръпна към дъното на стаята. Вратата се отвори и в стаята нахлу ярка светлина, коя то принуди младежа да затвори очи.

– Кой си ти? – разнесе се непознат глас. – Какво правиш тук долу?

Сери отвори очи и облекчението му веднага беше заменено от удивление, когато разпозна застаналия на прага мъж.

Глава 29 Живот сред магьосници

Тя каза, че Фергън го прави, за да не може никога повече обитател да бъде приет за магьосник – завърши Сери. Магьосникът присви очи.

– Това ми звучи точно като Фергън. – Той отново погледна към Сери и между веждите му се образува малка бръчка. – В момента се провежда Изслушване. Бих могъл да разкрия престъплението на Фергън, но само ако имам доказателство, че той е мъжът, за когото говориш.

Сери въздъхна и огледа стаята.

– Не разполагам с нищо, освен нещата които ми е дал, но моят нож и инструментите ми са у него. Ако ги намериш, дали ще е достатъчно.

Мъжът леко поклати глава.

– Не. Трябват ми спомените ти. Ще ми позволиш ли да прочета мислите ти?

Сери зяпна магьосника. Да прочете мислите му?

Той имаше тайни. Неща, които баща му му беше разказал. Неща, които Фарин му беше разказал. Неща, които дори Фарин би бил изненадан, ако узнае. Ами ако магьосникът ги видеше?

Но ако не го допуснеше в главата си, нямаше да спаси Сония.

Не можеше да позволи на няколко плесенясали тайни да му попречат да я спаси – а и магьосникът можеше да не ги види. Сери потисна страховете си и погледна към магьосника.

– Разбира се. Действай.

Магьосникът го погледна сериозно.

– Нито ще боли, ни го ще те нараня. Затвори очи.

Сери си пое дълбоко дъх и се подчини. Той усети как пръстите на мъжа докосват слепоочията му. Изведнъж усети присъствието на друг ум в главата си. Той като че ли се настани зад неговия и изведнъж се разнесе глас... отнякъде.

– Мисли си за деня, когато плениха приятелката ти.

Пред очите му проблесна спомен. Другото съзнание като че ли го улови и го задържа. Сери се озова на заснежената алея. Приличаше на видение, ясно, но с позабравени детайли. Той видя как Сония се отдалечава тичешком от него и почувства завладяващите го страх и отчаяние, когато се натъкна на разделящата ги невидима бариера. Той се обърна и видя стоящия зад него мъж, наметнат с дълъг плащ.

– Това ли е мъжът, който те залови?

– Да.

– Покажи ми как.

В съзнанието му отново проблесна спомен, който също беше уловен. Той стоеше пред жилищната сграда на магьосниците и гледаше нагоре към прозореца на Сония. Появи се Фергън. Подгони го. Залови го. Изникнаха магьосникът със синята мантия и неговия спътник, отведоха Сери при Сония. Паметта му прескочи напред. Вече беше излязъл от стаята й и вървеше през жилищната сграда. Фергън предложи да минат през Университета. Те влязоха вътре и тръгнаха по коридорите.

Тогава Фергън отвори някаква тайна врага и го блъсна вътре. Очите му отново се оказаха завързани и той чу собствените си стъпки, докато вървеше по подземния проход. Отново се озова пред килията, влезе вътре, чу как вратата се затваря...

– Кога го видя отново?

Последваха спомени за посещенията на магьосника. Сери видя как беше претърсен и принадлежностите му отнети, после преживя отново неудачното си нападение и излекуването на ръката му. В килията влезе Сония и той отново чу разговора им.

Чуждото съзнание изчезна от главата на Сери, а пръстите на магьосника се махнаха от слепоочията му. Младежът отвори очи.

Магьосникът кимна.

– Това беше повече от достатъчно – каза той. – Ела с мен. Трябва да побързаме, ако искаме да присъстваме на Изслушването.

Той се завъртя на токовете си и излезе бързо от стаята. Сери го последва и щом излезе в коридора, усети как го залива вълна от облекчение. Той се обърна назад, погледна стаята още веднъж и забърза след спасителя си.

