В Имардин вярват, че вятърът е живо същество с душа и той плаче и стене из тесните градски улици, изпълнен с мъка и тъга от онова, което вижда там. В деня на Прочистването той профуча, пищейки, през гората от поклащащи се мачти в пристанището, нахлу шеметно през Западната порта и засвистя между сградите. И сякаш ужасен от опустошените души, които срещна там, той внезапно утихна до едва доловим хленч.
Или поне Сония смяташе така. Когато я връхлетя поредният вледеняващ порив, тя скръсти ръце пред гърдите си и се загърна по-плътно в топлото си палто. Погледна надолу и се намръщи при вида на мръсната киша, която при всяка стъпка опръскваше краката й. Парцалите, които беше натъпкала в предната част на големите си ботуши, вече бяха подгизнали от влагата и пръстите на краката й започваха да я болят от студа.
С крайчеца на окото си забеляза някакво движение вдясно и машинално отстъпи встрани при вида на някакъв мъж с провиснала прошарена коса, който изникна със залитане от една странична уличка и се строполи на колене. Сония спря и му подаде ръка, но старецът като че ли не я забеляза. Той се изправи с усилие и се вля в потока прегърбени фигури, които се движеха по улицата.
Сония въздъхна и погледна встрани покрай ръба на качулката си. На края на улицата забеляза отпуснатата фигура на един стражник. Устата му беше изкривена в презрителна усмивка, а погледът му прескачаше от фигура на фигура. Сония го гледаше с присвити очи, но когато той обърна глава в нейна посока, тя бързо отвърна поглед.
„Проклети да са стражите – помисли си тя. – Дано ботушите им се напълнят с отровни фарини”1. В съзнанието й изникнаха имената на няколко по-добродушни стражници, но тя не беше в настроение да прави изключения.
Сония повлече крака редом с тътрещите се фигури и стигна до по-широката оживена улица. От двете й страни се издигаха двуетажни и триетажни сгради. От прозорците на горните етажи надничаха лицата на любопитните им обитатели. Един добре облечен мъж държеше в ръцете си малко момче, което наблюдаваше движещите се отдолу хора. Мъжът сбръчи презрително нос и когато ги посочи с пръст, момчето също изкриви лице, сякаш бе лапнало нещо противно. Сония ги погледна: „Няма да изглежда толкова самодоволен, ако разбия прозореца им с камък”. Огледа се апатично, но не откри никакви камъни наоколо, всичките бяха скрити под кишата.
Няколко стъпки по-нататък тя забеляза двама стражници, застанали до входа на една странична улица. Облечени с твърди доспехи от парена кожа и железни шлемове, те изглеждаха два пъти по-едри от просяците, които наблюдаваха. В ръцете си държаха дървени щитове, а на коланите им висяха кебини – железни пръти, които бяха използвани вместо тояги, но имаха по една метална кука, прикрепена точно над дръжката, чието предназначение беше да улавя ножа на нападателя. Сония сведе поглед към земята и мина покрай двамата мъже.
–... да ги спрем, преди да са стигнали до площада – казваше единият стражник. – Около двайсетина са. Водачът на бандата е едър мъж. Има белег на врата и...
Сърцето на Сония прескочи един удар. Възможно ли беше...?
На няколко стъпки от стражите се виждаше една скрита врата. Сония се плъзна в плитката й ниша и извърна глава, за да огледа по-добре двамата мъже, но подскочи, щом зърна две тъмни очи, които я наблюдаваха откъм вратата.
Оттам я гледаше една жена, ококорила очи от изненада. Сония отстъпи назад. Непознатата също се отдръпна и се засмя в отговор на стреснатия смях на Сония.
Това беше просто отражение! Сония протегна ръка и пръстите й докоснаха полирания метал, прикрепен към стената. Върху металната плоча беше гравиран някакъв надпис, но тя не познаваше толкова добре буквите, за да разбере какво точно пише.
Сония се вгледа в отражението си. Слабо лице с хлътнали бузи. Къса тъмна коса. Никой не я беше наричал красива. Стига да поискаше, все още можеше да мине за момче. Леля й каза, че прилича повече на отдавна починалата си майка, отколкото на баща си, но Сония подозираше, че Джона просто не иска да вижда приликите с напусналия ги зет.
Сония се наведе към отражението си. Майка й беше красива. „Може би ако си пусна косата дълга – помисли си тя, – и облека нещо по-женствено...”
... о, не си прави труда. Тя изсумтя подигравателно и се извърна настрани, ядосана на себе си заради това, че е позволила да я разсеят подобни фантазии.
–... преди около двайсетина минути – чу се глас наблизо.
Тя се вцепени, припомняйки си защо се е скрила в нишата.
– И къде смятат да ги хванат в капан?
– Не знам, Мол.
– Ех, колко ми се иска да бъда там. Нали видя какво направиха миналата година с Порлен, малките копелета. Трябваха му няколко седмици, за да се отърве от обривите и дни наред не можеше да вижда като хората. Чудя се дали не мога да се измъкна... Хей! Сбъркал си пътя, момче!
Сония пренебрегна вика на войника, знаейки, че двамата с другаря му няма да оставят поста си, за да не решат хората да се възползват от разсейването им и да се измъкнат. Тя се затича напред, поправяйки си път между сгъстяващата се тълпа. От време на време спираше, оглеждайки се за познати лица. Нямаше никакво съмнение за коя банда говореха стражниците. През последната сурова зима не спираха да се разказват истории за онова, което бяха сторили момчетата на Херин по време на последното Прочистване. Стана й весело, щом чу, че старите й дружки продължават да правят бели, макар че трябваше да се съгласи с леля си, че е по-добре да стои настрани от пакостите им. И по всичко изглеждаше, че сега стражниците планираха отмъщение.
„Което само потвърждава правотата на Джона. – Сония се усмихна мрачно. – Леля ще ми смъкне кожицата от гърба, ако разбере какви ги върша, но просто трябва да предупредя Херин. – Тя отново огледа тълпата. – Нали не е като да се връщам в бандата. Само ако успея да намеря наблюдател – ето го!”
В сянката на една врата стоеше небрежно отпуснато едно момче, което оглеждаше намръщено наоколо с потисната враждебност. Въпреки привидната му незаинтересованост, погледът му прескачаше от една тясна уличка към друга. Щом погледите им се срещнаха, Сония вдигна ръка да оправи качулката си и направи знак, който останалите хора биха приели като неприличен жест. Момчето присви очи и бързо отвърна със същия сигнал.
След като се убеди, че той е наблюдател, Сония си проправи път през тълпата и се спря на няколко стъпки от вратата, преструвайки се, че си връзва ботушите,
– С кого се движиш? – попита я той, поглеждайки настрани.
– С никого.
– Използва стар знак.
– От доста време не съм в бандата.
Той замълча.
– Какво искаш?
– Чух стражниците да разговарят – каза му тя. – Планират да заловят някого.
Наблюдателят изсумтя грубо.
– И защо трябва да ти вярвам?
– Някога познавах Херин – отвърна тя и се изправи.
Момчето я погледна, после пристъпи напред и я хвана за ръката.
– Тогава нека да видим дали той още те помни.
Сърцето й прескочи един удар, когато той я повлече през тълпата. Калта беше хлъзгава и тя знаеше, че ако се опита да запъне крака, ще се просне върху нея в цял ръст. Изруга под носа си.
– Няма нужда да ме водиш при него – каза тя. – Просто му кажи името ми. Той знае, че няма да тръгна да го баламосвам.
Момчето не й обърна никакво внимание. Стражниците ги изгледаха подозрително, когато двамата минаха покрай тях. Сония извъртя ръката си, но момчето я беше стиснало здраво. Той я придърпа в една странична уличка.
– Чуй ме – каза му тя. – Казвам се Сония. Той ме познава. Както и Сери.
– Тогава няма да имаш нищо против да го видиш отново – подхвърли момчето през рамо.
Страничната уличка беше пълна с народ и хората като че ли се бяха забързали за някъде. Тя сграбчи стълба на един уличен фенер и принуди момчето да спре.
– Не мога да дойда с теб. Трябва да се срещна с леля ми. Пусни ме да си ида...
Тълпата ги подмина и продължи надолу по улицата. Сония погледна напред и изпъшка.
– Джона ще ме убие.
Улицата беше препречена от стражници в разгърнат строй, които бяха вдигнали щитовете пред себе си. Няколко момчета се въртяха пред тях, крещяха обиди и им се подиграваха. Докато Сония ги наблюдаваше, едно от тях хвърли някакъв малък предмет по стражниците. Той се удари в един от щитовете и избухна в облак червен прах. Младежите нададоха одобрителни викове, когато стражниците се отдръпнаха стъпка назад.
На няколко крачки от младежите тя забеляза две познати фигури. Едната беше по-висока и по-едра, отколкото си спомняше, и стоеше с ръце на хълбоците. Изминалите две години бяха променили момчешкия вид на Херин, но съдейки по позата му, едва ли нещо друго се беше променило. Гой си оставаше безспорният лидер на бандата, готов да разкраси физиономията на всеки с някой добре премерен удар.
До него стоеше момче с ръст, наполовина на неговия. Сония не се сдържа и се усмихна. Сери изобщо не беше пораснал от последния път, когато го беше видяла, и тя знаеше колко ще го подравни това. Въпреки дребничката му фигура, бандата винаги го беше уважавала, защото баща му беше работил с Крадците.
Докато наблюдателят я побутваше към тях, тя видя как Сери облизва показалеца си, вдига го във въздуха и кимва. Херин извика. Момчетата измъкнаха някакви малки вързопчета изпод дрехите си и ги хвърлиха по стражниците. Над щитовете се издигна червен облак и Сония се ухили, когато мъжете започнаха да ругаят и да викат от болка.
И тогава от улицата зад стражниците излезе самотна фигура. Сония погледна към нея и кръвта й се смръзна във вените.
– Магьосник! – ахна тя.
Момчето, което стоеше до нея, също забеляза фигурата и си пое рязко въздух.
– Хей! Магьосник! – извика той. Момчетата и стражниците се напрегнаха и се извърнаха към новодошлия. Изведнъж ги връхлетя силен порив на горещ вятър и всички залитнаха назад. Неприятна миризма подразни обонянието на Сония и очите й се насълзиха от издухания в лицето й червен прах. Вятърът внезапно утихна и настана пълна тишина. Сония избърса насълзените си очи и погледна към земята, примигвайки, с надеждата да открие малко чист сняг, с който да облекчи паренето, но това беше невъзможно. Заобикаляше я само кал, гладка и неопетнена от стъпки. След като зрението й се проясни, тя забеляза, че повърхността й е накъдрена от леки вълнички, които започваха от краката на магьосника и се простираха във всички посоки.
– Бягайте! – изрева Херин. Момчетата веднага се отдръпнаха от стражите и побягнаха. Наблюдателят изскимтя нещо неразбираемо, рязко завъртя Сония и я повлече след останалите.
Щом забеляза другата група стражници, които ги чакаха в края на улицата, устата й пресъхна. Това беше капан! И аз бях се набутах право в него и сега ще ме хванат заедно с тях!
Наблюдателят я влачеше след себе си, без да изостава от бандата на Херин, която тичаше към стражниците. Те вече бяха вдигнали щитовете си, предвкусвайки дългоочакваната развръзка. Когато ги приближиха на няколко крачки, момчетата свиха рязко в една тясна уличка между къщите. Сония не изоставаше от тях. Забеляза двама плътно притиснати към стената мъже в униформи.
– Наведи се! – изкрещя познат глас.
Нечия ръка я сграбчи и я дръпна надолу. Тя примижа от болка, когато коленете й се удариха в покрития с киша калдъръм. Зад нея се разнесоха викове, тя се обърна и видя как грамада от ръце и щитове запълва тесния проход между сградите, а около тях се кълби облак от червен прах.
– Сония?
Гласът беше познат и изпълнен с удивление. Тя вдигна поглед и се ухили, щом видя свилия се до нея Сери.
– Тя ми каза, че стражниците подготвят засада – обади се наблюдателят.
Сери кимна.
– Знаехме за това. – Устните му се разтеглиха в усмивка, той погледна покрай нея към стражниците и усмивката му изчезна. – Хайде, момчета, да се махаме оттук!
Той я хвана за ръката, помогна й да се изправи, и я поведе между младежите, които продължаваха да засипват стражниците със снаряди. В този момент ги заслепи бяла светлина.
– Какво беше това? – изпъшка Сония и примигна, опитвайки се да прогони от очите си изображението на тясната уличка, което като че ли се беше запечатило в тях.
– Магьосникът – изсъска Сери.
– Бягайте! – изрева някъде наблизо Херин. Полузаслепена, Сония се затича, препъвайки се в камъните. Някой се блъсна в нея и тя падна. Сери я хвана за ръцете, помогна й да се изправи и я поведе напред.
Когато изскочиха от тясната уличка, Сония се озова отново на главната улица. Момчетата забавиха ход, нахлупиха качулките върху главите си, прегърбиха се и се сляха с тълпата. Сония не изоставаше от тях и двамата със Сери продължиха да вървят мълчаливо. До него се появи една висока фигура и надникна изпод качулката си към нея.
– Хей! Кого виждам! – Очите на Херин се разшириха. – Сония! Какво правиш тук?
Тя се усмихна.
– Отново се забърквам в пакостите ти, Херин.
– Чула, че стражниците планират засада и дошла да ни търси – обясни Сери.
Херин махна пренебрежително с ръка.
– Знаехме, че ще опитат нещо, затова си подсигурихме път за отстъпление.
Соня се сети за струпалите се на изхода на уличката стражи и кимна.
– Трябваше да се досетя, че знаеш.
– И така, как си иначе? Минаха... години.
– Две години. Живеем в Северния квартал. Чичо Ранел получи стая в работническите бараки.
– Чувам, че наемите там са безумни – и всичко струва двойно само защото живеете в границите на града.
– Така е, но успяваме да се справим.
– И как? – попита Сери.
– Поправяме обувки и дрехи.
Херин кимна.
– Значи затова не сме те виждали толкова време.
Сония се усмихна. „Затова, а и защото Джона предпочита да
ме държи далеч от твоята банда”. Леля й не одобряваше Херин и приятелите му. Никак даже...
– Не ми звучиш твърде въодушевено – промърмори Сери.
Тя го погледна и забеляза, че макар да не беше пораснал много на ръст, лицето му беше изгубило момчешките си черти. Той беше облечен с ново манто, което, съдейки по всичко, е трябвало да бъде подкъсявано, но след това не е било подгънато и сега от него стърчаха конци. В джобовете и пришитите в реверите кесийки най-вероятно се криеше цяла колекция от шперцове, ножове и всякакви дреболии. Тя винаги се беше чудела с какво ще се захване Сери, когато излезе от възрастта на джебчийството и разбиването на ключалки.
– По-безопасно е, отколкото докато се движех с вас – каза му тя.
Сери присви очи.
– Говориш също като Джона.
Някога Сония щеше да се обиди от думите му. Сега просто се усмихна.
– Думите на Джона ни измъкнаха от копторите.
– И така – прекъсна ги Херин, – щом имаш стая в бараките, какво търсиш тук?
Сония се намръщи и погледът й помрачня.
– Кралят изселва хората от бараките – каза му тя. – Казва, че не иска толкова много хора да живеят в една сграда – не било хигиенично. Стражите дойдоха тази сутрин и ни изхвърлиха на улицата.
Херин се намръщи и изруга. Когато погледна към Сери, тя забеляза, че подигравателните искрици са изчезнали от очите му. Тя отмести поглед и благодари мислено на приятелите си, но така или иначе й беше тежко. Само с една дума от двореца и само за една утрин им беше отнето всичко, което тя, леля й и чичо й бяха постигнали с толкова много труд. Не успяха дори да осъзнаят какво става и едва успели да съберат вещите си, се озоваха на улицата.
– А къде са сега Джона и Ранел? – попита Херин.
– Изпратиха ме напред, за да проверя дали няма свободна стая на старото място.
Сери я погледна право в очите.
– Ако не намерите нищо, обади ми се.
Тя му кимна.
– Благодаря.
Тълпата постепенно се стичаше от улиците към широкия Северен площад. Тук всяка седмица се провеждаше местният пазар. Двете с леля й редовно го посещаваха – поне досега го бяха посещавали.
На площада се бяха събрали няколкостотин души. Повечето продължаваха към Северната порта, през която се излизаше от града, други се мотаеха наоколо с надеждата да открият близките си, преди отново да се потопят в обърканите улици на бедняшките квартали, а трети отказваха да помръднат от местата си и чакаха да бъдат прогонени насила.
Сери и Херин се спряха до фонтана в центъра на площада. От водата се издигаше статуя на крал Калпол. Отдавна починалият монарх почти беше навършил четирийсет, когато се разправи с бандите от планински разбойници, но тук беше представен като съвсем млад мъж, стиснал в дясната си ръка прочутия си, инкрустиран със скъпоценни камъни меч, а в лявата – също така богато украсен бокал.
Някога на мястото му се беше издигала друга статуя, но тя беше разрушена трийсетина години по-рано. Макар през годините да бяха издигнати няколко статуи на крал Тарел, всички те, с изключение на една, бяха унищожени, а и за оцелялата зад стените на двореца статуя се говореше, че е останала без лице. Въпреки всичко, сторено от него, жителите на Имардин винаги щяха да помнят крал Тарел като човека, който бе поставил началото на Прочистването.
Чичо й беше разказвал историята десетки пъти. Преди трийсет години, под влиянието на многобройните жалби от членове на високопоставените Домове, че улиците на града вече не са безопасни, кралят наредил на стражите да прочистят Имардин от всички просяци, бездомни скитници и всякакви подозрителни типове. Разгневени от действията му, най-силните от прокудените се обединили в отряди и снабдени с оръжия от богатите контрабандисти и крадци, отвърнали на удара. Изправен пред заплахата от улични битки и бунтове, кралят се обърнал за помощ към Гилдията на магьосниците.
Бунтовниците нямали оръжия срещу магията. Те били заловени или изтласкани в бедняшките квартали. Кралят останал толкова доволен от празненствата, организирани от благодарните Домове, че разпоредил градът да бъде прочистван от скитниците всяка зима.
Когато пет години по-късно старият крал умрял, мнозина се надявали, че на Прочистванията ще бъде сложен край, но синът на Тарел, крал Мерин, продължил традицията.
Трудно бе да си представи човек, че немощните, болнави хора, които се влачеха по улицата, представляват заплаха за благополучието на богатите граждани. Сония забеляза, че няколко момчета се бяха събрали около Херин и го гледаха нетърпеливо в очакване на сигнал. Коремът й се сви от притеснение, щом осъзна какво следва.
– Трябва да тръгвам – каза тя.
– Не, не си отивай – възрази Сери. – Тъкмо се срещнахме и ти пак ще изчезнеш.
Тя поклати глава.
– Изгубих много време. Джона и Ранел сигурно вече са стигнали до копторите.
– Значи и без това си загазила – сви рамене Сери. – Още ли те е страх да не ти се карат?
Сония го погледна с упрек. Той й се усмихна широко в отговор.
– Дръж. – Той пъхна нещо в ръката й. Тя погледна надолу и видя малко хартиено пакетче.
– Това ли хвърляхте по стражниците?
Сери кимна.
– Прах от папея – рече той. – Люти на очите, а после кожата се покрива с обрив.
– Срещу магьосниците обаче не върши работа.
Той се ухили.
– Веднъж улучих един. Не ме видя как се промъквам към него.
Сония понечи да му върне пакетчето, но Сери махна с ръка.
– Задръж го – каза той. – Тук няма полза от него. Магьосниците винаги издигат стена.
Тя поклати глава.
– И вместо това смятате да хвърляте камъни? Защо изобщо си правите труда?
– Усещането е приятно. – Сери погледна назад към пътя и очите му придобиха стоманеносив отенък. – Ако не го правим, все едно нямаме нищо против Прочистването. Не можем да им позволим просто да ни прогонят от града, без да им стъкнем поне някое представление, нали?
Тя сви рамене и погледна към момчетата. Очите им грееха в очакване. Винаги беше смятала, че хвърлянето на всякакви неща по магьосниците е безсмислено и глупаво.
– Но вие двамата с Херин почти не се мяркате в града – рече тя.
– Така е, но трябва да имаме възможност, ако ни се прииска – ухили се Сери. – А и това е единственият ни шанс да правим пакости, без Крадците да ни се месят в работите.
Сония завъртя очи.
– Значи такава била работата.
– Хей! Да тръгваме! – надвика Херин шума от тълпата.
Момчетата се развикаха радостно и започнаха да се изтеглят, а
Сери я погледна с очакване.
– Хайде де... – помоли я той. – Ще бъде забавно!
Сония поклати глава.
– Няма нужда да участваш в нищо. Просто ще гледаш – настоя той. – А след това ще дойда с теб и ще ти помогна да си намериш жилище.
– Но...
– Хайде! – Той протегна ръка и свали шала й. Сгъна го на триъгълник, сложи го на главата й и го завърза под брадичката. – Сега вече приличаш повече на момиче. Дори ако стражниците решат да ни подгонят – което никога не правят – те едва ли ще те заподозрат, че си нарушител на реда.
– Ето – той я потупа по бузата – така е по-добре. А сега да вървим. Няма да ти позволя отново да изчезнеш.
Тя въздъхна.
– Добре.
Хората на площада ставаха все повече и момчетата започнаха да си пробиват път с лакти през тълпата. За голяма изненада на Сония никой не възрази и не се възмути от това. Напротив, мъжете и жените, покрай които минаваше, пъхаха в ръцете й камъни и презрели плодове и й шепнеха окуражителни думи. Гледайки нетърпеливите им лица, тя усети как възбудата й нараства.
По-благоразумните и сериозни хора като леля й и чичо й вече бяха напуснали Северния площад. Онези, които бяха останали, очакваха да видят проява на неподчинение – колкото й безсмислена да беше.
Тълпата забележимо оредя. От единия край на площада продължаваха да се стичат хора. В другия му край над тълпата се издигаха градските порти. А пред тях...
Сония се спря и усети как цялата й увереност изчезва. Сери продължи да върви, но тя отстъпи назад и застана до една възрастна жена. На по-малко от двайсетина крачки пред тях се бяха изправили няколко магове.
Момичето си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Знаеше, че те няма да помръднат от местата си. Нямаше да обърнат никакво внимание на тълпата, докато не решат, че е време да я прогонят от площада. Нямаше от какво да се страхува.
Сония преглътна тежко и се насили да отмести поглед от тях. Огледа се за момчетата. Херин, Сери и останалите се бяха придвижили още по-напред и сега се разхождаха сред все по-малкия брой новопристигнали в самия край на тълпата.
Сония отново погледна към магьосниците и потръпна. Никога не се беше озовавала толкова близо до тях и сега за пръв път имаше възможност хубаво да ги огледа.
Всички носеха униформа: роби с широки ръкави, привързани на кръста с широки платнени колани. Според чичо й Ранел подобно облекло е било на мода преди стотици години, но сега е престъпление обикновените хора да се обличат като магьосниците.
Всички бяха мъже. От мястото си Сония виждаше добре деветима от тях. Те стояха сами или по двойки, подредени в редица, която доколкото й бе известно щеше да обгради целия Северен площад. На някои от тях не можеше да им даде и двайсет години други изглеждаха наистина стари. Един от онези, които стояха най-близо до Сония, светлокос мъж около трийсетте, беше дори красив с лъскавия си, спретнат вид. Останалите изглеждаха изненадващо обикновени.
С крайчеца на окото си тя засече рязко движение и се обърна тъкмо навреме, за да види как Херин замахва с ръка. Към магьосниците полетя камък. Макар да знаеше какво ще се случи, тя затаи дъх. Камъкът се удари в нещо невидимо и твърдо и падна на земята. Сония въздъхна и видя, че повечето момчета също започват да хвърлят камъни. Неколцина магьосници извърнаха глави, за да наблюдават как снарядите се удрят във въздуха пред тях. Останалите просто изгледаха хлапетата и отново се върнаха към разговорите си.
Сония погледна към мястото, където се издигаше магьосническата бариера. Не виждаше нищо. Тя пристъпи бавно напред, напипа в джоба си хартиеното пакетче на Сери, стисна го в юмрук, замахна и с всички сили го хвърли към магьосниците. При удара в невидимата стена хартията се разкъса и за няколко секунди облакът от прах увисна във въздуха, нелепо сплескан от едната страна.
Край нея се разнесе тих кикот. Тя се обърна и видя ухилената старица.
– Браво на теб – изкиска се жената. – Дай им да се разберат.
Сония отново бръкна в джоба си и напипа някакъв доста голям камък. Приближи се още няколко стъпки до магьосниците и се усмихна. Някои от тях изглеждаха раздразнени. Очевидно не обичаха да ги предизвикват, но нещо ги възпираше да се изправят срещу момчетата.
Отвъд прашния облак се разнесоха гласове. Спретнатият магьосник погледна към тях, след което се обърна към другаря си, по-възрастен мъж с прошарена коса.
– Жалки червеи – рече подигравателно той. – Кога ще се избавим от тях?
Нещо се преобърна в корема на Сония и тя стисна здраво камъка. Извади го от джоба си и го претегли на ръка. Тежичък беше. Тя се обърна с лице към магьосниците и мислено събра целия гняв от това, че я бяха изхвърлили от дома й, цялата си вродена омраза към магьосниците и метна камъка към говорещия. Проследи с поглед траекторията му във въздуха и когато се приближи до магьосническата бариера, тя пожела с цялото си сърце да премине от другата страна и да порази целта си.
Проблесна синкава светкавица и камъкът удари с глухо тупване магьосника в слепоочието. Остана неподвижен за миг, загледан в нищото, после коленете му се подвиха и той се свлече в ръцете на прошарения мъж.
Сония гледаше със зяпнала уста как по-възрастният магьосник полага другаря си на земята. Подигравателните викове на момчетата утихнаха. Над тълпата се възцари пълна тишина.
Други двама магьосници коленичиха до падналия. В отговор на неразбираемите им възклицания тишината веднага се разчупи. Приятелите на Херин и някои хора от тълпата нададоха ликуващи викове. Всички зашумяха възбудено и започнаха да обсъждат случилото се.
Сония погледна ръцете си. Получи се. Аз пробих бариерата, което е невъзможно, освен ако…
Освен ако не съм използвала магия.
Обзе я хлад при спомена как бе съсредоточила гнева и омразата си върху камъка, как бе проследила пътя му във въздуха и беше пожелала да пробие бариерата. И нещо в нея се размърда, сякаш изпълнено с нетърпение да го направи отново.
Тя погледна напред и видя, че няколко магьосници са се събрали около падналия си другар. Някои бяха коленичили до него, но повечето се бяха обърнали и оглеждаха тълпата с търсещи очи. „Търсят мен” – помисли си внезапно тя.
И сякаш чул мисълта й, един от магьосниците извърна рязко глава и впери поглед в нея. Тя замръзна от ужас, но очите му просто се плъзнаха нататък.
„Те не знаят кой е бил” – помисли си тя и въздъхна облекчено.
Момичето се огледа и забеляза, че стои на няколко крачки пред тълпата. Бандата на Херин беше започнала да се изтегля. Тя ги последва с разтуптяно сърце.
Тогава възрастният магьосник се изправи. За разлика от останалите, той без колебание улови погледа й. Посочи я с пръст и всички се обърнаха към нея. Те вдигнаха ръце във въздуха и тя усети как я обзема ужас. Обърна се рязко и се затича през тълпата. С крайчеца на окото си забеляза, че момчетата също побягнаха. Погледът й се разфокусира от няколкото бързи проблясвания, които осветиха лицата на околните, после се разнесоха писъци. Връхлетя я гореща вълна и тя падна на колене, задъхвайки се.
– СТОЙ!
Не усещаше никаква болка. Погледна надолу и с облекчение установи, че тялото й е на мястото си. Вдигна глава; хората продължаваха да бягат, пренебрегвайки разнасящото се по площада ехо на току-що произнесената заповед.
Миризма на изгоряло подразни обонянието й. Сония се обърна и забеляза на няколко крачки просната по лице фигура. Пламъците лакомо поглъщаха дрехите му, но човекът лежеше неподвижно. Тогава тя забеляза стърчащата от ръкава му овъглена плът и й се догади.
– НЕ Я НАРАНЯВАЙТЕ!
Тя се изправи със залитане и замаяно се отдалечи от трупа. Край нея претичаха момчетата от бандата на Херин. Сония се напрегна и побягна след тях, олюлявайки се.
Настигна тълпата при Северната порта и се смеси с нея. Опита се да си пробие път напред, но телата на бягащите хора я притискаха от всички страни. Усети тежестта на камъните в джобовете си и ги извади. Изведнъж някой я хвана за дрехата и тя падна на земята, но веднага скочи и се измъкна от хватката му.
Нечии ръце я сграбчиха грубо отзад. Тя се опита да се освободи, пое си дълбоко дъх, за да изкрещи, но ръцете рязко я завъртяха и момичето се озова пред познатите сини очи на Херин.
1 Фарини – общо наименование на паякообразните.
За трийсетте години след завършването на обучението му лорд Ротан беше влизал в Заседателната зала на Гилдията безброй пъти, но твърде рядко бе ставал свидетел на толкова оживени дебати. Той огледа множеството облечени в мантии мъже и жени, чиито възбудени гласове отекваха в залата. Някои от магьосниците се бяха събрали в групи и той разпозна обичайните клики и фракции. Други блуждаеха от един кръг към друг. Ръце се мятаха в изразителни жестикулации и от време на време по някое рязко възклицание се извисяваше над врявата.
Общо взето събранията преминаваха в изпълнена с достойнство атмосфера и строг ред, но до появата на Разпоредителя магьосниците обикновено се събираха в центъра на залата и разговаряха за най-различни неща. Когато се приближи до тълпата, Ротан улови фрагменти от разговори, които като че ли се отразяваха в тавана. Заседателната зала усилваше гласовете по странен и неочакван начин, особено когато се разговаряше на висок тон. Ефектът не беше постигнат посредством магия, както често предполагаха лишените от магическа дарба посетители, а представляваше напълно случаен и неочакван резултат от превръщането на сградата в зала. Това бе първият и най-стар дом на Гилдията, в който първоначално се помещаваха жилищата на магьосниците и техните чираци, както и стаите за обучение и срещи. Четири века по-късно, изправена пред бързо нарастващия брой на членовете си, Гилдията построи няколко нови сгради. И тъй като не желаеха да разрушат първия си дом, те премахнаха вътрешните стени, разположиха вътре пейки и столове и оттогава тук се провеждаха всички церемонии по приемане и дипломиране на маговете, срещите на гилдията и изслушванията.
От тълпата се отдели висока фигура, облечена в пурпурна роба и се устреми към Ротан. Той забеляза напрегнатото изражение на лицето на младия магьосник и се усмихна. Денил често се оплакваше, че в Гилдията не се случва нищо кой знае колко вълнуващо.
– Най-после, стари приятелю. Как мина? – попита Денил.
Ротан скръсти ръце на гърдите си.
– Стар приятел, как ли не!
– Добре де, старо куче, тогава. – Денил махна презрително с ръка. – Какво каза Разпоредителят?
– Нищо. Просто поиска да му разкажа какво се случи. Оказва се, че единствено аз съм я видял.
– Просто е извадила късмет – отвърна Денил. – Защо останалите се опитаха да я убият?
Ротан поклати глава.
– Не мисля, че наистина са искали да го направят.
Жуженето на гласове бе прекъснато от звука на гонг и усиленият глас на Разпоредителя на Гилдията изпълни залата.
– Моля всички магьосници да заемат местата си.
Ротан се обърна и видя как масивните врати в дъното на залата се затварят. Групата облечени в мантии фигури се пръсна и магьосниците се отправиха към местата си покрай стените. Денил кимна към предната част на залата.
– Днес са ни на посещение редки гости.
Ротан проследи погледа на приятеля си. Върховните матове заемаха местата си. За да подчертаят авторитета и положението им в Гилдията, техните кресла бяха разположени в пет редици с лице към останалите. До тях се спускаха две тесни стълбища. В средата на най-задната редица стоеше огромно кресло, позлатено и украсено с бродерия на кралския инкол2 – стилизирана нощна птица. Креслото беше празно, но онези, които стояха от двете му страни, не бяха – на тях седяха двама магьосници, чиито мантии бяха препасани със златни пояси.
– Съветниците на краля – промърмори Ротан. – Интересно.
– Да... – отвърна Денил. – Чудя се, дали крал Мерин е преценил, че нашето събрание е достатъчно важно, за да му обърне внимание?
– Не достатъчно важно, за да дойде лично.
– Разбира се, че не – усмихна се Денил. – Иначе щеше да се наложи да се държим прилично.
Ротан сви рамене.
– Няма особена разлика, Денил. Дори съветниците му да не присъстваха, никой от нас няма да се осмели да каже нещо, което би премълчал в присъствието на краля. Не, те просто са тук, за да се убедят, че събранието няма да се ограничи само в празни приказки за това момиче.
Двамата стигнаха до обичайните си места и се настаниха. Денил се облегна назад и огледа залата.
– И всичко това заради някакво си мърляво улично хлапе.
Ротан се изкиска.
– Доста разбуни духовете, нали?
– Фергън не ни е почел с присъствието си – Денил огледа с присвити очи столовете, подредени покрай отсрещната стена, – но последователите му са тук.
Въпреки че Ротан не одобряваше публичното изразяване на неуважение по отношение на членове от Гилдията, този път не успя да сдържи усмивката си. Превзетите маниери на Фергън не предизвикваха симпатия у повечето магьосници.
– Доколкото си спомням от доклада на Лечителя, ударът е довел до значително нервно разстройство, изразяващо се в объркване и възбуда. Поради което той е счел за уместно да предпише на Фергън успокоителни.
Денил тихо изкукурига от удоволствие.
– Фергън спи! Когато разбере, че е пропуснал тази среща, ще бъде бесен!
Прозвуча гонг и шумът в залата започна да утихва.
– И както може да се предположи, Разпоредителят Лорлън беше най-разочарован, че лорд Фергьн не може да представи своята версия на събитията – добави шепнешком Ротан.
Денил сподави смеха си. Ротан погледна към Върховните матове и видя, че всички вече са заели местата си. Само Разпоредителят Лорлън продължаваше да стои прав, с гонг в едната си ръка и чукче в другата.
Лицето на Лорлън бе необичайно сурово и мрачно. Ротан също стана сериозен, след като осъзна, че скорошното произшествие е първата значителна криза, с която Лорлън се сблъскваше, откакто беше избран на този пост. Той се справяше добре с текущите дела на Гилдията, но мнозина се съмняваха, че ще бъде по силите му да се пребори с подобна криза.
– Свиках това събрание, за да обсъдим случилото се тази сутрин на Северния площад – започна Лорлън. – В дневния ред са включени два важни въпроса: убийството на невинен човек и наличието в града на магьосник, който е извън нашия контрол. Като за начало ще се заемем с първия, по-сериозен за нас проблем. Призовавам лорд Ротан като свидетел на събитието.
Денил погледна изненадано Ротан и се усмихна.
– Разбира се. Ти от години не си се изправял пред Съвета. Успех!
Ротан се надигна и хвърли изпепеляващ поглед на приятеля си.
– Благодаря ти, че ми напомни. Ще се справя.
Събралите се магьосници извръщаха глави след него, докато той слизаше по стълбището, за да се изправи пред Висшите магове. Той приветства Разпоредителя с почтително кимване. Лорлън му кимна в отговор.
– Разкажете ни какво видяхте, лорд Ротан.
Ротан замълча за миг, подбирайки думите си. Когато се обръщаше към Гилдията, говорещият трябваше ясно и точно да изразява мислите си.
– Когато тази сутрин пристигнах на Северния площад, лорд Фергън вече беше там – започна той. – Заех мястото си до него и добавих силата си към щита. Неколцина от малките скитници започнаха да хвърлят камъни по нас, но както обикновено, ние не им обръщахме никакво внимание. – Ротан погледна към Висшите матове и установи, че те го слушат изключително внимателно. Той потисна нервното си потреперване – наистина отдавна не беше говорил пред Гилдията. – Изведнъж с крайчеца на окото си видях синкав проблясък и почувствах смущение в бариерата. Зърнах някакъв предмет да лети към мен, но преди да успея да реагирам, камъкът удари лорд Фергън в слепоочието и той припадна. Подхванах го, докато се свличаше, положих го на земята и проверих дали нараняванията му не са сериозни. Когато и други се притекоха на помощ, аз се огледах за човека, хвърлил камъка. – Ротан се усмихна сухо, припомняйки си отново случката. – Видях, че докато повечето младежи изглеждаха объркани и изненадани, една млада жена гледаше изумено ръцете си. Когато двамата с лорд Фергън бяхме заобиколени от колегите си, аз я изгубих от поглед, но тъй като не можеха да определят който точно е хвърлил камъка, те поискаха да им покажа злосторника. – Той поклати глава. – Когато го направих, те приеха погрешно, че соча стоящото до девойката момче и... си отмъстиха.
Лорлън с жест го накара да замълчи. Той се обърна към насядалите пред него магьосници и погледът му се спря върху лорд Болкан, Предводител на Воините.
– Лорд Болкан, какво научихте от разпита на онези, които поразиха момчето?
Магьосникът с червена роба се изправи.
– Всичките деветнайсет магьосници бяха убедени, че нападението е било извършено от едно от момчетата, защото им се сторило невероятно, че някой извън Гилдията може да обучи момиче. Всички са искали просто да го обездвижат, а не да го ранят. Съдейки по описанията на свидетели, аз съм склонен да им вярвам. След разпитите стигнах до извода, че някои от обездвижващите удари са се слели и са породили нефокусиран огнен удар. Точно той е убил момчето.
Ротан си спомни тлеещата фигура. Усети, че му се повдига, и заби поглед в пода. Дори сливането да не се беше осъществило, залпът от деветнайсет мощни парализиращи удара щеше да предизвика ужасен шок в тялото на момчето. Не можеше да не се чувства виновен. Само ако се беше усетил навреме да действа самостоятелно, преди останалите да реагират...
– Това води след себе си няколко сериозни проблема – рече Лорлън. – Едва ли народът ще ни повярва, ако му кажем, че просто сме сбъркали. Едно извинение няма да е достатъчно. Трябва да се замислим за някакви компенсации. Дали да не изплатим обезщетение на семейството на младежа?
Неколцина от Висшите магове закимаха и Ротан чу одобрително мърморене зад гърба си.
– Ако бъде намерено, разбира се – добави един от Висшите.
– Боя се, че компенсацията няма да поправи вредата върху репутацията ни – намръщи се Лорлън. – Как да си върнем уважението и доверието на гражданите?
Отново се разнесе мърморене, след което се чу силен глас:
– Компенсацията е достатъчна.
– Ще мине време, хората ще забравят – додаде друг.
– Направихме всичко възможно.
И по-тихо, от дясната страна на Ротан:
– Това е само някакво си момче. На кого му пука?
Ротан въздъхна. Макар думите да не го изненадаха, те събудиха в него познатия гняв. Според закона Гилдията съществуваше, за да защитава останалите – и този закон не правеше разлика между бедни и богати. Някои магьосници неведнъж бяха заявявали, че жителите на копторите са крадци и не заслужават защитата на Гилдията.
– Няма какво повече да направим – каза лорд Болкан. – Богатите класи ще приемат, че смъртта на момчето е нещастен случай. Бедните няма да го направят и каквото и да сторим или кажем, няма да променим положението.
Разпределителят Лорлън се обърна към Висшите магове. Всички кимнаха едновременно.
– Много добре – каза той. – Ще се върнем към този въпрос на следващото ни събрание, след като сме имали време да оценим последствията от тази трагедия. – Той въздъхна дълбоко, изпъна се и обходи с поглед залата. – А сега по втория въпрос: магьосникът-отцепник. Някой друг освен лорд Ротан виждал ли е момичето или как е хвърлило камъка?
Настъпи пълна тишина. Лорлън се намръщи разочаровано. Обикновено в дискусиите на събранията доминираха тримата Повелители на Школи: лейди Винара, лорд Болкан и лорд Сарин. Лейди Винара, Повелител на Лечителите, беше практична и сурова жена, която бе способна на рядка състрадателност и съчувствие. Грубоватият лорд Болкан беше наблюдателен и винаги се стараеше да проучи в детайли всеки въпрос, но беше способен да действа решително във всяка критична ситуация. Най-възрастният от тримата, лорд Сарин, може и да беше твърде рязък в преценките си, но винаги приемаше и чуждо мнение.
Лорен разчиташе точно на тяхното съдействие.
– Трябва да започнем с неоспоримите и потвърдени от свидетелите факти. Няма никакво съмнение, че колкото и невероятно да звучи, някакъв най-обикновен камък е пробил магическия щит. Лорд Болкан, възможно ли е това?
Воинът сви рамене.
– Щитът, използван от нас по време на Прочистването, е доста слаб – достатъчно мощен, за да спре снаряди, но не и магия. Съдейки по синкавата светкавица и смущението в полето, усетено от онези, които са поддържали щита, тук имаме работа точно с магия. Но за да бъде пробита бариерата, магията трябва да е съсредоточена в тази цел. Според мен нападателят е използвал магически удар – най-обикновен – изпратен заедно с камъка.
– Но защо тогава изобщо му е трябвал камъкът? – попита лейди Винара. – Защо просто не е използвал удар с приложена магия?
– За да замаскира удара? – предположи лорд Сарин. – Ако магьосниците бяха усетили приближаващия ги удар, те щяха да подсилят щита.
– Възможно е – каза Болкан, – но силата на удара беше използвана само за да пробие бариерата. Ако нападателят е имал враждебни намерения, лорд Фергън нямаше да се размине само с цицина на главата.
Винара се намръщи.
– Значи нападателят не е очаквал да нанесе голяма вреда? Тогава защо го е направил?
– За да демонстрира силата си – да изрази презрението си към нас, може би – отвърна Болкан.
Безбройните бръчки по лицето на Сарин станаха още по-дълбоки. Ротан поклати глава. Забелязвайки това, Болкан го погледна и се усмихна.
– Не сте ли съгласен, лорд Ротан?
– Тя въобще не очакваше подобен резултат от своите действия – обясни Ротан. – Съдейки по изражението на лицето й, момичето беше абсолютно изненадано и шокирано от онова, което беше направило. Убеден съм, че все още е необучена.
– Невъзможно – поклати глава Сарин. – Все някой трябва да е освободил силата й.
– И да я е научил да я контролира, надявам се – добави Винара.
– Иначе ще се изправим пред друг сериозен проблем.
Изведнъж всички в залата се разшумяха, подхвърляйки най-различни предположения. Лорлън вдигна ръка и гласовете утихнаха.
– Когато лорд Ротан ми разказа какво е видял, аз повиках лорд Соланд в стаята си и го попитах дали, докато е изучавал историята на Гилдията, е прочел нещо за магьосници, чиято сила се е появила и развила без помощта на учител. – Лицето на Лорлън беше сериозно. – Оказва се, че нашето предположение, че силата на един магьосник може да бъде освободена само от друг магьосник, е напълно погрешно.
– Има писмени доказателства, че в първите векове от съществуването на Гилдията някои субекти, дошли да се обучават при нас, вече са практикували магия. Силите им са се развили естествено, докато съзрявали физически. И тъй като ние започнахме да приемаме и посвещаваме начинаещите още в най-ранна възраст, повече не са били отбелязвани случаи на естествено освобождение на силата. – Лорлън посочи седалките в единия край на залата. – Помолих лорд Соланд да събере всички известни факти за този феномен и сега ще го помоля да излезе отпред и да сподели какво е научил.
Един възрастен магьосник се надигна от мястото си и тръгна надолу по стълбището. Всички мълчаливо изчакаха стареца да заеме мястото си до Ротан. Соланд поздрави Върховните магове със сдържано кимване.
– Допреди петстотин години – започна той с треперлив старчески глас – мъжете и жените, които искали да изучават магията, трябвало да потърсят някой магьосник, който да ги приеме за ученици. Те били подлагани на проверка и подбирани според мощта на силата им и според това колко били готови да заплатят. Заради тази традиция в началото на обучението си някои чираци вече били напълно пораснали, тъй като за да се събере необходимата сума за обучението са били необходими дълги години труд или богато наследство. Но понякога се появявали някой младеж или девойка, чиито сили били вече „освободени”, както се изразявали в онези времена. Тези хора били известни като „натурали” и никога не им било отказвано обучение. За това имало две причини. Първо, силата им вече била твърде голяма. Второ, те трябвало да се научат на Контрол. – Възрастният мъж направи пауза, след което гласът му прозвуча още по-пискливо.
– Вече знаем какво става, когато новаците не могат да овладеят Контрола. Ако тази млада жена е натурал, то ние трябва да очакваме да е много по-силна от средностатистическия магьосник. Ако не бъде намерена и научена на Контрол, тя може да се превърне в сериозна заплаха за града.
Последвалата тишина не продължи дълго. Залата зажужа от множество разтревожени гласове.
– Ако нейната сила наистина се е освободила сама – отбеляза лорд Болкан,
Възрастният магьосник кимна:
– Разбира се, не бива да се изключва вероятността някой вече да я е обучил.
– Тогава трябва да я намерим – както и онези, които са я обучили – заяви някой с нетърпящ възражения тон.
В залата отново избухнаха спорове, но гласът на Лорлън се извиси над врявата:
– Ако се окаже маг-отцепник, законът ни задължава да я отведем заедно с учителите й при краля. Ако е натурал, трябва да я обучим на Контрол. И в двата случая трябва да я открием.
– Но как? – разнесе се нечий глас.
Лорлън извърна глава.
– Лорд Болкан?
– Чрез систематично претърсване на копторите – отвърна Воинът. След което се обърна и погледна към кралските съветници. – Ще ни трябва помощ.
Лорлън повдигна вежди и проследи погледа на Болкан.
– Гилдията моли официално за помощ Градската стража.
Съветниците размениха погледи и кимнаха.
– Молбата е удовлетворена – отвърна единият.
– Трябва да започнем колкото се може по-скоро – рече Болкан.
– За предпочитане още довечера.
– Ако искаме в това да участва и Стражата, то ще се наложи да почакаме – трябва им време да се организират. Предлагам да започнем утре сутринта – отвърна Лорлън.
– Ами уроците? – попита някой.
Лорлън погледна към магьосника, който седеше до него.
– Предполагам, че още един ден за самоподготовка няма да навреди на напредъка на новаците.
– Един ден не е от значение – повдигна рамене Джерик, вечно недоволният директор на Университета. – Но ще успеем ли да я намерим за това време?
Лорлън сви устни.
– Ако не успеем да я открием, ще се съберем отново тук утре вечерта, за да обсъдим кой ще се заеме с търсенето.
– Мога ли да предложа нещо, Разпоредителю Лорлън?
Щом чу гласа, Ротан потрепна изненадано. Той се обърна и видя изправилия се Денил.
– Да, лорд Денил? – отвърна Лорлън.
– Жителите на копторите навярно ще се опитат да попречат на претърсването, а момичето сигурно ще се скрие от нас. Ще имаме по-големи шансове за успех, ако се вмъкнем дегизирани в бедняшките квартали.
Лорлън се намръщи.
– Как предлагате да се дегизираме?
Денил сви рамене.
– Колкото по-малко набиваме в очи, толкова по-големи са шансовете ни за успех. Предлагам поне част от нас да са облечени като тях. Разбира се, щом си отворим устата, те веднага ще ни разкрият, но...
– Категорично не – прогърмя гласът на Болкан. – Как ще изглежда, ако ни разкрият, облечени като долни просяци? Ще ни съсипят от подигравки из целите Обединени земи.
Разнесоха се одобрителни викове. Лорлън бавно кимна.
– Съгласен съм. Ние, като магьосници, имаме право да влизаме във всяка къща в града. Търсенето ни ще претърпи провал, ако не носим мантиите си.
– А как ще разберем кого именно да търсим? – попита Винара.
Лорлън погледна към Ротан.
– Помните ли как точно изглежда момичето?