Мъжът вървеше бързо по коридора, принуждавайки Сери да подтичва, за да не изостава. Коридорът се срещна с друг проход, после премина в трети. Нито един от тях не му беше познат.

Двамата стигнаха до тясна стълба. Магьосникът се изкачи по нея и се наведе, взирайки се в стената. Виждайки светлото петно на лицето му, Сери предположи, че той гледа през шпионка.

– Благодаря, че ме спаси – каза той. – Може би няма нищо, което един жалък крадец да предложи в замяна, но ако имаш нужда от нещо, просто кажи.

Магьосникът се изправи, обърна се към него и го погледна сериозно.

– Знаеш ли кой съм аз?

Сери усети как лицето му пламва.

– Разбира се. Знам, че такива като мен не могат да предложат нищо на такива като вас. Но ми се стори редно да си предложа услугите.

По устните на магьосника се плъзна сянка на усмивка.

– Сериозно ли говореше?

Сери смутено пристъпи от крак на крак.

– Разбира се – отвърна неохотно той.

Усмивката на магьосника стана по-отчетлива.

– Няма да те принуждавам да сключваш сделки с мен. Постъпката на Фергън трябва да бъде разкрита и той трябва да си понесе наказанието. Приятелката ти ще може да си тръгне, ако това е желанието й. – Той замълча и леко присви очи. – Но някой ден ще се свържа с теб. Няма да поискам нищо, което да не е по силите ти или което ще компрометира мястото ти сред Крадците. От теб ще зависи дали да приемеш. – Той повдигна едната си вежда. – Така устройва ли те?

Сери наведе глава. Предложението на мъжа беше повече от приемливо. Той кимна.

– Устройва ме.

Магьосникът протегна ръка. Сери я пое и усети здраво стискане. Погледна мъжа в очите и с удоволствие установи, че тъмните очи на магьосника уверено издържаха погледа му.

– Договорихме се – каза Сери.

– Договорихме се – повтори магьосникът. После се обърна към стената. След като отново погледна през шпионката, той хвана една ръчка и я дръпна. Част от стената се отдръпна встрани и той премина през образувалия се проход. След него излетя сферата. Сери бързо излезе навън и се озова в голяма стая. В единия й край беше разположено бюро, пред което бяха подредени столове.

– Къде се намирам?

– В Университета – отвърна мъжът и затвори прохода. – Последвай ме.

Магьосникът прекоси стаята и отвори вратата. Сери се озова в широк коридор. Двама облечени в зелени мантии магьосници се спряха и го зяпнаха, след което погледнаха към водача му. Примигвайки изненадано, те се поклониха с уважение.

Без да им обръща внимание, магьосникът забърза по коридора. Сери се стараеше да не изостава. Когато минаха през една врата, Сери погледна нагоре и ахна. Бяха се озовали в стая, изпълнена с фантастични спираловидни стълбища. Малко по-нататък, през широко отворената врата на централния вход на Университета, се разкриваше заснежената улица и изглед към Вътрешния кръг. Сери се завъртя бавно, описвайки пълен кръг, и забеляза, че спътникът му вече е отишъл доста напред по коридора.

– Херин никога няма да ми повярва – промърмори той, докато бързаше след него.

– Изобщо не стана така – рече Ротан.

Сония наведе поглед.

– Знам какво говоря – отвърна тя. – Да не би да искаш да излъжа? – Думите оставиха горчив вкус в устата й. Тя преглътна тежко и се опита да придаде на лицето си озадачено изражение.

Ротан внимателно погледна момичето и поклати глава:

– Не, не искам. Ако разберат, че днес си излъгала, мнозина ще се подвоумят дали да ти позволят да се присъединиш към Гилдията.

– Точно така.

Ротан въздъхна.

– Така ли си го спомняш наистина?

– Нали вече го казах? – Сония го погледна умолително. – Ротан, моля те, и без това ми е достатъчно трудно.

Чертите му се смекчиха.

– Добре. Може да съм пропуснал нещо онзи ден. Много жалко, но нищо не може да се направи – поклати той глава. – Ще ми липсват уроците ни, Сония. Но ако...