Ротан кимна. Той отстъпи назад, затвори очи и извика в паметта си образа на малко, кльощаво момиче със слабо, детинско лице. Призова силата си, отвори очи и напрегна волята си. Във въздуха се появи слабо сияние, което бързо прие формата на леко прозрачно лице. В паметта му изникнаха нови подробности и постепенно се появи облеклото й: безцветен шал на главата, груба риза с качулка, панталони. Когато илюзията придоби окончателен вид, той погледна към Висшите магове.
– Това ли е нападателят? – промърмори Болкан. – Та тя е още дете!
– Малък пакет с голяма изненада в него – рече сухо Сарин.
– Ами ако не е това нападателят? – попита Джерик. – Ами ако лорд Ротан греши?
Аорлън погледна към Ротан и леко се усмихна.
– Засега приемаме, че е прав. Скоро ще разберем потвърждава ли се неговата версия от градските клюки, а може дори да открием свидетел. – Той кимна към илюзията. – Достатъчно, лорд Ротан.
Ротан махна с ръка и илюзията изчезна. Когато отново вдигна очи, той срещна преценяващия поглед на лорд Сарин.
– И какво ще правим с нея, след като я намерим? – попита Винара.
– Ако е отцепничка, ще приложим закона – отвърна Аорлън. – Ако не е, ще я обучим да контролира силата си.
– Да, разбира се, а след това?
– Мисля, че лейди Винара имаше предвид дали трябва да я приемам сред нас? – рече Болкан.
Залата отново се изпълни с глъч.
– Не! Тя сигурно е крадла!
– Тя ни нападна! Трябва да я накажем, а не да я награждаваме!
Ротан поклати глава и въздъхна. Макар и да нямаше закон, който да забранява приемането на деца от низшите класи, Гилдията търсеше ученици единствено сред децата от Домовете.
– Гилдията не е приемала чираци извън Домовете от векове – рече тихо Болкан.
– Но ако Соланд е прав, тя може да е могъща магьосница – напомни му Винара.
Ротан прикри усмивката си. Повечето жени-магове ставаха Лечители и той знаеше, че лейди Винара щеше охотно да затвори очи за низшия произход на момичето, стига това да й осигури още една талантлива помощничка.
„Силата не е благословия, ако магьосникът е покварен” – цитира Сарин. Тя може да е крадла, дори проститутка. Какво влияние за човек с такова минало върху нашите ученици? Как бихме да сме сигурни, че тя ще спазва нашите закони?
Винара повдигна изумено вежди.
– Значи предлагате да й покажем на какво е способна, а после просто да блокираме силата й и да я тласнем към беднотията?
Сарин кимна. Винара погледна Болкан, който сви рамене. Ротан преглътна възраженията си и се насили да запази мълчание. Лорлън изгледа мълчаливо тримата магьосници, а изражението на лицето му не изразяваше нищо.
– Поне трябва да й дадем шанс – каза Винара. – Ако съществува и най-малката вероятност тя да приеме законите ни и да се превърне в достойна млада жена, то ние трябва да й дадем тази възможност.
– Колкото повече се разгръща силата й, толкова по-трудно ще ни бъде да я блокираме – напомни й Сарин.
– Знам – наведе се Винара напред, – но няма да е невъзможно. Освен това приемайки я в Гилдията, ние ще се представим в най-добра светлина. Малко щедрост и доброта ще бъдат значително по-полезни за пострадалата ни репутация, отколкото блокирането на силата й и връщането й в копторите.
Болкан повдигна вежди.
– Така е. Освен това ако обявим намеренията си да приемем момичето сред нас, това ще ни спести главоболията по издирването й. Щом научи, че може да стане магьосница, с всичките произтичащи от това ползи, тя сама ще дойде при нас.
– И загубата на тези блага може да се окаже достатъчна, за да я избави от изкушението да се върне към някогашния си начин на живот – добави Сарин.
Лейди Винара кимна. Тя огледа залата, погледът й се спря на Ротан и тя присви очи.
– Вие какво мислите за това, лорд Ротан?
Ротан изкриви устни в скептична усмивка.
– Съмнявам се, че след днешните събития тя ще повярва на каквото й да било от нашите уста.
Лицето на Болкан помръкна.
– Така е. Може би първо трябва да я хванем, а след това да й разкрием добрите си намерения.
– В такъв случай няма смисъл да чакаме сама да се обърне към нас – заключи Лорлън. – Започваме търсенето й утре сутрин, както възнамерявахме. – Той сви устни и се обърна към подиума.
Ротан също погледна нагоре. Между местата на Разпоредителя и краля се намираше креслото на главата на Гилдията: Върховният повелител Акарин. Облеченият в черна роба магьосник не беше произнесъл нито дума, но това не беше нещо необичайно. Макар да не беше тайна, че лорд Акарин може да промени хода на дебатите само с няколко подхвърлени фрази, той обикновено предпочиташе да запази мълчание.
– Върховни повелителю, имате ли някакви основания да подозирате присъствието на магове-отцепници в бедняшките квартали? – попита Лорлън.
– Не. В копторите няма никакви отцепници – отвърна Акарин.
Ротан се намираше достатъчно близо, за да забележи как Болкан и Винара бързо размениха погледи. Той прикри усмивката си. За изключително изострените сетива на Върховния повелител се носеха легенди и почти всички магьосници в по-голяма или по-малка степен благоговееха пред него. Лорлън кимна, обърна се към залата и удари гонга. Звънът му отекна в стените, силният шум утихна и премина в тихо мърморене.
– Решението за съдбата на момичето ще бъде взето след като я открием и преценим характера й. Засега трябва да се съсредоточим върху намирането й. Търсенето започва в четвъртия час утре сутринта. Онези от вас, които смятат, че имат сериозна причина да останат в Гилдията, нека подготвят молбата си и да я предадат на помощника ми още тази вечер. Обявявам събранието за закрито.
Залата се изпълни с шумоленето на мантии и тропота на ботуши. Ротан отстъпи встрани, пропускайки първия от Висшите матове, който стана от креслото си и се отправи към страничния изход от залата. После се обърна и изчака Денил, който идваше към него, проправяйки си път през тълпата излизащи магьосници.
– Чу ли какво каза лорд Керин? – попита Денил. – Той иска да накажем момичето, защото е нападнало скъпия му приятел Фергън. Според мен тя едва ли можеше да избере по-подходяща цел.
– Знаеш ли, Денил... – започна Ротан.
–... а сега ни карат да се ровим из копторите – разнесе се нечий глас зад тях.
– Не знам кое е по-ужасно: това, че са убили момчето или това, че са пропуснали момичето – отвърна някой друг.
Ужасен от чутото, Ротан се извърна към говорещия, възрастен алхимик, който беше твърде зает да изучава навъсено пукнатините в пода, за да забележи реакцията му. Когато магьосникът мина покрай него, Ротан поклати глава.
– Тъкмо мислех да ти правя забележка, че съдиш хората твърде строго, Денил, но като че ли няма смисъл, нали?
– Не – съгласи се Денил и стори път на Разпоредителя Лорлън и Върховния повелител.
– Ами ако не я намерим? – попита Разпоредителят своя спътник.
Върховният повелител тихо се засмя.
– Не се тревожете, ще я намерите – по един или друг начин. Разбира се за предпочитане е това да стане още утре.
Ротан поклати глава след двамата отдалечаващи се висши магьосници.
– Само мен ли ме е грижа какво ще се случи с горкото момиче?
Той усети ръката на Денил на рамото си.
– Разбира се, че не. Но все пак, приятелю, надявам се, че нямаш намерение да изнасяш лекции за милосърдието точно на него.
2 Инкол – квадратен символ, не много различен от фамилния герб, пришит върху ръкав или ръкавел.
Тя е лепка.
Гласът беше мъжки, младежки и непознат. „Къде се намирам?” – помисли си Сония. Като за начало, лежеше на нещо меко. Може би легло? „Не си спомням да съм си лягала...”
– Няма начин.
Гласът беше на Херин. Досети се, че той я защитава. Тогава проумя думите на непознатия и я заля вълна от закъсняло облекчение. На жаргона на копторите лепка означаваше шпионин. Ако Херин се беше съгласил, то тогава я очакваха големи неприятности... Но всъщност на кого е шпионин?
– Че какво друго може да е? – не се отказваше непознатият. – Тя владее магията. Магьосниците се обучават в продължение на години. Кой тукашен може да я научи на това?
Магия? Поток от спомени нахлу в главата й: площадът, магьосниците...
– Магия или не, аз я познавам откакто се знаем със Сери – каза Херин на момчето. – Винаги си е била нормално момиче.
Сония едва чуваше думите му. Тя сякаш се видя отстрани как хвърля камъка, как той преминава през бариерата и улучва магьосника. „Аз го направих – помисли си тя. – Но това не е възможно..."
– Но ти сам ми каза, че не си я виждал няколко години. Кой знае къде се е навъртала през това време.
Тогава Сония си спомни как беше почувствала нещо в себе си – нещо, което не би трябвало да притежава...
– Живяла е със семейството си, Барил – отвърна Херин. – Аз й вярвам, Сери й вярва и това е достатъчно.
„... и Гилдията знае, че аз го направих!” Старият магьосник я беше видял, беше я посочил на останалите. Тя потръпна при спомена за димящото тяло.
– Да не кажеш, че не съм те предупредил. – Барил все още не беше напълно убеден, но в гласа му се усети примирение. – Ако те прецака, не забравяй кой те е пред...
– Мисля, че е будна – промърмори друг познат глас. Сери. Намираше се някъде наблизо.
Херин въздъхна.
– Излез, Барил.
Сония чу отдалечаващи се стъпки, последвани от затваряне на врата.
– Стига си се преструвала, че спиш, Сония – промърмори Сери.
Нечия ръка докосна лицето й и момичето отвори очи. Той стоеше наведен над нея, ухилен до уши.
Сония се надигна на лакът и се огледа. Лежеше в едно старо легло в непозната стая. Докато спускаше краката си на пода, Сери я изгледа преценяващо.
– Изглеждаш по-добре – отбеляза той.
– Чувствам се добре – съгласи се тя. – Какво се случи? – Тя вдигна глава към Херин, който застана пред нея. – Къде се намирам? Колко е часът?
Сери се засмя.
– Добре е.
– Не си ли спомняш? – Херин се приведе така, че да може да я погледне в очите.
Сония поклати глава.
– Помня как вървяхме по улицата, но... – Тя разпери ръце. – Но не и как съм се озовала тук.
– Херин те донесе тук – разнесе се женски глас. – Каза, че си заспала, докато сте вървели.
Сония се обърна и видя млада жена, която седеше на стола зад нея. Лицето й изглеждаше познато.
– Дония?
Момичето се усмихна.
– Точно така. – Тя потропа с токче по пода. – Намираш се в страноприемницата на баща ми. Той ни позволи да те доведем тук. Проспа цялата нощ.
Сония отново се огледа и устните й се разтеглиха в усмивка при спомена как момчетата се опитваха да подкупят Дония да им краде халби с бол3 от пивницата. Пивото беше силно и им замайваше главите.
Страноприемницата на Гелин се намираше близо до Външната стена, в онази част от бедняшките квартали, която се наричаше Нортсайд и където се намираха най-прилично изглеждащите постройки. Жителите на този район наричаха копторите Външния кръг, напук на всеобщото мнение, че бедняшките квартали не са част от града.
Сония предположи, че се намира в една от стаите за гости. Почти цялото пространство беше заето от леглото, очукания стол, на който седеше Дония и една малка маса. Прозорците бяха покрити със стари, избелели листи хартия. По слабата светлина, която проникваше през тях, Сония предположи, че е ранно утро.
Херин се обърна към Дония и й махна да се приближи. Обви собственически талията й с ръка и я притегли към себе си. Дония му се усмихна влюбено.
– Дали няма да ни стъкнеш нещо за хапване? – попита я той.
– Ще видя какво мога да направя. – Дония се обърна бавно към вратата и се измъкна от стаята.
Сония погледна въпросително Сери и в отговор получи самодоволна усмивка. Херин се отпусна отново в стола си, погледна към нея и се намръщи.
– Сигурна ли си, че си по-добре? Снощи никаква те нямаше.
Тя сви рамене.
– Всъщност се чувствам много добре. Все едно хубаво съм се наспала.
– Наспа се. Почти цял ден прекара в леглото. – Той отново я изгледа преценяващо. – Какво се случи, Сония? Ти хвърли онзи камък, нали?
Сония преглътна, гърлото й изведнъж пресъхна. За миг се зачуди, дали ще й повярват, ако отрече всичко.
Сери положи ръка на рамото й и лекичко го стисна.
– Не се тревожи, Сония. Ако не искаш, няма да кажем на никого за това.
Момичето кимна.
– Аз бях, но... Не знам какво се случи.
– Магия ли използва? – попита нетърпеливо Сери.
Сония отмести поглед.
– Не знам. Просто си пожелах камъкът да премине през бариерата и... той премина.
– Ти проби магьосническата стена – каза Херин. – Това няма как да стане без магия, нали? Обикновено камъните отскачат от нея.
– Освен това имаше някакво проблясване – добави Сери.
Херин кимна.
– И магьосниците определено бяха много възбудени.
Сери се наведе към нея.
– Мислиш ли, че ще успееш да го направиш пак?
Сония го погледна слисано.
– Пак ли?
– Не същото, разбира се. Няма да те караме да замеряш магьосниците с камъни – като че ли не им харесва особено. Говоря за нещо друго. Ако се получи, значи наистина притежаваш магия.
Тя потръпна.
– Мисля, че не искам да го научавам.
Сери се засмя.
– И защо? Само помисли какво ще можеш да правиш! Ще бъде страхотно!
– Като за начало никой няма да смее да ти посегне – каза Херин.
Тя поклати глава.
– Напротив. Ще се надъхат още повече. – Сония се намръщи. – Всички мразят магьосниците. И мен ще ме намразят.
– Всички мразят магьосниците от Гилдията – отвърна Сери. – Всички те идват от Домовете. Интересуват се единствено от себе си. А всички знаят, че ти си обитател също като нас.
Обитател. След двете години, прекарани в града, леля й и чичо й бяха спрели да се наричат така, както се наричаха жителите на копторите. Бяха успели да се измъкнат от там. Вместо това започнаха да се наричат занаятчии.
– Обитателите ще се радват да имат свой собствен магьосник – продължи да настоява Сери, – особено когато започнеш да вършиш разни добри дела.
Сония поклати глава.
– Добри дела? Магьосниците не правят нищо добро. Защо обитателите ще решат, че аз съм по-различна от тях?
– Да вземем например лекуването – каза той. – Нали Ранел има болен крак? Ти ще можеш да го излекуваш!
Дъхът й секна. При мисълта за болките, които изпитваше чичо й, тя изведнъж разбра ентусиазма на Сери. Наистина щеше да е чудесно, ако успее да оправи крака на чичо си. А ако успее, защо да не помогне и на други?
Тогава се сети за отношението на Ранел към „доктората”, които бяха лекували крака му. Тя отново поклати глава.
– Хората не се доверяват на докторята, защо ще повярват на мен?
– Защото хората никога не знаят дали докторята ще ги излекуват или от лечението ще им стане още по-зле – търпеливо обясни младежът. – Те се страхуват, че ще се разболеят още повече.
– А магията направо ги ужасява. Ще решат, че може да съм изпратена от магьосниците, за да ги премахна.
Сери се засмя.
– Това вече са глупости. Никой няма да си го помисли.
– Ами Барил?
Лицето му се изкриви кисела гримаса.
– Барил е глупак! Не всички мислят като него.
Сония изсумтя.
– Дори и така да е, аз не знам нищо за магията. Ами ако хората решат, че наистина мога да ги излекувам? Няма да ме оставят на мира, а аз няма да мога да направя нищо, за да им помогна.
Сери се намръщи.
– Така си е. – Той погледна към Херин. – Тя е права. Това може да завърши зле. Дори Сония да се реши отново да опита магията си, ще се наложи известно време да го пазим в тайна.
Херин сви устни и кимна.
– Ако някой попита дали можеш да правиш магии, ще му кажем, че нищо не си направила. Че сигурно магьосниците са изгубили концентрация или нещо такова и затова камъкът е успял да мине през бариерата.
Сония го погледна, изпълнена с надежда.
– Може би точно това се е случило. Може пък нищо да не съм направила.
– Ако не успееш отново да използваш магия, можеш да бъдеш сигурна, че е така – потупа я Сери по рамото. – А ако се получи, ще се погрижим никой да не разбере за това. След няколко седмици всички ще смятат, че магьосниците са объркали нещо, а след някой друг месец вече ще са забравили за теб.
Леко почукване на вратата накара Сония да подскочи. Херин се надигна и пусна Дония вътре. Момичето носеше поднос с халби и голяма чиния с комати хляб.
– Ето – каза тя, поставяйки подноса на масата. – По една халба бол за всеки, за да отпразнуваме завръщането на един стар приятел. Херин, татко иска да отидеш при него.
– По-добре да видя какво иска. – Херин вдигна една халба и я пресуши. – До после, Сония – каза той. После прегърна Дония през кръста и изведе кискащото се момиче от стаята. Когато вратата се затвори зад тях, Сония поклати глава.
– От кога продължава това?
– Те двамата ли? – попита Сери с пълна уста. – Почти година, мисля. Херин каза, че ще се ожени за нея и ще наследи пивницата.
Сония се засмя.
– Гелин наясно ли е с това?
Сери се усмихна.
– Поне още не е изгонил Херин оттук.
Сония взе коматче черен хляб, замесен от каръново4 брашно и щедро ароматизиран с подправки. Щом го захапа, стомахът й възмутено й напомни, че повече от ден не беше слагала нищо в него, и тя стръвно задъвка. Волът беше повкиснал, но прокарваше добре соления хляб. Щом приключиха с храненето, Сония седна на стола и въздъхна.
– Когато Херин се заеме с пивницата, ти с какво ще се занимаваш?
Сери повдигна рамене.
– С разни неща. Ще крада бол от Херин. Ще уча децата му как да разбиват ключалки. Поне тази зима ще ни бъде топло. А ти с какво ще се занимаваш?
– Не знам. Джона и Ранел казаха... Ох! – Тя скочи от стола. – Така и не можахме да се срещнем! Те не знаят къде съм!
Сери махна презрително с ръка.
– Те са някъде наоколо.
Тя опипа трескаво колана си и установи, че кесията й все още виси на кръста, тежка и пълна с монети.
– Доста нещо си спестила – отбеляза Сери.
– Ранел каза, че всеки от нас трябва да вземе част от парите и да тръгне сам към копторите. Трябва да сме ужасни каръци, за да ни претърсят и тримата. – Тя го погледна с присвити очи. – Знам колко пари има вътре.
Той се разсмя.
– Аз също. Всичките са си на мястото. Хайде, ще ти помогна да намериш вашите.
Те излязоха в късия коридор, спуснаха се по тясната стълба и се озоваха в познатата зала. Както винаги, въздухът беше пропит с алкохолни изпарения, носеше се смях и се долавяха откъслечни бръщолевения и ругатни. На масата, където се разливаше гъстата напитка, се беше облегнал един грамаден мъж.
– Добро утро, Гелин – извика Сери.
Мъжът присви късогледите си очи и се ухили на Сония.
– Здрасти! Това е малката Сония, нали? – Гелин се приближи до тях и я тупна по рамото. – Като гледам, много е пораснала. Още помня как крадяхте от бола ми, момиче. Ти беше много пъргава малка крадла.
Сония се ухили и погледна към Сери.
– И това беше моя идея, нали, Сери?
Той разпери ръце и невинно примигва.
– За какво говориш, Сония?
Гелин се разсмя.
– Ето до какво води размотаването с Крадците. Как са родителите ти?
– Имаш предвид леля Джона и чичо Ранел?
Той махна с ръка.
– Същите.
Сония сви рамене и набързо му разказа как са ги прогонили от бараките. Гелин съчувствено кимаше.
– И сега сигурно се чудят къде съм се изгубила – завърши тя. – Аз...
Вратата на пивницата се затръшна и Сония подскочи като ужилена. В стаята настана тишина и всички погледнаха към входа. Херин стоеше облегнат на рамката, дишаше тежко, а челото му блестеше от пот.
– По-внимателно с вратата ми – извика Гелин.
Херин вдигна глава. Щом зърна Сония и Сери, той пребледня и се втурна към тях. Хвана момичето за ръката и я повлече след себе си към кухнята. Сели тръгна след тях.
– Какво има? – прошепна той
– Магьосниците претърсват копторите – рече задъхано Херин. Сония го погледна ужасена.
– Те са тук? – възкликна Сери. – Защо?
Херин погледна многозначително към Сония.
– Търсят мен – въздъхна тихо тя.
Херин кимна мрачно и се обърна към Сери.
– Какво ще правим?
– Близо ли са?
– Много. Тръгнали са от Външната стена навън.
Сери подсвирна.
– Близо са.
Сония притисна ръка към гърдите си. Сърцето й тупкаше бързо. Тя усети, че й се повдига.
– Разполагаме само с няколко минути – каза им Херин. – Трябва да се махнем оттук. Те претърсват всяка сграда.
– Значи трябва да я скрием на място, където вече са били. Сония се облегна на стената и коленете й омекнаха при спомена за овъгленото тяло на площада.
– Те ще ме убият! – изпъшка тя.
Сери я погледна.
– Не, Сония – рече твърдо той.
– Убиха онова момче... – Тя потрепери.
Той я хвана за раменете.
– Няма да го допуснем, Сония.
Погледът му беше твърд, а изражението на лицето – непривично сурово. Сония се опита да открие в него някаква неувереност, но безуспешно.
– Вярваш ли ми? – попита той.
Тя кимна. Той се усмихна.
– Да вървим, тогава.
След тези си думи той дръпна момичето от стената и я поведе през кухнята към вратата, следван от Херин. Излязоха през друга врата и се озоваха на кална уличка. Сония потрепери от студения зимен вятър, който се промуши под дрехите й.
Малко преди края на уличката те се спряха. Сери им каза да изчакат, докато провери дали пътят е чист. Той се промъкна до ъгъла, надникна към улицата и бързо се върна, поклащайки глава. Махна им с ръка да се връщат обратно.
Някъде по средата на улицата Сери се приближи до една от каменните стени и повдигна вградената малка желязна решетка. Херин погледна неуверено приятеля си, после се наведе и пропълзя в разкрилия се проход. Сония го последва и се озова в тъмен тунел. Херин й помогна да се изправи и бързо я бутна към стената, освобождавайки място за Сери, който се шмугна вътре, без да се помайва. Решетката тихо се затвори – ако се съдеше по липсата на издайническо изскърцване, пантите й бяха смазвани редовно.
– Сигурен ли си? – прошепна Херин.
– Крадците ще бъдат твърде заети с укриването на своите тайници от магьосниците и въобще няма да ни забележат – успокои го Сири. – Освен това няма да стоим много тук. Сония, хвани ме за рамото.
Тя се хвана здраво за палтото му. Ръката на Херин полегна твърдо на рамото й. Тримата потеглиха напред в тъмния тунел. Сония се опита да различи нещо в мрака, сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите. От отговора на Сери беше разбрала, че са влезли в един от проходите на Крадците.
Използването на подземната мрежа от тунели без разрешение беше забранено и тя беше чувала страховити истории за наказанията, които Крадците налагаха на нарушителите.
Откакто се помнеше, хората винаги бяха наричали шеговито Сери „приятел на Крадците”. Зад това прозвище се криеше едновременно и страх, и уважение. Момичето знаеше, че бащата на Сери е бил контрабандист, така че бе възможно младежът да е наследил някои привилегии и връзки. Така или иначе тя не беше виждала никакви доказателства за това и винаги бе подозирала, че Сери просто се възползва от славата си, за да запази положението си на дясна ръка на Херин. Доколкото й беше известно, той не познаваше никого от Крадците и сега тя просто бързаше към гибелта си.
Само че Сония предпочиташе вероятността да се срещне с Крадците, отколкото сигурната смърт от ръцете на магьосниците. Крадците поне не я търсеха.
Тъмнината се сгъсти още повече и Сония вече можеше да различи единствено смътни сенки. Скоро, обаче, отново просветля; приближаваха се до поредната решетка. Сери сви в друг коридор и те потънаха в нов тъмен тунел. Направиха още няколко завоя, преди окончателно да спрат.
– Би трябвало вече да са минали оттук – прошепна той на Херин. – Ще останем колкото да си купим нещо и ще продължим. Трябва да се свържеш с останалите и да им кажеш да не споменават на никого за Сония. Току-виж хората решили, че могат да спечелят нещо от нас, като ни заплашат, че ще я издадат на магьосниците.
– Ще се погрижа за всичко – увери го Херин. – Ще разбера са успели да издрънкат нещо и ще им наредя да си затварят устите.
– Отлично – отвърна Сери. – Така, значи сме дошли да си купим малко айкер5 и това е.
В тъмнината се разнесоха тихи звуци, отвори се някаква врата и те се озоваха под ярката дневна светлина, в курник, пълен с расуци6.
При вида на непознатите птиците се развълнуваха, размахаха късите си, безполезни крилца и запищяха пронизително. Звукът отекна в каменните стени на малкото дворче. През близката врата надникна някаква жена. Щом видя Сония и Херин в курника, тя се намръщи сърдито.
– Хей! Кои сте вие?
Сония се обърна за помощ към Сири и го видя да клечи зад нея и да рови в прахта, прикривайки следите им. Той се изправи и се ухили на жената.
– Идваме ти на гости, Лария.
Жената го погледна. Намръщеното й лице грейна в усмивка.
– Серини! Винаги ми е приятно да те виждам! Това твои приятели ли са? Добре дошли! Добре дошли! Заповядайте вкъщи да ви почерпя с рака7.
– Как върви търговията? – попита Сери, щом излязоха от курника и последваха Лария в една малка стаичка. Половината й беше заета от тясно легло, а в останалото място бяха разположени печка и маса.
Жената се намръщи.
– Тежък ден. Преди по-малко от час имах посетители. Много любопитни се оказаха.
– Посетители, облечени с мантии? – попита Сери.
Тя кимна.
– Изкараха ми акъла. Навсякъде ровиха, но нищо не намериха, ако ме разбираш. Но стражниците намериха. Сигурна съм, че ще се върнат, но дотогава няма да е останало нищо за намиране. – Тя се изкиска. – Твърде късно ще бъде. – Тя млъкна, докато слагаше вода да възври на печката. – А вие защо сте дошли?
– За същото като всички останали.
В очите на Лария проблесна весело пламъче.
– Готвите се за весела нощ, а? Колко предлагаш?
Той се усмихна.
– Доколкото си спомням, ти ми дължиш една услуга.
Жената сви устни и присви очи.
– Чакай тук.
Тя излезе от стаята. Сери въздъхна и седна на леглото, което силно изскърца.
– Успокой се, Сония – рече той. – Вече са били тук. Втори път няма да се върнат.
Тя кимна. Сърцето й не спираше да бие ускорено и стомахът я присвиваше. Тя си пое дълбоко дъх и се облегна на стената. Водата завря. Сери взе от масата бурканче с тъмен прах и сипа по лъжичка в приготвените от Лария чаши. Стаята се изпълни с познат, пикантен аромат.
– Вече можем да сме сигурни, Сония – каза Херин и с благодарност прие продадената му от Сери чаша.
Тя се намръщи.
– В какво?
– Че си използвала магия. – Той се ухили. – Нямаше да те търсят, ако не смятаха така, нали?
С нетърпелив жест Денил пресуши влагата от мантията си. Над финото сукно се издигнаха облаци пара. Стреснатите стражници отскочиха встрани, но когато пронизващият вятър разнесе мъглата, те се върнаха по местата си. Мъжете се движеха в строга формация – двама пред магьосника, двама зад него. Идиотска предпазна мярка. Обитателите не бяха чак толкова глупави, че да ги нападнат. А дори и да го бяха направили, същите тези стражници щяха да се втурнат към Денил в търсене на защита.
Улавяйки тъжния поглед на единия от стражниците, Денил усети лек пристъп на вина. Денят едва започваше, а те вече бяха изнервени и непочтителни. Денил си напомни, че ще се наложи да ги търпи цял ден и си обеща да се опита да се държи по-дружелюбно.
За стражниците претърсването беше като празник – много по-интересно от часовете висене край портите или патрулирането по градските улици. Въпреки горещото им желание да нахлуят в тайните складове и бардаци на контрабандистите, от тях реална полза нямаше. Денил нямаше нужда от помощта им при разбиването на заключени врати и отварянето на контейнери, а и жителите на бедняшките квартали, макар и неохотно, му оказваха съдействие.
Въздъхна... Беше видял достатъчно, за да разбере, че мнозинството от тези хора знаеха много добре как да скрият онова, което не искаха да бъде намерено. Освен това бе забелязал прикритите усмивки на лицата, които го наблюдаваха. Какви ли са шансовете на стотина магьосници да намерят някакво си незабележително девойче сред хилядите жители на копторите?
Никакви. Денил стисна зъби, припомняйки си думите на лорд Болкан от предишната вечер. „Как ще изглежда, ако ни разкрият, облечени като долни просяци? Ще ни съсипят от подигравки из целите Обединени земи”. Той изсумтя. А нима сега не изглеждаха като глупаци?
Остра воня го удари в носа. Той погледна към задръстената от нечистотии канавка. Хората, които стояха край нея, побързаха да се махнат. С огромно усилие на волята магьосникът си пое дълбоко дъх и наложи на лицето си безизразна маска.
Той не обичаше да плаши хората. Да ги впечатлява? Да. Да внушава благоговение? Определено. Но не и да ги плаши. Винаги се смущаваше, когато при приближаването му хората отстъпваха встрани и без да свалят поглед от него, изчакваха да отмине. Децата бяха посмели, следваха го на известно разстояние, но щом ги погледнеше, те се пръсваха на всички страни. Мъжете и жените, млади и стари, го наблюдаваха предпазливо. Всички изглеждаха сурови и коварни. Той се зачуди колко ли от тях работят за Крадците...
Денил се спря.
Крадците...
Стражниците също спряха и го погледнаха въпросително. Той не им обърна внимание.
Ако слуховете бяха верни, то Крадците познаваха копторите по-добре от всеки друг. Дали знаеха къде се крие момичето? А ако не, дали щяха да успеят да я открият? Дали ще се съгласят да помогнат на Гилдията? Може би, ако им предложат достойно възнаграждение...
Как ли ще реагират останалите магьосници, ако им предложи да се договорят с Крадците?
Ще бъдат ужасени. Разгневени.
Той погледна към плиткия, вонящ изкоп, който служеше за канал. След няколко дни бродене из копторите, магьосниците може би щяха да погледнат по-благосклонно на идеята му. Което означаваше, че колкото по-късно им предложеше своя вариант, толкова по-големи бяха шансовете му да получи одобрението им.
От друга страна, всеки изгубен час даваше на бегълката възможност да се скрие по-добре. Денил сви устни. Нямаше да е зле да провери дали Крадците са склонни на сделка преди да представи идеята си пред Гилдията. Ако магьосниците я одобряха, а после се окажеше, че Крадците не желаят да им сътрудничат, то времето и усилията му щяха да се окажат изгубени напразно. 4
Той се обърна към най-възрастния от стражниците.
– Капитан Гарин. Знаете ли как мога да се свържа с Крадците?
От изненада капитанът вдигна вежди толкова високо, че те се скриха под шлема му. Той поклати глава.
– Не, милорд.
– Аз знам, милорд.
Денил се обърна към най-младия от стражниците, дългурест младеж на име Олин.
– Някога живеех в копторите, милорд – призна си Олин, преди да се запиша в Стражата. Тук винаги ще се намерят хора, които са готови да предадат послание на Крадците, стига да знаете къде да търсите.
– Разбирам. – Денил замислено задъвка вътрешността на бузата си. – Намери ми някой от тези хора. Питай дали Крадците са съгласни да работят с нас. Ще докладваш лично на мен и на никой друг.
Олин кимна и погледна капитана си. По-възрастният мъж сви устни неодобрително, но кимна и посочи с глава един от другите стражници.
– Вземи Керан.
Денил изпрати с поглед отдалечаващите се стражи, после се обърна и продължи да върви, обмисляйки възможностите. От една къща малко по-надолу по улицата се появи позната фигура. Денил се усмихна и ускори крачка.
– Ротан!
Мъжът се спря. Вятърът подхвана мантията му и я усука около него.
– Денил? – Мисълта на Ротан беше слаба и несигурна.
– Тук съм. – Денил му изпрати образ от улицата и усещане за близост. Ротан се обърна и щом го забеляза, ускори крачка. Когато се приближи до приятеля си, Денил забеляза, че сините очи на Ротан са разширени и изпълнени с тъга.
– Намери ли нещо?
– Не – поклати глава Ротан. После погледна жалките колиби. – Нямах представа за живота тук.
– Като клетка с херъли е, нали? – изкиска се Денил. – Адска мръсотия.
– О, да, но аз имах предвид хората. – Ротан махна с ръка към тълпата, която се събираше около тях. – Условията са ужасни... Нямах представа дори...
Денил сви рамене.
– Няма никаква надежда да я открием, Ротан. Просто броят ни не е достатъчен.
Ротан кимна.
– Смяташ ли, че на другите им е провървяло повече?
– Едва ли. Иначе щяха да се свържат с нас.
– Прав си. – Ротан се намръщи. – Днес ми хрумна нещо: как можем да сме сигурни, че тя е все още в града? Може отдавна да го е напуснала. – Той поклати глава. – Боя се, че си прав. Работата ми тук е приключена. Да се връщаме в Гилдията.
3 бол (което също означава и речна пяна) – евтино алкохолно питие, предпочитано от обитателите на бедняшките квартали.
4 Карън – едногодишно житно растение с пикантен вкус.
5 Айкер – стимулиращ наркотик, смятан за силен афродизиак
6 Расук – домашна птица, отглеждана за пух и месо.
7 Рака/сака – тонизираща напитка, приготвяна от печени зърна, с произход от Сачака.
Утринното слънце заля със златиста светлина покритите със скреж стъкла. Въздухът в стаята беше приятно топъл – нагряваше го блестящата сфера, която кръжеше зад вградения в стената матов стъклен панел. Увивайки пояса около кръста си, Ротан влезе в гостната стая, където вече го очакваха приятелите му.
Втори панел позволяваше на нагревателната сфера да отоплява едновременно спалнята и гостната. Пред панела стоеше възрастен магьосник, притиснал длани към стъклото. Въпреки осемдесетте си години, Ялдан все още се отличаваше със здраво тяло и остър ум и се наслаждаваше на дълголетието и доброто здраве, които поддържаше с помощта на магическите си сили.
До Ялдан стоеше висок, по-млад магьосник. Очите на Денил бяха полузатворени, сякаш всеки момент щеше да заспи.
– Добро утро – каза Ротан. – Като че ли днес времето ще се пооправи.
Ялдан се усмихна накриво.
– Лорд Девън смята, че преди да настъпят зимните студове, ни очакват още няколко такива дни.
Денил се намръщи.
– Девън ги приказва такива от няколко седмици.
– Но не даде точен период – изхили се Ялдан. – А просто каза, че ще се случи.
Ротан се усмихна. В Киралия имаше една старинна поговорка: „Слънцето не се подчинява нито на кралете, нито на магьосниците”. Лорд Девън, ексцентричен алхимик, беше започнал да изучава времето три години по-рано, с твърдото намерение да опровергае древната мъдрост. Напоследък той буквално заливаше Гилдията с „предсказания”, макар Ротан да подозираше, че процентът верни прогнози се дължеше по-скоро на чист късмет, отколкото на пророческия му гений.
Главната врата на гостната се отвори и вътре влезе прислужничката на Ротан, Тания. Тя се приближи до масата и остави на нея поднос с малки чашки, декорирани със златисти орнаменти, и чиния, пълна с ароматни, изкусно украсени сладкиши.
– Суми8, господа? – попита момичето.
Денил и Ялдан кимнаха нетърпеливо. Ротан поведе гостите си към масата, където Тания сипваше с мерителна лъжичка изсушени листа в един златен чайник, а после ги заля с вряла вода.
Ялдан въздъхна и поклати глава.
– Честно казано, не знам защо предложих да се включа в претърсването. Нямаше да го направя, ако Езрил не беше настояла. Казах й: „Какви ще са шансовете ни да я намерим, щом само половината от нас ще тръгнат да я търсят?” а тя ми отвърна: „По-добри, отколкото ако никой не отиде”.
Ротан се усмихна.
– Съпругата ти е разумна жена.
– Мислех, че повече от нас ще се включат, когато кралските съветници обявиха, че след като не е отцепничка, кралят иска Гилдията да се заеме с обучението й – каза Денил.
Лицето на Ялдан се изкриви.
– Подозирам, че някои са се отказали в знак на протест. Не искат да приемаме в Гилдията момиче от копторите.
– Вече нямаме друг избор. Освен това си имаме един помощник в повече – напомни им Ротан, взимайки от ръката на Тания чашката с ароматна напитка.
– Фергън. – Денил грубо изсумтя. – Момичето трябваше да хвърли по-силно онзи камък.
– Денил! – Ротан се закани с пръст на по-младия магьосник. – Фергън е единствената причина половината гилдия да продължава да я търси. На снощното събрание беше изключително убедителен.
Ялдан се усмихна мрачно.
– Съмнявам се, че ще продължи дълго в този дух. Когато вчера най-накрая се прибрахме, влязох направо в банята, но след това Езрил ми каза, че продължава да усеща миризмата от копторите.
– Надявам се, че нашата малка бегълка няма да мирише толкова лошо – усмихна се криво Денил на Ротан, – иначе първият й урок ще бъде как да се къпе.
При спомена за ококорените очи на изпитото от глад, мръсно лице на момичето, Ротан потрепери. Цяла нощ беше сънувал копторите. Беше бродил между схлупените колиби, наблюдаван от хора с болнав вид, треперещи старци, увити с парцаливи дрехи или кльощави деца, гризящи мухлясал хляб...
Учтиво почукване го изтръгна от мислите му. Той се обърна и даде мислена заповед. Вратата се отвори и в стаята влезе млад мъж, облечен като куриер.
– Лорд Денил. – Куриерът се поклони ниско на младия магьосник.
– Говори – нареди му Денил.
– Капитан Гарин ви изпраща съобщение, милорд. Стражниците Олин и Керан са били намерени пребити и ограбени. Мъжете, които сте търсили, не искат да говорят с магьосниците.
Денил погледна куриера и се намръщи, обмисляйки новината. Мълчанието се проточи и младежът започна да пристъпва смутено на място.
– Много ли са пострадали? – попита Ротан.
Куриерът поклати глава.
– Само са натъртени, милорд. Няма нищо счупено.
Денил махна презрително с ръка.
– Благодари на капитана за съобщението му. Свободен си.
Куриерът отново се поклони и излезе.
– За какво става въпрос? – попита Ялдан, когато вратата се затвори.
Денил сви устни.
– Изглежда, Крадците не са благоразположени към нас.
Ялдан тихо изсумтя и протегна ръка към сладкишите.
– Естествено, че не са! Защо да бъдат... – Старият магьосник млъкна изведнъж и погледна с присвити очи по-младия си колега. – Ти да не би...
Денил сви рамене.
– Струваше си да опитам. Все пак се смята, че те знаят всичко, което се твори в копторите.
– Опитал си да се свържеш с Крадците!
– Доколкото знам, не съм нарушил никакви закони.
Ялдан изпъшка и поклати глава.
– Не, Денил – обади се Ротан, – но кралят и Домовете няма да се отнесат благосклонно към това, че Гилдията ще си има взимане-даване с Крадците.
– Че кой е казал, че ще си имаме взимане-даване? – Денил се усмихна и отпи от чашата си. – Помислете. Крадците познават копторите по-добре от всеки друг. Вероятността да открият момичето е много по-голяма – освен това съм убеден, че ще предпочетат сами да я потърсят, отколкото ние да душим из царството им. Трябва само да представим нещата така, че кралят да реши, че сме успели да убедим или да сплашим Крадците да ни предадат момичето и така ще спечелим одобрението на всички.
Ротан се намръщи.
– Доста трудно ще ти бъде да убедиш в това Върховните матове.
– Не е нужно да знаят.
Ротан скръсти ръце.
– Напротив – рече твърдо той.
Денил присви очи.
– Може би си прав, но съм сигурен, че ще ми простят, ако това помогне за откриването й и им предложа начин да го оправдаят пред краля.
Ялдан изсумтя.
– Може пък и да е за добро, че не се получи.
Ротан се изправи и се приближи до прозореца. Избърса с ръкав лекия скреж и надникна навън към спретнатите, грижливо поддържани градини. Отново се сети за премръзналите, гладни хора, които беше видял в копторите. Нима и тя живееше така? Ами ако претърсването я беше принудило да напусне жалкото си убежище и да се озове на улицата, без покрив над главата си? Зимата щеше да настъпи скоро и тя лесно можеше да загине от глад или измръзване много преди силата й да достигне опасни висини. Магьосникът забарабани с пръсти по перваза.
– При Крадците има няколко групи, нали?
– Да – отвърна Денил.
– Човекът, с когото си опитал да се свържеш, е представител на всички тях?
– Не знам – призна си Денил. – Едва ли.
Ротан се обърна към приятеля си.
– Нищо няма да ни струва да проверим, нали?
Ялдан погледна Ротан и се плесна по челото.
– Вие двамата ще ни забъркате в ужасна каша – простена той.
Денил потупа стареца по рамото.
– Не се тревожи, Ялдан. Само един от нас ще си вкара главата в торбата. – Той се ухили на Ротан. – Остави на мен. Междувременно нека да дадем на Крадците причина да ни помогнат. Бих искал да огледам отблизо онези подземни проходи, които открихме вчера. Обзалагам се, че Крадците ще предпочетат да не си навираме носовете там долу.
– Не ми харесват тези подземни стаи – каза Дония. – Нямат никакви прозорци. Направо ме побиват тръпки.
Сония се намръщи и почеса местата, където беше получила ухапвания през нощта. Джона редовно переше одеялата и чистеше леглата със запарка от билки, за да се отърве от бълхите и за пръв път Сония усети, че й липсва перфекционизма на леля й. Тя въздъхна и огледа прашната стая.
– Надявам се, че Сери няма да си навлече неприятности за това, че ме доведе тук.
Дония сви рамене.
– Той върши най-различни услуги на Опия и момичетата в „Танцуващите пантофки” от години. Те няма да имат нищо против да останеш някой и друг ден в склада им. Майка му работеше някога тук. – Дония постави една голяма дървена купа на масата пред Сония. – Наведи си главата.
Сония се подчини и се намръщи, когато върху тила й се изля ледена вода. След като изплакна косата й няколко пъти, Дания премести купата, в която вече се плискаше мътна зеленикава течност. Тя помогна на Сония да изсуши косата си с груба вълнена кърпа преди да отстъпи назад и да огледа творението си с критичен поглед.
– Нищо не стана – каза тя, поклащайки глава.
Сония докосна косата си с ръка. Тя все още лепнеше от боята, с която я беше намазала Дония.
– Съвсем нищо ли?
Дония се наведе и се взря в главата й.
– Ами изсветляла е малко, но не чак толкова, че веднага да се забележи. – Тя въздъхна. – Жалко, че не можем да я подкъсим още повече. Но... – Тя отстъпи назад и сви рамене. – Ако магьосниците са тръгнали да търсят момиче, както казват хората, може й да не ти обърнат внимание. Така приличаш на момче, поне на пръв поглед.
– Тя сложи ръце на хълбоците си и отстъпи назад. – Защо си се подстригала толкова късо?
Сония се усмихна.
– За да приличам на момче. За да не ми досаждат.
– В бараките ли?
– Не. Аз се занимавах с доставките на ремонтираните предмети вместо Джона и Ранел. Кракът на чичо го боли и той не може да върви бързо, а Джона е по-умелата в работата. Не ми харесваше да стоя по цял ден в бараките, затова излизах из града. – Сония се намръщи. – Първия път, когато трябваше да доставя стоката на един търговец, видях как двама занаятчии и един коняр досаждаха на дъщерята на хлебаря. Никак не ми се искаше да се окажа на нейното място, затова започнах да се обличам и да се държа като момче.
Дония повдигна вежди.
– И имаше ли полза от това?
– През повечето време – усмихна се кисело Сония. – Понякога не е добре да изглеждаш и като момче. Веднъж в мен се влюби една слугиня! А друг път един градинар ме приклещи в ъгъла и съм сигурна, че чак като ме сграбчи, разбра, че съм момиче. Едва не припадна, после лицето му пламна и той ме накара да обещая, че на никого няма да казвам. Такива ми ти работи.
Дония се изкиска.
– Тукашните момичета наричат такива мъже „златни мини". Опия взима по-скъпо за момчетата, защото ако стражниците разберат, ще я обесят. Но за момичетата няма закони. Помниш ли Калия?
Сония кимна, спомняйки си слабото момиче, което работеше в пивницата до пазара.
– Оказа се, че баща й години наред я продавал на клиенти – рече Дония, поклащайки глава. – Собствената му дъщеря! Миналата година избяга от него и започна да работи при Опия. Казва, че поне така изкарва някакви пари. Това те кара да се замислиш какви сме късметлийки, нали? Баща ми не дава на никой да се закача с мен извън границите на приличието. Най-лошото, което...
Тя млъкна, погледна към вратата, след което изтича към нея и надникна през ключовата дупка. Усмивка на облекчение озари лицето й и тя отвори вратата.
В стаята влезе Сери и подаде на Дония един вързоп. После критично огледа Сония.
– Не ми изглеждаш по-различно от преди.
Дония въздъхна.
– Боята не хвана. Киралийските коси не сменят лесно цвета си.
Той сви рамене, после кимна към вързопа.
– Донесох ти малко дрехи, Сония. – Той отстъпи към вратата – Почукайте, като се преоблечеш.
Когато вратата се затвори зад гърба му, Дония взе вързопа и го развърза.
– Повечето дрехи са момчешки – изсумтя тя и подхвърли на Сония чифт панталони и риза с висока яка. После разгъна навит на руло тежък черен плат и кимна. – Но наметалото е добро.
Сония се преоблече. Докато увиваше наметалото около раменете си, на вратата се почука.
– Тръгваме – рече Сери, втурвайки се в стаята. Зад него се появи Херин, който носеше малка лампа. Щом видя сериозните им лица, Сония усети как сърцето й подскочи.
– Да не са започнали претърсването?
Сери кимна и закрачи към стария дървен бюфет в дъното на стаята. Отвори го и издърпа рафтовете към себе си. Те помръднаха с лекота и наредените по тях съдини леко се заклатиха. Задната стена на бюфета се отвори беззвучно назад, разкривайки пред тях тъмен правоъгълник.
– Започнали са търсенето преди няколко часа – каза Херин на Сония, която мина през отвора и влезе в прохода.
– Толкова рано?
– Тук долу лесно се губи представа за времето – обясни той. – На повърхността вече е почти обяд.
Сери избута Херин и Дония през прохода. Сония чу тихо изскърцване и лампата в ръцете на Херин освети влажните стени на коридора. Сери придърпа към себе си рафтовете на бюфета, затвори задната стена и се обърна към Херин.
– Никаква светлина. По-добре се оправям в тъмното.
Херин угаси лампата и коридорът потъна в мрак.
– И никакви разговори – каза им Сери. – Сония, с едната ръка се дръж за плаща ми, а другата опри на стената.
Тя протегна ръка и сграбчи грубата материя. Нечия ръка леко се отпусна на рамото й. Те тръгнаха напред и стъпките им отекнаха в прохода.
Сери промени посоката няколко пъти, а наоколо продължаваше да цари непрогледен мрак. Слабото ехо на капеща вода се приближи и отмина, после отново се чу ясно. Сония си спомни, че бардакът на Опия се намира близо до реката, така че проходът сигурно минаваше под речното корито. Тази мисъл не беше особено успокояваща.
Сери спря и после тръгна отново толкова рязко, че изненаданата Сония изпусна плаща му. Тя протегна ръка и докосна груба дървена дъска, над нея още една. Притеснена, че може да изгуби Сери, ако се бави твърде дълго, тя забърза нагоре по стълбата, но беше възнаградена с ритник от ботуша му. Сония преглътна една ругатня и продължи да се изкачва, този път по-внимателно. Зад нея тихо потропваха ботушите на Херин и Дония.
Над главите им се появи неясен тъмен квадрат. Тя премина през отвора и се озова в дълъг прав коридор. През пукнатините в стените се процеждаше слаба светлина. Изминаха около стотина крачки и точно когато стигнаха до поредния завой, Сери внезапно спря.
Коридорът пред тях започна да просветлява, озарен от приближаващ се източник на светлина някъде зад завоя. Сония ясно видя силуета на притисналия се към стената Сери. До слуха им достигна изискан мъжки глас.
– Ха! Още един скрит проход. Елате, да видим далеч ли отива.
– Те са в подземията – ахна Дония.
Сери се обърна и трескаво размаха ръка към Сония. Без да се помайва, тя се обърна и видя как Херин и Дония се отдалечават на пръсти по коридора.
Макар да се движеха колкото се може по-тихо, стъпките им отекваха в тясното пространство. Сония напрегна слух, очаквайки всеки момент да чуе викове зад гърба им. Навеждайки поглед към пода, тя установи, че собствената й сянка става все по-отчетлива – светлината приближаваше завоя.
Тунелът пред тях гънеше в мрак. Сония се обърна. Светлината вече бе толкова ярка, че тя очакваше всеки момент магьосникът да се появи на завоя. След миг той щеше да ги види...
В този миг някой рязко я накара да спре. Сери я хвана за раменете и я притисна към стената. Тухлите зад гърба й поддадоха и тя залитна назад.
Гърбът й опря в друга стена. Сери леко я бутна встрани и сам влезе в тясната ниша. Тя усети как кокалестият му лакът се опира в ребрата й, после чу сухото стържене на тухлите, които се върнаха по местата си.
В тясното пространство дишането им прозвуча гръмотевично. С разтуптяно сърце Сония напрегна слух и дочу приглушения звук на човешки гласове. През пукнатините на стената проникна светлина. Сония се наведе напред и надникна през една от тях.
Точно пред нея във въздуха се носеше светеща топка. Очарована, тя не свали поглед от нея, докато топката не се изгуби, оставяйки червени петна пред очите й. След това пред цепнатината се появиха бледа ръка, широк пурпурен ръкав и гърдите на мъж, облечен в мантия – магьосник!
Сърцето й туптеше бясно. Той се намираше толкова наблизо – на една ръка разстояние. Разделяше ги само тънка тухлена стена. В този миг той спря.
– Чакай малко. – Гласът му прозвуча озадачено. Той застана неподвижно и безмълвно, след което бавно се обърна с лице към нея.
Тя застина от ужас. Това беше магьосникът от Северния площад – същият, който я беше видял. Същият, който се беше опитал да я посочи на останалите. Лицето му бе отнесено, сякаш се беше заслушал в нещо. Той стоеше и гледаше през тухлената стена право в очите на Сония.
Устата й пресъхна, сякаш беше пълна с пепел. Тя преглътна тежко и усети как страхът й се засилва. Струваше й се, че тупкането на сърцето й всеки момент ще я издаде. Можеше ли магьосникът да го чуе? Можеше ли да чуе дишането й?
Може би чува мислите в главата ми.
Сония усети как коленете й омекват. Говореше се, че магьосниците могат и такива неща. Тя стисна здраво очи. „Той не може да ме види. Аз не съществувам. Няма ме тук. Аз съм едно нищо. Никой не може да ме види. Никой не може да ме чуе...”
Обхвана я някакво странно усещане, сякаш около главата й беше ушито одеяло, което заглушаваше всичките й сетива. Тя потрепери, осъзнавайки, че отново бе направила нещо – но този път на себе си.
„А може пък магьосникът да ми е направил нещо” – помисли си внезапно Сония. Ужасена, тя отвори очи и установи, че стои сама в мрака.
Магьосникът и вълшебната му светлина си бяха отишли.
Денил изгледа с отвращение издигащата се пред него сграда. В последния строеж на Гилдията липсваха великолепието и красотата, на които толкова се възхищаваше в по-старите сгради. Докато 5 някои възхваляваха модерния й стил, Денил смяташе постройката за абсурдно претенциозна, също като името си.
„Седемте свода” представляваше плосък правоъгълник, чиято предна стена наистина бе увенчана със седем обикновени, неукрасени сводести арки. Вътре имаше три зали: Дневната зала, където приемаха важните гости, Банкетната зала и Вечерната зала, където магьосниците се събираха неофициално всеки Четириден вечер да отдъхнат, да пийнат скъпо вино и да посплетничат.
Точно към тази стая се бяха запътили двамата с Ротан. Беше студена вечер, но студеното време никога не беше спирало редовните посетители на Вечерната зала. Когато влезе, Денил се усмихна. Тук можеше спокойно да забрави за архитектурната недомислица, довела до строежа на сградата, и да се наслади на украсеното с вкус помещение.
Той огледа залата, оценявайки още по-високо лукса й след двата дълги дни, прекарани във влажните, студени коридори под копторите. Прозорците бяха скрити зад тъмносини завеси със златиста бродерия. Из залата бяха разположени разкошни меки кресла. Картини и гравюри от най-добрите художници на Обединените земи красяха стените й.
Днес в залата имаше повече магьосници от обичайното. Докато двамата с Ротан се смесваха с тълпата, Денил забеляза неколцина от по-необщителните членове на Гилдията. С крайчеца на окото си зърна черно петно и изведнъж се спря.
– Тази вечер самият Върховен повелител ни е удостоил с присъствието си – промърмори той.
– Акарин? Къде е? – Ротан огледа залата и повдигна изненадано вежди при вида на фигурата, загърната в черна мантия. – Интересно. Откога не се е появявал? Два месеца?
Денил кимна и взе чаша вино от подноса на преминаващия
слуга.
– Поне толкова.
– Това с него Разпоредителя Лорлън ли е?
– Разбира се – отвърна Денил, като спря, за да отпие от чашата си. – Лорлън разговаря с някого, но не мога да видя с кого.
Лорлън вдигна глава и огледа залата. Погледът му се спря върху новодошлите и той вдигна ръка.
– Денил. Ротан. Искам да говоря с вас.
Изненадан и леко разтревожен, Денил последва Ротан към другия край на залата. Двамата спряха до стола, който досега пречеше на Денил да види събеседника на Лорлън. До слуха му достигна познат глас.
– Копторите са грозно петно върху този град. Те са развъдник на престъпност и болести. Кралят не биваше да им позволява да се разрастват толкова. Сега имаме прекрасната възможност да избавим Имардин от тях.
Денил наложи вежливо изражение на лицето си и погледна към седящия в креслото мъж. В безупречно сресаната му руса коса проблясваха лъчите на светещите сфери. Очите му бяха притворени, а кръстосаните крака бяха насочени в посока към Върховния повелител. На слепоочието му се забелязваше малка квадратна лепенка.
– И как предлагате да го направим, лорд Фергън? – попита Лорлън със спокоен глас.
Фергън сви рамене.
– Няма да е трудно да се прочисти районът. Къщите им не са особено здрави и едва ли ще ни представлява особена трудност да съборим тунелите под тях.
– Но всеки град расте и се разширява – посочи Аорлън. – Напълно естествено е хората да започнат да се заселват отвъд градските стени, когато в пределите им вече не е останало място. В тъй наречените коптори има няколко района, които почти не се различават от градските квартали. Сградите изглеждат прилично и улиците им имат ефективна канализация. Жителите на тези райони са започнали да наричат копторите Външния кръг.
Фергън се наведе напред.
– Но дори под тези къщи има скрити проходи. Уверявам ви, че именно там живеят най-подозрителните типове. Всяка къща, издигната върху някой проход, трябва да бъде считана за част от престъпната организация и да бъде изравнена със земята.
Акарин изумено повдигна вежди. Лорлън погледна Върховния повелител и се усмихна.
– Само ако можеха свързаните с Крадците проблеми да се разрешават толкова лесно. – Той погледна към Ротан и се усмихна. – Добър вечер, лорд Ротан, лорд Денил.
Фергън вдигна глава към тях. Погледът му се плъзна от Денил към Ротан и устата му се разтегли в усмивка.
– О, лорд Ротан.
– Добър вечер, Върховни повелителю, Разпоредителю – отвърна Ротан и учтиво кимна на Висшите магове. – Лорд Фергън. По-добре ли се чувствате?
– Да, да – отвърна Фергън и леко докосна лепенката на главата си. – Благодаря, че попитахте.
Денил запази безизразното си изражение. От страна на Фергън беше грубо, но не и необичайно да „забрави” да го поздрави. Макар че проявата на подобно неуважение в присъствието на Върховния повелител беше доста изненадваща.
Аорлън сплете пръстите на ръцете си.
– Забелязах, че днес вие двамата останахте в копторите много по-дълго от останалите. Успяхте ли да откриете някакви следи, които да подскажат къде се намира момичето?
Ротан поклати глава и започна да разказва за опитите им да изследват подземните проходи под копторите. Запазвайки мълчание, Денил погледна Върховния повелител и почувства как го обзема познатото нервно напрежение. „Десет години, откакто се дипломирах, а пред него продължавам да се държа като ученик” – помисли си той. Задълженията и интересите на Денил рядко водеха до контакти с водача на Гилдията. Както винаги, той се изненада от младежкия вид на Акарин и си спомни за разгорелите се пет години по-рано спорове за целесъобразността на избора на толкова млад човек за поста на Върховен повелител. Водачите на Гилдията бяха избирани сред най-могъщите магьосници, но по-възрастните винаги бяха предпочитани пред по-младите предвид по-голямата им зрелост и опит.
Макар Акарин да беше показал сили, които значително превъзхождаха тези на конкурентите му, всъщност придобитите по време на странстванията му знания и дипломатически умения успяха да убедят Гилдията да го избере. Магьосниците винаги бяха очаквали от лидерите си да притежават такива качества като сила, умения, достойнство и авторитет, а Акарин ги имаше в изобилие. Мнозинството смятаха, че във времената, когато той беше избран, възрастта играеше незначителна роля. Важните решения винаги се вземаха след гласуване, а с ежедневните проблеми се занимаваше Разпоредителят на Гилдията.
Колкото и разумни да изглеждаха тези доводи, Денил подозираше, че обсъжданията на възрастта на Върховния повелител не спираха. Той забеляза, че Акарин вече носеше дългата си коса в старомодна класическа прическа, предпочитана от по-възрастните мъже – спретнато прибрана на кок на тила. Лорлън също беше възприел този стил.
Данил погледна Разпоредителя, който напрегнато слушаше Ротан. Близък приятел на Върховния повелител, Лорлън беше станал помощник на предишния Разпоредител по предложение на Акарин. Когато две години по-късно Разпоредителят се оттегли, Лорлън зае мястото му.
Той успя да се докаже като действително подходящ за този пост. Изпълняваше задачите си с вещина, ползваше се с уважение и авторитет и най-важното, беше отзивчив. Почти не му оставаше свободно време и Денил въобще не завиждаше на положението му. От двете длъжности тази на Разпоредителя беше по-натоварената.
След като изслуша доклада на Ротан, Лорлън поклати глава.
– Съдейки по описанията ти на копторите, стигам до извода, че никога няма да я намерим. – Той въздъхна. – Кралят нареди пристанището да бъде отворено от утре.
Фергън се намръщи.
– Толкова скоро? Ами ако успее да се измъкне с някой кораб?
– Съмнявам се, че ембаргото щеше да й попречи, ако наистина искаше да напусне Имардин. – Лорлън погледна Ротан с крива усмивка. – Както обичаше да казва покойният наставник на лорд Ротан: „Ако държавното управление беше обявено извън закона, Киралия щеше да бъде образцова държава”.
Ротан се засмя.
– Да, лорд Марген беше неизчерпаем източник на подобни мъдрости. И все пак аз не вярвам, че сме изчерпали всички възможности. Тази сутрин Денил ми обърна внимание, че най-големи шансове да намерят момичето имат самите жители на копторите. Мисля, че е прав.
Денил погледна приятеля си. Нима Ротан възнамерява да разкрие намеренията им да се свържат с Крадците?!
– И защо смяташ, че ще се съгласят да ни помогнат? – попита Лорлън.
Ротан погледна към Денил и се усмихна.
– Ще им предложим награда.
Данил въздъхна облекчено. Трябваше да ме предупредиш, стари приятелю!
– Награда! – възкликна Лорлън. – Да, това може и да свърши работа.
– Отлична идея – съгласи се Фергън. – А онези, които ни пречат, трябва да бъдат наказани.
Лорлън го погледна укорително.
– Наградата ще бъде достатъчна. Но ще я дадем едва след като момичето бъде открито, иначе всички в копторите ще ни засипят с твърдения, че са я видели. – Той се намръщи. – Освен това трябва да измислим нещо, за да ги откажем от опитите сами да я заловят...
– Можем да разлепим по улиците обяви, в които да дадем описание на момичето и условията за получаване на наградата, с предупреждение никой да не се приближава до нея – предложи Денил.
– Освен това трябва да окуражим хората да ни докладват, когато я видят, защото така ще разберем кои места посещава най-често.
– Трябва да се сдобием с подробен план на копторите, за да можем да се ориентираме в местата, където е била забелязвана – предложи Фергън.
– Хм, това ще ни бъде изключително полезно. – Денил се постара да си придаде вид на неприятно изненадан, че сам не се е досетил за това. Припомняйки си лабиринта от проходи и улички, той отлично разбираше, че подобна задача ще ги избави от присъствието на Фергън в продължение на месеци. Ротан го погледна с присвити очи, но не каза нищо.
– Разлепянето на обявите. – Лорлън също погледна Денил. – Ще се заемеш ли?
– Още утре – кимна Денил.
– А аз ще уведомя утре сутрин останалите участници в претърсването – каза Лорлън. Той погледна Денил и Ротан и се усмихна. – Някакви други идеи?
– Момичето сигурно не може да скрива менталното си присъствие – заговори Върховният повелител. – Тя не е обучена и сигурно не знае как да го направи – а може би дори не осъзнава наличието му. Някой сети ли се да го потърси?
За миг настъпи пълно мълчание, след което Лорлън се усмихна тъжно.
– Не мога да повярвам, че сам не се сетих за това. Никой не е споменавал, че я е търсил по този начин. – Той поклати глава. – Като че ли сме забравили кои сме ние и коя е тя.
– Ментално присъствие – тихо рече Ротан. – Мисля, че...
Той не довърши изречението си и Лорлън се намръщи.
– Да?
– Още утре ще организирам ментално претърсване – предложи Ротан.
Лорлън се усмихна.
– Вас двамата ви чака доста оживен ден.
Ротан наведе глава.
– В такъв случай трябва да си легнем по-рано. Лека нощ, Разпоредителю, Върховни повелителю, лорд Фергън.
Тримата магьосници кимнаха в отговор. Денил последва Ротан към изхода на Вечерната зала. Когато се озоваха на улицата, Ротан шумно въздъхна.
– Сега вече разбрах! – плесна се той по челото.
– Какво си разбрал? – попита го слисано Денил.
– Днес, докато вървях по един от проходите, почувствах нещо. Сякаш някой ме наблюдаваше.
– Присъствие?
– Може би.
– Провери ли?
Ротан кимна.
– Да, но в него нямаше никакъв смисъл. Онова, което усещах, трябваше да се намира точно до мен, а там имаше само тухлена стена.
– Потърси ли за скрита врата?
– Не, но... – Ротан се поколеба и се намръщи. – То изчезна.
– Изчезна? – Денил го погледна озадачено. – Как може просто да изчезне? Присъствието не може да изчезне – може само да бъде прикрито. Тя не е обучена да го прави.
– Дали? – усмихна се мрачно Ротан. – Ако е била тя, значи или някой я е обучавал, или сама се е научила на това.
– Не е трудно да се научи – замислено рече младият маг. – Ние се обучаваме, като играем на криеница.
Ротан леко кимна, обмисляйки възможността, после сви рамене.
– Предполагам, че утре ще разберем. По-добре да се върна обратно и да потърся помощ за утрешното претърсване. Очаквам доста от онези, които не искат да се връщат в копторите, да се съгласят да ми помогнат при менталното претърсване. Искам да дойдеш с нас, Денил. Ти имаш изключително развити сетива.
Денил сви рамене.
– Как мога да ти откажа, след като представяш нещата по този начин?
– Мисля да започнем рано сутринта. Трябва да разпечаташ обявите и да ги разлепиш колкото се може по-бързо.
– Ох! – Лицето на Данил се изкриви в гримаса. – Още едно ранно ставане. Пак ли!
8 вид горчиво питие
Сери?
Сери надигна глава от масата и сънено примигна. Предположи, че вече е сутрин, макар че под земята беше доста трудно да се ориентира. Изправи се и погледна към леглото. Свещта беше изгоряла почти докрай и осветяваше само най-близкото пространство, но Сири успя да различи блясъка в очите на Сония.
– Буден съм – каза той и се протегна, за да разкърши схванатите си рамене. После взе свещта от масата и я отнесе до леглото. Сония лежеше, подложила ръце под главата си, загледана в тавана. Щом я видя, Сери изпита странно, непреодолимо смущение. По същия начин се беше почувствал и две години по-рано, малко преди тя да напусне бандата. Едва след като изчезна, Сери най-накрая разбра онова, което всъщност бе знаел през цялото време – че един ден това момиче ще си тръгне.
– Добро утро – каза той.
Тя успя да му се усмихне в отговор, но очите й останаха тъжни.
– Кое беше момчето на площада – онова, което умря?
Той седна на ръба на леглото и въздъхна.
– Казваше се Арел, мисля. Не го познавах добре. Май беше син на една от работничките в „Танцуващите пантофки”.
Тя леко кимна. Известно време лежа мълчаливо, после сключи вежди.
– Успя ли да се видиш с Джона и Ранел?
Той поклати глава.
– Не.
– Липсват ми. – Тя тихо се засмя. – Никога не съм предполагала, че чичо и леля толкова ще ми липсват. Знаеш ли – тя се обърна настрани и го погледна в очите, – липсват ми повече, отколкото родната ми майка. Това не е ли странно?
– Те са се грижили за теб през по-голямата част от живота ти – напомни й Сери. – Майка ти е починала много отдавна.
Момичето кимна тъжно.
– Понякога я виждам насън, но когато се събудя, не мога да си спомня лицето й. Но пък помня къщата, в която живеехме. Беше невероятно.
– Вашата къща? – Досега не беше чувал за това.
Тя поклати глава.
– Майка и татко бяха слуги на едно от Семействата, но после обвиниха татко, че е откраднал нещо и ги изгониха.
Сери се усмихна.
– А така ли беше?
– Най-вероятно – прозя се Сония. – Джона обвинява него за всичко, което не правя както трябва. Тя не одобрява кражбите, дори ако се краде от някой зъл богаташ.
– А баща ти къде е сега?
Тя сви рамене.
– Напусна ни, когато мама умря. Върна се веднъж, когато бях на шест години. Даде на Джона малко пари и пак изчезна.
Сери взе малко от разтопения восък.
– Крадците убили баща ми, когато разбрали, че ги мами.
Очите й се разшириха.
– Но това е ужасно! Знаех, че е умрял, но никога не си ми казвал как.
Той сви рамене.
– Няма да е много умно от моя страна да се хваля, че баща ми се е опитал да прецака Крадците. Постъпил е глупаво и си е платил. Поне така казваше мама, де. Но все пак той ме научи на много неща.
– И ти показа Пътя на Крадците.
Той кимна.
– По него стигнахме дотук, нали?
Той отново кимна.
Тя се ухили.
– Значи ти наистина си човек на Крадците!
– Не – отвърна той и отмести поглед встрани. – Татко ми показа
Пътя.
– Значи имаш разрешение да го използваш?
Той сви рамене.
– И да, и не.
Сония се намръщи, но си замълча. Сери се загледа в свещта и мислено се върна към онзи ден, преди три години, когато се беше шмугнал в тунела, за да се спаси от един разгневен стражник, който беше приел твърде навътре опитите да му пребърка джобовете. Изведнъж в мрака се появи една сянка, сграбчи Сери за яката, завлече го в една тъмна стая и го заключи вътре. Въпреки всичките му умения, Сери не успя да се измъкне. Няколко часа по-късно вратата се отвори и на прага се появи човек с лампа в ръка. От ярката й светлина Сери не можеше да види почти нищо.
– Кой си ти? – попита непознатият. – Как се казваш?
– Серини – отвърна с тъничко гласче момчето.
След кратка пауза мъжът се приближи към него.
– Такъв си бил значи – с леко развеселен глас рече непознатият. – Същият дребен гризач. Познах те, ти си синът на Торин. Знаеш ли каква е цената за използването на Пътя без разрешението на Крадците?
Сери поклати ужасено глава.
– Добре тогава, млади Серини. Здраво си я загазил, но мисля, че като за пръв път може да ти простя. Недей да използваш Пътя за щяло и нещяло, но ако наистина ти се наложи, минавай. Ако някой те попита, кажи им, че Рави ти е разрешил. Но не забравяй, че си ми длъжник. Ако поискам нещо от теб, ще ми го дадеш. Ако се опиташ да ме измамиш, няма да можеш да минаваш по никой път. Ясен ли съм?
Сери кимна отново, твърде уплашен, за да каже каквото и да било.
Непознатият се засмя.
– Добре. А сега изчезвай оттук. – Светлината угасна. Някакви невидими ръце поведоха Сери към най-близкия изход и го изхвърлиха на улицата.
Оттогава той рядко използваше Пътя на Крадците. Но винаги, когато се налагаше да минава през лабиринта, той с изненада установяваше, че помни отлично всеки завой. Понякога се разминаваше с други пътници, но те никога не го спираха и не задаваха въпроси.
За последните няколко дни обаче той беше нарушавал закона на Крадците доста пъти, което го караше да се чувства притеснен. Ако някой започнеше да задава въпроси, единственото, което му оставаше, бе да се надява, че името на Рави все още се ползва с авторитет сред Крадците. Но Сери нямаше намерение да споделя притесненията си със Сония – само щеше да я изплаши още повече.
Той я погледна и отново почувства онова странно безпокойство. Винаги се беше надявал, че един ден тя ще се върне, но никога не го беше вярвал наистина. Сония беше различна. Специална. Винаги бе знаел, че един ден тя ще се измъкне от копторите. Тя наистина беше специална, и то по начин, който дори не би могъл да си представи. В нея имаше магия! Само че се беше проявила в изключително неподходящо време. Защо не я беше открила, докато си приготвяше рака или докато си лъскаше обувките? Защо трябваше да го направи пред всички магьосници от Гилдията?
Но станалото – станало. Той трябваше да направи всичко възможно, за да я опази от тях. Така поне щеше да прекара повече време с нея. Струваше си, дори това да означаваше проблеми с Рави. Но изобщо не му харесваше да я вижда толкова разтревожена...
– Не се притеснявай. Докато магьосниците слухтят по коридорите, на Крадците въобще няма да им е до нас.
– Шшшт! – прекъсна го тя, вдигайки предупредително ръка. После стана от леглото и отиде в центъра на стаята. Завъртя се на място, оглеждайки внимателно стените. После спря и се ослуша напрегнато. Той също напрегна слух, но не чу нищо необичайно.
– Какво има?
Тя поклати глава и изведнъж потрепна. Лицето й се изкриви от изненада и страх. Сери скочи разтревожен.
– Какво има? – попита отново той.
– Търсят ни – изсъска тя.
– Нищо не чувам.
– Не би могъл – отвърна тя с треперещ глас. – Аз ги виждам, само че не с очи. Сякаш ги чувам, но не съвсем, защото не мога да разбера какво казват. Повече прилича на... – тя си пое дълбоко дъх и рязко се обърна. – Търсят ме с умовете си.
Сери я погледна безпомощно. Каквито и съмнения да беше имал в магическите й сили, можеше да ги отхвърли завинаги.
– Могат ли да те видят?
Тя го погледна уплашено.
– Не знам.
Сери свиваше и разпускаше безпомощно юмруци. Той беше толкова уверен, че ще успее да я опази от тях, но на света нямаше нито едно място, където да я заведе, нямаше стени, зад които да я скрие от това. Той си пое дълбоко дъх, пристъпи към нея и я улови за ръцете.
– А можеш ли да им попречиш да те видят?
– Как? Не знам как да използвам магията!
– Опитай! – настоя той. – Опитай нещо. Каквото и да е!
Тя поклати глава, но изведнъж се напрегна и пребледня като платно.
– Този като че ли погледна право в мен... – Тя се обърна към Сери. – Но после ме подмина. Продължават да гледат покрай мен. – Устните й бавно се разтеглиха в усмивка. – Те не ме виждат.
Той я погледна в очите.
– Сигурна ли си?
Тя кимна.
– Да.
Девойката издърпа ръцете си от неговите, отиде до леглото и седна на него със замислено изражение на лицето.
– Мисля, че вчера направих нещо, когато онзи магьосник едва не ни хвана. Като че ли се направих невидима. Иначе щеше да ме открие. – Тя внезапно вдигна глава, но бързо се успокои и се усмихна. – Все едно са слепи.
Сери въздъхна облекчено и поклати глава.
– Ама как ме изплаши, Сония. Мога да те скрия от очите на магьосниците, но от умовете им – това вече е свръх силите ми. По-добре да се махнем оттук. Знам едно местенце встрани от Пътя, където можем да останем няколко дни.
В Заседателната зала на Гилдията цареше тишина, нарушавана само от тих шепот или дишане. Ротан отвори очи и огледа познатите лица.
Какво винаги, той почувства леко смущение при вида на потъналите в ментална работа магьосници. Не можеше да се отърве от усещането, че ги шпионира, че наднича в интимните им занимания.
Но за пореден път по детски се развесели от различните изражения на лицата им. Някои магьосници се мръщеха, други изглеждаха озадачени или изненадани. Повечето може би спяха, лицата им бяха спокойни и безизразни.
Долавяйки тихо похъркване, Ротан се усмихна. Лорд Шарел се отпусна назад в стола си, а плешивата му глава клюмна на гърдите му. Очевидно опитите да успокои съзнанието си се бяха оказали твърде ефективни.
– Но той не е единственият, който се разсейва от работата, нали, Ротан?
Денил отвори едното си око и се усмихна. Ротан поклати неодобрително глава и отново огледа магьосниците, за да провери дали приятелят му не е нарушил концентрацията им. Денил само помръдна леко рамене и отново затвори окото си.
Ротан въздъхна. Досега трябваше да са я намерили. Огледа отново лицата на съсредоточените в търсенето магьосници и сви скептично устни. „Още половин час” – реши той. Затвори очи, пое си дълбоко дъх и отново се зае с упражнението за ментална релаксация.
Към обяд жизнерадостните слънчеви лъчи най-после успяха да прогонят спусналата се над града гъста мъгла. Денил застана до прозореца, наслаждавайки се на тишината. Печатащите машини, макар и много по-ефективни от писарите, вдигаха ужасен шум, от който му звънваха ушите.
Той сви устни. След като вече и последната партида обяви за наградата беше разпечатана и изпратена за разлепяне, той беше свободен. Менталното претърсване се беше провалило и Ротан вече обикаляше из копторите. Денил не беше съвсем сигурен дали трябва да е доволен, че ще излезе навън в това хубаво време, или обезсърчен, че отново ще трябва да претърсва колибите.
– Лорд Денил – разнесе се зад гърба му нечий глас, – пред портата на Гилдията се е събрала тълпа от хора, които искат да говорят с вас.
Денил се обърна изненадан и видя Разпоредителя Лорлън, застанал до вратата.
– Вече? – възкликна той.
Лорлън кимна и се усмихна объркано.
– Не знам как са се озовали там. Успели са да минат през два поста стражи при Градските порти и са прекосили Вътрешния кръг сигурно са скитници, които сме пропуснали при Прочистването.
– Колко са?
– Към двеста души – отвърна Лорлън. – Според охраната всички твърдят, че знаят къде е момичето.
Представяйки си пълчищата от крадци и просяци, които обсаждаха портата, Денил притисна длан към челото си и изпъшка.
– Точно така – рече Лорлън. – Какво смяташ да правиш сега?
Денил се облегна на масата и се замисли. Не бе минал повече от час, откакто беше изпратил първите куриери с обявите за наградата. Събралата се пред портата тълпа беше само предвестник на пълчищата информатори, които щяха да ги връхлетят.
– Ще ни трябва място, където да ги разпитаме – започна да размишлява на глас той.
– Само не в Гилдията – рече Лорлън, – че народът ще започне да си измисля всякакви небивалици, само за да може да ни види отблизо.
– Тогава някъде в града.
Лорлън забарабани с пръсти по перваза.
– Градската стража има няколко помещения в града. Ще уредя да подготвят едно от тях за наша употреба.
Денил кимна.
– Ако е възможно, и няколко стражници да останат там – за поддържане на реда.
Разпоредителят кимна.
– Не се и съмнявам, че ще приемат с огромно удоволствие.
– Ще потърся доброволци за разпитването на информаторите.
– Изглежда, всичко е под контрол. – Лорлън се отдръпна от вратата.
Денил се усмихна и наведе глава.
– Благодаря ви, Разпоредителю.
– Ако имате нужда от нещо друго, просто изпратете куриер. – Лорлън му кимна и тръгна по коридора.
Денил прекоси стаята, събра пръснатите по масата писмени принадлежности и ги прибра в гравирана кутия. След това излезе в коридора и забърза към жилището си. От близката стая излезе един ученик и се затътри към стълбището.
– Хей, ти – извика Денил. Младежът замръзна на мястото си, обърна се към магьосника и почтително се поклони. Денил се приближи до него и тикна кутията в ръцете му.
– Отнеси това в Библиотеката и кажи на лорд Джолън, че ще я прибера по-късно.
– Да, лорд Денил – отвърна ученикът, като едва не изпусна кутията при поредния поклон. После се обърна и побягна да изпълни поръчението.
Данил стигна до края на коридора и тръгна да се спуска по стълбището. В преддверието се бяха събрали няколко магьосници, които наблюдаваха портата през стъклото на огромната университетска врата. Ларкин, наскоро дипломирал се алхимик, забеляза приближаващия се Денил.
– Това ли са вашите информатори, лорд Денил? – попита той ухилен.
– Търсачи на награди – рече сухо Денил.
– Няма да ги вкарвате тук – разнесе се рязък глас.
По характерния кисел тон Денил веднага разпозна директора на Университета и се обърна към него.
– Искате ли да го направя, директор Джерик? – попита Денил.
– Категорично не!
Зад гърба му Ларкин сподавено се изкиска и Денил едва устоя на изкушението сам да се усмихне. Джерик си оставаше все същото вечно сърдито старче, което помнеше от ученическите си години.
– Ще ги изпратя в помещенията на Градската стража – каза той на стария магьосник и тръгна към изхода, лавирайки между колегите си.
– Успех – извика Ларкин зад гърба му.
Денил му махна с ръка. Пред него тъмна тълпа от блъскащи се тела се притискаше към решетките на портата. Денил изкриви лице и потърси мислено нечие познато съзнание.
– Ротан!
– Да?
– Погледни! – Денил му изпрати образ от случващото се. То почувства как вълнението и тревогата на Ротан бързо се сменят от развеселеност, когато приятелят му осъзна кои са тези хора.
– Пристигнали са информатори? И какво смяташ да правиш?
– Ще им кажа да се върнат по-късно – отвърна Денил, – и че никакви пари няма да дадем, докато момичето не се озове в ръцете ни. – След това с най-голямата бързина, която позволяваше менталното общуване, му обясни, че разпоредителят Лорлън се занимава с организирането на помещение в града, където да разпитат „информаторите”.
– Имаш ли нужда от моята помощ?
– Няма да откажа, ако я предложиш.
Той усети веселото настроение на възрастния магьосник, след което присъствието на Ротан избледня и връзката прекъсна. Денил се приближи до портала. Хората в тълпата се притискаха към решетките и се мушкаха с лакти. Щом забелязаха магьосника, всички започнаха да викат едновременно. Пазачите погледнаха към Денил със смесица от облекчение и любопитство.
Той спря на десетина крачки от портата. Изпъна се в цял ръст, скръсти ръце на гърдите си и зачака. Шумът постепенно утихна. Когато тълпата се умълча, Денил омагьоса въздуха пред себе си, за да усили гласа си.
– Колко от вас са дошли с информация за момичето, което търсим?
Тълпата дружно изрева в отговор. Денил кимна и вдигна ръка, за да ги накара да замълчат.
– Гилдията ви благодари за съдействието. На всеки един от вас ще му бъде дадена възможност да говори. За тази цел подготвяме едно от помещенията на Градската стража. Обява с точното място ще бъде залепена след час на тази и останалите градски порти. Междувременно ви моля да се приберете по домовете си.
От тълпата се разнесе ропот. Денил вирна брадичката си и придаде на гласа си предупредителна интонация.
– Наградата ще бъде дадена едва след като момичето се озове на сигурно място под наша защита, и то само на хората, които наистина са ни помогнали да я намерим. Не се опитвайте да я заловите сами. Тя може да е...
– Тя е тук! – извика някой.
Денил се изпълни с надежда. Талпата се размърда и хората започнаха да отстъпват пред някой, който си пробиваше път напред.
– Пуснете я да мине – заповяда той.
Тълпата се раздели и пред портата застана една възрастна жена. Тя протегна съсухрената си ръка през решетките и му махна да се приближи. С другата си ръка стискаше китката на слабичка млада девойка, облечена с мръсни, дрипави дрехи.
– Ето я! – обяви жената, вперила в него огромните си очи.
Денил се вгледа отблизо в момичето. Къса, неравно подстригана коса обрамчваше слабо лице с хлътнали бузи. Момчето беше болезнено слабо и дрехите висяха на безформеното му телце като на закачалка. Щом срещна очите на Денил, момичето избухна в сълзи.
Обзеха го съмнения и той осъзна, че не може да си спомни лицето на момичето, което Ротан беше проектирал в Заседателната зала.
– Ротан?
– Да?
Той изпрати на магьосника образа на момичето.
– Не е тя.
Денил въздъхна с облекчение.
– Това не е тя – обяви той, поклащайки глава, след което им обърна гръб.
– Хей! – извика жената. Той се обърна и срещна погледа й. Тя бързо наведе глава. – Сигурен ли си, милорд? – попита тя с подмазвачески тон. – Дори не я погледна отблизо.
Морето от лица го наблюдаваше очаквателно и той осъзна, че те очакват някакво видимо доказателство. Ако не успееше да ги убеди, че не могат да го измамят, нямаше да спрат да водят момичета с надеждата да получат наградата – а той не можеше непрекъснато да кара Ротан да идентифицира всяко едно от тях.
Той бавно тръгна към портала. Момичето беше спряло да плаче, но щом Денил се приближи до него, то пребледня от ужас.
Той й протегна ръката си и се усмихна. Момичето я погледна и се отдръпна ужасено, но жената я блъсна към оградата. Денил хвана ръката й и мислено се обърна към ума й. Веднага усети дремещия източник на сила. Изненадан, той се поколеба за миг, преди да пусне ръката й и да отстъпи назад.
– Не е тази, която търсим – повтори той.
Тълпата отново зашумя, но вече не толкова уверено и настоятелно, като преди. Денил отстъпи няколко крачки и вдигна ръка. Гласовете утихнаха.
– Вървете си! – извика той. – Върнете се следобед.
Той се обърна рязко, полите на мантията му театрално се завъртяха около него, и магьосникът се отдалечи с решителна крачка. От тълпата се разнесоха възклицания на страхопочитание. Той се усмихна и ускори крачка. Но усмивката му изчезна, щом се сети за силата, която беше усетил у малката просякиня. Тя не беше особено мощна. Ако момичето бе дъщеря на някой от Домовете, едва ли щяха да я изпратят в Гилдията за обучение. Тя щеше да е по-ценна за семейството си като невеста, която потенциално би могла да засили магическата кръвна линия в Дома. Но ако беше втори или трети син, с удоволствие щяха да го поверят на Гилдията. Дори слабите магьосници носеха престиж на своя Дом.
Приближавайки към Университета, Денил поклати глава. Това, че първият попаднал му жител на копторите притежаваше вълшебна сила, беше чисто съвпадение. Може би тя бе дъщеря на проститутка, която е заченала дете от магьосник. Денил не си правеше илюзии за моралния облик на колегите си.
Тогава той си спомни думите на лорд Соланд: „Ако тази млада жена е натурал, то ние трябва да очакваме да е много по-силна от средностатистическия магьосник.” Момичето, което търсеха, можеше да се окаже силно колкото него. Може би дори по-силно...
Той потрепери. Изведнъж си представи какво би било, ако съществуваха крадци и убийци, притежаващи силата, която досега се считаше за привилегия единствено на Гилдията. Това беше плашеща мисъл и той разбра, че никога повече нямаше да се чувства напълно неуязвим, докато върви по улиците в бедняшките квартали.
Въздухът в таванската стая беше приятно топъл. Лъчите на късното следобедно слънце проникваха през двата мънички прозореца и рисуваха ярки квадратчета по стените. В стаята миришеше на пушек и риберова9 кожа. По пода бяха насядали групички деца, увити в одеяла, и тихичко разговаряха.
Сония ги наблюдаваше от ъгълчето, което беше избрала за себе си. Когато капакът на пода се открехна, тя вдигна очаквателно глава, но момчето, което се изкачи в стаята, не беше Сери. Останалите деца поздравиха радостно новодошлия.
– Чухте ли? – рече той, сядайки върху купчина одеяла. – Магьосниците са обявили награда за всеки, който им покаже къде се намира онова момиче.
– Награда!
– Наистина ли?
– Колко дават?
Очите на момчето се ококориха.
– Сто златни монети.
Децата зашумяха развълнувано. Те се събраха около новодошлия в очакване на повече подробности, а неколцина погледнаха замислено към Сония.
Тя се застави да не отвръща поглед от тях и придаде на лицето си равнодушно изражение. Още с пристигането си беше възбудила любопитството им. Таванската стая беше убежище за безпризорни деца. Сградата се намираше недалеч от мястото, където копторите граничеха с пазара, а от мъничките прозорчета се виждаше пристанището. Тя беше твърде голяма, за да бъде приета в приюта, но Сери познаваше собственика – мил пенсиониран търговец на име Норин – и сключи сделка в замяна на бъдеща услуга.
– Магьосниците май наистина искат да пипнат това момиче, нали? – рече едно от момичетата.
– Те не искат никой друг, освен тях, да може да прави магии – отвърна едно набито момче.
– Сега много хора я търсят – каза новодошлият, кимайки сериозно с глава. – Това са много пари.
– Това са кървави пари, Рал – обади се момичето и сбръчи нос.
– И какво от това? – отвърна Рал. – На някои им е все едно. Те просто искат парите.
– Аз не бих я предала – каза тя. – Мразя магьосниците. Преди години магиите им изгориха братовчед ми.
– Наистина ли? – попита друго момиче и очите му проблеснаха от любопитство.
– Вярно е – кимна първото момиче. – По време на Прочистването. Джилен си играеше на улицата, сигурно сам си го е изпросил. Единият от магьосниците хвърли магията си по него и половината му лице изгоря. Сега има голям червен белег.
Сония потрепери. Изгорен. В паметта й изплува образът на овъгленото тяло на площада. Тя отвърна поглед от децата. Таванската стая вече не й се струваше толкова уютна. Искаше да стане и да си тръгне, но Сери твърдо й беше заявил да не мърда от мястото си и да не привлича вниманието към себе си.
– Чичо ми веднъж се опитал да ограби магьосник – каза едно момиче с дълга, сплетена на плитка коса.
– Чичо ти е бил голям глупак – промърмори момчето, което седеше до нея. Тя му се намръщи и се опита да го срита в пищяла, но той с лекота избегна крака й.
– Той не знаел, че онзи е магьосник – обясни момичето. – Мъжът носел широко наметало над мантията си.
Момчето изсумтя и момичето стисна юмруци.
– И какво станало после? – попита невинно той.
– Чичо се опитал да му отреже кесията – продължи момичето, – но магьосникът я бил омагьосал така, че да усети, ако някой я докосне. Та той се обърнал много бързо, ударил чичо с магия и му счупил ръцете.
– И двете? – попита едно от по-малките момчета.
Тя кимна.
– Без дори да го докосне. Просто протегнал ръцете си така... – тя вдигна ръцете си напред, с длани, обърнати към слушателите си – и магията ударила чичо така, сякаш някой хвърлил стена върху него. Поне така каза чичо.
– Еха! – въздъхна момчето. Няколко минути в стаята цареше пълна тишина, после се чу друг глас:
– Сестричката ми умря заради магьосниците.
Всички се обърнаха към кльощавото момче, което седеше с подвити крака встрани от останалите.
– Бяхме в тълпата – продължи то. – Магьосниците започнаха да пускат огнените си светкавици и всички побягнаха. Мама изпусна по-малката ми сестра, но не можа да се спре и да я потърси, защото хората я повлякоха напред. Татко се върна и я намери. Чух го да ги ругае, да вика, че заради тях е умряла. Заради магьосниците. – Той присви очи и заби поглед в пода. – Мразя ги.
Няколко деца от кръга закимаха с глави. Отново настъпи дълбока тишина, после първото момиче изхъмка доволно.
– Виждате ли? – рече тя. – Бихте ли помогнали на магьосниците? Аз не. Онова момиче добре им е дало да се разберат. Може пък следващия път повече да пострадат.
Децата се ухилиха и започнаха да кимат с глави. Сония въздъхна с облекчение. Чу се тихото поскръцване на отварящия се капак и тя се усмихна на появилия се Сери. Той отиде при нея, седна на пода и се ухили.
– Предадени сме – прошепна той. – Скоро ще претърсят къщата. Да се махаме.
Сърцето й прескочи един удар. Тя го погледна и видя, че очите му не се смеят. Сери се изправи и тръгна, а момичето скочи на крака и го последва. Няколко деца ги изпратиха с погледи, но тя избягваше да ги поглежда. Почувства нарастващото им любопитство, когато Сери се спря и отвори вратата на големия шкаф в другия край на стаята.
– Тук има таен изход към проходите – промърмори той и бръкна вътре. Натисна леко нещо, намръщи се и натисна по-силно. – Блокиран е от другата страна. – Той изруга под носа си.
– В капан ли попаднахме?
Той отново погледна към стаята. Почти всички деца вече гледаха тях. Той затвори вратата на шкафа и се приближи до единия от прозорците.
– Не искам да те лъжа. Залазила ли си катераческите си умения?
– Мина доста време... – Тя погледна нагоре. Прозорците бяха изрязани в скосения покрив, който се спускаше почти до пода.
– Подложи ми ръце да се кача.
Тя сплете пръсти и се намръщи, когато Сери стъпи с единия си крак върху ръцете й и се изкатери на раменете й. После се хвана за една от гредите, извади от джоба си нож и се захвана за работа.
Някъде отдолу се чу затръшване на врата, после приглушени гласове. Сония изтръпна от страх, когато капакът се надигна, но оттам надникна Ялия, племенничката на Норин. Жената бързо огледа стаята, децата, Сония и стъпилия върху раменете й Сери.
– Вратата? – попита тя.
– Блокирана – отвърна той.
Тя се намръщи, после погледна към децата.
– Магьосниците са тук – каза им тя. – Искат да претърсят къщата ни.
Децата започнаха да задават въпроси. Сери изригна цветисто проклятие. Момичето едва не го изпусна, когато той рязко се размърда на раменете й.
– Хей! От теб въобще не става надеждна стълба!
Изведнъж Сония престана да усеща тежестта му. Единият му крак я ритна силно в гърдите. Тя едва се сдържа да не го наругае и отскочи встрани, за да избегне нов ритник.
– Те няма да ни навредят – казваше Ялия на децата. – Няма да посмеят. Веднага ще видят, че сте твърде малки. Тях ги интересува повече...
– Хей! Сония – прошепна Сери.
Тя вдигна глава и видя, че момчето вече се беше изкатерило на покрива и протягаше към нея ръце през прозореца.
– Давай!
Тя се протегна и той я хвана здраво за китките. С изненадваща сила я повдигна нагоре и я задържа, за да може тя да се хване за перваза. Сония увисна на него за миг, след което се придвижи към по-високата му част. После се залюля, прехвърли краката си през рамката и се измъкна навън.
Дишайки тежко, тя се отпусна върху студените керемиди. Въздухът беше мразовит и ледените му пипалца бързо пропълзяха под дрехите й. Пред очите й се разкри море от покриви. Слънцето висеше ниско над хоризонта.
Сери се пресегна да затвори прозореца и застина. До ушите им достигна звукът от отварянето на капака, последван от изпълнените с благоговение и страх гласове на децата. Сония повдигна глава и надникна вътре.
До отворения капак стоеше мъж, облечен с червена мантия, който оглеждаше стаята с немигащи очи. Светлите му коси бяха грижливо вчесани назад. На слепоочието му се забелязваше малък червен белег. Сония отново се притисна към керемидите с разтуптяно сърце. В него имаше нещо познато, но тя не посмя да погледне отново. До тях достигна гласът му.
– Къде е тя? – попита заповеднически той.
– За кого питате? – отвърна Ялия.
– Момичето. Докладваха ми, че е тук. Къде сте я скрили?
– Никого не крия – разнесе се гласът на възрастен мъж.
Норин, предположи Сония.
– А какво е това място? Защо са тук тези просяци?
– Позволявам им да остават тук. Няма къде другаде да презимуват.
– Момичето идвало ли е тук?
– Не ги питам за имената им. Ако момичето, което търсите, е било тук, няма как да знам.
– Мисля, че ме лъжеш, старче. – В гласа на магьосника се промъкна заплаха.
Няколко от децата се разплакаха. Сери я дръпна за ръкава.
– Истина ви казвам – отвърна старият търговец. – Нямам представа кои са тези деца.
– Знаеш ли какво е наказанието за укриването на врагове на Гилдията, старче? – сопна му се магьосникът. – Ако не ми покажеш къде сте скрили момичето, ще разруша къщата ти камък по камък и...
– Сония! – прошепна рязко Сери.
Тя се обърна и го погледна. Той й даде знак с глава и запълзя по покрива. Момичето го последва.
Тя не смееше да се движи твърде бързо, страхувайки се, че магьосникът ще я чуе. Краят на покрива постепенно се приближаваше. Когато го стигна, Сония установи, че Сери беше изчезнал. С крайчеца на окото си забеляза леко движение и видя здраво вкопчилите се в улука пръсти.
– Сония – изсъска той. – Трябва да се спуснеш при мен.
Тя бавно протегна крака и се плъзна надолу, докато не се озова до улука. Когато надникна през ръба, тя видя, че Сери виси два етажа над земята. Той кимна с глава към едноетажната къща, която беше построена съвсем близо до дома на търговеца.
– Отиваме там – каза й той. – Гледай внимателно какво правя.
Момчето протегна ръка, хвана се за старата водосточна тръба и бързо се заспуска по нея. Под тежестта на тялото му целият улук се разтресе, но Сери продължи да се спуска невъзмутимо, използвайки вместо стълба металическите скоби, които придържаха тръбата към стената. Щом стъпи на съседния покрив, той кимна на Сония.
Тя си пое дълбоко дъх, вкопчи се в улука и се изтърколи от покрива. Краката й увиснаха във въздуха, пръстите й възмутено изпукаха, но момичето упорито се протегна към водосточната тръба, сравнително бързо се спусна по нея и стъпи на покрива на съседната къща.
Сери я посрещна ухилен.
– Лесно ли беше?
Тя разтърка пръстите на ръцете си, които бяха почервенели от острите ръбове на скобите и сви рамене.
– И да, и не.
– Хайде, да се махаме оттук.
Двамата започнаха да се придвижват внимателно по покрива, опитвайки се да се предпазят от пронизващия леден вятър. Стигнаха до съседната сграда и се изкатериха на нейния покрив. Оттам се спуснаха по друга водосточна тръба и се озоваха в тясната уличка между къщите.
Сери притисна пръст към устните си и предпазливо тръгна напред. Когато измина половината път, той спря, огледа се дали наоколо няма други хора, и повдигна малка метална решетка в стената. Бързо пропълзя по корем вътре и Сония го последва.
Двамата изчакаха очите им да привикнат към тъмнината. Тя постепенно започна да различава стените на тесния тухлен проход. Сери се взря в тъмнината в посока към дома на Норин.