– Лорд Ротан.

Те се обърнаха и видяха Оусън да се приближава към тях. Ротан въздъхна и се запъти към мястото си. Фергън тръгна към нея и тя сподави един стон.

Когато Ротан поиска да поговори с нея, Фергън веднага поиска същото. Какво смяташе да й каже? Единственото й желание бе Изслушването да приключи и всичко да свърши. Когато застана до нея, Фергън й се усмихна противно.

– Всичко ли върви по план? – попита той.

– Да – кимна тя.

– Добре – пропя той. – Много добре. Историята ти беше убедителна, макар й поднесена не много добре. Все пак в нея се усещаше очарователна откровеност.

– Радвам се, че ти хареса – отвърна сухо тя.

Той погледна към Върховните магове.

– Едва ли ще дискутират още дълго. Скоро ще вземат решение. След това ще ти уредя стая в жилищните помещения на учениците. Трябва да се усмихваш, Сония. Нека всички повярват, че си във възторг от перспективата да станеш моя ученичка.

Тя въздъхна и разтегна устните си в жалко подобие на усмивка.

– Мисля, че ми стига – процеди през зъби тя. – Да се връщаме там и да приключваме.

Той повдигна вежди.

– О, не. Аз искам да си използвам моите десет минути.

Сония сви устни, твърдо решена да не обели нито дума повече.

Фергън отново заговори, но тя мълчеше. Забелязвайки раздразнението в очите му, тя установи, че вече й е по-лесно да се усмихва.

– Лорд Фергън?

Сония се обърна и видя как лорд Оусън им маха. Тя въздъхна с облекчение и последва Фергън към центъра на залата. Магьосниците продължаваха да обсъждат. Оусън вдигна ръце и помоли за тишина. Залата утихна.

С крайчеца на окото си Сония забеляза, че Ротан я гледа и отново я изпълни чувство на вина.

– От показанията на всички страни ясно се вижда, че лорд Фергън пръв е разпознал способностите на Сония – каза лорд Оусън. – Някой оспорва ли това заключение?

– Аз!

Дълбокият глас й се стори странно познат и се разнесе някъде отзад. В залата се разнесе шумолене на мантии и скърцане на столове. Сония се обърна и видя, че големите врати се отворени. По пътеката към нея се приближаваха две фигури. Щом разпозна по-ниската, тя извика радостно.

– Сери!

Сония тръгна към него, но изведнъж замръзна на мястото си, разпознавайки спътника му. От всички страни се разнесе изумен шепот. Облеченият в черно магьосник огледа преценяващо Сония. Смутената девойка отново се обърна към Сери.

Вледен и мръсен, той й се ухили щастливо.

– Той ме намери и ме пусна – каза й младежът. – Всичко ще бъде наред!

Сония погледна въпросително към магьосника с черната мантия. Устните му се извика в полуусмивка, но не каза нищо. Минавайки покрай нея, той кимна на Оусън и тръгна по стълбите между Висшите магове. Никой не възрази, когато мъжът се настани на креслото над Разпоредителя.

– Какви са причините за възражението ви, Върховни повелителю? – попита Оусън.

Сония имаше чувството, че подът се продънва под краката й. Тя погледна облечения в черно магьосник. Този мъж не беше убиец. Това бе водачът на Гилдията.

– Наличие на измама – отвърна Върховният повелител. – Това момиче е било принудено да излъже.

Вдясно от нея се разнесе странен звук. Сония видя как Фергън изведнъж пребледня. Усети как гърдите й се изпълват с триумф и гняв и забравяйки за магьосника в черно, тя забоде пръст в гърдите на Фергън.

– Той ме накара да излъжа! – рече обвинително тя. – Заплаши, че ще убие Сери, ако не изпълня онова, което иска!

Залата се изпълни с ахкания и изненадан шепот. Сери стисна здраво ръката й. Сония срещна погледа на Ротан и видя, че той е разбрал всичко.

– Повдигнато е обвинение – отбеляза лейди Винара.