– Горкият Норин – прошепна Сония. – Какво ли ще се му направят?
– Не знам, но няма да е добро.
Момичето почувства прилив на вина.
– Всичко това стана заради мен.
Сери се обърна и я погледна.
– Не – изръмжа той. – Виновни са магьосниците и онзи, който ни предаде. – Той погледна намръщено към прохода. – Ще се върна и ще открия кой го е направил, но първо трябва да те отведа на безопасно място.
На лицето му се изписа упоритост, каквато Сония не беше виждала досега. Ако не беше той, досега сигурно щяха да са я заловили, може би дори щеше да е мъртва. Тя имаше нужда от него, но какво ли щеше да му струва това? Заради нея вече беше обещал услугите си на много хора и беше рискувал да предизвика недоволството на Крадците заради използването на тунелите им.
Ами ако магьосниците я откриеха? Щом домът на Норин може да бъде разрушен само заради подозрението, че старецът я е укривал, то какво ли щяха да причинят на Сери? „Знаеш ли какво е наказанието за укриването на врагове на Гилдията, старче?” Тя потрепери и го хвана за ръката.
– Искам да ми обещаеш нещо, Сери.
Той се обърна и я погледна в очите.
– Да ти обещая?
Тя кимна.
– Обещай ми, че ако ни хванат, ще се престориш, че не ме познаваш. – Той отвори уста да възрази, но тя не го остави да продума. – А ако те видят, че ми помагаш, искам да избягаш. Не им позволявай да те хванат.
Той поклати глава.
– Сония, не бих...
– Просто кажи, че ще го направиш. Аз... Няма да понеса да те убият заради мен.
Очите на Сери се разшириха, той постави ръка на рамото й и се усмихна.
– Няма да те хванат – каза той. – А ако успеят, аз ще те измъкна оттам. Обещавам ти.
9 рибер – домашно животно, отглеждано за вълна и месо.
Табелата на пивницата гласеше: „Храбрият нож”. Не особено предразполагащо име, но бързият поглед към вътрешността й разкриваше тиха и спокойна зала. За разлика от клиентите на други пивници, които Денил беше посещавал, тукашните се държаха съвсем прилично и разговаряха на тих глас.
Той бутна вратата и влезе вътре. Неколцина от пиячите го погледнаха, но повечето не му обърнаха никакво внимание. Това също му допадна. В същото време го обзе смътна тревога. Защо това място беше толкова различно от всички останали?
До този ден кракът му не беше стъпвал в пивница, не беше изпитвал и желание да го направи, но стражникът, който бе изпратил да се свърже с Крадците, му беше дал точни инструкции: да отиде в една пивница, да каже на съдържателя с кого иска да разговаря и да плати таксата, когато се появи водачът му. Очевидно такъв беше редът.
Естествено, Денил не можеше да отиде в пивницата облечен в мантия и да разчита на сътрудничество, затова пренебрегна мнението на колегите си и се преоблече като най-обикновен търговец.
Той внимателно подбра легендата си. Никакви дрехи нямаше да успеят да скрият необичайно високия му ръст, пращящото му от здраве тяло и културната му реч. Затова си измисли история за неудачни капиталовложения и големи дългове. Никой не иска да му даде пари назаем. Крадците са последната му надежда. Попадналият в подобна ситуация търговец също щеше да се чувства като в небрано лозе, само че щеше да е много по-уплашен. Денил си пое дълбоко дъх и се отправи с решителна крачка към тезгяха. Кръчмарят беше слаб мъж с високи скули и мрачно изражение. В черната му коса се забелязваха посивели кичури. Той изгледа неприветливо Денил.
– Какво да бъде?
– Питие.
Мъжът взе една дървена халба и я напълни от бъчвичката зад тезгяха. Денил извади една медна и една сребърна монета от кесията си и пусна медната в очакващата ръка на кръчмаря.
– Нож ли ти трябва? – попита тихо мъжът.
Денил го погледна изненадано.
Кръчмарят се усмихна мрачно.
– Защо иначе ще идваш в „Храбрия нож”? За пръв път ли ти е?
Денил поклати глава, размишлявайки бързо. Съдейки по интонацията на бармана, придобиването на този „нож" трябваше да стане тайно. Тъй като нямаше закон, който да забранява носенето на хладно оръжие, можеше да се предположи, че човекът има предвид някакъв нелегален предмет – или услуга. Нямаше представа за какво става въпрос, но като че ли беше на верен път.
– Не искам нож – усмихна се нервно Денил на кръчмаря. – Искам да се свържа с Крадците.
Мъжът повдигна вежди.
– Така ли? – Той го погледна с присвити очи. – Няма да е зле да подкрепиш с нещо молбата си, така че да ги заинтригуваш.
Денил разтвори шепа и показа сребърната монета, но щом кръчмарят протегна ръка към нея, побърза да я затвори. Мъжът изсумтя леко извърна глава.
– Хей, Колин!
На вратата зад тезгяха се появи едно момче. То бързо огледа Денил от главата до петите.
– Заведи този мъж в касапницата.
Колин го погледна и му кимна. Когато Денил мина зад тезгяха, кръчмарят му препречи пътя и протегна ръка.
– Има такса. Сребро.
Денил се намръщи и погледна недоверчиво към протегнатата ръка.
– Не се тревожи – каза кръчмарят. – Ако разберат, че мамя хората, които са дошли да търсят помощта им, жив ще ме одерат и ще проснат кожата ми на покрива за назидание на останалите.
Чудейки се дали го мамят, Денил пусна сребърната монета в ръката на кръчмаря. Мъжът отстъпи встрани и пропусна магьосника навътре.
– Върви след мен и мълчи – каза момчето. То влезе в малката кухня, отвори друга врата и огледа малката уличка, преди да излезе навън.
Колин го поведе бързо през лабиринта от тесни улички. От притворените врати се носеше аромат на печен хляб, на сготвено месо и зеленчуци, или острата миризма на щавена кожа. Когато стигнаха до входа на една странична уличка, момчето спря и махна с ръка. Уличката беше мръсна и тъмна и свършваше на двайсетина крачки по-нататък.
– Касапницата. Отивай там – каза момчето, обърна се и отпраши нанякъде.
Денил погледна недоверчиво уличката и тръгна по нея. Не се виждаха никакви врати. Никакви прозорци. Никой не излезе да го посрещне. Когато стигна до края на уличката, той въздъхна. Наистина го бяха измамили. Като се имаше предвид наименованието на мястото, той очакваше най-малкото засада.
Той сви рамене, обърна се и се озова пред трима яки мъже, които стояха на изхода на уличката.
– Хей! Търсиш ли някого?
– Да. – Данил забърза към тях. И тримата носеха дълги наметала и ръкавици. Мъжът в средата имаше дълъг белег на бузата. Тримата изгледаха студено Денил. „Най-обикновени главорези”, помисли си той. Може пък наистина да беше засада. Той се спря на няколко крачки от тях, погледна назад към уличката и се усмихна.
– Значи това е касапницата. Какво пък, много подходящо. Вие ли сте моят ескорт?
Средният протегна ръка.
– Срещу определена цена.
– Човекът от „Храбрия нож” ми взе парите.
Мъжът се намръщи.
– Нож ли търсиш?
– Не. – Денил въздъхна. – Искам да говоря с Крадците.
Мъжете се спогледаха и се усмихнаха.
– С кой по-точно?
– Най-големия.
Главорезът в средата се засмя.
– Това ще да е Горан. – Единият от спътниците му сподави смеха си. Без да спира да се усмихва, водачът махна с ръка на Денил да го последва. – Ела с мен.
Другите двама отстъпиха встрани. Денил последва новия си водач към една по-широка улица. Той се огледа и забеляза, че другите двама стояха по местата си и ги наблюдаваха, ухилени до уши.
След като преминаха през поредица от криволичещи улици и улички, Денил се замисли дали задните стени на всяка пекарна, кожарница, шивачница и пивница изглеждат еднакво. В този миг забеляза една табела и рязко спря.
– Вече сме минавали оттук. Защо ме караш да обикалям в кръг?
Главорезът го погледна, обърна се и се приближи до стената. Наведе се и дръпна към себе си една решетка, която поддаде с лекота. Зад нея се разкри проход. Мъжът посочи дупката.
– След теб.
Денил се наведе и погледна вътре. В тунела цареше пълен мрак. Устоявайки на изкушението да сътвори светлинна сфера, той пристъпи вътре с единия си крак, но вместо под почувства празнота и погледна въпросително своя водач.
– Улицата се намира горе-долу на нивото на гърдите – каза му главорезът. – Влизай.
Денил се хвана за ръба на дупката и се пъхна вътре. Напипа на стената някаква скоба, хвана се за нея, вкара и другия си крак и започна да се отпуска, докато не докосна пода. Когато отстъпи назад, рамото му се блъсна в стена. Главорезът се спусна в прохода с лекота. В тъмнината Денил можеше да различи само силуета му.
– Върви след мен – каза мъжът и тръгна по коридора. Денил го следваше на няколко крачки, опрял ръце в двете стени. Те повървяха няколко минути и завиха безброй пъти. Изведнъж стъпките пред него секнаха и той чу в ухото си глас.
– Измина дълъг път – каза главорезът. – Сигурен ли си, че искаш да продължиш? Ако размислиш, мога да те върна обратно.
– Че защо да го правя? – попита Денил.
– Просто се случва, това е.
Появи се сребрист процеп светлина, който постепенно се разшири и в него се появи силуетът на друг мъж. Денил присви очи, но не можа да различи лицето му.
– Този търси Горан – каза главорезът. После погледна Денил, махна му с ръка, обърна се и изчезна в мрака.
– Горан, а? – каза човекът на вратата. Гласът му можеше да принадлежи на мъж от двайсет до шейсет годишна възраст. – Как се казваш?
– Ларкин.
– С какво се занимаваш?
– С търговия на рогозки. – През последните години тъкачниците на рогозки се бяха нароили из Имардин като гъби след дъжд.
– Конкурентен пазар.
– На мен ли го казваш.
Мъжът изсумтя.
– За какво искаш да говориш с Горан?
– Това е само за неговите уши.
– Твоя воля. – Мъжът сви рамене и протегна ръка зад вратата и взе нещо от стената. – Обърни се – нареди той. – Оттук нататък ще вървиш със завързани очи.
Денил се поколеба, преди неохотно да се обърне. Беше очаквал нещо подобно. Мъжът постави върху очите му кърпа и я завърза на тила му. Слабата светлина от лампата почти не проникваше през дебелата тъкан.
– Моля, последвай ме.
Денил отново закрачи, опирайки ръце в стените. Новият му водач вървеше доста бързо. Денил се опита да брои крачките си, за да може по-късно да изчисли приблизително какво разстояние е изминал.
Изведнъж нещо, може би ръка, се притисна към гърдите му и той спря. Чу се звук от отварянето на врата и го бутнаха напред. Миризмата на подправки и цветя подразни обонянието му, а под краката си усети мекота, което предполагаше, че стъпва върху килим.
– Стой тук. Не сваляй превръзката.
Вратата се затвори.
Отнякъде се разнесоха приглушени гласове и тропот на крака – Денил реши, че се намира под някоя от безбройните пивници. Той се заслуша в звуците, след което започна да брои вдишванията и издишванията си. Когато това му омръзна, той вдигна ръце към главата си с намерението да свали превръзката. Зад него се разнесе тих звук, сякаш по килима се придвижи колело. Денил се обърна и хвана превръзката, за да я свали, но застина при звука на завъртаща се дръжка на вратата. Той бързо свали ръцете си.
Вратата не се отвори. Той зачака и се съсредоточи върху тишината в стаята. Нещо привлече вниманието му. Нещо по-тънко и неуловимо от чутия преди малко тих звук.
Присъствие.
Намираше се някъде зад него. Денил си пое дълбоко дъх, протегна ръце и се престори, че опипва стените. Когато се обърна, присъствието се беше изместило встрани. В стаята имаше някой. Някой, който не искаше да бъде забелязан. Килимът приглушаваше стъпките, а шумът от пивницата заглушаваше неволно произведените звуци. Ароматът на цветя, който се носеше из въздуха, прикриваше слабите миризми на човешкото тяло. Само уникалните сетива, притежавани от магьосниците, му бяха позволили да усети другия човек.
Това беше проверка. Едва ли проверяваха способностите на собственика на присъствието да остава незабелязан. Не, проверяваха него. Дали ще усети нещо. Дали е магьосник.
Денил раздвижи сетивата си и усети още едно слабо присъствие. То не помръдваше. Той протегна ръце и се отправи напред. Първото присъствие се стрелна край него, но той не му обърна внимание. След десет крачки се блъсна в стена. Без да сваля ръце от грубата повърхност, той започна да обикаля стаята в посока към другото присъствие. Първото се отдръпна встрани, но после изведнъж се втурна към него. Той почувства лек полъх край врата си, но продължи напред, без да му обръща внимание.
Пръстите му докоснаха рамката на вратата, после ръкав и ръка. Превръзката бе свалена от очите му и той се озова пред един възрастен мъж.
– Извинявам се, че ви накарах да чакате – каза човекът.
По гласа му Денил позна, че това е водачът му. Интересно дали мъжът въобще беше напускал стаята?
Без да губи време за обяснения, мъжът отвори вратата.
– Моля, последвайте ме.
Денил огледа празната стая и излезе в коридора.
Двамата продължиха да вървят, този път с по-умерен ход, а пътят им беше осветяван от лампата, която се поклащаше в ръката на възрастния мъж. Стените на коридора изглеждаха солидни. На всеки завой Денил виждаше вградени в тухлите табели с изсечени на тях непознати символи. Той изгуби представа за времето и вече не можеше да каже със сигурност колко време беше минало, откакто прекоси прага на първата пивница. Денил беше много доволен от това, че бе успял да издържи проверката. Ако беше разкрил, че е магьосник, дали изобщо щяха да го отведат при Крадците? Едва ли.
Сигурно го очакваха още проверки – трябваше да внимава. Не знаеше колко близко се намира до целта си – разговора с Горан. В същото време трябваше да научи колкото се може повече за хората, с които искаше да сключи сделка. Той погледна предпазливо спътника си и го попита:
– Какво е това „нож”?
Възрастният мъж изсумтя.
– Наемен убиец.
Денил примигна и потисна усмивката си. В такъв случай „Храбрият нож” беше много подходящо наименование. Интересно как собственикът на пивницата се беше осмелил толкова явно да афишира връзките си?
Щеше да мисли върху това по-късно. До сега трябваше да се опита да научи и други полезни неща.
– Има ли други алтернативни наименования, които би трябвало да знам?
Мъжът се усмихна.
– Ако някой ви изпрати куриер, значи или ви заплашва, или куриерът е дошъл, за да изпълни заплахата.
– Разбирам.
– „Порта” е някой, който по някакъв начин е предал Крадците. Не ви трябва да ставате такъв. Те имат много кратък живот.
– Ще го имам предвид.
– Ако всичко мине добре, ще ви наричаме „клиент”. Зависи за какво сте тук. – Той се спря и се обърна към Денил. – Мисля, че вече е време да разберем.
Той почука по стената. В продължение на няколко минути цареше пълна тишина, после тухлите хлътнаха навътре и се изместиха встрани, като плъзгащи се врати. Възрастният мъж му посочи с жест да мине през разкрилия се вход.
Денил се озова в малка стая. Между стените беше натикана маса, която успешно блокираше достъпа до един огромен мъж, който седеше зад нея. Зад гърба му се виждаше открехната врата.
– Ларкин, търговец на рогозки – каза мъжът. Гласът му беше изненадващо дълбок.
Денил наклони глава.
– А вие сте?
Мъжът се усмихна.
– Горан.
В стаичката нямаше стол за посетителите. Денил се приближи към масата. Горан не можеше да бъде наречен красавец. Той беше огромен, но не дебел, а по-скоро добре сложен и мускулест. Косата му беше гъста и къдрава, долната част на лицето му се криеше зад разкошна брада. Образът му изключително добре отговаряше на прякора му – гораните бяха огромни, силни животни, които теглеха лодките нагоре по река Терали. Интересно дари Крадците се бяха пошегували, когато му бяха казали, че Горан е буквално най – големият сред тях.
– Вие ли сте водачът на Крадците? – попита Денил.
Горан се усмихна.
– Крадците нямат водач.
– Тогава как ще разбера дали разговарям с правилния човек?
– Ако искаш да сключиш сделка, ще я сключиш с мен. – Мъжът разпери ръце. – Ако нарушиш договорката, ще те накажа. Считай ме за нещо средно между баща и крал. Ще ти помогна, но ако ме предадеш, ще те убия. Как ти се струва?
Денил сви устни.
– Мислех си за нещо по-балансирано. Сделка между двама бащи, примерно. Не бих посмял да предложа двама крале, макар че ми харесва как звучи.
Горан отново се усмихна, но очите му останаха сериозни.
– Какво искаш, Ларкин, търговецо на рогозки?
– Искам да ми помогнете да намеря един човек.
– Аха – кимна Крадецът. Той сложи на масата малък сноп листи, писалка и мастилница. – Кого?
– Момиче. Между четиринайсет и шестнайсет годишна. Дребничка, тъмна коса, слабо тяло.
– От къщи ли е избягала?
– Да.
– Защо?
– Заради едно недоразумение.
Горан кимна съчувствено.
– Къде е отишла според теб?
– В копторите.
– Ако е жива, ще я намеря. Ако не е или не я намерим навреме ще се договорим допълнително за срока, – задължението ти към мен отпада. Как се казва?
– Все още не знаем името й.
– Не знаете... – Горан го погледна с присвити очи. – Вие?
Денил си позволи да се усмихне.
– Проверката ти трябва да бъде по-щателна.
Очите на Горан се разшириха леко. Той преглътна и се облегна назад.
– Така ли?
– Какво щяхте да правите с мен, ако не бях издържал?
– Щяхме да те отведем далеч оттук. – Той облиза устните си, после сви рамене. – Но така или иначе си тук. Какво искаш от нас?
– Както вече казах, искаме да ни помогнете да намерим едно момиче.
– А ако откажем?
Усмивката постепенно изчезна от лицето на Денил.
– Тогава тя ще умре. Собствените й сили ще я убият, а заедно с това ще унищожат и част от града – макар да не знам със сигурност каква част, защото не знам колко е силна. – Той пристъпи напред, подпря ръце на масата и погледна Крадеца в очите. – Ако ни помогнете, ще ви бъде платено добре, но трябва да сте наясно, че съществуват определени граници, които не можем да преминем.
Горан го изгледа мълчаливо, после побутна листите и писалката встрани. Облегна се назад и леко извърна глава.
– Хей, Даган! Донеси стол на нашия гост.
Стаята беше тъмна и влажна. Край стената бяха струпани дъсчени сандъци, повечето от които начупени. В ъглите се бяха събрали локвички вода и всичко беше покрито с дебел слой прах.
– Значи тук баща ти е крил стоката си? – попита Херин.
Сери кимна.
– Старият склад на тате. – Той избърса праха от един сандък и се настани върху него.
– Няма легло – обади се Дония.
– Ще сглобим нещо – отвърна Херин. Той отиде при сандъците и започна да подбира здрави дъски. Сония стоеше до вратата, разтревожена от перспективата да прекара нощта в това студено и неприятно място. Тя въздъхна и седна на най-ниското столче. През нощта се бяха местили три пъти, за да избягат от ловците на награди. Чувстваше се така, сякаш не беше спала от дни. Тя затвори очи и се отнесе. Гласовете на Херин и Дания се чуваха като през мъгла, както и стъпките в коридора зад гърба й.
Стъпки?
Сония отвори очи, обърна се назад и видя светлинка в дъното на коридора.
– Хей! Някой идва.
– Какво? – Херин изтича до вратата и надникна в коридора. Ослуша се за миг, после дръпна Сония за ръката и й посочи дъното на стаята. – Бързо отивай там и се скрий.
Докато Сония се отдалечаваше от вратата, Сери изтича до Херин.
– Никой не идва тук – каза той. – В праха по стълбището нямаше никакви следи от стъпки.
– Тогава сигурно са ни проследили.
Сери изруга и погледна към коридора. После се обърна към Сония.
– Покрий лицето си. Може би търсят някой друг.
– Няма ли да се махнем оттук? – попита Дония.
Сери поклати глава.
– Няма друг изход. Преди имаше проход, но Крадците го затвориха преди години. Затова не ви доведох тук по-рано.
Стъпките вече се чуваха по-отчетливо. Херин и Сери отстъпиха от вратата и зачакаха. Сония придърпа качулката над лицето си и двете с Дония се свиха в дъното на стаята.
На стъпалата се появиха ботуши, после панталони, гърдите и лицата на няколко новодошли. Четири момчета застанаха пред вратата. Те огледаха Херин и Сери, а когато забелязаха Сония, размениха тържествуващи погледи.
– Баръл – каза Херин. – Какво правиш тук?
Набит младеж с мускулести ръце пристъпи към него. Сония
изтръпна. Това беше същото момче, което я бе обвинило, че е шпионин.
Разглеждайки останалите, тя стреснато разпозна още един. Помнеше Евън като едно от най-тихите момчета в бандата на Херин. Той я беше научил как да мами на плочки. Но докато подмяташе тежкия железен прът в ръката си, погледът му изобщо не беше приятелски. Сония потрепери и извърна очи.
Другите две момчета носеха дървени сопи. Сигурно се бяха въоръжили по пътя. Сония мислено прецени разпределението на силите. Четирима срещу четирима. Дония едва ли се беше научила да се бие и изобщо никой от тях не можеше да се мери с приятелите на Баръл. Заедно може би щяха да успеят да се справят с един. Тя протегна ръка и сграбчи една откъртена дъска.
– Идваме за момичето – каза Баръл.
– Порта ли си станал, Баръл? – Гласът на Херин беше натежал от презрение.
– Тъкмо мислех да те питам същото – отвърна Баръл. – От дни не сме те виждали. А после научихме за наградата и всичко ни е изясни. Искаш да задържиш парите само за себе си.
– Не, Баръл – отвърна твърдо Херин. Той погледна към приятелите му. – Сония е приятел. Аз не предавам приятелите си.
– На нас тя не ни е приятел – отвърна Баръл и размени поглед с другарите си.
Херин скръсти ръце на гърдите си.
– Такива ми ти работи, значи. Хареса ти да раздаваш заповеди. Знаеш правилата, Баръл. Който не е с мен, е против мен. – Той отново погледна приятелите на Баръл. – Същото се отнася и за вас. С портата ли ще останете?
Момчетата не помръднаха от местата си, но несигурните им погледи шареха между Баръл и Херин.
– Сто златни монети – рече тихо Баръл. – Готови ли сте да се откажете от толкова много пари и да останете с този глупак? Ще си живеем като крале.
Лицата на момчетата се вкамениха.
Херин присви очи.
– Махай се оттук, Баръл.
В ръката на Баръл проблесна нож и той го насочи към Сония.
– Никъде не отивам без нея. Дай ми я.
– Не.
– Тогава ще трябва да си я вземем сами.
Баръл пристъпи към Херин. Докато другарите му го заобикаляха отстрани, Сери застана до приятеля си, без да вади ръце от джобовете си, а очите му горяха с мрачна решимост.
– Хайде, Херин – провлачи глас Баръл. – Не е нужно да се стига до това. Предай ни я. Ще си поделим парите, също като едно време.
Лицето на Херин се изкриви от гняв и презрение. В ръката му проблесна нож и той се хвърли напред. Баръл се извъртя и също замахна с ножа. Сония затаи дъх, когато острието разряза ръкава на Херин и остави червена следа на ръката му. Евън също замахна с железния прът, но Херин успя да отскочи встрани.
Дония я хвана за ръката.
– Спри ги, Сония – прошепна тя отчаяно. – Използвай магията си!
Сония я погледна.
– Но... не знам как!
– Опитай нещо! Каквото и да е!
Другите две момчета се приближиха към Сери, който измъкна две ками от джобовете си. Щом ги зърнаха, момчетата се поколебаха. Сония забеляза ремъците, които придържаха ножовете към дланите му, така че той можеше да дърпа и да блъска, без да се налага да ги пуска. Тя не успя да сдържи усмивката си. Наистина изобщо не се беше променил.
По-едрото момче се хвърли към него. Сери го хвана за китката и го дръпна към себе си. Момчето изгуби равновесие и залитна напред, а сопата му издрънча на пода. Сери замахна и нанесе силен удар с дръжката на камата си по главата на момчето. То се свлече на земята. Сери бързо отскочи встрани, избягвайки сопата на второто момче. Зад него Херин избягна поредния удар с нож на Баръл. Когато двете двойки биещи се се отдалечиха една от друга за миг, Евън се шмугна между тях и се устреми към Сония.
Тя забеляза с облекчение, че ръцете му са празни. Нямаше представа къде е оставил железния прът. Сигурно го криеше под палтото си...
– Направи нещо! – изписка Дония и стисна още по-силно ръката на Сония.
Поглеждайки към дъската, която държеше в ръката си, Сония се досети, че няма смисъл да повтаря онова, което бе направила на Северния площад – тук нямаше магьоснически щит за пробиване. Освен това едва ли запратената по Евън дъска щеше да го спре.
Трябваше да опита нещо друго. Може би да пожелае дъската да удари по-силно? „А ще успея ли? – помисли си тя и погледна към Евън. – Трябва ли да опитвам? Ами ако му се случи нещо ужасно заради мен?”
– Давай! – изсъска Дония и отстъпи назад. Евън се приближаваше все повече. Сония си пое дълбоко дъх и хвърли дъската към него, пожелавайки си да го събори на земята. Той я отби с ръка, без дори да забави ход. Когато приближи на две крачки от Сония, Дония се изстъпи пред него.
– Как може да постъпваш така, Евън? Нали бяхме приятели. Помня, как двамата със Сония играехте на плочки. Нима...
Евън я сграбчи за раменете и я блъсна настрани. Сония се хвърли напред и с всички сили заби юмруци в корема му. Той изломоти нещо и отстъпи назад, прикривайки се от следващия й удар – този път в лицето.
В стаята се разнесе отчаян вик. Сония погледна напред и видя как противникът на Сери отстъпва назад, притиснал ръка към окървавеното си рамо. В този миг нещо я удари в гърдите и тя падна по гръб на земята. Опита се да изпълзи встрани, по-далеч от Евън, но той се хвърли върху нея и я прикова към пода.
– Махни се от нея! – изпищя Дония и се надвеси над момчето, стиснала в ръката си една дървена летва. Тя замахна и с всички сили я стовари върху главата на Евън, който извика от болка и се изтърколи настрани. Вторият удар на Дония попадна в слепоочието й. Той се отпусна неподвижно на пода. Дония размаха заплашително оръжието си над изпадналия в безсъзнание младеж, но бързо се успокои. После се ухили на Сония, протегна й ръка и й помогна да Се изправи.
Херин и Барин все още се биеха. Сери вече се беше справил с противниците си – единият продължаваше да притиска рамото си, а другият се беше облегнал на стената, хванал главата си с ръце.
– Хей! – извика Дония. – Мисля, че победихме!
Баръл се отдръпна от Херин и я погледна. После бързо бръкна в джоба си и хвърли нещо в лицето на противника си. Въздухът се насити с червена прах. Херин изруга и започна да търка очите си, в които беше попаднал прахът от папея. Примигвайки начесто, той отстъпи от Баръл. Дония се втурна към него, но Сония я хвана за ръката и я дръпна към себе си.
Баръл отново замахна към Херин. Той се отдръпна, но не достатъчно бързо. В стаята се разнесе вик от болка и ножът му се озова на пода. Сери скочи към Баръл, който се извърна тъкмо навреме, за да посрещне атаката. Без да спира да търка очите си, Херин се отпусна на колене и пипнешком затърси ножа си.
Баръл отблъсна Сери, бръкна в джоба си и отново запрати шепа червен прах в лицето му. Сери не успя да отскочи навреме. Лицето му се изкриви от болка и той отстъпи назад. Баръл се нахвърли върху него.
– Ще го убие! – извика Дония.
Сония вдигна дъската от пода и затвори за миг очи, припомняйки си трескаво какво точно беше направила на площада. Тя я стисна здраво и призова всичкия си гняв и страх. Съсредоточи се върху дъската и я запрати с всичка сила към Баръл.
Той изпъшка от удара в гърба и се обърна към нея. Когато протегна ръце да я сграбчи, Дония започна да го замеря с всичко, до което успяваше да се добере.
– Използвай магията си – извика тя на Сония, която се присъедини към нея.
– Опитах се. Не се получи.
– Опитай пак! – изпъшка Дония.
Баръл бръкна в джоба си и извади едно мъничко пакетче. Сония веднага го разпозна и се изпълни с гняв. Замахна с дъската, която държеше в ръка, но после се поколеба. Може би се концентрираше твърде много върху силата на хвърлянето. Магията не представляваше физическо усилие. Тя видя как Дония мята едно сандъче към Баръл. От нея не се искаше да хвърля нищо...
Сония се съсредоточи върху сандъка и го тласна с ума си, пожелавайки си да удари Баръл толкова силно, че да го събори на пода.
Изведнъж усети как нещо в ума й се освобождава.
В стаята проблесна синя светлина, сандъкът избухна в пламъци и полетя към целта си. Щом го зърна, Баръл изкрещя и отскочи встрани. Сандъкът се стовари в една от локвите и водата се изпари със съскане. Пакетчето с прах от папея падна на пода. Баръл впери поглед в нея. Сония се наведе да вдигне нова дъска, изправи се с присвити очи и го погледна.
Баръл пребледня от ужас. Без да се оглежда за другарите си, той изскочи през вратата и изчезна. Сония чу слаб шум, обърна се и видя замаяният Евън да се изправя. Той отстъпи назад и също хукна към вратата. Щом осъзнаха, че приятелите им бягат, останалите две момчета побързаха да ги последват.
Когато звукът от стъпките им се изгуби, Херин избухна в смях.
Той се изправи, олюлявайки се, и внимателно се приближи до вратата.
– Какво стана, а? – извика той. – Да не би да очаквахте, че тя ще ви позволи да я отведете?
Ухилен до уши, той се обърна, примигвайки, към Сония.
– Хей! Страхотно се справи!
– Чудесен завършек – съгласи се Сери. Той разтърка очите си и се намръщи. Бръкна във вътрешния си джоб, извади малка манерка и започна да мие очите си със съдържанието й. Дония изтича до Херин и прегледа раните му.
– Трябва да те превържа. Ти ранен ли си, Сери?
– Не. – Той й подаде манерката.
Дония започна да мие лицето на Херин. Кожата му беше почервеняла и покрита с обрив.
– Това няма да мине скоро. Сония, дали ще можеш да го излекуваш?
Сония се намръщи и поклати глава.
– Не знам. Онзи сандък не трябваше да се запали. Ами ако се опитам да излекувам Херин, а вместо това той се подпали?
Дония я погледна с ококорени очи.
– Това е наистина ужасна мисъл.
– Трябва да се упражняваш – каза Сери.
Сония се извърна и го погледна.
– За упражнения ми трябва време и място, където няма да привличам ничие внимание.
Той извади една кърпа от джоба си и избърса камите.
– Щом случката се разчуе, хората ще бъдат твърде уплашени, за да те търсят. Ще можем да дишаме по-свободно.
– Не мисля така – възрази Херин. – Обзалагам се, че Баръл и приятелите му няма да разкажат на никого за това. Дори и да го направят, останалите ще решат, че могат да се справят по-добре.
Сери се намръщи и изруга.
– В такъв случай да се махаме по най-бързия начин оттук – рече Дония. – А сега накъде, Сери?
Той се почеса по главата и се усмихна.
– Някой има ли пари?
Херин и Дония погледнаха към Сония.
– Парите не са мои – възрази тя. – На Джона и Ранел са.
– Сигурна съм, че няма да имат нищо против да ги използваш, за да спасиш живота си – каза Дония.
– Точно така. По-скоро ще решат, че си си изгубила ума, ако не го направиш – додаде Сери.
Сония въздъхна, бръкна под ризата си и измъкна кесията с монети.
– Надявам се, че ако се измъкна от тази каша, ще успея да им се отплатя. – Тя погледна Сери. – Постарай се да ги намериш по-скоро.
– Непременно – увери я той. – Веднага, след като те отведа на безопасно място. А сега предлагам да се разделим. Ще се срещнем след час. Сещам се за едно местенце, където на никого няма да му хрумне да те търси. Можем да останем там само няколко часа, но през това време ще помислим на спокойствие къде да отидем след това.
На връщане от конюшните Ротан забави ход, когато достигна градините. Въздухът беше студен, но не неприятно, и тишината беше добре дошла след градската суетня. Той си пое въздух с пълни гърди и въздъхна.
Въпреки че беше разпитал безброй информатори, само няколко му бяха дали полезни сведения. Повечето от тях бяха дошли с надеждата, че малките им късчета сведения, без значение колко са несъществени, ще доведат до пленяването на девойката и до награждаването им. Неколцина бяха дошли просто за да изкажат недоволството си от Гилдията.
Други пък бяха докладвали за криещи се самотни девойки. След няколко експедиции до стари порутени къщи стана ясно, че има страшно много безпризорни хлапета, криещи се в тъмните ъгли. Разпитите на другите магьосници, които се занимаваха с информаторите, доведоха до множество подобни разочарования.
Щеше да е много по-лесно, ако в обявите за наградата беше включен и портретът на момичето. Ротан си помисли със съжаление за последния си наставник, лорд Марген, който се беше опитвал безуспешно да открие начин за прехвърлянето на мисловните образи на хартия. Денил беше поел предизвикателството след него, но засега нямаше голям напредък.
Ротан се зачуди как ли се справя Денил? От краткия им мисловен разговор беше станало ясно, че по-младият магьосник е жив и здрав и ще се върне по залез-слънце. Те не можеха да засягат истинската цел на посещението на Данил в копторите, тъй като винаги съществуваше възможност други магьосници да подслушват разговора им. Въпреки това Ротан беше почувствал обнадеждаващо самодоволство в тона на приятеля си.
–... знаете... Ротан...
Когато чу името си, Ротан вдигна поглед. Плътната зеленина на градините скриваше говорещия, но Ротан беше сигурен, че разпознава гласа.
–... с тези неща не бива да се бърза.
Гласът беше на Разпоредителя Лорлън. Говорещите бавно се приближаваха към Ротан. Той предположи, че ще преминат съвсем наблизо и се шмугна в едно от малките градински дворчета. Седна на една пейка и се заслуша внимателно в разговора, който ставаше все по-отчетлив.
– Вземам под внимание претенцията ви, Фергън – каза Лорлън търпеливо. – Не мога да направя нищо повече. Когато намерим момичето, случаят ще бъде разгледан по обичайния начин. Засега съм загрижен изцяло за залавянето й.
– Но трябва ли да преминаваме през всички тези... тези усложнения? Ротан не беше първият, забелязал силата й. Аз бях! Как може да има предимство пред мен?
Гласът на Разпоредителя остана все така спокоен, но той ускори крачка. Ротан се усмихна на себе си, докато двамата преминаваха покрай него.
– Това не са усложнения, Фергън – отговори строго Лорлън. – Това е законът на Гилдията. И той гласи...
– „Първият магьосник, разпознал магически потенциал в някого, има правото да му стане настойник – бързо изрецитира Фергън. – Аз бях първият, който изпита въздействието на силата й, а не Ротан.
– Въпреки това въпросът не може да се разглежда, преди да бъде намерено момичето...
Двамата вече бяха преминали покрай Ротан и гласовете им постепенно станаха неразбираеми. Той се изправи и бавно се затътри към жилищните помещения на магьосниците.
Така, значи Фергън възнамеряваше да поиска настойничество над девойката. Когато Ротан беше предложил да поеме отговорността за обучението й, му се струваше, че никой от останалите магьосници няма желание да се заеме с тази задача. И със сигурност не и Фергън, който винаги беше демонстрирал презрението си към нисшите класи.
Ротан се усмихна. Денил нямаше да е доволен – изпитваше неприязън към Фергън още от началото на обучението на двамата. Когато чуеше новините, Денил щеше да е още по-амбициран да открие лично момичето.
Сери не беше посещавал баня от години, а вътрешността на луксозните самостоятелни помещения не беше виждал никога. Измит, загрят за пръв път от дни насам и увит с дебела кърпа, той беше в прекрасно настроение и вървеше подир баняджийката към просторната съблекалня. Сония беше седнала върху една рогозка, слабото й тяло също беше увито с кърпа, а лицето й сияеше след грижите, които бяха положили за нея баняджийките. Когато я видя толкова доволна, настроението му се подобри още повече.
– Хей! – ухили се той. – Какъв кеф! Сигурен съм, че Джона би одобрила!
Сония потрепна и Сери веднага съжали за думите си.
– Извинявай, Сония. – Той направи виновна физиономия. – Не трябваше да ти напомням. – Приседна до нея и облегна гръб на стената. – Ако разговаряме спокойно, няма да привличаме внимание – добави той по-тихо.
Тя кимна.
– А сега какво? Не можем да останем тук.
– Знам. Мислех си за това. – Той въздъхна. – Нещата не са добре, Сония. Криенето ти от магьосниците щеше да е по-лесно, ако не беше тази награда. Сега не мога да се доверя на никого. Не мога да се обадя на някого да ми върне услуга... и нямам друго място, където да те скрия.
Тя пребледня.
– Какво ще правим в такъв случай?
Той се поколеба. След битката беше осъзнал, че е останала само една възможност, която нямаше да й хареса. Честно казано, и на него не му харесваше. Само да имаше някого, на когото да се довери! Той поклати глава и я погледна в очите.
– Мисля, че трябва да се обърнем за помощ към Крадците.
Сония се опули.
– Да не си се побъркал?
– Щях да съм се побъркал, ако продължавах да се опитвам да те скрия сам. Рано или късно някой ще да те издаде.
– А Крадците? Защо те да не ме издадат?
– Ти имаш нещо, от което се нуждаят.
Тя се намръщи, лицето й посърна.
– Магията?
– Точно така. Обзалагам се, че им се иска да имат свой магьосник. – Той прекара пръсти по рогозката. – Когато се озовеш под тяхно покровителство, никой няма да смее да те закача. Никой не се противи на Крадците. Дори и срещу сто златни монети.
Сония затвори очи.
– Джона и Ранел винаги са ми казвали, че свържеш ли се веднъж с Крадците, никога не можеш да се отървеш. Ще продължат да те държат на каишка, дори и след като договорката ви изтече. Винаги ще си им задължен.
Сери поклати глава.
– Знам, че си чувала неприятни истории. Всеки ги е чувал. Просто трябва да се придържаш към техните правила и те ще се отнасят справедливо към теб. Татко винаги ми казваше това.
– Те са убили татко ти.
– Защото е постъпил глупаво. Прецакал ги е.
– А ако... – Тя въздъхна и поклати глава. – Всъщност какъв избор имам? Ако не го направим, Гилдията ще ме намери. Предполагам, че е по-добре да съм робиня на Крадците, отколкото мъртва.
Сери се намръщи.
– Няма да е толкова зле. Щом веднъж се научиш да използваш силата си, ще станеш важна и могъща. Ще ти отпуснат каишката. Ще са принудени да го направят. В края на краищата, ако решиш, че не искаш да правиш нещо, как ще те накарат?
Тя го изгледа много продължително.
– Не си сигурен в това, нали?
Той се застави да срещне погледа й.
– Сигурен съм, че това е единственият ти изход. Сигурен съм, че ще се държат справедливо с теб.
– Тогава какво не е наред?
Той въздъхна.
– Не знам какво ще поискат в замяна.
Сония кимна, после се облегна назад и известно време се взира в отсрещната стена.
– Ако мислиш, че трябва да постъпя така, ще го направя, Сери. По-добре да се свържа с Крадците, отколкото да се предам на Гилдията.
При вида на бледото й лице Сири почувства как вече познатото му чувство на смущение се връща, само че този път го усети повече като вина. Въпреки че беше уплашена, тя щеше да се изправи срещу Крадците с обичайната си решителност. Това го накара да се почувства още по-зле. Въпреки че съзнаваше неспособността си да я защити, предаването й в ръцете на крадците го караше да се чувства като предател. Не искаше да я изгуби отново.
Но нямаше друг изход.
Сери се изправи и тръгна към вратата.
– Ще отида да намеря Херин и Дония – каза той. – Добре ли си?
Без да го поглежда, тя кимна.
В коридора пред стаята стоеше една от баняджийките. Сери я попита за Херин и Дония и девойката му посочи с кимане съседната стая. Той прехапа устни и почука на вратата.
– Влез! – извика Херин.
Двамата с Дония седяха върху рогозка. Дония бършеше косата си с кърпа.
– Казах й, и тя се съгласи.
Херин се намръщи.
– Все още не съм сигурен. А ако я изведем от града?
Сери поклати глава.
– Мисля, че няма да стигнем далеч. Можеш да си сигурен, че Крадците вече знаят всичко за нея. Ще научат къде е живяла, кои са родителите й, къде са леля й и чичо й. Няма да е трудно да изтръгнат от Варил и неговата компания, че тя е...
– Ако знаят толкова много – прекъсна го Дония, – защо още не са се появили и не са я хванали?
– Защото те не постъпват така – отвърна Сери. – Те обичат да сключват сделки, тогава повечето хора, работещи за тях, са доволни и не създават проблеми по-късно. Те отдавна можеха да дойдат при нас и да предложат покровителството си, но не го направиха. Това ме кара да мисля, че не са сигурни, че владее магията. Ако не отидем при тях, може да позволят на някой от своите хора да я издаде. Ето защо никога няма да й позволят да напусне града.
Дония и Херин се спогледаха.
– А тя какво мисли? – попита Дония.
Сери се намръщи.
– Наслушала се е на истории. Уплашена е, но знае, че няма друг изход.
Херин се изправи.
– А ти сигурен ли си в това, Сери? – попита той. – Струва ми се, че я харесваш. Може да не я видиш никога повече.
Сери премигна от изненада и почувства, че се изчервява.
– Мислиш ли, че ще я видя отново, ако магьосниците я докопат?
Херин отпусна рамене.
– Не.
Сери закрачи из стаята.
– Ще отида с нея. Тя ще има нужда от някой близък до себе си. Мога да съм й от полза.
Херин се пресегна и сграбчи Сери за ръката. Погледна го в очите и го пусна.
– Значи ние няма да видим повече теб, така ли?
Сери поклати глава. Почувства как вината го терзае. Херин беше предаден от четирима членове на собствената му банда, и не можеше да бъде сигурен в останалите. А сега си тръгваше и най-близкият му приятел.
– Ще се отбивам, когато мога. Гелин и без това вече мисли, че работя за Крадците.
Херин се усмихна.
– Добре тогава. Кога ще я заведеш?
– Довечера.
Дония положи длан върху ръката на Сери.
– А ако не я искат?
Сери се усмихна мрачно.
– Ще я поискат.
Коридорът на жилищните помещения на магьосниците беше тих и празен. Стъпките на Денил кънтяха, докато той се приближаваше към вратата на Ялдан. Почука и зачака, вслушвайки се в приглушените гласове, долитащи от стаята. Един женски глас се открои сред останалите:
– Какво е направил той?
Миг по-късно вратата се отвори. Езрил, жената на Ялдан, се усмихна разсеяно и отстъпи, приканвайки Денил да влезе. Около ниската маса насред стаята бяха наредени няколко кресла. Ялдан и Ротан седяха в две от тях.
– Той наредил стражата да изгони мъжа от дома му – каза Ялдан.
– Само затова, че е позволил на децата да спят на тавана? Това е ужасно! – възкликна Езрил, посочвайки на Денил едно от креслата.
Ялдан кимна.
– Добър вечер, Денил. Искаш ли чаша суми10?
– Добър вечер – отвърна Денил, докато се стоварваше в креслото. – Едно суми ще ми дойде добре, благодаря. Денят беше дълъг.
Ротан надигна глава и въпросително вдигна вежди. Денил се усмихна и сви рамене в отговор. Той знаеше, че Ротан няма търпение да узнае как са тръгнали работите с Крадците, но Денил първо искаше да научи какво е развълнувало и ядосало така Езрил, която обикновено беше толкова спокойна и незлоблива.
– Какво съм пропуснал?
– Вчера един от нашите търсачи последвал информатор в къща в най-лошата част на копторите – обясни Ротан. – Собственикът позволявал на бездомни деца да спят на тавана и информаторът твърдял, че там се крие и по-голямо момиче. Според колегата ни това момиче и придружителят й избягали точно преди пристигането им, с помощта на собственика. Така че той наредил стражата да изсели мъжа и семейството му.
Денил се намръщи.
– Нашият колега? Кой? – Той присви очи. – Да не би случайно да е един воин на име Фергън?
– Точно той.
Денил изруга невъздържано, а после се усмихна, когато Езрил му подаде чаша горещо суми.
– Благодаря.
– И какво стана после? – попита Езрил. – Изгониха ли собственика?
– Разбира се, Лорлън отмени заповедта му – отвърна Ялдан, – но Фергън вече беше успял да разруши по-голямата част от къщата в търсене на скривалища.
Изрил поклати глава.
– Не мога да повярвам, че Фергън може да е толкова... толкова...
– Отмъстителен? – изсумтя Денил. – Изненадан съм, че не е решил да подложи на разпит горкия човек.
– Не би посмял – изрече Ялдан с презрение.
– В момента – да – съгласи се Денил.
Ротан въздъхна и се облегна назад в креслото си.
– Това не е всичко. Случайно чух нещо интересно тази вечер. Фергън иска да бъде наставник на девойката.
Денил почувства как кръвта му застива.
– Фергън? – намръщи се Езрил. – Той не е силен магьосник. Не мисля, че на Гилдията ще й хареса избирането на слаб маг за наставник на новак.
– Няма да ни се хареса – съгласи се Ялдан, – но няма правило, което да го забранява.
– Какви са шансовете му да спечели настойничество?
– Той твърди, че е първият, научил за силите й, защото е почувствал пръв ефекта от тях – каза Ротан.
– Това добър аргумент ли е?
– Надявам се, че не – промърмори Денил. Тази новина го разтревожи. Той познаваше добре Фергън. Даже твърде добре. Какво искаше Фергън от клетата девойка, при цялото му презрение към нисшите класи? – Може би се кани да отмъсти за унижението си на Северния площад?
Ротан се намръщи.
– Виж, Денил...
– Трябва да обмислиш тази възможност – настоя Денил.
– Фергън няма да тръгне да си създава неприятности заради едно леко натъртване, дори и да е пострадало егото му – отсече Ротан. – Просто желае лично да я хване – и не иска хората да забравят това по-късно.
Данил извърна поглед. По-възрастният магьосник така и не беше осъзнал, че омразата на приятеля му към Фергън е нещо повече от съперничество, запазило се от дните им на ученици в Гилдията. Данил много добре знаеше колко целенасочен можеше да бъде Фергън, когато ставаше въпрос за отмъщение.
– Усещам каква битка ще се разрази – изкикоти се Ялдан. – Горкото момиче няма никаква представа колко е разбунило духовете в Гилдията. Не се случва често двама магьосници да си съперничат за настойничеството върху новак.
Ротан тихо изсумтя.
– Сигурен съм, че това е последната й грижа в момента. След случилото се на Северния площад тя най-вероятно е уверена, че искаме да я убием.
Усмивката на лицето на Ялдан се стопи.
– За съжаление не можем да я убедим в противното, докато не я намерим.
– Не съм сигурен – изрече Денил спокойно.
Ротан вдигна поглед.
– Имаш ли някаква идея, Денил?
– Очаквам новият ми приятел от Крадците да има свои собствени канали за разпространение на информация из копторите.
– Приятел? – Ялдан се изсмя скептично. – Вече ги наричаш приятели?
– Съмишленици. – Денил се усмихна дяволито.
– Както разбирам, си постигнал успех? – повдигна вежди Ротан.
– Донякъде. Това е само началото – сви рамене Денил. – Мисля, че разговарях с един от водачите им.
Езрил се опули.
– Какъв е той?
– Казва се Горан.
– Горан? – намръщи се Ялдан. – Какво странно име.
– Изглежда, водачите им си избират прякорите сред названията на животни. Предполагам, се ръководят от ръста си, защото Горан определено прилича на съименника си. Огромен и космат е. Почти очаквах да видя рога.
– Е, и какво каза той? – попита Ротан нетърпеливо.
– Не ми даде обещания. Казах му колко ще е опасно, ако наоколо има магьосница, която не се е научила да контролира силите си. Него го интересува повече какво ще получи от Гилдията в замяна на залавянето й.
Ялдан се навъси.
– Висшите магьосници няма да се съгласят да си разменят услуги с Крадците.
Данил махна презрително с ръка.
– Разбира се, че не. Казах му това и той прояви разбиране. Мисля, че ще приеме пари.
– Пари? – Ялдан поклати глава. – Не знам...
– След като вече сме предложили награда, едва ли има някакво голямо значение, ако отиде у някой от Крадците – разпери ръце Денил. – Всеки знае, че парите ще отидат в човек от копторите, така че може да се очаква това да е някой съмнителен тип.
Езрил завъртя очи:
– Само ти можеш да накараш нещо подобно да звучи абсолютно разумно, Денил.
Денил се ухили.
– Нещо повече. Ако представим нещата внимателно, всички ще ни похвалят, че сме убедили Крадците да свършат нещо полезно за града.
Езрил се засмя.
– Надявам се, че Крадците няма да се сетят за това, защото ще се откажат да ти помагат.
– Ще трябва да го запазим в тайна засега – каза Денил. – Не искам да се вдига шум, докато не науча дали Горан ще ни помогне или ще откаже. Мога ли да разчитам на мълчанието ви?
Той погледна останалите. Езрил закима ентусиазирано. Ротан наведе глава еднократно. Ялдан се намръщи, но после сви рамене.
– Много добре. Но бъди внимателен, Денил. Не рискуваш само своята кожа.
– Знам – усмихна се Денил. – Знам.
Пътешествието по Пътя на крадците на светлината от фенери беше по-бързо и по-интересно от самотното вървене пипнешком в мрака. Стените на коридорите бяха направени от наглед безкрайни редици от тухли. На някои от разклоненията бяха издълбани символи и знаци.
Водачът спря на едно от разклоненията и остави фенера на пода. Извади шепа черни парцали от джоба си.
– Ще трябва да продължите със завързани очи.
Сери кимна и водачът омота единия парцал през очите му и го завърза. След това мина зад Сония и тя затвори очи, докато грубата тъкан се притискаше към лицето й. Тя почувства как една ръка ляга върху рамото й, после друга ръка я хвана за китката и я поведе по коридора.
Макар че тя се опитваше да запомня завоите, скоро им изгуби бройката. Продължаваха да се тътрят в мрака. Отнякъде ги достигаха приглушени звуци: гласове, стъпки, капеща вода и още някакви шумове, които тя не можеше да разпознае. Кожата под превръзката започна да я сърби, но Сония не посмя да се почеше, за да не помисли водачът, че се опитва да наднича.
Когато спряха, тя въздъхна облекчено. Нечии пръсти свалиха превръзката й. Тя погледна към Сери – той се усмихваше успокоително.
Водачът извади от джоба на палтото си лъскав прът и го мушна в дупка в стената. След кратка пауза част от стената се завъртя навътре и от отвора пристъпи напред едър, мускулест мъж.
– Да?
– Серини и Сония при Фарин – обяви водачът.
– Влизайте.
Сери се поколеба, после се обърна към водача.
– Молбата ми беше да се видя с Рави.
Мъжът се усмихна накриво.
– Тогава сигурно Рави иска да се видиш с Фарин.
Сери сви рамене и мина през отвора. Сония го последва, като се чудеше дали крадецът, който имаше за прякор наименованието на осмокрако отровно насекомо, е по-опасен от крадеца с прякор наименованието на гризач.
Влязоха в малка стая. Озоваха се пред погледите на още двама мъже, седнали в кресла от двете им страни. Единият от тях затвори вратата към тунела, после отвори врата в срещуположната стена на стаята и им направи знак да продължат през нея.
Фенерите, закрепени на стените в съседната стая, хвърляха топли жълти кръгове върху тавана. Подът беше постлан с огромен килим, украсен с позлатени пискюли. В далечния край на стаята, зад една маса, седеше тъмнокож мъж с черни, плътно прилепнали дрехи. Плашещите бледожълти очи на човека ги изучаваха внимателно.
Сония го погледна. Крадецът беше лонмарец, представител на гордата раса обитатели на пустинята, чиито земи се намираха далеч на север от Коралия. Лонмарците се срещаха рядко в Имардин – на малцина от тях им харесваше живота извън тяхната закостеняла култура. Кражбата се смяташе за голямо зло в Лонмар. Лонмарците смятаха, че колкото и дребно нещо да откраднеш, губиш част от душата си. А ето че пред тях седеше лонмарски крадец.
Очите на мъжа се присвиха. Сония осъзна, че се е вторачила в него, и бързо сведе поглед. Той се облегна назад в креслото, усмихна се и насочи дългия си кафяв показалец към нея.
– Ела насам, момиче.
Сония тръгна напред и спря, когато стигна пред масата.
– Значи ти си тази, която Гилдията търси, а?
– Да.
– Сония, нали?
– Да.
Фарин сви устни.
– Очаквах нещо по-впечатляващо. – Той сви рамене, наведе се напред и облегна лакти на масата. – Как мога да съм сигурен, че си тази, за която се представяш?
Сония хвърли поглед през рамо.
– Сери каза, че знаете коя съм и че сте ме наблюдавали.
– Така ли е казал? – изкиска се Фарин и погледът му се плъзна към приятеля й. – Умен е младият Серини, също като баща си. Да, наблюдавахме ви и двамата, но Сери по-отдавна. Ела тук, Сери.
Сери застана до Сония.
– Рави ти праща поздрави.
– От един гризач на друг? – Лекото треперене на гласа издаде вълнението на Сери.
Белите зъби на Фарин проблеснаха, но усмивката му бързо изчезна и жълтите му очи отново се плъзнаха към Сония.
– Значи владееш магията, вярно ли е?
Сония преглътна, за да овлажни пресъхналото си гърло.
– Да.
– Нея ли използва при малката ти изненада на Северния площад?
– Да.
Фарин вдигна вежди и прекара ръце през косата си. На слепоочията му се виждаха няколко бели кичура, но кожата му беше гладка, без бръчки. Пръстите му бяха окичени с няколко пръстена, повечето от които с големи скъпоценни камъни. Сония никога не беше виждала толкова големи скъпоценни камъни на ръката на обитател на копторите – но този човек не беше обикновен обитател.
– Избрала си лош момент да демонстрираш силите си, Сония – каза Фарин. – Сега магьосниците изгарят от желание да те намерят. Хайките им създават големи неудобства за нас, а обявената награда несъмнено създава големи неудобства за теб. Сега искаш ние да те скрием от тях. А няма ли да е много по-добре за нас да те издадем и да приберем наградата? Търсенето ще престане. И аз ще стана малко по-богат. Досадните магьосници ще се разкарат...
Сония отново погледна Сери.
– Или можем да сключим сделка.
Фарин сви рамене.
– Можем. Какво предлагаш в замяна?
– Баща ми казваше, че му дължите... – започна Сери.
Жълтите очи проблеснаха към Сери.
– Бащи ти изгуби всичко, което му дължахме, когато ни измами – отсече Фарин.
Сери наведе глава, после вирна брадичка и срещна погледа на крадеца.
– Баща ми ме е научил на много неща – започна той. – Сигурно ще мога...
Фарин изсумтя и махна с ръка.
– Може да си ни полезен някой ден, млади Серини, но засега ти нямаш връзките, които имаше баща ти, а ни молиш за голяма услуга. Знаеш ли, че наказанието за укриване на магьосник-отцепник от Гилдията е смърт? Няма нещо, което кралят да мрази повече от магьосник, който се прокрадва насам-натам и върши неща, които не са по негова заповед. – Погледът му се плъзна към Сония и той се усмихна лукаво. – Но твоята идея е интересна. Много ми харесва. – Той събра ръцете си. – За какво използва силите си след Прочистването?
– Накарах нещо да пламне.
Очите на Фарин проблеснаха.
– Наистина ли? А пробвала ли си нещо друго?
– Не.
– Защо не ми демонстрираш нещо сега?
Тя го погледна.
– Сега?
Той посочи една от книгите върху масата.
– Опитай се да я отместиш.
Сония погледна към Сири. Приятелят й леко кимна. Тя прехапа устни и си напомни, че от мига, в който се беше съгласила да потърси помощта на Крадците, се беше примирила, че ще използва магия. Трябваше да го приеме, независимо колко неудобно ще се почувства от това.
Фарин се облегна назад в креслото.
– Хайде.
Сония си пое дълбоко дъх, вторачи се в книгата и й повели да се помръдне.
Нищо не се случи.
Сония се намръщи и се върна в мислите си на Северния площад и при схватката й с Варил. И в двата случая беше разярена. Тя затвори очи и си помисли за магьосниците. Те бяха разбили живота й. Тяхна беше вината, че сега се продаваше на Крадците срещу защита. Почувствала нарастващ гняв, тя отвори очи и насочи възмущението си към книгата.
Разнесе се пращене и стаята беше озарена от лумване на светлина. Фарин отскочи назад с проклятие, докато пламъците обхващаха книгата. Той хвана чашата и трескаво изля съдържанието върху книгата, потушавайки огъня.
– Извинявайте – каза бързо Сония. – И предишния път не се получи това, което исках. Аз ще…
Фарин вдигна ръка, карайки я да млъкне и се ухили.
– Мисля, че притежаваш нещо, което си струва защитата ти, малка Сония.
10 суми – горчиво питие.
Докато оглеждаше запълнената Вечерна зала, Ротан осъзна, че е сгрешил, като е пристигнал толкова рано. Вместо да говори пред всичките накуп, беше разпитван от малки групи и му се наложи да отговаря на едни и същи въпроси отново и отново.
– Започвам да звуча като ученик, повтарящ формулите, за да ги наизусти – прошепна той раздразнено на Денил.
– Може би трябва всяка вечер да пишеш доклад за свършената работа и да го окачваш на вратата си?
– Не мисля, че това ще ми помогне. Сигурен съм, че ще решат, че ще изпуснат някоя важна подробност, ако не ме разпитат лично. – Ротан поклати глава и огледа групите разговарящи помежду си магьосници. – И по някаква причина всички те искат да чуят нещата точно от мен. Защо не вземат да досаждат на теб?
– Проявяват уважение към явното ти старшинство – отвърна Денил.
Ротан погледна Денил и присви очи.
– Явното?
– О, ето малко вино, за да наквасиш горките си уморени гласни струни. – Денил спря един от сервитьорите, носещ поднос.
Ротан пое чашата и отпи с наслада. Някак си беше станал неофициален организатор на търсенето на момичето. Всички с изключение на Фергън и неговите приятели се обръщаха към Ротан за инструкции. Това намаляваше времето му за активно търсене и много пъти през деня работата му беше прекъсвана заради мисловни разговори с магьосници, искащи от него да идентифицира намерените от тях момичета.
Ротан потрепна, когато някой сложи ръка върху рамото му. Обърна се и се озова срещу Разпоредителя Лорлън.
– Добър вечер, лорд Ротан, лорд Денил – каза Лорлън. – Върховният повелител иска да говори с вас.
Ротан погледна към другия край на залата и видя как Върховният повелител заема любимото си място. Глъчката от гласовете премина в учудени шепоти – всички бяха забелязали присъствието на Акарин.
„Май пак ще ми се наложи да повтарям всичко отначало” – помисли си Ротан, докато двамата с Денил вървяха към водача на Гилдията.
Когато се приближиха, Върховният повелител вдигна поглед и ги поздрави с почти незабележимо кимане. Дългите му пръсти бяха свити около чашата с вино.
– Моля, седнете. – Лорлън посочи два свободни стола. – Разкажете ни как напредва търсенето ви.
Ротан се настани удобно и заразказва:
– Изслушахме около двеста информатори. В повечето случая не получихме никакви полезни сведения. Някои доведоха обикновени момичета просякини, въпреки предупрежденията ни никой да не я доближава. Други изглеждаха искрено разочаровани, когато се оказваше, че няма никого на мястото, където смятаха, че се крие тя.
За жалост това е всичко, което мога да ви докладвам засега.
Лорлън кимна.
– Лорд Фергън предполага, че тя е под нечия защита.
Денил стисна устни, но не каза нищо.
– Крадците? – предположи Ротан.
Лорлън сви рамене.
– Или някой магьосник-отцепник. Тя твърде бързо се е научила да скрива присъствието си.
– Отцепник? – Ротан погледна Акарин, спомняйки си уверенията на Върховния повелител, че в копторите няма магьосници-отцепници. – Мислите ли, че има причина да смятаме, че си имаме работа с отцепник?
– Усещам как някой използва магия – каза спокойно Акарин. – Малко и за кратко време. Смятам, че тя експериментира самостоятелно, тъй като всеки учител би я посъветвал засега да крие способностите си.
Ротан се вторачи във Върховния повелител. Фактът, че Акарин можеше да усети и най-слабите прояви на магия в града беше не само поразителен, но и обезпокоителен. Когато тъмните очи на мъжа срещнаха погледа му, Ротан бързо погледна надолу към ръцете си.
– Това е... интересна новина – отговори той.
– А можете ли... Можете ли да я проследите? – попита Денил.
Акарин сви устни.
– Тя използва магия на малки порции. Понякога еднократно, понякога няколко пъти в течение на един час. Може да се усети, ако си предупреден и я очакваш, но няма достатъчно време да бъде намерена и хваната, освен ако не използва магия за по-продължително време.
– Поне можем да се приближаваме към нея всеки път, когато използва магия – изрече Денил бавно. – Можем да се разпръснем из града и да чакаме. Всеки път, когато експериментира, можем да се приближаваме по-малко, докато не установим местоположението й.
Върховният повелител кимна.
– Тя е в северната част на Външния кръг.
– Тогава утре ще започнем оттам. – Денил забарабани с пръсти по масата. – Но трябва да внимаваме да не издадем стратегията си. Ако е под нечия защита, може да имат и помощници, които да наблюдават магьосниците. – Той вдигна вежди и погледна Върховния повелител. – Шансовете ни за успех ще са по-големи, ако се дегизираме.
Акарин се усмихна с половин уста.
– Мантиите спокойно могат да се скрият под плащове.
Данил бързо кимна.
– Разбира се.
– Ще имате само един шанс – предупреди ги Лорлън. – Ако тя научи, че можете да усещате кога използва магия, ще ви се изплъзва, като след всеки експеримент се мести на ново място.
– Тогава трябва да действаме бързо. И колкото повече магьосници имаме на наше разположение, толкова по-бързо ще успеем да я намерим.
– Ще поискам още доброволци.
– Благодаря ви, Разпоредителю. – Денил склони глава.
Лорлън се усмихна и се облегна назад в креслото.
– Признавам, че никога не съм и предполагал, че ще се радвам да науча, че малката ни бегълка е започнала да използва силата си.
Ротан се намръщи.
„Да – помисли си той, – но всеки път тя се доближава до това да загуби напълно контрол над нея”.
Пакетът беше тежък, въпреки малкия си размер. Когато Сери го пусна върху масата, той издаде приятно туптене. Фарин разкъса хартиената опаковка, разкривайки малка дървена кутия. Когато я отвори, по самия него и по стената зад гърба му се разтанцуваха мънички кръгове от отразена светлина.
Сери погледна надолу и усети стягане в гърдите, когато видя лъскавите монети. Фарин извади дървено трупче, от което стърчаха четири колчета. Сери наблюдаваше как крадецът започна да нанизва монетите на колчетата. Формата им отговаряше на дупките в монетите: златните монети – на кръглите колчета, сребърните – на квадратните, а големите медни монети – на триъгълните колчета. Последното колче, за големите медни монети, с които Сери беше най-добре запознат, оставаше празно. Когато купчината злато достигна височината на десет монети, Фарин я прехвърли върху дървено колче с ограничители в двата края и я остави страни.
– Имам друга работа за теб, Серини.
Сери откъсна неохотно поглед от лежащото пред него богатство и се изправи, но после се намръщи, когато осъзна смисъла на думите на Фарин. Колко още такива „работи” му предстоеше да свърши, преди да му разрешат да види Сония? Вече беше минала седмица откакто Фарин я беше поел под свое покровителство. Сери преглътна раздразнението си и кимна.
– Каква?
Фарин се облегна назад в креслото. Жълтите му очи проблеснаха развеселено.
– Може би е още по-подходяща за твоите таланти. Двама бандити са се заели да обират магазини във вътрешността на Северната част. Тези магазини са на хора, които имат споразумения с мен. Искам да намериш къде живеят тези двамата и да им изпратиш съобщение, от което недвусмислено да им стане ясно, че внимателно ги наблюдавам. Можеш ли да го направиш?
Сери кимна.
– Как изглеждат?
– Един от моите хора е разговарял с продавачите. Той ще ти разкаже какво е научил. Вземи това. – Той подаде на Сери малък, сгънат къс хартия. – Почакай ме в предната стая.
Сери се обърна и се поколеба. Погледна отново към Фарин и се зачуди дали моментът е подходящ да попита за Сония.
– Скоро – каза Фарин. – Утре, ако всичко мине добре.
Сери кимна и тръгна към вратата. Въпреки че широкоплещестите охранители в съседната стая го наблюдаваха с подозрение, той им се усмихна. „Никога не си създавай врагове сред лакеите на някого – казваше баща му. – По-добре направи така, че да им се харесаш”. Тези двамата толкова си приличаха, че сигурно бяха братя. Единствено заради белега, минаващ през бузата на единия, беше лесно да се различат един от друг.
– Трябва да почакам тук – каза им той. После посочи стола. – Може ли?
Онзи с белега сви рамене. Сери седна и огледа стаята. Погледът му се спря на ивица от яркозелено сукно, висящо от стената. В горната част на плата беше зашит златист инкол.
– Хей! Това същото ли е, каквото си мисля? – попита той, скачайки на крака.
Мъжът с белега се ухили.
– Да.
– Обшивка от седлото на Буреносен вятър? – попита задъхано Сери. – Откъде я имаш?
– Братовчед ми е коняр в Дома Аран – отговори мъжът. – Той ми я даде. – Пресегна се и погали плата. – Благодарение на този кон спечелих двайсет златни монети.
– Разправят, че потомците му са отлични състезателни коне.
– Никога няма да има друг като него.
– А гледа ли състезанието?
– Не. А ти?
Сери се ухили.
– Промъкнах се покрай касиерите. Не беше лесно. Дори не знаех дали в този ден Буреносен вятър ще бяга. Просто извадих късмет.
Очите на охранителя се замъглиха, докато слушаше разказа на Сери за състезанието.
Прекъсна ги почукване на вратата. Мълчаливият охранител я отвори и пропусна вътре висок, жилав мъж с кисело изражение, облечен с черно наметало.
– Серини?
Сери пристъпи напред. Мъжът го изучи с поглед, веждите му се вдигнаха нагоре, после му направи знак да го последва. Сери кимна на охранителите и тръгна по коридора.
– Ще ти разкажа какво научих – рече мъжът.
Сери кимна.
– Как изглеждат грабителите?
– Единият е с моята височина, но по-пълен, а другият – по-дребен и мършав. И двамата са с къси черни коси – изглежда сами са си ги отрязали. Има нещо странно, свързано с окото на по-едрия – единият продавач твърдеше, че цветът е особен, а според колегата му е кривогледо. Във всичко останало са съвсем обикновени обитатели на копторите.
– Оръжия?
– Ножове.
– Знаеш ли къде живеят?
– Не, но един от продавачите ги е видял в пивницата тази вечер. Отиваме натам, сигурно ще можеш да ги проследиш. Едва ли ще се приберат направо вкъщи, така че бъди предпазлив.
– Разбира се. Как действат?
Мъжът го погледна отново. Изражението му беше непроницаемо.
– Брутално. Пребиват търговците и семействата им. Но не се увличат – веднага щом получат онова, за което са дошли, си тръгват.
– Какво взимат?
– Предимно пари. Пиене, ако им попадне под ръка. Почти пристигнахме.
Излязоха от тунелите в тъмна алея. Водачът изгаси фенера си и изведе Сери на по-широка улица, след което спря в сенките пред една порта. Откъм пивницата от другата страна на улицата се носеше шум на гуляй.
Водачът направи бърз жест, приканващ към пазене на тишина. Сери проследи погледа на мъжа и забеляза как някой му направи знак от съседната алея.
– Все още са там. Ще почакаме.
Сери се облегна на портата. Спътникът му запази мълчание, наблюдавайки съсредоточено пивницата. Заваля. Капките затракаха по покривите. Образуваха се локви. Докато двамата чакаха, луната се издигна над къщите и заля улицата със светлина, след което я застигнаха сиви облаци и я превърнаха в призрачно зарево в небето.
Мъже и жени напускаха пивницата на малки групи. Когато на улицата се изсипа една шумна пиянска мъжка компания, спътникът на Сери се напрегна. Сери се вгледа внимателно и забеляза как двама мъже се измъкват от гуляйджиите.
Съгледвачът в алеята направи друго движение с ръце и спътникът на Сери кимна.
– Това са те.
Сери кимна и пристъпи напред в дъжда. Придържаше се към сенките, докато следваше двамата мъже нататък по улицата. Единият явно беше пиян; другият заобикаляше уверено локвите. След като им отпусна известна преднина, той се заслуша как пияният мъмри спътника си за това, че е пил твърде малко.
– Ниш‘о ня‘а да стан‘, Тал‘н – изфъфли той. – По-у‘ни сме от тях.
– Млъквай, Ниг.
Двамата започнаха да криволичат из копторите. От време на време Талън спираше и се оглеждаше, но нито веднъж не забеляза застаналия сред сенките Сери. Най-накрая, изнервен от дърдоренето на приятеля си, той пое право напред и след няколкостотин крачки достигна до един изоставен магазин.
Когато двамата изчезнаха във вътрешността му, Сери се приближи предпазливо, изучавайки постройката. На земята отпред лежеше някаква табела. Сери разпозна думата „рака”. Сложи ръка на гърдите си и си спомни за съобщението в джоба му, което чакаше да бъде предадено.
Фарин искаше то да бъде доставено по такъв начин, че да изплаши бандитите. Трябваше да им се покаже, че Крадците са в течение на всичко: кои са те, къде се крият, какво са направили и колко би било лесно за Крадците да ги убият. Сери замислено прехапа устни.
Можеше да мушне бележката под вратата, но това беше твърде лесно. Това нямаше да уплаши бандитите толкова, колкото ако отриеха, че някой е бил в убежището им. Трябваше да почака, докато излязат, и после да се промъкне вътре.
Или пък не. Ако се върнеха в убежището си и намереха съобщението, това щеше да ги уплаши, но не чак толкова много, колкото ако откриеха, че някой ги е посетил докато са спали.
Усмихвайки се, Сери проучи убежището. То беше част от поредица магазини, всеки от които имаше обща странична стена със следващия, така че вътре можеше да се влезе само отпред или отзад. Сери се разходи до края на улицата и премина на алеята, минаваща зад магазините. Тя беше затрупана с празни щайги и купища боклуци. Той преброи вратите и намери магазина на бандитите, около чиято стена бяха струпани торби с изгнила рака. Сери се наведе и погледна през ключалката на задната врата.
В стаята светеше лампа. Ниг лежеше в леглото и тихо похъркваше. Талън крачеше из стаята, потърквайки лицето си. Когато се озова в светлината на лампата, Сери забеляза кривогледото му око и дълбоките сенки под него.
Едрият мъж явно имаше проблеми със съня – вероятно се притесняваше, че Крадците ще ги посетят. Сякаш прочел мислите на Сери, Талън изведнъж пристъпи към задната врата. Сери се напрегна, готов да се отдалечи, но Талън не посегна към дръжката на вратата. Вместо това пръстите му стиснаха нещо във въздуха и го вдигнаха нагоре, извън полезрението на Сери. Нямаше нужда да вижда какво точно прави бандитът – не беше трудно да се досети, че Талън беше поставил капан за неканени гости.
Доволен, бандитът тръгна към второто легло. Извади от колана си нож и го сложи на близката маса, след което загаси фитила на лампата. Огледа още веднъж стаята и се изтегна в леглото.
Сери огледа вратата. Раката се доставяше в Имардин във вид на шушулки, увити в собствените си листа. Търговците почистваха зърната от шушулките и ги изпичаха. Листата и шушулките обикновено се изхвърляха през улей, водещ до щайга извън магазина. Имаше момчета, които после събираха тези щайги и продаваха съдържанието им на фермери в околностите на града.
Сери тръгна покрай стената и намери къде излиза улея на магазина на бандитите. Капакът му беше затворен отвътре с обикновено резе, което изобщо не беше трудно за отваряне. Сери извади от джоба си малко шишенце и тънка, куха тръстика. Капна малко олио в тръстиката и грижливо смаза резето и пантите на капака. Прибра тръстиката и шишенцето, след което извади няколко клечки и лостчета и се зае с резето.
Работи дълго, давайки достатъчно време на Талън да заспи дълбоко. Когато освободи ръцете, Сери отвори внимателно капака и намери тесен отвор зад него. Порови по джобовете си и измъкна плочка полиран метал, увита във фин плат. Протегна огледалото в улея, за да проучи капана на Талън.
Едва не избухна в смях. Над вратата беше закачено гребло. Краят на дръжката му беше завързан за кука над касата на вратата. Железните шипове бяха закрепени за летва, вероятно забита за вратата с пирон. Имаше и канап, свързващ шиповете с дръжката на вратата.
„Твърде просто е” – помисли си Сери. Огледа за други капани, но не намери нищо. Измъкна ръката си от улея, върна се при вратата и извади отново принадлежностите си за смазване. Един бърз оглед на ключалката разкри, че тя е счупена – вероятно от самите бандити, когато за пръв път бяха влезли в магазина.
Извади от джоба си малка кутия, отвори я и измъкна тънък бръснач. От другия си джоб извади дръжка със скоба за пристягане – част от наследството, останало му от баща му. Закрепи бръснача за дръжката, мушна го през отвора на ключалката и го изви към дръжката на вратата. Когато усети лекото съпротивление на канапа, увеличи натиска. Върна се пак при улея и видя в огледалото, че канапът виси безобидно от летвата. Доволен от свършената работа, Сери прибра принадлежностите в джобовете си, омота парцали около ботушите си и пое дълбоко дъх, за да се успокои.
Отвори безшумно вратата, вмъкна се вътре и разгледа спящите мъже.
Баща му винаги казваше, че най-добрият начин да се промъкнеш до някого е да не се опитваш да се промъкнеш. Сери наблюдаваше бандитите. И двамата спяха, пияният тихо похъркваше. Сери прекоси стаята и огледа входната врата. Ключът стърчеше от ключалката. Обърна се отново към двамата мъже.
Ножът на Талън блестеше в тъмнината. Сери измъкна съобщението на Фарин и отиде до масата. Вдигна ножа и забоде с него бележката към масата.
„Това трябва да свърши работа” – ухили се мръснишки Сери, отиде до входната врата и хвана ключа. Завъртя го и ключалката изщрака. Клепачите на Талън потрепнаха, но очите му не се отвориха. Сери отвори вратата, излезе навън и я затвори с трясък.
Отвътре долетя вик. Сери се хвърли в сянката на съседната врата и започна да наблюдава. След миг вратата на магазина се отвори и Талън се подаде навън с опулен поглед. Лицето му беше бледо на слабата лунна светлина. От вътрешността на постройката долетя протестираш глас, после се разнесе ужасено възклицание. Талън се навъси и се прибра вътре.
Усмихнат, Сери се отдалечи и се изгуби в нощта.
Сония изруга под нос по адрес на Фарин.
Пред нея на камината лежеше къса пръчка. След експерименти с най-различни предмети тя се беше спряла върху дървото като най-безопасен материал при опитите с магия. Дървата не бяха евтини – сечаха се в северните планини и след това се превозваха по река Тарали – но въпреки това бяха достъпни и край камината имаше цяла купчина.
Сония погледна пръчката със съмнение, после обходи с поглед стаята и си напомни, че всичко това компенсираше разочарованието й. Полирани маси и меки кресла наоколо. В съседните стаи – удобни легла, изобилие от храна и внушителен запас напитки. Фарин се отнасяше с нея като почетен гост от високопоставен Дом.
Но тя се чувстваше като затворник. Убежището й нямаше прозорци, тъй като беше изцяло под земята. Можеше да бъде достигнато само по Пътя на Крадците и беше охранявано денонощно. Само най-доверените хора на Фарин, наричани от него „семейство”, знаеха за това място.
Сония въздъхна и отпусна рамене. Оказала се недосегаема за магьосниците и преследващите наградата обитатели на копторите, сега тя се бореше със смазващата я скука. След шест дни, прекарани сред едни и същи стени дори и заобикалящият я лукс вече не я радваше и въпреки че Фарин я посещаваше от време на време, тя нямаше с какво да се занимава, освен да експериментира с магия.
Може би точно това искаше Фарин. Сония погледна към пръчката и почувства нов прилив на разочарование. Въпреки че от момента на пристигането й в убежището беше призовавала по няколко пъти на ден силата си, тя никога не действаше по начина, по който й се искаше. Когато желаеше да изгори нещо, то се преместваше. Когато му кажеше да се премести – избухваше. Когато решеше да го счупи – то се запалваше. Когато тя сподели това с Фарин, той само се усмихна и й каза да продължи с упражненията.
Сония направи гримаса и отново съсредоточи вниманието си върху пръчката. Пое си дълбоко въздух и се загледа съсредоточено в парчето дърво. Присви очи и нареди на пръчката да се търкулне по каменната плоча на камината.
Нищо не се случи.
„Търпение” – каза си тя. Често й се случваше да направи по няколко опита, преди магията да заработи. Събра цялата си воля и заповяда на пръчката да се помръдне.
Парчето дърво остана абсолютно неподвижно.
Застаналата на колене Сония се отпусна върху петите си. Магията сработваше всеки път, когато беше ядосана – независимо дали от разочарование или от омраза към Гилдията. Но извикването на тези емоции чрез мислене за нещо дразнещо беше уморителен и депресиращ процес.
„Но нали магьосниците постоянно се занимават с това!” – напомни си тя. Дали те държаха запас от гняв и омраза вътре в себе си и просто ги изваждаха, когато им потрябват? Тя потрепери. Що за хора бяха те?
Вторачи се в парчето дърво и осъзна, че ще се наложи да направи точно това. Щеше да трупа гнева си и да събира омразата си, и да ги пази за моментите, в които й се налага да използва магия. Ако не го направеше, щеше да се провали и Фарин щеше да я предаде на Гилдията.
Момичето обхвана раменете си с ръце и почувства как я обзема задушаващо отчаяние.
„Аз съм в капан – помисли си тя. – Имам две възможности: или да стана една от тях, или да им позволя да ме убият”.
До слуха й достигна леко свистене – като на предмет, запратен във въздуха. Сония скочи на крака и се обърна.
Върху повърхността на масичка между две от креслата се извиваха ярки оранжеви пламъци. Тя отскочи, сърцето й се разтуптя.
„Аз ли направих това? – запита се. – Но аз не бях ядосана”.
Огънят започна да пращи и да се разраства. Сония отстъпи до стената, несигурна какво трябва да направи. Какво щеше да каже Фарин, когато откриеше, че скривалището му е било запалено? Сония изстена. Щеше да е раздразнен, и леко разочарован, че малкият му домашен любимец-магьосник е загинал.
Димът се издигаше нагоре и се кълбеше под тавана. Сония падна на четири крака, хвана масата за краката и започна да я влачи. От движението пламъците лумнаха. Сония се отдръпна от горещината, вдигна масата и я запрати в камината. Тя падна върху решетката и продължи да гори.
Сония въздъхна, гледайки как огънят поглъща масата. Поне беше открила нещо ново. Масите не избухват в пламъци сами. Изглежда, отчаянието също беше емоция, способна да предизвика магия.
„Гневът, омразата и отчаянието – помисли си тя. – Колко забавно е да си магьосник!”
– Усети ли това? – попита Ротан с треперещ от вълнение глас.
Денил кимна.
– Да. Не беше точно каквото очаквах. Винаги съм мислел, че усещането на магия е като да чувстваш някой да пее. Това приличаше повече на кашлица.
– Магическа кашлица – изкикоти се Ротан. – Интересен начин да го опишеш.
– Ако не умееш да пееш или говориш, ще издаваш някакво хриптене, нали? Може би неконтролируемата магия звучи точно така. – Денил примигна, после се отдалечи от прозореца и потърка очи. – Късно е вече и започвам да съобразявам трудно. Трябва да поспим.
Ротан кимна, но остана при прозореца. Гледаше към последните още неизгаснали светлинки на града.
– Слушаме от часове. Няма да спечелим нищо, ако продължим да го правим – каза Денил. – Вече знаем, че можем да я усещаме. Поспи малко, Ротан. Утре трябва да сме нащрек.
– Просто невероятно е, че тя е някъде близо до нас, но не можем да я намерим – изрече тихо Ротан. – Чудя се какво ли се опитваше да направи.
– Ротан! – каза Денил сурово.
По-възрастният магьосник въздъхна и се извърна от прозореца. Леко се усмихна.
– Добре. Ще се опитам да поспя.
– Чудесно. – Доволен, Денил пристъпи към вратата. – До утре.
– Лека нощ, Денил.
Докато затваряше вратата, Денил погледна назад и видя със задоволство, че приятелят му тръгва към спалнята. Знаеше, че интересът на Ротан към откриването на момичето излизаше извън преките му задължения. Докато се отдалечаваше по коридора, Денил се усмихна на мислите си.
Преди години, когато Денил беше новопостъпил ученик, Фергън беше започнал да разпространява слухове за него, за да си отмъсти за някаква шега. Денил не очакваше, че някой ще възприеме тези слухове сериозно, но когато отношението на преподавателите и учениците към него се промени и той осъзна, че не може да направи нищо, за да промени това, той загуби всякакво уважение към колегите си. Интересът му към уроците също изчезна и той започна да изостава все повече и повече.
Тогава Ротан го взе под опеката си и с безкрайна решителност и оптимизъм успя да върне мислите на Денил обратно към магията и обучението. Въпреки че Денил беше сигурен, че приятелят му е не по-малко решителен сега, той не беше уверен, че Ротан е наистина готов да се заеме с обучението на момичето. Имаше огромна разлика между сърдит новопостъпил ученик и момиче от копторите, което вероятно мрази магьосниците.
Едно нещо беше сигурно: когато я намереха, животът щеше да стане много по-интересен.
Леденият вятър забиваше дъждовните капки в палтото на Сери. Той се загърна по-плътно и приведе глава по-надолу между гънките на шала. Намръщи се, когато дъждът го удари в лицето, после решително пристъпи срещу вятъра.
В пивницата при Херин беше толкова съблазнително топло. Бащата на Дония беше великодушно настроен, но дори безплатният бол не можеше да изкуши Сери да остане – не и когато Фарин най-накрая му беше разрешил да посети Сония.
Сери изсумтя, когато един висок мъж го блъсна, докато го изпреварваше. Изгледа намръщено непознатия в гърба, докато мъжът крачеше нататък по улицата. „Търговец” – предположи Сери при вида на лъщящите под дъжда наметало и ботуши. Изруга още веднъж и продължи по пътя си.
Когато Сери се бе върнал вкъщи от магазина на бандитите, Фаргън го беше разпитал за нощната му работа. Крадецът бе изслушал разказа на Сери, без да покаже нито одобрение, нито недоволство, а накрая само беше кимнал.
„Проверява доколко мога да бъда полезен – помисли си Сери. – Иска да научи къде са границите на способностите ми. Чудя се какво ли ще поиска да направя следващия път.
Вдигна глава и огледа улицата. Няколко обитатели бързаха под дъжда. Нищо необичайно. Търговецът отпред беше спрял и сега незнайно защо стоеше край една постройка.
Когато минаваше покрай търговеца, Сери го погледна. Очите на непознатия бяха затворени и той се мръщеше, сякаш съсредоточавайки се. Когато стигна до следващата пресечка, Сери погледна назад, точно в момента, в който мъжът рязко вдигна глава и очите му се насочиха към пътя.
„Не – помисли си Сери и кожата му настръхна. – Под пътя”.
Той разгледа внимателно дрехите на търговеца. Обувките му бяха хем познати, хем необичайни. В мътната светлина проблесна дребен символ...
Сърцето на Сери прескочи. Той се обърна и побягна.
През дъжда Ротан видя застаналия на противоположния ъгъл висок мъж с наметало.
– Някъде наблизо сме – изпрати мисъл Денил. – Тя е някъде под тези къщи.
– Остана ни само да намерим откъде да влезем – отговори Ротан.
Денят беше безкраен и разочароващ. Понякога момичето използваше магия седем пъти подред, и те напредваха значително. После им се налагаше да чакат дълги часове само заради единичен опит, след който тя отново спираше.
Ротан бързо разбра, че дългото наметало, макар и да скриваше мантията му, все пак издаваше, че е твърде добре облечен, за да е жител на копторите. Осъзна също, че няколко облечени с наметала мъже, намиращи се в един и същ район, привличат вниманието на хората, така че когато магьосниците се доближиха до местоположението на момичето, нареди на повечето от тях да се отдалечат.
Жужене в крайчеца на съзнанието му отново насочи вниманието му към момичето. В този момент Денил напусна мястото си и навлезе в пресечката. Ротан свери усещанията си с тези на другите магьосници и реши, че момичето трябва да е някъде под къщата от лявата му страна.
– Мисля, не там има вход към подземията – изпрати мисъл Денил. – Вентилационна решетка на стената, каквито сме виждали и по-рано.
– Оттук нататък вече няма да можем да се прикриваме – уведоми Ротан търсачите. – Време е. Двамата с Меркин ще наблюдаваме предния вход. Киано и Ялдан ще поемат задния. Но първо Денил и Джолън ще влязат в тунела, защото тя вероятно ще се опита да избяга оттам.
Когато всички докладваха, че са заели местата си, Ротан даде знак на Денил и Джолън да тръгват. Когато Денил отвори решетката, изпрати ментален образ на всички. Скочи вътре и се приземи на пода на тунела. Създаде светещо кълбо и видя как лорд Джолън го последва. После двамата тръгнаха в срещуположните посоки на тъмния коридор.
След стотина крачки Денил се спря и изпрати светлината си напред. На няколко крачки напред имаше завой.
– Изглежда този тунел преминава под улицата. Връщам се.
Секунда по-късно лорд Джолън изпрати образ на спускащи се надолу тесни стълби. Тръгна по тях, но веднага срещу него изскочи някакъв мъж. Непознатият погледна в светещото кълбо на Джолън, после се обърна и хукна по един страничен коридор.
– Откриха ни – съобщи Джолън.
– Продължавай напред – отговори Ротан.
Денил беше спрял, за да изпрати образи, така че Ротан да може да проследи как напредва Джолън. Стълбите свършиха и Джолън продължи нататък по тесен коридор. Когато достигна до първия завой, в съзнанието на Ротан нахлуха прах, грохот и чувството на тревога. Последва хаос, тъй като всички магьосници започнаха да изпращат въпроси.
– Затрупаха тунела – съобщи Джолън, предавайки образ на преграда от натрошени камъни. – Денил беше зад мен.
Ротан усети как го пронизва мрачно предчувствие.
– Денил?
Отначало всичко беше тихо, после в съзнанието му проникна слаб ментален глас:
– Затрупан. Чакай... освободих се. Не съм ранен. Продължавай, Джолън. Явно са смятали да ни спрат по този начин. Върви и я намери.
– Върви – повтори Ротан.
Джолън обърна гръб на стената от отломки и закрачи нататък по коридора.
Удари камбана. Сония откъсна поглед от камината и се изправи. Ламперията на стената се плъзна встрани и Фарин пристъпи в стаята. Облечен в черно, с пронизващ, искрящ поглед, той изглеждаше като опасно насекомо. Усмихна се и й подаде нещо, опаковано и вързано с лента.
– Това е за теб.
Тя повъртя подаръка в ръцете си.
– Какво е?
– Отвори го – настоя Фарин, като седна в едно от креслата и подви дългите си крака.
Сония седна срещу него и развърза лентата. Махна опаковката, разкривайки стара книга с кожена подвързия. Голяма част от страниците се бяха отделили от книгата. Тя погледна към Фарин и се намръщи.
– Стара книга?
Той кимна.
– Погледни заглавието.
Сония погледна надолу, после отново вдигна очи.
– Не умея да чета.
Фарин примигна изненадано.
– Разбира се. – Той поклати глава. – Извинявай, трябваше да се досетя. Това е книга за магията. Изпратих човек да огледа всички заложни къщи и бърлоги на вехтошари. Явно магьосниците отдавна са изгорили старите си книги, но според собственика на магазина тази му е била продадена от предприемчив и не особено покорен слуга. Погледни вътре.
Тя разгърна книгата и намери сгънат лист хартия. Разгъвайки го, забеляза дебелината му. Такъв пергаментен лист сигурно струваше повече от обяда на голямо семейство или от ново наметало. Беше изпълнен с черни завъртулки, подредени в идеални напречни линии. Сония затаи дъх, когато видя печата в ъгъла. Диамант, разделен от знака „У” – гербът на Гилдията.
– Какво е това? – въздъхна тя.
– Послание – отговори Фарин. – За теб.
– За мен? – Тя го погледна.
Той кимна.
– Как са били сигурни, че ще достигне до мен?
– Не са били сигурни, но са го предали на някого, за който са знаели, че има връзки с Крадците, и се е получило.
Сония му подаде писмото.
– Какво пише?
Фарин взе писмото от нея.
– Пише: „До младата дама с магически сили. Тъй като не можем да поговорим лично, ви изпращаме това послание чрез Крадците и се надяваме, че ще успеят да ви го доставят. Искаме да ви уверим, че нямаме намерение да ви навреждаме по никакъв начин. Бъдете сигурна също, че не сме искали да нараним вас или младежа в деня на Прочистването. Неговата смърт беше трагична случайност. Желаем само да ви научим как да контролирате силата си и да ви дадем шанс да се присъедините към Гилдията. Добре дошла сте сред нас”. Подписано е: „Лорд Ротан от Гилдията на магьосниците”.
Сония се вторачи невярващо в посланието. Гилдията искаше тя, момчето от копторите, да се присъедини към тях?
Реши, че това сигурно е капан. Опит да я измъкнат от скривалището й. Спомни си за магьосника, който я беше намерил на тавана – беше я нарекъл „враг на Гилдията”. Тогава той не знаеше, че тя го чува. Най-вероятно това беше истината.
Фарин сгъна посланието и го прибра в джоба си. Когато видя лукавата му усмивка, Сония изпита съмнение. Откъде можеше да знае, че той й е прочел точно онова, което пише в писмото?
Но за какво му трябваше да лъже? Той искаше тя да работи за него, а не да бяга, за да се присъедини към магьосниците. Освен ако не я проверяваше...
Крадецът вдигна вежди.
– Е, какво мислиш, млада Сония?
– Не им вярвам.
– Защо?
– Те никога не биха приели обитател.
Той потри с ръка облегалката на креслото си.
– А ако беше установила, че наистина искат да те вземат? Мнозина обикновени хора мечтаят да станат магьосници. Може би Гилдията иска да се издигне в очите на народа?
Сония поклати глава.
– Това е лъжа. Грешката им не е, че убиха момчето, а че не убиха точния човек.
Фарин бавно кимна.
– Това казват и повечето свидетели. Добре, ще отклоним поканата на Гилдията и ще пристъпим към по-важната работа. – Той посочи лежащата на коленете й книга. – Не знам дали тя ще ти е от полза. Ще се наложи да ти изпратя някой, който да ти я прочете. Но може би ще е по-добре самата ти да се научиш да четеш.
– Леля ми ме е учила малко – каза Сония, пробягвайки с поглед по страниците. – Но това беше отдавна. – Тя вдигна поглед. – Ще мога ли да се видя с Джона и Ранел скоро? Сигурна съм, че Джона може да ме научи да чета.
Фарин поклати глава.
– Не и преди магьосниците да преустановят... – Той се намръщи и леко наклони глава. До ушите им достигна слаб звън.
– Какво е това?
Фарин се изправи.
– Чакай тук – каза той и изчезна в мрака зад ламперията на стената.
Сония остави книгата и тръгна към камината. Ламперията отново се разтвори и Фарин пристъпи обратно в стаята.
– Бързо! – отсече той. – След мен, и тихо!
Той мина покрай нея. Сония го зяпна за миг, после го последва през стаята.
Фарин извади малък предмет от джоба си и го прекара напред и назад по ламперията. Сония се приближи и видя как от гладкото дърво се подаде дълга колкото половин пръст дръжка. Фарин я хвана и я дръпна. Част от стената се завъртя навътре. Фарин хвана Сония за ръката и я издърпа в тъмнината. Вмъкна отново дръжката в ламперията и затвори вратата.
Двамата стояха в мрака. Когато очите й се приспособиха, Сония забеляза пет мънички дупки, пробити във вратата на височината на рамото. Фарин допря око до едната от тях.
– Има и по-бързи изходи от стаята – каза й той, – но тъй като имаме време, реших, че е най-добре да избера тази врата, защото е почти невъзможно да се отвори. Виж.
Той се отдръпна от шпионката. Сония примижа от внезапно бликналата светлина. Фарин вдигна малка лампа и спусна страничните й капаци, така че само един тънък лъч да осветява коридора, след което показа на момичето няколко метални резета и сложно изглеждащ заключващ механизъм от задната страна на вратата.
– Е, какво става? – попита Сония.
Фарин затвори всички резета. Жълтите му очи проблеснаха под слабата светлина на лампата.
– Само шепа магьосници те търсят все още. Шпионите ми знаят как изглеждат, как се казват и къде се намират. – Фарин се изкикоти. – Пробутахме им фалшиви информатори, за да не остават без работа. Днес обаче се държаха странно. Мотаеха се из копторите повече от обикновено, носеха дълги наметала над мантиите си. Заеха позиции навсякъде из копторите и сякаш чакаха нещо. Не знам какво точно, но продължиха да се придвижват и да заемат нови позиции. Всеки път се доближаваха до това място. А преди малко Серини ми каза, че се опитват да те проследят. Според него сигурно могат да усещат кога използваш магия. Не го повярвах, докато... – Фарин млъкна, после сребристата светлина на лампата изведнъж угасна и коридорът се изпълни с мрак. Сония чу как крадецът се приближава към стената. Тя пристъпи напред и допря око до една от малките дупки.
Входът на стаята все още зееше отворен – правоъгълник тъмнина. В първия момент на Сония й се стори, че скривалището е празно, но тогава в полезрението й се появи фигура, която пристъпи напред от една от страничните стаи. Когато непознатият се спря, зелената му мантия се развя.
– Хората ми успяха да ги спрат, като затрупаха коридора – прошепна Фарин. – Но този успя да премине. Не се тревожи. Никой не може да мине през тази врата. Тя е... – Той си пое дъх. – Интересно.
Сония отново притисна око към шпионката и усети, че сърцето й прескача. Магьосникът имаше вид сякаш гледа право към нея.
– Той да не ни чува? – пошепна Фарин. – Толкова пъти проверявах тези стени!
– Може би вижда вратата? – предположи Сония.
– Не, за целта трябва да се вгледа много отблизо. А и дори да започне да търси тайни врати – в стаята има цели пет. Защо веднага избра точно тази?
Магьосникът се приближи към тях и се спря. Вторачи се в ламперията, после затвори очи. Сония почувства вече добре познатото й усещане. Когато магьосникът отново отвори очи, вече не беше намръщен и гледаше право във Фарин.
– Откъде знае? – изсъска магьосникът. – Да не правиш магии в момента?
– Не – отговори Сония, учудена от увереността в гласа си. – Мога да се скрия от него. Това е заради теб. Той усеща теб.
– Мен? – Фарин извърна глава от шпионката и я погледна.
Сония сви рамене.
– Не ме питай защо.
– Можеш ли да ме скриеш? – Гласът на Фарин беше напрегнат.
– Можеш ли да скриеш и двама ни?