Залата утихна. Ротан отвори уста, за да заговори, но после се намръщи и поклати глава.

– Сония, известно ли ти е какво гласи законът по отношение на обвиненията? – попита лорд Оусън.

Сония си спомни и дъхът й секна.

– Да – отвърна тя с треперещ глас. – Разчитане на истината.

Оусън кимна и се обърна към Върховните магове.

– Кой ще изпълни разчитането на истината?

Настъпи тишина. Върховните магове се спогледаха, после погледнаха към Лорлън. Разпоредителят кимна и стана от стола си.

– Аз ще изпълня разчитането на истината.

Докато слизаше по стълбите, Сери я дръпна за ръката.

– Какво ще прави? – прошепна той.

– Ще прочете мислите ми – каза му тя.

– Аха – рече той и се отпусна. – Само това.

Тя го погледна развеселено.

– Не е толкова лесно, колкото си мислиш, Сери.

Той сви рамене.

– На мен ми се стори много лесно.

– Сония.

Тя погледна към Лорлън и каза на младежа:

– Сери, виждаш ли Ротан? – Тя го посочи с пръст. – Той е добър човек. Върви и застани до него.

Сери кимна, стисна ръката й и се отдалечи. Когато застана до Ротан, тя се обърна към Лорлън. Разпоредителят я гледаше със сериозно лице.

– Докато си усвоявала Контрола, ти си изпитала сливането на съзнания – каза той. – Това ще бъде малко по-различно. Аз ще искам да видя спомените ти. Ще ти е необходима голяма концентрация, за да разделиш онова, което искаш да ми покажеш от всичко останало. За да ти помогна, ще ти задам няколко въпроса. Готова ли си?

Тя кимна.

– Затвори очи.

Сония се подчини и усети как ръцете му докосват слепоочията й.

– Покажи ми стаята в съзнанието си.

Тя нарисува дървени стени и врати и изпрати Лорлън в образа на стаята. Той изглеждаше леко изненадан.

– Доста скромен интериор. А сега отвори вратите.

Тя се обърна към двойната врата и й заповяда да се отвори. Вместо къщи и улици от другата й страна цареше мрак. В него се забелязваше облечена в синя мантия фигура.

– Здравей, Сония.

Изображението на Лорлън се усмихна. Той пристъпи към вратата, протегна ръка и й кимна.

– Въведи ме.

Тя протегна ръка и хвана неговата. При докосването стаята като че ли се изплъзна изпод краката й.

– Не се страхувай – каза й Разпоредителят. – Ще прегледам спомените ти и ще си ида. – Той се приближи до стената. – Покажи ми Фергън.

Сония се съсредоточи върху стената и създаде една картина. Върху нея постави образа на Фергън.

– Добре. Сега ми покажи как те е принудил да излъжеш заради него.

Не й представляваше никаква трудност да раздвижи образа на Фергън. Картината се разду и обхвана цялата стена, след което се промени и показа гостната на Ротан. Фергън се приближи до тях и постави ножа на Сери върху масата.

Заключил съм собственика на този нож в една тъмна малка стая, за която никой не знае...

Сцената избледня. Този път Фергън клечеше пред тях и изглеждаше огромен.

Прави каквото ти казвам и ще освободя приятеля ти. Създадеш ли ми проблеми, ще го оставя да гние там вечно... Тогава Висшите магове няма да имат друг избор, освен да ме направят твой наставник. Ти ще влезеш в Гилдията и мога да те уверя, че няма да бъде за дълго. Щом свършиш нещо за мен, ще бъдеш изпратена там, където ти е мястото.

Ти ще получиш каквото искаш, аз също. Няма да изгубиш нищо заради това, че си ми помогнала, но... – Той вдигна камата и прокара пръст по острието й. – Ще изгубиш малкия си приятел, ако ми откажеш.

От намиращото се наблизо присъствие се усетиха гневни вълни. Тя погледна към образа на Лорлън и картината на стената изчезна. Сония се съсредоточи отново и й заповяда да се появи.