Сония се отдръпна от шпионката. Можеше ли? Тя не можеше да скрие нещо, което магьосникът усеща, без тя самата да го усеща. Погледна към Фарин, после погледна към Фарин. Усещането беше сякаш разширява сетивата си, или по-скоро имаше друго сетиво, което не беше зрение или слух. Тя чувстваше човека там.
Фарин изруга.
– Престани, каквото и да правиш – изпъшка той.
Нещо потърка стената. Крадецът отстъпи и каза:
– Той се опитва я отвори. Страхувах се, че просто ще я разбие. Така поне ни дава малко време.
Крадецът отвори капаците на лампата и даде знак на Сония да го последва.
Бяха изминали само няколко крачки, когато звукът на отварящо се резе ги спря. Фарин се обърна и изруга. Вдигна лампата и освети стената.
Едно по едно резетата се отваряха, сякаш от само себе си. Сония видя как зъбните колела на сложния механизъм преминаха в движение, после лампата издрънча на пода и коридорът потъна в тъмнина.
– Бягай! – изсъска Фарин. – След мен!
Сония протегна ръка към стената на коридора и побягна, вслушвайки се в тракането на обувките на крадеца. Не успя да измине и двайсет крачки, когато отзад избухна светлина, хвърляйки сянката й на пода пред нея. В коридора зад гърба й закънтяха стъпки. Коридорът се изпълни от ярка светлина и сянката й започна да се скъсява. Край ухото й премина топлинна вълна и тя отскочи от пътя на летящото светещо кълбо. То изпревари Фарин и се разшири, превръщайки се в нажежена преграда.
Фарин се спря рязко и се обърна към преследвача им; лицето му изглеждаше бледо на бялата светлина. Сония също се обърна и застана до крадеца. Към тях крачеше фигура с мантия. С разтуптяно сърце Сония заотстъпва, докато не почувства зад гърба си пулсиращата горещина на преградата.
Фарин издаде дълбоко гърлено ръмжене, стисна юмруци и тръгна по коридора срещу магьосника. Изненаданата Сония не беше в състояние да помръдне.
– Ти! – Фарин посочи с пръст магьосника. – За какъв се мислиш? Това е моя територия. Ти си нарушител!
Гласът му ехтеше в коридора. Магьосникът забави крачка и погледна крадеца бдително.
– Според закона можем да ходим където си поискаме – каза непознатият.
– Според закона не можете да вредите на хората и на тяхната собственост – възрази Фарин. – А вие направихте доста и от двете неща през последните няколко седмици.
Магьосникът спря и вдигна ръце в примирителен жест.
– Не сме искали да убиваме онова момче. Беше грешка. – Мъжът погледна към Сония и тя почувства как по гърба й пробягва хлад. – Има много неща, които трябва да ти обясним. Трябва да се научиш да контролираш силата си...
– Ти какво, не разбираш ли? – изсъска Фарин. – Тя не иска да става магьосник. Тя не иска да има нищо общо с вас. Просто я оставете на мира!
– Не мога да направя това – поклати глава магьосникът. – Тя трябва да дойде с нас...
– Не! – извика Фарин.
Очите на магьосника се вледениха, Сония почувства хлад.
– Недей, Фарин! – извика тя. – Той ще те убие!
Без да й обръща внимание, Фарин подпря ръцете и краката си на стените на коридора.
– Ако я искаш – изръмжа той, – ще трябва да минеш през мен.
Магьосникът се поколеба за миг, после пристъпи напред с длани, насочени към Фарин. Коридорът се изпълни със звънтене на метал.
Магьосникът разпери ръце и изчезна.
Изумената Сония зяпна към мястото, където мъжът беше стоял. На пода се виждаше тъмен квадрат.
Фарин отпусна ръце, отметна глава назад и избухна в смях. С все още разтуптяно сърце тя пристъпи напред и клекна. Видя, че тъмният квадрат е дупка в пода.
– К-какво стана?
Смехът на Фарин премина в кикот. Той се пресегна и завъртя една от тухлите в стената. Бръкна в получилия се отвор, хвана нещо и го издърпа с усилие. Капакът на дупката в пода се вдигна и я затвори. Фарин направи няколко движения с крак, покривайки капака с прах.
– Това беше страшно лесно – каза той, докато избърсваше ръцете си с носна кърпичка. Ухили се на Сония и направи подигравателен поклон. – Хареса ли ти представлението ми?
Сония усети как устните й се разтягат в усмивка.
– Още не мога да се съвзема.
– Ха! – Фарин повдигна вежди. – Явно си го взела на сериозно. „Не, Фарин! Той ще те убие!” – пропищя той с тънко гласче. – Толкова съм трогнат от твоята загриженост за моята безопасност.
– Е, наслаждавай й се – каза тя. – Може да не трае дълго. – Тя докосна капака с върха на обувката си. – Накъде води?
Крадецът сви рамене.
– О, това е яма, на дъното на която стърчат железни остриета.
Сония се ококори.
– Искаш да кажеш... той е мъртъв?
– Много. – Очите на Фарин проблеснаха.
Сония погледна капака. Сигурно не беше... Но щом Фарин го твърдеше... А може би магьосникът някак си беше успял...
Изведнъж тя се почувства зле, побиха я студени тръпки. Никога не беше предполагала, че някой от магьосниците може да бъде убит. Може би ранен, но не и убит. Как щеше да реагира Гилдията, когато научи, че един от членовете й е загинал?
– Сония. – Фарин сложи ръка на рамото й. – Той не е мъртъв. Капанът води към канализацията. Предвиден е за един от пътищата за бягство. Този тип сега вони по-отвратително от река Тарали, но е жив и ще се измъкне.
Сония кимна с облекчение.
– Но не забравяй какво искаше да стори на теб, Сония. Възможно е някой ден да се наложи ти да убиеш за свободата си. – Фарин повдигна вежда. – Не си ли мислила за това?
Без да дочака отговора й, той се обърна и видя, че светещата и жарка преграда все още е на мястото си. Поклати глава и тръгна по коридора обратно към скривалището. Сония нервно прекрачи покрай капака и го последва.
– Не можем да се върнем обратно – размишляваше той в движение. – Магьосниците може да намерят друг начин да влязат. Ще трябва да... – Той се приближи до стената и се зае да я изучава. – Аха, ето го! – И той докосна нещо на стената.
Сония ахна, когато подът избяга изпод краката й. Нещо я шляпна по задника и тя се плъзна надолу по стръмна, гладка повърхност. Въздухът ставаше все по-горещ и с все по-неприятна миризма.
Внезапно тя се озова във въздуха, после цопна в мокра тъмнина. Водата заливаше ушите и носа й, но тя задържа устата си затворена. Достигна до дъното и се отблъсна на повърхността. Отвори очи точно навреме, за да види как от тунела излетя Фарин и се пльосна във водата. Той размаха ръце и излетя на повърхността, сипейки проклятия.
– Пфу! – изрева крадецът. Избърса очите си и отново изруга. – Грешният тунел!
Сония скръсти ръце.
– Къде е магьосникът в такъв случай?
Фарин я погледна и жълтите му очи проблеснаха демонично.
– В помийната шахта зад пивницата през няколко къщи оттук. Когато се измъкне оттам, ще вони цяла седмица на ферментирал тугор11.
Сония изсумтя и започна да се придвижва към края на басейна.
– Да не би да е по-лошо оттук?
Фарин сви рамене.
– За един магьосник – сигурно. Чувал съм, че мразят този продукт. – Той я последва извън басейна, после я огледа замислено. – Предполагам, че ти дължа баня и нови дрехи?
– За това, че за малко да не успееш да ме опазиш? – Сония сви рамене. – Добре, става, но следващия път ще се наложи да измислиш нещо по-добро от това да ме хвърлиш в клоаката. Той се ухили.
– Ще видим какво мога да направя.
11 тугор – корен, от който се приготвя больт. – Бел. на автора
Въпреки че въздухът беше хладен, студеният вятър се засилваше и на небето бяха увиснали сиви облаци, настроението на Ротан се подобри, когато излезе навън. Беше волник. За повечето магьосници петият и последен ден от седмицата беше ден за почивка. За учениците беше ден за самоподготовка, а преподавателите имаха възможност да прегледат ученическите работи и да си подготвят лекциите.
Обикновено Ротан се разхождаше по един час в градините, после се връщаше в жилището си, за да подготви лекциите си. Но тази седмица нямаше нищо за подготвяне – след като официално беше назначен за организатор на издирването, преподавателските му задължения бяха прехвърлени на друг магьосник.
През по-голямата част от времето координираше работата на доброволците. Това беше изтощителна дейност – и за него, и за доброволците. Бяха прекарали последните три седмици, включително волниците, в издирвания. Ротан беше сигурен, че ако нещата продължават така, мнозина ще се откажат да помагат, така че беше решил да даде почивен ден на доброволците.
Когато зави зад ъгъла се озова пред Арената на Гилдията. Около нея имаше мощна защитна бариера, която предпазваше всичко от силите, освобождавани от заниманията на Воините. Сега вътре имаше четирима ученици. В този ден нямаше внушителни демонстрации на магически умения и затова учениците се бяха разделили на двойки и въртяха между различни синхронни движения. На няколко крачки от тях стоеше Фергън с меч в ръка, и внимателно ги наблюдаваше.
Ротан потисна неодобрението си. Със сигурност учениците можеха да използват свободното си време по-пълноценно, вместо да практикуват това излишно военно изкуство.
Боят с мечове не влизаше в програмата на Университета. Онези ученици, на които беше разрешено да овладяват това изкуство, го вършеха в свободното си време. Това беше хоби, и Ротан знаеше, че е здравословно за младежите да имат интереси, които не включват магия и които ги карат да излизат по-често от задушните си стаи.
Въпреки това той винаги беше смятал, че мантиите и мечовете не се спогаждат добре. И без това имаше твърде много начини магьосниците да навредят на някого. Защо да се прибавя и още един способ, който не е магьоснически?
Двама магьосници, застанали на стъпалата, ограждащи арената, наблюдаваха внимателно. Ротан разпозна лорд Керин, приятеля на Фергън, и лорд Елбен, преподавател по Алхимия. И двамата бяха от влиятелния Дом Марон, също като Фергън. Ротан се усмихна. Учениците и магьосниците би трябвало да се отказват от съюзите и враждите на Домовете си, когато се присъединяват към Гилдията, но малцина го правеха.
В този момент Фергън извика един от учениците при себе си. Ученикът и учителят се поздравиха и си размениха поклони. Ротан затаи дъх, когато ученикът нападна, уверено размахвайки проблясващия си меч. Фергън пристъпи напред, мечът му направи неуловимо движение. Ученикът застина и погледна надолу – острието на Фергън се опираше в гърдите му.
– Изкушавате се да се присъедините към класа на лорд Фергън? – попита познат глас зад гърба му.
– На моята възраст, Разпоредителю? – Ротан поклати глава. – Дори и да бях трийсет години по-млад, не бих видял полза от това.
– Изостря рефлексите – рече Лорлън. – Казвали са ми, че е полезно за тренирането на дисциплината и концентрацията. Лорд Фергън има известна подкрепа сега, и е помолил да обмислим включването на боя с мечове в учебната програма.
– Но това ще се реши от лорд Болкан, нали?
– Отчасти. Предводителят на Воините трябва да внесе въпроса за гласуване пред Висшите магове. Ако и когато прецени, че трябва. – Лорлън разпери ръце. – Чух, че сте решили да дадете на търсачите почивен ден?
Ротан кимна.
– Работят ежедневно по много часове, понякога до късно през нощта.
– Последните четири седмици бяха тежки за всички вас – съгласи се Лорлън. – Има ли някакъв напредък?
– Не много голям – призна Ротан. – Не и през последната седмица. Всеки път, когато я засечем, се оказва, че се е преместила на друго място.
– Както и предсказа лорд Денил.
– Да, но ние търсим повторения в маршрутите й. Ако реши да се върне в някое от скривалищата, може да го открием по същия начин, както го направихме първия път, въпреки продължителната пауза между посещенията й.
– А нещо за онзи човек, който й е помогнал да избяга? Мислите ли, че е един от Крадците?
Ротан сви рамене.
– Възможно е. Той е обвинил лорд Джолън в проникване на негова територия, но е трудно да се повярва, че сред Крадците има лонмарец. Може просто да е телохранител на момичето и обвиненията му да са целели печелене на време, докато примами Джолън към капана.
– Значи има вероятност тя да не се е свързала с Крадците?
– Има такава вероятност, но е много малка. Съмнявам се, че има пари да си наеме телохранител. Хората, които Джолън е срещнал в тунела, и уютните обзаведени стаи, в които се е намирала тя, предполагат, че защитата й е добре организирана.
– Да, не особено добри новини – въздъхна Лорлън и погледна към учениците на Арената. – Кралят не е никак доволен, и няма да бъде, докато не поемем контрола над нея.
– Нито пък аз.
Лорлън кимна. Стисна устни, после отново погледна към Ротан.
– Има още нещо, което искам да обсъдя с вас.
– Да?
Разпоредителят се поколеба, внимателно подбирайки думите си.
– Лорд Фергън предяви искане да й бъде наставник.
– Да, знам.
Лорлън вдигна вежди.
– Вие сте неочаквано добре информиран, лорд Ротан.
Ротан се усмихна.
– Неочаквано, да. Научих за това по случайност.
– Все още ли смятате да поискате настойничество над нея?
– Още не съм решил. Трябва ли?
Лорлън поклати глава.
– Не виждам необходимост да се повдига този въпрос преди намирането й. Но нали разбирате, че ако дотогава и двамата продължавате да искате настойничеството над нея, ще трябва да поискам Изслушване?
– Разбирам. – Ротан се поколеба. – Мога ли да ви попитам нещо?
– Естествено – отвърна магьосникът.
– Фергън има ли основателни аргументи да иска настойничество над нея?
– Може би. Той твърди, че тъй като пръв е изпитал магическото й въздействие, е първият, научил за силата й. Според вас сте я забелязали след като е използвала силата си и сте разбрали това по изражението на лицето й, което означава, че не сте я видели или почувствали да използва силата си. Не е ясно какво е становището на закона в тази ситуация, така че най-вероятно спорът ще се разреши с гласуване.
Ротан се намръщи.
– Разбирам.
Лорлън закрачи бавно и отмерено към Арената, като направи знак на Ротан да го последва.
– Фергън е изпълнен с решителност – каза Разпоредителят, – и има силна поддръжка, но и вас ще ви подкрепят мнозина.
Ротан кимна, после въздъхна.
– Това няма да е лесно решение. Може би предпочитате да не разбунвам Гилдията, като оспорвам претенциите му? Това ще ви спести част от грижите.
– Какво бих предпочел аз? – Лорлън се изкикоти и погледна Ротан право в очите. – Повярвайте ми, че това изобщо няма да намали грижите ми. – Той се усмихна накриво и наклони глава. – Приятен ден, лорд Ротан!
– Приятен ден – отговори Ротан. Двамата достигнаха до стъпалата, водещи до Арената. Учениците отново се бяха разделили на двойки и упражняваха движенията. Ротан се спря и озадачено проследи как Лорлън се спуска към застаналите на стъпалата магьосници. Начинът, по който Разпоредителя го беше погледнал, го караше да мисли, че Лорлън искаше да му подскаже нещо.
Двамата зрители се сепнаха, когато Лорлън се появи до тях.
– Здравейте, лорд Керин, лорд Елбен.
– Разпоредителю. – Двамата наведоха глави, после побързаха да погледнат отново към Арената, където един от учениците извика изненадано.
– Прекрасен учител – каза ентусиазирано лорд Елбен и посочи към Арената. – Тъкмо си говорехме, че лорд Фергън ще е подходящ настойник на момичето от копторите. След няколко месеца под строгата му опека тя би станала прецизна и дисциплинирана като най-добрите сред нас.
– Лорд Фергън е отговорен човек – отговори Лорлън. – Не виждам защо да не се заеме с обучението на нов ученик.
„Само дето засега не показва, че проявява някакъв интерес” – помисли си Ротан. Обърна се и продължи разходката си през градините.
Настойничеството не беше нещо обичайно. По няколко ученици бяха удостоявани с тази чест всяка година, но само такива, които демонстрират изключителен талант или сила. Но момичето от копторите, независимо от силата или способностите, които щеше да покаже, щеше да има нужда от помощ и подкрепа, за да се приспособи към живота в Гилдията. Ротан беше сигурен, че ако стане наставник на момичето, тя ще получи тази помощ.
Той се съмняваше, че подбудите на Фергън да иска настойничество са същите. Ако се съдеше по думите на лорд Елбен, Фергън възнамеряваше да превърне буйното и необуздано момиче в покорна и смирена ученичка. Можеше само да бъде похвален, ако успееше. Интересно по какъв начин смяташе Фергън да постигне това, след като силата й явно беше голяма, за разлика от неговата. Той просто нямаше как да я спре, ако тя решеше да не се подчини.
Това беше една от причините, поради която магьосниците не бяха склонни да поемат опеката над новопостъпили ученици с големи сили. Слабите магьосници рядко ставаха наставници, защото когато вземеха ученици, по-слаби от тях, това само привличаше внимание към собствените им недостатъци и към липсата на напредък у учениците им.
Но с момичето от копторите беше различно. Никой не го беше грижа дали недостатъците на Фергън ще възпрепятстват обучението й. Според мнозинството тя трябваше да е доволна, че изобщо ще има някакво обучение.
И ако Фергън се провалеше, кой можеше да го упрекне в нещо? Достатъчно беше да посочи произхода й като извинение... И ако изоставеше обучението й, никой нямаше да му потърси сметка...
Ротан тръсна глава. Започваше да разсъждава като Денил. Фергън искаше да помогне на момичето – едно доста благородно намерение. Самият Ротан вече беше настойник на двама ученици, а Фергън – на никого, и се бореше да получи опека над някого, което си беше в реда на нещата. Явно и Лорлън смяташе така.
Или не? Какво беше казал Разпоредителят? „Повярвайте ми, че това изобщо няма да намали грижите ми!“.
Ротан се изсмя, когато най-после осъзна какво е имал предвид Лорлън. Ако беше разбрал правилно, Разпоредителят смяташе, че ако Фергън спечели спора за настойничеството, това ще донесе не по-малки неприятности, отколкото причинява самият спор. А този спор определено не беше незначителен проблем.
Което значеше, че Аорлън беше дал на Ротан ясен знак за подкрепата си.
Както винаги, пазачите на Сония мълчаха, докато я водеха по тунелите. Като се изключат седмиците, които беше прекарала в първото убежище, от деня на Прочистването насам тя беше в постоянно движение. Непрекъснатите промени не й оставяха време да се страхува, че ще я намерят.
Пазачът, който водеше, спря пред една врата и почука. В отвора се появи познато, тъмно лице.
– Пази пред вратата — нареди Фарин. — Влез, Сония.
Когато тя пристъпи в стаята, сърцето й трепна — зад гърба на крадеца стоеше една по-дребна фигура.
– Сери!
Приятелят й се усмихна и бързо я прегърна.
– Как си?
– Добре – отвърна тя. — А ти?
– Радвам се, че те виждам отново! — Той изучаваше лицето й. — Изглеждаш по-добре.
– Просто не съм се срещала с магьосници поне от... хм... няколко дни – каза тя, поглеждайки косо Фарин.
Крадецът се изкикоти.
– Изглежда, успяхме да ги надхитрим.
Стаята беше малка, но уютна. Имаше камина с буен огън. Фарин ги покани да седнат.
– Някакъв напредък, Сония?
Тя потрепери.
– Не, все още нищо. Опитвам отново и отново, но никога не се получава това, което искам. — Сония се намръщи. — Макар че сега почти винаги се получава нещо. А преди ми трябваха по няколко опита, преди да стане каквото и да било.
Фарин се облегна назад в креслото и се усмихна.
– Ето, виждаш ли – това вече е напредък. Книгите помогнаха ли?
Тя поклати глава.
– Не мога да ги разбера.
– Почеркът ли е неразбираем?
– Не, не е там работата. Всичко си се чете отлично. Но има твърде много странни думи и някои неща нямат никакъв смисъл.
Фарин кимна.
– Ако имаше повече време да ги изучаваш, сигурно щеше да откриеш значението им. Продължавам да търся още книги. – Той прехапа устни и изгледа двамата замислено. – Проверявам един слух. От години се говори, че някой от Крадците се е сприятелил с човек, който поназнайва някои неща за магията. Винаги ми се е струвало, че това е измислица, целяща да внуши на останалите уважение към нас. Но въпреки това реших да я проверя.
– За магьосник ли става въпрос? – попита Сери.
Фарин сви рамене.
– Не знам. Съмнявам се. Най-вероятно е човек, който прави фокуси, представяйки ги за магия. Но ако има някакви познания за истинската магия, може да ни е от полза. Когато науча повече, ще ви кажа. – Той се усмихна. – Това са всички новини, които знам, но съм сигурен, че Сери има повече.
Сери кимна.
– Херин и Дония намериха леля ти и чичо ти.
– Наистина ли? – Сония се премести напред, на ръба на стола. – Къде са те? Добре ли са? Отседнали ли са някъде, на хубаво място ли е? А Херин...
Сери размаха ръце.
– Хей! Давай въпросите един по един.
Сония се усмихна и се наведе към него нетърпеливо:
– Извинявай. Разкажи ми какво знаеш.
– Е – започна Сери, – изглежда, не са могли да отседнат там, където са живели преди, но са си намерили хубава стая на няколко пресечки оттам. Ранел те е търсил всеки ден. Чули са, че магьосниците издирват някакво момиче, но не са знаели, че си ти. – Той се ухили. – Джона се вбесила, когато Херин й признал, че си била с тях по време на Прочистването, но после той й разказал какво си направила. Отначало те не повярвали. Казал им за това как се опитвахме да те скрием, и за наградата, и че сега си под защитата на Крадците. Според Херин, когато той им обяснил всичко, те приели нещата по-спокойно, отколкото е очаквал.
– Предали ли са някакво съобщение за мен?
– Казали са да се пазиш и да внимаваш на кого се доверяваш.
– Това сигурно е била Джона – усмихна се тъжно Сония. – Колко е хубаво, че са си намерили жилище и че знаят, че не съм избягала от тях.
– Херин го беше страх, че Джона ще му съдере кожата задето те е поканил да се присъединиш към нас по време на Прочистването. Двамата ще минават през страноприемницата за новини за теб. Искаш ли да им предадеш нещо?
– Само че съм добре и в безопасност. – Тя погледна към Фарин.
– Ще можеш ли да ги доведеш да ме видят?
Крадецът се намръщи.
– Да, но само когато съм сигурен, че си в безопасност. Възможно е – макар че се съмнявам – магьосниците да знаят кои са те и да се опитват да те намерят чрез тях.
Сония рязко си пое дъх.
– А ако наистина знаят кои са те и заплашат да ги наранят, ако не се предам?
Крадецът се усмихна.
– Не мисля, че биха го направили. Поне не открито. А ако все пак се опитат да го направят тайно... – Той кимна на Сери. – Ще намерим начин да се справим, Сония. Не се измъчвай за такива неща.
Сери леко се усмихна. Изненадана от този намек за сътрудничество, Сония се вгледа внимателно в приятеля си. Раменете му бяха напрегнати и всеки път, когато погледнеше към Фарин, между веждите му се появяваше бръчка. Сония не беше и очаквала Сери да се отпусне в присъствието на крадеца, но той й изглеждаше твърде неспокоен.
Тя се обърна към Фарин:
– Може ли да поговоря малко със Сери? Насаме?
– Разбира се. – Крадецът се изправи и тръгна към вратата, после погледна назад. – Сери, имам нещо за теб, когато свършиш. Нищо спешно. Не бързай. До утре, Сония.
– До утре – отговори тя, кимайки.
Когато вратата зад крадеца се затвори, Сония се обърна към Сери.
– В безопасност ли съм тук? – попита тя тихо.
– Засега да – отвърна той.
– А после?
Той сви рамене.
– Зависи от магията ти.
Тя почувства тревога.
– А ако никога не успея?
Сери се наведе напред и хвана дланта й.
– Ще успееш. Просто трябва да се упражняваш. Ако беше толкова лесно, Гилдията нямаше да те преследва, нали? От това, което съм чувал, на учениците им трябват пет години, преди да станат достойни за званието „лорд” еди-кой си.
– Фарин знае ли това?
Сери кимна.
– Той не те кара да бързаш.
– Тогава съм в безопасност.
Той кимна.
– Да.
Сония въздъхна.
– А какво става с теб?
– Опитвам се да съм полезен.
Тя го погледна право в очите.
– Превръщаш се в роб на Фарин?
Сери извърна поглед.
– Не е необходимо да оставаш тук – каза тя. – Аз съм в безопасност. Самият ти го каза. Върви си. Махай се, преди да те оплетат в своите паяжини.
Той поклати глава, изправи се и пусна дланта й.
– Не, Сония. Трябва да имаш някой близък край себе си. Някого, на когото се доверяваш. Не мога да те оставя сама с тях.
– Но ти не можеш да станеш роб на Фарин само за да имам приятел, с когото да си говоря. Върни се при Херин и Дония. Сигурна съм, че Фарин ще ти позволи да ме посещаваш от време на време.
Той пристъпи към вратата, после се обърна:
– Харесва ми да правя това, Сония. – Очите му искряха. – Откакто се помня, всички наоколо разправят, че работя за Крадците. Сега имам шанс наистина да бъде така.
Сония го гледаше. Наистина ли той искаше това? Как можеше някой толкова свестен като Сери да иска да стане... какъв? Безмилостен наемен убиец? Тя извърна поглед. Такова беше мнението на Джона за Крадците. Сери винаги беше казвал, че Крадците се занимават с подпомагане и защита не по-малко, отколкото с контрабанда и кражби.
Сония не можеше – не биваше – да му пречи да върши това, което винаги е искал да върши. Ако се окажеше, че работата се разминава с очакванията му, той беше достатъчно умен, че да се измъкне. Тя преглътна тежко, гърлото й изведнъж се беше свило.
– Ако това е, което искаш... – каза тя. – Само внимавай.
Той сви рамене.
– Винаги внимавам.
Тя се усмихна.
– Чудесно ще е да наминаваш от време на време.
Сери се ухили.
– Нищо не може да ми попречи да го правя.
Бардакът се намираше в най-мрачната и отблъскваща част на копторите. Както обикновено, на първия етаж имаше пивница, а вторият беше отреден за хубавките девойки. Всички останали сделки се извършваха в конюшнята зад сградата.
Докато Сери влизаше вътре, той си спомни думите на Фарин: „Той познава повечето по физиономия. Но не и теб. Направи се на новак. Плати му добре за това, което ще ти даде. И ми го донеси”.
Няколко момичета го пресрещнаха насред залата. Изглеждаха бледи и уморени. В камината гореше слаб огън. Кръчмарят, който седеше зад бара, разтоваряше с двама клиенти. Сери се усмихна на момичетата, огледа ги добре, сякаш се опитваше да направи избор, после, както беше инструктиран, се приближи към закръглена елийнка с татуирано перо на рамото.
– Ще се позабавляваме ли? – попита тя.
– Може би по-късно – отвърна Сери. – Разправят, че тук предлагате стая за срещи между хората.
Очите й се разшириха и тя бързо кимна.
– Да, вярно е. На горния етаж. Последната вдясно. Ще ти я покажа.
Тя го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбите. Пръстите й леко трепереха. Когато се качиха горе, Сери се обърна и видя, че много от момичетата гледаха към него със страх в очите.
Смутен, той се огледа предпазливо и тръгна по коридора. Татуираната девойка пусна ръката му и посочи към края на коридора.
– Последната врата.
Сери сложи монета в дланта й и закрачи нататък. Отвори предпазливо вратата и надзърна вътре. Стаята беше малка, в нея имаше само малка маса и два стола. Сери влезе и бързо се огледа. В стените имаше няколко шпионки. Предположи, че има капак под рогозката на пода. В малкото прозорче не се виждаше почти нищо, освен някаква стена.
Сери отвори прозорчето и огледа стената. В бардака беше необичайно тихо за подобно заведение. Наблизо се отвори врата и по коридора се разнесоха приближаващи се стъпки. Сери се върна при масата и си придаде непроницаемо изражение. В стаята влезе човек.
– Ти ли си прекупвачът на крадени неща?
Сери сви рамене.
– Да, с това се занимавам.
Мъжът го изгледа от главата до петите. Лицето му можеше да се нарече красиво, ако не беше толкова мършаво и ако в очите му нямаше нещо диво и студено.
– Имам нещо за продан – каза човекът и извади ръце от джобовете. Едната се оказа празна, другата държеше проблясващо колие. Сери затаи дъх, неспособен да скрие изненадата си. Такава вещ можеше да принадлежи само на богат мъж или жена – ако беше истинска.
Той протегна ръка, но мъжът отдръпна колието.
– Искам да проверя дали не е фалшификат – отбеляза Сери.
Мъжът се намръщи, очите му се изпълниха с недоверие. Той стисна устни, после неохотно остави колието на масата.
– Гледай – каза той. – Но не го пипай.
Сери въздъхна и се наведе да огледа скъпоценните камъни. Нямаше представа как да разбере дали са фалшиви – явно трябваше да поработи над това умение – но беше виждал как собствениците на заложни къщи проучват скъпоценностите.
– Обърни го – нареди той.
Мъжът обърна колието на другата страна. Сери се загледа внимателно и забеляза гравирано име.
– Вдигни го така, че светлината да минава през камъните.
Мъжът вдигна колието с една ръка, наблюдавайки примижалия Сери.
– Е, какво мислиш?
– Ще го взема за десет сребърни.
Мъжът свали ръката си.
– Струва поне петдесет златни!
Сери изсумтя.
– Кой ще ти даде петдесет златни в копторите?
Мъжът стисна устни.
– Двайсет златни – каза той.
– Пет – контрира Сери.
– Десет.
Сери се намръщи.
– Седем.
– Съгласен.
Сери бръкна в джоба на палтото си, отброи монетите с пръсти и после взе половината от тях. Извади монети и от другите места, където беше скрил парите на Фарин, и направи шест купчини от монети на масата, като всяка купчина имаше стойността на една златна монета. После въздъхна и извади една златна от ботуша си.
– Остави колието на масата – каза той.
Колието падна на масата до парите. Докато мъжът се протягаше за монетите, Сери взе колието и го плъзна в джоба си. Мъжъг огледа малкото богатство в ръцете си и се усмихна ликуващо.
– Добра сделка, момче. Добре се справяш.
Той отстъпи назад към вратата, отвори я и бързо се отдалечи.
Сери моментално се озова до вратата и видя как мъжът влиза през една от другите врати в коридора. Младежът тръгна към вратата и чу отвътре как някакъв женски глас възкликна изненадано.
– Сега вече никога няма да се разделим – отвърна дрезгав мъжки глас.
Когато преминаваше покрай вратата, Сери надникна в стаята. Момичето с татуировката седеше на ръба на леглото. Тя погледна към Сери, очите й бяха изпълнени със страх. Мъжът стоеше зад нея и разглеждаше монетите в ръцете си. Сери продължи нататък и слезе на долния етаж.
Докато прекосяваше пивницата, си придаде навъсено, разочаровано изражение. Когато видяха физиономията му, момичетата го оставиха на мира. Мъжете-клиенти го изгледаха, но нито казаха нещо, нито някой се приближи.
Навън беше малко по-студено, отколкото в сградата. Размишлявайки за малкия брой клиенти в бардака, Сери почувства жалост към момичетата. Пресече улицата и навлезе в тъмнината на пресечката.
– Изглеждаш отегчен, млади Серини.
Сири се обърна рязко. Отне му доста време да забележки тъмнокожия мъж в мрака. Но дори когато видя Фарин, не успя да различи нищо освен жълтите очи и проблясващите от време на време зъби.
– Донесе ли онова, за което те изпратих?
– Да. – Сери извади колието и го поднесе в посоката на Фарин. Напипа пръсти, облечени в ръкавица, и постави в тях бижуто.
– Да, точно това е. – Фарин въздъхна и погледна назад към бардака. – Работата ти за тази вечер още не е свършила, Сери. Искам да направиш още нещо.
– Да?
– Върни се и го убий.
Сери почувства хлад в корема си – сякаш го прободе някакво хлъзгаво острие. За момент не беше способен да мисли, после мозъкът му трескаво заработи.
Това беше още една проверка. Фарин искаше да разбере колко далеч може да стигне новият му човек.
Как трябваше да постъпи? Сери нямаше представа какво ще стане, ако откаже. А той искаше да откаже. Страшно много. Внезапно разбра защо – и това му донесе и облекчение, и тревога. Нежеланието му да убие не беше защото не може да го направи... Но когато вече се канеше да пресече улицата и да забие ножа си във вътрешностите на мъжа, той осъзна, че не може да се застави да помръдне.
– Защо? – Задавайки въпроса, той знаеше, че вече се е провалил на една от проверките.
– Защото ми е нужно да бъде убит – отговори Фарин.
– А защо го искаш мъртъв?
– Трябва ли да ти давам обяснения?
Сери събра целия си кураж. „Да видим колко далеч мога да стигна".
– Да.
Фарин възкликна развеселено.
– Много добре. Мъжът, с който направи сделката, се казва Веран. От време на време го наема за работа друг крадец, но Веран постепенно се науми да скрива част от печалбата. До скоро Крадците търпяха това, но преди няколко дни Веран решил да посети едно жилище по своя собствена инициатива. Това жилище е на богат търговец, който има договорка с Крадците. Когато Веран проникнал вътре, там била само дъщерята на търговеца и няколко слуги. – Фарин направи кратка пауза и гневно изсъска: – Крадецът ми отстъпи правото си за наказание над Веран. Дори и момичето да беше оживяло, той щеше да е мъртвец.
Жълтите очи се обърнаха към Сери.
– Разбира се, ти имаш правото да се съмняваш дали не съм си измислил всичко това. Трябва да решиш дали ми се доверяваш.
Сери кимна и погледна към бардака. Винаги, когато трябваше да вземе решение, без да разполага с достатъчно информация, се доверяваше на инстинктите си. Какво му казваха те сега?
Спомни си за студения див блясък в погледа на мъжа и за страха в очите на момичето. Да, този човек беше способен на чудовищни деяния. След това Сери помисли и за останалите момичета, за напрежението във въздуха, за липсата на клиенти. Онези двамата на бара си говореха с кръчмаря. Бяха ли приятели на Баран? Нещо тук не беше наред.
А Фарин? Сери си спомни всичко, което знаеше за крадеца. Разбира се, когато се наложеше, Ферин можеше да бъде безмилостен, но иначе беше честен и държеше на думата си. И по време на разказа му за Веран в гласа му имаше ярост.
– Никога досега не съм убивал – призна си Сери.
– Знам.
– Не съм сигурен дали ще мога.
– Ако нещо заплашва Сония, ще можеш. Прав ли съм?
– Да, но това е различно.
– Нима?
Сери присви очи и погледна крадеца.
Фарин въздъхна.
– Не, нямах предвид това. Аз не действам по този начин. Просто те проверявам, и ти много добре знаеш това. Не е задължително да убиваш този човек. По-важно е да се научиш да ми се доверяваш и да знам докъде можеш да стигнеш.
Сърцето на Сери пропусна един удар. Беше очаквал, че това е проверка. Но Фарин му беше дал толкова много различни задачи, че младежът беше започнал да се чуди какво ли искаше от него крадецът. Може би Фарин имаше нещо предвид? Нещо необичайно?
Вероятно това беше проверка, с която Сери щеше да се сблъска отново, когато стане по-възрастен. Защото ако се окажеше неспособен да убие или проявяваше колебание, можеше при реална опасност да подложи на риск себе си или останалите. А ако тези „останали” беше Сония...
Внезапно всичките му съмнения и колебания изчезнаха.
Фарин погледна към бардака от другата страна на улицата и въздъхна.
– Наистина искам този човек мъртъв. Бих го направил и сам, обаче... Няма значение. Пак ще се срещнем с него.
Той се обърна и направи няколко крачки по алеята, но се спря, след като осъзна, че Сери не идва подире му.
– Сери?
Младежът бръкна в джоба си и извади камите си. Погледът на Фарин се плъзна по остриетата, които отразяваха светлините, идващи от прозорците на бардака. Крадецът направи крачка в обратна посока. Сери се усмихна.
– Ей сега се връщам.
След половин час вонята на бол стана почти приятна. В нея имаше някаква уютна топлина, обещаваща спокойствие. Денил погледна към халбата пред себе си.
Спомни си приказките за липсата на хигиена в пивниците и за равитата12, удавени в бъчвите с бол. Тези слухове го бяха спирали досега да опита сладникавото питие. Но тази вечер го безпокояха по-мрачни подозрения. Ако обитателите бяха узнали кой е той, какво щеше да ги спре да сложат отрова в напитката му?
Страховете му вероятно бяха безпочвени. Отново беше сменил мантията си с дрехите на търговец и си беше направил труда да изглежда по-размъкнат. Когато влезе в пивницата, другите посетители му хвърлиха само оценяващ поглед, насочен главно към кесията на хълбока му, и престанаха да му обръщат внимание.
Въпреки това Денил не можеше да се освободи от усещането, че всички мъже и жени в препълнената зала знаят кой е той и какъв е. Присъстващите бяха мрачна, отегчена и апатична компания. Спотайваха се във всяко кътче на стаята, намерили подслон от бурята отвън. От време на време ги чуваше да ругаят времето, в други моменти проклятията им бяха насочени срещу Гилдията. В началото това даже го развесели. Изглежда, обитателите смятаха, че е по-безопасно да обвиняват за нещастията си Гилдията, а не краля.
Един обитател, мъж с белег върху лицето, не сваляше погледа си от него. Денил се изправи и разкърши рамене, след което огледа помещението. Когато погледът му се спря върху мъжа с белега, онзи се вторачи в ръкавиците си. Денил забеляза златистокафявата кожа на мъжа и широкото му лице, преди отново да забие поглед в питието си.
В пивниците, които беше посещавал, беше видял мъже и жени от всички раси. Най-често срещани бяха ниските елийни, тяхната родина беше най-близкият съсед на Киралия. Кафявокожите винди бяха по-многобройни в копторите, отколкото в останалата част на града, тъй като много от тях пътуваха в чужбина в търсене на работа. Атлетичните лани и гордите лонмарци се срещаха по-рядко.
Това беше първият сачаканец, който виждаше от години. Въпреки че Сачака беше съсед на Киралия, високата планинска верига и обширната пустош между двете държави не спомагаха за пътешествията. Онези малцина търговци, които бяха изминавали маршрута, говореха за варварски народ, борещ да оцелее в пустошта, и за покварен град, който не може да предложи много от търговска гледна точка.
Но невинаги е било така. Преди много векове Сачака е била велика империя, управлявана от мъдри магьосници. Нещата се бяха променили след загубената война срещу Киралия и новосформираната Гилдия.
Нечия ръка докосна рамото на Денил. Той се обърна и видя зад себе си мургав мъж. Мъжът поклати глава и се отдалечи.
Денил въздъхна, изправи се и тръгна през тълпата към изхода. Когато излезе навън, закрачи през локвите, запълнили по-голямата част от улицата. Вече бяха минали три седмици, откакто Гилдията беше проследила момичето до подземното му скривалище и лонмарецът беше изиграл лорд Джолън. Оттогава насам Горан беше отхвърлял четири пъти молбата на Денил за аудиенция.
Разпоредителят Лорлън не искаше да приеме, че Крадците защитават момичето. Денил разбираше защо. Нищо не можеше да разстрои краля повече от наличието в страната му на магьосник-отстъпник. Крадците бяха поносими – те държаха престъпния свят под контрол и най-голямата вреда от тях беше, че чрез контрабандата намаляваха постъпленията в хазната от данъци. Дори и кралят да успееше по някакъв начин да се избави от тях, веднага мястото им щеше да се заеме от някой друг.
Но ако кралят научеше, че в града броди магьосник-отстъпник, щеше да срине копторите до основи – и по-надолу.
Денил се чудеше дали Крадците осъзнават това. Не беше засягал тази тема по време на разговорите си с Горан, защото не искаше да звучи сякаш заплашва Крадците. Вместо това беше наблегнал върху опасността, която представлява момичето.
Когато достигна края на уличката, побърза да прекоси по-широката пресечна улица и се насочи към тесния проход между две сгради. Нататък копторите се превръщаха в лабиринт. Вятърът духаше по всички тесни улички, хленчейки като гладно дете. На моменти затихваше, и в една от тези паузи Денил чу шум от стъпки зад гърба си. Обърна се.
Уличката беше празна. Той сви рамене и продължи напред.
Въображението му упорито рисуваше картината, че някой го преследва, колкото и да се опитваше да се отърве от тези мисли. В паузата между собствените си стъпки той дочуваше и хрущенето на чужди крачки, а когато се обърнеше назад, понякога улавяше бегло движение на завоя. Когато увереността му нарасна, Денил изгуби търпение. След поредния завой той с лекота отключи най-близката врата и се шмугна вътре.
За негово облекчение се оказа, че помещението е празно. Надникна през ключалката и леко изсумтя, когато видя, че в уличката няма никого. Тогава в полезрението му се появи някой.
Денил се намръщи, когато разпозна белега върху широкото лице на мъжа. Очите на сачаканеца шареха във всички посоки. Нещо проблесна и Денил забеляза, че в облечената с ръкавица ръка на непознатия се е появил зловещо изглеждащ нож.
Денил се усмихна спокойно. „Просто ти провървя, че чух стъпките ти” – помисли си той.
Първо реши да хване нападателя и да го предаде в най-близкото поделение на Стражата, но после размисли. Вече се стъмваше и Денил нямаше търпение да се прибере в уютното си и топло жилище.
Сачаканецът прочуваше внимателно земята, после се върна назад – Денил преброи до сто, после се измъкна навън и продължи по пътя си. Изглежда, опасенията му, че обитателите са го разкрили, бяха неоснователни. Нямаше обитател, толкова глупав, че да нападне магьосник с обикновен нож.
Когато Сери влезе в скривалището, завари Сония приведена над голяма книга. Тя вдигна глава и се усмихна.
– Как върви магията? – попита той.
Усмивката й изчезна.
– Както обикновено.
– Книгата не помага ли?
Тя поклати глава.
– Вече изминаха пет седмици, откакто се упражнявам, но единственото, в което ставам по-добра, е четенето. Ала не мога да чета на Фарин в замяна на защитата му!
– Така или иначе не можеш да ускориш процеса – успокои я той. „Поне не и докато имаш възможност да се занимаваш по веднъж дневно" – добави мислено.
Откакто едва не я бяха хванали, имаше групи от магьосници, които търпеливо чакаха при всяко от скривалищата на Фарин тя да използва магия, като по този начин го принуждаваха да търси нови места. Сери знаеше, че Фарин търси убежища навсякъде из копторите в замяна на стари услуги. Знаеше също така, че според крадеца всяка монета, похарчена заради Сония, си струва.
– Как мислиш, от какво се нуждаеш, за да проработи магията ти? – попита той.
Тя подпря брадичка на едната си ръка.
– Нужен ми е някой, който да ми покаже как става. – Тя повдигна вежда. – Фарин казвал ти е нещо за оня човек, когото смяташе да проучи?
– Нищо не ми е казвал. Дочух нещичко, но не звучи обнадеждаващо.
Сония въздъхна.
– Предполагам, че ти не си познат с някой приятелски настроен магьосник, който би се съгласил да издаде на Крадците тайните на Гилдията? Дали не можеш да отвлечеш някой от тях заради мен?
Сери се разсмя, но изведнъж млъкна, защото в съзнанието му започна да се оформя идея.
– Мислиш ли, че...
– Шшт! – изсъска Сония. – Слушай!
Сери чу тихо почукване откъм пода и скочи на крака.
– Сигналът!
Той се затича към прозореца откъм улицата и внимателно погледна към сенките долу. Вместо часовия той зърна непозната фигура. Сграбчи наметалото на Сония от облегалката на стола и й го подхвърли.
– Сложи го около кръста си и ме последвай.
Сери вдигна стоящото до масата ведро с вода и изсипа съдържанието му върху все още тлеещите въглени в камината. Главните изсъскаха и към комина се вдигна пара. Младежът махна решетката на камината, вмъкна се в комина и започна да се катери нагоре, като мушкаше върховете на обувките си в процепите между грапавите горещи тухли.
– Сигурно се шегуваш – промърмори Сония отдолу.
– Хайде! – подкани я той. – Ще избягаме през покривите.
Тихо ругаейки, тя започна да се катери.
Слънцето се подаде иззад буреносните облаци и върховете на покривите се обагриха в златиста Сери се приведе в сянката на един комин.
– Твърде светло е – каза той. – Със сигурност ще ни видят Мисля, че трябва да останем тук, докато се стъмни.
Сония се намести до него.
– Достатъчно ли се отдалечихме?
Сери погледна назад към скривалището.
– Надявам се.
Сония се огледа.
– Ние сме на Високия път, нали? Тези въжета и дървени мостчета са за улесняване на придвижването? – Тя се усмихна, когато Сери кимна. – Това ми навява спомени.
Той се усмихна в отговор на тъгата в погледа й.
– Също както едно време.
– Да. Често не мога да повярвам, че сме правили някои от нещата, които вършехме. – Тя поклати глава. – Сега не бих имала този кураж.
Сери сви рамене.
– Тогава бяхме деца.
– Деца, които се промъкваха в къщите и задигаха разни неща. – Тя се усмихна. – Помниш ли като се вмъкнахме в стаята на онази жена с многото перуки? Ти се сви на пода, а ние ги натрупахме на купчина върху теб. Когато тя влезе в стаята, ти нададе вой.
Сери се изкикоти.
– Как се разпищя тя!
Очите на Сония проблеснаха в лъчите на залязващото слънце.
– Толкова ми стана криво, когато Джона разбра, че всяка нощ се измъквам, за да идвам при вас.
– Това не те спря – напомни й Сери.
– Не. Ти ме научи как да се справям с ключалките.
Той се вгледа внимателно в нея.
– А защо все пак спря да идваш с нас?
Тя въздъхна и притисна подвитите си колене към гърдите си.
– Нещата се промениха. Шайката на Херин започна да се държи с мен по друг начин. Сякаш си спомниха, че съм момиче и решиха, че съм с тях за други работи. Вече не беше забавно.
– Моето отношение към тебе не се промени... – Той се поколеба, набирайки смелост. – Но ти спря да излизаш и с мен.
Тя поклати глава.
– Причината не беше в теб, Сери. Мисля, че просто се уморих от всичко това. Време беше да порасна и да спра да се преструвам. Джона все ми говореше, че честността е ценност, а кражбите са нещо погрешно. Аз не мисля, че кражбите са нещо погрешно, когато нямаш друг избор, но ние не ги вършехме заради това. Почти се зарадвах, когато се преместихме в града, защото това означаваше, че вече не ми се налага да мисля за всички тези неща.
Сери кимна. Може би беше за добро, че тогава тя се беше преместила. Момчетата в бандата на Херин не се държаха винаги мило с младите момичета, които им попадаха на пътя.
– В града по-хубаво ли беше?
– Донякъде. Ако не внимаваш, пак можеш да си имаш ядове. А стражите са най-лошото, защото няма кой да ги спре, ако решат да се заядат с теб.
Сери се намръщи, представяйки си как тя се опитва да отбива атаките на твърде заинтересованите от нея стражи. Имаше ли изобщо някъде безопасно място? Той тръсна глава. Искаше му се да може да отведе Сония някъде, където няма да ги безпокоят нито стражи, нито магьосници.
– Изгубихме книгата, нали? – попита внезапно Сония.
Сери си спомни, че тя остана на масата в скривалището, и изруга.
– Нищо, тя и без това не беше от голяма полза.
В гласа й нямаше съжаление. Сери се намръщи. Трябваше да има и друг начин тя да се научи да използва магията. Той леко прехапа устни, когато си спомни за идеята, която Сония му беше подсказала.
– Иска ми се да те изведа от копторите – каза той. – Тази нощ тук ще гъмжи от магьосници.
Сония се намръщи.
– Да напусна копторите?
– Да – отговори Сери. – В града ще си в безопасност.
– В града? Сигурен ли си?
– А защо не? – усмихна се той. – Това е последното място, където ще тръгнат да те търсят.
Сония се замисли и сви рамене.
– Но как ще се доберем дотам?
– По Високия път.
– Но той няма да ни помогне да минем през портата.
Сери се ухили.
– Не е необходимо да минаваме оттам. Да вървим.
Високо над копторите се издигаше Външната стена. Тя беше широка десет крачки и се поддържаше добре от градската стража, въпреки че бяха минали много векове, откакто Имардин за последен път е бил изправен пред заплахата от нападение. Покрай Външната страна минаваше път, който я отделяше от сградите на копторите.
Сония и Сери се спуснаха от покривите на една уличка близо до този път. Сери хвана спътницата си за ръката и я поведе към тесния проход между две купчини от сандъци. Тук въздухът имаше остра миризма, смесица между прясно отсечени дърва и изгнили плодове. Сери приклекна и потупа с длан по земята. За учудване на Сония се разнесе кънтящ металически звук. Земята се раздвижи и се показа голям кръгъл отвор. В мрака изплува широко лице. От дупката прииждаше отвратителна воня.
– Здрасти, Тал – каза Сери.
Широкото лице се усмихна.
– Как си, Сери?
– Добре – ухили се Сери. – Да искаш да си върнеш дълга?
– Става. – Очите на мъжа проблеснаха. – Преминаване?
– За двама.
Мъжът кимна и изчезна във вонящата дупка. Сери се усмихна на Сония и направи жест към отвора.
– След теб.
Тя протегна крак тъмнината и напипа най-горното стъпало на стълбата. Пое дълбоко чист въздух и бавно се спусна в мрака. Чуваше се звук от течаща вода, въздухът беше тежък и влажен. Когато очите й се приспособиха към тъмнината, тя разбра, че се намира в подземен канализационен тунел. Таванът беше толкова нисък, че й се налагаше да върви наведена.
Пълното лице на човека, с когото бяха говорили, се оказа част от не по-малко пълно тяло. Сери благодари на човека и му връчи нещо, което го накара широко да се усмихне.
Сери остави Тал на поста му и поведе Сония по тунела в посока на града. След няколкостотин крачки се появи още една фигура, застанала до стълба. Мъжът можеше някога да е бил висок, но сега гърбът му беше превит, сякаш следвайки извивката на тунела. Той вдигна глава и ги изгледа под огромните си клепачи. Внезапно се обърна и погледна зад гърба си. Отдалеч в тунела се разнесе слабо звънтене.
– По-бързо! – изрече рязко мъжът.
Сери хвана Сония за ръката и побягна заедно с нея. През това време мъжът измъкна от джоба на палтото си някакъв предмет и започна да удря по него със стара лъжица. Звукът закънтя в тунела.
Когато стигнаха до стълбата, човекът спря да удря и те чуха и други източници на звънтене зад гърба си. Мъжът изсумтя и плесна с ръце.
– Нагоре! Нагоре! – извика той.
Сери се закатери. Чу се металическо изтракване, после се появи кръг от светлина. Сери се изкатери през него и изчезна. Докато Сония го следваше, чу далечен, плътен шум в тунела. Гърбушкото се изкачи подир нея и издърпа стълбата след себе си.
Сония се огледа. Стояха в тесен проход, потънал в сгъстяващ се мрак. Тя чу плътния звук отново и се обърна към тунела. Силата на звука се усилваше, постепенно преминавайки в дълбок рев, който внезапно заглъхна, когато гърбушкото грижливо нагласи капака върху отвора. След миг Сония усети лека вибрация под краката си. Сери се наведе към нея, устата му почти докосна ухото й.
– Крадците използват тези тунели от години, за да минават под Външната стена – прошепна той. – Когато градската стража открила това, започнала да пуска вода по канализацията. Което всъщност не е лоша идея, защото така каналите се поддържат по-чисти. Разбира се, Крадците бързо се научили да определят времето на пускане на водата, така че това не попречило на делата им. Тогава стражите започнали да пускат водата в случайно избрани моменти.
Той й направи знак да се наведе до капака, после внимателно го вдигна. Водата се вихреше само на няколко пръста под повърхността и ревът й отекна по уличката. Сери побърза да сложи капака обратно.
– Ето защо е това звънтене – изрече тя задъхано.
Сери кимна.
– Сигнал за тревога.
Той се обърна и връчи нещо на гърбушкото, после я поведе по уличката, към едно тъмно ъгълче, където издадените тухли в стената им позволиха да се изкачат на покрива на къщата. Беше захладняло, така че Сония издърпа наметалото си нагоре и загърна раменете си.
– Надявах се да успеем да се доближим повече – промърмори Сери, – но... – Той сви рамене. – Гледката оттук е хубава, нали?
Тя кимна. Макар че слънцето вече се беше скрило зад хоризонта, небето все още пламтеше. Последните буреносни облаци се носеха над Южния квартал, но бавно отстъпваха на изток. Градът се разстилаше пред нея, окъпан в оранжеви светлини.
– Оттук се вижда даже част от Кралския дворец – посочи Сери.
Над високата Вътрешна стена наистина се подаваха високите кули на Двореца и върха на блестящия купол.
– Никога не съм бил там – въздъхна Сери. – Но някой ден ще отида.
Сония се разсмя.
– Ти? В Кралския дворец?
– Това е нещо, което си обещах някога – каза той, – че ще посетя поне веднъж всички значими места в града поне веднъж.
– И колко си напреднал досега?
Той посочи портата на Вътрешния кръг. От другата й страна се виждаха стените и покривите на разкошни домове, залети с жълтата светлина на уличните фенери.
– Бил съм в две-три от големите къщи.
Сония изсумтя недоверчиво. Когато тичаше по поръчките на Джона и Ранел, от време на време й се налагаше да влиза във Вътрешния кръг. По тамошните улици патрулираха стражи, спиращи за разпит всеки, който не е разкошно облечен или не носи прислужническата униформа на някой от Домовете. Клиентите й даваха малък жетон, удостоверяващ, че тя има законна работа в района.
Всяко посещение й разкриваше нови чудеса. Тя помнеше удивителните цветове и форми на къщите, някои от които бяха с тераси и кули, толкова тънки и деликатни, че изглеждаха сякаш ще се срутят под собствената си тежест. Дори постройките за прислугата бяха разкошни.
По-семплите къщи, които я заобикаляха, й бяха по-познати. Търговците и не толкова заможните семейства живееха в Северния квартал. Те имаха малко прислужници и за останалите неща се ползваха от услугите на занаятчиите. За двете години, откакто работеха тук, Джона и Ранел бяха събрали малка група от постоянни клиенти.
Сония погледна към околните прозорци, покрити с цветни паравани. Зад някои от тях се виждаха сенките на хора. Тя въздъхна при мисълта за клиентите, които чичо й и леля й бяха загубили, когато стражата ги беше изгонила от жилището им.
– Сега накъде?
Сери се усмихна.
– След мен.
Те продължиха да се придвижват през покривите. Крадците не успяваха да принудят всички граждани да слагат дървени мостове и въжета, както постъпваха с жителите на копторите. На Сери и Сония често им се налагаше да слизат до земята, когато достигнат до някоя улица. Из по-големите улици патрулираха стражници, така че двамата трябваше да изчакват служителите на реда да се отдалечат, преди да пресекат.
След час спряха за почивка и продължиха, когато тънкият резен на луната се показа над хоризонта. Сония следваше Сери мълчаливо, съсредоточена върху това къде стъпва в полумрака. Когато най-накрая спряха отново, я заля вълна от слабост и тя приседна със стон.
– Дано пристигнем по-скоро – каза Сония. – Вече съм на края на силите си.
– Близо сме – увери я Сери. – Ей там.
Прескочиха една стена и се озоваха в голяма, спретната градина. Дърветата бяха високи и симетрични. Сери я поведе в сенките на стената, която имаше вид сякаш продължава до безкрайност.
– Къде сме?
– Почакай, сега ще видиш.
Нещо закачи крака на Сония и тя залитна към едно дърво. Грубостта на кората му я изненада. Тя вдигна глава и се огледа. Около нея се виждаха безкрайни редици от дървета, застанали като часови. Изглеждаха странно и зловещо в тъмнината – гора от ноктести ръце.
„Гора? – Сония се намръщи, после почувства как се смразява. – В Северния квартал няма градини, а единствената гора в Имардин е...“
Сърцето й изведнъж се разтуптя. Тя се забърза след Сери и сграбчи ръката му.
– Хей! Какво правиш? – изстена тя. – Ние сме в Гилдията!
Зъбите му проблеснаха.
– Точно така.
Девойката се вторачи в него. На фона на обляната с лунна светлина гора той представляваше само черен силует и тя не можеше да види изражението му. Обзе я ужасно подозрение. Не, той не можеше... не беше способен... Не и Сери. Не, той никога не би я предал на магьосниците.
Тя почувства ръката му върху рамото си.
– Не се тревожи, Сония. Помисли. Къде са сега магьосниците? Вкопториге. Ти наистина си в по-голяма безопасност тук, отколкото там.
– Но... тук няма ли стража?
– Няколко души на портите, и това е всичко.
– Патрули?
– Не.
– А магическа бариера?
– Не. – Той тихо се засмя. – Предполагам, че мислят, че хората се страхуват от тях твърде много, за да се осмелят да проникнат тук.
– Откъде знаеш, че тук няма бариера и стражи?
Той се изкикоти.
– Вече съм бил тук.
Тя рязко си пое дъх.
– Защо?
– Когато реших, чу трябва да посетя всички важни места в града, се промъкнах тук и поразгледах. Не можах да повярвам колко лесно стана. Не се опитах да вляза в някоя от сградите, само наблюдавах магьосниците през прозорците.
Сония погледна недоверчиво към лицето му в сенките.
– Ти си шпионирал Гилдията?
– Разбира се. Наистина беше интересно. Имат места, където обучават новопостъпилите магьосници, и жилищни помещения. Когато бях тук последния път, видях как работят Лечителите. Това си струва да се види. Там имаше едно момче, на което цялото му лице беше нарязано. Когато Лечителят го докосна, всичките му рани изчезнаха. Изумително!
Той направи пауза и тя видя на слабата светлина, че лицето му се обръща към нея.
– Спомняш ли си как каза, че искаш някой да те научи как да използваш магията? Може би ако ги наблюдаваш, ще видиш неща, които ще ти помогнат да се научиш.
– Но... това е Гилдията, Сери.
Той сви рамене.
– Нямаше да те доведа тук, ако мислех, че има реална опасност, нали?
Сония поклати глава. Чувстваше се ужасно от това, че се бе усъмнила в него. Но ако той възнамеряваше да я предаде, щеше да остави магьосниците да я хванат в скривалището. Не, той никога нямаше да я предаде. Макар и обясненията му да бяха невероятни.
„Ако това е капан, вече съм обречена”.
Тя отхвърли тези мисли и се върна към предложението на Сери.
– Наистина ли мислиш, че можем да направим това?
– Разбира се.
– Това е безумие, Сери.
Той се разсмя.
– Поне ще отидем и ще опитаме. Щом стигнем до пътя, сама ще се убедиш колко е лесно. Ако не искаш да опитваш, ще се върнем. Хайде.
Тя потисна страха си и го последва между дърветата. Гората леко оредя и се показаха някакви стени. Придържайки се към сенките, Сери се промъкваше напред, докато не се озова на двайсетина крачки от пътя. Тогава бързо хукна напред и се скри зад дънера на едно дебело дърво.
Сония претича подир него и допря гръб към дънера на друго дърво. Краката й бяха омекнали и тя се чувстваше замаяна. Сири се ухили и посочи между дърветата.
Тя погледна към сградата пред тях и ахна.
12 рави – едър гризач.
Тя се издигаше толкова нависоко, че сякаш докосваше звездите. На всеки ъгъл се извисяваше кула. Белите стени между тях сияеха на лунната светлина. Каменни арки, украсени с навеси от камък, се простираха по дължина на цялата предна стена. Огромно стълбище водеше към двукрилата врата, която зееше отворена.
– Прекрасна е! – ахна възхитено Сония.
Сери се засмя.
– Нали? Виждаш ли онези врати? Те са четири пъти по-високи от човешки ръст.
– Сигурно са много тежки. Как ги затварят?
– С магия, предполагам.
На прага се появи фигура, облечена със синя мантия, и Сония се напрегна. Мъжът се спря за миг, след което се спусна по стълбата и закрачи към по-ниската сграда, която се издигаше вдясно.
– Не се притеснявай, няма да ни видят – успокои я Сери.
Сония въздъхна с облекчение – от притеснение беше затаила дъх – и отмести поглед от отдалечаващата се фигура.
– Какво има вътре?
– Класни стаи. Това е Университетът.
Три реда прозорци проблясваха на страничната стена на сградата. Онези на долните етажи почти не се виждаха от дърветата, но през клоните им се процеждаше топла жълта светлина. Отляво на сградата се ширеше огромна градина. Сери посочи към постройката, която се намираше от другата й страна.
– Там живеят учениците – каза той. – От другата страна на Университета има друга подобна сграда, в която живеят магьосниците. А там – той посочи кръглото здание, което се издигаше на няколкостотин крачки вляво от тях – е мястото, където работят Лечителите.
– А това какво е? – попита Сония и посочи няколкото високи извити пръчки, които стърчаха в градината.
Сери повдигна рамене.
– Не знам – призна си той. – Още не съм ги разгадал.
Той посочи пътеката, която лежеше през тях.
– Оттук се отива към къщите на прислужниците – той посочи наляво, – а конюшните са натам – посочи той надясно. – Зад Университета има няколко други сгради, а пред жилищата на магьосниците има още една градина. А, освен това горе на хълма има още няколко къщи, в които живеят магьосници.
– Колко много сгради! – възкликна Сония. – И колко са тогава магьосниците?
– Тук живеят около стотина – каза й той. – Други живеят в града, някои в провинцията, а много други са в съседните държави. Тук живеят и около двеста слуги. Имат си прислужници, коняри, готвачи, писари, градинари, дори фермери.
– Фермери?
– До къщите на прислугата има земеделски поля.
– А защо просто не си купуват храната?
– Чувал съм, че там отглеждат лековити растения.
– Ааа!– Сония погледна Сери с възхищение. – Откъде знаеш толкова много за Гилдията?
Той се ухили.
– Задавах много въпроси, особено след последното си посещение тук.
– Защо?
– Беше ми интересно.
– Интересно, а? – изсумтя Сония. – Просто интересно?
– Всички са любопитни какво става тук. Ти не си ли се чудила?
Сония се поколеба.
– Ами да, понякога.
– Естествено, че ти е интересно. И то повече, отколкото на другите. Искаш ли да ги пошпионираме малко?
Сония погледна към сградата.
– И как ще успеем да надникнем вътре, без да ни забележат?
– Градината стига точно до стените на сградата – каза Сери. – През нея минават много алеи, оградени от дървета и жив плет. Можем да се промъкнем между храстите и никой няма да ни забележи.
Сония поклати глава.
– Само на теб може да ти хрумне такава безумна идея.
Той се усмихна.
– Но нали знаеш, че не обичам да рискувам напразно.
Момичето прехапа устни. Все още изпитваше вина, че го беше заподозряла в измяна. Сери беше най-умният от бандата на Херин. Ако съществуваше възможност да се шпионира Гилдията, точно той щеше да знае как да го направи.
Сония разбираше отлично, че трябва да го помоли да я отведе обратно при Фарин. Ако някой ги откриеше... Беше я страх дори да си помисли за това.
Сери я гледаше очаквателно. „Наистина ще е жалко, ако не опиташ – прошепна вътрешният й глас, – а и току-виж откриеш нещо полезно".
– Добре – въздъхна тя. – Къде ще отидем първо?
Сери се ухили и посочи към сградата на Лечителите.
– Ще влезем в градината оттук, където пътят е по-тъмен. Последвай ме.
Сери се шмугна обратно в гората и се запромъква между дърветата. След няколкостотин крачки отново излезе на пътя и се притаи до едно дърво.
– Сега магьосниците имат занятия – промърмори гой. – Или са се прибрали по стаите си. Имаме време докато завършат вечерните лекции, след което ще трябва да се покрием, за да не ни забележат. Сега ще трябва да внимаваме само за слугите. Завържи наметалото си за кръста, само ще ти пречи.
Тя се подчини. Сери я хвана за ръката и я поведе към пътя. Момичето погледна неуверено към прозорците на Университета.
– Ами ако погледнат навън? Ще ни видят!
– Не се тревожи – каза й той. – Стаите им са осветени, така че не могат да видят нищо навън, освен ако не се доближат до прозорците, но те са твърде заети с делата си, за да зяпат навън.
Той отново я хвана за ръката и поведе през пътя. Тя затаи дъх и огледа прозорците в търсене на случайни наблюдатели, но не забеляза никаква човешка сянка. Когато навлязоха в тъмната градина, тя въздъхна с облекчение.
Сери се просна по корем и се провря през гъстия плет. Сония го последва и се озова под плътно преплетени клони и листа.
– От последния път, когато бях тук, храстите доста са порасли – промърмори той. – Ще се наложи да пълзим.
Те продължиха да се придвижват на четири крака през тесния тунел сред храсталака. На всеки двайсет крачки се налагаше да се промъкват покрай някой стълб на дърво. След като пропълзяха няколкостотин крачки, Сери спря.
– Намираме се пред сградата на Лечителите – каза й той. – Трябва да прекосим пътечката и да се скрием сред дърветата до стената. Аз ще тръгна пръв. А ти първо провери дали е чист пътят и тогава тръгвай след мен.
Младежът отново се просна по корем, измъкна се от храсталака и се изгуби от погледа й. Сония се промъкна до изхода и надникна навън. Между двата живи плета наистина минаваше пътека. В отсрещния храсталак се виждаше отворът, през който се беше промъкнал приятелят й. Девойката изпълзя навън, прекоси бързо пътечката и се шмугна в зеленината. От другата страна, облегнат на едно дърво, седеше Сери и замислено разглеждаше стената.
– Мислиш ли, че ще можеш да се изкатериш по нея? – попита тихо той, потупвайки стената. – Трябва да стигнеш до втория етаж. Там се провеждат занятията им.
Сония бързо огледа стената. Тя беше построена от големи каменни тухли. Хоросанът между тях беше стар и се ронеше. По стените минаваха два корниза, които служеха за основа на прозорците на първия и втория етаж. Щом се изкатереше до прозореца, тя щеше да стъпи на корниза и да надникне вътре.
– С лекота – прошепна тя.
Той присви очи и затършува из джобовете си. Извади мъничко бурканче, отвори го и започна да маже лицето й с черна паста.
– Така. Сега вече изглеждаш като Фарин – ухили се той, но после лицето му отново стана сериозно. – Прикривай се зад дърветата. Ако забележа, че някой се приближава, ще избухам като мълук13. Тогава заставаш неподвижно и пазиш тишина.
Тя кимна, обърна се към стената, внимателно се захвана с ръце за една пукнатина между тухлите и намери опора за крака си. Скоро краката й вече се намираха на нивото на главата на Сери. Момичето погледна надолу и видя как зъбите му проблеснаха в мрака.
Въпреки болящите я мускули, тя продължи да се изкачва нагоре и не се спря, докато не стигна до втория корниз. Поспря се за миг, за да си поеме дъх, и обърна глава към най-близкия прозорец.
Той имаше размерите на врата и се състоеше от четири остъклени рамки. Девойката пропълзя внимателно по корниза и надникна в класната стая.
Вътре седеше доста голяма група ученици с кафяви мантии. Всички гледаха съсредоточено нещо, което се намираше в другия край на стаята. Тя се поколеба, страхувайки се че някой може да погледне към прозореца и да я види, но никой не й обърна внимание. С разтупкано сърце тя протегна шия и видя онова, което гледаха всички.
В отсрещния ъгъл стоеше мъж, облечен с тъмно зелена мантия. В ръцете си държеше издялана от дърво човешка ръка, върху която бяха нарисувани цветни линии и написани някакви думи. Магьосникът използваше къса дървена пръчка, за да посочва различните думи. Сония почувства прилив на въодушевление. Стъклото заглушаваше гласа на магьосника, но ако се заслушаше внимателно, тя можеше да разбере думите му.
Постепенно в нея се появи познатото разочарование. Голяма част от лекцията на магьосника се състоеше от непознати думи и фрази, сякаш мъжът говореше на чужд език. Момчето почти беше решило да се върне при Сери, когато магьосникът извика с гръмък глас:
– Доведете Дженая!
Учениците се обърнаха към отворената врата. В стаята влезе млада жена, придружена от възрастен слуга. Ръката й беше бинтована и висеше на превръзка, завързана на врата й.
Тя се усмихна безстрашно и се засмя на нещо, което каза един от учениците. Но учителят ги изгледа строго и класът бързо утихна.
– Дженая счупи ръката си днес следобед, падайки от коня си – каза им той. После подкани с жест младата жена да седне. Когато започна да развива бинтовете й, усмивката й изчезна.
Пред всички се разкри натъртена и отекла ръка. Учителят повика двама от учениците си. Те прокараха внимателно длани над наранената ръка, отстъпиха назад и му казаха своето заключение. Учителят кимна доволно.
– Добре – каза той. – Сега трябва да спрем болката.
По знак от учителя един от учениците хвана жената за ръката. Той затвори очи и за миг в стаята настъпи пълна тишина. На лицето на жената се изписа облекчение. Ученикът пусна ръката й и кимна на учителя.
– Винаги е по-добре да оставите тялото само да се изцери – продължи магьосникът, – но ние можем да ускорим процеса на възстановяване, да съединим костите и да намалим отока.
Друг ученик бавно прокара длан по ръката на жената. При докосването му отоците й изчезнаха. Когато младежът се отдръпна, жената се усмихна и колебливо размърда пръсти.
Учителят прегледа ръката й и махна превръзката, която жената погледна с очевидно презрение. Със строг глас й препоръча да щади ръката си в продължение на две седмици. Някой от учениците пусна някакъв забавен коментар и останалите избухнаха в смях.
Сония се отдръпна от прозореца. Току-що беше видяла легендарното магьосническо изцеление в действие – малцина обитатели биха могли да се похвалят с това. И то се беше оказало точно толкова поразително, колкото беше предполагала.
Но така и не можа да разбере как се прави.
„Това сигурно е клас за напреднали” – помисли си тя. Новите ученици едва ли знаеха как да лекуват подобни наранявания. Ако беше попаднала на клас новаци, сигурно щеше да разбере нещо.
Тя се спусна долу. Когато краката й докоснаха земята, Сери я хвана за ръката.
– Видя ли някакво лечение? – прошепна той.
Тя кимна.
Сери се ухили.
– Казах ти, че няма да е трудно, нали?
– За теб може би – отвърна Сония, разтривайки ръцете си, – но аз отдавна не съм го правила. – После се приближи до съседното дърво и отново се изкатери по стената.
В следващия клас учителката беше жена. Мантията й също беше зелена. В стаята цареше тишина, учениците бяха навели глави над бюрата и трескаво пишеха нещо и прелистваха книги с доста изтъркани кожени подвързии. Ръцете вече започваха да я болят и Сония отново се спусна на земята.
– Е? – попита Сери.
Тя поклати глава.
– Нищо интересно.
В следващия клас учениците смесваха течности, прахчета и пасти в малки бурканчета. През съседния прозорец тя видя самотен млад мъж със зелена роба, който дремеше, облегнал лакти върху разтворена книга.
– Останалите прозорци не светят – каза й Сери, когато тя отново се спусна на земята. – Предполагам, че това е всичко. – Той посочи сградата на Университета. – Да идем да надникнем там.
Сония кимна.
– Да вървим.
Те отново пропълзяха през живия плет, прекосиха пътечката и се шмугнаха в отсрещните храсталаци. Когато прекосиха половината градина, Сери спря и посочи процеп в плета. Сония надникна между листата и видя, че са стигнали до странните пръчки, които се извисяваха над градините. Те се виеха навътре, наклонени една към друга, и се заостряха на върха. Бяха разположени на равно разстояние покрай голяма каменна плоча, заровена в земята.
Сония потрепери. Тя беше усетила във въздуха позната вибрация. Притеснена, тя постави ръка на рамото на Сери.
– Да се махаме оттук.
Младежът кимна, погледна отново към високите пръчки, и я поведе напред.
Те прекосиха още две пътеки, преди да достигнат стената на Университета. Сери докосна камъка с ръка.
– Няма да можеш да се изкатериш по тази стена – прошепна той. – Но за сметка на това има много прозорци на първия етаж.
Сония докосна стената. Камъните бяха покрити с рисунки и вълнообразни линии. Тя не можа да намери никакви пукнатини или бразди. Като че ли цялата сграда беше направена от един цялостен каменен блок.
Сери се промъкна до едно дърво и сплете пръстите на ръцете си. Тя стъпи с единия си крак върху тях и той я повдигна нагоре. Сония се хвана за корниза и надникна през прозореца. Някакъв мъж, облечен с лилава мантия, пишеше с парчета въглен върху дъска. Сония можеше да чуе гласа му, но не разбираше нищо от онова, което казва. Написаното на дъската беше също тъй неразбираемо, както и думите на учителя. Изпълнена с разочарование и гняв, тя махна с ръка на Сери да я свали.
Те се промъкнаха покрай стената към следващия прозорец. Сцената вътре се оказа също толкова загадъчна, колкото и в предишната стая. Част от учениците седяха неподвижно зад бюрата си със затворени очи. Зад гърба на всеки един стоеше партньорът му, който притискаше длани към слепоочията на другаря си. Учителят, строг мъж с червена мантия, ги наблюдаваше мълчаливо.
Сония тъкмо се накани да слиза, когато мъжът изведнъж заговори.
– Добре, достатъчно. – Гласът му прозвуча неочаквано меко за човек с толкова сурова външност. Учениците отвориха очи. Онези, които стояха прави зад тях, започнаха да разтъркват собствените си слепоочия и изкривиха лица.
– Както виждате, невъзможно е да се прочетат мислите на друг човек без неговото съгласие – продължи учителят. – Е, не е съвсем невъзможно, както успя да докаже нашият Върховен повелител, но не е по силите на обикновени магьосници като вас и мен.
Мъжът погледна към прозореца и Сония бързо се дръпна встрани. Сери я спусна на земята и момичето се сви под перваза, притисна гърба си към стената и махна с ръка на Сери да направи същото.
– Видяха ли те? – прошепна той.
Сония притисна ръка към сърцето си, което биеше като чук.
– Не съм сигурна.
Може би магьосникът вече бързаше да излезе от Университета и да претърси градината? Или може би стоеше до прозореца в очакване да надникнат изпод корниза?
Тя преглътна с пресъхнала уста. Обърна се към Сери, готова да му предложи да побягнат към гората, но до ушите й достигна гласът на учителя. Тя затвори очи и въздъхна облекчено.
Сери се изправи внимателно и надникна през прозореца. След това погледна към Сония и сви рамене.
– Продължаваме ли?
Тя си пое дълбоко дъх и кимна. Двамата се придвижиха към следващия прозорец. Сери отново я повдигна нагоре. Погледът й беше привлечен от някакво движение и тя надникна вътре. Пред очите й се разкри забавна сцена. Няколко млади ученици се опитваха по всякакъв начин да избягат от мъничко светло петънце, което летеше из цялата стая. На един стол в ъгъла беше стъпил облечен с червена мантия магьосник, който направляваше движението на петънцето с протегнати ръце. Той извика на учениците:
– Не мърдайте! Стойте на място!
Четирима ученици замръзнаха на местата си. Когато слънчевото петънце се приближаваше до тях, то отскачаше встрани, като блъскаща се в стъкло муха. Постепенно останалите ученици също последваха примера на другарите си, но светлинката беше бърза. Някой от по-тромавите младежи имаха червени белези по ръцете и лицата си.
Внезапно светлинката изчезна. Учителят скочи от стола и с лекота се приземи. Учениците се успокоиха и започнаха да се усмихват един на друг. Сония се уплаши, че ще погледнат в нейната посока и скочи на земята.
През съседния прозорец тя видя някакъв магьосник с лилава мантия да демонстрира на класа си някакъв странен експеримент с оцветени течности. В друга стая група ученици работеха върху носещи се във въздуха кълба от течно стъкло, оформяйки блестящата маса в причудливи фигури. По-нататък Сония послуша някакъв магьосник с червена мантия, който изнасяше лекция за създаването на огъня.
Изведнъж в целия район на Гилдията отекна силен звук. Магьосникът вдигна изненадано глава, а учениците наставаха от местата си. Сония клекна и Сери побърза да я свали на земята.
– Звънецът показва края на часовете – обясни й той. – Сега ще трябва да се скрием и да изчакаме магьосниците да излязат от Университета и да се приберат по стаите си.
Двамата се спотаиха до стъблото на едно дърво. Няколко минути всичко беше тихо, а после покрай живия плет се разнесоха стъпки.
–... дълъг ден. – чу се женски глас. – Ставаме все по-малко, особено след като ни връхлетя зимната кашлица. Дано търсенето приключи по-скоро.
– Да – съгласи се друга жена. – Но Разпоредителят постъпи правилно. Прехвърли по-голямата част от работата на Воините и Алхимиците.
– Така е – каза първата. – Кажи ми сега как е съпругата на лорд Мейкин? Вече трябва да е навлязла в деветия месец...
Гласовете на жените заглъхнаха и бяха заменени от момчешки смях.
–... те заблуди. Направо те размаза, Камо!
– Това беше просто номер – отвърна момче със силен вински акцент. – Втори път няма да му се удаде.
– Ха! – намеси се трето момче. – Това е вторият път!
Момчетата избухнаха в смях, но Сония успя да долови нечии други стъпки, които се приближаваха отляво. Момчетата млъкнаха.
– Лорд Сарин – промърмориха те почтително, когато стъпките се приближиха до тях. Когато ги отминаха, те отново повишиха гласове и продължиха да се закачат. Скоро гласовете им се изгубиха напълно.
Покрай тях минаха още няколко групи магьосници. Повечето не разговаряха. Постепенно всички се разотидоха по стаите си. Когато Сери надигна глава над живия плет, за да провери дали пътеката е чиста, вече беше минал почти час.
– Сега ще се върнем обратно в гората – каза й той. – Днес няма да има повече занятия.
Той излезе на пътеката и се шмугна в отсрещния храсталак. Сония го последва. Те отново тръгнаха през градината, прекосиха пътя и се шмугнаха в гората. Сери приклекна до едно дърво и й се усмихна, а очите му проблясваха от възбуда.
– Лесно беше, нали?
Сония погледна отново към Гилдията и почувства как устните й се разтягат в усмивка.
– Да!
– Така. Само си помисли: докато магьосниците претърсват копторите, ние се промъкнахме на тяхна територия.
Двамата се закискаха тихичко, после Сония си пое дълбоко дъх и въздъхна.
– Радвам се, че всичко свърши – призна тя. – Можем ли вече да се прибираме?
Сери сви устни.
– След като така и така сме тук, ще ми се да опитам още нещо.
Сония го изгледа подозрително.
– Какво?
Без да обръща внимание на въпроса й, той се надигна и тръгна между дърветата. Тя се поколеба, но след това забърза след него. Колкото повече навлизаха в гората, толкова по-тъмно ставаше и момичето на няколко пъти се спъваше в дебели коренища и паднали клони. Сери сви вдясно и когато почувства, че стъпва върху по-различна повърхност, Сония разбра, че отново прекосяват пътя. След това се наложи да се изкачват по някаква стръмнина. След неколкостотин крачки пресякоха тясна пътека и склонът стана още по-стръмен. Сери се спря и посочи с пръст.
– Погледни.
Между дърветата се забелязваше дълга двуетажна сграда.
– Тук живеят учениците – каза Сери. – Намираме се зад сградата. Можеш да погледнеш вътре.
През един от прозорците се виждаше част от стая. До едната стена беше допряно най-обикновено желязно легло, а до другата – тясна маса и един стол. Две кафяви мантии висяха на куки, забити в стената.
– Доста е бедно.
Сери кимна.
– Всичките са такива.
– Но те са богати, нали?
– Предполагам, че не им се позволява да си обзавеждат стаите както им се иска, докато не станат пълноправни магьосници.
– А как изглеждат стаите на магьосниците?
– Луксозно. – Очите му проблеснаха. – Искаш ли да видиш?
Сония кимна.
– Да вървим тогава.
Той отново я поведе нагоре по склона. Когато се добраха до края на гората, Сония видя, че зад Университета лежи широк павиран двор, около който се издигаха няколко постройки. Една от сияещите, изградени сякаш от разтопено стъкло сгради, се спускаше подобно на дълго стълбище надолу по склона. Друга приличаше на огромна, обърната на обратно купа, гладка и бяла. Всичко наоколо се осветяваше от два реда големи кълбовидни лампи, закачени върху високи железни стълбове.
– Какви са тези сгради? – попита Сония.
Сери се спря.
– Не съм съвсем сигурен. Мисля, че онази стъклената е банята. Останалите... – Той сви рамене. – Бих могъл да разбера.
И той отново се върна в гората. Когато през дърветата отново се показа сградата на Гилдията, двамата се приближиха, прекосиха вътрешния двор и стигнаха почти до жилищата на магьосниците. Сери скръсти ръце и се намръщи.
– Всичките прозорци са скрити зад паравани – каза той. – Хм, може пък ако заобиколим отстрани, ще успеем да видим нещо.
Когато отново излязоха от гората, краката на Сония вече я боляха. От тази страна дърветата стигаха почти до стената и през един от отворените прозорци момичето успя да зърне част от стаята. Но умората взе връх и тя се отпусна на земята.
– Не знам как ще се върна в копторите – проплака тя. – Краката вече не ме държат.
Сери се ухили и седна до нея.
– Да, доста си се изнежила през последните години.
Момичето му хвърли изпепеляващ поглед. Сери изхъмка и погледна към сградата на Гилдията.
– Поседи тук и си почини малко. – Той се изправи. – Аз трябва да свърша нещо. Ей сега се връщам.
Сония се намръщи.
– Къде отиваш?
– Ей тук, наблизо. Не се тревожи. Бързо ще се върна.
Момчето се обърна и се изгуби между дърветата.
Твърде изморена, за да намери сили да се ядоса, тя се загледа мълчаливо в гората. Между стълбовете на дърветата се забелязваше нещо плоско и сиво. Сония примигна изненадано, осъзнавайки, че стои на около четирийсет крачки от малка двуетажна постройка. Момичето се изправи и се приближи, чудейки се защо Сери не беше споменал за нея. Може би просто не я беше забелязал? Сградата беше построена от малко по-тъмен камък в сравнение с останалите каменни строежи на Гилдията и почти се сливаше със сенките на дърветата.
Също като Университета, и около нея растеше жив плет. Момичето се приближи на още няколко крачки и почувства под краката си каменна пътека. Тъмните прозорци сякаш я канеха да се приближи. Тя се обърна назад и се зачуди колко още ще се забави Сери. Ако не се мотаеше много, щеше да успее да погледне през прозорците на сградата и да се върне обратно, преди той да се появи. Сония се промъкна по пътеката, заобиколи храсталака и надникна през първия прозорец. Стаята беше тъмна и тя не успя да види почти нищо. Отиде до следващия прозорец, после до третия, но гледката беше една и съща. Изпълнена с разочарование, тя се обърна да си върви, но замръзна на място, чувайки стъпки зад гърба си.
Сония се снижи до живия плет и забеляза показалата се зад ъгъла фигура. Макар да виждаше само очертанията й, Сония осъзна, че мъжът не носи мантия. Слуга ли беше?
Той отиде до сградата и отвори една врата. Когато чу бравата да щраква зад гърба му, момичето въздъхна с облекчение. Тя се опря с ръце на земята, за да се измъкне по-лесно от храсталака, но изведнъж замря и се ослуша – недалеч от нея нещо подрънкваше.
Тя се огледа и видя малка вентилационна решетка на стената почти над земята. Сония се приближи и отново коленичи, за да огледа отблизо находката си. Решетката беше омазана с кал, но през нея можеше да се види стълба, която водеше надолу до отворена врата.
Зад вратата се намираше малка стая, осветена от златиста светлина, която идваше от неизвестен източник. В този миг пред очите й се появи дългокос мъж с тежко черно наметало. Широките му рамене й попречиха да види втората фигура, която влезе в стаята. Преди да изчезне съвсем от полезрението й, Сония успя да зърне слугинските му дрехи.
Тя чу глас, но не можа да разбере думите. Мъжът с наметалото закима с глава.
– Готово е – каза той, разкопча катарамата и свали плаща от раменете си.
Сония затаи дъх – отдолу се появиха дрипави просешки одежди.
И те бяха оплискани с кръв.
Мъжът се огледа и на лицето му се изписа отвращение.
– Дали си се сетил да ми донесеш мантията?
Слугата промърмори нещо в отговор. Сония се задъха от изненада и ужас. Мъжът беше магьосник.
Той сграбчи окървавената риза и я съблече през глава, разкривайки кожения колан, пристегнат около кръста му. На него висеше голяма кама.
Магьосникът свали колана, хвърли го заедно с ризата на масата, след което отиде и донесе голям леген с вода и кърпа. После потопи кърпата във водата и започна бързо да чисти кървавите петна по гърдите си. Всеки път, когато изплакваше кърпата, водата придобиваше все по-наситен розов оттенък.
В полезрението на Сония се появи ръката на слугата, който подаде на господаря си вързоп от черен материал. Магьосникът го взе и се скри от погледа й.
Сония седна на петите си. Черна мантия? Досега тя не беше виждала магьосник, облечен с черна мантия. Никой от магьосниците, които участваха в Прочистването, не носеше черно. Постът на този мъж в Гилдията сигурно бе единствен по рода си. Момичето отново надникна в стаята и погледна към окървавената риза на масата. Може би беше убиец.
Магьосникът отново се появи. Вече беше облякъл черната си мантия, косата му беше сресана и вързана на опашка. Той протегна ръка към колана и разкопча ножницата.
Сония рязко си пое дъх. Дръжката на камата заблестя на светлината. Тя беше инкрустирана с червени и зелени скъпоценни камъни. Магьосникът огледа дългото извито острие и внимателно го избърса с кърпата. След това погледна към невидимия за Сония слуга.
– Борбата ме изтощи – каза той. – Имам нужда от силата ти.
Слугата промърмори нещо в отговор. После се приближи, отпусна се на едно коляно и протегна ръка. Магьосникът я хвана за китката, обърна я с дланта нагоре и леко прокара острието на ножа по кожата. Бликна кръв и магьосникът притисна ръката си към раната.
В ушите й нещо започна да пърха. Тя стреснато разтърси глава, защото си помисли, че някаква мушичка е пропълзяла вътре, но пърхането продължаваше. Изведнъж по гърба я полази хлад; тя осъзна, че шумът беше вътре в главата й.
Пърхането спря също толкова неочаквано, както и започна. Сония се наведе отново към решетката и забеляза, че магьосникът беше пуснал ръката на слугата. Той се въртеше бавно на място и оглеждаше съсредоточено стените, сякаш търсеше нещо.
– Странно – каза той. – Стори ми се че...
„Той не търси нищо на стените – внезапно си помисли момичето. – Той се оглежда за нещо зад тях! ”.
Заля я вълна от лепкав страх. Тя се изправи, шмугна се под храсталака и бързо се отдалечи от къщата.
„Недей да бягаш – каза си тя. – Недей да вдигаш шум”.
Тя с усилие удържа желанието си да се втурне към дърветата и тихомълком се запромъква към тях. Когато стигна до пътеката, Сония ускори крачка, но потрепваше уплашено при всяко изпукване на съчка под краката й. Гората й изглеждаше по-мрачна от преди и Сония усети как я обзема паника – тя осъзна, че изобщо не помни къде се намира мястото, където я беше оставил Сери.
– Сония?
От сенките се появи някаква фигура и тя подскочи стреснато. Но щом разпозна лицето на Сери, тя въздъхна с облекчение. В ръцете си той държеше нещо обемно и тежко.
– Погледни – каза той, повдигайки товара си.
– Какво е това?
Той се ухили.
– Книги!
– Кинги ли?
– Книги зa магма Изведнъж усмивката му се изгуби. – А ти къде беше? Тъкмо се върнах и...
– Отидох ей там. – Сония посочи къщата и потрепери Сега тя изглеждаше по-зловеща, като никое същество, което наднича между дърветата. – Трябва да се махаме оттук! Веднага!
– Там? – възкликна Сери. – Там живее предводителят им. Върховният повелител.
Тя го хвана зa ръката.
– Мисля, че един от магьосниците му ме чу!
Очите на Сери се разшириха. Той погледна през рамо към къщата, после се обърна и тръгна през гората, по-надалеч от мрачното място.
13 дива нощна птица – Бел. на автора.
Когато Ротан влезе във Вечерната зала, там се бяха събрали само двайсетина души. Той забеляза, че Денил още не е пристигнал, и се отправи към подредените край стената кресла.
– Прозорецът беше отворен. Който и да е бил – влязъл е през прозореца.
Долавяйки вълнението в гласа, Ротан се спря и се огледа, търсейки говорещия. Наблизо стоеше Джерик и разговаряше с Ялдан. Интересно, какво ли беше разтревожило толкова директора на Университета. Ротан се приближи до двамата мъже.
– Поздравявам ви – рече той и кимна учтиво. – Изглеждате недоволен от нещо, директоре.
– Сред учениците ни се крие крадец – обясни Ялдан. – На Джерик са му изчезнали няколко много ценни книги.
– Крадец ли? – изненадано попита Ротан. – А кои са изчезналите книги?
– „Науката на Южните магове” „Изкуството на Минкенския архипелаг” и „Наръчник за сътворение на огън” – изброи Джерик. Ротан се намръщи.
– Наистина странна комбинация от книги.
– От скъпи книги – оплака се Джерик. – Копирането им ми струваше двайсет златни монети.
Ротан тихичко подсвирна.
– Тогава значи нашият крадец разбира от ценности. – Той се намръщи. – Толкова редки книги трудно ще бъдат скрити. Доколкото си спомням, те са доста обемни. Бихте могли да наредите да претърсят стаите на учениците.
Джерик се намръщи.
– Надявах се да избегна това.
– Може би някой ги е взел назаем – предположи Ялдан.
– Разпитах всички. – Джерик въздъхна и поклати глава. – Никой не ги е виждал.
– Мен не сте ме питали – възрази Ротан.
Джерик го стрелна с поглед.
– Не, не съм ги взимал – засмя се Ротан. – Но може да сте пропуснали още някого. Може би ще успеете да попитате всички на следващото събрание. То е само след два дни и дотогава книгите може да се появят.
Джерик се намръщи.
– Може би наистина трябва да го направя.
Ротан забеляза висока, позната фигура, която влезе във Вечерната зала, и се извини. Отиде бързо до Денил и дръпна магьосника настрани в един от спокойните ъгли.
– Как върви? – попита тихо той.
Денил сви рамене.
– Нямах късмет, но поне този път не ме преследваха въоръжени с ножове чужденци. А при теб?
Ротан отвори уста, за да му отговори, но побърза да ги затвори при вида на слугата, който носеше поднос, отрупан с чаши вино. Пресегна се да си вземе една чаша, но изведнъж покрай Денил към подноса се протегна ръка в черен ръкав. Акарин си взе чаша и пристъпи напред.
– Как върви търсенето, лорд Ротан?
Очите на Денил се разшириха от изненада и той се обърна с лице към Върховния повелител.
– Преди две седмици се оказахме близо до успеха, Върховни повелителю – отвърна Ротан. – Но защитниците й използваха примамка. Когато осъзнахме, че вървим след погрешното момиче, тя вече беше избягала. Намерихме и една книга за магия.
Лицето на Върховния повелител помръкна.
– Това не са добри новини.
– Книгата е била написана преди много години и е доста остаряла – уточни Денил.
– Въпреки това не трябва да допускаме подобни книги да напускат Гилдията – отвърна Акарин. – Проверка на заложните къщи може да покаже колко такава литература се е появила в града. Ще поговоря за това с Лорлън, а междувременно... – той погледна към Денил. – Успяхте ли да възобновите контакта с Крадците?
Лицето на Денил пребледня, после почервеня.
– Не – промърмори той притеснено. – Вече няколко седмици постоянно отклоняват молбите ми за среща.
Устните на Акарин се разтеглиха в лека полуусмивка.
– Сигурно сте се опитали да им обясните опасностите, които крие в себе си един необучен магьосник и какво ги чака, ако силата на момичето излезе извън контрол?
Денил кимна.
– Да, но те не ми обърнаха никакво внимание.
– Нищо, скоро ще обърнат. Не спирайте опитите да се срещнете с тях. Ако отказват личните контакти – напишете им писмо. Обяснете подробно проблемите, с които ще се сблъска момичето, когато постепенно започне да губи контрол над магията си. Не след дълго те сами ще установят, че сте им казвали истината. Дръжте ме в течение.
Денил преглътна.
– Да, Върховни повелителю.
Акарин кимна и на двамата.
– Приятна вечер. – После се обърна и се отдалечи, оставяйки двамата приятели в пълно недоумение. Денил въздъхна шумно.
– Откъде е разбрал? – прошепна той.
Ротан сви рамене.
– Казват, че той знае повече за градските дела от самия крал, но е напълно възможно Ялдан да се е изпуснал пред някого.
Денил се намръщи и погледна към възрастния магьосник, който стоеше в другия край на стаята.
– Това не е типично за него.
– Така е – съгласи се Ротан. После се усмихна и потупа Денил по рамото. – От друга страна не ми се струва, че си попаднал в беда. Всъщност по всичко личи, че ти току-що получи официално нареждане от самия Върховен повелител.
Сония подгъна ъгъла на страницата и въздъхна. Защо тези учени писатели от Гилдията не могат да се изразяват на нормален човешки език? На този, например, като че ли му харесваше да подрежда изреченията по начин, който изобщо не приличаше на нормалната реч. Дори Серин, възрастният писар, който я беше научил да чете, не можеше да обясни смисъла на повечето думи и фрази.
Момичето разтърка очи и се облегна назад. От няколко дни се криеше в мазето на Серин. Стаята беше изненадващо удобна, с голяма камина и здрави мебели, и тя знаеше, че когато дойде време да си тръгне, ще го направи с нежелание.
След като едва не я хванаха, в нощта, когато Сери я отведе на нощна разхода в Гилдията, Фарин я заведе в дома на Серин в Северния квартал. Реши, че тя трябва да спре да експериментира с магия, докато не й намери ново място, където добре да се укрие. Същевременно крадецът обяви, че тя трябва да се заеме с изучаването на „намерените” от Сери книги.
Сония наведе поглед към страницата и въздъхна. Пред очите й се въртеше една дума – чужда, странна, дразнеща дума, която нямаше никакъв смисъл. Тя я погледна, знаейки, че значението на цялото изречение се върти около тази вбесяваща дума. Тя отново разтърка очите си, но изведнъж подскочи при неочакваното почукване на вратата.
Тя се надигна от стола, надникна през шпионката, усмихна се и отключи.
– Добър вечер – каза Фарин, влезе в стаята и й подаде една бутилка. – Донесох ти малък ободряващ подарък.
Сония отвори бутилката и я подуши.
– Вино от пачи14! – възкликна тя.
– Точно така.
Сония отиде до бюфета и донесе две халби.
– Не мисля, че са подходящи за виното – каза тя, – но само това имам. Освен ако не помолиш Серин за нещо по-добро.
– Ще свършат работа. – Фарин придърпа един стол до масата и седна. После взе от ръцете на Сония чашата с прозрачно зеленикаво питие, отпи малка глътка, въздъхна доволно и се облегна назад. – Разбира се по-вкусно е затоплено и с подправки.
– Не знаех – отвърна Сония. – Никога досега не съм го опитвала. – Тя отпи една глътка и се усмихна, когато сладкият свеж вкус се разля по небцето й. При вида на блаженството, изписано по лицето й, Фарин се засмя.
– Знаех, че ще ти хареса. – Той протегна крака и се облегна на стола. – Освен това ти нося новини. Леля ти и чичо ти очакват дете.
Соня го зяпна.
– Така ли?