Този път в нея се намираше Сери, слаб и мръсен, затворен в стаята. До него стоеше Фергън и гледаше самодоволно. Откъм картината се разнесе воня на развалена храна и човешки отпадъци.

Лорлън поклати глава и погледна Сония:

– Това е възмутително! Какво щастие, наистина, че Върховният повелител е намерил приятеля ти.

При споменаването на облечения в черно магьосник, Сония усети как картината се променя. Тя се обърна към нея. Лорлън проследи погледа й и рязко си пое дъх.

– Какво е това?

В рамката стоеше Върховният повелител, облечен в окървавените просешки дрехи. Лорлън се обърна към нея и я погледна втренчено.

– Кога си видяла това?

– Преди много седмици.

– Как? Къде?

Сония се поколеба. Ако му покажеше своя спомен, магьосникът щеше да узнае, че тя тайно се е промъкнала в Гилдията. Той не беше влязъл заради това в съзнанието й и едва ли щеше да се оплаче, ако го отблъсне.

Но част от нея искаше да му го покаже. Нищо нямаше да се случи, ако Разпоредителят узнае за тайното й посещение, а тя щеше да разгадае тайната на магьосника с черната мантия.

– Добре. Ето какво се случи...

Картината се промени. Сери я развеждаше из Гилдията. Тя почувства изненадата на Лорлън, последвана от нарастващо изумление, докато образът прескачаше от сцена на сцена. В един миг тя надничаше през прозорците, в следващия тичаше през гората и разглеждаше книгите, които Сери беше откраднал. Тя почувства веселото настроение на Лорлън.

– Кой да предположи къде са се озовали откраднатите книги на Джерик? Но защо не ми показваш нищо за Акарин?

Сония се поколеба, изпитвайки неохота да отключи този спомен.

– Моля те, Сония. Той е наш водач и мой приятел. Трябва да знам. Ранен ли е?

Момичето извлече спомена от гората и го проектира върху картината. Тя отново се движеше между дърветата към сивата къща. Появи се слугата и тя се скри между храстите и стената. Във въображаемата стая се разнесе звънтенето, което я беше привлякло към решетката.

Върховният повелител отново се появи в картината, този път облечен с черен плащ. Слугата се върна и Сония усети, че Лорлън го разпознава.

– Такан.

„Готово е – каза Върховният повелител и свали плаща от раменете си, разкривайки окървавените си дрехи. Той ги погледна с отвращение. – Дали си се сетил да ми донесеш мантията?”.

Слугата промърмори нещо, а Върховният повелител съблече просешката риза, разкривайки кожения колан, пристегнат около кръста му. На него висеше голяма кама. Магьосникът се изми, изгуби се от погледа й и после се върна, облечен с черната си мантия.

Той взе ножницата, извади блестящото острие и го избърса с кърпата. В този миг Сония усети изненадата и недоумението на Лорлън. Върховният повелител погледна към слугата си.

„Борбата ме изтощи – каза той. – Имам нужда от силата ти”.

Слугата се отпусна на едно коляно и протегна ръка. Магьосникът я хвана за китката, обърна я с дланта нагоре и леко прокара острието на ножа по кожата. Бликна кръв и магьосникът притисна ръката си към раната. Сония усети някакво странно пърхане в главата си.

– Не!

Заля я вълна от чист ужас. Изненадана от силата на лорлъновите емоции, концентрацията на Сония се разпадна. Картината потъмня, а след това напълно изчезна.

– Не може да бъде! Не и Акарин!

– Какво има? Не разбирам. Какво е направил?

Лорлън изглежда се опитваше да потисне чувствата си. Образът му постепенно избледня и тя осъзна, че е напуснал съзнанието й.

– Не мърдай и не си отваряй очите. Трябва да го обмисля добре, преди да се изправя пред него.

Той помълча известно време, след което присъствието му се завърна.

– Това, на което си станала свидетелка, е забранено. То се нарича черна магия. Използвайки я, магьосникът може да черпи сила от всяко живо същество, човек или животно. Това, че Акарин я практикува е... ужасно и немислимо. Той е могъщ – по-могъщ от всички ни... Ах! Сигурно това с причината за невероятната му мощ! Ако действително е така, то той сигурно практикува това чудовищно изкуство още от времето, когато отсъстваше от Имардин...