– Скоро ще имаш малко братовчедче – каза той. После отпи от виното и я погледна. – Сери ви каза, че майка ти е починала, когато си била съвсем малка, а баща ти е напуснал Киралия малко след смъртта й. – Той замълча за миг. – Някой от родителите ти показвал ли е признаци, че притежава магия?
Тя поклати глава.
– Доколкото знам, не.
Той облиза устните си.
– Накарах Сери да попита леля ти. Тя казва, че не е забелязвала магически талант нито у родителите ти, нито у баба ти или дядо ти.
– Какво значение има това?
– Магьосниците обичат да проследяват родословието. Майка ми, например, е имала предци-магьосници. Знам го, защото нейният брат – и мой чичо – е магьосник, както и братът на моя дядо. Ако е все още жив, разбира се.
– Ти произхождаш от семейство на магьосници?
– Да, макар че никога не съм се срещал с никой от тях и сигурно никога няма да се срещна.
– Но... – Сония поклати глава. – Как е възможно това?
– Майка ми е дъщеря на богат търговец от Монмар – отвърна той. – Баща ми е бил киралийски моряк. Корабът, на който работел, често превозвал стоки за бащата на майка ми.
– Как са се срещнали?
– Случайно, след което продължили да се срещат тайно. Както знаеш, лонмарците забулват жените си. Те не ги проверяват за наличие на магически способности, защото обучението се извършва само в Гилдията, а в Лонмар се смята, че жената не трябва да се отдалечава толкова от дома. На тях дори не им се разрешава да разговарят с мъже, които не са от семейството им. – Фарин замълча и отпи отново от виното. Сония търпеливо очакваше продължението на разказа му. Той й се усмихна.
– Когато баща й открил, че майка ми се среща с моряк, тя била наказана – продължи той. – Нашибали я с камшик и я затворили в една от техните кули. Баща ми напуснал кораба и останал в Лонмар, търсейки начин да я освободи. Не се наложило да чака много – когато семейството й разбрало, че очаква дете, те я прогонили.
– Прогонили я? Не може ли просто да намерят дом за детето?
– Не – намръщи се Фарин. – Тя опозорила семейството си. По традиция такива жени били жигосвани, за да научат всички за греха им, а след това били продавани като робини. Майка ми имала по два дълги белега на всяка буза и един в средата на челото.
– Това е ужасно! – възкликна Сония.
Фарин сви рамене.
– Да, на нас може и да ни изглежда ужасно. Но лонмарците се считат за най-цивилизованата нация в света. – Той отпи от виното си. – Баща ми я откупил и я довел в Имардин. Но това не сложило край на бедите им. Той бил причина капитанът на кораба да изгуби богат клиент, тъй като семейството на майка ми повече не пожелало да търгува с него. Повече никой собственик на кораб не наел баща ми и родителите ми ставали все по-бедни. Те си построили къща в копторите и баща ми се хванал на работа в една кланица. Скоро след това съм се родил и аз.
Фарин пресуши халбата си и тъжно се усмихна.
– Виждаш ли? Дори най-презреният крадец може да има магия във вените си.
– Презрян крадец? – изсумтя Сония.
Досега Фарин никога не беше проявявал такава словоохотливост. Какво ли още можеше да й разкаже? Тя му наля още вино и нетърпеливо попита:
– А как синът на един касапин стана водач на Крадците?
Фарин доближи халбата до устните си.
– Баща ми загина в сблъсъците след първото Прочистване. За да печели пари да ни изхранва, майка ми стана танцьорка в един публичен дом. – Лицето му се изкриви. – Животът беше труден. Един от клиентите й беше влиятелен Крадец. Той ме хареса и ме осинови. След като се оттегли, аз заех мястото му и си проправих път до тук.
Сония сви устни.
– Значи всеки може да стане крадец? Просто трябва да се сприятелиш с правилния човек.
– Тук не става дума само за избора на компания. – Той се усмихна. – Да не би да имаш някакви планове за приятеля си?
Тя се намръщи озадачено.
– Приятел? Не, себе си имах предвид.
Фарин отметна глава назад и се разсмя гръмогласно. След като избърса насълзените си очи, той вдигна халбата и каза:
– За Сония – жената със скромни амбиции. Първо магьосник, след това крадец.
Те заедно пресушиха халбите си и Фарин погледна към масата. Той протегна ръка и обърна едната книга към себе си.
– Започна ли да разбираш нещо?
Тя въздъхна.
– Дори Серин не може да я разбере. Тя е написана за човек, който знае много повече неща от мен. На мен ми трябва книга за начинаещи. – Тя го погледна. – Сери успял ли е да намери нещо?
Той поклати глава.
– Може би трябваше да продължиш да се упражняваш – така поне магьосниците щяха да бъдат ангажирани с търсенето ти. Миналата седмица претарашиха всички заложни къщи – в града и извън него. Ако някъде е имало някоя книга за магия, вече я няма.
Сония въздъхна и притисна длани към слепоочията си.
– А те какво правят сега?
– Продължават да душат из копторите – рече той. – Чакат да започнеш да използваш магията си.
Сония се замисли за леля си и чичо си, и детето, което щеше да се роди. Докато магьосниците не прекратяха търсенето, тя нямаше да може да се види с тях. А толкова силно искаше да поговори с тях. Момичето погледна към книгата и усети как в гърдите й се трупа гняв и разочарование.
– А те все някога ще ме оставят ли на мира?
В стаята отекна силен гръм, последват от ярка светкавица и тя подскочи стреснато. Нещо падна на земята и се пръсна на парчета. Сония наведе глава и видя останките от бялата керамична ваза.
– Хей, Сония – рече Фарин, заплашвайки я шеговито с пръст.
– Не мисля, че това е начинът да се отблагодариш на Серин за... – Гласът му рязко секна и той се плесна по челото. – Сега ще разберат, че си в града. – Фарин изруга и се намръщи неодобрително. – Нали те помолих да не използваш магия.
Сония се изчерви.
– Съжалявам, Фарин, но не го направих нарочно. – Тя се наведе и вдигна едно парченце от вазата. – Още отпреди не можех да направя онова, което искам, а сега се случва от само себе си, когато дори и не съм си помислила за това.
Изражението на лицето му се смекчи.
– Какво пък, щом става от само себе си, така да е. – Той махна с ръка, но изведнъж се напрегна и впери поглед в нея.
– Какво? – попита тя.
Той преглътна и отмести поглед.
– Нищо. Просто... ми хрумна нещо. Магьосниците може би се намират доста далеч оттук и няма да успеят да открият точното ти местоположение, но утре сигурно ще претърсят района на Северния квартал. Мисля, че няма да се наложи да си тръгваш още сега – но се въздържай от използването на магия.
Сония кимна послушно.
– Ще се постарая.
– Търговецо Ларкин?
Денил се обърна, видя до себе си работника от пивницата и му кимна. Мъжът кимна с глава, подканяйки с жест Денил да го последва.
Магьосникът се поколеба за миг, сякаш не можеше да повярва на късмета си, след което бързо се надигна от стола. Вървейки след мъжа през препълнената пивница, Денил си припомни съдържанието на последното си писмо до Горан. Какво беше накарало крадеца да се съгласи на среща?
Навън валеше сняг. Водачът му се прегърби и се уви по-плътно в палтото си, след което бързо закрачи по улицата. Когато стигнаха до съседната тясна уличка, Денил беше принуден да спре – иззад ъгъла се появи фигура, увита в дълъг плащ.
– Лорд Денил! Каква изненада! Или по-точно казано какъв маскарад?
Фергън се усмихна широко. Денил го погледна и усети нарастващо раздразнение. Преди много години младият Фергън дълго време го беше тормозил и споменът предизвика безпокойство у Денил – но после се ядоса на себе си. Магьосникът изпъна рамене и изпита мимолетно удоволствие от това, че беше с една глава по-висок от всички магьосници в Гилдията.
– Какво искаш, Фергън?
Фергън повдигна изящните си вежди.
– Да разбера защо се разхождаш из копторите в такъв вид, лорд Денил.
– И очакваш от мен да ти отговоря?
Воинът повдигна рамене.
– Ако не го направиш, ще бъда принуден да гадая, нали? Убеден съм, че приятелите ми с удоволствие ще ми помогнат в това. – Той притисна показалец към устните си. – Хмм, очевидно не желаеш да се разбира, че си тук. Да не би да криеш някаква скандална тайна? Да не би да си се забъркал в нещо толкова позорно, че се налага да се преобличаш като просяк, за да не бъдеш разкрит? Ах! – Очите на Фергън се разшириха. – Да не би да посещаваш някой бардак?
Денил надникна над рамото на Фергън и както можеше да се очаква, от водача му нямаше и следа.
– О, това той ли беше? – попита Фергън, обръщайки се назад. – Изглеждаше ми доста грубоват. Не че имам някаква представа от специфичните ти вкусове.
Вледеняващ гняв обзе Денил. Фергън от години не му беше говорил така, но омразата, провокирана от подигравката, беше все така силна.
– Махни се от пътя ми, Фергън.
Очите на Фергън заблестяха от удоволствие.
– О, не – каза той, но в гласа му вече не се усещаше подигравателната нотка. – Не и докато не ми кажеш защо си тук.
„Въобще няма да ми е трудно да го съборя на земята” – помисли си Денил.
Той с усилие удържаше гнева си.
– Фергън, всички знаят, че не можеш да си държиш устата затворена и че си готов да злословиш срещу всеки. Никой няма да повярва на нито една твоя дума. Затова се разкарай от пътя ми, преди да бъда принуден да доложа за това.
Очите на воина придобиха стоманен блясък.
– Убеден съм, че Върховните магове ще бъдат повече заинтересувани от твоите действия. Доколкото си спомням, съществува строго правило относно магьосниците и местата, където трябва да носят мантиите си. Някой знае ли, че в момента го нарушаваш?
Денил се усмихна.
– Всъщност знае.
В очите на Фергън се промъкна съмнение.
– И са ти позволили?
– Те – всъщност би трябвало да кажа той – ми нареди да го направя – отвърна Денил. На лицето му се изписа отнесено изражение, но той тръсна глава. – Никога не мога да разбера дали ни наблюдава или не. Той трябва да узнае за това. Ще трябва да му разкажа, когато се върна.
Лицето на Фергън пребледня.
– Няма нужда! Сам ще говоря с него. – Той отстъпи встрани.
– Върви. Довърши си работата. – Фергън отстъпи още една крачка встрани, обърна се и бързо се отдалечи.
С усмивка на лицето Денил изпрати с поглед Воина, който се изгуби в усилващия се снеговалеж. Фергън едва ли щеше да продума и една дума на Върховния повелител.
Но въодушевлението му бързо се стопи – на улицата беше тихо и пусто. Денил отново се огледа в търсене на водача си, но не забеляза никой. Защо ли трябваше Фергън да се появи точно сега, когато Крадците се бяха съгласили на среща!
Денил въздъхна и тръгна по улицата към Северния път и Гилдията.
Зад него се разнесе поскръцването на снега под нечии бързи стъпки. Младият магьосник се обърна, изненадано забеляза приближаващия се водач и спря.
– Хей! Какво беше всичко това? – попита мъжът.
– Един от търсачите се оказа доста любопитен – усмихна се Денил. – Ти би казал, че обича да си вре носа навсякъде.
Мъжът се ухили, разкривайки пожълтелите си зъби.
– Ясно – рече той и даде с ръка знак на Денил да го последва.
– „Увеличете постепенно приложената сила, докато горещината не разтопи стъклото” – прочете Серин.
– Но тук няма и дума за това как да го направя! – раздразнено възкликна Сония. Тя стана от масата и тръгна да обикаля из стаята. – Това е по-скоро като... мъничка дупка в мях с вода. Ако го стисна, от дупката пръсва струйка, но нито мога да я насоча, нито да...
На вратата се почука и тя рязко се спря. Серин се изправи и погледна през шпионката, преди да отвори вратата.
– Сония – рече Фарин и махна с ръка на писаря да излезе от стаята. – Водя ти гости.
Той влезе вътре, ухилен до уши. Зад него вървеше набит мъж със сънливи очи и ниска жена, забрадена с плътен шал.
– Ранел! – извика Сония. – Джона! – Тя изтича покрай масата и прегърна леля си.
– Сония! – ахна тихо Джона. – Толкова се тревожехме за теб. – Тя се отдръпна на една ръка разстояние от племенницата си, огледа я внимателно и кимна удовлетворено: – Не изглеждаш зле.
След това леля й изгледа с присвити очи Фарин, което развесели Сония. Крадецът се облегна на стената и се усмихна. Сония се приближи до Ранел и го прегърна.
Той я огледа изпитателно.
– Херън ни каза, че правиш магии.
Сония направи физиономия.
– Точно така.
– И че магьосниците те търсят.
– Да. Фарин ме крие от тях.
– На каква цена? Магията ти ли?
Сония кимна.
– Точно така. Не че за момента му върши кой знае каква работа. Не ме бива много в нея.
Джона леко изсумтя.
– Ако си толкова зле, той няма да ти помага да се укриеш. – Тя огледа стаята и кимна. – Не е толкова зле, колкото си мислех. – После се приближи до стола, седна, свали шала от главата си и дълбоко въздъхна.
Сония отиде и приседна на пети до нея.
– Чувам, че си подхванала нов занаят.
Леля й се намръщи.
– Какъв нов занаят?
– Ами да ми правите малки братовчедчета.
Лицето на леля й се проясни и тя се потупа по корема.
– Аха, значи новините са дошли и до теб. Да, следващото лято малкото ни семейство ще се сдобие с още един член. – Джона погледна към Ранел, който широко се усмихна.
Сония изпита прилив на нежност и тъга. В главата й се появи познатото усещане и тя рязко си пое дъх. Момчето скочи на крака и се огледа, но като че ли всичко си беше на мястото.
– Какво има? – попита Фарин.
– Направих нещо. – Лицето й пламна, когато осъзна, че леля й и чичо й я гледат втренчено. – Е, поне така ми се стори.
Крадецът огледа стаята и сви рамене.
– Може да си размърдала малко кал край стената.
Джона изглеждаше озадачен
– За какво говорите?
– Направих магия – обясни й Сония. – Без да искам. Понякога се случва.
– И не знаеш какво си направила? – Ръката на Джона се притисна силно към корема й.
– Не. – Сония преглътна тежко и отмести поглед. Тревогата в погледа на леля й я натъжи, но тя напълно разбираше страховете на Джона. Мисълта, че може случайно да нарани...
„Не – помисли си тя. – Не си мисли такива работи”. Тя пое дълбоко въздух и полека го изпусна.
– Фарин, мисля, че трябва да ги отведеш оттук. За всеки случай.
Той кимна. Джона се изправи, лицето й се набърчи от вълнение. Тя се обърна към Сония и отвори уста, за да каже нещо, но после поклати глава и протегна ръце. Сония я прегърна силно и отстъпи назад.
– Пак ще се видим – каза тя. – Когато всичко се оправи.
Ранел кимна.
– Пази се.
– Ще се постарая – обеща му Сония.
Фарин побутна двамата към изхода. Сония затвори вратата и се извърна, заслушана в стъпките им по стъпалата. Вниманието на момичето беше привлечено от непознато цветно петно на пода – лелиния й шал. Сония го грабна, изскочи в коридора и хукна нагоре по стълбите. Когато стигна горе, тя видя, че леля й и чичо й стоят заедно с Фарин в кухнята на Серин и гледат втренчено нещо в стаята. Когато се приближи до тях, момичето остана като поразено от гръм.
Преди пода на кухнята беше покрит с големи каменни плочи. Сега представляваше разбъркана каша от натрошени камъни и кал. Преди в стаята изпъкваше голямата дървена маса, която сега представляваше просто купчина изкривени, натрошени дъски.
Устата на Сония пресъхна, в ума й нещо прещрака, размърда се и масата изведнъж избухна в пламъци. Фарин се обърна към нея и като че ли известно време се опитваше да превъзмогне чувствата си, преди да заговори:
– Както вече ви казах, момичето сигурно преминава през труден период. Сония, върни се долу и си събери багажа. Аз ще отведа гостите ти у тях и ще изпратя някой да угаси огъня. Всичко ще бъде наред.
Сония кимна с глава, подаде шала на леля си и побягна надолу по стълбата.
14 пачи – хрупкав сладък плод. – Бел. на автора.
Ротан се спря, за да си поеме дъх. Той затвори очи и призова малко сила, за да прогони умората си. След като отвори очи, магьосникът огледа високата снежна пряспа, натрупана край къщите. Мекото време от предишните седмици беше вече само спомен – в Имардин се вихреха истински зимни бури. За всеки случай Ротан провери дали плащът му покрива добре мантията и се приготви да излезе на улицата. Изведнъж той почувства познатото жужене в главата си. Затвори отново очи, но после тихичко изруга, осъзнавайки колко далеч се намира от източника. Той поклати глава и излезе на улицата.
– Денил?
– Чух я. В момента се намира на няколко пресечки от мен.
– Движили се?
– Да.
Ротан се намръщи. Ако беше избягала, защо продължаваше да използва силите си?
– Има ли други наблизо?
– Ние – отвърна лорд Керин. – Едва ли е по-далеч от стотина крачки от нас.
– Сарл и аз сме горе-долу на същото разстояние – обади се лорд Киано.
– Скъсете разстоянието – каза им Ротан. – Не се приближавайте до нея сами.
Ротан прекоси улицата и забърза по една тясна пътечка, подминавайки свилия се в снега сляп просяк.
– Ротан?– повика го Денил. – Виж това!
В съзнанието на Ротан се появи образ на къща, обхваната от оранжеви пламъци, бълваща дим към небето. Заедно с образа го връхлетя и усещане за подозрение и ужас.
– Как мислиш, дали е тя?
– Можеше да се очаква нещо подобно – отвърна Ротан.
Той стигна до края на пътечката и излезе на улицата. При вида на горящата сграда, магьосникът ускори крачка. Около пожара вече бяха започнали да се събират зяпачи, а обитателите на съседните домове сновяха напред-назад, натоварени с най-различни вещи, опитващи се за всеки случай да спасят имуществото си.
От мрака на съседната уличка са появи висока фигура и се приближи до него.
– Тя е някъде наблизо – каза Денил. – Ако ние...
Изведнъж приятелите се напрегнаха, връхлетени от нова помощна вълна на силата.
– Зад тази сграда – каза Ротан и посочи с пръст.
Денил тръгна напред.
– Познавам този район. Зад тези къщи има уличка, която по-нататък се среща с други две.
Двамата приятели се затичаха към прохода между двете сгради. Ротан улови поредния прилив на сила на около сто крачки от предишното място и закрачи по-бързо.
– Бързо се движи – промърмори Денил и се затича.
Ротан забърза след него.
– Нещо не е както трябва – рече задъхано той. – Първо няколко седмици пълно мълчание, а след това всеки ден – и защо продължава да използва силата си?
– Може би просто не може да я удържи.
– В такъв случай Акарнн се оказа прав.
Ротан изпрати ментален призив.
– Киано?
– Тя се движи към нас.
– Керин?
– Току-що притича някъде отпред. Отправя се на юг.
– Обкръжена е – обърна се към тях Ротан. – Бъдете внимателни, Важно е да губи контрол над силата си. Киано и Сарл – приближете бавно към нея. Керин и Фергън – минете отдясно. Ние ще...
– Намерих я – прекъсна го Фергън.
Ротан се намръщи.
– Къде се намираш, Фергън?
Последва кратка пауза.
– Тя се намира в тунела, който минала под краката ми. Мога да я видя през решетката на стената.
– Остани на мястото си – нареди му Ротан. – Не я приближавай сам.
Миг по-късно Ротан усети нова вибрация, последвана от още няколко. Той почувства тревогата на останалите магьосници и ускоря крачка.
– Фергън, какво става?
– Тя ме видя.
– Не се приближавай до нея! – предупреди го Ротан.
Изведнъж жуженето в главата му секна. Денил и Ротан се спогледаха и забързаха напред. Когато стигнаха до кръстовището, видяха Фергън в една от уличките да наднича през решетката на близката стена.
– Изчезна – заяви той.
Денил клекна до решетката, отвори я и погледна към коридора
Какво се случи? – попита Ротан.
– Стоях и чаках Керин да дойде, когато изведнъж чух шумове през решетката – отвърна Фергън.
Данил се изправи.
– Значи си влязъл сам и си я подплашил.
Фергън погледна високия магьосник с присвити очи.
– Не, останах тук, както ми беше наредено.
– Значи те е видяла как я наблюдаваш и се е уплашила? – попита Ротан. – Затова ли е започнала да използва силата си?
– Сигурно – присви рамене Фергън. – А после приятелят й я приспа с един удар и я отнесе нанякъде.
– И ти не ги последва? – попита Денил.
Фергън повдигна вежда.
– Не. Останах тук, както ми беше наредено – повтори той. Денил промърмори нещо под носа си и тръгна обратно по уличката. Пристигнаха и останалите магьосници. Ротан им обясни ситуацията и ги изпрати обратно в Гилдията.
Той се огледа и забеляза Денил да седи на стъпалата пред една къща и да си прави снежна топка.
– Тя започва да губи контрол.
– Да – съгласи се Ротан. – Ще трябва да прекратим издирването. Ако се стигне до залавянето й или до сблъсък, тя може да изгуби и последните остатъци от контрол върху силата си.
– Какво да правим тогава?
Ротан погледна многозначително младия човек.
– Ще преговаряме.
Дробовете на Сери се задъхваха от тежката миризма на дим. Той вървеше бързо през прохода, избягвайки неясните сенки на другите, които вървяха по Пътя. Достигна до някаква врата и спря да си поеме дъх.
Пазачът, който отвори вратата, разпозна Сери и го пропусна да мине. Момчето изтича нагоре по дървените стълби, надигна капака над главата си и се изкатери в една слабо осветена стая. То огледа бързо тримата яки пазачи, които се бяха спотаили в сенките, тъмнокожия мъж, който стоеше до прозореца и фигурата, която лежеше отпусната в един стол.
– Какво се случи?
Фарин се обърна и го погледна.
– Упоихме я, за да заспи. Тя се притесняваше да не нанесе нови щети.
Сери се приближи до стола и се вгледа в лицето на Сония. Началото й се забелязваше лилавеещ оток. Кожата й беше необичайно бледа, а косата се беше слепила от потта. След това забеляза, че маншетът й е овъглен, а ръката – бинтована.
– Пожарът се разпростира – отбеляза Фарин.
Сери се надигна и отиде при Крадеца до прозореца. Три къщи от другата страна на улицата вече горяха. Прозорците им приличаха на искрящи от възбуда очи, а пламъците се вихреха на мястото на покривите като буйна оранжева коса. От прозорците на съседната къща също започваше да излиза пушек.
– Тя каза, че е сънувала кошмар – каза му Фарин. – Когато се събудила, стаята вече горяла. Пожарът се разрасна бързо, нямаше как да го угасим. С нарастването на страха й избухваха нови пожари. – Фарин въздъхна. Настъпи продължително мълчание. Сери въздъхна дълбоко и се обърна към крадеца.
– Какво ще правиш сега?
За негова изненада Фарин се усмихна.
– Ще я запозная с приятеля на един стар наш познат. – Той се обърна и посочи един от мъжете, които се забелязваха в сенките. – Джарин, вдигни я.
Един едър мускулест мъж излезе напред и заревото на пожара го освети. Той се наведе да вдигне Сония, но щом докосна раменете й, тя отвори очи. Джарин дръпна бързо ръцете си и отстъпи назад.
– Сери? – промърмори тя.
Той бързо се приближи до нея. Тя мигаше бавно, опитвайки се да фокусира погледа си върху него.
– Здравей – каза той и се усмихна.
Момичето отново затвори очи.
– Те не ни последваха, Сери. Просто ни оставиха да си отидем. Не е ли странно това?
Тя отвори отново очи и погледна над рамото му.
– Фарин?
– Будна си – отбеляза крадецът. – Би трябвало да спиш поне още Два часа.
Тя се прозя.
– Не мисля, че наистина съм се събудила.
Сери се засмя.
– И не изглеждаш много будна. Поспи още малко. Трябва да си починеш. Ние ще те отнесем на сигурно място.
Тя кимна и затвори очи, а дишането й стана равномерно и спокойно. Фарин погледна Джарин и кимна към спящото момиче.
Едрият мъж неохотно я вдигна на ръце. Миглите на Сония изпърхаха, но тя продължи да спи. Фарин взе един фенер, отиде до капака на пода, отвори го с крак и започна да слиза по стълбите.
Те вървяха мълчаливо по коридора. Сърцето на Сери се свиваше всеки път, когато виждаше изтерзаното лице на Сония. Старото, добре познато смущение беше отстъпило място на някакво много по-силно чувство, каквото не беше изпитвал досега. То не му позволяваше да заспи през нощта и не спираше да го измъчва през деня. Сери дори не можеше да си спомни времето, когато то не беше терзало душата му.
Обикновено се страхуваше за Сония, но напоследък започна да се страхува да стои близо до нея. Тя вече не можеше да контролира магията си. Всеки ден, понякога всеки час, нещо край нея избухваше в пламъци или се пръсваше на парчета. Сутринта се беше смяла на това, шегувайки се, че е натрупала доста опит в гасенето на пожари и избягването на летящи предмети.
Всеки път, когато магията взимаше връх, из целия град плъзваха магьосници. Тя беше непрекъснато в движение и прекарваше повече време в проходите, отколкото в убежищата на Фарин. Сония беше изтощена и нещастна.
Потънал в мисли, Сери не обръщаше внимание на пътя. В един момент се спуснаха по стръмна стълба, след това минаха под огромна каменна плоча. Сери разпозна основата на Външната стена и разбра, че са навлезли в Северния квартал. Зачуди се кой ли е загадъчният приятел на Фарин.
Скоро след това Крадецът спря и заповяда на пазача да остави Сония на земята. Тя се събуди и този път като че ли дойде на себе си. Фарин свали палтото си и с помощта на Джарин пъхна ръцете на Сония в ръкавите му, след която захлупи качулката на главата й.
– Мислиш ли, че ще можеш да ходиш? – попита я той.
Тя сви рамене.
– Ще се опитам.
– Ако срещнем някой по пътя, опитай се да не му се навираш в очите – каза й той.
В началото тя имаше нужда от помощ, но след няколко минути започна да върви уверено сама. Мина още половин час. Постепенно хората, които срещаха в прохода, ставаха все повече. Фарин спря пред една врата и почука. Отвори му някакъв пазач и ги пропусна в малка стая, преди да почука по втора врата. На прага се появи дребен мургав мъж с остър нос.
– Фарин – каза той. – Какво те води насам?
– Работа – отвърна Фарин.
Сери се намръщи. Гласът му прозвуча познато. Мъжът присви малките си очички.
– Влизай тогава.
Фарин мина през вратата, после се спря и посочи пазачите си.
– Вие останете тук – каза той. После посочи Сери и Сония. – Вие елате с мен.
Мъжът се намръщи.
– Аз не... – Той се поколеба, взря се в Сери и се усмихна. – А, това е малкият Серини. Значи си задържал момчето на Торин, Фарин. Чудех се дали ще го направиш.
Сери се усмихна, когато разбра кой стои пред него.
– Здравей, Рави.
– Влизайте.
Те влязоха в стаята. Юношата се огледа и забеляза седящия в удобно кресло в ъгъла старец с дълга бяла брада. Сери му кимна учтиво, но мъжът не отговори на приветствието му.
– А кой е това? – попита Рави и кимна към Сония.
Фарин свали качулката й. Сония погледна Рави с разширените си от действието на наркотика зеници.
– Това е Сония – представи я Фарин. – Сония, това е Рави.
– Привет – рече тихо момичето. Рави отстъпи назад и лицето му пребледня.
– Това... тя ли е? Но аз...
– Как се осмеляваш да я водиш тук!
Всички се извърнаха в посока към гласа. Старецът се беше изправил и гледаше втренчено Фарин. Сония тихо изохка и отстъпи назад.
Фарин успокоително постави ръка на рамото й.
– Не се тревожи, Сония – каза той. – Той няма да посмее да те нарани. Ако го направи, че трябва да разкажем на Гилдията за него, а той въобще не желае да разбират, че е още жив.
Сери погледна към възрастния мъж и изведнъж осъзна защо човекът не си беше направил труда да го поздрави.
– Виждаш ли, Сония – продължи Фарин със самодоволен тон, – вие двамата имате много общо. И двамата се криете при Крадците, и двамата имате магия, и двамата не искате Гилдията да ви намери. И тъй като вече си видяла тук Сенфъл, той няма друг избор, освен да те научи да контролираш магията си – защото ако не го направи, магьосниците може да те открият и ти може да им разкажеш за него.
– Той е магьосник? – ахна момичето и впери поглед в стареца.
– Бивш магьосник – поправи я Фарин.
За голямо облекчение на Сери очите й се изпълниха с надежда, а не със страх.
– Можеш ли да ми помогнеш? – попита тя.
Сенфъл скръсти ръце.
– Не.
– Не? – повтори тихо тя.
Старецът се намръщи и сви презрително устни.
– Това, че си я натъпкал с наркотици, само ще влоши нещата, крадецо.
Сония си пое рязко дъх. Сери видя страха в очите й и силно стисна ръцете й.
– Всичко ще бъде наред – прошепна й той. – Това е просто сънотворно.
– Не, няма да бъде наред – каза Сенфъл и погледна Фарин с присвити очи. – Не мога да й помогна.
– Нямаш друг избор – отвърна му Фарин.
Сенфъл се усмихна.
– Нима? Тогава върви в Гилдията. Кажи им, че съм тук. По-добре да ме намерят те, отколкото да умра при някой изблик на неконтролируемата й сила.
Сери усети напрежението у Сония и се обърна към стареца.
– Стига сте я плашили – изсъска той.
Сенфъл погледна първо него, после Сония. Тя отвърна предизвикателно на погледа му. Изражението му леко омекна.
– Върви при тях – каза й той. – Те няма да те убият. В най-лошия случай ще блокират силите ти, за да не можеш да ги използваш. Но това е по-добре от смъртта, нали?
Тя не отместваше поглед от него. Сенфъл сви рамене, след това се изпъна и погледна Фарин със стоманени очи.
– Наблизо има поне трима магьосници. Няма да ми представлява никаква трудност да ги призова тук и да ви задържа до пристигането им. Все още ли искаш да съобщиш на Гилдията, че съм жив?
Фарин стисна гневно челюсти.
– Не.
– Вървете – и когато тя отрезвее, повторете й думите ми. Ако не потърси помощта на Гилдията, тя ще умре.
– Помогни й тогава – каза Сери.
Старецът поклати глава.
– Не мога. Моята сила е твърде слаба, а нейната вече е твърде развита. Само Гилдията може да й помогне.
Собственикът на пивницата измъкна едно буренце изпод масата и с пъшкане го стовари върху пейката. Той погледна многозначително Денил и започна да пълни халби и да ги оставя на масата. Протегна се напред, тръсна една пълна халба пред магьосника, скръсти ръце и зачака.
Денил се намръщи разсеяно и му подаде една монета. Мъжът не помръдна от мястото си. Деннл погледна чашата и разбра, че повече не може да отлага и трябва да пие.
Той въздъхна тежко, поднесе халбата към устните си, отпи една колеблива глътка и примигна от изненада. Устата му се изпълни със сладък, богат аромат. Вкусът му беше познат и след миг се досети какво е. Чеболов сос15, но без подправките.
След още няколко глътки усети приятно затопляне в стомаха. Вдигна халбата към собственика и в отговор получи одобрително кимване. Но мъжът не сваляше поглед от него и Денил изпита облекчение, когато в пивницата влезе някакъв младеж и подхвана разговор със собственика.
– Как върви търговията, Кол?
Мъжът помръдна рамене.
– Както обикновено.
– Колко бурета искаш този път?
Денил заслуша как двамата уговарят размяната. Когато се договориха за цената, новодошлият се настани на един стол и въздъхна.
– Къде отиде онзи мъж с лъскавия пръстен?
– Сачаканецът ли? – Кръчмарят вдигна рамене. – Изчезна още преди няколко седмици. Намериха го в алеята.
– Наистина ли?
– Че как.
Денил тихо изсумтя. „Заслужен край” – помисли си той.
– Чу ли за пожара снощи? – смени темата кръчмарят.
– Да, аз живея наблизо. Изгоря цялата улица. Добре, че не се случи през лятото. Щяха да отидат целите коптори.
– Не че не гражданчетата им пука – обади се кръчмарят. – Пожарите никога не прехвърлят Стената.
Нечия ръка полегна на рамото на Денил. Той вдигна глава и разпозна слабия мъж, когото Крадците бяха изпратили за негов водач. Мъжът му посочи с глава вратата.
Денил довърши бола си и остави халбата на масата. Когато се изправи, собственикът му кина приятелски. Денил му върна жеста с усмивка и тръгна след водача си.
15 Чеболов сос – гъст пикантен сос, направен от бол.
Сония наблюдаваше как водата, която се процеждаше през една пукнатина на тавана, първо се събираше в една по-голяма капка и като достигнеше определена големина, се стичаше по забитата в стената кука и накрая падаше със звънък плясък на пода. След това момичето отново поглеждаше нагоре към оформящата се нова капка.
Фарин беше направил мъдър избор при намирането на настоящото й скривалище. Празната подземна стая, с тухлени стени и каменно легло, не съдържаше нищо леснозапалимо или ценно.
Освен самата нея.
При тази мисъл в душата й се загнезди страх. Сония затвори очи и бързо прогони тази мисъл. Тя нямаше никаква представа откога се намира в стаята. Може би бяха минали дни, а може и да бяха само няколко часа. Тук нямаше нищо, с помощта на което да успее да се ориентира.
От мига, в който се озова тук, Сония нито веднъж не беше усещала онова познато „размърдване” в съзнанието й. Списъкът с емоции, които освобождаваха силите й, беше нараснал до такава степен, че тя вече престана да им следи бройката. Докато лежеше в склада, тя се опитваше по всякакъв начин да остане спокойна. Всеки път, когато в главата й се завърташе някоя притеснителна мисъл, тя си поемаше дълбоко дъх и я прогонваше. Сония се наслаждаваше на усещането за пълно откъсване от света.
А може би причина за това беше питието, което й беше дал Фарин.
Наркотиците само ще влошат нещата. Сония потрепери, припомняйки си странния сън, който й се беше присънил след пожара. Беше се озовала в копторите и се беше срещнала с някакъв магьосник. Той дори се държеше донякъде дружелюбно с нея, но думите му не й допаднаха. Момичето въздъхна дълбоко и прогони и тази мисъл.
Очевидно беше сбъркала, като реши, че трябва да съхранява в себе си запас от гняв, за да може да черпи от него всеки път, когато се наложеше да използва магия. Сега Сония се възхищаваше на магьосниците за техния самоконтрол, но тъй като знаеше много добре какви безчувствени създания са те, момичето не намираше никаква причина да ги харесва.
Над вратата се появи малка светла ивица, която постепенно започна да се уголемява. Сония се надигна в леглото и се вторачи в отварящата се врата. На прага стоеше Сери, чието лице се беше изкривило от усилието да помръдне тежката метална преграда. Когато най-после успя да я открехне достатъчно широко, за да се промъкне вътре, той се спря и й махна с ръка.
– Ще трябва да те преместим отново.
– Но аз нищо не съм правила.
– Може би просто не си го усетила.
Когато се измъкнаха в коридора, момичето изведнъж осъзна какво е имал предвид – може би намирайки се под въздействието на наркотика, тя просто не е почувствала как магията се изплъзва от съзнанието й. Наистина нищо не се беше разрушило, нито беше пламнало. Може би силата й продължаваше да изтича, но в не толкова разрушителен вид?
Размишленията бяха на път да породят доста силни емоции, затова тя ги прогони от главата си. Докато вървеше зад Сери, тя се съсредоточи върху поддържането на вътрешен покой. В този момент младежът спря и започна да се изкачва по една ръждясала стълба, вградена в стената. Той повдигна някакъв капак и се изкатери през него, посипвайки Сония със сняг.
Повя студен вятър и Сония присви очи от ярката дневна светлина. Двамата стояха на някаква празна уличка. Сери се засмя, когато тя започна да отупва снега от дрехите си.
– Имаш сняг в косите – каза той и се протегна да го изчетка, но изохка и бързо отдръпна ръката си. – Ау! Какво... – Той отново протегна ръка към Сония и се намръщи. – Да не си създала някоя от онези вълшебни бариери?
– Не, не съм – отвърна тя, уверена, че не е използвала никаква магия. Тя протегна ръка, но дланта й се натъкна на невидима преграда. Сония забеляза някакво движение зад Сери и надникна над рамото му. В уличката беше влязъл някакъв мъж и вървеше към тях.
– Зад теб – прошепна тя, но Сери гледаше към нещо над главата й.
– Магьосник! – изсъска той и посочи с пръст.
Момичето се обърна и дъхът й секна. На покрива стоеше някакъв мъж и я гледаше напрегнато. Тя се ококори невярващо, когато магьосникът пристъпи напред, но вместо да падне, започна да се спуска плавно към земята.
Въздухът се разтресе от силни вибрации – Сери беше ударил с юмрук по бариерата.
– Бягай! – извика той. – Махай се оттук!
Тя отстъпи назад от спускащия се магьосник и изоставяйки всички опити да запази спокойствие, се втурна да бяга по уличката. Глухият звук на тупващи в снега ботуши й подсказа, че летящият магьосник беше слязъл на земята.
Пред нея уличката се пресичаше с друга. Зад пресечката се появи друга фигура, която се устреми към нея. Обхвана й паника и тя се затича напред с всички сили. Успя първа да се добере до пресечката и сви вдясно. Но триумфът й не трая дълго – там вече я очакваше друг магьосник, скръстил ръце на гърдите си. Момичето спря рязко и се хвърли към единствената останала уличка, но отново бе принудено да спре. Четвърти мъж стоеше на няколко крачки от нея и отрязваше единствения й път за отстъпление.
Сония изруга и се обърна назад. Третият мъж я гледаше напрегнато, но не помръдна от мястото си. Тя се обърна към четвъртия. Той започна да се приближава към нея.
Сърнето й препускате бясно в гърдите й. Тя вдигна глава и огледа стените. Те бяха построени от обикновени тухли, но тя знаете, че дори и да успее да се изкатери по тях, магьосниците лесно иде успеят да я свалят. Вледеняващ страх стегна душата й.
„В капан съм. Оттук няма измъкване”.
Тя погледна назад и изтръпна от страх, когато видя, че първите двама мъже се бяха срещнали с третия на пресечката. В главата й отново се появи познатото усещане. Отсрещната стена се срути върху мъжете и във въздуха се разхвърчаха отломки от тухли и прах. Но те не причиниха никаква вреда на магьосниците, а просто отскочиха от предпазните им щитове.
Магьосниците се обърнаха към стената, след което я изгледаха с пресметливи погледи. Уплашена, че може да си помислят, че ги напада, тя се поколеба и отстъпи назад. Отново усети размърдването в съзнанието й. Изпепеляваща жега обгърна крака й. Тя погледна надолу и видя как снегът под краката й се стопява в локва вода. Около нея се издигна пара и изпълни уличката с топка, непрогледна мъгла.
„Хе не могат да ме видят!” Тя се изпълни с надежда. „Мога да мина покрай тях!”
Сония се обърна се промъкна надолу по уличката – Тъмната сянка на някакъв мъж й препречи пътя. Тя се поколеба, след което бръкна в джоба си. Пръстите й напипаха студената дръжка на ножа. Магьосникът протегна ръка да я хване, но тя се шмугна под нея и се хвърли срещу него с цялата си тежест. Той залитна назад, но не падна. Преди да успее да възстанови равновесието си, тя заби ножа в бедрото му.
Тънкото острие потъна дълбоко. Той изкрещя от изненада и болка, а Сония почувства прилив на жестоко удовлетворение. Тя издърпа ножа и отблъсна ранения встрани от пътя си. Магьосникът се блъсна в стената със стон. Сония се втурна напред...
Нечии пръсти се вкопчиха в китката й. Тя изръмжа и се опита да изтръгне ръката си. Хватката се затегна и най-накрая ножът се изплъзна от пръстите й.
Силен порив на вятъра разгони мъглата и тя видя как другите трима магьосници се приближават бързо към нея. Паниката й се засили и тя започна отчаяно да се дърпа, но безуспешно. Краката й се плъзгаха по влажната земя. С очевидно усилие магьосникът я дръпна към себе си и я тласна към другите трима.
Усещайки ръцете им върху себе си, тя изпадна в ужас. Започна да се мята на всички страни, опитвайки се да се освободи, но те я държаха здраво. Изблъскаха я към стената и я притиснаха към нея. Тя се оказа заобиколена от магьосници, които не сваляха немигащите си очи от пленничката си.
– Каква дивачка – каза единият от мъжете. Раненият се изсмя прегракнало.
Когато погледна най-близко стоящия магьосник, тя изтръпна. Това беше мъжът, който я бе видял по време на Прочистването. Той я гледаше упорито в очите.
– Не се страхувай от нас, Сония – каза той. – Няма да ти навредим.
Единият от магьосниците промърмори нещо. По-възрастният мъж кимна и всички бавно отдръпнаха ръцете си.
Невидима сила я притискаше към стената. Неспособна да помръдне, тя почувства как след вълната от отчаяние в съзнанието й отново се размърда нещо и магията отново избликна. Стената зад тримата магьосници избухна и засипа уличката с тухли.
През образувалата се дупка изскочи мъж с престилка на пекар и потъмняло от гняв лице. Щом видя магьосниците, очите му се разшириха и той се поколеба. Единият от мъжете се обърна и рязко му махна с ръка.
– Махай се оттук – излая той. – Както и всички останали, които живеят в този дом.
Пекарят отстъпи назад и после се шмугна в тъмната къща.
– Сония. – По-възрастният магьосник я гледаше напрегнато. – Слушай ме внимателно. Няма да те нараним. Ние...
Девойката почувства върху лицето си непоносима топлина. Тя се извърна и видя, че близките тухли са се нажежили до червено. По стената се стичаше струйка от някаква течност. Тя чу как един от магьосниците избъбри някакво проклятие.
– Сония – повтори старият магьосник и в тона му се промъкна суровост. – Спри да ни се противопоставяш. Ще се нараниш.
Стената зад гърба й започна да се тресе. Магьосниците протегнаха ръце. Сония изохка, когато забеляза, че земята под краката им се напука.
– Дишай по-дълбоко – нареди й магьосникът. – Опитай се да се успокоиш.
Тя затвори очи и тъжно поклати глава. Нямаше смисъл. Магията изтичаше от нея като вода от разбита стомна. Тя усети как нечия ръка докосва челото й и отвори очи.
Магьосникът отдръпна ръката си. Лицето му изглеждаше напрегнато. Той каза нещо на останалите и отново я погледна в очите.
– Аз ще ти помогна, Сония – каза магьосникът. – Мога да ти покажа как да сложиш край на това, но трябва да ми позволиш да го направя. Знам, че имаш пълното право да се страхуваш и да не ни вярваш, но ако не го направиш, ще нараниш както себе си, така и много, много други хора наоколо. Разбираш ли ме?
Тя го погледна. Да й помогне? Защо ще иска да й помага?
„Но ако е искал да ме убие – осъзна изведнъж тя, – досега да го е направил”.
Тогава лицето на магьосника започна да блещука и тя осъзна, че въздухът около нея трепери от жега. Кожата й пламна и тя едва се удържа да не извика от болка. Магьосникът и другарите му като че ли не усещаха нищо, но лицата им бяха мрачни.
Макар че част от нея се противопоставяше на идеята, тя знаеше, че ако не направи онова, което магьосниците искат от нея, ще се случи нещо лошо.
Възрастният магьосник се намръщи.
– Сония – каза упорито той, – нямам достатъчно време, за да ти обясня. Ще се опитам да ти го покажа какво да направиш, но не трябва да ми пречиш.
Магьосникът вдигна ръка и постави длан на челото й. После затвори очи.
Изведнъж Сония усети как някой е влязъл в съзнанието й. Тя веднага разбра, че името му е Ротан. За разлика от онези, които бе усетила по време на търсенето, този можеше да я види. Затворила очи, тя се съсредоточи върху присъствието му.
– Чуй ме. Ти почти напълно си изгубила контрола върху силите си.
Макар че думите не се чуваха, смисълът им беше ясен – и плашещ. Тя веднага разбра, че силата й ще я убие, ако не се научи да я контролира.
– Потърси това нещо в съзнанието си.
Нещо – безсловесна мисъл – указание какво да търси. Тя разбра, че в нея има едно място, което е едновременно познато и чуждо. Когато се съсредоточи върху него, то се разкри по-ясно. Голяма заслепяваща сфера от светлина, която плава в мрака...
– Това е твоята сила. Сега тя представлява гигантско вместилище от енергия, независимо, че ти непрекъснато черпиш от нея. Трябва да я освободиш – но по един специален, контролиран начин.
Това е магията й? Сония се протегна към нея. Сферата веднага реагира с ярък енергиен пламък. Момичето усети силна болка и някъде в далечината чу нечий вик.
– Не се опитвай да я докосваш – не и докато не ти покажа как! Сега ме наблюдавай...
Той привлече вниманието й към друго място. Тя го последна и веднага усети друга ярка сфера.
– Наблюдавай.
Тя видя как с помощта на волята си той изтегли сила от сферата, оформи я и я изпусна навън.
– Сега опитай ти.
Тя се съсредоточи върху собствената си светлина и си пожела малко от енергията да излезе навън. Магията изпълни съзнанието й. Трябваше само да си помисли какво иска от нея и готово!
– Точно така. Сега го направи пак, но този път не спирай да я изтегляш, докато не използваш всичката сила, която си натрупала.
– Всичката ли?
– Не се страхувай. Щом си успяла да натрупаш толкова много, значи си създадена да се справиш с нея и упражнението, което ти показах, ще я използва по начин, който няма да нанесе вреда никому.
Сония напълни дробовете си с въздух и после бавно го издиша. Започна отново да изтегля силата си, да я оформя и лека-полека да я изпуска навън. Щом веднъж започна да го прави, после ставаше все по-лесно да я подчинява на волята си. Сферата започна да се свива, докато накрая от нея остана просто искрица в мрака.
– Това е, готово.
Тя отвори очи и примигна при вида на обграждащото я разрушение. В разстояние от двайсет крачки около нея всички стени бяха изчезнали и на тяхно място имаше само димящи купчини отломки. Магьосниците я гледаха предпазливо.
Макар стената зад нея да беше изчезнала, невидимата сила продължаваше да я държи на място. Когато я пуснаха, тя се олюля, краката й се разтрепериха от слабост и тя се свлече на колене. Едва успявайки да държи гърба си изправен, тя погледна намръщено възрастния магьосник.
Той се усмихна и постави ръка на рамото й.
– Вече си в безопасност, Сония. Изхаби цялата си енергия. Почини си. Скоро пак ще поговорим.
След това той я вдигна на ръце и тя потъна в тъмнина, която погълна всичките й мисли.
Пъшкайки от болка, Сери се притисна към разрушената стена. Викът на Сония още отекваше в ушите му. Младежът се хвана за главата и затвори очи.
– Сония... – прошепна той.
После въздъхна, отпусна ръце и почти веднага долови нечии стъпки. Сери се огледа и забеляза, че човекът, който му беше попречил да изтича по уличката, се е върнал и го изучава с напрегнат поглед.
Сери не му обърна никакво внимание. Той гледаше съсредоточено яркото цветно ручейче, което се забелязваше сред прахта и отломките от тухли. Младежът коленичи до него и го потърка с пръст Кръв.
Стъпките се приближиха. До кръвта се появиха чифт ботуши – ботуши със закопчалки, украсени със символите на Гилдията. Обзе го див гняв, той скочи и се хвърли напред, целейки се в лицето на мъжа.
Той с лекота хвана юмрука на Сери и с умело движение го извъртя встрани. Сери се спъна и падна, удряйки главата си в съборената стена. Пред очите му заплуваха кръгове. Дишайки тежко, той се изправи на крака и притисна длани към слепоочията си в опит да спре световъртежа. Мъжът се изсмя.
– Глупав обитател – каза той.
След това магьосникът прокара пръсти през великолепната си руса коса, завъртя се на токове и се отдалечи.