Лорлън се замисли за миг.

– Той е нарушил клетвата. Трябва да бъде прогонен от поста си и от Гилдията. А ако е убивал с помощта на магията, то наказанието за това е смърт... но...

Сония почувства терзанията на Лорлън. Последва ново продължително мълчание.

– Лорлън?

Той изглежда успя да се вземе в ръце.

– Ах, съжалявам, Сония. Той ми е приятел още откакто бяхме ученици. Толкова години... и трябваше точно аз да открия това!

След това той продължи с хладна решителност.

– Трябва да го премахнем, но не сега. Той е твърде могъщ. Ако се изправим срещу него, той с лекота ще ни победи – и с всяко извършено убийство ще става все по-силен. Сит) като тайната му бъде разкрита, той няма да има причина да се крие повече и ще убива безразборно. Целият град може да бъде застрашен.

Стресната от подобна перспектива, Сония потрепери.

– Не се страхувай, Сония – успокои я Лорлън. – Няма да позволя това да се случи. Няма да се изправим срещу него, докато не сме сигурни, че ще го победим. Дотогава не трябва да казваме на никого за това. Трябва да се подготвим тайно. Което означава, че не трябва да говориш с никого за това. Разбираш ли ме?

– Да. Но... пит трябва ли да остане водач на Гилдията?

– За съжаление, да. Когато преценя, че сме достатъчно силни, аз ще събера всички магьосници заедно. Трябва да действам бързо, без предупреждение. Дотогава за това ще знаем само аз и ти.

– Разбирам.

– Знам, че искаш да се върнеш в копторите, Сония, и няма да се изненадам, ако това откритие засили решимостта ти да си тръгнеш оттук, но бих искал да те помоля да останеш. Когато дойде моментът, ще имаме нужда от всякаква помощ. Освен това, колкото и да не ми се нрави тази мисъл, смятам, че ти ще бъдеш примамлива жертва за него. Той знае, че силата ти е голяма. Ти ще бъдеш потенциален източник на магия. С блокирани сили, живееща далеч от онези, които биха разпознали смъртта от черна магия, ти ще си идеалната жертва. Умолявам те, заради себе си и заради нас, остани.

– Искаш да живея тук, под носа му?

– Да. С нас ще си в безопасност.

– Как да повярвам в това, при положение, че не успяхте да ме намерите без помощта на Крадците?

– Сетивата на Акарин са по-изострени от нашите. Той пръв усети когато ти започна да използваш силите си. Опасявам се, че с лекота ще те открие.

Тя усети, че той наистина се притеснява за безопасността й. Как би могла да противоречи на Разпоредителя на Гилдията? Щом магьосникът смята, че е в опасност, значи е така.

Тя нямаше друг избор. Трябваше да остане. За нейна голяма изненада тя не изпита нито гняв, нито разочарование, а само облекчение. Сери й беше казал, че ставайки магьосница, тя нямаше да бъде приемана като предателка. Щеше да се научи да използва магията, да усъвършенства умението да лекува и може би един ден ще може да помогне на хората, които бе напуснала.

Освен това щеше да нанесе удар по вирнатите носове на онези магьосници, които, също като Фергън, смятаха, че обитателите нямат място в Гилдията.

– Добре – каза му тя. – Ще остана.

– Благодаря ти, Сония. В такъв случай нашата тайна трябва да бъде поверена на още един човек. Като твой наставник Ротан често ще влиза в съзнанието ти. Особено когато започне да те обучава на лечителски умения. Той може да види онова, което видях аз днес. Ти трябва да кажеш на Ротан за Акарин и за всичко, което ти споделих днес. Знам, че на него може да се разчита да запази тайната.

– Ще му кажа.

– Добре. Сега ще те освободя и ще потвърдя престъплението на Фергън. Опитвай се да не показваш страх от Акарин. Ако смяташ, че това ще ти помогне, въобще не го поглеждай – и прикривай добре мислите си.

Сония усети, че Лорлън свали ръце от слепоочията й и отвори очи. Лорлън я погледна сериозно, с проблясващи очи, след това лицето му придоби спокойно изражение и той се обърна към Върховните магове.

– Тя казва истината – обяви той.

Мъртвешка тишина последва думите му, след което залата изведнъж зажужа от въпроси и възклицания. Лорлън вдигна ръка и всички утихнаха.

– Лорд Фергън е затворил младия човек – Лорлън посочи Сери, – след като ми каза, че ще го изпрати до портала. Заключил го е в стая под Гилдията и е казал на Сония, че ще убие приятеля й, ако тя не излъже на Изслушването и не потвърди историята му. След като спечели наставничеството над нея, той възнамерявал да я накара да наруши правилата, за да бъде публично прогонена от Гилдията.

– Защо? – изсъска лейди Винара.

– Според Сония – отвърна Лорлън, – за да ни откаже от идеята да приемаме обикновени хора в Гилдията.

– Тя така или иначе искаше да си отиде.

Всички насочиха погледи към Фергън. Той гледаше предизвикателно Върховните магове.

– Признавам, че малко се поувлякох – каза той, – но просто исках да спася Гилдията от самата нея. Щяхте да ни принудите да приемаме крадци и просяци в Гилдията, без да попитате дали ние или Домовете, или дори краля, на когото всички служим, го искат. Ако смятате, че приемането на една просякиня в Гилдията е нищо, до какво би могло да доведе това?! – Гласът му ставаше все по-силен. – Може би ще приемаме и други като нея?! И в какво ще се превърнем тогава?! В Гилдия на крадците?!

В залата се надигна ропот и поглеждайки към местата на магьосниците, Сония забеляза, че неколцина кимаха с глави. Фергън я погледна и се усмихна.

– Тя искаше да блокираме силата й и да се прибере у дома. Попитайте Ротан. Той няма да го отрече. Попитайте Разпоредителя Лорлън. Аз не съм я молил за нищо, което да не иска тя самата.

Сония сви юмруци.

– Нищо, което не съм искала самата аз? – изсъска тя. – Не съм искала да давам ученическата клетва и после да я нарушавам. Не съм искала да лъжа. Ги затвори в килия приятеля ми. Ти заплаши, че ще го убиеш. Ти си... – Сония изведнъж млъкна, осъзнавайки, че всички я гледат. Тя се обърна към Върховните магове. – Когато пристигнах тук, ми трябваше доста време, за да разбера, че вие не сте... – Тя замълча, защото не й се искаше да обиди магьосниците. Вместо това отново се обърна към Фергън. – Но той е олицетворение на всичко, което са ме учили, че представляват магьосниците.

След думите й настъпи мълчание. Лорлън я погледна сериозно и леко кимна. После се обърна към Фергън.

– Вие извършихте множество престъпления, лорд Фергън. Някои от тях са доста сериозни. Не са ми нужни обясненията ви – всички вече ги чухме. Изслушването, на което ще бъдат обсъдени действията ви и ще бъде избрано наказанието ви, ще се проведе след три дни. Междувременно ви съветвам да съдействате на разследването.

Разпоредителят мина покрай Оусън и се изкачи по стълбите между Висшите магове. Върховният повелител го гледаше, разтегнал устни в лека усмивка. Сония потрепери, представяйки си бурята от емоции, която сигурно разкъсваше Лорлън под този поглед.

– Предметът на настоящата дискусия вече не е актуален – обяви Лорлън. – Поверявам наставничеството над Сония на лорд Ротан и обявявам край на Изслушването.

Магьосниците наставаха от местата си и залата се изпълни с гласове и тропащи крака. Сония затвори очи и въздъхна.

„Всичко свърши!”.

След това си спомни Акарин.

„Не, не е – напомни си тя. – Но поне засега не аз ще трябва да се притеснявам за това”

– Трябваше да ми кажеш, Сония.

Тя отвори очи и видя Ротан да стои пред нея, със Сери от дясната му страна. Тя сведе поглед.

– Съжалявам.

За нейна голяма изненада Ротан я прегърна.

– Не се извинявай – каза й той. – Трябвало е да защитиш приятеля си. – Той се обърна към Сери. – Извинявам се от името на Гилдията за начина, по кой го са се отнесли с теб.

Сери се усмихна и махна пренебрежително с ръка.

– Само ми върнете нещата и ще забравя за това.

Ротан се намръщи.

– Какво ти липсва?

Две ками, няколко ножа и инструментите ми.

– Инструменти? – повтори Ротан.

– Шперцове.

Ротан погледна изумено Сония.

– Той се шегува, нали?

Тя поклати глава.

– Ще видя какво мога да направя. – Ротан въздъхна и погледна над рамото на момичето. – Аха! Ето един човек, който е по-запознат със света на крадците... лорд Денил.

Усещайки потупване по рамото, Сония се обърна и видя високия магьосник, ухилен до уши.

– Много добре! – каза й той. – Ти оказа на мен и на цялата Гилдия неоценима услуга.

Ротан се усмихна лукаво.

– Днес си особено щастлив, Денил.

Приятелят му го изгледа тържествуващо:

– И кой се оказа прав за Фергън?

Ротан въздъхна и кимна.

– Ти.

– Сега разбираш ли защо изобщо не го харесвах? – В този миг Денил забеляза Сери и лицето му стана сериозно. – Мисля, че Крадците те търсят. Изпратиха ми послание, в което питаха дали знам къде е изчезнал спътникът на Сония. Доста са обезпокоени.

Сери погледна високия магьосник с уважение.

– Кой е изпратил писмото?

– Човек на име Горан.

Сония се намръщи.

– Значи всъщност Горан, а не Фарин е съобщил на Гилдията къде да ме търси?

Сери я погледна изненадано.

– Предали са те?

Тя сви рамене.

– Нямали са друг избор. Всъщност ми направиха услуга.

– Не е там работата. – И очите му проблеснаха. Досещайки се какво се върти в главата му, Сония се усмихна.

„Да, обичам го – помисли си тя. – Но като приятел, почти като брат”.

Може би, ако бяха прекарали повече време заедно, без да преминават през всички препятствия, които се бяха изправили пред тях пред последните месеци, чувствата й щяха да прераснат в нещо повече... Но това нямаше да се случи. Особено сега, след като тя щеше да встъпи в Гилдията, а той най-вероятно щеше да се върне при Крадците. Сония усети прилив на съжаление, но бързо го прогони.

Тя се огледа и с изненада установи, че залата е почти празна. Фергън все още стоеше наблизо сред група магьосници. Когато срещна погледа му, той й се ухили злобно.

– Погледнете ги – рече той. – Единият общува с Крадците, другият с просяците. – Другарите му се разсмяха.

– Не трябва ли да го затворят някъде? – попита тя на висок глас.

Ротан, Денил и Сери се обърнаха и погледнаха магьосника.

– Не – отвърна Ротан. – Ще го наблюдават. Но той знае много добре, че единственият начин да избегне изгнанието е да се покае. Най-вероятно ще му възложат задача, която никой друг не иска да поеме. Може би ще се наложи да замине за няколко години в някоя затънтена дупка.

Фергън се намръщи, след което рязко се обърна и забърза към изхода, следван от приятелите си. Усмивката на Денил се разшири още повече, но Ротан тъжно поклати глава. Сери сви рамене и се обърна към Сония.

– Ами ти? – попита той.

– Сония е свободна да си иде – отвърна Ротан. – Нужно е да остане тук само още няколко дни. Според закона силата й трябва да бъде блокирана, след което може да се прибере у дома.

Сери я погледна и свъси вежди.

– Блокирана? Те ще блокират магията ти?

Сония поклати глава.

– Няма.

Ротан се намръщи и я погледна в очите.

– Няма ли?

– Разбира се, че не. Така ще ти е доста трудно да ме обучаваш,

нали?

Той примигна.

– Наистина ли си решила да останеш?

– Да – усмихна се Сония. – Оставам.